Книга за Балтиморови

1

Аз съм писателят.

Всички ме наричат така. Приятелите, родителите, роднините и дори непознатите, които обаче ме разпознават на обществени места и ме питат: „Вие не бяхте ли онзи писател…?“. Аз съм писателят, това е моята самоличност.

Хората си въобразяват, че като писател водя доста спокоен живот. Наскоро един приятел се оплака колко време му трябвало, за да измине разстоянието от дома до работата си, и накрая ми заяви: „Ти обаче ставаш сутрин, сядаш на бюрото и започваш да пишеш. Това е всичко“. Не му отвърнах нищо, без съмнение, съкрушен от мисълта до каква степен в колективното съзнание моята работа се свежда до това да не правя нищо. Хората си мислят, че безделничите тъкмо тогава, когато се трудите най-усилено.

Да пишете книга, е като да откриете летен лагер. Обичайният ви самотен и спокоен живот внезапно се изпълва с тълпа персонажи, които идват един ден с гръм и трясък и обръщат битието ви с главата надолу. Пристигат сутринта с голям автобус, от който слизат шумни, възбудени от отредената им роля. А вие трябва да се съобразявате с тях, да се грижите за тях, да ги настаните, да ги храните. Отговаряте за всичко. Защото вие сте писателят.

Тази история започна през февруари 2012 година, когато напуснах Ню Йорк с намерение да работя над новия си роман в къщата, която неотдавна бях купил в Бока Ратон, Флорида. Сдобил се бях с нея три месеца преди това благодарение на моя дял от авторските права за екранизацията на последната ми книга. Като се изключат няколкото кратки престоя през декември и януари, свързани с обзавеждането, за пръв път щях да живея там. Къщата беше просторна, с огромни прозорци и остъклени врати, с изглед към езерото — любимо място за разходка на околните обитатели. Намираше се в тих, потънал в зеленина квартал, населен предимно със заможни пенсионери, сред които аз определено се откроявах. Бях наполовина на тяхната възраст и избрах това място тъкмо заради абсолютния покой, който цареше в него. Идеален кът за писане.

За разлика от предишните ми пребивавания за по няколко дни, сега разполагах с много време и потеглих за Флорида с кола. Хилядата и двеста мили изобщо не ме плашеха: през изминалите години безброй пъти бях пропътувал разстоянието от Ню Йорк дотам, за да гостувам на моя чичо Соул Голдман, който се засели в едно от предградията на Маями след драмата, сполетяла семейството му. Така че познавах пътя наизуст.

Напуснах покрития с тънък сняг Ню Йорк, където термометърът показваше 10 градуса под нулата, а два дни по-късно се озовах в Бока Ратон сред мекотата на тропическата зима. Познатият пейзаж с облените в слънце палми неволно ме накара да се сетя за чичо Соул. Ужасно ми липсваше. Дадох си сметка за това в момента, когато поех по отклонението на магистралата към Бока Ратон, а така ми се искаше да продължа до Маями, за да отида при него. Дори се запитах дали всъщност предишните ми пребивавания тук наистина са били свързани с обзавеждането, или всъщност несъзнателно съм искал да възстановя връзката си с Флорида. Без него обаче не беше същото.

Мой съсед в Бока Ратон се оказа симпатичен седемдесетгодишен старец на име Ленард Хоровиц, бивше светило в областта на конституционното право от Харвард, който прекарваше зимите във Флорида. След смъртта на жена си той беше решил да запълва времето си с писане на книга, която обаче така и не можеше да започне. Видях го за пръв път в деня, когато купих къщата. Позвъни на вратата със стек бира в ръка, за да ми пожелае „добре дошъл“, и двамата веднага си допаднахме. Оттогава при всеки мой кратък престой идваше да ми се обади. Не след дълго наистина се сприятелихме.

Харесваше моята компания и остана видимо доволен, когато разбра, че този път ще остана за по-дълго. Обясних му, че имам намерение да пиша тук следващия си роман, и той веднага отвори дума за своята книга. Влагал в нея цялото си сърце, но така и не можел да напредне. Носеше навсякъде със себе си голяма тетрадка със спирала, върху чиято корица бе отбелязал с флумастер „Тетрадка № 1“, което предполагаше, че ще има следващи. Непрекъснато го виждах надвесен над нея: рано сутрин у тях на терасата или на масата в кухнята; на няколко пъти го бях заварил в едно кафене в центъра на града, съсредоточен върху бъдещата си творба. В замяна на това той ме гледаше да се шляя, да плувам в езерото, да отивам на плаж или пък да потичам. Вечер идваше и звънеше на вратата, понесъл изстудена бира. Черпехме се на моята тераса, играехме шах и слушахме музика. Зад нас се ширеше разкошната гледка на езерото с розови от светлината на залеза палми. От време на време, без да вдига очи от шахматната дъска, той ме питаше:

— Е, Маркъс, докъде стигнахте с вашата книга?

— Напредвам, Лио. Напредвам.

Бяха минали две седмици, когато една вечер той взе моя топ, спря се и с неочаквано раздразнение ми подхвърли:

— Нали бяхте дошли да пишете нов роман?

— Да, защо?

— Защото не правите нищо и това ме нервира.

— Какво ви кара да мислите, че не правя нищо?

— Ами защото го виждам! По цял ден блуждаете някъде, спортувате или зяпате облаците. Аз съм на седемдесет и осем години и на мен се пада да безделнича, докато вие, който сте малко над трийсетте, трябва да се скъсвате от работа!

— И какво точно ви нервира, Лио? Моята книга или вашата?

Бях попаднал в десетката. Той омекна:

— Просто ми се ще да зная как го правите. Моят роман изобщо не напредва. Интересно би било да разбера как работите.

— Сядам на тази тераса и размишлявам. И, повярвайте ми, това си е работа. Докато вие пишете, за да занимавате ума си. Там е разликата.

Той направи ход с коня и заплаши моя цар.

— Не бихте ли могли да ми дадете идея за сюжет на роман?

— Невъзможно.

— Защо?

— Тя трябва да дойде от вас.

— Във всеки случай избягвайте да споменавате Бока Ратон във вашата книга. Няма нужда всичките ви читатели да довтасат тук, за да видят къде живеете.

Усмихнах се и добавих:

— Идеята не трябва да се търси, Лио. Тя сама ще дойде при вас. Идеята е събитие, което може да настъпи във всеки момент.

Как бих могъл да предположа, че тъкмо това ще се случи, докато произнасям тези думи? Забелязах куче, което бродеше по брега на езерото. Имаше слабо, но мускулесто тяло, остри уши и вървеше, заровило муцуна в тревата. Наоколо не се виждаше никакъв човек.

— Изглежда, това куче е само — казах аз.

Хоровиц вдигна глава и погледна към скитащото животно.

— Тук няма бездомни кучета — заяви той.

— Не казвам, че е бездомно куче. Просто казвам, че се разхожда само.

Страшно обичам кучета. Станах, поставих ръце като фуния и подсвирнах, за да го повикам. Кучето наостри уши. Свирнах още веднъж и то затича към нас.

— Луд ли сте? — промърмори Лио. — Откъде сте сигурен, че няма бяс? Вие сте на ход.

— Не съм сигурен — отвърнах и разсеяно преместих моя топ.

Като наказание за моето нехайство Хоровиц ми взе царицата.

Кучето дойде до терасата. Клекнах пред него. Беше мъжко, доста едро, с тъмна козина, черно домино около очите и дълги като на тюлен мустаци. Опря глава в мен и аз го погалих. Изглеждаше кротко по нрав. Веднага почувствах, че помежду ни се поражда близост, нещо като любов от пръв поглед. Онези, които са имали работа с кучета, знаят какво имам предвид. Нямаше нашийник или друг отличителен знак.

— Виждали ли сте преди това куче? — запитах Лио.

— Никога.

След като проучи терасата, кучето си тръгна, без да мога да го спра, и се загуби сред палмите и храстите.

— Изглежда, знае къде отива — обади се Хоровиц. — Със сигурност е на някой съсед.

Вечерта беше задушна. Когато Лио си тръгна, въпреки мрака личеше, че небето е заплашително свъсено. Скоро се разрази буря, мълнии прорязаха хоризонта отвъд езерото и не след дълго плисна проливен дъжд. Към полунощ, докато четях в хола, дочух джафкане откъм терасата. Отидох да проверя какво става и през остъклената врата видях кучето с мокра козина и жалък вид. Отворих му и то незабавно се вмъкна в къщата. Вдигна към мен умолителен поглед.

— Добре де, може да останеш — успокоих го аз.

Сипах му вода и храна в две тенджерки, седнах до него, за да го изсуша с хавлиената кърпа от банята, след което двамата се загледахме в капките, които се стичаха по стъклата.

Прекара нощта при мен. Когато се събудих сутринта, го заварих да спи спокойно на пода в кухнята. С помощта на канап му направих повод, което се оказа напълно излишно, защото то послушно ме следваше, докато се отправяхме в търсене на неговия стопанин.

Лео пиеше кафе на верандата, а тетрадка № 1 лежеше пред него, разтворена на отчайващо празната първа страница.

— Маркъс, какво смятате да правите с това куче? — запита ме той, когато видя, че качвам кучето отзад в колата.

— Открих го тази нощ на терасата. Заради бурята го пуснах да влезе. Струва ми се, че се е изгубило.

— И къде отивате сега?

— Ще залепя обява в супермаркета.

— Всъщност вие наистина никога не работите.

— Напротив, тъкмо сега работя.

— Е, в такъв случай не се преуморявайте, драги.

— Обещавам.

След като залепих обяви в двата най-близки супермаркета, реших да се разходя с кучето по главната улица на Бока Ратон с надеждата някой да го познае. Напразно. Накрая се отбих в полицейския участък, където ме насочиха към кабинета на ветеринарния лекар. Някои кучета имат чип, с помощта, на който може да бъде открит стопанинът им. Случаят обаче не беше такъв и ветеринарят не можа да ми помогне. Предложи да го заведа в кучкарника, но аз отказах и се отправих обратно вкъщи с моя нов приятел, който въпреки внушителния си ръст беше необикновено кротък и послушен.

Лио стоеше на пост пред своята врата и дебнеше завръщането ми. Когато наближих, той се втурна към мен, размахвайки току-що разпечатаните страници. Наскоро бе открил магията на търсачката „Гугъл“ и сега чукаше на клавиатурата без ред всички въпроси, които му се въртяха в главата. За университетски преподавател като него, прекарал голяма част от живота си в библиотеките в правене на справки, вълшебството на информатиката беше особено впечатляващо.

— Направих малко проучване — заяви въодушевено той, сякаш току-що бе разрешил случая „Кенеди“, и ми подаде куп листове, което ме наведе на мисълта, че не след дълго ще трябва да му помагам да смени касетата с тонер на принтера.

— Какво открихте, професор Хоровиц?

— Кучетата винаги намират пътя към дома. Някои изминават хиляди мили, за да се завърнат.

— И какво предлагате?

Лио зае позата на древен мъдрец:

— Вместо да водите кучето, просто го последвайте. За разлика от вас, то знае накъде да върви.

Моят съсед имаше право. Отвързах кучето от повода и го оставих само да избира посоката. Отначало то пое покрай брега на езерото, а после кривна по една пешеходна алея. Прекосихме игрище за голф и стигнахме до непознат за мен жилищен квартал, недалеч от малък морски залив. Кучето очевидно познаваше пътя, защото на два пъти зави надясно и накрая се озова пред портал, отвъд който се виждаше разкошна къща. То седна на задни лапи и започна да джафка. Позвъних на домофона. Обади се някаква жена и аз обясних, че съм намерил кучето ѝ. Порталът се отвори и животното се втурна вътре, видимо доволно, че отново си е у дома.

Последвах го. На вратата се показа жената и кучето започна радостно да скача около нея. Чух я да го нарича по име — Дюк. Двамата започнаха да си разменят ласки. Когато се приближих, жената вдигна глава и аз замръзнах от изумление.

— Александра? — успях най-сетне да промълвя.

— Маркъс?

И тя като мен не вярваше на очите си.

Виждах я за пръв път малко повече от седем години след събитията, които ни бяха разделили. Тя се взря смаяно в мен и още веднъж възкликна:

— Маркъс, това ти ли си?

Продължавах да стоя, стъписан. Тя се втурна към мен:

— Маркъс!

В естествен изблик на нежност улови лицето ми с две ръце, сякаш и тя още не беше сигурна, че случилото се е истина. Продължавах да стоя безмълвен.

— Маркъс… — повтори тя. — Не мога да повярвам, че си ти.

Стига да не живеете като отшелник в някоя пещера, непременно трябва да сте чували за Александра Невил, най-известната певица и музикантка през последните години. Тя бе идолът, който народът отдавна очакваше и благодарение на който музикалната индустрия отново стъпи на краката си. Продажбите на трите ѝ албума достигнаха 20 милиона диска; втора година поред списание „Тайм“ я класираше сред най-влиятелните личности, а богатството ѝ се оценяваше на 150 милиона долара. Публиката я обожаваше, критиката я превъзнасяше. Млади и стари — всичко живо я обичаше. Цяла Америка не се изморяваше да скандира с любов и жар четирите срички: А-лек-сан-дра.

Имаше връзка с хокеист от Канада на име Кевин Льожандър, който тъкмо в този миг се появи зад нея.

— Значи, сте намерили Дюк! От вчера го търсим! Алекс направо се беше побъркала. Благодаря!

Подаде ръка за поздрав. Докато трошеше пръстите ми, видях как бицепсът му се издува. Бях виждал Кевин само на снимка в таблоидите, които непрестанно коментираха връзката му с Александра. Изглеждаше неприлично красив. Дори повече, отколкото на снимките. Огледа ме с любопитство, след което запита:

— Май ви познавам отнякъде?

— Казвам се Маркъс. Маркъс Голдман.

— Писателят, значи?

— Точно така.

— Прочетох последната ви книга. Александра ме накара. Тя много харесва вашето творчество.

Случило се беше нещо невероятно. Бях попаднал на Александра заедно с нейния годеник. Кевин така и не разбра какво става, покани ме да остана за вечеря и аз на драго сърце приех.

Пекохме огромни стекове на внушителното барбекю, поставено на терасата. Нямах представа как се развива кариерата на Кевин: смятах, че все още е защитник в „Нешвил Предейтърс“, но се оказа, че след летните трансфери вече играе за „Флорида Пантерс“. Къщата беше негова. Сега живееше в Бока Ратон и Александра бе използвала паузата в записите на новия си диск, за да го посети.

Едва към края на вечерята Кевин разбра, че двамата с Александра сме стари познати.

— От Ню Йорк ли си? — запита ме той.

— Да. Там живея.

— Какво те води във Флорида?

— От няколко години неизменно прекарвам известно време тук. Чичо ми живееше в „Коконът Гроув“. Често му идвах на гости. А неотдавна си купих къща в Бока Ратон, недалеч оттук. Нуждаех се от спокойно място, за да пиша.

— Как е чичо ти? — запита Александра. — Не знаех, че е напуснал Балтимор.

Отбягнах въпроса ѝ, като се задоволих да отговоря:

— Напусна Балтимор след Драмата.

Кевин спонтанно ни посочи с върха на вилицата си.

— Въобразявам ли си, или двамата наистина се познавате?

— Няколко години живях в Балтимор — обясни Александра.

— А аз имам роднини в Балтимор — добавих. — Чичо ми с жена си и братовчедите. Къщата им беше в същия квартал, където живееше Александра със семейството си.

Александра предпочете да не съобщава повече подробности и веднага променихме темата. Бях дошъл пеша и затова след вечерята тя предложи да ме откара до дома ми.

Останал насаме с нея в колата, усетих, че и двамата се чувстваме неловко. Накрая казах:

— Откачена работа. Трябвало е твоето куче да се появи пред моята къща…

— Често бяга — отвърна тя.

— Може би не обича Кевин — пошегувах се съвсем неуместно аз.

— Не започвай отново, Маркъс.

Гласът ѝ внезапно бе станал рязък.

— Не бъди такава, Алекс…

— Каква по-точно?

— Чудесно разбираш какво искам да кажа.

Тя спря колата насред улицата и впери очи в моите.

— Защо постъпи така с мен, Маркъс?

Трудно издържах погледа ѝ.

— Изостави ме! — възкликна тя.

— Съжалявам. Имах си причини.

— Имал си причини? Нямаше никакви причини да провалиш всичко!

— Александра, те… Те са мъртви!

— Е, и какво? Да не би аз да съм виновна?

— Не — отвърнах. — Съжалявам. Съжалявам за всичко.

Последва тягостно мълчание. Обадих се само, за да ѝ обясня къде живея. Щом стигнахме, тя каза:

— Благодаря за Дюк.

— Ще ми бъде приятно да се видим пак.

— Мисля, че е по-добре да спрем дотук, Маркъс. Не се връщай.

— У Кевин ли?

— В моя живот. Не се връщай в моя живот, моля те.

После си отиде.

Не ми се прибираше. Ключовете на колата бяха в джоба ми и реших да направя едно кръгче. Без да си давам сметка, стигнах до Маями, прекосих града, навлязох в тихия квартал „Коконът Гроув“ и спрях пред къщата на чичо. Времето беше приятно и аз излязох от колата. Облегнах се на каросерията и дълго гледах къщата. Струваше ми се, че той все още е тук, че мога да усетя присъствието му. Исках отново да се срещна с моя чичо Соул, но имаше само един начин това да се случи. Като пиша.

Соул Голдман беше брат на баща ми. Преди Драмата, преди събитията, за които се каня да ви разкажа, той беше — по думите на баба и дядо — много важна личност. Беше адвокат и оглавяваше най-реномираната кантора в Балтимор, а благодарение на своя опит бе успял да спечели няколко шумни дела в Мериленд. Негов бе случаят „Доминик Пернел“. Негов бе случаят „Балтимор срещу Морис“. Случаят с незаконните продажби в Сънридж също беше негов. Всички в Балтимор го познаваха. Изявяваше се в пресата, по телевизията и още помня колко впечатляващо бе това за мен. Женен беше за младежката си любов, за онази, която се превърна в моята леля Анита. В детските ми очи тя бе най-красивата жена на света и най-нежната от всички майки. Беше лекарка — видна специалистка по онкология в болницата „Джонс Хопкинс“, една от най-реномираните в страната. Двамата имаха чудесен син на име Хилел, приветливо и необикновено интелигентно дете. Разликата във възрастта ни беше само няколко месеца и аз го чувствах като брат.

Най-прекрасните моменти от моята младост са свързани с тях. По онова време дори само споменаването на фамилията им бе достатъчно, за да се изпълня с небивала гордост и щастие. За мен те стояха по-високо от всички други семейства, от всички други хора, които познавах тогава: по-щастливи, по-съвършени, по-амбициозни, по-уважавани. Бяха същества от друго измерение и животът непрестанно потвърждаваше това мое убеждение. Бях омаян от лекотата, с която минаваха през живота, заслепен от техния блясък, покорен от тяхната непосредственост. Възхищавах се от държанието им, от охолството им, от общественото им положение. От тяхната къща, от скъпите им коли, от вилата им в Хемптънс, от апартамента им в Маями, от традиционната им зимна почивка на ски през март в Уислър, Британска Колумбия. От тяхната простота, от щастието им. От приветливото им отношение към мен. От безспорното им превъзходство, което неволно будеше възхита. Бяха недосегаеми за завистта: стояха прекалено високо, за да може тя да ги докосне. Божията благословия беше над тях. Дълго време смятах, че нищо лошо не може да им се случи. Дълго време смятах, че завинаги ще си останат такива.

2

Деня след случайната среща с Александра прекарах затворен в работния си кабинет. Излязох за малко, само за да се възползвам от утринната свежест и да потичам край брега на езерото.

Без все още да зная защо, си бях наумил да изброя под формата на бележки най-впечатляващите събития, свързани с историята на Голдманови от Балтимор. Най-напред очертах родословното дърво на нашата фамилия и си дадох сметка, че ще трябва да добавя някои обяснения, особено за произхода на Уди. Не след дълго дървото се превърна в цяла гора от коментари и си казах, че за повече яснота ще е най-добре да използвам фишове. Пред мен стоеше снимката, открита две години преди това от чичо Соул. На нея бях самият аз отпреди седемнайсет години, заедно с още трима — същите, които бях обичал повече от всичко на света: любимите ми братовчеди Хилел и Уди и Александра. Тя бе изпратила на всеки от нас такава снимка, а на гърба беше написала:

ОБИЧАМ ВИ, ГОЛДМАНОВИ!

По онова време тя беше седемнайсетгодишна, а аз и братовчедите ми само на петнайсет. Вече притежаваше всички качества, които по-късно щяха да накарат милиони да се влюбят в нея, само че ние не можехме да си я поделим. Тази снимка ме запрати сред дебрите на изгубената ни младост, много преди да изгубя братовчедите си, много преди да се превърна в изгряващата звезда на американския литературен небосклон и преди всичко много преди Александра да завоюва славата, на която се радваше днес. Много преди Америка да се влюби в нея, в песните ѝ, много преди тя да се сдобие, албум след албум, с милиони фенове. Много преди нейните турнета, много преди да се превърне в иконата, за която цялата страна отдавна мечтаеше.

Привечер верният на навиците си Лио позвъни на вратата.

— Всичко наред ли е, Маркъс? От вчера не съм те виждал. Откри ли стопанина на кучето?

— Да. Оказа се, че това е новият приятел на момичето, в което години наред бях влюбен.

Той ме погледна удивено:

— Светът е малък. И как се казва тя?

— Няма да повярвате. Александра Невил.

— Певицата ли?

— Същата.

— Познавате ли я?

Отидох да донеса снимката и му я подадох.

— Това Александра ли е? — посочи той с пръст.

— Да. Навремето бяхме щастливи младежи.

— А кои са момчетата?

— Братовчедите ми от Балтимор и аз.

— Какво стана с тях?

— Това е дълга история…

Двамата с Лио играхме шах до късно вечерта. Доволен бях, че дойде да ме разсее: така няколко часа можах да мисля за друго, а не за Александра. След срещата с нея се чувствах смутен. През всичките тези години така и не бях успял да я забравя.

На следващия ден не се сдържах и минах покрай къщата на Кевин Льожандър. Не зная на какво се надявах. Вероятно да я срещна. Да поговоря с нея. Само че тя сигурно щеше да се разсърди, ако ме видеше да идвам отново. Бях паркирал на улица, успоредна на тяхната, и ето че забелязах движение откъм живия плет. Загледах се и внезапно зърнах добрия Дюк да се измъква от храстите. Слязох от колата и тихичко го повиках. Помнеше ме и дотича до мен, за да го погаля. Хрумна ми нелепа идея, която не можах да прогоня от ума си: защо да не възстановя връзката си с Александра чрез Дюк? Отворих задния капак на колата и той охотно влезе вътре. Имаше ми доверие. Веднага потеглих и се прибрах у дома. Дюк вече познаваше къщата. Седнах на работната си маса, а той легна до мен да ми прави компания, докато аз отново се връщах към историята на Голдманови от Балтимор.

Името Голдманови от Балтимор имаше своя аналог в името, което аз и моите родители носехме според града, в който живеехме: Голдманови от Монтклеър, Ню Джърси. С времето за по-кратко те бяха станали просто Балтиморови, а ние Монтклеърови. Така ни наричаха дядо и баба Голдман, които за повече яснота в разговора деляха нашите две семейства по географски признак. Когато им ходехме на гости за новогодишните празници във Флорида, където живееха, това им даваше възможност да казват например: „Балтиморови пристигат в събота, а Монтклеърови в неделя“. Ала онова, което в началото бе само начин да ни отличават, постепенно се превърна в израз на превъзходството на Балтиморови в рамките на рода. Фактите говореха сами: Балтиморови бяха адвокат, женен за лекарка, а синът им посещаваше най-реномираното частно училище в града. Що се отнася до Монтклеърови, баща ми беше инженер, майка ми продавачка в нюджърсийския клон на нюйоркска фирма за модно облекло, а аз — обикновен възпитаник на общинското училище.

В семейния кръг дядо и баба имаха навика да изразяват чувствата и предпочитанията си чрез съответната интонация: в техните уста думата „Балтиморови“ сякаш бе излята от злато, докато „Монтклеърови“ изглеждаше като следа на плужек. Похвалите бяха за Балтиморови, а укорите за Монтклеърови. Ако телевизорът им не работеше, това бе, защото аз съм го повредил, ако хлябът беше сух, това бе, защото го е купил баща ми. Хлябът, донесен от чичо Соул, винаги беше великолепен, а ако телевизорът заработеше отново, това бе, защото Хилел го е оправил. Дори при равни позиции отношението беше различно: ако някое от нашите две семейства закъснееше за вечеря, за Балтиморови дядо и баба казваха, че горките, сигурно са попаднали в задръстване. Ако пък това се случеше на Монтклеърови, непременно се оплакваха от постоянните ни закъснения. При всички обстоятелства Балтимор бе столица на прекрасното, а Монтклеър — на „има какво да се желае“. И най-вкусният хайвер, купен от Монтклеър, не струваше пред вкиснатото зеле от Балтимор. При среща с познати на дядо и баба, когато посещавахме ресторанти или търговски центрове, баба ни представяше по следния начин: „Това е синът ми Соул, известен адвокат. Съпругата му Анита, уважаван лекар в „Джонс Хопкинс“, а това е синът им Хилел, същински малък гений“. Всеки от Балтиморови получаваше ръкостискане и лек поклон. Едва тогава баба разсяно посочваше с пръст родителите ми и мен: „А това са моят по-малък син и семейството му“. Трябваше да се задоволим с бегло кимване, с каквото обикновено удостояваха служителя на паркинга или домашния прислужник.

Единственото равенство между Голдманови от Балтимор и Голдманови от Монтклеър — поне през ранното ми детство — се свеждаше до броя: всяко от нашите семейства се състоеше от трима членове. Ала макар официално Голдманови от Балтимор да бяха трима на брой, всеки техен познат би ви казал, че са четирима. Много скоро братовчед ми Хилел, с когото споделях участта на единствено дете, бе дарен от живота с привилегията да получи брат. В резултат на събитията, които след малко ще ви опиша подробно, той бе следван неотлъчно от приятел, когото всеки би могъл да помисли за въображаем, докато не го видеше наяве: Удроу Фин, или Уди, както го наричахме, беше по-красив, по-снажен, по-силен, способен на всичко, грижовен и винаги налице, когато се нуждаеха от него.

Твърде скоро Уди се сдоби със статут на пълноправен член на Голдманови от Балтимор и стана част както от тяхното, така и от нашето семейство: племенник, братовчед, син и брат. Присъствието му бе толкова обичайно, че когато го нямаше по време на фамилните събирания, всички питаха къде е. Тревожеха се защо не е дошъл, тъй като пребиваването му сред нас бе не само законно, но и задължително, за да бъдем всички налице. Ако накарате някой, който ни е познавал по онова време, да ви каже кои са Голдманови от Балтимор, той ще спомене Уди, без дори да се замисли. За пореден път ни бяха победили: в мача между Балтиморови и Монтклеърови резултатът вече не беше три на три, а четири на три.

Уди, Хилел и аз бяхме най-верни приятели. Уди беляза с присъствието си най-прекрасните ми години, прекарани заедно с Балтиморови — времето от 1990-а до 1998-а, едновременно благословено и подготвило почвата за разразилата се по-късно драма. От десет- до осемнайсетгодишна възраст тримата бяхме напълно неразделни. Превърнали се бяхме в трилико братство, в триада, в троица, която гордо наричахме „бандата на Голдманови“. Обичахме се, както малцина родни братя са се обичали: дали си бяхме взаимна клетва за вярност, смесихме кръвта си и тържествено се обрекохме на вечна любов. Въпреки всичко, случило се впоследствие, онзи период от живота ми завинаги ще си остане изключителен: епопеята на трима юноши в благословената от боговете Америка.

За мен щастието се свеждаше до това да бъда в Балтимор заедно с тях. Чувствах се пълноценен само когато са до мен. Признателен съм на моите родители, че на възраст, когато малко деца пътуваха сами, те ми позволяваха да ходя до Балтимор, за да прекарам почивните дни, съчетани с празници, при хората, които толкова обичах. За мен това бе началото на нов живот, белязан от календара на ваканциите, свободните от занятия дни и честванията на героите на Америка. Наближаването на Деня на ветераните, Деня на Мартин Лутър Кинг или Деня на президентите ме изпълваше с небивала радост. При мисълта, че ще ги видя, не ме свърташе на едно място. Слава на воините, паднали за Родината, слава на доктор Мартин Лутър Кинг-младши, че е бил толкова добър човек, слава на нашите почтени и доблестни президенти, които ни освобождаваха от училище всеки трети понеделник на февруари!

За да спечеля допълнителен ден, моите родители ми позволяваха да потегля веднага след училище. След часовете се прибирах със скоростта на мълния и приготвях нещата си. С чанта на гърба чаках мама да се върне от работа, за да ме откара до гарата в Нюарк. Тръпнещ от нетърпение, сядах във фотьойла до входа обут, облечен, готов. Винаги подранявах, а тя закъсняваше. За да убия времето, разглеждах снимките на нашите две семейства, подредени върху шкафа до мен. Струваше ми се, че колкото ние сме невзрачни, толкова те са впечатляващи. При това животът ми в Монтклеър, красиво предградие на Ню Джърси, беше охолен, спокоен, щастлив и не изпитвах нужда от нищо. И все пак нашите коли ми се струваха не толкова лъскави, разговорите — недотам забавни, слънцето — не толкова ярко, въздухът — не толкова чист.

Най-сетне чувах мама да натиска клаксона. Втурвах се навън и се качвах в старичката хонда сивик. Мама освежаваше лака на ноктите си, пиеше кафе от картонена чаша, хапваше сандвич или попълваше рекламни формуляри. Понякога всичко това едновременно. Беше елегантна и винаги добре поддържана. Красива и с приятен грим. Ала на връщане от работа върху ревера продължаваше да виси баджът с нейното име и надпис отдолу „На вашите услуги“, който ми се струваше страшно унизителен. Балтиморови бяха обслужвани, а ние обслужвахме.

Упреквах мама за закъснението и тя ме молеше за прошка. Не ѝ прощавах, но тя нежно прокарваше пръсти в косите ми, целуваше ме, лепваше ми червило на бузата и веднага гальовно го избърсваше. След това ме откарваше до гарата, откъдето привечер вземах влака за Балтимор. По пътя тя ми напомняше колко ме обича и че вече ѝ липсвам. Преди да се кача във вагона, ми подаваше пакет със сандвичи, които бе купила заедно с кафето, сетне ме караше да обещая, че ще бъда „възпитан и послушен“. Докато ме прегръщаше, пускаше в джоба ми банкнота от двайсет долара, сетне ми казваше: „Обичам те, котенце“. Полагаше върху бузите ми две целувки, които понякога стигаха до три или четири. Винаги казваше, че една не е достатъчна, но на мен и тя ми беше много. Като се сещам днес, се упреквам, че не съм ѝ позволявал да ме целуне десет пъти преди всяко отпътуване. Упреквам се дори, че толкова често съм се разделял с нея. Упреквам се, че рядко съм си давал сметка, че нашите майки не са вечни, че толкова рядко съм си повтарял: обичай майка си.

Само след два часа пристигах на централната гара в Балтимор. Смяната на семейството най-после можеше да започне. Свалях твърде тесните дрехи на Монтклеърови и обличах одеждите на Балтиморови. В падащата нощ тя ме чакаше на перона. Красива като царица, сияйна и изискана като богиня, тя бе тази, чийто образ спохождаше понякога по твърде срамен начин младежките ми нощи. Леля Анита. Затичвах се към нея, прегръщах я. Все още чувствам нейната ръка в косите си, тялото ѝ, долепено до моето. Чувам гласа ѝ да казва: „Марки, скъпи, толкова се радвам да те видя“. Не зная защо, но най-често идваше да ме посрещне сама. Причината сигурно бе, че чичо Соул оставаше да работи до късно в своя кабинет, а на нея не ѝ се искаше да мъкне със себе си Хилел и Уди. Възползвах се от случая, за да си я представя като моя годеница: малко преди пристигането оправях дрехите си, сресвах се в отражението на стъклото, а когато влакът най-сетне спреше, слизах с разтуптяно сърце. Изневерявах на майка ми с друга майка.

Леля Анита караше черно БМВ, което вероятно струваше повече от годишните заплати на моите родители. Качването в колата бе първият етап от моето преображение. Забравях за разхвърляната хонда и изпадах във възхита от тази огромна, дъхаща на лукс модерна кола, с която напускахме центъра на града на път за тузарския квартал „Оук Парк“, където живееха. „Оук Парк“ бе различен свят: тротоарите бяха по-широки, от двете страни на улиците растяха грамадни дървета. Къщите бяха една от друга по-големи, порталите си съперничеха по украса, а оградите по височина. Минувачите ми се струваха по-красиви, кучетата им — по-елегантни, тичащите за здраве — по-атлетични. В нашия квартал в Монтклеър къщите до една бяха гостоприемни, без огради около дворовете им, докато в „Оук Парк“ почти всички бяха закътани зад жив плет и стени. По тихите улици минаваха колите на частната охрана с оранжеви буркани и надпис „Патрул Оук Парк“ на каросерията, които бдяха над спокойствието на обитателите.

Прекосяването на „Оук Парк“ заедно с леля Анита поставяше началото на втория етап от моето преображение: започвах да се чувствам висше същество. Всичко край мен сякаш бе съвсем в реда на нещата: колата, кварталът, моето присъствие. Служителите от патрула на „Оук Парк“ имаха навик да махат с ръка за поздрав на жителите на квартала, които им отвръщаха със същия жест. Това бе знак, че всичко е наред и богатите обитатели могат спокойно да се разхождат. Когато се разминавахме с първата патрулна кола, служителят ни махаше и аз бързах да върна поздрава. Сега вече бях тукашен. Пред къщата леля Анита натискаше два пъти клаксона, за да извести за нашето пристигане, след което с дистанционното отваряше двете железни челюсти на портала. Поемаше по алеята и влизаше в гаража за четири коли. Едва-що слязъл, виждах как входната врата се отваря с весел грохот и към мен с крясъци се втурваха Уди и Хилел, братята, с които животът така и не ме дари. Всеки път влизах с омаян поглед: вътре всичко беше красиво, луксозно, величествено. Гаражът им бе голям колкото нашия хол. Кухнята им — колкото цялата ни къща. Баните им бяха като нашите спални, а спалните — достатъчно на брой, за да приютят няколко поколения от рода ни.

Всеки следващ мой престой там беше по-хубав от предишния и укрепваше възхищението ми от чичо и леля и особено от съвършената хармония, която цареше в бандата, съставена от мен, Хилел и Уди. Те бяха кръв от моята кръв, плът от моята плът. Харесвахме едни и същи спортове, едни и същи актьори, едни и същи филми, едни и същи момичета, и то не по силата на някаква предварителна уговорка или специално постигнат консенсус, а защото всеки от нас се явяваше естествено продължение на другия. Отправяхме предизвикателство към природата и науката: родословните дървета на нашите предци не излизаха от едно стъбло, но разклоненията им следваха еднакви извивки. Понякога отивахме на гости у бащата на леля Анита, който живееше в дом за стари хора — „къщата на мъртвите“, както я наричахме, — и си спомням, че леко изкуфелите му приятели непрекъснато питаха кой е Уди и ни бъркаха помежду ни. Сочеха ни с криви пръсти и безцеремонно задаваха един и същ въпрос: „Този тук от Голдманови от Балтимор ли е, или от Голдманови от Монтклеър?“. Когато трябваше да отговори леля Анита, тя с нежност в гласа обясняваше: „Това е Удроу, приятелят на Хил. Момчето, което приютихме. Толкова е добро!“. После се обръщаше да види дали Уди е в стаята, за да не го оскърби, макар по тона ѝ веднага да ставаше ясно, че е готова да го обича като роден син. На същия въпрос Уди, Хилел и аз давахме отговор, който ни се струваше по-близък до истината. Зиме, когато коридорите се изпълваха с особена миризма на старост, обитателите ни дърпаха за дрехите със сбръчканите си ръце, за да ни накарат да кажем имената си и по този начин да заситим излинялата им памет, а ние отвръщахме: „Аз съм един от тримата братовчеди Голдман“.

В средата на следобеда довтаса моят съсед Лио Хоровиц. Разтревожен бе, че цял ден не ме е виждал, и искаше да разбере дали при мен всичко е наред.

— Всичко е наред, Лио — успокоих го аз от прага.

Вероятно се чудеше защо не го пускам да влезе и подозираше, че крия нещо.

— Сигурен ли сте? — настоя той, а в гласа му звучеше нездраво любопитство.

— Напълно. Нищо особено не се е случило. Просто работя.

В този момент той зърна зад гърба ми Дюк, който се бе събудил и бе дошъл да провери какво става, и се ококори:

— Маркъс, какво дири това куче у вас?

— Взех го назаем — наведох засрамено глава.

— Как така?

Направих му знак да влезе и бързо затворих вратата. Никой не биваше да разбере, че кучето е при мен.

— Исках да видя Александра — обясних му. — Наминах към тях и тогава се появи кучето. Реших, че мога да го доведа тук и довечера да го върна под предлог, че само е дошло при мен.

— Драги приятелю, вие сте си изгубили ума. Та това си е отвличане!

— Не, взех го назаем и нямам намерение да го задържа. Ще остане тук само няколко часа.

Докато ме слушаше, Лио извади от хладилника бутилка минерална вода, после, без да иска разрешение, се настани на барплота. Явно бе доволен, че необичайната случка ще разнообрази скучното му всекидневие.

— Защо не изиграем партия шах? — предложи лъчезарно той. — Така ще се поотпуснете.

— Не, Лио, точно сега нямам време за това.

Намръщи се и отново се върна на темата за кучето, което през това време шумно лочеше вода от тенджерката на пода.

— Я ми обяснете, Маркъс, за какво ви е това куче?

— За да имам причина отново да видя Александра.

— Това го разбрах. Но защо ви трябва специална причина, за да отидете да я видите? Не можете ли просто да се отбиете и да я поздравите като цивилизован човек, без да отвличате кучето ѝ?

— Тя ме помоли да не ѝ се обаждам повече.

— Че защо го е направила?

— Защото я напуснах. Преди осем години.

— Дявол да го вземе! Значи, наистина сте я оскърбили. Не я ли обичахте вече?

— Напротив.

— И все пак я напуснахте?

— Да.

— И защо?

— Заради Драмата.

— Каква драма?

— Това е дълга история.

Балтимор

90-те години на XX век

За миговете щастие с Голдманови от Балтимор трябваше да плащам два пъти годишно — когато двете ни семейства се събираха за Деня на благодарността у Балтиморови и за зимната ваканция в Маями у баба и дядо. За мен в тези фамилни срещи нямаше нищо приятно, защото те напомняха на футболен мач. Едната половина на терена бе заета от Монтклеърови, другата от Балтиморови, а в центъра бяха баба и дядо Голдман, които служеха за съдии и отброяваха головете.

Денят на благодарността бе ежегодният триумф на Балтиморови. Фамилията се събираше в огромната им разкошна къща в „Оук Парк“, където всичко беше съвършено — от игла до конец. За мое щастие, спях в стаята на Хилел, а Уди, който заемаше съседната стая, довличаше матрака си при нас, за да бъдем заедно дори в съня. Родителите ми заемаха една от стаите за гости с баня, а баба и дядо се настаняваха в другата.

Чичо Соул отиваше да посрещне дядо и баба на летището и през първия половин час след пристигането им у Балтиморови разговорът бе посветен на удобството на тяхната кола. „Само да бяхте видели — възклицаваше баба, — направо страхотно! Не можете да си представите колко много място има за краката! Спомням си, когато се качих в твоята кола, Натан (баща ми), веднага си казах: никога повече! А колко беше мръсна! Какво ви пречи да минете една прахосмукачка? Колата на Соул е като нова. Кожата на седалките е непокътната, веднага разбираш, че е грижливо поддържана.“ Сетне, когато нямаше какво повече да каже за колата, тя се прехласваше от къщата. Разхождаше се из коридорите, сякаш идваше за пръв път, и повтаряше с какъв вкус е обзаведена. Хвалеше качеството на мебелите, подовото отопление, чистотата, цветята, свещите, които изпълваха с благоухание стаите.

По време на вечерята за Деня на благодарността баба не се уморяваше да превъзнася качеството на блюдата. При всяка хапка издаваше одобрително ръмжене. А менюто наистина си го биваше: крем супа от тиква, крехка печена пуйка с кленов сироп и пиперен сос, макарони със сирене, сладкиш от тиква, картофено пюре със сметана, парченца цвекло, които се топяха в устата, нежен зелен фасул. Десертите също не отстъпваха: торта със сирене, пита с пекан и ябълков сладкиш с тънък хрупкав блат. След вечерята и кафето чичо Соул донасяше на масата силни питиета, чиито названия по онова време не ми говореха нищо, но си спомням, че дядо вземаше една по една бутилките, сякаш в тях имаше вълшебен еликсир, четеше с благоговение етикетите, дивеше се на цвета и вкуса на отлежалите напитки, докато през това време баба отправяше още една възхвала на вечерята, а оттам на къщата, на живота на Балтиморови и накрая поставяше черешката на тортата: „Соул, Анита, Хилел и Уди, скъпи мои: благодаря за всичко. Вие сте чудесни“.

Много ми се щеше тя и дядо да ни дойдат на гости в Монтклеър, за да им покажем ние на какво сме способни. С всичката наивност на моите десет години веднъж дори я попитах: „Бабо, защо с дядо не дойдете веднъж да спите у нас, в Монтклеър?“. И веднага получих съответния отговор: „Не можем, скъпи. У вас няма достатъчно място и удобства“.

Второто голямо събиране на Голдманови ставаше в Маями за Нова година. Докато навърша тринайсет години, дядо и баба обитаваха достатъчно голям апартамент, за да може да приюти нашите две семейства, и така прекарвахме заедно цяла седмица, без да се разделим нито за миг. Престоят ни във Флорида ми даваше възможност да установя безграничното възхищение на дядо и баба от Балтиморови, същински марсианци, които сякаш нямаха нищо общо с останалата част от фамилията. Ясно виждах роднинската връзка между дядо и татко. Освен външната прилика, те имаха едни и същи мании, а и двамата страдаха от лениви черва, които постоянно обсъждаха. Ленивите черва бяха любимата тема за разговор на дядо. Помня го като спокоен, разсеян, ласкав и преди всичко запечен. Тръгваше за тоалетната така, сякаш се отправяше на далечно пътешествие. С вестник под мишница, обявяваше тържествено: „Отивам в тоалетната“. Целуваше баба по устните за сбогом с думите: „До скоро, скъпа“.

Дядо се тревожеше освен това дали един ден и аз няма да стана жертва на заболяването, от което страдаха Голдманови не от Балтимор: прословутите лениви черва. Постоянно ме караше да ям фибри и никога да не се стискам, когато ми се ходи „по голяма нужда“. Сутрин Уди и Хилел се тъпчеха със сладък корнфлейкс, а аз трябваше да ям „Ол Бран“. Той бе отреден единствено на мен, което доказваше, че Балтиморови разполагаха с допълнителни ензими, от които ние бяхме лишени. Дядо непрекъснато ми напомняше за проблемите с храносмилането, които ще ме сполетят само защото бях син на баща си: „Горкият Маркъс, червата на баща ти са като моите. Ще видиш, че и на тебе няма да ти се размине. Яж много фибри, синко, много е важно. Трябва да започнеш отсега, за да си поддържаш храносмилателната система“. Стоеше зад мен, докато аз гребях от купата с „Ол Бран“, сложил съчувствено ръка на рамото ми. Неизбежният резултат от поемането на толкова много фибри бе, че прекарвах много време в тоалетната, а на излизане срещах погледа на дядо, който сякаш ми казваше: „Това е положението, момчето ми. И на тебе ти дойде до главата“. Бях обсебен от тази история с червата. Редовно се ровех из медицинските речници в общинската библиотека, дебнейки с ужас първите симптоми на болестта. Казвах си, че ако не се появят, значи съм различен, различен като Балтиморови. Всъщност дядо и баба подчертаваха връзката си с баща ми, но обожаваха чичо Соул. В резултат аз бях син на единия, но често съжалявах, че не съм син на другия.

Времето, което Монтклеърови и Балтиморови прекарваха заедно, разкриваше пред мен пропастта, зейнала между официалния ми живот на Голдман от Монтклеър и съкровения ми живот на Голдман от Балтимор. Когато надписвах тетрадките и домашните си, запазвах от второто си собствено име Филип главната буква и се превръщах в Маркъс Ф. Голдман. После внимателно преправях Ф и се превръщах в Маркъс Б. Голдман. А и животът сякаш ми даваше основание да постъпвам така, като ми правеше странни номера: когато бях сам у Балтиморови, се чувствах един от тях. Докато тримата с Хилел и Уди се шляехме из квартала, служителите от охраната ни наричаха с малки имена. Ала щом се отправех към Балтимор заедно с моите родители за Деня на благодарността, започвах да изпитвам срам от момента, когато старата ни кола навлезеше в квартала „Оук Парк“, защото регистрационният ѝ номер издаваше, че не принадлежим към династията на тукашните Голдманови. Ако се разминехме с патрулна кола, аз приветствах охранителя с тайния знак на посветените, но мама веднага ме смъмряше: „Марки, престани да се правиш на глупак. Не досаждай на човека“.

Върхът на ужаса бе, когато се загубехме из „Оук Парк“ с неговите кръгови улици. Мама се нервираше, баща ми спираше насред някое кръстовище и двамата започваха да спорят накъде да поемем, докато накрая пристигнеше патрулът, за да разбере какво търси тук тази очукана и следователно подозрителна кола. Баща ми обясняваше причината за нашето присъствие, а аз бързах да отправя към служителя тайния знак на братството, за да не би той да си помисли, че може да има нещо общо между тези чужденци и мен. Понякога охранителят само ни обясняваше накъде да караме, но друг път явно му се струвахме съмнителни и затова ни придружаваше до дома на Голдманови, за да се увери в добрите ни намерения. Чичо Соул ни виждаше и веднага излизаше да ни посрещне:

— Добър вечер, господин Голдман — поздравяваше го служителят. — Прощавайте за безпокойството, но исках да се убедя, че наистина очаквате тези хора.

— Благодаря ти, Мат (или съответното име на баджа, защото моят чичо държеше да се обръща към хората по име в ресторанта, в киното или на пункта за пътна такса). — Няма проблеми, благодаря. Всичко е наред.

Казваше просто: „Всичко е наред“. Не казваше: „Мат, глупако, как си могъл да заподозреш човек, който е кръв от моята кръв, плът от моята плът, който е мой роден брат?“. Царят би набил на кол всеки свой страж, който се осмели да се отнася по подобен начин към член на неговата фамилия. Ала в „Оук Парк“ чичо Соул поздравяваше Мат като вярно куче, което е излаяло навреме, за да бъде сигурен, че то и занапред ще бъде нащрек. Когато охранителят си отидеше, майка ми се обаждаше: „Хайде, изчезвай, видя, че не сме някакви бандити“, а баща ми я караше да млъкне, за да не привлича вниманието. Тук бяхме само гости.

Единственото владение на Балтиморови, избавено от заразата на Монтклеърови, бе тяхната вила в Хемптънс, която моите родители благоразумно никога не бяха посещавали — поне в мое присъствие. За онези, които не знаят какво се случи с Хемптънс след 1980 година, трябва да обясня, че това бе тихо кътче на брега на океана, недалеч от Ню Йорк, превърнало се в едно от най-шикозните курортни селища на Източния бряг. Къщата в Хемптънс бе минала през много собственици и чичо Соул не пропускаше случай да се похвали, че когато купил за жълти стотинки тази дървена хижа в Ийст Хемптън, всички му се подигравали и твърдели, че това е възможно най-лошата инвестиция. Само че никой не предвидил подема на Уолстрийт през осемдесетте години, поставил началото на златното време за цяло поколение брокери: новобогаташите нахлуха в Хемптънс, който скоро придоби тежкарски вид, а цените на недвижимата собственост се удесеториха.

Бил съм много малък, за да си спомням, но са ми разказвали как с всеки спечелен процес къщата постепенно се благоустроявала, докато един ден била съборена, за да отстъпи място на нова къща — разкошна, очарователна и удобна. Просторна, светла, приятно обрасла в бръшлян, с тераса отзад, а край нея храсти синя и бяла хортензия, басейн и беседка, обвита с вълча ябълка, където често се хранехме.

След Балтимор и Маями, Хемптънс запълваше ежегодния географски триптих за бандата на Голдманови. Всяка година моите родители ми разрешаваха да прекарам там месец юли.

Именно във вилата на чичо и леля преживях най-щастливите лета през моята младост в компанията на Уди и Хилел. И пак там бяха посети семената на драмата, която щеше да ги сполети. Въпреки това съм запазил най-прекрасен спомен за моето пребиваване в Хемптънс. Тези лета са се запечатали в паметта ми като поредица еднакви дни, изпълнени с уханието на безсмъртие. Какво правехме там? Просто вкусвахме тържеството на нашата младост. Заканвахме се да укротим вълните. Ходехме на лов за пеперуди и за момичета. Ловяхме риба. Търсехме скали, от които да скачаме в океана и да премерим сили с битието.

Любимото ни място беше имението на една очарователна двойка, Сет и Джейн Кларк, възрастни хора без деца, много богати — притежаваха, струва ми се, инвестиционен фонд в Ню Йорк, — с които чичо Соул и леля Анита в течение на годините се бяха сближили. Имението им, наречено „Земен рай“, се намираше на една миля от къщата на Балтиморови. Мястото беше приказно: спомням си потъналия в зеленина парк, дивите рожкови, розовите храсти и фонтана с изкуствения водопад. Зад къщата имаше басейн, а на брега частен плаж със ситен пясък. Семейство Кларк ни позволяваха да останем у тях колкото си щем и ние по цял ден скачахме в басейна или плувахме в океана. Имаше дори малка лодка, привързана към дървения понтон, с която от време на време пътешествахме из залива. В знак на благодарност към Кларкови за тяхната отзивчивост често им правехме малки услуги — предимно по поддръжката на градината, в което бяхме доста добри поради причини, за които ще стане дума по-нататък.

В Хемптънс губехме представа за датите и дните от седмицата. Може би така у мен се всели лъжливото усещане, че всичко това ще трае вечно. Че ние ще траем вечно. Сякаш на това вълшебно място, по улиците и в домовете си хората се намираха извън обсега на времето и на неговите опустошения.

Спомням си масата на терасата зад къщата, където чичо Соул установяваше онова, което наричаше свой „работен кабинет“. Беше досами басейна. След закуска струпваше там купчината папки, издърпваше телефона до себе си и работеше поне до обяд. Без да нарушава професионалната тайна, той ни описваше делата, с които е зает в момента. Бях възхитен от обясненията му. Питахме го как смята да спечели, а той отвръщаше: „Ще спечеля, защото съм длъжен да го направя. Голдманови никога не губят“. На свой ред ни питаше как бихме постъпили на негово място. Тогава тримата си представяхме, че сме знаменити адвокати, и започвахме да бълваме всичко, което ни минеше през ума. Той се усмихваше и казваше, че от нас ще излязат добри адвокати, които ще вземе на работа в своята кантора. Тези негови думи бяха достатъчни, за да дам воля на мечтите си.

При поредното си посещение у Балтиморови няколко месеца по-късно откривах изрезките от вестници с материали за делата, над които чичо Соул бе работил в Хемптънс, които леля Анита грижливо пазеше. За пореден път бе спечелил. Цялата преса говореше само за него. Още помня някои заглавия:

Непобедимият Голдман

Соул Голдман, адвокатът, който никога не губи

Голдман нанася поредния удар

На практика той нямаше загубено дело. Новите му победи още повече засилваха преклонението ми пред него. Той бе най-великият от всички чичовци и най-великият от всички адвокати.

Свечеряваше се, когато вдигнах Дюк от дълбокия следобеден сън с намерение да го откарам в неговия дом. При мен той се чувстваше добре и ми даде да разбера това с нежеланието да помръдне от мястото си. Наложи се да го влача до паркираната пред къщи кола, а след това да го вдигна на ръце, за да го настаня отзад. От своя праг Лио ни наблюдаваше развеселен. „Успех, Маркъс! Сигурен съм, че щом тя не иска да ви вижда, значи ви обича.“ Малко по-късно спрях пред къщата на Кевин Льожандър и позвъних на домофона.

3

„Коконът Гроув“, Флорида

Юни 2010 г. Шест години след Драмата

Зазоряваше се. Седях на терасата пред къщата в „Коконът Гроув“, където сега живееше чичо. Установил се бе тук преди четири години.

Беше се приближил безшумно и аз се стреснах, когато каза:

— Вече си на крак?

— Добро утро, чичо Соул.

Носеше две чаши кафе, една от които постави пред мен. Забеляза листовете с бележки. Тъкмо се бях заел да пиша.

— Марки, какъв е сюжетът на новия ти роман?

— Не бих могъл да ти кажа, чичо Соул. Вчера ми зададе същия въпрос.

Усмихна се. Известно време гледа как работя. После, преди да се оттегли, напъха ризата в панталона си и с тържествен тон запита:

— Сигурно един ден ще вляза в някоя от твоите книги, нали?

— Разбира се — отвърнах аз.

Чичо бе напуснал Балтимор през 2006-а, две години след Драмата, и се бе преместил в тази малка, но разкошна къща в квартал „Коконът Гроув“, в южната част на Маями. Отпред имаше малка тераса, обкръжена от мангови и авокадови дървета, които всяка година се отрупваха с плод и през горещите дни даряваха прохладна сянка.

Успехът на моите романи ми позволяваше да посещавам чичо колкото си пъти искам. Най-често отивах с кола. Напусках Ню Йорк, без предварително да съм го планирал: просто сутринта ми хрумваше и потеглях. Нахвърлях някои вещи в чантата, оставях я на задната седалка и тръгвах. Поемах по магистрала I-95, минавах покрай Балтимор и продължавах на юг към Флорида. Пътуването траеше два дни с преспиване в Бофорт, Южна Каролина, където отсядах в един и същ хотел. Ако беше зима, оставях Ню Йорк, брулен от полярния вятър, снегът се сипеше върху колата, а аз — в дебел пуловер, с едната ръка държах волана, а в другата стисках чаша горещо кафе. Спусках се по крайбрежието и стигах до Маями, където беше трийсет градуса на сянка, а хората се разхождаха по тениски под яркото слънце на тропическата зима.

Понякога пътувах със самолет и на летището в Маями вземах кола под наем. Пътуването траеше десет пъти по-кратко, но и чувството, което ме обземаше при пристигането, не беше същото. Самолетът ограничаваше свободата ми с разписанията на полетите, правилата на авиокомпаниите, дългото чакане и мерките за сигурност по летищата, въведени след атентатите на 11 септември. Съвсем друго беше усещането за волност, когато рано сутрин просто се качвах в колата и поемах, без да спирам, на юг. Така сам определях ритъма и бях господар на времето си. Въпреки че вече познавах наизуст хилядите мили по магистралата, всеки път изпитвах наслада от красотата на пейзажите и възхита от просторите на тази страна, която сякаш нямаше предел. И все пак в края идваше Флорида, после Маями, после „Коконът Гроув“ и улицата. Спирах пред къщата и го виждах да стои пред входната врата. Очакваше ме. Без да съм му съобщил, че идвам, той ме очакваше. Всеки път.

Намирах се в „Коконът Гроув“ от два дни. Както винаги, бях пристигнал без предупреждение и когато ме видя, моят чичо Соул ме прегърна в порив на радост, че съм дошъл да прогоня самотата му. Притиснах в обятията си този сломен от живота човек. Погалих с пръсти плата на евтината му риза и затворил очи, вдъхнах неговия парфюм, единственото нещо у него, което си бе останало същото. Тази миризма ме накара да си представя, че съм на разкошната тераса на неговата къща в Балтимор или под стряхата на вилата в Хемптънс през онези славни времена. Представих си до него прекрасната леля Анита, а също моите чудни братовчеди Уди и Хилел. Един полъх на това ухание ме запрати обратно в дълбините на спомена в „Оук Парк“ и за миг отново изживях щастието от тяхното присъствие.

В „Коконът Гроув“ прекарвах дните си в писане. На това място се чувствах достатъчно спокоен, за да мога да работя. Давах си сметка, че ако живеех в Ню Йорк, никога нямаше да мога да пиша истински. Открай време съм изпитвал нужда да замина някъде, да остана сам. Когато времето беше приятно, работех на терасата, а в горещите часове на деня — сред прохладата на климатика в кабинета, който чичо бе обзавел специално за мен в стаята за гости.

Малко преди обед правех почивка и прескачах до супермаркета, за да го поздравя. Обичаше да го навестявам в супермаркета. Отначало ми беше трудно: смущавах се. Ала знаех какво удоволствие е за него, когато ме види да влизам в магазина. При всяко отиване там сърцето ми се свиваше. Автоматичните врати се разтваряха пред мен и аз го виждах на касата, зает да подрежда покупките на клиентите в торби според теглото, като най-тежките слагаше отдолу. Беше със зелена фирмена престилка, на която беше окачен бадж с неговото име, Соул. Чувах как клиентите му казваха: „Благодаря, Соул. Приятен ден“. Винаги беше приветлив и невъзмутим. Чаках го да се поосвободи, за да му се обадя, и виждах как лицето му грейва. „Марки!“, възкликваше той с такава радост, сякаш отивах там за пръв път.

После се обръщаше към касиерката до него: „Виж, Линдзи, това е моят племенник Маркъс“.

Касиерката се втренчваше в мен, все едно виждаше някакво странно животно, и питаше:

— Ти ли си прочутият писател?

— Той е! — отвръщаше вместо мен чичо, сякаш бях президентът на Съединените щати.

Тя ми отправяше нещо като реверанс и обещаваше да прочете моята книга.

Служителите в супермаркета харесваха чичо и когато отивах там, винаги се намираше кой да го замести. Той ме повеждаше покрай рафтовете, за да ме запознае с колегите си. „Всички искат да те поздравят, Марки. Някои са донесли книги за автограф. Нали нямаш нищо против?“ Охотно се съгласявах, а накрая завършвахме разходката пред барчето за кафе и сокове, зад което се извисяваше чернокож мъж, огромен като канара и кротък като жена, на име Сайкоморъс.

Сайкоморъс беше приблизително на моята възраст. Мечтаеше да стане певец и докато очакваше славата да го споходи, изстискваше тонизиращи сокове от плодове и зеленчуци. При всеки сгоден случай се затваряше в стаята за почивка и се заснемаше на мобилния, тананикайки последните хитове в съпровод от щракане с пръсти. Сетне пускаше записите в социалните мрежи, за да привлече вниманието на останалата част от света върху своя талант. Мечтаеше да вземе участие в телевизионното състезание „Пей!“, излъчвано по един от националните канали, където се явяваха певци с надеждата да пробият и да станат прочути.

По онова време, през юни 2010 година, чичо Соул му помагаше да попълва формулярите за участие в предаването, съпроводени от видеозапис. В тях ставаше въпрос за освобождаване от отговорност и от авторски права — неща, с които Сайкоморъс изобщо не беше наясно. Родителите му също изгаряха от желание той да се прочуе. И тъй като явно си нямаха друга работа, по цял ден досаждаха на своето отроче на работното му място, разтревожени за неговото бъдеще. Увисваха пред барчето за сокове сред клиентите, бащата мъмреше сина си, а майката играеше ролята на помирител.

Бащата бе провалил кариерата си на тенисист. Майката бе мечтала да стане актриса. В резултат той искаше Сайкоморъс да стане шампион по тенис, а тя — велик актьор. На шестгодишна възраст синът им вече проливал пот по кортовете и участвал в клип за реклама на кисело мляко. На осем години му се повръщало от тенис и се зарекъл да не докосне ракета през живота си. Започнал да обикаля кастингите заедно с майка си в търсене на роля, която да го превърне в дете звезда. Ала ролята така и не се бе появила и сега, останал без образование и без професия, цедеше сокове.

— Колкото повече си мисля за това твое телевизионно предаване, толкова повече се убеждавам, че то е едно голямо нищо — повтаряше бащата.

— Не разбираш, тате. Това предаване ще постави начало на кариерата ми.

— Пфу! Само ще станеш за смях! Какво ще спечелиш, като се покажеш по телевизията? Та ти не можеш да пееш. А можеше да станеш тенисист. Имаше всички данни. Жалко, че майка ти те направи толкова мързелив.

— Ама тате — проплакваше Сайкоморъс, отчаяно търсещ признание от страна на баща си, — всичко живо говори за предаването.

— Остави го на мира, Джордж, това е неговата мечта — кротко се обаждаше майката.

— Така е, тате! Песента е моят живот.

— Твоят живот е да тъпчеш зеленчуци в сокоизстисквачката. Можеше да станеш шампион по тенис, но се провали.

На този етап Сайкоморъс най-често се разплакваше. За успокоение грабваше изпод бара албума, който мъкнеше навсякъде със себе си, пълен с грижливо събирани и съхранявани статии, посветени на Александра Невил, с всички подробности от живота и кариерата ѝ, които той смяташе за важни. За Сайкоморъс Александра беше образец, негова фиксидея. Що се отнася до музиката, според него тя беше върхът. За него кариерата ѝ, песните ѝ, изпълненията ѝ по време на концертите бяха самото съвършенство. Бе я следвал по време на всичките ѝ турнета, от които се връщаше, облякъл тениска с нейния образ, която повече не сваляше. „Ако знам всичко за нея, може би ще успея да направя кариера като нейната“, казваше той. Представата си за Александра той градеше чрез таблоидите и през свободното си време изрязваше статии от тях.

Сайкоморъс прелистваше своя албум и се успокояваше с мисълта, че един ден и той може да стане звезда. Майка му го насърчаваше със свито сърце:

— Я прегледай албума си, миличък, ще ти мине.

Сайкоморъс се прехласваше пред страниците под пластмасовата обвивка, галеше ги с пръсти.

— Мамо, един ден ще бъда като нея… — казваше накрая той.

— Тя е бяла и руса — гневеше се баща му. — Да не би да искаш да станеш бяло момиче?

— Не, тате, искам да стана прочут.

— Там ти е проблемът. Не искаш да станеш певец, а искаш да бъдеш прочут.

Този път бащата на Сайкоморъс не грешеше. Беше време, когато звездите на Америка бяха космонавти и учени. Днес звезди са хората, които безделничат и обикновено прекарват времето си, като се оставят да ги снимат в най-различни пози. Докато бащата се обясняваше със сина си, клиентите, наредили се на опашката за сок, започваха да губят търпение. Накрая майката дръпваше мъжа си за ръкава:

— Престани, Джордж — мърмореше тя. — Заради теб ще го уволнят. Да не искаш синът ти да остане без работа?

Бащата отчаяно се вкопчваше в бара и отправяше към сина си последна молба, сякаш онова, което искаше, не се разбираше от само себе си:

— Обещай ми едно. Каквото и да стане, в никакъв случай не ставай педал.

— Обещавам, тате.

Сетне родителите се изгубваха между стелажите на магазина.

По това време Александра беше в разгара на поредното си турне. Между другото, предстоеше да изнесе концерт в „Американ Еърлайнс Арена“ в Маями, за който целият супермаркет знаеше, защото Сайкоморъс бе успял да се снабди с билет и отмяташе върху календара в стаята за почивка времето, което оставаше до деня, наречен от него „ден на Александра“.

Няколко дни преди концерта, докато се радвахме на вечерната прохлада на неговата тераса в „Коконът Гроув“, чичо Соул ме запита:

— Маркъс, би ли могъл да уредиш среща между Сайкоморъс и Александра?

— Невъзможно.

— Все още ли сте скарани?

— От години не си говорим. Дори да исках, не зная как бих могъл да се свържа с нея.

— Нека ти покажа какво намерих, докато подреждах — каза чичо Соул и стана от стола. Влезе вътре и след малко се върна със снимка в ръка. — Открих я между страниците на една книга, която принадлежеше на Хилел — обясни той.

Беше прословутата снимка с Уди, Хилел, Александра и мен като младежи, направена в „Оук Парк“.

— Какво се случи между теб и Александра? — запита след малко чичо Соул.

— Няма значение — отвърнах аз.

— Марки, знаеш колко се радвам, когато си тук. Но понякога се тревожа за теб. Би трябвало по-често да излизаш, да се забавляваш. Да си намериш приятелка…

— Не се тревожи, чичо Соул.

Протегнах ръка, за да му върна снимката.

— Не, задръж я — спря ме той. — Виж какво е написано от обратната страна.

Обърнах снимката и веднага познах нейния почерк. Беше написала:

ОБИЧАМ ВИ, ГОЛДМАНОВИ.

4

През март 2012 година, когато отново срещнах Александра, започнах всяка сутрин да отвличам нейното куче Дюк. Отвеждах го у дома, където то прекарваше деня редом с мен, а вечерта го връщах в къщата на Кевин Льожандър.

На кучето толкова му харесваше да бъде с мен, че започна да ме чака пред оградата на Кевин. Пристигах рано сутринта, а то вече седеше там и дебнеше. След като слезех от колата, то се втурваше радостно към мен, опитваше се да ме близне по лицето, а аз се навеждах да го погаля. Отварях задната врата, то скачаше вътре и двамата незабавно потегляхме, за да прекараме заедно деня. Накрая Дюк изгуби търпение и започна да идва сам. Всяка сутрин в шест часа го чувах да джафка пред вратата с недостижима за хората точност.

Заедно ни беше забавно. Купих му всички принадлежности на едно щастливо куче: гумени топки, играчки за дъвкане, храна, купа, лакомства, постелки, за да му бъде удобно. Вечер отивах да го върна и двамата с еднаква радост се срещахме с Александра.

Отначало тези срещи бяха кратки. Александра ми благодареше, извиняваше се за безпокойството и ме изпращаше, без да ме покани да вляза.

Веднъж тя отсъстваше, така че бях посрещнат от мускулестия досадник Кевин, който прибра Дюк. „Алекс я няма“, обясни той с приятелски тон. Заръчах му да я поздрави от мен и тръгнах, когато той неочаквано ме покани да остана и да вечеряме заедно. Приех и трябва да кажа, че си прекарахме чудесно. У него имаше нещо необикновено симпатично. Напомняше ми на добър татко, който на трийсет и седем години се кани да излезе в пенсия с няколко милиона в банката! Щеше да води децата на училище, да тренира техния отбор по футбол, да кани гости на барбекю за рождените дни. Изобщо беше човек, който не си дава много зор.

През онази вечер Кевин ми обясни, че си бил контузил рамото, поради което му дали почивка за възстановяване. Денем ходел на рехабилитация, вечер печал стекове, гледал телевизия и спял. Сподели, че Александра му правела божествени масажи, които страхотно го облекчавали. После ми изброи всички движения, които му причиняват болка, и описа упражненията по физиотерапия. Беше прост в буквалния смисъл на думата и се чудех какво всъщност Александра е харесала у него.

Докато чакахме стековете да станат готови, предложи да огледаме живия плет и да разберем как Дюк успява да се промъкне през него. Той провери едната половина, а аз се заех с другата. Скоро попаднах на огромната дупка, която Дюк беше изкопал в моравата, за да може да мине от другата страна, но не съобщих това на Кевин. Заявих му, че моята половина на живия плет е непокътната (което не беше лъжа), а той каза, че и при него е същото, така че не ни оставаше нищо друго, освен да се върнем и да изядем стековете. Бягствата на Дюк го тревожеха.

— Не мога да разбера защо го прави. За пръв път се случва такова нещо. Алекс е страшно привързана към това куче. Боя се, че накрая ще го сгази някоя кола.

— На колко години е?

— На осем. За куче с неговия ръст си е почетна възраст.

Сметнах наум. Осем години. Това означаваше, че е купила Дюк веднага след Драмата.

Изпихме по няколко бири. Най-вече той. Използвах, когато не ме гледа, да излея моята бира в тревата, докато той минаваше към следващата. Трябваше да го предразположа. Накрая подхванах темата за Александра и под въздействието на алкохола той изпадна в откровеност.

Сподели, че двамата са заедно от четири години. Началото на връзката им било в края на 2007 година.

— Тогава играех за „Предейтърс“ в Нешвил, където тя живееше. Имахме обща приятелка и се наложи доста време да я ухажвам. Най-после, на вечерта на Свети Силвестър, която празнувахме у въпросната приятелка, се случи.

Идваше ми да повърна, като си ги представих как правят любов, полупияни след новогодишните празници.

— Било е любов от пръв поглед — направих се на идиот аз.

— Ами, в началото беше много трудно — отвърна с трогателна искреност Кевин.

— Така ли?

— Така си беше. Изглежда, бях първата ѝ връзка, откакто бе скъсала с предишния си приятел. Така и не ми разказа нищо за него. Случило се е нещо много сериозно, но нямам представа какво. Пък не ми се ще да настоявам. Един ден, когато е готова, ще сподели всичко.

— Била ли е влюбена в него?

— В предишния ли? Страхотно влюбена е била. По едно време се бях отчаял, че няма да мога да я накарам да го забрави. Никога не споменава за него. Сега между нас всичко е наред и предпочитам да не отварям стари рани.

— Прав си. Сигурно онзи тип е бил голямо леке.

— Знам ли? Не обичам да съдя хора, които не познавам.

Добротата на Кевин направо ме вбесяваше. Той отпи от бирата и тогава му зададох въпроса, който най-много ме измъчваше.

— Вие с Александра никога ли не сте мислили за брак?

— Предложих ѝ. Преди две години. А тя взе, че се разплака. Искам да кажа — не от радост. Разбрах, че това означава „засега не“.

— Съжалявам да го чуя, Кевин.

Той ме хвана приятелски за лакътя, преди да добави:

— Обичам го това момиче.

— То се вижда — отвърнах му.

Внезапно ме хвана срам, че така подло се промъквам в живота на Александра. Беше ме помолила да стоя настрана, а аз побързах да се сприятеля с нейното куче и да опитомя приятеля ѝ.

Тръгнах си, преди тя да се е прибрала.

Тъкмо превъртах ключа в бравата, когато чух гласа на Лио. Беше се притаил под навеса, но в тъмнината не го бях забелязал.

— Пропуснахте нашата партия шах, Маркъс — каза ми той.

Спомних си, че му бях обещал да играем, след като оставя кучето, но тогава не знаех, че Кевин ще ме покани на вечеря.

— Съжалявам, Лио. Съвсем забравих.

— Е, не е кой знае каква работа.

— Ще влезете ли да пийнем по едно?

— Нищо против.

Тръгна с мен и двамата се настанихме на терасата, където налях на двама ни скоч. Времето беше приятно, а жабите от езерото бяха подхванали нощния си концерт.

— Това момиче май не ви излиза от главата? — започна да подпитва Лио.

Кимнах утвърдително:

— Толкова ли си личи?

— Личи си. Междувременно направих проучване.

— За какво?

— За вас и Александра. Открих нещо много любопитно: липсва каквато и да било информация. А имайте предвид, че по цял ден се ровя в „Гугъл“ и зная, че най-интересно става, когато няма нищо. Маркъс, какво се случва всъщност?

— И аз самият не съм сигурен.

— Не знаех, че сте били близки с онази актриса, Лидия Глоър. Има го в интернет.

— Има малко неща.

— Нали тя играе във филма по вашата първа книга?

— Така е.

— Това е било преди или след Александра?

— След.

Лио ме изгледа с подозрение.

— Изневерили сте ѝ с тази актриса, нали? Двамата с Александра сте били щастливи. Успехът ви е завъртял главата, попаднали сте на тази актриса, която се е прехласвала пред вас, и през някоя жарка нощ сте се забравили. Прав ли съм?

Усмихнах се, развеселен от въображението му.

— Не, Лио.

— Хайде, Маркъс, престанете да шикалкавите. Какво се е случило между вас и Александра? И какво е сполетяло вашите братовчеди?

Като ми задаваше тези въпроси, Лио не си даваше сметка, че те са свързани. Не знаех откъде да започна. За какво да разкажа най-напред? За Александра или за бандата на Голдманови?

Реших да започна с братовчедите, защото, преди да стигна до Александра, трябваше да разкажа за тях.

Ще представя най-напред Хилел, защото той беше пръв. Родени сме в една година и за мен той бе като брат, у когото бляскавият интелект се съчетаваше с вродена провокативност. Беше слабичко момче, но физическият му облик се компенсираше от буйния му нрав, допълнен от изключителна самоувереност. В мършавото му тяло се криеше огромна душа и преди всичко непоклатимо чувство за справедливост. Няма да забравя как ме бранеше, когато бяхме само осемгодишни — тогава Уди все още не беше станал част от живота ни, — на спортния лагер в Рединг, Пенсилвания, където чичо Соул и леля Анита го бяха изпратили за пролетната ваканция с надеждата да укрепне физически и където аз по братски го бях придружил. Освен заради радостта да бъда заедно с него, заминах за Рединг с намерение да го защитавам от грубостите на някои деца, които в училище постоянно го тормозеха поради дребния му ръст. Тогава обаче не знаех, че лагерът в Рединг е организиран тъкмо за хилави, недоразвити или възстановяващи се след заболяване деца, така че изведнъж се озовах сред недъгави и кривогледи, в сравнение, с които аз изглеждах като някакъв гръцки бог, поради което инструкторите непрекъснато сочеха мен пръв да правя упражненията, докато останалите уплашено си гледаха обувките.

Вторият ден беше посветен на упражнения с гимнастически уреди. Треньорът ни събра пред халките, гредите, успоредките и високите, забити в земята върлини.

— Ще започнем с първото основно упражнение: катерене по върлина. — Той посочи високите поне осем метра пръти. — И така, ще се катерите един по един, а когато стигнете горе, ако успеете да го направите, опитайте се да минете по гредата до другата върлина и се спуснете като пожарникари. Кой иска да опита пръв?

Явно очакваше да се втурнем към върлините, но никой от нас не помръдна.

— Може би искате да попитате нещо? — насърчи ни той.

— Да — обади се Хилел и вдигна ръка.

— Слушам ви.

— Наистина ли искате да се покатерим горе?

— Разбира се.

— А ако не желаем?

— Длъжни сте.

— И кой ни задължава?

— Аз.

— Какъв е смисълът?

— Просто така. Аз съм треньорът и аз решавам.

— Нали знаете, че нашите родители са платили, за да ни изпратят тук?

— Зная. Е, и какво от това?

— Това означава, че фактически вие сте наш служител и трябва да ни се подчинявате. Значи, ако искаме, можем да ви накараме да ни изрежете ноктите на краката.

Треньорът се втренчи изумено в Хилел. Направи опит да овладее положението и за да си придаде важност, се провикна:

— Хайде, хоп! Някой да започва, че губим време.

— Наистина изглежда доста високо — продължи Хилел. — Колко е всъщност, някъде между осем и десет метра?

— Толкова, струва ми се — отвърна треньорът.

— Как така „струва ми се“? — възмути се Хилел. — Даже не познавате вашите уреди?

— Млъкни, ако обичаш. След като няма желаещи, аз ще посоча един от вас.

Посочи, естествено, мен. Протестирах защо винаги аз трябва да бъда пръв, но треньорът не ме изслуша.

— Хайде — заповяда той, — качвай се по върлината.

— А защо вие сам не се качите? — отново се намеси Хилел.

— Какво?

— Просто започнете вие.

— Няма да се оставя да ме командва някакво дете — сопна се треньорът.

— Май ви е страх да се качите? — настоя Хилел. — На ваше място и мен щеше да ме е страх. Тези греди изглеждат доста опасни. Имайте предвид, че не съм някакъв хипохондрик, но четох някъде, че е достатъчно да паднете от три метра, за да си счупите гръбначния стълб и да останете парализиран до края на живота си. Кой би искал да остане парализиран до края на живота си? — запита накрая високо той.

— Аз — не! — отвърнахме в хор ние.

— Млъкнете! — кресна треньорът.

— Сигурни ли сте, че имате диплом за учител по гимнастика? — обади се отново Хилел.

— Разбира се! Хайде, престани!

— Струва ми се, че за всеки случай би било добре да видим този ваш диплом.

— Не го нося със себе си! — възрази треньорът, чието самочувствие се спихваше като спукан балон.

— Не го носите със себе си или изобщо нямате такъв? — довърши го Хилел.

— Дипломът! Дипломът! — започнахме да скандираме ние.

Продължихме така, докато накрая треньорът съвсем излезе от кожата си, вкопчи се в стълба и се покатери по него като маймуна. За да ни впечатли, започна да прави куп ненужни движения и неизбежното се случи: ръцете му се изплъзнаха и той падна от върха на гредата, която, за да бъда точен, бе висока седем метра и половина. Просна се на земята и започна да крещи неистово. Опитахме се да му помогнем, но лекарите от пристигналата линейка ни съобщиха, че и двата му крака са счупени и до края на престоя ни няма да го видим повече. Хилел бе отстранен от спортния лагер, а заедно с него и аз. Леля Анита и чичо Соул дойдоха да ни приберат и ни заведоха в общинската болница, за да се извиним лично на клетия треньор.

Една година след тази случка Хилел се запозна с Уди. Вече беше деветгодишен, но си оставаше слабичък и мършав и продължаваше да понася тормоза от страна на съучениците, които го наричаха Скаридата. Останалите деца така го тероризираха, че се наложи за две години да смени три училища, но всеки път на новото място се чувстваше все така нещастен. Единственото му желание бе да води нормален живот, да има приятели в квартала и по нищо да не се отличава от децата на неговата възраст. Направо бе обсебен от баскетбола. Обожаваше тази игра. Понякога през почивните дни звънеше на някои съученици. „Ало? Обажда се Хилел… Хилел. Хилел Голдман.“ Повтаряше името си, докато накрая се виждаше принуден да каже: „Обажда се Скаридата…“. Момчетата понякога нарочно се преструваха, че не разбират кой ги търси. „Исках да знам дали днес следобед ще ходиш на игрището.“ Отговорът неизменно беше отрицателен. Ала Хилел знаеше, че го лъжат. Любезно казваше дочуване и час по-късно съобщаваше на родителите си: „Отивам да играя баскетбол с приятелите“. Яхваше велосипеда и изчезваше за целия ден. Отиваше на игрището, където заварваше съучениците си, които уж не би трябвало да са там. Не им се сърдеше, сядаше на пейката с надеждата, че ще го поканят да играе с тях. Никой обаче не желаеше Скаридата в своя отбор. Прибираше се тъжен у дома, като се стараеше да покаже, че всичко е наред. Не искаше родителите му да се тревожат за него. За вечеря се появяваше на масата с фланелката на Майкъл Джордан, от чиито ръкави стърчаха тънките му като сламки ръце.

— Успя ли да поиграеш днес? — питаше чичо Соул.

— Ами! Другите разправят, че съм бил много слаб.

— Сигурен съм, че си същински шампион.

— Напротив, истината е, че изобщо не ме бива. Само че, ако не ме пускат да играя, как да стана по-добър?

На чичо и леля им беше трудно да намерят златната среда между прекомерните грижи и свободата, която би му позволила сам да се справя с трудностите на живота. Накрая спряха избора си на реномираното частно училище „Оук Трий“, недалеч от техния дом.

Училището веднага им хареса. Прие ги директорът, господин Хенингс, който ги разведе из сградите, като непрекъснато повтаряше, че неговото заведение е изключително: „Училище „Оук Трий“ е едно от най-добрите. Занятията са на най-високо равнище, програмите са съобразени с интереса на обучаемите, а учителите идват от всички краища на страната“. Училището насърчавало творческото мислене, развивало способностите: имало ателиета по живопис и музика, по пластични изкуства. Гордеели се с вестника, който излизал веднъж седмично и бил списван изцяло от ученици в редакция, разполагаща с най-модерна техника. Накрая директорът Хенингс успя да убеди чичо Соул и леля Анита, като изпя последния куплет от одата, предназначена за отчаяни родители като тях: „Щастливи ученици, мотивация, ориентиране в живота, отговорност, репутация, качество, сплотеност, всякакви спортове, терен за бъдещи шампиони по езда“.

Нямам представа как Хилел извърши подвига само за няколко дни да настрои срещу себе си всички свои съученици от „Оук Трий“. Със същия успех след това успя да разсърди и повечето преподаватели, като откриваше грешки в сборниците с упражнения, правеше забележки на учителя по латински за произношението му и задаваше въпроси, за които се смяташе, че не подхождат на възрастта му.

— Ще научите това след две години — отвръщаше преподавателят.

— А защо не сега, след като ви питам?

— Защото така. Това го няма в програмата, а програмата си е програма.

— Може би вашата програма не съответства на нашия клас.

— Може би ти, Хилел, не съответстваш на твоя клас.

По училищните коридори веднага се набиваше на очи. Носеше закопчана догоре карирана риза, за да скрие баскетболната фланелка, която никога не сваляше от гърба си с надеждата един ден да постигне своята мечта: да се разкопчае и да се появи като непобедим атлет, който вкарва кошове под аплодисментите на останалите ученици. Раницата му беше натъпкана с книги, взети от общинската библиотека, и никога не се разделяше с баскетболната топка.

Една седмица в „Оук Трий“ беше достатъчна, за да се превърне животът му в ад. Много бързо той си навлече омразата на страшилището от техния клас, късокрак шишко на име Винсънт, когото учениците наричаха Прасето.

Никой не би могъл да каже как се роди враждата. Само по себе си прозвището, което децата бяха лепнали на Прасето, показваше, че той е постоянна мишена на техните подигравки. На двора те запушваха носове и подвикваха: „Мирише на лайна, Прасето се насра!“. Прасето се втурваше да ги бие, но всички се разбягваха като стадо подплашени антилопи и, естествено, най-слабият от тях, тоест Хилел, попадаше в ръцете на преследвача и плащаше заради другите. Обикновено Прасето само му извиваше ръката от страх да не го забележи някой учител и просъскваше: „Почакай, Скаридо. Скоро ще си разчистим сметките!“. Веднага след часовете Прасето се втурваше към баскетболното игрище, недалеч от училището, където Хилел вече се целеше в коша, и, необезпокояван, го смазваше от бой, а през това време останалите ученици се наслаждаваха на зрелището. Прасето го хващаше за яката, сваляше го на земята и го обсипваше с удари, насърчаван от шумните овации.

Хилел се превърна в постоянна жертва на Прасето, който започна редовно да го подлага на изтезания. Залепяше се за него от сутринта и не го оставяше на мира до края на занятията. Така за съучениците си Хилел вече беше абсолютно безправно същество. Не минаха и три седмици, когато той започна да моли майка си да не го праща повече в „Оук Трий“, но леля Анита го насърчи да прояви повече упоритост. „Хилел, скъпи, не можем да сменяме училищата до безкрай. Ако продължава така и не можеш да свикнеш с училищната среда, ще се наложи да те изпратим в специализирано училище.“ Казваше това с много нежност и известен фатализъм. Хилел не искаше да кара майка си да страда, а още по-малко — да се озове в специализирано училище, и трябваше да се примири с всекидневния бой след часовете.

Помня, че леля Анита го водеше по магазините в опит да го убеди да се облича като своите връстници. Сутрин го откарваше до училище със заръката: „Гледай да не се набиваш на очи. И си намери приятели“. Слагаше му за закуска повече кифлички, за да може да почерпи съучениците си и да спечели доверието им. „Мамо, приятели не се купуват с кифлички“, възразяваше той, а тя го гледаше безпомощно. През междучасието Прасето изсипваше съдържанието на чантата му насред двора и започваше да му тъпче насила кифличките в устата. Вечерта леля Анита го питаше: „Твоите приятели харесаха ли кифличките?“. А той отговаряше: „Много ги харесаха, мамо“. На другия ден тя му даваше още повече, без да подозира, че по този начин поставя на изпитание еластичността на устната му кухина. Не след дълго представлението с кифличките пожъна феноменален успех: през междучасието учениците се събираха в кръг около Хилел и с нетърпение очакваха Прасето да започне да му тъпче сладките хлебчета в гърлото. Всички крещяха: „Плюскай! Плюскай! Плюскай! Плюскай!“. Привлечен от глъчката, един учител дойде и написа порицание в бележника на Хилел: „Има усет за зрелището, но не се сеща да почерпи другарите си“.

Леля Анита сподели тревогите си с педиатъра, който следеше развитието на Хилел.

— Докторе, постоянно повтаря, че не обича училището. Нощем не може да спи, почти не се храни. Чувствам, че никак не е щастлив.

— Вярно ли е това, което казва майка ти? — обърна се лекарят към Хилел.

— Да, докторе.

— И защо не обичаш да ходиш на училище?

— Не е училището, по-скоро другите деца.

Леля Анита се обади с въздишка:

— Все едно и също, докторе. Постоянно се оплаква от другите деца. Само че ние вече сменихме няколко училища…

— Хилел, наясно ли си, че ако не положиш усилие да се приспособиш, ще отидеш в специализирано училище?

— Не искам в специално училище… Не искам.

— Защо?

— Искам да ходя в нормално училище.

— Значи, топката е в твоето поле, Хилел.

— Зная, докторе, зная.

Прасето продължаваше да го бие, да го краде и унижава. Караше го да пие от бутилки, пълни с жълтеникава течност, да лочи от локви застояла вода, цапаше лицето му с кал. Вдигаше го, все едно беше перушинка, тръскаше го като маракас и крещеше: „Ти си скарида, кучешко лайно, тъп си като гъз!“, а когато изворът му на обиди пресъхнеше, го удряше с юмрук в корема и му изкарваше въздуха. Хилел беше отчайващо мършав и Прасето го хвърляше във въздуха като книжно самолетче, налагаше го с чантата, докато главата му се покрие с цицини, извиваше му ръцете във всички посоки и приключваше сеанса с думите: „Ще спра само ако ми оближеш обувките“. И за да сложи край на изтезанието, Хилел се подчиняваше. Коленичеше пред очите на всички и ближеше подметките на Прасето, който използваше случая, за да го ритне няколко пъти в лицето. Половината ученици се смееха, а другата половина, в порив на всенародно веселие, на свой ред налитаха върху него. Скачаха отгоре му, газеха ръцете му, скубеха го. Целта на всички беше една: да не се превърнат в жертви. Докато Прасето се занимаваше с Хилел, нямаше да посегне на тях.

След края на представлението децата си тръгваха. „Ха си гъкнал, ха съм те убил“, изръмжаваше Прасето и на изпроводяк му се изплюваше в очите. „Ха съм те убил!“, повтаряха в хор подражателите. Хилел оставаше проснат на земята като обърнат по гръб бръмбар, а когато останалите се отдалечаха, се изправяше, прибираше топката и най-сетне можеше да се отправи към опустялото баскетболно игрище. Хвърляше към коша, разиграваше въображаеми мачове и се прибираше у дома за вечеря. Когато го видеше раздърпан и със скъсани дрехи, леля Анита възкликваше изплашено: „Господи, Хилел, какво се е случило?“. Със сияйна усмивка, за да прикрие болката и да не тревожи майка си, той отвръщаше: „О, нищо особено, мамо. Направихме страхотен мач“.

На двайсетина мили оттам, в източните квартали на Балтимор, Уди живееше в общежитие за проблемни деца, чийто директор Арти Кроуфорд беше стар приятел на чичо Соул и леля Анита. Двамата помагаха там като доброволци: леля Анита даваше безплатни медицински консултации, а чичо Соул оказваше юридическа помощ на пансионерите и на техните родители за оформянето на разни документи и решаването на административни проблеми.

Макар на същата възраст като нас, Уди беше пълна противоположност на Хилел: беше много по-развит физически, по-възмъжал и изглеждаше по-възрастен. Атмосферата в източните квартали на Балтимор нямаше нищо общо със спокойствието на „Оук Парк“: там се вихреха престъпност, трафик на наркотици и насилие. Ръководството на общежитието трудно успяваше да накара своите питомци редовно да посещават училище. Те неизбежно попадаха под пагубното въздействие на околната среда, а липсата на семейно огнище правеше младежките банди изключително притегателни. Уди си беше такъв: побойник, но с добра душа, лесно се поддаваше на внушения и се намираше под влиянието на по-голямо от него момче на име Девън — покрит с татуировки наркопласьор, който никога не се разделяше с втъкнатия в колана му пистолет и обичаше, скрит зад някой ъгъл, да се хвали с него.

Чичо Соул познаваше Уди, защото на няколко пъти му се бе налагало да се занимава с него. Беше очарователно и вежливо момче, което обаче постоянно участваше в сбивания и често прекарваше нощта в ареста. Чичо Соул го харесваше, защото той винаги се биеше за благородна кауза: бранеше някоя бабка, която са наскърбили, приятел, изпаднал в беда, по-малък от него пансионер, когото изнудваха или тормозеха. Никога не се колебаеше да размаха юмруци в името на справедливостта. Всеки път, когато трябваше да се застъпи за него, чичо Соул успяваше да убеди полицаите да го пуснат, без да му бъде предявено обвинение. И така, докато една вечер директорът на общежитието Арти Кроуфорд не позвъни доста късно, за да съобщи, че Уди отново има неприятности, при това доста сериозни: ударил бе полицай.

Чичо Соул незабавно отиде в участъка на Ийстърн Авеню, където бяха задържали Уди. По пътя дори си позволи да се свърже със заместник-началника на полицията, с когото бяха близки познати, за да подготви почвата: щеше да се нуждае от помощ, ако се наложеше да разубеждава някой прекалено придирчив съдия, натоварен със случая. В участъка завари Уди не в килия и не с белезници, а удобно разположен в стаята за разпити да чете комикси пред чаша горещ шоколад.

— Уди, всичко наред ли е? — запита го чичо Соул, когато влезе при него.

— Добър вечер, господин Голдман — отвърна момчето. — Съжалявам, че ви притесняват заради мен. Всичко е наред, полицаите са много любезни.

Нямаше дори десет години, а фигурата му подхождаше най-малко на тринайсет-четиринайсетгодишен. Вече имаше оформени мускули и мъжествени синини по лицето. Успял бе дори да разчувства полицаите от квартала, които го черпеха с горещ шоколад.

— А ти така ли им се отплащаш? — сърдито го смъмри чичо Соул. — С юмруци! Какво те прихваща, Уди? Да удряш полицай? Знаеш ли колко скъпо може да ти струва това?

— Ами че аз не знаех, че е полицай, господин Голдман. Кълна се. Беше цивилен.

И Уди разказа как се е намесил в сбиването: тъкмо се разправял с три момчета, два пъти по-големи от него, когато цивилен полицай се опитал да ги разтърве и в суматохата получил удар, който направо го нокаутирал.

В този момент влезе инспекторът с огромна синина под окото.

Уди стана и сърдечно се здрависа с него.

— Страшно съжалявам, инспектор Джоунс, сбърках ви с оня мръсник.

— Нищо, случва се. Да не говорим повече за това. Ако някога се нуждаеш от помощ, винаги можеш да ми се обадиш.

И инспекторът му подаде визитката си.

— Това значи ли, че мога да си вървя?

— Да. Само че, ако друг път видиш сбиване, не се намесвай, а позвъни в полицията.

— Дадено.

— Искаш ли още един горещ шоколад? — запита инспекторът.

— Не, не иска шоколад — намеси се сърдито чичо Соул. — Не бива така, инспекторе! Все пак ви е ударил. — Той изведе Уди от стаята и го смъмри: — Уди, сам разбираш, че ако продължаваш така, накрая ще си имаш сериозни неприятности. Не всички полицаи са толкова любезни и няма всеки път да има добронамерени адвокати, които да те измъкват от кашата. Даваш ли си сметка, че накрая може да попаднеш в затвора?

— Да, господин Голдман. Наясно съм.

— А защо продължаваш тогава?

— Мисля си, че имам такава дарба. Да се бия.

— Ами тогава си намери, ако обичаш, друга дарба. Да не говорим, че момче на твоята възраст няма работа нощем по улиците. През нощта трябва да си в леглото.

— Не ме свърта в това общежитие. Не ми харесва там. Все ми се иска да изляза да се поразходя.

Стигнаха до приемната на участъка, където ги очакваше Арти Кроуфорд.

Уди се обърна да благодари на чичо Соул:

— Господин Голдман, вие сте моят спасител.

— Този път нямаше кой знае каква нужда от мен.

— Да, но всеки път идвате, когато закъсам.

Уди извади от джоба си седем долара и му ги подаде.

— Това пък какво е? — запита чичо Соул.

— Това са всичките ми пари. Искам да ви платя за това, че ме измъкнахте от лайната.

— Не бива да казваш „лайна“. И освен това няма нужда да ми плащаш.

— Съжалявам. Не биваше да го правя. Господин Кроуфорд казва, че винаги трябва да се отплащаме по един или друг начин на хората, които ни правят услуги.

— Уди, значи искаш да ми се отплатиш?

— Да, господин Голдман. Много бих искал.

— Тогава гледай повече да не се озоваваш в полицията. За мен това ще бъде най-голямата отплата, най-добрият хонорар. Освен това бих искал след десет години да те видя да учиш в някой добър университет. Да те видя красив и стабилен млад мъж, а не престъпник, прекарал половината си живот в затвор за малолетни.

— Такъв ще стана, господин Голдман. Обещавам, че ще се гордеете с мен.

— И, бога ми, престани да ме наричаш господин Голдман. Казвай ми Соул.

— Добре, господин Голдман.

— Хайде, изчезвай сега и се постарай да станеш свестен човек.

Ала Уди беше момче с чувство за чест. На всяка цена искаше да се отплати на моя чичо за помощта и затова на другия ден се появи в кабинета му.

— Защо не си на училище? — посрещна го сърдито чичо Соул.

— Исках да ви видя. Има нещо, което мога да направя за вас, господин Голдман. Бяхте толкова добър с мен.

— Смятай, че си направил много за мен, ако успея да те вкарам в правия път.

— Стига да искате, бих могъл да окося моравата ви.

— Няма нужда друг да ми коси моравата.

Уди настоя. Идеята да окоси моравата му се струваше чудесна.

— Така е, но аз мога да го направя безупречно. Моравата ви ще стане чудесна.

— Моравата ми и така си я бива. Я ми кажи, защо не си на училище?

— Ами заради вашата морава, господин Голдман. Толкова ми се ще да я окося, за да ви се отплатя за това, че винаги сте били толкова добър към мен!

— Няма нужда.

— Много искам, господин Голдман.

— Удроу, вдигни си, ако обичаш, дясната ръка и повтаряй след мен.

— Да, господин Голдман.

Той вдигна дясната си ръка и чичо Голдман започна тържествено:

— Аз, Удроу Маршал Фин, се кълна никога повече да не затъвам в лайната.

— Аз, Удроу Маршал Фин, се кълна никога повече да не затъвам в… Господин Голдман, нали ми казахте никога да не казвам „лайна“?

— Отлично. Кажи тогава: кълна се никога повече да нямам неприятности.

— Кълна се никога повече да нямам неприятности.

— Ето, вече ми плати. Сега сме квит. Хайде, заминавай на училище. Бегом!

Уди промърмори нещо с примирение. Никак не му се щеше да се връща в училище. Искаше непременно да окоси моравата на чичо Соул. Отправи се към вратата, влачейки крака, и тогава зърна снимките, поставени на един шкаф.

— Това вашето семейство ли е?

— Да. Ето жена ми Анита, а това е моят син Хилел.

Уди взе снимката и се вгледа в образите.

— Чудесни са. Имате късмет.

В този момент вратата се отвори и в кабинета влетя забързано леля Анита, прекалено разтревожена, за да го забележи.

— Соул! — възкликна тя със зачервени от плач очи. — Отново са го били в училище! Казва, че не иска повече да се връща там. Просто не знам какво да правя.

— Какво се е случило?

— Разправя, че другите деца му се подигравали. Повтаря, че вече не иска да ходи никъде.

— Нали през май го преместихме в друго училище? — въздъхна чичо Соул. — А през лятото в сегашното. Това не може да продължава безкрайно. Същински ад!

— Зная… Ох, Соул, отчаяна съм…

5

В началото на март 2012 година вечерята с Кевин ме доближи до Александра.

През следващите дни, когато връщах Дюк след поредното му бягство, тя започна да ме пуска в къщата, а след това и да ми предлага нещо за пиене. Най-често това бе бутилка минерална вода или пък кенче сода, която изгълтвах прав в кухнята, но напредъкът беше налице.

— Благодаря ти за онази вечер — каза ми тя един следобед, когато останахме сами. — Не знам как си успял да повлияеш на Кевин, но той много те харесва.

— Просто бях себе си.

Тя се усмихна.

— Благодарна съм ти, че нищо не си споменал за нас двамата. Страшно държа на Кевин и не ми се ще той да си въобрази, че между нас все още има някакви чувства.

Тези нейни думи накараха сърцето ми да се свие.

— Кевин сподели, че си отказала на предложението му за брак.

— Маркъс, тези неща не те засягат.

— Кевин е симпатяга, но не ти подхожда.

Веднага съжалих за казаното. Защо се бърках в техните отношения? Тя само сви рамене и отвърна:

— Ти нали си имаш Лидия.

— Откъде знаеш за Лидия? — учудих се аз.

— Четох за това в разни тъпи списания.

— Това е стара история, приключила преди четири години. Отдавна не сме заедно… Беше просто увлечение.

Реших да сменя темата и показах снимката, която бях взел със себе си.

— Спомняш ли си тази снимка?

Тя се усмихна печално и погали с пръсти хартията.

— Кой би помислил тогава, че ще станеш прочут писател?

— А ти музикална звезда?

— Нямаше да стана, ако не беше ти…

— Престани.

И двамата млъкнахме. Внезапно тя се обърна към мен, както го правеше преди: Марки.

— Марки — промълви тихо, — вече осем години, откакто ми липсваш.

— И ти на мен. Следях отблизо кариерата ти.

— А аз прочетох твоите романи.

— Харесаха ли ти?

— Да. Много. Често препрочитам откъси от първия ти роман. Така отново се срещам с твоите братовчеди. Срещам се с бандата на Голдманови.

Усмихнах се. Отново погледнах снимката, която държах в ръка.

— Тази снимка сякаш те омайва — каза тя.

— Не съм сигурен дали ме омайва, или ме обсебва.

Прибрах я в джоба си и си тръгнах.

През онзи ден, докато излизах от имението на Кевин, така и не забелязах черния ван, паркиран на улицата, нито мъжа на волана, който ме бе наблюдавал.

А когато потеглих, той ме бе проследил.

Балтимор, Мериленд

Ноември 1989 г.

Откакто Уди бе изразил желание да окоси моравата на Голдманови, мисълта за това постоянно спохождаше чичо Соул. Особено след като Арти дойде на вечеря у тях и се оплака, че не може да се справи с момчето.

— Поне харесва училището — сподели той. — Обича да научава нови неща и е умен. Но след часовете отново го прихващат, а аз не мога непрекъснато да го държа под око.

— А къде са родителите му? — запита чичо Соул.

— Майка му отдавна не се е мяркала.

— Наркоманка ли е?

— Дори и такава не е. Просто изчезна. Беше съвсем млада. Бащата също. Беше си въобразил, че ще може да се грижи за момчето, но един ден започна сериозна връзка и у тях настана пълна бъркотия. Малкият беше побеснял и налиташе да се бие с всички. Намеси се социалната работничка, а после и съдия за малолетни. Прибраха го в дом за деца, отначало уж временно, но приятелката на баща му се премести в Солт Лейк Сити и той се възползва от случая да замине с нея на другия край на страната, където се ожениха и им се родиха деца. Удроу остана в Балтимор и не иска дори да чуе за Солт Лейк Сити. От време на време се обажда на баща си по телефона. Понякога получава писма от него. Най-много ме притеснява това, че Удроу е постоянно в компанията на онзи тип Девън, дребен престъпник, който смърка кока и размахва пистолет.

Тогава чичо Соул се досети, че ако след училище Уди се заеме да коси моравата, няма да му остава време да се шляе по улиците. Сподели това със стария градинар Денис Бънк, който държеше монопола по поддръжката на градините в „Оук Парк“.

— По принцип не наемам никого, господин Голдман. Особено пък някакви си малолетни престъпници.

— Момчето е свястно.

— Престъпник е.

— Имате нужда от помощ. Виждам, че все по-трудно се справяте сам с работата.

Чичо Соул имаше право: Бънк вече трудно насмогваше, но беше стиснат и не му се щеше да плаща на работник.

— И кой ще му дава заплата? — запита накрая Бънк, на път да бие отбой.

— Аз — отвърна чичо Соул. — Пет долара на час за него и допълнително два за вас в качеството ви на наставник.

Бънк се колеба още малко и накрая отстъпи, като насочи заплашително пръст към чичо Соул.

— Искам да ви предупредя. Ако този малък глупак повреди техниката или ме окраде, вие ще плащате.

Ала Уди не направи пито едното, пито другото. Посрещна с възторг предложението на чичо Соул да работи за Бънк.

— Господин Голдман, нали ще се грижа и за вашата градина?

— Сигурно, от време на време. Само че преди всичко трябва да помагаш на господин Бънк. И да го слушаш.

— Обещавам да се старая.

След училище и през почивните дни Уди вземаше автобуса и пристигаше в „Оук Парк“. Бънк го чакаше до своята камионетка, паркирана недалеч от спирката, и двамата правеха обиколка на градините.

От Уди излезе предан и съвестен помощник. Минаха няколко седмици и в Мериленд настана есен. Вековните дървета в „Оук Парк“ се обагриха в червено и жълто, а не след дълго започнаха да ронят мъртвите си листа по алеите. Налагаше се да почистват тревните площи, да подготвят растенията за зимата и да покриват с брезент басейните.

По същото това време в училището „Оук Трий“ Прасето продължаваше да тормози Хилел. Замеряше го с шишарки и камъни, връзваше го и го принуждаваше да яде пръст и извадени от боклука сандвичи. „Плюскай! Плюскай! Плюскай!“, припяваха другите деца, докато Прасето му стискаше носа, за да го накара да си отвори устата. Когато намереше сили за подигравки, Хилел подхвърляше: „Благодаря за вкусния обяд, тъкмо бях гладен“. Следваше нова градушка от удари. Прасето изпразваше чантата му на земята, хвърляше учебниците и тетрадките му в кофата за смет. През свободното си време Хилел пишеше стихове в една тетрадка, която неизбежно попадна във владение на Прасето. Той го накара да изяде няколко листа, прочете на висок глас написаното и накрая изгори онова, което бе останало. Хилел успя да спаси от аутодафето едно стихотворение, посветено на тайната му любов Хелена — дребничко русокосо момиче, което не пропускаше нито едно представление на Прасето. Хилел сметна това за знак, затова събра смелост и подари стихотворението на Хелена. Тя направи фотокопия и ги окачи из училището. Госпожа Чериът, отговорничката за вестника, ги видя и поздрави малката Хелена за поетичния ѝ талант, даде ѝ поощрение и публикува стиховете като нейни.

Посещенията на Хилел при лекаря тревожно зачестиха — особено заради инфекциите на устната кухина — и накрая леля Анита поиска среща с директора Хенингс.

— Господин директор, смятам, че моят син е малтретиран във вашето училище — каза му тя.

— Не, не, никой не може да бъде малтретиран в „Оук Трий“. Ние имаме възпитатели, правила, харта за съвместен живот. В нашето училище децата са щастливи.

— Хилел всеки ден се връща с разкъсани дрехи, съсипани или липсващи тетрадки.

— Трябва да се научи да си пази вещите. Имайте предвид, че ако тетрадките му не са в ред, ще получи порицание в бележника.

— Господин директор, той се грижи за вещите си. Мисля, че се е превърнал в нечия жертва. Не зная какво се случва в това училище, но ние не плащаме двайсет хиляди долара годишно, за да се връща след часовете с инфекции в устата. Не смятате ли, че това е проблем?

— Мие ли си редовно ръцете?

— Да, господин директор, редовно си мие ръцете.

— Защото на тази възраст момчетата са същински прасенца…

Леля Анита с раздразнение установи, че разговорът започва да се върти в кръг, и затова заяви:

— Господии Хенингс, синът ми постоянно се връща със синини по лицето. Просто не знам какво да правя. Дали да го насилвам да се приспособи, или да го преместя в специализирано учебно заведение? Защото, да ви кажа откровено, от сутринта, от момента, когато го изпращам във вашето училище, започвам да се тревожа какво ли ще му се случи този ден…

Тя се разплака и тъй като директорът Хенингс повече от всичко на света се боеше от неприятности в „Оук Трий“, започна да я успокоява, обеща да уреди положението и като начало изпрати да повикат Хилел.

— Я кажи, моето момче — запита го той, — имаш ли неприятности в училище?

— Да речем, че след часовете се заяждат с мен на баскетболното игрище зад училището.

— Аха! И как би описал това? Може би се закачат с теб?

— Бих казал, че става дума за насилие.

— Насилие ли? А, не, не. В „Оук Трий“ не може да има насилие. Сигурно просто се закачат с теб. Сам знаеш, че закачките между момчета са нещо нормално. Момчетата обичат да се блъскат едни други.

Хилел сви рамене.

— Не знам, господин директор. Единственото ми желание е да мога спокойно да играя баскетбол.

Директорът се почеса по главата, погледна слабичкото, но самоуверено момче и накрая предложи:

— Какво ще кажеш да те включим в училищния отбор по баскетбол?

Хенингс смяташе, че така момчето ще може да играе под закрилата на възрастен. Идеята се хареса на Хилел и директорът незабавно го отведе при учителя по физическо възпитание.

— Шон — обърна се към него Хенингс, — ще можем ли да запишем този млад шампион в баскетболния отбор?

Шон изгледа мършавото телосложение и изпълнените с молба очи на Хилел.

— Невъзможно — отвърна той.

— И защо?

Шон се наведе към ухото на директора и му прошепна:

— Франк, това е отбор по баскетбол, а не клиника за недъгави.

— Значи, аз съм недъгав, така ли? — възмути се Хилел, който бе чул думите му.

— Не, но си доста слабоват — сряза го Шон. — Само ще ни пречиш.

— Защо все пак не опитаме? — плахо настоя директорът.

Учителят по физическо отново се наведе към него:

— Франк, отборът е попълнен. А списъкът с желаещите е дълъг цял метър. Ако направим изключение за малкия, ще си имаме неприятности с родителите на другите ученици. А аз никак не обичам неприятностите. Казвам ви: ако го пусна на терена, загубата ни е в кърпа вързана. И нека ти напомня, че тази година положението никак не е розово. По принцип успехите ни в баскетбола са доста скромни, но като сега никога не е било…

Хенингс кимна разбиращо, обърна се към Хилел и започна да изрежда разни членове от вътрешния правилник, според които съставът на отбора по баскетбол не може да бъде променян през учебната година. Внезапно в залата за тренировки нахлу шумна тълпа деца. Хилел и директорът седнаха на най-долната пейка на трибуната за зрителите.

— Какво да правя в такъв случай, господин директор? — запита накрая Хилел.

— Дай ми имената на онези, които те закачат. Ще ги накарам да обяснят поведението си. Може да организираме и семинар против грубите закачки.

— Няма смисъл. Ще стане още по-лошо. Сам го знаете.

— А защо в такъв случай не избягваш палавниците? — разсърди се Хенингс. — Щом не искаш да те нагрубяват, просто не ходи на игрището.

— Няма да се откажа от баскетбола.

— Вироглавството е доста тежък недостатък, моето момче.

— Не съм вироглав. Просто се съпротивлявам срещу фашистите.

Хенингс стана блед като платно.

— Къде си чул тази дума? Надявам се, че не учите подобни неща в клас? В училище „Оук Трий“ такива думи не се употребяват.

— Не, прочетох я в една книга.

— Каква книга?

Хилел отвори чантата си и извади книга на историческа тематика.

— Откъде взе този кошмар? — изблея Хенингс.

— От библиотеката.

— От училищната библиотека?

— Не, от общинската.

— Ох! Виж какво, ще те помоля да не мъкнеш такива ужасни книги в училище и занапред пази подобни разсъждения за себе си. Никак не ми се ще да имам неприятности. От друга страна, виждам, че знаеш куп неща. Би трябвало да използваш тази сила, за да се браниш.

— Само че на мен ми липсва сила! Тъкмо в това е проблемът.

— Твоята сила е в ума ти. Ти си необикновено интелигентно момче… А в басните умният накрая винаги побеждава здравеняка…

Тези думи на директора Хенингс не останаха без последствия. Същия следобед Хилел се усамоти в стаята на редколегията и написа разказ, който предложи на госпожа Чериът за публикуване в следващия брой на вестника. В него се описваше историята на малко момче от частно училище за богати деца, което всеки ден през междучасието неговите съученици връзват за едно дърво и го подлагат на всевъзможни мъчения, едно от друго по-ужасни и отвратителни, от които нашият герой получава страхотни инфекции на устната кухина. Никой възрастен не обръща внимание на случващото се, а най-малко от всички директорът на училището. Накрая учениците запалват дървото със завързаното момче, а после започват да танцуват около кладата и да пеят благодарствена ода към преподавателското тяло, което им позволява необезпокоявано да изтезават по-малките ученици.

Госпожа Чериът прочете разказа и незабавно уведоми директора Хенингс, който забрани публикуването му и повика Хилел в своя кабинет.

— Даваш ли си сметка, че написаното от теб е пълно с думи, чиято употреба не е приета тук? — прогърмя Хенингс. — Да не говорим за тази нелепа история и дързостта да отправяш упреци към преподавателското тяло.

— Онова, което правите, се нарича цензура — възпротиви се Хилел, — а в книгата, която чета, се твърди, че така са постъпвали фашистите.

— Ще престанеш ли най-сетне с тези твои фашисти? Това не е цензура, а проява на здрав разум! В „Оук Трий“ си имаме морална харта, която ти си нарушил!

— А моето писмо до Хелена, публикувано в предишния брой?

— Вече ти обясних, госпожа Чериът е смятала, че стихотворението е писано от нея.

— Да, но веднага след излизането на броя ѝ обясних, че аз съм авторът!

— Добре си направил, като си я осведомил.

— Тя би трябвало да спре разпространението на вестника!

— И поради каква причина?

— Защото публикуването на това писмо е страшно унизително за мен!

— Хайде, Хилел, престани с твоите капризи! Стихотворението е много хубаво, за разлика от този текст, който е пълен с отвратителни грубости.

Сетне директорът Хенингс изпрати Хилел при училищния психолог.

— Прочетох написаното от теб и то ми се струва интересно — каза психологът.

— Вие единствен мислите така.

— Директорът ми съобщи, че четеш книги за фашизма…

— Взех една книга от библиотеката.

— От нея ли почерпи вдъхновение за твоя разказ?

— Не, вдъхновен бях от това, че вашето училище не струва нищо.

— Мисля, че не би трябвало да четеш подобни книги…

— А аз пък мисля, че другите би трябвало да четат именно такива книги.

Чичо Соул и леля Анита молеха сина си да положи известни усилия: „Хилел, та ти си в това училище само от три месеца. Трябва да се научиш да живееш в хармония с другите“.

Накрая в голямата зала се състоя дискусия с участието на всички ученици на тема „Нарушаване на дисциплината и мръсни думи“. Хенингс дълго обяснява защо нарушаването на дисциплината и грубите думи са несъвместими с хартата на училището. След него учениците трябваше да скандират: „Мръсни думи, вън оттук!“, и от този момент нататък бяха длъжни да повтарят този лозунг всеки път, когато някое от другарчетата им употреби такава дума. Последва обсъждане, по време на което учениците имаха възможност да зададат въпросите, които ги вълнуваха.

— Питайте за всичко, което ви интересува — заяви Хенингс, след което намигна лукаво на Хилел и добави: — Цензура няма.

В залата се вдигна гора от ръце.

— Нарушение на дисциплината ли е играта на топка в училищния двор? — запита едно момче.

— Не, това е упражнение — отвърна Хенингс. — Стига да не удряте с топката главите на по-малките ви другарчета.

— Онзи ден видях в барчето паяк и изпищях от страх — призна си засрамено едно момиче. — Дали съм нарушила дисциплината?

— Не. Когато сте изплашени, имате право да викате. Нарушение на дисциплината е, когато викате, за да проглушите ушите на съучениците си.

— Ами ако някой вика, за да наруши дисциплината, а след това излъже, че е видял паяк, за да не бъде наказан? — запита едно момче, явно притеснено, че законът може да бъде заобиколен.

— Подобна постъпка е непочтена. А никак не е хубаво човек да бъде непочтен.

— Какво означава „непочтен“?

— Означава да не отговаряш за действията си. Много непочтено е например да се преструвате на болни, за да не ходите на училище. Други въпроси?

Едно момченце вдигна ръка и Хенингс му даде думата.

— А „секс“ груба дума ли е? — запита то.

Всички затаиха дъх и директорът за момент се смути.

— „Секс“ не е груба дума… но, да речем, е… ненужна дума.

Залата зашумя възбудено. Щом „секс“ не е груба дума, дали ще могат да я използват, без да нарушат хартата на училището?

Хенингс започна да чука по катедрата, за да въдвори ред, установявайки наличието на всеобщо нарушение на дисциплината, и всички веднага се укротиха.

— „Секс“ е дума, която не бива да се употребява. Тя е забранена дума и точка.

— Защо да е забранена, след като не е груба?

— Защото… Защото не е хубаво. Сексът не е хубаво нещо. Той е като наркотиците: нещо ужасно.

Леля Анита бе уведомена от директора Хенингс за написания от Хилел разказ и съвсем се обърка. Вече не знаеше дали синът ѝ е невинна жертва, или си пати от собственото си предизвикателно държание: даваше си сметка, че тонът на сина ѝ понякога може да бъде дразнещ и да се възприеме като оскърбителен. Той схващаше по-бързо от останалите деца и винаги имаше преднина по всички предмети: в клас не след дълго започваше да скучае и губеше търпение. А това нервираше другите деца. Ами ако Хилел беше жертва на грубо отношение, за което сам си бе виновен, както твърдеше Хенингс? Понякога леля Анита споделяше със своя съпруг: „Когато някой настройва всички останали срещу себе си, нима това не се дължи на лошото му държание?“.

Реши да поговори със съучениците на Хилел за грубото държание в училище и да им обясни, че когато някой прекалено се старае да се сприятели с другите, накрая настройва всички срещу себе си. Тя обиколи „Оук Парк“, за да посети родителите на учениците, и дълго повтаря на децата, че понякога „могат да възприемат грубостите като игра, без да си дават сметка, че причиняват болка на другаря си“. Приблизително по същия начин разговаря с господин и госпожа Редън, родителите на малкия Винсънт, с прякор Прасето. Семейство Редън обитаваха разкошна къща, недалеч от дома на Голдманови. Прасето внимателно изслуша леля Анита и когато тя приключи, изигра цял театрален етюд, съпроводен с плач и сълзи: „Ах, защо моят приятел Хилел не ми е казал, че се чувства отблъснат в училище? Това е ужасно! Ние толкова го обичаме и не разбирам защо му е толкова зле с нас“. Леля Анита обясни, че Хилел е малко по-различен, а Прасето продължи да хълца, да бърше носа си и накрая тържествено покани Хилел на своя рожден ден, който се падаше следващата седмица.

На въпросния рожден ден Прасето изчака родителите си да се оттеглят, веднага изви ръката на Хилел и го принуди да целуне задника на домашното куче, след това размаза глазурата на тортата върху физиономията му и го хвърли облечен в басейна. Като чу плискането и смеха на децата, госпожа Редън притича и строго се скара на Хилел, че е влязъл да се къпе, без да иска позволение. После зърна сплесканата торта и след като синът ѝ обясни, че Хилел е решил да я опита, преди да бъдат духнати свещите, позвъни на леля Анита и настоя тя незабавно да дойде и да си прибере отрочето. Когато пристигна, леля Анита завари госпожа Редън пред входната врата да държи здраво за ръката Хилел, а редом с нея Прасето, облян в сълзи, продължи да разиграва комедията, като с хленчене обясни, че Хилел провалил рождения му ден. Леля Анита погледна с укор своя син и въздъхна: „Защо непрекъснато се опитваш да привлечеш вниманието? Не ти ли се иска да имаш приятели?“.

Хилел си отмъсти, като написа друг разказ. Този път изобщо не се опита да го предложи за училищния вестник. Реши сам да го размножи и в деня, когато излезе вестникът, постави на мястото на разлепените броеве своето произведение. Госпожа Чериът откри измамата, събра колкото можа екземпляри от памфлета и се втурна с тях под мишница в кабинета на директора Хенингс. „Франк, Франк! Погледни какво е сътворил за пореден път Хилел Голдман! Отпечатал е пиратски вестник с този ужасен текст!“ Хенингс грабна един от разпечатаните листове, прочете го и дъхът му спря. Веднага повика чичо Соул и леля Анита и изпрати да доведат Хилел.

Разказът беше озаглавен „Малкото Прасе“. В него Хилел описваше историята на един тлъст ученик с прякор Прасето, който с извратено удоволствие тормози другарите си. Накрая те не могат повече да търпят, убиват го в тоалетната, нарязват го на парчета, които поставят в хладилника на училищния стол и ги смесват с доставеното същия ден месо. Полицията започва издирване на изчезналото момче. На следващия ден полицаите идват в трапезарията по време на обяда и започват да разпитват учениците. „Трябва да намерите рожбата ми“, стене майката на Прасето, която е представена като пълна идиотка. Инспекторът последователно задава въпроси на учениците, а те весело похапват печено свинско. „Не сте ли виждали вашия другар?“, пита полицаят. „Не сме, господине“, отвръщат в хор те с пълна уста.

— Господине и госпожо Голдман — започна със спокоен тон Хенингс, — синът ви отново е написал нещо напълно недопустимо. Това е същинска възхвала на насилието, а за такива публикации в „Оук Трий“ няма място.

— Свобода на писменото и устното слово! — възрази Хилел.

— А, не! Достатъчно! — разсърди се Хенингс. — Престани да ни сравняваш с фашистко управление!

Сетне директорът обясни на чичо Соул и на леля Анита, че колкото и да му е неприятно, не ще може да задържи Хилел в училището, ако той не положи усилия да се интегрира в колектива. Родителите накараха сина си тържествено да обещае, че никога повече няма да измисля подобни памфлети. Уговорено бе също така той да напише извинително писмо, което да бъде разлепено на видно място в училището.

Замествайки екземплярите на вестника със своята творба, Хилел бе лишил своите съученици от любимия им вестник. За да му спести неприятностите, директорът Хенингс помоли учителите да не споменават какво се е случило. Тиражът трябваше да бъде напечатан отново до края на деня. Госпожа Чериът, по природа твърде чувствителна, накрая не изтърпя упреците на учениците, които не разбираха защо вестникът не е излязъл по обичайното време, и извън себе си изкрещя на протестиращите, напиращи пред обикновено тъй тихата стая на редколегията: „Заради един ученик, който се смята за по-умен от всички, тази седмица няма да има вестник! Толкова! Броят отпада! Отпада, разбрахте ли? Онези, които се бяха постарали да го съставят, никога няма да видят написаното от тях. Никога! Никога! Можете да благодарите за това на Голдман“. Учениците я послушаха и веднага благодариха на Хилел с ритници и плесници. След като го преби, Прасето го накара да се съблече гол пред останалите, събрали се в кръг около тях. Заповяда му: „Сваляй гащите!“. Бършейки разкървавения си нос, разтреперан от страх, Хилел се подчини и предизвика дружен смях. „По-малка пишка не съм виждал“, наслаждаваше се Прасето. Кикотът стана неудържим. После той взе панталоните и слиповете му и ги хвърли върху високите клони на едно дърво. „А сега се прибирай вкъщи. Нека всички видят малката ти пишка!“ Случайно минаващ оттам съсед зърна полуголия Хилел насред улицата и го откара у дома. На майка си той обясни, че някакво куче го преследвало и му взело панталона.

— Хилел… Какво куче?

— Да, мамо, кълна ти се. Така ми дърпаше панталона, че го разкъса и го отнесе.

— И слиповете ли?

— Да, мамо.

— Хилел, скъпи, какво става?

— Нищо, мамо.

— Тормозят ли те в училище?

— Не, мамо. Честна дума.

Унизеният Хилел реши, че трябва да си отмъсти за отмъщението на неговото отмъщение. Няколко дни по-късно му се предостави сгоден случай, когато Прасето отсъстваше от училище заради колики. Учениците готвеха представление, което да изнесат пред родителите по случай Деня на благодарността. То се състоеше от няколко живи картини, свързани с актовете на признателност от страна на английските заселници към индианците уампаноаг за тяхната помощ, благодарение на която четири века по-късно славните американски ученици продължаваха да се радват на четири свободни дни. Съвременният отзвук от някогашното събитие трябваше да бъде отразен в стихотворение, което един ученик щеше да декламира. И тъй като нямаше желаещи, преподавателят възложи тази задача на Прасето. Стихотворението беше следното:

Чудните мамини ингредиенти,

от Уилям Шарбърг

Денят на благодарността настъпи,

празник за всяко семейство.

Къщата е изпълнена с чудно ухание.

Мама пече разкошна пуйка.

Привлечени от миризмата,

таткото, детето и кучето отиват в кухнята.

Мама се суети край фурната,

всички вдъхват аромата и поздравяват майката.

Таткото се радва,

детето възклицава,

кучето си облизва муцуната.

Ах, дано да стане скоро!

Лакомото детенце пита дали може да опита.

Мама бръква с лъжица в соса и му я подава.

— Толкова е вкусно! — мляска то. — Какво има вътре?

— Ингредиенти… — отвръща мама.

— Какви ингредиенти?

— Ингредиенти по мой избор. Харесват ли ти?

— Толкова е вкусно! Искам още! Искам да изям всичко!

— Не, малки лакомнико, ще трябва да почакаш.

Детето недоволно заравя глава в полите на майка си.

Толкова е приятно. То се усмихва.

Знае, че един ден мама ще му разкрие

тайната на своите ингредиенти

и то на свой ред ще ги влага,

докато приготвя пуйката за своите деца.

В дух на помирение преподавателката възложи на Хилел да занесе стихотворението на Прасето и да му съобщи каква роля му е отредена в представлението за Деня на благодарността. Хилел отиде в дома на Прасето още същия ден. Отвори му госпожа Редън, която го отведе в стаята на сина си. Завариха го в леглото да чете комикси. След като Хилел му предаде заръката, му връчи и текста.

— Я ми го покажи! — провикна се майката на Прасето в състояние на крайна възбуда при мисълта, че синът ѝ ще се изявява сам на сцената.

— Не гледай! — възпротиви се Прасето. — Никой не трябва да го вижда! Това е голямата изненада на вечерта!

Той се надигна и след като изгони майка си и Хилел, започна на висок глас да срича думите. Открай време си беше артистичен и имаше намерение да смае публиката. За случая госпожа Редън му купи официален костюм и покани всички роднини да видят колко добре ще се представи Прасето. Нейното момче притежаваше необикновена дарба и сега бе моментът всички да се убедят в това.

В деня на представлението актовата зала на училището беше препълнена. Семейство Редън се бяха разположили на първия ред, снимаха, правеха видеозаписи, с все сила ръкопляскаха. Поредицата живи картини за племето уампаноаг пожънаха голям успех, както и картините, представящи съвременните обичаи, свързани с Деня на благодарността. Най-после на сцената се появи Прасето, прожекторите бяха насочени към него, той си пое дълбоко дъх и започна да рецитира:

Чудните мамини екскременти,

от Уилям Шарбърг

Денят на благодарността настъпи,

празник за всяко семейство.

Къщата е изпълнена с чудно ухание.

Мама пече разкошна пуйка.

Привлечени от миризмата,

таткото, детето и кучето отиват в кухнята.

Мама се суети край фурната,

всички вдъхват аромата и поздравяват майката.

Таткото се радва,

детето възклицава,

кучето си облизва тестисите.

Ах, дано да стане скоро!

Лакомото детенце пита дали може да опита.

Мама бръква с лъжица в соса и му я подава.

— Толкова е вкусно! — мляска то. — Какво има вътре?

— Екскременти… — отвръща мама.

— Какви екскременти?

— Екскременти по мой избор. Харесват ли ти?

— Толкова е вкусно! Искам още! Искам да изям всичко!

— Не, малки лакомнико, ще трябва да почакаш.

Детето недоволно заравя глава в пубиса на майка си.

Толкова е приятно. То се усмихва.

Знае, че един ден мама ще му разкрие

тайната на своите екскременти

и то на свой ред ще ги влага,

докато приготвя пуйката за своите деца.

Когато приключи, Прасето се поклони пред публиката в очакване на бурни аплодисменти. Ала в залата цареше зловеща тишина. Слисаните зрители гледаха занемели Прасето, който не разбираше къде е сбъркал. Накрая изтича зад кулисите, където го очакваха преподавателката и директорът Хенингс.

— Какво става? — проплака Прасето.

— Винсънт, знаеш ли какво означава думата екскременти? — запита го Хенингс.

— Нямам представа, господин директор. Просто научих стихотворението, което ми дадоха.

Лицето на Хенингс стана моравочервено.

— Госпожице — обърна се той към преподавателката, — как ще обясните това?

— Нищо не разбирам, господин директор. Възложих на Хилел Голдман да занесе стихотворението на Винсънт. Сигурно е променил някои думи.

— И вие дори не се сетихте да направите репетиция преди представлението? — ревна Хенингс и гласът му стигна до ушите на зрителите в залата.

— Разбира се, че репетирахме, но Винсънт отказваше да рецитира пред другите деца. Повтаряше, че готви изненада.

— Ами че той ни я поднесе изненадата!

— Какво означава екскременти? — питаше Прасето.

Преподавателката избухна в плач.

— Нали вие сам ни напомняте да даваме повече свобода на учениците! — хълцаше тя.

— Престанете да плачете — измърмори Хенингс, като ѝ подаде носна кърпичка. — Станалото — станало. С този досадник Хилел ще се разправям аз.

Ала докато представлението продължаваше с изпълненията на следващия клас, Прасето вече бе хукнал по петите на Хилел. Двамата изскочиха от актовата зала през аварийния вход, прекосиха училищния двор, сетне баскетболното игрище и се насочиха към „Оук Парк“. Отпред се носеше мършавата фигура на Хилел, след него като побесняло животно препускаше Прасето, стегнат в официалния си костюм и с развяна вратовръзка, а подире им ги следваха група ученици, които на всяка цена искаха да видят какво ще стане.

— Ще те убия! — крещеше Прасето. — Ще свърша с теб веднъж завинаги!

Хилел тичаше с все сили, но чуваше как Прасето постепенно го настига. Скоро щеше да го хване. Насочи се към къщи. Ако имаше късмет, щеше да се добере дотам и да се скрие. Ала малко преди да стигне до дома на Балтиморови, се препъна в детско колело, оставено на една алея, и се просна на земята.

6

Балтимор, денят на представлението

по случай Деня на благодарността

Ноември 1989 г.

Хилел, преследван по петите от Прасето, се бе препънал в детско велосипедче и се бе проснал върху тротоара. Наясно бе, че вече няма да може да избегне ударите, и затова се сви на топка, за да се защити. Прасето налетя върху него и го обсипа с ритници, като се целеше в корема, после го сграбчи за косата с намерение да го вдигне.

— Пусни го!

Той се обърна. Зад него стоеше момче, което никога преди не бе виждал, а вдигнатата качулка на суитшърта му придаваше заплашителен вид. Прасето пусна Хилел обратно на земята и се обърна към момчето, решен да се разправи с него. Не успя да направи и три крачки, когато получи жесток удар в лицето, който го зашемети. Строполи се върху тротоара, стиснал разбития си нос, и избухна в плач.

— Носът ми… — хленчеше той. — Счупи ми носа!

В този момент пристигнаха останалите ученици, проследили гонитбата между Прасето и Хилел.

— Елате да видите — провикна се едно от децата, — Прасето циври като момиче!

— Удари ме и сега ужасно ме боли! — простена, хълцайки, Прасето.

— Ти кой си? — обърна се едно от момчетата към Уди.

— Аз съм бодигард на Хилел. Ако му досаждате, ще разбия и вашите носове.

Всички обърнаха длани в знак на помирение.

— Ние харесваме Хилел — обади се друг ученик, без да слиза от велосипеда си. — Не искаме да си има неприятности. Нали, Хилел? Даже, ако искаш, можем да се изпикаем върху Прасето.

— Не бива да се пикае върху хората — отвърна все още проснатият на земята Хилел.

Уди подаде ръка на Прасето, помогна му да се изправи и му каза да се маха:

— Хайде, изчезвай, дебеланко. Върви да си сложиш лед на носа.

Все още хълцайки, Прасето си тръгна, без да чака да го подканят, след което Уди вдигна и Хилел.

— Благодаря ти, приятелю — каза му Хилел. — Ти… Ти направо ми спаси кожата.

— За мен беше удоволствие. Казвам се Уди.

— Откъде знаеш кой съм?

— Мярнах ти физиономията на снимка в кабинета на баща ти.

— Значи, познаваш баща ми?

— На два-три пъти ме е измъквал от лайната…

— Не бива да казваш „лайна“.

Уди се усмихна.

— Е, ти наистина си син на господин Голдман.

— А как научи името ми?

— Онзи ден чух родителите ти да говорят за теб в кабинета на баща ти.

— Родителите ми ли? Познаваш ли ги?

— Нали ти казах, че познавам баща ти. Благодарение на него работя при градинаря Бънк. Тъкмо чистех моравата, когато те видях да се задаваш с онзи шишко по петите. Вече знаех, че всички те тормозят, защото преди два дни бях в кабинета на баща ти, когато дойде майка ти — много е готина, да знаеш, — и тогава…

— Не бъди гадняр! Не говори така за майка ми!

— Добре, де. Та тогава дойде майка ти и започна да разправя колко се тревожи, защото в училище всички те биели. Затова сега бях доволен, че този тлъстугер те удари. Така можах да те защитя и да благодаря на баща ти, че се застъпва за мен.

— Въобще не разбирам за какво говориш. Кога баща ми се е застъпвал за теб?

— Имах неприятности покрай едни сбивания и той всеки път ми помагаше.

— Сбивания ли?

— Ами да. Постоянно се замесвам в сбивания.

— Би могъл да ме научиш да се бия — предложи Хилел. — Колко време ще ми трябва, за да стана силен като теб?

Уди се намръщи.

— Като те гледам каква си хилка, никак не те бива за тази работа. Струва ми се, че ще ти трябва цял един живот. Само че аз мога да те придружавам до училище. Така никой няма да смее да ти досажда.

— Ще го направиш ли?

— Разбира се.

От деня, когато двамата се запознаха, Хилел вече нямаше неприятности в училище. Всяка сутрин на излизане от къщи той заварваше Уди да го чака край спирката на училищния автобус. Качваха се заедно и Уди го ескортираше до коридорите на училището, смесвайки се с останалите ученици. Прасето се държеше на разстояние. Никак не му се искаше отново да си има работа с непознатото момче.

След часовете Уди отново беше налице. Двамата отиваха на баскетболното игрище и играеха на воля, а после Уди придружаваше Хилел до дома.

— Трябва да бързам. Бънк си мисли, че подрязвам храстите у твоите съседи. Мъртъв съм, ако ме види с теб.

— Как успяваш непрекъснато да си тук? — запита Хилел. — Не ходиш ли на училище?

— Ходя, но ние свършваме по-рано и успявам да пристигна навреме.

— Къде живееш?

— В едно общежитие в източните квартали.

— Нямаш ли родители?

— Майка ми нямаше време да се занимава с мен.

— А баща ти?

— Той живее в Юта. Има си друга жена. Много е зает.

Когато наближаха къщата на Голдманови, Уди махваше с ръка на Хилел и изчезваше. Всеки път Хилел му предлагаше да остане за вечеря.

— Не мога — отвръщаше неизменно Уди.

— Защо?

— Трябва да работя за Бънк.

— Ела на вечеря, когато приключиш — настояваше Хилел.

— Не. Не ми е удобно.

— От какво се смущаваш?

— От родителите ти. Нямам предвид специално твоите родители. Изобщо от възрастните.

— Моите родители са готини.

— Зная.

— Уди, защо ме закриляш?

— Не те закрилям. Просто ми е приятно с тебе.

— На мен ми се струва, че ме закриляш.

— Ти също ме закриляш.

— От какво те закрилям? Та аз съм кръгла нула.

— Закриляш ме да не бъда сам.

Така онова, което трябваше да бъде отплата на Уди към чичо Соул, се превърна в сърдечно приятелство между Уди и Хилел. Всеки ден той идваше в „Оук Парк“. През седмицата изпълняваше задълженията си на бодигард. В събота Хилел го придружаваше, докато работеше при Бънк, а неделния ден прекарваха заедно в парка или на баскетболното игрище. Още призори Уди заставаше на пост на тротоара и в тъмнината и студа очакваше Хилел. „Защо не влезеш да изпиеш един горещ шоколад? — настояваше Хилел. — Ще замръзнеш навън.“ Ала всеки път Уди отказваше.

В една съботна утрин Уди пристигна по тъмно пред къщата на Голдманови от Балтимор и видя чичо Соул да пие кафето си отпред. Той му кимна.

— Удроу Фин… Не може да бъде! Значи, заради теб моят син се чувства толкова щастлив…

— Нищо лошо не съм сторил, господин Голдман. Честна дума!

— Зная — усмихна се чичо Соул. — Хайде, влизай вътре.

— Предпочитам да изчакам навън.

— Не бива да оставаш тук, много е студено. Хайде, ела.

Уди плахо го последва във вътрешността на къщата.

— Закусвал ли си? — запита го чичо Соул.

— Не, господин Голдман.

— Защо? Непременно трябва да се храниш сутрин. Особено когато след това работиш в градините.

— Зная.

— Как е в общежитието?

— Бива.

Чичо Соул го настани на барплота в кухнята и му поднесе горещ шоколад и палачинки. Останалите обитатели на дома все още спяха.

— Знаеш ли, че благодарение на теб Хилел отново започна да се усмихва? — запита чичо Соул.

Уди сви рамене:

— Не знам, господин Голдман.

Чичо Соул му кимна приятелски:

— Признателен съм ти, Уди.

Уди отново сви рамене:

— Няма защо.

— Как да ти се отплатя?

— Няма нужда, господин Голдман. Отначало дойдох заради услугата, която ви дължа… Но после попаднах на Хилел и станахме приятели.

— В такъв случай смятай, че занапред си и мой приятел. Ако имаш нужда от каквото и да било, просто ми се обади. Впрочем бих искал през почивните дни да идваш да закусваш заедно с нас. Не ми се ще да играеш баскетбол на празен стомах.

Уди се съгласи да идва в съботните и неделните сутрини, но категорично отказа да остава за вечеря. Наложи се леля Анита да вложи цялото си търпение, за да го опитоми. Отначало тя започна да чака пред къщи завръщането им от игрището. Поздравяваше Уди, който често се изчервяваше, като я види, и побягваше като диво животно. Хилел се сърдеше: „Мамо, защо правиш това! Сама виждаш, че той се притеснява!“. Тя отвръщаше с усмивка. Не след дълго започна да причаква Уди с бисквити и чаша мляко и преди той да бе успял да побегне, му предлагаше да похапне пред дома им. Възползва се от един дъждовен ден и го убеди да влезе вътре. Наричаше го „славния Уди“. Той страшно се смущаваше, изчервяваше се като домат и си глътваше езика. Леля Анита му се струваше необикновено красива. Един следобед тя му предложи:

— Я ми кажи, Уди, защо не останеш за вечеря?

— Не мога, трябва да помогна на господин Бънк със засаждането на луковиците.

— Ела след това.

— По-добре да се прибера в общежитието. Ще се тревожат, като видят, че ме няма, и ще си имам неприятности.

— Ако искаш, мога да се обадя на Арти Кроуфорд и да поискам разрешение. После ще те откарам до общежитието.

Уди се съгласи, леля Анита се обади по телефона и той остана за вечеря.

— Родителите ти наистина са свестни хора — каза той на Хилел, когато станаха от масата.

— Нали ти казах. Много са мили. Можеш да идваш всеки път, когато поискаш.

— Страхотно беше, че майка ти се обади на Кроуфорд и му каза, че ще остана за вечеря. Досега никой не ме е карал да се чувствам така.

— Да се чувстваш как?

— Важен.

У Голдманови от Балтимор Уди откри семейството, което никога не бе имал, и не след дълго стана пълноправен негов член. През уикендите пристигаше у тях още от сутринта. Чичо Соул го канеше да влезе и двамата сядаха да закусят, като скоро към тях се присъединяваше и Хилел. Сетне двамата заминаваха да помагат на Денис Бънк. В края на деня Уди редовно оставаше за вечеря. Стараеше се по всякакъв начин да бъде полезен: искаше непременно да помогне за приготвянето на ястията, да подреди масата, да раздигне, да измие съдовете, да изхвърли боклука. Веднъж, докато го гледаше да шета в кухнята след закуска, Хилел му каза:

— Сутрин е. Разпусни, няма нужда да вършиш това.

— Искам да помагам. Не ми се ще родителите ти да си мислят, че ги използвам.

— Казва се, „че се възползвам от тях“. Я ела и седни. Довърши си закуската и прочети вестника. Прочети го, инак никога нищо няма да научиш.

Хилел го насърчаваше да се интересува от всичко. Преразказваше му книгите, които бе чел, документалните филми, които бе гледал по телевизията. През уикендите непременно отиваха на баскетболното игрище, независимо какво бе времето. Бяха страхотна двойка. Струваше им се, че спокойно могат да играят в кой да е отбор от НБА. Пред тях дори легендарните „Чикаго Булс“ не струваха нищо.

Веднъж леля Анита сподели пред мен как си дала сметка, че Уди наистина е станал част от семейството, в деня, когато пазарували заедно с Хилел в супермаркета и той взел пакет корнфлейкс с мента. „Мислех, че не обичаш мента“, казала му тя. А Хилел отвърнал нежно като същински брат: „Аз не обичам, но този корнфлейкс е за Уди. Той му е любимият“.

Присъствието на Уди у Балтиморови скоро се превърна в нещо, което се разбира от само себе си. С одобрението на Арти Кроуфорд той започна да остава за пицата във вторник, за филмите в събота, за обиколките в аквариума, на който Хилел не можеше да се насити, за екскурзиите до Вашингтон, където дори посетиха Белия дом.

Когато оставаше за вечеря у Голдманови, Уди всеки път настояваше да се прибере в общежитието с автобуса. Боеше се, че полагат прекалено много грижи за него и че един ден може да им омръзне и да го изгонят. Ала леля Анита не му позволяваше вечер да пътува сам. Смяташе, че е опасно. Закарваше го с колата и когато спреше пред неприветливата сграда, питаше:

— Всичко наред ли е?

— Не се тревожете, госпожо Голдман.

— Е, наистина малко се тревожа.

— Не бива да се безпокоите за мен, госпожо Голдман. Вие сте толкова добри.

Една петъчна вечер тя спря пред олющената фасада и сърцето ѝ се сви.

— Уди, не е лошо тази вечер да останеш да спиш у нас.

— Не се притеснявайте заради мен, госпожо Голдман.

— Не притесняваш никого, Уди. Къщата е достатъчно голяма за всички ни.

Така той за пръв път преспа у Голдманови.

Една неделна утрин, когато над Балтимор валеше страхотен дъжд, Уди пристигна рано и чичо Соул го откри мокър до кости и премръзнал. Тогава реши, че Уди трябва да има ключ от къщата. От този ден Уди започна да идва още по-рано, подреждаше масата, препичаше филийки, наливаше портокалов сок и кафе. Пръв слизаше чичо Соул. Двамата сядаха един до друг и докато закусваха, си поделяха вестника. Сетне пристигаше леля Анита, която го поздравяваше, разрошваше косите му, а ако Хилел се бавеше, Уди се качваше в стаята му да го събуди.

Един понеделник през януари 1990 година, когато Хилел отиде сутринта на автобусната спирка, завари там Уди да плаче, сгушен в храстите.

— Уди, какво става?

— От общежитието вече не ме пускат да идвам у вас.

— Защо?

Уди наведе глава.

— От известно време не ходя на училище.

— Какво? И защо не ходиш?

— По-добре ми е тук. Искам да съм заедно с теб, Хил! Арти е бесен. Обадил се е на баща ти. Каза ми освен това, че повече няма да работя с Бънк.

— Е, все пак те е пуснал да дойдеш тук.

— Ами! Избягах. И няма да се върна! Искам да остана с теб!

— Никой не може да ни попречи да се виждаме, Уди. Ще намеря решение!

Решението бе да настани още същия ден Уди в павилиона към басейна на Балтиморови. Щеше да бъде на спокойствие, тъй като до настъпването на лятото никой не ходеше там. Хилел му занесе завивки, храна и радиотелефон, за да поддържат връзка.

Вечерта Арти Кроуфорд посети Балтиморови, за да им съобщи, че Уди е изчезнал.

— Как така „изчезнал“? — зачуди се леля Анита.

— Не се върна в общежитието. Открихме, че от седмици не се е мяркал в училище.

Чичо Соул се обърна към Хилел:

— Да си виждал днес Уди?

— Не, тате.

— Сигурен ли си?

— Да, тате.

— Имаш ли представа къде би могъл да бъде? — запита Арти.

— Не, много бих искал да ви помогна.

— Хилел, зная, че двамата с Уди сте много близки. Ако знаеш нещо, по-добре ми кажи. Много е важно.

— Има нещо… Спомена, че ще ходи в Юта при баща си. Смяташе да вземе автобуса за Солт Лейк Сити.

Същата нощ двамата се свързаха с помощта на радиотелефоните. Скрит под завивките, Хилел говореше шепнешком, за да не го чуят родителите му:

— Уди? Всичко наред ли е? Приемам.

— Всичко е наред, Хил. Приемам.

— Тази вечер Кроуфорд идва у дома. Приемам.

— И какво искаше? Приемам.

— Търсеше теб. Приемам.

— И ти какво каза? Приемам.

— Че си заминал за Юта. Приемам.

— Добре си направил. Благодаря. Приемам.

— Няма защо, приятелю.

Следващите три дни Уди прекара скрит в павилиона. На четвъртия ден излезе призори и се скри на улицата в очакване на Хилел, за да го придружи до училище.

— Да не си откачил? — разсърди се Хилел. — Ако някой те види, спукана ти е работата!

— Задушавам се в този павилион. Иска ми се да се раздвижа. А и ако Прасето не ме види в училище, като нищо ще се заяде с тебе.

Уди отиде заедно с Хилел до двора на училището и там се смеси с другите ученици. Ала тази сутрин директорът Хенингс забеляза момчето, което никога преди не бе виждал, и веднага разбра, че не е техен ученик. Сети се за описанието, което наскоро бе получил, и се обади в полицията. Минута по-късно пред училището спря патрулна кола. Уди я зърна и понечи да избяга, но се натъкна на Хенингс.

— Прощавайте, млади човече, кой сте вие? — запита строго той, като сложи ръка на рамото му, за да го задържи.

— Бягай, Уди! — извика Хилел. — Спасявай се!

Уди се отскубна от Хенингс и си плю на петите, ала полицаите го хванаха и укротиха. Хилел се втурна към тях и се развика: „Пуснете го! Пуснете го! Нямате право!“, опита се да ги разблъска, но Хенингс се намеси и го спря. Хилел избухна в плач. „Пуснете го! — проплака той по посока на полицаите, които отвеждаха Уди. — Нищо не е направил! Нищо не е направил!“

Учениците на двора гледаха стъписани как качват Уди в полицейската кола, но Хенингс и преподавателите ги разпръснаха и ги накараха да се приберат по стаите.

Цяла сутрин Хилел прекара в лечебницата, без да спре да плаче. Когато настъпи време за обяд, Хенингс дойде при него.

— Хайде, моето момче, прибирай се в класната стая.

— Защо постъпихте така?

— Директорът на общежитието, където живее Уди, ме предупреди, че вероятно ще го видя тук. Приятелят ти е избягал, даваш ли си сметка какво означава това? Нещо много сериозно!

Със свито сърце Хилел отиде в клас за следобедните часове. Прасето го очакваше с нетърпение. „Настъпи часът за разплата, Скаридо — каза му той. — Сега твоето приятелче Уди го няма и ще мога да се заема с теб след часовете. Очаква те чудесно кучешко лайно. Опитвал ли си кучешко лайно? Ще ти бъде за десерт. Трябва да го изядеш цялото. Ммм… Вкусно!“

Веднага щом би последният звънец, Хилел изскочи от стаята, преследван от Прасето. „Дръжте Скаридата! — крещеше Прасето. — Дръжте го, ще му устроим празник.“ Хилел хукна по коридорите, но вместо да излезе от училището откъм баскетболното игрище, благодарение на дребния си ръст успя да се промъкне през тълпа деца, които слизаха по стълбите към изхода, стигна до първия етаж, мина като вихър по пустите коридори и се скри в едно помещение до портиерната. Сви се там и затаи дъх. Кръвта пулсираше в слепоочията му, а сърцето му сякаш биеше в ушите. Когато най-сетне се осмели да излезе, вече беше нощ. Училището беше тъмно и безлюдно. Тръгна на пръсти да търси изхода и не след дълго попадна в коридора, който водеше към стаята на редколегията. Пристъпи напред, видя, че вратата е открехната, и долови странни шумове, които идваха отвътре. Спря и се заслуша. Различи гласа на госпожа Чериът. После се разнесе звук от плесница, последван от стенание. Надзърна през процепа и видя директора Хенингс, седнал на един стол. Пред него бе коленичила с вирнат задник, вдигната пола и смъкнати пликчета госпожа Чериът. Той любовно я пляскаше по дупето и всеки път тя издаваше изпълнен с наслада стон.

— Мръсница! — провикна се той към нея.

— Да, аз съм една долна, отвратителна мръсница — повтори тя.

— Мръсница си! — потвърди той.

— Бях много лоша ученичка, господин директор.

— Не беше ли малка гадна мръсница? — запита отново Хенингс.

Хилел не разбираше нищо от онова, което вижда, затова разтвори вратата и възкликна:

— Мръсни думи, вън оттук!

Госпожа Чериът скочи като ужилена и нададе остър писък.

— Хилел? — заекна Хенингс, а госпожа Чериът оправи полата си и избяга навън.

— Какво правите? — запита Хилел.

— Това е игра — отвърна Хенингс.

— Напомня по-скоро на нарушаване на дисциплината.

— Ние… Ние се упражнявахме. А ти какво търсиш тук?

— Криех се, защото другите деца искаха да ме набият и да ме накарат да ям кучешки изпражнения — обясни Хилел, но директорът не го изслуша и излезе в коридора да търси госпожа Чериът.

— Всичко е наред, Аделайн! — извика той. — Аделайн, къде си?

— Може ли да остана и да се скрия тук? — запита Хилел. — Боя се от това, което може да ми стори Прасето.

— Да, разбира се, моето момче. Видя ли къде отиде госпожа Чериът?

— Замина си.

— В каква посока?

— Нямам представа. Натам.

— Добре, почакай за момент, ей сега се връщам.

Хенингс пое по коридора, като подвикваше: „Аделайн? Аделайн, къде си?“. Накрая откри госпожа Чериът свита в един ъгъл.

— Не се тревожи, Аделайн — каза ѝ той. — Малкият нищо не е видял.

— Видя всичко!

— Не, не. Уверявам те.

— Наистина ли? — запита с треперещ глас тя.

— Уверявам те. Всичко е наред, няма за какво да се тревожиш. А и какво толкова може да каже? Не се притеснявай, ще поговоря с него.

Ала когато се върна в стаята на редколегията, Хенингс установи, че Хилел си е отишъл. Видя го час по-късно, когато момчето позвъни у тях.

— Добър вечер, господин директор.

— Хилел? Какво правиш тук?

— Трябва да ви върна нещо, което ви принадлежи — отвърна Хилел и извади от чантата си дамски пликчета.

Хенингс изцъкли очи и размаха ръце.

— Махни тази мръсотия! — заповяда той. — Не зная за какво говориш.

— Струва ми се, че са на госпожа Чериът. Нали ѝ свалихте гащите, за да я пляскате, и тя забрави да ги обуе. Чудна работа, защото, ако аз забравя да си обуя слиповете, ще ми духа на пишката. Ала може би на жените не им духа, защото техните пишки са отвътре.

— Млъквай и изчезвай оттук! — просъска Хенингс.

Откъм салона се дочу гласът на съпругата на господин Хенингс, която питаше кой звъни.

— Всичко е наред, скъпа — отвърна Хенингс с меден глас. — Дойде един ученик, който има проблеми.

— Може би трябва да попитаме вашата съпруга дали тези гащи не са нейни? — подсказа Хилел.

С непохватен жест Хенингс се опита да грабне пликчетата, но не успя и се провикна към жена си:

— Скъпа, ще се поразходя навън!

Излезе на тротоара по пантофи и помъкна Хилел със себе си.

— Да не си луд, че си дошъл тук?

— Забелязах, че ей там има павилион за сладолед — каза Хилел.

— Нямам намерение да те черпя сладолед. Време е за вечеря. А и как пристигна тук?

— Питам се дали госпожа Чериът обича да си маже със сладолед зачервеното дупе? — продължаваше Хилел.

— Хайде, ела да ти купя сладолед.

С фунийка сладолед в ръка двамата продължиха разходката си из квартала.

— Защо пляскахте по дупето клетата госпожа Чериът? — запита Хилел.

— Беше игра.

— В училище ни обясняваха какво е малтретиране. Това малтретиране ли беше? Дори ни дадоха телефонен номер, на който да се обаждаме.

— Не, моето момче. Правехме нещо, което и двамата желаехме.

— Играехте на пляскане по дупето?

— Да. Това е специално пляскане. То не причинява болка. Дори е полезно.

— Така ли? Моят приятел Луис пък разправяше, че веднъж баща му го напляскал по задника и здравата го боляло.

— Когато възрастни се пляскат по дупето, е различно. Те предварително се уговарят, за да са сигурни, че участниците са съгласни.

— Аха. Значи сте повикали госпожа Чериът и сте ѝ казали: „Мила госпожо Чериът, имате ли нещо против да ви сваля гащичките и да ви напляскам по дупето“, а тя е отговорила: „Нямам нищо против“.

— Нещо такова.

— Изглежда ми доста странно.

— Моето момче, имай предвид, че възрастните са странни.

— Това го знам.

— Не, искам да кажа, че са по-странни, отколкото би могъл да си представиш.

— И вие ли сте такъв?

— И аз.

— Знаете ли, сещам се за какво говорите. Приятели на моите родители бяха в развод. Веднъж двамата идваха на вечеря, а седмица по-късно жената дойде да спи у нас. Непрекъснато говореше за мъжа си със забранени думи. Правел разни неща с бавачката на децата им.

— С мъжете понякога се случват такива неща.

— Защо?

— По много причини. За самочувствие. За да се почувстват по-силни, по-млади. За да задоволят нагона си.

— Какво означава нагон?

— Нагон е онова, което ни кара да правим разни неща, без да знаем защо. Главата ни престава да мисли и тялото действа по начин, за който после съжаляваме.

— Онзи ден открих зад леглото си пакетче бонбони. Те са ми любимите, но мама каза, че не бива да ги ям, защото скоро ще вечеряме. Аз обаче си похапнах и след това съжалявах, защото вече не бях гладен и едва докоснах вечерята, която мама беше приготвила. Това нагон ли е?

— Да речем.

— А вие защо играете, като пляскате госпожа Чериът по дупето? Може би вече не обичате жена си, както се случи с приятелите на моите родители?

— Напротив, обичам жена си. Безкрайно я обичам.

— Значи, нея трябва да пляскате по дупето от любов!

— Тя не желае. Знаеш ли, понякога мъжете имат нужди и трябва да ги задоволяват. Но това не означава, че не обичат жена си. Затварям се в стаята на редколегията с госпожа Чериът именно, за да остана при жена си. Обичам жена си и не искам тя да бъде тъжна. А сигурно ще се натъжи, ако узнае това. Разбираш ли? Сигурен съм, че разбираш.

— Да, разбирам. Само че вие сте началник на госпожа Чериът и съм сигурен, че заради това ще си имате куп неприятности. А и родителите никак няма да са доволни, ако научат, че столовете, на които децата им сядат в редколегията, служат на тях да се настанява преподавателка по гол задник…

— Ясно! — прекъсна го Хенингс. — Разбрах! Какво искаш?

— Искам да запишете безплатно в училището моя приятел Уди.

— Ти си луд! Да не смяташ, че мога да извадя 20 000 долара от шапката си?

— Вие отговаряте за бюджета. Сигурен съм, че ще можете да се справите. Достатъчно е да добавите един стол в дъното на класната стая. Никак не е сложно. Така ще можете да продължите да обичате жена си и да пляскате по дупето госпожа Чериът.

На другата сутрин Хенингс се свърза с Арти Кроуфорд, за да му съобщи, че родителското сдружение на училище „Оук Трий“ с удоволствие предоставя стипендия на Уди. Чичо и леля обсъдиха положението и предложиха Уди да се настани да живее у тях, за да бъде по-близо до училището. Хилел беше на върха на щастието. Вечерта след постъпването на Уди в „Оук Трий“ директорът написа в своя личен дневник: „Днес бе взето решение за отпускането на извънредна стипендия на едно странно момче, Удроу Фин. Малкият Хилел изглежда омагьосан от него. Ще видим дали пристигането на този нов ученик ще му помогне да разкрие възможностите си — нещо, на което отдавна разчитам“.

Така Уди влезе в живота на Голдманови от Балтимор и се настани в една от стаите за гости, обзаведена така, че той да се чувства удобно в нея. Чичо Соул и леля Анита никога не бяха виждали Хилел толкова щастлив, колкото през последвалите години. Двамата с Уди отиваха заедно на училище и се връщаха заедно. Обядваха заедно, изпитваха ги заедно, заедно готвеха домашните си, а на баскетболното игрище, въпреки разликата в габаритите, непременно трябваше да играят в един отбор. Така бе поставено началото на период, белязан от спокойствие и блаженство.

Уди влезе в отбора по баскетбол, който благодарение на него се устреми към завоюване на шампионската титла за пръв път в своята история. Хилел от своя страна се включи по впечатляващ начин в описването на училищния вестник: добави към него рубрика, посветена на баскетболния отбор, и пускаше поредния брой в навечерието на мачовете. Набраните средства се събираха във фонда на родителското сдружение за ученически стипендии. Така си спечели похвали от страна на преподавателите, уважението на съучениците си, а в личния си дневник Хенингс написа по повод Хилел: „Забележителен ученик, надарен с изключителна интелигентност. Приносът му съм училището е несъмнен. Успя да сплоти другарите си около проект за вестник и организира посещение на кмета, който изнесе беседа на политическа тематика. С една дума: изумителен“.

Скоро игрището зад училището им стана тясно. Нуждаеха се от повече пространство, способно да побере необятните им амбиции. След часовете отиваха да помечтаят в спортната зала на гимназията „Рузвелт Хай“, недалеч от тяхното училище. Пристигаха преди началото на тренировката на баскетболния отбор, слизаха на терена и затворили очи, си представяха, че са в зала „Форум“ в Лос Анджелис, в „Медисън Скуеър Гардън“ и възторжената публика скандира техните имена. Хилел сядаше на някоя пейка, а Уди заставаше в другия край на залата. Хилел се преструваше, че държи микрофон: „Две секунди преди края на мача „Булс“ изостават с две точки, но ако тяхното крило Удроу Фин отбележи този кош, те ще спечелят плейофите!“. В този върховен момент Уди притваряше очи, стягаше мускули и стреляше. Тялото му се извисяваше във въздуха, ръцете му се изпъваха напред, топката прелиташе през смълчаната зала и спираше в коша. Хилел надаваше тържествуващ крясък: „Победааа! „Чикаго Булс“ печелят след решаващия изстрел на невероятния Удроу Фин!“. Двамата се прегръщаха, правеха почетна обиколка, а след това побягваха от страх да не ги видят.

Понякога Удроу отиваше при леля Анита и я питаше шепнешком:

— Госпожо Голдман, бих искал… да позвъня на баща ми. Бих искал да му съобщя как съм.

— Разбира се, съкровище. Може да ползваш телефона колкото искаш.

— Госпожо Голдман, не ми се ще… Хилел да научи. Нямам желание да разговарям с него по този въпрос.

— Върви в нашата спалня. Телефонът е до леглото. Обаждай се на баща си когато искаш и колкото пъти искаш. Няма нужда да питаш за разрешение, миличък. Върви, аз ще отвлека вниманието на Хилел.

Уди се промъкна в спалнята на чичо Соул и леля Анита. Грабна телефона и седна на мокета. Извади от джоба си листче, на което беше записан номерът, и го набра. Никой не отговори. Включи се телефонният секретар и той остави съобщение: „Здравей, тате. Обажда се Уди. Оставям ти съобщение, защото… Искам да ти кажа, че сега живея у семейство Голдман и те са много мили с мен. Играя баскетбол в отбора на моето ново училище. Ще се опитам отново да ти се обадя утре“.

Няколко месеца по-късно, малко преди коледната ваканция на 1990 година, чичо Соул и леля Анита предложиха на Уди да замине с тях за Маями, но той веднага отказа. Смяташе, че Голдманови са достатъчно щедри към него, а това пътуване ще струва много пари.

„Ела с нас — настояваше Хилел, — ще бъде забавно. Какво ще правиш сам? Нима ще прекараш ваканцията у дома?“, ала Уди не отстъпваше. Една вечер леля Анита отиде при него в стаята му и седна на края на леглото.

— Уди, защо не искаш да дойдеш във Флорида?

— Не искам и толкова.

— Много ще ни бъде приятно, ако бъдеш с нас.

Изведнъж той се разплака и тя го притисна до гърдите си.

— Уди, мили, какво става?

Прокара пръсти в косите му, а той каза, хълцайки:

— Никой… никой не се е грижил за мен като вас. Никой никога не ме е водил във Флорида.

— За нас това е толкова приятно, Уди. Ти си чудесно момче и ние много те обичаме.

— Госпожо Голдман, аз откраднах… О, толкова съжалявам. Не заслужавам да живея с вас.

— Какво си откраднал?

— Онзи ден, когато отидох във вашата стая, видях една снимка на скрина…

Той се надигна от леглото и преглъщайки сълзите си, отвори чантата. Извади от нея семейната снимка и я подаде на леля Анита.

— Простете ми, не исках да я открадна, но толкова исках да имам ваша снимка. Боя се, че един ден може да ме изоставите.

Тя го погали по косата.

— Никой няма да те изостави, Уди. Впрочем добре направи, че ми спомена за тази снимка: на нея липсва някой.

Следващия уикенд Голдманови от Балтимор, вече четирима на брой, си направиха семейни снимки в търговския център.

Когато се завърнаха у дома, Уди позвъни на баща си. Отново попадна на телефонния секретар и остави ново съобщение: „Здравей, тате, обажда се Уди. Ще ти изпратя снимка. Страхотна е, ще видиш! На нея съм аз със семейство Голдман. Другата седмица заминаваме за Флорида. Ще се опитам да ти се обадя оттам“.

Добре си спомням онази зима на 1990 година във Флорида, когато Уди влезе в моя живот и завинаги остана в него. Между трима ни веднага се установи необикновена близост. Този ден постави началото на прелестното приключение, наречено „банда на Голдманови“. Струва ми се, че едва след като срещнах Уди, наистина заобичах Флорида, която дотогава ми изглеждаше доста скучна. И аз на свой ред, също като Хилел, бях омаян от това здраво и чаровно момче.

В края на първата учебна година, прекарана заедно в „Оук Трий“, в деня преди да се снимат за годишника, Хилел връчи на Уди един пакет.

— Това за мен ли е?

— Да. За утре.

Уди разтвори пакета и откри в него тениска с надпис „Приятели завинаги“.

— Благодаря ти, Хил!

— Открих я в търговския център. Купих същата и за мен. Така на снимката ще бъдем с еднакви тениски. Стига да искаш… Надявам се, че не ти се струва прекалено глупаво.

— Напротив, никак не е глупаво!

По силата на случая и на подреждането по азбучен ред Удроу Маршал Фин и Хилел Голдман се оказаха един до друг. Върху снимката в годишника на училище „Оук Трий“ за 1990–1991 година Уди и Хилел застанаха редом и никой не би могъл да каже кой от двамата е повече Голдман от другия.

7

До срещата ми с Дюк никога не си бях давал сметка колко силна може да бъде близостта между човека и кучето. Постоянното му присъствие неизбежно ме накара да се привържа към него. А и кой не би попаднал под влиянието на лукавия му чар, на нежността, с която полага глава върху коленете ви, просейки си милувка, на умолителния поглед, който ви отправя всеки път, когато отворите хладилника?

Бях установил, че колкото повече се сближавах с Дюк, толкова по-благоприятно ставаше отношението на Александра към мен. Беше свалила донякъде гарда. Понякога дори ме наричаше Марки, както навремето. Отново откривах присъщата ѝ нежност, топлотата, смеха, с който удостояваше тъпите ми шеги. Откраднатите мигове с нея ме изпълваха с отдавна неизпитвана радост. Давах си сметка, че винаги бях желал единствено нея. Минутите, прекарани заедно, когато отивах да върна Дюк в дома на Кевин, за мен бяха най-щастливите. Не бях сигурен дали въображението не ми играе номера, но ми се струваше, че тя всеки път урежда така нещата, че да останем поне за малко сами. Ако Кевин правеше упражнения на терасата, тя ме отвеждаше в кухнята. Ако пък той приготвяше протеиновите си напитки или печеше стекове, двамата оставахме на терасата. Някои нейни жестове, докосвания, погледи караха сърцето ми да бие по-силно. На моменти имах усещането, че отново с нея сме едно цяло. Затова с огромна неохота се качвах в колата, за да се прибера у дома. Ужасно ми се искаше да я поканя на вечеря навън. Да прекараме една цяла вечер само двамата, без нейния хокеист, който продължаваше да ми описва с най-големи подробности своите сеанси по физиотерапия. Не смеех обаче да поема инициативата, боях се да не разваля всичко.

От страх да не бъда разкрит една сутрин реших веднага да върна Дюк. Бях се събудил, изпълнен с угризения и с предчувствието, че няма начин да не ме разобличат. Когато точно в шест дочух джафкането на Дюк пред вратата, аз му отворих и той ми предложи всекидневната си порция възторжена нежност. Клекнах до него и галейки го по главата, му казах: „Не можеш да останеш тук. Страх ме е да не събудя подозрения. Трябва да се прибереш у дома“.

Той направи тъжна кучешка физиономия и легна пред входа със свити уши. Трябваше да положа усилия, за да осъществя намерението си. Затворих вратата и седнах зад нея. Бях не по-малко нещастен от него.

Този ден почти не работих. Липсваше ми присъствието на Дюк. Нуждаех се от него, искаше ми се да е някъде край мен, зает да гризе пластмасовите си играчки или да спи на канапето.

Вечерта Лио пристигна за редовната партия шах и веднага забеляза посърналото ми лице.

— Да не би някой да е умрял? — запита ме той, когато му отворих вратата.

— Днес не съм виждал Дюк.

— Не дойде ли?

— Дойде, но го изгоних. Страх ме е да не бъда разкрит.

Той ме изгледа любопитно.

— Вие май сте на път да се побъркате?

На следващия ден, когато Дюк отново изджафка пред вратата, вече му бях приготвил първокачествена месна закуска. Тъй като трябваше да прескоча до пощата, го взех със себе си. Не устоях на изкушението да се разходим заедно в града: заведох го да му направят тоалет, а после го почерпих сладолед с фъстъци в малка сладкарница, където го приготвяха на място. Бяхме се настанили на терасата, аз му подавах бисквитеното рогче, което той ближеше с наслада, когато чух някой да ме вика:

— Маркъс?

Обърнах се, изпаднал в ужас, че са ме заловили на местопрестъплението, и видях Лио.

— Лио, да му се не види! Как ме изплашихте!

— Маркъс, вие напълно откачате! Какво правите?

— Ядем сладолед.

— Разхождате в града чуждо куче пред очите на всички! Да не искате Александра да ви спипа?

Прав беше. Знаех това, но може би вътре в себе си желаех Александра да разкрие всичко, да се случи нещо. Откраднатите мигове, прекарани заедно, не ми бяха достатъчни. Давах си сметка, че искам всичко да бъде както преди. Ала бяха минали осем години и тя вече имаше друг мъж до себе си.

Лио ме принуди да върна Дюк на Александра, преди да ми е хрумнало да го заведа на кино или да направя някоя друга глупост. Подчиних се и когато се прибрах, видях моя съсед да седи на своята тераса и да пише. Смятам, че се беше разположил там, за да дебне кога ще се завърна. Отидох при него.

— Е? Напредва ли вашият роман? — запитах го, като кимнах към все така девствената първа страница.

— Напредва. Мисля, че бих могъл да опиша историята на един старец, който наблюдава как младият му съсед се влюбва в жена с помощта на нейното куче.

Въздъхнах и седнах на стола до него.

— Лио, просто не знам как да постъпя.

— Направете като кучето. Накарайте да ви изберат. Проблемът е, че когато хората купуват куче, смятат, че те са го избрали, докато всъщност е обратното: кучето избира към кого да се привърже. То ви приема, преструвайки се, че се подчинява на наложените му правила, за да не ви натъжава. Липсва ли съвместимост, всичко е загубено. Доказателство за това е ужасната, но напълно достоверна история, случила се в щата Джорджия. Една самотна майка, набожна до безумие, купила дакел на име Уиски, за да внесе разнообразие в своето всекидневие и за забавление на двете си деца. За нещастие, Уиски се оказал напълно несъвместим с нея и съжителството им станало непоносимо. За да се отърве от него, жената прибягнала до крайно средство: накарала животното да седне пред къщата, поляла го с бензин и го запалила. Обхванатото от пламъци псе с отчаяно квичене се втурнало вътре, където децата гледали телевизия. Къщата изгоряла напълно заедно с Уиски и двете деца, така че пожарникарите открили само пепел. Сега разбирате ли защо трябва да оставите кучето да ви избере?

— Лио, боя се, че така и не проумях какво искате да ми кажете с тази история.

— Трябва да подходите по същия начин към Александра.

— Значи, да я изгоря жива?

— Не, глупако. Престанете да се правите на нещастно влюбен: направете така, че тя да ви избере.

Свих рамене.

— Така или иначе, тя скоро ще се завърне в Лос Анджелис. Спомена, че ще остане тук, докато траят процедурите на Кевин, а той вече кажи-речи е във форма.

— И какво, ще се примирите ли с това? Накарайте я да остане! Освен това кога най-сетне ще ми разкажете какво се е случило между вас? Още не сте ми описали как сте се запознали?

Станах.

— Следващия път, Лио. Обещавам.

На другия ден моят приятел Дюк бил забелязан по време на поредното си бягство. Както обикновено, заджафка пред вратата, но когато я отворих, видях Александра — развеселена, заинтригувана и облечена с нещо, което, както ми се стори, беше пижама.

— В дъното на градината има дупка — каза ми тя. — Открихме я тази сутрин. Можеш ли да повярваш? Мина под живия плет и пристигна право тук.

Избухна в смях. Беше си все така красива, дори без грим и по пижама.

— Ще влезеш ли за едно кафе? — предложих аз.

— Нямам нищо против.

Внезапно се сетих, че вещите на Дюк са пръснати по пода в салона.

— Почакай за момент да си обуя панталона.

— Значи, вече носиш панталон — подхвърли тя.

Не отвърнах нищо и побързах да затворя вратата под носа ѝ, след като я помолих да потърпи. Втурнах се да събера играчките на Дюк, купите за храна, одеялото и ги нахвърлях в спалнята.

Върнах се да отворя входната врата и Александра ме изгледа дяволито. Пуснах я да влезе, без да забележа колата, от която някакъв мъж в този момент ни наблюдавал и правел снимки.

8

Балтимор

1992–1993 г.

Следвайки неизменен във времето календар, на всеки четири години Денят на благодарността е предшестван от президентски избори. През 1992 година бандата на Голдманови взе дейно участие в кампанията на Бил Клинтън.

Чичо Соул беше убеден демократ, което редовно предизвикваше напрежение по време на престоя ни за зимната ваканция във Флорида през 1992 година. Майка ми твърдеше, че дядо открай време гласувал за републиканците, ала откакто чичо Соул започнал да гласува за демократите, той последвал примера му. Във всеки случай началото на нашето гражданско възпитание бе поставено от чичо Соул, който ни привлече за каузата на Бил Клинтън. Карахме дванайсетата си година и бандата на Голдманови беше в своя апогей. Смисълът на живота ми бе да сме заедно. Мисълта, че ще взема участие в кампанията с Уди и Хилел, ме изпълваше с радост.

Двамата продължаваха да работят за Бънк. Правеха го не само за удоволствие, но и за да спечелят джобни пари. Трудеха се чевръсто и усърдно и някои обитатели на „Оук Парк“, нервирани от мудността на Бънк, започнаха да се обаждат направо на тях за поддръжката на градината си. В такива случаи те отделяха 20 % от печалбата за Бънк, без той да забележи, като скришом пускаха парите в джоба му или в жабката на камионетката. По време на посещенията ми в Балтимор за мен бе страхотно удоволствие да им помагам, особено ако работеха за своя сметка. Бяха си спечелили малка вярна клиентела и носеха тениски, направени по поръчка в близката галантерия, с надпис на гърдите „Градинари Голдман от 1980 година“. Бяха поръчали същата тениска и за мен и аз никога не съм се чувствал толкова горд, както по време на разходките в „Оук Парк“ заедно с братовчедите ми, облечени в тази чудесна униформа.

Възхищавах се на тяхната предприемчивост и се гордеех, че мога да спечеля малко пари с пот на челото. Това си беше моя амбиция, откакто открих призванието на селф мейд мен в лицето на моя съученик от Монтклеър на име Стивън Адам. Стивън беше много мил с мен: често ме канеше у тях да прекараме заедно следобеда, а след това предлагаше да остана за вечеря. Ала когато седнехме на масата, по най-малкия повод изпадаше в ярост. Достатъчно бе майка му да възрази за нещо и той започваше да я ругае по най-вулгарен начин. Ако вечерята не му харесаше, удряше с юмрук по масата, хвърляше чинии и крещеше: „Не ми трябва твоята помия! Отвратителна е!“. В такива случаи баща му веднага ставаше от стола. Първия път, когато това се случи пред мен, помислих, че ще укроти сина си с две здрави плесници, но за мое удивление, бащата взе от скрина пластмасова касичка. По-късно разбрах, че всеки път се повтаря тази комична сцена. Той припкаше след разярения Стивън, хленчейки: „Касичката за груби думи! Три груби думи правят седемдесет и пет цента!“.

— Защо не пъхнеш в гъза ти тая тъпа касичка? — отвръщаше му Стивън, докато прекосяваше салона, и му показваше среден пръст.

— Касичка за груби думи! Касичка за груби думи! — продължаваше да припява уж заповеднически бащата.

— Затваряй си плювалника, умрял плъх такъв! Дяволско изчадие!

Бащата пристъпваше с касичката, която изглеждаше прекалено тежка за мършавите му ръце: „Касичка за груби думи! Касичка за груби думи!“. Както в басните, краят беше един и същ. Уморен, бащата прекратяваше нелепия си танц.

В жалък опит да съхрани достойнството си, накрая заключаваше философски: „Добре, де. Сега ти давам назаем, но да знаеш, че ще ги удържа от джобните ти пари!“. Изваждаше банкнота от 5 долара и я пъхваше в задника на прасенцето касичка, след което смутено се връщаше на масата. Тогава Стивън сядаше обратно на мястото си, без никой да смее да го смъмри, излапваше десерта, оригваше се, а сетне се затваряше в стаята си, като пътьом грабваше като плячка касичката. Майка му ме откарваше у дома, а на раздяла аз ѝ казвах: „Госпожо Адам, благодаря ви за вкусната вечеря!“.

Стивън имаше усет за бизнес. Той не само прибираше парите, придобити от собствените му груби думи, но припечелваше допълнително, като криеше ключовете от колата на баща си и му ги връщаше само срещу откуп. Сутрин бащата установяваше, че ключовете ги няма, и отиваше да се моли пред заключената врата на детската стая: „Стивън, моля те, върни ми ключовете… Ще закъснея за работа. Знаеш, че ако това отново се случи, ще ме уволнят. Директорът вече ме предупреди“. Майката му идваше на помощ и яростно започваше да удря по вратата.

— Стивън, отвори! Бога ми, отваряй веднага, чуваш ли? Да не искаш баща ти да загуби работата си и да останем на улицата?

— Пука ми! Двайсет кинта и ще получите тъпите си ключове!

— Добре — проплакваше бащата, — добре.

— Пъхни ги под вратата! — заповядваше Стивън.

Бащата се подчиняваше, след което вратата се отваряше рязко и ключовете литваха право в лицето му.

— Благодаря, нещастник! — крясваше Стивън и хлопваше обратно вратата.

Всяка седмица в училище Стивън ни показваше пачка банкноти, която ставаше все по-дебела, след което купуваше на всички сладолед. Също както в света на модата, оригиналът често става обект на подражание, но рядко бива достигнат: научих, че моят съученик Луис решил да спечели пари, като нагруби баща си, но вместо това получил два оглушителни шамара, което го накарало да прекрати по-нататъшните опити. Ето защо бях горд да се завърна в Монтклеър с доларите, спечелени като градинар. Така щях на свой ред да смая моите съученици и да ги черпя сладолед.

На Бънк никак не му се щеше да ми отделя заплата. Всеки път ме посрещаше, ръмжейки, че няма да ми плати, че Хилел и Уди вече са му предостатъчни, но братовчедите винаги поделяха спечеленото с мен. Харесвахме Бънк, макар да беше мърморко. Наричаше ни „малки лайнари“, а ние пък му казвахме Скункс[1], защото намирисваше. Беше цапнат в устата и всеки път, когато чуеше прозвището си, ни обсипваше с ругатни, за наше огромно удоволствие: „Името ми е Бънк! Бънк! Как не можахте да го запомните? Шайка дребни лайнари! Бънк с Б! Като бардак! Като ботуш в гъза!“.

През февруари 1992 година, въпреки провала на предварителните избори в Ню Хемпшир, Бил Клинтън си оставаше най-сериозният кандидат на демократите. Набавихме си агитационни стикери и започнахме да ги лепим върху пощенските кутии и по броните на колите на клиентите на Бънк, както и по неговата камионетка. През онази пролет в Америка избухнаха вълнения след оправдаването на четиримата полицаи, обвинени, че след преследване са пребили чернокож; видеозаписът на побоя, заснет от случаен очевидец, бе разтърсил страната. Така бе поставено началото на онова, което стана известно в целия свят като аферата „Родни Кинг“.

— Нищо не разбрах — обади се Уди с пълна уста. — Какво означава „искам отвод“?

— Уди, скъпи, преглътни, преди да говориш — смъмри го ласкаво леля Анита.

Хилел се впусна в обяснения.

— Прокурорът твърди, че съдебните заседатели не са безпристрастни, и желае те да бъдат сменени. Всички или някои от тях. Това означава „искам отвод“.

— Че защо? — продължи да пита Уди, бързайки да преглътне, за да не прекъсне разговора.

— Защото те са чернокожи, а Родни Кинг също е чернокож. Прокурорът твърди, че журито, съставено от чернокожи, няма да издаде справедлива присъда. Затова изиска отвод на съдебните заседатели.

— Да, ако обаче журито е съставено от бели, ще бъде на страната на ченгетата!

— Точно така! Именно в това е проблемът! Журито, съставено от бели, оправда белите полицаи, пребили чернокожия. Това стана причина за бунтовете.

У Голдманови от Балтимор на масата разговорите се въртяха около аферата „Кинг“: Хилел и Уди с вълнение следяха развоя на събитията. Случаят пробуди интереса на Уди към политиката и няколко месеца по-късно, през есента на 1992 година, той и Хилел съвсем естествено се включиха в кампанията на Бил Клинтън, като се записаха на щанда на демократите до паркинга на супермаркета в „Оук Парк“. Те определено бяха най-малките агитатори и един ден привлякоха вниманието на телевизионен екип, който им зададе няколко въпроса и ги включи в поредния си репортаж.

— Защо работиш за демократите, малкият? — запита журналистът Уди.

— Защото моят приятел Хилел казва, че така трябва.

Донякъде смутен, журналистът се обърна към Хилел:

— А ти, моето момче, смяташ ли, че Клинтън ще спечели?

След което изслуша слисан отговора на дванайсетгодишното момче:

— Трябва да сме наясно с реалното положение на нещата. Изборите ще бъдат трудни. По време на своя мандат Джордж Буш постигна немалко успехи и само преди няколко месеца бих казал, че победата му е сигурна. Ала днес страната се намира в рецесия, безработицата е висока, а наскоро избухналите бунтове, предизвикани от аферата „Родни Кинг“, допълнително подкопават позициите му.

Периодът на изборите съвпадна с пристигането в класа на Уди и Хилел на нов ученик, на име Скот Невил — болно от муковисцидоза момче, по-мършаво дори от Хилел.

Директорът Хенингс дойде да обясни на децата какво представлява муковисцидозата. Единственото, което те запомниха, бе, че Скот има проблеми с дишането, което му спечели прозвището Половин дроб.

Скот, който почти не можеше да тича и следователно да се спасява, скоро се превърна в новата жертва на Прасето. Това обаче продължи само няколко дни, защото веднага щом Уди научи това, заплаши Прасето с юмрук в носа и го принуди незабавно да прекрати изтезанията.

Уди започна да закриля Скот така, както преди закриляше Хилел, и скоро трите момчета разбраха, че между тях има много общи неща.

Не след дълго братовчедите ми разправиха за Скот и трябва да си призная, изпитах известна ревност при мисълта, че са оформили трио с друго момче: тримата ходеха заедно в аквариума, играеха на моравата, а вечерта на изборите, докато аз скучаех в Монтклеър, Хилел и Уди, придружени от чичо Соул, Скот и баща му Патрик, проследиха заедно развоя им в щаба на демократите в Балтимор. Подскачаха от радост при обявяването на резултатите, а после отпразнуваха победата по улиците. В полунощ влязоха в „Деъри Шек“ в „Оук Парк“ и всеки от тях си поръча огромен млечен шейк с банан. През онази вечер на 3 ноември 1992 година благодарение на моите балтиморски братовчеди Клинтън стана президент. През това време аз бях зает да подреждам стаята си.

Минаваше два часа след полунощ, когато те най-сетне си легнаха. Хилел се строполи в леглото като пън, но Уди не можа да заспи. Ослуша се: по всичко личеше, че чичо Соул и леля Анита вече спят. Открехна предпазливо вратата и се промъкна в работния кабинет на чичо Соул. Грабна телефона и набра номера, който вече знаеше наизуст. Щатът Юта беше три часа назад. За огромна негова радост, този път получи отговор.

— Ало?

— Здравей, тате! Обажда се Уди.

— А, Уди… Кой Уди?

— Ами… Уди Фин.

— О, Уди! Да му се не види! Прощавай, синко. Не можах да позная гласа ти по телефона. Как си, моето момче?

— Добре съм. Много съм добре! Тате, отдавна не сме се чували! Защо не се обаждаш? Получи ли съобщенията ми на телефонния секретар?

— Синко, когато ти се обаждаш, при нас е следобед и у дома няма никого. На работа сме. Няколко пъти опитах да се свържа с теб, но всеки път ми казваха, че те няма.

— Това е, защото сега живея у Голдманови. Сам знаеш…

— Голдманови, разбира се… Я ми кажи, шампионе, как са при теб нещата?

— Тате, ние участвахме в кампанията на Клинтън. Беше страхотно. Тази вечер заедно с Хилел и баща му отпразнувахме победата. Хилел казва, че Клинтън е успял благодарение на нас. Да знаеш колко уикенда сме прекарали на паркинга до супермаркета, за да раздаваме стикери на хората.

— Хайде, хайде — опита се да укроти възторга му баща му. — Не си губи времето с подобни глупости, синко. Всички политици са продажници!

— Все пак нали се гордееш с мен, тате?

— Разбира се, разбира се, синко! Гордея се.

— Питам, защото каза, че политиците били продажници…

— Е, щом на теб ти харесва, нямам нищо против.

— А ти какво харесваш, тате? Може пък да има нещо, което и двамата да харесваме?

— Харесвам футбола, синко! Харесвам „Каубоите“ от Далас! Това се казва отбор! Ти следиш ли футболното първенство, моето момче?

— Не много. Но вече ще го следя! Я ми кажи, тате, ще дойдеш ли тук да ме видиш? Мога да те запозная с Голдманови. Много мили хора са.

— Нямам нищо против, сине. Скоро ще дойда, обещавам.

Уди затвори и дълго седя във фотьойла на чичо Соул със слушалка в ръка.

Още на другия ден Уди внезапно изгуби всякакъв интерес към баскетбола. Не желаеше повече да бъде Джордан и „Булс“ изобщо не го вълнуваха. Не искаше да чуе за никой друг отбор освен за „Каубоите“ от Далас. Продължаваше да играе в баскетболния отбор на училището, но без особено старание. Хвърляше небрежно топката, която все пак неизменно попадаше в коша. Когато една съботна сутрин заяви, че вече не му се играе баскетбол и че вероятно никога вече няма да играе, Хилел се разсърди не на шега. Това бе първото истинско спречкване между тях.

— Какво те е прихванало изведнъж? — запита ядосано Хилел, който не разбираше тази неочаквана промяна. — Нали обичаше баскетбола?

— Тебе какво те засяга? Сега обичам футбола и точка.

— И защо точно отбора на Далас? Защо не „Вашингтон Редскинс“?

— Защото така искам.

— Много си странен! От една седмица се държиш странно!

— А ти пък от една седмица се държиш като глупак!

— Хайде, не се сърди! Просто смятам, че футболът нищо не струва. Аз предпочитам баскетбола.

— Че кой ти пречи да ходиш и да играеш сам, нещастник такъв, след като не харесваш футбола!

Уди избяга и макар Хилел да го викаше, изобщо не се обърна и се скри. Хилел го чака известно време с надеждата той да се върне и тъй като това не се случи, тръгна да го търси. Най-напред отиде на игрището, след това в „Деъри Шек“, в парка, по улиците, където обикновено се разхождаха заедно. Накрая реши да предупреди родителите си.

— Как така сте се скарали? — зачуди се леля Анита.

— Побъркал се е по футбола, мамо. Попитах го защо и той се разсърди.

— Случват се такива работи, миличък. Не се тревожи. Понякога приятелите се карат. Сигурно не е отишъл далече.

— Да, но той наистина е много сърдит.

И тъй като Уди не се завърна, обиколиха с кола квартала. Чичо Соул се прибра от работа и също претърси „Оук Парк“, но Уди го нямаше. Леля Анита позвъни на Арти Кроуфорд, за да го предупреди. След като Уди не си дойде за вечеря, Арти се свърза с полицията в Балтимор и подаде молба за издирване.

Чичо Соул до късно вечерта обикаля да търси Уди. Върна се към полунощ и съобщи, че от него няма и следа. Леля Анита изпрати Хилел да си ляга. Докато оправяше леглото му, се опита да го успокои: „Сигурна съм, че е добре. Утре всичко ще бъде забравено“.

Чичо Соул остана буден още час-два. Заспа на канапето и към три часа го събуди телефонът. „Господин Голдман? Обаждаме се от полицията в Балтимор по повод вашия син Удроу.“

Половин час по-късно чичо Соул вече беше в болницата, където бяха откарали Уди.

— Вие баща му ли сте? — запитаха го на рецепцията.

— Не съвсем.

В този момент един полицай дойде, за да го придружи.

— Какво се е случило? — запита чичо Соул, докато го следваше по коридорите.

— Нищо сериозно. Прибрахме го от улицата в южните квартали. Малко е контузен. Много силно хлапе. Можете да го приберете у дома. Всъщност вие какъв сте му? Баща?

— Не съвсем.

Уди прекосил Балтимор с автобус, без пукната пара в джоба. Първоначално имал намерение да замине за Юта. Опитал се да стигне до автогарата, но на два пъти сгрешил посоката, после продължил пеша и накрая попаднал в опасен квартал. Там бил нападнат от банда, която искала пари от него, но той нямал какво да им даде. Успял да се справи с единия от нападателите, но останалите го пребили.

Соул влезе в стаята и завари там разплакания Уди с насинено лице. Прегърна го.

— Прощавай, Соул — каза му, хълцайки, Уди. — Прощавай, че ти създавам неприятности. Аз… просто не знаех какво да кажа. Казах им, че си ми баща. Исках час по-скоро някой да дойде да ме прибере.

— Добре си направил…

— Соул… Струва ми се, че аз нямам родители.

— Не говори такива неща.

— Освен това се скарахме с Хилел. Той сигурно ме мрази.

— Нищо подобно. Понякога приятелите се поскарват. Нормално е. Хайде да се прибираме. Да си отиваме у дома.

Наложи се Арти Кроуфорд да разговаря с полицаите, преди те да пуснат Уди заедно с чичо Соул.

В есенната нощ къщата на Балтиморови беше единствената в квартала, където прозорците още светеха. Когато двамата влязоха, леля Анита и Хилел, които ги очакваха в салона, се втурнаха към тях.

— Боже мой, Уди! — възкликна леля Анита, когато видя подпухналото му лице.

Тя отведе Уди в банята, проми раните му и оправи лепенката върху сцепената вежда, която бяха зашили.

— Боли ли? — запита го нежно тя.

— Не.

— Уди, какво те прихвана? Можеха да те убият!

— Съжалявам. Ако всички ме мразите, ще ви разбера.

— Ох, миличък, какво говориш?… — притисна го тя към гърдите си. — Как може да си помислиш подобно нещо! Как би могъл да си представиш, че някой ще те мрази? Обичаме те като наш син. Не бива никога да се съмняваш в това!

Прегърна го още веднъж, погали го по израненото лице и го отведе в неговата стая. Сложи го в постелята, полегна до него и милва косите му, докато заспи.

У Голдманови от Балтимор животът потече както преди. Ала сега Хилел вземаше сутрин със себе си футболна топка. След часовете двамата с Уди вече не посещаваха залата на „Рузвелт Хай“, а отиваха на игрището, където обикновено тренираше отборът по футбол. Те тичаха по терена и разиграваха решаващи за мача акции. Скот, който беше луд по футбола, ги придружаваше и влизаше в ролята на арбитър и коментатор, докато дъхът му не пресекнеше. „Победен тъчдаун в последните секунди на финалната среща от шампионата!“, крещеше той, свил ръце на фуния пред устата си, а през това време Уди и Хилел приветстваха празните пейки, където изпадналите във възторг зрители би трябвало да скандират имената им и да нахлуят на терена, за да вдигнат триумфално на ръце непобедимата двойка. После отиваха да отпразнуват победата в съблекалните, където Скот се представяше за агент, който набира играчи за НФЛ[2], прословутата лига по американски футбол, и ги караше да подписват листове със задачи по математика, представяйки ги за главозамайващи договори. Най-често в такива моменти пазачът, привлечен от шума, влизаше в съблекалните и те побягваха начело с Уди, последван от Хилел, а на опашката Скот, който с мъка пъхтеше и плюеше.

През пролетната ваканция Уди замина за Солт Лейк Сити на гости на баща си. Хилел му повери своята топка, за да може да играе там футбол с баща си и с двете си сестри близначки, които никога не бе виждал.

Седмицата, прекарана в Юта, се оказа същинска катастрофа. У Фин от Солт Лейк Сити за Уди просто нямаше място. Съпругата на баща му беше добра жена, но прекалено заета с близначките. В деня на неговото пристигане тя го посрещна с думите: „Изглеждаш ми оправно момче. Чувствай се като у дома си. Хладилникът е на твое разположение. При нас всеки хапва, когато му се прище, а момичетата са много палави и никак не обичат да сядат на масата“. В неделя баща му предложи да гледат футбол по телевизията. Така прекараха целия следобед. При това по време на срещата трябваше да пазят мълчание, а през почивките баща му се втурваше в кухнята, за да се запаси с чипс или с пуканки. Вечерта бащата се ядосваше, защото всички отбори, на които бе заложил, до един бяха загубили. Освен това трябвате да подготвя документи за утрешния работен ден и се затвори в кабинета си тъкмо когато Уди си мислеше, че ще го заведе някъде на вечеря.

На другия ден, след като се разходи из квартала, Уди се прибра и когато отвори входната врата, завари баща си да се облича за сутрешното бягане. Той го погледна учудено и сърдито: „Ей, Уди, когато отидеш някъде на гости, никога ли не звъниш на вратата, преди да влезеш?“.

В бащиния дом Уди се чувстваше като чужд. Беше му мъчно и обидно. Истинското му семейство беше в Балтимор. Хилел беше негов брат. Прииска му се да поговори с него и му се обади по телефона:

— Не се разбирам с тях, не ги харесвам, тук всичко е гадно! — оплака се той.

— А сестрите ти? — запита Хилел.

— Мразя ги.

От съседната стая се дочу женски глас: „Уди, още ли си на телефона? Дано не е междущатски разговор. Знаеш ли колко са скъпи?“.

— Хил, трябва да затварям. Тук постоянно ми мърморят за какво ли не.

— Добре, мой човек. Дръж се…

— Ще се опитам… Хил?

— Да?

— Искам да се прибера у дома.

— Зная, мой човек. Скоро ще се видим.

В деня преди да си тръгне за Балтимор, Уди накара баща си да му обещае, че двамата ще излязат да вечерят заедно. По време на целия си престой така и не успя да остане поне за момент насаме с него. Още в пет следобед Уди застана на пост пред къщи. В осем часа мащехата му донесе сода и чипс. Баща му се прибра чак в единайсет.

— Уди? — възкликна той, когато го позна в тъмното. — Какво правиш навън по това време?

— Чакам те. Не помпиш ли, че щяхме да вечеряме заедно?

Бащата пристъпи напред. Автоматичното осветление се включи и Уди видя зачервеното му от изпития алкохол лице.

— Съжалявам, моето момче. Не обърнах внимание колко е часът.

Уди сви рамене и му подаде един плик.

— Вземи — каза му той. — За теб е. Предварително знаех какво ще се случи.

Бащата отвори плика и извади лист, върху който беше написано ФИН.

— Какво е това? — учуди се той.

— Фамилното ти име. Връщам ти го. Не го искам повече. Оттук нататък зная кой съм.

— И кой си?

— Аз съм Голдман.

Уди стана и влезе вътре, без да каже нито дума повече.

— Почакай! — викна след него баща му.

— Довиждане, Тед — отвърна Уди, без дори да го погледне.

След посещението у Фин от Солт Лейк Сити Уди се завърна доста посърнал. На игрището на „Рузвелт Хай“ той сподели с Хилел и Скот:

— Исках да играя футбол, за да бъда като моя баща, но той се оказа пълен глупак, който навремето замина и ме изостави. Така че вече не знам дали толкова харесвам футбола.

— Според мен, Уди, трябва да се занимаваш с нещо, което ти доставя удоволствие.

— Да, само че не знам кое е това.

— Каква е твоята цел в живота?

— Ами, не знам точно.

— Какъв искаш да станеш, когато пораснеш?

— Ами че… искам да бъда като теб.

Хилел го хвана за раменете и го разтърси.

— Каква е твоята мечта, Уди? Какъв виждаш себе си, когато затвориш очи?

Устните на Уди се разтегнаха в широка усмивка.

— Искам да бъда футболна звезда.

— Ето на! Видя ли?

На игрището на „Рузвелт“, където пазачът постоянно ги дебнеше, тримата продължиха прекрасното си битие на прочути футболисти. Отиваха там всеки ден след училище и през уикендите. Когато имаше футболна среща, сядаха сред зрителите и шумно коментираха играта, а след края на мача повтаряха най-сполучливите акции, докато не дойдеше пазачът да ги прогони. На Скот му беше все по-трудно да тича дори на къси разстояния. Откакто веднъж му прималя, докато бягаха, преследвани от пазача, Уди постоянно тикаше голяма количка, взета назаем от Скункса, в която Скот сядаше, когато трябваше да се спасяват.

— Пак ли вие? — крясваше след тях ядосано пазачът, вдигнал юмрук. — Нямате право да идвате тук! Кажете ми имената си! Ще се обадя на родителите ви!

— Скачай в количката! — викваше Уди към Скот, който бързо се покатерваше вътре с помощта на Хилел, а Уди грабваше дръжките.

— Я почакайте! — хокаше ги старецът, като напразно се опитваше да ги догони.

Количката летеше, тикана от силните ръце на Уди, а отпред тичаше Хилел, за да избира посоката. Така те долитаха с пълна скорост в „Оук Парк“, където минувачите с удивление наблюдаваха странната процесия, съставена от три деца, като едното, слабичко и бледо, но с грейнало от радост лице се возеше в количка.

В началото на следващата учебна година леля Анита записа Уди в общинския футболен отбор на „Оук Парк“. Два пъти седмично тя го вземаше от училище и го водеше на тренировка. Хилел всеки път го придружаваше и седнал на пейката, наблюдаваше неговите подвизи. Това се случи през 1993 година. Дванайсет години преди Драмата, чието обратно броене беше започнало.

9

Една вечер в средата на март 2012 година най-сетне събрах цялата си смелост. Тогава Кевин отсъстваше и след като оставих Дюк, се върнах обратно и отново позвъних на входната врата.

— Да не си забравил нещо? — запита ме Александра по домофона.

— Трябва да поговорим.

Тя ми отвори и ме посрещна пред къщата. Не слязох от колата, а само смъкнах страничното стъкло.

— Искам да те заведа на едно място.

Единственият ѝ отговор бе:

— А какво ще кажа на Кевин?

— Нищо няма да му казваш. Или пък му кажи каквото ти дойде на ум.

Тя заключи и седна до мен.

— Къде отиваме?

— Ще видиш.

Потеглих, излязохме от квартала и поехме по магистралата към Маями. Мръкваше се. Край нас искряха светлините на крайбрежните сгради. По радиото вървяха последните хитове. Долавях парфюма ѝ, който изпълваше колата. Припомнях си как преди десет години заедно прекосихме страната с първите нейни записи, опитвайки се да убедим местните радиостанции да пуснат песните ѝ. Неочаквано, сякаш съдбата бе решила да си поиграе със сърцата ни, от радиото в колата се разнесе първият хит на Александра. Видях как по бузите ѝ потекоха сълзи.

— Помниш ли кога пуснаха за пръв път по радиото тази песен? — запита ме тя.

— Да.

— И всичко това благодарение на теб, Маркъс. Ти ме насърчи да се боря за моята мечта.

— Стана благодарение на теб и на никой друг.

— Знаеш, че не е вярно.

Плачеше. Не знаех как да постъпя. Поставих ръка на коляното ѝ и тя я сграбчи. Стисна я с все сила.

Продължихме мълчаливо до „Коконът Гроув“. Минах по улиците на разкошния квартал, без тя да каже нищо. После най-сетне стигнахме пред къщата на чичо ми. Спрях до бордюра и угасих двигателя.

— Къде сме? — запита Александра.

— В този дом приключи историята на Голдманови от Балтимор.

— Кой е живял тук, Маркъс?

— Чичо Соул. Прекара тук последните пет години от живота си.

— Кога… кога почина?

— Миналият ноември. Четири месеца оттогава.

— Съжалявам, Маркъс. Защо не си ми казал досега?

— Не ми се искаше да говоря за това.

Излязохме от колата и седнахме пред къщата. Беше ми приятно така.

— Защо чичо ти е дошъл във Флорида? — запита по едно време Александра.

— Избяга от Балтимор.

Нощта бе обгърнала тихата улица. Околният полумрак предразполагаше към признания. В тъмнината не виждах очите ѝ, но усещах, че ме гледа.

— От осем години ми липсваш, Маркъс.

— Ти също…

— Просто искам да бъда щастлива.

— Не си ли щастлива с Кевин?

— Бих искала да съм щастлива с него, както бях с теб.

— А дали ние двамата…

— Не, Маркъс. Много болка ми причини. Изостави ме…

— Александра, тръгнах си, защото ти трябваше да ми кажеш онова, което знаеш…

Тя избърса очи с ръкав.

— Престани, Маркъс. Престани да се държиш така, сякаш вината е моя. А и да бях ти казала, какво би променило това? Смяташ ли, че още щяха да бъдат живи? Няма ли да разбереш в края на краищата, че не би могъл да спасиш братовчедите си?

Избухна в плач.

— Трябваше да прекараме живота си заедно, Маркъс.

— Нали си имаш Кевин?

Усети упрека в гласа ми.

— А какво трябваше да направя? Да чакам цял живот ли? Достатъчно те чаках. Толкова те чаках. Чаках те години наред. Чуваш ли, години наред? Отначало те заместих с куче. Как мислиш, защо си взех Дюк? Запълвах самотата с надеждата, че ще се появиш отново. След като ти си отиде, три години очаквах ден след ден да те видя отново. Казвах си, че си бил разстроен, че ти трябва време…

— През всичките тези години аз също не съм преставал да мисля за теб — отвърнах.

— Престани с твоите глупости, Марки! Ако толкова си искал да ме видиш, просто щеше да го направиш. Само че предпочете да свалиш онази второразредна актриса.

— Три години след като се разделихме! — възкликнах аз. — А освен това тя не се брои.

Връзката ми с Лидия Глоър започна в резултат на недоразумение. Това се случи през есента на 2007 година в Ню Йорк. Тогава правата на моя първи роман „Г като Голдстийн“ бяха закупени от „Парамаунт“ и снимките трябваше да започнат следващото лято в Уилмингтън, Северна Каролина. Една вечер бях поканен да гледам постановка на пиесата „Котка върху горещ ламаринен покрив“, която жънеше небивал успех на Бродуей. Ролята на Маги изпълняваше Лидия Глоър, млада киноактриса, на мода по онова време, която режисьорите се надпреварваха да канят. Изглежда, Лидия Глоър в тази роля беше откритието на годината. Билетите бяха продадени до края на сезона. Критиката в един глас я превъзнасяше, а нюйоркската публика се прехласваше. След края на спектакъла моето мнение бе, че Лидия Глоър играе безобразно. През първите двайсет минути горе-долу се справяше. Възпроизвеждаше до съвършенство южняшкото произношение. Проблемът бе в това, че постепенно се отпускаше и към края започна да говори с немски акцент.

Всичко щеше да свърши дотам, ако по стечение на обстоятелствата не я бях срещнал на другия ден в кафенето, където ходех обичайно. Седях си на масата и пиех кафе, зачетен във вестника, затова не забелязах кога се е приближила.

— Здравей, Маркъс — заговори ме тя.

Тъй като не се познавахме, се учудих, че знае името ми.

— Здравей, Лидия. Много ми е приятно.

— Може ли да седна? — посочи тя съседния стол.

— Разбира се.

Настани се до мен. Изглеждаше смутена. Машинално въртеше чашата с кафе.

— Струва ми се, че снощи гледа пиесата…

— Да, беше чудесно.

— Маркъс, бих искала… Искам да ти благодаря.

— Да ми благодариш ли? За какво?

— Че се съгласи да играя във филма. Много се радвам, че ме прие. Досега не съм имала възможност да ти кажа, но… твоята книга страшно ми хареса.

— Чакай, чакай, какъв филм имаш предвид?

— Ами че „Г като Голдстийн“.

Така научих от нея, че тя ще изпълнява ролята на Алиша (с други думи — Александра). Нещо не бях наясно. Кастингът бе минал, ролите бяха разпределени, бях одобрил актьорите. Но тя не беше Алиша. Нямаше начин.

— Станало е някакво недоразумение — заявих доста нетактично аз. — Вярно, че предстоят снимките на филма, но мога да те уверя, че ти не си в кастинга. Бъркаш нещо.

— Бъркам ли? Не, не. Вече подписах договора. Мислех, че знаеш… Мислех, че си дал съгласие.

— Няма такова нещо. Станало е объркване. Наистина одобрих кастинга, но ти не си определена за ролята на Алиша.

Продължи да настоява, че е права. Че същата сутрин е разговаряла със своя агент. Че прочела два пъти моята книга, за да попие атмосферата. Че много я харесала. Докато говореше, продължаваше да си играе с чашата, накрая кафето се разля и потече по масата към мен. Скочи да бърше ризата ми с книжни салфетки и дори с копринения си шал, напълно паникьосана, като не спираше да се извинява, а аз в този момент казах нещо, за което веднага съжалих:

— Виж какво, не можеш да играеш Алиша. Първо, изобщо не приличаш на нея. Второ, гледах те в „Котка върху горещ ламаринен покрив“ и никак не съм убеден.

— Как така „не си убеден“? — задави се тя.

Не знам какво ми стана, но продължих:

— Смятам, че не си достатъчно талантлива, за да участваш в този филм. Точка по въпроса. Просто не ми харесваш. Не искам да имам нищо общо с теб.

Пълна липса на такт от моя страна; думи, произнесени в момент на раздразнение. Резултатът не закъсня: Лидия избухна в ридания. Нашумяла актриса плаче на моята маса. Дочух как клиентите наоколо се разшумяха, а някои вече ни снимаха. Започнах припряно да я утешавам, впуснах се в извинения, убеждавах я, че всъщност не мисля онова, което ѝ бях казал. Тя плачеше тихичко, а аз просто не знаех какво да правя. Накрая избягах и тичешком се прибрах у дома.

Знаех, че съм забъркал голяма каша, и последствията не закъсняха: само няколко часа след тази случка ме повика Рой, влиятелна личност в света на киното и продуцент на бъдещия филм „Г като Голдстийн“, който тъкмо тази седмица се намираше в Ню Йорк. Прие ме в своя кабинет във висините на небостъргач на Лексингтън Авеню.

— Вие, писателите, до един сте невротични и умствено изостанали типове! — кресна ми той, потен, зачервен, готов да се пръсне в прекалено тясната си риза. — Да разплачете любимата актриса на всички американци в някакво кафене!

Що за изрод сте вие, Голдман? Да не сте откачили? Маниак някакъв?

— Чуйте ме, Рой — мънках аз, — станало е недоразумение…

— Голдман — прекъсна ме той с тържествен тон, — вие сте най-младият обещаващ писател, с когото съм си имал работа, но в същото време сте неизчерпаем източник на главоболия!

В интернет вече бяха публикувани първите снимки на двама ни с Лидия, направени от клиентите в кафенето. Беше плъзнал слух: защо писателят Маркъс Голдман разплаква Лидия Глоър? След като бе избягала от кафенето в Сохо, тя веднага се бе обадила на някаква важна клечка в „Парамаунт“, който пък бе позвънил на Рой, а той ме бе привикал да се явя незабавно, за да присъствам на един от типичните за него пристъпи на ярост. Асистентката му Мариса продължаваше да издирва в интернет материали, свързани с „недоразумението“, тутакси ги разпечатваше и на редовни интервали ги носеше в кабинета, като съобщаваше с писклив глас:

— Още една статия, господине!

— Четете, драга Мариса, прочетете ни последните вести от корабокрушението, наречено Голдман, за да мога да оценя щетите.

— Това е от сайта „Америка днес“: „Какво се случва между нашумелия писател Голдман и актрисата Лидия Глоър? Неколцина свидетели са присъствали на ужасна свада между двете млади звезди. Ще следим по-нататъшния развой на събитията“. Вече има и коментари, господине.

— Прочетете и тях, Мариса! — ревна Рой. — Прочетете ги!

— Лиза Ф. от Колорадо: „Този Маркъс наистина е гаден тип“.

— Чухте ли, Голдман? Всички жени в Америка ви мразят!

— Рой, какво говорите? Та това е само един анонимен коментар в интернет!

— Пазете се от жените, Голдман, те са като стадо бизони: ако засегнете една от тях, всички ѝ се притичат на помощ и ви стъпкват до смърт.

— Рой — прекъснах го аз, — уверявам ви, нямам нищо общо с тази жена.

— Ами че аз го знам, досадник такъв! Тъкмо там е проблемът. Вижте само! Аз се трепя да осигуря вашата кариера, продуцирам филма на века, а вие проваляте всичко. Имайте предвид, Голдман, накрая ще ме убиете с вашата мания да рушите. И какво ще стане с вас, ако пукна? Ще дойдете да хленчите на гроба ми, защото няма да има кой да ви помогне. Какво ви прихвана, че наговорихте всякакви ужасии на тази чудесна млада жена, при това актриса, която всички обожават? Щом разплаквате актриса, която всички обожават, всички ще ви намразят! А когато цялата страна ви мрази, никой няма да отиде да гледа филма по вашата книга! Нима искате всички да ви мразят? Погледнете само какво става в интернет: гадният Маркъс, милата Лидия.

— Но тя самата дойде да ми съобщи, че е в кастинга на филма — оправдах се аз. — Просто ѝ отвърнах, че се заблуждава.

— И тя наистина е в кастинга, умна главо! Дори играе главната роля във филма!

— Вижте какво, Рой, заедно е вас прегледахме кастинга! Утвърдихме подбора на актьорите! Къде се дяна актрисата, която бяхме избрали?

— Изгоних я!

— Изгонили сте я?

— Точно така. Изгоних я.

— И поради каква причина?

— Докато снимаше последния си филм, през всяка почивка се тъпчеше с бухти!

— О, Рой, какви са тези глупости!

— Чистата истина. Повиках нейния агент и му казах: вземай си тази лакомия и се махай! Това е филмово студио, а не ферма за угояване на прасета!

— Рой, престанете! Как така Лидия се оказа във филма?

— „Парамаунт“ внесе промени в кастинга.

— И защо? С какво право?

— Защото липсваха актьори, които да са добра инвестиция. Лидия Глоър е добра инвестиция. Много повече, отколкото скапаните актьори, които вие бяхте подбрали, сякаш сте ги вадили от нюйоркските складове за вторични суровини.

— Добра инвестиция, казвате?

— Добра инвестиция. Така е в киното. Гледаме съответствието между хонорара, който получава един актьор, и приходите от филма. В това отношение малката Глоър е добра инвестиция: ако играе във филма, повече хора ще искат да го гледат. А това означава печалба за мен, за вас, за тях, за всички.

— Наясно съм какво е добра инвестиция.

— Не, не сте наясно! Защото, ако беше така, щяхте да ми целувате краката, че съм я ангажирал.

— И защо, по дяволите, изпълнявате всички прищевки на „Парамаунт“? Не съм съгласен тя да играе Алиша и точка по въпроса.

— Е, Маркъс, вие просто нямате такова право. Искате ли да ви покажа всички клаузи на договора, който сте подписали, особено написаните с дребен шрифт и явно непонятни за вас? Поканили са ви на кастинга от любезност… Сам ще се убедите, че филмът ще пожъне огромен успех. Разходите за хонорари са баснословни. А всичко скъпо е хубаво. Всичко живо ще се изпотрепе да гледа филма. Що се отнася до вас, ако продължавате да разбивате женски сърца, не след дълго феминистките клубове ще започнат да горят книгите ви по площадите и да организират демонстрации пред дома ви.

— Рой, вие сте непоносим.

— Значи, такава е вашата признателност към човека, който осигурява бъдещето ви?

— Моето бъдеще са моите книги, а не вашият тъп филм.

— Хайде, моля ви, престанете с вашите революционни напеви, на които отдавна никой не вярва. Бедни ми Маркъс, книгата принадлежи на миналото.

— Престанете, Рой, как може да твърдите подобни неща?

— Не тъгувайте, драги ми Голдман. След двайсет години никой вече няма да чете. Това е положението. Всички ще цъкат като побъркани върху мобилните си телефони. Бъдете сигурен, че с книгоиздаването е свършено. Децата на вашите деца ще гледат книгите със същото любопитство, с което ние гледаме египетските йероглифи. Ще ви питат: „Дядо, за какво са служили книгите?“. А вие ще им отговаряте: „За да мечтаят хората. Или пък за да изсичат горите, не си спомням точно“. Но тогава вече ще бъде твърде късно за връщане назад: затъпяването при човечеството ще е достигнало критична точка и ние ще се изтрепем помежду си в резултат на вродената ни глупост, което в една или друга степен вече се случва. Книгите нямат бъдеще, Голдман.

— Така ли? И какво според вас има бъдеще, Рой?

— Киното, Голдман. Киното!

— Киното?

— Киното, Голдман. В него е бъдещето! Вече всички искат да гледат картинки! На хората не им се мисли, иска им се да ги водят за носа! От сутрин до вечер ги командват и когато вечер се приберат у дома, се чувстват напълно изгубени. Техният господар и повелител, ръката благодетелка, която ги храни, я няма, за да ги бие и да им сочи посоката. За щастие, на тяхно разположение е телевизията. Човекът включва телевизора, коленичи пред него като пред олтар и му поверява съдбата си. „Какво да ям, господарю?“, пита той телевизора. „Замразена лазаня!“, заповядва му рекламата. И ето че той се втурва да пъхне отвратителното си ястие в микровълновата фурна. После се връща и отново пита: „Какво да пия, господарю?“. „Натъпкана със захар кока-кола!“, крещи сърдито телевизорът. И продължава да командва: „Плюскай, свиньо, плюскай!“. Нека плътта ти омекне и затлъстее. И човекът се подчинява. Човекът се тъпче. След вечеря телевизорът започва да се сърди и сменя рекламите: „Много си дебел! Много си грозен! Веднага се захващай с гимнастика! Бъди красив!“. И ето че трябва да купите електроди, които да ваят тялото ви, кремове, които да помпат мускулите ви, докато спите, вълшебни хапчета, които правят гимнастика вместо вас, защото ви мързи и защото не ви се иска нищо друго, освен да храносмелите погълнатата лазаня! Това е кръговратът на живота, Голдман. Хората са слаби същества. Стадният инстинкт ги кара да се трупат в тъмни зали, наречени кина. И хоп! Там ги дебнат рекламите, пуканките, музиката, безплатните списания, трейлърите преди филма, които им съобщават: „Нещастници! Заблудили сте се. Вървете да видите по-скоро другия филм, който е много по-добър!“. Ала работата е там, че вече сте си платили билета и няма накъде да мърдате! Значи, ви предстои да видите въпросния друг филм, но тогава ви очаква нов трейлър, за да ви напомни, че пак сте сглупили, и на вас, депресирани клетници, не ви остава нищо друго, освен да пиете сода и да се тъпчете с шоколадов сладолед, който купувате през антракта на невъзможни цени, само и само да забравите злочестата си участ. И тогава ще сте останали може би само вие, Голдман, и шепа бунтари, които ще се събират в последната оцеляла книжарница в страната, но борбата ви ще бъде обречена: победата ще принадлежи на безчетната гмеж от зомбита и роби.

Възмутен и съсипан, се проснах в един фотьойл.

— Рой, вие сте луд. Шегувате се, нали?

Вместо отговор той погледна часовника си и почука с пръст по циферблата.

— Хайде, Голдман. Време е да тръгвате, за да не закъснеете.

— Да закъснея ли? Закъде?

— За вечерята с Лидия Глоър. Минете през къщи, напарфюмирайте се и облечете костюм, защото ресторантът е много изискан.

— О, милост, Рой! Какво сте направили?

— Тя получи букет от вас, съпроводен с няколко мили думи, писани от вашата ръка.

— Но аз нищо не съм ѝ изпращал!

— Зная! Ако трябваше да чакам вие да си размърдате задника, доникъде нямаше да стигнем. Единственото, което искам от вас, е да вечеряте с нея. И непременно на публично място. Нека всички се убедят, че сте добро момче.

— Никога, Рой!

— Никакво „никога“! Това момиче е нашият златен шанс. Трябва да я глезим! Трябва да я обичаме!

— Рой, вие нищо не разбирате. Аз просто нямам какво да ѝ кажа.

— Говорите глупости, Голдман: вие сте млад, богат, красив, прочут писател сте, а какво правите? Оплаквате се, хленчите! Не е ли крайно време да престанете да се правите на гръцка оплаквачка?

В онзи паметен ден двамата с Лидия вечеряхме в „Пиер“. Смятах, че целта е просто да успокоим духовете. Ала Рой беше приготвил специален сценарий: папараците вече ни очакваха, на другия ден нашите снимки се появиха в интернет и всички повярваха, че между нас има романтична връзка.

— Четох в някакво списание статия за вас — каза Александра, след като изслуша моя разказ пред къщата на чичо ми. — Имаше ви във всички таблоиди.

— Това беше лъжа. Нагласена работа.

Тя отвърна глава настрани.

— В деня, когато прочетох тази статия, реших да обърна страницата. Дотогава те чаках, Маркъс. Надявах се да се върнеш. А ти ми разби сърцето.

Нешвил, Тенеси

Ноември 2007 г.

Към девет вечерта нейната приятелка Саманта позвънила на вратата. През целия ден напразно опитвала да се свърже с нея. Тъй като никой не се обадил по домофона, тя прескочила оградата, отишла до къщата и започнала да удря по вратата.

„Алекс? Отвори ми. Аз съм Сам. Цял ден не мога да те открия.“ Никой не отговорил. „Алекс, зная, че си тук, колата ти е паркирана отпред.“

Щракнала ключалка и Александра отворила вратата. Била посърнала, с подпухнали от плач очи.

— Алекс, боже мой! Какво става с тебе?

— О, Сам…

Александра се хвърлила в прегръдките ѝ и избухнала в плач. Не можела да произнесе нито дума. Саманта я отвела в салона и отишла в кухнята да приготви кафе. Тогава видяла пръснатите по масата таблоиди. Взела наслуки един и прочела заглавието.

ЛИДИЯ ГЛОЪР И ПИСАТЕЛЯТ ГОЛДМАН

ИМАТ СЪРДЕЧНА ВРЪЗКА

Александра отишла при нея в кухнята, съпроводена от Дюк.

— Той е с нея. Излиза с Лидия Глоър — проплакала тя.

— О, скъпа… Съжалявам. Защо не си ми казала нищо?

— Исках да остана сама.

— Хайде, Алекс… Не бива да бъдеш сама. Не зная какво се е случило между теб и този Маркъс, но трябва да забравиш за него. Имаш си всичко! Ти си красива, умна, светът е в краката ти.

— Дори не зная как да съблазнявам мъжете — свила рамене Александра.

— Престани, моля те!

— Това е истината! — настояла Александра.

Саманта била омъжена за един от най-добрите хокеисти от „Нешвил Предейтърс“.

— Чуй ме, Алекс — казала тя. — Има един играч, Кевин Льожандър… Много е симпатичен и е луд по теб. От месеци ме преследва и ме моли да ви запозная. Ела у нас на вечеря в петък. Ще поканя и него. Нищо няма да ти струва, ако опиташ, нали?

— Отидох на онази вечеря — каза накрая Александра. — Трябваше на всяка цена да те забравя. Това и направих.

— В онзи момент не бях с Лидия! — възкликнах. — Аз също те чаках, Александра! Когато излязоха снимките, между нас още нищо не се беше случило.

— Все пак двамата имахте връзка, нали?

— Това стана по-късно!

— Колко по-късно?

— Едва след като видях в таблоидите твоите снимки с Кевин! Бях съсипан. Намерих утеха с Лидия. Историята не продължи дълго, защото така и не успях да те забравя.

Погледна ме печално. Видях как в ъгълчето на окото ѝ се появи сълза, която се спусна надолу по бузата ѝ.

— Какво сторихме един на друг, Маркъс?

10

„Коконът Гроув“, Флорида

Юни 2010 г. Шест години след Драмата

Откакто бях тук, всеки ден минавах през супермаркета, за да обядваме заедно с чичо Соул. Излизахме, сядахме на някоя пейка пред магазина и хапвахме сандвич или салата с пиле и майонеза заедно с бутилка „Доктор Пепър“.

Нерядко Фейт Конърс, управителката на „Хоул Фудс“, идваше да ни поздрави. Беше очарователна петдесетгодишна жена, а освен това неомъжена, и доколкото можех да преценя, моят чичо Соул доста ѝ харесваше. Понякога сядаше при нас да изпуши някоя и друга цигара. В чест на моето пребиваване във Флорида охотно даваше на чичо ми допълнителен почивен ден, за да можем да прекараме повече време заедно. Така постъпи и през онзи ден. Застана пред пейката и ни заяви:

— Вие двамата може да си вървите.

— Сигурна ли си? — запита чичо Соул.

— Абсолютно.

Не чакахме да ни увещава. Целунах Фейт по двете бузи и тя усмихната ни изпроводи с поглед.

Прекосихме паркинга, за да стигнем до колите. Очуканата, купена на старо хонда сивик на чичо Соул беше по-близо.

— Моята кола е ей там — казах аз.

— Ако нямаш нищо против, може да се поразходим.

— С удоволствие. Къде искаш да отидем?

— Какво ще кажеш за Бал Харбър? Така ще си припомня времето, когато се разхождахме там с леля ти.

— Нямам нищо против.

— Нека се видим у дома, за да мога да прибера колата. — Преди да се качи в хондата, той потупа с ръка купето: — Помниш ли, Марки? Майка ти имаше същата.

После потегли и аз го проследих с поглед. Отидох при черния рейндж роувър, който по мои изчисления струваше колкото заплатата на чичо Соул за пет години.

По времето, когато Голдманови от Балтимор бяха на върха на славата си, те често посещаваха разкошното предградие Бал Харбър, северно от Маями. Там имаше открит търговски център, състоящ се единствено от луксозни магазини. Родителите ми ненавиждаха това място, но на драго сърце ми разрешаваха да отида заедно с чичо, леля и братовчедите. Сядайки на задната седалка в тяхната кола, отново изпадах в плен на безочливото блаженство, което изпитвах всеки път, когато бях насаме с тях. Чувствах се прекрасно, чувствах се като един от Балтиморови.

— Помниш ли, когато идвахме тук заедно? — запита чичо Соул, докато влизахме в паркинга на търговския център.

— Разбира се.

Оставих колата и двамата поехме покрай басейните на партера, където плуваха водни костенурки и огромни китайски шарани, пред които навремето аз, Хилел и Уди всеки път се прехласвахме.

Взехме си кафе в картонени чашки и загледахме минувачите. Басейнът пред мен ме накара да припомня на чичо Соул как веднъж си бяхме наумили да уловим една костенурка, но накрая и тримата се озовахме във водата. Думите ми го накараха да се разсмее и ми стана приятно. Това беше някогашният му смях. Знак за увереност в себе си, за сила и щастие. Представих си го такъв, какъвто беше преди петнайсет години, със скъпия костюм, да се разхожда под ръка с леля Анита из търговския център, докато ние, бандата на Голдманови, се катерехме по изкуствените скали в басейните. Всеки път, когато отивам отново там, сякаш виждам моята леля Анита, божествено красива и приказно нежна. Чувам гласа ѝ, чувствам как прокарва пръсти в косите ми. Спомням си блясъка на очите ѝ, изящните ѝ устни. Виждам я как любовно държи за ръка чичо Соул, грижовните ѝ жестове, дискретния начин, по който го целува по бузата.

Дали като дете наистина исках мои родители да са Соул и Анита Голдман? Да, така си беше. Днес мога да призная това, без да изменя на моите собствени родители. Това бе първият акт на неблагодарност по отношение на тях. Дълго време бях убеден, че няма по-верен син от мен. При това проявявах неблагодарност всеки път, когато се срамувах от тях. За пръв път се случи през 1993 година, по време на традиционното ни пребиваване във Флорида за ваканцията. Именно тогава си дадох сметка за превъзходството на моя чичо Соул. Беше наскоро, след като дядо и баба Голдман бяха напуснали апартамента в Маями и се бяха установили в резиденция за възрастни хора в Авентура. След продажбата на апартамента съборът на Голдманови в комплект вече не беше възможен. Когато мама ми съобщи това, отначало си помислих, че вече никога няма да ходим във Флорида. Тя обаче ме успокои: „Марки, мили, ще отседнем в хотел. Всичко ще си бъде както преди“. В действителност нищо не беше както преди.

До известно време се задоволявахме с пространството на жилищния комплекс от затворен тип, където се намираше апартаментът на дядо и баба Голдман. Години наред устройвахме нашия лагер в салона, гонехме се по стълбищата, плискахме се в недотам чистия басейн, посещавахме мижавия ресторант и не ни трябваше нищо друго. Достатъчно бе да прекосим улицата, за да се озовем на плажа, а недалеч беше разположен грамадният търговски комплекс, който ни приютяваше в дъждовните дни. За мен, Хилел и Уди единственото, което имаше значение, бе да сме заедно.

След преместването се наложи пълно преустройство. За чичо Соул това бяха изключително успешни години: срещу правните си съвети получаваше огромни хонорари. Той купи апартамент в луксозна жилищна сграда в „Уест Кънтри Клъб Драйв“, наречена „Буенависта“. „Буенависта“ представляваше комплекс, включващ трийсететажна сграда с хотелско обслужване, просторна гимнастическа зала и преди всичко басейн, какъвто никога преди не бях виждал. Обкръжен от палми, в него имаше водопади, малки изкуствени острови и два ръкава, които криволичеха сред пищната зеленина. Къпещите се разполагаха с бар, разположен в нещо като пещера, със сламен сенник отпред, и бяха обслужвани направо в басейна на столове, закрепени в самата вода. Имаше и друг, традиционен бар в хижа с тераса, а до него ресторант, предназначен само за обитателите. „Буенависта“ бе напълно затворен комплекс, в който можеше да се влезе единствено през портал, охраняван двайсет и четири часа в денонощието, където въоръженият с палка пазач ви пускаше срещу пропуск.

Бях напълно омагьосан от това място. За мен то бе чуден свят, в който можехме да се движим напълно свободно от апартамента на двайсет и шестия етаж до басейна с водна пързалка и спортната зала, където се упражняваше Уди. Един ден, прекаран в „Буенависта“, бе напълно достатъчен, за да заличи всички досегашни ежегодни престои във Флорида. Съвсем естествено, престоят ни там постави на изпитание финансовите възможности на моите родители. Ето защо те откриха недалеч един мотел, „Долф’ Ин“, в който всичко ме отвращаваше: вехтото обзавеждане в стаите, закуската в тясното пространство на рецепцията, където всяка сутрин подреждаха пластмасови маси, басейнът с форма на бобова шушулка зад сградата, където водата беше толкова хлорирана, че бе достатъчно да се приближа до него и очите ми се зачервяваха, а гърлото започваше да ме дращи. На всичко отгоре за икономия родителите ми наемаха само една стая: те спяха на двойното легло, а аз до тях на походна кушетка. Спомням си колебанието на майка ми всяка зима, когато отсядахме там. Тя отваряше вратата на стаята и замръзваше за момент — несъмнено, защото също като мен си даваше сметка за неприветливата обстановка, после се съвземаше, оставяше куфара на пода, светваше лампите и докато потупваше възглавниците, сред облака прахоляк, който се вдигаше от тях, възкликваше: „Нали е добре тук?“. Не, изобщо не ни беше добре там. И то не заради качеството на хотела, нито пък заради походното легло или заради моите родители. Причината беше у Голдманови от Балтимор.

След посещението при баба и дядо всички отивахме в „Буенависта“. Хилел, Уди и аз бързахме да се качим в апартамента, за да нахлузим банските, а после отивахме да се плискаме сред изкуствените водопади в басейна, където оставахме до вечерта.

Обикновено родителите ми не се задържаха много там. Излизаха веднага след обяда. Познавах кога се канят да го направят, защото всеки път заставаха в близост до бара в хижата с надеждата да привлекат вниманието ми. През цялото време очакваха да ги погледна, а аз се преструвах, че не ги виждам. Накрая се примирявах и доплувах до тях. „Марки — казваше ми мама, — ние ще вървим. Трябва да направим някои покупки. Може да дойдеш с нас, но ако искаш, остани да си играеш с братовчедите.“ Всеки път решавах да остана в „Буенависта“. За нищо на света не бих изгубил дори един час, който можех да прекарам на това място.

Трябваше ми доста време, докато разбера защо моите родители не се застояваха в „Буенависта“. Връщаха се чак привечер. Понякога всички оставахме за вечеря в апартамента на чичо и леля, а друг път излизахме да вечеряме навън. От време на време обаче родителите ми предлагаха да вечеряме само тримата. Майка ми казваше: „Маркъс, искаш ли да хапнеш една пица заедно с нас?“. Нямах никакво желание да отивам с тях. Исках да бъда с другите Голдманови. В такива случаи поглеждах към Уди и Хилел и мама веднага разбираше. „Остани да си играеш — казваше ми тя, — ще минем да те вземем към единайсет часа.“ Гледайки към Хилел и Уди, аз я мамех: в действителност погледът ми беше насочен към чичо Соул и леля Анита. Исках да бъда с тях, а не с моите родители. Чувствах се като предател. Също както сутрин, когато майка ми предлагаше да отидем в търговския център, а аз я молех по пътя да ме остави в „Буенависта“. Щеше ми се час по-скоро да бъда там, защото, ако отидех навреме, щях да закуся в апартамента на чичо Соул и да си спестя закуската в „Долф’ Ин“. Обикновено закусвахме в хотела, скупчени в хола на рецепцията, в чинийки за еднократна употреба, където се мъдреха мазни бухти, претоплени в микровълнова фурна. Балтиморови се хранеха върху стъклена маса, поставена на балкона, където дори ако пристигнех без предупреждение, бяха поставени прибори за пет души. Изглежда, винаги бях очакван там. Голдманови от Балтимор и беглецът от Монтклеър.

Успях все пак да убедя родителите ми да ме оставят рано в „Буенависта“. Уди и Хилел още спяха. Чичо Соул преглеждаше някакви книжа, отпивайки от чашата с кафе. До него леля Анита четеше вестник. Всеки път се възхищавах на нейното спокойствие, на способността ѝ редом с работата да се справя с домашните задължения. Що се отнася до чичо Соул, въпреки купчината папки върху бюрото му, въпреки деловите срещи и завръщането му късно вечер през седмицата, той съумяваше да направи така, че Хилел и Уди да не забелязват продължителното му отсъствие. За нищо на света не би пропуснал да отиде заедно с тях в балтиморския аквариум. Същото беше и в „Буенависта“. Беше винаги на разположение, винаги ведър, въпреки непрестанните телефонни разговори, факсове и онова време от един до три през нощта, когато преглеждаше бележките и подготвяше докладите си.

Нощем, в походното легло на „Долф’ Ин“, докато се опитвах да заспя до похъркващите ми родители, обичах да си представям как Балтиморови спят в техния апартамент, с изключение на чичо Соул, който все още работи. Единственият осветен прозорец в цялата сграда беше на неговия кабинет. Оставяше го отворен и през него нахлуваше топлият въздух на флоридската нощ. Ако в този момент бях там, непременно щях да се промъкна и до сутринта да го гледам с възхита през полуотворената врата.

Какво толкова ѝ беше изключителното на „Буенависта“? Всичко. По време на престоя там чувствах едновременно възторг и болка, защото за разлика от Хемптънс, където можех на воля да си представям, че принадлежа към Голдманови от Балтимор, присъствието на моите родители във Флорида ме принуждаваше да си остана в кожата на Голдманови от Монтклеър. Именно благодарение на това аз за пръв път осъзнах нещо, което не бях разбрал в Хемптънс: вътре във фамилията Голдман бе зейнала социална пропаст, в чиито измерения тепърва щях да вникна. Засега най-явният белег за нейното съществуване бе уважението, с което служителят от охраната при входа на резиденцията посрещаше Голдманови от Балтимор, като бързаше предварително да им отвори вратата. Що се отнася до нас, Голдманови от Монтклеър, макар че ни познаваше, той всеки път питаше:

— Какво ще обичате?

— Отиваме у Соул Голдман. Апартамент 2609.

Тогава той искаше да покажем документи за самоличност, чукаше по клавиатурата на компютъра, вдигаше слушалката на телефона и набираше номера на апартамента. „Господин Голдман? На входа е някой си господин Голдман… Много добре, благодаря, пускам ги.“ Едва тогава отваряше желязната врата с думите: „Всичко е наред“. После кимваше снизходително.

Дните, които прекарвах в „Буенависта“ у Балтиморови, бяха озарени от слънце и щастие. Ала всяка вечер чудното ми битие при тях се вгорчаваше от моите родители, без те да имат каквато и да било вина за това. В какво се състоеше вината им? Че идваха да ме приберат. Всяка вечер сядах в колата под наем с мрачно изражение. И всеки път майка ми питаше: „Добре ли прекара, миличък?“. Много ми се искаше да ѝ обясня колко нищожни са те с баща ми. И да изброя всички онези „защо“, които пареха на езика ми всеки път, когато се разделях с Балтиморови, за да се завърна при Монтклеърови. Защо нямаме лятна вила като чичо Соул? Защо нямаме апартамент във Флорида? Защо Уди и Хилел могат да спят заедно в „Буенависта“, а аз трябва да се свивам на походно легло в мизерната стая на хотел „Долф’ Ин“? Защо в края на краищата Уди бе избраното, пожеланото дете? Късметлията Уди, който бе сменил нищожните си родители с чичо Соул и леля Анита? Защо на негово място не бях аз? Ала вместо това се примирявах с положението си да бъда послушното дете на Голдманови от Монтклеър и преглъщах всички тези въпроси, оставили горчив вкус в устата ми. Защо и ние не бяхме като Голдманови от Балтимор?

В колата мама ме поучаваше: „Когато се завърнем в Монтклеър, не забравяй да се обадиш на чичо Соул и леля Анита. Те бяха толкова добри с теб“. Нямаше нужда да ми напомня, че трябва да им благодаря. Обаждах им се след края на всяка ваканция. От любезност и от носталгия. Казвах: „Чичо Соул, благодаря за всичко“, а той ми отговаряше: „Няма нищо. Не е необходимо непрекъснато да ми благодариш. Аз ти благодаря за това, че си толкова мило момче, и за удоволствието да прекарваме времето си с теб“. А когато телефона вдигаше леля Анита, отговорът ѝ беше: „Марки, сладурче, та това е нормално, нали сме едно семейство“. Изчервявах се, когато по телефона ме наричаше „сладурче“. Изчервявах се и всеки път, когато ме посрещаше с думите: „Ставаш все по-хубав“, или когато ме потупваше по гърдите с думите: „Виж ти как си заякнал!“. След това дни наред се гледах в огледалото с блажена и самодоволна усмивка. Дали като юноша се влюбвах в моята леля Анита? Без никакво съмнение. Влюбвах се в нея всеки път, когато я видех.

Години по-късно, през зимата след успеха на моя първи роман, тоест около три години след Драмата, си позволих лукса да прекарам празниците в моден хотел в Саут Бийч. За пръв път след „Буенависта“ отново бях в Маями. Спрях колата пред познатата желязна врата.

Служителят от охраната подаде глава от будката.

— Добър ден, господине. С какво мога да ви бъда полезен?

— Бих искал да вляза за момент, ако е възможно.

— Тук ли живеете?

— Не, но добре познавам това място. Мои близки живееха тук.

— Съжалявам, господине, но след като не живеете тук и нямате покана, ще ви помоля да си вървите.

— Близките ми живееха на двайсет и шестия етаж, апартамент 2609. Семейство Голдман.

— В моя регистър няма „Голдман“, господине.

— Кой живее сега в апартамент 2609?

— Нямам право да ви дам подобно сведение.

— Бих искал да вляза поне за десет минути. Просто да хвърля един поглед на басейна. Да видя дали е променен.

— Господине, боя се, че трябва да ви помоля веднага да си вървите. Това е частна собственост. В противен случай ще се обадя в полицията.

11

През един горещ следобед в Бока Ратон Александра пристигна у дома под предлог, че търси кучето, което беше избягало, както правеше всеки ден.

— Какво би могло да прави твоето куче при мен?

— Нямам представа.

— Ако го бях видял, щях да ти го доведа.

— Вярно. Прощавай за безпокойството.

Накани се да си ходи, но аз я задържах.

— Почакай… Какво ще кажеш за едно кафе?

Гледаше ме с усмивка.

— Нямам нищо против…

Помолих я да изчака за момент.

— Дай ми само две минути, ако обичаш. Вътре е ужасно разхвърляно.

— Няма значение, Марки…

Трепвах всеки път, когато ме наричаше така. Ала все пак настоях:

— Срамота е човек да посреща гости в такава обстановка. Потърпи само минутка.

Побързах да отида на терасата отзад. С началото на горещините Дюк бе придобил навика да си почива в детския надуваем басейн, който бях купил специално за него.

Обърнах го, за да излея водата и същевременно да изкарам от него Дюк. Той веднага придоби печален вид. „Съжалявам, драги, но трябва да изчезваш.“ Кучето седна на задните си лапи и се вторачи в мен. „Хайде! Марш оттук! Стопанката ти е на входната врата.“ Тъй като Дюк не помръдваше, хвърлих гумената му топка колкото се може по-далече. Тя цопна в езерото и той се втурна да я гони.

Побързах да отворя на Александра. Разположихме се в кухнята, включих кафе машината, а през това време тя погледна през прозореца и видя своето куче да плува в езерото.

— Не може да бъде! — възкликна тя. — Ето го Дюк.

Престорих се на учуден и отидох при нея, за да установя на свой ред това необикновено съвпадение.

Повикахме Дюк и той излезе от водата с топката между зъбите. Тя му я взе, а аз казах: „Хората хвърлят в езерото какво ли не“.

Остана при мен доста дълго. Когато реши, че е време да си ходи, аз я придружих до вратата. Тупнах приятелски по гърба Дюк. Тя спря и ме изгледа мълчаливо: стори ми се, че се кани да ме целуне. После внезапно се обърна и си тръгна.

Проследих я с поглед, докато слизаше надолу по стъпалата и отиваше към колата си. След това включи двигателя и си замина. Едва тогава зърнах спрения на улицата черен ван и мъжа, който седеше зад волана. В момента, когато улови погледа ми, той на свой ред включи двигателя. Втурнах се към него. Мъжът потегли рязко. Хукнах подире му, викайки му да спре, но колата зави зад ъгъла, преди да се сетя да погледна номера ѝ.

Привлечен от шума, Лио излезе пред вратата на своята къща.

— Всичко наред ли е, Маркъс? — извика ми той.

— Някакъв тип беше тук в един ван — отвърнах задъхано аз. — Изглеждаше доста странно.

Лио слезе при мен на улицата.

— Черен ван, нали? — запита той.

— Да.

— На няколко пъти го мярнах. Мислех си, че е някой от съседите.

— Всичко друго, но не и съсед.

— Смятате ли, че сте заплашен?

— Ами… Нямам представа.

Реших все пак да се обадя в полицията. Десетина минути по-късно пристигна патрулната кола. За нещастие, не бях в състояние да направя каквото и да било описание. Бях видял единствено черния ван. Полицаите ме посъветваха да им се обадя веднага щом забележа нещо необичайно, и обещаха да включат нашата улица в нощния си маршрут.

Балтимор

Януари 1994 г.

Бандата на Голдманови се състоеше от нас тримата. Ала така и не бях наясно дали съм неизменен неин член, или всъщност имаше съюз между Хилел и Уди, към който се бях присламчил. През годината, когато прекарахме ваканцията в „Буенависта“, Скот Невил се сближи с моите братовчеди и дори започна да ми се струва, че спечелвайки приятелството им, бе на път да заеме моето място.

Скот беше странно момче, знаеше всичко за футбола и нерядко, когато се обаждах по телефона на моите братовчеди, те започваха с думите: „Няма да отгатнеш какво направи Скот днес в училище…“.

Ревнувах ужасно: виждал го бях и знаех, че у него има нещо необикновено симпатично. На всичко отгоре болестта му допълнително предизвикваше съчувствие. Особено неприятно ми ставаше, когато си го представях в количката, тикана от Уди и Хилел, да се пъчи като някакъв африкански цар в носилка.

След коледната ваканция той дори бе включен в бригадата „Градинари Голдман“ след едно произшествие, което прикова Скункс към леглото.

През зимата в задълженията на Скункс влизаше и почистването на снега пред гаражите и по алеите към къщите на неговите клиенти. Това беше трудна и изтощителна работа, особено през годините, когато постоянно валеше сняг.

Една съботна сутрин, когато Уди и Хилел гребяха с лопати снега пред гаража на една клиентка, Скункс пристигна разярен:

— По-живо, лайнари такива! Още ли не сте приключили тук?

— Правим каквото можем, господин Скункс — оправда се Хилел.

— Можете и повече! И освен това се казвам Бънк! Бънк! А не Скункс!

Както нерядко правеше, той размаха към тях лопатата, сякаш искаше да ги удари.

— Обади ми се госпожа Болдинг. Каза ми, че миналата седмица не сте ходили у нея, и се оплака, че едва успяла да излезе от къщи.

— Бяхме във ваканция — опита да обясни Уди.

— Пука ми за вашата ваканция, лайнари! Действайте по-бързо!

— Не се тревожете, господин Скункс — успокои го Хилел. — Ще се справим.

Лицето на Бънк стана мораво.

— Бънк! — кресна той — ИМЕТО МИ Е БЪНК! БЪНК! Колко пъти ще ви го напомням? Бънк е Б! Б като… Б като…

— Може би Б като Бънк? — подсказа му Хилел.

— Б като бой по мутрата ти! Да те вземат мътните! — избухна Бънк и внезапно се строполи на земята.

Уди и Хилел се втурнаха към него. Той се гърчеше като червей и стенеше: „Гърбът ми! Гърбът ми, мамка му!“. Крещейки, клетият Скункс толкова се бе напрегнал, че гърбът му се беше схванал. Хилел и Уди го завлякоха до дома, където леля Анита го сложи да легне на канапето в салона и го прегледа. Изглежда, имаше прищипан нерв. Нищо сериозно, но се налагаше за известно време да не се движи. Тя му предписа обезболяващи и го закара до тях. Чичо Соул, Уди и Хилел я последваха с камионетката, която беше на съседната улица. След като сложиха Скункс да си легне, леля Анита и чичо Соул отидоха да купят лекарствата и да му напазаруват, а през това време Уди и Хилел му правеха компания. Седнали на края на леглото, те ненадейно видяха как от окото му се отрони сълза и се стече по загрубялото му, сбръчкано от годините лице. Скункс плачеше.

— Не плачете, господин Скункс — опита се да го утеши Уди.

— Ще си загубя клиентите. Ако не мога да работя, ще си загубя клиентите.

— Не се тревожете за това, господин Скункс. Ние ще се справим с всичко.

— Малки лайнари, обещайте ми, че ще се погрижите за моите клиенти.

— Обещаваме, бедни господин Скункс.

Същата вечер братовчедите ми се обадиха, за да ми съобщят какво се е случило. Реших веднага да замина за Балтимор, за да им помогна. Честта на бандата на Голдманови беше най-важна от всичко: дадената дума трябваше да се спази.

Ала когато поисках от майка ми разрешение да не ходя на училище, а да отида в Балтимор и да помогна на братовчедите в почистването на снега пред гаражите в „Оук Парк“, тя, естествено, не се съгласи. И тъй като братовчедите имаха нужда от работна ръка, Скот бе удостоен с честта да попълни екипа на „Градинарите Голдман“.

Той ринеше снега с такова въодушевление, че непрекъснато му се налагаше да спира, за да си поеме дъх. Родителите му, Патрик и Джилиан Невил, се тревожеха, че той постоянно стои навън. Накрая отидоха у Балтиморови, за да обяснят на Уди и Хилел, че Скот трябва да пази здравето си.

Двамата обещаха да се грижат за него. Когато времето се стопли и трябваше да започне пролетното почистване на градините, Джилиан Невил категорично не беше съгласна Скот да продължава да работи с бандата. Патрик, напротив, смяташе, че общуването с двете момчета е полезно за сина му. Той покани Уди и Хилел в „Деъри Шек“, почерпи ги млечен шейк и им обясни ситуацията.

— Майката на Скот се тревожи от това, че той трябва да работи в градините. За него това е твърде уморително, а мръсотията и прахът му вредят. Само че той страшно ви харесва. Общуването с вас му повдига самочувствието, което също не е без значение.

— Не се притеснявайте, господин Невил — успокои го Хилел. — Много ще внимаваме със Скот.

— Трябва да пие много течности, редовно да си почива, за да възстанови дишането си, и добре да си измива ръцете, след като е работил е инструментите.

— Ще следим да постъпва точно така, господин Невил. Честна дума.

Същата година отидох в Балтимор за пролетната ваканция. Веднага разбрах защо моите братовчеди толкова харесват компанията на Скот: той беше необикновено очарователно момче. Един следобед отидохме у тях, защото баща му ни помоли да му помогнем в грижите за растенията в градината. За пръв път се срещах със семейство Невил. Патрик беше на възрастта на чичо Соул и леля Анита. Беше хубав мъж, спортен тип и изключително приветлив. Жена му Джилиан не беше особено красива, но с приятно излъчване. Скот имаше сестра, която братовчедите ми дотогава не бяха виждали. Струва ми се, че всъщност те за пръв път посещаваха дома на Скот.

Патрик ни отведе в градината зад къщата: отвън тя напомняше на къщата на Балтиморови, но изглеждаше малко по-модерна. От западната страна слънцето пърлеше два реда хилави хортензии. Недалеч от тях имаше грамаден розов храст с доста запуснат вид.

Уди огледа растенията с окото на експерт.

— Не зная кой ви е засаждал хортензиите, но разположението им е неблагоприятно. Имайте предвид, че те не обичат твърде слънцето. А освен това са жадни. Включена ли е автоматичната поливна система?

— Така ми се струва…

Уди изпрати Хилел да провери системата, после огледа листата на розовия храст.

— Болен е — заключи той. — Нужно му е лечение.

— Можете ли да го излекувате?

— Разбира се.

Хилел се върна.

— В една от тръбите има теч. Трябва да се смени.

Уди кимна.

— Според мен — продължи той — трябва да преместим хортензиите от другата страна. Само че се налага да попитаме господин Бънк какво мисли по въпроса.

Патрик Невил ги погледна развеселен.

— Тате, нали ти казах, че са много добри — обади се Скот.

Патрик ни предложи чаша вода, понеже ставаше горещо, и ние веднага приехме. Обувките му бяха кални, затова той надникна през една от остъклените врати и извика: „Александра, ще донесеш ли вода на момчетата, ако обичаш?“.

— Коя е Александра? — запита Хилел.

— Сестра ми — отвърна Скот.

След малко тя се появи, носейки табла с малки бутилки изворна вода.

Занемяхме. Беше съвършена красавица. Имаше бадемови очи, развени от вятъра руси коси, нежни черти и изящно носле. Беше кокетна. Малки диаманти искряха на ушите ѝ, а ноктите ѝ бяха лакирани в червено. Усмивката, която ни отправи, разкри прави бели зъби и в този момент сърцата ни забиха по-силно. Тъй като дотогава бяхме делили всичко, решихме и тримата да обичаме това момиче с дяволит поглед.

— Привет, момчета — каза ни тя. — Значи, за вас Скот говори през цялото време?

Промърморихме нещо в отговор, а после един след друг се представихме.

— Братя ли сте? — запита тя.

— Братовчеди — поправи я Уди. — Ние сме тримата братовчеди Голдман.

Тя отново ни отправи зашеметяваща усмивка.

— Отлично, братовчеди Голдман. Радвам се, че се запознахме.

Тя целуна баща си по бузата, съобщи му, че излиза за малко, и изчезна, оставяйки след себе си кайсиевото ухание на своя шампоан.

Според Скот беше гадно и тримата да се влюбим в сестра му. Само че ние бяхме напълно безпомощни. Александра влезе веднъж завинаги в сърцата ни.

На другия ден след тази първа среща с нея по молба на леля Анита отидохме до пощата в „Оук Парк“, за да купим марки. На излизане Уди предложи да се отбием в „Деъри Шек“ за по едно изстудено мляко и ние веднага приехме. Тъкмо когато се настанявахме край масата с чаша в ръка, влезе тя. Видя ни, несъмнено забеляза колко изумени и слисани сме, засмя се и дойде при нас, като поздрави всеки по име.

Това свое качество тя съхрани завинаги: всеки, който я познава, ще ви каже колко мила, чудесна и нежна е Александра. Въпреки световния успех, славата, парите и всичко, което върви редом с тях, тя си остана онова отзивчиво, ласкаво и сърдечно момиче, което ни караше да мечтаем от висотата на нашите тринайсет години.

— Значи, живеете в квартала — попита ни тя, като грабна една сламка и я потопи последователно в нашите чаши, за да пийне.

— Живеем на Уилоуик Роуд — отвърна Хилел.

Тя се усмихна. Когато се усмихваше, бадемовите ѝ очи придобиваха дяволито изражение.

— Аз живея в Монтклеър, Ню Джърси — почувствах се задължен да уточня.

— И сте братовчеди?

— Моят и неговият баща са братя — обясни Хилел.

— Аз пък живея у Хилел и неговите родители. Ние сме като братя.

— Така че всички сме братовчеди — заключих аз.

Избухна в лъчезарен смях. Така навлезе в живота ни това момиче, в което тримата щяхме да се влюбим. А-лек-сан-дра. Няколко букви и четири срички, които скоро щяха да преобърнат надолу с главата нашия свят.

12

Балтимор, Мериленд

Пролет — Есен 1994 г.

През последвалите две години тя озари нашето битие.

Мили мои братовчеди, ако бяхте все още тук, заедно бихме разказали как ни омагьоса тя.

През лятото на 1994 година помолих родителите ми след пребиваването в Хемптънс да остана за още две седмици в Балтимор. Само и само да бъда близо до нея.

Тя се привърза към нас и оттогава постоянно киснехме у семейство Невил. Най-често голямата сестра и по-малкият брат никак не се разбират. Поне такова беше впечатлението от разказите на моите съученици в Монтклеър. Обикновено се наричат взаимно с всякакви имена и си правят мръсни номера. В семейство Невил изобщо не беше така. Причината несъмнено беше болестта на Скот.

Александра харесваше нашата компания. Стремеше се дори да прекарва повече време с нас. А и Скот обожаваше присъствието на сестра си. Тя го наричаше „сладур“ и по всякакъв начин проявяваше своята нежност към него. Когато гледах как го глези, прегръща, как го гали по главата, и на мен ми се искаше да съм болен от муковисцидоза. Като представител на Монтклеърови не можех да се оплача от липса на внимание, но фактът, че едно дете може да се радва на толкова грижи, ме изумяваше.

Отправях към небето безброй обети в замяна на една хубава муковисцидоза. За да помогна на Всевишния, скришом ближех вилиците на Скот и пиех от неговата чаша. Щом се закашляше, заставах срещу него с широко отворена уста, за да поема заразата.

Отидох на лекар, но за нещастие, той заключи, че съм в цветущо здраве.

— Имам муковисцидоза — заявих аз, за да го улесня в диагнозата.

Той избухна в смях.

— Моля ви! — възмутих се. — Малко уважение към болните.

— Маркъс, нямаш муковисцидоза.

— Откъде сте сигурен?

— Сигурен съм, защото съм твой лекар. В чудесна форма си.

От този момент нататък в Балтимор нямаше уикенд, който да прекараме без Александра. Тя бе всичко, за което бихме могли да бленуваме: забавна, умна, красива, нежна и мечтателна. Онова, с което наистина ни омайваше, беше музикалната ѝ дарба. Бяхме нейната първа публика. Викаше ни у тях, вземаше китарата и започваше да свири. Ние слушахме прехласнати.

Можеше да свири в продължение на часове, а и ние не се изморявахме. Изпълняваше ни своите композиции и искаше мнението ни. Само след няколко месеца леля Анита записа Хилел и Уди на уроци по китара, а в Монтклеър майка ми отказа да направи това за мен с унищожителния аргумент: „Уроци по китара ли? Че за какво са ти?“. Струва ми се, тя лесно би се съгласила, ако ставаше въпрос за цигулка или арфа. Би приела да ме види виртуоз или оперен певец. Ала достатъчно бе да спомена, че искам да стана поп звезда, и тя веднага си представяше как обикалям от град на град като някакъв циркаджия с дълга мръсна коса.

Александра стана първият и единствен член от женски пол на бандата на Голдманови. Тя тъй бързо и неусетно се превърна в неразделна част от нашата група, че се питахме как сме могли да живеем толкова дълго без нея. Споделяше нашите вечери на пица у Балтиморови, посещаваше заедно с нас бащата на леля Анита в „къщата на мъртвите“, като там дори спечели традиционната ни надпревара с инвалидна количка. Беше в състояние да изпие толкова буталки „Доктор Пепър“, колкото всеки от нас, и да се оригва също толкова силно.

Семейство Невил страшно ми харесваше. Започвах да си мисля, че цялото население на Балтимор е надарено с по-специални гени. Доказателство за това бе, че всичките Невилови бяха също толкова красиви и привлекателни, колкото и Голдманови. Патрик работеше в банка, а Джилиан беше трейдър[3]. Бяха пристигнали от Пенсилвания няколко години преди това, но и двамата бяха родени в Ню Йорк. Бяха необикновено добри с нас. Домът им беше винаги широко отворен за трима ни.

Мисълта, че Александра живее в Балтимор, и въобще съществуването на семейство Невил още повече усили желанието ми да бъда там колкото се може по-често и по-дълго. Всеки път, когато си тръгвах, ме обземаше дълбока покруса, да не говорим, че тя се примеси с чувство, което никога преди не бях изпитвал — ревността. Останал сам в Монтклеър, въображението ми рисуваше нелепи картини: представях си как на връщане от училище Уди и Хилел се отбиват при нея. Представях си как тя докосва гальовно всеки от тях и изпадах в ярост. Виждах как Александра зяпа в устата гения Хилел или се прехласва пред изпъкналите мускули на атлета Уди. А аз самият какво представлявах всъщност? Нито бях атлет, нито пък гений. Просто някакъв си Монтклеър. Изпаднал в пълна безнадеждност, дори ѝ написах писмо в часа по география, за да споделя с нея колко съжалявам, че не живея като тях в Балтимор. Три пъти преписах писмото на хубава хартия, за да докарам до съвършенство всяка дума, а после го изпратих с обратна разписка, за да бъда сигурен, че го е получила. Ала тя така и не ми отговори. Петнайсетина пъти се обаждах по телефона до пощата, за да оставя моя номер и да се уверя, че писмото е било изпратено на точния адрес: Александра Невил, Хенсън Кресчънт, „Оук Парк“, Мериленд. Тя наистина го бе получила. Подписала бе обратната разписка. Защо не ми отговаряше? Дали писмото не бе попаднало в ръцете на майка ѝ? Може би хранеше чувства, които не смееше да признае пред мен, и затова не искаше да ми пише? Когато най-после отидох в Балтимор, първото нещо, което я попитах, щом я видях, бе дали е получила писмото ми. Тя ми отвърна: „Да, Маркикет. Впрочем благодаря ти“. Бях ѝ изпратил такова прочувствено писмо, а тя ми каза само „Благодаря, Маркикет“. Като чуха прозвището, което току-що ми бе измислила, Хилел и Уди избухнаха в смях.

— Маркикет! — хилеше се Уди.

— И какво имаше в това писмо? — запита подигравателно Хилел.

— Не е ваша работа — сопнах му се аз.

Ала Александра отговори:

— Мило писмо, в което споделяше, че би искал и той да живее в Балтимор.

Хилел и Уди се кискаха като идиоти, а аз стоях унизен и изчервен от срам. Започнах да си мисля, че наистина има нещо между Александра и един от моите братовчеди, а доколкото виждах, това вероятно бе Уди, което никак не беше чудно, тъй като всички момичета и дори жените се прехласваха пред него, мускулестия, тайнствен и мрачен красавец. И на мен ми се искаше да бъда изоставен от родителите си, стига да станех силен и красив като него и да бях приет в дома на Голдманови от Балтимор!

Когато към края на уикенда чух от нейните уста последното „Довиждане, Маркикет“, почувствах как сърцето ми се свива. Все пак тя ме запита:

— Ще дойдеш ли за следващия уикенд?

— Не.

— О, колко жалко! И кога ще дойдеш?

— Още не знам.

В такива моменти оставах с впечатлението, че наистина има специално отношение към мен, но братовчедите ми веднага започваха да се кикотят като маймуни и казваха: „Не се тревожи, Александра, скоро ще получиш любооовно писмо“. Тя също се засмиваше и аз си тръгвах потънал в земята от срам.

Леля Анита ме изпращаше до гарата. На перона ме очакваше грозно и мръсно момче. Налагаше се да се съблека пред него и да му предам разкошните одежди на Балтиморови, а в замяна то ми подаваше торба за смет с мазните и вонящи дрехи на Монтклеърови. Аз ги обличах, целувах леля и се качвах във влака. Във вагона можех да плача на воля. И въпреки безбройните ми молитви, въпреки всички урагани, бури, снежни виелици и катаклизми, които сполетяха Америка през онези години, нямах късмета нещо подобно да ни връхлети, докато съм в Балтимор, и да удължи престоя ми там. До последния момент се надявах да се разрази някакво природно бедствие или да има повреда по железопътната мрежа, която да спре влаковете. Бях готов на всичко, само и само да остана при леля ми и да се завърна в „Оук Парк“, където ме очакваха чичо Соул, братовчедите и Александра. Ала всеки път влакът потегляше и ме откарваше към Ню Джърси.

Есента на 1994 година беше белязана от нашето постъпване в гимназията, така че след частното училище Хилел и Уди се записаха в общинската гимназия „Бъкери Хай“, чийто футболен отбор беше сред най-добрите. Вероятно на чичо Соул и на леля Анита никога не би хрумнало да запишат Хилел в общинска гимназия, ако футболният треньор на „Бъкери“ не бе дошъл лично да вземе Уди в отбора. Това стана няколко месеца преди края на учебната година в „Оук Трий“. Една неделя някакъв мъж позвъни у Голдманови от Балтимор. Той не беше съвсем непознат за Уди, който отиде да му отвори. Лицето му говореше нещо, но така и не можа да си спомни името, нито пък къде го е виждал.

— Ти си Удроу, нали? — запита мъжът още от вратата.

— Всички ме наричат Уди.

— Аз съм Огъстъс Бендам. Треньор съм на футболния отбор в гимназията „Бъкери Хай“. Тук ли са родителите ти? Бих искал тримата да поговорим.

Треньорът Бендам беше приет от леля Анита, чичо Соул, Уди и Хилел. Петимата се разположиха в кухнята.

— Вижте какво — започна той, въртейки нервно между пръстите си чашата вода, — първо, прощавайте, че идвам без предупреждение, но искам да ви направя доста необичайно предложение. От известно време наблюдавам играта на Удроу в неговия отбор по футбол. Определено има дарба. Потенциалът му е огромен. Бих искал да го взема в отбора на гимназията. Зная, че вашите деца посещават частно училище, а „Бъкери“ е общинско учебно заведение, но тази година моят отбор е начело и мисля, че с помощта на играч като Уди имаме всички шансове да спечелим първенството. Естествено, той може да се включи в местния отбор, но няма да напредне, докато ако играе при нас, наистина ще стане добър. Смятам, че това е възможност както за „Бъкери“, така и за Уди. По принцип никога не каня родители да запишат детето си в нашата гимназия само за да се сдобия с още един добър играч. Справям се с наличните сили, защото това ми е работата. Но сега случаят е друг. Не си спомням да съм виждал момче на неговата възраст да играе така. Ето защо много бих искал Удроу да влезе в нашия отбор още от началото на учебната година.

— „Бъкери“ не е най-близката до нас общинска гимназия — отбеляза леля Анита.

— Вярно, но това не бива да ви тревожи. Лесно може да се оправим с районирания прием на учениците. Стига вашето момче да иска да постъпи в „Бъкери“, това непременно ще стане.

— Ти какво мислиш? — обърна се чичо Соул към Уди.

Той се замисли за момент и след това запита треньора Бендам:

— Защо тъкмо аз? Защо толкова искате да дойда във вашата гимназия?

— Защото съм те виждал как играеш. А през цялата ми кариера никога не съм срещал подобно нещо. Ти си силен, тежък и при все това бягаш със светлинна скорост. Сам струваш колкото трима мои играчи. Не казвам това, за да се възгордееш. Все още си далеч от възможностите си. Ще трябва да работиш здравата. Да вложиш всичко от себе си. Това ще бъде моя грижа. За мен няма никакво съмнение, че благодарение на футбола по-късно ще можеш да получиш стипендия за кой да е университет в страната. Все си мисля обаче, че за това няма да ти остане време.

— Какво искате да кажете? — запита чичо Соул.

— Струва ми се, че един ден това момче ще стане звезда в НФЛ. Повярвайте ми, обикновено съм пестелив на комплименти. Ала след онова, което видях през последните месеци на терена…

През следващите дни у Голдманови от Балтимор предложението на треньора Бендам беше единствената тема за разговор на масата по време на вечерята. Всички смятаха, че възможността Уди да бъде включен във футболния отбор на „Бъкери“ е важна новина. Според прагматичната преценка на чичо Соул и леля Анита това бе единствен по рода си шанс за Уди да учи в престижен университет. Хилел и Скот пък обръщаха внимание на предсказанието, направено от треньора, и го виждаха богат и известен. „Знаеш ли колко печелят професионалните футболисти? — повтаряше възбудено Хилел. — Милиони! Печелят милиони долари. Уди, това е страхотно!“

Направеното проучване показа, че „Бъкери Хай“ е добра гимназия, с взискателни преподаватели и известен футболен отбор. Когато треньорът Бендам отново дойде у Балтиморови, за да чуе окончателното решение, Уди, Хилел и Скот вече го очакваха пред къщи. „Съгласен съм да играя футбол в „Бъкери“, ако съдействате моите приятели Хилел и Скот да се запишат в същата гимназия.“

Наложи се след това да убеждават родителите на Скот, че трябва да го запишат в общинска гимназия, което не стана лесно. По покана на леля Анита те дойдоха на вечеря у Балтиморови без сина си.

— Деца, оценяваме всичко, което правите за Скот — обърна се госпожа Невил към Уди и Хилел. — Трябва да имате предвид обаче колко сложно е положението му. Той е болен.

— Знаем, че е болен, но все пак трябва да ходи на училище, нали? — възрази Уди.

— Мили мои — обади се меко леля Анита, — за Скот може би ще бъде по-добре в частно училище.

— Само че Скот иска да дойде с нас в „Бъкери“ — настоя Хилел. — Няма да бъде честно, ако му откажете.

— Нужно му е специално внимание — обясни Джилиан. — Зная, че му мислите доброто, но с този ваш футбол…

— Не се тревожете, госпожо Невил — каза Хилел, — няма да се налага той да тича. Уди ще го вози в количка.

— Деца, той не е привикнал към подобни вълнения.

— Но е щастлив с нас, госпожо Невил.

— Другите деца ще му се подиграват. В частно училище ще се чувства по-сигурен.

— Ако някой посмее да му се подиграва, ще му разбием носа — любезно обеща Уди.

— Никой на никого няма да разбива носа — обади се сърдито чичо Соул.

— Прощавай, Соул — извини се Уди. — Просто исках да помогна.

— Това не е начинът.

Патрик хвана ръката на жена си.

— Джил, Скот е толкова щастлив с тях. Никога преди не сме го виждали такъв. Най-сетне чувства, че живее.

В края на краищата Патрик и Джилиан разрешиха на Скот да се запише в „Бъкери Хай“, където през есента на 1994 година той постъпи заедно с Хилел и Уди. Ала опасенията им се оказаха напълно основателни: в привилегированата среда на „Оук Трий“ синът им беше закрилян. Още от първия ден болнавият му вид го превърна в мишена на другите ученици. Непрекъснато го оглеждаха подигравателно. Същия ден, изгубен в безкрайните коридори на непознатата сграда, той реши да попита къде е неговата класна стая и се обърна към едно момиче, чийто приятел, здравеняк от горните класове, след часовете го притисна в един ъгъл, изви му ръката пред очите на всички и завря главата му в едно шкафче без врата. Уди и Хилел го откриха разплакан. „Само не казвайте на родителите ми — помоли ги Скот. — Ако научат, ще ме преместят в друго училище.“

Трябваше да направят нещо за Скот. След кратко съвещание Хичел и Уди решиха, че въпросният здравеняк трябва да изяде един пердах още на другия ден, което бе възложено на Уди. Така останалите ученици щяха да бъдат наясно с последиците от каквото и да било посегателство над техния приятел.

Това, че якият Рик — така му беше името — тренира бойни изкуства, не направи никакво впечатление на Уди, нито пък помогна кой знае колко на клетника. Както беше уговорено, на другата сутрин през междучасието Уди намери Рик и без предупреждение му стовари един юмрук в носа. Рик се просна на земята, Хилел използва това, за да излее върху него портокаловия си сок, а вирнал към небето ръце, Скот изигра около него танца на победата. Рик бе отведен в лечебницата, а останалите трима — в кабинета на господин Бърдън, директора на гимназията, където по спешност бяха извикани чичо Соул, леля Анита, Патрик и Джилиан Невил, както и треньорът Бендам.

— Браво на вас тримата — приветства ги директорът Бърдън. — Втори ден сте в това училище, при това за първа година, и вече биете другарите си.

— Да не сте се побъркали? — смъмри ги треньорът Бендам.

— Да не сте се побъркали? — повториха в един глас семейство Невил.

— Да не сте се побъркали? — подхванаха чичо Соул и леля Анита.

— Не се тревожете, господин директор — обясни Хилел, — ние не сме побойници. Това е превантивна война. Вашият ученик Рик си позволи да измъчва по-слаб от него. Оттук нататък обаче ще стои мирен. Честна дума на Голдманови!

— Престанете, за бога! — разсърди се Бърдън. — Откакто съм на тази длъжност, не помня подобно нахалство. Учебната година не е започнала, а вие вече разбивате носовете на съучениците си? Същински рекорд! Не искам да се занимавам с вас! Ясно ли е? Що се отнася до теб, Уди, поведението ти е недостойно за състезател от отбора по футбол. Още един случай като този и ще бъдеш изключен от отбора.

В „Бъкери“ вече никой никога не закачи Скот. Що се отнася до Уди, славата му се разнесе из цялата гимназия. В коридорите го гледаха с уважение, също както и на футболния терен, където веднага блесна в отбора на „Дивите котки“ от „Бъкери“. Всеки ден след часовете той отиваше на тренировка, придружен от Хилел и Скот, които със съгласието на треньора Бендам сядаха на треньорската скамейка и наблюдаваха отбора.

Скот беше луд по футбола. Непрекъснато коментираше действията на състезателите, надълго и нашироко обясняваше правилата на Хилел, който не след дълго започна да дава идеи и неочаквано откри у себе си таланта на треньор. Имаше поглед върху играта и веднага долавяше слабите места на отделните състезатели. На моменти си позволяваше да се провиква от скамейката, като даваше препоръки, което много забавляваше треньора Бендам. От време на време той му подхвърляше: „Ей, Голдман, като нищо ще ми вземеш мястото!“. Хилел се усмихваше, без да забележи, че при споменаването на името Голдман Уди неволно обръщаше глава към тях.

13

След като изненадах мъжа с черния ван, двамата с Лио няколко нощи поред дебнахме, скрити в моята кухня. Взирахме се в мрака, следяхме всяко подозрително движение. Ала с изключение на една съседка, която излизаше да тича посред нощ, патрулната кола, която минаваше на равни интервали, и миещите мечки, ровещи в кофите за смет, нищо не се случи.

Лео си водеше бележки.

— Какво пишете? — запитах го шепнешком аз.

— Защо шепнете?

— Не знам. Какво пишете?

— Отбелязвам подозрителните моменти. Някаква луда, която бяга, миещите мечки…

— Като сте започнали, отбележете и ченгетата.

— Направих го. Трябва да знаете, че нерядко виновен се оказва полицаят. От това би станал добър роман. Кой знае какво може да излезе накрая?

Накрая не излезе нищо. От вана и неговия шофьор нямаше и следа. Исках да разбера от кого се интересува този човек. Дали нямаше лоши намерения към Александра? Не трябваше ли да я предупредя?

Скоро обаче нещата се изясниха.

Това стана в края на март 2012 година, около месец и половина след пристигането ми в Бока Ратон.

Балтимор

1994 г.

С напредването на първенството Хилел и Скот все по-успешно се вписваха в колектива на „Дивите котки“. Присъстваха на всички тренировки, заедно с момчетата от отбора навличаха спортни екипи в съблекалнята, след което сядаха на пейката, за да наблюдават играта. Когато отборът гостуваше, пътуваха със същия автобус, стегнати в сако и вратовръзка като всички останали. Постоянно бяха с футболистите и те бързо ги приеха като пълноправни членове. Трогнат от тяхната съпричастност, Бендам реши да им отреди официална длъжност и им предложи да отговарят за материалната база. Опитът трая само четвърт час, защото ръцете на Хилел се оказаха прекалено слаби, за да вдигнат каквото и да било, а на Скот дъх не му достигаше.

Тогава треньорът ги настани на скамейката до себе си и им разреши да дават съвети на играчите. Те с радост се заеха с това и техният анализ на играта бе необикновено точен. След тренировката викаха едно по едно момчетата, които се явяваха с готовност като пред Делфийския оракул. „Хабиш прекалено много енергия, защото бягаш като кон, без това да е необходимо. Стой на поста си и действай само когато играта приближи до теб.“ Младите гиганти с каски ги слушаха с внимание. Хилел и Скот бяха единствените ученици в историята на гимназията, които имаха право да носят якетата в керемидено и черно на „Дивите котки“, без официално да са членове на отбора. Когато след тренировката Бендам се провикваше: „Добра работа, Голдман“, Уди и Хилел се обръщаха и отговаряха в един глас: „Благодаря, тренер“.

Не след дълго вечер на масата у Голдманови от Балтимор единствена тема за разговор стана футболът. След връщане от тренировка Уди и Хилел описваха подробно поредния си подвиг.

— А уроците? — питаше леля Анита. — Там всичко наред ли е?

— Наред е — отвръщаше Уди. — Е, не чак дотам, но Хилел ми помага. На него не му се налага да учи, защото веднага запомня всичко.

— На мен ми е малко скучно, тате — често се оплакваше Хилел. — Гимназията се оказа съвсем не такава, каквато си я представях.

— А ти как си я представяше?

— Знам ли? Може би по-стимулираща. Но все пак нали го има футбола.

Тази година „Дивите котки“ от „Бъкери“ стигнаха до четвъртфиналите на шампионата. След зимната ваканция футболният сезон бе приключил, така че Уди, Хилел и Скот решиха да си намерят друго занимание. Скот обичаше театъра. Оказа се, че подобна дейност е полезна за дишането му. Тримата се записаха в курса по драматично изкуство, воден от тяхната преподавателка по литература госпожица Андерсън, млада и изключително мила жена.

Хилел притежаваше вроден талант на водач. На футболния терен беше треньор, а на сцената се превърна в режисьор. Той предложи на госпожица Андерсън да постави театрална адаптация на „За мишките и хората“ и тя с възторг се съгласи. Тъкмо тогава започнаха нови неприятности.

Хилел организира прослушване с участниците в курса и манипулира разпределението на ролите, като Скот с огромна радост прие да играе Джордж, а на Уди се падна ролята на Лени.

— Ти трябва да играеш слабоумния — обясни Хилел на Уди.

— Хей, не искам да играя слабоумен… Госпожице Андерсън, не можете ли да намерите друг? Пък и никак не ме бива за тези работи. На мен ми дайте да играя футбол.

— Млъквай, Лени — заповяда му Хилел. — Върви да си вземеш текста, ще направим проба. Хайде, всички по местата.

Ала след първата репетиция мнозина родители се оплакаха на директора Бърдън за съдържанието на творбата, която трябва да играят учениците. Той се съгласи с тях и препоръча на госпожица Андерсън да избере по-подходяща пиеса.

Изпаднал в ярост, Хилел отиде в кабинета на директора за обяснение.

— Защо сте забранили на госпожица Андерсън да постави с нас „За мишките и хората“?

— Родителите на някои ученици се оплакаха от пиесата и аз смятам, че имат право.

— Любопитен съм да знам от какво толкова се оплакаха.

— В текста има много груби изрази и ти отлично знаеш това. Хайде, Хилел, наистина ли искаш това представление, което би трябвало да е гордост за училището, да гъмжи от най-долен жаргон и богохулни ругатни?

— Ами че това е Джон Стайнбек! Да не сте полудели, господин директор?

Бърдън го изпепели с поглед.

— Ти самият си луд, Хилел, след като се осмеляваш да ми говориш с такъв тон. Ще проявя снизхождение, като се престоря, че не съм те чул.

— Но вие не можете да забраните творба на Стайнбек!

— Стайнбек или не, няма да допусна подобна ужасна и провокативна книга да бъде четена в това училище.

— Значи, това училище не струва нищо!

Напълно вбесен, Хилел напусна курса по драматично изкуство. Беше сърдит на Бърдън, на всичко онова, което той олицетворяваше, на гимназията. Отново стана унил, както през най-трудните времена в „Оук Трий“, чувстваше се обезсърчен. Успехът му спадна катастрофално и накрая госпожица Андерсън покани на среща родителите му. Леля Анита и чичо Соул изобщо не бяха в течение и с удивление гледаха промяната у Хилел, който вече не беше предишното лъчезарно момче. Изгубил бе всякакъв интерес към учението, държеше се невъзпитано с преподавателите и непрекъснато носеше у дома слаби оценки.

— Смятам, че не внимава, защото не е мотивиран — обясни им любезно госпожица Андерсън.

— И какво трябва да се направи в такъв случай?

— Хилел наистина е необикновено интелигентен. Проявява любознателност във всякакви области. Знае много повече от мнозинството свои съученици. Миналата седмица напразно се опитвах да обясня на класа принципите на федерализма и функционирането на американската държава. А ето че той познава политиката на пръсти и дори направи сравнение с Древна Гърция.

— Да, той много се интересува от Античността — с тъжна усмивка потвърди леля Анита.

— Господин и госпожо Голдман, Хилел е четиринайсетгодишен, а чете трудове по римско право…

— Какво се опитвате да ни кажете? — запита чичо Соул.

— Че може би Хилел би се чувствал по-добре в частно училище. С подходяща за него програма. Там ще бъде много по-мотивиран.

— Само че той вече беше в частно училище… А освен това никога не би приел да се раздели с Уди.

Чичо Соул и леля Анита се опитаха да разговарят със сина си, за да разберат какъв е проблемът.

— Смятам, че за нищо не ставам, това е проблемът — оплака се Хилел.

— Как може да говориш подобни неща?

— Защото не мога нищо да постигна. Не успявам да се съсредоточа. Дори да се стараех, пак бих се провалил. В час не разбирам нищо, напълно съм объркан!

— Как така не разбираш нищо? Хилел, та ти си толкова умно момче! Не може да не успееш.

— Обещавам да положа усилия — заяви Хилел.

Леля Анита и чичо Соул поискаха също така среща с директора Бърдън.

— Може би Хилел чисто и просто скучае в час — обясни им Бърдън. — Само че освен това има склонност да хленчи и не приема никой да му противоречи. Записа се в курса по драматично изкуство и изведнъж се отказа.

— Отказал се е, защото вие сте цензурирали пиесата…

— Как така „цензурирал“? Охо, господин Голдман, крушата не пада по-далече от дървото. Все едно чувам вашия син. Независимо дали е Стайнбек, неприличните думи нямат място в театралното представление на една гимназия. Вижда се, че не на вашата глава висят родителите на учениците. Хилел просто трябваше да избере по-подходяща пиеса. Как е възможно четиринайсетгодишни да играят Стайнбек?

— Може би Хилел е твърде развит за годините си — намекна леля Анита.

— Да, да, да — въздъхна Бърдън, — този припев ми е познат: „Моето дете е толкова интелигентно, че може да бъде сметнато за умствено изостанало“. Постоянно чувам: „Нашето дете е специално и дрън-дрън, то се нуждае от дрън-дрън“. Господин и госпожо Голдман, не забравяйте, че това е общинска гимназия и тук отношението към всички е еднакво. Не може да измисляме специални правила за еди-кой си, дори за това да са налице основателни причини. Как си представяте всеки ученик да се готви по отделна учебна програма под предлог, че е „специален“? Достатъчно грижи си имам с храната в стола с всички тези индуси, евреи, мюсюлмани и всякакви други досадници, които, представете си, не могат да ядат като всички останали.

— Какво по-точно искате да кажете? — запита чичо Соул.

— Чисто и просто, че Хилел трябва да бъде по-старателен. Да знаете само колко деца съм имал в тази гимназия, които според техните родители са били гении, а няколко години по-късно ги виждате да работят на касата в някоя бензиностанция.

— Нима имате нещо против хората, които работят в бензиностанциите?

— Нямам нищо против, разбира се! Защо се хващате за думата? Много сте агресивни във вашето семейство! Искам да кажа само, че Хилел може би трябва по-скоро да си учи уроците, вместо да се прави на многознайко и да си въобразява, че е по-умен от всички учители, взети заедно. Слабите му оценки се дължат на това, че не се готви достатъчно. Точка по въпроса.

— Естествено, че не се готви достатъчно, господин Бърдън — обади се леля Анита. — Нали заради това сме тук. Не работи достатъчно, защото му е скучно. Нуждае се от стимул, от насърчение. На път е да пропилее способностите си…

— Господин и госпожо Голдман, внимателно прегледах успеха му. Разбирам, че ви е трудно, но по принцип, когато някой ученик има лоши оценки, това означава, че не му достига умствен багаж.

— Господин директор, нали не забравяте, че чувам всичко, което казвате — обади се Хилел, който присъстваше на разговора.

— А, ето че и малкият нахалник се обади. Не може поне за малко да си държи устата затворена! Сега, Хилел, разговарям с твоите родители. Имай предвид, че ако по този начин се отнасяш към преподавателите, никак не е чудно, че никой от тях не може да те понася. Що се отнася до вас, господин и госпожо Голдман, изслушах вашата ария на тема „нашето дете е свръхинтелигентно и затова има слаби оценки“. Съжалявам, но това са две взаимноизюпочващи се неща. Свръхинтелигентните дори не се мяркат в гимназиите, защото на дванайсетгодишна възраст вече се дипломират в Харвард.

Уди реши да вземе мерки и да мотивира Хилел, като му даде възможност да се занимава с онова, което прави най-добре: да участва в тренировките на футболния отбор. По това време редовни тренировки нямаше поради забрана от страна на лигата. Ала нищо не пречеше играчите да се събират за колективни упражнения. По молба на Уди целият отбор започна да тренира два пъти седмично под ръководството на Хилел, асистиран от Скот. Целта на тази предварителна подготовка бе да победят в шампионата следващата есен и от седмица на седмица играчите все по-ясно си представяха как вдигат купата, включително Скот, който един ден сподели пред Хилел:

— Хил, много искам да играя. Не ми харесва да съм треньор. Искам да играя футбол. Следващата година да бъда на терена. Да стана част от отбора.

Хилел го погледна със съжаление.

— Виж какво, Скот, твоите родители никога няма да се съгласят.

Скот направи печална физиономия. Седна на тревата и откъсна едно стръкче. Хилел се отпусна до него и го прегърна през раменете.

— Не се тревожи. Все ще го уредим някак. Стига да внимаваш, както заръча баща ти. Поемай достатъчно течности, редовно си почивай и си мий ръцете.

Така Скот се присъедини официално към неофициалния отбор на „Дивите котки“. Загряваше криво-ляво и участваше в някои упражнения. Бързо обаче губеше дъх. Мечтаеше да играе крило: да поеме топката от петдесетте ярда, със страхотен спринт да се отскубне от противниковата защита и да отбележи тъчдаун. След това отборът щеше да го носи на ръце и целият стадион да скандира името му. Хилел го постави на крилото, но поначало беше ясно, че той не може да пробяга повече от десет метра. Затова решиха да направят друго: Скот да седне в количката, тикана от друг играч, който да го закара до голлинията, където да обърне количката и да изсипе Скот. Там с топка в ръце той ще отбележи тъчдаун. Тази нова комбинация, наречена „количка“, пожъна небивал успех в отбора. Част от тренировката бе посветена на тази количка, която състезателите последователно тикаха и така подобриха значително своя спринт. Достатъчно бе да пуснат дръжките и политаха като стрели.

Така и не ми се удаде случай да видя с очите си номера с количката. Сигурен съм, че гледката е била впечатляваща, защото не след дълго учениците от „Бъкери“ редовно започнаха да посещават тренировките, които обикновено привличаха само няколко запалени групички. Хилел даваше знак за начало, играта започваше и в един момент изневиделица някое по-здраво момче — обикновено Уди — прекосяваше терена, возейки Скот, разположен като цар в количката. Куотърбекът му подаваше топката от другия край на игрището. От тикащия количката се изискваше необикновена сила и ловкост, за да може Скот да поеме паса, после да продължи на зигзаг, избягвайки стоперите, които без всякакво снизхождение се опитваха да го спрат. Ала когато количката стигнеше до голлинията и скочилият на земята Скот отбележеше, публиката надаваше възторжен рев. Всички започваха да скандират: „Количка! Количка!“. Скот ставаше, приемаше най-напред поздравленията на съотборниците си, а след това отиваше да се порадва заедно със своите почитатели, чийто брой непрекъснато растеше. Накрая пийваше вода, поемаше си дъх и заминаваше да си измие ръцете.

Тези няколко месеца, белязани от тренировки, бяха най-щастливите през цялото ученичество на новосформираната банда на Голдманови. Уди, Хилел и Скот бяха звездите на футболния отбор, с които цялата гимназия се гордееше. И това до онзи пролетен ден малко след Великден, когато Джилиан Невил, пристигнала да прибере своя син, бе привлечена от радостните викове на зрителите, достигнали чак до паркинга. Скот току-що беше отбелязал тъчдаун. Джилиан отиде до игрището, за да види какво става, и зърна сина си в раздърпана футболна фланелка да прекосява терена, седнал в количката.

— Скот! Боже мой! — изпищя тя. — Какво правиш тук?

Уди спря веднага. Останалите играчи замръзнаха на местата си, а зрителите млъкнаха. Настъпи мъртва тишина.

— Мамо? — извика Скот, сваляйки каската.

— Скот! Нали ми каза, че отиваш да играеш шах?

Скот наведе глава и слезе от количката.

— Излъгах те, мамо. Извинявай…

Тя се втурна към сина си и го прегърна със сподавено ридание.

— Скот, не ми причинявай това. Моля те, не ми причинявай това. Знаеш колко се боя за теб.

— Зная, мамо. Не искам да се тревожиш. Нищо лошо не правим.

Джилиан Невил вдигна глава и видя Хилел с бележник в ръка и с провесена на врата свирка.

— Хилел! — кресна му тя. — Ти ми обеща!

Изгубила хладнокръвие, пристъпи към него и му залепи звучен шамар.

— Даваш ли си сметка, че ще убиеш Скот с твоите идиотщини?

Хилел я гледаше, замаян от получения удар.

— Къде е треньорът? — кресна Джилиан. — Къде е Бендам? Има ли изобщо представа какви ги вършите тук?

Това бе само началото на разразилия се скандал. Бърдън бе осведомен за случилото се, намеси се и департаментът по образованието на щата Мериленд. Първата работа на директора бе да привика в своя кабинет треньора, Скот с неговите родители, Хилел, чичо Соул и леля Анита.

— Знаете ли, че учениците сами организират тренировки? — запита той треньора.

— Да — отвърна Бендам.

— И не намерихте за необходимо да ги прекратите?

— Защо да го правя? Моите играчи напредват. Сам знаете правилника, господин директор: извън сезона треньорите нямат право да работят с отбора. Страхотен шанс е, че през това време Хилел прави групови тренировки, без да нарушава правилата.

Бърдън въздъхна и се обърна към Хилел:

— А на теб никога ли не са ти казвали, че не бива да мъкнеш болни деца в ръчна количка? Та това е унизително!

— Господин Бърдън — обади се Скот, — не е това, което си мислите! Напротив, никога не съм се чувствал толкова щастлив, колкото през последните месеци.

— Значи, си доволен, че те возят в количка?

— Да, господин директор.

— За бога, това е гимназия, а не цирк!

Бърдън отпрати треньора, а също Скот с родителите му, за да поговори насаме със семейство Голдман.

— Хилел — започна той, — ти си умно момче. Нали виждаш в какво положение е малкият Скот Невил? Подобни упражнения са опасни за него.

— Напротив, смятам, че благодарение на тях той укрепва.

— Да не би да си лекар?

— Не съм.

— В такъв случай мнението ти няма никакво значение. И виж какво, малък нахалнико, това не е молба, а заповед. Престани да возиш това малко болно дете в количка и да го караш да прави всякакви упражнения. Имай предвид, че това, което казвам, е много важно.

— Съгласен съм.

— Да не съм чул повече за такива неща. Искам да ми обещаеш.

— Обещавам.

— Добре. Отлично. Оттук нататък никакви тайни тренировки. Не си член на отбора и нямаш работа при тях. Да не съм те видял повече в техния автобус, в съблекалнята или където и да било. Занапред не желая да се занимавам с теб.

— Първо беше театърът, а сега футболът. Гоните ме отвсякъде! — възмути се Хилел.

— Не те гоня отникъде, от теб се иска само да спазваш правилата в нашата гимназия.

— Та аз не съм нарушил нито едно правило, господин директор. Няма забрана да водя тренировки на отбора извън сезона.

— Забранявам ти и толкова!

— И на какво законово основание?

— Хилел, искаш ли да бъдеш изгонен от гимназията?

— Не, разбира се, но какъв е проблемът да тренирам отбора извън сезона?

— Да тренираш отбора? И наричаш това тренировка? Да покатериш болно от муковисцидоза дете в количка и да го тикаш насам-натам по игрището, това според теб тренировка ли е?

— Имайте предвид, че съм чел правилника. В него няма забрана един играч да пренася друг, у когото е топката.

— Така, значи! — повиши глас Бърдън, на път да излезе от кожата си. — Правиш се на адвокат? Адвокат на малки деца в ръчни колички?

— Искам просто да не проявявате такава психоригидност.

Напълно съкрушен, директорът се обърна към чичо Соул и леля Анита:

— Господин и госпожо Голдман, Хилел е добро момче. Само че това е общинско училище. Ако не сте доволни, можете да го прехвърлите в частно.

— Нека напомня, че гимназията „Бъкери“ сама ни покани — възрази Хилел.

— Това се отнася за Уди. При теб е различно: ти си тук само защото Уди пожела да бъдете заедно и ние приехме. Ето защо си напълно свободен да смениш училището, стига да желаеш това.

— Много любезно от ваша страна. Значи, ми биете шута!

— Не бия на никого никакъв шут! Наистина смятам, че си добро момче, ценя те, но ти си оставаш ученик като всеки друг. Ако искаш да останеш в общинско учебно заведение, трябва да приемеш неговите правила. Така функционира системата.

— Вие сте посредствен човек, господин директор. И гимназията ви е посредствена. Значи, единственото решение, което предлагате, е да ме изпратите в частно училище? Приравнявате всичко към най-ниската степен! Забранявате Стайнбек заради три груби думи, но сте неспособен да схванете значението на неговото творчество! И при това се криете зад разни правилници, за да оправдаете липсата у вас на интелектуална амбиция. Само не говорете за функционирането на системата, защото нашата училищна система е в състояние на пълна дисфункция и вие отлично знаете това. А една държава, където образователната система не е в ред, не може да се нарече нито демократична, нито правова!

Възцари се продължително мълчание. Накрая директорът запита с въздишка:

— Хилел, на колко си години?

— На четиринайсет, господин директор.

— На четиринайсет. И защо в такъв случай не караш скейт като твоите връстници, вместо да се питаш дали правовата държава зависи от качеството на образователната система?

Бърдън стана и отиде да отвори вратата в знак, че разговорът е приключил. Уди, който чакаше на един стол в коридора, чу думите, с които директорът изпрати чичо Соул и леля Апита, докато се ръкуваше с тях:

— Струва ми се, че вашето синче никога няма да си намери мястото тук.

Хилел се разплака:

— Не, вие не ме разбрахте! Цял час ви обяснявам, а вие дори не благоволихте да ме изслушате. — Сетне се обърна към родителите си: — Мамо, тате, просто искам някой да ме изслуша. Искам поне малко уважение!

За успокоение на духовете четиримата Балтиморови отидоха да изпият по един млечен шейк в „Деъри Шек“ в „Оук Парк“. Настаниха се на две срещуположни пейки и останаха необичайно мълчаливи.

— Хилел, миличък — обади се накрая леля Анита, — двамата с баща ти дълго обсъждахме положението… Има едно специално училище…

— Не, никакво специално училище! — възкликна Хилел. — Не искам, моля ви! Не можете да ни разделите с Уди.

Анита извади от чантата си брошура и я постави на масата.

— Поне хвърли един поглед. Училището се нарича „Блубери Хеш“. Струва ми се, че там ще се чувстваш добре. Не издържам, като те гледам толкова нещастен в тази гимназия.

Хилел прелисти неохотно брошурата.

— На всичко отгоре е на цели 60 мили оттук! — промърмори той. — И дума не може да става! Нямам намерение да изминавам всеки ден по 120 мили!

— Хилел, скъпи, ангелче… Ще спиш там…

— Какво? А, не! Не желая!

— Миличък, ще си идваш през уикендите. Така ще можеш да научиш много нови неща. В това училище скучаеш…

— Не, мамо, не искам! НЕ ИСКАМ! Защо трябва да ходя там?

Същата вечер Уди и Хилел заедно прочетоха брошурата на „Блубери Хил“.

— Уди, трябва да ми помогнеш! — проплака изпадналият в паника Хилел. — Не искам да ходя там. Не искам да ни разделят.

— И аз не искам. Но не зная как да ти помогна; ти по принцип си много силен в учението. Просто гледай да не се набиваш на очи. Ще можеш ли да го направиш? Та благодарение на теб Клинтън стана президент! Ти знаеш какво ли не! Постарай се. Не се оставяй на този Бърдън да те съсипе. Хайде, Хил, не се тревожи, няма да те оставя да заминеш.

Ужасен от мисълта, че ще го изпратят в специално училище, Хилел изгуби желание за всичко. В петък вечерта леля Анита влезе в стаята на Уди, който готвеше домашните си.

— Уди, току-що говорих по телефона с треньора Бендам. Той ми каза, че си му оставил бележка, за да го предупредиш, че напускаш футболния отбор. Вярно ли е?

Уди наведе глава и каза едва чуто:

— Има ли смисъл изобщо?

— Какво искаш да кажеш, съкровище? — зачуди се тя и коленичи, за да го погледне в очите.

— Ако Хил замине в специално училище, това значи, че повече няма да живея у вас, нали?

— Какво говориш, Уди? Няма такова нещо. Това е твоят дом, всичко ще си е както преди. Знай, че ние те обичаме като роден син. В специалното училище Хилел ще може да прояви истинските си възможности. Това е за негово добро. Тук си у дома и така ще бъде завинаги.

По лицето на момчето се търкулна сълза. Тя го прегърна и го притисна към гърдите си.

В неделя малко преди обед треньорът Бендам неочаквано позвъни у Голдманови. Предложи на Уди да обядват заедно и го отведе да хапнат по един хамбургер в закусвалнята, където обикновено се отбиваше.

— Съжалявам за писмото, което ви оставих, тренер — извини се Уди, след като седнаха на масата. — Никак не ми се искаше да напускам отбора. Просто бях ядосан заради неприятностите, които си има Хилел.

— Виж какво, моето момче, аз съм на шейсет години. Близо четирийсет години тренирам футболни отбори и през цялата си кариера никога не съм канил мой играч на обяд. Имам си правила и това е едно от тях. Защо да го правя? Попадал съм на момчета, които са искали да напуснат отбора. Предпочитаха да гонят момичетата, а не топката по терена. Веднага ми ставаше ясно, че не са сериозни. Изобщо не съм си губил времето да се опитвам да ги задържа. Защо да се занимавам с хора, на които не им се играе, след като тълпа кандидати чакат да заемат местата им?

— Аз съм сериозен, тренер. Честна дума!

— Зная, моето момче. Затова съм тук.

Сервитьорът донесе поръчката. Бендам изчака той да си отиде и продължи:

— Чуй ме, Уди, сигурен съм, че има основателна причина да ми напишеш онази бележка. Искам да ми кажеш какво става.

Уди описа неприятностите на Хилел, непримиримостта на директора Бърдън и надвисналата заплаха от специално училище. Накрая добави:

— Инак с ученето той няма проблем.

— Зная, моето момче — съгласи се треньорът. — Нали съм го слушал как се изразява. По-умен е и знае повече от мнозинството преподаватели.

— Хилел се нуждае от предизвикателство! Трябва му стимул, който да го дърпа нагоре. Чувства се щастлив с вас. Щастлив е на терена!

— Значи, искаш да го вземем в отбора? Само че какво може да му възложим? Та аз в живота си не съм виждал по-мършав младеж от него.

— Не, тренер, нямам предвид да бъде играч. Намислил съм нещо, но трябва да съм сигурен, че ми имате доверие…

Бендам го изслуша внимателно, кимайки в знак, че приема предложението му. След обяда той взе Уди със себе си и го закара до най-близкия жилищен квартал. Спря колата пред малка едноетажна къща, пред която имаше каравана.

— Ето, моето момче, това е моят дом. И караваната е моя. Купих я миналата година, но досега почти не съм я използвал. Намерих я на изгодна цена и я глася за времето, когато се пенсионирам.

— Защо ми разказвате всичко това, тренер?

— Защото след три години излизам в пенсия. Това съвпада с твоето завършване на гимназията. Знаеш ли за какво си мечтая? Да се оттегля, като спечеля купата и изпратя най-добрия футболист, когото някога съм имал, в НФЛ. Затова приемам твоята идея. В замяна искам да ми обещаеш, че ще възобновиш тренировките, че ще работиш здравата, както досега. Искам да те видя в НФЛ, моето момче. А аз ще поема с караваната по Източния бряг, за да не пропусна нито един твой мач. Ще те гледам от трибуната и ще разказвам на седналите до мен, че те познавам и че аз съм те готвил в гимназията. Искам да ми обещаеш, Удроу. Обещай ми, че това между теб и футбола е само началото на една бляскава кариера.

— Обещавам, тренер.

Мъжът се усмихна.

— В такъв случай хайде да отидем и да съобщим новината на Хилел.

Двайсет минути по-късно, насядали в кухнята на Голдманови, Хилел, чичо Соул и леля Анита слушаха слисани думите на Бендам.

— Значи, искате да стана ваш помощник-треньор? — запита недоверчиво Хилел.

— Точно така. От началото на следващата учебна година. Мой официален помощник. Имам право да те ангажирам и Бърдън изобщо не може да ми попречи. Сигурен съм, че от теб ще излезе страхотен помощник: познаваш момчетата, имаш поглед върху играта, а зная, че събираш сведения за другите отбори.

— Уди ли ви каза?

— Няма значение. С една дума, очакват ни три важни сезона, а аз вече не съм първа младост и малко помощ няма да ми е излишна.

— О! Господи! Да, съгласен съм! Абсолютно!

— Само че при едно условие: за да бъдеш част от отбора, трябва да имаш добри оценки. Такъв е правилникът. Всеки член на отбора по футбол е длъжен да има добър успех по всички предмети, а това важи и за теб. Ако искаш да си част от колектива, отсега се захващай с уроците.

Хилел тържествено обеща. За него това беше същинско възкресение.

14

Сутринта на 26 март 2012 година ме събуди телефонът. Беше пет часа. Търсеше ме моят агент от Ню Йорк.

— Трябва да видиш пресата, Маркъс.

— За какво говориш?

— Ти и Александра. Цъфнали сте на първа страница на най-четения таблоид.

Незабавно се втурнах към близкия супермаркет, който работеше денонощно. Тъкмо разтоварваха дървен палет с пакети опаковани в целофан списания.

Грабнах наслуки един, разкъсах опаковката, извадих списанието и изпаднал в ужас, прочетох:

КАКВО СЕ СЛУЧВА

МЕЖДУ АЛЕКСАНДРА НЕВИЛ

И МАРКЪС ГОЛДМАН?

Разказ за едно тайно бягство

във Флорида

Оказа се, че мъжът в черния ван е бил фотограф. Явно ни бе наблюдавал и следил в продължение на няколко дни. Продал бе снимките на списанието, което моментално ги бе превърнало в сензация.

Станал бе свидетел на всичко от самото начало: как отвличам Дюк, двамата с Александра в „Коконът Гроув“, Александра на гости при мен. Всичко това навеждаше на мисълта, че между нас има връзка.

Обадих се на моя агент.

— Трябва да спрем това — заявих му аз.

— Няма начин. Постъпили са много хитро. Никакво изтичане на информация, никакъв знак в интернет. Всички снимки са направени от улицата, без навлизане в чужд имот. Изпипано е от край до край.

— Между мен и нея няма нищо.

— Никой за нищо не те спира.

— Казвам ти, че нищо не се е случило! Сигурно има начин да бъде спряно разпространението на това списание.

— Те просто изказват предположение, Маркъс. В това няма нищо незаконно.

— Тя в течение ли е?

— Сигурно. А ако не, скоро ще научи.

Изчаках един час, преди да отида пред къщата на Кевин и да позвъня на входната врата. Видях как камерата на домофона светна, някой видя кой съм, но вратата остана затворена. Позвъних отново и тя най-сетне се отвори. Беше Александра. Мина по алеята до вратата, но остана от другата страна.

— Значи, си отвлякъл кучето — бяха първите ѝ думи, придружени от убийствен поглед. — Затова то през цялото време идва при теб?

— Направих го само веднъж. Или най-много два пъти. После то започна да се връща само, кълна ти се.

— Вече не съм сигурна, че мога да ти вярвам, Маркъс. Ти ли повика пресата?

— Какво говориш? Защо бих го направил?

— Изобщо не знам. Може би, за да скъсам с Кевин?

— За бога, Александра! Само не ми казвай, че го мислиш наистина!

— Ти получи своя шанс, Маркъс. Преди осем години. Не ми съсипвай живота. Остави ме на мира. Моите адвокати ще се свържат с теб, за да направиш опровержение.

Балтимор, Мериленд

Пролет — Лято 1995 г.

Чувствах се все по-изолиран в Монтклеър.

Докато бях закован в Ню Джърси, откъм „Оук Парк“ към мен протягаше ръце едно сияйно битие. Там вече имаше не едно, а две чудни семейства — Балтиморови и Невилови, при това свързани с приятелство. Чичо Соул и Патрик Невил станаха партньори на тенис. Леля Анита предложи на Джилиан Невил да участва в благотворителната дейност в детския дом на Арти Кроуфорд. Хилел, Уди и Скот бяха станали неразделни.

Един ден в началото на април Хилел, който редовно четеше „Балтимор Сън“, попадна на статия, посветена на музикален конкурс, организиран от национална радиостанция. Кандидатите трябваше да изпратят заявка за участие и две изпълнени от тях композиции на аудио- или видеозапис. Победителят щеше да получи възможността да запише пет свои изпълнения в професионално студио, които радиото да излъчва в продължение на шест месеца. Чичо Соул притежаваше видеокамера последен модел и, естествено, се съгласи да я предостави на Хилел и Уди. От моя затвор в Ню Джърси аз постоянно бях в течение, защото братовчедите всеки ден ми се обаждаха по телефона и възбудено описваха напредъка на своя проект. Цяла седмица всеки следобед Александра ходеше да репетира у Голдманови, а през уикенда Хилел и Уди направиха записа. През това време аз умирах от ревност.

Конкурсът си беше конкурс, но ние тримата, Уди, Хилел и аз, останахме с пръст в уста, защото един ден Александра пристигна у Балтиморови заедно със своя приятел Остин. Рано или късно това трябваше да се случи: Александра беше седемнайсетгодишна, красива като слънце и очевидно нямаше да си падне по нито едно от петнайсетгодишните градинарчета, чиито пубиси все още си оставаха отчайващо неокосмени. Предпочете пред нас младеж от нейната гимназия, богат, красив като бог и силен като Херкулес, но тъп като галош. Остин идваше в сутерена, тръшваше се на канапето и изобщо не слушаше композициите на Александра. Пет пари не даваше за музиката, макар тя да беше нейният живот, нещо, което този глупак така и не разбираше.

До излизането на резултатите от конкурса минаха два месеца. Междувременно Александра взе шофьорска книжка и през уикендите, когато нейният Остин я зарязваше, тя идваше вечер да ни вземе от Балтиморови. Минавахме през „Деъри Шек“ за по един млечен шейк, после тя спираше на някоя тиха улица, ние се изтягахме на тревата под нощното небе и слушахме музикалното предаване през отворените врати на колата. Александра припяваше и ние си представяхме, че я чуваме по радиото.

В такива моменти имахме чувството, че тя ни принадлежи. Спорехме в продължение на часове. Нерядко тема на разговора беше Остин. Хилел се осмеляваше да зададе въпросите, които измъчваха и трима ни:

— Каква работа имаш с подобен тъпак? — питаше той.

— Изобщо не е тъпак. Понякога е малко груб, но инак е чудесно момче.

— Вярно — обаждаше се подигравателно Уди, — само че, докато се вози в кабриото, явно вятърът му издухва мозъка от главата.

— Недейте така — бранеше го Александра. — Ако го опознаете, непременно ще го харесате.

— Така или иначе, той е тъпак — произнасяше присъдата си Хилел.

А тя отвръщаше:

— Обичам го и толкова.

Разбиваше сърцата ни всеки път, когато казваше „обичам го“.

Александра така и не спечели конкурса. Получи писмо, с което кратко ѝ съобщаваха, че не е одобрена. По този повод Остин ѝ заяви, че не се е класирала просто защото не я бива.

За да бъда откровен пред вас, непременно трябва да спомена, че когато Уди и Хилел ми съобщиха новината по телефона, дълбоко в себе си изпитах облекчение; не бих понесъл мисълта, че нейната кариера е започнала благодарение на конкурс, в който е участвала по предложение на Хилел и на видеозапис, направен у Балтиморови. От друга страна, беше ми мъчно за нея, защото знаех колко надежди възлагаше на този конкурс. Взех от оператора номера на нейния телефон, събрах цялата си смелост и ѝ позвъних — нещо, което не бях правил въпреки изгарящото ме от месеци желание. За мое облекчение, се обади тя, но разговорът започна зле:

— Привет, Александра, обажда се Маркъс.

— Кой Маркъс?

— Маркъс Голдман.

— Кой?

— Маркъс, братовчедът на Уди и Хилел.

— О, братовчедът Маркъс! Здравей, Маркъс, как си?

Казах ѝ, че се обаждам по повод конкурса и колко съжалявам, че не е спечелила. Докато говорехме, изведнъж се разплака.

— Никой не вярва в мен — хълцаше тя. — Чувствам се самотна. На никого не му пука за мен.

— На мен ми пука — утешавах я аз. — Не те приеха, защото конкурсът им е пълна нула. Не те заслужават! Не се отказвай! Бори се! Направи друг запис!

Веднага след като затворих, събрах всичките си спестявания, поставих парите в плик и ѝ ги изпратих, за да може да направи запис в професионално студио.

Няколко дни по-късно се получи съобщение за пристигнала на мое име пратка. Разтревожена, мама дълго ме разпитва, за да разбере дали не съм купил порно.

— Няма такова нещо, мамо.

— Дай ми честна дума.

— Честна дума. Ако беше така, щях да дам друг адрес.

— Къде по-точно?

— Мамо, това беше шега. Не съм поръчвал порно.

— Тогава какво е?

— Нямам представа.

Въпреки уверенията ми тя ме придружи до пощенския клон, за да получа пратката, и застана редом с мен до гишето.

— Откъде е пратката? — запита тя пощенския служител.

— От Балтимор — отвърна той и ми подаде плика.

— Чакаш ли нещо от твоите братовчеди? — запита майка ми.

— Не, мамо.

Накара ме да отворя плика, но аз ѝ казах:

— Мамо, струва ми се, че това е лично.

Ужасът при мисълта за порно се беше разсеял и лицето ѝ се проясни:

— Да не би да имаш приятелка в Балтимор?

В отговор само я погледнах и тя благоволи да отиде и да ме изчака в колата. Оттеглих се в един ъгъл на салона и внимателно отворих плика.

Мили Маркикет,

Виновна съм, че така и не ти благодарих за писмото, в което казваше, че ти се иска да живееш в Балтимор. То наистина ме трогна. Кой знае, може би един ден ще се преместиш тук?

Благодаря ти за писмото и за парите. Не мога да ги приема, но ти ме убеди да използвам моите спестявания, за да направя нов запис, и да не се отказвам.

За мен ти си специален човек и съм щастлива, че те познавам. Признателна съм ти, че ме насърчаваш да продължа да се занимавам с музика. Само ти все още вярваш в мен и аз никога няма да забравя това.

Надявам се скоро да те видя в Балтимор.

С най-нежни чувства:

Александра

P.S. По-добре не споделяй с твоите братовчеди, че съм ти писала.

Прочетох десет пъти писмото и го притиснах до гърдите си. Затанцувах по бетонния под на пощенския клон. Александра ми беше писала. На мен. Чувствах как стомахът ми се свива от вълнение. Отидох при мама, качих се в колата и на връщане запазих мълчание. Едва когато поехме по алеята към къщи, казах:

— Мамо, много се радвам, че не съм болен от муковисцидоза.

— Толкова по-добре, миличък. Толкова по-добре.

15

На 26 март 2012 година — деня, когато излезе списанието, останах затворен у дома.

Телефонът ми звънеше непрекъснато. Не отговарях. Нямаше смисъл: всички искаха да узнаят истина ли е това, или не. Дали имах интимна връзка с Александра Невил?

Знаех, че нямаше да мине много време и тълпата папараци щеше да се появи пред вратата ми. Реших да напазарувам достатъчно, за да не се налага да излизам поне за известно време. Когато се връщах от супермаркета с пълен багажник продукти, Лио, който работеше в градината, ме видя и ме запита дали не се готвя за обсада.

— Значи, не сте в течение?

— Не.

Показах му един брой от списанието.

— Кой е правил тези снимки? — запита той.

— Онзи тип с вана. Оказа се, че е бил папарак.

— Ех, Маркъс, стремили сте се да станете известен. Сега вече вашият живот не ви принадлежи. Имате ли нужда от помощ?

— Не, Лио, благодаря.

Внезапно зад нас се раздаде кучешки лай.

Беше Дюк.

— Дюк, какво правиш тук? — скарах му се аз.

Той впери в мен черните си очи.

— Махай се! — побързах да му заповядам.

Взех част от торбите с покупки и се отправих към вратата, последван от кучето.

— Махай се! — отново му се сопнах.

То ме погледна, но не се подчини.

— Махай се!

Изобщо не помръдна.

В този момент чух приближаването на кола, която спря и от нея изскочи Кевин. Направо не беше на себе си. Тръгна към мен с явното намерение да ми види сметката.

— Мръсник! — кресна в лицето ми той.

Отстъпих.

— Кевин, нищо не се е случило! Тези снимки са измама! Александра държи на теб.

Той не се приближи повече.

— Изгаври се с мен…

— С никого не съм се изгаврил. Виж какво, Кевин…

— Защо не си ми казал какво е имало между теб и Александра?

— Не аз би трябвало да ти го кажа.

Той насочи заплашително пръст към мен.

— Не се бъркай в живота ни, Маркъс!

После хвана Дюк за нашийника и го повлече към колата. Кучето опита да се отскубне. Кевин му се скара и насила го качи в багажника на джипа. Преди да си тръгне, още веднъж ме предупреди:

— Повече няма да се приближаваш до нея, Голдман. Нито до нея, нито до кучето, нито до никого. Продай тази къща и изчезвай оттук. За нея ти вече не съществуваш. Чу ли? Не съществуваш!

Потегли рязко.

Дюк ме погледна печално през стъклото и излая нещо, което не можах да разбера.

Балтимор

Есента на 1995 г.

На следващата есен началото на учебната година беше белязано от новия футболен сезон. „Дивите котки“ от „Бъкери Хай“ скоро привлякоха вниманието. Първите им прояви в шампионата се превърнаха в триумф. Всички ученици от гимназията станаха запалени привърженици на отбора, който си спечели славата на непобедим. Какво през тези няколко месеца бе допринесло за настъпилата у него коренна промяна?

На всеки мач стадионът на „Бъкери“ беше пълен. Когато отборът гостуваше, заедно с него тръгваше многолюден отряд от предани и гласовити фенове. Не мина много време и местната преса започна да говори за „непобедимите „Диви котки“ от „Бъкери“.

За Хилел тези успехи бяха повод за огромна гордост. Като помощник-треньор той вече бе пълноправен член на отбора.

Междувременно здравословното състояние на Скот непрекъснато се влошаваше. Към края на лятото той преживя няколко кризи. Имаше болнав вид и вече постоянно носеше със себе си бутилка с кислород. Родителите му бяха силно разтревожени. От този момент присъстваше на мачовете само като зрител. Всеки път, когато станеше, за да приветства поредния тъчдаун, го обземаше дълбока тъга, че не може да бъде на терена. Самочувствието му бе напълно смазано.

През една студена септемврийска утрин, след поредната бляскава победа на „Дивите котки“ предишния ден, Скот излезе тайно от къщи и отиде на стадиона. Там нямаше жива душа. От влагата над тревата се стелеше пелена бяла мъгла. Той застана в единия край на терена и се затича, представяйки си, че държи в ръце топката. Затвори очи и видя себе си като мощно крило, като един от „непобедимите“. Нищо не бе в състояние да спре устрема му. Струваше му се, че чува възторжените възгласи на публиката, която скандираше неговото име. Той беше играчът на „Дивите котки“, който бе на път да реши мача. Благодарение на него щяха да спечелят първенството. Продължаваше да тича, усещаше как стиска в ръце несъществуващата топка. Накрая дъхът му спря и той се строполи безчувствен върху мократа трева.

Спаси го един минувач, излязъл да разходи кучето си. Линейката го закара в болницата „Джонс Хопкинс“, където му направиха пълни изследвания. Състоянието му значително се бе влошило.

Хилел и Уди научиха за случилото се от леля Анита.

— Какво е правил сам на стадиона? — чудеше се Хилел.

— Нямам представа. Излязъл е, без да предупреди родителите си.

— Колко време ще остане в болницата?

— Най-малко две седмици.

Двамата започнаха редовно да посещават Скот.

— Искам да бъда като вас — заяви той на Уди. — Искам да играя футбол и зрителите да ме аплодират. Не искам повече да бъда болен.

Най-сетне Скот се прибра у дома, но трябваше да пази пълен покой. Всеки ден след тренировка Уди и Хилел минаваха да го видят. Понякога с тях идваха всички момчета от отбора. „Дивите котки“ изпълваха стаята на Скот и му описваха постиженията си от изминалия ден. Всички в един глас заявяваха, че непременно ще спечелят купата. Всъщност до ден-днешен нито един отбор от Лигата на гимназиите не е успял да надмине техния рекорд от сезон 1995–1996.

Един съботен следобед в средата на октомври на стадиона на „Бъкери“ „Дивите котки“ играеха изключително важен мач. Преди началото на срещата Уди и Хилел се отбиха у семейство Невил. Скот беше в леглото. Изглеждаше съсипан.

— Единственото ми желание е да бъда заедно с вас, момчета — каза им той. — Иска ми се да работя в градините с вас, да играя футбол с вас. Искам всичко да бъде както преди.

— Можеш ли да дойдеш на мача?

— Майка ми няма да ме пусне. Кара ме да си почивам, а аз и нищо друго не правя. Само си почивам.

Когато Хилел и Уди си заминаха, Скот се почувства напълно отчаян. Слезе в кухнята; освен него в къщата нямаше никого. Сестра му беше излязла, баща му имаше среща, а майка му беше на покупки. Внезапно реши, че може да избяга и да отиде при „Дивите котки“. Нямаше кой да му попречи.

На стадиона мачът беше започнал. „Дивите котки“ бързо взеха преднина.

Скот се качи на стария си велосипед. Беше твърде малък за него, но все още здрав. А това бе най-важното. Отправи се към „Бъкери“, като от време на време спираше да си поеме дъх.

Джилиан Невил се прибра у дома. Повика Скот, но той не ѝ отговори. Качи се на горния етаж, открехна вратата на стаята му и видя, че е заспал. Не се приближи до леглото, за да не смути почивката му.

Скот се добра до стадиона в края на първата част. „Дивите котки“ бяха решително повели в резултата. Той облегна колелото на оградата и се промъкна в съблекалнята.

Чу гласа на треньора Бендам, който даваше указания на играчите, и се скри в банята. Не желаеше да бъде обикновен зрител. Искаше да вземе участие в играта. Изчака да приключи втората четвъртина. Трябваше да говори с Хилел.

Странно предчувствие накара Джилиан Невил да отиде да събуди сина си. Отново открехна вратата на стаята му. Той продължаваше да спи. Този път приближи до леглото, докосна завивката и установи, че под нея няма никого: вместо сина си видя куп възглавници, които той бе подредил така, че да наподобяват формата на тялото му.

В началото на третата четвъртина Скот успя да привлече вниманието на Хилел, който отиде при него в банята.

— Какво правиш тук?

— Искам да играя!

— Да не си луд! Това е невъзможно.

— Моля те! Ще ми се да играя поне в един мач.

Джилиан Невил обиколи с колата целия „Оук Парк“. Опита да се свърже с Патрик, но той не отговаряше. Отиде у Голдманови, но не откри никого: всички бяха на стадиона.

След края на третата четвъртина Хилел се приближи до Уди и му обясни положението. Сподели с него идеята си и

Уди използва почивката, за да поговори с останалите играчи. После повика Райън, който играеше на крилото, и му обясни какво трябва да направи.

Джилиан се прибра у дома. Къщата беше все така празна. Усети как я обзема паника и се разплака.

До края на срещата оставаха пет минути.

Райън даде знак, че иска да напусне за момент играта.

— Тренер, трябва да отида до тоалетната.

— Не можеш ли да потърпиш?

— Съжалявам, спешно е.

— Побързай!

Райън влезе в съблекалнята и даде фланелката и каската на очакващия го Скот.

До края оставаха само две минути. Треньорът смъмри Райън, който най-сетне излезе от съблекалнята, и му заповяда да заеме мястото си. Толкова беше улисан, че не забеляза нищо. Играта продължи. Райън се държеше странно и не се пласираше както трябва. Бендам му викаше някакви заповеди, но без резултат. Внезапно сякаш целият отбор се побърка и оформи триъгълник. „Какви ги вършите, да го вземат мътните!“, кресна им той.

После Хилел извика: „Сега!“. Уди моментално зае позицията на крилото и застана до Райън. Топката попадна във владение на „Дивите котки“ и Уди я пое. Всички играчи застанаха на линия до Райън, който получи топката и се устреми напред, придружен от останалите, които го бранеха.

Стадионът затаи дъх. Объркани, играчите от противниковия отбор гледаха слисано как плътната група прекосява игрището. Скот мина отвъд голлинията и постави топката на земята. После вдигна ръце към небето, свали каската и целият стадион нададе възторжен вик.

„Тъчдаууун за „Дивите котки“ от „Бъкери“, които печелят мача!“, провикна се в микрофона коментаторът.

„Това е най-прекрасният ден в моя живот!“, ликуваше Скот, който започна да танцува по терена. Всички играчи се струпаха около него и тържествено го понесоха на ръце. Смутеният Бендам отначало не можа да реагира, но после избухна в смях и се присъедини към останалите, които скандираха името на Скот и го призоваваха да направи почетна обиколка. Скот се подчини и започна да изпраща въздушни целувки на зрителите. Пробяга половината разстояние, но в този момент почувства, че сърцето му отказва. Дишаше все по-мъчително. Опита да се съвземе, но усети, че се задушава, и внезапно се строполи на земята.

16

На 28 март 2012 година Александра напусна Бока Ратон и се завърна в Лос Анджелис.

В деня на заминаването си бе оставила един плик пред моята врата. Лио я бе видял и веднага дойде да ми позвъни.

— Изпуснахте гаджето си.

— Не ми е гадже.

— Голям черен джип спря пред вас и тя остави плик пред вратата.

Подаде ми го. Върху него пишеше:

За Маркикет

— Нямам представа кой е този Маркикет — казах аз.

— Струва ми се, че това сте вие — усмихна се Лио.

— Не. Има някаква грешка.

— Аха. В такъв случай ще го отворя.

— Не го правете.

— Нали казахте, че писмото не е за вас?

— Дайте ми го!

Дръпнах плика от ръцете му и го разпечатах. Вътре имаше само един телефонен номер, за който предположих, че е нейният.

555-543-3984

А.

— Защо ще ми оставя телефонния си номер? И защо ще го оставя пред вратата, след като знае, че първият пристигнал журналист може да види плика и дори да го вземе?

— Бедни ми Маркикет — каза ми Лио, — не бъдете толкова черноглед.

— Не ме наричайте Маркикет. И освен това не съм черноглед.

— Разбира се, че сте. Тази мила жена е напълно объркана, защото умира от любов към вас, но не знае как да ви го каже.

— Не ме обича. Това е минало.

— Вие май го правите нарочно? Нахлувате в спокойния ѝ, подреден живот, всявате в него страхотен хаос, в резултат на което тя решава да избяга, но преди това не пропуска да ви остави телефона си. Какво точно не ви е ясно? Тревожа се за вас, Маркъс. Излиза, че в сърдечните работи сте пълна нула.

Погледнах още веднъж листчето, което стисках в ръка, а после запитах Лио:

— И как трябва да постъпя според вас, като сте такъв доктор по разбити сърца?

— Ами че обадете ѝ се, глупако!

Трябваше ми доста време, докато събера смелост да ѝ се обадя. Когато най-после го направих, телефонът ѝ се оказа изключен. Сигурно беше в самолета за Калифорния. Няколко часа по-късно отново направих опит: във Флорида беше нощ, а в Лос Анджелис се свечеряваше. Не ми отговори. Накрая ми се обади тя. Вдигнах, но тя мълчеше. Известно време и двамата мълчахме. Накрая каза: „Помниш ли, след смъртта на брат ми потърсих теб. Нуждаех се от присъствието ти. Тогава в продължение на часове мълчахме на телефона. Исках просто да ми правиш компания“. Не отговорих нищо. Още известно време останахме безмълвни. Накрая тя затвори.

Балтимор, Мериленд

Октомври 1995 г.

Всички опити да бъде възстановена сърдечната дейност на Скот се оказаха напразни и смъртта му бе установена там, върху моравата на стадиона. На другия ден в гимназията „Бъкери Хай“ нямаше занятия. В училището дойде екип психолози. Още от вратата учениците бяха насочвани към актовата зала, а от високоговорителите в коридорите ечеше гласът на директора Бърдън: „Поради сполетялата ни вчера трагедия днес учебни занятия няма да има. Всички ученици трябва да отидат в актовата зала“. Пред шкафчето на Скот се трупаха цветя, имаше запалени свещи и плюшени играчки.

Скот бе погребан в гробището на едно нюйоркско предградие, откъдето беше дошло семейство Невил. Аз, Уди и Хилел отидохме, придружени от чичо Соул и леля Анита.

Преди началото на церемонията не видях Александра, затова я потърсих. Открих я да плаче сама в една от траурните зали. Беше облечена в черно. Черен беше дори лакът на ноктите ѝ. Седнах до нея. Хванах ръката ѝ. Беше толкова красива, че ме споходи еротичната мисъл да целуна дланта ѝ. Дори го направих. Тя не отдръпна ръката си и аз продължих да целувам един по един пръстите ѝ. Сгуши се до мен и прошепна на ухото ми: „Моля те, не пускай ръката ми, Марки“.

Погребалната церемония беше тягостна. Никога преди не бях изпадал в такова положение. Чичо Соул и леля Анита ни бяха подготвили, но друго беше да преживее човек подобно нещо. Александра беше неутешима: по дланите ни капеха сълзите ѝ, станали черни от грима. Не знаех какво да ѝ кажа, за да я утеша. Искаше ми се да избърша очите ѝ, но се боях да не се получи неловко. Затова продължавах да стискам с все сили ръката ѝ.

Мъчителна бе не толкова мъката в този момент, колкото напрежението между Патрик и Джилиан, което ясно долавяхме. Патрик произнесе надгробно слово, което много ми хареса. Озаглавил го бе „Примирението на един баща на болно дете. Отдаде дължимото на Уди и Хилел за щастливите мигове, които бяха дарили на Скот. Думите му бяха приблизително следните: „Дали ние, обитателите на „Оук Парк“, сме истински щастливи? Кой би могъл да заяви това с чисто сърце за себе си?

А моят син Скот беше щастлив. И то благодарение на две момчета, които му вдъхнаха увереност.

Гледах моя син, преди да срещне Уди и Хилел. Наблюдавах го и след това.

Благодаря ви, момчета. Благодаря ви, че го накарахте да се усмихва както никога преди. Да се почувства силен както никога преди.

Кой би могъл — дори след като е живял дълго на този свят — да твърди, че е дарил щастие на свой ближен? А вие, Хилел и Уди, вие можете да го направите“.

Словото на Патрик предизвика след погребението неприятно спречкване между него и жена му. Всички се бяхме събрали в салона на сестрата на Джилиан и хапвахме сладки, когато откъм кухнята ги чухме да повишават глас. „На всичко отгоре им благодариш? — викаше Джилиан. — Те убиха нашия син, а ти им благодариш!“

Сцената беше непоносима. Припомних си всички случаи, когато бях изпитвал омраза към Скот, когато му бях завиждал за болестта и ми се бе искало и аз да страдам от муковисцидоза. Бях на път да се разплача, но не исках Александра да ме види. Излязох в градината. Наричах себе си мръсник. Мръсник! Мръсник! В този момент почувствах нечия ръка на рамото си. Обърнах се и видях чичо Соул. Той ме прегърна и аз заплаках.

Никога няма да забравя как ме притисна към себе си през онзи ден.

Следващите седмици бяха тъжни.

Хилел и Уди се чувстваха виновни. На всичко отгоре директорът Бърдън искаше да им наложи наказания. Той повика в кабинета си Хилел и треньора Бендам. Разговорът продължи повече от час. Уди нервно се разхождаше пред вратата. Най-сетне тя се отвори и Хилел излезе разплакан.

— Изгонен съм от отбора! — отчаяно извика той.

— Какво? Как така?

Хилел не каза нищо повече и побягна по коридора. В този момент от кабинета излезе треньорът Бендам с отчаян вид.

— Тренер, кажете че не е вярно! — обърна се към него Уди. — Какво става?

— Стана нещо много сериозно. Хилел трябва да напусне отбора. Безкрайно съжалявам… Нищо не можах да направя.

Без да почука, разяреният Уди нахълта в директорския кабинет.

— Господин директор, не може да гоните Хилел от отбора!

— А ти, Удроу, защо се месиш? И въобще с какво право влизаш тук?

— Отмъщавате си, нали?

— Удроу, напусни веднага! Няма да повтарям.

— Дори не искате да обясните защо гоните Хилел?

— Изобщо не съм го гонил. По принцип той никога не е бил част от отбора. Никой ученик няма право да поема отговорности за други ученици. Треньорът Бендам изобщо не е трябвало да го взема за свой помощник. А и трябва ли да припомням, че Хилел уби един ученик? Ако не бяха налудничавите му идеи, Скот Невил щеше да бъде жив!

— Никого не е убивал. Мечтата на Скот беше да играе футбол!

— Удроу, тонът ти никак не ми харесва. Твоето приятелче се оплаква, че не си върша работата както трябва. Е, добре, ще си свърша работата. Ще видиш как. А сега се махай.

— Нямате право да постъпвате така с Хилел!

— Имам право, и още как! Аз съм директор на тази гимназия. А вие сте ученици. Ученици и нищо повече. Това ясно ли ти е?

— Скъпо ще ви излезе!

— Това заплаха ли е?

— Не, обещание.

Ала вече нищо не можеше да се направи. Занапред Хилел окончателно бе приключил с футбола.

В последвалата нощ Уди се измъкна крадешком от дома на Голдманови, яхна велосипеда и отиде пред къщата на Бърдън. Използвайки тъмнината, той се промъкна в градината, извади от чантата си спрей с боя и написа с големи букви върху фасадата: БЪРДЪН Е ЛАЙНАР. Тъкмо беше приключил, когато внезапно го обля сноп светлина. Обърна се, но не можа да види нищо, защото фенерчето беше насочено право в очите му. „Какви ги вършиш, мой човек?“, запита строг мъжки глас. Уди разбра, че пред него стоят двама полицаи.

Събудени от телефонния звън, чичо Соул и леля Анита бяха поканени да отидат в полицейския участък и да приберат Уди.

— Бърдън е лайнар? — вайкаше се леля Анита. — Не можа ли да се сетиш нещо друго? О, Уди, какво те прихвана, за да постъпиш по този начин?

Навел глава, той промърмори засрамен:

— Исках да му отмъстя за това, което стори на Хилел.

— Отмъщението не води доникъде! — възрази чичо Соул без всякакъв гняв. — Много добре знаеш, че така не се правят нещата.

— Какво ще стане сега с мен? — запита Уди.

— Зависи дали директорът Бърдън ще подаде жалба.

— Ще ме изгонят ли от училище?

— Все още не знаем. Направил си голяма глупост, Уди. Сега съдбата ти не зависи от нас.

Така Уди бе изключен от гимназията „Бъкери“.

Треньорът Бендам направи всичко по силите си, за да го защити пред Бърдън. Между двамата избухна сериозно спречкване, когато директорът отказа да отмени решението си.

— Стив, как може да сте толкова ограничен? — възмущаваше се Бендам.

— Има си правила, които трябва да се спазват. Нали видяхте какво е направил този хулиган с къщата ми?

— Просто детинска работа! Можехте да го накажете шест месеца да чисти училищните тоалетни, но нямате право да съсипвате бъдещето на две деца. Решението ви е напълно недопустимо.

— Това е положението, Огъстъс.

— Мамка му, Стив! Та вие сте директор на училище! Призван сте да се грижите за живота на тези хлапета, а не да го рушите.

— Именно, аз съм директор на училище. Изглежда, не си давате сметка каква отговорност нося. Нашето призвание е да адаптираме тези деца към обществото, а не обратното. Те трябва да се научат, че има правила и че ако не ги спазват, ще отговарят за постъпките си. Може да ви се струвам жесток, но имайте предвид, че го правя заради тях, и бъдете сигурен, че един ден ще ми благодарят. Такива хлапета стигат до затвора, ако липсва здрава ръка, която да ги води.

— Такива хлапета, Стив, стават звезди в НФЛ или получават Нобелова награда! Ще видите, че след десет години в този училищен двор ще идват телевизионни екипи, за да заснемат мястото, откъдето е започнала славата на Голдманови.

— Славата на Голдманови? Хайде де! Само не ми казвайте, че вярвате на подобни глупости…

— И пред микрофоните на журналистите ще мънкате сконфузено, че са били любимите ви ученици, най-добрите в гимназията, и че никога не сте се съмнявали в техните заложби!

— Престанете, Огъстъс, минавате всякакви граници. Омръзна ми да ви слушам.

— Знаете ли какво, Стив? На мен ми омръзна да ви слушам. Вървете на майната си!

— Моля? Да не сте си изгубили ума? Ще докладвам за вас. И на вас няма да ви се размине!

— Докладвайте колкото си искате. Аз се махам! Не желая да бъда част от тъпата ви система, способна единствено да лиши две момчета от мечтите им. Махам се и повече няма да ме видите!

След този разговор треньорът напусна кабинета, като затръшна с все сила вратата, и подаде оставка без предизвестие с молба за преждевременно пенсиониране.

Следващия уикенд Уди потърси Бендам в дома му и го завари да подрежда вещите си в караваната.

— Не си отивайте, тренер… Отборът има нужда от вас.

— Няма вече отбор, Уди — отвърна Бендам, без да спре да товари багажа. — Отдавна трябваше да се пенсионирам.

— Тренер, дойдох да ви се извиня. За всичко съм виновен аз.

Бендам остави на тревата поредния кашон.

— Не, Уди. Няма такова нещо. Виновна е гадната система! Всички тези калпави даскали. Аз ти се извинявам, Уди. Така и не можах да ви защитя докрай, теб и Хилел.

— И сега бягате?

— Не, просто излизам в пенсия. Ще прекося страната и през лятото ще бъда в Аляска.

— Ще отидете с вашата каравана чак в Аляска, само и само да не погледнете истината в очите.

— Нищо подобно. Отдавна искам да предприема това пътешествие.

— Ами че вие винаги можете да отидете в тази дяволска Аляска!

— Животът е по-кратък, отколкото си мислиш, моето момче.

— Достатъчно дълъг е все пак, за да останете тук поне още известно време.

Бендам го хвана за раменете:

— Продължавай с футбола, момчето ми. Не заради мен, не заради Бърдън или когото и да било друг. Направи го за себе си.

— Плюя на всичко, тренер! Вече не ми пука за нищо!

— Не, не бива да плюеш на футбола! Футболът е твоят живот!

След смъртта на Скот семейство Невил се разпадна.

Джилиан така и не можа да прости на своя съпруг, че е насърчавал сина си да се занимава с футбол. Заяви му, че трябвало да размисли, да си поеме дъх. В никакъв случай обаче не желаела да живее повече в „Оук Парк“. Един месец след погребението на Скот тя реши да се завърне в Ню Йорк и нае апартамент в Манхатън. Александра отиде с нея. Двете се преместиха окончателно там през ноември 1995 година.

Моите родители ми разрешиха да прекарам в „Оук Парк“ уикенда на тяхното заминаване, за да си взема довиждане с Александра. Това бяха най-печалните дни, преживени от мен в Балтимор.

— Тя ли е момичето, което ти изпрати онова писмо? — запита майка ми, докато ме съпровождаше до гарата в Нюарк.

— Да.

— Един ден отново ще се срещнеш с нея.

— Съмнявам се.

— Аз пък съм сигурна. Не тъгувай, Марки.

Опитвах да убедя себе си, че майка ми е права и че ако наистина държа на Александра, рано или късно отново ще я видя, но през целия път до Балтимор бях със свито сърце. В колата на леля, която дойде да ме вземе, седях с наведена глава и дори нямах желание да поздравя охранителите.

Александра си тръгна на следващия ден, в събота, с колата на майка си, повела траурна процесия от два камиона покъщнина. Прекарахме последните часове заедно в нейната стая, от която бяха изнесени всички мебели. Единствените следи от нейното присъствие тук бяха дупките от кабарчета, крепили постерите на любимите ѝ певци. Нямаше я дори китарата.

— Още не мога да повярвам, че си заминавам — промълви тя.

— Аз също — отвърна Хилел със свито гърло.

Накрая тя разтвори широко ръце, за да може да прегърне и трима ни. Кожата ѝ излъчваше опияняващо ухание, а косите ѝ все така миришеха на кайсия. Аз, Хилел и Уди притворихме очи и се сгушихме в обятията ѝ. Останахме така, докато от партера не се дочу гласът на Патрик: „Александра, горе ли си? Трябва да тръгвате, камионите чакат“.

Тя слезе по стълбите и ние я последвахме с наведени глави.

Пред къщи тя пожела четиримата да си направим снимка. Така баща ѝ ни обезсмърти пред онова, което доскоро бе техен дом. „Пак ще се видим — обеща тя. — Ще си пишем.“

За последен път прегърна поред всеки от нас.

— Довиждане, мои мили Голдманови. Никога няма да ви забравя.

— Ти си оставаш завинаги член на бандата — отвърна Уди.

Видях сълза върху бузата на Хилел и я избърсах с пръст.

Гледахме я как се качва в колата до майка си и се подредихме в почетен шпалир. После те бавно потеглиха по алеята. Александра дълго ни маха с ръка. Тя също плачеше.

В последен порив яхнахме велосипедите и ескортирахме колата, докато прекосяваше квартала. Видяхме как тя извади лист, написа нещо на него и го залепи отвътре на задното стъкло. Така можахме да прочетем:

ОБИЧАМ ВИ, ГОЛДМАНОВИ.

17

С никого не съм споделял онова, което се случи през ноември 1995 година след заминаването на Александра и майка ѝ за Ню Йорк.

След погребението на Скот непрестанно говорехме по телефона. Тя изпитваше нужда да чува гласа ми и това ме изпълваше с необикновена гордост. Споделяше с мен, че не може да заспи, без да чувства нечие присъствие, затова се свързвахме по телефона, оставяхме слушалката до главата си и така заспивахме. Понякога линията оставаше отворена чак до сутринта.

Когато пристигна сметката от телефонната компания, майка ми направи сцена.

— Какво толкова си говорите в продължение на часове?

— Спомняме си за малкия Скот — обясних аз.

— А, така ли? — смути се тя и с това разговорът приключи.

Така открих, че дори от отвъдното Скот си оставаше верен приятел. Споменаването на името му имаше магическо въздействие:

„Защо получи слаба оценка?“ — „Заради малкия Скот.“

„Защо избяга от училище?“ — „Заради малкия Скот.“

„Искам за вечеря пица…“ — „А, не. Пак ли?“ — „Моля те, напомня ми за малкия Скот.“

Малкият Скот се превърна във вълшебна дума, която ми позволяваше да се срещам с Александра в Ню Йорк колкото пъти искам. Онова, което в началото беше малка телефонна любов, след заминаването ѝ се превърна в истинска връзка. От Монтклеър до Манхатън се стигаше за половин час с влак и аз започнах да изминавам това разстояние по няколко пъти седмично, за да се срещам с нея в едно кафене, недалеч от нейното училище. Качвах се във вагона с разтуптяно сърце при мисълта, че тя е само моя. В началото просто повтаряхме разговорите по телефона, но вече седяхме един срещу друг и се гледахме в очите. Един ден седнах до нея, улових ръката ѝ, а след това направих решителната крачка, за която отдавна мечтаех: целунах я и тя отвърна на целувката ми. Устните ни дълго останаха слети и това постави началото на една година, през която бандата на Голдманови вече не ме вълнуваше толкова, защото всичките ми мисли бяха отдадени на Александра. Няколко пъти седмично отивах в Ню Йорк, за да се срещна с нея в това кафене. Каква радост бе за мен да я виждам, да я чувам, да я докосвам, да разговарям с нея, да я галя и целувам! Шляехме се по улиците, разменяхме целувки в градинките. Когато я зървах да се задава, сърцето ми започваше да се блъска в гърдите. Чувствах се жив, по-жив, отколкото когато и да било. Не смеех да ѝ призная, че изпитвам към нея нещо много по-силно от приятелството към Балтиморови.

Тя ми споделяше, че с моя помощ успява да се справи със скръбта. Че се чувства по-различно, когато съм с нея. Нуждаехме се един от друг и много скоро връзката ни се задълбочи.

Бях толкова окрилен, че един ден се осмелих да я причакам след часовете пред нейното училище. Видях я да излиза заедно с група приятелки и се втурнах към нея, за да я прегърна. Когато ме видя, тя се сепна, запази дистанция, държа се хладно и накрая си отиде. Прибрах се в Монтклеър стъписан и объркан. Същата вечер тя ми се обади по телефона:

— Привет, Маркъс…

— Да не би да се познаваме отнякъде? — запитах сърдито.

— Марки, не ми се сърди…

— Сигурно имаш подходящо обяснение за държанието си днес.

— Маркъс, ти си с две години по-малък от мен…

— И какво от това?

— Ами неудобно е.

— Какво по-точно е неудобно?

— Харесваш ми, но си с две години по-малък. Това е!

— И какъв е проблемът?

— Милият ми Маркъс, какво си бебе! Така даже си още по-сладък. А мен малко ме е срам.

— Никой няма да научи.

— Няма начин. Така или иначе, хората ще научат.

— Няма, ако не кажеш на никого.

— Я престани, бебе такова! Ако искаш да се виждаме, никой не трябва да знае за това.

Приех условието ѝ. Продължихме да се срещаме в кафенето. Понякога тя идваше до Монтклеър, където не я познаваха и нямаше никакъв риск. Благословен да бъде Монтклеър, този малък град, в който никой никого не познаваше.

Не след дълго любовта ми към Александра оказа пагубно влияние върху оценките ми в училище. В час виждах само нея и чувах само нейния глас. Тя танцуваше в главата ми, в тетрадките ми, върху черната дъска, танцуваше с учителя по математика и нашепваше: „Маркъс… Маркъс…“. Станах и аз да танцувам заедно с нея. „Маркъс! — кресна учителят по математика. — Да не си се побъркал? Веднага седни на мястото си или ще те изгоня от клас.“ Разтревожен от рязкото влошаване на моя успех, класният ръководител повика родителите ми. Бях за първа година в гимназията и майка ми заподозря наличието у мен на някакъв интелектуален дефицит; тя плака по време на целия разговор, като по подобие на всички майки, чиито деца имат проблеми с учението, си припомняше, че самият Айнщайн е бил скаран с математиката. Айнщайн си е Айнщайн, само че онова, което сполетя мен, бе забрана да излизам, съчетана с допълнителни уроци у дома. Не бях съгласен, бунтувах се, молех, тръшках се, обещавах да подобря успеха си, но не постигнах нищо: всеки ден след училище щеше да идва частен учител, който да ми помага с домашните. Тогава се заклех да бъда нагъл, непокорен, глупав, разсеян и да пърдя по време на тези частни уроци.

Бях на ръба на отчаянието и се обадих на Александра, за да ѝ съобщя, че сме осъдени да се виждаме много по-рядко. Същата вечер тя позвъни на майка ми. Обясни ѝ, че моят учител по математика я е потърсил и е предложил тя да ми дава уроци у дома. Майка ми възрази, че вече била намерила учител, но когато Александра добави, че ще получава заплащане от гимназията в Монтклеър, майка ми охотно се съгласи. Само Александра бе способна на подобни магии.

Никога няма да забравя деня, когато тя позвъни на вратата. Александра, богинята от бандата на Голдманови, пристигна в Монтклеър.

Първото, което мама каза на момичето, което обичах, бе: „Ще видите, подредила съм цялата стая. Вътре беше страшна бъркотия, а в разхвърляна стая човек не може да се съсредоточи. Използвах случая да прибера старите му играчки в шкафа“.

Александра избухна в смях, а аз се изчервих от срам и възкликнах възмутено:

— Мамо!

— О, Марки, я стига! За никого не е тайна, че захвърляш мръсните си слипове къде ли не.

— Благодаря ви за грижите, госпожо Голдман — каза Александра. — Сега ще отидем в стаята на Маркъс. Има много домашни и ще трябва здравата да поработи.

Отведох я в моята стая.

— Много е мило, че майка ти те нарича Марки — отбеляза тя.

— Забранявам ти да ми казваш така.

Домашните, които готвехме двамата с Александра, се свеждаха до това да пъхам език в устата ѝ, както и да галя гърдите ѝ. Мисълта, че мама може всеки момент да влезе, за да ни почерпи със сладки, едновременно ме ужасяваше и възбуждаше. Тя обаче не го направи нито веднъж. Тогава си мислех, че е било случайност, но днес си давам сметка, че съм подценявал мама, която просто не е искала да смущава първата любов на своя син.

Впрочем майка ми също изпадна в плен на чара на Александра. Успехът ми се подобри главоломно и така отново извоювах свободата си.

Не мина много време и започнах да прекарвам уикендите в Ню Йорк. Когато майка ѝ отсъстваше, Александра ме канеше у тях. Отивах с разтуптяно сърце, тя отваряше вратата, хващаше ме за ръка и ме отвеждаше в стаята си.

Дълго време свързвах рапъра Тупак с Александра. На стената над леглото ѝ имаше огромен негов постер. Хвърляхме се на матрака, тя се събличаше, а аз гледах Тупак, който от своя страна също ни гледаше и ме благославяше с вдигнат палец. Дори днес е достатъчно да чуя по радиото негова песен, за да се задейства у мен условният рефлекс и веднага да си представя двама ни голи в леглото. С Александра за пръв път вкусих насладата на секса и трябва да кажа, че се справях доста добре. Ставах все по-уверен в себе си. Влизах в стаята ѝ, поздравявах Тупак, после сваляхме дрехите си и се сливахме. След секса дълго лежахме един до друг, без да кажем нищо. Тя навличаше широка тениска, свиваше джойнт и пушеше на прозореца. Да, трябва да призная пред вас, че тя бе тази, която ме научи да пуша марихуана. След завръщането ми в Монтклеър, изтощен и дрогиран, чувах майка ми да пита с лукава усмивка: „Как е малката Александра?“.

Така и не бих могъл да кажа дали аз бях първият от бандата на Голдманови, който е вкусил насладите на любовта. Нямаше начин да споделя за Александра на Уди и Хилел. Имах усещането, че съм ги предал. Във всеки случай трябваше да се съобразявам с нейното желание да не споменавам на никого за нашата връзка.

Понякога я виждах на излизане от училище с по-големи момчета. Не можех да отида при нея и направо бях болен от ревност. Когато след това се видехме в кафенето, не пропусках да я запитам:

— Какви са тези тъпаци, които се мотаят около тебе?

Тя се засмиваше.

— Нищо особено. Просто приятели. Няма значение. За мен само ти имаш значение.

— Защо някой път не излезем заедно с твоите приятели? — молех я аз.

— Не. Те не бива да научават за теб.

— Защо? Заедно сме от почти четири месеца. Да не би да се срамуваш от мен?

— Престани да се впрягаш, Марки. Чисто и просто е най-добре никой да не знае за нас.

— Откъде си сигурна, че не съм казал на никого?

— Сигурна съм, защото не си като другите. Ти си страхотен, Маркикет. Ти се отличаваш от останалите момчета и това най-много ценя у теб.

— Престани да ме наричаш Маркикет!

— Добре, Маркикет — усмихваше се тя.

През късната пролет на 1996 година Патрик Невил, който от месеци търсеше начин да се премести в Ню Йорк, за да бъде по-близо до дъщеря си и да се опита да спаси своя брак, получи висок пост в един инвестиционен фонд в Манхатън и напусна „Оук Парк“. Настани се в красив апартамент на Шестнайсето авеню, недалеч от този на жена си. Така Александра се сдоби с две жилища и две стаи, в резултат на което моите посещения в Ню Йорк зачестиха. А когато Патрик и Джилиан излизаха заедно на вечеря в опит да се сдобрят, просто не знаехме кой от двата апартамента да изберем.

Постоянно ѝ гостувах и мечтаех и тя на свой ред да прекара една нощ у нас в Монтклеър. През уикенда на рождения ми ден извърших същински подвиг, като се отървах от родителите ми. Реших да поканя Александра да пренощува в Монтклеър. В припадък на романтизъм ми хрумна да се промъкна в нейното училище и като открих шкафчето, което смятах, че е нейното, пуснах вътре картичка с покана да дойде у нас на по-следващия ден. Постарах се да създам романтична атмосфера: вечеря на свещи, цветя, приглушена светлина. Поканата беше за седем вечерта. В осем часа още я нямаше и аз се обадих у майка ѝ, от която разбрах, че е излязла. Същият отговор получих и от баща ѝ. В десет часа изсипах вечерята в кофата за смет. В единайсет и половина отворих бутилката вино, която бях отмъкнал от запасите на баща ми, и я изпих сам. В полунощ, сам и пиян, запях на себе си „Честит рожден ден“ и духнах свещите. Легнах си със замаяна глава и с убеждението, че я мразя. Два дни изобщо не я потърсих. Не отидох в Ню Йорк и не отговарях на обажданията ѝ. Накрая тя дойде в Монтклеър и ме изчака на излизане от училище.

— Маркъс, какво става с теб?

— Какво ми става ли? Може би се шегуваш! Как можа да ми скроиш такъв номер?

— За какво говориш?

— За рождения ми ден!

— Какво за рождения ти ден?

— Заряза ме вечерта на рождения ми ден! Поканих те у нас, а ти така и не благоволи да дойдеш!

— Че откъде да знам, че имаш рожден ден, след като нищо не си ми казал?

— Оставих картичка в шкафчето ти.

— Не съм намирала никаква картичка…

— Ами… — измънках смутено аз.

Всъщност бях объркал шкафчетата…

— Виж какво, Марки, вместо да ми оставяш тайни знаци, просто можеше да ми се обадиш по телефона. Когато двама души имат връзка, трябва все пак да се чуват от време на време.

— Аха! Значи, имаме връзка?

— А ти как мислиш, Маркихот такъв!

Погледна ме в очите и аз почувствах как ме обзема неописуемо блаженство. Двамата имахме връзка. За пръв път момиче ми казваше подобно нещо. Тя ме прегърна и ме целуна пред всички, като ми пусна език, после ме отблъсна и каза: „Хайде, сега изчезвай“.

Аз имах връзка. Още не можех да се опомня. Не можах да се опомня и следващия уикенд, когато Александра пристигна в Монтклеър с колата си и ме взе, за да „се поразходим“. Отначало не разбрах къде отиваме, докато не навлязохме в тунела „Линкълн“.

— В Манхатън ли отиваме?

— Да, ангел мой.

Малко по-късно, когато спряхме пред „Уолдорф Астория“, ми стана ясно, че ще прекараме нощта там.

— Това е „Уолдорф“?

— Да.

— Ще спим в хотел, така ли?

— Да.

— Но аз не си нося тоалетни принадлежности.

— Сигурна съм, че все ще се намерят една четка за зъби и пижама. Все пак в Ню Йорк се срещат такива неща.

— Дори не съм предупредил нашите…

— В този хотел има специални уреди, наречени телефони, и с тяхна помощ човек може да осъществява контакт със себеподобните си по целия свят. Ще се обадиш на майка си и ще ѝ кажеш, че ще преспиш у приятел. Маркикет, крайно време е да започнеш да поемаш рискове. Все пак нямаш намерение цял живот да останеш в Монтклеър, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Казах, че все пак нямаш намерение цял живот да останеш в Монтклеър.

Никога преди не бях стъпвал в такъв хотел. С впечатляваща дързост Александра показа на рецепцията фалшива лична карта, според която беше на двайсет и две години, плати с появила се като по чудо в ръката ѝ кредитна карта и накрая заяви на служителката: „Младежът зад мен е забравил всичките си вещи. Ще ви бъде безкрайно признателен, ако донесете в стаята пълен комплект тоалетни принадлежности“. Ококорих се. За пръв път имах връзка, за пръв път щях да правя любов в хотел и за пръв път излъгах така безсрамно майка ми само за да прекарам нощта в прегръдките на момиче, и то какво момиче!

Същата вечер Александра ме заведе в едно кафене в Уест Вилидж с малка сцена за изпълнения в интимна обстановка. Тя излезе на сцената, където я очакваше китара, и цял час свири свои композиции. Всички в заведението я гледаха, но тя гледаше само мен. Това бе една от първите топли вечери през онази пролет. След концерта дълго се разхождахме в квартала. Тя сподели, че мечтае един ден да живее тук в апартамент с голяма тераса, за да прекарва вечерите навън и да съзерцава града. Докато говореше, аз попивах всяка нейна дума.

Върнахме се в „Уолдорф Астория“, докато мама предполагаше, че съм у приятел, и дълго правихме любов. На стената имаше голямо огледало, в което виждах себе си между бедрата ѝ. Отразени, голите ни тела и движенията ни ми се струваха безкрайно красиви, а и ние наистина бяхме такива. Върху нея, макар едва шестнайсетгодишен, се чувствах мъж. Уверен в себе си, дръзко се движех в нея и бях сигурен, че това ѝ харесва, защото тя постепенно извиваше гръб и искаше още и още, вкопчваше се в мен, а във върховия момент насладата я накара нежно да впие със стенание в кожата ми лакираните си нокти. После в стаята се възцари съучастническо мълчание. Тя вдигна с ръка косите си и задъхана се отпусна на възглавниците, излагайки пред погледа ми гърдите си, покрити със ситни капчици пот.

Благодарение на Александра за пръв път усетих истински вкуса на живота. Когато се канеше да направи нещо непозволено, долавяйки колебанието ми, тя ме хващаше за ръка, вперваше в мен пламнал поглед и казваше: „Страх ли те е, Марки? От какво се боиш?“. После стискаше силно ръката ми и ме увличаше в своя свят. Наричах го света на Александра. Тя тъй силно ме вълнуваше, че един ден казах:

— Струва ми се, че донякъде съм влюбен в теб.

Тя улови с две ръце лицето ми и впери в мен очи.

— Маркикет, има неща, които не бива да се казват на едно момиче.

— Шегувам се — добавих аз, освобождавайки се от прегръдката ѝ.

— Така може.

Вие сте първите, с които споделям нашата съвършена любов през учебната 1995–1996 година. На никого не съм разказвал и как след връзка, продължила десет месеца, Александра Невил разби сърцето ми. Тя ме дари с такова щастие, че просто нямаше начин един ден да не ми причини мъка.

В края на лятото на 1996 година тя замина за щатския университет в Кънектикът. Дойде в Монтклеър и храбро ми съобщи това, докато се разхождахме из квартала.

— Кънектикът не е далеч — казах аз. — А освен това вече имам шофьорска книжка…

Тя отправи към мен изпълнен с нежност поглед.

— Маркикет…

Начинът, по който произнесе името ми, бе достатъчен, за да разбера.

— Значи, вече не ме искаш…

— Марки, не е вярно… Но това е университет… За мен това е нов етап и искам да бъда свободна. Докато ти… Ти все още учиш в гимназия.

Стиснах устни, за да не се разплача, и успях да кажа само:

— Тогава довиждане.

Тя хвана ръката ми, но аз я отдръпнах. После видя, че очите ми са просълзени.

— Маркикет, остава да се разплачеш…

Прегърна ме.

— Откъде накъде ще плача? — опитах аз да си придам твърдост.

Дълго време след това мама ме питаше как е „малката Александра“. А когато някоя нейна приятелка споделеше, че синът ѝ има нужда от помощ в училище, тя всеки път се оплакваше: „Колко жалко, че я няма малката Александра. Беше много добра. Вашият Гари непременно щеше да я хареса“.

Години наред това бе припев на майка ми: „Какво стана с малката Александра?“. А аз всеки път отвръщах: „Нямам представа“. „Не сте ли се виждали вече?“ — „Изобщо.“ — „Колко жалко!“ — завършваше разочаровано тя.

През всичкото това време тя си мислеше, че наистина оттогава не съм я виждал.

18

В онова лято на 1996 година, когато скъсахме с Александра, имаше нещо апокалиптично.

Тя ме напусна тъкмо преди нашето отпътуване за Хемптънс и за пръв път тръгнах за там, изпълнен с мрачни мисли. С пристигането си установих, че цялата банда на Голдманови е в същото настроение. Изминалата учебна година се бе оказала трудна: след смъртта на Скот мирното битие на моите братовчеди бе нарушено.

Само за няколко месеца Хилел и Уди бяха преживели двойна раздяла. През октомври Уди бе изключен от „Бъкери“, а през януари, след катастрофални резултати в края на срока, Хилел замина за специалното училище. Оттогава прекарваше в „Оук Парк“ само уикендите.

Имах чувството, че всичко около мен се разпада. А ме очакваха още изненади: веднага щом пристигнахме, аз и братовчедите се отправихме към „Земен рай“ с намерение да поздравим семейство Кларк, които открай време бяха толкова добри с нас. На моравата пред имението обаче ни очакваше табела с надпис „Продава се“.

Когато Джейн ни отвори, видяхме колко е разстроена. В салона Сет седеше в инвалидна количка. Беше прекарал инсулт и изглеждаше много отслабнал. Вече не можел да се справя сам, а къщата с многото стъпала и стълбища изобщо не била подходяща за него. Ето защо Джейн искаше да я продаде колкото се може по-скоро. Съзнаваше, че оттук нататък нямаше да има нито сили, нито време да я поддържа, и затова я предлагаше, докато все още е в добро състояние.

Готова бе да приеме и ниска цена, а такъв случай не беше за изпускане. Мнозина смятаха, че по тези места това ще бъде сделката на века.

Имението вече бе привлякло вниманието на всички брокери от областта, когато чичо Соул и леля Анита решиха да го купят. От приятелски чувства Джейн Кларк дори им даде предимство при продажбата. За нас това бе постоянна тема на разговор. Всеки път, когато седнехме на масата, първата ни работа беше да запитаме чичо Соул докъде са стигнали нещата.

— Ще купите ли „Земен рай“?

— Още не сме решили — отвръщаше ни той с лукава усмивка.

Това лято той почти не излизаше от работния кабинет във вилата. Постоянно го виждах да прехвърля документи и финансови планове за къщата, като успяваше да се отзове и на всички повиквания от юридическото бюро в Балтимор и банката. От година на година той ми вдъхваше все по-голямо страхопочитание.

Дните в Хемптънс, които прекарвахме на понтона в имението на семейство Кларк, ни се отразяваха добре. Усещането, че бандата на Голдманови отново е налице, пропъждаше тъгата. Бяхме на разположение на Джейн Кларк, към която изпитвахме искрена обич: помагахме ѝ при покупките, сваляхме Сет в количката и го извеждахме на терасата под сенника.

Всяка сутрин Уди излизаше да потича. Почти всеки път отивах с него. Приятно ми беше да бъдем редом един до друг и да разговаряме през цялото време.

Веднага разбрах колко трудно е понесъл раздялата с Хилел. Сега той бе придобил статута на единствен син у Балтиморови. Ставаше сам, вземаше автобуса сам и обядваше сам. Понякога носталгията го караше да отива в стаята на Хилел, където се изтягаше на леглото и подхвърляше във въздуха бейзболна топка. Чичо Соул го беше научил да кара кола и той лесно беше изкарал шофьорска книжка. Всеки вторник оставаше сам с леля Анита и за вечеря по традиция си поръчваха пица. После сядаха на дивана пред телевизора.

За да го насърчи да продължи с футбола, чичо Соул бе взел абонамент за всички мачове на „Вашингтон Редскинс“. Отиваха на стадиона като същинско семейство, на главите с шапки с цветовете на любимия отбор. Леля Анита сядаше между двамата и по време на срещата хапваха пуканки или хотдог. Ала въпреки усилията на чичо Соул Уди отново бе станал малко див и сякаш гледаше да не се застоява у дома. След часовете тренираше на стадиона с останалите момчета от отбора, за да бъдат във форма за началото на новия сезон през есента. Леля Анита често отиваше да го погледа. Тя донякъде се тревожеше за него. Сядаше на пейката и го насърчаваше. След тренировката го чакаше пред съблекалнята, откъдето той излизаше с влажна от душа коса, мускулест, великолепен.

— Соул е запазил маса в „Стек Хаус“, защото знае, че заведението ти харесва. Нали ще дойдеш с нас? — питаше го тя.

— Не, благодаря. Много мило, но ще хапна заедно с момчетата.

— Добре, забавлявай се тогава, но внимавай, когато се прибираш. У теб ли са ключовете?

— Да, благодаря.

— Имаш ли пари?

Отвръщаше с усмивка:

— Да, благодаря много.

Докато я гледаше да отива към колата, съотборниците му излизаха един по един от съблекалнята. И всеки път се намираше някой да го тупне приятелски по рамото.

— Ей, мой човек, майка ги е страхотна мацка.

— Затваряй си устата, Дани, да не ти разбия зъбите.

— Стига де, майтапя се. Идваш ли да вечеряме заедно?

— Не, благодаря, имам работа. До утре по същото време, нали?

— Дадено! Значи, до утре.

Тръгваше си сам от стадиона и отиваше на паркинга. Първо искаше да се увери, че леля Анита си е заминала, а после се качваше в колата, която чичо Соул беше оставил на негово разположение.

Пътят до „Блубери Хил“ траеше четирийсет и пет минути. Той пусна радиото и усили звука до нивото на поносимост. Както всеки път, излезе от магистралата едно отклонение по-рано, спря пред заведението за бързо хранене, където се отбиваше обикновено, и без да слиза от колата, поръча два чийзбургера, пържени картофи, лучени кръгчета, две коли и бухти с ванилия за вкъщи. Когато поръчката пристигна, отново се включи в магистралата по посока на училище „Блубери“.

За да не привлече вниманието, малко преди да навлезе в безлюдния паркинг, загаси фаровете. Спря възможно най-далече от първата сграда. Както всеки път, Хилел вече го очакваше там. Той бързешком приближи и отвори вратата.

— Привет, вече си мислех, че няма да дойдеш — каза му, докато се настаняваше на мястото до водача.

— Съжалявам, днес удължиха тренировката.

— Във форма ли си?

— Как не!

Хилел се засмя.

— Стига, Уди. Ще видиш, че един ден ще играеш в НФЛ.

Той бръкна в книжния плик, който Уди му подаваше, и извади един чийзбургер. После провери съдържанието на плика и се усмихна доволно.

— Не си забравил и лучените кръгчета. Нямаш грешка! Какво бих правил без теб…

Двамата се заеха с храната.

Когато приключиха, без предварително да са се уговаряли, излязоха от колата и седнаха на предния капак. Уди извади от джоба си пакет цигари, взе една и предложи на Хилел, който го последва. Двете огънчета в мрака бяха единственият знак за тяхното присъствие.

— Направо не мога да повярвам, че гледате всички мачове на „Вашингтон Редскинс“. Преди на баща ми и през ум не би му минало да вземе абонамент за „Балтимор Булетс“!

— Може би защото тогава си бил още много малък. Можеш да опиташ сега.

— Ами, сега изобщо не ми пука.

— Виж, донесъл съм ти шапка на отбора. Ще ядеш ли лучените кръгчета?

— Вече не съм гладен.

— Не се впрягай, Хил. Това са само някакви си тъпи мачове. Другия път, когато си дойдеш, ще отидем заедно на стадиона.

— Казах ти, че изобщо не ми пука.

След като изпушиха цигарите, дойде време да се разделят. Хилел трябваше да се прибере в стаята. Както всеки път, щеше да прескочи през прозореца на кухнята, откъдето беше излязъл, а после крадешком да се промъкне по коридорите. Накрая се прегърнаха.

— Грижи се за себе си, мой човек.

— Ти също. Липсваш ми. Без теб животът не е същият.

— Зная. И при мен е така. Все ще изкараме някак този гаден момент, а после пак ще бъдем заедно. Нищо не може да ни раздели, Уди, абсолютно нищо.

— Ти завинаги си мой брат, Хил.

— Ти също. Внимавай по пътя.

Хилел изчезна в мрака, а Уди пое обратно. На връщане към Балтимор в светлината на отсрещните коли видя, че бицепсите му са заякнали още повече и издуват до пръсване ръкавите на пуловера му. Вече тренираше до откат и ясно виждаше по-нататъшния си живот: не се интересуваше кой знае колко нито от уроците, нито от момичетата, нито пък се опитваше да завърже приятелства. Посвещаваше цялото си време и всичките си усилия на футбола. Отиваше на терена един час преди началото на тренировката, за да упражнява сам ударите с крак и дължината на пасовете. Правеше кросове два пъти дневно, пет дни в седмицата. Седем мили сутрин и четири вечер. Понякога излизаше да тича посред нощ, когато чичо Соул и леля Анита вече спяха.

Едва към края на нашия престой, след близо месец колебания, чичо Соул и леля Анита се отказаха от покупката на „Земен рай“. Напоследък цените на имотите в района се бяха покачили главоломно и такава разкошна къща, при това с частен плаж, превърнала се в „сделка на века“, вече струваше няколко милиона долара.

За пръв път установих, че дори за моя чичо Соул има граница, отвъд която не може да премине. Въпреки завидните си финансови възможности той не бе в състояние да събере шестте милиона, нужни за покупката на имота. Дори ако продадеше вилата, би трябвало да тегли втори значителен кредит, тъй като все още не беше изплатил докрай апартамента в „Буенависта“. Към това се прибавяха разходите по поддръжката на „Земен рай“, които далеч надвишаваха досегашните. Изобщо начинанието не беше разумно и той предпочете да се откаже.

Научих всичко това благодарение на дочутия разговор между него и леля Анита след посещението при брокера, отговарящ за продажбата. Накрая леля Анита нежно го прегърна и му каза: „Ти си мъдър и предпазлив човек. Тъкмо затова те обичам. Тази вила ни е напълно достатъчна. Най-важното е, че сме щастливи. Нищо повече не ни трябва“.

Когато си тръгвахме от Хемптънс, „Земен рай“ още не си беше намерил купувач. Изобщо не си представяхме каква изненада ни очаква следващото лято.

През последвалата година с мъка понасях скъсването с Александра. Не можех да се примиря с мисълта, че вече не ме желае и че годината, която бяхме прекарали заедно, не означава за нея това, което означаваше за мен. Няколко месеца поред редовно отивах в Ню Йорк и бродех из любимите ни места. Спирах пред някогашното ѝ училище, пред кафенето, където често бяхме ходили, правех обиколка на музикалните магазини, в които тя обичаше да влиза, и накрая стигах до бара, където тя бе свирила и пяла. Нито в музикалните магазини, нито в бара я бяха виждали оттогава.

— Спомняте ли си момичето, което свиреше на китара? — питах всеки път аз.

— Добре си го спомням — бе дежурният отговор. — Само че отдавна не съм го виждал.

Започнах да вися пред сградите, където живееха нейните родители, и много скоро установих, че нито един от двамата вече не е на предишния си адрес.

Притеснен, започнах да ги търся. От Джилиан нямаше никаква следа. В замяна на това установих, че Патрик Невил е осъществил в Ню Йорк главоломен възход. Инвестиционният фонд му носеше огромни печалби. До този момент изобщо нямах представа, че е известен в света на финансите: автор бе на няколко труда по икономика и дори четеше лекции в университета в Медисън, Кънектикът. Най-сетне успях да открия новия му адрес: висока разкошна сграда на Шейсет и пета улица, само на няколко преки от Сентрал Парк, с портиер, козирка пред входа и килим на тротоара.

Няколко пъти ходих там, предимно през уикендите, с надеждата да видя Александра на излизане. Ала това така и не се случи.

Все пак на няколко пъти засичах баща ѝ. Накрая се осмелих и един ден го спрях, докато се прибираше у дома.

— Маркъс? — учуди се той. — Радвам се да те видя! Как си?

— Добре съм.

— Какво правиш в този квартал?

— Случайно минавах оттук, когато ви видях да слизате от таксито.

— Така е, светът е малък.

— Как е Александра?

— Добре е.

— Продължава ли да се занимава с музика?

— Нямам представа. Странно е, че ми задаваш подобен въпрос…

— Напоследък не е ходила в музикалния магазин, нито в бара, където пееше.

— Имай предвид, че тя вече не живее в Ню Йорк.

— Зная, но не идва ли от време на време?

— Напротив, редовно идва.

— Защо тогава вече не пее в онзи бар? И не минава през музикалния магазин. Изглежда, се е отказала от музиката.

Той сви рамене.

— Заета е със следването.

— От следването тя няма да има никаква полза. Нейното призвание е музиката.

— Не забравяй, че мина през труден период. Най-напред загуби брат си. Освен това двамата с майка ѝ сме в развод. Струва ми се, че изобщо не ѝ се тананика.

— Тя не тананикаше, Патрик. Всичките ѝ мечти са свързани с музиката.

— Може би по-късно отново ще се върне към нея.

Той ми стисна сърдечно ръка за довиждане.

— Изобщо не трябваше да отива в университета.

— Така ли? А къде би трябвало да отиде?

— В Нешвил, Тенеси — веднага отвърнах.

— В Нешвил, Тенеси ли? Че защо?

— Защото това е градът на истинските музиканти. Би могла да стане звезда. Тя е страхотен музикант, но вие изобщо не си давате сметка за това.

Нямам представа защо се сетих тъкмо за Нешвил. Може би защото мечтаех да замина някъде далеч заедно с Александра. Дълго време си представях, че не е отишла да следва в Медисън. Дълго време си представях, че в деня, когато дойде в Монтклеър, за да ми съобщи, че скъсва с мен, всъщност желанието ѝ е било да я отведа в Нешвил, Тенеси. Виждах я как натиска клаксона пред нашия дом, как аз излизам с пътна чанта в ръка. Тя е на волана на стара открита кола, със слънчеви очила, с тъмното червило на устните, което си слагаше, когато се чувстваше щастлива. Скачам в колата, без дори да отворя вратата, тя потегля и заедно се отправяме на път. Отправяме се към един по-добър свят, света на нейните мечти. Прекосяваме Ню Джърси, Пенсилвания, Мериленд, Вирджиния. Нощуваме в Роаноук, Вирджиния. На другата сутрин най-после навлизаме в Тенеси.

19

В началото на пролетта на 2012 година първата статия, посветена на мен и Александра, бе последвана от други. Не след дълго цялата преса се занимаваше с нас. С изключение на няколкото снимки, които списанията си разменяха, никой не разполагаше с други сведения, които да заситят любопитството на читателите. Таблоидите намериха изход, като започнаха да разпитват наши бивши съученици, а те само това чакаха, за да спечелят моментна слава, и разправяха разни подробности, които нямаха нищо общо с темата.

Така попаднаха на Нино Алварес, симпатично момче от моя клас, когато бях на дванайсет години. Въпросът към него беше: „Виждали ли сте някога заедно Александра и Маркъс?“. „Не“ — тържествено отговори Алварес.

На другия ден вестникът излезе със заглавие:

ПРИЯТЕЛ НА МАРКЪС ТВЪРДИ,

ЧЕ НИКОГА НЕ ГО Е ВИЖДАЛ

ЗАЕДНО С АЛЕКСАНДРА

Съседи и любители папараци постоянно киснеха отпред и снимаха къщата. Не смеех да изляза и да ги прогоня, защото щяха веднага да започнат да щракат с фотоапаратите. Непрекъснато звънях в полицията с молба да ме избавят от тях. Така постепенно се сприятелих с целия полицейски екип, като дори една неделя ги поканих на барбекю.

Бях дошъл в Бока Ратон, за да търся спокойствие, а се оказа, че никога преди не ми бяха досаждали до такава степен, включително приятелите, с които не можех да споделя истинските си чувства, за да не се разприказват. Вече мечтаех за онзи уют, от който се бях отказал в името на славата. Но очевидно не можех да имам и двете.

Стана ми навик да посещавам къщата на чичо Соул в „Коконът Гроув“. Чувствах се странно там без него. Затова и скоро след смъртта му бях купил къщата в Бока Ратон. Исках да се завърна във Флорида, но не и в дома, където той бе живял. Сърце не ми даваше да остана там.

Все пак с всяко следващо ходене до тази къща постепенно се приобщавах отново към нея. Дори събрах смелост и реших да сложа ред във вещите на чичо Соул. Никак не ми беше лесно да направя подбор и да изхвърля част от тях, защото това ме принуждаваше да приема една още по-мъчителна истина: Балтиморови вече ги нямаше.

Липсваха ми Уди и Хилел. Съзнавах, че Александра е права: все още не можех да се отърся от мисълта, че съм можел да ги спася. Че съм можел да предотвратя Драмата.

Хемптънс, Ню Йорк

1997 г.

Със сигурност Драмата се коренеше в онова последно лято, което прекарах в Хемптънс с Хилел и Уди. Вълшебното детство на бандата на Голдманови не можеше да продължава вечно: бяхме седемнайсетгодишни и предстоящата учебна година щеше да бъде за нас последна в гимназията. След това ни очакваше университетът.

Спомням си деня, когато пристигнах там. Слязох от автобуса на „Джитни“[4], чийто маршрут знаех наизуст. До болка познати ми бяха завоите, градовете, които прекосявахме, спирките. След пътуване, продължило три часа и половина, стигнахме до главната улица на Ийст Хемптън, където нетърпеливо ме чакаха Хилел и Уди. Още не бяхме спрели, когато ги чух да крещят името ми и ги видях да се мятат около автобуса, за да застанат точно пред вратата. Залепих лице на стъклото и те направиха същото отвън, като ме подканяха с почукване да изляза, сякаш не можеха да потърпят още няколко мига.

Все още ги виждам, сякаш са пред очите ми. Бяхме пораснали. Физическият облик на двамата беше толкова различен, колкото еднакви бяха взаимните им чувства. Хилел беше все така мършав и изглеждаше по-малък за възрастта си, а в устата му все още лъщяха зъбните шини. Телосложението и стойката на Уди го правеха да изглежда много по-възрастен. Беше висок, красив, мускулест и пращящ от здраве.

Скочих от автобуса и се прегърнахме. За момент сляхме в едно телата и сърцата си.

— Този гадняр Маркъс Голдман! — възкликна Уди с блеснали от радост очи.

— Бандата на Голдманови отново се събра! — ликуваше Хилел.

Сега и тримата имахме шофьорски книжки. Бяха дошли да ме вземат с колата на чичо Соул. Уди грабна куфара ми и го метна в багажника. После се качихме и поехме триумфално към нашата последна ваканция.

През двайсетте минути, колкото трая пътуването, те един през друг ми описваха плановете си за лятото, надвиквайки свистенето на топлия вятър, който нахлуваше през отворените прозорци. На волана беше Уди, със слънчеви очила и цигара в устата. Седях до него, а Хилел на задната седалка се бе навел напред, за да участва в разговора. Насочихме се към брега, поехме покрай океана, прекосихме Ийст Хемптън и стигнахме до кокетния квартал, където се намираше къщата. Уди удари рязко спирачки, гумите изсвистяха по чакъла на алеята. Натисна клаксона, за да възвести пристигането ни.

Видях чичо Соул и леля Анита на същото място, където ги бях оставил преди една година: седнали удобно на предната тераса с книга в ръка. От отворения прозорец на салона до мен достигаше същата класическа музика. Сякаш изобщо не се бяхме разделяли и никога нямаше да напуснем Ийст Хемптън. Отново преживявам миговете, когато ме посрещаха, прегръщаха ме — единствен знак, че известно време не сме били заедно. Спомням си колко обичах тяхната близост. Прегръдката на леля ме караше да се чувствам мъж, а тази на чичо — да се чувствам горд. Паметта ми е съхранила тяхното ухание: кожата им миришеше на сапун, дрехите им — на перилния препарат в дома на Балтиморови, шампоана на леля Анита, парфюма на чичо Соул. Всеки път животът ми поднасяше поредната си лъжа, карайки ме да вярвам, че кръговратът на нашето завръщане ще продължи вечно.

Върху масата зърнах обичайната купчина литературни притурки на „Ню Йорк Таймс“, които чичо Соул още не беше чел, а сега се опитваше да подреди хронологически. Забелязах и брошурите на няколко университета, а също скъпоценния ни бележник, в който записвахме прогнозите за следващия сезон по спортове: бейзбол, футбол, баскетбол и хокей. Вживявахме се в ролята на самозвани оракули и стигахме много по-далеч от предвижданията кой ще спечели „Супербоул“ или купата „Стенли“: гадаехме победителите в отделните конференции[5], крайни резултати, най-добри играчи, голмайстори и трансфери. Редом с прогнозите всеки от нас записваше името си. На следващата година разтваряхме тетрадката, за да видим кой от нас е проявил най-добър нюх. Любимо занимание на моя чичо бе да отбелязва през сезона различните спортни резултати и да ги сравнява след това с нашите пророчества. Всеки път, когато някой от нас бе познал или пък бе близко до истината, той изпадаше в изумление и възкликваше: „Хайде де! Не може да бъде! Как сте могли да отгатнете?“.

Още десет- или дванайсетгодишни от чувство на солидарност бяхме стигнали до компромисно решение, що се отнася до отборите, които бандата на Голдманови официално подкрепяше. Изборът бе съобразен с нашите географски предпочитания. При бейзбола това бе „Балтимор Ориолс“ (по избор на Уди и Хилел). При баскетбола — „Маями Хийт“ (в чест на дядо и баба Голдман). При футбола — „Далас Ка-убойс“, а при хокея „Монреал Кънедиънс“ — може би защото по онова време тъкмо бяха спечелили купата „Стенли“ и така бяха предопределили нашия избор.

През онази година поради премеждието на Уди и Хилел в гимназиалния футболен отбор взехме решение занапред футболът да бъде изключен от каталога с прогнозите. Само чичо Соул коментираше футболния сезон, все едно че нищо не се бе случило. Сигурен съм, че правеше това заради Уди. Искаше да го помири с този спорт.

— Радваш ли се, че през новия сезон отново ще играеш в отбора? — запита го той.

В отговор Уди само сви рамене.

— Хайде Уди, та ти си най-добрият — насърчи го Хилел. — Мама казва, че ако продължаваш така, непременно ще получиш стипендия, за да се запишеш в университета.

Той отново сви рамене. Леля Анита беше отишла до кухнята за студен чай и се върна тъкмо в този момент, като чу края на нашия разговор.

— Остави го на мира — намеси се тя, като нежно разроши косата му, а после седна редом с нас.

За всички младежи на нашата възраст, на които предстоеше последна година в гимназията, изборът на университет беше основна грижа. В най-прочутите университети попадаха само най-добрите, така че бъдещето ни до голяма степен зависеше от успеха в училище.

— Студентите би трябвало да бъдат подбирани според потенциала, а не според способността им да възпроизвеждат като папагали онова, което са им натъпкали в главите — неочаквано каза Хилел, сякаш прочел мислите ни.

Уди махна с ръка, сякаш искаше да пропъди неприятна мисъл, и предложи да отидем на плажа. Нямаше нужда да повтаря. Само след миг вече бяхме по бански в колата, пуснали докрай радиото, на път към малкия плаж отвъд Ийст Хемптън, където обичахме да ходим.

Той беше посещаван предимно от млади хора на нашите години. С пристигането си бяхме приветствани от група момичета, които очевидно очакваха Хилел и Уди. Преди всичко Уди. Около него постоянно кръжеше ято момичета, най-често красиви или най-малкото с красиви тела. Те се изтягаха върху хавлиите си под яркото слънце. Някои от тях бяха доста по-големи от нас — знаехме това, защото свободно си купуваха бира, а снабдяваха и нас, — но това не им пречеше да се заглеждат в Уди с блеснали очи.

Пръв влязох във водата. Затичах се към дървения понтон и се хвърлих във вълните. Уди и Хилел веднага ме последваха. Първо Хилел, чиито крайници бяха тънки като върви, а после Уди, пращящ от сила и здраве, с тяло, изваяно сякаш от мрамор. Преди да скочи, той спря за момент на понтона, изпъчи гърди срещу слънцето, усмихна се широко, разкривайки два реда равни бели зъби, и се провикна: „Бандата на Голдманови отново е тук!“. Мускулите му се стегнаха като страховита броня, видях как направи красиво салто и изчезна във водата.

Макар да не смеехме да признаем пред себе си, аз и Хилел мечтаехме да бъдем като Уди. Той беше същинско спортно божество, най-добрият атлет, когото някога към виждал. Би могъл да постигне успех в коя да е дисциплина: боксираше се като лъв, бягаше като пантера, играеше безупречно баскетбол и обожаваше футбола. С всяко следващо лято виждах как тялото му се развива. Сега имаше внушителна фигура. Забелязах това още на автогарата под тениската, почувствах го, когато ме прегърна, а сега го гледах пред мен само по бански да се плиска в студената вода.

Обърнахме се и отвъд гребените на вълните обгърнахме с поглед нашето владение. Въздухът беше прозрачен и можехме да видим в далечината малкия частен плаж на „Земен рай“.

Хилел ми съобщи, че къщата най-после е била продадена.

— На кого? — запитах.

— Нямам представа — отвърна той. — Тате е разговарял с един от бригадата по поддръжката и научил, че новият собственик пристига в края на седмицата.

— Любопитен съм да видя кой е купил имението — обади се Уди. — Толкова хубаво ни беше със семейство Кларк. Надявам се, че новите собственици ще ни разрешат от време на време да ходим на техния плаж, а ние в замяна ще им помагаме в градината.

— Ако се окаже, че са някакви стари тъпаци, просто няма да стане — възразих аз.

— По пътя насам мярнах сгазен пор. Винаги можем да го приберем и да го хвърлим в тяхната градина.

Дружно се засмяхме.

Уди вдигна едно плоско камъче, ловко го хвърли и то подскочи няколко пъти по вълните. Видях как бицепсът му се сви във внушителна топка.

— Какво си правил цяла година? — запитах го, като обхванах с длани обиколката на ръката му над лакътя. — Станал си огромен!

— Нищо особено не съм правил. Просто тренирах здравата.

— А какво става с мениджърите на университетските отбори?

— Свързаха се с мен. Но знаеш ли, Марки, изобщо не ми пука за футбола… Преди с Хилел си живеехме по-добре. Преди това гадно специално училище…

Втора поредна година Уди и Хилел бяха разделени. С небрежно движение Уди хвърли друго камъче, сякаш университетите нямаха никакво значение. Впрочем това донякъде беше вярно: младостта напираше в нас и единственото ни желание бе да се насладим на всеки миг от това последно лято в Хемптънс. Градът беше красив, а лятото горещо. В климатично и духовно отношение онзи юли на 1997 година се оказа може би най-прекрасният за добрия американски народ. А ние бяхме представители на щастливата младеж на Америка, която тогава се радваше на мир и възход.

Същия ден след вечеря се качихме в колата на чичо Соул и потърсихме усамотение извън града. Нощта беше ясна, ние се изтегнахме на тревата и съзерцавахме звездите. Уди и аз запалихме цигара, последвани от Хилел, който веднага се закашля. „Престани да пушиш, Хил — повтаряше му Уди. — Жал ми е, като те гледам.“

— Маркъс — обади се по едно време Хилел, — трябва да дойдеш и да гледаш един мач на Уди. Ще си умреш от смях.

— Че какво толкова му е смешното? — разсърди се Уди.

— Направо мачкаш противниковите играчи.

— Такава е моята техника. Аз съм нападател.

— Какъв ти нападател? Ела да видиш какво се казва булдозер. Тръгва с рамото напред и след миг противниковите защитници се въргалят по земята, а той вече е отбелязал гол. През миналия сезон отборът му спечели почти всички мачове.

— Значи, трябва да тренираш бокс — предложих аз. — Сигурен съм, че от тебе ще излезе професионалист.

— Бокс ли? Пфу! За нищо на света! Нямам желание да ми чупят носа. Ако ми сплескат мутрата, кое момиче ще се навие да ми стане жена?

Според мен в това отношение Уди изобщо не биваше да се тревожи. Всички момичета бяха влюбени в него. Всички бяха луди по него.

— Момчета — каза неочаквано сериозно Хилел. — Вероятно това е нашето последно лято тук. Чака ни университетът и занапред ще бъдем доста заети.

— Вярно — въздъхна печално Уди.

В края на първата седмица, докато закусвахме на терасата, чичо Соул се завърна от сутрешния крос и ни съобщи, че пред „Земен рай“ има паркирана кола. Новите обитатели бяха пристигнали.

Изгаряни от любопитство, тримата изгълтахме набързо корнфлейкса си и се втурнахме да видим как изглеждат собствениците, с надеждата да приемат предложението ни срещу няколко часа работа в тяхната градина да ни разрешат достъп до понтона и до плажа. За по-голяма убедителност дори бяхме навлекли тениските с надпис „Градинари Голдман“ (редовно подновявани в съответствие с ръста ни). Позвънихме на вратата и когато тя се отвори, ние глътнахме езици: пред нас стоеше Александра.

20

Хемптънс

Юли 1997 г.

Чувствахме се така, сякаш никога не бяхме се разделяли. Отначало тя не повярва на очите си, а после нададе възторжен вик: „Бандата на Голдманови!“. Прегърна поред всеки от нас, като повтаряше: „Не може да бъде!“. Притисна ме до гърдите си с объркваща непосредственост и ме дари с ослепителна усмивка.

После пристигна баща ѝ, привлечен от врявата, и ни поздрави сърдечно. Съобщихме новината на леля Анита и чичо Соул, които пристигнаха, за да приветстват новите стопани на къщата. „Каква изненада! — възкликна чичо Соул, като стисна ръката на Патрик. — Значи, ти си купил „Земен рай“?“

Гледах как двамата ми братовчеди сияят от щастие, че Александра отново е при тях. Всеки техен жест, възбудата им издаваха какво изпитват към нея. Последния път, когато бяхме заедно, тя заминаваше окончателно за Ню Йорк и четиримата ронехме горещи сълзи. Ала за мен вече нищо не беше както преди.

Леля Анита покани Александра и Патрик на вечеря и така още същата вечер се събрахме седмината в обраслата с вълча ябълка беседка. Патрик Невил обясни, че отдавна имал намерение да купи къща в Хемптънс, а сделката със „Земен рай“ изобщо не била за изпускане. Почти не следях разговора, защото цялото ми внимание беше съсредоточено върху Александра. Не снемах очи от нея, но имах чувството, че тя отбягва погледа ми.

Когато станахме от масата, чичо Соул, леля Анита и Патрик Невил отидоха с чаша дижестив край басейна, а ние тримата заедно с Александра излязохме да се разходим из улиците. Нощта беше приятно топла. Разговаряхме за какво ли не. Александра описваше студентския си живот в Медисън, Кънектикът. Все още не знаела на какво да се посвети по-нататък.

— Какво стана с музиката? — запита Уди. — Все още ли свириш?

— Не толкова, колкото преди. Просто нямам време…

После с тъга в погледа добави:

— Честно казано, доста ми липсва.

Срещата с нея разби сърцето ми. Не бях забравил нейния глас, лицето ѝ, усмивката, уханието на тялото ѝ. Честно казано, дори нямах особено желание да я виждам. Но сега тя беше наша съседка и не знаех как бих могъл да я отбягвам. Особено след като моите братовчеди не можеха да дишат без нея, а аз нямах никакво намерение да им разказвам какво се е случило между двама ни.

На другия ден Александра ни покани да отидем заедно на плаж. Неохотно последвах Уди и Хилел. Водата в океана беше студена, затова прекарахме следобеда край басейна, много по-голям от този на Балтиморови. Тя явно искаше да останем за малко насаме и ме повика в кухнята да ѝ помогна за питиетата.

— Маркикет, искам да ти кажа… колко ми е приятно, че те виждам отново. Дано не се чувстваш неудобно, защото при мен няма такова нещо. Много ще се радвам, ако си останем приятели както преди.

Посрещнах думите ѝ с мрачно изражение. Изобщо не беше ставало въпрос да бъдем приятели.

— Защо нито веднъж не ми се обади? — сърдито запитах аз.

— Да ти се обадя ли?

— Често минавах край дома на баща ти в Ню Йорк.

— Край дома на баща ми? Маркъс, какво всъщност очакваш от мен?

— Нищо.

— Не казвай „нищо“, усещам, че си ми сърдит. Сърдиш ми се, защото заминах ли?

— Може би.

Тя сподави с въздишка раздразнението си.

— Маркъс, ти си страхотно момче. Но ние вече не сме заедно. Радвам се да видя теб и твоите братовчеди, но ако ти е толкова трудно, по-добре да се отбягваме.

Излъгах я, като ѝ казах, че и за мен всичко е минало и че почти не си спомням за нашата история. Грабнах кеновете „Доктор Пепър“ и излязох при братовчедите ми. Бях се срещнал отново с Александра, но тя вече не беше същата. Последния път, когато я видях, все още ми принадлежеше. А сега пред мен стоеше уверена в себе си млада жена, студентка в престижен университет, докато аз си бях останал в малкия свят на Монтклеър. Наясно бях, че трябва да я забравя, но докато я гледах край басейна по бански, отражението ѝ във водата ми напомняше отражението ѝ в огледалото на „Уолдорф Астория“ и спомените от онова време отново ме обсебиха.

Целият ни престой в Хемптънс премина в „Земен рай“. Там винаги бяхме добре дошли, а разкошното имение неудържимо ни привличаше. За пръв път виждах как Балтиморови са надминати от друг, по-заможен от тях: в сравнение с къщата, купена от Патрик Невил, вилата на чичо и леля по някакъв начин ги превръщаше в Монтклеърови от Хемптънс.

Патрик Невил бе сменил вътрешното обзавеждане с по-модерно, изцяло бе преоборудвал кухнята, а в сутерена бе направил турска баня. Плочките на басейна бяха сменени. Бе запазил фонтана, който ме караше да мечтая, и настлания с чакъл път, който лъкатушеше между хортензиите и се спускаше към плажа с бял пясък, гален от лазурния океан.

Откакто Патрик Невил се беше установил в Ню Йорк, неговият инвестиционен фонд бележеше непрекъснат възход: заплатата и премиите му следваха възходяща крива и той в буквалния смисъл бе натрупал куп пари.

„Земен рай“ беше необикновено красиво място, но истинската причина постоянно да киснем там бе семейство Невил. На първо място Александра, естествено, но също така нейният баща, който истински се привърза към нас. Личеше, че по природа е добър човек. Още в „Оук Парк“ той ни приемаше радушно, но едва в Хемптънс го видяхме в нова светлина: оказа се, че е образован, харизматичен и хазартна личност. С изненада установихме, че се стремим да прекарваме повече време с него.

Понякога Патрик ни посрещаше с вестта, че Александра е излязла, но скоро ще се върне. В такива случаи ни канеше в кухнята и ни черпеше бира. „Вие вече сте големи — бързаше да каже той, за да изпревари колебанието ни. — Всъщност вече сте мъже и аз съм горд, че ви познавам.“ Отваряше бирите, подаваше ни ги, а след това се чукахме за наше здраве.

Разбрах, че в бандата на Голдманови има нещо необикновено, което го привличаше. Харесваше му да разговаря с нас. Един ден ни запита какво най-много обичаме на този свят. Един през друг започнахме да говорим за спорт, за момичета и за какво ли не. Хилел спомена за политика и това още повече разпали Патрик.

— Политиката винаги ме е вълнувала — сподели той. — Също както и историята. А и литературата. The empty vessel makes the loudest sound…[6]

— Шекспир — веднага реагира Хилел.

— Точно така — грейна Невил. — Откъде го знаеш?

— Това момче знае всичко — заяви гордо Уди. — Той е гений.

Патрик ни погледна с усмивка, видимо доволен от компанията ни.

— Вие сте страхотни момчета — каза той. — Родителите ви трябва много да се гордеят с вас.

— Моите родители са тъпаци — обясни любезно Уди.

— Прав е — подкрепи го Хилел. — Затова му дадох назаем моите.

Отначало Невил се стъписа, но после избухна в смях.

— Вас наистина си ви бива! Още по една бира?

Вече се чувствахме в „Земен рай“ като у дома си. Прекарвахме там не само дните, но и вечерите. Бързо установих, че присъствието на Александра в бандата на Голдманови пречи на откровеността между Уди, Хилел и мен. Трудно ми бе да се държа дистанцирано към нея: трябваше да се съобразявам с братовчедите, у които хормоните бушуваха и те просто я изяждаха с очи. Бях прекалено ревнив, за да ги оставя насаме с нея. Дебнех движенията им в басейна. Наблюдавах ги, когато я разсмиваха, следях очите ѝ, за да разбера дали в тях не се появява необичаен блясък, когато погледне някой от двамата.

Ревността ми се разпалваше с всеки изминал ден. Ревнувах Хилел за неговата харизма, за знанията, за непринудеността му. Виждах как Александра го гледа и направо се побърквах всеки път, когато го докоснеше.

За пръв път Уди започна да ме дразни: преди го чувствах толкова близък, а сега на моменти го мразех — особено когато свалеше тениската и разкриеше изваяното си тяло, което тя неволно поглеждаше и понякога дори даваше израз на възхищението си.

Започнах да ги следя неотстъпно. Ако някой от тях отидеше да вземе забравена вещ, веднага ставах подозрителен. Представях си тайни срещи и безкрайни целувки. Вечер у Голдманови, докато вечеряхме на терасата, чичо Соул питаше:

— Как е, момчета? Нещо сте се умълчали.

— Добре сме — отвръщахме ние.

— У Невил всичко ли е наред? Има ли нещо, което не знам?

— Не, просто сме изморени.

Онова, което чичо Соул смътно долавяше, беше топлината между краката на всеки от нас, която трудно прикривахме. За пръв път в съвместния ни живот тримата желаехме нещо, което не можехме да си поделим.

21

През април 2012 година, докато подреждах вещите на чичо Соул, съзнанието ми беше обсебено от спомена за бандата на Голдманови. Времето беше задушно. Флорида беше обхваната от необичайно топла вълна и бурите налитаха една след друга.

Лееше се същински потоп, когато най-сетне се осмелих да позвъня на Александра. Бях се настанил на сухо под стряхата. Извадих писмото, което грижливо пазех в задния джоб на панталона си, и бавно набрах номера.

Обади се след третия сигнал.

— Ало?

— Маркъс е.

Последва секунда мълчание. Не бях сигурен дали се колебае, или е доволна, че чува гласа ми, и за малко да затворя. После тя каза:

— Марки, радвам се, че се обади.

— Много съжалявам за снимките и за цялата тази каша. Още ли си в Лос Анджелис?

— Да. А ти? Завърна ли се в Ню Йорк? Чувам край теб някакъв шум.

— Все още съм във Флорида. Чуваш дъжда. Аз съм в къщата на чичо. Тъкмо подреждам.

— Маркъс, какво се е случило с чичо ти?

— Същото, каквото и с всички Балтиморови.

Тя замълча, явно смутена.

— Не мога да говоря дълго. Кевин е тук. Не иска да се чуваме.

— Нищо лошо не сме направили.

— И да, и не, Марки.

Харесваше ми, когато ме наричаше Марки. Това означаваше, че не всичко е изгубено. И именно защото не беше изгубено, се чувствах зле.

— Бях успяла да тегля чертата — продължи тя. — Отново да намеря спокойствие. И ето че всичко пак се обърка. Не ми причинявай това, Марки. Не ми причинявай това, ако не вярваш в нас.

— Не съм преставал да вярвам в нас.

Тя не каза нищо.

Дъждът още повече се усили. Мълчахме, но никой от нас не затваряше. Полегнах на пейката пред къщата. Припомних си как навремето лежах с телефон в ръка в Монтклеър, а тя в своето легло в Ню Йорк, подхванали разговор, който обикновено продължаваше няколко часа.

Хемптънс, Ню Йорк

1997 г.

През онова лято общуването с Патрик Невил определено оказа влияние върху нас при избора на учебно заведение, където да продължим образованието си. Той няколко пъти ни описва университета в Медисън, в който преподаваше.

— Според мен това е един от най-добрите университети, що се отнася до перспективите, които открива пред студентите. Независимо на какво поприще възнамерявате да се посветите.

Хилел заяви, че иска да учи право.

— В Медисънския университет няма юридически факултет — обясни Патрик, — но подготвителните курсове са чудесни. Впрочем междувременно може да промениш намеренията си. След четири години може да избереш нещо друго… Ако питате Александра, тя ще ви каже, че много ѝ харесва там. А и би било чудесно четиримата отново да сте заедно.

Уди търсеше учебно заведение, където ще може да играе футбол. По този повод Патрик отново сметна, че Медисънският университет би бил добър избор.

— „Тиганите от Медисън“ са чудесен отбор. В него са получили подготовка няколко футболисти, които сега играят в НФЛ.

— Наистина ли?

— Наистина. Университетът предлага подходящо съчетание между учение и спорт.

Патрик сподели, че също е голям любител на футбола и дори е играл в университетския отбор. Негов бивш колега, с когото продължавал да поддържа връзка, сега бил един от спортните директори на „Ню Йорк Джайънтс“.

— И тримата си падаме по този отбор — отбеляза Уди. — Вие ходите ли на техни мачове?

— Всеки път, когато имам възможност. Дори имам достъп до съблекалните.

Останахме като гръмнати.

— Значи, познавате играчите? — запита Хилел.

— Познавам се лично с Дани Кенел — увери ни той.

— Не може да бъде! — предизвика го Уди.

Патрик влезе за малко и се върна с две снимки в рамка, на които беше той заедно с играчите от „Джайънтс“ на техния стадион в Ийст Ръдърфорд, Ню Джърси.

Същата вечер на масата у Балтиморови Уди описа на чичо Соул и леля Анита нашия разговор с Патрик Невил за университетския футбол. Разчиташе, че Патрик може да му издейства стипендия.

Уди искаше да се включи в университетския отбор не толкова, за да може да плати за следването си, колкото заради възможността един ден да играе в НФЛ. Именно затова тренираше така усилено. Сутрин ставаше много преди нас и пробягваше значителни разстояния. Понякога го придружавах. Макар много по-тежък от мен, той беше по-бърз и издръжлив. С удоволствие го гледах как прави лицеви опори и коремни преси и вдига без всякакво усилие тежести, равни на собственото му тегло. Една сутрин, докато тичахме по брега на океана, ми беше доверил, че за него футболът е най-важното нещо на света.

— Преди да се захвана с футбола, не представлявах нищо. Просто не съществувах. Откакто играя, хората ме познават и ме уважават…

— Не е вярно, че преди футбола не си съществувал — възразих аз.

— Балтиморови ми дариха своята любов. Или ако щеш, ми я дадоха назаем. Могат да си я вземат обратно. Аз не съм техен син, а момче, което са съжалили. Кой знае дали някой ден няма да ми обърнат гръб.

— Как може да си мислиш такива неща! За тях ти си като роден син.

— Фамилията Голдманови не ми принадлежи нито по право, нито по кръв. Аз съм просто хлапе, което се е присламчило към вас. Трябва да си създам собствено име и единственото средство за това е футболът. Когато изгониха Хилел от отбора на „Бъкери“, бях решил и аз да се махна, за да го подкрепя. Соул ме разубеди. Каза ми, че не бива да го правя само защото съм ядосан. Двамата с Анита ме преместиха в друга гимназия, записах се в нов отбор. Оставих се да ме убедят и сега се упреквам за това. Мисля, че не поех отговорност, когато трябваше. Не беше справедливо Хилел да плаща за всичко.

— Хилел е бил помощник на треньора. Длъжен е бил да попречи на Скот да излезе на терена. Знаел е, че е болен. Отговорността е била негова. Искам да кажа, че твоят случай е съвсем различен. На него просто му е харесвало да те гледа отстрани и да подвиква на далеч по-силни от него момчета. А футболът е твоят живот. И може би бъдещата ти кариера.

— И все пак продължавам да се упреквам — намуси се той.

— Няма за какво.

Чичо Соул далеч не споделяше нашия избор на учебно заведение. След като по време на вечерята Уди описа предимствата на Медисънския университет, той му каза:

— Не казвам, че не е добър, но все пак трябва да имаш предвид какво ще правиш там.

— Ще играя футбол и това е чудесно — повтори Уди.

— За футбола е ясно, но ако искате да следвате право, ще трябва да минете подготвителен курс в университет, където има юридически факултет. Съвсем логично е. Джорджтаунският например е отличен университет. А освен това е по-близо до нас.

— Патрик Невил каза, че Уди трябва да разполага с най-добрите условия — възрази Хилел.

Чичо Соул вдигна очи към небето:

— Е, щом Патрик Невил го е казал…

На моменти имах чувството, че чичо Соул донякъде се дразни от Патрик. Помня вечерта, когато всички бяхме поканени в „Земен рай“. Домакинът ни се бе подготвил със замах: наел бе готвач и обслужващ персонал. Когато се завърнахме у дома, леля Анита похвали храната, което стана причина за кратко спречкване с чичо Соул. Последствия нямаше, но тогава се почувствах неудобно, защото за пръв път виждах чичо и леля да се карат.

— Разбира се, че вечерята беше добра — беше възразил чичо Соул. — Нали специално беше наел готвач. Много по-приятно щеше да бъде, ако си бяхме направили барбекю.

— Стига, Соул, той е сам мъж и не обича да готви. Във всеки случай къщата е великолепна.

— Прекалено е лъскава.

— Не мислеше така, когато беше собственост на семейство Кларк.

— Тогава тя притежаваше чар. Сега е обзаведена по модата на новобогаташите.

— Какво ти пречи това, че печели много пари? — запита леля Анита.

— Радвам се за него.

— Не ти личи.

— Не харесвам новобогаташите.

— Та ние самите не сме ли новобогаташи?

— Все пак имаме по-добър вкус от този тип.

— О, Соул, не бъди дребнав.

— Защо пък дребнав? Да не би да мислиш, че този тип има вкус?

— Да. Харесва ми обзавеждането на къщата, а и начина, по който се облича. И престани да го наричаш „този тип“. Името му е Патрик.

— Начинът, по който се облича, е смешен: опитва се да мине за млад и модерен, а всъщност е застаряващ хубавец с този негов лифтинг. Смятам, че Ню Йорк изобщо не му се отразява добре.

— Не вярвам да си е правил лифтинг.

— Анита, я стига! Не видя ли, че кожата на лицето му е гладка като бебешко дупе.

Не обичах, когато чичо и леля се наричат помежду си с малки имена. Правеха го само когато са сърдити. През останалото време използваха галени имена и нежни прякори, които създаваха впечатлението, че все още са влюбени като през първия ден.

Докато слушах Патрик Невил, у мен постепенно зрееше мисълта да избера Медисънския университет — не толкова заради качеството на обучението, колкото от желание да бъда близо до Александра. Присъствието ѝ напоследък ми даваше да разбера колко щастлив се чувствам, когато е до мен. Вече си представях как ще възстановим връзката си в университетското градче. Събрах смелост и една седмица преди края на престоя ни в Хемптънс споделих с нея намерението си. Една привечер, на тръгване от „Земен рай“, където бяхме прекарали деня, казах на братовчедите ми, че съм забравил нещо, и се върнах. Влязох решително в къщата, без да почукам, и открих Александра сама край басейна.

— Мога да дойда да уча в Медисън — казах ѝ аз.

Тя свали слънчевите си очила и ме погледна с неодобрение.

— Не прави това, Маркъс.

— Защо?

— Просто не го прави. И забрави тази глупава идея.

Не виждах нищо глупаво в моето намерение, но запазих приличие и си тръгнах, без да кажа нищо повече. Не разбирах защо се държи толкова приятелски с братовчедите ми и страни от мен. Дори вече не знаех дали я обичам, или я мразя.

Тръгнахме си през последната седмица на юли 1997 година. Вечерта преди заминаването отидохме в „Земен рай“ да се сбогуваме с Невилови. Посрещна ни само Патрик, защото Александра беше излязла. Почерпи ни бира и даде на всеки от нас визитната си картичка: „Много се радвам, че можах да ви опозная по-отблизо! Тримата сте страхотни момчета. Ако някой от вас реши да се запише в университета в Медисън, непременно да ми се обади. Ще подкрепя кандидатурата му“.

По-късно след вечеря Александра дойде в къщата на чичо Соул и леля Анита. Седях сам на предната тераса и четях. Видях я да се задава и сърцето ми се разтуптя.

— Привет, Маркикет — поздрави ме тя и седна до мен.

— Привет, Александра.

— Значи, щяхте да си тръгнете, без да си вземем довиждане?

— Ходихме у вас, но теб те нямаше.

Тя ме погледна с бадемовите си сиво-зелени очи и се усмихна.

— Мислех си, че тази вечер можем да излезем.

Усетих как тялото ми изпада в плен на страхотна еуфория.

— Да — отвърнах аз, като с мъка прикривах възбудата си.

Погледнах я в очите и ми се стори, че тя е готова да сподели с мен нещо много важно. Ала единствените ѝ думи бяха:

— Ще повикаш ли Уди и Хилел, или ще чакаме до утре?

Отидохме в едно заведение на главната улица със сцена, на която можеха да се изявяват музиканти от околността. Участниците просто съобщаваха името си на бара и конферансието ги извикваше поред.

От самото начало Хилел бе влязъл в ролята на всезнайко, опитвайки се да впечатли Александра. Беше се изтупал и ни заливаше с порой от думи и информация. Идваше ми да го зашлевя, но за моя радост, музиката в бара го заглуши и го принуди да млъкне.

Чухме изпълнението на първата група. После извикаха на сцената едно момче, което изпя няколко парчета поп, акомпанирайки си на пиано. Трима възбудени младежи на масата зад нас го освиркаха.

— Покажете поне малко уважение — смъмри ги Александра.

В отговор те я обсипаха с обидни подвиквания, което накара Уди да се обърне към тях:

— Какво казахте, тъпаци? — изръмжа им той.

— Проблем ли имаш? — обади се един от тях.

Това бе напълно достатъчно за Уди: въпреки молбите на Александра той скочи, сграбчи едно от момчетата и рязко му изви ръката.

— Искате ли да уредим това навън? — запита ги той.

Когато се стигнеше до бой, Уди нямаше равен на себе си.

Беше същински лъв.

— Пусни го — заповяда му Александра, втурна се към него и го избута с ръце.

Уди пусна момчето, което стенеше от болка, а после тримата без много приказки напуснаха заведението. Пианистът приключи последното си изпълнение и в тонколоните прозвуча името на следващия музикант.

„Александра Невил. Нека Александра заповяда на сцената.“

Александра замръзна на мястото си и пребледня.

— Кой от трима ви направи тази глупост? — обърна се тя към нас.

Бях аз.

— Мислех си, че ще ти бъде приятно.

— Да ми бъде приятно ли? Маркъс, да не си се побъркал?

Видях я как се просълзи. После ни изгледа един по един и каза:

— Трябваше ли да се държите така глупаво? Трябваше ли да развалите всичко? Ти, Хилел, защо се правиш на учена маймуна? Много по-добър си, когато не прекаляваш. А ти, Уди, защо се месиш, където не ти е работа? Да не си мислиш, че не мога да се защитя сама? Трябваше ли непременно да се сбиеш с онези типове? Що се отнася до теб, Маркъс, кога най-сетне ще престанеш с твоите кретенски приумици? Защо направи това? За да ме унижиш ли? Ако това си искал, наистина успя.

После се разплака и избяга навън. Хукнах след нея и я настигнах на улицата. Хванах я за ръката. Бях се разсърдил не на шега.

— Направих го, защото онази Александра, която познавах, никога не би побягнала. Би се качила на сцената, за да завладее публиката. И знаеш ли какво? Доволен съм, че отново се видяхме, защото сега съм сигурен, че вече не те обичам. Нямаш нищо общо с онова момиче, което ме караше да мечтая.

Понечих да се върна обратно.

— Зарязах музиката! — проплака тя, а сълзите продължаваха да текат по лицето ѝ.

— Защо? Музиката беше смисълът на живота ти.

— Защото никой не вярва в мен.

— Аз вярвам в теб!

Тя избърса очи с ръка и каза с разтреперан глас:

— Това ти е проблемът, Маркъс: само си мечтаеш. Животът не е мечта!

— Животът е само един, Александра! Един нищо и никакъв живот! Не ти ли се иска да го използваш, за да осъществиш мечтите си, вместо да мухлясваш в този скапан университет? Мечтай и нека мечтите ти нямат граници! Оцеляват само безграничните мечти. Останалите ги отмива дъждът или ги помита вятърът.

Тя ме погледна за последен път объркано, с широко отворени очи, после побягна в нощта. Още веднъж извиках подире ѝ с все сили: „Зная, че един ден ще те видя на сцената, Александра. Вярвам в теб!“. Отвърна ми само ехото в мрака. Тя беше изчезнала.

Завърнах се в бара, където междувременно беше настъпила суматоха. Чуваха се крясъци, вътре боят беше в разгара си. Трите момчета се бяха върнали с още трима приятели, за да отмъстят на Уди. Видях двамата си братовчеди в схватка с шестимата и се втурнах да им помогна. Ревнах като бесен: „Бандата на Голдманови никога не губи! Бандата на Голдманови никога не губи!“. Бихме се храбро. Двамата с Уди бързо се справихме с четирима от побойниците. Той беше необикновено силен, а аз се боксирах добре. Другите двама налагаха Хилел. Ние се нахвърлихме върху тях и с няколко удара ги принудихме да избягат, изоставяйки другарите си, които стенеха на пода. Отвън се разнесе звукът на сирени. Бяха се обадили в полицията. Трябваше да изчезваме. Тичахме с все сили в нощта. Прекосихме Ийст Хемптън, но продължихме още нататък, докато не се почувствахме в безопасност. Задъхани, превити на две, за да се съвземем, се погледнахме в очите: бяхме се били не срещу хулигани, а срещу самите себе си. Знаехме, че чувствата ни към Александра ни превръщат в братя съперници.

„Трябва да сключим споразумение“, заяви Хилел.

Аз и Уди веднага разбрахме какво има предвид.

В прегръдката на нощта тримата събрахме ръце и се заклехме в името на бандата на Голдманови, че никога не бива да се опълчваме един срещу друг и затова всеки от нас се отказва от Александра.

Дори петнайсет години по-късно не съм забравил клетвата на бандата на Голдманови. След продължителното мълчание, все още под стряхата на къщата на моя чичо в „Коконът Гроув“, най сетне казах:

— Положихме клетва, Александра. През последното лято в Хемптънс аз, Хилел и Уди си дадохме обещание.

— Маркъс, ще започнеш истински да живееш, когато престанеш да ровиш в миналото.

Отново замълчахме. После тя добави тихо:

— Ами ако това не е случайно, Маркъс? Ами ако сегашната ни среща е знак?

Всяко нещо си има начало и край, а книгите понякога започват от края.

Не зная дали книгата на нашата младост приключи в момента, когато завършихме гимназия, или година преди това, през лятото на 1997 година, с края на лятната ваканция в Хемптънс, когато скрепеното ни с клетва приятелство, обещанията ни за вечна вярност не издържаха и бяха пометени от вихъра на нашето възмъжаване.