Крадецът

13. Сан Ремо, Италия

На следващия ден, в два и половина следобед, генерал Ферари чакаше близо до стената на старата крепост в Сан Ремо. Той носеше цивилен костюм, вълнено палто и тъмни очила, които скриваха всевиждащото му изкуствено око. Габриел, облечен с дънки и кожено яке, изглеждаше като притеснения му по-млад брат, този, който е направил всички грешни избори в живота си и отново се нуждае от пари. Докато вървяха по мръсната крайбрежна алея, той информира генерала за резултатите от проучването си, като внимаваше да не разкрива източниците си. Ферари не изглеждаше изненадан от чутото.

— Пропуснахте нещо — каза той.

— Какво?

— Джак Брадшоу не беше дипломат. Той беше шпионин.

— Откъде знаете?

— Всички от занаята знаеха за миналото на Брадшоу. Това беше една от причините той да е толкова добър в работата си. Но не се притеснявайте — добави генералът. — Нямам намерение да ви създавам затруднения с вашите приятели в Лондон. Единственото, което искам, е моята картина от Караваджо.

Те напуснаха крайбрежната алея и тръгнаха нагоре по склона на хълма към центъра на града. Алон се зачуди защо някой би искал да почива тук. Градът му напомняше на някога красива жена, която се докарва, за да я нарисуват.

— Вие ме измамихте — каза той.

— Не е така — отговори Ферари.

— А как ще го определите?

— Премълчах някои факти, за да не повлияят на вашето разследване.

— Знаехте ли, че картината на Караваджо е в играта, когато поискахте да разследвам смъртта на Брадшоу?

— Бях чул слухове в този смисъл.

— А бяхте ли чули и слухове за колекционер, който купува неистово откраднати произведения на изкуството?

Генералът кимна утвърдително.

— Кой е той?

— Нямам никаква представа.

— Този път истината ли ми казвате?

Ферари сложи здравата си ръка върху сърцето си.

— Не знам самоличността на човека, който купува всяка открадната творба, която успее да докопа. Нито знам кой стои зад убийството на Джак Брадшоу. — Той замълча за миг, после добави: — Макар да подозирам, че става дума за едно и също лице.

— Защо е бил убит Брадшоу?

— Предполагам, че вече не е бил необходим.

— Защото е доставил картината на Караваджо ли?

Генералът кимна неопределено.

— Тогава защо първо е бил измъчван?

— Вероятно убийците му са искали да им каже нечие име.

— На Ив Морел ли?

— Брадшоу сигурно е използвал Морел да придаде нов облик на картината, така че тя да може да бъде продадена. — Той погледна мрачно Габриел и попита: — Как са го убили?

— Счупили са врата му. Изглеждаше като пълно прекъсване на гръбначния мозък.

Ферари се намръщи.

— Безшумно и безкръвно.

— И много професионално.

— Какво направихте с този нещастник?

— За него ще се погрижат — отговори тихо Алон.

— Кой?

— По-добре да не знаете подробностите.

Генералът бавно поклати глава. Сега беше замесен в углавно престъпление. Не му беше за първи път.

— Да се надяваме — каза той след малко, — че френската полиция никога няма да разбере, че сте били в апартамента на Морел. Като се има предвид вашето минало, те могат да останат с погрешно впечатление.

— Да — каза мрачно Габриел. — Да се надяваме.

Те завиха по Виа Рома. Булевардът кънтеше от бръмченето на стотици моторни скутери. Когато заговори отново, Алон трябваше да повиши глас, за да бъде чут.

— Кой беше последният ѝ притежател? — попита той.

— На картината на Караваджо ли?

Габриел кимна утвърдително.

— Дори и аз не съм сигурен — призна Ферари. — Всеки път, когато арестуваме някой гангстер, без значение колко е незначителен, той ни предлага информация за местонахождението на „Рождество Христово“ в замяна на намаляване на присъдата му. Ние го наричаме билетът „Караваджо“. Излишно е да казвам, че сме пропилели безброй часове да проследяваме фалшиви следи.

— Струва ми се, че преди няколко години бяхте близо до намирането ѝ.

— И аз така смятах, но тя се изплъзна от ръцете ми. Бях започнал да мисля, че никога няма да получа още една възможност да я открия. — Той неволно се усмихна. — А сега и това.

— Ако картината е била продадена, тя вероятно вече не е в Италия.

— Съгласен съм. Но от опит знам — добави генералът, — че най-добрият момент да се намери открадната картина е веднага след като тя е сменила собственика си. Така че ние трябва да действаме бързо. Иначе може да се наложи да чакаме още четиридесет и пет години.

— Ние?

Генералът спря, но не каза нищо.

— Моето участие в този случай — заяви Алон, надвиквайки шума от трафика — официално приключи.

— Обещахте да откриете кой е убил Джак Брадшоу в замяна на това да запазим в тайна от пресата името на вашия приятел. Според мен още не сте приключили поетия ангажимент.

— Дадох ви важна следа, да не говорим за трите откраднати картини.

— Но не и картината, която искам. — Генералът свали слънчевите си очила и втренчи в Габриел единственото си око. — Вашето участие в този случай не е приключило, Алон. В действителност то едва сега започва.

Те отидоха в един малък бар с изглед към яхтеното пристанище. Барът беше празен, с изключение на двама млади мъже, които се жалваха от плачевното състояние на икономиката. Тези дни това бе често срещана гледка в Италия. Нямаше работа, нямаше перспективи, нямаше бъдеще — само красиви останки от миналото, които генералът и неговият екип от Арт отряда бяха положили клетва да опазят. Той си поръча кафе и сандвич и заведе Габриел на една маса отвън, на студеното слънце.

— Честно казано — рече Ферари, когато отново останаха сами, — не знам как може дори да си помислите да изоставите случая сега. Това ще бъде, като да оставите незавършена една картина.

— Моята недовършена картина е във Венеция — отвърна Алон — заедно с бременната ми съпруга.

— Вашата творба на Веронезе е в безопасност. Жена ви — също.

Габриел погледна един препълнен казан за боклук в края на пристана и поклати глава. Древните римляни бяха изобретили централното отопление, но на някакъв етап от развитието си техните потомци бяха забравили как да изхвърлят боклука си.

— Намирането на тази картина може да отнеме месеци — каза той.

— Ние не разполагаме с месеци. Бих казал, че имаме най-много няколко седмици.

— Тогава смятам, че е най-добре вие и хората ви да се размърдате.

Генералът бавно поклати глава.

— Ние сме добри в подслушването на телефони и сключването на сделки с мафиотски отрепки. Но не сме добри в провеждането на операции под прикритие, особено извън Италия. Имам нужда от някой, който да подхвърли примамка на пазара за крадени произведения на изкуството, и да видим дали ще успеем да изкушим господин Голямата клечка да придобие нещо друго. Той е някъде там. Вие просто трябва да намерите нещо, което да го заинтересува.

— Не може да се намери шедьовър за милиони долари. Той се краде.

— И то по ефектен начин — добави Ферари. — Което означава, че не трябва да бъде картина от нечий дом или частна галерия.

— Осъзнавате ли какво предлагате?

— Да, напълно. — Генералът се усмихна заговорнически. — Повечето операции под прикритие включват изпращането на фалшив купувач на терена. Но вашата ще бъде различна. Вие ще се представите за крадец с крадена картина за продажба. Картината трябва да бъде истинска.

— Защо не ми позволите да заема нещо прекрасно от галерия „Боргезе“?

— Музеят никога няма да се съгласи. Освен това — добави генералът — творбата не бива да идва от Италия. В противен случай лицето, което притежава картината на Караваджо, може да заподозре моето участие.

— Никога няма да можете да заведете дело срещу някого след подобно нещо.

— Даването под съд определено е на второ място в моя списък с приоритети. Искам тази картина на Караваджо да бъде върната.

Ферари потъна в мълчание. Габриел трябваше да признае, че бе заинтригуван от идеята.

— Няма начин аз да оглавявам операцията — каза той след малко. — Лицето ми е твърде известно.

— Тогава, предполагам, ще трябва да намерите някой добър актьор да изиграе ролята. Ако бях на ваше място, щях да наема също и някой здравеняк. Подземният свят може да бъде опасно място.

— Нима!

Генералът не отговори.

— Здравеняците не са никак евтини — каза Алон. — Същото важи и за ловките крадци.

— Можете ли да вземете назаем от вашата Служба?

— Здравеняци или крадци?

— И двете.

— Няма никакъв шанс.

— От колко пари ще имате нужда?

Габриел се престори, че мисли.

— Минимум два милиона.

— Може и да имам един милион в кутията за кафе под бюрото ми.

— Ще го взема.

— Всъщност — каза Ферари с усмивка — парите са в едно дипломатическо куфарче в багажника на колата ми. Разполагам и с копие от преписката за творбата на Караваджо. То ще ви осигури материал за четене, докато чакате господин Голямата клечка да се намеси.

— Какво ще стане, ако той не захапе стръвта?

— Предполагам, че ще трябва да откраднете нещо друго. — Генералът сви рамене. — Това е удивителното при кражбите на шедьоври. Наистина не е чак толкова трудно.

Както бе обещано, парите бяха в багажника на служебния седан на Ферари — един милион евро в много използвани банкноти, източникът на който той отказа да уточни. Габриел остави куфарчето на пасажерската седалка на своята кола и потегли, без да каже нито дума повече. Докато стигне до покрайнините на Сан Ремо, вече бе нахвърлил първите подготвителни скици за операцията по връщането на изчезналата картина на Караваджо. Той имаше финансови средства и достъп до най-успешния крадец на произведения на изкуството. Единственото, което му трябваше сега, бе някой, който да предложи открадната картина на пазара. Аматьор не би могъл да го направи. Той се нуждаеше от опитен оперативен агент, който е бил обучен в коварното изкуство на измамата. Някой, който се чувстваше удобно в присъствието на престъпници. Някой, който можеше да се грижи за себе си, ако нещата загрубееха. Алон познаваше точно такъв човек отвъд морето, на остров Корсика. Той беше малко като Морис Дюран — стар противник, който сега беше негов съучастник, но приликите свършваха дотук.

14. Корсика

Когато фериботът влезе в пристанището на Калви, наближаваше полунощ — неподходящо време за социални телефонни обаждания в Корсика, — така че Габриел се настани в един хотел близо до терминала и легна да спи. На сутринта закуси в едно малко кафене близо до брега, след това се качи в колата си и пое по скалистото западно крайбрежие. Дъждът продължи да вали още известно време, но постепенно облаците се разсеяха и морето от гранитносиво стана тюркоазенозелено. Алон спря в град Порто да купи две бутилки изстудено корсиканско розе и се отправи към вътрешността по тесен път, от двете страни на който се простираха маслинови насаждения и горички от черен бор. Въздухът ухаеше на макиата — гъсти храсталаци от розмарин, дива роза и лавандула, които покриваха голяма част от острова, а по селата видя много жени с черни вдовишки дрехи — знак, че са загубили мъжете си заради вендета. Преди време жените го сочеха с типичния корсикански жест за предпазване от окиу, или уроки, но сега избягваха да се заглеждат в него. Те знаеха, че е приятел на дон Антон Орсати, а приятелите на дона можеха да пътуват навсякъде в Корсика без страх от физическа разправа.

В продължение на повече от два века кланът Орсати бе свързан с две неща на остров Корсика: зехтина и смъртта. Зехтинът идваше от маслиновите горички, които растяха в огромното им имение; смъртта — от ръцете на техните убийци тадунагиу. Орсати убиваха от името на онези, които не можеха сами да го извършат: богаташи, които бяха прекалено гнусливи, за да си цапат ръцете; жени, които нямаха роднини от мъжки пол, които да го направят вместо тях. Никой не знаеше колко корсиканци са загинали през вековете от ръцете на убийците им, най-малко самите Орсати, но според местните предания бяха хиляди. Броят им можеше да бъде и по-голям, ако не съществуваше щателното проучване, извършвано от клана. Орсати действаха по строго определен кодекс. Те отказваха да извършат убийство, докато не се уверят, че страната, обърнала се към тях, наистина е била ощетена и се изисква кръвно отмъщение.

Това обаче се бе променило при дон Антон Орсати. По времето, когато той бе поел управлението на фамилията, френските власти бяха успели да изкоренят семейните вражди и вендетата навсякъде, освен в най-изолираните кътчета на острова, оставяйки малцина корсиканци, които да се нуждаят от услугите на неговите тадунагиу. При силния спад на местното търсене Орсати нямаше друг избор, освен да потърси възможности другаде, а именно отвъд морето, в континентална Европа. Сега той приемаше почти всяко предложение за работа, което пристигаше на бюрото му, без значение колко отвратителна бе тя, и убийците му бяха считани за най-надеждните професионалисти на континента. В действителност Габриел бе единият от двамата души, останали живи при сключен договор с фамилията Орсати.

Дон Антон Орсати живееше в планините в средата на острова, заобиколен от стени от макиата и бодигардове. Двама от тях стояха на пост пред портата на имението му. Като видяха Алон, те се отдръпнаха и го поканиха да влезе. Черен път го отведе през една маслинова горичка, излязла сякаш от картина на Ван Гог, до настлания с чакъл преден двор на огромната вила на Орсати. Пред нея стояха още охранители. Те претърсиха бегло вещите на Габриел, а след това единият от тях — мургав, с изпито лице убиец, който изглеждаше около двадесетгодишен, го придружи по стълбите до кабинета на дона. Той беше голямо, просторно помещение, обзаведено с груби корсикански мебели и тераса с изглед към частната долина на Орсати. В каменната камина припукваха дърва от макиата. Те изпълваха въздуха с аромат на розмарин и градински чай.

В средата на стаята бе поставена голяма дъбова маса, на която работеше донът. На нея имаше декоративна бутилка със зехтин „Орсати“, телефон, който той рядко използваше, и подвързана с кожа счетоводна книга, която съдържаше тайните на уникалния му бизнес. Неговите наемни убийци, тадунагиу, бяха всичките служители на „Орсати Олив Ойл Къмпани“ и убийствата, които те извършваха, се осчетоводяваха като поръчки за стока, което означаваше, че в света на Орсати зехтинът и кръвта се лееха съвместно в едно общо предприятие. Всичките му убийци имаха корсикански произход, с изключение на един. Благодарение на изключителната си подготовка той се занимаваше само с най-трудните задачи. Освен това изпълняваше длъжността директор по продажбите за доходоносния централноевропейски пазар.

Донът беше едър мъж по корсиканските стандарти — висок над метър и осемдесет и широкоплещ. Той носеше чифт широки панталони, прашни кожени сандали и снежнобяла риза, която жена му гладеше всяка сутрин и отново следобед, когато той станеше от дрямка. Косата му бе черна, както и очите му. Като стисна ръката му, Габриел изпита чувството, че тя е изсечена от камък.

— Добре дошъл отново в Корсика — каза Орсати, като взе двете бутилки розе. — Знаех си, че не можеш да стоиш дълго далече от нея. Не ме разбирай погрешно, Габриел, но винаги съм си мислил, че във вените ти тече малко корсиканска кръв.

— Мога да ви уверя, дон Орсати, че не е така.

— Това няма значение. Сега ти на практика си един от нас. — Донът сниши глас и добави: — Между мъжете, които убиват заедно, се създава връзка, която не може да бъде разрушена.

— Това още някоя от вашите корсикански поговорки ли е?

— Нашите поговорки са свещени и точни, каквато е сама по себе си една поговорка. — Орсати се усмихна. — Мислех, че би трябвало да си във Венеция със съпругата си.

— Бях там — отвърна Алон.

— Тогава защо си дошъл отново в Корсика? По работа или за удоволствие?

— Боя се, че по работа.

— За какво става дума този път?

— За услуга.

— Още една?

Габриел кимна утвърдително.

— Тук, в Корсика — каза донът, като се намръщи неодобрително, — ние вярваме, че съдбата на човек е предопределена по рождение. А ти, приятелю, изглежда, си обречен вечно да решаваш проблемите на други хора.

— Има и по-лоши съдби, дон Орсати.

— Господ помага на тези, които сами си помагат.

— Колко милосърдно — вметна Алон.

— Милосърдието е за свещениците и глупаците. — Корсиканецът погледна към дипломатическото куфарче, което държеше Габриел. — Какво има в куфарчето?

— Един милион евро в употребявани банкноти.

— Откъде ги получи?

— От един приятел в Рим.

— Италианец ли е?

Алон кимна утвърдително.

— В дъното на много беди — каза мрачно дон Орсати — винаги стои някой италианец.

— По една случайност аз съм женен за италианка.

— Точно затова паля много свещи за теб.

Габриел безуспешно се помъчи да потисне усмивката си.

— Как е тя? — попита донът.

— Аз сякаш непрекъснато я ядосвам. Като изключим това, е много добре.

— Заради бременността е — каза дълбокомислено Орсати. — След като се родят децата, всичко ще бъде различно.

— Как?

— Ще бъде така, сякаш ти не съществуваш. — Корсиканецът отново погледна към куфарчето. — Защо се разхождаш с един милион евро в употребявани банкноти?

— Бях помолен да открия нещо ценно и ще коства много средства, за да го върна.

— Друго изчезнало момиче ли? — попита донът.

— Не — отвърна Алон. — Това.

Той подаде на Орсати снимка на празната рамка, която висеше над олтара на църквата „Сан Лоренцо“. По изражението на грубоватото лице на корсиканеца си пролича, че той разпозна мястото.

— „Рождеството“ ли? — попита донът.

— Никога не съм предполагал, че сте човек на изкуството, дон Орсати.

— Не съм — призна корсиканецът, — но следя внимателно случая през годините.

— По някаква конкретна причина ли?

— По една случайност бях в Палермо вечерта, когато картината на Караваджо бе открадната. Всъщност — добави той с усмивка — почти съм сигурен, че именно аз открих, че тя липсва.

На терасата с изглед към долината дон Антон Орсати разказа как в края на лятото на 1969 година в Корсика пристигнал сицилианският бизнесмен Ренато Франкона. Сицилианецът искал да бъде отмъстено за красивата му дъщеря, която била убита няколко седмици по-рано от Сандро ди Лука — важен член на „Коза Ностра“. Дон Карлу Орсати, тогавашният шеф на клана Орсати, не искал да се замесва. Обаче синът му, способният убиец Антон, в крайна сметка убедил баща си да му позволи да изпълни лично договора. Въпросната вечер всичко минало по план, с изключение на лошото време, което направило невъзможно напускането на Палермо. Като нямал нищо по-добро за вършене, младият Антон тръгнал да търси църква, за да изповяда греховете си. Църквата, в която влязъл, била „Сан Лоренцо“.

— И точно това — каза Орсати, като вдигна снимката на празната рамка — видях онази вечер. Както се досещаш, не съобщих за кражбата в полицията.

— Какво се случи с Ренато Франкона?

— От „Коза Ностра“ го убиха няколко седмици по-късно.

— Предположили са, че той стои зад убийството на Ди Лука?

Донът кимна печално.

— Но поне умря с чест.

— Как така?

— Тъй като отмъсти за убийството на дъщеря си.

— И хората се чудят защо Сицилия не е икономическата и интелектуална сила на Средиземноморието.

— Парите не идват от пеене — каза донът.

— Какъв беше вашият мотив?

— Вендетата е задържала това семейство в бизнеса в продължение на поколения — отговори Орсати. — Убийството на Сандро ди Лука доказа, че можем да действаме извън Корсика, без да бъдем открити. Баща ми си остана против до смъртта си. Но след като той си отиде, аз направих семейния бизнес международен.

— Ако не се разрастваш, загиваш.

— Това еврейска поговорка ли е?

— Вероятно — отговори Габриел.

На масата бе сервиран традиционен корсикански обяд с ухаещи на макиата ястия. Алон си взе от зеленчуците и сирената, но пренебрегна наденицата.

— Това е кашерно — каза Орсати, като сложи с вилицата си няколко парчета от месото в чинията на Габриел.

— Не знаех, че има равини в Корсика.

— Има много — увери го донът.

Алон избута настрана парчетата наденица и попита Орсати дали все още ходи на църква, след като отнеме нечий живот.

— Ако го правех — отговори корсиканецът, — щях да прекарвам повече време на колене, отколкото някоя перачка. Освен това на този етап съм напълно неспасяем. Господ може да прави с мен каквото пожелае.

— Бих се радвал да видя разговора между теб и Бог.

— Дано се проведе по време на корсикански обяд. — Донът се усмихна и напълни отново с розе чашата на Габриел. — Ще ти споделя една тайна — каза той, връщайки бутилката в средата на масата. — Повечето хора, които убиваме, заслужават да умрат. По своя собствен малък начин кланът Орсати е направил света много по-добро място.

— Щяхте ли да се чувствате по този начин, ако ме бяхте убили?

— Не ставай глупав — отговори донът. — Да те оставя жив бе най-доброто решение, което някога съм вземал.

— Доколкото си спомням, дон Орсати, вие нямахте нищо общо с решението да остана жив. В действителност — добави остро Алон — вие бяхте твърдо против него.

— Дори и аз, непогрешимият дон Антон Орсати, от време на време допускам грешки, въпреки че никога не съм правил нещо толкова глупаво, като да се съглася да намеря картина на Караваджо за италианците.

— Аз наистина нямах голям избор по този въпрос.

— Това е налудничава задача.

— Точно по моята специалност.

— Карабинерите търсят тази картина в продължение на повече от четири десетилетия и така и не са успели да я намерят. Според мен тя вероятно отдавна е унищожена.

— Слуховете, които се носят, не са такива.

— Какво си чул?

Габриел отговори на въпроса, като даде на дона същата информация, която бе дал на генерал Ферари в Сан Ремо. След това му обясни своя план за връщането на картината. Корсиканецът явно бе заинтригуван.

— Какво общо има това с фамилията Орсати? — попита той.

— Имам нужда да наема един от хората ви.

— Някой конкретен ли имаш предвид?

— Директорът по централноевропейските продажби.

— Каква изненада.

Алон не каза нищо.

— И ако се съглася?

— Едната ръка мие другата — отвърна Габриел, — а двете ръце мият лицето.

Донът се усмихна.

— Може би в крайна сметка наистина си корсиканец.

Алон се загледа в долината и се усмихна.

— За съжаление, не съм такъв, дон Орсати.

15. Корсика

Както се оказа, човекът, който бе нужен на Габриел, за да намери творбата на Караваджо, бе по работа далеч от острова. Дон Орсати не каза къде е той, нито дали работата му е свързана със зехтина или с проливане на кръв, а само че ще се върне след два, най-много три дни. Той даде на Алон един пистолет „Танфолио“ и ключовете за вилата в съседната долина, където да го изчака. Габриел познаваше добре вилата. Той беше отседнал там с Киара след последната им операция и на нейната огряна от слънце тераса бе научил, че тя носи неговите деца. Имаше само един проблем с къщата: за да стигне до нея, трябваше да мине край трите древни маслинови дървета, където неизменно стоеше на пост ужасният кафеникав козел на дон Казабианка, предизвиквайки всички, които се осмеляха да нахлуят в неговата територия. Старият козел поначало си беше отмъстително създание, но, изглежда, хранеше особена ненавист към Алон, с когото бе имал множество сблъсъци, изпълнени с взаимни заплахи и обиди. В края на обяда Орсати обеща да поговори с дон Казабианка от името на Габриел.

— Вероятно той би могъл да разубеди животното — добави скептично донът.

— Или би могъл да превърне козела в чанта и чифт обувки.

— Хич да не ти хрумват подобни мисли — предупреди го Орсати. — Ако докоснеш дори един косъм от главата на нещастния козел, това ще предизвика вражда.

— Какво ще стане, ако той просто изчезне?

— Макиата няма очи — рече донът, — но вижда всичко.

С тези думи Орсати придружи Габриел по стълбите до двора и го видя да се качва в колата си. Алон кара по шосето, докато то премина в черен път, и след това продължи още малко. Когато стигна до острия ляв завой, видя козела на дон Казабианка да стои, завързан за едно от трите стари маслинови дървета, с израз на унижение на прошарената му муцуна. Алон отвори прозореца си и на италиански засипа козела с куп обиди по отношение на външния му вид, неговото родословие и позора на сегашното му положение. След това, смеейки се, пое нагоре по склона на хълма към вилата.

Тя беше малка и спретната, с червен керемиден покрив и големи прозорци с изглед към долината. Като влезе, веднага си пролича, че двамата с Киара са били последните ѝ обитатели. Неговият скицник все още лежеше на масичката в хола, а в хладилника намери неотворена бутилката „Шабли“, която му беше дал отсъстващият директор по европейските продажби на дон Орсати. Иначе рафтовете на кухненския килер бяха празни. Габриел отвори френските прозорци, за да влезе следобедният бриз, седна на терасата и проучва задълбочено предоставеното му от генерала досие за картината на Караваджо, докато студът не го накара да влезе вътре. Дотогава вече минаваше четири часът и слънцето изглеждаше кацнало в горния край на долината. Той си взе набързо един душ, облече чисти дрехи и се отправи към селото, за да напазарува, преди да затворят магазините.

В този изолиран край на Корсика бе имало град още от мрачните дни след падането на Римската империя, когато вандалите опустошили бреговете ѝ толкова безмилостно, че ужасените островитяни нямали друг избор, освен да избягат в планинската част, за да оцелеят. Една древна улица се виеше спираловидно край вилите и жилищните сгради, стигайки до широк площад в най-високата точка на градчето. От трите страни на площада имаше магазини и кафенета, от четвъртата се издигаше старата църква. Габриел намери място за паркиране и се запъти към пазара, но реши, че първо има нужда да се подкрепи с едно кафе. Той влезе в едно от кафенетата и седна на маса, откъдето можеше да гледа мъжете, които играеха петанк23 на площада под светлината на уличен фенер от ковано желязо. Един от мъжете позна в лицето на Алон приятеля на дон Орсати и го покани да се присъедини към играта. Габриел се престори, че го боли рамото и отвърна на френски, че би предпочел да си остане зрител. Той не спомена, че трябва да пазарува. В Корсика с това все още се занимаваха жените.

Точно тогава камбаните на църквата забиха, отбелязвайки пет часа. Няколко минути по-късно тежката дървена врата се отвори и един свещеник в черно расо се появи на стъпалата. Той застана там, усмихвайки се благосклонно, докато няколко енориаши — предимно стари жени, се заточиха една след друга към площада. Една от жените, след като кимна разсеяно за довиждане на свещеника, внезапно застина на място, сякаш само тя бе предупредена за наличието на опасност. След това жената продължи да върви и изчезна през вратата на малка схлупена къща в съседство с жилището на пастора.

Габриел си поръча още едно кафе. След това промени решението си и вместо него, си поръча чаша червено вино. Сумракът се сгъсти; лампите грееха топло в магазините и прозорците на схлупената къща близо до дома на пастора. Сега пред вратата ѝ, която беше открехната само няколко сантиметра, се появи десетгодишно момче с дълга къдрава коса. Една малка бледа ръка се показа през пролуката, стискайки синьо листче. Момчето грабна листчето и тръгна през площада към кафенето, където го постави на масата на Алон до чашата с червено вино.

— Какво има този път? — попита той.

— Тя не каза — отвърна момчето. — Никога не го прави.

Габриел даде на момчето няколко монети, за да си купи бонбони, и продължи да отпива от виното си, докато нощта се спусна над площада. Накрая взе листчето и прочете единственото изречение, което бе написано на него:

„Мога да ви помогна да намерите това, което търсите“. Той се усмихна, пъхна бележката в джоба си и остана да седи, докато не изпи и последната глътка от виното си. Тогава се изправи и тръгна през площада.

Тя стоеше на вратата, за да го посрещне, наметнала с шал крехките си рамене. Очите ѝ бяха като бездънни черни езера, а лицето ѝ беше бяло като брашно. Жената го погледна внимателно, преди най-накрая да му протегне ръка. Тя беше топла и сякаш безтегловна. Докато я държеше, изпита чувството, че е обгърнал в шепата си пойна птичка.

— Добре дошли отново в Корсика — каза тя.

— Откъде знаете, че съм тук?

— Аз знам всичко.

— Тогава ми кажете как съм пристигнал на острова.

— Не ме обиждайте.

Скептицизмът на Габриел беше престорен. Той отдавна бе загърбил всички съмнения относно способността на старицата да надзърва както в миналото, така и в бъдещето. Тя стисна здраво ръката му и затвори очи.

— Живели сте в града на водата със съпругата си и сте работили в църква, където е погребан един велик художник. Били сте щастлив, наистина щастлив, за първи път в живота си. После се е появил един едноок мъж от Рим и…

— Добре — каза Алон. — Доказахте правотата си.

Жената пусна ръката му и посочи към малката дървена маса във всекидневната. На нея имаше плитка чиния с вода и съд със зехтин. Те бяха нейните работни инструменти. Старицата беше синядора24. Корсиканците смятаха, че има силата да избавя от уроки. Първия път Габриел бе предположил, че не е нищо повече от една знахарка, но вече не смяташе така.

— Седнете — каза тя.

— Не искам — отвърна Алон.

— Защо не искате?

— Защото ние не вярваме в такива неща.

— Евреите ли?

— Да — отговори той. — Евреите.

— Но преди го направихте.

— Вие ми казахте неща за миналото ми, неща, които нямаше откъде да знаете.

— Значи сте били любопитен?

— Предполагам, че да.

— А сега не сте ли любопитен?

Жената седна на обичайното си място до масата и запали свещ. След кратко колебание Габриел седна срещу нея. Той побутна съда със зехтин към средата на масата и скръсти упорито ръце. Старицата затвори очи.

— Едноокият мъж ви е помолил да намерите нещо заради него, нали?

— Да — отвърна Алон.

— Става дума за картина, нали? Творбата на един луд човек, на един убиец. Тя е взета преди много години от малка църква, намираща се на остров.

— Дон Орсати ли ви го каза?

Старицата отвори очи.

— Никога не съм говорила с дона по този въпрос.

— Продължавайте.

— Картината е била открадната от мъже като дона, само че много по-лоши. Те са се отнесли много зле с нея. Тя до голяма степен е увредена.

— Но картината е оцеляла, нали?

— Да — отговори жената, като кимна бавно. — Оцеляла е.

— Къде е сега?

— Близо е.

— Близо до какво?

— Не е по силите ми да ви кажа това. Но ако направите теста със зехтина и водата — добави тя, като погледна към средата на масата, — вероятно ще мога да помогна.

Габриел остана неподвижен.

— От какво се страхувате? — попита старицата.

— От вас — отговори искрено Алон.

— Вие имате силата на Бог. Защо трябва да ви е страх от крехка и стара жена като мен?

— Защото вие също притежавате сила.

— Силата да виждам — каза тя, — но не и земни сили.

— Способността да се вижда бъдещето е голямо предимство.

— Особено за някой с вашата професия.

— Да — съгласи се с усмивка Габриел.

— Тогава защо не направите теста със зехтина и водата?

Той запази мълчание.

— Вие сте загубили много неща — каза внимателно старицата. — Съпруга, син, вашата майка. Но дните на скръб са вече зад гърба ви.

— Моите врагове ще се опитат ли някога да убият жена ми?

— Нищо лошо няма да сполети нея или децата ви.

Старицата кимна към съда със зехтина. Този път Габриел потопи показалеца си в него и остави три капки от мазнината да паднат във водата. По законите на физиката зехтинът трябваше да се събере на повърхността в една обща капка. Вместо това, той се разпръсна на хиляди капчици и скоро от него не остана и следа.

— Вие сте урочасан — каза сериозно старицата. — Би било разумно да ми позволите да премахна от вас уроките.

— Предпочитам да взема два аспирина.

Жената се взря в чинията с вода и зехтин.

— Картината, която търсите, изобразява младенеца Христос, нали?

— Да.

— Странно е, че човек като вас ще търси нашия Господ и Спасител. — Тя отново сведе поглед към чинията. — Картината е била преместена от острова. Тя изглежда по-различно от преди.

— Как така?

— Била е поправена. Човекът, който го е извършил, сега е мъртъв. Но вие вече знаете това.

— Някой ден ще трябва да ми покажете как го правите.

— Това не е нещо, което може да се научи. То е дар от Бога.

— Къде е картината сега?

— Не мога да кажа.

— Кой я притежава?

— Извън възможностите ми е да ви дам името му. Жената може да ви помогне да я намерите.

— Каква жена?

— Не мога да кажа. Не позволявайте да ѝ се случи нищо лошо, иначе ще загубите всичко.

Главата на старицата се отпусна към едното ѝ рамо — пророкуването я бе изтощило. Габриел пъхна няколко банкноти под чинията с вода и зехтин.

— Имам да ви казвам още едно нещо, преди да си тръгнете — каза старицата, когато той се изправи.

— Какво е то?

— Жена ви е напуснала града на водата.

— Кога? — попита Алон.

— Докато сте били в компанията на едноокия мъж в града до морето.

— Къде е тя сега?

— Чака ви в града на светлината — отговори синядората.

— Това ли е всичко?

— Не — каза тя, затваряйки очи. — Старецът няма да живее още дълго. Помирете се с него, преди да е станало твърде късно.

Тя беше права поне за едно нещо — изглежда, Киара наистина бе напуснала Венеция. По време на краткия разговор по мобилния ѝ телефон тя каза, че се чувства добре и че отново вали. Габриел бързо провери времето във Венеция и видя, че е било слънчево дни наред. Обажданията му по телефона в апартамента им останаха без отговор, а баща ѝ — непроницаемият равин Дзоли, сякаш имаше списък с готови извинения, за да обясни защо дъщеря му не беше на бюрото си. Тя ту бе отишла да пазарува, ту беше в книжарницата на гетото, ту беше на посещение в старческия дом. „Ще ѝ кажа да ти се обади веднага щом се прибере. Шалом, Габриел.“ Алон се зачуди дали красивият телохранител на генерала бе съучастник в изчезването на Киара, или и той самият е бил измамен. Заподозря, че е второто. Киара бе по-добре обучена и по-опитна от всеки охранител на карабинерите.

Той отиваше до селото два пъти на ден: веднъж сутринта за закуска и кафе и отново вечерта за чаша вино в кафенето близо до играещите на петанк. И в двата случая виждаше синядората, като излизаше от църквата след литургията. Първата вечер тя не му обърна внимание. Но на втората момчето с къдравата коса дойде до масата му с друга бележка. Изглежда, мъжът, когото Габриел чакаше, щеше да пристигне в Калви с ферибота на следващия ден. Алон позвъни на дон Орсати, който потвърди, че това е вярно.

— Откъде разбра? — попита той.

— Макиата няма очи — отвърна загадъчно Габриел и затвори.

Следващата сутрин той прекара в доизпипване на последните подробности от плана си за намирането на липсващата картина на Караваджо. По обяд отиде до трите древни маслинови дървета и отвърза козела на дон Казабианка. Час по-късно видя едно очукано рено хечбек да навлиза в долината сред облак прах. Когато наближи трите древни маслинови дървета, старият козел застана предизвикателно на пътя му. Разнесе се пронизителният вой на клаксон, а скоро след това в долината отекнаха скверни обиди и неописуеми закани за физическа разправа. Алон отиде в кухнята и отвори бутилка „Шабли“. Англичанинът се беше върнал в Корсика.

16. Корсика

Не се случваше често човек да има възможност да се ръкува с мъртвец, но точно това стана две минути по-късно, когато Кристофър Келър влезе през вратата на вилата. Според британските военни архиви той бе загинал през януари 1991 година по време на Първата война в Персийския залив, когато неговият взвод от САС25 бе попаднал под обстрела на коалиционно формирование от изтребители бомбардировачи в един трагичен случай на „приятелски огън“. Родителите му — и двамата уважавани лекари от Харли Стрийт, го бяха оплакали като герой пред обществото, макар че насаме си бяха казали, че той никога не би загинал, ако бе останал в Кеймбридж, вместо да бяга оттам, за да се присъедини към армията. До този ден те все още не знаеха, че само той бе оцелял след въздушната атака на взвода му. Нито пък знаеха, че след като бе напуснал Ирак, преоблечен като арабин, той бе прекосил Европа, стигайки до Корсика, където бе попаднал в обятията на дон Антон Орсати. Габриел бе простил на Келър, че някога той се бе опитал да го убие. Обаче не можеше да се примири с факта, че англичанинът бе оставил родителите си да остареят, вярвайки, че единственото им дете е мъртво.

Кристофър изглеждаше добре за мъртвец. Очите му бяха яркосини, подстриганата му коса бе изрусяла почти до бяло от морето и слънцето, кожата му беше опъната и силно загоряла. Той носеше бяла, разкопчана на шията риза и смачкан от пътуването делови костюм. Когато съблече сакото си, се разкри смъртоносната му физика. Всичко в Келър — от мощните му рамене до мускулестите му ръце — сякаш бе специално създадено, за да служи за убиване. Той метна сакото на облегалката на един стол и погледна към пистолета „Танфолио“, който лежеше на масичката за кафе до папката на генерала с материалите за картината на Караваджо.

— Това е мое — каза Кристофър за пистолета.

— Вече не е.

Келър се приближи до отворената бутилка „Шабли“ и си наля една чаша.

— Как мина пътуването? — попита Габриел.

— Успешно.

— Опасявах се, че ще кажеш така.

— По-добре, отколкото другата алтернатива.

— Каква беше работата?

— Доставих храна и медикаменти за вдовици и сираци.

— Къде?

— Във Варшава.

— Моят любим град.

— Боже, какво бунище! И времето е прекрасно по това време на годината.

— Какво прави наистина, Кристофър?

— Погрижих се за проблема на един частен банкер в Швейцария.

— Какъв беше проблемът?

— Руски.

— Руснакът има ли си име?

— Нека да го наречем Игор.

— Този Игор почтен ли беше?

— Ни най-малко.

— Мафиот ли беше?

— До мозъка на костите.

— Предполагам, че този Игор от мафията е поверил пари на частния швейцарски банкер.

— Много пари — каза Келър. — Обаче бил недоволен от лихвата, която получавал срещу своите вложения. Казал на швейцарския банкер да я повиши. В противен случай щял да го убие заедно с жена му, децата му и кучето му.

— Така че швейцарският банкер се е обърнал за помощ към дон Орсати.

— Какъв избор е имал?

— Какво се случи с руснака?

— Претърпя злополука след среща с потенциален бизнес партньор. Няма да те отегчавам с подробности.

— А какво стана с парите му?

— Една част от тях бяха преведени в сметка, принадлежаща на „Орсати Олив Ойл Къмпани“. Останалата сума е все още в Швейцария. Знаеш ги какви са швейцарските банкери — добави Кристофър. — Не обичат да се разделят с парите.

Англичанинът седна на дивана, отвори папката на генерала с материалите за картината на Караваджо и извади снимката на празната рамка в църквата „Сан Лоренцо“.

— Жалко — каза той, като поклати глава. — Тези сицилиански копелета нямат уважение към нищо.

— Дон Орсати казвал ли ти е някога, че именно той е открил, че картината е била открадната?

— Може и да го е споменал някоя вечер, когато запасът му от корсикански поговорки се е бил изчерпал. Жалко, че не е пристигнал в църквата няколко минути по-рано — додаде Келър. — Можел е да попречи на крадците да отмъкнат картината.

— Или крадците са можели да го убият, преди да напуснат църквата.

— Подценяваш дона.

— Никога.

Кристофър върна снимката в папката.

— Какво общо има това с мен?

— Карабинерите ме ангажираха да върна картината. Имам нужда от твоята помощ.

— Какъв вид помощ?

— Нищо особено — отвърна Габриел. — Просто ми трябваш, за да откраднеш един безценен шедьовър и да го продадеш на един човек, който е убил двама души преди по-малко от седмица.

— Това ли е всичко? — Келър се усмихна. — Опасявах се, че ще ме помолиш да направя нещо трудно.

Алон му разказа цялата история, като започна със злощастното посещение на Джулиан Ишърууд във вилата до езерото Комо и завърши с необичайното предложение на генерал Ферари за връщането на най-желаната липсваща картина на света. Келър не помръдна през цялото време, подпрял лакти на коленете си със събрани длани, като неволно каещ се грешник. Способността му да стои дълго напълно безмълвен изнервяше дори Габриел. Докато беше служил към САС в Северна Ирландия, Кристофър се бе специализирал в близко наблюдение — опасна техника за наблюдение, която изисквала от него да прекарва седмици наред в тесни скривалища, като тавани и плевни. Той също така се бе внедрил в Ирландската републиканска армия, представяйки се за католик от Западен Белфаст, и точно затова Алон бе убеден, че Келър може да изиграе ролята на крадец на произведения на изкуството, притежаващ незаконно придобита картина за продан. Англичанинът обаче не беше толкова сигурен.

— Аз не се занимавам с това — каза той, когато Габриел завърши краткия си разказ. — Аз следя и убивам хора, взривявам разни неща, но не крада картини. И не ги продавам на черния пазар.

— Щом можеш да минеш за католик от жилищния квартал Балимърфи, може да минеш и за гангстер от Източен Лондон. Ако не ме лъже паметта — добави Алон, — ти си доста добър в използването на различни акценти.

— Вярно е — призна Келър, — обаче знам много малко за изкуството.

— Повечето крадци също не знаят. Точно затова те са крадци, а не куратори и изкуствоведи. Но не се притеснявай, Кристофър, аз ще ти шепна в ухото.

— Нямаш представа с какво нетърпение чакам това.

Габриел не отвърна нищо.

— Ами италианците? — попита Келър.

— Какво за тях?

— Аз съм професионален убиец, който е известно, че от време на време практикува занаята си на италианска земя. Няма да мога да се върна там, ако твоят приятел от карабинерите разбере, че съм работил с теб.

— Генералът никога няма да узнае, че си бил замесен.

— Откъде си сигурен?

— Защото той не иска да знае.

Келър не изглеждаше убеден. Той си запали цигара и замислено издуха облак дим към тавана.

— Трябва ли да пушиш? — попита Алон.

— Това ми помага да мисля.

— А на мен ми затруднява дишането.

— Сигурен ли си, че си израелец?

— Донът явно мисли, че съм таен корсиканец.

— Не е възможно — каза Кристофър. — Един корсиканец никога не би се съгласил да намери картина, която е в неизвестност повече от четиридесет години, особено за някакъв гаден италианец.

Габриел отиде в кухнята, взе една чинийка от шкафа и я постави пред Келър. Англичанинът дръпна за последен път от цигарата си, преди да я смачка.

— Какви пари смяташ да използваш?

Той каза на Кристофър за куфарчето, пълно с един милион евро, дадено му от генерала.

— С един милион няма да стигнеш далеч.

— Да ти се намират някакви дребни?

— Може би имам малко джобни пари, останали от удара във Варшава.

— Колко?

— Пет или шестстотин.

— Много щедро от твоя страна, Кристофър.

— Това са мои пари.

— Какво са пет-шестстотин евро между приятели?

— Много пари. — Келър изпусна дълга въздишка. — Все още не съм сигурен дали мога да се справя с това.

— С какво да се справиш?

— Да се представя за крадец на картини.

— Ти убиваш хора за пари — каза Алон. — Не мисля, че това ще бъде кой знае колко по-трудно.

Обличането на Кристофър Келър за ролята на международен крадец на творби на изкуството се оказа най-лесната част от подготовката му, защото в гардероба на вилата му имаше голям избор на облекло за всякакви поводи или убийства. Имаше дрехи, за да се представи като скитащ бохем, като пътуващ с частния си самолет тузар, като планински катерач. Имаше дори костюм на римокатолически свещеник, допълнен с молитвеник и куфарче с църковна утвар26. В крайна сметка Габриел избра вида дрехи, които Келър обикновено носеше: бели ризи, ушити по поръчка тъмни костюми и модни мокасини. Като аксесоари към облеклото на англичанина добави няколко златни верижки и гривни, лъскав швейцарски часовник, слънчеви очила със синкав оттенък на стъклата и руса перука с гъст перчем. Кристофър ги допълни с фалшивия си британски паспорт и кредитни карти на името на Питър Рътлидж. Алон си помисли, че така той изглежда малко прекалено изтънчен за престъпник от Ийст Енд, но това нямаше значение. Никой в света на изкуството никога нямаше да узнае името на крадеца.

17. Улица „Мироменил“, Париж

На следващия ден те се събраха в тесния заден офис на „Научни антики“ в единайсет часа преди обед: крадецът на предмети на изкуството, професионалният убиец и настоящият оперативен агент и бъдещ шеф на израелското разузнаване. Агентът бързо обясни на крадеца как възнамерява да открие отдавна изчезналата олтарна картина на Караваджо. Крадецът, както и убиецът преди него, бе обзет от съмнения.

— Аз крада картини — отбеляза той, а гласът му прозвуча напрегнато. — Не ги намирам от името на полицията. В действителност правя всичко възможно да я избягвам.

— Италианците никога няма да узнаят за твоето участие.

— Така казваш ти.

— Трябва ли да ти напомням, че човекът, който е придобил картината на Караваджо, уби твоя приятел и съдружник?

— Не, мосю Алон, не е нужно.

Звънецът на входната врата иззвъня. Морис Дюран не му обърна внимание.

— Какво искаш да направя?

— Искам да откраднеш нещо, на което никой колекционер в сянка не може да устои.

— А след това?

— Когато в най-ниските слоеве на света на изкуството започнат да се носят слухове, че картината е в Париж, искам да насочиш лешоядите в правилната посока.

Дюран погледна към Келър.

— Към него ли?

Габриел кимна утвърдително.

— И защо лешоядите ще помислят, че картината е в Париж?

— Защото аз ще им кажа, че е така.

— Ти наистина мислиш за всичко, нали, мосю Алон?

— Най-добрият начин да се спечели една хазартна игра е да се премахнат всички случайности от уравнението.

— Ще се опитам да запомня това. — Дюран отново погледна към Кристофър и попита: — Какво знае той за търговията с крадени произведения на изкуството?

— Нищо — призна Габриел. — Обаче бързо се учи.

— С какво си изкарва прехраната?

— Грижи се за вдовици и сираци.

— Да бе — каза скептично Морис. — А аз съм президентът на Франция.

Те прекараха остатъка от деня в разработване на детайлите на операцията. След това, когато нощта се спусна над Осми арондисман на Париж, Дюран обърна табелката на вратата от „Отворено“ на „Затворено“ и те излязоха един след друг на улица „Мироменил“. Крадецът на произведения на изкуството се отправи към бирарията на отсрещната страна на улицата за вечерната си чаша червено вино, убиецът взе такси до един хотел на улица „Риволи“, а настоящият оперативен агент и бъдещ шеф на израелското разузнаване отиде до една тайна квартира на Службата с изглед към моста Пон Мари. Той видя двама охраняващи агенти да седят в автомобил, паркиран пред входа на сградата, и когато влезе в апартамента, усети аромата на готвено ястие и чу Киара тихо да си пее. Габриел я целуна по устните и я поведе към спалнята. Не я попита как се чувства. Не я попита нищо.

— Даваш ли си сметка — попита тя по-късно, — че се любихме за първи път, откакто разбрахме, че съм бременна?

— Наистина ли?

— Когато интелигентен човек като теб, Габриел, се прави на глупак, не се получава много убедително.

Той бавно нави кичур от косата ѝ на пръста си, но не каза нищо. Брадичката ѝ бе опряна на гърдите му. От светлината на парижките улични лампи кожата ѝ бе придобила златист оттенък.

— Защо досега не правеше любов с мен? И не ми казвай, че си бил зает — добави тя бързо, — защото преди това никога не те е спирало.

Той пусна косата ѝ, но не отговори.

— Страхуваше се, че нещо може пак да се обърка с бременността ли? Затова ли?

— Да — отвърна Алон. — Предполагам, че е така.

— Какво те накара да промениш мнението си?

— Прекарах няколко минути с една стара жена на остров Корсика.

— Какво ти каза тя?

— Че нищо лошо никога няма да сполети теб или децата.

— И ти ѝ повярва?

— Тя ме спечели, като ми каза няколко неща, които не би могла да знае. След това ми каза, че ти си напуснала Венеция.

— Каза ли ти, че съм в Париж?

— Не с толкова много думи.

— Надявах се да те изненадам.

— Откъде знаеше къде да ме намериш?

— Ти как мислиш?

— Обадила си се на булевард „Цар Саул“.

— Всъщност те ми се обадиха.

— Защо?

— Защото Узи искаше да разбере защо общуваш с човек като Морис Дюран. Естествено, аз веднага се възползвах от възможността.

— Как се измъкна от телохранителя на генерала?

— Матео ли? Той беше лесен.

— Не знаех, че двамата с него си говорите на малки имена.

— Той ми беше много полезен в твое отсъствие. И нито веднъж не ме попита как се чувствам.

— Няма да допусна отново същата грешка.

Киара го целуна по устните и го попита защо е подновил връзката си с най-успешния крадец на произведения на изкуството в света. Габриел ѝ разказа всичко.

— Сега разбирам защо генерал Ферари толкова силно искаше ти да разследваш смъртта на Брадшоу.

— Той през цялото време е знаел, че Брадшоу е бил мошеник — каза Алон. — Също така е чул слуховете, че неговите пръстови отпечатъци са били по картината на Караваджо.

— Предполагам, че това би могло да обясни нещо странно, което открих в данъчните архиви на „Меридиан Глоубъл Кънсълтинг Груп“.

— Какво е то?

— През последните дванадесет месеца „Меридиан“ е свършила доста работа за фирмата „Ел Икс Ар Инвестмънтс“ от Люксембург.

— Каква е тази фирма?

— Трудно е да се каже. „Ел Икс Ар Инвестмънтс“ е доста непрозрачна компания.

Габриел хвана нов кичур от косата на Киара и попита какво друго е открила в електронните файлове на Джак Брадшоу.

— През последните няколко седмици от живота си той е изпратил няколко имейла до акаунт27 в Джимейл28 с автоматично генерирано потребителско име.

— Какво са обсъждали?

— Сватби, партита, времето — всички обичайни неща, които хората обсъждат, когато всъщност говорят за нещо друго.

— Имаш ли някаква представа къде е базиран този негов кореспондент?

— В интернет кафенета в Брюксел, Антверпен и Амстердам.

— Естествено.

Тя се претърколи по гръб. Алон сложи дланта си върху корема ѝ, докато дъждът тихо трополеше по прозореца.

— За какво си мислиш? — попита Киара след малко.

— Чудех се дали е истинско, или просто е плод на моето въображение.

— Кое?

— Няма значение.

Тя не настоя повече.

— Предполагам, че ще трябва да кажа нещо на Узи.

— Предполагам, че да.

— Какво да му кажа?

— Истината — отвърна Габриел. — Кажи му, че ще открадна картина на стойност 200 милиона долара и ще видя дали ще мога да я продам на господин Голямата клечка.

— Какво ще правиш след това?

— Трябва да отида до Лондон, за да пусна един скверен слух.

— А после?

— Ще отида в Марсилия, за да стане скверният слух реалност.

18. Хайд Парк, Лондон

На следващата сутрин Габриел позвъни в галерията за изящни изкуства „Ишърууд“, докато пресичаше Лестър Скуеър. Той поиска да види Джулиан далеч от галерията и обичайните за артистичния свят барове в Сейнт Джеймс. Ишърууд предложи кафе-бар „Лидо“ в Хайд Парк. По думите му никой от света на изкуството никога не би стъпил там.

Той пристигна няколко минути след един часа, облечен като типичен англичанин със сако от туид и водоустойчиви обувки. Джулиан изглеждаше много по-трезвен, отколкото бе обикновено в ранния следобед.

— Далеч съм от мисълта да се оплаквам — каза Габриел, стискайки ръката на Ишърууд, — но секретарката ти ме остави да чакам близо десет минути, преди най-накрая да ме свърже с теб.

— Смятай се за щастливец.

— Кога ще я уволниш, Джулиан?

— Не мога да го направя.

— Защо не можеш?

— Може би още съм влюбен в нея.

— Тя злоупотребява с това.

— Знам. — Ишърууд се усмихна. — Ако поне спяхме заедно, тогава щеше да е идеално.

Те седнаха на една маса с изглед към езерото Серпънтайн. Ишърууд изгледа намръщено менюто.

— Не е точно „Уилтънс“, нали?

— Ще оцелееш, Джулиан.

Ишърууд не изглеждаше убеден. Той си поръча сандвич със скариди и чаша бяло вино за кръвното си налягане. Алон си поръча чай и едно кексче. Когато отново останаха сами, Габриел му разказа всичко, което бе открил, след като бе напуснал Венеция. После му каза какво планира да направи.

— Непослушно момче — рече тихо Джулиан. — Абсолютно непослушно момче.

— Това беше идея на генерала.

— Той е едно лукаво копеле, нали?

— Точно затова е толкова добър в работата си.

— Той е длъжен да бъде добър. Но аз, като председател на Комитета за защита на изкуството — добави Ишърууд с официален тон, — ще проявя нехайство, ако не възразя срещу един аспект на твоята доста добре замислена операция.

— Няма друг начин, Джулиан.

— Ами ако картината се повреди по време на кражбата?

— Сигурен съм, че мога да намеря някой, който да я оправи.

— Не бъди толкова нагъл, момчето ми. Не ти отива.

Между тях се възцари дълбока тишина.

— Заслужава си риска, ако мога да върна тази картина на Караваджо — каза накрая Алон.

— Ако — отговори скептично Ишърууд. Той въздъхна дълбоко. — Съжалявам, че те замесих в цялата тази каша. И като си помислиш, нищо от това нямаше да се случи, ако не беше проклетият Оливър Димбълби.

— Всъщност аз съм измислил как Оливър да изкупи греховете си.

— Нали не мислиш да го използваш по някакъв начин?

Габриел бавно кимна.

— Но този път Димбълби никога няма да узнае това.

— Мъдър ход — отговори Ишърууд. — Оливър е един от най-големите клюкари в света на изкуството.

— Именно затова.

— Какво си намислил?

Алон му каза. Ишърууд се усмихна дяволито.

— Непослушно момче — каза той. — Абсолютно непослушно момче.

Докато свършат обяда, Габриел бе успял да убеди Ишърууд в ефикасността на плана си. Те уточниха последните подробности, докато пресичаха Хайд Парк, и се разделиха на претъпкания тротоар на Пикадили. Ишърууд тръгна обратно към галерията си в Мейсънс Ярд, а Алон към гара „Сейнт Панкрас“, където се качи на един от следобедните влакове на „Евростар“ за Париж. Вечерта в тайната квартира с изглед към Пон Мари той се люби с Киара за втори път, след като бе научил, че тя е бременна.

На сутринта те закусиха в едно кафене близо до Лувъра. После, след като изпрати Киара до тайната квартира, Алон взе такси до Лионската гара. В девет часа той се качи на влака за Марсилия и в един без петнадесет вече слизаше по стълбите на гара „Сен Шарл“. Те го отведоха до долния край на булевард „Д’Атен“, по който Габриел пое, за да стигне до „Ла Канебиер“ — широката търговска улица, която се простираше от центъра на града до Старото пристанище. Рибарските лодки се бяха завърнали от сутрешните си курсове и най-различни видове морски създания лежаха върху металните сергии по протежение на източната страна на пристанището. На една от сергиите стоеше побелял мъж, който носеше парцалив вълнен пуловер и гумена престилка. Габриел спря там за кратко, за да разгледа улова на мъжа. После зави зад ъгъла в южния край на пристанището и се настани на пасажерската седалка на едно очукано рено седан. Зад волана, с горяща цигара между пръстите, седеше Кристофър Келър.

— Трябва ли? — попита уморено Габриел.

Келър загаси цигарата си и веднага запали нова.

— Не мога да повярвам, че сме отново тук.

— Къде?

— В Марсилия — отвърна Келър. — Точно оттук започнахме търсенето на младата англичанка.

— И където ти ненужно отне човешки живот — добави мрачно Габриел.

— Хайде да не дискутираме повторно този въпрос.

— Това е доста високопарен израз за крадец на предмети на изкуството, Кристофър.

— Не мислиш ли, че е някакво съвпадение това, че седим в същата кола от същата страна на Старото пристанище?

— Не.

— Защо не?

— Защото Марсилия е мястото, където са престъпниците.

— Като него. — Келър кимна към мъжа с парцаливия вълнен пуловер, който стоеше до сергията за риба в края на пристанището.

— Познаваш ли го?

— Всички от занаята познават Паскал Рамо. Той и неговата банда са най-добрите крадци на Лазурния бряг. Те крадат всичко. Носеше се слух, че веднъж опитали да откраднат Айфеловата кула.

— Какво се е случило?

— Купувачът се е отказал, или поне така Паскал обича да разказва историята.

— Някога имал ли си вземане-даване с него?

— Той не се нуждае от хора като мен.

— В смисъл?

— Паскал ръководи бандата си със здрава ръка. — Келър издиша облак цигарен дим. — Така че Морис прави поръчка и Паскал доставя стоките, по този начин ли действат?

— Точно като „Амазон“29.

— Какво е „Амазон“?

— Трябва малко по-често да се измъкваш от долината си, Кристофър. Светът се промени, откакто си умрял.

Келър потъна в мълчание. Габриел отмести поглед от Паскал Рамо и погледна към хълмистия квартал на Марсилия, разположен близо до базиликата. В паметта му изникнаха картини от миналото: вратата на величествена жилищна сграда на булевард „Сен Реми“, мъж, който крачи бързо в прохладните утринни сенки, арабско момиче с безмилостни кафяви очи, което стои в горния край на каменното стълбище. „Извинете, господине. Да не сте се загубили?“ Той премигна, за да прогони спомените, бръкна в джоба на палтото си, за да извади мобилния си телефон, но се спря. Пред тайната квартира в Париж имаше охранителен екип. Нищо лошо нямаше да се случи на Киара.

— Нещо не е наред ли? — попита Кристофър.

— Не — отвърна Алон. — Всичко е наред.

— Сигурен ли си?

Габриел върна погледа си на Паскал Рамо. Келър се усмихна.

— Малко е странно, не мислиш ли?

— Кое?

— Че човек като теб може да бъде свързан с крадец на предмети на изкуството.

— Или с професионален убиец — добави Габриел.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че животът е сложен, Кристофър.

— На мен ли го казваш.

Келър загаси цигарата си и понечи да запали друга.

— Моля те — каза тихо Алон.

Кристофър мушна цигарата обратно в кутията.

— Още колко трябва да чакаме?

Габриел погледна часовника си.

— Двадесет и осем минути.

— Откъде си толкова сигурен?

— Понеже влакът му пристига на гара „Сен Шарл“ в един часа и тридесет и четири минути. За да стигне пеша от гарата до пристанището, ще са му нужни дванадесет минути.

— Ами ако спре някъде по пътя?

— Няма да спре — отговори Алон. — Господин Дюран е много надежден човек.

— Щом е толкова надежден, защо отново се върнахме в Марсилия?

— Защото той носи един милион евро от парите на карабинерите и искам да се уверя, че те ще се озоват на правилното място.

— В джоба на Паскал Рамо.

Габриел не отговори.

— Малко е странно, не мислиш ли?

— Животът е сложен, Кристофър.

Келър запали цигара.

— На мен ли го казваш.

Беше един и четиридесет и пет, когато го видя да се спуска по стръмната улица „Ла Канебиер“, което означаваше, че идва с една минута предсрочно. Носеше сив камгарен костюм и изискана филцова шапка, а в дясната си ръка стискаше дръжката на куфарче, съдържащо един милион евро. Той се насочи към продавачите на риба и мина бавно край сергиите, докато не стигна пред тази на Паскал Рамо. Двамата размениха няколко думи, Дюран старателно провери дали стоката е прясна и накрая направи своя избор. Той подаде една банкнота, взе найлонова торбичка, пълна с калмари, и се отправи към южната страна на пристанището. Миг по-късно Морис мина покрай Габриел и Келър, без да ги погледне.

— Къде отива сега?

— На яхта, наречена „Мистрал“.

— Кой е собственик на яхтата?

— Рене Монжан.

Келър повдигна въпросително вежди.

— Откъде познаваш Монжан?

— Това е друга история за друг път.

Сега Дюран вървеше по един от плаващите докове между редиците бели яхти. Както предсказа Габриел, той се качи на една моторна яхта, наречена „Мистрал“, и се шмугна в кабината ѝ. Морис остана там точно седемнайсет минути и когато отново се появи, вече не носеше куфарчето, нито торбичката с калмарите. Той мина край очуканото рено на Келър и тръгна обратно към гарата.

— Поздравления, Кристофър.

— За какво?

— Вече си гордият собственик на един шедьовър на Ван Гог, струващ 200 милиона долара.

— Не още.

— Морис Дюран е много надежден — каза Габриел. — Такъв е и Рене Монжан.

19. Амстердам

През следващите девет дни светът на изкуството се въртеше гладко на своята позлатена ос в блажено неведение за бомбата със закъснител, която тиктакаше в неговите среди. Неговите представители обядваха добре, пиеха до късно вечерта, пързаляха се безгрижно по склоновете на Аспен и Сен Мориц върху последния хубав сняг за сезона. След това, в третия петък на месец април, те се събудиха с новината, че нещастие е сполетяло Националния музей „Винсент ван Гог“ в Амстердам. Картината „Слънчогледи“ — маслени бои върху платно, 95 х 73 см, беше изчезнала.

Техниката, използвана от крадците, не съответстваше на възвишената красота на тяхната мишена. Те бяха избрали сопата пред шпагата, бързината пред потайността. По-късно началникът на полицията в Амстердам щеше да я нарече най-добрата демонстрация на принципа „разбивай и вземай“, която някога е виждал, въпреки че внимаваше да не спомене твърде много подробности, за да не би да улесни някоя следваща банда крадци да задигне друго знаково и незаменимо произведение на изкуството. Той беше благодарен само за едно нещо: крадците не бяха използвали бръснач за отделяне на платното от рамката. По думите му, те се бяха отнесли с картината с нежност, граничеща с благоговение. Обаче много експерти в областта на охраната на предметите на изкуството видяха тревожен знак във внимателното отношение към платното. За тях то подсказваше поръчкова кражба, извършена от високо квалифицирани професионални престъпници. Един пенсиониран детектив от Скотланд Ярд изрази своя скептицизъм относно перспективите за успешното връщане на картината. „По всяка вероятност — каза той — „Слънчогледи“ сега виси в „музея на изчезналите творби“ и никога няма да бъде видяна отново от широката публика.“

Директорът на музея „Винсент ван Гог“ излезе пред медиите, за да отправи призив за връщането на картината невредима. И когато това не подейства на крадците, той предложи значително възнаграждение, което принуди холандската полиция да пропилее безброй часове в проследяването на измислици и фалшиви следи. Кметът на Амстердам — непокаял се радикал, сметна, че следва да се направи демонстрация. Три дни по-късно няколкостотин активисти от всякакъв вид се събраха на Музейния площад да поискат крадците да предадат картината невредима. Те също така призоваха за етично отношение към животните, край на глобалното затопляне, легализиране на всички рекреационни наркотици, закриването на американския център за извънсъдебно задържане в залива Гуантанамо, както и за край на окупацията на Западния бряг и Ивицата Газа. Нямаше арести и всички добре си прекараха, особено онези, които се възползваха от раздаваните безплатно канабис и презервативи. Дори и най-либералните холандски вестници сметнаха, че протестът е бил безсмислен. „Ако това е най-доброто, което можем да направим — написаха те, — трябва да се подготвим за деня, когато стените на най-големите ни музеи ще бъдат голи.“

Зад кулисите обаче холандската полиция полагаше далеч по-традиционни усилия, за да върне картината, която несъмнено бе най-известната творба на Ван Гог. Те разговаряха с техните информатори, подслушваха телефоните и следяха имейл акаунтите на известните им крадци и държаха под око галериите в Амстердам и Ротердам, за които подозираха, че се занимават с продажба на крадени стоки. Но когато изтече още една седмица без никакъв напредък, те решиха да се свържат със събратята си в Европол. Белгийците ги изпратиха за зелен хайвер в Лисабон, докато французите не направиха нищо друго, освен да им пожелаят късмет. Най-интригуващата чуждестранна следа дойде от генерал Чезаре Ферари от Арт отряда, който заяви, че е чул слух, че руската мафия е организирала кражбата. Холандците изпратиха настойчива молба до Кремъл за информация. Руснаците не си направиха труда да отговорят.

Дотогава настъпи началото на май, а холандската полиция не притежаваше нито една съществена следа за местонахождението на картината. Публично нейният началник обеща да удвои усилията си. Неофициално той призна, че освен ако няма божествена намеса, картината на Ван Гог вероятно е загубена завинаги. В музея на мястото на картината бе окачено черно платно. Един британски журналист язвително помоли директора на музея да бъде засилена сигурността. В противен случай, пошегува се той, крадците щели да откраднат и платното.

Имаше хора в Лондон, които сметнаха статията за проява на лош вкус, но по-голяма част от представителите на света на изкуството свиха колективно рамене и продължиха живота си. Наближаваха търговете за произведения от стари майстори и по думите на всички сезонът щеше да бъде най-доходоносният от години насам. Трябваше да се гледат картини, да се ухажват клиенти и да се разработват стратегии за офериране. Джулиан Ишърууд бе потънал в работа. В срядата на въпросната седмица той бе забелязан в аукционната зала на „Бонамс“ да разглежда италиански речен пейзаж, приписван на кръга на Агостино Буонамико. На следващия ден Ишърууд обядва обилно в „Дорчестър“ с един турски емигрант, на вид с неограничени финансови средства. В петък той остана след края на работното време на „Кристис“, за да извърши надлежната експертиза на картина от XVIII в., изобразяваща Йоан Кръстител, от Болонската школа. В резултат на това барът на ресторант „Грийнс“ беше пълен до краен предел, когато той пристигна. Джулиан спря, за да поговори насаме с Джеръми Краб, преди да се настани на обичайната си маса с обичайната си бутилка „Сансер“. Тантурестият Оливър Димбълби флиртуваше безсрамно с Аманда Клифтън — възхитителната нова шефка на отдела за импресионистично и модерно изкуство на „Сотбис“. Той набута една от позлатените си визитки в ръката ѝ, изпрати въздушна целувка на Симон Менденхол и след това се приближи до масата на Ишърууд.

— Скъпи Джули — каза Оливър, като се отпусна на празния стол. — Кажи ми нещо, което е абсолютно скандално. Някакъв шокиращ слух. Малко злостни клюки. Нещо, с което да забавлявам хората на маса до края на седмицата.

Ишърууд се усмихна, наля два пръста вино в празната чаша на Оливър и продължи да се наслаждава на вечерта си.

— В Париж? Наистина ли?

Джулиан кимна заговорнически.

— Кой го казва?

— Не бих могъл да кажа.

— Хайде, скъпи. Говориш с мен. Знам много повече мръсни тайни от МИ-6.

— Именно затова няма да кажа нито дума повече за това.

Димбълби изглеждаше дълбоко наскърбен, което до този момент Ишърууд не бе и помислял, че е възможно.

— Моят източник е свързан с парижкия артистичен свят. Мога да ти кажа само това.

— Е, това е истинска новина. Мислех, че ще ми кажеш, че е някой заместник-шеф на „Максим“.

Ишърууд не отвърна нищо.

— Той в бизнеса ли е, или е потребител на изкуството?

— В бизнеса.

— Търговец?

— Използвай въображението си.

— И наистина е видял картината на Ван Гог?

— Източникът ми никога няма да се озове в една и съща стая с открадната картина — отговори Ишърууд с точната нотка на основателно възмущение. — Но той знае от авторитетен източник, че на няколко непочтени търговци и колекционери са били показани нейни полароидни снимки.

— Не знаех, че все още съществуват.

— Кои?

— Фотоапарати „Полароид“.

— Очевидно е така.

— Защо се използват такива фотоапарати?

— Те не оставят дигитални следи, които могат да бъдат проследени от полицията.

— Добре е да се знае това — каза Димбълби, като хвърли поглед към задника на Аманда Клифтън. — И така, кой я продава?

— Според слуховете той е англичанин без име.

— Англичанин? Какъв мерзавец.

— Отвратителен — съгласи се Ишърууд.

— Колко иска?

— Десет милиона.

— За една шибана картина на Ван Гог? Това си е чист обир.

— Точно така.

— Това няма да продължи дълго, не и на тази цена. Някой ще я грабне и ще я заключи завинаги.

— Моят източник мисли, че нашият англичанин може действително да държи в ръцете си нещо, което да предизвика бясно наддаване.

— Ето защо — каза Димбълби, станал внезапно сериозен — нямаш друг избор, освен да отидеш в полицията.

— Не мога.

— Защо не можеш?

— Защото трябва да предпазя моя източник.

— Ти си професионално задължен да съобщиш в полицията. Морално — също.

— Страшно ми харесва, когато ми четеш лекции по морал, Оливър.

— Не го приемай лично, Джули. Аз просто се опитвам да ти направя услуга.

— Като тази да ме изпратиш на пътуване до езерото Комо с изцяло платени разходи ли?

— Пак ли ще водим този разговор?

— Все още сънувам кошмари как тялото му виси от онзи скапан полилей. Изглеждаше като нещо, нарисувано от…

Гласът на Ишърууд заглъхна. Димбълби се намръщи замислено.

— От кого?

— Няма значение.

— Откриха ли изобщо кой го е убил?

— Кого?

— Джак Брадшоу, глупако.

— Аз мисля, че е икономът.

Димбълби се усмихна.

— А сега запомни, Оливър: всичко, което ти казах за това, че картината на Ван Гог е в Париж, си остава между нас.

— Няма да кажа нито дума.

— Закълни ми се, Оливър.

— Имаш честната ми дума — каза Димбълби. После, след като изпи питието си, той каза на всички в помещението.

До обяд на следващия ден всички в „Уилтънс“ говореха само за това. Оттам мълвата стигна до Националната галерия, галерия „Тейт“ и най-накрая до галерия „Курто“, която още страдаше за кражбата на „Автопортрет с превързано ухо“ на Ван Гог. Симон Менденхол каза на всички в „Кристис“, Аманда Клифтън направи същото в „Сотбис“. Дори обикновено мълчаливият Джеръми Краб не можа да запази мълчание. Той описа мълвата в един подробен имейл до някакъв свой познат в нюйоркския офис на „Бонамс“ и не след дълго тя обиколи галериите в Мидтаун и Горен Ийст Сайд. Никълъс Лавгроув — художествен консултант на безмерно богатите, я подшушна на една репортерка от „Ню Йорк Таймс“, но репортерката вече я беше чула от някой друг. Тя звънна на шефа на холандската полиция, който също вече я беше чул.

Холандецът се обади на колегата си в Париж, който не беше много очарован. Независимо от това, френската полиция започна да търси строен, около четириисетгодишен англичанин с руса коса, слънчеви очила със синкави стъкла и слаб кокни акцент. Открити бяха няколко такива, макар че никой от тях не се оказа крадец на предмети на изкуството. Сред попадналите в полицейската мрежа се оказа племенникът на британския вътрешен министър, чийто акцент бе по-скоро на лондонския хайлайф, отколкото кокни. Министърът на вътрешните работи се обади на френския си колега, за да се оплаче, и племенникът му бе освободен без много шум.

Имаше обаче една част от слуховете, която бе неопровержима истина: картината „Слънчогледи“, маслени бои върху платно, 95 х 73 см, наистина беше в Париж. Тя бе пристигнала там на сутринта след изчезването ѝ в багажника на един мерцедес седан. Картината първо отиде в „Научни антики“, където, увита в пергаментова хартия30, прекара две спокойни нощи в шкаф с контролирана среда. След това бе занесена на ръка в тайната квартира на Службата, която гледаше към Пон Мари. Габриел бързо постави картината на нов подрамник31 и я подпря на един статив в импровизираното ателие, което бе приготвил в стаята за гости. Същата вечер, докато Киара готвеше, той запечата вратата с тиксо, за да се избегне всякакво замърсяване на повърхността. И докато спяха, картината спа в съседство с тях, окъпана в жълтата светлина на уличните лампи край Сена.

На следващата сутрин Алон отиде в една малка галерия близо до Люксембургската градина, където, преструвайки се на германец, купи един парижки уличен пейзаж от треторазряден импресионист, който използваше същия тип платно като Ван Гог. Когато се върна в апартамента, той изтри живописния слой с помощта на силен разтворител и след това отдели платното от подрамника. Като изряза платното в подходящите размери, Габриел го опъна на същия вид подрамник, на който бе поставил „Слънчогледи“ — подрамник с размери 95 на 73 см. После покри платното с нов грунд. Дванадесет часа по-късно, когато грундът бе изсъхнал, той приготви на палитрата си хромово жълто и жълта охра и започна да рисува.

Габриел работеше, както бе работил Ван Гог — бързо, „мокро в мокро“32 и с нотка лудост. От време на време имаше чувството, че Ван Гог стои редом с него, с лула в едната си ръка, и направлява всяка негова мазка с четката. В други моменти го виждаше в неговото студио в Жълтата къща в Арл, бързащ да улови на платното красотата на слънчогледите, преди те да увехнат и умрат. През август 1888 година Ван Гог нарисувал първите си картини със слънчогледи от Арл и ги окачил на горния етаж в спалнята за гости, в която Пол Гоген се настанил с много опасения в края на октомври. Властният Гоген и умоляващият Винсент рисували заедно до края на есента, работейки често рамо до рамо в полята край Арл, но били склонни да се карат ожесточено за Бога и изкуството. Една от тези кавги избухнала на 23 декември следобед. След като се изправил срещу Гоген с бръснач в ръка, Ван Гог отишъл в публичния дом на улица „Бу д’Арл“ и отрязал част от лявото си ухо. Две седмици по-късно, като го изписали от болницата, той се върнал в Жълтата къща — сам и превързан, и нарисувал три изумителни копия на слънчогледите, които бил нарисувал за стаята на Гоген. До неотдавна една от тези картини бе висяла в музея „Винсент ван Гог“ в Амстердам.

Вероятно Ван Гог бе нарисувал амстердамските слънчогледи само за часове, точно както бил нарисувал техните предшественици предишния месец август. На Габриел обаче му бяха необходими три дни, за да нарисува картината, която по-късно щеше да нарече „Парижка версия“. Като добави отличителния подпис на Винсент ван Гог върху вазата, фалшификатът стана идентичен с оригинала във всяко друго отношение, освен в едно: не притежаваше кракелюри — мрежата от фини пукнатини, с която се покрива живописният слой с течение на времето. За да предизвика бързо напукване на боята, Алон свали платното от подрамника и го държа във фурната при 350°С в продължение на тридесет минути. След това, когато платното се охлади, той го изпъна здраво с двете си ръце и го прокара през ръба на масата в трапезарията, първо хоризонтално, после вертикално. В резултат на това мигновено се появи мрежа от пукнатинки. Габриел върна платното на подрамника му, нанесе отгоре лаково покритие и го постави до оригинала. Киара не можа да открие разлика между двете картини. Морис Дюран също не можа да ги различи една от друга.

— Никога не съм си представял, че е възможно — каза французинът.

— Кое?

— Някой да е толкова добър, колкото Ив Морел. — Той прокара върха на пръста си върху мазките на четката на Алон. — Изглежда, сякаш е нарисувана от самия Винсент.

— Това е целта, Морис.

— Но не е толкова лесно да се постигне, дори и от професионален реставратор. — Дюран се наведе по-близо до платното. — Каква техника използва, за да се получат кракелюрите?

Габриел му каза.

— Методът на Ван Меегерен33. Много е ефикасен, стига да не изгори картината. — Дюран премести погледа си от фалшификата на Габриел към оригинала на Ван Гог.

— Не си прави никакви илюзии, Морис. Тя се връща в Амстердам веднага щом приключим с това.

— Знаеш ли колко мога да получа за нея?

— Десет милиона евро.

— Най-малко двадесет.

— Но ти не я открадна, Морис. Тя бе открадната от един англичанин с руса коса и слънчеви очила.

— Един мой познат мисли, че наистина го е срещнал.

— Надявам се, че не си го извел от тази заблуда.

— Ни най-малко — отговори Дюран. — Хората от сенчестата страна на занаята вярват, че твоят приятел има картината и вече води преговори с няколко потенциални купувачи. Не след дълго знаеш кой ще се хвърли в наддаването за нея.

— Може би той има нужда от малко насърчение.

— Какъв вид насърчение?

— Любезно предупреждение, преди чукчето да удари за последен път. Смяташ ли, че можеш да се справиш с това, Морис?

Дюран се усмихна.

— С едно телефонно обаждане.

20. Женева

Имаше един аспект на случая, който гризеше Габриел от самото начало — тайните помещения на Джак Брадшоу в свободната безмитна зона в Женева. По принцип един бизнесмен използваше уникалните услуги на безмитната зона, защото искаше да се избегне данъчно облагане или защото криеше нещо. Алон подозираше, че мотивите на Брадшоу спадаха към втората категория. Но как да влезе вътре без съдебна заповед и полицейски ескорт? Безмитната зона не беше място, където човек можеше да проникне с шперц и самоуверена усмивка. На Габриел му трябваше съюзник, някой, притежаващ властта да отвори спокойно всяка врата в Швейцария. Той познаваше такъв човек. Трябваше да сключи сделка с него, да постигне тайно споразумение. Това щеше да бъде сложно, но пък въпросите, свързани с Швейцария, в повечето случаи бяха такива.

Първият контакт бе кратък и необещаващ. Алон позвъни на човека в офиса му в Берн и му описа в общи линии какво му е необходимо и защо. Естествено, мъжът отсреща беше сдържан, но по гласа му си пролича, че е заинтригуван.

— Къде сте сега? — попита той.

— В Сибир.

— Колко бързо можете да пристигнете в Женева?

— Мога да хвана следващия влак.

— Не знаех, че има влак от Сибир.

— Той всъщност минава през Париж.

— Изпратете ми стреличка, когато влезете в града. Ще видя какво мога да направя.

— Не мога да дойда чак до Женева без никакви гаранции.

— Ако искате гаранции, обадете се на някой швейцарски банкер. Но ако искате да погледнете в онези помещения, ще трябва да го направите по моя начин. И дори не си помисляйте да ходите без мен където и да е в близост до безмитната зона — добави човекът от Берн. — Ако го направите, престоят ви в Швейцария ще бъде много дълъг.

Габриел предпочиташе да разполага с по-добри шансове, преди да предприеме пътуването, но сега моментът изглеждаше толкова подходящ, колкото и всеки друг. След като копието на картината на Ван Гог бе завършено, парижката част от операцията не бе нищо повече от стратегия на изчакване. Той можеше да прекара деня, вперил поглед в телефона, или да използва затишието по-продуктивно. В крайна сметка Киара взе решението вместо него. Алон заключи двете картини в гардероба в спалнята, придвижи се бързо до Лионската гара и хвана високоскоростния влак, който потегляше в девет часа сутринта. В Женева пристигна няколко минути след обяд. Габриел позвъни на мъжа в Берн от един обществен телефон в залата за продажба на билети.

— Къде сте? — попита мъжът.

Алон му каза истинското си местонахождение.

— Ще видя какво мога да направя.

Гарата се намираше в район на Женева, който приличаше на неприветлив квартал на някой френски град. Габриел отиде пеша до езерото и прекоси моста Монблан, за да стигне до южния бряг. Уби малко време, хапвайки пица в Английската градина, и след това се разходи по сенчестите улици на Стария град, датиращ от XVI век. В четири следобед въздухът захладня с настъпващата вечер. С подбити от ходенето крака, уморен от чакането, Алон позвъни на мъжа от Берн за трети път, но не получи отговор. Десет минути по-късно, докато се разхождаше покрай банките и скъпите магазини на улица „Рю дю Рон“, той отново му звънна. Този път мъжът вдигна.

— Наречете ме старомоден — каза Габриел, — но наистина не ми харесва, когато хората ми връзват тенекия.

— Никога не съм ви обещавал нещо.

— Можех да остана в Париж.

— Щеше да е жалко. Женева е прекрасна по това време на годината. А и щяхте да пропуснете възможността да надникнете в безмитната зона.

— Още колко време смятате да ме карате да чакам?

— Можем да го направим сега, ако искате.

— Къде сте?

— Обърнете се.

Алон направи, както му беше казано.

— Копеле.

Той се казваше Кристоф Бител, или поне това бе името, което бе използвал при тяхната единствена предишна среща. Бител работеше, или поне така беше казал по онова време, в подразделението за борба с тероризма на Федералната разузнавателна служба на Швейцария. Той беше слаб и блед, с високо чело, което му придаваше вид, и то съвсем оправдано, на човек с висок интелект. Бледата му ръка, когато я подаде над скоростния лост на един спортен немски седан, изглеждаше така, сякаш неотдавна е била дезинфекцирана.

— Добре дошли отново в Женева — каза швейцарецът, като потегли с колата. — Хубаво е, че този път се обадихте предварително за разнообразие.

— Дните на моите неоторизирани операции в Швейцария приключиха. Не забравяйте, че сега сме партньори, Бител.

— Хайде да не се увличаме, Алон. Не бихме искали да си разваляме удоволствието.

Кристоф Бител си сложи чифт прилепнали към лицето слънчеви очила, с които заприлича на богомолка. Той караше добре, но внимателно, сякаш возеше контрабандна стока в багажника си и се опитваше да избегне контакт с полицията.

— Както вероятно сте очаквали — каза Бител след малко, — признанието ви осигури на нашия офицерски състав и на министрите интересен материал за слушане в продължение на часове.

— Това не беше признание.

— А как ще го определите?

— Аз ви дадох пълен отчет за моята дейност на територията на Швейцария — отговори Габриел. — В замяна на това вие се съгласихте да не ме хвърляте в затвора до края на живота ми.

— Което всъщност заслужавате. — Бител бавно поклати глава, докато караше. — Убийства, грабежи, отвличания, антитерористична операция в кантона Ури, при която бяха убити няколко членове на „Ал Кайда“. Пропуснах ли нещо?

— Веднъж изнудвах един от вашите най-известни бизнесмени, за да получа достъп до мрежа за ядрени доставки за Иран.

— А, да. Как можах да забравя Мартин Ландесман!

— Това беше една от най-добрите ми операции.

— И сега искате да получите достъп до складови помещения в женевската безмитна зона без съдебна заповед?

— Със сигурност имате някой приятел в безмитната зона, който е готов да ви позволи от време на време да хвърляте по един извънсъдебен поглед на стоките.

— Разбира се — съгласи се Бител. — Но по принцип искам да знам какво ще намеря, преди да разбия ключалката.

— Картини, Бител. Ще намерим картини.

— Откраднати картини?

Габриел кимна утвърдително.

— И какво ще се случи, ако собственикът открие, че сме били вътре?

— Собственикът е мъртъв. Той няма да подаде оплакване.

— Складовите помещения в свободната безмитна зона са регистрирани на името на компанията на Брадшоу. А компанията още е жива.

— Компанията е фалшива.

— Това е Швейцария, Алон. Фалшивите компании са тези, които ни държат в бизнеса.

Пред тях светофарът се смени от зелено на жълто. Бител Разполагаше с предостатъчно време да мине през кръстовището. Вместо това, той отпусна педала на газта, намали и спря.

— Все още не сте ми казали за какво е всичко това — каза той, като хвана скоростния лост.

— С пълно основание.

— И ако успея да ви вкарам вътре? Какво ще получа в замяна?

— Ако съм прав — отвърна Габриел, — вие и вашите приятели във Федералната разузнавателна служба един ден ще можете да обявите връщането на няколко отдавна изчезнали произведения на изкуството.

— Крадени картини в женевската безмитна зона. Това съвсем не е добра реклама за Швейцария.

— Не можете да имате всичко, Бител.

Светофарът светна зелено. Кристоф вдигна крака си от педала на спирачката и ускори бавно, сякаш се опитваше да пести гориво.

— Влизаме, оглеждаме и си тръгваме. И всичко в складовите помещения си остава там. Ясен ли съм?

— Както кажете.

Бител караше мълчаливо, усмихвайки се.

— Кое е толкова смешно? — попита Габриел.

— Мисля, че ми харесва новият Алон.

— Нямам думи да изразя колко много означава това за мен, Бител. Но не може ли да карате малко по-бързо? Бих искал да стигнем до безмитната зона, преди да съмне.

Те я съзряха няколко минути по-късно — редица безлични бели сгради, увенчани с червен надпис „Свободна безмитна зона“. През XIX в. тя била само един хамбар, където се съхранявали селскостопански стоки по пътя им към пазара. Сега зоната представляваше сигурни безмитни хранилища, където супербогаташите от цял свят криеха всякакъв род съкровища: златни кюлчета, бижута, селектирани вина, автомобили и, разбира се — предмети на изкуството. Никой не знаеше точно колко от най-добрите образци на световното изкуство пребиваваха в хранилищата на женевската безмитна зона, но се смяташе, че са достатъчно, за да бъдат създадени няколко големи музея. Повечето от тези образци никога нямаше да излязат отново на бял свят и ако някога променяха собствениците си, това щеше да бъде направено тайно. Те не бяха творби, на които да се любуваш и възхищаваш. Те бяха стока, защита срещу несигурни времена.

Въпреки огромното богатство, което се съдържаше в свободната безмитна зона, сигурността се осигуряваше с швейцарска дискретност. Оградата, която опасваше зоната, бе по-скоро за обезкуражаване, отколкото препятствие, а портата, през която Бител мина с колата, се затваряше бавно. Обаче по всички сгради имаше монтирани видеокамери и само секунди след пристигането им от една врата излезе митнически служител, държейки в едната си ръка клипборд, а в другата — радиостанция. Кристоф слезе от колата и каза няколко думи на служителя на перфектен френски. Митничарят се върна в офиса си и миг по-късно се появи стройна брюнетка с прилепнала блуза и тясна пола. Тя подаде един ключ на Бител и посочи към далечния край на комплекса.

— Предполагам, че това е вашата приятелка — каза Габриел, когато Кристоф се качи отново в колата.

— Нашите отношения са строго професионални.

— Съжалявам да го чуя.

Адресите в безмитната зона представляваха комбинация от номерата на сградата, коридора и вратата на хранилището. Бител паркира пред сграда № 4 и въведе Алон вътре. От входното фоайе се простираше един сякаш безкраен коридор с множество врати. Една от тях беше отворена. Като погледна вътре, Габриел видя дребен очилат мъж, който седеше зад лакирана китайска масичка с телефон до ухото. Складът бе превърнат в художествена галерия.

— През последните години няколко женевски фирми се преместиха в безмитната зона — обясни Кристоф. — Наемът е по-нисък, отколкото на „Рю дю Рон“, а клиентите, изглежда, харесват репутацията на безмитната зона.

— Напълно заслужено.

— Вече не.

— Ще видим това.

Те стигнаха до стълбището и се качиха на третия етаж. Хранилището на Брадшоу се намираше в коридор 12, зад сива метална врата с номер 24. Бител се поколеба, преди да мушне ключа в ключалката.

— Няма да се взриви, нали?

— Добър въпрос.

— Не е смешно.

Кристоф отвори вратата, натисна ключа на лампата и тихо изруга. Имаше картини навсякъде — картини в рамки, картини на подрамници, картини, навити на руло като килими на персийски пазар. Габриел разви една на пода, за да я види Бител. На нея бе изобразена вила, издигаща се на върха на морска скала, обагрена от диви цветя.

— От Моне ли е? — попита Кристоф.

Алон кимна утвърдително.

— Беше открадната от един музей в Полша преди около двадесет години.

Той разви друго платно — жена, държаща ветрило.

— Ако не греша — каза Бител, — това е на Модиляни.

— Не грешите. Това беше една от картините, задигнати от Музея на модерното изкуство в Париж през 2010 година.

— Обирът на века. Спомням си го.

Кристоф последва Габриел през вратата, която водеше към вътрешното помещение на хранилището. В него имаше два големи статива, халогенна лампа, флакони с разтворители, кутийки с бои, четки, изцапана с бои палитра и каталога на „Кристис“ от лондонския търг на картини от стари майстори за 2004 година. Той беше отворен на „Разпятие Христово“, приписвано на последовател на Гуидо Рени34, което бе умело нарисувано, но без вдъхновение, и не си заслужаваше комисионата за аукционера.

Алон затвори каталога и огледа хранилището. Помисли си, че това бе тайното ателие на майстор фалшификатор в Галерията на безследно изчезналите. Обаче си личеше, че в тази стая Ив Морел е правел повече от това да фалшифицира картини; той се бе занимавал и с реставрация. Габриел вдигна палитрата и прокара пръсти по засъхналите върху нея бои. Охра, златисто, червено: цветовете на „Рождество Христово“.

— Какво е това? — попита Бител.

— Доказателство за съществуване.

— Какво искате да кажете?

— Тя е била тук — каза Алон. — Тя съществува.

В двете помещения на хранилището имаше сто четирийсет и седем картини от импресионисти, модернисти, стари майстори, но нито една от тях не беше на Караваджо. Габриел снима всички платна с камерата на мобилния си телефон. Единствените други вещи в склада бяха едно бюро и малък сейф. „Твърде малък — помисли си Алон, — за да побере италианска олтарна картина с размери 268 х 197 см.“ Той претърси чекмеджетата на бюрото, но установи, че са празни. После клекна пред сейфа, хвана с два пръста копчето за отваряне и го завъртя. Две завъртания надясно, две завъртания наляво.

— За какво си мислите? — попита Бител.

— Чудя се колко време ще ви отнеме да доведете тук ключар.

Кристоф се усмихна тъжно.

— Може би следващия път.

„Да — помисли си Алон. — Следващия път.“

Те се отправиха обратно към железопътната гара през това, което се считаше за усилен вечерен трафик в Женева. Докато пресичаха моста Монблан, Бител настоя Габриел да му даде по-пълно описание на случая. Когато въпросите му не успяха да изтръгнат никакъв отговор, той поиска Алон предварително да го уведоми, ако се наложи маршрутът му да включи още едно посещение в Швейцария. Габриел с готовност се съгласи, макар че и двамата мъже си дадоха сметка, че това обещание е само проформа.

— В някакъв момент — каза Кристоф — ще трябва да изпразним този склад и да върнем картините на законните им собственици.

— Да — съгласи се Алон.

— Кога?

— Не бих могъл да ви кажа това.

— Аз пък ви казвам, че разполагате с един месец. След това ще трябва да предам случая на федералната полиция.

— Ако го направите — каза Габриел, — това ще взриви пресата и Швейцария ще понесе още негативи.

— Свикнали сме с това.

— Ние също.

Те стигнаха на гарата точно навреме Алон да хване влака за Париж в четири и половина. Когато пристигна, вече беше тъмно. Той се качи в едно чакащо такси и даде на шофьора адрес, намиращ се на малко разстояние от тайната квартира. Ала когато колата спря на улицата, Габриел усети, че мобилният му телефон завибрира. Той отговори на повикването, слуша известно време мълчаливо и след това прекъсна връзката.

— Промяна в плана — каза на шофьора.

— Къде ще ходим?

— На улица „Мироменил“.

— Както желаете.

Алон пъхна телефона в джоба си и се усмихна. „В играта сме — помисли си той. — Определено сме в играта.“

21. Улица „Мироменил“, Париж

Отначало Морис Дюран се опита да претендира за право на поверителност относно самоличността на обадилия се. Под натиск обаче призна, че е бил Йонас Фишер — богат индустриалец и известен колекционер от Мюнхен, който редовно използвал уникалните услуги на мосю Дюран. Още в самото начало хер Фишер дал ясно да се разбере, че не се интересува от картината на Ван Гог за себе си, а че се обажда заради свой познат и колега колекционер, чието име по очевидни причини не можел да назове. Както изглеждало, вторият колекционер вече бил изпратил свой представител в Париж въз основа на някои слухове, носещи се в света на изкуството. Хер Фишер се чудел дали Дюран би могъл да насочи този представител в правилната посока.

— Ти какво му отговори? — попита Габриел.

— Казах му, че не знаем местонахождението на творбата на Ван Гог, но ще проведа няколко телефонни разговора.

— И ако си в състояние да му услужиш?

— Би трябвало да се обадя директно на представителя.

— Предполагам, че не ти е дал име.

— Само един телефонен номер — отговори Дюран.

— Колко професионално.

— И аз това си помислих.

Те бяха в малкия офис в задната част на магазина на Морис. Габриел се бе облегнал на вратата, а Дюран седеше на малкото си викторианско бюро. На плота пред него бе поставен месингов микроскоп от края на XIX в., изработен от Констан Верик от Париж.

— Дали той е този, когото търсим? — попита Габриел.

— Човек като хер Фишер не би се ангажирал с никой друг, освен със сериозен колекционер. Той също така намекна, че в последно време приятелят му се е сдобил с редица важни придобивки.

— Дали картината на Караваджо е една от тези придобивки?

— Не попитах.

— Може би е по-добре, че не си го направил.

— Може би — съгласи се Морис.

Между тях се възцари мълчание.

— Е? — попита французинът.

— Кажи му утре в два часа следобед да застане в предния двор на „Сен Жермен де Пре“, близо до червената врата. Кажи му да носи телефона си, но не и оръжие. Каквото и да правиш, не влизай в разговор с него. Просто му кажи какво да прави и след това затвори.

Дюран вдигна слушалката на телефона си и набра номера.

След пет минути те излязоха от магазина — крадецът на предмети на изкуството и настоящият агент и бъдещ шеф на израелската разузнавателна служба — и се разделиха, без да разменят нито една дума или поглед. Крадецът се насочи към бирарията от другата страна на улицата, а агентът — към израелското посолство на улица „Рабле“ № 3. Той влезе в сградата през задния вход, спусна се по стълбите в сутерена до обезопасения комуникационен сектор и позвъни на шефа на Интендантството — отдела на Службата, който се грижеше за тайните квартири. Алон му каза, че се нуждае от някаква безопасна къща близо до Париж, но да бъде изолирана и за предпочитане — на север. Той добави, че не е необходимо да е нещо голямо, защото не планира да провежда там никакви забавни мероприятия.

— Съжалявам — отвърна началникът на Интендантството, — мога да ви позволя да отседнете в наличен имот, но не мога да придобия нов без одобрението на най-висшето ръководство.

— Може би не сте слушали внимателно, когато ви съобщих името си.

— Какво трябва да кажа на Узи?

— Нищо, разбира се.

— За кога ви трябва квартирата?

— За вчера.

На следващия ден, в девет сутринта, Интендантството бе сключило сделка за живописна селска къща в покрайнините на село Андевил, намиращо се във френския район Пикардия. Висок жив плет скриваше от поглед входа ѝ, а от края на привлекателната ѝ задна градина се простираха пъстри като килим ниви. Габриел и Киара пристигнаха по обяд и скриха двете картини на Ван Гог във винарската изба. След това Алон веднага се върна в Париж. Той остави колата си на паркинг близо до метростанция „Одеон“ и отиде пеша по булеварда до площад „Сен Жермен де Пре“. В единия ъгъл на оживения площад се намираше кафене „Бонапарт“. Кристофър Келър седеше на една маса с лице към улицата. Габриел го поздрави на френски и седна до него. Той погледна часовника си. Беше тринадесет часът и петдесет и пет минути. Алон си поръча кафе и се втренчи в червената врата на църквата.

Не беше трудно да го забележи — в този прекрасен пролетен следобед с ярко слънце в безоблачното небе и лек ветрец, който подухваше по многолюдните улици, той бе единственият, който дойде сам до църквата. Мъжът бе среден на ръст — около метър и шейсет, и добре сложен. Движенията му бяха плавни и уверени — като на футболист, помисли си Габриел, или на елитен войник. Носеше леко светлокафяво спортно сако, бяла риза и сив габардинен панталон. Сламена шапка засенчваше лицето му, а слънчевите очила скриваха очите му. Той се приближи до червената врата и се престори, че прави справка в туристическия си пътеводител. Две девойки — едната с къси панталони, а другата в лятна рокля без презрамки — бяха седнали на стъпалата, изпружили напред босите си крака. Очевидно имаше нещо в мъжа, което ги накара да се почувстват неудобно. Те останаха още малко, после станаха и тръгнаха през площада.

— Какво мислиш? — попита Келър.

— Мисля, че това е нашето момче.

Сервитьорът донесе кафето на Габриел. Той му сипа захар и го разбърка, докато гледаше замислено мъжа, стоящ до червената врата на църквата.

— Няма ли да му се обадиш?

— Още не е два часът, Кристофър.

— Но съвсем скоро ще стане.

— По-добре е да не изглеждаме твърде нетърпеливи. Не забравяй, че вече сме хванали купувач на въдицата. Нашият приятел ей там се включи много късно в наддаването.

Алон остана на масата, докато часовникът в камбанарията на църквата не отбеляза две минути след два часа. Тогава стана и влезе в кафенето. То беше пусто, с изключение на персонала. Габриел се приближи до прозореца, извади телефона от джоба на сакото си и набра номера. Няколко секунди по-късно мъжът, който стоеше пред църквата, отговори.

— Бонжур.

— Не е нужно да говорите на френски само защото сме в Париж.

— Предпочитам на френски, ако нямате нищо против.

„Той може да предпочита френския — помисли си Габриел, — но това не е родният му език.“ Мъжът вече не се преструваше, че чете пътеводителя си. Той оглеждаше площада, търсейки човек с мобилен телефон до ухото.

— Сам ли дойдохте? — попита Алон.

— Тъй като в момента ме наблюдавате, знаете, че отговорът е „да“.

— Виждам мъж да стои, където трябва да бъде, но не знам дали е дошъл сам.

— Сам дойдох.

— Бяхте ли проследен?

— Не.

— Откъде сте сигурен?

— Сигурен съм.

— Как да се обръщам към вас?

— Можете да ме наричате Сам.

— Сам?

— Да, Сам.

— Носите ли пистолет, Сам?

— Не.

— Съблечете сакото си.

— Защо?

— Искам да видя дали под него има нещо, което не трябва да е там.

— Това наистина ли е необходимо?

— Искате ли да видите картина, или не?

Мъжът сложи пътеводителя и телефона си на стъпалата, съблече сакото си и го преметна върху ръката си. След това отново вдигна телефона и каза:

— Доволен ли сте?

— Обърнете се с лице към църквата.

Мъжът се завъртя на около четиридесет и пет градуса.

— Още.

Други четиридесет и пет градуса.

— Много добре.

Мъжът зае първоначалното си положение и попита:

— А сега какво?

— Ще се поразходите.

— Не ми се разхожда.

— Не се тревожете, Сам. Разходката няма да е дълга.

— Къде искате да отида?

— Тръгнете по булеварда към Латинския квартал. Знаете ли пътя до Латинския квартал, Сам?

— Разбира се.

— Познавате ли добре Париж?

— Много добре.

— Не поглеждайте през рамо и никъде не спирайте. Също така не използвайте телефона си. Можете да пропуснете следващото ми обаждане.

Габриел прекъсна връзката и се присъедини към Келър.

— Е? — попита англичанинът.

— Мисля, че току-що намерихме Самир. Освен това смятам, че той е професионалист.

— В играта ли сме?

— Ще разберем след минута.

На отсрещната страна на площада Сам си облече спортното сако. Той мушна мобилния телефон в джоба на гърдите си, пусна пътеводителя в едно кошче за боклук и след това се отправи към булевард „Сен Жермен“. Ако завиеше надясно, щеше да стигне до Дома на инвалидите, а ако поемеше наляво — до Латинския квартал. Мъжът се поколеба за миг и след това зави наляво. Габриел брои бавно до двадесет, преди да се изправи на крака и да го последва.

Ако не друго, мъжът бе способен да следва инструкции. Той вървеше по права линия по булеварда, минавайки край магазини и претъпкани кафенета, без да спира и без да поглежда през рамо. Това позволи на Алон да се съсредоточи върху основната си задача — контранаблюдението. Той не видя нищо, което да подсказва, че Сам работи със съучастник, нито че е следен от френската полиция. „Чист е — помисли си Габриел. — Толкова чист, колкото може да бъде един купувач на крадени произведения на изкуството.“

След десет минути усилено ходене Сам наближи мястото, където булевардът стигаше до река Сена. Алон, вървящ на половин пресечка зад него, извади мобилния телефон от джоба си и го набра. Сам пак отговори веднага със същото сърдечно „Бонжур“.

— Завийте наляво по улица „Кардинал Льомоан“ и вървете по нея, докато стигнете до Сена. Минете по моста до остров Сен Луи и след това вървете направо, докато ви се обадя отново.

— Колко още ще вървя?

— Не много дълго, Сам. Почти стигнахте.

Мъжът зави съгласно указанията и прекоси моста Пон дьо ла Турнел, стигайки до малкия остров по средата на Сена. Поредица от живописни кейове следваха един след друг по протежение на периметъра на острова, но само една улица — „Сен Луи ен л’Ил“, се простираше по цялата му дължина. Като му звънна, Габриел инструктира Сам отново да завие наляво.

— Колко още ще вървя?

— Още съвсем малко, Сам. И не поглеждайте през рамо.

Уличката беше тясна, пълна с туристи, които скитаха безцелно покрай витрините на магазините. В западния ѝ край имаше сладоледен салон, а до него — бирария с великолепна гледка към катедралата „Нотр Дам дьо Пари“. Алон позвъни на Сам и му даде последните си инструкции.

— Колко дълго възнамерявате да ме оставите да чакам?

— Боя се, че няма да се присъединя към вас за обяд, Сам. Аз съм само нает помощник.

Габриел прекъсна връзката, без да каже нито дума повече, гледайки как мъжът влезе в бирарията. Един сервитьор го посрещна и му посочи маса на тротоара, на която седеше англичанин с руса коса и слънчеви очила със синкави стъкла. Англичанинът се изправи усмихнат и протегна ръка.

— Аз съм Рег — чу го да казва Алон, докато завиваше зад ъгъла. — Рег Бартоломю. А вие трябва да сте Сам.

22. Остров Сен Луи, Париж

— Бих искал да започна този разговор, господин Бартоломю, като ви изкажа моите поздравления. Операцията, която проведохте с вашите хора в Амстердам, беше впечатляваща.

— Откъде знаете, че не съм го извършил сам?

— Това не е от нещата, които човек обикновено прави сам. Със сигурност сте имали помощници — добави Сам. — Като вашия приятел, който говореше с мен по телефона. Той говори френски много добре, но не е французин, нали?

— Какво значение има това?

— Човек обича да е наясно с кого прави бизнес.

— Това не е „Хародс“, драги.

Сам огледа улицата с безразличието на турист, който е посетил твърде много музеи за твърде кратко време.

— Той е някъде там, нали?

— Не знам.

— А има и други, нали?

— Няколко.

— И въпреки това аз трябваше да дойда сам.

— Това е пазар на продавача35.

— Така чух и аз.

Сам възобнови огледа на улицата. Той все още носеше шапката и слънчевите си очила, които позволяваха да се види само долната половина на лицето му. То беше гладко избръснато и умерено парфюмирано. Скулите му бяха високи и изпъкнали, брадичката — с трапчинка, а зъбите — равни и много бели. По ръцете му нямаше белези или татуировки. Сам не носеше пръстени, нито гривни, само голям златен часовник „Ролекс“, за да покаже, че е заможен човек. Той имаше изисканите маниери на арабин от добро семейство, но беше малко по-скован.

— Чух и други неща — продължи Сам след малко. — Онези, които са виждали стоката, казват, че сте успели да я измъкнете от Амстердам с минимални щети.

— Всъщност с никакви.

— Чух също, че има и полароидни снимки.

— Къде го чухте?

Сам се усмихна неприятно.

— Ще отнеме много повече време, отколкото е необходимо, ако държите да играете тези игрички, господин Бартоломю.

— Човек обича да е наясно с кого прави бизнес — каза многозначително Келър.

— Питате ме за информация за човека, когото представлявам ли, господин Бартоломю?

— Не бих си го и помислил.

Между тях се възцари мълчание.

— Моят клиент е бизнесмен — каза накрая Сам. — Доста преуспял и много богат. Той също така е любител на изкуството. Колекционира със замах, но подобно на мнозина сериозни колекционери, е разочарован от факта, че вече има много малко добри картини за продажба. Клиентът ми от години се интересува от придобиването на творба на Ван Гог. Сега вие притежавате една много добра. Моят клиент би искал да я има.

— Както и много други хора.

Сам явно не се притесни от това.

— Ами вие? — попита той след малко. — Защо не ми кажете нещо за себе си?

— Аз крада разни неща, за да си изкарвам прехраната.

— Англичанин ли сте?

— Опасявам се, че е така.

— Винаги съм харесвал англичаните.

— Няма да ви се разсърдя за това.

Сервитьорът дойде и подаде по едно меню на всеки от тях. Сам си поръча бутилка минерална вода, Келър — чаша вино, която нямаше намерение да изпие.

— Нека да изясним нещо от самото начало — каза той, когато отново останаха сами. — Аз не се интересувам от наркотици, оръжие, момичета или апартамент в Бока Ратон36, Флорида. Става дума само за пари в брой.

— За колко пари говорим, господин Бартоломю?

— Имам направено предложение за двадесет милиона.

— В каква валута?

— Евро.

— Това окончателна оферта ли е?

— Отложих продажбата, за да се срещна с вас.

— Колко ласкателно. Защо бихте направили такова нещо?

— Защото чувам, че клиентът ви, който и да е той, е човек с дълбоки джобове.

— Много дълбоки. — Друга усмивка, съвсем мъничко по-приятна от първата. — Е, как ще процедираме, господин Бартоломю?

— Трябва да знам дали сте готов да надминете направеното ми предложение.

— Готов съм.

— С колко?

— Предполагам, че мога да ви предложа нещо тривиално, като допълнителни петстотин хиляди, но моят клиент не обича търговете. — Той замълча, после попита: — Двадесет и пет милиона ще бъдат ли достатъчни, за да спечеля картината?

— Наистина ще са достатъчни, Сам.

— Отлично — каза мъжът. — Може би сега моментът е подходящ да ми покажете полароидните снимки.

Полароидните снимки бяха в жабката на взет под наем мерцедес, който бе паркиран на една тиха улица зад „Нотр Дам“. Келър и Сам отидоха там заедно и се качиха в него — Кристофър седна зад волана, а Сам — на пасажерската седалка. Келър го подложи на бърз, но щателен обиск, преди да отвори капака на жабката и да извади снимките. Те бяха общо четири — една на цялата картина и три на отделни детайли. Сам ги прегледа със скептично изражение.

— Прилича малко на картината от Ван Гог, която виси над леглото в хотелската ми стая.

— Не е така.

Посредникът направи гримаса, за да покаже, че не е убеден в това.

— Картината на тази снимка може да е копие. А вие може да сте умен мошеник, който се опитва да спечели от кражбата в Амстердам.

— Свалете си очилата и погледнете по-добре, Сам.

— Това и възнамерявам да направя. — Той върна снимките на Келър. — Трябва да видя реалния предмет, не негови фотографии.

— Аз не завеждам музей, Сам.

— Каква е вашата позиция?

— Не мога да показвам картината на Ван Гог на всеки, който поиска да я види. Трябва да знам дали сте сериозен относно придобиването ѝ.

— Предложих ви за нея двадесет и пет милиона евро в брой.

— Лесно е да се предложат двадесет и пет милиона, Сам. Обаче даването им е съвсем друго нещо.

— Моят клиент е изключително богат човек.

— Тогава съм сигурен, че не ви е изпратил в Париж с празни ръце.

Кристофър върна снимките в жабката и затвори плътно капака ѝ.

— Така ли работи вашата измамна схема? Искате да видите парите, преди да покажете картината, и после ги открадвате?

— Ако действах по схема, досега вие и вашият клиент щяхте да сте чули за нея.

Сам не каза нищо срещу този аргумент.

— Не мога да получа повече от десет хиляди в брой за толкова кратко време.

— Аз искам да видя един милион.

Мъжът изсумтя, сякаш искаше да каже, че не може и дума да става за един милион.

— Ако искате да видите Ван Гог за по-малко от един милион — заяви Келър, — можете да отидете в Лувъра или в музея „Орсе“. Но ако искате да видите моя Ван Гог, ще трябва да ми покажете парите.

— Не е безопасно да се разхождам по улиците на Париж с толкова пари в брой.

— Нещо ми подсказва, че можете да се грижите добре за себе си.

Сам въздъхна примирено.

— Къде и кога?

— „Сен Жермен де Пре“, в два часа утре следобед. Без приятели. Без оръжия.

Сам слезе от колата, без да каже нито дума, и се отдалечи.

Той прекоси Сена, за да отиде на десния бряг, и тръгна по улица „Риволи“, мина покрай северното крило на Лувъра и отиде в Градините на Тюйлери. Сам прекара по-голямата част от това време, говорейки по телефона, и на два пъти приложи елементарни разузнавателни техники, за да види дали е следен. Въпреки това не пролича да е забелязал Габриел, който вървеше на петдесет метра зад него.

Преди да стигне до „Жьо дьо Пом“, той сви към улица „Сент Оноре“ и влезе в един луксозен магазин, където продаваха скъпи кожени изделия за мъже. Сам се появи след десет минути с ново дипломатическо куфарче, което занесе в клона на банка „Ейч Ес Би Си“ на булевард „Осман“. Той остана там точно двадесет и две минути и когато излезе, куфарчето изглеждаше по-тежко, отколкото на влизане. Сам го понесе с бързи крачки към площад „Конкорд“ и след това мина с него през главния вход на хотел „Крийон“. Наблюдавайки го от разстояние, Габриел се усмихна. Само най-доброто за представителя на господин Голямата клечка. Докато се отдалечаваше, той звънна на Келър и му съобщи новината. „В играта сме — заяви Алон. — Определено сме в играта.“

23. Булевард „Сен Жермен“, Париж

В два следобед на следващия ден той стоеше пред червената врата на църквата с неизменната шапка и слънчеви очила, като стискаше в дясната си ръка новото дипломатическо куфарче. Габриел изчака пет минути, преди да му се обади.

— Пак вие — каза мрачно Сам.

— Опасявам се, че е така.

— И сега какво?

— Ще направим нова разходка.

— Накъде ще е тя този път?

— Вървете по улица „Бонапарт“ до площад „Сен Сюлпис“. Същите правила като миналия път. Не спирайте никъде и не поглеждайте през рамо. Също така никакви телефонни разговори.

— Колко далече смятате да ме накарате да ходя този път?

Алон затвори, без да каже нито дума. От другата страна на оживения площад Сам тръгна. Габриел брои бавно до двадесет и го последва.

Той остави мъжа да стигне до Люксембургската градина, преди да му позвъни отново. Оттам те се насочиха на югозапад по улица „Вожирар“, след това на север по булевард „Распай“ до входа на хотел „Лютеция“. Келър седеше на една маса в бара и четеше вестник „Телеграф“. Сам се присъедини към него, както бе инструктиран.

— Как беше той този път? — попита Кристофър.

— Акуратен, както винаги.

— Мога ли да ви поръчам нещо за пиене?

— Аз не пия.

— Колко жалко. — Келър сгъна вестника си. — По-добре свалете тези очила, Сам. В противен случай управата може да добие грешна представа за вас.

Мъжът направи, както предложи Кристофър. Очите му бяха светлокафяви и големи. С открито лице той изглеждаше много по-малко заплашителен.

— А сега и шапката — каза Келър. — Един джентълмен не носи шапка в бара на „Лутеция“.

Сам свали сламената шапка, разкривайки гъста коса, която бе кестенява, а не черна, леко прошарена на скулите. Ако беше арабин, не беше от Полуострова или Персийския залив. Кристофър погледна към куфарчето.

— Донесохте ли парите?

— Един милион, точно както поискахте.

— Дайте да погледна. Но бъдете внимателен — добави Келър. — Има камера за наблюдение над дясното ви рамо.

Сам постави куфарчето на масата, щракна ключалките и вдигна капака три пръста, колкото Келър да зърне плътно наредените пачки със стодоларови банкноти.

— Затворете го — каза тихо Келър.

Мъжът затвори и заключи куфарчето.

— Доволен ли сте? — попита той.

— Не още. — Кристофър се изправи.

— А сега къде ще ходим?

— В моята стая.

— Ще има ли някой друг?

— Ще бъдем само двамата, Сам. Много романтично.

Мъжът се изправи и взе куфарчето.

— Мисля, че е важно да изясня нещо, преди да се качим горе.

— Какво е то, Сам?

— Ако се случи нещо с мен или с парите на клиента ми, вие и вашият приятел ще пострадате много лошо. — Той си сложи слънчевите очила и се усмихна. — Просто за да са ясни нещата между нас, драги.

В антрето на стаята, извън любопитните очи на камерите за наблюдение в хотела, Келър претърси Сам за оръжия или записващи устройства. Като не намери нищо осъдително, той постави куфарчето в края на леглото и щракна ключалките. След това извади три пачки и от всяка пачка измъкна по една банкнота. Кристофър огледа по отделно банкнотите с професионална лупа, а после и с ултравиолетовата лампа на Габриел в тъмната баня. Осигурителните нишки заблестяха в светлозелено — банкнотите бяха истински. Келър ги върна в пачките и прибра пачките в куфарчето. След това затвори капака и с кимване даде да се разбере, че са готови да преминат към следващата стъпка.

— Кога? — попита Сам.

— Утре вечер.

— Имам по-добра идея — отвърна мъжът. — Да го направим тази вечер. В противен случай разваляме сделката.

Морис Дюран им беше казал да очакват подобно нещо — малка тактическа маневра, символичен бунт, който би позволил на Сам да има усещането, че той, а не Келър, дава насоката на преговорите. Кристофър направи лек опит да го разубеди, но мъжът не отстъпи. Сам искаше да види картината на Ван Гог преди полунощ, ако ли не, той и неговите 25 милиона евро щели да се изпарят. Това не остави друг избор на Келър, освен да се съгласи с желанието на опонента си. Той го направи с отстъпчива усмивка, сякаш промяната в плана не бе нищо повече от малко неудобство. После Кристофър бързо изложи правилата за вечерния оглед. Сам можеше да докосне картината, да я помирише или да прави любов с нея. Но при никакви обстоятелства не можеше да я снима.

— Къде и кога? — попита Сам.

— Ще ви се обадим в девет часа и ще ви кажем как да действате.

— Добре.

— Къде сте отседнали?

— Знаете точно къде съм отседнал, господин Бартоломю. В девет вечерта ще стоя във фоайето на хотел „Крийон“ без приятели, без оръжие. И кажете на приятеля си този път да не ме кара да чакам.

Десет минути по-късно той излезе от хотела, носейки шапката и слънчевите си очила, и отиде до клона на банка „Ейч Ес Би Си“ на булевард „Осман“, където вероятно върна единия милион евро в сейфа на своя клиент. След това се отправи пеша към музея „Орсе“, където прекара два часа в изучаване на картините на Винсент ван Гог. Когато излезе от музея, наближаваше шест часът. Сам хапна лека вечеря в едно бистро на „Шанз-Елизе“ и се прибра в стаята си в „Крийон“. Както бе обещал, точно в девет часа той застана във фоайето, облечен в сиви панталони, черен пуловер и кожено яке. Алон знаеше това, защото седеше в лоби бара на няколко метра от него. Той изчака, докато стане девет и две минути, преди да набере телефонния номер на мъжа.

— Знаете ли как да използвате парижкото метро?

— Разбира се.

— Идете до метростанция „Конкорд“ и хванете линия номер 12 до станция „Маркс Дормоа“. Господин Бартоломю ще ви чака там.

Сам излезе от фоайето. Габриел остана в бара още пет минути. След това накара пиколото да докара колата му и потегли към селската къща в Пикардия.

Метростанцията „Маркс Дормоа“ се намираше на Рю дьо ла Шапел, в 18-и район на Париж. Келър бе паркирал на отсрещната страна на улицата и пушеше цигара, когато Сам се появи в горния край на стъпалата. Той дойде до колата и се настани на пасажерската седалка, без да каже нито дума.

— Къде е телефонът ви? — попита Кристофър.

Сам го извади от джоба на палтото си и му го показа.

— Изключете го и извадете СИМ картата.

Мъжът направи, както му беше казано. Келър включи на скорост и се вля във вечерния трафик.

Кристофър остави Сам да седи на пасажерската седалка, докато не излязоха от северните предградия. След това, като спря в една горичка близо до град Езанвил, му нареди да се мушне в багажника. Той пое по дългия път на север към Пикардия, като удължи пътуването най-малко с един час. В резултат на това, когато зави по алеята на къщата, вече наближаваше полунощ. Като се измъкна от багажника, Сам съзря силуета на мъж, който стоеше под лунната светлина в края на двора.

— Предполагам, че това е вашият сътрудник.

Келър не отговори нищо. Вместо това, той го преведе през задната врата на къщата и го поведе надолу по стълбите към избата. Осветена от една висяща на тавана гола крушка, картината на Винсент ван Гог „Слънчогледи“ — маслени бои върху платно, 95 х 73 см, бе подпряна до едната стена. Сам стоя дълго пред нея, без да каже нищо. Кристофър застана до него.

— Е? — попита той най-накрая.

— След минутка, господин Бартоломю. След минутка.

Най-сетне той пристъпи напред, взе картината, като я хвана за вертикалните летви на подрамника, и я обърна, за да разгледа музейната маркировка върху задната част на платното. После огледа ръбовете на картината и се намръщи.

— Нещо не е наред ли? — попита Келър.

— Винсент е бил пословично небрежен в начина, по който се е отнасял към картините си. Погледнете тук — добави Сам, обръщайки платното, така че Келър да види ръбовете на подрамника. — Оставил е отпечатъци от пръстите си по цялото им протежение.

Той се усмихна, вдигна картината близо до светлината и в продължение на няколко минути внимателно проучва маниера на живописване. След това Сам върна картината на първоначалното ѝ място и отстъпи назад, за да я разгледа от разстояние. Този път Кристофър не наруши мълчанието му.

— Поразителна е — каза той след малко.

— И съвсем истинска — допълни Келър.

— Възможно е. А може и да е дело на много умел фалшификатор.

— Не е.

— За да се уверя, трябва да направя един прост тест — анализ на стърготина от боята. Ако боята е истинска, имаме сделка. Ако не е, никога повече няма да ме видите, оставяйки ви свободен да я пробутате на някой по-некомпетентен купувач.

— Колко време ще отнеме?

— Седемдесет и два часа.

— Разполагате с четирийсет и осем.

— Аз не искам да прибързвам, господин Бартоломю. Нито пък моят клиент.

Кристофър се поколеба, преди да кимне веднъж. С помощта на скалпел Сам майсторски отдели две малки люспи от боята върху платното — едната от долния десен ъгъл, а другата от долния ляв ъгъл — и ги постави в стъклено шишенце. После пъхна шишенцето в джоба си и следван от Келър, се заизкачва по стълбите. Навън мъжкият силует все още стоеше в края на двора.

— Ще имам ли някога шанса да видя вашия сътрудник? — попита Сам.

— Не ви съветвам да го правите — отговори Кристофър.

— Защо?

— Защото ще е последното лице, което ще видите.

Сам се намръщи и се напъха в багажника на мерцедеса.

Келър затръшна капака и го откара обратно в Париж.

Всички те бяха опитни агенти, всеки по своя уникален начин, но по-късно щяха да кажат, че следващите три дни са минали със скоростта на скована от лед река. Обичайното търпение на Габриел го напусна. Той бе организирал кражбата на една от най-известните картини в света като част от тактика за намирането на друга картина и все пак всичко това щеше да бъде безполезно, ако мъжът, наречен Сам, се оттеглеше от сделката. Само Морис Дюран — може би най-големият специалист в света на незаконната търговия с произведения на изкуството, остана уверен. От опита, който имаше, той знаеше, че безскрупулните колекционери като господин Голямата клечка рядко се отказваха от възможността да придобият творба на Ван Гог. Според него примамката на „Слънчогледи“ бе твърде голяма, за да ѝ устои. Освен ако по погрешка Габриел не бе показал на Сам фалшификата, което той не бе направил, анализът на люспите от боята щеше да даде положителен резултат и сделката щеше да продължи.

Те имаха и друг вариант, в случай че Сам се откажеше: можеха да го проследят и да се опитат да установят самоличността на клиента му — мъжа с голямото богатство, който бе готов да плати 25 милиона евро за откраднато произведение на изкуството. Това беше и една от причините Габриел и Келър — двама от най-опитните специалисти по следене на хора в света, да наблюдават всяко движение на Сам през трите дни на изчакване. Наблюдаваха го сутрин, докато се разхождаше по алеите в Градините на Тюйлери, и в следобедните часове, докато посещаваше туристическите забележителности заради своето прикритие, и вечер, докато вечеряше — винаги сам, в някое заведение на „Шанз-Елизе“. Впечатлението, което създаваше, бе на дисциплиниран човек. Алон и Келър бяха единодушни, че в някакъв момент от живота си Сам е бил член на тайното братство на шпионите. Или може би, мислеха си те, все още беше.

Сутринта на третия ден той ги накара да се притеснят леко, като не се появи за обичайната си разходка. Тревогата им нарасна в четири следобед, когато го видяха да излиза от хотел „Крийон“ с два големи куфара и да се настанява на задната седалка на една лимузина. Ала тревогата им бързо се разсея, когато колата го закара пред клона на банка „Ейч Ес Би Си“ на булевард „Осман“. Тридесет минути по-късно той се върна в стаята си. Според Келър имаше само две възможности. Или Сам бе извършил най-безшумния банков обир в историята, или просто бе изтеглил голяма сума пари в брой от сейфа. Кристофър подозираше, че е последното. Същото смяташе и Габриел. Ето защо напрежението не бе много голямо, когато най-сетне дойде време да позвънят на Сам за отговора му. Тази чест се падна на Келър. Когато разговорът свърши, той погледна към Алон и се усмихна.

— Може никога да не открием картината на Караваджо — каза Кристофър, — но сме на път да получим двадесет и пет милиона евро от парите на господин Голямата клечка.

24. Шел, Франция

Имаше обаче едно условие: Сам си запазваше правото да избере времето и мястото на размяната на парите и стоката. Времето бе единадесет и половина на следващата вечер. Мястото — склад в мрачното градче Шел, намиращо се източно от Париж. На следващата сутрин Келър отиде с колата дотам, докато хората от останалата част от Северна Франция се стичаха към центъра на столицата. Складът се помещаваше там, където Сам беше казал, че се намира — на булевард „Франсоа Митеран“, точно срещу автокъща на „Рено“. На избелялата табела пишеше „Евротранс“, макар че нямаше никакво указание точно какъв вид услуги предоставяше компанията. Гълъби влитаха и излитаха през счупените прозорци, а зад железните решетки на оградата се виждаше обширен двор, обрасъл с бурени. Кристофър слезе от колата си и разгледа портата с автоматична ключалка. Беше минало много време, откакто тя не бе отваряна.

Той прекара един час, извършвайки рутинна разузнавателна оценка на улиците около склада, и после се отправи на север към селската къща в Андевил. Когато пристигна, завари Габриел и Киара да почиват в огряната от слънце градина. Двете картини на Ван Гог бяха подпрени на стената в хола.

— Все още не знам как можеш да ги различиш — каза Келър.

— Доста е очевидно, не мислиш ли?

— Не, не мисля.

Алон кимна към картината вдясно.

— Сигурен ли си?

— Следите по страните на подрамника са от моите пръсти, а не на Винсент. Пък и на нея има и това.

Габриел включи предоставения му от Службата телефон „Блекбъри“ и го приближи до горния десен ъгъл на платното. Екранът светна червено, което показваше наличието на скрит предавател.

— Сигурен ли си за обхвата? — попита Кристофър.

— Пробвах го отново тази сутрин. Стабилен е като скала на разстояние от десет километра.

Келър погледна към истинската картина на Ван Гог.

— Много жалко, че никой не се е сетил да сложи проследяващо устройство и на тази.

— Да — каза сдържано Алон.

— Колко дълго смяташ да я задържиш?

— Нито ден повече от необходимото.

— Кой ще я пази, докато ние преследваме фалшификата?

— Надявах се да я оставя в посолството ни в Париж — отвърна Габриел, — но шефът на централата не иска да я докосва. Така че ще трябва да взема други мерки.

— Какви мерки?

Когато Алон не отговори, Келър бавно поклати глава.

— Това е малко странно, не мислиш ли?

— Животът е сложен, Кристофър.

Англичанинът се усмихна.

— На мен ли го казваш.

Те напуснаха живописната селска вила в осем часа вечерта. Копието на „Слънчогледи“ беше в багажника на мерцедеса на Келър, а автентичната картина на Ван Гог — в този на Габриел. Той я занесе на Морис Дюран в магазина му на улица „Мироменил“. След това остави Киара в тайната квартира с изглед към моста Пон Мари и се отправи към градчето Шел.

Алон пристигна няколко минути преди единайсет часа и се отправи към склада на булевард „Франсоа Митеран“. Той се намираше в район на града, чиито улици не бяха много оживени по тъмно. Габриел обиколи имота два пъти, търсейки доказателства за наблюдение или нещо, което да подсказва, че Келър е на път да попадне в капан. Като не откри нищо необичайно, той се зае да потърси подходящ наблюдателен пост, където седящ сам човек не би привлякъл вниманието на полицаите. Единственият вариант бе един мрачен парк, където дузина местни хулигани скейтбордисти пиеха бира. От едната страна на парка имаше редица пейки, осветени от жълти улични лампи. Габриел паркира колата си на улицата и седна на пейката, която бе най-близо до входа на „Евротранс“. Хулиганите го изгледаха за миг въпросително, преди да подновят обсъждането на належащите за деня въпроси. Той погледна часовника си. Беше единадесет часът и пет минути. След това погледна блекбърито си. Сигналът все още бе извън обхват.

Като вдигна отново поглед, видя фаровете на автомобил на булеварда. Беше малък червен ситроен, който профуча покрай входа на „Евротранс“ и продължи с пълна скорост край парка, оставяйки след себе си пулсиращите звуци на френски хип-хоп. Зад него имаше друга кола — черно беемве, която бе толкова чиста, че изглеждаше като току-що измита за случая. Тя спря пред портата и шофьорът слезе. В тъмнината бе невъзможно да се види лицето му, но по фигурата и движенията той бе двойник на Сам.

Мъжът натисна с показалеца си няколко бутона на клавиатурата на електронната заключваща система с увереността на човек, който знае комбинацията от дълго време. После отново се качи зад волана, изчака вратата да се отвори и влезе в имота. Той спря за малко, докато вратата се затвори зад него, и след това подкара към входа на склада. Там пак слезе от колата и набра кода за отваряне с бързина, която предполагаше доброто му познаване. Когато вратата се плъзна настрани, мъжът вкара колата в склада и изчезна от поглед.

Пристигането на луксозния автомобил в изоставения склад на булевард „Франсоа Митеран“ остана незабелязано за всички в малкия тъмен парк, освен за шейсетгодишния мъж, който седеше сам. Той погледна часовника си — беше единайсет часът и осем минути. После хвърли поглед на екрана на своето блекбъри. Червената лампичка мигаше и се движеше в неговата посока.

Келър пристигна точно в единайсет и половина. Той звънна на мобилния телефон на Сам и портата се отвори. Пред него се ширна участък от напукан асфалт — пуст и тъмен. Той подкара колата по него бавно, следвайки инструкциите на Сам, и влезе в склада. В противоположния край на голямото като футболно игрище пространство блестяха габаритите на едно беемве. Кристофър различи фигурата на мъж, облегнат на капака, с телефон до ухото и два големи куфара в краката му. Не се виждаше никой друг.

— Спрете там — каза Сам.

Келър натисна педала на спирачката.

— Изключете двигателя и фаровете.

Кристофър направи, както му бе казано.

— Излезте от колата и застанете така, че да мога да ви виждам.

Келър излезе бавно и застана пред предния капак. Сам бръкна през страничния прозорец на своето беемве и включи предните фарове.

— Съблечете си палтото.

— Това наистина ли е необходимо?

— Искате ли парите, или не?

Келър съблече палтото си и го хвърли върху капака на мерцедеса си.

— Обърнете се с лице към колата.

Кристофър се поколеба, после се обърна с гръб към Сам.

— Много добре.

Англичанинът бавно се обърна отново с лице към посредника.

— Къде е картината?

— В багажника.

— Извадете я и я сложете на земята — на двадесет крачки пред автомобила.

Келър отвори багажника и извади картината. Тя бе опакована с пергаментова хартия и бе скрита в найлонов чувал за боклук. Той я сложи на бетонния под на двадесет крачки пред мерцедеса и зачака следващата инструкция на Сам.

— Върнете се при колата си — долетя гласът от другия край на помещението.

— Няма начин — отговори Кристофър, заслепен от фаровете на беемвето.

За кратко възникна безизходно положение. След това Сам излезе напред в ярката светлина. Той спря на няколко крачки от Келър, погледна надолу и се намръщи.

— Искам да я видя още веднъж.

— Тогава предлагам да махнете найлоновата опаковка. Но го направете внимателно, Сам. Ако нещо се случи с тази картина, ще ви държа отговорен.

Сам се наведе и извади платното от чувала. След това обърна изображението към фаровете на колата си и огледа начина на живописване и подписа.

— Е? — попита Кристофър.

Сам погледна пръстовите отпечатъци по страните на подрамника, после и музейните маркировки на гърба.

— След минутка — отвърна той тихо. — След минутка.

Колата на Келър излезе от склада в единайсет часа и четирийсет минути. Портата на двора беше отворена, когато стигна до нея. Кристофър зави надясно и мина с пълна скорост покрай пейката, на която седеше Габриел. Алон не му обърна внимание, защото гледаше задните фарове на беемвето, което се отдалечаваше по булевард „Франсоа Митеран“. Той сведе очи към своето блекбъри и се усмихна. „Нещата се задействаха — помисли си Габриел. — Определено се задействаха.“

Червената светлинка на проследяващото устройство примигваше с ритмичността на сърдечен пулс. Тя премина през останалите парижки предградия и след това се понесе стремително на изток по магистрала А4 към Реймс. Габриел караше на километър след Сам, а Кристофър — на километър зад него. Двамата разговаряха по телефона само веднъж — кратък разговор, по време на който Келър потвърди, че сделката е приключила благополучно. Сам притежавал картината, а Кристофър имал парите на Сам. Те били скрити в багажника на колата в торбата за боклук, в която Алон бе опаковал копието на „Слънчогледи“. Всичките, с изключение на една-единствена пачка с банкноти от по сто евро, която била напъхана в джоба на палтото на Келър.

— Защо е в джоба ти? — попита Габриел.

— Това са пари за бензин — отговори Кристофър.

Сто и двадесет километра деляха източните предградия на Париж от Реймс — разстояние, което Сам измина за малко повече от час. Точно когато напуснаха града, червената светлинка внезапно спря на магистрала А4. Габриел бързо скъси дистанцията и видя Сам да пълни резервоара на колата си на една крайпътна бензиностанция. Той веднага позвъни на Келър и му каза да отбие, след това изчака, докато Сам отново пое по магистралата. В рамките на няколко минути трите коли възобновиха първоначалната си формация: Сам начело, Алон на километър зад Сам и Кристофър — на километър зад него.

От Реймс те продължиха все на изток, минавайки през Вердюн и Мец. После магистрала А4 зави на юг и ги отведе в Страсбург — административен център на френския регион Елзас и седалище на Европейския парламент, разположен на левия бряг на река Рейн. Няколко минути след изгрев слънце двадесет и пет милиона евро в брой и копие на откраднатия шедьовър на Винсент ван Гог преминаха незабелязано в Германия.

Първият град от германската страна на границата бе Кел, а отвъд него се простираше аутобан А5. Сам кара по него до Карлсруе, след това зави по А8 и се насочи към Щутгарт. Когато стигна до югоизточните му покрайнини, уцели пиковия час на сутрешния трафик. Той пропълзя през града по Хауптщатерщрасе и се запъти към Щутгарт-Мите — приятен квартал с офиси и магазини в центъра на разрастващата се метрополия. Габриел почувства, че Сам наближава крайната си дестинация, така че скъси дистанцията на няколкостотин метра. И тогава се случи единственото нещо, което най-малко бе очаквал.

Мигащата червена светлина изчезна от екрана на блекбърито му.

Според блекбърито на Алон проследяващото устройство предаде последния си електронен сигнал от Бьохаймщрасе № 8. На този адрес се издигаше хотел със сива мазилка, който изглеждаше така, сякаш е бил внесен от Източен Берлин по време на най-мрачните дни на Студената война. От задната страна на хотела, докъдето се стигаше по тясна уличка, имаше обществен многоетажен паркинг. Беемвето бе паркирано на най-ниското ниво, в един ъгъл, където лампата на тавана бе счупена. Сам се бе отпуснал върху волана с изцъклени очи, предното стъкло бе опръскано с кръв и мозък. Картината „Слънчогледи“ — маслени бои върху платно, 95 х 73 см, беше изчезнала.

25. Женева

Те напуснаха Щутгарт по същото шосе, по което бяха влезли в него, и се върнаха обратно във Франция през Страсбург. Келър се отправи за Корсика, а Габриел — за Женева. Той пристигна в ранния следобед и веднага позвъни на Кристоф Бител от един обществен телефон край брега на езерото. По гласа на служителя на тайната полиция си пролича, че не му стана никак приятно да го чуе отново толкова скоро. Стана му още по-неприятно, когато Алон му обясни защо се е върнал в града.

— Изключено — каза Кристоф.

— Тогава, предполагам, ще се наложи да съобщя на света за всички откраднати картини, които открих в онзи склад.

— Дотук беше новият Габриел Алон.

— Колко време трябва да ви чакам, Бител?

— Ще видя какво мога да направя.

На Кристоф Бител му отне един час, за да разтреби бюрото си в седалището на Федералната разузнавателна служба, и още два часа, за да измине пътя от Берн до Женева. Габриел го чакаше на един оживен ъгъл на „Рю дю Рон“. Беше малко след шест часа. От представителните офис сгради заизлизаха спретнати швейцарски финансисти, красиви момичета и издокарани чужденци се стичаха в лъскавите кафенета. Всичко беше много благоприлично. Дори масовите убийци пазеха поведение, когато идваха в Женева.

— Щяхте да ми казвате защо трябва да отворя онзи сейф за вас — каза Бител, когато се вля отново във вечерния трафик с присъщото му прекалено голямо внимание.

— Защото операцията, която провеждам, се натъкна на неочаквано препятствие и за момента няма към къде другаде да се насоча.

— Какво е препятствието?

— Един труп.

— Къде?

Габриел се поколеба.

— Къде? — попита отново Бител.

— В Щутгарт — отговори Алон.

— Предполагам, че става дума за арабина, който е бил прострелян в главата тази сутрин в центъра на града?

— Кой каза, че е арабин?

— ФСЗК.

Федералната служба за защита на конституцията бе службата за вътрешно разузнаване на Германия. Тя поддържаше тесни връзки с алеманските си събратя в Берн.

— Какво знаят за него? — попита Габриел.

— Почти нищо, затова се обърнаха към нас. Изглежда, убийците са взели портфейла му, след като са го застреляли.

— Това не е единственото нещо, което са взели.

— Вие отговорен ли сте за смъртта му?

— Не съм сигурен.

— Ще ви попитам по друг начин, Алон. Вие ли опряхте пистолета до главата му и натиснахте спусъка?

— Не ставайте смешен.

— Въпросът ми не е толкова невероятен. В крайна сметка вие имате внушителни резултати, когато става дума за трупове на европейска територия.

Габриел не отговори нищо.

— Знаете ли името на човека, който е бил в колата по онова време?

— Той се представяше като Сам, но имам чувството, че истинското му име бе Самир.

— Фамилия?

— Така и не я открих.

— Паспорт?

— Той говореше френски много добре. Ако питате мен, предполагам, че е бил от Близкия изток.

— Ливан?

— Може би. Или може би от Сирия.

— Защо беше убит?

— Не съм сигурен.

— Можете да се справите и по-добре от това, Алон.

— Възможно е да е притежавал картина, която изглеждаше до голяма степен като „Слънчогледи“ на Винсент ван Гог.

— Онази, която беше открадната от Амстердам?

— Беше взета назаем — вметна Габриел.

— Кой нарисува фалшификата?

— Аз.

— Защо Сам я притежаваше?

— Аз му я продадох за двадесет и пет милиона евро.

Швейцарецът изпсува тихо.

— Вие попитахте, Бител.

— Къде е картината?

— Коя от картините?

— Истинският Ван Гог! — отвърна рязко Кристоф.

— Тя е в сигурни ръце.

— А парите?

— Дори в още по-сигурни ръце.

— Защо сте откраднали картина на Ван Гог и сте продали нейно копие на арабин на име Сам?

— Защото издирвам творба на Караваджо.

— За кого?

— За италианците.

— Защо един агент от израелското разузнаване издирва картина за италианците?

— Защото му е трудно да отказва на хората.

— И ако уредя да надникнете в сейфа? Какво очаквате да намерите?

— Честно казано, Бител, нямам никаква представа. Швейцарецът въздъхна тежко и посегна към телефона си.

Той проведе един след друг два телефонни разговора. Първият бе със стройната му приятелка в безмитната зона. Вторият бе с един ключар, който от време на време правеше услуги на Федералната разузнавателна служба в кантон Женева. Когато пристигнаха, жената чакаше на портала; ключарят се появи час след това. Той се казваше Цимер. Мъжът имаше кръгло пухкаво лице и немигащ поглед на плюшена играчка. Дланта му беше толкова изящна и нежна, че Габриел я пусна бързо от страх да не я нарани.

Той носеше тежко правоъгълно куфарче от черна кожа, което стискаше здраво, минавайки след Бител и Алон през външната врата на хранилището на Джак Брадшоу. Дори и да беше осведомен за картините, ключарят не показа никакви признаци за това — вниманието му бе насочено единствено към малкия сейф, поставен на пода до бюрото. Той бе произведен от германска фирма от Кьолн. Цимер се намръщи, сякаш се бе надявал на нещо, което да е по-голямо предизвикателство.

Също като реставратора, ключарят не обичаше да го наблюдават, докато работи. Поради тази причина Габриел и Кристоф бяха принудени да се оттеглят във вътрешната стая на хранилището, която Ив Морел бе използвал като нелегално ателие. Двамата седнаха на пода, подпрели гърбове на стената, с изпружени напред крака. От звуците, долитащи през отворената врата, бе очевидно, че Цимер използваше метод, известен като „пробиване в слабите точки“. Въздухът се изпълни с миризмата на горещ метал. Тя напомни на Габриел миризмата на наскоро използван пистолет. Той погледна часовника си и се намръщи.

— Колко време ще отнеме това? — попита Алон.

— Някои сейфове се отварят по-лесно от други.

— Ето защо винаги съм предпочитал внимателно поставен пластичен експлозив. „Семтекс“ е чудесен отварящ „лост“.

Бител извади телефона си и прегледа електронната си поща, а Габриел разсеяно загледа боите върху палитрата на Ив Морел: охра, златно, червено… Най-сетне, един час след като Цимер бе започнал работа, от съседната стая се чу силното тупване на тежък метален предмет. Ключарят се показа на вратата, стиснал черното си кожено куфарче, и кимна на Бител.

— Смятам, че мога и сам да намеря пътя към изхода — каза той и си тръгна.

Алон и Бител станаха от пода и отидоха в съседната стая. Вратата на сейфа беше леко открехната — не повече от сантиметър. Габриел посегна към нея, но Кристоф го спря.

— Аз ще го направя.

Той махна с ръка на Алон да отстъпи. След това отвори вратата на сейфа и надникна в него. Той беше празен, с изключение на един бял плик за писма. Бител го взе и прочете името, написано на предната му страна.

— Какво е това? — попита Габриел.

— Изглежда, че е писмо.

— За кого?

Кристоф му го подаде и каза:

— За вас.

Беше по-скоро писмено изложение, отколкото писмо, оперативен отчет, написан от един низвергнат шпионин, изпитващ угризения заради извършеното предателство. Габриел го прочете два пъти — веднъж, докато беше още в хранилището на Джак Брадшоу, и втори път, докато седеше в залата за заминаващи на международното летище в Женева. Няколко минути след девет часа полетът му бе обявен първо на френски език, след това на английски и накрая на иврит. Звученето на родния му език ускори пулса му. Той пъхна писмото в пътната си чанта, изправи се и се качи на самолета.