Колелото на времето

КОМЕНТАР

Бяха минали години, преди да напиша „Вторият пръстен на силата“. Дон Хуан отдавна си бе отишъл и извадките от тази книга представляват спомени от онова, което е казвал; спомени, съживени от една нова ситуация и ново развитие на нещата. В живота ми се бе появило ново действащо лице. Беше от групата на дон Хуан — Флоринда Матус. Всички ученици на дон Хуан разбираха, че след като дон Хуан си бе отишъл, Флоринда бе оставена да завърши последната част от нашето обучение.

— Ти няма да бъдеш завършен воин, докато не си в състояние да приемаш заповеди от жена, без да се чувстваш накърнен до дъното на душата си — бе казал дон Хуан. — Но тази жена не може да бъде коя да е. Трябва да е някой много специален човек, разполагащ с такава сила и безпощадност, които няма да ти позволят да бъдеш „мъжът, който командва“, какъвто си въобразяваш, че си.

Естествено, тогава се разсмях на думите му. Помислих си, че той положително се шегува. Но истината беше, че той изобщо не се шегуваше. Един ден Флоринда Донър-Грау и Тайша Абелар се върнаха и ние отидохме в Мексико. И там, в един универсален магазин в Гуадалахара, се намерихме с Флоринда Матус, най-страхотната жена, която изобщо съм виждал — изключително висока, около метър и осемдесет, жилеста и кльощава, с красиво лице, определено възрастна и все пак много млада.

— Я! Ето ви и вас! — възкликна тя, когато ни видя. — Тримата мускетари! Лудите глави! Къде ли не ви търсих!

И без повече приказки тя пое командването. Флоринда Донър-Грау, естествено, страхотно се зарадва. Тайша Абелар, както обикновено, беше крайно сдържана, а аз се почувствах толкова засегнат, че бях направо бесен. Знаех си, че тая няма да я бъде. Усетих, че ще бъда на нож с тая жена още от момента, когато отвори наглата си уста и ни излезе с тъпотии от рода на „лудите глави“.

Но някакви неподозирани неща, които явно съм имал в запас, ми се притекоха на помощ и ме възпряха да реагирам ядосано или заядливо; с Флоринда изключително се сработихме, по-добре, отколкото изобщо съм си представял. Тя ни ръководеше с желязна ръка. Беше неоспоримата царица на живота ни. Тя имаше нужната сила и отстраненост, за да постига задачата си — да мобилизира максимално способностите ни по най-неуловим начин. Не допускаше никой от нас да изпада в самосъжаление или хленчове, ако нещо не ни допадаше особено. Тя изобщо не приличаше на дон Хуан. Липсваше й неговото трезвомислие, но компенсираше това с друго свое качество: светкавично схващаше всичко. Стигаше й един поглед, за да вникне цялостно в дадена ситуация и да действа мигновено в съответствие с това, което се очаква от нея.

Една от любимите й задявки, която страхотно ми допадаше, бе да запита най-сериозно залата или групата хора, на които говореше: „Някой от вас тук знае ли нещо за налягането и разместването на газовете?“ Задаваше този въпрос напълно сериозно. И когато слушателите отговореха: „Не, не знаем“, тя казваше: „Значи тогава мога да ви кажа каквото си искам, нали?“ — и наистина се впускаше да говори каквото си иска. Понякога казваше толкова смешни неща, че направо се търкалях на пода от смях.

Друг класически неин въпрос беше: „Някой тук знае ли нещо за ретината на шимпанзетата? Не?“, и Флоринда започваше да говори абсолютни щуротии за ретината на шимпанзетата. Никога през живота си не съм се забавлявал толкова. Бях се превърнал в неин обожател и най-предан последовател.

Веднъж ми се появи фистула на бедрената кост, последица от падането ми преди години в един пролом, пълен с бодливи кактуси. Тогава в тялото ми се бяха забили седемдесет и пет иглици. Една от тях или не беше извадена напълно, или бе останало замърсяване, което години по-късно бе предизвикало тази фистула.

Лекарят ми каза:

— Не е нищо сериозно. Просто гнойна торбичка, която трябва да се разреже с ланцет. Съвсем проста операция. Само за няколко минути ще го изчистим.

Посъветвах се с Флоринда и тя ми каза:

— Ти си нагуал. Или сам ще се излекуваш, или ще умреш. Няма място за колебания или двойствено поведение. Един нагуал да остави да го реже лекар, това значи да е загубил силата си. Един нагуал да умре от фистула? Какъв срам.

С изключение на Флоринда Донър-Грау и Тайша Абелар, останалите ученици на дон Хуан изобщо не взимаха надълбоко Флоринда. За тях тя беше просто особа, която внушава страх. Човек, който никога не им позволяваше свободата, която те смятаха, че им се полага. Тя никога не ги хвалеше за псевдопостиженията им в шаманизма и ги възпираше всеки път, когато се отклоняваха от пътя на воина.

В текста на „Вторият пръстен на силата“ тази борба между учениците е повече от явна. Учениците на дон Хуан бяха едно заблудено стадо, с вечни изблици на егоцентричност до вманиачаване, като всеки от тях теглеше в своята си посока, всеки се стремеше да утвърди собствената си стойност.

Всичко, което се случваше в живота ни оттогава насам, беше дълбоко повлияно от Флоринда Матус и въпреки това тя никога не се изтъкваше. Винаги беше фигура на втори план, мъдра, забавна, безмилостна. Флоринда Донър-Грау и аз я обикнахме, както никога дотогава не сме обичали, а когато си отиде, тя завеща на Флоринда Донър-Грау името си, скъпоценностите си, парите си, своята изисканост, уменията си. Чувствах, че никога не бих могъл да напиша книга за Флоринда Матус и че ако някой го стори, то трябва да бъде Флоринда Донър-Грау, нейната същинска наследница, нейна дъщеря повече от всички. Аз бях като Флоринда Матус — само една фигура на втори план, оставена там от дон Хуан Матус да преодолява самотата на един воин и да се радва на пътя си по тази земя.