Колелото на времето

Самоувереността на воина не е самоувереността на обикновения човек. Обикновеният човек търси потвърждение в очите на страничния наблюдател и нарича това самоувереност. Воинът търси безупречност в собствените си очи и нарича това смирение. Обикновеният човек се вкопчва в ближните си, докато воинът се вкопчва единствено в безкрайността.

В даден момент воинът е способен да прави много неща, които изобщо не е можел да прави преди години. Самите тези неща не са се променили; променила се е неговата представа за самия себе си.

Воинът има само един път—да действа неотклонно и безрезервно. Той знае достатъчно за пътя на воина, за да действа според изискванията му, но може да му попречат неговите стари навици и начин на живот.

Ако воинът иска да успее в каквото и да било, успехът трябва да се постигне спокойно, с много усилия, но без стрес или вманиачаване.

Вътрешният диалог придържа хората към всекидневния свят. Светът е такъв или инакъв само защото ние непрекъснато си казваме, че е такъв или инакъв. Вратата към света на шаманите се отваря едва когато воинът се научи да спира вътрешния си диалог.

Основната цел на шаманството е да променим представата си за света. А единственият начин да постигнем това е спирането на вътрешния диалог.

Когато воинът се научи да спира вътрешния си диалог, всичко става възможно; и най-невъобразимите неща стават постижими.

Воинът приема съдбата си, каквато и да е тя, и я приема с пълно смирение. Той приема смирено себе си такъв, какъвто е, не като повод за самосъжаление, а като живо предизвикателство.

Смирението на един воин не е смирението на просяка. Воинът пред никого не свежда глава, но и не допуска никой да свежда глава пред него. Просякът, от друга страна, непрекъснато пада на колене и ближе подметките на всеки, който му се струва по-горен от него; но в същото време той иска от по-нискостоящия от него да ближе неговите подметки.

Утеха, убежище, страх — всичко това са думи, пораждащи състояния, които човек е заучил, без изобщо да се усъмни в стойността им.

Хората около нас са черни магьосници. А и всеки, който е с тях, също е черен магьосник. Само си помисли. Можеш ли да се отклониш от пътеката, която твоите ближни са ти предначертали? И останеш ли с тях, твоите мисли и действия са предопределени завинаги от техните представи. Това е робство. Воинът, от друга страна, е свободен от всичко това. Свободата е скъпа, но цената й не е недостъпна. Затова страхувай се от твоите похитители, твоите господари. Не си губи времето и силата да се страхуваш от свободата.

Подвеждащото при думите е, че все ни карат да се чувстваме просветлени, но щом се изправим пред света, те вечно се оказват недостатъчни и ние виждаме света както винаги, без просветление. По тази причина воинът предпочита да действа, вместо да говори, и за тази цел получава ново описание на света — едно ново описание, при което говоренето не е толкова важно, а новите действия дават нови отражения.

Тъй като воинът вече се смята за умрял, той няма какво да губи. Най-лошото вече му се е случило, затова той е чист и спокоен; ако съди по действията или по думите му, човек изобщо не би допуснал, че той вече е видял всичко.

Знанието е много особено нещо. И най-вече за един воин. За воина знанието идва внезапно, овладява го целия и отминава.

Знанието идва при воина, реейки се като златни прашинки — същите като прашеца по крилете на пеперуда. Така че за воина знанието е нещо като взимане на душ или да го навали дъжд от тъмен златист прашец.

Когато спре вътрешният диалог, светът се разпада и на повърхността излизат някои наши изключителни страни, които дотогава сякаш са били строго охранявани от думите.

Светът е неразгадаем. Неразгадаеми сме и ние, и всичко, което съществува на този свят.

Един воин побеждава не като си блъска главата в стената, а като я преодолява. Воините прескачат стените, а не ги разрушават.

Един воин трябва да възпита в себе си чувството, че разполага с всичко необходимо за това удивително пътешествие, което е неговият живот. За воина единственото важно нещо е, че е жив. Животът сам по себе си е достатъчен, самообясняващ се и завършен.

Така че изобщо не е самонадеяно да се каже, че да си жив е най-върховното преживяване.

Обикновеният човек смята, че да се отдава на съмнения и терзания е белег на чувствителност, на духовност. А същинската истина е, че обикновеният човек няма нищо общо с чувствителността. Хилавият му разум умишлено се прави на чудовище или светец, но в действителност е твърде дребен, за да става от него такова огромно чудовище или светец.

Да бъдеш воин не е просто въпрос на желание. То е по-скоро непрестанна борба, която продължава до сетния миг от живота ни. Никой не се е родил воин, точно както никой не се е родил обикновен човек. Ние изграждаме от себе си едното или другото.

Един воин умира трудно. Смъртта му трябва да се пребори с него, за да го вземе. Воинът не се дава на смъртта така лесно.

Човешките същества не са обекти, нямат плътност. Те са кръгли, сияйни същества и нямат граници. Светът на обектите и плътността е само описание, създадено да им помага, да улесни минаването им по земята.

Разумът ги кара да забравят, че описанието си е само описание и преди да се усетят, човешките същества затварят целостта на себе си в омагьосан кръг, от който рядко през целия си живот се освобождават.

Човешките същества са възприематели, обаче светът, който те възприемат, е илюзия — една илюзия, създадена от описанието, което им разказват от момента на раждането им.

Така че по същността си светът, който разумът им иска да поддържа, е свят, създаден от едно описание и неговите догматични и неприкосновени закони, които разумът им се научава да приема и брани.

Тайното предимство на съществата от светлина е, че те имат нещо, което никога не се използва — волята. Подходът на шамана е същия като подхода на обикновения човек. И двамата разполагат с описание на света, но докато обикновеният човек го поддържа с разума си, шаманът го поддържа с волята си. И двете описания имат своите закони; обаче предимството на шаманите е, че волята е по-всеобхватна от разума.

Само като воин може човек да издържи по пътя на знанието. Воинът не може да се оплаква и за нищо не съжалява. Неговият живот е едно непрекъснато предизвикателство, а предизвикателствата не могат да бъдат добри или лоши. Предизвикателствата са си просто предизвикателства.

Основната разлика между обикновения човек и воина е в това, че воинът приема всичко като предизвикателство, докато обикновеният човек приема всяко нещо като благослов или проклятие.

Тайната на воина е, че вярва, без да вярва. Но очевидно един воин не може просто да заяви, че вярва и толкова. Това би било твърде лесно. Пък и ако само вярва, без никакво усилие, това би го освободило от задължението да изследва ситуацията. Когато на воина му се наложи да вярва, той го прави по свой избор. Воинът не просто вярва, той трябва да вярва.

Смъртта е неотменна съставка от това да трябва да вярваш. Без осъзнаване на смъртта всичко е обикновено, тривиално. Именно защото смъртта го дебне, воинът трябва да вярва, че светът е неразгадаема тайна. Така че да трябва да вярваш е израз на най-дълбокото предпочитание на един воин.

Силата винаги предоставя един кубичен сантиметър шанс на воина. Изкуството на воина е в това да бъде винаги гъвкав, за да го улови.

Обикновеният човек осъзнава нещо само когато си мисли, че би трябвало; воинът обаче трябва постоянно да осъзнава всяко нещо.

Нашата цялостност е много загадъчно нещо. На нас ни е нужна само една съвсем малка частица от нея, за да изпълним и най-сложните житейски задачи. Когато умираме обаче, ние умираме в своята цялостност.

Златно правило за воина е да взима решенията си толкова внимателно, че нищо, което може да се случи в резултат от тях, да не може да го изненада, а още по-малко да изтощи силата му.

Когато воинът вземе решение да действа, той трябва да е готов да умре. Ако е подготвен да умре, няма да се натъкне на никакви капани, неприятни изненади или ненужни действия. Всичко спокойно си идва на мястото, защото той не очаква нищо.

Воинът като учител трябва преди всичко да запознае ученика си с възможността да действа, без да вярва, без да очаква отплата — да действа просто ей-така, заради оня, дето духа. Успехът му като учител зависи от това доколко добре и хармонично е напътствал ученика си специално в това отношение.

За да помогне на ученика си да заличи своята лична история, воинът като учител го обучава на три техники: премахване на чувството за собствена значимост, поемане на отговорност за действията си и използване на смъртта като съветник. Без благотворното въздействие на тези три техники заличаването на личната история би направило ученика несигурен, колеблив и излишно съмняващ се в себе си и своите действия.

Невъзможно да се отървеш завинаги от самосъжалението; то си има определено място и роля в живота, има свой отличителен облик. Така че самосъжалението се задейства при всеки сгоден случай. То има своя история. Затова промениш ли облика на самосъжалението, това значи да го махнеш от видното му място.

Човек променя облика на нещо, като промени съставните му елементи. Той прибягва до самосъжалението, защото поради чувството си за собствена значимост смята, че заслужава по-добро положение или отношение или защото не желае да поеме отговорност за действията, които са го довели до състояние, пораждащо самосъжаление.

Да промениш облика на самосъжалението означава да прехвърлиш на второстепенно място елемент, който дотогава е бил важен. Самосъжалението все така си остава съществена черта, но сега вече е изтласкано на заден план — така, както са били някога на заден план и без изобщо да се използват представата за надвисналата смърт, смирението на воина, отговорността за собствените действия до момента, в който човек е станал воин.

Един воин съзнава мъката си, но не й се отдава. Настроението на воина, който навлиза в непознаваемото, не е тъга. Обратното, той е радостен, защото се е смирил пред великата си участ, уверил се е, че духът му е безупречен и най-важното, осъзнал е напълно своите способности. Радостта на воина идва от това, че е приел съдбата си и истински е оценил онова, което му предстои.