Конан Разбойника

Пета глава Танцът на Зафрити

Музика и ухания изпълваха въздуха в странноприемницата. Звънът на струни и цимбали, силните аромати на печено овнешко и на уханни питиета опияняващо се смесваха. Жужаха гласове, които шепнеха на различни езици, чуваше се нежен женски смях, замайваше разнообразието от парфюми, тамян и треви, които димяха натъпкани в лулите или стояха в гърнета с вода в тъмните ъгли на къщата.

Централното помещение, макар и голямо, бе разделено от ниски сводове, подпрени върху изящни каменни колони. Между тях, на различни нива, лежаха гостите на странноприемницата, облегнати на възглавници, пред ниски маси, натежали от храна и напитки. Пъстри мозайки красяха тавана на сепаретата, с изключение на най-голямото от тях, чийто покров бе топлата звездна нощ на Шем. От сводовете висяха цъфнали лози, които се полюшваха на нощния бриз, а в средата шуртеше мраморен фонтан.

— Не очаквах, че вашият главатар е толкова богат — сподели Конан с Исайаб, докато си пийваха жълто палмово вино. Той седеше по турски в едно осветено сепаре, добре отпочинал от пътуването предния ден. Носеше копринени панталони и елече, а буйната му коса бе привързана с раирана кърпа. — Ванирецът устрои царска гощавка.

— Тук се отнасят с него като с благородник. — Шемитът посочи с глава към светлобрадия Отсгар, който, пременен, посрещаше на входа гости с тюрбани. — В тази странноприемница няма да срещнеш мръсни и шумни пътници от източните кервани. Той предпочита да подслони богати търговци с ценни стоки и привилегировани придворни. Те често идват насам, когато портите на града са вече затворени. — Исайаб намигна. — А и често им се ще да продадат нещо, без да плащат данък.

— Отсгар нали си е скромен. — Конан изпразни чашата си и посегна към каната на масата. — Знае как да се престори на беден, когато се пазари за крадените неща, а после ги продава като скъпи вещи.

— Да, хитър е той. — Исайаб се загледа в последните глътки на дъното на чашата си. — Абдарах е като дълбоко езеро след отлива на реката — гладко и лъскаво на повърхността, мътно и тъмно отдолу. Трябва да си особена риба, за да можеш да плуваш на различна дълбочина. Като Отсгар. — Исайаб погледна Конан. — Понякога това умение се удава лесно на чужденците.

— Градът ви наистина е много интересно място. — Конан се наведе и зашепна поверително: — Днес се разхождах из централния пазар и видях глигани от чисто злато, големи колкото човешки крак, бурета със скъпоценни камъни и сандъци с нефрит, които трудно бих могъл да вдигна. Големи богатства! И навсякъде се говори за разкоша на новата гробница.

— Да. Царят плаща високи цени за богатствата на източния свят, затова и Отсгар е толкова алчен за накити. Чух, че саркофагът ще е от алабастър и злато. Всичките скъпоценности на Ебнезъб ще бъдат погребани с него, а покривът на гробницата ще е осеян с блестящи камъни. — Исайаб посочи към небето над фонтана.

— Да. — Конан замислено потърка брадичката си. — И всичко това за сметка на бедняците. Срамота е такова богатство да се зарови заедно с царя, когато поданиците му се скитат гладни и бездомни по улиците.

Исайаб го погледна изненадан.

— Ушите ли ме лъжат, Конан? Да не ти е повлияло непрестанното мрънкане на Азрафел против благородниците?

Конан се усмихна и прокара ръка по ъгловатата си челюст.

— Не съвсем. Но като се мотаех из града вчера, ми хрумна нещо. Какво ще стане, ако…

Той млъкна и се обърна към края на стаята. Защото лютните и цимбалите засвириха по-силно, а към тях се прибави и тънката, кръшна мелодия на флейта. Всички погледи се насочиха към далечния край на помещението, където от една покрита със завеса врата се появи Зафрити и започна представлението си.

Тя затанцува любовния танц на зуагирките. Но по нея ги нямаше шаловете и воалите, с които бяха длъжни да се увиват жените от племето. Оскъдното й облекло и гривните, с които бе окичено стройното й тяло, трептяха при всяко нейно движение и сякаш се присмиваха на всякаква скромност. Отмерваше бързия ритъм със специални камбанки, а от гъвкавите й движения звънчетата на кръста й непрекъснато пееха.

Танцувайки, Зафрити обикаляше сепаретата. Следваха я музикантите и момчета, които осветяваха пътя й. Тя пъргаво се плъзгаше между възглавниците и забавляваше всяка компания с някакъв шеговит номер. Отсгар вървеше след нея, пляскаше в ритъм и кимаше самодоволно на гостите си. Той се усмихна одобрително, когато Зафрити се усука около дебелите търговци и ги остави да пъхат сребърни монети в пазвата й. Конан забеляза, че тя обръща по-голямо внимание на тях, отколкото на по-слабите, жилави пътници и че пренебрегва тази част от странноприемницата, където седяха той и Исайаб.

Но изведнъж танцът й смени посоката си. Тя прекоси откритото помещение, мина покрай фонтана и стигна до тяхната маса. Исайаб се стресна, когато танцьорката го прескочи и босите й крака пъргаво разместиха чаши, питки и резени пъпеш по тъмната мраморна маса. После тя застина, напрегната като антилопа, замряла насред своя бяг към гората.

За миг зашеметяващият танц спря, ритъмът на кастанетите й се размина с мелодията, но музикантите скоро разбраха и забавиха темпото. Зафрити се закърши безсрамно пред очите на Конан. От време на време хвърляше през рамо предизвикателни усмивки към Исайаб или спокойно оглеждаше свирачите и насъбралата се публика. Но движенията й бяха предназначени за кимериеца, който гледаше занемял.

Зафрити старателно усукваше златистата си талия и разкриваше всяка прелест на тялото си пред очите на гостите, като бавно и изразително плъзгаше по него отрупаните си с накити ръце. По тялото й, от китките до глезените, преминаваше вълнообразна тръпка, пайетите проблясваха и камбанките звънтяха. Тя се извиваше изкусно, като разкриваше на светлината на лампите нови и нови тайни на пищната си, блестяща от пот плът. Бавно, в такт с пулсиращия ритъм, тя коленичи на масата, плъзна яркочервените си нокти по мраморната повърхност и извърна тялото си към Конан в поза на подчинение и покана.

При тази гледка мъжете наоколо въздъхнаха и зашушукаха. Някои съчувстваха на варварина, седнал толкова близо до тази пламенна жена — достатъчно близо, за да се изпоти, дори да се опари на огъня на знойното й тяло.

Конан усети, че е крайно време да направи нещо. Посегна към торбичката с парите си и хвана първата монета, която напипа — тежко ромбоидно късче абдарахско злато. Зафрити вече плавно се изправяше с изпънати пръсти. Щом Конан се пресегна да пусне монетата в пазвата й, красавицата побягна леко с изящните си прашни крачета.

Тя затанцува на централната алея, а около нея се струпа тълпа от възторжени гости, които посягаха с монети или само с лакоми пръсти към нея. Но Зафрити се въртеше достатъчно бързо, за да ги държи на разстояние. Хвърли един воал, за да пускат подаръците си върху него.

Отсгар се изправи пред нея, като одобрително удряше по кожената ножница на кръста си. Скрита зад едрото му тяло, девойката събра печалбата си и изчезна зад завесата.

След миг глъчката стихна. Търговците се върнаха по местата си и си поръчаха още храна и напитки, а между тях се пръснаха млади момичета, за да задоволят желанията, които Зафрити бе събудила с танца си. За изненада на Исайаб Конан намусено пренебрегна ухажването на неколцина разголени девойки.

Варваринът бе прибрал златната монета обратно в торбичката си и седеше мрачен и мълчалив. Исайаб прецени, че е по-добре да не споменава нищо за Зафрити, и се опита да възобнови предишния разговор, който бе така изкусително прекъснат. Но с разгара на празненството Конан ставаше все по-неспокоен. Той гаврътна виното си и стана с думите, че иска да се поразходи сам.

Кимериецът мина през оживената кухня и се упъти към стаята, която споделяше с разбойниците на Отсгар. Когато вървеше по един от коридорите, чу как зад него изскърца врата. Върна се и застана пред една полуоткрехната врата от дебели боядисани греди. През пролуката се носеше познато ухание. Конан надникна в стаята — там бе Зафрити, облечена още с роклята от танца, но без звънчетата. Тя стоеше пред голямо огледало и сваляше накитите си. Навсякъде бяха пръснати лъскавите й костюми.

— Какво, Конан? Не ме ли гледа достатъчно, докато танцувах? — Зафрити не го погледна, а се наведе, за да свали една упорита обица. — Едва ли бих могла да ти покажа повече. Но все пак влез, затворѝ вратата! Кажи ми, хареса ли ти танцът ми?

След кратко колебание варваринът влезе и затвори вратата след себе си.

— Хареса ми колкото и всички други танци, които съм гледал — призна си той. — Докато скитах между Китай и Зингара, видях доста подобни изпълнения.

Зафрити го стрелна с поглед и намусено сведе очи към монетите, струпани между бурканчетата с различни мазила.

— Това го обясни на другите гости. Парите се откъсват от сърцето им по-трудно от въздишките и грухтенето. — Тя изсипа монетите в едно чекмедже.

Конан я изгледа изпитателно.

— Сигурна ли си, че искаш да знам къде държиш парите си? Мошениците, с които си се събрала, не обират само трупове.

— Днешната печалба не е голяма, а и поне за толкова ти имам доверие — сви рамене Зафрити.

— А защо отказа златото, което ти давах?

Зафрити се обърна към него, полюшвайки бедра и рамене.

— Защо да взимам само пари от теб, Конан? — Тя се доближи до него, обви с ръце кръста му и го погледна дръзко. — Мога да имам всичко.

— Всичко…? — повтори неразбиращо той и прикова поглед върху лицето й. Тя го гледаше страстно със зеленикавите си очи, малиновите й устни бяха полуотворени. Привлекателните извивки на тялото й бяха тъй близо до него.

— Да, мисля, че мога да имам всичко — не само парите ти, но и тялото ти, твоята страст, твоята дивашка първичност, само да поискам. — Зафрити се приближи още повече, топлите й длани се плъзгаха по бедрата му.

— Ами господарят ти? — Конан се опитваше да запази самообладание. — Той какво ще каже?

— Отсгар ли? Уф! — тръсна глава Зафрити. — Аз само работя за него. Вярно е, че той държи на мен, но само като на ценна собственост, от която може да спечели нещо. Но аз не го харесвам. — Тя вдигна нетърпеливо рамене, после се засмя и пристъпи към Конан. Тялото й леко се докосна до неговото, ръката й се плъзна по ръката и гърдите към лицето му.

— Няма да харесваш и мен, след като задоволиш прищявката си. — Конан отдръпна главата си от ръката й. — Не ми харесва това, Зафрити. Никога не съм отнемал жената на мъж — дори и такава разпусната и безочлива като теб от такъв мошеник като Отсгар. Макар че знае ли се — може и да му направя услуга.

— Дивак! — Зафрити изведнъж силно зашлеви Конан. — Ще ме поучава! Ти не си никакъв мъж, въпреки че имаш големи мускули…

Конан стисна китката й, за да не го удари пак, после хвана и другата, за да предпази очите си от огненочервените й нокти. Тя се мяташе яростно и се бореше с него със силните си ръце. За да парализира движенията й, Конан я стисна здраво, но коленете й останаха свободни и варваринът трябваше да се извърти, за да не го ритне в слабините. Тя продължи да се бори ожесточено, докато изведнъж, задъхана, силно го прегърна. Малките й остри зъби засмукаха ухото, после шията му, а той зарови жадно лице в ухаещата й коса. Ръцете му се впиваха във възбуждащата й плът, тя го галеше и гъвкавото й тяло се притискаше към неговото, като че искаше да се изкатери по него като маймунка върху бананово дърво.

Конан чу, че вратата се отвори. Опита се да се обърне, но силата и страстта на Зафрити му попречиха. Едва успя да я отблъсне на една ръка разстояние, когато тежък юмрук се стовари върху него и го хвърли назад. Един до болка познат глас изрева в ухото му:

— Трижди проклет да си, кимериецо! Твоето племе винаги е крадяло жени! Моят народ в снежния Ванахайм никога не е търпял това, нито пък аз ще го търпя! — Крещейки, Отсгар го удряше с юмруци и ритници.

Но щом притисна Конан до стената, кимериецът се отблъсна от кирпичените тухли, заби юмруци като чукове в гърдите на ваниреца и го изтласка в центъра на стаята. Отсгар бързо се окопити, сграбчи Конан и се опита с хватка да обездвижи ръката му. Варваринът се освободи и ритна ваниреца в слабините. Неочаквано русата корава глава го халоса по челюстта, главата му се размъти и пред очите му притъмня.

Двамата се боричкаха по средата на стаята, ръмжаха и сумтяха като танцуващи мечки. Конан успя да пъхне крак зад Отсгар, хвана го за косата и го метна през хълбока си. Ударът запрати домакина в единия край на леглото, върху купчина лъскави костюми. Претоварените дъски на леглото се счупиха и той се сгромоляса на пода.

Отсгар се изправи, псувайки и хвана таблата на теглото, от която стърчаха дълги назъбени трески. Конан отскочи, за да избегне удара. Сети се за камата на кръста си, но Отсгар не беше извадил неговата. Срамота беше да приключи битката така изведнъж.

Хвана бухалката заедно с ръката, която тъкмо замахваше. В замяна неочаквано получи як ритник в корема. Твърдата подметка на Отсгар го запрати към огледалото. Към пода се разлетяха шишета и в стаята се разнесе тежък аромат.

Конан опита да се изправи. Той реши да сложи край на боя, но в този миг усети някакъв нов дразнител, който пърхаше пред замъгления му поглед и се блъскаше в рамото му като ядосано цвърчащо птиче. Беше Зафрити.

— Стига! Махайте се оттук, глупаци такива! Това е моята стая!

Тя налетя на великана Отсгар с малките си юмручета.

— Изчезвай, дебела маймуно! Достатъчно поразии направихте! Да не ви виждам и двамата! Махайте се!

Конан се остави да го изблъскат от стаята заедно с противника му, който го изчака в коридора със свит юмрук.

— Чакай, ванирецо! — Варваринът вдигна ръка, за да се предпази. — Имам предложение за теб. — Подутата устна затрудняваше говора му. — Не бих искал да те осакатявам, поне докато не те направя богат.

Отсгар изрева с разширени от гняв очи:

— Какво предложение, кимериецо? Да не искаш да се накичиш с дантели и висулки и да танцуваш със Зафрити?

— Стига сме се били заради тази стигийка — нетърпеливо поклати глава Конан и унило докосна разцепената си устна. — Макар че ако я харесваш, доста често ще трябва да се биеш заради нея. Хайде да спрем дотук. Какво ще кажеш?

Отсгар продължи да го гледа на кръв. Но след малко върху намусената му физиономия блесна златният му зъб и ванирецът се засмя дрезгаво.

— Добре! Пак сме приятели!

Той рязко пристъпи към кимериеца, за да го тупне по рамото.

Конан се пребори с неволното желание да го удари и предпазливо стисна ръката му.

— Ох! — Отсгар разтърка синините си и весело опипа разклатения си зъб. — Май ми трябва още един златен. — Той погледна Конан и пак се засмя. — Е, какво е предложението ти?

Конан огледа коридора, затворената врата на Зафрити и слугите, които бяха изскочили, щом чуха разправията.

— Това е само между теб и мен. А може и Исайаб. И Азрафел, ако го открием.

— Добре тогава. — Отсгар щракна с пръсти към слугите си. — Доведете в стаята ми Исайаб и Азрафел!

Слугите бързо изчезнаха. Ванирецът махна с ръка на Конан да го последва.

Стаята на Отсгар беше семпла, но уютна, с покъщнина от тъмно дърво и бронз. Пред широкото легло, покрито с копринени чаршафи, имаше тоалетка, отрупана най-вече с вещи на Зафрити. Капандурата на тавана пропускаше в стаята нощния бриз. Отсгар наля палмово вино от една гледжосана стомна и подаде чашата на Конан, който се настани на един малък стол от бронз.

Исайаб пристигна, стиснал в ръце, както обикновено, чашата си, замаян от виното, но заинтригуван. Скоро пристигна и Азрафел и седна, без да продума. Конан започна:

— Това, което ще ви предложа, е добро за всеки истински разбойник — то е един лесен начин да се сдобиете с много пари, без да има изиграни. Но вие тримата, тъй като живеете тук и следвате обичаите на народа си, не сте го забелязали. Обикаляте из суровата пустиня и ограбвате гробници, когато много по-голямо богатство чака под носа ви.

— Искаш да кажеш да обираме гробниците на абдарахските царе и жреци ли? — прекъсна го Исайаб. Той се обърна, за да се увери, че вратата е затворена, и продължи: — Хич не си го и помисляй! Казах ти, че ги пазят не само хора, но и магии…

— Не, Исайаб. Моят план е по-смел — отвърна му Конан кротко и убедено. — По-лесно ще ограбим гробницата на тукашния цар Ебнезъб.

Шемитът облещи очи.

— Но тя още не е построена, а и царят е жив!

— Жив е, но не за дълго, ако е вярно това, което чух от теб и на улицата. Какво мислиш за здравето на Ебнезъб?

Исайаб се втренчи в Конан за миг, после въздъхна и разпери ръце.

— Знам само какво си мърморят придворните, когато минават оттук. Царица Нитокар постепенно го убива с отрова, както направи с предишната жена на Ебнезъб. Но той е толкова обсебен от нея, че нищо не подозира.

— И няма да разбере как ще умре — включи се Азрафел. — Тоя алчен пуяк си го заслужава.

— Полудяхте ли! — гневно наруши тишината Отсгар и стана от стола си. — Забравете идиотските си фантазии. С моето положение е твърде рисковано дори и да обсъждам такива дяволски неща. Моята собственост е в Абдарах и аз трябва да я опазя. А дори и да успеем да направим това, за което казваш, ще се вдигне страшен шум.

— Няма, ако никой не разбере — намеси се Конан. — Ако не разбиваме гробницата, а изнесем съкровището по таен тунел, изкопан за целта, никой няма дори да открие липсата на съкровищата.

Думите му затвориха устата на Отсгар. Той сбърчи вежди и седна обратно на стола си. Исайаб обмисляше предложението и ту се мръщеше, ту се усмихваше.

— Искаш да кажеш да направим тунел, докато още строят гробницата и после лесно да я оберем. Рискована работа. Има малка вероятност да са се сетили за това и да са предупредили стражите. Мястото се охранява и сега. — Жилавият шемит се плесна ентусиазирано по коляното. — Ама е вярно, че е много по-лесно да се вмъкнем сега, отколкото когато я построят!

— Аз съм съгласен! — изправи се Азрафел. — Трябва да си върнем богатството, което дъртият Ебнезъб отмъкна от честни хора като баща ми.

Конан кимна.

— Най-добрата част от плана е, че по този начин ще избегнем всички капани и заклинания. Тъй като това няма да е обичайното плячкосване, няма опасност да се сблъскаме с магии и духове.

Исайаб вдигна чашата си и тържествено обясни на Азрафел:

— Конан е за чистата работа. Не обича да ограбва трупове, освен ако сам не ги е убил.

Конан нетърпеливо тръсна глава.

— Просто не харесвам зловещите места. В Кимерия имаме една поговорка: „Духовете са като виното — стават по-силни с годините“.

Гласът на Отсгар се извиси над останалите:

— Защо смяташ, че е толкова лесно да влезеш в гробницата? Може да не е по силите ни дори да преместим и ред камъни.

— За това няма да знаят много хора, освен ако някои от тях не ни предаде — нервно каза Исайаб и погледна към вратата. — Стражите там имат дяволски наказания и мъчения.

— Едва ли е трудно да се изкопае тунел — сви рамене Конан. — Обикновено най-големите, плътно наредени камъни се слагат отгоре, а останалото се запълва с малки камъчета и чакъл. Може би така ще е и с гробницата на Ебнезъб. Смятах да отида и да разузная тази нощ, но ми… попречиха. — Той разтри натъртената си от боя глава. — Но може би е по-добре да отидем заедно, Исайаб. Ти ще ме водиш и ще ми обясниш това-онова за схемата на гробницата.

— Тази нощ? Искаш да кажеш… сега?

Конан кимна и Исайаб колебливо погледна към Отсгар. Ванирецът въртеше чашата в едрите си ръце. Изражението му показваше, че е дълбоко замислен. Изведнъж рязко вдигна поглед.

— Защо не? Защо да не отидем всички? — Той се усмихна и златният зъб блесна между подутите му устни. — Ако искаме да изпреварим Ебнезъб, трябва да побързаме.