Конспирацията срещу Магдалина

проповедниците”. След това добавил думите: “Ти беше достатъчно добра да ни окажеш честта да гледаш на

нас като на свои деца и братя.. Това толкова те радваше, че пожела скъпоценните останки от тялото ти да

бъдат пазени, а мястото на твоето покаяние почитано”.

Първият доминикански приор Гийом дьо Тонен приел собствеността на манастира Сент Бом от

касианитите на 20 юни 1295 г. и, с изключение на един кратък период по време на Френската революция,

монасите останали да живеят там до 1957 г. Впоследствие Сент Бом би предаден на монахините, които

през 1872 г. били основали там свой манастир. Благодарение на заслугата на Шарл II, крал на Неапол,

Сицилия и Прованс и на неговия съветник и изповедник доминиканец Пиер дьо Ламанон през 1297 г.

празникът на Мария Магдалина вече бил честван от целия Доминикански орден, както препоръчвала

управата му в Болоня. Иисусовата майка Мария по традиция се считала за майка-покровителка на

Доминиканския орден, но Мария Магдалина също била обявена за негова майка-покровителка, което от

самото начало говори за равнопоставеност на двете Марии. Както уместно отбелязва Фра Мортие, автор на

„Доминиканската литургия”, „Проповедниците пазят мощите на Магдалина, а Магдалина пази Ордена на

проповедниците”.

Свидетелство за това се открива в общата иконография на Мария Магдалина, изобразявана

художествено заедно със св. Доминик, а също и със св. Катерина от Сиена, афилиат на Доминиканския

орден от ХIV в., която посетила Сент Бом през 1376 г. Някъде около 1320 г. доминиканският епископна

Савона поръчал на италианския художник Симоне Мартини да го нарисува с Мария Магдалина. Също така

през 20-те години на ХIV в. францисканецът Теобалдо Понтано поръчал на Джото ди Бондоне да го

изобрази по необичаен начин с Мария Магдалина. В тази фреска, която се намира в параклиса на

Магдалина в църквата Св. Франциск в Асизи, Понтано е нарисуван в покорна поза пред една гигантска,

облечена в червено, Магдалина.

Доминиканският наставник на отец Лакордер, св. Тома Аквински, през 1787 г. изнесъл една

историческа проповед за изображенията на Магдалина, в която заявил, че “червеното е цветът на вярата”.

Това до известна степен съвпада с ортодоксалното мнение на Църквата, тъй като кардиналите се обличат в

червено. Разликата е в това, че според Ватикана въпросната привилегия не се отнася до жените. Жена с

червена мантия – това било не само богохулство, то символизирало похотта и безпътството на “Алените

жени”. В монашеските среди били възприети изображенията на Мария Магдалина и в бяло, както я

виждаме на портрета с яйцето. Това също било неприемливо за Римската църква, тъй като бялото

представлява цвета на чистотата и не бивало да се използва за една грешница. (След малко ще се върнем на

въпроса за правилата в изящните изкуства).

Важна подробност с оглед на силния интерес на монашеските среди към Мария Магдалина е, че

всичко започва през 410 г. с монасите-касианити в Марсилия. Техният основател Иоан Касиан през 397 г. е

бил във Витлеемския манастир, когато по същото време, на Картагенския събор, епископите съставили

Новия завет. Останалите извън канона послания и други текстове били осъдени на унищожение, вследствие

на което техни копия били укрити из цялата империя.

Касиан знаел точно какво са съдържали ръкописите за Мария Магдалина, но чак през ХVIII в. и

сравнително наскоро, през 1945 г., със свитъците от Наг Хамади, част от тези тайни документи излязоха на

бял свят. Всъщност ръкописите бяха публикувани чак през 70-те години на миналото столетие, така че в

продължение на малко повече от 1500 години каноническият Нов завет на Църквата е бил единственият

източник на сведения за светите християнски писания. Едва наскоро разбрахме онова, което е знаел Иоан

Касиан, а доминиканските монаси-проповедници винаги са вярвали.

ЗАБРАВЕНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ

С оглед на последните открития, като ръкописите от Мъртво море и Наг Хамади, заедно с десетки

хиляди намерени документи от старозаветни времена, за църковната догма вече е непосилно да носи

товара, вменен и от традицията. Хората,разбира се, имат правото да вярват в каквото си поискат, но тези

документи хвърлят нова светлина върху много аспекти от църковната история. В някои случаи те

потвърждават онова, в което се е вярвало отдавна, но в други представят съвсем различни сценарии.

Сляпата вяра все повече отстъпва в миналото, защото има нови неща, които трябва да се претеглят.

Трябва или да се вземат предвид всички факти, които са налице, или те да бъдат пренебрегнати и да се

продължи по старому. А сега има две алтернативни версии, върху които да градим преценките си. Човек не

може да обори една догма, а след това да представи нова, с която да я замени. Догмата е система, която се

приема по задължение, но не може да функционира в среда, където има свободна воля и право на избор.

Думата “ерес” идва от гръцката hairesis, която означава “избор”. Следователно обвинението в ерес

било лишаване от избор. В епохата на Инквизицията се смятало за престъпление да не се подчиняваш на

равилата на Рим и догматичните мнения на епископите. Днес положението е по-различно – всеки има право

на свободен избор, но това трябва да е информиран избор. За да улесним процеса, е необходимо да

изучаваме както неканоничния материал, така и документите, подбрани преди много векове от хора с

определени интереси.

Един от текстовете, които заедно с Pistis Sophia може да са били познати на Иоан Касиан, е

озаглавен “Беседа на Спасителя”. Това също е серия от въпроси и отговори, но с по-ограничен брой

участници, основните от които, освен Иисус, са Матей, Тадей и Мария Магдалина. В някои моменти

диалогът придобива кабалистични нюанси и се свързва с Граала, в смисъл че основното му послание е

съсредоточено върху спасението и индивидуалното постигане на Светлината. Основава се на широк набор

изказвания на Иисус, известни като протоевангелие “Q”, (от немското quelle – извор). Много от тези

изказвания се появяват в Иоан и синоптичните евангелия, но други липсват, макар да присъстват другаде в

“Q” – контекста. За мен в момента важния аспект от “Беседа на Спасителя” е, че представя Мария

Магдалина като проницателна ясновидка – апостола, който стои много над другите, и “жената, която

знаеше Всичко”.

Освен дето се казва, че Иисус е обичал Мария Магдалина, в Новия завет тяхната интимна близост

очевидно е прикрита. Далеч обаче не е така в Евангелие от Филип, където връзката между двамата се

обсъжда открито:

А съпругата на Спасителя е Мария Магдалина.. Христос я обичаше повече от всичките

си ученици и често я целуваше по устата. Останалите ученици, виждайки това, му рекоха:

Защо я обичаш повече от всички ни? Спасителят им отговори, казвайки: Защо не ви

обичам като нея?.. Ако някой е в тайнството на брака, той е велик, защото без него не би

имало свят. Съществуването на света зависи от човека, а съществуването на човека

зависи от брака.

Ако се остави настрана изричното “съпруга” и думите за брака, споменаването на целувките по

устата е особено показателно. В иудейското общество то говори то говори конкретно за свещените обреди

на съпруга и съпругата, а не за извънбрачна любов или приятелство. За такава целувка се говори в първия

стих от Песен на песните: “Нека ме целува той с целувки на устата си! Защото неговите милувки са по-

добри от вино”.

Друг интересен текст представлява Евангелие от Петър. Открито е през 1886 г. от френска

археологическа експедиция в Кайро, в гроба на един монах, който се намирал в древното гробище Акмим

(Панополис) в Горен Египет. Подобно на много други пергаментови книги, листата и са доста натрошени, а

много от тях липсват. Като се абстрахираме от това, ръкописът представлява уникална находка, особено с

фактите за една традиция на християните в Анатолия през II в.

Евангелие от Петър следва сюжет, подобен но новозаветните, като разказва историята за разпъването,

погребението и възкресението на Иисус, но в много отношения акцентува върху съвсем различни неща и

категорично откроява ролята на Мария Магдалина. В разказа за жените при гроба на Иисус евангелието не

споменава майка му или която и да било друга по име – а само, че Мария Магдалина “взе приятелките си и

отиде в гробницата, където беше положен”. Сетне в друг стих се споменават само “Мария Магдалина и

другата Мария”.

Може би най-важната книга от всички е Евангелието от Мария Магдалина. Този текст е част от

находката от Наг Хамади, но през 1896 г. гермайнският учен д-р Карл Райнхарт открива едно негово по-

ранно копие. Поради двете световни войни то остава непреведено и непубликувано чак до 1955 г., а

дотогава е открито и второто копие. И двата текста са на коптски, но впоследствие са открити две по-стари

части на гръцки. Макар че са успели да възстановят текста по останките, една доста голяма част липсва –

общо десет страници. Евангелието започва от четвърта глава на оригинала. В нея се разказва за периода

непосредствено след възкресението на Иисус, като се отбелязва, че известно време някои от апостолите

дори не са били разбрали за станалото.

Според текста апостолите “заплакали горко, казвайки: Как ще идем да проповядваме на езичниците

за царството на Сина Човешки? Щом са били жестоки с него, няма ли да бъдат жестоки и с нас?” И тъй

като вече била разговаряла с Иисус при гроба, Мария Магдалина им отвърнала: “Не плачете. Няма защо да

скърбите. Съберете прочее кураж, защото неговата милост ще бъде с вас и около вас, и ще ви пази”.

Тогава Петър и казал: “Сестро, ние знаем, че Спасителят те обичаше повече от другите жени. Кажи

ни всичко, което си спомняш да ти е казал насаме – всичко, дето ти знаеш за него, а ние не знаем”.

Мария отговорила, че Иисус и казал: “Благословени, които не се поколебавате, когато ме зърнете:

защото където е умът, там е съкровището”. Тогава Андрея рекъл на братята: “Говорете каквото искате за

реченото от нея. Аз не вярвам, че Спасителят е казал това”. Петър се съгласил с Андрея, казвайки: “Нима

Той е говорил с една жена, а не с нас?” При това:

Мария заплака и рече на Петър.. Да не мислиш, че съм си го измислила или че не

говоря истината за Спасителя? Левей отговори на Петър, казвайки: Ти винаги си бил

избухлив. Сега те виждам да спореш с жената като с враг. Но ако Спасителят я е намерил

достойна, кой си ти, та да я отхвърляш? Спасителят ще да я е познавал достатъчно добре.

Предвид тези коментари, нищо чудно че епископите са решили да отстранят това и други подобни

евангелия. В тях Мария Магдалина не само била представена като исторически по-значима фигура,

отколкото било приемливо за тяхната мъжка институция, но и била в явно разногласие с Петър, който се

смята за първоосновател на Римската църква. Наследниците-деспосини на Иисус и Мария Магдалина били

най-сериозната заплаха за имперската машина и въпреки постоянно издаваните императорски декрети за

тяхното преследване и унищожаване наследниците на фамилията и тяхната назарянска църква все още

имали силно влияние.

При разглеждането на дузина евангелия и текстове на Картагенския събор тези документи и други

като тях попаднали в един и същи кюп. В тях Мария Магдалина била наричана съпруга на Иисус, съобщава

се, че я ецелувал често и я е обичал повече от другите. Наричали я “апостол над апостолите”, проницателна

ясновидка, която стояла далеч по-високо от другите; жената, която знаела всичко и чието сърце било

обърнато повече към Царството небесно, отколкото към сърцата на братята и. И най-важното, когато

ревнивите апостоли попитали Иисус защо я обича повече от другите, той им отвърнал с лекция за

значимостта на брака!

За имперскатацърква имало само един начин да потулят тези ръкописи. Епископите трябвало да

изфабрикуват нов документ за обществено ползване – стратегически организирана, официална и

задължителна книга за Вярата, в която те да не са включени. Така се родил Новият завет.

ЖЕНИТЕ И ЦЪРКВАТА

ВЪПРОСЪТ ЗА ДАТИРАНЕТО

Любопитен факт за евангелията от Новия завет е, че макар вобщи линии да разказват една и съща

история, те невинаги са единодушни, както би могло да се очаква. Забелязва се своеобразие в някои

моменти, например сватбата в Кана или възкресението на Лазар, но ако бъдат извадени от уравнението,

основната история за живота и злополучната мисия на Иисус изглежда еднаква във всичките евангелия. И

въпреки това има доста несъответствия в начина, по който са предадени някои биографични факти.

Добър пример за разликите между евангелията се съдържа още в самото начало – раждането на

Иисус присъства само в две от тях. Марко изобщо не споменава за това събитие, докато Иоан се спира

съвсем мимоходом на него. Темата е разгледана в пълнота само при Матей и Лука, но техните времеви

рамки се различават доста.

В Матей 2:3 раждането на Иисус е поставено по времето на цар Ирод от Иудея. По-късно, в 2:22, се

пояснява, че синът на този цар се е казвал Архелай, та разбираме, че Ирод, за когото става дума, е всъщност

Ирод I Велики, който е починал в 4 г. сл. Хр.

Лука 2:1-2 дава алтернативна хронология, като твърди, че Иисус е бил роден в годината, когато

император Август е направил преброяването на иудеите, а Кириний е бил управител на Сирия. В

“Иудейски древности” от I в. е записано, че римският сенатор Кириний нистина е направил данъчно

преброяване на иудейското население по заповед на Цезар Август. Това е единственото документирано

преброяване за региона и е станало в последната година от царуването на сина на Ирод Велики, Ирод

Архелай, а той е детрониран през 6 г. сл. Хр.

В евангелията Ирод Велики и Ирод Архелай са наричани просто “Ирод”, сякаш става дума за една и

съща личност. По-нататък същото име се използва и за Ирод Антипа от Галилея, Ирод Агрипа I от Иудея,

Ирод Агрипа II и Ирод от Халкис. Следователно трябва доста внимателно да се вгледаме в хронологията на

евангелията, за да разбираме за кой точно Ирод става дума в даден момент.

Що се отнася до раждането на Иисус, получаваме информацията, че събитието е станало преди 4 г.

пр. Хр. (според Матей) и 6 г. сл. Хр. (според Лука). Това прави минимум девет години разлика и ако не

разполагахме със свитъците от Мъртво море, едва ли щяхме да знаем откъде идва това несъответствие.

Оказва се обаче, че “раждането” ставало два пъти – първия при физическото раждане, а втория при

раждането за общността. Последното е ритуал, символизиращ прераждането. При него церемониално

увивали детето в ленено платно (повиване) и го въвеждали в обществото. Именно това събитие е

документирано в Лука, докато Матей говори за първото, физическото, раждане на Иисус.

Исторически погледнато, в есейската традиция между тези две събития са изминали дванадесет

години. Раждането за общността е предшественик на традицията “бар мицва” (Син на Завета), която от

средновековието обозначава влизане в еврейската общност и се отбелязва на тринадесетгодишна възраст.

Лука обяснява, че второто събитие е станало през 6 г. (годината, когато Кириний провежда преброяването),

а от това може да се заключи, че Иисус всъщност е роден през 7 г., която наистина е била в края на

царуването на Ирод Велики.

Неразбирането на този дванадесетгодишен обичай впоследствие е довел до грешка в превода на

Евангелието от Лука, където става дума за Иисусовото възкръсване за мъжеството. В Лука 2:41-50 се

разказва за това как Иисус, когато отишъл в Иерусалим с родителите си, се забавил в храма. Съобщава се,

че това събитие е станало, когато е бил на дванадесет години, но всъщност правилният превод е “в

дванадесетата му година”. Тоест става дума за дванадесетата година не след физическото му рождение, а от

рождението му за общността. На пасха същата година Иисус трябва да е бил на двадесет и четири –

възрастта на навършване на социално пълнолетие. Вместо да придружи родителите си на свързаните с това

празненства, той е останал в храма, за да обсъди статута си със своите учители. Съобщава се, че е казал:

"Не знаете ли, че Аз трябва да съм в онова, що принадлежи на Отца Ми?” Неговият духовен баща,

старейшината на общността, по онова време е бил свещеникът Елеазар Анна.

В библейските хронологии за година на Рождество обикновено се приема 5 г. пр. Хр. (например в

“Оксфордски конкорданс”). Това представлява разминаване само от две години, но какво общо има то с

приетата от нас структура на летоброене (преди Христа и след Христа)?

Първата публикувана поредица от библейски дати е публикувана през 526 г. и е според

пресмятанията на монаха Дионисий Млади. Според него Иисус е бил роден през римската година 754 AUC

( Anno Urbis Conditae, което ще рече “година от основаването на града [Рим]”). В този контекст 754 AUC е

еквивалентна на 1 г. сл. Хр. според новия календар, което обяснява смисъла на класификацията Anno

Domini (година от нашия Бог). Първият християнски владетел, който използва календара на Дионисий, е

Карл Велики през VIII в. Постепенно употребата му се разпространява из цяла Европа, като е валиден и до

днес.

Впоследствие е решено, че тъй като Иисус е роден през царуването на цар Ирод Велики, значи това

трябва да е станало преди 754 AUC, когато Ирод е починал и която вече година е била определена като 4 г.

преди Христа. Затова английският издател Уилям Юсибиъс Андрюс от Норуич и нюйоркските му колеги

Джордж Пардоу и Уилям Денмън приспособяват монашеския календар към този факт и установяват, че

датата на Иисусовото рождение е по-скоро 5 г. пр. Хр. (749 AUC), една година преди смъртта на Ирод. Това

е датата, която се посочва най-често в съвременните справочници, но тя прави на пух и прах установените

класификации “преди Христа” и “след Христа”.

Поради объркването в тази серия от определяне и преопределяне на дати, скорошното празнуване

на 2000 г. може да е било правилно по произволно установения римски календар, но е със седем години по-

късно от действителното рождение на Исус.

От това е видно, че нито Матей, нито Лука са допуснали неточност – на пръв поглед фактите в

техните разкази се разминават, докато не бъдат разбрани обичаите и терминологията в евангелската епоха.

Непознаването им може лесно да доведе до погрешно тълкуване на Новия завет. В моето разследване за

Мария Магдалина е важно да взема предвид естеството на някои тогавашни традиции, за да установя точно

подробностите около брака и с Иисус, както са описани в Новия завет.

РОЖДЕНАТА ДАТА НА ИИСУС

Уточнението, че Иисус посещава Иерусалимския храм на 24-тия си рожден ден, е от особено

значение, тъй като дава точния месец – според Лука това е станало по време на пасхата.

Старозаветната книга Левит (23:5) сочи какъв е законът в това отношение: Пасха Господня е вечерта на

“първия месец, на четиринадесетия ден”. Еврейската Нова година се празнува през септември, а пасхата е

през март. Все пак има разлика между Нова година и Първия месец, макар и двете да се разминават с

януарско-декемврийският цикъл на грегорианския календар.

Еврейската Нова година, известна като “рош хашана” (началото на годината), е на първия и втория

ден от тишри (септември-октомври), докато в Левит се говори за Деня на възпоминание, Йом ха-Зикарон,

който е през месец нисан (март-април). На практика тези празници съвпадат с март и септември, месеците

на равноденствията. Но макар да звучи странно, “първият месец” от еврейският календар е не тишри, а

нисан – месецът, който се използва за историческото пресмятане на царуванията.

Във всеки случай, тъй като през 759 AUC [6 г.] Иисус е влязал в “дванадесетата си година” (т. е. е

на 24), и е бил посветен в съответната степен от учените хора в храма, мога да заключа, че рождения му ден

е бил в началото на нисан (март), на дата преди 14-и, съгласно правилото за Пасхата в Левит.

За пресмятането на точната дата можем да се обърнем към времеопределящата терминология от

Новия завет, както е обяснена в свитъците от Мъртво море. Започва се с определяне на равноденствията и

слънцестоенията. В новозаветния гръцки фразата en ekenais tais hemerais (в онези дни) се отнася за месеца

на равноденствието тишри (септември), en tais hemerais ekenais (дните онез) – за месеца на равноденствието

нисан (юни), а en tautais tais hemerais (в тия дни) – за тебет (декември). Важният фактор тук е

разположението на съществителното hemerais (дни).

По-конкретно treis hemerais означава “ден трети” (вторник), като неделята е ден първи, и така

нататък. Когато се използва определение като hemerai okto (ден осми), това пък е свързано с ден първи – на

осмия ден след дадено неделно събитие (т. е. на следващата неделя), вместо да бъде посочен като ден първи

на следващия седмичен цикъл. Важно е да се има това предвид, когато се разглежда разказа на Лука за

обрязването на Иисус.

Заветът за обрязването е заложен в Битие 17:11-12, където се казва, че то трябва да бъде

извършвано, когато момчето е на 8 дни. Това се потвърждава и в Левит 12:3. Що се отнася до Иисус, Лука

(2:21) разказва: “Като се изпълниха осем дена, за да бъде обрязан Младенецът.” Но в гръцкия оригинал не

се казва okto hemerais (8 дни), а hemerai okto (ден осми), което ще рече – в неделята след някой си ден

първи, неделя. Все пак от Левит знаем, че това трябва да е станало осем дни след раждането на Иисус,

което по аналогия означава в неделя. И тъй като е известно, че това е било неделята преди пасха на 14

нисан (март), обхватът се стеснява до две недели.

Ако сега се върнем на дните от месеца, ще открием, че има конкретни определения за ключови дни,

обозначени с термини, като “този ден”, “онзи ден”, “на другия ден” и “последния ден”. Първия ден от

месеца бива наричан “този ден” – термин, който обозначава и датата на римската Нова година в

съответствие с юлианския календар, въведен през 46 г. пр. Хр. Що се отнася до рождения ден на Иисус,

този термин е използван съвсем конкретно: “Защото днес ви се роди..” (Лука 2:11)1, а римският календар

започва от 1 март.

Така че Иисус очевидно се е родил в неделя, на 1 март 7 г. пр. Хр. по юлианския календар. А според

“Указател на библейската хронология” на Финиган тази дата наистина е била неделя.

В духа на месианската традиция впоследствие Иисустрябва да е получил официалния династичен

рожден ден – 15 септември, с който се узаконявал неговия статут. В някои стриктно ортодоксални

традиции все още се смята, че рождената дата на Иисус е през септември ( тишри), месеца на Изкуплението

( йом кипур). Това е била официално установената рождена дата на династичните наследници, независимо

от действителния ден на раждане. Но през 314 г. император Константин по своя воля е променил рождения

ден на Иисус на 25 декември. Направил го е по две причини. Първо, за да разграничи християнския празник

от иудейския, което само по себе си трябва да значи, че Иисус е християнин, а не иудеин. Второ, защото

този ден съвпадал с езическия празник на слънцето след зимното слънцестоене – дата, която била добре

позната на римските граждани.

СЪПРУГАТА НА СПАСИТЕЛЯ

В някои случаи, макар и евангелията а са единодушни по отношение на дадено събитие като цяло, в

начина, по който го представят, се установяват съществени разлики. Една от тях, която засяга пряко Мария

Магдалина, е в пресъздаването на сцената при гроба на Иисус след Разпятието – сцената, в която се открива

Възкресението.

По времето, когато Иисус бил разпънат на кръста в петъка на пасхата, Иосиф Ариматейски се

договорил с римския управител Пилат Понтийски да снеме тялото му само след няколко часа. Това целяло

да промени екзекуцията в съответствие с древния закон, описан във Второзаконие 21:22-23 и потвърден в

Храмовия свитък от Кумран:

1 В английския текст е „този ден”.

Ако някой извърши престъпление, достойно за смърт, и бъде умъртвен, и ти го обесиш

на дърво, тялото му не бива да пренощува на дървото, а го погреби в същия ден.

Пилат всъщност разрешил промяната на процедурата: обесването (римският еквивалент на което е

разпъването на кръст) било заменено от еврейския обичай погребване жив. След това Иисус бил поставен в

гробница, която била притежание на Иосиф, а Марко (15:47) потвърждава, че “Мария Магдалина и Мария

Иосиева гледаха де го полагаха”.

Следващият ден бил събота, за която евангелията казват твърде малко. Само в Матей 27:62-66 се

споменава за нея, но става дума единствено за един разговор между Пилат и иудейските първосвещеници в

Иерусалим, след който Пилат наредил двама войници да пазят гроба на Иисус. Ако не се смята това, и

четирите евангелия продължават разказа си от неделята.

Призори, когато жените пристигнали, с изненада видели, че камъкът, който закривал входа на гроба,

е махнат оттам. Практически погледнато, това не бил повод за притеснение – всеки е можел да го премести.

Всъщност жените сами са щели да го направят, тъй като не са имали причина да смятат, че ще им се

забрани да го сторят. Странно било това, че камъкът очевидно е бил преместен в събота – свещен ден, в

който е строго забранено да се местят тежести. Така че мистерията била не в самото преместване на камъка,

а в деня на неговото преместване.

Още по-мистериозен обаче е въпросът кой точно е отишъл на гроба с Мария Магдалина. Евангелиета

се разминават значително в това отношение и картината е доста объркваща.

В Матей 28:1 се казва, че Иисусовата майка Мария и Мария Магдалина отишли на гроба, докато

Марко (16:1) включва и Иисусовата сестра Саломия. Лука (24:10) добавя и другата му сестра Иоана, докато

според Иоан (20:1) Мария Магдалина е пристигнала там съвсем сама. Марко, Лука и Иоан твърдят, че

когато жената/жените отишли там, камъкът вече бил преместен. Според Матей обаче, при пристигането им

двамата стражи си стояли на пост, а камъкът си бил на мястото. След това, за най-голямо удивление на

жените и войниците, “Ангел Господен слезе от небето.. и отвали камъка”.

Сетне се видяло, че Иисус не е в гроба си, където е бил положен. Според Матей (28:5-6) ангелът ги

приканил да погледнат гроба. В Марко 16:4-5 пък отиват сами и биват посрещнати от млад мъж в бяла

роба. Лука (24:3-4) обаче твърди, че вътре имало двама мъже. Иоан (20:2-12) разказва, че Мария Магдалина

отишла да доведе Петър с още един ученик и чак тогава влязла в гробницата с тях. Сетне, след като те си

отишли, видяла два ангела да седят вътре.

В последна сметка не става ясно дали изобщо е имало стражи или не. Броят на жените варира между

една и три. Петър може да е бил там, а може и да не е бил. Ту отвън е имало мъж, ту отвътре ги е

посрещнал ангел, или пък вътре е имало двама мъже, които или са седели, или са стояли прави. Колкото до

камъка, той или е бил на мястото си, или е бил преместен.

Във всички евангелия има само един общ елемент: Иисус вече не е бил там – но дори и това не е

сигурно. Според Иоан (20:14-15) Мария Магдалина отвърнала поглед от ангелите и съзряла Иисус да стои

в градината. Понечила да отиде при него, но той я възпрял, казвайки и: “Не се допирай до мене” (Иоан

20:17).

Това са четирите разказа, на които се крепи цялата история на Възкресението, а те си противоречат в

почти всички конкретни детайли. По тази причина от векове се водят спорове кой пръв е видял

възкръсналият Иисус – Мария Магдалина или Петър. Няма начин да се узнае коя от версиите е вярната, ако

изобщо някоя от тях е изцяло вярна. А и честно казано, не би трябвало да му се предава такова значение, но

неканоничните евангелия на Петър и Мария Магдалина приписват тази привилегия на Мария, така че

шансовете определено са в нейна полза.

В Евангелие от Филип се казва следното: “Три бяха, които винаги вървяха с Господа.. сестра му,

майка му и съпругата му, и трите бяха Марии”. Трите са били при кръста, а вероятно и при гроба. На друго

място в същото евангелие се казва: “А съпругата на Спасителя е Мария Магдалина”. (Стриктно погледнато,

всяка от сестрите на Иисус може да носи титлата Мария).

Ключът към откриване статута на Мария Магдалина е оригиналната гръцка дума, от която е направен

преводът. Consort1 според речника означава “съпруга на владетел”, а думата, която е използвана в

Евангелие на Филип, е koinonos и означава същото. Терминът е абсолютно недвусмислен – той се отнася

изключително и само за брачен сексуален партньор.

Независимо дали при гроба са отишли една, две или три жени, този сценарий докарал значителни

проблеми на Римската църква, основана като апостолска църква от св. Петър. Именно по тази причина през

IV в. към Евангелието от Марко са били прибавени дванадесет фалшиви стиха, като подобни добавки са

правени и към синоптичните евангелия на Матей и Лука.

С тази стратегия се цели да бъде омаловажен статутът на Мария Магдалина, а заедно с него и

значимостта на нейните наследници – деспосините и цялото назарянско движение. Така че на епископите

не им оставало друго, освен да скроят план, с който да понижат статута на жените като цяло. Това било

постигнато с “Апостолските постановления” и “Правилата за църковна дисциплина”.

ПОДБОРЪТ НА ЕВАНГЕЛИЯТА

Новият завет, какъвто го познаваме, започнал да се оформя през 367 г., когато цяла една библиотека

от писания била пресята и подготвена за селекция. Този първи етап от процеса бил извършен от епископ

Атанасий Александрийски, който въвел термина “канон” (утвърден закон) и впоследствие станал известен

като “бащата на православието”. Преди това нямало официално утвърдена книга на вярата, само поредица

от отделни християнски текстове, всеки от които бил повече или по-малко известен в различните части на

Римската империя.

Някои творби от списъка на Атанасий били одобрени на Ипонския събор през 393 г. и от

Картагенския събор през 397 г. Естествено имало някои критерии за подбора – първият от тях бил, че

евангелията, съставящи Новия завет, трябвало да бъдат написани от (или приписвани на) Иисусовите

апостоли. Но очевидно това правило било нарушено още в началото, тъй като четирите евангелия,

одобрени за канонична употреба, били от Матей, Марко, Лука и Иоан.

Според апостолските списъци, дадени в Новия завет, Матей и Иоан наистина са били апостоли на

Иисус. Марко и Лука обаче не са били. Те се появяват чак в Деяния на апостолите като сподвижници на св.

Павел. От друга страна, Тома, Филип и Петър са сред първите дванадесетима, но тхните евангелия са били

изключени от Новия завет. Нещо повече, били са нарочени за унищожение, така че из цялото

Средиземноморие хората заравяли или укривали по друг начин своите преписи от тези трудове, заедно с

Евангелието от Мария и безброй други текстове, които внезапно били обявени за еретични.

Впоследствие стратегически съставения Нов завет бил подлаган на безброй редакции и допълнения,

продължили чак до Трентския събор през 1547 г., когато била одобрена познатата ни версия.

Едва наскоро някои от ранните ръкописи излязоха на бял свят, макар че съществуването им не е

било тайна за религиозните историци. Някои от тези творби, например Евангелие от Тома, Евангелие на

египтяните и Евангелие на Истината, са били цитирани в писанията на ранните църковни отци Климент

Александрийски, Ириней Лионски и Ориген Александрийски.

1 В българското синодално издание на Библията думата е преведена като „другар, сътрудник” (2 Кор. 8:23), „съобщник” (1 Кор.

10:20), „съучастник” (Евр. 10:33).

Какъв тогава е бил критерият, по който са подбирани евангелията? Става дума за едно сурово

дискриминиращо правило по отношение на ролята на жените в Църквата и обществото. Римската църква

била основана от апостол Петър, а неговите възгледи са съвсем ясно изложени в Евангелие от Тома, където

личи, че той е много против присъствието на Мария Магдалина в обкръжението на Иисус. В текста се

разказва как, като се обърнал към другите апостоли, “Симон Петър казал: Нека Мария да ни напусне,

защото жените не заслужават да са живи”.

Освен това вече стана ясно очевидното негодувание на Петър от присъствието на Магдалина в

други сцени. В Евангелие от Мария той оспорва значението на връзката и с Иисус, като казва: “Нима Той е

говорил с една жена, а не с нас? Защо да се обръщаме и да я слушаме?” В трактата Pistis Sophia той отново

роптае срещу присъствието на Мария и моли Иисус да я спре.

Още в най-ранни времена, през I в., сред християнската общност се обособили две отделни

фракции. По-високо положение заемало назарянското движение на Иисусовия брак Яков, с което са

свързвани Симон Зилота, Филип, Тома и Тадей, заедно с Иуда, Саломия, Мария Магдалина и деспосините

като общо. Другата фракция се представлявала от проповедническата школа на Петър и Павел, известна

като Павлова, която била съсредоточена в Рим. С течение на времето тя се превърнала по-скоро в

“църквианство”, отколкото християнство, заглушила назарянското братство и станала официалната религия

на императорите.

Макар че през IV в. Константин фалшифицирал християнството, налагайки хибрид от християнски

и други езически вярвания, не мога да го обвинявам за всичката поквара. Раннохристиянските отци

оформяли религията, тка, че да отговоря на личните им амбиции, при това много преди Константин.

Климент Александрийски махнал историята за Лазар от Евангелието от Марко някъде около 195 г., а горе-

долу по същото време Квинт Тертулиан вече бил подготвил почвата за кампанията срещу жените,

заявявайки в “Правилник за църковната дисциплина”:

На жената не е позволено да говори в църква, нито да кръщава, нито да дава причастие,

нито да иска участие в каквито и да било мъжки дела, най-малко църковна служба.

По този въпрос Тертулиан (църковен деятел от Картаген) изразявал общото мнение на Павловото

движение – ровтарял и подчертавал документираните слова на своите предшественици, а най-вече на Петър

и Павел.

В Евангелието от Филип Мария Магдалина се сочи като символ на божествената мъдрост, но

епископите на утвърждаващата се Църква забранили всички подобни текстове, тъй като щели да отслабят

позициите на запазеното само за мъже свещеничество. В първото послание на ап. Павел до Тимотей се

казва:

Жената да се учи в безмълвие и с пълно покорство. На жена не позволявам да поучава,

нито да господарува мъж, но заповядвам да бъде в безмълвие” (1 Тимотей 2:11-12).

Подобни директиви, заедно с изказвания от този род, се откриват в “Апостолски постановления” –

дълъг и изчерпателен списък на католически църковни правила, започнати от св. Климент и довършени от

Константиновите епископи. Те са наречени “най-свещените канонически книги и християнски закони”.

Властно поднесени настъвления като гореспоменатите успели да потулят завета на Мария

Магдалина. Дори за по-сигурно “Апостолски постановления” стигат дотам, че да я назоват по име,

добавяйки: “Нашият Господ Бог, самият Иисус, когато прати нас дванадесетимата да печелим

последователи сред хората и народите, Той не изпрати никъде жена да проповядва”. След това, отново

цитирайки св. Павел (от 1 Коринтяни 11:3), текстът продължава така: “Искаме да знаете още, че глава на

всеки мъж е Христос, а на жената глава е мъжът.”

От текста на “Постановленията” става ясно, че в назарянската общност жените са вземали дейно

участие в църковните служби. Затова документът предупреждава надълго и нашироко срещу тази практика,

заявявайки, че “не е малка опасността за онези, които са я възприели”. Конкретно за кръщението в

“Апостолски постановления” се твърди, че е “нечестиво и отвратително” жена да изпълнява тази или която

и да било друга свещеническа функция. След това се обяснява, че “ако кръщението е трябвало да бъде

извършвано от жени, нашият Бог със сигурност щеше да бъде кръстен от майка си, а не от Иоана”. “Тези

еретични жени, пише Тертулиан, колко дръзки са само! Нямат никакъв свян. Достатъчно нахални са да

проповядват, да спорят!”

Тук е необходимо да припомним, че предримското християнство до голяма степен копира иудейските

институции. Неговите последователи на практика могат да се определят като иудео-християни, понеже се

ридържат към традиционните идеи. В еврейското общество никога не пресмятали жените, когато

преброявали присъстващите в храма, за да видят дали присъства минимумът от десет души, за да се

проведе службата. В Талмуда се казва: “Думите на Тората трябва по-скоро да бъдат предадени на огън,

отколкото преподавани от жени”. И жените били третирани като по-нисшестоящи смъртни, с по-малко

права от мъжете. Във Второзаконие 22:23-27 например пише, че девица, изнасилена в града, трябва да бъде

осъдена на смърт, тъй като лесно е можело да извика за помощ!

Именно по тези въпроси далеч по-либералното, толерантно и социално балансирано назарянско

братство на Иисус се различавало от другата фракция. В него съществувало подчертано равенство,

нехарактерно за еврейското или иудео-християнското общество, но за съжаление римското християнство

възприело тъкмо нетолерантните становища на хора като Тертулиан.

Много от жените, ръководили групи на назарянски общности, които официално били обявени за

еретични, проповядвали учение, основаващо се на указания от аскетичното братство Терапевтат в Кумран.

Тези учения обикновено били с духовна насоченост, а римскта форма на християнството била с по-

материалистичен уклон, затова мистичното учение било възприемано като огромна заплаха. Римската

стратегия срещу жените-проповедници се свеждала до обявяването им за грешници и по-нисши същества в

съответствие с думите на св. Павел, който написал (в 1 Тимотей 2:13-14): “Защото по-напред беше създаден

Адам, а после Ева; и не Адама биде прелъстен, а жената биде прелъстена и падна в престъпление”.

През II в. в християнските църкви започнал процес на сегрегация: мъжете изпълнявали ритуалите, а

жените се молели мълчаливо. В края на века дори това им било забранено. Всяка жена, за която се знаело,

че взима участие в религиозна церемония, била обявявана за блудница и магьосница.

По ония времена назаряните били неудобни не само за римските власти, но и за Павловото

християнство – и най-вече за Ириней, епископа на Лион. Той ги обявил за еретици, понеже твърдели, че

Иисус е човек и няма божествен произход, което противоречало на постулатите на новата вяра. Ириней

отишъл и по-далеч, обявявайки, че самият Иисус е практикувал неподходяща релегия и е сбъркал във

вярата си! Ириней писал за назаряните, които наричал ебионити (бедните), следното:

И те, като самия Иисус, както и есеините и задокитите отпреди два века, се придържат

към книгите на пророците от Стария завет. Отхвърлят Павловите послания, отхвърлят

апостол Павел и го наричат изменник на Закона.

В отговор назаряните от движението на деспосините обявили Павел за “отстъпник и неистински

апостол”, като добавили, че неговите идолопоклоннически писания трябва да бъдат напълно отхвърлени.

С оглед на конкретните опасения на Църквата по отношение на Мария Магдалина бил изфабрикуван

един необикновен документ, предназначен за ортодоксална употреба. В него се описвало виждането на

епископите за мястото на Мария в общата картина на нещата. Озаглавен “Апостолски църковен ред”, той

бил написан във формата на предполагаем разговор между апостолите и се основавал на допускането

(нещо, което не се споменава в евангелията), че Мария и Марта са присъствали на Тайната вечеря. На пръв

поглед това противоречи на целите на документа, но впоследствие изразява диструктивния си замисъл.

Откъс от този разговор гласи:

И Иоан каза: Когато Учителят благослови хляба и чашата и ни ги подаде, казвайки:

Това е моето тяло, това е моята кръв, не предложи от тях на жените, които бяха с нас.

Марта рече: Той не ги подаде на Мария, защото я видя да се смее.

Въз основа на този въображаем диалог Църквата постановила, че първите апостоли са решили на

жените да не се позволява да бъдат свещеници, защото не били сериозни! Сетне същината на

изфабрикувания разговор била приета като официална църковна доктрина, а Мария Магдалина обявена за

маловерница и вироглава. Повече от 1600 години по-късно, през 1977 г., без да се е променило кой знае

какво, папа Павел VI постановил, че жените не могат да стават свещеници, “защото нашият Бог е мъж”!

При съставянето на “Апостолски постановления” очевидната неприязън на Петър и Павел към

жените е тактично използвана за създаване на доминирана от мъжете среда, но цитираните изявлания на

двамата апостоли са подбрани много внимателно, понякога дори извън контекста. Въпреки явното желание

на св. Павел за господство на мъжете в писмата му изрично се споменават жените, които са му помагали:

например Фива, която нарича “служителка на Църквата” (Римляни 16:1-2), заедно с Юлия (16:15) и

мъченицита Прискила (16:3-4). Всъщност Новият завет (дори в стратегически редактираната му форма) е

пълен с имена на сподвижнички, но епископите на Римската църква са предпочели целокупно да ги

пренебрегнат.

Църковнта йерархия толкова се е бояла от жените, че е наложила безбрачие на своите свещеници –

правило, което през 1138 г. се е превърнало във закон и е валидно и днес. Но това, което е тревожело

епископите, не били жените като такива, нито дори половите сношения, а възможността за близост между

свещеници и жени. Защо? Защото жените могат да стават майки, а същността на майчинството е

продължаването на рода. Това било забранена тема, която трябвало на всяка цена да бъде разграничена от

образа на Иисус.

Не че Библията проповядва нещо подобно. Тъкмо обратното. В първото си послание до Тимотей (3:2-

5) ап. Павел изрично казва, че епископът трябва да бъде “на една жена мъж” и да има деца. Сетне обяснява,

че човек с опит в собствения си дом ще може по-добре да се грижи за Църквата. Макар че епископите са

предпочели да следват мненията на Павел, а не учението на Иисус, в крайна сметка са решили да

пренебрегнат тези наставления, за да не им се налага да признават семейното положение на Иисус.

СВЕЩЕНИЯТ БРАК

ПРОБЛЕМИ НА ПРЕВОДА

Църквата е имала силно влияние върху литературата през целия период от 397 г. до ХVII век сл. Хр.

Александрийската библиотека била унищожена, множество неканонични произведения били забравени със

смяната на поколенията, Новия завет възтържествувал. На основата на един работен корпус от гръцки

текстове, преписани през II век от Климент и дурги, скоро след Картагенския събор били завършени

издания на Новия завет, като Codex Sinaiticus и Codex Vaticanus.

Малко преди това, през 383 г., папа Дамас I възложил на св. Иероним, свещеник и църковен учител,

да преведе отделни текстове на латински. Иероним отделил някои от творбите, които сметнал за апокрифни

(което означава “тайни, скрити”), а от останалите съставил т. нар. Вулгата: Vulgate Editio – издание на

Светото писание за масово разпространение. Но не всеки е можел да притежава препис от Вулгата.

“Масовото” разпространение означава, че се е превърнало в стандарт за духовниците, макар че в много

отношения свещениците трябвало сами да търсят начини за тълкуване на текста. Общо взето, разполагали

със свободата да проповядват каквото си искат.

Тъй като между четирите евангелия съществуват много различия, се появило ново евангелие –

поизгладен разказ, който обединявал най-интересните откъси от всяко евангелие в една обща романтична

история, която всъщност не била написана от никого. Версия на този вариативен разказ е записана от

Татиан, сирийски теолог, някъде около 175 г. Тя станала известна като Диатесарон – от гръцки “според

четирите”. И до днес в училищата и църквите се използва подобна версия на евангелията.

Няколко местни версии на части от Новия завет се появили през средните векове, но не получили

широко разпространение. В Англия оксфордският преподавател Джон Уайклиф, заедно с Джон Пурви и

Николас Хиърфордски през 1382 г. превели Вулгата на английски – но техният труд бил отхвърлен от

Ватикана. По същото време Уайклиф открито критикувал установените от духовенството практики, като

опрощение на греховете, изповед и индулгенция, и съответно бил заклеймен като еретик, а книгите му –

подложени на изгаряне.

През 1526 г. протестантският благослов Уилям Тиндейл превел Новия завет на английски от

оригиналните гръцки текстове. Неговият труд стигнал до много църкви, но впоследствие бил забранен от

кралицата католичка Мария Тюдор. През 1560 г. швейцарски протестанти изготвили известната Женевска

библия, а един английски труд, наречен Голямата библия (редактиран от последователя на Тиндейл Майлс

Ковърдейл) бил одобрен от кралица Елизабет I за новата Англиканска църква. Междувременно една нова,

по-достъпна версия на Вулгата, Реймс Дуе (Съборна), между 1582 г. и 1610 г. се наложила сред католиците

във Франция.

В разгара на протестантската реформация през ХVI век германецът Мартин Лутер оспорил

господството на латинския в Библията. Той направил изчерпателен превод от гръцките текстове и издал

версия, която хората можели да си набавят и четат сами. По-късно, през 1611 г., се появила английската

версия, официалното издание на крал Джеймс. С прясно напечатаната книга през 1620 г. за Америка

отплавали английските пилигрими и последователите им. Със заселването им по източния бряг на Америка

възникнали различни местни тълкувания на Светото писание, което довело до обособяване на множество

малки (и често конкуриращи се) църковни секти, в контраст с по-големите християнски движения в

Британия и Европа. В Масачузетс протестантският мисионер Джон Елиът не бил доволен от английската

Библия, затова през 1663 г. издал и версия на архаичния от съвременна гледна точка местен диалект.

Доколко точен е преводът на Библията на крал Джеймс, който и досега се възприема като

стандартен? В по-голямата си част той е препис на Голямата библия, която на свой ред е преведена от

гръцките оригинали. Следователно в нея липсват голяма част от неточностите на латинската Вулгата, но

пък в редица случаи за старите гръцки, арамейски и еврейски думи не са намерени съответствия в

ангийския от онази епоха. В резултат на това се срещат грешки. Две от тях вече разгледахме – случаите,

при които almah (млада жена) се превръща в „девица”, а ho tekton (майстор в занаята) се превръща в

„дърводелец”.

Особено важна неточност се открива в Лука 7:37, където Мария Магдалина е определена като

“грешница” в момента, когато за пръв път помазва нозете на Иисус. (Преди второто помазване, извършено

от Мария от Витания, Йоан 11:2 пояснява, че тя е помазала Исус и предишният път). Лука единствен

описва Мария Магдалина като грешница, а това е резултат от лош превод. Оригиналната гръцка дума,

hаrmartolos, е спортен термин и означавал “някой, който пропуска целта”. Използван в стрелбата с лък и

някои други занимания, той говорел за неточен мерник. В преносната си употреба означавал човек, който

може би не съблюдава някои учения, който действа различно от установената традиция – но не се

свързвало с грях. Терминът “грешница” е следствие от неточен превод, тъй като не било намерено точното

английско съответствие на hаrmartolos. В Лука 5:8 апостол Петър нарича себе си aner (женен мъж)

hermartolos, което също било преведено като “Аз съм грешен човек”.

Друга неточност в превода по отношение на родителите на Иисус и разказа за Рождество е довела

до днешната общоприета, но погрешна представа, че Иисус е роден в обор. Всъщност няма и най-малко

основание за това. Думата обор не се споменава нито в оригиналните евангелия, нито във версията на крал

Джеймс. В действителност в Матей 2:11 изрично се казва, че бебето Иисус е родено в къща: “И като

влязоха в къщата, намериха Младенеца с майка му Мария, и паднаха та Му се поклониха”.

Както видяхме, Рождеството е описано само в още едно евангелие, това на Лука, и от него идва

объркваенто в превода – не поради споменаването на обор, а защото в 2:7 пише, че Иисус е бил положен в

ясла, “защото нямаше за тях място в странноприемницата”. Но в Иудея от I век не е имало

старнноприемници. Пътниците били канени в домовете на хората и всеки считал за чест да ги настани

добре. Ръцкият оригинал всъщност гласи, че “нямало topos в kataluma”, което означава, че нямало място

(или нужното място) в стаята. Накратко, Иисус е бил положен в ясла, защото в стаята е нямало люлка.

Яслите са служели (и все още служат) за хранене на животни, но не било необичайно да ги използват като

бебешка люлка, когато в момента липсвала такава.

АЛЕНАТА ЖЕНА

Други подобни грешки в превода се получават при библейските успоредници в случаите, когато

езикът се е променил с течение на годините. Добър пример е Матей 21:31, където пише: “Иисус им рече:

Истина ви казвам, че митарите и блудниците преварват ви в царството Божие”. В днешния английски език

publican1 означава “ханджия”. В библейски времена обаче е означавало “бирник”. По-важназа мен обаче е

думата “блудница”2, която толкова често се появява неуместно в превода на древните текстове.

Думата harlot (блудница) няма нищо общо с думата “развратница”3, тъй като до ХV век се е

използвала единствено в мъжки род. Употребата в женски род е започнала с умалителното whorelet (малка

блудница – разговорно за циганките цветарки). Преди това обаче думата е означавала “нехранимайко” или

“скитник”.

След като благодарение на whorelet думата преминава в женски род, тя започнала да се използва

като превод на древната и недоразбрана дума hierodule. Тя се появява в шумерската “Песен за Инана” от

около 2500 г. пр. Хр. (преди времето на старозаветния Авраам). В тази чувствена песен се разказва за

свещения брак на богинята с пастира Думузи (или Тамуз, когото Израилевите жени оплакват в Иезекийл

8:14). В онези дни кралете били наричани пастири; те пазели своите стада, а богинята (Инана или Ищар)

била Magdal-eder, кулата-пазител на стадото. Тя властвала от Великия дом на E-gal. Името Магдалина се

идентифицира с титла. Важно е, че в Лука 8:2 (хронологически най-ранното и споменаване) за нея пише:

“Мария, наричана Магдалина”, и тя често бива наричана Магдалина. Положението и на Magdal-eder явно е

от голямо значение и Магдалина е титла, а не фамилия, нито обозначение за произход.

В месопотамски Шумер (Ур Халдейски, земята на Авраам: Битие 11:28-31) царят-свещеник бил

наричан Sungalugal – откъдето произлиза френската дума sang (кръв), например в Sang real, “кралската

кръв” – и символът на властта му била овчарската гега. Много по-късно християнската църква си

1 В английския текст за „митар” е използвана думата publican (ханджия или митар).

2 В английския текст harlot.

3 В английския текст whore.

присвоила царския жезъл като символ на властта за своите епископи. Инана, кралицата-богиня, била

възприемана като “носителка на чашата”, чието свято съдържание – “нектарът на висшите добродетели” –

бил наричан Gra-al (по-късно, на английски, the Grail). През Викторианската епоха свещения Граал е

започнал да се свързва с чашата, от която Иисус пил на Тайната вечеря, но в оригиналната история бил

нещо съвсем друго. Образът на Граала съществувал много преди Иисус.

В този контекст, hierodule (свързван с Инана) е най-свещният аспект от сватбените ритуали. Инана,

богинята на светлината и огъня, по-късно е отъждествявана с Диана на деветте огъня ( an-na е акадска дума,

която означава “кремък”). Нейният символ, както личи от тогавашните монети, е Rosi-crucis – чашата за

роса, - кръст в кръг, първоначалната емблема на свещения Граал.

В духовните среди hierodulai (мн. ч.) били “свети жени”, или в новозаветни времена – върховни

жреци на Диана (Артемида) Ефеска. Дрехите на hierodulai били червени. Те представлявали ritu (истината),

откъдето идва и думата “ритуал”. Художниците често изобразявали Мария Магдалина в червено в

жреческата и роля на hierodule. Поради лингвистичното изопачаване, превърнало hierodule в harlot, малко

преди преводите на Библията на английски, Великата Инана станала Вавилонската блудница от Откровение

17:1-5 и червеното скоро започнало да се свързва с проституцията. Проститутките и до днес експлоатират

тази изкривена християнска представа, като се обличат в червено или се показват осветени в червена

светлина.

Всъщност hierodule олицетворява същината на свещения брак, наричан Hieros Gamos. “Песента на

Инана” е по-ранна версия на старозаветната “Соломонова песен” и именно там е обяснена сватбената

церемония Hieros Gamos – свещен ритуал, който се повтаря в старозаветните брачни сцени на Иисус и

Мария Магдалина.

ЖЕНИТЕ-СВЕЩЕНИЦИ

При анализ на забележките, които св. Павел е направил по повод на жените и свещеничеството, се

забелязва едно сериозно несъответствие. Веднъж той поименно споменава жените, които му помагат,

възхвалявайки труда им; в други случаи, забранява жени да вземат активно участие в богослужението, и

най-вече в свещеническите задължения.

Изглежда хората, които по-късно са съставили “Апостолски постановления”, включително

Климент, Тертулиан и други, са избрали онези части от писанията на Павел, които най-добре са

подхождали на интересите им, и са пренебрегнали останалото. Но това не обяснява противоречивите

стандарти на Павел в тази връзка, което навежда много теолози на подозрението, че посланията на св.

Павел може да са били променени преди одобряването им, за да отговарят на изискванията. Други

предполагат, че някои послания не са писани лично от него. Всъщност няма начин да се докаже нито

едното, нито другото, тъй като оригиналните писания вече не съществуват, но несъмнено е минало доста

време между Павел и тези, които са използвали труда му в подкрепа на нововъзникналия клон на

християнската вяра.

Павел се появява в Новия завет през 40 г. и е бил разпнат през 64 г. Тертулиан е роден около 160 г.,

Климент му е бил съвременник, починал около 215 г., а пълвият Константинов събор в Никея е бил през

325 г. Освен 261 години между св. Павел и основаването на Римокатолическата църква били изминали над

100 години от смъртта на Павел, преди църковните отци да се занимаят с трудовете му. Междувременно в

империята християните били подложени на гонения – особено в Рим, където били екзекутирани Петър и

Павел.

Няма съмнение, че задачата на Павел е била тежка. Докато първите апостоли на Иисус действали в

познати, родни земи, мисията на Павел била доста по-различна. Нему се паднало да разпространи

християнското послание сред гръцко-говорящите жители около Средиземно море. В тази среда той

трябвало да си проправи път сред безброй езически поверия. Имало много религии, чиито богове и пророци

уж били родени от девици и по един или друг начин били победили смъртта. Всички те имали

свръхестествен произход и удивителни способности, превишаващи тези на обикновените смъртни. Ако

трябва да съм честен към Павел, той определено се е сблъсквал с проблеми, каквито първите апостоли

никога не са имали в родните си земи. За да успее, трябвало да представи Иисус по такъв начин, че да го

издигне дори над тези свръхестествени същества. Впоследствие измисленият от Павел възвисен Иисус

станал божественият Иисус на ортодоксалното християнство.

Поначало Павел (Савел от Тарс) бил благочестив евреин и учител на сина на цар Ирод Агрипа I.

Приел по-либералното назарянство по времето, когато бил в Дамаск, за да арестува някои от

последователите на Иисус, чиито елински идеи противоречали на иудейския закон. В Деяния 9:1-2 се

твърди, че тази задача му била възложена от първосвещеника в Иерусалим, но това едва ли е вярно.

Иудейският синедрион на храмовите старейшини нямал никаква власт в Сирия. Много по-вероятно е, при

положение че бил част от Иродовата администрация, Павел да е помагал на римляните в опитите им да се

справят с назаряните.

Важен аспект от историята на Павел е преминаването му към христовата вяра и фактът, че когато

по-късно бил обвинен в подстрекателство към бунт пред управителя на Цезарея, неговият обвинител казал:

“Намерихме, че тоя човек е зараза и че повдига бунтове между всичките иудеи по вселената и че е водач на

назорейската ерес” (Деяния 24:5).

След случая в Дамаск Павел станал назарянин и впоследствие работил с жените от християнската

общност. Ако се върна на помощничките, които споменава в посланията си, ще открия, че при превода от

гръцките копия на писмата му има една често повтаряща се грешка.

Например когато пише за Фива, Павел споменава, че тя е “служителка на църквата”1 (Римляни

16:1). При правилен превод обаче се разбира, че е използвал не думата “служителка”, а “дякон”. От това

става ясно, че между назарянските традиции и идеите на хора като Тертулиан за “новата църква” повече от

век по-късно има големи разлики. Има свидетелства, че от самото начало Иисусовите духовници са били

подпомагани от жени, при това не само от майките и сестрите си. Разбира се, две от тях са Мария

Магдалина и Марта, но в Лука 8:3 се споменават “и Иоана, жена на Хуза.. и Сусана, и много други, които

Му услужваха с имотите си”.

Назарянското християнство на Иисус, апостолите и св. Павел никак не приличало на по-късното,

това на Климент и Тертулиан. Още по-дълбоко пък се различавало от “църквианството” на

римокатолическите епископи. То било най-сериозният конкурент на тези инсттитуции – по думите на

Евсевий, братство, управлявано от деспосините в “стриктна династична последователност”. Св. Павел

може да е променил образа на Иисус заради езическата си публика, но няма съмнение, че по-късно отците

на новата църква са манипулирали писанията му, за да ги приспособят към своите интереси, както св.

Климент най-безсрамно е подправил Евангелие от Марко.

Приживе Павел на няколко пъти е предупреждавал хората за писма, които уж били писани от него,

тъй като фалшифицирането на послания за пропагандни цели не е било обичайна практика. Писмата на

Павел до Тимотей, Тит и Филимон са подлагани на щателни лингвистични анализи, понеже има съмнения

дали наистина са писани от него. Тези лични писма (известни като Пастирски послания) са много различни

по стил и начин на изразяване от посланията до паства, като коринтяните, галатяните и солуняните.

Именно в първото послание до Тимотей са предполагаемите коментари на Павел за участието на жените в

богослужението, но учените днес смятат, че те са фалшифицирани доста след смъртта му.

Отчитайки това, трябва да се обърна към други ранни документи и да проверя какво казват по-

малко известните писания по въпроса за жените и духовенството. Изненадващо откривам, че в коментара

си върху Първо послание до коринтяните Климент Александрийски пише, че свещениците се трудели

редом с жени, които били “сестри” или “съсвещеници”. Ориген Александрийски твърди за помощничката

1 В българското синодално издание – „дякониса при църквата”.

на Павел Фива, че жените били “ръкоположени за дякони на църквата”. Римският сенатор Плиний Млади

през 112 г. е писал за жени-дякони. Протоколите от Никейския събор показват, че там се е обсъждала

духовната роля на дяконисите; същото са правили Епифаний Кипърски, св. Василий Кесарийски и много

други. Може би най-изумителното, предвид всичката неприязън към жените е противно на общия тон на

документа, дори “Апостолски постановления” описва различията в службите, когато се изпълняват от мъже

или жени.

Следователно е нелогично и изцяло погрешно Църквата да твърди, че “Нашият Господ Бог, самият

Иисус, когато прати дванадесетимата да събират последователи сред хората и народите, не изпрати жени да

проповядват”. Свидетелствата доказват категорично, че това не е вярно. Жени са били посвещавани в

духовен сан дълго след новозаветното време. Може би най-известна сред тях е св. Олимпиада

Константинополска от IV век.

След като наследила огромно богатство от родителите си, Олимпиада се омъжила за Невридий1,

префект на Константинопол. Скоро след това той починал и Олимпиада, млада и бездетна вдовица,

построила “Св. София” – главната църква на града, където Великият епископ Нектариус я ръкоположил за

дяконка. Впоследствие тя работила с неговия наследник, прочутият св. Иоан Златоуст. Византийската

църква дължи голяма част от успеха и престижа си на Олимпиада. Същото важи за цялата Източна

империя, която имала голяма полза от нейната благотворителна дейност за бедните.

ДИНАСТИЧЕН БРАК

Библейските almah-и от Новия завет (включително Иисусовата майка Мария и Мария Магдалина)

са били нещо като манастирски възпитаници, отгледани и обучени за династичен брак. Освен това били

духовнички от благородно потекло, прикрепени към различни родови ордени като тези на Дан, Ашер и

Манасей, като били част и от аскетичното братство Терапевтат в Кумран.

Често се казва, че есеите от Кумран и дивите земи на Иудея са спазвали обет за безбрачие и за

голяма част от тях това е било вярно. Но техните традиции продължили с поколения, следователно едва ли

са били изцяло против възпроизводството, въпреки че зачеването на деца било подложено на строги

вътрешни правила. Половите сношения не се осъществявали за удоволствие, нито пък били особено тясно

свързани с обич. Указанията били строги и стриктно съблюдавани от ангелски жреци като Гавриил.

Познавайки от първа ръка сектата на есеите, Иосиф е писал много за тях в своите “Иудейски войни”.

За майката на Иисус, Мария, и в Матей 1:18, и в Лука 2:5 се твърди, че е била сгодена за Иосиф и

чак по-късно се споменава като негова съпруга. Тук обаче става дума за договорен брак. В Матей 1:1-17 и

Лука 3:23-38 е дадено и родословието на Иисус по бащина линия, от баща му Иосиф до царското Давидово

коляно. Произходът от Давид е потвърден и в Евреи 7:14, където се казва, че Иисус е от царския род на

Иудея.

Като съпруга на човек от династично потекло, Мария трябва да е била подчинена на правилата на

месианските (помазаните) родове, като тези на цар Давид и свещеника Садок. Тези династични правила не

били маловажни и значително се различавали от правилата за обикновените иудейски бракове.

Отношенията били строго регламентирани и подложени на ограничения, със задължително въздържане от

секс, освен за възпроизводство на рода, и то само в определени периоди. Три месеца след годежна

церемония се отбелязвала първата сватба, за да може брачния живот да започне през месеца, съответстващ

на септември. След това физически контакти били позволени, но само през съответстващият на декември

месец. Тази мярка имала за цел да гаранитра (доколкото е възможно), че бъдещият династичен наследник

1 В книгата „Левсик или живопис на светите отци” от преп. Паладий, еп. Скитополски, пише следното: „Няколко дни била невеста

на градския префект Невридий, но не и съпруга”.

ще се появи на бял свят през следващия месец на изкуплението, септември. Ако невестата не заченела,

интимните отношения бивали прекратявани до следващия декември и т. н.

След като кандидат-съпругата заченела, се отбелязвала втората сватба, която окончателно

узаконявала брака. Жената оставала almah до втората сватба, която според Иосиф Флавий се осъществявала

на третия месец от бременността. Целта на това отлагане била да се види дали младата невяста няма да

пометне. Следователно вторите сватби се отбелязвали през март. Причината за това отложено узаконяване

на брака била да се даде възможност на династичния наследник да смени съпругата си, ако тя се окаже

безплодна.

В случая с Иосиф и Мария явно правилата за династичен брак са били престъпени, тъй като Мария

ражда Иисус по непредвидено време (неделя, 1 март, 7 г. пр. Хр.). Следователно сношението трябва да се е

осъществило по времето на годежа и три месеца преди първата им сватба през септември. Мария не само е

заченала като almah (девойка-сестра), но и е родила като almah (според превода “девица”) преди втората си

сватба.

След като неразрешената бременност на Мария била потвърдена, Вероятно на Иосиф била

предоставена възможността да откаже втората сватба. За да си спести неудобството, той е можел да

изпрати Мария м насатир (“да я напусне тайно”, според Матей 1:19), където детето е щяло да бъде

отгледано от монасите. Но ако се родяло момче, то щяло да бъде наследник на Давидовия род. Не било

редно да бъде отгледано като безименен сирак, а по-малък негов брат да го замести в кралския род.

Нероденото дете на Иосиф и Мария явно било доста важно и налагало специално отношение, при нужда

даже в разрез с правилата. Ангелът-вестител Гавриил вероятно е посъветвал Иосиф да се съгласи на

втората сватбена церемония, тъй като ставало дума за помазан наследник, “защото заченалото се в нея е от

Духа Светаго” (Матей 1:20).

След освобождаването от бременността обичайните правила отново щели да влязат в сила –

първото от тях било, че известно време след раждането на детето не се позволявали никакви физически

контакти между мъжа и жената – “Като стана от сън, Иосиф направи, както му бе заповядал Ангелът

Господен, и прие жена си. И не познаваше я, докле тя роди своя първороден Син; и той Му нарече името

Иисус” (Матей 1:24-25).

ГОДЕЖЪТ

Дори при повърхностен прочит на новозаветните евангелия се откроява една сватба, в която Иисус

бил активен участник. Става дума за сватбата в Кана, където той превърнал водата във вино. Също както и

Лазаровото възкресение, странно защо едно толкова важно събитие се споменава единствено в Евангелие

от Иоан. Възкресението на Лазар е последното чудо на Иисус, а това с водата и виното – първото; но в

никое от дургите евангелия не се говори за тях.

Иисус не бил много стриктен в спазването на строгите предписания на иудейски школи като

фарисейската, а и знаел, че народът на Иудея не ще се освободи от римска власт, докато непрестане да се

дели на фракции. Било му добре известно и, че те отдавна чакат Месията спасител – предречен от

пророците избавител, който щял да постави началото на нова епоха. Като наследник на Давидовия царски

род, напълно възможно било той да се окаже този Месия и изненаданите щели да бъдат малцина. От друга

страна, възгледите му били доста революционни и се разграничавали от установения ред.

На Иисус му липсвала обществена власт; не бил нито управляващ цар, нито първосвещеник. Ала

без да обръща голямо внимание на тези формалности, той пристъпил към промени в ритуалите,

пренебрегвайки много иудейски традиции, въпреки че нямал властта да го прави.Чудесата не са

задължително свръхестествени събития, но по природа са извънредни и безпрецедентни. Всъщност думата,

която е използвана в евангелията (превеждана като “чудо”), е dunamies, което се отнася за проявление “на

сила”, понякога придружена с teras (“удивление”) и semeion (“знак”).

При първата възможност да се противопостави на традицията – на сватбата в Кана, Иисус се

поколебал, твърдейки: “Още не е дошъл часът Ми”. Но майка му не взела под внимание липсата му на

пълномощия, а наредила на прислужниците: “Каквото ви каже, сторете” (Иоан 2:4-5).

При описанието на сватбеното пиршество евангелието обяснява: “И като се привърши виното, казва

Иисусу майка му: Вино нямат”. След това разказва как Иисус превръщата водата от няколко делви във

вино. В Кумранския Свитък на правилата се пояснява, че на такива общи трапези снабдяването с вино било

задължение на старшия свещеник. Както е посочено в Евреи 7:14, Иисус не е имал жреческа власт, така че

всяка негова намеса с виното, преди то да бъде разлято, би било нарушение на правилата, а той явно се е

намесил.

Това означава, че само посветени левити имали правото да пият ритуално вино. Всички други

присъстващи били считани за недостойни и поради това подлагани на пречистващия ритуал с вода. Сред

тях били женените мъже, послушниците, неевреите и всички евреи-миряни. Това е потвърдено и в Иоан

2:6, където пише: “Имаше там шест каменни делви, поставени за миене по иудейския обичай”.

Важното в Иисусовите действия било, че се разграничил от традицията, като пренебрегнал водата

за пречистващия ритуал и позволил на непосветените гости да пият от осветеното вино. Наставникът на

ритуалното угощение (на гръцки Architriclinos) “не знаеше, откъде беше (а служителите, които бяха налели

водата, знаеха”). Той е бил впечатлен не от чудотворно превръщане, а от появата на добро вино в този

момент от пиршеството. Както майката Мария обявява, когато дава напътствия на прислугата да се

подчини на Иисус, с този случай той “яви славата Си; и учениците му повярваха в Него”.

В Евангелие от Иоан не се споменава за венчални церемонии в Кана, само за сватбено угощение и

за водата и виното. Сред присъстващите имало ученици на Иисус, различни гости, включително неевреи, с

други думи – непосветени, или “нечисти”. От това може да се заключи, че не става дума за сватба, а за

годеж. Обичаят изисквал да има официален “наставник” на ритуалното угощение (както е в случая); той

бил отговорен за спазване на протокола. Втори по право били годеникът и майка му и това явно е от

значение, защото, когато възникнал въпросът за виното, майката на Иисус казала на прислужниците:

“Каквото ви каже, сторете”. Поканени гости не биха имали такова право да се разпореждат и както много

теолози са отбелязали, излиза, че Иисус и годеникът са едно и също лице.

Специално внимание заслужават доводите на епископ Джон Шелби Спонг от Нюарк, чийто трактат

за Мария Магдалина е много показателен за съвременното мислене в Църквата.

Епископ Спонг прави няколко много интересни наблюдения върху сватбата в Кана Галилейска и

други моменти от Новия завет. Той обръща особено внимание на Първо послание до коринтяните 1:51,

отнасящо се до съпругите на апостолите и сестрите, които придружавали Иисус, и пита:

Как Мария Магдалина е получила старшинство в тази група съпруги (Апостол над

апостолите) и защо нейното име излиза винаги на първо място, ако не е била съпруга на

Иисус?

Как би имала правото да изиска тялото на Иисус, за да го вземе (Иоан 20:15), ако не е

била най-близкия му човек?

1 Некоректно позоваване.

Как би си позволила съпружеското задължение да помаже Иисус за погребение, ако не

му е била жена?

Предвид тези и други интересни примери, според епископ Спонг взаимосвързаните доказателства

потвърждават, че Иисус и Мария Магдалина наистина са били съпрузи. Той пише: “Информацията за това е

била потулена, но не и напълно унищожена от Християнската църква.. И все пак тази връзка е била толкова

действителна, че намеци за нея има навсякъде в евангелията”.

Апологетите на Иисусовата божественост спорят, че бракът му не е споменат изрично никъде в

евангелията. Разбира се, същото може да се каже и за апостолите – но защо да се ограничаваме само до

евангелията, които представляват само половината от Новия завет? Наистина на други места в него се

говори за съпругите на апостолите. В отговор на твърдението на апологетите, мнозина отбелязват, че

никъде в евангелията не се говори и обратното, че той не е бил женен. Няма голям смисъл в отрицанието

посредством отрицание, когато може да се потвърди едната от тезите. Според мен евангелията (и четирите)

определено показват, че Иисус е бил женен.

От гледна точка на евангелската хронология сватбената гощавка в Кана Галилейска се е случила през

юни 30 г., което напълно съвпада с традиционния династичен годеж три месеца преди септемврийската

първа сватба. По същата хронология се разбира, че през септември 30 г. Мария Магдалина помазала Иисус

в дома на Симон (Лука 7:37-38). На този етап тя би ридала за съпруга си (както наистина описва Лука 7:38)

преди задължителната раздяла през октомври и ноември. Впоследствие, като сгодена almah, тя щяла да

бъде третирана като непълноценна жена чак до декември, когато двойката получела позволение да се

събере за физически контакт.

В изящните изкуства често се приема за даденост, че Мария Магдалина е присъствала на сватбеното

празненство в Кана, затова често е изобразявана на масата от лявата страна на Иисус. Във фреска от ХV век

на Джото например тя седи между Иисус и баща му, докато в картина от ХV век на Жерар Давид е

настанена между Иисус и майка му.

НАСЛЕДНИЦИТЕ

БРАКЪТ НА МАГДАЛИНА

Терминът Месия, както е употребен за Иисус, произлиза от ивритската дума masach (помазан).

Месия означава Помазания. Гръцкият еквивалент бил Christos, откъдето идва царската титла Христос.

Следователно в това отношение Иисус не е бил уникален. Той е бил Месия, но в царския род преди него е

имало и други Помазани. Сред Свитъците от Мъртво море текстът, известен като Военни правила (написан

доста преди времето на Иисус), дава стратегия за битка срещу жестоки подтисници и посочва Месията като

върховен военачалник на Израел. Друг Кумрански свитък, озаглавен Правила за Месиите, се занимава с

длъжността на Месията пред обществения Съвет на паството.

В древен Египет царете били помазвани с крокодилово масло, защото то било свързвано със

сексуална мощ. Осветеното крокодилово масло в Египет се наричало Messeh (Месех), което съответства на

израелския Messiah (месия). По-рано в Месопотамия кралското животно, тропическият гущер, бил наричан

Mus-Hus (Мус-Хус). От тези традиции ритуалът на помазването на царете се разпространил и в Израел по

време на първото царство на Саул (I Царе, 10:1). Цар Давид бил помазан (II Царе, 5:3), както и синът му

Соломон (III Царе, 1:39), при когото ритуалът бил изпълнен от свещеника Садок. Оттогава Садокитите

имали това задължение като първосвещеници при наследниците на Давид – както по-късно европейските

монарси били помазвани от папата или кентърбърийският архиепископ.

Именно от това кралско помазване идва титлата Месия. Следователно Давид, Соломон и тяхната

царуваща династия били Месии (Помазани). Но Иисус не е бил смятан за цар и Месия, допреди Мария

Магдалина да извърши помазването му във Витания в седмицата преди разпятието. В случая обаче имало

някои отлики с традиционния ритуал. Това не било помазване за престола и не било извършено от

свещеник Садок. Било по-сходно с традиционното брачно помазване от сестрите-съпруги на фараоните или

кралиците на Сирия и други неиудейски земи. Също така вместо зехтин, смесен със смирна, благоуханна

канела, благоуханна трастика и касия (както е предписано за помазването в Изход 30:23-25) Мария

използвала “нардово чисто, драгоценно миро”, скъпа есенция от корен на растение, което расте в

Хималаите (Иоан 12:3).

Разказът за това помазване, което станало след възкресяването на Лазар и било извършено в

неговия дом, се среща в евангелията на Матей, Марко и Иоан. Разказвайки за Лазар, Иоан 11:1-2 обяснява,

че Мария е помазала Иисус по-рано. Това се отнася за другото помазване, разказано в Евангелие от Лука.

Първото помазване (при Лука) било през септември 30 г., когато Мария помазала краката на Иисус

и го избърсала с косите си. Преводът на този пасаж, по отношение на “косите и”, прави контекста неясен.

Думата била thrix вид воал, описван като “коса”) и изначава кърпа за глава, каквато носели жените през

онзи период. Второто помазване било през март 33 г. В този случай Иоан потвърждава, чи бил повторен

същия ритуал, докато Матей и Марко добавят, че Мария също така носела “алабастров съд с драгоценно

миро и го възливаше върху главата му”.

Както видяхве, правилата за династичен брак били доста важни. Било е категорично наложено

въздържане от полови контакти, освен за зачеване на деца, и то само в определени периоди.

Продължителният годеж се увенчавал с първа сватба през септември. Ако булката заченела, през март се

провеждала втора сватбена церемония, с която бракът се считал за узаконен. По време на този “пробен

период” и до втората сватба, независимо дали била бременна или не, невестата по закон била almah. Иисус

и Мария Магдалина стриктно следвали тези правила – първо помазване през септември, след празнуването

на годежа в Кана, и второ помазване през март. След като вторият етап не можел да се извърши, докато не

изминат три месеца от бременността, това означава, че Мария трябва да е заченала през декември 32 г. и да

роди през месеца на изкуплението, септември 33 г.

Но защо в този случай е използвано нардово масло, вместо обичайната смес? Иуда Искариотски

недоволствал, че било твърде скъпо, за да се ползва за такава цел (Иоан 12:4-5). Фактически нард се е

използвал, за да отличи Месианското помазване като сватбено събитие, различно от помазването на цар,

което би следвало да се изпълни от свещеник Садок. Всичките евангелия наблягат на факта, че

благовонието било ценно и скъпо, като Иоан 12:3 добавя: “Къщата се напълни с благоухание от мирото”.

Ключът към цялата ситуация и присъствието на нарда се крие в сирийския произход на Мария Магдалина,

както Рабан и Джакапо уточняват за нейното семейство.

Сред най-чувствените книги от Стария завет е Песен на Соломон (“Песен на песните”) – поредица

любовни химни, диалог между царска невяста и нейния съпруг. Символът на царственият брак в Песента е

благовонно масло от нард: “Докле царят беше на трапезата, моят нард издаваше благоуханието си” (Песен

на песните 1:11). Тази сцена се повтаря и във Витания, където същия ритуал е извършен от Мария, докато

Иисус е седнал на масата. Явно се намеква за древната церемония, в която царската невяста осветява

трапезата на жениха. Тя е пряко заимствана от традицията на Инана и Дамузи от Hireos Gamos (Свещения

брак), отнасящ се за Пастира-крал. Тази образност се наблюдава и в старозаветния Псалм 22, “Господ е

пастир мой..”, където се загатва за женския аспект в божественото, “Ти приготви пред мене.. помаза главата

ми с елей; чашата ми е препълнена”. Това брачно помазване било изключителна привилегия на невястата

на Месията, което се идвършвало единствено по време на церемониите на първата и втората сватба.

Само като съпруга на Иисус и свещенослужителка Мария е имала право да помаже и главата, и

нозете му с осветеното благоухание. Ритуалът бил широко разпространен в най-древната култура на

месопотамски Шумер и символично изобразявал Богинята, удостоверяваща с почести и власт избрания от

нея жених. В по-ранни времена царете не били наследявани задължително от първородните си синове.

Царството зависело от избора на принцесите и като следствие от това дали те приемали сексуално царете-

пастири, зависело плодородието на земята. Мъжът не само не можел да царува без царица, но и тази царица

трябвало да е от царско потекло. Техните лични отношения и плодородието в страната били неразлъчно

свързани – провалът на едното водел до нещастия в другото.

В рицарския роман за Артур земите на Камелот западнали, след като Гуинивиър престанала да

обича Артур и дарила любовта си на Ланселот. Неговите рицари тръгнали да търсят предавания по майчина

линия Сангреал (светия Граал) и било предречено, че земята няма да си възвърне плодородието, докато не

бъде излекувана раната (възстановена честта) на краля.

Във втора глава видяхме, че царската невеста от Песента на Соломон, наричана още Суламит, била

благородничката Ависага от сирийския граничен град Сунам (Сулам). Песента разказва за съперничеството

между цар Соломон и брат му Адония за любовта на Ависага, описана в III Царе, 2:13-25. В тази връзка

сирийското наследство на семейството на Мария Магдалина води до нарда, използван във Витания по

същия начин, както в химните от Песента на Соломон. В свой коментар по въпроса Самюъл Ноа Крамер от

Института по асирология и близкоизточни науки (клон на университета Бар-Илан, Тел Авив) правилно

посочва, че “това не е свързано по никой начин с историята на еверйския народ”.

И Песента на Соломон ( Shirath Shiram) с еротичната нардова есенция, и паралелните помазвания

във Витания се основават на сирийска традиция. Произлизат от древния ритуал за плодовитост, основан на

Hieros Gamos за Инана и Дамузи, част от ритуалите на вършитбата от сватбените церемонии на царската

седмица на Сулам. Според историческите документи тази традиция все още е съществувала като част от

фестивал дори през 1873 г. На полето, на мястото на вършитба, за царя приготвяли трапеза и трон и докато

приятели и роднини му се кланяли, невестата изпълнявала своя царствен ритуал. Същевременно пеела

песен за сватбената нощ, която има доста съответствия в химните от Песента на Соломон, и също както и в

нея била наричана Ависага Суламитката.

Св. Бернар от Клерво, основателят на Тамплиерският орден през ХII век, бил наясно със

символичната връзка между Соломон и Иисус, Ависага и Магдалина. По тази причина той изисквал

подчинението на Ордена към Кулата-пазител Магдалина. По същата причина почти всички катедрали Notre

Dame (Нотр Дам) на тамплиерите във Франция са посветени на Мария Магдалина, Господарката на

светлината. Затова и великолепния стъклопис в най-величествената от тези катедрали, Нотр Дам дьо

Шартр, представя помазването във Витания. Това е и причината в Проповед 57 от своите “Проповеди върху

химните” Бернар да нарича Мария Магдалина “Христова невеста”.

Въпреки всичко изписано в публицистиката и научните трудове за тайния брак на Мария

Магдалина с Иисус той сам по себе си никога не е бил таен. Знанието за обичаите в месианската сватба се

съдържа не само в скрити архиви, тайни общества или неразбираеми загадъчни шифри. То е във всяко

новозаветно евангелие, но просто Църквата го е потулила с упоритото отричане на значимостта на

Магдалина – опит на епископите да намекнат, че макар женитбата да е приемлива за нас, простосмъртните,

някак си е била под достойнството на Иисус. Следователно, по същата арогантна аналогия, било под

достойнството и на свещениците, които обаче не се интересували много от репутацията си в други

отношения.

Мария Магдалина присъства в живота на Иисус от самото начало до края на неговата мисия. Тя го

подпомага финансово, пътува с него, помазва го, доверява му се и придружава майка му и сестрите му. Тя е

в подножието на кръста, тя отива с благовония в гробницата и е първата, която го заговорва в градината.

Документирано е, че е била жена на Иисус и Апостол над апостолите, жената, която Иисус “често целувал”

и наричал благословена – жената, “която знаела всичко” и която Иисус обичал. Накратко казано, Мария

Магдалина била по-близка на Иисус от всеки друг, а това води до една интересна дилема: дали да

допуснем, че Иисус е бил женен (както и апостолите, чиито съпруги също пътували с тях), или да се

приеме, че е предпочел неангажираща връзка с проститутка пред това да има съпруга?

Репутацията на Мария Магдалина е очернена без каквато и да е библейска основа. По същия начин

човешките характеристики на Иисус са почти заличени, а майка му се е превърнала в безполово

свръхестествено същество, с което никой не може да се отъждестви. Манипулиран по този начин, образът и

не би могъл да бъде модел за женственост, какъвто днес мнозина намират в Мария Магдалина.

Не може да се намери нищо женствено в едно непорочно майчинство, но в наследството на Мария

Магдалина от божествената София има свята женствена романтика. Нейната ведрост и ридания, мъдрост и

несигурност се съчетават в един правдоподобен образ, а лоялността и е непоколебима. Разбира се, че Иисус

я е обичал. И защо не? Тя е наричана Евангелската богиня, притежавала е сексуална привлекателност и

животът и е изобилствал от приключения. Ала била и майка на наследниците деспосини и поради това

уплашеното и ревниво духовенство я е подложило на жестоки нападки. Горкият Иисус – личността му е

била възвисена и обезцветена, майка му станала непорочна, а възлюбената му – блудница!

ЦАРСТВОТО НЕБЕСНО

При изследване на династичните правила в тогавашното общество се установява, че по времето на

Христовото разпятие Мария Магдалина е била бременна в третия месец. Тя и Иисус узаконили втората си

сватба с ритуала във Витания през март 33 г., при което Иисус бил помазан и получил статута на Месия.

Освен пряко от евангелията тази информация може да бъде получена и с проста аритметика.

По възможност мъжкият наследник на един царски род е трябвало да има първороден наследник

около четиридесетият си рожден ден. Установеният период за царско поколение бил четиридесет години.

Това е почерпено от Битие 25:20 – “Исаак беше на четирийсет години, когато взе за жена Ревека”. Царската

кръвна линия на Израил била обещана на Исаак, сина на Авраам, в Битие 17:19 – “и ще направя завета Си с

него завет вечен (че ще бъда Бог нему и)на потомството му след него”. И така, от началото на царството

във всички източници се изпалзвал стандартът 40 години, независимо какъв е бил действителният случай:

“Давид царува над Израиля четирийсет години” (III Царе 2:11) и “се възцари Иоас и царува в Иерусалим

четирийсет години” (IV Царе, 12:1).

При описанието на Месианския род условният стандарт от 40 години на поколение се появява в

родословния списък в Матей 1:6-16. Той покрива 1080 години от цар Давид до Иисус и съдържа 27

поколения по 40 години. Важността на този факт за Иисус като очаквания Сапсител (предречен от Захария

9:9) е, че 1080 било считано за магическото лунно число на вечното женско начало – духовната енергия на

пролетта и водите. Противостояла му слънчевата сила на мъжкото число 666. Както пише в Откровение

13:18, “понеже е число на човек [мъж]”. Взети заедно, мъжката и женската част съставят сбора 1746, което

в шифрованата система на гръцката Гематрия било числото на свещения брак – Hieros Gamos.

Династичните първи сватби се провеждали в месеца на изкуплението септември и теоретично били

насрочвани на 39-годишнината на мъжа. При реална консумация на брака през декември дете можело да се

очаква през следващия септември. На практика обаче винаги е имало възможност първото дете да е

дъщеря, така че е имало предвиден предварителен период и първата сватба била изтеглена през септември

от тридесет и шестата година на младоженеца. Съответно първата възможност за наследник била през

септември на тридесет и седмата. Ако през първия декември нямало зачатие, двойката можело да опита пак

година по-късно – и т. н. По стандарта за поколенията било напълно приемливо наследникът да се роди във

или около четиридесетата година на съпруга.

По време на бременността на двойката не се разрешавал физически контакт. Ако се родял син, това

ограничение се удължавало до шест години. Ако детето било дъщеря, периодът на въздържание бил три

години. Възстановяването на брачните отношения се наричало Време на Възстановяване.

В съответствие с тези правила първата сватба на Иисус трябва да е била през септември 30 г.

(септември от тридесет и шестата му година), когато Мария Магдалина за пръв път помазала нозете му и

ридала (Лука 7:37-38). Символичното ридание означавало временно понижение в статуса на невестата от

“сестра” в “непълноценна жена” (терминът е същият като “вдовица”) до втората сватба. Явно нито през

онзи декември, нито през следващия декември е имало зачатие. Но през декември 32 г. Мария е заченала и

съответно е помазала нозете и главата на Иисус във Витания, официално освещавайки тяхната втора

сватба, през март 33 г. На този етап те били законно обвързани и тя отново била възстановена в званието

“сестра”, въпреки че още била възприемана като almah (девойка), докато не станела “майка”.

Месец септември от тридесет и деветата година на Иисус бил шест месеца след Възкресението му.

Събитията около съда, присъдата, разпятието и последиците са подробно описани в „Кръвната линия на

свещения Граал”, като за ориентация на новите читатели откъси от книгата са включени в Приложение 2.

Тук си струва да се спомене начина, по който евангелията назовават Мария, майката на Иисус, в

събитията около Разпятието и Възкресението. Преди Разпятието Мария е наричана майка на Иисус. От

момента, в който Иисус е смятан за мъртъв, тя бива наричана (на Голгота и при гроба) “майка на Иакова и

Иосия” (Матей 27:56 и Марко 15:40) и “майка на Иаков и Саломия” (Марко 16:1). Впоследствие, когато

Иисус отново се появява, Мария отново става “майката на Иисус” (Деяния 1:14).

През септември 33 г. Мария Магдалина ражда дъщеря. Тя е наречена Тамар (Палмово дърво),

подобно на гръцкото име Дамарис. В “Шифърът на Леонардо” името на тази дъщеря е Сара, но Сара не

било името и, а титлата и. На иврит Sarah (Сара) означава “принцеса”. Тя била Сара Тамар. Тамар била

първата съпруга в Израилевото семейство (Битие 38:6), така се казвала и сестрата на Авесалом (II Самуил

13:1). От Иисус се очаквало да изтърпи тригодишен период на въздържание до Времето на възстановяване,

както е описано в Деяния 3:20-21. “И Той да прати предсказания вам Иисуса Христа, Когото небето

трябваше да прибере до онова време, докато се възстанови всичко, що бе говорил Бог чрез устата на всички

Свои свети пророци отвека”.

Септември 33 г. е времето, когато Симон Зилота (Лазар) бил официално избран за глава на

есейската общност, при което Иисус бил посветен в духовен сан – ритуал, в който той метафорично бил

“възнесен на небето”.

Макар да бил признат от мнозина като Давидов Месия, Иисус дълго време се опитвал да получи

достъп до вътрешния кръг на висшите Кумрански духовници – великият манастир в Мирд, който бил

наричан “Царство Небесно”. При издигането на Симон желанието на Иисус било изпълнено. Той бил

ръкоположен и предаден на небето от Водача на облака-поклонник. Облачен стълб водил израилтяните в

Обетованата земя (Изход 13:21-22); когато се появил пред Мойсей в планината Синай, Бог бил обвит в

облак (Изход 19:16). Следователно по отношение на общуването на духовенството с Господ думата “облак”

запазила символичното си значение в Кумранската общност.

Издигането на Иисус в духовен ранг е описано в Новия завет като събитието, обикновено наричано

Възнесение. Не само той е говорел в притчи, така са постъпвали и авторите на евангелията, употребявайки

алегории и сравнения, които имали смисъл за “онези, които имат уши” – т. е. онези, които знаели

символите, използвани от книжниците. Така страниците от евангелските текстове, които изглеждат като

директен разказ (независимо колко свръхестествен е сюжетът), също са притчи. Както Иисус е казал на

последователите си (Марко 4:11-12):

И казваше им: вам е дадено да узнаете тайните на царството Божие, а на ония

външните, всичко бива в притчи; за да гледат с очи, и да не видят; за да слушат с уши, и

да не разбират.

Въпреки че се е превърнал в общоприет израз за посвещението на Иисус в свещеник, терминът

Възнесение не е използван в Деянията. Там просто се казва: “И като рече това, както Го те гледаха, Той се

повдигна, и облак Го подзе изпред очите им” (Деяния 1:9).

Докато Иисус навлизал в светото Небесно царство, двама ангели-вестители (свещеници) съобщили,

че един ден ще се върне на земята: “И докле гледаха към небето, когато се Той възнасяше, ето, застанаха

пред тях двама мъже в бели дрехи, и рекоха: мъже, галилейци, какво стоите и гледате към небето? Този

Иисус, Който се възнесе от вас на небето, ще дойде по същия начин, както Го видяхте да си отива на

небето” (Деяния 1:10-11). И така, шест месеца след Възкресението си, Иисус напуснал обикновения живот

за три години, през който период Мария Магдалина, майката на детето му, не трябвало да има физическа

връзка с него.

“ЧИНЪТ” НА МЕЛХИСЕДЕК

Според Евреи 5:6 по онова време (септември 33 г.) Иисус бил ръкоположен в свещенически чин на

Мелхиседек. Имайки предвид, че това се е случило шест месеца след Възкресението му, явно е бил още

жив, всъщност той е бил жив по време на събитията от Деяния на апостолите, където са описани

пътуванията и делата им.

Вече говорихме за това, че както се посочва в свитъците от Мъртво море и трудовете на Иосиф

Флавий, свещеническата йерархия на Кумран била организирана по подобие на небесната ангелска

йерархия. Свещеникът Авиатар бил наричан Гавриил, а следващият по стълбицата нагоре,

първосвещеникът Садок, бил наричан Михаил – Михаил-Садок (Мелхиседек).

Първият Мелхиседек, царят-свещеник на Салим, се появява в Битие 14:18-20, където предоставя на

Авраам хляба и виното на причастието на Граала. На иврит името произлиза от Melek (цар) и Tsedeq

(Праведност) - понякога Melchizaddiq – Цар на праведните. В друг вариант като цар на Салим той бил

(както е описано в Битие) Цар на мира. Негова статуя е поставена до северната врата на Шартрската

катедрала – Вратата на посветените, - където той е изобразен с потира и хляба на духовната храна.

Части от “Свидетелства за принц Мелхиседек” са открити сред свитъците от Мъртво море, където

се намеква, че Мелхиседек и Архангел Михаил са едно и също. В тези древни пергаменти Мелхиседек е

наричан Небесният принц и Принцът на Светлината.

По подобен начин Кумранският “Дамаскски документ” потвърждава, че титлите Садок и

Мелхиседек били равностойни и взаимозаменяеми. По същество, тъй като Садок била най-висшата

свещеническа титла и тъй като Melchi или Malchus се отнасяли за царство, явно Мелхиседек означавало

цар-първосвещеник. Това било особено важно за Иисус, тъй като преди това той нямал свещенически чин.

Но на този етап, през 33 г., бил ръкоположен като цар-първосвещеник при влизането си в Царството

Небесно: “Където Иисус влезе предтеча за нас, като стана Първосвещеник навеки по чина Мелхиседеков”

(Евреи 6:20).

За да се обясни историческото значение на това, Евреи 7:14 категорично отхвърля идеята за

непорочно зачатие от преводите на евангелията, потвърждавайки, че истинският баща на Иисус е Иосиф,

потомък на Иуда и Тамар. Там пише: “Защото явно е, че Господ наш възсия от Иуда, а за свещеничество в

неговото коляно Мойсей нищо не е казал”. Също там се обяснява, че законът за духовен чин трябвало да

бъде променен, за да бъде приспособен към новия статут на Иисус (Евреи 7:12).

Причината, поради която свещениците от рода Садок станали толкова важни, че законът е трябвало

да бъде променен, била във факта, че в най-висшите слоеве на духовното общество имало празнота, която

трябвало да бъде запълнена. Родът на Садок, който управлявал над 1000 години, бил прекъснат. Преценило

се, че като най-близък сродник на династията, Иисус може да поеме отговорността.

От политическа гледна точка фракцията на последователите на Иисус и Симон Фарисея била

основана приблизително по същото време както и тази на Иисусовия по-голям братовчед Иоан Кръстител.

По стародавна традиция царете наследници на Давид били в съюз със Садокските жреци, а първосвещеник

Садок по онова време бил Иоан Кръстител, син на Захария и Елисавета (леля на Иисус по майчина линия).

Иоан получил власт през 26 г., при идването на римския управник Пилат Понтийски, но много упорито

следвал тесногръдата “източна” линия, докато Иисус бил проелинистично настроен, с много по-либерални

възгледи. Иисус си представял Израел и Иудея като хармонично, обединено общество, но често бил

разочарован от твърдоглавите консервативни евреи, сред които и Иоан Кръстител.

Идеята на Иисус била проста и се основавала на презумпцията, че една разделена еврейска нация не

може да победи Рим. Разбирал обаче и че евреите не могат да постигнат целта си, ако продължават да се

делят от местните неевреи. Въпреки че Иоан признавал Иисус като законен царски наследник и го кръстил

в река Йордан, в обществените си убеждения отстоявал разграничението от друговерците.

Иисус знаел, че има пророчества за месия, който ще поведе народа към спасение, и колко отчаян е

копнежът за такъв месия. Иоан Кръстител не бил достатъчно общественоактивен, за да изпълни тази роля,

но доста се спекулирало с това дали Иисус или Иоан е очакваният Месия. Все пак Иоан бил овластеният

Садок, макар че когато го попитали направо дали той е Месията Спасител, “Той изповяда, и не се отрече;

той изповяда: не съм аз Христос” (Иоан 1:20).

Кумранските свитъци обаче показват, че обществото живеело в очакване на двама важни Месии.

Единият трябвало да бъде от свещеническата каста и го наричали Учител по праведност; дрегият – принц

от Давидовият род, воин, който да възстанови царството на народа си. Иоан ясно заявил, че не е

царственият Месия: “Рекох: не съм аз Христос, но съм пратен пред Него” (Иоан 3:28).

Непопулярен до този момент, Иисус се появил в обществената сфера. За кратко време събрал

последователи, излъчил дванадесетте апостола и започнал делото си. Лука 3:1 гласи, че това се е случило

през 29 г., през 15-та година от управлението на император Тиберий. Година по-късно обаче Иоан

Кръстител бил задържан и затворен от Ирод Антипа, тетрарх на Галилея. Антипа се бил оженил за

Иродиада, бившата съпруга на своя полубрат Ирод Филип, и Кръстителят неведнъж осъждал

бракосъчетанието, обявявайки го за грях. Впоследствие дъщерята на Иродиада изискала Иоан да бъде

екзекутиран и Ирод Антипа се съгласил на това през септември 31 г. (Матей 14:10). Евангелските разкази

не разкриват името на тази дъщеря, но в “Иудейски древности” се твърди, че Иродиада имала дъщеря на

име Саломия, и се приело, че тя е тази дъщеря.

Всъщност става ясно, че дъщерята изискала Иоан да бъде лишен от званието си, а Садокската

kephale (лента за глава) да бъде дадена на нея. (Поради лош превод на това място често се приема, че тя е

поискала главата на Кръстителя). Тъй като Иоан умрял неженен и бездетен, това било краят на Садокската

династия, което оставяло ролята на Месия изцяло на разположение на Иисус и наследниците му. Иоан бил

придвидил тази перспектива и тъкмо поради това казал на последователите си: “Той трябва да расте, пък аз

да се смалявам” (Иоан 3:30).

След безславната смърт на Иоан Кръстител много от последователите му се обърнали към Иисус.

Мнозина мислели, че той бил очакваният Месия Спасител, но тъй като няколко от пророчествата останали

неизпъленни, той бил дисквалифициран. Някои от храмовите свещеници поддържали по-малкия брат на

Иисус – Яков, тъй като по онова време бил член на Синедриона, но Яков въобще не се интересувал от

спора за Месията.

ВРЕМЕ ЗА ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ

Династичните наследници били оглеждани и възпитавани в манастира, където живеели и майките

им. Самият Иисус бил отгледан в такова затворено общество и затова в евангелията е писано толкова малко

за детството му. Това поселище в покрайнините на Кумран било наречено Иудейският Витлеем (за разлика

от селището Витлеем на юг от Иерусалим). Матей 2:4-5 твърди, че Иисус е роден във Витлеем Иудейски.

Един кумрански свитък идентифицира това място като Дома на кралицата, но първоначално то е било

палат на Хасмонейския кралски род.

Тригодишният период на монашеско уединение изтекъл през септември 36 г., след което през

декември, във Времето на възстановяване, отново му били разрешени физически контакти със съпругата.

Много характерно за Новия завет е, че думите, имената и титлите с неясно значение биват използвани

навсякъде, където е нужно това значение. Без съмнение най-подробното изследване в тази област до ден

днешен принадлежи на д-р Барбара Тиъринг, член на Съвета по богословски науки към университета в

Сидни, Нейните проучвания се основават на информация от свитъците от Мъртво море, където има

описание на шифровите системи, използвани в есейското общество. Коментарите в тези свитъци съдържат

тайните на Pesharim (пътища към важни следи), които били събрани в предевангелски времена от учените

книжници на Кумран.

В отделни случаи има отклонения от кодираните имена и титли, които са сложни и

трудноразбираеми, но повечето са ясни, макар и не очевидно от пръв поглед. Често наличието на тайна

информация в евангелията се обозначава с “който има ухо, да чуе” – фразата неизменно бива последвана от

пасаж със скрито значение, предназначено за притежаващите кода. Принципите на шифъра са неизменни и

символиката остава неизменна, както и в случая със самия Иисус.

В библейски смисъл “пешар” ( pesher – единствено число на pesherim, означаващо “обяснение” или

“отговор”) е название на Иисус като Божие Слово. Това се установява в самото начало на Евангелие от

Иоан:

В началото беше Словото, и Словото беше у Бога.. И Словото стана плът, и живя между

нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме славата Му” (Иоан 1:1, 14).

В евангелските текстове няма променливи. Където се използва фразата “Божие Слово”, това означава

или че Иисус е присъствал, или че става дума за него, както е в Лука 5:1, където Иисус стои до

Генисаретското езеро. Фразата се използва и в Деяния, за да се уточни местонахождението на Иисус след

Възнесението. И така, когато се чете, че “Като чуха апостолите, които бяха в Иерусалим, че Самария е

приела Словото Божие” (Деяния 8:14), лесно е човек да се досети, че Иисус е бил в Самария.

От това следва, че под “словото Божие растеше” (Деяния 6:7)1 би трябвало да разбираме, че Иисус се

е умножил, както се разбира от присъствието на израза в притчата за Сеяча и зърното (Марко 4:8): “И други

[семена] паднаха на добра земя и почнаха да дават плод, който поникна и порасна”. Както казал Иоан

Кръстител за Иисус, когато се отказал от династичния спор, “Той трябва да расте, а пък аз да се смалявам”.

Накратко, пасажът от Деяния означава, че Иисус се е плодил и размножил – т. е. имал е син. Едва ли е

изненадващо, че първородния му син също бил кръстен Иисус (Иешуа).

Според Месианските правила раждането му било през 37 г. – годината след като Иисус се завърнал

към брака си по Времето на възстановяване. След раждането на син обаче Иисус трябвало да се подложи на

пълно сексуално въздържание още шест години.

ДЕТЕТО НА ГРААЛА

РАЗДЯЛА

1 Деян 6:7 „И тъй, словото Божие растеше и броят на учениците се уголемяваше твърде много в Йерусалим…”

В началото на 40-те години на I в. след Христа новопокръстеният Павел подкрепил апостол Петър в

Антиохия, Сирия, докато братът на Иисус Яков и последователите назаряни продължили дейността си в

Иерусалим. Още по-явно станало разделението, когато Симон Зилота създал клон на своята фракция в

Кипър.

До този момент Петър бил дясната ръка на Иисус и като такъв трябвало да се грижи за Мария

Магдалина през годините на съпружеско разделение. Но въпреки че бил женен, Петър презирал жените и

не бил подготвен да се грижи за нея, доколкото като свещеник и апостол тя заплашвала неговата власт.

Съответно той лишил Мария от апостолски статут сред своето движение в Антиохия. Терминът

християнин бил използван за пръв път в Антиохия през 44 г. и новата религия започнала да се развива там,

преди да се придвижи към Рим.

През това време Иисус и Мария възобновили брака си през декември 43 г., шест години след

раждането на сина им. Иисус, изглежда, не се тревожел от отношението на Петър към Мария и бил

спокоен, че тя има добри приятели в лицето на Симон Зилота и съпругата му Елена-Саломия. По това

време, през декември 43 г., Мария заченала за трети път. Но преди пролетта на 44 г. Иисус бил заминал на

мисия в Галатия, Централна Мала Азия, с новия си главен ученик Иоан Марко.

През този период братът на Иисус – Яков, и ръководеното от него назарянско движение започнали

да се превръщат във все по-голяма заплаха за римската власт в Иерусалим, вследствие на което през 44 г.

Яков Боанергес бил екзекутиран от Ирод от Халкис (Деяния 12:1-2). Симон Зилота веднага отмъстил, като

наредил цар Ирод Агрипа да бъде отровен, но след това се наложило да бяга. Апостол Тадей бил задържан

при опит да се измъкне и екзекутиран от Ирод от Халкис. Това поставило бременната Мария в много

опасна ситуация, защото Ирод знаел за връзките и със Симон. Затова помолила за помощ някогашния

възпитаник на Павел, младия Ирод Агрипа II, който се постарал да уреди пътуването и до едно имение на

Иродите в Галия.

Знаем, че около десетилетие по-рано, през 32 г., Симон бил предводител на зилотски бунт срещу

Пилат Понтийски в Иерусалим. В резултат бил обявен извън закона от Ирод Агрипа I, чието убийство този

път Симон успял да уреди. Макар и Иисусов апостол, Симон Зилота бил известен като кананит (фанатик).

Старейшините от Синедриона и римските власти, които изиграли важна роля за осъждането на Иисус,

следели отблизо съратниците му. Като посветена сестра и роднина на Симон (Лазар), Мария Магдалина

често била подозирана като негова помощница. Вероятно била класифицирана като harmartolos (непокорна

пред закона): дума, която грешно е преведена в Лука 7:37 като “грешница”.

Мария имала двойна роля в дейността на деспосините. Нейното първостепенно задължение било

продължението на Давидовия род, тоестда роди син и наследник на Иисус – задължение, което тя успешно

изпълнила. Освен това била важен елемент от апостолската мрежа, която вече се разпростирала в чужди

земи. Независимо от личната им привързаност, било дошло времето Иисус и Мария да се трудят далеч един

от друг и тъй като и Симон, и Мария трябвало да напуснат Иудея, тя била поверена на грижите на Симон.

ПЪТЕШЕСТВИЕТО НА МАГДАЛИНА

Чудесно илюстрираният ръкопис “Животът на Мария Магдалина” от архиепископ Рабан Мавър

разказва как Мария, Марта, Симон-Лазар и техните спътници напуснли родния бряг:

И с попътен източен вятър, те прекосили морето между Европа и Африка, оставяйки

града Рим и италианските земи вдясно. Сетне спокойно завили надясно и пристигнали в

града Марсилия в Галската провинция Виен.

Библиотеките в Париж съдържат няколко ръкописа, дори по-стари от този на Рабан Мавър, които

свидетелстват за мисията на Мария в Прованс. Тя се споменава и в химн от 600-те години, който бил

публикуван в хрониките Acta Sanctorum на йезуита Жан Болан през ХVII век. Открити са и отделни

документи, съдържащи части от разказа, датиращи от IV век, а век по-рано, в епохата на кралете-рибари в

Галия, преди времето на Меровингите, в Ла Сент Бом бил основан Орденът на касианитите. Ръкописът от

IХ век, озаглавен Vita Emeretica beatae Maria Magdalenae, се счита за копие от гръцки оригинал от II век,