Крадецът

1. Сейнт Джеймс, Лондон

Всичко започна с инцидент, но където бе замесен Джулиан Ишърууд, винаги се случваше така. В действителност репутацията му на човек, на когото му върви на безразсъдни постъпки и злополуки, бе толкова безспорно установена, че ако лондонският артистичен свят бе узнал за тази история, което не се случи, не би се учудил особено. Ишърууд, провъзгласен за човек с голям интелект от отдел „Стари майстори“ в „Сотбис“, беше покровител на изгубени каузи, ексцентрик със склонност към внимателно планирани схеми, които завършваха катастрофално, често не по негова вина. Ето защо хората хем му се възхищаваха, хем го съжаляваха — рядко явление за човек в неговото положение. Джулиан Ишърууд правеше живота по-малко скучен. Точно затова лондонският интелектуален елит го обожаваше.

Галерията му се намираше в далечния ъгъл на покрит с калдъръм четириъгълен парцел, наречен Мейсънс Ярд, като заемаше три етажа от рушаща се викторианска сграда на бивш склад, притежаван някога от „Фортнъм и Мейсън“. От едната ѝ страна беше офисът на малка гръцка транспортна компания, а от другата имаше кръчма, която изпълняваше заявките на красиви офис сътруднички, които се придвижваха със скутери. Години по-рано, преди вълната от арабски и последвалите ги руски капитали да залеят пазара за недвижими имоти в Лондон, галерията бе разположена на луксозната Ню Бонд Стрийт, или Ню Бондщрасе, както бе известна в бранша. После се появиха модните къщи „Ермес“, „Бърбъри“, „Шанел“ и „Картие“, не оставяйки друг избор на Ишърууд и други като него — независими галеристи, специализирани в продажбата на картини с музейно качество от стари майстори, — освен да потърсят убежище в района Сейнт Джеймс.

Това не беше първият път, когато Ишърууд бе принуден да отиде в изгнание. Роден в Париж в навечерието на Втората световна война и единствено дете на прочутия търговец на картини Самуел Исаковиц, той бе преведен през Пиренеите след германското нашествие и бе доведен нелегално във Великобритания. Неговото парижко детство и еврейският му произход бяха само две подробности от заплетеното му минало, които Ишърууд пазеше в тайна от останалите членове на лондонския артистичен свят, прочут със своите злословия. Доколкото се знаеше, Джулиан бе англичанин до мозъка на костите — „англичанин като следобедния чай и лошите зъби“, както той обичаше да казва. Той бе несравнимият Джулиан Ишърууд, Джули — за приятелите си, Джуси Джулиан — за партньорите си в редките му алкохолни прегрешения, и Негово Светейшество — за изкуствоведите и кураторите, които редовно се възползваха от непогрешимото му око. Той беше изключително лоялен, прекалено доверчив, безупречно възпитан и нямаше истински врагове — необикновено постижение, имайки предвид, че бе прекарал два живота в коварните води на артистичния свят. Но преди всичко Ишърууд бе порядъчен, а това качество е дефицитно не само в днешен Лондон, но и навсякъде по света.

Галерията за изящни изкуства „Ишърууд“ бе разположена вертикално: претъпкани складови помещения на приземния етаж, офиси на втория и официална изложбена зала на третия. Изложбената зала, смятана от мнозина за най-красивата в цял Лондон, бе точно копие на прочутата галерия „Пол Розенберг“ в Париж, където Джулиан бе прекарал много щастливи часове като дете, често в компанията на самия Пикасо. Офисът приличаше на Дикенсов роман, затрупан с пожълтели каталози и монографии. За да стигнат до него, посетителите трябваше да минат през две обезопасени стъклени врати: първата, гледаща към Мейсънс Ярд, и втората — на горната площадка на тясно стълбище, застлано с кафява пътека на мръсни петна. Там те се натъкваха на Маги, блондинка със сънен поглед, която не различаваше творба на Тициан от тоалетна хартия. Веднъж Ишърууд бе сглупил да се опита да я съблазни и като нямаше друг начин, я бе назначил за своя рецепционистка. В момента тя лакираше ноктите си, без да обръща внимание на телефона на бюрото, който звънеше.

— Би ли го вдигнала, Магс — помоли мило Ишърууд.

— Защо? — попита тя без следа от ирония.

— Може да е нещо важно.

Девойката завъртя очи, преди възмутено да вдигне слушалката до ухото си и да измърка:

— Галерия за изящни изкуства „Ишърууд“. — След секунди тя затвори, без да каже нито дума, и се върна към лакирането на ноктите си.

— Е? — попита Джулиан.

— Никой не се обади.

— Бъди така добра, красавице, и провери от кой номер са звънели.

— Пак ще се обадят.

Ишърууд се намръщи и възобнови мълчаливата си оценка на картината, поставена на покрития със сукно триножник в средата на стаята — изображение на Христос, явяващ се пред Мария Магдалина, рисувано вероятно от последовател на Франческо Албани, — която Джулиан наскоро бе придобил на безценица от едно имение в графство Бъркшър. Картината, както и самият Ишърууд, имаше остра нужда от реставрация. Той бе достигнал възрастта, която адвокатите по имотни и наследствени дела наричаха „есента на живота“. Това обаче не беше златна есен, помисли си мрачно Джулиан. Беше късна есен, с пронизващ вятър и коледни светлини, греещи по Оксфорд Стрийт. Все пак, с ушития си по поръчка костюм на престижната улица „Севил Роу“ и изобилието от прошарени къдрици, той правеше впечатление на елегантен, макар и неуверен човек — вид, който Ишърууд определяше като благоприлична развратност. На този етап от живота си той не можеше да се стреми към нищо повече.

— Мисля, че някакъв ужасен руснак щеше да се отбива в четири часа, за да гледа една картина — каза внезапно Джулиан, докато погледът му продължаваше да обхожда повредената картина.

— Ужасният руснак отмени посещението си.

— Кога?

— Тази сутрин.

— Защо?

— Не каза.

— Защо не ми каза?

— Направих го.

— Глупости.

— Сигурно си забравил, Джулиан. Напоследък често ти се случва.

Ишърууд изгледа Маги с изпепеляващ поглед, като през цялото време се питаше как може да е бил привлечен от толкова отблъскващо същество. След това, тъй като нямаше други уговорени срещи и със сигурност нищо по-добро за правене, той нахлузи палтото си и пое пеша към ресторант „Грийнс“, поставяйки началото на поредица от събития, които щяха да го отведат до поредното бедствие, за което той нямаше никаква вина. Беше четири и двайсет следобед. Часът бе прекалено ранен за обичайната тълпа и в бара нямаше никого освен Саймън Менденхол — мургавия главен аукционер на „Кристис“. Веднъж Менденхол неволно бе изиграл известна роля в съвместна операция на израелското и американското разузнаване за проникване в джихадистка терористична мрежа, която бе тероризирала Западна Европа с редица бомбени атентати. Ишърууд знаеше това, защото той самият имаше малко участие в тази операция. Обаче Джулиан не беше шпионин. Той беше помощник на шпиони, и по-специално на един конкретен шпионин.

— Джули! — извика Менденхол. След това добави с дълбокия си плътен глас, който пазеше за колебливите участници в търговете: — Определено изглеждаш чудесно. Отслабнал ли си? Бил си на скъп спа курорт? Имаш ново момиче? Каква е тайната?

— Сансерът1 — отговори Ишърууд, преди да се настани на обичайната си маса до прозореца с изглед към Дюк Стрийт. Поръча си бутилка от виното, силно изстудено, защото една чаша нямаше да му е достатъчна. Менденхол скоро си тръгна с обичайното си превзето махване и Ишърууд остана сам с мислите и питието си — опасна комбинация за мъж в напреднала възраст и кариера в пълен застой.

Но в крайна сметка вратата се отвори и от мократа притъмняла улица изникнаха двама куратори от Националната галерия. След това пристигна някаква важна особа от „Тейт Модерн“, последвана от цяла група от „Бонамс“, водена от Джеръми Краб — облечения в костюм от туид директор на отдела „Картини от стари майстори“ на аукционната къща. Веднага след тях влезе Роди Хътчинсън, смятан от мнозина за най-безскрупулния търговец в цял Лондон. Неговото пристигане беше лоша поличба, защото навсякъде, където отидеше Роди, със сигурност се появяваше и тантурестият Оливър Димбълби.

Както се очакваше, няколко минути по-късно той дойде в бара, клатушкайки се, с дискретността на локомотивна свирка посред нощ. Ишърууд грабна мобилния си телефон и се престори, че води спешен разговор, но на Оливър тези не му минаваха. Той се насочи направо към масата му — като хрътка, нахвърляща се върху лисица, както Джулиан щеше да си спомни по-късно — и разположи дебелия си задник на празния стол.

— „Домен Даниел Шотар“ — каза той одобрително, като извади бутилката с вино от кофичката с лед. — Не възразяваш да си налея, нали?

Димбълби носеше втален тъмносин костюм, който прилягаше на пълната му фигура като обвивката на наденица, и големи златни копчета за ръкавели с размера на австрийски шилинги. Бузите му бяха едри и розови, бледосините му очи блестяха ярко, което подсказваше, че се е наспал добре предната нощ. Оливър Димбълби беше грешник от най-висока класа, но страдаше от угризения на съвестта.

— Не ме разбирай погрешно, Джули — каза той, като си наля щедро от виното на Ишърууд, — но изглеждаш като купчина мръсно пране.

— Саймън Менденхол не каза подобно нещо.

— Саймън изкарва прехраната си, като говори на хората така, че да им вземе парите. Аз обаче казвам неподправената истина, дори и когато от нея боли. — Димбълби погледна Ишърууд с искрена загриженост.

— О, не ме гледай така, Оливър.

— Как?

— Сякаш се мъчиш да измислиш нещо мило, което да кажеш, преди лекарят да изключи животоподдържащата система.

— Поглеждал ли си се в огледало напоследък?

— Тези дни се опитвам да избягвам огледалата.

— Разбирам защо. — Димбълби си наля още един пръст вино в чашата.

— Има ли нещо друго, което мога да ти поръчам, Оливър? Малко хайвер?

— Аз не ти ли се реванширам винаги?

— Не, Оливър, не го правиш. В действителност, ако водех сметка, което не правя, ти ми дължиш няколко хиляди лири.

Димбълби не обърна внимание на забележката.

— Какво има, Джулиан? Какво те безпокои този път?

— В момента ти ме безпокоиш, Оливър.

— Заради онова момиче е, нали, Джули? Това ти е развалило настроението. Как ѝ беше името?

— Касандра — отговори Ишърууд на прозореца.

— Разби ти сърцето, нали?

— Те винаги го правят.

Димбълби се усмихна.

— Способността ти да се влюбваш направо ме смайва. Какво ли не бих дал да мога да се влюбя поне веднъж.

— Знам, че си най-големият женкар, Оливър.

— Да бъдеш женкар няма почти нищо общо с любовта. Обичам жените, всички жени. И точно в това е проблемът.

Ишърууд се загледа към улицата. Навън отново заваля — точно навреме за вечерния наплив клиенти.

— Продал ли си някакви картини напоследък? — попита Димбълби.

— Всъщност продадох няколко.

— Не съм чул за нито една.

— Така е, защото не бяха огласени.

— Глупости — отвърна Оливър, като изсумтя презрително. — Не си продал нищо от месеци. Но това не те спира да купуваш, нали? Колко картини имаш скътани в твоя склад? Достатъчно, за да напълниш един музей и да ти останат още няколко хиляди. И всички те са изсъхнали, мъртви.

Ишърууд не отговори нищо, само потърка долната част на гърба си. Постоянната болка там го измъчваше като лаещата кашлица преди. Той предполагаше, че това е подобрение. Болките в гърба не пречеха на съседите.

— Предложението ми си остава в сила — каза Димбълби.

— Какво е предложението ти?

— Хайде, Джули. Не ме карай да го казвам на глас.

Ишърууд извърна леко главата си и се взря право в месестото детинско лице на Оливър.

— Не говориш отново за закупуването на моята галерия, нали?

— Готов съм да бъда повече от щедър. Ще ти дам справедлива цена за малка част от колекцията ти, която е продаваема, а останалото ще използвам за отопление на сградата.

— Много великодушно от твоя страна — отвърна язвително Ишърууд, — но аз имам други планове за галерията.

— Изпълними ли са?

Джулиан запази мълчание.

— Много добре — каза Димбълби. — Щом не ми даваш да придобия проклетата развалина, която наричаш галерия, поне ми позволи да направя нещо друго, за да ти помогна да излезеш от настоящия си син период.

— Не искам едно от твоите момичета, Оливър.

— Не говоря за момиче. Говоря за едно приятно пътуване, което ще ти помогне да се откъснеш от проблемите.

— Къде?

— До езерото Комо. Платени разходи. Самолетни билети за първа класа. Две нощувки в луксозен апартамент във Вила д’Есте2.

— И какво трябва да направя в замяна?

— Една малка услуга.

— Колко малка?

Димбълби си наля още една чаша вино и разказа на Ишърууд останалата част.

Изглежда, Оливър Димбълби наскоро се бе запознал с един емигрирал англичанин, който колекционирал настървено, но без помощта на квалифициран изкуствовед, който да го насочва. Нещо повече, финансите на този англичанин явно вече не бяха това, което някога са били, така че се налагаше бърза разпродажба на част от неговите притежания. Димбълби се беше съгласил да хвърли дискретен поглед на колекцията, но сега, когато вече трябваше да пътува, не можеше да приеме перспективата да се качи отново на самолет. Или поне така твърдеше той. Ишърууд подозираше, че истинските му мотиви да се откаже от пътуването се кореняха другаде, защото Оливър Димбълби представляваше задни мисли, облечени в плът.

Въпреки това, имаше нещо в идеята за това неочаквано пътешествие, което привлече Джулиан, и против всякакъв здрав разум, той прие предложението на мига. Същата вечер Джулиан опакова малко багаж и в девет часа на следващата сутрин се настани на мястото си в първа класа на самолета на „Бритиш Еъруейс“, извършващ полет 576 направо до летище „Малпенса“ в Милано. По време на полета Ишърууд изпи само една чаша вино — за кураж, както си каза — и в дванайсет и половина на обяд, когато се качи във взетия под наем мерцедес, той бе напълно спокоен. Джулиан се отправи на север към езерото Комо без помощта на карта или джипиес. Високоценен изкуствовед, специалист в областта на венецианските художници, Ишърууд бе пътувал безброй пъти до Италия, за да обикаля църквите и музеите. Въпреки това, той винаги с радост се възползваше от възможността да се върне там, особено когато някой друг плащаше сметката. Джулиан Ишърууд бе французин по рождение, англичанин по възпитание, но в неговите хлътнали гърди биеше романтичното, недисциплинирано сърце на италианец.

Английският емигрант с намаляващи финансови ресурси го очакваше в два часа. Според набързо написания от Димбълби имейл той живееше на широка нога на брега на югозападния ръкав на езерото, близо до град Лалио. Ишърууд пристигна няколко минути по-рано и установи, че величествената порта е гостоприемно отворена за него. Наскоро павирана алея за коли го отведе до настлан с чакъл преден двор. Той паркира близо до частния кей на вилата и се отправи към входната врата, минавайки край една монолитна статуя. Като позвъни, никой не му отвори. Ишърууд погледна часовника си и натисна втори път звънеца. Резултатът бе същият.

В този момент щеше да бъде по-умно от страна на Джулиан да се качи в наетия си автомобил и да напусне езерото Комо възможно най-бързо. Вместо това, той натисна дръжката и за съжаление откри, че е отключено. Ишърууд открехна вратата няколко сантиметра, извика поздрав към тъмната вътрешност, а след това пристъпи неуверено в просторното антре. Той мигновено видя локвата кръв на мраморния под и двата висящи във въздуха боси крака, както и подутото синьо-черно лице, което се блещеше отгоре. Джулиан усети, че коленете му омекнаха, и му се стори, че подът се надигна да го посрещне. Той коленичи за момент, докато премине позивът за повръщане. После се изправи несигурно на крака и закрил с ръка устата си, излезе, препъвайки се, от вилата и се насочи към колата си. И макар че тогава не го осъзна, проклинаше тумбестия Оливър Димбълби на всяка крачка от пътя си.

2. Венеция

Рано на следващата сутрин Венеция загуби още една битка в своята древна война с морето. Приливните вълни довлякоха най-различни морски твари във фоайето на хотел „Киприяни“ и заляха Барът на Хари. Неколцина датски туристи отидоха на сутрешно плуване на площад „Сан Марко“; масите и столовете от кафене „Флориан“ се блъскаха в стълбите на базиликата като отломки от потънал луксозен лайнер. За първи път гълъбите не се виждаха никъде. Повечето разумно бяха отлетели от наводнения град в търсене на суша.

Имаше обаче някои райони на Венеция, където наводнението бе по-скоро неудобство, отколкото бедствие. В действителност реставраторът успя да намери един малък архипелаг сравнително суха земя, простираща се от вратата на апартамента му в сестиера3 Канареджо до Дорсодуро, в южния край на града. Реставраторът не беше венецианец по рождение, но познаваше уличките и площадите на Венеция по-добре от повечето местни жители. Той бе изучил занаята си в този град, бе обичал и скърбил в него и веднъж, когато бе известен с чуждо име, враговете му го бяха прогонили от Венеция. Сега, след дълго отсъствие, се беше върнал в любимия си град — град на водата и картините, — единствения град, където някога бе изпитвал нещо подобно на удовлетворение. Не и покой обаче; за реставратора покоят бе само период между последната и следващата война. За него спокойствието беше мимолетно, лъжовно. Поетите и вдовиците мечтаеха за него, но мъже като реставратора никога не си позволяваха да бъдат съблазнени от представата, че такова състояние на вътрешен мир е постижимо.

Той спря пред една вестникарска будка, за да провери дали някой не го следи, и след това продължи в същата посока. Беше среден на ръст — около метър седемдесет и пет сантиметра, не повече — и имаше сухото телосложение на колоездач. Лицето му бе издължено, с високо чело и тясна брадичка, с широки скули и деликатен нос, който изглеждаше като изваян от дърво. Очите му, които надничаха изпод козирката на каскета, бяха неестествено зелени, а косата на слепоочията му беше с цвят на пепел. Той бе екипиран с мушама и гумени ботуши, но не носеше чадър да се предпазва от неспирния дъжд. По навик никога не се обременяваше на обществено място с какъвто и да е предмет, който можеше да попречи на бързото движение на ръцете му.

Реставраторът премина в Дорсодуро — най-високата точка на града, и се отправи към църквата „Сан Себастиано“. Предният вход бе заключен и на портата имаше официално на вид съобщение, че сградата ще бъде затворена за широката публика до следващата есен. Той отиде до една по-малка врата от дясната страна на църквата и я отключи с голям старинен ключ. Полъхът на хладния въздух от вътрешността погали бузата му. Мирисът от дим на свещи, тамян и древна плесен напомни на реставратора за смъртта. Той заключи вратата зад себе си, заобиколи пълния със светена вода купел и се насочи към вътрешността.

Нефът4 тънеше в мрак и бе изпразнен от пейките. Реставраторът мина безшумно по загладените от времето каменни плочи и се промъкна през отворената врата на олтарната преграда. Богато украсената маса за евхаристията беше изнесена за почистване; на нейното място се издигаше деветметрово алуминиево скеле. Реставраторът се изкатери по него с пъргавината на домашна котка и се вмъкна през отвора на брезентовото покривало върху работната си платформа. Вещите му си стояха точно както ги бе оставил предишната вечер: флакони с химикали, памучни тампони, връзка дървени шпакли, увеличителни очила, две мощни халогенни лампи, изцапан с боя портативен стерео-касетофон. Олтарната картина „Дева Мария с Младенеца в небесна слава със светци“ от Паоло Веронезе също си беше, както я бе оставил. Тя беше само една от няколкото забележителни картини, които Веронезе бе нарисувал за църквата между 1556 и 1565 година. Неговият гроб с намръщения му мраморен бюст бе от лявата страна на презвитерия5. В моменти като този, когато църквата беше празна и тъмна, реставраторът почти усещаше призракът на Веронезе да го гледа, докато работи.

Той включи лампите и дълго стоя неподвижно пред олтарната картина. Най-горе бяха изобразени Дева Мария и Младенеца, седнали върху облаци слава и заобиколени от ангели музиканти. Под тях, гледайки нагоре в екстаз, имаше група светци, в това число и светецът покровител на църквата, Себастиан, когото Веронезе бе изобразил в мъченичество. През последните три седмици реставраторът старателно отстраняваше напуканото и пожълтяло лаково покритие с внимателно дозирана смес от ацетон, метил прокситол и минерален спирт. Както обичаше да обяснява той, свалянето на лака от барокова картина не беше като почистването на мебел; то повече приличаше на изтъркването на палубата на самолетоносач с четка за зъби. Първо, трябваше да направи тампон, като навиеше памук на дървена шпатула. След това, като намокреше тампона с разтворител, той го допираше до повърхността на платното и го завърташе внимателно, така че да не причини някакво допълнително лющене на боята. Един тампон можеше да почисти около един квадратен сантиметър от картината, преди да се замърси твърде много, за да бъде използван. През нощта, когато не сънуваше кръв и изпепеляващи пламъци, той премахваше пожълтялото лаково покритие от картина с размерите на площад „Сан Марко“.

Още една седмица, помисли си, и след това щеше да бъде готов да премине към втората фаза на реставрирането — ретуширане на участъците от платното, където боята, положена от Веронезе, се бе олющила. Фигурите на Дева Мария и Младенеца бяха запазени до голяма степен, но реставраторът откри обширни нарушени участъци по протежение на горната и долната част на картината. Ако всичко вървеше по план, той щеше да завърши реставрацията, когато съпругата му влизаше в последните седмици на бременността. „Ако всичко върви по план“ — помисли си той отново.

Реставраторът сложи компактдиска с операта „Бохеми“ в стереоуредбата и миг по-късно храмът се изпълни с началните ноти на „Не съм в настроение“. Докато Родолфо и Мими се влюбваха в малката парижка мансарда, той стоеше сам пред творбата на Веронезе, като старателно отстраняваше повърхностното замърсяване и пожълтелия лак. Работеше с постоянен и простичък ритъм — потапяне, завъртане, изхвърляне… потапяне, завъртане, изхвърляне, — докато платформата се осея с топчета от замърсен памук с остра миризма. Веронезе бе усъвършенствал различни формули за получаването на бои, които не избледняваха с времето, и когато реставраторът отстранеше тютюневокафявия лак от всеки мъничък участък, цветовете отдолу грейваха ярко. Изглеждаше така, сякаш майсторът бе положил боите върху платното предния ден, а не преди четири и половина века.

Църквата бе на разположение на реставратора още два часа. След това, в десет часа, той чу тропот на ботуши по каменния под на храма. Ботушите принадлежаха на Адриана Дзинети — чистачка на олтара и прелъстителка на мъже. След това дойде Лоренцо Вазари — талантлив реставратор на стенописи, който почти сам бе върнал към живот „Тайната вечеря“ на Леонардо. После се чу конспиративното тътрене на краката на Антонио Полити, на когото, за голямо негово раздразнение, бе възложена реставрацията на паната на тавана, вместо на главната олтарна картина. В резултат на това той прекарваше дните си, проснат по гръб като съвременен Микеланджело, гледайки сърдито към обвитата платформа на реставратора високо над презвитерия.

Реставраторът и другите членове на екипа не за първи път работеха заедно. Преди няколко години те бяха извършили значителни реставрационни работи в църквата „Сан Джовани Кризостомо“ в Канареджо, а преди това и в църквата „Сан Дзакария“ в Кастело. По онова време другите познаваха реставратора като блестящия, но изключително потаен Марио Делвекио. По-късно те бяха научили заедно с останалата част на света, че той е легендарният израелски разузнавач и екзекутор Габриел Алон. Адриана Дзинети и Лоренцо Вазари бяха успели дълбоко в душата си да простят измамата на Габриел, но не и Антонио Полити. Като по-млад веднъж той бе обвинил Марио Делвекио, че е терорист, и сега продължаваше да счита Габриел Алон за такъв. Антонио тайно подозираше, че именно заради Габриел прекарва дните си във висините на нефа, легнал по гръб и изкривен, изолиран от всякакви човешки контакти, с капещи върху лицето му разтворител и боя. Паната изобразяваха историята на царица Естир. „Със сигурност — казваше Полити на всеки, който искаше да слуша — това не е случайно.“

В интерес на истината Габриел нямаше нищо общо с решението; то бе взето от Франческо Тиеполо — собственик на най-известната реставраторска фирма в област Венето и ръководител на проекта в църквата „Сан Себастиано“. С мечешка фигура и заплетена прошарена брада, Тиеполо беше човек с огромни апетити и страсти, способен на яростен гняв и още по-силна любов. Докато крачеше към средата на нефа, той, както винаги, бе облечен в свободна, подобна на туника риза и със завързан на шията копринен шал. Облеклото го правеше да изглежда така, сякаш надзираваше строителството на църквата, а не нейната реставрация.

Тиеполо спря за кратко да хвърли изпълнен с възхищение поглед на Адриана Дзинети, с която някога бе имал любовна връзка — една от най-зле пазените тайни във Венеция. След това се изкатери по скелето на Габриел и тромаво се промуши през процепа на брезентовото покривало. Дървената платформа сякаш се огъна под огромната му тежест.

— Внимавай, Франческо — каза Алон и се намръщи. — Подът на олтара е от мрамор и се намира доста далече от нас.

— Какво казваш?

— Казвам, че може би е разумно да свалиш няколко килограма. Започваш да развиваш свое собствено гравитационно притегляне.

— Че какво толкова ще стане, ако отслабна? Мога да сваля двайсет килограма и ще бъда все така дебел. — Италианецът направи крачка напред и заразглежда олтарната картина над рамото на Габриел. — Много добре — каза той с насмешливо възхищение. — Ако продължаваш с това темпо, ще приключиш навреме за първия рожден ден на децата ти.

— Мога да го направя бързо — отговори Алон, — или да го направя както трябва.

— Двете не са взаимно изключващи се, нали знаеш. Тук, в Италия, нашите реставратори работят бързо. Но не и ти — добави Тиеполо. — Дори когато се правеше, че си един от нас, винаги работеше много бавно.

Габриел си направи нов тампон, намокри го с разтворител и го прокара с въртеливо движение върху пронизаното от стрела тяло на свети Себастиан. Тиеполо го наблюдава напрегнато известно време, после си направи един тампон и тръкна с него върху рамото на светеца. Пожълтелият лак се разтвори моментално, разкривайки боята, положена от Веронезе.

— Твоят разтворител е перфектен — заяви италианецът.

— Винаги е такъв — отговори Алон.

— Каква е сместа?

— Пазя я в тайна.

— При теб всичко ли трябва да е тайна?

Когато Габриел не отговори, Тиеполо погледна надолу към флаконите с химикали.

— Колко метилпрокситол си използвал?

— Нужното количество.

Италианецът се намръщи.

— Не ти ли уредих работа, когато жена ти реши, че иска да прекара бременността си във Венеция?

— Така е, Франческо.

— И не ти ли плащам много повече, отколкото на другите — прошепна той, — въпреки факта, че винаги ме напускаш, когато твоите шефове потърсят услугите ти?

— Винаги си бил много щедър.

— Тогава защо не искаш да ми кажеш формулата за твоя разтворител?

— Защото Веронезе е имал своя тайна формула, а аз си имам моя.

Тиеполо махна пренебрежително с огромната си ръка. После изхвърли замърсения си тампон и си направи нов.

— Снощи ми се обади по телефона шефката на римския отдел на „Ню Йорк Таймс“ — каза той с безцеремонен тон. — Тя иска да напише материал за реставрационните работи за раздела за изкуство в неделния брой. Иска да дойде тук в петък и да поогледа.

— Ако нямаш нищо против, Франческо, смятам да си взема почивен ден в петък.

— Мислех си, че ще кажеш това. — Тиеполо го погледна косо. — Не си ли дори изкушен?

— За какво?

— Да покажеш на света истинския Габриел Алон. Габриел Алон, който се грижи за творбите на великите майстори. Габриел Алон, който може да рисува като ангел.

— Аз говоря с журналисти само в краен случай. И никога не бих си и помислил да говоря с някого от тях за себе си.

— Водил си интересен живот.

— Това е меко казано.

— Може би е време да излезеш иззад покривалото.

— И после какво?

— Можеш да прекараш остатъка от дните си тук, във Венеция, заедно с нас. Ти винаги си бил венецианец по душа, Габриел.

— Звучи примамливо.

— Но?

Изражението на Алон показа ясно, че не желае да обсъжда повече този въпрос. После, като се обърна към платното, той попита:

— Получавал ли си някакви други телефонни обаждания, за които трябва да знам?

— Само едно — отговори Тиеполо. — Генерал Ферари от карабинерите ще пристигне в града по-късно тази сутрин. Той би искал да поговори с теб насаме.

Габриел рязко се обърна и погледна италианеца.

— За какво?

— Не ми каза. Генералът е много по-добър в задаването на въпроси, отколкото в даването на отговори. — Тиеполо се вгледа за миг в Алон. — Никога не съм знаел, че сте приятели с генерала.

— Не сме приятели.

— Откъде го познаваш?

— Веднъж той ме помоли за услуга, а аз нямах друг избор, освен да се съглася.

Франческо се престори на замислен.

— Това трябва да е било за онзи случай във Ватикана преди няколко години, когато една девойка падна от купола на базиликата. Доколкото си спомням, ти реставрираше тяхна картина на Караваджо, когато това се случи.

— Сигурен ли си?

— Така се говореше.

— Не трябва да вярваш на слуховете, Франческо. Те почти винаги лъжат.

— Освен ако не си замесен ти — отвърна с усмивка Тиеполо.

Габриел остави забележката да отекне без отговор във висините на олтара. След това възобнови работата си. Малко преди това той бе използвал дясната си ръка. Сега си служеше еднакво умело с лявата.

— Ти си като Тициан — каза италианецът, докато го наблюдаваше. — Ти си като слънце сред малки звезди.

— Ако не ме оставиш на мира, слънцето никога няма да завърши тази картина.

Тиеполо не помръдна.

— Сигурен ли си, че не си той? — попита той след малко.

— Кой?

— Марио Делвекио.

— Марио е мъртъв, Франческо. Марио никога не е съществувал.

3. Венеция

Областното управление на карабинерите — Националната военна полиция на Италия, се намираше в сестиера Кастело, недалеч от Кампо Сан Дзакария. Генерал Чезаре Ферари излезе от сградата точно в един часа на обяд. Той не носеше синята си униформа с много медали и отличителни знаци, а цивилен костюм. В едната си ръка държеше дипломатическо куфарче от неръждаема стомана, а в другата — тази, на която липсваха два пръста, бе пъхнал в джоба на палтото си с хубава кройка. Той измъкна ръката си, колкото да се ръкува с Габриел. Усмивката му беше бегла и съвсем формална. Както обикновено, тя не достигна изкуственото му дясно око. Дори за Алон бе трудно да понесе неговия безжизнен, строг поглед. Чувстваше се така, сякаш го изучаваше всевиждащото око на някой коравосърдечен бог.

— Изглеждате добре — каза генерал Ферари. — Завръщането ви във Венеция явно ви понася.

— Откъде знаете, че съм тук?

Втората усмивка на генерала трая малко по-дълго от първата.

— Наясно съм с почти всичко, случващо се в Италия, особено когато става дума за вас.

— Откъде разбрахте? — попита отново Алон.

— Когато поискахте разрешение от нашите разузнавателни служби да се върнете във Венеция, те изпратиха тази информация на всички заинтересовани министерства и полицейски подразделения. Едно от тези места беше Дворецът.

Дворецът, за който говореше Ферари, се издигаше на площад „Сант Игнацио“ в старинния център на Рим. В него се помещаваше Отделът за защита на културното наследство, който бе по-известен като Артистичния отряд. Генерал Ферари оглавяваше този отдел. И беше прав за едно нещо, помисли си Габриел. Генералът знаеше повечето от случващото се в Италия.

Син на учители от обеднялата област Кампания, Ферари отдавна бе смятан за един от най-способните и компетентни служители на правоохранителните органи в Италия. През 70-те години на XX в., по време на терористичните атентати в Италия, той бе помагал за неутрализирането на крайно лявата организация „Червените бригади“. След това, по време на мафиотските войни през 80-те години, бе служил като командир в „заразения“ от камората неаполски участък. Постът бе толкова опасен, че съпругата на Ферари и трите му дъщери бяха принудени да живеят под двайсет и четири часова охрана. Самият Ферари бе обект на многобройни покушения, в това число и писмо бомба, което бе отнело едното му око и двата му пръста.

Назначаването му за шеф на Арт отряда трябваше да бъде награда за дългата му и забележителна кариера. Предполагаше се, че Ферари просто ще върви по стъпките на своя с нищо неотличаващ се предшественик, че ще прелиства документи, ще провежда дълги римски обеди и от време на време ще намира по един-два от стойностните музейни експонати, които се крадяха всяка година в Италия. Вместо това, той веднага се зае с модернизирането на някога ефективния отряд, който бе оставен да атрофира с напредването на годините и липсата на грижи. Няколко дни след назначението си Ферари уволни половината от персонала и бързо попълни редиците с енергични млади полицаи, които действително знаеха нещо за изкуството. Той им издаде една проста заповед. Него не го интересуваха особено уличните престъпници, които се забъркваха в кражбите на произведения на изкуството; Ферари искаше големите риби, шефовете, които изкарваха откраднатите стоки на пазара. Не след дълго новият подход на генерала даде резултати. Повече от дузина големи крадци сега бяха зад решетките, докато статистиката за кражбите на предмети на изкуството, макар и все още внушително висока, започваше да показва подобрение.

— И така, какво ви води във Венеция? — попита Габриел, като поведе Ферари между временните езера в Кампо Сан Дзакария.

— Имах работа на север и по-конкретно — край езерото Комо.

— Нещо е било откраднато?

— Не — отговори генералът. — Някой е бил убит.

— Откога труповете са работа на Арт отряда?

— Откогато покойникът има връзка със света на изкуството.

Алон спря и се обърна към генерала.

— Все още не сте отговорили на въпроса ми — каза той. — Защо сте във Венеция?

— Тук съм заради вас, разбира се.

— Какво общо има с мен някакъв труп край езерото Комо?

— Човекът, който го е намерил.

Генералът отново се усмихна, но изкуственото му око се взираше безизразно в пространството между тях. „Това е окото на човек, който знае всичко — помисли си Габриел. — Човек, който няма намерение да приеме „не“ за отговор.“

Те влязоха в църквата „Сан Дзакария“ през главния вход, гледащ към площада, и се насочиха към прочутата олтарна картина на Белини. Пред нея стоеше група туристи, на които екскурзоводът високопарно разказваше за последната реставрация на картината, без да подозира, че човекът, който я бе извършил, се намираше сред публиката му. Това се стори забавно дори на генерал Ферари, макар че след малко погледът на единственото му зрящо око започна да блуждае.

Творбата на Белини бе най-значимата картина в „Сан Дзакария“, но църквата притежаваше и няколко други забележителни платна, в това число творби на Тинторето, Палма ил Векио и Ван Дайк. Това беше само един пример защо карабинерите поддържаха специален отдел от детективи, занимаващи се с престъпления, свързани с предмети на изкуството. Италия беше благословена с изобилие с две неща: изкуство и професионални престъпници. Голяма част от произведенията на изкуството, като тези в църквата, бяха слабо защитени. И много от престъпниците бяха твърдо решени да откраднат и последното от тях.

В противоположния край на нефа имаше малък параклис, който съдържаше гробницата на патрона му и картина от по-второстепенен венециански художник, която никой не си бе направил труда да почисти повече от един век. Генерал Ферари се отпусна на една от пейките, отвори металното си куфарче и извади една папка. След това от нея извади само една снимка, двайсет на двайсет и пет сантиметра, която подаде на Габриел. На нея се виждаше мъж на около петдесет и пет години, който висеше, завързан за китките си, на един полилей. Причината за смъртта не ставаше ясна от снимката, макар да бе очевидно, че човекът е бил измъчван жестоко. Лицето представляваше окървавена подпухнала маса, а от тялото бяха изрязани няколко ивици кожа и плът.

— Кой е той? — попита Алон.

— Казва се Джеймс Брадшоу, но е по-известен като Джак. Беше британски поданик, но прекарваше повечето време в Комо заедно с няколко хиляди от своите сънародници. — Генералът замълча замислено. — В днешно време на британците май не им харесва много да живеят в собствената си страна, нали?

— Не, не им харесва.

— И защо?

— Трябва да ги попитате. — Габриел погледна надолу към фотографията и трепна. — Бил ли е женен?

— Не.

— Разведен?

— Не.

— Сериозна връзка?

— Очевидно не.

Алон върна снимката на генерала и попита с какво Джак Брадшоу е изкарвал прехраната си.

— Представяше се за консултант.

— Консултант по какво?

— Няколко години е работил като дипломат в Близкия изток. После се е пенсионирал рано и е започнал самостоятелен бизнес. Очевидно е съветвал британски фирми, които искат да правят бизнес в арабския свят. Трябва да е бил доста добър в работата си — добави генералът, — защото вилата му е сред най-скъпите в тази част на езерото. В нея също така има доста впечатляваща колекция от италиански произведения на изкуството и антики.

— Което обяснява интереса на Арт отряда към смъртта му.

— Отчасти — каза Ферари. — В крайна сметка притежаването на хубава колекция не е престъпление.

— Освен ако колекцията не е придобита по начин, който заобикаля италианското законодателство.

— Винаги сте една крачка пред всички останали, нали, Алон? — Генералът погледна към потъмнялата картина, която висеше на стената на параклиса. — Защо тя не е почистена при последната реставрация?

— Нямаше достатъчно пари.

— Лаковото покритие е почти напълно непроницаемо. — Ферари замълча, после добави: — Точно като Джак Брадшоу.

— Нека почива в мир.

— Това не е възможно, не и след такава смърт. — Генералът погледна Габриел и попита: — Случвало ли ви се е някога да съзерцавате собствената си смърт?

— Няколко пъти, за съжаление. Но ако нямате нищо против, бих предпочел да говорим за колекционерските навици на Брадшоу.

— Покойният господин Брадшоу имаше репутацията, че придобива картини, които всъщност не са за продажба.

— Откраднати картини?

— Това са ваши думи, приятелю. Не мои.

— Наблюдавахте ли го?

— Да кажем, че Арт отрядът наглеждаше дейността му според възможностите си.

— Как?

— По обичайните начини — отговори уклончиво генералът.

— Предполагам, че хората ви правят пълен и обстоен опис на колекцията му.

— Докато ние с вас разговаряме.

— И?

— До този момент не са открили нищо, което да фигурира в нашата база данни за липсващи или откраднати произведения.

— Тогава, предполагам, ще трябва да си вземете обратно всички лоши думи, които казахте за Джак Брадшоу.

— Само защото няма доказателства, не означава, че нещата не са точно такива.

— Говорите като истински италиански полицай.

От изражението на генерала стана ясно, че той изтълкува забележката на Габриел като комплимент. След кратко мълчание Ферари каза:

— Чуваха се други неща за покойния Джак Брадшоу.

— Какви неща?

— Че не е само частен колекционер, а и че участва в незаконния износ на картини и други предмети на изкуството от територията на Италия. — Генералът сниши глас и добави: — Което обяснява защо вашият приятел Джулиан Ишърууд има големи неприятности.

— Джулиан Ишърууд не търгува с контрабандни произведения на изкуството.

Ферари не си направи труда да отговори. В неговите очи всички търговци на картини бяха виновни за нещо.

— Къде е той? — попита Алон.

— В моя арест.

— Обвинен ли е в нещо?

— Не още.

— Съгласно италианското законодателство не можете да го задържите повече от четиридесет и осем часа, без да го изправите пред съда.

— Той е бил намерен да стои до трупа. Ще измисля нещо.

— Знаете, че Джулиан няма нищо общо с убийството на Брадшоу.

— Не се притеснявайте — отвърна Ферари. — На този етап нямам никакво намерение да му предявявам обвинения. Но ако стане публично достояние, че вашият приятел се е срещал с известен контрабандист, това ще е краят на кариерата му. Виждате ли, Алон, в света на изкуството е по-важно как изглеждат нещата.

— Какво трябва да направя, за да не се появи името на Джулиан в пресата?

Генералът не отговори веднага, а разглеждаше внимателно снимката на трупа на Джак Брадшоу.

— Защо смятате, че са го измъчвали, преди да го убият? — попита той най-сетне.

— Може би им е дължал пари.

— Може би — съгласи се Ферари. — А може би е притежавал нещо, което убийците са искали, нещо по-ценно.

— Щяхте да ми казвате какво трябва да направя, за да спася моя приятел.

— Открийте кой е убил Джак Брадшоу. Разберете какво са търсели убийците.

— А ако откажа?

— В лондонския артистичен свят ще плъзнат гадни слухове.

— Вие сте долен изнудвач, генерал Ферари.

— Изнудване е грозна дума.

— Да — отвърна Габриел. — Но в света на изкуството е по-важно как изглеждат нещата.

4. Венеция

Габриел знаеше един добър ресторант недалеч от църквата, в едно тихо ъгълче на квартала Кастело, където туристите рядко си позволяваха да влязат. Ферари направи разточителна поръчка, докато Алон само побутваше храната в чинията си и отпиваше от чашата си с минерална вода с лимон.

— Не сте ли гладен? — попита генералът.

— Надявах се да прекарам още няколко часа с моята картина на Веронезе този следобед.

— Тогава трябва да хапнете нещо. Имате нужда от сила.

— Нещата не стават по този начин.

— Не се ли храните, когато реставрирате?

— Ям само малко хляб и пия кафе.

— Че каква храна е това?

— Такава, която ми позволява да се концентрирам.

— Нищо чудно, че сте толкова слаб.

Генерал Ферари отиде до количката с антипасти и си напълни чинията за втори път. В ресторанта нямаше никой друг, освен собственика и неговата дъщеря — хубаво тъмнокосо момиче на дванайсет-тринайсет години. Детето имаше необичайна прилика с дъщерята на Абу Джихад — втория най-важен човек в ООП, когото Габриел бе убил във вилата му в Тунис в една топла пролетна вечер през 1988 година. Убийството бе извършено на втория етаж в кабинета на Абу Джихад, където той гледаше видеозаписи от палестинската интифада. Момичето бе видяло всичко: два приковаващи изстрела в гърдите, два смъртоносни изстрела в главата — всичките на фона на музиката на арабския бунт. Алон вече не си спомняше застиналото в смъртта изражение на Абу Джихад, но портретът на малкото момиче — ведро, но кипящо от гняв — бе закачен на видно място в изложбените зали на паметта му. Когато генералът седна обратно на мястото си, Габриел скри лицето на девойчето под слой заличаваща боя. След това той се наведе през масата и попита:

— Защо аз?

— А защо не вие?

— Да започна ли с очевидните причини?

— Ако това ще ви накара да се чувствате по-добре.

— Аз не съм италиански полицай. Всъщност съм съвсем друго нещо.

— Вие имате много преживелици тук, в Италия.

— Обаче не всичките бяха приятни.

— Така е — съгласи се генералът. — Но през това време сте създали важни контакти. Имате приятели във висшите ешелони на властта, като Ватикана. Ала може би по-важното е, че имате приятели и сред ниските слоеве на населението. Познавате страната от край до край, говорите нашия език като роден и сте женен за италианка. Вие на практика сте един от нас.

— Съпругата ми вече не е италианка.

— На какъв език си говорите вкъщи?

— На италиански — призна Алон.

— Дори когато сте в Израел?

Габриел кимна утвърдително.

— Това подкрепя моите аргументи. — Генералът се умълча замислено. — Може и да се изненадате — каза той най-накрая, — но когато изчезне някоя картина или някой бъде наранен, обикновено имам доста добра представа кой стои зад това. Ние разполагаме с над сто платени информатори, подслушваме повече телефони и следим повече електронни пощи от Агенцията за национална сигурност. Когато се случва нещо в престъпната част от света на изкуството, винаги има някакви приказки. Както се изразявате в сектора на борбата с тероризма, връзките се оживяват.

— А сега?

— Мълчанието е оглушително.

— Според вас какво означава това?

— Означава, че по всяка вероятност мъжете, които са убили Джак Брадшоу, не са от Италия.

— Някакви предположения откъде са?

— Никакви — отговори Ферари, като бавно поклати глава, — но степента на насилието ме безпокои. По време на моята кариера съм виждал много трупове, но този е различен. Нещата, които са направили с Джак Брадшоу, са… — Гласът му заглъхна, после той добави: — Средновековни.

— И сега искате аз да се забъркам с тях.

— Вие ми правите впечатление на човек, който знае как да се грижи за себе си.

Габриел не обърна внимание на забележката.

— Жена ми е бременна. Не мога да я оставя сама.

— Ще я наблюдаваме отблизо. — Генералът сниши глас и добави: — Ние вече го правим.

— Добре е да се знае, че италианското правителство ни шпионира.

— Не сте очаквали друго, нали?

— Разбира се, че не.

— И аз така си мислех. Нещо повече, Алон, това е за ваше добро. Вие имате много врагове.

— И сега искате да си създам още един.

Ферари остави вилицата си и се взря замислено през прозореца, също като дожа Леонардо Лоредан от картината на Белини.

— Това е доста иронично — каза той след малко.

— Кое?

— Че човек като вас ще избере да живее в гето.

— Аз всъщност не живея в гетото.

— Но достатъчно близо — каза генералът.

— Кварталът е хубав, най-хубавият във Венеция, ако питате мен.

— Той е пълен с призраци.

Габриел погледна към момичето.

— Аз не вярвам в призраци.

Ферари попи скептично със салфетката ъгълчето на устата си.

— Как ще се действа? — попита Габриел.

— Считайте се за един от моите информатори.

— В смисъл?

— Проникнете в преизподнята на света на изкуството и открийте кой е убил Джак Брадшоу. Аз ще се погрижа за останалото.

— А ако се върна с празни ръце?

— Сигурен съм, че няма да го направите.

— Това звучи като заплаха.

— Така ли?

Генералът не каза нищо повече. Габриел въздъхна тежко.

— Ще имам нужда от няколко неща.

— Какви неща?

— Обичайните — отвърна Алон. — Записи на телефонни разговори, кредитни карти, електронни писма, информация за сърфирането му в интернет и копие от твърдия диск на неговия компютър.

Ферари кимна към своето куфарче.

— Всичко е тук — каза той, — заедно с всички гадни слухове, които сме чували за него.

— Трябва също така да огледам вилата и колекцията му.

— Ще ви дам копие от описа, когато бъде готов.

— Не искам опис. Искам да видя картините.

— Дадено — каза генералът. — Нещо друго?

— Предполагам, че някой трябва да каже на Франческо Тиеполо, че ще напусна Венеция за няколко дни.

— И на съпругата ви също.

— Да — каза сдържано Габриел.

— Може би трябва да си поделим работата. Аз ще кажа на Франческо, а вие на жена си.

— Има ли някаква възможност да го направим по обратния начин?

— Опасявам се, че не. — Генералът вдигна дясната си ръка — тази с липсващите два пръста. — Вече съм страдал достатъчно.

Оставаше само въпросът с Джулиан Ишърууд. Както се оказа, той бе задържан в областното управление на карабинерите, в стая без прозорци, която не беше точно килия, но не беше и чакалня. Предаването се състоя на Понте дела Паля6, който се виждаше от Моста на въздишките. Генералът изобщо не изглеждаше недоволен, че се отървава от своя затворник. Той остана на моста, мушнал в джоба на палтото си пострадалата си ръка, а изкуственото му око гледаше немигащо, докато Алон и Ишърууд вървяха по кея „Сан Марко“ към „Барът на Хари“. Джулиан изпи много бързо два коктейла „Белини“, докато Габриел спокойно се погрижи да уреди неговото пътуване. Имаше самолет на „Бритиш Еъруейс“, който излиташе от Венеция в шест часа същата вечер и пристигаше на летище „Хийт-роу“ няколко минути след седем.

— Така ще ми остане достатъчно време да убия Оливър Димбълби — каза мрачно Джулиан — и пак да си бъда в леглото за новините в десет.

— В качеството си на твой неформален представител в този случай — заяви Алон — бих те посъветвал да не го правиш.

— Мислиш, че трябва да изчакам до сутринта, за да убия Оливър?

Габриел неволно се усмихна.

— Генералът великодушно се съгласи да запази името ти в тайна — каза той. — Ако бях на твое място, не бих споменал нищо в Лондон за краткия ти сблъсък с италианските правоохранителни органи.

— Той не беше твърде кратък — възрази Ишърууд. — Аз не съм като теб, скъпи. Не съм свикнал да прекарвам нощите си в затвора. И със сигурност не съм свикнал да се натъквам на трупове. Боже мой, трябваше да го видиш. Той определено бе нарязан на ивици.

— Още една причина да не казваш нищо, когато се прибереш у дома — каза Алон. — Последното нещо, което ти трябва, е убийците на Джак Брадшоу да прочетат името ти във вестниците.

Ишърууд прехапа долната си устна и бавно кимна в знак на съгласие.

— Генералът, изглежда, си мисли, че Брадшоу е търгувал с откраднати картини — каза той след малко. — Освен това май си мисли, че аз съм имал сделки с него. Той порядъчно ме нахока.

— А ти имал ли си, Джулиан?

— Сделки с Джак Брадшоу?

Габриел кимна утвърдително.

— Няма да удостоя с отговор този въпрос.

— Трябваше да те попитам.

— През моята кариера съм правил много нередни неща, обикновено по твое нареждане. Но никога, ама наистина никога не съм продавал картина, за която съм знаел, че е крадена.

— А какво ще кажеш за контрабандна картина?

— Дай дефиниция за „контрабандна“ — отвърна Ишърууд с дяволита усмивка.

— Какво ще кажеш за Оливър?

— Питаш ме дали Оливър Димбълби продава откраднати картини?

— Предполагам, че да.

Ишърууд се замисли за момент, преди да отговори.

— Няма много неща, които биха ме изненадали относно Оливър Димбълби — каза той най-накрая. — Но не, не вярвам, че той търгува с крадени картини. Всичко беше просто лош късмет и лош момент.

Джулиан даде знак на сервитьора и си поръча още един коктейл „Белини“. Той най-после започваше да се отпуска.

— Трябва да призная — каза Ишърууд, — че ти беше последния човек на света, когото очаквах да видя днес.

— Чувството е взаимно, Джулиан.

— Предполагам, че двамата с генерала се познавате.

— Разменяли сме си визитните картички.

— Той е една от най-неприятните личности, които съм срещал.

— Ферари не е толкова лош, след като го опознаеш.

— Какво знае за нашите взаимоотношения?

— Знае, че сме приятели и че съм реставрирал няколко картини за теб. И ако питаш мен — добави Габриел, — вероятно знае за твоите връзки с булевард „Цар Саул“.

На булевард „Цар Саул“ се намираше Службата за външно разузнаване на Израел. Тя имаше дълго и умишлено подвеждащо име, което нямаше нищо общо с истинското естество на работата ѝ. Хората, които работеха в нея, я наричаха просто Службата. Така я наричаше и Джулиан Ишърууд. Той не беше на работа в Службата, а беше член на саяним — глобалната мрежа от нейни доброволни помощници. Те бяха банкери, които предоставяха на агентите от Службата пари в брой при извънредни ситуации; лекари, които ги лекуваха тайно, когато бяха ранени; хотелиери, които им даваха стаи под фалшиви имена; агенти за коли под наем, които им осигуряваха непроследими превозни средства. Ишърууд бе вербуван в средата на 70-те години, по време на вълната от палестински терористични атаки срещу израелски цели в Европа. Той бе имал само една задача — да съдейства за изграждането и поддържането на оперативното прикритие на един млад реставратор на картини и убиец на име Габриел Алон.

— Предполагам, че моето освобождаване не е било безвъзмездно — каза Джулиан.

— Не — отвърна Габриел. — В действителност бе доста скъпо.

— Колко скъпо?

Алон му каза.

— Дотук беше твоята отпуска във Венеция — рече Ишърууд. — Изглежда, съсипал съм всичко.

— Това е най-малкото, което мога да направя за теб, Джулиан. Аз ти дължа много.

Ишърууд се усмихна тъжно.

— Колко време мина? — попита той.

— Сто години.

— И сега отново ще ставаш баща, и то два пъти. Никога не съм мислил, че ще доживея да видя този ден.

— Нито пък аз.

Ишърууд погледна Алон.

— Не изглеждаш развълнуван от перспективата, че ще имаш деца.

— Не ставай смешен.

— Но?

— Стар съм, Джулиан. — Габриел замълча, после добави: — Може би твърде стар, за да поставя началото на друго семейство.

— Животът ти поднесе горчива чаша, момчето ми. Имаш право на малко щастие в старостта. Трябва да призная, че ти завиждам. Женен си за красива млада жена, която ще ти роди две прекрасни деца. Иска ми се да бях на твоето място.

— Внимавай какво си пожелаваш.

Ишърууд отпи бавно от коктейла си, но не каза нищо.

— Не е твърде късно, нали знаеш.

— Да имам деца ли? — попита той невярващо.

— Да намериш някой, с когото да прекараш остатъка от живота си.

— Страхувам се, че моят срок на годност е изтекъл — отвърна Ишърууд. — В този момент съм женен за моята галерия.

— Продай галерията — каза Габриел. — Оттегли се в някоя вила в Южна Франция.

— Ще се побъркам само след седмица.

Те излязоха от бара и изминаха няколкото метра, които ги деляха от Канале Гранде. Едно лъскаво дървено водно такси блестеше край претъпкания пристан. Ишърууд не изглеждаше да гори от желание да се качи на него.

— Ако бях на твое място — каза Алон, — щях да се измъкна от града, преди генералът да промени решението си.

— Добър съвет — отвърна Джулиан. — Мога ли и аз да ти дам един?

Габриел запази мълчание.

— Кажи на генерала да си намери някой друг.

— Опасявам се, че е твърде късно за това.

— Тогава бъди много внимателен. И не се прави отново на герой. Има много неща, заради които да живееш.

— Ще изпуснеш самолета си, Джулиан.

Ишърууд се качи, залитайки, на борда на водното такси. Когато то се отдели от пристана, той се обърна към Габриел и извика:

— Какво да кажа на Оливър?

— Ще измислиш нещо.

— Да — отвърна Джулиан. — Аз винаги го правя.

После той се шмугна в кабината и изчезна от поглед.

5. Венеция

Габриел работи по картината на Веронезе, докато прозорците на нефа потъмняха от падналия здрач. После се обади на Франческо Тиеполо по мобилния си телефон и му съобщи новината, че трябва да изпълни една много лична поръчка за генерал Чезаре Ферари от корпуса на карабинерите. Той не се впусна в никакви подробности.

— Колко дълго ще отсъстваш? — попита Тиеполо.

— Един-два дни — отвърна Алон. — А може би и месец.

— Какво да кажа на другите?

— Кажи им, че съм умрял. Това ще повиши настроението на Антонио.

Габриел подреди работната си платформа по-грижливо от обикновено и излезе в студената вечер. Той тръгна по обичайния си маршрут на север, пресече Сан Поло и Канареджо и стигна до железния мост — единствения железен мост в цяла Венеция. През Средновековието по средата на моста бе имало порта, охранявана през нощта от християнски страж, така че затворените от другата страна да не могат да избягат. Сега мостът беше пуст, с изключение на една-единствена чайка, която изгледа злобно Алон, когато той бавно мина край нея.

Габриел влезе в един тъмен сотопортего7. В края на пасажа пред него се ширна просторният площад „Кампо ди Гето Нуово“ — сърцето на древното венецианско гето. Той прекоси площада и спря пред вратата с номер 2899. На малка месингова табелка пишеше Comunita ebraica di Venezia (Еврейска общност на Венеция). Той натисна звънеца, а след това инстинктивно извърна лицето си настрани от охранителната камера.

— Какво обичате? — попита на английски познат женски глас.

— Аз съм.

— Кой е този „аз“?

— Отвори вратата, Киара.

Чу се бръмчене, езичето щракна и вратата се отвори. Алон влезе в тесен проход и по него стигна до друга врата, която се отключи автоматично, когато той се приближи. Тя водеше към малък офис, където Киара седеше наперено зад едно педантично подредено бюро. Носеше пуловер в цвят екрю, светлобежов клин и кожени ботуши. Буйната ѝ кестенява коса се спускаше върху раменете и копринения шал, който Габриел бе купил на остров Корсика. Той устоя на импулса да целуне голямата ѝ уста. Не смяташе, че е пристойно да изразява физическа привързаност към секретарката на главния равин на Венеция, даже когато тя по една случайност беше преданата дъщеря на равина.

Киара понечи да му каже нещо, но бе прекъсната от звъна на телефона. Алон седна на ръба на бюрото ѝ и се заслуша, докато тя разрешаваше малка криза, която засягаше една намаляваща общност от вярващи. Киара изглеждаше удивително — същата красива млада жена, която бе срещнал за пръв път преди десет години, когато бе дошъл да посети рави Яков Дзоли, за да получи информация за съдбата на евреите в Италия по време на Втората световна война. Тогава Габриел не знаеше, че Киара е агент на израелското разузнаване, нито че от булевард „Цар Саул“ ѝ бяха възложили да бди над него, докато той реставрира олтарната картина в църквата „Сан Дзакария“. Тя му се разкри малко по-късно в Рим след инцидент, включващ престрелка и италианската полиция. Затворен насаме с Киара в една тайна квартира, Габриел отчаяно бе жадувал да я докосне. Той обаче бе изчакал, докато случаят се разреши и те се върнат във Венеция. Там, в една къща край канала в Канареджо, двамата се бяха любили за първи път в легло, застлано с чисти чаршафи. Беше като да правиш любов с жена, нарисувана от ръката на Веронезе.

В деня на първата им среща Киара му бе предложила кафе. Сега тя вече не пиеше кафе, а само вода и плодов сок, които постоянно посръбваше от пластмасова бутилка. Това беше единственият външен признак, че след дълга борба с безплодието най-накрая беше бременна, като носеше близнаци. Киара се бе заклела да не се съпротивлява на неизбежното увеличаване на теглото с диета или упражнения, които тя смяташе за още една мания, натрапена на света от американците. Киара беше по душа венецианка, а венецианците не използваха велоергометри и не вдигаха тежести, за да изградят своите мускули. Те ядяха и пиеха добре, правеха секс, а когато им бяха необходими малко физически упражнения, се разхождаха по пясъчните плажове на Лидо или слизаха за сладолед до крайбрежната алея „Дзатере“.

Киара затвори телефона и спря игривия си поглед върху него. Очите ѝ бяха с цвят на карамел, изпъстрен със златни точици — комбинация, която Габриел досега не бе успял да възпроизведе точно върху платно. В момента те направо сияеха. Тя бе щастлива, помисли си той, по-щастлива, отколкото някога я бе виждал. Изведнъж сърце не му даде да ѝ каже, че генерал Ферари се е появил като потоп да развали всичко.

— Как се чувстваш? — попита той.

Тя завъртя очи и отпи вода от пластмасовото си шише.

— Нещо лошо ли казах?

— Не е нужно все да ме питаш как се чувствам.

— Искам да знаеш, че аз съм загрижен за теб.

— Знам, че си загрижен, драги. Но аз не съм неизлечимо болна. Просто съм бременна.

— Какво трябваше да те попитам?

— Трябваше да ме попиташ какво искам за вечеря.

— Гладен съм — каза той.

— Аз винаги съм гладна.

— Дали да не излезем да хапнем навън?

— Всъщност на мен ми се готви.

— В състояние ли си да го направиш?

— Габриел!

Тя започна ненужно да подрежда документите на бюрото си. Това не беше добър знак. Киара винаги подреждаше разни неща, когато беше раздразнена.

— Как беше работата ти? — попита тя.

— Беше вълнуваща за минутка.

— Не ми казвай, че ти е било скучно с творба на Веронезе.

— Свалянето на мръсния лак не е най-удовлетворяващата част от реставрацията.

— Нямаше ли някакви изненади?

— С картината ли?

— Като цяло — отговори Киара.

Това беше особен въпрос.

— Адриана Дзинети дойде на работа, облечена като Граучо Маркс8 — отвърна Габриел, — но иначе си беше един нормален ден в църквата „Сан Себастиано“.

Киара го изгледа намръщено. После отвори едно чекмедже с върха на ботуша си и разсеяно сложи няколко документа в една картонена папка. Алон нямаше да се изненада, ако те нямаха никаква връзка с тези, които вече си бяха в папката.

— Има ли нещо, което те притеснява? — попита той.

— Нали няма пак да ме попиташ как се чувствам?

— Дори не съм си и помислял.

Тя затвори чекмеджето по-силно, отколкото бе необходимо.

— Отбих се в църквата в обедната почивка, за да те изненадам — каза Киара след малко, — но ти не беше там. Франческо ми каза, че си имал посетител. Заяви, че не знае кой е бил той.

— И ти, естествено, разбра, че Тиеполо лъже.

— Не е нужно да си обучен разузнавач, за да видиш това.

— Продължавай — подкани я Габриел.

— Обадих се в Оперативния отдел, за да проверя дали някой от булевард „Цар Саул“ не е в града, но оттам ми казаха, че никой не те е търсил.

— За разнообразие.

— Кой дойде да те види днес, Габриел?

— Това започва да звучи като разпит.

— Кой беше? — попита отново тя.

Алон вдигна дясната си ръка и след това сви два от пръстите ѝ.

— Генерал Ферари?

Той кимна утвърдително. Киара се втренчи в бюрото си, сякаш търсеше нещо, което не е на мястото си.

— Как се чувстваш? — попита тихо Габриел.

— Добре — отвърна тя, без да вдига поглед, — но ако ми зададеш още веднъж този въпрос…

Вярно бе, че Габриел и Киара всъщност не живееха в старото гето на Венеция. Наетият от тях апартамент се намираше на втория етаж в загубил блясъка си стар дворец, в спокойния квартал Канареджо, където на евреите никога не бе забранявано да влизат. От едната страна имаше тих площад, а от другата — канал, където от Службата държаха малка моторница, в случай че на Габриел се наложеше да избяга от Венеция за втори път в легендарната му кариера. В Тел Авив имаха сериозни основания да бъдат загрижени за неговата безопасност — след дългогодишна съпротива той се бе съгласил да стане следващият началник на Службата. Оставаше една година до началото на неговия мандат. След това всяка минута от ежедневието му щеше да бъде посветена на защитата на Израел от онези, които искаха да го унищожат. Нямаше да има повече реставрации, нито дълги престои във Венеция с красивата му млада съпруга, не и без армия от телохранители, които да ги охраняват.

Апартаментът беше снабден с усъвършенствана система за сигурност, която изчурулика мелодично, когато Габриел отвори вратата. Като влезе, той измъкна тапата на бутилка „Бардолино“ и седна на кухненския плот да слуша новините на Би Би Си, докато Киара приготвяше поднос с брускети. Комисия на ООН бе предсказала апокалиптично затопляне на глобалния климат, кола бомба бе убила четиридесет души в шиитски квартал на Багдад, а сирийският президент — касапинът от Дамаск, отново бе използвал химически оръжия срещу собствения си народ. Киара се намръщи и изключи радиото. После погледна с копнеж към отворената бутилка вино. На Алон му стана мъчно за нея. Тя винаги бе обичала да пие бардолино през пролетта.

— Няма да им навреди, ако сръбнеш само една глътка — каза той.

— Майка ми не е близвала вино, когато е била бременна с мен.

— И виж каква си станала.

— Прекрасна във всяко отношение.

Тя се усмихна и след това постави платото с брускетите пред него. Той си избра две — едната с нарязани маслини, а другата с бял боб и розмарин — и си наля бардолино. Киара обели една глава лук и с няколко бързи движения с ножа я превърна в купчинка перфектни бели кубчета.

— По-добре внимавай — каза Габриел, докато я наблюдаваше, — или ще заприличаш на генерала.

— Не ми внушавай такива неща.

— Какво трябваше да му кажа, Киара?

— Можеше да му кажеш истината.

— Коя версия на истината?

— Имаш една година, преди да положиш клетвата си, скъпи. След това ще бъдеш на пълно разположение на министър-председателя и сигурността на държавата ще бъде твоя отговорност. Животът ти ще бъде едно дълго заседание, прекъсвано от време на време от кризисни ситуации.

— Именно затова няколко пъти отказвах този пост, преди накрая да приема.

— Но сега той е твой. И това е последната ти възможност да си вземеш малко напълно заслужена почивка, преди да се върнем в Израел.

— Опитах се да обясня това на генерала, без да навлизам във всички гадни подробности. Точно тогава той заплаши, че ще остави Джулиан да гние в някой италиански затвор.

— Той е нямал нищо срещу Джулиан. Блъфирал е.

— Може и да е така — отстъпи Габриел. — Но какво щеше да стане, ако някой предприемчив британски репортер реши да се порови в живота на Джулиан? И какво щеше да стане, ако същият предприемчив репортер някак си открие, че той е сътрудник на Службата? Никога не бих си простил, ако допусна Джулиан да бъде очернен. Той винаги е бил насреща, когато съм имал нужда от него.

— Спомняш ли си онзи път, когато го помоли да се грижи за котката на онази руска дезертьорка?

— Как бих могъл да го забравя? Дотогава изобщо не знаех, че Джулиан е алергичен към котки. Той имаше обрив цял месец.

Киара се усмихна. Тя изсипа лука в тиган със зехтин и масло, бързо наряза един морков и добави и него.

— Какво приготвяш?

— Това е тукашно ястие с месо, наречено каландрака9.

— Къде се научи да го готвиш?

Киара погледна към тавана, сякаш искаше да каже, че тези знания са във въздуха и водата на Италия. Това не беше далеч от истината.

— Какво мога да направя, за да помогна? — попита Габриел.

— Можеш да спреш да се навърташ около мен.

Алон занесе платото с брускетите и виното в малкия хол. Преди да седне на дивана, той измъкна пистолета от колана на кръста си и го постави внимателно на масичката за кафе върху купчина лъскави списания, посветени на бременността и раждането. Пистолетът беше деветмилиметрова „Берета“ и дръжката му от орехово дърво бе изцапана с боя: петно от творба на Тициан, мъничко от картина на Белини, по капка от тези на Рафаело и Тинторето. Скоро той вече нямаше да носи оръжие; другите щяха да носят оръжие заради него. Запита се как ли щеше да се чувства да се движи невъоръжен сред хората. Помисли си, че ще бъде, като да излезе от дома си, без да си е обул панталони. Някои мъже носеха вратовръзки, когато отиваха на работа. Габриел Алон носеше пистолет.

— Все още не разбирам защо генералът иска именно ти да откриеш кой е убил Джак Брадшоу — подвикна Киара от кухнята.

— Той смята, че те са търсели нещо — отговори Габриел, прелиствайки едно от списанията. — Иска аз да го намеря преди тях.

— Какво са търсели?

— Ферари не навлезе в подробности, но подозирам, че знае повече, отколкото казва.

— Обикновено така прави.

Киара сложи в тигана оваляните в брашно късчета телешко и скоро апартаментът се изпълни с аромата на запържено месо. След това тя добави няколко супени лъжици доматен сос, бяло вино и зелени подправки, които измери с шепата си. Алон наблюдаваше движещите се светлини на една лодка, която се носеше бавно по черните води на канала.

След това внимателно каза на Киара, че планира да замине за езерото Комо още на сутринта.

— Кога ще се върнеш? — попита тя.

— Зависи.

— От какво?

— От това какво ще намеря във вилата на Джак Брадшоу.

Киара режеше картофи върху дървената дъска. В резултат на това изявлението ѝ, че възнамерява да го придружи, едва се чу на фона на тракането на ножа. Габриел се извърна от прозореца и укорително я изгледа.

— Какво не е наред? — попита тя след малко.

— Ти няма да ходиш никъде — каза той спокойно.

— Това е езерото Комо. Какво би могло да се случи?

— Да ти дам ли няколко примера?

Киара не отвърна нищо. Алон се обърна, за да погледа отново движещата се по канала лодка, но мислите му бяха изпълнени с картини от дългата му и бурна кариера. Това беше кариера, която, колкото и да е странно, бе преминала в някои от най-бляскавите места в Европа. Той бе убивал в Кан и Сен Тропе и се бе борил за живота си по улиците на Рим и в швейцарските планини. А преди много години бе загубил съпругата и сина си във взривена кола на една старомодна улица в елегантния първи район на Виена. „Не — помисли си той сега, — Киара няма да дойде с мен на езерото Комо.“ Той щеше да я остави тук, във Венеция, на грижите на семейството ѝ и под закрилата на италианската полиция. И Бог да е на помощ на генерала, ако допуснеше да ѝ се случи нещо.

Тя си пееше тихо една от онези глупави италиански естрадни песни, които така обичаше. Киара изсипа нарязаните картофи в тигана, намали силата на котлона и се присъедини към Габриел в хола. Папката с досието на Джак Брадшоу, която му бе дал генерал Ферари, лежеше на масичката за кафе, близо до беретата. Тя посегна към нея, но Алон я спря — не искаше да види пихтията, в която убийци бяха превърнали тялото на Брадшоу. Киара облегна глава на рамото му. Косата ѝ ухаеше на ванилия.

— Кога ще е готова каландраката? — попита той.

— След около час.

— Не мога да чакам толкова дълго.

— Хапни си още брускети.

Той го направи. Тя последва примера му. После вдигна до носа си чашата с бардолино, но не отпи от виното.

— Няма да им навреди, ако си пийнеш една малка глътка.

Киара върна чашата с вино на масата и сложи ръка върху корема си. Габриел сложи ръка до нейната и за миг си помисли, че долавя леките като пърхане на колибри удари на две бебешки сърчица. „Те са мои — помисли си той. — И Бог да е на помощ на човека, който някога се опита да им навреди.“

6. Езерото Комо, Италия

На следващата сутрин жителите на Обединеното кралство се събудиха с новината, че един от техните сънародници — емигриралият бизнесмен Джеймс „Джак“ Брадшоу — е намерен, брутално убит, във вилата си с изглед към езерото Комо. Италианските власти посочваха като възможен мотив извършването на грабеж, въпреки факта, че нямаха никакви доказателства, че нещо е било откраднато. В репортажа не фигурираше името на генерал Ферари, нито се споменаваше, че видният лондонски търговец на картини Джулиан Ишърууд е открил трупа. Всички вестници се мъчеха да намерят някого, който може да каже добра дума за Брадшоу.

„Таймс“ успя да изрови един стар негов колега от Министерството на външните работи, който го описа като „добър служител“, но иначе животът на Брадшоу явно не заслужаваше хвалебствия. Снимката, която се появи по Би Би Си, изглеждаше отпреди най-малко двадесет години. Тя показваше човек, който не обича да бъде сниман.

Имаше и още един важен факт, който липсваше в репортажа за убийството на Джак Брадшоу, а именно, че Габриел Алон — легендарният, но своенравен син на израелското разузнаване, е бил тайно ангажиран от Арт отряда да го проучи внимателно. Неговото разследване започна в 7,30 часа, когато той мушна една флашка с голяма памет в лаптопа си. На дадената му от генерал Ферари флашка бе записано съдържанието на персоналния компютър на Джак Брадшоу. Повечето документи бяха свързани с неговата фирма „Меридиан Глоубъл Кънсълтинг Груп“ — любопитно име, помисли си Габриел, защото „Меридиан“, изглежда, нямаше други служители. Флашката съдържаше повече от двадесет хиляди документа. В допълнение имаше няколко хиляди телефонни номера и имейл адреси, които трябваше да бъдат проверени и съпоставени. Материалите бяха твърде много, за да може Алон да ги прегледа сам. Той се нуждаеше от помощник, опитен изследовател, който знаеше доста за престъпността и за предпочитане — за италианското изкуство.

— Аз ли? — попита невярващо Киара.

— Имаш ли по-добра идея?

— Сигурен ли си, че искаш аз да ти отговоря?

Габриел си замълча. Виждаше, че има нещо в тази идея, което блазнеше съпругата му. На нея ѝ идваше отвътре да решава пъзели и загадки.

— Ще бъде по-лесно, ако мога да пусна телефонните номера и имейл адреси през компютрите на булевард „Цар Саул“ — каза тя след кратък размисъл.

— Определено е така — отвърна Габриел. — Но последното нещо, което възнамерявам да направя, е да кажа в Службата, че разследвам случай за италианците.

— Те рано или късно ще разберат. Винаги става така.

Алон копира файловете на Брадшоу върху твърдия диск на лаптопа и запази флашката за себе си. След това сложи в една малка пътническа чанта два ката дрехи и два комплекта с атрибути за различни самоличности, докато Киара си взе душ и се облече за работа. Той я изпрати до гетото и на прага на читалището постави за последен път ръката си върху корема ѝ. Като тръгваше, Габриел нямаше как да не забележи младия красив италианец, който пиеше кафе в кашерния10 ресторант. Той позвъни на генерал Ферари в Двореца в Рим. Генералът потвърди, че младият италианец е офицер от карабинерите, който е специалист по личната охрана.

— Не можахте ли да намерите някого, който не изглежда като филмова звезда, да пази съпругата ми?

— Не ми казвайте, че великият Габриел Алон ревнува.

— Просто гледайте нищо да не ѝ се случи. Чувате ли?

— Имам само едно око — отговори генералът, — но все още и двете ми уши са си на мястото и функционират съвсем добре.

Като много венецианци, Габриел държеше колата си — „Фолксваген“ седан, в един гараж близо до Пиацале Рома. Той мина по моста, за да стигне до континенталната част, и след това се отправи към автострадата. Когато трафикът намаля, Алон натисна педала на газта и видя как стрелката на скоростомера запълзя към цифрата сто. В продължение на седмици той се бе разхождал и се бе оставил на бавното течение на живота. Сега бръмченето на двигателя внезапно му достави удоволствие, примесено с леко чувство за вина. Габриел форсира колата до краен предел и със задоволство видя полята на Венето да профучават край прозореца му като размазани зеленикаво-кафяви петна.

Той продължи да кара с пълна скорост на запад, мина край Падуа, Верона и Бергамо и стигна до покрайнините на Милано тридесет минути по-рано, отколкото бе очаквал. Оттам Алон се отправи на север към Комо и следва лъкатушещия бряг на езерото, докато пристигна пред портата на вилата на Джак Брадшоу. Между железните ѝ пръчки видя един необозначен автомобил на карабинерите, паркиран в предния двор. Той позвъни на генерала в Рим, каза му къде е и затвори. След половин минута портата се отвори.

Габриел включи колата на скорост и се заспуска бавно по стръмната алея към дома на един човек, чийто живот бе обобщен в едно неутрално изречение: „Добър служител“. Той беше сигурен само за едно — Джак Брадшоу, пенсиониран дипломат, консултант на фирми, развиващи бизнес в Близкия изток, колекционер на италиански произведения на изкуството, е бил професионален лъжец. Габриел знаеше това, защото той също бе лъжец. Затова когато слезе от колата, изпита известна близост с човека, чийто живот се канеше да претършува. Той идваше не като враг, а като приятел — идеален начин за извършване на една неприятна работа. „В смъртта няма тайни“ — помисли си Алон, докато пресичаше предния двор. И ако имаше някаква тайна, скрита в красивата вила на брега на езерото, той щеше да я открие.

Един карабинер в цивилни дрехи чакаше на входа. Той се представи като Лука — без фамилно име или чин, просто Лука — и предложи на Габриел само чифт гумени ръкавици и найлонови калцуни. Алон бе повече от щастлив да ги сложи. Последното нещо, което му трябваше на този етап от живота му, бе да остави своето ДНК на още едно италианско местопрестъпление.

— Разполагате с един час — каза карабинерът — и аз ще дойда с вас.

— Ще се забавя толкова време, колкото ми е нужно — отвърна Габриел, — и вие ще останете тук.

Когато карабинерът не каза нищо, Алон нахлузи ръкавиците и калцуните и влезе във вилата. Първото нещо, което забеляза, беше кръвта. Беше невъзможно да не я види — целият каменен под на антрето беше почернял от нея. Запита се защо убийството е било извършено тук, а не в някоя по-уединена част на къщата. Възможно бе Брадшоу да се е противопоставил на убийците си, след като те са проникнали във вилата, но нямаше следи от влизане с взлом нито на входната врата, нито на портата. По-логичното обяснение бе, че Брадшоу е приел своите нападатели. „Той ги е познавал — помисли си Габриел — и съвсем безразсъдно им се е доверил дотолкова, че да ги пусне в дома си.“

От антрето Алон премина в големия салон. Той беше елегантно обзаведен с дивани и фотьойли с копринена дамаска и бе декориран със скъпи маси, лампи и всякакъв род дрънкулки. Едната стена беше заета изцяло от големи прозорци, които гледаха към езерото, на останалите бяха закачени платна на стари италиански майстори. Повечето от тях бяха незначителни картини с религиозни сюжети или портрети, нарисувани набързо от калфи или последователи на известни художници от Венеция и Флоренция. Едната обаче беше римско архитектурно капричио11, което несъмнено бе дело на Джовани Паоло Панини. Габриел близна върха на облечения си в ръкавица пръст и потърка повърхността. Творбата на Панини, подобно на другите изложени в салона картини, имаше крайна нужда от добро почистване.

Той избърса изцапания си от повърхността на платното пръст в крачола на дънките си и се приближи до едно старинно писалище. Върху него имаше две снимки в сребърни рамки на Джак Брадшоу от по-щастливи времена. На първата той стоеше пред Голямата пирамида в Гиза с момчешки перчем, който падаше пред лицето му, изразяващо надежда и обещание. На втората на заден план се виждаше древният град Петра в Йордания. Габриел предположи, че е била направена, когато Брадшоу е работил в британското посолство в Аман. На нея той изглеждаше по-възрастен, по-суров, може би по-мъдър. В Близкия изток ставаше така. Той превръщаше надеждата в отчаяние, идеалистите — в макиавелисти.

Алон отвори чекмеджето на писалището, не намери нищо интересно, след това прегледа регистъра за пропуснати обаждания на телефона. Един номер — 6215 845, се появяваше седем пъти: пет пъти преди смъртта на Брадшоу и два пъти след това. Габриел вдигна слушалката, натисна бутона за автоматично набиране и след няколко секунди чу далечния сигнал на отсрещния телефон. След няколко позвънявания прозвуча серия от кликвания и потраквания, показващи, че лицето в другия край на линията вдигна слушалката и набързо затвори. Алон отново набра номера — със същия резултат. Но когато пробва за трети път, прозвуча мъжки глас, който каза на италиански:

— Отец Марко е на телефона. С какво мога да ви помогна?

Габриел внимателно върна слушалката на мястото ѝ, без да отговори. В съседство с телефона имаше кубче с листчета за съобщения. Той откъсна най-горното, записа телефонния номер на следващото и пъхна и двете листчета в джоба на палтото си. След това се отправи към горния етаж.

Картини висяха от двете страни на широкия централен коридор и покриваха стените на две иначе празни стаи. Брадшоу бе използвал третата стая за хранилище. Няколко десетки картини — някои в рамки, други, опънати на подрамници — бяха облегнати на стените като сгъваеми столове след приключил банкет. Повечето бяха с италиански произход, но имаше и няколко творби на немски, фламандски и холандски художници. Една от тях — жанрова живопис, изобразяваща перящи на двора холандски селянки, — вероятно от имитатор на Вилем Калф, изглеждаше като току-що реставрирана. Габриел се запита защо Брадшоу е решил да бъде почистена тази картина, докато други от колекцията му — някои по-ценни, чезнеха под слоя пожълтял лак, и защо, след като е направил това, я бе оставил облегната на стената в хранилището.

Спалнята и кабинетът на Джак се намираха срещу големия салон. Алон бързо ги претърси с акуратността на човек, който знае как да крие неща. В спалнята, скрит под купчина екстравагантни пъстри ризи, той откри намачкан кафяв плик, пълен с няколко хиляди евро, който някак си бе убягнал от вниманието на хората на генерал Ферари. В кабинета намери папки, натъпкани с търговски книжа, заедно с впечатляваща колекция от монографии и каталози. Откри също така документация, показваща, че „Меридиан Глоубъл Кънсълтинг“ е наела склад в женевската свободна безмитна зона. Зачуди се дали и документите бяха убягнали от вниманието на хората на генерала.

Габриел мушна документите за безмитната зона в джоба на палтото си и тръгна по коридора към стаята, която Брадшоу бе използвал за хранилище. Трите холандски перачки все още се трудеха в своя калдъръмен двор, в пълно неведение за неговото присъствие. Той клекна пред платното и огледа внимателно стила на рисуване. Това съвсем очевидно бе работа на имитатор, защото в рисунъка липсваше каквато и да е увереност или спонтанност. Всъщност, според компетентното мнение на Алон, качеството бе като на детска картинка за оцветяване, сякаш художникът бе гледал в оригинала, докато е работил. Вероятно наистина е било така.

Габриел слезе на долния етаж и под зоркия поглед на карабинера извади от пътната си чанта една джобна ултравиолетова лампа. Когато се насочеше към платното на стар майстор в затъмнена стая, лампата разкриваше мащабите на последната реставрация, като ретушираните участъци изглеждаха като черни петна. Обикновено при живописните платна на холандските стари майстори от този период имаше незначителни до умерени щети, което означаваше, че поправянето им, или реставрирането, както бе известно в занаята, щеше да се появи като черни точки.

Алон се върна в стаята на втория етаж на вилата, затвори вратата и спусна плътно щорите. После включи ултравиолетовата лампа и я насочи към картината. Трите холандски перачки вече не се виждаха. Цялото платно беше черно като катран.

7. Езерото Комо, Италия

В една фирма за доставка на химикали в промишления квартал на град Комо Габриел купи ацетон, етилов спирт, дестилирана вода, увеличителни очила, мензура и защитна маска. След това се отби в един магазин за пособия и материали за изобразително и приложно изкуство в центъра на града, откъдето взе дървени шпакли и пакет памук. Като се върна във вилата край езерото, карабинерът чакаше на входа с нови ръкавици и калцуни. Този път италианецът не повдигна въпроса за едночасово ограничение. Той видя, че Алон ще се забави.

— Няма да замърсите нищо, нали?

— Само белите си дробове — отвърна Габриел.

На горния етаж той извади платното от рамката му, подпря го на един стол и освети повърхността му с колкото се може повече светлина. След това смеси в мензурата равни количества ацетон, етилов спирт и дестилирана вода и си направи тампон, използвайки дървена шпакла и памук. Като работеше бързо, Алон отстрани новия лак и боя от малък правоъгълен участък — около пет на три сантиметра — в долния ляв ъгъл на платното. Реставраторите наричаха тази техника „отваряне на прозорец“. Обикновено това се правеше, за да се провери силата и ефикасността на разтворителя. В този случай обаче Габриел отваряше прозорец, за да отстрани повърхностните слоеве на картината и да види какво се крие отдолу. Това, което откри, бяха пищните дипли на пурпурни одежди. Очевидно под перящите на двора три холандски перачки имаше непокътната живопис — картина, която според Алон бе излязла под четката на истински стар майстор със значителен талант.

Той бързо отвори още три прозореца: един в долния десен ъгъл на платното и още два в горната част. В долния десен ъгъл разкри допълнителна тъкан — по-тъмна и не толкова ясно различима, но в горния десен ъгъл платното бе почти черно. В горния ляв ъгъл Габриел откри жълтеникаво-кафява римска арка, която изглеждаше така, сякаш е част от архитектурен фон. Четирите отворени прозорци му дадоха груба представа как са разположени фигурите върху платното. И нещо по-важно: те му подсказаха, че по всяка вероятност картината е дело на италиански художник, а не на представител на холандската или фламандската живописна школа.

Алон отвори още един, пети, прозорец на няколко сантиметра под римската арка и разкри темето на оплешивяващ мъж. Като го разшири, се показаха основата на носа и очите, гледащи право в зрителя. След това той отвори прозорец малко по-вдясно и откри бледо, озарено от светлина чело на млада жена. Като разшири и този прозорец, видя две сведени очи. После поетапно се появиха издължен нос, малки червени устни и деликатна брадичка. След още една минута работа Габриел разкри протегнатата ръка на дете. Мъж, жена, дете… той разгледа внимателно детската ръка, и по-специално начина, по който палецът и показалецът докосваха брадичката на жената. Позата му бе позната. Маниерът на рисуване — също.

Алон прекоси салона, влезе в кабинета на Джак Брадшоу, включи компютъра и отиде на уебсайта на регистъра за изгубени произведения на изкуството — най-голямата частна база данни за откраднати, изчезнали и плячкосани художествени творби. След като натисна няколко клавиша, на екрана се появи снимката на картина — същата картина, която сега бе подпряна на стола в стаята от другата страна на коридора. Под снимката имаше кратко описание:

„Светото семейство“, маслени бои върху платно, Пармиджанино (1503–1540), открадната от лабораторията за реставрация и консервация в старата болница „Санто Спирито“ в Рим, 31 юли 2004 г.

Арт отрядът търсеше изчезналата картина повече от десетилетие. И сега Габриел я бе намерил във вилата на мъртвия англичанин, скрита под копие на холандско платно от Вилем Калф. Той започна да набира номера на генерал Ферари, но спря. „Където има една — помисли си, — със сигурност ще има и други.“ Алон стана от бюрото на мъртвеца и се зае да търси.

Габриел намери в хранилището още две картини, които бяха изцяло черни, когато ги изложи на ултравиолетова светлина. Едната бе от холандската школа и изобразяваше крайбрежен пейзаж, напомнящ творба на Симон де Влигер, другата бе ваза с цветя и изглеждаше като копие на картина от виенския художник Йохан Баптист Дрекслер. Алон започна да отваря прозорци.

Потапяне, завъртане, изхвърляне…

Дебелостволо дърво на фона на осеяно с перести облаци небе, гънките на пола, разстлана върху ливада, голият хълбок на пълна жена.

Потапяне, завъртане, изхвърляне…

Участък от синьо-зелен фон, блуза на цветя, големи сънливи очи над розова буза.

Габриел разпозна и двете картини. Той седна пред компютъра и се върна на уебсайта на регистъра за изгубени произведения на изкуството. След няколко натискания на клавишите на екрана се появи снимка на картина:

„Млади жени на село“, маслени бои върху платно, Пиер-Огюст Реноар (1841–1919), 41,65 х 50 см, изчезнала на 13 март 1981 г. от музея в Баньол сюр Сез, Гар, Франция. Прогнозна настояща стойност: неизвестна.

Още натискане на клавиши, друга картина, друга история на липсваща творба:

„Портрет на жена“, маслени бои върху платно, Густав Климт (1862–1918), 82,8 х 54,8 см, изчезнала на 18 февруари 1997г. от галерия „Ричи Оди“, Пиаченца, Италия. Прогнозна настояща стойност: 4 милиона щатски долара.

Алон постави творбите на Реноар и Климт до тази на Пармиджанино, направи им една снимка с мобилния си телефон и бързо я изпрати в Двореца. Генерал Ферари му звънна след тридесет секунди. Помощта бе на път.

Габриел занесе трите картини на долния етаж и ги подпря на един от диваните в големия салон. Пармиджанино, Реноар, Климт… Три изчезнали картини на трима видни художници, и трите скрити под копия на по-незначителни творби. Независимо от това, копията бяха с изключително високо качество. „Те са дело на майстор фалшификатор — помисли си Габриел. — Може би дори на реставратор.“ Но защо да си създаваш главоболия да поръчваш копие, за да скриеш открадната творба? Очевидно Джак Брадшоу бе свързан със сложна мрежа, която се занимаваше с крадени и контрабандни произведения на изкуството. „Където има три — помисли си Алон, гледайки картините, — ще има и повече. Много повече.“

Той взе една от снимките на младия Джак. Биографията му звучеше като нещо от едно отминало време. Получил образование в Итън и Оксфорд, говорещ свободно арабски и персийски, Брадшоу бил изпратен по света, за да изпълнява заповедите на една някога могъща империя, изпаднала в краен упадък. Може би е бил обикновен дипломат, служител, който е издавал визи или е подпечатвал паспорти, който е пишел дълбокомислени телеграми, които никой не си е правел труда да прочете. Или пък е бил нещо съвсем различно. Габриел познаваше един мъж в Лондон, който можеше да облече в плът скелета на съмнително тънката биография на Джак Брадшоу. Истината нямаше да бъде без цена. В шпионажа тя рядко бе безплатна.

Той остави настрана снимката и използва мобилния си телефон, за да си резервира място за сутрешния полет до летище „Хийтроу“. После взе листчето, на което бе записал номера от регистъра за пропуснати повиквания на телефона на Брадшоу. 6215 845…

Отец Марко е на телефона. С какво мога да ви помогна?

Габриел отново набра номера, но този път никой не отговори. След това той неохотно го изпрати по сигурната линия на Оперативния отдел на булевард „Цар Саул“ и поиска рутинна проверка. Десет минути по-късно дойде и отговорът: 6215 845 беше непубликуван номер, намиращ се в енорията на църквата „Сан Джовани Еванджелиста“ в селището Бриено, което бе разположено на няколко километра нагоре по брега на езерото.

Алон извади листчето, намирало се най-отгоре на кубчето с листчета за съобщения на Джак Брадшоу в нощта на убийството му. Като го наклони към лампата, той внимателно разгледа вдлъбнатините, оставени от автоматичната писалка на Джак. После извади молив от най-горното чекмедже на писалището и задраска леко с графита по повърхността, докато на черния фон се очертаха написани редове. Повечето от тях бяха неразбираема бъркотия, сред която открои числата 4 и 8 и буквите К, В и О. Все пак в долната част на листчето една дума бе ясно различима:

Самир.

8. Стокуел, Лондон

Улицата се наричаше „Парадайз12“, но това беше изгубен рай: занемарени тухлени сгради с общински жилища, участък с утъпкана трева, безлюдна детска площадка, където една въртележка бавно се въртеше от вятъра. Габриел се помота там само докато се увери, че не е следен. Той вдигна яката на палтото си, за да скрие ушите си, и потрепери. Пролетта все още не бе настъпила в Лондон.

Отвъд детската площадка черен път водеше до Клапъм Роуд. Алон зави наляво и тръгна сред блясъка от фаровете на насрещното движение към метростанция „Стокуел“. Следващият завой го отведе в тиха улица с опушени следвоенни къщи. Тази с номер 8 имаше изкривена черна ограда от ковано желязо и малка циментова площадка, чиято единствена украса бе една кофа за боклук в кралско синьо. Габриел вдигна капака, видя, че кофата е празна, и изкачи трите стъпала, водещи до входната врата. Една табелка известяваше, че искания от всякакъв характер са нежелани. Без да се съобразява с нея, той постави палеца си върху звънеца — две кратки позвънявания и по-дълго трето, точно както му бяха казали.

— Господин Бейкър — каза мъжът, който се появи на вратата. — Толкова е хубаво, че дойдохте. Аз съм Дейвис. Тук съм, за да се погрижа за вас.

Алон влезе в къщата и изчака вратата да се затвори, преди да се обърне с лице към човека, който го бе посрещнал. Той имаше мека светла коса и невинното лице на селски пастор. Името му не беше Дейвис. Той се казваше Найджъл Уитком.

— Защо са всички тези шпионски глупости? — попита Габриел. — Аз не дезертирам. Просто имам нужда да поговоря с шефа ти.

— Разузнавателната служба не одобрява използването на истински имена в тайните квартири. Дейвис е работното ми име.

— Лесно се запомня — подметна Алон.

— Сам си го избрах. Винаги съм бил привърженик на „Кинкс13“.

— Кой е Бейкър?

— Ти си Бейкър — отговори Уитком без следа от ирония.

Габриел влезе в малък хол. Той бе обзаведен с цялото очарование на летищна зала за заминаващи.

— Не можахте ли да намерите някоя тайна квартира в Мейфеър или Челси?

— Всичките в Уест Енд бяха заети. Освен това тази е по-близо до Воксхол Крос.

На Воксхол Крос се намираше централата на Секретната разузнавателна служба на Великобритания, известна също като МИ-6. Имаше време, когато службата функционираше в една мрачна сграда на Бродуей14 и нейният генерален директор бе известен само като Ш. Сега шпионите работеха в една от най-бляскавите забележителности на Лондон, а името на шефа им редовно се появяваше в пресата. Габриел харесваше повече стария начин. В областта на разузнаването, както и в изкуството, той бе традиционалист по природа.

— В наши дни разузнавателната ви служба позволява ли да се пие кафе в тайните квартири? — попита той.

— Не истинско кафе — отговори с усмивка Уитком. — Обаче в кухненския шкаф може да има бурканче с нескафе.

Алон сви рамене, сякаш искаше да каже, че би могло да бъде и по-зле, и го последва в тясната кухня. Тя изглеждаше така, сякаш принадлежеше на мъж, който наскоро се е разделил с жена си и се надява бързо да се помирят. Наистина имаше бурканче с нескафе и кутийка с чай „Туинингс“, която изглеждаше така, сякаш е била там, когато Едуард Хийт15 е бил министър-председател. Найджъл напълни с вода електрическата кана, докато Габриел търсеше чаша в шкафчетата. Имаше две: едната с логото на Олимпийските игри в Лондон, а другата с лицето на кралицата. Когато Алон избра чашата с кралицата, Уитком се усмихна.

— Никога не съм предполагал, че си почитател на Нейно Величество.

— Тя има добър вкус в областта на изкуството.

— Кралицата може да си го позволи.

Найджъл направи това изявление не като критика, а просто като установяване на факт. Той си беше такъв: предпазлив, хитър, непроницаем като бетонна стена. Уитком бе започнал своята кариера в МИ-5, където беше придобил оперативния си опит, работейки с Габриел срещу руския олигарх и търговец на оръжие Иван Харков. Скоро след това бе станал основният помощник-адютант и изпълнител на неофициални поръчения на Греъм Сиймор — заместник-генералния директор на МИ-5. Неотдавна Сиймор бе назначен за шеф на МИ-6 — ход, който изненада всички в разузнавателния бизнес, освен Алон. Сега Найджъл изпълняваше същите функции за началника си, което обясняваше неговото присъствие в тайната квартира в Стокуел. Той сипа лъжичка нескафе в чашата и се загледа в парата, която се издигаше от чучура на каната.

— Как е животът в МИ-6? — попита Габриел.

— В началото, като отидохме, хората бяха изпълнени с подозрение. Предполагам, че са имали право да бъдат неспокойни. В края на краищата ние идвахме от конкурентната служба от другата страна на реката16.

— Не че Греъм е бил пълен аутсайдер. Баща му е легенда в МИ-6. Той на практика е отраснал в тази служба.

— Това е една от причините, поради която притесненията не траяха дълго. — Уитком извади мобилния си телефон от горния джоб на сакото си и се взря в екрана му. — В момента той се качва. Може ли сам да си направиш кафето?

— Наливам водата, после разбърквам, нали така?

Найджъл тръгна. Алон си приготви кафето и отиде в хола. Като влезе, видя един висок мъж, облечен с безупречен въгленовосив костюм и синя раирана вратовръзка. Лицето му имаше деликатни и дори красиви черти; силно посребрената коса му придаваше вид на манекен от рекламите за скъпи, но ненужни накити. С лявата ръка той притискаше до ухото си мобилен телефон, а дясната протегна разсеяно към Габриел. Ръкостискането му беше здраво, уверено и достатъчно премерено. Това беше нечестно оръжие, което се използваше срещу по-нискостоящи противници. То показваше, че е посещавал по-добри училища, че принадлежи към по-изискани клубове и е добър в спортовете за джентълмени, като тенис и голф, и всичко това беше истина. Греъм Сиймор бе реликва от славното минало на Великобритания, дете на административната класа, което бе възпитавано, обучавано и програмирано да ръководи. Няколко месеца по-рано, уморен след дългогодишни опити да защити своята родина от силите на ислямския екстремизъм, той бе споделил с Габриел плановете си да напусне разузнавателния занаят и да се оттегли във вилата си в Португалия. Сега най-неочаквано му бяха връчени ключовете за старата служба на баща му. Алон изведнъж се почувства виновен за идването си в Лондон. Той бе на път да поднесе на Сиймор първата му потенциална криза в МИ-6.

Греъм измърмори няколко думи по мобилния си телефон, прекъсна връзката и го подаде на Найджъл Уитком. После се обърна към Габриел и известно време го гледа с любопитство.

— Имайки предвид дългите ни взаимоотношения — каза той накрая, — не изпитвам голямо желание да попитам какво те води в града. Обаче, предполагам, нямам друг избор.

Алон отговори, като му каза малка част от истината: че е дошъл в Лондон, защото разследва убийството на английски емигрант, живял в Италия.

— А този английски емигрант има ли си име? — попита Сиймор.

— Джеймс Брадшоу — отвърна Габриел. Той замълча, после добави: — Но приятелите му са го наричали Джак.

Лицето на Сиймор остана безизразно.

— Мисля, че четох нещо за това във вестниците — каза той. — Бил е бивш служител на Министерството на външните работи, нали? Вършел е някаква консултантска дейност в Близкия изток. Бил е убит във вилата си в Комо. Както изглежда, било е доста мръсно.

— Доста — съгласи се Алон.

— Какво общо има всичко това с мен?

— Джак Брадшоу не е бил дипломат, нали, Греъм? Той е бил агент на МИ-6. Бил е шпионин.

Сиймор успя да запази самообладание за секунда. После присви очи и попита:

— Какво друго имаш?

— Три крадени картини, склад в свободната безмитна зона в Женева и мъж на име Самир.

— Това ли е всичко? — Греъм бавно поклати глава и се обърна към Уитком: — Отмени срещите ми за остатъка от следобеда, Найджъл. И ни намери нещо за пиене. Ние ще се позабавим.

9. Стокуел, Лондон

Уитком излезе да приготви и да донесе джин с тоник, докато Габриел и Греъм Сиймор се настаниха в неприветливия хол. Габриел се зачуди какви ли отломки от разузнаването бяха минали през това място преди него. Дезертьор от КГБ, готов да продаде душата си за тридесет западни сребърника? Иракски ядрен учен с куфарче, пълно с лъжи? Джихадистки двоен агент, твърдящ, че знае времето и мястото на следващия зрелищен атентат на „Ал Кайда“? Той погледна към стената над електрическата камина и видя двама конници с червени куртки, водещи конете си през зелена английска ливада. После погледна през прозореца и видя един пълен херувим да стои самотно на пост в притъмнялата градина. Греъм Сиймор, изглежда, не забелязваше околната обстановка. Той съзерцаваше ръцете си, сякаш се опитваше да реши откъде да започне своя разказ.

Греъм не си направи труда да очертае основните правила, защото подобна уговорка не беше необходима. Алон и Сиймор бяха толкова близки, колкото можеха да бъдат двама шпиони от противникови служби, което означаваше, че изпитваха много малко недоверие един към друг.

— Италианците знаят ли, че си тук? — попита най-накрая той.

Габриел поклати отрицателно глава.

— Ами твоята Служба?

— Не съм им казал, че ще идвам, но това не означава, че те не следят всяка моя стъпка.

— Оценявам твоята честност.

— Винаги съм честен с теб, Греъм.

— Поне когато е в унисон с твоите цели.

Алон не си направи труда да отговори. Вместо това, внимателно заслуша, когато Сиймор с напрегнатия глас на човек, който би предпочел да обсъжда други въпроси, започна да разказва краткия живот и кариера на Джеймс „Джак“ Брадшоу. Това бе позната територия за човек като Греъм, защото неговият собствен живот бе версия на този на Брадшоу. И двамата бяха продукт на умерено щастливи семейства от средната класа, и двамата бяха изпратени в скъпи, но лишени от всякаква топлота държавни училища, и двамата бяха приети в елитни университети, въпреки че Сиймор бе следвал в Кеймбридж, а Брадшоу се бе озовал в Оксфорд. Там, още като студент, той бе привлякъл вниманието на професор от Факултета по ориенталистика. Професорът всъщност бил търсач на таланти за МИ-6. Греъм Сиймор също го познаваше.

— Търсачът на таланти е бил баща ти, нали? — попита Габриел.

Сиймор кимна утвърдително.

— Той беше в залеза на кариерата си. Вече бе твърде уморен, за да бъде от голяма полза на терен, а не желаеше да има нищо общо с работа в централата. Така че го изпратиха в Оксфорд и му казаха да следи за потенциални новобранци. Един от първите студенти, които забеляза, беше Джак Брадшоу. Трудно бе да не забележиш Джак — добави бързо Греъм. — Той беше истински метеор. Но по-важното: беше привлекателен, измамник по природа и без скрупули или какъвто и да е морал.

— С други думи, Брадшоу е притежавал всички качества на един съвършен шпионин.

— Съгласно най-добрите английски традиции — добави Сиймор с крива усмивка.

И така, продължи той, Джак Брадшоу поел по същия път, по който толкова много други били тръгнали преди него — пътя, който водел от спокойните университетски сгради на Кеймбридж и Оксфорд до вратата с ограничен достъп на Секретната разузнавателна служба. Той пристигнал там през 1985 година. Студената война била към своя край и МИ-6 все още търсела причина да оправдае съществуването си, след като била разрушена отвътре от Ким Филби и другите членове на Петорката от Кеймбридж. Брадшоу прекарал две години в програмата за обучение на МИ-6 и след това отпътувал за Кайро, за да започне чиракуването си. Той станал експерт по ислямския екстремизъм и точно прогнозирал възникването на международната джихадистка терористична мрежа, ръководена от ветерани от войната в Афганистан. След това Джак заминал за Аман, където създал тесни връзки с ръководителя на ГРУ — всемогъщата Служба за разузнаване и сигурност на Йордания. Не след дълго Брадшоу бил считан за топ оперативен агент на МИ-6 в Близкия изток. Той предполагал, че ще бъде следващият началник на отдела, но длъжността била заета от негов съперник, който незабавно изпратил Брадшоу в Бейрут — един от най-опасните и неблагодарни постове в региона.

— И точно тогава — каза Сиймор — започнаха проблемите.

— Какви проблеми?

— Обичайните — отвърна Греъм. — Джак започна да пие твърде много и да работи твърде малко. Той също така си създаде доста високо мнение за себе си. Взе да вярва, че е най-умният човек във всяка стая, където влезе, и че неговите началници в Лондон са пълни некадърници. Как иначе да си обясни, че не е бил повишен, когато очевидно е бил най-квалифицираният кандидат за тази работа? След това се запозна с една жена на име Никол Девро и ситуацията се влоши още повече.

— Коя беше тя?

— Щатен фотограф на агенция „Франс Прес“. Девро познаваше Бейрут по-добре от повечето свои конкуренти, защото бе омъжена за ливанския бизнесмен Али Рашид.

— Брадшоу къде се е запознал с нея? — попита Габриел.

— На един петъчен коктейл в британското посолство — светски пеперуди, дипломати и шпиони си разменят клюки и страховити бейрутски истории на топла бира и остарели мезета.

— И са започнали любовна връзка, така ли?

— Да, и то доста пламенна. По всеобщото мнение Джак бил влюбен в нея. Естествено, започнали да се носят слухове и не след дълго те стигнали до ушите на резидента на КГБ в съветското посолство. Той успял да направи няколко снимки на Никол в спалнята на Брадшоу. И после направил своя ход.

— Вербуване?

— Това е един от начините да се каже — отвърна Сиймор. — В действителност си е било доброто старомодно изнудване.

— Специалитет на КГБ.

— И ваш също.

Алон не обърна внимание на забележката и попита какъв е бил подходът.

— Резидентът е поставил на Брадшоу просто условие — отговори Греъм. — Може да започне да работи като платен агент на КГБ, или руснаците ще дадат снимките на Никол Девро, направени при прегрешението ѝ, на съпруга ѝ.

— Предполагам, че Али Рашид нямаше да реагира мило на новината, че съпругата му има връзка с британски шпионин.

— Рашид беше опасен човек. — Сиймор замълча, после добави: — А също и човек с връзки.

— Какви връзки?

— Със сирийското разузнаване.

— Така че Брадшоу се е страхувал, че Рашид ще я убие?

— И с основание. Излишно е да казвам, че той се е съгласил да сътрудничи.

— Какво им е дал?

— Имената на персонала на МИ-6, текущи операции, вътрешна информация за британската политика в региона. С една дума, цялата ни стратегическа дейност в Близкия изток.

— Как разбрахте за това?

— Не бяхме ние — отвърна Греъм. — Американците откриха, че Брадшоу има банкова сметка в Швейцария с половин милион долара в нея. Те разкриха тази информация доста високопарно по време на една отвратителна среща в Лангли.

— Защо не беше арестуван Джак?

— Ти си вещ човек с много опит — отговори Сиймор. — Ти ми кажи.

— Защото това е щяло да предизвика скандал, който МИ-6 не е можела да си позволи в онзи момент.

Греъм докосна носа си.

— Те дори оставиха парите в швейцарската банкова сметка, защото не можаха да измислят начин да ги конфискуват, без да привлекат внимание. Това бе вероятно най-доходният златен парашут17 в историята на МИ-6. — Сиймор бавно поклати глава. — Не беше точно нашият звезден час18.

— Какво стана с Брадшоу, след като напусна МИ-6?

— Той се мота в Бейрут няколко месеца, ближейки раните си, преди да се върне в Европа и да открие собствена консултантска фирма. За твое сведение — добави Греъм, — британското разузнаване никога не е имало високо мнение за „Меридиан Глоубъл Кънсълтинг Груп“.

— Знаехте ли, че Брадшоу търгува с откраднати произведения на изкуството?

— Подозирахме, че е замесен в бизнес начинания, които не са съвсем законни, но през повечето време извръщахме очи и се надявахме, че всичко ще се оправи.

— А когато научихте, че е бил убит в Италия?

— Вкопчихме се в измислицата, че е бил дипломат. Министерството на външните работи даде да се разбере обаче, че ще се отрече от него при първия намек за неприятности. — Сиймор замълча, после попита: — Пропуснах ли нещо?

— Какво се случи с Никол Девро?

— Очевидно някой е казал на мъжа ѝ за любовната афера. Тя изчезна една вечер, след като е излязла от бюрото на „Франс Прес“. Откриха трупа ѝ няколко дни по-късно в долината Бекаа.

— Рашид лично ли я е убил?

— Не — отговори Греъм. — Накарал е сирийците да го направят за него. Те първо са се позабавлявали с нея, преди да я увесят на една улична лампа и да ѝ прережат гърлото. Било е доста ужасно. Но, предполагам, това можеше да се очаква. В крайна сметка — добави той мрачно — те са сирийци.

— Чудя се дали това е съвпадение — каза Габриел.

— Кое?

— Че някой е убил Джак Брадшоу по съвсем същия начин.

Сиймор не отвърна нищо, а се загледа замислено в часовника си с вид на човек, който закъснява за среща, на която предпочита да не се яви.

— Хелън ме чака за вечеря — каза той с пълна липса на ентусиазъм. — Опасявам се, че в момента тя е на африканска вълна. Не съм сигурен, но миналата седмица май ядох козе месо.

— Ти си щастлив човек, Греъм.

— Хелън казва същото. Моят лекар не е толкова сигурен.

Сиймор остави питието си и се изправи на крака. Алон не мръдна от мястото си.

— Предполагам, че имаш още един въпрос — каза Греъм.

— Всъщност са два.

— Слушам те.

— Има ли някаква възможност да погледна досието на Брадшоу?

— Следващия въпрос.

— Кой е Самир?

— Фамилно име ли е?

— Работя по този въпрос.

Сиймор вдигна очи към тавана.

— Има един Самир, който държи малка бакалия зад ъгъла на моя блок. Той е ревностен член на Мюсюлманското братство, който вярва, че във Великобритания основният закон трябва да бъде Шариатът. — Той погледна към Габриел и се усмихна. — Иначе е доста симпатичен човек.

Израелското посолство се намираше от другата страна на Темза, в едно тихо кътче на квартала Кенсингтън, на един хвърлей от Хай Стрийт. Габриел се шмугна в сградата през една необозначена врата от задната страна и се спусна по стълбите в сутерена до облицованите с олово стаи, запазени за Службата. Шефа на централата го нямаше. Там беше само един млад оперативен агент на име Ной, който скочи на крака, когато бъдещият му директор прекрачи прага без предупреждение. Алон влезе в обезопасения комуникационен сектор, който на жаргона на Службата се наричаше Светая Светих, и изпрати съобщение до булевард „Цар Саул“ с искане за достъп до всички документи, свързани с ливанския бизнесмен Али Рашид. Той не си направи труда да посочи причината за своето искане. Бъдещият му ранг си имаше своите предимства.

Изминаха двадесет минути, преди файлът да се появи по сигурната връзка — достатъчно време, прецени Габриел, за да бъде одобрено изпращането му от настоящия началник на Службата. Файлът беше кратък, с обем от около хиляда думи, и бе написан в стегнатия стил, който се изискваше от анализаторите на Службата. Той съобщаваше, че Али Рашид е бил известен човек на сирийското разузнаване, че е служил като касиер на голяма сирийска мрежа в Ливан и че през 2011 г. е загинал в ливанската столица при атентат с кола бомба, чийто извършител е неизвестен. В долната част на файла фигурираше шестцифреният код на изготвилия го служител. Алон го разпозна — анализаторката някога беше топ експертът на Службата по сирийските въпроси и партията БААС. Тези дни тя бе забележителна по друга причина — беше съпруга на сегашния и в близко бъдеще бивш началник.

Като в повечето предни постове на Службата по света, в лондонската централа имаше малка спалня за кризисни моменти. Габриел познаваше добре помещението, защото бе оставал в него много пъти. Той се изтегна на неудобната кушетка и се опита да заспи, но напълно безуспешно — случаят не напускаше мислите му. Перспективен британски шпионин бе свършил зле, човек на сирийското разузнаване бе взривен на парчета с кола бомба, три откраднати картини бяха прикрити с висококачествени фалшификати, нает склад в женевската свободна безмитна зона… Алон си помисли, че възможностите са безкрайни. Нямаше смисъл да се мъчи да сглоби сега парчетата. Имаше нужда да отвори друг прозорец — прозорец към световната търговия с крадени картини — и за това се нуждаеше от помощта на изпечен крадец на творби на изкуството.

И така той лежа буден на твърдото тясно легло, борейки се със спомените си и с мислите за бъдещето си, до шест часа сутринта. След като взе душ и се преоблече, Габриел напусна посолството по тъмно и се качи на метрото до гара „Сейнт Панкрас“. Един влак на „Евростар“ заминаваше за Париж в седем и половина; той си купи купчина вестници, преди да се качи, и приключи с четенето им, когато влакът спря на гара „Север“ в Париж. Навън колона от мокри таксита чакаше под оловносиво небе. Габриел мина край тях и прекара един час в ходене по оживените улици около гарата, докато се убеди, че никой не го следи. След това се отправи към Осми арондисман19 и улица „Мироменил“.

10. Улица „Мироменил“, Париж

В разузнаването, както и в живота, понякога е необходимо да си имаш работа с хора, чиито ръце далеч не са чисти. Най-добрият начин да хванеш терорист е да ползваш като източник друг терорист. Габриел смяташе, че същото важи и когато се опитваш да хванеш крадец. Което обяснява защо в десет без десет сутринта той седеше на маса до прозореца на една доста добра бирария на улица „Мироменил“, разгърнал броя на „Монд“, с чаша димящо кафе до лакътя му. В десет без две минути Алон забеляза един мъж с нахлупена шапка да крачи бързо по тротоара откъм Елисейския дворец. Мъжът влезе в малко магазинче, наречено „Научни антики“, точно в десет часа, включи осветлението и обърна табелката на вратата от „Затворено“ на „Отворено“. „Морис Дюран — помисли си Габриел с усмивка — е абсолютно стриктен.“ Той допи кафето си, прекоси пустата улица и спря пред входа на магазинчето. Когато натисна звънеца на домофона, той изплака като неутешимо дете. Двадесет секунди изминаха без покана да влезе. След това езичето на бравата щракна, вратата се отвори с негостоприемно изскърцване и Алон се шмугна вътре.

Малкото помещение, също като самия Дюран, бе образец на ред и прецизност. По рафтовете бяха наредени в стройни редици старинни микроскопи и барометри, чиито месингови фитинги блестяха като копчетата на войнишка куртка, фотоапарати и телескопи надничаха сляпо в миналото. В средата на помещението бе поставен голям италиански глобус от XIX век; цената се предоставяше при поискване. Малката дясна длан на Дюран бе положена върху Мала Азия. Той носеше тъмен костюм, златиста папийонка и на лицето му бе лепната най-неискрената усмивка, която Габриел бе виждал. Плешивото му теме лъщеше на светлината на плафониерите. Малките му очи се взираха право напред с бдителността на териер.

— Как е бизнесът? — попита сърдечно Алон.

Дюран отиде до фотографските апарати и вдигна един фотоапарат с месингов обектив от началото на XX в. на „Братя Пуленк“20 от Париж.

— Ще изпращам този на колекционер в Австралия — каза той. — За шестстотин евро. Не е толкова, колкото се надявах, но той много се пазари.

— Не този бизнес, Морис.

Дюран не отговори.

— Миналия месец ти и хората ти отмъкнахте прекрасна творба в Мюнхен — каза Габриел. — Един портрет от Ел Греко изчезна от Старата пинакотека и оттогава никой не го е виждал, нито е чувал за него. Не е поискан откуп. Няма и намек от германската полиция, че са близо до разрешаването на случая. Няма нищо, освен мълчание и празно място на музейната стена, където бе закачен шедьовърът.

— Ти не ме питаш за моя бизнес — отвърна Дюран — и аз не те питам за твоя. Такива са правилата на нашите взаимоотношения.

— Къде е картината на Ел Греко, Морис?

— Тя е в Буенос Айрес, в ръцете на един от най-добрите ми клиенти. Той има слабост — добави Дюран, — ненаситен апетит, който само аз мога да задоволя.

— Каква е неговата слабост?

— Обича да притежава непритежаемото. — Морис върна фотоапарата на рафта. — Предполагам, че това не е светска визита.

Габриел поклати отрицателно глава.

— Какво искаш този път?

— Информация.

— За какво?

— За мъртъв англичанин на име Джак Брадшоу.

Лицето на Дюран остана безизразно.

— Предполагам, че си го познавал — каза Алон.

— Само по име.

— Някаква представа за това кой го е нарязал на парчета?

— Не — отвърна Морис, като бавно поклати глава. — Но бих могъл да те насоча в правилната посока.

Габриел отиде до витрината и обърна табелката от „Отворено“ на „Затворено“. Дюран въздъхна шумно и облече палтото си.

Двамата бяха най-невероятната двойка, която би могла да се срещне в Париж в тази хладна пролетна утрин — крадец на произведения на изкуството и разузнавач, крачещи един до друг по улиците на Осми арондисман. Морис Дюран — педантичен във всичко, започна с кратко въведение в търговията с крадени произведения на изкуството. Всяка година хиляди картини и други предмети на изкуството изчезваха от музеи, галерии, държавни институции и частни домове. Оценката на тяхната стойност достигаше до шест милиарда щатски долара, което правеше кражбите на творби на изкуството четвъртата най-доходоносна незаконна дейност в света, отстъпваща само на трафика на наркотици, прането на пари и търговията с оръжие. И Морис Дюран бе отговорен за голяма част от тях. Работейки с група от базирани в Марсилия професионални крадци, той бе извършил някои от най-големите обири на произведения на изкуството в историята. Дюран вече не се възприемаше като обикновен крадец. Той бе бизнесмен в световен мащаб, нещо като търговец на художествени антики, който се бе специализирал в безшумното придобиване на картини, които всъщност не бяха за продажба.

— По мое скромно мнение — продължи Морис без следа от скромност в гласа му — има четири обособени вида крадци на произведения на изкуството. Първите са търсачи на силни усещания, любители на изкуството, които крадат, за да придобият нещо, което никога не биха могли да си позволят да имат. Идва ми наум Стефан Брайтвайзер. — Той хвърли кос поглед към Габриел. — Познато ли ти е името му?

— Брайтвайзер е сервитьорът, който бе откраднал творби на изкуството на стойност над един милиард долара за личната си колекция.

— Включително „Сибила Клеве“ от Лукас Кранах Старши. След като бе арестуван, майка му нарязала картините на малки парченца и ги изхвърлила заедно с кухненските отпадъци. — Французинът поклати неодобрително глава. — Аз съвсем не съм идеален човек, но никога не съм унищожавал картина. — Той хвърли още един поглед към Алон. — Дори и когато е трябвало.

— А втората категория?

— Некомпетентният загубеняк. Той краде картина, не знае какво да прави с нея и изпада в паника. Понякога успява да получи малък откуп или парично възнаграждение. Често пъти го залавят. Честно казано — добави Дюран, — аз се възмущавам от този тип. Той създава лошо име на хора като мен.

— Професионалисти, които извършват поръчкови кражби?

Морис кимна утвърдително. Двамата вървяха по булевард „Матиньон“. Те подминаха парижките офиси на аукционната къща „Кристис“ и завиха по булевард „Шанз-Елизе“. Кестените от двете му страни протягаха голи клони към сивото небе.

— Има хора от правоохранителните органи, които твърдят упорито, че аз не съществувам — продължи Дюран. — Те си мислят, че съм плод на въображението. Не разбират, че по света има изключително богати хора, които желаят страстно да притежават велики произведения на изкуството и не се интересуват дали те са откраднати, или не. В действителност има хора, които искат даден шедьовър именно защото е откраднат.

— Коя е четвъртата категория?

— Организираната престъпност. Те са много добри в кражбите на картини, но не толкова добри в пласирането им на пазара. — Дюран замълча, после добави: — Ето къде Джак Брадшоу се появява на сцената. Той беше посредник между крадците и купувачите, или ако щеш — първокласен укривател на крадени творби. И беше добър в работата си.

— Какъв вид купувачи?

— Понякога той продаваше директно на колекционери — отвърна Морис. — Но през повечето време изпращаше откраднатите произведения на мрежа от дилъри тук, в Европа.

— Къде по-точно?

— Париж, Брюксел и Амстердам са отлични тържища за крадени творби на изкуството. Но законите за собствеността и неприкосновеността на личния живот в Швейцария все още я правят Мека за продажбата на крадено имущество.

Те прекосиха площад „Конкорд“ и влязоха в Градините на Тюйлери. От лявата им страна се издигаше „Жьо дьо Пом“ — малкият музей, който нацистите бяха използвали като сортировъчна база за плячкосваните във Франция произведения на изкуството. Дюран като че ли съзнателно положи усилия да не го погледне.

— Твоят приятел Джак Брадшоу се занимаваше с опасен бизнес — каза Морис. — Той трябваше да се разправя с онзи вид хора, които бързо прибягват до насилие, когато не постигнат каквото са си наумили. Сръбските банди са особено активни в Западна Европа. Руските също. Възможно е Брадшоу да е бил убит в резултат на сделка, която е завършила зле. Или… — Гласът на Дюран заглъхна.

— Или какво?

Морис се поколеба, преди да отговори.

— Имаше слухове — каза той най-накрая. — Нищо конкретно, забележи. Само спекулации.

— Какви спекулации?

— Че Джак е замесен в придобиването на голям брой картини на черния пазар само за един човек.

— Знаеш ли името на този човек?

— Не.

— Истината ли ми казваш, Морис?

— Може да се изненадаш — отговори Дюран, — но когато някой придобива колекция от крадени картини, той не се стреми да афишира това, което прави.

— Продължавай.

— Имаше и други слухове, които се носеха за Брадшоу, слухове, че той посредничи в сделка за един шедьовър. — Морис се огледа почти незабележимо, преди да продължи. Това беше действие, помисли си Габриел, достойно за професионален шпионин. — Шедьовър, който е в неизвестност от няколко десетилетия.

— Знаеш ли коя е картината?

— Разбира се. И ти също я знаеш. — Дюран спря и се обърна към Алон. — Тя е „Рождество Христово“, рисувана от бароков художник в края на кариерата му. Неговото име е Микеланджело Меризи, но повечето хора го познават с името на селището близо до Милано, където е живяло семейството му.

Габриел си помисли за трите букви, които бе разчел на кубчето с листчета за телефонни съобщения на Брадшоу: К… В… О.

Буквите не бяха случайни.

Те бяха част от името Караваджо.

11. Градините на Тюйлери, Париж

Два века след смъртта му той бил почти забравен. Неговите картини събирали прах в хранилищата на галерии и музеи, много от тях погрешно приписвани на други автори, техните драматично осветени фигури чезнели бавно в пустотата на характерния им тъмен фон. Най-сетне през 1951 г. видният италиански изкуствовед Роберто Лонги събрал известните му творби и ги показал на света в Палацо Реале в Милано. Мнозина от тези, които посетили забележителната изложба, никога не били чували името Караваджо.

Подробностите от началото на живота му в най-добрия случай са оскъдни — бледи линии от въглен върху иначе празно платно. Той се родил на двадесет и деветия ден от месец септември през 1571 година, най-вероятно в Милано, където баща му е бил известен строител и архитект. През лятото на 1576 в града избухнала чумна епидемия. Когато тя най-сетне отминала, една пета от населението на миланската епархия било загинало, в това число и бащата, дядото и чичото на младия Караваджо. През 1584, на тринадесетгодишна възраст, той постъпил в ателието на Симоне Перецано — лишен от въображение, но способен маниерист, който твърдял, че е ученик на Тициан. Съхраненият до наши дни договор задължавал Караваджо да се обучава „ден и нощ“ в продължение на четири години. Не е известно дали той е бил изпълнен, нито дори дали Караваджо е завършил чиракуването си. Явно слабото, безжизнено творчество на Перецано не е оказало голямо влияние върху него.

Точните обстоятелства около заминаването на Караваджо от Милано, както и почти всичко останало, свързано с него, са потънали във времето и са обвити в тайнственост. Архивите показват, че майка му е починала през 1590 година и че той е предявил иск за наследство, равняващо се на шестстотин златни скудо, от нейното скромно имущество. За една година парите свършили. Никъде няма и най-малка следа, че избухливият млад мъж, преминал обучение за художник, е докосвал платно с четката си през последните му години в Милано. Изглежда, е бил твърде зает с други занимания. Джовани Пиетро Белори — автор на една ранна негова биография, предполага, че Караваджо е трябвало да избяга от града може би след инцидент, включващ проститутка и бръснач, или може би след убийството на приятел. „Той заминал на изток във Венеция, пише Белори, където попаднал под обаянието на живописния стил на Джорджоне. След това, през есента на 1592 година, отпътувал за Рим.“

Тук животът на Караваджо претърпял рязък обрат. Като всички преселници от север, той влязъл в града през Порта дел Пополо21 и се запътил към квартала на художниците — лабиринт от мръсни улици около Марсово поле. Според художника Джовани Балионе той делял едно жилище с художник от Сицилия, докато друг ранен биограф — лекар, който познавал Караваджо в Рим, отбелязва, че е намерил квартира в дома на един свещеник, който го принуждавал да върши домакинската работа и го хранел само със зеленчуци. Караваджо наричал свещеника монсеньор Салата и напуснал дома му след няколко месеца. През първата си година в Рим той живял на десет различни места, в това число и в ателието на Джузепе Чезари, където спял на сламеник. Караваджо ходел по улиците в парцаливи черни чорапи и овехтяло черно наметало. Черната му коса била буйна и рошава.

Чезари позволявал на Караваджо да рисува само цветя и плодове — най-елементарното задание за един чирак. Отегчен, убеден в по-големия си талант, той започнал да рисува собствени картини. Някои от тях продавал по уличките около площад „Навона“. Но една картина — светъл образ на заможно римско момче, мамено от двама картоиграчи мошеници — Караваджо продал на търговец, чийто магазин се намирал на улицата срещу двореца, обитаван от кардинал Франческо дел Монте. Тази продажба драстично променила живота на Караваджо, защото кардиналът, който бил ценител и покровител на изкуствата, се възхитил от картината и я купил за няколко скудо. Скоро след това той придобил втора картина на Караваджо, изобразяваща усмихната врачка, крадяща пръстена на римски младеж, докато му гледа на ръка. В един момент двамата мъже се срещнали, макар че остава неясно по чия инициатива. Кардиналът предложил на младия художник храна, облекло, квартира и ателие в своя дворец. Единственото, което поискал от Караваджо, било той да рисува. Караваджо, тогава двадесет и четири годишен, приел предложението му. Това било едно от малкото мъдри решения, които е вземал.

След като се настанил в стаята си в двореца, Караваджо нарисувал няколко творби за кардинала и неговия кръг от заможни приятели, в това число „Свирач на лютня“, „Музикантите“, „Бакхус“, „Марта и Мария Магдалена“ и „Свети Франциск от Асизи в екстаз“. След това, през 1599 г., той получил първата си обществена поръчка: две платна, изобразяващи сцени от живота на свети Матей, за параклиса „Контарели“ в базиликата „Сан Луиджи деи Франчези“. Картините, макар и оспорвани, веднага направили Караваджо най-търсения художник в Рим. Скоро последвали други поръчки, в това число „Разпятието на свети Петър“ и „Обръщането на свети Павел“ за параклиса „Черази“ в базиликата „Санта Мария дел Пополо“, „Вечерята в Емаус“, „Йоан Кръстител“, „Целувката на Юда“, „Тома Неверни“ и „Жертвоприношението на Исаак“. Не всички негови творби били посрещнати с одобрение при доставката. „Мадоната с Младенеца и света Ана“ била махната от базиликата „Свети Петър“, защото църковната йерархия очевидно не одобрила голямото деколте на Дева Мария. Изобразяването ѝ с боси крака в „Смъртта на Богородица“ било счетено за толкова обидно, че църквата „Санта Мария дела Скала“ в Трастевере, за която била поръчана, отказала да я приеме. Рубенс я нарекъл една от най-добрите творби на Караваджо и му помогнал да ѝ намери купувач.

Успехите като художник не донесли спокойствие в личния живот на Караваджо — всъщност той си останал все така хаотичен и бурен. Караваджо бил арестуван за носене на меч без разрешение в Кампо Марцио. Той запратил чиния с артишок в лицето на келнер в Остериа дел Моро. Тикнали го в затвора, защото замерял полицаи с камъни на Виа дел Гречи. Инцидентът се случил в девет и половина вечерта в една октомврийска вечер на 1604 година. По това време Караваджо живеел сам в къща под наем в компанията единствено на неговия чирак Чеко, който понякога му служел и за модел. Външният му вид се бил влошил; той отново бил занемареният мъж, облечен в парцаливи черни дрехи, който продавал картините си на улицата. Въпреки че имал много поръчки, Караваджо работел непостоянно. Той успял някак си да завърши и продаде монументалната олтарна картина, наречена „Свалянето на Христос от кръста“. Тя се счита за най-доброто му живописно платно.

Последвали още сблъсъци с властите — името му се появява в полицейските архиви на Рим пет пъти само през 1605 година, — но няма по-сериозни от инцидента, случил се на 28 май 1606 година. Било неделя и както обикновено, Караваджо отишъл да поиграе на палакорда22 на Виа дела Палакорда. Там срещнал Ранучио Томасони — уличен побойник и съперник за любовта на красива млада куртизанка, която била позирала за няколко от картините на Караваджо. Двамата се спречкали и извадили саби. Подробностите за боя са неясни, но в края му Томасони лежал на земята с дълбока рана в горната част на бедрото. Той починал малко по-късно и от тази вечер Караваджо бил обявен за общоградско преследване. Издирван за убийство — престъпление само с едно възможно наказание, той избягал в планината Албани. Караваджо никога повече не видял Рим.

Той заминал на юг, установявайки се в Неапол, където вече се носела славата му на велик художник, независимо от убийството. Караваджо оставил след себе си творбата „Седемте милосърдни дела“, преди да отплава за Малта. Там той бил приет в Малтийския орден — скъпа чест, за която платил с картини — и за кратко време живял като благородник. После сбиването му с друг член на ордена довело до нов престой в затвора. Караваджо успял да избяга и заминал за Сицилия, където, по думите на всички, се държал като смахнат и спял с кинжал до себе си. Въпреки това, той успял да рисува. В Сиракуза оставил „Погребението на света Лучия“. В Месина сътворил две монументални картини: „Възкресението на Лазар“ и сърцераздирателната „Поклонението на влъхвите“. За църквата „Сан Лоренцо“ в Палермо Караваджо нарисувал „Рождество със свети Франциск и свети Лаврентий“. Триста петдесет и девет години по-късно, в нощта на 18 октомври 1969-а, двама мъже влезли в параклиса през прозореца и изрязали платното от рамката му. Копие на картината висеше зад бюрото на генерал Чезаре Ферари в Двореца в Рим. Тя беше цел номер едно на Арт отряда.

— Подозирам, че генералът вече знае за връзката между Караваджо и Джак Брадшоу — каза Морис Дюран. — Това би обяснило защо толкова е настоявал ти да поемеш случая.

— Познаваш много добре генерала — отбеляза Габриел.

— Не съвсем — отвърна французинът. — Но съм го срещал веднъж.

— Къде?

— Тук, в Париж, на симпозиум за кражбите на произведения на изкуството. Генералът участва в една от дискусиите.

— А ти?

— Аз бях сред присъстващите.

— В качеството си на какъв?

— На търговец на ценни антики, разбира се. — Морис се усмихна. — Генералът ми направи впечатление на сериозен и много способен човек. Отдавна не съм крал картина в Италия.

Двамата вървяха по настланата с чакъл пътека на централната алея. Оловносивите облаци бяха помрачили колорита на градините. Те приличаха повече на пейзаж от Сисле, отколкото от Моне.

— Възможно ли е това? — попита Габриел.

— Картината на Караваджо действително да е в играта ли?

Алон кимна утвърдително. Дюран сякаш сериозно се замисли над въпроса, преди да отговори.

— Чувал съм всякакви истории — каза той най-сетне. — Че колекционерът, възложил кражбата, е отказал да приеме картината, защото била много силно повредена, когато е била изрязана от рамката. Че шефовете на сицилианската мафия я изваждали на показ като трофей по време на заседанията си. Че е била унищожена при наводнение. Че е била изядена от плъхове. Но също така съм чувал слухове — добави той, — че тя е била в играта и преди това.

— Колко ще струва на черния пазар?

— В картините, които Караваджо е рисувал, докато е бягал, липсва дълбочината на неговите велики римски произведения. Независимо от това — добави Дюрон, — Караваджо си остава Караваджо.

— Колко, Морис?

— Основно правило е, че откраднатата картина запазва десет процента от стойността си на черния пазар. Ако творбата на Караваджо е струвала петдесет милиона на свободния пазар, на черно тя ще се продаде за пет милиона.

— Няма свободен пазар за Караваджо.

— Което означава, че тя наистина е единствена по рода си. Има хора по света, които биха платили почти всичко за нея.

— Можеш ли да я продадеш?

— С едно телефонно обаждане.

Те стигнаха до езерото с лодките, където няколко миниатюрни плавателни съда се люшкаха в малкото бурно море. Габриел спря на брега и обясни как е открил три откраднати картини: на Пармиджанино, Реноар и Климт, скрити под копия на по-незначими произведения, във вилата на Джак Брадшоу на брега на езерото Комо. Гледайки лодките, Дюран кимна замислено.

— Според мен те са били подготвени за транспортиране и продажба.

— Но защо да се рисува върху тях?

— За да могат да бъдат продадени като законни творби. — Морис замълча, после добави: — Законни творби на по-малка стойност, разбира се.

— И когато продажбите се извършат?

— Някой като теб ще бъде нает да отстрани прикриващите изображения и да подготви картините за окачване.

Две млади туристки спряха да се снимат на отсрещната страна на езерото с лодките. Алон хвана Дюран за лакътя и го поведе към пирамидата на Лувъра.

— Художникът, който е нарисувал онези фалшификати, е добър — каза той. — Достатъчно добър, за да заблуди на пръв поглед човек като мен.

— Има много талантливи художници, които са готови да продават своите услуги на онези от нас, които се трудят в областта на незаконната търговия. — Французинът погледна Габриел и попита: — Случвало ли ти се е някога да фалшифицираш картина?

— Веднъж се наложи да фалшифицирам творба на Мери Касат.

— За достойна кауза без съмнение.

Те продължиха да вървят по скърцащия под краката им чакъл.

— Ами ти, Морис? Налагало ли ти се е да търсиш услугите на фалшификатор?

— Навлизаме в чувствителна територия — предупреди го Дюран.

— Двамата с теб отдавна сме преминали тази граница.

Те стигнаха до площад „Карусел“, завиха надясно и поеха към реката.

— Винаги когато е възможно — каза Морис, — предпочитам да се създаде илюзията, че откраднатата картина всъщност не е била открадната.

— Оставяш копие.

— Ние ги наричаме кражби с подмяна.

— Колко такива копия висят в музеите и в различни частни домове из цяла Европа?

— Предпочитам да не казвам.

— Хайде, Морис.

— Има един човек, който върши цялата работа за мен. Той е бърз, надежден и доста добър.

— Този човек има ли си име?

Дюран се поколеба, после отговори. Името на фалшификатора беше Ив Морел.

— Къде е учил?

— В Националното училище за изящни изкуства в Лион.

— Много престижно образование — отбеляза Алон. — Защо не е станал художник?

— Опитал е, но не се е получило, както е планирал.

— И е станал фалшификатор, за да си отмъсти на света на изкуството?

— Нещо такова.

— Колко благородно.

— Хората, които живеят в стъклени къщи, не трябва да хвърлят камъни по другите.

— Той само за теб ли работи?

— Иска ми се да беше така, но аз не мога да му давам достатъчно работа. От време на време Ив приема поръчки и от други клиенти. Един от тях беше покойният укривател на крадени творби Джак Брадшоу.

Габриел спря и се обърна с лице към Дюран.

— Ето защо знаеш толкова много за делата на Брадшоу — каза той. — Използвали сте услугите на един и същ фалшификатор.

— Всичко това беше доста караваджовско — отговори Дюран, кимайки.

— Морел къде вършеше работата си за Брадшоу?

— В едно помещение в женевската свободна безмитна зона. Брадшоу имаше там доста уникална художествена галерия. Ив я нарича „Галерията на безследно изчезналите“.

— Къде е той сега?

— Тук, в Париж.

— Къде точно, Морис?

Дюран извади дясната ръка от джоба на палтото си и посочи, че фалшификаторът може да бъде намерен някъде в близост до базиликата „Сакре Кьор“. Двамата — крадецът на произведения на изкуството и разузнавачът — влязоха в метрото и се отправиха към Монмартър.

12. Монмартър, Париж

Ив Морел живееше в жилищен блок на улица „Равиньон“. Когато Дюран натисна бутона на домофона, никой не отговори.

— Той вероятно е на площад „Тертр“.

— Какво прави там?

— Продава на туристите копия на картини от известни импресионисти, така че френските данъчни власти да смятат, че има законни доходи.

Те тръгнаха към площада — смесица от кафенета на открито и улични художници близо до базиликата, — но Морел не беше на обичайното си място. След това отидоха в любимия му бар на улица „Норвен“, но и там нямаше следа от него. Позвъняването на мобилния му телефон също остана без отговор.

— По дяволите! — изруга тихо Морис, като пъхна телефона си обратно в джоба на палтото си.

— И сега какво?

— Аз имам ключ за апартамента му.

— Защо?

— От време на време той оставя в ателието си някои неща за мен, за да си ги взема.

— Изглежда ми доверчив човек.

— Противно на общоприетия мит — каза Дюран, — сред крадците наистина съществува честност.

Те се върнаха до жилищния блок и натиснаха бутона на домофона за втори път. Когато не получиха отговор, Морис извади от джоба си връзка ключове и с единия от тях отключи входната врата. Той използва същия ключ, за да отвори и вратата на апартамента на Морел. Посрещна ги тъмнина. Дюран щракна ключа за лампата на стената, осветявайки голямо просторно помещение, което служеше и за ателие, и за жилище. Габриел се приближи към статива, на който беше подпряно недовършено копие на пейзаж от Пиер Бонар.

— Дали възнамерява да го продаде на туристите на площад „Тертр“?

— То е за мен.

— За какво ти е?

— Използвай въображението си.

Алон разгледа по-отблизо картината.

— Ако питаш мен — каза той, — имаш намерение да я окачиш в Музея на изящните изкуства в Ница.

— Имаш набито око.

Габриел се извърна от статива и се насочи към голямата правоъгълна работна маса, която се намираше в средата на студиото. Тя беше покрита с изцапан с боя брезент. Под него имаше предмет с размери метър и осемдесет на шейсет сантиметра.

— Морел скулптор ли е?

— Не.

— Тогава какво има под брезента?

— Не знам, но по-добре погледни.

Алон повдигна края на брезента и надникна под него.

— Е? — попита Дюран.

— Опасявам се, че ще трябва да намериш някой друг, който да завърши картината на Бонар, Морис.

— Нека да го видя.

Габриел отметна горния край на брезента.

— По дяволите! — изруга тихо Дюран.