Конан Разбойника

Осемнадесета глава Империята на нощта

Абдарахци полудяха от ужас при отварянето на вратата. За тях това означаваше края на света. Страшната дума „Йазарат!“ се понесе над тълпата. Зловещото небе и гробовете наоколо увеличиха страха им.

Те бяха набожни хора, добре запознати с дългата и богата история на земята си. Сега страната им бе нападната и осквернена от чудовищата, които бълваше огромната врата. Видни личности от миналото на града, които хората бяха научени да обичат от разкази и скулптури, изведнъж се понесоха тромаво към тях в разложените образи на жестоки, възкресени нападатели. Царе и герои, дядовци и внуци крачеха в редиците на мъртвешката войска. Вместо да възвестяват величието на задгробния живот, почитаните предци безмилостно убиваха своите наследници с ръждясалите си оръжия. Нападателите изскачаха с ужасяваща бързина и уплашената тълпа пред тях безпомощно се заблъска.

Бандитите и принцеса Африт се измъкнаха от първата атака, защото докато вниманието на всички бе приковано във вратата на гробницата, Конан бързо издърпа другарите си встрани.

Бойни колесници затрополяха от зейналата порта, карани от мумии-воини, които пришпорваха разпенените, полудели от ужас коне с дълги камшици. Те прегазваха наред стражи и жреци, но подминаха бегълците.

Пехотинците, които ги следваха, бърдо завзеха по-голямата част от площадката и странно облечените им фигури обградиха царица Нитокар. После продължиха стремглаво напред. Терасата пред входа се опразни, а всички, които им се противопоставиха, паднаха посечени.

Когато полудялата тълпа побягна, пред Конан и останалите се откри път за отстъпление. Колесниците препускаха и посичаха човешките тела с лъскавите, въртящи се сърпове, забити в колелата им.

Всички до един бяха обладани от вледеняващ ужас. На изходите и по ъглите на площада, накъдето тълпата се оттичаше като морска пяна по скалист бряг, повечето хора загиваха най-вече задушени и прегазени в суматохата, отколкото от остриетата на враговете.

Дори дворцовата стража и въоръжените жреци бяха безпомощни. Конан, който реши, че тесният вход на гробницата е по-удобен за отбрана, отколкото площада, застана в края на терасата. Но само Исайаб, Азрафел и няколко оцелели стражи го подкрепиха, останалите предпочетоха да избягат.

Конан вдигна меча си и го изпробва върху щита на една тромава мумия с ризница и шлем, която крачеше в цяла редица от одърпани мумии. Позеленелият метал на стария щит се разцепи лесно, но ръката, която го държеше, не се отпусна. Вместо това тя ловко се изви, за да улови острието на Конан, и един кокалест юмрук, стиснал брадва, замахна изотзад към лицето му. Конан отскочи, за да избегне удара.

На свой ред варваринът нападна с бързина, породена от ярост и омраза, и прониза основата на шлема, откъдето започваше бронираното рамо. Шлемът излетя и падна в краката му, почти голият череп изтрака вътре. Но обезглавеното тяло на мумията продължаваше да се бие, сляпо се заблъска в другите воини и ги заудря с брадвата.

Един от жреците зад Конан бе пробол с меча си една дрипава съсухрена мумия на стигиец, но с безкръвния връх на меча, щръкнал между ключиците й, тя продължаваше да върви напред, докато не заби камата си в гърлото на слисания жрец.

Конан, ругаейки, разцепи крехкия череп на мумията с един удар на меча си, а с още един строши крака й. После хукна с оцелелите от малката група. Последното, което видя на тръгване, беше бялата фигура на Хорасп, която се движеше сред атакуващите мумии и ги насочваше.

— Кром да го убие! — Конан се присъедини към групата, която се бе скупчила сред полудялата, блъскаща се тълпа, извън обсега на колесниците. — Били ли сте се някога с такива врагове?

— Защо да се бием с тях? — учудено го изгледа Отсгар, който прикриваше Зафрити с яката си ръка. — Макар и да загубихме богатството, още не сме изгубили кожите си. Можем да избягаме.

Конан го изгледа презрително.

— И да оставим тия надути трупове да избият всички живи хора наоколо? Какво ще направиш, на север ли ще побегнеш?

— Най-добре ти, Конан, да тръгнеш натам. Колкото до мен — Абдарах и друг път е сменял господарите си, а аз и странноприемницата ми сме свикнали с това. Това е държавен въпрос и един хитър търговец не се забърква в тези неща.

Конан го зяпна недоверчиво.

— Ти смяташ да останеш и да си вършиш работата, ако Хорасп надделее?

Отсгар махна с ръка.

— Както и да управлява пророкът, бъди сигурен, че в царството му ще има търговия, данъци, пратеници и тем подобни. Ще се намери място и за мен. За разлика от теб, кимериецо, аз живея по-добре по време на мир.

Конан се приближи към ханджията и изсъска в ухото му:

— Глупак! Магьосникът ще убие всяко живо същество! Той иска да забрани дневната светлина и да основе Империя на Нощта!

Отсгар се намръщи, но не му се искаше да попадне в лапите на Конан.

— Част от най-доходната ми работа се върши нощем. А твоят план почти ме разори! Тръгвай, докато не е станало късно, и ни остави да живеем както можем.

— ЖИТЕЛИ НА АБДАРАХ!

Като по чудо, сякаш в отговор на спора на двамата, зад Конан се чу глас, достатъчно силен, за да заглуши всеки друг звук на площада. Всички погледи се обърнаха уплашено към входа на гробницата и видяха облечения в бяло Хорасп, изправен над главите на тълпата от мумии.

— ПОДАНИЦИ, ЧУЙТЕ МЕ!

Пророкът се обърна към разпръскващите се хора и гласът му отекна над площада. Но Конан знаеше, че дробовете на обикновен човек не могат да постигнат такава сила на гласа. Вълшебникът използваше някаква дяволска магия, за да усили звученето на думите си. Беше свил длани на устните си и това придаваше на речта му нечовешка грубост, сякаш някакъв огромен звяр говореше с човешки думи.

— НЯМА ОТ КАКВО ДА СЕ БОИТЕ — прогърмя гласът. — ЗАПОВЯДВАМ ВИ ОТ ИМЕТО НА ВАШАТА ЦАРИЦА! — Той посочи към Нитокар, която махна на поданиците си. — ВСИЧКО ЩЕ БЪДЕ НАРЕД, АКО МИ СЕ ПОДЧИНИТЕ. ТЕЗИ, КОИТО СЕ СЪПРОТИВЛЯВАТ, ЩЕ БЪДАТ УБИТИ. — Хорасп отпусна ръце, за да попита тихо нещо Нейно Царско Величество. После отново вдигна длани към устните си и гласът му отекна оглушително: — ЦАРИЦА НИТОКАР ЩЕ ТРЪГНЕ КЪМ ДВОРЕЦА, ЗА ДА ПОЕМЕ ТРОНА СИ. ОСТАВЕТЕ ВРАТИТЕ ОТВОРЕНИ ЗА НЕЙНО УЛЕСНЕНИЕ.

Гръмовният глас замлъкна, Хорасп се смъкна долу и изчезна. Думите му само увеличиха паниката. Тълпата се люшна безпомощна. Мнозина не можеха да напуснат площада. Дори тези, които се бяха съвзели след първоначалния страх, бяха повлечени от обезумелите човешки потоци. Конан се озова сам сред море от крещящи, бутащи се мургави тела.

За щастие ръстът и силата му позволиха да устои на блъскането. Той си проправи път към група дворцови стражи, които се бяха събрали върху едно възвишение близо до градската порта. В средата принцеса Африт неспокойно се съвещаваше с оцелелите жреци и военачалници. Там беше и синът на Нитокар, Еблис. Скрит от възрастните, той стоеше намусен отстрани. Когато наближи, Конан видя как всеки от воините се поклони почтително на принцесата, преди да се обърне и да даде заповедите си.

Когато варваринът най-после се добра до редицата от насочени пики, високата му фигура лесно привлече вниманието на принцеса Африт. Тя плесна с ръце и заповяда на стражите да го пуснат. Девойката стоеше между двама воини с доспехи. Конан установи, че бе запазила достойнството си пред лицето на новата заплаха. Африт го посрещна сърдечно, протегнала двете си ръце към него.

— О, Конан, Хорасп вече си позволи прекалено много! Жреците и главнокомандуващите се заклеха да се преборят с него и Нитокар. Те ме подкрепят като законна наследничка на трона!

— Това е чудесно! — Конан посегна да я прегърне през раменете, но се отдръпна, когато видя неодобрителните физиономии на новоназначената й охрана. — Във всеки случай, внимавай! Верността на придворните много пъти се е променяла. — С ъгъла на окото си улови бледото лице на младия Еблис, който ги гледаше враждебно. — Какво прави той тук? Това е хлапето на Нитокар, нали?

— Да, доведеният ми брат. Той бе отделен от царицата, докато тълпата бягаше. Благородниците смятат да го използват като заложник.

Конан й отговори тихо:

— Пази се от него, независимо дали е заложник, беглец или шпионин. Макар и малък, сигурно е научил някои гадни номера от майка си. Не бъди прекалено доверчива. Мумиите ще бъдат победени много трудно с бой, особено щом са защитени от магиите на Хорасп.

Африт кимна разтревожено.

— Най-голямата ни надежда е в градската стена. Царските воини са изпратени да я отбраняват. Но ни трябва и помощта на хората. — Принцесата отново хвана ръката на Конан. — Ако успееш да убедиш приятелите си да ни подкрепят или да обединиш хора от простолюдието, много ще ни помогнеш. Ти вече веднъж спаси живота ми. Не знам как да ти се отплатя. — Тя се изчерви и сведе поглед, ръката й леко потрепна в дланта на Конан.

— Ще направя каквото мога. — Варваринът стисна ръката й и я пусна. — Аз съм на твоя страна, а и Хорасп е прекалено опасен, за да бягам от него. Но не мога да обещая, че някой от така наречените ми приятели ще се присъедини.

Те се сбогуваха и след малко Африт се отправи, за да говори на поданиците си от градската стена. Тя вървеше гордо сред новите си съюзници, обградена от стражи. Веднага след тръгването им, мумиите на Хорасп се прегрупираха и последва нова серия от атаки.

На площада цареше хаос. Тълпата наброяваше десетки хиляди, а изходите бяха само няколко. Поддръжниците на Африт затваряха задръстената западна порта на града, противно на заповедта на Хорасп. Дървените мостчета над все още препълнените канали бързо се бяха срутили под тежестта на бягащите хора, а широкият път извън града бе превзет от мумиите.

Въпреки обещанието на Хорасп още по-голяма част от площада бе жестоко разчистена от бойните колесници и пехотата. Жертвите, доколкото се виждаше, бяха отнасяни или завличани в гробницата, за да ги мумифицират и както твърдеше мълвата, да ги съживят и изпратят в битката на страната на пророка.

Повечето уплашени мъже, жени и деца можеха единствено да се покатерят по бреговете на каналите, да се притиснат към стената или да се опитат да се изкачат по високата каменна преграда на гробището. Останалите, които не успяваха да се доберат дори до подобен незначителен подслон, тичаха напред-назад по площада и падаха окървавени под копитата и мечовете на нападателите. Мнозина полудяха или изпаднаха в безчувствен унес, убедени, че е настъпил денят на Страшния съд. Всички бяха гладни, защото колите с лакомства, предназначени за погребението, бяха преобърнати, а храната — стъпкана при паническото бягство. Под облачното небе, което с превалянето на деня още повече потъмня, картината ужасяващо напомняше на мрачното пророчество на Хорасп.

Докато обикаляше наоколо, Конан попадна на няколко от шемитите, с които бе работил на строежа. Те тичаха, без да се отделят един от друг, в група обезумели от ярост и отчаяние. Подтикнати от кимериеца, те се снабдиха с оръжие, като нападнаха една кола с боеприпаси. Тогава той ги поведе срещу една от вражеските колесници.

Тя беше нова и здрава, но четирите породисти коня бяха полуживи от умора и от устата им капеше пяна. Когато колесницата мина покрай групата на Конан, те пъхнаха лост в едното й колело и я спряха. После се метнаха отгоре и повалиха кочияша стигиец и пътника му — мумия с кучешка глава, като ги насякоха на парчета с лопати и брадви, за радост на тълпата по брега на канала.

Когато насреща им препусна ескадрон от мумии, Конан заповяда на хората си да не отстъпват. Но от гробницата бяха изпълзели най-страшните от мумиите — стари, грохнали, зле запазени и разкапващи се, чудовищно закърпени с парчета от животни. Кимериецът усети как тръпка премина през спътниците му, когато фалангата се отправи към тях. Като връх на ужаса им се чу викът на един от другарите му, който в една от мумиите разпозна мъртвия си по-малък брат. Шемитът избяга, крещейки несвързано. Останалите стояха обезсърчени и двама от тях попаднаха под ноктите на враговете. Конан им нареди да отстъпят. За щастие, по-старите мумии не бяха така бързи както живите хора и бегълците успяха да се съберат в другия край на площада.

Въпреки поражението атаката на шемитите даде пример на всички събрани край градската стена. Тези, които бяха чули пламенните думи на принцеса Африт от портата, нетърпеливо предадоха съобщението за отпор срещу армията на пророка. Имаше и такива, които обявиха вечната си вярност към царица Нитокар, но и двете групи искаха да попречат на целите на Хорасп.

Следващата цел на пророка очевидно беше западната порта. Скоро мумиите, тръгнаха натам в плътна редица, която раздели площада на две. Конан не забравяше за магьосническата сила на противника. Знаеше, че мумиите ще имат предимство през нощта. Той остави шемитите да продължат битката под ръководството на група военачалници. Докато се опитваше да разбере плана на чудовищата за нападение, той попадна на Отсгар, Исайаб и Зафрити.

Мръсни и уморени, те не бяха успели да се измъкнат от площада, както и много други. Исайаб беше готов да се присъедини към Конан, дори непокорният Отсгар не бе така надменен както преди.

— Значи ти смяташ, че властта на Хорасп означава смърт за града? — замислено попита той, гледайки как пълчищата на мъртвите напредват сред пищящата тълпа.

Конан мрачно кимна.

— След като умрелите поданици му служат чудесно, защо да се мъчи с живи роби?

Зафрити се притисна към Отсгар, вперила безумен поглед в зловещите маневри пред тях.

— Това е ужасно! Напомня ми за родната ми Стигия, само че тук е по-лошо, много по-лошо!

— Да, така е — кимна на свой ред Отсгар. — Господството на Хорасп може би все пак ще се отрази зле на работата ми.

Конан нетърпеливо го погледна.

— Тогава помогнете ми да го надвием! Принцесата ни обеща подкрепата си. Това е шансът ти да спечелиш благоволението на новата господарка!

— Наистина. Може би е време да сменя позицията си.

Конан се ухили доволно и посегна, зад Зафрити, за да потупа Отсгар по рамото.

— Добре тогава! Ами Азрафел? Убит ли е?

— Не — поклати глава Зафрити. — Обзеха го бойните страсти преди малко. Дрънкаше за някакъв безумен план — как да победим армията на Хорасп.

— Това момче е луда глава! Щях да го мисля за мухльо, ако не бях видял как се справи с цар Ебнезъб! — Конан решително се огледа. — Но само разпаленост сега не е достатъчна.

Докато гледаха непоклатимите вражески редици пред вратата, едно шемитско момче задъхано пристигна при Конан.

— Чичо Езра ти праща вест. Самият Хорасп идва насам. Той се движи пеша сред мумиите.

Конан кимна замислено.

— Ще трябва да използва магията си отблизо, за да отвори вратата. Мислех, че ще изчака нощта, когато бойците му ще са по-силни. Но така е по-добре! — Той се обърна към Отсгар и Исайаб. — Мога да изпратя неколкостотин побеснели шемити откъм фланговете, но ни трябва силен авангард, за да си проправим път. Искам вие двамата да сте с мен.

Отсгар се поколеба, после срещна погледа на Конан.

— Ще тръгна с теб, така трябва. Митра знае, че двамата с теб сме добра двойка срещу всеки охранен магьосник. Но искам Исайаб да остане при Зафрити и да я пази. Кой знае какво ще става нощес, щом адът е излязъл на земята.

Конан погледна Исайаб и танцьорката, които не се възпротивиха, и стисна ръката на Отсгар.

— Тогава, ние двамата. Смърт на Хорасп! И вечна смърт за тези, които му служат!