Книгата на Хаде

2.

Ейлийн се опитваше да излезе от транса, в който се намираше. Сънят й беше толкова дълбок, че не й позволяваше да отвори очи, но тя се бореше. Нещо не беше наред. Усещаше, че я наблюдават. Някой я вика, подтиква я да стане от леглото.

Калеб се опитваше да я събуди със силата на мисълта си. Опитваше се да проникне в съня й и да я изведе оттам. Трябваше да я убеди, да я привлече към себе си, но не беше лесно да се промъкне в главата й.

Ейлийн почувства заплаха, пробождане в сърцето. Трябваше да се събуди. Защо не можеше? Събра всичките си сили и се опита да отвори клепачи. Размити образи от стаята изникваха пред нея като призрачни сенки. Започна да чува шума от дъжда, от вятъра, който галеше лицето й. Вятър? Опита да отвори още по-широко очи и погледна към прозореца. Беше отворен.

Помъчи се да фокусира погледа си и по дланите й изби студена пот. Защо прозорецът беше отворен?

От години не се будеше през нощта. Заспиваше, щом легнеше, и се будеше от звъна на часовника. Никога не беше страдала от безсъние.

Седна и докосна с крака паркета. Опипом потърси пантофите със заешки муцунки, погледна часовника и натисна копчето за светлина на циферблата, за да види колко е часът. Беше си легнала изтощена преди не повече от двайсет минути. Отвори очи, най-после напълно разсънена.

Стана и тогава видя нещо, което я накара да се вцепени. В сенките на стаята се криеше мъж. Мъж с разкрачени крака и разтворени ръце, следеше я като животно, което търси плячка. Брейв, любимото й куче, лежеше по гръб пред него с вирнати лапи и сладко спеше. Спеше ли? Уплашена, тя отново погледна мъжа. Беше мокър от глава до пети. Сърцето заби лудо в гърдите й и тя се задъха.

Мъжът пристъпи на светлината, която се процеждаше през прозореца. Облечен изцяло в черно, той беше обгърнат от най-мощната аура, която беше долавяла в живота си.

Защо говореше за аури? Какво разбираше от това? Разтърси леко глава. Очакваше фигурата пред нея да изчезне. Напразно се надяваше, че сънува. От години не сънуваше. Откакто се разболя от диабет.

Все по-притеснена, тя установи, че той се приближава към нея.

Беше огромен, тялото му изпълваше всичко, безсрамно поглъщаше личното й пространство. Погледна лицето му. За Бога, беше най-красивият мъж, когото беше виждала. Имаше дълга, гарвановочерна, леко вълниста коса, която падаше върху лицето му. От кичурите се стичаше вода, която преминаваше по изящните му черти.

Лицето му… Господи! Това лице беше самата чувственост. Обещание, което криеше сладка мъжественост, макар да не беше предполагала, че прилагателните „сладък“ и „мъжествен“ могат да се съчетаят. Най-невероятните зелени очи на света, перфектен нос, плътни устни, трапчинка на брадичката. Като нейната, но неговата беше много по-изразена.

Неочаквана топлина започна да облива корема й.

Преглътна. Калеб я изгледа от горе до долу. Беше откликнала. На неговия повик. Стоеше пред него, със загар, а кичури коса се спускаха по лицето и по тила й. Гърдите й се повдигаха развълнувано, сякаш беше тичала. Сладките й гърди, стегнати, твърди. Ммм… Как искаше да ги захапе и засмуче. Погледна я право в очите. Беше сладка и макар че му беше трудно да го приеме — очарователна. Възбудено погледна устата й.

Ейлийн навлажни устните си, защото знаеше, че той ги гледа. Какво правеше? Защо не бяга от стаята, викайки за помощ? Там стоеше някакъв мъж, езически бог на красотата. Беше сам с нея в спалнята… Защо не можеше да помръдне?

Опита се да даде заповед на крайниците си, но не й се подчиняваха. Как беше влязъл въпреки всички системи за сигурност, с които параноичният й баща беше обградил къщата?

Калеб проследи езика й и изръмжа вътрешно. Беше сладка, да. И освен това смела.

— Ела — каза й Калеб, впил поглед в устата й.

Ейлийн остана замръзнала на мястото си. Какво ли щеше стане, ако помръдне? Имаше чувството, че този убийствено привлекателен непознат може да направи с нея каквото си иска. С нея, и с когото пожелае.

Калеб отново опита да проникне мислено в съзнанието й. Защо не му отвръщаше? Може би Микаил я беше научил да се предпазва от тях. Беше я обучил да издига мисловни бариери, за да не могат вълните да достигат до нея. При тази мисъл един мускул на брадичката му се напрегна.

Ейлийн успя да пристъпи назад. Започваше да трепери.

— Ела — повтори той.

Гласът му беше меден и пленителен. Но не можеше да отиде. Беше непознат и макар да виждаше възбудата в невероятните му очи, възбуда от нея, имаше нещо отмъстително в погледа му. Това я уплаши, въпреки че осъзнаваше и собствената си възбуда. Колко откачено беше да се възбуди от мъж, когото не познава и който явно няма добри намерения. По дяволите…

— Не — прошепна и несъзнателно прикри шията си. — Кой си ти? Излез от моята…

Стана за миг. Калеб се хвърли върху нея, сграбчи я за раменете и я притисна към стената. Ударът беше силен и тя изохка. Болеше я гърбът, но това беше най-малкото. Щеше ли наистина да я нарани? Щеше ли да я убие?

— Какво искаш? — попита тя с треперещ глас.

Калеб я хвана за косата, дръпна я силно и я принуди да отметне глава назад. Ейлийн извика. Силна болка се изкачваше по врата й. Вероятно от разтегнат мускул.

— Шшт… — прошепна Калеб на сантиметър от устата й, без да пуска косите й.

Колко беше красива. И колко зла. Наведе глава към шията й. Пое дълбоко дъх. Усещаше конвулсиите от треперенето й. Да. Надушваше страха и паниката й.

Ръцете й се опитаха да го отблъснат.

— Не ме докосвай — каза той и ги отстрани с един удар. Отново изтегли косата й.

Ейлийн го блъсна силно в гърдите.

— Пусни ме, кучи сине! Брейв, Брейв, събуди се — извика тя отчаяно. Най-накрая започна да реагира. Почувства как сълзите й се събират в гърлото.

— Млъкни. — Той залепи тяло към нейното, хвана китките й с една ръка и ги притисна към стената над главата й. — Страх ли те е? — попита я и се загледа в очите й. — Не можеш да викаш, не можеш да търсиш помощ. Никой няма да ти помогне, курво, така че не си губи времето.

Курва? Курва?!

— Уби ли кучето ми? — попита тя и сподави едно ридание.

— Кученцето ти спи. — Вдиша отново аромата й, докосна с нос каротидната артерия, която преминаваше под кожата на шията й. Чувстваше всяка част от стройното й тяло. Защо й даваше обяснения? Усети как членът му става твърд като камък. Притисна слабините си към нейните.

— Кой си ти? Какво искаш от мен? — Погледна го предизвикателно, като се опитваше да отблъсне интимния му допир. Искаше да се отдалечи от живата клада на тялото му.

По дяволите. Момичето е смело, помисли си Калеб. Трябваше да я смачка.

— Какво искам от теб? Нека да помисля… — С другата ръка погали шията, ключицата и браздата между гърдите й.

Ейлийн стисна устни и усети как очите й се навлажняват. Отдръпна лицето си, за да си поеме дъх и за да не я види, че плаче. Защо й се случваше всичко това?

Калеб тържествуваше пред нейната уязвимост.

— Виж ти. — Сграбчи безсрамно потника й, разкъса го и оголи гърдите й. — Тази курвенска дреха не струва. Лесно се къса. — Захвърли потника с цинична усмивка.

— Курва е майка ти. — Ейлийн опита да се пребори с него. Искаше да освободи ръцете си, но той я стискаше толкова силно, че щеше да й счупи костите.

Калеб я изгледа от глава до пети и се усмихна злобно. Дори полугола оставаше смела и горда.

— Някой трябва да те възпита на обноски, Ейлийн. Но не се притеснявай, аз ще те науча да се подчиняваш.

Тя пребледня, като го чу да произнася името й.

— Знаеш коя съм? Пари ли искаш? Искаш…?

— Ти нищо не можеш да ми предложиш — каза в ухото й. — Нищо не искам от теб.

И тя разбра, че всичко е предварително замислено. Баща й беше милионер, влиятелен човек. Беше напълно възможно да е жертва на нещо толкова ужасно — отвличане, изнудване, манипулация, кражба…

— А моят ба… баща? — попита тя и този път не можа да сдържи сълзите си.

— Държим го долу. Не плачи — каза той, като се престори, че я съжалява. — Горкичката…

Отново притисна слабините си в нея. Внезапна топлина обля тялото му и той обходи с поглед нейното.

Ейлийн усещаше, че погледът му я изгаря. Чувстваше се объркана, оскърбена, уплашена… Но тези очи оставяха огнена следа върху кожата й. Какво правеше с нея? Тя се измъкна и постави крак между неговите. После заби коляното си рязко и силно.

Калеб изстена, падна на колене и се хвана за слабините. Тя изпълзя към Брейв, а сълзите се стичаха по бузите й. Кученцето й изглеждаше мъртво.

— Брейв, красавецо — прошепна и го притисна до гърдите си. Имаше нужда от топлината му, за да се почувства силна. — Красавецо, отвори очи. Не ме оставяй…

Калеб се надигна зад нея и я видя как се клати напред-назад с кучето в ръце. Можеше да избяга, но беше предпочела да бъде до кучето. Прогони от съзнанието си мислите, които можеха да го накарат да повярва, че е способна на вярност и уважение към едно обикновено сибирско хъски. Изрева като див звяр и остави кучешките си зъби да се издължат.

— Ейлийн.

Тя престана да се клати. Страхуваше се. Много се страхуваше. Нищо не разбираше. Не знаеше дали е просто крадец, или някой, който ги е следил дълго време, за да подготви своя удар. Дали пък не беше психопат изнасилвач? Не можеше да е само това. Гледаше я с омраза и озлобление, сякаш му беше сторила нещо ужасно. Но това беше невъзможно. Не беше навредила никому.

Една силна ръка обхвана главата й и стисна в юмрук косата й. Отново започна да я дърпа, докато се изправи. Тя се опита да забие нокти в китките му, но чудовището не реагираше на болката.

Бутна я отново към стената, този път по-силно. Дъхът й секна и тя започна да се бори, за да си поеме глътка въздух.

Калеб погледна как гърдите й се люлеят. Хвана я за брадичката, преди да падне на пода, и я принуди да го погледне, макар че тя се бореше яростно, за да избегне това.

— Погледни ме — заповяда й със съблазнителен глас.

Тя почувства внезапна топлина, която я приканваше да се подчини. Този глас беше секси, прелъстителен. Със сигурност, ако поискаше от нея да свири на флейта и същевременно да рисува картина с крака, тя щеше да го направи слепешком. Подчини се, разтреперана, и веднага пожела да не го беше правила.

Лицето му не се беше променило много, но от устата му се подаваха кучешки зъби, по-остри и по-дълги от тези на Брейв. Погледът му вече не беше привлекателен и свиреп, а беше наситен с тъмнина и грях. Истинска паст на хищник. Дори така обаче й се струваше красив. Какво ставаше, по дяволите? Какво беше това същество?

— Вече знаеш какво съм аз — отговори той, сякаш прочел мисълта й. — Ти и баща ти ни преследвате, така че не се прави на невинна.

Ейлийн не можеше да мигне. Трябваше да гледа всичко това, за да е сигурна, че е истина.

— Не знам за какво говориш — прошепна тя с насълзени очи.

— Значи не само си съучастник в убийство, а и лъжкиня?

— Не знам за какво говориш — отново изкрещя в лицето му. Видя отблизо зъбите и очите му. — Не вярвам във вам… вампири. Каквото и да си, гаден психопат, не знам какво искаш от мен. И, ако ис… искаш нещо, нищо няма да получиш, ако се от… отнасяш така с мен.

Осмеляваше се да спори с него? Калеб отново хвана китките й и ги притисна към стената, над главата й.

— Все ми е едно колко се противиш. В крайна сметка ще бъда толкова жесток с теб, че ти ще молиш за милост. Всичко ще признаеш. — Гласът му режеше като бръснач. — Убивате и преследвате моите събратя. Подлагате ги на всякакви опити, разпорвате ги, оставяте ги живи, за да ги измъчвате и да наблюдавате как реагират.

— Мисля, че си… си сбъркал човека. — Краката й се подкосяваха, зъбите й тракаха и щеше да припадне всеки момент. — Виж, защо не си тръгнеш и да се направим, че… че нищо не се е случило? Аз няма… няма да ка… да кажа нищо.

— Страхлива кучка — каза с отвращение. — Ще ти кажа какво ще направя с теб. Първо, ще те качим в колата, която чака долу. Ще те закараме с частен самолет в Лондон. Там ще те отведа в зала, цялата в прозорци. — Хвърли поглед към сладките й гърди и тъмните й зърна. Господи, колко беше хубава. Не можа да се въздържи, разтвори краката й със своя и застана между тях. Притисна ерекцията си към нея и я повдигна от пода. Със свободната си ръка хвана здраво едната й гърда. Беше толкова нежна и крехка…

— Не… Моля… Спри — изхлипа тя и се опита да събере краката си.

Калеб погледна лицето й. Усещаше топлината на слабините й като покана. Искаше да разкъса шортите й и да стори с тялото й неща, които бяха забранени в някои държави. Тя беше поруменяла, с мокри от сълзите бузи. Фина пот покриваше шията й и блестеше. Блестеше за него. Погледът й караше дъха му да секне, въпреки че очите й бяха пълни със сълзи. А устата…

Звярът в него беше готов да скочи и да я погълне цялата. Но трябваше да почака. Не още.

Хвана с два пръста едното зърно и го разтърка. Този път по-нежно. Преди малко беше сграбчил грубо гърдата й, а сега искаше да я възбуди.

— Погледни се, Ейлийн — прошепна й той и облиза месестата част на ухото й.

Тя дишаше на пресекулки. Това ласка ли беше?

— Чуй ме — продължи, докато галеше гърдата й и се опитваше да потисне желанието си да… защо да отрича… да я обладае веднага… — Ще се затворим двамата в тази зала с прозорци. Баща ти ще гледа. Моите събратя ще гледат. Ще те завържа за леглото, ще те съблека и ще се забавлявам с теб по начини, каквито не си си представяла, докато изпееш всичко, което знаеш. А най-срамното ще бъде, че твоят баща ще е там, за да види как нежната му дъщеря изпитва оргазъм с мен, колкото пъти искам, и да види как го предава, докато изпитва удоволствие с такъв като мен. Същество, което ненавиждате.

Ейлийн не можеше да повярва на думите му. Какво да изпее? Щеше да я чука пред всички?

— Ти си чудовище — погледна го в лицето, без да се страхува. — Убий ме сега. Убий ме, моля те — помоли го тъжно.

Съвсем не изглеждаше глупаво и уплашено момиче. Демонстрираше много кураж в критична ситуация като тази. Калеб поклати глава в знак на отрицание.

— Не — отговори той, докато преценяваше тежестта на гърдата й с ръка. — Трябва да си платиш, Ейлийн. Вие показвате ли милост към моите събратя, когато стоят беззащитни в операционната? — Погледна я презрително. — Не.

— Това трябва да е някаква грешка — каза тя тихо. Тази ръка разпалваше като огън. — Престани да ме докосваш така — извика вбесена.

Калеб вдигна предизвикателно вежда. Отвори уста. Какво щеше да прави?

Тя получи отговор незабавно, когато той доближи уста до зърното на дясната й гърда.

Ейлийн се дръпна. Почувства се унижена и засрамена от това, което той правеше с нея. Но почувства още по-голям срам, когато влажна и пулсираща топлина се концентрира в слабините й. Ядосана, тя се предаде и заплака неудържимо. Езикът на Калеб си играеше с нейната тъмна и втвърдена от ласките ареола. Облизваше я, като описваше кръгчета и я смучеше като бебе. Духаше върху зърното и го охлаждаше, а след това отново го поднасяше към устата си с нестихващо желание.

Калеб знаеше, че момичето е на края на силите си. Усещаше страха й. Тя мислеше, че ще я ухапе и ще разкъса гърдата й. Разбра, че е на косъм да стори това, и спря да я измъчва. Беше готов да забие кучешките си зъби в нея… Вдигна глава и отново се изправи.

Ейлийн не го погледна повече. Нито искаше, нито можеше.

— Ще има време за това… Тялото ти отвръща на моите ласки — каза той с чувството на победител. — И не, няма да те обезобразя.

Тя се стресна, като чу от устата му собствените си мисли.

— Макар че го заслужаваш — продължи той.

— Какво си ти? — попита Ейлийн с тънък гласец и забит в пода поглед.

— Според теб нещо, което не заслужава да живее.

Това беше друга нейна мисъл.

— Така мисля и ти ми даваш основание за това. Ти си чудовище, което… което злоупотребява с жените — каза с презрение. — Същество без душа и сърце, което се наслаждава, като унижава с насилие другите. И ако твоите събратя са такива, ако… това е във вашата природа, тогава… се надявам да продължат да ви измъчват, както казваш, че пра… правят.

Това беше последното, което очакваше да чуе от жена, която беше уплашена от него, от жена, която беше убийца.

Една вена започна да трепти на слепоочието му. Някакъв мускул на брадичката му се движеше, без да може да го контролира. Смръщи се и стисна още по-силно китките й, докато чу изпукване.

Ейлийн отметна глава назад и изпищя, докато дъхът й секна. Би се заклела, че й е счупил китката. Раменете й се разтърсваха от неспирни спазми. Опита се да не плаче силно. Не искаше да му достави удоволствие. Прехапа силно устни, за да се опита да забрави болката в дясната ръка, която той продължаваше да държи заедно с лявата.

— Смяташ, че се шегувам ли, Ейлийн? Смяташ, че се наслаждавам на това ли? Не, за разлика от вас. Чуваш ли? — разтърси я той.

Боговете знаеха, че е така. Мразеше да се отнася така с жена, но тя се подиграваше с него. Гневът го разяждаше, а жаждата за отмъщение го водеше напред. Никога не беше наранявал жена. Дори сега не беше сигурен, че го е сторил нарочно. Не искаше да счупи китката й. Трябваше да си мери силата. Тя беше по-крехка от него. Но като чу как говори за ванирите, загуби контрол.

— Няма да те убия. Ще те обвържа с мен завинаги. Аз също ще плащам за греховете си, също ще търпя наказание за това, което ще ти сторя — прошепна той отново и пак вдигна хищно брадичката й. — Не вярваш ли? Ще те превърна в една от нас и никога няма да се освободим един от друг. Ще бъдеш моята курва завинаги. Завинаги — повтори с омраза.

Тя почувства как стомахът й се свива.

— Не искам да бъда като теб — отвърна Ейлийн. — Ще се самоубия, преди това да се случи, или ще намеря начин да убия теб. Никога, по-добре да умра — повтори, като движеше главата си ту на едната, ту на другата страна. — Не знам какво съм ти направила, за да се отнасяш така с мен, но се заклевам, че грешиш — каза тя и се опита да покаже достойнство. — Ще ме накажеш, без да ме познаваш, без причина. Аз съм невинна.

— Невинна? — повдигна вежди и я изгледа от горе до долу с похотлив поглед. — Аз ще съм този, който ще докаже това.

Дръпна я от стената и я накара да върви пред него. Тя се спъна и се подпря на рамката на вратата, за да не падне. Прониза я болка от върха на пръстите до рамото и челото й се ороси с перли пот. Никога не се беше изпотявала толкова. Слабостта достигна краката й и подът се раздвижи.

Калеб я хвана през кръста, преди да падне.

Какво правеше? Какво го интересуваше дали ще падне? Сякаш ръцете му се опариха и отново я блъсна напред.

— Върви — нареди той.

Ейлийн потисна един позив за повръщане и спря пред стълбите.

— Нищо няма да ти кажа, докато не ми дадеш да се покрия с нещо.

Луда ли беше? Защо му каза това? Така той щеше да помисли, че тя има нещо общо с лудостта, за която й беше разказал…

Зачака отговор.

Тишина.

— Можеш да четеш мислите ми? — попита го, не получи отговор. — Прочети ги и ще разбереш дали те лъжа.

— Не мога да проникна в мислите ти. Добре знаеш защо. Баща ти те е научил да се пазиш. Досега не съм успял да се вмъкна в главата ти. Само отгатвах какво мислиш. Погледът ти е много изразителен, когато си уплашена, така че престани да се преструваш, че не знаеш за какво говоря. Не си невинна.

— Моля те. — Стоеше с гръб към него. Стисна в юмрук лявата си ръка. Дясната започваше да се подува, а китката й беше станала тъмноморава. — Баща ми нищо не ме е учил.

— Лъжеш.

— Не… аз… позволи ми да се облека — помоли тя. — Не искам да ме видят така.

Наистина беше много добра актриса.

— Аз съм най-неподходящият човек, от когото можеш да искаш подобни услуги, Ейлийн. Ти вече не си господарка на себе си. Сега принадлежиш на ванирите и ще те гледат и докосват, когато кажа. Ти си моя робиня. Приготви се да изгубиш честта си. — Ейлийн не можеше да види, че той се усмихва, но се изправи, като усети насладата, която той изпитваше от факта, че може да й каже тези думи. Отново я бутна. — Сега, върви. Долу те чакат.

Животът й беше приключил. Беше беззащитна, сама и полугола. В ръцете на мъже, които не бяха човешки същества, които приличаха на вампири, от онези, които тя си мислеше, че съществуват само в света на фантазиите.

Преди по-малко от час имаше бъдеще, живот пред себе си. И тя беше единствената му господарка. Преди петдесет минути можеше да избира с кого да прави любов, колко деца да има, какви планове ще осъществи… Сега този мъж я отвеждаше като робиня.

Наведе глава и като влачеше босите си крака, слезе по стълбите. Слизаше в ада.

Близо до хола видя тялото на Луис на пода. Отвори уста, но сподави вика си с ръка. Клатеше глава. Не, това не можеше да се случва наистина, не можеше.

Луис беше с полуотворени очи. Устата му зееше. Вратът му беше счупен. Беше мъртъв.

Калеб се намръщи, като видя трупа. Нали се бяха разбрали да вземат само Микаил и Ейлийн? Само тях. Не беше нужно да убиват никого.

— Самаел — изръмжа той ядосан. Самаел не отговори.

Калеб подкани Ейлийн да продължи напред. Тя беше парализирана, почти в шок. Прикриваше гърдите си с ръце, като се опитваше да се прегърне сама, а треперенето и студената пот я разтърсваха.

— Самаел — повика го Калеб отново, докато наблюдаваше момичето, което не можеше да контролира спазмите си.

Като влезе в хола видя, че Самаел държи Микаил за врата. Беше го повдигнал и пиеше кръв от разкъсаната му шия.

Ейлийн стисна силно очи и се опита да възвърне контрола над дишането си.

Тялото на баща й висеше безжизнено в ръцете на онзи мъж. Кръвта се стичаше от шията му, цапаше бялата риза, панталона и обувките. Краката все още потрепваха в неволни тикове, а червената течност капеше от подметката и образуваше голяма локва на пода.

— Самаел, не! — извика Калеб и изтича към него.

Самаел пусна бездиханното тяло на бащата на Ейлийн, като остави главата му да се удари силно върху паркета. След това ванирът отметна глава назад, стисна юмруци и изрева като истински лъв.

Ейлийн поиска да си запуши ушите, но ако го стореше, щеше да открие гърдите си. Все едно й беше. Бяха убили Луис, баща й, а кучето й Брейв лежеше безжизнено в стаята й. Какво й пукаше дали ще видят гърдите й? И въпреки това не ги откри. С пребледняло лице и отсъстващ поглед, тя падна на колене.

Калеб видя как се предава и се поколеба дали да отиде да й помогне да се изправи, или да хване Самаел и да го разтърси.

— Момчетата идват насам, Калеб. — Гладният поглед на Самаел обходи Ейлийн от глава до пети. С ръка избърса кръвта, която се стичаше от устата му. — Виж ти, какво парче е тази…

Калеб го хвана за яката на ризата, повдигна го и го разтърси.

— Побърка ли се, Самаел? — Показа му зъбите си. — Защо си го убил?

— Сега вече наистина отмъстих за брат си.

— За никого не си отмъстил, ако не ни послужи да накажем другите. Смяташ ли, че след като го уби, ще ни заведат до шефовете? Какво имат да губят сега? А? — Разтърсваше го гневно. — Глупак. Ликвидира най-добрия им учен.

— Все още имаме нея — отвърна Самаел, хвана го за китките и фиксира поглед в Ейлийн.

Когато почувства, че убиецът я гледа, тя се изправи и се сви в един ъгъл.

— Всичко провали — прошепна Калеб и го пусна.

— Не се притеснявай, Калеб. Тя ще ни отведе до всички останали — добави Самаел.

Влязоха още двама мъже, облечени в черно, с дълги руси прави коси. Бяха невероятно силни и едри.

Един от тях носеше косата си вързана високо на опашка. Очите му бяха светлосини, брадичката — волева, едната му вежда беше сцепена, а устните — изключително съблазнителни.

Другият беше прибрал косата си с черна лента, като диадема. Дългите кичури се спускаха по тила му и достигаха раменете. Извитите му дълги мигли очертаваха тъмносини очи. Плътните устни рисуваха палава усмивка.

Той погледна Ейлийн, която се беше опряла на стената и клатеше отрицателно глава.

— Започнали сте купона, без да ни предупредите — каза мъжът с чувствена нотка в гласа. Изгледа я от горе до долу, като не обърна внимание на Микаил.

Ейлийн се обгърна още по-силно с ръце.

— Калеб — каза другият рус мъж. — Кой е изял Микаил?

— Аз — каза Самаел. — Вие не разбирате какво чувствам. Това куче уби моя брат — изкрещя той и ритна мъртвото тяло.

— Тор беше моят най-добър приятел — сряза го Калеб. — Постъпил си безразсъдно, Самаел. Не си се подчинил на заповедите. Каал, Мену — погледна към русите мъже. — Готово ли е всичко?

Каал, мъжът с конската опашка, потвърди, мина покрай Калеб и се насочи към Ейлийн. Тя се опита да отстъпи, но усети студената и твърда стена.

— Колите са при павилиона на пазача — каза Каал, докато гледаше ръцете, които покриваха гърдите й. Стоеше на педя от нея. — Самолетите ни чакат. А ти — погледна я в лицето — трябва да се облечеш, ако не искаш да се ядосаме.

Самаел се отдалечи от Калеб и бързо тръгна към Ейлийн.

— Каал — каза Самаел и прегърна своя другар. — Ще я пробваме ли?

Ейлийн се свлече на пода, като гърбът й се плъзна по стената. Искаше да умре.

— Едновременно? — попита Самаел и сподави смеха си. — Смяташ ли, че ще може да поеме и двама ни?

— Не знам за теб — каза Каал и повдигна вежда, — но моят е огромен.

— Тогава ти отпред, а аз отзад. — Изцъка презрително с език. — Моят е по-голям от твоя.

— Копелета… — прошепна Ейлийн и вдигна поглед към тях. Очите й бяха пълни със сълзи. — Не знам кой е бил брат ти, но ако е бил като теб — каза на Самаел, — надявам се, че преди да го разкъсат на парчета, са му заврели прът в задника.

Каал подсвирна и повдигна вежди.

— Какъв език!

Самаел погледна развеселената физиономия на русия, после се обърна към нея.

Хвана я за счупената китка и я изправи. Ейлийн видя звезди от болка и почти изгуби съзнание. Той я опря до стената и я удари с юмрук в лицето. Причерня й. Усети метален вкус и болка в бузата, едновременно студена и пареща. Силните ръце на Самаел я блъснаха с лице към стената, залепиха китките й за гърба и разтвориха краката й. Притисна се към нея.

— Пусни я.

Гласът на Калеб се чу в цялата къща. Самаел го изгледа през рамо. Ейлийн не преставаше да ридае и да трепери като беззащитно животинче в ръцете на четири гладни вълка.

— Защо? — попита Самаел, като се притискаше към задните й части.

— Ако не я пуснеш, ти и аз ще имаме сериозен конфликт — предупреди го Калеб с разгневено лице. — Като най-близки на Тор, се разбрахме с клана, че ние ще решим как да отмъстим. Нали? — изръмжа заплашително.

Самаел погледна тила на Ейлийн, после — него. Накрая кимна.

— Добре, Самаел. Саморазправи си се с бащата, без да се съобразиш с мен, нито с друг. Каал и Мену са тук, за да потвърдят. Така ли е?

Русите мъже потвърдиха.

— Следователно мисля, че е мое право да се наслаждавам на Ейлийн сам — продължи Калеб. — Не съм длъжен да я споделя с теб и ако само я докоснеш, уверявам те, че ще те предизвикам на двубой до смърт. Теб и всеки друг. — Погледна Мену и Каал.

— Ясно ли е?

Ейлийн се стресна, когато чу ледената решителност, с която Калеб се опитваше да я защити. Самаел я пусна и скри кучешките си зъби.

— Ясно, Калеб.

— Ясно ли е? — извика той и погледна другите двама.

— Напълно — отвърнаха те уплашени.

— Искам моето отмъщение толкова, колкото и ти, Самаел — каза по-спокойно Калеб. — Но има неща, които не одобрявам, като например днешното ти поведение. Когато отидем в Англия, ще ти припомня кои са принципите на поведението на ванирите. Ейлийн ще бъде моя. Не искам да я използвате и да ми я върнете във влошено състояние. Днес няма да я докоснете.

Калеб погледна красивата извивка на гърба на Ейлийн и се подсмихна.

— А утре? — попита Каал.

— Кой знае? Зависи как се държи в леглото.

На Ейлийн й се прииска да го убие.

Самаел го гледаше съсредоточено, без да отговори.

— Сега оставете всичко чисто и без доказателства. Ние ще ви чакаме в колите — нареди Калеб.

Подчиниха се без възражения. Със скоростта на вятъра и като развихриха цял куп невероятни способности, те почистиха паркета, поправиха счупените предмети и заровиха телата в земята.

Калеб погледна момичето пред него. Тя още стоеше с лице към стената. Не смееше да помръдне или да отвори очи. Тръгна към нея, постави силна властна ръка на рамото й и я принуди да се обърне.

Ейлийн потрепери, като го накара да разбере, че не иска да я докосва. Калеб обаче я хвана и насила я обърна към себе си.

— Сега ме чуй… — Млъкна, когато видя какво беше сторил с лицето й идиотът Самаел. Още по-силно пребледня, когато подуши кръвта, която се стичаше от раната на насинената й буза. Чийзкейк с малини, току-що приготвен.

Ейлийн покри отново гърдите си и изви глава встрани. Калеб беше гладен. Много гладен — сексуално и физически. Тя беше сладкишът.

— Все ми е едно какво ще правиш с мен, но… Какво ще стане с Брейв? — попита го, без да може да контролира треперенето на гласа си.

Вълнуваше я повече какво ще се случи с кучето й, отколкото онова, която бяха сторили на баща й. Защо? Дали не беше последствие от шока?

Калеб виждаше как устните й се движат, но не чуваше гласа й. Чувствени устни, леко зачервени от удара и кръвта.

— И него ли ще убиеш? — Погледна го по-спокойно, когато видя, че устата му отново става красива, без кучешки зъби, а опасните нежни очи са с цвета на морето при някой карибски остров.

Не той беше убил баща й, а Самаел. Калеб се ядоса, че го обвинява несправедливо.

— Казах ти, че спи. Ще се събуди, когато аз му заповядам. Не сега.

— Няма ли да ми позволиш да се сбогувам с него? — Чувстваше как гърлото й гори и пари от солта на сълзите.

Калеб почувства нещо като нежност към тази жена, която обаче изчезна на минутата.

— Не, няма. — Хвана я за ръката и я избута извън къщата.

Пороен дъжд се изливаше над Барселона. Нощта беше тъмна, а небето се озаряваше от светкавиците. Ейлийн трепереше от студ, макар че беше благодарна на водата, защото я съживи. Две черни поршета „Кайен“ с тъмни стъкла чакаха до павилиона на пазача. Бяха празни. На два метра от павилиона лежеше още едно тяло. Даниел. Очите му бяха затворени, а от рана на челото му течеше кръв. В безсъзнание ли беше?

— Не е мъртъв — каза Калеб. Наведе се, сложи ръка на главата му и прошепна: — Когато се събудиш, ще знаеш, че Микаил и Ейлийн е трябвало да заминат спешно по работа. Няма да знаеш кога ще се върнат. Всичко ще бъде както обикновено. Никога не си ме виждал. Спънал си се и си си ударил главата.

Тя отвори уста изумена. Възможно ли беше това? Можеше ли да заповяда нещо на някого с този глас?

Калеб отвори вратата на колата и я накара да се качи. Бежовите кожени седалки се мокреха от дъжда, но той все още не се качваше. Отвори вратата на багажника и извади един завързан плик с нещо червено и пухкаво в него.

Накрая влезе в колата.

— Вземи. — Хвърли й плика и я удари по ранената буза.

Ейлийн изохка от болка, но с учудване откри в плика една хавлиена кърпа. Нямаше да му благодари, но беше изненада. Сигурно й я беше хвърлил, за да не се намокри кожата на седалките. Опита се да отвори плика с една ръка. Другата вече не й се подчиняваше.

— Не са ли те учили да развързваш пликове, курво?

Гордостта й се събуди.

— Бих го развързала, ако можех да използвам двете си ръце. Счупи ми китката, гърдите ми са открити, студено ми е, а лицето ми се подува — каза тя саркастично. — Не, мисля, че не са ме учили да развързвам пликове в такова състояние, чудовище.

Калеб изръмжа. Грабна със злоба плика от ръката й, развърза го и хвърли кърпата в лицето й. Ейлийн сграбчи кърпата толкова силно, че кокалчетата на здравата й ръка побеляха. Той запали колата и я изгледа подозрително. Беше я вбесил и това го радваше. Тя отвори прозореца и хвърли кърпата на улицата с гневен вик.

— Какво си мислиш, че правиш? — попита я той учудено.

— Не искам нищо от теб. Предпочитам да хвана пневмония или да умра от студ, отколкото да приема нещо от убиец като теб.

Калеб я изгледа невъзмутимо.

— Искаш да говорим за убийци? Все още не съм се захванал с теб, Ейлийн. Не ме предизвиквай — каза й с тих, студен глас.

— Ами най-добре, когато започнеш, гледай да свършиш с мен — отвърна тя, очите й бяха зачервени. — Защото ще обърна небето и земята, за да те намеря и унищожа. Постарай се да ме обезвредиш, постарай се…! Защото, колкото и малко сили да ми останат, ще те намеря и ще те убия. Заклевам се. — Трепереше не само от студ, но и от гняв.

Той се възхити на смелостта й. Беше слаба, ранена, унизена, но продължаваше да се бори. Ако не беше именно тя, можеше…

— Чудовище. Наричате се ванири, нали? — Изгледа го от горе до долу, като сдържаше разяждащия я гняв. — Заслужавате всичко, което правят с вас.

Не се ли страхуваше от него? Не й ли стигаше онова, което й бяха сторили? Защо не се страхуваше от него?

— Не се страхувам от теб — добави момичето с отвращение и пренебрежение.

Не, ако някой трябваше да се страхува от него, това беше именно тя. Усмихна се злобно.

— Виждам, че според теб това, което правите с нас, е нормално — отвърна той и кучешките му зъби отново се удължиха. — Добре. Не се покривай, курво!

— Върви по дяволите!

— Дадох ти кърпа, ти я хвърли. Сега няма да се покриваш.

Тя продължаваше да крие гърдите си, без да откъсва поглед от него. Устата й трепереше. Калеб спря рязко и отби встрани на пътя. Хвана лоста за позиция на седалката й и я бутна назад. Откопча предпазния колан и с един скок се качи върху нея.

— Убивали сте жени и деца — прошепна, отново я хвана за косата и я накара да го погледне. — Изнасилвали сте жените, изваждали сте органите им, включително зародишите на бременните. Разделяли сте децата от родителите им и сте ги карали да гледат как ги осакатявате. Експериментирали сте с тях, за да видите как реагира кожата им на слънце, отново и отново, за да видите колко бързо се възстановяват. Убивате и измъчвате. — Изтегли косата й. — Заслужаваш всичко, което ще сторя с теб.

„Кой е способен да направи нещо подобно?“, питаше се тя и гледаше зелените му очи. Наистина ли имаше такива зверове сред хората? Но какво общо имаха тя и баща й с всичко това?

— Но… но, аз нямам… нямам нищо общо с… с това — прошепна тя. — Тря… трябва да ми повярваш, Калеб.

Калеб се изпъна, като я чу да споменава името му за първи път. Пусна косата й и постави ръцете си от двете страни на главата й. Изгледа я съсредоточено. Беше изплашена, сломена, ранена от него и неговите събратя. Контузените й ръце лежаха напрегнати и свити върху гърдите й. Бяха убили баща й. Тя искаше да се бори за свободата си, за живота си. Но не можеше да го излъже. Тя подписваше и даваше разрешение за транспорта на стоката, инструментите и лекарствата. Беше дъщеря на Микаил и се предполагаше, че между тях има доверие и вършат това заедно. Не беше страничен човек.

— Нека да вляза в съзнанието ти и тогава, само тогава, може да ти повярвам — предизвика я той.

— Какво… какво трябва да направя, за да влезеш? — попита колебливо.

— Отпусни се.

Ейлийн погледна позата на телата им. Да, разбира се, отпусни се. Лесно беше да се каже.

— Натискаш ме… така не мога…

— Млъкни — изкрещя. Не можеха да разговарят така задушевно. Тя беше враг. — Благоволи да си затвориш очите — послужи си с мелодичния глас, за да я привлече и да я въведе в състояние на релаксация.

Ейлийн затвори блажено очи и започна да разтваря краката си. Не, за Бога. Какво правеше? Този глас… Калеб стисна зъби пред тази покана. Гледаше как загорелите й стройни крака се разтварят. Намести се между тях, докосна и притисна слабините си в нейните. Пасваха перфектно. Ако бяха голи, вече щеше да е негова. Съсредоточи се в нея. Опита се да проникне в съзнанието й, в спомените й. Нямаше преграда, но непрекъснато се сблъскваше с гъста бяла мъгла. Не че не можеше да влезе. Ако влезеше обаче, щеше да се изгуби. Тя нямаше да го пусне, нямаше да позволи.

— Опитваш се да ме объркаш? Искаш да се изгубя? — изръмжа той.

— Да се изгубиш?

— Стига! Няма да ме лъжеш повече. Поставяш прегради. Не искаш да разбера истината.

Ейлийн стисна очи, преглътна, изви глава встрани и откри пред него шията си.

— Ако не ми вярваш, по-добре свършвай с всичко това. Аз… няма да издържа дълго. Хайде, ухапи ме.

— Ще ти направя услуга, ако сторя това, курво.

Отново започна с обидите. Когато го нарече с името му, за кратко беше забелязала нещо като разбиране в погледа му, сякаш искаше да й повярва. Сега отново се превръщаше в чудовище. Чудовище, което стоеше между краката й, както никой мъж не беше правил с нея.

— Моля те… Калеб — Щеше да опита отново. — Трябва да има начин…

— Първо, за теб не съм Калеб — сряза я той раздразнено. — Отсега нататък ще ме наричаш „господарю“. — Тонът му беше студен и безличен. — Второ, казах ти да не ме докосваш. — Хвана ръката й, която беше поставила върху твърдите му гърди, за да го отдалечи, и я вдигна отново над главата й. После хвана дясната й ръка, ранената, и леко я постави върху лявата. Сграбчи двете китки с една ръка. — Трето — погледна устата й, — няма да говориш, докато не ти позволя. Това е, не ти вярвам, нито ще ти повярвам. Не искаш да прочета мислите ти, но има много начини да проникнеш в съзнанието на някого.

— Ще ме измъчваш ли? — погледна го тъжно.

— Много хора искат това, курво — отвърна той и кимна. — Там, където ще те заведа, няма да бъдеш много добре посрещната. Но не. Няма да те бия.

— Тогава…?

— Ще видиш.

— Какво си ти? — попита тя, брадичката й трепереше.

— Откакто ни преследвате, не сте си дали труда да ни попитате. Сега какво значение има?

— Искам да знам кои са моите врагове. Наистина ли сте вампири? Сигурно полудявам… — прошепна тя, като си даде сметка какво изрича. — Какво ще правиш с мен? — Не знаеше дали е вампир, но, за Бога, беше досущ като онези привлекателни същества с кучешки зъби, които се появяваха във филмите по книги на Ан Райе13.

Калеб сведе поглед към прекрасните й голи гърди и тя отново задиша учестено. Тази интимност с него й идваше в повече. Той покри едната й гърда със свободната си ръка и я погледна в очите.

— Ще ти пусна китките. Ако се опиташ да ме докоснеш, ти обещавам, че ще те ухапя. Ще те нараня.

— Не отговаряш? — Гласът му ехтеше особено. Или беше пресипнал? — Ще те нараня и ако проговориш.

Ейлийн вдигна гордо брадичка, макар да знаеше, че трябва да се примири. Лека-полека. Калеб пусна китките й, прокара пръсти по ръцете й, нежните мишници, шията й, ключицата и накрая по другата гърда — студена и мокра от дъжда. Ейлийн се размърда неспокойно под тялото му, като издържа с цялото самообладание, на което беше способна, прегледа, на който я подлагаше Калеб. Той продължи да гали гърдата й, докато видя как зърното й се втвърди, тогава го хвана и започна да го масажира. Големите му мъжествени ръце я изгаряха с топлината си. Тя раздвижи ръцете си по облегалката на седалката. Искаше да го хване за гарвановочерната грива и да го отдалечи от себе си. Но не можеше да го докосва. Хвана се отчаяна за горната част на облегалката.

Калеб пусна гърдата й и я загледа гладен, докато навеждаше глава, за да я поднесе към устата си. Очите му бяха почти жълти. Ейлийн сподави слаб писък. Устата му, влажна и топла, се движеше безмилостно по меката й плът. Езикът му измъчваше зърното, докато стана плътно и твърдо. Стисна тъмното възвишение между зъбите си, засмука го, докато го докосваше леко и нежно с език. Тя стисна устни. Опитваше се да контролира треперенето на краката си. Усещаше мъжествеността му срещу себе си. Усещаше топлината на тялото му през черните дънки, които носеше. А тя носеше само тези смешни бели тънки шорти, през които можеше да почувства всичко. Всичко.

Калеб остави възбудените й гърди и загледа очите й. Гледаше ги съсредоточено. Тя се потеше и все още имаше струйки кръв, които се спускаха от лицето към шията й. Устните й бяха полуотворени и леко подпухнали от грубостта на Самаел. Така ухаеше. Сладка хапка, специално за него. Това беше любимият му аромат, любимият му вкус. Защо именно тя трябваше да ухае така? На влага, на малини и сладкиш… Плъзна ръце по тънката й талия и по релефните кости на ханша й. Продължи да гали плоското й коремче и остави разтворените си ръце върху нея. Пъхна пръстите си под шортите й и я възбуди с ласкави кръгчета там, където почти започваше къдравото окосмяване на интимните й части.

Наблюдаваше изражението й. Да, беше напрегната и уплашена. Но не уплашена от него, а от онова, което беше убедена, че може да й направи. Може би нямаше да дочака да пристигнат в Англия, за да я чука. Тя го знаеше. Беше невъзможно да не си дава сметка какво ще прави с нея. Ерекцията му беше толкова мощна, че щеше да скъса панталона му. Тя не беше девствена. Гаджето й ходеше при нея всяка вечер, така че знаеше какво може да стане. Това, което той умираше от желание да стори с нея.

С това малко тяло (в сравнение с неговото), покорно лежащо под него, нежно, меко и красиво… Какво ли беше да се намира вътре в нея? Извади палци от шортите й и плъзна ръце към задните й части. Стисна ги, опипа ги, започна да ги масажира и се усмихна.

— Виж ти, виж ти. В много добра форма си, а? — Стисна задните й части възбудено.

Това беше унизително. Той беше облечен до ушите. Тя беше само по шорти, уязвима и беззащитна.

Въпреки това имаше нещо в него, не знаеше какво, което не я плашеше чак толкова. Забелязваше разликата между Калеб и животното Самаел. Калеб можеше да е жесток и груб, но изглежда същността му беше друга, не като тази на убиеца на баща й. Докосваше я почти с уважение. Да, гледаше я с желание, но беше убедена, че няма да се отнесе зле с нея, че няма да я бие или нарани просто така.

Калеб започна да притиска ерекцията си в нея. Да се търка ритмично с кръгови движения върху интимните й части. Фрикциите му ставаха все по-силни и мощни. Ейлийн усети как влажна и пулсираща топлина се концентрира в слабините й. Без да забавя ритъма, ванирът насочи уста към шията й. Ейлийн се разтрепери, като си помисли, че ще я ухапе, но той само облиза кръвта. Дълго облизване, като грапав сатен, след което затвори устни до гръкляна й и го засмука. Само го докосна с кучешките зъби, не ги заби в него.

Ейлийн затвори очи, като усети топлото докосване. Тя беше сладка, привлекателна, както никоя друга, която беше вкусвал. Когато почисти шията й с език, се плъзна по брадичката й, почти като ласка, и се насочи към бузата. Ейлийн изохка. Бузата я болеше ужасно.

— Спри.

Калеб се притисна още по-силно към нея и прошепна в ухото й:

— Казах ти да не говориш, курво.

— Престани да ме обиждаш.

Калеб постави голямата си ръка върху устата й, но Ейлийн въртеше главата си, за да се освободи. Огромни сълзи се спуснаха от ъгълчетата на очите й, плъзнаха се по слепоочията й и изчезнаха в косата й, която вече не беше събрана в кок, а приличаше на черно ветрило върху седалката на колата.

Калеб се почувства виновен, че предизвиква сълзите на жена. Но тя не беше добра жена, нито добър човек, беше убийца, или поне съучастничка в убийство. Имаше ли разлика?

Калеб започна да масажира още по-силно слабините й. Търкаше се безмилостно. Като не преставаше да се движи, доближи устата си до раната на бузата й и я облиза. Притвори очи с удоволствие от вкуса на нейната кръв. Не можеше да прочете нищо от нея, защото се беше смесила с дъждовната вода и освен това не пиеше голямо количество, както трябваше да направи, за да постигне целите си. Дори така беше толкова вкусна, колкото не си беше представял.

Ейлийн почувства изгаряне по лицето. Облизваше ли я?

— Слюнката е лечебна и помага за заздравяване на раните — каза й той и докосна слепоочието й с устни.

След това плъзна уста до ръката, с която затискаше устата й. С поглед я предупреди какво ще стане, ако проговори отново.

Очите на Ейлийн започнаха да се премрежват. Тялото й беше напрегнато и чувстваше, че дори собствената й кожа гори. Калеб не преставаше да се движи, да я притиска и да се търка в нея, тя… тя започваше да усеща, че полудява. Пулсираща наслада, гъделичкане, мускулите на слабините й започваха да се движат в спазми… Не, какъв срам… Не можеше да изпита оргазъм с него. Не с него. Не така. Не. Но тялото не й се подчиняваше. Сега Калеб беше неин господар. Той се усмихна, като видя вътрешната борба в очите й, в начина, по който стискаше устни. Отчаяно. Беше на ръба.

Отдръпна ръка от устата й и плъзна език по контура на устните й. Ближеше я като котка. Дива котка. Облиза долната й устна, после горната. Тя вече почти нямаше сили да стиска устни. Нямаше да позволи да я целуне. Искаше да си поеме дъх, глътка въздух. Отвори леко уста и задиша накъсано, сякаш от това зависеше животът й.

Калеб изръмжа от удоволствие и отново плъзна ръце по кръста й, после по бедрата и хвана грубо задните й части. Вдигна ги към себе си и започна да се движи по-силно и по-бързо от преди. Ейлийн изпусна един гърлен звук. Не, за Бога. Не, милост.

Устата на Калеб беше отворена, а кучешките му зъби се бяха удължили. Искаше да ги забие в нея, докато достигне до оргазъм. За първи път щеше да проникне в главата й и да прескочи бариерите й. Гледаше устата й, а тя извърна глава и скри лице до ръката си, като несъзнателно му поднесе шията си.

Калеб изръмжа, като видя как кожата й пулсира в нейната женственост. Разтвори още по-широко краката й, за да я притисне и да се отърка в нея от горе до долу. По-бързо, по-силно, но… Ейлийн стисна силно очи. Не.

И изведнъж — изблик наслада. Фойерверк. Спазми в тялото. Усещане за влага между краката и края на света. Изпитваше оргазъм с него и той го знаеше. Разтърсваше се бурно в ръцете му. В ръцете на чудовището. Не беше успяла да контролира неопитното си тяло. Беше опитала, но Калеб се оказа победител. Беше я провокирал и стимулирал до кулминацията.

Пусна задните й части с нежелание и постави ръце върху седалката, от двете страни на лицето й. Промърмори нещо неразбираемо. И двамата дишаха на пресекулки.

Кучешките му зъби все още бяха дълги, но цветът на очите му не беше променен. Когато тя го погледна, видя колко горд беше, че я е засрамил така. Беше победителят, а тя — победената.

— Така ми харесва. — В погледа му имаше решителност и още нещо, което тя не можа да разгадае. — Да се подчиняваш на твоя господар във всичко.

Гордост ли беше? С нея ли се гордееше? Не, не можеше да е това. Ох, милост. Само това оставаше, за да смачка окончателно себелюбието й. Калеб погледна гърдите, шията и бузите й. Бяха обагрени в червено. Червеното на страстта или червеното на срама. Беше му все едно.

— Ако можеше да се видиш… Сега наистина приличаш на курва.

Ейлийн го погледна с омраза. Отново скри лице в ръката си и заплака. Очевидно се чувстваше победена. Заслужаваше го.

Сведе поглед, за да види как натиска гениталиите й. Продължаваше да е твърд като камък. Той не беше изпитал облекчение. Надигна се малко, като се подпираше с ръце и забеляза как тъмното окосмяване на пубиса й прозира през мокрите бели шорти. Сграбчи шортите и ги дръпна. Не издържаше вече. Трябваше да проникне в нея.

— Не. Моля те — извика Ейлийн и хвана китката му със здравата си ръка.

Калеб разпъваше шортите с пръсти. И двамата знаеха, че ако ги дръпне още веднъж, ще ги скъса и тя ще остане във вида, в който той иска да я види.

— Какво не? — Повдигна закачливо едната си вежда.

Всъщност нищо забавно не се случваше. Ейлийн никога не беше предполагала, че може да мрази някого толкова много. Той очакваше да чуе вълшебните думи. Добре. Тя преглътна слюнката си и усети вкуса на унижението. Горчив. Много, много горчив.

— Не, моля те… господарю.

Калеб вдигна брадичка, пое си дъх през носа и изпъна гърди. Хвана я за брадичката и я вдигна към него.

— Учиш се. Ще се разбираме добре.

Изправи седалката и с един скок се настани на шофьорското място. Ейлийн, която продължаваше да трепери, го погледна със страх. Поне вече не беше върху нея. Не беше сигурна дали ще може да се отпусне. Да се отпусне? Вече никога в живота си нямаше да може да стори това, защото нямаше да има на кого да се довери. Не и в света на Калеб.

— Калеб, току-що те изпреварихме — каза гласът на Мену, който отекна в цялата кола. Предавателят беше от последно поколение. — Не можа да изчакаш, а, хитрецо? Трябваше да я опънеш, нали?

Калеб погледна Ейлийн, която отново беше скрила лицето си с ръце и се беше свила на кълбо с гръб към него. Гръб, който трепереше.

— Това, което правя с нея, не те засяга.

— Малък му е и е педал… Като всички вас… — извика Ейлийн, зачервена и бясна. — Гадни насилници… — добави тихо и сподавено.

Отвори вратата на колата, свлече се от седалката, падна на четири крака и започна да повръща. Чу как и тримата избухнаха в смях.

Калеб я изгледа много сериозно. Един мускул на долната му челюст трепереше неконтролируемо. Никой не го беше засрамвал така. Никой.

— Значи ти е малък… — добави Мену и сподави смеха си.

Калеб мълчеше невъзмутим. Лицето му бе сякаш издялано от гранит, не отделяше поглед от нея.

— Открихте ли другия бодигард при боровете? — Продължаваше да я гледа съсредоточено. Докато тя повръщаше, той наблюдаваше как мускулите на гърба й се напрягат. — Изхвърлих го там.

— Да, това беше близнакът на онзи, с който се разправи Самаел. Внушихме му, че брат му се е влюбил в азиатка и ще се женят същата нощ в Лас Вегас, той — като Джон Траволта, а тя — като Оливия Нютън-Джон. Имаше фрактура на крака. Ще знае, че е от пътен инцидент. Заехме се и с прислугата. Сутринта, когато се събудят, ще си спомнят, че госпожица Ейлийн и господин Микаил са заминали спешно по работа и е възможно да отсъстват дълго време в търсене на нови клиенти. Разбира се, те трябва да продължат нормално живота си.

— Много добре. А тялото на Микаил и на бодигарда му?

— Скрити са под земята на собствения им дом. Всичко е под контрол. Калеб. Сега остава само да се разбере дали си способен да укротиш това зверче. Не е добре за репутацията ти на разбивач на женски сърца някоя жена да ти се подиграва така.

— Спокойно. Просто е развълнувана от това, което й сторих.

Отново прозвуча смях.

— Ще се видим в самолета.

Той изключи предавателя и слезе решително от колата. Изглеждаше невероятно как момичето беше толкова смело в това състояние.

Ейлийн беше престанала да повръща, но още беше на коленете, опряна на лявата си ръка. Дишаше учестено, бледа и отпаднала.

Калеб я хвана за косата и я изправи. Тя си помисли, че ако продължава така, ще я остави плешива.

Отвори вратата до шофьора и я бутна вътре с един тласък.

Ейлийн го проследи с очи, докато и той влезе в колата.

— Когато отидем в Англия, ще ти покажа колко ми е малък по всички начини, курво — процеди през зъби, докато включваше на първа скорост, за да запали.

Ейлийн не намери какво да отговори. Беше много изморена и я болеше цялото тяло. Единственото, за което можеше да се захване, за да се измъкне от този кошмар, беше фактът, че никой от тях не знаеше, че е диабетичка. Това беше нейният коз в играта. С малко повече късмет, когато престанеше да води досегашния обичаен и контролиран начин на живот, ако тялото й престанеше да получава инсулин, щеше да се разболее. Щеше да умре. Бъбреците й щяха да откажат, кръвоносните съдове на краката щяха да се запушат и да загуби чувствителност за болка. Можеше дори да се наложи да й отрежат краката. Можеше дори да ослепее. Тогава вече дори те нямаше да имат нужда от нея, нали?

Като мислеше за това, стомахът й се бунтуваше още повече. Но предпочиташе да умре, отколкото да се превърне в нечия курва, а още по-малко на чудовището до нея.

Светът изчезна от погледа й и тя зачака да дойде тъмнината.