Конан Разбойника

Седма глава Абдарахски вечери

Събудиха го кънтящи викове, скърцане и дрънчене на тъмнични врати. Събуждане в неговото положение означаваше само да отвори очи, защото беше спал седнал, подпрян на стената на тясната си килия. През нощта се бе опитал да се свие и да сложи глава на ръба на един камък, за да поспи и да събере сили за това, което го чакаше. Към въжетата, които стягаха ръцете на гърба му, бе прибавена и кожена примка, която опасваше ръцете и стягаше врата му. Ако отпуснеше рамене, щеше да се удуши. И все пак волята му, закалена в битките и в пустошта, му помогна да подремне.

Светлината, която се процеждаше през малкото прозорче с една-единствена пречка, говореше, че вече е късен следобед. Конан присви очи, защото го проряза силна болка. Боят го бе изтощил, а и от усилието да държи ръцете си назад, опрени в грубата стена, цялата горна част на тялото му бе изтръпнала.

Вратата на килията му се открехна със скърцане. Той се опита да се изправи, но изгуби равновесие и замаян, падна на колене. И без това ниският сводест таван не му позволяваше да стои прав. Вратата, която му стигаше до кръста, се отвори със стържене и един възрастен тъмничар влезе в килията.

— Вечерята ти, робе! — Той остави два подноса до вратата. — Благодарение на царската щедрост ти нося вино и месо от неговата трапеза. Ще те развържа, за да можеш да ядеш. И без номера! — Тъмничарят пропълзя към Конан с нож в ръка. — След като вечеряш, можеш да се изкъпеш и да се облечеш, за да си готов за Негово Царско Височество.

Варваринът беше готов да удари стареца и да избяга, но тъмничарят сряза въжетата и бързо се измъкна навън. Докато Конан се освободи от каишите, вратата вече бе затворена и заключена. Оставаше му единствено да се пребори с болката, която препускаше през тялото му. Когато успя да свие юмруците си, се примъкна напред и се зае с храната.

Прехваленият овнешки бут не беше напуснал непокътнат масата на Негово Царско Височество. Беше добре орязан, а след това бе нагризан от всякакви зъби — от готвачите до най-последното конярче. Конан дълго дъвка остатъците от сланина и хрущяли и изсмука студения костен мозък. Огледа костта, като се питаше дали не може да му послужи като оръжие, но бе прекалено къса и тънка, а и недостатъчно остра. Хвърли я и се зае да разтрива рамото си.

Тъмничарят беше оставил дрехи и една дървена купа с вода за миене, ухаеща на иглика. Конан се изми с водата, доколкото му позволяваше теснотията. Дрехите му бяха скъсани и мръсни, затова ги свали и облече новите — тясна туника от зелена коприна и червен памучен пояс за кръста. Облеклото му се стори странно ярко и атлетично. Все пак реши да приеме играта и да види какво следва. Знаеше, че го чакат опасности, но не мислеше толкова за тях, колкото за това как да се добере до Отсгар и да му разбие главата за предателството. Нямаше съмнение, че ванирецът го бе предал на стражите. Конан ядно удари камъка с юмрук, без да обръща внимание на болката.

Неочаквано отвън отново се разнесе шум. Дъртият пазач ритна с крак вратата и изрева:

— Отлично! Гостът е добре нахранен и облечен, както повелява законът на шемитите. Готов е да се включи в дворцовите игри. Тръгвай!

Конан излезе от килията по-бързо, отколкото очакваше старецът, но бързането му бе безполезно, защото пазачът бързо се скри зад двама въоръжени пазачи, които бяха препречили пътя. Двамата — единият, негър от Кеш, а другият, мургав къдрав шемит — побутнаха с пиките си Конан и го поведоха по коридора, както се води бик на заколение.

Кимериецът вървеше бос, мълчалив и приведен, тъй като коридорът си оставаше нисък за северната му осанка. Щом стигна до спираловидна стълба, където ги чакаха други двама стражи, послушно се заизкачва, като се пазеше от остриетата на пиките зад гърба му.

Вървяха по коридорите на двореца в Абдарах — огромна сграда от камък и тухли. По пътя се разминаха с богато облечени слуги, които с безразличие и нетърпение им правеха път.

Варваринът се озова пред висок свод, от който се спускаше богато украсена кадифена завеса. Бутнаха го да мине и пред него за първи път се разкри разкошът на абдарахския дворец.

Мястото го очарова — представляваше огромна зала, осветена от високи прозорци, а срещу тях бяха централните врати. Отстрани се издигаше подиум, предназначен за най-високопоставените. В средата имаше празно пространство, покрито с пъстри плочки, около което бяха наредени маси с дълги пейки. На тях седяха няколко десетки шемитски придворни, а нови продължаваха да влизат през главния вход. Чуваше се глъчка, вино се лееше от златни кани, донасяни от слугите.

Зяпнал от удивление, Конан не усети как стражата го избута настрани, в тясно ниско пространство, оградено от каменен парапет. Там вече клечеше друг затворник — смугъл шемит, облечен с ярки дрехи — същите като на Конан. На оградата се подпираха двама пазачи. След като натикаха варварина зад парапета, другите двама застанаха до тесния вход, а първите се оттеглиха до свода със завесата.

Конан клекна до другаря си по съдба. Онзи не го погледна, а продължи да гледа втренчено в пространството. Въпреки мургавата си кожа бе пребледнял като платно.

Конан се опита да го заговори на шемитски.

— Голяма сбирщина, а? — Погледна към стражите, но те не бяха го чули. Другият затворник не отговори и Конан мина на стигийски: — Знаеш ли какво са ни приготвили за днес?

Отговор отново не последва. Варваринът леко побутна шемита по рамото. Мъжът се стресна и го изгледа обезумяло, но остана неподвижен. После бавно се отпусна и погледът му отново се втренчи в небитието.

Конан изсумтя и се отдръпна. Кожата на мъжа бе студена и влажна. Или го мъчеше блатна треска, или пък беше парализиран от страх. Втората възможност означаваше, че човекът знае нещо страшно, но Конан се опита сега да не мисли за това.

„Ако искат да се бия с него, няма да е толкова голямо предизвикателство за мен“, каза си той и се заслуша в глъчката.

Абдарахските придворни бяха доста бъбриви. Те се тълпяха около масите, ръкомахаха, наведени един към друг, думите им се губеха в пороя от звуци. Сановниците бяха слаби и отпуснати, за разлика от набитите и едри слуги и воини. Повечето бяха по-бледи от обикновените шемити. Дрехите им бяха пищни и ярки. Конан с изненада установи, че слугите бяха по-прилично облечени от благородниците. Докато прислужниците се потяха в ленените си ризи в тежкия следобеден задух, господарите им се изтягаха край масите почти голи. Много от жените бяха голи от ханша нагоре, други носеха като украшения само нанизи, кръстосани между гърдите им. Освен няколко брадати мъже с дълги роби в началото на залата, които явно бяха чуждестранни гости, повечето мъже показваха голи гърди и кореми над кожените си туники.

Ебнезъб, царят на Абдарах, не правеше изключение. Той седеше на позлатен стол върху подиума и показваше на компанията бледите си телеса. Конан позна лицето му от монетите и от абаносовата табла на стената над помещението за затворниците, макар че на изображението лицето на царя не бе така пълно и отпуснато. Конан разгледа барелефа, който показваше изправения мускулест Ебнезъб пред разрушена стена. Царят размахваше оръжието си над прободените или обезглавени трупове на враговете си. Конан не беше чувал за скорошни бойни успехи на Абдарах, освен те да са били в далечното минато, ако изобщо изображението отговаряше на истината.

Сега Ебнезъб седеше на трона си и скучаеше. Само от време на време даваше заповеди на един млад слуга, който бе коленичил до диванчето и драскаше на една восъчна дъска. Конан не откри доказателства за предполагаемата болест на царя, освен това че беше отпуснат и подпухнал. До него бе царица Нитокар. Тя привлече вниманието на Конан с острите си черти и силния грим на очите си. Макар и да не беше млада, тя бе една от най-разголените жени в залата. Голотата й бе поприкрита от богато украсените й гърди, по които се спускаха накити чак до пъпа.

Царицата седеше неотстъпно до Негово Царско Височество Ебнезъб и обслужваше мързела му, като викаше слугите и тъпчеше вкусотии директно в устата му. По-малко внимание обръщаше на двама по-млади членове на царското семейство — закръглено, тъмнокожо, намусено момче, проснато до нея на дивана, и едно по-голямо момиче, седнало настрани — сигурно принцеса или съпруга на принца. Девойката беше стройна и красива, едва навлязла във възрастта за омъжване. Бе облечена с пъстра рокля до коленете, а на главата си носеше накит с пера. Тя избягваше да гледа царя и царицата, отегчена и раздразнена от глезотиите им.

От другата страна на Ебнезъб на висок стол седеше една фигура, по-дарствена и респектираща от самия Ебнезъб. Тя бе облечена от врата до глезените с бяла роба, обшита със злато, и бе обута с позлатени чехли. Конан разпозна в нея Хорасп, пророка, за когото му бе разказвал Исайаб. Беше го видял предишния ден да седи на пазара и да наблюдава какви ценности се купуват за гробниците в качеството си на царски съветник. Макар да беше дундест, под златната си дреха Хорасп имаше вид на енергичен човек. В едната си ръка държеше златен жезъл, който от време на време поставяше в скута си. Бледото му пухкаво лице имаше злобно изражение, а оплешивяващата му глава с къси черни къдрици на тила непрекъснато се въртеше, оглеждаше сбирщината и се навеждаше, за да сподели накратко наблюденията си с царя и царицата. От време на време разговаряше и със седящия отзад висок слаб мъж с грубо лице, който послушно се навеждаше към него, без да се усмихва или да отговаря. Мъжът единствен от хората на подиума беше въоръжен с къса, страховито закривена сабя, затъкната в колана на семплия му военен костюм. Конан реши, че е охрана — спомни си, че бе видял това изпито безизразно лице да наднича зад пророка измежду сергиите на пазара. Сега то отново студено оглеждаше тълпата.

Хорасп прошепна нещо на Ебнезъб и царят кимна в знак на съгласие. С усилие Негово Царско Височество се подпря на лакът, вдигна другата си пълна ръка и заговори. Отначало гласът му едва се чуваше сред глъчката, но Конан улови няколко думи:

— Това тържество… моите поданици… думите на моя уважаем съветник Хорасп. — После царят се тръшна обратно на канапето.

В тишината на залата се изправи Хорасп. Лицето му излъчваше угодническа добронамереност, бялата дреха му придаваше вид на самата невинност.

— О, царице моя, сияйна Нитокар. Най-царствена принцесо Африт! Принц Еблис, първородни сине и наследник на царството! — Хорасп говореше на образован шемитски, като правеше почтителни паузи. — Благородници и придворни, верни поданици на Абдарах — града и държавата, чуйте ме! — Той огледа лъчезарно присъстващите и разпери ръце. — Негово Царско Височество Ебнезъб, цар на Абдарах, ви приветства с добре дошли на приема в чест на нашите скъпи гости — благородните пратеници на град Ерук! — С дружески жест Хорасп показа групата на облечените чужденци, настанени между разголените танцьорки близо до царя. — Да ги поздравим, сънародници от Абдарах!

В залата се разнесоха викове и тракане на чаши. Проповедникът вдигна ръка и шумът секна.

— Негово Царско Височество великодушно разреши на своя скромен слуга Хорасп, изгнаник и някогашен жрец в Стигия, да ръководи празненството. Приеми вечната ми благодарност, о, Неотразими! — Той се поклони дълбоко на царя и отново се обърна към публиката. — След малко започват нашите традиционни развлечения. После ще ви бъде сервирана вечеря, която, надявам се, ще ви хареса. А след това… — Хорасп направи пауза, лицето му изгуби част от доволното си изражение. — За назидание на нашите уважаеми гости от Ерук ще им разкажа за опасността, която ни заплашва. Някои са ме чували да говоря за това преди, но се боя, че други все още не подозират за заплахата, която се е надвесила над живота ни, над собствеността ни, над нашите души. Затова ще ви кажа предсказанията си още веднъж.

Конан се изненада от обрата в думите на Хорасп и от зловещото му изражение. Той погледна лицата на хората в залата, в която вече нахлуваше здрач. Някои изглеждаха равнодушни, но повечето гледаха пророка сериозно и загрижено кимаха.

— Но първо, поданици на Абдарах, да се забавляваме. — Хорасп отново погледна благо. — Благородници и дами, традиционните състезания!

Предчувствието за опасност изхвърли всички други мисли от главата на Конан. Усилията да потисне страха си не бяха особено успешни — той го прободе в стомаха със стоманен хлад. Не се страхуваше в битките, нито при други рисковани ситуации, а защо се боеше сега? Мирисът на нещо непознато винаги го караше да настръхва.

Погледна пазачите си, които е едно око наблюдаваха затворниците. Другарят му по съдба беше клекнал както и преди, без да помръдне. Единствено сега ръцете му бяха притиснати между коленете.

Слугите запалиха газените лампи. Хорасп посочи една едра, чуждоземна фигура, която наперено излезе от вратата със завесата.

— Царският шампион Када Куфи, прочутият борец от Вендия. Ето го! — Думите на Хорасп бяха последвани от аплодисменти. Гостите се обърнаха, за да посрещнат новодошлия.

Той беше гол, като се изключи меката препаска, с канеленокафява кожа, която лъщеше от намазаното масло. Имаше огромни мускули, като на истинските борци, и освен една тъмна къдрица на тила нямаше нито един косъм на главата си. Под двете си мишници носеше по една квадратна плетена кошница. Щом стигна до отдалечения край на залата, се наведе и остави товара си на земята. После коленичи и се поклони грациозно пред царската трибуна.

— За удоволствие на царя с Када Куфи ще се преборят двама смели доброволци. Първи е Елам, храбрият козар от източните хълмове.

Двама от стражите влязоха в заграденото място, единият заобиколи треперещия пленник и го изправи. Конан се опита да ги спре, но вторият страж препречи пътя му с пиката си. Пазачът бутна шемита с края на пиката си, за да се размърда и го избута през вратата. Щом човекът излезе на тепиха, разнесоха се възторжени възгласи, които явно не бяха причинени от жалкия вид на пленника.

Конан се обърна към Када Куфи. Вендианецът бе отворил една от кошниците и бъркаше в нея. Изправи се и се обърна към публиката. Виковете се усилиха. Када Куфи стоеше с протегнати ръце и около всяка от тях бе увита змия. Тези блатни питони не бяха отровни, но бяха твърде едри, дебели колкото ръката на собственика си и по-високи от него. Те се гърчеха в хватката на вендианеца, пръстените им зловещо се движеха, но лъскавата кафява кожа, главите им се повдигаха към публиката и съскаха с черни езици. Тъмнокожият мъж доближи змиите към лицето си и целуна всяка една от тях. После отново протегна ръце.

Затворникът Клам бе поведен през плочите от един-единствен страж. Държеше в ръка съвсем безучастно бронзова пръчка с топка на върха. Омаломощаващият страх личеше и в походката на шемита, но правеше впечатление, че пленникът върви с някаква решителност, като че привлечен от фатална примамка.

Когато наближиха достатъчно близо до змиите, стражът спря и се отдръпна. Като омагьосан, затворникът направи още няколко крачки, преди да спре нерешително в средата на залата.

Када Куфи започна да се примъква бавно и безмълвно, е присвити крака и гръб, наведен под тежестта на змиите. Той спря на няколко крачки от шемита — главите на двете влечуги бяха на нивото на очите на жертвата му.

Най-после Елам реагира. Той запрати бронзовата пръчка в краката на Када Куфи и хукна да бяга. Противникът му прескочи пръчката е неочаквана бързина и подгони плячката си. Неочаквано тялото му се залюля и нещо като черна светкавица проблесна във въздуха. Със силно тупване една от змиите падна на гърба на шемита и се уви около врата и раменете му.

Викът на затворника отекна в залата, тялото му се приведе под тежестта на влечугото. Въпреки това той не спря да тича, дори ускори крачка, докато се опитваше да размотае черните обръчи от врата си. Стигна дори до публиката. Двама стражи застанаха между него и изплашените зрители, но Када Куфи вече почти бе настигнал жертвата си. Тялото му още веднъж се изви. Сега змията послужи като камшик — опашката й остана в ръката му, а главата й се уви около глезена на шемита. Вендианецът дръпна ловко и нещастният Елам се срина върху шарения под притиснат между двете змии.

Борбата му за живот бе напълно безсмислена. Той се търкаляше и гърчеше, надавайки дрезгави задъхани викове, които постепенно отслабнаха, когато горният питон се затегна около врата му. Змиите забиха дългите си зъби в плътта на жертвата, чието тяло потрепваше в конвулсии.

Застанал отстрани, със скръстени ръце, Када Куфи спокойно огледа публиката и се обърна към царската ложа. По таен сигнал от Негово Царско Височество юначагата коленичи до жертвата и провря ръце между главата на Елам и намотаните змии. Мускулите му силно се издуха и се чу пукот. Козарят се сгърчи и застина.

Ебнезъб се бе смилил.

Публиката за миг остана онемяла, после гръмнаха аплодисменти. Те ставаха все по-силни, докато накрая прераснаха в рев. Када Куфи се кланяше на всички страни, а от трибуната Хорасп насърчаваше ръкоплясканията.

Конан чу как от близката маса една слаба жена с шапка от пера казва на приятеля си:

— О, да, предпочитам тази борба пред боя с оръжие. Не е така… отвратително. Мразя кръвопролитието!

Конан беше замаян, ушите му бучаха. Усещането за вцепенение притъпи болката в ръцете му.

— Царският шампион още веднъж ще покаже уменията си. — Хорасп се мъчеше да надвика шума. — Състезанието не е приключило, имаме още един съперник! Неизвестен дивак от север, от ледения край на света! Казаха ми, че той е по-едър и свиреп дори от нашия победител. Када Куфи, приготви се за едно трудно изпитание на твоята сила! Съпернико, ела!

При тези думи двама стражи побутнаха Конан с остриетата на пиките си. С бързо, нетърпеливо движение той блъсна оръжията им настрана, което му струваше драскотина по рамото. Но щом видяха свирепия му поглед, стражите замръзнаха. Кимериецът се обърна, мина покрай другия пазач и излезе на тепиха.

Усети всички погледи устремени върху себе си, но най-пронизващо го гледаха гримираните очи на царица Нитокар, която се наведе, за да сподели усмихната нещо с Хорасп. Придворните го гледаха с изненада или с нескрита насмешка, разнесе се смях и шепот.

Када Куфи бе покрил увитото със змии тяло на козаря и го бе завлякъл настрана. Огледа бързо Конан, вдигна капака на другата кошница и се наведе. Когато се изправи, публиката развълнувано зашумя. Този път товарът бе по-малък, но силно смъртоносен. Вендианецът държеше две аспиди — легендарните кървави примки от хълмовете Афгули. Ухапването им, както разправяше народът от хълмовете, причинявало смърт, преди да си успял да кажеш последната си молитва, за да отлети душата ти чиста в рая.

Змиите се увиха около мазната кожа на бореца като коралови гривни. Дори Када Куфи се отнасяше с тях с по-голям респект. Държеше ги близо до съскащите глави с трепкащи езици и не ги целуна, както стори с по-едрите им братовчеди.

Конан тръгна към средата на залата, за да вдигне бронзовата пръчка, хвърлена от предшественика му. Наведе се да я вземе, без да откъсва поглед от бореца. Знаеше, че от оръжието няма да има голяма полза. С него не можеше да удари противника си, без да се доближи прекалено много до змиите, а ако го хвърлеше, трудно щеше да събори толкова як мъж. Все пак реши да опита.

Конан се приближи с котешка стъпка към Када Куфи. Публиката се учуди на смелостта му, която надминаваше тази на всички предишни „доброволци“. Борецът побърза да се отдалечи от кошниците и от тялото на първия му съперник. Застана срещу Конан и разтвори ръце за отровната си прегръдка, а ястребовото му лице се изкриви в заучена усмивка.

Конан скочи изненадващо напред и размаха предизвикателно пръчката към змийските глави и към силните юмруци, които ги стискаха. Вендианецът с лекота отмести гъвкавото си тяло и вдигна ръце встрани. Конан бързо се наведе и замахна с пръчката към незащитената челюст на бореца.

Ударът не бе силен и Када Куфи само трепна, но атаката го ядоса и ноздрите му гневно се разшириха. Конан се изправи бързо, но борецът светкавично хвърли едната змия — като отровна червена стрела тя полетя към гърдите на кимериеца.

Само инстинктът, колкото и силен да бе той, нямаше да може да спаси Конан от фаталното ухапване. Помогна му неговата светкавична съобразителност. Отскачайки встрани, той вдигна металната пръчка, за да удари аспидата. Движението предпази гърлото му и запрати огненочервената змия, омотана около пръчката, обратно към собственика й. В последния момент Конан пусна пръчката и спаси ръката си от случайно смъртоносно ужилване на змийските зъби.

Когато видя влечугото, увито около пръчката, да лети обратно към него, Када Куфи прояви своята акробатичност, без да забравя за другата змия. Той се претърколи през рамо, като държеше втората аспида далеч от тялото си. Пръчката падна зад него и се търколи под една от масите, заедно с гърчещото се влечуго. От масата се разнесоха писъци и шум — седящите там панически скочиха, за да се спасят от отровните зъби. В това време пъргавият борец скочи на крака, вдигнал високо другата змия. С изненадваща бързина кимериецът се втурна да му попречи. Стисна рамото на Када Куфи и се завъртя зад гърба му. С едната си ръка стисна врата на противника си, а с другата посегна към китката на ръката, която държеше опасното влечуго.

Напразно Конан опитваше да хване едрата мазна плът, без да доближи собствената си ръка до разтворената паст на змията. Здраво хванат за дебелия врат, варваринът се извиваше, за да избегне полюшващата се глава на аспидата, която все още стискаше в големия си черен юмрук.

И тогава, когато в тази борба на живот и смърт трябваше да се реши кой от двамата е свирепият вълк и кой жертвената коза, скорошното пленничество на Конан започна да си казва думата. Той усети как стегнатите му мускули предателски се отпускат. Не от болката, която трудният му живот го бе научил да издържа, а заради умората от последните битки и мъчения.

Друг път гневът би му помогнал да понесе всичко. Но сега силата на изтерзаните му ръце не достигаше. Трудно му беше да удържи хватката. Смъртта съскаше в ухото му и главата й се стрелкаше все по-близо до гърлото му. Почувства се в капан, като вълк несретник, хвърлен върху рогата на разярен бик.

Публиката усети слабостта му. След като избягалата змия бе набодена на пиките на стражите, виковете на зяпачите стихнаха до въздържан шепот. Стотина напрегнати лица следяха борците в очакване на неизбежната смърт. Царската свита също заинтригувано гледаше, с изключение на Африт, която бе извърнала каменното си лице. Цар Ебнезъб повдигна телесата си и се подпря на лакът, за да не пропусне лекото ужилване на отровните зъби, което щеше да отбележи края на борбата.

Под жадните им погледи Конан усети, че губи предимство. Мазните рамене и врата на Када Куфи се извиваха под отчаяно стиснатите му ръце. За щастие вендианецът не можеше да пусне змията. Едната му ръка бе обездвижена от Конан, а с другата трябваше да овладее змията.

Влечугото, раздразнено от дългото пленничество, отваряше и затваряше бледата си челюст, а от нея капеше отрова, която причиняваше обриви, щом докоснеше кожата на Конан. Тялото й се бе размотало от ръката на Када Куфи и сега удряше лицата на съперниците като тънък, опръскан с кръв камшик.

Изведнъж вендианецът се втурна напред като бик, издул рамене, за да се отърси от нападателя си. Ръцете на Конан започнаха да се плъзгат по потната му кожа, но в този миг спасението дойде от опашката на змията, която се залюля пред лицето на Када Куфи.

Конан хвана гърчещата се лента, щом тя докосна рамото на врага му. Секунда по-късно кръстоса китки зад тила на бореца. Ръцете му стискаха по-дългата част от змията около врата му като кърваво въже за удушване.

Здравенякът направи няколко победоносни крачки напред, следван покорно от Конан, преди да осъзнае промяната. Тогава, все още стиснал главата на змията зад себе си, започна да се извива и дърпа, но напразно. Новата позиция бе освежила силите на Конан.

Разярен, Када Куфи започна напосоки да замахва с главата на змията към врага зад гърба му. Измъчената змия вече не тракаше с челюсти. Жестоко извита от ръцете на двамата мъже тя бе отпусната и подута, очите й се наляха с кръв, зъбите й се прибраха.

Лицето на вендианецът също бе потъмняло и подпухнало. Той залиташе по плочите на залата, дрезгавото му дишане секна, посинелите му устни беззвучно проклинаха, ръцете му напразно се опитваха да намерят съперника.

Лицето на Конан бе извън обсега му. Кимериецът се концентрира върху усилията на жертвата си и върху напрежението на измъчените си ръце, защото те бяха последната му възможност за спасение.

Все пак успя да долови движение с периферния си поглед. Стражите се приближаваха с насочени пики в очакване на заповед от царската трибуна. Щяха ли да позволят да бъде убит ценният им борец?

Конан изви тялото на омаломощения Када Куфи, така че да вижда приближаващите пазачи и подиума. Цялото царско семейство го гледаше, дори Африт го бе зяпнала, забравила за обичайното си равнодушие. Хорасп бе сериозен и недоволен от обрата. Но с тъмно боядисаните си устни царица Нитокар удивено шепнеше в ухото на съпруга си. В отговор цар Ебнезъб махна и стражите се оттеглиха по местата си в ъглите на залата.

Дали Када Куфи ги видя или позна в оттеглянето им своето поражение, не бе ясно. Той подбели очи и започна да се бори още по-отчаяно. Пусна главата на змията, за да впие ръце в червеното й тяло, стегнато около шията му. Дебелите му пръсти не успяваха да го хванат, той драскаше по побелелите кокалчета на Конан, но безрезултатно.

Змията, освободена от лапите на бореца, като че се съвзе. Зъбите й отново се показаха и отворената й уста се полюшна във въздуха. Кимериецът я наблюдаваше ужасен. Собственият му юмрук не беше защитен, но той не можеше да разхлаби хватката си.

След миг дойде разрешението. Главата на аспидата се стрелна и зъбите й потънаха в ухото на Када Куфи.

Ухапаният борец, който ставаше все по-морав, отвори олигавената си уста в беззвучен крясък. През тялото му премина силна конвулсия и Конан най-после го пусна с отвращение. Аспидата остана увита около врата на мъжа близо до ухото му, което се поду като сива отровна гъба. Када Куфи се хвана за ухото си, направи две крачки и рухна по лице.

Така умря, без повече да издаде звук.