Крадецът

42. Лондон

Но как да вземат тефтера и да го задържат достатъчно дълго, за да откраднат неговото съдържание? И как да го направят така, че Уалид ал Сидики изобщо да не разбере, че тефтерът му липсва? Това бяха въпросите, над които хората от екипа си блъскаха главата в продължение на няколко часа след заминаването на Джихан от тайната квартира край Атерзее. Най-очевидното решение бе еквивалентът на Службата на „кражба с взлом“, но Габриел категорично отхвърли предложението. Той настоя операцията да се проведе без проливане на кръв и по начин, който не би предупредил сирийския управляващ клан, че нещо не е наред с парите му. Алон не подкрепи и вялото предложение на Яков за „меден капан“61. По всичко си личеше, че господин Ал Сидики нямаше други пороци, освен факта, че управляваше заграбеното богатство на един масов убиец.

В Службата имаше една максима, формулирана от Шамрон и гравирана върху камък, че един прост проблем понякога има просто решение. И според Габриел решението на техния проблем имаше само два компонента. Те трябваше да накарат Уалид ал Сидики да се качи на самолет и да го принудят да пресече границата на някоя приятелска страна.

— Нещо повече — добави той, — екипът трябва да бъде предварително предупреден за двете събития.

Което обясняваше защо рано на следващата сутрин, след като бе спал на пресекулки, Алон се качи във взетото си под наем ауди и напусна Австрия по същия път, по който бе дошъл. Германия никога не му бе изглеждала толкова красива. Зелените поля на Бавария бяха неговият рай; Мюнхен, с олимпийската кула, извисяваща се като минаре над лятната мараня, беше неговият Йерусалим. Той остави колата на паркинга за дълъг престой на мюнхенското летище и хвана полета в десет и половина на „Бритиш Еъруейс“ до Лондон. Неговият съсед по седалка беше подпийнал още от сутринта мъж от Бирмингам и Габриел — само няколко часа след общуването си с Джихан — отново беше Джонатан Олбрайт от „Маркъм Кепитъл Адвайзърс“. Както обясни, той бе ходил в Мюнхен, за да проучи възможностите за придобиване на немска технологична фирма. И да, добави смутено, тя обещавала да бъде много доходоносна.

В Лондон валеше — ниски черни облаци, придружени с буреносен вятър, които бяха потопили летище „Хийтроу“ в постоянен вечерен мрак. Габриел мина бързо през паспортния контрол и следвайки жълтите стрелки, стигна до залата за пристигащи, където бе застанал Найджъл Уитком в подгизнал шлифер, изглеждайки като колониален губернатор в някой далечен край на Империята.

— Господин Бейкър — каза той, като стисна вяло ръката на Алон. — Много се радвам да ви видя отново. Добре дошли в Англия.

Уитком притежаваше автомобил „Воксхол Астра“, който управляваше много бързо и с голяма лекота. Той се отправи към Лондон по шосе М4. След това, по искане на Габриел, за да се уверят, че не са следени, направи няколко обиколки през Ърлс Корт и Уест Кенсингтън, преди най-накрая да се насочи към една къща в квартала Мейда Вейл. Входната врата на къщата бе лимоненожълта, а на изтривалката пред нея имаше надпис „Благословени са всички, които влизат в този дом“. Греъм Сиймор седеше в библиотеката с отворен роман на Антъни Тролъп на коленете. Когато Алон влезе сам, шефът на МИ-6 затвори бавно книгата, изправи се и я върна на мястото ѝ на рафта.

— Какво има този път? — попита той.

— Пари — отвърна Габриел.

— На кого принадлежат?

— На сирийския народ. Но за момента — добави Алон — те са в ръцете на „Ивъл Инкорпорейтид“.

Сиймор вдигна изненадано вежди.

— Как ги откри? — полюбопитства той.

— Джак Брадшоу ме насочи в правилната посока. А една жена на име Джихан ми каза как да се сдобия с картата на съкровището.

— А ти, предполагам, възнамеряваш да го изкопаеш.

Габриел запази мълчание.

— Какво искаш от тайните служби на Нейно Величество?

— Разрешение да проведа операция на британска земя.

— Ще има ли трупове?

— Не мисля.

— Къде ще се проведе?

— В галерия „Тейт Модерн“, ако тя все още е на разположение.

— Някъде другаде?

— На летище „Хийтроу“.

Сиймор се намръщи.

— Може би трябва да започнеш от самото начало, Габриел. И този път — добави той — може би ще е добре да ми кажеш всичко.

Тъй като първо Джак Брадшоу — низвергнатият британски шпионин, превърнал се в контрабандист на предмети на изкуството, бе събрал Габриел и Греъм Сиймор, Габриел започна своя разказ именно с него. Той беше подробен, но по необходимост — сериозно редактиран. Например Алон не спомена името на крадеца на творби на изкуството, който му бе казал, че отдавна изчезналата картина на Караваджо е била продадена съвсем наскоро. Той не разкри самоличността на изкусния фалшификатор на картини, който бе намерен мъртъв в своето парижко студио, нито на крадците, които бяха измъкнали „Слънчогледи“ от националния музей „Винсент ван Гог“ в Амстердам, нито името на агента от швейцарската тайна полиция, който му бе осигурил достъп до „Галерията на безследно изчезналите“ на Джак Брадшоу в женевската безмитна зона. Именно писмото, намерено в сейфа на Брадшоу, бе отвело Габриел до фирмата „Ел Икс Ар Инвестмънтс“ и в крайна сметка до една малка частна банка в Линц, макар че Алон пропусна да отбележи, че следата бе преминала през панарабска адвокатска кантора със седалище на Грейт Сафък Стрийт.

— Кой беше човекът, който изкара на парижкия пазар твоя фалшификат на творбата на Ван Гог? — попита Греъм.

— Агент от Службата.

— Наистина ли? — попита със съмнение в гласа Сиймор. — Защото на улицата се говореше, че бил англичанин.

— А кой според теб пусна този слух, Греъм?

— Ти мислиш за всичко, нали? — Сиймор все още стоеше пред библиотечните лавици. — Ами истинската картина на Ван Гог? — поинтересува се той. — Възнамеряваш да я върнеш, нали?

— Веднага щом се докопам до тефтера на Уалид ал Сидики.

— Аха, тефтера. — Сиймор взе един том на Греъм Грийн и го отвори с показалеца си. — Да приемем, че успееш да получиш достъп до този списък на банкови сметки. После какво ще правиш?

— Използвай въображението си, Греъм.

— Ще ги откраднеш? Това ли предлагаш?

— Открадвам е грозна дума.

— Твоята служба има ли такива възможности?

Габриел се усмихна кисело.

— След всичко, което сме правили заедно — каза той, — изненадан съм, че изобщо задаваш този въпрос.

Сиймор върна томчето на Грийн на първоначалното му място.

— Аз не съм против от време на време да се надзърта в счетоводните книги на някоя банка — каза той след малко, — но категорично не приемам кражбата. Все пак ние сме англичани. Ние вярваме в честната игра.

— Ние не можем да си позволим този лукс.

— Не се прави на жертва, Габриел. Това не ти прилича. — Сиймор измъкна друга книга от рафта, но този път не си направи труда да отгърне корицата.

— Тревожи ли те нещо, Греъм?

— Парите.

— Какво за парите?

— Има голяма вероятност част от тях да се държат в английски финансови институции. И ако няколкостотин милиона британски лири внезапно изчезнат от техните баланси… — Гласът му заглъхна, мисълта му остана недовършена.

— На първо място те не е трябвало да приемат парите, Греъм.

— Сметките несъмнено са били открити от посредник — възрази Сиймор, — което означава, че банките нямат представа кой е истинският притежател на парите.

— Скоро ще имат представа.

Не и ако искаш помощта ми.

Между тях се възцари тишина. Накрая тя бе нарушена от Греъм Сиймор:

— Знаеш ли какво ще се случи, ако някога стане публично достояние, че съм ти помогнал да ограбиш английска банка? — попита той. — Ще стоя да прося на Лестър Скуеър с картонена чашка в ръка.

— Значи, ще го направим безшумно, Греъм, както винаги сме го правили.

— Съжалявам, Габриел, но английските банки са табу.

— Какво ще кажеш за клоновете на английските банки в други държави?

— Те въпреки това си остават английски банки.

— А банките в отвъдморските британски територии?

— И те са табу — повтори Сиймор.

Алон се престори, че го обмисля.

— Тогава, предполагам, ще трябва да го направя без твоята помощ. — Той се изправи на крака. — Съжалявам, че те измъкнах от кабинета ти, Греъм. Кажи на Найджъл, че мога и сам да стигна до „Хийтроу“.

Габриел тръгна към вратата.

— Забравяш едно нещо — каза Сиймор.

Алон се обърна.

— Единственото, което трябва да направя, за да те спра, е да кажа на Уалид ал Сидики да изгори този тефтер.

— Знам — отвърна Габриел. — Но също така знам, че никога няма да го направиш. Съвестта ти няма да го позволи. Дълбоко в себе си ти искаш тези пари толкова силно, колкото и аз.

— Не и ако са депозирани в английска банка.

Габриел погледна към тавана и мислено преброи до пет.

— Ако парите са на Каймановите острови, Бермудите или която и да е друга британска територия, ще ги взема. Ако са тук, в Лондон, ще си останат в Лондон.

— Договорихме се — каза Сиймор.

— При условие че правителството на Нейно Величество замрази тези активи — добави бързо Алон.

— Такова решение се взема от министър-председателя.

— Тогава съм напълно уверен, че премиерът ще го види по моя начин.

Този път Греъм Сиймор погледна раздразнено към тавана.

— Все още не си ми казал как възнамеряваш да вземеш тефтера.

— Всъщност — отвърна Габриел — ти ще го направиш вместо мен.

— Радвам се, че изяснихме това. Но как ще накараме Ал Сидики да дойде във Великобритания?

— Аз ще го поканя на парти. Ако имаме късмет — добави Алон, — то ще е последното, което някога ще посети.

— Тогава най-добре да спретнеш хубаво парти.

— Такова е моето намерение.

— Кой ще е домакинът?

— Един мой приятел от Русия, който не обича диктатори, които крадат пари.

— В такъв случай — каза Сиймор, като се усмихна за първи път — това обещава да бъде една незабравима нощ.

43. Челси, Лондон

Низвергнат британски шпионин, едноок италиански полицай, изкусен крадец на предмети на изкуството, професионален убиец от остров Корсика: това бе съвкупността от разнородни личности, чрез които случаят се бе развивал до този момент. Така че бе напълно уместно следващата спирка на невероятното пътуване на Габриел да е на улица „Чейни Уок“ № 43, където бе лондонският дом на Виктор Орлов. Орлов бе малко като Джулиан Ишърууд — той правеше живота по-интересен, заради което Алон го обожаваше. Обаче неговата привързаност към руснака се коренеше в нещо далеч по-практично. Ако не беше Виктор, Габриел щеше да лежи мъртъв в едно гробно поле от сталинската епоха, намиращо се източно от Москва. И Киара щеше да лежи до него.

Казваха, че Виктор Орлов дели хората на две категории: такива, които искат да бъдат използвани, и такива, които са твърде глупави, за да си дадат сметка, че са били използвани. Имаше някои, които биха добавили и трета категория: хора, които са склонни да позволят на Виктор да открадне парите им. Той не криеше факта, че е хищник и „барон разбойник“62. Нещо повече, Орлов носеше с гордост тези прозвища, както носеше италианските си костюми за по десет хиляди долара и марковите си раирани ризи, ушити специално за него от един шивач в Хонконг. Драматичният крах на Съветския съюз бе дал възможност на Орлов да спечели много пари за кратко време и той се бе възползвал от нея. Виктор рядко се извиняваше за нещо, още по-малко за начина, по който бе забогатял. „Ако се бях родил в Англия, парите ми можеха да бъдат чисти — бе казал той на един британски журналист скоро след като се бе установил в Лондон. — Обаче съм се родил в Русия и спечелих руско богатство.“

Израснал в Москва по време на най-мрачните дни на Студената война, Орлов притежавал естествена наклонност към математиката. След завършване на средното си образование, той бе учил в престижния Ленинградски институт по фина механика и оптика и бе работил като физик в съветската програма за ядрени оръжия до самия край на Съветския съюз. Докато повечето му колеги продължили да работят без заплащане, Орлов бързо се отказал от членството си в комунистическата партия и се заклел да стане богат. За няколко години той спечелил доста голямо състояние от внос на компютри, битова техника и други западни стоки за зараждащия се руски пазар. По-късно бе използвал това богатство, за да придобие най-голямата руска държавна стоманодобивна компания заедно със сибирския нефтен гигант „Русойл“, и то на изключително ниска цена. Не след дълго Виктор Орлов — бивш държавен физик, който някога бе делил един апартамент с две други съветски семейства — бе станал свръхмилиардер и най-богатият човек в Русия.

Но в постсъветска Русия — страна без върховенство на закона, където се ширели престъпността и корупцията — богатството на Орлов го превърнало в мишена. Той бе оцелял при най-малко три опита за покушение срещу него и се носеше слух, че за отмъщение е наредил да бъдат убити няколко души. Ала най-голямата заплаха за него дошла от човека, който бе наследил Борис Елцин като президент на Русия. Той смятал, че Виктор Орлов и другите олигарси са откраднали най-ценните активи на страната и намерението му било на свой ред да ги открадне от тях. След като се настанил в Кремъл, новият президент извикал Орлов и поискал от него две неща: стоманодобивната му компания и „Русойл“. „И не си пъхай носа в политиката — добавил той зловещо, — иначе ще ти го отрежа.“

Орлов се бе съгласил да се откаже от стоманодобивната си компания, но не и от „Русойл“. Президентът не бе останал доволен. Той веднага бе наредил на прокуратурата да започне разследване за измами и подкупи и в рамките на една седмица руските прокурори издали заповед за задържането на Орлов. Изправен пред перспективата за продължителен и мрачен престой в новия ГУЛАГ, той мъдро бе избягал в Лондон, където се бе превърнал в един от най-отявлените критици на руския президент. В продължение на няколко години активите на компанията „Русойл“ бяха останали замразени, недосегаеми както за Орлов, така и за новите господари на Кремъл. Накрая Орлов се бе съгласил да се откаже от компанията като най-големия откуп, плащан някога за заложници, в размер на 12 милиарда щатски долара, за освобождаването на трима отвлечени агенти на Службата. В замяна на своята щедрост Орлов бе получил британски паспорт и много лична среща с кралицата. След това той бе заявил, че това е най-знаменателният ден в живота му.

Бяха изминали повече от пет години, откакто Виктор Орлов бе приключил финансовите си взаимоотношения с Кремъл, но въпреки това той си оставаше начело на руския „черен списък“. Поради тази причина Виктор се движеше из Лондон в бронирана лимузина, а къщата му на „Чейни Уок“ приличаше донякъде на посолството на народ, който се готви за война. Прозорците бяха с блиндирани стъкла, а до тротоара пред нея бе паркиран черен рейндж роувър, пълен с бодигардове, които бяха бивши бойци от стария полк на Келър — британските специални въздушни части.

Те не обърнаха голямо внимание на Габриел, когато той пристигна за уговорената среща в четири и половина следобед, и след като мина през портата от ковано желязо, застана пред внушителната входна врата на Орлов. В отговор на позвъняването му се появи една прислужница в колосана черно-бяла униформа, която го съпроводи по широко, елегантно стълбище до кабинета на Виктор. Стаята бе точно копие на личния кабинет на кралицата в Бъкингамския дворец, с изключение на огромната плазмена видеостена зад бюрото на Орлов. Обикновено на нея проблясваха пазарните индекси на фондовите борси от цял свят, но този следобед вниманието на Виктор бе приковано от кризата в Украйна. Руската армия бе нахлула в Кримския полуостров и сега заплашваше да се придвижи към други райони на Източна Украйна. Студената война официално бе подновена, или поне така обявяваха коментаторите. В тяхната логика имаше само един очебиен пропуск — в съзнанието на руския президент Студената война никога не бе приключвала.

— Предупреждавах, че това ще се случи — каза след малко Орлов. — Предупреждавах, че царят си иска обратно своята империя. Казах недвусмислено, че Грузия е само предястието, а Украйна — житницата на стария съюз — ще бъде основното ястие. И сега това се разиграва на живо по телевизията. А какво правят европейците по този въпрос?

— Нищо — отвърна Габриел.

Виктор бавно кимна, вперил поглед в екрана.

— И знаеш ли защо европейците не правят нищо, докато Червената армия погазва грубо правата на още една независима нация?

— Заради пари — отговори Алон.

Орлов отново кимна.

— И за това ги предупредих. Казах им да не допускат да нараства зависимостта им от търговията с Русия. Умолявах ги да не стават зависими от евтиния руски природен газ. Разбира се, никой не ме послуша. И сега европейците не могат да се решат да наложат смислени санкции на царя, защото това ще навреди твърде много на техните икономики. — Той бавно поклати глава. — От това направо ми се гади.

Точно тогава на екрана се появи руският президент, който вървеше, притиснал едната си ръка до тялото, а другата размахваше като коса. Лицето му наскоро бе претърпяло нова пластична операция и очите му бяха толкова силно опънати, че приличаше на човек от някоя република от Централна Азия. Президентът би могъл да изглежда комичен, ако не беше кръвта по ръцете му, част от която принадлежеше на Габриел.

— По последните оценки — каза Орлов, вперил очи в стария си враг — състоянието му възлиза на около сто и тридесет милиарда долара, което го прави най-богатия човек в света. Как според теб е придобил всички тези пари? В крайна сметка през целия си живот той е получавал държавна заплата.

— Предполагам, че ги е откраднал.

— Мислиш ли?

Виктор обърна гръб на видеостената и за първи път застана с лице към Алон. Той беше дребен, пъргав шестдесетгодишен мъж с прошарена коса, която бе намазана с гел и направена по младежки на иглички. Зад очилата му без кръжила лявото му око нервно потрепваше. Това обикновено се случваше, когато той говореше за руския президент.

— Знам със сигурност, че той си присвои голяма част от „Русойл“, след като я отстъпих на Кремъл, за да ви измъкна от Русия. По онова време тя струваше около дванайсет милиарда долара. Доста дребна сума на фона на големия план — добави Орлов. — Президентът и неговото близко обкръжение забогатяват за сметка на руския народ. Ето защо той ще направи всичко възможно да остане на власт. — Виктор замълча, после добави: — Точно както неговият приятел в Сирия.

— Тогава защо не ми помогнеш да направя нещо по въпроса?

— Да откраднем парите на царя? Нищо не би ме зарадвало повече. В крайна сметка — добави Орлов — част от тях са мои. Но това не е възможно.

— Съгласен съм.

— Тогава какво предлагаш?

— Да откраднем парите на сирийския му приятел.

— Намери ли ги?

— Не — отговори Алон, — но знам кой ги управлява.

— Това би трябвало да е Кемел ал Фарук — каза Виктор, — но всъщност човекът, който управлява инвестиционния портфейл, е Уалид ал Сидики.

Габриел беше твърде слисан, за да даде някакъв отговор. Орлов се усмихна.

— Трябваше отдавна да дойдеш при мен — каза той. — Щях да ти спестя много главоболия.

— Откъде знаеш за Ал Сидики?

— Ами ти не си единственият, който търси парите. — Виктор погледна през рамо към видеостената, където в момента руският президент приемаше рапорта на своите генерали. — Царят също ги иска. Но това едва ли е изненадващо — добави той. — Царят иска всичко.

В пет часа прислужницата се появи с бутилка „Шато Петрус“ — легендарното померолско вино, което Орлов пиеше, сякаш беше минерална вода „Евиан“.

— Искаш ли една чаша, Габриел?

— Не, благодаря, Виктор. С кола съм.

Орлов махна пренебрежително с ръка и сипа няколко пръста от тъмночервеното вино в голяма чаша.

— Докъде бяхме стигнали? — попита той.

— Щеше да ми кажеш откъде знаеш за Уалид ал Сидики.

— Имам си източници в Москва. Много добри източници — добави той с усмивка. — Мислех, че вече си го разбрал.

— Твоите източници са най-добрите, Виктор.

— По-добри от тези на МИ-6 — каза той. — Трябва да кажеш на твоя приятел Греъм Сиймор от време на време да приема моите обаждания. Мога да му бъда от голяма полза.

— Ще му спомена за това следващия път, когато го видя.

Орлов се настани в единия край на дългия диван с брокатена дамаска и покани Алон да седне в другия край.

Отвъд прозорците с блиндирани стъкла вечерният трафик се точеше по крайбрежната улица на Челси и пресичаше моста Албърт Бридж към квартала Батърси. В света на Виктор Орлов обаче съществуваше само леко комедийната фигура, която крачеше на екраните на неговата видеостена.

— Как мислиш, защо той се вдигна в защита на сирийския президент, когато останалата част от цивилизования свят бе готова да използва военна сила срещу него? Дали защото искаше да предпази единствения приятел на Русия в арабския свят? Или пък за да запази военноморската си база в Тартус? Отговорът и на двата въпроса е „да“. Но има и друга причина. — Орлов погледна Габриел и добави: — Парите.

— Колко?

— Половин милиард долара, платими директно по сметка, контролирана от царя.

— Кой ти го каза?

— Каза ми да не казвам.

— Откъде идва този половин милиард?

— Ти как мислиш?

— Тъй като не остана нищо в сирийската хазна, бих казал, че идва директно от джоба на управника.

Орлов кимна утвърдително и отново погледна към екрана.

— Според теб какво е направил царят, след като е получил потвърждение, че парите са били преведени в сметката му?

— Тъй като царят е алчно копеле, предполагам, че е наредил на старите си колеги от СВР63 да намерят останалата част от тях.

— Добре познаваш царя.

— И имам белези, които го доказват.

Виктор се усмихна и отпи от виното си.

— Моите източници ми казаха, че търсенето е било извършено от резидента на СВР в Дамаск. Той вече е знаел за Кемел ал Фарук. Отнело му е само пет минути да се добере до името на Ал Сидики.

— Ал Сидики цялото богатство ли управлява?

— Нищо подобно — отговори Орлов. — Ако трябва да гадая, бих казал, че под негово ръководство са около половината от парите на управника.

— Тогава какво чака царят?

— Изчаква да види дали сирийският управник ще оцелее, или ще свърши като Кадафи. Ако оцелее, ще запази парите си. Но ако свърши като Кадафи, от СВР ще задигнат списъка на сметките, който Ал Сидики носи в джоба си.

— Аз ще ги изпреваря — каза Габриел. — И ти ще ми помогнеш.

— Какво точно искаш да направя?

Алон му каза. Орлов завъртя между пръстите си едната дръжка на очилата си, което правеше винаги когато мислеше за пари.

— Това няма да е евтино — каза той след малко.

— Колко, Виктор?

— Минимум тридесет милиона. Може би четиридесет, когато всичко приключи.

— Какво ще кажеш този път да го направим на принципа „всеки сам си плаща“?

— Колко можеш да отделиш?

— Може би имам налични десет милиона — отвърна Габриел. — Обаче ще трябва да ги дам в брой.

— Истински ли са?

— Абсолютно.

Орлов се усмихна.

— Тогава плащането в брой ме устройва.

44. Лондон — Линц, Австрия

Проведоха разгорещен дебат за това как да го нарекат. Орлов настояваше името му да бъде свързано със събитието, което не бе изненадващо, защото той щеше да плати лъвския пай от сметката.

— Името Орлов е синоним на качество — заяви той. — Името Орлов означава успех.

— Вярно е — каза Габриел, — но то също се асоциира с корупция, измама и слухове за насилие. — Обвинения, които Виктор не си направи труда да отрече. В крайна сметка те се спряха на Европейска бизнес инициатива — солидно, убедително и без намек за полемика. Орлов беше недоволен от поражението си.

— Защо не го наречем „Дванадесет часа на абсолютна скука“? — измърмори той. — Така можем да бъдем сигурни, че никой няма да си направи труда да присъства.

Те обявиха мероприятието следващия понеделник на страниците на Файненшъл Джърнъл — уважавания лондонски бизнес ежедневник, който Виктор бе придобил на безценица няколко години по-рано, когато той бе на ръба на фалита. По думите му, целта на форума бе да събере на едно място най-ярките умове в областта на държавното управление, промишлеността и финансите, за да изготвят набор от препоръки, които да изведат европейската икономика от стагнацията, в която бе изпаднала след кризата. Първоначалната реакция беше, меко казано, хладна. Един коментатор нарече инициативата „Лудостта на Орлов“. Друг я кръсти „Титаникът на Орлов“. „С една съществена разлика — добавяше той. — Този кораб ще потъне, преди изобщо да напусне пристанището.“

Имаше и такива, които отрекоха конференцията, считайки я за още един от дългата поредица рекламни трикове на Виктор — обвинение, което той отрече многократно по време на продължилите цял ден блицинтервюта за различни канали за бизнес новини. След това, сякаш за да докаже на критиците си, че грешат, Орлов предприе дискретна обиколка на европейските столици, за да спечели подкрепа за своето начинание. Първата му спирка бе Париж, където след продължителни преговори френското министерство на финансите се съгласи да изпрати делегация. После той замина за Берлин, където извоюва ангажимент от страна на германците да присъстват. Скоро останалите държави на континента последваха примера им. Нидерландия се предаде за един следобед, както направиха и скандинавските страни. Испанците толкова искаха да присъстват, че Орлов не си направи труда да пътува до Мадрид. Не му се наложи да ходи и в Рим. Нещо повече: италианският премиер заяви, че ще присъства лично, при условие, разбира се, че по това време все още заема този пост.

След като осигури ангажираността на европейските правителства, Виктор потърси светилата в областта на бизнеса и финансите. Той примами титаните на германската автомобилна индустрия и промишлените гиганти от Швеция и Норвегия. Големите корабостроителници поискаха да се включат във веселбата, а също и големите стоманодобивни и енергийни компании. Първоначално швейцарските банки се дърпаха, но се съгласиха, след като Орлов ги увери, че няма да бъдат разпнати за минали грехове. Дори Мартин Ландсман — швейцарският крал на дяловото финансиране и международен благотворителен деец, обяви, че ще намери време в своя натоварен график, въпреки че помоли Орлов поне част от програмата да се посвети на темите, на които той държеше, като климатичните промени, дълга на страните от Третия свят и устойчивото земеделие.

И стана така, че в рамките на няколко дни конференцията, преди отхвърлена като някаква глупост, сега бе най-желаният форум в света на бизнеса. Орлов бе затрупан с искания за покани. Сред тях имаше от американци, които се чудеха защо не са били поканени на първо място. Манекенки, рок звезди и актьори, които искаха да общуват с богатите и могъщите. Бивш британски премиер, опозорен от скандал от личен характер, който търсеше шанс за реабилитация. Имаше дори един руски олигарх, който поддържаше смущаващо тесни връзки с враговете на Виктор в Кремъл. Той даде един и същ отговор на всички. Поканите ще бъдат изпратени с експресна поща на първи юли. Отговорите за присъствието трябва да се върнат в рамките на четирийсет и осем часа. На представителите на пресата ще бъде позволено да видят встъпителните думи на Орлов, но всички други заседания, включително гала вечерята, ще бъдат закрити за медиите.

— Ние искаме нашите участници да се чувстват свободни да изказват своето мнение — каза Виктор. — А те няма да могат да го направят, ако пресата следи внимателно всяка тяхна дума.

Всичко това, изглежда, нямаше никакво съществено значение в очарователния австрийски град, разположен по протежение на необичайно резкия завой на река Дунав. Да, председателят на базирания в Линц стоманодобивен гигант „Фьосталпина“ АД бе получил поканата на Орлов да присъства на конференцията в Лондон, но иначе животът си течеше, както обикновено. Два летни фестивала минаха и заминаха, кафенетата се пълнеха и изпразваха по два пъти на ден, а в малката частна банка, намираща се близо до кръговото кръстовище, едно дете на Хама си вършеше обичайната работа, сякаш не беше се случило нищо необичайно. Благодарение на нейния мобилен телефон, който сега действаше като постоянен предавател, Габриел и останалата част от екипа можеха да чуват всяка нейна стъпка. Те я чуваха, когато откриваше сметки и прехвърляше пари. Подслушваха разговорите ѝ с хер Вебер и господин Ал Сидики. А късно нощем я чуваха как бълнува за Хама.

Те чуха също как тя поднови приятелството си с амбициозната, наскоро разведена и живееща сама в Линц писателка Ингрид Рот. Двете обядваха заедно, пазаруваха заедно, посещаваха музеи заедно. И на два пъти ходиха в красивата жълта вила на западния бряг на езерото Атерзее, където Джихан беше информирана и подготвена от мъж, за когото ѝ бе внушено, че е немец. В края на първото ѝ обучение той поиска да му опише подробно кабинета на господин Ал Сидики и когато тя се върна за второто обучение, той бе пресъздаден в една от стаите на вилата. Кабинетът бе съвършено копие във всички детайли: същото бюро, същия компютър, същия телефон, даже същата камера за наблюдение на тавана и същата клавиатура за алармена система до вратата.

— За какво е това? — попита изумено Джихан.

— За тренировки — отвърна с усмивка Габриел.

И те тренираха три часа без прекъсване, докато тя не изпълни задачата си без следа от страх или напрежение. След това Джихан я изпълни в непрогледен мрак и при виеща аларма и докато Алон ѝ крещеше, че охранителите на Ал Сидики идват да я заловят. Той не каза на младата жена, че обучението, на което я подлагаха, бе разработено от тайната разузнавателна служба на Израел. Нито спомена факта, че той самият го е преминавал няколко пъти. В нейно присъствие никога не беше Габриел Алон. Той беше скучен германски данъчен инспектор без име, който по една случайност беше много добър в работата си.

Измамата на Джихан сякаш тежеше на съвестта на Габриел, колкото повече наближаваше денят на операцията. Алон на всяка крачка припомняше на хората от екипа, че противниците им ще действат по Правилата на Хама, а може би и по Московските правила, и той се терзаеше за най-малките подробности. Когато настроението му се влошаваше, Ели Лавон си позволяваше да наеме малка платноходка просто за да го извежда от тайната квартира по няколко часа всеки следобед. Алон плаваше по посока на вятъра към Адските планини и след това умело променяше курса обратно към дома, като винаги се стараеше да подобри времето си спрямо предния ден. Уханието на розовия вятър го караше да се сеща за едно ужасено, вкопчено в майка си дете, а понякога и за предупреждението на старата синядора, прошепнато на ухото му на остров Корсика.

„Не допускай да бъде наранена по какъвто и да е начин, или ще загубиш всичко.“ Обаче основната му натрапчива мисъл през тези последни дни на месец юни бе за Уалид ал Сидики — сирийския банкер, който ходеше навсякъде с черен кожен тефтер в джоба си. Той пътуваше често през този период и както винаги, с резервация, направена само няколко часа преди полета му. Ал Сидики предприе еднодневно пътуване до Брюксел, нощна разходка до Бейрут и накрая — бързо посещение в Дубай, където прекара много време в централата на Трансарабската банка — институция, която бе добре позната на Службата. Той пристигна във Виена в един часа на обяд на първи юли, а в три следобед влезе през входната врата на Банка Вебер АД, както винаги следван по петите от своите алауитски телохранители. Джихан го поздрави сърдечно на арабски и му подаде купчина писма, които бяха пристигнали в негово отсъствие. Сред тях беше и плик с логото на куриерската фирма „Ди Ейч Ел“, в който имаше лъскава покана за нещо, наречено Европейска бизнес инициатива. Той го внесе неотворен в кабинета си и тихо затвори вратата.

Беше сряда, което означаваше, че Ал Сидики трябваше да изпрати по електронната поща отговор дали ще участва до седемнадесет часа в петък. Габриел се беше приготвил за дълго чакане и за съжаление Уалид не го разочарова. Останалата част от срядата измина без отговор, както и четвъртък сутринта и четвъртък следобед. Ели Лавон възприе закъснението като положителен знак. По думите му това означаваше, че банкерът е поласкан от поканата и обмисля дали да присъства. Обаче Габриел се страхуваше от друго. Той бе вложил много време и пари, за да примами сирийския банкер във Великобритания. И сега изглеждаше, че може да няма нищо насреща, освен бляскава говорилня за европейски бизнесмени. „Подобряването на анемичната европейска икономика е благородно начинание — каза той на Лавон, — но съвсем не е сред главните ми приоритети.“

До петък сутринта Алон бе кълбо от нерви. Той се обаждаше на Виктор Орлов в Лондон на всеки кръгъл час. Крачеше напред-назад из големия салон. Мърмореше към тавана на езика, който съответстваше на моментното му настроение. И накрая, в два следобед, отвори широко вратата на копието на кабинета на Ал Сидики и му извика на арабски език да се реши най-после. Точно тогава се намеси Ели Лавон. Той го хвана внимателно за лакътя и го заведе в края на дългия кей.

— Върви — каза му Ели, сочейки към далечния край на езерото — и не се връщай преди пет часа.

Габриел неохотно се качи на борда на платноходката и отплава по посока на вятъра към Адските планини, носейки се по водата, следван от опияняващия аромат на рози. Отне му само един час, за да стигне до южния край на езерото. Той сви платната, влизайки в един закътан залив, и остана да се припича на слънце, докато се бореше с желанието да посегне към мобилния си телефон. Накрая, в три часа и половина, вдигна грота и кливера и се отправи на север. В пет без десет Алон стигна до град Зееберг, за последен път промени курса на платноходката надясно и пое с пълна скорост направо към тайната квартира на отсрещната страна на езерото. Като наближи, забеляза дребничкия Ели Лавон да стои в края на кея, вдигнал ръка в безмълвен поздрав.

— Е? — попита Габриел.

— Изглежда, че за господин Ал Сидики ще е голяма чест да присъства на Европейската бизнес инициатива.

— Това ли е всичко?

— Не — отвърна намръщено Лавон. — Той също така поиска да говори насаме с госпожица Наваз.

— За какво?

— Ела вътре — каза Ели. — Ще разберем това след минута.

45. Линц, Австрия

Джихан бе поискала отсрочка от пет минути. Пет минути, за да заключи последната папка с клиентска сметка. Пет минути, за да подреди вече подреденото си бюро. Пет минути, за да възвърне донякъде нормалния ритъм на разтуптяното си сърце. Отпуснатото ѝ време изтече. Тя стана от стола си малко по-рязко от обичайното и приглади предната част на полата си. Или може би избърса изпотените си длани? Джихан погледна, за да се увери, че не са останали влажни петна върху плата, и след това вдигна очи към телохранителите, стоящи пред вратата на господин Ал Сидики. Те я гледаха втренчено. Тя предположи, че господин Ал Сидики също я наблюдава. Младата жена се усмихна и тръгна по коридора. Почукването ѝ бе привидно решително: три резки почуквания, от които я заболя кокалчето на пръста.

— Влезте. — Това бе единственото, което каза той.

Тя гледаше право напред, докато охранителят вдясно от нея — високият мъж, наречен Юсуф — набра кода за достъп на клавиатурата на стената. Бравата се отключи с едно щракване и вратата безшумно се отвори, като я докосна. Стаята, в която влезе, тънеше в полумрак, осветена само от една халогенна настолна лампа. Джихан забеляза, че лампата е леко отместена, но иначе бюрото бе подредено по обичайния начин: компютърът от лявата страна, кожената подложка в средата, автоматичната телефонна централа вдясно. В момента телефонната слушалка бе плътно притисната до ухото на господин Ал Сидики. Той носеше тъмносив костюм, бяла риза и тъмна вратовръзка, която блестеше като полиран гранит. Малките му тъмни очи бяха фокусирани в някаква точка над главата на Джихан, а показалецът му подпираше отстрани орловия му нос, придавайки му замислен вид. Ал Сидики го махна оттам, колкото да го насочи като пистолет към един празен стол. Тя седна и целомъдрено оправи полата си. Осъзна, че все още се усмихва. Като сведе очи, Джихан провери електронната си поща на мобилния си телефон и положи усилия да не се чуди с кого разговаря господин Ал Сидики.

Накрая той промърмори няколко думи на арабски и върна слушалката върху вилката.

— Извинете, Джихан — каза Ал Сидики на същия език, — но се опасявам, че това не може да чака.

— Някакъв проблем ли има?

— Нищо извън обичайното. — Той подпря замислено брадичка на сплетените си пръсти и за момент я изгледа сериозно. — Има нещо, което искам да обсъдя с вас — каза най-накрая. — То е едновременно от личен и професионален характер. Надявам се, че ще ми позволите да говоря свободно.

— Има ли нещо, което не е наред?

— Вие ми кажете, Джихан.

Младата жена изпита пареща болка в тила.

— Не ви разбирам — каза тя спокойно.

— Може ли да ви задам един въпрос?

— Разбира се.

— Щастлива ли сте в Линц?

Джихан се намръщи.

— Защо ме питате подобно нещо?

— Защото невинаги изглеждате ужасно щастлива. — Малката му сурова уста се изви в нещо като усмивка. — Вие ми правите впечатление на много сериозен човек, Джихан.

— Такава съм.

— А почтена? — попита той. — Смятате ли, че сте почтен човек?

— Да, и то много.

— И никога не бихте нарушили конфиденциалната информация за нашите клиенти?

— Не, разбира се.

— И не бихте обсъждали нашите дела с никого извън банката?

— Никога.

— А с член на вашето семейство?

— Не.

— Дори не и с приятел?

Тя поклати отрицателно глава.

— Сигурна ли сте, Джихан?

— Да, господин Ал Сидики.

Той погледна към телевизора. Както обикновено, той бе включен на канала на „Ал Джазира“. Звукът бе изключен.

— А какво ще кажете за лоялността? — попита Ал Сидики. — Смятате ли, че сте лоялен човек?

— Да, и то много.

— Към какво сте лоялна?

— Никога не съм мислила за това.

— Помислете за това сега, моля ви. — Ал Сидики погледна към екрана на компютъра си, сякаш за да ѝ даде минутка да остане насаме със себе си.

— Предполагам, че съм лоялна към себе си — каза тя.

— Интересен отговор. — Тъмните му очи се преместиха от компютърния екран върху лицето ѝ. — По какъв начин сте лоялна към себе си?

— Старая се да живея според определени принципи.

— Например?

— Никога не бих се опитала умишлено да навредя на някого.

— Дори и той да ви нарани?

— Да — отвърна Джихан. — Дори и той да ме нарани.

— А как ще постъпите, ако заподозрете, че някой е извършил нещо нередно? Тогава ще се опитате ли да го нараните?

Въпреки всичко тя успя да се усмихне.

— От лична или професионална гледна точка искате да го обсъдим? — попита Джихан.

Въпросът ѝ сякаш го извади от равновесие. Погледът му пробяга по безмълвния телевизионен екран.

— А какво ще кажете за вашата страна? — попита той. — Лоялна ли сте към вашата страна?

— Аз много държа на Германия — отговори младата жена.

— Вие имате германски паспорт и говорите немски език като роден, Джихан, но не сте германка. Вие сте сирийка. — Ал Сидики замълча, после добави: — Като мен.

— Затова ли ме наехте?

— Наех ви — отговори той натъртено, — защото имах нужда от някого с вашите езикови умения, който да ми помага да работя тук, в Австрия. Вие доказахте, че сте много ценна за мен, Джихан, ето защо смятам да създам нова длъжност за вас.

— Каква е длъжността?

— Ще работите директно за мен.

— В качеството на каква?

— В качеството на каквото ми потрябва.

— Аз не съм секретарка, господин Ал Сидики.

— Нито пък аз ще ви третирам като такава. Вие ще ми помагате да управлявам инвестиционните портфейли на моите клиенти. — Той се взря в нея за миг, сякаш се опитваше да прочете мислите ѝ. — Това представлява ли интерес за вас?

— Кой ще бъде акаунт мениджърът?

— Някой нов човек.

Тя сведе поглед и отговори сякаш на ръцете си:

— Много съм поласкана, че ми предлагате такъв пост, господин Ал Сидики.

— Не изглеждате много ентусиазирана от идеята. Всъщност, Джихан, вие като че ли по-скоро се чувствате неловко.

— Ни най-малко — каза тя. — Просто се чудех защо искате някой като мен за такъв важен пост.

— А защо да не сте вие?

— Аз нямам опит в управлението на активи.

— Вие притежавате нещо много по-ценно от опита.

— Какво е то, господин Ал Сидики?

— Лоялност и честност — двете качества, които ценя най-много у един служител. Имам нужда от някого, на когото мога да се доверя. — Той събра дългите си тънки пръсти и ги опря до върха на носа си. — Мога да ви вярвам, нали, Джихан?

— Разбира се, господин Ал Сидики.

— Това означава ли, че проявявате интерес?

— Много голям — отвърна тя, — но бих искала да ми дадете един-два дни да помисля за това.

— Страхувам се, че не може да чакам толкова дълго за отговор.

— Колко време имам?

— Бих казал, че разполагате с около десет секунди. — Той отново се усмихна. Изглеждаше така, сякаш бе разучавал това изражение, упражнявайки се пред огледалото.

— И ако приема? — попита младата жена.

— Ще трябва да ви направя пълна проверка, преди да преминем към следващия етап. — Ал Сидики замълча за момент. — Това няма да е проблем за вас, нали?

— Предполагах, че сте ме проверили, преди да ме наемете.

— Направих го.

— Тогава защо трябва да има друга проверка?

— Защото тази ще бъде различна.

Думите му прозвучаха като заплаха. А може би наистина бяха такава.

В хола на тайната квартира край Атерзее Габриел неволно бе заел същата поза като Уалид ал Сидики: притиснал събраните си пръсти към върха на носа си, вперил поглед право напред. Той не се взираше в Джихан Наваз, а в компютъра, от който се чуваше нейният глас. Ели Лавон седеше до него и дъвчеше нещо от вътрешната страна на бузата си. До Лавон пък седеше Яков Росман, който владееше най-добре арабски език от всички в екипа. Както обикновено, Яков изглеждаше така, сякаш замисляше акт на насилие.

— Може да е съвпадение — каза неубедено Ели.

— Възможно е — съгласи се Алон, — или може господин Ал Сидики да не харесва приятелствата, които поддържа Джихан.

— Да си има приятелка не е в разрез с правилата.

— Освен ако приятелката не работи за разузнавателната служба на Израел. Тогава подозирам, че това е проблем за него.

— Защо би допуснал, че Дина е израелка?

— Уалид е сириец, Ели. Той автоматично допуска най-лошото.

От компютъра се чу, че Джихан напусна кабинета на Ал Сидики и се върна на бюрото си. Габриел плъзна показалеца на индикаторната лента за възпроизвеждане на 05:09 часа и кликна върху иконката за пускане.

— Смятате ли, че сте почтен човек?

— Да, и то много.

— И никога не бихте нарушили конфиденциалната информация за нашите клиенти?

— Не, разбира се.

— И не бихте обсъждали нашите дела с никого извън банката?

— Никога.

— А с член на вашето семейство?

— Не.

— Дори не и с приятел?

Габриел кликна върху иконата за спиране и погледна Лавон.

— Да си признаем, това не звучи обнадеждаващо — каза Ели.

— А какво ще кажеш за това?

Алон кликна върху иконката за пускане.

— По какъв начин сте лоялна към себе си?

— Старая се да живея според определени принципи.

— Например?

— Никога не бих се опитала умишлено да навредя на някого.

— Дори и той да ви нарани?

— Да — отвърна Джихан. — Дори и той да ме нарани.

— А как ще постъпите, ако заподозрете, че някой е извършил нещо нередно? Тогава ще се опитате ли да го нараните?

Габриел кликна върху иконката за спиране.

— Ако я подозира в нелоялност — каза Ели, — защо ѝ предлага повишение? Защо не ѝ покаже вратата?

— Дръж приятелите си близо, а враговете — още по-близо.

— Шамрон ли е казал това?

— Би могъл да го каже.

— Ти какво мислиш?

— Ал Сидики не може да я уволни, защото го е страх, че тя знае твърде много. Така че използва повишението като извинение, за да я проучи отново из основи.

— Той не се нуждае от извинение. Единственото, което трябва да направи, е да проведе няколко телефонни разговора с приятелите си в Мухабарат.

— Колко време имаме, Ели?

— Трудно е да се каже. В крайна сметка те са доста заети в момента.

— Колко време? — настоя Габриел.

— Няколко дни, може би седмица.

Алон усили звука от предавателя, монтиран в мобилния телефон на Джихан. Младата жена прибра вещите в дамската си чанта, а после пожела приятна вечер на хер Вебер.

— Няма лошо, ако я докараме тук и тя спре да работи — каза тихо Лавон.

— Няма да има и пари.

Ели отново задъвка вътрешната страна на бузата си.

— Какво ще правим? — попита най-накрая.

— Ще се погрижим да не ѝ се случи нищо лошо.

— Да се надяваме, че приятелите на Ал Сидики в Мухабарат са твърде заети, за да приемат обаждането му.

— Да — каза Габриел. — Да се надяваме.

Беше пет часът и няколко минути, когато Джихан Наваз излезе от сградата на Банка Вебер АД. На кръговото кръстовище имаше спрял трамвай. Тя прекоси с него река Дунав и слезе на Моцартщрасе, а след това пое пеша по тихите улици на Стария град, като си тананикаше, за да скрие страха си. Беше песен, която се въртеше по радиото през цялото лято, песен, каквато Джихан никога не беше чувала като дете. В хамаския квартал Баруди не се слушаше музика, а само Коранът.

Когато зави по своята улица, тя забеляза един висок, дългурест мъж с бледа кожа и сиви очи да върви по отсрещния тротоар. Беше го виждала няколко пъти през последните дни; в действителност той бе седял зад нея в трамвая, когато отиваше на работа тази сутрин. Предишната сутрин пък я бе следил онзи с белезите от шарка по бузите. А по-предния ден беше един нисък, широкоплещест мъж, който изглеждаше така, сякаш можеше да огъне стоманен лост. Нейният любимец обаче беше човекът, който бе дошъл в банката като хер Феликс Адлер. „Той е различен от останалите — помисли си Джихан. — Той е истински майстор.“

Страхът я напусна само колкото да прибере пощата си от пощенската кутия. Подът на фоайето бе осеян с рекламни листовки; тя мина върху тях, изкачи се по стълбите до апартамента си и влезе в него. Дневната бе точно както я бе оставила; кухнята и спалнята също бяха непокътнати. Джихан седна на компютъра си, за да провери страниците си във „Фейсбук“ и „Туитър“, и в продължение на няколко минути успя да убеди себе си, че разговорът с господин Ал Сидики е бил нормално общуване на работното място. После страхът я връхлетя отново и ръцете ѝ се разтрепериха.

„А как ще постъпите, ако заподозрете, че някой е извършил нещо нередно? Тогава ще се опитате ли да го нараните?“

Тя посегна към телефона си и набра номера на жената, която познаваше като Ингрид Рот.

— Не ми се иска да бъда сама точно сега. Някаква възможност да дойда при теб?

— Може би е по-добре да не го правиш.

— Има ли някакъв проблем?

— Просто се опитвам да свърша малко работа.

— Наред ли е всичко?

— Всичко е наред.

— Сигурна ли си, Ингрид?

— Напълно.

Разговорът приключи. Джихан остави телефона до компютъра и отиде до прозореца. За миг зърна лицето на мъж, който я наблюдаваше от отсрещната страна на улицата. „Може би работиш за господин Ал Сидики — помисли си тя, когато лицето на мъжа изчезна. — Може би вече съм мъртва.“

46. Летище Хийтроу, Лондон

Германската правителствена делегация бе първата, която пристигна. Виктор Орлов намери това за напълно в реда на нещата, защото винаги бе считал немците за експанзионистични по природа. Те минаха през паспортния контрол с помощта на официален британски придружител и бяха отведени в залата за пристигащи, където една красива млада жена — рускиня, но без това да е много очебийно — стоеше зад временен щанд, на който пишеше „Европейска бизнес инициатива“. Момичето отметна техните имена и ги насочи към чакащия ги луксозен автобус, който ги превози до хотел „Дорчестър“ — официалния хотел на конференцията. Само един член на делегацията, който се занимаваше с нещо, включващо търговия, се оплака от настаняването. Като изключим това, началото бе чудесно.

След това пристигнаха холандците, последвани от французите, италианците, испанците и група норвежци, които изглеждаха така, сякаш бяха дошли в Лондон на погребение. После пристигнаха представителите на германската стоманодобивна промишленост, следвани от тези от автомобилостроенето и битовата техника. Пристигането на делегацията от италианската модна индустрия бе най-впечатляващо, а най-безшумното бе това на швейцарските банкери, които някак си успяха да се промъкнат незабелязано в града. Гърците изпратиха само един заместник-министър, чиято работа бе да иска пари. Орлов го нарече министър Протегната ръка.

След това дойде делегацията от датската транспортно-енергийна компания „Мерск“. После, със следобедния полет на „Бритиш Еъруейс“ от Виена, пристигна мъж на име Уалид ал Сидики, произхождащ от Дамаск, но живеещ напоследък в Линц, където имаше дял в малка частна банка. Странно, но той бе единственият гост, който пристигна с бодигардове, освен италианския премиер, на когото никой не желаеше смъртта. Девойката на временния щанд се затрудни за момент да го намери в списъка си, защото пред името му липсваше определителният член „ал“. Това беше малка грешка — съвсем умишлена, която Службата смяташе за отличителна черта на всяка добре планирана операция.

Изглеждайки леко раздразнени, Ал Сидики и телохранителите му се отправиха към изхода, където до тротоара любезно ги очакваше с включен двигател една лимузина „Мерцедес“. Колата принадлежеше на МИ-6, както и нейният шофьор. На петдесетина метра зад лимузината бе спрял червен „Воксхол Астра“. Зад волана му седеше Найджъл Уитком, а на пасажерската седалка се бе разположил Габриел с миниатюрна слушалка в ухото. Слушалката, както и скритият предавател, с който бе свързана, се оказаха ненужни, защото по време на цялото пътуване до Лондон Уалид ал Сидики запази пълно мълчание. Алон си помисли, че това все пак бе добро начало.

Те караха след него до хотел „Дорчестър“, после Уитком остави Габриел пред една не толкова тайна квартира на Службата на Бейсуотър Роуд. Дневната на апартамента гледаше към Ланкастър Гейт и Хайд Парк и именно там той установи своя скромен команден пост. Алон разполагаше със сигурен телефон и два лаптопа — единият бе свързан с мрежата на МИ-6, а другият — с екипа в Линц. Лаптопът, свързан с МИ-6, му позволяваше да следи информацията, подавана от предавателя, поставен в хотелската стая на Ал Сидики, а тази от предавателя в мобилния телефон на Джихан се чуваше на другия лаптоп. В момента тя вървеше по Моцартщрасе, като си тананикаше тихо. Според придружаващия доклад от наблюдението Михаил Абрамов вървеше зад нея, а Яков Росман се движеше по отсрещния тротоар. Нямаше следа от вражески агенти. Нямаше признаци за безпокойство.

И така Габриел прекара тази дълга нощ, като слушаше живота на другите, четеше потока от кратки доклади от наблюдения, бродеше мислено из минали операции. Той крачеше из хола, терзаеше се за стотици подробности, мислеше за жена си и неродените си деца. В два часа след полунощ, когато Джихан се събуди с писък на ужас, Алон за кратко си помисли да я изтегли и тя да изчезне. Но това не беше възможно, все още не. Той се нуждаеше не само от тефтера на Уалид ал Сидики, нуждаеше се и от съдържанието на неговия компютър. И за тази цел се нуждаеше от детето на Хама.

Най-накрая, когато небето започна да изсветлява на изток, Габриел легна на дивана и заспа. Събуди се след три часа от репортаж по „Ал Джазира“ за най-новото зверство, извършено в Сирия, последван от плясъка на водата в луксозното джакузи на Уалид ал Сидики. Частният банкер излезе от стаята си в осем часа и половина и придружен от телохранителите си, похапна от богатата закуска в хотел „Дорчестър“. Докато четеше сутрешните вестници, екип на МИ-6 провери стаята му, за да види дали по някаква случайност не е забравил тефтера си. Не беше го забравил.

В девет и двадесет Ал Сидики излезе от входа на хотела без своите телохранители, носейки бадж, окачен на врата му на лента в синьо и златисто. Габриел знаеше това, защото след две минути на екрана на лаптопа му се появи снимка от наблюдаващ агент на МИ-6. Следващата снимка показваше как Ал Сидики казва името си на същата руска девойка, която го бе посрещнала на летището. А на последващата той се качваше на луксозния автобус, който го превози на изток през Лондон до входа на Съмърсет Хаус64. Друг оперативен агент на МИ-6 го засне, когато слезе от автобуса и мина безмълвно покрай група репортери. В погледа му се четеше високомерие и може би малко необоснована гордост, както си помисли Габриел. Изглеждаше, че Уалид ал Сидики е достигнал върха на европейския бизнес свят. „Престоят му там няма да е дълъг — каза си Алон. — И падането му ще бъде едно от най-болезнените.“

Следващия път, когато Габриел видя частния банкер, той пресичаше павираното пространство на Двора с фонтаните. Две минути по-късно Ал Сидики се настани на мястото си във великолепната тържествена зала с висок таван, която гледаше към Темза. Вляво от него, облечен в различни нюанси на сивото, седеше швейцарският крал на дяловото финансиране Мартин Ландсман. Поздравите, които си размениха — Габриел успя да ги чуе благодарение на скрития предавател на МИ-6, — бяха сдържани, но сърдечни. Ландсман бързо подхвана разговор с един от мениджърите на „Мерсек“, оставяйки, време на Ал Сидики да прегледа купчинката печатни материали, която бе оставена на мястото му. Отегчен, той проведе бърз телефонен разговор, но Габриел не можеше да каже с кого. След това се разнесе остро чукане, което прозвуча така, сякаш забиваха пирони в ковчег. Но това не беше коване на ковчег, беше просто Виктор Орлов, който с председателското чукче призоваваше участниците в Европейската бизнес инициатива да запазят тишина.

В такива моменти Габриел се радваше, че се е родил в семейство на художници, а не на бизнесмени. Защото през следващите четири часа той бе принуден да изтърпи скучните дискусии за доверието на европейските потребители, маржовете на печалбата преди данъчно облагане, стандартизираната стойност, съотношението дълг-приходи, еврооблигациите, евродоларовите облигации и инвестиции в европейски акции. Той беше благодарен за обедната почивка, която прекара да слуша Джихан и Дина, които обядваха на централния площад под зоркия поглед на Одед и Ели Лавон.

Следобедната сесия на конференцията започна в два часа и веднага темата бе изместена от Мартин Ландсман, който изнесе пламенна реч за глобалното затопляне и изкопаемите горива, което предизвика много неодобрителни погледи и поклащане на глави сред представителите на „Мерск“. В четири часа набързо изготвеният заключителен доклад с политически препоръки бе гласуван и приет с пълно единодушие, както и второто предложение за нова среща в Лондон през следващата година. После Виктор Орлов излезе пред пресата в Двора с фонтаните и обяви конференцията за огромен успех. Сам в тайната квартира, Габриел се въздържа да даде преценка.

След това делегатите се върнаха в хотел „Дорчестър“ за кратка почивка. Ал Сидики проведе два телефонни разговора от стаята си — единия с жена си, а другия с Джихан. После се качи на автобуса за вечерята в Турбинната зала на „Тейт Модерн“. Той беше седнал между двама швейцарски банкери, които прекараха по-голямата част от вечерта да се оплакват от новите европейски банкови регулации, които застрашаваха техния бизнес модел. Ал Сидики обвини за това американците. След това той каза под носа си нещо за евреите, което накара швейцарските банкери да се изкискат.

— Слушайте, Уалид — каза един от банкерите, — наистина трябва да дойдете да ни видите следващия път, когато сте в Цюрих. Сигурен съм, че можем да бъдем полезни за вас и вашите клиенти.

Швейцарските банкери заявиха, че ще стават рано, и си тръгнаха, преди да бъде сервиран десертът. Ал Сидики побъбри няколко минути с един човек от „Лойдс“ за риска да се прави бизнес с руснаците и после самият той си взе довиждане. Тази нощ Ал Сидики спа добре, както и Габриел, и на следващата сутрин се събудиха едновременно от новината, че сирийските правителствени сили са удържали важна победа срещу бунтовниците в град Хомс. Ал Сидики се изкъпа и закуси с удоволствие; Алон взе набързо един душ и изгълта чаша двойно нескафе. После отиде до Бейсуотър Роуд и се настани на пасажерската седалка на чакащия автомобил „Воксхол Астра“. Зад волана, облечен в синята униформа на служител от летищната служба за сигурност, седеше Найджъл Уитком. Той се вля в сутрешния трафик и те се отправиха към „Хийтроу“.

В осем часа и тридесет и две минути, когато Уалид ал Сидики излезе от парадния вход на хотел „Дорчестър“, обграден от двете страни с по един телохранител, навън валеше слаб дъжд. Лимузината му, предоставена от МИ-6, чакаше на алеята за коли заедно с шофьора ѝ от МИ-6, който стоеше до отворения багажник със скръстени зад гърба ръце, поклащайки се леко напред-назад.

— Господин Сидики — извика той, като умишлено пропусна определителния член от името на своя клиент. — Позволете да ви помогна, господа.

И той направи точно това, като постави чантите в багажника и настани техните собственици в колата: единия бодигард на предната пасажерска седалка, другия на задната зад шофьора, а „господин Сидики“ до него. В осем часа и тридесет и четири минути колата зави по Парк Лейн. „Обектът потегли — гласеше съобщението, което се появи в комуникационната мрежа на МИ-6. — Снимки при поискване.“

Самолетът му — полет номер 700 на „Бритиш Еъруейс“ за Виена, потегляше от Терминал 3. Шофьорът извади чантите от багажника, пожела на клиента си приятно пътуване и в замяна получи единствено безучастен поглед. Тъй като сирийският банкер летеше в първа класа, чекирането отне само десет минути. Девойката на гишето огради номера на изхода на бордната му карта и го насочи към съответната зона за сигурност.

— Точно там — каза тя. — Вие сте късметлия, господин Ал Сидики. Тази сутрин линиите не са твърде натоварени.

Беше невъзможно да се каже дали Уалид ал Сидики считаше, че му е провървяло, защото изразът на лицето му, докато пресичаше блестящата от неоновите лампи и електронните табла с разписанието на полетите зала, бе на човек, когото занимават по-важни неща. Следван от телохранителите си, той представи паспорта и бордната си карта на граничния полицай за една последна проверка и след това се присъедини към най-късата от трите опашки. Пътник с опит, Ал Сидики съблече спокойно връхната си дреха и извади електронните устройства и шишета с течности от куфарчето си и ръчния багаж. Бос и по риза, той гледаше как транспортната лента засмука неговите вещи в търбуха на скенера. След това, когато бе поканен, Уалид влезе в проходния металдетектор и уморено вдигна ръце, сякаш се предаваше след продължителна обсада.

След като бе установено, че не носи нищо забранено или дори малко опасно, той бе поканен да заеме мястото си в края на транспортната лента. Пред него чакаше американско семейство — млади и на вид проспериращи хора. Когато пластмасовите контейнери стигнаха до края на транспортната лента, те бързо грабнаха личните си вещи и бързо се отправиха към голямата зала. Уалид ал Сидики се намръщи високомерно и пристъпи напред. Той разсеяно потупа предницата на ризата си, после погледна надолу към неподвижната транспортна лента и зачака.

В продължение на тридесет дълги секунди трима служители по сигурността гледаха намръщено екрана на скенера, сякаш се бояха, че на чакащия пътник не му остава да живее дълго. Най-накрая единият от тях се отдели от екрана и с пластмасовия контейнер в ръка, отиде до мястото, където стоеше Уалид. На табелката, закачена на горния джоб на служителя, пишеше Чарлс Дейвис. Истинското му име обаче бе Найджъл Уитком.

— Това вашите вещи ли са? — попита Уитком.

— Да — отговори рязко Ал Сидики.

— Трябва да извършим допълнителна проверка. Тя ще отнеме само минута — добави сърдечно Найджъл — и после ще продължите пътя си.

— Може ли да получа сакото си?

— Съжалявам — отвърна Уитком, като поклати отрицателно глава. — Има ли някакъв проблем?

— Не — отговори Уалид, като се усмихна пресилено. — Няма никакъв проблем.

Найджъл покани банкера и телохранителите му да седнат в чакалнята. След това отнесе пластмасовия контейнер зад една преграда и го сложи на масата за проверка до куфарчето и ръчния багаж на Ал Сидики. Малкият кожен тефтер беше точно там, където Джихан Наваз бе казала, че ще бъде — в левия вътрешен джоб на сакото му. Уитком бързо го подаде на една млада агентка от МИ-6, на име Клариса, която го занесе до една близка врата, която се отвори, щом тя се приближи. От другата страна на вратата имаше малка стая с голи бели стени, заета от двама мъже. Единият от тях беше нейният генерален директор. Другият имаше блестящи зелени очи и прошарени слепоочия и за неговите подвизи агентката бе чела по вестниците. Нещо я подтикна да подаде тефтера не на своя генерален директор, а на мъжа със зелените очи. Като го взе безмълвно, той го отвори на първата страница и го постави под обектива на фотоапарат за заснемане на документи с висока резолюция. После мъжът долепи око до визьора и щракна първата снимка.

— Отгърни страницата! — каза той тихо, а когато генералният директор на МИ-6 я отгърна, направи още една снимка.

— Отново, Греъм.

Щрак.

— Следващата.

Щрак.

— По-бързо, Греъм.

Щрак.

— Отново.

Щрак.

47. Линц, Австрия

Текстовото съобщение се появи на мобилния телефон на Джихан в десет и половина австрийско време: Свободна съм за обяд. Какво ще кажеш за „Франческо“? Темата на есемеса беше безобидна. Изборът на ресторанта обаче не беше. Това беше предварително уговорен сигнал. В продължение на няколко секунди Джихан имаше чувството, че не може да си поеме дъх, струваше ѝ се, че Хама е сграбчила сърцето ѝ. Направи няколко опита, преди да успее да напише отговор от три думи: Сигурна ли си? Отговорът се върна със скоростта на пушечен изстрел: Абсолютно! Не мога да чакам.

С трепереща ръка Джихан остави мобилния телефон на бюрото си и след това вдигна слушалката на служебния си телефон. Няколко номера бяха запаметени на бутоните за бързо набиране, сред които бе и този, на който бе написано „г-н Ал Сидики, мобилен“. Тя изрепетира за последен път написаните ѝ изречения. После посегна и натисна бутона. Позвъняването ѝ не получи отговор, от което Джихан почувства моментно облекчение. Тя затвори, без да остави съобщение. Пое си отново дъх и набра повторно номера.

Първото позвъняване на Джихан до Уалид ал Сидики не получи отговор, защото в този момент мобилният му телефон все още бе в ръцете на служителя по сигурността на летище „Хийтроу“ Чарлс Дейвис, иначе известен като Найджъл Уитком. По време на второто позвъняване телефонът вече бе върнат на Уалид, но той бе твърде зает да отговори, защото проверяваше дали коженият му тефтер все още е в левия вътрешен джоб на сакото му — там беше. Третото позвъняване го завари в безмитната зона на терминала и в лошо настроение. Той отговори почти със сумтене.

— Господин Ал Сидики! — възкликна Джихан, сякаш за нея бе удоволствие да чуе гласа му. — Много се радвам, че успях да се свържа с вас, преди да се качите на самолета. Опасявам се, че имаме малък проблем на Каймановите острови. Може ли да ми отделите малко време?

Проблемът, каза тя, били нотариално заверените писма за регистрацията на компания, наречена „Ел Икс Ар Инвестмънтс“ от Люксембург.

— Какво за тях? — попита Ал Сидики.

— Те са изчезнали.

— Какви ги говорите?

— Преди малко получих телефонно обаждане от Денис Кейхил от банка „Трейд Уиндс“ в Джорджтаун.

— Името ми е познато.

— Господин Кейхил каза, че не може да намери документите за регистрацията на фирмата.

— Случайно знам, че моят представител му е дал лично тези писма.

— Господин Кейхил не оспорва това.

— Тогава какъв е проблемът?

— Останах с впечатлението, че са били нарязани по погрешка — отвърна Джихан. — Той би искал да изпратим нов комплект.

— В какъв срок?

— Веднага.

— Защо е това бързане?

— Очевидно има нещо общо с американците. Той не навлезе в подробности.

Ал Сидики измърмори под носа си една стара сирийска ругатня за магаретата и далечните им роднини. Джихан се усмихна. Майка ѝ бе използвала същия израз в редките случаи, когато излизаше от кожата си.

— Мисля, че имам копия от тези документи в компютъра в кабинета ми — каза той след малко. — Всъщност сигурен съм в това.

— Какво искате да направя, господин Ал Сидики?

— Искам да ги изпратите на онзи идиот от банка „Трейд Уиндс“, разбира се.

— Ще бъде ли добре да ви се обадя отново по моя мобилен телефон? Може би така ще е по-лесно.

— Побързайте, Джихан. Трябва да се качвам на самолета.

„Да — помисли си тя, като затвори телефона. — Да го направим бързо.“

Младата жена отвори най-горното чекмедже на бюрото си и извади две неща: черна кожена папка и външен хард диск, също черен, с размери 7,5 на 12,5 см. Хард дискът бе пъхнат под папката, така че да не се вижда от монтираните на тавана охранителни камери. Джихан притисна двата предмета към гърдите си, стана от стола и тръгна по късия коридор към кабинета на Ал Сидики, като пътьом набра телефонния му номер. Той ѝ отговори в момента, в който тя се озова пред вратата.

— Готова съм — каза младата жена.

— Кодът е осем, седем, девет, четири, едно, две. Разбрахте ли?

— Да, господин Ал Сидики. Един момент, моля.

Използвайки същата ръка, с която държеше телефона, тя бързо набра правилните шест цифри и натисна бутона „Въведи“. Бравата се отключи с щракване, което се чу в другия край на линията.

— Влезте в кабинета! — каза Ал Сидики.

Джихан отвори вратата. Посрещна я среднощен мрак. Тя не направи нищо, за да го разсее.

— Вътре съм — каза младата жена.

— Включете компютъра!

Тя седна на тапицирания му с кожа директорски стол. Той бе топъл, сякаш Ал Сидики току-що бе станал от него. Тъмният монитор бе отляво, клавиатурата — на няколко сантиметра пред него, компютърът — на пода под бюрото. Джихан се наведе и безупречно извърши същата маневра, която бе упражнявала толкова много пъти в къщата край Атерзее — маневрата, която бе тренирала на тъмно, докато безименният немец крещеше, че господин Ал Сидики идва да я убие. Но той не идваше да я убие, Ал Сидики бе в другия край на телефонната линия и спокойно ѝ казваше какво да направи.

— Готова ли сте? — попита той.

— Не още, господин Ал Сидики.

Последва кратко мълчание.

— А сега, Джихан?

— Да, господин Ал Сидики.

— Виждате ли прозореца за вход?

Тя отговори утвърдително.

— Ще ви дам друг шестцифрен код. Готова ли сте?

— Готова съм — потвърди Джихан.

Банкерът изрецитира шест числа. Те ѝ дадоха достъп до главното меню на скрития свят на господин Ал Сидики. Когато заговори отново, тя успя да се овладее и гласът ѝ прозвуча спокойно, почти отегчено.

— Получи се — каза младата жена.

— Виждате ли папката с основните ми документи?

— Да, така мисля.

— Кликнете върху нея, моля.

Тя го направи. Компютърът попита за друга парола.

— Тя е същата като предишната — каза той.

— Опасявам се, че я забравих, господин Ал Сидики. Той повтори шестте числа. Когато ги набра, папката се отвори. Джихан видя имената на десетки компании: инвестиционни, холдингови, за развитие на пазара на недвижими имоти, за внос и износ. Някои от имената ѝ бяха известни, защото тя сляпо бе обработвала трансакции, свързани с тях. Повечето обаче бяха непознати за нея.

— Въведете „Ел Икс Ар Инвестмънтс“ в полето за търсене, моля.

Джихан го направи. Появиха се десет папки.

— Отворете папка „Регистрация“.

Тя се опита.

— Иска ми друга парола.

— Опитайте същата.

— Може ли да я повторите отново, моля?

Той го направи. Но когато Джихан я въведе, папката остана заключена и се появи съобщение, предупреждаващо за неоторизиран достъп.

— Изчакайте малко, Джихан.

Тя притисна телефона плътно до ухото си. Чу окончателното обявяване на полета до Виена и шумоленето от разгръщане на страници.

— Ще ви дам друга парола — каза най-накрая Ал Сидики.

— Готова съм — отвърна Джихан.

Той изрецитира шест нови числа. Тя ги въведе и каза:

— Вътре съм.

— Виждате ли Пи Ди Еф файла на писмата за регистрация?

— Да.

— Прикачете го към един имейл и го изпратете на онзи идиот от „Трейд Уиндс“. Но ми направите една услуга — добави бързо сириецът.

— Разбира се, господин Ал Сидики.

— Изпратете го от вашия имейл.

— Непременно.

Джихан прикачи документа към един празен имейл, написа своето име и кликна върху „Изпрати“.

— Готово — каза тя.

— Сега трябва да затварям.

— Лек полет.

Линията прекъсна. Джихан остави мобилния си телефон до клавиатурата на бюрото на господин Ал Сидики и излезе от кабинета. Щом вратата хлопна зад гърба ѝ, бравата автоматично се заключи. Младата жена се върна спокойно до бюрото си, като си повтаряше наум шест числа: осем, седем, девет, четири, едно, две…

Зад една необозначена врата в дъното на Терминал 3 на лондонското летище „Хийтроу“ Габриел седеше, загледан в екрана на лаптопа, а до него се бе настанил Греъм Сиймор. В ръката си Алон държеше флашка, в която бе съхранено съдържанието на тефтера на Уалид Ал Сидики, а на компютърния екран се виждаше картина на живо от частната банка на Ал Сидики в Линц, която се излъчваше с любезното съдействие на Йоси Гавиш, който седеше в един паркиран пред нея опел. Според доклада на наблюдателя нямаше следа от вражески агенти, нито признаци за тревога. До изображението се виждаше часовник, който отброяваше в обратен ред минутите: 08:27, 08:26, 08:25, 08:24… Това беше времето, което оставаше за изтеглянето на материалите от компютъра на Уалид.

— Е, какво ще правим след това? — попита Сиймор.

— Ще чакаме, докато всички числа се занулят.

— А после?

— Джихан ще си спомни, че е оставила телефона си на бюрото на Ал Сидики.

— Да се надяваме, че той не разполага с начин да промени дистанционно кода за отваряне на вратата на кабинета си.

Габриел погледна часовника: 08:06, 08:05, 08:04…

След седем минути Джихан Наваз започна да търси мобилния си телефон. Това беше преструвка, измама, изпълнение за пред камерите за наблюдение на Ал Сидики и може би за успокоение на собствените ѝ нерви. Тя претърси плота на бюрото си, чекмеджетата, пода около него и кошчето за боклук. Търси дори в тоалетната и в стаята за почивка, въпреки че бе напълно сигурна, че не е посетила нито едно от двете помещения, след като бе използвала телефона си за последно. Накрая набра номера си от стационарния телефон на бюрото си и го чу да звъни тихо зад вратата на господин Ал Сидики. Джихан тихо изруга, пак заради камерите за наблюдение, и позвъни на мобилния му телефон, за да поиска разрешение да влезе в кабинета му. Никой не отговори. Тя позвъни повторно със същия резултат.

Младата жена върна слушалката върху вилката. Помисли си — отново за собствено успокоение, — че господин Ал Сидики не би имал нищо против тя да влезе в кабинета му, за да си вземе телефона. В края на краищата преди малко той ѝ бе предоставил достъп до своите най-лични файлове. Тя погледна часовника си и видя, че са изтекли десет минути. После взе една черна кожена папка и стана от стола си. Наложи си да отиде, без да бърза, до вратата му и със сковани пръсти набра шестцифрения код на цифровата клавиатура: осем, седем, девет, четири, едно, две… Бравата се отключи незабавно с остро изщракване. Стори ѝ се, че е ударникът на пистолет, който ще изстреля фаталния куршум в главата ѝ. Джихан отвори вратата и влезе в кабинета, като си тананикаше тихичко, за да скрие страха си.

Тъмнината бе абсолютно непрогледна. Младата жена отиде до бюрото и сложи дясната си ръка върху мобилния си телефон. После посегна с лявата и сложи черната папка върху идентичната папка, която бе оставила там десет минути по-рано — папката, която скриваше външния хард диск от камерите за наблюдение на Ал Сидики. С бързо, отработено движение тя измъкна устройството от неговия Ю Ес Би порт и притисна трите предмета — хард диска и двете идентични папки — към гърдите си. После излезе и затвори вратата след себе си. Езикът на бравата се прибра с ново щракване, приличащо на пистолетен изстрел. Докато се връщаше към бюрото си, цифрите на кода за достъп отново изпълниха мислите ѝ. Те бяха броят на дните, броят на часовете, които ѝ оставаха да живее.

В един часа на обяд Джихан уведоми хер Вебер, че отива да обядва. Тя взе дамската си чанта и си сложи слънчевите очила на филмова звезда. След това, като кимна за довиждане на рецепционистката Сабрина, излезе на улицата. На кръговото кръстовище имаше спрял трамвай; Джихан се качи бързо в него, последвана няколко секунди по-късно от високия мъж с бледата кожа и сивите очи. Той седна по-близо до нея от обичайното, сякаш се опитваше да я успокои, а когато тя слезе на улица Моцартщрасе, мъжът с белезите от шарка по бузите я чакаше, за да я съпроводи до „Франческо“. Жената, която познаваше като Ингрид Рот, четеше книга на Дейвид Хърбърт Лорънс на една огряна от слънцето маса. Когато Джихан седна срещу нея, тя свали книгата и се усмихна.

— Как мина сутринта ти? — попита Ингрид.

— Продуктивно.

— Той в чантата ти ли е?

Джихан кимна утвърдително.

— Ще си поръчаме ли?

— Аз не мога да ям.

— Хапни нещо, Джихан. И се усмихни — добави тя. — Важно е да се усмихваш.

Самолетът на „Ел Ал“, изпълняващ полет 316, потегляше от летище „Хийтроу“ всеки ден в 14,20 ч. от Терминал 1. Габриел се качи малко преди излитането, сложи багажа си в багажното отделение над главата си и зае мястото си в първа класа. Седалката до него не беше заета. Миг по-късно Киара се настани на нея.

— Здравей, страннико! — каза тя.

— Как успя да го направиш?

— С приятели по високите етажи. — Киара се усмихна. — Как мина там?

Без да каже дума, той ѝ показа флашката.

— А Джихан?

Габриел кимна.

— Колко време имаме да намерим парите?

— Не много — отвърна той.

48. Булевард „Цар Саул“, Тел Авив

Екипът, който се трудеше в стая 414В на булевард „Цар Саул“, нямаше официално име, защото официално той не съществуваше. Хората, които бяха информирани за неговата работа, го наричаха само Минян65, защото екипът се състоеше от десет души, и то от мъжки пол. Те знаеха малко за чистия шпионаж или специалните бойни операции, макар че в тяхната терминология имаше много заемки и от двете области. Хората от екипа проникваха в компютърни мрежи, като се промъкваха през задни вратички или чрез груби силови атаки; те използваха троянски коне, бомби със закъснител66 и кракери67. Само с натискането на няколко клавиша те можеха да затъмнят един град, да извадят от строя мрежа за контрол на въздушния трафик или да накарат центрофугите на ирански завод за обогатяване на уран да се въртят бясно извън контрол. С една дума, те бяха способни да настроят машините срещу техните господари. Дълбоко в себе си Узи Навот наричаше Минян десетте добри причини, поради които човек със здрав разум никога не би използвал компютър или мобилен телефон.

Те чакаха пред техните терминали — разнородна група в сини дънки и суичъри, — когато Габриел се върна на булевард „Цар Саул“, носейки съдържанието на тефтера и компютъра на Уалид ал Сидики. Хората от екипа първо проучиха банка „Трейд Уиндс“ на Каймановите острови — институция, която бяха посещавали при няколко предишни случая, и там направиха своето първо важно откритие. Номерата на двете наскоро открити сметки на „Ел Икс Ар Инвестмънтс“ не съответстваха на номерата, фигуриращи в тефтера на Ал Сидики; той ги бе записал, използвайки прост код — чрез инверсия на цифрите, който те бързо разгадаха. Изглеждаше, че Уалид си пада по „Трейд Уиндс“, защото бе открил там десет други разплащателни сметки на името на различни фиктивни фирми. Пресметнато общо, малката банка на Каймановите острови държеше над 300 милиона долара от активите на „Ивъл Инкорпорейтид“. В допълнение тефтерът и компютърните файлове разкриха, че в пет други банки на Каймановите острови има сметки на „Ел Икс Ар Инвестмънтс“ или на други фиктивни фирми. Общият сбор само в един офшорен банков център бе 1,2 милиарда щатски долара. И това бе само началото.

Те работеха на географски принцип, методично, като Алон надничаше през рамото им на всяка стъпка от пътя. От Каймановите острови хората от екипа се прехвърлиха на север към Бермудските острови, където още три банки държаха над 600 милиона долара. След това те направиха много бързо посещение на Бахамите, преди да отпътуват за Панама, където изровиха още половин милиард долара, скътани в четиринадесет сметки, вписани в тефтера на Ал Сидики. Тяхната обиколка на западното полукълбо завърши в Буенос Айрес — града на мошениците и военнопрестъпниците, където откриха още 400 милиона щатски долара, чакащи в една дузина сметки. При нито една спирка по пътя си хората от екипа не изтеглиха и един цент. Те просто поставиха тайни вратички за достъп и невидими обиколни маршрути, които щяха да им позволят, когато решат, да извършат най-големия банков обир в писаната история.

Но парите не бяха единствената грижа на Габриел. И така, докато хакерите разширяваха своето търсене към офшорния банков център Хонконг, той тръгна по коридора към празната си бърлога, за да прегледа последната партида от доклади на наблюдаващите агенти в Линц. В Горна Австрия беше късен предобед, Джихан седеше на бюрото си, Уалид ал Сидики пишеше бързо на настолния си компютър. Габриел знаеше това, защото на летище „Хийтроу“ не само бе заснел страниците на тайния тефтер на Ал Сидики. Той също така бе компрометирал мобилния телефон на банкера. Също като апарата на Джихан, сега той действаше като двадесет и четири часов аудио предавател. В допълнение, хората от екипа имаха възможност да четат електронната поща и есемесите на Ал Сидики и да правят снимки и видеозаписи с камерата на телефона, когато си поискат. Уалид ал Сидики, частен банкер на управляващата сирийска фамилия, сега принадлежеше на Службата. Тя го притежаваше.

Когато се върна в работното помещение на хакерите, Алон донесе старата си дървена черна дъска. На кибер шпионите тя им се видя любопитна вещ; в действителност повечето от тях никога преди не бяха виждали такова приспособление. Габриел написа на нея едно число: 2,9 милиарда щатски долара — общата стойност на откритите и изолирани до този момент сметки. А когато хакерите приключиха работата си в Хонконг, той промени числото на 3,6 милиарда долара. След Дубай числото нарасна на 4,7 милиарда, след Аман и Бейрут — на 5,4. Лихтенщайн и Франция добавиха още 800 000 щатски долара и съвсем естествено приносът на швейцарските банки бяха невероятните 2 милиарда, с което общият сбор стана 8,2 милиарда щатски долара. Лондонските банки държаха още 600 милиона британски лири. Съгласно нарежданията на Габриел хакерите изградиха тайни вратички за достъп и невидими обиколни маршрути, в случай че Греъм Сиймор се отметне от тяхното споразумение за замразяване на парите, което бе малко вероятно.

Дотогава изтекоха още трийсет часа, трийсет часа, през които Алон и хакерите не бяха спали, нито консумирали нещо друго, освен кафе. В Горна Австрия беше късен следобед, Джихан се готвеше да си тръгва, Уалид ал Сидики отново тракаше по клавиатурата на своя настолен компютър. С насълзени от умора очи Габриел инструктира хакерите да създадат церемониален бутон, който при натискане да направи така, че над 8 милиарда щатски долара да изчезнат за един миг. След това той пое нагоре към шефския кабинет. Лампичката над вратата светеше в зелено. Узи Навот четеше някаква папка на бюрото си.

— Колко са? — попита той, като вдигна поглед.

Алон му каза цифрата.

— Ако бяха под 8 милиарда — каза саркастично Навот, — щях да съм готов сам да го разреша. Но при тези обстоятелства бих искал да поговоря на четири очи с премиера, преди някой да докосне този бутон.

— Съгласен съм.

— Тогава може би ти си този, който трябва да поговори с министър-председателя. В крайна сметка — добави Навот — може би е време вие двамата да се опознаете по-добре.

— Ще има достатъчно време за това по-късно, Узи.

Навот затвори папката и се загледа към морето през ламелите на венецианските щори.

— Е, как ще процедираме? — попита той след малко. — Първо, вземаме парите, после — девойката, така ли?

— Всъщност — отвърна Габриел — възнамерявам да ги накарам да изчезнат в един и същи момент.

— Тя готова ли е?

— В готовност е от известно време.

— Мистериозно изчезване, а? Така ли възнамеряваш да действаш?

Алон кимна утвърдително.

— Без багаж, без билетни резервации, нищо, което да подсказва, че е планирала пътуване. Ние ще я закараме с кола до Германия и след това ще я доведем в Израел от Мюнхен.

— Кой ще се нагърби с незавидната задача да ѝ каже, че е работила за нас?

— Надявах се аз да го направя.

— Но?

— Опасявам се, че добрата приятелка на Джихан — Ингрид Рот — ще трябва да го направи вместо мен.

— Тази вечер ли искаш да вземеш парите?

Габриел кимна утвърдително.

— Тогава най-добре да проведа въпросния разговор с министър-председателя.

— Предполагам, че трябва.

Навот бавно поклати глава.

— Осем милиарда долара — каза той след малко. — Това са много пари.

— Сигурен съм, че има и още някъде по света.

— Осем милиарда са достатъчно много. Кой знае? — добави Навот. — Може дори да са достатъчни, за да се откупи картината на Караваджо.

Алон не отговори нищо.

— И така, кой ще натисне бутона? — попита Навот.

— Това е работа на шефа, Узи.

— Няма да е честно.

— Защо?

— Защото това е твоя операция от началото до края.

— Какво ще кажеш за компромисен кандидат? — попита Габриел.

— Кого имаш предвид?

— Водещия експерт в страната по сирийските въпроси и партията БААС.

— Това може да ѝ хареса. — Навот отново погледна през прозореца. — Иска ми се ти да си този, който ще каже на Джихан, че работи за нас.

— И на мен също, Узи, обаче няма време.

— А какво ще стане, ако тя не се качи на самолета?

— Ще се качи.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото тя няма друг избор.

— Бих искал да качим на самолета и Уалид ал Сидики — каза Навот. — За предпочитане — в дървен сандък.

— Нещо ми подсказва, че от „Ивъл Инкорпорейтид“ ще се погрижат за Уалид вместо нас, когато открият, че липсват 8 милиарда долара от парите им.

— Според теб колко му остава да живее?

Алон погледна часовника си.

Не отне много време сред сплотеното израелско братство на Службата за сигурност и отбрана да се разпространи слухът, че някакво събитие от голям мащаб предстои да се случи. Непосветените можеха само да гадаят какво ще е то. Посветените можеха само да клатят глава в почуда. Според тях това бе постижение от шамроновска величина, може би от мащаба на най-доброто в кариерата му. Със сигурност беше време да се сложи край на мъките на клетия Узи Навот и да се извърши промяната на булевард „Цар Саул“, която всички знаеха, че наближава.

Дори и да му беше известно какво се говори, Навот не го показа с нищо по време на срещата си с премиера. Той беше енергичен, авторитетен и трезвомислещ относно последиците, които може да има от безследното изчезване на 8 милиарда щатски долара. Узи каза, че това е смел ход, който със сигурност ще предизвика отмъщение, ако някога стане известно кой стои зад операцията. Той препоръча на премиера да постави в повишена бойна готовност Северното командване на ЦАХАЛ68 и да затегне сигурността на всички израелски посолства по света, особено на тези в градовете, където „Хизбула“ и сирийското разузнаване бяха най-активни. Премиерът прие и двете стъпки. Той също така нареди да се засили сигурността на всички основни израелски компютърни и комуникационни мрежи. След това с едно леко кимване даде окончателното си одобрение.

— Искате ли вие да натиснете бутона? — попита Навот.

— Това е доста изкушаващо — отговори министър-председателят с усмивка, — но може би не е разумно.

Когато Узи се върна на булевард „Цар Саул“, Габриел бе дал последните си инструкции на екипа. Намерението му бе да вземе авоарите в 21:00 ч. линцко време, или 22:00 ч. в Тел Авив. Щом парите пристигнеха в крайната си дестинация — процес, който се очакваше да отнеме само пет минути, — той щеше да изпрати бързо съобщение на Дина и Кристофър Келър с инструкцията да вземат Джихан. От Интендантството и транспортната служба щяха дискретно да оправят бъркотията.

В 21:00 ч. телавивско време нямаше какво друго да се прави, освен да се чака. Габриел прекара този последен час заключен в стая 414В, като слушаше хакерите да обясняват за двайсети път как 8 милиарда щатски долара щяха да се прехвърлят от десетки сметки по целия свят в една сметка в израелската Дискаунт Банк ООД, без да оставят нещо повече от облаче цифров дим. И за двайсети път той се престори, че разбира какво му казват, докато през цялото време се чудеше как наистина е възможно такова нещо. Алон не разбираше езика, който говореха хакерите, нито изпитваше особено желание да го разбере. Радваше се само, че те бяха на негова страна.

Работата, която се вършеше в стая 414В, бе толкова деликатна, че дори директорът на Службата не знаеше цифровия код, с който се отваряше вратата. В резултат на това Узи Навот трябваше да почука, за да получи достъп. Придружен от Бела и Киара, той влезе в стаята в 21:50 ч. телавивско време и получи същия инструктаж, който Габриел бе получил няколко минути по-рано. За разлика от Алон, който се считаше за човек от XVI в., Навот действително знаеше как функционират компютрите и интернет. Той зададе няколко проницателни въпроса, поиска окончателни гаранции по отношение на възможността за опровержение, а след това официално издаде заповедта за изземване на активите.

Бела седна пред определения компютър и зачака командата на Габриел да натисне бутона. В Тел Авив беше 21:55 часът, а в Линц — 20:55 часът. Джихан Наваз беше сама в апартамента си и си тананикаше, за да скрие страха си. Две минути по-късно, в 20:57 ч. местно време, тя получи телефонно обаждане от Уалид ал Сидики. Разговорът, който последва, продължи десет минути. И още преди да е приключил, Алон издаде заповед за отбой.

— Никой няма да натиска никакви бутони — каза той. — Не и тази вечер.

49. Атерзее, Австрия

По-късно същата вечер в Близкия изток избухна друга гражданска война. Тя беше по-малка от другите и за щастие при нея нямаше бомбардировки или кръвопролития, защото тази война беше словесна и се водеше от хора от една и съща вяра, деца на един и същи бог. Независимо от това, бойните линии бяха съвършено ясно очертани. Едната страна искаше да изтеглят парите, докато те все още им бяха вързани в кърпа. Другата — още едно хвърляне на заровете, още едно надзъртане в делата на „Ивъл Инкорпорейтид“. За добро или лошо, лидерът на тази фракция бе Габриел Алон, бъдещият шеф на тайната разузнавателна служба на Израел. И така, след караница, продължила през по-голямата част от нощта, той хвана полет 353 на „Ел Ал“ за Мюнхен и в ранния следобед отново беше в хола на тайната квартира край езерото Атерзее, облечен като безименния данъчен агент от Берлин. На малката масичка бе поставен отворен лаптоп, от чиито говорители се чуваше отчетливо гласът на Уалид ал Сидики, който говореше на арабски. Алон намали съвсем леко звука, когато в стаята влязоха Джихан и Дина.

— Джихан! — извика той, сякаш не бе очаквал да я види толкова скоро. — Добре дошла у дома. Радвам се да видя, че изглеждате толкова добре. Постигнатото от вас надхвърли и най-смелите ни очаквания. Наистина. Не можем да ви се отблагодарим за всичко, което направихте.

Габриел произнесе тази реч на немски с характерния си берлински акцент и с безучастната усмивка на хотелиер. Джихан погледна Дина, а след това лаптопа.

— Затова ли отново ме доведохте тук? — попита тя най-накрая. — Защото искахте да ми благодарите?

— Не — отвърна той лаконично.

— Тогава защо съм тук?

— Тук сте — каза Алон, приближавайки бавно към нея — заради телефонното обаждане, което получихте снощи в осем часа и петдесет и седем минути. — Той наклони въпросително глава. — Спомняте си телефонното обаждане от миналата нощ, нали?

— Невъзможно е да го забравя.

— Ние също. — Все още наклонил глава, Габриел подпря замислено с дясната ръка брадичката си. — Времето на обаждането беше, меко казано, необичайно. Ако се беше случило няколко минути по-късно, вие никога нямаше да го получите.

— Защо?

— Защото щяхте да сте изчезнали, а с вас — и много пари — добави той бързо. — Осем цяло и два милиарда долара, за да бъда по-точен. И всичко това благодарение на прекрасната работа, която свършихте.

— Защо не ги източихте?

— Беше много изкушаващо — отговори Габриел, — но ако го бяхме направили, щеше да е невъзможно да разгледаме възможността, която ни предостави господин Ал Сидики.

— Възможност?

— Чухте ли това, което той ви каза снощи?

— Опитах се да не го слушам.

Алон изглеждаше истински озадачен от отговора ѝ.

— Защо?

— Защото вече не мога да понасям гласа му. — Тя замълча, после добави: — За нищо на света не мога отново да прекрача прага на банката. Моля ви, направете така, че парите да изчезнат, а след това — и аз също.

— Да изслушаме заедно записа на разговора ви, става ли? И ако все още се чувствате по същия начин, всички ние ще напуснем Австрия този следобед и никога повече няма да се върнем.

— Аз не съм си опаковала багажа.

— Не е нужно да го правите. Ние ще се погрижим за всичко.

— Къде смятате да ме заведете?

— На безопасно място. Някъде, където никой няма да ви намери.

— Къде? — попита тя повторно, но Габриел не отговори, а седна пред лаптопа. С едно кликване на мишката той заглуши гласа на Уалид ал Сидики. После с друго кликване отвори един звуков файл, озаглавен „Запис от подслушване № 238“. Беше 20:57 предната вечер. Джихан бе сама в апартамента си и си тананикаше, за да скрие страха си. И тогава телефонът ѝ иззвъня.

Той звъня четири пъти, преди тя да отговори, и когато го направи, гласът ѝ звучеше задъхано.

— Ало.

— Джихан?

— Господин Ал Сидики?

— Съжалявам, че ви се обаждам толкова късно. В лош момент ли ви хващам?

— Съвсем не.

— Случило ли се е нещо?

— Не, защо?

— Звучите така, сякаш сте разстроена от нещо.

— Трябваше да изтичам, за да вдигна телефона, това е всичко.

— Сигурна ли сте? Сигурна ли сте, че няма нищо лошо?

Алон кликна върху иконката за пауза.

— Винаги ли е така загрижен за вашето благополучие?

— Това е някаква нова мания.

— Защо изчакахте телефонът да иззвъни толкова много пъти, преди да вдигнете?

— Защото, като видях кой се обажда, не исках да отговоря.

— Страх ли ви беше?

— Къде ще ме отведете?

Габриел кликна върху иконката за пускане.

— Добре съм, господин Ал Сидики. С какво мога да ви помогна?

— Искам да обсъдя нещо важно с вас.

— Разбира се, господин Ал Сидики.

— Бих ли могъл да се отбия във вашия апартамент?

— Късно е.

— Давам си сметка за това.

— Съжалявам, но моментът наистина не е подходящ. Не може ли да почака до понеделник?

Алон кликна върху бутона „Пауза“.

— Искам да ви поздравя за вашата вещина в занаята. Доста лесно успяхте да се отървете от него.

— Вещина в занаята?

— Това е термин от областта на разузнаването.

— Не знаех, че това е разузнавателна операция. И не беше вещина в занаята — добави тя. — Една сунитска девойка от Хама никога не би позволила на женен мъж да дойде в апартамента ѝ без придружител, дори този женен мъж по една случайност да е неин работодател.

Габриел се усмихна и кликна върху бутона за пускане.

— Боя се, че не мога да чакам до понеделник. Трябва да пътувате вместо мен в понеделник.

— За къде?

— За Женева.

Кликване върху бутона „Стоп“.

— Досега искал ли е да пътувате някъде вместо него?

— Никога.

— Знаете ли какво ще има в Женева в понеделник?

— Всички по света го знаят — отговори Джихан. — Америка, Русия и европейските страни ще се опитат да посредничат за постигане на мирно споразумение между режима и сирийските бунтовници.

— Важно събитие, нали?

— Това ще бъде разговор между глухи.

Още една усмивка.

Кликване върху бутона „Старт“.

— Защо ще ходя в Женева, господин Ал Сидики?

— Искам да вземете едни документи, предназначени за мен. Ще бъдете там само за час-два. Бих го направил лично, но този ден трябва да бъда в Париж.

Кликване върху бутона „Стоп“.

— За сведение — каза Габриел, — господин Ал Сидики не си е купил самолетен билет за полет до Париж в понеделник.

— Той винаги го прави в последния момент.

— А защо документите трябва да се вземат на ръка? — попита Алон. — Защо не ги изпратят по куриер като експресна пратка? Защо не ги изпратят по електронната поща?

— Не е необичайно поверителни финансови документи да бъдат доставени на ръка.

— Особено когато те се дават на човек като Уалид ал Сидики.

Кликване върху бутона „Старт.“

— Какво точно искате да направя?

— Задачата е доста проста наистина. Трябва само да се срещнете с един клиент в хотел „Метропол“. Той ще ви даде пакет с документи и вие ще донесете тези документи в Линц.

— Как се казва клиентът?

— Кемел ал Фарук.

Кликване върху бутона „Стоп“.

— Кой е той? — попита Джихан.

Габриел се усмихна.

— Кемел ал Фарук държи ключовете на царството — каза той. — Кемел ал Фарук е причината, поради която трябва да отидете до Женева.

50. Атерзее, Австрия

Те излязоха на терасата и седнаха под сянката на чадъра. Една моторница премина, порейки водите на езерото, след това изчезна в далечината и те отново останаха сами. Можеше да им се стори, че са последните двама души на света, ако не беше гласът на Уалид ал Сидики, който се носеше от лаптопа в хола.

— Виждам, че сте се сдобили с друга лодка — каза Джихан, като кимна към малката яхта.

— Всъщност моите колеги ми я осигуриха.

— Защо?

— Защото ги влудявам.

— За какво?

— Заради вас, Джихан. Исках да се уверя, че правим всичко възможно, за да ви опазим невредима.

За момент тя остана мълчалива.

— Тук плаването трябва да е много по-различно, отколкото в Балтийско море. — Джихан го погледна и се усмихна. — Там сте се занимавали с плаване, нали? В Балтийско море?

Той бавно кимна.

— Никога не съм го харесвала — каза тя.

— Балтийско море ли?

— Плаването. Не ми харесва усещането, че нямам контрол над нещата.

— Мога да отида навсякъде с тази малка платноходка.

— Тогава трябва да сте добър в контролирането на нещата.

Габриел не отговори нищо.

— Защо? — попита Джихан след малко. — Защо е толкова важно да получим тези документи от Кемел ал Фарук?

— Заради връзките му с управляващата фамилия — отвърна Алон. — Кемел ал Фарук е заместник-министър на външните работи на Сирия. Фактически той ще седне на масата за преговори, когато се открие заседанието в понеделник следобед. Обаче титлата му не дава вярна представа за мащабите на неговото влияние. Сирийският управник никога не предприема стъпка, била тя политическа или финансова, без първо да се консултира с Кемел. Ние предполагаме, че там има повече пари — добави Габриел. — Много повече. Предполагаме, че документите на Кемел може да ни покажат пътя.

— Предполагате?

— В този бизнес няма гаранции, Джихан.

— И какъв бизнес е това?

Алон отново запази мълчание.

— Но защо господин Ал Сидики иска аз да взема документите? — попита Джихан. — Защо не го направи сам?

— Защото щом сирийската делегация пристигне в Женева, членовете ѝ ще бъдат под постоянно наблюдение от страна на швейцарското разузнаване, да не говорим за това на американците и техните европейски съюзници. Няма начин Ал Сидики да се доближи до тази делегация.

— Аз също не искам да се приближавам до тях. Те са същите хора, които разрушиха моя град, същите хора, които убиха семейството ми. Аз ви говоря на немски заради мъже като тях.

— Тогава защо не се присъедините към сирийския бунт, Джихан? Защо не отмъстите за убийството на вашето семейство, като ни донесете тези документи?

От хола се чу смехът на Уалид ал Сидики.

— Осем милиарда долара не са ли достатъчни? — попита тя след малко.

— Това са много пари, Джихан, но аз искам повече.

— Защо?

— Защото те ще ни позволят да имаме по-голямо влияние върху неговите действия.

— На управника ли?

Той кимна утвърдително.

— Простете — каза младата жена с усмивка, — но това не прозвуча като нещо, което би казал един немски данъчен агент.

Габриел се усмихна леко, но не каза нищо.

— Как ще процедираме? — попита тя.

— Ще направим всичко, което поиска господин Ал Сидики — отговори Алон. — В понеделник рано сутринта вие ще отлетите за Женева. На летището ще вземете кола под наем с шофьор, за да отидете до хотел „Метропол“ и да вземете документите. След това ще се върнете на летището и ще се приберете в Линц. — Той замълча, после добави: — В някакъв момент по пътя ще снимате документите с мобилния си телефон и ще ги изпратите на мен.

— След това какво ще стане?

— Ако, както подозирам, тези документи представляват списък на допълнителни сметки, ние ще ги хакнем, докато сте още във въздуха. Когато самолетът ви кацне във Виена, всичко ще е приключило. И тогава ще направим така, че да изчезнете.

— Къде? — попита Джихан. — Къде ще ме заведете?

— На някое безопасно място. Някъде, където никой не може да ви нарани.

— Боя се, че това не е достатъчно — каза тя. — Искам да знам къде възнамерявате да ме заведете, когато всичко приключи. И докато говорим по въпроса, можете да ми кажете кой сте в действителност. И този път искам истината. Аз съм дете на Хама. Не ми харесва, когато хората ме лъжат.

Те се качиха на яхтата със студената любезност на скарана двойка и се отправиха в южна посока навътре в езерото. Джихан седеше неподвижно на кърмата, преметнала крак върху крак, със скръстени ръце, а очите ѝ сякаш пробиваха дупки в тила му. Тя бе изслушала изповедта му мълчаливо, с яростното изражение на съпруга, слушаща признанието за изневяра на съпруга си. Засега той нямаше какво повече да добави. Беше неин ред да говори.

— Вие сте негодник — каза тя най-сетне.

— Чувствате ли се по-добре сега?

Габриел зададе въпроса си, без да се обръща с лице към нея. Очевидно младата жена не го счете достоен за отговор.

— И какво щеше да стане, ако ви бях казал истината в началото? — попита той. — Какво щяхте да направите?

— Щях да ви кажа да вървите по дяволите.

— Защо?

— Защото вие сте точно като тях.

Алон изчака да мине малко време, преди да заговори:

— Имате право да сте ядосана, Джихан. Но не смейте да ме сравнявате с Малкия касапин от Дамаск.

— Вие сте по-лош!

— Спестете ми шаблонните лозунги. Защото ако конфликтът в Сирия доказа нещо, то е, че ние наистина сме различни от нашите противници. Сто и петдесет хиляди загинали, милиони, превърнати в бежанци, и всичко това от ръцете на собствените им арабски събратя.

— Вие направихте същото! — отвърна тя.

— Глупости. — Габриел все още беше с гръб към нея. — Може да ви е трудно да повярвате — каза той, — но аз искам палестинците да имат своя държава. Всъщност възнамерявам да направя всичко по силите си, за да го превърна в реалност. Но за момента това не е възможно. За да се сключи мир, са нужни две страни.

— Вие сте тези, които окупираха земята им!

Алон не си направи труда да отговори, защото отдавна бе научил, че подобни дебати почти винаги заприличваха на котка, която гони опашката си. Вместо това, той изключи двигателя и се извърна на седалката си с лице към нея.

— Махнете дегизировката си — каза Джихан. — Позволете ми да видя собственото ви лице.

Габриел свали фалшивите очила.

— А сега перуката.

Той направи, както тя поиска. Младата жена се наведе напред и се взря в лицето му.

— Махнете тези контактни лещи. Искам да видя очите ви.

Алон махна лещите и ги хвърли в езерото.

— Доволна ли сте, Джихан?

— Защо говорите немски толкова добре?

— Моите предци са от Берлин. Майка ми беше единствената, която бе преживяла холокоста. Когато пристигнала в Израел, тя не говорела иврит. Немският е първият език, който съм чул в живота си.

— Какво ще кажете за Ингрид?

— Родителите ѝ имаха шест деца — по едно за всеки един милион убити по време на холокоста. Майка ѝ и две от сестрите ѝ бяха убити от хамаски атентатор самоубиец. Ингрид бе тежко ранена, затова накуцва. Поради тази причина тя никога не носи къси панталони или рокля.

— Какво е истинското ѝ име?

— Това не е важно.

— А вашето?

— Какво значение има? Вие ме мразите заради това, което съм.

— Мразя ви, защото ме излъгахте.

— Нямах друг избор.

Подухна вятър и донесе аромата на рози.

— Наистина ли никога не заподозряхте, че сме от Израел?

— Мина ми през ума — призна тя.

— Защо не попитахте?

Младата жена не отговори.

— Вероятно не сте попитали, защото не сте искали да научите отговора. И може би сега, когато получихте възможността да ме навикате и да ме охулите, можем отново да се заловим за работа. Аз ще превърна в просяк Касапина от Дамаск. Ще се погрижа той никога повече да не използва отровен газ срещу собствения си народ, никога повече да не превръща друг град в развалини. Но не мога да го направя сам. Имам нужда от вашата помощ. — Габриел замълча, после попита: — Ще ми помогнете ли, Джихан?

Също като децата, тя бе потопила ръка във водата.

— Къде ще отида, когато всичко свърши?

— А вие къде мислите, че ще отидете?

— Не бих могла да живея там.

— Не е толкова лошо, колкото са ви накарали да повярвате. В действителност там е доста хубаво. Но не се притеснявайте — добави Габриел, — няма да се наложи да останете дълго. Веднага щом стане безопасно да напуснете, можете да живеете, където си поискате.

— Този път истината ли ми казвате, или това е още една от лъжите ви?

Той не отговори нищо. Джихан загреба вода от езерото и я остави да изтече между пръстите ѝ.

— Ще го направя — каза тя най-сетне, — но в замяна искам нещо от вас.

— Всичко, което поискате, Джихан.

Младата жена го гледа мълчаливо известно време, после каза:

— Искам да знам името ви.

— То не е важно.

— За мен е важно — отговори тя. — Кажете ми името си или си намерете някой друг да вземе онези документи в Женева.

— Това не е начинът, по който се правят нещата в нашия бизнес.

— Кажете ми името си! — настоя Джихан. — Ще го напиша във водата, а след това ще го забравя.

Алон се усмихна и ѝ каза името си.

— Като на архангела ли? — попита тя.

— Да — отвърна той. — Като на архангела.

— А вашата фамилия?

Габриел ѝ каза и нея.

— Звучи ми позната.

— Така и трябва.

Джихан се наведе през борда на яхтата и издълба името му върху черната повърхност на езерото. След това откъм Адските планини духна силен вятър и то изчезна.

51. Атерзее — Женева

Когато всичко свърши, щеше да си спомня малко от следващите двадесет и четири часа, защото те бяха вихър от планиране, разгорещени семейни кавги и напрегнати разговори, проведени по защитени канали. Неговото спешно искане на допълнителни безопасни квартири и чисти превозни средства предизвика кратък бунт на булевард „Цар Саул“, който Узи Навот успя да потуши с кръвнишки поглед и няколко сурови думи. Само финансовият отдел не настръхна при искането на Алон за по-голямо финансиране. Неговата операция вече вървеше към значителна печалба с неочакваните приходи, на които се надяваха през четвъртото тримесечие.

Джихан Наваз не знаеше нищо за бушуващите в Службата междуособици, бяха ѝ известни само изискванията за последната ѝ задача, която трябваше да изпълни от нейно име. В неделя следобед тя се върна в тайната квартира край езерото Атерзее за последен инструктаж преди операцията и за да репетира заснемането на документи по уникалния метод чрез симулиран натиск на Габриел. След това тя се присъедини към екипа за обяд на моравата с изглед към езерото. Фалшивият флаг, под който бяха плавали, откакто я бяха вербували, беше свален и прибран завинаги. Сега те бяха израелци, оперативни работници от една разузнавателна служба, към която повечето араби се отнасяха с парадоксална смесица от омраза и страхопочитание. Там бяха ерудираният Йоси — мнимият бюрократ от Британската данъчна и митническа служба, и рошавият дребен мъж, който пръв беше дошъл при нея като Феликс Адлер. Присъстваха също Михаил, Яков и Одед — тримата ѝ охранители по улиците на Линц. Беше и Ингрид Рот — нейна съседка, довереница и наранена тайна приятелка, преживяла загуба, която Джихан разбираше твърде добре.

А в другия край на масата, мълчалив и бдителен, седеше зеленоокият мъж, чието име бе написала върху водата. Той не беше чудовище, както го бе представила арабската преса; никой от тях не беше такова. Те бяха очарователни, остроумни, интелигентни. Те обичаха своята страна и своя народ. Всички дълбоко съжаляваха за случилото се с Джихан и семейството ѝ в Хама. Да, те признаха, че Израел е допускал грешки след основаването си, и то ужасни грешки. Но държавата им не искаше нищо повече от това да живее в мир и да бъде приета от своите съседи. Арабската пролет съвсем за кратко бе спазила обещанието за промяна в Близкия изток, но за съжаление, се бе превърнала в смъртоносна борба между сунитите и шиитите, между световните джихадисти и стария ред на арабските диктатори. Наистина, съгласиха се те, имаше и среден път: модерен Близък изток, в който религиозните и племенни връзки са по-маловажни от доброто управление и прогреса. За няколко часа този следобед на брега на Атерзее всичко изглеждаше възможно.

Тя ги остави за последен път в началото на вечерта и придружена от приятелката си Ингрид, се върна в апартамента си. Тази нощ я охраняваше само Келър, защото останалите от екипа започнаха бърза смяна на бойното поле, която един шегаджия от Службата по-късно щеше да нарече „великата миграция на запад“. Габриел и Ели Лавон пътуваха заедно с кола — Габриел шофираше, а Лавон бе видимо изнервен и притеснен, — както бяха правили хиляди пъти преди. Но тази нощ беше различно. Тяхната цел не беше терорист с израелска кръв по ръцете, а милиарди долари, които по право принадлежаха на сирийския народ. Ели, който бе проследил авоарите, едва сдържаше вълнението си. По думите му, като контролираха парите на Касапина, те можеха да го подчинят на волята си. Можеха да го притежават.

Двамата пристигнаха в Женева на разсъмване и отидоха до една стара тайна квартира на булевард „Сен Жорж“. Мордекай бе пристигнал там преди тях и в хола бе изградил команден пункт, оборудван с компютри и сигурна радиовръзка. Алон изпрати кратко съобщение за активиране в Оперативния център на булевард „Цар Саул“. След това, малко преди седем часа, чу звучащия уморено Уалид ал Сидики да се качва на самолета на Австрийските авиолинии, извършващ полет № 411, на виенското летище „Швехат“. Когато самолетът му прелиташе над Линц, един черен седан спря до тротоара пред една жилищна сграда в покрайнините на Стария град. Пет минути след това Джихан Наваз, детето на Хама, излезе на улицата.

През следващите три часа светът на Габриел се сви до светещия петнайсетинчов екран на неговия компютър. Нямаше война в Сирия, нямаше Израел, нямаше Палестина. Съпругата му не беше бременна с близнаци. В действителност той нямаше и съпруга. Имаше само примигващи червени светлинки, показващи позициите на Джихан Наваз и Уалид ал Сидики, и примигващи сини светлинки, показващи позициите на хората от неговия екип. Това беше един подреден, чист свят, свят без опасности. Изглеждаше, че нищо не може да се обърка.

В осем часа и петнадесет минути червената светлинка на Джихан пристигна на виенското летище „Швехат“ и в девет угасна, когато младата жена покорно се подчини на инструкциите на стюардесата да бъдат изключени всички електронни устройства. След това Алон се съсредоточи изцяло върху Уалид ал Сидики, който в този момент влизаше в парижкия офис на известна френска банка, в която тайно бе депозирал няколкостотин милиона долара в сирийски активи. Банката бе разположена в един елегантен участък на улица „Сент Оноре“ в Първи арондисман. Черният мерцедес седан на Ал Сидики остана паркиран на улицата. Екип за наблюдение от парижката централа на Службата бе идентифицирал шофьора като служител на сирийското разузнаване във Франция, занимаващ се най-вече с охрана, но понякога и с груба работа. Габриел поиска снимка и пет минути по-късно бе възнаграден с изображението на дебеловрат мъж, стиснал мрачно луксозен волан.

В девет часа и десет минути парижко време Ал Сидики влезе в кабинета на мосю Жерар Беренже — един от вицепрезидентите на банката. Сириецът не остана дълго там, защото в девет и седемнадесет получи обаждане на мобилния си телефон, което го накара да излезе в коридора, за да потърси усамотение. Обаждането бе от телефонен номер в Дамаск; баритоновият глас в другия край на линията беше мъжки, на човек с власт. В края на разговора, който продължи само двадесет секунди и се проведе на алауитския диалект на сирийския арабски, Ал Сидики изключи телефона си и неговата червена светлинка изчезна от екрана на компютъра.

Габриел прослуша пет пъти записа на разговора и пак не успя да разбере какво точно бе казано. Тогава той поиска от булевард „Цар Саул“ да му го преведат и го информираха, че притежателят на баритоновия глас е инструктирал Ал Сидики да му се обади от друг телефонен апарат. Гласовият анализ не показа съвпадения за определяне самоличността на обадилия се мъж. Подслушвачите от Отдел 8200 се опитваха да установят местоположението на телефонния номер в Дамаск.

— Хората непрекъснато изключват мобилните си телефони — каза Ели Лавон. — Особено хора като Уалид ал Сидики.

— Вярно е — отвърна Алон, — но те обикновено го правят, когато се опасяват, че някой ги подслушва.

— Някой наистина подслушва.

Габриел не каза нищо. Той се взираше в екрана на компютъра, сякаш се опитваше да накара светлинката на Ал Сидики да светне отново.

— Обаждането вероятно има нещо общо с човека, който се намира в хотел „Метропол“ — каза Лавон след малко.

— Именно това ме притеснява.

— Не е твърде късно да се изтеглят парите, Габриел. Можеш да направиш така, че осем милиарда долара да изчезнат. Можеш да направиш и момичето да изчезне.

— А какво ще стане, ако там някъде има още осем милиарда, Ели? Ами ако има осемдесет милиарда?

Известно време Лавон не каза нищо. След това най-сетне попита:

— Какво ще правиш?

— Ще обмисля всички причини, поради които Уалид ал Сидики преди малко изключи телефона си, и тогава ще взема решение.

— Опасявам се, че няма време за това.

Алон отново погледна към компютъра. Дъщерята на Хама току-що бе пристигнала в Женева.

Залата за пристигащи на женевското летище бе по-претъпкана от обикновено: дипломати, журналисти, допълнителни полицаи и охранители, група сирийски изгнаници пееха протестната песен, написана от човек, чието гърло бе прерязано от тайната полиция. В резултат на това на Джихан ѝ бе нужно известно време, докато забележи своя шофьор. Той беше около тридесет и пет годишен, тъмнокос и мургав, с твърде интелигентен вид, за да работи като шофьор. Погледът му се насочи към нея, докато тя се приближаваше — явно му бе показана нейна снимка, — и на лицето му грейна усмивка, разкривайки ред равни бели зъби. Той я заговори на арабски език със сирийски акцент.

— Надявам се, че полетът ви е минал добре, госпожице Наваз.

— Полетът беше прекрасен — отговори тя хладнокръвно.

— Колата е отвън. Моля, последвайте ме.

Той протегна ръката си с добре поддържани нокти към съответния изход. По пътя си те минаха край протестиращите, които продължаваха да пеят протестната си песен, и край ниския, широкоплещест мъж, който изглеждаше така, сякаш можеше да огъне стоманен лост. Джихан погледна през него, сякаш бе невидим, и излезе навън. Черен мерцедес седан S-класа със затъмнени прозорци и дипломатически номера работеше на празен ход край тротоара. Когато шофьорът отвори задната пътническа врата, Джихан се поколеба, преди да се качи вътре. Тя изчака, докато вратата се затвори отново, преди да обърне глава и да погледне мъжа, който седеше до нея. Той беше няколко години по-възрастен от шофьора, с оредяваща черна коса, гъсти мустаци и ръце на зидар.

— Кой сте вие? — попита младата жена.

— Охранител — отговори мъжът.

— Защо ми е необходима охрана?

— Защото ви предстои да се срещнете със служител на сирийското министерство на външните работи. И защото в момента в Женева има много противници на сирийското правителство, в това число и онази паплач вътре — добави той, като кимна косо към сградата на терминала. — Важно е да стигнете безопасно до вашата дестинация.

Шофьорът се настани зад волана и затвори вратата си.

— Ялла69! — каза мъжът на задната седалка и колата потегли с мръсна газ.

Чак когато напуснаха летището, мъжът си направи труда да се представи. Той се нарече господин Омари. Работел, или поне така каза, като старши офицер по сигурността за сирийски дипломатически лица в Западна Европа — трудна работа, добави мъжът, кимайки уморено, предвид политическото напрежение в дадения момент. От акцента му стана ясно, че е алауит. Също така бе очевидно, че шофьорът, който, изглежда, изобщо си нямаше име, не пое по прекия път към центъра на Женева. Той обикаля няколко минути в един район с нискоетажни промишлени сгради, като постоянно поглеждаше в огледалото за обратно виждане, преди най-накрая да поеме по „Рут дьо Мерен“. Пътят ги преведе през потънал в зеленина жилищен квартал и накрая — до брега на езерото. Докато пресичаха с пълна скорост моста Монблан, Джихан си даде сметка, че стиска толкова силно дамската си чанта, та чак кокалчетата на пръстите ѝ бяха побелели. Тя си наложи да отпусне ръката си и да се усмихне леко, докато гледаше през прозореца красивия, огрян от слънцето град. Гледката на швейцарските полицаи, наредени от двете страни на моста, ѝ донесе известно успокоение, а когато стигнаха до отсрещния бряг на езерото, видя израелеца с белези от шарка по бузите да наднича през витрината на един бутик на „Армани“, разположен на крайбрежната улица „Генерал Гизан“. Колата мина покрай него и спря пред сиво-зелената фасада на хотел „Метропол“. Господин Омари изчака малко, преди да заговори:

— Предполагам, че господин Ал Сидики ви е казал името на човека, който ви чака горе?

— Господин Ал Фарук.

Омари кимна тържествено.

— Господинът е отседнал в стая 312. Моля, идете направо в стаята му. Не разговаряйте с портиера или с някой друг в хотела. Ясно ли е, госпожице Наваз?

Тя кимна утвърдително.

— Щом получите документите, трябва да напуснете стаята и да се върнете направо в тази кола. Не спирайте никъде по пътя. Не говорете с никого. Ясно ли е?

Ново утвърдително кимване.

— Има ли нещо друго? — попита Джихан.

— Да — отговори той, като протегна ръка. — Моля, дайте ми мобилния си телефон, както и всяко друго електронно устройство, което може да имате в дамската си чанта.

Десет секунди по-късно червената светлинка от телефона на Джихан изчезна от компютърния екран на Габриел. Той веднага се обади по радиостанцията на Яков, който я бе последвал в хотела, и му нареди да прекрати операцията. Но дотогава вече беше твърде късно, Джихан крачеше отривисто през претъпканото фоайе с предизвикателно вирната брадичка и преметната през рамо чанта. След това мина през плъзгащите се врати на асансьора и изчезна от погледа му.

Яков бързо се качи на съседния асансьор и натисна бутона за третия етаж. Стори му се, че изкачването продължи цяла вечност, а когато вратите най-накрая се отвориха, видя в коридора да стои един сирийски охранител с разкрачени на ширината на раменете крака и събрани отпред ръце, сякаш се бе подготвил за фронтална атака. Двамата мъже си размениха дълги студени погледи. После вратите се затвориха шумно и асансьорът се заспуска бавно към фоайето.

52. Хотел „Метропол“, Женева

Тя почука леко, като че ли твърде леко, защото в продължение на няколко дълги секунди никой не отговори. След това вратата се открехна няколко сантиметра и две тъмни очи я огледаха предпазливо над предпазната верига. Очите принадлежаха на друг охранител. Той приличаше повече на шофьора на Джихан, отколкото на неумолимия господин Омари, беше млад, безупречно сресан и облечен — убиец в прилична обвивка. В антрето охранителят претърси дамската ѝ чанта, за да се увери, че не носи пистолет или самоубийствен колан. После я покани да го последва в хола на луксозния апартамент. Там имаше още четирима охранители като него, застанали в различните краища на помещението, а на дивана седеше Кемел ал Фарук — заместник-министър на външните работи, бивш офицер от Мухабарат, приятел и доверен съветник на управника. Той държеше чаша с чинийка в едната си ръка и клатеше глава на нещо, което репортер на „Ал Джазира“ казваше по телевизията. На дивана около него и на масичката за кафе лежаха разпръснати множество папки. Джихан можеше само да се чуди какво ли съдържаха те. Становища относно предстоящите мирни преговори? Отчет за последните победи на бойното поле? Списък на поредните загинали представители на опозицията? Най-сетне Кемел ал Фарук извърна леко глава и с кимване я покани да седне. Той нито се изправи, нито ѝ подаде ръка. Хората като него бяха прекалено могъщи, за да се тревожат за добрите обноски.

— За първи път ли сте в Женева? — попита той.

— Не — отвърна тя.

— Идвали сте тук и преди от името на господин Ал Сидики ли?

— Всъщност идвала съм на почивка.

— Кога сте били тук на почивка, Джихан? — Той внезапно се усмихна и попита: — Мога ли да ви наричам Джихан?

— Разбира се, господин Ал Фарук.

Усмивката му се стопи и той отново попита за подробности около почивката ѝ в Женева.

— Идвала съм като дете — отговори тя — и наистина не си спомням много за пребиваването си.

— Господин Ал Сидики ми каза, че сте били отгледана в Хамбург.

Джихан кимна утвърдително.

— Това е една от най-големите трагедии на нашата страна — голямата сирийска диаспора. Колко от нас са разпръснати по четирите краища на света? Десет милиона? Петнадесет милиона? Ако само можеха да се върнат у дома! Сирийската нация щеше да бъде наистина велика.

Искаше ѝ се да му обясни, че диаспората никога няма да се върне, докато хора като него управляват страната. Вместо това тя кимна замислено, сякаш в думите му се криеше велико прозрение. Ал Фарук седеше по маниера на бащата на владетеля — стъпил с цяло ходило на пода и с длани на коленете. Подстриганата му коса имаше червеникав оттенък, както и старателно подрязаната му брада. С ушития си по поръчка костюм и вратовръзка със стегнат възел той почти можеше да мине за истински дипломат, а не за човек, който разпъва противниците си за забавление и отмора.

— Ще пиете ли едно кафе? — попита Ал Фарук, като че ли внезапно осъзнал лошите си маниери.

— Не, благодаря — отговори тя.

— Може би ще хапнете нещо?

— Беше ми казано да взема документите и да си тръгна, господин Ал Фарук.

— Ах, да, документите. — Той сложи ръка върху един кафяв плик, който лежеше до него на дивана. — Хареса ли ви да растете в Хамбург, Джихан?

— Да, предполагам, че ми е харесало.

— Там е имало и много други сирийци, нали?

Тя кимна утвърдително.

— Врагове на сирийското правителство?

— Не знам.

По усмивката му си пролича, че не ѝ вярва напълно.

— Живели сте на Мариенщрасе, нали така?

— Откъде знаете това?

— Сега времената са трудни — каза Ал Фарук след малко, сякаш Сирия преживяваше период на лоши климатични условия. — Моите охранители ми казаха, че сте родена в Дамаск.

— Вярно е.

— През 1976 година.

Джихан бавно кимна.

— Също трудни времена — каза той. — Тогава спасихме Сирия от екстремистите, ще я спасим и сега. — Ал Фарук я изгледа за миг. — Искате правителството да победи в тази война, нали, Джихан?

Младата жена вдигна леко брадичка и го погледна право в очите.

— Искам мир за страната ни.

— Ние всички искаме мир — каза той, — но е невъзможно да се сключи мир с чудовища.

— Напълно съм съгласна с това, господин Ал Фарук.

Той се усмихна и сложи плика на масичката пред нея.

— Колко време има до вашия полет? — попита Ал Фарук.

Джихан погледна часовника си и отвърна:

— Час и половина.

— Наистина ли няма да пиете кафе?

— Не, благодаря ви, господин Ал Фарук — отвърна тя превзето.

— А какво ще кажете за някаква храна?

Тя се насили да се усмихне.

— Ще хапна нещо в самолета.

В продължение на няколко минути в тази прекрасна понеделнична сутрин в Женева изглеждаше, че великолепният стар хотел „Метропол“ е център на цивилизования свят. Черни автомобили пристигаха и заминаваха пред неговия вход, прошарени дипломати и банкери влизаха и излизаха през вратите му. Един известен журналист от Би Би Си използва хотела като фон за своя репортаж на живо. Група протестиращи крещяха срещу управата му, задето допуска убийци да спят спокойно под неговия покрив.

В самия хотел всичко беше тиха лудница. След краткото си посещение до третия етаж Яков се бе възползвал от последната свободна маса в Огледалния бар и се взираше в асансьорите, сърбайки чаша хладно еспресо. В единадесет часа и четиридесет минути вратите на единия от тях се отвориха и внезапно се появи Джихан. Когато бе влязла в хотела няколко минути по-рано, тя носеше чантата си на дясното рамо. Сега чантата бе преметната на лявото ѝ рамо. Това беше предварително уговорен знак. Лявото рамо означаваше, че е взела документите. То означаваше също, че е в безопасност. Яков бързо се обади по радиостанцията на Габриел за указания. Алон му каза да я остави да върви.

Екипът бе обградил хотела от четири страни, но никой не си беше направил труда да осигури визуално покритие. Това нямаше значение, защото когато Джихан излезе от предния вход, тя бе заснета от камерата на Би Би Си. Снимката, която се излъчи в целия свят и се съхранява и до днес в дигиталните архиви на телевизионния оператор, бе последната, която ѝ бе направена. Лицето ѝ изглеждаше спокойно и непоколебимо, походката ѝ беше бърза и решителна. Тя спря, сякаш объркана кой от мерцедесите седан, паркирани пред хотела, е нейният. Тогава един около тридесет и пет годишен мъж ѝ помаха и тя се скри от поглед, настанявайки се на задната седалка на колата. Преди да седне зад волана, тридесет и пет годишният мъж погледна към горните етажи на хотела. Колата се отдели от тротоара и детето на Хама изчезна.

Сред многото аспекти на заминаването на Джихан, които не бяха уловени от камерата на Би Би Си, бе сребристият автомобил „Тойота“ седан, който я последва. Обаче Кемел ал Фарук забеляза колата, защото в този момент стоеше на прозореца на стаята си на третия етаж на хотела. Бивш офицер от разузнаването, той не можа да не се възхити на начина, по който водачът на тойотата се включи в трафика без никаква припряност или настойчивост. Той беше професионалист, Кемел ал Фарук бе сигурен в това.

Той извади мобилен телефон от джоба си, набра някакъв номер и промърмори няколко кодирани думи, които информираха човека в другия край на линията, че го следят. След това Ал Фарук прекъсна връзката и се загледа във фонтана „Жет д’О“, който изстрелваше водни струи високо над езерото. Мислите му обаче бяха насочени към събитията, които щяха да последват. Първо господин Омари щеше да я накара да говори, след това щеше да я убие. Обещаваше да бъде забавен следобед. Кемел ал Фарук съжаляваше единствено, че не може да отдели време в натоварения си график, за да го направи сам.

В тайната квартира на булевард „Сен Жорж“ Габриел стоеше пред компютъра като хипнотизиран, хванал с една ръка брадичката си и наклонил глава на една страна. Ели Лавон крачеше бавно зад него с чаша чай в ръка, като писател, търсещ точния глагол. По обезопасената радиостанция им казваха всичко, което трябваше да знаят; компютърът осигуряваше само потвърждаващи доказателства. Джихан Наваз благополучно се бе качила отново в колата, която бе потеглила за женевското летище. Михаил Абрамов беше на двеста метра зад тях по „Рут дьо Мерен“ с Йоси, който му служеше за навигатор и надежден втори наблюдател. Одед и Римона Щерн покриваха терминала. Останалата част от екипа бе на път. Всичко се развиваше по план, с едно малко изключение.

— Кое е то? — попита Лавон.

— Телефонът ѝ — отвърна Габриел.

— Какво за него?

— Просто се чудех защо господин Омари не ѝ го върна.

Измина още една минута и нейната червена светлинка все още не се появяваше на екрана. Алон вдигна радиостанцията до устните си и нареди на Михаил да скъси дистанцията.

По-късно, по време на тайното разследване, което последва събитията в Женева, щеше да възникне въпросът кога точно Михаил и Йоси са получили заповедта на Габриел. В крайна сметка всички се съгласиха, че е било в дванайсет часа и седемнайсет минути. Нямаше никакво съмнение относно местонахождението им в онзи момент — те минаха край бар-ресторант „Лез Астер“, който се намираше на „Рут дьо Мерен“ № 88. Една жена с тъмна коса стоеше на балкона на апартамента точно над кафенето. Към тях бавно идваше трамвай. Той беше № 14. Михаил и Йоси бяха сигурни в това.

Те бяха сигурни също, че мерцедесът седан, в който се возеше Джихан Наваз, беше на сто метра пред тях и се движеше със значителна скорост. Всъщност тя бе толкова значителна, че на Михаил несъмнено му беше трудно да намали кой знае колко разстоянието между двете коли. Той профуча на червено на авеню „Венд“ и едва не налетя на един нетърпелив пешеходец, но без особена полза. Шофьорът на мерцедеса караше шеметно по булеварда, сякаш се страхуваше, че Джихан може да изпусне самолета си.

Най-накрая, в покрайнините на компактния център на Женева, Михаил бе в състояние да натисне до дупка педала на газта. И точно тогава белият микробус — съвсем нов, без маркировка — излезе внезапно от една тясна странична уличка. Михаил разполагаше с по-малко от секунда, за да направи маневра за избягване на удара, и за това време установи, че няма никаква алтернатива. В средата на булеварда имаше трамвайна спирка, а в насрещните платна движението бе много натоварено. Това не му остави никакъв избор, освен да натисне здраво спирачките, като едновременно с това завъртя волана наляво — маневра, която постави колата в контролирано занасяне.

Шофьорът на микробуса също натисна спирачките, като по този начин блокира двете платна на булеварда. И когато Михаил му махна да продължи напред, водачът слезе от микробуса и подхвана някаква тирада на език, който звучеше като смесица между френски и арабски. Михаил също слезе и за миг си помисли да извади скрития си пистолет. Но това се оказа ненужно, защото след като направи един последен неприличен жест, шофьорът на микробуса се качи във возилото си и като се усмихна, бавно освободи пътя. Мерцедеса го нямаше и Джихан Наваз официално изчезна от обсега на полезрението им.

Мобилният телефон на господин Омари, чието малко име си оставаше неизвестно, звъня два пъти след тръгването им от хотел „Метропол“ — първо, когато преминаваха по моста Монблан, и отново, когато наближаваха летището. При първото обаждане той не каза нищо, а при второто едва промърмори нещо, преди да прекъсне връзката. Телефонът на Джихан лежеше до него на централната конзола. До този момент господин Омари с нищо не бе показал, че възнамерява да ѝ го върне сега или когато и да било.

— Сигурно сте любопитна за естеството на тези документи — каза той след малко.

— Ни най-малко — отвърна тя.

— Наистина ли? — Господин Омари се обърна и я погледна. — Трудно ми е да го повярвам.

— Защо?

— Защото повечето хора инстинктивно проявяват любопитство, когато става въпрос за финансовите дела на влиятелни хора.

— Аз постоянно се занимавам с влиятелни хора.

— Не и с такива като господин Ал Фарук. — Той се усмихна неприятно, после каза: — Хайде, погледнете ги.

— Казаха ми да не го правя.

Джихан не помръдна. Усмивката изчезна от лицето на господин Омари.

— Погледнете документите — повтори той.

— Не мога.

— Господин Ал Фарук току-що ми каза, че иска да отворите плика, преди да се качите на самолета.

— Не мога да го направя, освен ако той не ми го каже лично.

— Вижте ги, Джихан. Важно е.

Младата жена извади кафявия плик от чантата си и му го подаде. Той вдигна отбранително ръце, сякаш тя му даваше отровна змия.

— На мен не ми е позволено да ги виждам — каза господин Омари. — Само на вас.

Джихан откопча металната закопчалка, вдигна капака и извади купчинка документи, дебела около сантиметър и защипана с кламер. Най-горната страница беше празна.

— Ето — каза тя. — Видях ги. Сега може ли да отидем на летището?

— Вижте на следващата страница — каза той и отново се усмихна.

Джихан го направи. Тя също беше празна. Такива бяха и третата, и четвъртата. След това вдигна поглед към господин Омари и го видя да държи в ръката си пистолет, насочен към гърдите ѝ.

53. Женева

В два часа същия следобед Женевската конференция за Сирия се откри в седалището на Организацията на обединените нации на брега на езерото. Намусеният държавен секретар на САЩ призова за методичен преход от диктаторския режим към демокрация, нещо, което сирийският външен министър заяви, че никога няма да се случи. Съвсем не изненадващо, позицията му спечели подкрепата на руския му колега, който предупреди, че Кремъл ще наложи вето на всеки опит, бил той военен или дипломатически, да бъде свален от власт неговият единствен съюзник в арабския свят. В края на сесията генералният секретар на ООН смирено обяви преговорите за „обещаващо начало“. Световните медии не се съгласиха с това. Те охарактеризираха целия епизод като огромна загуба на време и пари, най-вече за тях, и отидоха да търсят някакво истинско събитие, което да отразят.

Навсякъде другаде в очарователния малък град животът си течеше, както обикновено. Банкерите практикуваха усърдно своя занаят по протежение на „Рю дьо Рон“, кафенетата в Стария град се пълнеха и изпразваха, бели реактивни самолети се издигаха в ясното небе над международното летище на Женева. Сред самолетите, които потеглиха този следобед, беше и този на Австрийските авиолинии, извършващ полет 577. Единствената нередност при него беше липсата на един пътник — жена на тридесет и девет години, родена в Сирия и израснала на една улица в Хамбург, която щеше да бъде завинаги свързана с ислямския тероризъм. Предвид необичайното минало на жената и форума, който се провеждаше този ден в Женева, авиокомпанията изпрати доклад на швейцарските авиационни власти, които, от своя страна, изпратиха информацията на Федералната разузнавателна служба. В крайна сметка тя се озова на бюрото на Кристоф Бител, който по една случайност бе натоварен да отговаря за сигурността по време на сирийските мирни преговори. Той направи рутинно искане за информация от колегите си в Берлин и Виена и те веднага му отговориха, че нямат нищо за докладване. Независимо от това, Бител изпрати копие от нейното досие и снимка на полицията в Женева, на американските и руските дипломатически служби за сигурност, и дори на сирийските. След това той се зае с по-належащи въпроси.

Фактът, че жената не се качи на самолета за Виена, обезпокои значително повече двамата мъже в тайната квартира на булевард „Сен Жорж“. В рамките на няколко минути настроението им се промени рязко от спокойна увереност в тихо отчаяние. Те я бяха вербували, бяха я лъгали и след това ѝ бяха разкрили кои са. Бяха ѝ обещали да я защитят, да ѝ дадат възможност за нов живот на място, където чудовищата, убили семейството ѝ, никога няма да я намерят. А сега за един миг я бяха изгубили. Но защо преди всичко чудовищата я бяха довели в Женева? И защо ѝ бяха позволили да влезе в хотелската стая, в която бе отседнал Кемел ал Фарук — заместник-министър на външните работи на Сирия и доверен съветник на владетеля?

— Очевидно е било капан — каза Ели Лавон.

— Очевидно ли? — попита Габриел.

Лавон погледна екрана на компютъра.

— Виждаш ли някаква червена светлинка? — попита той. — Защото аз не виждам.

— Това не означава, че е било капан.

— А какво означава?

— Защо я отвлякоха по време на мирната конференция? Защо не я отвлякоха в Линц?

— Защото са знаели, че я наблюдаваме и не са смятали, че могат да го направят чисто.

— Значи са измислили извинение да я доведат в Женева? Нещо, на което ние не можем да устоим? Това ли ми казваш, Ели?

— Звучи ли ти познато?

— Какво имаш предвид?

— Това е точно начинът, по който ние щяхме да го направим.

Габриел не беше убеден.

— Случайно да си забелязал някакви сирийски агенти, когато бяхме в Линц?

— Това не означава, че не ги е имало.

— Ти забеляза ли ги, Ели?

— Не — отвърна Лавон, като поклати глава. — Не мога да кажа, че съм ги забелязал.

— Нито аз — заяви Алон. — И е така, защото Уалид ал Сидики и Джихан Наваз бяха единствените сирийци в града. Тя беше чиста, преди самолетът ѝ да кацне в Женева.

— Какво се случи тогава?

— Случи се това. — Габриел кликна върху иконката за пускане на записа и след няколко секунди се чу Уалид ал Сидики да мърмори нещо на арабски език.

— Телефонното обаждане от Дамаск ли? — попита Лавон.

Алон кимна утвърдително.

— Ако трябва да гадая — каза той, — това е някой от Мухабарат, който казва на Уалид, че е наел жена от Хама да му бъде акаунт мениджър.

— Голяма грешка.

— Ето защо след това Уалид е позвънил на Кемел ал Фарук в хотел „Метропол“ и му е казал да отмени срещата.

— Но на Ал Фарук му е хрумнала по-добра идея, така ли?

— Идеята може да е била на Ал Фарук, а може да е била и на господин Омари. Въпросът е — добави Габриел, — че те нямат нищо друго срещу нея, освен факта, че е излъгала за своето месторождение.

— Нещо ми подсказва, че няма да им отнеме много време да открият истината.

— Съгласен съм.

— Тогава какво ще правиш?

— Ще сключа сделка, разбира се.

— Как?

— Ето така. — Габриел написа съобщение от три думи до булевард „Цар Саул“ и кликна опцията „Изпрати“.

— Това би трябвало да привлече вниманието им — каза Лавон. — Единственото, от което се нуждаем сега, е някой, който да преговаря с тях.

— Ние разполагаме с такъв човек, Ели.

— Кой е той?

Габриел обърна лаптопа, така че Лавон да вижда екрана му. Червена светлинка примигваше на улица „Сент Оноре“ в Първи арондисман на Париж. Уалид ал Сидики най-накрая бе включил телефона си.

Узи Навот имаше фигура на тежкоатлет, а не на спринтьор. Независимо от това, всички, които бяха свидетели на стремителния му бяг от Оперативния център до стая 414В, по-късно щяха да кажат, че никога не са виждали директор да се движи толкова бързо. Той задумка силно по вратата, сякаш се канеше да я разбие, и щом се озова вътре, се втурна към компютърния терминал, който бе запазен за обира.

— Все още ли е готов за действие? — попита Узи, без да се обръща към никого конкретно, и отнякъде в стаята дойде отговорът, че всичко е готово. Навот се наведе и с далеч по-голяма сила, отколкото бе необходимо, натисна копчето. В Тел Авив беше 16:22 часът, в Женева — с час по-рано. И по целия свят тайните вратички за достъп се отвориха и от сметките взеха да изтичат пари.

Около пет минути след преминаването на френската граница господин Омари завлече крещящата Джихан в багажника на колата. Капакът се затръшна над нея с тежкия тътен на безвъзвратността и светът ѝ потъна в мрак. Тя си помисли, че е като в Хама по време на обсадата. Но тук, в багажника на колата, нямаше експлозии или пронизващи тъмнината писъци, чуваше се само влудяващото свистене на гумите върху пътната настилка. Представи си, че отново е в прегръдките на майка си, вкопчила се в нейния хиджаб. Дори си въобрази, че долавя ухаещия ѝ на рози парфюм. После я заля вонята на бензин и споменът за прегръдката на майка ѝ я напусна, оставяйки само страха. Джихан знаеше какво я очаква, вече бе виждала всичко това по време на мрачните дни след края на обсадата. Тя щеше да бъде разпитвана. След това щеше да бъде убита. Нищо не можеше да се направи. Такава бе Божията воля.

Поради мрака Джихан не можеше да види ръчния си часовник и да следи минаващото време. Тя си тананикаше, за да скрие страха си. Съвсем за кратко си помисли за израелския разузнавач, чието име бе написала на повърхността на езерото Атерзее. Той никога нямаше да я изостави, бе сигурна в това. Обаче трябваше по някакъв начин да остане жива достатъчно дълго, за да може той да я намери. После си спомни за един човек, с когото се бе запознала като студентка в Хамбург — сирийски дисидент, който е бил измъчван от Мухабарат. По думите му той бе оцелял, защото бе казал на разпитващите го неща, които смятал, че искат да чуят. Джихан щеше да направи същото — не да каже истината, разбира се, а една лъжа, която да е толкова неустоима, че да искат да чуят и последната подробност от нея. Не се съмняваше в способността си да ги измами. Тя лъжеше хората през целия си живот.

И така, докато лежеше в тъмнината, а пътят бягаше стремително под нея, Джихан съчини историята, която се надяваше да спаси живота ѝ. Това бе историята на една невероятна връзка между могъщ мъж и самотна млада жена, история за страст и измама. Тя преработи началото, редактира и поправи някои моменти и когато колата най-накрая спря, историята бе завършена. Когато капакът на багажника се вдигна, Джихан зърна лицето на господин Омари, преди той да нахлузи черна качулка на главата ѝ.

Тя бе очаквала качулката. Сирийският дисидент ѝ бе разказал за склонността на хората от Мухабарат да лишават задържаните от сетивни възприятия.

Извадиха Джихан от багажника и я поведоха по покрит с чакъл терен. След това я накараха да слиза по стълби, които бяха толкова стръмни, че в крайна сметка се отказаха и я понесоха на ръце. Миг по-късно я захвърлиха на някакъв бетонен под, сякаш беше труп. После чу да се затръшва врата и шума от отдалечаващи се мъжки стъпки. Тя лежа неподвижно в продължение на няколко секунди, преди най-накрая да махне качулката и да открие, че отново е на място, тънещо в пълен мрак. Джихан се помъчи да не трепери, но не можа да се овладее. Опита се да не плаче, но сълзите скоро набраздиха лицето ѝ. После се замисли за своята история. Каза си, че за всичко е виновен господин Ал Сидики. Нищо от това нямаше да се случи, ако той не ѝ беше предложил работа.

54. Тел Авив — Горна Савоя, Франция

Както се оказа, десетте компютърни гении, известни под общото име Минян, бяха сгрешили за това колко време ще отнеме процесът. Той продължи не пет, а малко повече от три минути. В резултат на това в 16:25 часа телавивско време 8,2 милиарда от активите на сирийския управник бяха под контрола на Службата. Минута по-късно Узи Навот изпрати светкавично съобщение на Габриел в тайната квартира в Женева, с което потвърждаваше, че прехвърлянето е направено. Алон незабавно нареди да се извърши втора трансакция — трансфер на 500 милиона щатски долара в сметка в Трансарабската банка в Цюрих. Парите пристигнаха в 15:29 часа местно време, докато титулярят на сметката Уалид ал Сидики бе заклещен в усилния следобеден уличен трафик в Париж. Габриел набра номера на мобилния телефон на банкера, но не получи отговор. Той прекъсна връзката, изчака една минута и отново набра номера.

Те не я оставиха да чака дълго — пет минути, не повече. След това Джихан чу удар от юмрук по вратата и мъжки глас я инструктира да сложи качулката. Това беше човекът, който я бе чакал на летището в Женева; Джихан позна гласа му и аромата на отвратителния му одеколон миг по-късно, когато той я дръпна да се изправи. Мъжът я поведе нагоре по стръмните стълби, след това по гладък мраморен под. Тя реши, че се намира в някаква голяма административна сграда, защото ехото от стъпките ѝ като че ли идваше от много далече. Накрая той я дръпна да спре и я принуди да седне на твърд дървен стол. Оставиха я да седи там известно време, невиждаща нищо от качулката и всепоглъщащия страх от това, което щеше да последва. Запита се колко ли време ѝ остава да живее. Или може би вече бе мъртва.

Изтече още една минута. После нечия ръка дръпна качулката от главата ѝ, отскубвайки заедно с нея и кичур коса. Господин Омари стоеше пред нея по риза, с гумена палка в ръка. Джихан отмести поглед от него и огледа заобикалящата я среда. Намираха се в просторна, богато украсена зала на голям замък. „Не замък — помисли си тя внезапно, — а дворец.“ Изглеждаше наскоро декориран, необитаван до този момент.

— Къде съм? — попита Джихан.

— Какво значение има?

Тя отново огледа помещението и попита:

— На кого принадлежи това?

— На президента на Сирия. — Той замълча, после добави: — На вашия президент, Джихан.

— Аз съм германска гражданка. Нямате право да ме задържате.

Двамата мъже си размениха усмивки. След това господин Омари постави мобилния си телефон на малката декоративна масичка до стола ѝ.

— Обадете се на вашия посланик, Джихан. Или още по-добре — добави той, — защо не се обадите на френската полиция? Сигурен съм, че те ще пристигнат след една-две минути.

Тя остана неподвижна.

— Обадете им се — настоя Омари. — Спешният номер във Франция е 112. След това наберете 17 за полицията.

Джихан посегна към телефона, но преди да успее да го хване, палката се стовари като ковашки чук върху опакото на ръката ѝ. Тя моментално се сви на две и стисна премазаната си ръка, сякаш беше птица със счупено крило. Тогава палката се стовари върху тила ѝ и Джихан се свлече на пода. Тя остана да лежи там, свита на топка, неспособна да помръдне, нито да издаде някакъв друг звук, освен да стене от болка. „Значи тук ще умра — помисли си Джихан. — В двореца на управника в чужда страна.“ Тя зачака следващия удар, но той не дойде. Вместо това, господин Омари я сграбчи за косата и обърна лицето ѝ към своето.

— Ако бяхме в Сирия — каза той, — щяхме да разполагаме с много приспособления, за да ви накараме да говорите. Но тук имаме само това — добави Омари, като размаха гумената палка. — Може да отнеме известно време и със сигурност, когато свърша, няма да сте много за гледане, но ще проговорите, Джихан. Всички проговарят.

За момент тя не бе в състояние да каже нещо. После най-сетне възвърна способността си да говори.

— Какво искате да знаете?

— Искам да знам за кого работите.

— Работя за Уалид ал Сидики в Банка Вебер АД в Линц, Австрия.

Палката се стовари върху едната ѝ скула и сякаш я ослепи.

— Кой ви следеше тази сутрин до хотела в Женева?

— Не знаех, че съм била следена.

Този път палката се стовари отстрани на врата ѝ. Тя въобще нямаше да се изненада да види главата ѝ да се търкаля по мраморния под на управника.

— Лъжете, Джихан.

— Не лъжа! Моля ви — рече умолително, — не ме удряйте пак.

Омари все още стискаше косата ѝ. Лицето му бе зачервено от гняв и напрежение.

— Ще ви задам един прост въпрос, Джихан. Повярвайте ми, като ви казвам, че знам отговора на този въпрос. Ако ми кажете истината, нищо няма да ви се случи. Но ако ме излъжете, когато приключа, няма да е останало много от вас. — Той разтърси силно главата ѝ. — Разбрахте ли ме, Джихан?

— Да.

— Кажете ми къде сте родена.

— В Сирия.

— Къде в Сирия, Джихан?

— В Хама — отговори тя. — Родена съм в Хама.

— Как се казваше баща ви?

— Ибрахим Наваз.

— Той беше ли член на Мюсюлманското братство?

— Да.

— По време на въстанието в Хама през февруари 1982 година ли беше убит?

— Не — отвърна тя. — Беше убит от режима през 1982 година заедно с братята ми и майка ми.

Очевидно господин Омари не се интересуваше от заяждане с миналото.

— Но не и вие — отбеляза той.

— Не — каза тя. — Аз оцелях.

— Защо не казахте всичко това на господин Ал Сидики, когато ви е наел на работа в Банка Вебер?

— Какво имате предвид?

— Не си играйте с мен, Джихан.

— Не го правя — отговори тя.

— Казахте ли на господин Ал Сидики, че сте родена в Хама?

— Да.

— Казахте ли му, че семейството ви е било убито по време на въстанието?

— Да.

— Казахте ли му, че баща ви е бил от Мюсюлманските братя?

— Разбира се — отвърна Джихан. — Казах всичко на господин Ал Сидики.

Бяха нужни четири опита, преди Уалид ал Сидики най-накрая да вдигне телефона си. В продължение на няколко секунди той не каза нищо, а червената светлинка пулсираше като нервно сърце на компютърния екран на Габриел. След това Уалид попита на арабски:

— Кой е?

— Обаждам се във връзка с проблем с една от вашите сметки — каза спокойно Алон. — Всъщност с множество ваши сметки.

— За какво говорите?

— Ако бях на ваше място, Уалид, щях да се обадя на Денис Кейхил в банка „Трейд Уиндс“ на Каймановите острови и да го попитам за някаква скорошна активност по отношение на сметките на „Ел Икс Ар Инвестмънтс“. И като говорим за това, щях да се обадя на Жерар Беренже — мъжа, с когото преди малко се срещнахте в „Сосиете Женерал“. И след това искам да ми се обадите. Имате пет минути. Побързайте, Уалид. Не ме карайте да чакам.

Габриел прекъсна връзката и остави телефона.

— Това би трябвало да привлече вниманието му — каза Ели Лавон.

Алон погледна екрана на компютъра и се усмихна. Вече го бе направило.

Ал Сидики се обади в „Трейд Уиндс“ и в „Сосиете Женерал“. После се обади в Обединена швейцарска банка, „Креди Сюис“, Центрум Банк в Лихтенщайн и във Фърст Гълф Банк в Дубай. От всяка от тези институции той получи една и съща информация. И накрая с десет минути закъснение Ал Сидики позвъни на Габриел.

— Никога няма да се измъкнете безнаказано — каза той.

— Вече съм се измъкнал.

— Какво сте направили?

— Аз нищо не съм направил, Уалид. Вие сте този, който отмъкна парите на управника.

— Какво искате да кажете?

— Мисля, че трябва да направите още едно телефонно обаждане, Уалид.

— Къде?

Алон му каза. После прекъсна връзката и усили звука на компютъра. Десет секунди по-късно един телефон зазвъня в Трансарабската банка в Цюрих.

55. Горна Савоя, Франция

Те ѝ донесоха купа с ледена вода за ръката ѝ. Купата бе голяма и сребърна; ръката ѝ беше окървавена и подута. Шокът от студа притъпи до голяма степен болката, но не и яростта, която я изгаряше. Хора като Омари ѝ бяха отнели всичко: нейното семейство, живота ѝ, родния ѝ град. Сега най-сетне имаше възможност да се изправи срещу него. И може би, помисли си тя, да го победи.

— Цигара? — попита той и тя отговори утвърдително. Щеше да приеме още един милостив жест от убиеца. Омари постави една цигара „Марлборо“ между разтворените ѝ устни и я запали. Тя си дръпна от нея, после несръчно я пое с лявата си ръка.

— Удобно ли се чувствате, Джихан?

Тя извади красноречиво дясната си ръка от ледената вода, но не каза нищо.

— Това нямаше да се случи, ако ми бяхте казали истината.

— Вие не ми дадохте голяма възможност.

— Сега ви я давам.

Джихан реши да действа бавно, напук на неговата припряност. Тя дръпна отново от цигарата и издиша облак дим към богато украсения таван на управника.

— И ако ви кажа каквото знам, после какво?

— Ще бъдете свободна да си отидете.

— Къде да отида?

— Това вие ще решите.

Джихан бавно върна ръката си във водата.

— Извинете, господин Омари — каза тя, — но както се досещате, аз не хващам голяма вяра на това, което казвате.

— Тогава предполагам, че нямам друг избор, освен да счупя и другата ви ръка. — Още една жестока усмивка. — После ще счупя ребрата ви и всички кости на лицето ви.

— Какво искате от мен? — попита Джихан след малко.

— Искам да ми кажете всичко, което знаете за Уалид ал Сидики.

— Той е роден в Сирия. Спечелил е много пари и е купил дял от малка частна банка в Линц.

— Знаете ли защо е купил банката?

— Използва я като платформа за инвестиране на пари и укриване на активи на могъщи клиенти от Близкия изток.

— Знаете ли имената на някои от тях?

— Само на един — отговори тя, оглеждайки красноречиво стаята.

— Как научихте самоличността на клиента?

— Господин Ал Сидики ми я каза.

— Защо ще ви казва такова нещо?

— Предполагам, че искаше да ме впечатли.

— Знаете ли къде са инвестирани парите?

— В Цюрих, Лихтенщайн, Хонконг, Дубай — на всички обичайни места.

— Ами номерата на банковите сметки? И тях ли знаете?

— Не — отговори Джихан, като поклати глава. — Само господин Ал Сидики знае номерата на сметките. — Тя сложи ръка на сърцето си. — Той носи информацията тук, в черно кожено тефтерче.

В същия момент човекът, който бе в центъра на забележителния разказ на Джихан, седеше сам на задната седалка на колата си и обмисляше следващия си ход или, както Кристофър Келър щеше да отбележи по-късно, се опитваше да реши как да се самоубие колкото може по-безболезнено. Накрая Ал Сидики позвъни на Алон и капитулира.

— Кой сте вие? — попита той.

— Ще го разберете съвсем скоро.

— Какво искате от мен?

— Искам да се обадите на Кемел ал Фарук и да му кажете как сте успели да изгубите 8 милиарда долара от парите на управника. После искам да му кажете как значителна част от тези активи са се озовали в сметка на ваше име.

— А след това?

— Ще ви предложа една невероятна възможност за инвестиция — отвърна Габриел. — Това е предложение, което не може да си позволите да откажете, шанс, който се пада веднъж в живота, да спечелите много пари за много кратко време. Чувате ли, Уалид? Привлякох ли цялото ви внимание сега?

Господин Омари тъкмо се канеше да попита Джихан за естеството на връзката ѝ с Уалид ал Сидики, когато телефонът му завибрира тихо. Той слуша една минута мълчаливо, изсумтя и прекрати разговора. После кимна към младия си шофьор и съучастник, който нахлузи черната качулка на главата на Джихан и я поведе по стълбите към килията ѝ. Те я оставиха там в непрогледен мрак с пулсираща от болка ръка и измъчвана от страх. Може би тя вече беше мъртва. Или може би, помисли си Джихан, в крайна сметка ги беше победила.

56. Анси, Франция

Габриел и Ели Лавон предприеха едно последно съвместно пътуване — Алон бе зад волана, Лавон — на пасажерската седалка до него, изнервен и притеснен, както обикновено. Те се отправиха на запад, пресичайки френската граница, после — на юг през провинция Горна Савоя към град Анси. Когато пристигнаха, беше почти привечер; Габриел остави Ели близо до префектурата и паркира колата до църквата „Свети Франциск Салски“. Красивата бяла сграда на брега на река Тю му напомни за църквата „Сан Себастиано“ във Венеция. Той надникна вътре, чудейки се дали ще види някой реставратор да стои сам пред творба на Веронезе, а след това отиде до близкото кафене, наречено Бар „Савоя“. Заведението бе съвсем обикновено, с просто меню и няколко маси, подредени под тента в цвят бордо. На една от масите седеше Кристофър Келър. Той отново носеше пищната руса перука и очилата със синкави стъкла на Питър Рътлидж — умелия крадец на предмети на изкуството, който никога не бе съществувал. Габриел седна срещу него, сложи своя блекбъри на масата и когато сервитьорът най-сетне дойде, си поръча едно кафе еспресо.

— Трябва да призная — каза Келър след малко, — че не очаквах тази операция да свърши по този начин.

— А ти как се надяваше да свърши, Кристофър?

— Като намериш картината на Караваджо, разбира се.

— Не можем да имаме всичко. Освен това аз открих нещо много по-добро от Караваджо. И също така по-ценно.

— Джихан?

Алон кимна утвърдително.

— Момичето, струващо осем милиарда долара — промърмори Келър.

— Осем милиарда и двеста хиляди милиона — поправи го Габриел. — Но кой ти брои?

— Нямаш ли някакви колебания?

— За какво?

— Да сключиш сделката.

— Никакви.

Точно тогава Ели Лавон мина край тях и се присъедини към Яков в съседното кафене. Михаил и Йоси бяха паркирали в една тясна уличка на име „Грьонет“. Одед наблюдаваше колата от една маса в задължителното заведение за дюнери.

— Те са добри момчета — каза Келър, като огледа площада. — Всички до един. Вината не е тяхна. Ти проведе добра операция в Линц, Габриел. Нещо трябва да се е объркало накрая.

В отговор Алон само погледна своето блекбъри.

— Къде е той? — попита Кристофър.

— На километър и половина северно от града и приближава.

— Мисля, че това ще ми достави удоволствие.

— Нещо ми подсказва, че Уалид няма да се чувства по същия начин.

Габриел върна блекбърито на масата, погледна Келър и се усмихна.

— Съжалявам, че те забърках във всичко това — каза той.

— Всъщност аз не бих го пропуснал за нищо на света.

— Може би все пак има надежда за теб, Кристофър. Този път ти действително успя да не убиеш никого.

— Сигурен ли си, че не сме убили някого?

— Все още не.

Алон отново погледна екрана на блекбърито. Мигащата червена светлинка се бе преместила в пределите на Анси.

— Все още ли се движи в нашата посока? — поинтересува се Келър.

Габриел кимна утвърдително.

— Може би трябва да ме оставиш аз да водя преговорите.

— Защо да го правя?

— Защото може да не е добра идея да им позволиш да видят лицето ти. В крайна сметка — добави Келър — до този момент те не знаят, че Службата е замесена по някакъв начин.

— Освен ако не са изтръгнали информацията от Джихан.

Келър запази мълчание.

— Оценявам предложението ти, Кристофър, но това е нещо, което трябва да свърша сам. Нещо повече — добави Габриел, — искам Малкия касапин и неговите поддръжници да знаят, че аз стоя зад операцията. Нещо ми подсказва, че това ще улесни работата ми, когато поема управлението на Службата.

— Наистина ли ще го направиш?

— Нямам кой знае какъв избор по въпроса.

— Всички ние избираме живота, който водим. — Келър замълча, после добави: — Дори и аз.

Алон не отговори нищо и между тях се възцари тишина.

— Моето предложение все още е в сила — каза той накрая.

— Да работя за теб в Службата ли?

— Не — отвърна Габриел. — Може да работиш за Греъм Сиймор в МИ-6. Той ще ти даде нова самоличност, нов живот. Можеш да се върнеш у дома. И най-важното: можеш да кажеш на родителите си, че още си жив. Това, което си им причинил, е ужасно. Ако не те харесвах толкова много, щях да си помисля, че си истински…

— Мислиш ли, че може да стане? — прекъсна го с въпрос Келър.

— Кое?

— Аз да бъда служител на МИ-6.

— Защо да не стане?

— Харесва ми да живея в Корсика.

— Тогава си запази вилата там.

— Заплащането няма да е чак толкова добро.

— Така е — съгласи се Алон, — но ти вече имаш достатъчно много пари.

— Това ще бъде голяма промяна.

— Понякога промяната е хубаво нещо.

Келър се замисли за миг.

— Знаеш ли, никога не ми е доставяло удоволствие да убивам хора. Това е просто нещо, в което съм добър.

— Знам точно как се чувстваш, Кристофър. — Габриел отново погледна екрана на блекбърито си.

— Къде е той?

— Близо — отвърна Алон. — Много близо.

— Къде? — повтори въпроса си Келър.

Габриел кимна към улица „Грьонет“.

— Ето там.

57. Анси, Франция

Беше същият мерцедес, с който бе отишъл на срещата си в „Сосиете Женерал“, каран от същия парижки агент на сирийското разузнаване. Михаил се шмугна на задната седалка и с пистолет, насочен към гърба на шофьора, извърши щателно и агресивно претърсване на Уалид ал Сидики. Когато приключи, двамата слязоха от колата и останаха да стоят на тротоара, докато тя се отдалечи по улицата. След това Михаил съпроводи Ал Сидики през празния църковен площад и го настани на масата в Бар „Савоя“, на която седяха Габриел и Келър. Сириецът не изглеждаше особено добре, но това не бе изненадващо. Банкерите, които губеха 8 милиарда за един следобед, рядко изглеждаха добре.

— Уалид — каза весело Алон. — Добре е, че дойдохте. Съжалявам, че ви накарах да биете целия път дотук, но тези неща се уреждат най-добре на четири очи.

— Къде са парите?

— Къде е моето момиче?

— Не знам.

— Грешен отговор.

— Това е истината.

— Дайте ми телефона си.

Сирийският банкер му го подаде. Габриел влезе в директорията на последните обаждания и видя номерата, които Ал Сидики трескаво бе набирал, след като бе открил, че осем милиарда долара, принадлежащи на управника на Сирия, внезапно са изчезнали.

— Кой от тях? — попита Алон.

— Този — отговори банкерът, като докосна екрана.

— Кой ще вдигне?

— Един господин, чиято фамилия е Омари.

— Какво работи този господин?

— Той е от Мухабарат.

— Наранил ли я е?

— Опасявам се, че той прави именно това.

Габриел набра номера. Две иззвънявания, след което се чу мъжки глас.

— Господин Омари, предполагам?

— Кой се обажда?

— Казвам се Габриел Алон. Може би сте чували за мен.

Настъпи мълчание.

— Ще приема това за „да“ — каза Габриел. — Сега бъдете така любезен да дадете за малко телефона на Джихан. Искам да се уверя, че наистина я държите.

Последва кратко мълчание. Алон чу гласа на Джихан.

— Аз съм — каза само тя.

— Къде сте?

— Не съм сигурна.

— Те нараниха ли ви?

— Не беше толкова зле.

— Останете с мен, Джихан. Почти сте у дома.

Телефонът премина отново в ръцете на господин Омари.

— Къде искате да отидем? — попита той.

— На улица „Грьонет“ в центъра на Анси. Близо до църквата има заведение, наречено „Ше Лиз“. Паркирайте отпред и чакайте да ви се обадя. И да не сте посмели да я докоснете отново. Ако го направите, ще посветя целия си живот на това да ви намеря и да ви убия. Казвам го просто за да сте наясно.

Габриел прекъсна връзката и върна телефона на Ал Сидики.

— Помислих си, че ми изглеждате познат — каза сириецът. После погледна към Келър и добави: — Той също. Всъщност той много прилича на човека, който се опитваше да продаде открадната картина на Ван Гог в Париж преди няколко седмици.

— И вие бяхте достатъчно глупав да я купите. Но не се притеснявайте — добави Алон, — тя не беше истинската.

— А Европейската бизнес инициатива в Лондон? Предполагам, че и тя е била инсценировка.

Габриел не каза нищо.

— Моите комплименти, Алон. Винаги съм чувал, че имате творческа жилка.

— Колко притежавате, Уалид?

— Картини ли?

Габриел кимна утвърдително.

Достатъчно, за да напълня малък музей.

— Достатъчно, за да се запази начинът на живот, който управляващата фамилия е свикнала да води — каза студено Алон. — Просто за застраховка, в случай че някой открие банковите сметки.

— Да — каза сириецът. — За всеки случай.

— Къде са картините сега?

— На разни места — отговори Ал Сидики. — Основно в банкови трезори.

— А тази на Караваджо?

— Не знам къде е.

Габриел се наведе заплашително през масата.

— Аз се смятам за разумен човек, Уалид, но моят приятел, господин Бартоломю, е известен със своя сприхав характер. Той също така е един от малкото хора в света, които са по-опасни от мен, така че сега не е време да се правите на интересен.

— Казвам ви истината, Алон. Не знам къде е картината на Караваджо.

— Кой беше последният ѝ притежател?

— Трудно е да се каже. Но ако трябва да гадая, това беше Джак Брадшоу.

— Заради което сте го убили.

— Аз? — Ал Сидики поклати отрицателно глава. — Аз нямам нищо общо със смъртта на Брадшоу. Защо да го убивам? Той беше единствената ми връзка с непочтената част от света на изкуството. Планирах да го използвам да продаде картините, ако някога ми потрябваше бързо да се сдобия с пари в брой.

— Тогава кой го уби?

— Господин Омари.

— Защо един среден служител на Мухабарат ще убива някой като Джак Брадшоу?

— Защото му бе заповядано.

— От кого?

— От президента на Сирия, разбира се.

Габриел не искаше Джихан да остава в ръцете на убийците нито минута повече, отколкото бе необходимо, но сега нямаше връщане назад — трябваше да знае. И така, докато вечерният мрак се сгъстяваше около тях и камбаните на църквата огласиха площада, той слушаше търпеливо, докато банкерът обясняваше, че никога не са имали намерение картината на Караваджо да бъде използвана като резерв за получаване на пари в брой от подземния свят. След като се реставрира, тя трябвало да бъде внесена контрабандно в Сирия и да бъде окачена в един от дворците на управника. И когато картината изчезнала, владетелят изпаднал в необуздана ярост. После той наредил на господин Омари — уважаван офицер от Мухабарат и доверен бивш бодигард на баща му, да открие къде е отишла картината. Омари започнал своето издирване в дома на Джак Брадшоу край езерото Комо.

— Омари ли уби Брадшоу? — попита Алон.

— Да, както и неговия фалшификатор — отвърна Ал Сидики.

— Ами Самир?

— От него вече нямаше полза.

„От теб — също“ — помисли си Габриел. След това попита:

— Къде е картината на Караваджо сега?

— Омари така и не успя да я намери. Тя изчезна. Кой знае? — добави Ал Сидики, като сви рамене. — Може би никога не я е имало.

Точно тогава на улица „Грьонет“ спря един автомобил — черен мерцедес със затъмнени стъкла. Габриел взе мобилния телефон на сирийския банкер и набра номера. Омари веднага вдигна. Алон му каза да даде телефона на Джихан.

— Аз съм — каза тя отново.

— Къде сте? — попита Габриел.

— В кола, паркирана на някаква улица в Анси.

— Има ли наблизо ресторант?

— Да.

— Какво е името на ресторанта?

— „Ше Лиз“.

— Още няколко минути, Джихан. След това ще можете да се върнете у дома.

Линията прекъсна. Алон подаде телефона на Ал Сидики и му каза условията на сделката.

Те бяха съвсем прости: 8,2 милиарда щатски долара за една жена, минус 50 милиона за покриване на разходите за нейното заселване на ново място и за обезпечаване на сигурността ѝ до края на живота ѝ. Ал Сидики се съгласи, без да се пазари и увърта. Честно казано, той бе удивен от щедростта на предложението.

— Къде искате да преведа парите? — попита Габриел.

— В Газпромбанк в Москва.

— Номер на сметката?

Сириецът подаде на Алон листче с написания на него номер. Габриел го препрати на булевард „Цар Саул“ и инструктира Узи Навот да натисне бутона за втори път. Процедурата отне само десет секунди. После парите вече ги нямаше.

— Обадете се на вашия човек в Газпромбанк — каза Алон. — Той ще ви каже, че активите на банката току-що са се увеличили с доста голяма сума.

В Москва беше полунощ, но познатият на Ал Сидики беше на бюрото си в очакване на обаждането. Габриел долови вълнението в гласа му, който се чуваше от телефона на сириеца. Той се зачуди каква ли част от парите руският президент щеше да вземе, преди Ал Сидики да успее да ги прехвърли в по-надеждни банки.

— Доволен ли сте? — попита Алон.

— Много впечатляващо — отвърна банкерът.

— Спестете ми комплиментите си, Уалид. Просто се обадете на господин Омари и му кажете да отвори проклетата врата.

След половин минута вратата се отвори и един крак, обут в елегантна дамска обувка, стъпи на улицата. След това тя се появи като в мъгла, със слънчевите очила на филмова звезда, прикриващи синините по лицето ѝ, и чанта през рамо. Габриел забеляза, че тя бе преметната на лявото ѝ рамо, защото дясната ѝ ръка беше твърде дебело бинтована, за да може да я използва. Джихан тръгна през църковния площад, потраквайки с токчета по паважа, но Михаил бързо я отведе до чакащата кола и тя изчезна от погледа. Миг по-късно Ал Сидики зае мястото си в мерцедеса и също замина, оставяйки Алон и Келър сами в кафенето.

— Мислиш ли, че в МИ-6 провеждат такива операции? — попита Келър.

— Само когато сме замесени ние.

— Не съжаляваш ли?

— За какво, Кристофър?

— Осем милиарда долара за живота на един-единствен човек.

— Не — отвърна с усмивка Габриел. — Това е най-добрата сделка, която съм сключвал.