Книга за Балтиморови

22

Ако сте посещавали университета в Медисън, Кънектикът, някъде между 2000 и 2010 година, непременно сте обърнали внимание на футболното игрище, което през въпросното десетилетие се наричаше „Соул Голдман Стейдиъм“.

Открай време съм свързвал университета в Медисън с величието на Голдманови. Затова и за мен остана непонятно защо през 2011 година чичо ми Соул ме потърси по телефона в Ню Йорк с молба за много важна според него услуга: искаше непременно да присъствам на свалянето на неговото име от фасадата на стадиона, предвидено за следващия ден. Това се случи три месеца преди неговата смърт и шест месеца преди новата ми среща с Александра.

В онзи момент нямах представа за положението на моя чичо. От известно време се държеше странно, но изобщо не предполагах, че изживява последните си дни.

— Защо толкова държиш да бъда там? — запитах го аз.

— От Ню Йорк е само един час път…

— Чичо Соул, не е в това въпросът. Не разбирам защо му придаваш такава важност?

— Просто върви, много те моля.

Никога нищо не съм му отказвал и затова се съгласих.

Чичо Соул беше организирал всичко и когато пристигнах, ректорът на университета вече ме очакваше чинно на паркинга пред стадиона. „За нас е чест да ви посрещнем — каза той. — Не знаех, че Соул е ваш чичо. Не се тревожете, изчакахме ви, както той ни беше заръчал.“

Тръгна с тържествена стъпка и ме придружи до входа на стадиона пред стоманените букви, закрепени в бетона в негова прослава:

СОУЛ ГОЛДМАН СТЕЙДИЪМ

Двама работници в коша на хидравличния подемник внимателно сваляха една по една буквите, които падаха на земята с метален звън.

ОУЛ ГОЛДМАН СТЕЙДИЪМ

ОЛДМАН СТЕЙДИЪМ

АН СТЕЙДИЪМ

След това работниците се заеха да монтират върху голата стена светещ надпис, този път в прослава на фирма за производство на панирано пилешко, която поемаше финансирането на стадиона за следващите десет години.

— Приключихме — обърна се към мен ректорът. — Благодарете още веднъж на чичо си от името на университета. Това бе проява на необикновена щедрост от негова страна.

— Непременно ще го сторя.

Ректорът си тръгна, но аз го спрях. Един въпрос не ми даваше мира.

— Защо е направил това? — запитах го аз.

Той се обърна.

— Какво е направил?

— Защо е финансирал поддръжката на стадиона за цели десет години?

— Защото е щедър човек.

— Има нещо друго. Знам, че е щедър, но не е от хората, които обичат да се изтъкват по този начин.

Ректорът сви рамене.

— Не мога да ви кажа. Трябва да питате него.

— И колко му струваше всичко?

— Поверително е, господин Голдман.

— Хайде…

Поколеба се и накрая каза:

— Шест милиона долара.

Останах като гръмнат.

— Значи, чичо ми е инвестирал шест милиона долара, само и само пред този стадион да стои неговото име?

— Да. Разбира се, че името му ще бъде добавено към тези на големите дарители върху стената пред входа на ректората. Освен това ще продължи да получава безплатно университетското списание.

Известно време гледах усмихнатото пиле, което закрепваха върху фасадата на стадиона. Навремето чичо наистина бе сравнително богат човек, но вероятно бе разполагал с неизвестен за мен източник на средства, инак трудно си представях как е могъл да направи на университета дарение от шест милиона долара. Откъде бе намерил толкова пари?

Обадих му се веднага след като се завърнах на паркинга.

— Готово, чичо Соул. Всичко приключи.

— Как мина?

— Свалиха буквите и поставиха на тяхно място нов надпис.

— Сега кой ще финансира стадиона?

— Някаква фирма за панирано пилешко.

Чух смеха му.

— Ето до какво води егото, Маркъс. Поставят името ти на някакъв стадион, а не минава много време и го изтриват от лицето на земята в полза на панирано пилешко филе.

— Никой не те е изтрил от лицето на земята, чичо Соул. Това бяха само метални букви, завинтени в бетона.

— Ти си мъдрец, драги племеннико. Веднага ли се връщаш в Ню Йорк?

— Да.

— Благодаря ти, че направи това, Маркъс. За мен беше много важно.

Обзе ме колебание. Сега чичо ми работеше в супермаркет, а преди десет години бе платил шест милиона долара, за да види името си на някакъв стадион. Сигурен бях, че дори тогава е нямал толкова пари. За същата сума семейство Кларк продаваха имението в Хемптънс, което той не бе могъл да купи. Как бе възможно само четири години по-късно да разполага с подобни средства? Откъде бе намерил тези пари?

Качих се в колата и потеглих. Това бе последното ми посещение в Медисън.

От 1998 година, когато тримата братовчеди постъпихме в университет, бяха изминали цели тринайсет години. Медисънският университет по онова време за мен беше като светилище на славата. Удържах обещанието, което бях дал на Александра, да не се записвам там и избрах юридическия факултет в Масачузетския университет. Ала Хилел и Уди се бяха изхитрили да не дават никакви обещания. Те не устояха на изкушението отново да сформират бандата на Голдманови около Александра, насърчавани от Патрик Невил, с когото продължиха да поддържат връзка след края на ваканцията в Хемптънс.

Както е прието, през зимната ваканция на последната ни учебна година в гимназията кандидатствахме в няколко университета, като сред тях и тримата се бяхме спрели на този в Бъроуз, Масачузетс. Бяхме на път отново да се съберем. Четири месеца по-късно, през великденската ваканция, получих съобщение, че съм приет. Минаха няколко дни и братовчедите ми се обадиха по телефона. От възторжените им крясъци в слушалката отначало не ги разбрах. Оказа се, че са приети в същия университет. Най-сетне отново щяхме да бъдем заедно.

Радостната ми възбуда се оказа краткотрайна: два дни по-късно двамата получиха отговор от университета в Медисън, където също бяха приети. Връзките на Патрик Невил бяха осигурили стипендия за Уди и място в отбора на „Титаните“. За него това означаваше сигурна кариера, особено като се имат предвид контактите на Патрик с „Ню Йорк Джайънтс“. Уди прие предложението и Хилел реши да го последва. Така през есента на 1998 година, докато аз напусках Ню Джърси на път за Масачузетс, малка пухтяща кола за пръв път прекоси Кънектикът и пое край брега на океана по посока на малкия град Медисън. Природата беше обагрена в цветовете на циганското лято: кленовете и яворите грееха в яркочервено и жълто. Колата мина по главната улица на Медисън със знамена на „Титаните“ от двете страни, гордост за градчето и страшилище за останалите отбори от Университетската лига. Не след дълго отпред изникнаха първите сгради от червени тухли.

— Спри тук! — каза Хилел на Уди.

— Тук ли?

— Да, тук! Спри!

Уди се подчини и паркира колата до бордюра. Двамата слязоха и със затаен дъх впериха очи в университета и студентското градче. После се спогледаха, засмяха се и в прилив на щастие се прегърнаха: „Университетът в Медисън! — възкликнаха в един глас те. — Успяхме, мой човек! Успяхме!“

Сякаш приятелството се бе оказало по-силно от всичко и след година и половина, прекарана от Хилел в специалното училище, двамата бяха избрали Медисънския университет, за да бъдат отново заедно. Щяха да споделят една стая, да изберат едни и същи курсове, да се хранят и да учат заедно. Ала от дистанцията на годините ми беше станало ясно, че изборът им всъщност се дължеше на съвсем друга причина, която всеки от тях таеше дълбоко в себе си. И ето че тази причина се втурна към тях по моравата на студентското градче сутринта на първия учебен ден: Александра.

— Голдманови! — възкликна тя и се хвърли в прегръдките им.

— Не очакваше да ни видиш тук, нали? — усмихна се Хилел.

— Толкова сте сладки — засмя се на свой ред тя. — И глупавички. Отдавна знам, че ще дойдете.

— Наистина ли?

— Баща ми постоянно говори за вас. Вие сте новата му фикс-идея.

Така започна нашият студентски живот. И както винаги, моите братовчеди от Балтимор се проявиха в целия си блясък.

Хилел си пусна брада, която му отиваше: мършавото момче, досадният всезнайко от училище „Оук Трий“ се беше превърнал в доста красив млад мъж, напорист и харизматичен, облечен с вкус, който вдъхваше уважение с проницателния си ум и острия си език. Не след дълго той привлече вниманието на преподавателите и стана постоянен член на редколегията на университетския вестник.

Уди, по-мъжествен от всякога, преливащ от сила и тестостерон, беше красив като гръцки бог. Оставил си беше дълга коса, която сресваше назад. Притежаваше опустошителна усмивка, ослепително бели зъби и изваяно като от мрамор тяло. Никак нямаше да се учудя, ако на върха на футболната му кариера го видех да рекламира облекло или парфюми върху някой от огромните афиши на фасадите в Манхатън.

Редовно ходех в Медисън, за да гледам Уди на стадиона, който тогава все още се наричаше „Бъргър-Шейк Стейдиъм“. Той имаше 30 000 седящи места и винаги беше пълен до краен предел със зрители, които скандираха името на Уди. Не можех да не забележа близостта на тримата: бяха щастливи заедно и сега мога да си призная как ревнувах, че не съм един от тях. Липсваха ми. Бандата на Голдманови вече бяха те и тяхна територия беше Медисън. Години по-късно разбрах, че моите братовчеди са предоставили на Александра мястото на трети член, което се оказа доста променливо, защото след мен то бе заето от Скот, а после и от Александра.

Първият Ден на благодарността, откакто бяхме студенти — през ноември 1998 година, окончателно утвърди това ново положение. Имах чувството, че само за няколко месеца нищо вече не беше същото. Радостта ми да бъда заедно с Балтиморови беше останала непокътната, но гордостта да бъда един от тях, която ме изпълваше с енергия като дете, я нямаше. Преди виждах превъзходството на чичо Соул и леля Анита над моите родители, а сега аз на свой ред бях засенчен от моите братовчеди.

Уди, непобедимият викинг от стадионите, преливаше от сила и беше на път да се превърне във футболна звезда. Хилел пишеше забележителни статии за университетския вестник. Един от преподавателите му, редовен сътрудник на „Ню Йоркър“, твърдеше, че може да предложи някои от тях на това престижно списание. Гледах ги край богатата трапеза за Деня на благодарността в техния разкошен дом, възхищавах се на самоувереността им и лесно можех да предвидя бъдещето им: Хилел, защитникът на велики каузи, щеше да стане по-прочут адвокат от своя баща, който вече бе отредил място за сина си в кантората. Голдман — баща и син, адвокати съдружници. Уди щеше да играе за основания преди две години отбор „Балтимор Рейвънс“, който вече постигаше изключителни резултати благодарение на съзвездие от млади футболни таланти. Чичо Соул твърдеше, че имал достъп до висшите обществени кръгове — нещо, което не учудваше никого, — и уверяваше Уди, че му предстои бляскава кариера. Вече си ги представях как след няколко години ще бъдат съседи в „Оук Парк“, обитатели на две великолепни къщи.

Вероятно доловила моята потиснатост, по време на десерта мама реши да ме похвали и неочаквано изстреля:

— Марки пише книга!

Изчервих се като божур и я помолих да млъкне.

— Книга на каква тема? — запита чичо Соул.

— Роман — отвърна майка ми.

— Това е все още проект — заекнах аз. — Ще видим какво ще излезе.

— Вече е написал няколко разказа — продължаваше мама. — Чудесни творби. Два от тях бяха публикувани в университетския вестник.

— Бих искала да ги прочета — каза любезно леля Анита.

Майка ми обеща да ѝ ги изпрати, а аз я накарах да обещае, че занапред ще си мълчи. Струваше ми се, че Уди и Хилел се подсмихват. Чувствах се глупаво с моите нещастни разказчета редом с тях, които в очите ми бяха като полубогове, лъвове с орлови криле, готови да литнат към слънцето, докато аз си оставах невзрачен юноша, на светлинни години от тяхната самоувереност.

Стори ми се, че тази година вечерята за Деня на благодарността е по-богата от друг път. Чичо Соул се беше подмладил. Леля Анита се беше разхубавила. Дали наистина беше така, или се намирах в плен на възхитата от успехите на Балтиморови и не си давах сметка, че те са на път да се разпаднат? Чичо, леля, двамата братовчеди: смятах, че са в неспирен възход, докато всъщност те се сгромолясваха. Разбрах това години по-късно. За разлика от всичко, което предвиждах за моите братовчеди, при завръщането им в Балтимор след края на следването единият от тях нямаше да стане виден адвокат, нито другият звезда на „Рейвънс“.

Как бих могъл да предположа какво ще ги сполети?

23

Чувствах се донякъде изолиран в Масачузетския университет и с негодувание установих, че в Медисън, също както навремето в Балтимор със Скот, съставът на бандата на Голдманови е променлив, поне що се отнася до представителите на семейство Невил. След Александра неин привилегирован член стана Патрик Невил.

Веднъж седмично, във вторник, Патрик отиваше в университета за своя лекционен курс. Носеше се слух, че настроението му може да се отгатне по превозното средство, което използва. Когато беше добре разположен, прекосяваше като стрела Нова Англия с черното си ферари. Ако пък беше недоволен от нещо, пристигаше зад волана на джип юкон със затъмнени стъкла. Така или иначе, той се ползваше с огромен престиж сред студентите, които често споменаваха името му.

Много скоро той истински се сприятели с Уди и Хилел и при посещенията си в Медисън не пропускаше да се срещне с тях.

Всеки вторник вечер ги водеше заедно с Александра в един ресторант на главната улица. Когато му останеше време, си слагаше шапка с цветовете на „Титаните“ и отиваше да гледа техните тренировки. Не пропускаше нито един домакински мач, а понякога посещаваше дори срещите на чужд терен, макар това нерядко да му струваше няколко часа път. В такива случаи непременно вземаше със себе си Хилел и двамата пътуваха заедно.

Струва ми се, че Патрик харесваше компанията на Уди и Хилел, защото всеки път, когато беше заедно с тях, по някакъв начин общуваше и със Скот.

Отнасяше се към тях така, както би го правил с родния си син. През втория семестър след края на футболния сезон той започна редовно да кани двамата за уикендите в Ню Йорк. Те възторжено ми описваха лукса в неговия апартамент: чудесен изглед, джакузи на терасата, телевизор във всяка стая. Не след дълго започнаха да се чувстват там като у дома си, разглеждаха колекцията му от произведения на изкуството и пушеха пури на чаша уиски.

През пролетната ваканция на 1999 година Патрик ги покани и в Хемптънс. През седмицата след изпитната сесия ми дойдоха на гости в Монтклеър с черното ферари на Патрик. Предложих им да вечеряме навън, но колата беше двуместна и се наложи да се задоволя със старата хонда сивик на майка ми, докато те летяха начело с черния болид. По време на вечерята установих, че донякъде са променили идеите си за бъдещето. Ню Йорк бе изместил Балтимор, а икономиката бе взела връх над правото.

— Човек би трябвало да се посвети на финансите — довери ми Хилел. — Да знаеш само колко нашироко живее Патрик…

— Бяхме на вечеря със спортния директор на „Джайънтс“ — похвали се на свой ред Уди. — Дори ни заведе на техния стадион в Ню Джърси. Обеща следващата година да изпрати наблюдател да следи играта ми.

Показаха ми техни снимки на терена на „Джайънтс Стейдиъм“. Вече си ги представях как само след няколко години на същия този стадион ще празнуват победата на „Джайънтс“ в „Супербоул“. Уди ще бъде прославен куотърбек, а неговият полубрат Хилел — новото златно момче на Уолстрийт.

Неочаквано събитие беляза началото на тяхната втора година в университета. Една вечер, докато се връщаше с колата към университетското градче по главен път № 5, на около пет мили след моста „Лебанон“ Уди едва не блъсна млада жена, която вървеше по банкета. Беше се стъмнило. Веднага спря и изскочи от колата. Видя я, че плаче, и разтревожено запита:

— Добре ли си?

— Всичко е наред, благодаря — отвърна тя, като бършеше сълзите си.

— Опасно е да се движиш така.

— Ще внимавам.

— Качи се, ще те закарам донякъде — предложи той.

— Не, благодаря.

— Хайде, качвай се.

Накрая момичето прие. На светлината от лампата Уди я огледа и му се стори, че вече я е виждал някъде. Беше красива, с къса прическа, но лицето ѝ определено му беше познато.

— В университета ли учиш?

— Не.

— Сигурна ли си, че си добре?

— Сигурна съм. Не ми се говори.

Без да я разпитва повече, той потегли и по нейно желание я остави на безлюдна бензиностанция на входа на Медисън.

Името ѝ беше Колийн. Уди го прочете на следващия ден върху баджа на гърдите ѝ, когато я видя зад бара на бензиностанцията, където я беше оставил предната вечер.

— Сигурен бях, че съм те виждал някъде — каза ѝ той. — После те оставих тук и направих връзката.

— Моля те, не споменавай за това. Зареди ли?

— Да, на трета помпа. Ще купя и шоколад. Казвам се Уди.

— Благодаря за вчера, Уди. Моля те, нека не споменаваме повече за това. Общо 22 долара.

Той ѝ подаде парите.

— Колийн, с теб всичко наред ли е?

— Всичко е наред.

Появи се друг клиент и тя използва момента, за да отпрати Уди.

Той се подчини, но нещо около нея продължаваше да го смущава.

Колийн беше единствената служителка на бензиностанцията. По цял ден беше сама. Нямаше повече от двайсет и две години, не беше завършила гимназия и беше омъжена за някакъв шофьор от Медисън, който цели седмици прекарваше по пътищата. Очите ѝ бяха пълни с печал и тя отбягваше погледите на клиентите.

Бензиностанцията беше нейният малък свят. Може би тъкмо затова с такова старание изпълняваше задълженията си. Магазинчето беше винаги чисто и добре снабдено. Имаше дори няколко маси, на които пътниците можеха да се отбият за по някой и друг сандвич, който Колийн затопляше в микровълновата фурна. На тръгване клиентите винаги оставяха на масата малък бакшиш, който тя прибираше, без да споменава за това на мъжа си. Когато времето беше хубаво, изнасяше масите на моравата отстрани.

Студентите се събираха в едни и същи заведения, защото изборът в Медисън не беше голям. Затова, когато искаха да останат сами, Уди и Хилел отиваха на бензиностанцията.

Нощната среща продължаваше да вълнува Уди и посещенията му там зачестиха. Понякога отиваше под предлог, че иска да купи дъвка или пък течност за чистачки. Най-често вземаше със себе си и Хилел.

— Защо трябва да ходим чак там? — започна да се чуди Хилел.

— Нещо не е наред… Трябва да разбера какво.

— Защо не кажеш направо, че си падаш по нея?

— Хил, това момиче вървеше само в нощта по пътя и плачеше.

— Може колата ѝ да е закъсала…

— Стори ми се изплашена. Боеше се от нещо.

— От какво пък да се бои?

— Нямам представа.

— Уди, не можеш да закриляш всички.

Прекарваха доста време там и постепенно се сближиха с Колийн. Тя вече не беше така плаха и от време на време сядаше да поговори с тях. Продаваше им бира, макар все още да бяха непълнолетни. Казваше, че няма от какво да се бои, като им предлага алкохол, защото бащата на Люк, нейния съпруг, бил началник на местната полиция. По думите на моите братовчеди, въпросният Люк бил странна птица. Постоянно ходел навъсен и имал сприхав нрав. Уди, който понякога го засичаше на бензиностанцията, никак не го харесваше. Когато Люк се намираше в града, държанието на Колийн се променяше. Изглеждаше по-щастлива, когато той е на път.

По време на едно от посещенията ми в Медисън и на мен се удаде случай да посетя тази бензиностанция. По начина, по който Колийн гледаше Уди, веднага разбрах, че го харесва. Обикновено беше сериозна, но когато говореше с него, неволно се усмихваше. Усмивката ѝ беше неловка и тя бързаше да я изтрие от лицето си.

Отначало помислих, че Уди има някакви чувства към нея. Скоро обаче се убедих, че това не е така. Двамата ми братовчеди бяха влюбени в едно и също момиче: Александра.

Александра караше последна година в университета. След това щеше да си замине. А бе изцяло обсебила мислите им. Наясно бях, че съвършеното им приятелство вече не е достатъчно. Съвместният им живот в университетското градче, вечерите, прекарани заедно, футболните мачове не ги задоволяваха. Двамата се стремяха към нещо повече. Стремяха се към любовта ѝ. Напълно се уверих в това по реакцията им, когато използваха един уикенд на гости у Патрик Невил, за да претърсят стаята ѝ, и откриха, че тя се среща с някого. Споделиха това с мен по време на вечерята за Деня на благодарността, а Хилел дори ми показа какво са намерили в едно чекмедже на нейното бюро. Беше парче картон с нарисувано върху него червено сърце.

— Значи, сте ровили в стаята ѝ? — запитах ги изумен аз.

— Да — отвърна Хилел.

— Да не сте откачили!?

Хилел беснееше:

— Как е могла да не ни каже, че си има приятел?

— А откъде знаете, че въобще има такъв? — възразих аз. — Тази рисунка може да е стара.

— А в нейната баня има две четки за зъби — добави Уди.

— Влизали сте дори и в банята ѝ?

— Че какво толкова? Смятах, че сме приятели, а между приятели няма тайни.

— Толкова по-добре за нея, ако излиза с някого — казах аз.

— Естествено, че е по-добре.

— Все ми се струва, че това не ви харесва…

— Като сме приятели, би трябвало да споделяме такива неща.

Зад приятелството, което обвързваше тримата, се криеха по-дълбоки чувства, и то въпреки споразумението, сключено между нас в Хемптънс.

През следващите месеци моите братовчеди бяха напълно обсебени от мисълта за любовника на Александра. На всяка цена искаха да научат кой е той. Когато я запитаха, тя им се закле, че няма такъв. В резултат те съвсем се побъркаха. Започнаха да следят всяка нейна стъпка в университетското градче. Опитваха се да подслушват телефонните ѝ разговори с помощта на приемник, който Хилел бе донесъл за случая от Балтимор. Дори разпитваха Патрик, но той не знаеше нищо.

През май 2000 година тримата присъствахме на церемонията за връчването на дипломата на Александра.

След официалната част тя използва суматохата, за да се измъкне незабелязано. Така и не обърна внимание, че Уди я следи.

Тръгна към сградата на математическия факултет, където я очаквах. Когато ме видя, тя се хвърли в прегръдките ми и ме дари с продължителна целувка.

В този момент се появи Уди, който възкликна изумен:

— Значи, това си бил ти, Маркъс? Ти си бил нейното приятелче през цялото време?

24

През онзи майски ден на 2000 година се наложи да обясня на Уди случилото се и да му разкажа всичко.

Така той единствен бе посветен в страхотната ми връзка с Александра.

Новото начало между нас бе поставено през есента след последната ни ваканция в Хемптънс. Бях се завърнал в Монтклеър, потиснат от срещата ми с Александра и от мисълта, че все още съм влюбен в нея. Но ето че един ден на излизане от училище я видях да ме чака на паркинга, облегната на колата, с която бе дошла. Не можах да скрия вълнението си.

— Александра, какво правиш тук?

Тя се начумери, както често правеше.

— Исках да те видя…

— Нали каза, че не излизаш с хлапета.

— Качвай се, глупчо.

— Къде отиваме?

— Все още не знам.

И накъде поехме? По пътя на живота. От момента, когато през онзи ден седнах в колата до нея, започнахме страстна любовна връзка и повече не се разделихме. Непрекъснато говорехме по телефона, разменяхме си писма, а тя ми изпращаше колети. Идваше през уикендите в Монтклеър, а понякога аз отивах в Ню Йорк или в Медисън със старата кола на майка ми, като по пътя усилвах докрай радиото. Имахме благословията на родителите ми и на Патрик Невил с обещанието, че няма да казват на никого. Смятахме, че е по-добре моите братовчеди да не научават за онова, което става между нас.

Така аз наруших клетвата, дадена от бандата на Голдманови, никой от нас да не се опитва да покори Александра.

Следващата година, когато постъпих във филологическия факултет на университета в Бъроуз, вече ни делеше само един час път. Съквартирантът ми Джаред ни отстъпваше стаята през уикендите и аз я канех там. Постъпих по отношение на моите братовчеди така, както никога преди не бях го правил: излъгах ги. Лъжех ги, когато отивах при Александра. Казвах им, че заминавам за Бостън или за Монтклеър, а всъщност бях при нея в Ню Йорк. Когато те гостуваха на Патрик Невил в Ню Йорк, аз бях в леглото с нея в Медисън.

Въпреки това понякога ги ревнувах, че са заедно в университета, завиждах им за сърдечното приятелство, което ги свързваше с Александра. Един ден тя не се сдържа и ми каза: „Защо ревнуваш от братовчедите си, Маркъс? Ти си напълно откачен! Всъщност и тримата сте откачени“. Беше права. Макар да бях напълно лишен от собственическо чувство, макар да нямах основание да се боя от съперници, продължавах да се отнасям с подозрение към членовете на бандата на Голдманови. Веднъж тя ми направи напълно невинна забележка, която обаче ме прониза като нож: „Ти спечели, Марки. Спечели, сега съм твоя. Какво повече искаш? Нали няма да ми правиш сцени само защото съм излязла да изям един хамбургер с твоите братовчеди?“.

Аз бях този, който я накара да се върне към музиката. Аз я насърчих да последва своята мечта. Аз я убедих да започне отново да свири в нюйоркските барове, окуражавах я да продължи да композира в стаята си в студентското общежитие в Медисън. След края на следването вече бе решила да вземе съдбата си в свои ръце и се готвеше да подпише договор с нюйоркски продуцент, който да я лансира.

След като признах всичко пред Уди, той обеща да не споделя нищо с Хилел.

Не ме упрекна. Каза ми само: „Късметлия си, че е твоя, Марки“, и приятелски ме потупа по рамото.

В началото на трети курс в университета през есента на 2000 година той изцяло се посвети на футбола и на Колийн, с която доста се сближи. Вече бяхме двайсетгодишни.

Мисля си, че трудно преживя загубата на Александра, но не каза нищо на Хилел и удави мъката си в спорта. Тренираше непрекъснато. Понякога тичаше два пъти дневно, както по времето на специалното училище. Вече беше звездата на отбора. „Титаните“ печелеха победа след победа, а той непрекъснато подобряваше играта си. Есенният брой на университетското списание публикува снимката му на първа страница.

Всеки ден отиваше до бензиностанцията, за да се срещне с Колийн. Струва ми се, че изпитваше нужда някой да се грижи за него. Подари ѝ един брой на списанието и тя призна, че се гордее с него. Ала на другия ден видя синини по шията ѝ. Кръвта му кипна.

— Какво се е случило? — запита я той.

— Върви си, Уди.

— Колийн, Люк ли ти стори това? Бие ли те мъжът ти?

Тя отново го помоли да си върви и той я послуша. Три дни поред отиваше до бензиностанцията, но тя му даваше знак да се маха. На четвъртия ден го очакваше навън. Уди слезе от колата и отиде при нея. Без да каже нищо, тя го хвана за ръка и го заведе в склада. Там се хвърли към него и го прегърна с все сили. Потърси устните му и го целуна.

— Колийн… Трябва да ми кажеш какво става — промълви той.

— Люк… Намери списанието в едно чекмедже на бара и направо побесня.

— Удари ли те!?

— Не му е за пръв път.

— Мръсно копеле… Къде е сега?

Тя разбра, че Уди е готов да се бие.

— Замина тази сутрин за Мейн. Ще се върне утре вечер. Не прави нищо, Уди, моля те. Само ще влошиш положението.

— И какво? Да стоя със скръстени ръце, а той да те пребива?

— Ще намерим решение…

— А дотогава?

— Дотогава просто ме обичай — прошепна тя. — Обичай ме така, както никога не съм била обичана.

Той отново я целуна и нежно я облада в склада. Беше му добре с нея.

Връзката им беше белязана от отсъствията на Люк. През половината от седмицата, която той прекарваше в Медисън, тя принадлежеше на него. Откакто бе открил списанието, Люк бе станал подозрителен. Непрестанно я следеше и държеше изкъсо. Уди не можеше дори да припари до бензиностанцията. Дебнеше какво става там, а също и в дома им.

После Люк се качваше на камиона и заминаваше. За Колийн това беше избавление. След работа се прибираше у дома и излизаше в градинката зад къщата. Уди я чакаше на улицата да я вземе с колата. Отвеждаше я в студентското градче, където никой не би могъл да я познае. Там тя се чувстваше в безопасност.

Една вечер в стаята, която Хилел им бе отстъпил, докато лежаха един до друг, след като бяха правили любов, Уди забеляза по голия ѝ гръб белези.

— Защо не подадеш жалба? Накрая ще те убие.

— Баща му е началник на полицията в Медисън, а брат му е негов помощник — напомни му Колийн. — Нищо няма да постигна.

— Сигурно Люк е прекалено тъп, за да стане дори ченге…

— Ще му се, но вече има присъди за насилие.

— А защо не подадеш жалба другаде? — предложи той.

— Защото пак ще бъде под юрисдикцията на Медисън. А и всъщност не искам.

— Не зная докога ще търпя да гледам как те малтретира.

— Довърши учението си, Уди. А след това ме отведи далеч оттук.

За съжаление, тяхната идилия не продължи дълго. Люк все още я подозираше и започна да следи дали след работа си е у дома. Колийн трябваше да му се обажда на тръгване от бензиностанцията, а след това още веднъж, когато се прибере вкъщи. После той звънеше от време на време и тя не биваше да пропуска нито едно повикване. Една вечер отиде у съседка, за да ѝ помогне да поправи повреден кран в кухнята, и това отсъствие ѝ струваше скъпо.

След заминаването на Люк Уди отиваше у Колийн и всеки път я заварваше цялата в синини. Ала все по-рядко им се удаваше случай да се срещнат.

Братът на Люк вече редовно навестяваше бензиностанцията, за да провери дали тя е там. После започна да я взема след работа, за да я откара вкъщи. „Искам само да бъда сигурен, че нищо лошо няма да ти се случи — казваше ѝ той. — Напоследък по улиците се мотаят всякакви типове.“

Положението ставаше сериозно. Уди следеше Колийн от разстояние. Близостта им ставаше опасна. В такива случаи често го придружаваше Хилел. Двамата дебнеха, без да излизат от колата, паркирана недалеч от бензиностанцията, а след това пред къщата. Понякога Хилел оставаше да наблюдава, а през това време Уди се промъкваше за малко при Колийн.

Една вечер, докато минаваха край къщата, видяха полицейска кола, която ги следваше. Уди спря до бордюра. Бащата на Люк слезе, приближи се до тях, провери документите на двамата, а после каза на Уди:

— Виж какво, момченце. Играй си футбола и не си пъхай носа, където не ти е работа. И най-вече не се мяркай насам. Ясно?

— Откъде знаете, че играя футбол? — запита Уди.

Бащата се захили.

— Предпочитам да зная с кого си имам работа.

После те потеглиха и се прибраха в студентското градче.

— Уди, трябва да внимаваш — тревожно каза Хилел. — Тази история започва да не ми харесва.

— Съгласен съм. Но според теб какво трябва да направя? Дали да не се разплатя с мъжа ѝ веднъж завинаги?

Хилел вдигна безпомощно рамене.

— Не искам да ти се случи нещо лошо, Уди. Трябва да призная, че започвам малко да се боя.

Тази година за пръв път прекарах Деня на благодарността без моите братовчеди. Вечерта преди празника ми се обадиха, за да ми съобщят, че са канени от Патрик Невил на вечеря, където ще присъстват футболистите на „Джайънтс“. Все пак реших да отида в Балтимор. Както винаги от детството насам, пристигнах вечерта преди празника. Ала за мое огромно разочарование, на перона не ме посрещна никой. Взех такси до „Оук Парк“. Когато слязох пред Балтиморови, видях леля Анита да излиза от къщи.

— Боже мой, Марки! — възкликна тя, когато ме видя. — Съвсем бях забравила, че пристигаш тази вечер.

— Няма значение. Вече съм тук.

— Нали знаеш, че братовчедите ти ги няма…

— Зная.

— Марки, ужасно съжалявам. Тази вечер съм дежурна в болницата и трябва да вървя. Чичо ти много ще се радва да те види. В хладилника има готова храна.

Прегърна ме и тъкмо в този момент почувствах някаква промяна. Стори ми се изморена и някак печална. Не видях у нея онази ярка светлина, която толкова пъти бе карала сърцето ми да трепва като дете и юноша.

Влязох в къщата и заварих чичо Соул пред телевизора. Подобно на леля Анита, той ме посрещна със смесица от топлота и тъга. Качих се горе да оставя багажа си в една от стаите за гости и се запитах за какво са им всички тези стаи, след като стоят празни. Разходих се по дългите коридори, надникнах в грамадните бани. Прекосих трите хола, където беше тъмно. Нямаше огън в камината, нямаше включен телевизор, нито разтворена книга или вестник, които да издадат нечие присъствие. Слязох и видях, че чичо Соул се е заел да приготвя вечерята. Беше подредил два прибора върху барплота. Някога, много отдавна, пред същия този барплот седяхме аз, той, Хилел и Уди, с нетърпеливи възгласи подавахме чиниите на леля Анита от другата страна, която, засмяна и сияеща, приготвяше вечерята за своята малка войска, като печеше върху тефлоновата плоча огромни палачинки и пуешко филе с яйца.

Вечеряхме мълчаливо. Чичо се хранеше без особена охота. Говори ми единствено за футболния отбор на Балтимор.

— Защо не дойдеш да гледаме заедно някой мач на „Рейвънс“? Имам запазени места, но всеки път ходя сам. Този сезон са страхотни. Споменах ли ти, че познавам мнозина от ръководството на клуба?

— Да, чичо Соул.

— Трябва да дойдеш някой път на мач. Покани и братовчедите си. Имам безплатен абонамент за ложите.

След вечерята излязох да се поразтъпча из квартала. Поздравих съседите, които разхождаха кучето си, все едно че ги познавам. Когато край мен мина кола на охраната, направих тайния знак и служителят ми отвърна. Всичко беше напразно: благословеното време на нашето детство беше безвъзвратно отминало и трябваше да се примиря с истината: Голдманови от Балтимор вече ги нямаше.

Същата вечер, докато бях в Балтимор, а моите братовчеди в Ню Йорк, Колийн се прибрала от работа със закъснение. Слязла от колата и се затичала към къщи, завъртяла бравата, но вратата се оказала заключена. Люк вече бил излязъл. Погледнала часовника си и видяла, че е седем и двайсет и две. Готова била да се разплаче. Извадила ключа си и отворила вратата. Вътре било тъмно. Знаела, че когато се върне, той непременно ще я накаже.

В никакъв случай не трябвало да закъснява от работа. Люк постоянно ѝ напомнял това. Затваряла в седем, така че в седем и петнайсет трябвало да си бъде у дома. В противен случай той излизал. Отивал в любимия си бар, а когато се върнел, се заемал с нея.

През онази вечер го чакала до единайсет часа. Понечила да се обади на Уди, но накрая решила да не го замесва. Знаела, че това само ще влоши нещата. В такива моменти ѝ се искало да избяга. Но къде би могла да отиде?

Накрая той се завърнал и затворил с трясък след себе си входната врата. Тя подскочила. Ето че се появил на вратата в дневната.

— Съжалявам — изохкала тя в опит да уталожи гнева на своя съпруг.

— Къде се мота досега? А? Кажи де! Свършваш работа в седем. В седем! Защо ме правиш на глупак? Мислиш ме за глупак, така ли?

— Извинявай, Люк. Клиенти пристигнаха точно в седем и докато затворя след тях, минаха пет минути.

— Приключваш в седем и те искам тук в седем и петнайсет! Толкова ли е трудно да го проумееш? Или продължаваш да се правиш на много хитра?

— Трябва ми време, докато затворя, Люк…

— Престани да цивриш. Искам веднага да си замъкнеш задника в моята кола.

— Люк, моля те, недей!

Той посочил заплашително с пръст вратата.

— Веднага заминавай.

Колийн излязла и се качила в пикапа. Люк седнал зад волана и потеглил.

— Прощавай, прощавай, Люк — повтаряла едва чуто тя. — Обещавам вече да не закъснявам.

Той изобщо не ѝ обръщал внимание и продължавал да ругае. Колийн плачела. Излезли от Медисън и колата поела по правия участък на главен път № 5. Отминали моста „Лебанон“ и продължили нататък. Тя го молела да се приберат у дома, но отговорът бил отвратително кискане. „Какво? Не ти ли е добре с мен?“ После неочаквано спрял посред нищото.

— Последна спирка, всички пътници слизат — наредил със заповеднически глас.

— Люк, моля те, недей — проплакала тя в последен опит да го разубеди.

— Марш навън! — неочаквано изревал той.

Крясъкът му бил сигнал, че незабавно трябва да се подчини. Излязла от колата и той веднага потеглил, оставяйки я на осем мили от Медисън. Това било нейното наказание: да се прибере у дома пеша посред нощ. Тя поела сред влажната мъгла, а както обикновено, била с къса рокля и тънък чорапогащник. Мракът веднага я погълнал.

Когато зачервеният от ярост Люк я наказал така за първи път, тя се възпротивила. Заявила му, че един мъж не може да се отнася така с жена си. Тогава Люк излязъл от колата и я подканил едва ли не с нежност в гласа.

— Хайде, ангелче, ела тука.

— Защо?

— Защото трябва да те накажа. Ще те напляскам, за да разбереш, че когато ти заповядам нещо, трябва да се подчиниш.

Тя започнала да се извинява:

— Съжалявам, не исках да те ядосвам… Ще направя всичко, което искаш. Прощавай, Люк, не искам да ми се сърдиш.

Незабавно излязла от колата и поела по пътя, но не била изминала и пет метра, когато до нея достигнел гласът на Люк:

— Ти май не загряваш какво ти казвам? Да не би да говорим на различни езици?

— Разбрах, Люк. Каза ми да махам и аз го правя.

— Това беше преди! Има нова заповед. Я си спомни какво ти казах!

Скована от страх, Колийн се разплакала.

— Не помня, Люк… Прощавай, но се обърках.

— Казах ти да дойдеш при мен, за да те напляскам. Забрави ли?

Краката вече не я слушали.

— Извинявай, Люк, сега разбрах. Обещавам занапред да те слушам.

— Идвай тук! — ревнал той, без да мръдне от мястото си. — Щом ти казвам да дойдеш при мен, веднага идваш, ясно? Защо непрекъснато се правиш на смахната?

— Прости ми, Люк, постъпих глупаво, вече няма да правя така.

— Идвай тук, мамка ти! Идвай веднага или ще получиш двойна порция!

— Недей, Люк, моля те!

— Бързо при мен!

Тя пристъпила разтреперана и застанала пред него.

— Ще получиш четири хубави шамара, разбра ли?

— Аз…

— Разбра ли?

— Да, Люк.

— Искам да ги броиш.

Стояла пред него и той замахнал. Тя затворила очи, без да спира да плаче. Зашлевил я толкова силно, че я съборил на земята. Изпищяла с все сили.

— Казах да броиш!

Хълцайки, на колене върху мокрия асфалт, едва промълвила:

— Едно…

Изправила се и той отново я ударил. Превила се на две, притиснала длани към бузите си и проплакала:

— Две!

— Браво! А сега се върни на мястото си.

Тя се подчинила, а той изправил главата ѝ, след което отново я зашлевил с все сила.

— Три!

Паднала по гръб.

— Хайде, стига си лежала. Ставай. Не те чувам да броиш.

— Четири — изхълцала тя.

— Ето, виждаш ли? Още малко остана. А сега застани пред мен и не мърдай.

След като приключил с плесниците, той ѝ казал да се маха и тя избягала. Вървяла цял час, докато стигне до моста „Лебанон“, а не била изминала още дори половината път до Медисън. Свалила обувките си, защото били на токчета, причинявали ѝ болка и не ѝ позволявали да върви по-бързо. Поела боса по студения асфалт, който дерял ходилата ѝ. Ненадейно зад нея блеснали фарове. Колата наближила. Водачът я зърнал в последния момент и едва не я блъснал. Спрял и тя видяла зад волана момчето, което вече било посещавало бензиностанцията. През онази нощ тя се запознала с Уди.

Оттогава всеки път, когато закъснеела от работа, Люк я откарвал на пустия път и я оставял да се прибере пеша. Същата нощ, когато най-сетне стигнала до дома им, открила, че Люк е заключил вратата. Легнала върху тясното кресло на верандата и треперейки от студ, заспала.

Уди ставаше все по-угрижен. В началото на 2001 година Хилел сподели с мен колко се тревожи за него.

— Не знам какво го е прихванало. Защо толкова се е привързал към това момиче? От шест месеца мисли само как да я спаси. Много се е променил. Ти знаеш ли нещо по въпроса?

— Не.

Излъгах. Наясно бях, че Уди се грижи за Колийн в опит да забрави Александра. Като я спаси, той се надяваше да спаси себе си. Разбрах, че Хилел го придружава в нощните бдения пред къщата на Колийн само за да му попречи да направи някоя глупост.

Въпреки това той не можа да предотврати сблъсъка между Люк и Уди, избухнал през февруари в един бар на Медисън.

Медисън, Кънектикът

Февруари 2001 г.

Уди минаваше с колата по главната улица на Медисън, когато зърна пикапа на Люк, паркиран пред един бар. Веднага се отби и спря. От десет дни Люк не беше изпълнявал курсове и си беше у дома. През това време Уди така и не можа да се срещне с Колийн. От десет дни бе осъден да я вижда отдалеч. Няколко вечери преди това бе дочул писъци откъм нейния дом и Хилел с мъка го бе спрял да не отиде да се намеси. Крайно време бе на това да се сложи край.

Влезе в заведението, видя Люк, облегнат на бара, и се отправи към него.

— А, ето го нашия футболист! — възкликна подпийналият вече Люк.

— Трябва много да внимаваш, Люк — каза му Уди.

Люк беше с десет години по-възрастен. При това по-снажен и плещест от него, сприхав и с тежки юмруци.

— Да нямаш проблем, футболистче? — посрещна го той и се надигна от стола.

— Имам проблем с тебе. Искам да оставиш Колийн на мира.

— Така ли? Значи, ти ще ми казваш как да се отнасям с жена си!

— Точно така. Престани да се занимаваш с нея. Тя не те обича.

— Какви ги дрънкаш, дребен тъпако? Давам ти две секунди да изчезнеш.

— Само ако я докоснеш още веднъж…

— А, и какво?

— Ще те убия.

— Ти ли бе, нещастник? — ревна Люк и сграбчи Уди за яката. — Просиш си го!

Уди го отблъсна и му нанесе един прав в лицето. Люк му отвърна и клиентите се втурнаха да ги разтърват. Настана бъркотия и в далечината се дочу полицейска сирена. В бара нахлуха бащата и братът на Люк, за да въдворят ред. Арестуваха Уди и го качиха в колата. Излязоха от града и го откараха до безлюдна кариера, където го налагаха с палки, докато изгуби съзнание.

Дойде на себе си няколко часа по-късно. Беше с подпухнало лице и изкълчено рамо. Успя да се довлече до пътя и зачака да мине кола.

Накрая един шофьор спря, взе го и го откара в болницата на Медисън, където Хилел отиде да го види. Раните бяха повърхностни, но с рамото трябваше да внимава.

— Уди, какво се е случило? Цяла нощ те търся.

— Нищо особено.

— Този път ти се е разминало, но още малко и никога нямаше да можеш да играеш футбол. Това ли искаш, Уди? Да провалиш кариерата си?

Колийн също плати скъпо за намесата на Уди.

Когато най-сетне успя да я види на бензиностанцията седмица след това, тя беше с насинено око и разбита устна.

— Какво си направил, Уди?

— Исках да те защитя.

— Най-добре да не се виждаме повече.

— Колийн…

— Бях те помолила да не се месиш.

— Исках да те закрилям.

— Не бива да се виждаме. Така е най-добре. Моля те, върви си!

Той се подчини.

Няколко седмици по-късно настъпи пролетната ваканция. Двамата с Хилел използвахме случая, за да отдалечим Уди от Медисън, да го поразсеем, и затова отидохме заедно с него да прекараме няколко дни в „Буенависта“.

Престоят ни във Флорида съвпадна с внезапното и рязко влошаване на здравето на дядо Голдман. Прекара пневмония, която изпи силите му. Когато си тръгнахме, все още беше в болницата. Леля Анита повтаряше, че не му остава много. След като бе изписан, отново се завърна в дома за стари хора, но вече не ставаше от леглото. Всяка сутрин отивахме да го навестим: отпочинал през нощта, сутрин беше словоохотлив. Изглеждаше много слаб, но умът му си беше наред. Един ден, докато разговаряхме, Уди го запита:

— Дядо, всъщност аз не знам каква е била твоята професия?

Дядо му отправи сияеща усмивка:

— Бях генерален директор на „Голдман и Сие“.

— И какво е това?

— Малка фирма за медицинско обзавеждане, която аз основах. Тя бе делото на живота ми: представи си само, „Голдман и Сие“ просъществува цели четиресет години. Обичах сутрин да отивам в кабинета си. Помещавахме се в красива сграда от червени тухли, на която с огромни букви пишеше: ГОЛДМАН. Бях много горд.

— И къде е било това? В Балтимор ли?

— Не, в щата Ню Йорк. Живеехме на няколко мили оттам, в Сикокъс, Ню Джърси.

— И какво стана с предприятието „Голдман и Сие“?

— Продадохме го в средата на осемдесетте години. Бяхте родени, но едва ли си спомняте.

Дядо пробуди любопитството на Уди, който запита дали няма снимки на „Голдман и Сие“ от онова време. Баба изрови кутия от обувки, пълна със снимки. Повечето бяха от последните години, но на тях имаше немалко непознати — приятели от Флорида, а също няколко снимки на дядо и баба. Накрая попаднахме на една снимка на дядо пред прословутата сграда на „Голдман и Сие“ и дълго я разглеждахме. Открихме също така няколко снимки, на които бяхме аз, Хилел и Уди, направени във Флорида в края на нашето детство.

— Бандата на Голдманови — обади се ненадейно дядо, като вдигна снимката, и ние дружно се засмяхме.

Да бъде светла паметта на дядо Макс Голдман, който почина шест седмици по-късно. Запомнил съм от последните моменти, прекарани заедно, неговата жизнерадост и чувството му за хумор дори пред прага на смъртта.

Никога няма да забравя добродушния му смях. Нито неговата взискателност. Нито пък осанката и неизменната му елегантност. Всеки път, когато се готвя за някаква церемония, награждаване или важна среща и започна да оправям вратовръзката си, се сещам за безупречното му облекло.

Да бъде славно името ти, любими дядо! Знай, че много ни липсваш. Ще ми се да вярвам, че ме гледаш отгоре и с вълнение и любопитство следиш жизнения ми път. Знай, че храносмилането ми е отлично и не страдам от лениви черва. Може би донякъде дължа това на килограмите „Ол Бран“, които ме накара да изям във Флорида под одобрителния ти поглед. Благодаря ти за всичко, което ми даде, и почивай в мир.

25

Погребението на дядо се състоя на 30 май 2001 година в Сикокъс, Ню Джърси, града, където заедно с баба бе отгледал баща ми и чичо Соул. Бяха пристигнали много негови приятели от Флорида.

Аз седях редом с моите братовчеди. Точно зад нас беше Александра. Внимателно протегнах ръка назад, тя дискретно я улови и я стисна. В нейно присъствие се чувствах по-силен.

Разбрах, че по-късно този ден Уди ѝ казал:

— Радвам се, като виждам колко го обичаш.

Тя се усмихнала, а после го запитала:

— Ами ти? Хилел ми разказа за онова момиче, Колийн?

— Тя е омъжена. Нещата са сложни. Засега не се виждаме.

— Обичаш ли я?

— Не зная. По-скоро изпитвам към нея нежност. С нея не се чувствам сам. Но тя не се казва Александра.

Погребалната церемония напълно подхождаше на дядо, беше сдържана и белязана от хумор. Баща ми произнесе духовито надгробно слово, а споменаването на фибрите за закуска предизвика усмивки. Чичо Соул, който говори след него, беше по-сериозен. Той започна така: „Днес за пръв път се завръщам в Ню Джърси. Знаете, че отношенията ни с баща ми невинаги са били безоблачни…“.

Думите му прозвучаха странно. Те изобщо не съответстваха на техните отношения, каквито ги познавах през славното време на Балтиморови.

След погребението и почерпката баба пожела да се разходи из Сикокъс. Никога не бях идвал тук и реших да я придружа. Щеше ми се да науча нещо повече за чутото от чичо Соул и когато останах сам с нея в колата, започнах да я разпитвам.

— Какво имаше предвид преди малко чичо Соул?

Баба гледаше през прозореца и се престори, че не ме е чула.

— Бабо?

— Марки — каза ми тя, — сега не е моментът за подобни въпроси.

— Какво се е случило между тях? — настоях аз.

— Марки, моля те!

Млъкнах. Тя ме отведе до някогашната им къща, ипотекирана в момента, когато финансовото положение на фирмата се бе влошило. После поиска да я откарам до бившата фабрика „Голдман и Сие“. Не знаех къде се намира и тя ме упъти. След двайсет минути напуснахме Ню Джърси, навлязохме в щата Ню Йорк и стигнахме до изоставена промишлена зона. Баба ме накара да спра пред голяма сграда от червени тухли. Посочи един отвор в стената, който навремето е бил прозорец, и каза:

— Там беше моят кабинет.

— С какво се занимаваше?

— С цялото счетоводство. Аз движех финансите. Дядо ти беше цар на продажбите, но срещу един спечелен долар харчеше два. Аз държах здраво връзките на кесията във фабриката и у дома.

Когато най-сетне се завърнахме на паркинга пред гробището, Балтиморови вече се бяха качили в наетия ван с шофьор и с нетърпение чакаха да потеглят за Манхатън. Чичо Соул беше запазил стаи в „Ню Йорк Плаза“ за баба и за всички Балтиморови. Монтклеърови се завръщаха обратно в Монтклеър.

На другия ден чичо ми се обади и ме покани да се видим в хотела. Отидох и той заведе мен, Уди и Хилел в един тих кът на лоби бара, за да ни съобщи, че последната воля на дядо е била спестяванията му да бъдат разпределени поравно между „тримата му внуци“. На всеки от нас се падаха по двайсет хиляди долара.

Една седмица след погребението отведох баба до Флорида. Взехме самолета, а след това прекарах няколко дни с нея, за да не бъде сама. Чичо Соул ми беше предоставил апартамента в „Буенависта“.

Присъствието ми до баба в дома за стари хора ѝ даваше сили. Още я виждам след завръщането в Маями да пуши на терасата, зареяла поглед в океана. Върху масата в миниатюрната всекидневна бе оставила картонена кутия, пълна със стари снимки. Извадих наслуки няколко и тъй като не познавах никого от хората върху тях, започнах да я разпитвам. Тя ми отговаряше с половин уста, чувствах, че я смущавам и че се нуждае от спокойствие. Ненадейно тя ми заговори за вещите в склада за мебели.

— Какъв склад за мебели? — зачудих се аз.

— Складът в Авентура. Адресът е на връзката с ключове.

— И какво има в него?

— Там са всички семейни албуми. Щом искаш да разглеждаш снимки, можеш да отидеш там. Те са подредени, класирани и надписани. Можеш да правиш каквото искаш с тях, стига да не ме разпитваш.

Така и не разбрах дали ме изпрати да ги взема, или чисто и просто искаше да се отърве от мен. Воден от любопитство, отидох във въпросния склад и открих там, както тя ми беше обещала, целия живот на Голдманови върху хиляди снимки, налепени в прашни албуми. Разгърнах ги наслуки; видях подмладени лица и самите нас — такива, каквито сме били преди. Връщах се обратно във времето и се забавлявах, като преоткривах себе си. Видях се като пеленаче, видях къщата в Монтклеър с все още свежа мазилка. Видях се гол в пластмасов басейн насред моравата. Кадри от първите ми рождени дни. Скоро си дадох сметка, че сред всички тези снимки липсват най-важните действащи лица. Отначало помислих, че това е случайност или грешка при подреждането. След няколко часа обаче, когато прегледах всички албуми, трябваше да приема очевидното: ние бяхме на всички снимки, а тях ги нямаше никъде. Монтклеърови бяхме навсякъде, докато Балтиморови изглеждаха като персона нон грата. Нямаше нито едно изображение на малкия Хилел — нито на раждането му, нито пък на някой негов рожден ден. Липсваха сватбени фотографии на чичо Соул и леля Анита, докато в това отношение на нашите бяха отредени цели три албума. Хилел се появяваше едва петгодишен. От архивите на дядо и баба излизаше, че за доста продължителен период Голдманови от Балтимор изобщо не са съществували.

Баба Рут явно се бе надявала, че завинаги ще остана затворен в този склад и тя ще може на спокойствие да пуши на терасата. За нейно огромно съжаление, не след дълго се появих в малкия ѝ апартамент с куп албуми в ръце.

— Марки, къде си помъкнал всички тези неща? Ако знаех, изобщо нямаше да ти споменавам за склада!

— Бабо, къде са били те през всички тези години?

— За какво говориш, скъпи? За албумите ли?

— Не, за Голдманови от Балтимор. През петте години след раждането на Хилел няма нито една тяхна снимка…

Отначало тя се намуси и махна с ръка в знак, че не ѝ се говори за това.

— Хайде да не ровим в миналото. Така е по-добре.

Спомних си странното надгробно слово, произнесено от чичо Соул пред ковчега на дядо.

— Бабо — настоях аз, — излиза, че в определен момент те просто са изчезнали от лицето на земята.

— Марки — каза тя с тъжна усмивка, — не знаеш колко си прав. Питал ли си се някога защо и как чичо ти се е озовал в Балтимор? В продължение на десет години чичо ти Соул и дядо ти не си говореха.

26

Учебната година в университета беше приключила, когато в края на юни 2001 година след погребението на дядо Уди се завърна в Медисън. Изгаряше от желание да се види с Колийн.

Тя вече не работеше на бензиностанцията. Завари на нейно място непознато момиче. Върна се в квартала ѝ и видя, че пикапът на Люк е паркиран отпред. Значи, той си беше у дома. Остана в колата и зачака. Макар да прекара там цялата нощ, така и не можа да зърне Колийн.

На разсъмване Люк излезе от къщата. Носеше пътна чанта. Качи се на пикапа и потегли. Уди го последва до офисите на транспортната компания, където работеше. Един час по-късно го видя как подкара своя тежкотоварен камион. Сега Уди можеше да бъде спокоен поне през следващите двайсет и четири часа.

Върна се обратно пред къщата на Колийн. Почука на вратата, но никой не отговори. Почука отново, опита се да надзърне през прозорците. Изглежда, къщата беше празна. Ненадейно зад гърба си дочу глас, който го накара да подскочи:

— Няма я у дома.

Обърна се и видя съседката.

— Какво обичате, госпожо?

— Нали търсите Колийн?

— Да, госпожо.

— Няма я у дома.

— Знаете ли къде е?

— В болницата е, моето момче — тъжно отвърна съседката.

Уди веднага се отправи към болницата в Медисън. Откри Колийн на легло, с подпухнало лице и гипсова яка. Явно бе понесла жесток побой. Щом го видя, очите ѝ грейнаха.

— Уди!

— Шшт… Лежи си спокойно.

Понечи да я прегърне, да я докосне, но се побоя да не ѝ причини болка.

— Вече съм тук.

— Прости ми, че те накарах да си отидеш. Имам нужда от теб.

— Изобщо не съм си отишъл. Вече съм тук.

Уди беше наясно, че ако не стори нищо, накрая Люк ще я убие. Ала как би могъл да я защити? Запита Хилел, а той се обърна за съвет към чичо Соул и към Патрик Невил. През главата на Уди минаваха безумни идеи: да компрометира Люк, като скришом остави в колата му оръжие или марихуана и след това се обади на федералната полиция. Ала в такъв случай всички следи биха водили към самия него. Хилел знаеше, че за да бъде хванат натясно, Люк трябва да бъде заловен извън юрисдикцията на неговия баща.

Медисън, Кънектикът

1 юли 2001 г.

Колийн напусна дома си в ранния следобед. Сложи набързо приготвения куфар в багажника и потегли. Когато се завърна час по-късно, Люк откри върху кухненската маса оставената от нея бележка.

Заминавам. Искам развод.

Ако имаш готовност да го обсъдим спокойно,

може да ме намериш в мотел „Дейс Ин “ на шосе 38.

Люк направо побесня. Искала да обсъжда, моля ви се? Ще ѝ даде да разбере. Ще ѝ избие тези бръмбари от главата. Скочи в колата и потегли като луд към мотела. Веднага забеляза колата ѝ, паркирана пред една от стаите. Втурна се натам и заблъска по вратата.

— Колийн! Отвори!

Тя усети как стомахът ѝ се свива.

— Ще отворя, ако се успокоиш.

— Отваряй веднага!

— Няма да отворя, Люк.

Той заудря по вратата с все сили. Колийн неволно изпищя.

Хилел и Уди се намираха в съседната стая. Хилел вдигна телефона и се свърза с полицията. Отвърна му дежурният. „Тук някакъв мъж бие жена си — съобщи Хилел. — Струва ми се, че ще я убие.“

Люк все още беше навън. Блъскаше с юмруци и риташе вратата. Хилел затвори, погледна часовника си, изчака една минута, сетне даде знак на Уди, който позвъни в стаята на Колийн. Тя вдигна.

— Колийн, готова ли си?

— Да.

— Всичко ще бъде наред…

— Зная.

— Ти си смело момиче.

— Правя го заради нас.

— Обичам те.

— И аз те обичам.

— Хайде, действай.

Тя остави слушалката. Пое си дълбоко дъх и отиде да отвори вратата. Люк се нахвърли върху нея и я обсипа с удари. Писъците стигаха чак до паркинга. Уди излезе от стаята, извади от джоба си нож и проби задната гума на пикапа на Люк. После тичешком се прибра със свито сърце.

В съседната стая побоят продължаваше, а не се чуваше никаква полицейска сирена.

— Спри! — молеше Колийн, свита на топка върху пода, за да се предпази от ритниците. Люк реши, че си е получила заслуженото, и я вдигна за косите. Извлече я навън и насила я качи в пикапа. Разтревожени от виковете, клиентите на мотела бяха наизлезли от стаите, но не смееха да се намесят.

Най-сетне в далечината се дочуха сирени. Двете полицейски коли пристигнаха тъкмо в момента, когато Люк с пълна скорост напускаше паркинга. Със спуканата гума не можа да стигне далеч. Минути след това беше арестуван.

Мотелът беше извън границата на щата Ню Йорк, затова Люк щеше да остане в ареста до насрочването на делото за насилие и отвличане.

Колийн временно бе приютена от Голдманови в Балтимор. За нея това бе начало на нов живот. През август тя дойде с мен, Уди и Хилел във Флорида. Баба се нуждаеше от помощ при подреждането на нещата на покойния ми дядо.

Не беше необходимо и четиримата да се занимаваме с документите и книгите на дядо ми. Затова оставихме Уди и Колийн да прекарат известно време заедно. Те наеха кола и заминаха към Флорида Кийс.

Двамата с Хилел се разправяхме цяла седмица с дядовите книжа.

Бяхме се уговорили аз да подредя архива, а Хилел — официалните документи. Открих в едно чекмедже завещанието на дядо и го подадох на Хилел, без дори да го прочета.

Хилел внимателно го прегледа. После внезапно посърна.

— Как си? — запитах го. — Защо така изведнъж се промени?

— Наред съм. Стана ми горещо. Ще изляза на балкона да се разхладя.

Видях го да сгъва документа на две и на излизане да го взема със себе си.

27

В началото на септември 2001 година Люк бе осъден на три години затвор в щата Ню Йорк. За Колийн това бе истинско избавление и тя подаде заявление за развод. Вече можеше спокойно да се завърне в Медисън.

Тези събития съвпаднаха с началото на нашата четвърта и последна година в университета. През нея „Бъргър-Шейк Стейдиъм“ бе преименуван на „Соул Голдман Стейдиъм“.

Спомням си, че церемонията се състоя на 8 септември следобед. Аз присъствах на нея, а чичо Соул сияеше. Там беше цялата академична общност на университета. Буквите от масивен метал бяха скрити зад завеса. След словото на ректора чичо Соул дръпна въженцето, за да я свали и да разкрие новото име на стадиона. По необясними за мен причини единственият човек, който отсъстваше през този ден, беше леля Анита.

Непосредствено след това Ню Йорк бе поразен от атентатите от 11 септември. Медисън заедно с цялата страна тежко преживя този удар и донякъде успехът на „Титаните“ накара жителите на града да се откъснат от телевизорите и да отидат на стадиона.

Новият сезон бе изключителен за Уди. Той играеше по-добре от всякога. Едва ли в този момент някой би могъл да предположи какво ще го сполети. Това бе годината, в която „Титаните“ окончателно затвърдиха спортната си слава. Уди бе воден от необикновена жажда за победа. Още в началото на сезона отборът им опроверга всякакви статистики, като смазваше един след друг своите противници. Успехите привличаха все нови и нови зрители, мачовете се играеха при затворени гишета, защото всички билети бяха продадени предварително. Медисън се възползваше от това — ресторантите бяха пълни, в магазините тениските и знамената с цветовете на отбора се разграбваха. Околностите също бяха обхванати от тази лудост: по всичко личеше, че „Титаните“ ще спечелят университетското първенство.

Сред горещите почитатели на Уди беше и Колийн. Сега тя с неприкрита гордост излизаше с него в града. Винаги когато можеше, затваряше бензиностанцията малко по-рано, за да присъства на тренировките. През свободното си време пък той ѝ помагаше. Занимаваше се с доставките, а понякога обслужваше колите на клиентите, които казваха: „Ако знаех, че днес ще заредя при шампион по футбол…“.

Уди се превърна в звезда не само за студентите, но и за целия град. Едно заведение за бързо хранене дори кръсти на него хамбургер. Сандвичът „Уди“ се състоеше от четири пласта и съдържаше толкова хляб и месо, че и за най-големия лакомник беше много трудно да го изяде целия. Всеки, който успееше, не плащаше сметката и снимката му, направена с полароид, биваше окачена на стената под овациите на останалите клиенти. Собственикът на заведението често повтаряше по повод своя хамбургер: „Този „Уди“ е като нашия Уди: никой не може да се справи с него“.

Тази година по време на вечерята по случай Деня на благодарността в Балтимор Уди поиска съгласието на семейството да промени името върху фланелката си, като занапред на нея да пише Голдман. Това предизвика всеобщо вълнение и възбуда. За пръв път Уди ни обединяваше: благодарение на него ние преставахме да бъдем Монтклеърови и Балтиморови. Занапред ставахме просто Голдманови. Най-сетне всички дружно заставахме под едно знаме.

Седмица по-късно „Медисън Дейли Стар“, местният вестник на Медисън, публикува репортаж, посветен на Балтиморови, в който се описваше историята на Уди, Хилел, леля Анита и чичо Соул, придружен от обща снимка на четиримата, усмихнати и щастливи, да държат фланелката на Уди с надпис „Голдман“.

Докато всички погледи бяха отправени към Уди, устремен към спортната слава, в Балтимор блясъкът на чичо Соул и леля Анита постепенно помръкваше, без никой да си дава сметка за това.

Като начало чичо Соул загуби важен процес, по който работеше от няколко години. Беше защитник на жена, която съдеше застрахователна компания, отказала да заплати лечението на нейния съпруг диабетик, впоследствие починал. От нейно име чичо Соул беше подал иск за обезщетение от няколко милиона. Искът обаче бе отхвърлен.

По-късно между него и жена му се породи сериозно напрежение. Леля Анита искаше да научи на каква сума възлиза дарението, което бе направил на университета в Медисън, за да носи стадионът неговото име. Той твърдеше, че не е дал кой знае колко и че просто са се договорили с ректора, но тя не му вярваше. Въобще напоследък чичо Соул се държеше странно. Подобно самоизтъкване не беше в негов стил. Леля Анита познаваше щедростта и отзивчивостта му, знаеше, че работи доброволно в обществените кухни и че никога не отминава бездомник, без да му даде някой долар. Но той никога не говореше за това, не обичаше да се хвали. Беше скромен, не желаеше да привлича вниманието върху себе си и тя именно затова го ценеше. Какво го беше прихванало, че да иска да види името си върху някакъв стадион?

Леля Анита постъпи така, както никога преди не бе правила през съвместния им живот: претърси кабинета му, прерови документите, започна да следи електронната му поща и да чете писмата му. Непременно трябваше да разбере какво се случва. След като не откри нищо у дома, използва момента, докато той беше в съда, за да отиде в кантората и под някакъв предлог се затвори в работния му кабинет. Попадна на личното му счетоводство и така научи истината: чичо Соул беше обещал на университета в Медисън шест милиона долара. Отначало не повярва. Прегледа още няколко пъти документите. Как нейният съпруг би направил подобно нещо? Защо? И преди всичко откъде разполагаше с такава сума? Какво криеше от нея? Струваше ѝ се, че това е някакъв лош сън. Изчака го да се завърне в кантората и поиска обяснение, но той реагира напълно спокойно:

— Не трябваше да се ровиш в документите ми. Особено пък тук. Длъжен съм да спазвам професионална тайна.

— Соул, не се опитвай да ме занасяш. Шест милиона долара! Обещал си им шест милиона долара? Откъде взе толкова пари?

— Това не те засяга.

— Соул, ти си мой съпруг! Как така смяташ, че това не ме засяга?

— Защото няма да разбереш.

— Обясни ми, Соул, моля те. Откъде извади толкова пари? Какво криеш от мен? Да не би да си свързан с организираната престъпност?

Той избухна в смях.

— Как може да ти хрумне подобно нещо? А сега те моля да ме оставиш. Късно е, а имам още много работа.

През това време аз изобщо нямах представа какво се случва. Ако не се намирах в университета, бях с Александра и благодарение на нея — на върха на щастието. Тя ме познаваше по-добре от всеки друг, разбираше ме по-добре от всеки друг. Умееше да чете мислите ми и отгатваше какво ще кажа още преди да съм отворил уста.

Беше завършила образованието си преди година и сега се опитваше да пробие в света на музиката, но кариерата ѝ все не потръгваше. Не харесвах особено продуцента, когото си бе избрала. Според мен той се занимаваше много повече с нейния имидж, отколкото с музиката ѝ. Твърдеше, че тези неща били свързани, но аз не бях съгласен с него. Опитвах се да му кажа, че важен е талантът на Александра, а нея — да накарам да се вслуша в сърцето си. Песните, които пишеше, бяха чудесни, но вместо да я насърчава, продуцентът се опитваше да я вкара в някакви клишета под предлог, че щели да се харесат на широката публика. Структура: въведение, куплет, припев, втори куплет, припев, инструментал, преход към припев, финален припев. Първият припев трябваше да трае точно една минута. Продуцентите светотатстваха в областта на музиката точно така, както при книгите и филмите: вкарваха ги в стереотипи.

На моменти тя съвсем се отчайваше. Заявяваше, че няма да постигне нищо. Че е по-добре да се откаже. Аз постоянно я насърчавах: понякога след лекциите отивах в Ню Йорк да прекарам нощта с нея. Най-често я заварвах сама, затворена в стаята си. Карах я да се облече, да вземе китарата, а после я отвеждах в бара, където тя излизаше да пее. И всеки път просто наелектризираше публиката. Бурните аплодисменти ѝ вдъхваха увереност и тя слизаше от подиума сияеща. После вечеряхме. Виждах, че отново се чувства щастлива. Забравяше грижите и ставаше бъбрива, каквато винаги съм я харесвал.

Светът ни принадлежеше.

Почти всеки уикенд ходех до Медисън, за да гледам играта на Уди. Отивах на „Соул Голдман Стейдиъм“ заедно с тълпата привърженици на отбора и сядах редом с привилегированите зрители: чичо Соул, леля Анита, Патрик Невил, Хилел, Александра и Колийн.

След толкова победи неизбежно плъзнаха слухове, че агенти на най-добрите клубове от НФЛ постоянно идвали да го наблюдават. Патрик твърдеше, че очаквал представители на „Джайънтс“. Чичо Соул повтаряше, че хора от „Рейвънс“ го следели с най-голямо внимание. След края на мача Хилел се опитваше да ги разпознае сред тълпата, а след това се втурваше в съблекалнята, за да сподели видяното с Уди.

— Уди — провикна се той една вечер, — видях поне един от тях! Водеше си бележки и непрекъснато говореше по телефона. Проследих го до паркинга… Номерът на колата му беше от Масачузетс. Знаеш ли какво означава това?

— „Ню Ингланд Пейтриътс“? — запита Уди, който все още не можеше да повярва.

— „Ню Ингланд Пейтриътс“, мой човек! Ликуваше Хилел.

Сред възторжените възгласи на останалите играчи двамата се прегърнаха.

На два пъти след края на победен мач наблюдатели на престижни клубове разговаряха с чичо Соул и леля Анита. Вечерта, когато „Титаните“ разгромиха „Кугарите“ от Кливланд — единствения все още непобеден отбор през този сезон и носител на купата от предишната година, — Патрик Невил отиде при Уди в съблекалнята, придружен от агент на „Ню Ингланд Пейтриътс“, когото Хилел бе забелязал няколко седмици преди това. Мъжът подаде визитната си картичка на Уди и му каза:

— Млади момко, нашият отбор ще бъде щастлив да те види в своите редици.

— О, господи! Благодаря, господине — отвърна Уди. — Не зная какво да кажа. Трябва да говоря с Хилел.

— Хилел ли е твоят мениджър?

— Не, Хилел е мой приятел. Всъщност все още нямам мениджър.

— Бих могъл да ти стана такъв — предложи спонтанно Патрик. — Отдавна имам желание да се занимавам с това.

— Съгласен съм — зарадва се Уди. — Ще се заемете ли?

— Разбира се.

— Тогава ви оставям да преговаряте с моя мениджър — обърна се усмихналият Уди към представителя на „Пейтриътс“.

— Успех, младежо — стисна му ръката той. — Остава само да спечелиш първенството. Ще се видим в НФЛ.

Същата вечер, за разлика от друг път, Хилел и Уди не отпразнуваха победата заедно с останалите играчи. Затвориха се в стаята заедно с Патрик, взел присърце ролята на мениджър, за да обсъдят открилите се пред Уди възможности.

— Трябва да се опитаме да подпишем договор преди края на годината — каза Патрик. — Ако спечелиш първенството, пречки няма да има.

— Според вас каква ще бъде първоначалната оферта? — запита Хилел.

— Зависи. Имайте предвид, че преди месец „Пейтриътс“ предложиха седем милиона долара на играч от университетски отбор.

— Седем милиона долара? — възкликна Уди.

— Седем милиона долара — повтори Патрик. — И повярвай ми, моето момче, ти не струваш по-малко. Ако не тази, то непременно следващата година. Изобщо не се притеснявам за твоята кариера.

Патрик си тръгна, но Уди и Хилел не мигнаха цяла нощ. Лежаха с отворени очи, замаяни от стойността на бъдещия договор.

— Какво ще правиш с толкова пари? — обади се по едно време Хилел.

— Ще ги делим на две. Половината за теб, половината за мен.

Хилел се усмихна.

— Защо би постъпил по този начин?

— Защото си ми като брат, а братята делят всичко.

В началото на декември 2001 година, в навечерието на полуфиналите на първенството, Футболната лига подложи „Титаните“ на антидопингов контрол.

Една седмица по-късно след сутрешната тренировка Уди не се появи на лекцията по икономика. Хилел напразно опитваше да се свърже с него по мобилния. После реши да отиде на стадиона, но докато прекосяваше университетското градче, видя черния шевролет на Патрик Невил да спира пред административната сграда. Веднага разбра, че нещо се е случило, и побърза да настигне Патрик.

— Какво става? — запита го той.

— Уди не ти ли е казал?

— Да ми каже какво?

— Хванали са го на антидопинговия контрол.

— Какво?

— Този глупак е вземал допинг.

— Патрик, това е невъзможно!

Хилел последва Патрик в кабинета на ректора. Вътре завари Уди, седнал със съкрушен вид, а срещу него комисарят от Университетската футболна лига.

Когато ги видя да влизат, Уди се надигна от стола и се обърна умолително към Патрик.

— Нищо не разбирам! — възкликна той. — Патрик, кълна ти се, нищо не съм вземал!

— Какво става? — запита Патрик.

Ректорът представи Патрик като мениджър на Уди, а после помоли комисаря да обясни положението.

— Удроу даде положителен резултат за пентазоцин. И двете проби показаха един и същ резултат. Нещата са много сериозни. Пентазоцинът е производен на морфина и е строго забранен от Лигата.

— Не съм вземал допинг! — извика Уди. — Кълна се! Защо бих направил подобно нещо?

— Удроу, престанете с този цирк! — смъмри го комисарят. — Играта ви беше прекалено добра, за да бъде чиста.

— Наскоро имах настинка и лекарят ми предписа витамини. Вземал съм само онова, което ми даде. Защо ще гълтам разни боклуци?

— Защото имате травма.

Настъпи кратко мълчание.

— Кой ви е казал това? — запита Уди.

— Лекарят на отбора. Имате тендинит на ръката. А също така скъсано сухожилие на дясното рамо.

— През пролетта попаднах в сбиване. Полицаи ми нанесоха няколко удара! Но това се случи преди цели осем месеца.

— Спестете ни вашите небивалици, Уди — прекъсна го комисарят.

— Такава е истината! Кълна се!

— Така ли? Значи, не сте се претоварили по време на летните тренировки? Разполагам с доклада на лекаря на отбора, който твърди, че заради постоянни болки ви е направил рентгенова снимка на ръката, върху която ясно се е виждал доста сериозен тендинит, резултат според него от прекомерни усилия.

Уди се почувства притиснат в ъгъла. Очите му се напълниха със сълзи.

— Вярно, лекарят искаше да спра да играя за известно време — призна той. — Но аз усещах, че мога да се справя на терена. Познавам тялото си! Щях да се лекувам след края на първенството. Да не мислите, че ще сглупя и ще взема допинг точно преди полуфиналите?

— Да — отвърна комисарят от Лигата. — Защото сте се чувствали твърде зле, за да минете без обезболяващи. Смятам, че за да можете да играете, сте взели талацен. Всеки знае, че е ефикасно лекарство и че следите от него в кръвта изчезват бързо. Очевидно това ви е било известно и сте си въобразявали, че ако спрете да го вземате достатъчно време преди финала на първенството, няма да можем да ви хванем по време на антидопинговия контрол. Или може би се заблуждавам?

Настъпи продължително мълчание.

— Уди, вземал ли си от този боклук? — запита накрая Патрик.

— Не! Кълна се! Може лекарят да е сбъркал, докато боледувах!

— Лекарят не ти е предписвал талацен, Удроу — възрази комисарят. — Ние направихме проверка. Предписал ти е само витамини.

— Значи, аптекарят се е заблудил, когато е изпълнявал рецептата!

— Достатъчно, Удроу! — сопна се ректорът. — Вие опозорихте нашия университет.

После стана, откачи от стената рамката, в която беше поставена корицата на университетското списание със снимката на Уди, и я хвърли в коша.

— Какво ще стане сега? — запита го Патрик Невил.

— Ще обсъдим положението. Сам разбирате колко сериозно е то. За такива случаи правилникът на Лигата предвижда отстраняването на играча, а нашият — изключване от университета.

— Имате ли вече договор с „Ню Ингланд Пейтриътс“? — запита комисарят.

— He.

— Толкова по-добре за вас, защото те биха поискали обезщетение за накърняване на техния имидж.

Възцари се тягостна тишина, а после комисарят отново взе думата:

— Господин Невил, имах дълъг разговор с ректора. Възможно е доброто име на университета да бъде опетнено, както и репутацията на самото първенство. Всички се възхищават от постиженията на Уди. Ако публиката научи, че е вземал допинг, ще понесем огромни щети и желаем на всяка цена да избегнем подобна ситуация. От друга страна, не можем да затворим очи…

— И в такъв случай какво предлагате?

— Приемлив за всички компромис. Съобщете, че Уди е пострадал. Получил е сериозна травма и повече няма да може да играе. От своя страна Лигата ще прекрати разследването и доброто име на Медисънския университет ще бъде запазено. Това означава, че дисциплинарният съвет няма да се занимава със случая на Удроу и той ще може да завърши следването си.

— И за какъв срок няма да може да играе поради тази травма?

— Завинаги.

— Но ако престане да играе, нито един клуб от НФЛ няма да го покани.

— Господин Невил, изглежда, не разбирате сериозността на положението. Ако откажете, ние ще започнем дисциплинарно преследване и истината ще излезе на бял свят. В такъв случай Удроу ще бъде изключен от отбора и почти сигурно от университета. Естествено, ще можете да обжалвате, но непременно ще загубите, защото пробите са безспорни. Предлагам ви възможност да приключите тази история веднъж завинаги. С взаимни отстъпки. „Титаните“ ще запазят репутацията си, а Уди ще приключи образованието си.

— Но в такъв случай с футболната му кариера ще бъде свършено — отбеляза Патрик.

— Точно така. Ако смятате, че този компромис е приемлив, ще ви дам на разположение двайсет и четири часа, за да свикате пресконференция и да съобщите, че по време на тренировка Уди е получил травма и никога повече няма да може да играе футбол.

Комисарят излезе, а отчаяният Уди скри лице в ръцете си. Патрик и Хилел излязоха от кабинета.

— Патрик — започна Хилел, — сигурно може да се направи нещо! Цялата тази история е някакво безумие!

— Виж какво, Хилел, той не е трябвало да взема талацен.

— Но той никога не е вземал от този боклук!

— Съмнявам се аптекарят да е сбъркал и да му го е дал вместо витамини. А Уди наистина е страдал от травми.

— Добре тогава. Нека приемем, че наистина е вземал талацен. В крайна сметка това е обикновено обезболяващо!

— Това е забранен от Лигата медикамент.

— Можем да обжалваме!

— Нали чу: ще загубим. И аз, и ти го знаем. Уди има само един шанс да спаси мястото си в университета. Ако обжалва, цялата тази история с допинга ще се разчуе. Така ще загуби всичко: ще бъде изключен и никой друг университет няма да го приеме. А той има големи възможности и непременно трябва да завърши следването си. За него този компромис е единственото спасение.

В този момент Уди на свой ред излезе от кабинета на ректора. Отиде при тях и като бършеше сълзите си с ръка, им каза:

— Няма да обжалваме. Не искам никой да научи за това. Нищо не бива да стига до ушите на чичо Соул и леля Анита. За мен най-голям срам ще бъде, ако разберат. Нося на фланелката си името Голдман. Не искам да го опетня.

Патрик свика пресконференция на следващия ден.

Госпожи и господа, възложено ми е да ви уведомя, че Медисънският университет и клубът на „Титаните “ понесоха тежък удар. Нашият многообещаващ капитан Удроу Фин получи сериозна травма по време на тренировка в залата за бодибилдинг. Има скъсани сухожилия на рамото и ръката, поради което вероятно никога вече няма да може да играе футбол. На негово място ще бъде избран нов капитан. Желаем на Уди успешно възстановяване и по-бързо да избере ново поприще за изява.

По молба на Уди ние запазихме тайната. Като се изключи Патрик Невил, истината за края на неговата кариера беше известна единствено на Хилел, Александра, Колийн и на мен.

Веднага след пресконференцията леля Анита и чичо Соул пристигнаха по спешност в Медисън и прекараха там няколко дни. Тъй като не знаеха действителната причина за оттеглянето на Уди от футбола, те си наумиха да го лекуват. „Ще те изправим на крака“, обещаваше чичо Соул. Уди уверяваше, че изпитва твърде силни болки и едва ли някой ден отново ще може да играе. Леля Анита настоя да мине през рентген и снимките показаха сериозни поражения: сухожилията на ръката и рамото бяха сериозно увредени, а с помощта на ехограф бяха установени дори скъсвания.

— Уди, ангелче, как си могъл да играеш в такова състояние? — ужаси се леля Анита.

— Тъкмо затова няма да мога повече да играя.

— Не съм специалист — добави тя, затова ще се консултирам с колеги от „Джонс Хопкинс“. Все пак смятам, че положението не е необратимо. Трябва да вярваш в себе си, Уди!

— Вече не вярвам. Пък и нямам желание.

— Какво става с теб, моето момче? — разтревожи се чичо Соул. — Изглеждаш потиснат. Дори да се наложи да спреш за няколко месеца, все пак има надежда някой клуб да се заинтересува от тебе.

Пред нас Уди си призна, че по време на летните тренировки действително е получил травма, но ни се закле, че никога не е вземал талацен. От друга страна, рентгеновите снимки оставяха място за съмнение дали е могъл да играе без обезболяващи. Според него единственото обяснение бе, че лекарят е допуснал грешка, когато му е предписвал витамини за настинката.

— Трудно ми е да повярвам на думите му — споделих пред Александра. — Та той едва държи вилицата на масата. Започвам да се питам дали не е вземал талацен на своя глава.

— Но защо ще лъже нас?

— Може би, защото се срамува да си признае.

— Съмнявам се — сви устни тя.

— Нормално е да се съмняваш! Готова си да му дадеш опрощение дори без изповед! Престани да го глезиш!

— Да не би да ревнуваш, Марки?

Веднага съжалих за думите си.

— Нищо подобно — отвърнах не съвсем уверено.

— Маркикет, обещавам ти, че ако един ден се разминеш със седем милиона долара и кариера в професионалния футбол заради някакъв смотан лекар, който е объркал рецептата, ще ти отделя не по-малко внимание от това, с което сега се отнасям към Уди.

Уди така и не завърши следването си.

През зимната ваканция след отстраняването му от отбора на „Титаните“ двамата с Хилел се опитахме да му върнем самочувствието, но без особен успех. В началото на втория семестър, съвсем обезсърчен, той отиде до Медисън, но така и не влезе в университетското градче. Спря колата недалеч от първите сгради.

— Какво правиш? — запита Хилел, който пътуваше с него.

— Не мога…

— Какво не можеш?

— Това… — прошепна той, като посочи „Соул Голдман Стейдиъм“, който се издигаше пред тях.

После слезе от колата.

— Ти върви — каза той на Хилел. — Ще те настигна. Искам да се поразходя.

Хилел го погледна с недоумение, но го послуша. Уди така и не се появи. Жадуваше за любов и нежност и затова стигна до бензиностанцията при Колийн и повече не се отдели от нея. Заживяха заедно и започна работа там. От този момент нататък тя бе единствената причина за оставането му в Медисън, иначе отдавна би избягал далече.

Хилел всеки ден отиваше до бензиностанцията да го види. Носеше му записки от лекциите в опит да го накара да се върне към ученето и да не се отказва, когато е толкова близо до целта.

— Уди, остават ти само няколко месеца до завършването. Не пропилявай шанса си…

— Нямам никакво желание, Хил. Вече не вярвам в себе си. Не вярвам в нищо.

— Уди… Вземал ли си наистина допинг?

— Не, Хилел, кълна ти се. Затова не искам да се връщам в този университет, пълен с измамници. Не искам нищо от хората, които ме съсипаха.

Няколко седмици по-късно, на 14 февруари 2002 година, Уди реши за последен път да отиде до университета, за да прибере вещите си от стаята, която делеше с Хилел.

Колийн му даде колата си и привечер той спря пред общежитието. Опита да се свърже с Хилел, но не успя. Сигурно учеше за изпитите в библиотеката.

Почука на вратата на тяхната стая. Никой не му отговори. Не беше върнал ключа: извади го от джоба си, отвори и влезе. Вътре нямаше никого.

Ненадейно го обзе носталгия. Приседна на леглото и се огледа. Затвори очи и отново видя обляното в слънце студентско градче по времето, когато тримата с Хилел и Александра се разхождаха и привличаха всички погледи. После се върна към действителността, отвори голямата пътна чанта и започна да прибира в нея личните си вещи: няколко книги, снимки в рамки, настолната лампа, донесена от „Оук Парк“, която толкова харесваше, маратонките, с които тичаше сутрин. Отвори дрешника, който делеше с Хилел. Горните три отделения бяха неговите. Свали всичко от тях. После отстъпи назад и печално огледа празните рафтове: за пръв път се разделяше с Хилел по своя воля.

Забеляза, че в дъното на едно от отделенията на Хилел има книжен плик, скрит зад купчината дрехи. Без сам да знае защо, му се прищя да види какво има вътре. Сякаш някаква неведома сила го тласкаше към това. Отмести дрехите, взе плика и го отвори. Пребледня и усети как светът се завъртя около него.

28

Чичо Соул бе гостувал на моите родители в Монтклеър само два пъти. Добре помня това, защото мама постоянно се оплакваше как кракът му не стъпва у нас. Понякога я чувах да се сърди по този повод на баща ми — особено когато се отнасяше до организирането на семейните празници.

— Кажи ми, Натан, защо брат ти никога не ни гостува? Това не те ли смущава? Той дори няма представа как изглежда нашата къща.

— Показвал съм му снимки — опитваше се да я успокои баща ми.

— Само, моля те, не се прави на глупак!

— Дебора, добре знаеш защо не идва тук.

— Зная и това още повече ме нервира! Наистина сте непоносими с вашите нелепи фамилни истории!

Дълго време нямах представа за какво говори майка ми. Случваше се и аз да се намеся в разговора им.

— Защо чичо Соул никога не идва тук?

— Това няма значение — отвръщаше неизменно мама. — Глупости някакви.

За пръв път чичо Соул ни посети през 2001 година по повод смъртта на дядо. Когато баба се обади по телефона, за да съобщи печалната вест, той пристигна по спешност.

Вторият път бе на 14 февруари 2002 година, след като леля Анита го напусна.

През онзи ден пристигнах в Монтклеър в късния следобед. Беше Свети Валентин и бързах след лекциите да стигна час по-скоро в Ню Йорк, за да прекарам вечерта и нощта заедно с Александра. Понеже от доста време не се бях виждал с родителите си, реших да се отбия за малко у дома и да остана с тях час-два.

Първото нещо, което забелязах, когато пристигнах, беше колата на чичо на алеята. Втурнах се вкъщи, но мама ме спря в антрето.

— Какво прави тук чичо Соул? — запитах я разтревожено аз.

— Марки, скъпи, не ходи в кухнята.

— Кажи ми какво става?

— Леля ти Анита…

— Какво за леля Анита?

— Напуснала е чичо ти. Заминала е.

— Заминала ли? Как така „заминала“?

Реших да се обадя на Хилел, но мама ме разубеди.

— Не замесвай Хилел, поне засега.

— Но какво се е случило?

— Ще ти обясня, Марки, обещавам. Чичо ти ще остане у нас за уикенда. Ще го настаним в твоята стая, ако нямаш нищо против.

Реших да отида и да го прегърна, но преди да вляза в кухнята, го зърнах през открехнатата врата, облян в сълзи. Великият, могъщият, всесилният Соул Голдман плачеше.

— Най-добре е да отидеш при Александра — кротко ми предложи мама. — Сега чичо ти се нуждае от малко спокойствие.

Аз не си тръгнах, а направо избягах. Побързах да замина от Монтклеър не защото майка ми ме беше помолила, а защото през онзи ден бях видял моя чичо да плаче. Оказа се, че той е като Самсон. Достатъчно бе да му отрежат косите, за да загуби силата си.

Отидох при онази, която имаше отговор на всички въпроси. Александра, жената на моя живот. Знаех, че мрази целия този кич, свързан със Свети Валентин, и имах намерение да прекарам вечерта с нея без трапеза с пет ястия и червени рози. Минах да я взема направо от студиото, където тя правеше записи, след което се настанихме удобно в наетата стая в „Уолдорф Астория“ да гледаме филми, да правим любов и да оцеляваме благодарение на румсървиса. В прегръдките ѝ намерих спасение от случващото се.

Същата вечер, 14 февруари 2002 година, Уди изчака завръщането на Хилел, седнал на леглото си в стаята. Минаваше десет часа, когато той най-сетне се появи.

— Мамка му, Уди, как ме изплаши! — възкликна Хилел, след като отвори вратата.

Уди само го изгледа и не отвърна нищо.

— Уди, всичко наред ли е? — запита Хилел.

Уди само посочи книжния плик и запита:

— Защо?

— Уди… Аз…

С един скок Уди се изправи, сграбчи Хилел за яката на сакото и го притисна до стената.

— Защо? — изкрещя този път той.

Хилел го погледна предизвикателно в очите.

— Удари ме, Уди. Така или иначе, само това умееш…

Уди вдигна юмрук и, разтреперан, застина така със стиснати зъби. После нададе яростен вик и побягна навън. Изтича до паркинга, качи се в колата на Колийн и потегли с пълна газ. Чувстваше нужда да сподели всичко с някого, на когото има доверие, и първият човек, за когото се сети, бе Патрик Невил. Пое към Манхатън. По пътя опита да се свърже с него, но телефонът му беше изключен.

Беше единайсет вечерта, когато пристигна пред дома на Патрик Невил. Паркира колата до отсрещния тротоар, прекоси улицата, без дори да се огледа, и влезе във входа. Там го спря нощният портиер.

— Трябва да видя по спешност Патрик Невил.

— Господин Невил очаква ли ви?

— Обадете му се! Обадете му се, за бога!

Портиерът позвъни у Патрик Невил.

— Добър вечер, господине. Прощавайте за безпокойството, но тук един господин…

— Уди, кажете Уди.

— …Господин Уди… Много добре.

Портиерът затвори и направи знак на Уди, че може да вземе асансьора. Той стигна на 23-ия етаж и се втурна към апартамента на Невил. Патрик го видя през шпионката да се задава и му отвори, преди да е позвънил.

— Уди, какво става?

— Искам да ти съобщя нещо.

Видя колебание в погледа му и добави:

— Може би те притеснявам…

— Не, няма такова нещо — успокои го Патрик.

Виждаше колко разстроен е Уди и не можеше да го остави така. Покани го да влезе и го отведе в хола. Пътем Уди забеляза маса, подредена за Свети Валентин, със свещи, голям букет рози, шампанско в купа с лед и две пълни, но недокоснати чаши.

— Патрик, съжалявам, не знаех, че имаш гости. Ще те оставя.

— Не и преди да си ми обяснил какво се е случило. Сядай.

— Прекъснах ти…

— Не се тревожи — спря го Патрик. — Правилно си постъпил, като дойде. Ще ти донеса нещо за пиене, а след това ще ми разкажеш всичко.

— Кафе, ако може.

Патрик отиде в кухнята и остави Уди сам в хола. Той се озърна и неочаквано видя дамско палто и чанта, оставени на един фотьойл. Приятелката на Патрик, помисли си той. Сигурно се е скрила в спалнята. Ала изведнъж му се стори, че палтото му е познато. Смутен, той стана и отиде да го разгледа отблизо. Видя в чантата портфейл, извади го и го отвори. Издърпа наслуки кредитна карта и в този момент му се стори, че ще повърне. Не беше възможно. Не и тя! За да се увери, че не се лъже, се втурна към спалните. В този момент от кухнята излезе Патрик. „Уди, къде отиваш? Почакай!“ Остави подноса с две чаши кафе и изтича след него. Ала Уди вече беше в коридора и отваряше една по една вратите. Накрая стигна до спалнята на Патрик и видя нея, леля Анита.

— Уди? — възкликна тя.

Той стоеше като вкаменен, напълно слисан. Пристигна и Патрик.

— Не е това, което си мислиш — каза му той. — Веднага ще ти обясним.

Уди го блъсна, за да може да мине, и побягна. Леля Анита се затича след него.

— Уди! — викна му тя. — Уди! Моля те, спри!

Той не искаше да чака асансьора и затова пое надолу по стълбите. Тя взе асансьора. Когато Уди стигна до партера, тя вече го очакваше там.

— Уди, ангелче, почакай! — прегърна го леля Анита.

Той се освободи и извика:

— Остави ме! Мръсница такава!

Устреми се към изхода и изкрещя:

— Ще кажа на Соул!

— Уди, моля те! — опита се да го настигне тя.

Той излезе на тротоара и без да се обръща, прекоси улицата, за да стигне до колата. Искаше час по-скоро да замине някъде много далече. Леля Анита се втурна след него и не видя появилата се изневиделица камионетка, която с пълна скорост връхлетя върху нея.