Конспирацията срещу Магдалина

са две: 1) човекът Гавриил от Книгата на Даниил е различен от ангела Гавриил в Книгата на Лука; 2)

двамата са един и същи персонаж, притежаващ невероятно дълголетие. Ортодоксалното християнство

поддържа второто схващане, макар да няма доказателства за него. Но най-вероятен е един трети вариант –

Гавриил да е титла, а не лично име. Следователно трябва да се провери дали няма някаква династическа

традиция в ангелската йерархия.

В християнската доктрина за Гавриил се говори като за Fortitudo Dei (Сила Господня). Той е ангел

на въплъщението и утешението, докато Михаил е по-скоро на възмездието. В апокрифната Книга на Енох

обаче Гавриил (със значението Божи човек) се явява като застъпник и наказващ грешниците. Тази сборна

творба (запазена само на етиопски, с малко останали гръцки фрагменти) е съставена от писания на

палестински евреи от ортодоксалната хаседическа школа между приблизително 200 г. преди Христа и

евангелско време.

Книгата на Енох съвпада с някои аспекти на свитъците от Мъртво море и, изглежда, е била

източник на множество ангелски имена, които не се споменават в Библията. В Британския музей се пазят

няколко магически съда с изписани еврейски, арамейски и сирийски заклинания, в които се споменават

ангелските чинове на Михаил, Рафаил и Гавриил. Тези съдове, датиращи от около 550 г. пр. Хр., са

намерени в Хила, Ирак, и представляват интересна реликва от описаното в Стария завет пленничество на

израилтяните при Навуходоносор.

Важното тук е, че макар да е споменат в Книгата на Даниил от Стария завет (писана във Вавилон

през 70-те години пленничество около 586 г. пр. Хр.), Гавриил не се появява в други религиозни текстове

чак до съставянето на евангелията през I в. Междувременно евреите от хасидическата школа (създателите

на текста на Енох) са основали селището при Кумран.

При разкопките в Кумран са открити реликви, които датират от около 3500 г. пр. Хр., когато

селището е било бедуинско укрепление. Стабилният уседнал живот там, изглежда, е започнал около 130 г.

пр. Хр. Еврейските хроники разказват за силно земетресение в Иудея през 31 г. пр. Хр. и в Кумран това се

потвърждава от прекъсването между двата ясно различими периода на обитаване. Според Медния свитък

стария Кумран се е наричал Секака.

Вторият период на заселване е започнал през царуването на Ирод Велики 37-4 г. преди Христа).

Ирод бил идумейски арабин, поставен на трона на Иудея от римските власти, които първи след Юлий

Цезар поели контрол върху областта. Освен информацията от свитъците, в селището Кумран е била

събрана и колекция монети от периода между управлението на хасмонейския управител Иоан Хиркан (135-

104 г. преди Христа) и иудейското въстание през 66-70 г.

Въстанието от 168 г. пр. Хр., когато свещеническата каста на Хасмонеите, или Макавеите

(прадедите на Мария Магдалина), добили значимост, до голяма степен било предизвикано от действията на

цар Антиохий IV от Сирия, който натрапил на еврейската общност система на гръцко богослужение.

Армията на Макавей победила сирийците и по-късно отново осветила иерусалимския храм, но макар да

имали успех срещу Антиохий, се създало вътрешно социално напрежение, защото битките трябвало да се

водят и през сабата. Едно ядро от еврейски фанатици, така наречените хасиди (благочестивите), били много

против това и когато триумфиращата хасмонейска династия поставила свой цар и висш духовник в

Иерусалим, хасидите изразили негодуванието си, като напуснали града. Впоследствие установили своя

“чиста” общност в близката пустиня Кумран. Строежите им започнали около 130 г. пр. Хр.

Около един век по-късно дошло земетресението. Кумран бил опразнен, а след това отново

построен. Това била епохата на египетската царица Клеопатра VII, чиято гръцка династия на

Птолемейските фараони била на власт през цялото време, докато съществувало селището Кумран. През 44

г. пр. Хр., когато дошли римляните, в Иудея се чувствало силно гръцко-египетско влияние. Точно по това

време есеите надраснали хасидическата си основа и се превърнали в монашеска, лечителска общност от

египетски тип, известна като Therapeutate (дума, сходна на “терапевтичен”). Както видяхме, гръцката дума

essenoi е свързана с думата лекари.

В хода на тези събитие Кумран се превърнал в символичен дом на ангелите, които не играели

никаква роля в еврейските традиции на фарисеите и садукеите в Иерусалим. В своето изложение за есеите

Иосиф е категоричен, че именно те са “запазили имената на ангелите”. Ангелският вид на Гавриил, когато

известява Мария и Иосиф (а и преди това – когато се явява пред братовчедката на Мария, Елисавета, и

нейния съпруг Захария), говори съвсем ясно, че тези евангелски истории произлизат от културата на есеите

и че тези фамилии са от сектата на назаряните. Поради това може да се заключи, че Иисус Назарянинът

трябва да е бил есей и дете на една либерална лечителска общност.

БРАЧНИ ПРАВИЛА

Този факт позволява да се възпроизведат брачните правила, които са важали за Иосиф и Мария,

Иисус и Мария Магдалина, тъй като в това отношение назарянските обичаи били съвсем различни от

еврейските. Но преди това за новите читатели ще припомним неща, които вече сме разяснили в една

предишна книга. За някои от нас пък ще е полезно да разгледаме по-обстойно темата.

В генеалогичните прегледи в Матей и Лука бащата на Иисус, Иосиф, се сочи като потомък на

царската Давидова фамилия. Струва си да се отбележи, че Лука (1:27) изрочно посочва, че Иосиф е от

“дома Давидов”. В усилие да оправдаят догмата за непорочното зачатие много християнски апологети са

твърдели, че щом на толкова много места е писано, че той е “роден по плът от Давидовото семе”, би

трябвало Мария да е потомка на тази благородна фамилия. Може и да е била, но евангелията нито веднъж

не споменават това като факт. Те твърдят само, че Иосиф е бил от Давидовата династия и че Иисус има

царското си потекло като Христос (на гръцки Christos; Помазаник) от баща си.

Ако е така, защо роденият със знатно потекло Иосиф се сочи в евангелията като “дърводелец”?

Всъщност той никога не е определян като такъв – поне не в оригиналните евангелия. Както и с думата

almah за Мария, преводът на английски от ХVII в. (впоследствие приписан от английски на други

европейски езици) е грешен.

Думата, преведена на английски като “дърводелец”, била древногръцката ho tekton, вариант на

семитската naggar. Както сочи семитския учен и преводач на свитъците д-р Геза Вермес, това би могло да

означава “занаятчия”, но по-вероятно става дума за известен учен или лечител. Думата в никакъв случай не

определя Иосиф като дърводелец, а по-скоро като човек с умения, учен човек и господар в своя занаят. В

действителност по добър превод на ho tekton “майстор в занаята”.

В Матей 1:18, Лука 1:27 и Лука 2:5 се твърди, че almah (младата жена) Мария била омъжена за

Иосиф, и за нея в тези и други контексти се говори като за негова “жена”. Във въпросните пасажи се казва,

че ангел Гавриил се явил на двамата – Иосиф (в Матей) и Мария (в Лука), и им обяснил, че Мария ще роди

син, който “ще се нарече Син на Всевишния; и ще Му даде Господ Бог престола на Отца му Давида”.

В стремежа Иосиф да бъде изваден от родителското уравнение приведените думи на Лука 1:28 са

довели до други теологически спекулации. Стихът гласи: “Ангелът влезе при нея и рече: Радвай се,

благодатна! Господ е с тебе”. Идеята тук е, че може би ангел Гавриил по Божия воля е станал физическият

баща на Иисус. Разбира се, всичко е възможно, но ако е било така, то Мария не би трябвало да е девица, а

Иисус не би бил потомък на Давид чрез Иосиф. Трябва д има по-добро обяснение на тези събития и нещата

значително се улесняват, ако се вземе предвид връзката с есеите.

Думата “омъжена”, както е използвана в евангелията, идва да покаже, че Мария и Иосиф са били

женени. Строго лингвистично погледнато, това означава договорни отношения (да имаш съпруг/а), за

разлика от сравнителната неофициалност на годежа. Ако е така, не става ясно защо бременността на Мария

е накарала Иосиф да се чувства неудобно, както е описано в евангелията. Матей 1:19 разказва: “А Иосиф,

мъжът и, понеже беше праведен, и не желаеше да я осрами, поиска тайно да я напусне”. Може би поради

някакъв аспект от есейския брак зачеването и бременността да били нещо унизително?

Според еврейските обществени норми майчинството и семейния живот са били и продължават да са

опорен стълб на тяхната култура. Човек е считан за евреин само ако е роден от еврейка. Исторически

погледнато, евреите са местното население на Иудея (в която влизат Иерусалим и Кумран), докато

израилтяните са заселниците в Израел в по-широк смисъл. Теоретично израилтяните се смятали за потомци

на героя от Стария завет Яков-Израил, внук на Авраам. На практика обаче това били иудеите, самаряните и

галилейците, за разлика от палестинските араби и много други народности, на които евангелията дават

общото наименование неевреи.

Иисус бил от Иудея (наричана Иуда преди идването на римляните) и поради това е иудеин, но

Мария Магдалина може да се нарече единствено израилтянка, тъй като е галилейка (Галилея е областта на

свер от Иудея и Самария). Това не и пречи да е назарянка, в смисъл на принадлежност към сектата. В някои

картини тя е изобразена с черната роба на назарянски свещеник (например в ренесансовата творба на Ян

Провост “Свещената алегория”). Това е още една причина за статута и на “Черна мадона”.

Иосиф обяснява, че есеите от Кумран били монашеска общност. Мъжете и жените живеели

отделено и повечето от тях не се женели. Бракът и създаването на покление били приемани само когато

ставало дума за важни наследствени интереси, но и това ставало по стриктни правила, които доста се

различавали от еверйските семейни норми.

Що се отнася до есейската йерархична структура, имената на ангелите били запазени за определени

династии, от които произхождали висшите духовници. В тях винаги имало по някой Михаил, Гавриил,

Рафаил, Уриел и Сариел. Тези мъже, в буквалния смисъл на думата „ангели” (вестители), били най-

високопоставените посланици на общността. В основни линии те определяли правилата.

Съществувала и патриархална йерархична структура, основаваща се на Авраамовото семейство (с

имена със значение титли, като Исак и Яков), както и синедриона на старейшините, чиито членове били

наричани Исаия, Захария и така нататък. Освен това имало и едно важно разклонение на Давидовия род –

Иудиното коляно, от което се родили Иосиф и Иисус. Свети Павел специално споменава в писмото си до

евреите, че макар и да е от царско потекло, Иисус нямал рожденно право на духовен сан. С оглед на тези

именно йерархически различия Иисус (като Давидов син) се явява на планината заедно с Мойсей и Илия

(Марко 9:2-4). Триумвиратът (Свещеникът, Царят и Пророкът) носел символичните титли на Силата,

Царството и Славата.

В патриархалната организация на общността “Отеца” (Авраам) стоял най-високо, а двамата му

непосредствени заместници били сответно Син и Дух. В паралелната ангелска структура висшия свещеник

Садок носел титлата Михаил, а свещеникът Авиатар (втори по сан) бил наричан Гавриил. Тези

свещенически титли били установени по времето на цар Давид (II Царе 20:25). Садок/Михаил бил известен

като “Господарят” (в смисъл на Господ), а Авиатар/Гавриил – “Ангел Господен”. Тази ангелска система е

описана подробно в първата книга на Енох, а Военния свитък от Кумран 9:15-17 обяснява ангелската

свещеническа йерархия в евангелски времена. От Давидовия род (както е споменато в II Царе 20:26) бил

наритецът Ира, чийто по-късен потомък е бащата на Мария Магдалина.

От всичко това става ясно, че поради специфичния начин на титулуване думите “господар” и “отец”

са имали почетно светско значение. Там, където се появяват в Новия завет, се приема (според

християнската доктрина), че се отнасят за Господ. За есеите обаче Господ бил представен на земята от

аристократични фигури, които носели тези звания, също както папата е Отецът на днешната католическа

общност.

Връщайки се на разказите за посещението на Гавриил при Захария, Иосиф и Мария, може да се

види, че лицето с ангелска титла, благословило раждането на техните синове, бил свещеникът Авиатар. Но

защо за тези бременностти е било нужно одобрение или разрешение от свещеник? Причината е в

династичното потекло – Захария бил потомък на високопоставения свещенически род на Садок, а Иосиф –

на Давидовия род. Макар есеите да ценели високо безбрачието и да прибирали изоставени или незаконни

деца, които да продължават общността им, физическото създаване на поколение било жизненоважно,

когато ставало дума за продължаване на династии. Но то е трябвало да става след одобрение и се е

подчинявало на стриктни правила.

В случая със Захария и Елисавета, в Лука 1:22 се съобщава, че преди бременността на жена си

Захария останал без глас в храма: “А когато излезе, не можеше да им продума и те разбраха, че е видял

видение в храма, а той им се обясняваше със знакове и оставаше ням”. Това би могло да означава, че е бил

освободен от свещеническите си задължения, за да създаде поколение – с други думи, не можел да говори в

обичайното си качество на духовник. След това в Лука 1:24 се казва, че след зачатието Елисавета се скрила.

В случая с Иосиф и Мария, Иосиф също споменава възможността Мария да отиде на тайно място.

Иосиф Флавий обяснява, че съгласно есейския обичай в династическия род мъжете не бивало да

“придружават бременните си съпруги, за да покажат, че не се женят заради удоволствието, а от грижа за

поколението”. Следователно независимо дали става въпрос за Захария и Елисавета, Иосиф и Мария или

Иисус и Мария Магдалина, те едва ли са били свързани с романтична любов. По-вероятно е ставало дума за

брачни договори и стратегически избрани двойки с цел продължаване на видни династии. Поради това

трябвало и двамата – и Мария, и Иосиф – да получат разрешение и инструкции от Авиатар Гавриил.

През първите три месеца от бременността се решавало дали един династичен съпруг може да

задържи избраната съпруга, тъй като имало и други, също толкова подходящи, жени от благородно

потекло. Винаги съществувала възможност съпругата да пометне. В такъв случай се считала за

неподходяща и на нейно място избирали друга. Обикновено помятанията ставали през първите три месеца

от бременността, така че съпругата през този период била изключително уязвима. Можело и да се окаже

безплодна. В тази връзка в “Иудейски войни” от I век е отбелязано, че първите три години от брака в

династическите родове се приемали за пробен период.

Затова тези бракове преминавали през два етапа. След годежа двойката заживявала в пробен брак,

но бракът не се смятал за скрепен още от началото. През този експериментален период, дори ако

забременеела, омъжената жена все още се считала за “мома” ( almah или virgo), докато не минели три

месеца от бременността и. Едва тогава се пристъпвало към втория етап от брачната церемония и жената

придобивала правото да се нарича съпруга. Вероятно на този етап свещеникът Авиатар се е намесвал, за да

одобри бременността и и узакони напълно брака.

След раждането на детето съпругата бивала признавана за “майка”. Преди това, на всички етапи от

нейния статут на almah (който имала от манастира, където бивала възпитавана), за нея се говорело като за

“сестра”. Погледнато така, историята на Мария и Иосиф е точно пресъздадена – Мария е заченала като

almah - въпреки че терминът е бил грешно преведен като “девица”. Сетне тя надлежно получила съгласието

на най-високопоставения свещеник (Садок) от неговия ангелски заместник, Гавриил. Ала имало елемент на

риск и възможна причина за неудобство, в случай че пометнела. И така, в Матей 1:19 се обяснява, че

подготвяйки се за това и съгласно обичая “мъж и Иосиф, понеже беше праведен, а пък не искаше да я

изложи, намисли да я пусне тайно”. (Имало е и друга причина за опасенията на Йосиф, но ще се върнем на

това по-късно, когато говорим за брака на Мария Магдалина).

НЕПОРОЧНОТО ЗАЧАТИЕ

Струва си да се направи разграничение между непорочното рождение на Иисус, както е определено

в църковната догма, и непорочното зачатие на неговата майка Мария.

Въпреки безкрайната почит на християнската теология към благословената Мария, в евангелията от

Новия завет липсва информация за нейния произход. Тези канонически текстове се занимават само с рода

на Иисусовия баща Иосиф. Католическата църква поставя Мария на предна позиция много по-късно, като

следствие от водения спор относно Св. Троица, който води началото си от Никейския събор на император

Константин.

Макар епископите на Константин да провъзгласили, че Господ е “три лица в едно” – един Бог,

който се проявява като три отделни личности: Отец, Син и Свети Дух, - все още имало християни от

предримската школа, за които Господ бил Господ, а Иисус човек, наследствен Месия от Давидовия род. Те

разгорещено защитавали това и отхвърляли всяка идея, че благословената Мария била девица. Възгледите

им били сходни с изказаните от либийския свещеник Арий в Никея и макар че той бил охулен и

неизвергнат, мнозина продължили да ги споделят.

Това доста вгорчило живота на последния император Теодосий, който през 381 г. свикал

Константинополския събор с намерението да приключи спора. Към 390 г. като алтернатива на Никейското

верую било разработено Апостолското верую. То започвало с “Вярвам в Господа Животворящаго и иже от

Отца изходящаго Иисус Христос, Сина Божий Единородния, нашият Бог”. Това извеждане на Иисус на

преден план (преди това засенчван от Константин) едва ли допринасяло за месианския статут на

императора, но след няколко години Рим бил завладян от готите и Западната империя тръгнала към упадък.

От този момент Църквата попаднала под върховната власт на папите и в спора за Троицата се явил

нов участник; това бил Константинополският патриарх Несторий. Несторий твърдял, че дебатите дали

Иисус е Бог или Син Божий са напълно неуместни, тъй като нямало съмнение, че Иисус е човек, роден

съвсем естествено от баща и майка. С това становище той застанал против католическите си събратя, които

говорели за Мария като за Theotokas (гръцки: “Богоносица”) или Dei Genitrix (латински: “заченала Бог”).

Твърдението на Несторий, че Мария била жена като всяка друга, било осъдено от Ефеския събор през 431 г.

и оттогава започнало почитането и като посредница (или застъпница) между Бог и тленния свят.

Времето минавало, но споровете за Троицата продължавали, като Мария оставала между чука и

наковалнята. Тя не била част от Троицата, но църковният и статут зависел от схващанията за връзката

между Господ, Иисус и Светия Дух. В това отношение римокатолиците от западното християнство решили

да ратифицират един член, който се наричал Filioque Article и бил въведен на Толедския събор през 598 г.

Според него Светият Дух произлизал “от Отца и от Сина” (латински: filioque). Ала далеч от контрола на

императорите във Византия се зародила алтернативна Източна църква. Тя твърдяла, че Светият дух

произлиза от “Отца чрез Сина (гръцки: dia tou huiou)”. Този теологически спор, наглед абстрактен и

странен, разделил на две официалното християнство.

И в двата случая престанали да считат Мария за Божия майка. Оттогава се превърнала в майка на

Сина. Тя била “съсъда”, през който по един или друг начин преминал Светият дух. В действителност

спорът Filioque бил обикновено противоречие в една широкомащабна битка за политическото ръководство

на Църквата. Никоя от страните не победила и резултатът бил две доста различни Църкви от един и същи

източник. Окончателното отделяне на Ватикана от Източноправославната църква станало през 867 г.,

когато последната обявила, че поддържа истинската Апостолска приемственост. Ватиканският съвет не се

съгласил, вследствие на което патриархът на Константинопол Фотий отлъчил папа Николай I.

Основните биографични източници за Мария не са каноничните евангелия, а апокрифните

ръкописи “Евангелия на Мария” и “Протоевангелион”. Много от великите художествени произведения

като “Срещата на Анна и Иоаким” (родителите на Мария) от Албрехт Дюрер, са вдъхновени от тях. Приема

се, че най-пълното произведение по темата е La Leggenda di Sant Anna Madre della Gloriosa Vergine Maria, e

di San Gioacchino (“Историята на св. Ана, майка на Благословената Дева Мария, и на св. Иоаким”). Този

разказ за живота на Мария е пренесен в Западна Европа от пребивавали във Византия кръстоносци и станал

популярен в целия християнски свят. През ХIV в. във Франция бил определен празник на св. Ана, а през

1378 г по молба на Ричард II, папа Урбан VI го въвел и в Англия. През 1584 г. папа Григорий ХIII

постановил празника за Църквата като цяло и той станал универсален.

С течение на времето покрай легендата за Мария се създало убеждението, че за да зачене и роди

като девица, тя трябва да е била изключителна. Нямало как да е обикновено дете, трябвало да е родена без

мъжка намеса. Така възникнала легендата за непорочното зачатие на майка и Анна, вдъхновила

създаването на необикновени художествени творби, като “Непорочното зачатие на св. Анна” от Жан

Белгамб, на което се вижда една облечена, зряла Мария, която се оформя в тялото на майка си.

Колкото и странно да звучи, някои аспекти от католическото верую (за които дотогава само се е

намеквало) са били приети сравнително наскоро като установени начала на вярата. Учението за

непорочното зачатие е официално формулирано чак през 1854 г., когато папа Пий IХ постановил, че и

Иисусовата майка Мария е била зачената без първородния грях. Чак през ноември 1950 г. папа Пий ХII

прави възнесението и част от доктрината, а папа Павел VI я обявява за Майка на Църквата през 1964 г. Тези

укази са станали възможни поради налагането на догмата за непогрешимостта на папата. Тя е утвърдена от

Ватиканския събор през 1870 г. и постановява, че “не е възможно папата да допусне грешка, когато взема

решения по църковните доктрини и морала!

Независимо от посочените досега мнения, тълкувания, догми или укази през 60-те години на

миналия век, когато свитъците от Мъртво море бяха преведени и публикувани, станахме свидетели на нова

епоха на просвещение. Вярата в доктрините продължава, но вече е напълно разграничена от

документираната история на Иудея в периода преди евангелските времена. В есейския Свитък на правилата

са описани подробно дори задълженията на Месията и неговия съвет от дванадесет апостоли, а също и

ритуалът за годишното Масианско угощение. Именно това събитие от 33 г. сл. Хр. в библейската традиция

станало известно като Тайната вечеря.

ГРОБНИЦАТА НА МАГДАЛИНА

СВЕЩЕНОТО МИРО

След императорите, които от Константиново време претендирали, че имат месиански статут, и

римските епископи (или папите, както станали известни) – като втори по старшинство в Църквата, се

настанили във великолепния Латерански дворец. Според тя тази привилегия им се пада по право, понеже

били наследници по апостолска линия на св. Петър, когото император Нерон екзекутирал през 67 г.

Предаването на епископската власт от един папа на друг се извършва официално чрез ръкополагане.

Проблемът се състои в това, че тази приемственост се основава на напълно погрешна предпоставка.

Апостол Петър (проповедник на християнството в Рим от I в., работил заедно със св. Павел) всъщност

никога не е имал официален статут. Първият официален водач на християнското движение в Рим е

британският принц Лин (син на Карактак Пендрагон) и както е записано в “Апостолски постановления” на

Църквата, той е бил назначен от св. Павел през 58 г., още докато св. Петър е бил жив.

Дори този факт да не е бил широко известен, водачите и мисионерите от църквите на деспосините, а

също и други фигури от келтските и гностическите движения определено са го знаели. В един ръкопис от

IV в. – “Откровение на Петър”, за йерархията на Римската църква се говори като за “сухи канали”. Сетне

документът продължава по следния начин:

Те наричат себе си епископи и дякони, като да са получили властта си направо от

Господа.. При все че не разбират мистериите, те се хвалят, че тайнството на Истината е

само тяхно.

По времето на принц Лин било обичай управляващият Християнската църква да посочва своя

наследник, преди да умре, но Константин променил тази традиция, като се обявил за “Божи апостол на

земята”. След тази стъпка императорите добили правото да определят и одобряват кандидатите за папи,

които често стигали до сбивания и кръвопролития по улиците. Но веднъж заели поста, тяхно задължение

било да наложат новата догма колкото е възможно по-масово в империята.

Първият имперски епископ (около 314-335) Силвестър бил ръкоположен с голяма помпозност,

нямаща нищо общо с аскетичните церемонии, извършвани в сумрачни задни стаички в зората на

християнството. Хлистияните вече не били оковавани и изпращани да работят по кариерите и мините – сега

те можели да се движат свободно в обществото, целите в златоткани дрехи, хермелини и бижута. Мнозина

се чувствали засегнати от това и го смятали за оскверняване на вярата, но нищо не можели да предприемат.

Преследваното някога християнство било наложено като официална религия на Рим.

За папите най-трудните райони били Британия и Франция. Келтската църква в Британия имала

собствена деспосинска традиция и не се поддавала на сплашване. Именити отци отпреди Римската църква,

като Евсевий Кесарийски (260-340), който бил на Никейския събор, и св. Хиларий от Поатие (300-367)

разказват за ранни апостолски посещения в Британия. Очевидно са станали в периода малко след

разпъването на Иисус – преди Петър и Павел да пристигнат в Рим преди евангелските текстове да добият

известност.

В своето произведение De Demonstratione Evangelii Евсевий пише: “Апостолите прекосиха океана до

островите, известни под името Британия”. Впоследствие са го потвърдили и други историци. Уелският

летописец Гилдас II (516-570) посочва в De Excidio Britanniae, че раннохристиянските проповедници

пристигнали в Британия в последните дни на император Тиберий, който починал през 37 г. В по-късни

времена, през 1601 г. дори библиотекарят на Ватикана кардинал Чезаре Барониус споменава в Annales

Ecclesiastici, че християнското учение дошло на Запад през 35 г. Креси, бенедиктински монах, живял малко

след Реформацията, пише следното в своята “Църковна история на Британия”:

В четиридесет и първа година от Христа св. Яков на връщане от Испания посетил

Галия, Британия и градовете на венецианците, където проповядвал Евангелието, а сетне

се върнал в Иерусалим, за да се посъветва с Благословената Дева и св. Петър по въпроси

с голяма тежест и значение.

Делата с голяма тежест, за които говори Креси, били свързани с необходимостта да се вземе решение

дали да се приемат необрязани неевреи в ранната Църква. Като главна фигура в делегацията от деспосини в

Иерусалим, Иисусовият брат Яков председателствал събора, на който се водили тези дебати. (Въпросната

среща е спомената в Новия завет, Деяния 15:4-34).

През 303 г. финикийският историк Доротей от Тир отбелязва в Synopsis de Apostole, че “апостол

Симон Зилота проповядвал християнството в цяла Мавритания.. Накрая бил разпнат на кръст в Британия”.

Това се потвърждава и от Никифор, константинополски патриарх (758-829), който пише:

Св. Симон с прякор Зилота.. минал през Египет и Африка, сетне през Мавритания и

цяла Либия, проповядвайки Евангелието. Същото учение предал и на хората от Западно

море и островите, наречени Британия.

Много по-ранни трудове на римския духовник Иполит (р. около 160) споменават Аристовул като

епископ на британците. Според Креси Аристовул бил ръкоположен от самия св. Павел. В гръцкия

“Църковен мартиролог” се твърди, че Аристовул е бил убит мъченически в Британия, “след като построи

църкви и ръкоположи дякони и свещеници за острова”.

Св. Доротей пише, че Аристовул бил в Британия, когато св. Павел изпратил поздрави до дома му в

Рим: “Поздравете ония, които са от Аристовуловото семейство” (Римляни 16:10). Освен това, в Jesuit Regia

Fides се казва: “Съвсем сигурно е, че преди св. Павел да пристигне в Рим, Аристовул вече е бил заминал за

Британия”. Всъщност той бил екзекутиран от римляните във Веруламиум (Сейнт Олбънс) през 59 г. Това

било потвърдено и от св. Адо, архиепископ на Виен, в Adonis Martyrologia.

Аристовул бил брат на цар Ирод Агрипа I (а също на Ирод от Халкис и на Иродиада, майката на

фаталната танцьорка Саломея). Заедно с младия Ирод Агрипа II Аристовул се превърнал в съюзник. В

Британия го наричали “Аруистли Хен” (Аристовул Стари), за да го различават от по-младия Аристовул,

мъжа на Саломея. Уелският град Аруистли Поуис е наречен на него.

Разказвайки за мъченическата смърт на Симон Зилота в Британия, Ватиканските Annales Ecclesiastici

на Чезаре Барониус потвърждават (също като Доротей и Никифор), че той е бил разпнат от римляните в

Кейстър, Линкълншир, при управлението на Кат Дециан. По-нататък в текста е добавено, че по желание на

светеца тленните му останки били пренесени в Прованс и положени редом с тези на Мария Магдалина.

В Южна Франция наследството на Мария Магдалина и Божиите потомци деспосините причинявали

много проблеми на Римската империя. В опит да унищожи последователите на ранното християнство

император Септимий Север съсредоточил удара си върху Лион и района на Виен. За кратък срок след 28

юни 208 г. нататък той избил 19 000 християни в областта. Ситуацията не се изменила съществено и при

Константин и неговите приемници, макар че вече разполагали с властта над Църквата. Из цяла Франция

били издигнати храмове на св. Мария Магдалина, включително на гроба и в абатството Сен Максимен ла

Сент Бом, където гробницата и алабастровия и надгробен камък били пазени денонощно от монаси

касианити. Мястото било наречено на свещеното миро ( la Sainte Baume), с което Мария помазала Иисус във

Витания.

Орденът на касианитите е основан от Иоан Касиан някъде около 410 г. и представлява първата

независима от епископите манастирска общност. Касиан нарича приемането на “свети заповеди” от Рим

опасна практика и изисква от неговите монаси “на всяка цена да отбягват епископите”. Отначало отшелник

във Витлеем, Иоан Касиан основал две манастирски училища в Марсилия – едното мъжко, другото женско.

Впоследствие Марсилия станала известен монашески център. Именно там се утвърдил ритуалът за

честване на Сретение Господне, който заместил дотогавашните шествия с факли в чест на Персефона,

богиня на подземния свят. В ритуала се използват дълги зелени свещи, символ на плодородието. Празникът

и досега се провежда на 2 февруари всяка година, както и езическият пролетен фестивал Имболк, и

завършва на пристанището, близо до приличното на крепост абатство Сен Виктор. В чест на морското

пътешествие на Мария Магдалина в пекарницата на абатството правят бисквити с форма на корабчета и

портокалов аромат, наречени navettes1. В Сен Виктор се намират саркофагът на Иоан Касиан, една

средновековна черна мадона ( Notre Dame de Confession) и древен олтар с името на Мария Магдалина в

криптата.

НОВА НАСОКА

През V в. Римската църква била поставена под управлението на градската администрация, чиито

членове били наричани кардинали (титла, произлизаща от латинската дума cardo – ос). Във Ватикана имало

настанени двадесет и осем души, избрани за тази длъжност. Междувременно се изостряла конкуренцията

между Рим и бързо разрастващата се Византийска църква, чиито ключови центрове били Константинопол,

Алекснадрия, Антиохия и Иерусалим.

В годините на конфликта между Източната и Западната църква, преди да се разделят окончателно,

всяка от тях се борела за надмощие. След падането на империята римските епископи господствали в

Западния свят, докато Константинополският патриарх стоял начело на Църквата във Византия.

Неразрешеният спор за Троицата оставил пропаст между двете църкви и всяка от тях претендирала, че

представлява истинската вяра.

Докато Римската църква се преструктурирала, Западната империя се сринала, съсипана от

нападенията на вестготи и вандали. Последният император Ромул Август бил детрониран от германският

вожд Одокар, който през 476 г. станал крал на Италия. На изток обаче Византийската империя щяла да

процъфтява още хиляда години. По липса на византийски император Лъв първи, епископ в момента, се

сдобил с титлата Pontifex Maximus (върховен първосвещеник или първостроител на мостове) и станал папа

Лъв I.

През 452 г. Лъв се изправил с невъоръжена армия от монаси срещу страшния хан Атила и армията

му при р. По в Северна Италия. По онова време империята на Атила се простирала от Рейн до Средна Азия.

Въоръжени до зъби с бойни колесници, стълби, катапулти, ордите му били готови да пометат Рим.

Разговорът между Лъв и Атила продължил не повече от няколко минути, но Атила наредил на хората си да

опразнят лагерите и да се оттеглят на север. Случилото се по време на разговора останало завинаги в тайна,

но след това Лъв Велики се сдобил с върховна власт.

Малко преди това, през 434 г., един пратеник на византийския император Теодосий II се срещнал

със страховития хун при подобни обстоятелства край р. Морава (южно от днешен Белград) и предложил на

1 Корабчета (фр.)

Атила еквивалента на милиони долари като откуп за мира в Изтока. Вероятно епископ Лъв е направил

същото.

Независимо от това със западането на Римската империя отслабвало и християнството.

Императорите били отъждествявани с християнския Бог, но се провалили. Религиозното им първенство

било прехвърлено на главния първосвещеник, но последователите на Римската църква вече представлявали

малцинство в християнската среда от гностици, арианци, назаряни и бързо набиращата сила Келтска

църква.

След събора в Уитби и присвояването на великденския празник през 664 г. Католическтаа църква

добила малко сила, но запитан, Дианотей, абат на Бангор в Северен Уелс, отвърнал, че нито той, нито

колегите му признават властта на папата. Били готови, добавил той, да признаят Божията църква, “но

колкото до подчинение другиму, онзи когото зовете папа или епископ на епископите, не може да го изисква

от нас”. В едно по-ранно писмо до абата на Йона през 634 г. св. Патрик Ирландски недвусмислено е

наричан “нашият папа”.

В опит да подобрят репутацията на Църквата епископите решили да свържат още по-тясно Иисус

със своята институция. Средновековните духовници създали ръкописи с илюстрации, изобразяващи

предишни императори и папи с Христос – дори на една от тях Константин получава привилегията да е

специално назначен за Спасител на човечеството. Преди това, за да придаде на замисъла нужната инерция,

през 751 г. папа Захарий прави един гениален ход.

ИЗМАМАТА НА ЗАХАРИЙ

Захарий представил неизвестен до този момент документ, който уж бил на 400 години и носел

подписа на император Константин, без да разкрива откъде го има. В него се казвало, че папата е лично

избран от Христос за Негов заместник на земята и дворецът му стои над всички дворци в света. Даденият

му по Божия воля пост го поставял по-високо от всички светски владетели и само той, папата, имал властта

да назначава крале и кралици и те трябвало да му се подчиняват. Грамотата давала ясно да се разбере, че

папата е Христовият наместник и го удостоявал със званието Vicarius Filli Dei (наместник на Сина Божи).

Документът станал известен като “Константинов дар” и бил приет от Ватикана през 751 г. С това

цялата структура на монархията се променила – от служба за закрила на общността тя се превърнала в

абсолютна власт. Оттогава европейските монарси станали слуги на Църквата, а не на хората.

Първата инициатива на папа Захарий във връзка с условията на тази императорска грамота била да

детронира френската кралска династия – тази на Меровингите от Галия. Загадъчната династия

претендирала, че произхожда от еврейския цар Давид и управлявала франките от 300 години. Те носели

дълги коси, защото така повелявала традицията на иудейските отшелници от Числа 6:5 на Стария завет,

освен това били уредили двора си по подобие на Соломоновия. Писма на Луи ХI от 1482 г. разказват как

през 480 г. меровингският крал Кловис посетил гроба на Мария Магдалина, при това се бил оженил за

бургундската принцеса Клотилда в средището на Черната мадона във Фериер.

Още от времето на крал Хлодвиг Меровингите имали мирно споразумение с Римската църква, но

сега то станало безполезно. Според старата форма на княжеска опека те били крале на франките, а не на

територията на Франция. Планът на Захарий бил да промени традицията, като дава териториална власт на

бъдещите крале, които да управляват (вместо да царуват) под неговата върховна власт. Римската империя

вече била потънала в миналото, но Захарий имал друга идея – една Свещена римска империя, контролирана

от Ватикана.

В нея нямало място за Меровингите, тъй като били деспосини и въпреки приноса им за основаване

на френската монархия представлявали сериозна заплаха за папския режим. В усилие да укрепи добрите

отношения Хлодвиг приел кръщението от св. Реми, епископ на Реймс, но неговите потомци продължавали

да се перчат с иудейския трилистник fleur-de-lis (лилията, както е изобразена на древните иерусалимски

монети), за да покажат произхода си, и носели лъва на Иуда на щитовете си. В духа на указа на император

Веспасиан от I век, който нареждал “Давидовият род да се издири, така че сред иудеите да не остане ни

един от царско потекло”, мнението на Захария било, че Меровингите изобщо не бивало да съществуват,

камо ли да бъдат царуваща династия.

Така че Меровингите били детронирани с папска заповед на основание “Константинов дар”, като

последният крал от тяхната династия бил Хилдерих III. Войници напапата го хванали и хвърлили в една

манастирска тъмница, където той починал четири години по-късно. На тяхно място на трона била

издигната една регионална кметска фамилия. Потомци на именития Карл Мартел, който бил отблъснал

нападенията на маврите през 732 г. в битката при Поатие, те впоследствие били наречени Каролингите.

През всичките 236 г. на царуването си тази династия дала само един значим крал, легендарния Карл

Велики. Въпреки това се родила нова традиция и началото на Свещената империя било положено. Оттам

насетне европейските крале били короновани от папата, а в Англия – от назначавания от него архиепископ

на Кентърбъри. Шотландия продължила да се съпротивлява сама срещу католическата инвазия и монарсите

и завинаги останали крале на шотландците, а не на Шотландия.

Преди повече от 500 г., в епохата на Ренесанса, се появило доказателство, че “Константинов дар” е

абсолютен фалшификат. Препратките към Новия завет в него се отнасят до латинската Вулга – издание,

преведено и съставено от св. Иеремия, който бил роден чак през 340 г. – около 26 г. след като Константин

уж подписал и поставил дата на документа. Освен това използваният в “Константинов дар” език с неговите

многобройни анахронизми по форма и съдържание е от VIII в. и няма никаква връзка с езика и стила на

писане от времето на Константин. Те се различават толкова, колкото и съвременният английски от езика на

Уилям Шекспир (със същата разлика във времето).

Саксонският император Отон III пръв обявил документа за фалшификат. Заинтригуван от факта, че

Константин е прехвърлил столицата си от Рим в Константинопол, Отон осъзнал, че този ход е имал за цел

да пресече всякакви амбиции на Меровингите да съсредоточат кралската си дейност в Рим, за да се

противопоставят на епископите на империята. Макар че Отон бил германец, майка му произхождала от

Източен Рим и много добре знаела, че е имало подобни страхове в края на епохата на Меровингите, когато

се появил “Константиновият дар”.

Изявлението на Отон било неприятна новина за тогавашния папа Силвестър II, но въпросът бил

потулен и излязъл на преден план чак когато германският теолог и философ Николай Кузански (1401-1464)

обявил, че Константин никога не е писал “Дара”. И макар че бил доктор по църковно право и бил убеден, че

папата всъщност е подчинен на членовете на църковното движение, епископите някак успели да го

сплашат, така че през 1448 г. приел кардиналски пост и станал отявлен защитник на папската власт!

След това този документ се споменава чак през ХV в., когато автентичността му била яростно

атакувана от италианския лингвист Лоренцо Вала. Вала (прибл. 1407-1457) получил поръчка от папа

Николай V да преведе трудовете на Херодот и Тукидит от гръцки на латински. Той обаче бил не само

изтъкнат учен, но и ревностен застъпник за реформите на образованието и твърдо вярвал, че духът на

елино-римската древност се е загубил през средновековието. Ядосан, задето елегантният класически

латински е отстъпил пред тромавата средновековна реч той имал много ниско мнение за Вулагата и

нейните стратегически грешки в превода на ранните гръцки текстове. Това накарало други ренесансови

учени, като холандският хуманист Дезидерий Еразъм да насочат изследванията си върху Библията към по-

близки до оригинала текстове. В резултат през 1516 г.Еразъм издал свой латински превод на гръцкия Нов

завет и по този начин показал, че Вулгата съдържа множество хитро направени грешки в превода, и я

нарекъл “разказ от втора ръка”.

Заключението от неговото изследване върху “Константиновия дар” е, че в крайна сметка става

въпрос за фалшификат от VIII в. В своя доклад той пише: “Зная, че хорските уши отдавна чакат да чуят

престъплението, в което обвинявам римските папи. А то наистина е огромно”. И все пак тъкмо този

документ е положил основата на една нова папска власт. Той бил средството, с което след краха на

Римската империя Църквата си присвоила политическата власт и засенчила потомците-деспосини на Иисус

и Мария Магдалина.

Независимо от дебатите, последвали откритията на Вала от 1450 г., Църквата успяла да преживее

ренесансовия период на просвещение, заклеймявайки много от великите тогавашни мислители като

еретици. Така докладът на Вала (известен като Declamatio) бил хитро изгубен в архивите на Ватикана. Бил

изровен отново след повече от 100 години, през ХVII в., от свещеника Мураторий, който работил във

Ватиканската библиотека.

Впоследствие недостоверността на “Константиновия дар” била обсъдена наново от англиканският

пастор Хенри Едуард Манинг (1808-1892), но той бил привлечен от Англиканската църква и подобно на

Николай Кузански станал член на Ватиканският съвет и кардинал архиепископ на Уестминстър. По-късно,

през 1862 г., публикувал книгата си “Светската власт на наместника на Иисус Христос”.

След това, през 1924 г., със задачата да изобличи измамата се заел Кристофър Б. Коулман, директор

на Съвета по история и Историческия отдел на Държавната библиотека в Индиана, САЩ. Той написал

осъвременен коментар със заглавие “Трактатът на Лоренцо Вала върху “Константиновия дар”, който сега е

най-авторитетният труд по темата.

Епохалната измама на папа Захарий (на латински – Constitutum Constantini) имала за цел да укрепи

властта на Църквата и по-конкретно на папския престол срещу рухването на Западната империя. Макар и

да претендира, че папският престол разполага със светската власт върху Западния свят, грамотата тълкува

съвсем погрешно териториалния статут на папите, като им придава внушителна, но фалшива древност.

Твърди се, че документът е бил даден от Константин на папа Силвестър I, но строго исторически

погледнато, според основните документи от онова време, императорът е дарил на новооснованата Римска

църква само Латеранския дворец и някои други сгради и привилегии.

От влизането му в сила през 751 г. “Константиновият дар” се споменава чак през 1054 г. в едно

писмо на папа Лъв IХ до Михаил Керуларий, патриарха на Константинопол. По онова време той вече е най-

важния документ, гарантиращ властта на папите над целия християнски свят и неговите монарси.

ЖИВАТА ВОДА

Въпреки измамата на Ватикана почитта към Мария Магдалина си остава вкоренена в народните

традиции. Идеята за наследството на деспосините била от съществено значение за някои благородни

фамилии, а заветите на Магдалина се позели в монашеските кръгове.

В продължение на повече от 1000 години, от 411 г. до епохата на Ренесанса, касианитите пазели

свещените реликви на Ла Сен Бом. Те дори нарекли поточето в тяхната отшелническа обител “кладенец от

жива вода”, както е в “Песен на песните” (4:15) от Стария завет, с която хората започнали да свързват

Магдалина. В Захария 14:8 се предрича, че “живи води ще потекат от Иерусалим, половината им в

източното море и половината им в западното море”. Монасите смятали, че това се е проявило в

разделението на християнството, като пътешествието на Мария по море символизирали La Dompna del

Aquae, Господарката на водите.

В началото на VIII в. арабите и берберите от Северозападна Африка предприемали чести набези на

територии от Прованс Северна Испания. Испанците ги наричали маври, докато във Франция били известни

като сарацини. Мургавите мюсюлмани от Багдадския халифат скоро подчинили целия Иберийски

полуостров и го владели около 300 години. Тъй като столицата им била в Нарбон, на марсилското

крайбрежие, и имали силни позиции в Ним, Лангедок, вонасите започнали да се страхуват, затова

преместили мощите на Мария от алабастровата и гробница в друга, която се намирала в същата крипта –

мраморната гробница на св. Сидоний, епископ на Екс. Същевременно като предпазна мярка оставили

писмено послание за това, което са направили в гробницата.

Само четиридесет години по-късно се появил “Константиновият дар”, а тогава Южна Франция и

Испания били в по-голямата си част под властта на сарацините мюсюлмани. Бащата на Карл Велики –

Пипин, новоиздигнатият крал на Франция от династията на Каролингите, решил да предприеме някакви

действия, като измоли подкрепата на евреите от Нарбон. В града имало силна прослойка деспосини начело

с Гийом от Тулуза, който по общо признание бил наследник на Давидовата династия. Затова Пипин се

договорил с тях да основе иудейско царство в Южна Франция, ако Гийом му помогне да отблъсне

сарацините в Испания. Гийом направил каквото се искало от него и през 768 г. станал владетел на

новооснованото кралство Септимания.

Синът на Пипин – Карл, станал Карл Велики, крал на франките, през 771 г. и император на

Свещената римска империя през 800 г. Той потвърдил правото на династичен суверенитет на Гийом в

Септимания и успял да получи одобрението на багдадския халиф и папа Стефан от Рим. Всички признали

Гийом от Иудовия род за истински кръвен потомък на цар Давид от наследниците деспосини.

Повече от 300 години по-късно Давидовата династия все още съществувала в Септимания, макар че

кралството вече не било автономно. През 1144 г. английският монах Теобалд от Кеймбридж написал:

Старейшините и равините на евреите, които живеят в Испания, се събират в Нарбон,

където царското потомство живее и се радва на голяма почит.

През 1166 г. летописецът Бенджамин от Тудела съобщава, че някои властващи Давидови потомци все

още притежават значителни имоти:

Нарбон е древен град от Тората.. Там има мъдреци, богаташи и принцове, начело на

които стои Калонимус, син на великия блаженопочивш принц Тодрос, потомък на

Давидовата династия, както е посочено в родословното му дърво. Той притежава

наследствени имоти и други земи от владетелите на страната и никой не може да му ги

отнеме.

Междувременно монасите касианити продължили да бдят в Сен Максимен ла Сент Бом, но през ХI

в., когато се заговорило, че гробницата на Мария е празна, бил пуснат един фалшив слух. Според него

Жерар дьо Русийон, управителят на Прованс, бил отнесъл мощите на Мария на друго място, в абатството

Везле, където се пазели в източната част на църквата под главния олтар.

Епископът на Отун и Везле се притеснил, че заради този фалшив слух любимото му деветвековно

абатство може да се превърне в обект на недопустим интерес, поради което отправил молба до Светия

престол в Рим да предприеме мерки, за да го предотврати. За негова изненада обаче папа Паскал II се

въодушевил от идеята за нов център на поклонение. Дори през 1096 г. разпоредил старата църква на

абатството да се превърне във великолепна базилика. След това, през 1103 г., с нарочна папска була било

оповестено новото място за поклонение и се приканили всички католици да се стекат във Везле. Мястото

добило такава популярност, че през 1147 г. крал Луи VII, кралица Елеонора и св. Бернар от Клерво

проповядвали за Втория кръстоносен поход от базиликата във Везле, където се стекло стохилядно

множество. От този ден почитта към Мария Магдалина се свързвала неотменно с кръстоносните кампании

и през 1190 г. Филип Август и Ричард Лъвското сърце от Англия обявили във Везле Третия кръстоносен

поход, който бил посрещнат с огромен ентусиазъм.

Чак през 1254 г. крал Луи IХ започнал да се пита какви доказателства има, че мощите на Мария са

във Везле. Епископът на Отюн (който управлявал манастира по онова време) категорично отричал някога

да са ги получавали. Разбира се, Луи открил, че слухът е абсолютно неоснователен и заедно със Сир дьо

Жоанвил веднага потеглил за Сен Максимен ла Сент Бом, където все още имало монаси. Сир дьо Жоанвил

написал в мемоарите си:

Отидохме да почетем Благословената Магдалина в Екс ан Прованс, който се намира на

един ден път. Бяхме в манастира Бом, който се намира на един стръмен чукар, и където се

говори, че св. Магдалина била живяла дълго в отшелничество.

ГОТИЧЕСКОТО НАСЛЕДСТВО

Крал Луи бил вбесен, че неговите предшественици, заедно с кръстоносците от Светите земи и св.

Бернар, абат на Клерво – светец-покровител и защитник на рицарите от Храма на Соломон, - са били

подведени по този начин. От доминиканските хроники става ясно, че той решил да изясни нещата, макар и

на този късен етап. Заел се с това дело заедно с племенника си Шарл, принц на Салерно и граф на Прованс,

който по-късно станал крал Шарл II на Неапол и граф на Анжу. За първоначалното разследване на Шарл се

разказва следното:

Той отишъл в Сен Максимен без всякаква парадност, придрежун от няколко

благородника от неговата свита, и след като разпитал монасите и старците, на 9 декември

1279 г. направил изкоп в старата базилика на Касиан.

След това е записано, че девет дни по-късно, на 18 декември, по съвет на монасите Шарл влязал в

гробницата на св. Сидоний. В присъствието на крал Луи, епископите на Арл и Екс, неколцина прелати и

други принцът счупил печатите на саркофага и го отворил. Сетне пред всички свидетели свалил

цилиндричната кутия от ронещ се корк и извадил един пергамент, който бил поставен в гроба от

касианитите преди толкова време, и го прочел:

В лето господне 710, на шестия ден от декември, през царуването на Иуд, най-

благочестивия във Франция. Когато сарацините опустошаваха тази страна, тялото на

нашата скъпа и почитана Мария Магдалина бе махнато тайно през нощта от

алабастровата си гробница и поставено в тази, която е от мрамор, откъдето преди е било

извадено тялото на св. Сидоний, за да се преместят мощите на нашата светица на по-

сигурно място, нежели да попаднат в светотатствените ръце на коварните мюсюлмани.

Принц Шарл направил препис на текста и описание на това къде и как е бил открит, след което на

документа се подписали той и присъстващите епископи и архиепископи. На 5 май следващата година било

свикано събрание с присъствието на прелати, графове, барони, рицари и магистрати от Прованс и

съседните области. На него били обявени подробностите от измамата Везле и на 12 май 1280 г. делегатите

били заведени да видят мощите на Магдалина в Ла Сент Бом. Съобщава се, че “главата на светицата е

идеално запазена, докато от другите части от тялото и са останали само няколко кости”. Отдясно на челото

и било съхранено мъничко парченце плът и делегация от Върховния трибунал на Екс (начело със самия

председател) подписали документ, с който да удостоверят видяното. Нарекли това късче от плът “не се

допирай до мене” – романтичен намек за мястото, където Иисус е докоснал Мария, когато я помолил да не

се допира до него след възкресението му.

След това принц Шарл разделил костите на Мария на три. Черепът и бил вграден във великолепния

златен бюст с отлят стъклен похлупак за лицето. Шарл I Анжуйски, баща на принц Шарл, изпратил

короната си от Неапол, за да могат златото и скъпоценните камъни да могат да бъдат използвани за това

свято начинание. Останалите кости били сложени да почиват в сребърно ковчеже, а в по-късни времена

раменната и кост била отделена в позлатена сребърна мощехранителница, която била поставена на

пиедестал, поддържан от четри лъва.

Впоследствие било решено, че след като Римската църква е отговорна за утвърждаването на мита за

Везле, сегашният папа трябвало да освети реликвите, за да поправи стореното. Междувременно бащата на

Шарл бил починал, той самият имал други задължения, така че минали почти пет години, преди да се яви

на аудиенция при Бонифаций VIII, който в момента заемал престола на св. Петър. Клетвената декларация,

подписана от всички благородници и свещеници, присъствали в Сент Бом, била представена на папата

предварително с оригиналния пергамент на монасите касианити от VIII в.

На 6 април 1295 г. папа Бонифаций издал була, в която обявявал тленните останки от Сент Бом за

автентичните мощи на св. Мария Магдалина. Той упълномощавал Шарл (по това врем крал на Неапол и

граф на Прованс)да предаде манастира Сен Максимен на наскоро основания доминикански орден на

монасите-проповедници. Били намерени средства, с които на мястото на стария касианитски параклис да се

издигне голяма базилика – достойно място за излагане на мощите.

Проектирането и строежът на величествената готическа сграда продължило по-дълго от земния път

на Шарл; базиликата била напълно завършена чак след 200 години. Възникнал въпросът какво да се прави

междувременно с поставените в златни и сребърни ковчежета съкровища. По онова време крал на Франция

от династията на Капетингите бил Филип IV, който надлежно отстоявал своите кралски претенции. Папа

Бонифаций обаче не обичал този вироглав монарх, който налагал незаконни данъци на духовенството.

Затова на 24 февруари 1296 г. издал була, известната Clerics Laicos, с която забранявал на духовенството да

отстъпва църковни доходи или имоти без разрешение от Светия престол; освен това владетелите, налагащи

подобни данъци – това се отнасяло до крал Филип, - щели да бъдат отлъчени от Църквата.

Поради този именно конфликт папа Бонифаций не удовлетворил молбата на Филип за мощите на

Магдалина. Вместо това намерил друго решение. По онова време то изглеждало логично и правилно, но

довело до един от най-жестоките и трагични епизоди в средновековната европейска история.

ПАЗИТЕЛИ НА МОЩИТЕ

ДЪЩЕРЯ НА ФРАНЦИЯ

Документите, които проучихме във връзка с мощите на Магдалина, принадлежат на доминиканския

орден на монасите-роповедници. От става ясно, че след 1295 г. една от главните цели на ордена бил

строежът на базилката в Сен Максимен ла Сент Бом, поискан от папа Бонифаций VIII. Мария била обявена

за светица – покровителка на ордена, който отговарял и за манастира “Сестри на св. Магдалина” в

Германия.

Обичайна практика е в съвременните теологически научни трудове доминиканците да бъдат

обявявани за много от жестокостите, извършени от Светата инквизиция. Напоследък заедно с

францисканците те са се превърнали в удобна изкупителна жертва за папи, кардинали и епископи,

действителните виновници за тези отвратителни преследвания. От най-ранни монашески времена, тези на

св. Касиан, Мартин, Бенедикт, Колумба и Патрик, е имало постоянно съперничество – често стигащо до

враждебност – между монасите и ортодоксалното духовенство. Както е казал Иоан Касиан, “монасите

трябва на всяка цена да отбягват епископите”.

Монашеският режим бил суров и труден, в пълен контраст с разточителният живот на епископските

духовници. Монасите били изключително дисциплинирани, което личи от начинанията им, включително

сравняването и създаването на исторически документи. Независимо дали на църковните служители им

харесвало или не, монасите записвали всяко възможно събитие и не се влияели от политически мотивирана

пропаганда и диктата на църковните догми. Това било и причината Хенри VIII Тюдор да разпусне и

унищожи манастирите в Ангиля. Амбицията мубила да изчисти царството си от манастирски библиотеки и

произведения на изкуството, за да спре развитието на историческото познание и да го моделира според

собствените си представи и концепции. Съвсем същата тактика била използвана и от император Теодосий

през 391 г., когато упълномощил епископ Теофил да ограби и изгори древната Александрийска библиотека.

Монасите, от своя страна, се стремели да събират документи и да пресъздават историческите

събития, като повечето от тях умеели да правят разлика между историята и догматичните заблуди. Именно

бенедиктинския учен Креси и келтският монах Гилдас са писали за ранните посещения на апостолите в

Британия, Франция и Испания. Бенедиктинският абат Рабан пък документирал бягството на Мария

Магдалина във Франция, а отец Лакордер публикувал документите на монасите-проповедници, отнасящи

се до Сент Бом. Докато църковните епископи правели всичко възможно да представят Мария като

блудница и заличат завета и, монасите потвърждавали нейната добродетелност и я защитавали с всички

сили.

Това са само примери за разликите в просвещенската практика на монасите и ортодоксалните

църковни служители. Всъщност, както споменах във въведението на тази книга, един доминикански монах

постави въпроса по този начин в едно телевизионно предаване преди няколко години, където двамата

бяхме поканени.

“Католическа енциклопедия” описва отец Жан-Батист-Анри Доминик Лакордер (1802-1861) като

“най-великият оратор от амвона на ХIХ век”. Преди да стане доминикански монах, той учил за адвокат и

доста години имал успешни практики. Впоследствие ръкоположен от парижкия архиепископ, той станал

известен застъпник за религиозните свободи и свободната преса. Никой, мирянин или духовник, роялист

или либерал, не можел да се чувства защитен от острото перо или критичните му проповеди, когато отец

Лакордер съзирал някакви политически или религиозни манипулации.

Въпреки това бил много почитан и през 1835 г. му предложили да проповядва в Нотр Дам дьо Пари,

където организирал поредица от полемични сказки. Изоставяйки молитвите, химните и четенето на

Светото писание, той говорел по теми, до този момент необсъждани в църква, като се занимавал най-вече с

въпроси от религиозната история, за които рядко се говорело. Сетне провел подобни сказки в Мец и Тулуза

и се прочул с открития си ораторски стил. Междувременно обачепостъпил в доминиканския орден на

монасите-проповедници и бил поканен на най-изтъкнатата литературна арена, Академи Франсез. След

революцията през 1848 г. известно време бил редактор на журнала L’Ere Nouvelle (“Новата епоха”), но

голяма част от късните си години прекарал в писане на цяла поредица от трудове, посветени на

неосветлени аспекти на църковната история. Един от тези трудове била книгата му “Св. Мария

Магдалина”, в която се описват събитията от ХIII век в Сен Максимен ла Сент Бом.

Доминиканските анали разказват за много известни люде, ходили на поклонение в Сент Бом. Крал

Луи ХI (1461-1483) провъзгласил Мария за “дъщеря на Франция, част от монархията”. Неговите

наследници Шарл VIII и Луи IХ последвали примера му. Анна Британска (съпруга и на двамата

последователно) поставила в ковчега златна фигурка, която я изобразявала в момент на молитва. Франсоа I

(1515-1547) направил голямо разширение на болницата за странници към Сент Бом, а наследникът му

Шарл IХ се отчел с допълнителни дарения за фондацията. През 1622 г. Луи III посетил святото място, а

през 1660 г. Луи ХIV дошъл с майка си Анна Австрийска. Те ръководили поставянето на сребърното

ковчеже с мощите на Мария в порфирна кристална урна, изработена специално за целта и изпратена от

Рим, от главата на монасите-проповедници.

Никога до този момент не се било случвало едно светилище да привлича толкова много внимание.

В един и същи ден по време на строежа на базиликата пристигнали петима крале от различни части на

Европа, а в рамките на един век били документирани посещенията на осем папи.

През Френската революция, когато разбунтувалите се граждани поискали да разрушат всичко,

което дотогава се е считало за свещено, Сент Бом понесъл някои щети. Но главните реликви били опазени,

с изключение на кристалната урна, която се изгубила.

Наложило се да направят значителен ремонт на базиликата, преди тя да се завърне към обичайния

си живот. В понеделника на Петдесятница през 1822 г. около 40 000 души се стекли да гледат как

архиепископът на Екс връща поставените в злато и сребро мощи на Мария Магдалина в техния дом. Скоро

след това, през 1842 г., била завършена внушителната църква “Ла Мадлен”, близо до р. Сена в Париж. С

изглед към площат “Конкорд”, където “мадам Гилотината” била свършила своята работа по време на

Революцията, този Наполеонов паметник, поръчан от Люсиен Бонапарт, станал символ на Магдалинината

популярност сред народа. Построена в стил класически атински храм, нейната фасада наподобява тази на

Народното събрание отсреща, от другата страна на площада, зад Обелиска от Луксор. В църквата има

частица от мощите на Магдалина – парченце кост, взето от порфирната урна по молбана Луи ХVI през 1785

г. Първоначално е била подарена на Пармския херцог, но след загубването на урната и екзекуцията на Луи

през революцията от 1810 г. била предадена на парижкия архиепископ.

МЪДРОСТТА НА ВЯРАТА

В гностичните кръгове Мария Магдалина се свързва с мъдростта на безсмъртната София. Един

документ, от който това личи особено ясно, е Pistis Sophia (Мъдростта на вярата), собственост на

Британския музей в Лондон от 1785 г. Закупен от наследниците на д-р Антъни Аскю, той е известен и под

названието “Кодекса на Аскю”. Този древен трактат е сбор от шест части, от които само втората е Pistis

Sophia, но това заглавие често се използва за целия документ. А по-правилно би било да се нарича “Книги

на Спасителя”.

Подвързаният правилник се състои от 178 пергаментови листа (356 страници) и е оформен в две

колони от по тридесет и два реда всяка. Написан на коптски език от Горен Египет в раннохристиянски

времена, този текст не е бил включен в Новия завет. Коптският е народна форма на египетския, който

използва не йероглифи, а гръцката азбука с добавка на някои символи, които изразяват определени гласни

звуци. Коптският текст на Pistis Sophia е съхранил много архаични черти на древността, с характерни

изрази и терминология, които ясно показват, че първоначално е бил съчинен на гръцки – както е при

евангелията от Новия завет.

В основни линии Pistis Sophia представлява диалог между Иисус и неговите ученици, майка му,

сестра му Саломея, Мария Магдалина и Марта. Сцената се разиграва през 44 г., 11 години след разпъването

и възкръсването на Иисус. Моментът е от изключителна важност, тъй като през същата година Мария

Магдалина заминава в изгнание в Прованс. Текстът започва така:

И тъй, след като възкръсна от мъртвите, Иисус прекара единадесет години в разговори

с учениците си. И той ги поучаваше само за първото тайнство, само за първата мистерия.

За да помогне на сподвижниците си да разберат по-добре висшите тайни на спасението, Иисус ги

завел на Маслинената планина, където всички се редували да му задават въпроси. Тук Мария Магдалина се

откроява ясно – името и е споменато над 150 пъти, като за сравнение това на Петър се среща само 14 пъти.

Иисус се обръща към нея с думите “ти, най-чистата светлина”.

Всъщност Петър е подразнен, че Мария е обсебила разговора, и се обръща към Иисус с думите:

“Господи, не издържаме тази жена да взима нашия ред и да не ни дава думата, понеже тя говори много

пъти”. Иисус го смъмря за това, но в една по-сетнешна реплика Мария признава: “Боя се от Петър, защото

той ме заплашва и мрази рода ни”.

Поредицата от диалози се отнася само до “думите, изречени от Pistis Sophia и Иисус пита всеки от

тях как тълкува тайнствената мъдрост. Един по един те отговарят, но след първия отговор на Мария

Магдалина той и казва: “Ти си тази, чието сърце се стреми към Царството небесно повече, отколкото

всичките твои братя”. Така Мария се оказва най-близко до съвършената мъдрост; оттук нататък преданието

неотменно я свързва с нея.

ВСЕЛЕНСКОТО ДИХАНИЕ

Независимо от Църквата и създадените от нея монархии (короновани на основание на

“Константиновия дар”) най-мощното и престижно братство през средните векове е Орденът на бедните

рицари на Христа и Соломоновият храм. Създаден по време на Първия кръстоносен поход от френски и

фламандски рицари, той представлява общност на посветените на Христос монаси-воини, за разлика от

съсредоточения върху Светото кръщение Орден на рицарите хоспиталиери на св. Иоан от Иерусалим. В

съкратена форма двата ордена най-често били наричани тамплиери и хоспиталиери. Предвождани от Хуго

дьо Пейен (братовчед на графа на Шампания), през 1127 г. тамплиерите открили сред руините на

иерусалимския храм огромен брой ръкописи и скъпоценни предмети. При завръщането си във Франция

бъдещият светец-покровител на ордена св. Бернар от Клерво е записал следното:

Делото се извърши с наша помощ и рицарите бяха изпратени на път през Франция и

Бургундия под егидата на графа на Шампания, като се взеха всички мерки да се

предотврати намесата на която и да била светска или духовна власт.

Впоследствие на историческия събор в Троа от януари 1129 г. Хуго дьо Пейен бил официално

определен за Велик магистър, а св. Бернар изготвил устава и правилника на ордена. В тях той посочил

изричното изискване за “подчинение на Витания, крепостта на Мария и Марта”. Картината “Св. Мария

Магдалина със св. Доминик и св. Бернар” от испанския художник от ХVI в. Николас Борас символично

изобразява посрещането на Мария в Прованс.

Някои от иерусалимските съкровища били заровени преди нашествието на Навуходоносор от

Вавилон през 586 г. пр. Хр., други – по време на иудейското въстание през I век. С това възкресено

съкровище като основа тамплиерите се превърнали в най-успяващата финансова общност в света, позната

дотогава. Действително за кратко време те станали съветници и банкери на монархиите в цяла Европа и

Левант.

През 60-те години на ХIХ век британският изследовател сър Чарлз Уорън предприел мащабни

разкопки в подножието на хълма на Иерусалимския храм. Документацията по този проект, която се

съхранява от Палестинския фонд за изследвания, е действително впечатляваща. Екипът изкопал няколко

вертикални шахти до най-долния пласт и след това направил между тях свързващи странични тунели, за да

разкрие долната част на стените и основите на храма. След това продължили още по-надълбоко и стигнали

до варовикова скала, където открили удивителен подземен лабиринт от лъкатушешти коридори и галерии.

От тях тръгвали разклонения, стигащи до просторни зали, и низ от хитроумно замислени ниши и водни

резервоари.

В хода на работата били открити квадратните основи на първоначалния Соломонов храм. Долната

част на стените все още била непокътната и зидарията се различавала доста от тази на втория храм и по-

късните хасмонейски и иродиански пристроявания.

Скоро след това, през 1894 г. британски военни инженери съставили подробна карта на подземния

комплекс и това начинание било увенчано с особено интересни находки в тунелите – един тамплиерски

кръст, строшен тамплиерски меч и други предмети от ХII век.

За документи, отнасящи се до мощите на Мария Магдалина, се споменава в края на ХV век, когато

базиликата в Сен Максимен ла Сент Бом е трябвало да бъде осветена и когато мощите били поставени там,

където стоят и до ден днешен. Но къде са били междувременно и на кого ги е поверил папа Бонифаций

VIII, докато траели строителните работи, започнали през 1295 г.?

Имайки предвид важното положение на тамплиерите и сигурните им банкови хранилища, през 1295

г. папа Бонифаций VIII предал мощите на ордена за отговорно пазене. Другата причина, която го

подтикнала да го направи, било възмущението му от случилото се по време на измамата от Везле. Заедно с

крал Луи VII, както и мнозина други, св. Бернар от Клерво се бил подвел по лъжливия слух, така че било

напълно справедливо като компенсация тамплиерите да бъдат почетени с отговорността за тези мощи.

Това, разбира се, вбесило крал Филип IV, чиято молба била отхвърлена. До този момент той вече

дължал цяло състояние на ордена и тъй като на практика бил фалирал, се отнасял към тях с особен трепет.

Освен това се боял от политическата и езотерическата им сила, за която знаел, че далеч надхвърля неговата.

Филип бил убеден, че те са донесли от Иерусалим Свещения кивот, а сега имали и мощите на Магдалина –

включително и най-ценното, златния бюст с черепа и от Сен Максимен ла Сент Бом. Впоследствие той

подел кампания срещу тамплиерите и папа Бонифаций.

Както е описано в “Изгубените тайни на свещения кивот”, след експедицията си в Иерусалим

тамплиерите явно са проявявали голям интерес към производството на алхимично злато. Очевидно

антигравитационните свойства на този екзотичен материал били извънредно ценни за строежа на великите

готически катедрали Нотр Дам във Франция и Филип изпитвал страхопочитание към научните им

познания. Ставало дума за едноатомно съединение във вид на прах – наричано от Никола Фламел и други

химици “философски камък” – което несъмнено е било използвано в изработването на прелестните

готически витражи. Проектирани са от персийски учени от школата на Омар Хаям, който обяснявал, че

методът им за производство на стъкло включвал Spiritus Mundi – космическото дихание на Вселената. По

повод на цистерцианско-тамплиерското стъкло през ХVI век херметикът Туранго пише:

Нашият камък има две много странни свойства. Първото е свързано със стъклото, на

което придава всякакви цветове, както е в прозорците на Сент Шапел в Париж и вашите

църкви Сен Гатиен и Сен Мартен в града Тур.

Не е без значение, че по онова време тамплиерското братство наричало този клон от дейността си

“Ормус”. В наши дни (от преоткриването на тази окултна наука само преди няколко десетилетия) физиците

наричат мистериозното вещество ОРМЕ – орбитално реаранжирани моноатомни елементи.

За да произвеждат екзотичния материал Ормус, тамплиерите се нуждаели от голямо количество

леснодостъпно наносно злато и го намерили в Безу, в района на Лангедок. Земята около Безу била богата на

злато от стари мини, което било близо до повърхността – точно каквото им трябвало за процеса на

трансмутация. За да улеснят достъпа си до тези земи, те приели собственика им Бертран дьо Бланшфор в

ордена и по-късно, през 1153 г., го издигнали за Велик магистър.

ИНКВИЗИЦИЯТА

В началото на ХIII в. цистерцианският съветник и чиновник Вилар Деонкор от Пикардия бил тясно

свързан с херметическите дейности на тамплиерите. Той бил математик, архитект и алхимик и неговият

Album de croquis скицник) – пергаментови листи в торба от свинска кожа – през 1795 г. бил предаден на

Националната библиотека от парижкия манастир Сен Жермен, където бил съхраняван от средновековието.

Този ценен артефакт съдържа много от архитектурните скици на по-финните детайли от готическите

катедрали, включително план на известния лабиринт в Шартр. Той бил заимстван от един гръцки

алхимически ръкопис от II в. и бил посветен на светицата-покровителка на Франция, Нотр Дам дьо Ла

Люмиер (Девата на светлината). Счита се за един от най-ценните документи в областта на сакралната

архитектура.

Католическите духовници от ХVII в. толкова се страхували от тамплиерските лабиринти, че

унищожили много от тях – в Оксер през 1690 г., Санс през 1768 г., Реймс през 1778 г. и Арас през 1795 г.

Но Жан-Батист Суше, каноник от Шартр, който починал през 1654 г., така и не се осмелил да извърши това

светотатство. Така че и до днес там се намира най-големият, най-добре запазеният и както твърди

традицията – най-вълшебният от всички средновековни лабиринти.

Известният като “Готическият Леонардо” Деонкор наричал поставеният в златен обков череп на

Мария Магдалина Caput Mortuum – не защото била “мъртвешка глава”, а заради алхимическата техника,

използвана за нейната консервация. Caput Mortuum е названието на едно вещество с наситенопурпурен

цвят, което се използва в производството на Ормус. По същия начин се нарича и пурпурночервеният

желязно-оксиден пигмент Cold Haematite, който бил използван в началото на Ренесанса и все още може да

се намери като Caput Mortuum от специализираните доставчици на материали за рисуване.

Свързан с тамплиерите бил и именитият теолог, философ-херметик и химик-експериментатор

Алберт Магнус (Алберт Велики, 1206-1280). Алберт представлява и още една връзка с доминиканските

монаси-проповедници. Член на ордена от 1223 г. заедно със св. Тома Аквински, той бил магистър на

Свещения дворец в Рим, преподавал във Валенсиен и в колежа Сен Джеймс в Париж. Алберт писал много

за философския камък Ормус и е поредният, който потвърждава, че на алхимичните търсения е била

предавана голяма значимост във взаимосвързаните братства по онова време.

Някъде към 1296 г. разпръснатата дотогава дейност на тамплиерите от Безу била съсредоточена в

една главна прецептория. Това било основната сграда в близкия Кампан-сюр-Од, където били доведени

рицари от Арагон, за да осигурят денонощна стража. Филип подозирал, че мощите на Магдалина се държат

там, но тъй като орденът притежавал автономност и се подчинявал само на папата, той не можел да

направи нищо, освен да нападне открито Безу. Трябвал му папа, когото да можел да манипулира, за да

получи желаните свободи.

Затова уредил убийството на Бонифаций VIII, чийто наследник Бенедикт ХI впоследствие бил

отровен от адвоката на Филип Уилям дьо Ногаре. През 1305 Бенедикт бил наследен от кандидата на краля

Бертран дьо Гот, архиепископ на Бордо, който надлежно станал папа Климент V. С новия папа, който му

бил лично задължен, Филип имал план да изолира напълно братството в Безу, така че да няма кого да

повикат на помощ.

Филип планирал нападението на 13 октомври 1307 г., като не очаквал, че разузнавателната мрежа

на тамплиерите ще е толкова развита. Слухът за намеренията му стигнал до капелана на Ла Бюзадиер,

който бил надлежно уведомен за предстоящата акция. Той изпратил седмина рицари с поръчението да

предадат новината на ключови места, сред които Париж, Сен Мало и Безу. Това били Гастон дьо ла Пиер

Фьобус, Гидон дьо Монтанор, Жантили дьо Фолиньо, Анри дьо Монфор, Луи дьо Гримоар, Пиер Йорик

дьо Риво и Сезар Менвиел.

По онова време Велик магистър на ордена бил Жак дьо Моле. Голяма част от съкровищата им се

намирали в подземията на парижкото обиталище – сюжет на известната картина с тамплиерите и Свещения

кивот, която сега се намира в двореца Версай.

Жак бързо уредил парижкото съкровище да бъде изнесено с флота галери от Ла Рошел. Повечето от

тези кораби отплавали към Шотландия, други за Португалия. Жак дьо Моле и неколцина от ключовите

фигури в ордена останали във Франция, за да продължат работата си – и преди всичко да разпространят

веста до онези рицари, които можело и да не знаят за намеренията на Филип. Във всички посоки били

изпратени куриери, които в повечето случаи пристигнали твърде късно. Но прекалено късно било и за крал

Филип. Когато хората му нахлули в прецепторията и алхимическите работилници в Безу, мястото било

опразнено. На практика френския крал изобщо нямал правото да бъде там, тъй като по онова време Безу

бил под юрисдикцията на испанския двор в Арагон.

Междувременно Филип съставил списък с обвинения срещу ордена, като първото от тях било

обвинението в ерес. Тамплиерите били преследвани из цяла Франция, хвърляни в затвора, разпитвани,

изтезавани и убивани. Плащало се на свидетели да дават показания срещу тях и се чули някои наистина

странни изявления. Но след като дали показания, било с подкуп или по принуда, много от тези свидетели

изчезнали без следа.

Усилията на Филип да открие черепа на Магдалина прозират в едно от отправените от Филип

обвинения – че рицарите притежавали една глава, която почитали. Уилям дьо Ногаре се разпоредил

арестуваните да бъдат измъчвани, за да се разбере къде я крият, но без успех. Един по един парижките

тамплиери разправяли какви ли не версии, но нито една от тях не била онази, която Филип искал да чуе, а

“свидетелите” и направилите опит да проникнат в ордена нямали и най-малка представа за какво става

въпрос. Едни казвали, че било главата на котка, други на петел, коза или демон, който бил неописуемо

ужасен.

Рение дьо Ларшан признал, че наистина имало глава. Гийом Дарбле казал, че тя е на брадат мъж.

Хуго дьо Пиро изтърсил, че имала четири крака. След това Гийом размислил и казал, че е била на красива

жена. Идолът имал ту едно, ту две, ту три лица. Имал брада, бил плешив, бил сребърен, бил дървен, бил

главата на Иоан Кръстител, на св. Урсула, на Хуго дьо Пейен, на девица; била голяма, била малка, имала

гладка кожа, имала циреи, била булото на Вероника, била картина – всичко, което човек може да си

представи! Но Филип нямал полза от това. Той отлично знаел за какво става дума. Искал само да разбере

къде се намира то.

Все пак имало един постоянен елемент. Всички рицари, които наистина знаели за какво става дума,

при разпитите единодушно наричали главата “Бафомет”.

ШИФЪРЪТ НА БАФОМЕТ

До този момент свитъците от Мартво море са най-полезният източник на сведения за иудейската

култура в предевангелски времена. Сред най-важните текстове от ръкописите е Медният свитък, който

изброява и посочва местонахожденията на съкровищата в Иерусалим и гробницата в долината Кедрон.

Военният свитък разяснява подробно всички военни тактики и стратегии. Специален свитък обяснява

законите и юридическата практика и описва значението на Съвета на дванадесетимата за запазване на

вярата в техните земи. Друг от свитъците съдържа коментар за някои важни личности и събития от онази

епоха. Част от колекцията е и пълната чернова на Книгата на Исая, която със своите 9 метра дължина е най-

дългият свитък и с векове по-стар от всяко друго известно копие на Стария завет.

Освен тези открития друга значима находка от следевангелски времена е направена в Египет две

години преди това. През декември 1945 г. двама братя селяни копаели в гробище близо до град Наг

Хамади и се натъкнали на голяма запечатана делва, в която имало тринадесет подвързани с кожа книги.

Папирусовите листи съдържали най-различни писания на коптски, напълно в гностичната християнска

традиция. Те станали известни като “Библиотеката от Наг Хамади”.

От Коптския музей в Кайро установили, че ръкописите са копия на много по-стари произведения,

написани на гръцки. Всъщност се оказало, че някои от текстовете са много древни, че в тях става дума за

традиции от евангелски времена. Сред петдесет и двата отделни текста с религиозна тематика има и

няколко непознати до този момент евангелия. Те предават събитията доста по-различно, отколкото

включените в Новия завет. Например градовете Содом и Гомор са представени като средища не на злото и

покварата, а на голяма мъдрост и знания. Но най-същественото е, че описват една енпозната реалност,

която създава друга представа за разпятието и действителното естество на отношенията на Иисус и Мария

Магдалина.

През 50-те години в Кумран, където били намерени свитъците от Мъртво море, са разкопани над

1000 гроба. Открит бил голям манастирски комплекс от времето на второто поселище, със съвещателни

зали, гипсови пейки, голямо водохранилище и истински водопроводен лабиринт. В залите на писарите

имало мастилници и остатъци от масите, на които са били поставяни свитъците – някои с дължина над 5

метра.

В Кумран са открити и много библийски ръкописи на Стария завет. Освен Книгата на Исая има и

книги, като Битие, Изход, Второзаконие и Иов. Открити са и коментари върху някои текстове от

юридически документи и хроники. Сред тези древни книги са и най-старите открити досега трудове за

Светото писание – предшестващи всички текстове, от които е преведена традиционната Библия.

Особен интерес представляват библейските коментари, които са подредени така, че да съпоставят

текстовете от Стария завет с исторически събития от тяхното време. Това съпоставяне е най-очевидно в

коментарите на летописците върху Псалмите и книгите на пророци, като Наум, Авакум и Осия. Способът,

който е използван за свързване на писанията от Стария завет с новозаветната епоха, се основавал на

есхатологичните познания – начин на кодирано представяне, при което на традиционни думи и фрази се

придавали специални значения, свързани със съвременното разбиране на нещата. Тези занния можели да

бъдат схванати само от хората, които знаели шифъра.

Есеите били обучавани в този алегоричен шифър, който бил използван в евангелските текстове,

особено в притчите, в които присъства фразата “който има уши, да слуша”. За да не могат римляните да

разберат евангелията, те в голямата си част са изградени от два пласта значения (политическа информация,

скрита под евангелски писания) и внимателно насочените послания са подчинени на правилата за

заместване, описани в Кумранските текстове. Все пак тези позанния за шифъра станаха достъпни едва с

публикуването на свитъците от Мъртво море. Едва тогава стана възможно да се разберат политическите

сведения, закодирани в евангелията.

Един от учените, работили по разчитането на свитъците от Мъртво море, е д-р Хю Шонфийлд.

Специалист по Близкия изток и бивш председател на Обществото на гражданите на света и

Международната арбитражна лига, през 1959 г. д-р Шонфийлд е номиниран за Нобелова награда. Той е

първият евреин, който направи обективен и прецезиран превод на Новия завет от гръцки на английски –

труд, който заслужава голямо признание за точността си.

Изучавайки шифрите, описани в свитъците във връзка с някои книги от Стария завет, Хю

Шонфийлд се натъкнал на един определен шифър, който бил често използван, но прекалено опростен.

Азбуката на иврит се състои от 22 букви и шифърът заменя първите 11 с последните 11 в обратен ред. При

английската азбука това би означавало, че Z се замества с А, Y с В, Х с С и така нататък. На иврит Aleph =

Tau и Bet = Shin. Така (като ATBSh) шифърът бил наречен “Атбаш”.

Впоследствие този шифър бил използван, за да се събере значително количество информация,

скрита в текстовете на Светото писание, но голямата изненада дошла, когато д-р Шонфийлд я приложил

върху странната тамплиерска дума “Бафомет”. Той бил подтикнат да го направи от обстоятелството, че

тази дума се е появявала за пръв път в протоколите от разпитите на тамплиерите от ХIV в., а той знаел, че

през 1127 г. били донесени много стари ръкописи от Иерусалим. Хрумнало му, че както свитъците от

Мъртво море извадили на бял свят шифъра “Атбаш” в съвремието, така може и тамплиерите да са се

сдобили с есейския обяснителен документ. Той написал думата “Бафомет” на иврит, приложил шифъра

Атбаш и се получило “София”.

Макар някои от тамплиерите по време на мъченията да признали, че въпросната реликва

представлява красива позлатена женска глава, други твърдели, че е глава на брадат мъж, затова Хю

Шонфийлд опитал с друг подход. В средновековната кабалистична традиция, с която тамплиерите били

добре запознати, брадатият мъж символизирал Космическия човек, което на иврит било Chokmah. Буквално

преведено, Chokmah означава “мъдрост” – същото, което “София” означава на гръцки. Очевидно, давайки

показания пред инквизиторите, тамплиерите не лъжели. Нито пък се разминавали в описанията си, защото

Бафомет = София = Мъдрост = Магдалина.

Д-р Шонфийлд приключил доклада си със следния коментар: “Не съществува почти никакво

съмнение, че красивата женска глава на тамплиерите представлява въплътената София, и богинята Изида,

както и че е свързана с Мария Магдалина в християнската и интерпретация”.

На този етап е очевидно, че мощите на Магдалина са били дадени за съхранение на тамплиерите,

когато папа Бонифаций VIII започнал строежа на базиликата в Сен Максимен ла Сент Бом през 1295 г. Но

след като през 1307 г. орденът им бил разтурен във Франция, изниква въпросът кой е съхранявал мощите от

1307 г. до края на ХV век, когато е открита базиликата? Ще стигнем до отговора по-нататък в нашата

история.

ПРОСЛОВУТИ ТЕКСТОВЕ

МАРТА

В Евангелие от Иоан се разказва как Иисус възкресил някой си Лазар от Витания. Това е едно от

големите чудеса, извършени от Иисус, и се посочва като причина, поради която първосвещеникът Каиафа и

фарисеите започват да се страхуват от него и “се сговарят да го убият” (Иоан 11:47-53). И все пак, въпреки

че наглед предвещава съдебния процес и разпъването на Иисус, тази история не е спомената в Матей,

Марко и Лука.

Евангелието от Иоан се откроява сред останалите в много отношения. Трите други евангелия се

наричат с общото име синоптични. Думата идва от гръцкото synoptikos, или “[виждане] с едно око”. В този

контекст Евангелие от Марко е водещото, което Матей и Лука са имали като пример. Оригиналното

Евангелие от Марко е написано в Рим от колегата на св. Павел Иоанис Маркус, споменат в Деяния 12:25 и

15:37 като Иоан Марко. Църковният отец от II в. Климент Александрийски потвърждава, че това е било

оповестено през 66 г., когато иудеите се вдигнали на въстание срещу римското управление в Иудея.

Именно в това въстние Иосиф Флавий станал предводител на войските на Галилея.

Иудейското въстание било главната причина Евангелие от Марко да бъде разпространявано сред

народа в Римската империя – за да внесе лъч на надежда в тези тежки времена. Петър и Павел били наскоро

екзекутирани от император Нерон, а християните – подложени на нечовешки гонения в Рим. Целта на

евангелията била да предаде евангелско послание (на гръцки eu-aggelos означава “донасяне на добра

новина”). Английската дума gospel е англосаксонски превод от гръцки и означава съвсем същото.

Ако историята за възкресяването на Лазар беше в Евангелието от Марко, най-вероятно щеше да

бъде описана и от Матей и Лука, чиито евангелия се появили малко по-късно същия век. Евангелие от Иоан

се различава от другите по съдържание, стил и концепция; то е силно повлияно от есейската традиция през

Иродовата епоха. Естествено то е имало свои застъпници, които са запазили отликите му от синоптичните

евангелия. Макар да е официално публикувано след останалите три, общите характеристики, свързващи го

със свитъците от Мъртво море, сочат, че е било съчинено около 37 г. То включва безброй дребни

подробности, които не се появяват другаде – фактор, който е довел много от изследователите до

заключението, че представлява далеч по-точно свидетелство.

В евангелията от Матей и Лука има някои неща, които липсват в Марко. Раждането например, което

е изцяло пренебрегнато от Марко и Иоан. Все пак, макар у Матей и Лука да се съдържат елементи, които да

не се срещат при Марко, в него няма много неща, които да не се появяват и в другите синоптични

евангелия. Защо тогава авторът му не е включил нещо толкова важно като възкресяването на Лазар? Защо

тази история е разказана само от Иоан?

Според него Мария Магдалина и Марта са сестри на Лазар. Представени са като сестри и в Лука,

когато се разправя как Иисус посетил дома на Марта. В тази кратичка история Марта се ядосва, задето

трябва да рислужва сама, докато Мария е седнала в краката на Иисус и разговаря с него. Този епизод се

състои само от пет стиха (Лука 10:38-42), но е вдъхновил много художници, като Вермеер, Брьогел, Рубенс,

Тинторето и Веласкес.

Тези два епизода са единствените, в които се споменава Марта. Никъде не е посочена като

последователка на Иисус и не се появява нито при кръста, нито при гроба заедно с майката на Иисус и

придружаващите я жени. В Pistis Sophia обаче се споменава редом с Мария Магдалина, майката Мария и

Саломея. Там тя присъства като равноправен участник в беседите с Иисус, а впоследствие, както става ясно

от ръкописа, придружава Магдалина в Прованс.

Тленните и останки са погребани в посветената на нея църква в Тараскон, френската провинция

Виен. Построена във формата на обърнат кораб, нейните колони имитират мачти, а нефът е украсен с

картини, пресъздаващи пътуването на Магдалина. В една от стените е вградена паметна плоча, от която се

разбира, че през 500 г. крал Хлодвиг е посетил параклиса, който съществувал на това място преди

построяването на църквата.

Според завещанието на св. Цезарий от Арл (470-542) катедралната църква “Св. Марта”

първоначално е била наричана Sancta Maria de Ratis (Св. Мария от кораба) и до днес във вечернята там се

включват думите: Veni, Sponsa Christi, accipe coronam, quam tibi Dominus praeparavit in aeternum (Ела,

невясто Христова, вземи короната, която Господ ти е приготвил за вечни времена). Що се отнася до Марта,

в службата е добавено:

Тя е една от онези мъдри девици, които Бог е заварил да бдят, защото когато взела

светилника си, тя не забравила и елея.. И в полунощ се чул глас: “Виж, женихът идва,

излез да го посрещнеш”. И когато женихът дошъл, тя била сред влезлите с него на

сватбата”.

Подобно на името Мария, използвано със значение на титла, “Марта” също е титла. Означава “дама”

и разликата между Мартите и Мариите била, че на Мартите било разрешено да притежават собственост.

Затова къщата във Витания, спомената в Лука 10:38, е изрично назована като “дома на Марта”. Марта е

била родна сестра не на Мария Магдалина, а на свещеника Симон-Лазар. Мария Магдалина била тяхна

религиозна сестра с титлата almah (девойка). Всъщност Марта и Лазар са нейни вуйчо и вуйна.

УКРИВАНЕ НА ДОКАЗАТЕЛСТВАТА

Като се има предвид, че евангелие от Марко е водещото от синоптичните евангелия, показателно е,

че в постройката на разказа има две очебийни аномалии. Първата е, че познатата версия включва елементи,

които липсват в първоначалните гръцки ръкописи. Втората е, че не включва една част, която се е

съдържала в оригиналната версия.

През IV в., когато е събран и подреден Новия завет, Евангелие от Марко е свършвало с настоящата

си 16 глава, 8 стих, преди разказа за събитията след Възкресението. Тези по-кратки ръкописи са част от

Codex Vaticanus и Codex Sinaiticus, които се намират във Ватиканския архив. Сега в общи линии се приема,

че последните дванадесет стиха от 16 глава с различния им литературен стил са добавени от епископите,

натоварени с подбора на Новозаветните текстове някъде след 397 г.

В оригинала на Марко 16:8 е краят на евангелието и в него се разказва как Мария Магдалина и

останалите жени напускат празния гроб на Иисус. Допълнителните стихове имат две конкретни цели.

Фалшивият 16:9 стратегически напомня за “седемте бяса” от Лука 8:2. Всъщност това е единственото

друго споменаване на въпросните бесове, но ефектът от него е, че накърнява репутацията на Мария в този

така важен етап от събитията. Сетне в също толкова фалшивия 16:15 възкръсналият Иисус нарежда на

своите ученици мъже: “Идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари”. Това отново

изтласква Мария Магдалина и жените въобще от евангелската картина, като същевременно поставя мъжете

на първо място в проповедническото движение.

В пряка връзка с въпросното допълнение сравнително наскоро беше направено откритието, че

преди включването му в Новия завет, от Евангелието на Марко е премахнат значителен откъс за Мария

Магдалина, Марта и възкресението на Лазар. През 1958 г. Мортън Смит попаднал на интересен ръкопис в

библиотеката в кулата на манастира Мар Саба, близо до Кумран. Манастирът, разположен по скални

тераси над долината Кедрон, е била една от най-забележителните сгради в Иудея.

Смит имал поръчение да направи каталог на библиотеката и в хода на работата си открил нещо

необикновено. В една книга от I в. с творби на св. Игнатий, епископ на Антиохия, имало препис на писмо

от църковния отец Климент Александрийски. Било адресирано до отец Теодор и включвало неизвестен

фрагмент от Евангелието от Марко. В писмото си Климент говори за една неортодоксална общност,

наречена карпократи, които били последователи на учението на Марта и Саломея (т. е. Елена-Саломия,

съпругата на Симон-Лазар, а не сестрата на Иисус Сара-Саломия). По-нататък се казвало, че оригиналното

съдържание на Евангелието от Марко трябва да бъде скрито, защото е в разрез с ортодоксалните

изисквания. За да обясни причината за това заличаване, Климент пише:

Дори [карпократите] да казват нещо вярно, онзи, който обича Истината, не бива да се

съгласява с тях. Защото не всички верни неща са Истина; нито пък истината, която

изглежда вярна на хората, трябва да бъде предпочитана пред същинската Истина – тази,

която е според вярата. Човек никога не бива да им се поддава; нито когато изтъкват

фалшификациите си, може да признава, че тайното евангелие е от Марко, а трябва да го

отрича под клетва. Защото не всички истински неща трябва да бъдат казвани на всички

люде.

Скритата част от Евангелие от Марко разказва как Лазар се обадил на Иисус от пещерата, още преди

да изтъркалят камъка, който закривал входа и. От това става съвсем ясно, че не е бил мъртъв в буквалния

смисъл на думата и че “възкресяването” му от Иисус не е чудо, както обикновено го представят.

След като св. Климент “изтрил” възкресяването на Лазар от Евангелието от Марко, то съответно не се

появило и в евангелията от Матей и Лука – само в това на Иоан. Основната разлика между версиите на

Иоан и Марко обаче е свързана с поведението на Мария Магдалина по време на това събитие. Иоан (11:20-

29) разказва:

Марта, като чу, че идва Иисус, посрещна Го; а Мария седеше вкъщи.. [Марта] отиде та

повика скришом сестра си Мария и рече: Учителят е тук и те вика. И Тая, щом чу, стана

бързо и дохожда при Него.

Не е изтъкната никаква причина за колебанието на Мария, но ако не се смята това, пасажът изглежда

съвсем ясен – Марта е излязла от къщата, но Мария е останала вътре, докато Иисус не я е повикал. Тази

случка обаче е описана далеч по-подробно в заличената част от Евангелие от Марко. В нея се обяснява, че

Мария действително излязла от къщата заедно с Марта, но след това била смъмрена от последователите му

и изпартена обратно да чака указанията на Иисус.

Факт е, че като съпруга на Иисус, тя се е подчинявала на стриктни правила. Не и се е позволявало да

излиза от къщи и посреща съпруга си, докато не получи изрично разрешение за това. Версията на Иоан

поставя Мария на точното и място без обяснения, но по-подробният текст на Марко бил категорично

премахнат, тъй като правел брачните реалности твърде очевидни. Ако използвам думите на самия Климент,

версията на Марко изваждала на показ “същинската истина”, а не алтернативната “истина според вярата”.

Именно поради елеминирането на историята с възкресението на Лазар сцената с последното

помазване на Иисус от Мария Магдалина в Марко и Матей е поместена в къщата на Симон Прокажения

(същия, когото Лука нарича Симон Фарисея) вместо в къщата на Лазар, както е в Иоан. За да се схване

истинското значение на епизода обаче, той трябва да се разгледа в по-широк контекст. Освен това е

необходимо да се разтълкува думата “смърт” в библийския и смисъл съобразно шифрите от свитъците от

Мъртво море.

Мъжът, когото наричат Лазар, е бил приятел на Иисус и един от неговите апостоли – известен още

под името Симон, някогашен фарисей. В списъците на апостолите, дадени в Матей 10:4 и Марко 3:18, той е

представен като Симон Кананит, докато в Лука 6:15 и Деяния 1:13 е наричан Симон Зилота. Зилотите били

войнствено настроени борци за свобода и проповядвали война с Рим – понякога ги наричали “кананити”

(което на гръцки означава “фанатици”).

През 32 г. попаднал под ударите на властта, тъй като участвал в неуспешното въстание срещу

римския губернатор Пилат Понтийски. Причината за въстанието според Иосиф в “Иудейски древности”

била в това, че Пилат употребил обществени средства, за да подобри личния си водопровод. В съда срещу

него било подадено официално оплакване, но войниците на Пилат избили онези от оплакалите се, които им

били известни. Веднага последвало воръжено въстание, предвождано от Симон Зилота. Поражението му

било неминуемо и Симон бил обявен извън закона с указ на цар Ирод Агрипа I.

Според иудейското право обявяването извън закона било един вид смъртна присъда – духовна

екзекуция на отхвърлен от обществото човек (подобна на отлъчването от Църквата) – и фигуративно я

наричали “смърт”. Но за пълното и осъществяване били нужни четири дена. Междувременно отлъченият

бил събличан, увиван в саван, затварян на изолирано място и държан “да боледува до смърт”. В случая с

Лазар Марта и Мария знаели, че душата му ще бъде осъдена завинаги, ако присъдата не се отмени (ако не

бъде възкресен) до третия ден, затова изпратили на Иисус вест, че Симон е "болен" (Иоан 11:3).

Отначало Иисус бил безпомощен, защото само първосвещеникът или старейшината на общността

можел да извършва подобно възкресяване, а Иисус нямал духовен сан. Случило се обаче, че Ирод Агрипа

влязал в конфликт с римските власти и загубил властта си в полза на своя чичо Ирод Антипа, който успял

да я задържи за кратко, въпреки че подкрепял Симон Зилота в борбата му срещу Пилат. Използвайки тази

възможност, Антипа отменил заповедта за обявяване извън закона и наредил Симон да бъде възкресен от

мъртвите.

Макар че времето на духовната смърт (четвъртият ден след отлъчването) било дошло за Симон,

Иисус решил на всяка цена да приеме свещенически сан и да извърши освобождаването. По този начин той

потвърдил, че духовномъртвият Симон притежава ранг на Авраамов слуга, Елеазар (Лазар), и го повикал с

това име да излезе от “лоното Авраамово”. Ето как станало, че Лазар (Симон Зилота) бил възкресен от

мъртвите без официалното разрешение на първосвещеника, главният старейшина или Синедриона на

старейшините.

Иисус нарушил грубо правилата на храмовата общност, но сетне Ирод Антипа задължил йерархията

да приеме това като свършен факт – така че за народа въпросното политически безпрецедентно събитие

било истинско чудо. Именно тогава (както е казано в Йоан 11:47-53) първосвещеникът Каиафа и фарисеите

“се сговориха да го умъртвят”.

Прозвището “Симон Прокажения” се дължи на факта, че отлъчвайки го, общността го е заклеймила

като такъв. Това на свой ред обяснява странния разказ за един прокажен, който приема високопоставени

приятели в хубавия си дом (Матей 26:6 и Марко 14:3).

ВЕЛИКАТА ЕРЕС

През 1959 г. доминиканският монах Антоан Дондениздава един полемичен трактат за Иисус и

Мария Магдалина. Озаглавен Durand de Huesca et la polemique anti-cathare (Дурандо Хуеска и

антикатарската полемика), този труд е изготвен за списание “Архивум фратрум предикаторум” –

годишника на Доминиканския исторически институт в Рим. Разглеждайки средновековните исторически

документи на катарската секта в Южна Франция, Донден отбелязва, че са вярвали в това, че “Мария

Магдалина наистина е била съпруга на Иисус”.

Един век преди преследването на тамплиерите катарите от Лангедок (северозападно от Марсилия,

на Голф дьо Лион), били най-онеправданите хетородоксални християни – или “еретици”, както ги

наричали. Съгласно вярванията си за ролята на Магдалина те поддържали идеята за наследството на

деспосините и наричали месианското потомство Albigens. На старопровансалски albi ( elbe или ylbi)

означава нимфа и Алби било името, дадено на главния катарски център в Лангедок. Така те изразявали

почитта си към майчината линия на Давидовата царска кръв на Граала, известна като Sangreal. (Независимо

от англосаксонската митологична употреба на думата „елф” [на семитски еlef], в Стария завет тази

терминология се отнася за главата на царския род).

През 1208 г. папа Инокентий III смъмрил строго катарите за нехристиянско поведение. На

следващата година папска армия от 30 000 войници под командването на Симон дьо Монфор нахлула в

региона. За заблуда всичките носели червения кръст на кръстоносците от Светите земи, но целта им била

съвсем друга – да изтребят аскетичната секта на катарите (“чистите”), които според папата и френския крал

Филип II били ненавистни еретици. Касапницата продължила тридесет и пет години и взела хиляди жертви,

но кулминацията била през 1244 г., когато над 200 заложници били изгорени на клада.

От религиозна гледна точка учението на катарите може в основни линии да се определи като

гностично – те били изключително духовни хора и вярвали, че духът е чист, а материята осквернена. Макар

че убежденията им били ортодоксални в сравнение с алчните стремежи на Рим, папата се боял от тях

заради друго. Говорело се, че съхраняват някакво велико, свещено съкровище, свързано с фантастични

древни познания – една уникална езотерична мъдрост, наричана “Сапиенция”, която надхвърля рамките на

християнските догми. Районът Лангедок покрива приблизително територията на създаденото през VIII в.

кралство Септимания и бил пропит с традициите на Лазар и Мария Магдалина, която катарите смятали за

християнската майка на Граала.

Подобно на тамплиерите, катарите проявявали абсолютна търпимост към еврейската и

мюсюлманската култура. Всъщност графовете на Тулуза били порицавани от папския престол, задето

допускат евреи на обществени постове. Освен това катарите били застъпници на равенството между

половете, което ги осъдило на яростно преследване от католическата Инквизиция (официално създадена

през 1233 г.), съпроводено с публични обвинения в богохулство и сексуални отклонения. Противно на

обвиненията, доведените да дадат показания свидетели говорели само за катарската “църква на любовта” и

непоклатимата им посветеност в служба на Иисус. Те вярвали в Бог и Светия дух, казвали “Отче наш” и

имали образцово общество със собствена социална система от безплатни училища и болници. Дори

превели Библията на своя език, langue d’oc (откъдето идва и името на региона), а некатарското население се

ползвало равноправно от алтруистичните им дела.

В действителност катарите били сектанти, които проповядвали без разрешение и нямали претенции

към ръкоположените свещеници и богато украсените църкви на своите съседи, католиците. Бернар от

Клерво казва: “Няма по-християнски служби от техните, а нравите им са чисти”. И все пак армията на

папата дошла под прикритието на свята мисия и изтребила общността им от лицето на земята.

Едиктът за унищожение се отнасял не само за мистичните катари, но и за онези, които ги

подкрепяли – а това означавало почти цялото население на Лангедок. По онова време, макар че в

географски аспект представлявал част от Франция, районът бил полунезависима страна. Политически

гравитирал към северните кралства на Иберийския полуостров и имал за сюзерен графа на Тулуза. На фона

на преобладаващо потисническия климат в Западна Европа, лангедокското общество било видимо по-

толерантно и космополитно. Всъщност районът бил именит център на трубадурската лирична поезия и

рицарската любов, които процъфтявали под покровителството на графовете на Безие, Фоа, Тулуза и

Прованс. Преподавали се класически езици, заедно с литература, философия и математика. Областта била

сравнително богата и икономически стабилна, но през 1209 г., когато папските войски пристигнали в

подножието на Пиренеите, това щяло да се промени. Като намек за катарската подкрепа на династичните

Albi-gens (царското потомство), жестокото начинание било кръстено Албигойски кръстоносен поход.

От всички религиозни движения, процъфтявали в средновековието, катарството е най-безобидно, а

фактът, че тази секта била свързана с някакви древни познания, не бил нищо ново. Гийом дьо Тулуз дьо

Желон, крал на Септимания, бил основал своята Иудейска академия в Лангедок повече от четири века

преди това. Римските епископи обаче се страхували, че катарите са в състояние да сринат ортодоксалните

църковни доктрини, а за един отчаяно фанатичен режим можело да съществува само едно решение. Именно

затова последвала заповедта: “Избийте ги до крак”.

АРХИВЪТ НА МАГДАЛИНА

Вече стана въпрос за трактата Pistis Sophia от „Правилника на Аскю”, в който се разказва за беседата на

Мария Магдалина и апостолите с Исус през 44 г. Но подобно на тайното евангелие от Марко, има и други

древни текстове, които далеч не представят Мария като обикновена жена. Иполит и предримските

християни например я наричат “апостол над апостолите”.

През 1969 г. Мария е обявена официално за светица от Католическата църква (с празник 22 юли).

Интересно е да се отбележи, че през ХVII в. доминиканският манастир Сент Бом подава същата молба, но

тя е била отхвърлена. Тази инициатива на френските доминиканци е предприета от брат Михаелис от

Прованс, активен реформатор по времето, когато е бил избран за приор на Сен Максимен ла Сент Бом.

Преди това, през 1691 г., историкът Тома Суеж, който съчинил словата за светците за всеки ден от

Доминиканската година, за 22 юли написал: „Мария Магдалина, майка-покровителка на Ордена на