Конан Разбойника

Двадесета глава Да живее царицата!

Утрото завари града объркан и неспокоен. Жителите му бяха измъчени от апокалиптичния сблъсък. Както по време на война, широките улици и тесните алеи бяха пълни с бездомни селяни, които лежаха върху твърдите неудобни камъни и дремеха или унило обикаляха да търсят храна и подслон. Кепенците на някои от къщите и магазините бяха плътно затворени, а къщите, чиито собственици ги нямаше или бяха убити, зееха разбити от тълпата. Шемитите от града бяха нащрек. Винаги, когато се сменяше владетелят в града, царяха смут и несигурност.

Зората докосна първо високите бойници, където постовете се чудеха на кой началник да рапортуват тази сутрин. Нощта им бе неспокойна и изтощителна, но въпреки това те се полюбуваха на огромното езеро, гладко като огледало, което се простираше от тяхното укрепление до основата на Ебнезъбовата гробница.

По някое време, на разсъмване, грохотът на водата, която се стичаше в гърлото на гробницата, секна и бистрите води се разпростряха надалеч. Слънцето започна да огрява градските улици. Хората се събудиха от неспокойния си сън и засноваха из улиците, като рано или късно стигаха до пазарния площад. Там си разказваха за погребението и за битката, и за всички чудеса и страхотии от предишния ден. Онези, които бяха стояли близо до голямата гробница на смрачаване, описваха как пороят бе прехвърлил ниския праг и бе помел обезумялата царица Нитокар и нейните стражи и слуги. После как, понесен върху широката си носилка, цар Ебнезъб също бил погълнат от лакомото гърло на гробницата. Никой не смееше да каже дали това бе за добро, или за зло, но историята бе повтаряна хиляди пъти през този ден с тайна радост.

На една уличка, близо до главната улица, имаше магазин за платове, който беше разбит през бурната нощ. Щом се развидели, резето на вратата в задната част на опустошената къща щракна и тя се отвори. От сумрачната стая в празния магазин предпазливо надникна едно едро синеоко лице. Вратата се отвори широко и се появиха голите гърди на мускулест чернокос северняк, който се наведе, за да мине под свода й. След него излезе стройна девойка, също тъмнокоса. Скъпоценните камъни по диадемата й проблясваха на процеждащата се светлина. Девойката бе увила около раменете си парче бледосин плат вместо рокля, а под оскъдното облекло личеше женственото й тяло. Начинът, по който тя се притисна към ръката на северняка, говореше красноречиво как са прекарали тази нощ.

— Конан, бих искала… наистина ми се иска да не се връщаме никога в двореца! Царуването е досадно нещо! През повечето време трябва да се занимавам само с данъци и закони, а придворните мислят само за собственото си добруване. — Тя прегърна кимериеца. — Предпочитам да остана тук с теб завинаги!

— И аз. — Кимериецът я хвана през кръста, привлече я към себе си, доближи лицето си до нейното и я целуна. После нежно я пусна. — Но сега е време да тръгваме. Бас държа, че управлението на града е достатъчно предизвикателство, за да задържи интереса ти. — Конан продължи да си проправя път към вратата сред съборените платове и рафтове.

— Наистина ли мислиш, че ще се справя? — запита тя и се притисна към него.

— Да. Премеждията през миналата нощ се случиха тъкмо навреме. Всичко работи в твоя полза. Продажните глупци те бяха изпратили на смърт. По-добре, че всичко се реши за една нощ. Сега ще се състезават да молят за благоволението ти. — Той замълча и я погледна. — Знаеш, че зложелатели винаги ще има. Аз се заклевам, че ще те пазя, докато се свържеш със съюзниците си. Останалото зависи от теб.

— А после — Африт потърка буза в огромното му рамо — за теб ще има място в двореца ми.

— Може би. — Конан погледна през разбитата врата и изведе принцесата на улицата. — Но първо трябва да те заведа здрава и читава при благородниците.

Докато вървяха по улицата, принцесата и нейните царски украшения предизвикваха възклицания и удивени погледи. Вместо опасенията на Конан, че ще й сторят зло, хората се отдръпваха почтително. Африт стана по-сдържана, крачеше спокойно до него и го държеше леко под ръка. Конан усещаше, че хората ги следват. Когато стигнаха до пазарния площад и погледна назад, с изненада видя, че тълпата от дружелюбно настроени поданици, които вървяха след тях, се проточваше, докъдето стигаше погледът му по криволичещата улица.

На площада настъпи още по-голяма суматоха и Конан се опита да преведе Африт бързо през тълпата. Чуха се радостни викове и той се огледа. Наобиколиха ги ликуващи хора. Към него се приближиха Исайаб и Азрафел.

— Здравейте, разбойници! Никога не съм имал по-голяма нужда от вас! — Той стисна ръцете на приятелите си и сърдечно ги потупа по рамото. После изведнъж стана сериозен. — Отсгар е…

— Знаем, Конан — кимна Исайаб. — Видях всичко и казах на Азрафел.

Младият шемит кимна.

— Жестока смърт. Но по-достойна от тази, която очаквах за такъв негодник като Отсгар.

— Така е. — Конан отново се усмихна. — Незаменимо бе твоето участие в битката, Азрафел! Градът трябва да ти е много признателен! — Обърна се към Исайаб. — А Зафрити?

— Тя е на сигурно място в странноприемницата. Ще се изкъпе и ще си почине. — Исайаб сви рамене. — Мисля, че ще се оправи, Конан.

— Добре. Но не ме наричай повече по име. — Конан подозрително огледа тълпата, която се събираше около тях. — Трябва ми помощта ви, за да придружа принцесата до двореца. Това може би ще е само началото на опасностите, които ни чакат отново. Съгласни ли сте?

Африт пристъпи напред и нетърпеливо каза:

— Всяка помощ, която ни окажете, ще бъде богато възнаградена.

Двамата разбойници се съгласиха и наперено се поклониха на принцесата. Те си проправиха път през площада. Пътят се поосвободи, щом излязоха на централната улица, обградена с дървета. Не след дълго пред тях изникна широкият портал на двореца. Въпреки ранния час там цареше оживление. Пред големите мраморни стъпала бяха спрели колесници. Множество войници стояха пред вратата — дворцови, гробищни стражи и въоръжени жреци. Купчините изгорели факли говореха, че са стояли на пост цяла нощ.

Четиримата излязоха от тълпата в подножието на стълбите и се заизкачваха към вратата. Щом наближиха, принцесата смело погледна стражите. Никой не я спря, нито я заговори. Но когато стигнаха до полуотворената врата, един жрец побърза да ги посрещне.

— Най-после, принцесо! — Беше високият жрец с големия корем, на когото Конан нямаше доверие. — Не знаехме какво е станало с вас! Бояхме се… Но елате с мен, принцесо, за да се срещнете с висшите съветници! Виждам, че поданиците ви също са дошли да ви приветстват. — Той погледна към огромната тълпа навън. — Слава на Елаел, това е знаменателен ден за страната ни! Ескортът ви може да остане тук. — Мъжът угоднически протегна ръка към Африт, като същевременно показа съвсем ясно неодобрението си към придружителите й.

— Ваша Светлост, тези хора ме пазиха досега и искам да останат с мен. — Тя стисна ръцете на жреца, деликатно се изплъзна от прегръдката му и го поведе навътре. В сумрака на двореца чакаха разпръснати още войници и гледаха недоверчиво. Принцесата не се спря, а продължи към другата отворена врата.

Когато минаха през нея, Конан видя, че се намират в същата зала, където за пръв път видя царското семейство и се пребори с Када Куфи. Тук, в издигнатия край на подобната на пещера зала, имаше не стражи, а придворни и жреци, повечето от тях уморени и раздърпани, все още облечени в изцапаните официални дрехи от вчерашното погребение. Те стояха на групички около леглото с възглавнички, върху което лежеше длъгнестият Еблис в поза, напомняща на царствения му баща.

Когато влезе заварената му сестра, младият принц я погледна с изненада и с очевидно раздразнение. Реакцията на придворните беше по-радостна. Те станаха и тръгнаха към Африт, кланяха й се сърдечно и я поздравяваха.

Неусетно се поде разговор за съдбата на царството. Конан разбра, че Африт е определена от жреците за регент. Това й позволяваше бързо да овладее управлението на града и да избегне гражданската война, поне докато наследникът от мъжки пол станеше пълнолетен.

Конан забеляза, че Африт с лекота обсъжда важни държавни въпроси, естествеността й бе очевидна. Лицето й щастливо розовееше, както по-рано тази сутрин, когато беше с Конан. Придворните също я намериха за очарователна. Тези, които се опитаха да я подлъжат към прибързани обещания, се провалиха. Конан разбра, че сега способностите му на боец едва ли са необходими и се постара да изчезне в задните редици.

От всички присъстващи само Еблис стоеше изоставен и недоволен. Най-накрая той се дотътри до разговарящите благородници, скръстил ръце под безвкусно украсеното си наметало.

Азрафел, който също следеше дворцовите разговори, тихо заговори на Конан:

— Май с наша помощ принцесата ще бъде коронясана, преди да се издигне слънцето. Странно, никога не съм си представял, че ще бъда на почит в двореца.

— Да, Конан — радостно се включи Исайаб.

— Конан! — извиси развълнуван глас младият Еблис. — Значи това е чуждоземният шпионин, убиецът на баща ми! Как си посмял да дойдеш тук!

Всички погледи се обърнаха към Конан, който стоеше стреснат, без да може да отговори. За още по-голяма негова изненада момчето се спусна към него, извадило изпод наметката си дълга крива кама.

За Конан не беше трудно да се измъкне от стремителното нападение на момчето. Но Исайаб се оказа по-бавен и бе ранен в рамото, когато посегна към дръжката на меча си. Принцът се обърна към Конан и отново се нахвърли диво отгоре му.

Без да вади оръжието си, Конан сви юмрук и го удари по ръката, в която принцът държеше камата. Ударът му бе толкова бърз, че не можеше да се проследи с поглед. Ножът на принца изхвръкна, стрелна се покрай главата му и се плъзна по пода.

Еблис посегна към срязаното си ухо. Вдигнал окървавената си ръка пред лицето си, той нададе силни писъци. Придворните побързаха да го хванат и да го успокоят. Само Африт се осмели да се приближи до Конан и до двамата му другари. Тя стисна ръката му и бързо я пусна.

— Конан, чуй ме! Трябва да тръгваш!

Той кимна намръщено.

— Да, тръгвам си, поне засега. За щастие нищо страшно не се случи. Това хлапе плаче дори от едно малко порязване.

Принцесата поклати глава и пребледняла, заговори припряно:

— Не, Конан, ти не разбираш. Това острие беше отровно. Майка му нарочно му го беше дала. Почти сигурно е, че Еблис ще умре. Боя се, че същата участ ще постигне и твоят приятел! — Уплашеният й поглед се стрелна към Исайаб, който стоеше бледен и притискаше с длан раната си. — А благородниците сигурно ще отнемат живота ти заради убийството на момчето!

Мисълта на Конан заработи. Навън вече се чуваха стъпките на войниците, които се събираха пред вратата.

— А ти, Африт?

— Ще се справя. Не се бой, аз съм последната наследничка на престола, която им остава. — Тя го хвана за рамото с крехките си ръце и го обърна към вратата. — Бягай, докато можеш! — Африт погледна тревожно през рамо и прошепна: — Щом поема властта, ще се погрижа за приятелите ти. Но за теб, Конан, Абдарах е опасно място. Тръгвай, любов моя!

Конан видя сълзите й и я погледна за последен път. После се обърна към вратата и помъкна със себе си Исайаб и Азрафел. Стражите се бяха скупчили край изхода, но се отдръпнаха смутени. По-бавните бяха изблъскани от пътя на тримата, които се впуснаха в преддверието, вадейки мечовете си със свистене. Войниците все още нямаха единно командване и това ги обърка. Конан размаха високо меча си, но само за да отблъсне нападателите си. След няколко бързи, звънтящи спречквания тримата мъже излязоха на стъпалата пред погледите на тълпата. Един силен ритник на Конан запрати последните двама въоръжени жреци надолу по стълбите. Конан повлече отмалелия Исайаб по стъпалата, а Азрафел ги прикриваше.

Варваринът се отправи към празните колесници в основата на стълбите. Стигна до най-близката, скочи вътре, сграбчи кочияша за яката и го изхвърли. Докато приятелите му се качваха, той хвана камшика и поводите и подкара четирите черни коня. Сред порой от удари и викове подплашените животни поеха право през тълпата, която панически се разбяга пред него. Набрал скорост, Конан полетя по широката централна улица, която водеше към южната порта на Абдарах.

Малко по-късно колесницата вече препускаше извън града.

Огромният кочияш с развята черна коса се огледа за преследвачи — нямаше никой отзад. Той подвикна на конете, подръпна юздите и вкара колесницата в отворената врата на Отсгаровата странноприемница.

— Ей, коняри, затворете и залостете тази врата! Зафрити, там ли си? Трябва ни помощ, имаме ранен!

Конан направи полукръг в двора и спря задъханите животни, завърза юздите и се надвеси над Исайаб.

Слабият шемит лежеше отпаднал, главата му бе сгушена в скута на Азрафел. Маслиновата му кожа бе станала сивкава, ръката му, макар че не кървеше, беше подута до рамото. Когато Конан внимателно я докосна, от гърдите на Исайаб се изтръгна стон, главата му се замята, а очите му се изцъклиха от болка.

— Хайде, Исайаб, ще се оправиш! След малко ще те сложим в леглото с компрес. Имал си и по-лоши рани.

— Не, Конан, усещам как отровата пълзи в мен като огнени змии, които се впиват в сърцето ми. — Гласът на Исайаб беше немощен. — Скоро ще умра като стария Ебнезъб. Но, моля ви, не ме превръщайте в мумия! — Тихата кашлица на умиращия мъж премина в хриптене. — Просто ме хвърлете в Стикс. Пазете ме от такива като Хорасп.

— Добре, стари приятелю — тържествено кимна Конан.

Повикана от Зафрити, една едра слугиня пристигна със запарващи билки и бурканчета е мехлеми. Но като видя Исайаб, застана безпомощно. Уплаха се изписа на лицето й и кимериецът й махна да си ходи.

— Конан, имам нещо за теб. — Умиращият леко се раздвижи и затършува със здравата си ръка в гънките на ризата си. — Сигурно никога нямаше да посмея да ти кажа… но сега вече няма значение. Твой е.

— Не се тревожи, Исайаб — успокои го Конан. — Почивай си.

Шемитът извади от ризата си кожена торбичка, закачена с каишка на врата му. Нетърпеливо бръкна вътре с една ръка и изви глава, за да вижда торбичката върху тежко дишащите си гърди.

— Ще ти помогна. — Конан посегна и разхлаби връвта, а в торбичката проблесна нещо синьо. Конан видя златен пръстен с огромен син сапфир. — Звездата на Корала. Когато те намерихме в пустинята, вече го бях откраднал — прошепна Исайаб. — Промъкнах се до онзи глупак, когото ти преследваше, докато той спеше под един храст по пладне. Отмъкнах пръстена от подплатата на един самар и сложих на негово място парче кристал. Но той май така и не е разбрал.

Исайаб вдигна искрящия камък с треперещата си ръка и Азрафел зяпна от смайване. Зафрити се приближи с алчен поглед, дори Конан се облещи изненадано.

— И ти си го носил със себе си през цялото време? Човече, ти си можел да купиш и продадеш всички ни с този пръстен!

Исайаб издаде дрезгав звук, може би се опита да се засмее.

— Когато ми каза, че струва цяла стая злато, не знаех какво да правя. Обикновено продавах моя дял на Отсгар за смешна цена. Но този камък е прекадено скъп за един прост разбойник. И прекадено опасен да се притежава.

Исайаб се опита да си поеме хрипливо дъх и потрепери от усилието. Ръката му се плъзна надолу. Конан пое камъка от отмалелите му пръсти и го задържа пред очите му.

— Освен това — прошепна Исайаб — парите са само едната страна. Човек краде и по навик… за удоволствие… заради съдружниците си…

Хриптенето секна и той умря, вперен в сиянието на камъка, отразено в очите му.

Конан допря ухо до гърдите на приятеля си и склопи очите му. Помогна на Азрафел да положи тялото в колесницата. Когато се изправи, пръстенът вече бе изчезнал в някакво скривалище из дрехите му. Той погледна последните двама от бандата.

— С това работата ми тук приключи. Внимавайте, тук скоро може да загъмжи от стражи, които ме издирват. Преди малко отсякох още един клон от царското родословно дърво. — Той се изсмя горчиво. — Но странноприемницата не е в опасност. Ще тръгна с колесницата, за да отклоня преследвачите. По пътя ще хвърля нашия стар приятел в бързия канал.

— Чудесно, Конан! Идвам с теб! — Зафрити, облечена в бледолилава туника, преметната през мургавите й рамене, рязко махна на една прислужница. — Хама, приготви най-ценните ми вещи.

Когато девойчето се отдалечи, стигийката се присламчи към Конан със съблазнителната си грация на танцьорка и с алчен блясък в очите.

— Когато продадеш прословутия си камък в Офир, ще си живеем царски! Ще бъдем прочути в хиборийските земи…

— Не, почакай! — прекъсна я гласът на Азрафел, дрезгав и треперещ. — Зафрити, обичам те! Конан, ако искаш да я отведеш, първо ще трябва да се пребориш с мен. Достатъчно чаках и търпях!

Въпреки атлетичното си тяло шемитът изглеждаше като момче в сравнение с Конан. Пребледнялото му лице и треперещата му ръка издаваха, че той знае това. За да го прикрие, Азрафел стисна дръжката на меча си.

— Ей, вие двамата… — Конан измъкна ръката си от прегръдката на танцьорката и се отдръпна. — Зафрити, не съм казвал, че ще дойдеш с мен. — Той също хвана сабята си и се обърна към младежа: — Азрафел, ако искаш да се бием за камъка, давай! Но не си прави труд за момичето…

— Но, Конан! — Зафрити страстно се хвърли към него. — Нали не смяташ да ме напуснеш след всичко, което се случи между нас! — Тя успя да обвие нежните си ръце около ръката, която държеше меча, и се притисна към него. — Отсгар е мъртъв. Най-после съм свободна! Нищо не ме задържа тук.

— Ако си свободна, Зафрити — каза Конан хладно, — тогава си свободна и от мен. Знам, че няма да ми бъдеш по-вярна отколкото на Отсгар. — Той отново се откъсна от нея, като държеше под око Азрафел, който стоеше до тях, без обаче да изважда сабята си. — За бога, жено! Ванирецът може и да беше негодник, но те обичаше и се грижеше за теб! Аз не съм влюбено псе като него, за да ти играя по свирката. Пътищата, по които бродя, са прекалено опасни за такива игрички.

— Конан, ти си жесток! — Стигийката зарови лице в ръцете си, раменете й се разтресоха от плач. — Ти ме желаеше достатъчно, за да ме откраднеш от Отсгар, когато беше жив!

— Не, Зафрити, аз не съм жесток, а честен. Тук стои някой, който те обича повече от живота си, ако се съди по желанието му да се бием заради теб. Той може би ще е по-търпелив от мен към твоите прищевки, но надявам се не колкото Отсгар. — Конан хвана една от китките на танцьорката и бавно я отдели от лицето й, което изглеждаше учудващо сухо. Той я побутна към стройния шемит, който я очакваше с протегната ръка, а обицата му проблясваше на слънцето.

— Азрафел е способен мъж и се ползва с благоволението на царицата. Двамата заедно можете да се грижите за собствеността на Отсгар и дори да я увеличавате. — Конан се качи в колесницата. — Всъщност оставям на вас да решите. — Той им махна. — Сбогом, Азрафел, и успех!

После хвана камшика и юздите и извика на прислугата:

— Коняри, отворете вратите и се пазете. Широкият път ме очаква!