Книга за Балтиморови

29

През целия месец април 2012 година разтребвах къщата на чичо Соул. Отначало подреждах наслуки някои документи, но постепенно се захванах сериозно за работа.

Всяка сутрин напусках рая на Бока Ратон, прекосявах джунглата на Маями, за да стигна до тихите улици на „Коконът Гроув“. И всеки път, когато спирах пред къщата, имах усещането, че той е там, че ме очаква на терасата, както дълго време бе правил. Скоро обаче се сблъсквах с реалността на затворената врата, която сам трябваше да отключа, и на застоялия въздух в стаите, макар че чистачката, която минаваше веднъж седмично, редовно проветряваше.

Започнах с най-лесното: дрехите, кърпите, съдовете в кухнята, които поставих в кашони и подарих на благотворителни организации.

После дойде ред на мебелите, с които работата се оказа далеч по-сложна: всяко кресло, ваза или скрин ми напомняха за него. Не беше донесъл тук нито един предмет от „Оук Парк“, но за петте години, през които бях прекарал доста време в тази къща, си бях изградил нови спомени.

Следваха снимките и личните вещи. Открих в шкафовете цели кашони със семейни фотографии. С тяхна помощ заплувах срещу течението на времето и с особена радост откривах отново Голдманови от Балтимор, които вече не съществуваха. Ала колкото по-далеч стигах, толкова повече въпроси нахлуваха в главата ми.

От време на време спирах, за да се обадя на Александра. Тя почти винаги отговаряше. И тогава започвахме да мълчим в слушалката. Вдигаше и аз казвах само:

— Здравей, Александра.

— Здравей, Марки.

И повече нищо. Мисля си, че имахме толкова много да си кажем, че просто не знаехме откъде да започнем. Години наред бяхме разговаряли ден след ден, без изключение. По цели вечери не млъквахме! Колко пъти, когато ходехме на ресторант, оставахме последни на масата и докато сервитьорите вече чистеха и се канеха да затварят, ние продължавахме да говорим. Толкова дълго си бяхме липсвали, че сега се чудехме какво да си разкажем най-напред. Затова предпочитахме да мълчим. Това наше мълчание беше красноречиво, едва ли не вълшебно. То бе излекувало раните от смъртта на Скот. В „Коконът Гроув“ обичах да сядам на терасата или пред къщата и да си представям Александра в гостната на нейния дом в Бевърли Хилс, пред грамадните прозорци с изглед към Лос Анджелис.

Един ден най-сетне разчупих мълчанието.

— Бих искал да съм с теб — казах ѝ аз.

— Защо?

— Защото много харесвам твоето куче.

Чух смеха ѝ.

— Глупчо!

Знаех, че когато ме нарича така, се усмихва. Докато бяхме заедно, го правеше всеки път, когато започнех да се занасям.

— Как е Дюк? — запитах.

— Добре е.

— Липсва ми.

— И ти му липсваш.

— Дали няма да може да се видим?

— Твърде възможно е, Марки.

Казвах си, че докато продължава да ме нарича Марки, все още има надежда. После я чух да подсмърча. Не добави нищо. Разбрах, че плаче. Изобщо не исках да я натъжавам, но и не можех да се откажа от нея.

Неочаквано чух в слушалката шум от отваряща се врата. После мъжки глас: Кевин. Тя веднага затвори.

За пръв път истински се спречкахме около седмица по-късно, когато открих в къщата на чичо Соул статията от „Медисън Дейли Стар“, посветена на Уди, с негова снимка заедно с Хилел, чичо Соул и леля Анита.

Изпратих ѝ есемес.

Трябва да те запитам нещо много важно по повод годините, прекарани в Медисън.

Обади ми се няколко часа по-късно. Беше в колата и се запитах дали не е излязла нарочно от къщи, за да може да говори спокойно.

— Искаше да ме питаш нещо — каза тя.

— Да. Ще ми се да знам защо ми беше забранила да идвам в Медисън, а на Уди и Хилел не?

— Това толкова ли е важно, Маркъс?

Не ми харесваше, когато ме наричаше Маркъс.

— Важно е.

— Виж какво, Маркъс, откъде бих могла да предположа, че са решили да следват в Медисън заради мен? Вярно е, че се зарадвах, когато ги видях в студентското градче. След срещата ни в Хемптънс изпитвах към тях особена нежност. Когато бяхме тримата, се чувствахме някак по-силни и след лекциите обикновено прекарвахме времето си заедно. Едва по-късно си дадох сметка за съперничеството помежду им.

— Съперничество ли?

— Маркъс, чудесно знаеш за какво става въпрос. Между тях наистина имаше съперничество. Беше неизбежно. Помня на какви жестоки тренировки се подлагаше Уди в Медисън. Ако не беше в аудиторията, човек можеше да го намери на игрището. Ако го нямаше и там, значи, пробягваше ежедневните десет мили в гората край градчето. Спомням си, че един ден го запитах: „Всъщност, Уди, защо правиш всичко това?“. А той ми отвърна: „За да бъда най-добрият“. Доста време ми трябваше, докато разбера какво всъщност иска да ми каже: желанието му не бе да бъде най-добрият на футболния терен, а най-добър в очите на чичо ти и леля ти.

— По-добър от кого?

— От Хилел.

Описа ми случки от тяхното съперничество, за които изобщо не бях чувал. Така например един ден Хилел предложил на Александра да отидат тримата с Уди на концерта на група, която всички харесвахме. Вечерта пред входа на залата обаче я чакал само Хилел. Обяснил ѝ, че Уди е останал да тренира. На другия ден тя срещнала Уди и му казала:

— Жалко, че не дойде на концерта. Беше страхотно.

— Какъв концерт? — запитал той.

— Хилел не ти ли каза?

— Не. За какво говориш?

Няколко дни по-късно в барчето на университета Хилел се появил с таблата с храна, седнал до Александра и направо я запитал:

— Алекс, представи си, че трябва да си избереш гадже, а от всички на Земята сме останали само аз и Уди. Кого би предпочела?

— Що за въпрос? — зачудила се тя. — Нито един от двама ви. Такива неща не стават между приятели, защото се разваля всичко. Предпочитам да си остана стара мома.

— Ами Уди? Обичаш ли Уди?

— Уди ли? Разбира се, че го обичам. Защо питаш?

— Обичаш ли го, или си влюбена в него?

— Хилел, ти какво?

След това дошъл ред на Уди. Един ден, когато двамата били в библиотеката, той я запитал:

— Какво мислиш за Хилел?

— Хубави неща. Защо?

— Имаш ли някакви чувства към него?

— Всъщност защо ми задаваш този въпрос?

— Просто така. Изглеждате доста близки.

За пръв път двамата откривали значението на думата „предпочитание“. Те, които доскоро били твърде подобни един на друг, здраво свързани и неразделни, вече си давали сметка, че в отношенията си с околиите не биха могли да бъдат едно цяло, а са две отделни личности. Александра ми разказа как те решили да експериментират с принципа на предпочитанието, опитвайки се да разберат кого от тях предпочита Патрик Невил. Към кого има специално отношение. До кого ще избере да седне, когато вечерят заедно. Кой от двамата ще му направи по-добро впечатление.

Според Александра Патрик определено имал предпочитание към Хилел, който му внушавал уважение със своя ум и с дръзките си разсъждения. Патрик искал мнението му по актуални въпроси от областта на икономиката, политиката, за кризата в Близкия изток и за още какво ли не. Когато Хилел говорел, Патрик слушал внимателно. Без съмнение ценял и Уди, но отношението му към него не било същото както към Хилел, който будел у него искрено възхищение.

Една неделя Патрик поканил Уди да му гостува по повод мач на „Титаните“ срещу Нюйоркския университет. Двамата прекарали заедно следобеда, като бъбрили на чаша уиски. Уди не споменал за посещението си пред Хилел. Александра разбрала това, след като неволно направила гаф по време на съвсем обикновен разговор.

— Аха! Значи, Уди ти е бил на гости в неделя? — запитал Хилел.

— Не знаеше ли?

Хилел изглеждал истински ядосан.

— Не мога да повярвам, че ми е скроил такъв номер!

Александра се опитала да го успокои.

— Какво толкова страшно се е случило? — запитала тя.

Той я погледнал свирепо, сякаш била казала ужасна глупост.

— Случило се е! Защо не си ме предупредила?

— Да те предупредя за какво? — разсърдила се на свой ред тя. — Все едно че съм видяла твоето момиче да ти изневерява и не съм ти казала нищо.

— Смятах, че аз и ти си споделяме всичко — нацупил се той.

— Виж какво, Хилел, престани с този цирк! Изобщо не отговарям за онова, което ти и Уди си казвате или не си казвате. Не ми е работа да ви се меся. И не забравяй, че ти самият ме заведе на концерт без него.

— Не е същото.

— Така ли? Че защо?

— Защото…

— Виждаш ли! Затова, моля те, спести ми тези ваши истории. Оставям ви сами да си оправяте отношенията.

Ала Хилел не мирясал. Решил, че щом Уди посещава тайно Патрик, и той може да прави същото. Един следобед, докато седели в барчето, Александра и Уди забелязали през прозореца Патрик и Хилел да излизат заедно от ректората. Двамата си стиснали приятелски ръцете и Патрик се отправил към паркинга.

— Какво правеше баща ми тук? — обърнала се Александра към Хилел, когато той се присъединил към тях в барчето. — Доста оживено разговаряхте.

— Ами да, двамата имахме среща.

— Така ли? Не знаех.

— Не може да знаеш всичко.

— И за какво ви беше срещата?

— За петък.

— Какво ще се случи в петък?

— Нищо. Поверително е.

През въпросния ден на Александра ѝ станало мъчно за Уди: изглеждал толкова безпомощен и нещастен, че сърцето ѝ се свило. Ядосвала се на Хилел и направо го мразела за това, което причинява на Уди. Явно било, че е спечелил надпреварата между двамата и вече е любимецът на Патрик. Какво повече искал? Всъщност той искал нея. Искал я само за себе си, но това тя все още не разбирала.

Дванайсет години по-късно Александра сподели с мен по телефона:

— Все пак тези няколко случки нямаха кой знае какви последици, поне докато бях с тях в Медисън. В крайна сметка приятелството им всеки път вземаше връх. След това между двамата може да се е случило нещо, но не зная точно какво. Струва ми се, че е свързано със смъртта на дядо ти…

— Какво искаш да кажеш?

— Хилел е открил нещо за Уди, което страшно го е оскърбило. Нямам представа какво. Помня само, че през лятото след смъртта на твоя дядо тримата заминахте за Флорида да помогнете на баба ви, а след като се завърнахте, той ми се обади по телефона. Каза ми, че се чувства предаден. Така и не уточни какво има предвид.

Когато се връщах в Бока Ратон след поредния ден, прекаран в постепенно разчистване на спомените, с които беше пълна къщата в „Коконът Гроув“, всеки път заварвах Лио да ме чака и да се оплаква, че напоследък изобщо не се виждаме.

Една вечер пристигна на терасата с няколко кутии бира, с шахматна дъска под мишница и каза сърдито:

— Браво, справяте се все по-добре и по-добре. Пристигате тук уж да пишете книга, ала като изключим, че открихте стара приятелка, откраднахте куче и сега сте се заели да разтребвате къщата на покойния ви чичо, не ви виждам много да напредвате.

— Заблуждавате се, Лио.

— Кога най-сетне ще започнете да пишете? Предупредете ме, защото много ми се ще да видя как „работите“.

Зърна на масата пред мен купчината стари албуми на баба с липсващите снимки на Балтиморови, към които бях прибавил снимките, открити у чичо Соул.

— Сега пък с какво сте се захванали, Маркъс? — попита ме заинтригуван той.

— Възстановявам правдата, Лио. Възстановявам правдата.

30

Флорида

Януари 2011 г.

Седем години след Драмата

Баба редовно канеше чичо Соул на вечеря. Когато му гостувах, отивах и аз.

Въпросната вечер беше запазила маса в рибен ресторант северно от Маями и беше оставила съобщение на телефонния секретар на чичо за изискванията към облеклото: „Соул, ще бъдем в елегантен ресторант, така че, моля те, постарай се да изглеждаш както подобава“. Преди да тръгнем, чичо Соул облече блейзър, единствения, с който разполагаше, и ме запита:

— Как изглеждам?

— Безупречно.

Не такова бе мнението на баба обаче. Пристигнахме навреме, но понеже тя беше подранила, сметна, че сме закъснели.

— Така или иначе, Соул, ти постоянно закъсняваш. Надявах се, че след като Марки е с теб, поне този път няма да се оправдавате със задръстванията.

— Съжалявам, мамо.

— Пък и я се погледни. Не можа ли да избереш сако и риза, които да си подхождат?

— Марки ме одобри.

— Вярно — подкрепих го аз.

Тя сви рамене.

— Е, щом Марки го казва, значи, всичко е наред. Сега той е звездата. Но ти, Соул, би могъл малко да се погрижиш за себе си. Преди беше толкова елегантен.

— Това беше преди.

— Говорих по телефона с Монтклеърови. Натан ни кани на гости за лятото. Смятам, че това ще те поразведри. Той обеща да се погрижи за самолетните билети.

— Не, мамо. Вече ти казах, че нямам желание.

— Ти непрекъснато казваш „не“. Упорит си като магаре. Натан е благ като мен, а ти открай време си вироглав. Също като баща си! Затова и не се разбирахте.

— Това няма нищо общо — възрази чичо Соул.

— Напротив, има много общо. Ако двамата не бяхте толкова опърничави, нещата щяха да бъдат различни.

Свадата им не продължи дълго. После дадохме поръчката и докато вечеряхме, почти не нарушихме мълчанието. На десерта баба стана от масата уж да отиде „до едното място“, а всъщност плати сметката, за да не притеснява сина си. Преди да си тръгнем, тя прегърна чичо Соул и използва момента, за да пъхне в джоба му банкнота от 50 долара. После се качи в таксито, служителят докара моя рейндж роувър и потеглихме за дома.

Както всеки път, чичо Соул ме помоли да се поразходим с колата. Обикновено не казваше откъде да минем, но аз знаех какво очаква от мен. Поех по Колинс Авеню, минах пред крайбрежните сгради. Понякога стигах до Уест Холивуд и Форт Лодърдейл. Друг път завивах към „Авентура“ и „Кънтри Клъб Драйв“ и отново минавах край местата, които Балтиморови бяха обитавали през миналите славни времена. Накрая той казваше: „Да се прибираме, Марки“. Така и не разбрах дали тези обиколки с кола за него са носталгично пътешествие, или опит за бягство. Струваше ми се, че в един момент ще ме помоли да изляза на магистрала I-95, която води към Балтимор, и двамата ще поемем обратно към „Оук Парк“.

Докато обикаляхме без цел по улиците на Маями, запитах чичо Соул: „Какво толкова се е случило между теб и дядо, че не сте си говорили повече от дванайсет години?“.

31

Върху нощното шкафче на баба открай време стои една снимка. Правена е в Ню Джърси към средата на шейсетте години. На нея са тримата мъже, белязали моя живот. На преден план са баща ми и чичо Соул като юноши. Малко по-назад е дядо Макс Голдман, горд, напет, нищо общо с образа на бледия, прегърбен от бремето на възрастта старец, застинал в тихото битие на пенсионер във Флорида, който се е запечатал в паметта ми. Зад тях се вижда красива бяла къща, техният дом на Греъм Авеню № 1603 в Сикокъс.

В квартала, който обитават, те са най-уважаваното семейство. Това са Голдманови от Ню Джърси през най-добрите им години.

Глава на семейството е Макс Голдман, с вид на актьор и костюми по поръчка. С неизменната цигара в устата. Лоялен и почтен, твърд в сделките, чиято дума тежи повече от кой да е договор. Любящ съпруг, грижовен баща, работодател, обожаван от своите служители. Ползва се с всеобщо уважение. Приветлив и харизматичен, той е в състояние да продаде независимо какво независимо на кого. На пътуващите търговци и на „Свидетелите на Йехова“, които звънят на вратата, великият Голдман преподава уроци по изкуство на продажбите. Кани ги в кухнята, излага им няколко теоретични принципа, след което ги придружава в тяхната обиколка, за да проследи как ги прилагат на практика.

Започнал от нищо, отначало продава прахосмукачки, по-късно коли, а след това специализира в медицинското обзавеждане и започва самостоятелен бизнес. Няколко години по-късно, начело на „Голдман и Сие“, фирма с петдесетина служители, той се превръща в един от основните доставчици на медицинско обзавеждане в областта, което му осигурява доста охолен живот. Жена му Рут Голдман е уважавана и ценена съпруга и майка. Освен това води цялото счетоводство на фирмата. Тя е нежна, но същевременно притежава воля и характер. Вратата ѝ е отворена за всеки, който се нуждае от нейната помощ.

От няколко години през ваканциите синовете на Макс Голдман му помагат в „Голдман и Сие“. Не че толкова се нуждае от тях, но иска да ги приобщи с надеждата един ден те да поемат управлението на предприятието и да го развият. Двете момчета са най-голямата му гордост. Те са възпитани, умни, образовани и добри спортисти; още не са навършили седемнайсет години, но за него вече са мъже. Вика ги в своя кабинет, излага пред тях идеите и стратегията си, а след това иска мнението им. Баща ми се интересува преди всичко от машинното обзавеждане, мечтае да изобрети нови технологии и по-леки сплави. Желанието му е да стане инженер. Чичо Соул пък е склонен към разсъждения и чертае във въображението си бъдещото развитие на компанията.

Макс Голдман е изключително доволен: синовете му взаимно се допълват. Не са съперници, а напротив, всеки има свой подход към бизнеса. През летните вечери обича да излиза с тях из квартала. Те никога не му отказват. Разхождат се, разговарят, от време на време сядат на някоя пейка. Когато е сигурен, че никой не ги вижда, Макс Голдман ги черпи с цигари. Отнася се с тях като с мъже: „Само не казвайте на майка си“. Понякога остават на пейката повече от час: прекрояват света и не усещат как минава времето. Макс Голдман говори за бъдещето и вече вижда как двамата му сина ще завоюват страната. Прегръща ги през раменете и им казва: „Ще открием клон на фирмата в Калифорния и камионите с емблемата на Голдманови ще прекосяват цяла Америка“.

Онова, което Макс Голдман не знае, е, че в своите мечти синовете му стигат много по-далече: баща им има намерение да открие два завода? Те искат заводите да бъдат десет. Амбициите им нямат граници. Представят си как ще обитават един и същ квартал, къщите им ще бъдат съседни, а през летните вечери ще излизат на разходка. Заедно ще купят вила на брега на някое езеро, където семействата им ще прекарват ваканциите си. В квартала са известни като братята Голдман. Разликата във възрастта им е по-малко от година и проявяват един и същ стремеж към съвършенство. Рядко може да бъдат видени поотделно. Споделят всичко и в събота вечер излизат заедно. Отиват в Ню Йорк и бродят по Първа улица. Човек често може да ги открие в „Шмулка Бърнстийн“, първия китайски кашер ресторант в Ню Йорк. Прави на столовете, с китайски шапки на главите, те пишат най-прекрасните страници на своята младост, готови за всякакви подвизи.

Минали са десетилетия. Вече нищо не е същото.

Няма ги сградите на семейното предприятие. Или по-скоро те са съвсем други. Част от тях са разрушени, а останалите са в развалини, след като проектът за строителството на жилищен комплекс на тяхно място е блокиран от някакво сдружение. През 1985 година „Голдман и Сие“ е изкупена от технологичната фирма „Хейендрас“.

Няма да откриете и местата от тяхната младост. „Шмулка Бърнстийн“ вече не съществува. На негово място на Първа улица има моден ресторант, където приготвят превъзходни сандвичи с печено сирене. Единствената следа от миналото е стара фотография на някогашното заведение, окачена до входа. На нея се виждат прави върху столовете двама младежи със сходни черти и китайски шапки на главите.

Ако баба Рут не ми бе споменала, никога не бих предположил, че навремето баща ми и чичо Соул са били толкова близки. Сцените, на които в детството си съм бил свидетел — в Балтимор по време на Деня на благодарността или през зимните ваканции във Флорида, — ми се струват отдалечени на светлинни години от разказите за тяхното детство. През цялото това време единственото, което ми се е набивало на очи, са били различията между тях.

В паметта ми са се запечатали вечерите в Маями, които прекарвахме навън. Баща ми и чичо Соул предварително избираха ресторанта измежду онези, които си струваха и които вече познавахме. След края на вечерята, въпреки възраженията на дядо, баща ми и чичо Соул си поделяха сметката, за да запазят братското равновесие. Ала понякога, поне веднъж по време на престоя, чичо Соул ни отвеждаше в по-скъп ресторант, като предварително обявяваше: „Аз ви каня“, което за всички Голдманови означаваше, че цените там не са по джоба на моите родители. Обикновено всички бяха доволни, особено Хилел, Уди и аз, защото щяхме да бъдем на ново място. Дядо и баба пък хвалеха богатото меню, изящната солница, качествения порцелан на чиниите, плата на покривката, сапуна в тоалетните или чистотата на писоарите с фотоклетка. Само моите родители се оплакваха. Преди да излезем, чувах майка ми да се вайка: „Нямам какво да облека, не съм предвидила официален тоалет. Какъв е този цирк, нали сме в отпуск? Натан, би могъл все пак да кажеш нещо“. След вечерята на излизане от ресторанта родителите ми оставаха на опашката в процесията на Голдманови, а мама недоволстваше от храната, която според нея не си струвала парите, или пък от прекалено раболепното обслужване.

Не разбирах защо се отнася така към чичо Соул, вместо да отдаде дължимото на неговата щедрост. Веднъж я чух да използва по негов адрес особено груби думи. Това бе по времето, когато в компанията, където работеше баща ми, предстояха съкращения и моите родители бяха на път да се откажат от пътуването до Флорида, за да спестят пари, в случай че се случи нещо неприятно, но в края на краищата все пак заминахме. В такива моменти се сърдех на чичо Соул, тъй като в сравнение с него моите родители изглеждаха незначителни. За тях неговите пари бяха същинско проклятие, защото ги превръщаше в хленчещи нищожества, които нямаха какво да облекат, за да излязат, и ядяха платената от него храна, която сами не можеха да си позволят. Освен това виждах изпълнените с гордост погледи на дядо и баба. След подобни вечери чувах дядо Голдман да разправя наляво и надясно как неговият син, великият Соул, е преуспял в живота. „Само да бяхте видели онзи ресторант! Френско вино, каквото никога не сте опитвали, а месото направо се топеше в устата. За персонала да не говорим! Докато се озърнете, и вече са ви напълнили чашата.“

За Деня на благодарността чичо Соул канеше дядо и баба в Балтимор и им купуваше самолетни билети първа класа. Те се прехласваха от удобните кресла, от обслужването на борда, от ястията, поднесени в порцеланови чинии, и от факта, че могат да заемат местата си преди всички останали. „Нека заповядат пътниците с предимство! — възкликваше тържествено той, докато ни описваше всички наслади по време на пътуването. — И бяхме с предимство не защото сме стари и трудноподвижни, а защото благодарение на Соул бяхме ВИП клиенти.“

През целия си живот съм бил свидетел как дядо и баба непрекъснато превъзнасят моя чичо. Всичко, което той избереше, беше съвършено, всяко нещо, което казваше — истина от първа инстанция. Виждах как обичат леля Анита като родна дъщеря, как обожаваха Балтиморови. Откъде бих могъл да предположа, че цели дванайсет години дядо и чичо Соул не са си говорили!

Спомням си също така фамилните ни пребивавания във Флорида по времето преди „Буенависта“, когато всички се настанявахме в апартамента на дядо и баба. Нерядко самолетите ни се приземяваха почти по едно и също време и в такива случаи пристигахме у тях заедно. Те отваряха вратата и винаги прегръщаха първо чичо Соул. Сетне ни казваха: „Хайде, оставете си багажа. Вие, деца, ще бъдете в хола; Натан и Дебора в стаята с телевизора. Соул и Анита, вие ще бъдете в стаята за гости“. Всяка година разпределяха леглата, все едно че бяха печалби от лотарията, при това голямата награда неизменно отиваше на едно и също място. Чичо Соул и леля Анита получаваха стаята за гости с всички удобства: голямо легло и отделна баня, докато на моите родители се падаше разтегателен диван в малката стая, където дядо и баба гледаха телевизия. Тази стая беше позорна в две отношения. Първо, ние от бандата на Голдманови тайно я бяхме кръстили „вонялня“ заради миризмата на застояло в нея (дядо и баба никога не включваха там климатичната инсталация). Всяка година с пристигането Хилел и Уди, които вярваха в случайното разпределение на леглата, трепереха при мисълта, че може да им се наложи да спят в нея. Докато дядо обявяваше резултатите от лотарията, ги виждах как се държат за ръце и стискат палци, шепнейки: „Милост, само не във вонялнята! Само не във вонялнята!“ Те до края не разбраха, че изтезанието с „вонялнята“ поначало е отредено на моите родители: всеки път именно те бяха осъдени да пребивават в нея.

Второто позорно обстоятелство не беше пряко свързано със стаята, а с факта, че в близост до нея нямаше тоалетна. Това принуждаваше родителите ми, когато ходеха нощем по нужда, да минават през хола, където спеше бандата на Голдманови. Майка ми, спретната и изискана жена, никога не се появяваше в небрежен вид. Помня колко дълго я чакахме с баща ми в неделя сутрин да слезе за закуска. Питах го къде е мама и получавах вечния отговор: „Приготвя се“. Докато във Флорида я мярках посред нощ да прекосява на пръсти нашата стая на път за тоалетната с измачкана нощница и разчорлени коси. За мен тази гледка беше ужасно унизителна. Една нощ, докато минаваше край нас, нощницата ѝ се вдигна и видяхме голото ѝ дупе. И тримата се престорихме на заспали, но съм сигурен, че и Хилел и Уди я бяха видели, защото, когато тя се затвори в тоалетната, те провериха дали спя (всъщност бях напълно буден) и се изкикотиха подигравателно. Дълго време ѝ се сърдих, че си е позволила така да се разголи и за пореден път да хвърли булото на позора върху Монтклеърови, обитатели на „вонялнята“ и среднощни ексхибиционисти. В същото време чичо Соул и леля Анита разполагаха със своя баня и тоалетна и всеки път се появяваха спретнати и облечени.

Пак във Флорида ставах неволен свидетел на постоянно тлеещото напрежение между моите родители и чичо Соул.

Един ден, когато баща ми очевидно смяташе, че е сам в хола с чичо Соул, го чух да му казва:

— Не си ми споменавал, че ще вземеш билети първа класа за тате и мама. Не трябва ли да решаваме заедно? Колко ти дължа? Ще ти напиша чек.

— Остави. Няма смисъл.

— Не, искам да платя моя дял.

— Не се притеснявай. Не си струва.

Не си струва. Години по-късно разбрах, че дядо и баба едва ли са могли да преживяват с малката рента, която дядо ми получаваше след провала на „Голдман и Сие“, и че издръжката им във Флорида изцяло се е крепяла върху щедростта на чичо Соул.

След всяко завръщане от Деня на благодарността чувах мама да негодува срещу чичо Соул.

— Той, естествено, може да се фука с билетите първа класа за твоите родители. Не се ли сеща, че ние нямаме такива възможности?

— Отказа да вземе чека, който му предлагах — бранеше го баща ми.

— Оставаше и да го вземе!

Никак не обичах завръщанията в Монтклеър. Не обичах да слушам как мама злослови по адрес на Балтиморови. Не обичах да я чувам как хули и одумва разкошния им дом, начина им на живот, новите им коли, как ненавижда всичко, от което аз се възхищавах. Дълго време смятах, че мама просто завижда. Едва години по-късно разбрах истинския смисъл на упрека, който отправи към баща ми веднъж, след поредното ни завръщане от Балтимор. Тогава тя му подхвърли: „Не си ли даваш сметка, че всичко, което той притежава, го дължи на теб?“.

32

През април 2012 година, докато подреждах къщата на моя чичо, веднъж неволно се залях с кафето, което тъкмо си бях приготвил. За да огранича щетите, съблякох тениската си и набързо изпрах под крана на чешмата изцапаната част. После я проснах да съхне на терасата и останах гол до кръста. Случката ми припомни как чичо Соул переше сам бельото си и го простираше на опъната зад къщата тел. Още го виждам как вади дрехите от пералнята в пластмасов леген и ги изнася навън. От тях се носи приятната миризма на омекотител. После сам ги глади доста непохватно.

Когато се установи в „Коконът Гроув“, в началото все още разполагаше със значителни спестявания. Беше наел домашна помощница на име Фернанда, която идваше три пъти седмично, почистваше къщата, слагаше свежи цветя във вазите, пръскаше с ароматизатор, готвеше и се занимаваше с прането.

Няколко години по-късно, когато изгуби всичко, му се наложи да се лиши от нея. Настоях да я задържи, като аз поема заплатата ѝ, но чичо отказа. Без негово знание преведох парите на Фернанда за шест месеца напред, но когато тя се появила, той я изгонил, без дори да ѝ отвори.

— Нямам възможност да ви плащам — заявил ѝ иззад затворената врата.

— Изпрати ме господин Маркъс. Вече ми плати. Ако не ми позволите да работя, ще излезе, че съм ограбила вашия племенник. Нали не искате да стане така?

— Вашите договорки изобщо не ме интересуват. Отлично мога да се оправям и сам.

Тя ми се обади разплакана направо от терасата на къщата. Казах ѝ да задържи парите, докато си намери друга работа.

След напускането на Фернанда започнах веднъж седмично да си нося бельото на обществена пералня. Предложих на чичо Соул да вземам и неговото, но той беше прекалено горд, за да приеме каквото и да било. Освен това започна сам да почиства къщата. Когато му бях на гости, чакаше да изляза, за да се захване за работа. Понякога на връщане от покупки го заварвах, плувнал в пот, да бърше пода. „Колко приятно е да живееш на чисто“, посрещаше ме усмихнат той. Един ден му казах:

— Неудобно ми е, че не ми позволяваш да ти помогна.

В този момент той миеше прозорците. Спря и ме запита:

— Неудобно ти е, че не ми помагаш, или че ме виждаш сам да чистя? Сигурно си мислиш, че това не подхожда на човек като мен? Може би съм прекалено важен, за да мия собствената си тоалетна?

Улучи десетката. Давах си сметка, че е напълно прав. Еднакво се възхищавах от чичо Соул милионера и от чичо Соул, който пълнеше пликовете с покупки на клиентите в супермаркета. В случая богатството нямаше никакво значение, всичко беше въпрос на достойнство. Силата и красотата на моя чичо се криеха именно в необикновено развитото му чувство за достойнство. То го издигаше над останалите. Никой не беше в състояние да му го отнеме. Напротив, то укрепваше с времето. Въпреки всичко, като го гледах да мие пода, неволно се сещах за славната епоха на Голдманови от Балтимор, когато за поддръжката на къщата в „Оук Парк“ се грижеше цяла армия работници: Мария, домашната помощница, която се трудеше у Балтиморови на пълно работно време още когато бяхме деца; градинарят Скункс и хората, които подкастряха прекалено високите за него клони на дърветата; техниците по поддръжката на басейна и на покрива; симпатичната филипинка, която идваше със сестрите си да сервира за Деня на благодарността или по време на други официални вечери.

От всички, които по онова време се грижеха за блясъка на двореца на Балтиморови, най-много харесвах Мария. Тя се отнасяше много мило с мен и на рождения ми ден неизменно ми подаряваше кутия шоколади. Наричах я „вълшебницата“. По време на престоя ми там благодарение на нея мръсните ми дрехи, разхвърляни навсякъде из стаята за гости, изчезваха внезапно и същата вечер се появяваха отново изпрани и изгладени. Изпитвах искрено възхищение от безграничните ѝ способности. В Монтклеър с прането и гладенето се занимаваше майка ми. Тя вършеше това в събота или неделя (когато не беше на работа), което означаваше, че трябваше да чакам цяла седмица, за да видя отново дрехите си чисти. Затова грижливо подбирах какво да облека през седмицата в зависимост от обстоятелствата, за да не се окажа внезапно лишен от любимия си пуловер, с който да смая момичетата.

Дори по време на следването ми, когато гостувах на Балтиморови за Деня на благодарността, Мария успяваше да се добере до мръсното ми бельо и не след дълго да го остави чисто върху леглото ми. След Драмата, сполетяла ни през 2004 година в навечерието на Деня на благодарността, чичо Соул повече не се завърна в „Оук Парк“. Тя обаче с несломима вярност продължи да работи там.

Флорида

Пролетта на 2011 г.

На другия ден след вечерята с баба, като се върнах от сутрешното бягане, заварих чичо Соул да чисти с прахосмукачката.

Предишната вечер, докато пътувахме в колата, той едва бе открехнал пред мен вратата към младежките си спомени и когато пристигнахме, веднага бе сменил темата.

— Вчера ти не успя да ми разкажеш за теб и за дядо.

— Няма кой знае какво за разказване. Миналото си е минало.

Изключи прахосмукачката, нави кабела и я прибра в шкафа, сякаш всичко това нямаше никакво значение. Накрая се обърна към мен и каза нещо, което ме изуми:

— Знаеш ли, Маркъс, дядо ти и баба ти винаги са предпочитали баща ти пред мен.

— Как така? Какво говориш? Те така се възхищаваха от теб!

— Може и да са се възхищавали, но това не означава, че не предпочитаха баща ти.

— Как може да си въобразяваш подобно нещо?

— Защото това е истината. До университета двамата с баща ти бяхме много близки. Нещата между нас се усложниха, когато дядо ти не се съгласи да следвам медицина.

— Значи, си искал да станеш лекар?

— Да, но дядо ти беше против. Казваше, че от това семейното предприятие няма да има никаква полза. Баща ти пък от своя страна искаше да стане инженер и намерението му напълно съвпадаше с плановете на твоя дядо. Изпрати ме във второразредно учебно заведение, където таксата не беше висока, и вложи всичко, с което разполагаше, за да може баща ти да завърши реномиран университет. Така той получи образование на най-високо ниво. Дядо ти го назначи за директор на компанията. Макар да бях по-големият, си останах втора цигулка. Оттогава непрекъснато се опитвах да впечатля дядо ти и баба ти, за да забравя, че винаги са ме поставяли по-долу от баща ти.

— Но какво всъщност се е случило? — запитах го аз.

Той сви рамене, взе парцала и препарата и отиде да чисти прозорците в кухнята.

След като чичо Соул не беше склонен да си припомня миналото, реших да поговоря с баба. Нейната версия донякъде се отличаваше от тази на чичо.

— Дядо ти искаше Соул и баща ти заедно да управляват фирмата — обясни тя. — Смяташе, че баща ти ще се занимава с техническата част, а чичо ти ще води бизнеса. Само че това беше, преди да се скара със Соул.

— Чичо Соул ми каза, че искал да следва медицина, но дядо не бил съгласен.

— Според дядо ти медицината бе чиста загуба на време и пари.

Баба предложи да излезем на балкона, за да може да пуши. Седнахме на пластмасовите столове и аз я изчаках да повърти цигарата между кривите си пръсти, да я поднесе към устните си, да я запали, да си дръпне бавно, преди да продължи:

— Имай предвид, Марки, че фирмата „Голдман и Сие“ беше любимата рожба на дядо ти. Беше вложил всичките си сили, за да я изгради, и имаше съвсем конкретни планове за по-нататъшното ѝ развитие. Беше широко скроен човек, но в някои отношения — непреклонен.

В края на шейсетте години намерението на чичо Соул да следва медицина било посрещнато с недоумение от неговия баща. „Да изхабиш толкова години в името на какво? Твоята задача във фирмата е да я поведеш към нови предизвикателства. Трябва да изучаваш пазарна стратегия, търговия, счетоводство. Такива неща. Медицина, пфу! Що за нелепа идея!“ Чичо Соул нямал друг изход, освен да се подчини, и се записал да следва фирмено управление в малък университет в Мериленд. Положението рязко се променило, когато научил, че брат му заминава да учи в Станфордския университет. Дал си сметка, че родителите им явно облагодетелстват по-малкия си син, и се почувствал дълбоко засегнат. По време на семейните събирания всички се прехласвали пред баща ми, студент в престижен университет, докато чичо учел във второразредно учебно заведение. Тогава той решил да покаже на какво е способен. Сближил се с един от професорите, който му помогнал да състави проект за по-нататъшното развитие на „Голдман и Сие“. Един ден се завърнал у дома с дебела папка под мишница и я показал на дядо.

— Това е концепция за по-нататъшното развитие на предприятието — обяснил му той.

Дядо го погледнал недоверчиво:

— За какво развитие говориш? Предприятието по-скоро трябва да се стабилизира. Вашето поколение не е преживяло войната и си въобразява, че всичко пада наготово.

— Професор Хендрикс твърди, че…

— Кой е този професор Хендрикс?

— Моят преподавател по мениджмънт. Той смята, че едно предприятие има два пътя: или да поглъща другите, или да бъде погълнато.

— Само че твоят професор греши. Стремежът към разрастване е най-сигурният начин да се провалиш.

— Прекалената предпазливост води до застой и накрая винаги се намира някой по-силен, който да те смачка.

— А този твой професор ръководил ли е някога предприятие? — запитал дядо.

— Не, доколкото знам — отвърнал чичо Соул и свел поглед.

— Аз пък съм! И моето предприятие е в отлично състояние. Твоят професор има ли понятие от медицинско обзавеждане?

— Не, но…

— Главите на университетските преподаватели са пълни с всякакви теории. Твоят професор никога не е основавал предприятие и няма представа от медицинско обзавеждане, а си въобразява, че може да ме учи как да ръководя „Голдман и Сие“.

— Няма такова нещо — започнал да отстъпва чичо Соул. — Това са само няколко идеи.

— Какви идеи? Какви по-точно идеи?

— За разширение на продажбите отвъд района на Ню Джърси.

— Та ние и сега можем да продаваме, където си искаме.

— Да, но имаме ли клиенти?

— Засега не. Но отдавна смятам да открия клон на Западния бряг.

— Именно. Говореше за това още навремето, когато бяхме деца, но досега нищо не е направено.

— Соул, Рим не е построен за един ден!

— Професор Хендрикс смята, че единственият начин е да бъдат открити клонове и в други щати. Всеки клон ще разполага със свой склад с обзавеждане и ще се стреми да спечели доверието на потенциалните клиенти, като своевременно задоволява нуждите им.

Дядо се намръщил.

— И откъде ще се намерят пари за тези нови клонове?

— Капиталът на фирмата трябва да се отвори за външни инвеститори. Едно бюро в Ню Йорк би могло…

— Бюро в Ню Йорк? Я стига! Значи, Сикокъс, Ню Джърси, е прекалено тесен за тебе?

— Не в това е проблемът, но…

— Престани, Соул! Не искам повече да слушам подобни глупости! Нали все пак аз съм собственик на предприятието?

През следващите две години чичо Соул престанал да споделя с баща си своите идеи за развитието на „Голдман и Сие“. Любима негова тема станали гражданските права. Професор Хендрикс бил човек с леви убеждения и борец за граждански права. Чичо Соул се присъединил към някои негови инициативи. Пак по това време се запознал с дъщеря му Анита Хендрикс. При всяко завръщане в Сикокъс непрекъснато говорел за „справедливи каузи“ и за „предстоящи действия“. Тръгнал заедно с професор Хендрикс и Анита из страната и участвал в протестните митинги. Новата му ангажираност страшно ядосала дядо. Именно тя станала причина за спречкването между двамата и за мълчанието, възцарило се между тях за цели дванайсет години.

Това се случило през една априлска нощ на 1973 година, по време на пролетната ваканция, когато чичо Соул се завърнал при своите родители в Сикокъс. Макар да наближавало полунощ, дядо не си бил легнал, а очаквал завръщането на чичо Соул и нервно се разхождал в хола. От време на време вземал един брой на списание „Тайм“ и след това отново го захвърлял на масата.

Баба била в спалнята на горния етаж. На няколко пъти слизала и го викала да си легне, но той не искал и да чуе. Чакал обяснение от своя син. Накрая баба заспала. По едно време я събудили викове. Дочула отдолу гласа на дядо, който възкликнал:

— Боже мой, Соул! Съзнаваш ли какви ги вършиш?

— Не е това, което си мислиш, тате.

— Мисля си това, което виждам. А виждам как си затънал до гуша в разни глупости.

— Глупости ли? А ти, тате, даваш ли си сметка какво пропускаш, като отказваш да подкрепиш протестите?

Причина за гнева на дядо била снимката върху корицата на „Тайм“, на която била заснета състоялата се седмица преди това демонстрация във Вашингтон. На нея ясно се виждали чичо Соул, леля Анита и нейният баща с вдигнати юмруци в първата редица на протестиращите. Дядо подозирал, че цялата тази история ще свърши зле.

— Погледни, Соул! Погледни се! — викнал той и захвърлил списанието в лицето на сина си. — Знаеш ли какво означава тази снимка? Означава неприятности! Цял куп неприятности! Какво целиш в края на краищата? Да те погне ФБР ли? А за фирмата помисли ли? Знаеш ли какво ще направи ФБР, ако сметне, че си опасен? Ще съсипе и твоя, и нашия живот. Ще насъскат данъчните да унищожат компанията! Това ли искаш?

— Не смяташ ли, че преувеличаваш, тате? Ние се борим за един по-справедлив свят и аз не виждам нищо лошо в това.

— С тези ваши демонстрации няма да постигнете нищо! Защо не погледнеш истината в очите? Всичко ще свърши зле и това ще ти е печалбата. Накрая ще те убият!

— Кой ще ме убие? Полицията ли? Или правителството? Браво! И това ми било правова държава!

— Виж какво, Соул, откакто се сближи с този професор Хендрикс и особено с дъщеря му, направо си обсебен от тези граждански права…

— Тя си има име, казва се Анита.

— Добре де, Анита. Аз пък не искам повече да се срещаш с нея.

— И защо?

— Защото ти влияе зле! Откакто се виждате, постоянно изпадаш в неприятни ситуации. Непрекъснато обикаляш от щат на щат за разни демонстрации. Ще си провалиш и следването, защото, вместо да учиш, си губиш времето в печатане на прокламации и рисуване на плакати. За бога, помисли за бъдещето си! А твоето бъдеще е компанията.

— Моето бъдеще е с Анита.

— Не говори глупости! Баща ѝ ти е промил мозъка! Как си обясняваш, че така изведнъж стана горещ защитник на гражданските права? Какво се е случило с тебе?

— В случая баща ѝ няма нищо общо!

Баба слушала как двамата постоянно повишават тон, но не посмяла да слезе. Решила, че един откровен разговор може да се окаже полезен за тях. Само че спорът се превърнал в караница.

— Тате, не разбирам защо до такава степен ми нямаш доверие. Защо смяташ, че непрекъснато трябва да ме контролираш?

— Соул, ти си полудял! Как не съзнаваш, че просто съм загрижен за теб?

— Загрижен? Наистина ли? За какво толкова си загрижен? За това кой ще те наследи в предприятието?

— Тревожа се, че като се набъркваш в тези истории за гражданските права, накрая ще изчезнеш!

— Да изчезна ли? Та аз тъкмо това ще направя! Писна ми от твоите глупости! Искаш всичко да става по твоята воля! Да командваш всички!

— Соул, не ми говори с този тон!

— Така или иначе, теб те интересува само Натан. Само към него храниш уважение.

— Натан поне не се е повел по подобни смахнати идеи, които един ден могат да погубят всички!

— Смахнати ли? Желанието ми беше да работя за благото на предприятието, но ти изобщо не ми обръщаше внимание! Докрай ще си останеш продавач на прахосмукачки!

— Какво каза? — ревнал дядо.

— Добре ме чу! Не искам и да чуя за твоята смешна фирма! Колкото по-далече съм от тебе, толкова по-добре се чувствам! Махам се!

— Соул, минаваш всякакви граници! Предупреждавам те: ако прекрачиш този праг, не искам повече да се мяркаш пред очите ми!

— Не се притеснявай, заминавам и занапред кракът ми няма да стъпи в тъпия Ню Джърси!

В този момент баба изскочила от спалнята и се втурнала надолу по стълбите, но било твърде късно: чичо Соул затръшнал вратата и седнал зад волана. Тя излязла боса навън и го молела да се върне, но той потеглил. Затичала се след колата, но скоро разбрала, че няма намерение да спре. Бил си заминал окончателно.

Чичо Соул изпълнил заканата си. Докато дядо бил жив, повече не се завърнал в Ню Джърси. Отишъл там едва след смъртта му през 2001 година. Между две дръпвания на цигарата, на фона на ятата чайки, които се рееха над океана, баба завърши своя разказ с това, че в деня, когато се обадила на чичо Соул, за да му съобщи за смъртта на дядо, първата му работа била не да отиде във Флорида, а да се отправи към родния Ню Джърси, от който той сам се бил прокудил.

33

След като известно време ме гледаше как всяка сутрин напускам Бока Ратон, накрая, воден от любопитство, Лио започна да идва с мен в „Коконът Гроув“. Присъствието му с нищо не ми помагаше. Единственото, което го интересуваше, беше моята компания. Разполагаше се на терасата под сянката на манговото дърво и не се уморяваше да повтаря: „Ех, колко е приятно тук, Маркъс“. Впрочем на мен също ми харесваше присъствието му.

Къщата постепенно се изпразваше.

Понякога се прибирах у дома с кашон с предмети, които исках да запазя. Лио започваше да рови в него и ме питаше:

— Маркъс, какво ще правите с тези боклуци? Имате чудесна къща и се надявам, че няма да я превърнете във вехтошарница.

— Това са просто няколко спомена, Лио.

— Спомените са в главата. Останалото са куп излишни вещи, които само заемат място.

Прекъснах грижливото подреждане на чичовите вещи за няколко дни, за да прескоча до Ню Йорк. Почти бях приключил работа в „Коконът Гроув“, когато ми се обади моят агент: бил успял да ме включи в телевизионно предаване, което се радваше на зрителски интерес. Записът трябваше да се състои същата седмица.

— Нямам време — отговорих му аз. — А освен това, щом ми предлагат участие в последния момент, това означава, че ме викат да запълня някоя дупка.

— А може би означава, че имаш страхотен агент, който е уредил нещата да се случат точно по този начин.

— Какво искаш да кажеш?

— Записват последователно два броя на предаването. Първо участваш ти, а следващият гост е Александра Невил. Гримьорните ви са една до друга.

— Аха! — възкликнах аз. — А тя в течение ли е?

— Не мисля. Е, съгласен ли си?

— Сама ли ще бъде?

— Виж какво, Маркъс, аз съм твой агент, а не нейна майка. Съгласен ли си?

— Съгласен — отвърнах.

Два дни по-късно взех самолета за Ню Йорк. Преди да потегля за летището, Лио ми направи сцена:

— Не съм срещал по-мързелив човек от вас! От три месеца уж пишете книга, а в действителност все отлагате за утре, за утре, за утре!

— Ще отсъствам само няколко дни.

— И кога най-сетне ще започнете тази ваша дяволска книга?

— Съвсем скоро, Лио. Обещавам ви.

— Маркъс, имам чувството, че се подигравате с мен. Не се ли боите от бялата страница, не ви ли кара на моменти да изпадате в криза?

— Не.

— А ако това ви се случи, ще ми кажете ли?

— Разбира се.

— Обещавате ли?

— Обещавам.

Пристигнах в Ню Йорк вечерта преди деня на записа. Бях притеснен. Цяла вечер се разхождах нервно в хотелската стая.

На другата сутрин, след като дълго се чудих как точно да се облека, се явих малко подранил в телевизионното студио на „Бродуей“. Поведоха ме към гримьорната и докато минавах по коридора, видях върху съседната врата нейното име. „Александра тук ли е вече?“, запитах уж небрежно охранителя, който ме придружаваше, а той ми отвърна, че още не е пристигнала.

Затворих се в гримьорната, но не ме свърташе на едно място. Кога ще се появи най-сетне? Дали да почукам на нейната врата? Ами след това? Ако е дошла заедно с Кевин? Как да постъпя в такъв случай? Чувствах се глупаво и ми идваше да си тръгна. За съжаление, беше твърде късно. Седнах на канапето и се заслушах в шумовете, идващи откъм коридора. Изведнъж чух нейния глас. Сърцето ми се разтуптя. Съседната врата се отвори и затвори. После нищо. Ненадейно телефонът ми започна да вибрира. Беше ми изпратила съобщение.

В съседната гримьорна ли си???

Отговорих съвсем кратко.

Да.

Отново чух как се отваря и затваря съседната врата, а след това някой почука на моята. Беше тя.

— Марки?

— Изненада!

— Знаеше ли, че ще записваме в един ден?

— Не — излъгах аз.

Отстъпих, за да я пропусна: тя влезе и затвори след себе си вратата. Сетне се хвърли на врата ми и с все сила ме прегърна. Дълго останахме притиснати един до друг. Много ми се искаше да я целуна, но се боях да не разваля всичко. Затова само улових лицето ѝ с ръце и я погледнах в очите, които грееха с особена светлина.

— Какво ще правиш тази вечер? — запита ме неочаквано тя.

— Нямам нищо предвид… Бихме могли…

— Да — потвърди тя.

Усмихнахме се едновременно.

Трябваше да решим къде да се срещнем. В нейния хотел гъмжеше от журналисти, а на публично място беше напълно изключено. Предложих ѝ да дойде при мен. Имаше подземен паркинг, от който асансьорът водеше направо на етажа. Никой нямаше да я види. Тя прие.

Никога не съм си представял, че един ден Александра ще дойде в моя апартамент. И все пак си мислех за нея, когато с хонорара от първия си роман купих жилището в Уест Вилидж. Направих го заради нея. И когато брокерът ме заведе да ми го покаже, веднага взех решение, защото знаех, че тя ще го хареса. Оказах се прав: беше очарована. Когато слезе от асансьора пред вратата, която предварително бях отворил, тя ахна и възкликна възторжено: „О, боже мой, Марки! Точно за такъв апартамент съм мечтала!“. Почувствах се горд още повече, когато излязохме на огромната, потънала в цветя тераса.

— Ти ли се грижиш за тях? — запита ме тя.

— Разбира се. Нали не си забравила, че съм професионален градинар?

Засмя се, за момент се прехласна пред огромните бели хортензии и потъна в дълбокия диван. Отворих бутилка вино. Чувствахме се прекрасно.

— Как е Дюк?

— Добре е. Маркъс, нали няма да говорим за моето куче?

— Няма. В такъв случай, ти как си?

— Добре съм. Приятно ми е в Ню Йорк. Чувствам се чудесно, когато съм тук.

— Защо тогава замина за Калифорния?

— Защото така трябваше. Не исках непрекъснато да се боя, че ще те срещна неочаквано на улицата. Но пък отдавна си казвам, че е крайно време да си купя апартамент тук.

— Винаги си добре дошла при мен — казах аз и веднага съжалих за думите си.

Тя се усмихна тъжно.

— Не ми се вярва Кевин да гори от желание да ти стане съквартирант.

— Значи, Кевин все още е актуален?

— Разбира се, Маркъс. Заедно сме от четири години.

— Ако беше подходящият избор, отдавна да сте женени…

— Марки, престани. Не започвай пак. Май че е по-добре да си вървя…

Упрекнах се за поредната си глупост.

— Прощавай, Алекс… Дали бихме могли да започнем тази наша среща отначало?

— Нека опитаме.

Тя стана и напусна терасата. Не разбрах какво има предвид и я последвах вътре. Видях я как отива до вратата, отваря я и излиза. За момент останах като гръмнат, но веднага след това чух звънеца и се втурнах да отворя.

— Привет, Марки — поздрави ме Александра. — Извинявай, че малко закъснях.

— Не се притеснявай, всичко е наред. Тъкмо отворих бутилка вино на терасата. Дори ти напълних чашата.

— Благодаря. Страхотен апартамент! Значи, тук живееш?

— Ами да.

Тръгнахме към терасата и аз поставих ръка върху голото ѝ рамо. Тя се обърна и мълчаливо се погледнахме в очите. Двамата бяхме в плен на необикновено силно привличане. Приближих устни до нейните: тя не се отдръпна. Напротив, вдигна ръце, улови лицето ми и ме целуна.

34

Флорида

Пролетта на 2011 г.

Отношението на чичо Соул към мен неочаквано се промени. Започна да се държи доста сдържано. От март 2011 година все по-често се срещаше с Фейт, управителката на „Хоул Фудс“.

Преди да науча истината, си въобразявах, че това е сантиментална връзка. Тя редовно минаваше да го вземе от къщи и двамата заминаваха заедно. Нямаше ги дълго, понякога по цял ден. Чичо Соул не споменаваше къде ходят, а аз нямах желание да го разпитвам. Често се завръщаше в лошо настроение и започвах да се чудя какво точно се случва между тях.

Не след дълго у мен се създаде неприятното впечатление, че наистина е настъпила някаква промяна. Поради неизвестна за мен причина „Коконът Гроув“ престана да бъде онзи оазис на спокойствието, който познавах. Забелязах, че чичо Соул лесно губи търпение, което не му бе присъщо.

И в супермаркета атмосферата беше различна. Сайкоморъс се беше провалил при първото си участие в телевизионното състезание „Пей!“ и откакто бе получил писмото със съобщението, че не е класиран, бе съкрушен. Един ден в опит да му повдигна самочувствието му казах:

— Сайк, това е само началото. Трябва да се бориш за своите мечти.

— Много е трудно. В Лос Анджелис е пълно с актьори и певци, които искат да пробият. Имам чувството, че никога няма да успея.

— Трябва да откриеш онова, което те отличава от тях.

Той вдигна рамене.

— Всъщност просто искам да бъда прочут.

— Искаш да пееш или да бъдеш прочут?

— Да бъда прочут певец.

— А ако трябва да избереш едно от двете?

— Тогава искам да бъда известен.

— Защо?

— Приятно е да си известен. Нали?

— Известността е просто дреха, Сайкоморъс. Дреха, която в един момент ти става тясна, износва се или ти я открадват. Най-важно от всичко е какъв си, когато си гол.

Обстановката беше тягостна. Когато през почивките заедно с чичо Соул сядахме на пейката пред магазина, той оставаше замислен и мълчалив. Скоро започнах да посещавам „Хуол Фудс“ през ден, а след това и през два дни. Всъщност Фейт единствена връщаше усмивката на чичо Соул. Той постоянно ѝ оказваше малки знаци на внимание: подаряваше ѝ цветя, черпеше я манго на терасата и дори веднъж я покани на вечеря в дома си. За случая си сложи вратовръзка, което не беше правил от години. Спомних си внушителната колекция от вратовръзки, която притежаваше в Балтимор и която така и не стигна до „Коконът Гроув“.

Присъствието на Фейт донякъде разстрои очакванията ми за отношенията между мен и чичо. По едно време даже се питах дали донякъде не ревнувам, макар че, от друга страна, щях да бъда доволен, ако чичо е намерил жена, която да оживи монотонното му битие. Стигнах дотам, че започнах да се съмнявам в причините, довели ме във Флорида. Дали бях тук от любов към моя чичо, или за да му покажа, че племенникът му от Монтклеър го е надминал?

Една неделя, докато четях в хола и имах намерение да се разходя до Маями, за да ги оставя да си гукат на спокойствие, го запитах:

— Днес няма ли да се видите с Фейт?

— Не.

Не казах нищо.

— Марки, не е това, което си мислиш.

— Не си мисля нищо.

Когато за пръв път постави преграда между нас, сметнах, че причина за това са въпросите, които му задавах и които го дразнеха. Един ден след вечеря, докато както обикновено се разхождахме бавно из улиците на „Коконът Гроув“, му подхвърлих:

— Баба ми разказа как сте се скарали с дядо. Това ли е причината да се преместиш в Балтимор?

— Моят университет беше филиал на този в Балтимор. Записах се в юридическия факултет. Сметнах, че това е добро образование. След изпитите в Мерилендския съд започнах работа в Балтимор като адвокат и много скоро ми потръгна.

— И след това изобщо не сте се виждали с дядо?

— Повече от дванайсет години. Само че баба ти често ни идваше на гости.

Чичо Соул ми разказа как в продължение на години веднъж месечно баба Рут отивала от Ню Джърси в Балтимор, за да вечерят заедно.

За пръв път това се случило през 1974-та, една година след като чичо Соул и дядо престанали да си говорят.

— Как си, скъпи? — запитала баба.

— Добре съм. Следването в юридическия факултет върви без проблеми.

— Значи, искаш да станеш адвокат?

— Да, така мисля.

— Това би могло да бъде от полза за компанията…

— Мамо, хайде да не говорим за това, моля те…

— Как е Анита?

— Добре е. Много искаше да дойде, но утре има изпит и трябва да се готви.

— Трябва да знаеш, че много я обичам…

— Зная, мамо.

— Баща ти също.

— Престани. Моля те, нека не говорим за него.

През 1977-а се навършили четири години, откакто чичо Соул и дядо престанали да си говорят. Чичо Соул приключвал специализацията си и се готвел да започне работа. Двамата с леля Анита наели малък апартамент в едно предградие на Балтимор.

— Щастливи ли сте тук? — запитала баба.

— Да.

— А ти, Анита, добре ли си?

— Да, госпожо Голдман. Приключвам стажа си по медицина.

— Вече е получила предложение за работа от болница „Джонс Хопкинс“ — добавил гордо чичо Соул. — Заявили са, че искат на всяка цена да отиде при тях.

— О, Анита, това е чудесно! Толкова се гордея с теб!

— А вие как сте в Сикокъс? — на свой ред запитала Анита.

— Соул ужасно липсва на баща си.

— Липсвам ли му? — разсърдил се чичо Соул. — Та нали той ме изгони!

— Изгони ли те, или ти сам си отиде? Обади му се, Соул. Свържи се с него, моля те.

Той само свил рамене и сменил темата.

— А как върви фирмата?

— Всичко е наред. Брат ти постепенно поема нещата в свои ръце.

През 1978-а се навършили пет години, откакто чичо Соул и дядо престанали да си говорят. Чичо Соул напуснал адвокатската кантора, в която работел, и открил собствена. Двамата с Анита си обзавели малка къща в жилищен квартал на средната класа.

— Брат ти стана директор на „Голдман и Сие“ — съобщила му баба.

— Толкова по-добре за него. Тате открай време имаше такова намерение. Натан винаги е бил негов любимец.

— Соул, не говори глупости! Никога не е късно да се завърнеш… Баща ти ще бъде толкова…

— Мамо, престани — прекъснал я той. — Нека говорим за друго, моля те.

— Брат ти ще се жени.

— Зная. Той ми каза.

— Значи, поне с него продължавате да се виждате. Нали ще дойдете на сватбата?

— Не, мамо.

През 1979-а се навършили шест години, откакто чичо Соул и дядо престанали да си говорят.

— Брат ти и жена му очакват дете.

Соул се усмихнал и се обърнал към Анита, която седяла до него.

— Мамо, Анита е бременна…

— О, Соул, скъпи!

През 1980-а се навършили седем години, откакто чичо Соул и дядо престанали да си говорят. С разлика от един месец сме се родили Хилел и аз.

— Виж, това е твоят племенник Маркъс — казала баба и извадила от чантата си снимка.

— Натан и Дебора ни идват на гости следващата седмица. Ще можем да видим дребосъчето. Много се радвам.

— Ще се запознаеш с твоя братовчед Маркъс — казала Анита на Хилел, който спял в количката. — Вече имаш син, Соул, време е да сложиш край на тази история между теб и баща ти.

През 1984-та се навършили единайсет години, откакто чичо Соул и дядо престанали да си говорят.

— Хилел, какво ядеш?

— Пържени картофки, бабо.

— Ти си най-сладкото момченце, което съм виждала.

— Как е тате? — запитал Соул.

— Не е добре. Бизнесът не върви. Много е притеснен, непрекъснато повтаря, че са пред фалит.

През 1985-а се навършили дванайсет години, откакто чичо Соул и дядо престанали да си говорят. Фирмата „Голдман и Сие“ била на ръба на банкрута. Баща ми съставил спасителен план, който предвиждал продажба на предприятието. Нуждаел се от помощ, за да уточни детайлите, и затова отишъл в Балтимор при по-големия си брат, който вече бил адвокат, специалист тъкмо в сливанията и продажбите.

Двайсет и пет години по-късно, докато се разхождахме в „Коконът Гроув“, чичо Соул ми разказа как през една майска вечер на 1985 година тримата се събрали в тухленото здание на „Голдман и Сие“ в щата Ню Йорк. Фабриката била запустяла и потънала в мрак; светлина имало единствено в кабинета на дядо, който прелиствал счетоводните книги. Баща ми отворил вратата и тихо казал: „Тате, довел съм един човек, който ще ни помогне“.

Когато дядо видял чичо Соул в рамката на вратата, избухнал в плач, втурнал се към него и го прегърнал. Следващите дни прекарали в канцелариите на компанията „Голдман“, съставяйки плана за продажба. През това време чичо Соул не напуснал нито за миг щата Ню Йорк, само вечер отивал в хотела да преспи, но нито веднъж не прекосил границата на щата Ню Джърси и не се завърнал в къщата от своето детство.

Когато чичо Соул приключи своя разказ, двамата се прибрахме мълчаливо у дома. Той извади две бутилки вода от хладилника, които изпихме на барплота в кухнята.

— Маркъс — каза ми той, — ще ми се да ме оставиш за известно време сам.

Отначало не разбрах какво има предвид.

— Искаш да кажеш: да те оставя сега?

— Бих искал да се прибереш в Ню Йорк. Не си мисли нищо лошо, присъствието ти ми е много приятно, само че трябва да остана за известно време сам.

— Да не си ми сърдит за нещо?

— Не, в никакъв случай. Просто трябва да остана сам.

— Ще замина утре.

— Благодаря ти.

Рано на другата сутрин прибрах куфара си в багажника на колата, целунах чичо и потеглих за Ню Йорк.

Начинът, по който чичо Соул ме отпрати, много ме смути. Използвах завръщането в Ню Йорк, за да се видя с родителите си, и един ден през юни 2011 година заведох мама в любимия ѝ ресторант в Монтклеър. Докато обядвахме, стана дума за Балтимор. Седяхме на терасата, времето беше прекрасно, когато тя неочаквано ми каза:

— Марки, що се отнася до Деня на благодарността тази есен…

— Мамо, та Денят на благодарността е след пет месеца. Не е ли малко рано да го обсъждаме?

— Зная, но с баща ти ще ни бъде приятно да се съберем за Деня на благодарността. Отдавна не сме го празнували заедно.

— Аз вече не празнувам Деня на благодарността…

— О, Марки, толкова ми е мъчно, като те слушам да говориш подобни неща! Трябва да живееш с днешния ден, а не с миналото.

— Липсват ми Голдманови от Балтимор, мамо.

Думите ми я накараха да се усмихне.

— Отдавна не бях чувала израза „Голдманови от Балтимор“. И на мен ми липсват.

— Мамо, не се сърди, но искам нещо да те питам. Завиждала ли си им някога?

— След като имах теб, скъпи, какво повече бих могла да искам?

— Сещам се за ваканциите в Маями, у баба и дядо Голдман, когато чичо Соул заемаше стаята за гости, а вие с тате трябваше да спите на канапето.

Тя избухна в смях.

— Никога не ни е пречило да спим в стаята с телевизора. Трябва да знаеш, че чичо ти даде парите за апартамента на дядо ти и баба ти, така че за нас беше напълно в реда на нещата да спи в най-удобната стая. Всеки път, преди да тръгнем, баща ти се обаждаше на дядо ти, за да му напомни, че искаме стаята с телевизора, за да могат Соул и Анита да ползват стаята за гости. И всеки път дядо ти отвръщаше, че Соул вече се е обаждал, за да го накара да престане да изпраща брат му в стаята с телевизора. Накрая баща ти и чичо ти теглеха жребий. Помня как веднъж, когато Балтиморови бяха пристигнали във Флорида преди нас, заварихме Соул и Анита в стаята с телевизора. Не си мисли, че ние с баща ти винаги сме спали там.

— Знаеш ли, често към се питал дали и ние не бихме могли да станем като Балтиморови…

— Ние сме Монтклеърови. И така ще си бъде винаги. Защо да се променяме? Хората са различни, Марки, и може би там е щастието: да бъдеш в мир с това, което си.

— Права си, мамо.

Сметнах темата за приключена. Заговорихме за съвсем други неща и след обяда откарах мама до дома. Когато пристигнахме, тя неочаквано каза:

— Спри за момент, моля те.

Подчиних се.

Тя ме погледна така, както никога преди не го бе правила.

— Марки, ние можехме да станем като Балтиморови.

— Какво искаш да кажеш?

— Има нещо, което не знаеш. Когато беше съвсем малък, се наложи дядо ти да продаде компанията, защото беше съвсем закъсала…

— Това ми е известно.

— Обаче не ти е известно, че в онзи момент баща ти допусна грешка, която дълго време не можа да си прости…

— Не те разбирам…

— Марки, през 1985 година, когато компанията беше продадена, баща ти не последва съветите на Соул. Пропусна възможността да спечели страшно много пари.

Дълго време бях смятал, че стената между Монтклеърови и Балтиморови е резултат от превратностите на времето. Оказа се, че тя е била издигната едва ли не за една нощ.

35

Съгласно стратегията, разработена от баща ми и от чичо Соул, „Голдман и Сие“ била продадена през октомври 1985 година на „Хейендрас Инкорпорейтид“, голяма компания от щата Ню Йорк.

В деня преди продажбата баща ми, чичо Соул, дядо и баба отишли в Съфърн, където било седалището на компанията. Баща ми, дядо и баба пристигнали заедно с кола от Ню Джърси, а чичо Соул взел самолет от летище „Ла Гуардия“, а после кола под наем.

Наели три стаи в хотел „Холидей Ин“ и прекарали целия ден в конферентната зала, предоставена на тяхно разположение, където чели и препрочитали договорите, за да се убедят, че всичко е така, както било уговорено. Когато приключили, вече отдавна се било стъмнило и дядо предложил да отидат на вечеря в един ресторант, недалеч оттам. На масата той погледнал двамата си сина, стиснал ръката на всеки от тях и им казал:

— Помните ли как тримата седяхме на същото това място и мечтаехме как ще ръководим предприятието?

— Дори ни позволяваше да пушим — обадил се шеговито баща ми.

— Е, моите момчета, моментът настъпи. Отдавна го чакам. За пръв път заедно решаваме съдбата на „Голдман и Сие“.

— За пръв и последен път — поправил го чичо Соул.

— Може би, но така или иначе, това се случи. Затова нека не бъдем тъжни тази вечер: нека чукнем чаши! За момента, който ни събра!

Вдигнали чаши и се чукнали. После дядо запитал:

— Соул, сигурен ли си, че идеята беше добра?

— Продажбата на „Хейендрас“ ли? Да, това е най-доброто решение. Цената не е кой знае колко висока, но алтернативата беше фалит. А освен това „Хейендрас“ ще се разраства, те разполагат с потенциал и ще съумеят да развият предприятието. Досегашните служители ще запазят местата си. Нали това беше твоето желание?

— Да, точно така, Соул. Не искам никой да остане без работа.

— Изчислих, че след като се платят данъците, ще ви останат два милиона долара — уточнил чичо Соул.

— Зная — отвърнал дядо. — По този повод ние с майка ти и брат ти обсъдихме положението и стигнахме до единодушното решение, че тази компания принадлежи на нас четиримата. Основах я с надеждата един ден двамата ми сина да поемат управлението. Това стана тази вечер. Осъществихте желанието ми и аз съм ви безкрайно признателен. Парите от продажбата ще бъдат разделени на три равни дяла. Една трета за майка ви и мен и по една трета за всеки от вас.

Настъпило мълчание.

— Не съм съгласен — обадил се накрая чичо Соул, развълнуван, че отново е приет сред своите. — Отказвам се от моя дял, не го заслужавам.

— Как може да твърдиш подобно нещо? — зачудил се дядо.

— Тате, след всичко, което се случи, аз…

— Нека забравим всичко, съгласен ли си?

— Остави миналото зад гърба си, Соул — подкрепил го баща ми. — Благодарение на теб днес нашите служители, включително аз, няма да бъдем безработни, а тате ще може спокойно да се оттегли.

— Вярно е, Соул. Благодарение на твоята помощ майка ти и аз ще се радваме на южното слънце, може би във Флорида. Това, което винаги сме мечтали.

— Аз ще се преместя в Монтклеър, за да бъда по-близо до новите офиси — добавил баща ми. — Открихме чудесна къща, която ще мога да купя с част от моя дял. Къщата е красива, намира се в прекрасен квартал, точно каквато винаги съм искал.

Дядо хванал баба за ръка, усмихнал се на двамата си сина и извадил от чантата папката с нотариалните документи.

— Ще изготвя актове, които да удостоверят съвместната собственост на трима ни — казал той. — Сумата от продажбата на фирмата ще бъде разделена на три равни дяла, всеки от по 666 666,66 долара. Повече от половин милион долара.

Призори на следващата сутрин баба, дядо и баща ми били събудени по телефона от чичо Соул, който ги помолил да се съберат час по-скоро в трапезарията за закуска. Искал да говори с тях по спешност.

— Тази нощ разговарях с един приятел — започнал възбудено той между две глътки кафе. — Търговски посредник на Уолстрийт. Според него „Хейендрас“ е все още малко известна компания, но нейните перспективи за развитие са по-големи, отколкото съм предполагал. Твърди още, че има вероятност тя още тази година да излезе на борсата. Давате ли си сметка какво означава това?

— Не съм сигурна, че съм наясно — отвърнала предпазливо баба.

— Това означава, че ако „Хейендрас“ излезе на борсата, стойността на предприятието ще хвръкне нагоре. Непременно! Когато едно предприятие излиза на борсата, тежестта му се увеличава многократно. Дълго мислих и смятам, че бихме могли да договорим продажбата на „Голдман и Сие“ в дялове акции, а не в пари в брой.

— И каква е разликата? — запитал дядо.

— Разликата е в това, че в деня, когато „Хейендрас“ излезе на борсата, стойността на акциите ще се покачи, а това ще увеличи дела ни. Нашите 600 000 долара могат да се умножат. Ето вижте, предложил съм промяна в договора. Какво мислите по въпроса?

Раздал на всички по един проект на договора, но дядо се намръщил:

— Соул, ти искаш в замяна на „Голдман и Сие“ да получа не пари, а хартийки? Тоест ще притежавам акции от компания, за която не знам нищо?

— Точно така. Ще ти дам пример. Нека си представим, че днес „Хейендрас“ струва 1000 долара. Да речем, че притежаваш 1 % и делът ти възлиза на 10 долара. Ако „Хейендрас“ обаче излезе на борсата и всички решат да инвестират в тази фирма, стойността ѝ ще се увеличи главоломно — например ще достигне 10 000 долара. Твоят дял вече ще струва 100 долара! Така парите ни ще се умножат многократно!

— Знаем как функционира борсата — обадила се баба. — Според мен дядо ти иска да знае с какво ще пазаруваме и ще си плащаме тока. С виртуални пари сметки не се покриват. А освен това, ако „Хейендрас“ изобщо не излезе на борсата или ако никой не инвестира в нея, акциите ще се сринат и парите ни ще се изпарят.

— Действително съществува известен риск…

— Не, не — решително заявила баба. — Трябват ни пари в брой. Аз и баща ти не можем да се изложим на опасността да загубим всичко. Така поставяме на карта цялото си бъдеще като пенсионери.

— Но моят приятел твърди, че това е инвестицията на века! — настоял Соул.

— Отговорът ми е „не“ — отрязал дядо.

— Ами ти? — обърнал се чичо Соул към баща ми.

— И аз предпочитам парите в брой. Нямам особено доверие в магията на борсата. Рискът е прекалено голям. Освен това имам намерение да купя къщата в Монтклеър…

Дядо видял разочарованието в очите на чичо Соул.

— Чуй ме, Соул — казал му той, — ако ти наистина вярваш в тези борсови спекулации, нищо не ти пречи да поискаш твоят дял да бъде в акции.

Чичо Соул постъпил точно така. Една година по-късно „Хейендрас“ предизвикала фурор на борсата. По думите на мама, за един ден стойността на акциите нараснала петнайсет пъти. Само за няколко часа 666 666,66 долара се превърнали в 9 999 999,99 долара. Така чичо Соул придобил десет милиона долара, като няколко месеца по-късно продал своите акции. Същата година купил къщата в „Оук Парк“.

Баща ми видял разкошната къща и се уверил в благата, придобити благодарение на борсата. Окончателно се убедил да инвестира, когато в началото на 1988 година чрез вътрешна информация Доминик Пернел, генерален директор на „Хейендрас“, потвърдил стабилността на предприятието и приканил служителите да купят акции. Баща ми събрал остатъка от парите, получени при продажбата на „Голдман и Сие“, и накарал дядо да направи същото.

— Сега е моментът и ние да купим акции на „Хейендрас“! — настоял той по телефона.

— Сигурен ли си?

— Тате, нали видя как Соул спечели милиони! Милиони долари!

— Трябваше да послушаме брат ти, когато продавахме предприятието.

— И сега не е късно, тате!

Баща ми събрал 700 000 долара: всички свои спестявания и спестяванията на дядо. Парите им за черни дни. Превърнал ги в акции на „Хейендрас“, които според изчисленията му трябвало скоро да им донесат милиони. Седмица по-късно му се обадил чичо Соул.

— Говорих с тате и той ми съобщи, че си инвестирал неговите пари?

— Спокойно, Соул! Просто също като тебе направих вложение. За него и за мен. Какъв е проблемът?

— И какви акции си купил?

— На „Хейендрас“, естествено.

— Какво? И колко вложи?

— Това не те засяга.

— Кажи ми колко? Трябва да знам!

— 700 000 долара.

— Какво? Да не си се побъркал? Та това са почти всичките ви пари!

— Е, и какво?

— Как какво? Даваш ли си сметка, че поемаш огромен риск!

— Какво толкова, Соул? Когато продавахме предприятието, ти ни посъветва да вземем нашия дял в акции. Направихме го сега. Не виждам разликата.

— Тогава беше друго. Ако нещата тръгнат зле, тате ще загуби всичко. С какво ще живее?

— Не се тревожи, Соул. Остави ме поне веднъж аз да решавам.

На другия ден след този разговор, за огромна изненада на баща ми, чичо Соул се появил в неговия кабинет в „Хейендрас“.

— Соул, какво правиш тук?

— Трябва да поговорим.

— Защо не ми се обади по телефона?

— Това, което имам да ти казвам, не е за телефон, прекалено е опасно.

— Какво имаш да ми казваш?

— Ела, нека се поразходим.

Двамата излезли в парка до сградата и се усамотили.

— Предприятието отива на зле — казал чичо Соул на баща ми.

— Как може да говориш такива неща? Аз съм запознат с икономическото състояние на „Хейендрас“ и то, представи си, е отлично. Генералният директор Доминик Пернел го обяви публично и ни прикани да купуваме акции. Освен това курсът на акциите се покачва.

— Естествено, че ще се покачва, нали всички служители се втурнаха да купуват.

— Соул, в какво се опитваш да ме убедиш?

— Продай акциите.

— Какво? За нищо на света.

— Слушай ме внимателно: зная какво говоря. „Хейендрас“ е в тежко състояние, цифрите са много тревожни. Пернел не би трябвало да ви приканва да купувате. Трябва час по-скоро да се отървеш от акциите.

— Какви ги говориш, Соул? Не вярвам на нито една твоя дума.

— Смяташ ли, че ще дойда чак от Балтимор, ако положението не беше толкова сериозно?

— Яд те е, защото ти продаде твоите акции и вече не можеш да купуваш. Нали така? Искаш аз да продавам, за да можеш ти да купиш?

— Не, искам да ги продадеш, за да се отървеш от тях.

— Соул, защо не ме оставиш на мира? Ти спаси предприятието на баща ни, осигури старините му, осигури работните места на всички негови служители и той те обожава, ти си син за чудо и приказ! Бездруго открай време си любимецът на тате. И на всичко отгоре удари джакпота.

— Та нали навремето ви убеждавах и вие да вземете дела си в акции!

— Не ти ли стига адвокатската кариера, голямата къща и тежкарските коли? Какво повече искаш? Генералният директор ни предложи да купуваме акции и всички купиха! Всички служители без изключение! Какъв ти е проблемът? Май никак не ти е приятно, че и аз мога да спечеля малко пари?

— Какви ги говориш? Защо не искаш да ме чуеш?

— Винаги си гледал да ме унижиш. Особено пред тате.

Когато бяхме малки и седяхме на пейката, той разговаряше само с теб! Соул това, Соул онова!

— Това са глупости.

— Трябваше да се скарате, за да види той, че и аз все пак струвам нещо. А дори и след като престанахте да си говорите, продължи да ми дава да разбера, че предприятието е щяло да бъде по-добре ръководено, ако ти беше начело…

— Натан, говориш глупости. Дошъл съм да ти кажа, че състоянието на „Хейендрас“ е тежко, оборотът спада застрашително и когато това стане известно, акциите му ще рухнат.

Баща ми млъкнал стъписан.

— Откъде знаеш това? — запитал той.

— Зная го. Моля те да ми повярваш. Зная го от сигурен източник, който нямам право да ти съобщя. Продай всичко, но не казвай на никого. На никого, чуваш ли? Като ти съобщавам това, върша сериозно престъпление. Ако някой научи, че съм те предупредил, ще си имам големи неприятности, а и вие с тате. Продажбата на цял пакет акции в този момент бездруго може да събуди подозрения. Трябва да го направиш на няколко транша. И побързай!

Баща ми отказал да го послуша. Мисля си, че най-вероятно е бил заслепен от живота, който брат му водел в Балтимор, и е искал да получи и той своя дял. Разбрах, че чичо Соул направил всичко по силите си да ги предпази от грешната стъпка. Отишъл дори във Флорида, за да накара дядо да убеди сина си да продаде акциите.

Дядо веднага се обадил на баща ми:

— Натан, брат ти дойде да разговаря с мен. Той твърди, че на всяка цена трябва да продадеш нашите акции. Може би трябва да го послушаш…

— Не, тате, моля те, поне веднъж ми имай доверие!

— Твърди, че ще ни помогне да направим по-изгодни вложения. Вложения, които ще ни донесат печалба. Да ти кажа откровено, малко съм разтревожен…

— Той нека не се бърка в онова, което не му е работа! Защо не ми се довериш? Все пак и аз мога да направя нещо свястно!

Смятам, че баща ми е постъпил така от гордост. След като вече е бил взел решение, не е искал да отстъпи. Никой не би могъл да каже дали дотам е бил убеден в правотата си, или просто е решил да се опълчи на брат си. Дядо не настоял повече — без съмнение, за да не го засегне.

Докато слушах разказа на мама в колата, се сетих за една случка от моето детство. Тогава бях седемгодишен. Изтичах от хола в кухнята и се провикнах: „Мамо, мамо, дават чичо Соул по телевизията!“. Това бе първият му процес, който го направи известен и постави началото на неговата слава на адвокат. На екрана редом с него стоеше клиентът му Доминик Пернел. Помня как няколко седмици след това разправях наляво и надясно, че във вестниците пише за моя чичо и за шефа на баща ми. Онова, което тогава не знаех, бе, че Доминик Пернел е бил арестуван от SEC[7] заради фалшифицирани финансови документи на „Хейендрас“, с което целял да убеди своите служители, че счетоводният баланс на предприятието е чудесен, като след това им продал своите акции за милиони долари. Бил осъден от Нюйоркския съд на четирийсет и три години затвор. През дните, последвали неговия арест, акциите на „Хейендрас“ се сринали и стойността им намаляла петнайсет пъти. Компанията била изкупена за жълти стотинки от голям германски концерн, който все още съществува. В резултат на това вложените от баща ми и дядо ми 700 000 долара се превърнали в 46 666,66 долара.

Балтиморови се превърнали в непрестанен упрек към баща ми. Тяхната къща, колите им, вилата в Хемптънс, почивките им в Уислър, вечерите по случай Деня на благодарността, апартаментът в „Буенависта“, частната охрана в „Оук Парк“, която ни смяташе за натрапници — всичко това непрестанно му напомняло, че се е провалил тъкмо там, където брат му пожънал успех.

През онзи юнски ден след разговора с майка ми веднага се обадих по телефона на чичо Соул. Стори ми се, че се зарадва, когато ме чу.

— Обядвах заедно с мама — казах му аз. — Тя ми разказа историята за покупката на компанията от „Хейендрас“ и как тате е изгубил всичките си спестявания и спестяванията на дядо.

— Веднага щом разбрах, че баща ти е купил акции, се опитах да го убедя да ги продаде. По-късно той ме упрекна, че не съм му обяснил ясно положението. Но искам да ме разбереш правилно: в онзи момент SEC вече разследваше Доминик Пернел и той се беше обърнал към мен, за да поема защитата му, а аз знаех, че е измамил служителите си, като им е продал своите акции. Нямах никаква възможност да споделя това с баща ти: известно ми е неговото чувство за справедливост и бях сигурен, че непременно ще предупреди колегите си. Хиляди от тях също като него бяха инвестирали големи суми пари в акции на собствената им компания. Ако се разчуеше, че съм разгласил поверителна информация, и ако това стигнеше до SEC, аз, баща ти и дядо ти щяхме да влезем в затвора. Можех само да настоявам да продаде акциите, но той така и не ме послуша.

— А по-късно дядо сърди ли се на тате?

— Не зная. Той винаги е отричал. Скоро последва вълна от уволнения в „Хейендрас“, но за щастие, баща ти запази работата си. От друга страна обаче, дядо ти изгуби всичките си пари от пенсионния фонд и оттогава аз му помагах.

— Може би си помагал на дядо, защото преди това сте били скарани? За да ти прости?

— Не, помагах му, защото е мой баща. Защото беше останал без пукнат долар. Защото бях спечелил моите пари благодарение на него. Не зная какво ти е разказала баба ти за нашето скарване, но истината е, че причина за него беше едно недоразумение, което аз от глупост и гордост не разсеях. По това си приличаме с баща ти: на моменти постъпваме глупаво и после цял живот съжаляваме за това.

— Баба каза, че причината била твоето участие в движението за граждански права.

— Изобщо не съм взел кой знае какво участие в това движение.

— Ами снимката върху корицата на списанието?

— Присъствах само на една демонстрация, и то заради бащата на Анита, който беше виден активист. Двамата с леля ти се оказахме в първата редица и за нещастие, тъкмо в този момент са ни снимали. Нищо повече.

— Как така? Не разбирам. Баба разправяше, че непрекъснато сте пътували.

— Тя не знае всичко.

— В такъв случай какво си правил? Защо дядо е бил убеден, че си сериозно ангажиран в защитата на гражданските права? Все пак заради това не сте си говорили цели дванайсет години!

Чичо Соул се канеше да ми обясни, но в този момент някой позвъни на вратата му. Той остави слушалката и отиде да отвори. Чух женски глас.

— Марки — обади се той, — трябва да затварям, моето момче.

— Фейт ли е?

— Да.

— Ходите ли заедно?

— Не.

— Ако е така, спокойно можеш да ми кажеш. Все пак имаш право да се виждаш с някого.

— Нямам връзка с нея, Марки. Нито с нея, нито с която и да било друга жена. Просто нямам желание за такива неща. Обичам леля ти и ще я обичам докрай.

36

След двата дни, прекарани в Ню Йорк, се завърнах в Бока Ратон напълно преобразен. Беше началото на май 2012 година.

— Какво става с вас, приятелю? — запита ме Лио, когато ме видя. — Изглеждате различно.

— С Александра се целунахме. При мен, в Ню Йорк.

— Смятам, че това ще ви помогне да напреднете с вашия роман — отбеляза с престорена непринуденост той.

— Не се радвайте толкова, Лио.

В отговор той се усмихна:

— Радвам се за вас, Маркъс. Знаете, че ви харесвам. Вие сте свястно момче. Ако имах дъщеря, щях да направя всичко, за да я накарам да се омъжи за вас. Заслужавате да бъдете щастлив.

Мина цяла седмица от вечерта, прекарана заедно с Александра в Ню Йорк, но тя така и не се обаждаше. Звънях ѝ на два пъти, но без успех.

Не знаех какво става с нея и затова потърсих в интернет. От страницата на Кевин във фейсбук разбрах, че са заминали за Кабо Сан Лукас. Видях нейни снимки край басейн, с цвете в косите. Явно изобщо не ѝ пукаше, че личният ѝ живот става достояние на всички. Скоро снимките ѝ се появиха и в таблоидите. Коментарите към тях бяха: Кевин разсейва слуховете, като публикува свои снимки с Александра по време на почивката им в Мексико.

Почувствах се страшно обиден. Защо ме беше целунала, а след това беше заминала с него? Накрая мълвата стигна до ушите ми благодарение на моя агент:

— Маркъс, чу ли новината? Отношенията между Кевин и Александра доста са се разсъхнали.

— Видях снимките им в Кабо Сан Лукас. Изглеждаха много щастливи.

— Видял си техни снимки в Кабо Сан Лукас? Явно Кевин е искал да остане насаме с Александра и затова ѝ е предложил да заминат за там. От известно време нещата между тях май не вървят. Поне така се говори. Тя никак не била доволна от факта, че Кевин публикува нейни снимки в социалните мрежи. Изглежда, веднага се е завърнала в Лос Анджелис.

Не знаех дали думите на моя агент са верни. През следващите дни Александра все така не се обаждаше. През това време окончателно опразних къщата на чичо Соул. Камионите на транспортната фирма откараха последните мебели. Чувствах се странно, докато се разхождах из празните стаи.

— Какво смятате да правите с тази къща? — запита ме Лио, който беше дошъл с мен.

— Мисля да я продам.

— Наистина ли?

— Да. Нали сам ми казахте: спомените са в главата. Струва ми се, че имате право.