Колелото на времето - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Карлос Кастанеда (ИЗВАДКИ ОТ „ДАРЪТ НА ОРЕЛА“) #7

ИЗВАДКИ ОТ „ДАРЪТ НА ОРЕЛА“

Изкуството на сънуването е способността човек да използва обикновените си сънища и да ги превърне в контролирано осъзнаване посредством определена форма на внимание, наречена сънно внимание.

Изкуството на прикриването е набор процедури и начини на поведение, позволяващи на воина да извлече най-доброто от всяка възможна ситуация.

Препоръката към воините е да не притежават каквито и да било материални неща, над които да съсредоточават силата си, а да я съсредоточават над духа, над истинския полет към непознатото, не над дребнави неща.

Всеки, който иска да следва пътя на воина, трябва да се освободи от склонността да притежава неща и да държи на тях.

Виждането е знание на тялото. Понеже у нас преобладаващото сетиво е зрението, то оказва влияние над това знание на тялото и го кара да изглежда свързано с очите.

Загубването на човешката форма е като спирала. То дава на воина свободата да си спомни себе си като изправени енергийни полета и това на свой ред го прави още по-свободен.

Воинът знае, че чака и знае какво чака, а докато чака, погледът му се наслаждава на света. Най-върховното постижение на воина е да се наслаждава на радостта от безкрая.

Посоката, в която върви съдбата на воина, не може да се променя. Предизвикателството е колко далеч може да стигне той и колко безупречен може да бъде в тези строго определени граници.

Когато воинът няма никакви очаквания към хората, техните постъпки повече не го засягат. Един особен покой става движещата сила в живота му. Той вече е възприел едно от схващанията в живота на воина — отстранеността.

Отстраненост не означава автоматично мъдрост, но въпреки това тя е предимство, защото позволява на воина да спре за един миг, за да прецени отново ситуацията, да провери позициите си. За да може да се възползва правилно от този допълнителен миг обаче, воинът трябва да се бори непоколебимо през целия си живот.

Вече съм отдаден на силата, която направлява съдбата ми.

Не се вкопчвам в нищо, така не ще имам какво да браня.

Нямам мисли, така че ще виждам.

Не се страхувам от нищо, така че ще си спомням себе си.

Необвързан с нищо и с покой изпълнен,

ще се стрелна покрай Орела, за да бъда свободен.

За един воин е много по-лесно да се сбогува в условията на краен стрес, отколкото да бъде безупречен в нормални обстоятелства.

Човешките същества имат две страни. Дясната страна включва всичко, което интелектът може да схване. Лявата страна е сфера на неописуеми неща: свят, който е невъзможно да се побере в думи. Лявата страна може би се разбира, ако изобщо става дума за разбиране, с цялото тяло; затова тя не се поддава на рационално обяснение.

Всички способности, възможности и постижения на шаманизма, от най-простото до най-изумителното, са в самото тяло на човека.

Силата, която направлява съдбата на всички живи същества, е наречена Орела, не защото е орел или има нещо общо с орел, а защото за окото на виждащия тя изглежда като безмерен, абсолютно черен орел, възправен както един орел застава, а ръстът му се простира до безкрайността.

Орела поглъща осъзнаването на всички същества, които, живели до преди миг на земята и вече мъртви, се понасят към клюна на Орела подобно на рояк светулки, за да се срещнат със своя стопанин, причината да са имали живот. Орела изважда тези малки пламъчета, разстила ги, тъй както се разпъва ощавена кожа, и после ги поглъща; понеже осъзнаването е храната на Орела.

Орела, тази сила, която направлява съдбата на всички живи същества, отразява еднакво и едновременно всички тези живи същества. Затова няма смисъл човек да се моли на Орела, да иска помощ, да се надява на милост. Човешката част от Орела е твърде незначителна, за да затрогне цялото.

Всяко живо същество е дарено със силата — ако пожелае това — да потърси отвор към свободата и да мине през него. За виждащия, който вижда отвора, и за съществата, които минават през него, е ясно, че Орела е отредил този дар, за да пребъде осъзнаването.

Да преминеш в свободата не означава вечен живот, както обикновено се разбира вечността — тоест да живееш вечно. По-скоро това означава, че воинът може да задържи осъзнаването си, което обикновено се изпуска в момента на смъртта. В момента на прехода тялото в своята цялост се изпълва със знание. Всяка клетка осъзнава себе си и същевременно осъзнава цялото тяло.

Дарът на Орела — свободата — не е просто дар, а шансът да имаш шанс.

Един воин никога не попада в обсада. Да бъдеш в обсада означава да имаш лични притежания, които могат да бъдат блокирани. Воинът няма нищичко на света освен своята безупречност, а тя не може да бъде застрашена от нищо.

Първият принцип в изкуството на прикриването е, че воинът сам избира бойното поле. Един воин никога не влиза в сражение, без да познава местността.

Вторият принцип в изкуството на прикриването е да изхвърлиш всичко ненужно. Воинът не усложнява нещата. Целта му е да ги опростява. Той използва цялата концентрация, на която е способен, за да реши дали да влезе в сражение или не, защото всяка битка е битка за живота му. Това е третият принцип в изкуството на прикриването. Воинът трябва да е с нагласата и готовността да влезе в последното си сражение тук и сега. А не както дойде.

Един воин се отпуска, забравя всичко, не изпитва никакъв страх. Само в такъв случай силите, които направляват хората, отварят пътя за един воин и му помагат. Само тогава. Това е четвъртият принцип на изкуството на прикриването.

Когато се изправи пред нещо непонятно, с което не може да се справи, воинът се оттегля за малко. Оставя ума си да блуждае. Заема се с нещо друго, каквото и да било. Това е петият принцип в изкуството на прикриването.

Воинът сгъстява времето — това е шестият принцип в изкуството на прикриването. Дори един миг е от значение. Когато водиш битка за живота си, секундата е вечност, една вечност, която може да реши изхода от битката. Целта на воина е да успее, затова той сгъстява времето. Воинът не пропилява нито миг.

За да може да приложи седмия принцип в изкуството на прикриването, човек трябва да е приложил останалите шест — един прикривач никога не се блъска да излезе напред. Той винаги наблюдава иззад сцената.

Когато се приложат тези принципи, те водят до три резултата. Първият е, че прикривачът се научава никога да не се взима на сериозно; научава се да се смее над себе си. Когато не се страхува да бъде глупак, той може да направи на глупак всекиго. Вторият резултат е, че прикривачът се научава на безкрайно търпение. Прикривачът никога не прибързва, никога не се притеснява. А третият е, че прикривачът развива безгранична способност да импровизира.

Воинът гледа към идващото време. Обикновено ние гледаме как времето отминава. Само един воин може да промени това и да се обърне към времето, което идва към него.

Воинът има наум само една мисъл — свободата. Да умреш и да бъдеш погълнат от Орела не е никакво предизвикателство. От друга страна, да се промъкнеш покрай Орела и да бъдеш свободен е изключителна храброст.

Когато воинът говори за времето, той няма предвид нещо, което се измерва по движението на часовника. Времето е същината на вниманието: излъчванията на Орела са направени от време; и по-точно казано, когато воинът навлиза в други аспекти на себе си, той се запознава с времето.

Един воин не може вече да ридае и единственият му израз на мъка е един трепет, който идва от самите дълбини на Вселената. Сякаш едно от излъчванията на Орела е направено от чиста мъка и когато улучи воина, трепетът на воина е безконечен.

КОМЕНТАР

Забележително чувство изпитах, когато преглеждах извадките от „Дарът на Орела“. Веднага долових как силното притегляне на намерението на шаманите от древно Мексико действа по-живо отвсякога. Тогава разбрах без сянка от съмнение, че извадките от тази книга се направляват от тяхното колело на времето. Нещо повече, разбрах, че така е било с всяко нещо, което съм правил в миналото, като например самото написване на „Дарът на Орела“, така е и с всичко, което сега правя — включително написването на тази книга.

Понеже ми е невъзможно да изясня този въпрос, остава ми само да го приема със смирение. Шаманите от древно Мексико наистина са използвали различна познавателна система и чрез елементите на тази система те все още можеха да ми въздействат по най-положителен и вдъхновяващ начин.

Благодарение на усилията на Флоринда Матус, която ме увлече да науча разработени в най-големи тънкости стандартни шамански техники, разработени от древните шамани, като например прегледа, аз получих нов, цялостен поглед към изживяванията си с дон Хуан с такава сила, каквато никога не съм си и представял. Книгата ми „Дарът на Орела“ бе резултат именно от този нов поглед към дон Хуан Матус.

Според дон Хуан Матус прегледът означаваше да преживееш отново и да преподредиш всичко в живота си на един дъх. Той не обръщаше внимание на подробностите в сложните варианти на тази древна техника. Флоринда от своя страна проявяваше напълно различна взискателност и към най-дребните подробности. Месеци наред ме обучаваше да навлизам в такива аспекти на прегледа, които и досега не съм в състояние да обясня.

— Това, което изживяваш, е безпределността на воина — обясняваше ми тя. — Техниките са си техники, голяма работа. Много по-важното е как човек ще ги прилага и да се придържа към тях по целия си път.

Когато правих преглед на дон Хуан според системата на Флоринда, това ми позволи да го видя в най-тънки подробности и смисъл. Това ми подейства безкрайно по-силно, отколкото да говоря със самия дон Хуан. Именно прагматизмът на Флоринда ми позволи да вникна по смайващ начин в практическите възможности, които изобщо не бяха интересували дон Хуан. Флоринда, прагматична като истинска жена, не си правеше никакви илюзии по отношение на себе си, нямаше никакви мании за величие. Казваше, че е просто орач, който не може да си позволи да пропусне нито една бразда.

— Воинът трябва да върви много бавно — напътстваше ме тя — и да се възползва от всяко нещо, предоставено му по пътя на воина. Едно от най-забележителните неща е способността, с която всички разполагаме като воини, да фокусираме вниманието си с непоколебима сила над изживените събития. Воинът може да фокусира вниманието си дори над хора, които никога не е познавал. Крайният резултат от това дълбоко фокусиране винаги е един — възстановява се цялата сцена. Воинът получава достъп до цели блокове от изживявания, забравени или чисто нови. Опитай.

Последвах съвета й и се фокусирах, естествено, над дон Хуан. Припомних си всичко, случило се във всеки отделен момент. Спомнях си и такива подробности, каквито не съм смятал за нужно да помня. Благодарение на усилията на Флоринда аз бях в състояние да възстановя огромни епизоди от заниманията ми с дон Хуан, както и изключително важни подробности, които съвсем бях изпускал.

Духът на извадките от „Дарът на Орела“ направо ме разтърси, защото извадките ми разкриха колко дълбоко значение бе придавал дон Хуан на всеки елемент от неговия свят, на пътя на воина като образец на човешките постижения. Тази нагласа бе надживяла дори самия него и сега се проявяваше по-живо отвсякога. Откровено казано, понякога имах чувство, че дон Хуан никога не си е отивал. Стигнах до там, че действително го чувах да се движи около къщата. Попитах Флоринда за това.

Тя ми отговори:

— О, не е нищо особено. Просто празнотата на нагуала Хуан Матус се пресяга да те докосне, без значение къде е неговото осъзнаване в момента.

Отговорът й още повече ме обърка, заинтригува и обезкуражи. Макар че Флоринда беше човекът, най-близо до дон Хуан, те бяха изумително различни. Но общото и у двамата бе празнотата на личността. Те вече не бяха хора. Дон Хуан Матус не съществуваше като личност. Това, което съществуваше на мястото на личността му, бе един сборник разкази, всеки от тях съвсем подходящ за ситуацията, която обсъждахме, поучителни истории и смешни случки, които носеха отпечатъка на неговото трезвомислие и сдържаност.

И Флоринда беше такава: история след история. Но нейните разкази бяха за хора. Поради пълното й безпристрастие те бяха нещо като възвишена форма на клюка или клюка, издигната до невъобразими висоти на резултатност и наслада.

— Искам да направиш преглед на един човек, който страхотно прилича на теб — каза ми тя един ден. — Ще му направиш преглед така, сякаш си го познавал цял живот. Този човек беше от извънредно значение за формирането на нашата приемствена линия. Казваше се Елиас, нагуалът Елиас. Аз го наричам „нагуала, който загуби рая“.

Историята е такава: нагуалът Елиас е бил възпитан от йезуитски свещеник, който го научил да чете, да пише и да свири на клавесин. Научил го и на латински. Нагуалът Елиас можел да чете Писанията на латински без никакви затруднения, като истински образован човек. Предопределението му било да стане свещеник, но той бил индианец, а по онова време за индианците нямало място в свещеническото съсловие. Видът им внушавал страх, били прекалено мургави, прекалено много индианци. Духовниците били от висшите социални среди, от испански произход, с бяла кожа и сини очи; били красиви и представителни. В сравнение с тях нагуалът Елиас бил като мечка, но той не се отказвал да се бори, насърчаван от уверенията на своя наставник, че Бог ще се погрижи да го приемат в свещеническите среди.

Той бил клисар в църквата, в която неговият наставник бил енорийски свещеник, и един ден там влязла една истинска вещица. Казвала се Амалия. Говорело се, че била смахната. Както и да е, тя в последна сметка омаяла горкия клисар, който се влюбил така дълбоко и безнадеждно в Амалия, че накрая се озовал в колибата на един нагуал. След време той самият станал нагуала Елиас, способен, културен, образован. Изглеждало, че призванието на нагуал сякаш е създадено за него. То му позволявало анонимност и това осъществяване, което му било отказано в света.

Той бил сънувач и владеел изкуството на сънуването толкова добре, че можел да достигне и най-потайните кътчета на Вселената в състояние извън тялото. Понякога дори донасял от там предмети, които привличали погледа му с изящните си очертания, напълно непонятни предмети. Той ги наричал „измислици“ и имал цяла колекция от тях.

Искам да фокусираш прегледа си над тези „измислици“ — нареди ми Флоринда. — Искам накрая да успееш да ги помиришеш, да ги усетиш с ръцете си, макар и представа да нямаш от тях, освен от това, което ти разказвам в момента: Такова фокусиране означава да установиш една отправна точка, тъй както в алгебрично уравнение нещо може да се изчисли чрез използването на трети елемент. И като използваш някой друг като отправна точка, ти ще можеш да видиш нагуала Хуан Матус с безкрайна яснота.

Като цяло книгата „Дарът на Орела“ е преглед в дълбочина на нещата, които дон Хуан бе правил с мен, докато беше на този свят. Представата за дон Хуан, която добих чрез новоусвоените умения при прегледа — например да използвам като отправна точка нагуала Елиас, — беше безкрайно по-силна от представата, която си бях съставил за него, докато беше жив. Тези представи, които получавах при прегледа, бяха лишени от топлотата на живия човек, но в замяната на това бяха точни и определени като неодушевени предмети, които човек може да изследва колкото иска.