Книгата на Хаде

22.

Малко оставаше, докато изгрее слънцето. Айлийн отвори очи и се оказа пред гърдите на Калеб. Заби нос в него, сякаш това беше най-нормалното нещо, и го потърка нежно, като вдъхваше дълбоко аромата му. За Бога, колко хубаво ухаеше… Огромната му ръка почиваше върху дясното й бедро, което изцяло лежеше върху неговото.

Нейната ръка беше на задните му части и ги притискаше, за да не излезе от нея. Изчерви се, когато си спомни всичко, което се бе случило между тях.

Да правят любов беше невероятно. Това беше първият път, в който се доверяваше напълно на някого. Не беше отдала на Калеб само тялото, душата и повече от половината си сърце, а всичко.

Гледаше го как спи. Сега брадичката му нямаше този строг и властен вид, който толкова я влудяваше. Беше отпуснат, а полуотворените му устни бяха най-апетитното нещо, което беше виждала.

Как я беше целувал, колко честно бяха прозвучали думите, изречени от тази уста. Стисна вътрешните си мускули и го погали по цялата му дължина. Продължаваше да стои в нея. Потрепери, когато си даде сметка, че дори в спокойно положение беше огромен.

Как я беше ухапал. Каква нощ. Каква Нощ на Сан Хуан… През тази нощ с Калеб, отдавайки му тялото си, беше видяла най-хубавите фойерверки в живота си.

Въздъхна, повече от доволна, докосна греховните му устни и очерта контурите им.

Да, каква нощ. Точно когато мислеше, че той пак ще я атакува и ще се скарат, Калеб отново я изненада с всички тези признания.

Но тя чувстваше същата потребност. И вече й беше все едно дали става въпрос за нещо генетично, духовно или емоционално. Калеб беше споделил онова, което и тя мислеше.

Усмихна се и отново благодари, че беше изживяла такава възпламеняваща нощ. Да.

В прегръдките му се чувстваше сигурна и закриляна. Усещаше спокойствието и безгрижието на истинската прегръдка. Прегръдката на Калеб беше като на мечок. Отново се усмихна. Залепи глава до гърдите му, вдиша и се остави ароматът му да я обгърне.

Каква нощ…

Почувства ласката на Калеб. Галеше косите й с поглед, втренчен в лицето й. Тя беше истинска благословия и все още не можеше да повярва, че му принадлежи, че си почива, легнала върху него. Имаше достатъчно доверие в него, за да се отпусне гола и спяща върху тялото му.

Айлийн се протегна като котенце и погали буза в гърдите му. Срещна втренчения му поглед. Усмихна се и го целуна по зърното, сякаш това беше най-нормалното нещо.

— Време ли е за ставане? — попита тя дрезгаво.

— Да. Сега идва моментът да ми кажеш, че не искаш да ме виждаш и че това между нас не е нищо важно, дрън, дрън, дрън. — Започна да жестикулира комично.

Айлийн се подпря на лакът и го погледна с очи, в които усмивката се смесваше с тъга.

— Няма да кажа това. — Погледна го нежно. — Не се притеснявай.

— Няма да го кажеш?

Айлийн поклати отрицателно глава и се приближи, за да го целуне по бузата.

— Не съм притеснен — заключи той и се опита да изглежда силен.

Айлийн почувства, че нещо се разкъсва в нея. Да, беше притеснен. Беше почувствала колко болезнено е отхвърлянето при половинките и беше абсолютно сигурна, че Калеб не иска да се чувства толкова уязвим. Но беше такъв. Спрямо нея.

— Разбира се. Няма да ти кажа нищо подобно, борецо. Напротив… — прошепна, докато се надигаше към ухото му, облизваше меката му част и я хапеше игриво. — Ммм… толкова си вкусен… Ще ти кажа „добро утро“. Добро утро. — Спусна се по-надолу и целуна ускорения пулс на шията му и следата от кучешките зъби, които тя му беше оставила.

— Белязала ли си ме? — попита Калеб със слаб глас. Никога не се беше събуждал така нежно.

Айлийн погледна гордо белега върху кожата му.

— Да. Ти също си ме белязал — отвърна тя.

Калеб вдигна ръка и докосна белезите, които беше оставил на гърдите и на шията й.

— Искаш ли да ги залича?

— Не — каза тя обидено и вдига ръка към шията си, за да предпази белега.

Калеб се усмихна и вдигна вежди.

— Няма ли да ме попиташ дали аз искам да нося белега от теб?

— Ще го носиш, независимо какво казваш. — Измъкна се от леглото толкова бързо, че той не успя да я задържи. Влезе в банята. — Не искам да го заличаваш — извика силно.

Калеб се усмихна и преплете пръсти под тила си. Остана загледан в тавана известно време. Мислеше си колко обсебваща ще бъде Айлийн.

— Мислиш, че съм обсебваща?

— Мисля, че да.

— И не ти ли харесва?

Калеб не отговори и Айлийн се стресна. Излезе от банята с ръце на ханша. Гледаше го заплашително.

— Попитах те нещо, Калеб.

— Ела тук и сама се увери дали ми харесва. — Провокира я с полуусмивка и отметна чаршафа от тялото си с едно движение.

Ерекцията му отговори на въпроса й.

— Как може още да ти се иска? — попита го тя, запленена от тялото му.

— Умираш от желание да ме докоснеш.

— Да, но ако трябва да се подчиняваме на инстинктите си, ще трябва да бъдем в хоризонтално положение през по-голямата част от времето. — Отметна назад косата си и му подаде ръка с усмивка. — Ела с мен.

— А какво ще правим с това? — Погледна ерекцията си.

— Не му обръщай внимание за малко — каза тя. — Винаги иска да е център на внимание.

— Къде ме водиш?

Калеб преплете пръсти с нейните, удивен от спокойствието, което го обземаше дори само от контакта с нея. Айлийн го отведе в банята.

— Приготвих ароматна вана — каза съблазнително и го повлече към огромното джакузи.

Калеб се изгуби в гладката, блестяща и мека кожа на Айлийн и се остави тя да го потопи бавно. Водата беше топла, но той беше истински вулкан. Изгледа я от горе до долу, не успя да се сдържи и изръмжа от желание.

— Толкова е голямо, че прилича на басейн — каза тя, без да обръща внимание как я гледа. — Тази къща е великолепна и не мога да повярвам, че е моя.

Калеб пристъпи към нея и се залепи за гърба й. Айлийн се отпусна върху него и го остави да я гали и докосва където пожелае.

— Цялата е твоя, Айлийн. Вече си богата жена. — Целуна я нежно по шията.

— Странно е — прошепна тя и затвори очи в плен на желанието.

— Кое? — Калеб прокара пръсти по зърната й и след това облиза рамото й.

— Новият ми живот. Тази интимност… — Айлийн се обърна и се хвана за раменете му. — Всичко, което се случва с теб и мен, когато сме заедно.

— Това е нормално за онези, които са предопределени да споделят всичко помежду си. — Калеб се усмихна и обгърна талията й, за да я повдигне и целуне. Тялото на Айлийн реагираше на неговото така естествено, че беше запленен. Прокара език по устните й, по-меки след целувката.

— Значи… — Тя отклони поглед, за да не срещне очите му на инквизитор. — Ще споделяме всичко, казваш?

Калеб я погледна втренчено и се опита да отгатне защо в гласа й се долавя предпазливост.

— Искам всичко да споделям с теб. Да.

— Ще дойда с теб, за да разпитаме Виктор.

— Разчитах на това — каза той и се засмя.

— Добре. Това е добро начало — увери го тя и се усмихна доволно. — Но искам още нещо.

— Какво искаш, Айлийн?

— Сподели онова, което си видял на видеозаписите от базата данни на фирмата на Микаил. — Тя го прегърна силно, като видя, че гърбът му се напрегна. — Покажи ми какво са направили на родителите ми, Калеб.

— Не.

— Не? — Предупредителен блясък просветна във виолетовите й очи.

— Не, Айлийн. Не ми причинявай това — каза с пресипнал от притеснение глас. — Не искам да ти показвам подобно нещо.

— Но аз искам да го видя — помоли го, без гласът й да трепне. — Те са моите родители, Калеб.

— Ще те заболи. — Зарови глава в шията й и погали гърба й, за да я утеши. — Не мога да позволя това. Предполага се, че съм тук, за да те закрилям, а не за да…

— Стига, Калеб. Възрастен човек съм. — Гласът й беше предизвикателен. — Ако ми откажеш това, отношенията ни няма да бъдат добри. — Плъзна ръка между краката му и усети как той се втвърдява при допира с нея. — Позволи ми да вляза. Сега — погледна го съсредоточено и проникна в съзнанието му като нашественик.

Калеб беше объркан. Айлийн нахлуваше в главата и в здравия му разум. Намираше се сред спомените му. Беше в ръцете й, в буквалния смисъл. Беше завладяла съзнанието и тялото му. Чувстваше се изнасилен.

Щеше да убие сестра си.

— По дяволите, Айлийн… — Тя беше много силна и не можеше да я извади от главата си.

— Не се затваряй — прошепна тя, отпусна се върху тялото му и зарови другата си ръка в гривата му. Повдигна се на пръсти и го целуна, като вкара агресивно езика си.

Калеб си даде сметка, че не може да се бори с нея. Беше истински водовъртеж. Айлийн беше в него, ровеше из спомените му, из чувствата му. Ароматът й го подлудяваше, а докосването от нея беше поразително.

Айлийн продължаваше да масажира члена му по цялата му дължина, но не се наслаждаваше на контакта, имаше цел. Намери една затворена врата в съзнанието му и я бутна. Тя не поддаде.

— Спри се, мила… — помоли я Калеб.

— Остави ме, Калеб. Искам да видя това — изръмжа ядосано и ухапа устната му. Започна да движи по-бързо ръката си върху члена му.

Калеб затвори очи и се опита да отметне глава назад, за да изстене от удоволствие, но Айлийн го държеше за косата, за да го принуди да се подчини.

— Престани да се съпротивляваш, моля те… — помоли тя и се отдръпна от устните му. Бяха обагрени с две точици кръв.

— Не си поплюваш — каза Калеб, възбуден от борбата за надмощие.

Айлийн поиска да изкрещи, като той се затвори пред нея. Това не беше доверие, в този момент тя не искаше неговата закрила, искаше само да й каже истината.

Вратата на съзнанието беше там. Ако я разбиеше, той нищо не можеше да направи. Така че, без да мисли повече, го сграбчи за тестисите и ги стисна. Калеб беше отпуснат, отдаден на ласките й, но когато тя го хвана по този начин, се стресна, отвори очи и я изгледа учудено.

Като молеше за прошка с поглед, тя заби зъби в шията му. Най-накрая той беше победен и всичко, абсолютно всичко, се разкри пред нея.

Видя всичко. Майка й, просната на метална маса, плачеше, викаше името на Тор, докато й пускаха кръв с всякакви инструменти. Видя Тор, как крещи и удря металните стени, с червени от болка очи и от стремежа си да защити своята cáraid.

Разделени, всеки в отделна стая, чуваха виковете и риданията на другия, без да могат да си помогнат, без да могат да си дадат топлина.

Майка й беше мъртва. Баща й беше полудял. И накрая…

Айлийн извади зъби от Калеб и се насили да преглътне. Погледът й беше отнесен. Не беше усетила как е хванал китката й и я стискаше, за да го пусне. Блестящите му очи също бяха червени от болката.

Айлийн погледна ръката, с която стискаше Калеб толкова силно, че кокалчетата й бяха побелели. Бели от напрежението и от страданието, на което беше станала свидетел, въпреки че беше чула предупрежденията му. Изведнъж й се прииска да повърне, не само заради онова, което беше видяла, а и заради онова, което му беше сторила, за да отстъпи.

— Калеб, аз… — Не мигаше, устните й трепереха, тежки сълзи падаха по бузите й. Беше в шок.

— Видя ли вече онова, което искаше? — Калеб махна ръката й от тестисите си и изсъска.

— Да — отвърна тя разкаяна.

— Надявам се, че се чувстваш по-добре — прошепна той и се потопи във водата.

Беше го възбудила, за да разбие защитите му, и след това, в момента на върховно отдаване, го беше наранила.

Видя как той се появява на повърхността. Мускулестият му гръб беше по-изправен от обикновено. Опитваше се да изглежда, сякаш всичко е наред, макар да не беше така. Взе плодовия течен сапун, напълни шепата си, но вместо да го разтърка върху себе си, се обърна към Айлийн.

— Ела. Искам да те изкъпя.

— Какво?

— Ела.

Айлийн се приближи колебливо.

Тялото й продължаваше да трепери от видяното, а сълзите не преставаха да се стичат по бузите й. Чувстваше се ужасно от това, че беше наранила Калеб. Това беше недостойна част от самата нея.

— Как се чувстваш? — Калеб стисна толкова силно зъби, че щеше да ги счупи.

— Зле. — Тя отмести поглед от зелените му разгневени очи.

Калеб избухна.

— Защо си мислиш, че не исках да ти го показвам? А? Отговори ми.

— Аз…

— Погледни се! Мислиш ли, че ми харесва да те гледам така?

Айлийн поклати глава отрицателно. Искаше само да плаче, а той да я утешава.

Калеб я хвана за раменете, воден от инстинкта си, тъй като не можеше да чете в съзнанието й, ако тя не му позволеше. Погали гърба й с насапунисаните си ръце и започна да я масажира.

Айлийн зарови лице в рамото му и зарида сърцераздирателно. Ласките му й даваха утеха.

— Шшт… Успокой се, малката. Хайде. — Люлееше я, сякаш беше момиченце. — Не исках да те стресирам.

— Добре, Калеб. Заслужавам си го… но… но имах нужда да зная… — Пое си дъх на пресекулки.

— Не беше необходимо.

— Раз… разбира се, че беше. Те са моите ро… родители. — Тя обви ръце около кръста му и го прегърна. — Ужасно е. Как е възможно да са способни да направят нещо такова?

— Злото приема различни форми, Айлийн. Ти си видяла само една от тях.

— Убили са ги. Измъчвали са ги. Не са се смилили над тях… — Гласът й беше пълен с гняв.

— Знам, малката. — Подпря брадичката си на главата й и я погали по косата.

— Искам да отидем при Виктор.

— Ще отидем още днес.

— Искам да го видя сега — настоя тя, без да се отделя от тялото му.

— Заедно ще се заемем с Виктор. — Отдръпна се от нея и повдигна брадичката й, за да избърше сълзите й с палци. — Ти и аз. Ще излезем оттук след малко. Сега се отпусни и ми позволи да те погаля.

Айлийн усети как погледът на Калеб я изпълва с топлина. С него се чувстваше в безопасност и закриляна. Нещо в гърдите й се разгърна, когато осъзна, че в прегръдките му усеща топлината на дома, който никога не беше имала.

— Не мога да чета в съзнанието ти, Айлийн. — Поднесе ръка, пълна с течен сапун, към областта между краката й и нежно я погали. Съзнателно я възбуждаше. — Ти си много силна. За какво мислиш сега? — попита той, заинтригуван от блясъка в очите й.

Мислеше да му каже, че се нуждае от него и че иска винаги да бъде до нея. Но силата на това чувство, на това искрено признание, я накара да се въздържи.

— За това, че съжалявам. Съжалявам, че те нараних. — Прехапа устна, за да не изстене от удоволствие. Хвана ръката му и я отдръпна от себе си.

— Постъпи като велик стратег — усмихна се Калеб, но очите му не се смееха. — Да ме накараш да мисля, че ме желаеш, и след това… — Драматизираше, но му харесваше да гледа как тя се разкайва.

— Желаех те.

— Не е вярно. Направи го само за да извлечеш полза. — Плъзна ръце към шията й и докосна вената й с палец. Почувства гордо как сърцето й започва да бие по-бързо при неговия допир.

— Не. — Тя поклати отрицателно глава. Жестът й беше искрен. — Вече ти казах какво чувствам. Исках да те докосна, както ме докосваш ти, но се вбесявах, че не отстъпваш за това, което исках от теб. Бях жестока.

— А сега разбираш ли защо не исках да отстъпя, Айлийн?

Тя потвърди мълчаливо, но не беше уплашена. Вдигна поглед и втренчи очи в неговите, с някакъв блясък, който Калеб не успя да разгадае.

— Един път и аз да действам като Калеб. Бях егоистка, жестока и зла. Много зла. Калеб срещу Айлийн, десет на едно. Все още водиш с голяма преднина.

Калеб я изгледа заплашително, но тя имаше право. Той се беше държал така с нея в началото.

— Но мога да поправя злината, която ти сторих — прошепна Айлийн без капчица срам.

Наложи му се да си поеме дъх, за да не се поддаде на светкавицата желание, която премина през слабините и гръбначния му стълб.

— Какво ще правиш с мен? — попита той сподавено.

Айлийн протегна ръка и погали отново члена му по цялата му дължина. Беше твърд, топъл и мокър. Той подскочи в ръцете й и стана по-голям.

— Мога да те погаля, ако искаш.

— Ще ме смачкаш ли отново?

— Не — изохка Айлийн със съжаление. — Ела — Целуна го нежно по бузата. — Исках да кажа, че… Мога да те погаля така — прошепна тя и устните й потънаха в шията му, докато масажираше члена му.

— Ах…

— Наранявам ли те? — Плъзна език към устните му и се повдигна на пръсти, за да го целуне и да оближе кръвта, която вече беше засъхнала. След това се отдръпна, а погледът й гореше.

— В името на всички богове, Айлийн…

— Какво? — попита развеселена върху устните му. Плъзна другата си ръка по гърба му и я спусна, докато заби пръсти в задните му части. — Харесва ми да набъбваш в ръцете ми, Калеб. Обожавам това. — Наведе глава и лапна едното му зърно. Хапеше го и го ближеше, както той правеше с нея. — Така се чувствам, когато ти ме целуваш тук. Сякаш светът изчезва.

Калеб, който досега стоеше със затворени очи, ги отвори. В погледа му имаше чувствен блясък. Притисна я към стената на джакузито и я целуна с неутолима страст. Разтвори устата й и пъхна езика си като завоевател.

Айлийн се усмихна, докато се оставяше да бъде покорена от него.

Продължаваше да го гали, а той се клатеше безсрамно и без задръжки, трепереше под пръстите й. Наслаждаваше се на поведението му, на пълното му отдаване.

На този мъж му харесваше да прави секс с нея и беше неспособен да прикрие това. Вземаше онова, което иска, и тя беше очарована, защото същото желание караше коленете й да омекват всеки път, когато го видеше. Сега обаче освен желанието имаше някаква по-силна връзка. По-мощна. Нещо, способно да премести всичко, да го промени, да го възроди или разруши. Това я ужасяваше най-много.

— Айлийн, приятелите ти са долу и те чакат — чу се гласът на Мария по интерфона.

Калеб и Айлийн погледнаха объркано интерфона на масата.

— Недей да отговаряш — прошепна той и сложи ръцете си върху гърдите й. Започна да ги масажира.

Айлийн трябваше да зарови лице в гърдите му, за да не я чуе как се смее. Калеб се усмихна, когато усети, че раменете й се тресат от смях.

Тя продължаваше да разтрива члена му.

— Искам да остана тук с теб — прошепна той в ухото й. — И да ме докосваш така цял живот.

— Трябва да сляза, Калеб. — Тя се изправи на пръсти и го целуна нежно по устните. — Сигурно искат да проверят дали съм жива.

— Защо се съмняват в това?

— Вчера не беше много кротък. — Айлийн повдигна вежда и се усмихна. — Може би си мислят, че си ме изял.

Калеб я изгледа и погледът му потъмня.

— Все още не. Но е възможно, тази нощ…

— Престани, или няма да излезем оттук. — Тя се отдръпна, за да излезе от ваната.

— Почакай. — Той я улови за ръката, за да се обърне. Хвана брадичката й и я повдигна към себе си. — Не съм ти благодарил, Айлийн.

Тя се стресна. Благодарност? Благодарност за услугата?

— Какво искаш да кажеш? — Гласът й потрепери.

Калеб разбра, че тя се уплаши от думите му. Сигурно си мислеше, че отново ще я нарани.

— Благодаря ти, че ме приемаш. Вчера, когато болката разяждаше цялото ми тяло, ти беше моят лек. — Тя го гледаше, а големите й лилави очи бяха отворени по-широко от всякога. — Искам да знаеш, че това беше подарък за мен, всъщност най-хубавият, който съм получавал. Ти си най-важното, което имам, cáraid, и искам да знаеш, че ще се грижа за теб. — Айлийн преглътна, не знаеше какво да каже. Той я целуна продължително, прегърна я силно и тя отвърна, като обви ръце около врата му и го притисна към себе си. Устните й бяха истински мед за ванира.

— Слизаме ли? — попита тя развълнувано. Не беше сигурна дали иска да каже още нещо. Искаше й се да плаче и да се смее от радост.

Аз също искам да се грижа за теб, помисли си разнежена.

Калеб й помогна да излезе от ваната.

Когато слязоха в хола, Калеб вървеше пред нея и я водеше за ръка. Пръстите им бяха преплетени.

Двамата бяха облечени спортно. Той носеше изтъркани дънки и черна тениска. Тя — тесен черен панталон с ниска талия и бяло бюстие, което откриваше плоския й корем и тънката талия.

Сърцето й беше объркано. Не разбираше как обичта и желанието й към него могат да нарастват с всяка минута, независимо дали бяха заедно.

Калеб я погледна крадешком и устните му се извиха в страстна и провокираща усмивка.

— Харесва ми да те държа за ръка, Айлийн. Кара ме да се чувствам добре.

Харесваше му, защото беше нещо като символ на собственост. Айлийн беше негова и искаше всички да разберат това.

— Нищо не казваш? Не ми отговаряш? — попита я той и се престори на обиден.

— Не знам какво искаш да кажа.

— Искам да започнеш да изказваш гласно онова, което те карам да чувстваш. — Спря пред нея и я хвана за раменете. — Много бих искал да чуя красиви думи от твоите устни. Милата ми сестра те е научила да се пазиш и сега си постоянно затворена за мен. Нямаше да имам проблем да проникна в съзнанието ти, ако не беше наполовина берсерк. Това много затруднява нещата. Бариерите на съзнанието ти са подобни на техните и един ванир не може да премине през тях. Освен ако ти не се отвориш за мен… А не го правиш. Така не знам дали правя нещата добре — сподели тъжно. — Завинаги ли ще ме оставиш извън себе си?

Айлийн го погледна втренчено. Наистина изглеждаше тъжен. Калеб искаше да чуе хубави неща от устата й, искаше тя да споделя мислите си.

— Имам нужда от малко лично пространство. Ти също не разкриваш тайните си пред мен — отвърна тя твърдо.

Гледаха се в тишината, изучаваха се, без да е ясно кой е плячката и кой — ловецът. Имаше проблем с доверието и двамата знаеха това.

— Искам да ми имаш доверие — прошепна той и повдигна брадичката й.

— Не е лесно, Калеб. Ти знаеш много повече неща от мен, неща, които бяха важни за мен, и не ми ги каза, защото…

— Защото исках да те предпазя — защити се той.

— Бъркаш закрилата с факта, че ме държа настрана. Понякога информацията ни помага да бъдем по-подготвени, по-силни. — Вдигна ръка и го погали по бузата. — Разбирам, че това е вашият начин на поведение. Просто сте такива. Но в случая не става въпрос за някой от твоя клан. Моля те да ми позволиш да стана част от твоя свят и това означава да споделяш с мен всичко. Разбираш ли? Кажи ми какво знаеш.

— Мислиш по много по различен начин от мен, Айлийн. — Потърка се в ръката й като кученце. — Ако споделя с теб, ти ще искаш да бъдеш до мен, ще дойдеш с мен. Такава си, видях го в теб. Страхувам се да те излагам на опасност. Иска ми се да те имам само за себе си. — Прегърна я, сякаш не искаше никога да я пусне. — Да се грижа за теб там, където никой не би могъл да ти навреди.

— Ако ме държиш настрана, това ще ме нарани. — Гласът й прозвуча глухо до гърдите му.

— Но няма да те убие.

— Има много начини да умреш — прошепна тя. — Не съм крехка.

— Не — отвърна той, горд и пленен от нея. — Не си. Ти си като сестра ми. Тя винаги настоява да бъде с нас и не осъзнава колко болезнено е да загубим една жена. Войната не е създадена за нещо толкова красиво като жената. Не ни разбирате… Жените са най-важното за нас. Как можем да следваме добрия път, ако някой ви навреди? Кой ще озарява дните ни след това?

— Но дори и да не участваме в битките, има и други начини да ви помагаме, друг начин да бъдем ваши съмишленици — отвърна тя разпалено. — Обгрижвате прекалено много жените, пазите ги страхливо като съкровища, вместо да ги оставите да блестят и да осветяват света, в който живеете, с всички свои дарби и чувствителност. Аз… не бих могла да бъда с теб, ако се отнасяш така с мен, Калеб — отмести поглед, за да не види той блясъка на сълзите в очите й. Сърцето я болеше, че е изправена пред тази дилема.

— Права си — отвърна неочаквано той. Не можеше да чете в съзнанието й, но двойките притежаваха емнатия и той чувстваше тъгата й. — Ще видя какво мога да направя. Ще се опитам. — Обгърна с ръце лицето й и я целуна нежно толкова продължително, че тя трябваше да се хване за тениската му, за да не падне. — Плачеш, защото ще ти е мъчно да се разделиш с мен, ако нещата са такива ли? — попита я той и опря чело в нейното.

Айлийн преглътна топката в гърлото си и го погледна умолително.

— Не знам защо плача — поклати отрицателно глава. — Объркващ ме, Калеб.

— Аз знам. Плачещ, защото ще ти е мъчно. — Постави пръсти върху устните й, за да я накара да замълчи. — Ще ти е мъчно, защото ме…

— Най-накрая, Калеб — гласът на Дана изведнъж прекъсна разговора.

Калеб и Айлийн се обърнаха, леко засрамени. Дана забеляза сълзите на Айлийн и се намръщи.

— Прекъснах нещо. Съжалявам.

— Не, спокойно. — Айлийн избърса бързо сълзите си. — Вече слизахме.

— Айлийн. — Калеб я хвана за китката.

— После, Калеб — предупреди го тя тихо, така че само той можеше да я чуе.

— Но аз…

— После. Довечера — повтори му мислено.

Калеб се съгласи. Не беше много добър в чакането, търпението не беше сред добродетелите му.

— Тогава, довечера. — Преплете пръсти с нейните и заедно слязоха по стълбите.

Всички се бяха събрали в огромната кухня. Дана гледаше брат си и Айлийн, сякаш искаше да разбере защо тя плаче. Мену и Каал не преставаха да изпразват хладилника пред учудените погледи на Рут и Габриел. Мария приготвяше гофрети, за да се опита да засити глада на всички. Ноа и Адам бяха дошли току-що. Ноа седеше до кухненския плот, а Адам се беше подпрял върху масата до Рут.

Всъщност всички се преструваха, че не са дошли да се уверят, че Айлийн е добре. Искаха да са сигурни, че новата двойка поне не се кара.

— Как си, Айлийн? — попита загрижено Рут. — Добре… ли си?

— Да — каза Мария. — Как спа, девойче?

Айлийн се опита да не се засмее, като видя как всички очакват отговор. Калеб се забавляваше с тяхното притеснение. Габриел обаче го гледаше и искаше мъст.

— Добре — отвърна Айлийн и се усмихна на Рут, за да я успокои. Взе едно манго, обели го, разряза го и предложи парче на Калеб, без да си дава сметка колко интимно беше това пред другите. — Спах много добре, макар че трудно заспах.

Калеб я погледна развеселен и зелените му очи заблестяха. Хвана я за китката и пъхна пръстите й заедно с парчето плод в устата си. Айлийн отвори леко уста, когато усети, че той облизва един по един пръстите й и след това залепва целувка на дланта й.

— Ммм… Колко вкусно… — усмихна се той лукаво.

— Калеб… Дръж се прилично… — заповяда му тя.

— Подаваш ми храна със собствената си ръка и ми казваш да се държа прилично? Това е много еротично, малката.

— Стига, не говори глупости. На теб ще ти се стори еротично дори ако видиш как някое прасе ходи по голяма нужда.

Калеб се разсмя. Искрен смях, който изненада сестра му и неговите приятели. Те също се усмихнаха и погледнаха доволни Айлийн. Радваха се на младата cáraid на Калеб.

— Ами да — каза Рут, вдигна вежди и погледна одобрително своята приятелка. — Наистина си добре.

— Добре ли спахте? Нищо ли не те боли, Калеб? — попита Каал със скръстени ръце. — Вчера беше много зле.

Айлийн го погледна, а очите й хвърляха огън.

— Много добре, Каал — отвърна Калеб и огледа Айлийн лакомо. — Вече нищо не ме боли.

— Какво ви болеше, господине? — попита Мария, докато мажеше гофретите с шоколад.

Дана се изкашля, когато видя леките белези от резци по шиите им. Разговорът започваше да излиза извън контрол.

— Яйцата — подметна Мену и накара всички да избухнат в смях.

— Моля? — каза Мария и ококори очи не по най-невинния начин.

— Яйца — поправи се той. — Ще ми изпържите ли едни яйца?

— Разбира се — отвърна тя и присви очи. — Госпожице Дана, ще ми подадете ли яйцата на Мену?

Тази реплика изненада всички и те избухнаха в смях. Не можеха да спрат.

Дана погледна Мену косо и предизвикателно. Взе яйцата от масата и сама ги счупи и изсипа в тигана.

— Две яйца, добре оформени. Загорели може би — предположи Дана.

— Момче… — прошепна Каал и избърса сълзите си. — Не ти е лесно.

Мария излезе от кухнята и ги остави сами.

Мену не отговори. Очите му бяха втренчени в Дана. В начина, по който се движеше, в елегантната й секси осанка, която я караше да изглежда недостъпна.

Рут погледна насмешливо Мену и Дана, после се усмихна, като видя колко приятно се чувства Айлийн в компанията на Калеб. Накрая трябваше да се обърне и към двамата берсерки. Ноа беше самата елегантност. Адам сякаш изпълваше цялото пространство до нея.

Той я погледна. Не й се усмихна, не направи никакво движение. Просто я гледаше, сякаш нямаше никой друг в кухнята. Очите му, черни като обсидиан, бяха истинско зрелище.

— Добре — Ноа се отдръпна от вратата, — виждам, че вече си добре, Айлийн. Радвам се.

Айлийн се изчерви, но не достатъчно, за да отмести поглед.

— Благодаря. За това ли сте дошли всички? — попита тя, докато режеше друго парче манго и го поставяше в устата си. — Да видите дали съм жива?

— Доколко можем да говорим пред тях? — Адам посочи Рут и Габриел.

— Моля? — каза Рут и се обърна към него. Кехлибарените й очи блестяха от недоумение. — Мислиш ли, че не помня какво се случи снощи? Да ти покажа ли белезите, които ми оставиха на корема? — Раздразнена, тя повдигна черната си тениска и показа на всички фантастична част от гладкия си корем и диаманта, който носеше на пъпа. Белезите бяха почти изчезнали. — Знам много добре за какво ще говорите тук, така че не се опитвай да ме изолиращ.

Адам изръмжа странно и се наведе над нея, за да я прикрие от очите на другите. Това я накара да отстъпи.

— Аз също отлично знам какво се случи с теб. Покрий се — отвърна той хладно. — Аз бях там. Всички бяхме там. Само дето… — Думите му секнаха и се обърна, за да говори с Айлийн. — Те са човешки същества.

— Бинго — изпусна се Габриел. — Успокой се, няма проблеми.

— Ей, аз съм тук — каза Рут обидено.

— Не е хубаво, че знаят за това. Никога не е било така — продължи берсеркът.

— Твърде късно е — прошепна Рут. — Вече знаем всичко.

— Опасно е — продължи Адам, без да й обръща внимание — те да знаят, че съществуваме. Ще ни изложат на опасност.

— Слушай, хубавецо — каза Рут и се изправи срещу него, — мислиш ли, че сме толкова луди да разтръбим онова, което видяхме? Моята приятелка е наполовина вълк с кучешки зъби. Мислиш ли, че бих я изложила на опасност? Не съм толкова глупава.

— Аз имам доверие на моите приятели, Адам — каза Айлийн и тръгна към тях. — Никога няма да кажат.

— Сигурна ли си? — попита той и погледна Рут по начин, който никак не се хареса на момичето. — Тази е различна. Мога да я подуша.

— Недей да прекаляваш — предупреди го Габриел и насочи пръст към него.

— Можеш да ме подушиш ли? — повтори тя и застана на сантиметър от лицето му. Беше хубав. Много хубав. — Внимавай, не ми харесва как ми говориш.

— Стига вече — нареди Айлийн, изненадана от поведението на Адам и Рут. — Приятелите ми остават тук, Адам. Няма да ги отстраня от живота си.

— Да, аз оставам. Искам да кажа, оставаме. — Рут погледна Габриел. — През цялата нощ говорихме за това, което преживяхме тук. Искаме да ви помогнем във вашата мисия да прогоните вампирите и върколаците.

— Ти не можеш да прогониш никого. Ти си магнит за проблеми, хубавице — прекъсна я Адам.

Рут го погледна учудено, не разбираше на какво точно се дължи това агресивно поведение към нея.

— Какво ти става? Днес не са ти дали порцията „Роял Канин83“ ли? Горкичкият — промърмори предизвикателно Рут. — Няма ли си каишка за разходка? — погледна ядосано към Ноа.

— Разбира се — отвърна Адам. — Искаш ли няколко шляпвания с нея?

Рут пребледня. Погледна Адам, сякаш той знаеше неща за живота й, който се беше опитала да зарови дълбоко. Сякаш я познаваше.

— Адам. — Айлийн изтича да прегърне Рут, като видя колко е бледа. Само тя знаеше неудобните подробности от живота й и нямаше да позволи на никого да я нарани отново. — Защо каза това?

Рут се отдръпна от прегръдката й. Беше уязвена и това си личеше по треперенето на устните й, но бадемовидните й кехлибарени очи отново го предизвикаха.

— Добро куче. — Взе един портокал, погледна Адам и го хвърли в трапезарията, където се изтъркаля на пода. — Търси.

Ноа ококори изненадано очи. Това момиче беше първото, което предизвикваше неговия приятел така открито.

Адам стисна зъби и мускулите на челюстта му потрепериха.

Ванирите гледаха сцената и не можеха да повярват.

Калеб застана нащрек, когато усети тревогата на Айлийн при думите на берсерка.

— Какво им става на хората от Барселона? Всички ли са такива дръзки?

— Да, ако ни предизвикат — отвърна Рут и вдигна брадичка. Адам я изгледа втренчено, после погледна Айлийн.

— Ще донесе неприятности. — След тези думи се обърна и си тръгна.

Ноа остана загледан в него. Никога не беше виждал Адам да изпусне нервите си.

— Айлийн, ще ти се обадя — каза Ноа извинително.

— Кажи на дядо, че съм жива — нареди тя, докато галеше Рут по косата.

— Да — Рут разтриваше ръцете си, все още малко разстроена от коментара на Адам — и му кажи да извежда този неприятен тип на разходка по-често. Много е напрегнат.

— Внимавай, момиче — предупреди я Ноа и й обърна гръб. — С него трябва много да се внимава.

Айлийн почака да чуе, че входната врата се затваря, и отново погледна Рут.

— Какво искаш да кажеш с това, че искате да ни помогнете?

— Как няма да искаме? — каза Рут и разтвори ръце. — Колко пъти човек има шанса да изживее това, което преживяхме ние през тези два дни? Това е нещо невероятно. Когато бяхме малки, си играехме на супергерои, помниш ли?

— Да — потвърди Айлийн и се усмихна тъжно. — Жената котка и Жената чудо84.

— С твоите дарби ти можеш да бъдеш героиня. Аз мога с моите действия. Искам да остана тук и да ви помагам, независимо как. Не мога да бъда безразлична към всичко това. Кажи ми, ще можеш ли да се върнеш към обичайния си живот, ако знаеш всичко това? И бъди честна, Айлийн.

— Но, Рут…

— Никакво но. Решено е. Оставаме тук. Само трябва да ни кажете как да ви помогнем.

Айлийн погледна Габриел с отворена уста.

— Не е възможно да говорите сериозно. В Барселона имате свой живот, имате…

— Незначителни неща — отвърна Габриел и пъхна в устата си парче гофрета.

— Семейството не е незначително нещо — каза Айлийн и се намръщи.

— Семейството е такова, каквото ти се падне. И ти много добре знаеш какво е моето — каза Рут и скръсти ръце. — Отлично знаеш, че ако зависи от мен, бих избрала друго.

— Ще се изложите на опасност, а не искам да ви навредят — каза Айлийн и като последна възможност погледна Калеб. — Кажи им нещо.

— Нищо не мога да им кажа, Айлийн. Решението е тяхно и мисля, че за теб ще е добре, ако са наблизо. Освен това са прави. Имаме нужда от помощ. — Сви рамене. — Те имат нужда от закрила и ние ще им я осигурим.

— Какво? — прошепна тя. — Калеб, не.

— Имаме нужда от помощ — повтори той и се приближи до нея. — Нещата трябва да се променят и помощта от хора ще ни се отрази добре. Мислил съм за това и смятам, че знам как могат да ни помогнат. Вече не са в безопасност. Искаш целият този хаос да се пренесе в Барселона ли?

— Не, не искам. Но… те са уязвими и освен това са единствените ми приятели. Няма да понеса, ако ги наранят.

— Ще направят всичко възможно, за да стигнат до теб чрез тях, и ще искат да ги заловят. От онази нощ в пъба те също се превърнаха в мишени. Рано или късно това щеше да стане. Микаил и Виктор биха ги използвали срещу теб и ти го знаеш. — Калеб постави ръце на раменете й, за да я успокои. — Затова ги доведох тук. Ние можем да им осигурим закрила, а те могат да ни помогнат.

Айлийн го гледа няколко секунди и накрая отпусна рамене.

— Имаш право, може би.

Калеб се усмихна, а Рут прегърна Айлийн, за да я успокои.

— Нищо няма да ни се случи — увери я тя. — Е, с какво да ви помогнем? — попита развълнувано.