Конспирацията срещу Магдалина

личност, но очевидно е имал достатъчно влияние на най-високо ниво, за да отмени решението на

епископския съд.

В шеста глава стана въпрос колко бързо била опразнена тамплиерската “централа” и работилниците

в Безу през 1307 г. при вестта за преследванията, които френският крал Филип IV започнал срещу ордена.

Тъй като очакваното тамплиерско съкровище така и не било открито в Безу, висшите служители на

Ватикана отдавна подозирали, че рицарите може да са го заровили близо до Рен Льошато. Тази теория

добила сила през 1786 г., когато архивните документи от Безу, Русийон и други тамплиерски прецептории

били събрани и прегледани от новоучредената командория в Каркасон. Този орден бил създаден от д-р

Бенджамин Франклин, който по онова време бил посланик на Съединените щати във Франция. Той

постигнал този пост, след като в продължение на десет години бил таен агент от Комитета за тайна

кореспонденция на Томас Джеферсън. Именно през този период, след 1776 г., Франклин основал групата,

която накрая била регистрирана като Командорията в Каркасон.

По онова време от Ватикана вече наблюдавали събитията в Лангедок и когато до Рим достигнала

вестта, че Сониер е открил нещо интересно по време на ремонтите, кардиналите били силно заинтригувани.

Първоначалните находки на Сониер в църквата били два документа с генеалогии, датиращи съответно от

1244 и 1644 г., но не е сигурно дали някога е откривал нещо друго. Кардиналите надлижно се сдобили с

тези документи и насочили значителни суми пари към Сониер, за да насърчат работата му. Накарали

местния си емисар, абат Анри Буде от близкото село Рен ле Бен, да го наблюдава стриктно. Той отговарял

за предаването на ватиканските пари на Сониер на големи, редовни порции за дълъг период от време.

Кардиналите може би са се надявали, че е възможно да се открие Свещения кивот. Все пак във Франция за

него не се било чувало нищо от 600 г.

КОМАНДОРИЯТА И РЕВОЛЮЦИЯТА

Практически висшите служиели на Ватикана изобщо не е трябвало да се тревожат от

възстановената тамплиерска командория в Каркасон. Тя нямала нищо общо с каквото и да било материално

съкровище, а представлявала политическо сдружение, което преди официалното си регистриране било

свързано с войната за независимост в Америка.

Преди посещението си във Франция Бенджамин Франклин станал член на научно-философското

кралско общество в Лондон. Макар да се намирало под контрола на Хановер, едно разклонение на това

общество (първоначално разрешено с харта от крал Чарлз II през 1662 г.) все още действало като

розенкройцерско братство, което имало тесни връзки с династията на Стюартите. През 1776 г., когато

Франклин дошъл във Франция, династията била оглавявана от Чарлз Едуард Стюарт (“принц Чарли

Хубавеца”), чийто дядо, кралят на скотите, Джеймс VII (кралят на Англия Джеймс II), през 1688 г. бил

детрониран и заточен в двореца Сен Жермен ан Лейе в Париж. Министърът розенкройцер на Чарлз Едуард

бил маркизът на Монфера, граф на Сен Жермен. През септември 1745 г. Чарлз е настанен в абатството

Холируд като Велик магистър на тамплиерите-якобити и заедно с графа скоро след това основал

Розенкройцерски орден във Франция. За целта използвали модела на Брус от 1317 г. на Старшите братя от

Ордена на розата и кръста, което впоследствие еволюирало до днешното Кралско общество.

Интересът на Франклин към тези хора се дължал на факта, че вследствие на опитите за атентат на

крал Джеймс II по време на битката в Колуден през 1746 г. десетки хиляди скоти се преселили в Америка,

за да избегнат жестокото прочистване на Шотландските планини. Франклин предложил на Чарлз Едуард

още един шанс срещу Джорджианската династия в Хановер, ако спечели френските и шотландските

тамплиери за каузата на революцията срещу същата тази династия.

Съставили се планове, които включвали бележити френски тамплиери като маркиз дьо Лафайет, а

щабът на заговора бил установен в една от работилниците на граф Сен Жермен – старата тамплиерска

прецептория в Безу, Лангедок. Документите сочат, че графът е бил председател на Събранието на

тамплиерите. Резултатът от всичко това е, че заговорниците, заедно с членовете на якобитското кралско

общество в Лондон и привържениците от Академи франсез, определяли до голяма степен стратегиите в

американската война за независимост от Безу, а французите последвали примера с революцията от 1778 г.

ТАЙНИТЕ ДОСИЕТА

Да се върнем на документите, както ги представя Пиер Плантар, Филип дьо Шаризе и техните

приятели. Освен шифрованите ръкописи, които предизвикаха такъв интерес през последните години, има

още два документа. Първият, известен под заглавието “Тайните досиета”, е списък на великите магистри на

братството от 1188 до 1918 г. Макар и фалшифициран, той има някаква фактологическа база, но определено

не става дума за една-единствена организация. В действителност в него са представени различни общности

в различни исторически периоди и техните разклонения.

Вторият документ е озаглавен “Червеният змей” и както се твърди, е дело на трима автори. Той

включва две карти на средновековна Франция, родословието на Меровингите, общ план на парижката

семинария “Св. Сюлпис” и тринадесет поеми за зодиите. Преднамерено загадъчни като стил, стиховете

загатват за мистерията на Сониер и църквата “Св. Магдалина” в Рен Льошато.

В това произведение Мария Магдалина се споменава често. Тя е оприличавана на царица Изида и

наричана Notre Dame des Cross. Изписването на думата “кръст” като сross е необичайно, защото според

френския правопис правилното е croix. Но истинската загадка на “Червеният змей” се крие във факта, че

всеки от тримата, набедени за негови автори, бил намерен обесен в началото на март 1967 г. – точно

месеца, в който “Червеният змей” е депозиран в Националната библиотека в Париж, като датата, поставена

на заглавната страница, е 17 януари.

От всички документи на Братството “Червеният змей” се откроява като най-интересен. Проблемът

обаче е в това, че на Братството от Сион не можело да се вярва. Лесно би могло да се намерят три подобни,

но несвързани едно с друго самоубийства от рубриките с некролози във вестниците и на починалите да се

припише авторството на части от документа, преди той да бъде предаден на националния архив. Оказало

се, че тези подозрения са напълно основателни, тъй като депозирането в архива всъщност станало на 20

март, две седмици след смъртта на тези хора.

Но каквато и да е истината за авторството, “Червеният змей” успял да установи връзката между

Мария Магдалина и Братството от Сион, а същевременно между загадъчния документ и зловещите смъртни

случаи. Сценарият е много силен и завладяващ, затова е използван в “Шифърът на Леонардо”, където

преднамерено кръстеният Жак Сониер, директор на музей и пазител на тайните на братството, бива убит в

Лувъра.

Наследството на Сен Сюлпис датира още от времето на Меровингите, когато Сюлпис е бил епископ

на Бурж (624-647). Строежът на църквата е започнал през 1646 г., като планът и размерите и са почти

същите като на катедралата “Нотр Дам дьо Пари”. Сред нейните забележителности са фреските със сцени

от Стария завет (рисувани под надзора на Йожен Дьолакроа) в Параклиса на светите ангели. Има един

прекрасен орган от 1781 г., а една 4,5-милиметрова линия от мед, инкрустирана в мраморния под на

мястото на хора, бележи нулевия меридиан, Линията на розата в Париж. Предполага се, че политическото

движение от ХVII в. “Обществото Сен Сакреман” (на което строителя на “Св. Сюлпис” Жан-Жак Олие бил

член) е служело като параван на Братството от Сион, въпреки че не съществуват доказателства дори за най-

далечна връзка между двете общности. След като Луи ХIV разпуснал “Обществото Сен Сакреман”,

документацията му била скрита, вероятно в Сен Сюлпис, а това придавало загадъчност на тайните

общества, която очевидно допаднала на Плантар.

ИСТИНСКИЯТ ОРДЕН

Като оставя настрана погрешното схващане за съвременното Братство от Сион, рицарското

братство, за което очевидно говори Дан Браун в “Шифърът на Леонардо”, е основано през 1099 г. от

Годфрид дьо Буйон. Той бил крал на Иерусалим и Защитник на Свещената гробница след Първия

кръстоносен поход. Основаният от него орден се наричал “Орден на Сионската света Богородица” и макар

изобщо да не ставало дума за Мария Магдалина, впоследствие започнали да го свързват с нея.

Първоначално орденът се помещавал в новото абатство на хълма Сион на Годфроа, близо до

Иерусалим. Някъде от 1118 г. се обединил с Ордена на рицарите от Соломоновия храм, а през 1552 г. вече

действали във Франция по силата на Орлеанската харта на Луи VII. Междувременно в Иерусалим

съществуващият Орден на света Богородица бил използван като клон, който да привлича мюсюлмани и

евреи към християнския орден на тамплиерите.

По-късно същия век, през 1188 г., впоследствие на вътрешни спорове се стигнало до схизма и

френският Орден на света Богородица потърсил независимост от тамплиерите. С този акт обаче той

престанал да бъде орденът, признат с кралска харта. Така се превърнал в приорат (клон) и вече не се

ползвал с привилегията да има суверен велик магистър. Станал известен под името Приорат “Сионската

света Богородица”, а главните фигурив него били наричани Nautonniers (кормчии).

В действителност Приоратът поддържал връзките си с френските тамплиери и постепенно се

превърнал в нещо като академия. Неговите членове се интересували живо от естествени науки и алхимия.

Особено ги занимавали моноатомното злато и химията на Ормус . Това имало връзка с някои документи,

които тамплиерите били донесли от Иерусалим, а тези документи станали причината за построяването на

базата им в Безу.

Следователно не е изненадващо, че хора като Никола Фламел, Леонардо да Винчи, Робърт Бойл и

сър Исак Нютон, а също и алхимичният наставник на Кралското дружество от ХVII в. Ириней Филалет, са

имали взимане-даване с въпросното езотерично братство. Именно последният написал трактата

“Разкритите тайни” за естеството на философския камък и вълшебният бял златен прах.

Факт е, че в онзи ранен период от създаването на Кралското общество Приоратът “Света

Богородица” отново променил посоката, което довело до друг разкол. Очевидно причината за това се крие

във факта, че първоначалното братство било замесено в политическите дела на Франция и работело

съвместно с Академи Франсез, която била в научна надпревара с Кралското общество на Бойл и Нютон в

Англия. Наложило се Чарлз Ратклиф от Дъруънтуотър, благородник от Стюартите във Франция, да крепи

нещата в Приората. След това дошла Американската революция и намесата на Бенджамин Франклин в

Каркасон по времето, когато кормчия на Приората бил якобинтският ратник Шарл, херцог на Лотарингия.

Връзката на Приората със Стюартите и американската политика на този етап добила първостепенно

значение, но следващият кормчия, Максимилиан Лотарингски, не се интересувал от политика и наука – той

бил покловител на изкуствата, най-вече на музиката и литературата. И така от този момент нататък хора

като Шарл Нодие, Виктор Юго, Клод Дебюси и Жан Кокто поели кормилото на Приората, а след Първата

световна война той потънал в неизвестност.

Междувременно в началото на разкола, когато Приоратът бил ръководен от Робърт Бойл, научният

клон на институцията преминал под крилото на Великия магистър, заточения в двореца Сен Жермен

шотландски крал Джеймс VII. С оглед на това, че отново бил предвождан от суверен, клонът бил осветен

като кралски орден (вместо да е само приорат) под името Орден на царството на Сион. Ежедневните му

дела вече се управлявали не от кормчии, а от назначавани от краля регенти.

Джордж Кийт, графМаришал на Шотландия (1692-1778), бил регент, докато не прехвърлил

службата на Сеньоле дьо Колбер Трей, епископ на Роде (по-малкия син на лорк Касълхил). По-късно регент

станал сър Робърт Стрейндж, а през 1848 г. – лорд Елфинстоун. В един по-нататъшен момент Бъртрам,

петия граф на Абшърнъм (1840-1913), станал регент на Великия магистър, а през 1908 г. бил наследен от

Мелвил Хенри Масю, маркиз на Рювини и Реньовал, който написал “Родословна книга на якобитите” и

“Регистър на кралското родословие в Британия”. След това, по силата на британския мандат в Обществото

на нациите през 1919 г., организацията се сляла с Ордена на Сангреала в Европа.

Както е записано в регистъра от 1921 г. на “Родословна книга на якобитите”, Орденът на Сангреала

(Независимия орден на свещения Граал) е орден на династията на Стюартите. Днес двата обединени ордена

се намират в протекторията на Благородния орден на рицарите на Сен Жермен, учреден от крал Джеймс VII

(II) Стюарт през 1692 г.

Какво общо има тази история от 1099 г. с частната организация Братството от Сион, регистрирана

през 1956 г. във Франция? Абсолютно нищо. Какво общо има със заговора за възстановяване на

меровингската монархия във Франция, както често се предполага? Отново нищо. Какво общо имат всички

тези неща с преклонението пред една богиня, както се опитва да внуши “Шифърът на Леонардо”? Съвсем

нищо. А с Мария Магдалина? Също нищо – поне на пръв поглед. Но се предполага, предвид преследването

на тамплиерите през 1307 г., че заветът на Магдалина е бил възприет изцяло от Ордена на Сионската света

Богородица във Франция, така че информацията от “Шифърът на Леонардо” е отчасти вярна. Само дето

тази връзка днес вече не съществува, както не съществува организацията, след като през 1780 г.

Максимилиан Лотарингски я повел към задънена улица.

БОГ И МАГДАЛИНА

Сравнително наскоро имаше две големи изложби, посветени на Мария Магдалина. Първата се

състоя във Флорентинският изложбен център през 1986 г. и беше озаглавена “Магдалина между светостта и

греха – една забулена и опетнена личност”. Скоро след това, през 1988 г., бе организирана “Мария

Магдалина – изкусителка на желанието” в музея на Петрарка във Воклуз дьо Фонтен. Втората изложба

извади на преден план връзката на Мария с френската кралска династия, особено по отношение на

необикновената военна кампания на Жана д’Арк през ХV в.

Човекът зад тази кампания е един от най-удивителните фигури в историята – крал, чийто живот

прилича на историите на хората, посветили себе си на Граала. Става дума за графа на Прованс, херцог на

Анжу и крал на Неапол, а освен това хецог на Калабрия и Лотарингия, граф на Бар и Гиз и титулован крал

на Унгария, Сицилия, Арагон, Валенсия, Майорка, Сардиния и Иерусалим. Бил е прочут художник,

писател, законодател, музикант, архитект, лингвист, агроном и рицар-шампион на арената. И освен всичко

– дал на Христофор Колумб поръчка за първия му кораб.

Подобно впечатляващо досие би било съвсем подходящо за всеки романтичен герой, но това не е

образ от страниците на митичен роман. Става дума за крал Рене Анжуйски (р. 1408), велик магистър на

Ордена на полумесеца. Сестра му Мария е била омъжена за френския крал Шарл VI, а дъщеря му Маргарет

– за английския крал Хенри VI.

Рене Анжуйски въвел известният Лотарингски кръст, който станал символ на свободна Франция и

емблема на Френската съпротива през Втората световна война. Той е автор и илюстратор на “наръчник за

съвършената организация на турнири” и “Битки и правилник за рицарството и управлението на

принцовете”. Превод на последната творба, известна като ръкописа от Рослин-Хей, се пази в библиотеката

на лорд Уилям синклер в построения през ХV век Рослински параклис в близост до Единбург, Шотландия,

и е най-старият писмен паметник на шотландската проза. Книгата е с дъбови, подвързани с кожа, корици,

като на предната има надпис “Jhesus-Maria-Johannes” (“Исус-Мария-Иоан”) – същият като на зидарията в

абатството Мелроуз в Шотландия.

Заедно с Мария Магдалина св. Иоан Богослов (автор на Откровението) е бил много почитан от Рене

и привържениците на Граала в средите на албигойците. За Иоан се знае, че е бил покровител на “виното на

Божия гняв” и в живописта често е рисуван с чаша, в която има змей. Това е намек за Откровение 14:10 и

чашата на Божия гняв. Говори се, че Иоан е пил от същата тази чаша, но поради неговата божественост не

му е станало нищо. Ръкописът от Рослин символично изобразява св. Иоан с гностическия змей на

мъдростта и една фестонирана емблема на Граала.

Художествената кариера на Рене Анжуйски го среща с бележити личности от ранния Ренесанс, като

Ян ван Ейк, Фра Анджелико, Филипо Липи и Паоло Учело. Той е работил върху множество олтарни

картини, включително известния триптих в катедралата в Екс, в който има работи и на Никола Фроман.

Сред колегите на Рене са големите управнически династии на Италия – фамилиите Сфорца и Медичи, - а

живописната му творба “Мария Магдалина проповядва на краля и кралицата на Марсилия” е в музея

“Клюни” в Париж.

Така че крал Рене е липсващата брънка към мистерията на Ян ван Ейк от двойният портрет в

Националната галерия в Париж с явните внушения за Магдалина. Ян и Рене са били не просто сътрудници,

а приятели с общи интереси и познати. Именно Ян ван Ейк го е научил да рисува. Художникът-

доминиканец Фра Анджелико е друга фигура от техния кръг. Той е човекът, който поставя трите червени

кръста в своята фреска "Не се допирай до мене" и включва Мария Магдалина в картината си "Тайната

вечеря”.

Заедно със своята кралица, Рене поставил началото на поклонническата традиция и наредил горната

кост от дясната ръка на Мария Магдалина да бъде поставена в кутията от позлатено сребро, в която я

показват и днес. Рене проектирал и направил тази кутия през 1473 г., преди откриването на новата базилика

в Сен Максимен ла Сен Бом, и с оглед на тази информация сега може да се даде отговор на въпроса кой е

съхранявал мощите на Мария след срива на френския Орден на тамплиерите през 1307 г. до края на ХV в.,

когато е осветена и открита въпросната базилика.

През 1307 г. като кормчия на Ордена на Сионската света Богородица е вписан Едуар дьо Бар, като

чичо му, графът на Бар, е посочен като негов заместник. Сестрата на Едуар Жана дьо Бар, впоследствие

заема поста до 1351 г. Две поколения по-късно (след период на въвличане на Синклер посредством брак)

кормчийството поема кардинал Луи дьо Бар, а очевидно заместник му е френският химик Никола Фламел.

Сетне, от 1428 г., кормчия става Рене, граф на Анжу и Бар. През 1480 г. мястото се заема от дъщеря му

Йоланда, а след нея са посочени Сандро Филипепи (Ботичели) и Леонардо да Винчи. Ботичели бил ученик

на приятеля на Рене, художника Филипо Липи, а и бил работил със златаря-художник Андрея дел Верокио,

наставника на Леонардо. Общ покровител на всичките била флорентинската династия на Медичите.

През целият този период родът на Рене Анжуйски вземал активно участие в дейностите на

Приората и тъй като от 1473 г. Рене имал достъп до мощите на Магдалина, може да се предположи, че

тяхното съхранение от 1307 г. до откриването на базиликата в Сен Максимен е било поверено от

тамплиерите на Ордена на Сионската света Богородица. И наистина Богородица от Сион очевидно е самата

Мария Магдалина – същата, която Леонардо нарисувал в своята картина “Девата на скалите”, докато

приятелят му Ботичели бил кормчия на ордена. Именно Ботичели поставил разчупен зрял нар в ръката на

Исус, като символ на плодовитостта на неговия род, и нарисувал шедьовъра с мидената черупка, алегория

за Мария Яковова, впоследствие станала известна като “Раждането на Венера”.

През този период от историята на Приората Рене Анжуйски се посветил изцяло на наследството на

Мария Магдалина и Светите Марии от морето. Той проектир и построил в Тараскон църква за мощите на

св. Марта, а в Рьокюле – близо до Анжер, основал отшелническото убежище-храм Магдалина от Сен

Бомет. Крал Рене не само почитал и рисувал Мария Магдалина, но станал главен благотворител на

поклонническата традиция в Прованс и кръстил на нея една от дъщерите си. Поставил началото на

популярните Витанийски фестивали в Марсилия, Тараскон и Екс и бил председател на празненствата

послучай деня на св. Мария.

Сред най-близките съратници на Рене били неустрашимата Орлеанска дева, Жана д’Арк. Родена е

през 1412 г. като дъщеря на един фермер от Домреми, херцогство Бар. На следващата година Хенри V става

крал на Англия – когото собствените му благородници описват като студен и безсърдечен подпалвач на

войни, макар че по-късно историческата пропаганда му надява мантията на герой и патриот. По времето,

когато се възкачва на престола, войната на Плантагенет срещу Франция вече стихва, но Хенри решава да

поднови претенциите на своя предшественик Едуард III за френския престол. Аргументирал се, че майката

на Едуард (един век преди това) е дъщеря на крал Филип IV – мъжа, който през 1307 г. преследвал

рицарите тамплиери.

Хенри V с 2000 войници и 6000 стрелци помел Нормандия и Руан и през 1415 г. победил

французите при Агинкур. Впоследствие по силата на Договора от Троа бил провъзгласен за регент на

Франция. С помощта на невероятната кралица Изабо Хенри се оженил за дъщерята на френския крал –

Катрин дьо Валоа, след което се заел да свали от престола нейният брат, дофина, който бил женен за

сестрата на Рене Анжуйски – Мари. Но две години по-късно починал, френският крал Шарл VI също.

В Англия наследник на трона бил невръстният син на Хенри, чиито чичовци – херцозите на Бедфор

и Глостър – станали сюзерени на Франция. Французите били крайно притеснени за бъдещето, което се

разкривало пред тях, но през 1429 г. в крепостта Ванкульор, близо до Домреми, се появила Жана д’Арк,

която заявила, че светците са и наредили да обсади англичаните при Орлеан.

Седемнадесетгодишната Жана отпътувала към кралския двор на Шато дьо Мильо в Шинон заедно с

шурея на дофина, Рене Анжуйски. Когато стигнала в Шинон на Лоара, тя обявила божествената си мисия –

да спаси Франция от нашествениците. Отначало дворът не откликвал на бойните и амбиции, но тя си

спечелила подкрепата на Йоланда Арагонска, тъща на дофина и майка на Рене Анжуйски. Тогава на Жана

било поверено командването на повече от 7000 мъже, включително престижната шотландска кралска

гвардия Жандарм Екосе и най-изтъкнатите командири по онова време. Рамо до рамо с Рене Анжуйски, тя

успяла да разбие блокадата на Орлеан и да победи английския гарнизон. След няколко седмици долината

на Лоара отново била френска земя.

На 17 юли 1449 г. дофинът Шарл бил коронясан в Реймската катедрала от архиепископ Рено от

Шартр. На това светло събитие до него стояла храбрата овчарка от Лотарингия с прословутото си знаме.

Описано подробно в документацията на последвалия процес срещу нея и нарисувано от шотландеца

Хамиш Пауър, то носело надписа Jhesus Maria, също като камъка “Исус Мария” в Гластанбърийския

параклис.

По-малко от година след успеха и Орлеанската дева била заловена, докато обсаждала Париж, и

херцогът на Бедфорд уредил да бъде съдена от Пиер Кошон, епископ на Бове, който я осъдил на доживотен

затвор на хляб и вода. Когато Жана не позволила на пазачите си да я изнасилят, епископът я обявил за

неблагодарна вещица и без да я съдят повече, я изгорили жива на стария пазарен площад в Руан на 30 май

1431 г.

Когато започнала орлеанския поход, Жана избрала своя главнокомандващ с думите: “Дайте ми

херцог Рене дьо Бар”. А на него казала: “Тук няма друг, на когото да знам, че мога да имам пълно доверие..

Ще прекосим Франция заедно”, и през следващите месеци били буквално неразделни.

Макар че днес се помни с чудесно илюстрирания си ръкопис за Рицаря на любовта, репутацията на

Рене Анжуйски пострадала от същото, което довело до края на неговата любима Жана. Тя била

дискредитирана от силното френско духовенство и като последица от това Рене станал жертва на

литературна инквизиция. Църквата го смятала за въплъщение на всичко, което ненавиждала, т. е.

традицията на Граала. Въпреки всичката си слава и положение Рене бил повече или по-малко заличен от

академичните архиви и днес е рядко споменаван в класинте стаи. Най-голямата ирония в това е, че чек през

1920 г. Църквата преразглежда делото на Жана д’Арк и най-лицемерно не само и дава опрощение, но дори

я канонизира!

Подобно на Мария Магдалина преди това, крал Рене Анжуйски умира в Екс ан Прованс на 10 юли

1480 г. Кралицата поставя украшението, символ на суверенната власт, на врата му в ковчега, защото макар

да имал дъщери, не оставил законен наследник на династията си. Най-голямата му дъщеря – Йоланда,

известно време носила титлите му, но след това ги отстъпила на френския крал Луи ХI, предявил

претенции към тях.

Сред личното наследство, което Рене оставил на жена си, имало диамантени и рубинени огърлици,

сребърни ковчежета и големи златни купи, инкрустирани със скъпоценни камъни. Но най-ценна за нея била

една проста чаша от прозрачен кварц, на която Рене бил издълбал следния надпис:

Който пие бавно,

Ще види Бог.

Който пие на един дъх,

Ще види Бог и Магдалина.

Онова, което се подразбира от горните думи, е, че отделните и несвързани помежду си аспекти на

познанието са достатъчни, за да представят образа на Исус какъвто го представя конвенционалната

доктрина. Но когато светите писания се възприемат цялостно, Мария Магдалина се появява като

равноправен елемент в картината.

Именно на Рене Анжуйски принадлежи твърдението, че независимо от алабастрона и нарда самата

Мария Магдалина, покровителката на Прованс, е свещеното миро, на което е наречена Ла Сент Бом.

Нейното миро във физически план се проявява в династичното наследство, деспосините, а в духовен план –

в истинската същност на Сангреала, несекващата светлина на свещения съсъд. Рене бил убеден, че пътят

към това просветление наистина е в търсенето на свещения Граал и че тайната на това постижение

представлява вечното наследство на Мария Магдалина.

******************************************

ПРИЛОЖЕНИЯ

І

СИН БОЖИ – СИН ЧОВЕШКИ

Как се съгласува тленният Исус (синът на Мария и Иосиф) с концепцията на Християнската църква

за Сина Божи? Само евангелията от Матей и Лука разказват за зачеването на Мария и раждането на Исус.

Марко и Иоан пренебрегват тези събития.

Макар да не се спира на Рождеството като такова, Иоан (7:42) отбелязва някои неща по отношение

на потеклото на Исус: “Не е ли казано в Писанието, че Христос ще дойде от Давидовото семе, и от градеца

Витлеем, отдето беше Давид”. Освен това в Посланието на св. ап. Павел към римляните 1:3-4 се говори за

Исус Христос, “роден от плът от Давидовото семе и открил се за Син Божий.. по духа на освещението”. В

Марко 10:47 и Матей 22:42 Исус отново е наречен "син Давидов". В Деяния 2:30 Петър (говорейки за цар

Давид) казва за Исус, че е “от плода на чреслата му”.

Тези откъси, заедно с родословието по мъжка линия в Евангелията на Матей и Лука поясняват

категорично, че Исус е пряк потомък на цар Давид. Освен това св. Павел пише, че Исус “се открива” за Син

Божи, а в описанието на благата вест в Лука 1:35 по подобен начин се твърди, че “ще се нарече” Син Божи.

Произходът на Исус от Давид по бащина линия е подчертан още повече в Евреи 7:14, където личи

принадлежността му към свещеническия Орден на Мелхиседек. Още по времето на Мойсей и Аарон само

племето на левитите са имали рожденно право да бъдат свещеници на израилтяните. Племето на иудеите,

към което принадлежат Давид и неговата династия чак до Иосиф и Исус, са имали привилегията да

царуват, но не и да бъдат свещеници.

Пишейки това послание до евреите, св. Павел пояснява въпроса за новия свещенически статут на

Исус по следния начин: “Защото явно е, че Господ наш възсия от Иуда, а за свещеничество в неговото

коляно Мойсей нищо не е казвал” (Евреи 7:14). Точно преди това, в Евреи 7:12, се казва, че за да стане

възможно това отклонение от обичая, “по необходимост става нужда да се промени и законът”. Това не

означава, че Исус може да постъпва както реши, а само, че трябва законът да се промени поради произхода

на Исус от Иудовото Давидово коляно.

Това се потвърждава и в Псалма на коронацията, който се отнася за трона Давидов - “Ще възвестя

определението: Господ ми каза: Син мой си Ти; Аз днес Те родих” (Псалми 2:7). За същия този псалм се

намеква и когато Иоан кръщава Исус в река Иордан. И в Матей 3:17, и в Марко 1:11, и в Лука 3:22 се казва,

че в този момент се чул глас небесен: “Ти си Моят Син възлюбен”.

Когато го питат дали е Син Божи, Исус обикновено отбягва отговора. В Матей 26:63-64, когато

първосвещеникът му задава въпроса дали наистина е Син Божи, той отговаря: “Ти рече” – с което намеква,

че самият той не казва такова нещо. В Лука 22:70 отговаря по подобен начин: “И те всички рекоха: и тъй,

ти ли си Син Божий? Той им отговори: Вие казвате, че съм Аз”. В други случаи пък отвръща, че е “Син

Човечески” (както е в Матей 26:63-64).

Освен от препратката към Давидовия псалм, потвърждението, че Исус е Син Божи, се основава на

неща, които другите казват за него. Например Иоан в 20:31 заявява: “А това е написано, за да повярвате, че

Иисус е Помазаника, Божия Син”. В Деяния 9:20 Павел проповядва неща в същия дух. Общо четиридесет и

пет пъти в Новия завет се казва, че Исус е “обявен”, “проповядван”, “смятан” и “наричан” Син Божи. Има

обаче и деветдесет споменавания на израза “син човешки”, повечето от които в думите на самия Исус.

В гръцката Библия “син човешки” се изписва “huinos ho atropos” . Лингвистичните еквиваленти са:

на арамейски “bar nasha” и на иврит “ben adam” . И трите фрази означават просто “човек – човешко

същество”.

Както се пояснява в Лука 3:38, Адам бил първият, който трябвало да се нарича син Божи. А което е

по-важно за цялостната картина, в Библията някои заслужили личности често биват назовавани “чада

Божии”, като се започне с думите на Исус в Матей 5:9: “Блажени миротворците; защото те ще се нарекат

синове Божии”. Тук отново, както и по отношение на самия него, се използва формата “ще се нарекат”.

От казаното дотук следва, че изразът “Син Божи” относно Исус се употребява в образното и

символичното му значение, докато физическият произход на Исус от цар Давид в не един случай е

споменат като човешката реалност на неговото положение. Най-важното тук е, че целият Давидов род се

смята за “Божий”, а не само Исус. Тази предпоставка е заложена в II Царства 7:13-14, където “словото

Господне” за Давид гласи: “Той ще съгради дом на името Ми; и Аз ще утвърдя престола на царството му

довека. Аз ще му бъда баща, и той ще Ми бъде син.”

****************************************

ІІ

ПРОЦЕСЪТ И РАЗПЯТИЕТО

В “Анали на Римската империя”, писана през I в. от сенатор Корнелий Тацит, се посочва, че мъж на

име Христос, създател на “пословично поквареното християнство”, бил разпънат на кръст от управителя на

Иудея по време на управлението на император Тиберий. Не са дадени никакви подробности по делото: не

споменава такива и Иосиф Флавий в своите трудове “Иудейски древности” и “Иудейски войни”. Новият

завет е единственият известен източник на информация за това отношение.

Така както е описан в евангелията, процесът срещу Исус едва ли би могъл да се нарече така, а

сценарият е пълен с двусмислици. Матей (26:57-59) казва: “А ония, които хванаха Исуса, заведоха Го при

Каиафа, пърносвещеника, дето бяха събрани книжниците и стареите [...]. А първосвещениците и стареите и

целия синедрион търсеха лъжливо свидетелство против Иисуса”.

Дори всички тези свещеници, книжници и старейшини да са се събрали моментално в толкова ранен час,

не може да се пренебрегне факта, че това е било незаконно събиране, тъй като иудейският съвет не

заседавал нощем. В Лука 22:66 се посочва, че макар Исус да е отведен първо при Каиафа, Синедрионът се

събрал чак след разсъмване. Но дори и в този случай заседанието трябва да е било незаконно, понеже

забраната важи и за времето на Пасха.

В евангелията се казва, че Петър последвал Исус до къщата на първосвещеника Каиафа, където на три

пъти се отрекъл от учителя си, както последният бил предрекъл. Всички евангелия са единодушни, че след

това Каиафа предал Исус на римския управител Пилат Понтийски, чието присъствие улеснило

непосредствения разпит. Това се потвърждава в Иоан 18:28-31, макар че извежда на преден план още една

аномалия:

Поведоха Иисуса от Каиафа в преторията, Беше заран; и те не влязоха в преторията, за

да се не осквернят, та да могат да ядат пасхата. Тогава излезе Пилат при тях и рече: В

какво обвинявате тоя Човек? Отговориха му и рекоха: Ако Той не беше злодеец, не щяхе

да ти Го предадем. А Пилат им рече: Вземете Го вие и Го съдете по вашия закон. Иудеите

му рекоха: нам не е позволено да убием никого.

Истината обаче е, че Синедрионът е имал пълното право при необходимост да осъжда престъпници и

прилага смъртно наказание. Също така евангелията твърдят, че Пилат им е предложил да отмени смъртната

присъда на Исус, тъй като е имало обичай управителят да освобождава по един затворник за Пасха. И това

не е вярно – никога не е съществувал подобен обичай.

Макар че зилотските апостоли Симон Лазар и Иуда Искариотски се споменават в събитията

непосредствено преди арестуването на Исус, очевидно за Тадей (третият от водачите на въстанието против

Пилат) не е казано нищо след Тайната вечеря. Но все пак той участва в събитията около процеса. Тадей е

бил представител на Алфеевите наследници и религиозен син на старейшината на общността. На иврит

изразът “син на бащата” би включвал думите bar (син) и abba (баща) – така че Тадей би трябвало да е

описан като Bar-abba, а един мъж на име Варава е тясно свързан с възможността Пилат Понтийски да

помилва Исус.

Варава е описан в Матей 27:16 като “прочут затворник”; в Марко 15:7 – като “извършил убийство във

време на бунт”; в Лука 23:19 – като човек, “хвърлен в тъмница за извършен в града бунт и убийство”; а в

Иоан 18:40 – като “разбойник”. Описанието на Иоан е доста неясно, защото дребните разбойници

обикновено не били осъждани на разпъване. Все пак английският превод не покрива добре оригиналното

гръцко значение, защото lestes означава не толкова “разбойник”, колкото “човек, обявен извън закона”.

Разказът на Марко посочва доста по-конкретно ролята на Варава във въстанието.

Очевидно става дума за това, че когато тримата затворници Симон, Тадей и Исус били доведени при

Пилат, в делата на Симон и Тадей тий не намерил нищо неясно – те били известни зилоти и били осъдени

заради бунта. За Пилат обаче било много трудно да открие някакви доказателства срещу Исус. Последният

бил задържан само защото иудейската общност го предала на ластите заедно с другите двама, за да бъде

осъден. Пилат поискал от иудейските старейшини да му дадат поне някакъв претекст: “В какво обвинявате

този човек?” Ала не получил задоволителен отговор, затова им предложил: “Вземете го и го съдете според

вашия закон”, на което старейшините очевидно излезли с фалшивото оправдание: “нам не е позволено да

убием никого”.

Така че Пилат се обърнал към самия Исус: “Ти ли си Иудейският цар?”, на което Исус отговорил: “От

себе си ли говориш това, или други ти казаха за Мене?” Объркан, Пилат настоял: “Твоят народ и

първосвещениците Те предадоха на мене; какво си сторил?” Разпитът продължил в този дух, докато накрая

Пилат излязал при иудеите и им казал: “Аз не намирам никаква вина у Него” (Иоан 18:33-38).

В този момент на сцената се появил Ирод Антипа от Галилея (Лука 23:7-12). Той не бил в приятелски

отношения със свещениците и решил да освободи Исус, за да провокира своя племенник цар Ирод Агрипа.

Затова се уговорил с Пилат да направи така, че Исус да бъде освободен. По този начин сделката между

предателя на Исус Иуда Искариотски и свещениците била отменена от новото споразумение между Ирод и

римския управител. От този момент нататък Иуда загубил всякакъв шанс да получи опрощение за

зилотската си дейност и дните му били преброени. Съгасно новото споразумение Пилат казал на

иудейските старейшини:

Доведохте ми Тоя Човек като развратител на народа; но, ето, аз изследвах пред вас, и не

намерих и Тогози Човека никаква вина от онова, в каквото го обвинявате; Но нито Ирод

намери; понеже го пратих и при него; и, ето, нищо достойно за смърт Той не е извършил;

и тъй, след като Го накажа, ще Го пусна” (Лука 23:14-16).

Ако членовете на Синедриона са изчакали да свърши Пасхата, са можели съвсем законно да възбудят

свой процес срещу Исус. Ала те умишлено прехвърлили отговорността върху Пилат; защото знаели, че не

разполагат с истински обвинения. Определено не са очаквали, че Пилат ще прояви чувство за

справедливост, нито са можели да предвидят намесата на Ирод Антипа. Но междувременно Пилат

допуснал грешка. В опита си да оправдае решението си да пусне Исус, като го представи за помилване

послучай Пасха, той дал възможност на иудеите да изберат: “Исус или Варава?” При тези му думи “целия

народ закрещя: Премахни Тогова, а пусни ни Варава” (Лука 23:18).

Пилат се опитал да настоява в полза на Исус, но иудеите викали: “Разпни го!” Пилат отново ги

попитал: “Та какво зло е сторил Тоя? Аз не намерих в Него нищо да заслужава смърт”. Само че вече се бил

поставил в неизгодно положение и за да спази недалновидно поетия ангажимент, той освободил Варава

(Тадей). Римските войници сложили трънен венец на главата на Исус и му навлекли морава дреха. Пилат го

предал на свещениците с думите: “Ето, извеждам ви Го, за да разберете, че не намирам у него никаква

вина” (Иоан 19:4).

На този етап нещата се развивали чудесно за иудейските свещеници и планът им почти бил успял.

Възрастният Тадей бил пуснат на свобода, но Симон Зилота и Исус останали в ареста, заедно с Иуда

Искариотски.

*****

Трите кръста били издигнати надлежно на Лобното място (Голгота), за да бъдат разпнати на тях

Исус и двамата партизански водачи Симон Зилота и Иуда Искариотски. Но по пътя към разпятието се

случило нещо важно – появил се някакъв загадъчен мъж на име Симон Киринееца, който предложил да

носи кръста на Исус (Матей 27:32)1. Има много теории за това кой може да е бил въпросният Киринеец, но

действителната му самоличност не е от голямо значение. По-важното е защо изобщо се е намирал там. За

него се споменава в един ранен коптски ръкопис, “Вторият трактат на Великият Сет”, открит сред книгите

от Наг Хамади. Там се говори, че едната от трите жертви е била заменена с друг човек, в която връзка се

споменава и Киринееца. Очевидно замяната е била успешна, защото трактатът твърди, че Исус не е загинал

на кръста, както се приема за даденост. Дори е цитиран как казва след събитието: “Колкото до смъртта ми –

която за тях бе достатъчно истинска – за тях бе истинска поради туй, че са неразбрани и слепи”.

Ислямският Коран (глава 4, озаглавена “Жени”) уточнява, че Исус не е загинал на кръста: “Но не го

убиха и не го разпнаха, а само им бе оприличен... Със сигурност не го убиха те”. Историкът от II век

Василид от Александрия също твърди, че не Исус бил разпнат на кръста, а Симон Киринееца.

В този случай обаче Симон Киринееца трябва да е заменил Симон Зилота, а не Исус. Екзекуцията

на двама толкова изтъкнати мъже като Исус и Симон едва ли е щяла да мине тихо и кротко, така че явно е

била предприета тактика за надхитряне на иудейските власти. Възможно е хората на Пилат да са участвали

в измамата, при която най-вероятно са използвали упойващи вещества, за да осъществят физическата

замяна.

Ако изобщо подобна илюзия е била по силите на някого, това определено е бил Симон Зилота,

водач на самарянските влъхви и прочут като най-големия магьосник на своето време. И Деяния на

апостолите, и “Апостолски постановления” разказват как няколко години след това Симон левитирал над

Форума в Рим. На Голгота обаче нещата стояли по съвсем различен начин – Симон бил пазен от стража и

отивал да бъде разпънат на кръст.

Първо трябвало да бъде измъкнат – така че организирали на негово място да застане Киринееца,

който сигурно е бил негов съучастник, редом с освободения Тадей (Варава). Измамата започнала по пътя за

Голгота, когато приемайки товара на Исус, Киринееца успял да се намъкне в групата. Самата подмяна

вероятно е станала на самото място на Разпятието, под прикритието на общите приготовления. Сред

суматохата от издигането на кръстовете Киринееца уж изчезнал, но в действителност заел мястото на

Симон. В евангелията събитията след това са старателно замъглени, като се дават твърде малко сведения за

разпнатите от двете страни на Исус мъже; споменава се само, че били “крадци”. И така Симон Зилота бил

освободен и можел да поеме нещата в свои ръце.

*****

Макар по начало Разпятието да се представя като публично събитие, в евангелията (например Лука

23:49) се казва, че зрителите са били задължени да “стоят надалеч”. Западната традиция придава известна

романтика на мястото, представяйки го като “далечен зелен хълм” – тема, доста експлоатирана от

художниците. И все пак в нито едно от евангелията не се споменава за хълм. Според Иоан 19:41 мястото

било “до градина”, в която имало частна гробница, притежание на Иосиф Ариматейски (Матей 27:59-60).

Ако се вземат предвид данните от евангелията, вместо популярния фолклор, става ясно, че Разпятието не е

било спектакъл на върха на хълм, с очертаващи се на фона на небето кръстове и епичен състав от зрители.

Тъкмо напротив, присъствали са ограничен брой хора, и то на охранявана територия – частна градина,

която по един или друг начин е можела да се нарече “лобно място” (Иоан 19:17). Евангелията не казват

почти нищо повече, но Евреи 13:11-13 дава някои интересни сведения по въпроса:

Понеже телата на животните, чиято кръв за очистяне греховете първосвещеникът

внася в светилището, се изгарят извън стана, затова, и Исус, за да освети човеците с

1 Всъщност Матей 27:32 гласи: „А на излизане намериха един Киринеец, на име Симон; него заставиха да носи кръста му”.

кръвта Си, пострада вън от градските порти. И тъй, нека излизаме при Него отвън стана,

носейки поруганието Му.

От това се разбира, че Исус е страдал “вън от градските порти” и “отвън стана”. Говори се и за

някакво място, където се изгарят телата на жертвените животни. Тази бележка е особено важна, тъй като

подобни места са били смятани за нечисти. Според Второзаконие 23:10-14 “вън от стана” са местата,

отделяни за сметища, помийни ями и отходни места, които били и физически, и ритуално нечисти. Освен

това “вън от градските порти” включвало и някои други места, включително гробища. При това свитъците

от Мъртво море дават ясно да се разбере, че се е смятало за осквернение да се ходи върху мъртъвци, затова

гробищата са били обозначавани със знака на черепа. От това естествено следва, че “лобното място”

(Голгота) е гробищна градина с ограничен достъп, в която имало празен гроб, притежание на Иосиф

Ариматейски.

Друго сведение може да се почерпи от Откровение 11:8, където е казано, че Исус е бил разпнат в

“големия град, който духовно се нарича Содом и Египет”. С положителност става дума за някое гробище

като Кумран, който в Терапевтата наричали Египет и географски бил свързан със старозаветното средище

Содом.

Както беше обяснено в единадесета глава, Иосиф Ариматейски (патриархалният Йосиф ha Rama

Theo) е родния брат на Исус Яков. Следователно няма нищо странно, че Исус е бил погребан в гробница,

принадлежаща на царския му род.

След 1947 г., когато са открити свитъците от Мъртво море, разкопките в Кумран продължават и доста

време през 50-те години. През този период са направени важни находки в множество пещери. Археолозите

откриват пещера, която има две помещения и два отделни изхода, доста далече един от друг. Достъпът до

главното помещение ставал през дупка в пътеката, която минавала отгоре, докато в съседната кухина се

влизало отстрани. От горния отвор били построени стъпала надолу към помещението, а за да не влиза вода

през отвора, когато вали, го закривали с голям камък. Според Медния свитък тази гробница била

използвана като съкровищница и затова я наричали Пещерата на богаташа. Това била гробницата на

царския престолонаследник и била разположена точно срещу друга една пещера, която носела името “Лоно

Авраамово”.

*****

Пророчеството, че Спасителят ще лезе в Иерусалим, яздейки магаре, не е единственото прорицания

по отношение на Месията в старозаветната книга на Захария. Има още две (Захария 12:10 и 13:6) – че Той

ще бъде прободен и ще скърбят за него, и че ще има белези, оставени от ония, които го обичат. Исус е

знаел, че ако бъде разпнат, ще отговаря на всички тези условия. Както се казва в Иоан 19:36, “Защото това

стана, за да се сбъдне Писанието”.

Разпъването било едновременно наказание и екзекуция: смъртта била предшествана от

неколкодневни мъки. Първо протегнатите настрани ръце на жертвата били връзвани за хоризонталната

греда на кръста, който след това се изправял. Понякога заковавали ръцете с пирони, но без връзване нямало

да се получи нищо. Ако увиснел с цялата си тежест на ръцете, човек умирал бързо от задушаване, понеже

дробовете му се притискали. За да удължат агонията, екзекуторите облекчавали натиска върху дробовете,

като фиксирали краката на жертвата за вертикалната греда. С тази допълнителна опора човек можел да

преживее много дни, вероятно дори седмица или повече. След известно време, за да освободят кръстовете,

понякога палачите трошали краката на жертвите, с което ускорявали смъртта.

В онзи петък, съответстващ на 20 март 33 г., нямало причина тримата разпнати да умрат същия ден.

Въпреки това на Исус дали малко оцет и след като го вкусил, той “предал дух” (Иоан 19:30). Скоро след

това един центурион промушил ребрата на Исус с върха на копието си и понеже той прокървил (“изтече

кръв и вода”), приели това за доказателство, че е мъртъв (Иоан 19:34). В действителност именно кървенето

сочи, че тялото е живо, а не мъртво; след смъртта прободните рани не кървят. На този ета Иуда и

Киринееца били все още живи, затова им строшили краката.

В евангелията не се казва кой точно е подал оцет на Исус, но в Иоан 19:29 се споменава, че съдът е

бил приготвен предварително. Преди това се уточнява, че течността била “оцет, смесен с жлъчка” (Матей

27:34) – т. е. вкиснато вино, премесено със змийска отрова. В зависимост от пропорциите подобна смес

може да предизвика изпадане в безсъзнание и дори смърт. В този случай обаче отровата е била подадена на

Исус не с чаша, а с гъба, закрепена на тръстика, та да се измери точното количество. Човекът, който му я е

подал, вероятно е бил Симон Зилота, който е трябвало да бъде на единия от кръстовете.

Междувременно Иосиф Ариматейски реговарял с Пилат да вземе трупа на Исус преди съботата и да

го положи в своята гробница, съгласно правилото във Второзаконие 21:22-23, потвърдено и от Кумранския

храмов свитък: “Ако някой извърши престъпление, достойно за смърт, и бъде умъртвен, и ти го обесиш на

дърво, тялото му не бива да пренощува на дървото, а го погреби в същия ден”.

Следователно Пилат е разрешил да се промени процедурата от обесване (което при римляните се е

изразявало в разпъване на кръст) в еврейския обичай престъпниците да се погребват живи. После се е

върнал в Иерусалим, оставяйки всочко в ръцете на Иосиф. (Може би е важно, че в Деяния 5:30, 10:39 и

13:29 за мъките на Исус се казва само, че е бил “повесен на дърво”).

Исус не давал признаци на живот, краката на Иуда и Киринееца били строшени. Трите жертви били

свалени, след като висели на кръстовете по-малко от половин ден. Не се споменава, че са били мъртви,

говори се само за свалянето на “телата” им – което може да означава и живи тела, и трупове.

*****

Следващия ден бил събота и в евангелията не се казва почти нищо за него. Само в Матей 27:62-66

се споменава за разговора между Пилат и иудейските старейшини в Иерусалим, след което Пилат наредил

двама войници да пазят гробницата на Исус. Ако не се смята това, и четирите евангелия продължават

разказите си от неделната сутрин. И все пак, ако някой ден е бил важен за хода на събитията, то това е била

съботата – същата събота, за която е казано толкова малко. То зи ден за почивка и молитви бил ключов за

всичко, което станало след това – свещен ден, когато е абсолютно забранено да се работи.

Очевидно Киринееца и Иуда Искариотски били положени в съседното помещение на гробницата, а

тялото на Исус – в главното. Вътре, в двойната кухина, Симон Зилота вече бил заел позиция, с лампи и

всичко необходимо за операцията. (Интересното е, че през 50-те години на миналия век, заедно с

останалите вещи, в гробницата е открита и лампа).

Сетне, според Иоан 19:39, пристигнал Никодим, който носел със себе си “около сто литри смес от

смирна и алой”. Екстрактът от смирна е седактивно средство, често използвано в съвременната медицинска

практика. Сокът от алое пък според съвременната медицинска фармакопея е силно и бързодействащо

очистително – точно каквото е било нужно на Симон, за да изчисти отровата от тялото на Исус.

Много е важно, че денят след разпъването е бил събота. Всъщност изборът на момента за цялата

операция по “възкресяването” на Исус (т. е. отмяната на отлъчването – “смъртната присъда”) зависел от

точния час, в който се считало, че започва съботата.

В онези дни нямало фиксирани понятия за часове и минути. Документирането и измерването на

времето било едно от основните задължения на левитите, които следели часовете по сенките в

предварително оразмерени участъци. Освен това още от VI в. пр. Хр. вече имали слънчевия часовник. И все

пак нито резките на земята, нито слънчевия часовник вършели работа, когато нямало сенки. Затова имало

дванадесет “дневни” (по видело) и дванадесет “нощни” часа (по тъмно). Последните се измервали с

молитвите на левитите (подобно на каноничните служби, наречени часове, в Католическата църква днес).

Всъщност богослуженията – които се извършват призори, по пладне и по залез-слънце – са заимствани от

практиката на ранните левити-ангели. Проблемът обаче бил, че дните и нощите ставали по-дълги или по-

къси, та се налагали някои нагаждания, за да не се застъпват часовете.

Точно в петъка на Разпятието трябвало да се направи преместване от три часа напред и поради това

между разказите на Марко и Иоан се забелязват очевидни несъответствия. В Марко 15:25 се казва, че Исус

бил разпнат в третия час, а в Иоан 19:14-16 – около шестия час. Тази аномалия се получава, защото

Марковото евангелие се съобразява с елинското (слънчево), а на Иоан – с еврейското (лунно) измерване на

времето. Резултатът от тази промяна се предава от Марко в 15:33 по следния начин: “и като дойде шестия

час, настана тъмнина по цялата земя, и трая до деветия час”. Тези три часа тъмнина са били просто

символични; всъщност те са траяли само частица от секундата (както когато прекосяваме часовите зони

днес или когато преместваме часовника си с един час напред или назад). Така че в този случай краят на

петия час е бил последван веднага от деветия.

Ключът към загадката на Възкресението се крие именно в тези три липсващи часа (дневните часове,

които са станали нощни), защото новото начало на съботата е настъпвало три часа преди стария

дванадесети час – т. е. в стария девети час.

Самарянските “влъхви” на Симон Зилота пък измервали времето астрономически и не отчитали

официалната тричасова разлика. Това означавало, че и без да нарушава нито едно от правилата за забрана

на съботния труд, Симон е имал цели три часа да си свърши работата, въпреки че за другите вече бил

настъпил свещения ден за почивка. Това било времето, когато дали на Исус лекарството и се погрижили за

строшените пищяли на Киринееца. С Иуда Искориотски не се отнесли така милостиво, а просто го

хвърлили от една висока скала (както е казано косвено в Деяния 1:16-18). Когато споменава, че Иуда “отиде

да се обеси”, Матей (27:5) има предвид, че е подготвил сцената за краха си.

***************************************************************

ІІІ

ИСУС И ИНДИЯ

Първите свидетелства за Исус в Индия са публикувани през ХIХ век от руския учен Николай

Нотович. Смята се, че е получил тази информация от един ръкопис, който открил в тибетски будистки

манастир в Хемис. Но всъщност Нотович не е чел ръкописа, дори не го е виждал. Историята му била

разказана от един лама през 1887 г., докато той междувременно си водил бележки на руски. Ламата му

обяснил, че Хемиската биография на пророка Иса (когото оприличават на Исус) е преведена от оригинален

ръкопис на старинния език пали, който се говорел в Лхаса.

Оказва се, че в Лхаса съществували около 84 000 подобни биографични свитъци, понеже там имало

учебна манастирска школа и според един отдавнашен обичай всеки от учениците преписвал някоя от

биографиите и я отнасял в своя манастир. Именно така дошъл в Хемис документът за Иса. Проблемът бил,

че много от свитъците в Лхаса били на стари езици, непознати за външните ученици, и много добре се

знаело, че голяма част от ръкописите, които отнасяли със себе си, не били точни преводи на оригиналните.

Тъй като Нотович не е видял оригиналният свитък на пали в Лхаса, преводът от Хемис си остава с

неустановен произход. Известно е, че апостол Тома е проповядвал в Сирия, Персия и Индия и накрая

загинал, пронизан от копие в Милапор, близо до Мадрас. Така че наистина има някаква раннохристиянска

връзка, която пидава известна тежест на възможността Исус да е тръгнал по стъпките му.

Разказът на Нотович станал известен, когато проф. Фида Хаснен (бивш директор на отдел “Архиви,

археология, изследвания и музеи за Кашмир”) попаднал на дневника на мисионерите Маркс и Франке в

близкия будистки манастир в Лех. В него се споменава за Хемис и се разказва историята за Иса, такава,

както я е разправил Нотович. Книгата на проф. Хаснен по темата е озаглавена “Търсене на историческия

Исус – от апокрифни, будистки, ислямски и санскритски източници”.

Историята на Маркс и Франке е интересна сама по себе си. Те са християнски мисионери, посетили

Кашмир през 1894 г., за да изучават житията на местните пророци. Ала мисията им била по времето, когато

голяма част от Индия (извън владенията на принцовете) се намирала под контрола на викторианската

британска империя, която тогава била в разцвета си. Полагали се всевъзможни усилия за християнизиране

на местното хиндуистко и мюсюлманско население, а империята се мъчела да подкопае тези религии, като

правела опити да убеди индийците, че в миналото са били християни. Кралица Виктория (от германската

Хановерска династия) организирала това посредством мисионери от Германия.

Впоследствие Маркс и Франке открили разказа на Нотович за пророка Иса – будист от Тибет, който

се намирал в Кашмир по времето на Исус. По думите на двамата Нотович за пръв път чул за Иса от един

лама от Мулбек и това го накарало да посети Хемиския манастир, чийто лама му прочел историята на Иса

от превода на ученика.

Маркс и Франке решиил, че имената Иса и Исус са достатъчно сходни (тъй като Нотович ги бил

свързал с Хемиската история) и известили на Запад, че Иса и Исус са едно и също лице. Далай Лама обаче

се противопоставил яростно и тъй като кралица Виктория не искала да го гневи, темата за Иса била

изоставена. Но на практика един незначителен бутистки пророк не можел да свърши работа в стратегията

на империята. Всъщност им трябвала гробница (а не просто име), която да нарекат християнска.

Странното във всичко това било, че тази стратегия била в разрез с конвенционалната християнска

доктрина за Разпятието и Възкресението. Но по онова време кралица Виктория имала много по-голямо

влияние от папата в световен мащаб, така че никой не възразил.

След това в Спинагар Маркс и Франке открили стара гробница, посветена на Юза Асаф. Това име

също било сметнато за достатъчно сходно с Исусовото, а тъй като Юза бил мюсюлманин, а не будист,

Далай Лама нямал думата по въпроса. В Турция и Персия има традиционни истории за светеца Юза Асаф,

чиито чудеса и учения били сходни с тези на Исус, само дето мисионерите пропуснали да отбележат, че

през I в. не е имало мюсюлмани. Но местните кашмирци не били много силни в историята, затова било

обявено, че Исус и Юза Асаф са една и съща личност. Сетне под контрола на Британската империя

гробницата в Спинагар била провъзгласена за гробница на Исус и там започнали да се стичат поклонници.

По-късно друг викториански екип намерил в Кашмир планинска местност на име Мукам-и-Муса и

надлежно я обявил за гроба на Мойсей. По-късно, през 1898 г., същото било направено и с градчето Муре

на кашмирската граница, където на възвишението Пинди се намирал гробът на друг мюсюлмански пророк.

Името Муре наподобявало доста Мария, така че британското колониално правителство секвестирало

мястото с твърдението, че там е погребана майката на Исус.

От 1947 г., след възстановяване независимостта на Индия и основаването на мюсюлманската

държава Пакистан, пограничният район Кашмир си остава ябълката на раздора между хиндуисти и

мюсюлмани.

Понастоящем се смята, че в мюсюлманската крипта на Юза Асаф може да има още едно тяло,

погребано под Юза, който е живял през VI в., в постройката Роза Бал в Спинагар (“роза бал” – гробница на

пророк). След откриването на дневника на Маркс и Франке проф. Хаснен продължава проучванията си и

готви нова книга по темата.

***************************************************

ІV

СВЕТА ЕЛЕНА

През 1662 г. папа Григорий ХV основава Конгрегация за пропаганда на вярата. Целта на тази

кардиналска колегия е посредством преподаватели и одобрени историци да налага християнската догма

там, където се различава от традиционно приетите или документирани факти. Преди това информацията

относно произхода на императрица Елена винаги е била черпена от британските летописи.

Що се отнася до Британия, чак през 1776 г. английският историк Едуард Гибън лансира римската

измислица за раждането на Елена в книгата си “Залез и упадък на Римската империя”. През 1779 г. е

последвана от друг труд, в който той е принуден да се защитава, тъй като версията му за развитието на

ранното християнство става прицел на критики от страна на учените. Но Гибън бил приел католическата

вяра още през 1753 г., така че трябвало да представи Елена съгласно официалната доктрина.

Според него тя била родена в семейство на гостилничари в градчето Насий на Балканите. По-късно

бил принуден да признае, че го е измислил, но въпреки това по-късни автори на летописи и енциклопедии

угоднически възприемали първоначалното му твърдение.

Всички британски писмени паметници отпреди Гибън разказват, че принцеса Елена е родена и

израснала в Колчестър и е била известна с уменията си в областта на политическата администрация.

Нейният съпруг Констанций бил обявен за император на Йорк (Кайр Еврок). През 290 г. по молба на Елена

разширил Йоркската архиепископия и впоследствие бил погребан в Йорк. Чест на поклонението на Елена в

Светите земи през 326 г. в Колчестър била построена църквата “Света Елена на кръста”. Кръстът, украсен с

три сребърни коронки, представлява гербът на града.

От времето на Реформацията и особено след основаването на Конгрегацията за пропаганда Рим

подема дългосрочна програма за дезинформация в много аспекти на църковната история и това продължава

с нарастваща интензивност. На практика обаче ревизираният римски възглед за Елена е крайно неясен и

противоречив. Много църковни деятели държат на балканската теория, както е повторена от Гибън, други

твърдят, че е родена в Никомидия, трети смятат, че рожденното и място е Рим.

Съвсем отделно от британските летописи, римските и други европейски паметници също

споменават за британското и потекло. Сред тях са “Epistola” на германския писател от ХVI в. Меланктон,

който пише: “Елена несъмнено е британска принцеса”. Иезуитските хроники потвърждават британският и

произход. Книгата “Пътища на поклонниците в Рим” дава подробности за раждането на Константин в

Британия и заявява: “За католическа Британия е огромна чест да счита св. Елена и св. Константин за свои

чеда – понеже св. Елена е единствената дъщеря на крал Коилус”.

Римският документ, който е най-често посочван в подкрепа на антибританската версия, е един

ръкопис, писан в края на IV в. (след смъртта на Елена) от Амиен Марселин, от който оригиналната

информация за Елена е изчезнала. Въпреки това през ХVII в. отстрани е била прибавена фалшива бележка с

новоизмислените от Църквата данни, които дават на Гибън и останалите основание за подобни мнения.

В цялата тази бъркотия единствената личност, която Църквата и покорните и учени са предпочели

да пренебрегнат, е кардинал Бароний, ватиканският библиотекар, съставител на “Църковни анали” от 1601

г. В тази своя творба той категорично заявява: “Трябва да е луд онзи, който пред лицето на всички

исторически данни отказва да повярва, че Константин и майка му са британци, родени в Британия”.

**********************************************************

V

ТРИТЕ МАСИ НА ГРААЛА

Съгласно традицията “три маси са носели Граала – кръгла, квадратна и правоъгълна. Всичките имат

един и същи периметър, а числото на Трите е Две-Едно”.

Смята се, че трите маси са тези на крал Артур, от Крепостта на Граала и от Тайната вечеря.

Уточнението 2-1 обаче е пропорция, свойствена на Златното сечение и няма нищо общо с масите, които

използваме в ежедневието.

Златното сечение е геометрична прогресия, използвана от елинския математик Евклид през I в. пр.

Хр. На практика обаче тя е позната много по-отдавна, от времето на Платон. Златното сечение е било

архитектурна норма, а днес се използва в изобразителното изкуство, рамкирането и дизайна. Грубо

пропорцията е 5:8, но точното математическо съотношение е 0,618:1.

Златното сечение представлява разделение на пространството на производните от един основен

правоъгълник. Производните правоъгълници се образуват от квадрат и окръжност. Започваме с квадрат,

който е първият правоъгълник. Правоъгълник номер 2 се получава от квадрат, като се опише окръжност с

радиус диагонала на квадрата и се продължи едната страна до дъгата. Правоъгълник номер 3 пък се

получава от диагонала на втория и така нататък. Правоъгълник номер 5 (двоен квадрат) има пропорциите

на Граала, 2:1.

Правоъгълниците могат да се измерят посредством квадратите, които се получават от тях.

Изчисляването на повърхността, а не на дължината е основата на древната геометрия. Питагоровата

теорема е разбираема само с квадратни мерки. Например прощта на квадрат номер 1 е точно една пета от

площта на квадрат, образуван от дългата страна на правоъгълник номер 5.

Правоъгълниците с точни цифрови съотношения, като 3:2, 5:4 и така нататък, могат да се определят

като статични, но производните са динамични. Те имат свойствена хармония, която се дължи на

взаимосвързаните им пропорции.

Диагоналът на двойния квадрат е използван широко за построяването на храмове и свещени

ограждения. Това има пряка връзка със Златното сечение.

Златното сечение съществува, когато по-голямата част се отнася към по-малката така, както цялото

към по-голямата част. Златното число 1,618 се обозначава с гръцката буква  (фи). Цифрово изразено, то

притежава изключителни математически свойства: 1,618 / 0,618 = (1 + 1,618) = (1 + 1,618) = (1,618 х 1,618)

= 2,618. Така че  на квадрат е равно на 2,618.

Във всяка нарастваща прогресия, където  е съотношението между последователните членове,

всеки член е равен на сбора на предишните два. Тази уникалност позволява простото изчисляване на

серията.

От всеки два последователни члена могат посредством окръжности да се определят всички

останали. Тази нрастваща поредица за пръв път е изразена аритметично от Леонардо да Пиза през ХII в.

(по-известен като Фибоначи). Обикновено я наричат редът на Фибоначи; в нея всяко число е сбор от

предишните две – т. е. 1, 1, 2, 3, 5, 8, 13, 21, 34, 55, 89 и т. н. Числовият ред на Фибоначи не само е полезен

практически, но отдавна е признат за основен принцип в структурата на растителните и животинските

организми.

В резултат на Златното сечение се получава ирационалното число “пи”: 2,618 х (12/10) = 3,1416 =

пи (). Това е постоянният фактор, който улеснява изчисляване на дължината на окръжността, когато е

известен диаметърът. Следователно кръглата маса на Граала може да се изчисли от квадрата и

правоъгълника със същия периметър.

Символичната кръгла маса на Граала произхожда от Кръга – древната представа за завършеността.

Известната рисунка “Съвършеният човек” (Витрувиан) на Леонардо да Винчи представлява окръжност,

описана около човек, и символизира петолъчната звезда. От нея, с помощта на квадрати и окръжности,

можем да получим всички останали геометрични фигури, всяка в точно съотношение с другите. От най-

ранни времена свещеното пространство, свещеният кръг и мегалитните светилища са били Кръгли маси на

космическот оединство.

Алегорично казано, Кръглата маса е масата на Интуицията, квадратната е на Интелекта, а

правоъгълната – на Мистицизма.

*********************************************************

VI

ПАДАНЕТО НА МЕРОВИНГИТЕ

Точно преди детронирането на Меровингите през VIII в. в техните главни провинции (Австразия,

Неустрия, Аквитания и Бургундия) били поставени под надзора на поставени управители, тясно свързани с

католическите епископи. Управители на двореца в Австразия били семействата на Ернул (Арнулф) от Мец,

от които произхождат династията на Каролингите и Карл Велики.

През 655 г. Римската църква вече можела да започне детронирането на Меровингите, тъй като по

онова време управителите на австразийския дворец (нещо като съвременни министри-председатели) се

намирали изцяло под контрола на папата. Управител по онова време бил Гримуалд, зет на сина на Ернул

Ансегис, лорд Брабант. Властващият в момента меровингски крал на Австарзия бил Зигибер II, синът на

Дагобер I.

Когато крал Зигибер умрял, неговият син Дагобер бил само на пет годинки и управителят Гримуалд

предприел първата стъпка от епископския план за узурпиране на властта. Като начало той отвлякъл

Дагобер и го прехвърлил в Ирландия, където момчето заживяло в изгнание сред скотските гали. По-късно,

тъй като не очаквал да види отново младия наследник, той казал на кралица Имашилд, че синът и е мъртъв.

Принц Дагобер получил образованието си в манастира в Слейн близо до Дъблин, а когато станал на

петнадесет, се оженил за галската принцеса Матилда. Впоследствие отишъл в Йорк под покровителството

на св. Уилфред, но не се задържал, тъй като Матилда починала, и за голяма изненада на майка си се появил

във Франция. Междувременно Гримуалд бил поставил совя син на австразийския трон, но Уилфред

Йоркски и съмишлениците му разпространили вестта за предателството на управителя, така че неговата

династия била дискредитирана.

След като се оженил за втората си съпруга Жизел дьо Разе (племенница на вестготския крал) през

674 г., след почти 20-годишно отсъствие, Дагобер отново се възкачил на трона и римската интрига била

осуетена – ала не за дълго. Два дни преди Коледа през 679 г. Дагобер ловувал близо до Стене в Ардените,

където бил нападнат от засада и убит с копие – бил забит за едно дърво от оръженосеца на собствения си

управител, Пипин Дебелия от Херстал (внука на Ернул).

От Ватикана побързали да одобрят атентата и веднага прехвърлили управлението на Австразия в

ръцете на амбициозния Пипин. Впоследствие той бил наследен от незаконния си син Карл Мартел, който

оправдал очакванията на Рим, като завоювал още от териториите на Меровингите. През 741 г., когато

умрял, единственият Меровинг с някаква реална власт бил племенникът на Дагобер – Хилдерих III.

Междувременно управител на Неустрия бил станал синът на Мартел, Пипин Къси.

До този момент (ако не се брои аферата Гримуалд) меровингската монархия била строго

династична, като наследяването се считало за безусловно и свещено право – въпрос, по който Църквата

абсолютно нямала дума. Но традицията “създава” крале по силата на фалшивата папска власт, придобита

съгласно “Константиновия дар”.

През 751 г. Пипин Къси, подпомогнат от папа Захарий, получил одобрението на Църкваат да бъде

коронясан като крал на франките на мястото на Хилдерих. Дългоочакваният идеал на Църквата най-сетне

се бил сбъднал и от този момент нататък кралете бивали избирани и коронясвани само самозваната римска

привилегия. Така с папската благословия Пипин станал крал на франките, а Хилдерих бил детрониран.

Епископите го подложили на публично унижение, а косата му (оставена дълга съгласно старозаветната

назарянска традиция)1 била брутално отрязана. Затвороли го в манастир, където починал четири години по-

късно. Така настъпило времето на династията на френските крале, Каролингите – кръстена на бащата на

Пипин, Карл Мартел.

1 Назаряните били аскети (като Самсон), обвързани със строги обети за определени периоди от време. Забраните са описани в

Числа 6:2-21.