Крадецът

26. Булевард „Цар Саул“, Тел Авив

Офис сградата, която се издигаше в другия край на булевард „Цар Саул“, беше мрачна, безлична и най-важното — анонимна. Над входа ѝ нямаше никаква табела и никакъв надпис с месингови букви не обявяваше самоличността на нейните обитатели. В действителност нямаше нищо, което да подсказва, че тя е седалището на една от най-страховитите и уважавани разузнавателни служби в света. Едно по-внимателно разглеждане на постройката обаче би разкрило съществуването на сграда в сградата със собствен източник на електрозахранване, собствена водопроводна и канализационна мрежа и собствена сигурна комуникационна система. Служителите носеха по два ключа. Единият отваряше една необозначена врата във фоайето, а другият задействаше асансьора. Онези, които извършваха непростимия грях да загубят единия или двата ключа, бяха заточвани в Юдейската пустиня, така че никой повече не ги чуваше и виждаше.

Имаше някои служители, които бяха твърде висшестоящи или чиято работа бе прекалено тайна, за да си показват лицето във фоайето. Те влизаха в сградата „нелегално“ през подземния паркинг, както направи Габриел тридесет минути след като самолетът му от Женева се приземи на летище „Бен Гурион“. Неговият кортеж включваше ескортиращ автомобил, пълен с тежко въоръжени охранители. Той предположи, че това е предвестник на бъдещето.

Двама от агентите по сигурността го последваха в асансьора, който го качи на последния етаж на сградата. Като слезе, Алон мина през една врата, защитена с електронна система за контрол на достъпа, и влезе в чакалня, където зад модерно бюро с блестяща черна повърхност седеше жена в края на тридесетте години. На бюрото имаше само една лампа и сигурна телефонна централа, а жената имаше много дълги, загорели от слънцето крака. Сред служителите на булевард „Цар Саул“ тя бе известна като Железния купол37 заради ненадминатата ѝ способност да отхвърля нежелани искания за разговор с шефа. Истинското ѝ име беше Орит.

— Той е в среща — каза тя, поглеждайки към червената лампичка, която светеше над внушителната двойна врата на шефа. — Седнете. Той няма да се бави.

— Знае ли, че съм в сградата?

— Знае.

Алон се отпусна върху дивана, който вероятно бе най-неудобният в цял Израел, и се втренчи в червената светлина, която блестеше над вратата. После погледна към Орит, която му се усмихна смутено.

— Мога ли да ви предложа нещо? — попита тя.

— Да, един таран — отвърна Габриел.

Най-сетне светлината се промени от червена в зелена. Той бързо се изправи и се шмугна в кабинета, докато участниците в приключилото заседание се изнизваха един по един през друга врата. Габриел разпозна двама от тях. Единият беше Римона Щерн, началникът на отдела, занимаващ се с иранската ядрена програма. Другият беше Михаил Абрамов — оперативен агент и отличен стрелец, който бе работил в тясно сътрудничество с Габриел по редица мащабни операции. Костюмът, който носеше, подсказваше неотдавнашно повишение.

Когато вратата се затвори, Алон бавно се обърна към единствения останал обитател на стаята. Той стоеше до голямо бюро от опушено стъкло, държейки в ръка една отворена папка. Беше облечен със сив костюм, който изглеждаше с един размер по-малък от необходимото, и бяла риза с модна висока яка, която оставяше впечатлението, че главата му излиза директно от мощните му рамене. Очилата му бяха с малки стъкла, без кръжила, от вида, който носеха германските бизнесмени, които искаха да изглеждат млади и модерни. Косата му, или поне това, което бе останало от нея, приличаше на сиво стърнище.

— Откога Михаил присъства на заседанията в кабинета на директора? — попита Габриел.

— Откакто го повиших — отговори Узи Навот.

— На какъв пост?

— Заместник-началник на отдел „Специални операции“. — Навот отпусна надолу папката и се усмихна неискрено. — Нали няма проблеми, че правя кадрови промени, Габриел? Все пак аз съм шефът още една година.

— Имах планове за него.

— Какви планове?

— Всъщност щях да го поставя начело на „Специални операции“

— Михаил? Той изобщо не е готов.

— Ще се справи, стига да има някой опитен оперативен стратег, който да го напътства.

— Някой като теб?

Алон не отвърна нищо.

— Ами аз? — попита Навот. — Вече решил ли си какво ще правиш с мен?

— Това зависи изцяло от теб.

— Очевидно — не.

Узи пусна папката на бюрото си и натисна един бутон върху контролния панел, който бавно спусна венецианските щори върху стигащите от пода до тавана прозорци с бронирани стъкла. Той остана там за момент, потънал в мълчание, сякаш затворен зад решетки от сянка. Габриел зърна непривлекателния портрет на собственото си бъдеще — посивял мъж в сива клетка.

— Трябва да призная — каза Навот, — че много ти завиждам. Египет отива към гражданска война, „Ал Кайда“ контролира територия, простираща се от Фалуджа до Средиземно море, а един от най-кървавите конфликти в съвременната история се вихри на северната ни граница. И все пак ти имаш време да издирваш откраднат шедьовър за италианското правителство.

— Идеята не беше моя, Узи.

— Можеше поне да проявиш любезността да поискаш моето одобрение, когато онзи карабинер е дошъл при теб.

— Щеше ли да го дадеш?

— Не, разбира се.

Навот мина бавно покрай дългата си началническа заседателна маса и отиде до уютния си началнически кът за сядане. Предаванията на световните телевизионни канали се нижеха безшумно на неговата видеостена; световните вестници бяха подредени акуратно върху масичката му за кафе.

— Напоследък полицейските сили в Европа са доста заети — каза той. — Убит британски емигрант край езерото Комо, откраднат шедьовър на Ван Гог, а сега и това. — Узи взе броя на „Ди Велт“ и го вдигна, така че Габриел да го види. — Мъртъв арабин в центъра на Щутгарт. Три наглед несвързани събития с едно общо нещо. — Той пусна вестника да падне върху масата. — Габриел Алон, бъдещият шеф на Тайната разузнавателна служба на Израел.

— Всъщност общите неща са две.

— Кое е второто?

— Компанията „Ел Икс Ар Инвестмънтс“ от Люксембург.

— Кой е нейният собственик?

— Най-лошият човек на света.

— Той фигурира ли във ведомостта на Службата?

— Не, Узи — отвърна с усмивка Алон. — Все още не.

Навот знаеше в общи линии как бе протекло търсенето на Габриел на липсващата картина на Караваджо, защото го бе следил от разстояние: резервации за самолетни билети, тегления от кредитни карти, преминаване през гранични пунктове, искания за тайни квартири, новини относно изчезнал шедьовър. Сега, седнал в кабинета, който скоро щеше да бъде негов, Алон допълни картината, като започна с ултиматума на генерал Ферари във Венеция и завърши със смъртта в Щутгарт на мъжа, нарекъл се Сам — мъж, който току-що бил платил двадесет и пет милиона евро за картината „Слънчогледи“ — маслени бои върху платно, 95 х 73 см, нарисувана от Габриел Алон. След това той вдигна писмото от три страници, което Джак Брадшоу бе оставил за него в хранилището си в женевската безмитна зона.

— Истинското име на Сам е Самир Басара. Брадшоу го срещнал за първи път, докато работел в Бейрут. Самир бил класически мошеник. Наркотици, оръжия, момичета — всички неща, които правели живота интересен на място като Бейрут през 80-те години. Но се оказа, че в действителност Самир не е бил ливанец. Той е бил сириец и е работел за сирийското разузнаване.

— Дали все още е работел за тях, когато е бил убит?

— Разбира се — отвърна Габриел.

— С какво се е занимавал?

— Купувал е крадени произведения на изкуството.

— От Джак Брадшоу?

Алон кимна утвърдително.

— Самир и Брадшоу са подновили връзката си преди четиринайсет месеца по време на обяд в Милано. Самир е направил бизнес предложение. Казал, че има клиент — богат бизнесмен от Близкия изток, който се интересувал от придобиване на картини. В рамките на няколко седмици Брадшоу използвал връзките си в тъмните среди на света на изкуството, за да осигури една картина на Рембранд и една на Моне — и двете се оказали откраднати. Това не притеснило Самир. Всъщност даже му харесало. Той дал на Брадшоу пет милиона долара и му казал да намери още.

— Как е плащал за картините?

— Превеждал е парите на компанията на Брадшоу чрез нещо, наречено „Ел Икс Ар Инвестмънтс“ от Люксембург.

— Кой притежава „Ел Икс Ар Инвестмънтс“?

— Ще стигна до това — отвърна Габриел.

— Защо Сам е искал крадени картини?

— Ще стигна и до това. — Алон сведе очи към писмото. — От този момент Джак Брадшоу се е впуснал в нещо като лудо купуване за новия си богат клиент — две творби на Реноар, една на Матис, една на Коро, която бе открадната през 1972 г. от Музея за изящни изкуства в Монреал. Придобил и няколко значими картини от италиански художници, които не трябвало да напускат страната. Самир бил все така ненаситен. Той заявил, че клиентът му иска нещо голямо. Точно тогава Брадшоу му предложил Свещения граал сред изчезналите картини.

— Творбата на Караваджо?

Габриел кимна утвърдително.

— Къде е била тя?

— Била е в Сицилия, в ръцете на „Коза Ностра“. Брадшоу е отишъл в Палермо и е договорил сделката. След всички тези години мафиотите всъщност били доволни да се отърват от картината. Брадшоу я внесъл контрабандно в Швейцария, скрита в товар с килими. Излишно е да казвам, че олтарната картина не била в отлично състояние, когато пристигнала. Той приел пет милиона евро като аванс от Самир и наел френски фалшификатор да върне приличния вид на „Рождество Христово“. Обаче се случило нещо, преди да успее да приключи продажбата.

— Какво е било то?

— Разбрал е кой всъщност купувал картините.

— И кой е той?

Преди да отговори, Габриел се върна на въпроса, който Навот бе задал няколко минути по-рано: Защо богатият клиент на Самир Басара е бил на пазара на крадени картини? За да отговори на него, Алон първо му обясни четирите основни категории крадци на предмети на изкуството: безпарични любители на изкуството, некомпетентни загубеняци, професионалисти и организирани престъпници.

— Организираните престъпници — каза той — са отговорни за повечето големи обири. Понякога те имат чакащ купувач, но често откраднатите картини в крайна сметка се използват като разплащателно средство в подземния свят, като пътнически чекове за криминалния контингент. Една картина на Моне например може да се използва като обезпечение за пратка с руски оръжия, а творба на Пикасо — за турски хероин. Накрая някой по веригата от притежатели решава да я осребри, обикновено с помощта на опитен прекупвач на крадени ценности като Джак Брадшоу. Картина, чиято стойност на законния пазар е 200 милиона щатски долара, на черния пазар ще струва 20 милиона. Двадесет милиона, които никога не биха могли да бъдат проследени — добави Габриел. — Двадесет милиона, които никога не биха могли да бъдат замразени от правителствата на Съединените щати и страните от Европейския съюз. Разбираш ли накъде бия, Узи?

— Кой е той? — попита отново Навот.

— Той е човекът, който води една доста мръсна гражданска война, човекът, който системно използва изтезания, безразборен масиран артилерийски обстрел и подлага на атаки с химически оръжия собствения си народ. Той видя да хвърлят Хосни Мубарак в затвора и наблюдава как Муамар Кадафи бе линчуван от кръвожадната тълпа. В резултат на това се безпокои какво може да му се случи, ако падне от власт, ето защо е поискал от Самир Басара да подготви малко бели пари за черни дни за него и семейството му.

— Искаш да кажеш, че Джак Брадшоу е продавал откраднати картини на президента на Сирия?

Алон вдигна поглед към изображенията, появяващи се на видеостената на Навот. Режимът току-що бе обстрелял държан от бунтовниците квартал в Дамаск. Имаше безброй загинали.

— Сирийският управник и неговият род притежават милиарди — каза Навот.

— Така е — отвърна Габриел, — но американците и Европейският съюз замразяват всички негови активи и активите на най-близките му сътрудници, които успеят да открият. Дори Швейцария замрази сирийски активи на стойност стотици милиони евро.

— Обаче по-голямата част от богатството му е все още някъде там.

— За момента — каза Габриел.

— А защо не златни кюлчета или трезори, пълни с пари в брой? Защо картини?

— Предполагам, че той притежава също и злато, и пари в брой. В крайна сметка, както ще ти каже всеки инвестиционен консултант, разнообразието е ключът към успеха в дългосрочен план. Но ако аз трябваше да съветвам сирийския президент — добави Алон, — щях да му кажа да инвестира в активи, които лесно могат да се скрият и превозват.

— В картини ли? — попита Узи.

Габриел кимна утвърдително.

— Ако закупи картина за пет милиона на черния пазар, той може да я продаде на приблизително същата цена, като се приспаднат комисионите на посредниците, разбира се. Това е доста нищожна цена, която трябва да се плати за десетки милиони в непроследими пари.

— Гениално.

— Никой никога не го е обвинявал, че е глупав, а само че е безмилостен и брутален.

— Кой е убил Самир Басара?

— Ако трябва да гадая, бил е някой, който го е познавал. — Габриел замълча, после добави: — Някой, който е седял на задната седалка на колата, когато е натиснал спусъка.

— Някой от сирийското разузнаване ли?

— Обикновено така се действа.

— Защо са го убили?

— Може би е знаел твърде много. Или може би са му били ядосани.

— За какво?

— Че е допуснал Джак Брадшоу да узнае твърде много за личните финанси на управляващата фамилия.

— Колко е знаел?

Алон вдигна писмото и отвърна:

— Много, Узи.

27. Булевард „Цар Саул“, Тел Авив

— Според теб какво е направил Брадшоу с картината на Караваджо?

— Сигурно я е занесъл обратно във вилата си край езерото Комо — отговори Габриел. — После е поканил Оливър Димбълби да отиде в Италия, за да разгледа колекцията му. Било е хитрост, изкусна операция, замислена от бившия британски шпионин. Истинската му цел е била Оливър да предаде съобщение на Джулиан Ишърууд, който, от своя страна, да го предаде на мен. Обаче нещата не са се случили, както са били планирани. Вместо да отиде лично до Комо, Оливър изпратил Джулиан. А когато той пристигнал там, Брадшоу вече бил мъртъв.

— И творбата на Караваджо била изчезнала, така ли?

Габриел кимна утвърдително.

— Защо Брадшоу е искал да ти каже за връзката си със сирийския президент?

— Предполагам, че е смятал, че аз ще се справя дискретно с проблема.

— В смисъл?

— Че няма да кажа на британската или италианската полиция, че той е бил контрабандист и прекупвач на крадени ценности — отвърна Габриел. — Надявал се е да се срещне лично с мен. Но е взел и допълнителната мярка да опише всичко, което знае, и да го заключи в безмитната зона.

— Заедно със складираните там откраднати картини?

Алон кимна утвърдително.

— Защо е променил така внезапно решението си? Защо не е взел кървавите пари на управника и не е бил доволен от спечелените милиони?

— Заради Никол Девро.

Навот замислено присви очи.

— Защо това име ми звучи познато?

— Тя е фотографката на агенция „Франс Прес“, която беше отвлечена и убита в Бейрут през 80-те години — каза Габриел. След това разказа на Узи останалата част от историята: любовната връзка, вербуването от КГБ, превеждането на половин милион долара в швейцарска банкова сметка. — Брадшоу никога не си е простил за смъртта на Никол — добави той. — И със сигурност никога не е простил на сирийския режим за убийството ѝ.

Навот остана известно време мълчалив.

— Твоят приятел Джак Брадшоу е извършил много глупави неща през живота си — каза той накрая. — Но най-глупавото нещо, което е направил, е било да приеме пет милиона евро от управляващата фамилия на Сирия за картина, която не е успял да достави. Има само едно нещо, което семейството мрази повече от нелоялността — хората, които се опитват да вземат парите им.

Узи се загледа в кадрите, които течаха на видеостената.

— Ако питаш мен — каза той, — точно за това е цялото това проявление на човешката поквара. Сто и петдесет хиляди загинали и милиони, останали без дом. И за какво? Защо управляващата фамилия така отчаяно се е вкопчила във властта? Защо убиват в колосални мащаби? Заради вярата си? Заради сирийския идеал? Сирийски идеал не съществува. Честно казано, вече не съществува и Сирия. И все пак убийствата продължават поради една-единствена причина.

— За пари — вметна Габриел.

Навот бавно кимна.

— Звучиш така, сякаш имаш задълбочени познания за положението в Сирия, Узи.

— По една случайност съм женен за най-големия експерт в страната по въпроса за Сирия и движението БААС. — Той замълча, после добави: — Но пък ти вече го знаеш.

Навот се изправи, отиде до бюфета и си наля чаша кафе от термосната кана. Габриел забеляза липсата на високомаслена сметана и виенски маслени бисквити — две неща, на които Узи не можеше да устои. Сега той пиеше кафето си черно, без нищо друго, освен една таблетка захарин, която изстреля в чашата си от пластмасов дозатор.

— Откога си слагаш подсладител в кафето, Узи?

— Бела се опитва да ме отучи да ползвам захар. Кофеинът е следващият на ред.

— Не мога да си представя да върша тази работа без кофеин.

— Ще го разбереш съвсем скоро.

Навот неволно се усмихна и се върна на мястото си. Алон се загледа във видеостената. Тялото на дете — момче или момиче, бе невъзможно да се каже — бе измъкнато изпод развалините. Една жена ридаеше. Брадат мъж крещеше за отмъщение.

— Колко има? — попита той.

— Пари ли?

Габриел кимна утвърдително.

— Десет милиарда е цифрата, която се тиражира от пресата — отговори Навот, — но ние смятаме, че реалната сума е много по-голяма. И всичко това се контролира от Кемел Ал Фарук. — Навот хвърли кос поглед на Алон и попита: — Името познато ли ти е?

— Не съм специалист по въпросите на Сирия, Узи.

— Скоро ще бъдеш. — Устните на Навот отново се извиха в лека усмивка, преди да продължи. — Кемел всъщност не е член на управляващата фамилия, но през целия си живот е работил в семейния бизнес. Започнал е кариерата си като бодигард на бащата на владетеля. В края на 70-те години той поел куршум заради стареца и бащата на владетеля никога не забравил това. Той го назначил на висок пост в Мухабарат38, където Кемел си спечелил репутацията на зъл инквизитор на политически затворници. Често за забавление той приковавал към стената членове на Мюсюлманското братство.

— Къде е Кемел сега?

— Неговата официална длъжност е заместник-министър на външните работи, но в много отношения той ръководи страната и войната. Владетелят никога не взема решение, без първо да се посъветва с Кемел. И нещо може би по-важно: именно Кемел се грижи за парите. Той е вложил част от богатството в Москва и Техеран, но няма начин да е поверил всичко на руснаците и иранците. Смятаме, че Кемел има някого, работещ за него в Западна Европа, който е бил зает с укриване на активи. Това, което не знаем — каза Навот, — е кой е този човек и къде крие парите.

— Благодарение на Джак Брадшоу вече знаем, че част от тях са в „Ел Икс Ар Инвестмънтс“. И можем да използваме тази фирма като прозорец към останалата част от авоарите на фамилията.

— И после какво?

Габриел запази мълчание. Узи видя на видеостената как извадиха друго тяло изпод развалините в Дамаск.

— За израелците е трудно да гледат такива сцени — каза той след известно време. — Те ни карат да се чувстваме неспокойни, защото извикват лоши спомени. Нашият естествен инстинкт ни кара да убием чудовището, преди то да успее да причини нови злини. Но Службата и израелската армия са решили, че е по-добре да оставим чудовището на мястото му, поне засега, защото алтернативата може да бъде и по-лоша. Американците и европейците са стигнали до същия извод, въпреки всички щастливи приказки за уреждане на въпроса по пътя на преговорите. Никой не иска Сирия да попадне в ръцете на „Ал Кайда“, а точно това ще се случи, ако управляващата фамилия си отиде.

— Голяма част от Сирия вече се контролира от „Ал Кайда“.

— Вярно е — съгласи се Навот, — и заразата се разпространява. Преди няколко седмици делегация на шефовете на европейските разузнавателни служби отиде в Дамаск със списъци на техните мюсюлмански граждани, които са отишли в Сирия, за да се присъединят към джихада. Аз можех да им дам още няколко имена, но не бях поканен на партито.

— Каква изненада.

— Може би е по-добре, че не отидох. Последния път, когато бях в Дамаск, пътувах под чуждо име.

— Кое?

— Венсан Лафон.

— Авторът на пътеписи?

Навот кимна утвърдително.

— Той винаги е бил един от любимците ми — каза Габриел.

— На мен също. — Узи остави чашата си с кафе на масата. — Службата никога не се е срамувала да извърши някое престъпление в подкрепа на операция, която е морална и справедлива. Но ако се отнесем арогантно към международната банкова система, последствията могат да бъдат катастрофални.

— Сирийската управляваща фамилия не е спечелила честно тези пари, Узи. Те ограбват икономиката на страната си вече две поколения.

— Това не означава, че можем просто да ги откраднем.

— Не — каза Габриел с престорено разкаяние. — Това би било неморално.

— Тогава какво предлагаш?

— Ще ги замразим.

— Как?

Алон отвърна с усмивка:

— В стила на Службата.

— Какво ще кажеш за нашите приятели в Лангли? — попита Навот, когато Габриел приключи с обясненията си.

— Какво за тях?

— Не можем да започнем такава операция без подкрепата на Управлението.

— Ако кажем на ЦРУ, то ще информира Белия дом. И след това информацията ще цъфне на първа страница на „Ню Йорк Таймс“.

Навот се усмихна.

— Единственото, от което се нуждаем сега, е одобрението на министър-председателя и пари, за да стартираме операцията.

— Ние вече разполагаме с пари, Узи. С много пари.

— Имаш предвид двадесет и петте милиона, които си изкарал от продажбата на фалшификата на картината на Ван Гог?

Алон кимна утвърдително.

— Това е красотата на тази операция — каза той. — Тя сама се финансира.

— Къде са парите сега?

— Може да са в багажника на колата на Кристофър Келър.

— В Корсика.

— Опасявам се, че е така.

— Ще изпратя някой бодел39 да ги вземе.

— Великият дон Орсати не се занимава с куриери, Узи. За него това би било ужасно обидно.

— А ти какво предлагаш?

— Аз ще взема парите, щом операцията вече е в ход, макар че е възможно да ми се наложи да оставя малка сума като почитание към дона.

— Колко малка?

— Два милиона би трябвало да го зарадват.

— Това са много пари.

— Едната ръка мие другата, а двете ръце — лицето.

— Това еврейска поговорка ли е?

— Вероятно, Узи.

Остана само да се определи съставът на оперативния екип на Габриел. По думите му Римона Щерн и Михаил Абрамов не подлежаха на обсъждане. Същото се отнасяше и за Дина Сарид, Йоси Гавиш и Яков Росман.

— В този момент не можеш да вземеш Яков — възрази Навот.

— Защо да не мога?

— Защото Яков проследява всички ракети и други смъртоносни екстри, които сирийците доставят на своите приятели от „Хизбула“.

— Яков може да върши едновременно и двете работи.

— Кой друг?

— Имам нужда от Ели Лавон.

— Той все още копае под Стената на плача.

— До утре следобед ще задълбае в нещо друго.

— Това ли е всичко?

— Не — отговори Габриел. — Има още един човек, от когото се нуждая за осъществяването на такава операция.

— Кой е той?

— Водещият експерт по въпросите за Сирия и движението БААС.

Узи се усмихна.

— Може би трябва да вземеш няколко телохранители, просто за да бъдеш в безопасност.

28. Петах Тиква, Израел

Семейство Навот живееше в източните покрайнини на Петах Тиква40, на тиха улица, където къщите бяха закътани зад бетонни огради, обрасли с бугенвилии41. До металната порта имаше звънец, чийто звън остана без отговор, след като Алон го натисна. Той погледна право в обектива на камерата за наблюдение и натисна отново бутона. Този път от домофона прозвуча женски глас:

— Кой звъни?

— Аз съм, Бела. Отвори вратата.

Последва ново мълчание — петнадесет секунди, а може би и повече, — преди пружината на ключалката да се освободи с глухо щракване. Когато портата се плъзна настрани, пред погледа му се появи къщата — постройка в кубистичен стил с големи прозорци със закалени стъкла и антена за сигурни комуникации, която стърчеше на покрива. Бела стоеше в сянката на портика, скръстила ръце пред гърдите си. Беше облечена с бели копринени панталони и жълта блуза, пристегната с колан на тънката талия. Тъмната ѝ коса изглеждаше наскоро боядисана и бе с направена прическа. Според слуховете, които се носеха в Службата, тя имаше постоянен запазен час всяка сутрин в най-елитния фризьорски салон на Тел Авив.

— Проявяваш голямо нахалство да идваш в този дом, Габриел.

— Хайде, Бела. Нека се опитаме да се държим цивилизовано.

Тя продължи да се инати още известно време, преди да отстъпи встрани и с равнодушен жест да го покани да влезе. Бела бе декорирала стаите на къщата, както бе декорирала и мъжа си: сиви, елегантни, модерни. Алон я последва през кухнята — лъскав хром и полиран черен гранит, до задната тераса, където бе сервиран лек израелски обяд. Масата беше на сянка, но градината бе огряна от яркото слънце. Тя цялата бе изпълнена с езерца и бълбукащи фонтани. Габриел внезапно си спомни, че Бела винаги бе обожавала Япония.

— Харесва ми това, което си направила с дома си, Бела.

— Седни — бе единственият ѝ отговор.

Алон се отпусна на мекия градински стол. Тя наля цитрусов сок в една висока стъклена чаша и я постави чинно пред него.

— Мислил ли си къде ще живеете с Киара, когато станеш началник? — попита Бела.

Той не можеше да каже дали въпросът ѝ бе искрен, или злонамерен. Реши да ѝ отговори честно:

— Киара смята, че трябва да живеем близо до булевард „Цар Саул“, но аз бих предпочел да останем в Йерусалим.

— Това е доста път с кола.

— Аз няма да съм този, който ще шофира.

Лицето ѝ се изопна.

— Съжалявам, Бела. Не исках да прозвучи така.

Тя не отговори директно.

— Никога не ми е харесвало в Йерусалим. Той е твърде близо до Бога за моя вкус. Харесва ми тук, в моето малко светско предградие.

Между тях се възцари тишина. И двамата знаеха истинската причина Габриел да предпочита Йерусалим пред Тел Авив.

— Съжалявам, че така и не ви изпратих поздравително писмо за бременността на Киара. — Бела се усмихна смутено. — Бог знае, че вие двамата заслужавате щастие след всичко, което преживяхте.

Алон кимна и промърмори нещо подходящо. Помисли си, че тя не е изпратила писмо, защото гневът не ѝ е позволил. Бела имаше отмъстителна жилка. Това беше едно от най-привлекателните ѝ качества.

— Смятам, че трябва да поговорим, Бела.

— Мислех, че вече го правим.

— Имам предвид наистина да поговорим — каза той.

— Може би е по-добре да се държим като героите в някоя от онези домашни мистерии, които дават по Би Би Си. В противен случай бих могла да кажа нещо, за което после да съжалявам.

— Има си причина тези програми да не се наложат в Израел. Ние не говорим така.

— А може би трябва.

Тя взе една чиния и започна да я пълни с храна за Габриел.

— Не съм гладен, Бела.

Тя стовари чинията на масата.

— Аз съм ти бясна, по дяволите!

— И аз останах с това впечатление.

— Защо крадеш работата на Узи?

— Не я крада.

— А ти как би го нарекъл?

— Аз нямах избор по въпроса.

— Можеше да им откажеш.

— Опитах се, но нямаше никакъв ефект.

— Трябваше да се постараеш повече.

— Вината не е моя, Бела.

— Знам, Габриел. Ти никога не си виновен.

Тя погледна към езерцата и фонтаните в градината си. Те сякаш за миг я успокоиха.

— Никога няма да забравя първия път, когато те видях — каза най-сетне Бела. — Вървеше сам по един коридор на „Цар Саул“ малко след като се бе върнал от Тунис. Изглеждаше точно така, както изглеждаш сега — същите зелени очи и прошарени слепоочия. Ти беше като ангел, израелският ангел на отмъщението. Всички те обичаха. Узи те боготвореше.

— Хайде да не се увличаме, Бела.

Тя сякаш не го чу.

— А после се случи онова във Виена — продължи жената след малко. — Това беше катаклизъм, бедствие с библейски мащаби.

— Всички сме загубили близки хора, Бела. Всички сме скърбили.

— Вярно е, Габриел, но случилото се във Виена беше различно. След Виена ние вече не бяхме същите. Нито един от нас. — Тя замълча, после добави: — Особено Шамрон.

Алон проследи погледа на Бела в бляскавата градина, но за момент се видя да върви през напечения от слънцето двор на Академията за изящни изкуства и дизайн „Бецалел“ в Йерусалим. Беше септември 1972 година, няколко дни след убийството на единадесет израелски спортисти и треньори по време на Олимпиадата в Мюнхен. Сякаш от нищото в двора се появи нисък и сух като желязо мъж с грозни очила и зъби като на стоманен капан. Той не си каза името, защото не бе необходимо. Мъжът бе човекът, за когото се говореше само шепнешком. Човекът, който бе откраднал тайните, довели до светкавичната победа на Израел в Шестдневната война. Човекът, който беше отвлякъл Адолф Айхман — един от главните организатори на холокоста, на един уличен ъгъл в Аржентина.

Шамрон…

— Ари обвини себе си за това, което ти се случи във Виена — казваше Бела. — И никога не си прости. След това се отнасяше с тебе като със син. Той ти позволяваше да идваш и да си отиваш, както ти бе угодно. Обаче никога не се отказа от надеждата, че един ден ще се върнеш у дома и ще поемеш контрола на любимата му Служба.

— Знаеш ли колко пъти съм отказвал работата?

— Толкова, че Шамрон в крайна сметка я даде на Узи. Той получи работата като утешителна награда.

— Всъщност аз бях този, който предложи Узи да стане следващият началник.

— Сякаш работата е твоя, та да я раздаваш. — Тя се усмихна горчиво. — Узи казвал ли ти е някога, че аз го посъветвах да не приема тази работа?

— Не, Бела. Никога не го е споменавал.

— Винаги съм знаела, че ще свърши така. Ти трябваше да напуснеш елегантно сцената и да останеш в Европа. Но какво направи? Вкара пратка с повредени центрофуги в иранския канал за доставка на ядрени материали и унищожи четири тайни съоръжения за обогатяване на уран.

— Тази операция бе осъществена под наблюдението на Узи.

— Но беше твоя операция. Всички на булевард „Цар Саул“ знаят, че е твоя, както и всички на улица „Каплан“

На улица „Каплан“ се намираше седалището на министър-председателя. По думите на всички Бела бе твърде чест посетител там. Габриел винаги бе подозирал, че нейното влияние на булевард „Цар Саул“ надхвърля обзавеждането на кабинета на съпруга ѝ.

— Узи е добър шеф — каза тя. — Страшно добър шеф. Той има само един недостатък. Той не е теб, Габриел. И никога няма да бъде. Затова е изхвърлен встрани от пътя.

— Не и ако аз имам да кажа нещо по този въпрос.

— Не направи ли вече достатъчно?

От вътрешността на къщата се разнесе телефонен звън. Бела не показа никакво желание да отиде да се обади.

— Защо си тук? — попита тя.

— Искам да говоря с теб за бъдещето на Узи.

— Благодарение на теб той няма такова.

— Бела…

Тя отказваше да се успокои, поне засега.

— Ако имаш да казваш нещо за бъдещето на Узи, може би трябва да говориш с него.

— Мислех, че ще бъде по-продуктивно, ако го прескоча.

— Не се опитвай да ме ласкаеш, Габриел.

— И през ум не би ми минало подобно нещо.

Бела почука по плота на масата с нокътя на показалеца си. Той беше скоро лакиран.

— Узи ми разказа за разговора, който сте водили в Лондон, когато търсехте отвлеченото момиче. Излишно е да казвам, че предложението ти не ми хареса.

— Защо?

— Защото няма такъв прецедент. След като му изтече мандатът, шефът бива поканен вежливо да се оттегли тихо и кротко и повече никой да не чува за него.

— Кажи го на Шамрон.

— Шамрон е различен.

— Аз също.

— Какво точно предлагаш?

— Да ръководим заедно Службата. Аз ще бъда началникът, а Узи ще е моят заместник.

— Това никога няма да проработи.

— Защо?

— Защото ще остави впечатлението, че не си напълно подходящ за този пост.

— Никой не мисли така.

— Външното впечатление има значение.

— Ти ме бъркаш с някого, Бела.

— С кого?

— С някого, когото го е грижа какво впечатление оставя у другите.

— А ако той се съгласи?

— Кабинетът му ще е до моя. Узи ще участва във вземането на всяко ключово решение, във всяка важна операция.

— Ами заплатата му?

— Той ще запази сегашната си заплата, да не говорим за колата и охраната му.

— Защо? — попита тя. — Защо го правиш?

— Защото ми е нужен, Бела. — Габриел замълча, после добави: — Ти също.

— Аз?

— Искам да се върнеш в Службата.

— Кога?

— Утре сутринта, в десет часа. Узи и аз ще проведем операция срещу сирийците. Нуждаем се от твоята помощ.

— Каква ще е операцията?

Когато Алон ѝ разказа, тя се усмихна тъжно.

— Жалко, че Узи не е помислил за това — каза Бела. — Той все още можеше да бъде началник.

Те прекараха следващия час в градината на Бела, договаряйки условията по връщането ѝ на булевард „Цар Саул“. След това тя го изпрати навън и го видя да се настанява на задната седалка на служебната му кола.

— Отива ти — подвикна през отворената врата.

— Кое, Бела?

Тя се усмихна и каза:

— Ще се видим на сутринта, Габриел. — После се обърна и се скри от погледа му. Единият бодигард затвори вратата на автомобила, а другият седна на предната пътническа седалка. Алон внезапно осъзна, че е невъоръжен. Той поседя известно време, обмисляйки коя ще е следващата му спирка. После погледна в огледалото за обратно виждане и даде на шофьора един адрес в Западен Йерусалим. Имаше да свърши още едно неприятно задължение, преди да се прибере вкъщи. Трябваше да каже на един призрак, че отново ще бъде баща.

29. Йерусалим

Малката кръгова алея на психиатричната болница, намираща се на хълма Херцел, се разтресе под тежестта на трите автомобила, които образуваха кортежа на Габриел. Той слезе от задната врата на лимузината и след кратък разговор с шефа на охраната му влезе сам в болницата. Във фоайето го чакаше брадат, приличащ на равин лекар в края на петдесетте. Лицето му бе разтегнато в любезна усмивка, въпреки факта, че както обикновено, бе предупреден доста късно за предстоящото пристигане на Габриел. Той протегна ръка и погледна навън към суматохата пред обичайно тихия вход на най-тайната израелска клиника за хора с дълготрайни умствени увреждания.

— Изглежда, отново ще има промяна в живота ви — каза докторът.

— В повече от едно направление — отвърна Алон.

— Към по-добро, надявам се.

Габриел кимна утвърдително и след това каза на лекаря за бременността. Докторът се усмихна, но само за миг. Той бе станал свидетел на дългата борба на Алон по въпроса дали да се ожени повторно. Знаеше, че бащинството ще е нож с две остриета.

— И при това близнаци. Е — добави лекарят, като не забрави да се усмихне отново, — сигурно сте…

— Имам нужда да ѝ кажа — прекъсна го Габриел. — Отлагах го достатъчно дълго.

— Не е необходимо.

— Напротив.

— Тя няма да разбере, не и напълно.

— Знам.

Докторът знаеше, че е излишно да продължава да спори по въпроса.

— Може би ще е по-добре да остана с вас — каза той. — И заради двамата.

— Благодаря ви — отвърна Алон, — но трябва да го направя сам.

Лекарят се обърна, без да каже дума, и го поведе по коридора, настлан с йерусалимски варовик, към една обща зала, където няколко пациенти се взираха с празен поглед в екрана на телевизора. Два големи прозореца гледаха към оградената градина. Отвън една жена седеше сама под сянката на един кедър, неподвижна като надгробен камък.

— Как е тя? — попита Габриел.

— Липсвахте ѝ. От дълго време не сте идвали да я видите.

— Трудно е.

— Разбирам.

Те спряха за кратко пред прозореца, без да говорят или да помръдват.

— Има нещо, което трябва да знаете — каза най-сетне лекарят. — Тя не е престанала да ви обича, дори и след развода.

— Това трябва ли да ме накара да се почувствам по-добре?

— Не — отвърна докторът, — но заслужавате да знаете истината.

— Тя — също.

Те отново замълчаха.

— Близнаци, нали?

— Близнаци.

— Момчета или момичета?

— По едно от двете.

— Навярно бихте могли да ѝ позволявате да прекарва малко време с тях.

— Най-напред най-важното, докторе.

— Да — каза лекарят, когато Габриел влезе сам в градината. — Най-напред най-важното.

Тя седеше в инвалидната си количка, отпуснала в скута си деформираните си ръце. Косата ѝ — някога дълга и тъмна като на Киара, сега бе подстригана късо съгласно изискванията на болницата и бе силно прошарена. Габриел целуна хладната, втвърдена от белезите кожа на бузата ѝ, преди да седне на пейката до нея. Леа се взираше невиждащо в градината, без да забелязва присъствието му. „Тя остарява — помисли си той. — Всички остаряваме.“

— Виж снега, Габриел — внезапно каза Леа. — Не е ли красив?

Той погледна към яркото слънце, което грееше от безоблачното небе.

— Да, Леа — отвърна разсеяно. — Красив е.

— Снегът опрощава всички грехове на Виена. Във Виена вали сняг, докато над Тел Авив се сипят ракети.

Това бяха някои от последните думи, които Леа му беше казала в нощта на атентата във Виена. Тя страдаше от особено остра комбинация от посттравматично стресово разстройство и от психотична депресия. От време на време имаше моменти на прояснение на съзнанието, но през повечето време бе пленница на миналото. Преживяното във Виена се въртеше постоянно в ума ѝ като видеокасета, която тя не можеше да спре: последното им хранене заедно, последната им целувка, пожарът, който погуби единственото им дете и изгори плътта на Леа. Животът ѝ се бе свил до пет минути и тя ги преживяваше отново и отново в продължение на повече от двайсет години.

— Мислех, че си ме забравил, Габриел.

Леа бавно обърна глава и сега в очите ѝ долови, че го е познала. Гласът ѝ, когато заговори отново, прозвуча шокиращо: като гласа, който бе чул за първи път преди много години да го вика от другия край на едно ателие в Академията за изящни изкуства и дизайн „Бецалел“.

— Кога за последен път беше тук?

— Идвах да те видя на рождения ти ден.

— Не си спомням.

— Направихме парти, Леа. Всички останали пациенти дойдоха. Беше прекрасно.

— Аз съм самотна тук, Габриел.

— Знам, Леа.

— Нямам си никого. Никого освен теб, любов моя.

Той изпита чувството, че е загубил способността си да диша. Леа протегна ръка и постави дланта си в неговата.

— Нямаш боя по пръстите — каза тя.

— Не съм работил няколко дни.

— Защо?

— Това е дълга история.

— Имам време — каза Леа. — Нямам нищо друго, освен време.

Тя извърна глава и се загледа в градината. Очите ѝ взеха да помръкват.

— Не си отивай, Леа. Има нещо, което трябва да ти кажа.

Тя се върна при него.

— Картина ли реставрираш сега? — попита Леа.

— На Веронезе — отговори той.

— Коя по-точно?

Габриел ѝ каза.

— Значи, пак живееш във Венеция.

— За още няколко месеца.

Тя се усмихна.

— Помниш ли, когато двамата живеехме във Венеция, Габриел? Това беше, когато стажуваше при Умберто Конти.

— Спомням си, Леа.

— Нашата квартира беше толкова малка.

— Защото беше само една стая.

— Онези дни бяха прекрасни, нали, Габриел? Дни на изкуство и вино. Трябваше да останем заедно във Венеция, любими. Нещата щяха да се развият различно, ако не се беше върнал в Службата.

Алон не отговори. Не можеше да произнесе нито дума.

— Съпругата ти е от Венеция, нали?

— Да, Леа.

— Тя красива ли е?

— Да, Леа, много е красива.

— Бих искала някой път да се запозная с нея.

— Ти вече го направи, Леа. Тя е идвала тук много пъти, за да те види.

— Не си спомням. Може би така е по-добре. — Тя извърна глава. — Искам да говоря с майка ми. Искам да чуя гласа на мама.

— Ще ѝ се обадим веднага, Леа.

— Провери дали коланът на Дани е достатъчно стегнат. Улиците са хлъзгави.

— Той е добре, Леа.

Тя отново обърна лице към него. После, след минута мълчание, попита:

— Имате ли деца?

Габриел не беше сигурен дали Леа е в настоящето, или в миналото.

— Не разбирам — каза той.

— С Киара.

— Не — отговори Алон. — Нямаме деца.

— Може би някой ден ще имате.

— Да — отвърна той, без да добави нищо повече.

— Обещай ми нещо, Габриел.

— Всичко, което поискаш, любов моя.

— Ако имаш друго дете, не трябва да забравяш Дани.

— Мисля за него всеки ден.

— Аз не мисля за нищо друго.

Той изпита чувството, че гръдният му кош ще се пръсне под тежестта на камъка, който Бог бе положил върху сърцето му.

— А като напуснеш Венеция — попита Леа след малко, — какво ще правиш?

— Ще се прибера у дома.

— За постоянно ли?

— Да, Леа.

— Какво ще правиш? Тук, в Израел, няма картини.

— Ще бъда директор на Службата.

— Мислех, че Ари е шефът.

— Това беше много отдавна.

— Къде ще живеете?

— Тук, в Йерусалим, за да бъда близо до теб.

— В онзи малък апартамент ли?

— Винаги съм го харесвал.

— Той не е достатъчно голям за деца.

— Ще намерим място.

— Като имаш деца, ще идваш ли да ме виждаш, Габриел?

— Всеки път, когато мога.

Тя вдигна лицето си към безоблачното небе.

— Виж снега, Габриел.

— Да — каза той, като ридаеше тихо. — Не е ли красив?

Лекарят чакаше Алон в общата стая. Той не каза нито дума, докато не се върнаха във фоайето.

— Има ли нещо, което искате да ми кажете? — попита докторът.

— Всичко мина толкова добре, колкото можеше да се очаква.

— За нея или за вас?

Габриел не отговори нищо.

— Всичко е наред — каза докторът след малко.

— За кое?

— За да бъдете щастлив.

— Не съм сигурен, че знам как.

— Опитайте — каза лекарят. — И ако имате нужда да поговорите с някого, знаете къде да ме намерите.

— Грижете се добре за нея.

— Винаги съм го правил.

След тези думи Алон се предаде на грижите на охраната си и се настани на задната седалка на лимузината. Помисли си, че макар да бе странно, вече не му се плачеше. Предположи, че точно това означава да бъдеш шефът.

30. Улица „Наркис“, Йерусалим

Киара бе пристигнала в Йерусалим само час преди Габриел, но апартаментът им на улица „Наркис“ вече изглеждаше като снимка от някое от лъскавите списания за дизайн на дома, които тя постоянно четеше. Във вазите имаше свежи цветя, на малките масички край дивана — купички със закуски, а чашата с вино, която сложи в ръката му, бе безупречно охладена. Устните ѝ, когато я целуна, бяха топли от йерусалимското слънце.

— Очаквах да си дойдеш по-рано — каза Киара.

— Имах да свърша няколко неща.

— Къде беше?

— В ада — отвърна той сериозно.

Тя се намръщи.

— Ще ми разкажеш за това по-късно.

— Защо по-късно?

— Защото ще имаме гости, скъпи.

— Трябва ли да питам кой ще идва?

— Вероятно не.

— Откъде знае, че сме се върнали?

— Той спомена нещо за горящ храст42.

— Не може ли да го направим друга вечер?

— Сега е твърде късно да се отмени. Двамата с Геула вече са тръгнали от Тиберия.

— Предполагам, че ти дава текуща информация за местонахождението си.

— Вече се обади два пъти. Много се вълнува, че ще те види.

— Чудя се защо.

Алон целуна отново Киара и занесе чашата с вино в спалнята им, чиито стени бяха накачени с картини. Имаше картини на Габриел, картини на талантливата му майка, както и няколко картини на дядо му — видния немски експресионист Виктор Франкъл, който бе убит в Аушвиц през смъртоносната зима на 1942 година. Имаше и един неподписан портрет в три четвърти ръст на изпит младеж, който изглеждаше преследван от сянката на смъртта. Леа го беше нарисувала няколко дни след като Габриел се бе върнал в Израел с кръвта на шестима терористи от „Черният септември“43 по ръцете си. Това бе първият и последен път, когато се бе съгласил да ѝ позира.

„Трябваше да останем заедно във Венеция, любими. Нещата щяха да се развият различно…“

Той съблече дрехите си под безмилостния поглед на портрета и стоя под душа, докато не отми от кожата си и последните следи от докосването на Леа. След това се преоблече с чисти дрехи и се върна в хола точно когато Геула и Ари Шамрон влизаха през входната врата. Геула носеше тепсия с прословутите си патладжани с марокански подправки, а прочутият ѝ съпруг носеше единствено бастун от маслиново дърво. Както винаги, той бе облечен с изгладени панталони в цвят каки, бяла оксфордска риза и кожено яке, скъсано на дясното рамо. Личеше си, че не е добре, но на лицето му грееше усмивка на задоволство. Шамрон бе прекарал години в опити да убеди Габриел да се върне в Израел, за да заеме полагащото му се място в директорския кабинет на булевард „Цар Саул“. Сега най-сетне задачата му бе изпълнена. Наследникът му беше тук. Приемствеността бе осигурена.

Той подпря бастуна си на стената на антрето и следван от Алон, излезе на малката тераса, където два стола от ковано желязо бяха поставени под надвисналите клони на растящия отпред евкалипт. Улица „Наркис“ се простираше притихнала под краката им, но от далечината долиташе слабият шум от вечерния трафик по улица „Крал Джордж“. Ари се отпусна неуверено на единия стол и подкани с жест Габриел да седне на другия. После извади пакет турски цигари и с огромна концентрация измъкна една. Алон погледна ръцете на Шамрон, ръцете, чиято здрава хватка едва не бе отнела живота на Адолф Айхман на един уличен ъгъл в северната част на Буенос Айрес. Това беше една от причините да му бъде възложена тази задача: необичайните размери и сила на ръцете му. Сега те бяха покрити с кафяви петна и незараснали ожулвания. Габриел отмести поглед, когато те се опитаха неумело да щракнат старата запалка „Зипо“.

— Наистина не трябва да пушиш, Ари.

— Какво значение има това сега?

Огънчето на запалката проблесна и острият мирис на турски тютюн се смеси със силния аромат на евкалипта. Внезапно спомените нахлуха в Габриел като приливна вълна. Той се опита да ги задържи настрана, но не можа; Леа бе разбила и последните останки от защитата му. Алон шофираше през море от брулени от вятъра корнуолски треви, а Шамрон седеше до него. Беше зората на новото хилядолетие, дните на самоубийствени атентати и заблуда. Ари току-що бе върнат на работа след пенсия, за да възстанови Службата след поредица от злополучно проведени операции, и искаше помощта на Габриел за това начинание. Като стръв той използва Тарик ал Хурани — опитния палестински терорист, който бе поставил бомбата под колата на Алон във Виена.

„Може би ако ми помогнеш да унищожа Тарик, най-сетне ще се отърсиш от Леа и ще продължиш живота си…“

Габриел чу смеха на Киара, идващ от всекидневната, и споменът отлетя.

— Какво не е наред сега? — попита той нежно Шамрон.

— Списъкът на моите заболявания е почти толкова дълъг, колкото и списъкът на предизвикателствата, които стоят пред Израел. Но не се безпокой — добави бързо Ари. — Засега никъде няма да ходя. Имам твърдото намерение да бъда наоколо, за да присъствам на раждането на внуците си.

Габриел устоя на импулса да му напомни, че те не са истински баща и син.

— Очакваме да бъдеш там, Ари.

Шамрон се усмихна.

— Решихте ли къде ще живеете, след като те се родят?

— Колко странно — отвърна Алон, — Бела ме попита същото нещо.

— Чух, че разговорът е бил интересен.

— Откъде разбра, че ходих да се видя с нея?

— Узи ми каза.

— Мислех, че той не отговаря на твоите обаждания.

— Изглежда, че е започнало голямото размразяване в отношенията ни. Това е едно от малкото предимства на влошаващото се здраве — добави Ари. — Всички дребни недоволства и неизпълнени обещания сякаш изчезват, когато човек приближава към своя край.

Клоните на евкалипта се разлюляха от първия вечерен ветрец. С всяка изминала минута въздухът ставаше все по-хладен. Габриел винаги бе обичал студа, който настъпваше през нощта в Йерусалим, дори и през лятото. Искаше му се да има властта да задържи този миг малко по-дълго. Той погледна към Шамрон, който замислено почукваше цигарата си в ръба на пепелника.

— Иска се много смелост да седнеш да говориш с Бела. А също и проницателност. Това доказва, че през цялото време съм бил прав за едно нещо.

— Какво е то, Ари?

— Че ти притежаваш качествата на голям ръководител.

— Понякога се чудя дали не съм на път да направя първата си грешка.

— Като задържиш Узи на някаква отговорна длъжност ли?

Алон бавно кимна.

— Рисковано е — съгласи се Шамрон, — но ако има някой, който може да го извърши успешно, това си ти.

— Никакъв съвет ли няма да ми дадеш?

— Приключих с даването на съвети, синко. Аз съм най-лошото нещо, което може да бъде един човек — стар и излязъл от употреба. Аз съм страничен наблюдател. Аз само се пречкам. — Ари погледна Габриел и се намръщи. — Чувствай се свободен да не се съгласяваш с мен по всяко време.

Алон се усмихна, но не направи никакъв коментар.

— Узи ми каза, че разговорът ти с Бела малко се е разгорещил — рече старецът.

— Той ми напомни разпита, на който бях подложен онази нощ в Руб ал Хали44.

— Най-лошата нощ в живота ми. — Ари се замисли за момент. — Всъщност беше втората най-лоша нощ — добави той.

Нямаше нужда да уточнява коя бе първата — говореше за Виена.

— Мисля, че Бела е по-разстроена от всичко това, отколкото Узи — продължи Шамрон. — Боя се, че тя доста е свикнала с атрибутите на властта.

— Каквото те кара да мислиш така?

— Начинът, по който се е вкопчила в тях. Тя ме обвинява за всичко, разбира се. Мисли, че съм планирал това през цялото време.

— Така си беше.

Ари направи физиономия — нещо средно между гримаса и усмивка.

— Няма ли да отричаш? — попита Габриел.

— Не — отговори Шамрон. — Аз получих своя дял победи, но в крайна сметка твоята кариера е критерият, спрямо който ще бъдат оценявани всички останали. Вярно е, че проявявах пристрастия, особено след Виена. Но моята вяра в теб бе възнаградена с поредица от операции, които далеч надхвърлят способностите на хора като Узи. Със сигурност Дори Бела осъзнава това.

Габриел не каза нищо. Той наблюдаваше едно десет-единадесетгодишно момче, което караше колело по тихата улица.

— А сега — продължи Ари — се оказва, че може да си открил начин да проникнеш във финансите на младия касапин от Дамаск. С малко повече късмет това ще влезе в историята като първата голяма победа от ерата на Габриел Алон.

— Мислех, че не вярваш в късмета.

— Не вярвам. — Шамрон запали нова цигара, след това с едно движение на китката затвори капачето на запалката си с остро изщракване. — Младият касапин е жесток като баща си, но не притежава неговата интелигентност, което го прави много опасен. На този етап всичко е въпрос на пари. Точно те държат клана заедно. Това е причината, поради която неговите привърженици му остават верни. Това е причината и да умират хиляди деца. Но ако успееш да получиш контрол над парите… — Той се усмихна. — Възможностите ще бъдат безкрайни.

— Наистина ли нямаш никакви съвети към мен?

— Задръж младия касапин на власт, докато е дори и малко приемлив. В противен случай следващите няколко години ще бъдат много интересни за теб и твоите приятели във Вашингтон и Лондон.

— Значи по този начин ще приключи Великото арабско пробуждане, така ли? — попита Алон. — Ние ще поддържаме масов убиец, защото той е единственият, който може да спаси Сирия от „Ал Кайда“?

— Далеч съм от мисълта да кажа „нали ти казах“, но аз прогнозирах, че Арабската пролет ще завърши катастрофално, и така и стана. Арабите все още не са готови за истинска демокрация, не и по времето, когато радикалният ислям е във възход. Най-доброто, на което можем да се надяваме, са поносими авторитарни режими в страни като Сирия и Египет. — Шамрон замълча, после добави: — Кой знае, Габриел? Може би ще успееш да намериш начин да убедиш владетеля да образова поданиците си и да се отнася с тях с достойнството, което заслужават. Може би ще успееш да го принудиш да спре обгазяването на деца.

— Има и още нещо, което искам от него.

— Картината на Караваджо ли?

Алон кимна утвърдително.

— Първо намери парите — каза Ари, като смачка фаса си. — После ще намериш и картината.

Габриел не каза нищо повече. Той наблюдаваше момчето на велосипеда, което плавно влизаше и излизаше от дългите сенки в края на улицата. Когато детето се скри от погледа му, вдигна лице към небето над Йерусалим. „Виж снега — помисли си той. — Не е ли красив?“

31. Йерусалим

Звънът на църковните камбани събуди Габриел от спокойния му сън. Той полежа известно време неподвижно, без да е съвсем сигурен къде се намира. После видя мрачния портрет на Леа да гледа към него от стената и осъзна, че е в спалнята си на улица „Наркис“. Измъкна се тихо от чаршафите, за да не събуди Киара, и отиде в кухнята. Единственото доказателство за гостите от предната вечер беше силният и сладък аромат на цветята, вехнещи във вазите. На безупречно чистия плот стоеше френската преса за кафе и кутия „Лаваца“. Алон постави чайника на печката и остана да го наблюдава, докато чакаше водата да заври.

Той си изпи кафето на терасата и прочете сутрешните вестници на своето блекбъри. След това се вмъкна в банята, за да се обръсне и да вземе душ. Когато излезе, Киара още спеше дълбоко. Габриел отвори гардероба и постоя пред него за миг, обмисляйки какво да облече. Реши, че костюмът е неуместен — можеше да внуши на служителите, че вече е поел поста. В крайна сметка се спря на обичайното си облекло: чифт избелели дънки, памучен пуловер и кожено яке. Помисли си, че Шамрон бе имал своя униформа, така че и той щеше да има своя.

Няколко минути след осем часа чу шума от кортежа му да нарушава тишината на улица „Наркис“. Той целуна нежно Киара и се отправи надолу по стълбите към чакащата го лимузина. Тя го понесе на изток през Йерусалим към Портата на сметището — главния вход за еврейския квартал на Стария град. Алон заобиколи детекторите за метал и обграден от своите телохранители, се отправи през площада към Стената на плача45 — най-оспорваните останки от древната подпорна стена, която някога бе обграждала големия Йерусалимски храм. Над стената, блестящ под лъчите на ранното утринно слънце, се извисяваше златният купол на скалата — третото по значимост светилище на исляма. Имаше много аспекти на израелско-арабския конфликт, но Габриел бе стигнал до заключението, че всичко се свежда до това — две религии, вкопчени в смъртоносна борба за един и същ парцел свещена земя. Можеше да има мирни периоди, месеци или дори години без бомби или кръвопролития, но той се опасяваше, че никога няма да настъпи истински мир.

Видимата от площада част от Стената на плача бе широка 56 метра и висока 18 метра. В действителност западната подпорна стена на Храмовия хълм бе много по-голяма; тя стигаше на 13 метра под нивото на площада и се простираше на повече от четиристотин метра в мюсюлманския квартал, където бе скрита зад жилищни постройки. След години на археологически разкопки, извършени по политически и религиозни съображения, сега човек можеше да обходи почти цялата дължина на стената през Тунела на Западната стена — подземен проход, който започваше от площада и стигаше чак до Виа Долороса.

Входът на тунела бе от лявата страна на площада, недалеч от Арката на Уилсън. Габриел мина през съвременната стъклена врата и следван от телохранителите си, слезе по алуминиевите стълби в древното подземие. Наскоро построена павирана пътека минаваше по протежение на основите на стената. Той пое по нея край огромните дялани камъни от епохата на Ирод, докато не стигна до един участък от тунелния комплекс, който бе скрит зад завеса от непрозрачен найлон. Отвъд завесата имаше правоъгълен изкоп, където в един сектор, огряна от мека бяла светлина, се виждаше самотната фигура на дребен мъж малко над шейсетте, който копаеше земята. Той сякаш не забеляза присъствието на Габриел, което изобщо не беше вярно. Щеше да бъде по-лесно да изненадаш катерица, отколкото Ели Лавон.

Изтече още минута, преди Лавон да вдигне глава и да се усмихне. Той имаше рядка рошава коса и невъзмутимо, почти безизразно лице, което дори и най-талантливият портретист щеше да се затрудни да улови върху платно. Ели Лавон беше призрак на мъж, хамелеон, когото лесно можеше да не забележиш и скоро да забравиш. Веднъж Шамрон бе казал, че той може да изчезне, докато се здрависва с теб. Това не беше далеч от истината.

За първи път Алон бе работил с Ели при операцията „Божи гняв“ — секретна операция на израелските тайни служби за издирването и ликвидирането на извършителите на Мюнхенското клане по време на Олимпийските игри през 1972 година. Според лексиката на иврит, използвана от екипа, Лавон беше айин — майстор на проследяването и наблюдението. В продължение на три години той бе дебнал терористите от „Черният септември“ из цяла Европа и Близкия изток, често в опасна близост. В резултат на това се бе сдобил с множество стресови разстройства, в това число и пословично капризен стомах, който му създаваше проблеми и до днес.

След като екипът бе разпуснат през 1975 г., Лавон се бе установил във Виена, където бе основал малко детективско бюро, наречено „Разследвания и справки за събития по време на войната“. Използвайки съвсем оскъден бюджет, той бе успял да открие имущество за милиони долари, плячкосано от жертви на холокоста, и бе изиграл важна роля в разкриването на нацистки тайни сметки с милиарди долари в швейцарски банки. Неговата работа му бе спечелила малко почитатели във Виена, а през 2003 г. в офиса му бе избухнала бомба, която бе отнела живота на две млади служителки. Покрусен, Ели се бе завърнал в Израел, за да се посвети на своята първа любов — археологията. Сега той работеше като асоцииран професор в Еврейския университет и редовно участваше в разкопки из цялата страна. Лавон бе прекарал по-голямата част от последните две години да копае земята в Тунела на Западната стена.

— Кои са твоите млади приятели? — попита той, поглеждайки към бодигардовете, застанали в края на изкопа.

— Намерих ги да се скитат изгубени на площада.

— Те няма да създават бъркотия, нали?

— Няма да посмеят.

Лавон наведе глава и възобнови работата си.

— Какво откри там? — поинтересува се Алон.

— Малко дребни пари.

— Кой ги е изпуснал?

— Някой, който е бил разстроен от факта, че персите са били на път да завладеят Йерусалим. Очевидно е, че е бързал.

Ели протегна ръка и регулира ъгъла на падане на светлината на работната си лампа. Дъното на изкопа заблестя от вкопаните златни монети.

— Какви са? — попита Габриел.

— Тридесет и шест златни монети от византийската епоха и голям медальон с менора. Доказват, че на това място са живели евреи преди превземането на Йерусалим от арабите през 638 година. За повечето библейски археолози това би било откритието на живота им. Но не и за мен. — Лавон погледна Алон и добави: — Нито за теб.

Габриел погледна през рамо към дяланите камъни на стената. Година по-рано, в една тайна пещера на петдесет метра под повърхността на Храмовия хълм, двамата с Ели бяха открили двадесет и две колони от Соломоновия храм в Йерусалим, като по този начин бяха доказали категорично, че древното еврейско светилище, описано в „Царе“ и „Летописи“, действително е съществувало. Те също така бяха открили мощна бомба, която, ако бе избухнала, щеше да изравни със земята цялото свещено плато. Сега колоните се издигаха в добре охранявана изложбена сграда в Музея на Израел. Преди да бъде изложена, една от тях бе подложена на специално почистване, защото бе изцапана с кръвта на Лавон.

— Снощи ми се обади Узи — каза Ели след малко. — Той ми каза, че може да се отбиеш.

— Каза ли ти защо?

— Спомена нещо за изгубена картина на Караваджо и за компания, наречена „Ел Икс Ар Инвестмънтс“. Каза, че се интересуваш от придобиването ѝ заедно с останалата част от „Ивъл Инкорпорейтид46“.

— Може ли да се направи?

— Има ограничен брой неща, които могат да се направят отвън. В крайна сметка ще ти трябва помощ от някой, който може да ти осигури ключа за царството.

— Значи ще го намерим.

— Ние? — Когато Габриел не отговори, Лавон се наведе и започна да копае почвата около една от древните монети. — Какво искаш да направя?

— Точно това, което правиш в момента — отвърна Алон. — Обаче искам да използваш компютър и счетоводен баланс, вместо лопатка и четка.

— Тези дни предпочитам лопатката и четката.

— Знам, Ели, но не мога да го направя без теб.

— Няма да има никакво насилие, нали?

— Не, Ели, разбира се, че няма да има.

— Винаги казваш така, Габриел.

— И?

— Винаги има насилие.

Алон се пресегна и изключи лампата от захранването. Лавон поработи още малко в тъмнината. След това се изправи, избърса длани в панталона си и излезе от изкопа.

Заклет ерген, Ели Лавон държеше малък апартамент в йерусалимския квартал „Талпиот“, недалече от пътя за Хеброн. Те спряха там, колкото Ели да се преоблече в чисти дрехи, и след това се отправиха по Шаар Хагай към булевард „Цар Саул“. Като влязоха в сградата през задния вход, те се спуснаха по стълбите до третия сутеренен етаж и поеха по един коридор без прозорци, за да стигнат до врата с номер 456В. Стаята дълги години бе служила за склад, където се изхвърляха стари мебели и излезли от употреба компютри, и често бе използвана от нощната смяна за любовни срещи. Сега бе известна в цялата централа на булевард „Цар Саул“ като „Леговището на Габриел“.

Комбинацията за отваряне на шифровата ключалка бе цифровото изражение на рождената дата на Габриел, която се смяташе за най-строго пазената тайна на Службата. Докато Лавон надничаше през рамото му, той набра кода на клавиатурата и отвори вратата. Вътре чакаше Дина Сарид — дребна тъмнокоса жена, която се държеше като рано овдовяла. Жива енциклопедия, тя можеше да каже наизуст времето, мястото, извършителите и броя на жертвите на всеки терористичен акт, извършен срещу израелски и западни цели. Веднъж Дина бе казала на Алон, че знае повече за терористите, отколкото те самите знаят за себе си. И той ѝ бе повярвал.

— Къде са другите? — попита Габриел.

— Задържани са в „Личен състав“.

— Каква е пречката?

— Както изглежда, има бунт на шефовете на отдели. — Дина замълча, после добави: — Това се случва в една разузнавателна служба, когато се разчуе, че главният шеф няма да се задържи още дълго.

— Може би трябва да се кача горе и да поговоря с началниците на отдели.

— Изчакай още няколко минути.

— Колко зле са нещата?

— Изготвила съм списък на активисти на „Ал Кайда“, които развиват дейност в съседна Сирия — сериозни международни джихадисти, които трябва да бъдат извадени от играта завинаги. И познай какво се случва всеки път, когато предложа някаква операция?

— Нищо.

Дина бавно кимна.

— Ние не помръдваме — каза тя. — Тъпчем на едно място по време, когато най-малко можем да си го позволим.

— Вече не, Дина.

Точно тогава вратата се отвори и в стаята влезе Римона Щерн. След това пристигна Михаил Абрамов, последван няколко минути по-късно от Яков Росман, който изглеждаше така, сякаш не е спал цял месец. Скоро след това се появиха двамата универсални полеви агенти Одед и Мордекай и накрая дойде Йоси Гавиш — висок, оплешивяващ, облечен с кадифено сако и панталон от туид. Йоси бе старши офицер от отдел „Проучване“, както Службата наричаше своето аналитично подразделение. Роден в лондонския квартал Голдърс Грийн, той бе завършил Оксфордския университет и все още говореше иврит с изразен британски акцент.

В коридорите и заседателните зали на булевард „Цар Саул“ осемте мъже и жени, събрани в подземната стая, бяха известни с кодовото име „Барак“ — еврейската дума за светкавица, заради рядката им способност да се събират бързо и да нанасят мълниеносни удари. Те бяха служба в рамките на Службата, екип от оперативни работници, които нямаха равни на себе си и не знаеха що е страх. По време на тяхното съществуване понякога се бе налагало да приемат сред тях и външни лица — британски разследващ журналист, руски милиардер, дъщеря на убит от тях терорист, — но до този момент никога не бяха допускали друг агент на Службата да се присъедини към тяхната общност. Ето защо всички бяха изненадани, когато в десет часа на вратата се появи Бела Навот. Тя беше облечена официално в сив костюм с панталон и притискаше купчина папки до гърдите си. Бела спря за миг на прага, сякаш чакаше покана да влезе, преди да седне безмълвно до Йоси на една от работните маси.

Ако екипът бе притеснен от присъствието на Бела, членовете му с нищо не го показаха, когато Габриел стана от мястото си и отиде до черната дъска, която бе последната останала на булевард „Цар Саул“. На нея бяха написани четири думи: „Кръвта никога не спи“. Той ги изтри с едно бръсване на ръката и на тяхно място написа абревиатурата: „Ел Икс Ар“. След това Алон разказа на екипа удивителната поредица от събития, които бяха наложили спешната им среща, като започна с убийството на британския шпионин Джак Брадшоу, превърнал се в контрабандист на предмети на изкуството, и завърши с писмото, което Брадшоу бе оставил за него в хранилището си в женевската безмитна зона. Преди смъртта си Брадшоу се бе опитал да изкупи греховете си, като разкрие на Габриел самоличността на човека, който придобиваше откраднати картини с камиони — жестокия управник на Сирия. Той също така бе предоставил на Алон името на компанията параван, която управникът бе използвал за извършване на покупките си: „Ел Икс Ар Инвестмънтс“, Люксембург. Със сигурност „Ел Икс Ар“ беше само една малка звезда в галактиката на световното му богатство, голяма част от което бе внимателно скрито зад множество подставени лица и фирми паравани. Но за да може да функционира, една финансова система, също като една терористична мрежа, трябваше да има опитен оперативен ръководител. Управникът бе поверил фамилните капитали на Кемел ал Фарук — бодигарда на неговия баща, главореза, който измъчваше и убиваше по заповед на режима. Но Кемел не можеше сам да управлява парите, не и с Агенцията за национална сигурност на САЩ и нейните партньори, които контролираха всяка негова стъпка. Някъде там имаше някой доверен човек — адвокат, банкер, роднина, — който имаше властта да оперира с тези активи, когато и както си поиска. Те щяха да използват „Ел Икс Ар“, за да го открият. И Бела Навот щеше да ги насочва на всяка стъпка по пътя им.

32. Булевард „Цар Саул“, Тел Авив

Те започнаха търсенето не от сина, а от бащата: човека, който бе управлявал Сирия от 1970 до смъртта си от сърдечен удар през 2000 година. Той бе роден през октомври 1930 г. в селцето Кардаха, разположено в планинския масив Ансария в Северозападна Сирия. Подобно на другите селища в региона, Кардаха принадлежеше на алауитите — последователи на малък, преследван клон на шиитския ислям, които болшинството сунити смятаха за еретици. В Кардаха нямаше джамия или църква, нито дори едно кафене или магазин, но валеше дъжд по тридесет дни в годината и имаше минерален извор в една близка пещера, която селяните наричаха Айн Зарка. Девето от единадесетте деца в семейството, той бе живял в двустайна каменна къща с малък преден двор, застлан с утъпкана пръст, и прилежащо към него кално парче земя за животните. Дядо му — дребен селски вожд, който бил добър с юмруците и пушката, бил известен с прозвището Ал Уахиш, или Дивака, защото веднъж победил пътуващ турски пехливанин. Баща му можел да уцели с куршум цигарена хартия от сто крачки.

През 1944 г. той напуснал Кардаха, за да учи в крайбрежния град Латакия. Там започнал да се занимава активно с политика, като се присъединил към новата Арабска социалистическа партия БААС — светско движение, което искало да сложи край на западното влияние в Близкия изток чрез панарабския социализъм. През 1951 г. той постъпил във военната академия в Алепо — традиционният път за един алауит, опитващ се да избяга от оковите на планинската бедност, и от 1964 г. вече бил в командването на сирийските ВВС. След преврата, извършен от БААС през 1966 г., станал министър на отбраната на Сирия — пост, който заемал по време на пагубната война на Сирия с Израел през 1967 г., когато тя бе загубила Голанските възвишения. Въпреки катастрофалния провал на войските му, три години по-късно той станал президент на Сирия. Като знак за бъдещите му действия нарекъл довелия го на власт безкръвен преврат изправително движение.

Издигането му сложило край на дългия период на политическа нестабилност в Сирия, но на висока цена за сирийския народ и за останалата част от Близкия изток. Силно зависим от Съветския съюз, неговият режим бил сред най-опасните в региона. Той подкрепял радикалните членове на палестинското движение — Абу Нидал действал безнаказано от Дамаск в продължение на години — и оборудвал армията си с най-модерните съветски танкове, изтребители и установки за противовъздушна отбрана. Самата Сирия се превърнала в огромен затвор, място, където факс апаратите били забранени и само една неуместна дума, казана за владетеля, отвеждала хората до „Мезех“ — печално известния затвор в западната част на Дамаск. Петнадесет отделни служби за сигурност следели сирийския народ и се шпионирали помежду си. Всички те, както и сирийската армия, били контролирани от алауитите. Около владетеля и семейството му бил изграден култ към личността. Неговият лик — с високо, изпъкнало чело и болнава бледност — се извисявал над всеки площад и висял по стените на всяка обществена сграда в страната. Майка му — обикновена селянка, била почитана почти като светица.

Обаче едно десетилетие след неговия възход голяма част от сунитското мнозинство в страната вече не било доволно да бъде управлявано от един алауитски селянин от Кардаха. В Дамаск редовно избухвали бомби, а през юни 1979 г. самовзривил се член на Мюсюлманското братство убил най-малко петдесет алауитски кадети в столовата на военната академия в Алепо. Година по-късно ислямски бунтовници хвърлили две гранати срещу владетеля по време на дипломатическа церемония в Дамаск и от този момент избухливият му брат обявил тотална война на Братството и неговите сунитски поддръжници. Едно от първите му действия било да изпрати части от ръководените от него отбранителни сили — пазителите на режима, в разположения насред пустинята затвор „Тадмор“. Там около осемстотин политически затворници били изклани в килиите си.

Но именно в град Хама — център на дейността на Мюсюлманското братство, разположен на бреговете на река Оронт, режимът показал докъде би стигнал, за да гарантира оцеляването си. Рано сутринта на 2 февруари 1982 г. в отиващата към прага на гражданска война страна силите по сигурността влезли в града заедно с няколкостотин агенти на страховитата тайна полиция Мухабарат. Последвало най-жестокото клане в съвременната история на Близкия изток — едномесечно безумие на убийства, изтезания и разрушения, в което загинали най-малко двадесет хиляди души, а градът бил превърнат в руини. Управникът изобщо не отрекъл клането, нито оспорил броя на убитите. В действителност той оставил града да лежи в руини месеци наред като напомняне за това, което ще се случи с онези, които се осмелят да оспорят властта му. В Близкия изток излязъл на мода нов израз: Правилата на Хама.

Управникът никога повече не бил изправен пред сериозна заплаха. Нещо повече: на президентските избори през 1991 г. той спечелил 99,9% от гласовете, което накарало един сирийски коментатор да отбележи, че дори и Аллах не би се справил толкова добре. Той наел един прочут архитект да построи за него пищен президентски дворец, а когато здравето му се влошило, се замислил за своя приемник. Докато бил в неспособност да управлява поради болест, буйният му по-малък брат направил неуспешен опит да завземе властта и бил изпратен в изгнание. Любимият му най-голям син — военен, шампион по конен спорт, загинал в автомобилна катастрофа. Така че останал само кроткият му среден син, специализирал в Лондон офталмолог, да поеме контрола на семейния бизнес.

Първите години от управлението му били изпълнени с надежда и добри перспективи. Той предоставил на своите сънародници достъп до интернет и им позволил да пътуват извън страната, без първо да си осигурят разрешение от властите. Новият управник вечерял в ресторанти с модерната си съпруга и освободил няколкостотин политически затворници. Нови луксозни хотели и молове променили облика на мрачния Дамаск и Алепо. Западните цигари, забранени от баща му, се появили по рафтовете на сирийските магазини.

След това настъпило голямото Арабско пробуждане. Сирийците стояли пасивно, докато старият ред се разпадал около тях, сякаш имали предчувствие за това, което предстояло. След това, през март 2011 г., петнадесет млади момчета се осмелили да нарисуват със спрей графити срещу режима на стената на едно училище в Дераа — малко фермерско градче, разположено на 96 километра южно от Дамаск. От Мухабарат бързо арестували момчетата и посъветвали бащите им да се приберат вкъщи и да си направят нови деца, защото никога повече няма да видят синовете си. В Дераа избухнали протести, които бързо се разпространили в Хомс, Хама, а в крайна сметка и в Дамаск. В рамките на една година Сирия била обхваната от мащабна гражданска война. А синът, също като бащата преди него, щял да играе по Правилата на Хама.

Но къде бяха парите? Парите, които бяха крадени от сирийската хазна в продължение на четири десетилетия. Парите, които бяха ограбени от държавните сирийски предприятия и насочени към джобовете на управника и алауитските му роднини от Кардаха. Част от тях бяха скрити в люксембургската компания „Ел Икс Ар Инвестмънтс“ и точно там Габриел и неговият екип направиха първите си проучвания. Отначало те бяха направени внимателно и в резултат на това бяха напълно незадоволителни. Едно просто търсене в интернет разкри, че „Ел Икс Ар“ нямат публичен уебсайт и не се появяват в никакви новини или прессъобщения, свързани с бизнеса или с нещо друго. Компанията беше вписана в люксембургския търговски регистър, но краткият текст не съдържаше имената на нейните инвеститори, нито тези на ръководството ѝ — само адрес, който се оказа на кантората на корпоративен адвокат. За Ели Лавон — най-опитния финансов следовател на екипа, беше очевидно, че „Ел Икс Ар“ е класически способ, използван от някого, който искаше да инвестира анонимно парите си. Тя беше нищо, компания призрак, куха обвивка без съдържание.

Те разшириха търсенето си до търговските регистри в Западна Европа. И когато то не доведе до нещо повече от слабо премигване на техните радарни екрани, претършуваха регистрите на данъчните фирми и агенции за недвижими имоти във всички страни, където тези документи бяха достъпни. Нито едно от тези проучвания не даде никакво съвпадение, с изключение на това в Обединеното кралство, от което научиха, че „Ел Икс Ар Инвестмънтс“ е наемател на търговска сграда, намираща се на Кингс Роуд в Челси, в която в момента се помещаваше известна компания за дамско облекло. Адвокатът, представляващ „Ел Икс Ар“ във Великобритания, работеше за малка адвокатска кантора със седалище в лондонския квартал Саутуорк. Името му беше Хамид Хадам. Той бе роден през ноември 1964 г. в градчето Кардаха, Сирия.

Адвокатът живееше в малка къща в лондонския квартал Тауър Хамлетс с родената му в Багдад съпруга Айша и трите им дъщери тийнейджърки, които бяха с твърде западно държане за неговия вкус. Всяка сутрин той ходеше на работа с метрото, макар че от време на време, когато валеше или закъсняваше, си позволяваше дребния лукс да хване такси. Адвокатската кантора се помещаваше в малка тухлена сграда на Грейт Сафък Стрийт, далеч от елегантните офиси в Найтсбридж и Мейфеър. В нея работеха общо осем адвокати: четирима сирийци, двама иракчани, един египтянин и наперен млад йорданец, който твърдеше, че има кръвна връзка с хашемитските управници на страната му. Хамид Хадам беше единственият алауит. В кабинета си той имаше телевизор, който винаги бе включен на канала на „Ал Джазира“. Въпреки това Хамид научаваше по-голяма част от новините, четейки блоговете на арабски език от Близкия изток. Редакционната политика на всички тях бе ориентирана в подкрепа на режима.

Той бе предпазлив в личния и професионалния си живот, макар и не достатъчно, за да си даде сметка, че е набелязана мишена на разузнавателна офанзива, която бе толкова мащабна, колкото и дискретна. Тя започна сутринта, след като екипът научи името му, когато Мордекай и Одед се приземиха в Лондон с канадски паспорти в джобовете и куфари, пълни с грижливо замаскирани специализирани устройства. В продължение на два дни те го наблюдаваха от разстояние. След това, на сутринта на третия ден, сръчният Мордекай успя да вземе за кратко мобилния телефон на Хадам, докато той пътуваше по централната линия на метрото между Майл Енд и Ливърпул Стрийт. Софтуерът, който Мордекай инсталира в операционната система на апарата, даде на екипа достъп в реално време до имейлите, есемесите, контактите, снимките и гласовата поща на Хамид. Той също така превърна телефона в двадесет и четири часов предавател, което означаваше, че където и да отидеше Хадам, екипът отиваше с него. Нещо повече: апаратът им осигури достъп до компютърната мрежа на кантората и до домашния компютър на Хамид. Това беше, както каза Ели Лавон, подарък с дълготраен ефект.

Данните от телефона на Хадам отиваха в един компютър в лондонската централа на Службата, а оттам се прехвърляха по сигурната връзка в „бърлогата“ на Габриел, разположена в подземията на булевард „Цар Саул“. Там екипът ги разделяше: телефонен номер по телефонен номер, имейл адрес по имейл адрес, име по име. „Ел Икс Ар Инвестмънтс“ се появи в един имейл до сирийски адвокат в Париж и във второ електронно съобщение, изпратено до счетоводител в Брюксел. Екипът проследи и двете направления, но нишката се прекъсна далеч преди да стигне до Дамаск. В действителност сред многобройните материали те не намериха нищо, което да подсказва, че Хадам поддържа контакти с каквито и да било членове на сирийския режим или на управляващата фамилия. По думите на Лавон той беше фигурант, изпълнител на финансови задачи, поставяни от по-висша инстанция. „Всъщност — каза той — възможно е този редови сирийски адвокат от Лондон дори да не съзнава за кого работи.“

И така, те се ровеха, пресяваха сведенията и спореха помежду си, докато всички около тях в централата на булевард „Цар Саул“ наблюдаваха и тръпнеха в очакване. Правилата за класифициране на информацията означаваха, че само шепа висши офицери бяха запознати с естеството на тяхната работа, но потокът от папки от отдел „Проучване“ до стая 456В ясно осветяваше пътя, който те следваха. Скоро се разнесе мълвата, че Габриел се е върнал в сградата. Не остана в тайна и фактът, че Бела Навот — съпругата на победения му съперник, работи добросъвестно за него. Нароиха се различни слухове. Слухове, че Навот планира да предаде поста на Алон, преди да е изтекъл мандатът му. Слухове, че Габриел и премиерът всъщност се опитват да ускорят напускането на Узи. Имаше дори слух, че Бела възнамерява да се разведе с мъжа си, след като той бъде лишен от атрибутите на властта. Всички те секнаха един следобед, когато Алон и семейство Навот бяха видени да обядват заедно в шефската столова. Узи ядеше задушена риба и зеленчуци — знак, че за пореден път се придържаше към драконовските диетични ограничения на Бела. Според клюкарите той със сигурност не би отстъпил пред желанието на една съпруга, която имаше намерение да го напусне.

Обаче не можеше да се отрече фактът, че Службата се бе оживила в дните след завръщането на Габриел. Сякаш цялата сграда се изтупваше от паяжините след дълго оперативно бездействие. Служителите имаха чувството, че предстои някакъв удар, макар че нямаха представа къде ще бъде нанесен той и под каква форма. Дори Бела изглеждаше увлечена от промяната, която бе обхванала службата на съпруга ѝ. Нейният външен вид се промени значително. Тя смени скъпите си костюми с дънки и суичър и започна да носи косата си вързана на рошава конска опашка. Точно така Габриел винаги щеше да я помни — екзалтирана млада анализаторка със сандали и смачкана риза, работеща на бюрото си дълго след като всички останали са се прибрали у дома. Имаше причина Бела да е считана за най-добрия експерт в страната по въпросите за Сирия — тя работеше повече от всеки друг и не се нуждаеше от неща като храна или сън. Бела също така беше безмилостна в стремежа си да успее, било то на академичното поприще или сред стените на булевард „Цар Саул“. Алон винаги се чудеше дали малко от настървението на баасистите не ѝ се беше предало през годините. Тя беше родена убиец.

Репутацията ѝ, естествено, я предшестваше, така че бе напълно разбираемо защо първоначално екипът се държеше учтиво, но сдържано с нея. Ала постепенно задръжките им се стопиха и след няколко дни те се отнасяха с Бела така, сякаш е била с тях от самото начало. Когато екипът подхващаше някоя от легендарните си кавги, тя неизменно бе на страната на победителите. А когато се събираха нощем на традиционната им семейна вечеря, Бела оставяше съпруга си да прави каквото ще и се присъединяваше към тях. Те имаха обичая да избягват да говорят за случая, докато се хранят, така че обсъждаха мястото на Израел в променящия се арабски свят. Подобно на западните Велики сили, Израел винаги бе предпочитал арабските деспоти пред „арабската улица“. Той никога не бе сключвал мир с арабски демократ, а само с диктатори и монарси. В продължение на много десетилетия диктаторите бяха осигурявали поне малко регионална стабилност, но на ужасна цена за народа, който живееше изцяло под тяхната власт. Цифрите не лъжеха и Бела — отлично запозната с най-жестокия режим в региона, можеше да ги цитира наизуст. Въпреки голямото петролно богатство, една пета от хората в арабския свят преживяваха с по-малко от два долара на ден. Шестдесет и пет милиона араби, повечето от тях жени, не можеха да четат и пишат, а милиони изобщо не получаваха никакво образование. Арабите — някога пионери в областта на математиката и геометрията, бяха печално изостанали от развитите страни по отношение на научно-техническите изследвания. През изминалото хилядолетие в арабските страни бяха преведени по-малко книги, отколкото се превеждаха в Испания за една година. В много райони на арабския свят Коранът бе единствената книга, която имаше значение.

— Но как се е стигнало до това? — попита Бела.

Радикалният ислям със сигурност бе изиграл своята роля, но същото бяха направили и парите. Парите, които диктаторите и монарсите харчеха за себе си, а не за своя народ. Парите, които изтичаха от арабския свят и се вливаха в частните банки на Женева, Цюрих и Лихтенщайн. Парите, които Габриел и неговият екип отчаяно се опитваха да намерят. Докато дните се точеха, те се сблъскваха с тухлени стени, задънени улици и врати, които не можеха да отворят. Агентите четяха електронната поща на редовия лондонски адвокат Хамид Хадам и слушаха внимателно как протичаше неговият ден: пътуването му с метрото, срещите му с клиенти по важни и маловажни въпроси, дребните му разногласия с неговите панарабски партньори. Слушаха и когато се прибираше вечер в къщата си в Тауър Хамлетс, където живееше в компанията на четири жени. В една такава вечер той имаше разгорещен спор с най-голямата си дъщеря за дължината на полата, която тя възнамеряваше да носи на парти, където щяха да присъстват и момчета. Също като девойчето, екипът беше благодарен за прекъсването от звъна на мобилния му телефон. Разговорът продължи две минути и осемнадесет секунди. И когато той приключи, Алон и хората му разбраха, че най-накрая са открили човека, когото търсеха.

33. Линц, Австрия

На сто и шейсет километра западно от Виена река Дунав завива рязко от северозапад на югоизток. На това място древните римляни изградили гарнизон и когато те си отишли, хората, които един ден щели да бъдат известни като австрийци, изградили град, който нарекли Линц. Градът забогатял от желязната руда и солта, които били превозвани по реката, и за известно време бил най-важният град в Австро-Унгарската империя, по-важен дори от Виена. Моцарт композирал своята Симфония № 36, докато живеел в Линц; Антон Брукнер47 бил органист в Старата катедрала на града. А в малкото му предградие Леондинг, на улица Михаелбергщрасе № 16, се издига жълта къща, където е живял като дете Адолф Хитлер. Адолф се преместил във Виена през 1905 г. с надеждата да бъде приет в Художествената академия, но никога не забравил любимия си Линц. Линц трябвало да бъде културният център на хилядолетния Райх и точно там Хитлер планирал да изгради своя монументален фюреров музей с ограбените произведения на изкуството. Всъщност кодовото име на неговата грабителска операция било Sonderauftrag Linz, или Специална операция Линц.

Съвременният Линц се бе потрудил усилено да прикрие връзките си с Хитлер, но спомените за миналото бяха навсякъде. Най-крупното предприятие в града — стоманодобивният гигант „Фьост Алпине“, първоначално било известно като „Херман Гьоринг Верке“. А на деветнадесет километра източно от центъра на града се намираха останките от Маутхаузен — нацисткия лагер, където затворниците са били подложени на „изтребление чрез труд“. Сред затворниците, доживели да видят лагера освободен, бил Симон Визентал, който по-късно щеше да стане най-известният „ловец на нацисти“ в света.

Човекът, който пристигна в Линц през първия вторник на месец юни, знаеше много за тъмното минало на града. В действителност в определен период от неговия твърде разностранен живот градът бе най-голямата му страст. Когато слезе от влака на Хауптбанхоф, той носеше тъмен костюм, подсказващ, че притежава значително богатство, и златен часовник, който оставяше впечатлението, че не го е придобил съвсем честно, което по една случайност беше вярно. Мъжът бе пристигнал в Линц от Виена, а преди това беше посетил Мюнхен, Будапеща и Прага. По пътя си той два пъти бе сменил самоличността си. За момента мъжът беше Феликс Адлер — средноевропеец с неустановена националност, любовник на много жени, боец от забравени битки, човек, който се чувстваше по-удобно в Гщаад и Сен Тропе, отколкото в родния си град, където и да беше той. Истинското му име обаче беше Ели Лавон.

От гарата той пое по улица, от двете страни на която се издигаха кремави жилищни сгради, докато не стигна до Новата катедрала — най-голямата църква в Австрия, но не и най-високата. С указ48 нейната извисяваща се кула бе построена с два метра по-ниска от тази на виенската ѝ посестрима — величествената катедрала „Свети Стефан“. Лавон влезе в нея, за да види дали някой от улицата ще го последва. Докато вървеше под високия свод на нефа, той се запита не за първи път как такава благочестива римокатолическа страна е могла да изиграе толкова голяма роля в убийството на шест милиона души. „Било е в кръвта им — помисли си той. — Били са закърмени с него.“

Но това беше мнението на Лавон, не на Феликс Адлер, и когато излезе обратно на площада, той бленуваше само за пари. Ели отиде до Хауптплац — най-известния площад в Линц, и направи последна проверка дали не е следен. След това прекоси река Дунав и се отправи към едно кръгово кръстовище, където два модерни трамвая се припичаха на топлото слънце, изглеждайки така, сякаш бяха оставени погрешка в грешния град, в грешната епоха. От едната страна на кръговото кръстовище имаше улица, наречена Герстнерщрасе, в края на която се виждаше величествена врата с месингова табелка с надпис „Банка Вебер АД — само с предварителна уговорка“.

Лавон посегна към бутона на звънеца, но нещо го накара да се поколебае. Това беше старият страх, страхът, че е чукал на твърде много врати и е ходил по твърде много тъмни улици зад хора, които биха го убили, ако знаеха, че е там. После се сети за лагера, който се намираше на двадесет километра на изток, и за един град в Сирия, който почти бе изтрит от картата, и се запита дали някъде имаше връзка — дъга на злото, между двете места. Внезапно в него се надигна гняв, който той овладя, като оправи вратовръзката си и приглади каквото бе останало от косата му. След това постави решително палеца си върху бутона на звънеца и с променен глас заяви, че е Феликс Адлер и има уговорена бизнес среща. Изминаха няколко секунди, които му се сториха цяла вечност. Най-накрая ключалките изщракаха и звукът на сигналното устройство го стресна като изстрел от стартов пистолет. Той си пое дълбоко дъх, натисна дръжката и влезе.

Отвъд вратата имаше вестибюл, а отвъд вестибюла — чакалня, където седеше девойка от Горна Австрия, която беше толкова бледа и хубава, че изглеждаше почти нереална. Девойката явно бе свикнала с нежеланото внимание от страна на мъже като хер Адлер, защото поздравът, който му отправи, бе едновременно приветлив и пренебрежителен. Тя му предложи стол в чакалнята си, който той прие, и кафе, което учтиво отказа. Ели седна със събрани колене и кръстосани в скута ръце, сякаш чакаше на перона на някоя провинциална железопътна гара. На един телевизор на стената над главата му течеше безшумно предаването на американски канал за финансови новини. На масата до лакътя му лежаха екземпляри от значимите световни икономически издания, заедно с няколко списания, възхваляващи предимствата на живота в планините на Австрия.

Най-после телефонът на бюрото на младата жена иззвъня и тя обяви, че хер Маркус Вебер — президент и основател на Банка Вебер АД, ще го приеме. Той го чакаше зад следващата врата — мършав, висок, плешив, очилат, облечен с тъмен костюм на предприемач и с високомерна усмивка. Хер Вебер стисна тържествено ръката на Лавон, сякаш го утешаваше за смъртта на някаква далечна леля, и го поведе по един коридор, по чиито стени бяха закачени маслени платна, изобразяващи планински езера и нацъфтели ливади. В края на коридора имаше бюро, където друга жена — по-възрастна и с по-тъмен тен и коса от първата, се взираше в екрана на компютъра си. Кабинетът на хер Вебер беше от дясната страна; от лявата се намираше кабинетът на неговия партньор Уалид ал Сидики. Вратата на господин Ал Сидики бе плътно затворена. Пред нея бяха застанали двама еднакви на вид охранители, които стояха неподвижно като палми в саксия. Ушитите им по поръчка костюми не можеха да скрият факта, че бяха въоръжени.

Ели Лавон кимна на двамата мъже, получавайки в отговор само едно мигване, а след това погледна към жената. Косата ѝ беше черна като гарваново крило и се спускаше почти до раменете на тъмното ѝ сако. Тя имаше големи кафяви очи и прав, възголям нос. Общото впечатление, което оставяше външният ѝ вид, бе за сериозност, примесена с лека печал. Ели погледна лявата ѝ ръка и видя, че на безименния ѝ пръст няма венчална халка или годежен пръстен. Той определи възрастта ѝ някъде около четиридесетте — опасен период за една стара мома. На жената не ѝ липсваше привлекателност, но не беше и много красива. Финото съчетание на костите и плътта, които оформят човешкото лице, бе решило да я направи обикновена.

— Това е Джихан Наваз — обяви Хер Вебер. — Госпожица Наваз е нашият акаунт мениджър49.

Поздравът ѝ беше малко по-приятен от този, който Лавон бе получил от австрийската рецепционистка. Той пусна бързо студената ѝ длан и последва хер Вебер в кабинета му. Мебелите бяха модерни, но удобни, а подът бе покрит с дебел килим, който сякаш поглъщаше всички звуци. Хер Вебер покани с жест Ели да се настани на един стол, преди да седне зад бюрото си.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита той, внезапно станал напълно делови.

— Искам да поверя известна парична сума на вашите грижи — отговори Лавон.

— Може ли да попитам откъде научихте за нашата банка?

— От мой бизнес партньор, който е ваш клиент.

— Може ли да попитам за името му?

— Предпочитам да не го казвам.

Хер Вебер вдигна длан, сякаш искаше да каже, че напълно разбира.

— Имам един въпрос — каза Ели. — Вярно ли е, че преди няколко години банката е имала известни затруднения?

— Вярно е — призна Вебер. — Като много други европейски банкови институции бяхме силно засегнати от срива на американския пазар за недвижими имоти и последвалата финансова криза.

— И поради тази причина сте били принудени да приемете да имате партньор?

— В действителност бях доволен да го направя.

— Господин Ал Сидики.

Хер Вебер кимна предпазливо.

— Той е от Ливан, познах ли?

— Всъщност е от Сирия.

— Жалко.

— Защо?

— Заради войната — отговори Лавон.

Безучастното изражение на банкера показа ясно, че не желае да обсъжда настоящото положение в родината на партньора си.

— Вие говорите немски, сякаш сте родом от Виена — каза той след малко.

— Живях там определен период от време.

— А сега?

— Имам канадски паспорт, но предпочитам да мисля за себе си като за гражданин на света.

— В днешно време парите не познават международни граници.

— Точно затова дойдох в Линц.

— Били ли сте тук и преди?

— Много пъти — отговори искрено Ели.

Телефонът на Вебер иззвъня.

— Имате ли нещо против да се обадя?

— Ни най-малко.

Австриецът вдигна слушалката до ухото си и се втренчи право в Лавон, докато слушаше гласа в другия край на линията. Дебелият килим погълна промърморения от него отговор. После той затвори телефона и попита:

— Докъде бяхме стигнали?

— Канехте се да ме уверите, че вашата банка е платежоспособна и стабилна и че парите ми ще бъдат тук в безопасност.

— И двете неща са верни, хер Адлер.

— Освен това очаквам да проявите дискретност.

— Както сигурно знаете — отвърна Вебер, — неотдавна Австрия се съгласи да внесе някои промени в банковата си система, за да угоди на европейските ни съседи. Въпреки това, нашите закони за поверителност си остават сред най-строгите в света.

— Доколкото разбрах, имате изискване за депозит от най-малко десет милиона евро за нови клиенти.

— Такава е нашата политика. — Вебер замълча, после попита: — Има ли някакъв проблем, хер Адлер?

— Никакъв.

— Очаквах, че отговорът ви ще е такъв. Правите ми впечатление на много сериозен човек.

Хер Адлер прие това ласкателство с леко кимване.

— Кой друг в банката ще знае, че имам сметка тук?

— Аз и госпожица Наваз.

— А господин Ал Сидики?

— Господин Ал Сидики си има своите клиенти, а аз — моите. — Вебер почука със златната си писалка по кожената подложка на бюрото. — Е, хер Адлер, как ще процедираме?

— Моето намерение е да депозирам при вас десет милиона евро. Бих искал да държите пет милиона от тях в брой. Останалата част бих искал да инвестирате. Нищо прекалено сложно — добави той. — Целта ми е запазване, а не печелене на богатство.

— Няма да бъдете разочарован — отговори австриецът. — Трябва обаче да знаете, че вземаме такса за нашите услуги.

— Да — каза с усмивка Ели. — Поверителността си има цена.

Въоръжен със златната си писалка, банкерът записа някои лични данни на Лавон — всичките фалшиви. За парола Ели си избра думата „кариера“ — препратка към каменоломната в лагера за робски труд в Маутхаузен, — която се зарея над лъскавото плешиво теме на хер Вебер, който, както се оказа, не бе намерил време да посети мемориала на холокоста, намиращ се на няколко километра от неговия роден град.

— Паролата е свързана с естеството на моя бизнес — поясни Лавон с престорена усмивка.

— Вашият бизнес е минното дело, така ли, хер Адлер?

— Нещо такова.

След тези думи банкерът се изправи и го повери на грижите на госпожица Наваз — акаунт мениджъра на банката. Трябваше да се попълват формуляри, да се подписват декларации и да се дават обещания от двете страни по отношение на секретността и спазването на данъчните закони. Прибавянето на десет милиона евро към баланса на Банка Вебер не допринесе с нищо за смекчаване на резервираното ѝ държане. Ели сметна, че тя не е сдържана по природа, причината беше нещо друго. Той погледна към двамата охранители, поставени пред вратата на Уалид ал Сидики, сирийския спасител на Банка Вебер АД. После отново погледна Джихан Наваз.

— Важен клиент? — попита Лавон.

Жената го изгледа безучастно.

— Как искате да внесете парите в сметката? — попита тя.

— Най-удобно ще е чрез банков превод.

Госпожица Наваз му подаде едно листче, на което бе написан идентификационният код на банката.

— Трябва ли да го направя сега? — попита Ели.

— Както желаете.

Лавон извади мобилния си телефон и позвъни на една реномирана банка в Брюксел, която не знаеше, че контролира голяма част от оперативните средства на Службата за Европа. Той информира своя банкер, че желае да преведе много бързо десет милиона евро на Банка Вебер АД в Линц, Австрия. После затвори телефона и отново се усмихна на Джихан Наваз.

— Ще получите парите най-късно утре до обяд — каза Ели.

— Да ви позвъня ли за потвърждение?

— Да, ако обичате.

Хер Адлер ѝ подаде визитката си. Тя отвърна на жеста му, като му подаде една от своите.

— Ако се нуждаете от още нещо, хер Адлер, моля не се колебайте да ми се обадите директно. Ще ви помогна, ако мога.

Лавон пъхна визитката ѝ във вътрешния джоб на сакото си заедно с мобилния си телефон. Изправи се и се ръкува за последен път с Джихан Наваз, преди да се отправи към рецепцията, където го чакаше красивата австрийска девойка. Докато вървеше по застлания с пътека коридор, усети очите на двамата охранители да пронизват гърба му, но не посмя да погледне през рамо. Осъзна, че се страхува. Джихан Наваз — също.

34. Булевард „Цар Саул“, Тел Авив

Изглежда трудно да си го представим, но имаше време, когато хората не чувстваха необходимост да споделят всеки момент от живота си със стотици милиони, дори милиарди напълно непознати хора. Ако човек отидеше да си купи дреха в някой търговски център, после не описваше това минута по минута в сайт за социални контакти, и ако станеше за смях по време на парти, не оставяше снимков разказ за този конфузен епизод в дигитален албум, който ще просъществува цяла вечност. Но сега, в ерата на отпадналите задръжки, сякаш нито една подробност от живота не е твърде банална или унизителна, за да бъде споделена. В епохата на интернет е по-важно да се живее на показ, отколкото да се живее достойно. Интернет последователите са по-ценени от приятелите от плът и кръв, защото поддържат илюзорната перспектива за известност, дори за безсмъртие. Ако Декарт беше жив, би могъл да напише: „Аз туитвам50, следователно съществувам“.

Работодателите отдавна са научили, че онлайн присъствието на дадено лице говори много за характера му. Не е изненадващо, че и световните разузнавателни служби са открили същото нещо. В миналото шпионите трябваше да отварят писма и да претърсват чекмеджета, за да научат най-дълбоко пазените тайни на някоя потенциална мишена или човек за вербуване. Сега единственото, което трябва да направят, е да натиснат няколко клавиша и тайните буквално им идват наготово: имена на приятели и врагове, неуспешни любовни връзки и стари рани, тайни страсти и желания. В ръцете на опитен оперативен работник такива подробности са истинска пътна карта към човешкото сърце. Те му позволяват да предприеме най-различни неща, да въздейства на всяка емоция почти както си поиска. Лесно е да накара мишената да се страхува например, ако тя вече доброволно е предала ключовете за своите страхове. Същото важи и ако оперативният работник пожелае да накара мишената да се почувства щастлива.

Джихан Наваз — акаунт мениджър на Банка Вебер АД, родена в Сирия, натурализирана германка, не беше изключение. Технофил51 по природа, тя беше пионер във „Фейсбук“, заклет потребител на „Туитър“ и наскоро бе открила прелестите на „Инстаграм52“. Като претършува нейните акаунти, екипът научи, че Джихан живее в малък апартамент в края на Стария град в Линц, че има палава котка, наречена Клеопатра, и че колата ѝ — старо „Волво“, ѝ създава непрестанни ядове. Агентите узнаха имената на любимите ѝ барове, нощни клубове и ресторанти, както и на кафенето, където тя всяка сутрин се отбиваше за кафе и закуска на път за работа. Те също така научиха, че Наваз никога не се е омъжвала и че последният ѝ сериозен приятел се е отнасял много лошо с нея. Обаче главното, което разбраха, бе, че тя така и не е успяла да преодолее вродената ксенофобия на австрийците и се чувства самотна. Това беше история, която хората от екипа разбираха много добре. Джихан Наваз, също като евреите преди нея, беше чужденка.

Любопитното бе, че имаше два елемента от живота ѝ, които Джихан никога не коментираше онлайн: своята месторабота и родината си. Банката и Сирия не се споменаваха и в купищата лични имейли, които хакерите на „Отдел 8200“ — израелската служба за електронно наблюдение, изровиха от множеството ѝ акаунти. Ели Лавон, който бе почувствал напрегнатата атмосфера в банката, се питаше дали Джихан само следваше някакво нареждане на Уалид ал Сидики — мъжа, който работеше зад заключената врата, охранявана от двама въоръжени алауити. Обаче Бела Навот предположи, че причината за мълчанието на жената е друга. И така, докато останалите членове на екипа пресяваха дигиталните файлове, тя отиде в архива на отдел „Проучване“ и започна да търси.

Първите двадесет и четири часа от нейното търсене не ѝ донесоха нищо ценно. След това по интуиция Бела изрови старите си папки за един инцидент, който се бе случил в Сирия през февруари 1982 година. Под ръководството на Бела Службата бе изготвила два доклада за инцидента: строго секретен документ за употреба от разузнавателните служби на Израел и несекретен информационен бюлетин, който бе оповестен на широката общественост чрез Министерството на външните работи. И двете версии на доклада съдържаха свидетелските показания на девойка, чието име Бела бе премълчала и в двата документа, за да запази в тайна нейната самоличност. Обаче в своите лични изследователски папки тя бе съхранила копие от оригиналното изявление на момичето, в чийто край фигурираше неговото име. Две минути по-късно, останала без дъх след спринта от отдел „Проучване“ до стая 456В, Бела постави триумфално документа пред Габриел.

— Причината е в Хама — каза тя. — Клетата жена е била в Хама.

— Какво всъщност знаем за Уалид ал Сидики?

— Достатъчно, за да знаем, че той е човекът, когото търсим, Узи.

— Бъди така добър да ми обясниш, Габриел.

Навот свали очилата и разтри основата на носа си — нещо, което правеше винаги когато не беше сигурен какво да предприеме. Той седеше зад голямото си стъклено бюро, качил единия си крак върху подложката. Зад него оранжевото зарево на слънцето бавно се спускаше към повърхността на Средиземно море. Алон се загледа за миг в него — отдавна не беше виждал слънцето.

— Той е алауит — каза най-сетне Габриел — и е родом от Алепо. Когато е работил в Дамаск, се е представял за роднина на управляващата фамилия. Както може да се очаква, кръвните му връзки не се споменават в нито една от брошурите на Банка Вебер.

— Каква е роднинската му връзка?

— Както изглежда, Ал Сидики е далечен братовчед на майката, което е важно. Именно майката е посъветвала сина си да накаже сурово протестиращите.

— Човек би казал, че си бил в компанията на моята съпруга.

— Така е.

Навот се усмихна.

— Значи Уалид ал Сидики е учредител на „Ивъл Инкорпорейтид“?

— Точно това казвам, Узи.

— Как е спечелил парите си?

— Започнал е кариерата си в държавната фармацевтична промишленост на Сирия, което също е важно.

— Защото фармацевтичната промишленост на Сирия е придатък на нейната програма за химически и биологични оръжия.

Габриел бавно кимна.

— Ал Сидики се е грижел голяма част от нейните печалби да отиват директно в хазната на семейството. Той също така се е грижел западните фирми, които искат да правят бизнес в Сирия, да плащат за тази привилегия под формата на подкупи и комисиони. Междувременно Ал Сидики станал много богат. — Алон замълча, после добави: — Достатъчно богат, за да купи банка.

Навот се намръщи.

— Кога е напуснал Сирия?

— Преди четири години.

— Точно когато Арабската пролет бе в пълен разцвет — отбеляза Узи.

— Това не е било случайно. Ал Сидики е търсел безопасно място, за да управлява семейното богатство. И е намерил такова, когато една малка банка в Линц е изпаднала в беда по време на Голямата рецесия.

— Мислиш ли, че парите се държат в сметки в Банка Вебер?

— Една част от тях — отговори Габриел. — А той контролира останалите, използвайки Банка Вебер като визитна картичка.

— Дали хер Вебер участва в това?

— Не съм сигурен.

— Какво ще кажеш за девойката?

— Не — отвърна Алон. — Тя не знае.

— Как може да си сигурен?

— Защото един доверен братовчед на сирийския управник никога не би направил акаунт мениджър едно момиче от Хама.

Навот свали крака си на пода и облегна дебелите си ръце на бюрото. Стъклото сякаш всеки момент щеше да се счупи под натиска на едрото му тяло.

— В такъв случай каква е идеята ти? — попита той.

— Тя търси приятели — отговори Габриел. — Аз ще ѝ дам един.

— Мъж или жена?

— Жена — отвърна Алон. — Определено ще е жена.

— Коя смяташ да използваш?

Габриел му каза.

— Тя е анализатор.

— Обаче говори свободно немски и арабски език.

— Какъв подход смяташ да използва?

— Твърд, опасявам се.

— А националността ѝ?

— Мога да те уверя, че няма да е в синьо и бяло53.

Навот се усмихна. Когато бе работил на терен като катса54, негов специалитет бяха операциите под фалшива националност. Той редовно се представяше за служител на германското разузнаване, когато вербуваше шпиони от арабските страни или от редиците на терористичните организации. Беше по-лесно да убеди арабин да предаде страната си или каузата си, ако арабинът не знаеше, че Узи работи за Израел.

— Какво смяташ да правиш с Бела? — попита той.

— Тя иска да отиде да работи на терен. Казах ѝ, че ти ще решиш.

— Съпругата на шефа не излиза на терен.

— Бела ще бъде разочарована.

— Свикнал съм с това.

— Ами ти, Узи?

— Какво аз?

— Бих могъл да използвам твоята помощ за вербуването.

— Защо мен?

— Защото преди войната баба ти и дядо ти са живели във Виена и ти говориш немски като австрийски козар.

— Това е по-добре от твоя немски с ужасен берлински акцент.

Навот вдигна поглед към своята видеостена, където едно семейство в обсадения град Хомс си приготвяше храна от варени плевели. Това беше единственото нещо, останало за ядене в града.

— Има и още нещо, за което трябва да помислиш — каза той. — Ако допуснеш и най-малката грешка, Уалид ал Сидики ще накълца на парчета тази девойка и ще я хвърли в Дунав.

— Всъщност — отвърна Габриел — първо ще позволи на момчетата да се позабавляват малко с нея. След това ще я убие.

Узи отдели очи от екрана и погледна сериозно Алон.

— Сигурен ли си, че искаш да доведеш това докрай?

— Абсолютно.

— Надявах се, че това ще е твоят отговор.

— Какво ще правим с Бела?

— Вземи я с теб. Или още по-добре: изпрати я направо в Дамаск. — Навот отново погледна към видеостената и бавно поклати глава. — Тази проклета война би свършила след една седмица.

По-късно същата вечер лондонският „Гардиан“ публикува статия, обвиняваща сирийския режим, че е извършил мъчения и убийства в промишлени мащаби. Статията се основаваше на находка от снимки, изнесени тайно от Сирия от човека, чиято работа е била да ги заснеме. На тях се виждаха труповете на хиляди хора — главно млади мъже, които бяха починали, докато са били в правителствени затвори. Някои от мъжете бяха разстреляни. По други си личаха следи от обесване или поражения от електрически ток. Трети бяха с извадени очи. Почти всички изглеждаха като скелети.

Именно на този фон екипът извърши последните си приготовления. От Интендантството получиха две тайни квартири: малък апартамент в центъра на Линц и голяма тъмножълта вила на брега на езерото Атерзее, на тридесет километра южно от града. От транспортния отдел се погрижиха за автомобилите и мотоциклетите, от Паспортна служба — за паспортите. Габриел имаше няколко, от които да избира, но в крайна сметка се спря на Джонатан Олбрайт — американец, който работеше за компания, наречена „Маркъм Кепитъл Адвайзърс“, от Гринуич, Кънектикът. Олбрайт не беше обикновен финансов консултант. Неотдавна той бе довел тайно руски шпионин от Санкт Петербург на Запад. А преди това бе вкарал пратка с повредени центрофуги в иранския канал за доставка на ядрени материали.

Когато подготовката им приключи, членовете на екипа напуснаха булевард „Цар Саул“ и се отправиха към определените им „стартови пунктове“ — плеяда от тайни квартири в района на Тел Авив, където полевите агенти на Службата приемаха новата си самоличност, преди да напуснат Израел за изпълнение на техните мисии. Както винаги, те пътуваха до местоназначението си по различно време и по различни пътища, за да не събудят подозрение в местните имиграционни власти. Мордекай и Одед пристигнаха първи в Австрия, а Дина Сарид — последна. Паспортът ѝ я идентифицираше като Ингрид Рот, родом от Мюнхен. Тя прекара една нощ във вилата край Атерзее. След това, по обяд на следващия ден, зае апартамента в Линц. Същата вечер, докато стоеше на прозореца на тесния хол, Дина видя едно старо волво да спира на отсрещната страна на улицата. Жената, която излезе от шофьорската врата, беше Джихан Наваз.

Дина направи снимка на Джихан и я изпрати по защитена линия в стая 465В, където Габриел работеше до късно в единствената компания на папките на Бела за клането в Хама. Той напусна булевард „Цар Саул“ няколко минути след десет и като избегна обичайните процедури на Службата, се прибра в апартамента си на улица „Наркис“, за да прекара последната си нощ в Израел със съпругата си. Когато пристигна, тя спеше, така че Габриел се пъхна тихо под завивките и сложи ръка на корема ѝ. Киара се размърда, целуна го сънливо и отново заспа. А на сутринта, когато се събуди, той бе заминал.

35. Мюнхен, Германия

Много от версиите на лицето на Габриел бяха добре познати на службите за сигурност в Австрия, така че от транспортния отдел решиха, че е най-добре той да пътува през Мюнхен. Алон мина лесно през паспортния контрол като усмихнат богат американец и след това се придвижи с летищния автобус до паркинга за дълъг престой, където от транспортния отдел бяха оставили едно непроследимо „Ауди“ А7. Ключовете бяха скрити в една магнитна кутийка под калника на задното ляво колело. Габриел я взе с едно движение на ръката и приклекна, за да огледа шасито за евентуалното наличие на бомба. Като не видя нищо необичайно, той се качи зад волана и включи двигателя. Радиото бе оставено пуснато и жена с нисък, отегчен глас четеше новините на „Дойчландфунк“. За разлика от много свои сънародници, Габриел не потръпваше от отвращение при звука на немския език. Това бе езикът, който бе чувал в утробата на майка си, и дори и сега той си оставаше езикът на неговите сънища. В тях, когато говореше с него, Киара говореше на немски.

Той намери разписката за паркинга, където от транспортния отдел бяха казали, че ще бъде — в централната конзола, пъхната в брошура за нощните клубове в Мюнхен, — и потегли към изхода с предпазливостта на чужденец. Служителят на паркинга разглежда разписката достатъчно дълго, за да изпрати първата тръпка от операцията по гръбнака на Габриел. След това бариерата се вдигна и той се отправи към входа за аутобана. Докато караше под светлината на баварското слънце, започнаха да го връхлитат рой спомени. От дясната му страна, извисяваща се над хоризонта на Мюнхен, бе телевизионната кула в Олимпийския парк, където терористите от „Черният септември“ бяха извършили нападението, поставило началото на кариерата му. След един час, когато пресече границата на Австрия, първият град, в който влезе, беше Браунау на Ин — родното място на Хитлер. Габриел се опита да държи настрана мислите за Виена, но това се оказа извън възможностите му за разделно мислене. Той чу шума от безуспешен опит да бъде запален автомобилен двигател и видя над елегантната улица да се издига огнено зарево. И пак седеше край болничното легло на Леа и ѝ казваше, че детето ѝ е мъртво. „Трябваше да останем заедно във Венеция, любими. Нещата щяха да се развият различно…“ Да, помисли си той сега. Нещата щяха да бъдат различни. Той щеше да има двадесет и пет годишен син и никога нямаше да се влюби в една красива девойка от гетото на име Киара Дзоли.

Къщата, където бе роден Хитлер, се намираше на улица „Залцбургер Форщад“ № 15, недалеч от главния търговски площад на Браунау. Габриел паркира на улицата и поседя известно време с включен двигател, като се чудеше дали има сили да направи това. После рязко отвори вратата и забърза през улицата, сякаш за да избегне възможността да се върне назад. Двадесет и пет години по-рано кметът на Браунау бе решил да постави паметен камък55 пред къщата. Той бе изкопан от каменоломната в Маутхаузен и на него бе гравиран надпис, в който не се споменаваше специално нито за евреите, нито за холокоста. Алон застана сам пред него, като си мислеше не за избитите шест милиона души, а за войната, която се водеше на три хиляди и двеста километра югоизточно оттам, в Сирия. Въпреки всички книги, документални филми, паметници и декларации относно всеобщите човешки права, един диктатор отново убиваше с отровен газ хора от народа си и ги превръщаше в скелети в лагери и затвори. Изглеждаше така, сякаш уроците на холокоста бяха забравени. Или може би, помисли си Габриел, те никога не са били научавани.

Млада немска двойка — отличителният им акцент издаваше, че са баварци — се присъедини към него пред камъка и заговори за Хитлер, като че ли той беше незначителен тиранин от някаква далечна империя. Обезсърчен, Габриел се върна в колата си и пое през Горна Австрия. Най-високите планински върхове все още бяха покрити със сняг, но в долините, където бяха разположени селата, поляните пламтяха от багрите на дивите цветя. Той влезе в Линц малко след два часа на обяд и паркира близо до Новата катедрала. После прекара един час в проучване на това, което скоро щеше да бъде най-пасторалното бойно поле в сирийската гражданска война. В Линц бе сезонът на фестивалите. Току-що бе приключил филмовият фестивал и скоро щеше да започне джаз фестивалът. Бледите австрийци се припичаха на слънце на зелените тревни площи в Дунавския парк. Над главите им един-единствен пухкав облак се носеше плавно в лазурното небе като баражен балон56, понесен от вятъра, след като се е откъснал от своето стоманено въже.

Последната спирка от проучването на Габриел беше кръговото кръстовище в съседство с Банка Вебер АД. Пред безличния вход на банката бе паркирана черна лимузина „Мерцедес Майбах“, чийто двигател работеше на празен ход. Ако се съдеше по начина, по който колата лежеше ниско на колелата, тя бе тежко бронирана. Алон седна на една пейка и пропусна два трамвая. След това, когато вече трети трамвай наближаваше спирката, видя един елегантно облечен мъж да излиза от банката и да се шмугва бързо на задната седалка на автомобила. Лицето му беше запомнящо се заради издадените скули и необичайно малката уста с тънки устни. Няколко секунди по-късно колата профуча като черна сянка край рамото на Габриел. Сега мъжът притискаше до ухото си мобилен телефон. „Парите никога не спят — помисли си Алон, — дори и кървавите.“

Когато четвърти трамвай навлезе бавно в кръговото кръстовище, Габриел се качи на него и се придвижи до другия бряг на Дунав. Той огледа внимателно шасито на автомобила си за втори път, за да се увери, че не е било бърникано там в негово отсъствие. След това се отправи към Атерзее. Безопасната къща се намираше на западния бряг на езерото, близо до град Лицлберг. Имаше дървена порта, отвъд която се простираше алея, обградена от двете страни с борове и цъфнали пълзящи растения. В предния двор бяха паркирани няколко коли, сред които и едно старо рено с корсикански регистрационен номер. Неговият собственик стоеше на отворената врата на вилата, облечен небрежно в чифт свободни панталони в цвят каки и жълт памучен пуловер.

— Аз съм Питър Рътлидж — каза той, като подаде с усмивка ръка на Габриел. — Добре дошъл в Шангри-Ла57.

Предполагаше се, че са дошли на почивка, затова и бяха романите с меки корици, оставени отворени върху шезлонгите, перцата за федербал, разпръснати по моравата, и блестящата дървена моторна лодка, наета за царската сума от двадесет и пет хиляди евро на седмица, която дремеше в края на дългия кей. Във вътрешността на вилата обаче обстановката бе изцяло работна. По стените на трапезарията бяха закачени карти и снимки от наблюдение, а върху масата бяха поставени няколко отворени лаптопа. На екрана на единия от тях се виждаше представителна модерна къща от стъкло и стомана, разположена сред хълмовете над Линц. На другия — входът на Банка Вебер АД. В 17:10 часа самият хер Вебер излезе от вратата и се качи в едно практично беемве седан. Две минути по-късно се появи една девойка, която бе толкова бледа и красива, че изглеждаше почти нереална. А след девойката излезе Джихан Наваз. Тя прекоси забързано малкия площад и се качи в чакащия на спирката трамвай. И макар че младата жена не го знаеше, мъжът с белези от шарка, който седеше срещу нея от другата страна на пътеката, беше израелският разузнавач Яков Росман. Те пътуваха заедно с трамвая до Моцартщрасе, като всеки от тях се взираше пред себе си, а после поеха в различни посоки — Яков на запад, Джихан на изток. Когато тя пристигна пред жилищния си блок, видя Дина Сарид да слиза от лъскавия си син скутер на отсрещната страна на улицата. Двете жени си размениха по една бегла усмивка. После Джихан влезе в сградата и се изкачи по стълбите до апартамента си. След две минути на профила ѝ в „Туитър“ се появи съобщение, което гласеше, че смята да отскочи за едно питие до бар „Ванили“ по-късно същата вечер. Не се получиха никакви отговори.

През следващите три дни двете жени се движеха из тихите улици на Линц по маршрути, които не се пресичаха. Те се сблъскаха на крайбрежната алея пред Музея на модерното изкуство и погледите им се срещнаха за кратко край сергиите на Стария пазар. Но иначе съдбата сякаш си бе наумила да ги държи настрана една от друга. Те като че ли бяха обречени да останат съседи, които не си говорят, непознати, които се гледат един друг през пропаст, която не можеше да бъде преодоляна.

Но без знанието на Джихан Наваз тяхната евентуална среща бе предопределена. В действителност тя бе активно подготвяна от група мъже и жени, които действаха от красива вила край брега на езеро, което се намираше на тридесет и два километра югозападно от града. Въпросът не беше в това дали двете жени ще се срещнат, а само кога. Единственото, което бе нужно на екипа, бе още едно доказателство.

То пристигна призори на четвъртия ден, когато те чуха, подслушвайки Хамид Хадам — лондонския адвокат, работещ за „Ел Икс Ар Инвестмънтс“, че той открива две сметки в съмнителна банка на Каймановите острови. След това Хамид звънна на Уалид ал Сидики в дома му в Линц и му каза, че сметките вече са готови да бъдат захранвани със средства. Парите пристигнаха двадесет и четири часа по-късно чрез транзакция, която бе наблюдавана от компютърните хакери на Отдел 8200. В първата сметка бяха внесени двадесет милиона долара, които минаха през Банка Вебер АД. Във втората бяха внесени двадесет и пет милиона щатски долара.

При това положение остана само да се уточнят времето, мястото и обстоятелствата за срещата между двете жени. Бе избрано времето да е пет и половина следобед на следващия ден, а мястото — площад Пфарплац. Дина седеше пред кафене „Майер“ и четеше опърпан екземпляр на „Остатъкът от деня“58, когато Джихан мина сама край масата ѝ, носейки пазарска торбичка в едната си ръка. Тя спря изведнъж, обърна се и се приближи до масата.

— Това е невероятно съвпадение — каза на немски младата жена.

— Кое? — попита Дина на същия език.

— Вие четете любимата ми книга.

— Каквото и да правите, не ми казвайте как свършва. — Дина остави романа на масата и протегна ръка. — Аз съм Ингрид — каза тя. — Мисля, че живея срещу вас.

— И аз така мисля. Аз съм Джихан. — Тя се усмихна. — Джихан Наваз.

36. Линц, Австрия

Те отидоха до едно малко заведение, недалеч от техните жилища, където можеха да получат вино. Дина поръча австрийски „Ризлинг“, знаейки много добре, че също като „Остатъкът от деня“, то е любимото вино на сирийката. Сервитьорът напълни чашите им и си тръгна. Джихан взе своята и вдигна тост за новото приятелство. След това се усмихна неловко, сякаш се страхуваше, че е постъпила самонадеяно. Тя изглеждаше нетърпелива, нервна.

— Отскоро си в Линц, нали? — попита Джихан.

— От десет дни — отговори Дина.

— А къде беше преди това?

— Живеех в Берлин.

— Берлин се различава много от Линц.

— Така е — съгласи се Дина.

— Тогава защо дойде тук? — Джихан отново се усмихна неловко. — Съжалявам. Не трябваше да любопитствам. Това е най-големият ми недостатък.

— Да си пъхаш носа в делата на другите хора ли?

— Аз съм безнадеждно любопитна — отвърна тя, кимайки. — Чувствай се свободна по всяко време да ми кажеш да си гледам работата.

— Не съм си и помисляла подобно нещо. — Дина се загледа в чашата си. — Неотдавна се разведохме със съпруга ми. Реших, че ми е необходима промяна, затова дойдох тук.

— Защо в Линц?

— Със семейството ми прекарвахме летата в Горна Австрия, на брега на едно езеро. Тук винаги ми е харесвало.

— Кое езеро?

— Атерзее.

Дългата сянка на църковната камбанария се протегна през улицата към тяхната маса. Йоси Гавиш и Римона Щерн минаха край тях, смеейки се сякаш на някаква своя шега. Наскоро разведената Ингрид Рот като че ли се натъжи от гледката на щастливата двойка. Джихан изглеждаше раздразнена.

— Но ти не си израснала в Германия, нали, Ингрид?

— Защо питаш?

— Не говориш немски като роден език.

— Баща ми работеше в Ню Йорк — обясни Дина. — Израснала съм в Манхатън. Когато бях малка, отказвах да говоря на немски у дома. Намирах го за ужасен език.

Дори и обяснението да ѝ се стори подозрително, Джихан с нищо не го показа.

— В Линц ли работиш? — попита тя.

— Предполагам, зависи какво разбираш под работа.

— Разбирам го всяка сутрин да ходиш в някакъв офис.

— Тогава аз определено не работя.

— Тогава защо си тук?

„Тук съм заради теб“ — помисли си Дина. После обясни, че е дошла в Линц да работи над един роман.

— Писателка ли си?

— Все още не.

— За какво се разказва в книгата ти?

— Това е една история за несподелена любов.

— Като на Стивънс и госпожица Кентън? — Джихан кимна към романа, който лежеше на масата между тях.

— Донякъде.

— Историята в Линц ли се развива?

— Всъщност във Виена — отговори Дина. — По време на войната.

— На Втората световна война ли?

Дина кимна утвърдително.

— Героите евреи ли са?

— Само единият.

— Момчето или момичето?

— Момчето.

— А ти?

— Какво аз?

— Еврейка ли си, Ингрид?

— Не, Джихан — отвърна Дина, — не съм еврейка.

Лицето на Джихан Наваз остана безизразно.

— Ами ти? — попита Дина Сарид, сменяйки темата.

— Аз също не съм еврейка — отговори с усмивка младата жена.

— И ти не си австрийка.

— Израснала съм в Хамбург.

— А преди това?

— Родена съм в Близкия изток. — Тя замълча, после добави: — В Сирия.

— Такава ужасна война — каза сдържано Дина.

— Ако нямаш нищо против, Ингрид, предпочитам да не обсъждаме войната. Това ме потиска.

— Тогава ще се престорим, че войната не съществува.

— Поне засега. — Джихан извади кутия цигари от чантата си и когато запали една, Дина видя, че ръката ѝ леко трепереше. Първото вдишване на тютюневия дим сякаш я успокои.

— Няма ли да ме питаш какво правя в Линц?

— Какво правиш в Линц, Джихан?

— Един мой сънародник купи дял в малка частна банка тук. Той се нуждаеше от сътрудник, който говори арабски.

— Коя е банката?

Госпожица Наваз каза името.

— Предполагам, че вашият сънародник не се казва Вебер — отбеляза Дина.

— Не. — Джихан се поколеба, после добави: — Името му е Уалид ал Сидики.

— Какво точно работиш?

Госпожица Наваз изглеждаше благодарна за смяната на темата.

— Аз съм акаунт мениджър.

— Звучи като важен пост.

— Мога да те уверя, че не е. Аз главно откривам и закривам сметки на нашите клиенти. Също така надзиравам трансакциите с други банки и финансови институции.

— Толкова тайно ли е всичко, както се говори?

— Австрийската банкова система ли?

Дина кимна утвърдително.

Лицето на госпожица Наваз прие сурово изражение.

— Банка Вебер се отнася много сериозно към запазването на тайната на своите клиенти.

— Това звучи като слоган от брошура.

Джихан се усмихна.

— То си е такова.

— А какво ще кажеш за господин Ал Сидики? — попита Дина. — Той взема ли на сериозно конфиденциалността на своите клиенти?

Усмивката на Джихан се стопи. Тя дръпна от цигарата си и огледа нервно пустата улица.

— Искам да те помоля за една услуга, Ингрид — каза най-сетне младата жена.

— Само кажи.

— Моля те, не ми задавай въпроси за господин Ал Сидики. Всъщност бих предпочела никога повече да не споменаваме името му.

Тридесет минути по-късно Габриел и Ели Лавон седяха пред единия лаптоп в тайната квартира край Атерзее и слушаха как двете жени се разделят на улицата пред техните разположени една срещу друга жилищни сгради. Когато Дина се прибра в своя апартамент, Алон плъзна показалеца на аудио плейъра обратно към началото и прослуша втори път цялата среща. После я прослуша отново. Той щеше да я прослуша и четвърти път, ако Ели не се бе пресегнал и не бе кликнал върху иконата за стоп.

— Казах ти, че е тя — рече Лавон.

Габриел се намръщи. После постави показалеца на индикаторната лента за възпроизвеждане на 17:47 часа и кликна върху иконката за включване.

— Героите евреи ли са?

— Само единият.

— Момчето или момичето?

— Момчето.

— А ти?

— Какво аз?

— Еврейка ли си, Ингрид?

— Не, Джихан — отвърна Дина, — не съм еврейка.

Алон кликна иконката за спиране и погледна Ели.

— Не можеш да имаш всичко, Габриел. А пък и това е важната част.

Лавон плъзна показалеца на индикаторната лента напред и отново кликна иконката „Старт“.

— Аз главно откривам и закривам сметки на нашите клиенти. Също така надзиравам трансакциите с други банки и финансови институции.

Натискане на „Стоп“.

— Разбираш ли мисълта ми? — попита Ели.

— Не съм сигурен, че си изказал такава.

— Флиртувай с нея. Накарай я да се чувства комфортно. И после я върни на земята. Но каквото и да правиш — добави Лавон, — не изчаквай твърде много. Не бих искал господин Ал Сидики да разбере, че Джихан има нова приятелка, която може да е, или да не е еврейка.

— Мислиш ли, че той ще има нещо против?

— Може и да има.

— В такъв случай как трябва да действаме?

Ели придвижи напред показалеца на индикаторната лента и кликна върху иконката за пускане.

— За мен беше удоволствие да се запознаем, Ингрид. Съжалявам само, че не се срещнахме по-рано.

— Нека да не оставяме да минат още десет дни.

— Свободна ли си да обядваме заедно утре?

— Обикновено работя по обяд.

Лавон кликна върху иконката за спиране.

— Не мислиш ли, че Ингрид работи твърде много?

— Може да е опасно да се наруши ритъмът ѝ на писане.

— Понякога промяната може да помогне. Кой знае? Тя може да се вдъхнови да напише друг роман.

— Каква ще е сюжетната линия?

— Разказва се за една девойка, която решава да предаде шефа си, когато открива, че той укрива пари за най-лошия човек на света.

— Как свършва?

— Добрите момчета печелят.

— А девойката наранена ли е?

— Изпрати съобщението, Габриел.

Алон бързо изпрати един криптиран имейл на Дина, в който я инструктира да си уговори обедна среща с Джихан Наваз за следващия ден. После върна показалеца на индикаторната лента и за последен път кликна върху иконката за пускане.

— А какво ще кажеш за господин Ал Сидики? — попита Дина. — Той взема ли на сериозно конфиденциалността на своите клиенти?

— Искам да те помоля за една услуга, Ингрид.

— Само кажи.

— Моля те, не ми задавай въпроси за господин Ал Сидики. Всъщност бих предпочела никога повече да не споменаваме името му.

Натискане на иконка „Стоп“.

— Тя знае — каза Лавон. — Единственият въпрос е колко точно?

— Подозирам, че достатъчно, за да я убият.

— Правилата на Хама?

Габриел бавно кимна.

— Тогава смятам, че ни остава само една възможност.

— Каква е тя, Ели?

— Ние също ще трябва да действаме по Правилата на Хама.

Двете жени обядваха заедно на следващия ден в „Икан“, а вечерта пийнаха в бар „Ванили“. Габриел остави да минат още два дни без допълнителен контакт — отчасти защото трябваше да осъществи придвижването от Израел до Атерзее на ценен за него човек, а именно Узи Навот. След това в четвъртъка на същата седмица, Джихан и Дина се засякоха случайно на Стария пазар, макар че срещата изобщо не беше случайна. Джихан покани Дина да пият по едно кафе, но тя се извини и каза, че трябва да се прибира, за да работи по романа си.

— А в събота ще правиш ли нещо? — попита Дина.

— Не съм сигурна. Защо?

— Мои приятели ще правят парти.

— Какво ще е партито?

— Ядене, пиене, каране на лодки в езерото — обичайните неща, които правят хората в събота следобед през лятото.

— Не бих искала да се натрапвам.

— Няма да се натрапваш. В действителност — добави Дина, — сигурна съм, че моите приятели ще те направят почетен гост.

Джихан се усмихна.

— Ще ми трябва нова рокля.

— И бански костюм — вметна Дина.

— Ще дойдеш ли сега с мен по магазините?

— Разбира се.

— Ами книгата ти?

— За това ще има време и по-късно.

37. Атерзее, Австрия

Те имаха две възможности за превоз: малкият скутер на Дина или капризното волво на Джихан. Избраха капризното волво. Няколко минути след пладне то напусна с грохот Стария град, а в дванадесет и половина вече бяха оставили зад гърба си последните предградия на Линц и се носеха с пълна скорост през Залцкамергут по магистрала А1. Времето сякаш бе решило да създаде илюзията за веселие. Слънцето грееше на безоблачното небе, а през отворените прозорци струеше прохладен и мек въздух. Джихан носеше бялата рокля без ръкави, която Дина бе избрала за нея, и големи като на филмова звезда слънчеви очила, които скриваха обикновените ѝ черти. Ноктите ѝ бяха прясно лакирани, парфюмът ѝ бе чувствен и опияняващ. Той изпълваше Дина с чувството за вина. Тя бе дала лъжливо щастие на една самотна жена без приятели. „Това е върховно женско предателство“ — помисли си Дина.

Тя имаше в чантата си подробни инструкции за пътя, които извади, когато завиха от магистрала А1 по Атерзеещрасе. Габриел бе настоял да ги носи и сега. С бунтуваща се съвест Дина стискаше здраво листа, докато насочваше Джихан към крайната ѝ дестинация. Те минаха през малък курортен град, а след това през обработваеми земи, приличащи на шахматна дъска. Езерото се простираше от лявата им страна — тъмносиньо, обрамчено от зелени планини. Играейки ролята на екскурзовод, Дина посочи малкия остров, до който се стигаше по дълъг мост, където Густав Климт бе нарисувал прочутите си пейзажи от Атерзее.

Отвъд островчето проблясваха бели платноходки по местата си на кея, а отвъд пристанището се намираха крайезерните вили. Дина се престори за миг на объркана коя от тях бе на техния домакин. После изведнъж посочи към една отворена врата, сякаш изненадана, че са стигнали до нея толкова бързо. Джихан зави умело наляво и пое бавно по алеята. Дина беше благодарна за силния аромат на бор и цъфтящи храсти, който временно притъпи обвинителния аромат на парфюма на нейната спътничка. В сенките на предния двор бяха паркирани хаотично няколко автомобила. Джихан намери празно място и изключи двигателя. После се пресегна към задната седалка, за да вземе цветята и бутилката вино, които носеше като подарък. Докато слизаха от колата, от един отворен прозорец се разнесе музика: „Вярвай в мен“ на Ета Джеймс.

Входната врата на вилата също бе отворена. Когато Дина и Джихан се приближиха, на нея се показа мъж малко над шейсетте с тънка рошава коса. Той носеше скъпа синя риза, светъл ленен панталон и голям златен часовник. Мъжът се усмихваше приветливо, но кафявите му очи гледаха бдително. Джихан направи няколко крачки към него и замръзна на място. След това изви глава към Дина, която сякаш не забеляза изписания на лицето ѝ страх.

— Искам да те запозная с един стар приятел на семейството ми — каза тя. — Джихан Наваз, това е Феликс Адлер.

Джихан не помръдна, несигурна дали да продължи напред, или да отстъпи, докато мъжът, когото познаваше като Феликс Адлер, слезе бавно по стълбите. Все още усмихнат, той взе от ръцете ѝ цветята и виното. После погледна към Дина.

— Боя се, че с госпожица Наваз вече се познаваме. — Погледът му се премести от Дина на Джихан. — Обаче тя не може да ти го каже, защото това би нарушило правилата на австрийското частно банково обслужване. — Феликс замълча, колкото да се усмихне отново. — Не е ли вярно, госпожице Наваз?

Джихан остана мълчалива. Тя се взираше в цветята в ръката на хер Адлер.

— Аз неслучайно си открих сметка в Банка Вебер по-миналата седмица — каза той след малко. — Също така не е случайно, че сте тук днес. Виждате ли, госпожице Наваз, Ингрид и аз сме повече от стари приятели. Ние сме и колеги.

Джихан хвърли гневен поглед към Дина. После отново се взря в мъжа, когото познаваше като хер Адлер. Когато най-накрая проговори, гласът ѝ беше дрезгав от страх.

— Какво искате от мен? — попита тя.

— Ние имаме сериозен проблем — отговори той — и се нуждаем от вашата помощ, за да го решим.

— Какъв е проблемът?

— Заповядайте вътре, Джихан. Никой не може да ви нарани тук. — Хер Адлер се усмихна и я хвана нежно за лакътя. Пийнете чаша вино. Присъединете се към партито. Запознайте се с останалите наши приятели.

В големия хол на вилата бе наредена маса с храна и напитки. Те бяха непокътнати, така че се създаваше усещането за отменено или поне отложено празненство. През отворените френски прозорци подухваше лек бриз, донасяйки от време на време бръмченето на преминаваща моторна лодка. В другия край на стаята имаше угаснала камина, пред която седеше Габриел, взирайки се в една отворена папка. Той носеше тъмен делови костюм без вратовръзка и беше неузнаваем със сивата си перука, контактни лещи и очила. Узи Навот седеше до него в подобни дрехи, а в съседство с Навот беше Йоси Гавиш. Той носеше памучни панталони и измачкан блейзър и гледаше в тавана като пътник, страдащ от непоносима скука.

При влизането на Джихан Наваз се раздвижи единствено Габриел. Той затвори папката, постави я на масичката пред него и бавно се изправи на крака.

— Джихан — каза Алон с доброжелателна усмивка, — много мило от ваша страна, че дойдохте. — Той тръгна внимателно към нея, като възрастен човек, приближаващ изгубено дете. — Моля ви, простете ни за нетрадиционния характер на нашата покана, но го направихме, за да ви предпазим.

Каза това на немски, на изразения си берлински диалект. Той не убягна на госпожица Наваз — сирийската девойка от Хамбург, която сега живееше в Линц.

— Кой сте вие? — попита тя след малко.

— Не бих искал да започна този разговор с лъжа — отговори Габриел, продължавайки да се усмихва, — така че няма да си направя труда да ви кажа име. Аз работя за правителствена служба, която се занимава с въпроси, свързани с данъчното облагане и финансите. — Той посочи Навот и Йоси. — Тези господа се занимават със същото за съответните им правителства. Едрият, нещастен на вид мъж е от Австрия, а господинът със смачканото сако, който седи до него, е от Великобритания.

— Ами тези двамата? — попита Джихан, като кимна към Лавон и Дина.

— Ингрид и хер Адлер работят с мен.

— Те са много добри. — Младата жена изгледа Дина с присвити очи. — Особено тя.

— Съжалявам, че ви измамихме, Джихан, но нямахме друг избор. Всичко бе направено за вашата безопасност.

— За моята безопасност?

Габриел направи още една крачка към нея.

— Искахме да се срещнем с вас по начин, който да не събуди подозрение у работодателя ви. — Той замълча, после добави: — Господин Ал Сидики.

При споменаването на името му тя като че ли се сви уплашено. Алон се престори, че не е забелязал.

— Предполагам, че носите мобилния си телефон? — попита той, сякаш мисълта току-що му беше хрумнала.

— Разбира се.

— Бихте ли го дали на Ингрид, ако обичате? Важно е да изключим всичките ни мобилни апарати, преди да продължим този разговор. Човек никога не знае кой слуша.

Джихан извади телефона си от дамската си чанта и го предаде на Дина, която изключи захранването, преди да се шмугне мълчаливо в съседната стая. Габриел се върна до масичката за кафе и взе папката си. Той я отвори със сериозно изражение, сякаш тя съдържаше материали, които предпочиташе да не показва публично.

— Боя се, че банката, за която работите, е обект на разследване от известно време — каза Алон след малко. — Разследването има международен характер, както виждате от присъствието на моите колеги от Австрия и Обединеното кралство. В хода на разследването бяха открити солидни доказателства, които подсказват, че Банка Вебер АД не е нищо повече от една престъпна фирма, участваща в пране на пари, измами и незаконно укриване на облагаеми авоари и доходи. Което означава, че вие, Джихан, сериозно сте загазили.

— Аз съм само акаунт мениджър.

— Именно. — Алон извади един лист от папката и го вдигна, за да го види тя. — Всеки път, когато бъде открита сметка в Банка Вебер, вашият подпис фигурира на всички придружаващи документи. Вие също така извършвате повечето банкови преводи. — Габриел извади друг лист от папката, макар че този път го прегледа само той. — Например неотдавна сте превели доста голяма сума на банка „Трейд Уиндс“ на Каймановите острови.

— Откъде знаете за този трансфер?

— Всъщност те са били два — единият на 25 милиона долара, а другият на нищожните двадесет милиона. Сметките, на които са били преведени парите, се контролират от „Ел Икс Ар Инвестмънтс“. Адвокат на име Хамид Хадам ги е открил по указание на господин Ал Сидики. Хамид Хадам е от Лондон. Той е роден в Сирия. — Алон вдигна поглед от папката. — Както и вие, Джихан.

Страхът ѝ бе съвсем очевиден. Въпреки това тя успя да вдигне леко брадичката си, преди да отговори:

— Никога не съм се срещала с господин Хадам.

— Но името му ви е познато, нали?

Младата жена бавно кимна.

— И не оспорвате факта, че лично сте превели парите в тези сметки.

— Направих само това, което ми беше наредено.

— От господин Ал Сидики?

Тя запази мълчание. Габриел върна документите в папката, а нея сложи отново на масичката за кафе. Йоси пак се взираше в тавана. Навот гледаше през френските прозорци една минаваща моторна лодка така, сякаш му се искаше да е на нея.

— Аз май загубих интереса на моята аудитория — каза Алон, като посочи към двамата неподвижни мъже. — Със сигурност мога да кажа, че те биха искали да стигна до главното, за да можем да преминем към по-важните въпроси.

— И какво е то? — попита Джихан по-спокойно, отколкото си мислеше, че е възможно.

— Моите приятели от Виена и Лондон не се интересуват от съдебното преследване на един нисш банков чиновник. Честно казано, аз също. Ние искаме човека, който дърпа конците в Банка Вебер, човека, който работи зад заключена врата, пазена от двама въоръжени телохранители. — Той замълча, после добави: — Искаме господин Ал Сидики.

— Боя се, че не мога да ви помогна.

— Разбира се, че можете.

— Имам ли избор?

— Всички ние правим различни избори в живота си — отговори Габриел. — За съжаление, вие сте решили да приемете да работите в най-мръсната банка в Австрия.

— Не знаех, че е мръсна.

— Докажете го.

— Как?

— Като ни кажете всичко, което знаете за господин Ал Сидики. И като ни дадете списък на всички клиенти на Банка Вебер, размера на парите, които те са вложили в нея, както и местоположението на различните финансови инструменти, в които са инвестирани парите.

— Това е невъзможно.

— Защо?

— Защото ще бъде нарушение на австрийските банкови закони.

Алон сложи ръка върху рамото на Навот.

— Този господин работи за австрийското правителство. И щом той казва, че това не е нарушение на австрийското законодателство, значи не е.

Джихан се поколеба.

— Има и друга причина да не мога да ви помогна — каза тя най-накрая. — Аз нямам пълен достъп до имената на всички титуляри на сметки.

— Не сте ли акаунт мениджър?

— Разбира се, че съм.

— А не е ли работа на акаунт мениджъра да управлява сметките?

— Разбира се, че е — отвърна тя с гримаса.

— Тогава какъв е проблемът?

— Господин Ал Сидики.

— Тогава може би трябва да започнем оттам, Джихан.

— Габриел нежно сложи ръка на рамото ѝ. — От господин Ал Сидики.

38. Атерзее, Австрия

Те я настаниха на почетното място на масата в хола, като фалшивата ѝ приятелка Дина седна от лявата ѝ страна, а Габриел — безименният данъчен експерт от Берлин, от дясната. Узи Навот ѝ предложи храна, която тя отказа, и чай, който прие. Той ѝ го сервира по арабски: в малка стъклена чаша и средно сладък. Джихан духна леко повърхността на течността, отпи една глътка и внимателно постави чашата на масата пред себе си. После тя разказа как един следобед през есента на 2010 г. видяла в едно специализирано издание обява за откриващо се работно място в Линц. По онова време Джихан работела като дребна служителка в хамбургската централа на голяма германска банка и дискретно проучвала и други възможности. Следващата седмица тя отишла до Линц и се срещнала с хер Вебер. После тръгнала по коридора и минала край двамата телохранители за отделна среща с господин Ал Сидики. Той провел интервюто изцяло на арабски език.

— Господин Ал Сидики спомена ли факта, че е родом от Сирия? — попита Алон.

— Не беше необходимо.

— Сирийците имат особен акцент, така ли?

Тя кимна утвърдително.

— Особено когато идват от планинския масив Ансария.

— Ансария се намира в Западна Сирия, нали? Близо до Средиземно море?

— Точно така.

— И хората, които живеят там, са предимно алауити, нали?

Тя се поколеба, после бавно кимна.

— Простете ми, Джихан, но съм малко новак по отношение на близкоизточните въпроси.

— Повечето германци са такива.

Той прие нейната критика с примирена усмивка и след това поднови разпита си.

— Останахте ли с впечатлението, че господин Ал Сидики е алауит? — попита Габриел.

— Това беше очевидно.

— Вие алауитка ли сте, Джихан?

— Не — отвърна тя. — Не съм алауитка.

Младата жена не предложи никакви допълнителни биографични данни за себе си и Габриел не попита нищо в тази посока.

— Алауитите управляват вашата страна, нали?

— Аз съм германска гражданка, която живее в Австрия — отвърна тя.

— Ще ми позволите ли да перифразирам въпроса си?

— Моля.

— Фамилията, която управлява Сирия, е алауитска, нали така, Джихан?

— Да.

— И най-важните постове в армията и сирийските служби за сигурност са заети от алауити.

На устните на младата жена се появи мимолетна усмивка.

— В крайна сметка може би не сте чак такъв новак.

— Аз уча бързо.

— Явно е така.

— Господин Ал Сидики каза ли ви, че е роднина на президента?

— Намекна това — отвърна тя.

— Този факт обезпокои ли ви?

— Това беше преди Арабската пролет. — Джихан замълча, после добави: — Преди войната.

— А двамата телохранители пред вратата му? — попита Габриел. — Как обясни тяхното присъствие?

— Каза ми, че преди няколко години е бил отвлечен в Бейрут и е бил държан за откуп.

— И вие му повярвахте?

— Бейрут е опасен град.

— Били ли сте там?

— Никога.

Алон отново надникна в папката си.

— Господин Ал Сидики трябва да е бил много впечатлен от вас — каза той след малко. — Веднага ви е предложил работа с два пъти по-висока заплата от тази, която сте получавали в банката в Хамбург.

— Откъде знаете това?

От вашата страница във „Фейсбук“. Обявили сте на всички, че очаквате с нетърпение новото начало. Вашите колеги в Хамбург са организирали прощално парти за вас в един шикозен ресторант край реката. Ако искате, мога да ви покажа снимките.

— Не е необходимо — каза тя. — Спомням си много добре вечерта.

— А когато сте пристигнали в Линц — продължи Габриел, — господин Ал Сидики е имал готов апартамент за вас, нали? Той е бил напълно обзаведен: спално бельо, чинии, тенджери и тигани, дори електроуреди.

— Той беше включен в компенсационния ми пакет.

Алон вдигна поглед от папката и се намръщи.

— Това не ви ли се стори странно?

— Той каза, че иска преходният период да мине колкото може по-безболезнено.

— Това ли беше думата, която използва? Безболезнено?

— Да.

— И какво поиска в замяна господин Ал Сидики?

— Лоялност.

— Това ли е всичко?

— Не — отговори Джихан. — Каза ми никога да не обсъждам с никого делата на Банка Вебер.

— И с основание.

Тя запази мълчание.

— Колко време ви отне да осъзнаете, че Банка Вебер не е обикновена частна банка?

— Имах някои подозрения и по-рано — отвърна Джихан, — но когато настъпи пролетта, бях почти сигурна в това.

— Какво се случи през пролетта?

— Петнадесет момчета от град Дараа изрисуваха с графити стената на едно училище. И господин Ал Сидики започна да става много нервен.

През следващите шест месеца, каза тя, той бил в непрекъснато движение: Лондон, Брюксел, Женева, Дубай, Хонконг, Аржентина, понякога посещавал всички тези места в една и съща седмица. На външен вид започнал да отпада. Ал Сидики отслабнал, под очите му се появили тъмни кръгове. Безпокойството му за сигурността му се увеличило драстично. Когато бил в кабинета си, което се случвало рядко, телевизорът постоянно бил включен на канала „Ал Джазира“.

— Следеше развитието на войната ли? — попита Габриел.

— Маниакално — отговори Джихан.

— Той избра ли страна?

— Вие как мислите?

Алон не отговори. Младата жена замислено отпи от чая си, преди да навлезе в подробности:

— Ал Сидики беше бесен на американците, задето призоваха сирийския президент да се оттегли — каза тя най-накрая. — Той каза, че се повтаря египетският сценарий. Каза също, че те ще проклинат деня, в който са позволили той да бъде свален.

— Защото „Ал Кайда“ ще вземе властта в Сирия?

— Да.

— А вие, Джихан? Вие взехте ли страна във войната?

Тя запази мълчание.

— Със сигурност господин Ал Сидики е бил любопитен да разбере какви са били вашите чувства.

Джихан продължи да мълчи. Тя огледа нервно стаята, спирайки поглед на стените, на тавана. „Това е Сирийският синдром — помисли си Габриел. — Страхът никога не ги напуска.“

— Тук сте в безопасност, Джихан — каза той тихо. — Вие сте сред приятели.

— Наистина ли?

Тя огледа събраните около нея хора. Клиентът, който не беше клиент. Съседката, която не беше съседка. Тримата данъчни служители, които не бяха данъчни служители.

— Човек не изразява гласно истинското си мнение пред човек като господин Ал Сидики — каза тя след малко. — Особено ако има роднини, които все още живеят в Сирия.

— Страхувахте ли се от него?

— С пълно основание.

— И така, вие му казахте, че споделяте мнението му за войната.

Младата жена се поколеба, после бавно кимна.

— А така ли е, Джихан?

— Дали споделям мнението му ли?

— Да.

Отново колебание. Отново нервно оглеждане на стаята. Накрая тя каза:

— Не, не споделям мнението на господин Ал Сидики за войната.

— Бунтовниците ли подкрепяте?

— Подкрепям свободата.

— Джихадистка ли сте?

Тя вдигна голата си ръка и попита:

— Приличам ли на джихадистка?

— Не — отвърна Габриел, усмихвайки се на нейната демонстрация. — Изглеждате напълно съвременна жена със западно мислене, която несъмнено намира за ужасяващо поведението на сирийския режим.

— Така е.

— Тогава защо останахте на служба при човек, поддържащ режима, който убива собствените си граждани?

— Понякога и аз се питам същото.

— Господин Ал Сидики оказа ли ви натиск да останете?

— Не.

— Тогава може би сте останали заради парите. В крайна сметка той ви плаща два пъти повече от това, което сте получавали на предишната си работа. — Алон млъкна и замислено наведе глава на една страна. — Или може би причината да останете е била съвсем друга, Джихан. Може би сте останали, защото сте били любопитна да разберете какво става зад заключената врата, пазена от телохранители. Може би сте били любопитна защо господин Ал Сидики е пътувал толкова често и е отслабнал толкова много. Тя се поколеба, после каза:

— Може би е така.

— Знаете ли какво прави господин Ал Сидики, Джихан?

— Той управлява парите на един много специален клиент.

— А знаете ли името на този клиент?

— Да.

— Как го научихте?

— По една случайност.

— Каква бе тази случайност?

— Една вечер забравих портмонето си в офиса — отговори тя. — Когато се върнах да го взема, чух нещо, което не трябваше да чувам.

39. Атерзее, Австрия

По-късно, когато си мислела за този ден, Джихан щяла да го помни като Черния петък. Страховете от кризата в Гърция предизвикали рязко спадане на цените на акциите в Европа и Америка, а швейцарското министерство на икономиката обявило, че замразява активи на стойност 200 милиона щатски долара, свързани със сирийската управляваща фамилия и нейните приближени. Господин Ал Сидики изглеждал смазан от новината. Той останал барикадиран в кабинета си през по-голямата част от следобеда, показвайки се само два пъти, за да крещи на Джихан по някакви незначителни въпроси. Тя прекарала последния час на този работен ден в гледане на часовника и когато той отброил пет часа, се втурнала към вратата, без да пожелае приятен уикенд на господин Ал Сидики или на хер Вебер, както правела обикновено. Едва по-късно, когато се обличала за вечеря, си дала сметка, че е забравила портмонето си.

— Как влязохте отново в банката? — попита Габриел.

— С моите ключове, разбира се.

— Не знаех, че имате свои собствени служебни ключове.

Тя измъкна връзката от чантата си и я вдигна, за да я види той.

— Както знаете — поясни младата жена, — Банка Вебер не се занимава с банкиране на дребно. Ние сме частна банка, което означава, че преди всичко сме фирма за доверително управление на активите на лица с голям личен капитал.

— Държите ли в наличност пари в брой?

— Малко количество.

— Банката предлага ли сейфове на своите клиенти?

— Разбира се.

— Къде са те?

— Под нивото на улицата.

— Вие имате ли достъп до тях?

— Аз съм акаунт мениджърът.

— Какво означава това?

— Означава, че мога да ходя навсякъде в банката, освен в кабинетите на хер Вебер и на господин Ал Сидики.

— Те са забранена зона за вас, така ли?

— Освен ако не ме поканят да вляза.

Алон замълча, сякаш за да асимилира тази информация, а след това помоли Джихан да продължи разказа си за събитията от Черния петък. Тя обясни, че се е върнала до банката с личния си автомобил и с ключовете си влязла през предния вход. След отварянето на вратата имала на разположение тридесет секунди, за да въведе правилния осемцифрен код в контролния панел на охранителната система, иначе алармата щяла да завие и половината полиция на Линц да пристигне в рамките на няколко минути. Но когато приближила до панела, видяла, че алармената система не е включена.

— Което означава, че в банката е имало някой друг?

— Точно така.

— И това беше господин Ал Сидики?

— Той беше в кабинета си — каза тя, като кимна бавно. — Говореше по телефона.

— С кого?

— С някого, който не беше доволен, че активите му току-що са били замразени от швейцарското правителство.

— Знаете ли кой беше той?

— Не — отговори Джихан, — но предполагам, че беше човек с власт.

— Защо смятате така?

— Защото в гласа на господин Ал Сидики се долавяше страх. — Тя замълча за миг. — Беше доста шокиращо. Никога няма да забравя този ден.

— Телохранителите бяха ли там?

— Не.

— Защо?

— Предполагам, че ги беше отпратил.

Габриел попита какво е направила след това. Джихан отговори, че е взела портмонето си и е напуснала банката възможно най-бързо. В понеделник сутринта, когато отишла на работа след уикенда, на бюрото ѝ я чакала бележка. Тя била от господин Ал Сидики. Той искал да поговорят насаме.

— Защо искаше да ви види?

— Той каза, че иска да се извини. — Младата жена неочаквано се усмихна. — Друго нещо, което се случваше за първи път.

— За какво да се извини?

— За това, че ми се е развикал в петъка. Беше лъжа, разбира се — добави бързо тя. — Искаше да разбере дали съм чула нещо, когато бях в банката онази вечер.

— Той знаеше ли, че сте били там?

Тя кимна утвърдително.

— Откъде знаеше?

— Той редовно проверява записите на камерите за видеонаблюдение. Всъщност те се прехвърлят директно в компютъра на бюрото му.

— Той попита ли ви направо какво сте чули?

— Господин Ал Сидики никога не прави нищо направо. Предпочита да действа по заобиколен път.

— Какво му казахте?

— Достатъчно, за да спре да се притеснява.

— И той повярва ли ви?

— Да — отговори Джихан, след като се замисли за момент. — Мисля, че ми повярва.

— И с това нещата приключиха ли?

— Не. Той поиска да поговорим за войната.

— Какво по-точно?

— Попита дали роднините ми, които още живеят в Сирия, са добре. Искаше да знае дали има нещо, което би могъл да направи, за да им помогне.

— Беше ли искрен?

— Когато роднина на управляващата фамилия предлага да помогне, това обикновено означава точно обратното.

— Той ви е заплашил?

Тя запази мълчание.

— И въпреки това вие останахте — каза Габриел.

— Да — отвърна Джихан. — Останах.

— А вашите роднини? — попита той, като отново погледна в своята папка. — Те добре ли са?

— Няколко от тях бяха убити или ранени.

— Много съжалявам да го чуя.

Младата жена кимна, но не каза нищо.

— Къде бяха убити?

— В Дамаск.

— Вие оттам ли сте, Джихан?

— Живях там за кратко, когато бях дете.

— Но не сте родена там, така ли?

— Не — отвърна тя. — Родена съм на север от Дамаск.

— Къде?

— В Хама — каза Джихан. — Родена съм в град Хама.

40. Атерзее, Австрия

В стаята се възцари тишина — дълбока и тревожна като тишината, която настъпва след самоубийствен бомбен атентат в претъпкан пазар. Бела се промъкна вътре, без да се представи, и се настани на един празен стол точно срещу Джихан. Двете жени се спогледаха, сякаш бяха единствените посветени в някаква ужасна тайна, докато Габриел разсеяно прелистваше папката си. Когато най-сетне отново заговори, тонът му бе безпристрастен като на лекар, провеждащ рутинен медицински преглед на иначе здрав пациент.

— Вие сте на трийсет и осем години, нали, Джихан? — попита той.

— На трийсет и девет — поправи го тя. — Никой ли не ви е казвал, че е ужасно неучтиво да се пита една жена за възрастта ѝ?

Забележката ѝ предизвика хладни усмивки по лицата на присъстващите, които се стопиха, когато Алон зададе следващия си въпрос.

— Което означава, че сте родена през… — Той замълча, сякаш се опитваше да направи необходимото изчисление. Джихан му съобщи датата без допълнително напомняне.

— Родена съм през 1976 година — каза тя.

— В Хама?

— Да — отговори младата жена. — В Хама.

Бела погледна съпруга си, който гледаше на друга страна. Габриел отново запрелиства папката си с пристрастието на данъчен инспектор към документите.

— Кога се преместихте в Дамаск, Джихан? — попита той.

— През есента на 1982 година.

Алон внезапно вдигна очи и сбърчи чело.

— Защо? — поинтересува се той. — Защо напуснахте Хама през есента на 1982 година?

Тя мълчаливо срещна погледа му. После погледна към Бела — новодошлата, жената без никаква видима работа или цел — и отговори:

— Напуснахме Хама, защото през есента на 1982 г. вече я нямаше. Градът бе изчезнал. Хама бе заличена от лицето на земята.

— В Хама се водиха сражения между войските на режима и Мюсюлманското братство, нали?

— Това не бяха сражения — отговори Джихан. — Това беше клане.

— И тогава се преместихте със семейството си в Дамаск, така ли?

— Не — отвърна тя. — Аз отидох сама.

— Защо, Джихан? — попита Габриел, като затвори папката. — Защо отидохте сама в Дамаск?

— Защото вече нямах семейство. Нямах семейство, нямах град. — Младата жена отново погледна Бела. — Бях сама.

За да разберат случилото се в Хана, Джихан реши, че е необходимо да узнаят какво е било преди това. Някога градът бил считан за най-красивия в Сирия, прочут с изящни водни колела по поречието на река Оронт. Той също така бил известен с ревностните си последователи на сунитския ислям. Жените в Хама носели фереджета далеч преди това да стане модно в останалата част от мюсюлманския свят, особено в стария квартал Баруди, където семейство Наваз живеело в малък апартамент. Джихан била най-малкото от петте деца и единствено момиче. Баща ѝ не бил получил образование и работел каквото му падне в стария сук59 от другата страна на реката. Той главно изучавал Корана и роптаел срещу сирийския диктатор, когото считал за еретик и селяк, който нямал право да властва над сунитите. Баща ѝ не бил пълноправен член на Мюсюлманското братство, но подкрепял стремежите на Братството Сирия да бъде превърната в ислямска държава. Той на два пъти бил арестуван и измъчван от Мухабарат и веднъж бил принуден да танцува на улицата, като пее хвалебствени песни за управника и неговото семейство.

— Това беше върховна обида — обясни Джихан. — Като благочестив мюсюлманин сунит баща ми не слушаше музика и никога не танцуваше.

Нейните лични спомени за конфликтите, довели до клането, бяха в най-добрия случай доста мъгляви. Тя си спомняше някои от по-големите терористични актове на Братството, особено един бомбен атентат в Дамаск, при който бяха загинали шейсет и четири невинни души, както и надупчените от куршуми тела по уличките на Баруди, жертви на екзекуции, извършени от агенти на Мухабарат. Но като повечето жители на Хама, тя нямала предчувствие за бедствието, което било на път да сполети красивия град на брега на Оронт. После, в една студена влажна нощ в началото на февруари, се разпространила мълвата, че подразделения на силите за сигурност безшумно са се промъкнали в града. Те се опитали да извършат своя първи пробив в квартала Баруди, но от Братството ги дебнели в засада. Няколко души от силите на режима били покосени от град от куршуми. След това членовете на Мюсюлманското братство и техните поддръжници предприели редица смъртоносни атаки срещу членове на партията БААС и Мухабарат из целия град. От минаретата на джамиите бил отправен същият призив: „Вдигнете се и прогонете неверниците от Хама!“. Битката за града започнала.

Както се оказало, първоначалните успехи на Братството отприщили яростта на режима, както никога преди. През следващите три седмици сирийската армия използвала танкове, бойни хеликоптери и артилерия, за да превърне Хама в купчина развалини. И когато военната фаза на операцията завършила, сирийските експерти по експлозивите взривили всички оцелели сгради и с валяци изравнили със земята отломките. Хората, които оцелели при яростната атака, били арестувани и затворени в центрове за задържане. Всеки, заподозрян във връзки с Братството, бил брутално измъчван и убиван. Труповете били погребани в масови гробове, които после били асфалтирани.

— Да се разхождаш днес по улиците на Хама — каза Джихан — означава да ходиш върху костите на мъртвите.

— Но вие сте оцелели — каза тихо Габриел.

— Да — отговори тя. — Оцелях.

Една сълза се търкулна по бузата ѝ и остави следа, стигаща чак до брадичката ѝ. Беше ѝ за пръв път. Младата жена я избърса рязко, сякаш се страхуваше да показва емоции пред непознати, а след това приглади края на лятната си рокля.

— А вашето семейство? — попита Алон, нарушавайки мълчанието ѝ. — Какво се случи с него?

— Баща ми и братята ми бяха убити по време на боевете.

— А майка ви?

— Тя беше убита няколко дни по-късно. Беше родила четирима врагове на режима. Не можеха да ѝ позволят да остане жива.

Друга сълза се търкулна от окото ѝ. Този път тя не ѝ обърна внимание.

— А вие, Джихан? Каква беше вашата съдба?

— Бях изпратена в лагер заедно с другите деца от Хама. Намираше се някъде в пустинята, не съм сигурна къде. След няколко месеца от Мухабарат ми позволиха да отида в Дамаск да живея при мой далечен роднина. Той никога не ме бе харесвал много, така че ме изпрати в Германия да живея при брат му.

— В Хамбург?

Тя бавно кимна.

— Живеехме на Мариенщрасе номер петдесет и седем. — Джихан замълча, после попита: — Чували ли сте някога за тази улица? Мариенщрасе?

Габриел отвърна, че не е чувал. Това беше още една лъжа.

— На отсрещната страна на улицата, на номер петдесет и четири, живееха няколко момчета. Те бяха мюсюлмани. Араби. Смятах едно от момчетата за доста красиво. То беше мълчаливо, напрегнато. Никога не ме поглеждаше в очите, когато се разминавахме на улицата, защото не носех фередже. — Погледът ѝ обходи лицата на присъстващите. — Знаете ли кое се оказа това момче? То беше Мохамед Ата. — Тя бавно поклати глава. — Сякаш никога не бях напускала Баруди. Бях сменила един квартал на Мюсюлманското братство с друг.

— Но вие не сте ли се интересували от близкоизточната политика?

— Никога — отвърна тя, като поклати решително глава. — Стараех се с всички сили да бъда добро немско момиче, въпреки че германците не ме харесваха много. Завърших гимназия, взех диплома от университет, а след това постъпих на работа в германска банка.

— След това дойдохте в Линц — каза Габриел. — И започнахте да работите за човек, който е свързан с хората, убили семейството ви.

Джихан остана мълчалива.

— Защо? — попита той. — Защо отидохте да работите за човек като Уалид ал Сидики?

— Не знам. — Тя огледа събраните около нея хора. Клиента, който не беше клиент. Съседката, която не беше съседка. Тримата данъчни служители, които не бяха данъчни служители. — Обаче се радвам, че го направих.

Габриел се усмихна.

— Аз също.

41. Атерзее, Австрия

До това време вече бе станало късен следобед. Навън вятърът бе утихнал и повърхността на езерото изглеждаше като голямо тъмно стъкло. По лицето на Джихан внезапно се изписа умора, тя се взираше през отворените френски прозорци с празните очи на бежанец. Габриел мълчаливо сложи настрана папката си и съблече сакото си. След това преведе сам Джихан през градината до дървената моторна лодка, завързана на края на дългия кей. Той се качи пръв, после хвана за ръката младата жена и ѝ помогна да се настани на задната седалка. Тя си сложи слънчевите очила и се натъкми внимателно, сякаш щяха да я снимат. Алон включи двигателя, развърза въжетата и ги остави да се носят по течението. Той се отдалечи бавно от кея, така че да не оставя диря, и зави с лодката на юг. Небето все още беше ясно, но на планинските върхове в края на езерото се бяха закачили няколко валма от един минаващ облак. Австрийците наричаха планините Höllengebirge, Адските планини.

— Много добре управлявате моторницата — каза Джихан зад гърба му.

— Когато бях по-млад, се занимавах малко с ветроходство.

— Къде?

— На Балтийско море — отговори той. — Като момче прекарвах там летата.

— Да — каза сдържано младата жена. — Чух, че Ингрид пък е прекарвала летата си тук, на Атерзее.

Те бяха сами насред езерото. Габриел изключи двигателя и завъртя стола си, за да се озове с лице към нея.

— Сега вие знаете всичко за мен — каза Джихан, — а аз не знам нищо за вас. Дори и името ви.

— Това е за вашата безопасност.

— Или може би за вашата. — Тя повдигна слънчевите си очила, за да види той очите ѝ. Късното следобедно слънце ги озари. — Знаете ли какво ще се случи с мен, ако някога господин Ал Сидики научи, че съм ви казала онези неща?

— Ще ви убие — заяви категорично Алон. — Точно затова ние ще се погрижим той никога да не узнае.

— Може би той вече знае. — Тя го изгледа сериозно за момент. — Или може би вие работите за него. Може би аз вече съм мъртва.

— Изглеждам ли ви на човек, който работи за господин Ал Сидики?

— Не — призна Джихан, — но не ми приличате и на германски данъчен инспектор.

— Външността може да лъже.

— Германските данъчни инспектори — също.

Над лодката полъхна вятър и образува вълнички по повърхността на езерото.

— Усетихте ли този мирис? — попита Джихан. — Въздухът ухае на цветя.

— Наричат го розовия вятър.

— Наистина ли?

Той кимна утвърдително. Младата жена затвори очи и вдиша аромата.

— Майка ми винаги си мазваше по малко розово масло отстрани на врата и по края на своя хиджаб60. Когато сирийските войски обстрелваха Хама, тя ме прегръщаше здраво, за да не се страхувам. Обичах да притискам лице към врата ѝ, за да мириша аромата на рози вместо дима от пожарите.

Тя отвори очи и погледна Габриел.

— Кой сте вие? — попита.

— Аз съм човекът, който ще ви помогне да завършите започнатото.

— Какво означава това?

— Вие сте останали в Банка Вебер съвсем целенасочено, Джихан. Искали сте да разберете с какво се занимава господин Ал Сидики. И сега знаете, че той укрива пари за режима. Милиарди долари, които е трябвало да бъдат похарчени за образованието и благоденствието на сирийския народ. Милиарди долари сега се намират в мрежа от банкови сметки, пръснати по целия свят.

— Какво възнамерявате да направите по този въпрос?

— Ще превърна отново сирийската управляваща фамилия в селяни от планините Ансария. — Той замълча, после добави: — И вие ще ми помогнете.

— Не мога.

— Защо не можете?

— Защото не мога да се добера до информацията, която търсите.

— Къде е?

— Част от нея е в компютъра в кабинета на господин Ал Сидики. Той е силно защитен.

— Компютърната сигурност е мит, Джихан.

— Точно затова той не съхранява запаметена там наистина важната информация. Достатъчно умен е, за да не се доверява на някакво електронно устройство.

— Да не искате да кажете, че помни всичко наизуст?

— Не — отговори тя. — То е тук.

Тя сложи ръка на сърцето си.

— Той носи информацията със себе си, така ли?

— В един малък кожен тефтер — отговори Джихан. — Носи го или във вътрешния джоб на сакото си, или в дипломатическото си куфарче, но никога не го губи от поглед.

— Какво има в тефтера?

— Списък на номерата на сметките, институциите и текущи салда. Много просто. Много разбираемо.

— Вие виждали ли сте този тефтер?

Тя кимна утвърдително.

— Веднъж, когато ме повика в кабинета си, той беше на бюрото му. Всичко записва лично. Сметките, които са закрити или трансформирани, са зачеркнати с една черта.

— Има ли някакви копия?

Джихан поклати отрицателно глава.

— Сигурна ли сте?

— Абсолютно — отговори тя. — Той притежава само един тефтер, така че ще разбере, ако някой е имал достъп до него.

— И ако заподозре, че някой го е видял?

— Предполагам, че си има начин да блокира сметките.

От лекия ветрец им се стори, че някой бе сложил между тях букет от рози. Джихан си сложи слънчевите очила и прокара пръст по повърхността на водата.

— Има още един проблем — каза тя след малко. — Ако няколко милиарда долара в сирийски активи изчезнат, господин Ал Сидики и неговите приятели в Дамаск ще започнат да ги търсят. — Младата жена замълча, после добави: — А това означава, че трябва да направите така, че да изчезна и аз. — Тя извади ръката си от водата и погледна Габриел. — Можете ли да го направите?

— За секунди.

— Ще бъда ли в безопасност?

— Да, Джихан. Ще бъдете в безопасност.

— Къде ще живея?

— Където пожелаете, но в рамките на разумното, разбира се.

— Тук ми харесва — каза тя, като огледа планините, — но може да се окаже твърде близо до Линц.

— Значи, ще намерим някое подобно място.

— Ще имам нужда от жилище. И от малко пари. Не много — добави бързо. — Просто достатъчно, за да живея.

— Нещо ми подсказва, че парите няма да бъдат проблем.

— Гледайте да не са от парите на владетеля. — Джихан отново потопи върха на пръста си в езерото. — Те са покрити с кръв.

Тя сякаш пишеше нещо по повърхността на водата. Габриел се изкушаваше да я попита какво, но реши да я остави на мира. Къс от облаците се бе освободил от върховете на Адските планини. Той се носеше над главите им и изглеждаше толкова близо, че Алон трябваше да се пребори с изкушението да протегне ръка и да го хване.

— Така и не ми обяснихте как ме открихте — каза неочаквано Джихан.

— Няма да ми повярвате, ако ви кажа.

— Историята хубава ли е?

— Надявам се.

— Може би Ингрид ще я напише вместо романа, над който работи. Никога не съм харесвала истории за Виена по време на войната. Те твърде много приличат на тези за Хама.

Тя вдигна поглед от водата и го насочи към Габриел.

— Ще ми кажете ли някога кой сте вие?

— Когато всичко свърши.

— Истината ли ми казвате?

— Да, Джихан. Казвам ви истината.

— Кажете ми името си — настоя тя. — Кажете ми го сега и аз ще го напиша върху езерото. А когато водата го отнесе, ще го забравя.

— Боя се, че няма да стане така.

— Ще ми позволите ли поне да управлявам лодката на връщане?

— Знаете ли как?

— Не.

— Елате тук — каза той. — Ще ви покажа.

Джихан остана във вилата край езерото Атерзее дълго след залез слънце. След това, с Дина до нея, се върна с капризното си волво обратно в Линц. Тя прекара по-голяма част от пътуването в опити да научи името и професионалната принадлежност на човека, който щеше да открадне нечестно придобитото богатство на сирийската управляваща фамилия, но Дина не ѝ каза нищо. Тя говореше само за партито, на което не бяха присъствали, за някакъв красив млад архитект, който изглеждал особено привлечен от Джихан, и за изкусителния аромат на рози, носен от нощния вятър. Когато стигнаха до покрайнините на града, дори паметта на Джихан изглеждаше временно прочистена от следобедните събития.

— Мислиш ли, че той наистина ще ми се обади? — попита тя за въображаемия архитект на Дина.

— Да — отвърна Дина, докато чувството за вина пак се стовари на плещите ѝ. — Мисля, че ще се обади.

Беше малко след полунощ, когато те завиха в тяхната тиха уличка близо до Стария град. Двете се разделиха с формална целувка по бузата и всяка от тях пое нагоре по стълбите към апартамента си. Когато влезе в своя, Дина видя силуета на атлетичен мъж, който седеше неподвижно пред прозореца. Той се взираше през един процеп в щорите. На пода до краката му лежеше деветмилиметров пистолет „Хеклер и Кох“.

— Забеляза ли нещо? — попита тя.

— Не — отговори Кристофър Келър. — Тя е чиста.

— Да ти направя ли кафе?

— Добре съм си и така.

— Нещо за ядене?

— Донесъл съм си храна.

— Кой ще те смени?

— Ще карам сам в обозримото бъдеще.

— Но понякога трябва и да спиш.

— Аз съм от специалните части — заяви Келер, докато се взираше в мрака. — Нямам нужда от сън.