Конспирацията срещу Магдалина

ЛОРЪНС ГАРДНЪР

КОНСПИРАЦИЯТА СРЕЩУ МАГДАЛИНА

БЛАГОДАРНОСТИ

За ценната им помощ в подготовката на настоящия труд съм задължен на служители от Британската

библиотека, Британския музей, Националната библиотека на Франция, библиотеката в Бордо, Девънската

областна библиотека, Бодлеанската библиотека, Бирмингамската централна библиотека, Ашмоловия музей,

паството на Сестрите на св. Томас от Вилньов, двореца на херцога на Мантуа, Катедрален музей Герона,

фондация „Самюел Кортоулд”, руския православен манастир „Св. Мария Магдалина” в Йерусалим,

Националната библиотека на Уелс, Националната библиотека на Шотландия и Ирландската кралска

академия.

За информацията във връзка с произведенията на изкуството признателността ми е насочена към

уредниците и администрацията на Националната галерия в Лондон, галерията за графично изкуство

„Албертина” – Виена, музея „Фицуилям” в Кеймбридж, галерията „Дориа-Памфили” – Рим, галерията

„Уфици” – Флоренция, Музея на изящните изкуства в Каен, църквата „Св. Франциск от Асизи”,

Националната галерия на изкуствата във Вашингтон, Лувъра в Париж, музея „Сан Марко” във Флоренция,

Пинакотека ди Брера в Милано, Бруклинският музей на изкуствата в Ню Йорк, Филаделфийският музей на

изкуството, Музея на изящните изкуства в Нант, „Санта Мария дела Грация” в Милано и музея „Конде” в

Шантийи.

Много съм благодарен на съпругата си Анджела, чиято неуморна подкрепа ми помогна да доведа

тази книга до успешен край, и на сина си Джеймс за постоянните му насърчения. Също така съм

признателен на своя литературен агент Андрю Лоуни, на агента по рекламата Дженифър Солиняк, на

агента по чуждестранните права Скарлет Нън, на мениджера на уебсайта Карън Листър, на техническия

съветник Тони Скайънс и на бизнес мениджъра Колин Гитсъм. Специални благодарности и на главната

редакторка Кейти Карингтън, директорите и персонала на „Торсънс” и „Харпър Колинс Пъблишърс”, и на

редактора на книгата Матю Кори. За професионалната си помощ признателност заслужават Шарлот

Лоримър и Тамзин Финикс от Бриджман арт лайбръри.

Благодарен съм също така на династията на Стюартите, Свещения род на св. Колумбен,

Европейския съвет на принцовете, Ордена на рицарите тамплиери на св. Антоний и Благородния орден на

стражата на Сен Жермен. Особено съм признателен на негово кралско височество принц Михаил от

Албания, който ми даде привилегирован достъп до домашните му архиви. Изказвам уважението си и към

вече покойните Дейвид Рой Стюарт и Джак Робъртсън, чиито изследвания бяха толкова ценни за този

проект.

Както винаги благодаря на сър Питър Робъртсън, задето създаде вдъхновените алегорични рисунки

към моя труд, като не мога да забравя композитора Джаз Коулмън и артиста Андрю Джоунс за

сътрудничеството им в работата върху „Оратория за Магдалина”. Признателен съм и на Кандънс Гош от

„Ливинг елемент пикчърс”, задето адаптира труда ми за кинопродукция. За неотклонната подкрепа в

международното лансиране на книгата специални благодарности на Елинор и Стийв Робсън от „Питър

Робсън студио”; на Дънкан Роудс, Рут Парнъл, Маркъс и Робин Алън от „Нексус”; Адриано Форджиони от

Хера; Дж. З. Найтс и всички останали от Школа за просветление „Рамта”, Кристина Зос от „Йес Нюз”,

Нанси и Майк Симс от „Ентропик файн арт” и всички водещи от медиите и редактори на списания, които

оказаха такава подкрепа.

Тъй като настоящата книга е до голяма степен синтез от взаимносвързани теми, съм изключително

задължен на онези автори специалисти, чиито индивидуални изследвания в съответните области улесниха

разработването на определени аспекти. Техните познания и превъзходни публикации бяха безценна помощ

за мен.

И накрая искам да изразя благодарността си към всички читатели, които следяха и насърчаваха

работата ми през годините, особено онези, които ми написаха полезни коментари и бележки.

Лорънс ГАРДНЪР

„Граал Студио”

http://www.graal.co.uk

ВЪВЕДЕНИЕ

През 1996 г. „Кръвната линия на свещения Граал”, първата книга от тази поредица, представи най-

изчерпателното родословно дърво на Исусовите потомци, публикувано в днешни времена. В този контекст

семейният статут на Исус беше обстойно изяснен и противно на онова, което са ни учели досега, неговата

съпруга Мария Магдалина излезе на преден план, както подобава на жена с нейното положение.

Разкритията бяха последвани от потресаващи заглавия в американските вестници. Публикувани бяха

откъси, включително в британския „Дейли мейл”, след което книгата бързо влезе в класациите за

бестселъри. В резултат „Кръвната линия на свещения Граал” се превърна в нещо като световна институция,

с голям брой чужди преводи и най-разнообразни последващи издания на английски език.

Макар че в началото разбуни духовете, „Кръвната линия” лека-полека се намести в една по-

общоприета класификация. Тя ми спечели номинация за наградата „Автор на годината” за 1997 г. на

„Хачърс” от Лондон и верига книжарници „Дилънс”и започна да се появява по библиотеките на колежите,

като генеалогичните и схеми се използваха за курсови работи. Още от самото начало медийните изяви

заедно със свещеници, епископи и други религиозни водачи ми се струваха успокоително приятни и открих

защо, след като през 1998 г. се появих по телевизията с един доминикански монах. Той обобщи ситуацията,

като обясни на водещия на предаването: „Лорънс Гарднър подхожда към темата от гледна точка на

историята и писмените паметници. Църквата пък подхожда към нея от гледна точка на вярата. Не

обърквайте двете неща; те са различни.”

Общото признание на книгата стана още по-очевидно през 2000 г., когато възникна идеята

историята на Исус и Магдалина да бъде претворена в музика. В тази връзка ми бе поръчано да напиша

либретото за оратория, основаваща се на мотиви от „Кръвната линия на свещения Граал”. Същинската част

от работата свърши Джаз Коулман, щатен композитор на Пражкия симфоничен оркестър, който написа

музиката. Нарекохме това двучасово произведение „Сватба в Кана”. Премиерата беше в Лондонската

кралска опера „Ковънт Гардън” през декември 2001 г.

Напоследък темата за Мария Магдалина и брака и с Исус се появи в нов формат – на

международния бестселър „Шифърът на Леонардо” от американския писател Дан Браун. В тази връзка

получих много молби да обясня по-подробно част от информацията, съдържаща се в „Кръвната линия на

свещения Граал”. Романът на Дан Браун събути голям интерес към картините с Мария Магдалина и тъй

като съхранението и реставрацията на творби на изящните изкуства ми бе професия, преди да стана

писател, съсредоточих „Конспирацията срещу Магдалина” върху някои картини от Ренесанса.

Настоящата книга няма за цел да подкрепи или обори „Шифърът на Леонардо”, а да се занимае по-

подробно с някои от по-полемичните и аспекти. Увлекателната творба на Дан Браун е художествена и

трябва да се разглежда като такава. Съдържа обаче някои исторически факти и теми, които имат връзка с

„Кръвната линия”.

Подобно на всички творби в тази поредица за Граала, „Конспирацията срещу Магдалина” е

самостоятелно произведение и в никакъв случай не е необходимо да сте чели първо другите книги.

Екситър, 2005 г.

Лорънс

ГАРДНЪР

СВЕТИЦА ИЛИ

ГРЕШНИЦА?

ПЪРВАТА ДАМА

В евангелията от Новия завет има седем места1, където Иисус е сред жени. В шест от тях Мария

Магдалина е на първо място. В седмото майката на Иисус е спомената първа2, а има и епизоди, в които

Мария Магдалина е единствената жена3. По отношение на Иисус тя е представена като жената, която “му

служеше”4, и последното и явяване в евангелията е като първия човек, говорил с Иисус след възкресението

му5.

От раннохристиянската литература става ясно, че Мария Магдалина е заемала специално място в

живота на Иисус и сърцата на последователите му. В по-късни времена обаче католическите епископи

решили, че трябва да е била блудница, вероятно защото на едно място в Библията е наречена “грешница”6.

Това за епископите означавало жена без морал. Ала точно в следващия стих Мария е описана като

състоятелна жена, един от личните спомоществуватели на Иисус.

По-нататък в евангелиските разкази личи, че Мария Магдалина е близка с майката на Иисус, дори я

придружава до разпятието. Преди това е споменато, че Иисус е обичал Мария7. Поради каква ли причина

римокатолическата църква се е обърнала срещу тази предана жена, очерняйки името и във вековете? Дали

епископите наистина са вярвали, че една грешница непременно трябва да е блудница, или това е било

просто оправдание за нещо друго, което са предпочели да скрият?

В следващите страници ще разгледаме цялостния образ на Мария Магдалина – описанията в

Библията, появите в неканоничните евангелия, живота и, както е описан от летописците, духовния и

проповедническия и статус, изображенията и в света на изящните изкуства и значимостта и в днешния свят.

1 Матей 27:55-56, Матей 28:1, Марко 15:40-41, Марко 16:1, Лука 8:2-3, Лука 24:10, Йоан 19:25.

2 Йоан 19:25.

3 Йоан 20:1.

4 Марко 15:41, Лука 8:3.

5 Марко 16:9, Йоан 20:16.

6 Лука 8:2.

7 Йоан 11:1-5.

Положението на Мария е уникално и с това, че въпреки наглед поддържащата си роля в сюжета на

Светите писания тя е една от главните фигури в него. В евангелията, които не са били включени в Новия

завет, за Мария Магдалина се говори като за “жената, която знаела всичко” за Иисус. Тя е тази, която

“Христос обичаше повече от всичките си последователи”, и апостол, “дарен със знание, откровение и

прозрения, далеч надхвърлящи тези на Петър”.

РЕСТАВРАЦИЯ

Лично за мен първата близка среща с Мария Магдалина беше през 80-те години на миналото

столетие. Тогава имах ателие за реставрация на картини и бях съветник по консервацията на художествени

произведения към Гилдията за изящни изкуства в Лондон. Бяха ми донесли за почистване и поправка една

картина – Каещата се Магдалина, - италианско произведение от ХVІІІ век от Болонската школа, дело на

Маркантонио Франческини. При предишен опит за реставрация беше грубо подлепена с второ платно, от

което трябваше да бъде отделена.

Описах подробностите от тази реставрация в журнала на Гилдията като част от курса по

съхраняване на картини, който водех по онова време. Но тогава интересът ми беше насочен по-скоро към

процеса на реставрация, отколкото къмв темата на картината. Едва по-късно, когато оглеждах снимките на

завършената работа, ми направиха впечатление някои особености на самия сюжет. Магдалина бе

изобразена със скъпоценности, пред огледало, и заглавието Каещата се Магдалина не изглеждаше много

подходящо. С едната ръка държеше косата си, а с другата – перлена обица; изглеждаше спокойна и нищо в

нея не издаваше покаяние. Тогава защо творбата бе наречена така?

След като проучих произхода на картината, разбрах, че „Каещата се Магдалина” е по-скоро

жанрова класификация, отколкото заглавие, дадено от художника. За последния това е било просто

стилизиран портрет на Мария Магдалина.

Жанровите категоризации са разпространено явление в света на изобразителното изкуство –

художниците обикновено подписват или поставят инициали на картините си, но в повечето случаи не им

дават заглавия. По-късно собственици, галеристи и търговци измислят нещо романтично – което самите

художници може и да не узнаят приживе. Добър пример зо това е “Мона Лиза” на Леонардо да Винчи. Тя е

позната под това заглавие в англоговорящия свят, но във Франция (където е изложена в Лувъра) и Италия е

известна като Джокондата. (По-късно ще се върнем на този забележителен ренесансов шедьовър). Друг по-

съвременен пример е картина на Джеймс А. М. Уислър, озаглавена от него „Аранжимент в сиво и черно”,

но след смъртта му често именувана „Майката на Уислър”.

Картините с Иисус попадат в няколко познати категории и рядко излизат от техните рамки. Първа е

категорията “Рождество”, която се разделя допълнително на “Поклонението на пастирите” и

“Поклонението на влъхвите”. След това идват портретите “Мадоната с младенеца” и сцените от “Почивка

по време на бягството към Египет”. Други изображения са Иисусовото “представяне в храма” (“Сретение

Господне”) и някои по-важни сцени от житието му до разпятието, възкресението и възнесението.

Има и няколко романтични картини, като Иисус с фенера в “Светлината на света” (1853) на Уилям

Холмън Хънт и “Преса за грозде” (1864) на Джон Спенсър Станхоуп. Но тези картини също са основани на

евангелската традиция: “Аз съм светлината на света” (Иоан. 8:12) и “Аз съм истинската лоза” (Иоан. 15:1).

Голяма част от Христовите изображения са свързани с разпознаваеми събития от евангелията, но с Мария

Магдалина е различно. Много от популярните сюжети нямат нищо общо със събитията, разказани в Новия

завет, част от тях са свързани със загадачната тема за “разкаянието”.

Повечето вярващи художници в някой период от живота си са рисували Мария Магдалина. Образът

и се явява в скулптури, витражи или е пресъздаден с други художествени средства. Всъщност това е един

от най-често срещаните класически образи. Има много изображения при кръста и при гроба, а

предпочитания сюжет с Магдалина и Иисус е сцената “Не се допирай до мен” от Евангелие от Иоан 20:171.

Освен това има много каещи се или разкаяни Магдалини, които нямат връзка с библейския образ. В такива

сцени тя обикновено е сама пред тоалетка или в дива пещера. Най-често срещаните предмети в тези сцени

са огледало, свещ, скъпоценности, череп и книга.

Скъпоценностите и огледалата са популяризирани през бароковата епоха, ХVII век, от италианската

школа на Лука Джордано. Въведени са като символ на отказа на Мария от земната суета.

Противопоставени на суетата, свещта и книгата представят значимостта на светлината и знанието, а

черепът говори за неминуемостта на смъртта.

Най-често изобразяваният елемент в творбите с Магдалина – предметът, който я отличава, особено

когато е сред група жени – е съдът с миро. Марко 16:1 обяснява, че Мария Магдалина е пристигнала с

другите на гроба на Иисус, които “купиха аромати, за да дойдат и да го помажат”, но съдът не идва оттам.

Той е главен елемент в най-известната случка – когато Мария помазва главата и нозете на Иисус в къщата

на Симон във Витания малко преди да бъде разпнат.

Въпреки историческите източници и общоприетата традиция от ранните времена

римокатолическата църква дълго време твърди, че грешницата Мария Магдалина не е онази Мария, която

извършила помазването. Тя настоява, че Иисус не би могъл да бъде помазан от грешница. Всъщност

помазванията са две. Те ще бъдат описани по-долу, но засега като довод срещу мнението на клириците ще

отбележа следното: за първото помазване в къщата на Симон Фарисея Лука (7:37-38) изрично пише, че е

извършено от “грешница”.

Описвайки второто помазване на Иисус в къщата на Симон Прокажения, Иоан 11:2 категорично

заявява, че го е извършила същата жена. Симон Фарисея всъщност е Симон Прокажения, но което е още

по-важно, Мария грешницата и Мария от Витания са една и съща личност. Папа Григорий I привежда

доводи в полза на това твърдение, художниците и летописците винаги са били убедени в това, а накрая,

през 1910 г. “Католическа енциклопедия” го признава за факт.

В художествените творби алабастровият съд с миро е постоянен символ, по който Мария може да

бъде разпозната, и е използван от творците независимо от обстоятелствата, в които я рисуват. Появява се с

него при кръста и при гроба, понякога в самотата на покаянието и, вповечето случаи в картините, рисуващи

Мария с Марта от Витания, и винаги в помазването на Месията.

Следователно ключовите жанрови класификации на картините с Мария Магдалина са: “При кръста”

(вкл. и “Свалянето на тялото от кръста”), “При гроба” (вкл. “Оплакване” и “Възкресение”, както и “Не се

допирай до мен”) и по-ранните ритуали на помазването, под общото наименование “В къщата на Симон”.

Тя има много отделни портрети, които попадат в категория, известна като “Алабастровият съд”; друг

любим сюжет е “Иисус в къщата на Марта”. Освен тях и не по-малобройни са небиблейските мотиви

Каещата се и Разкаяна Магдалина. Има и други, които също нямат нищо общо с каноничните евангелия.

Такива са “Мария Магдалина в Прованс” “Магдалина, носена от ангелите”, както и много въобръжаеми

сцени с Мария Магдалина и Иисус. Съществуват и няколко алтернативни класификации (често

алегорични), но в общи линии съществуват около дузина сюжетни мотиви за хиляди конкретни образи.

Мария Магдалина се появява като светица в църковния календар чак през 1969 г. с празник на 22

юли. На запад този ден е признат като празник от VIII в. и само в Англия на нея са наречини 187 древни

църкви. И все пак тя бива канонизирана официално едва в края на ХХ век, въпреки че римокатолическия

требник (определящ ритуалната литургия) все още отрича факта, че Мария Магдалина и Мария от Витания

са едно и също лице.

1 В стандартните издания на Библията “Noli me tangere” обикновено се превежда като „Не се допирай до мене”.

Преводът от оригиналния гръцки текст на Йоан обаче разкрива, че по-правилно е „Не се притискай до мене”, или „Не

ме прегръщай”. Думата „допирам” просто не е подходяща.

Канонизирането на Мария през 1969 г. се основава на предположението, че тя се е покаяла и

покаянието и е продължило достатъчно дълго. Счита се, че е била блудница, но подобно нещо не е казано

никъде в евангелията. Така че се връщам на горния въпрос: защо Църквата подлага на такова унижение

Мария Магдалина? Очевидно присъствието и в живота на Иисус е тревожело силно епископите. Както ще

разберем, положението е било точно такова, но притесненията им идват от факта, че Църквата е замислена

като приимуществено мъжка институция, основана на безбрачието. Това на свой ред се дължало на

опасенията, че влиянието на Магдалина можело по някакъв начин да подкопае основите на

институционализираното християнство.

СЕДЕМТЕ БЯСА

За да обосноват оклеветяването на Мария и да я обрекат на покаяние заради нейната поквара,

духовниците я отъждествили с друг образ от евангелията, с който тя не е имала нищо общо. Трябвало да се

намери някакъв правдоподобен преход от Мария грешницата към Мария, близката на Иисусовата майка.

Единственият приемлив начин бил Иисус да прости на Мария Магдалина срамния и грях. Има една жена,

чието име за удобство не се споменава, на която Иисус наистина прощава неморалното поведение;

Църквата идентифицира Мария с нея. Това била жената, която според Иоан 8:1-11 била “уловена в

прелюбодейство” и която Иисус не осъдил, а и казал: “Иди си и недей вече греши”. Нямало е никаква

връзка между Мария Магдалина и тази жена, но прокарването на такава идея било преценено като добър

ход. Впоследствие се наложило мнението, че Мария е блудницата, която се е покаяла.

Тази жена допълнително се свързва с Мария Магдалина покрай сцената в Евангелие от Лука 7:37-

49, в къщата на Симон Фарисея, когато грешница помазва нозете на Иисус. Евангелието свидетелства, че

Иисус и казал: “Прощават ти се греховете”. Но както вече отбелязах, в своето евангелие Иоан твърди, че

Мария от Витания и жената, извършила първото помазване, са една и съща личност. Следователно с

измисленото “покаяние” на Мария Магдалина Църквата фактически признава, че Мария Магдалина е

Мария от Витания. И което е най-странното, във всяко друго отношение епископите отричат тази връзка,

въпреки че Иоан изрично я потвърждава.

Напоследък нещата придобиват още по-странен вид, тъй като след април 1969 г., когато Мария

Магдалина е официално призната за светица, католическият требник гласи, че е имало три Марии: Мария

грешницата, Мария от Витания и Мария Магдалина. Така че жената, която са канонизирали, всъщност не е

“каещата се” Мария! Това естествено навежда на въпроса защо Мария Магдалина е светица – покровителка

на покаялите се грешници?

Промяната от 1969 г. приближава Западната римокатолическа църква до Източноправославната

(Византийската) църква, която отдавна твърди, че е имало три Марии. Но ако е така, любопитно защо почти

всяка източноправославна икона с Мария Магдалина е изобразявана с алабастров съд за миро в ръка. Така

на практика влиза в разрез със собствената си доктрина, тъй като явно загатва, че Мария Магдалина и

Мария от Витания са едно и също лице.

Какво мислят протестантите по въпроса? Зависи към кое от многобройните разклонения на

протестантството ще се обърнем. Всъщност цялата ситуация представлява една ужасна бъркотия, защото и

католици, и протестанти не могат да кажат нищо определено. Просто каквито и стратегии да се използват

за манипулирането на образа и, те взаимно се унищожават, защото Мария Магдалина не може да бъде

натикана в чужда роля. А няма как да бъде пренебрегната, тъй като евангелията са абсолютно категорични

относно нейната близост с Иисус и семейството му.

Въпреки че всички опити Мария да бъде обвинена в блудство са напълно неоснователни, в

евангелията има само един коментар за нейния предполагаем грях. Той е при представянето и в Лука 8:2,

като е повторен в Марко 16:9 във връзка с Възкресението. Та коментарът гласи единствено: а) Мария е

жена, “от която бяха излезли седем бяса”, и б) тя е жена, “от която той [Иисус] бе изгонил седем бяса”.

Това е. Нищо за блудство или проституция. И все пак кои – или какви – са били тези седем бяса?

През 591 г. папа Григорий I изнася историческа проповед, в която говори и за Мария Магдалина. В

това слово той потвърждава, че Мария грешницата и Мария от Витания са едно и също лице, както е

писано в Иоан 11:2. Освен това подхваща и темата за “седемте бяса”, като стига до заключението, че те

представляват седемте смъртни гряха. Следователно Мария се е провинила, твърди той, в гордост, завист,

лакомия, похот, гняв, алчност и леност – всичките седем! Чудно как изобщо е била спасена!

За да разгледаме по-обстойно въпроса за седемте бяса, първото нещо, което трябва да имаме

предвид, е значението на гръцкото име “Мария” (от египетското име Мери, означаващо “възлюблена”, и

приемливо съответствие на еврейското име Мириам). Подобни египетски имена са Мериамон (възлюблена

на Амон) и Меритатен (възлюблена на Атен). Други еврейски варианти на Мария са Мари и Мери.

В евангелски времена, както и в елинско-египетската култура, Мария е не толкова име, колкото

титла. По тази прича с Иисус са свързани няколко Марии. Макар това да е уж очевидно в Новия завет,

неканоничното Евангелие на Филип го споменава изрично: “Имаше три жени, които винаги вървяха с

Господа… сестра му и майка му и съпругата му, и всяка от тях беше Мария”. В онзи период името е имало

значение на монашеско звание. И до днес се използва в много манастири преди кръщелните имена,

например сестра Мария Луиза, сестра Мария Тереза и др. Марко 6:3 най-често представя Иисус като “сина

на Мария”, но най-правилният превод би бил “синът на Марията”.

“Мариите” се възпитавали в целомъдрени монашески среди на свещени ордени, подвластни на

стрикти правила, които били в сила до годежа им. Преди това те се намирали под наблюдението на главен

секретар, който бил наричан Свещеникът – пазач на 7-те демона. Имало и други такива свещеници с

рангове от 1 до 7 в символична опозиция на онези свещеници, които били считани за представители на

седемте светлини на Менора (седморния свещник в иудейската традиция). Сред задълженията на тези

свещеници било да наглеждат и пазят девствените жени – подобно на адвоката на дявола, който проучва

кандидатите за канонизиране от римокатолическата църква днес. След женитбата си обаче девойките се

освобождавали от бремето на седемте демона (или бяса), което фактически означавало, че обетът им за

безбрачие вече не е в сила. От това следва, че когато седемте бяса “излезли” от Мария Магдалина, тя е била

освободена от монашеските ограничения, за да се омъжи.

НАСЛЕДСТВОТО НА МАГДАЛИНА

След като и бездруго подхванахме темата за имената, да видим и името Магдалина. Понякога се

пише Магдалена, но съществуват и европейските варианти Мадалена и Мадлен. В общи линии се

предполага, че Магдалина произлиза от името на местност, наречена Магдала, и наистина горепосочените

варианти имат общия корен migdal, означаващ “кула”. Но това не е достатъчна причина да се твърди, че

Магдалина произлиза от Магдала. Споменато е само, че тя се присъединява към Иисус в Галилея (грубо

казано, района на север от съвременна Хайфа).

Магдала е бил рибарски град на Галилейско море, на север от Тивериада. Известен с тъкането и

оцветяването на лен, в евангелските времена бил богат, оживен търговски център. Споменава се в Матей

15:39, въпреки че в някои издания е изписан като Магадан. В по-старото Евангелие на Марко 8:10 за това

място е използвано името Далманута. Днес там няма забележими руини, само останки от павиран път,

няколко римски бани и основите на една сграда. Сега тези оскъдни останки са известни като Ел-Меджел.

Магдала е бил център за риболов и обработка на риба и еврейският Талмуд използва по-дългото,

по-правилно име Магдал Нунайа, означаващо Рибя кула. Историкът Иосиф Флавий нарича Магдала с

алтернативното гръцко име Тарихея. В творбата си от I век "“удейската война"”той пише, че тогава там са

живели около 40 000 души. Впоследствие, продължава Иосиф, около 6500 били посечени в големите битки

по вода и суша, водени срещу римските легиони на Тит Флавий.

Подобно на Магдал Нунайа много други градове от евангелията са споменавани с по няколко

имена, което понякога води до объркване. Но и не би могло да бъде другояче, защото произходът им е

свързан с традицията на много култури и езици, местностите са кръщавани на иврит, гръцки, сирийски,

латински или дори носят имената на някакъв местен обичай. В Матей, Марко и Иоан например наричат

хълма на Разпятието Голгота, докато Лука го описва като Лобно. И двете имена (иврит – Gulgoleth;

арамейски – Gulgolta; латински – Galvaria) произлизат от думи, които се превеждат като “череп”, така че

името на това място във всички евангелия е недвусмислено: “мястото на черепа”.

Първоначално Галилейско море е било наричано Хинерот (иврит – “с форма на лира”) например в

Иисус Навин 11:2. Споменава се още като Генисаретското езеро (Лука. 5:1) и Тивериадско море (Иоан. 6:1),

откъдето произлиза съвременното му име, Бахр Тубария.

По евангелско време палестинските региони Галилея, Самария и Иудея са се намирали под римско

управление, но преди това са били под властта на Египет, където в епохата на Птолемеите, чак до

Клеопатра VII, са царували гръцки владетели. Следователно по Иисусово време най-разпространени са

били гръцкият, една версия на стария месопотамски арамейски и естествено, иврит. Иосиф Флавий бил

хасмонейски евреин, обучаван за фарисей, но често използва гръцка терминология; оригиналният език на

евангелските текстове също е гръцки. Няма много съмнения обаче, че името Магдалина (както и Магдала)

произлиза от ивритската дума migdal (кула или замък).

В “Житие на Мария Магдалина” Джакопо ди Вораджине, архиепископ на Генуа от ХIII век, който

го съставил въз основа на църковни писания, твърди, че Мария е “наследница на замъка във Витания” – или

кулата ( migdal) на Витания, както би трябвало по-правилно да се преведе. Обаче във Витания никога не е

имало голям замък или кула, а и титулуваните Марии не са имали право да притежават собственост.

Наследството, описано от Джакопо, реално се отнасяло до личен статус – високо положение (крепост/кула)

на обществена закрила, както в Михей 4:8, Magdal-eder (Кулата-пазител на паството) – и отличието на

Магдалина се отнася именно до това социално положение. Следователно е от значение, че при

представянето на Мария в Лука 8:2 тя е описана като “Мария, наричана Магдалина” – т. е. “Мария,

наричана Кулата-пазител”.

Вместо в Магдала по-вероятно е домът на Мария Магдалина в Галилея да е бил в близкия

крайбрежен град Капернаум, където Иисус започнал проповедите си. Голямата мраморна синагога в

Капернаум (която все още съществува като внушителна руина) е била сфера на влияние на иаритските

свещеници, династични потомци на Ира Иаритеца, главен свещенослужител при цар Давид. Според Стария

завет този свещенически род произлиза от синовете на Иаир по Моисеево време.

Според Джакопо (1229-1298) бащата на Мария Магдалина бил наричан Сир (или Сирус). Като Сир

Иаритеца, той е бил главен свещенослужител (подчинен на върховния свещенослужител в Иерусалим), а в

Библията Мария Магдаилна се появява първо като дъщерята на свещеника, която Иисус възкресява в

Матей 9:18-25. Тази форма на посвещаващо издигане от символична “смърт” (тъмнина) в “живота”

(светлина) за общността е била част от постепенен процес на специално обучение, наричано Пътя, което се

провеждало на възраст дванадесет години. В разказа за дъщерята на свещеника Марко 5:42 потвърждава

такава теория, пишейки: “И момичето веднага стана и ходеше, понеже беше на дванадесет години”.

Джакопо обяснява още, че Сир бил сирийски благородник, чиято съпруга Евхария (майката на

Мария) била от царски род. Също така пише, че Магдалина “била от достойно благородно потекло, и

родители, потомци на царска кръв”- В много по-ранен ръкопис на архиепископ Рабан Мавър Евхария е

идентифицирана по-подробно като потомка на израелските царе. Не става въпрос за Давидовия род от

Иудея, а свещеническия род на Хасмонеите, или Макавеите, които управлявали Иерусалим от 166 г. пр. Хр.

до Римската окупация през 63 г. пр. Хр.

АКАДЕМИЧЕН ЕКСКУРС

Произведението на Джакопо ди Вораджине, озаглавено “Легендата за св. Мария Магдалина”, е част

от един по-голям сборник, известен под името Legenda aurea (“Златна легенда”). Това е една от най-

ранните книги, отпечатана през 1483 г., два века след смъртта на автора, в Уестминстър, Лондон от Уилям

Какстън. С по-ранни издания на френски и латински Какстън бил убеден от Уилям, граф Арундел, да

отпечата английска версия. Тя представлява сборник от архивни хроники, описващи подробно житията на

избрани светци, на голяма почит сред духовенството. Въпреки общата склонност на епископите да

подронват авторитета на Мария Магдалина, произведението редовно било четено публично в

средновековните манастири и някои църкви.

Бенедиктинският учен Рабан Мавър (776-856) е бил архиепископ на Майенс (Майнц) и абат на

Фулда, най-големия просветен център във Франкската империя по времето на Карл Велики. Рабан бил

известен като най-ученият мъдрец на времето си и се говорело, че като познавач на светите писания,

каноничния закон и литургията нямал равен на себе си. Най-великто му произведение “Житие на св. Мария

Магдалина”, се състои от петдесет глави, подвързани в шест тома и богати на цветни илюстрации. В тях се

съдържа много от написаното за Магдалина през IV век, когато император Константин полага основите на

римокатолическата църква, изместила по-ранните форми на християнството.

Книгата започва така:

Съзерцателният живот на благословената Мария Магдалина, именована с

благоговение избраница на Христос, и от Христос силно възлюбена.

В началото на ХV век манастирско копие на ръкописа на Рабан е открито в Англия, в Оксфордският

университет. Няколко години по-късно, през 1448 г., Уилям от Уейнфлийт, епископ на Уинчестър и

министър на Англия при крал Хенри VI, основава там Магдалинското общежитие – сега Магдалинински

колеж. Посветен на Мария, колежът бил един от първите, където се преподавали науки, а ръкописът

“Магдалина” и до днес се съхранява там.

По-рано произведението на Рабан е цитирано в Chronica Majora на Матей Парижки ( Matthaei

Parisiensis). Той е бил монах в абатството “Св. Олбънс” и събирал писания за своя игумен, Джон де Селиа,

от около 1190 г. Ръкописът на Рабан е споменат и в Ecclestiacticorum Historia Literaria Basilae в Оксфорд.

През 70-те години на ХV век, скоро след основаването на Магдалининския колеж в Оксфорд, в

Кеймбридж под патронажа на Хенри Стафърд, херцог Бъкингам, било възстановено образователното

общежитие за бенедиктински монаси, по-късно известно като Бъкингамски колеж. Постепенно наред с

монасите започнали да приемат и миряни. В епохата на Тюдорите, вследствие на предприетото от Хенри

VIII разпускане на манастирите, колежът станал собственост на лорд Томас Одли. През 1542 г. той

посветил колежа на Мария и го нарекъл Колеж на св. Мария Магдалина. На този етап лорд Одли намерил

начин да разграничи ясно своя колеж от сродната му институция в Оксфорд. Използвайки своето име,

преименувал Магдалининския колеж в Кеймбридж в Модлински, каквато е и традицията до наши дни.

Във фонетично отношение това изопачаване не било прецедент, тъй като Мария вече била спомената

като Мария Модлина в “Книгата на Марджъри Кемп (1438) – “Запомни, дъще, каква е била Мария

Модлина, Мария Египетска, св. Павел и много други светци, които сега са на небето”. Добре известен на

лорд Одли, този духовен дневник на Норфълкската мечтателка е известен като първата публикувана

автобиография на английски. Въпреки неграмотността на авторката, поради което е сурово критикувана,

книгата е забележителен летопис на бурния живот в Англия от ХV век.

И тъй, освен с многото църкви на Мария Магдалина в Англия, страната може да се похвали с

посветени на нея колежи и в Оксфордския, и в Кеймбриджския университет. Няма съмнение, че докато

римокатолическата църква се старае да отстрани Мария Магдалина, дори да очерни името и завинаги, тя е

дълбоко почитана в някои кръгове на духовенството в Англия – от бенедиктинците в Оксфорд до техните

братя в “Св. Олбънс”.

Почти същата е ситуацията във Франция – където Рабан Мавър е бенедиктински абат, и в Италия,

където основната заслуга се пада на Джакопо ди Вораджине, доминиканец. Дори по-рано, на църковния

събор в Троа, където става официалното признаване на Ордена на тамплиерите, френският цистерциански

абат Бернар от Клерво въвежда в устава му клетва за вярност към Мария Магдалина. Френския крал Луи ХI

(1461-1483) настоява, че Мария Магдалина е сред династичните предци на френския кралски род, а скоро

след Френската революция доминиканския монах отец Лакордер издава едно особено интересно и

съдържащо нова информация произведение, озаглавено “Св. Мария Магдалина”.

На този фон изниква въпросът защо учените монаси, действайки в разрез с църковните свещеници,

ентусиазирано са се посвещавали на Мария Магдалина. Отговорът е ясен: защото са били учени и въпреки

че става дума за привидно религиозна тема, се интересували предимно от документираните факти.

Епископите пък били заинтересовани само от доктрината и тъй като те я определили, не придавали такава

значимост на историческите данни. Фактически, когато през 1662 г. папа Григорий ХV въвел Congregatio

Propaganda Fide (Конгрегация за пропаганда (проповядване) на вярата), те направили всичко възможно да

наложат доктрината си като задължителна догма. Папа Григорий ХV основал и Колеж за “пропаганда” на

християнските добродетели, чиято цел била да налага спазването на църковната доктрина. В това

отношение църквата не просто използвала пропаганда, но и въвела думата с църковнолатински корен

( propagare: размножавам) – както при разпространение на растенията – “размножаване на еднакви или

подобни видове от един сорт”.

ТРЕВОГА И СТРАХ

Каква е ролята на самата Мария Магдалина във всичко това? Дали наистина е толкова важна за

живота и мисията на Иисус, или е случаен участник в събитията?

От евангелията разбираме, че тя е постоянен спътник на Иисус. Тя го помазва с нардово масло на

два пъти и поддържа близки отношения с майката и сестрите му. Освен това ги подкрепя при разпятието и

ги придружава до гроба на Иисус. Тя е първият човек, който говори с Иисус след възкреснието му.

В това няма нищо неясно или спорно. Всъщност предаността на Мария към Иисус и семейството му

далеч превъзхожда тази на Петър и другите апостоли. Това, че е жена, само по себе си не е достатъчно

основание за нападките след смъртта и от страна на Църквата. Явно в случая с Мария Магдалина има нещо

друго – нещо, което внушава на епископите тревога и страх от нейната значимост.

Тези, които са чели бестселъра на Дан Браун „Шифърът на Леонардо”, знаят, че според неговия

сюжет Мария Магдалина е била не само възлюблена спътница на Исус, но и негова съпруга. В книгата се

говори за дете и потомство – тайна, за която се твърди, че е пазена с векове от тайно общество посветени.

Преди няколко години в „Кръвната линия на свещения Граал” представих и обсъдих темата за брака

и потомството на Исус, но не твърдя, че има тайни, за които Църквата да не знае. Така че този аспект от

„Шифърът на Леонардо” не издържа критика, ако произведението се разглежда фактологически, а не като

романизирана белетристика. Ако не са знаели за брака на Мария Магдалина с Исус и последвалото и

майчинство, епископите не биха имали каквато и да е причина да очернят паметта и. като мнозина други, тя

би останала важен, но случаен герой от Христовата история.

Наистина в историята е имало групировки, които са били нейни поддръжници, но това съвсем не е

тайна. Мария Магдалина е представлявала сериозна заплаха за Църквата. Епископите са го знаели,

монасите са го знаели, знаели са го и организации като тази на тамплиерите – то е било широко известен

факт. Всъщност не е нужен достъп до заговорнически материали или архиви на тайни общества, за да се

открие истината за Мария Магдалина. Нейната история отдавна е общодостъпна и можем да научим много,

ако просто се вгледаме по-внимателно в евангелията от Новия завет.

ПРЕСЛЕДВАНЕ

КЪМ ЗАБРАВА

През 1964 г. папа Павел VI освобождава един изтъкнат ватикански учен от обета му за бедност и

послушание към йезуитския орден. Преди това този свещеник е бил ключова фигура в Папския библейски

институт, а също и в Папския съвет за подпомагане на християнското единство под председателството на

кардинал Августин Беа. Преди това е следвал в Оксфорд и Еврейския университет в Иерусалим и има

докторати по семитски езици, археология и ориенталска история. От 1958 г. е служил на Папския престол

във Ватикана при папа Иоан ХХIII. Доказал се е, бил е уважаван и е имал зад гърба си тридесетина години

вярна служба на Църквата. Въпреки това през 1964 г. се отказва от ръководния си пост в Рим и отива да

живее в Ню Йорк, където умира през 1999 г. Името му е отец Малакай Мартин, а към оставката му го е

тласнала една схизма1, на която били нужни повече от 1600 години, за да изплува на повърхността.

От онзи ден през 312 г. пр. Хр., когато император Константин видял кръстния знак в небето и

решил да наложи християнството като официална религия в Римската империя, неговата Църква живее с

една постоянна дилема: до каква степен да обслужва духовните интереси на хората и до каква степен да се

замесва във властта и политиката на мирския живот. Каква е целта на институцията – да служи на душите

или да управлява Западния свят? В Църквата винаги е имало защитници и на двете мнения, така че

конфликтът датира още от създаването и.

През 1958 г., когато отец Мартин постъпва на служба във Ватикана, Анджело Ронкали, кардинал и

патриарх на Венеция, става епископ на Рим под името папа Иоан ХХIII. След смъртта на Пий ХII се

очаквало, че Иоан ще бъде един безличен папа, но той бързо се проявил като един социален реформатор –

разширил и придал международен мащаб на Колегията на кардиналите, свикал първия римски епархиален

синод в историята, ревизирал каноническия кодекс и свикал Втория ватикански събор за обновление на

Църквата. Папа Иоан бил свободомислещ реформатор и промените, които предприел, имат не по-малко

значение от тези на Константин. Но приемайки тези мерки, Иоан събудил старата схизма – и то в самата

върхушка. Като папа, той представлявал Църквата и посланието му било от ясно по-ясно. Интересувал се

от духовната служба, а не от светската власт.

Това било очаквана и добра новина за мнозина, но давайки по-големи свободи на хората, мерките

на папа Иоан сринали върховната власт на Църквата и ревностно поддържаните и доктрини. Католиците

като цяло, сред тях и много свещеници, занемарили вярата си в първородния грях и дявола. Свещеници

искали да се женят; жени искали да стават свещеници; епископи искали да стават регионални папи; хората

претендирали за приемливи права, като контрол върху раждаемостта и развод. Междувременно като

епископ на Рим Иоан бил неуморен в грижите си за своята епархия, посещавал болници, затвори и училища

– държал се както никой друг папа до този момент. Определено бил обичан от хората, но и доста мразен от

някои слоеве на църковната йерархия, които бързо губели властта си под неговото ръководство.

Папа Иоан ХХIII починал през 1963 г. Мнозина скърбяли искрено, други въздъхнали облекчено –

макар че за тях било вече твърде късно. Злото (както им се струвало) било сторено и Църквата на Рим

1 Църковен разкол

никога нямало да бъде същата. Нейната догматична власт била в тежък упадък. Когато се възкачил през

1964 г. на папския престол, архиепископът на Милано Джовани Монтини, вече папа Павел VI, казал:

“Дяволът е влязъл в Църквата – около олтара има дим”. Той се опитал, но не могъл да направи нищо, за да

спре яростния напор на обществото и църковните кръгове за продължаване на реформата.

Именно на този етап отец Малакай Мартин, ставайки свидетел на такъв развой на събитията във

Ватикана, предпочел да скъса връзките си с Църквата. Периодът на службата му във Ватикана, от 1958 до

1964 г., е един от най-повратните моменти в историята на религията. Бил е в уникална позиция, понеже е

участвал в дебатите по прехода. Знаел е, че някой трябва да пише за тази монументална ера, така че идните

поколения да узнаят за всичко, а и той-самият бил най-подходящият за целта, но не би могъл да го направи

обективно, ако продължи да работи за Ватикана. И така, през 1964 г. той се оттегля и става писател.

Творбите, които пише след това, са блестящи описания на Църквата и нейните водачи от най-ранни

времена. Освен това той заявява, че като претегля вероятностите и последиците, според него Църквата,

каквато я познаваме, е започнла да се плъзга надолу към забравата.

БОЖИИТЕ НАСЛЕДНИЦИ

Разказвайки историята на Църквата от гледна точка на вътрешен човек, Мартин дава ясно да се

разбере, че йерархията дължи привилигированото си положение по отношение на сдобиването с

информация на разузнавателна мрежа. Поради това нищо, което е имало отношение към Църквата, не е

останало тайна за нея. От друга страна, много от нейните тайни не са били разгласявани, освен ако не го е

изисквала доктрината. В тази връзка отец Мартинразкрива значението на една гръцка дума, спомената в

документите на империята много преди основаването на Римската църква. Думата е “деспосини”.

Разбира се, тя е била публично използвана, но не и по такъв начин, та да могат хората да я разберат,

дори и ако случайно им попаднат подходящите документи. “Деспосини” е било едно от най-тачените

отличия в раннохристиянски времена, а и доста след това. Означава “божии наследници”, или както го

обяснява отец Мартин, “е запазено за кръвните роднини на Иисус”. След това той добавя, че става дума

“само за роднини на Иисус по майчина линия”.

Иисус, както е казано в евангелията, принадлежи към рода на Давид, който царувал в Иерусалим

около 1000 г. пр. Хр. И Матей, и Лука дават родословието на Иисус по мъжка линия, чак до баща му

Иосиф. Матей започва с: “Книга на живота на Иисуса Христа, син Давидов, син Авраамов”, сетне минава

по всичките им потомци и завършва така: “Яков роди Иосифа, мъжа на Мария, от която се роди Иисус,

наричан Христос”. Съответната генеалогична част у Лука проследява родословието по обратен ред, като не

се спира на Авраам, а продължава нататък и завършва с: “... Еносов, Ситов, Адамов, Божий”.

Именно в Евангелието от Лука на Иисус се дава определението “син Божий”. Матей казва, че е “син

Давидов”, какъвто той не е, поне не в буквалния смисъл. Това е просто символична дифиниция, която идва

да покаже потеклото му. Все пак, проследявайки потеклото на Иисус още по-назад, Лука твърди, че родът

на Иисус и Давид води началото си от Адам, който е “син Божий”. Така че с известна волност по

отношение на генеалогията и въз основа на символичната концепция на Матей може да се каже, че в някои

отношения Иисус е “син Божий”.

В книгата си „Изгубените тайни на свещения кивот” съм коментирал подробно различните пасажи в

Библията, където Исус е наречен „син Божий”. Заради новите читатели съм включил тази тема в

Приложение 1 на настоящата книга. Но на този етап ни интересуват повече наследниците на деспосините.

Както видяхме, деспосини са потомците на Исус по линия на майка му Мария. Проследявайки най-

ранната употреба на тази дума, откриваме, че за пръв път е била използвана след разпъването,

възкресението и възнесението на Исус. Логично, след като думата се отнася за „наследниците” или

„принадлежащите” на Бог.

Ако съгласно с генеалогичните проследявания на Матей и Лука Иисус е наследник на Давидовия

престол, то тази династия би трябвало да завърши с него – освен, разбира се, ако той няма син. Но през 70

г. пр. Хр., когато римляните най-сетне потушили четиригодишното въстание на израилтяните, император

Веспасиан очевидно все още имал проблеми с Давидовото коляно. Това било близо четиридесет години

след разпъването на Иисус. В трудовете на палестинския летописец Егезип от II в. пр. Хр. четем, че

Веспасиан наредил “Давидовия род да се издири, така че сред иудеите да не остане ни един от царско

потекло”1. Следователно е известно, че по един или друг начин Давидовото коляно се е съхранило до онова

време, през 70 г. пр. Хр. Все пак указът не се отнася за всички живи потомци на Давид (дори да е било

възможно да се каже кои са), а само за “Давидовия род” и “царското потекло”, което значително стеснява

кръга.

Първата дефинираща употреба на думата “деспосини” като че ли идва от един съвременник на

Егезип – историка Юлий Африкански от Едеса. Той е считан за бащата на християнската хронография.

Репутацията му се дължи главно на преводите му на латински на поредица трудове на последователя от I в.

Авдий, първия вавионски епископ назарянин, поставен на тази служба от Иуда, брата на Иисус. “Книгите

на Авдий” представляват десет тома апостолска история от първа ръка, озаглавени Historia Certaminis

Apostolici. През IV в., подомно на много свидетелски описания от онази епоха, император Константин

категорично отказва да ги включи в Новия завет.Авдий е записан като един от седемдесет и двамата

последователи на Иисус, за които се говори в Лука 9:57 – 10:1.

Африкан разказва, че още преди Веспасиан, докато Иисус е бил жив, Ирод Антипа (син на Ирод

Велики) е наредил да се унищожат всички аристократични генеалогични описания. Но, продължава

Африкан, “неколцина много внимателни люде пазеха свои лични документи... и бяха горди, че запазват

спомена за своя благороден произход. Сред тях бяха людете... известни като деспосини поради родството

им със семейството на Спасителя.”

След Веспасиан на престола се качва синът му Тит, чийто брат Домициан става император през 81

г. Домициан мразел християните дори повече от баща си и ги преследвал така жестоко, както по времето на

император Нерон, който екзекутирал Петър и Павел. Според римските летописи любимото развлечение на

Нерон било да превръща християните в горящи факли: мъчениците били завързвани на кол, намазвани със

смола и изгаряни вечер в собствената му градина. Именно по време на управлението на Домициан св. Иоан

Богослов, авторът на “Апокалипсис”, бил осъден на заточение на гръцкия остров Патмос.

В своите Hypomnemata (“Мемоари”) Егезип разказва, че Домициан наредил да бъдат екзекутирани

всички наследници на Иисус, които били деспосини. Но макар че били заловени мнозина, част от тях били

пуснати и “при освобождаването си станали началници на църкви, защото свидетелствали и защото били от

рода Божий”. Иоан, който в този момент се намирал на Патмос, писал за това в своя “Апокалипсис”.

Разказвайки за преследването на деспосините, той обяснява как жената, която носела короната на София,

побягнала в пустинята от змея, който “отиде да води война с останалите от семето и, които пазят Божиите

заповеди и имат свидетелството на Иисуса Христа”.

В християнската традиция от онази епоха София (елинската богиня на мъдростта), чиято корона от

дванадесет звезди се описва в “Апокалипсис”, била представлявана от Мария Магдалина, принудена да се

оттегли в изгнание през 44 г. сл. Хр. Това става след залавянето на Петър и екзекуцията на апостол Яков

Боанергес от цар Ирод Агрипа I в Иерусалим (Деяния 12:1-2). Съветниците на царя постановили, че

християнското духовенство е подривно и ще доведе до сваляне на светската и духовната власт – ала скоро

след това Ирод Агрипа бива отровен и умира.

Поради страх от отмъщение (тъй като били сред заподозрените) другите апостоли избягали от

Иудея. Петър и Симон Зилота се измъкнали, но Тадей нямал този късмет. Той бил заловен от Ирод, цар на

Халкис (в Сирия), на река Йордан, и екзекутиран по бързата процедура. Мария Магдалина помолила

младия Ирод Агрипа II (който тогава бил на 17 години, а освен това бил бивш ученик на св. Павел) да се

1 Лука 3:38.

застъпи за нея и той своевременно уредил пътуването и до Галия (Франция), където Ирод Архелай (брат на

Ирод Антипа) бил заточен през 39 г. сл. Хр. Земята на Ирод била във Виен, близо до Лион и северно от

Марсилия. Съвсем скоро след събитието Иосиф Флавий записал, че римляните наказали Ирод Архелай да

се оттегли, след като неговия племенник Ирод Агрипа I се възкачил на престола.

Както ще видим, историческите събития се свързват точно с писанията на Рабан Мавър за живота

на Мария Магдалина. Засега обаче ще разгледам онова, което Иоан е писал в “Апокалипсис”, докато е бил

на остров Патмос. Думата “апокалипсис” е гръцка и означава “откровение”. Затова тази книга от Новия

завет е известна и като “Откровението”.

ОТКРОВЕНИЕТО

Като се има предвид, че толкова много книги са останали извън Новия завет при подбора, извършен

на Картагенския събор през 397 г. сл. Хр., е странно как “Апокалипсис” на св. Иоан се е изплъзнал от

внимателно разглеждане по онова време. Оттогава Църквата прави всичко възможно да отблъсне хората от

тази книга, като я представя за зловеща творба, пълна с мрачни предсказания и обреченост. Дори в резултат

на мерките, предприети през 1662 г. от Конгрегацията за пропаганда на вярата, самата дума “апокалипсис”

е станала символ на катастрофа. Факт е обаче, че творбата на Иоан (в някои отношения езотерична) е точно

онова, което сочи заглавието – “откровение”.

В разказа на Иоан за бягството на Магдалина, преди да стигне до разправата с “останалите от

семейството и, които пазят Божиите заповеди и имат свидетелството на Иисуса Христа”, той споменава, че

е била бременна: “Тя бе непразна и викаше от родилни болки, като се мъчеше да роди”.

От време на време теолозите изказват предположения, че това Откровение може би се отнася за

майката на Иисус (а не за Магдалина). Официалното становище на Църквата обаче е, че не би могло да

става дума за майката на Иисус, защото тя не ознава родилните болки. В Битие 3:16 се казва, че

бременността и раждането са Божието наказание на Ева, защото е съгрешила. Затова според епископите

жената от “Откровението” трябва да е била грешница! Бягството на бременната Магдалина в пустинята е

алегорично изобразено от художници, като италианеца Джовани Ланфранко през ХVII в.

В средновековната традиция на Франция и Фландрия Мария Магдалина обикновено е наричана

Notre-Dame de Lumiere (Дева на светлината). Свързвана с абсолютната мъдрост – София, в ранната и

средновековната епоха тя понякога бива изобразявана с ореол от дванадесет звезди, както я описва и Иоан

в “Откровение”. Добър пример е известната статуя на Черната мадона във Вервие, близо до Лиеж.

Майката на Иисус, Мария, в повечето случаи е наричана Бялата мадона, а една определена

категория изображения на Мария Магдалина се именува като “Черната мадона”. В някои случаи тези

скулптури са целите черни, в други са черни само лицата, ръцете и краката им. И не става въпрос за

обикновено потъмняване, както твърдят някои духовници. Нито пък чертите на майката и детето са

негроидни – те просто са черни на цвят. Някои са облечени скромно, а дрехите на други издават престиж и

власт. Статуята н Ньойи-сер-Сен е удивителна в това отношение. Там мадоната е със златна корона и

скиптър, с дрехи в червено и черно, заедно с хермелин и лилия, които символизират връзката и с кралската

династия на Франция.

Почитта към Черната мадона води началото си от 44 г. сл. Хр. от Фериер, район Лангедок, Прованс.

През ХVI в. там вече е имало почти 200 такива орнаментални изображения, а сега по света са открити над

450.

Изображенията на Черната мадона с младенеца винаги са поставяли Църквата пред дилема –

особено онези, които са изложени в известни църкви и храмове в Европа. Част от тези скулптури са

пребоядисани в светли телесни тонове, а други – просто скрити от погледа на обществото. Обяснението за

това, че тя е черна, е в убеждението, че Мъдростта (София) е съществувала в Хаоса преди Сътворението,

което се твърди и в един християнски трактат от III в., озаглавен “За произхода на света”. Счита се, че

София представлява Светия дух, който според Битие 1:2 “се носеше над водата”, когато “тъмнина се

разстилаше над бездната”.

Раннохристиянският отец Ориген Александрийски сравнява образно Мария Магдалина с царската

невеста от “Песен на песните” от Стария завет. В нея се казва: “Дъщери Ерусалимски! Черна съм, но съм

хубава..” (Песен 1:4). Тази асоциация била широко поддържана чак до средновековието и през ХII в.

Бернар от Клерво пише за нея в своите “Проповеди върху Песните”. В Проповед 57 той намеква, че Мария

Магдалина е “Христовата невеста”.

“Песен на песните” е поредица от любовни стихове. В този любовен диалог между невестата и

нейния възлюбен тя бива наричана Суламит, което дава още едно сходство с Мария Магдалина.

“Суламити” са жители на пограничния сирийски град Сьолам, а е известно, че бащата на Мария, Сир, е бил

от Сирия.

В “Песен на песните” се загатва за спора между цар Соломон и брат му Адоная за сунамитката

Ависага, както е описано в 3 Царе 2:13-25 – спор, който струва живота на Адоная. Подробностите в този

старозаветен разказ са особено важни, за да се разбере брачната церемония на Иисус и Мария Магдалина.

Именно заради връзката и със София епископите са решили, че Мария Магдалина е блудница, а не

поради нещо, написано в Библията. За римляните всичко свързано с елините било развратно. Римската

империя била завладяла тази на Александър и се стараела по всякакъв начин да злослови срещу

елинскатамъдрост. В този контекст наричали богини, като София и Афродита, porne, което означавало

курва, блудница или проститутка. И щом Мария Магдалина била проявление на София, значи нямало как

да не е “порне”!

Когато говори за Римската империя в “Апокалипсис”, Иоан алегорично я нарича “голям червен

змей, който имаше седем глави.. и седем корони”. Римляните не само са изобразявали тъмночервен змей на

своя флаг, но и самият Рим е известен като Града на седемте царе -–броя на коронованите глави преди

основаването на Републиката през 509 г. пр. Хр. Те са царували от 753 г. пр. Хр. и доколкото е известно,

това са: Ромул, Нума Помпилий, Тул Хостилий, Анк Марций, Луций Тарквиний Стари, Сервий Тулий и

Тарквиний Горди.

Както отец Малакай Мартин дава да се разбере, според ватиканските документи само роднините на

Иисус по майчина линия се определят като деспосини. Той посочва конкретен случай през 318 г. сл. Хр.

(описан и от един историк от онова време, Евсевий от Цезарея), когато делегация от деспосини пристигнала

в Рим. Тя била приета от епископ Силвестър в новооткрития Латерански дворец. Чрез своя главен

говорител Йосия делегатите изтъкнали, че по право централата на Църквата трябва да е в Иерусалим, а не в

Рим. Според тях епископът на Иерусалим трябва да е истински наследствен диспосин, а епископите на

другите главни центрове – като Александрия, Антиохия и Ефес – да са роднини на Иисус. Все пак, заявили

те, епископ Климент от Александрия е писал, че братът на Иисус – Яков (в качеството му на назарянски

епископ на Иерусалим), е “господар на Светата църква и епископ на епископите”. Те твърдят, че тяхното

иудео-християнско движение стояло много по-високо от римската издънка, представлявана от св. Петър,

който бил просто апостол Божи, а не роднина.

Естествено, исканията им били напразни, защото Силвестър (явно от позицията на първия папа)

едва ли е бил в състояние да отмени императорските укази. Доктрините на Иисус били заменени, казал той,

с доктрина, която повече отговаряа на изискванията на императора, и уведомил делегацията, че вече не

Иисус, а император Константин разполагал с властта върху спасението.

В продължение на векове, от първия римски император Август през 44 г. пр. Хр. нататък,

императорите били почитани като божества на земята. С тях се отнасяли като с богове, а и те самите се

считали за такива. Освен това император Константин претендирал да има месиански привилегии.

След срещата между епископ Силвестър и делегацията от деспосини Константин решил, че му

трябва стратегия, с която да се постави над кръвните роднини на Иисус, що се отнася до значимост в

християнството. Дори нещо повече, трябвало да стане по-важен и от самия Иисус.

Като смесил различни елементи от ранното християнство и култа към Sol Invictus, Бога слънце,

Константин създал хибридна религия, еволюирала в Римската църква. Ала фигурата на Иисус

представлявала голям проблем, понеже през IV в. същинските християни имали все още силно влияние в

империята. Императорът знаел, че трябва да направи нещо, и се занимал много експедитивно с проблема на

Никейския събор през 325 г. Християните се надявали техният месия рано или късно да се появи отново и

Константин намерил начин да изпълни и дори да надмине очакванията им.

Мисията на Иисус срещу римската власт в Иудея се била провалила поради липсата на единство

между различните секти. Въпреки че назарянската и есейската общност го подкрепили, той не получил

одобрението най-вече на свещениците от Иерусалимския храм и синедриона на старейшините. Те били

доволни от високото си положение в римска среда, освен това се противели яростно на факта, че Иисус

искал да допусне до еврейския бог и неевреите. В резултат от I в. нататък християните не получавали почти

никаква подкрепа от ортодоксалната еврейска общност, а това съответно ги злепоставяло пред римските

власти. Константин се възползвал от това, като изтъкнал, че Иисус е оставил християните слаби и уязвими,

понеже е действал от тяхно име, а се е справил зле със ситуацията. След това посял семенцето на една нова

идея – че Иисус може би все пак не е истинският месия.

От това следвало, че след като Константин (а не Иисус) в действителност осигурил свобода на

християните в империята, значи той е истинският Спасител! Знаел, разбира се, че Павел тачи Иисус като

Син Божи, но за такава концепция нямало място. Иисус и Бог трябвало да се обединят в едно, така че

Синът и Отецът да означават едно и също. На събора в Никея (днешен Изник в Турция) станало ясно, че

Бог ще се отъждествява с три равнопоставени и вечни същности – Отец, Син и Свети Дух.

Още там някои епископи се противопоставили на тази идея – това били теолозите от старата школа,

които настоявали, че Иисус наистина е Синът, въплътен Бог, но самият Той не е Бог. Въпреки всичко

техните възражения били отхвърлени и Никейският символ на вярата в Светата Троица е поставен като

основа на новата, реформирана християнска религия. Така че след като Бог бил едновременно и Отец, и

Син, Иисус бил удобно подминат като фигура без никакво практическо значение. От този момент

императорът бил смятан за божеството месия. Той бил не второто, а първото появяване на Месията –

наследство, което се считало, че е било запазено за него от зората на човечеството.

БРАТЯ И СЕСТРИ

Макар че съвременните библейски учения рядко се занимават с братята и сестрите на Иисус, те

често се споменават в Новия завет, и особено Яков, най-големият. Отдавнашното затруднение на Църквата

във връзка с братята и сестрите на Иисус се дължи на неизяснения въпрос с деспосините и тяхното

определение в документите на Ватикана: “Само роднините на Иисус по майчина линия могат да бъдат

наричани деспосини”.

Тази дефиниция създава сериозен проблем на Църквата, тъй като може да означава само едно от

следните две неща:

1. Ако Иисус е бил единственият син на Мария, деспосини могат да са само

личните му потомци.

2. Ако е имало деспосини, потомци на Мария, но не и на Иисус, то Мария трябва

да е имала и други деца освен него.

Който и от тези два варианта да изберат църковните власти, , той ще ги изправи пред дилема. Ако

признаят, че всички деспосини са потомци на Иисус, това прави католическата теория за енговото

безбрачие на пух и прах. Доктрината, че Мария е била девственица, е приета с резолюция на Трулския

събор през 692 г., при управлението на папа Юстиниян II. Според тази догма тя е останала непорочна

завинаги. Точната формулировка, каквато е фиксирана на този събор, гласи:

“Католическата църква винаги е проповядвала непорочното раждане, както и

непорочното зачатие на нашия благословен Бог, и заявява тържествено, че Мария е

останала завинаги непорочна, дори след като е родила въплътения Син.”

Ако бъдат принудени да вземат някакво друго решение, епископите със сигурност трябва да

отхвърлят решението от Трулския събор, тъй като евангелията дават ясно да се разбере, че Мария е имала и

други деца, не смо Иисус.

Някои апологети на концепцията за непорочността приемат, че може би братята и сестрите на Иисус,

споменати в евангелията, всъщност са негови братовчеди или деца на Иосиф, родени от друга жена. Само

че от Новия завет пердостатъчно ясно личи, че не са нито едното, нито другото. Както Матей (1:25), така и

Лука (2:27) заявяват, че Иисус е “първородният” син на Мария. И никъде не се казва, че е бил

единственото дете.

Матей (13:55) пояснява, че Иисус е имал братя, и ги назовава като Яков, Иосия, Симон и Иуда.

Имената им се повтарят и в Марко 6:3. В посланията от Новия завет св. Павел изрично споменава, че в

Иерусалим се е срещнал с “Яков, Господен брат” (Галатяни 1:19). В други пасажи се казва как Яков

ръководил известните дебати върху обрязването като водач на християнската църква (Галатяни 2:1-10 и

Деяния 15:4-34). Освен това в летописите на историка от I в. Иосиф Флавий се споменава за “Яков, брата на

Иисус, когото зовяха Христос”.

Последното е добър пример за това как се споменава Иисус в онази епоха, но извън Библията. На

друго място в “Иудейски древности” Иосиф Флавий отново нарича Иисус “Христос”, а присъдата му от

Пилат Понтийски е записана в ИАнали на Римската империя”. Този римски документ опрделя мисията на

Иисус като “позорна практика”.

Освен братя в Матей 13:56 и Марко 6:3 се казва, че Иисус е имал и сестри. В “Панарион” и “Анкорат”

на Епифаний те са назовани като Мария, Саломия и Иоана. Сестрите на Иисус са споменати и в

“Протоевангелие на Яков”, в “Евангелие от Филип” и в “Апостолски постановления” на самата Църква. В

евангелията от Новия завет тези сестри се появяват при кръста и гроба на Иисус, заедно с Мария

Магдалина, Мария и Саломея наример са споменати в Марко 15:47, Иоана и Мария – в Лука 24:10, и отново

Мария – в Матей 28:1. (Саломия била известна и като Сара или Сара-Саломия – “Сара” е титла, която се

превежда като “принцеса”.)

Теолозите, които смятат, че братята и сестрите на Иисус може да са били деца на Иосиф от друга

жена, доказват единствено, че не са чели достатъчно внимателно евангелията – или поне предполагат, че

другите не са ги чели. А евангелията достатъчно ясно сочат, че Мария е майка и на Яков, Иосия и Саломия.

Тези братя и сестри са използвани стратегически в библейския текст, по тях може да се съди за

физическото състояние на Иисус по време на Страстите. Преди Разпятието Мария бива наричана

“Иисусовата майка” (например в Иоан 2:1), но от момента, в който Иисус умира, и дават друго

определение. В сцената при кръста я наричат “майка на Яков и Иосия” (Матей 27:56 и Марко 15:40), а при

гроба – “Мария Якова и Саломия” (Марко 16:1). Впоследствие обаче, след Възкресението, Мария отново е

наречена “майка на Иисуса” (Деяния 1:14).

През втората половина на II в. се формира нова школа в теологическото християнство, чиито

представители са Ириней Лионски, Климент Александрийски и други, сега определяни като църковни отци.

Догмата за непорочността на Мария се зародила в онази епоха и била затвърдена през 383 г. сл. Хр., когато

св. Иеремия написал “Вечната непорочност на благословената Мария” за новосъздадената Римска църква.

Преди това Мария не е била определяна като непорочна в никое от оригиналните евангелия. Ранните

гръцки и арамейски текстове (от които е преведен съвременния Нов завет) говорят за Мария просто като за

“млада жена”, използвайки семитската дума almah. На семитски девственица е bethulah – термин, който

никога не е бил използван за Мария. В превода на латински almah се е превърнала във virgo, което означава

“девойка”. За да се стигне до съвременното значение на “девственица”, към тази латинска дума е трябвало

да се добави прилагателното intacta – virgo intacta. Девствеността на Мария е фалшива версия, измислена

от ранната Църква, а не се открива в ранните евангелски текстове от Кодекс Ватиканус в архива на

Ватикана.

ЗАБРАНЕНАТА ГРОБНИЦА

През последниту няколко години много се говори и писа за една урна (ковчеже за кости) в

Иерусалим с изрязани надписи, приписвани на Иисусовия брат Яков. За пръв път беше описана в “Библикс

аркеолоджикъл ривю”, лрой ноември-декември 2002 г. Издълбаният надпис на урната е на арамейски и

гласи: Ya’akov bar Yohosef akhui di Yeshua (т.е. “Яков, син на Йосиф, брат на Иисус”).

Дали това е урната с костите на Иисусовия брат Яков, е спорен въпрос и вероятно никога няма да

разберем със сигурност. Все пак една грешка, която упорито се появяваше по време на дискусиите, е

идеята, че това е първият артефакт от I в. сл. Хр., в който се споменава името “Иисус”.

През 1980 г. по време на разкопките в Източен Талпиот, Иерусалим, беше разкопана една семейна

гробница от I в. сл. Хр. След това археолозите преместили урните за съхранение в музея в Ромема и

началникът на отдел “Археология и антропология” към израелското Управление за античните паметници

по-късно отбеляза, че тази находка е “наистина впечатляваща”.

Ето надписите на всяка от урните:

Иисус, син на Иосиф

Мария

Иосия

Юда

[името на един от Иисусовите братя]

Мария

[името на една от Иисусовите сестри]

Тази семейна гробница бе обявена за най-голямото откритие, свързано с християнската религия за

всички времена. Новината залива британската преса на 31 март 1996 г. – има заглавия на първи страници и

един дълъг очерк в “Сънди таймс” със заглавие “Гробницата, която не смее да изрече името Си”.

На Великден, 7 април 1996 г., възбудата нарасна, когато се излъчи нашумелият документален очерк

на Би Би Си “Загадките на тялото”. Водеща е известната журналистка Джоан Бейкуел, КБЕ1. Снимайки от

1 Командор на Британската империя – втората по важност титла след “рицар”

криптата, където се съхраняват урните, Джоан Бейкуел заяви: “Находката ще поднови дебатите за

Възкресението”. Само че в този случай това не стана. Църквата нахока Би Би Си, защото привлече

вниманието върху въпроса за братята и сестрите на Иисус. Епископите възразиха и срещу факта, че на

урната “Иисус” пише “син на Иосиф” (а не “син на Мария” или “син Божи”). С оглед на догмата за

Възенсението ги притесняваше дори мисълта, че Иисус би могъл да има своя урна.

Няма значение дали това е автентична гробница на библейския Иисус и неговото семейство. Най-

вероятно не е и подобни неща няма как да бъдат доказани или опровергани. Най-важното следствие от

случилото се през 1996 г. е това, че призракът на Инквизицията се надига при всяко обсъждане на въпроса

за Иисусовите братя и сестри. А междувременно изданието на телевизионния справочник “Рейдио таймс”

за седмицата на онзи Великден днес е сред най-редките колекционерски издания от първия му брой през

1923 г. насам.

АПОКАЛИПСИС

ПЛОДЪТ НА ЛОЗАТА

Днес алегоричните художествени произведения за Мария Магдалина са обект на засилен обществен

интерес, предизвикан от “Шифърът на Леонардо” на Дан Браун. По-нататък ще разгледаме някои от

споменатите в романа картини, но на този етап си струва да хвърлим един поглед към алегоричното

изкуство в цялост и изображенията на Мария Магдалина в частност.

Според етимологическите речници думата “алегория” е образувана от две гръцки думи – allos

(друг) и agoria (говоря на глас). Това е иносказателно описание, свързано с предаването на скрит смисъл –

нещо, което допълва буквалното, повърхностно значение и невинаги е очевидно.Алегорията може да

намери израз и в писаната реч, и в изкуството. Басните и притчите са алегории, на пръв поглед прости

истории, но съдържащи морални или социални послания.

В Псалом 79 силата на Израел е предадена като растяща лоза. Това е чиста алегория с

непосредствено въздействие върху въображението. По тази причина в изкуството отглеждането на лози

често е било използвано като символ на живота, израстването и прогреса през поколенията. Иезекиил 19:10

казва например: “Твойта майка биде като лоза посадена при вода; стана плодовита и клонеста биде тя от

многото вода”.

След книгата Битие от Стария завет има много алегории, свързващи лозата с наследствеността,

като често се повтаря: “плодете се и се размножавайте”. В Изход 1:7 се казва: “А синовете Израилеви се

разплодиха и намножиха, нараснаха исе усилиха извънредно, тъй че оная земя се напълни от тях”.

Говорейки за Иесей, бащата на цар Давид, Исая 11:1 казва: “и ще покара младочка из Иесеевия пън и клон

ще израсне от неговия корен”. Преди това в Исая 5:7 Израел и Давидовият род са описани като “лозе” на

Господа Саваота. Накрая в Иоан 15:1 Иисус заявява: “Аз съм истинската лоза и моят Отец е лозарят”.

Алегорията с лозите се използва и в приключенската литература за Свещения Граал. В романа

“Парсифал” от Волфрам фон Ешенбах се казва, че царицата на Граала пиртежавала “съвършенството на

земния рай, и в корените, и в клоните. Нещо, което хората наричаха Граал”.

Плодът на лозата е гроздето, а от гроздето се прави вино. Червеното вино на Разпятието е вечния

християнски символ на месианската кръв и именно в този контекст изображенията на Граала и като чаша, и

като вино съвпадат. Някогашните церемонии, свързани с Граала, са същите, които и днес се изпълняват

като ритуал за причестяване в църквите. Светото тайнство е напълно еднозначно с древната литургия на

свещения Граал. Поради това в алегоричното изкуство Иисус често е изобразяван с преса за грозде. От

особено значение е, че някои емблеми и средновековни водни знаци от Прованс изобразяват Граала като

чаша или ваза с чепки грозде – плодовете и семената на лозето, - като някои носят инициалите на

Магдалина “ММ”. Заради тези алегорични образи Мария Магдалина започнала да се възприема като майка

закрилница на лозарите.

Според историческите хроники Прованс в продължение на векове е бил столица на световната

хартиена манифактура. От един египетски папирус става ясно, че израилтяните са разработили

производството на хартия от памук и развили в Прованс оживена търговия след изгнанието им вследствие

завладяването на Иудея през I в. Първите в света водни знаци са се появили в Прованс през 1282 г. Харолд

Бейли, водещ авторитет в тази област, пише, че тези провансалски водни знаци са като “мисловни

вкаменелости, в които са въплътени стремления и традиции.. Те представляват исторически документи с

голямо значение и хвърлят светлина не само върху еволюцията на европейската мисъл, но и върху много

неясни проблеми от миналото.. Могат да бъдат обяснени само ако се разчете техния код”.

Водните знаци, свързани с Граала и ММ, идват от най-ранни източници и са реликви на едно тайно

църковно братство. Открити са само преди 100 години и представляват алегорични изображения по

стараниците на средновековни френски библии. На пръв поглед тези библии са като всички останали,

предназначени за употреба в църквите по онова време. Но между кориците, вградено тайно в листовете, без

епископите и монасите на Инквизицията да подозират, било вложено еретичното наследство на Мария

Магдалина и свещения Граал.

АЛЕГОРИЯ НА ПЛОДОВИТОСТТА

Известни са думите на Иисус за виното на Тайната вечеря: “Това е Моята кръв на Новия завет..”

(Марко 14:24), но които обаче раннохристиянските отци придават по-различна насока. Учители, като

Валентин и Марко са считали, че виното символизира майчиното му наследство, а не неговата собствена

кръв. Те настояват, че кръвта има уникални женски свойства поради това, че е свързана с мъдростта

( sophia), грацията ( charis) и интелигентността ( epinonia), думи, които на гръцки са от женски род; чашата

(свещения Граал), която съдържа виното (Месианската кръв), изобразява утробата – така наречения vas

spirituale (духовен съсъд), както е назована Мария в “Лоретанската Литания” от 1587 г. Следователно преди

католическата намеса, в първоначалния си вид, церемонията с чаша и вино е представлявала причастие,

символизиращо майчинството и поколението.

Чашата, вечният символ на женското начало, е била изобразявана с V-образен знак (съд) и в някои

светилища от 3500 г. пр. Хр. символизира утробата на Богинята-Майка. Свещеният Граал е бил

оприличаван на съд, защото е носел свещената царска кръв, Sangreal. Както кратерите1 и мяховете от

древната митология криели най-различни съкровища, така се е вярвало, че месианското наследство

символично се съдържа в една чаша. При все това, точно чашата на Мария Магдалина е носила in utero

кръвта на деспосините. Именно тя е Dompna (Великата дама) на трубадурите, жестоко преследвани от

Инквизицията, те я наричали Граала на Света.

Противоположния мъжки символ (обърнато V) представлявал острие или рог. Обикновено бил

изобразяван като меч, макар че най-въздействащото му превъплъщение е в известния мит за еднорога. В

Псалм 91:11 четем: “А моя рог Ти ще въздигнеш като рог на еднорога..”

Когато женския символ се постави над мъжкия, се получава знака Х. Този знак, образуван от

свързани противоположности, е бил използван от най-ранни времена за обозначаване на святото единство в

брачното ложе. Това е първоначалното свещено значение на кръста, което е било използвано като знак за

кръщение далеч преди Иисус. Както се потвърждава в свитъците от Мъртво море,същият знак е бил

поставян на челата на скърбящите за Иерусалим (Иезекия 9:4), това са били посветените в общността.

1 Древногръцки съдове за вино.

После под римско влияние е бил създаден нов кръст – латинският кръст на Църквата на Свети

Петър. По същото време оригиналният знак се превърнал в еретически символ за Рим. Тази представа се е

запазила и до днес, та знакът се свързва с плътта и дявола - както в отбелязаните със Х филми. В

действителност това му значение е било вменено в училищата чрез обикновеното използване на знак Х за

“грешно”.

Макар че изображението на кръста, на който през 67 г. сл. Хр. бил разпнат св. Петър, било

латинизирано, за да прилича на стандартното изображение на Иисусовия кръст, традицията свързва неговия

брат Андрей с оригиналния Х-образен кръст, станал известен като кръста на свети Андрей. Свети Андрей е

бил разпънат в Патра, близо до Черно море, където проповядвал сред скитите, преди те да започнат

придвижването си на запад към Ирландия и най-северната част на Британия. Впоследствие св. Андрей

станал светията покровител на Шотландия и неговият кръст, т. нар. салтир, бил изобразен върху

националния флаг. И тъй като Шотландия (за разлика от Англия) не е папска държава, на епископите не се

понравила повторната поява на този древен езотеричен знак, затова измислили обясеннието, че свети

Андрей сигурно е загинал на кръст с Х-образна форма.

В тази връзка си струва да се огледат произведенията на религиозното изкуство от епохата на

Инквизицията – особено от 1252 г., когато изтезанията, тайните процеси и изгарянията на клада били

разрешени от папата. Въпреки че се считал за еретически знак, Х-образният кръст бил хитро вплитан в

много картини. В “Мадоната с нара” на Сандро Ботичели единият от ангелите е с диагонално кръстосани

червени ленти на гърдите; пак в неговата “Мадона с книгата” Мадоната носи червен Х-образен кръст на

дрехата си, а в сцената от Възкрееснието “Не се допирай до мене” на Фра Анджелико на тревата пред

Мария Магдалина има три изкусно нарисувани червени знака Х.

Един разширен вариант на V-символизма се появява в хералдическото изкуство, в похвата

“назъбване”. Представлява редица от V-образни или чашковидни знаци, които създават ефект на

“назъбване” по краищата. Назъбването означавало династична принадлежност и художниците го

използвали, за да изобразят потомство по права линия. Една от най-“издайническите” картини по

отношение на майчинството на Мария Магдалина и връзката и с Граала е впечатляващият портрет на

Караваджо “Мария Магдалина” от италианската колекция на Принц Памфили. В този “седящ” портрет от

1595 г. потъналата в размисъл Магдалина, изобразявана традиционно с дълга червеникава коса, е застанала

в поза като за кърмене, което прави бременността и особено очевидна. В допълнение имаме изобразената

във форма на раковина чаша отпред на полата и, което представлява най-ярката, свързана с потомството на

Граала, алегория.

Тези “назъбвания” съпровождат богините на любовта и женските образи в различните култове,

почитащи плодовитостта, които обикновено се свързват с морето – от Афродита до Мария Магдалина.

Картината на Ботичели “Раждането на Венера” е нещо като икона в тази традиция.През Средновековието

рицарите от ордените на Граала имали този елемент на гербовете си. Пример за това е Шотландският щит

на Сен Клер (Синклер) от Рослин, с неговия назъбен черен кръст на сребърен фон. Други примери могат да

се видят в каменните резби на Рослинския параклис близо до Единбург. Името Сен Клер произлиза от

латинското Sanctus Clarus, означаващо “свещена светлина”. Днес Мидлотиан, градът на Сен Клер, се

произнася “Розлин”, въпреки че параклисът е запазил традиционното изговаряне “Рослин”. Отначало в

келтски времена мястото се е наричало Ross Lynn – от скалистия нос ( Ross) на един водопад ( Lynn), - но

това няма нищо общо с Линията на Розата, преминаваща от север на юг през Гластънбъри, както се твърди

в “Шифърът на Леонардо”. Рослин и Гластънбъри не се намират на един и същи меридиан и нямат връзка,

що се отнася до географската дължина.

СИМВОЛИТЕ НА МАГДАЛИНА

В “Шифърът на Леонардо” се предполага, че в стенописа “Тайната вечеря” Леонардо да Винчи е

нарисувал Мария Магдалина на мястото на един от апостолите. Макар че тази идея пасва много добре на

сценария за заговор, накрая ще се окаже, че това не е така. Алегорията в изкуството никога не е прекалено

явна или прекалено скрита – особено в творбите на майстори като Леонардо. Както в случая с V-образния

мотив, тя обикновено е очевидна, макар и често с езотеричен характер. За да бъде открита, трябва да се

познават символите и да се разбира значението им. В изкуството символите и знаците често се използват за

предаването на неща, които в една книга биха добили вид на бележки под линия. Черепът, книгата,

огледалото, огърлицата и свещта от “Каещата се Магдалина” са все алегории – един вид художествено

стенографско писмо от смислово разпознаваеми изображения.

Друг пример за алегория, свързана с Магдалина, е червеното яйце, което се появява в много икони и

други творби. В руската църква “Св. Мария Магдалина” в Иерусалим Мария е нарисувана с червено яйце в

ръка, застанала пред император Тиберий. Тя е облечена в бяла монашеска дреха – неин обичаен атрибут в

художествените творби, особено когато авторите са доминиканци и францисканци. Подаването на яйцето е

съществен момент от темата за Възкресението. Подобно на гроздето (и понякога на нара) то е символ на

раждането и новия живот.

На събора в Уитби през 664 г. римските епископи постигнали своята първа доктринална победа над

традиционната Келтска църква. Главният спор бил относно празника на Еостре, древната богиня на

пролетта. В крайна сметка решили да подчинят празника на Еостре (Истър) на християнската традиция.

Целта им била да отделят Разпятието и Възнесението на Иисус от еврейската Пасха, с която са исторически

свързани. Празникът на Еостре съвпадал по време, така че бил идеален за подмяната.

Според книгата Левит от Стария завет 23:4-6 Пасха Господня (която бележи за еверите излизането

от Египет) се пада в първия месец нисан (март/април), на четиринадесетия ден от месеца, когато е първото

пълнолуние след равноденствието. Следват седем дни, в които се ядат безквасни хлябове; те започват от

15-ти нисан.

Ежегодната дата на християнският Великден се определя доста по-сложно. Всъщност това е

първата неделя след първото пълнолуние след пролетното равноденствие. Изискването на патата от 664 г.

било Великден винаги да се пада в неделя. Това означава, че не може да се определи точна дата, която да е

валидна за всяка година. От най-ранни времена еврейския обичай е да приемат за свой на-свещен ден деня,

който ние наричаме събота. Римското християнство обаче възприело неделята, по подобие на култа към

Слънцето Сол Инвиктус, чиито принципи асимилирало, и за да се отдели още повече празникът от

еврейската му основа.

Въпреки че денят на Еостре се чества през пролетта, келтският фестивал не бил Пасха в еврейски

стил – нито пък имал нещо общо с Иисус. На практика той представлявал празник на плодородието.

Въпреки съществуващата традиция Католическата църква все пак успяла в своята амбиция. Празникът

Пасха бил отделен от Възкресението, като в същото време се унищожила една древна келтска традиция.

Същевременно някои от познатите символи на богинята Еостре били възприети в новата структура,

която всъщност представлявала един християнско-езически хибрид. Отдавнашен обичай от фестивала на

Еостре било на приятели и роднини да се подаряват яркобоядисани яйца – яйцата на Еостре. В контекста на

пролетта яйцата изцяло символизирали женската плодовитост; оттук произлиза и съвременното име на

женския хормон “естроген”.

Свързването на Мария Магдалина с червеното яйце издава родството на ритуала със старата

традиция на Еостре и подобно на съда с миро било често изобразявано в иконите и други произведения. В

книгата “Откровение” от Новия завет се описва как Рим преследвал “останалите от нейното потомство” и в

тази връзка червеното яйце, подарено от Мария на император Тиберий, е алегорично напомняне, че както

при възкресението на Иисус, животът ще победи и потомството е вечно.

Поради това, че научава първа за въкресението на Иисус (Иоан 20:1-17), Мария се е превърнала в

християнското олицетворение на Еостре. Но тъй като Еостре била местна езическа богиня за Западния свят,

Истинската църква измислила нова история, за да свърже нейния празникс евангелската традиция. Според

тази версия Мария отишла от Иудея в Рим на аудиенция при император Тиберий. След като му подарила

едно яйце, тя му разказала как Иисус се върнал към живота, при което Тиерий отбелязал, че това е толкова

невъзможно, колкото и яйцето да стане червено. Като казал това, яйцето в ръката на Мария почервеняло и

така великденските яйца станали популярна традиция. Впечатляваща и романтична история, но не обяснява

защо Мария е трябвало да пропътува 1500 мили през Средиземно море, за да даде едно яйце на императора.

В портретите на Мария Магдалина е прието тя да бъде изобразявана с червена или червеникава

коса. Викторианските художници – предрафаелити, като Данте Габриел Росети и Фредерик Сандис,

превърнали това в мода със своите огненокоси Магдалини. Началото на тази традиция било поставено в

Ренесанса, когато на преден план излезли ръкописите на Рабат Мавър и Джакопо ди Вораджине. Червената

коса била алегория за наследствените права на Мария, видим знак за нейния царски статут, въпреки че е по-

вероятно една сиро-галилейка от I в. да е била с тъмна коса.

Червената коса била характерна за някои известни благородни фамилии, знаело се, че европейските

династии произлизат от царския род на Сит от районите на Кавказ, от Карпатия до Каспийско море. Както

се потвърди енотдавна при откритието на древни мумии, те наистина са били с червени или кестеняви коси.

Когато ренесансовите художници рисували крале, кралици и въобще хора от кралско потекло, лесно им се

придавал благороднически вид посредством кралски атрибути, белези и дворцови одежди, но с Мария

Магдалина било по-трудно. Червената коса представлявала отличителен аристократически елемент в

нейния образ.

Освен червена косата на Мария Магдалина обикновено била изобразявана дълга. Често (в картини,

скулптури и барелефи) тя е с изключително дълга коса, която напълно или отчасти покрива иначе

откритите и форми. През февруари 2001 г. този въпрос беше разгледан в една статия на “Нешънъл католик

рипортър”. Но най-добрата обосновка на авторката – професор впрочем, беше, че голотата и дългата коса

са израз на еротичен интерес от страна на ренесансовите художници – “начин да се изследва един

художествен тип”. Това, разбира се, не означава нищо друго, освен че въпросната авторка няма абсолютно

никаква редстава защо Мария Магдалина е рисувана по този начин.

Доста по-компетентно е разгледан един друг въпрос – въпросът за наследството на Магдалина

добива символично значение на фона на засилващата се тенденция жени да стават духовни лица. Правилно

е посочено, че през първите години а християнството Мария е била много тачена и че Иполит, един от

църковните отци от II в., я е наричал “апостол на апостолите”.

Що се отнася до косата на Мария Магдалина, през IХ в. в Италия се появило едно апокрифно

произведение, наречено Vita eremitica beatae Mariae Magdalenae1. Според него след Възнесението на Иисус

тя живяла тридесет години като отшелница в Арабската пустиня и затова имала изключително дълга коса.

Историята обаче съответства на средновековните стандарти, по подобен начин са съставени житията на

Марта, Мария Египтянката и други жени мъченици, чиито дрехи, очевидно изпокъсани, е трябвало да бъдат

заменени от косите.

В действителност този мотив за изключително дългата коса, приписвана на Мария Магдалина,

произлиза от същата култура, която е създала романтичната приказна традиция за Каролингите, например

за Рапунцел. Тази отличителна черта на Мария била добавена нарочно, за да противостои на

пропагандираната от Църквата версия за предполагаемото и безпътно поведение.

В приказката за Рапунцел нейните златни къдрици са сплетени на дълга плитка, по която принцът

изкачва кулата, за да я спаси. Преди да бъде освободена обаче, косата и е отрязана от една магьосница,

което намеква за освобождаването и от девическата невинност. Значението на много дългата коса било, че

тя осигурява защитно прикритие за голотата. Макар и физически или метафорично оставена без дрехи (като

символ на подчинението – или, в случая с Мария, на подтисничеството на Църквата), девойката с плитки

била неуязвима. Моминската чест се запазвала и нито тялото, нито душата и се разкривали докрай преди

1 Блаженият отшелнически живот на Мария Магдалина.

подходящия момент. Този мотив произлиза от мъченичеството на св. Агнеса Римска през IV в. Съблечена,

за да бъде бичувана поради отказа си да се омъжи на тринадесетгодишна възраст, тя се спасила от

погледите на своите похитители в булото на дългите си коси. Тази сцена е изкусно пресъздадена от

бароковия художник от ХVII в. Джузепе ди Рибера.

Именно по тази причина Мария Магдалина е рисувана толкова често с дълга коса – както е в някои

творби на Джото и Ботичели или в интерпретацията на пристигането и в Прованс в творбата на Сфорца

“Книга на часовете”. Официално Църквата представяла Магдалина като лекомислена блудница, но

просветените творци бързо установили, че става дума за почтена жена. Чудесен портрет от този тип има в

базиликата на Магдалина в Тифенброн, Германия. Нарисуван е от бургундския художник от ХV в. Лукас

Мозер. Тук обвитата в косите си Магдалина е изобразена в разговор с епископ Лазар от Марсилия. Тази

картина е част от една чудесна преграда между нефа и олтара, наречена Der Magdalenaltar1, включваща и

картина, в която Мария помазва с миро Иисус във Витания, и последвалото и пътуване в Прованс.

Подобни творби, описващи живота на Мария, има в много европейски църкви. Сред най-добрите са

фреските на Джото ди Бондоне в параклиса на Магдалина в църквата “Свети Франциск” в Асизи от 1320 г.

Подобни сцени са изобрзявани и по-рано (от около 1210 г.) – в чудесния прозорец на Магдалина в

катедралата в Шартр, Франция.

Друг атрибут на Магдалина в изкуството е белият гълъб, който е включен и в много изображения на

свещения Граал. Добър пример е картината “Свещения Граал” от Данте Габриел Росети. В древни времена

гълъбът е бил свързван с богините Ищар, Астарта и Афродита. Белият гълъб се смята за символ на

женската чистота, а когато е с лаврово клонче в човката си, символизира мира. Като евхаристичен символ

обаче дълго време е бил използван като емблема на Светия дух в християнското изкуство. В този смисъл

той се свързва не само с Мария Магдалина, но и с изображения на Богородица и други светици.

АРМАГЕДОН

Включването на алегории в художествените произведения е един вид художествена стенография,

съкратен символичен начин на изразяване. Понякога целта им е била да бъдат разбрани от широката

публика, в други случаи са били насочени към определена посветена аудитория. Както е казал Иисус: “Вам

е дадено да узнаете тайните на царството Божие; а на ония, външните, всичко бива в притчи” (Марко 4:11).

Неслучайно двете картини на Сандро Ботичели “Мадоната с нара” и “Великолепната Мадона”,

показват детето Иисус, което държи зрелия разчупен нар на плодородието. Не е безсмислен каприз и че в

“Мадоната с книгата” на Ботичели в ръката на Иисус има три златни стрели – езотеричен символ на трите

лъча на Посвещението, мотив, заимстван от алхимиците. Подобни неща, разбира се, нямат библейски

произход, но не са се появили случайно в изкуството на Ботичели. Всичко нарисувано от художници от

ранга на Ботичели имало определена цел и смисъл, независимо дали основанията са непосредствено

разбираеми за всеки.

Много картини са озаглавени “Алегория на..”. Болшинството от тях просто са останали без заглавия

и след смъртта на своя автор са били кръстени “алегории”, тъй като никой не е схващал контекста на

изобразеното. Истинската алегория винаги е очевидна, макар понякога посланието да е трудноразбираемо

предвид естеството на нашето образование.

За безспорен майстор на алегорията в света на изящното изкуство се счита нюрнбергския художник

Албрехт Дюрер. Един от неговите най-амбициозни и най-известни проекти е серия от петнадесет

дърворезби и две заглавни страници за книгопечатни издания от 1498 и 1511 г. на “Апокалипсис на св.

1 От нем. – олтарът на Магдалина.

Иоан Богослов” – Книгата “Откровение” от Новия завет. Както веч споменах, гръцката дума apocalypse се

превежда като „откровение”, или дори по-точно – като „разкриване”.

“Откровение” се различава от всички останали книги в Библията, тъй като не е типична хроника.

Разказът има привидно имагинерен декор, сякаш Иоан е застанал в театър и наблюдава развитието на

действието. Всъщност се разказва за реални събития, тъй като “Откровение” е хронологично продължение

на евангелията и “Деяния на апостолите”. Ситуацията е позамъглена от поредицата послания на св. Павел,

св. Петър и някои други включени допълнително произведения – общо 21 книги, които са поставени преди

нея. На практика “Откровение” би трябвало да е точно след “Деяния”, а другите книги и писма да са просто

приложения към Новия завет. Причината посланията на Петър и Павел да вземат превес е, че

Римокатолическата църква на Константин се основава на учението на Петър и Павел, а не на Иисусовото

учение, като ранното християнство. Римокатолицизмът обожествява императора; той е по-скоро

“църквианство”, отколкото християнство.

На пръв поглед е странно, че книгата “Откровение” изобщо е била включена в Новия завет, тъй като

проследява живота на Мария Магдалина и нейните потомци след възкресението на Иисус, като пресъздава

случилото се през I в. Включването на тази книга обаче се е оказало отлична стратегия, тъй като нейния

езотеричен характер е позволил на Рим да представя текста е в своя полза от амвона; това, разбира се, се е

случвало във времена, когато населението не е разполагало с библии, за да чете само.

Свитъците от Мъртво море, открити в Кумран през 1947 г., дават много информация за вярванията,

обичаите, ритуалите, политиката, философията и традициите на предевангелско и евангелско време в

Иудея. Тогава хората са смятали, че в основата на всичко са две главни същности, или духът на светлината

и на мрака. Светлината символизирала истината и благочестието, а Мракът – извратеността и злото.

Равновесието им в космоса се осигурявало от небесното движение и се считало, че хората имат в себе си от

всеки дух, но в различна степен, зависеща от планетните конфигурации по време на раждането им. По този

начин космическата битка между Светлината и Мрака се водела и между хората.

Вярвало се, че Господ е върховният господар на двете основни сили, но за да открие пътя към

светлината, човек трябвало да извърви дълъг и труден път. Този път завършвал с едно последно претегляне

на едната и другата сила в момента на изправянето пред Съда, по-късно наречен Денят на страшния съд.

Мислело се, че с приближаването на този момент силите на Мрака ще добият повече мощ и ще настъпи

Период на изкушение. Естествено, обект на това изпитание щели да са хората. Онези, които следвали Пътя

на Светлината, се стремели да избегнат приближаващия съд с молбата: “Не въведи нас в изкушение, но

избави ни от лукавия”.

Откровение 16:16 предвижда, че крайната битка между Светлината и Мрака (между доброто и

злото) ще се състои в Армагедон ( Har Meggido) – това е височината Мегидо, палестинско бойно поле с

историческо значение, където една военна крепост пазела равнините на Израел на юг от Галилейските

възвишения.

“Свитъкът на войната” описва подробно предвижданията за битката между Децата на Светлината и

Синовете на Мрака при Армагедон. Израелските племена трябвало да са от едната страна, а римляните и

разни други езичници – от другата. Това щяло да е страшна битка на живот и смърт между Светлината, т. е.

Израел, и Мрака на Римската империя.

В по-късни времена основната идея в тази древна концепция била възприета и приспособена от

Римската църква. Очакваната битка при Армагедон била преместена от конкретното и местодействие и

поставена в световен контекст, като от деня, в който император Константин застанал начело на

християнството, Рим (тогавашният Мрак) си присвоил ролята на Светлината.

За да укрепят господството на католическите епископи, провъзгласили, че Денят на страшния съд

още не е дошъл. На онези, които се подчинявали на ревизираните принципи на Римокатолическата църква,

било обещано да влязат в Небесното царство, понеже епископите ще ги очистят от всичките грехове.

Някогашната палестинска крепост на Хар Мегидо придобила свръхестествени размери, така че самата дума

Армагедон започнала да звучи страшно за хората. Тя напомняла ужасния край на всяко живо същество,

като единственият сигурен изход към спасението било съблюдаването на правилата на Рим. Това се оказала

една от най-хитрите политически маневри на всички времена, поне до откриването на свитъците от Мъртво

море и историческата истина за Армагедон.

АГОНИЯ И МЪКИ

Историята за заточението и бягството на Мария Магдалина е описана в глава 12 на Откровението и

много художници са изобразили нейното пътуване по море до Прованс през 44 г. сл. Хр. Но къде са

творбите, пресъздаващи нейните мъки? Къде е картината, която по някакъв начин представя безжалостния

змей на Рим, който “воюва с останалите от нейното семе”? Кой е нарисувал алегорията с преследването на

деспосините, Божиите наследници?

През 1961 г. френския издател Жозеф Форе публикува най-скъпата книга в света. Тя е уникално

издание, продадено на един колекционерски консорциум за 1 милион долара и оттогава се намира в сейф на

швейцарска банка. Преди това обаче, изложена в специална обвивка, книгата обикаля целия свят.

Заглавието и е “Апокалипсис на св. Иоан”.

Всичко в книгата е уникално, от ръчно изработените пергаментови листове до лятата бронзова

обложка, инкрустирана със скъпоценни камъни. Ръчно изписана и с тегло 463 фунта (210 кг), тя съдържа

художествени творби, изработени от най-известните световни художници. Жозеф Форе е издател на

поредицата Livres d’Artistes1, представяща произведения от Пикасо, Утрильо, Кокто и други. Той е най-

известен с изданието си на “Божествена комедия” на Данте, със сто гравюри върху дърво, дело на

сюрреалиста Салвадор Дали.

Форе е предпочел Дали и като илюстратор на “Апокалипсис на св. Иоан”. Той създава серия от

акварели, колажи, гравюри и мултимедийни продукти. Темата за мъките и преследванията Дали претворява

в творби, в които присъстват пирони – и по този начин вписва символа на Разпятието в различни части от

Откровението.

Докато работел по тази уникална поръчка, Салвадор Дали е нарисувал и една изключителна картина

за преследванията на Магдалининото потомство. Той създава това произведение през 1960 г. и го кръщава

“Животът на Мария Магдалина”. В същински апокалиптичен стил, произведението е ясно и открито в

посланието си – част от голия торс на Магдалина, със здрави римски пирони, злобно насочени към корема

и.

ДРУГАТА МАРИЯ

НАСЛЕДСТВОТО НА НАЗАРЯНИТЕ

За да се прецени политическото и социалното значение на брака между Мария Магдалина и Иисус,

трябва да се изясни природата на тяхната социална, религиозна и политическа среда. Нужно е да се

установи какви специални брачни правила са били прилагани, за да се премине от обстоятелствени данни

към солидни доказателства за техния брак. Образно казано, състоянието на нашето разследване до момента

е същото както на човек, излязъл рано сутрин и видял, че тревата е подгизнала, пътеките са целите в локви,

1 Книги от хора на изкуството.

дърветата капят, а канавките са пълни с вода – т. е. по всичко личи, че е валяло през нощта, но няма

документално доказателство в потвърждение на този факт.

През 70 г. сл. Хр., малко след епохата на евангелията и точно след Иудейското въстание, Иосиф

Флавий (роден през 37 г. преди Христа) разказва, че сред евреите в неговата родина е имало много секти и

разклонения. Трите основни философски течения били фарисеите, садукеите и есеите. Културата на тези

общности се различава в много отношения и Иосиф пояснява, че есеите имали “по-голяма обич един към

друг, отколкото другите вероизповедания”. Фарисеите и садукеите се подчинявали стриктно на иудейската

традиция, докато есеите били доста по-либерални и елинизирани.

Фарисеите строго спазвали древните еврейски закони. В Лука 19:39 четем, че заповядали учениците

на Иисус да бъдат смъмрени, задето създавали брожение с влизането си в Иерусалим. Садукеите имали по-

модерни възгледи, но в голямата си част не били особено духовно настроени, докато есеите били склонни

към мистицизъм. Повлияни от елинската култура, те отстоявали идеите на гръцкия философ Питагор.

Иосиф разказва, че имали опит в лечителското изкуство и получили знанието си за целебното въздействие

на някои корени и камъни от древните народи. В действителност терминът essene се отнася до тези знания,

тъй като арамейската дума asayya означава лекар и съответства на гръцката essenoi.

В Матей 16:1-12 (и другаде) Иисус като че ли постоянно се противопоставя на фарисеите и

садукеите. Очевидно нагласата му е била по-близка до лечителския начин на живот, до езотеричната

философия и либералното поведение на есеите. В действителност, както е документирано в “Иудейски

старини”, есеите били изключени от “общото събрание на Храма”. А веднага след като фарисеите го

обидили с мъмренето си, Иисус си отмъстил, като влязал в храма и обърнал масите та търговците и

сарафите.

Макар че се числял към фарисеите, Иосиф все пак писал с добро чувство за есеите:

Начинът им на живот е по-добър от този на другите и те напълно се посвещават на

земеделието. Възхищение заслужава и влечението им към добродетелта.. Това личи в

тяхната организация, която не търпи пречки пред общото притежаване; така че един

богат човек се възползва от своето богатство толкова, колкото и онзи, който няма нищо.”

Основният център на есеите бил в Кумран, на северозападния бряг на Мъртво море, източно от

Иерусалим. Други близки селища били в Мураба’ат, Аин Фешка и Мирд. В общи линии областта била

известна като дивата част на Иудея и именно в местните пещери през 1947 г. били открити свитъците от

Мъртво море на есеите. Сега тези многобройни пергаментови свитъци са най-ценните ни помощници в

опознаването на организацията на есеите в евангелски времена.

Скрити в глинени съдове близо 2000 години, тези свидетелства били открити от едно бедуинско

овчарче, което търсело загубена коза. Почти пророчески Книгата на Иеремия (32:14) от Стария завет

повелява: “Така казва Господ на Силите.. Вземи тия записи.. и ги тури в глинен съд, за да останат там за

дълго време”. Съдовете съдържали общо около 500 ръкописа на иврит и арамейски – сред тях Старият

завет и многобройни документи за историята на общността. Някои от традициите на есеите датират от

около 250 години преди Христа. Те са били скрити по време на Иудейското въстание срещу римляните от

66-70 г. и повече никой не ги е потърсил. За жалост при откриването им много от свитъците се наранили –

значението им не ставало ясно веднага, - понеже били много крехки, те се разпадали от лошото

манипулиране и голяма част били унищожени.

Есейската общност била наричана Nazrie ha Brit (Пазители на Завета) и терминът “назореи, назаряни”

произтича от това название. Ислюмският Коран говори за християните като за nazara, а в арабския език за

тях съществува едно общо наименование – nasrani.

Една от най-подвеждащите грешки в Новия завет става при превеждането на тези палистински

термини. В началото на Евангелие от Матей 2:23 ясно се казва, че Иисус е бил “назарей”, но се предполага,

че това е така, понеже родителите му са дошли от Назарет. Всъщност няма свидетелство за съществуването

на Назарет по онова време. Той не е споменат в еврейския Талмуд, нито в някое от писмата на св. Павел.

Името не се среща в римските архиви или историческите творби на Иосиф. В действителност Назарет не се

споменава в никоя от досега откритите книги, карти, хроники или военни летописи от онази епоха.

На практика назореите (назаряните) от евангелско време не са имали нищо общо с град на име

Назарет, който трябва да е бил заселен и кръстен така в по-късно време. Те били разклонение на есейската

общност; сектантският им статут се описва в Деяния 24:5, когато св. Павел е заведен с обвинение за

подривна дейност при управителя на Цезарея: “понеже намерихме, че тоя човек е зараза и че повдига

бунтове между всички иудеи по вселената, и че е водач на назорейската ерес”. Ако не се смята грешката в

превода на Новия завет, никога не е имало Христос от Назарет. Той е бил Иисус Назореецът.

ГАВРИИЛ

Друго важно свидетелство за сектантското положение на Иисус в еврейското общество получаваме

от архангел Гавриил. Името на този герой се явява само четири пъти в Библията, като второто му

споменаване е свързано с първото.

Гавриил се появява в Стария завет в Книгата на Даниил 8:16, с продължение в Даниил 9:21. В този

контекст Гавриил е споменат просто като човек, който обяснил едно видение на Даниил. След това в Новия

завет Гавриил се явява на Захария (Лука 1:11) с новината, че жена му Елисавета ще роди син (бъдещия

Иоан Кръстител). След това посещава жената на Иосиф – Мария (Лука 1:26), и и казва, че тя също ще роди

син, като името му ще е Иисус. В Матей името на Гавриил не се споменава, той просто е наречен “ангел

Господен” (Матей 1:20) и посещава не Мария, а Иосиф.

Като имаме предвид над 400-годишният промеждутък между Стария и Новия завет, възможностите