Конспирацията срещу Магдалина

който може би е написан от Егезип.

В изящните изкуства има много изображения на Мария Магдалина в Прованс. Те показват

акостирането на кораба, срещата и с кралицата на Марсилия, съзерцания в пещера, рисунки с Лазар и

Марта и проповеди пред народа на Лангедок.

Разказите единодушно определят, че водачът на мисията в Прованс бил Симон Зилота, станал

известен като Лазар Велики ( Maximus). Той установил седалището си в Марсилия (където и днес в църквата

“Сен Виктор” до пристанището се издига негова статуя). Накрая той положил Магдалина в алабастровата и

гробница в параклиса на Сен Максимен през 63 г. Сред първоначалните им спътници били още

прислужницата на Марта – Марсела, апостол Филип и сподвижникът му Трофим (известен като св. Трофим

от Арл).

Филип, според историка Гилдас I Албаник (435-512 г.), вдъхновил последвалата мисия на Иосиф в

Англия. В De Sancto Joseph ab Arimathea (“За св. Иосиф Ариматейски”) пише, че “Иосиф отишъл при

Филип, апостола сред Галите”. Фрекулф, епископ в Лизьо, през IХ век пише, че св. Филип тогава изпратил

мисия от Галия в Англия “да донесат благата вест в живия свят и да проповядват за раждането на Иисус

Христос”.

В мисията участвали и сестрите на Иисус, Сара-Саломия и Мария Яковова (Клеопова)

заедно

със съпругата на Симон-Лазар, Елена-Саломия. Те са погребани в гробницата “Светите Марии от морето” в

Камарг. Елена-Саломия била посветена от Братството в Ефес и имала право да носи червените дрехи на

първожреца ( hierodulai). Сара-Саломия, черноробата назарянска свещеничка, станала покровителка на

циганите, които я наричат Sarah-la-Kali, или Черната Сара. И до днес на 24 май всяка година роми от цял

свят се стичат за шествие и поклонение пред нейните мощи край морето.

Мария Яковова, младата вдовица на Клеоп (Иоан 19:25), имала изключително много последователи в

Англия и почитта към нея продължила доста дълго в средновековието. Като назарянски свещеник тя се

споменава в “Деянията на Магдалина” и в древния ръкопис “История на Англия” във Ватиканския архив.

Известна и под прозвището Мария Циганката, нейният брачен обет бил наричан Merrie, чиято етимология

се свързва с английския глагол “омъжвам се”, и откъдето води началото си средновековния израз Весела

Англия ( Merrie Englande). Поради връзката си с морето Мария Яковова била първата merri-maid (mermaid)

– русалка, и през средновековието към името и било добавяно Марина. Тя е нарисувана до Мария

Магдалина на прозореца в църквата “Сен Мари” в Париж и спомен за нея е запазен в образа на девойката

Мариана и веселата дружина (Merri men) от легендите за Робин Худ. (Сестрите на Иисус Мария Яковова и

Сара-Саломия често били наричани “циганки” заради това, че са дошли от Египет. Думата “циганин”идва

от стара форма на думата “египтянин”).

В ранните дни на християнството император Константин забранил преклонението пред Циганката

Мария, но тя продължила да бъде почитана и дори свързвана с богинята на любовта Афродита, за която се

казва, че била “родена от морската пяна”. Нейният символ била раковината, изобразена така впечатляващо

в известните картини “Раждането на Венера” на Сандро Ботичели и Адолф Бугеро. Мария Яковова често

била рисувана от англосаксонски художници като Майската кралица, докато в Корнуел я наричали Мероу

( Merrow), а нейните танцьори ( Merrow’s men) и до днес изпълняват ритуалите си под изопаченото име

Moris Men на празненства в провинциална Англия.

Морското пътешествие на Мария Магдалина до Галия се е превърнало в сюжет за много творци.

Красноречив пример е изложената в църквата на Светите Марии картина на Анри дьо Гуадермари. Тя

пресъздава момента на пристигането на кораба със Светите Марии на провансалския бряг и е била

изложена в Парижкия салон през 1886 г. Друга известна картина с такъв сюжет е “Морското пътешествие”

на Лукас Мозер, която е част от иконостас от ХV век ( Der Magdalenenaltar), в Тюфенброн, Южна

Германия. А през ХIV век Джото ди Бондоне нарисувал “Пътешествието до Марсилия”, фреска в параклиса

на Мария Магдалина в църквата на св. Франциск Асизки.

В Марсилия и провансалският регион до V век официален език бил гръцкият. Факт, който трябва

задълбочено да бъде осмислен, е, че арамейският на Иисус и другите проелинистично настроени евреи бил

силно повлиян от гръцкия. Освен това след толкова време под римска окупация в еврейската култура

неизбежно започнали да се проявяват елементи от латинската. Правени са много приспособявания на езика

и заради неевреите, така че, с някои допустими грешки, да могат да се разбират взаимно. Следователно

латино-гръцкия в Галия е бил достатъчно разбираем за Мария и нейните спътници.

НА ЗАПАД

През 44 г. Мария родила втория си син, за което се споменава в Новия завет: “А Словото Божие

растеше и се разпространяваше” (Деяния 12:24). Този син бил така важното Дете на Граала и в чест на дядо

си бил наречен Иосеф (Жозеф).

След като изпълнил династичните си задължения, ставайки баща на двама сина, Иисус бил

освободен от ограниченията и отново му било позволено да води нормален живот. От 46 г. по-големият му

син, Иисус II (тогава на девет), бил в училище в Цезарея. Три години по-късно преминал церемония на

обществено “рождение” в Прованс. В съответствие с обичая на дванадесетгодишна възраст трябвало да

бъде символично роден отново от утробата на майка си.

През 53 г. Иисус младши бил официално обявен за Наследник на короната в Коринтската синагога

и съответно получил титлата на Давидовите наследници – Праведни (на гръцки: Dikaios). С това той

официално заместил чичо си, Яков Праведни, като царски наследник. Достигайки до официално

пълнолетие на 16, Иисус Праведни станал и назарянски първосвещеник, получавайки правото да носи

черна роба – каквато носели и жреците на Богинята-майка Изида.

Неговият баща Иисус Христос през 61 г. пътувал през Крит до Малта с Лука и Павел (Деяния 27:7,

28:1). Сетне Павел се върнал в Иерусалим, но бил обвинен в заговор срещу садукейския първосвещеник

Йонатан Ананий, който бил убит от римския управител на Иерусалим Феликс. Феликс бил изпратен на

съдебен процес при Нерон в Рим и Павел бил принуден да го последва. След известно време Феликс бил

оправдан, но Павел останал затворен поради връзките си със своя бивш ученик Ирод Агрипа II, когото

Нерон ненавиждал.

Някъде по същото време, но далеч от опасностите на Рим, по-малкият брат на Иисус II – Иосеф

(Жозеф), бил приключил образованието си в друидското училище и се установил в Прованс с майка си

Мария Магдалина. Там по-късно към тях се присъединил и чичото на Иосиф, Яков, който се заселил на

запад за постоянно, след като през 62 г. бил прогонен от Иерусалим. Ръководените от него назаряни били

подложени на жестоки гонения от страна на римляните, а Синедрионът го обвинил в противозаконно

учение. Затова той бил осъден на пребиване с камъни и обявен за духовно “мъртъв” (отлъчен) от

еврейските старейшини. Така някогашният уважаван член на Синедриона бил свален от най-висока

обществена и духовна позиция и превърнат в аутсайдер.

След като загубил правата си пред църковния закон, Яков се преселил на запад при Мария

Магдалина и съратниците и в Галия. Петър пристигнал в управлявания от Нерон Рим, за да се погрижи за

последователите на Павел, които вече били известни като християни. През 64 г. Рим бил запален. Макар да

бил главният заподозрян за това деяние, неуравновесеният император обвинил християните и екзекутирал

Петър и Павел.

Управлението на Нерон довело до политическа нестабилност и страстите в Светите земи се

нажежили. В началото на 66 г. в Цезарея имало единични сблъсъци между зилотите и римляните.

Агресията бързо се разпространила към Иерусалим, където зилотите завзели няколко стратегически пункта.

Те държали града четири години, до 70 г., когато голяма римска армия, предвождана от Тит Флавий,

пристигнала там и опустошила Иерусалим. Храмът рухнал, а след него всичко се превърнало в руини.

Повечето жители били посечени, оцелелите били продадени в робство, а Свещеният град запустял за цели

шест десетилетия.

След този погром еврейската нация потънала в смут. Паднал не само Иерусалим, но и Кумран,

чието последно укрепление била планинската крепост Масада, на югозапад от Мъртво море. Там по-малко

от хиляда евреи успявали да удържат на многобройните атаки и обсади от страна на мощната римска

армия, но почти били отрязани от достъпа до продоволствия. През 74 г. ситуацията изглеждала

безнадеждна и гарнизонният командир Елеазар бен Иаир организирал масово самоубийство. Само две жени

и пет деца оцелели.

Вълни от назарянски бегълци напускали Светите земи, за да разпространят вярата си в Северна

Месопотамия, Сирия, Южна Турция и части на Европа. По-късният летописец Юлий Африкански от Едеса

писал подробно за това изселване, твърдейки, че римските власти умишлено унищожили всички

официални документи, за да попречат на бъдещ достъп до подробностите от семейното родословие на

Иисус. Той наричал тези царски наследници деспосини.

ОТКРОВЕНИЕТО НА АГНЕЦА

С изключението на няколко инцидентни споменавания на Иосиф като баща на Иисус, след края на

детството, описано от Лука, той не се появява собственолично в Новия завет. Преди това Иосиф присъства,

когато Симеон Есеинът (“Гавриил” на сектата по онова време) узаконил раждането на Иисус, което било в

разрез с традицията (Лука 2:25-33). С това се изчерпва цялото участие на Иосиф в разказа. Покрай сцената

в храма при общественото признаване на Иисус узнаваме, че Иосиф е бил жив през 18 г., но той не се

споменава при разпятието на сина му 15 години по-късно. Обикновено се приема, че е починал преди

началото на активната проповедническа дейност на Иисус през 29 г.

Една от въпросителните относно принципите, според които е съставен Новия завет, е защо

родителите на Иисус са повече или по-малко пренебрегнати. Нищо не се знае за ежедневието на Мария,

освен когато се отнася пряко до Иисус. Дори денят на смъртта и не е известен, въпреки че Успение

Богородично се празнува всяка година на 15 август. “Католическа енциклопедия” твърди, че тази дата е

била посветена на събитието, а не фиксира утвърден исторически факт. За смъртта и се приемат различни

години, вариращи от 36 г. до 48 г. Това, което се знае от евангелията обаче, е, че от кръста Иисус поверил

майка си на своя “възлюбен ученик”: “И от оня час ученикът я прибра при себе си” (Иоан 19:27). На това

място думата, използвана да опише задължението на последователя, е paranymphos, която се отнася за

личен придружител или настойник. По-долу ще разгледаме личността на тайнствения „ученик, когото Исус

обичаше”.

Не е лесно да се установят действията на Иисус след посещението му в Малта (Мелиция) около 61

г. Някои предполагат, че е последвал апостол Тома в Индия и е починал в Шринагар, Кашмир, където се

твърди, че има негов гроб. Но това е свързано с предположението на кашмирци, че Иисус и един пророк на

име Юз Асаф са едно и също лице. Въпреки интересното предположение доказателствата далеч не са

убедителни.Въпреки това е ясно, че Иисус е починал през или преди 73 г. През тази година на големият му

син, Иисус II Праведни, била прехвърлена царската титла на Давид: “Аз, Иисус, изпратих Своя Ангел да ви

засвидетелства това в църквите. Аз съм коренът и родът Давидов, утрената и светла звезда” (Откровение

22:16).

Свещениците и духовниците обикновено учат, че последователните сватби в новозаветната книга

Откровение означават символичното бракосъчетание на Иисус Христос с Християнската църква. Факт е

обаче, че когато Иоан (апостолът Иоан Боанергес) е писал своя Апокалипсис на гръцкия остров Патмос,

Църква не е имало. Той не е знаел абсолютно нищо за институцията, която щяла да се появи след края на

неговия живот. Сватбите, описани в неговия доста езотеричен стил, били сведения за историята на

Месианския род.

Дъщерята на Иисус и Мария Магдалина, Тамар явно се е омъжила за св. Павел в Атина през 53 г., а

женитбата на Иисус Праведни е описана като сватбата на Агнеца в Окровение 19:7-9. Както Иоан назовава

Иисус Словото Божие (1:1, 14), Иоан Кръстител го нарича Агнец Божий (Иоан 1:29). Тези названия – Слово

и Агнец – са станали нарицателни за наследниците на Иисус в Иоановия Апокалипсис.

Иисус Праведни (роден в 37 г.) бил на тридесет и шест години през 73 г., когато невястата му

облича “чист и светъл висон” за сватбеното пиршество. “Той ми рече:.. аз съм съслужител твой и на твоите

братя, които имат свидетелството Иисусово; и името Му – Слово Божие” (Откровение 19:10-13).

Неговият син, Иисус III, бил роден през 77 г., призван да бъде “Алфата и Омегата” (Откровение 1:10).

Това било садукейското название на Иродовия род, прехвърлено върху Давидовия род през 102 г., когато

Иродовият род бил прекъснат. Иисус III се оженил през 113 г. (отново на тридесет и шест години, в

съответствие с династичния обичай), обявявайки “Аз съм коренът и родът Давидов, утрената и светла

звезда” (Откровение 22:16).

ЛЮБИМИЯТ УЧЕНИК

“Ученикът, когото Иисус обичаше” е действащо лице, за чието разпознаване се спори от векове.

Най-споменаваният в тази връзка е апостол Иоан Боанергес, син на Зеведей и брат на Яков. Друг кандидат,

разбира се, е Мария Магдалина, за която в Новия завет и в Евангелие от Филип се казва, че е възлюбена от

Иисус. На трето място в предположенията е Иоан Марко, още известен като св. Марко.

Единствените библейски споменавания на “любимия ученик” са в Евангелие от Иоан. Едно от тях е

в сцената на Разпятието, където Иисус му поверява грижата за майка си – и явно е изключено да става дума

за Мария Магдалина, тъй като обръщението определено е в мъжки род:

А Иисус, като видя майка Си и стоящия там ученик, когото обичаше, каза на майка Си:

жено, ето син ти! После казва на ученика: ето майка ти! И от оня час ученикът я прибра

при себе си (Иоан 19:26-27).

Освен този споменат от Иоан “любим ученик” единствено жените сродници на Иисус са при кръста.

Това е общият момент във всички евангелия. Не се споменава нито Петър, нито друг от апостолите. Преди

това Матей 26:56 и Марко 14:50 единодушно твърдят, че след арестуването на Иисус последователите му

“Го оставиха и се разбягаха”. Явно един от тях представлява изключение.

Анонимният ученик се появява по-късно при Възкресението, но Мария Магдалина отново трябва да

се изключи, защото самата тя е, която говори с него. Изключва се и Петър, тъй като и той е споменат

изрично:

Затичва се тогава и дохожда при Симона Петра и при другия ученик, когото Иисус

обичаше, и казва им: дигнали Господа от гроба, и не знаем, де са Го турили (Иоан 20:2).

По-късно, в разговор между Петър и Иисус, още на два пъти се споменава “любимият ученик”, но

името му остава неизяснено. Иоан Марко обаче може да бъде изключен поради споменаването на

тайнствения персонаж сред присъстващите на Тайната вечеря: “А един от учениците, когото Иисус

обичаше, беше се облегнал на гърдите Иисусови” (Иоан 13:23).

Въпреки че Евангелие от Иоан не уточнява кой е бил на Тайната вечеря, другите три евангелия го

правят и са удинодушни, че там са били само Иисус и дванадесетимата му апостоли:

А когато се свечери, Той седна на трапезата с дванайсетте ученика (Матей 26:20).

Когато се свечери, Той дохожда с дванайсетте (Марко 14:17).

Той седна на трапезата, и дванайсетте апостоли с Него (Лука 22:14).

Тъй като Иоан Марко (който се появява едва в Деянията) не е сред дванадесетимата апостоли според

никое от евангелията, трябва да се предположи, че не е бил на Тайната вечеря и съответно не може да се е

облягал на гърдите на Иисус. При това положение Иоан Боанергес се оказва най-логичният кандидат.

Проблемът е, че не е типично за Евангелие от Иоан да остави неразяснен един толкова важен въпрос.

От всичките евангелия това на Иоан се отличава с най-голяма яснота. То включва важни събития,

като сватбата в Кана и възкресяването на Лазар, които липсват в другите евангелия. Това е единственото

евангелие, което обяснява, че Мария, която помазала Иисус във Витания, била същата жена, която го

помазала преди това. Да споменава ученик на Иисус по такъв тайнствен и загадъчен начин, влиза в

противоречие със стила на този доста прецизен автор. Именно поради това би могло да се очаква, че

тайнственият ученик е бил еднозначно определен на по-ранен етап. И така, споменал ли е по-рано Иоан, че

Иисус проявява особена обич към конкретен свой ученик? Всъщност, да. Има два такива случая, в които се

споменава една личност.

Причината любимият ученик да не присъства в евангелията на Матей, Лука и Марко е, че

споменаването му в тях е било заличено. Св. Климент го премахва в старанието си да прикрие връзката на

Иисус с Мария Магдалина в разказа с възкресението на Лазар. Авторът на Евангелие от Иоан все пак не е

пропуснал да спомене възлюбения апостол. Иоан 11:5 гласи: “А Иисус обичаше Марта, и сестра и, и

Лазаря”. Малко по-късно, след възкрееснието на отлъчения от общността Лазар, Иоан 11:36 отново

потвърждава отношението му: “Тогава иудеите казваха: гледай, колко го е обичал”.

След като е бил посочен на два пъти, споменаването на “любимият” при Тайната вечеря, Разпятието

и Възкресението се приема за изяснено. “Ученикът, когото Иисус възлюбил”, бил Лазар, чиято Авраамова

титла Елеазар е заместила в Иоановия текст името му, споменато преди това, Симон Зилота. Той бил най-

старшият от Иисусовите апостоли; мъжът, на чиито грижи била посветена Мария Магдалина и който се

оженил за лелята на Иисус, Елена-Саломия. Симон-Лазар не само бил апостол и отец в Кумранското

общество, но и член на семейството на Иисус. Следователно е имало основателна причина Иисус да го

избере за закрилник на майка си.

След като установихме това, остава въпросът кой е авторът на Евангелие от Иоан. За разлика от

Откровението, което авторът всъщност е подписал с името Иоан, това евангелие е анонимно. Не е писано

от автора на Откровението, нито от автора на включените в Новия завет Първо, Второ и Трето послание на

Иоан. Авторът на евангелието явно е знаел много подробности, които липсват в другите три евангелия, а

трудът му свидетелства за една по-интелигентна личност. Текстът разкрива добро познаване на

свещеническите традиции, а и близост с Иисус.

Към края на Евангелие от Иоан става ясно, че източникът наинформацията е любимият ученик, но не

той е крайният автор на произведението. След разговор между Иисус и Петър за възлюбения ученик той

заключава: “Този е ученикът, който свидетелствува за тия неща и ги написа; и знаем, че свидетелството му

е истинско” (Иоан 21:24). Така “свидетелството му” означава разказа на Симон-Лазар, възлюбеният

апостол, който предоставил началния материал на автора на евангелието. Самият разказ обаче дава идея и

аргументи кой всъщност е написал текста.

Видяхме как четирите евангелия се различават в описанието на жените, които отишли до гроба на

Иисус. Във всички тях обаче присъства Мария Магдалина. Фактически тя е трябвало да бъде там, за да

помаже Иисус като негова съпруга. Важно при Иоан е, че само там Мария Магдалина отива сама. Иоан 20:2

разказва, че след като намерила гроба празен, Мария отишла да доведе Петър и Лазар. След като огледали

празната гробница, те си отишли: “Тогава учениците се върнаха пак у тях си. А Мария стоеше при гроба

отвън и плачеше” (Иоан 20:10-11).

След кратък разговор с ангелите в гробницата Мария се срещнала с Иисус в градината пред нея. Това

довело до думите “Не се допирай до мене”, когато се опитала да прегърне Иисус, но той не и позволил.

(Причината за това била, че Мария очаквала дете и физическият допир им е бил забранен).

Този епизод е споменат единствено в Евангелието от Иоан – личен разговор, с конкретни реплики

между Иисус и Мария Магдалина. Двамата били сами. Следователно има само двама души, които може да

са написали Евангелие от Иоан, и авторът не е Иисус. Като изключа детайлите, чиито източник бил

близкият приятел на Мария Симон-Лазар, това е единственото евангелие, което изяснява, че двете

помазвания са извършени от една и съща жена. Така че най-вероятно е то да е писано именно от тази жена.

Единствено тя е можело да знае за личния разговор в градината с Иисус. Никой друг не е бил там, за да го

чуе. Авторът на Евангелие от Иоан може да бъде само Мария Магдалина.

В евангелията Иисус е в присъствието на жени седем пъти и в шест от тях Мария Магдалина се

споменава на първо място. Седмият път се споменава най-напред майка му. Това е сцената с жените под

кръста в Евангелието на Иоан. Във всички други случаи евангелистите признавали на Мария правото по

старшинство, но ако тя наистина е авторът на Евангелие от Иоан, нормална проява на уважение би било да

постави майката на Иисус пред себе си.

ЦАРСТВОТО НА ДЕСПОСИНИТЕ

КРАЛЕТЕ-РИБАРИ

Градът Екс ан Прованс, където през 63 г. починала Мария Магдалина, по-рано бил известен като

Аква Секста. Името идва от горещите извори близо до Екс ( Acqs) – като Acqs е средновековно изопачаване

на латинската дума aquae (води). В Лангедок Мария била запомнена като La Dompna del Aquae –

Господарката на водите. За гностиците (както всъщност и за келтите), когато на жени се отдавала почит,

често ги свързвали с езера, кладенци, фонтани и извори.

Свещениците-кръстители от времето на евангелията били наричани “рибари” и от момента, в който

бил посветен в “чин на Мелхиседек”, Иисус също е сочен за рибар. Неразбирането на терминологията от I

век, което е довело до схващането, че Иисус е син на трудещ се дърводелец, е станало причина да ни

засипват с образи на труженици апостоли, които хвърлят рибарските си мрежи. Например:

И като вървеше покрай Галилейско море, видя двама братя, Симона, наричан Петър, и

брата му Андрея, да хвърлят мрежа в морето, понеже бяха рибари; и казва им: вървете

след Мене, и Аз ще ви направя ловци на човеци (Матей 4:18-19).

Според Кумранските ръкописи тримата свещеници левити заедно с дванадесетчленният съвет на

общността (делегираните апостоли на Месията) имали за задача да “запазят вярата по земята”. Въпреки

проповядваните от олтара романтични идеи е ясно, че апостолите не са били група от твърдоглави

фанатици, зарязали семейните си отговорности, за да следват един харизматичен предводител. Те били

видни обществени личности, чиито реални длъжности били преведени погрешно поради неразбиране на

езика от периода. Символично рибарството било част от ритуала на кръщението.

Груповите кръщения се провеждали във вода – в Мъртво или Галилейско море, - но някои

индивидуални кръщения можело да бъдат извършени в река Йордан. Неевреи, които търсели сдружаване с

евреите, можело да участват в организираните кръщения, но не били кръщавани във водата. Въпреки че

били заедно с еврейските кандидати за кръщение в споменатите безотточни морета, те можело само да

бъдат благославяни от свещениците, след като бивали изтегляни на лодките с големи рибарски мрежи. И

така, свещениците, които извършвали церемонията, били наричани “рибари”. Притчата в Лука 5:1-10 за

големия улов, след който Иисус “от кораба поучаваше народа”, е разказ за приемане на вярата от голяма

група хора. За подобен улов разказва и Иоан 21:1-11.

Подобно пренасяне на образите имало при левитите в светилището, които били наричани “хлябове”.

В ритуала на ръкополагането (церемония на допускане до свещеничество) изпълняващите богослужението

поднасяли седем самуна хляб на свещениците, а на обреклите се на безбрачие кандидати поднасяли пет

самуна и две риби. Символизмът в закона е много важен и той означавал, че се допускало неевреите да

бъдат “риби” при участие в ритуала на кръщение, но само истинските евери можели да станат “хлябове”.

Това е много важно при разглеждане на чудото с нахранването на петте хиляди души. Както с водата

и виното в Кана Галилейска, Иисус отхвърлил установената традиция и позволил неевреи да споделят

нещо, което било преди това запазено само за евреи, и то кандидати за свещеници. Той направил тази

отстъпка пред нееврейското братство на Хам (образно наречено “Петте Хиляди”). Той символично

допуснал тяхното “Множество” (техния Съвет на старейшините) до богослужението, като ги гостил с петте

самуна и двете риби на подгатвящите се свещеници (Марко 6:34-44). В другата случка, известна като

нахранването на четирите хиляди, седемте самуна на висши свещенослужители били поднесени от Иисус

на необрязаните членове на Съвета на Шем (Марко 8:1-10).

След приемането на Иисус сред духовниците на Мелхиседек династичният род на Иуда придобил

уникалния статут на царе-свещеници или, както наследниците на Иисус станали известни, царе-рибари.

Родовете наследници на Иисус и Мария Магдалина, продължили през царете (кралете)-рибари, съхранили

по майчина линия Духа на Екс и станали Родът на Водите: Династията на Акс. В този контекст образът на

изгубената невяста се свързва са философията на Светия Граал: “Само с правилния отговор на въпроса “На

кого служи Светия Граал?” може да бъде излекувана раната на краля-рибар и пустинята отново да стане

плодородна”. Това е цитат от “Великата история на Светия Граал”, френско-белгийска творба от около

1200 г., известна още като “Перлесфаус” ( Perlesvaus). Този разказ, в който месианският крал-рибар се

нарича Месиос, е категоричен за потеклото на Граала, потвърждавайки, че посредством Сангреала се е

съхранил кралският род.

Най-ранният писмен паметник за свещения Граал ( le Seynt Graal) е от 717 г., когато британски

отшелник на име Валеран имал видение на Иисус и Граала. Ръкописът на Валеран става известен чрез

Хелианд, френски монах от абатството на Фромунд, през около 1200 г.; както и от Джон от Гластънбъри в

Cronica sive Antiquitates Glastoniensis Ecclesie, а по-късно от Винсент от Бове, в неговата Speculum Historiale

от 1604 г. Всички тези текстове разказват как Иисус предал в ръцете на Валеран една книга. Тя започвала

така:

Ето книгата на твоя произход; Това е книгата на Сангреала.

В легендите за Артур Давидовият месиански род е представляван от кралете-рибари от семейството

на Граала, като родоначалническата фамилия е посочена с името Анфортас. Това е символична титла,

преиначена от латинското In fortis (в сила). Това е препратка към еврейското име Воаз, прадядото на Давид

(което също означава “в сила”), чиято значимост се почита и до съвременното масонство.

Името Воаз било дадено на левия стълб на Соломоновия храм (III Царе 7:21, II Летописи 3:17).

Капителът му, заедно с този на десния стълб Иахин, бил украсен с бронзови нарове (III Царе 7:41-42) –

символ на мъжката плодовитост според Соломоновата песен (Песен на Песните) 4:13. Неслучайно на две от

известните картини на Сандро Ботичели, “Мадоната с нара” и “Мадона Магнификат”, млазенецът Иисус

държи в ръка разтворен зрял нар.

Потомците на Мария Магдалина от Акс били видни хора в Аквитания – област, чието название също

идва от acquae (води), или acqs, както е името на града Дакс ( d’Acqs), на запад от Тулуза. Княжеските

разклонения на Меровингите, които се установили там, наследниците на кралете-рибари, се превърнали в

графове на Тулуза и Нарбон; както и крале на Септимания, кралство на територията на днешна Южна

Франция.

Друго разклонение на рода по майчина линия се свързва с Келтската църква в Бургундия, като през

VI век Вивиан дел Акс била обявена за наследствена Велика кралица. По-късно, в Британия, мъжки

наследници на провансалският род Дел Акс станали графове Дьо Леон д’Акс, наследници на внучката на

Вивиан I, Моргана.

От ХII век, когато Кретиен дьо Троа написал своя романс “Гауейн и Дамата от Извора”,

наследниците на Акс останали в артурианската литература. Наследството на фамилията Дел Акс, която

била централна в темата за Граала, винаги било свързвано с водата и отъждествявано с Мария Магдалина.

В друг вариант името Дьо Лак било използвано, за да обозначи връзка с кръвната линия на деспосините ( lac

е червен пигмент от източно драконово дърво – като цвета на боята за рисуване “алено езеро”). През 1848 г.

в “Смъртта на Артур” сър Томас Малори използвал последното име за Вивиан II (Дамата от Извора и майка

на Ланселот дьо Лак), подобаващо описана като Дамата от Езерото.

ДОМЪТ НА ХЛЯБА

Освен житията на Мария Магдалина в Прованс се разпространили няколко апокрифни легенди.

Една от тях дала повод за художниците на голи тела, като Лефевр, Ети и Дюбоа, да покажат таланта си,

понеже там се твърдяло, че известно време Мария живяла гола в пещера. Други, като Тициан, Гуерчино и

Кореджо, и позволили известна скромност, изобразявайки я до кръста с различни парчета плат по нея.

В легендите обаче се открива един друг аспект, който сенаблюдава и в някои от житията и който

довел до портретите, общо класифицирани като “Екстаз”. На тях Мария е обградена от ангели, за които се

казва, че и носели за храна някакъв вид хляб. Много художници са рисували тази сцена, включително

Лоренцо ди Креди, Джузепе ди Рибера, Хосе Антолинес, Доменичино и Петер Щруб. Тя обаче не е толкова

странна, колкото изглежда на пръв поглед.

Родоначалникът на месианската династия цар Давид бил роден във Витлеем и в Новия завет

изрично се споменава, че същото се отнася за Иисус: “Не ли казано в Писанието, че Христос ще дойде от

Давидовото семе и от градеца Витлеем, отдето беше Давид?” (Иоан 7:42). Също е важно да се отбележи, че

Иоан Касиан, който поставил началото на бденията на гроба на Магдалина, живял като монах във Витлеем,

преди да основе своя манастир в Марсилия. Витлеем ( Beth-le-hem) означава Домът на хляба.

Проследявайки терминологията “дом на хляба” до Древен Египет, откривам, че символиката на

хляба е характерна за културата на фараоните от най-старите династии на Старото царство. Мистичният

хляб се среща в храмовите релефи в Карнак и Абидос, заедно с множество свързани надписи в храма на

Мойсей на планината Хорив (Синай). Изумително за този хляб било твърдението, че се правел от злато.

Описан е сред храмовите съкровища на Карнак, освен това има много рисунки на загадъчни хлябове,

поднасяни на царете. Твърдяло се, че тази небесна храна подобрява способността за възприятие, изотря

мисълта и интуицията на фараоните и че на нея се дължало цялостното издигане на личността към ангелско

състояние. Оттам произлиза частта от молитвата “Отче Наш”, както е дадена в Матей 6:9-13: “насъщният

ни хляб дай ни днес”; тя присъства и в ритуалното причастие на Мелхиседек в Битие.

Освен това в старозаветната книга Изход 32:20 се описва как Мойсей изгорил златния телец в

Синай и направил от него прах, който изсипал във вода и дал на израилтяните. Пълната история на този

“прах от идол” от древни времена до днес е включена в “Изгубените тайни на Свещения кивот”. Връзката

му с настоящия труд се състои в това, че жреците от Карнак, които били отговорни за направата му, били

същите, които основали аскетичното братство Терапевтат на есейската общност в Кумран.

Има много доказателства, които свързват Давидовата династия с добиването на този “златен хляб”.

Гръцката библия Септуагинт го нарича Хляб на Присъствието, а Давид искал специално позволение от

свещеник, за да яде от него. В двореца на цар Соломон било доставяно много злато от арабски, офирски и

савски мини. Въпреки цялото привидно богатство обаче египетски, йордански, сирийски и финикийски

царе му осигурявали морска флота, военна защита, коесници и други скъпи услуги, а и строителните

материали за двореца и храма му. Финикийският цар Хирам от Тир твърдял, че единствената отплаат, която

иска за своите услуги, е Соломон да “дава хляб на неговия дом”.

В глава 6 видяхме, че рицарите тамплиери са били активни в района на Безу, Лангедок, където

използвали местните алувиални златни залежи, за да произвеждат своя вълшебен златен прах Ормус, който

съвременната наука класифицира като “орбитално реаранжирани моноатомни елементи”. Скорошни

анализи в Кумран разкриват, че утайките в Мъртво море съдържат около 70% злато в моноатомно

състояние. Известно е също така, че екзотичното бяло злато на прах има точно качествата, приписвани му

от свещениците на Терапевтата, и резонира с човешкото ДНК, така че стимулира производството на

хормони и засилва имунната система.

В евангелски времена иудеите и египтяните, които владеели изкуството на преработката на злато,

били наричани майстори занаятчии, а точно така бил наречен Иосиф, бащата на Иисус – ho tekton, майстор

занаятчия, - термин, който погрешно бил преведен като дърводелец. Друг ho tekton бил Иосиф

Ариматейски, за когото се споменава, че е бил в Прованс с групата на Магдалина. При положение че в

наши дни хората отново ползват моноатомно злато като хранителна добавка, няма причина да предполагам,

че мисионерите и Магдалина не са правили същото.

БОЖЕСТВЕН КНЯЗ

Местност с името Ариматея не съществува и справочниците обикновено дават не особено

правдоподобното предположение, че Иосиф Ариматейски може би произлизал от Рамлех или Раматаим в

Северна Иудея. Освен като ho tekton, подобно на бащата на Иисус, Рабан Мавър го описва като noblis

decurion. Уелският летописец от VI в. Гилдас II също го описва като noble decurio. Decurion означава

надзирател на имоти с рудници – терминът произлиза от Исапния, където през VI в. пр. Хр. еврейски

работници практикували занаята си в знаменитите леярни на Толедо. И така, кой точно бил Иосиф

Ариматейски? И ако Ариматея не е местност, откъде произлиза думата?

В Евангелията Иосиф е описан като “виден член на съвета (Синедриона), който и сам очакваше

царството Божие” (Марко 15:43). Той бил и “ученик Иисусов, но таен, поради страх от иудеите” (Иоан

19:38). И въпреки че политическата преданост към Иисус била тайна за еврейските старейшини, връзката

му с Иисус не била изненада за римския управител Пилат Понтийски, който приел без възражения намесата

му след Разпятието. Това не изненадало и Иисусовата майка Мария, Мария Магдалина, Мария Яковова или

Сара-Саломия. Те всички се съгласили с разпорежданията на Иосиф, приемайки правото му да взема

решения, без да коментират или да се съпротивляват.

Всъщност Ариматея е описателен термин, също както Магдалина и много други в Новия завет. Той

обозначавал особено висок статус. Както апостол Матей имал свещеническото звание Левий Алфеев

(Левит на Наследяването), така и Иосиф бил “Ариматейски”. Обаче (както и при названието Левий при

Матей) Иосиф не било кръщелното му име, а Ариматея било съчетание от елементи на иврит и гръцки.

Съставните му части били еврейските ha ram или ha rama (висок или върховен) и гръцкото Theo

(божествен) – означаващи заедно “сред най-високите пред Господа” ( ha rama Theo) – и като персонална

титла, божествен княз.

Иисус бил наследник на трона на Давид. Следователно той бил “Давид”, както Иоан Кръстител бил

“Садок”. В царската династия наследствената титла Иосиф се полагала на следващия по линията на

наследяване. Когато потомъкът на Иудейската династия (с каквото и да е лично име) поемал наследството

на Давид (ставал цар), най-големият му син (престолонаследникът) ставал Иосиф. Но ако нямало син при

наследяването на Давид (или синът бил по-малък от шестнадесет години), тогава титлата Иосиф се падала

на най-големия брат на “Давид”. Тя би била върната на наследника на старшия брат, ако има такъв, при

навършване на пълнолетието му. В това отношение Яков (най-големият от тримата по-млади братя на

Иисус, роден през 1 г. сл. Хр.) бил определеният Иосиф (Иосеф на иврит означава “ще прибави”).

Следователно Иосиф бил Ha Rama Theo, което езиково било превърнато в Иосиф Ариматейски.

Оказва се, че Иосиф Ариматейски е Яков, родният брат на Иисус. Следователно не е изненадващо,

че Иисус е бил положен в гробницата на собственото си семейство. Не е изненадващо и че Пилат позволява

на брата на Иисус да поеме нещата след Разпятието или че жените от обкръжението на Иисус приемат

намесата на Иосиф (Яков) без колебание. Ясно е, освен това, че трябва да е имало различни личности с

името Иосиф Ариматейски, живели по различно време. Но защо Иосиф от времето на Разпятието

обикновено е изобразяван като възрастен човек?

Освен няколко неясни забележки за положението му на съветник в Синедриона Новия завет не дава

ясна информация каква е връзката на Иосиф Ариматейски със семейството на Иисус. Евангелията не

споменават и възрастта на Иосиф. Извън писанията обаче често се приема, че той бил чичо на майката на

Иисус, вследствие на което рисунките и описанията го представят като застаряващ човек през 30 г.

Ако Иисусовата майка Мария е родена около 26 г. пр. Хр., както обикновено се приема, тя би

трябвало да е била някъде на деветнадесет, когато Иисус се е родил. По времето на разпятието вече е била

към средата на петдесетте. И така, ако Иосиф е бил неин чичо, значи би трябвало да е, да кажем, около

средата на седемдесетте си години. Но много писмени разкази с различен произход описват Иосиф в

Англия и Франция тридесет години по-късно, през 63 г. Освен това “Историята” на Креси (включваща

информация от архивите на манастира в Гластънбъри) твърди, че Иосиф Ариматейски е починал на 27 юли

82 г. Но по тези сметки излиза, че той трябва да е умрял на 125 години!

Това не звучи особено разумно, затова следва да приложа и теорията за наследствеността на титлата

Иосиф Ариматейски. Установих, че Иосиф Ариматейски от времето на разпятието е бил братът на Иисус,

Яков Праведни, роден през 1 г. Той починал през 82 г., като около двадесет години преди това бил

официално отлъчен в Иерусалим.

Византийската църква предложила варианта, в който Иосиф е чичо на Мария, едва през IХ век. В

литературата преди това той не е споменаван в такава роля. Концепцията възникнала, когато основателно

изплашените църковни събори обсъждали одобрения състав на Нови завет. Възможността Иосиф

Ариматейски да бъде запазен като случаен участник, несвързан с месианската линия, на практика

означавало, че царствените му наследници нямало да представляват заплаха за присвоената от епископите

на Римската църква апостолическа власт.

Потомците – както на Исус, така и на братята и сестрите му – били деспосини. Като прикрили Яков

под титлата Иосиф Ариматейски, епископите приели, че потомството му е заличено от историята. Този

план обаче се провалил и царските разклонения на Иосиф/Якововия род се оказали изключително важни за

установяване на кралските родословия в келтските поселения.

ПЪРВАТА ЦЪРКВА

В творбата си от 1601 г. Annales Ecclesiastici (“Църковни анали”) ватиканският библиотекар Цезар

Бароний пише,че Иосиф Ариматейски се появил в Марсилия през 35 г., девет години преди пътешествието

на Мария Магдалина. Оттам той и спътниците му отплавали за Британия. Това е потвърдено много по-рано

от Гилдас Бадоник в De Excidio Britanniae (“За разорението на Британия”), където цитира Евсевий

Кесарийски и Хиларий от Поатие. Следователно най-ранният документиран назарянски евангелизъм е от

35-37 г.

Друг важен персонаж в Галия през I в. бил св. Филип, описан в “За свети Иосиф Ариматейски” и

манастирските хроники, представяйки го като съратник на Иосиф и Мария Магдалина на Запад. Вероятно

Евангелие от Филип от Наг Хамади е написано от самия св. Филип през този период. Нищо чудно той да е

автор и на Евангелие от Мария Магдалина. Както свидетелства Фрекулф, епископна Лизьо през IХ в.,

архиепископ Исидор Севилски твърдял следното:

Филип от града Витсаида, от където е и Петър, проповядвал за Христос на галите и

повел варварски нации и съседите им... към светлината на знанието... След което бил

пребит с камъни и разпнат, и починал в Хиераполис, град във Фригия.

При пристигането си в Западна Англия Иосиф и дванадесетте му мисионери явно са били възприети

скептично от местните британци, но приети сърдечно от крал Арвирагус от Силурия, брат на Карактак

Пендрагон. След обсъждане с други местни предводители Арвирагус дал на Иосиф дванадесет хайда земя в

Гластънбъри – около 1440 акра (ок. 582 хектара). Тук през 63-64 г. те построили уникална малка църква с

размерите на древната скиния на Мойсей. Дарената на Иосиф земя останала необлагана с дънъци земя с

векове, както потвърждава Domesday book от 1086 г.: “Църквата в Гластънбъри има прилежащи дванадесет

хайда земя, които никога не са били облагани с данъци”.

През I век, времето на екзекуциите на Петър и Павел, християнските параклиси били скрити под

земята в катакомбите на Рим, но когато Иосиф построил дървения параклис на св. Мария в Гластънбъри,

Британия можела да се похвали с първата в света християнска църква над нивото на земята.По-късно

наричана Vetusta Ecclesia (Старата църква), тя е споменавана в кралски декрети на крал Ина през 704 г. и

крал Кнут през 1032 г.

Впоследствие към параклиса бил построен и манастир, а през VIII век саксонците преустроили

комплекса. След опустошителен пожар през 1184 г. Хенри II Английски издал на общността разрешение за

реставрация, където Гластънбъри е описан като "“ождено и погребално място на светци, основано от

истински Божии апостоли"” По същото време бил осветен и каменен параклис на Богородица, а комплексът

постепенно се разраснал до огромно бенедиктинско абатство, отстъпващо по размери и влияние само на

Уестминстърското в Лондон. Сред важните личности, свързани с Гластънбъри, са св. Патрик (първият му

абат през V век) и св. Дънстан (абат 940-946).

Освен документите в Гластънбъри други източници разказват за връзката на Иосиф Ариматейски с

Галия и средиземноморската търговия с метали. Абат Джон от Гластънбъри ( съставил през ХІV в. Cronica

sive Antiquitates Glastoniensis Ecclesie – „Хроника или Древната история на църквата в Гластънбъри”) и

Джон Капгрейв (глава на августинските монаси в Англия през 1393-1464) споменават за една книга,

открита от император Теодосий (375-395) в преторията в Иерусалим. Озаглавена De Sancto Joseph ab

Arimathea (“За св. Иосиф Ариматейски”), тя разказва как Иосиф бил затворен от иудейските старейшини

слез разпятието. За това събитие се разказва и в частта Деяния на Пилат в Евангелие от Никодим.

Историкът Григорий от Тур (544-595) също споменава за затварянето на Иосиф в своята “История на

франките”, като друго свидетелство е Joseph d’Arimathie (“Иосиф Ариматейски”) от бургундския летописец

на Граала сир Робер дьо Борон през ХII век. Magna Glastoniensis Tabula и други ръкописи добавят, че по-

късно Иосиф успял да избяга и получил прошка. Няколко години по-късно той бил в Галия с племенника си

Иосиф, който бил кръстен от Апостол Филип.

Интересите на Иосиф Ариматейски към металодобива вероятно са станали причина крал Арвирагус

да му направи щедър поземлен дар. Все пак той бил известен търговец и металоработник, майстор

занаятчия като баща си, по традицията на старозаветните Тубал-Каин и Веселиил.

В De Sancto Joseph („За св. Йосиф”) е посочено, че дървената църква била осветена през “тридесет и

първата година след Пасха Господня” – или 64 г. Това съвпада със започването на строежа през 63 г. според

средновековния историк Уилям от Малмсбъри. Но тъй като била посветена на св. Мария (обикновено се

приема, че е на Богородица), отдавна се дискутира защо и е била посветена църква толкова години след

смъртта и, и все пак дълго преди да започне култът към Девата майка. Според Chronika Majora (“Вериката

хроника”) на МАтей Парижки обаче 63 г. била годината, в която другата Мария – Мария Магдалина –

починала в Ла Сент Бом.

ДЕБАТЪТ НА ЕПИСКОПИТЕ

Две от посещенията на Иосиф в Британия били от голямо значение за Църквата и по-късно били

цитирани от много свещеници и в писмата на много вярващи. Първото (описано от кардинал Бароний) било

след първото задържане на Иосиф от Синедриона след разпятието. Това посещение през 35 г. съвпада

точно с разкази за брата на Иисус, св. Яков Праведни, във Франция и Испания. Преподобният Лайънъл С.

Люис (викарий на Гластънбъри през 20-те години на ХХ в.) също посочва в аналите си, че св. Яков е бил в

Гластънбъри през 35 г. Второто посещение на Иосиф последвало публичното наказание с камъни и

отлъчването на Яков Праведни в Иресулами през 62 г. И нищо чудно, тъй като са били една и съща

личност.

Много са традициите, свързани със св. Яков в Сардиния и Испания, но те се отнасят преди всичко

за апостол Яков Боанергес (брата на Иоан). През 820 г. епископ Теодосий изфабрикувал връзка с апостола,

като обявил, че мощите на Яков Боанергес (по-прославения от двамата Яков) са открити в Компостела в

Испания. През 899 г. съществуващият вече параклис на Sant Iago (Сант Яго – св. Яков) бил преустроен в

голяма катедрала. Тя била унищожена през 997 г., но възстановена през 1078 г. Твърди се, че през периода

33-44 г. Яков е посетил Испания, но при завръщането си в Иудея бил екзекутиран от Ирод (Деяния 12:2),

след което неговите последователи върнали тялото му в Испания. Но в Новия завет няма никакви сведения,

че Яков Боанергес е бил на такова посещение преди екзекуцията си. Ако мощите в Исапния наистина са

свързани със св. Яков, те вероятно са на другия апостол, Яков Алфеев (по-малко известния Яков), който

може и да е направил това пътуване във времето след разпятието. Сантяго де Компостела все още е

крайната цел на един поклоннически маршрут от 713 мили, датиращ от средновековието – Camino de

Santiago (Пътят на св. Яков). Като защитен от ЮНЕСКО обект, величествената катедрала и в наши дни

привлича посетители от цял свят.

Недоразумения, породени от привидни аномалии и повторения, които се отнасят до Иосиф

Ариматейски и св. Яков Праведни, довели до много спорове между епископите на събора в Базел през 1431

г. В Испания било – и все още е – извънредно трудно да се отделят разказите за апостол Яков от тези за св.

Яков Праведни, но по един или друг начин всяка държава е решила да се придържа към собствените си

традиции. Св. Иосиф Ариматейски е по-често свързван с църковната история на Британия, докато Яков

Праведни е почитан в Испания. Все пак английските власти направили компромис, като го свързали с

монархията – кралският дворец в Лондон все още се нарица Двореца на св. Яков.

Дебатите на епископите от Базел следвали по-ранния диспут на събора в Пиза през 1409 г., където

било обсъждано старшинството на църквите на различните европейски нации. Главните претенденти били

Англия, Франция и Испания. Накрая било взето решение в полза на Англия, защото църквата в

Гластънбъри била основана от Иосиф/Яков statim post passionem Christi (скоро след Пасхата Христова).

Впоследствие монархът на Франция бил титулуван Негово християнско величество, докато в Испания

титлата била Негово католическо величество. Най-ожесточени спорове се водили за титлата Негово

светейшо величество, която в крайна сметка била получена от краля на Англия. Архивите от дебата

( Disputatio super Dignitatem Angliae Galliae in Concilio Constantiano) твърдят, че Англия спечелила

съревнованието не само защото крал Арвирагус дарил на светеца земя в Западна Англия, но и защото бил

погребан в Гластънбъри.

Привидно в противоречие с горното цистерцианският роман за Граала L’Estoire del Saint Graal

(“Историята на Свещения Граал”, ок. 1220 г.) гласи, че Иосиф е погребан в абатството Гле в Шотландия, но

това не е несъответствие. По времето на смъртта на Иосиф шотландските гали още не се били заселили в

западните възвишения (Далриада) в Северна Британия, а живеели на племена в Северна Ирландия (Ълстър)

и по-късно проникнали в Югозападна Британия. Западните райони, населявани от скотите, били наричани

Шотландия (земя на скотите), докато Далечният север бил наричан Каледония. Думата glais (толкова

разпространена в стари шотландси имена) идва от ирландския гаелски, което означава “поток” или

“рекичка”. Името “Дъглас” например произлиза от dubh glais (тъмен поток). В началото около Гластънбъри

имало мочурища и той бил наричан островът Гле. И така, мястото, където се намира гробът на Иосиф,

абатството в Гле, според “Историята на Свещения Граал”, всъщност било абатството Гластънбъри.

ТАЙНАТА БОЖИЯ

В литературната традиция за Граала Исус II Праведни (първият син на Исус и Мария Магдалина) е

споменаван като Ге или Гесу. През 73 г., когато получил титлата Давид, по-малкият му брат Иосеф – тогава

на 29 години – станал новият Иосиф ha Rama Theo (Ариматейски). Той често е изобразяван като племенник

на библейския Иосиф Ариматейски, какъвто и бил. Всъщност Иосиф/Яков бил негов приемен баща и

настойник на Запад, поради което някои от легендите за Граала описват Иосеф като син на стария Иосиф.

Исус Праведни се оженил за дъщеря на Никодим, който помогнал на Иосиф Ариматейски да

погребе Исус (Иоан 19:39). Техния син, Исус III, във Франция бил наричан Гален (или Ален).

Наследствената титла Давид (която в бъдеще щяла да бъде представяна като власт върху Граала) била

обещана на Глане и след време официално му била предадена от неговия чичо и настойник Иосеф (Жозеф).

Но Гален, принцът на “Алфата и Омегата” от Откровението, починал бездетен и месианското наследство

било върнато към потомците на Иосеф. То било наследено от неговия син Иосу (Иозу, Жозу), от когото

произлезли галските крале-рибари.

През 49 г. Иосиф Ариматейски бил в Англия с дванадесетгодишния Исус Праведни. Това събитие е

отразено в традициите на западната част от страната, както свидетелства известната песен на Уилям Блейк

“Иерусалим”. Разказва се, че младия Исус вървяла по брега на Ексмур и стигнал до Приди в областта

Мендип. Тъй като неговите кралски крака наистина били “крачили по зелените хълмове на Англия (макар и

тези на сина, не на бащата), една каменна плоча в южната стена на параклиса на св. Мария в Гластънбъри

била посветена на родителите му Исус и Мария Магдалина. Този камък, на мястото на дървената църква на

св. Иосиф от I век, се превърнал в едно от най-тачените места в абатството – средновековно място за

молитва, което може да се види и днес. Той е надписан Jesus Maria и наречен Secretum Domini – Божията

тайна.

Строежът на първия параклис бил започнат през 63 г., веднага след смъртта на Мария Магдалина, и

документите показват, че младия Исус го е осветил лично. Следователно през 64 г. Гластънбърийския

параклис е бил посветен от младия Исус Праведни на Мария Магдалина (а не, както обичайно се приема, на

Богородица Мария).

СВЕЩЕНОТО МИРО

РИЦАРСКИТЕ РОМАНИ ЗА ГРААЛА

Освен че бил известен като Иосиф Ариматейски, Яков Праведни бил наричан Илид от уелските

летописци. Предполага се, че това име е вариант на еврейското Ели (означаващо “издигнат”) или

месопотамското Илу (сродно с “господар”), но всъщност истинският произход на Илид не е изуснен. Иосиф

е наричан Илид в бардовската ода за Мария Магдалина и се твърди, че е бил покровител на Лан Илид (или

Лантуит) в Гуент, къдетоосновал близкто мисионерско училище в Каер Еургеин.

Освен това Иоло Манускрипт разказват, че “Илид от земята на Израел” бил извикан в Британия от

Еургеин,съпругата на крал Карактак от Камулод, като твърдят, че “същият Илид бил наричан още Иосиф

през живота си”. Achan Saint Prydain (Генеалогии на британските светци) твърди, че “с Бран Благословени

дошли от Рим в Британия и Аруистли Хен, Илид, Циндаф – мъже от Израел – Мау или Мауан, син на

Циндаф”. Ландафските грамоти от VI в. отнасят тези събития към 37 г., което се връзва с произведенията на

Гилдас Бароник, който пише в своя труд “За разорението на Британия”, че ученията на назарянското

християнство били донесени в Британия през последните дни на управлянието на император Тиберий.

Вече се запознахме с Аруистли Хен (Аристовул) в писанията на летописеца от II век Иполит, който

разказва за деянията му в Британия. Така че не е изненада да го открия в уелски анали редом до Иосиф.

Връзката с Бран Благословени обаче е интересна, защото той е описан в ръкописи на Британския музей

като съпруг на Анна (Енигей), дйщерята на Иосиф Ариматейски. Анна е споменавана като консабрина

(младша сродница) на майката на Исус, Мария.

През 51 г. Силурийският архидруид Бран бил в Рим заедно с Карактакус Пендрагон и Аристовул.

Докато бил там, Гладис, дъщерята на Карактакус (крал на кралете) се омъжила за римския сенатор Пруденс

Руфий и станала Клаудия Руфина Британика, както потвърждава римския поет Марциал около 68 г. По

същото време принц Лин, син на Карактакус, станал първият назначен епископ на Рим. Това посещение е

потвърдено в Новия завет от писанията на св. Павел: "“обързай да дойдеш преди зимата. Поздравяват те

Евул, Пуд, Лин, Клавдия и всички братя" (II Тимотей 4:21). Името Евул ( eu-boulos – добре съветван) било

вариант на Аристовул ( aristo-boulos – най-добре съветван).

Докато Иосиф Ариматейски бил в Британия, по апостолска традиция му помагали близък кръг от

дванадесет анахорети (посветени). Ако един от тях починел, бил заменян от нов. Тези анахорети-избраници

били наричани “братята на Ален”, като самият той бил един от тях. “Братята” били символични синове на

Бран (Отеца от Старата църква, съпоставим с по-късния римски папа). След смъртта на Иосиф

Ариматейски през 82 г. обаче общността се разпаднала – главно поради инвазията и господството на Рим,

които завинаги променили облика на Англия.

В популярната митология има няколко нива на объркване по въпроса за наследниците на Анна и

Бран. Сред тези творби са “Брут”, “Триадите”, “Мабиногион” и “Цикли на кралете”. Исторически всички те

са важни документи, защото не са изцяло измислени, но са умишлено романтизирани в основата си, което

ги превръща в обект на безмилостни нападки от страна на историците.

Рицарските романи за Граала си поставят художествени цели – те не държат особено на точната

хронология, поради което рицарските герои са хаотично пръснати в авантюрните сюжети. “Голямата

история на свещения Граал” (ок. 1220 г.) е добър пример, понеже в нея се твърди, че Пърсивал (Парсифал)

(последовател на крал Артур през VI в.) е праплеменник на Иосиф Ариматейски (I в.): “Добър рицар бе той,

тъй като беше от рода на Иосиф Ариматейски, а Иосиф бе чичо на майка му”. Значението на такива

изказвания всъщност било да се постави ударение върху потеклото, без да навлиза в конкретни

подробности. Похватът е сходен с алегорията по това, че набляга на скритото значение, а не на изкуствено

изградения образ. Друг пример за построяването на тези легенди може да бъде открит в Артуровия разказ

за Белия рицар. Той ясно показва как историческите факти могат да подкрепят романтичната фабула.

През 63 г., когато Мария Магдалина починала, синът и Иосеф вече бил станал епископ на Сарас. В

“Смъртта на Артур” от сър Томас Малори Сарас е страната на крал Евелак и се споменава в разказа за сина

на Ланселот, Галахад. Той започва с това как Галахад наследява свръхестествен щит и среща тайнствен Бял

рицар, който се оказва Иосу, синът на Иосеф. Техният разговор, който тръгва от щита, се измества към

Иосиф Ариматейски, а после към конфликта между крал Евелак и един сарацин, който причинявал

неприятности, на име Толем.

Сарас (Сорек) била областта Сахр-Азах на брега на Средиземно море – някогашен център на

филистимците, където Самсон посрещнал съдбата си (Съдии 16). Няма свидетелства за крал Евелак, но

неговото име е литературен вариант на управлянската титла Авалах. Тя била подложена на много вариации

(като Абалек, Арабах и Амалах), но накрая всичките се съчетали в гръцко-египетската титла Алабарх –

прокуратор или главен съдия.

„Сарацинът Толем” (Толомей Лъжливия) бил историческа личност от I век, спомената от Иосиф в

“Иудейски древности”. Той бил изпечен крадец, наистина съден от Куспий Фад, прокуратор на Иудея,

който го екзекутирал около 45 г. Така че в дъното на историята за Белия рицар всъщност има истина. Толем

и Евелак били псевдоними за Толомей и Авалах.

Освен това Белия рицар разказва, че по настояване на баща си Иосеф (сина на Мария Магдалина)

предал щита за съхранение на светия отшелник Насиен. Това действие било съпроводено от пророчество на

Иосеф, гласящо, че някой ден рицар от неговата кръв ще носи този щит и ще “извърши много чудни дела”.

В този случай щитът бил поднесен на Галахад.

В “Свети Иосиф” и другаде Насиен е описан не като отшелник, а като княз на Медас и чрез него

наследствената връзка от Мария Магдалина и Иосеф (детето на Граала) до Галахад дьо Лак става сигурна.

Княз Насиен от Септимания бил деспосин, предтеча на меровингските крале на франките, от чийто род

произлези Вивиан д’Авалон дел Акс (Дамата от езерото) и нейния син Ланселот, бащата на Галахад.

Оттук става ясно, че средновековните легенди за Граала са в много отношения близки до притчите,

разказвани от Иисус, и до кодираната употреба на думата pesher в свитъците от Мъртво море. Те били

написани “за този, който има уши да чуе” и във форма, която да съхрани автентичната династична история

на деспосините, потомци на Месианския род.

ПЛАНИНАТА НА СВИДЕТЕЛСТВОТО

Имената на героите от историите за търсенето на Граала са изключително интересна особеност от

тяхната композиция. Запазвайки смисловото богатство на du Lac (от кръвта) и del Acqs (от водите), заедно с

Иосеф и Иосу, наследството на Мария Магдалина явно е навсякъде. Препратки към Иосиф Ариматейски,

Дамата от езерото и кралете-рибари също свидетелстват за деспосинската основа на разказите. Но малцина

се замислят защо толкова много имена са еврейски или звучат като такива в един цикъл от легенди, които

общо взето се възприемат като християнски. Дори Галахад, на пръв поглед чистокръвен френски рицар, в

началото е бил наричан Галаад или Галиид. Първият Галаад бил син на Михаил, праправнук на Нахор, брат

на Авраам (I Летописи 5:14). На иврит думата “галаад” означава “куп от сивдетелства”; планината,

наречена Галаад, била Планината на Свидетеля (Битие 31:21-25), Галаад била и Могилата на Яков,

грамадата-свидетел (Битие 31:46-48). По примера на основоположника на Тамплиерския орден,

цистерцианеца Бернар от Клерво, Линкълнширският абат Гилберт Холандски в своите “Проповеди върху

Песните” директно свързал Галахад със семейството на Исус, а без съмнение романтичните разкази

съдържат информация за деспосините. В “Търсенето на Свещения Граал”, когато възрастен мъж в бяло

говори на крал Артур за довеждането на Галахад в двора в Камелот, той казва: “Водя ти търсения рицар ( le

chevalier desire), който е наследник на великия род на цар Давид”.

Причината за присъствието на всички тези еврейски имена, разбира се, е в това, че християнството

се е развило от елинистичния иудаизъм, а месианският род, за който се отнасят легендите за Граала,

поначало е еврейски. Освен вече споменатите имена има и други, като Лот, Елинан, Бран, Уриен, Хеброн,

Пелес, Елеазар, Иона и Бан, както и множество препратки към цар Соломон и Давидовия кралски род. Дори

свещеникът Иуда Макавей от Иерусалим (починал през 161 г. пр. Хр.) е споменат като “най-добрия рицар

във вярата си.. и най-мъдрия”. През годините мнозина са изразявали учудването си, че този благороден

хасмоней от Древна Иудея е толкова почитан в една привидно християнска история, но като прародител на

Мария Магдалина той естествено е бил от голямо значение. (Хасмонеите нямат абсолютно нищо общо с

племето на Вениамин. Те били потомци на Аароновия син Елеазар и супругата му Елисавета в четвъртото

поколение по майчина линия на брата на Вениамин – Иуда, от когото по бащина линия произлязал

царският род на Давид).

През средните векове, когато са написани голяма част от рицарските романи за Граала, евреите не

били много обичани в Европа. Разпръснати от Палестина, много от тях се заселили на запад, но тъй като

нямали земя, която да обработват, се заели с търговия и банкерство. Това никак не допаднало на

епископите и Римокатолическата църква поставила лихварството извън закона. По тази причина през 1209

г. Едуард I изгонил всички евреи от Англия, с изключение на вещите лекари. В подобна атмосфера

писателите (в Англия и континентална Европа) не би трябвало да смятат за естествено или политически

правилно използването на еврейски имена за местни герои, рицари и крале. И все пак имената са там, от

тези на ранните действащи лица – като Иосеф – до по-късния – Галахад.

Ако пишеха обикновени измислици, християнските автори не биха издигнали мъже от еврейско

потекло до толкова видни позиции в рицарското обкръжение. Но ги включили, защото легендите за Граала

не били просто за развлечение. Те били създадени, за да се съхрани заветът в едно общество, доминирано

от Църквата, която се стараела да потули историята за рода на Граала в официалните документи.

След спомените на Валеран през 717 г. Граалът се появил за пръв път в литературата през 80-те

години на ХII век с Perseval le Gallois, ou Le Conte del Graal (“Пърсивал Галски, или Повест за Граала”) от

Кретиен дьо Троа. Тогава влиянието на тамплиерите в Европа било в апогея си и неслучайно Кретиен дьо

Троа посветил творбата си на Филип Елзаски, граф на Фландрия. Освен това бил подкрепян и насърчаван в

заниманията си от графиня Мари и граф Дьо Шампан. Литературните традиции за Граала били създадени

под прякото въздействие на ранната върхушка на тамплиерите и свързаните с ордена дворове в Елзас,

Шампан и Лион. “Голямата история на свещения Граал” описва рицарите като пазители на “велика и свята

тайна”. В творбата на Робер дьо Борон “Иосиф Ариматейски” Светият Граал е описан като “съд за светата

кръв”, докато в романа от ХIII век “Парсифал” (Пърсивал, Парцифал) на баварския рицар Волфрам фон

Ешенбах рицарите тамплиери са описани като пазители на семейството на Граала.

Друг разказ за Граала, възникнал в средите на тамплиерите почти по същото време, бил

цистерцианският цикъл Vulgate (Вулгата). Написан от монаси от ордена на св. Бернар от Клерво, този

цикъл съдържа “Историята на Граала”, “Търсенето на свещения Граал” и “Книга за Ланселот”. В

“Историята..” отново се разказва за Иосиф Ариматейски, а Иосеф е определен като родоначалник на

Граала. И в “Историята..” и в “Търсенето..” замъкът на Граала е символично наречен Корбеник –

Балогословеното тяло, като “Търсенето..” още веднъж посочва Галахад като “потомък на благородния род

на цар Давид”.

АЛАБАСТРОВИЯТ СЪД

Вече споменахме, че Мария Магдалина много често е изобразявана със съд за миро. Простичък или

богато украсен, той е нейният запазен знак в творбите на изкуството. Най-често глинен съд с похлупак, той

се появява с нея на безброй рисунки, икони, скулптури, релефи и стъклописи, макар че няма ясна основа за

такъв образ. Поначало съдът се свързва с помазването на Иисус от Мария във Витания, но освен в

Евангелие от Иоан, който не споменава в какво е носено веществото за помазването, другите три евангелия

описват:

Алабастров съд с драгоценно миро (Матей 26:7)

Алабастров съд с миро от чист, драгоценен нард (Марко 14:3)

Алабастров съд с миро (Лука 7:37)

Всички евангелия споменават “алабастров съд”. Защо толкова художници са го разбрали погрешно?

Имайки предвид оригиналния език на писанията, въпреки че преводът е близо до истината, думата

ointment, означаваща кремообразно вещество за мазане, е неточна. Преводът и на гръцки е attar (етерично

масло), или balsam (балсам) – оттук идва френското la Sainte-Baume (Светият балсам).

През ХХ век и особено след Втората световна война няколко превода на Библията използват думата

jar (“делва”) вместо “съд”, но това е резултат по-скоро от следване на общото възприятие, отколкото

точност в превода. Това са тълкувания, а не преводи, основани на идеята, че ако хората очакват Мария да

носи делва, то тя ще се появи именно с нея. Но дори думата “съд” не описва точно вида съд, в който се носи

течност за изливане.

Един пряк превод на Марко 14:3 от гръцките текстове във Ватиканския архив гласи:

И когато Той [Исус] беше във Витания, в къщата на Симона Прокажения, и седеше на

трапезата, дойде една жена, която носеше алабастрон1 с балсам от чист, драгоценен нард,

и, като го счупи, възливаше върху главата Му.

1 В българския превод от Цариградската библия – „алавастър”.

При правилен превод излиза, че Мария е носела alabastron (от гр. аlabastros). Това ще рече, че носела

мускал или малко шишенце. Алабастроните били тесни съдове за благовонни масла и нямали капаци като

глинените съдове или делвите. Те или били запечатани и трябвало да бъдат счупени (какъвто явно е бил

случаят с Мария), или имали отвори с тапичка, която да се ползва за мазане. Невинаги били правени от

алабастър, както предполага името, а бивали още стъклени, порцеланови или глинени, или пък изработвани

от ценни метали. Представката ала се отнася за малки дръжки, които стърчали отстрани на съда

Когато помазвала династичния си съпруг при сватбата, съпругата го помазвала като за погребение – в

смисъл на обвързване до смърт: “като изля това миро върху тялото Ми, тя Ме приготви за погребение”

(Матей 26:12). След това тя трябвало да носи друго мускалче с миро около врата си, с което (ако го

надживеела) да го помаже при смъртта му. Това била причината Мария да отиде при гробницата, както

направила след погребението на Иисус.

Глиненият съд, носен от Мария Магдалина, в продължение на векове според толкова много

художници на пръв поглед представя помазването във Витания или намерението за помазване в гроба. Но

ако това са били единствените причини, защо я съпровожда в картините, рисувани във Франция, които

пресъздават живота и десетки години по-късно? Съдът заедно с трънния венец на Исус са съществени

елементи от сцените на тема “Пристигане в Прованс”. Той е рисуван с различни размери, от различни

материали и прилича по-скоро на някаква християнска реликва, отколкото на предмет с практическо

приложение.

В по-близки времена художниците вероятно следват традицията, но не така е било в началото на

Ренесанса, когато се поставя началото на традицията Магдалина да се рисува с “делва”. За първите творци

в жанра глиненият съд изпълнявал двойна функция. От една страна, наистина бил символ на алабастрона от

Витания, но и представял свещения Граал, за който се твърдяло, че съдържа кръвта на Иисус.

Фактически глиненият съд е изцяло женски символ, както по-древните чаши и котли. Подобно на

кивория (затворен съд, съдържащ светото причастие), той се свързва с утробата, а за Мария Магдалина се

казва, че донесла кралската кръв в Прованс. През 1484 г. сър Томас Малори нарекъл светия Граал

“благословената кръв Христова” и както е описано в Откровението, спасението на деспосините било в

продължаването на рода, независимо от преследванията, на които били подложени: “понеже е свален

клеветникът на братята ни, който ги клеветеше пред нашия Бог денем и нощем. Те го победиха с кръвта на

Агнеца и със словото на своето свидетелство, и не милееха за душата си дори до смърт” (Откровение 12:10-

11).

Що се отнася до изкуството, викторианското братство на предрафаелитите и техните последователи

неуморно възхвалявали Граала, съхранявайки образа му на хартия, платна, тапицерии и стъклописи.

Широко известни са изображенията на Мария Магдалина, рисувани от Фредерик Сандис, сър Едуард Коули

Бърн-Джоунс и някои от основателите на братството, Данте Габриел Росети. Представянето на Граала било

особено важно за Росети, чийто иконостас “Потомството на Давид” краси катедралата в Ландаф. Неговата

картина “Мария Назарянката” е особено важна; на нея се вижда как самотната, облечена в земело,

Магдалина се грижи за градината на Лозата. В изобразяването на Магдалина той е изоставил обичайния

прикрит символизъм на делвичката с миро, обръщайки се към по-ясния образ на Граала като златен бокал,

какъвто е описан в "Ланселот"”от цикъла "Вулгата"”

В оригиналните разкази от средните векове много предмети символизират Граала – чиния, бокал,

камък, ковчеже, аура, скъпоценен камък или лоза. Концепцията за Граала като чашата, от която пил Исус

на Тайната вечеря, започнала да добива популярност чак през викторианската епоха. Тя била до голяма

степен разпространена от поемата “Свещения Граал” на лорд Алфред Тенисън, публикувана през 1859 г.

Преди това Граалът бил свързван с чашата за причастие, в която, както се твърдяло, Иосиф Ариматейски

събрал кръвта на Исус. И в двата случая той бил смятан за “Свещения съсъд”, vas uterus1, наречен Sankgreal

от сър Томас Малори.

1 Матка (лат.)

Шедьовърът на Росети по отношение на темата за Магдалина безспорно е картината в музея

Фицуилям, “Мария Магдалина пред дома на Симон Фарисея”. Всъщност това е една от най-изразителните

картини на Магдалина за всички времена. Изработена през 1858 г., тази изключителна творба много

прилича на езически първомайски сватбен ритуал. Тя изобразява как Магдалина пристига за помазването

на Исус, който се вижда в къщата – но Мария е обградена от менестрели и млади двойки, украсени с цветя

и венци. Няма никакво съмнение в сватбения подтекст на картината, макар че за да е сигурен, че

значението на предстоящата сватба няма да бъде пропуснато, към картината Росети е написал и сонет, в

който Исус е споменат като “младоженец”.

“Защо ще хвърлиш розите от косите си?

Не, бъди цяла роза, венец, устни и лице,

Не тази къща търсим, а онази с празненството

Виж как се целуват и влизат, ела с мен там

Този нежен ден на любовта двама с теб ще споделим

Докато в нашите уши не прошепне любовната нощ

Нима още, мили, се придържаш към глупавия каприз?

Не, когато целуна нозете ти, те ще ни оставят.

Пуснете ме! Вижте лицето на Младоженеца ми

Как ме вика към Него! За нозете Си той

Целувката, косата и сълзите ми желае

С какви слова друг ден и място

Ще видят как милвам тези Му окървавени нозе?

Нуждае се от мен, вика ме, обича ме – о, пуснете ме!2

МАРИЯ МАГДАЛИНА ОТ ДАНТЕ ГАБРИЕЛ РОСЕТИ

НАСИЕН И РИБАТА

Крал Насиен Медаски (Насиен II от Септимания), споменат в историята за Белия рицар, е

исторически важен герой. Деспосин и съвременник през V век на Меровингите, той бил пряк и старши

наследник на галските крале-рибари. Бил от известният род на Фарамунд, от който водят началото си много

от европейските кралски фамилии. Сред тях саМеровингите от Франция, Стюартите от Шотландия, редом с

френски благородници от Тулуза и Русийон.

Символът на Насиен, както личи от множество картини, бил риба. Този символ съответства на

неговото наследство и обозначава свещеническия му статус. Гръцката дума за риба е ichthys и в

раннохристиянски времена се приемала като съкращение на Iesous Christos Theou Yios Soter (Исус Христос,

Син Божи, Спасител). Внучката на Насиен, Клотилда Бургундска, се омъжила за крал Хлодвиг и от тях

започнала династията на Меровингите. Фамилията била унаследена от дядото на Хлодвиг, Меровей

Франкски – друг наследник на краля-рибар Фарамунд, чиято емблема също била риба.

2 Преводът е на Пенка Стефанова.

Въпреки внимателно проследяваните родословия от онази епоха, тази на Меровингите някак била

потулена в писмените паметници. Макар че бил законен син на Клодион, син на Фарамунд, историкът от V

век Приск Тракийски описал Насиен като син на тайнствено морско същество, Bistea Neptunis.

Сикамбрийците, от които произхождат Меровингите по майчина линия, по-рано били свързани с

гръцката част на Аркадия, като преди това дошли от Скития на Черно море. Приели името си от Камбра,

племенна кралица около 380 г. пр. Хр., и били наричани народът на Newmage (Новия завет), точно както

били известни есеите от Кумран. Що се отнася до аркадийското наследство, символизмът на рибата в Bistea

Neptunis бил част от тяхната традиция още преди свързването им с кралете-рибари в Галия. Уменията им

като навигатори ги свързвали с Пелес, господарят на морето в Аркадия, а вариации на неговото име (като

крал Пелей) били включени отново в по-късните разкази за Артур.

Няколко поколения преди Насиен неговият праотец от III век, кралят-рибар Аминадаб(внук на

Иосеф, сина на Мария Магдалина), се оженил за Еурагейн, праправнучката на Бран Благословени и Анна.

Този исторически значим брак тайно свързал наследниците на братята Исус и Яков, така че Меровей,

Насиен и в крайна сметка меровингските крале били два пъти деспосини. През VI в., когато управлявали

във Франция, наследството на Магдалина било изявено в друга династия по женска линия в Бургундия.

Това бил родът Дел Акс на Авалонските кралици, които носели името Вивиан.

Едно от най-добрите описания на светия Граал е на Насиен в “Търсенето на свещения Граал”. В

хармония със символизма на вечните извори, въплъщаван от Вивиан, Магдалина и митологията на водата,

той обяснява:

Изворът е от такъв вид, че не може да пресъхне, тъй като никой не може да източи от

него толкова. Той е светият Граал, той е милостта на Светия дух.

Въпреки че произходът му е свързан и с романтичното, и със святото, знанието за Граала остава

почти заклеймено като ерес заради многотоси връзки с женското начало, особено в епоса на рицарската

любов ( Amour Courtois) през средните векове. Епископите презирали романтичните представи за

кавалерство и песните на трубадурите, защото – противно на църковната доктрина – поставяли жените на

почетен пиедестал. Освен това Църквата открито отричала Граала като езически символ, който

подстрекавал към богохулство и нечестиви тайнства. Нежеланието на Църквата да приеме традициите на

Сангреала обаче произлизат в по-голяма степен от явното месианско потекло на семейството на Граала.

Еурагейн, кралица и съпруга на Аминадаб, била леля на крал Коел II от Колчестър, а дъщеря и Елейн

(Елена) се омъжила за римлянина Констанций и станала известна като майката на император Константин

Велики. Константин използвал ариматейското наследство на майка си, за да твърди, че сам той е от

месианско потекло, като наследник по майчина линия на св. Яков Праведни. Проблемът бил, че освен него

съществувала линията от майчината му пралеля Еурагейн и Аминадаб. Династията на кралете-рибари,

наследявала и Исус, и Яков, и следователно засенчвала Константин като деспосин. Впоследствие, тъй като

не можел да излезе победител в честна борба, императорът измислил понятието “апостолическо

наследство” за новосъздадения от него клон на Християнската църква.

Колчестърското потекло на Елейн обаче било от огромно значение. Първоначално владение на

Карактакус Пендрагон, Колчестър бил най-внушителния укрепен град в Британия. В онези времена бил

наричан Камулод – от келтското camu-lot, означаващо”изкривена светлина”. По-късно той станал модел на

сходно наречения замък на Камелот от Артуровия цикъл. (

Бащата на Еурагейн бил най-важният крал в историята на християнска Британия. Четвърто поколение

след Яков (Иосиф Ариматейски), той бил наричан Луций и построил първата кула в Гластънбъри през II

век.

ВЕЛИКОТО СВЕТИЛО

Крал Луций бил правнук на дарителя на св. Яков, крал Арвиратус, чийто син Мариус се оженил за

Пенардун, дъщеря на дъщерята на Яков – Анна, и архидруида Бран Благословени. След смъртта на

Яков/Иосиф анахоретите от братството на Ален (внука на Мария Магдалина) прекратили дейността си в

Англия, но Луций решил да възобнови назарянското движение. Поради това за него се е говорело, че

“засилил светлината” на първите мисионери, и съответно бил наречен Lleiffer Mawr (Великото светило).

Луций утвърдил своята форма на християнство в Уинчестър през 156 г., а още повече се убедил в

каузата си през 177 г., когато римляните започнали масови гонения на християните в Галия. Кампанията

била особено яростна в старите Иродови земи в Лион и Виен, където тридесет години по-късно били

екзекутирани св. Ириней и 19 000 християни. По време на това преследване много галски християни

избягали в Британия, особено в Гластънбъри, където потърсили закрилата на крал Луций.

Това било много преди християнството да стане официална религия на Рим и император Марк

Аврелий просто следвал традициите на предшествениците си. Въпреки това Луций решил да се свърже с

Елевтерий, водача на християните в Рим по онова време. Заради отговорността си пред бежанците, а и пред

местното население в своите земи, Луций искал да знае как се предполага, че трябва да функционира едно

християнско кралство.

Отговорът на Елевтерий се е запазил в Sacrorum Conciliorum Colectio в Рим. Той писал, че един

добър крал винаги има свободата да отхвърли законите на Рим, но не и Божиите закони. Ето превода на

един откъс:

Вярващите християни, както всички хора в кралството, трябва да бъдат смятани за

синове на краля. Те са под твоя закрила.. Кралете се познават по управлянието си, а не по

това дали са запазили господството над земите си. Докато управляваш добре, ще бъдеш

крал. Ако не го правиш, името крал е нетрайно, и ти ще го загубиш.

И Джон Капгрейв (1393-1464), най-ученият августински монах, и архиепископ Ъшър от Армах в

творбата си De Brittanicarum Ecclesiarum Primordiis разказват, че Луций изпратил мисионерите Медуей и

Елфан да отнесат молбата му за съвет в Рим. Те се завърнали с пратениците на Елевтерий Фаган и Дуван

(които уелските летописци наричат Фаган и Дифан). Тяхната мисия била описана през VI век от Гилдас

Бароник, а също и от Беда Достопочтени (673-735), споменал молбата на краля, за която пише и в

“Англосаксонска хроника”.

Фаган и Дифан възстановили стария модел на братството в Гластънбъри и се считат за повторните

основатели на християнството в Британия. След това името на Луций се разпространило надлъж и нашир.

Той вече бил почитан като строител на Гластънбърийската кула на св. Михаил през 167 г., а освен това и

църквата в Ландаф била посветена на него като Леуриг Велики. Там днес може да се види чудесният

иконостас на Росети “Потомството на Давид”.

Което е още по-впечатляващо, Луций помогнал за основаването на първото християнско

архиепископство в Британия. Плочката на латински над камината в църковната канцелария на църквата

“Св. Петър” в Корнхил, старата част на Лондон, е артефакт с голямо значение. Тя свидетелства за времето,

когато Католическата църква превзела Англия и преместила националното архиепископство в Кентърбъри,

където е и до днес:

През лето Господне 179 Луций, първият християнски крал на този остров, сега наричан

Британия, основа първата църква в Лондон, добре известна като църквата на св. Петър в

Корнхил; и основа там архиепископски престол, и я направи главната и най-важна

църква в кралството си. Тя остана такава четиристотин години до идването на св.

Августин.. Тогава наистина престолът и мантията на архиепископството бяха преместени

от споменатата църква на св. Петър в Корнхил в Дороберния, която сега се нарича

Кентърбъри.

Съветът, даден от епископ Елевтерий на крал Луций, е изключителен и изцяло съответства на

основния принцип на службата, по който е създаден месианският кодекс на Граала. Той бил въведен от

Исус с измиването на нозете на апостолите на Тайната вечеря (Иоан 13:5-15). Петър възразил срещу

действието му, изразявайки изненада, че господарят мие нозете на слугите си, на което Исус отговорил:

"защото ви дадох пример, да правите и вие същото, каквото Аз ви направих"

Кралете от първите династии на Граала в Британия и Франция винаги действали на тази основа. Те

били бащи на народа, а не управители на земите. Териториалното кралство представлявало феодална

имперска структура, която напълно противоречала на кодекса и била наложена в Европа след подправения

през 751 г. “Константинов дар”. Ранните монарси разбирали разликата между това да бъдат крале на

франките и това да бъдат крале на Франция; между това да бъдат крале на скотите и да бъдат крале на

Шотландия. Кралете на Граала се определяли като пазители на владенията си и в това отношение съветът

на епископ Елевтерий бил едновременно проникновен и просветен: "“сички хора в кралството трябва да

бъдат смятани за синове на краля. Те са под твоя закрила.”

ЦАРСТВА И ЦВЕТОВЕ

СВЕТИТЕ ФАМИЛИИ

Докато кралете-рибари от династичната деспосинска линия на Исус и Мария Магдалина

управлявали в Галия, а родът на крал Луцийв Англия, ариматейските наследници Авалах се установили в

Уелс. Те били наследници на Анна и Бран Благословени и продължили традициите на бащата на Бран, крал

Лир, син на върховния сюзерен Бели.

Друг наследник на Бели бил крал Луд. Той бил родоначалник на кралските родове на Колчестър,

Силурия и Страдклид, а членовете на семейството му сключили бракове с наследниците на Иосиф

Ариматейски. Сред уелските принцове с деспосински произход били управниците на Бретан (Малката

Британия), франкски регион, който по-рано бил наричан Арморик.

Внукът на крал Луд, могъщият Цимбелин (баща на Карактак), по времето на Исус бил Пендрагон на

цяла Британия. Пендрагон, главният дракон на острова ( Pen Draco Insularis), бил крал на кралете и сюзерен

на целия келтски остров. Титлата не била наследствена; Пендрагон се избирал измежду келтските крале от

съвет от друидските старейшини. Цимбелин управлявал белгийските племена катувелауни и тринованти от

престола си в Колчестър (Камулодум).

На север от земите на Цимбелин, в Норфолк, племената исени (ицени) били управлявани от крал

Прасутаг, чиято съпруга била прословутата Будика (Боудика, Боадицея). Тя повела великото неуспешно

въстание срещу римското управляние, започнало през 60 г., с прочутия си военен девиз: Y gwir erbyn y Byd

(Истината срещу света). Непосредствено след това (малко преди иудейското въстание срещу римляните в

Иудея през 66 г.) Иосиф Ариматейски пристигнал от Галия и построил в Гластънбъри своя параклис.

През 410 г., след оттеглянето на римляните от Британия, местното управление се върнало към

племенните вождове. Един от тях бил Вортигерн от Поуис в Уелс, женен за дъщерята на предишния

римски губернатор Магнус Максим. След като през 418 г. постигнал пълен контрол над Поуис, през 425 г.

Вортигерн бил избран за Пендрагон на острова.

По това време един от най-влиятелните крале, потомък на Бран и Анна, бил Кунеда, управляващ в

Манау при устието на Форт. От успореден клон на рода бил мъдрия Коел Хен (Коел Стари), който

предвождал “мъжете от Севера” ( Gwyr-y-Gogledd). Запомнен в детските песнички като стария крал Кол, той

уравлявал регионите на Регед от кумбрийската си столица Карлайл. Друг забележителен владетел бил

Керетик (Кердик), потомък на крал Луций. От Дъмбартън той управлявал областта Клайдърсдейл. Тези

крале били най-силните в Британия през V век и поради далечното си родство с деспосините били

наричани “светите семейства на Британия”.

В средата на V век Кунеда и синовете му повели армиите си в Северен Уелс по искане на

Вортигерн, за да прогонят нежеланите ирландски заселници. Тогава Кунеда основал кралската династия

Гуинед в крайбрежните региони на Уелс, западно от Поуис. Пиктите от Каледония в Далечния север на

Британия се възползвали от отсъствието на Кунеда и започнали гранични набези през Адриановата стена.

Бързо била повикана армия от германски ютски наемници, предвождани от Хенгест и Хорса, за да

отблъснат нашествениците, но след като го направили, те харесали Далечния юг и завладели Кент за себе

си. По-късно от Европа нахлули други германски племена на саксонци и англи. Саксонците завладели

Запада, образувайки кралствата Уесекс, Есекс, Мидълсекс и Съсекс, докато англите окупирали останалата

територия от устието на Северн до Адриановата стена, основавайки Нортъмбрия, Мерсия и Източна

Англия. Цялата територия станала известна като Англия ( Angle-land) и новото население нарекло келтския

западен полуостров Уелс ( weаllas означава “чужденци”).

Кунеда останал в Северен Уелс и след смъртта на Вортигерн през 464 г. го наследил като

Пендрагон, а бил избран и за главен военнокомадващ на британците. Заемащият този пост се наричал

Гулетик. Когато Кунеда починал, зетят на Вортигерн, Брихан Брекнок, станал Пендрагон, а Керетик

(Кердик) от Стратклид станал Гулетик. В същото време внукът на Вортигерн, Аврелий – човек със

значителен военен опит, - се завърнал от Бретан, за да помогне в борбата срещу саксонското нашествие. В

качеството си на друидски свещеник Аврелий бил назначен за принц на светилището на Амбрий – осветена

зала, символично оформена като древното еврейско светилище (Изход 25:8). Пазителите на Амбрий

билититуловани Амброзий и носели пурпурни мантии. От укрепената си крепост в Сноудония Аврелий

Амброзий поддържал военната защита на Запада и наследил титлата Гулетик след смъртта на Брихан.

В началото на VI в. синът на Брихан (също Брихан) се преместил от Уелс при устието на Форт като

княз на Манау. Той нарекъл владението със същото име, Брекнок, във Форфашър, който уелсците наричали

Брихейниог на Севера. Престолът на баща му бил в Брекон в Уелс – и северната крепост била наречена по

подобие Брехин. Дъщерята на Брихан II се омъжила за принц Габран от шотландска Далриада (западните

планини), в резултат на което Габран станал господар на Форт, наследявайки замък в Аберфойл.

В онази епоха ирланските гали били в конфликт с Брихан. Водени от крал Каирил от Антрим,

атакували Скотския Манау през 514 г. Нападението било успешно и околностите на Форт били завладени

от ирландците. Брихан съответно помолил за подкрепление зет си - принц Габран, и командващият Гулетик

Аврелий. Вместо да опитат да изхвърлят ирландците от Манау, управниците решили да проведат офанзива

по море срещу Антрим в Северна Ирландия.

През 516 г. скотската флота на Габран отплавала от пролива Юра с войските на Гулетик Аврелий.

Тяхната цел бил замъкът на крал Каирил, внушителната скална крепост Дин Баедан (Бадън Хил). Войските

на Гулетика победили и Дин Баедан бил завладян. През 560 г. летописецът Гилдас II писал за тази битка в

“Разорението и завладяването на Британия”, а грандиозният конфликт бил отразен в хрониките на скотите

и на ирландците. Няколко години след битката, през 537 г., Габран станал крал на скотите, а

западнопланинската му крепост-резиденция се установила в Дунад, близо до Лох Кринан.

По това време Пендрагон бил правнук на Кунеда, уелският крал Маелгуин от Гуинед. Той бил

наследник на сина на крал Габран, Аедан (Едан) от Далриада, който през 547 г. станал крал на скотите и

първия британски крал, коронясан от свещеник, когато бил помазан от св. Колумба.

Малко преди възкачването на престола на Аедан, крал Ридерх от Стардклит убил крал Гуендолеу в битка

близо до Карлайл. Полето било между река Ек и Лидел, зад Адриановата стена. Главният съветник на

Гуендолеу (Мерлин) бил Емрис от Поуис, син на Аврелий. При смъртта на Гуендолеу обаче Мерилн

избягал в Харт Фер Спа в гората Каледон, а по-късно се присъединил към двора на крал Аедан в Дунад.

В онези дни най-важният икономически център в Северна Британия бил Карлайл, който наследил

Колчестър като Камулот ( Camu-lot) на суверена – Гулетик. По-рано бил римски гарнизон, а през 369 г.

станал една от петте столици на провинции. В своята творба “Житие на св. Кътберт” преподобният Беда

Достопочтени споменава християнска общност в Карлайл дълго преди англосаксонското нахлуване в

района.

В околностите на Карлайл, близо до църквата “Св. Стефан”, в Кумбрия се намират руините на

замъка “Пендрагон”. По времето на Артур Карлайл бил наричан още Кардеол или Каруел. “Великата

история на свещения Граал” изрично споменава двора на крал Артур в Карлайл, който е описан и във

френската поредица за Мерлин и британските творби “Сър Гауейн и Карл от Карлайл” и “Признанието на

Артур”.

ПРОИЗХОДЪТ НА АРТУР

Често се твърди, че Артур е споменат за пръв път през IХ в. от уелския монах Ниней, чиято Historia

Brittonium го описва в много извесни битки. Но за Артур е писано много по-рано, в “Житие на св. Колумба”

от VII век. Споменат е и в келтската поема Gododdin („Гододин”) , написана около 600 г.

Когато през 574 г. крал Аедан от Далриада бил помазан от св. Колумба, най-големият му син и

наследник (р. 559 г.) бил Артур. В “Житие на св. Колумба” според абат Адамнан от Иона светецът

предсказал, че Артур ще умре, преди да наследи баща си като крал на скотите. Адамнан по-късно

потвърждава, че предсказанието се изпълнило, тъй като Артур бил убит в битка пез 597 г., няколко години

след смъртта на св. Колумба.

През 858 г. Нений иззброява различни битки, в които Артур бил победител. Бойните полета

включват гората Келидон на север от Карлайл ( Cat Coit Celidon) и връх Агнед с крепостта Бремениум,

където англосаксонците били отблъснати. Разказва се и за битката на Артур при Глеин в Нортъмбрия,

където също се състояли важни събития в средата на VI век. Други бойни полета на Артур били градът на

легиона (Карлайл) и областта Луннуис – обитавана от племето нобанти, на север от Дъмбартон, където над

Аррохар в началото на Лох Лонг се извисявал Бен Артур.

Бащата на Артур, крал Аедан (Едан) мак Габран Скотски станал Пендрагон като внук на княз

Брихан. Майката на Аедан, Луан от Брекнок, била потомка на Иосиф Ариматейски. Никога не е

съществувал описаният в Артуровите легенди Утер Пендрагон, въпреки че той бил вмъкнат в английските

генеалогични схеми от онази епоха през ХVI век по времето на Тюдорите. Историческите данни обаче

сочат, че има само един Артур, син на Пендрагон: това бил Артур мак Аедан от Далриада.

През 575 г. на шестнадесетият си рожден ден, Артур станал Гулетик, а Келтската църква обявила

майка му, Игерна (Иджерна, Игрейн) дел Акс, за върховна кралица на келтските земи. Нейната майка

(потомка на Исус и Мария Магдалина) била кралица Вивиан I на бургундския Авалон, Дамата на езерото.

Свещениците съответно помазали Артур като върховен крал на британците след възкачването на баща му

като крал на скотите. По времето, когато заченала Артур от Аедан, Игерна била омъжена за Гуир-Леу, дук

на Карлайл. Раждаенто на Артур, както и ролята на Мерлин в предшестващите го събития, се отбелязва в

древната “Хроника на скотите”.

След смъртта на Гуир-Леу обаче Игерна се омъжила за Аедан от Далриада, узаконявайки Артур,

преди да му бъдат връчени титлите. С този съюз наследниците на Исус и Мария Магдалина се свързали с

тези на Яков/Иосиф Ариматейски. Артур бил първият наследник от такъв деспосински брачен съюз за

период от 350 години и затова бил изключително важен за традициите на Граала.

В “Житие на св. Колумба” абат Адамнан разказва, че крал Артур мак Аедан бил убит в битката с

миатите. Биатите били британско племе, изтикано на север от англите през 574 г., след което се заселили по

границите на скотите. Главната им крепост била в областта Манау, където се съюзили с ирландските

заселници. Въпреки загубата на ирландския крал Каирил през 516 г. при Дан Баедан, ирландците

продължили да бъдат дразнители в Манау. Това станало причина войските на Гулетика отново да нападнат

Дан Баедан.

Тази кампания била спомената от Нений, който правилно посочва Артур като предводител, докато

разказите на Гилдас се отнасят за битката през 516 г., начело с Аврелий Амброзий. Нений обаче

неоснователно възхвалява Артур, тъй като скотите губят тази втора битка и бащата на Артур, крал Аедан,

трябвало да се предаде на княз Баедан мак Каирил при Рос-на-Риг на Белфастското езеро.

След смъртта на крал Баедан мак Каирил през 581 г. крал Аедан Скотски най-сетне успял да

прогони ирландците от Манау и Форт. По-късно, през 596 г., кавалерията на Артур прогонила ирландците и

от Брекнок на скотите. Крал Аедан оцелял в битките, но по-малките братя на Артур, Бран и Домингарт,

били убити при Брехин през 595 г. Артур и третият му брат, Еохаид Финд, са споменати и в битката при

Киркин.

Изправяйки се срещу ирландците в Манау, войските на Гулетика се сблъскали и с бритите миати.

Те успели да изтласкат голяма част от тях на юг, но онези, които останали след оттеглянето на скотите,

трябвало да се борят срещу пиктите, които бързо нахлули в тяхната територия. Преди края на века пиктите

и миатите се обединили срещу кавалерията на Артур, с която се сбълскали в битката при Камелин, на север

от Антониновия вал. Скотите отново победили и пиктите били отблъснати на север. В чест на събитието

една близка леярна била именувана Furnus1 Arthuri (Огънят на Артур). Леярната останала като атракция в

родължение на векове и била унищожена чак по време на индустриалната революция през ХVIII век.

През 603 г., само три години след Камелин, скотите трябвало да се сблъскат с миатите на юг и с

нортъмбрийските англи. Битката била продължителна и се състояла от две сражения, с кратък промеждутък

поради временно оттегляне на скотите. Отначало двете сили се срещнали при Камлана, стара римска

крепост на възвишение близо до Адриановия вал. За разлика от редишната битка при Камелин обаче, при

Камлана скотите претърпели пълно поражение. Миатите предприели тактика за отвличане на вниманието.

Скотите допуснали англите да се озоват зад гърба им и да ги изтласкат на северозапад към Галоуей и

Стратклид. По-късно загубата при Камлана станала нарицателно за загубена битка.

Само няколко месеца преди това кралят на англите Етелфрит от Берниция бил разгромил крал

Ридерх при Карлайл, печелейки нова територия по протежението на Солуей. Силите на Далриада под

предводителството на Аудан и Артур съответно били принудени да прекратят настъплението на англите на

север. Казва се, че събрали огромна войска от уелските принцове и дори получили подкрепа от Маелума

мак Баедан, сина на някогашния им враг. По това време и ирландците били притеснени от настъплението

на англосаксонците, затова ирландските сили подкрепили скотите.

Сблъсъкът при Камлана бил кратък и келтските войски се обърнали да реследват промъкващите се

покрай тях англи. Настигнали ги при Доустън-он-Солуей. “Хроники на Холироуд” и “Хроники на

Мелроуз” наричат бойното поле Декса Стоун. Там през 603 г. Артур, принц и Гулетик на британците, бил

убит (на четиридесет и четири годишна възраст), заедно с Маелум мак Баедан. При Доустън загинал и

синът на Артур, Мордред, първосвещеник на своето братство на св. Колумба, описван в летописите като

Mordredus filius Regis Scotii (Мордред, син на краля на скотите).

1 От лат. – фурна.

КРАЛИЦИ НА АВАЛОН

Битката при Доустън била една от най-кървавите в историята на келтите. Аналите на Тигернах я

наричат “деня, в който загинаха половината мъже на Шотландия”. Въпреки победата си Етелфрит също

претърпял огромни загуби. Братята му Теобалд и Енфрит били посечени, а врагът му, крал Аедан –

принуден да се оттегли от бойното поле.

Етелфрит не достигнал Стратклид, но успехът му при Доустън позволил територията на

Нортъмбрия да бъде разширена на север до устието на Форт, което включвало Лотиан. Десет години по-

късно, през 613 г., Етелфрит обсадил Честър и изцяло подчинил Кумбрия на властта на англите, като по

този начин се вклинил географски между уелските и стратклидските британци. Тогава мерсийските англи

настъпили на запад и прогонили уелсците отвъд по-късно наречения Вал на Офа, докато саксонците от

Уесекс навлезли отвъд Екзитър, присвоявайки си югозападния полуостров.

С течение на времето някогашните обудинени келтски земи Уелс, Стратклид и Думнония (Девън и

Корнуол) били изцяло изолирани една от друга и свещеното братство на св. Колумба обвинявало за това

Артур. Той се бил провалил като върховен крал и Гулетик. Баща му, крал Аедан от Далриада, починал по-

малко от пет години след катастрофата при Камлана, за която се твърди, че отворила пътя за окончателното

завоюване на Британия от англосаксонците. Дните на келтското господство били приключили и след

повече от шест века Кадваладр Уелски (26-и пряк потомък на Йосиф Ариматейски) бил последният

Пендрагон.

След пораженията на Артур при Камлана и Доустън (наричани заедно di Bellum Miathorum: битката

с миатите) старите северни кралства престанали да съществуват. Скотите, които били физически разделени

от съюзниците си в Уелс, осъзнали, че единственият начин да запазят територията Алба (Шотландия) е да

се съюзят с пиктите в Каледония. Постигнали това през 844 г., когато прословутият потомък на Аедан крал

Кенет Макалпин обединил пиктите и скотите в една нация. Документите, които описват поемането на

властта от Кенет, подкрепят тезата, че неговата позиция в рода била много важна, и го наричат потомък на

кралиците на Авалон.

Авалонската династия – преки потомци на Мария Магдалина – била поддържана по майчина линия,

като дъщерите на кралиците имали старшинство при наследяване пред синовете. Линията на титулуваните

кралици на Бургундски Авалон се явява успоредна на франкските Меровингски крале, докато друго важно

родово разклонение били франко-испанските кралски потомци на Септимания.

Преди да се омъжи за крал Аедан мак Габран от Далриада, Игерна д’Авалон дел Акс имала дъщеря

от предишния си съпруг, Гуир-Леу от Карлайл. Името на дъщерята било Моргейн, а Артур бил неин

природен брат. В рицарските романи за Граала тя е известна като Моргана или Феята (Вълшебницата)

Моргана, но исторически Моргейн е спомената в текстове от Кралската академия на Ирландия като

“Муиргейн, дъщеря на Аедан мак Габран”.

Синът на Моргейн, Иуейн (Eogain), основал благородническият род Леон д’Акс в Бретан. По-късно

герб на Леон станал черния Давидов лъв, без нокти и зъби, на златен фон (на хералдически език, “Златно,

черно, лъв, рампант”). Провинцията била кръстена с това име, защото leon на септимански било “лъв”. До

ХIV век шотландският лорд Lion, хералдмайстор, все ощебил наричан Leon Heraud. Comite (графство) Леон

било обособено около 530 г. по времето на британския крал Хоел I. Той бил от уелско ариматейско потекло

и сестра му, Алиенор (Илейн), била съпруга на Иуейн.

По това време в Бретан имало две нива на власт. В резултат на засилената имиграция от Британия

през 520 г. била основана Британска Думнония, но тя не била истинско кралство. Имало кралски род, към

който принадлежал и Хоел, но те били крале не на Бретан, а на преселниците от Британия. През целия

период районът бил под властта на Меровингите и местните крале били подчинени на франките чрез

графове със статут Comites non regis. Управляващият франкски благородник в Бретан през 540-544 г. бил

Хономор, местен франкски жител, овластен от Меровингите да надзирава благоустрояването на Бретан от

новите заселници. Предците на Хономор били владетели на двореца в Неустрия, той по наследство

притежавал титлата граф на Похор. С течение на времето потомците на лелята на Иуейн, Вивиан II дел Акс,

станали графове на Бретан.

Бретан има силно присъствие в Артуровия цикъл. В Пампон, около 30 мили (48 км) от Рен, се

намира омагьосаната Броселиандрова гора. Отвъд нея се намирала Долината, от която никой не се

завръщал и където Моргана затваряла любовниците си. Тук също така се намирали Изворът Барентон и

Градината на радостта на Мерлин, въпреки че повечето разкази за Броселиандровата гора били заимствани

от по-ранните разкази за истинския Мерлин Емрис в Каледонския лес на Шотландия.

ЦВЕТОВЕТЕ НА МАГДАЛИНА

Най-ранните християнски образци на изкуството са римските катакомби. Подредена в права линия,

тази мрежа от тунели и помещения би имала дължина от около 880 км. Именно там, под градските улици,

християните от онази епоха се укривали от преследванията и се смята, че в този комплекс са погребани

около шест милиона души. Погребалните зали от I и II век са украсени по подобаващ начин. Рибите и

гълъбите са обичаен символ на вярата. Виждат се някои непохватно нарисувани библейски сцени, но нито

една с Разпятието или Богородица, освен може би силно завоалирано. “Католическа енциклопедия”

потвърждава, че най-често повтарящият се елемент в тези изображения е лозата.

Християнското изкуство започнало да се развива открито след Миланския едикт от 313 г., с който

император Константин утвърдил новата официална религия на Рим. Първото известно изображение на

Мария Магдалина обаче датира от по-ранни времена, около 240 г. Стенопис, който изобразява

пристигането на гроба на Исус, е открит през 1929 г. в Дура-Еуропос на река Ефрат в Сирия. Наречен е

Myrrophore (Мироносица) и в началото на 30-те години на ХХ век е изнесен от параклиса, където е открит.

Сега се намира в художествената галерия на Йейлския университет в Ню Хейвън.

След V в. в изображенията на Христос и учениците му бил въведен ореолът. Въпреки че днес

терминът има обобщаващ смисъл, оригиналното значение на halo е пръстен (като ореола около луната),

докато в началото светците били рисувани с ярка аура, наречена нимб, от която излизат лъчи. Нимбът

обикновено е златен и може да има ясна или разсеяна форма. Нимбът около главата се нарича ореол, а ако

обхваща цялото тяло или няма конкретна форма – слава. Нимбът може да е ореолен пръстен или плосък

диск над или зад главата. Дискът зад главата бил по-разпространена форма в ранното изкуство, когато за

модел използвали златен лист. В науката нимбус/ореол е осветена площ – високоенергийно поле от

излъчена светлина.

Първите разпятия от слонова кост датират от V век, но в живописта разпятието се появило чак през

VI век. Горе-долу по същото време започнали да се появяват образи на Богородица, но не особено често.

Следователно през ранните векове на християнството раждането и разпятието на Исус не са били обект на

голямо внимание. Той бил изобразяван предимно като “добрият пастир” – гладко избръснат млад мъж,

който преподава и лекува, обикновено в обкръжението на апостолите си. Следователно има дълбоко

религиозно значение, че една от първите християнски реликви въобще е образ не на Исус, а на Мария

Магдалина.

След VI век религиозното изкуство се развивало в различни посоки, като се оформили някои

любими теми. С построяването на църквите и катедралните храмове живописното и скулптурното изкуство

станали широко търсени и темите е трябвало да бъдат регламентирани от доктрината. Художниците

получавали указания как да изглеждат творбите им, но в евангелията имало някои различия, което водело

до объркване при пресъздаването им. Например дали трябвало да рисуват една, две или три жени при

гробницата на Иисус? Дали рождеството трябвало да се разполага в къща, както е според Матей, или в

обор, както е в интерпретацията на Лука?

С утвърждаването на култа към “непорочната майка” бащата на Исус, Иосиф, бил пренебрегван в

художествените творби, а духовниците, които поръчвали творбите, изисквали да бъде поставян в низша

или второстепенна позиция. Те с радост биха отрекли, че Мария изобщо се е омъжвала, но художниците не

можели да избегнат категоричността на евангелията. В усилие да отрекат всякаква физическа близост

между Иосиф и Мария, най-доброто, което измислили, било да го рисуват значително по-стар от съпругата

му. В известната Tondo Doni (“Светото семейство”, известна като “Мадона Дони”) на Микеланджело (1504

г.) той е изобразен плешив и белобрад, същото е положението и в “Отдих по път към Египет” на Караваджо

(1597 г.).

В някои картини, например в “Поклонението на пастирите” (1485 г.) на Гирландайо, Иосиф е

представен, сякаш изобщо не се интересува от семейството си. Нямало как да го пропуснат при раждането

на Исус, но тази трудност била преодоляна – в картини като “Рождество” (ок. 1520 г.) на Алесандро Морето

той е изобразен като подпиращ се на тояга старец. В други изглежда на преклонна възраст, дреме или

участието му е ограничено до това на страничен наблюдател, например в “Поклонението на вълхвите”

(1470 г.) на Ханс Мемлинг. Рядко го изобразявали да участва в нещо смислено, а в картини като “Почивка

по пътя към Египет” (1630 г.) на Ван Дайк изглежда неспособен на каквито и да е действия. Често бил

рисуван направо немощен, подпрян на тоягата, докато Мария остава млада, красива и ведра.

Бащата на Мария, Иоаким, бил представян по същия начин, защото Мария също би трябвало да е

зачената непорочно. Фрески на Тадео Гади от началото на ХIV век са показателни за тази тенденция –

например как първосвещеникът Исахар го изхвърля от храма, тъй като дръзнал да занесе жертвен агнец, без

да е баща. Сюжетът “Изхвърляне от храма” бил рисуван и от други, като Джото и Гирландайо.

Майката на Мария също била изобразявана според строги правила и рядко била рисувана заедно с

дъщеря си, защото присъствието и можело да засенчи божествеността на Мария. Ако нямало как да я

пропуснат, я изобразявали във второстепенна позиция. “Света Анна и Богородица” (1526 г.) на Франческо

да Сан Гало е добър пример – там майката е седнала зад дъщеря си. “Видението на св. Анна” (1600 г.) на

Бартоломео Чеси представя Анна коленичила пред видение на Мария. В “Богородица и младенецът на св.

Анна” (1510 г.) Леонардо да Винчи хитро рисува Мария, седнала на коляното на майка си, което поставя

Богородица на преден план. По подобен начин в картината на Пиетро Перуджино “Семейството на Девата”

(1502 г.) Анна стои зад дъщеря си.

Главният роблем бил как да отличават Богородица, когато я рисуват с няколко жени, например в

сцените при кръста или гроба на Исус. Затова били въведени цветови канони, така че Мария и Мария

Магдалина да бъдат различавани една от друга.

На главата на Богородица винаги трябвало да има воал, а ръцете и да са покрити. В апогея на

Инквизицията не било позволено да се рисуват ходилата или гърдите и. Тя можело да е с червена долна

дреха, стига да не се набива на очи, и малко злато, което да показва статута и на кралица, но връхната и

дреха трябвало да бъде синя, цветът на небето. Някои ранни картини показват Мария в червена роба, но по-

късно това било изрично забранено, тъй като червения цвят бил избран от кардиналите и съответно станал

атрибут на мъжкото духовенство. Когато жена се обличала с червена връхна дреха, това било възприемано

като грях и ерес. Мария можело да е облечена само в чисто бяло – за Непорочното зачатие и Успението си,