Книгата на Хаде

14.

— Защо срещата е тук? Това е гръцки ресторант — каза Айлийн и влезе неохотно. — Всичко ли правите по този начин?

— Как?

— Така… — посочи всичко, което я заобикаляше. — Толкова… снобско. Не може ли да се срещнем на някое по-скрито място и да поговорим спокойно?

— Като по филмите? — усмихна се той.

— Да, например.

— Има много начини да постигнем съгласие. И освен това, като се събираме на публично място, това означава, че няма да се караме.

— Значи го правите като предпазна мярка?

— Горе-долу. — Той сви рамене.

Шумотевицата беше оглушителна. Хората се смееха и пляскаха с ръце, улисани в своите празненства. Някаква чиния полетя надясно и се удари в стената, като за малко не уцели една картина с изглед от Гърция. Хората приветстваха онзи, който я беше хвърлил, и след това се заеха да се хранят спокойно, сякаш всичко си беше нормално.

— Запазили сме едно помещение в дъното — каза Калеб тихо.

Първи я поздрави дядо й Ас. Прегърна я силно и й прошепна:

— Притеснявах се за теб, миличка.

— Добре съм.

Ас я погледна в очите и забеляза страх и несигурност. Какво ли бяха открили?

— Много се гордея с теб, Айлийн. Ти си смела жена.

Айлийн се усмихна и очите й заблестяха от вълнение. Дядо й се гордееше с нея. Нейният дядо. Почувства се добре. Имаше истинска родствена връзка с някого. Откакто се беше трансформирала, откриваше приятни неща.

Седнаха на дългата маса с формата на буквата „П“. Калеб, Айлийн, Ас, Ноа и Адам седнаха по средата. Мену, Каал, Дана, Гуин и Беата — срещу тях. Останалите се разположиха наоколо.

Мену гледаше онова, което Калеб беше донесъл от палетата. Изглеждаше притеснен, докато Ноа и Адам разказваха какво са открили в подземията на сградата.

— Имат оборудвана огромна лаборатория, с различни зали, до които няма достъп, ако не се въведат пароли — поясни Адам. — Ноа успя да влезе в една и видя какво има там.

— Криогенно замразени тела — обясни Ноа. — Някои са на полутрансформирани берсерки, други на напълно трансформирани. Имаше и такива на берсерки в нормална човешка форма — каза с отвращение. — В съседната зала имаше абсолютно същото, но телата бяха на ванири…

Присъстващите зашепнаха неодобрително.

— В същите зали държат огромни хладилници със замразени епруветки. Това са… — избърса потта от челото си — проби от мъжка сперма и женски яйцеклетки. От едната раса и от другата.

— Боже мой… — каза Айлийн сподавено.

— Други епруветки съдържат кръвни проби, има огнеупорни съдове с ципести тъкани, които не успях да разбера какво точно представляват… Но най-лошото…

— Какво? — попита нетърпеливо Ас.

— Имат криогенно замразени човешки ембриони. Много от тези ембриони са в процес на развитие, други са с ужасни малформации. Лапи, вместо ръце, косо разположени очи, недоразвити опашки… Отвратително е. Има още много затворени зали… Сигурен съм, че при тях има все още живи хора от клановете… Чувствам го.

Настана тишина. В далечината се чуваше как полита по някоя чиния.

Влязоха келнерите и поднесоха храната. Айлийн погледна чинията си и се намръщи.

— Какво е това? — обърна се тя към Калеб.

— Казва се колокитакия — отвърна той с усмивка. — Тиквички със зехтин и чесън.

— Чесън? Вечерта?

— Така никой вампир няма да те ухапе — вдигна вежди развеселен.

— Много смешно. А това? — Посочи една чиния с картофи и зелени листа.

— Това са долмадес — обясни той, като понесе към устата си една хапка от тиквичките. — Плънка, завита в лозови листа.

— Изглежда вегетарианско… Не ядете ли месо? — Тя не обичаше месото. Беше вегетарианка.

— Не. То е единственото, което нашето тяло не приема — отвърна той и взе една топла питка. Сервитьорката му се усмихна и той й намигна. — Ванирите обожават животните и не одобряват те да бъдат изяждани.

Айлийн погледна сервитьорката, а после него. Почувства се, все едно някой я бе изритал в корема. Как си позволяваше? Един момент. Какво й ставаше? Прииска й се да потъне в земята, когато откри, че не й харесва този арогантен ванир да флиртува с друга жена.

— Добре ли си? — попита я той и я изгледа косо.

— Разбира се.

— Притеснява ли те нещо, принцесо? — усмихна се сатанински.

Погледна го и изпъна рамене. Когато я наричаше така, сякаш политаше. Насили се да се усмихне и прехапа езика си.

Той забеляза, че усмивката не достига до очите й. Айлийн забравяше, че той може да чете мислите й. Калеб знаеше, че го ревнува. Може би за тях двамата щеше да има втори шанс. Ободрен, той й предложи парче от хляба.

— Опитай го. Топличък и много крехък.

— Адски съм гладна, но ако ям, рискувам да страдам от лошо храносмилане.

— Яж, или ще ти счупят някоя чиния в главата — отбеляза той, като си взимаше и от нейната чиния. — Такава е традицията. Ако не ядеш от техните специалитети, се чувстват обидени и хвърлят чиния по главата ти.

— Предполагам, че всички омитате чиниите си.

— Нищо не оставяме в тях.

— Но като се има предвид, че колкото и да ядем, не се засищаме… — тя си играеше с един задушен картоф, — защо тогава се храним?

— Може да не се засищаме, но вкусовите ни луковици не са атрофирали. Да се храниш е удоволствие. А ние, ванирите, обожаваме всички земни удоволствия. — Отпи от чашата червено вино.

Айлийн беше очарована от лакомията му. Наистина се наслаждаваше на храната.

Дана седеше срещу тях и ги наблюдаваше развеселена. Айлийн вдигна очи към нея. Дана се усмихна и вдигна вежди.

Айлийн се изкашля, изчерви се и наведе поглед към чинията.

Сервитьорите излязоха и всичко отново утихна.

— Трябва да ги спрем. Никак не ми харесва това, което казваш, Ноа. Какво са си наумили с яйцеклетките и спермата? — каза Беата.

— Оплождане. Да създадат нови раси — поясни Мену. — Яйцеклетката на жена берсерк и спермата на мъж ванир има за резултат Айлийн. Или пък… е възможно да правят много неща с нас и нито едно от тях не е добро. Сигурното е, че Хаде и Тор са били прави. Тези общества са против нас и опасни.

— Има нещо по-обезпокоително. Микаил Ернепо е още жив — отсече Калеб. — Вдругиден организира вечеря в „Айви“ и ще се срещне с група хора. Възможно е да извлечем допълнителна информация от това събитие. — Пое си дъх и погледна Беата. — Самаел е избягал, а той е единственият, който знае защо Микаил е жив. Очевидно сме станали жертва на предателство, Гуин — погледна русокосия мъж с вид на елф, който сериозно следеше разговора. — Да го заловим, него и онези двамата от Уолсол.

Всички ванири вдигнаха юмруци и подкрепиха предложението на Калеб.

— Оставям това на теб, Калеб. Не трябва да забравяме, че сега повече от всякога трябва да пазим Айлийн. Те искат нея — каза Гуин и я погледна с възхищение. — Където и да отиде, трябва да бъде под наблюдение. Айлийн е примерът за сливането на двете раси. Трябва да се обединим, или ще избият всички ни.

— Съгласен съм — каза Ас. — Много берсерки изчезнаха необяснимо през последните години. Вероятно има предател, който улеснява залавянето им, и се заклевам в Один, че ще го открия.

Берсерките се оживиха.

— Ще охраняваме заедно, в смесени групи — предложи той. — Предстоят неспокойни нощи. Утре е лятното слънцестоене, а след три дни — нощта на кладите. Върколаците и вампирите излизат гладни на лов, а онези от компанията ще очакват да станем по-малко бдителни, за да действат. Сега е моментът да покажем, че няма да успеят.

— Айлийн е взела много информация от хард диска на компютъра на фирмата — посочи Калеб. — През следващите часове ще се опитам да я прегледам и да видя какво ще ни бъде от полза в борбата срещу тях.

— Днес ще се разпределим в групи. Една ще остане в Бирмингам. Още четири ще се разпръснат из Блек Кънтри. И една ще отиде в Лондон — нареди Калеб и погледна Ас.

— Моите момчета ще се присъединят към твоите групи — потвърди берсеркът.

След като приключиха с вечерята и уточниха подробностите по плана за действие, излязоха от ресторанта. Дана се приближи до Айлийн.

— Натовариха ме със задачата да ти покажа новите ти имоти — каза спокойно. — Тръгваме ли? — Хвана я под ръка.

— Имоти? Почакай — спря се тя. — Къде ме водиш? Мислех, че ще даваме караул в Бирмингам.

— Промяна в плановете. Тази нощ ще ходим в Лондон.

— Но ние идваме оттам.

— Там също има нужда от караул. Чу дядо ти и Калеб.

— Пак ли ще трябва да пътуваме с колите? — Погледна дядо си и Ноа.

Двамата я гледаха примирено, сякаш бяха приели, че тя принадлежи на Калеб и на никой друг.

— Няма да вземаме колите — отвърна Дана, намигна й и я отведе в една задна уличка. — Здравей, Калеб.

Айлийн се обърна и се блъсна в гърдите на ванира.

— Какво правите? — попита притеснено.

Крайчетата на устните му се повдигнаха леко. Обгърна кръста й с две ръце и я притисна към себе си.

— Какво правиш? Ти не трябваше да си тук тази нощ.

— Ще те заведа в Лондон.

— Какво? Калеб…

Изведнъж краката й вече не докосваха земята. Носеха се във въздуха. Айлийн се вкопчи в Калеб и погледна надолу.

— О, Боже…

В краката й светлините на Бирмингам очертаваха оживени неонови улици. Колите изглеждаха миниатюрни, а хората — като мравки, неподозиращи какво прелита над главите им.

Калеб я наблюдаваше внимателно, усмихваше се гордо и високомерно. Косата на Айлийн се вееше и галеше гърба й. Калеб плъзна ръка към средата на изящния й гръб. Притискаше я до себе си.

Айлийн почувства как топлината на ръката му прониква през меката и фина блуза.

— Калеб… — отметна глава назад и го погледна. — Летим.

— Какво? — пошегува се ванирът, погледна надолу и се престори, че губи равновесие. Айлийн извика и той се засмя. — Шегувам се.

Почувства как косите й докосват ръката му. Едва успяваше да долови аромата на Айлийн, губеше остротата на сетивата си. Усещаше обаче парфюма, който се носеше от блестящата й коса — лек и възбуждащ плодов аромат. Вплете пръсти в косата й, докато потъваше във виолетовите й очи.

— Харесва ли ти? — попита я той и я притисна по-силно към себе си. Гледаше устните й.

— Да — прошепна тя. Трепереше от удоволствие. Не само й харесваше да лети, но и да бъде обгърната от неговите ръце.

— Студено ли ти е? — обхвана я по-плътно, за да я сгрее с топлината на тялото си.

— Не… — прошепна тя и плъзна ръце по гърдите му. Вдиша дълбоко и почувства в устата си вкуса му.

Какво правеше? Това ласка ли беше? Не можеше да го избегне. Искаше да го докосва и да се гали в него.

— Как ти се струва, Айлийн? — извика Дана, която летеше до тях и тъкмо препасваше през гърдите си чантата „Луи Вюитон“53. Не е лошо да си ванир, а?

Айлийн я изгледа косо и повдигна вежда.

— Дръж се, принцесо — прошепна Калеб с палава усмивка.

За секунди застанаха в хоризонтално положение. Айлийн извика и заби нокти в гърдите му.

Очите на Калеб почти се насълзиха. Раните по гърдите му от борбата между берсерки и ванири все още не бяха заздравели. Трябваше да пие от нея, за да оздравее или скоро щеше да умре. Трудно му беше да лети.

— Страх ли те е, малката?

— Не.

— Напрегната си.

— Какво очакваш? Летя, а освен това не ми харесва тази поза. Разбира се, че съм напрегната. Случвало ли се е да ви наака някоя гугутка?

Калеб се засмя сърдечно. Харесваше чувството й за хумор. Притисна я още по-силно към себе си и промени положението им. Той беше отдолу, а тя — отгоре.

— Стига си се фукал, Калеб — каза Дана раздразнено.

Айлийн беше изумена, но се усмихна. Смехът му я беше очаровал.

— Фукльо!

Калеб отвърна с още една блестяща усмивка. След като се въоръжи със смелост, събра косата на Айлийн и я задържа така.

— Така великолепната ти коса няма да се заплете — обясни той. — И ще можеш да се хванеш по-здраво за мен.

Тя потрепери и сграбчи реверите на якето му. Подпря лицето си на каменните му гърди. Нямаше да спори с него в тези условия.

— Както кажеш, но не ме пускай.

— Напред, красавице.

Стана бърз като вятъра и се врязаха в небето над Англия. Студено небе, с остатъци от градски дим, но гостоприемно и безкрайно за тях тримата.

След десет минути бяха отново в Лондон, на една от най-скъпите улици в града. Кенсингтън Палас Гардънс. Подредени като войници дървета я красяха.

Когато се приземиха, Айлийн се забави няколко секунди, преди да пусне реверите на Калеб.

— Беше… невероятно — призна тя и дръпна косата си от ръцете му.

— Да — каза й той с блестящи очи. Среса косата й с пръсти, жест на близост и притежание, и я пусна.

Айлийн се изкашля, отдръпна се от него и безуспешно се опита да прикрие зачервените си бузи. Прибра косата си в небрежен кок.

— Какво правим тук? — Тя огледа невероятните сгради по улицата. — Кой живее тук? Президентът?

Калеб и Дана се спогледаха и се усмихнаха.

— Кралят на Саудитска Арабия, Абдула. Световният лидер на стоманата, собственикът на най-богатата фирма за недвижими имоти в Англия, султанът на Бруней и така нататък… — изброи Калеб, сякаш ставаше въпрос за нещо съвсем маловажно.

— Умират от глад, както се вижда — посочи иронично Айлийн.

— Всичките са много, много, много богати.

— Добре… Какво правим тук? — отново попита тя и се намръщи. — Мислех, че сме на караул.

— Баща ти остави една къща тук — отвърна Дана.

— Моля? — Тя отметна коси назад и я погледна с ококорени лилави очи.

— Баща ти беше много богат.

— Всички ванири сме доста заможни — поясни Калеб с широка усмивка. — Тор притежаваше строителни компании. Продаде акциите си и забогатя. Освен това притежаваше много земи и купища имоти, оценени на милиони евро, освен значимите суми, вложени на борсата и в банки… Както и да е, това е една от неговите къщи.

Посочи един внушителен дворец, приблизително от шестнайсети век. Един от онези, които изумяват всеки, който ги види, и предизвикват у него желание да сключи брак с наследника.

Айлийн беше смаяна. Дори домът на дядо й не изглеждаше така, а Ас беше много богат.

Отвън се забелязваха много крила в къщата. Скъпите дървени елементи, някои от които бяха декоративни, а други реално бяха част от конструкцията, говореха за модерна сграда в стил Тюдор. Цялата фасада беше покрита с мимози, които пълзяха по бялата и перфектно поддържана стена. Те не достигаха до най-горната част и така много от прозорците от тъмно дърво на втория и третия етаж можеха да покажат перфектния си облик.

Тръгнаха натам.

Калеб извади ключовете и отвори вратата.

— Дворецът е със застроена площ петстотин квадратни метра — посочи той и й направи път. — Всички зали и стаи имат собствена камина и баня с хидромасаж. Целият под е покрит с паркет от тъмна череша. На три етажа е.

Айлийн отвори уста онемяла. При входа, осветена от няколко лампи, се виждаше картина на Моне.

— Баща ти обичаше изкуството. — Калеб затвори вратата.

— Как е възможно това да е мое? — каза тя по-скоро на себе си.

— Твое е. Днес по обяд говорих с нотариуса. Нямаше никакъв проблем да прехвърли на твое име всички имоти и собственост на Тор.

— Нотариусът?

— Инис. От Съвета на…

— Вече запомних коя е. Половинката на Йон, нали?

— Аха.

— Значи не е имало никакви проблеми? — повтори тя.

— Не се притеснявай за нищо, Айлийн — каза той. — Всичко ти принадлежи, всичко е твое по закон. Използвай го с удоволствие.

— За какво наследство говорим? — Тя прокара ръка по стената вдясно. По нея като водопад се спускаше вода и се стичаше в един улей на пода. Айлийн разтърка мокрите си пръсти.

— Притежаваш две луксозни ателиета в Мейфеър54, два замъка в Шотландия, един остров на седем километра от Ибиса с къща, със застроена площ две хиляди квадратни метра, пет бутикови модела на „Астън Мартин“, една яхта, два частни самолета, един хеликоптер, един четиризвезден хотел в… А, и всичко, което е имал на Балканите. Ще проверим тепърва.

— Почакай, почакай… — Айлийн го следваше, докато той я развеждаше с удоволствие из къщата. — Ясно, сега разбирам. Баща ми е бил ужасно богат. Но… — Спря по средата на изречението. Обонянието й показваше нещо различно… Хора.

— Добър вечер, госпожице Айлийн — чу се женски глас.

Жената имаше безпогрешно различим южноамерикански акцент. Кожата й беше с лек маслинен оттенък, черната коса беше прибрана с фуркети, а зъбите й бяха изключително бели. Беше на не повече от 45 години.

— Коя сте вие?

— Аз съм Мария, бях икономка на господин Тор.

Баща ти имаше прислуга навсякъде. Отсъстваше често, така че някой трябваше да поддържа къщите. Осигури работа на скромни и нуждаещи се хора, даде им подслон, място, където да живеят и да се чувстват като у дома си. Казваше, че понякога самият той се чувства като наемател, когато прекарва известно време в своите имоти.

Айлийн кимаше в знак на съгласие, съсредоточена в гласа на Калеб.

— Здравей, Мария — каза тя и й подаде ръка с широка приветлива усмивка.

— Ах, госпожице, вие сте прекрасна. Баща ви беше много красив мъж. Много приличате на него.

Знае ли тя какви сме?

Не точно.

Не точно?

— Страдате ли от същото заболяване като баща си? — попита я тя и я погали по рамото с майчински жест.

— Заболяване?

Непоносимост към слънцето.

— Ах, госпожице, баща ви имаше сериозна алергия от слънчевата светлина. Нарича се фотодерматит. Тук в Англия няма много слънце, но си спомням, че веднъж, случайно — поясни и повдигна вежди, — оставихме отворени прозорците на северното крило, за да се проветри къщата, и баща ви получи изгаряне. Излязоха му мехури навсякъде…

Боже мой, тази жена беше истинска латерна. Но мила и много любезна, така че Айлийн се усмихна и тръгна след нея.

Влязоха в изящно декориран хол в стил ар деко55, минималистичен и много топъл. С ярки цветове и типична атмосфера.

В единия край на хола се виждаше кристална маса с крака от черен мрамор. Имаше камина, широки кожени дивани и оригинални картини. Встрани от масата панорамни прозорци гледаха към просторна градина. В нея имаше фонтан с огромен каменен Буда в средата и плуващи цветове от лотос. В далечината се забелязваше малко светилище в бяло и червено с възглавници по пода.

— Седнете, госпожице. Приличате на вейка. Трябва да се храните, за да имат какво да стиснат мъжете, нали? — Обърна се към Калеб и му намигна.

Айлийн се престори, че нищо не е чула.

— Не се притеснявай, Мария — отвърна Калеб с хищната си усмивка — Айлийн изглежда перфектно така. Стегната, стройна и всяко нещо си е на мястото — каза дрезгаво.

— Стига вече. — Айлийн се намръщи раздразнено и погледна Дана, която се забавляваше с разговора.

— Не гледай мен — каза тя и вдигна ръце. — Щом той го казва, трябва да е истина.

Боже… къде, по дяволите, беше попаднала? Кой беше най-лудият от всички? — Ейлийн…

Айлийн се вцепени. Стори й се, че чува гласа на Рут, но това беше невъзможно. Започваше да се побърква. Със сигурност.

— Ей, Ейлийн…

Този път беше убедена, че е Рут. Погледна към стълбите и я видя.

Рут беше там. С махагоновата си къдрава коса, която се вееше след нея. Бадемовидните й очи с цвят на кехлибар, потънали в гъсти и дълги мигли, я гледаха с обожание. Усмивка до уши повдигаше скулите й и караше една трапчинка да се появи на бузата й.

Беше облечена с бял мъжки халат, който й беше доста голям, и бели хавлиени домашни пантофи.

Зад нея стоеше Габриел, облечен със син халат, който контрастираше с русата му права коса. Черните му очи гледаха ту нея, ту Калеб.

— Какво става? — прошепна Айлийн с насълзени очи.

Айлийн, снощи изпратих хора да ги търсят. Намерих информация в съзнанието ти, че са искали да изкарат лятото с теб в Лондон. Свързах се с тях. Представих се за служител на Микаил. Казах им точно това, което внушихме на прислугата в къщата в Барселона — че се е наложило спешно да заминеш по работа. Знаеш телефоните им наизуст. Не ми беше трудно да ги открия. Казах им, че си подготвила полет за тях и ги търся, за да ги доведа тук. Реших, че ще ти е приятно да са при теб.

Айлийн не знаеше какво да каже. Гледаше го втренчено, без да мига. Очите й бяха потънали в сълзи от вълнение, от благодарност, от радост, от щастие… и от притеснение.

Нямаше време да продължи да размишлява. Рут се хвърли към нея, прегърна я силно и обсипа лицето й с целувки.

Айлийн се чувстваше нелепо, смееше се и плачеше едновременно, прегръщаше я също толкова горещо и галеше лицето й.

Габриел прегърна и двете и разцелува Айлийн.

Калеб се намръщи. Стоеше подпрян на стената, със скръстени ръце. Този Габриел си позволяваше твърде много волности с Айлийн.

— Без… безумно много исках да ви видя… — каза тя през сълзи.

— Какво се е случило? Онази свиня, баща ти, да не ти е направил нещо? — попита Рут загрижено и избърса сълзите й.

— Само ми кажи и ще го убия, Ейлийн — увери я Габриел и я погали по косата. — Задължил те е да работиш за него, нали? Не ти позволява да се занимаваш с проекта по педагогика?

Калеб ги наблюдаваше. Обичаха се и действително бяха загрижени един за друг. Привързаността им беше истинска. Айлийн имаше добри приятели.

— Да… не…

— Почакай — прекъсна я Рут. — Изглеждаш странно… Какво си си правила?

Айлийн стисна устни, за да не се видят кучешките й зъби.

— Очите ти… — Рут я огледа като офталмолог — По дяволите… лилави са… Какво става, малка палавнице?

— Виж ти, наистина са лилави — потвърди Габриел и се приближи до нея.

Айлийн, кажи, че става въпрос за увреждане на клетките на очите и пигментацията се е променила.

— Ходихме на офталмолог — побърза да каже Айлийн. — Нищо особено. Увреждане на пигментацията на окото, от стреса и…

— Трябва да се махнеш от този садист, или ще се разболееш, мила — каза Рут и поклати глава. — Този човек влудява и мен. Как е възможно да сте роднини?

— Повярвай ми, на мен също ми се струва невероятно — промърмори Айлийн и погледна Калеб.

— Има още нещо… — каза Габриел, почеса брадичката си и я погледна замислено. — Сега си… по… по-впечатляваща. А зъбите ти…

— Почистване на устната кухина всеки месец — каза тя. — И твоите ще станат такива.

— Не… има нещо странно в теб, което…

— Моля ви, седнете — прекъсна ги Мария. — Приготвила съм ви невероятен десерт. Ах, толкова се радвам, че в тази къща са дошли млади хора — въздъхна развълнувано. — Изпълват я с живот.

— Мария е очарователна — каза Рут и я прегърна през кръста. — Докато те нямаше, се отнасяше с нас като с кралски особи. Казаха ни, че си заета и ще се върнеш през нощта. — Седнаха заедно.

— Да, през нощта — поколеба се тя. — Ела до мен, Габи — обърна се към него и потупа празния стол. — Калеб. Дана. Искате ли… да седнете с нас?

Тогава забеляза, че Калеб е блед и потен, а около красивите му изумрудени очи има черни кръгове.

Калеб? — попита тя загрижено. Никога не го беше виждала такъв, а освен това не й отговаряше.

Дана погледна брат си и веднага застана до него. Той се подпря на рамото й. Губеше способностите си и от раните силите му отслабваха. Животът започваше да го напуска. Грижите на Мену, Каал и Дана не можеха да помогнат. Неговата cáraid, Айлийн, го беше отхвърлила, продължаваше да го отхвърля и не му даваше утеха. Само тя можеше да го спаси с доброволното отдаване на тялото си.

Защо не ми отговаряш, Калеб?

— Изведи ме оттук — каза той на сестра си с едва доловим шепот. — Не искам да ме гледа в този вид.

Дана го заведе до вратата, но Айлийн ги догони, преди да излязат.

— Къде отивате? — попита ги учудено.

— Айлийн, Калеб има нужда да…

— Не, Дана — прекъсна я той с влажни и зачервени очи. — Трябва просто да си почина. Още ме боли гърбът.

Айлийн сведе поглед и преглътна. Искаше да го успокои, да му помогне да се почувства по-добре. Вече беше направила онова, което Дана й беше подсказала. Беше го изслушала. Беше му простила. Знаеше, че има още нещо, което можеше да направи за него. Но какво беше то?

— Останете още малко, моля ви — настоя тя.

— Не можем — отвърна той. — Трябва да се дава караул. Тази зона вече е под наблюдението на ванири и берсерки. Но трябва да бъде подсигурена и централната зона, която е по-размирна. Ще отидем там, имат нужда от нас. А ти имаш нужда да бъдеш с тях.

— Ами охраната? Аз също имам нужда от вас тук.

Учудена от собствения си отговор, Айлийн го погледна в лицето, а той дори не реагира. Толкова й беше трудно да приеме това, а Калеб не й обърна внимание.

— Утре ще се видим — каза й Дана и се усмихна насила.

Обърнаха се, за да излязат.

Лека нощ, Калеб. Много благодаря.

Айлийн затвори очи и сбърчи чело.

Защо не говориш с мен, Калеб? Сбърках ли нещо?

Но те вече се понасяха в полет. Айлийн прехапа устни и бавно се върна в хола. Рут и Габриел я гледаха с очакване. Тя не знаеше как да се държи.

Беше се оказало, че е богата, че е хибрид по рождение, че най-добрите й приятели са в новата й къща, където имаше на разположение прислуга. Вампири, хора и върколаци я бяха преследвали преди, защото бе хибрид. Сега също я преследваха. Микаил, който беше инициатор на залавянето на ванири и берсерки, дълги години се беше преструвал, че е неин баща. Преди шест дни беше видяла как умира. Сега се оказваше, че е жив, че пристига в Лондон с Виктор, когото тя смяташе за един от най-добрите си приятели. Но беше предател. Заговорник. Беше открила, че има невероятен дядо, берсерк. Нищо от тези неща обаче не я притесняваше толкова, колкото сломеното изражение на Калеб. Да. Същият ванир, който я беше изнасилил и отвлякъл от измисления й дом. Сега, след всичко това, тя беше тъжна и наранена, защото той не й беше отговорил мислено. Защото не беше останал, когато го беше помолила. Защото не говореше с нея. Сякаш беше прекъснал връзката. Трябваше ли да го прави така изведнъж? Щеше да му даде да разбере на този самовлюбен фукльо.

Погледна приятелите си и се усмихна. Неизбежно през ума й мина мисълта, че те са тук благодарение на него. Брейв беше в Улвърхамптън благодарение на него. Благодарение на онова, което той направи, тя си спомни коя е. Въпреки че беше груб и жесток, той я беше накарал да си спомни. Ами ако не я бяха отвлекли и беше преживяла трансформацията в Барселона, в ръцете на Микаил и хората от „Нюсайънтистс“? Тръпки полазиха цялото й тяло. Никога нямаше да види отново приятелите си.

— Добре ли си, мила? — попита я Рут.

— Да. Просто беше много труден ден…

— Хайде — отвърна Рут предизвикателно. — Ще ми разкажеш ли какво има между теб и този мъж, излязъл от нещо средно между списание „Вог“56 и комиксите на „Марвъл“57? Света Дево… Ейлийн — възкликна Рут и притвори очи. — Как може да е толкова готин?

— Е, чак пък толкова — каза Габриел и се прозя.

— Няма нищо особено — каза Айлийн и погледна към вратата. Спомни си лицето на Калеб.

— Ясно, а аз съм Меган Фокс — отвърна Рут саркастично.

— Ще ти се — каза й Габриел.

— Не се отклонявай. Да се върнем на въпроса, скъпа — нареди Рут. — Той те гледа, сякаш си негова. Като своя собственост. Бих полудяла, ако някой ме гледа така.

Айлийн продължаваше да мисли за него. Не й излизаше от ума. Искаше да бъде с него, да я прегърне и да полетят както преди. Това беше най-хубавото преживяване в живота й.

— Побърква ме… — призна тя на глас и се хвана за главата.

Габриел и Рут се ококориха.

— Значи е истина? — попита Габриел. — Между вас има нещо.

Мария донесе огромно шоколадово брауни с орехи, залято с топъл шоколад и три топки ванилов сладолед.

— Така ли се храниш, откакто си тук? — подсвирна Рут. — Ти не можеш да ядеш това. Имаш диабет, слънчице.

— Много по-добре съм — каза Айлийн и се нахвърли на браунито. Имаше нужда да се успокои и беше по-гладна от Исус през четирийсетдневното му оттегляне в пустинята. Шоколадът щеше да й даде и двете неща.

— Не, Ейлийн. — Рут я хвана за китката.

— Не се притеснявай. — Тя заби лъжицата си в сладкиша. — Идеално контролирана съм.

Рут я погледна изумена. Айлийн никога не правеше така.

— Този мъж много ти харесва, нали? — попита я настоятелно и примижа. — Виждам, че си развълнувана.

Айлийн изгледа Рут, учудена от лекотата, с която приемаше нещата.

— Този мъж ме смущава — каза Айлийн и загреба отново с лъжицата си от десерта. Този път го смеси с топката ванилов сладолед. — И ме вбесява, както никой друг.

— Гледаш го, сякаш очакваш нещо от него. Нещо, което не ти дава — каза Габриел. — Кучето ми ме гледа така, когато ям пица с четири сирена.

— Не — поправи го Рут. — Гледаш го, сякаш гледаш браунито, сякаш искаш да забиеш зъби в него. Какво ти става? Оставям те за шест дни и се превръщаш във вампирка.

Айлийн се усмихна вътрешно. Приятелката й не знаеше колко е близо до истината.

— Тя е много красива — посочи Габриел неохотно.

— Това е сестра му — информира го Айлийн, докато облизваше отново лъжицата. — Казва се Дана.

— Хубаво име — каза той. — Има ли си приятел? Тя наистина прилича много на Меган Фокс.

— Не съм сигурна дали си има приятел.

— Габриел, не ни прекъсвай — скара му се Рут. — Спа ли с Калеб?

Хубава работа. Колко директна беше. Айлийн се задави. Насили се да си поеме дъх.

— О, Боже мой… — прошепна Рут с широка недоверчива усмивка. — Направила си го…

— Рут, не искам да говоря за това. — Погледът й помръкна и Рут се притесни.

— Какво стана? Добре ли се държа?

Габриел запуши ушите си и стисна силно очи. Не искаше да слуша.

— Нарани ли те, Ейлийн? — Рут хвана лицето й и я погледна втренчено. — Разкажи ми всичко.

— Няма да разбереш…

— Разкажи ми. Първият път е много неясен, що се отнася до усещания. Боли те, пари… и почти никога не стигаш до оргазъм.

Така ли? Помисли си Айлийн. Тя стигна до оргазъм. Два пъти, докато той беше вътре. Толкова навътре, че все още можеше да го почувства в корема си.

— Какво? Говори. Аз съм твоя приятелка, Ейлийн.

Айлийн прехапа устни, леко засрамена.

— Беше див секс. Нямаше емоция, нито чувства, нито доверие, нито нещо, което да ни свързва. Само секс.

— Див секс при първия ти път. По дяволите… А на теб не ти се стори… добре? — попита я объркана.

— Знаеш какво мисля, Рут. Моят първи път трябваше да е специален, с моята истинска половинка. Исках да се отдам на идеалния мъж.

— Трябва да престанеш да четеш Кика Лейпас.

— Лиза Клейпас — поправи я Айлийн и сподави смеха си.

— Добре, както и да е. Знаеш ли, така си мислим всички… Но след това разбираш, че трябва да изчукаш много жаби, докато откриеш твоя принц.

— А какво стана с целувките? — засмя се Айлийн.

— В двайсети век сме, слънчице. И така, стигна ли до оргазъм?

— Да. — Тя скри лицето си с ръце, засрамена.

— В такъв случай този мъж знае какво прави.

Колкото и да обясняваше, приятелката й никога нямаше да разбере какво беше почувствала преди пет нощи с Калеб. Ужас, страх, уплаха… а след това — горещина, вулканична топлина, пламъците я изгаряха, ръцете на Калеб оставяха следи навсякъде. Докато се разтопи. След като се събуди, беше различен човек.

Беше смутена от въпросите, които й задаваха. Обожаваше Рут, както и Габриел, и беше благодарна, че са с нея, но беше уморена и съзнанието й се беше разделило на две. Едната част беше с Калеб, опитваше се да се свърже с него. Другата беше тук, в хола, и се опитваше да разговаря с приятелите й. Тя беше раздвоена и защото онази част от нея искаше да докосне съзнанието на ванира, а той беше затворил вратата.

Искаше да отиде в стаята си и да спи. Беше й трудно да вземе това решение, но накрая, за нейно добро и за доброто на приятелите й, избра най-добрия вариант.

— Рут, Габриел, погледнете ме — снижи гласа си с една октава и проговори с нежен и мелодичен тон. — Ще се качите във вашата стая и ще си легнете.

— Ще си легнем — повториха двамата като зомбита.

Веднага станаха и се качиха по стълбите. Подчиниха се на заповедта й.

Остана сама на масата. Каква власт имаше? Само като си помисли за това, се разтрепери. Подпряна на лакти, зарови лице в ръцете си и опъна назад косата си с пръсти. Сплете ги на тила и отметна глава назад.

— Калеб, какво правиш с мен… — прошепна отчаяно.

Мария влезе в хола и прибра десерта, който беше останал. Айлийн проникна внимателно в главата й и придоби представа за всичко в къщата. За гаража, вътрешния басейн, фитнес залата, стаите, библиотеката, приземния етаж… Къщата беше прекрасна.

Подпря се на масата и се изправи. Запъти се към стаята си с отпуснати рамене.

— Господин Калеб е добър човек — каза Мария с помирителен тон.

Айлийн се спря на стълбите и обърна глава. Погледна я над рамото си.

— Баща ви му имаше голямо доверие. Знаете ли какво, госпожице Айлийн? Аз не съм глупава. Откакто познавам Калеб, изобщо не е остарял, както и баща ви. Никога не пожелаха да ми кажат, но аз знам какви сте вие. Имам силно развито трето око — докосна се между веждите и се усмихна. — Каквито и да сте, на мен никога не сте навредили, напротив, отнасяли сте се много добре и затова ви уважавам и ценя. Знаете ли, много обичах баща ви. И се надявам да спечеля и вашето сърце. Вие сте различна от вашите приятели, различна от мен… но приличате много на Калеб. И двамата имате силна аура. Почти в еднакви цветове.

Айлийн се чудеше дали са се довери на тази жена. Слушаше я внимателно и изненадано.

— Страх ви е от Калеб, но чувствате нещо много силно към него. Той е загрижен за вас, госпожице.

— Мария… казвала ли сте нещо на моите приятели относно това, което вие… мислите, че знаете?

— Никога, госпожице. Тайната ви е на сигурно място при мен. Никога няма да ви предам.

Айлийн въздъхна спокойно и я погледна с благодарност.

— Значи знаете много повече неща от мен за самата мен, за моята къща, за баща ми…

— О, да, госпожице. — Тя се усмихна нежно. — Оставете ни да се грижим за вас и ще се заемем с всичко. Живейте си спокойно, момичето ми. От каквото и да имате нужда, само го поискайте. Каквото и да е. И ако някой ден искате да поговорим за баща ви… За мен ще бъде удоволствие да ви разкажа за него. Сега си починете. Утре ще ви представя останалата част от прислугата.

Айлийн почувства, че очите й се навлажняват. Кимна в знак на съгласие и отиде в стаята си. Разбра, че може да разчита на Мария за всичко. Интуицията на берсерк й говореше това.

След като влезе в новата си стая, откри, че шкафовете са пълни с нови дрехи, още с етикетите. Никога не беше имала толкова много дрехи. На една закачалка висеше бележка.

Може, помисли си Айлийн, като докосваше фините секси рокли, които бяха избрали. Ако това щеше да накара арогантния ванир да й проговори отново и да й обърне внимание, щеше да го направи.

Съблече се, пъхна се в леглото, завита с бял дебел юрган, и загаси нощната лампа. Затвори очи и опита за последно.

Калеб… имам нужда да поговорим. Не знам защо, но трябва, така че отговори ми.

Имаше нужда да чувства, че той е тук, с нея. Нуждаеше се от него както от въздуха, който дишаше. Сви колене към гърдите си в ембрионална поза. Абаносовата й коса се беше разпиляла по възглавницата.

Защо ми причиняваш това? Калеб… моля те… имам нужда от теб.

След като го вика часове наред, се предаде.

Мразя… те.

Заспа, а сълзите се стичаха по бузите и попиваха във възглавницата.

Докато прекосяваха небето, Дана поддържаше брат си. За щастие жените ванири бяха силни.

— Калеб, трябва да я помолиш, чуваш ли? Виж се само… — извика отчаяно тя.

— Не. Тя трябва да дойде при мен… — прошепна той със затворени очи.

— Ще умреш, Калеб… Не можеш да издържиш дори един ден още. Загуби много кръв и изразходва всичките си сили заради каприза ти да летиш с Айлийн.

— О, да… — усмихна се той. — Отново бих го направил. Видя ли изражението й? Беше прекрасна.

— Калеб — помоли го тя и избърса сълзите си. — Ти си мой брат. Не искам да си причиняваш това. То си воинът водач, най-силният. Не можем да те изгубим. Аз не искам да те изгубя…

— Причина и следствие, сестричке — прошепна той. — Причина и следствие.

Дана набра още скорост и се гмурна в облаците. Ако брат й беше решил да свърши така, нещата бяха ясни. Калеб беше силен и всяващ страх воин. Беше водил своя народ срещу римляните, беше участвал в много войни и освен това беше водач на своя клан. Калеб от Британия.

Айлийн имаше нужда от него, само трябваше да свикне с това чувство на зависимост. И тя щеше да й го разясни.