Колелото на времето

Воинът знае, че е само човек. Едничкото, за което съжалява, е, че животът му е твърде кратък, за да може да досегне всички неща, които би искал. Но за него това не е мъка, а единствено съжаление.

Чувството за собствена значимост прави човека тежък, тромав и суетен. За да бъде воин, той трябва да бъде лек и гъвкав.

Когато се виждат като енергийни полета, човешките същества изглеждат като фибри светлина, подобни на бяла паяжина, много тънки нишки, които обикалят от главата до краката. Така в очите на виждащия човекът има вид на яйце от циркулиращи фибри. А ръцете и краката му са като светеща козина, щръкнала във всички посоки.

Виждащият вижда, че всеки човек е в досег с всичко останало, но не чрез ръцете си, а чрез сноп дълги фибри, които излизат от средата на корема му и се разпростират във всички посоки. Тези фибри свързват човека с всичко наоколо; те поддържат равновесието му и му дават стабилност.

Когато воинът се научи да вижда, той вижда, че всеки човек е сияйно яйце, бил той просяк или цар, и че нищо не може да се промени; или по-точно — какво би могло да се промени в това сияйно яйце? Какво?

Воинът никога не се затормозява да мисли за страха си. Вместо това той си мисли какво чудо е да видиш протичането на енергията! Всичко останало са превземки, най-нищожни превземки.

Само един смахнат човек би се заел по своя воля със задачата да стане човек на знанието. Трезвомислещият човек трябва да бъде подмамен с хитрост, за да го стори. Има много хора, които с радост биха се заловили с тази задача, но те не влизат в сметката. Те обикновено са пропукани — приличат на кратуни, които отвън изглеждат наред, обаче ще започнат да пропускат в момента, в който се окаже натиск над тях, в момента, в който ги напълниш с вода.

Ако човек не се е научил да вижда, всеки път, когато погледне света, нещата му изглеждат еднакви. От друга страна, когато се научи да вижда, нищо не е същото всеки път, когато го види, и все пак то си е същото. За окото на виждащия човекът е като яйце. Всеки път, когато вижда един и същ човек, той го вижда като сияйно яйце и все пак то не е същото сияйно яйце.

Шаманите от древно Мексико дали названието съюзници на необясними сили, които им въздействат. Те ги нарекли съюзници, защото си мислели, че могат да ги използват колкото си искат — представа, която едва не се оказала фатална за тези шамани, защото това, което нарекли съюзник, е същество без плът, което съществува във Вселената. Днешните шамани ги наричат неорганични същества.

Да питаш за какво са съюзниците е същото като да попиташ какво правим ние, хората, на този свят. Ние сме тук и толкова. А съюзниците са тук също като нас; и може би са били тук преди нас.

Най-резултатният начин на живот е да живееш като воин. Един воин може да се тревожи и премисля, преди да вземе някое решение, но веднъж вземе ли го, той го следва по своя начин — без повече тревоги и размишления; тепърва го чакат милион други решения. Такъв е пътят на един воин.

Когато нещата станат неясни, воинът се замисля за смъртта. Мисълта за смъртта е единственото, което укрепва духа ни.

Смъртта е навсякъде. Тя може да бъде фаровете на една кола на хълма далеч зад теб. Може известно време да се виждат и после да изчезнат в мрака като пометени, но само за да се появят отново на друго било и пак да изчезнат.

Тези светлини са на главата на смъртта. Смъртта си ги слага като шапка и после се втурва в галоп след нас да ни догони, като приближава все повече и повече. Понякога тя изключва светлините си. Но смъртта никога не спира.

Воинът трябва първо да знае, че действията му са безсмислени, въпреки това да продължи да действа така, сякаш не го знае. Това е тъй наречената контролирана глупост на шаманите.

Очите на човек могат да изпълняват две функции: едната е да виждат енергията като протичане през цялата Вселена, а другата е да „гледат нещата на този свят“. Нито едната от тези функции не е по-добра от другата; обаче да приучиш очите само да гледат е жалка и ненужна загуба.

Воинът живее, като действа, а не като размишлява за действията си или пък какво ще си мисли, когато приключи действието.

Воинът избира път със сърце, който и да било път със сърце, и го следва; тогава той е радостен и се смее. Той знае, понеже вижда, че животът му ще изтече твърде скоро. Той вижда, че никое нещо не е по-важно от което и да било друго.

Воинът няма чест, няма достойнство, няма семейство, нито име, нито родина, а само един живот, който трябва да изживее и при това положение единствената му връзка с ближните е неговата контролирана глупост.

След като нищо не е по-важно от нещо друго, воинът избира което и да било действие и го извършва така, сякаш то има значение за него. Неговата контролирана глупост го кара да казва, че това, което прави, има значение, и го кара да действа, като че ли наистина е така, и все пак той знае, че няма значение; затова когато извърши действието си, той се оттегля в покой и вече не го интересува дали действията му са били добри или лоши, полезни или не.

Воинът може да избере да остане напълно невъзмутим и изобщо да не действа, като се държи така, сякаш за него наистина е от значение да бъде невъзмутим; той и в това ще бъде искрен, защото то също ще бъде негова контролирана глупост.

В живота на воина няма празнота. Всичко е препълнено докрай. Всичко е препълнено докрай и всичко е еднакво.

Обикновеният човек прекалено се грижи да харесва хората и самият той да се харесва на хората. Един воин просто харесва и толкова. Той харесва каквото или когото си иска, просто ей-така.

Воинът поема отговорност за действията си и за най-незначителното от тях. Обикновеният човек действа, изхождайки от своите мисли, и никога не поема отговорност за това, което прави.

Обикновеният човек е или победител, или победен и в зависимост от това той се превръща в преследвач или жертва. Докато не започне да вижда, преобладават тези две положения. Виждането обаче разсейва илюзията за победа, поражение или страдание.

Воинът знае, че чака и какво чака; а докато чака, той не иска нищо, затова и най-малкото нещо, което получи, е повече от това, което той може да вземе. Ако има нужда да яде, той намира начин, понеже не е гладен; ако нещо нарани тялото му, той намира начин да го възпре, защото не го боли. Когато човек е гладен и го боли, това означава, че не е воин; и силите на глада и болката му ще го унищожат.

Да се отказваш от нещо в себе си е глезотия. Може би най-лошата глезотия — тя ни кара да вярваме, че вършим нещо велико с това отказване, но на практика ние само съсредоточаваме прекалено вниманието си над себе си.

Волята не е мисъл, нито обект, нито желание. Воля е това, което може да накара човек да успее, когато мислите му казват, че е претърпял поражение. Тя действа въпреки самосъжалението. Волята е която прави воина неуязвим. Именно волята превежда шамана през една стена, през пространството и до безкрайността.

Когато човек поеме по пътя на воина, той постепенно осъзнава, че обикновеният живот е останал завинаги зад гърба му. Средствата от обикновения живот повече не са буфер за него; той трябва да възприеме нов начин на живот, ако иска да оцелее.

Всяко късче знание, което става сила, съдържа в ядрото си смъртта като основна сила. Докосването на смъртта е окончателно, затова всяко нещо, докоснато от смъртта, наистина се превръща в сила.

Само мисълта за смъртта прави воина достатъчно отстранен от всичко, за да може да се отдаде изцяло на което и да било нещо. Той знае, че смъртта го дебне и няма да му остави време да се вкопчи задълго в нищо, затова той опитва възможно най-пълно всяко нещо, но без да се встрастява.

Ние сме хора и нашата участ е да учим и да бъдем запокитвани в невъобразимо нови светове. Воинът, който вижда енергията, знае, че нямат край новите светове за погледа ни.

„Смъртта е цветче; смъртта е озарен облак на хоризонта; смъртта съм аз, както ти говоря; смъртта си ти и твоят бележник; смъртта е нищо. Нищо! Тя е тук и все пак изобщо я няма.“

Духът на воина не е настроен за хленч и самосъжаления, нито е с нагласа за победи или загуби. Духът на воина е настроен единствено да се бори и за него всяка битка е последното му сражение на земята. Затова изходът няма особено значение за него. За последната си битка на земята воинът оставя духа си свободен и ясен. И когато подхваща сражението си със съзнанието, че волята му е безупречна, воинът се смее ли, смее.

Ние неспирно разговаряме вътре в себе си за нашия свят. Всъщност ние поддържаме своя свят с вътрешния си диалог. И в моментите, когато спрем да си говорим за себе си и за нашия свят, светът винаги си е такъв, какъвто трябва да бъде. Ние го подновяваме, разпалваме и поддържаме с вътрешния си диалог. Не само това, но и когато говорим със себе си, ние избираме и своя път. Така ние правим един и същи избор отново и отново, чак до деня на смъртта ни, защото повтаряме един и същи вътрешен диалог отново и отново, до деня на смъртта ни. Воинът съзнава това и се стреми да спре вътрешния си диалог.

Светът е всичко, което е затворено тук: живот, смърт, хора и всичко останало, което ни заобикаля. Светът е непознаваем. Ние никога няма да го разберем, никога няма да разбулим тайните му. Затова трябва да приемаме света такъв, какъвто е: една пълна загадка.

Нещата, които хората правят, в никакъв случай не могат да имат по-голямо значение от света. Затова воинът се отнася към света като към една безкрайна загадка, а към нещата, които хората правят — като към безкрайна глупост.