ИЗВАДКИ ОТ „ОГЪНЯТ ОТВЪТРЕ“

Няма цялостност без тъга и копнеж, защото без тях няма нито трезвост, нито доброта. Мъдрост без доброта и знание без трезвост са безполезни.

Чувството за собствената значимост е най-големият враг на човека. Когато се чувства засегнат от деянията и злодеянията на хората, това отслабва силите му. Чувството за собствена значимост заставя човек да прекара по-голямата част от живота си засегнат от някого или нещо.

За да следва пътя на знанието, човек трябва да е с много богато въображение. По пътя на знанието нищо не е така ясно, както бихме искали да бъде.

Ако виждащите успяват да се владеят в присъствието на дребните тирани, те със сигурност ще могат да се изправят безнаказано и пред непознатото, а след това да издържат и на присъствието на непознаваемото.

По-естественото е да се мисли, че ако един воин се владее пред лицето на непознатото, той със сигурност ще може да се изправи безнаказано и пред дребните тирани. Но не е така. Изключителните воини от древните времена били унищожени именно защото се опирали на това схващане. Нищо не може да кали толкова духа на воина, както предизвикателството да си има работа с невъзможни хора, разполагащи с власт. Само в такива условия един воин може да придобие нужното трезвомислие и спокойствие, за да издържи натиска на непознаваемото.

Непознатото е нещо, което е скрито от човека, забулено може би от ужасяващ контекст, но въпреки това е достижимо за човека. Непознатото в даден момент става познато. Непознаваемото, от друга страна, е неописуемо, невъобразимо, непонятно. То е нещо, което никога няма да опознаем, и все пак го има — изумително и същевременно ужасяващо в своята необятност.

Ние възприемаме. Това е неоспорим факт. Но това, което възприемаме, не е същият тип факт, защото ние сме приучени какво да възприемаме.

Според воините ние си мислим, че там, вън, съществува един веществен свят единствено поради нашето осъзнаване. Но това, което действително съществува там, са излъчванията на Орела — протичащи, постоянно в движение и заедно с това неизменни, вечни.

Най-дълбокият недостатък на несъвършените воини е, че са склонни да забравят чудото на това, което виждат. Те се главозамайват от факта, че виждат, и започват да вярват, че това се дължи на собствената им гениалност. Опитният воин трябва да бъде безупречен, за да може да надделее тази почти непобедима човешка слабост. По-важно и от самото виждане е какво ще направят воините с това, което виждат.

Една от най-великите сили в живота на воините е страхът, защото той ги подтиква да учат.

За виждащия истината е, че всички живи същества се стремят да умрат. Това, което възпира смъртта, е осъзнаването.

Непознатото присъства постоянно, но е извън възможностите на нормалното ни съзнание. Непознатото е безполезната част от обикновения човек. А е безполезна, защото обикновеният човек не разполага с достатъчно свободна енергия, за да се добере до нея.

Най-голямата грешка на хората е, че не могат да се откъснат от описа на разума. Разумът не се занимава с човека като енергия. Разумът се занимава с уреди, които създават енергия, но никога не му е хрумвало сериозно, че ние сме нещо по-добро от уреди — ние сме организми, които създават енергия. Ние сме мехурчета енергия.

Воините, които по своя воля постигат пълно осъзнаване, са изумителна гледка. В този момент те пламват отвътре. Огънят отвътре ги изгаря. И в пълно осъзнаване те се сливат с излъчванията на Орела и се зарейват във вечността.

Веднъж постигнем ли вътрешно мълчание, всичко става възможно. Начинът да престанем да говорим на себе си е съвсем същият като начина, по който сме се научили да си говорим — ние сме били обучени принудително и категорично, затова точно така трябва и да се отучим — принудително и категорично.

Безупречността започва от едно отделно действие, което трябва да се извършва умишлено, точно и продължително време. Ако това действие се повтаря достатъчно дълго, човек придобива чувството за непреклонно намерение, което може да се приложи към всяко друго нещо. Постигне ли се това, пътят е чист. Едно нещо ще води към друго, докато воинът осъзнае пълния си потенциал.

Тайната на осъзнаването е мрак. Човешките същества са пропити от тази тайна, от необясними неща. Лудост е да гледаме на себе си по какъвто и да било друг начин. Затова воинът не унижава тайната на човека, като се опитва да я обясни разумно.

Осъзнаването бива два вида. Единият е просто словоизлияния, огромни емоционални изблици и нищо повече. Другият е в резултат от преместването на събирателната точка; той не е свързан с емоционални изблици, а с действия. Емоционалното осъзнаване идва години по-късно, след като воинът е закрепил чрез дълга практика събирателната точка на новото й положение.

Най-лошото, което може да ни се случи, е да умрем и след като това е неминуемата ни участ, ние сме свободни; който е загубил всичко, вече няма от какво изобщо да се страхува.

Воинът не се хвърля в непознатото от алчност. Алчността е подтик само в света на обикновените дела. За да дръзне да навлезе в тази ужасяваща самота на непознатото, човек трябва да има нещо повече от алчност. Обич, човек се нуждае от обич към живота, към интригуващото, към тайната. Човек се нуждае от неутолимо любопитство и безмерна храброст.

Воинът мисли само за тайните на осъзнаването — тайната е единственото, което има значение. Ние сме живи същества; ще трябва да умрем и да отдадем своето осъзнаване. Но ако можехме да променим съвсем мъничко това, какви ли тайни ни очакват? Какви тайни!

КОМЕНТАР

„Огънят отвътре“ като книга беше поредният резултат от влиянието на Флоринда Матус над моя живот. Този път тя ме напътстваше да фокусирам вниманието си над учителя на дон Хуан, нагуала Хулиан Осорио. И Флоринда, и моето фокусиране над подробности за този човек ми разкриха, че нагуалът Хулиан Осорио е бил актьор с определен талант, но повече от актьор той бил разпътен мъж, който се интересувал единствено да съблазнява жени — всякакви жени, които му попадали покрай театралните му изяви. Бил разпътен до такава крайност, че в последна сметка си увредил здравето и се разболял от туберкулоза.

Неговият учител, нагуалът Елиас, се натъкнал на него един следобед насред полето, в покрайнините на град Дуранго, както прелъстявал дъщерята на един заможен земевладелец. От напрягането актьорът получил кръвоизлив, и то толкова тежък, че едва не умрял. По думите на Флоринда нагуалът Елиас видял, че нямало как да му помогне. Да го излекува било невъзможно, а единственото, което можел да направи като нагуал, било да спре кръвоизлива. Това и сторил. След това решил да предложи нещо на актьора.

— В пет сутринта тръгвам за планината — казал му той. — Бъди на изхода от града. Непременно. Не успееш ли да дойдеш, ще умреш, и то по-скоро, отколкото си мислиш. Единственото, което ти остава, е да дойдеш с мен. Едва ли ще мога да те излекувам, но поне ще те отклоня от бездната, право към която си се запътил и която означава край на живота. Всички ние, хората, неизбежно стигаме до тази бездна, рано или късно. Аз ще те напътствам да извървиш цялото разстояние било отляво, било отдясно покрай пропастта. И стига да не паднеш, ти ще живееш. Така и няма да оздравееш, но поне ще си жив.

Нагуалът Елиас не вярвал особено на актьора, който бил ленив, разпуснат, малодушен и дори може би страхлив. Доста се изненадал на другия ден, когато в пет сутринта заварил актьора да го чака на края на града. Взел го в планината и след време актьорът станал нагуала Хулиан — един туберкулозен мъж, който никога не се излекувал, но доживял до сто и седем години, като непрекъснато вървял по ръба на пропастта.

— За теб, разбира се, е от изключително значение да изследваш как нагуалът Хулиан е вървял по ръба на пропастта — каза ми веднъж Флоринда. — Нагуалът Хуан Матус не се заинтересува да го узнае. Според него всичко това бяха излишни подробности. Но ти не си толкова талантлив. За теб, като воин, нищо не може да бъде излишно. Ти трябва да позволиш на мислите, чувствата и представите на шаманите от древно Мексико да идват свободно до теб.

Флоринда беше права. Аз нямах блестящите способности на нагуала Хуан Матус. Точно както беше казала тя — нищо не ми беше излишно. Имах нужда от всяка опорна точка, всяка извивка от пътя. Не можех да си позволя да подмина който и да било възглед или идея на шаманите от древно Мексико, все едно колко невъобразими можеха да ми се струват.

Да изследвам как нагуалът Хулиан е вървял по ръба на пропастта означаваше да обхвана със своята способност да фокусирам прегледа си чувствата, които е изпитвал нагуалът Хулиан в изключителната си борба да остане жив. Разтърсен бях до мозъка на костите си, като открих, че е водил тази борба във всяка секунда, и то при всичките капани пред твърдата му решимост да оцелее, които му поставяли ужасните му навици да си угажда и изключителната му чувственост. Борбата му не била въпрос на откъслечни битки; това било една непрекъсната, дисциплинирана борба да запазва равновесие. Да върви по ръба на пропастта за воина означава да води такава ожесточена битка, в която всяка секунда е решаваща. Един едничък миг на слабост е можел да запрати нагуала Хулиан в пропастта.

Ако обаче фокусирал поглед, цялото си внимание и всичките си усилия над това, което Флоринда наричаше ръба на пропастта, напрежението отслабвало. Вече не гледал с такова отчаяние, както по времето, когато го обсебвали старите му навици. Когато разглеждах нагуала Хулиан в тези му мигове, струваше ми се, че правя преглед на съвършено различен човек — един по-умиротворен, по-отстранен, по-овладян човек.

Загрузка...