Книгата на Хаде

20.

— Мену, остави ме на мира — изкрещя Дана на ванира, който не я пускаше да направи и една крачка, без да я последва.

— Не ми викай — отвърна той спокойно. — След това, което ни разказа, не се съмнявай — и за минута няма да се отървеш от нас.

— Калеб, прекалявате. — Дана погледна брат си, който невъзмутимо наблюдаваше градината през прозореца на хола си. Отсега нататък щяха да я пазят отблизо.

— Остави ме на мира, Дана — каза нервно брат й и се облегна на дивана. — Заради теб Айлийн не ми говори. Показала си й как да се предпазва и…

— Моля? — сряза го изненадана сестра му. — Айлийн не иска да говори с теб, защото си грубиян, а не защото аз съм й показала нещо, братле. Аз също бих се вбесила, ако моят cáraid е властолюбив диктатор като теб, който освен това крие неща от мен и е нетърпелив.

Калеб не отговори.

Вече се беше стъмнило. Откакто се беше прибрал, не беше ставал от дивана. От часове слушаше как Дана и Мену се карат.

Мену щеше да бъде личният й бодигард, а Дана не искаше той да я доближава на повече от два метра. Каал се смееше. Забавляваше се.

Мисълта на Калеб обаче беше на друго място. При Айлийн.

Когато я видя в градината на Дана, права под слънцето, ранена и с разплакани очи, нещо се пропука в закоравялото му сърце.

Искаше да я утеши и да се грижи за нея. Айлийн беше показала, че е смела и истинска закрилница на своите, включително и на Дана.

Сама, без ничия помощ, се беше погрижила за сестра му, беше се борила като тигрица и бе проляла кръвта си за нея. А той не беше направил нищо, за да я подготви, дори не й беше обяснил какви способности притежава. Не, никога нямаше да си прости, ако я ранят или убият в битка, без той да може да я спаси. Както се случи с баща му, с майка му и с Тор. И въпреки всичко я бяха ранили.

Не преставаше да мисли за нея. Възхищаваше й се. Възхищаваше се от смелостта й да се бори за справедливостта, според нейните принципи. А ако съдеше по онова, което му беше показала, принципите й бяха много стойностни. За мъж като него, който командваше другите, който винаги имаше последната дума, който беше уважаван и обичан от своя клан, да срещне Айлийн беше не само плашещо, но и покоряващо. Единственото, което можеше да направи, беше да коленичи пред нея и да й се подчини изцяло. Тя, с предизвикателния си характер, с ласките и приемането, което показваше, с поученията и споровете, възвръщаше у него част от човешката природа, която бавно беше изгубил през вековете. И да, беше уплашен. Уплашен, защото всички онези, към които е бил привързан и които беше обичал повече от себе си, бяха изчезнали. А въпреки цялата си сила и власт не беше успял да предотврати това.

Ако загубеше Айлийн, щеше да се побърка. Тя беше в плътта му, в кръвта му, в сърцето му. И сама беше постигнала това.

Тя беше спасила Дана. Беше смущаващо да осъзнае, че неговата половинка е рискувала живота си за някой от семейството му. Сега Айлийн беше неговото семейство. Неговият живот. Неговата спътница.

Обичаше я. Беше пристрастен към нея, не само към вкуса на кръвта й, а към всичко, което беше свързано с нея. Нейната състрадателност, чувство за справедливост, вярност, чувство за хумор… нейната топлина.

Стана от дивана и отиде до прозореца. Слънцето вече се беше скрило и по небето се виждаха само искрящите цветове на прекрасния залез.

Айлийн му беше много сърдита. И имаше защо. Държа се като егоист и не беше проявил разбиране. Беше се трансформирала едва преди пет дни, беше още паленце, бебе, което се нуждаеше от много обич и грижи, а той постоянно изискваше от нея разни неща.

Това защитно поведение беше породено от страха да не я загуби. Още от мига, в който я видя и погледите им се срещнаха, макар че тогава я мислеше за враг — той я беше пожелал и искаше да бъде негова. А тя се беше изправила срещу него и го беше поставила на мястото му няколко пъти.

Сега, когато вече беше прониквал в съзнанието й, когато се бяха опознали интимно, всичко в нея му харесваше. Дори, когато му беше сърдита и ставаше истински звяр — това не само му харесваше, но го възбуждаше.

Но как да си признае всички тези неща, как да ги приеме. Не се осмеляваше да предаде контрола на никого, а още по-малко на онази, която имаше най-силна власт над него.

Можеше ли да й се довери, за да й се отдаде изцяло? И най-важното. Можеше ли тя да го обикне и да му има доверие?

Сигурно не, ако продължаваше да бъде манипулатор, жесток и властен. Изобщо не се учудваше, че тя не иска да е част от него. Вероятно й напомняше за Микаил.

Изръмжа от безпомощност. Самаел все още не се беше появил. Микаил беше жив и по думите на Дана Виктор беше говорил по телефона с Айлийн. Преследваха неговата cáraid, нападаха я и освен това знаеха къде живее сестра му. А те с какво разполагаха? С нищо.

Самаел му се струваше все по-подозрителен. Предчувстваше, че тази нощ, само след два часа, всичко ще започне да се изяснява. Но каква точно беше ролята на Самаел във всичко това?

Щеше да се изясни и неговата връзка с Айлийн. Неговата връзка с тази нахалница с лилави очи, която му казваше само грозни и болезнени неща, която го вбесяваше и обезоръжаваше за секунди. След онова, което бяха планирали за „Айви“, щеше да отиде да я види.

Мария лекуваше раните на Айлийн грижовно и търпеливо. Момичето полагаше усилия да не охка и да не я плаши, но всяко убождане на иглата в рамото й беше също толкова мъчително и болезнено, колкото предишното.

— Габриел и Рут заспаха. Дадох им успокоителен чай по рецепта на майка ми. Божествен е.

— Благодаря, Мария. За всичко.

— Не заслужавате това, момиченце. Приятелите ти те обичат много и мисля, че никога няма да забравят това пътуване до Лондон. Ще останете ли тук за постоянно, госпожице Айлийн?

Не знаеше. Всъщност притежаваше няколко интересни имота, които не беше разгледала. Въпреки че сега беше в опасност, Лондон не я отблъскваше. С изключение на климата, градът беше очарователен.

— Засега — отвърна и стисна зъби, за да не изкрещи от болка.

— Радвам се да го чуя. Обичам да ви виждам тук. Света Дево, мъничката ми — прошепна тя загрижено. — Баща ви се прибираше с такива рани. Понякога си мислех, че онова, което излиза да прави през нощта, явно е много важно, за да се съсипва този начин.

— Наричай ме „Айлийн“. Говори ми на „ти“, моля те. Ти… си го лекувала?

— Ами да — отвърна Мария и направи още един шев. — Макар че от помощта ми нямаше голям смисъл, защото, след като легнеше да спи един ден, раните му се затваряха като по чудо. Искам и с теб да стане така, защото явно те боли.

Айлийн стисна зъби, за да понесе последното пробождане. Не, при нея нямаше да стане така, докато Калеб не я нахранеше. Баща й беше оздравявал, защото все още не е познавал майка й и не са били обвързани с обмяна на кръв. А тя беше. И цялото й същество имаше нужда от Калеб. Искаше да го хапе по цялото тяло, да пие от него, от всички места. Представи си го гол, а тя го е възседнала и вкусва от него. Почувства, че зърната на гърдите й се втвърдяват. Като проклинаше през зъби, стана от стола на тоалетката и остави Мария с иглата и конеца в ръка.

— Какво има, дете? — попита жената.

— Имам нужда от душ — прошепна тя разгорещена и отметна косите от лицето си.

— Добре — съгласи се Мария и прибра медицинската аптечка. — Искаш ли да ти приготвя ваната?

— Не, искам да съм сама. Много благодаря.

— Както искаш. — Приближи се до нея, прегърна я и целуна по бузата. — Аз ще се грижа за теб, докато той не го направи.

Айлийн потрепери в прегръдките й.

— Аз съм жена, момичето ми. — Погали я по лицето. — И усещам много неща.

Айлийн отмести поглед засрамена.

— Калеб има нужда от теб и ти се нуждаеш от него. Много е просто.

— Не е.

— Разбира се, че е — настоя Мария. — С истинската любов не можеш да се бориш. За нея се рискува всичко, всичко.

— Ти си необикновена жена, Мария. — Погледна я втренчено в очите и тогава почувства нещо. Била е красива и продължаваше да бъде. Черните й очи изглеждаха безкрайно дълбоки и бяха магнетични. — Каква си ти, Мария? Коя си ти? Ти… знаеш неща. Не ме лъжи.

— Просто съм жена, която е приела всички реалности, които съжителстват в нашия свят. Не ме е страх от това, което си, не ме беше страх и от баща ти. Предполагам, че съм приела, че хора и други същества живеят заедно и че единственото важно, което трябва да се знае за тях, е истинската същност на сърцето им. Това не ми се струва неестествено. А на теб? — Повдигна вежди със съучастническа усмивка. — И не се интересувам какво си ти. Единственото, което ме вълнува, е да знам, че си от добрите. Аз съм — намигна й.

Айлийн разбра, че Мария ще изпълнява много важна роля в нейния живот, и пожела да я има до себе си завинаги. Беше благодарна за тези думи и я прегърна нежно.

— Да, разбира се. Ти си истински подарък, Мария. Разбирам защо баща ми е имал такова доверие в теб.

Мария се усмихна.

— Никога няма да те предам, Айлийн. Можеш да ми имаш доверие. Сега — нежно хвана брадичката й — ще ти напълня ваната, ще сложим соли с плодов аромат и ще си почиваш в леглото.

— Не мога… — отвърна Айлийн. — Трябва да изляза тази вечер.

— И дума да не става. Сега веднага влизаш в джакузито, а после в леглото.

— Не разбираш. Трябва да отида в центъра на Лондон. Имам среща с…

— Нямаш среща с никого. Калеб се обади. — Побутна я леко към банята и пусна водата. — Забрани ни да те пускаме да излизаш.

— Какво? — извика Айлийн ядосано. — Калеб може да говори каквото си иска, но аз…

— Айлийн, недей да се противиш. Твоята сигурност е на първо място.

Брадичката на Айлийн трепереше от безпомощност. Калеб си беше наумил да я контролира и явно всички му се подчиняваха.

— Но… тази вечер — прошепна тя разстроена — ще има битка… и искам да съм там.

— Успокой се, дете. — Помогна й майчински да се събуе. — Нищо няма да му се случи. Много е силен.

— Не се притеснявам за него — побърза да каже Айлийн. Мария повдигна вежди недоверчиво и се усмихна.

— Горда си като баща си и голям инат, но няма да ме излъжеш. Просто си му сърдита за нещо, което ти е сторил, но знам, че го обичаш. Разбрах го още първата вечер, когато дойде. Гледаше те, сякаш си най-красивото нещо на света, а ти… Уффф… Трябваше да ви снимат.

— Грешиш.

— Не, мила, не греша. — Помогна й да влезе в хидромасажната вана. — Внимавай да не се подхлъзнеш. Така, много добре. — Натисна копчето и водата забълбука. След това взе соли за баня с плодов аромат и ги изсипа във ваната.

Айлийн потрепери в горещата вода, но се излегна така, че рамото й да не се потопи изцяло, и веднага се отпусна. Усети плодовия аромат. Мария прокара гъба по лицето й и почисти засъхналата кръв.

— Калеб изпрати тук десет мъже. Сега пазят цялата къща. Аз имам строги нареждания да се грижа за теб, докато всичко премине.

Калеб й нямаше доверие. Айлийн се усмихна, като си даде сметка, че започва да я опознава. Тя беше онази, която не го познаваше добре. Разочарована от това, че не може да му се опълчи, нито да го разубеди, тя изстена.

— Глупак. — Удари във водата с юмрук. — Глупак. Глупак. Аз трябваше да съм там… Тази нощ ще се бият за мен… Ще го убия — изръмжа през зъби. — Ще хвана красивото му лице и ще го смажа. Оххх! — извика примирено.

Мария я погледна, като държеше гъбата във въздуха, и избухна в смях.

— Господи, дете. Страшен характер имаш.

Айлийн се опита да се успокои, но замълча и се замисли какво ще стори на този мъж, когато го види отново. Трябваше да пие от нея и тя от него. Мислеше, че Мену ще дойде, преди да се стъмни, за да източи от кръвта й и да й донесе кръв от Калеб. Но вече беше осем и половина вечерта, а него го нямаше. Беше облечена само с дълъг халат от жълта коприна, косата й се спускаше суха и блестяща по раменете.

Със скръстени ръце наблюдаваше берсерките и ванирите, които охраняваха къщата. Ами ако Калеб не дойдеше тази вечер да потърси нейната кръв? Ако се престрашеше да пие от друга жена?

Стисна устни при тази болезнена мисъл. Не. Нямаше да понесе Калеб да я доближи с аромата на друга жена.

По-притеснена, отколкото й се искаше, седна мълчаливо на вътрешния перваз на прозореца, прегърна коленете си и опря чело в студеното стъкло.

Помоли се Калеб да се върне здрав и никой освен нея да не може да го нахрани. Но преди всичко се молеше да има нужната сила, за да не отстъпи пред непрестанното желание, пред съкрушителната потребност да общува с неговото съзнание. Бяха решили да не общуват помежду си като двойка. Това беше желание на Калеб и по-скоро би умряла, отколкото да наруши това споразумение. Ако отстъпеше, щеше да зависи в още по-голяма степен от благоволението му. Тя беше слабата. Калеб изглеждаше силният. Ако не му покажеше, че тя също може да бъде силна, беше загубена и трябваше да защитава личното си пространство от него. Иначе той щеше да го изпълни изцяло.

Дланите й започваха да се изпотяват, сърцето й препускаше, сякаш ще изскочи от гърдите й, коремът й беше свит от тъпа и мъчителна болка, която не й позволяваше дори да диша.

Нуждаеше се от него. Беше зависима от него. Беше влюбена и повече не можеше да го отрича. Но трябваше да се бори с това, защото не беше препоръчително да подари сърцето си на толкова властен и доминиращ мъж.

Никога не беше отдала сърцето си на Микаил, когото смяташе за свой баща, никога не се беше борила за обичта му. Още по-малко щеше да го направи слепешком за някой, когото истински желаеше, защото тогава Калеб щеше да я отхвърли и да бъде нещастна.

Но този мъж беше влязъл под кожата й, в душата й и лека-полека завладяваше част от сърцето й. Една споделена нощ с него беше достатъчна, за да се предаде на очарованието му.

Той беше довел при нея кучето и приятелите й. Беше летял с нея, беше я направил богата и независима. Беше се любила с него и не преставаше да мисли за следващия път.

Чувстваше, че когато телата им бяха преплетени, Калеб оставяше всичките си бариери да паднат и се държеше като мъжа с добро сърце, мил и нежен, какъвто действително беше. Мъж, който я обичаше, желаеше я и я защитаваше, като пренебрегваше собствените си нужди. И тя искаше да се срещне отново с тази негова страна.

Обаче… денят се беше развил зле и Калеб беше скрил най-важното за нея от момента на трансформацията й. И я беше излъгал, че се е открил изцяло.

Но дори сега, когато се чувстваше наранена както отвън, така и отвътре, искаше да му прости и да му позволи да я утеши. Да я прегърне, да я целуне и да погали, за да я успокои. Сякаш изпитваше абстиненция, а дрогата беше Калеб.

Въздъхна разтреперана, зарови лице в коленете си и престана да се бори с него. Щеше да бъде дълга и болезнена нощ. Единствената й трезва мисъл, сред цялото физическо разтърсване, което потребността й да бъде със своя cáraid предизвикваше, беше той да се върне при нея. Единственото й желание беше да не го ранят и да дойде да я потърси.

Ковънт Гардън76, ресторант „Айви“, 20:50 ч.

Калеб и Ас наблюдаваха през прозореца на кухнята на ресторанта. Резервираната маса още беше празна. От един час бяха тук. Зад тях на пода на кухнята лежаха келнерите и главният готвач. Спяха сладко един върху друг. Веднага след като пристигнаха, Мену им беше заповядал да затворят очи. Така щяха да разполагат с кухнята, за да наблюдават какво се случва в салона.

Първокласният ресторант посрещаше най-отбраните клиенти в града. Резервациите се правеха почти три месеца по-рано. Сред обичайните клиенти бяха известни актьори и популярни дизайнери. По масите вече имаше хора, които очакваха да бъдат обслужени. Разглеждаха менюто с голям ентусиазъм. Вратите на ресторанта се отвориха и още две двойки, мъжете видимо по-възрастни от жените, изчакаха рецепциониста, предварително хипнотизиран от Калеб, да прибере палтата им и да ги отведе до масите.

Каал застана зад Калеб и Ас и огледа ситуацията, скръстил ръце.

— Трябва да дойдат всеки момент — измърмори той.

Калеб потвърди, без да го погледне.

— Сестра ми добре ли е?

— Мену не я оставя дори за миг.

Калеб стисна устни. Сестра му не трябваше да бъде излагана на никакъв риск, но въпреки това беше там. По план трябваше да присъства само за да могат върколаците да подушат аромата й.

Виктор и Микаил не се бяха появили все още, но след всичко, което бяха сторили на неговата Айлийн, не мислеше, че ще може да се контролира, когато ги види.

Всички се бяха напръскали със спрейове, които заличаваха специфичните аромати, и така нямаше да могат да усетят присъствието им. Ако онези хора дойдеха, придружени от върколаци и вампири, както се очакваше, нямаше да могат да разберат, че са там. Благодарение на Мену и на предварителното проучване, което беше направил на методите, които използваха, за да ги залавят, вече знаеха, че същите тези методи могат да бъдат използвани срещу преследвачите. Всеки носеше по една черна торбичка, завързана на колана си. В нея имаше защитни средства, в случай че някое от веществата достигне до тях.

— Трябва да евакуираме ресторанта — нареди Ас. — Има много хора.

— Аз ще ги евакуирам — каза Каал и вдигна надменно вежда. — Ще ги отведа мислено до изхода на ресторанта и ще ги измъкна оттук. Но трябва да изчакаме те да влязат.

Ас погледна назад, за да се увери, че сред берсерките и ванирите цари спокойствие. По десетима от всеки клан, разделени сякаш с въображаема линия, те очакваха водачите им да издадат заповед за нападение. За берсерките — Ас. За ванирите — Калеб.

Единствено разгорещената караница между Мену и Дана в дъното на помещението нарушаваше гробната тишина в кухнята.

— Не се приближавай много, Мену — изсъска Дана.

— Престани да се държиш като дете — отвърна Мену, скръсти ръце и застана пред нея. — Не се опитвай да се отдалечиш, няма да можеш да избягаш. Пазя те. Всички тук правим това. Така че опитай се да не проваляш плана.

— Нямам нужда от твоята защита. Не мога да те понасям. — Изви глава встрани.

Мену я изгледа и изкриви устни в усмивка.

— Всъщност ти харесва да се грижа за теб. — Вирна брадичка, като я подканваше да отрече думите му. — Така имаш възможност да си отмъстиш — прошепна в ухото й. — Отхвърляш ме отново и отново, говориш ми грубо, обиждаш ме, отнасяш се с мен с презрение… Защото още имаш чувства към мен. Хлътнала си по мен, Дана.

Тя стисна устни и затвори очи.

— Ще ти се! Да ходя след теб, както преди… Като глупавото, наивно и инфантилно момиче, което бленуваше по теб. Помниш ли? — попита го и присви очи. — Бях глупачка. Лигите ми потичаха само като те видех и мислех, че ти… че между теб и мен… — Отново стисна устни, за да не изрече думите, които напираха между зъбите й. Въздъхна и отпусна рамене. Погледна го безразлично със зелените си очи. — За щастие това е минало. Ти се постара да ми отвориш очите.

Погледна го предизвикателно и със задоволство забеляза как един мускул на брадичката му потрепва.

— Скоро ще престана да ти досаждам — каза Мену.

Дали Дана го чу, нямаше значение за него. Отдръпна се на метър от нея.

— Тишина. — Гласът на Калеб се извиси над всички, нито тих, нито прекалено силен, но ги накара да замълчат.

В ресторанта влязоха десетима мъже, бледи, с големи черни очи и много къси черни коси. Всички бяха облечени официално, в тъмни дрехи, с широки палта „Армани“ и черни лъскави обувки.

— По дяволите… — промърмори Ас. — Вампири.

— Какви са тези, които влизат след тях? — прошепна Каал, възбуден от желанието за битка.

Зад тях се появиха още двама души, елегантно облечени.

Рус младеж с очила, облечен с черен костюм и блейзър. Носеше бяла риза.

До него вървеше белокос мъж, с тънки устни и орлов поглед. Едър и самоуверен, той огледа целия ресторант. Облизваше устни, когато очите му се спираха върху хората.

— Микаил — промърмори гневно Калеб и стисна юмруци, докато костите му изпукаха.

— Греша ли, или Микаил сега има кучешки зъби? — попита Каал и вдигна вежди.

— Мену, отведи Дана — нареди Калеб. — Вампирите вече знаят, че е тук. Току-що я усетиха. — Десетимата мъже повдигаха глави, за да подушат сестра му. Да. Бяха я усетили.

Мену сграбчи Дана за китката, отвори вратата към мазето и я отведе насила.

— Каал, когато заведат тези нещастници до резервираната маса, накарай всички да излязат от ресторанта — нареди Калеб.

— Веднага, Калеб. Всъщност мога ли да те попитам нещо?

Калеб го погледна.

— Ти и Айлийн още не сте обвързани. — Погледна го съсредоточено. — Реших, че след като сте изкарали нощта заедно, вече ви се е появил comharradh77.

— Имаме проблеми — отвърна Калеб замислено.

— Имате ли нужда от съвет? Знам, че не съм най-подходящият…

— Ти си развратник, Каал. Какво разбираш от двойки? — изсмя се Калеб.

— Малко. Но разбирам от жени, всички търсят едно и също. И те уверявам, че не е само онова, което е между краката ни.

— Вече знам това. Благодаря за информацията.

— Казвам ти това, защото в очите на другите Айлийн няма белега за уникалност, следователно все още не е напълно обвързана. А тя е… как да кажа… бомба, която привлича много вниманието.

— Мислиш ли, че не знам това? — изръмжа Калеб. — Аз също нямам белег и искам да ни го поставят веднъж завинаги утре, при кладите. Не преставам да мисля за нея, дишам спокойно само когато я видя, не мога да понасям други да се доближават до нея… и… искам… имам нужда да ме приеме. Сега тя е всичко за мен.

— Значи тя ще дойде при кладите — повтори развеселен Каал. — Ще й хареса.

— Надявам се.

— Любов, човече… — потупа го състрадателно по гърба, — гадна работа.

Калеб се съгласи, леко потиснат, и Каал реши да го остави на мира.

Портиерът посочи на вампирите частния салон, запазен за тях, и след като ги заведе там, се запъти към кухнята. По силата на мисловна заповед, той взе якето си и излезе от ресторанта. Останалите клиенти го последваха и масите останаха празни.

Ресторантът потъна в тишина. Калеб блъсна гневно вратите на кухнята и тръгна уверено към частния салон.

Микаил намръщено гледаше всички около себе си. Беше много гладен, твърде много, а нищо не можеше да засити стомаха му дори за пет минути. Беше отчаян.

Само човешката кръв утоляваше апетита му, но не съвсем. Пиенето й го стимулираше да иска още и още. Всяка пулсираща шия, която минеше покрай него, го изкушаваше.

Прокара език по зъбите си и докосна кучешките. Всъщност не му бяха неприятни. От момента на трансформацията животът му не се беше променил съществено. Продължаваше да е все така мрачен, само дето слънчевата светлина беше смъртоносна за него, а пиенето на кръв беше единственото, което можеше да му осигури малко спокойствие в рамките на свръхестествения живот, който се разгръщаше всяка вечер пред очите му. Да, това беше новият му живот. Куцането му беше изчезнало.

Онзи, който го беше трансформирал, му беше казал, че тъй като не е трансформиран от своята половинка, няма да има конкретен човек, от когото да се храни. Гладът щеше да го принуждава да пие кръв от други шии и когато количеството нахвърлеше собственото му тегло, щеше да се превърне във вампир.

Но преди това се надяваше да открие онова магическо средство, с което да преодолее тези слабости. Затова онзи нещастник го беше трансформирал. Беше му казал, че работи твърде дълго време за него и все още не е открил онази магическа ваксина, която ще направи ванирите непобедими. Ако той самият страдаше от слабостите на тази раса, щеше да открие решение по-бързо.

Онзи, който го беше трансформирал, беше направил това, защото в противен случай щяха да го убият, а не можеха да си позволят да изгубят най-добрия учен в организацията.

— Тя е тук — прошепна Микаил и ококори очи. Телесният аромат на жената ванир беше нещо, което подлудяваше неустоимо наскоро развитите му сетива. — Къде е върколакът?

— Трябва да дойде всеки момент — отвърна Виктор и се раздвижи неспокойно. — Няколко пъти се чу шум от вратата към улицата. Сигурно идва насам.

Чуха се бързи и решителни стъпки. Всички вампири се изправиха, кучешките им зъби се удължиха, а зениците им потъмняха.

— Какво става? — попита Виктор, като разтвори широко очи и застана нащрек.

Микаил се надигна бавно от стола и постави ръце на масата.

— Това са ванири — каза един от вампирите.

— И берсерки — прошепна друг с отвращение.

Вратата изхвръкна от пантите и на прага се появи Калеб, следван от Ас и Каал.

Вампирите извадиха пистолетите си и започнаха да стрелят напосоки.

Един от тях се хвърли върху Калеб, но той го изрита силно в корема, извади ножа си и му преряза гърлото. Теглеше го силно за косата и отдели главата от тялото. Лицето му беше опръскано с кръвта на вампира. Веднага хвана ножа за дръжката и го хвърли към Микаил така мощно, че го заби в рамото му и го прикова към стената.

Микаил изкрещя от болка и зъбите му се удължиха.

Останалите вампири продължаваха да стрелят, а ванири и берсерки търсеха прикритие от куршумите.

Ас изкрещя и се трансформира. Мускулите му нараснаха, костите ми се развиха и заприлича на гигант. Един от вампирите остана без муниции и берсеркът се хвърли с един скок към него, заби юмрук в гърдите му и изтръгна сърцето.

Микаил наблюдаваше със студен поглед случващото се, докато вадеше с мъка ножа от тялото си. Този тъмнокос ванир с пълни с омраза зелени очи го търсеше като побесняло куче. Беше учуден от животинската му сила. Само да можеше да го вземе в лабораторията си… Наложи се да си припомни, че сега той също беше един от тях.

Маси и столове летяха и се удряха в стените на салона. Ножове хвърчаха и се забиваха в телата.

Онзи, който го беше трансформирал, му беше споменал, че ванирите и вампирите притежават силно развити умения за телекинеза. Микаил опита, но не се получи. Беше по-слаб.

Виктор изтича и се скри под единствената празна маса. Покри главата си с ръце и се сви на колене на пода.

Тогава една силна ръка го хвана за яката на ризата и го повдигна.

Виктор изгледа втренчено Калеб.

— Моля те… не ме убивай… аз…

— Млъкни — отсече Калеб с каменно изражение.

Погледна към Микаил, пазен от трима вампири, които все още се държаха на краката си и се опитваха да го защитят.

Каал се насочи към един от вампирите и той скочи към него като котка. Каал също се засили нагоре и двете тела се срещнаха във въздуха. По-силният ванир притисна вампира към стената и с ловко движение плъзна острието на ножа си в сърцето му.

Когато видя, че няма да се изплъзне от смъртта, Микаил бръкна в джоба на панталона си и извади стъклено цилиндърче. Разтръска го и натисна едно копче.

— Твой ред е, Микаил — каза Калеб с изпълнен с омраза поглед, докато задържаше във въздуха тялото на Виктор.

Двамата останали вампири се бяха снишили, готови да го защитят.

— Значи ти си Калеб… — каза Микаил.

— Кой те трансформира? — изръмжа Калеб. — Трябваше да си мъртъв. Видяхме те как умираш в Барселона.

— В известен смисъл съм мъртъв, не мислиш ли? — Повдигна посребрените си вежди. — Сега съм като теб.

— Не е вярно. Пиеш човешка кръв, за да утолиш глада си. Скоро ще се превърнеш във вампир. Това ме кара да мисля, че онзи, който те е трансформирал, не е имал намерение да се обвърже в двойка с теб. Самаел ли беше?

Микаил се усмихна победоносно.

— Използвали сте собствените ми продукти, за да заличите аромата си. Но миришеш на нея. Миришеш на Ейлийн.

Калеб изрева като тигър. Нямаше да позволи на това животно дори да споменава името й. Айлийн беше негова.

Ас изръмжа зад него и оголи зъбите си.

— Първо, това не е нейното име. Да не си посмял да го споменаваш — изграчи Калеб и пристъпи към Микаил.

Микаил поклати глава.

— Значи най-после се е трансформирала. Мислех, че никога няма да се случи — измърмори той, сякаш на себе си.

— Дрогирал си я още от дете. Не си искал да си спомни коя е — изкрещя Калеб.

Микаил сви рамене с безразличие и се усмихна. Сложи си бързо слънчеви очила, натисна бързо бутона на стъкленото цилиндърче и мощна, подобна на слънчева, светлина озари целия ресторант. Тя струеше от прозорците, сякаш сградата беше фар.

Всички се прикриха с ръце, а Микаил се втурна през салона.

— Ще ти я вземем, Калеб — изкрещя той. — Тя ще бъде наша и ще й се наслаждаваме. Вече не съм нейният баща, но и без това никога не ми е пукало.

— Мъртъв си — изкрещя Калеб. Опитва се да го хване, без да пуска Виктор. — Ще те убия.

— Микаил, не ме оставяй тук. — Виктор извади малък пистолет със стрели от колана си и простреля Калеб в гърдите.

Калеб почувства убождане и хвърли Виктор във въздуха. Чу се трясък. След това — тишина.

След няколко секунди светлината изчезна, но не и нейните последици. Калеб беше опрял коляно на пода и разтъркваше очите си. Ас стискаше носа си и клатеше глава. Опитваше се да фокусира погледа си.

— По дяволите! — измърмори Каал. Влезе опипом в салона, като се препъваше. — Калеб?

— Къде е Виктор? — прошепна Калеб, който лека-полека възвръщаше зрението си.

Каал погледна към стената пред него и видя Виктор да лежи до нея със счупен крак и сгърчено от болка лице. Очилата му лежаха строшени на пода.

— Мисля, че си му счупил крака, но е жив.

— Микаил избяга ли?

— Този тип е като Макгайвър78. Служи си с някакви невероятни съоръжения — каза Каал и събра русата си коса в самурайски кок.

— По дяволите, не си чувствам ръцете! — Калеб се опитваше да раздвижи пръстите си.

— Дай да видя — каза Каал. — Ужас, Калеб. Простреляли са те. — Извади стрелата от гърдите му.

— Сложи ми от онази гадост, Каал.

— Не мисля, че е доб…

— Млъкни и ми я сложи. Айлийн има нужда от защита и аз не мога да се превърна в пън. Бързо, сложи я.

Ас се приближи до тях, зрението му се нормализираше. Каал се наведе, взе торбичката на ванира, извади малка спринцовка и я заби във врата на Калеб.

— Скоро ще се възстановиш — увери го Каал.

— Куршумите са застигнали три от моите момчета — каза Ас. — Току-що си инжектираха отровата на Мену. — Помогна му да се изправи.

— По-добре ли са? — попита Калеб, като разтриваше врата си.

— Ще имат нужда от много женско внимание, за да изхвърлят отровата… знаеш — измърмори леко засрамено. — Отровата много възбужда.

— Добре, Ас. — Калеб не искаше да знае повече.

Каал се усмихна и каза:

— Виктор е заловен. Ще го накараме да пропее. — Потупа приятелски Калеб по гърба. — Отивай да почиваш. Имаш нужда да се облекчиш. — Сподави смеха си и заяви: — С Ас ще се заемем с ресторанта и с Виктор.

Калеб усети как членът му започва да пулсира и по гръбначния му стълб плъзнаха тръпки. Опита да се контролира и затвори очи.

— Не се опитвай, момче — каза Ас съчувствено. — Когато взех Ноа и Адам тази сутрин, едва успях да ги задържа в колата, за да не се нахвърлят на първата срещната жена. Никога не съм виждал мъже така да страдат за облекчение. Не дойдоха тук, защото още не им е разминало.

Калеб стисна устни. Но той не искаше коя да е жена. Искаше Айлийн и никоя друга. Не беше необходимо тази отрова да проникне в кръвта му, за да я желае. Ако обаче към сексуалния глад за неговата cáraid се прибавеше и афродизиак, смесицата ставаше взривоопасна.

— Възползвай се, Калеб — засмя се Каал, хвана Виктор през раменете и го вдигна като чувал с картофи. — Имаш топличко тяло, което те очаква.

— Внимавай — заплаши го Ас, — говориш за моята внучка.

— Ще се видим по-късно — измърмори Калеб и излезе от ресторанта.

— Ако оцелееш — извика весело Каал.

Калеб не им отговори. Вече не ги слушаше. Единственото, за което копнееше, беше да потъне в тялото на Айлийн. Да я притежава по всички възможни начини. Да утоли глада и жаждата си по нея.

Мислеше само за това, когато полетя към облаците. Знаеше как ще реагира Айлийн, когато го види.

Въпреки че му беше сърдита, тя беше гладна и със сигурност страдаше. Но беше и наранена от всичко случило се между тях сутринта.

Той я беше отхвърлил и беше скрил от нея онова, което беше разбрал за родителите й. Беше му все едно дали му се сърди, той можеше да се справи с този гняв в леглото, но преди това тя трябваше да отстъпи. Трябваше да я усмири.

Членът му набъбна още повече. Заболя го. В това състояние дори той не можеше да контролира желанието си, но трябваше да спечели Айлийн, тя трябваше да му се отдаде.

С тази мисъл в главата се приземи на горния етаж, където спеше неговата половинка, неговата спътница. Искаше единствено нея.

По-възбуден от когато и да било, той откри, че един от широките прозорци на спалнята й е леко отворен.