Крадецът

58. Венеция

През следващите девет дни светът на изкуството се въртеше гладко на своята позлатена ос в блажено неведение за изгубените съкровища, които скоро щяха да потекат към него. След това, в един зноен следобед в началото на август, административният директор на националния музей „Винсент ван Гог“ обяви, че картината „Слънчогледи“ — маслени бои върху платно, 95 х 73 см, отново е у дома. Той отказа да съобщи точно къде е бил намерен липсващият шедьовър, макар че по-късно щеше да излезе наяве, че картината е била оставена в една хотелска стая в Амстердам. Тя изобщо не бе пострадала по време на продължителния си престой в плен. По думите на директора, картината дори изглеждала по-добре, отколкото по времето, когато била открадната. Шефът на холандската полиция публично си приписа заслугите за нейното връщане, въпреки че нямаше нищо общо с това. Джулиан Ишърууд, председател на Комитета за защита на изкуството, направи хиперболично изявление в Лондон, като нарече събитието „велик ден за цялото човечество и всичко достойно и красиво в този свят“. Същата вечер той бе забелязан на обичайната си маса в ресторант „Грийнс“ в компанията на Аманда Клифтън от „Сотбис“. Всички присъстващи по-късно щяха да кажат, че лицето ѝ е изразявало възхищение. Според думите им Оливър Димбълби изгарял от ревност.

Само Джулиан Ишърууд — тайният помощник на шпиони, и по-специално на един шпионин, знаеше, че ще се появят още съкровища. Измина още една седмица — достатъчно дълго време, както се каза по-късно, за да премине еуфорията около „Слънчогледи“. След това, в една кремава сграда в центъра на Рим, генерал Чезаре Ферари от Арт отряда представи три отдавна изчезнали картини, които сега бяха намерени: „Светото семейство“ на Пармиджанино, „Млади жени на село“ на Реноар и „Портрет на жена“ на Климт. Но генералът не бе приключил. Той обяви също, че са открити „Плажът в Пурвил“ на Моне и „Жена с ветрило“ на Модиляни, заедно с творби на Матис, Дега, Пикасо, Рембранд, Сезан, Делакроа, както и произведение, което може да е, или да не е на Тициан.

Пресконференцията бе проведена с целия хъс и драматизъм, с които бе известен генерал Ферари, и все пак тя бе най-забележителна с това, което не каза италианският детектив, издирващ произведения на изкуството — къде и как беше намерена всяка отделна творба. Той намекна, че съществува голяма и много сложно организирана мрежа от крадци, контрабандисти и укриватели на крадени вещи и подсказа, че ще се появят още картини. След това, криейки се зад продължаващото разследване, генералът тръгна към вратата, спирайки, колкото да се справи със задължителния въпрос за перспективите да бъде намерена цел номер едно на Арт отряда — „Рождество Христово със свети Франциск и свети Лаврентий“ на Караваджо.

— Човек мрази да използва думата никога — каза той печално и след това излезе.

Събитията в Амстердам и Рим бяха в рязък контраст с новините от Австрия, където властите се опитваха да решат различен вид загадка: изчезването на двама души — мъж в началото на петдесетте години и жена на тридесет и девет, от древния крайдунавски търговски град Линц. Мъжът беше Уалид ал Сидики, миноритарен партньор в малка частна банка. Жената беше Джихан Наваз, акаунт мениджърът на банката. Фактът, че двамата имаха сирийски произход, както и действията на Джихан в деня на изчезването ѝ, породиха спекулации за извършени измами. Според властите тя бе пътувала от Линц до Женева, където охранителните камери на хотел „Метропол“ я бяха заснели да влиза в стаята на Кемел ал Фарук — заместник-министър на външните работи на Сирия и близък сътрудник и съветник на президента на страната. Това неминуемо доведе до предположението, че госпожица Наваз е агент на правителството на Сирия, нещо повече: едно някога реномирано немско списание публикува дълга статия, в която я обвиняваше, че е шпионин на сирийското разузнаване. Публикацията претърпя фиаско два дни по-късно, когато един роднина от Хамбург призна, че германският имиграционен формуляр на изчезналата жена не е попълнен съвсем точно. Тя не била родена в Дамаск, както било заявено преди това, а в град Хама, където през февруари 1982 г. силите на режима били изклали цялото ѝ семейство. „Джихан Наваз не е агент на режима — заяви роднината ѝ, — а негов яростен противник.“

Разкритието бързо породи хипотезата, че Джихан Наваз е работила не за сирийското правителство, а за някоя западна разузнавателна служба. Теорията набра сила, когато в пресата постепенно изтекоха допълнителни биографични данни за изчезналия ѝ работодател, информация, която предполагаше, че е бил замесен в прикриването и управлението на финансови средства на сирийския управник. После се появи доклад от уважавана фирма за компютърна сигурност относно поредица от финансови трансакции, които бе открила по време на рутинно наблюдение на интернет. Изглеждаше, че няколко милиарда долара са били изтеглени от изтъкнати банки по целия свят и прехвърлени на едно място за необичайно кратък период от време. Фирмата така и не успя да изчисли точния размер на въпросните капитали, нито да определи самоличността на отговорните лица. Обаче тя успя да открие следи от определен код, разпръснати по целия свят. Всички, които анализираха този код, бяха шокирани от неговата сложност. По думите им това не беше работа на обикновени хакери, а на професионалисти, работещи за някое правителство. Един от експертите го сравни с компютърния червей „Стъкснет“, който бе вкаран в компютърната мрежа на иранската програма за ядрени оръжия.

Точно тогава нежеланата светлина на прожекторите попадна върху разузнавателната служба, чиято щабквартира се помещаваше в една анонимна административна сграда в Тел Авив. Експертите виждаха там неопровержим потенциал за подобен акт, перфектна връзка между способности и мотив — и за пръв път те бяха прави. Но никой от тях никога не свърза подозрителното движение на капитали с неотдавнашното намиране на няколко откраднати шедьовъра, нито с мъжа със среден ръст и телосложение — слънцето сред рой малки звезди, който се върна в една църква във Венеция през третата сряда на август. Дървената платформа на върха на скелето му беше точно както я бе оставил няколко месеца по-рано: флакони с химикали, памучни тампони, връзка дървени шпакли, увеличителни очила, две мощни халогенни лампи. Той мушна една касета със запис на „Бохеми“ в изцапания с боя портативен стереокасетофон и започна да работи. Потапяне, завъртане, изхвърляне… Потапяне, завъртане, изхвърляне…

Имаше дни, в които гореше от нетърпение да приключи, и дни, в които се надяваше работата му никога да не свършва. Променливото му душевно състояние се проявяваше и пред платното. Понякога той работеше бавно като Веронезе, друг път — с безразсъдната бързина на Винсент ван Гог, сякаш се опитваше да улови същността на своя сюжет, преди тя да избледнее и изчезне. За щастие нямаше свидетели на резките промени в настроението му. Останалите членове на екипа бяха завършили работата си по време на дългото му отсъствие. Той беше сам в храма на друга вяра, на друг народ.

Операцията рядко напускаше мислите му задълго. Той я виждаше в съзнанието си като цикъл от натюрморти, пейзажи, портрети: загиналия шпионин, крадеца на предмети на изкуството, наемния убиец, детето на Хама, пишещо името му върху повърхността на езерото. Младата жена за осем милиарда долара… Габриел нито веднъж не съжали за решението си да се откаже от парите в замяна на свободата ѝ. Парите можеха да се спечелят и загубят, можеха да бъдат намерени и замразени. Но Джихан Наваз — единственият оцелял член на едно избито семейство, бе незаменима. Тя бе оригинал. Тя беше шедьовър.

Беше планирано църквата „Сан Себастиано“ да бъде отворена отново за посещение на първи октомври, което означаваше, че Габриел нямаше друг избор, освен да работи без прекъсване от сутрин до здрач. През повечето дни Франческо Тиеполо се отбиваше по обяд с торбичка кифлички и термос с прясно кафе. Ако беше във великодушно настроение, Алон му позволяваше да порисува малко, но повечето дни италианецът просто надзърташе над рамото му и го молеше да работи по-бързо. Освен това той неизменно разпитваше деликатно Габриел за плановете му за бъдещето.

— На път сме да получим поръчка за нещо хубаво — каза Франческо един следобед, докато в града вилнееше гръмотевична буря. — За нещо значимо.

— Колко значимо? — попита Алон.

— Нямам право да ти кажа.

— Църква ли е или училище?

— Църква — отговори Тиеполо. — И в олтарната картина се съдържа твоето име.

Габриел се усмихна и продължи да рисува мълчаливо.

— Не се ли изкушаваш поне?

— Време е да се прибера вкъщи, Франческо.

— Това е твоят дом — отговори Тиеполо. — Трябва да отгледаш децата си тук, във Венеция. А когато умреш, ще те погребем под някой кипарис в гробището на църквата „Сан Микеле“.

— Не съм толкова стар, Франческо.

— Не си и толкова млад.

— Нямаш ли си някое по-добро занимание? — попита Алон, като прехвърли четката от дясната в лявата си ръка.

— Не — отвърна с усмивка Тиеполо. — Кое занимание би било по-хубаво от това да те гледам как рисуваш?

Дните бяха все още топли и въздухът бе натежал от влага, но вечерният бриз от лагуната правеше града поносим. Габриел вземаше Киара от офиса ѝ и я водеше на вечеря. До средата на септември тя бе влязла в шестия месец и вече бе невъзможно да се опази в тайна бременността ѝ от останалата част на малката, но бъбрива еврейска общност във Венеция. Според Алон тя никога не бе изглеждала толкова красива. Кожата ѝ блестеше, очите ѝ искряха като златен прах и дори когато се чувстваше неразположена, Киара сякаш не бе способна на друго, освен да се усмихва широко. Тя беше планиращ човек по природа, човек, който винаги изготвя списъци, и всяка вечер по време на вечеря не спираше да говори за всички неща, които трябваше да направят. Те бяха решили да останат във Венеция до последната седмица на октомври или най-късно до първата седмица на ноември. След това щяха да се върнат в Йерусалим, за да подготвят апартамента на улица „Наркис“ за раждането на децата.

— Те ще имат нужда от имена, нали знаеш — каза Габриел една вечер, докато се разхождаха по здрач по крайбрежната алея „Дзатере“.

— Майка ти е имала хубаво име.

— Така е — отвърна той, — но Ирене не е много подходящо име за момче.

— Тогава може би трябва да кръстим момичето Ирене.

— Добра идея.

— А момчето?

Габриел остана мълчалив. Беше твърде рано да започнат да избират име за момчето.

— Тази сутрин говорих с Ари — каза Киара след малко. — Както можеш да предположиш, той очаква с нетърпение да се върнем у дома.

— Каза ли му, че трябва първо да завърша картината на Веронезе?

— Казах му.

— И?

— Ари не разбира защо една олтарна картина трябва да ви държи разделени в момент като този.

— Защото тази олтарна картина може да е последната, която ще реставрирам.

— Може би — каза Киара.

Те продължиха да вървят, потънали в мълчание. После Алон попита:

— Как ти звучеше?

— Ари ли?

Той кимна утвърдително.

— Всъщност не много добре. — Тя го погледна сериозно и попита: — Знаеш ли нещо, което аз не знам?

— Синядората ми каза, че не му остава много време.

— Каза ли ти нещо друго, което трябва да знам?

— Да — отвърна Габриел. — Каза ми, че краят му наближава.

Настъпи краят на септември, а Алон безнадеждно изоставаше от графика. Тиеполо любезно му предложи малка отсрочка, но Габриел упорито отказа — не искаше последната реставрация в любимия му град на водата и картините да бъде запомнена единствено защото не е успял да я завърши в рамките на определения срок. И така той се барикадира в църквата, без да отвлича с нищо вниманието си, и работеше с енергия и бързина, които не бе смятал за възможни. Алон ретушира Дева Мария и Младенеца за един ден и следобеда на последния ден възстанови лицето на едно къдрокосо ангелче, което се взираше от един небесен облак към земните страдания долу. Ангелчето приличаше твърде много на Дани и както работеше, Габриел тихо заплака. Когато приключи, той избърса четките и лицето си и застана неподвижно пред извисяващото се платно с ръка на брадичката, леко наклонил глава на една страна.

— Готова ли е? — попита Франческо Тиеполо, който го наблюдаваше от основата на скелето.

— Да — отвърна Алон. — Мисля, че е готова.

59. Венеция

В северозападния ъгъл на Кампо ди Гето Нуово има малък семпъл паметник на евреите от Венеция, които през декември 1943 г. били арестувани, депортирани в концентрационни лагери и убити в Аушвиц. Генерал Чезаре Ферари стоеше пред него, когато Габриел се появи на площада в шест и половина вечерта. Осакатената му дясна ръка бе пъхната в джоба на панталоните му. Суровият му поглед изглеждаше по-неодобрителен от обикновено.

— Никога не съм знаел, че се е случило тук, във Венеция — каза той, след като Алон се присъедини към него. — Полицейската хайка в Рим е била различна. Римската е била прекалено голяма, за да бъде забравена някога. Но тук… — Ферари огледа спокойния площад. — Това изглежда невъзможно.

Габриел не каза нищо. Генералът пристъпи бавно напред и прокара осакатената си ръка върху една от седемте барелефни плочи.

— Откъде са ги взели? — попита той.

— От ей там — отговори Алон.

Той посочи към триетажната сграда вдясно от тях. Надписът върху табелата над вратата гласеше Casa israelitica di riposo. Това беше старчески дом за възрастни членове на общността.

— Когато хайката най-накрая се провела — каза след малко Габриел, — повечето от оцелелите венециански евреи се били укрили. Единствените, които били останали в града, били старците и болните. Те били измъкнати от леглата им от германците и техните италиански помощници.

— Сега колко живеят там? — попита генералът.

— Около десетина души.

— Не са много.

— Няма много останали.

Ферари погледна отново паметника.

— Не знам защо живеете в такова място.

— Аз не живея тук — каза Алон, после попита генерала защо е дошъл отново във Венеция.

— Трябваше да свърша малко работа в тукашното седалище на Арт отряда. Исках също така да присъствам на отварянето за посещение на църквата „Сан Себастиано“. — Генералът замълча, после добави: — Чух, че картината на главния олтар изглежда поразително. Очевидно сте успели да я завършите.

— С няколко часа по-рано.

— Мазел тов70.

— Grazie71.

— А сега? — попита Ферари. — Какви са плановете ви?

— Ще прекарам следващия месец, като се опитвам да бъда възможно най-добрият съпруг. После ще се върна у дома.

— Децата скоро ще се появят, нали?

— Да, скоро — отвърна Габриел.

— Като баща на пет деца, мога да ви уверя, че след това животът ви никога няма да бъде същият.

В далечния ъгъл на площада вратата на управата на еврейската общност се отвори и Киара се появи в сенките. Тя погледна към Габриел и след това се скри отново във входа на музея на гетото. Генералът, изглежда, не я забеляза; той гледаше намръщено към зелената метална караулка, в която един униформен карабинер седеше зад бронираното стъкло.

— Срамота е, че трябва да има охранителен пост насред такова красиво място.

— Боя се, че това си върви с територията.

— Защо е тази вечна омраза? — попита Ферари и бавно поклати глава. — Защо никога не свършва?

— Вие ми кажете.

Като не получи никакъв отговор, Алон отново попита генерала защо е дошъл във Венеция.

— Аз търся нещо от дълго време — каза италианецът — и се надявах, че вие може да ми помогнете да го намеря.

— Опитах се — отвърна Габриел, — но то, изглежда, се изплъзна между пръстите ми.

— Чух, че всъщност сте били доста близо. — Ферари сниши глас и добави: — По-близо, отколкото сте предполагали.

— Как научихте това?

— По обичайния начин. — Генералът го погледна сериозно и попита: — Има ли някакъв шанс да се съгласите да отговорите на някои въпроси за операцията, преди да напуснете страната?

— Какво искате да знаете?

— Всичко, което се случи, след като откраднахте „Слънчогледи“.

— Аз не откраднах картината. Взех я назаем по предложение на командира на Арт отряда. И така, отговорът ми е „не“ — добави Габриел, като поклати глава. — Няма да се явявам на никакви разпити сега или когато и да е в бъдеще.

— Тогава вместо това, бихме могли спокойно да обменим малко информация.

— Опасявам се, че моята информация е класифицирана.

— Това е добре — каза с усмивка Ферари, — защото и моята е такава.

Двамата пресякоха площада и седнаха в кашерния ресторант до читалището, където си поделиха бутилка бяло вино „Пино Гриджо“, докато тъмнината се сгъстяваше около тях. Като начало Габриел накара генерала да се закълне, че ще мълчи и го заплаши със санкции, ако наруши обета за мълчание. След това той му разказа всичко, което се беше случило след последната им среща, като започна със смъртта на Самир Басара в Щутгарт и завърши с откриването на 8 милиарда щатски долара в активи, принадлежащи на сирийския президент, и в крайна сметка с тяхното връщане.

— Предполагам, че това има нещо общо с двамата сирийски банкери, които изчезнаха безследно в Австрия — каза Ферари, когато Алон приключи разказа си.

— Какви сирийски банкери?

— Ще приема това за „да“. — Генералът отпи от виното си. — Значи, Джак Брадшоу е отказал да достави картината на Караваджо, защото сирийците са убили единствената жена, която някога е обичал? Това ли ми казвате?

Габриел бавно кимна и се загледа в двама йешива72 студенти, които вървяха през площада.

— Сега знам защо ме заклехте да не споменавам името на Брадшоу по време на пресконференцията, която дадох — каза Ферари. — Не сте искали посмъртно името му да бъде опетнено. — Той замълча, после добави: — Искали сте да почива в мир.

— Брадшоу го заслужава.

— Защо?

— Защото са го измъчвали безмилостно и въпреки това не им е казал какво е направил с картината.

— Вярвате ли в изкуплението, Алон?

— Аз съм реставратор — отвърна Габриел.

Генералът се усмихна.

— А картините, които сте открили в женевската безмитна зона? — попита той. — Как ги изнесохте толкова незабележимо от Швейцария?

— С помощта на един приятел.

— Швейцарски приятел ли?

Алон кимна утвърдително.

— Не знаех, че е възможно подобно нещо.

Този път Габриел се усмихна. Йешива студентите влязоха в един сотопортего и изчезнаха от погледа му. Площадът вече беше пуст, с изключение на две малки деца — момче и момиче, които си подхвърляха топка под зоркия поглед на техните родители.

— Въпросът е — каза Ферари, взирайки се в чашата си с вино — какво е направил Джак Брадшоу с творбата на Караваджо?

— Предполагам, че я е сложил някъде, където е смятал, че никой никога няма да я намери.

— Може би — рече генералът, — но на улицата се носят други слухове.

— Какво сте чули?

— Че я е дал на някого да я пази.

— На някого от мошеническата част на бизнеса?

— Трудно е да се каже. Но както може да се очаква — добави бързо Ферари, — сега други хора я търсят. Което означава, че е наложително ние да я намерим преди тях.

Габриел запази мълчание.

— Не се ли изкушавате поне малко, Алон?

— Моето участие в този случай вече официално приключи.

— Звучи така, сякаш този път наистина го мислите.

— Така е.

Семейството с двете деца тихо си отиде, оставяйки безлюден площада. Дълбоката тишина като че ли обезпокои генерала. Той погледна към светещите прозорци на еврейския старчески дом и бавно поклати глава.

— Не мога да разбера защо сте избрали да живеете в гетото — каза той.

— Това е хубав квартал — отвърна Габриел. — Ако питате мен, той е най-хубавият във Венеция.

60. Венеция

През следващите няколко дни Габриел рядко се отделяше от Киара. Всяка сутрин той ѝ приготвяше закуската. Следобедите прекарваше с нея в управата на еврейската общност. Вечер седеше до кухненския плот и я наглеждаше, докато тя готвеше. Отначало Киара бе очарована от вниманието, но постепенно постоянната му проява на обич започна да ѝ дотяга. Както щеше да каже по-късно, „това беше твърде хубаво, за да е хубаво“. Киара си помисли да попита Франческо Тиеполо дали няма някоя картина за реставриране — някоя малка и не много увредена, — но реши, че е по-добре да направят екскурзия.

— Нищо прекалено екстравагантно — каза тя, — и да е някъде, където не се налага да се пътува със самолет. За два, най-много три дни.

На Габриел му хрумна нещо. Същата вечер той звънна на Кристоф Бител и поиска разрешение да влезе в Швейцария, и Бител, който знаеше много добре причината, поради която неговият нов приятел и съучастник искаше да се върне в Швейцария, се съгласи.

— Може би ще е по-добре да ви посрещна — каза той.

— Надявах се, че ще го кажете.

— Познавате ли района?

— Ни най-малко — излъга Алон.

— Има един хотел извън града, наречен „Алпенблик“. Ще ви чакам там.

И така, рано на следващата сутрин Габриел и Киара напуснаха любимия си град на водата и картините и се отправиха към малката планинска страна на богатството и тайните, която бе изиграла толкова важна роля в живота им. В късния предобед те пресякоха границата при Лугано и поеха на север през Алпите. Във високите проходи фучаха снежни виелици, но когато стигнаха до Интерлакен73, слънцето грееше ярко на безоблачното небе. Алон напълни резервоара с газ и след това се отправи нагоре по долината към Гринделвалд. Хотел „Алпенблик“ беше самотна сграда в стил рустик, която се издигаше в края на града. Габриел остави колата на малкия хотелски паркинг и заедно с Киара се изкачи по стълбите до терасата. Бител пиеше кафе и гледаше нагоре към извисяващите се върхове Мьонх и Айгер. Той се изправи и се здрависа с Алон. После погледна към Киара и се усмихна.

— Със сигурност имате много красиво име, но аз няма да направя грешката да ви питам за него. — Кристоф погледна към Габриел и рече: — Никога не сте ми казвали, че отново ще ставате баща, Алон.

— Всъщност — отвърна Габриел — тя е просто моят дегустатор.

— Съжалявам да чуя това.

Бител седна и махна с ръка, за да отпрати един приближаващ сервитьор. После посочи към подножието на върховете отвъд зелената поляна.

— Вилата е точно там — каза той на Алон. — Мястото е приятно, с хубава гледка, много чисто и удобно.

— Имате бъдеще като агент по недвижими имоти, Бител.

— Предпочитам да защитавам страната си.

— Предполагам, че някъде имате постоянен наблюдателен пост?

— Държим под наем съседната вила — отвърна Бител. — Там имаме двама агенти на пълно работно време, а други периодично отиват и се връщат според необходимостта. Тя не ходи никъде без придружител.

— Някакви съмнителни туристи?

— От сирийски произход ли?

Габриел кимна утвърдително.

— Тук, в Гринделвалд, пристигат всякакви туристи — отговори Кристоф, — така че е малко трудно да се каже. Но досега никой не е ходил в близост до нея.

— Как е настроението ѝ?

— Тя изглежда самотна — каза сериозно Бител. — Охранителите прекарват колкото може повече време с нея, но…

— Но какво, Бител?

Швейцарският полицай се усмихна тъжно.

— Може и да греша — отвърна той, — но мисля, че тя има нужда от приятел.

Алон се изправи на крака.

— Не мога да ви се отблагодаря за това, че се съгласихте да я приемете, Бител.

— Това е най-малкото, което можехме да направим, за да ви се отплатим, задето разчистихте кашата в женевската безмитна зона. Но трябваше да поискате нашето разрешение, преди да проведете онази операция в хотел „Метропол“.

— Щяхте ли да ми го дадете?

— Разбира се, че не — отвърна Бител. — Което означава, че все още щяхте да разполагате с осем милиарда долара от сирийските пари във вашата банкова сметка.

„Осем милиарда и двеста хиляди милиона — помисли си Габриел, докато вървеше към колата си. — Но кой брои?“

Алон остави Киара и Бител в хотела и подкара сам през ливадата. Вилата се намираше в края на тесен път. Беше малка спретната постройка от тъмно дърво със стръмен покрив и наредени по протежение на балкона саксии с цветя. Джихан Наваз се показа на него, когато Алон спря на тревясалата алея и изключи двигателя. Беше облечена със сини дънки и дебел вълнен пуловер. Косата ѝ беше по-дълга и по-светла; пластичният хирург бе променил формата на носа, скулите и брадичката ѝ. Тя не беше много красива, но вече не изглеждаше и обикновена. Миг по-късно, когато изскочи от входната врата, младата жена донесе със себе си лек аромат на рози. Джихан обви ръце около врата му, прегърна го силно и го целуна по двете бузи.

— Мога ли да ви наричам с истинското ви име? — прошепна тя в ухото му.

— Не — отговори той. — Не и тук.

— Колко време може да останете?

— Толкова, колкото искате.

— Елате — каза Джихан, като го хвана за ръката. — Приготвила съм нещо за ядене.

Във вилата беше топло и уютно, но нямаше и следа от доказателство, че лицето, което я обитава, има семейство или някакво минало. Габриел изпита съжаление. Трябваше да я остави на мира. Уалид ал Сидики щеше все още да управлява парите на най-лошия човек на света и Джихан щеше да си живее спокойно в Линц. И все пак тя бе знаела името на специалния клиент на Ал Сидики, помисли си той. И бе останала в банката по някаква причина.

— Виждала съм това изражение на лицето ви и преди — каза Джихан, като го гледаше внимателно. — Беше в Анси, когато излязох от задната врата на колата. Видях ви да седите в кафенето от другата страна на площада. Изглеждахте… — Тя не довърши мисълта си.

— Как? — попита Алон.

— Виновен — отговори Джихан без миг колебание.

— Аз бях виновен.

— Защо?

— Не трябваше да ви пускам да влезете в онзи хотел.

— Ръката ми зарасна добре — каза тя, като вдигна ръка, сякаш да подкрепи думите си. — И другите ми контузии заздравяха. Пък и те не бяха нищо в сравнение с това, което повечето сирийци преживяха, откакто започна войната. Съжалявам само, че не можах да направя повече.

— Вашата война свърши, Джихан.

— Именно вие ме подтикнахте да се присъединя към сирийския бунт.

— И нашият бунт се провали.

— Вие платихте твърде много, за да ме измъкнете.

— Не бях склонен да водя продължителни преговори — каза Габриел. — Това беше оферта за незабавното ви връщане.

— Иска ми се само да бях видяла лицето на господин Ал Сидики, когато е открил, че сте взели парите.

— Трябва да призная, че страданието му ми достави доста голямо удоволствие — каза Алон, — но в онзи момент единственото лице, което исках да видя, беше вашето.

След тези думи тя се обърна и го въведе в градината. Там на малка маса бяха сервирани кафе и швейцарски шоколади. Джихан седна с лице към вилата, а Габриел — към извисяващия се сив планински масив. След като се настаниха, той я попита за престоя ѝ в Израел.

— Прекарах първите две седмици, заключена в един апартамент в Тел Авив — отвърна тя. — Беше ужасно.

— Правим всичко възможно гостите ни да се чувстват добре дошли.

Джихан се усмихна.

— Ингрид дойде да ме види няколко пъти — каза тя, — но не и вие. Те отказаха да ми кажат къде сте.

— Боя се, че имах да свърша друга работа.

— Друга операция?

— В известен смисъл.

Джихан наля кафе в чашите им.

— Накрая — продължи тя — те ни позволиха да отидем с Ингрид на екскурзия. Отседнахме в един хотел на Голанските възвишения. През нощта чувахме артилерийската стрелба и въздушните удари от другата страна на границата. Единственото, което си мислех всеки път, когато небето се озаряваше от светлина, бе колко хора са били убити.

Алон не направи никакъв коментар.

— Тази сутрин четох във вестниците, че американците отново обмислят военни удари срещу режима.

— И аз го четох.

— Смятате ли, че ще го направят този път?

— Да атакуват силите на режима ли?

Джихан кимна утвърдително. На Габриел не му даде сърце да ѝ каже истината, така че ѝ каза една последна лъжа.

— Да — каза той. — Мисля, че ще го направят.

— А режимът ще падне ли, ако американците извършат нападения срещу него?

— Може би.

— Ако това стане — каза тя след малко, — аз ще се върна в Сирия и ще помогна за възстановяването на страната.

— Сега това е твоят дом.

— Не — отвърна Джихан. — Това е мястото, където се крия от главорезите. Моят дом винаги ще бъде Хама.

Внезапен порив на вятъра духна върху лицето ѝ един кичур от наскоро изсветлената ѝ коса. Тя го отметна настрана и погледна през поляната към планинския масив. Подножието му тънеше в дълбока сянка, но покритите му със сняг върхове бяха обагрени в розово от залязващото слънце.

— Обичам тази планина — каза внезапно Джихан. — Тя ме кара да се чувствам в безопасност. Кара ме да се чувствам така, сякаш нищо лошо не може да ми се случи.

— Щастлива ли сте тук?

— Имам ново име, ново лице, нова страна. Това е четвъртата ми страна. Ето какво означава да бъдеш сириец.

— И евреин — вметна Габриел.

— Но сега евреите си имат дом. — Тя вдигна ръка към поляната. — А аз имам това.

— Можете ли да бъдете щастлива тук?

— Да — отговори Джихан след дълга пауза. — Мисля, че мога. Но истински се наслаждавах на времето, което прекарахме заедно край Атерзее, особено на разходките с яхтата.

— Аз също.

Тя се усмихна и попита:

— Ами вие? Вие щастлив ли сте?

— Иска ми се да не ви бяха наранили.

— Но ние ги победихме, нали? Поне за кратко.

— Да, Джихан, ние ги победихме.

Последният светлик се плъзна от планинските върхове и вечерта се спусна като завеса над долината.

— Има едно нещо, което никога не ми казахте.

— Какво е то?

— Как ме открихте?

— Ако ви кажа, няма да ми повярвате.

— Историята забавна ли е?

— Да — отвърна Алон. — Мисля, че е забавна.

— Как свършва?

Той я целуна по бузата и я остави сама с миналото ѝ.

61. Езерото Комо, Италия

Габриел и Киара прекараха следващите две нощи в малък курорт в Интерлакен, а след това напуснаха Швейцария по същия път, по който бяха влезли в нея. Докато минаваха планинските проходи, Алон получи защитен есемес от булевард „Цар Саул“, който го инструктираше да включи радиото, и когато пресичаха италианската граница в Лугано, той научи, че Кемел ал Фарук — заместник-министър на външните работи, бивш офицер от Мухабарат, приятел и доверен съветник на сирийския президент, е бил убит при загадъчна експлозия в Дамаск. Това бе операция на Узи Навот, но в много отношения бе първото убийство от ерата Алон и той някак си подозираше, че няма да е последното.

Докато стигнат до Комо, заваля дъжд. Габриел трябваше да поеме по автомагистралата към Милано, но вместо това, тръгна по криволичещия път над езерото, по който отново стигна до желязната порта на вилата на Джак Брадшоу. Портата бе затворена, а до нея бе поставена табела, указваща, че имотът се продава. Алон поседя там известно време с ръце на волана, обмисляйки какво да прави. След това позвъни на генерал Ферари в Рим, поиска кода за достъп и го набра на клавиатурата на алармената система. Няколко секунди по-късно портата се отвори. Габриел включи на скорост и пое по алеята.

Входната врата също бе заключена. Алон бързо я отключи с тънкото метално лостче, което постоянно носеше в портфейла си, и въведе Киара в антрето. Въздухът бе изпълнен с тежката миризма на застояло, но кръвта бе почистена от мраморния под. Киара натисна ключа на лампата и полилеят, на който бе висял Джак Брадшоу, ярко засия. Габриел затвори вратата и се отправи към големия салон.

Сега стените бяха без картини и прясно боядисани; някои мебели бяха изнесени, за да се създаде илюзията за по-голям простор, но не и старинното писалище на Брадшоу. То си стоеше на същото място, където беше и преди, въпреки че двете снимки на Джак отпреди падението му бяха махнати. Неговият телефон обаче бе останал, покрит с фин слой прах. Габриел вдигна слушалката до ухото си. Нямаше никакъв сигнал. Той върна слушалката на вилката и погледна Киара.

— Защо сме тук? — попита тя.

— Защото тя е била тук.

— Може би — каза Киара.

— Да, може би — съгласи се Алон.

В дните след първоначалното откритие на Габриел хората от Арт отряда на генерал Ферари бяха разпердушинили вилата на Джак Брадшоу, за да търсят още откраднати картини. Беше малко вероятно платно с размери 268 на 197 см да убегне от вниманието им. Независимо от това, Алон искаше да хвърли един последен поглед, дори и само за собственото си спокойствие. Той бе прекарал последните няколко месеца от живота си в преследване на най-известния изгубен шедьовър в света. И до този момент всичко, което имаше насреща, бяха няколко откраднати картини и един мъртъв сирийски главорез.

И така, докато дневната светлина гаснеше в този есенен следобед, Габриел, редом с бременната си съпруга, претърси дома на един човек, когото никога не бе срещал — стая по стая, килер след килер, шкаф след шкаф, чекмедже след чекмедже, сутерена, вентилационните шахти, тавана, мазето. Разгледа внимателно стените за участъци с нова мазилка. Огледа дъските на пода за лъскави главички на пирони. Претърси градината за прясно обърната пръст. Докато накрая — уморен, разочарован и напрашен, се озова отново пред писалището на Брадшоу. Той вдигна слушалката до ухото си и не се изненада, че пак нямаше сигнал. После извади блекбърито от джоба на палтото си и набра един от запаметените номера. Няколко секунди по-късно мъжки глас отговори на италиански:

— Отец Марко е на телефона. С какво мога да ви помогна?

62. Бриено, Италия

Църквата „Сан Джовани Еванджелиста“ беше малка бяла сграда, в която се влизаше направо от улицата. Вдясно от нея се простираше ограда от ковано желязо, зад която бе малката градина на свещеника. Отец Марко чакаше пред портата, когато Габриел и Киара пристигнаха. Той беше млад, най-много трийсет и пет годишен, с гъста, старателно сресана тъмна коса и изражение на лицето, сякаш е готов да прости всички грехове.

— Добре дошли — каза отецът, като се ръкува с всеки от тях. — Моля, последвайте ме.

Той ги поведе по градинската алея и ги въведе в кухнята на свещеническия дом. Тя беше спретната, с варосани стени, грубо издялана дървена маса и консерви, подредени върху открити рафтове. Единственият лукс бе кафемашината, с която отец Марко направи три чаши кафе.

— Спомням си деня, в който ми се обадихте по телефона — каза той, като постави едната чашка с кафе пред Алон. — Това беше два дни след като синьор Брадшоу бе убит, нали?

— Да — отвърна Габриел. — И по някаква причина вие ми затворихте два пъти, преди да отговорите на позвъняването ми.

— Получавали ли сте някога обаждане от човек, който току-що е бил брутално убит, синьор Алон? — Свещеникът седна срещу Габриел и разбърка захарта в кафето си. — Беше, меко казано, смущаващо преживяване.

— Изглежда, доста сте контактували с него около времето на неговата смърт.

— Да.

— Преди и след нея.

— Съдейки по това, което прочетох във вестниците — каза свещеникът, — най-вероятно съм звънил във вилата, докато той е висял мъртъв на полилея. Това е ужасна картина.

— Той беше ли ваш енориаш?

— Джак Брадшоу не беше католик — отговори свещеникът. — Той бе възпитан в духа на Англиканската църква, но изобщо не съм сигурен, че бе наистина вярващ човек.

— Приятели ли бяхте?

— Предполагам, че сме били такива. Но аз най-вече бях негов изповедник. Не в прекия смисъл на думата — бързо добави отецът. — Фактически аз не можех да му дам опрощение на греховете му.

— Той беше ли притеснен в дните преди смъртта си?

— Да, много.

— Каза ли ви защо?

— Каза, че има нещо общо с бизнеса му. Той беше някакъв консултант. — Свещеникът се усмихна извинително. — Съжалявам, синьор Алон, но не съм много компетентен, когато става дума за бизнес въпроси и финанси.

— Значи ставаме двама.

Отец Марко отново се усмихна и разбърка кафето си.

— Обикновено синьор Брадшоу седеше на мястото, на което седите сега. Той донасяше кошница с храна и вино и ние разговаряхме.

— За какво?

— За неговото минало.

— Колко ви разказа Джак за него?

— Достатъчно, за да разбера, че е вършел някаква секретна работа за своето правителство. Нещо се е случило преди много години, когато е бил в Близкия изток. Една жена е била убита. Мисля, че е била французойка.

— Казвала се е Никол Девро.

Свещеникът рязко вдигна очи.

— Синьор Брадшоу ли ви го каза?

Габриел се изкушаваше да отговори утвърдително, но не му се щеше да лъже човек с бяла якичка и черно расо.

— Не — отвърна той. — Аз никога не съм го срещал.

— Мисля, че щяхте да го харесате. Той беше много умен, изискан, забавен. Но също така носеше тежкото бреме на вината за случилото се с Никол Девро.

— Джак каза ли ви за любовната им връзка?

Отец Марко се поколеба, след това кимна утвърдително.

— Очевидно той много я обичаше и никога не си прости за нейната смърт. Синьор Брадшоу не бе сключвал брак и нямаше деца. В известен смисъл той живееше като свещеник. — Отец Марко огледа стаята за гости и добави: — Но на много по-широка нога, разбира се.

— Ходили ли сте във вилата?

— Много пъти. Тя беше много красива, но не издаваше много какъв човек бе в действителност синьор Брадшоу.

— И какъв човек беше той в действителност?

— Крайно щедър. Синьор Брадшоу сам поддържаше тази църква. Освен това правеше щедри дарения на нашите училища, болници и програми за хранене и обличане на бедните. — Свещеникът се усмихна тъжно. — А после — и нашата олтарна картина.

Габриел погледна Киара, която чоплеше разсеяно повърхността на масата, сякаш не слушаше. След това отново погледна към младия свещеник и попита:

— Какво за олтарната картина?

— Тя беше открадната преди около година. Синьор Брадшоу пожертва много време в опити да ни я върне. Повече време, отколкото полицията — добави отец Марко. — Боя се, че нашата олтарна картина нямаше голяма художествена или парична стойност.

— Той успя ли да я намери?

— Не — отговори отец Марко. — Така че я замени с една картина от личната си колекция.

— Кога се случи това? — попита Алон.

— За съжаление, това беше няколко дни преди смъртта му.

— Къде е сега олтарната картина?

— Там — отвърна свещеникът, като наклони глава надясно. — В църквата.

Влязоха през страничната врата и забързаха през нефа към олтара. Оброчните свещи хвърляха трептяща червена светлина в нишата, в която имаше статуя на свети Йоан, но олтарната картина не се виждаше в мрака. Въпреки това, Габриел различи, че размерите ѝ са приблизително точни. После чу щракането на ключа на лампа и във внезапно плисналата ярка светлина видя разпятие в стила на Гуидо Рени — умело нарисувано, но лишено от въображение, не си струваше комисионата на продавача. Сърцето му подскочи. След това Алон спокойно погледна свещеника и попита:

— Имате ли стълба?

От една фирма за доставка на химикали в промишления квартал на Комо Габриел купи ацетон, етилов спирт, дестилирана вода, увеличителни очила, мензура и защитна маска. След това се отби в един магазин за пособия и материали за изобразително и приложно изкуство в центъра на града, откъдето взе дървени шпатули и пакет памук. Когато се върна в църквата, отец Марко бе намерил една шестметрова стълба и я бе изправил пред картината. Алон приготви разтворителя и стиснал в ръка шпатула и памучен тампон, се качи на стълбата.

Докато Киара и свещеникът гледаха отдолу, той отвори прозорец в средата на картината и видя ръката на ангел — силно повредена, стиснала бяла копринена панделка. След това отвори втори прозорец — приблизително на трийсет сантиметра по-надолу от първия и няколко сантиметра вдясно — и видя лицето на жена, изтощена от раждането. Третият прозорец разкри още едно лице — лицето на новородено дете, момче, осветено от небесна светлина. Габриел докосна нежно с пръсти платното и за своя голяма изненада заплака неудържимо. После стисна очи и нададе радостен вик, който отекна в празната църква.

Ръката на ангел, майка, дете…

Това беше картината на Караваджо.