Книга за Балтиморови

37

Балтимор

18 февруари 2002 г.

Четири дни след злополуката погребахме леля Анита на гробището „Форест Лейн“. Имаше страшно много народ. Повечето от дошлите виждах за пръв път.

Най-отпред бяха чичо Соул с помръкнало лице и Хилел — блед, сякаш все още неосъзнал случилото се. Изглеждаше като призрак, с угаснал поглед и крив възел на вратовръзката. Говорех му, но той като че ли не ме чуваше. Докосвах го, но той сякаш не усещаше. Беше като упоен.

Гледах как спускат ковчега в земята и не вярвах на очите си. Струваше ми се, че това не е истина. Моята леля, любимата ми леля, не се намираше в този дървен ковчег, върху който хвърляхме бучки пръст. Очаквах всеки момент да се появи отнякъде и да се присъедини към нас. Искаше ми се да ме прегърне, както правеше преди, когато бях малък, а тя ме посрещаше на перона на гарата в Балтимор с думите: „Ти си моят любим племенник“. И тогава аз се изчервявах от щастие.

Леля Анита загинала на място. Камионетката, която я блъснала, така и не спряла. Никой нищо не видял. Поне не и достатъчно, за да даде на полицията някаква улика. След удара Уди се втурнал към нея, опитал се да я свести, но тя вече била мъртва. Когато разбрал това, той се разридал и я притиснал до себе си. Патрик стоял на тротоара като вкаменен.

Сред опечалените край гроба ги нямаше Патрик и Александра. Патрик — заради случилото се през фаталната вечер, а Александра, за да избегне скандала, който присъствието на някой от семейство Невил би предизвикало.

Уди ни наблюдаваше отдалеч, скрит зад едно дърво. Отначало помислих, че изобщо не е дошъл. Сутринта го потърсих, но телефонът му беше изключен. Забелязах фигурата му едва към края на церемонията. Дори отдалеч бих могъл да го позная. Когато всички се отправиха към паркинга, за да потеглят към къщата в „Оук Парк“ за помена, аз дискретно се отделих и поех към другия край на гробището. Уди видя, че се отправям към него, и се опита да избяга. Хукнах подире му. Той се затича още по-бързо и бях принуден да го гоня с все сили между гробовете, като се хлъзгах в калта. Все пак успях да го настигна. Опитах се да го хвана за ръката, но тъкмо в този момент загубих равновесие и го повлякох със себе си. Двамата паднахме и се търкулнахме по мръсната влажна трева.

Той опита да се отскубне. Макар да беше много по-силен от мен, го притиснах и го сграбчих за яката на сакото.

— Мамка му, Уди! — креснах аз. — Престани с твоите глупости! Къде изчезна? От три дни се мъча да се свържа с теб по телефона. Защо не отговаряш? Помислих, че си умрял!

— По-добре да бях умрял!

— Защо говориш глупости?

— Защото аз я убих!

— Не си я убил! Било е злополука.

— Маркъс, остави ме, моля те!

— Уди, какво се случи през онази вечер? Защо си отишъл у Патрик?

— Трябваше да поговоря с някого, а само на него можех да се доверя. Когато влязох в апартамента му, видях, че има среща за Свети Валентин. Имаше цветя, шампанско. Настоя да остана за малко. Разбрах, че гостенката му се е скрила в спалнята и чака да си тръгна. Отначало дори ми се стори забавно. После обаче познах сакото, метнато на фотьойла в хола. Гостенката му беше леля Анита.

Не повярвах на ушите си. Значи, слухът, който се носеше в „Оук Парк“, е бил верен. Заради Патрик леля Анита бе напуснала чичо Соул.

— Само че какво те накара да отидеш у Патрик в единайсет вечерта? Чувствам, че не ми казваш всичко.

— Скарах се с Хилел. Едва не се сбихме.

Не можех да си представя Уди и Хилел да се карат, а още по-малко да се бият.

— И за какво се скарахте? — запитах аз.

— За нищо, Маркъс. Сега ме остави на мира. Не искам да виждам никого.

— Не, няма да те оставя. Защо не ми се обади? Защо твърдиш, че си можел да споделиш само с Патрик? Знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен.

— Да разчитам на теб? Така ли? Нещата отдавна се промениха, Маркъс. Бяхме си дали обещание в Хемптънс. Спомняш ли си? Никой от нас не трябваше да търси близостта на Александра. Ти наруши обещанието и ни предаде. Избра си момичето от бандата. Сигурно през онази вечер сте спали заедно. Всеки път, когато я чукаш, всеки път, когато я докосваш, ти ни предаваш, Маркъс.

Престорих се, че не съм го чул.

— Няма да те оставя, Уди.

Той реши да се отърве от мен. Бързо стисна гърлото ми, така че спрях да дишам. Залитнах, той се отскубна, изправи се, а аз се закашлях и паднах върху тревата.

— Забрави за мен, Маркъс. Все едно че не съществувам.

Побягна, аз се опитах да го настигна, но той успя да се качи в кола с регистрация от щата Кънектикът и изчезна. Видях, че на волана е Колийн.

На свой ред се отправих към къщата на Балтиморови и едва намерих къде да паркирам. Улицата беше задръстена от коли. Нямах никакво желание да влизам: първо, защото видът ми не беше като за пред хора — плувнал в пот и целият в кал. Но най-вече нямах никакво желание да виждам чичо Соул и Хилел, отчаяни и сами, заобиколени от хора, които дъвчат сладки и с пълни уста съчувствено им повтарят заучени фрази („Ще ви трябва време…“ „Винаги ще ви липсва…“ „Каква трагедия…“), а след това се втурват към студения бюфет, за да не изпуснат нещо.

Останах за момент в колата, съзерцавайки тънещата в покой улица, а в ума ми нахлуваха спомени. Неочаквано видях да се задава черно ферари с номер от щата Ню Йорк. Патрик имаше наглостта да дойде! Той спря до отсрещния тротоар, но не излезе и не ме забеляза. Слязох от колата и той веднага ме последва. Имаше съкрушен вид.

— Маркъс — каза ми той, — радвам се, че мога да видя човек, с когото…

Не го оставих да довърши.

— Махайте се оттук! — сопнах му се аз.

— Маркъс, почакай…

— Изчезвайте!

— Маркъс, ти не знаеш какво се случи всъщност. Позволи ми да ти обясня.

— Изчезвайте! — креснах. — Изчезвайте, нямате работа тук!

Привлечени от виковете ми, неколцина гости излязоха от къщата на Балтиморови. Видях как майка ми и чичо Соул тичат към нас. Не след дълго наоколо се събра малка тълпа любопитни с чаши в ръка, които на всяка цена искаха да видят как възмутеният племенник поставя на място любовника на своята леля. Прочетох укора в очите на мама, срещнах безпомощния поглед на чичо и изпитах страшен срам. Патрик направи опит да даде обяснение пред всички.

— Не е това, което си мислите! — повтори той, но думите му бяха посрещнати с всеобщо презрение.

Отчаян, той се качи в колата и потегли.

Всички се прибраха обратно в къщата и аз ги последвах. Хилел, все още блед като призрак, бе проследил сцената от стълбите. Когато минах край него, той ме погледна в очите и каза: „Трябваше да му разбиеш мутрата“.

Отидох в кухнята и седнах пред барплота. До мен Мария, плачейки, подреждаше платата с плодове, а сестрите филипинки сновяха с чинии в ръце. Никога преди къщата не ми се бе струвала толкова пуста.

Родителите ми останаха в Балтимор два дни след погребението, а после трябваше да се приберат в Монтклеър. Нямах никакво желание да се връщам в университета и затова се задържах в Балтимор още няколко дни.

Всяка вечер разговарях по телефона с Александра. Боях се да не ме изненада Хилел, затова под предлог, че трябва да изляза за покупки, вземах колата на чичо Соул и отивах в едно крайпътно заведение, едновременно близко и достатъчно отдалечено, за да не ме забележат. Паркирах, поръчвах чаша кафе, без да излизам от колата, отпусках облегалката и набирах нейния номер.

Гласът ѝ бе достатъчен, за да облекчи болката ми. Докато разговарях с нея, самочувствието ми се връщаше и се усещах по-силен.

— Марки, толкова искам да съм с теб.

— Зная.

— Как са Хилел и чичо ти?

— Не много добре. Видя ли се с баща си? Спомена ли ти за спречкването ни?

— Не се притеснявай, Марки. Наясно е с положението. В този момент нервите на всички са опънати.

— Не можа ли да свали някоя друга, а не точно леля ми?

— Марки, той твърди, че са били просто приятели.

— Уди ми каза, че масата била подредена за Свети Валентин.

— Анита искала да сподели с него нещо важно, свързано с чичо ти… Докога ще останеш в Балтимор? Липсваш ми…

— Не зная. При всички случаи до края на седмицата. И ти ми липсваш.

В къщата цареше странно спокойствие. Призракът на леля Анита бродеше сред нас. Чувството за нереалност беше дори по-силно от скръбта. Мария се суетеше безцелно. Чувах как се сърди сама на себе си („Госпожа Голдман ти беше заръчала да изпереш завесите“, „Госпожа Голдман ще бъде разочарована от тебе“). Хилел изобщо не продумваше. Повечето време прекарваше в стаята си, долепил лице до стъклото на прозореца. Накрая почти насила го накарах да се разходим заедно до „Деъри Шек“. Поръчахме си студено мляко и го изпихме прави. После тръгнахме обратно към дома на Балтиморови. Когато стигнахме до Уилоуик Роуд, Хилел неочаквано каза:

— За всичко отчасти съм виновен аз.

— За кое всичко? — учудих се аз.

— За смъртта на мама.

— Не говори такива неща… Било е злополука. Гадна злополука.

— Вината изцяло е в бандата на Голдманови.

Този път въобще не разбрах какво иска да каже.

— Знаеш ли, мисля, че трябва да се подкрепяме взаимно. Уди също е много зле.

— Така му се пада.

— Онзи ден го видях на гробището. Каза ми, че през въпросната вечер двамата сте се скарали…

Хилел се закова на място и ме погледна в очите.

— Смяташ ли, че моментът е подходящ да говорим за тези неща?

Понечих да кажа „да“, но не можех да издържа погледа му. Продължихме обратно в пълно мълчание.

За вечеря Мария беше приготвила печено пиле. Докато се хранехме, никой от трима ни не продума. Накрая Хилел каза: „Заминавам утре. Връщам се в Медисън“. Чичо Соул кимна в знак на съгласие. Разбрах, че Голдманови от Балтимор са на път да се разпаднат. Само два месеца преди това Хилел и Уди си прекарваха чудесно в университета в Медисън, а леля Анита и чичо Соул все още бяха щастлива и преуспяла семейна двойка. Сега леля Анита беше мъртва, Уди го нямаше, а Хилел пазеше упорито мълчание. Що се отнася до чичо Соул, за него това бе начало на нов живот в „Оук Парк“. Той реши да приеме ролята на образцов вдовец: смел, примирен и силен.

Прекарах в Балтимор още една седмица и наблюдавах всекидневното представление на съседите, които идваха да му донесат храна и да му изкажат съболезнования. Гледах как пристигаха един след друг в дома на Балтиморови. Прегръщаха сърдечно чичо Соул, отправяха му съчувствени погледи и дълго стискаха ръката му. Освен това дочувах разговори в супермаркета, в химическото чистене, в „Деъри Шек“. Той бе рогоносецът, опозореният. Мъжът, чиято съпруга бе загинала, бягайки от дома на своя любовник, където била изненадана вечерта на Свети Валентин от полуосиновения си син. Сякаш всички бяха в течение на подробностите около смъртта на леля Анита. Всичко беше известно. Чувах подмятания, белязани от едва прикрито злорадство: „От друга страна, напълно си го заслужаваше“; „Няма дим без огън“; „Виждали сме го в ресторанта с онази жена“.

Разбрах, че в тази история е замесена и друга жена. Някаква Касандра от тенис клуба в „Оук Парк“.

Отидох в тенис клуба. Не се наложи да търся дълго: до входа имаше табло със снимки на учителите по тенис и една от тях беше на жена с привлекателно тяло, на име Касандра Дейвис. Направих се на разсеян и разпитах една от секретарките. Научих, че някак случайно тя е давала уроци на чичо и че някак случайно този ден беше болна. Взех адреса ѝ и реших да я посетя.

Както подозирах, Касандра изобщо не беше болна. Когаго разбра, че съм племенник на Соул Голдман, веднага ми хлопна вратата под носа. Продължих да чукам упорито и тя ми извика, без да отваря:

— Какво искаш от мен?

— Бих искал да разбера какво се е случило с моето семейство.

— Ако Соул реши да ти каже, нека сам го направи.

— Вие любовница ли сте му?

— Не. Веднъж излязохме на вечеря заедно, но нищо не се случи. Само че сега, когато жена му е мъртва, аз минавам за дежурната курва.

Все по-малко разбирах какво става. Едно беше сигурно: чичо Соул не споделяше с мен нищо. Нямах представа какво се е случило между Уди и Хилел, нито пък между чичо Соул и леля Анита. Накрая си тръгнах от Балтимор седмица след погребението на леля, без да получа отговор на всички тези въпроси. Сутринта на моето заминаване чичо Соул ме изпрати до колата.

— Ще се справиш ли? — запитах го аз и го прегърнах.

— Ще се справя.

Пуснах го, но той ме улови за раменете и каза:

— Марки, извърших нещо лошо. Затова леля ти ме напусна.

Излязох от „Оук Парк“, като оставих чичо Соул и Мария, сега вече единствените обитатели на къщата от най-прекрасните ми детски мечти, спрях на гробището и останах доста време. Не зная дали търсех лелиното ми присъствие, или се надявах да видя там Уди.

После поех към Монтклеър. Когато стигнах до нашата улица, почувствах как ме обзема спокойствие. Замъкът на Балтиморови бе рухнал, но къщата на Монтклеърови — малка, но солидна, гордо се издигаше пред мен.

Обадих се на Александра, за да ѝ съобщя, че съм се завърнал. Един час по-късно тя пристигна у моите родители. Позвъни и аз ѝ отворих. Когато я видях, изпитах такова облекчение, че всички потискани през последните дни чувства избиха и се разплаках. „Марки… — каза ми Александра, като ме прегърна. — Марки, толкова съжалявам.“

38

Ню Йорк

Лятото на 2011 г.

Събитията, свързани със смъртта на леля Анита, намериха отзвук девет години по-късно, през август 2011 година, когато чичо Соул ми се обади по телефона, за да ме помоли да присъствам на свалянето на неговото име от стадиона на университета в Медисън.

След като ме отпрати от своя дом през юни, се завърнах в Ню Йорк. Той живееше в „Коконът Гроув“ от пет години и това бе първото лято, когато не му отидох на гости във Флорида. По същото време у мен се зароди идеята да купя къща там; след като харесвах Флорида, би трябвало да имам свое кътче. Бих могъл да избера дом, където да работя на спокойствие, далеч от трескавата нюйоркска атмосфера, а освен това да бъда близо до моя чичо. До този момент бях смятал, че посещенията ми са му приятни, но вече си мислех, че той се нуждае от място, където да живее живота си, без някакъв племенник да му виси на главата. Ето защо напълно го разбирах.

От друга страна, все пак бе странно, че толкова рядко ми се обажда. Това не беше типично за него. Винаги бяхме поддържали близки отношения, а след смъртта на леля Анита и след Драмата връзката помежду ни беше станала още по-силна. В продължение на пет години редовно бях слизал по източното крайбрежие, за да го извадя от усамотението му. Защо така внезапно бе разрушил мостовете между нас? Дали това нямаше нещо общо с Фейт, управителката на супермаркета, с която вероятно имаше сърдечна връзка? Може би моето присъствие го смущаваше? Дали не се боеше, че ще го хвана в изневяра, макар че неговата съпруга бе мъртва от девет години и той имаше пълното право да продължи напред?

Чичо ми наруши мълчанието два месеца по-късно, за да ме изпрати на стадиона в Медисън. На другия ден след свалянето на неговото име проведохме дълъг телефонен разговор, защото вече бях наясно, че Медисън е мястото, изиграло ключова роля във веригата събития, погубили Балтиморови. Цялото зло идваше от Медисън.

— Чичо Соул — запитах го аз по телефона, — какво се случи през онези години в Медисън? Защо финансира поддръжката на стадиона за цели десет години?

— Защото исках да видя моето име на него.

— Но защо? Това не ти е присъщо.

— Защо ми задаваш тези въпроси? Да не си решил да пишеш книга за мен?

— Може би.

Той избухна в смях.

— Всъщност заминаването на Хилел и Уди за Медисън беше началото на края. Като се започне с разбиването на моето семейство. Сам знаеш колко се обичахме с леля ти.

После ми описа в общи линии как отначало бил Голдман от Ню Джърси, но след запознанството с леля Анита се превърнал в Голдман от Балтимор. Разказа ми за тяхната първа среща в края на шейсетте години, когато следвал в университета в Мериленд. Професор Хендрикс, бащата на леля Анита, преподавал икономика и чичо Соул бил негов студент.

Двамата се разбирали чудесно и когато чичо Соул го помолил за помощ при изготвянето на някакъв проект, професор Хендрикс веднага се съгласил.

В дома на професора името на Соул често се споменавало и една вечер госпожа Хендрикс, майката на Анита, най-сетне запитала:

— Кой е този Соул, за когото непрекъснато говориш? Започвам да ревнувам…

— Това е моят студент Соул Голдман, скъпа. Евреин от Ню Джърси, чийто баща притежава компания за медицинско обзавеждане. Харесвам това момче и съм сигурен, че ще постигне много в живота.

Госпожа Хендрикс настояла да поканят Соул на вечеря и това станало седмица по-късно. Анита веднага била очарована от приветливия и изискан младеж.

Чувствата на Анита били споделени. Соул, който обикновено не се смущавал от нищо, в нейно присъствие си глътвал езика. Накрая все пак се осмелил да я покани да излязат заедно, а после още веднъж. Отново ходил на вечеря у семейство Хендрикс. Анита била поразена от впечатлението, което Соул прави на баща ѝ. Виждала с какво внимание се отнася той към него, с какво уважение се вслушва в думите му. Соул започнал да посещава баща ѝ и през уикендите за консултации във връзка с неговия проект, който, както сам обяснил, бил свързан с разширението на бащиното му предприятие.

За пръв път се целунали през един дъждовен ден. Той я изпращал с колата, когато над тях се излял същински порой. Наложило се да спрат малко преди да стигнат до дома на семейство Хендрикс. Капките шибали като камшици по купето и Соул предложил да изчакат. „Мисля, че скоро ще спре“, заявил самоуверено той. Няколко минути по-късно обаче дъждът още повече се усилил. Водата се стичала по предното стъкло и през него нищо не се виждало. Соул докоснал ръката на леля Анита, тя поела неговата и двамата се целунали.

От този момент нататък през следващите трийсет и пет години те се целували поне веднъж на ден.

Редом с лекциите по медицина Анита работела като продавачка в „Делфино“, моден магазин за вратовръзки във Вашингтон. Управителят бил голям мръсник. Понякога чичо Соул я навестявал, но не се задържал дълго и влизал само ако вътре няма клиенти. Въпреки това управителят непрекъснато натяквал на Анита и повтарял: „Не ви плащам, за да флиртувате тук“.

Само за да го дразни, чичо Соул започнал редовно да купува вратовръзки и по този начин оправдавал присъствието си. Влизал, преструвал се, че не познава Анита, казвал ѝ: „Добър ден, госпожице“, след което искал да пробва различни модели. Понякога бързо купувал поредната вратовръзка, но най-често дълго се колебаел. Пробвал отново и отново, правел по няколко пъти възела, извинявал се на Анита, че толкова се бави, а тя едва се сдържала да не се разсмее. Цялото това представление направо побърквало управителя, но той не смеел да се намеси, за да не осуети евентуалната продажба.

Анита молела Соул да престане да идва в магазина, защото виждала, че продължава да купува напълно безполезни вратовръзки, макар да не разполага с много пари. Той пък твърдял, че не намира по-добър начин да ги харчи. Тези вратовръзки той пазил цял живот. Години по-късно в голямата им къща в Балтимор леля Анита убеждавала Соул да се отърве от старите си вратовръзки, а той се сърдел и повтарял, че всяка от тях за него е скъп спомен.

Когато Соул преценил, че проектът му за развитие на „Голдман и Сие“ е достатъчно завършен, решил да го покаже на баща си. Вечерта, преди да отиде в Ню Джърси, той представил пред Анита своята презентация, за да бъде сигурен, че всичко ще бъде наред. На другия ден обаче Макс Голдман не пожелал и да чуе за разширение на компанията и категорично отказал да се запознае с проекта на първородния си син. Соул се почувствал страшно засегнат. След завръщането си в Мериленд дори не посмял да сподели с бащата на Анита, че изобщо не са му обърнали внимание.

Хендрикс бил сериозно ангажиран в движението за правата на човека. Соул не бил активист, но симпатизирал на тази кауза. От време на време той придружавал професора на събранията и демонстрациите, преди всичко като знак на признателност за оказаната му помощ във връзка с проекта. Не след дълго обаче се появила и друга причина.

По онова време страната била залята от вълна от протести: срещу войната, срещу сегрегацията, срещу правителството. Студентите от всички университети пътували с автобуси от щат на щат, за да участват в демонстрациите, и Соул, който нямал пукнат долар да финансира осъществяването на своите идеи за развитието на „Голдман и Сие“, отхвърлени от баща му, използвал случая, за да пътува безплатно и да проучи пазарите от името на семейното предприятие.

Географският обсег на това проучване изцяло зависел от насоката на протестните движения. Бунтове в университета в Кент, стачки на студенти и преподаватели срещу политиката на Никсън. Той грижливо се подготвял за всяко пътуване, уговарял делови срещи в градовете, където предстояли демонстрации, с директори на болници, с търговци на едро и транспортни фирми. На място излизал от тълпата и изчезвал. Закопчавал си ризата, свалял антивоенните значки, слагал вратовръзка и отивал на срещите. Представял се за директор по развитието на „Голдман и Сие“, малка фирма за медицинско обзавеждане от Ню Джърси. Опитвал се да разбере какви са нуждите в различните региони, какви са изискванията и недоволствата на болниците и лекарите, каква ниша „Голдман и Сие“ би могла да заеме. Дали това е бързината на доставките? Или качеството на изделията? Може би обслужването по поддръжката? Трябва ли да се открие склад във всеки град? Или във всеки щат? Проучвал наемите, заплатите, клаузите в договорите на служителите. После се връщал в малката си стая в студентското градче на университета в Мериленд, страница след страница попълвал обемистата документация и поставял всякакви обозначения върху окачената на стената карта. Умът му изцяло бил зает с мисълта крачка по крачка да подготви разширението на предприятието, с надеждата един ден баща му да се гордее с него. Това щял да бъде неговият звезден миг: щял да надмине своя брат, уважавания инженер. Той и никой друг щял да осигури бъдещето на Голдманови.

Понякога Анита го придружавала — най-вече, когато баща ѝ вземал участие в демонстрациите. Заставала редом с него и се стараела той да не забележи отсъствието на Соул, който уж оставал по-назад или пък в първата редица заедно с организаторите. Когато привечер се събирали край автобуса, професор Хендрикс питал:

— Къде изчезнахте, Соул? Днес не ви видях.

— В навалицата, професор Хендрикс, в навалицата…

Тяхната активност достигнала своя връх през 1972 година, когато се насочила към всевъзможни каузи: аферата „Уотъргейт“, равенството на жените, проектът „Ханиуел“ срещу противопехотните мини. Това било добре за чичо Соул, тъй като разполагал с алиби, за да продължи проучванията си. Един уикенд били на демонстрация в Атланта, следващия — на събрание в защита на правата на чернокожите, седмица по-късно — на поход във Вашингтон. Соул бил на път да установи трайни отношения с партньори в най-известните университетски болници.

Голдманови били наясно, че големият им син пътува постоянно, но вярвали на официалната версия — че е станал заклет активист в защита на гражданските права. А и откъде можели да знаят истината?

През пролетта на 1973-та чичо Соул вече бил решил да разкрие пред баща си онова, което бил извършил за благото на компанията. А то не било малко: разполагал с партньори, готови веднага да подпишат договор, с потенциални доверени сътрудници и със списък на складове за наемане. Тъкмо тогава се състояла въпросната демонстрация в Атланта, сред чиито организатори бил и професор Хендрикс. Този път Соул и Анита застанали до него в първата редица. Това нямало да има кой знае какви последици, ако не била снимката върху корицата на „Тайм“. Тя станала причина за жестокото скарване между Макс Голдман и неговия син. После двамата не си проговорили цели дванайсет години. Соул лесно можел да обясни всичко на баща си, но не бил в състояние да преглътне своята гордост.

Прекъснах по телефона чичо Соул, за да го запитам:

— Значи, ти изобщо не си бил активист?

— Нито за миг. Просто се опитвах да осъществя по-нататъшното развитие на „Голдман и Сие“, за да спечеля уважението на баща ми. Единственото ми желание беше той да се гордее с мен. Почувствах се толкова унизен, толкова обиден… Той искаше всичко да става по неговия начин. И виж докъде стигна.

След скарването чичо Соул решил да поеме по нов път. Леля Анита записала медицина, а той избрал правото.

Не след дълго двамата се оженили. Макс Голдман не присъствал на сватбата им.

Соул започнал работа в щатския съд в Мериленд. Когато Анита постъпила в болница „Джонс Хопкинс“, се преместили в Балтимор. Соул специализирал търговско право и не след дълго станал известен и заможен адвокат. Същевременно направил инвестиции, които се оказали изключително успешни.

Били изключително щастливи заедно. Всяка седмица ходели на кино, мързелували в неделя. Когато Анита не била на смяна, минавала през кантората да го вземе и отивали да обядват. Щом видела, че е прекалено зает с някой заплетен случай или с преглед на документи, отивала сама в близкия италиански ресторант „Стела“. Поръчвала спагети и тирамису за вкъщи и ги оставяла на секретарката на Соул с думите: „Кажете му, че е минал един ангел“.

С годините „Стела“ станал техният любим ресторант в Балтимор. Сприятелили се със собственика Никола, на когото чичо Соул давал от време на време юридически консултации. По-късно аз, Уди и Хилел също опознахме този ресторант, защото чичо и леля често ни водеха там.

През първите години след установяването им в Балтимор щастието им било помрачено единствено от това, че нямали деца. Не можели да намерят обяснение: лекарите твърдели, че и двамата са напълно здрави. Най-сетне на седмата година от брака им Анита забременяла и така Хилел стана част от нашия живот. Дали това очакване било резултат от каприз на природата, или пък лукаво намигване от страна на живота, за да може аз и Хилел да се родим само с няколко месеца разлика?

Запитах чичо по телефона:

— Каква е връзката между това, което ми разказа, и Медисън?

— Децата, Маркъс. Децата.

Февруари — Май 2002 г.

През трите месеца, последвали смъртта на леля Анита, двамата с Хилел завършихме образованието си в университета.

Уди окончателно се бе отказал от следването. Смазан от чувството за вина, той намери убежище при Колийн в Медисън. Тя с огромно търпение се грижеше за него. Денем той ѝ помагаше на бензиностанцията, а вечер миеше съдове в един китайски ресторант, за да изкара малко пари. С изключение на пазаруването в супермаркета, прекарваше времето на тези две места. Не искаше да вижда Хилел. Двамата вече не си говореха.

След като се дипломирах, се заех да пиша първия си роман. За мен това бе началото на трагичен и същевременно чудесен период, който приключи през 2006 година с излизането на „Г като Голдстийн“, който превърна хлапето от Монтклеър, летовника от Хемптънс, в изгряваща звезда върху небосклона на американската литература.

Ако някой ден отидете на гости у моите родители в Монтклеър, мама непременно ще ви покаже „стаята“. От години я пази непокътната. Напразно я моля да я използва за нещо по-полезно, но тя не иска и да чуе. Нарича я „музей на Марки“. Ако се отбиете у тях, на всяка цена ще ви накара да я разгледате. Ще отвори вратата с думите: „Вижте, тук Маркъс пишеше“. Изобщо нямаше да ми мине през ум отново да заживея у моите родители, ако мама не ми бе съобщила, че е преобзавела стаята за гости.

— Марки, затвори очи и ела с мен — каза ми тя един ден след завръщането ми от университета.

Послушах я и се оставих да ме отведе до прага на стаята. Баща ми бе обзет от същата радостна възбуда.

— Не отваряй още очи — заповяда ми тя, когато видя, че клепките ми трептят.

Засмях се. Накрая я чух да казва:

— Хайде, може да гледаш!

Занемях от изненада. Стаята за гости, която тайно бях нарекъл бърлогата, защото с времето бях трупал там всякакви непотребни вещи, които не знаех дали да запазя, или да изхвърля, сега бе напълно преобразена. Родителите ми я бяха разчистили и изцяло променили: нови завеси, нов мокет, голям библиотечен шкаф до една от стените. До прозореца бе поставено бюрото, използвано от дядо по времето, когато е бил начело на компанията, дълго време съхранявано на склад. „Добре дошъл в твоя кабинет — каза мама и ме целуна. — Тук може да пишеш на спокойствие.“ Именно на това бюро написах романа, посветен на моите братовчеди — „Г като Голдстийн“, книгата за тяхната погубена съдба, книгата, която започнах едва след Драмата. Дълго време твърдях, че работата над нея е продължила четири години. Ала онези, които биха се заели да проследят хронологията, ще открият в нея празнота от две години, която ми спестяваше необходимостта да обяснявам какво съм правил от лятото на 2002 година до деня на Драмата, 24 ноември 2004 година.

39

Есента на 2002 г.

След смъртта на леля Анита Александра бе тази, която ме спаси.

Присъствието ѝ ми носеше утеха и спокойствие, тя бе за мен здравата връзка с живота. В момента, когато завършвах следването си, тя от две години напразно се опитваше да пробие с помощта на своя продуцент. Запита ме какво да прави по-нататък и аз ѝ обясних, че според мен има два града, които биха могли да се превърнат в отправна точка на нейната музикална кариера: Ню Йорк и Нешвил, Тенеси.

— Но аз не познавам никого в Нешвил? — отбеляза тя.

— Нито пък аз — отвърнах.

— Ами тогава да вървим там!

И така двамата потеглихме за Нешвил.

Една сутрин тя пристигна у моите родители в Монтклеър. Позвъни, майка ми отвори вратата, лицето ѝ грейна и тя възкликна радостно:

— Александра!

— Добър ден, госпожо Голдман.

— Значи, тръгвате на пътешествие?

— Да, госпожо Голдман. Много съм доволна, че Марки ще дойде с мен.

Мисля си, че родителите ми бяха очаровани от моето заминаване. Дълго време Балтиморови бяха заемали важно място в живота ми и беше крайно време да поема по свой път.

Майка ми си въобразяваше, че това не е нищо повече от младежка лудория. Че тя ще продължи не повече от месец-два, а после ние ще се завърнем изморени и помъдрели. Изобщо нямаше представа какво ще се случи в Тенеси.

Малко преди да напуснем Ню Джърси, Александра ме запита в колата:

— Марки, нали не ти е мъчно, че няма да можеш скоро да се възползваш от новия си работен кабинет?

— Никак. Рано или късно ще се захвана да пиша този роман. А и освен това нямам намерение цял живот да си остана един от Монтклеърови.

Тя се усмихна.

— И какъв ще станеш? Може би един от Балтиморови?

— Всъщност смятам да стана чисто и просто Маркъс Голдман.

Така за мен започна един вълшебен живот, който щеше да продължи две години и да издигне Александра на върха на славата. Освен това за пръв път аз и Александра заживяхме като двойка: тя получаваше неголяма месечна издръжка от семеен фонд, учреден от баща ѝ. Аз пък разполагах с наследените от дядо пари. Наехме малък апартамент, който се превърна в нашия първи дом, където тя композираше песни, а аз работех на кухненската маса върху моя първи роман.

Изобщо не се питахме дали не е твърде рано за подобна връзка. Дали тя ще издържи превратностите, свързани с началото на една музикална кариера. Бяхме поели сериозен риск и всичко би могло да свърши зле. Ала близостта помежду ни се оказа по-силна от всичко. Изглежда, нищо не бе в състояние да я накърни.

Беше ни доста тясно и вече мечтаехме как един ден ще се настаним в просторен апартамент в Уест Вилидж с огромна тераса, потънала в цветя. Тя щеше да бъде известна певица, а аз преуспял писател.

Насърчавах Александра да направи равносметка на двете години под ръководството на нюйоркския продуцент. Според мен тя трябваше да твори, следвайки сърцето си. Останалото беше без значение.

Написа нова серия песни, които аз харесах. Отново се завръщаше към своя стил. Накарах я да преработи някои от старите си композиции. През това време тя проверяваше реакциите на публиката, като при всяка възможност излизаше по сцените на баровете в Нешвил. Сред тях особено важен беше „Найтингейл“, защото често го посещаваха продуценти на лов за млади таланти. Пееше там всяка седмица с надеждата, че ще я забележат.

Дните минаваха бавно. Вечер след нейните изпълнения в заведенията отивахме в любимата ни закусвалня, която работеше денонощно, и се строполявахме на някоя пейка. Бяхме изморени, гладни, но щастливи. Поръчвахме си огромни хамбургери и след като приключехме с тях, оставахме там още известно време. Беше ни хубаво. Тя казваше: „Марки, разкажи ми какви ще станем един ден…“.

И аз ѝ описвах какви ще станем.

Описвах бъдещия успех на песните ѝ, турнетата с предварително разпродадените билети, препълнените стадиони, тълпите, които се стичат, за да я чуят. Докато говорех, вече я виждах на сцената, чувах овациите на публиката.

Сетне минавах към нашия съвместен живот. Щяхме да се установим в Ню Йорк, а във Флорида щяхме да имаме вила. Питаше ме: „Защо точно във Флорида?“. „Защото там ще ни бъде най-добре“, отвръщах аз.

Най-често в този късен час в ресторанта имаше малко клиенти. Александра вземаше китарата, притискаше се до мен и запяваше. Затварях очи. Чувствах се прекрасно.

През есента най-после открихме студио, където на поносима цена тя направи първите си записи.

Сега трябваше да ги разпространим.

Предприехме обиколка на музикалните къщи в града. Тя плахо пристъпваше в приемната, държейки в ръка пликчето с диска. На него бяха записани за нейна сметка най-добрите ѝ композиции. Служителката я поглеждаше така неприветливо, че тя едва промълвяваше:

— Добър ден. Казвам се Александра Невил и търся музикална къща, която…

— Имате ли диск? — питаше служителката, без да престане да дъвче дъвката, която от време на време се мяркаше между зъбите ѝ.

— А… Да, разбира се. Ето.

Подаваше драгоценния плик, а служителката го оставяше в пластмасово сандъче, бездруго вече препълнено с дискове.

— Това ли е всичко? — питаше Александра.

— Това е всичко — беше отговорът с доста неприятен тон.

— Ще ми се обадите ли?

— Да, със сигурност, ако записите се харесат.

— Но как мога да бъда сигурна, че ще ги изслушате?

— Вижте какво, моето момиче, в живота нищо не е сигурно.

Александра излизаше огорчена и се качваше в колата, където я очаквах.

— Казаха, че ако им хареса, ще ми се обадят — обясняваше ми тя.

В продължение на няколко месеца никой не я потърси.

Като се изключат моите родители, никой друг не знаеше с какво се занимавам всъщност. За всички останали се намирах в работния кабинет в Монтклеър и пишех първия си роман.

Нямаше кой да провери дали действително е така.

В течение беше и Патрик Невил, който знаеше истината от Александра. Аз все още не можех да възстановя отношенията си с него. За мен той продължаваше да бъде човекът, който ми бе отнел моята леля.

Това бе единствената сянка между мен и Александра. Не желаех да го виждам: боях се да не се нахвърля върху него. Най-добре беше засега да стоим далеч един от друг. Понякога Александра казваше:

— Знаеш ли, що се отнася до баща ми…

— Хайде да не говорим за това. Нека мине време.

Тя не настояваше.

Всъщност единственият човек, от когото исках да скрия истината за мен и Александра, беше Хилел. Веднъж бях затънал в лъжата и вече не можех да се измъкна от нея.

Чувах се с него само от време на време; отношенията ни вече не бяха предишните. Сякаш смъртта на леля Анита бе скъсала връзката между нас. Ала не това бе единствената причина, имаше още нещо, което отначало не можах да схвана.

Хилел бе станал сериозен. Редовно ходеше на лекциите в юридическия факултет и това напълно го задоволяваше. Беше изгубил магията си. Изгубил беше своето друго „аз“. Беше разрушил мостовете между себе си и Уди.

Самият Уди бе започнал нов живот в Медисън. Понякога му се обаждах, но той вече нямаше какво да ми каже. Разбрах какво всъщност ги е сполетяло, когато един ден той ми сподели по телефона: „Нищо особено. Бензиностанцията, после на работа в ресторанта. Просто ежедневие“. Двамата бяха престанали да мечтаят: бяха се оставили животът да ги смаже. Рутината ги бе победила.

Бяха защитавали потиснатите, бяха основали фирма за градинарски услуги, бяха мечтали за футбол и за вечно приятелство. Истинската спойка за бандата на Голдманови бе мечтата: ние бяхме ненадминати мечтатели. Именно това ни правеше неповторими. Сега от трима ни само за мен мечтата продължаваше да бъде движеща сила. Изначалната мечта. Защо исках непременно да стана прочут писател, а не просто писател? Заради Балтиморови. Те бяха моят образец, а сетне се бяха превърнали в мои съперници. Единственото ми желание бе да ги надмина.

През 2002 година за Деня на благодарността с моите родители отидохме в „Оук Парк“. Там ни очакваха само Хилел и чичо Соул, които едва докоснаха ястията, приготвени от Мария.

Нищо не беше както преди.

През нощта не можах да заспя. Към два сутринта слязох в кухнята да пия вода. Забелязах, че в кабинета на чичо Соул свети. Надзърнах и го видях да седи във фотьойла, където обикновено четеше, със снимка на леля Анита в ръка. Той усети присъствието ми и аз плахо му махнах с ръка, смутен, че прекъсвам размишленията му.

— Маркъс, не спиш ли?

— Не. Не мога да заспя, чичо Соул.

— Тревожи ли те нещо?

— Какво се случи с леля Анита? Защо те напусна?

— Това не е важно.

Явно не искаше да засяга тази тема. За пръв път между мен и Балтиморови се бе издигнала непробиваема стена: имаше тайни, които ни разделяха.

Ню Йорк

Август 2011 г.

Какво бе накарало чичо ми толкова да се промени? Защо ме бе прогонил?

Дори по телефона долавях твърди нотки в гласа му.

Влюбил се бях във Флорида, защото тя ми бе върнала моя чичо Соул. Смъртта на леля Анита през 2002-ра и Драмата през 2004-та бяха достатъчно основание за депресията, в която бе изпаднал. Преместването в „Коконът Гроув“ през 2006-а обаче го бе преобразило. Във Флорида пак бе станал моят любим чичо. В продължение на пет години бях живял с радостта, че той е същият като преди.

И ето че отново чувствах как връзката между нас се губи. Той пак премълчаваше нещо. Криеше някаква тайна, но каква? Дали не бе свързана със стадиона в Медисън? Веднъж настоях по телефона и накрая той ми каза:

— Значи, искаш да знаеш защо финансирах поддръжката на стадиона в Медисън?

— Много бих искал.

— Заради Патрик Невил.

— Патрик Невил? Че какво общо има той?

Заминаването на Уди и Хилел в университета бе променило битието на чичо Соул и леля Анита по неподозиран за мен начин. Години наред децата бяха придавали смисъл на живота им в Балтимор. Всичко бе съсредоточено около тях: училищните такси, ваканциите, извънкласните занимания. Ежедневието бе организирано в зависимост от техните нужди. Тренировките по футбол, излетите, проблемите в училище. Години наред чичо Соул и леля Анита бяха живели за тях и чрез тях.

Колелото обаче се бе завъртяло: на трийсет години чичо Соул и леля Анита са имали пред себе си цял един живот. Беше се родил Хилел, бяха купили огромната къща. Но ето че двайсет години се бяха изтърколили някак неусетно. Сякаш за миг Хилел, тъй очакваният и желан техен син, бе пораснал и заминал за университета.

Един ден през 1998 година обаче Хилел и Уди се качват в колата, подарена им от чичо Соул, и напускат „Оук Парк“ на път за Медисън. Пълният дотогава дом изведнъж опустява.

Няма училище, няма уроци, футбол, няма ги ежедневните грижи. Къщата вече е тъй празна, че гласовете отекват в нея. Няма я привичната глъчка, сякаш душата на този дом си е отишла.

Леля Анита се старае да готви за своя съпруг. Въпреки тежките дежурства в болницата намира време да му приготвя отбрани и сложни ястия. Ала на масата двамата се хранят мълчаливо. Преди разговорът е вървял от само себе си: Хилел, Уди, училището, домашните, футболът. Сега цари тягостна тишина.

Канят гости, посещават благотворителни вечери: присъствието на всеки страничен прогонва скуката. Беседите текат по-лесно. Ала на връщане у дома в колата двамата отново не продумват. Понякога говорят за някой познат, но никога за себе си. Били са до такава степен обсебени от децата, че не са си давали сметка до каква степен нямат какво да си кажат.

Двамата се затварят в себе си. Оживяват се само когато се срещат с Уди и Хилел. Любимото им занимание е да ги посещават в университета. Завръщането на децата у дома ги изпълва с радост. Къщата отново е в плен на весела възбуда, трябва да се пазарува за четирима. После те си отиват и на тяхно място се възцарява тишината.

Постепенно не само къщата в Балтимор изгубила своята хармония, но и целият житейски стереотип на леля Анита и чичо Соул. Всичко било различно. Опитвали се да правят същото, каквото правели преди: Хемптънс, „Буепависта“, Уислър. Ала без Хилел и Уди от тези преди щастливи места вече лъхала скука.

На всичко отгоре студентският живот постепенно обсебил Хилел и Уди. Чичо и леля имали усещането, че ги губят. Сега момчетата били погълнати от учението, футбола, университетския вестник и имали все по-малко време за своите родители. Освен това по време на редките им срещи твърде често говорели само за Патрик Невил.

За чичо ми това бил страшен удар.

Започнал да се чувства не толкова важен, не толкова незаменим. Той, главата на семейството, водачът, мъдрецът, всемогъщият, все повече губел позиции. Над Хилел и Уди витаела сянката на Патрик Невил. В опустелия „Оук Парк“ чичо Соул усещал как мястото му до Уди и Хилел постепенно бива заето от Патрик.

При всяко завръщане в Балтимор Хилел и Уди непрекъснато разправяли какъв страхотен човек е Патрик, а когато чичо и леля ходели в Медисън за мачовете на „Титаните“, виждали с очите си колко близки са станали двете им деца с Патрик. Братовчедите ми открили нов образец за подражание — по-красив, по-силен и по-богат.

Всеки път, когато станело дума за Патрик, чичо Соул мърморел: „Какво толкова му е изключителното на този Невил?“. Когато Уди и Хилел имали нужда от помощ, вече се обръщали към Патрик. Щом излязъл на дневен ред въпросът за избора на футболна кариера, отново пръв имал думата Патрик. „Защо непрекъснато и за всичко питат него? — сърдел се чичо Соул. — Значи, ние вече не сме толкова важни за тях? Може би не сме достатъчно добри? И какво повече от мен притежава този проклет Невил от Ню Йорк?“

Минава година, после втора. Чичо Соул все повече затъва. Неговото собствено битие в Балтимор вече не му е достатъчно. Иска някой отново да се възхищава от него. Престава да мисли за леля Анита, мисли само за себе си. От време на време прескачат за ден-два до „Буенависта“ в опит да стъпят на краката си, но вече нищо не е същото. Липсват му синовете, които да го обичат, липсва му племенникът Маркъс, който да се прехласва от лукса на неговия апартамент.

Леля Анита често му повтаря, че се чувства щастлива, откакто са останали само двамата, защото могат отново да се посветят на себе си. Ала подобно спокойствие не е по сърце на чичо Соул. Накрая тя му казва: „Соул, започва да ми е скучно с теб. Кажи ми, че още ме обичаш. Кажи ми онова, което ми повтаряше преди трийсет години“. Чичо Соул ѝ отговаря: „Скъпа, ако ти е толкова скучно, нека си вземем куче“.

Той не забелязва тревогата, обзела жена му: тя вижда в огледалото, че е остаряла. Започва да се пита дали я пренебрегва, защото е обсебен от Патрик Невил, или защото тя вече не го привлича. Гледа в Медисън млади двайсетгодишни момичета с изваяни тела и вирнати гърди, долавя, че будят у него желание. Дори се консултира с пластичен хирург и го моли да ѝ помогне. Моли го да повдигне гърдите ѝ, да заличи бръчките ѝ, да стегне задника ѝ.

Обзема я отчаяние. Съпругът ѝ се чувства пренебрегнат и на свой ред я пренебрегва. Ще ѝ се да го помоли да не отвръща поглед от нея само защото е остаряла. Ще ѝ се той да я утеши, че нищо не е изгубено. Ще ѝ се да я обича както преди, поне още веднъж. Ще ѝ се да може да пробуди желанието му. Да я обладае, както е правил преди. Както в нейната стаичка в общежитието на университета в Мериленд, както в „Буенависта“, в Хемптънс, както през първата им брачна нощ. Както в нощта, когато зачена Хилел, както на селския път, върху задната седалка на стария олдсмобил. Както безброй пъти през горещите нощи на терасата в Балтимор.

Ала Соул вече няма време за нея. Той няма желание да възстанови предишната връзка между тях, няма желание да си спомни миналото. Иска ново начало. Със и без повод излиза да тича из квартала.

— Никога преди не си тичал — казва му леля Анита.

— Е, сега вече го правя.

Престава да обръща внимание на храната, която тя му носи на обяд от „Стела“. Не желае нито спагети, нито пица, а предпочита салати без сос и плодове. В стаята за гости е донесъл гири, поставил е огледало за цял ръст. През свободното си време прави упражнения. Започва да отслабва, да се грижи за външния си вид, сменя парфюма си, купува си нови дрехи. Клиентите му го задържат до късно вечер. А тя го чака.

„Прощавай, имах служебна вечеря.“ „Съжалявам, но трябва да замина в командировка тук или там.“ „Корабните компании като никога се нуждаят от мен.“ И често се завръща в отлично настроение.

А тя се старае да му се хареса и прави всичко, за да го постигне. Облича съблазнителна рокля, подрежда красиво масата, пали свещи: още щом прекрачи прага, ще се хвърли на шията му и ще го целуне. Дълго чака. Достатъчно дълго, за да ѝ стане ясно, че съпругът ѝ няма да се прибере за вечеря. Накрая той се обажда по телефона и смутено обяснява, че ще закъснее.

А тя се старае да му се хареса и прави всичко, за да го постигне. Започва да ходи на гимнастика, сменя гардероба си. Купува си къси дантелени нощници и му предлага да играят някогашната игра: тя бавно да се съблече пред него. Той отвръща: „Не тази вечер, благодаря ти все пак“. И я подминава, макар че тя стои гола пред него.

Коя е тя? Просто една остаряла жена.

Старае се да му се хареса и прави всичко, за да го постигне. Но той дори не я поглежда.

Отново е същият трийсетгодишен Соул: танцува, тананика си, шегува се.

Отново е същият Соул, когото тя толкова е обичала. Но той вече не обича нея.

Жената, която обича, се нарича Касандра — учителка по тенис в клуба в „Оук Парк“. Тя е красива и е наполовина на годините на леля Анита. Ала онова, което чичо Соул най-много харесва у нея, е, че когато той говори, очите ѝ блестят от възхищение. Тя го гледа така, както навремето са го гледали Хилел и Уди. Присъствието на Касандра е доказателство, че той все още може да впечатлява: описва ѝ гениалния удар на борсата, който е направил навремето, аферата „Доминик Пернел“ и своите юридически подвизи.

Леля Анита попада на съобщения от Касандра, вижда я как носи на чичо Соул на работното му място купички със салата и биозеленчуци. Веднъж след работа той излиза под предлог, че отива на вечеря с клиенти. Когато се прибира, леля Анита го очаква и долавя по кожата му нейната миризма. Казва му:

— Соул, имам намерение да те напусна.

— Да ме напуснеш ли? Защо?

— Защото ми изневеряваш.

— Не ти изневерявам.

— Ами Касандра?

— Когато съм с нея, не мамя теб, а собствената си тъга.

Никой не подозирал колко страда чичо Соул от привързаността на Уди и Хилел към Патрик Невил през годините, прекарани от тях в Медисън.

Когато заедно с леля Анита отивали да гледат мач на „Титаните“ в Медисън, се чувствали като чужди. Пристигали на стадиона и виждали Хилел вече да седи до Патрик, а до тях нямало други свободни места. Сядали отзад. След поредната победа посрещали Уди при входа за съблекалните: чичо Соул сияел от гордост и радост, но неговият поздрав изобщо не струвал толкова, колкото поздрава на Патрик Невил. Мнението му не можело да се сравни с неговото. Когато чичо отправел някакво напътствие по отношение на играта, Уди отговарял: „Може би си нрав. Ще питам Патрик какво мисли“. След мачовете чичо Соул и леля Анита предлагали на Уди и Хилел да вечерят заедно. Най-често те отказвали под предлог, че ще вечерят с отбора. „Е, разбира се. Забавлявайте се!“ — отвръщал чичо. Веднъж след мача двамата с леля Анита отишли да вечерят в някакъв ресторант в Медисън. Още щом влезли, той спрял и понечил да се върне обратно. „Какво има?“ — запитала го леля Анита. „Нищо — отвърнал той. — Вече не съм гладен.“ Спрял жена си и се опитал да ѝ попречи да влезе. Тя веднага разбрала, че има нещо нередно, погледнала през прозореца на ресторанта и видяла Уди и Хилел на една маса с Патрик.

Един ден Уди и Хилел пристигат в Балтимор с черното ферари на Патрик. Огорчен, чичо Соул пита: „Е, и какво? Значи, колата, която ви подарих, вече не ви харесва?“.

Има усещането, че Патрик Невил го е засенчил. Непрекъснато се говори за неговата кариера, за чудесния му апартамент в Ню Йорк, за огромната му заплата. Двете момчета прекарват уикендите с него в Ню Йорк. Патрик вече е техният най-добър приятел.

Когато гледат мачове на „Титаните“, с всяка следваща победа на Уди чичо Соул се чувства все по-пренебрегнат. Уди споделя открилите се пред него възможности и плановете за бъдещата си кариера единствено с Патрик. С него вечеря след мачовете. „Все пак само благодарение на нас продължи да се занимава с футбол“ — оплаква се чичо, когато остане насаме с жена си в колата.

Накрая са принудени да се присъединят към тримата за вечерята след мачовете. Когато Патрик Невил успее незабелязано да плати сметката, Соул се гневи: „Какво си въобразява той? Че нямам пари да платя ли? За какъв се мисли?“.

Моят чичо Соул е победен.

Какво от това, че лети в първа класа? Патрик Невил използва частен самолет.

Патрик Невил притежава кола, която струва колкото едногодишната заплата на Соул. Баните в апартамента му са големи колкото спалните у Балтиморови, а холът му — колкото тяхната къща.

Слушам по телефона чичо Соул и накрая казвам:

— Лъжеш се, чичо Соул. Те винаги са те обичали и са се възхищавали от теб. Уди ти беше толкова признателен за всичко, което си направил за него. Повтаряше, че ако не си бил ти, той щял да свърши на улицата. Дори накара да отпечатат на фланелката му фамилията Голдман.

— Не става въпрос дали съм се лъгал, или не, Маркъс. Просто така съм чувствал нещата. А никой не може да контролира или да възпира чувствата си. Беше чувство. Ревнувах, усещах, че не съм на висота. Патрик беше Невил от Ню Йорк, а ние бяхме някакви си Голдманови от Балтимор.

— Значи, затова си дал шест милиона, за да видиш името си над стадиона в Медисън — заключих аз.

— Да. За да бъде името ми изписано с огромни букви на входа на университетското градче. За да могат всички да го виждат. А за да събера тази сума, направих огромна глупост. Дали всичко, което се случи, не е по моя вина? Дали това, че сега работя в супермаркет, не е наказание за греховете ми?

40

2003–2004 г.

Една вечер в началото на 2003 година, когато пя за пореден път на сцената на „Найтингейл“, Александра се запозна с човека, който щеше изцяло да промени живота ѝ. След изпълнението тя слезе при мен в салона. Поздравих я, целунах я и се канех да донеса чаша за нея, когато до нас се приближи някакъв мъж.

— Страшно ми хареса! — каза той на Александра. — Ти си невероятен талант!

— Благодаря.

— Кой е автор на тези песни?

— Аз.

Той ѝ подаде ръка.

— Казвам се Ерик Танър. Продуцент съм и търся изпълнител, който ще ми позволи да се утвърдя. Ти си тази, която отдавна чакам.

Ерик говореше спокойно и откровено, за разлика от ласкателите и празнодумците, с които се бяхме сблъсквали до този момент. Макар да беше слушал Александра само петнайсетина минути, вече беше пълен с идеи. Помислих си, че или е мошеник, или е луд.

Връчи ни визитната си картичка и когато след това проверихме написаното на нея, подозренията ни се засилиха. Действително съществуваше регистрирана на негово име компания, но адресът на нейното седалище беше адресът на собствената му къща в едно предградие на Нешвил. Освен това до този момент не беше работил с нито един изпълнител. Александра реши да не му се обаждаме, но самият той ни потърси. Бе започнал всяка вечер да се отбива в „Найтингейл“, докато не ни срещна отново. Настоя да ни почерпи и тримата седнахме в един тих кът на заведението.

Започна с монолог, който трая двайсетина минути, за да ни обясни какво му е харесало у Александра и защо е сигурен, че тя непременно ще стане звезда.

Сподели, че до неотдавна работил за голяма продуцентска фирма, но напуснал. Мечтата му била да се утвърди като самостоятелен продуцент и затова се нуждаел от изпълнител на равнището на неговите амбиции. Александра била талантът, който отдавна търсел. Беше красноречив, харизматичен, уверен в себе си и успя да убеди Александра. Когато той приключи, тя поиска да говори с мен насаме и ме дръпна встрани. Видях как очите ѝ грееха възторжено.

— Това е човекът, Марки. Тъкмо той ни трябваше. Дълбоко в себе си го чувствам. Това е той. Какво мислиш?

— Последвай вътрешното си чувство. Ако му вярваш, действай без колебание.

Тя се усмихна и когато се върнахме на масата, каза на Ерик:

— Съгласна съм. Приемам да запиша диск с вас.

Незабавно съставиха на хвърчащ лист предварителното споразумение и го подписаха.

Така бе поставено началото на едно необикновено приключение. Ерик ни взе под крилото си. Беше женен, с две деца, и ние безброй пъти вечеряхме у тях, докато Александра подготвяше своя първи албум.

След прослушване на местни музиканти в наетото от Ерик студио съставихме група.

Започна работа по записите, която трая няколко месеца. Александра и Ерик подбраха дванайсет песни за албума и се заеха с аранжимента. След това продължиха в студиото.

През октомври 2003 година, близо година и половина след нашето пристигане в Нешвил, първият диск на Александра най-после бе готов.

Сега трябваше да намерим начин за неговото разпространение. Проблемът имаше само едно възможно решение: да се качим на колата и да започнем обиколка, като го предлагаме на местните радиостанции.

Прекосихме страната от край до край, от север на юг и от изток на запад, от град на град, за да оставим диска на радиостанциите и преди всичко да ги накараме да пуснат песните в него.

За нас всеки ден беше ново начало. Нов град, нови хора, които да убеждаваме. Преспивахме в евтини мотели, където Александра молеше персонала да ѝ позволят да приготви в кухнята торта или сладки, с които да почерпи радиоводещите. Освен това пишеше на ръка дълги писма, за да им благодари за оказаното внимание. Не униваше нито за момент. Посвещаваше на това вечерите, а понякога и нощите ни. Аз дремех до нея на плота в кухнята. През деня аз карах, а тя спеше на задната седалка. Пристигахме в поредната радиостанция и тя раздаваше дискове, писма, сладки. Изпълваше приемните със свежестта и възторга на своето присъствие.

По пътя внимателно слушахме радиопредаванията. С трепет очаквахме дали следващата песен няма да е нейна. Напразно.

И ето че през един априлски ден се качихме в колата, аз пуснах радиото и най-сетне я чухме. Една радиостанция предаваше нейна песен. Усилих звука докрай и Александра избухна в ридания. По лицето ѝ се стичаха сълзи на радост, тя се притисна до мен и устните ни се сляха в дълга целувка. После ми каза, че всичко това го дължи на мен.

Бяхме заедно почти шест години, шест щастливи години. Мислех си, че нищо не би могло да ни раздели. С изключение на бандата на Голдманови.

Александра бе тази, която събра отново бандата на Голдманови.

Тя продължаваше да поддържа връзка с Уди и Хилел. През един пролетен ден на 2004 година ми каза: „Обади се на Хилел. Трябва да знае за нас двамата. Той е твой и мой приятел. Не бива да има лъжа между приятели“.

Беше права и аз я послушах.

В началото на май отидох при него в Балтимор. Разказах му всичко. Когато млъкнах, той се усмихна и ме прегърна:

— Толкова се радвам за теб, Марки.

Реакцията му ме изненада.

— Наистина ли? — учудих се аз. — Не се ли сърдиш?

— Ни най-малко.

— В Хемптънс си бяхме дали обещание…

— Винаги съм се възхищавал от теб — прекъсна ме той.

— Какви ги говориш?

— Това е истината. За мен ти винаги си бил най-красивият, най-умният и най-талантливият от нас. Начинът, по който момичетата те гледаха, думите на мама след всяко твое посещение у дома. Тя ми казваше: „Вземай пример от Марки“. Винаги съм ти се възхищавал, Марки. А освен това имаш страхотни родители. Помисли само: майка ти обзаведе специален кабинет, за да станеш писател. Моят баща открай време ме тормози да стана адвокат като него. И аз го послушах. Само за да му угодя. Както винаги съм постъпвал. Ти, Марки, си изключителен и най-доброто доказателство е, че изобщо не си даваш сметка за това.

Усмихнах се. Бях трогнат.

— Много ми се иска да се съберем с Уди — казах му аз. — Искам да възстановим бандата.

— Аз също.

Мястото, където се състоя срещата на бандата, бе „Деъри Шек“ в „Оук Парк“ и когато видях моите братовчеди, за пръв път почувствах колко здраво сме свързани помежду си. Две години бяха достатъчни да заличат страданието и упреците и те отстъпваха място на могъщото и ненакърнимо братско чувство, което сплотяваше трима ни. Нищо не бе в състояние да го победи.

Седнахме на същата маса, поръчахме си същите млечни шейкове, както през нашето детство. До мен бяха Хилел, Уди, Колийн и Александра.

Веднага разбрах колко щастлив е Уди с Колийн в Медисън. Тя му бе дарила утеха, излекувала бе раните му, помогнала му бе да стъпи отново на крака. Накрая бе успял да превъзмогне смъртта на леля Анита.

Сякаш за да предизвикаме съдбата, след „Деъри Шек“ всички отидохме на гробището „Форест Лейн“. Александра и Колийн останаха по-назад, а аз, Уди и Хилел приседнахме до надгробния камък.

Бяхме станали мъже.

Но не такива, каквито преди десет години си бях представял, че ще станем.

Това не бяха необикновените личности от моите мечти. Единият не беше прославен футболист, нито другият известен адвокат. У тях нямаше нищо изключително. И все пак това си бяха моите братовчеди, които обичах повече от всичко на света.

Чичо ми Соул, в своята голяма къща на Уилоуик Роуд в „Оук Парк“, изобщо не бе човекът, когото помнех. Беше по-самотен, по-тъжен. Ала все пак бях успял да се сближа отново с него.

Дори започвах да се питам как съм могъл през детството си да храня подобни мечти. Чудех се дали всъщност не съм ги виждал по-различни от това, което те са били в действителност. Дали наистина са били онези забележителни същества, от които толкова се бях възхищавал? Ами ако всичко това е било плод на моето въображение? Ами ако от самото начало аз самият съм бил истинският представител на Балтиморови?

Вечерта и нощта прекарахме заедно в къщата на Балтиморови, която бе достатъчно голяма, за да ни побере. Чичо Соул не беше на себе си от радост, че отново сме се събрали при него.

Някъде към полунощ седяхме на терасата край басейна. Беше задушно. Гледахме звездите. Чичо Соул дойде и се настани до нас. „Деца — каза ни той, — мислех си, че бихме могли да прекараме заедно тук Деня на благодарността.“

Какво щастие изпитах, когато чух тези думи! Изтръпнах от радост, когато го чух да казва „деца“. Затворих очи и видях нас самите такива, каквито бяхме преди дванайсет години.

Предложението му бе посрещнато с всеобщо одобрение. С възторг вече си представяхме подредената за празника трапеза. Искаше ни се месеците, които ни деляха от Деня на благодарността, да минат колкото се може по-бързо.

Тази година обаче нямаше да празнуваме Деня на благодарността.

Два месеца по-късно, в началото на юни 2004 година, Люк, съпругът на Колийн, излезе от затвора.

Беше излежал наказанието си.

41

Медисън, Кънектикът

Юли 2004 г.

Мълвата обходи града в мига, когато кракът му стъпи там. Люк се бе завърнал.

Пристигна една сутрин и веднага с тържествен вид обходи баровете в Медисън. „Седнах си на задника — повтаряше той на околните. — Вече няма да удрям никого.“ После започваше да се хили глупаво.

Настани се при своя брат, който отговаряше за него пред пробационния служител. Благодарение на връзките си в Медисън веднага си намери работа в една железария. През свободното си време се шляеше из града. Разправяше, че Медисън много му липсвал.

Когато научи, че Люк е на свобода, Колийн изпадна в паника. Не смееше да излезе от страх, че може да го срещне. Уди също се боеше, но не го показваше и се опитваше да я успокои. „Виж какво, Колийн, нали и двамата знаехме, че един ден ще излезе от затвора. При всички случаи има забрана да се доближава до теб, защото в противен случай се връща в килията. Не се оставяй да те разстрои, защото той тъкмо това иска.“

Опитваха се да живеят както преди. Скоро обаче вездесъщото присъствие на Люк ги принуди да избягват обществени места. Вече пазаруваха в съседния град.

Адът за тях едва сега започваше.

Като начало Люк си върна къщата.

Колийн бе получила развод по време на престоя му в затвора и сега той оспорваше подялбата на имуществото. Бе купил къщата със собствените си спестявания и затова обжалва съдебното решение, според което тя оставаше на бившата му съпруга.

Нае адвокат, който успя да спре изпълнението. Окончателното решение бе отложено и засега къщата оставаше на разположение на първоначалния ѝ собственик.

Уди и Колийн бяха принудени да я напуснат. Чичо Соул ги свърза с адвокат от Ню Канаан, който ги успокои, че всичко е въпрос на време и че още преди края на лятото те ще си върнат жилището.

Наложи се да наемат малка, не особено удобна къща в края на града. „Тук сме само временно — обеща Уди на Колийн. — Скоро ще се отървем от него.“

Колийн обаче не беше спокойна.

Люк отново караше стария си пикап, който бе оставил на съхранение при брат си. Всеки път, когато го видеше да минава, стомахът ѝ се свиваше.

— Какво можем да направим? — запита тя Уди.

— Нищо. Няма да се оставим да ни уплаши.

Струваше ѝ се, че вижда този пикап навсякъде. Пред техния дом. На паркинга на супермаркета, където сега пазаруваха. Една сутрин се появи пред бензиностанцията. Тя се обади в полицията. Когато обаче братът на Люк дойде с патрулната кола, пикапът беше изчезнал.

Нервите ѝ бяха опънати докрай. Уди всяка вечер работеше като мияч на съдове и я оставяше сама у дома, измъчвана от безпокойство. Тя непрекъснато гледаше през прозореца, следеше кой минава по улицата и ходеше от стая в стая с кухненски нож в ръка.

Една вечер реши да излезе, за да си купи сладолед. Отначало не посмя да се покаже навън от вратата. После си каза, че постъпва глупаво. Не биваше да се оставя да бъде тероризирана по такъв начин.

Би могла да намери сладолед на първия ъгъл, но от страх да не го срещне отиде до супермаркета в съседния град. На връщане спука гума. Вечният неин късмет! Наоколо не се виждаше никой и явно трябваше да я смени сама.

Постави крика под колата и я повдигна. Ала когато се опита да развие болтовете с кръстатия ключ, установи, че са прекалено затегнати. Не можа да ги помръдне.

Зачака да мине някоя кола. Не след дълго видя в тъмнината фарове. Вдигна ръка и колата спря. Колийн се приближи и веднага позна пикала на Люк. Неволно отстъпи назад.

— Какво става? — запита той през сваленото стъкло. — Не искаш ли да ти помогна?

— Не, благодаря.

— Отлично. Няма да настоявам. Само ще изчакам да мине друга кола.

Паркира на банкета. Минаха десет минути, но така и никой не се появи.

— Добре — примири се накрая Колийн. — Помогни ми, ако обичаш.

Люк слезе усмихнат от колата.

— Ще ми бъде приятно да ти помогна. Както знаеш, изкупих си вината. Вече съм друг човек.

— Не ти вярвам, Люк.

Той смени гумата.

— Благодаря, Люк.

— За нищо.

— Люк, в къщата останаха някои мои вещи. Държа на тях. Бих искала да си ги прибера, ако нямаш нищо против.

Устните му се изкривиха в ехидна усмивка и той се престори, че размишлява.

— Знаеш ли какво, Колийн? Мисля да задържа тези твои вещи. Харесва ми от време на време да мириша дрехите ти. Спомняш ли си как навремето те оставях сама насред път и ти трябваше да се прибираш пеша?

— Не се боя от тебе, Люк.

— А би трябвало, Колийн. Би трябвало!

Изправи се заплашително пред нея. Тя побърза да се качи в колата и незабавно потегли. Отиде направо в ресторанта, където работеше Уди.

— Не бива да излизаш вечер от къщи — напомни ѝ той.

— Зная. Просто трябваше да купя нещо.

На другия ден Уди отиде в един оръжеен магазин и купи пистолет.

През това време ние бяхме далеч от Медисън и от заплахите на Люк.

Хилел и чичо Соул живееха спокойно в Балтимор.

Постепенно започнаха да пускат песните на Александра из цялата страна. Говореха за нея и накрая тя получи предложение за участие в турне на няколко известни групи. Последваха концерт след концерт, по време на които тя изпълняваше песните си в акустична версия.

Известно време пътувах заедно с нея. После дойде време да се завърна в Монтклеър. Там ме очакваше работният ми кабинет. Сега, когато кариерата на Александра напредваше, настъпваше моментът да пристъпя към моя първи роман, чийто сюжет още не бях избрал.

През следващите дни Колийн като че ли навсякъде виждаше пикапа на Люк. Някой се обаждаше по телефона и мълчеше. Имаше усещането, че е следена на всяка крачка. Един ден дори не посмя да отвори бензиностанцията и се скри в склада. Не можеше повече да живее така. Наложи се Уди да дойде да я вземе. Трябваше да напуснат Медисън, преди нещата да се влошат още повече.

— Утре заминаваме — обеща ѝ Уди. — В Балтимор Хилел и Соул ще ни помогнат.

— Нека да не е утре. Искам да прибера нещата си. Те още са в онази къща.

— Ще ги вземем утре вечер. После веднага заминаваме. Завинаги.

Уди знаеше, че Люк всяка вечер обикаля баровете по главната улица. На другия ден, както бяха решили с Колийн, те паркираха колата на достатъчно разстояние, за да не бъдат забелязани, и зачакаха той да напусне къщата.

Към девет Люк наистина излезе, качи се в пикапа и потегли. След като се скри зад ъгъла, Уди се измъкна от колата.

— Хайде, по-бързо! — подкани той Колийн.

Тя се опита да отвори вратата със своя ключ, но не успя: Люк беше сменил ключалката. Уди я хвана за ръката и я отведе отзад. Намери отворен прозорец, вмъкна се в къщата и отвори задната врата.

— Къде са нещата ти?

— В мазето.

— Побързай — напомни ѝ той. — Има ли и другаде твои вещи?

— Провери гардероба в спалнята.

Уди се втурна и намери там няколко рокли.

В това време братът на Люк минаваше с колата си по улицата и когато стигна до къщата, намали скоростта. През прозореца на спалнята забеляза Уди. Веднага подкара бързо по посока на бара.

Уди прибра роклите в чантата и повика Колийн:

— Приключи ли?

Не чу отговор и побърза да слезе в мазето. Тя бе събрала всичките си вещи.

— Не можеш да отнесеш толкова багаж — каза ѝ той. — Вземи само най-необходимото.

Колийн кимна. Започна да сгъва дрехите.

— Слагай ги в чантата! — нареди припряно Уди. — Веднага трябва да се махнем оттук!

Братът на Люк влезе в заведението и го откри на бара. Отиде при него и му прошепна на ухото: „Онзи малък мръсник Удроу Фин в този момент е в твоята къща. Сигурно е отишъл да прибере нещата на Колийн. Реших, че ще е най-добре ти сам да се справиш с него“. Очите на Люк блеснаха яростно. Той постави ръка върху рамото на брат си в знак на признателност и излезе.

— Крайно време е да се махаме! — обърна се нетърпеливо Уди към Колийн, която пълнеше втора чанта с дрехи.

Тя се изправи и грабна чантите. Едната се скъса и съдържанието ѝ се разпиля по пода.

— Остави ги! — настоя Уди.

Двамата тичешком изкачиха стълбите на мазето. В това време Люк спря колата пред къщата. Втурна се вътре и се озова лице в лице с Уди и Колийн, които се канеха да излязат през задната врата.

— Бягай! — викна Уди на Колийн и се хвърли върху Люк, който му нанесе удар с юмрук и лакът в лицето. Уди падна и Люк започна да го рита в корема. Колийн се обърна. Беше стигнала до вратата, но не можеше да остави своя приятел. Грабна от кухнята един нож и извика заплашително:

— Престани веднага!

— Или какво? — изкиска се Люк. — Ще ме убиеш ли?

Направи крачка към нея, но тя не отстъпи. С бързо движение хвана ръката ѝ и я изви. Колийн изпусна ножа и изпищя от болка. Бившият ѝ мъж я сграбчи за косите и удари главата ѝ в стената.

Уди опита да се изправи, но Люк изтръгна една лампа от контакта и я хвърли в лицето му. После вдигна близката масичка и започна да го налага с нея. Обърна се към Колийн, дръпна я за блузата и продължи да я бие.

— Ще те отуча веднъж завинаги да се подиграваш с мен! — кресна ѝ той.

Удряше я, но не снемаше поглед от Уди. Той с последни сили се изправи, хвърли се към Люк и успя да го улучи с юмрук в лицето. Люк го сграбчи и се опита да го събори върху ниската масичка, но Уди се вкопчи в него и двамата се стовариха на пода. Започна ожесточена борба. Накрая Люк успя да хване Уди за гърлото и стисна с всички сили.

Дишането на Уди спря. Като през мъгла видя проснатата на пода Колийн, цялата в кръв. Нямаше избор. Успя да бръкне с ръка зад гърба си, извади от колана на панталона си пистолета. Притисна дулото в корема на Люк и натисна спусъка.

Проехтя изстрел.

42

Юли 2004 г.

През нощта, когато Люк бе убит, Медисън не заспа.

Жителите се трупаха край заградителната лента в опит да видят какво точно се е случило. Улицата беше озарена от сигналните лампи на полицейските коли. От Ню Канаан бяха пристигнали служители от криминалния отдел на щатската полиция на Кънектикът, за да поемат следствието.

Уди бе арестуван и откаран в управлението на щатската полиция в Ню Канаан. Имаше право на един телефонен разговор и той се обади на чичо Соул.

Соул позвъни на свой колега, адвокат в Ню Канаан, и веднага се отправи натам, придружен от Хилел. Пристигнаха в един след полунощ и успяха да разговарят с Уди. Тъй като имаше повърхностни рани, той беше получил първа помощ от санитарите в полицейското управление. Колийн се намираше в болницата. Беше сериозно пострадала.

Уди, все още зашеметен, описа подробно случилото се в дома на Люк.

— Нямах избор — обясни той. — Щеше да убие и двама ни.

— Не се тревожи — успокои го чичо Соул. — Бил си в състояние на неизбежна отбрана. Скоро ще те изкараме оттук.

Двамата с Хилел се настаниха за нощта в хотел в Ню Канаан. На другия ден Уди трябваше да се яви пред съдията. Предвид обстоятелствата бе освободен срещу гаранция от 100 000 долара, които Соул плати веднага. Делото беше насрочено за 15 октомври.

Научих за събитията от Хилел и веднага заминах за Кънектикът. Уди нямаше право да напуска щата. След случилото се не можеше и да остане в Медисън.

Двамата с Хилел му намерихме спокойно жилище в близко градче, където Колийн се присъедини към него след излизането си от болницата.

Двата месеца и половина до делото на Уди минаха бързо.

Ние с Хилел се редувахме да му правим компания. Не биваше да го оставяме сам. За щастие, там беше и Колийн, която го обграждаше със своята нежност. Предугаждаше всичките му желания. Грижеше се за него. Беше неговият спасителен пояс.

Ала единственият човек, който истински можеше да му повлияе, бе Александра. Разбрах това, когато тя на свой ред дойде да го види в Кънектикът.

С нас Уди през повечето време мълчеше. Отговаряше от любезност, опитваше се да се държи учтиво. Когато почувстваше нужда да остане сам, излизаше да потича. Ако Александра беше с него обаче, ставаше далеч по-словоохотлив. Изглеждаше съвсем различно.

Осъзнах, че е влюбен в нея. Също като мен, още от мига, когато я видяхме за първи път през 1994 година. Обичаше я страстно. Присъствието ѝ му действаше така, както и на мен. Понякога двамата подхващаха безконечни разговори. На няколко пъти се усамотяваха за часове на малката дървена тераса пред къщата.

Аз обикалях наоколо, сядах на тревата встрани, където не можеха да ме видят. Слушах ги. Той разтваряше пред нея сърцето си, както не го бе правил пред никого другиго.

— Не е като при леля Анита — обясни ѝ той. — Не изпитвам нищо към Люк. Не съм тъжен и нямам угризения.

— Било е законна самоотбрана, Уди — каза Александра.

Той обаче не беше убеден.

— Винаги съм бил склонен към насилие. Откакто се помня, по най-малкия повод започвам да размахвам юмруци. Така се и запознах с Балтиморови. Покрай едно сбиване. И по същата причина ще се разделя с тях.

— Защо да се разделяш? Защо говориш така?

— Мисля, че ще ме осъдят. Струва ми се, че това е краят.

— Уди, моля те, не говори така.

Тя хващаше лицето му, вперваше очи в неговите и му казваше: „Удроу Фин, забранявам ти да говориш такива неща“.

В подобни моменти на интимност, които скришом следях, започвах да изпитвам ревност. Тя разговаряше с него така, както разговаряше с мен. Със същата нежност. Когато искаше да ме смъмри, също ме наричаше по име и фамилия. Казваше ми: „Маркъс Голдман, престани да се правиш на глупак“. Това бе нейният маниер да се преструва на сърдита.

Понякога се ядосваше не на шега. Гневът ѝ беше впечатляващ. Случваше ѝ се рядко, но в такива моменти беше възхитителна. Изпадна в ярост, щом разбра, че я шпионирам, когато остава насаме с Уди, и че при това я ревнувам.

Хвана ме на местопрестъплението, но понеже не желаеше да ми прави сцени в къщата, каза на Уди и Колийн: „Двамата с Маркъс отиваме до супермаркета“. Качихме се в колата под наем, а когато се отдалечихме, тя спря и се развика: „Маркъс, да не си полудял? Да не би да ме ревнуваш от Уди?“.

За мое нещастие, се осмелих да възразя. Казах ѝ, че му обръща прекалено голямо внимание и че го нарича по име и фамилия. „Маркъс, Уди е убил човек. Даваш ли си сметка какво означава това? Скоро ще се изправи пред съда. Смятам, че се нуждае повече от всякога от своите приятели. А ти не се държиш като такъв, когато злобееш срещу братовчедите си!“

Беше напълно права.

Уди единствен си мислеше, че ще отиде в затвора. Чичо Соул, който няколко пъти идва в Кънектикът, за да подготви неговата защита, беше убеден в обратното.

Едва когато получи достъп до материалите по обвинението, установи, че положението е много по-сериозно, отколкото си е мислел.

Прокурорът не приемаше тезата за неизбежната отбрана. Напротив, смяташе, че Уди е проникнал незаконно в жилището на Люк, при това въоръжен. Можеше да се твърди дори, че самият Люк е бил в състояние на законна самоотбрана, като се е опитвал да обезвреди Уди. Що се отнася до Колийн, би могло тя да получи обвинение за съучастие в убийство. На път бе да започне наказателно производство.

Вълна на паника премина през къщата в Кънектикът, която до този момент бе останала встрани от събитията. Колийн повтаряше, че по-скоро ще умре, отколкото да отиде в затвора. „Не се тревожи — успокояваше я Уди. — Няма от какво да се боиш. Ще те закрилям така, както ти ме закриляше след смъртта на Анита.“

Разбрахме какво има предвид едва след началото на процеса. Без да предупреди чичо Соул, Уди се самообвини, че е заставил Колийн да го придружи в къщата на Люк. Заяви, че тя се опитвала да го разубеди, но след като той влязъл, го последвала, за да го накара да излезе оттам. В този момент се появил Люк и се нахвърлил върху тях.

През почивката адвокатът на Уди се опита да го вразуми:

— Удроу, ти си луд! Какво те е прихванало, за да се обвиняваш по този начин! Има ли смисъл да те защитавам, след като ти сам се закопаваш?

— Няма да позволя Колийн да отиде в затвора!

— Остави на мен и никой от вас няма да бъде осъден.

С помощта на свидетелски показания на очевидци от Медисън адвокатът на Уди описа издевателствата, на които Люк е подлагал Колийн. Прокурорът обаче излезе със сериозно възражение: не Колийн бе убила Люк, а предишните насилия в тяхното семейство не са доказателство, че Уди е бил в състояние на неизбежна отбрана. Според обвинението Уди не бе стрелял, за да предотврати нападение, както гласи принципът за неизбежната отбрана. При това бе проникнал у Люк въоръжен. От самото начало бе имал намерение да извърши убийство.

Процесът се превръщаше в кошмар. След два дни дебати вече нямаше никакво съмнение, че Уди ще бъде осъден. В опит да смекчи присъдата чичо Соул предложи да сключат споразумение с обвинението: Уди признава убийството срещу по-леко наказание. По време на заседанието при закрити врата прокурорът бе непреклонен:

— Няма да се съглася на по-малко от пет години затвор — заяви той. — Удроу е причакал Люк в собствения му дом и го е застрелял.

— Знаете, че това не е вярно — провикна се адвокатът на Уди.

— Пет години — повтори прокурорът. — И имайте предвид, че проявявам снизхождение. Спокойно може да получи десет или петнайсет години.

Чичо Соул, Уди и неговият адвокат дълго обсъждаха положението. В очите на Уди се четеше паника. В никакъв случай не искаше да попадне в затвора.

— Соул — обърна се той към моя чичо, — нали си даваш сметка, че ако приема, моментално ще ми щракнат белезниците и ще ме затворят за пет години!

— Само че, ако откажеш, рискуваш да прекараш там голяма част от живота си. След пет години още няма да си навършил дори трийсет. Ще имаш време да стъпиш на краката си.

Уди беше съкрушен. От самото начало бе съзнавал какво го заплашва, но сега най-страшните му опасения ставаха реалност.

— Соул, издействай да не ме арестуват веднага — помоли той. — Нека ми отпуснат само няколко дни. Искам да вляза в затвора като свободен човек, а не след четвърт час да ме повлекат като куче и да ме захвърлят в затворническия фургон.

Адвокатът предаде молбата и получи съгласието на прокурора. Така Уди бе осъден на пет години затвор. Трябваше да се яви седмица по-късно, на 25 октомври, в щатския затвор в Чешър, Кънектикът.

43

Балтимор, Мериленд

24 октомври 2004 г.

Утре Уди ще влезе в затвора. Ще прекара там следващите пет години от живота си.

Докато пътувам от балтиморското летище към „Оук Парк“, квартала на неговото детство, за да бъдем заедно през последния му ден на свобода, вече си го представям пред високата желязна ограда на затвора в Чешър, Кънектикът. Представям си как влиза, как го събличат и претърсват. Представям си как облича затворническата униформа и го отвеждат към килията. Чувам вратата да се затръшва зад гърба му. Върви с двама пазачи отстрани и носи в ръце одеялото и чаршафите. Минава покрай други затворници, които го измерват с поглед.

Утре Уди ще влезе в затвора.

Александра дойде с мен. Седи в колата и ме гледа съсредоточено. Вижда, че съм потънал в мисли. В прилив на нежност вдига ръка и ме гали по косата.

Когато стигаме до „Оук Парк“, намалявам скоростта, бавно прекосяваме квартала, където аз, Уди и Хилел преживяхме толкова щастливи мигове. Разминаваме се с патрулната кола и аз приветствам охранителя с тайния знак. После поемам по Уилоуик Роуд и спирам пред къщата на Балтиморови. Уди и Хилел, двамата ми братовчеди, двамата ми братя, седят на стълбите отпред. Хилел държи в ръка снимка, в която са вперили очи. Това е снимката на нас четиримата, направена преди девет години, в деня, когато Александра си тръгна. Хилел ни забелязва и прибира снимката между страниците на книгата, оставена до него. Стават и идват да ни посрещнат. Дълго се прегръщаме.

Остава месец до Драмата, но никой от нас все още не знае това.

Уди нямаше право да идва в Балтимор. До влизането му в затвора правосъдието изискваше да не напуска границите на Кънектикът. Той обаче смяташе, че ако не можеше да прекара последния си ден на свобода, където желае, все едно вече е в затвора.

За да не го открият чрез летищния контрол, се отказа да пътува със самолет. Хилел отиде да го вземе с колата и двамата потеглиха през нощта. За последен път щяха да посрещнат заедно изгрева на слънцето, да закусят обилно с палачинки с кленов сироп, бъркани яйца и картофи, след което Хилел щеше да го откара до затвора.

Денят се очертаваше да бъде прекрасен. Есента беше обагрила „Оук Парк“ в червено и жълто.

Прекарахме утрото на стълбите пред къщата, радвайки се на хубавото време. Чичо Соул ни донесе кафе и бухти. На обяд купи хамбургери от един от любимите ресторанти на Хилел. Петимата обядвахме заедно на открито.

Уди изглеждаше спокоен. Разговаряхме за всичко, с изключение на затвора. Александра разказа, че обиколката ѝ продължава да дава плодове: радиостанциите пускали все по-често нейни песни и албумът вървял добре. Вече били продадени около десет хиляди диска. Всяка седмица тя се изкачваше все по-нагоре в класациите.

— Спомням си как преди десет години ни устройваше в твоята стая същински концерти — усмихна се Хилел. — А ето те днес на крачка от успеха!

Той взе книгата и извади от нея снимката с нас четиримата. Припомнихме си годините на детството и дружно се засмяхме.

След обеда аз, Хилел и Уди тръгнахме да се поразходим из „Оук Парк“. Под предлог, че ще помогне на чичо Соул да почисти, Александра остана, за да можем тримата да си поговорим на спокойствие.

Поехме по тихите улици. Бригада градинари почистваха алеите от падналите листа и това ни напомни времето, когато работехме със Скункс.

— Биваше си я бандата на Голдманови — каза Уди.

— И сега си я бива — отвърнах аз. — Нищо не се е променило. Бандата е безсмъртна.

— Затворът променя всичко.

— Нищо подобно — възразих. — Непрекъснато ще ти идваме на свиждане. Чичо Соул сигурно ще успее да намали присъдата. Скоро ще излезеш и ние ще те очакваме.

Хилел кимна в подкрепа на думите ми.

Обиколихме квартала и се отправихме обратно към къщата на Балтиморови. Отново седнахме на стъпалата. Неочаквано Уди заяви, че се е разделил с Колийн. Не искал да я кара да чака пет години, през които ще се срещат само в стаята за свиждания. Неволно си помислих, че постъпва така, защото всъщност не я обича истински. С нея просто се бе чувствал по-малко самотен, но никога я бе обичал така, както обичаше Александра. Реших, че е време да поговоря за нея.

— Съжалявам, че ви предадох, като започнах връзка с Александра — казах на моите братовчеди.

— Никого не си предал — успокои ме Хилел.

— Бандата на Голдманови е безсмъртна — добави Уди.

— Когато Уди излезе, тримата ще предприемем пътешествие. Дълго пътешествие заедно. Може дори да наемем къща в Хемптънс и да прекараме там цялото лято. После всяко лято може да наемаме къща там.

Уди се усмихна тъжно.

— Маркъс, трябва да поговоря с теб за нещо.

В този момент чичо Соул отвори вратата и ни прекъсна.

— А, вече сте тук — каза той. — Мисля за вечеря да изпечем стекове. Как ви се струва? Сега ще отида да напазарувам.

Предложихме на чичо Соул да го придружим и Уди ми прошепна на ухото, че по-късно ще поговорим спокойно.

Всички отидохме в супермаркета на „Оук Парк“. Поразвеселихме се, като си припомнихме времето, когато пазарувахме с леля Анита и тя пълнеше количката с всичко, което си харесахме.

По-късно на терасата на Балтиморови помогнах на чичо Соул около барбекюто, за да оставя Уди и Александра за малко насаме. Знаех, че това е важно за него. Двамата излязоха да се разходят. Сетих се, че Уди може би иска да види баскетболното игрище. Хилел тръгна с тях. Помислих си, че всъщност те са бандата от Медисън. Бандата на Голдманови бяхме ние тримата.

Разделихме се към един часа след полунощ. Вечерта мина почти както обичайно. Сякаш онова, което предстоеше, не беше истина.

Хилел бе този, който даде знак за тръгване. Предстояха им четири часа пътуване. Прегърнахме се. Притиснах Уди до гърдите си. Като че ли точно в този момент осъзнахме какво го очаква. Излязохме заедно, като оставихме чичо Соул на стълбите, където бяхме прекарали целия ден. Той плачеше.

Двамата с Александра се качихме в колата под наем и последвахме Уди и Хилел до края на „Оук Парк“. После те завиха надясно към магистрала I-95, а ние наляво към центъра на града, където бяхме наели стая в хотел. Чичо Соул, естествено, ни беше предложил да останем при него, но аз не желаех да нощувам в „Оук Парк“. Не и тази вечер. Тя не биваше да бъде като другите. Това бе вечерта, когато губех Уди за цели пет години.

Докато пътувахме, се опитвах да си представя Александра, Хилел и самия мен след пет години. Питах се какви ли ще бъдем на 25 октомври 2009 година.

Рано на другата сутрин двамата с Александра взехме самолета за Нешвил, Тенеси. Същия ден ни предстоеше важна среща с нейния продуцент Ерик Танър.

Щеше ми се да се чуя още веднъж с Уди, преди да се озове зад стените на затвора в Чешър, ала така и не можах да се свържа с него. Телефонът му беше изключен, както и телефонът на Хилел. През целия ден не престанах да правя опити. Напразно. Обзе ме лошо предчувствие. Позвъних у Балтиморови, но никой не отговори. Накрая набрах номера на мобилния на чичо Соул: при него имаше клиенти и не можеше да говори. Помолих го да ми се обади веднага щом се освободи, но той го направи едва следобед на следващия ден.

— Маркъс? Чичо Соул е.

— Здравей, чичо Соул. Как си…

Той не ме остави да продължа.

— Маркъс, чуй ме добре: трябва веднага да се върнеш в Балтимор. Не задавай въпроси. Случи се нещо сериозно.

Затвори. Отначало реших, че връзката е прекъснала, и веднага го набрах. Не отговори. Продължих упорито да звъня и накрая той вдигна само, за да повтори на един дъх: „Ела в Балтимор“.

Веднага след това отново затвори.

44

26 октомври 2004 г.

Уди така и не се явил в затвора.

Чичо Соул ми съобщи това, когато пристигнах вечерта при него, след като взех първия самолет за Балтимор.

Беше изнервен, обзет от паника. Никога не го бях виждал такъв.

— Как така не се е явил? — запитах аз.

— Избягал е, Маркъс. Уди е беглец от правосъдието.

— А Хилел?

— С него е. Също е изчезнал. Откакто тръгна миналата вечер заедно с вас, не се е връщал.

Чичо Соул ми сподели как още снощи започнал да подозира, че нещо не е наред, след като нито Хилел, нито Уди се обадили. Сутринта идвал щатски шериф, който помагал на полицията в издирването, и дълго го разпитвал.

— Знаете ли къде би могъл да се намира Удроу? — запитал го той.

— Не. Откъде бих могъл да знам?

— Бил е тук в деня преди задължителното си явяване в затвора. Видели са го съседи. Показанията им са категорични. Удроу не е имал право да напуска Кънектикът. Вие сте адвокат и би трябвало да знаете това.

Чичо Соул разбрал, че шерифът е в течение на всичко.

— Ще бъда откровен с вас — започнал той. — Да, Уди беше тук в деня преди явяването си в затвора. Той е израснал в тази къща и искаше да прекара тук последните часове на свобода, преди да влезе в затвора за пет години. Нищо лошо не се е случило. Но нямам представа къде се намира в момента.

— Кой друг беше тук заедно с него?

— Приятели. Не зная точно. Не исках да им досаждам.

— Синът ви Хилел е бил тук. Съседите са го разпознали. Къде се намира синът ви, господин Голдман?

— Предполагам, в университета.

— Не живее ли постоянно тук?

— Това е постоянният му адрес, но не се задържа много. Когато си дойде, непрестанно е у приятели. А и аз съм много зает, излизам рано сутрин и се прибирам късно вечер. Впрочем време е да тръгвам за кантората.

— Господин Голдман, ще ми съобщите ли, ако научите нещо?

— Разбира се.

— Имайте предвид, че ние рано или късно ще открием Удроу. Рядко се случва някой да ни се изплъзне. И ако открия, че вие по един или друг начин сте му помогнали, ще се превърнете в съучастник. Ето визитната ми картичка. Когато се свържете с Хилел, кажете му да ми се обади.

През целия ден чичо Соул не успял да открие Хилел.

— Смяташ ли, че е заедно с Уди? — запитах го аз.

— Така мисля, Маркъс. Не можех да говоря за това по телефона. Вероятно ме подслушват. Не казвай на никого. И преди всичко, не ми се обаждай по телефона. Сигурно Хилел е помогнал на Уди да се укрие някъде и скоро ще се върне. Трябва да се опитаме да изпреварим полицията. Ако Хилел се върне довечера, спокойно може да каже, че е прекарал деня в университета. Възможно е да разпитват и теб. Просто им кажи истината, не се замесвай. Само те моля, споменавай колкото се може по-рядко името на Хилел.

— С какво мога да помогна, чичо Соул?

— С нищо. Най-важното е да стоиш настрани от тази история. Прибери се у дома. Не споделяй с никого.

— А ако Уди ми се обади?

— Няма да го направи. Няма да поеме риска да те замеси.

На хиляда мили от Балтимор Уди и Хилел прекосили Де Мойн, Айова.

През последната вечер, която прекарахме заедно, двамата са били съвсем наясно, че Уди няма да отиде в затвора в Чешър. Той не можел да понесе мисълта, че ще прекара пет години в килията.

Преспивали в мотели край магистралата. Плащали в брой.

Планът им бил да прекосят страната до канадската граница, минавайки през Уайоминг и Монтана. След това имали намерение през Албърта и Британска Колумбия да стигнат до Юкон, където да се установят и да наемат малко жилище. След това щели да започнат живота си отначало. Никой нямало да ги потърси там. В чанта, за която имал грижата Уди, носели 200 000 долара в брой.

На другия ден заминах за Нешвил и разказах на Александра какво се е случило. Предадох ѝ препоръките на чичо Соул. Да не споделяме с никого и преди всичко да не говорим за това по телефона дори помежду си.

Питах се дали не трябва да тръгна да ги търся, но тя ме разубеди. „Уди не се е изгубил, Марки. Той е беглец и единственото му желание е никой да не може да го открие.“

29 октомври 2004 г.

Хилел така и не се завърнал.

Шерифът отново дошъл да разпитва чичо Соул.

— Къде е синът ви, господин Голдман?

— Не зная.

— От няколко дни не са го виждали в университета.

— Той е пълнолетен и свободен да прави каквото реши.

— Преди седмица е изтеглил всичките си пари и закрил банковата си сметка. Впрочем откъде разполага с такава сума?

— Майка му почина преди две години. Това е неговият дял от наследството.

— Значи, синът ви е изчезнал с голяма сума пари в момент, когато издирваме неговия приятел. Надявам се, разбирате какво искам да кажа.

— Ни най-малко, господин щатски шериф. Синът ми разполага с времето и парите си. Живеем в свободна страна, нали?

Хилел и Уди се намирали на двайсетина мили от Коуди в Уайоминг. Настанили се в малък мотел, където плащали в брой, а собственикът не задавал въпроси. Чудели се как да преминат канадската граница, без да бъдат заловени. Засега в мотела се чувствали на сигурно място.

Към стаята имало кухненски бокс. Можели да си приготвят храна, без да се налага да излизат. Имали запас от макарони и ориз, които нямало опасност да се развалят.

Мечтаели си за Юкон и това ги крепяло. Представяли си дървена къща край някое езеро. И дивата природа наоколо. Щели да изкарват прехраната си, като от време на време се хващат на работа в Уайтхорс, както бяха правили по времето на „Градинарите Голдман“.

Непрестанно мислех за тях. Питах се къде ли се намират. Поглеждах към небето и си казвах, че и те виждат същото небе. Но от кое място? И защо не бяха споделиш с мен намеренията си?

16 ноември 2004 г.

От бягството им бяха изминали три седмици.

Хилел беше обвинен, че помага на беглец от правосъдието, и също бе издирван от щатските шерифи. Двамата разполагаха с известно предимство: издирването не се провеждаше с особено усърдие. Федералната полиция имаше грижи с далеч по-опасни престъпници, така че включените сили и средства бяха ограничени. Обикновено в подобни случаи беглецът накрая беше залавян при рутинна проверка или пък сам допускаше грешка поради липса на пари. Случаят с Хилел и Уди обаче не беше такъв. Те не напускаха стаята си в мотела. Освен това разполагаха с много пари.

„Докато не напускаме стаята, всичко ще бъде наред“, повтаряше Хилел на Уди.

Ала едва ли биха могли да издържат дълго време, без да излизат. Чувстваха се като в затвор. Трябваше на всяка цена да направят опит да прекосят границата или поне да сменят мотела, за да си поемат въздух.

Два дни по-късно потеглиха към Монтана.

Гледките ги караха да затаят дъх. Вече чувстваха, че наближават Юкон.

В Боузман, Монтана, в един рокерски бар се запознаха с някакъв мъж, който ги увери, че срещу двайсет хиляди долара може да ги снабди с фалшиви документи. Сумата беше значителна, но те се съгласиха. С качествени фалшиви документи щяха да станат неуязвими.

Мъжът им предложи да отидат заедно до един хангар, за да им направи снимки. Той потегли с мотоциклета си, а те го последваха с колата. Там обаче ги очакваше засада: още щом слязоха, бяха обкръжени от банда въоръжени рокери. Претърсиха ги и им взеха чантата с парите.

19 ноември 2004 г.

Останали им бяха само хиляда долара, които Хилел бе скрил във вътрешния джоб на якето си. Първата нощ прекараха в колата на една отбивка край пътя.

На другия ден се отправиха на север. Планът им беше пропаднал. Без пари не биха могли да стигнат далече. Малкото, което им беше останало, постепенно отиваше за бензин. Уди бе готов да извърши грабеж, го Хилел го спря. Трябваше да си намерят някаква работа. Независимо къде. Но преди всичко не биваше да се разкриват.

Нощта на 20 срещу 21 ноември прекараха на един паркинг в Монтана. Към три часа сутринта ги събуди чукане по стъклото и ослепителна светлина. Отвън имаше полицай.

Хилел заповяда на Уди да запази спокойствие и свали стъклото.

— Нямате право да нощувате на паркинга.

— Съжаляваме, полицай — отвърна Хилел. — Веднага тръгваме.

— Засега останете в колата. Бих искал да видя шофьорската ви книжка и документ за самоличност на пътника до вас.

Хилел прочете паниката в очите на Уди. Прошепна му да се подчини. Подаде документите на полицая, който отиде до своята кола, за да направи проверка.

— Какво ще правим? — запита Уди.

— Веднага потеглям и изчезваме.

— След пет минути цялата щатска полиция ще бъде по петите ни и няма да можем да се измъкнем.

— Тогава какво предлагаш?

Вместо отговор Уди отвори вратата и излезе.

Хилел чу полицая да вика: „Върнете се обратно в колата! Върнете се незабавно в колата!“. Внезапно Уди извади пистолет и стреля. Веднъж, после още веднъж. Ясно се видя как куршумите удрят предното стъкло. Полицаят се хвърли на земята, за да се предпази, но Уди вече беше до него и отново стреля. Първият куршум го улучи в гърдите.

Уди стреля още четири пъти. После изтича обратно до колата. Хилел седеше слисан, притиснал ушите си с ръце.

— Тръгвай! — кресна му Уди. — Тръгвай!

Хилел се подчини и със свистене на гумите колата изчезна в нощта.

Продължиха известно време право напред, без да срещнат никого. После отбиха по един горски път и когато навлязоха достатъчно навътре, спряха сред дърветата.

Хилел излезе от колата.

— Напълно си полудял! — кресна той. — Какво направи, боже мой, какво направи?

— Положението беше или той, или ние, Хилел! Или той, или ние!

— Убихме човек, Уди. Убихме човек!

— На мен ми е вторият — отвърна едва ли не цинично Уди. — Ти какво си въобразяваше, Хилел! Че ще офейкаме и всичко ще бъде по мед и масло? Мамка му, та аз бягам от правосъдието!

— Дори не съм знаел, че имаш пистолет.

— Ако ти бях казал, щеше да ми го вземеш.

— Точно така. Дай ми го сега.

— Никога. Представи си, че те заловят с него…

— Дай ми го! Ще се отървем от него. Дай ми го, Уди, или оттук нататък пътищата ни се разделят!

След дълго колебание Уди му подаде оръжието. Хилел се загуби между дърветата. Отвъд склона имаше река и Уди чу как Хилел хвърли оръжието във водата. После, блед като призрак, се върна до колата.

— Какво има? — запита Уди.

— Нашите документи… Останаха у полицая.

Уди скри лице в ръцете си. В суматохата съвсем беше забравил да ги прибере.

— Трябва да оставим колата тук — каза Хилел. — И нейните документи останаха у полицая. Продължаваме пеша.

21 ноември 2004 г.

Това бяха първите новини.

Този път шерифът отиде в кабинета на чичо Соул.

— През нощта по време на рутинна проверка на документите Удроу Фин е застрелял полицай на един паркинг в Монтана. Камерата е записала всичко. Били са с кола, регистрирана на ваше име.

Показа му снимка, направена от записа.

— Това е колата, която използва Хилел — каза чичо Соул.

— Това е ваша кола — поправи го шерифът.

— Нима намеквате, че тази нощ съм бил в Монтана?

— Не твърдя, че сте били с Удроу, господин Голдман. На волана е бил вашият син Хилел. Шофьорската му книжка е намерена на местопрестъплението. От този момент нататък той е съучастник в убийството на служител на реда.

Чичо Соул пребледня и скри лице в ръцете си.

— Какво очаквате от мен, господин инспектор? — запита той.

— Пълно съдействие от ваша страна. Ако ви се обадят, незабавно трябва да ме предупредите. В противен случай ще бъда принуден да ви арестувам за съдействие на бегълци от правосъдието и убийци. Сам се убедихте, че доказателствата са налице.

22 ноември 2004 г.

След като изоставиха колата, двамата отидоха пеша до някакъв мотел. Платиха в брой, като добавиха бакшиш, за да не им искат документи за самоличност. Взеха душ и отпочинаха. Срещу петдесет долара някакъв мъж ги откара до автогарата в Боузман. Купиха билети за автобуса на „Грейхаунд Лайне“ до Каспър, Уайоминг.

— Какво ще правим по-нататък? — запита Уди.

— Ще отидем до Денвър и оттам ще вземем автобус за Балтимор.

— Какво ще правим в Балтимор?

— Ще помолим за помощ баща ми. Може да се скрием за няколко дни в „Оук Парк“.

— Съседите ще ни забележат.

— Няма да излизаме от къщи. Никой няма да предположи, че сме там. После баща ми може да ни откара някъде. В Канада или в Мексико. Ще намери начин. Ще ми даде пари. Само той може да ни помогне.

— Боя се да не ме заловят, Хилел. Страх ме е какво ще стане с мен. Дали ще ме екзекутират?

— Не се тревожи. Запази спокойствие. Нищо няма да ни се случи.

След пътуване, продължило два дни, на 24 ноември те пристигнаха на автогарата в Балтимор. Тъкмо преди Деня на благодарността. Денят на Драмата.

24 ноември 2004 г.

Денят на Драмата

От автогарата в Балтимор, където слязоха малко преди обед, взеха градски автобус до „Оук Парк“.

Бяха купили две шапки, които не сваляха от главите си. Напълно излишна предпазна мярка. По това време улиците бяха безлюдни. Децата бяха на училище, а възрастните на работа.

Побързаха да стигнат до Уилоуик Роуд. Скоро видяха къщата. Сърцата им се разтуптяха. Още малко и щяха да влязат вътре. Там щяха да бъдат на сигурно място.

Най-сетне се добраха до къщата. Хилел имаше ключ. Отвори вратата и двамата се вмъкнаха вътре. Алармата беше включена и Хилел набра кода. Чичо Соул го нямаше. Както обикновено, беше на работа.

Шерифът, който наблюдаваше дома от спряната на улицата кола, видя Уди и Хилел да влизат в къщата и се обади по радиостанцията за подкрепление.

Бяха гладни и веднага се отправиха към кухнята.

Направиха си сандвичи със студено пуешко, сирене и майонеза. Изядоха ги на няколко залъка. Поуспокоиха се от мисълта, че са си у дома. Двата дни пътуване с автобус ги бяха изтощили. Щеше им се да вземат душ и да си починат.

След като приключиха с обяда, се качиха на горния етаж. Спряха пред стаята на Хилел. Погледнаха старите фотографии по стените. На детското му бюро имаше снимка на тях двамата пред щаба на демократите в Балтимор по време на изборите през 1992 година.

Усмихнаха се. Уди тръгна по коридора и влезе в спалнята на чичо Соул и леля Анита. Хилел погледна през прозореца. Внезапно сърцето му сякаш спря да бие: полицаи с маски и бронежилетки заемаха позиция в градината. Бяха ги открили. Оставили се бяха да ги хванат в капан като плъхове.

Уди все още стоеше на прага на стаята на своите родители. Беше с гръб към прозореца и не забеляза нищо. Хилел внимателно се приближи до него.

— Уди, не се обръщай.

Уди се подчини и остана неподвижен.

— Тук са, нали?

— Да. Навсякъде има полицаи.

— Не искам да ме заловят, Хил. Искам да остана тук завинаги.

— Зная, Уди. Аз също искам да остана тук завинаги.

— Помниш ли училището „Оук Трий“?

— Разбира се, Уди.

— Какъв щях да стана, ако не беше ти, Хилел? Благодаря ти, че придаде смисъл на живота ми.

Хилел плачеше.

— Аз ти благодаря, Уди. Прости ми за всичко, което ти причиних.

— Отдавна съм ти простил, Хилел. Обичам те завинаги.

— Обичам те завинаги, Уди.

Хилел извади от джоба си пистолета на Уди, който бе задържал. Вместо него в реката бе хвърлил камък.

Допря дулото в главата на Уди.

Затвори очи.

Откъм партера се разнесе страхотен трясък. Специалният отряд на полицията бе разбил входната врата.

Хилел стреля и Уди се строполи на пода.

Отдолу се чуха викове. Полицаите се прикриха и заеха позиция, тъй като решиха, че стрелят по тях.

Хилел се отпусна върху леглото на родителите си. Зарови глава във възглавниците, пъхна се под завивките и долови мириса на своето детство. Видя майка си и баща си в това легло през една неделна утрин. Тогава двамата с Уди се втурнаха вътре с гръм и трясък, носейки табли със закуска. Приседнаха на леглото до тях и поделиха грижливо приготвените палачинки. Всички се смееха. През отворения прозорец в стаята нахлуваха топлите слънчеви лъчи. Светът им принадлежеше.

Опря дулото до слепоочието си.

Всяко нещо си има начало и край.

Натисна спусъка.

И всичко свърши.