Конан Разбойника

Осма глава Злокобното пророчество

Сред грохота на аплодисментите изтощеният Конан стоеше нащрек в средата на залата и се чудеше каква ли ще е следващата опасност. Стражите убиха с пиките си аспидата, увита около Када Куфи. Прислужниците бързо изнесоха двата покрити трупа. Конан не знаеше дали наградата за победителя е свобода, смърт или нещо друго.

Докато чакаше, замаян от умора, откъм царската трибуна се приближиха две усмихнати прислужници. Млади, сочни и небрежно загърнати в късите си ленени тоги, те стъпваха грациозно с босите си крака. Хванаха го за ръцете и го поведоха към подиума.

Той усети върху себе си блестящия поглед на царица Нитокар. Другите царски особи проявиха слаб интерес, освен Хорасп, чиито мънистени очички го наблюдаваха с очевидно раздразнение.

Но прислужниците не го заведоха при царицата, а до ниската маса пред трибуната и го настаниха на плюшени възглавници до пратениците от Ерук. Масата не бе достатъчно близо до царските места и щом Конан седна, Нитокар надменно отклони поглед.

За радост на тълпата сервираха вечерята. Слуги донесоха плодове, хляб и сирене върху големи златни подноси, които бързо се изпразваха, докато минаваха покрай масите. После донесоха сребърни купи със сосове и ястия, които веднага бяха нападнати от множество нетърпеливи ръце.

Най-накрая докараха голяма бронзова количка, върху която се мъдреше огромен печен глиган, увиснал на вериги над тлееща жар. Един потен, полугол мъжага наряза глигана.

Масата на гостите получи най-доброто от всяка табла. След като поотми неприятните спомени от борбата с чаша вино, Конан се залови да възстановява силите си с големи порции месо, хляб и плодове. Слугините, които останаха до него, почти не говореха и от време на време си зобваха от храната. През по-голямата част от времето те го галеха и разтриваха натъртванията по мускулестите му рамене.

Един от седналите наблизо тънкобради посетители от Ерук се стори на Конан разбран човек. Варваринът се опита да го заговори на котийски диалект, който предположи, че останалите не разбират.

— Привет, съседе! Голям празник, а? Оня със сатъра, дето се боричка с глигана, би могъл да командва цяла фаланга аргоски войници.

Пратеникът бе напреднал с чашките, в скута му седеше размъкнато червенокосо момиче. Той проследи погледа на Конан и се засмя:

— А, да. Мисля, че самият аз съм го повалял в битки няколко пъти — обърна се към Конан той и замижа, за да го фокусира. — Но ти не си котиец, може би си немедиец?

— Идвам от Кимерия, на север оттук.

— А, номад от хълмовете. Моите поздравления, кимериецо. — Гостът вдигна бокала си в знак на почест. — Ти се справи чудесно с този дявол от изтока и змиите му. Това представление беше прекадено дивашко за случая. Такова нещо никога не би се случило на официална вечеря в Ерук. — Той огледа шумните придворни и пак се обърна към Конан. — Бас държа, че не се занимаваш с това доброволно.

— Не — съгласи се Конан. — Просто ме хванаха да се мотая на неподходящо място в неподходящо време.

— Ох, тези южняшки обичаи! — изсумтя пратеникът и погледна през рамо величията на трибуната, които разговаряха с водача на неговата група.

— Но така е, когато си в Абдарах… А сега какво ще правиш?

Конан се навъси и се наведе по-близо, за да не чуват придружителките му.

— Нямам представа — призна си той, — мисля, че съм тук по желание на царицата.

Мъжът вдигна вежди и се разсмя.

— Е, успех тогава!

Конан се наведе толкова близо, че брадата на госта погъделичка лицето му.

— Защо? Какво си чувал за нея?

— Тя е известна любовчийка. Това не ме изненадва — личи си от пръв поглед! — Той направи знак с очи към разголеното, отпуснато тяло на Нитокар.

— Чувал съм, че мъжът й не е опасен. Поради липса на сили и здраве не й придиря за флиртовете — и той погледна лукаво Конан, — но на твое място бих внимавал. Казаха ми, че Нейно Величество се отнася доста грубо с младите мъже… и не ги задържа много.

Конан се замисли.

— А дали е вярно, че тя е отровила предишната жена на Ебнезъб и сега иска да довърши и него.

Гостът рязко се дръпна назад. Не бе кой знае колко изненадан, но впери неловко поглед в чашата си и я остави на масата. Пиянската му дружелюбност охладня.

— Как би могъл, непознати човече, един пратеник от далечна страна да знае такива подробности за абдарахското царско семейство? Дори да е така, това е една добре пазена тайна — той се намръщи — и е опасно да се обсъжда на обществено място.

Конан кимна.

— Но още по-опасно е ако се пренебрегне.

Събеседникът му се съгласи, но отново се загледа в храната и питието си и повече на заговори. Конан реши, че достатъчно го бе притеснил и се намести обратно между девойките. Те си говореха тихо на шемитски, докато масажираха раменете му. Варваринът ги хвана закачливо през кръста за тяхна радост. Но скоро вниманието му пак бе отвлечено.

Съветникът Хорасп слезе от трибуната и тръгна към средата на залата. Когато минаваше покрай гостите, той им се усмихна вежливо, като по някакъв начин успя да изолира едрия кимериец. Движеше се с безкрайно самочувствие и държеше в ръце малкия жезъл, с който Конан го бе видял да си играе.

В центъра на залата той се обърна към пратениците и царското семейство. Настъпи тишина, подвижната скара със скелета на оглозгания глиган бе избутана навън.

— Ваши Височества, благородници на Ерук и Абдарах! Настъпи времето за размисъл, за което ви споменах. Не бих искал да тормозя слуха на такава височайша компания с религиозни проповеди — Хорасп се усмихна на слушателите си и разтвори ръце — и няма да го сторя. — Той отпусна ръце, сякаш бе приключил с неприятна тема. — Все пак ние сме хора с положение, осъзнаваме силата и отговорността, които са наше рождено право, и всеки един от нас иска да съхрани и увеличи тази сила. Всеки от нас обича царството ни и нашите шемитски обичаи. Не по-малко го обичам и аз, въпреки че дойдох наскоро в тази благословена от Елаел земя.

Разнесе се одобрителен шепот, породен и от облекчението, че темата няма да е религиозна. Хорасп се усмихна на публиката и продължи:

— Ние, жителите на Шем, имаме честта да сме на водещо място в човешкото познание. Езичниците на север и юг от нас напразно още възхваляват някакви измислени богове със странни и примитивни имена — Ерлик, Гуахлур, Ортикс, Кром… — Пророкът ги изговори неточно и с гримаси, което накара всички да се засмеят, с изключение на Конан, който свъси вежди. — И все пак в лоното на познанието, което се простира величествено по двата бряга на река Стикс, ние открихме и познахме истинските сили, които управляват вселената, двата могъщи бога, чиито вечен сблъсък определя съдбите на хората на този свят и в Отвъдното. Това са многообичаният Бог-Слънце, който тук в Абдарах наричат Елаел, и Сет — Безсмъртният Отмъстител, чиито страшни превъплъщения са чакалът и змията. Ние почитаме единия и презираме другия, но знаем, че на тяхната извечна борба се крепи вселената. Нашите мъдреци, с помощта на проникновената си мисъл и на непрекъснатото изследване на небесата и на вековната наука на духовните училища, най-сетне откриха чудесната подредба на бог и смъртни; от великите богове към милостивите богоподобни, които ни направляват за кратко тук, на земята — говорещият се поклони на цар Ебнезъб — после благородниците, след това низшите смъртни, които ни служат, и накрая дивите зверове. Този природен закон, разкрит пред нас, е така прекрасен и обикновен. Чрез него ние следваме Елаел и величаем името му, за да процъфти всичко добро и справедливо на земята и насетне. — Хорасп замълча благоговейно, ръцете му широко се разтвориха. Но след това благото му лице се намръщи и той прибра ръце.

— Но е трудно да си обясним великата трагедия на нашето време. Защо тези, които живеят на южния бряг на реката в голямата стигийска империя почитат, тъмните сили, управлявани от омразния нам Сет!

Уплашен шепот последва думите на пророка. Но той не мълча дълго.

— Като стигиец, бивш свещеник в духовно училище и изгнаник от тази мрачна страна, често ме питат защо. Какво ли дяволско извращение може да накара цял народ да служи в храма на злото? Какъв ли нечестив дух прави властта на Сет така силна в Стигия?

Хорасп махна с ръце, сякаш да отпъди нещо зло.

— Не бих се осмелил да дам отговор на този въпрос, след като моите вярвания са толкова по-различни от тези на моите сънародници. Може би това се дължи на неуспешния им опит да въздигнат и почитат цар като нас. Защото, когато здравата ръка на духовенството държи камшика на управлението, двойната му мощ е достатъчно голяма, за да навлече беда на един народ. По-дълбоко от това не мога да надникна в тъмното езеро на стигийската греховност. Когато напълно осъзнах размерите на злото, аз отрекох богохулството им и избягах в една по-чиста страна, за да спася душата си. От опит знам, че техният стремеж към злото е толкова силен и неизменчив, колкото нашият към доброто. Тяхното познание и умения са толкова напреднали, колкото и нашите, но те изследват и неща, с които един възвишен народ като шемитите не може да си позволи да се занимава. На всички са известни тяхното голямо богатство и военна мощ, но ми се струва, че господарите на Шем не се боят от тях. — Той погледна мрачно пратениците от Ерук. — Днес между двете империи цари мир, който мнозина смятат за нещо добро. — Физиономията му показваше, че той има друго мнение по въпроса. — В днешните мирни времена познанията ни непрекъснато се увеличават. Нямаме равни сред Хиборийските царства в металообработването и строителството. Медицината процъфтява както никога досега. Служителите на Елаел са разработили нови методи за балсамиране на мъртвите благородници и техните любими слуги, за да продължи душата живота си в Отвъдното. Благодарение на съвременната наука всеки високопоставен човек в тази зала може да отиде във вечността с богатствата, животните и слугите си, с надеждата, че ще получи по-висока длъжност в светлите владения на Елаел и че ще му служи с радост.

Но помислете, братя мои, когато заемем мястото си сред нашите дълбоко уважавани предци, ще можем ли да запазим положението си и привилегиите на благородници? Трябва да сме добре подготвени, приятели мои, и решени да управляваме в Отвъдното така, както и тук.

Сега е времето да се раздвижим и да премислим старото. В днешното време на успехи всеки възрастен търговец си изгражда каменна арка и полага в нея своята зестра за смъртта. Дори последният просяк може да събере парите за една евтина мумия и да завие няколко къса храна с жалката надежда да постигне Отвъдното. Всеки гледа към Вечността. Какво повече трябва да направим? Възможностите ни да градим и управляваме са по-големи от всякога. Можем да построим крепости, които да удържат всяка войска, и гробници, които да оцелеят през хилядолетията. Трябва да използваме тези възможности, шемити, за да си осигурим място в Отвъдното, защото Елаел обича силните. Не забравяйте, че в сравнение с Вечността този свят е като капка вода във водите на могъщата река Стикс! Единствената ни цел в този живот е да се подготвим за следващия. Ако можем с разумни средства да осигурим и дори да подобрим положението си там, тогава би било гибелна грешка да не го сторим…

— Чакай, проповеднико! Само една дума, с твое позволение.

Макар че Хорасп говореше почти без паузи, един глас близо до Конан успя да го прекъсне.

— Да не искаш да кажеш, че тъпите земни проблеми ще продължат и в Отвъдното? — Беше пратеникът от Ерук, с който Конан бе разговарял. Той бе преодолял съмненията си относно виното и бе изпил още няколко чаши и сега грубият му дързък глас се извиси невъздържано. — Къде в свещените скрижали го пише? Аз мисля, че Отвъдният свят е място на мир и разбирателство между хората под милостта на Елаел.

— Уважаеми пратенико, нека ти отговоря… — започна Хорасп.

— Не, проповеднико! Не съм свършил! — Дрезгавият глас на госта бе достатъчно силен. Той отърси от раменете си ръцете на негов сънародник, който се опита да го спре. — Ако намерението ти е да накараш царство Ерук да изхаби богатството си за измислени гробници и да го даде на твоите приятелчета свещеници, губиш си времето! Имаме по-належащи нужди…

Докато мъжът говореше, Хорасп се приближи към масата и застана близо до Конан. После бързо се наведе над мраморния плот и уж успокояващо постави ръка на рамото на говорещия. Ерукчанинът ядосано трепна, но после си седна вдървено на мястото. Хорасп заговори ожесточено, право в лицето му.

— Братко, разбирам твоите съмнения. Но те умолявам да замълчиш. Скоро всичко ще ти бъде обяснено. — Той махна с жезъла си към публиката. — Мога да ви дам едно доказателство, защото неслучайно ме наричат Пророк.

Докато говореше, продължи да стиска емисаря, който изведнъж странно се укроти. Конан усети нещо нередно в мълчанието на съседа си и се опита да му се притече на помощ, но двете прислужнички държаха здраво ръцете му и се притискаха към него, сякаш се страхуваха, втренчени в Хорасп. Докато се освободи от тях, съветникът вече бе пуснал пратеника.

От войнствеността на ерукчанина нямаше и следа. Вцепенен и кротък, той гледаше Хорасп. На мястото, където го бе държала ръката на пророка, под яката на пътническото наметало, където се срещаха шията и загорялото рамо, Конан мярна синкавобял отпечатък от изключително силно стискане. Спътниците му и червенокосата куртизанка поставиха ръце на раменете му и той закима в отговор на забележките им.

Междувременно Хорасп се обърна към останалите:

— За да разберете по-добре моите пророчества, помощникът ми Нефрен и неговата прислужница ще запалят тамян в залата.

По даден знак двама души излязоха в средата на галерията — високият слаб въоръжен адютант и млада робиня, всеки с димящо кандило в ръка. Те се обръщаха наляво и надясно между масите и махаха с папирусови ветрила, за да отпратят кълбата пушек към наблюдателите. Конан забеляза, че трето кандило бе поставено зад него върху трибуната.

Когато зловещият Нефрен мина покрай него, Конан още повече се отврати от набръчканото му безизразно лице и замаха с ръце, за да отпъди виещия се дим. Но миризмата, щиплива и остра, нахлу от всички страни и проникна в ноздрите на кимериеца. Тя веднага го замая и сякаш оцвети по-ярко задимената зала.

Щом обиколката на кандилата приключи, Хорасп отиде до една широка гола стена в дъното на галерията и вдигна високо жезъла си. В него явно имаше някакво пособие за писане, защото пророкът задраска с жезъла по стената. Вълнообразните слети шемитски букви изпъкнаха яркочервени върху камъка.

Когато пророкът свърши, Конан напразно се опитваше да разчете думата, докато една от девойките не я прошепна: „Йазарат — Денят на Страшния съд“. Името се понесе сред тълпата като шепота на речни тръстики, раздвижени от първия дъх на бурята.

— Не се бойте, сънародници мои — заяви Хорасп. — Аз няма да ви покажа всичко, което е видяло третото ми око. Ще ви спестя най-лошото. Засега само разгледайте тези букви, разучете ги и помислете над значението им.

Спаруженият пазач Нефрен тръгна покрай надрасканата стена и се протегна с цял ръст, за да духне лампите. С ръка изгаси един по един горещите фитили. С намаляването на светлината надписът изпъкна странно на фона на бялата стена.

Конан се вгледа внимателно в буквите. Отначало му се стори, че те сякаш излъчват леко сияние. После с ужас видя как трепнаха и запълзяха, гърчейки се като червените змии, с които се беше борил. След още един миг пурпурните знаци пламнаха и се разпиляха като горящи листа, разпръснати от внезапен повей на вятъра. Те сякаш разбиха безшумно стената и в нея зейна неравен отвор, през който се виждаха ярки, променящи се картини.

Изненаданите възклицания показаха на Конан, че и останалите виждат същото. Той погледна смутено към стражите, но те стояха неподвижни и спокойни пред това необичайно разрушаване на защитата на двореца. Явно знаеха, че са под въздействието на магия.

— Сега, благородници, ще видите един здрав бастион, изграден от камък, плът и кръв — величествен израз на способността на господаря да обедини последователите си — символ на това, което е за нас всемогъщото ни царство.

Зад тайнствената врата се разкри зашеметяваща слънчева картина. Конан неволно погледна към прозорците на галерията, за да се убеди, че навън все още бе нощ. А пред него трептеше ярко пустинно слънце. Той усети горещия прашен вятър и чу човешки говор под откритото небе. На един хвърлей от царската трибуна група роби теглеха през пясъка огромен камък, поставен върху няколко дъски. До ушите на Конан долетя тихата им песен и плющенето на камшика на надзирателя. Носът му подуши леката миризма на пот.

Като се изключи чудното превъплъщение на нощта в ден и на града в пустиня, сцената пресъздаваше най-обикновен робски труд. Необикновена бе постройката, която се издигаше отзад, там, накъдето влачеха камъка — огромна, стъпаловидна пирамида, чието триъгълно лице бе набраздено от колони, високи колкото двадесет души. Покривът на аркадата бе на завършване. Работниците пълзяха като мравки по далечното скеле и по насипите, направлявани от подканящите звуци на тръби. Конан разпозна очертанията на гробницата на Ебнезъб. Дали наистина беше тя? Строежът му напомняше на по-малки гробници, които бе виждал в стигийската област Кеми, далеч на изток.

— Скромните и благочестивите неуморно се гот-: вят за следващия си живот. Усилието им е постоянно и мъчително, но си струва труда.

Хорасп, застанал на фона на дневната светлина, махна с ръка. Чу се вой на вятър и облаци прах скриха гледката. Те се издигнаха толкова високо, докато обедното небе почерня и пясъкът нахлу в царския двор. Вятърът спря и прахът се слегна бързо. Тогава пророкът продължи:

— Когато смъртта пристигне при такива благочестиви хора, тя не е трагедия, а победа. Посято е семето на отвъдния живот!

Сега небето беше по-тъмно, а картината показваше погребение. Готовата пирамида бе порозовяла, осветена от изгряващото слънце. Огромните й врати бяха широко отворени, парапетите на четирите ъгъла я ограждаха като лапи на сфинкс. Безкрайна върволица от скърбящи, от колесници и от поклонници пълзеше натам. На фона на златисторозовия хоризонт се виждаха украсени ковчези върху колички и тълпи богато облечени роднини и васали. Роби носеха торби и медни съдове, пълни с вещи за гробницата. Група въоръжени стражи водеха в редица биволи и крави. Носеха се традиционните тъжни погребални песни.

Утринен хлад облъхна лицето на Конан.

— Преданият народ трябва да служи на господаря и бога си. От труда на човек три пети трябва да се отделят за Отвъдното. А ние имаме и богатството, и хората, и знанията. Както ви казах, братя мои, с новите ни познания за балсамирането всеки един от нас може, стига да иска, да постигне безсмъртието. — Хорасп замълча и се обърна, за да погледне вълшебното си творение.

Възгласите на страхопочитание и възхищение преминаха в смаяни възклицания. На сцената се появи нова група — духовници в черни препаски, които стенеха и вървяха напред, странно приведени, а други налагаха голите им гърбове с опашките на живи змии. Водеше ги слаб мъж с обръсната глава и с маска на чакал. Той припяваше дрезгаво, вдигнал високо жезъл, който представляваше преплетени змии с остри зъби.

— Слугите на Сет! — Разнесе се яростен шепот.

— Проклети стигийци!

И наистина Конан ги бе виждал по време на пътуванията си отвъд реката.

Хорасп се обърна и горчиво изгледа тълпата.

— Право виждате, братя шемити. Виденията, които ви показвам, не са от бъдещето, а от настоящето — не на север от реката, а на юг. Стигийците отдавна търсят тайната на безсмъртието и притежават всички наши познания! Докато ние с радост се готвим да служим на нашия бог, те работят упорито в полза на Отмъстителя. — Гласът на съветника отекна в тишината на залата. — Но, приятели мои, пророкът трябва да показва бъдещето. Аз ще ви покажа денят, който ще дойде, но не зная точно кога. Но бъдете сигурни, че той наближава!

Хорасп направи жест и прахът отново се изви като ураган и скри погребението. Пред очите на публиката се извиха причудливи облаци, които се поразсеяха, но въпреки това картината остана замъглена. Мрачно небе хвърляше бледи буреносни отблясъци върху сивите пясъци. Гледката беше почти същата, само гигантската гробница се виждаше малко по-близо. Нищо не се движеше, освен стелещите се облаци. Не се виждаха хора или животни. Високата постройка изглеждаше прашна и пуста.

До ушите им достигна едва доловим звук. Дълбок и стенещ, той се усилваше, докато накрая отекна с оглушителна сила над пустинята и в залата, като мелодия от огромен невидим рог.

Конан разбра, че звукът идва откъм вратите на аркадата, които бавно се отваряха, а сухите им панти възмутено скърцаха. Зад тях ги поглъщаше непрогледен мрак.

Всички погледи се впериха в черната дупка на входа, откъдето след миг се появиха бойни колесници. Теглеха ги коне с огнени очи, пришпорвани от сурови стигийски благородници и свещеници с бръснати глави, които размахваха съдраните знамена на империята си. Те имаха мъртвешки бледи лица с изпъкнали кости. Колесниците препускаха бясно, по металните им колела с множество спици проблясваха втъкнати колове и остриета. Зад трополящите бойни колесници колони стигийски пехотинци, вдигнали закривени пики, крачеха с нечовешки устрем. Процесията сякаш бе безкрайна. След нея пирамидата избълва нов порой от конници и стрелци. Призрачните воини се нахвърлиха върху невъоръжената тълпа. Конан видя, че нещастните жертви бяха облечени и подстригани според шемитските обичаи. Някои се опитаха да избягат, други извадиха къси мечове, за да се защитят, но всички бяха премазани безмилостно от тракащите колесници или бяха пленени от кавалерията и пехотата. Това бе ужасяващо избиване и поробване на децата на Шем. Един брадат старец, по-богато облечен и с по-горда осанка от другите, вдигна владетелския скиптър, за да се защити, но бе посечен — видяха се само кървави пръски от въртящите се сърпове на една стигийска колесница сред възмутените викове на придворните.

— Погледнете добре, благородни люде! — Хорасп обърна гръб на кървавата сцена, която се разиграваше пред очите на публиката. — Това, което виждате, благодарение на моето пророчество, е Великият ден, който ще настъпи, ако шемитите не вземат нужните мерки. — Той махна леко с жезъла и страшната гледка се замъгли и избледня, а неземната светлина се стопи. — Питам ви, братя, на този съдбовен ден, когато небето затрепти като огромен меден гонг, когато дребните дела изгубят смисъл и гробниците зейнат, а река Стикс се превърне в черен пясък, на този ден, шемити, ще бъдете ли достатъчно силни да се изправите срещу враговете си? Знаете ли, че победителят в тази последна битка ще постигне Вечността?

Сиянието зад гърба му бе изчезнало, широкият магически прозорец се запълни от каменни късове. Пред очите на Конан те сглобиха първоначалния надпис, който се разтопи и потече по стената като горещ восък или кръв.

Магията свърши, тълпата се раздвижи, понесоха се гневни викове, някои скочиха прави и заудряха по масите. Лампите светнаха отново и разкриха сълзи в очите на част от публиката, както и измъчените лица на всички присъстващи. Повечето ядосани и питащи погледи бяха отправени към Хорасп. Той понечи да заговори, но после погледна към царската трибуна и посочи натам.

Всички очи се обърнаха към Ебнезъб.