Крадлата

1

По онова време се казвах Сюзан Триндър. Наричаха ме Сю. Знам през коя година съм се родила, но дълго време не знаех на коя дата и празнувах рождения си ден на Коледа. Мисля, че съм сираче. Знам, че майка ми е умряла. Никога обаче не я бях виждала и тя не означаваше нищо за мен. Бях дете на мисис Съксби, ако въобще съм била нечие дете, а за свой баща смятах мистър Ибс, който държеше ключарска работилница на Лант стрийт в Бъроу, близо до Темза.

Спомням си кога за първи път се замислих за света и за своето място в него.

Имаше едно момиче, казваше се Флора, което плащаше на мисис Съксби по едно пени, за да ме води да прося, когато имаше представление в театъра. Навремето хората често ме водеха да прося заради светлата ми коса; Флора също беше руса и ме пробутваше за своя сестра. Театърът, където ме заведе през онази нощ, за която си мисля сега, беше "Съри", на Сейнт Джордж Съркъс. Играеше се пиесата "Оливър Туист". Спомням си, че беше много страшна. Спомням си наклона на балкона и капака, през който се слизаше към партера. Спомням си как някаква пияна жена стискаше панделките на роклята ми. Спомням си ярките светлини, от които сцената изглеждаше страховита, крясъците на актьорите и писъците на тълпата. Един от героите беше с червена перука и бакенбарди: бях сигурна, че е маймуна, облечена в палто, съдейки по подскоците му. Още по-страховито изглеждаше ръмжащото куче с розовите очи, но най-свиреп от всички беше господарят на кучето – Бил Сайкс, сводникът. Когато удари бедното момиче Нанси с тоягата си, всички хора на нашия ред се изправиха на крака. Някой хвърли обувка към сцената. Една жена до мен изкрещя:

– Звяр неден! Злодей! Тя струва колкото четирийсет побойници като теб!

Не знам дали защото хората започнаха да стават от местата си, от което балконът сякаш се раздвижи, или заради виковете на жената, или може би заради вида на Нанси, която лежеше бледа като платно в краката на Бил Сайкс и не мърдаше, но аз се сковах от ужас. Помислих си, че ще ни убият до един. Започнах да пищя и Флора не можеше да ме успокои. А когато жената, която беше извикала, ме прегърна и ми се усмихна, се разпищях още по-силно. Тогава Флора се разплака – според мен тя беше на не повече от дванайсет-тринайсет години. Върна ме обратно вкъщи. Мисис Съксби ѝ удари плесница.

– Как я мислиш ти тая работа – да я заведеш да гледа такова нещо? – каза. – Трябваше да седиш с нея на стълбите. Не ви давам децата си, за да ми ги връщате в тоя вид – посинели от рев. На каква ми се правиш? – Взе ме в скута си и аз отново се разплаках. – Тихо, агънцето ми. – Флора стоеше безмълвна пред нея и дърпаше кичура, който беше увиснал върху зачервената ѝ буза.

Мисис Съксби приличаше на разгневен дявол. Погледна Флора и потропа с пантофа си по килима, като през цялото време се люлееше на стола – голям скърцащ дървен стол, на който не сядаше никой друг, освен нея, и ме удряше по треперещия гръб с дебелата си, тежка ръка.

А после:

– Знам ги аз твойте номера – добави тихо. Тя знаеше номерата на всеки от нас. – И с какво се сдоби? С няколко кърпички, нали? С няколко кърпички и едно дамско портмоне?

Флора дръпна кичура към устата си и го захапа.

– С едно портмоне – отвърна след секунда – и шише с парфюм.

– Дай да видя – каза мисис Съксби и протегна ръка. Лицето на Флора помръкна. Въпреки всичко тя бръкна с пръсти в една дупка на кръста си и можете да си представите изненадата ми, когато се оказа, че дупката е отвор на малък копринен джоб, пришит към роклята ѝ. Извади черно платнено портмоне и шише с тапа на сребърна верижка. В портмонето имаше монета от три пенса и половин мускатово орехче. Навярно го беше взела от пияната жена, която ме дърпаше за роклята. Шишето, вече без тапата, миришеше на рози. Мисис Съксби се навъси.

– Доста малка плячка, а? – попита.

Флора тръсна глава.

– Щеше да бъде по-голяма – отвърна и ме погледна, – ако тя не се беше засиняла.

Мисис Съксби се наведе и отново я удари.

– Ако знаех какво се каниш да направиш – каза, – нямаше да има и толкоз. Виж какво, ако искаш дете, с което да крадеш, вземи някоя от другите ми рожби. Недей да вземаш Сю. Чу ли?

Флора се нацупи, но отвърна, че е чула. Мисис Съксби каза:

– Добре. А сега се махай. И остави плячката, защото ще кажа на майка ти, че се влачиш с мъже.

После ме заведе до леглото си – първо потърка с ръце чаршафите, за да ги стопли, а след това се наведе и започна да духа на пръстите ми, за да стопли мен. Аз бях единственото от нейните деца, за което го правеше. Попита:

– Вече не те е страх, а, Сю?

Но мен все още ме беше страх и ѝ го казах. Казах, че ме е страх, че сводникът ще ме намери и ще ме удари с бастуна си. Тя отвърна, че е чувала за този сводник – само се перчел, нищо повече. Каза:

– Беше Бил Сайкс, нали? Та той е от Кларкънуел. Не се занимава с Бъроу. Момчетата от Бъроу са прекалено яки за него.

Отвърнах:

– Ох, мисис Съксби, само да можехте да видите как събори бедната Нанси и я уби!

– Уби ли я? – попита тя. – Нанси? Та тя беше тук преди час. Само лицето ѝ беше малко натъртено. Сега косата ѝ е накъдрена различно и човек никога не би си помислил, че я е докоснал дори и с пръст.

Попитах:

– Той няма ли пак да я набие?

Тогава тя ми каза, че Нанси най-после се е осъзнала, напуснала е Бил Сайкс завинаги и е срещнала някакъв добър човек от Уопинг, който я уредил да продава захарни мишлета и тютюн в едно магазинче.

Повдигна косата от врата ми и я приглади върху възглавницата. Както вече споменах, косата ми тогава беше много руса, макар че стана кестенява, когато пораснах, и мисис Съксби я поливаше с оцет и я разресваше, докато най-накрая започваше да блести. Сега тя я приглади, а после вдигна един кичур и го докосна с устни. Попита:

– Нали ще ми кажеш, ако Флора пак се опита да те вземе със себе си, когато отива да краде?

Отвърнах, че ще го направя.

– Добро момиче! – каза тя. После излезе от стаята. Отнесе свещта със себе си, но остави вратата открехната, а пердето на прозореца беше от дантела и уличните лампи се виждаха през него. Там никога не беше съвсем тъмно, нито съвсем тихо. На горния етаж имаше няколко стаи, в които от време на време отсядаха момичета и момчета, които се смееха и тропаха, изпускаха монети и понякога танцуваха. Зад стената лежеше сестрата на мистър Ибс, която не ставаше от леглото и често се будеше от кошмари, пищейки. А из цялата къща, наредени едно до друго в люлки като хамсии в сандъци със сол, бяха пръснати бебетата на мисис Съксби. Те започваха да хленчат или да плачат с глас по всяко време през нощта – и най-малкото нещо можеше да ги събуди. Тогава мисис Съксби ги обикаляше с шише джин и им даваше от него с малка сребърна лъжичка, която подрънкваше по стъклото.

Тази нощ обаче според мен стаите на горния етаж бяха празни, а сестрата на мистър Ибс мълчеше и навярно заради тишината бебетата спяха. Тъй като бях свикнала с шума, лежах будна. Лежах и отново се сетих за жестокия Бил Сайкс и за мъртвата Нанси в краката му. От някоя от съседните къщи се чуваше глас на мъж, който псуваше. После удари часовникът на една от църквите – звънът му прозвуча странно по ветровитите улици. Чудех се дали Флора все още я боли зашлевената буза. Чудех се дали Кларкънуел е близо до Бъроу и колко бързо би стигнал до него човек, който е с бастун.

Имах богато въображение, дори по онова време. Когато по Лант стрийт се чуха стъпки, които спряха пред прозореца и бяха последвани от скимтене на куче, от драскане на лапи, от внимателно завъртане на дръжката на вратата на нашата работилница, главата ми отскочи от възглавницата и бях готова да изпищя, но преди да успея да го направя, кучето излая, а в лая му долових нещо, което ми се стори познато: то не беше чудовището с розовите очи от пиесата, а нашето куче Джак. Джак можеше да се бие като бесен. После се чу подсвиркване. Бил Сайкс не свиреше толкова приятно. Устните бяха на мистър Ибс. Беше излязъл, за да купи топъл пудинг с месо за вечеря за себе си и за мисис Съксби.

– Бива си го, а? – чух го да казва. – Виж само как мирише сосът...

После гласът му се превърна в мърморене и аз отново се отпуснах на възглавницата. Мисля, че бях на пет-шест години. Спомням си обаче съвсем ясно. Спомням си, че лежах и чувах потракването на ножовете, вилиците и порцелана, въздишките на мисис Съксби, проскърцването на стола ѝ, потропването на пантофа ѝ по пода. Спомням си също, че осъзнах нещо, което до този момент не бях осъзнала: как е устроен светът, осъзнах, че в него има хора като лошия Бил Сайкс, като добрия мистър Ибс и като Нанси, за която можеше да се каже и едното, и другото. Мислех си, че се радвам много, че съм в онази част от него, в която най-сетне беше попаднала Нанси – имам предвид в добрата му част, със захарните мишлета.

Чак след много години, когато гледах за втори път "Оливър Туист", разбрах, че Нанси наистина е била убита. Тогава Флора вече я биваше много като крадла: "Съри" го нямаше за нищо, работеше в театрите и салоните в Уест енд и преминаваше като светкавица през тълпите. Но никога повече не ме взе със себе си. Както всички останали и тя се страхуваше прекалено много от мисис Съксби. Накрая я хванаха, бедничката, с ръце върху гривната на една госпожа и я изпратиха в каторга заради кражбата.

Горе-долу всички на Лант стрийт бяхме крадци. Бяхме обаче от онзи тип крадци, които не толкова упражняваха този занаят, колкото го улесняваха. Макар и да се опулих, когато видях Флора да пъха ръка в дупката на роклята си и да вади оттам портмоне и парфюм, никога повече не се изненадах толкова силно и денят беше много скучен, ако никой не дойдеше в работилницата на мистър Ибс с портмоне или с пакет в подплатата на палтото, шапката, ръкава или чорапа си.

– Добре ли сте, мистър Ибс? – питаше човекът.

– Да, сине – отговаряше мистър Ибс. Говореше по-скоро през носа си. – Нещо ново?

– Почти нищо.

– Имаш ли нещо за мен?

Мъжът намигаше.

– Да, имам, мистър Ибс, нещо много специално и много рядко...

Винаги казваха това или нещо от сорта. Мистър Ибс кимаше, а после спускаше транспаранта на вратата на работилницата и превърташе ключа, защото беше предпазлив човек и никога не разглеждаше плячката близо до прозореца. Зад тезгяха му имаше завеса от зелено сукно, а зад нея – коридор, по който се стигаше до кухнята. Ако крадецът му беше познат, той го водеше до масата. – Хайде, синко – казваше. – Не го правя за всеки. Ти обаче си толкова врял и кипял, че спокойно би могъл да бъдеш част от семейството. – После караше човека да сложи нещата, които беше донесъл, между чашите, коричките и чаените лъжички.

Понякога мисис Съксби беше там и хранеше с каша някое бебе. Крадецът я виждаше и сваляше шапката си.

– Добре ли сте, мисис Съксби?

– Добре съм, скъпи мой.

– Добре ли си, Сю? Колко си пораснала!

Смятах ги за по-добри и от магьосниците. Защото от палтата и ръкавите им излизаха портфейли, копринени кърпички и часовници или бижута, сребърни прибори, месингови свещници, фусти – понякога цели катове дрехи. – Първокласна стока, не ще и дума – казваха те, докато подреждаха нещата на масата, а мистър Ибс потриваше ръце с изпълнен с очакване поглед. После обаче разглеждаше плячката и лицето му помръкваше. Имаше вид на много кротък, много честен човек. Беше със съвсем бледи бузи и с хубави устни и бакенбарди. Лицето му толкова помръкваше, че на човек му се късаше сърцето.

– Парцали – измърморваше той, като клатеше глава и въртеше в ръка някоя банкнота. – Много трудно можеш да ги пласираш. – Или: – Свещници. Миналата седмица ми донеcoxa дузина първокласни свещници, задигнати от една къща на Уайтхол. Нищо не можах да направя с тях. Не успях да ги пласирам.

Стоеше прав и се правеше, че пресмята цената, но сякаш не смееше да я назове, за да не обиди човека. После предлагаше някаква сума, а крадецът изглеждаше отвратен.

– Мистър Ибс – казваше той, – тия пари няма да ми заплатят труда, който си направих, за да дойда от Лондон Бридж дотук. Хайде, бъдете справедлив.

Мистър Ибс обаче вече беше взел сандъчето и броеше шилингите на масата: един, два, три... После спираше с четвъртия в ръка. Крадецът виждаше как блести среброто – точно по тази причина мистър Ибс винаги излъскваше монетите – и това му действаше като червено на бик.

– Не може ли да ги направите пет, мистър Ибс?

Мистър Ибс вдигаше честното си лице и свиваше рамене.

– Иска ми се, синко. Много ми се иска. Ако ми беше донесъл нещо ценно, щях да ти платя подобаващо. Тия неща обаче – махваше с ръка към купчината от копринени кърпички, банкноти или блестящ месинг – не са нищо повече от безполезен боклук. Караш ме да ограбя себе си. Да открадна храната от устичките на рожбите на мисис Съксби.

Подаваше шилингите на крадеца, който ги слагаше в джоба си и закопчаваше палтото си, кашляше или си бършеше носа.

После, изглежда, размисляше и отново пристъпваше към сандъчето. – Не си ял нищо тая сутрин, нали, синко? – питаше. Крадецът отвръщаше: – Не съм слагал троха в устата си. – Тогава мистър Ибс му даваше монета от шест пенса и му заръчваше на всяка цена да си купи с тях закуска, а не да ги изхарчи, залагайки на някой кон, а крадецът отвръщаше:

– Вие сте съкровище, мистър Ибс, истинско съкровище.

Мистър Ибс можеше да спечели десет или дванайсет шилинга от такъв човек, макар и да изглеждаше честен и справедлив. Защото, разбира се, онова, което говореше за парцалите или за свещниците, бе за парлама – той беше в състояние да отсее житото от плявата. След като крадецът си тръгнеше, той улавяше погледа ми и ми намигаше. Потриваше отново ръце и се оживяваше.

– А сега, Сю – казваше, – дали да не вземеш един парцал и да излъскаш тия неща, а? А после може, ако имаш малко време, скъпа, ако мисис Съксби няма някаква работа за теб, можеш да се захванеш с бродерията върху ония кърпички. Пробвай съвсем леко с ножичката си, с малката си ножичка, а може би и с карфица, защото това е батиста, нали виждаш, скъпа , и ще се скъса, ако дърпаш прекалено силно...

Мисля, че по този начин научих азбуката: не с писане, а с разпаряне на букви. Знам, че научих как изглежда собственото ми име от кърпичките, върху които беше избродирано "Сюзан". Що се отнася до четенето, ние никога не си давахме труд да се занимаваме с него. Мисис Съксби можеше да чете, когато ѝ се налагаше, мистър Ибс можеше да чете и даже да пише, но за всички останали четенето беше само някакво занимание, да речем, като да говориш еврейски или да правиш салтомортале – наясно си, че всяко от тях се практикува, защото има евреи и акробати, но след като е тяхна работа, защо да го превръщаш в своя?

Във всеки случай тогава мислех така. Научих се обаче да смятам. Научих се, докато обработвах монетите. Истинските монети, разбира се, пазехме за себе си. Фалшивите блестяха прекалено много и трябваше да ги потъмняваме с вакса и грес, преди да се отървем от тях. Научих се да го правя. За коприната и лена си има специален начин на пране и гладене, за да изглеждат като нови. Скъпоценните камъни излъсквах с обикновен оцет. Сребърните сервизи използвахме на вечеря, но само един-единствен път заради гербовете и марките и когато приключвахме с храненето, мистър Ибс прибираше чашите и купичките и ги претопяваше в слитъци. Същото правеше и със златото и оловото. Никога не рискуваше и затова се справяше толкова добре. Всяко нещо, попаднало в нашата кухня, изглеждаше по съвсем различен начин, когато я напускаше. И макар че влизаше през предния вход – откъм работилницата, откъм Лант стрийт, никога не излизаше през него. Излизаше през задния. Там нямаше улица. Имаше къс покрит пасаж и малък тъмен двор. Човек можеше да стои в двора и да няма представа накъде да тръгне, – имаше обаче пътека, ако знаеш как да я намериш. Тя водеше към тясна уличка, която излизаше на лъкатушещ черен път, стигащ до арките на железопътната линия; от една от арките, няма да споменавам точно коя, макар и да знам, започваше друг черен път, по който човек можеше бързо да отиде до реката, без да бъде забелязан. Познавахме двама-трима мъже, които държаха лодки там. И по всички тези криволичещи улички и пътища живееха наши приятели, например племенниците на мистър Ибс, които аз наричах братовчеди. Можехме да изпращаме по всеки един от тях плячката от нашата кухня към всички части на Лондон. Можехме да пласирахме всичко, абсолютно всичко, със скорост, от която ще ви падне шапката. Прекарвахме лед през август, преди една четвърт от него да е успяла да се превърне във вода. Можехме да прекарваме и слънчева светлина, стига мистър Ибс да успееше да намери клиент.

С две думи, почти всичко, внесено в нашата кухня, се изнасяше моментално от нея. Всъщност имаше само едно нещо, което се беше появило и някак си се беше застояло, едно нещо, което издържа на огромния напън на придвижването на плячката, едно нещо, на което мистър Ибс и мисис Съксби, изглежда, не възнамеряваха да поставят цена.

Имам предвид, естествено, себе си.

За това трябваше да съм благодарна на майка си. Нейната история беше трагична. Беше дошла на Лант стрийт една нощ през 1844 година. Беше дошла "огромна, скъпо момиче, носеше теб", както се изрази мисис Съксби, от което, преди да разбера какво всъщност е имала предвид, заключих, че майка ми навярно ме е донесла напъхана в джоб, пришит към полата ѝ или към подплатата на палтото ѝ. Защото знаех, че е била крадла. – Каква крадла беше! – казваше мисис Съксби. – Толкова храбра! И красива!

– Наистина ли, мисис Съксби? Руса ли беше?

– По-руса от теб, но с остри черти като твойте и слаба като клечка. Настанихме я на горния етаж. Никой, освен мен и мистър Ибс не знаеше, че е тук, защото я търсеха полицаи от четири участъка и ако я бяха намерили, щеше да увисне на въжето. С какво се занимаваше ли? Каза, че се занимава само с крадене. Аз обаче си мисля, че е било нещо по-лошо. Знам, че беше корава като камък, защото носеше теб и, заклевам се, нито веднъж не измърмори, нито веднъж не извика. Само те гледаше и те целуваше по главичката. Даде ми шест лири, за да се грижа за теб; всичките бяха истински. Каза, че трябвало да свърши за последно една работа, от която щяла да забогатее. Смяташе да се върне да те вземе, когато пътят е чист...

Така ми разказа историята ѝ мисис Съксби и макар че в началото беше спокоен, накрая гласът ѝ започваше да трепери, а очите ѝ се наливаха със сълзи. Защото беше чакала майка ми да дойде, я тя повече не се беше появила. Вместо нея бяха пристигнали лоши новини. Работата, от която мислела, че ще забогатее, завършила зле. Един мъж бил убит, докато се опитвал да спаси сребърните си сервизи. Бил убит с ножа на майка ми. Собственият ѝ приятел я изпортил. Най-накрая полицаите я хванали. Прекарала един месец в затвора. После я обесили.

Обесили я така, както по онова време обесваха убийците, върху покрива на портала на затвора на Хорсмангър лейн. Мисис Съксби стояла до прозореца на стаята, в която съм се родила, и гледала как майка ми увисва на бесилката.

Гледката оттам беше прекрасна – най-добрата гледка в южен Лондон, както разправяха всички. Хората бяха готови да платят много щедро, за да се настанят до този прозорец, когато бесеха някого. И макар че някои момичета пищяха, когато капакът падаше с трясък, аз никога не го правех. Нито веднъж не се разтреперих, нито примигнах.

– Това е Сюзан Триндър – прошепваше някой. – Майка ѝ е била обесена като убийца. Държи се смело, нали?

Харесваше ми да чувам хората да го казват. На кого не би му харесало? Истината обаче е – вече въобще не ми пука дали някой го знае или не, истината е, че въобще не бях смела. Защото за да проявиш смелост, когато става въпрос за подобно нещо, трябва да съжаляваш за него. А как можех да съжалявам за някого, когото не познавам? Мислех си, че е жалко, че майка ми е завършила живота си на бесилката, но след като така или иначе я бяха обесили, се радвах, че е било заради нещо смело, като убийството на някакъв скъперник, треперещ за сервизите си, а не за нещо много жестоко, като например задушаване на дете. Мислех си, че е жалко, че по тази причина съм останала сираче, но пък познавах няколко момичета, чиито майки бяха пияници или луди; тези момичета мразеха майките си и не се разбираха с тях. Предпочитах мъртва майка пред някоя като тях!

Предпочитах мисис Съксби. Тя беше далеч по-добра. Беше ѝ платено да се грижи за мен един месец, а го правеше вече седемнайсет години. Ако и това не е любов, здраве му кажи. Могла е да ме даде в сиропиталище. Могла е да ме остави да плача на течение в някое креватче. А тя толкова държеше на мен, че не ме пускаше да крада от страх да не ме хване някой полицай. Позволяваше ми да спя до нея, в собственото ѝ легло. Излъскваше ми косата с оцет. Човек се отнася по този начин със скъпоценните камъни.

А аз не бях скъпоценен камък, даже не бях перла. Косата ми в крайна сметка се оказа съвсем обикновена. Лицето ми не се отличаваше с нищо. Можех да отварям прости ключалки, можех да срязвам прости резета, можех да пускам монети да подскачат и да познавам по звука им дали са истински или фалшиви. Всеки обаче може да прави тези неща, стига някой да го е научил. Навсякъде около мен се появяваха деца, оставаха за малко, после майките им сити вземаха или им намираха нови майки, или пък умираха, а мен, разбира се, никой не ме потърси, нито умрях, а растях, докато най-накрая станах достатъчно голяма, за да минавам сама покрай люлките с шишето с джин и със сребърната лъжичка. Понякога ми се струваше, че мистър Ибс се взира в мен с някаква светлина в очите, и си мислех, че изведнъж ме е възприел като плячка и се чуди защо съм се задържала толкова дълго и на кого би могъл да ме пласира, Когато обаче хората казваха, както се случваше от време на време, че кръвта вода не става, мисис Съксби помръкваше,

– Ела тук, скъпо момиче – викаше ме тя. – Дай да те погледна. – Слагаше ръце на главата ми, галеше ме с палци по бузите и се взираше замислено в лицето ми. – Виждам я в тебе – казваше. – Гледа ме така, както ме гледаше през оная нощ. Мисли си, че ще се върне и ще те направи богата. Как би могла да знае? Бедното момиче, тя никога няма да се върне! Ще дойде обаче време, когато ти ще бъдеш богата. Ти ще забогатееш, Сю, а и ние покрай теб...

Така казваше тя, много пъти. Винаги когато мърмореше или въздишаше, винаги когато се изправяше, след като се беше надвесила над някоя люлка, разтривайки болния си гръб, взираше се в мен, а погледът ѝ се проясняваше и се изпълваше със задоволство.

"Сю обаче е тук, сякаш казваше. Сега ни е тежко. Сю е тук. Тя ще ни помогне да се оправим..." Оставях я да вярва, че ще стане така, но си мислех, че истината е друга. Веднъж бях чула, че е имала дете, много отдавна, което се беше родило мъртво. Предполагах, че сигурно виждаше неговото лице, докато се взираше толкова упорито в моето. Потръпвах от тази мисъл, защото е странно да смяташ, че те обичат не заради самата теб, а заради някого, когото не познаваш...

Тогава си мислех, че знам всичко за любовта. Смятах, че знам всичко за живота. Ако ме бяхте попитали как си представям, че ще продължа нататък, със сигурност щях да ви отговоря, че бих искала да отглеждам чужди деца. Навярно ми се е искало да се оженя за някой крадец или за прекупвач на крадени вещи. Имаше едно момче, когато бях на петнайсет, което открадна заради мен някаква фиба и ми каза, че иска да ме целуне. По-късно едно друго момче заставаше пред задната врата на къщата и нарочно подсвиркваше "Дъщерята на ключаря", за да ме накара да се изчервя. Мисис Съксби ги изгони и двамата. Беше загрижена за мен в това отношение, както и във всяко друго.

– За кого те пази? – питаха момчетата. – За принц Еди ли?

Мисля, че хората, които идваха на Лант стрийт, смятаха, че съм бавна.

Имам предвид, че бавно загрявам. Може и така да е било според разбиранията в Бъроу. На мен обаче ми се струваше, че съм достатъчно схватлива. Не е възможно да израснеш в къща, в която се върти такава търговия, без да имаш ясна представа кое какво е – с кое какво може да се направи и какво ще се получи накрая.

Следите ли мисълта ми?

Чакате да започна историята си. Навярно тогава и аз съм я чакала да започне. Тя обаче вече е била започнала, само че и аз като вас не съм знаела.

Ето кога си мисля, че започна тя в действителност.

През една зимна нощ, няколко седмици след Коледа, на която отпразнувах седемнайсетия си рожден ден. Беше тъмна нощ, сурова нощ, изпълнена с мъгла, която по-скоро беше дъжд, и с дъжд, който по-скоро беше сняг. Тъмните нощи са благодат за крадците и за прекупвачите на плячка; тъмните нощи през зимата са най-хубавите нощи, защото тогава обикновените хора не напускат домовете си, а богаташите са далече на село и величествените лондонски къщи са празни и плачат да бъдат разбити. През такива нощи се сдобивахме с богата плячка и печалбите на мистър Ибс бяха най-големи. Студът кара крадците да се спазаряват много бързо.

На Лант стрийт студът не се усещаше много силно, защото освен обичайната камина в кухнята гореше и мангалът на мистър Ибс. Той постоянно подклаждаше огъня в него, защото никога не се знаеше дали няма да се появи нещо, което да се нуждае от преправяне или претопяване. През тази нощ до мангала бяха застанали три-четири момчета, които извличаха златото от лирите. Мисис Съксби седеше до тях на огромния си стол, а до нея имаше люлка с няколко бебета. В стаята бяха и едно момче и едно момиче, които тогава живееха у нас – Джон Врум и Дейнти Уорън.

Джон беше слабо, мургаво, заядливо момче на около четиринайсет години. Ядеше непрекъснато. Мисля, че имаше глисти. Тази нощ той белеше фъстъци и хвърляше шлюпките на пода.

Мисис Съксби го видя.

– Би ли се държал прилично? – каза. – Правиш боклук и Сю ще трябва да го почисти.

Джон отвърна:

– Бедната Сю, направо ми се къса сърцето.

Той изобщо не ме харесваше. Мисля, че ми завиждаше. И той като мен беше дошъл в къщата като бебе. Неговата майка също беше умряла и го беше оставила сираче. Той обаче беше толкова своенравно дете, че никой не искаше да отърве мисис Съксби от грижите за него. Тя го гледа до четири-петгодишна възраст, а после го даде в сиропиталище, но дори и тогава ѝ беше дяволски трудно да се освободи от него, защото той непрекъснато бягаше оттам – отваряхме вратата на работилницата и го намирахме заспал на стъпалото. Най-накрая тя уреди да го вземе капитанът на един кораб и той стигна чак до Китай. Когато се върна в Бъроу, имаше пари, с които да се фука. Парите му стигнаха за един месец. Сега живееше на Лант стрийт, вършеше разни неща за мистър Ибс и въртеше далавери на дребно, а Дейнти му помагаше.

Тя беше едро червенокосо момиче на двайсет и три години, малко глуповато. Имаше обаче хубави бели ръце и беше ненадмината в шиенето. Джон я караше да прикрепва кожи върху откраднати кучета, за да изглеждат така, сякаш са от по-красиви породи от онези, от които бяха в действителност.

Джон беше сключил сделка с един крадец на кучета. Мъжът имаше няколко кучки; когато кучките се разгонеха, той обикаляше улиците с тях и подмамваше мъжките кучета, а после искаше от стопаните им по десет лири откуп, за да им ги върне. Този номер минава най-много при ловните кучета и при кучетата на сантиментални госпожи; някои собственици обаче не плащаха – даже и да отрежеш опашката на кученцето и да им я изпратиш, нямаше да видиш и пукната пара, толкова бяха коравосърдечни. Приятелят на Джон удушаваше кучетата, с които се сдобиваше, и му ги продаваше на по-ниска цена. Не мога да кажа какво правеше Джон с месото – пробутваше го, може би, за заешко или самият той го изяждаше. Кожите обаче, както вече споменах, даваше на Дейнти и я караше да ги пришива към кожите на обикновените улични кучета, които продаваше на Уайтчапъл Маркет като отбрани породи.

Дейнти съединяваше парчетата кожа, които оставаха, за да му изработи палто. През тази нощ тя го шиеше. Беше направила яката, раменете и наполовина ръкавите и в него вече имаше кожи от около четирийсет различни кучета. Миризмата на палтото се усещаше силно пред камината и докарваше до бяс нашето собствено куче, което не беше старшият боец Джак, а едно друго, кафяво, което наричахме Чарли Уаг, на името на крадеца от онази история[1].

От време на време Дейнти вдигаше палтото, за да го видим колко добре изглежда.

– Дейнти има късмет, че не си много висок – казах, когато тя го вдигна за пореден път.

– Ти имаш късмет, че не си мъртва – отвърна той. Беше нисък и беше чувствителен на тази тема. – За което всички ние съжаляваме. Иска ми се върху ръкавите на палтото да имаше парче от твоята кожа – може би на маншетите, в които си трия носа. Щеше да стоиш много добре до някой булдог или боксер. – Вдигна ножа, който винаги му беше подръка, и изпробва острието върху палеца си. – Все още не съм решил, но ще взема да дойда някоя нощ и да отрежа парче от кожата ти, докато спиш. Какво ще кажеш, Дейнти, ако ти го дам да го зашиеш?

Дейнти си покри устата с ръка и изпищя. Носеше пръстен, който ѝ беше голям; беше намотала конец на пръста си под него и конецът беше почернял.

– Изрод! – изкрещя.

Джон се усмихна и почука с острието на ножа върху един от зъбите си, който беше счупен. Мисис Съксби каза:

– Престани или ще ти откъсна проклетата глава. Няма да ти позволя да изнервяш Сю.

Веднага отговорих, че по-скоро бих си прерязала гърлото, отколкото да се оставя на бебе като Джон Врум да ме изнерви. Джон заяви, че би искал той да ми го пререже. После мисис Съксби се наведе на стола и го удари – както през онази нощ се беше навела и беше ударила горката Флора, както се беше навеждала и беше удряла други деца през последвалите годините – всеки път заради мен.

За секунда Джон се поколеба дали и той да не я удари, а после ме погледна така, сякаш му се искаше да удари мен още по-силно. Дейнти се размърда на стола си, а той се обърна и удари нея.

– Не мога да си обясня – каза той, след като я беше ударил, – защо всички ми се нахвърлихте.

Дейнти се беше разплакала. Посегна да го хване за ръкава.

– Не обръщай внимание на жестоките им думи, Джони – каза. – Нали аз съм до теб?

– До мен си, няма що – отвърна той. – Залепила си се като лайно за лопата. – Отблъсна ръката ѝ, а тя седеше и се люлееше на стола; беше се навела над палтото от кучешки кожи и плачеше, забила нос в шевовете.

– Млъкни, Дейнти – скара ѝ се мисис Съксби. – Съсипваш хубавата дреха, която шиеш.

Дейнти плака само минута. После някое от момчетата до мангала си опари пръста с една гореща монета и започна да псува, а тя се изкиска. Джон лапна следващия фъстък и изплю шлюпката на пода.

След това близо половин час седяхме смълчани. Чарли Уаг лежеше до огъня и мърдаше с уши, гонейки файтони в съня си – опашката му беше крива на мястото, където беше попаднала под колелото на един от тях. Извадих карти, за да наредя пасианс. Дейнти шиеше. Мисис Съксби дремеше. Джон седеше, без да прави нищо; от време на време обаче поглеждаше към картите, за да ми каже къде да ги слагам.

– Вале пика върху дама купа – казваше. Или: – Господи! Ама че си тъпа!

– Ама че си противен! – отвръщах и продължавах да редя картите, така както си искам. Тестето беше старо, а картите бяха меки като парцали. Преди време един мъж беше убит в някакъв скандал заради нечестна игра, в която бяха използвали тези карти. Наредих ги за последен път и завъртях леко стола си, за да не може Джон да вижда къде ги слагам.

В този момент едно от бебетата се стресна в съня си и ревна, а Чарли Уаг се събуди и излая. Изведнъж в кухнята нахлу силен вятър и пламъците се издигнаха в комина, а дъждът се посипа върху въглените и те изсъскаха. Мисис Съксби отвори очи.

– Какво беше това? – попита.

– Кое какво беше? – попита Джон.

Тогава го чухме: беше тропот в коридора, който водеше към задната част на къщата. Последва нов тропот, който премина в шум от стъпки. Стъпките спряха пред кухнята – за секунда стана тихо, а после се почука бавно и силно на вратата.

Чук-чук-чук. Ето така. Като чукане на врата в някоя пиеса, когато духът на мъртвеца се връща. Във всеки случай не беше чукане на крадец – то е бързо и леко. Човек знае за какво става дума, когато го чуе. Би могло обаче да бъде всичко, абсолютно всичко. Би могло да бъде нещо лошо.

Така си помисли всеки от нас. Спогледахме се, а мисис Съксби посегна към люлката, за да извади от нея бебето и да спре плача му, притискайки го към пазвата си. Джон хвана Чарли Уаг и му затвори устата. Момчетата до мангала се смириха като мишки. Мистър Ибс попита тихо:

– Очакваме ли някого? Момчета, приберете тия неща. Нищо, че ще си изгорите пръстите. Ако са сините[2], спукана ни е работата.

Момчетата започнаха да прибират лирите и златото, което бяха извлекли, завиваха ги в носни кърпи и криеха кърпите под шапките или в джобовете на панталоните си. Едно от тях, най-големият племенник на мистър Ибс, Фил, бързо стигна до вратата и залепи гръб за нея с ръка, пъхната в палтото. Фил беше лежал два пъти в затвора и непрекъснато се кълнеше, че няма да лежи трети път.

После се почука отново. Мистър Ибс попита:

– Всичко ли прибрахте? А сега спокойно, момчета, спокойно. Сю, скъпа, защо не отвориш тая врата?

Погледнах отново към мисис Съксби и след като тя кимна, се приближих и изтеглих резето, – вратата се отвори бързо и се удари силно в мен. Фил си помисли, че някой я е блъснал с рамо – видях го как се подпря на стената, извади ножа си и го вдигна. Вратата обаче се беше отворила от вятъра: той нахлу в кухнята, изгаси половината свещи, разпали мангала и издуха всичките ми карти. В коридора стоеше мъж, облечен в тъмни дрехи, от които капеше вода, а до краката му имаше кожена чанта. Бледите бузи и бакенбардите му се виждаха на слабата светлина, но очите му бяха скрити в сянката на шапката. Нямаше да го позная, ако не беше проговорил. Каза:

– Сю! Ти ли си, Сю? Слава богу! Изминах четирийсет мили, за да те видя. Тук ли ще ме държиш? Боя се, че студът ще ме убие!

Тогава го познах, макар и да не го бях виждала повече от година. Нито един от мъжете, които идваха на Лант стрийт, не говореше като него. Казваше се Ричард Ривърс или Дик Ривърс, а понякога – Ричард Уелс. Ние обаче го наричахме с друго име и аз го произнесох, след като мисис Съксби ме видя, че се взирам, и извика:

– Кой е?

– Господина – отвърнах.

Всъщност изговаряхме думата не както би я изговорил един истински господин, захапвайки я с всичките си зъби, а сякаш беше риба и я бяхме разрязали на две – "Го сина".

– Господина е – повторих, а Фил веднага прибра ножа, изплю се и се върна при мангала. Мисис Съксби обаче се завъртя на стола, а бебето извърна червеното си лице от пазвата ѝ и отвори уста.

– Господине! – извика тя. Бебето започна да пищи, а Чарли Уаг, когото Джон беше пуснал, се втурна с лай към Господина и сложи лапи върху палтото му. – Как ни изплашихте само! Дейнти, вземи един фитил и запали свещите. Сложи водата на огъня за чая.

– Предположихме, че са сините – казах аз, след като Господина влезе в кухнята.

– Мисля, че и аз съм посинял – отвърна той. Остави чантата на пода, потрепери, свали си подгизналата шапка и ръкавиците, а после и палтото, от което капеше вода; от него веднага започна да се вдига пара. Потри ръце, а после ги прокара по главата си. Косата и бакенбардите му винаги бяха дълги и сега, след като се бяха изправили от дъжда, изглеждаха още по-дълги, черни и гладки. На ръцете му имаше пръстени, а на жилетката му беше закачен часовник със скъпоценен камък на верижката. Без да ги разглеждам внимателно, знаех, че пръстените са фалшиви, а камъкът е стъклен; бяха обаче дяволски добра имитация.

Стаята стана по-светла, след като Дейнти се погрижи за свещите. Господина се огледа, като продължаваше да потрива ръце и да кима.

– Как сте, мистър Ибс? – попита непринудено той. – Как сте, младежи?

Мистър Ибс отвърна:

– Много добре, умнико.

Момчетата не отговориха.

Фил попита, без да се обръща към някого:

– Влезе отзад, нали? – Едно от момчетата се изсмя.

Тези момчета смятаха мъжете като Господина за педерасти.

Джон също се изсмя, но по-силно от останалите. Господина го погледна.

– Здрасти, кърлежче – каза. – Да не си паднал от маймунката си?

Бузите на Джон бяха толкова бледи, че всички го смятаха за италианец. След като чу думите на Господина, той си докосна носа с пръст.

– Можете да ме целунете по задника – отвърна.

– Може ли? – попита Господина и се усмихна. Намигна на Дейнти, а тя наведе бързо глава. – Здрасти, чаровнице – поздрави я той. После се надвеси над Чарли Уаг и го дръпна за ушите. – Здравей, гангстер. Къде са полицаите? А? Къде са полицаите? Изпъди ги! – Чарли Уаг полудя. – Добро момче – каза Господина, докато се изправяше и махаше космите от себе си. – Добро момче. Хайде стига.

После се приближи до стола на мисис Съксби и застана до него.

– Здравейте, мисис С.

Бебето вече си беше получило дозата от джина и беше притихнало, след като се беше наплакало. Мисис Съксби протегна ръка. Господина я хвана и я целуна – първо по кокалчетата, а после по върховете на пръстите. Мисис Съксби каза:

– Стани от стола, Джон, за да седне Господина.

За миг Джон заприлича на буреносен облак, а после се премести на столчето на Дейнти. Господина седна и протегна крака към огъня. Беше висок и краката му бяха дълги. Беше на двайсет и седем – двайсет и осем години. До него Джон изглеждаше на не повече от шест.

Мисис Съксби задържа погледа си върху Господина, докато той се прозяваше и си търкаше лицето. После срещна очите ѝ и се усмихна.

– Е, хубаво – каза. – Как върви търговията?

– Добре, не можем да се оплачем – отвърна тя. Бебето лежеше спокойно, а тя го потупваше така, както понякога потупваше мен. Господина кимна.

– А това мъниче – продължи той – е дадено за отглеждане или е част от семейството?

– Дадено е за отглеждане, разбира се – отвърна тя.

– Мъжко мъниче или женско мъниче?

– Мъжко е, да са му живи и здрави венците! Още едно нещастно дете без майка, което ще трябва да откърмя.

Господина се наведе към нея.

– Щастливец! – каза, а после намигна.

– Ах! – изкрещя мисис Съксби и поруменя като роза. – Нахалник такъв!

Педераст или не, той определено можеше да накара една жена да се изчерви.

Наричахме го Господина, защото наистина беше джентълмен – казваше, че е завършил училище за истински джентълмени и че има баща, майка и сестра, всичките богаташи, чиито сърца за малко не бе разбил. Някога имал пари, но ги проиграл на комар и баща му се заканил, че повече няма да му даде и пени от семейното богатство, ето защо му се наложило да се сдобива с пари по най-стария и сигурен начин – чрез кражби и измами. Този живот толкова му прилягаше, че всички смятахме, че в потеклото му има лоша кръв, която се е проявила у него.

Когато поискаше, можеше да бъде добър художник; известно време рисува фалшификати в Париж, а след като тази работа се провали, прекара, мисля, една година, превеждайки френски книги на английски или английски книги на френски, без значение точно какви, като ги променяше леко по няколко пъти, слагаше им различни заглавия и изкарваше от една стара история двайсет съвсем нови. Занимаваше се обаче основно с мошеничество, като злоупотребяваше с доверието на хората, и лъжеше на карти в големите казина, защото, разбира се, се движеше в светското общество и изглеждаше честен като всички останали. Дамите направо си губеха ума по него. Разправяха, че три пъти за малко не се оженил за богати наследнички, но бащите им ставали подозрителни и сделката се разваляла. Беше съсипал безброй хора, продавайки им акции от несъществуващи банки. Беше красив като картина и мисис Съксби душа даваше за него. Идваше на Лант стрийт веднъж годишно, донасяше плячка на мистър Ибс и си тръгваше с фалшиви монети, предупреждения и съвети.

Предположих, че и този път е дошъл с плячка; същото си мислеше и мисис Съксби, защото след като той се стопли до огъня и Дейнти му даде чай с ром, тя сложи спящото бебе в люлката, оправи полата си и каза:

– Е, Господине, много се радваме, че дойдохте. Очаквахме ви след месец-два. Носите ли нещо, което ще се хареса на мистър Ибс?

Господина поклати глава.

– Страхувам се, че нямам нищо за мистър Ибс.

– Как тъй нищо? Чувате ли, мистър Ибс?

– Много жалко – отвърна мистър Ибс от мястото си до мангала.

Мисис Съксби попита с поверителен тон:

– А за мен имате ли нещо?

Господина обаче отново поклати глава.

– И за вас нямам нищо, мисис С. – отвърна. – Нито за вас, нито за Гарибалди – имаше предвид Джон, – нито за Дейнти, нито за Фил и момчетата, нито даже за Чарли Уаг.

Обходи с очи стаята и накрая погледна към мен и замълча. Бях взела в ръце разбърканите карти и ги подреждах по боя. Когато видях втренчения му поглед – Джон и Дейнти и мисис Съксби, която все още беше доста зачервена, също гледаха към мен, оставих картите. Той веднага се пресегна, взе ги и започна да ги разбърква. Беше от онези мъже, чиито ръце непрекъснато трябва да са заети.

– Добре, Сю – каза, без да сваля очи от мен. Очите му бяха ясносини.

– Какво добре? – отвърнах.

– Какво ще кажеш за това? Дойдох заради теб.

– Заради нея! – изкрещя възмутено Джон.

Господина кимна.

– Имам нещо за теб. Едно предложение.

– Предложение! – извика Фил. Беше чул думата. – Внимавай, Сю, той просто иска да се омъжи за теб!

Дейнти изпищя, а момчетата се изхилиха. Господина примигна и най-после извърна очи от мен и се наведе към мисис Съксби, за да каже:

– Моля ви да се отървете от нашите приятели, които са до мангала. Задръжте обаче Джон и Дейнти. Тяхната помощ ще ми е нужна.

Мисис Съксби се поколеба, а после погледна крадешком към мистър Ибс, който веднага каза:

– Хайде, стига, момчета, тия лири толкова са изстискани, че бедната кралица е заприличала на сянка. Ако продължавате така, ще ни съдят за измама. – Вдигна ведрото и започна да пуска монетите във водата, една по една. – Чуйте, жълтите приятелчета крещят "Тихо!". Трябва да слушаме златото. Е, какво казва златото?

– Тъй да бъде, чичо Хъмфри – отвърна Фил. Навлече си палтото и си вдигна яката. Другите момчета направиха същото. – Довиждане – казаха, като кимнаха на мен, на Джон, на Дейнти и на мисис Съксби. На Господина не казаха нищо. Той ги наблюдаваше, докато минаваха покрай него.

– Пазете си гърбовете, младежи! – извика, след като вратата се затвори след тях. Чухме как Фил отново се изплю.

Мистър Ибс превъртя ключа в бравата. После си наля чаша чай и сипа ром в него, както беше направила Дейнти за Господина. Ароматът на рома се издигна с парата и се смеси с миризмата на огъня, на разтопеното злато, на кучешките кожи и на изпаренията от мокрото палто. Дъждовните капки вече падаха по-тихо върху решетката на камината. Джон сдъвка един фъстък и махна шлюпката от езика си. Мистър Ибс беше преместил свещите. Масата, лицата и ръцете ни се виждаха ясно, но всичко друго беше в сянка.

В продължение на минута никой не проговори. Господина продължаваше да разбърква картите, а ние седяхме и го наблюдавахме. Мистър Ибс го наблюдаваше най-внимателно от всички: беше присвил очи и наклонил глава, сякаш се прицелваше в него.

– И тъй, синко, каква е историята? – попита.

Господина вдигна поглед.

– Историята – отвърна, – историята е следната. – Взе една карта и я постави с лицето нагоре върху масата. Беше поп каро. – Представете си един човек. Възрастен човек, по своему мъдър, всъщност благороден, учен, но със странни навици. Живее в една затънтена къща близо до едно затънтено село на няколко мили от Лондон – засега няма значение точно къде. Има голяма стая с книги и гравюри, не се интересува от нищо друго, освен от тях и се занимава със съставянето на някакъв, да го наречем, речник. Това е речник на всичките му книги, но той храни надежди и за картините си – решил е да ги подвърже в луксозни албуми. Работата обаче му идва в повече. Помества обява в един вестник: нуждае се от услугите на – сложи още една карта, вале пика, до първата – интелигентен млад мъж, който да му помогне да си подреди колекцията, и един определен интелигентен млад мъж, по онова време прекалено добре известен в лондонските игрални домове и изпитващ силно желание да си намери някаква лека, специална работа, която да върви заедно с квартира и храна, отговаря на обявата и бива разпитан и одобрен.

– И интелигентният млад мъж сте вие – каза мистър Ибс.

– И интелигентният млад мъж съм аз. Колко бързо схващате!

– А къщата на село – намеси се Джон, увлечен от разказа на Господина въпреки лошото си настроение, – е, да речем, фрашкана със съкровища. И вие възнамерявате да счупите ключалките на шкафовете и скриновете. Дошли сте при мистър Ибс, за да вземете назаем няколко хлапета и една фльорца и искате Сю, която е същинска божа кравичка с невинните си очи, да бъде вашето канарче.

Господина наклони глава, пое си въздух и вдигна закачливо пръст. А после:

– Студено! – отвърна. – Къщата на село е противно място, тя е стогодишна, мрачна, в нея си правят среща ветровете и е ипотекирана от основите до покрива, който, между другото, тече. Боя се, че няма нито един килим, ваза или сервиз, заради който да си струва да се напънеш. Господинът използва порцеланови съдове, точно като нас.

– Дърт пръч! – извика Джон. – Но скръндзи като него държат парите си в банката, нали? И вие сте го накарали да ви подпише документ, с който оставя всичко на вас, и сте дошли за шише отрова...

Господина поклати глава.

– За нито една капка ли? – попита обнадежден Джон.

– За нито една капка. За нито един грам. И никакви пари в банката, не и на името на стареца. Той живее толкова кротко и толкова странно, че едва ли знае за какво се използват парите. А и, виждате ли, не живее сам. И ще ви кажа кой му прави компания: една дама купа.

– Ха, ха! – изсмя се дяволито Джон. – Съпруга, която е готова на всичко.

Господина обаче отново поклати глава.

– Или пък дъщерята? – попита Джон.

– Няма съпруга. Няма дъщеря – отвърна Господина, а очите и пръстите му бяха върху нещастното лице на дамата.

– Има племенница. На години – погледна към мен – колкото Сю. На външен вид, да речем, красива. На усет, разум и знания – усмихна се, – да речем, съвсем скромна.

– Тъпанарка! – заяви доволно Джон. – Кажете ми поне, че разполага с пари.

– Разполага с пари, о, да – отвърна Господина и кимна. – Но само в смисъла, в който гъсеницата разполага с криле, а детелината – с нектар. Тя е наследница, Джони, богатството ѝ е сигурно, чичо ѝ не може да го пипа, но е свързано с едно особено условие. Тя няма да види нито пени до деня, в който се омъжи. Ако умре стара мома, парите ще отидат при един неин братовчед. Ако обаче се сдобие със съпруг – погали с белия си пръст картата, – ще е богата като кралица.

– Колко ще е богата? – попита мистър Ибс. До този момент той не беше казал нито дума.

Господина го чу, вдигна очи и срещна втренчения му поглед.

– Десет хиляди в брой – отвърна тихо. – Пет хиляди в ценни книжа.

Един въглен подскочи в камината. Джон подсвирна през счупения си зъб, а Чарли Уаг излая. Погледнах към мисис Съксби – главата ѝ беше наведена, а лицето ѝ беше мрачно. Мистър Ибс отпи замислено от чая си.

– Обзалагам се, че старецът я държи изкъсо, нали така? – попита, след като преглътна чая.

– Съвсем изкъсо – отвърна Господина, като кимна и се отдръпна назад. – Превърнал я е в своя секретарка, през всичките тези години – кара я да му чете с часове. Според мен едва ли е разбрал, че е пораснала и е станала дама. – Усмихна се тайнствено. – Мисля обаче, че тя го е разбрала. Още щом започвам да работя върху картините, тя открива, че има страст към рисуването. Иска да взема уроци, а аз да ѝ бъда учител. Е, аз съм достатъчно разумен, за да се правя, че не забелязвам, а тя, в невежеството си, не прави разлика между пастел и брус. Но е отдадена изцяло на заниманията. Работим една седмица: уча я как да изтегля линиите, как да прави светлосенките. През втората седмица минаваме от светлосенки към скици. През третата седмица вече рисуваме акварели. През четвъртата смесваме маслените бои. През петата...

– През петата седмица я тресвате! – възкликна Джон.

Господина затвори очи.

– През петата седмица уроците ни са отменени – отвърна. – Мислите ли, че подобно момиче може да бъде оставено само в една стая с учителя си? Караме ирландската ѝ прислужница да стои заедно с нас през цялото време – тя кашля и се изчервява винаги когато пръстите ми се оказват прекалено близо до пръстите на нейната господарка или дъхът ми се усеща прекалено силно върху малката ѝ бяла буза. Смятах я за невероятно целомъдрена, а излезе, че има скарлатина – в момента умира от тази болест, нещастната кучка. Госпожицата вече няма друга компаньонка, освен икономката, а тя е прекалено заета, за да стои с нас по време на уроците. Следователно уроците трябва да бъдат прекратени, а боите трябва да бъдат оставени да изсъхнат върху палитрата. Сега виждам госпожицата само на вечеря, седнала до чичо си, а понякога, докато минавам покрай вратата на стаята ѝ, я чувам как въздиша.

– И то – каза мистър Ибс, – след като сте се погаждали толкова добре.

– Точно така – отвърна Господина. – Точно така.

– Горката господарка! – възкликна Дейнти. В очите ѝ имаше сълзи. Тя беше в състояние да се разплаче за всяко нещо.

– И е хубавица, викате? В снагата и лицето?

Господина изглеждаше безразличен.

– Предполагам, че може да напълни окото на един мъж – отвърна и сви рамене.

Джон се изсмя.

– Ще ми се аз да ѝ напълня окото!

– А на мен ми се ще да напълня твоето – заяви спокойно Господина. А после примигна. – Имам предвид с юмрука си.

Бузите на Джон потъмняха и той скочи на крака.

– Ще ми се да видя как ще го направите!

Мистър Ибс вдигна ръце.

– Момчета! Момчета! Престанете! Няма да позволя да се държите така пред жените и децата! Джон, седни и спри да се ежиш. Господине, обещайте да ни разкажете историята си, а досега слушахме само за десерта. Къде е месото, синко? Къде е месото? И по-точно как ще помогне Сюзи за приготвянето му?

Джон ритна крака на столчето и седна. Господина беше извадил кутия цигари. Чакахме, докато най-накрая намери кибрит и драсна една клечка. Наблюдавахме отражението на жълтото пламъче в очите му. После той се облегна отново на масата и докосна трите карти, които беше наредил, оправяйки ръбовете им.

– Искате месото – отвърна. – Е, добре, ето ви го. – Потупа картата, която беше дама купа. – Ще се оженя за момичето и ще му взема богатството. Ще я открадна – плъзна картата настрани – от чичо ѝ под носа му. Вече съм на път да го сторя, както чухте, но тя е особнячка и не може да бъде оставена без надзор, и ако наеме за прислужница някоя умна, строга жена, с мен е свършено. Дойдох в Лондон, за да купя подвързии за албумите на стареца. Искам да изпратя Сю в къщата, преди да съм се върнал там. Искам да я настаня като прислужница на госпожицата, за да ми помогне да я придумам да ми стане съпруга.

Улови погледа ми. Продължаваше да си играе разсеяно с картата с бледата си ръка. А после сниши глас.

– Има и още нещо – каза, – за което ще ми трябва помощта на Сю. След като се оженя за онова момиче, повече не го искам. Познавам един човек, който ще ме освободи от нея. Той има къща, в която ще я държи. Къщата е лудница. Ще я държи изкъсо. Навярно ей толкова изкъсо... – обърна картата с лицето надолу, без да сваля пръстите си от опаката ѝ страна. – Трябва само да се оженя за нея и, както би се изразил Джони, трябва да я тресна веднъж, заради мангизите. После ще я заведа, без тя да подозира нищо, до портата на лудницата. Какво лошо има? Нали ви казах, че е глуповата? Аз обаче искам да се подсигуря. Ще ми е нужна Сю, за да я държи в заблуда и да я убеди, тъй като е глуповата, да се съгласи да участва в нашия заговор.

Дръпна отново от цигарата и както и преди, всички обърнаха очи към мен. Всички до един, с изключение на мисис Съксби. Тя слушаше, без да пророни дума, докато Господина говореше. Наблюдавах я как изля малко чай в чинийката, а после разклати чашата и я вдигна към устата си, докато историята продължаваше. Не понасяше горещ чай, разправяше, че от него устните ѝ загрубяват. Сигурна съм, че не познавам друга жена с меки устни като нейните.

Настъпи тишина, тя остави чашата и чинийката, а после извади носната си кърпичка и си избърса устата. Погледна към Господина и най-накрая проговори.

– Защо точно Сю – попита – от всички момичета в Англия? Защо мойта Сю?

– Защото е ваша, мисис С. – отвърна той. – Защото ѝ имам доверие, защото тя е добро момиче, тоест лошо момиче, което не спазва закона до последната буква.

Тя кимна.

– И как смятате да се спазарим? – попита.

Той отново ме погледна, но продължи да говори на нея.

– Тя ще получи две хиляди лири – отвърна и си приглади бакенбардите – и ще вземе всички рокли и бижута на младата дама, които ѝ харесват.

Такава беше сделката.

Замислихме се върху предложението му.

– Как ти се струва – попита най-накрая той, този път мен. И после, тъй като не отговорих: – Съжалявам – каза, – че ти го съобщавам толкова внезапно, но виждаш с колко малко време разполагам, за да свърша тази работа. Трябва бързо да намеря момиче. Иска ми се да си ти, Сю. Много ми се иска да си ти. Но ако няма да си ти, тогава ми кажи веднага, моля те, за да мога да намеря някоя друга.

– Дейнти става – обади се Джон, след като чу думите му.

– Дейнти е била прислужница, нали така, Дейнт? , на някаква госпожа в една голяма къща в Пекам.

– Доколкото си спомням – каза мистър Ибс и отпи от чая си, – Дейнти е загубила работата си, защото е забила един фуркет в ръката на госпожата.

– Тя се държа като кучка с мен – отвърна Дейнти – и ме вбеси. Туй момиче не ми изглежда да е кучка. Само е тъпанарка, нали тъй викате? Бих могла да прислужвам на тъпанарка.

– Попитаха Сю – изрече тихо мисис Съксби. – А тя все още не е отговорила.

Тогава всички погледнаха към мен, а очите им ме изнервиха. Завъртях глава на другата страна. – Не знам – отвърнах.

– Струва ми се, че планът е доста шантав да стана прислужница на дама? Как бих могла да знам какво трябва да правя?

– Ще те научим – отвърна Господина. – Дейнти ще те научи, защото разбира от тази работа. Да не мислиш, че е много трудно? Ще трябва само да седиш, да се усмихваш престорено и да държиш очистителното на господарката си.

Попитах:

– Ами ако тя не ме иска за своя прислужница? Защо ще иска точно мен?

Господина обаче бе помислили за това. Беше помислил за всичко. Отговори ми, че ще ме представи за дете на сестрата на старата си бавачка – градско момиче, за което са настъпили трудни времена. Смяташе, че госпожицата ще ме приеме заради него.

Каза:

– Ще ти изготвим препоръка, ще я подпишем от името на лейди Фани от Бъм стрийт или нещо подобно и тя няма да се усети. Никога не се е движила в светското общество, не прави разлика между Лондон и Йерусалим. Кого би могла да попита?

– Не знам – отвърнах отново. – Ами ако вие не ѝ допаднете толкова много, колкото се надявате?

Той придоби скромен вид.

– Е – каза, – мисля, че вече съм имал възможност да разбера кога едно неопитно момиче ме харесва.

– Ами ако не ви харесва достатъчно? – попита тогава мисис Съксби. – Ако се окаже поредната мис Бамбър или мис Финч?

Мис Бамбър и мис Финч бяха две от другите наследници, които Господина почти беше успял да оплете в мрежите си. Той обаче чу имената им и изсумтя. – Тя няма да се окаже като тях, сигурен съм – отвърна. – Онези момичета имаха бащи – амбициозни бащи, заобиколени от адвокати. Чичото на това момиче не вижда по-далече от последната страница на книгата си. Що се отнася до харесването, мога само да заявя следното: мисля, че тя ще ме хареса.

– Достатъчно, за да избяга от къщата на чичо си?

– Къщата е прекалено мрачна – отвърна той – за момиче на нейните години.

– Тъкмо годините ще са във ваш ущърб – заяви мистър Ибс. Разбира се, след като се занимава с подобна дейност, човек няма как да не понаучи законите. – Докато навърши двайсет и една години, тя ще има нужда от съгласието на чичо си. Колкото и бързо и тихо да я отведете, той ще дойде и ще я върне обратно вкъщи. Фактът, че сте ѝ съпруг, няма да свърши работа.

– Но фактът, че ми е съпруга, ще свърши работа, ако схващате за какво говоря – отвърна лукаво Господина.

Дейнти го погледна неразбиращо. Джон видя лицето ѝ.

– Трескането – измърмори той.

– Ще бъде обезчестена – каза мисис Съксби. – Никой друг господин няма да я иска.

Дейнти отвори широко уста.

– Няма значение – продължи мистър Ибс и вдигна ръка. А после се обърна към Господина: – Сложно е. Много е сложно.

– Не твърдя, че не е. Трябва обаче да поемем риска. Имаме ли нещо за губене? Ако не друго, поне ще е почивка за Сю.

Джон се изсмя.

– Ама че почивка! Ще бъде дяволски дълга почивка, ако ви хванат.

Прехапах устни. Той беше прав. Мен обаче не ме тревожеше толкова много самият риск. Не може да бъдеш крадец и непрекъснато да се притесняваш от опасностите, защото ще откачиш. Работата беше в това, че не бях сигурна, че искам каквато и да било почивка. Не бях сигурна, че искам почивка далеч от Бъроу. Веднъж бях ходила с мисис Съксби на гости у братовчедката ѝ в Бромли и се бях върнала с уртикария. Спомних си, че на село беше тихо и странно, а хората бяха или дървеняци, или цигани.

Как би могло да ми хареса да живея с едно глупаво момиче? Тя нямаше да прилича на Дейнти, която беше само леко смахната и понякога буйна. Възможно беше наистина да е луда. Можеше да се опита да ме удуши, а наоколо няма да има никой, на мили разстояние, който да ме чуе, че викам. Циганите щяха да бъдат безполезни, те мислеха само за себе си. Всеки знае, че циганинът няма да пресече улицата и да се изплюе върху теб, ако гориш.

Попитах:

– Какво е онова момиче? Казахте, че не е чалната.

– Не е чалната – отвърна Господина. – По-скоро бих я нарекъл щура. Наивна, дива. Държали са я настрани от хората. Сираче е, също като теб, но докато ти си имала мисис Съксби, която да те ошлайфа, тя си е нямала никого.

Тогава Дейнти го погледна.

Нейната майка беше пияница и се удави в реката. Баща ѝ я биеше. Преби до смърт сестра ѝ. Тя прошепна:

– Не е ли много грешно, Господине, туй, което се каните да направите?

Не смятам, че някой си го беше помислил до този момент. След като Дейнти го изрече, потърсих с очи останалите, но никой не ме погледна.

Тогава Господина се изсмя.

– Грешно? – повтори. – Жива да си ми, Дейнти, разбира се, че е грешно! Този грях обаче струва петнайсет хиляди лири... Ах! Това е сладък грях, както и да го увъртаме. Пък и нима мислиш, че тези пари са били получени по честен начин? Не си въобразявай! С парите никога не става така. Семейства като нейното се сдобиват с тях на гърба на бедните – за всеки изкаран шилинг са се скъсвали от работа по двайсетина бедняци. Чувала си за Робин Худ, нали?

– Как да не съм чувала! – отвърна тя.

– Е, двамата със Сю ще бъдем като него: ще вземем златото от богатите и ще го върнем на хората, от които те са го отмъкнали.

Джон сви презрително устни.

– Негодник! – изкрещя. – Робин Худ е бил герой, светец. Ще върнете парите на хората? Кои са вашите хора? Щом искате да ограбите една жена, отидете и ограбете майка си.

– Майка си ли? – отвърна Господина и почервеня. – Какво общо има моята майка? Моята майка да върви на бесилката! – После видя, че мисис Съксби го гледа, и се обърна към мен. – О, Сю извинявай много.

– Няма нищо – отвърнах бързо и вперих поглед в масата. Отново всички се смълчаха. Навярно си мислеха, както правеха в дните, когато бесеха престъпниците: "Колко е смела!" Надявах се, че си го мислят. В същото време обаче се надявах да не си го мислят, защото, както вече споменах, не бях смела, а само успявах да накарам хората да смятат, че е така, в продължение на седемнайсет години. И ето че на Господина му трябваше смело момиче и беше дошъл, изминавайки, както самият той каза, четирийсет мили в студеното и хлъзгаво време, за мен.

Повдигнах очи към неговите.

– Две хиляди лири, Сю – изрече тихо той.

– Сигурен съм, че ще лъщят – каза мистър Ибс.

– И всички ония рокли и бижута! – възкликна Дейнти. – О, Сю! Колко ще си красива с тях!

– Ще бъдеш същинска дама – каза мисис Съксби. Обърнах очи към нея и разбрах, че ме гледа – както беше правила толкова много пъти, и вижда лицето на майка ми в моето. "Ще дойде обаче време, когато ще бъдеш богата, почти я чух да изрича. Ще дойде време, когато ще забогатееш, Сю, а и ние покрай теб..."

И в крайна сметка беше излязла права. Богатството ми се беше появило от нищото, най-после се беше появило. Какво можех да кажа? Погледнах отново към Господина. Сърцето ми биеше силно като чук в гърдите. Отвърнах:

– Добре. Ще го направя. Но за три, а не за две хиляди лири. И ако госпожицата не ме хареса и ме изпрати обратно вкъщи, ще поискам сто, задето съм си направила труда да опитам.

Той се поколеба, размишлявайки. Всъщност само се правеше, че размишлява. След секунда се усмихна, протегна ръка и аз му подадох своята. Стисна ми пръстите и се засмя.

Джон свъси вежди.

– Обзалагам се десет към едно, че след седмица ще се върне разплакана – заяви.

– Ще се върна, облечена с кадифена рокля – отвърнах. – С ръкавици дотук, с шапка с воалетка и с чанта, пълна със сребърни пари. И ти ще трябва да ми викаш мис. Нали, мисис Съксби?

Той се изплю.

– По-скоро бих си откъснал езика, отколкото да го направя!

– Аз ще ти го откъсна преди теб! – изкрещях.

Държах се като дете. Та аз бях дете! Навярно и мисис Съксби си мислеше същото, защото не каза нищо, а продължи да седи и да ме гледа, сложила ръка върху меките си устни. Усмихваше се, но лицето ѝ беше тревожно. Почти бях сигурна, че е уплашена.

Вероятно е била.

Или сега си мисля така, понеже знам какви тайнствени и страховити неща щяха да последват.

2

Оказа се, че името на учения старец е Кристофър Лили. Племенницата му се казваше Мод. Живееха на запад от Лондон по посока на Мейдънхед до едно село, чието име беше Марлоу, в къща, която наричаха Брайър. Планът на Господина бе да ме изпрати там сама с влака след два дни. Той обясни, че трябвало да остане в Лондон най-малко още една седмица, за да се погрижи за подвързиите, които бяха необходими на стареца за албумите му.

Не ми харесваше много това, че щях да пътувам и да пристигна в къщата, без да ме придружава никой. Никога не бях стигала по-далече на запад от Кренморн Гардънс, където понякога ходехме с племенниците на мистър Ибс да гледаме танците в събота вечер. Видях как французойката пресече реката по опънатата жица и едва не падна – беше голяма работа. Разправят, че носела чорапи; краката ѝ обаче ми изглеждаха съвсем боси. Спомням се как стоях на Батърсий Бридж, докато тя вървеше по въжето, и гледах отвъд Хамърсмит към местността, осеяна с дървета и хълмове и без нито един комин или островърх покрив на църква и, ох! , от гледката ме полазваха тръпки. Ако тогава ми бяхте казали, че някой ден ще напусна Бъроу, в който бяха всичките ми приятели, мисис Съксби и мистър Ибс, и съвсем сама ще заема мястото на прислужница в една къща от другата страна на тези мрачни хълмове, щях да ви се изсмея в лицето.

Господина обаче заяви, че трябва да замина скоро, да не би дамата – мис Лили – да развали нашия план, като най-неочаквано вземе друго момиче за своя прислужница. На следващия ден, след като дойде на Лант стрийт, той седна и ѝ написа писмо. В него ѝ казваше, че се надява тя да му прости, задето се е осмелил да ѝ пише, но бил на гости при старата си бавачка, която му била като майка, когато бил малко момче, и я заварил обезумяла от мъка заради съдбата на дъщерята на покойната си сестра. Дъщерята на покойната сестра, разбира се, се явявах аз: според историята преди съм била прислужница на една дама, която се омъжвала и заминавала за Индия, ето защо съм си загубила работата и съм си търсела нова господарка; отвсякъде обаче ме дебнели изкушения да тръгна по лош път и той се надявал да се намери някоя дама с добро сърце, която да ми даде шанс да се измъкна от покварата на града, и т.н.

Казах:

– Ако повярва на подобни опашати лъжи, Господине, значи е още по-глупава, отколкото ни я представихте.

Той обаче отвърна, че имало стотина момичета между Странд и Пикадили, които се хранели много прилично с тази история пет нощи в седмицата, и след като богаташите в Лондон можели да се простят с шилингите си заради нея, няма да имало причина мис Мод Лили да не бъде достатъчно благоразположена, след като била сама, простодушна и тъжна и нямало кой да ѝ отвори очите?

– Ще видиш – каза. И запечата писмото, написа адреса и накара едно от съседските момчета да изтича с него до пощата.

После, тъй като беше абсолютно сигурен в успеха на плана си, добави, че трябва веднага да започнат да ме учат как би следвало да се държи една истинска прислужница на дама.

Първо ми измиха косата. По онова време много момичета в Бъроу носеха косата си разделена на три части – хваната с гребен отзад и с няколко едри къдрици от двете страни. Ако се изгладят със силно нагорещена ютия, като първо се намокрят със сладка вода, къдриците стават много твърди и издържат цяла седмица, даже по-дълго. Господина обаче смяташе, че прическата ми е прекалено префърцунена за селско момиче, ето защо ме накара да си измия косата, за да стане съвсем гладка, а после да я разделя на път и да я вдигна на обикновен кок на тила си. Накара и Дейнти да си измие косата и след като бях сресала и забола своята няколко пъти, докато най-накрая остана доволен, сресах и забодох и нейната по същия начин, все едно че беше косата на господарката, на мис Лили. Той се суетеше около нас като момиче. Когато приключихме, двете с Дейнти изглеждахме толкова невзрачни и зализани, че сякаш се готвехме да влезем в манастир. Джон заяви, че ако сложат наши снимки в мандрите, хората ще се сдобият с нов начин за квасене на мляко.

Когато чу думите му, Дейнти свали фуркетите от косата си и ги запрати в огъня. По някои от тях бяха залепнали косми, които изсъскаха в пламъците.

– Не можеш ли да правиш нещо друго с момичето си – попита го мистър Ибс, – освен да го разплакваш?

Джон се изсмя.

– Обичам да я гледам разплакана – отвърна. – Това я кара да се изпотява по-малко.

Той наистина беше зло момче.

Беше обаче силно увлечен от плана на Господина, против волята си. Както всички нас. За първи път мистър Ибс не вдигна транспаранта на прозореца на работилницата си и остави мангала да загасне. Когато на вратата чукаха хора, за да им направи ключове, той ги отпращаше. Поклати глава на двама-трима крадци, които му носеха плячка.

– Не мога, синко. Днес не мога. Преправям нещо. Пусна единствено Фил, рано сутринта. Настани го да седне и му показа всички точки от списък, който Господина беше съставил предишната нощ, а после Фил си нахлупи каскета върху очите и излезе. Върна се след два часа с торба и куфар, облечен с брезент, които беше взел от един познат, собственик на някакъв съмнителен склад на брега на реката.

Куфарът беше за мен – трябваше да го отнеса на село. В торбата имаше кафява вълнена рокля, която почти ми ставаше, наметало, обувки и черни копринени чорапи, и на всичко отгоре истинско бяло дамско бельо.

Мистър Ибс само развърза връзките на торбата, надникна в нея, погледна бельото и седна в отсрещния ъгъл на кухнята, където държеше една секретна брава, която обичаше да разглобява и да поръсва с талк, а после отново да сглобява. Накара Джон да отиде при него, за да държи винтовете. Господина обаче извади една по една всички части на дамското бельо и ги подреди на масата. Сложи до масата кухненски стол.

– А сега, Сю – каза, – представи си, че този стол е мис Лили. Как ще я облечеш? Да речем, че ще започнеш от чорапите и гащите.

– От гащите ли? – попитах. – Да не би да искате да кажете, че е гола?

Дейнти сложи ръка върху устата си и се изкиска. Тя седеше до краката на мисис Съксби, която ѝ навиваше косата.

– Гола ли? – повтори Господина. – Ами да, гола като пирон. Как иначе? Тя трябва да си свали дрехите, когато се измърсят; трябва да ги свали, за да се изкъпе. Твоята задача ще е да ги вземеш от нея, след като ги съблече. Твоята задача ще е да ѝ дадеш чисти дрехи.

Не бях се замисляла за това. Чудех се какво ли би било да застанеш и да подадеш чифт гащи на непознато голо момиче. Едно непознато голо момиче веднъж тичаше, пищейки, по Лант стрийт, следвано от полицай и медицинска сестра. Ами ако мис Лили се изплашеше и хукнеше, а аз трябваше да я хвана? Изчервих се и Господина ме видя.

– Е, хайде – каза, готов да се усмихне. – Не си чак толкова целомъдрена, нали?

Завъртях глава, за да покажа, че не съм. Той кимна, взе чифт чорапи, а после и чифт гащи. Провеси ги на седалката на кухненския стол.

– Какво следва? – попита ме.

Повдигнах рамене.

– Фланелата, предполагам.

– Ризата, така трябва да я наричаш – поправи ме той. – И не забравяй да я затоплиш, преди тя да я облече.

Вдигна ризата и я приближи до огъня. После я сложи внимателно върху гащите на облегалката на стола, сякаш столът беше облечен с нея.

– А сега корсетът – продължи. – Тя ще те кара да ѝ го връзваш, да го стягаш колкото намериш за добре. Хайде да видим как ще го направиш.

Облече корсета върху ризата, с връзките отзад, и докато се навеждаше към стола, за да го задържи да не се клати, ме накара да дръпна връзките и да ги вържа на фльонга. Те оставиха червени и бели следи по дланите ми, сякаш ме бяха шибали с камшик.

– Защо тя не носи от ония корсети, които се връзват отпред, като всяко нормално момиче? – попита Дейнти, докато ме наблюдаваше.

– Защото тогава – отвърна Господина – няма да ѝ е нужна прислужница. А ако не ѝ е нужна прислужница, няма да знае, че е дама. Сега стана ли ти ясно?

Намигна и сложи върху корсета риза и нагръдник, а после кринолин с девет обръча и няколко фусти, които бяха копринени. Накара Дейнти да изтича на горния етаж за парфюма на мисис Съксби, а мен – да пръсна от него на мястото, където сцепената облегалка на стола стърчеше през панделките на ризата, – това щяло да бъде шията на мис Лили.

През цялото време трябваше да казвам:

"Бихте ли си повдигнали ръцете, мис, за да оправя този волан?"

"Как да бъде, мис, с по-голям или с по-малък набор?"

"Готова ли сте да ви я облека, мис?"

"Силно ли да я стегна?"

"Опънато ли искате да бъде?"

"Ох! Моля да ме извините, ако съм ви ощипала."

Най-накрая от навеждането и суетенето се бях сгорещила като прасе. Мис Лили седеше пред нас със здраво стегнат корсет и със стелещи се по пода фусти и миришеше свежо като роза, но разбира се, по отношение на раменете и шията можеше да бъде и по-добре.

Джон каза:

– Не говори много, нали? – Той непрекъснато поглеждаше крадешком към нас, докато мистър Ибс слагаше талк на ключалката.

– Тя е дама – отвърна Господина и си поглади брадата – и е срамежлива по природа. Но ще напредне бързо с учители като Сю и мен. Нали, скъпа?

Клекна до стола и прокара пръсти по издутите дипли на фустите, а после пъхна ръка под тях и я провря надълбоко в пластовете от коприна. Направи го толкова ловко, че според мен наистина си разбираше от работата. Докато посягаше нагоре, бузите му порозовяха, коприната изшумоля, кринолинът подскочи и столът се разлюля силно върху пода, а краката му леко изскърцаха. После застана неподвижно.

– Така ти се пада, сладка малка кучко – измърмори тихо Господина. Извади си ръката и взе един чорап. Подаде ми го и се прозина. – А сега да предположим, че е време за сън.

Джон продължаваше да ни наблюдава, без да казва нищо, а само примигваше и си клатеше крака. Дейнти потърка очи; косата ѝ беше наполовина накъдрена и миришеше силно на карамел.

Започнах с панделките на нагръдника, а после развързах връзките на корсета и го разхлабих.

"Бихте ли си вдигнали крака, мис, за да го сваля от вас?"

"Моля ви, мис, дишайте малко по-леко, за да ви съблека по-лесно."

Господина ме накара да се трудя така цял час, а може би и по-дълго. После загря ютията.

– Плюй, Дейнти, моля те – каза и я приближи към нея. Дейнти се изплю и когато слюнката изсъска, той извади цигара и я запали, като я доближи до горещото дъно на ютията. А после, докато стоеше прав и пушеше, мисис Съксби, която на времето, много отдавна, преди още да реши да отглежда чужди деца, беше работила на гладачна преса в една пералня, ми показа как трябва да се глади и да се сгъва дамското бельо, което според мен ни отне още час.

След това Господина ме изпрати на горния етаж, за да облека роклята, която Фил беше донесъл за мен. Беше обикновена кафява рокля, горе-долу с цвета на косата ми, и тъй като стените на нашата кухня също бяха кафяви, когато слязох долу, бях почти невидима. Предпочитах роклята да е синя или виолетова, но Господина заяви, че била идеалната рокля за крадла или за прислужница и следователно била съвсем подходяща за мен, тъй като съм отивала в Брайър, за да бъда и едното, и другото.

Засмяхме се на думите му и след като се поразходих из стаята, за да свикна с полата (която беше тясна) и да дам възможност на Дейнти да види къде роклята е прекалено широка и трябва да бъде преправена, той ме накара да спра и да се опитам да се поклоня. Беше по-трудно, отколкото изглеждаше. Ако ме бяха попитали защо харесвам живота, който водя, щях да отговоря, че го харесвам, защото нямам господари: дотогава никога не се бях покланяла на никого. Сега Господина ме накара да се навеждам и да се изправям, докато най-накрая започнах да усещам, че ще повърна. Каза, че поклоните са толкова естествени за прислужниците на дамите, колкото и пускането на газове. Каза, че ако му хвана цаката, никога няма да забравя как се прави – и беше прав, ако не за друго, то поне за това, понеже все още мога да се поклоня както трябва, дори и в момента.

Или бих могла, ако искам. И така, когато приключихме с поклоните, той ме накара да науча историята си. А после, за да ме изпробва, ме накара да застана пред него и да я повторя подобно на момиче, което участва в четене на Катехизиса.

– А сега да започваме – каза. – Как ти е името?

– Не е ли Сюзан? – отвърнах.

– Не е ли Сюзан чия?

– Не е ли Сюзан Триндър?

– Не е ли Сюзан, сър. Не забравяй, че в Брайър за теб няма да съм Господина. Ще съм мистър Ричард Ривърс. Трябва да ме наричаш сър, трябва да наричаш мистър Лили сър, а господарката си трябва да наричаш мис, мис Лили или мис Мод, както ти заповяда тя. А ние ще те наричаме Сюзан. – Намръщи се. – Но не и Сюзан Триндър. Името може да ги насочи към Лант стрийт, ако нещо се обърка. Трябва да ти измислим по-хубава фамилия...

– Валънтайн – отвърнах без колебание. Какво да ви кажа? Бях едва седемнайсетгодишна. Падах си по сантименталните неща. Господина ме чу и сви презрително устни.

– Би ти паснало идеално – отвърна, – ако се канехме да те качим на сцената.

– Познавам момичета, които се казват Валънтайн! – отвърнах.

– Вярно е – намеси се Дейнти. – Флой Валънтайн и двете ѝ сестри. Бог ми е свидетел обаче, че мразя тия момичета. Ти не искаш да се казваш като тях, Сю.

Захапах си пръста.

– Навярно не.

– Не, разбира се – отвърна Господина. – Едно необикновено име би могло да ни провали. Това е въпрос на живот и смърт. Нужно ни е име, което да те скрие, а не да привлече вниманието на хората върху теб. Нужно ни е име... – той се замисли – име, което да не може да бъде проследено откъде идва, но все пак да е такова, което ще запомним... Браун? За да съответства на роклята ти[3]? Или... Защо не? Нека да бъде Смит. Сюзан Смит[4]. – Той се усмихна. – Та ти всъщност ще бъдеш майстор. Или нещо от този сорт.

Отпусна си ръката, а после сви средния си пръст и тъй като знакът и думата, която имаше предвид[5], в Бъроу означаваха "крадец", ние отново се засмяхме.

Най-накрая се изкашля и си избърса очите.

– Боже мой, колко е забавно! – възкликна. – Та докъде бяхме стигнали? А, да. Как ти е името?

Повторих го, със "сър" след него.

– Много добре. А къде е домът ти?

– Домът ми е в Лондон, сър – отвърнах. – Тъй като майка ми е мъртва, живея със старата си леля – с госпожата, която ви е била бавачка, сър, когато сте били малко момче.

Той кимна.

– Много добре, що се отнася до подробностите. Не много добре обаче, що се отнася до маниера. Хайде, знам, че мисис Съксби те е възпитала както трябва. Все пак не продаваш теменужки. Повтори.

Направих физиономия, но после изрекох, по-внимателно:

– Госпожата, която ви е била бавачка, сър, когато сте били малко момче.

– Така е по-добре, по-добре. А каква беше работата ти преди това?

– Работех за една мила дама, сър, в Мейфеър, която се омъжва и тъй като се готви да замине за Индия, ще си вземе местно момиче да я облича и няма да се нуждае от мен.

– Боже мой! Ти си за съжаление, Сю.

– Да, сър.

– И си благодарна на мис Лили, задето те е взела в Брайър?

– О, сър! Малко е да се каже, че съм ѝ благодарна!

– Пак започна с теменужките! – Той махна с ръка. – Както и да е, стига толкова. Но не ме зяпай така нагло в очите! По-скоро гледай към обувката ми. Така е добре. А сега ми кажи нещо. Важно е. Какви са ти задълженията, докато се грижиш за новата си господарка?

– Трябва да я събуждам сутрин – отвърнах – и да ѝ наливам чая. Трябва да я мия, да я обличам и да ѝ сресвам косата. Трябва да поддържам бижутата ѝ чисти и да не ги крада. Трябва да се разхождам с нея, когато иска да се разхожда, и да седя с нея, когато иска да седи. Трябва да ѝ нося ветрилото, когато ѝ стане много горещо, и наметалото, когато започне да усеща студ, одеколона, когато я боли глава, и очистителното, когато ѝ е лошо. Трябва да бъда нейна компаньонка по време на уроците ѝ по рисуване и да не забелязвам, когато се изчервява.

– Прекрасно! И каква си по характер?

– Безкрайно честна.

– А каква е целта ти, която никой друг, освен нас не бива да узнае?

– Тя да ви обикне и да напусне чичо си заради вас. Тя да направи вас богат, а вие, мистър Ривърс, да направите мен богата.

Хванах полата си и му показах един от онези плавни поклони, като не отделях поглед от върха на ботуша му.

Дейнти ми изръкопляска. Мисис Съксби потърка ръце и възкликна:

– Три хиляди лири, Сю. О, боже мой! Дейнти, подай ми едно дете, искам да стискам нещо.

Господина се отдръпна и запали цигара.

– Не е лошо – заяви. – Никак не е лошо. Мисля, че всичко, от което се нуждае, е да я направим малко по-изтънчена. По-късно ще пробваме пак.

– По-късно ли? – попитах. – О, Господине, не приключихте ли вече с мен? Ако мисис Лили реши да ме наеме за своя прислужница, за да ви угоди, защо би я интересувало дали съм изтънчена или не?

– За нея може и да няма значение – отвърна той. – Мисля, че спокойно бихме могли да вържем престилка на Чарли Уаг и да изпратим него, тя едва ли би имала нещо против или би се учудила. Ти обаче ще трябва да заблудиш не само нея, но и стареца, а също и персонала му.

– Персонала му ли? – попитах. Не се бях сетила за това.

– Разбира се – отвърна той. – да не мислиш, че една голяма къща може да се управлява сама? Първо иконома, мистър Уей...

– Мистър Уей[6]! – възкликна Джон и изсумтя. – А викат ли му млечен?

– Не – отговори Господина и отново се обърна към мен.

– Мистър Уей – повтори. Предполагам обаче, че той няма да те притеснява много. Но има и икономка, мисис Стайлс – тя може би ще те наблюдава малко повече, трябва да внимаваш с нея. В къщата е и момчето на мистър Уей, Чарлс, има, мисля, и едно-две момичета за кухненската работа и една-две прислужници, а също и коняри и ратаи в конюшнята и градинари, но ти няма да ги виждаш често, така че не мисли за тях.

Погледнах го с ужас и попитах:

– Не сте ги споменавали досега. Мисис Съксби, споменавал ли ги е? Каза ли, че ще има стотина слуги, пред които ще трябва да се правя на прислужница на господарката?

Мисис Съксби държеше едно бебе и го месеше като тесто.

– Бъдете честен, Господине – отвърна, без да вдига очи. – Снощи вие действително бяхте доста потаен по отношение на прислугата.

Той сви рамене.

– Това са подробности.

Подробности? Беше типично за него. Да ти разкаже половината от историята и да смята, че си я научил цялата.

Обаче вече беше прекалено късно да променям решението си. На следващия ден Господина ме накара да поработя здраво, а на по-следващия получи писмо, от мис Лили.

Взе го от пощата в центъра на града, защото съседите ни щяха да се чудят какво става, ако писмото беше пристигнало вкъщи. Взе го, донесе го и го отвори, докато ние го наблюдавахме, а после стояхме смълчани и чакахме да чуем какво пише в него. Мистър Ибс потропваше леко с пръсти по масата, от което ми стана ясно, че е нервен, а и аз самата ставах все по-нервна.

Писмото беше кратко. В него мис Лили казваше, първо, че се е зарадвала, след като е получила бележката на мистър Ривърс, понеже той бил толкова внимателен и загрижен за старата си бавачка. Била убедена, че ѝ се иска повече мъже да бъдат внимателни и загрижени като него! Чичо ѝ се справял зле, след като помощникът му си заминал. Къщата изглеждала силно променена, била тиха и скучна, вероятно заради времето, което се било развалило. Що се отнасяло до прислужницата ѝ... Тук Господина наклони писмото, за да улови по-добре светлината. Що се отнасяло до прислужницата ѝ, бедната Агнес, за нея било голямо облекчение да може да му съобщи, че в крайна сметка Агнес изглеждала твърдо решена да не умира...

Чухме това и затаихме дъх. Мисис Съксби затвори очи, а аз видях как мистър Ибс погледна към студения си мангал и пресметна колко сделки е провалил през последните два дни. Господина обаче се усмихна. Прислужницата нямало да умре, но здравето ѝ било толкова разклатено и духът ѝ бил толкова слаб, че щели да я върнат обратно в Корк.

– Бог да поживи ирландците! – възкликна мистър Ибс, извади си носната кърпа и си избърса главата.

Господина продължи да чете.

"Ще се радвам да се срещна с момичето, за което говорите, пишеше мис Лили. Ще се радвам, ако я изпратите при мен, веднага. Признателна съм на всеки, който не ме е забравил. Не ми се случва много често хората да мислят за удобствата ми. Ако тя е добро и всеотдайно момиче, сигурна съм, че ще я обикна. Ще ми бъде още по-скъпа, мистър Ривърс, защото е дошла от Лондон, част от който сте вие."

Той отново се усмихна, приближи писмото до устата си и го прокара по устните си първо в едната, а после в другата посока. Фалшивият му пръстен проблесна на светлината на свещите.

Всичко, разбира се, се беше получило така, както лукавият дявол беше предрекъл.

През онази нощ – тя щеше да бъде последната ми нощ на Лант стрийт и първата от всички онези нощи, които трябваше да осигурят на Господина богатството на мис Лили, през онази нощ мистър Ибс се разпореди да бъде купено топло печено за вечеря и сложи железата в огъня, за да приготви питиета, с които да отпразнуваме случая.

Вечерята се състоеше от свинска глава, чиито уши бяха с плънка – едно от любимите ми ястия, което беше поръчано в моя чест. Мистър Ибс опря ножа в стъпалото на задната врата, нави си ръкавите и се наведе, за да наточи острието. Хвана се с ръка за касата на вратата. Докато го наблюдавах, имах странно усещане в корените на косата си, защото по дъската се виждаха резките на местата, където всяка година на Коледа, докато бях малко момиченце, той слагаше ножа над главата ми, за да види колко съм пораснала. Започна да движи острието напред-назад върху камъка, докато най-накрая то започна да свисти, а после подаде ножа на мисис Съксби, която разпредели месото на порции.

Винаги тя режеше месото в нашата къща. По едно ухо за мистър Ибс и за Господина, зурлата за Джон и за Дейнти, а бузите, които бяха най-крехките части от главата, за нея и за мен.

Всичко това, както вече споменах, беше в моя чест. Не знам обаче защо – навярно заради резките върху касата на вратата или заради мисълта за супата, която мисис Съксби щеше да приготви от кокалите на печената свинска глава, когато аз вече нямаше да бъда там, за да ям от нея, или навярно заради самата глава, която сякаш се мръщеше, или по-скоро заради клепачите ѝ и заради почернялата от загорелите лепкави сълзи четина, но ми стана тъжно. Джон и Дейнти поглъщаха лакомо храната, смееха се, караха се и от време на време избухваха, когато Господина ги дразнеше, или се цупеха. Мистър Ибс се трудеше прилежно върху чинията си, мисис Съксби също се трудеше прилежно върху своята, а аз чоплех свинското, защото нямах апетит.

Дадох половината от месото на Дейнти. Тя го даде на Джон. Той щракна с челюсти и нададе вой като куче.

След като разтребихме масата, мистър Ибс разби яйцата, захарта и рома, за да приготви питиетата. Напълни седем чаши, извади железата от мангала и ги размаха за секунда, за да поизстинат, а после ги потопи в чашите. Подгряването на питиетата приличаше на паленето на брендито върху коледния пудинг – всички обичаха да гледат и да ги слушат как съскат. Джон попита:

– Може ли аз да направя едно, мистър Ибс?

Лицето му беше зачервено от вечерята и блестеше, сякаш беше намазано с боя – приличаше на лице на момче от картина, изложена на витрината на магазин за играчки. Седяха и всеки говореше и се смееше, обсъждаха колко хубаво ще бъде, когато Господина забогатее, а аз се прибера вкъщи с цели три хиляди. Аз обаче продължавах да мълча и като че ли никой не забелязваше. Най-накрая мисис Съксби се потупа по корема и каза:

– Няма ли да ни дадете тон за някоя песен, мистър Ибс, с която да приспим бебето?

Мистър Ибс можеше да свири като чайник в продължение на един час, без да спира. Отмести чашата си, избърса си мустаците от питието и подхвана "Мушамената куртка" Мисис Съксби си тананикаше, докато очите ѝ се навлажниха, а после млъкна. Съпругът ѝ е бил моряк и беше изчезнал в морето. Беше изчезнал за нея, имам предвид. Живееше на Бермудите.

– Хубава е – отбеляза тя, когато песента свърши. – Но нека следващата да бъде по-весела, за бога! Иначе съвсем ще се размекна. Хайде да погледаме младите как танцуват.

Тогава мистър Ибс засвири една бърза мелодия, мисис Съксби заръкопляска, а Джон и Дейнти се изправиха на крака и бутнаха назад столовете си.

– Ще ми подържите ли обиците, мисис Съксби? – попита Дейнти. Танцуваха полка, докато най-накрая порцелановите украшения върху лавицата на камината заподскачаха, а прахта се издигна високо над тропащите им крака. Господина стоеше прав, облегнат на масата, наблюдаваше ги, пушеше цигара и подвикваше "Хоп!" и "Давай, Джони!" както би подвиквал, смеейки се, на участващ в бой териер, на който не е заложил.

Когато ме подканиха да се присъединя към тях, отговорих, че не искам. Прахта ме караше да кихам, пък и желязото, което беше подгряло питието ми, се беше нажежило прекалено много и яйцето се беше пресякло. Мисис Съксби беше отделила чаша и чиния с късове месо за сестрата на мистър Ибс и аз казах, че ще ѝ ги занеса.

– Добре, скъпо момиче – отвърна тя, като продължаваше да пляска в ритъма на мелодията. Взех чинията и чашата и една свещ и изтичах на горния етаж.

Винаги съм си мислила, че да излезеш от нашата кухня нощем през зимата е все едно да си тръгнеш от рая. Въпреки всичко, след като оставих храната до сестрата на мистър Ибс, която спеше, и се погрижих за едно-две бебета, които се бяха събудили от шума от танците на долния етаж, не се върнах при другите. Прекосих малката площадка и стигнах до вратата на стаята, която споделях с мисис Съксби, а после изкачих следващите няколко стъпала до тесния таван, на който се бях родила.

Тази стая винаги беше студена. Тъй като духаше вятър, а прозорецът не се затваряше добре, тази вечер беше по-студено от всякога. Подът беше от прости дъски, покрити с груби вълнени постелки. Стените бяха голи, с изключение на малкото парче мушама, забодено с кабърчета на една от тях, за да я пази от водата, която се разплискваше от умивалника. В момента на умивалника бяха провесени една жилетка, една риза и няколко яки на Господина. Той винаги спеше тук, когато идваше на гости, макар че можеше да легне при мистър Ибс долу в кухнята. Аз знам кое място бих избрала, ако ставаше дума за мен. На пода стояха прегънати високите му кожени ботуши; беше ги изстъргал от калта и ги беше лъснал. До тях беше сложена чантата му, от която се беше изсипало бялото му бельо. На седалката на стола имаше няколко монети, паднали от джоба му, кутия цигари и червен восък. Монетите бяха леки. Восъкът беше трошлив като карамел.

Леглото беше оправено, но надве-натри. Върху него вместо покривка беше метната кадифена завеса, от която халките бяха свалени: беше задигната от една горяща къща и все още миришеше на сажди. Взех я и я сложих на раменете си, като наметало. После загасих с пръсти пламъка на свещта и застанах до прозореца. Треперех и гледах към покривите и комините и към затвора на Хорсмангър Лейн, където бяха обесили майка ми.

Върху стъклото на прозореца се бяха образували първите цветя от скреж; сложих си пръста върху тях и ледът се превърна в мръсна вода. Все още долавях подсвиркването на мистър Ибс и думкането на краката на Дейнти, а пред мен улиците на Бъроу бяха тъмни. Само тук-там се виждаше слаба светлина, процеждаща се през някой прозорец като моя, после се показа фенер на карета, който хвърляше сенки, и някакъв човек, тичащ силно в студа, бърз и тъмен като сенките, който изчезна също така внезапно, както се беше появил. Мислех си за крадците, които сигурно се спотайваха по улиците, и за децата на крадците, за нормалните мъже и жени, които живееха собствения си странен и обикновен живот в други къщи, на други улици в по-светлите части на Лондон. Мислех си за Мод Лили, в огромната ѝ къща. Тя не знаеше името ми; аз също не знаех нейното, допреди три дни. Не знаеше, че стоях до прозореца и кроях планове как тя да бъде съсипана, докато Дейнти Уорън и Джон Врум танцуваха полка в моята кухня.

Как ли изглеждаше тя? Преди познавах едно момиче, което се казваше Мод; едната половина на устната ѝ липсваше. Обичаше да си измисля, че е загубила другата половина при някакво сбиване, но аз със сигурност знаех, че е била родена така и че не можеше да набие даже и маджун. В крайна сметка тя умря – не защото я бяха пребили, а защото беше яла развалено месо. Едно нищо и никакво парче развалено место я беше убило.

Тя обаче беше много мургава. Господина беше казал, че другата Мод, неговата Мод, е руса и доста красива. Когато обаче си мислех за нея, си я представях слаба, кафява и изправена като кухненския стол, на който бях завързала корсета.

Опитах се да се поклоня. Кадифената завеса ми пречеше. Опитах отново. Започнах да се потя, обхваната от внезапен страх.

В този момент вратата на кухнята се отвори и по стъпалата се чуха стъпки и гласът на мисис Съксби, която ме викаше. Не отговорих. Тя се изкачи до спалните на етажа под мен, за да ме потърси там. Настъпи тишина, а после отново долових стъпките ѝ по стъпалата към тавана и най-накрая се появи светлината на свещта ѝ. Беше се задъхала леко от изкачването, съвсем леко, защото, макар и доста пълна, мисис Съксби беше много пъргава.

– Тук ли си, Сю? – попита тихо. – Съвсем самичка в тъмното?

Огледа се, обхождайки с очи всяко нещо, както бях направила аз – монетите, червения восък, ботушите на Господина и кожената чанта. После дойде до мен и сложи топлата си, суха ръка на бузата ми, а аз казах... сякаш ме беше погъделичкала или ме беше ощипала, защото думите се изтръгнаха от мен като кикот или като крясък, който не можех да спра, а аз казах:

– Ами ако не ме бива за такова нещо, мисис Съксби? Ако не успея да го направя? Какво ще стане, ако си изпусна нервите и ви проваля? Не трябва ли все пак да изпратим Дейнти?

Тя поклати глава и се усмихна.

– Хайде стига – отвърна. Заведе ме до леглото и двете седнахме; дръпна главата ми и тя се отпусна на скута ѝ, отметна завесата от бузата ми и ме погали по косата. – Хайде стига.

– Не е ли много далече? – попитах и вдигнах очи към лицето ѝ.

– Не е чак толкоз далече – отвърна тя.

– Ще мислите ли за мен, докато съм там?

Тя издърпа един кичур, който се беше пъхнал зад ухото ми.

– Всяка една минута – изрече тихо. – Нали си мойто момиче? Нима няма да се притеснявам? Но поне Господина ще бъде покрай теб. Никога не бих те пуснала, ако някой обикновен негодник го беше поискал от мен.

Поне това беше вярно. Сърцето ми обаче продължаваше да бие силно. Отново си помислих за Мод Лили, която седи, въздишайки в стаята си, и ме чака да ѝ развържа корсета и да подържа нощницата ѝ до огъня. "Горката господарка!", беше възкликнала Дейнти.

Захапах устната си откъм вътрешната ѝ страна. А после попитах:

– Трябва ли все пак да го направя, мисис Съксби? Не е ли цялата тази работа много подъл номер?

Тя улови погледа ми, а после вдигна очи и посочи с глава гледката през прозореца. Отвърна:

– Знам, че тя би го направила, без да се поколебае. Знам какво щеше да почувства в сърцето си – какъв ужас, но и каква гордост, а гордостта щеше да надделее, когато те видеше, че го правиш.

Това ме накара да се замисля. Поседяхме за миг, без да говорим. И онова, за което я попитах после, беше нещо, за което никога преди не бях питала, нещо, за което през всичките години, прекарани на Лант стрийт сред всички онези мошеници и крадци, никога не бях чувала някой да пита, нито веднъж. Прошепнах:

– Мислите ли, че боли, мисис Съксби, когато увиснеш на въжето?

Ръката ѝ, която приглаждаше косата ми, застина на едно място. После отново започна да ме гали уверено, както преди. Тя отвърна:

– Бих казала, че не усещаш нищо друго, освен въжето около врата си. Според мен е като гъделичкане.

– Като гъделичкане ли?

– Или, да речем, като боцкане.

Ръката ѝ продължаваше да гали косата ми.

– А когато отворят капака? – попитах. – Тогава не се ли усеща?

Мисис Съксби си премести крака.

– Май се получава гърч – призна, – когато капакът се отвори.

Спомних си за хората, които бях видяла да увисват на въжето в затвора на Хорсмангър Лейн. Те се гърчеха и още как. Гърчеха се и ритаха като маймуни, увиснали на клон.

– Но пък е толкоз бързо – продължи тя, – че според мен от бързината болката изчезва. А когато става дума за жена... е, нали знаеш, тогава връзват възела по такъв начин, че краят настъпва много по-бързо.

Погледнах я отново. Беше оставила свещта на пода; светлината огряваше лицето ѝ от долу нагоре и бузите ѝ изглеждаха подпухнали, а очите – старчески. Потреперих, а тя премести ръката си на рамото ми и ме разтри силно през кадифената завеса. После наведе глава.

– Сестрата на мистър Ибс пак се е объркала – каза – и вика майка си. Вика я, горката, вече цели петнайсет години. Не искам и с мен да стане така, Сю. Смятам, че от всички начини, по които тялото може да си отиде, най-бързият и най-чистият е най-добрият.

Каза го и намигна.

Каза го и като че ли наистина го мислеше.

Понякога се чудя дали не го каза просто от любезност.

Тогава обаче не смятах така. Станах и я целунах, а тя оправи косата ми там, където я беше разрошила, докато ме галеше. После отново се чу хлопването на кухненската врата и шум от стъпки по стълбите, които този път бяха по-тежки, и гласът на Дейнти.

– Къде си, Сю? Няма ли да дойдеш да потанцуваме? Мистър Ибс се засиня и долу пада голям смях.

Виковете ѝ събудиха половината от бебетата, а те събудиха останалите. Мисис Съксби каза, че ще се погрижи за тях, а аз слязох долу и този път танцувах, с Господина за партньор. Той ме поведе с валсова стъпка. Беше пиян и ме държеше здраво. Джон отново танцува с Дейнти. В продължение на половин час подскачахме из кухнята, Господина през цялото време подвикваше "Давай, Джони!" и "По-живо, момче! По-живо!", а мистър Ибс спря веднъж и си намаза устните с масло, за да може да свири по-благозвучно.

На следващия ден, по обед, заминах. Прибрах всичките си вещи в облечения с брезент куфар и облякох простата кафява рокля и наметалото, а върху пригладената си коса сложих боне. Бях усвоила всичко, което Господина успя да ми покаже по време на тридневните ни занимания. Знаех историята си и новото си име – Сюзан Смит. Оставаше да се свърши само още едно нещо и докато седях и се хранех за последен път в кухнята – с хляб и сушено месо, което беше прекалено сухо и се лепеше по венците ми, Господина свърши и него. Извади от чантата си лист хартия, писалка и мастило и ми написа препоръка.

Написа я, без да се замисли нито за миг. Беше свикнал, разбира се, да фалшифицира документи. Вдигна листа, за да изсъхне мастилото, а после прочете на глас написаното. То започваше така:

"Да послужи, където трябва. Лейди Алис Дънрейвън от Уелк стрийт, Мейфеър, препоръчва мис Сюзан Смит" и продължаваше в същия дух, забравила съм останалото, но ми прозвуча добре. Господина сложи отново листа на масата и се подписа с наклонен женски почерк. После го подаде на мисис Съксби.

– Как ви се вижда, мисис С.? – попита, усмихнат. – Ще помогне ли на Сю да получи работата?

Мисис Съксби обаче отвърна, че не смята, че би могла да прецени.

– Вие си знаете, скъпо момче – каза и погледна встрани.

Естествено, ако въобще някога се беше случвало да наемем прислужница на Лант стрийт, гледахме тя да е без препоръка. Имаше едно дребно като джудже момиче, което идваше от време на време, за да изварява пелените на бебетата и да мие пода, но тя беше крадла. Нямаше как да вземем честни момичета. За три минути те щяха да видят достатъчно от заниманията ни в къщата, за да стигне за всички нас. Просто нямаше как да стане.

Така че мисис Съксби махна с ръка към листа, а Господина прочете написаното още веднъж, намигна ми, сгъна го, залепи го и го сложи в куфара ми. Преглътнах последните парчета сушено месо и хляб и си закопчах наметалото. Оставаше само да се сбогувам с мисис Съксби. Джон Врум и Дейнти никога не ставаха преди пладне. Мистър Ибс беше отишъл да разбие една каса в Боу: беше ме целунал по бузата преди час и ми беше дал един шилинг. Сложих си шапката. Беше тъмнокафява като роклята ми. Мисис Съксби я оправи. После доближи ръце до лицето ми и се усмихна.

– Бог да те поживи, Сю! – възкликна. – Ще ни направиш богати!

После обаче усмивката ѝ се изкриви. Никога не се бях разделяла с нея за повече от един ден. Тя се обърна настрани, за да скрие сълзите си, които капеха.

– Отведете я бързо – каза на Господина. – Отведете я бързо и не ми позволявайте да гледам, докато я отвеждате!

И така, той обгърна с ръка раменете ми и ме изведе от къщата. Намери едно момче, което да върви след нас и да ми носи куфара. Щеше да ме заведе до пиацата за файтони и да ме откара на гарата в Падингтън, а после да ме качи на влака.

Денят беше отвратителен. Въпреки всичко, тъй като не ми се случваше чак толкова често да пресичам реката, казах, че бих искала да повървя до Съдърк Бридж, за да погледам пейзажа. Мислех си, че оттам ще видя целия Лондон, но докато вървяхме, мъглата се сгъсти. При моста беше най-зле. Виждаше се куполът на църквата "Сейнт Пол", виждаха се шлеповете по реката, тъмните сгради на града, но не и панаирът – той беше изчезнал или се беше превърнал в сенки.

– Странно нещо, като си помисли човек за реката там долу – отбеляза Господина, докато се взираше над бордюра на парапета. Наведе се и се изплю.

Мъглата не влизаше в сметките му. Тя забави движението и то започна да пълзи. Макар че хванахме файтон, след десет минути платихме на кочияша и отново продължихме пеша. Трябваше да се кача на влака в един часа. Докато прекосявахме бързо някакъв огромен площад, чухме как удари един, после един и петнайсет, един и половина – полудели от влагата и останали почти без сили, звуците се чуваха така, сякаш езиците и камбаните, които отброяваха часовете, бяха обвити в мек вълнен плат.

– Не е ли по-добре да се върнем – попитах – и да опитаме отново утре?

Господина обаче каза, че в Марлоу щяла да бъде изпратена двуколка, за да посрещне влака, и било по-добре да закъснея, отколкото въобще да не пристигна.

Все пак, когато най-накрая се добрахме до Падингтън, се оказа, че всички влакове са закъснели и се движат бавно подобно на останалите превозни средства. Наложи се да чакаме един час, преди кондукторът да подаде сигнал, че пътниците могат да се качват на влака за Бристол, който щеше да бъде моят влак до Мейдънхед, а там трябваше да го сменя с друг. Стояхме под тиктакащия часовник, въртяхме се неспокойно и си духахме на ръцете. Огромните лампи бяха запалени, но мъглата се беше спуснала и се беше смесила с парата – влачеше се от една арка към друга арка и затъмняваше светлината. Стените бяха покрити с черен креп от времето, когато принц Алберт[7] беше починал; платът беше изпоцапан от птиците. Стори ми се много мрачно за такова внушително място. И разбира се, бяхме заобиколени от огромна тълпа от хора, които чакаха и ругаеха или се блъскаха, или пък оставяха децата и кучетата си да тичат в краката ни.

– Мамка му! – изкрещя Господина със силен, сърдит глас, когато колелото на една инвалидна количка мина през пръста на крака му. Наведе се, за да избърше прахта от ботуша си, а после се изправи, запали цигара и се закашля. Беше вдигнал високо яката си и носеше черна широкопола мека шапка. Бялото на очите му беше пожълтяло, сякаш беше изцапано с питието, което мистър Ибс приготвяше. В този момент той въобще не приличаше на мъж, по когото едно момиче би си загубило ума.

Отново се закашля.

– Майната му и на тютюна! – изкрещя и махна едно късче, което беше паднало на езика му. После улови погледа ми и лицето му се промени. – Майната му на този скапан живот във всичките му форми, нали, Съки? Двамата с теб ще приключим с него, съвсем скоро.

Извърнах очи, без да отговоря. Бях танцувала бърз валс с него предишната нощ. Сега, далече от Лант стрийт, от мисис Съксби и мистър Ибс, сред всички тези мъже и жени, които се бяха скупчили и мърмореха около нас, той ми изглеждаше като непознат човек и аз се стеснявах от него. Помислих си: "Вие не означавате нищо за мен". И отново бях на път да кажа, че трябва да се върнем у дома, но знаех, че ако го бях направила, той щеше да се разсърди още повече и щеше да избухне, ето защо си замълчах.

Той си изпуши цигарата, а после изпуши още една. Отиде да се изпишка, а после и аз на свой ред отидох да се изпишкам. Чух свирката, докато си оправях полата, а когато се върнах, видях, че кондукторът беше дал знак и половината от тълпата, огромна потна маса, се беше втурнала към чакащия влак. Тръгнахме с хората, Господина ме заведе до един второкласен вагон и подаде куфара ми на мъжа, който закрепяше чантите и сандъците върху покрива. Седнах до някаква жена с бяло лице и бебе на ръце; срещу нея се бяха настанили двама яки мъже с вид на фермери. Мисля, че жената се зарадва, щом ме видя да се качвам, защото съвсем естествено, тъй като бях облечена толкова чисто и спретнато, не можеше да познае, хаха! , че съм крадла от Бъроу. След мен дойдоха едно момче и старият му баща, с канарче в клетка. Момчето седна до фермерите. Старият му баща седна до мен. Вагонът се наклони и изскърца и всички отметнахме назад глави и се взряхме в прашинките и люспите от лак, сипещи се от тавана, над който багажът изтропа и започна да се плъзга насам-натам.

Вратата остана отворена още малко, а после я затвориха. В суетнята около качването във влака почти не бях погледнала към Господина. След като ме настани, той се беше обърнал, за да поговори с кондуктора. После се приближи до отворения прозорец и каза:

– Боя се, че ще закъснееш много, Сю. Смятам обаче, че двуколката ще те чака в Марлоу. Сигурен съм, че ще чака. Трябва да се надяваш да стане така.

Веднага разбрах, че няма да стане така, и ме обзеха мъка и страх. Отвърнах бързо:

– Не може ли да дойдете с мен? И да ме изпратите до къщата?

Но как би могъл да го направи? Поклати глава и от вида му личеше, че съжалява. Двамата пътници с вид на фермери, жената, момчето и старият баща ни наблюдаваха и навярно се чудеха какво означава "къщата" и защо един мъж с широкопола мека шапка и с подобен глас говори за нея на момиче като мен.

После носачът слезе от покрива, отново се чу свирката, влакът се наклони много силно и започна да се движи. Господина си свали шапката и вървя след него, докато локомотивът набра скорост, а после се отказа – видях го как се обърна, сложи си отново шапката, вдигна си яката и изчезна. Вагонът изскърца още по-силно и започна да се клати. Жената и мъжете се хванаха за кожените дръжки, а момчето долепи лице до прозореца. Канарчето допря клюна си до пръчките на клетката. Бебето се разплака. Плака в продължение на половин час.

– Нямате ли джин? – попитах най-накрая жената.

– Джин ли? – отвърна тя, все едно че бях казала "отрова".

После направи физиономия и се обърна с рамо към мен – не беше особено доволна от това, че седях до нея, надутата му кучка.

Като се вземат предвид жената и бебето, пърхащата птичка, старият баща, който заспа и захърка, момчето, което правеше книжни топчета, мъжете с вид на фермери, които пушеха и ставаха все по-намръщени, и мъглата, заради която влакът друсаше, спираше и направи закъснение от два часа до Мейдънхед, така че изпуснах влака за Марлоу и ми се наложи да чакам следващия, пътуването ми беше много неприятно. Не носех никаква храна, защото всички смятахме, че ще пристигна в Брайър навреме за чая с прислугата. Не бях слагала троха в устата си от онзи обед с хляба и сушеното месо, което беше полепнало по венците ми; седем часа по-късно в Мейдънхед обаче вече ми се струваше, че обедът е бил прекрасен. Гарата там не приличаше на Падингтън с будките за кафе, мляко и закуски и със сладкарницата. Тук имаше само една бакалница, но тя беше затворена. Седнах на куфара. Очите ми смъдяха, от мъглата. Когато си издухах носа, кърпичката ми почерня. Един мъж ме видя.

– Не плачи – каза и се усмихна.

– Не плача! – отвърнах.

Той ми намигна и ме попита за името ми.

В града можеше да се флиртува. Но сега не бях в града. Не му отговорих. Когато влакът за Марлоу пристигна, аз се качих отзад във вагона, а той седна отпред, но с лице към мен, и в продължение на един час се опитваше да улови погледа ми. Спомних си, че Дейнти ми разказа как веднъж седяла във влака близо до някакъв господин, а той си разкопчал панталоните, показал ѝ пишката си и я накарал да я подържи, тя я подържала, а той ѝ дал една лира. Чудех се как щях да постъпя аз, ако този мъж ме беше накарал да му пипна пишката – дали щях да изпищя, или щях да погледна на другата страна, или пък щях да я пипна или да направя нещо друго.

Пък и лирата едва ли щеше да ми бъде нужна, като се има предвид къде ме пращаха!

Във всеки случай с подобни пари трудно можеш да свършиш нещо. Дейнти не успя да похарчи своите, защото се страхуваше, че баща ѝ ще ги види и ще разбере, че е кривнала от правия път. Скри лирата зад една откъртена тухла в стената на фабриката за нишесте и сложи специален знак, за да знае само тя за мястото. Каза, че ще ни разкрие къде е, когато е на смъртно легло, за да я погребем с нея.

И така, мъжът във влака ме наблюдаваше много внимателно, но дори и да си е разкопчал панталоните, аз не го видях. Най-накрая той си повдигна шапката, кимна ми и слезе. Последваха още спирки и на всяка слизаше по някой пътник от по-далечния край на влака, но не се качваше никой. Гарите ставаха все по-малки и по-тъмни, докато най-накрая на тях нямаше нищо друго, освен по едно дърво. Никъде не се виждаше нищо друго, освен дървета, а зад тях – мъгла, сива мъгла, а не кафява, а над нея беше тъмното нощно небе. Когато дърветата и храстите се сгъстиха най-много, а небето стана по-тъмно, отколкото си представях, че може да бъде едно небе, влакът спря за последен път, в Марлоу.

Тук не слезе никой друг, освен мен. Бях последният пътник. Кондукторът съобщи името на спирката и дойде да свали куфара ми. Каза:

– Това нещо иска носене. Никой ли не е дошъл да ви посрещне?

Отговорих, че трябва да има един човек с двуколка, който ще ме закара до Брайър. Мъжът ме попита дали имам предвид двуколката, която идвала да вземе пощата, защото тя сигурно била дошла и се била върнала обратно преди три часа. Измери ме с очи.

– Пристигате от Лондон, нали? – попита. После извика на коларя, който гледаше от кабриолета си: – Пристига от Лондон и трябва да продължи до Брайър. Обясних ѝ, че двуколката от Брайър сигурно е дошла и се е върнала обратно.

– Да, дошла е и се е върнала обратно – извика коларят. – Дошла и се е върнала обратно според мен преди три часа.

Стоях и треперех. Тук беше по-студено, отколкото у дома. Беше по-студено и по-тъмно и въздухът миришеше особено, а хората, не го ли казах? , бяха бъбриви глупаци.

Попитах:

– Няма ли някой файтон, който да ме закара?

– Файтон ли? – отвърна кондукторът. После изкрещя на коларя: – Тя търси файтон!

– Файтон!

Двамата се засмяха и не спряха, докато не се закашляха. Кондукторът извади носна кърпа и си избърса устата, а после извика:

– Майко мила! Ох, майко мила! Файтон в Марлоу?

– О, върви на майната си! – отвърнах. – Вървете на майната си и двамата!

Вдигнах куфара и се отправих с него към мястото, където проблясваха няколко светлини, които според мен идваха от къщите на селото. Кондукторът изкрещя:

– Ах ти, безсрамна... Ще кажа за теб на мистър Уей. Да видим какво ще си помисли той. Дошла си тук с тоя език на лондончанка!

Не мога да кажа какво възнамерявах да направя по-нататък. Не знаех на какво разстояние е Брайър. Дори не знаех по кой път да поема. Лондон беше на четирийсет мили, а аз се страхувах от крави и бикове.

Но в крайна сметка пътищата на село не са като пътищата в града. Не са повече от три-четири и накрая стигат до едно и също място. Тръгнах и бях вървяла една минута, когато зад гърба ми се чу шум от копита и скърцащи колела. А после до мен се приближи двуколка и кочияшът спря и вдигна фенера, за да погледне лицето ми.

– Ти сигурно си Сюзан Смит – каза – и си пристигнала от Лондон. Мис Мод се притеснява за теб цял ден.

Беше възстар мъж и името му беше Уилям Инкър. Беше конярят на мистър Лили. Взе куфара ми и ми помогна да се настаня на седалката до неговата, извика "Дий!" на конете и когато забеляза, че треперя – вятърът ме шибаше, докато пътувахме, посегна към едно карирано вълнено одеяло и ми покри краката.

Разстоянието до Брайър беше шест-седем мили и конят го измина в лек тръст, докато мъжът пушеше лула. Разказах му за мъглата – все още се забелязваха леки следи от нея, дори сега, дори тук, и за закъснелите влакове.

Той отвърна:

– Лондон е такъв. Известен е с мъглите си, нали? Била ли си някога на село?

– Почти не – отвърнах.

– Работила си като прислужница в града, а? Добро ли беше последното ти място?

– Доста добро – отвърнах.

– Говориш особено за прислужница – каза. – Ходила ли си във Франция?

Замълчах за секунда, приглаждайки одеялото на скута си.

– Един-два пъти – отвърнах.

– Французите са ниски, струва ми се? С къси крака, имам предвид.

Познавах само един французин – крадец, който разбиваше къщи, викаха му Джак Германеца, не знам защо. Той беше достатъчно висок, но за да угодя на Уилям Инкър, казах:

– Да, мисля, че са с възкъси крака.

– И аз мисля така – отвърна той.

Пътят беше съвсем тих и съвсем тъмен и аз си представях как звукът от копитата на коня, от колелата и от нашите гласове се носи над полята. После чух доста наблизо бавен звън на камбана – стори ми се, че звукът е много тъжен и че не прилича на веселите камбани на Лондон. Камбаната удари девет пъти.

– Камбаната на Брайър – каза Уилям Инкър. – Отброява часа.

Умълчахме се. След малко стигнахме до висока каменна стена и поехме по пътя, който минаваше покрай нея. Стената завършваше с огромна арка, а после видях зад нея покрива и заострените прозорци на една сива къща, наполовина обрасла с бръшлян. Стори ми се доста величествена, но не чак толкова величествена, нито чак толкова мрачна, колкото я беше описал Господина. Когато обаче дръпна юздите на коня, за да го накара да забави ход, а аз махнах одеялото от себе си и посегнах да взема куфара, Уилям Инкър извика:

– Чакай, миличка, има още половин миля! – А после се обърна към мъжа, който се беше появил с фенер на вратата: – Добър вечер, мистър Мак. Можете да затворите портата след нас. Това е мис Смит, вижте, здрава и читава, най-после.

Сградата, за която си бях помислила, че е Брайър, беше просто къщата на пазача! Ококорих се, но не казах нищо. Продължихме между две редици от голи тъмни дървета, които следваха извивките на пътя, а после се спуснахме в нещо като падина, където въздухът, който сякаш се беше разредил по откритите селски пътища, отново се сгъсти. Стана толкова гъст – усещах влагата по лицето си, по миглите и устните си, че затворих очи.

После влагата изчезна. Погледнах и отново се ококорих. Пътят се беше издигнал, бяхме оставили зад себе си редиците от дървета и бяхме стъпили на покрита с чакъл площ. Тогава пред нас изникна – огромна, извисяваща се отвесно в пухкавата като вълна мъгла, с тъмни или покрити с капаци прозорци, със стени, обрасли с безжизнен бръшлян, с комини, някои от които изпускаха струйки сив дим, и тогава пред нас изникна Брайър, къщата на Мод Лили, която оттук нататък трябваше да наричам свой дом.

Не тръгнахме към фасадата ѝ, а продължихме да се движим успоредно на нея; после хванахме по един път, който завиваше зад къщата, където следваха безразборно дворове, бараки и навеси, тъмни стени и прозорци с капаци и се чуваше лай на кучета. Високо горе, върху стената на една от сградите, се виждаха кръглият бял циферблат и огромните черни стрелки на часовника, чийто звън бях чула да се носи из полето. Уилям Инкър спря коня под часовника и ми помогна да сляза. В една от стените се отвори врата и се появи жена, която се взираше в мен, скръстила ръце, за да се предпази от студа.

– Това е мисис Стайлс, чула е, че колата пристига – каза Уилям. Прекосихме двора, за да идем при нея. Стори ми се, че видях пламък на свещ над нас до един малък прозорец, който примигна и изгасна.

Вратата водеше към коридор, а той – към огромна светла кухня, около пет пъти по-голяма от нашата кухня на Лант стрийт, с гърнета, закачени в редици върху варосаната стена, и няколко заека, висящи на куки от гредите на тавана. До широка очукана маса седяха едно момче, една жена и три-четири момичета; те, разбира се, впериха очи в мен. Оглеждаха бонето ми и кройката на наметалото ми. Тъй като носеха рокли и престилки на прислужници, не си направих труда да ги огледам.

Мисис Стайлс заяви:

– Е, едва ли можеше да закъснееш повече. Още малко и щеше да останеш в селото. Тук си лягаме рано.

Беше около петдесетгодишна, с бяла шапка с къдрички и беше от хората, които избягват да те гледат в очите, докато разговарят с теб. Носеше ключове, закачени на верижка на кръста ѝ. Прости, старомодни ключове – можех да направя копие на всеки един от тях.

Поклоних ѝ се леко. Не казах, макар че спокойно бих могла да го направя, че трябва да бъде благодарна, задето не се върнах от Падингтън обратно вкъщи, че ми се искаше да се бях върнала, че онова, което преживях, докато се опитвах да пропътувам четирийсетте мили между Лондон и Брайър, идваше да покаже, че не е трябвало да напускам града. Казах само:

– Несъмнено съм много благодарна, че все пак сте изпратили двуколката.

Момичетата на масата се изкискаха, когато проговорих. Жената до тях – беше готвачката, стана и започна да ми приготвя вечерята върху един поднос. Уилям Инкър обясни:

– Мис Смит идва от едно доста добро място в Лондон, мисис Стайлс. И няколко пъти е била във Франция.

– Така ли? – попита мисис Стайлс.

– Само един-два пъти – отвърнах. Навярно всички си помислиха, че се хваля.

– Мъжете там били с много къси крака.

Мисис Стайлс кимна. Момичетата на масата отново се изкискаха, а едно от тях прошепна нещо, което накара момчето да се изчерви. Подносът ми вече беше готов и мисис Стайлс каза:

– Маргарет, можеш да го занесеш в моя килер. Мис Смит, смятам, че трябва да те заведа някъде, където би могла да си изплакнеш ръцете и лицето.

Реших, че възнамерява да ми покаже клозета, и отвърнах, че бих искала да ме заведе до него. Тя ми подаде свещ и аз тръгнах след нея по един друг къс коридор към един друг двор, в който имаше клозет с изкопана в земята дупка и закачена на шиш хартия.

После ме заведе до стаичката си. В нея върху лавицата над камината имаше бели восъчни цветя, снимка на моряк в рамка, навярно на капитан Стайлс, който беше отплувал в морето, и портрет на ангел, изработен изцяло от косми, навярно на мистър Стайлс, който беше отпътувал в отвъдното. Мисис Стайлс седеше и ме наблюдаваше, докато вечерях. Вечерята се състоеше от ядене с овнешка кайма, хляб и масло, нищо особено, и, както вероятно предполагате, ми отне малко време да се справя с нея, тъй като бях много гладна. Докато се хранех, долетя бавният звън на часовника, който бях чула преди това, беше девет и половина. Попитах:

– Цяла нощ ли бие часовникът?

Мисис Стайлс кимна и отвърна:

– Цяла нощ и цял ден на кръгъл и на половин час. Мистър Лили обича да води редовен живот. Сама ще се убедиш, че е така.

– А мис Лили? – попитах, докато изчиствах трохите от ъгълчето на устата си. – Какво обича тя?

Мисис Стайлс си оправи престилката.

– Обича онова, което обича чичо ѝ – заяви.

После размърда устни. Каза:

– Ще видиш, мис Смит, че мис Мод е съвсем младо момиче, макар и да е господарка на тази огромна къща. Прислужниците не я притесняват, защото са отговорни пред мен. Смея да твърдя, че съм била икономка достатъчно дълго, за да знам как да осигуря прислужница на собствената си господарка, но даже икономката трябва да върши каквото ѝ заповядат, а мис Мод го уреди зад гърба ми. Направо зад гърба ми. Не смятам, че е особено разумно за момиче на нейните години, но ще видим какво ще излезе от тази работа.

Отвърнах:

– Сигурна съм, че всичко, което върши мис Лили, е за добро.

Тя заяви:

– Разполагам с многоброен персонал от прислужници, за да мога да се погрижа да бъде така. Това е добре управлявана къща, мис Смит, и се надявам, че ще ти хареса. Не знам какво си правила на предишното си място. Не знам какви са разбиранията в Лондон относно задълженията на прислужницата на една дама. Никога не съм ходила там, никога не е ходила в Лондон! , и не мога да кажа. Ако обаче уважаваш другите момичета, сигурна съм, че и те ще те уважават. Що се отнася до мъжете и момчетата, които работят в конюшнята, надявам се, че никога няма да те виждам да разговаряш с тях повече, отколкото е необходимо...

Продължи в този дух четвърт час и през цялото време, както вече споменах, почти не ме погледна. Обясни ми в кои части на къщата ми е позволено да ходя, къде трябва да се храня, колко захар и колко бира ми се полагат и кога мога да очаквам да ми бъдат изпрани долните дрехи. Бившата прислужница на господарката давала на момичетата в кухнята чая, който оставал в чайника на мис Мод. Крайчетата на свещите от свещниците на мис Мод пък отивали при мистър Уей. А мистър Уей знаел какво ще получи, понеже самият той раздавал свещите. Тапите вземал Чарлс – момчето, което точело ножовете. Кокалите и кожите били за готвачката.

– Коричките сапун, които мис Мод оставя в умивалника си, защото са прекалено сухи, за да пускат пяна, тях можеш да ги използваш ти – каза.

Какво да се прави, такива са слугите – винаги изкярват по нещо. Не че ме е грижа за крайчетата на свещите и коричките на сапуна! Ако преди не го бях осъзнала напълно, сега разбрах какво е да очакваш да се сдобиеш с три хиляди лири.

После мисис Стайлс ми каза, че ако съм приключила с вечерята, с удоволствие щяла да ме заведе в стаята ми. Трябвало обаче да ме помоли да не вдигам шум, докато вървим натам, понеже мистър Лили обичал къщата да е тиха и не понасял да бъде обезпокояван, а нервите на мис Мод били досущ като неговите – не можела да допусне някой да ѝ пречи да си почива или да я дразни.

Така каза, взе лампата си, а аз взех своята свещ и тръгнах след нея по коридора, а после по тъмното стълбище.

– Това е стълбището за прислугата – добави, докато вървяхме, – и ти винаги трябва да използваш него, освен ако мис Мод не ти нареди да минаваш по другото.

Докато вървяхме нагоре, гласът и шумът от стъпките ѝ ставаха все по-тихи. Най-накрая, след като бяхме изкачили три реда от стълби, тя ме заведе до една врата и ми прошепна, че през нея се влиза в стаята ми. Доближи пръст до устните си и бавно натисна дръжката на бравата.

Никога не бях имала собствена стая. И сега не исках особено много да имам собствена стая. Но тъй като се налагаше да имам, предположих, че тази ще свърши работа. Беше малка и съвсем обикновена – щеше да изглежда по-добре, ако имаше една-две хартиени гирлянди или няколко гипсови кученца. В нея обаче имаше огледало върху лавицата на камината и килимче пред камината. До леглото – сигурно Уилям Инкър го беше донесъл – беше сложен куфарът ми.

Близо до таблата откъм главата имаше още една врата, която беше затворена плътно и в ключалката нямаше ключ.

– Накъде води тази врата? – попитах мисис Стайлс, мислейки си, че води към друг коридор или към някакъв дрешник.

– Към стаята на мис Мод – отвърна тя.

Попитах:

– Мис Мод е оттатък, заспала в леглото си, така ли?

Навярно съм изрекла думите доста високо, защото мисис Стайлс потрепери, сякаш бях изкрещяла или бях издрънчала с хлопка.

– Мис Мод спи много неспокойно – отвърна тихо тя. – Ако се събуди през нощта, вика прислужницата си да отиде при нея. Теб няма да те извика, защото още не те познава – ще сложим Маргарет на един стол пред вратата ѝ и тя ще ѝ занесе закуската утре и ще я облече. След това трябва да си готова да те приеме и да те разпита.

Каза, че се надява мис Мод да ме хареса. Отвърнах, че и аз се надявам мис Мод да ме хареса.

После ме остави сама. Вървеше много тихо и преди да излезе, докосна ключовете на верижката. Видях я и изстинах, защото изведнъж страшно ми заприлича на надзирателка в затвор. Преди да успея да се спра, попитах:

– Нали няма да ме заключите вътре?

– Да те заключа вътре ли? – отвърна тя и се намуси. – Защо да го правя?

Казах ѝ, че не знам. Тя ме изгледа, а после забоде брада в гърдите си, затвори вратата и излезе.

Вдигнах палеца си[8]. Помислих си "Целуни го!".

После седнах на леглото. То беше твърдо. Чудех се дали са сменили чаршафите и одеялата, след като болната от скарлатина прислужница си е заминала. Беше прекалено тъмно и не можех да видя. Мисис Стайлс беше отнесла лампата си, а аз бях оставила свещта на течение: пламъкът ѝ се люлееше и хвърляше огромни черни сенки. Разкопчах си наметалото, но не го свалих от раменете си. Болеше ме всичко от студа и от пътуването; бях изяла яденето с каймата прекалено късно, беше ми станало тежко и стомахът ме присвиваше. Беше десет часът. У дома се присмивахме на хората, които си лягат преди полунощ.

Помислих си, че спокойно можех да съм в затвора. В затвора обаче щеше да бъде по-оживено. Тук цареше някаква противна тишина: вслушваш се в нея и тя ти дразни ушите. А когато станах и се доближих до прозореца, за да погледна навън, едва не ми прилоша, щом видях на каква голяма височина съм, колко са тъмни дворът и конюшните и колко са застинали и смълчани полята отвъд тях.

Спомних си за свещта, която бях видяла да трепти до един прозорец, докато вървях с Уилям Инкър. Зачудих се от коя ли стая беше дошла онази светлина.

Отворих куфара, за да погледна нещата, които бях донесла от Лант стрийт. Всъщност нито едно от тях не беше мое: имаше само фусти и ризи, които Господина ме беше накарал да взема. Свалих си роклята и я задържах за миг пред лицето си. Тя също не беше моя, но открих шевовете, които Дейнти беше направила, и ги помирисах. Мислех си, че иглата ѝ е оставила в нея миризмата от палтото от кучешки кожи на Джон Врум.

Сетих се за супата, която мисис Съксби щеше да направи от кокалите на онази свинска глава, и се почувствах много странно, както може да се предположи, представяйки си как всички седят, ядат от нея и си мислят за мен или може би за нещо съвсем друго.

Ако бях ревливо момиче, сигурно щях да се разрева, представяйки си всичко това.

Аз обаче не бях момиче, което би ронило сълзи. Облякох си нощницата и си сложих наметалото върху нея; стоях права с чорапите и с обувките, които не бях разкопчала. Погледнах към затворената врата до таблата на леглото и към ключалката ѝ. Чудех се дали Мод държи ключ откъм своята страна и дали го е превъртяла. Чудех се какво щях да видя, ако отидех, ако се наведях и погледнех. Кой човек би си помислил подобно нещо, без да го направи? Когато най-накрая се приближих на пръсти до вратата и се наведох към ключалката, видях бледа светлина, сянка – нищо друго, никакъв признак, че там има спящо, будно или неспокойно момиче, или каквото и да било друго.

Чудех се дали бих могла да доловя дишането ѝ. Изправих се, затаих дъх и доближих ухо до вратата. Чух как сърцето ми бие и как кръвта ми бучи. Чух лек, приглушен звук, който сигурно идваше от някой пълзящ червей или буболечка в дървото.

Освен този звук не се долавяше нищо друго, макар че се вслушвах в продължение на една минута, а може би и на две. После се отказах. Свалих си обувките и жартиерите и се пъхнах в леглото: чаршафите бяха студени и влажни, като точени кори. Разстлах наметалото си върху завивките, за да ми стане по-топло и за да мога бързо да го взема, ако някой дойдеше при мен през нощта и ми се приискаше да избягам. Знае ли човек какво би могло да стане? Оставих свещта запалена. Ако мистър Уей се оплачеше, че му липсва една недогоряла свещ, щеше да бъде много жалко.

В крайна сметка крадлите също имат слабости. Сенките продължаваха да танцуват из стаята. Точените кори не се затоплиха. Огромният часовник удари десет и половина, единайсет, единайсет и половина, дванайсет. Лежах, треперейки, и копнеех с цялото си сърце за мисис Съксби, за Лант стрийт, за своя дом.

3

Събудиха ме в шест часа. Сякаш все още беше полунощ, защото свещта, разбира се, беше изгоряла докрай, а завесите на прозорците бяха плътни и не пропускаха оскъдната светлина. Когато Маргарет, прислужницата, почука на вратата, си помислих, че съм в стаята си на Лант стрийт. Бях сигурна, че Маргарет е крадла, която е излязла от затвора, и белезниците и трябва да бъдат изпилени от мистър Ибс. Това понякога се случваше; някои от крадците бяха добри хора, които ни познаваха, а други бяха отявлени негодници. Веднъж един мъж опря нож в гърлото на мистър Ибс – каза, че пилата се движела много бавно. И така, след като чух почукването на Маргарет, аз скочих от леглото и изкрещях: "Ох! Дръж!" – макар че не бих могла да кажа какво трябваше да бъде хванато и от кого, а вероятно и Маргарет не би могла да каже. Тя надникна през вратата и прошепна: – Извика ли нещо, мис? – Носеше кана с топла вода за мен; влезе, запали огъня, а после протегна ръка под леглото и взе нощното гърне, изпразни го в кофата с помията и го избърса с влажната кърпа, която беше закачена на престилката ѝ.

У дома аз миех нощните гърнета. Сега, виждайки как Маргарет изсипва пикнята в кофата, не бях сигурна, че ми е приятно. Въпреки всичко отвърнах:

– Благодаря, Маргарет. – А после съжалих за думите си, понеже Маргарет отметна глава, като че ли искаше да каже коя си ти, та да ми благодариш.

Прислужници. Обясни ми, че ще закусвам в килера на мисис Стайлс. После се обърна и излезе; стори ми се, че пътем погледна бързо към роклята ми, към обувките и към отворения куфар.

Изчаках огъня да се разгори, а после станах и се облякох. Беше прекалено студено, за да се мия. Роклята ми беше лепкава. Когато дръпнах завесата на прозореца и пуснах дневната светлина да влезе, видях онова, което не бях успяла да видя предишната нощ на светлината на свещта – по тавана имаше кафяви следи от влага, а дървото по стените беше на бели петна.

От съседната стая долетя шепот. Чух Маргарет да казва: "Да, мис". После се затвори някаква врата.

Настъпи тишина. Слязох долу, за да закуся, като преди това се загубих в тъмните коридори в подножието на стълбището за прислугата и се озовах в двора с клозета. Видях, че клозетът е заобиколен с коприва, а тухлите в двора са пропукани от плевелите. Стените на къщата бяха обрасли с бръшлян, а някои от прозорците бяха без стъкла. Господина беше прав в крайна сметка, че не си струваше този дом да бъде разбит. Беше прав и за прислужниците. Когато най-после намерих килера на мисис Стайлс, там имаше някакъв мъж с бричове и копринени чорапи и с напудрена перука. Беше мистър Уей. Работел като иконом на мистър Лили от четирийсет и пет години, както каза, и видът му го потвърждаваше. Когато едно момиче донесе закуската, сервираха първо на него. Ядохме шунка с яйца и изпихме по чаша бира. Тук пиеха бира с всяко ядене; имаше една цяла стая, в която я варяха. А разправят, че лондончаните били пияници!

Мистър Уей почти не говореше с мен, но обсъждаше с мисис Стайлс онова, което трябваше да се свърши в къщата.

Само ме попита кое семейство съм напуснала току-що, а когато отговорих, че съм работила за семейство Дънрейвън, на Уелк стрийт, той кимна, погледна ме хитро и заяви, че мисли, че познава стопанина. Което идва да покаже какъв шмекер беше.

Тръгна си към седем часа. Мисис Стайлс не стана от масата, докато той не се изправи на крака. После каза:

– Ще се зарадваш да чуеш, мис Смит, че мис Мод е спала добре.

Не знаех какво да отговоря. Тя обаче продължи:

– Мис Мод става рано. Помоли да те изпратя при нея. Би ли си измила ръцете, преди да се качиш горе? Мис Мод е придирчива, като чичо си.

Според мен ръцете ми бяха достатъчно чисти, но все пак ги измих в един малък каменен умивалник в ъгъла на килера.

Усещах бирата, която бях изпила, и ми се искаше да не го бях правила. Искаше ми се да бях използвала клозета, когато попаднах на него в двора. Сигурна бях, че повече никога няма да го намеря.

Бях нервна.

Мисис Стайлс ме заведе горе. Минахме, както и преди по стълбището за прислугата, но после продължихме по един по-хубав коридор, който водеше към няколко врати. Тя почука на една от тях. Не чух отговора, който последва, но предполагам, че тя го чу. Изправи гръб, завъртя желязната дръжка и ме въведе вътре.

Стаята беше тъмна като всички стаи в къщата. Стените ѝ бяха облицовани изцяло със старо черно дърво, а подът, който беше гол, с изключение на няколко невзрачни и износени до основата турски килима, постлани тук-там върху него, също беше черен. Имаше няколко грамадни тежки маси и едно-две твърди канапета. Имаше картина, изобразяваща кафяв хълм, ваза, пълна със сухи листа, и умряла змия в стъклен съд с бяло яйце в устата. Прозорците откриваха сивото небе и мокрите голи клони. Стъклата им бяха малки, оловни, и дрънчаха в рамките.

В огромна стара камина пукаше слаб огън, а до него мис Мод Лили, господарката на къщата, главната фигура, около която беше изграден нашият заговор, се взираше в пламъчетата и дима; тя се обърна, когато чу стъпките ми, трепна и започна да мига.

Съдейки по всичко онова, което беше казал Господина, очаквах тя да бъде невероятно красива. Но не беше или поне на мен не ми се стори красива, докато я оглеждах; според мен външността ѝ беше съвсем обикновена. Беше по-висока от мен с един-два инча, което ще рече, че беше с нормален ръст, тъй като мен хората ме смятат за ниска, косата ѝ беше по-руса от моята, но не много руса, а очите ѝ, които бяха кафяви, бяха по-светли. Устните и бузите ѝ бяха много пълни и гладки – признавам, че в това отношение наистина ме превъзхождаше, понеже аз обичах да си хапя устните, бузите ми бяха луничави, а за чертите ми по принцип казваха, че са остри. Казваха, че изглеждам малка за годините си, но ми се искаше хората, които смятаха така, да бяха видели мис Мод, докато стоеше пред мен. Защото ако аз изглеждах по-малка, отколкото бях всъщност, то тогава тя беше дете, беше пиленце, невинно гълъбче. Видя ме да влизам, трепна, както споменах, и направи няколко крачки, за да ме посрещне, а бледите ѝ бузи поруменяха. После спря и сложи ръцете си отпред, плътно до полата. Полата ѝ – никога не бях виждала такова нещо върху момиче на нейната възраст – полата ѝ беше набрана и къса и откриваше глезените ѝ, а на талията, която беше удивително тънка, имаше широк колан. Косата ѝ беше прибрана в кадифена мрежичка. Носеше пантофи от червен прюнел. На ръцете ѝ имаше чисти бели ръкавици, закопчани на китките. Каза:

– Мис Смит. Ти си мис Смит, нали? И си дошла, за да ми станеш прислужница, от Лондон! Може ли да те наричам Сюзан? Надявам се, че ще харесаш Брайър, Сюзан, надявам се, че ще харесаш и мен. Макар че и в двата случая няма кой знае какво за харесване. Смятам, че можеш да го постигнеш много лесно, наистина много лесно.

Говореше с тих, приятен, пресекващ глас, с наклонена глава, като почти не ме гледаше, а бузите ѝ все още бяха румени. Отвърнах:

– Сигурна съм, че ще ми харесате, мис. – После си спомних за упражненията на Лант стрийт, стиснах здраво полата си и се поклоних. Когато се изправих, тя се усмихна, приближи се до мен и взе ръката ми в своята.

Погледна към мисис Стайлс, която все още стоеше до вратата зад мен.

– Не е нужно да оставате повече, мисис Стайлс – каза любезно. – Знам, че сте се държали мило с мис Смит. – Улови погледа ми. – Навярно си чула, че съм сираче, Сюзан, също като теб. Дойдох в Брайър, когато бях още дете: бях много малка и си нямах никого, който да се грижи за мен. Не мога да ти опиша всичко, с което оттогава насам мисис Стайлс ми показва какво означава майчината любов.

Усмихна се и наклони глава. Мисис Стайлс избягваше да я гледа в очите, но по бузите ѝ пропълзя червенина и клепачите ѝ затрептяха. Никога не бих я сметнала за всеотдайна майка, но прислужниците стават сантиментални по отношение на богатите, за които работят, така както кучетата се привързват към гамените, които ги замерват с камъни. Така е, повярвайте ми.

Както и да е, тя примигна и за миг придоби хрисим вид, а после излезе от стаята. Мод се усмихна отново и ме заведе до едно от канапетата с твърди облегалки, което беше близо до огъня. Седна до мен. Попита ме как е минало пътуването ми:

– Помислихме, че си се изгубила! – После ме попита за стаята ми. Харесало ли ми е леглото? А закуската?

– Наистина ли си от Лондон? – попита. Откакто напуснах Лант стрийт, всички ми задаваха този въпрос, сякаш можеше да съм отнякъде другаде! Помислих си обаче, че ме пита по различен начин: не ме зяпаше, както правят хората на село, а ме гледаше почтително, жадно, сякаш Лондон беше много важен за нея и копнееше някой да ѝ говори за него.

Смятах естествено, че знам каква е причината.

После ми обясни какви ще бъдат задълженията ми, докато съм нейна прислужница, като основните бяха, както вече ми беше известно, да седя с нея в стаята ѝ и да ѝ правя компания, да се разхождам с нея в парка и да ѝ подреждам роклите. Тя сведе очи.

– Ще се увериш, че тук, в Брайър, сме доста далече от модата – каза. – Предполагам, че няма никакво значение, защото почти никой не ни идва на гости. Чичо ми държи единствено на спретнатия ми вид. Ти, разбира се, си свикнала с великолепните лондонски модни стилове.

Сетих се за косата на Дейнти, за палтото от кучешки кожи на Джон.

– Да, до голяма степен – отвърнах.

– А предишната ти господарка – продължи тя – беше доста изискана дама, така ли? Сигурно щеше да ми се присмее, ако можеше да ме види!

Изчерви се още повече, докато изричаше думите, и отново извърна очи от мен, а аз още веднъж си помислих: "Гълъбче!"

Онова, което казах обаче, беше, че лейди Алис – господарката, която Господина беше измислил, е била прекалено възпитана, за да се присмива на когото и да било, и винаги е смятала, че великолепните дрехи не означават нищо, тъй като трябва да се оценява човекът, който е облечен с тях. Общо взето мислех, че е доста умно от моя страна да го кажа; тя, изглежда, също мислеше така, защото ме погледна по нов начин, червенината се отдръпна от бузите ѝ, хвана ме отново за ръката и заяви:

– Струва ми се, че си добро момиче, Сюзан.

Отвърнах:

– Лейди Алис все така казваше, мис. – После си спомних за препоръката, която Господина беше написал за мен, и реших, че може би е дошъл моментът да я покажа. Извадих я от джоба си и ѝ я подадох. Тя стана, разчупи восъка, приближи се до прозореца и вдигна листа към светлината. Дълго време не откъсна очи от наклонения почерк, а после ме погледна крадешком; сърцето ми заби силно – реших, че е забелязала нещо странно. Не беше обаче това, понеже най-накрая видях, че ръката ѝ, която държеше листа, потрепери, и си помислих, че и тя като мен не е наясно какво представлява истинската препоръка и просто размишлява какво трябва да каже.

Едва не ми стана жал, защото предположих, че няма майка.

– Е – каза тя, след като сгъна няколко пъти листа и го прибра в джоба си, – лейди Алис наистина има много високо мнение за теб. Сигурно ти е било мъчно, когато е трябвало да напуснеш къщата ѝ.

– Много ми беше мъчно, мис – отвърнах. – Но, вижте, лейди Алис замина в Индия. Смятам, че слънцето там щеше да ми се стори доста силно.

Тя се усмихна.

– Предпочиташ сивото небе на Брайър? Знаеш ли, тук слънцето никога не грее. Чичо ми му е забранил. Печатните букви избеляват от ярката светлина.

Усмихна се и зъбите ѝ се показаха: бяха малки и много бели. И аз се усмихнах, но със стиснати устни, защото моите зъби, които сега са жълти, бяха, опасявам се, че трябва да го кажа, бяха доста жълти даже тогава, а и след като видях нейните, си въобразих, че са още по-жълти.

Тя попита:

– Знаеш ли, Сюзан, че чичо ми е учен?

– Чух за това, мис – отвърнах.

– Той има огромна библиотека. Най-голямата по рода си в цяла Англия. Предполагам, че ще я видиш в най-скоро време.

– Ще се радвам да я видя, мис, убедена съм.

Тя отново се усмихна.

– Ти, разбира се, обичаш да четеш?

Преглътнах.

– Да чета ли, мис? – Тя кимна, изчаквайки отговора ми.

– До голяма степен – отвърнах най-накрая. – Тоест, сигурна съм, че може би щях да обичам да чета, ако бях попаднала на книги и вестници. Имам предвид – прокашлях се, – ако ми бъде показано.

Тя се ококори.

– Имам предвид, ако се бях научила – добавих.

Тя се ококори още повече, а после се изсмя рязко с невярващ смях.

– Шегуваш се. Искаш да кажеш, че не можеш да четеш? Наистина ли? Не можеш да прочетеш нито една дума, нито една буква? – Усмивката ѝ премина в мръщене. До нея имаше малка маса, върху която лежеше някаква книга. Все още отчасти усмихната, отчасти намръщена, тя я взе и ми я подаде.

– Хайде – подкани ме мило. – Според мен скромничиш. Прочети ми нещо – няма значение, даже и да се запъваш.

Поех мълчаливо книгата; бях започнала да се изпотявам. Отворих я и погледнах една от страниците ѝ. Беше изпълнена от горе до долу със сбити черни печатни букви. Отворих на друга страница. Беше още по-зле. Усещах втренчения поглед на Мод като пламък върху сгорещеното си лице. Усещах тишината. Лицето ми стана още по-горещо. "Опитай", казах си.

– "Отче наш – започнах, – който си на небесата..." И тогава забравих какво следва. Затворих книгата, прехапах устна и погледнах към пода. Помислих си с горчивина: "Е, с нашия заговор е свършено. На нея не ѝ е нужна прислужница, която няма да може да ѝ чете книги или да пише красиво с наклонен почерк!". Вдигнах очи към нейните и казах:

– Някой би могъл да ме научи, мис. Много ми се иска. Сигурна съм, че бих могла да се науча, и то за много кратко време.

Тя обаче клатеше глава, а изражението на лицето ѝ беше многозначително.

– Да те научи ли? – отвърна, като се приближи до мен и внимателно взе книгата от ръцете ми. – О, не! Не, не, не бих го допуснала. Да не можеш да четеш! Ах, Сюзан, ако трябваше да живееш в тази къща в качеството си на племенница на моя чичо, щеше да разбереш какво означава това. Наистина щеше да разбереш!

Усмихна се. Докато все още ме гледаше в очите и ми се усмихваше, се чу бавният и силен звън на огромния часовник на къщата, който удари осем пъти. Лицето ѝ помръкна.

– А сега – добави и се извърна настрани – трябва да вървя при мистър Лили. Когато часовникът удари един часа, отново ще бъда свободна.

Прозвуча като момиче от някоя приказка. Нима не съществуват приказки за момичета с чичовци, които са магьосници, чудовища и какви ли още не? Каза:

– Ела при мен, Сюзан, в кабинета на чичо ми в един часа.

– Добре, мис – отвърнах.

Оглеждаше се някак си разсеяно. Над камината имаше огледало и тя се приближи до него и докосна с покритите си с ръкавиците ръце първо лицето, а после яката си. Наблюдавах я, докато се навеждаше. Късата ѝ рокля се повдигна отзад и откри прасците ѝ.

Тя улови погледа ми в огледалото. Поклоних се отново.

– Може ли да си вървя, мис? – попитах.

Тя отстъпи назад.

– Остани – отвърна и махна с ръка, – и ми разтреби стаите, моля те.

Стигна до вратата. Преди да хване дръжката обаче, спря. Каза:

– Надявам се, че ще бъдеш щастлива тук, Сюзан. – Отново се изчерви. Моите бузи изстинаха, когато я видях, че се изчерви. – Надявам се, че няма да липсваш прекалено много на леля си в Лондон. Мисля, че мистър Ривърс спомена за някаква леля? – Сведе очи. – Надявам се, че мистър Ривърс се чувстваше добре, когато се видя с него?

Зададе въпроса между другото, сякаш отговорът не беше важен за нея; познавах мошеници, които правеха същото – пускаха един истински шилинг в купчина от фалшиви монети, за да изглеждат всички монети неподправени. Като че ли ѝ дремеше на шапката за мен и за старата ми леля!

Отвърнах:

– Той се чувстваше много добре, мис. И ви изпраща поздрави.

Тя беше отворила вратата и се скри наполовина зад нея.

– Наистина ли? – попита.

– Наистина, мис.

Тя опря челото си в дървото.

– Мисля, че е мил – добави тихо.

Спомних си го как клекна до онзи кухненски стол и пъхна ръка надълбоко в пластовете на фустата, изричайки: "Така ти се пада, сладка кучко".

– Безспорно е много мил, мис – отвърнах.

В този момент от някоя част на къщата долетя рязък, сърдит звън на ръчна камбана.

– Това е чичо ми! – извика тя и надникна през рамо. Обърна се и побягна, като остави вратата наполовина отворена. Чувах шляпането на пантофите ѝ и скърцането на стъпалата, докато слизаше.

Изчаках една секунда, а после пристъпих до вратата, опрях крак в нея и я ритнах, за да се затвори. Приближих се до огъня и си стоплих ръцете. Не мисля, че бях успяла да се стопля, откакто бях напуснала Лант стрийт. Вдигнах глава, видях огледалото, в което се беше огледала Мод, изправих се и се взрях в собственото си лице – в луничавите бузи и в зъбите си. Изплезих се на себе си. После потрих ръце и се изкисках, защото тя се държеше точно така, както беше предрекъл Господина, и очевидно вече бе хлътнала по него; трите хиляди лири можеха спокойно да бъдат преброени, увити в хартия и надписани с моето име, а лекарят можеше да застане с усмирителната риза пред входа на лудницата.

Ето какво си мислех тогава, след като се бях срещнала с нея.

Мислех си го обаче с известно недоволство, а кикотът ми, трябва да призная, беше доста пресилен. Не бях съвсем наясно защо. Предполагам, че беше заради мрачната обстановка, понеже къщата изглеждаше още по-тъмна и по-тиха, след като тя излезе от стаята. Чуваше се само шумът от пепелта, която падаше в камината, и от подрънкващите стъкла. Приближих се до прозореца. Течението беше ужасно. Върху первазите бяха сложени червени торбички с пясък, за да го спират, но те не вършеха работа – бяха пропити с влага и плесенясали. Пипнах една от тях и пръстът ми позеленя. Стоях, треперейки, и обхождах с очи гледката, ако може да се нарече гледка нещо, което се състои от най-обикновена трева и дървета. Няколко черни птици вадеха червеи на поляната. Чудех се в каква посока се намира Лондон.

Страшно ми се искаше да чуя някое дете, което плаче, или пък сестрата на мистър Ибс. Бих дала пет лири за пакет с плячка или за няколко фалшиви монети, които трябваше да бъдат потъмнени.

После мисълта ми се насочи към нещо друго. "Разтреби ми стаите", беше казала Мод, а имаше само една стая, която според мен трябваше да бъде всекидневната ѝ, следователно някъде другаде имаше още една, където тя спеше в леглото си. Стените в къщата бяха изцяло облицовани с тъмен дъб и бяха много мрачни за окото и много тайнствени, защото вратите прилепваха плътно към касите и не се забелязваха. Аз обаче се вгледах внимателно и видях на отсрещната стена пролука, а после дръжка и накрая пред очите ми изскочи очертанието на вратата, ясно като бял ден.

Беше вратата към спалнята ѝ, точно както бях предположила, и естествено тази стая имаше още една врата, която беше вратата към моята стая, където бях стояла предишната нощ и бях напрягала слух, опитвайки се да доловя дишането ѝ. Онова, което бях направила, сега ми се стори много глупаво, след като видях какво има от другата ѝ страна – най-обикновена женска стая, не много, но достатъчно голяма, с едва доловим свеж аромат и високо легло с четири колони със завеси и балдахин от овехтяло моаре. Не бях сигурна дали, ако спях в такова легло, нямаше да кихам. Мислех си за прахта и за мъртвите мухи и паяци, които сигурно се бяха събрали върху балдахина, който изглеждаше така, сякаш не беше свалян от деветдесет години. Леглото беше оправено, но върху него имаше нощница – сгънах я и я прибрах под възглавницата, имаше и един-два руси косъма – вдигнах ги, отнесох ги до камината и приключих с разтребването. Върху издадената част на камината беше окачено огромно старо огледало, изпъстрено като мрамор със сребристи и сиви жилки. До него имаше малък старомоден шкаф, покрит изцяло с резбовани цветя и гроздове, с почерняла политура и пропукан на места. Бих казала, че по времето, когато е бил изработен, жените не са носели върху себе си нищо друго, освен листа, понеже в него имаше пет-шест невзрачни рокли, нахвърляни без ред, от което лавиците се бяха огънали, и един кринолин, който пречеше на вратите да се затворят. След като ги видях, отново съжалих, че Мод няма майка, защото ако имаше майка, тя сигурно щеше да се отърве от тези старомодни дрехи и щеше да намери нещо по-съвременно и по-изискано за дъщеря си.

Едно от нещата, на които занимания, подобни на нашите в Лант стрийт, биха ви научили, е да се отнасяте подобаващо с качествените стоки. Хванах роклите, всичките бяха странни – къси и момичешки, извадих ги и ги подредих грижливо върху лавиците. После настъпих с обувката си кринолина, за да го задържа сплескан, и вратите се затвориха както трябва.

Шкафът беше в една ниша. В друга ниша имаше тоалетна масичка. По нея бяха разхвърляни четки, шишета и фуркети – и тях ги подредих; отдолу имаше няколко украсени с орнаменти чекмеджета. Отворих ги едно по едно. Бяха пълни с... е, това си го биваше. Всичките бяха пълни с ръкавици. Имаше повече ръкавици, отколкото в галантериен магазин. Бели в горното чекмедже, черни копринени в средното и бежови с един пръст в долното.

На вътрешната страна на всяка, на китката, беше избродирано нещо с тъмночервен конец, което, предположих, беше името на Мод. Прииска ми се да поработя върху него с ножица и карфица.

Не го направих, естествено, а оставих ръкавиците така, както бяха подредени, и отново обиколих стаята, като докосвах и разглеждах всяко нещо в нея. Не беше останало много за разглеждане, освен една странна вещ – дървена кутийка, инкрустирана със слонова кост, която стоеше на масата до леглото ѝ.

Кутийката беше заключена и когато я вдигнах, издрънча глухо. Не видях ключ: предположих, че го държи у себе си, вероятно вързан на шнур. Ключалката обаче беше проста; на такива ключалки трябва само да им покажеш телчето и те сами се отварят, все едно даваш солена вода на стрида. Използвах един от фуркетите си.

Оказа се, че дървото е подплатено с плюш. Пантата беше сребърна и беше смазана, за да не скърца. Не съм сигурна какво очаквах да открия вътре – навярно нещо от Господина, сувенир, писмо, бележка с нежни думи. В нея обаче имаше миниатюрна снимка на красива русокоса жена в златна рамка, на която беше вързана избеляла панделка. Очите на жената бяха добри. Беше облечена в стил отпреди двайсет години, а рамката беше стара; жената не приличаше много на Мод, но почти бях готова да се обзаложа, че е майка ѝ. В същото време обаче си помислих, че ако беше майка ѝ, не беше нормално да държи снимката ѝ заключена в кутийка, вместо да я носи.

Толкова дълго се чудих, докато обръщах снимката и търсех някакви знаци, че рамката, която беше студена, когато я взех в ръце, както всичко останало в стаята, се стопли. Тогава чух звук, който дойде от някоя част на къщата, и си помислих какво ли щеше да стане, ако Мод – или Маргарет или мисис Стайлс – бяха влезли в стаята и ме бяха заварили изправена до отворената кутийка със снимката в ръка. Веднага върнах кутийката на мястото ѝ и я заключих.

Задържах фуркета, който бях изкривила, за да направя от него шперц. Не ми се искаше Мод да го намери и да си помисли, че съм крадла.

Нямаше какво повече да правя. Постоях още малко до прозореца. В единайсет часа една прислужница донесе поднос.

– Мис Мод не е тук – казах, когато видях сребърния чайник; чаят обаче беше за мен. Изпих го на малки глътки, за да ми стигне за по-дълго време. После върнах долу подноса с намерението да спестя още едно качване на прислужницата.

Когато ме видяха, че го нося в кухнята, момичетата се ококориха, а готвачката извика:

– И таз добра! Ако смяташ, че Маргарет няма да дойде достатъчно бързо, трябва да говориш с мисис Стайлс. Аз обаче съм сигурна, че мис Фий никога не е казвала за някого, че е мързелив.

Мис Фий беше ирландската прислужница, която се беше разболяла от скарлатина. Беше много жестоко да ме смятат за по-високомерна от нея, след като просто се опитвах да бъда учтива.

Не казах обаче нищо. Помислих си: "Вие може и да не ме харесвате, но мис Мод ме харесва!".

Защото от всички тя беше единствената, която беше разговаряла мило с мен; изведнъж страшно ми се прииска времето да мине по-бързо, не заради самото време, а заради това, че то щеше да ме върне обратно при нея.

Ако не друго, то поне в Брайър винаги се знаеше колко е часът. Удари дванайсет, а после дванайсет и половина и аз се отправих към задното стълбище и постоях там, докато най-накрая покрай мен мина една от прислужниците и ми показа накъде трябва да вървя, за да отида в библиотеката. Тя представляваше стая на първия етаж, до която се стигаше по открит коридор, водещ към огромно дървено стълбище, и вестибюл; вестибюлът обаче беше много тъмен, мрачен и мизерен, както всяко друго нещо в къщата – човек никога не би предположил, че се намира в дома на голям учен. До вратата на библиотеката върху дървен щит висеше глава на някакво същество с едно стъклено око. Застанах до него и докоснах с пръсти малките му бели зъби, изчаквайки часовника да удари един часа. През вратата проникваше гласът на Мод – много тих, но бавен и равен, сякаш четеше на чичо си от някаква книга.

После долетя звънът на часовника и аз вдигнах ръка и почуках. Чу се тънък мъжки глас, който ми каза да вляза.

Първо видях Мод: седеше до едно писалище с книга пред себе си, а ръцете ѝ бяха върху кориците ѝ. Ръцете ѝ бяха голи – беше сложила прилежно малките си бели ръкавици встрани от тях, и тъй като до нея имаше лампа с абажур, която осветяваше пръстите ѝ, те изглеждаха бледи като пепел върху печатните страници. Над главата ѝ имаше прозорец. Стъклото беше боядисано в жълто. Навсякъде върху стените на стаята имаше лавици, а върху тях – книги; едва ли някога сте виждали толкова много книги. Зашеметяващо количество. Колко истории са му нужни на човек? Погледнах книгите и ме побиха тръпки. Мод стана и затвори книгата пред себе си. Взе белите ръкавици и си ги сложи на ръцете.

Погледна надясно, към най-отдалечения край на стаята, който не можех да видя заради отворената врата. Някой попита със сърдит глас:

– Какво има?

Бутнах отново вратата и видях още един прозорец, чието стъкло също беше боядисано, още лавици, още книги и още едно писалище, което беше огромно. То беше отрупано с книжа и върху него също имаше лампа с абажур. Зад него седеше мистър Лили, старият чичо на Мод, и за да го опиша, така както го видях тогава, означава да кажа всичко за него.

Беше с кадифено палто и кадифена шапка със стърчащи червени вълнени конци на мястото, където вероятно някога е висял пискюл. В ръката му имаше писалка, която той държеше далече от хартията, а кожата на ръката му беше толкова тъмна, колкото беше светла кожата на ръката на Мод, защото цялата беше изцапана с туш, така както ръката на един обикновен човек би могла да бъде изцапана с тютюн. Косата му обаче беше бяла. Беше избръснат гладко. Устата му беше малка и безцветна, но езикът му – който беше твърд и остър, беше почти черен, навярно понеже си облизваше палеца и показалеца при обръщането на страниците.

Очите му бяха влажни и слаби. Носеше очила със зелени стъкла. Видя ме и попита:

– Коя, по дяволите, си ти?

Мод се занимаваше с копчетата на китката си.

– Това е новата ми прислужница, чичо – отвърна тихо тя. – Мис Смит.

Видях как очите на мистър Лили се завъртяха нагоре и още повече се навлажниха зад зелените стъкла.

– Мис Смит – повтори той, като гледаше към мен, но говореше на племенницата си. – И тя ли е папистка като предишната?

– Не знам – отвърна Мод. – Не съм я питала. Папистка ли си, Сюзан?

Не знаех какво означава да си папистка. Казах обаче:

– Не, мис, не смятам, че съм такава.

Мистър Лили веднага си покри ухото с ръка.

– Не ми се нрави гласът ѝ – заяви. – Не може ли да е по-тиха? Не може ли да е по-деликатна?

Мод се усмихна.

– Може, чичо – отвърна.

– Тогава защо е тук и защо ме безпокои?

– Дошла е да ме вземе.

– Да те вземе ли? – попита той. – Часовникът удари ли?

Бръкна в джобчето на жилетката си, извади огромен златен пеещ часовник, наведе глава, за да чуе звъна му, и отвори уста. Погледнах към Мод, която стоеше права и продължаваше да се мъчи да си закопчае ръкавицата, и пристъпих към нея с намерението да ѝ помогна. Но когато ме видя, че пристъпвам, старецът подскочи като мистър Пънч[9] от куклената пиеса и черният му език се показа навън.

– Пръстът, момиче! – изкрещя. – Пръстът! Пръстът!

Насочи собствения си черен пръст към мен и започна да изтръсква писалката, докато мастилото потече. Впоследствие видях, че килимът под писалището му беше почернял, и предположих, че доста често изтръсква писалката. В онзи момент обаче изглеждаше толкова странен и говореше толкова пискливо, че сърцето ми едва не се пръсна. Помислих си, че сигурно често изпада в гняв. Направих още една крачка, което го накара да запищи още по-силно, – най-накрая Мод се приближи до мен и ме докосна по ръката.

– Не се страхувай – прошепна. – Той просто има предвид това, погледни. – И тя посочи към краката ми, където в тъмните дъски на пода между прага и края на килима беше вградена плоска месингова ръка със сочещ пръст.

– Чичо не обича очите на прислужниците да попадат върху книгите му – каза, – защото се бои да не ги съсипят. Чичо ми настоява нито една от прислужниците да не влиза по-навътре в стаята от този знак.

Сложи върха на пантофа си върху месинга. Лицето ѝ беше гладко като восък, а гласът ѝ се лееше като вода.

– Тя вижда ли го? – попита чичо ѝ.

– Да – отвърна Мод и си отдръпна пантофа. – Вижда го много добре. Следващия път ще знае, нали така, Сюзан?

– Да, мис – отвърнах; нямах почти никаква представа какво да кажа и как и към кого да погледна, понеже не бях чувала, че ако се взираш в напечатан ред, той може да се съсипе. Но какво знаех аз по този въпрос? Пък и старецът беше толкова особен и ме беше изплашил толкова много, че си мислех, че може и да е вярно.

– Да, мис – повторих, а после добавих: – Да, сър.

И се поклоних. Мистър Лили изсумтя и ме изгледа строго през зелените си очила. Мод си закопча ръкавицата и двете се обърнахме и се приготвихме да излезем от стаята.

– Направи я деликатна, Мод – каза той, докато племенницата му затваряше вратата зад нас.

– Добре, чичо – измърмори тя.

Сега вестибюлът изглеждаше още по-тъмен. Мод ме преведе по открития коридор и нагоре по стълбите към втория етаж, където бяха нейните стаи. Там беше сервиран обедът, имаше и кафе в друг сребърен чайник, но след като видя какво е изпратила готвачката, тя се намръщи.

– Яйца – каза. – Деликатни, каквато трябва да бъдеш ти. Как ти се стори чичо ми, Сюзан?

– Безспорно е много умен, мис – отвърнах.

– Наистина е много умен.

– И пише, предполагам, някакъв огромен речник?

Тя примигна, а после кимна.

– Речник, да. Многогодишен труд. Стигнали сме до буквата "Д" .

Взря се в очите ми, сякаш искаше да види какво мисля по въпроса.

– Удивително – отвърнах.

Тя примигна отново, а после доближи лъжицата до едно от яйцата и отряза върха му. После погледна към белтъка и към жълтата каша в него, отново се намръщи и го бутна настрани.

– Трябва да го изядеш вместо мен – каза. – Трябва да ги изядеш всичките. А аз ще ям хляб с масло.

Яйцата бяха три. Не знам какво видя тя в тях, та стана толкова придирчива. Подаде ми ги и докато ги ядях, ме наблюдаваше, като отхапваше от хляба и отпиваше от кафето; потърка за минута едно петънце върху ръкавицата си и каза:

– Капка от жълтъка, виж, паднала е на пръста ми. О, колко ужасно изглежда жълтото на фона на бялото!

После я видях как се цупи на петното, докато приключихме с обеда. Когато Маргарет дойде, за да отнесе подноса, тя стана и влезе в спалнята си, а когато се върна, ръкавиците ѝ отново бяха бели – беше отишла до чекмеджето и беше взела нов чифт. Открих старите по-късно, когато сипвах въглища за огъня в спалнята ѝ: беше ги хвърлила там, в задната част на камината; ярешката кожа се беше свила от пламъците и те бяха заприличали на ръкавици за кукли.

Мод определено можеше да бъде сметната за особнячка. Но дали беше луда или глуповата, както беше казал Господина на Лант стрийт? Тогава не мислех така. Мислех само, че е доста самотна, начетена и отегчена, но кой ли не би бил в подобна къща? След като приключихме с обеда, отидохме до прозореца: небето беше сиво и се задаваше дъжд, но тя поиска да се поразходи. Попита:

– А какво да облека? – и двете застанахме пред вратата на малкия черен шкаф и започнахме да преглеждаме палтата, бонетата и обувките ѝ. Така убихме почти един час. Мисля, че тя го направи тъкмо заради това. Докато ѝ завързвах несръчно връзката на обувката, сложи ръцете си върху моите и каза:

– По-бавно. Защо да бързаме? Няма заради кого, нали?

Усмихна се, но очите ѝ бяха тъжни. Отвърнах:

– Така е, мис.

В крайна сметка си сложи бледосиво наметало, а върху ръкавиците – друг чифт, с един пръст. Имаше малка кожена чанта, в която държеше носна кърпичка, шише с вода и ножица; накара ме да я нося, без да ми обясни за какво ѝ е ножицата, а аз предположих, че възнамерява да реже с нея цветя. Заведе ме до вратата по огромното стълбище, а мистър Уей ни видя и се затича да изтегли резетата.

– Как сте, мис Мод? – попита той, покланяйки се. – А ти, мис Смит?

Вестибюлът беше тъмен. Когато излязохме навън, започнахме да мигаме; бяхме си сложили ръцете върху очите, за да закрием небето и воднистото слънце.

Къщата изглеждаше мрачна, когато я видях за първи път, в мъглата, и бих искала да мога да кажа, че на дневна светлина не беше толкова мрачна, но тя всъщност изглеждаше още по-зле. Предполагам, че някога наистина е била величествена, но сега комините ѝ бяха наклонени като пияници, а покривът ѝ беше позеленял от мъха и от гнездата на птиците. Цялата беше покрита с някакво безжизнено пълзящо растение и с петна, останали на местата, където преди много години се бяха захващали още повече стъбла, а долната част на стените ѝ бяха обточени с пънчетата на отсечения бръшлян. Къщата беше с огромна входна врата, с две крила, но от дъжда дървото се беше издуло и се отваряше само едната половина. Мод трябваше да притиска кринолина и да върви странично, ако въобще искаше да излезе от къщата.

Беше странно да я гледа човек как пристъпва навън от това тъжно място подобно на перла, която излиза от черупката на стрида.

Още по-странно беше да я наблюдава как влиза обратно вътре и да вижда как черупката на стридата се отваря, а после се затваря зад гърба ѝ.

В парка нямаше почти нищо, заради което си струваше да стоим там. Спомням си онази алея с дърветата, която водеше към къщата. Покритата с чакъл площ, върху която беше построена къщата. Мястото, което наричаха билкова градина, бе обрасло предимно с коприва и гъста гора, която запречваше пътеките. На края на гората имаше малка каменна постройка без прозорци, за която Мод обясни, че е ледница.

– Хайде просто да отидем до вратата и да погледнем вътре – казваше тя и стоеше, втренчена в матовите блокове от лед, докато най-накрая се разтреперваше. Зад ледницата започваше кален тесен път, водещ към заобиколен с тисове стар червен параклис, който беше заключен. Не бях виждала по-странно и по-тихо място. Никога не чух в него да пее птица. Не обичах да ходя там, но Мод често поемаше в тази посока. Защото до параклиса бяха гробовете на всички представители на рода Лили, които бяха живели преди нея, и имаше един, изграден от обикновен камък – гробът на майка ѝ.

Тя седеше там цял час и го гледаше, като почти не мигаше с очи. Използваше ножицата не за да бере цветя, а за да подстригва тревата, която растеше около гроба, а с влажната си носна кърпичка търкаше мястото, където името на майка ѝ беше изписано с вкопани в камъка оловни букви, за да изчисти петната.

Търкаше, докато главата ѝ започваше да се клати и дишането ѝ се учестяваше. Никога не ми позволи да ѝ помогна. През онзи първи ден, когато се опитах да го направя, тя каза:

– Задължение на дъщерята е да се грижи за гроба на майка си. Поразходи се малко и не ме гледай.

И така, аз я оставих да го върши сама и обиколих гробовете. Почвата беше твърда като желязо и кънтеше под обувките ми. Вървях и си мислех за собствената си майка. Тя нямаше гроб, на убийците не им се полагат гробове. Потапят телата им в негасена вар.

Някога сипвали ли сте сол върху гърба на гол охлюв? Джон Врум го правеше, а после се смееше, докато гледаше как охлювът съска. Веднъж ми заяви:

– Майка ти е съскала така. Съскала е, а десет души са умрели, след като са я помирисали!

Никога повече не повтори тези думи. Взех една кухненска ножица, опрях я в гърлото му и заявих:

– Тук има лоша кръв, която трябва да се изкара навън. – Само да бяхте видели как изглеждаше лицето му!

Чудех се как би изглеждала Мод, ако знаеше каква лоша кръв тече в мен.

Тя обаче така и не се сети да ме попита. Само седеше и се взираше в името на майка си, докато аз обикалях и тропах с крака. Най-накрая въздъхна и се огледа, прокара ръка по очите си и си вдигна качулката.

– Това е тъжно място – каза. – Хайде да повървим още малко.

Поведе ме обратно покрай разположените в кръг тисове по тесния път между живия плет, а после покрай гората и ледницата към края на парка. Оттам, ако се следваше пътеката, която минаваше покрай някаква стена, се стигаше до една порта. Мод имаше ключ от нея. Портата водеше до брега на река. Реката не се виждаше от къщата. Там имаше стар пристан, наполовина изгнил, и малка лодка, обърната с дъното нагоре, която можеше да служи за пейка. Реката беше тясна, а водата ѝ беше много тиха и кална. Беше пълна с риби, които се стрелкаха насам-натам. Брегът беше обрасъл с тръстики. Те бяха гъсти и избуяли. Мод вървеше бавно покрай тях, взирайки се неспокойно в тъмнината, която се образуваше на мястото, където те опираха във водата. Предположих, че се бои от змии. Откъсна едно стъбло от тръстика и го счупи, а после седна и доближи края му до пълните си устни.

Седнах до нея. Денят беше безветрен, но студен и толкова тих, че човек го заболяваха ушите. Усещаше се мирис на разреден въздух.

– Красива водна шир – казах от любезност.

Покрай нас мина шлеп. Мъжете ни видяха и ни поздравиха, докосвайки шапките си. Махнах им.

– Пътуват за Лондон – каза Мод, докато гледаше след тях.

– За Лондон ли?

Тя кимна. Тогава не знаех, защото кой би могъл да предположи, че това незначително количество вода е Темза? Реших, че имаше предвид, че по-нататък шлепът ще продължи в някоя по-голяма река. Въпреки всичко мисълта, че ще стигне до града и че може би ще мине под Лондон Бридж, ме накара да въздъхна. Обърнах се и гледах, докато шлепът зави по течението на реката, а после изчезна. Шумът от мотора му заглъхна, а димът от комина се сля със сивото небе. Въздухът отново се разреди. Мод продължаваше да седи, допряла отчупеното стъбло от тръстика до устните си, а погледът ѝ беше отнесен. Взех няколко камъка и започнах да ги хвърлям във водата. Тя ме наблюдаваше и примигваше при всеки плисък. После ме заведе обратно в къщата.

Върнахме се в стаята ѝ. Тя извади някакво ръкоделие – безцветно, безформено парче плат; нямам представа дали от него трябваше да се получи покривка за маса или някаква подобна вещ. Никога не я видях да работи нещо друго. Шиеше, без да си сваля ръкавиците, много грозно – правеше криви бодове, а после разпаряше половината от тях и ме изнервяше. Седяхме до пукащия огън и разговаряхме вяло, не си спомням за какво; започна да се стъмва и една прислужница донесе свещи, а после вятърът се усили и прозорците задрънчаха оглушително. Казах си: "Боже мой, дано Господина дойде по-скоро! Мисля, че една седмица, прекарана по този начин, ще ме убие!", и се прозинах. Мод улови погледа ми. После и тя се прозина, което ме накара да се прозина още по-продължително. Най-накрая остави ръкоделието си, подви крак, отпусна глава върху страничната облегалка на канапето и сякаш заспа.

Повече нямаше какво да правим, преди часовникът да удари седем часа. Когато го чу, Мод се прозина много дълго, покри си очите с пръсти и стана. Седем часът беше времето, когато трябваше да се преоблече и да си смени ръкавиците с копринени, за да вечеря с чичо си.

Прекара с него два часа. Аз естествено не я видях какво прави, понеже вечерях в кухнята с прислужниците. Те ми казаха, че след като се нахранел, мистър Лили обичал племенницата му да седне с него в гостната и да му почете. Така си представяше той развлечението, предполагам, защото почти никога не му идваха гости, или ако това се случеше, те винаги бяха други начетени господа от Оксфорд и от Лондон и тогава той изпитваше удоволствие да кара Мод да им чете.

– Нищо друго ли не прави, бедното момиче, освен да чете? – попитах.

– Чичо ѝ не ѝ позволява – отвърна една от прислужниците. – Той я цени много. Почти не я пуска да излиза – бои се, че тя ще се разчупи на две. Всъщност той я кара непрекъснато да носи ръкавици.

– Стига! – изкрещя мисис Стайлс. – Какво ще каже мис Мод?

Прислужницата млъкна. Седях и си мислех за мистър Лили с червената шапка и златния пеещ часовник, със зелените очила, с черния пръст и език, и за мис Мод, която се цупеше на яйцата и търкаше силно гроба на майка си. Струваше ми се странно, че я цени много, след като я е преобразил по този начин.

Мислех си, че знам всичко за нея. Разбира се, не знаех нищо. Вечерях, заслушана в разговора на прислужниците, като почти през цялото време мълчах; после мисис Стайлс ме попита дали бих искала да изям пудинга си с нея и с мистър Уей в килера ѝ. Предположих, че трябва да го направя. Седях, загледана в портрета, изработен изцяло от косми. Мистър Уей ни прочете части от вестника на Мейдънхед – в историите се разказваше за бикове, които бяха съборили огради, или за викарии, които бяха изнесли интересни литургии; след като ги изслуша, мисис Стайлс поклати глава и попита:

– Чувала ли си някога такива неща?

А мистър Уей изхихика и заяви:

– Ще видиш, мис Смит, че по отношение на новините много приличаме на Лондон!

Докато мистър Уей четеше, се долавяха смях и скърцане на столове – готвачката, жените, които помагаха в кухнята, Уилям Инкър и момчето, чието задължение бе да точи ножовете, се забавляваха.

После големият часовник на къщата удари, а веднага след него се чу камбаната за прислугата, което означаваше, че мистър Лили беше готов да бъде сложен в леглото от мистър Уей, а мисис Мод беше готова да бъде сложена в леглото от мен.

Едва не се загубих, докато се качвах горе, но въпреки всичко, когато ме видя, Мод попита:

– Ти ли си, Сюзан? По-бърза си от Агнес. – Усмихна се. – Мисля, че си и по-красива. Не смятам, че едно момиче може да бъде красиво, нали така? , ако е с червена коса. Или с руса. Бих искала да съм чернокоса, Сюзан!

Мод беше пила вино на вечеря, а аз – бира. Според мен и двете бяхме доста пийнали. Тя ме накара да застана до нея пред огромното сребърно огледало над камината и дръпна главата ми към своята, за да сравним цвета на косите си.

– Твоята е по-тъмна – каза.

После се отдръпна от огъня, за да мога да ѝ сложа нощницата.

Това не приличаше много на събличането на стола в старата ни кухня в крайна сметка. Тя извика, треперейки:

– По-бързо! Ще замръзна! О, боже! – Защото в спалнята ѝ духаше не по-малко, отколкото навсякъде другаде; пръстите ми бяха студени и тя подскочи. След минута обаче те се стоплиха. Свалянето на дрехите на една дама не е лесна работа. Корсетът ѝ беше дълъг, със стоманени банели. Талията ѝ, както вече споменах, беше тънка: от онези талии, за който лекарите казват, че водели до заболявания при момичетата. Кринолинът ѝ беше направен от пружина за часовници. Под мрежичката косата ѝ беше прибрана на тила с половин фунт фуркети и сребърен гребен. Фустите и ризите ѝ бяха от хасе. Под всичките тези неща обаче тя беше мека и гладка като масло. Смятах я за прекалено мека. Представих си я как се наранява. Приличаше на стрида без черупка. Стоеше по чорапи, докато отидох да взема нощницата ѝ, с вдигнати над главата ръце, с плътно затворени очи; обърнах се за секунда и я погледнах. Тя не се притесни от погледа ми. Видях гърдите, дупето, перушината ѝ – цялата беше бяла, с изключение на перушината, която беше кафява като перушината на патица, и приличаше на статуя върху колона в някой парк. Толкова беше бяла, че сякаш светеше.

Белотата ѝ обаче беше смущаваща и аз почувствах облекчение, след като я покрих. Прибрах роклята ѝ в шкафа и блъснах вратата, за да се затвори. Тя седеше и чакаше, прозявайки се, да се върна и да я среша.

Косата ѝ беше хубава и много дълга, когато беше пусната свободно. Сресах я и я подържах; мислех си колко бих могла да изкарам от нея.

– За какво мислиш? – попита ме тя, а очите ѝ ме гледаха от огледалото. – За предишната си господарка ли? Нейната коса красива ли беше?

– Нейната коса беше много слаба – отвърнах. А после, изпитвайки съжаление към лейди Алис: – Но походката ѝ беше хубава.

– А моята хубава ли е?

– Да, мис.

Походката на Мод наистина беше хубава. Ходилата ѝ бяха малки, а глезените – тънки като талията ѝ. Тя се усмихна. Също както беше направила с главите ни, тя ме накара да сложа крака си до нейния, за да ги сравним.

– Твоят е почти толкова малък, колкото е моят – отбеляза мило тя.

После се пъхна в леглото. Каза, че не обича да лежи на тъмно. До възглавницата ѝ имаше лампа от напоена в лой сърцевина на тръстика с тенекиен абажур – от онези, които използват старите скъперници; накара ме да я запаля с моята свещ и не ми позволи да завържа завесите на леглото ѝ, за да може да вижда стаята.

– И, моля те, не си затваряй плътно вратата – каза. – Агнес никога не го правеше. Преди да дойдеш, не ми беше приятно Маргарет да седи на стол до мен. Страхувах се, че ще сънувам нещо и ще ми се наложи да я извикам. Когато ме докосва, Маргарет ме щипе. Твоите ръце, Сюзан, са здрави като нейните, но докосването ти е нежно.

Докато говореше, тя протегна ръце и бързо сложи пръстите си върху моите; от досега с ярешката кожа ме побиха тръпки, защото тя беше свалила копринените ръкавици и на тяхното място веднага беше закопчала чифт бели ръкавици. После си дръпна ръцете и ги пъхна под одеялото. Опънах одеялото, за да стане съвсем гладко. Попитах:

– Това ли е всичко, мис?

– Да, Сюзан – отвърна тя. Премести бузата си върху възглавницата. Не обичаше косата ѝ да я боде по шията: беше я отметнала назад и тя се губеше в сянката, права и тъмна, и тънка като въже.

Когато тръгнах да излизам със свещта, сянката се разпростря като вълна върху цялото ѝ тяло. Стаята беше осветена слабо от лампата, но леглото беше потънало в мрак. Оставих вратата на стаята си наполовина отворена. Чух я, че вдигна глава.

– Малко по-широко – извика тихо тя и аз я отворих още повече. После постоях права, търкайки лицето си. Бях прекарала в Брайър само един ден, но този ден беше най-дългият в живота ми. Ръцете ме боляха от стягането на връзки. Щом затворех очи, виждах кукички. Собственото ми събличане въобще не беше забавно, след като бях съблякла нея.

Най-накрая седнах и загасих свещта; тогава я чух, че се размърда. Къщата беше притихнала. Чух съвсем ясно, че вдигна глава от възглавницата и започна да се върти в леглото. Чух, че се пресяга и изважда ключето, а после го пъха в дървената кутийка. При изщракването на ключалката станах от леглото. Помислих си: "Е, за разлика от теб аз мога да бъда тиха. По-деликатна съм, отколкото предполагате двамата с чичо си", тръгнах към процепа на врата и надникнах в стаята ѝ. Тя се беше подала от леглото между завесите и държеше в ръка снимката на красивата жена – на майка си. Докато я гледах, тя вдигна снимката до устата си, целуна я и ѝ заговори тихо и тъжно. После я отдалечи от устните си и въздъхна. Държеше ключа в една книга до леглото си. Не се бях сетила да го потърся там. Заключи кутийката, сложи я внимателно на масата, докосна я веднъж, докосна я втори път, а после се върна обратно зад завесата и утихна.

Бях прекалено уморена, за да продължавам да я гледам, и се отдръпнах от вратата. В моята стая беше тъмно като в рог. Протегнах ръце, напипах одеялото и чаршафите и ги дръпнах надолу. Пъхнах се под тях; лежах студена като жаба в тясното легло, предназначено за прислужницата на господарката.

Не съм в състояние да кажа колко дълго съм спала. Когато се събудих, не можех да разбера какъв беше онзи ужасен звук, който ме изтръгна от съня. В продължение на една-две минути не знаех дали очите ми са отворени или затворени, защото беше толкова тъмно, че нямаше разлика; чак когато погледнах към вратата на стаята на Мод и видях бледата светлина, се убедих, че не сънувам, а съм будна. Стори ми се, че онова, което бях чула, беше силен трясък или тупване, а после може би вик. В мига, в който отворих очи, настъпи тишина, но когато вдигах глава и усетих, че сърцето ми се разтуптя, викът се чу отново. Беше Мод, която викаше със силен, уплашен глас. Викаше предишната си прислужница.

– Агнес! Ох! Ох! Агнес!

Нямах представа какво ще видя, когато вляза при нея – може би счупен прозорец и крадец, който я дърпа за главата и ѝ реже косата. Прозорецът обаче, макар и да продължаваше да хлопа, въобще не беше счупен и при нея нямаше никой. Тя се беше приближила до пролуката между завесите на леглото, одеялата бяха събрани накуп под брадичката ѝ, а косата и се беше разпиляла и закриваше наполовина лицето ѝ. Лицето ѝ беше бледо и странно. Очите ѝ, за които бях сигурна, че са кафяви, изглеждаха черни като семки на круша и приличаха на очите на Поли Пъркинс[10].

Тя отново извика:

– Агнес!

Отвърнах:

– Аз съм Сю, мис.

Тя попита:

– Агнес, чу ли онзи шум? Вратата затворена ли е?

– Вратата ли? – Вратата беше затворена. – Има ли някой там?

– Някакъв човек? – попита тя.

– Някакъв човек ли? Крадец?

– На вратата? Недей да ходиш там, Агнес! Боя се, че ще ти направи нещо лошо!

Тя наистина се боеше. Беше толкова уплашена, че започна да плаши и мен.

Отвърнах:

– Не мисля, че там има човек, мис. Нека да се опитам да запаля свещ.

Опитвали ли сте се обаче някога да запалите свещ с лампа от напоена в лой тръстика с тенекиен абажур? Не успявах да накарам фитила да започне да гори, а тя продължаваше да плаче и да ме нарича Агнес, докато ръката ми не затрепери така, че не можех да държа неподвижно свещта.

Казах:

– Трябва да се успокоите, мис. Няма никакъв човек, но даже и да има, ще извикам мистър Уей да дойде и да го хване.

Вдигнах лампата от масата.

– Не я вземай! – извика веднага тя. – Моля те, недей!

Отговорих ѝ, че само ще я занеса до вратата, за да ѝ покажа, че там няма никой; докато тя плачеше и стискаше завивките, аз се приближих с лампата до вратата на всекидневната ѝ и, треперейки и мигайки, я отворих.

Стаята зад нея беше много тъмна. Огромните кресла стояха изгърбени върху пода подобно на кошовете с крадците от пиесата "Али Баба". Помислих си колко печално щеше да бъде, ако се окажеше, че съм дошла в Брайър от Бъроу, за да бъда убита от крадци. Ами ако крадецът беше някой, когото познавам – да речем, някой племенник на мистър Ибс? Подобни странни неща наистина се случват.

Застанах, вперила поглед в тъмната стая с тези мисли в главата, и бях готова, в случай че там имаше крадци, да им извикам да се откажат, защото и аз съм като тях; там, разбира се, нямаше никой, беше тихо като в църква. След като видях това, отидох до вратата на всекидневната и погледнах в коридора; там също беше тъмно и тихо, чуваше се само тиктакане на часовник, много далече, и похлопване на прозорци. В крайна сметка обаче не беше много приятно да стоиш по нощница с лампа в ръка в огромна, тъмна и смълчана къща, понеже, даже и в нея да нямаше крадци, със сигурност имаше призраци. Затворих бързо вратата и се върнах в стаята на Мод; затворих и нейната врата, пристъпих към леглото ѝ и оставих лампата.

Тя попита:

– Видя ли го? О, Агнес, той там ли е?

Понечих да ѝ отговоря, но веднага се спрях. Бях погледнала към ъгъла на стаята, където стоеше черният шкаф; там имаше нещо, което изглеждаше странно. Имаше нещо дълго, бяло и блестящо, което се движеше по дървото... Вече споменах, нали? , че имам богато въображение. Бях убедена, че онова нещо е покойната майка на Мод, чийто призрак се е върнал, за да ме преследва. Сърцето ми подскочи толкова силно, че сякаш усетих вкуса му в устата си. Изпищях, Мод също изпищя, вкопчи се в мен и се разплака още по-силно.

– Не ме гледай! – извика тя. А после: – Не ме оставяй! Не ме оставяй!

В този миг видях какво всъщност беше бялото нещо, заподскачах от крак на крак и едва не се разсмях.

Защото то просто беше кринолинът на Мод, който беше изскочил от лавицата, където го бях натъпкала заедно с една от обувките ѝ. Вратата на шкафа се беше отворила и се беше блъснала в стената. Тъкмо този шум ни беше събудил. Кринолинът висеше на една кукичка и се люлееше. Пружините бяха подскочили от стъпките ми.

Видях го, както вече споменах, и едва не се разсмях. Когато обаче отново погледнах към Мод, очите ѝ все още бяха толкова черни и безумни, лицето ѝ бе толкова пребледняло, а ръцете ѝ ме стискаха толкова силно, че си помислих, че би било жестоко да ѝ позволя да ме види усмихната. Покрих устата си с ръце, дъхът ми излизаше през подскачащите ми пръсти, а зъбите ми започнаха да тракат. Беше ми много студено.

Отвърнах:

– Няма нищо, мис. Всъщност няма абсолютно нищо. Просто сте сънували.

– Сънувала ли съм, Агнес?

Опря глава на гърдите ми и потрепери. Махнах косата от бузата ѝ и я подържах в прегръдките си, докато се успокои.

– Вече сте добре – казах. – Нали отново ще се помъчите да заспите? Нека да ви завия, ето така.

Когато обаче се опитах да я сложа да легне, тя ме стисна още по-силно. – Не ме оставяй, Агнес! – повтори.

Отвърнах: – Аз съм Сю, мис. Агнес се разболя от скарлатина и се прибра в Корк. Спомняте ли си? А сега трябва да лежите, защото в противен случай студът ще разболее и вас.

Тогава тя ме погледна. Очите ѝ, които все още бяха тъмни, сякаш малко се бяха прояснили.

– Не ме оставяй, Сю! – прошепна. – Страхувам се от собствените си сънища!

Дъхът ѝ беше приятен. Дланите и ръцете ѝ бяха топли. Лицето ѝ беше гладко като слонова кост или като алабастър. След няколко седмици, мислех си, ако планът ни проработеше, тя щеше да лежи в леглото в лудницата. Дали тогава щеше да има някой, който да е мил с нея?

И така, освободих се от нея, но само за миг, покатерих се отгоре ѝ и се пъхнах под одеялата. Прегърнах я с едната си ръка и тя веднага се сгуши до мен. Като че ли това беше най-малкото нещо, което можех да направя. Придърпах я по-близо до себе си. Беше много крехка. Не приличаше на мисис Съксби. Въобще не приличаше на мисис Съксби. Приличаше повече на дете. Продължаваше да трепери леко, а когато примигна, усетих докосването на клепачите ѝ до гърлото си, сякаш бяха пера. След време обаче треперенето спря, клепачите ѝ отново ме докоснаха и тя се отпусна. Стана по-тежка и по-топла.

– Добро момиче – прошепнах достатъчно тихо, за да не я събудя.

На следващата сутрин се събудих минута преди нея. Тя отвори очи и ме видя; изглеждаше притеснена и се опита да го скрие.

– Събудиха ли ме сънищата ми през нощта? – попита тя, като отбягваше погледа ми. – Говорих ли някакви безсмислени неща? Казвали са ми, че дрънкам глупости в съня си, така както някои момичета хъркат. – Изчерви се и се засмя. – Много мило от твоя страна, че дойде да ми правиш компания!

Не споменах нищо за кринолина. В осем часа тя се запъти към чичо си, а в един отидох да я взема, като този път внимавах за сочещия пръст на пода. После се разходихме в парка и стигнахме до гробовете и до реката. Когато се върнахме, тя поши, подремна и я извикаха за вечеря, а аз стоях с мисис Стайлс до девет и половина, когато беше време да се кача отново горе и да я сложа в леглото. Беше точно както първия ден – всичко се повтори от начало до край. Тя каза "лека нощ" и си сложи главата на възглавницата, а аз постоях права в стаята си, чух я как отключи кутийката, надникнах през вратата и я видях как взе снимката, целуна я и я прибра на мястото ѝ.

Не бяха минали и две минути, откакто бях загасила свещта, когато тя ме извика с тих глас:

– Сю!

Каза, че не може да заспи. Каза, че ѝ е студено. Каза, че би искала отново да бъда близо до нея, в случай че се събудела уплашена.

Каза същото на следващия ден и на по-следващия.

– Нямаш нищо против, нали? – попита. Каза, че Агнес нямала нищо против. – Никога ли не си спала с лейди Алис в Мейфеър? – попита.

Какво можех да ѝ отговоря? Предполагах, че е нормално господарката и прислужницата ѝ да се сгушват една в друга като момичетата в леглото.

В началото беше нормално и за Мод и мен. Сънищата ѝ повече не я тревожеха. Спяхме като сестри. Досущ като сестри. Винаги съм искала да имам сестра.

После пристигна Господина.

4

Мисля, че той пристигна две седмици след мен. Бяха минали само две седмици, а часовете в Брайър се точеха толкова бавно и дните изглеждаха толкова еднакви – еднообразни, тихи и дълги, че ми се струваше, че съм прекарала там двойно повече време.

Във всеки случай достатъчно дълго време, за да се запозная с всичките странни порядки в къщата, достатъчно дълго, за да свикна с останалите прислужници и те да свикнат с мен. Известно време не можех да разбера защо не ме харесват. Слизах в кухнята и казвах "Здрасти!" на всеки, когото срещнех. "Здрасти, Маргарет!" "Всичко наред ли е, Чарлс?" (Това беше момчето, което точеше ножовете.) "Как сте, мисис Кейкбред?" (Това беше готвачката: тя наистина се казваше Кейкбред[11], не беше шега и никой не се смееше на името ѝ). Чарлс ме поглеждаше така, сякаш беше прекалено уплашен, за да говори, а мисис Кейкбред отвръщаше някак си злобно: "О, сигурна съм, че съм много добре, благодаря".

Предполагах, че се дразнят от присъствието ми, защото им напомнях за всички онези лъскави лондонски неща, които те никога нямаше да видят тук, в това тихо и затънтено място. После един ден мисис Стайлс ме дръпна настрана. Каза:

– Надявам се, че нямаш нищо против, мис Смит, да си поговорим? Не знам как е била управлявана къщата, в която си работила преди... – Тя винаги започваше с думите: "Не мога да кажа какво си правила в Лондон, но тук, в Брайър, обичаме да спазваме стриктно реда в къщата".

Оказа се, че мисис Кейкбред се е засегнала, понеже поздравявах с "добро утро" жената, която помагаше в кухнята, и момчето, което точеше ножовете, преди да съм поздравила нея, а Чарлс е смятал, че искам да го дразня, като му пожелавам "добро утро". Държанието им беше абсолютно дребнаво и глупаво и би могло да накара и една котка да се засмее, но за тях това беше много важно, едва ли не въпрос на живот и смърт. Предполагам, че всеки, на когото му предстоеше през следващите четирийсет години да разнася подноси и да пече сладкиши, щеше да се държи така. Както и да е, осъзнах, че за да се разбирам с тях, трябва да внимавам какво правя. Дадох на Чарлс парче шоколад, което бях донесла от Бъроу и не бях изяла; дадох на Маргарет калъп парфюмиран сапун, а на мисис Кейкбред дадох чифт от черните чорапи, които Господина беше накарал Фил да купи за мен от онзи съмнителен склад. Казах, че се надявам повече да няма лоши чувства. Ако сутрин срещнех Чарлс по стълбите, поглеждах на другата страна. После всички станаха много по-мили с мен. Какво друго може да се очаква от прислужниците? Прислужникът казва: "Господарят е на първо място" а има предвид "Аз съм на първо място". Точно това двуличие не мога да понасям. В Брайър всички мамеха по един или друг начин, но все за дребни работи, от които един истински крадец би се изчервил, като например да спестиш от мазнината за соса на мистър Лили и да я продадеш тайно на чирака на месаря, както правеше мисис Кейкбред. Или да откъснеш седефените копчета от блузите на Мод и да ги задържиш за себе си, казвайки, че са се загубили, както правеше Маргарет. Разкрих всички тези номера след тридневно наблюдение. В крайна сметка спокойно бих могла да бъда дъщеря на мисис Съксби. Или мистър Уей: той имаше петно отстрани на носа – в Бъроу бихме го нарекли джинова пъпка. И от какво, според вас, се беше получило то, на такова място? Той държеше закачен на верижка ключа от мазето на мистър Лили. Никога не сте виждали толкова лъскав ключ! Пък и след като приключвахме с вечерята в килера на мисис Стайлс, той се стараеше да се покаже, като подреждаше съдовете върху подноса, и аз го виждах как изсипва бирата от дъното на чашите в една купичка и я гаврътва, мислейки си, че никой не го гледа. Виждах го, но разбира се, си траех. Не бях отишла там, за да създавам неприятности. Не ми пукаше, че ще се напие до смърт. Пък и така или иначе прекарвах по-голямата част от времето си с Мод. Свикнах и с нея. И тя на моменти ставаше придирчива, но не чак толкова, че да не ѝ угаждам. А и мен ме биваше да доизкусурявам нещата: Започнах да изпитвам удоволствие от грижите за роклите ѝ, от подреждането на фуркетите, гребените и кутиите. Бях свикнала да обличам деца. Свикнах да обличам и нея.

– Вдигнете ръцете си, мис – казвах. – Вдигнете си крака. Стъпете тук. Готово.

А тя измърморваше: – Благодаря ти, Сю. – Понякога си затваряше очите. – Колко добре ме познаваш! – казваше. – Мисля, че познаваш извивките на всеки мой крайник.

С времето наистина ги опознах. Знаех какво обича тя и какво мрази. Знаех коя храна би изяла и коя би оставила и например, след като готвачката продължи да изпраща яйца, отидох при нея и я помолих да ги замени със супа.

– Бистра супа – казах. – Колкото е възможно по-бистра. Може ли?

Тя направи физиономия.

– Мисис Стайлс – отвърна – няма да я хареса.

– Не е нужно мисис Стайлс да яде от нея – заявих. – А и мисис Стайлс не е прислужница на мис Мод. Аз съм нейната прислужница.

После готвачката наистина изпрати супа. Мод я изяде всичката.

– Защо се усмихваш? – попита с обичайната си тревожност, след като свърши с храненето. Отвърнах, че не се усмихвам. Тя остави лъжицата. После се намръщи, както преди, поглеждайки към ръкавиците си. Бяха се изцапали.

– Това е просто вода – успокоих я, след като видях лицето ѝ. – Няма да ви навреди.

Тя прехапа устна. Постоя една минута с ръце на скута, като поглеждаше крадешком към пръстите си и ставаше все по-неспокойна. Най-накрая каза:

– Мисля, че във водата има малко мазнина...

Беше ми по-лесно да вляза в стаята ѝ и да ѝ занеса нов чифт ръкавици, отколкото да я гледам как се измъчва.

– Дайте на мен – казах и разкопчах копчето върху китката ѝ; макар и в началото да не ми позволяваше да докосвам голите ѝ ръце, след като ѝ обещах да внимавам, тя започна да ме оставя да го правя. Когато ноктите ѝ ставаха дълги, аз ги режех със сребърната ѝ ножичка, която беше с форма на летяща птица. Ноктите ѝ бяха меки и много чисти и растяха бързо като ноктите на дете. Когато ги режех, тя потрепваше. Кожата на ръцете ѝ беше гладка, но подобно на останалата част от тялото ѝ беше прекалено гладка и винаги когато я погледнех, не можех да не си мисля за нещата, за грубите неща, за острите неща, които щяха да оставят следи по нея или да я наранят. Чувствах облекчение, когато отново си слагаше ръкавиците. Частиците от ноктите, който бях отрязала, събирах в скута си и ги изхвърлях в огъня. Тя стоеше права и ги наблюдаваше как почерняват. Правеше същото и с космите, които изтеглях от четките и гребените – мръщеше се, докато те се гърчеха върху въглените като червеи, а после пламваха и се превръщаха в пепел. Понякога и аз стоях и гледах заедно с нея.

Защото у дома обръщахме внимание на неща, които бяха различни от нещата в Брайър. Тук наблюдавахме издигащия се дим, преминаващите по небето облаци. Всеки ден ходехме до реката, за да видим колко се е покачила или е спаднала.

– През есента тя излиза от коритото си – каза Мод – и залива тръстиките, което не ми харесва. А понякога нощем откъм водата изпълзява бяла мъгла, която стига почти до стените на къщата на чичо ми... – тя потрепери. Винаги казваше "на чичо ми", никога не казваше "моята". Почвата беше рохкава и когато започна да хлътва под краката ни, тя каза:

– Колко е трошлива тревата! Мисля, че реката ще замръзне. Мисля, че част от нея вече е замръзнала. Виждаш ли как се бори? Иска да тече, но студът ще я укроти. Виждаш ли, Сю? Ето там, между тръстиките?

Тя се взря и се намръщи. Наблюдавах как лицето и се променяше. И отвърнах, както бях отвърнала за супата.

– Това е просто вода, мис.

– Просто вода ли?

– Кафява вода.

Тя примигна.

– Студено ви е – казах. – да се връщаме в къщата. Прекалено дълго останахме навън. – Хванах я под ръка. Направих го неволно; ръката ѝ остана скована. На следващия ден обаче или може би на по-следващия тя ме хвана под ръка и вече не беше толкова скована; после, мисля, вече преплитахме ръце съвсем естествено... Не знам. Чак по-късно се зачудих дали е било така и се опитах да погледна назад във времето. Дотогава обаче виждах само, че понякога вървим разделени, а друг път заедно.

В крайна сметка тя беше просто едно момиче, макар и да я наричаха дама. Беше просто едно момиче, което никога не се беше забавлявало. Веднъж, докато разтребвах едно от чекмеджетата ѝ, открих тесте карти. Тя каза, че мисли, че са били на майка ѝ. Познаваше боите, но само толкова – наричаше валетата кавалери! , така че аз я научих на лъженица, на която играехме в Бъроу. Отначало залагахме кибритени клечки и дървени запушалки, а после открихме в едно друго чекмедже кутия с малки седефени пулове с форма на риби, ромбове и полумесеци и започнахме да залагаме тях. Седефът беше много приятен и хладен на пипане. За мен, разбира се, защото Мод продължаваше да носи ръкавици. И когато слагаше картата, тя внимаваше ръбовете и ъглите ѝ да съвпаднат с картите под нея. След време и аз започнах да правя така.

Докато играехме, разговаряхме. Тя обичаше да ме слуша да разказвам за Лондон.

– Наистина ли е толкова голям? – попита веднъж. – И в него има театри? И, как им викаха, модни къщи?

– И гостилници. И всякакви магазини. И паркове, мис.

– Паркове като този на чичо ми ли?

– Приличат малко на него – отговорих. – Но са пълни с хора, разбира се. Силна или слаба карта имате, мис?

– Силна. – Тя сложи една карта на масата. – Би казала, че са доста пълни, така ли?

– Моята е по-силна. Ето. Три риби срещу две за вас.

– Колко добре играеш! Доста пълни, казваш, с хора?

– Естествено. Но тъмни. Ще сечете ли?

– Тъмни? Сигурна ли си? Мислех си, че Лондон е известен с това, че е осветен. С огромни лампи, предполагам, газени?

– Огромни, като диаманти! – отвърнах. – В театрите и салоните. Там може да се танцува, мис, през цялата нощ.

– Да се танцува ли, Сю?

– Да, мис. – Изражението на лицето ѝ се промени. Оставих картите. – Вие, разбира се, обичате да танцувате, нали?

– Аз... – Тя се изчерви и сведе поглед. – Никой не ме е учил да танцувам. Мислиш ли – попита и вдигна очи, – че бих могла да бъда дама в Лондон, ако... – И бързо добави: – ... ако въобще някога отида там, мислиш ли, че бих могла да бъда дама в Лондон, дори и да не умея да танцувам?

Прокара ръка по устните си доста нервно. Отвърнах:

– Бихте могли, предполагам. Не искате ли да се научите? Бихте могли да си намерите учител по танци.

– Наистина ли? – Изглеждаше неуверена; после поклати глава. – Не съм сигурна...

Досещах се за какво си мислеше. Мислеше си за Господина – какво щеше да каже той, след като разбереше, че тя не може да танцува. Мислеше си за всички момичета, с които той навярно се срещаше в Лондон и които можеха да танцуват.

Наблюдавах я в продължение на минута-две как се измъчва. А после казах, изправяйки се: – Вижте. Лесно е, вижте...

И ѝ показах няколко стъпки, няколко танца. После я накарах да стане и да се опита да ги танцува с мен. Тя стоеше в ръцете ми като дърво и се взираше някак си уплашено в краката си. Пантофите ѝ се закачаха в турския килим. Ето защо аз го сгънах и тя започна да се движи по-лесно. Показах ѝ как се танцува жига, а после и полка. Казах:

– Готово. Сега вече летим, нали? – Тя стискаше роклята ми и накрая си помислих, че ще я скъса. – Насам. А сега насам. Не забравяйте, че аз съм кавалерът. Разбира се, ще бъде много по-добре с истински кавалер.

После тя отново се спъна, полетяхме заедно напред и паднахме на два отделни стола. Тя прибра ръцете си до тялото. Дишаше учестено, на пресекулки. Беше по-червена от всякога. Бузите и бяха влажни. Полата ѝ стърчеше като полата на холандско момиче от шарка върху чиния.

Улови погледа ми и се усмихна, макар че все още изглеждаше уплашена.

– Аз на всяка цена ще танцувам – заяви, – в Лондон. Нали, Сю?

– Да – отвърнах. В онзи момент вярвах в това. Накарах я да стане и да започне отново да танцува. Чак по-късно, когато бяхме спрели и тя беше измръзнала и стоеше пред огъня, за да стопли студените си ръце, чак тогава си спомних, че тя, естествено, никога нямаше да танцува в Лондон.

Защото, макар и да знаех каква ще е съдбата ѝ, макар и да го знаех много добре, та нали аз самата помагах тази съдба да я сполети, го знаех в известен смисъл така, както човек би могъл да знае съдбата на някой герой от книга или пиеса. Светът ѝ беше толкова странен, толкова тих и затворен, че правеше истинския свят, обикновения свят, двуличния свят, в който бях стояла на масата пред порция свинска глава и чаша топло питие, докато мисис Съксби и Джон Врум се смееха, мислейки си какво бих сторила със своя дял от откраднатото от Господина наследство, този свят да изглежда още по-жесток, но тъй като той беше много далече, жестокостта не беше от никакво значение. В началото си казвах: "Когато Господина дойде, ще го направя" или "Веднъж да я вкара в лудницата, ще направя еди-какво си". Казвах си подобни неща и поглеждах към нея, а тя беше толкова наивна и толкова добра, че мисълта изчезваше, а аз продължавах да реша косата ѝ или да оправям колана на роклята ѝ. Не че ми беше мъчно или поне не ми беше особено мъчно, не и в онзи момент. Просто смятах, че сме заедно толкова много часове и че е по-добре да бъда мила с нея и да не се замислям какво я чака, вместо непрекъснато да се връщам към това и да се измъчвам, че съм жестока.

При нея, разбира се, беше различно. Тя гледаше напред. Обичаше да разговаря, но по-често предпочиташе да мълчи и да размишлява. Тогава виждах как изражението на лицето ѝ се променя. Лежах до нея през нощта и усещах как мислите се въртят в главата ѝ, чувствах я как се стопля и може би се изчервява в тъмнината; знаех, че мисли за Господина, че пресмята след колко време ще дойде той и се чуди дали и той мисли за нея. Бих могла да ѝ кажа, че и той мисли за нея. Тя обаче не говореше за Господина, никога не спомена името му. Само един-два пъти попита за старата ми леля, която уж беше бавачката му, и на мен ми се искаше да не го беше правила, понеже когато говорех за нея, се сещах за мисис Съксби и ми ставаше мъчно за дома ми.

И така, дойде онази сутрин, в която научихме, че той се връща. Беше обикновена сутрин, но за разлика от друг път, когато се събуди, Мод си потърка лицето и трепна. Вероятно причината беше в онова нещо, което хората наричат предчувствие. Аз обаче чак после го осъзнах. В онзи момент я видях, че се почеса по бузата, и попитах:

– Какво има?

Тя си движеше езика.

– Имам един зъб с остър връх, който ми наранява бузата – отвърна.

– Дайте да видя – казах.

Заведох я до прозореца, тя застана там, а лицето ѝ беше в ръцете ми. Позволи ми да ѝ опипам венеца. Почти веднага открих заострения зъб.

– Да, по-остър е от ... – започнах да казвам.

– От змийски ли, Сю? – прекъсна ме тя.

– От игла, щях да кажа, мис – отвърнах. Отидох до кутията ѝ с принадлежностите за шиене и извадих един напръстник. Сребърен напръстник.

Мод докосна челюстта си.

– Познаваш ли някой, който е бил ухапан от змия, Сю? – попита.

Какво може да каже човек в такъв момент? Умът ѝ се отплесваше към такива неща. Навярно от живота на село. Отвърнах, че не познавам такъв човек. Тя ме погледна и отново отвори уста, а аз сложих напръстника на пръста си и търках зъба, докато най-накрая острият ръб се изглади. Бях виждала мисис Съксби да го прави много пъти, на бебетата. Бебетата, разбира се, доста се гърчат. Мод стоеше съвсем неподвижно, розовите ѝ устни бяха разтворени, главата ѝ беше отметната назад, очите ѝ отначало бяха затворени, но после тя ги отвори и се взря в мен, а бузите ѝ поруменяха. Гърлото ѝ се повдигаше и се отпускаше, докато преглъщаше. Ръката ми се навлажни от дъха ѝ. Потърках малко и опипах с палец мястото. Тя отново преглътна. Клепачите ѝ трепнаха и тя улови погледа ми.

Тогава някой почука на вратата и двете подскочихме. Отстъпих настрани. Беше една от прислужниците. Носеше писмо върху поднос. – За мис Мод – каза и се поклони. Погледнах почерка и веднага разбрах, че трябва да е от Господина. Сърцето ми подскочи. Мисля, че същото направи и сърцето на Мод.

– Донеси го тук, моля те – отвърна тя. А после: – Ще ми подадеш ли и шала? Руменината беше изчезнала от лицето ѝ, макар че бузата ѝ още беше зачервена на мястото, където я бях натискала. Когато метнах шала върху раменете ѝ, я усетих, че трепери.

Наблюдавах я, като се опитвах тя да не забележи, докато се движех из стаята ѝ – преместих няколко книги и възглавници, прибрах напръстника и затворих кутията. Видях я как обърна писмото и го опипа; тя, разбира се, не можеше да скъса хартията с ръкавиците върху ръцете си. Ето защо ме погледна крадешком, а после отпусна ръце – все още трепереше, но си придаваше безразличен вид, с който искаше да покаже, че не се интересува от писмото, но който всъщност говореше, че то е всичко за нея, и разкопча едната ръкавица, сложи пръст върху печата, издърпа писмото от плика, хвана го с голата си ръка и го прочете. А после изпусна дъха си с една-единствена дълбока въздишка. Взех някаква възглавница и изтърсих прахта от нея.

– Добри новини, мис, нали? – попитах, тъй като мислех, че съм длъжна да го направя.

Тя се поколеба. А после: – Много добри – отвърна, – имам предвид за чичо ми. От мистър Ривърс от Лондон е и знаеш ли какво? – Усмихна се. – Той се връща в Брайър, утре!

През целия ден усмивката не слизаше от лицето ѝ, сякаш беше нарисувана, а следобед, когато се върна от библиотеката на чичо си, тя не седна да шие, нито излезе на разходка, даже не игра карти, а само крачеше из стаята и понякога се поглеждаше в огледалото, приглаждаше веждите си и докосваше пълните си устни, като почти не ми говореше и не ме забелязваше.

Въпреки всичко аз извадих картите и играх сама. Сетих се за Господина, който редеше поповете и дамите в кухнята на Лант стрийт, докато ни разкриваше плана си. После се сетих за Дейнти. Майка ѝ, която се удави, можеше да предсказва бъдещето с тесте карти. Бях я виждала да го прави, много пъти.

Погледнах към Мод, която стоеше пред огледалото и мечтаеше. Попитах:

– Бихте ли искали да разберете какво ще ви се случи в бъдеще, мис? Знаете ли, че можете да го научите от реда, по който следват картите?

Това я накара да спре да гледа своето лице и да погледне моето. След малко каза:

– Мислех си, че само циганките умеят да го правят.

– Не казвайте на Маргарет или на мисис Стайлс – отвърнах. – Баба ми е била циганска принцеса.

Всъщност баба ми може и да е била циганска принцеса. Събрах картите и ѝ ги подадох. Тя се поколеба, а после дойде, седна до мен и докато си разперваше полата, попита:

– Какво трябва да правя?

Казах ѝ, че трябва за миг да затвори очи и да си помисли за нещата, които са най-близо до сърцето ѝ, и тя го направи. После казах, че трябва да вземе картите и да сложи пред себе си първите седем от тях с лицевата страна надолу, както, доколкото си спомням, правеше майката на Дейнти; или може би картите бяха девет. Както и да е, Мод сложи седем.

Погледнах я в очите и я попитах:

– Наистина ли желаете да узнаете бъдещето си?

Тя отвърна: – Плашиш ме, Сю!

Аз повторих: – Наистина ли желаете да го узнаете? Трябва обаче да вършите онова, на което ви учат картите. Ако поискате от тях да ви покажат накъде да вървите, а вие изберете да следвате друг път, това ще ви донесе нещастие. Обещавате ли, че ще се обвържете със съдбата, която те ще ви разкрият?

– Да – тихо отвърна тя.

– Добре – казах. – Ето, пред вас е изложен целият ви живот. Нека да видим първата му част. Тези карти показват миналото ви.

Обърнах първите две карти. Бяха дама купа и тройка пика. Помнех ги, защото, разбира се, докато тя седеше със затворени очи, бях прехвърлила набързо картите в тестето, както според мен би постъпил всеки на мое място в онзи момент.

Разгледах ги и добавих:

– Хмм, тъжни карти. Ето една мила и красива дама, вижте, ще има раздяла и ще настане раздор.

Тя се ококори, а после сложи ръка на гърлото си.

– Продължавай – каза. Лицето ѝ беше пребледняло.

– Да видим следващите три карти – отвърнах. – Те показват настоящето ви. – Обърнах ги със замах. – Поп каро: строг стар господин. Петица спатия: изсъхнали устни. Кавалер пика...

Не бързах. Тя се наведе към мен.

– Кой е той? – попита. – Кой е кавалерът?

Отвърнах, че е млад мъж на кон с добрина в сърцето; тя ме погледна толкова учудено и доверчиво, че едва не ми стана мъчно за нея. Каза с тих глас:

– Сега наистина ме е страх! Не обръщай следващите карти.

Отвърнах:

– Трябва, мис. В противен случай късметът ви ще ви напусне. Вижте, тези показват бъдещето ви.

Обърнах първата. Беше шестица пика.

– Пътуване! – възкликнах. – Навярно пътешествие с мистър Лили? Или пътуване на сърцето...

Тя не отговори, а само седеше, вперила очи в картите, които бях обърнала. А после:

– Покажи последната – прошепна. Показах я. Тя първа я видя.

– Дама каро – каза и изведнъж се намръщи. – Коя е тя?

Не знаех. Имах намерение да обърна двойка купа, която означава любов, но в крайна сметка сигурно бях разбъркала тестето.

– Дама каро – отвърнах най-накрая. – Мисля, че означава голямо богатство.

– Голямо богатство ли? – Тя се завъртя с гръб към мен и се огледа – хвърли поглед към избелелия килим и към черните дъбови стени. Взех картите и ги разбърках. Тя си оправи полата и стана. – Не вярвам – заяви, – че баба ти е била циганка. Лицето ти е прекалено светло. Не ти вярвам. И не ми харесва гадаенето ти. Тази игра е за прислужници.

Отдалечи се от мен и отново застана пред огледалото, помислих си, че ще се обърне и ще каже нещо по-мило, но не го направи. Докато се отдалечаваше обаче, премести един стол и тогава видях двойката купа. Беше паднала на пода, тя я беше настъпила с пантофа си и петата му беше смачкала сърцата.

Следата беше дълбока. Винаги познавах тази карта, докато играехме през следващите седмици.

През онзи следобед обаче тя ме накара да прибера картите – каза, че ѝ се вие свят, когато ги гледа, и през нощта беше неспокойна. Легна си, но поиска да ѝ налея малко вода, и докато я събличах, видях, че взе някакво шише и си сипа три капки в чашата. Беше сироп за сън. За първи път я виждах да го пие. Започна да се прозява от него. Когато се събудих на следващия ден обаче, тя вече беше будна; лежеше, беше покрила устата си с кичур коса и се взираше във фигурите на балдахина над леглото.

– Разреши добре косата ми – каза, докато стоеше права пред мен, за да я облека. – Разреши я добре, докато започне да блести. Ох, колко бяла е бузата ми! Ощипи я, Сю. – Доближи пръстите ми до лицето си и ги натисна. – Ощипи ме по бузата, без да се притесняваш, че може да я нараниш. Предпочитам синя пред толкова бяла буза!

Очите ѝ бяха черни, може би от сиропа за сън. Челото ѝ бе набръчкано. Разтревожих се, когато я чух да говори за наранявания. Отвърнах:

– Стойте мирно, защото в противен случай въобще няма да успея да ви облека. Така е по-добре. Коя рокля ще си сложите днес?

– Сивата?

– Сивата е прекалено убита за окото. Да речем, синята...

Синьото караше светлата ѝ коса да изпъква. Тя стоеше пред огледалото и ме наблюдаваше, докато я закопчах догоре. Лицето ѝ ставаше все по-гладко с всяко следващо копче. После ме погледна. Погледна кафявата ми вълнена рокля. Каза:

– Роклята ти е доста обикновена, нали, Сю? Мисля, че трябва да я смениш.

– Да я сменя ли? – отвърнах. – Тази е единствената рокля, която имам.

– Единствената? Боже мой! Вече ми е омръзнала. В какво беше облечена при лейди Алис, която е била толкова мила? Тя не ти ли даваше да носиш нейните рокли?

Почувствах – и си мисля, че бях права, че в това отношение Господина ме е злепоставил, като ме е изпратил в Брайър само с тази рокля. Отвърнах:

– Ами истината, мис, е, че лейди Алис беше добра като ангел, но в същото време беше доста пестелива. Взе си обратно роклите, за да ги занесе в Индия за своето момиче там.

Мод примигна с тъмните си очи и сякаш ѝ стана жал. Попита:

– Така ли се отнасят дамите с прислужниците си в Лондон?

– Само пестеливите, мис – отвърнах.

Тогава тя заяви:

– Е, аз нямам нищо, заради което да ми се иска да бъда пестелива. Ти трябва да имаш и ще имаш друга рокля, с която да прекарваш времето сутрин. И може би още една, с която да се преобличаш, когато... когато, да речем, някой ни дойде на гости?

После скри лицето си зад вратата на шкафа. Каза:

– Е, мисля, че носим еднакъв размер. Ето две-три рокли, виж, аз почти не ги обличам и няма да ми липсват. Виждам, че предпочиташ дълги поли. Чичо ми не одобрява носенето на дълги поли, тъй като смята, че не са здравословни. Но разбира се, не би имал нищо против, що се отнася до теб. Трябва само да отпуснеш малко този подгъв тук. Можеш да го направиш, нали?

Определено бях свикнала да разпарям бодове и бих могла да направя прав шев, ако се налагаше. Отвърнах:

– Благодаря, мис. – Тя вдигна пред мен една рокля. Беше някакво странно нещо от оранжево кадифе с ресни и широка пола. Изглеждаше така, сякаш силен вятър бе събрал заедно отделните му части в някое шивашко ателие.

Тя ме огледа, а после каза:

– О, пробвай я, Сю, моля те! Аз ще ти помогна. – Приближи се и започна да ме съблича. – Както виждаш, мога да го правя също толкова добре, колкото и ти. Сега аз съм твоята прислужница, а ти си господарката! – Смееше се малко нервно през цялото време, докато действаше. – Погледни се в огледалото – възкликна най-накрая, – двете с теб бихме могли да бъдем сестри!

Беше свалила старата кафява рокля от мен и ми беше нахлузила странната кадифена рокля през главата; накара ме да стоя пред огледалото, докато закопчаваше кукичките. – Поеми си въздух – каза. – Дишай по-дълбоко! Роклята те стиска, но пък ще ти придаде фигура на дама.

Естествено нейната талия беше тънка и тя беше по-висока от мен с един инч. Моята коса бе по-тъмна. Не приличахме на сестри, а на плашила. Роклята откриваше глезените ми. Ако някое момче от Бъроу ме беше видяло, щях да падна и да умра.

Нямаше обаче момчета от Бъроу, които да ме видят, нито момичета от Бъроу. А кадифето беше много хубаво. Стоях и дърпах ресните на полата, докато Мод изтича до кутията с бижутата, за да вземе една брошка, която закопча на гърдите ми, накланяйки глава, за да види как изглежда. После някой почука на вратата на всекидневната.

– Сигурно е Маргарет – каза Мод, а лицето ѝ беше порозовяло. Извика: – Ела в будоара, Маргарет!

Маргарет влезе и се поклони, като гледаше право в мен.

– Дойдох за подноса ви, ми... Ох! Мис Смит! Това ти ли си? Не бих могла да те различа от господарката, сигурна съм!

Тя се изчерви, а Мод, която стоеше в сянката на завесата на леглото, сложи ръка пред устата си и заприлича на малко момиче. Тресеше се от смях и тъмните ѝ очи блестяха.

– Представи си – каза тя, след като Маргарет си тръгна, – представи си, че и мистър Ривърс те сбърка с мен? Какво ще правим тогава?

Отново се засмя и се разтрепери. Взрях се в огледалото и се усмихнах.

Защото беше страхотно, нали, да те вземат за дама?

Това е нещо, което би искала майка ми.

А и аз така или иначе накрая щях да получа най-хубавите ѝ дрехи и бижута. Просто започвах да ги получавам по-рано от предвиденото. Задържах оранжевата рокля и докато тя беше при чичо си, седнах и отпуснах подгъва, както и горната част. Нямах намерение да навредя на себе си заради една талия от шестнайсет инча.

– Е, вече сме красиви, нали? – каза Мод, когато отидох да я взема. Стоеше и ме оглеждаше, а после оправи собствената си пола. – Прашна е – извика, – от лавиците на чичо ми! Ох! Тези книги, тези ужасни книги!

Беше готова да се разплаче и кършеше ръце.

Изтупах прахта и ми се прииска да ѝ кажа, че напразно се тормози. Можеше спокойно да бъде облечена в чувал. Можеше да бъде с лице на въглищар. Докато в банката имаше петнайсет хиляди на името на Мод Лили, Господина щеше да я желае.

Беше ужасно да я гледа човек, след като знае онова, което знаех аз, и да се преструва, че не знае нищо; ако ставаше дума за друго момиче, може би щеше да бъде комично. Попитах я:

– Лошо ли ви е, мис? Да ви донеса ли нещо? Да ви донеса ли малкото огледало, за да си погледнете лицето? – А тя отговори: – да ми е лошо ли? Просто ми е много студено и ходя, за да ми се сгрее кръвта. – И: – Да ми донесеш огледалото ли, Сю? Защо ми е огледало?

– Реших, че поглеждате към лицето си по-често, отколкото правите обикновено.

– Към собственото си лице! И защо ми е притрябвало да го гледам?

– Нямам представа, мис.

Знаех, че влакът на Господина пристига в Марлоу в четири часа и че бяха изпратили Уилям Инкър да го посрещне, така както го бяха изпратили за мен. В три часа Мод каза, че ще седне до прозореца и ще пошие, защото светлината там била силна. Разбира се, вече почти се беше стъмнило, но аз си замълчах. До хлопащите стъкла и плесенясалите торбички с пясък имаше малка тапицирана пейка; там беше много студено, но тя не мръдна от мястото час и половина, седеше, наметната с шал; трепереше, присвиваше очи над бодовете и поглеждаше крадешком към пътя, който водеше към къщата.

Мислех си "Да пукна, ако това не е любов" а ако наистина беше любов, значи влюбените бяха будали, и аз се радвах, че не съм влюбена.

Най-после тя допря пръсти до сърцето си и издаде приглушен вик. Беше видяла светлината, която идваше от двуколката на Уилям Инкър. Изправи се и се отдалечи от прозореца, застана до огъня и стисна ръце. После се чу шумът от копитата на коня върху чакъла. Попитах: – Дали е мистър Ривърс, мис? – Тя отвърна: – Мистър Ривърс ли? Толкова късно ли е вече? Ами предполагам, че е той. Колко ще се зарадва чичо ми!

Чичо ѝ се срещна с него първи. Тя каза: – Вероятно той ще изпрати някой да ме повика, за да поздравя мистър Ривърс. Как ми стои полата? Не трябваше ли да съм със сивата рокля?

Мистър Лили обаче не прати никой да я извика. Чувахме гласове и затварящи се врати в стаите под нас, но мина час, преди да дойде една прислужница, за да ни предаде, че мистър Ривърс е пристигнал.

– Настанихте ли мистър Ривърс в предишната му стая? – попита Мод.

– Да, мис.

– Мистър Ривърс е много изморен, предполагам, от пътуването?

Мистър Ривърс бил поносимо изморен и с нетърпение очаквал да види мис Лили с чичо ѝ на вечеря. Дотогава не мислел да я безпокои.

– Ясно – отвърна тя. После прехапа устна. Имала удоволствието да му съобщи, че посещението му в нейната всекидневна, преди да дойде време за вечеря нямало да я притесни...

Говори в продължение на минута и половина в този дух, като трудно намираше думите и се беше изчервила; най-накрая прислужницата разбра какво се искаше от нея и излезе от стаята. Нямаше я четвърт час. Когато се върна, водеше със себе си Господина.

Той пристъпи в стаята и отначало не ме погледна. Очите му бяха отправени към Мод. Каза:

– Мис Лили, вие сте така добра да ме приемете тук, мръсен и рошав от пътуването. Напълно във ваш стил!

Гласът му беше ласкав. Що се отнасяше до мръсотията, е, по него нямаше нито едно петънце; предполагам; че се беше качил бързо в стаята си и се беше преоблякъл. Косата му беше пригладена; а бакенбардите му бяха добре оформени. Носеше скромен малък пръстен на кутрето си; с изключение на него ръцете му бяха голи и много чисти.

Изглеждаше такъв, какъвто трябваше да бъде – красив, добронамерен господин. Когато най-после се обърна към мен, се усетих, че му се покланям, и почти се засрамих.

– Ето я и Сюзан Смит! – продължи той и огледа кадифената ми рокля, а устните му трепнаха и бяха готови да се разпънат в усмивка. – Със сигурност щях да си помисля, че е дама!

– Пристъпи към мен и ме хвана за ръката. Мод също се приближи. – Надявам се, че ти харесва в Брайър, Сю. Надявам се, че си доказала на новата си господарка, че си добро момиче.

Отвърнах:

– И аз се надявам, сър.

– Тя е много добро момиче – заяви Мод. – Наистина е много добро момиче.

Каза го нервно, с благодарност в гласа – така както някой човек би го казал на непознат, имайки предвид кучето си, ако се чувства длъжен да води разговор.

Господина ми стисна ръката, а после я пусна и продължи.

– Тя, разбира се, няма как да не е добра... смея да отбележа, че едно момиче няма как да не е добро, мис Лили, след като има за пример вас.

Руменината бе изчезнала от лицето ѝ. Сега отново се появи. – Вие сте прекалено любезен – отвърна тя.

Той поклати глава и прехапа устни. – Един джентълмен няма как да не бъде любезен – изрече тихо, – щом става въпрос за вас.

Бузите му бяха поруменели като нейните. Безспорно беше намерил начин да задържи дъха си, за да накара кръвта да нахлуе в лицето му. Не отделяше очи от нея; най-накрая тя го погледна и се усмихна, а после се засмя.

И тогава си помислих, за първи път, че е бил прав. Тя наистина беше красива, беше много руса и стройна, разбрах го, след като я видях да стои до него и да го гледа в очите.

Будали. Чу се големият часовник и двамата се стреснаха и извърнаха поглед един от друг. Господина каза, че я е задържал прекалено дълго. – Ще се видим на вечеря, надявам се, с чичо ви, нали?

– С чичо ми, да – тихо отвърна тя. Той ѝ се поклони, а после тръгна към вратата; когато почти беше излязъл от стаята, сякаш се сети за мен и изигра нещо като пантомима – потупа се по джобовете, търсейки монети. Извади един шилинг и ми махна с ръка да отида да го взема.

– Заповядай, Сю – каза. Повдигна ръката ми, сложи шилинга в нея и я стисна. Шилингът беше фалшив. – Всичко наред ли е? – попита тихо, за да не чуе Мод.

Отвърнах:

– О, благодаря ви, сър! – Поклоних се отново и намигнах. Оказа се, че това са две странни неща, ако трябва да ги правиш едновременно, и аз не бих ви препоръчала да опитвате, защото се опасявам, че намигването наруши равновесието ми при поклона, а поклонът попречи на намигването.

Не смятам обаче, че Господина забеляза. Той само се усмихна доволно, поклони се отново и излезе. Мод ме погледна, после отиде, без да каже нищо, в стаята си и затвори вратата; не знам какво е правила там. Седях, докато най-накрая тя ме извика, половин час по-късно, за да ѝ помогна да се преоблече за вечеря.

Седях и подхвърлях шилинга. "Е, помислих си, и фалшивите пари блестят като истинските."

Помислих си го с известно недоволство, без да знам защо.

През онази нощ тя остана един-два часа след вечерята и чете на чичо си и на Господина в гостната. Тогава още не бях виждала гостната. Знаех само с какво се занимава Мод, докато не бях с нея, от една случайна забележка на мистър Уей или на мисис Стайлс, докато се хранехме. Продължавах да прекарвам вечерите си в кухнята и в килера на мисис Стайлс; вечерите, общо взето, бяха доста скучни. Тази вечер обаче беше различна. Когато слязох долу, заварих Маргарет, която беше забила две вилици в едно огромно парче свински бут, и мисис Кейкбред, която държеше лъжица и го поливаше с мед. Печеният свински бут с глазура от мед, каза Маргарет, издавайки напред устните си, бил любимото ястие на мистър Ривърс. Било удоволствие, добави мисис Кейкбред, човек да готви за мистър Ривърс.

Мисис Кейкбред беше сменила старите си вълнени чорапи с черните копринени чорапи, които ѝ бях дала. Прислужниците си бяха сложили шапки с още повече къдрички. Чарлс, момчето, което точеше ножовете, беше сресало гладко косата си и си беше направило прав като острие път; седеше на столчето до огъня, подсвирквайки си, и мажеше с вакса единия от ботушите на Господина.

Чарлс беше на възрастта на Джон Врум, но беше рус, докато Джон бе мургав. Попита:

– Как ви се струва това, мисис Стайлс? Мистър Ривърс каза, че в Лондон човек можел да види слонове. Каза, че ги държали в кошари в парковете в Лондон, както ние държим овцете, и момчетата можели да платят шест пенса на някакъв мъж и да пояздят слон.

– Мили боже! – извика мисис Стайлс.

Беше закачила брошка на деколтето на роклята си. Брошката беше траурна и върху нея имаше много черни косми.

"Слонове!", помислих си. Господина се беше появил като петел в курник с накацали по прътите кокошки и ги беше накарал да се разхвърчат. Прислужниците казаха, че е красив. Казаха, че е по-добре възпитан от много херцози и че знае как да се отнася с тях. Казаха, че е чудесно за мис Мод, че един умен млад мъж като него отново е дошъл в къщата. Ако се бях изправила и им бях разкрила истината – че са глупачки и че мистър Ривърс е дявол в човешка форма, който се кани да се ожени за Мод и да ѝ открадне парите, а после да я държи под ключ в лудницата, надявайки се тя да умре там, ако се бях изправила и им бях казала всички тези неща, те никога нямаше да ми повярват. Щяха да си помислят, че съм луда.

Винаги биха повярвали на един джентълмен, а не на някой като мен.

Аз, разбира се, нямах намерение да им кажа подобно нещо. Запазих мислите си за себе си, а по-късно, докато ядяхме пудинга в килера ѝ, мисис Стайлс седеше и мълчаливо опипваше брошката си. Мистър Уей отнесе вестника в клозета. Беше му се наложило да сервира две хубави вина по време на вечерята на мистър Лили и беше единственият от всички нас, който не се радваше, че Господина е пристигнал.

Или поне аз самата смятах, че се радвам. "Радваш се, казах си, но не го знаеш. Ще го усетиш, когато се видиш насаме с него." Мислех си, че ще намерим начин да се срещнем след ден-два. Минаха обаче почти две седмици, преди да успеем да го направим. Защото, естествено, нямаше никаква причина да се мотая без Мод в онези части на къщата, в които прислужниците нямаха работа. Никога не видях стаята, в която спеше той, нито пък той някога дойде в моята. Пък и дните в Брайър минаваха по един и същи начин, сякаш бяха част от хода на някаква огромна механична играчка, в която нищо не можеше да бъде променено. Камбаната на къщата ни будеше сутрин, а после всеки започваше да се придвижва от една стая към друга, следвайки установения си маршрут, докато камбаната не го върнеше обратно в леглото през нощта. Сякаш в дъските на пода имаше издълбани улеи, по които се плъзгахме, набучени на пръчки. Сякаш отстрани на къщата имаше огромна ръчка и някаква огромна ръка я навиваше. От време на време, когато гледката, която се откриваше от прозореца, беше мрачна или сива заради мъглата, си представях тази ръчка и почти я чувах да се върти. Започнах да се страхувам какво щеше да се случи, ако въртенето престанеше.

Ето как му действа на човек животът на село.

Когато Господина пристигна, играчката сякаш подскочи. Лостовете изскърцаха, хората за секунда се разтресоха върху пръчките си, бяха издълбани няколко нови улея; после всичко продължи гладко както преди, но сцените се сменяха в различна последователност. Мод вече не ходеше при чичо си, за да му чете, докато той си води бележки, а си стоеше в стаите. Двете седяхме и шиехме или играехме на карти, или пък се разхождахме до реката или до тисовете и гробовете.

Що се отнася до Господина, той се събуждаше в седем часа и закусваше в леглото. Сервираше му Чарлс. В осем часа започваше да се занимава с картините на мистър Лили. Мистър Лили го наставляваше. Беше също толкова луд по картините, колкото и по книгите си и беше обзавел малка стая за Господина, в която той да работи – по-тъмна и по-задушна даже и от собствената му библиотека. Предполагам, че картините са били стари и много ценни. Никога не ги видях. Никой не ги беше виждал. Мистър Лили и Господина носеха ключовете у себе си и заключваха вратата на стаята винаги когато бяха вътре или когато излизаха от нея.

Двамата работеха до един часа, а после обядваха. Ние с Мод обядвахме сами. Хранехме се мълчаливо. Понякога тя не ядеше нищо, а само седеше и чакаше. После, в два без четвърт, донасяше принадлежностите за рисуване – моливи и бои, листове и картони и един дървен статив, и ги подреждаше много грижливо, винаги по един и същи начин. Не ми позволяваше да ѝ помагам. Ако паднеше някоя четка и аз я вдигнех, тя вземаше всичко – листовете, моливите, боите и статива – и отново го подреждаше.

Свикнах да не пипам. Свикнах само да гледам. А после и двете се ослушвахме, докато часовникът удареше два часа. След минута идваше Господина, за да ѝ предаде урока за деня.

В началото оставаха във всекидневната. Той слагаше круша, ябълка и кана за вода върху една маса, стоеше прав и кимаше, докато тя се опитваше да ги нарисува върху картона. Беше почти толкова сръчна с четката, колкото би била с лопатата, но Господина повдигаше цапаниците, които тя правеше, накланяше глава или присвиваше очи и казваше:

– Заявявам ви, мис Лили, че стилът ви започва да се оформя. – Или: – Колко по-добри са скиците ви в сравнение с миналия месец!

– Така ли смятате, мистър Ривърс? – отвръщаше, почервеняла, тя. – Тази круша не е ли малко дребна? Не трябва ли да поработя върху перспективата?

– Перспективата може би е леко неправилна – казваше той. – Но вие имате дарба, мис Лили, която надминава самата техника. Имате око за най-важното. Аз едва ли не се страхувам да се изправя пред вас! Страхувам се от онова, което бихте могли да откриете, ако насочите това око към мен.

Казваше нещо от този род с глас, който в началото беше силен, а после заглъхваше и ставаше нежен, задъхан и неуверен, а тя изглеждаше така, сякаш беше направена от восък и се беше приближила твърде близо до огъня. И отново се опитваше да нарисува плода. Този път крушата приличаше на банан. Тогава Господина казваше, че светлината е слаба, а четката е лоша.

– Само ако можех да ви заведа в Лондон, мис Лили, в собственото си ателие!

Това беше животът, който той беше измислил за себе си

– Живот на художник, обитаващ къща в Челси. Каза, че имал много прекрасни приятели, които били художници. Мод попита:

– И дами, които са художнички и ваши приятелки, така ли?

– Разбира се – отвърна той. – Защото мисля, че... – поклати глава, – е, моите схващания са особени и не се нравят на всеки. Ето тази линия – опитайте се да я нарисувате с малко повече увереност.

Приближи се до нея и сложи ръката си върху нейната. Тя обърна лице към него и попита:

– Няма ли да ми кажете какво мислите? Можете да говорите направо. Аз не съм дете, мистър Ривърс!

– Така е – отвърна тихо той и се взря в очите ѝ. А после се сепна и продължи: – В крайна сметка моето мнение е доста скромно. То засяга вас – вашия пол, и въпроси, свързани със сътворението. Има нещо, мис Лили, което според мен вашият пол трябва да притежава.

Тя преглътна и попита: – Какво е то, мистър Ривърс?

– Ами, свободата – кротко отвърна той – на моя пол.

Тя седеше неподвижно, а после се размърда. Столът ѝ изскърца, звукът като че ли я стресна и тя издърпа ръката си. Вдигна очи към огледалото, видя, че я гледам, и се изчерви; тогава Господина също вдигна очи и ги задържа върху нея, от което тя се изчерви още по-силно и сведе поглед. Той насочи погледа си към мен, а после отново към нея. Вдигна ръце към бакенбардите си и ги приглади.

Тя доближи четката до картината с плода и извика: – Ох!

Боята потече като сълза. Господина каза, че не трябва да се ядосва и че я е накарал да работи доста дълго. Приближи се до масата, взе крушата и я избърса. Мод държеше малко джобно ножче при четките и графитите; той го отвори и разряза крушата на три мокри резена. Даде един на нея, задържа един за себе си, изтръска последния от сока и ми го донесе.

– Почти е узряла, мисля – каза и намигна.

Приближи своя резен до устата си и го изяде на два пъти.

Крушата остави капки от мътен сок върху брадата му. Той си облиза замислено пръстите, аз също си облизах своите. Мод за първи път остави ръкавиците ѝ да се изцапат – седеше, допряла крушата до устната си, и отхапваше по малко от нея, а погледът ѝ беше мрачен.

Мислехме си за разни тайни. За истински и за фалшиви тайни. Тайните бяха прекалено много. Сега, когато се опитвам да си дам сметка кой какво знаеше, кой не знаеше нищо, кой знаеше всичко и кой беше мошеник, ми се налага да спра и да се откажа, защото ми се завива свят.

Най-накрая той каза, че тя би могла да се опита да рисува от натура. Веднага се досетих какво имаше предвид. Имаше предвид, че би могъл да я кара да излязат в парка, да я заведе до всички онези сенчести, уединени места и да нарече това обучение. Мисля, че и тя се досети.

– Смятате ли, че днес ще вали? – попита някак си притеснено; беше допряла лице до прозореца и се взираше в облаците. Беше краят на февруари и все още беше много студено, но така, както всеки в онази къща се напери, когато видя, че мистър Ривърс се е върнал, времето също сякаш се съвзе и стана по-приятно. Вятърът утихна и прозорците престанаха да хлопат. Небето вече беше седефено, а не сиво. Поляните позеленяха като билярдни маси.

Сутрин, докато се разхождахме с Мод, само ние двете, аз вървях до нея. Сега, естествено, тя вървеше с Господина: той ѝ подаваше ръката си и след престорено колебание тя я хващаше; според мен не ѝ беше трудно да я държи, понеже беше свикнала да държи моята. Вървеше доста сковано, но той умело намираше начин да я притегли към себе си. Навеждаше се, за да може главата му да се доближи до нейната. Правеше се, че изтупва прахта от яката ѝ. В началото между тях имаше разстояние, но малко по малко то изчезваше – най-накрая ръкавът му започваше да се търка в нейния крак, а полата ѝ се усукваше около панталоните му. Виждах всичко това, защото вървях след тях. Носех чантата с боите и четките, дървения статив и столчето. Понякога те се отдалечаваха от мен и като че ли съвсем ме забравяха. Тогава Мод се сещаше, че съм зад тях, обръщаше се и казваше:

– Колко си добра, Сю! Нямаш нищо против разходката, нали? Мистър Ривърс смята, че има още само четвърт миля до мястото.

Мистър Ривърс непрекъснато смяташе така. Караше я да обикаля бавно из парка, твърдейки, че търси пейзажи, които тя да нарисува, но всъщност я държеше близо до себе си и ѝ говореше шепнешком, а аз трябваше да ги следвам с всичките им принадлежности.

Разбира се, те можеха да се разхождат, тъй като аз бях с тях. Трябваше да наблюдавам Господина и да се погрижа той да се държи прилично.

Наблюдавах го зорко. Наблюдавах и нея. Понякога тя хвърляше поглед към лицето му, но по-често очите ѝ бяха сведени към земята или се насочваха към някое цвете или листо, или пък към пърхаща птица, която беше привлякла вниманието ѝ. И докато тя правеше това, той се завърташе леко настрани, улавяше погледа ми и ми се усмихваше дяволито, когато обаче тя отново обръщаше очи към него, лицето му се изглаждаше.

Ако го бяхте видели, щяхте да се закълнете, че той я обича.

Ако я бяхте видели, щяхте да се закълнете, че тя го обича.

На нея обаче ѝ личеше, че се страхува от собственото си пърхащо сърце. Той нямаше как да пришпорва нещата. Никога не я докосваше, освен когато я оставяше да се облегне на него и когато направляваше ръката ѝ, докато тя рисуваше. Навеждаше се, за да я гледа как потапя четката в боите, дъхът му се сливаше с нейния, а косите им се оплитаха, но когато се приближаваше малко повече, тя се свиваше. Тя не си сваляше ръкавиците.

Най-сетне той откри онова място до реката и тя започна да рисува пейзажа, добавяйки все повече и повече тъмни тръстики всеки ден. Вечер седеше в гостната и четеше на него и на мистър Лили. После си лягаше неспокойна в леглото; понякога вземаше сироп за сън и от време на време трепереше в съня си.

Когато правеше така, аз слагах ръцете си върху нея и тя се отпускаше.

Успокоявах я заради Господина. Впоследствие той искаше от мен да я изнервям, но в момента я успокоявах, грижех се да бъде спретната, с много хубави дрехи. Поливах ѝ косата с оцет и я разресвах до блясък. Господина идваше във всекидневната ѝ, оглеждаше я и ѝ се покланяше. А когато каза: "Мис Лили, според мен с всеки изминал ден лицето ви става все по-мило!" аз бях сигурна, че говори искрено. Бях обаче сигурна също така, че го каза като комплимент не за нея, понеже тя не беше направила нищо, а за мен, понеже заслугата беше моя.

Мислех си разни такива неща. Той не можеше да говори открито, но си служеше умело с очите и с усмивката си, както вече споменах. И двамата чакахме да се появи възможност да поговорим насаме и тъкмо когато изглеждаше така, сякаш такава възможност никога няма да се появи, стана тъкмо обратното – Мод, с присъщата си наивност, ни я предостави.

Защото тя го видя една сутрин, много рано, от прозореца на стаята си. Застана до стъклото, допря глава до него и каза:

– Ето го мистър Ривърс, виж, разхожда се по поляната.

Отидох и застанах до нея, а той действително беше там, крачеше бавно по тревата и пушеше цигара. Слънцето, което все още беше съвсем ниско на хоризонта, правеше сянката му много дълга.

– Висок е, нали? – отвърнах, поглеждайки с крайчето на окото си към Мод. Тя кимна. От дъха ѝ стъклото се замъгли и тя го избърса. После извика: – Ох! – Сякаш той се беше препънал. – Ох! Мисля, че цигарата му загасна. Горкият мистър Ривърс!

Той изучаваше тъмния край на цигарата си и духаше, за да я разпали; после пъхна ръка в джоба на панталоните си – търсеше кибрит. Мод отново избърса с рязко движение стъклото на прозореца.

– А дали ще успее да я запали? – каза. – Дали има кибрит? О, едва ли! А и часовникът удари седем и половина преди двайсет минути. Скоро трябва да отиде при чичо ми. Не, няма кибрит, във всички тези джобове...

Погледна ме и започна да кърши ръце, сякаш сърцето ѝ щеше да се пръсне.

Отвърнах:

– Той няма да умре от това, мис.

– Горкият мистър Ривърс! – повтори тя. – Ох, Сю, ако си достатъчно бърза, можеш да му занесеш кибрит. Виж, прибира цигарата. Колко тъжен изглежда!

Ние нямахме кибрит. Маргарет го държеше в престилката си. Когато обясних на Мод, тя отвърна:

– Тогава му занеси свещ! Занеси му нещо! Вземи един въглен от камината! Ох, не можеш ли да побързаш? И в никакъв случай не му казвай, че аз съм те изпратила!

Можете ли да повярвате, че тя ме накара да направя това? Да се препъвам по стъпалата с маша с горящ въглен, за да може един мъж да изпуши сутрешната си цигара? Можете ли да повярвате, че го направих? Е, все пак бях прислужница и бях длъжна да се подчиня. Господина ме видя да се приближавам по тревата към него, забеляза какво нося и се засмя.

Казах:

– Е, добре. Тя ме изпрати с това нещо, за да си запалите цигарата с него. Давайте си вид, че се радвате, тъй като тя гледа. Ако искате обаче, можете да се престорите, че ви е безразлично.

Той не си помръдна главата, но вдигна очи към прозореца ѝ.

– Какво добро момиче е! – възкликна.

– Прекалено добра е за вас, убедена съм.

Той се усмихна. Но се усмихна така, както един господин би трябвало да се усмихва на прислужница, и лицето му стана любезно. Представих си как Мод гледа надолу и диша учестено върху стъклото. Той попита тихо:

– Добре ли вървят нещата за нас, Сю?

– Доста добре – отвърнах.

– Мислиш ли, че тя ме обича?

– Да. О, да.

Той извади сребърна табакера и повдигна една цигара.

– Но не ти го е казала, нали?

– Не е нужно да ми го казва.

Той се наведе над въглена.

– Тя вярва ли ти?

– Сигурно ми вярва. Няма на кого друг да вярва.

Той дръпна от цигарата, а после изпусна дима с въздишка. Димът оцвети в синьо студения въздух. Той заяви:

– Тя е наша.

Отстъпи леко назад, а после ми даде знак с очи; разбрах какво иска, пуснах въглена на поляната, а той се наведе, за да ми помогне да го вдигна.

– Нещо друго? – попита.

Разказах му шепнешком за сиропа за сън и за страховете ѝ от собствените ѝ сънища. Той слушаше усмихнат и през цялото време се мъчеше да вдигне с машата въглена; най-сетне успя, изправи се, сложи ръцете ми върху дръжката ѝ и ги стисна силно.

– Това за сиропа и за сънищата е добре – каза тихо. – Те ще ни помогнат по-нататък. Но знаеш ли засега какво трябва да правиш? Трябва да я наблюдаваш зорко. Трябва да я накараш да те обикне. Тя е нашият малък скъпоценен камък, Сю. Скоро ще я изтръгна от обкова ѝ и ще я превърна в пари. Дръж машата ето така – продължи той с нормален глас. Мистър Уей се беше приближил до входната врата на къщата, за да види защо е отворена. – Ето така, за да не падне въгленът и да изгори килимите на мис Лили...

Поклоних му се и той се отдалечи от мен, а после, докато мистър Уей излизаше навън, за да се поразтъпче, да погледне към слънцето, да бутне назад перуката си и да се почеше под нея, прошепна за последен път:

– Залагат за теб на Лант стрийт. Мисис Съксби заложи пет лири, че ще успееш. Поръча ми да те целуна вместо нея.

Сви устни за безмълвна целувка, пъхна цигарата между тях и отново издиша син дим. После се поклони. Косата му падна върху яката му. Той вдигна бялата си ръка, за да я прибере зад ухото.

Видях как мистър Уей го изгледа, застанал на стъпалото, така както гледаха лошите момчета в Бъроу, сякаш не беше съвсем сигурен какво най-много му се иска да направи: да му се присмее или да му изкара въздуха с юмрук. Изражението на Господина обаче продължаваше да бъде невинно. Той само повдигна лице към слънцето и се протегна, за да може Мод да го види по-добре от сенките в стаята си.

Оттогава тя всяка сутрин стоеше и го гледаше как се разхожда и пуши цигарата си. Стоеше до прозореца с лице, притиснато до стъклото, а стъклото оставяше червен кръг върху челото ѝ – идеален тъмночервен кръг върху бледото ѝ лице. Приличаше на петно върху бузата на момиче, което има треска. Струваше ми се, че петното става все по-тъмно и по-страшно с всеки изминал ден.

Сега тя наблюдаваше Господина, а аз наблюдавах двамата; и тримата очаквахме бурята да се разрази.

Мислех си, че това може да отнеме две седмици или три. Вече обаче бяха изминали две седмици и ние не бяхме стигнали доникъде. После изминаха още две и нямаше никаква промяна. Оказа се, че тя умее да чака, а в къщата всичко вървеше прекалено гладко. Тя изскачаше леко от собствения си улей, за да бъде по-близо до Господина, а той се измъкваше от своя, за да бъде по-близо до нея, което просто създаваше нови улеи, по които те можеха да се плъзгат.

На нас двамата с Господина ни беше необходимо целият този спектакъл да се срине. Необходимо ни беше тя да стане доверчива, за да мога да ѝ помогна да постигне онова, което иска. Но макар и да правех хиляди намеци – например какъв любезен господин е мистър Ривърс, колко е красив и възпитан, колко много го харесва чичо ѝ, колко много го харесва тя и колко много я харесва той и ако някоя дама въобще възнамеряваше да се омъжи, не мислеше ли тя самата, че джентълмен като мистър Ривърс би могъл да бъде най-подходящият за тази работа?, макар и да ѝ давах хиляди шансове да отвори сърцето си, тя не се възползва от нито един от тях. Времето отново се застуди, а после се затопли. Дойде март. После наближи април. До месец май всичките картини на мистър Лили щяха да бъдат подредени в албуми и Господина щеше да си замине. Тя обаче все още не бе казала нищо, а той се въздържаше да я притиска, понеже се боеше, че една погрешна стъпка би я изплашила.

Аз ставах неспокойна, докато чаках. И Господина ставаше неспокоен. Всички се бяхме изнервили като копои. Мод седеше и се въртеше часове наред, а когато часовникът биеше, се стряскаше, от което се стрясках и аз, а щом станеше време Господина да я извика, потреперваше и се мъчеше да долови стъпките му. После се чуваше почукването му и тя скачаше или изпищяваше, или пък изпускаше чашата си и я счупваше. През нощта лежеше сковано с отворени очи или се въртеше и говореше в съня си.

И всичко това от любов! Никога не бях виждала подобно нещо. Мислех си как би се развила подобна история в Бъроу.

Мислех си за всички неща, които едно момиче обикновено би направило, ако харесва някой мъж, за когото предполага, че също я харесва.

Мислех си как бих постъпила аз, ако някой мъж като Господина ме харесваше.

Мислех си, че вероятно трябва да я дръпна настрана и да ѝ кажа, така както едно момиче би казало на друго момиче.

После си мислех, че тя може би ще сметне, че съм груба. Което е малко странно на фона на онова, което се случи впоследствие.

Но първо се случи нещо друго. Бурята най-сетне се разрази. Спектакълът се срина и се оказа, че чакането си е струвало.

Тя му позволи да я целуне.

Не по устните, а на едно друго, общо взето, по-хубаво място.

Знам, защото видях.

Случи се до реката през първия ден от месец април. Бремето беше прекалено топло за тази част от годината. Слънцето грееше ярко в сивото небе и всичко разправяха, че ще има гръмотевична буря.

Тя беше облякла жакет и наметало върху роклята си, а времето беше горещо. Извика ме и ме накара да ѝ махна наметалото, а после и жакета. Седеше до картината с тръстиките, а Господина беше до нея, наблюдаваше и се усмихваше. Тя примигваше заради слънцето и от време на време вдигаше ръка към очите си. Ръкавиците ѝ бяха изцапани с боя, върху лицето ѝ също имаше боя.

Въздухът беше лепкав, топъл и тежък, но почвата беше студена: все още беше пропита с мраза на зимата и с влагата на реката. Тръстиките миришеха на гнило. Чуваше се някакъв звук, сякаш от железарска пила, за който Господина каза, че идвал от жабите. Имаше дългокраки паяци и буболечки. Имаше някакъв храст, обсипан със стегнати едри мъхести пъпки.

Седях зад храста, облегната на обърнатата с дъното нагоре лодка: Господина я беше занесъл там заради мен, на завет до стената. Лодката беше далече от него и от Мод – толкова далече, колкото беше посмял да я сложи. Пазех кошницата с питките от паяците. Това беше мое задължение, докато Мод рисуваше, а Господина я наблюдаваше усмихнат и понякога слагаше ръката си върху нейната.

Докато тя рисуваше, странното горещо слънце се спусна надолу, сивото небе започна да се обагря в червено, а въздухът стана още по-лепкав. И тогава съм заспала. Спях и сънувах Лант стрийт, сънувах мистър Ибс до мангала; той си изгори ръката и извика. Викът му ме събуди. Подскочих от лодката и за секунда не знаех къде се намирам. После се огледах.

Мод и Господина не се виждаха никъде. Столчето ѝ си беше на мястото, както и ужасната рисунка. Там бяха и четките – една беше паднала на земята, както и боите. Приближих се и вдигнах четката. Помислих си, че в крайна сметка е напълно в стила на Господина да я върне обратно в къщата и да ме остави да се прибера след тях, плувнала в пот, с всичките неща. Не можех обаче да си представя, че тя би тръгнала сама с него. Едва не се уплаших за нея. Едва не се почувствах като истинска прислужница, която се безпокои за господарката си.

А после чух гласа ѝ, който шепнеше. Повървях малко и ги видях.

Не бяха отишли далече, просто бяха продължили по брега, където реката завиваше покрай стената. Не ме чуха, когато стигнах до тях, нито се огледаха. Сигурно бяха вървели покрай тръстиките, а после вероятно той най-накрая беше говорил с нея. Беше говорил с нея за първи път без мен, за да не го чуя; чудех се какво ѝ беше казал, за да я накара да се облегне по този начин на него. Главата ѝ лежеше върху яката му. Полата ѝ се беше повдигнала отзад почти до коленете. Тя обаче държеше лицето си извърнато от неговото. Ръцете ѝ висяха до тялото ѝ като ръцете на кукла. Той движеше устата си по косата ѝ и шепнеше.

После, докато стоях и ги наблюдавах, вдигна едната от отпуснатите ѝ ръце, свали бавно ръкавицата от нея и целуна голата ѝ длан.

Знаех, че с това я е спечелил. Стори ми се, че той въздъхна. Стори ми се, че и тя въздъхна – видях я как се отпусна още повече върху него, а после потрепери. Полата ѝ се повдигна още по-нагоре и откри края на чорапите ѝ и белите ѝ бедра.

Въздухът беше лепкав като захарен сироп. Роклята ми се беше намокрила на местата, където ме стискаше. Железен крак би се изпотил, ако беше облечен с рокля в такъв ден. Мраморно око би се завъртяло в орбитата си, за да гледа, както правех аз. Не можех да откъсна поглед от тях. Неподвижността им – ръката ѝ, толкова бледа върху брадата му, ръкавицата ѝ, която все още бе запретната до кокалчетата, повдигнатата ѝ пола, сякаш ме беше омагьосала. Стърженето на жабите беше станало още по-силно. Реката се плъзгаше като език сред тръстиките. Докато ги наблюдавах, той наведе глава и отново я целуна нежно.

Би трябвало да се радвам, че го виждам да го прави. Но аз не се радвах, а си представях как бакенбардите му се търкат в дланта ѝ. Мислех си за гладките ѝ бели пръсти, за меките ѝ бели нокти – същата сутрин ги бях подрязала. Бях я облякла и я бях сресала. Бях я поддържала спретната и се бях грижила за външността ѝ заради този момент. Бях правила всички тези неща заради Господина. Сега обаче на фона на тъмния цвят на палтото и на косата му тя изглеждаше толкова тънка, толкова крехка, толкова бледа, че си помислих, че ще се счупи. Помислих си, че той би могъл да я погълне или да я нарани.

Обърнах се. Усещах много силно горещината на деня, лепкавостта на въздуха, зловонието на тръстиките. Обърнах се и тихо се промъкнах до мястото, където беше картината. След минута се чу гръмотевица, а след още една – шум от вееща се пола, а после Мод и Господина се показаха, забързани, иззад извивката на стената. Тя го беше хванала под ръка, ръкавиците ѝ бяха закопчани, погледът ѝ беше забит в земята.

Той беше сложил ръка върху пръстите ѝ, а главата му беше наведена. Щом ме зърна, погледът му стана многозначителен. Извика:

– Сю! Не искахме да те будим. Тръгнахме да се поразходим и се загубихме, докато се взирахме в реката. Светлината изчезна съвсем и според мен ще завали. Носиш ли палто за господарката си?

Не отговорих. Мод също мълчеше и гледаше в краката си. Сложих ѝ наметалото, а после взех рисунката и боите, столчето и кошницата и минах след нея и Господина през портата в стената обратно към къщата. Мистър Уей ни отвори вратата. Докато я затваряше, отново се чу гръмотевица. После дъждът започна да пада на големи, тъмни като петна капки.

– Точно навреме – каза тихо Господина, погледна към Мод и ѝ позволи да си освободи ръката.

Това беше ръката, която той беше целунал. Тя сигурно все още усещаше устните му върху нея, защото я видях как се извърна от него, а после я вдигна към гърдите си и я погали с пръсти.

5

Валя през цялата нощ. Образуваха се реки от вода, които потекоха под вратите на мазетата и заляха кухнята, пивоварната и килерите. Трябваше да приключим набързо с вечерята, за да могат мистър Уей и Чарлс да сложат чували върху пода. Стояхме с мисис Стайлс до един прозорец на задното стълбище и наблюдавахме подскачащите дъждовни капки и светкавиците. Тя разтриваше ръцете си и се взираше в небето.

– Горките моряци, които са в открито море – каза.

Качих се в стаите на Мод по-рано от обичайното; седях в мрака, а когато дойде, в първия миг тя не разбра, че съм там: постоя права и сложи ръце върху лицето си.

После отново проблесна светкавица, тя ме видя и подскочи.

– Тук ли си? – попита.

Очите ѝ изглеждаха големи. Преди да дойде, беше с чичо си и с Господина. Помислих си: "Сега ще ми каже" . Тя обаче стоеше и ме гледаше, а когато изтрещя гръмотевицата, се обърна и се отдалечи. Влязох с нея в спалнята ѝ. Докато я събличах, тя стоеше отпусната, както беше стояла в прегръдките на Господина, и държеше ръката, която той беше целунал, леко встрани от тялото си, сякаш я пазеше. После лежеше съвсем неподвижно в леглото, но от време на време повдигаше глава от възглавницата. Откъм един от таваните се долавяше равномерен звук от падащи капки. – Чуваш ли дъжда? – попита, а после продължи с по-тих глас: – Гръмотевиците заглъхват...

Мислех си за мазетата, които се пълнеха с вода. Мислех си за моряците, които бяха в открито море. Мислех си за Бъроу. От дъжда къщите в Лондон скърцат. Чудех се дали мисис Съксби лежи в леглото, докато влажната къща скърца около нея, и си мисли за мен.

"Три хиляди лири! О, боже!" беше възкликнала тя.

Мод отново повдигна глава и затаи дъх. Затворих очи. "Най-после", помислих си.

Но в крайна сметка тя не каза нищо.

Когато се събудих, дъждът беше спрял и къщата беше тиха. Мод лежеше бледа като мляко; пристигна закуската ѝ, но тя я бутна настрана и не пожела да я изяде. Говореше тихо, без да казва нищо съществено. Не изглеждаше, нито се държеше като влюбена. Надявах се обаче, че скоро ще каже нещо, от което да проличи, че е влюбена. Предположих, че чувствата ѝ са я замаяли.

Тя наблюдаваше, както винаги, Господина, докато той се разхождаше и пушеше, а после, когато той отиде при мистър Лили, каза, че тя самата искала да се поразходи. Слънцето беше слабо. Небето отново беше посивяло, а земята беше покрита с нещо, което приличаше на локви от разтопено олово. Въздухът беше толкова измит и свеж, че ми действаше потискащо. Отидохме обаче както обикновено до гората и до ледницата, а после до параклиса и до гробовете. Когато стигнахме до гроба на майка ѝ, тя седна до него и се взря в камъка. Беше потъмнял от дъжда. Тревата между гробовете беше рехава и смачкана. Две-три големи черни птици се разхождаха предпазливо около нас и търсеха червеи. Наблюдавах ги как кълват. После вероятно съм въздъхнала, защото Мод ме погледна и лицето ѝ, което дотогава беше строго от мръщенето, стана мило. Каза:

– Тъжна си, Сю.

Поклатих глава.

– Според мен си тъжна – повтори тя. – Аз съм виновна. Непрекъснато те водя на това самотно място, мислейки единствено за себе си. Но ти знаеш какво е да получаваш майчина обич, а после да я загубиш.

Извърнах очи.

– Всичко е наред – отвърнах. – Няма нищо.

Тя добави:

– Ти си смела...

Мислех си за майка си, която беше умряла, без да трепне, на бесилката, и изведнъж ми се прииска – дотогава не ми се беше случвало – да е била обикновено момиче, умряло по нормален начин. Сякаш Мод се досети какво мисля и тихо попита:

– И от какво, не се притесняваш, че те питам, нали? , от какво е умряла майка ти?

Помислих малко. Най-накрая отвърнах, че е глътнала карфица и се е задушила.

Аз наистина познавах една жена, която беше умряла по този начин. Мод ме погледна втренчено и сложи ръка на гърлото си. После погледна към гроба на майка си.

– Как би се чувствала – попита тихо, – ако ти ѝ беше дала карфицата?

Въпросът ми се стори странен, но аз, разбира се, вече бях свикнала тя да говори странни неща. Отговорих ѝ, че щях да се чувствам много засрамена и тъжна.

– Така ли? – попита тя. – Беше ми интересно да разбера. Защото моето раждане е убило майка ми. Чувствам се виновна за смъртта ѝ, така както бих се чувствала виновна, ако я бях наръгала със собствената си ръка!

Погледна странно пръстите си, по чиито върхове беше полепнала червена кал. Отвърнах:

– Това са глупости. Кой ви е накарал да мислите така? Този, който го е направил, би трябвало да съжалява.

– Никой не ме е накарал да мисля така – каза тя. – Сама си го помислих.

– Толкова по-зле, понеже вие сте умна и би трябвало да сте наясно. Нима може едно момиче да си попречи да бъде родено?

– Иска ми се някой да ме беше спрял! – отвърна тя. Почти извика, докато изричаше думите. Една от черните птици излетя между надгробните камъни и крилете ѝ зацепиха въздуха, сякаш някой изтупваше килим през някакъв прозорец. Обърнахме глави, за да я видим как лети, а когато отново погледнах към Мод, очите ѝ бяха пълни със сълзи.

Помислих си: "Защо трябва да плачеш? Ти си влюбена, влюбена си". Опитах се да ѝ го припомня.

– Мистър Ривърс – започнах. Тя чу името и се разтрепери.

– Погледни небето – каза ми бързо. Небето беше притъмняло. – Мисля, че отново ще има гръмотевици. Пак заваля, виж!

Затвори очи и остави дъжда да пада върху лицето ѝ, – само след миг вече не можех да различа дъждовните капки от сълзите. Приближих се до нея и я докоснах по ръката.

– Загърнете се с наметалото – отвърнах. Дъждът вече валеше силно на едри капки. Тя ме остави да ѝ сложа качулката и да я завържа, както би направило малко дете, – мисля, че ако не я бях дръпнала от гроба, щеше да остане там, докато подгизне цялата. Но аз я поведох и двете стигнахме, препъвайки се, до вратата на малкия параклис. Вратата беше заключена с ръждясала верига и катинар, но над нея имаше навес от изгнило дърво. Дъждът блъскаше по дървото и го караше да трепери. Подгъвите на полите ни бяха потъмнели от водата. Стояхме близо една до друга с рамене, опрени плътно до вратата на параклиса, а дъждовните капки падаха отвесно като стрели. Хиляда стрели и едно клето сърце. Тя каза:

– Мистър Ривърс ми предложи да се омъжа за него, Сю.

Изрече го с равен глас подобно на момиче, което разказва урок. Макар че бях чакала толкова дълго да чуя това, когато ѝ отговорих, думите ми прозвучаха също толкова мрачно, колкото и нейните. Отвърнах:

– О, мис Мод, много се радвам!

Между лицата ни падна една дъждовна капка.

– Наистина ли? – попита тя. Бузите ѝ бяха мокри, а косата ѝ беше полепнала по тях. – В такъв случай – продължи отчаяно – съжалявам. Защото му отказах. Как бих могла да се съглася? Чичо ми... чичо ми никога няма да ми разреши. Има още четири години, докато стана на двайсет и една. Как бих могла да помоля мистър Ривърс да чака толкова дълго?

Ние, разбира се, се бяхме досетили, че тя ще си помисли това. Надявахме се да стане така, понеже, мислейки си го, щеше да бъде по-склонна да избяга и да се омъжи тайно. Попитах предпазливо:

– Сигурна ли сте за чичо си?

Тя кимна.

– Той не би се лишил от мен, докато все още има книги, които да бъдат четени и описвани, а тях винаги ще ги има! На всичко отгоре е горд. Знам, че мистър Ривърс е от добро семейство, но...

– Но чичо ви ще сметне, че не е достатъчно богат, така ли?

Тя прехапа устна.

– Боя се, че ако чичо ми знаеше, че мистър Ривърс е поискал ръката ми, щеше да го отпрати от къщата. Но той така или иначе трябва да си замине, когато си свърши работата! Трябва да си замине... – Гласът ѝ потрепери. – И как ще го виждам тогава? Как е възможно сърцето ти да издържи на такова нещо в продължение на четири години?

Тя покри лицето си с ръце и се разплака силно. Раменете ѝ подскачаха. Беше ужасно да я гледа човек. Казах:

– Не бива да плачете. – Докоснах бузата ѝ и махнах мократа коса от нея. Повторих: – Наистина, мис, не бива да плачете. Мислите ли, че мистър Ривърс ще се откаже от вас? Как би могъл? Вие сте всичко за него. Чичо ви ще си промени намерението, когато разбере.

– Моето щастие не е важно за него – отвърна тя. – Важни са само книгите му! За него аз съм като книга. Не съм създадена, за да бъда вземана, докосвана и харесвана. Създадена съм да остана в мъждива светлина завинаги!

Никога не я бях чувала да говори толкова тъжно. Казах:

– Вашият чичо ви обича, сигурна съм. Но мистър Ривърс ... – думите заседнаха на гърлото ми и аз се закашлях.

– Мистър Ривърс също ви обича.

– Наистина ли смяташ, че ме обича, Сю? Вчера говореше толкова страстно, край реката, докато ти спеше. Разказа ми за Лондон, за къщата си, за ателието, каза, че копнее да ме заведе там не като своя ученичка, а като своя съпруга. Каза, че не може да мисли за нищо друго. Каза, че смята, че чакането ще го убие! Дали е искрен, Сю?

Тя очакваше отговора ми. Помислих си: "Той не лъже, изобщо не лъже – обича я заради парите ѝ. Според мен наистина ще умре, ако ги загуби". Отвърнах:

– Знам го със сигурност, мис.

Тя погледна към земята.

– Но какво би могъл да направи?

– Да попита чичо ви.

– Не бива!

– В такъв случай – поех си дъх аз – трябва да намерите друг начин. – Тя замълча, но завъртя глава. – На всяка цена.

– Тя отново не каза нищо. – Няма ли друг начин, по който да постъпите?

Тя вдигна очи към моите и примигна, за да спре сълзите си. Огледа се тревожно наляво и надясно, а после се приближи малко повече до мен. Прошепна:

– Нали няма да кажеш на никого, Сю?

– Да кажа какво, мис?

Тя отново примигна, колебаейки се:

– Трябва да ми обещаеш, че няма да кажеш. Трябва да се закълнеш!

– Заклевам се! – отвърнах. – Заклевам се! – През цялото време си мислех: "Хайде, изречи го!", защото беше ужасно да я гледам как се бои да издаде тайната си, след като знаех каква е тази тайна.

После тя наистина го изрече:

– Мистър Ривърс – гласът ѝ бе по-тих от всякога – казва, че можем да заминем през нощта.

– През нощта! – възкликнах.

– Казва, че можем да се оженим тайно. Казва, че тогава чичо може да се опита да ме върне обратно, макар и да смята, че едва ли би го направил. Не и след като съм станала... негова съпруга.

Когато изрече думата, лицето ѝ пребледня – видях как кръвта се отдръпна от бузите ѝ. Погледна към камъка върху гроба на майка си. Отвърнах:

– Трябва да следвате сърцето си, мис.

– Не съм сигурна. В крайна сметка не съм сигурна. Но да го обичам и после да го загубя! – Погледът ѝ стана странен.

Попитах:

– Обичате го, нали?

Тя се обърна леко, но продължаваше да изглежда странно и да мълчи. А после каза:

– Не знам.

– Не знаете ли? Как е възможно да не знаете такова нещо? Не бие ли силно сърцето ви, когато го видите, че идва? Не се ли вълнувате, когато чувате гласа му, не се ли разтрепервате от докосването му? Не го ли сънувате нощем?

Тя прехапа пълната си устна.

– И тези неща означават, че го обичам, така ли?

– Естествено! Какво друго биха могли да означават?

Тя не отговори, а затвори очи и потрепери. Доближи ръцете си една до друга и отново погали онова място върху дланта си, до което предишния ден той беше допрял устните си.

Чак сега забелязах, че тя не галеше плътта, а я търкаше. Не пазеше целувката. Усещаше устата му като изгаряне, като сърбеж, като цепленка и се мъчеше да изтрие спомена за нея.

Тя въобще не го обичаше, а се страхуваше от него.

Поех си дъх. Тя отвори очи и улови погледа ми.

– Какво ще правите? – попитах шепнешком.

– Какво мога да направя? – Тя потрепери. – Той ме желае. Предложи ми. Възнамерява да се ожени за мен.

– Бихте могли... да му откажете.

Тя примигна, сякаш не можеше да повярва на думите ми. И аз не можех да повярвам.

– Да му откажа ли? – попита бавно тя. – Да кажа "не"? – Изражението на лицето ѝ се промени. – И да гледам от прозореца как си заминава? Или може би когато той тръгва, аз ще съм в библиотеката на чичо си, където прозорците са затъмнени, и въобще няма да го видя, че си заминава? А после, а после... О, Сю, не мислиш ли, че после ще се чудя какъв би могъл да бъде животът ми? Смяташ ли, че някой друг мъж ще дойде на гости и ще ме желае поне наполовина толкова силно, колкото него? Какъв избор имам?

Погледът ѝ беше толкова втренчен и толкова празен, че аз се сепнах. Замълчах за миг и се взрях в дървената врата, до която бяхме застанали, в ръждясалата верига, която я държеше затворена, и в катинара. Катинарът е най-простата ключалка. Най-сложните са онези, с които търговците пазят стоката си. Те са дяволски трудни за разбиване. Знам го от мистър Ибс. Затворих очи и видях лицето му, а после и лицето на мисис Съксби. "Три хиляди лири!" Поех си дъх, погледнах отново към Мод. Отвърнах:

– Омъжете се за него, мис. Не чакайте чичо ви да ви разреши. Мистър Ривърс ви обича, а любовта и на мравката път прави. С времето ще започнете да го харесвате. А дотогава заминете с него тайно и правете всичко, което той ви казва.

За секунда тя изглеждаше нещастна, сякаш се беше надявала да чуе всичко друго, но не и това, но само за секунда. После лицето ѝ се проясни.

– Добре. Ще го направя. Но не мога да тръгна сама. Не бива да ме оставяш да замина с него съвсем сама. Трябва да дойдеш с мен. Кажи ми, че ще дойдеш. Кажи ми, че ще дойдеш и ще ми бъдеш прислужница в новия ми живот, в Лондон!

Отвърнах, че ще го направя. Тя се изсмя високо и нервно, а после, тъй като беше плакала и беше останала без сили, едва не ѝ се зави свят. Говореше за къщата, която ѝ бе обещал Господина, за модните дрехи в Лондон, които щях да ѝ помогна да избере, и за каретата, с която щеше да разполага. Каза, че ще ми купи красиви рокли. Каза, че повече няма да ме нарича своя прислужница, а компаньонка. Каза, че ще наеме прислужница и за мен.

– Защото ще съм много богата – заяви лековерно, – след като се омъжа, нали?

Потрепери, усмихна се и ме стисна за ръката, а после ме притегли към себе си и доближи главата си до моята. Бузата ѝ беше студена и гладка като перла. Косата ѝ блестеше от дъждовните капки. Мисля, че плачеше. Аз обаче не се отдръпнах, за да се опитам да разбера дали плаче. Не исках да види лицето ми. Мисля, че погледът ми беше ужасен.

През онзи следобед тя подреди рисунките си както обикновено, но четките и боите останаха сухи. Господина дойде във всекидневната ѝ, бързо се приближи и застана пред нея, сякаш копнееше да я дръпне към себе си, но не смееше. Назова я по име – не мис Лили, а Мод. Изрече името с тих, пламенен глас. Тя се разтрепери, поколеба се, а после кимна. Той въздъхна дълбоко, стисна я за ръката и падна на колене пред нея; помислих си, че малко пресилва нещата, а и тя сякаш изпитваше съмнение. Тя каза: – Не, не тук! – Хвърли бърз поглед към мен, а той, след като видя лицето ѝ, отвърна: – Можем да се държим съвсем свободно пред Сю, нали? Ти си ѝ казала? Тя знае всичко? – Обърна се към мен и поклати измъчено глава, сякаш очите го боляха, когато гледаше към всяко друго нещо, освен към нея. – Ах, Сю, ако някога си била приятелка на господарката си, бъди и сега нейна приятелка! Ако някога си гледала с умиление на глупава двойка влюбени, погледни с умиление и на нас!

Взря се в мен. Аз също се взрях в него.

– Тя обеща да ни помогне – каза Мод. – Но, мистър Ривърс...

– О, Мод – отвърна той. – Нима искаш да ме обидиш?

Тя наведе глава. Каза:

– Тогава ще те наричам Ричард.

– Така е по-добре.

Той все още беше коленичил с вдигнато лице. Тя докосна бузата му. Той наведе глава и целуна ръцете ѝ, а тя бързо ги дръпна. Каза:

– Сю ще ни помогне с всичко, което е по силите ѝ. Но ние трябва да бъдем внимателни, Ричард.

Той се усмихна и поклати глава. Отвърна:

– Като ме гледаш, смяташ ли, че няма да бъда внимателен?

– Изправи се и се отдалечи от нея. Каза: – Знаеш ли колко внимателен ще ме направи любовта? Ето, погледни ръцете ми. Да речем, че между тях е опъната паяжина. Тя е моят блян. А в средата ѝ има паяк с окраска на скъпоценен камък. Паякът си ти. Ще те нося ето така – толкова нежно, толкова внимателно, без никакво клатене, че няма да разбереш, че съм те взел на ръце.

Докато говореше, белите му длани бяха свити, а после се взря в пространството между тях, разпери пръсти и се засмя. Обърнах се настрани. Когато отново погледнах към нея, той беше хванал ръцете ѝ и ги държеше, без да ги стиска, до сърцето си. Тя като че ли беше малко по-спокойна. Седяха и си шепнеха.

Спомних си онова, което ми беше казала при гробовете, спомних си как си търкаше дланта. Помислих си: "Това не значеше нищо, вече го е забравила. Как да не го обича, след като е толкова красив и изглежда толкова мил?"

Казах си: "Разбира се, че го обича". Наблюдавах го как се навежда към нея, как я докосва и я кара да се изчервява. "Кой не би го обичал?"

После той вдигна глава и улови погледа ми и аз, макар и да беше много глупаво от моя страна, също се изчервих. Каза:

– Знаеш си задълженията, Сю. Ти имаш зорко око. Когато се наложи, с радост ще се възползваме от това. Но днес... няма ли нещо, което трябва да свършиш? – Посочи с поглед към вратата на спалнята на Мод. – Там те чака един шилинг, ако си намериш някакво занимание.

Бях готова да се изправя на крака. Бях готова да тръгна. До такава степен бях свикнала да играя ролята на прислужница. И тогава видях Мод. Цветът почти беше изчезнал от лицето ѝ. Тя попита:

– Ами ако Маргарет или някое от момичетата дойде до вратата?

– Защо да го правят? – отвърна Господина. – Но дори и да дойдат, какво ще чуят? Ще бъдем съвсем тихи. И те ще си отидат. – Усмихна ми се лукаво. – Бъди мила, Сю. Бъди мила с влюбените. Ти никога ли не си имала любовник?

Можеше спокойно да съм излязла, преди да го беше изрекъл. Веднага си помислих: "За какъв се смята? Може да се прави на лорд, но не е нищо повече от един мошеник. Носи фалшив пръстен и нито една от монетите му не беше истинска". Аз знаех повече за тайните на Мод от него. Аз спях до нея в леглото ѝ. Аз я накарах да ме обича като сестра, а той я накара да се страхува от него. Ако исках, можех да обърна нещата така, че да я настроя срещу него! Беше достатъчно, че в крайна сметка щеше да се ожени за нея. Беше достатъчно, че можеше да я целува, когато поиска. Нямаше да му позволя да я дърпа и да я изнервя. Рекох си: "Върви по дяволите, аз така или иначе ще си получа трите хиляди!".

Отвърнах:

– Няма да оставя мис Лили. На чичо ѝ няма да му хареса. А ако мисис Стайлс научи, ще си загубя работата.

Той ме погледна и се намръщи. Мод въобще не ме погледна, но аз знаех, че ми е признателна. Тя каза кротко:

– Всъщност, Ричард, не би трябвало да искаме прекалено много от Сю. Ще имаме достатъчно време да бъдем заедно, съвсем скоро... нали?

Той отговори, че според него тя имала право. Бяха близо до огъня; след малко аз седнах до прозореца, започнах да шия и ги оставих да се гледат на спокойствие. Чувах съскането на шепота му, дъха му, когато се смееше. Мод обаче мълчеше. А когато на тръгване той взе ръката ѝ и я притисна до устата си, тя толкова силно се разтрепери, че аз си спомних, че и преди съм я виждала да трепери, и се зачудих как съм могла да сбъркам треперенето с любов. След като вратата се затвори, тя застана пред огледалото, както правеше често, и започна да изучава лицето си. Постоя така една минута, а после се обърна. Пристъпи много бавно и тихо от огледалото до канапето, от канапето до стола, от стола до прозореца – мина, с две думи, през цялата стая, докато стигне до мен. Наведе се, за да погледне ръкоделието ми, а косата ѝ, която беше прибрана в кадифената мрежичка, се допря до моята.

– Шиеш хубаво – каза, макар и да не беше вярно, или поне не и в този случай. Шиех напрегнато и бодовете ми бяха криви.

После се изправи и замълча. Един-два пъти си пое дълбоко дъх. Помислих си, че има нещо, за което копнее да ме попита, но не смее. Най-накрая отново се отдалечи от мен.

И така, нашият капан, към който се бях отнесла толкова лекомислено и който бях заложила с толкова много труд, най-после беше готов и беше само въпрос на време да минем бързо покрай него и да опънем пружината. Господина беше нает да работи като секретар на мистър Лили до края на април и възнамеряваше да спази договора си... "За да не се налага старецът да ме глобява за нарушаването му, каза ми, смеейки се, както и за нарушаването на някои други правила." Планът му беше да си тръгне, както се очакваше от него, последната вечер от месеца, но вместо да вземе влака за Лондон, щеше да се навърта наоколо, а после да се върне в къщата посред нощ за мен и Мод. Трябваше да я отвлече, като се постарае да не го хванат, а после да се ожени за нея колкото е възможно по-бързо, преди чичо ѝ да разбере и да я отведе отново у дома. Беше измислил всичко. Не можеше да я откара с кон и каруца, защото нямаше как да мине покрай къщата на пазача. Възнамеряваше да я отведе с лодка по реката до някоя малка затънтена църква, където никой нямаше да знае, че е племенницата на мистър Лили.

За да се ожениш за някое момиче в която и да било църква, се изискваше да си живял в енорията най-малко петнайсет дни, но той уреди и това, както уреди всичко останало. Няколко дни след като Мод му беше обещала да се омъжи за него, той намери някакъв предлог, взе един кон и се отправи към Мейдънхед. Там извади специално разрешително за брак, в което пишеше, че не съществуват никакви законни причини, които да попречат на двамата да се оженят, а после се разходи из околността, за да намери подходяща църква. Откри я в някакво село, което беше толкова малко и толкова запустяло, че нямаше име – или поне така ни каза той. Каза, че викарият бил пияница. Непосредствено до църквата имало една къща, собственост на някаква вдовица, която отглеждала прасета с черни зурли. За две лири тя щяла му даде стая и да се закълне пред всеки, че той живее в нея от един месец.

Такива жени биха направили всичко за джентълмен като него. Онази нощ той се върна в Брайър доволен като невестулка и по-красив от всякога; дойде във всекидневната на Мод, седна и ни разказа шепнешком за всичко, което беше уредил.

Когато свърши, лицето на Мод беше пребледняло. Тя беше престанала да се храни и лицето ѝ беше изтъняло, а около очите ѝ имаше тъмни кръгове. Доближи ръцете си една до друга.

– Три седмици – каза.

Мислех си, че знам какво има предвид. Оставаха три седмици, през които трябваше да се насили да го приеме. Видях я как брои дните в главата си и мисли.

Мислеше си какво щеше да се случи, когато те свършеха.

Защото тя така и не се научи да го обича. Не свикна с целувките му, нито с докосването на ръката му до своята. Все още се отдръпваше, злочеста и уплашена, а после събираше кураж да се обърне към него и да му позволи да я притегли към себе си и да докосне косата и лицето ѝ. В началото предположих, че той я смята за умствено недоразвита. После обаче реших, че му харесва да е глупава. Държеше се мило с нея, но с времето ставаше все по-настоятелен и накрая, когато тя започна да се притеснява и да се чувства объркана, каза:

– Ох, сега вече си жестока. Мисля, че целта ти е да се възползваш от любовта ми.

– Въобще не е така – отвърна тя. – Как можа да кажеш подобно нещо?

– Не мисля, че ме обичаш истински.

– Не те обичам ли?

– Не го показваш. Може би... – и той погледна лукаво, за да улови погледа ми – може би има някой друг, когото харесваш?

Тогава тя му позволи да я целуне, сякаш за да докаже, че няма друг. Беше скована или отпусната като кукла. Понякога беше готова да се разплаче. В такива случаи той я успокояваше. Говореше ѝ, че е звяр, че не я заслужава и че трябва да се откаже от нея, за да ѝ даде възможност да си намери по-добър любовник; тогава тя му позволяваше да я целуне. От студеното си място до прозореца аз чувах как устните им се срещат.

Чувах как ръката му пълзи по полата ѝ. Понякога поглеждах, просто за да бъда сигурна, че не я е изплашил прекалено много. Не знаех обаче кое е по-лошо – да виждам непроницаемото ѝ лице, бледите ѝ устни, устата ѝ, допряна до брадата му, или да срещам очите ѝ, в които сълзите напираха и започваха да капят.

– Защо не я оставите на мира? – попитах го веднъж, когато я бяха извикали, за да намери някаква книга за чичо си.

– Не виждате ли, че не ѝ е приятно да я притискате?

Той ме изгледа странно за секунда, а после повдигна вежди. – Не ѝ е приятно ли? – отвърна. – Тя копнее за това.

– Тя се бои от вас.

– Бои се от себе си. Момичета като нея винаги се боят от себе си. Но колкото и да се смущават и колкото и да са целомъдрени, в крайна сметка искат едно и също нещо.

Замълча, а после се засмя. Смяташе шегата за цинична.

– Единственото нещо, което тя иска от вас, е да бъде отведена от Брайър – казах. – Не е наясно с другите неща.

– Всички казват, че не са наясно – отвърна той, прозявайки се. – В сърцето си, в мечтите си обаче са съвсем наясно. Получават го с млякото от гърдите на майките си. Не си ли я чула, когато е в леглото? Нима не се върти, нима не въздиша? Тя въздиша по мен. Трябва да слушаш по-внимателно. Трябва да дойда и да слушам заедно с теб. Да го направя ли? Да дойда ли в стаята ти довечера? Би могла да ме заведеш при нея. Бихме могли да я наблюдаваме, за да видим колко силно бие сърцето ѝ. Можеш да вдигнеш нощницата ѝ, да мога да го видя.

Знаех, че ме дразни. Никога не би рискувал да загуби всичко заради подобна лудория. Аз обаче чух думите му и си го представих как идва. Представих си как вдигам нощницата ѝ. Изчервих се и се обърнах с гръб към него. Заявих:

– Няма да намерите стаята ми.

– Разбира се, че ще я намеря. Имам плана на къщата – даде ми го момчето, което точи ножовете. Той е добро момче с бъбрива уста. – Отново се засмя, доста по-силно, и се протегна на стола. – Само си помисли колко ще е забавно! И с какво би могло да ѝ навреди това? Ще се прокрадна като мишка. Много ме бива да се прокрадвам. Иска ми се само да погледна. Или тя може да се събуди и да ме открие до себе си подобно на момичето от стихотворението.

Знаех много стихотворения. Всичките бяха за крадци, изтръгнати от войниците от прегръдките на своите любими, а едно беше за някаква котка, потопена в кладенец. Не знаех обаче стихотворението, за което говореше той, и се ядосах.

– Оставете я на мира – казах. Той вероятно долови нещо в гласа ми. Изгледа ме и тонът му омекна.

– О, Съки – отвърна, – ти да не си започнала да страдаш от скрупули? Да не би да си се научила на любезни обноски, омагьосана от благородниците? Кой би помислил, че толкова много ще ти хареса да прислужваш на дами, като се има предвид какви са приятелите и домът ти! Какво биха казали мисис Съксби, Дейнти и Джони, ако можеха да видят как се изчервяваш?

– Биха казали, че имам добро сърце! – избухнах. – Може би наистина имам добро сърце. Какво лошо има в това?

– По дяволите! – отвърна той, избухвайки на свой ред. – Каква полза имаш от доброто си сърце? Какво полза има от доброто си сърце момиче като Дейнти? Никаква, освен че то може да я убие. – Той посочи с глава към вратата, през която Мод беше излязла, за да отиде при чичо си. – Нима смяташ, че тя иска от теб да се притесняваш? Тя иска от теб да държиш връзките на корсетите ѝ, гребена, нощното гърне. Погледни се, за бога! – Бях се обърнала, бях вдигнала шала ѝ и бях започнала да го сгъвам. Той го издърпа от ръцете ми. – Кога стана толкова хрисима, толкова порядъчна? Какво си въобразяваш, че ѝ дължиш? Чуй ме. Познавам близките ти. И аз съм като тях. Не ми говори така, сякаш тя те държи в Брайър от любезност или сякаш си света вода ненапита! Твоето и нейното сърце са еднакви в края на краищата: те са като моето, като всяко едно сърце. Нищо друго не прилича толкова много на уредите, които слагат на тръбите за газ, колкото сърцата: те се съживяват и започват да помпат, след като пуснеш в тях пари. Мисис Съксби би трябвало да те е научила на това.

– Мисис Съксби ме е научила на много неща – отвърнах, – но не и на това, което казвате в момента.

– Мисис Съксби много те пазеше – заяви той. – Прекалено много. Момчетата от Бъроу са прави, като казват, че си бавна. Тя те пазеше прекалено много и прекалено дълго. Ето така. – Той сви ръката си в юмрук.

– О, вървете на майната си! – отвърнах.

След като чу последните ми думи, бузите му под бакенбардите почервеняха и аз си помислих, че ще стане и ще ме удари. Но той само се наведе напред, така както беше седнал, и се пресегна, за да хване облегалката на стола ми. Прошепна:

– Ако още веднъж те видя да избухваш, ще те захвърля, Сю, без да ми мигне окото. Разбра ли ме? Вече съм постигнал достатъчно, за да мина и без теб, ако се наложи. Тя ще направи всичко, което ѝ кажа. И какво би станало, ако, да речем, старата ми бавачка в Лондон изведнъж се разболее и се наложи племенницата ѝ да се грижи за нея? Какво ще правиш тогава? Би ли искала отново да облечеш старата вълнена рокля и да се върнеш на Лант стрийт с празни ръце?

Извиках:

– Ще кажа на мистър Лили!

– Мислиш ли, че той ще те изтърпи в стаята си достатъчно дълго, за да те изслуша?

– Тогава ще кажа на Мод.

– Добре. И защо не ѝ кажеш също така, щом се каниш да поговориш с нея, че имам заострена опашка и двойни копита? Защото щях да ги имам, ако трябваше да изиграя престъпленията си на сцената. Никой обаче не очаква да срещне мъж като мен в реалния живот. Тя ще предпочете да не ти повярва. Не може да си позволи да ти повярва! Стигнала е дотам, че веднага трябва да се омъжи за мен, тъй като в противен случай ще бъде опропастена. Трябва да постъпи така, както аз казвам, или да остане тук и да не върши нищо през остатъка от живота си. Мислиш ли, че ще го направи?

Какво бих могла да му отговоря? Тя почти ми беше дала да разбера, че няма да го направи. Ето защо замълчах. Но от този миг нататък го намразих. Той поседя още малко с ръка върху стола ми и с очи, вперени в моите; после се чу потропването на пантофите на Мод по стъпалата и след секунда лицето ѝ се показа иззад врата. Тогава той естествено се облегна назад и изражението му се промени. Стана, аз също станах и направих отчаян опит да се поклоня. Той се приближи бързо до нея и я заведе до камината.

– Измръзнала си – каза.

Двамата застанаха пред лавицата на камината, но аз виждах лицата им в огледалото. Тя гледаше към въглените. Той се взираше в мен. После въздъхна и поклати омразната си глава.

– О, Сю, днес си ужасно неотстъпчива.

– Какво има? – попита тя.

Преглътнах, без да ѝ отговоря. Той каза:

– Бедната Сю, съвсем я изтощих. Дразних я, докато те нямаше.

– Дразнил си я? Как? – попита тя, като се усмихваше нацупено.

– Не ѝ позволявах да шие, понеже не говорех за нищо друго, освен за теб! Тя твърди, че има добро сърце. А всъщност няма никакво сърце. Казах ѝ, че очите ме болят от желание да те гледам, а тя ме посъветва да им сложа превръзка и да не излизам от стаята си. Казах ѝ, че ушите ми пищят от желание да чувам сладкия ти глас, а тя искаше да накара Маргарет да донесе рициново масло, за да си сложа няколко капки. Показах ѝ тази невинна бяла ръка, която копнее за целувките ти, а тя отвърна, че било най-добре да ... – Той замълча.

– Какво? – попита Мод.

– Да си я сложа в джоба.

Той се усмихна. Мод ме погледна подозрително.

– Горката ръка – каза най-накрая.

Той си вдигна ръката.

– Тя все още копнее за целувките ти – отвърна.

Тя се поколеба, а после я хвана, задържа я в двете си слаби ръце и докосна с устни пръстите и кокалчетата му.

– Не там – бързо каза той. – Не там, а тук.

Завъртя си китката и ѝ показа дланта си. Тя отново се поколеба, а после наведе глава към нея. Дланта му покри устата, носа и половината от лицето ѝ.

Той улови погледа ми и кимна. Обърнах се с гръб, за да не го гледам.

Защото той беше прав, да го вземат дяволите! Не по отношение на Мод, тъй като аз знаех, каквото и да говореше той за сърцата и за тръбите за газ, че тя е сладка и мила, че е всичко, което може да бъде наречено нежно, красиво и добро. Беше обаче прав по отношение на мен. Как бих могла да се върна в Брайър с празни ръце? От мен се очакваше да направя мисис Съксби богата. Как бих могла да се върна при нея, при мистър Ибс и при Джон и да заявя, че съм зарязала плана и съм позволила да ми се изплъзнат трите хиляди, понеже...

Понеже какво? Понеже чувствата ми са се оказали по-нежни, отколкото съм предполагала? Те биха си помислили, че не са ми издържали нервите. Биха ми се изсмели в лицето! Знаеше се с какво име се ползвам. Бях дъщеря на убийца. Хранех известни надежди. Нежните чувства не бяха част от тях. И как би могло да бъде другояче?

А пък и, да речем, че се откажех, как бих могла да спася Мод? Да речем, че се приберях вкъщи: Господина така или иначе щеше да се ожени за нея и да я вкара в лудницата. Или, да речем, че го накиснех. Щяха да го изгонят от Брайър, мистър Лили щеше да я държи още по-изкъсо и спокойно би могъл да я изпрати в лудницата. И в двата случая, струва ми се, шансовете ѝ не бяха големи.

Шансовете ѝ обаче бяха предопределени от много години. Тя приличаше на клонка в бурна река. Приличаше на мляко – прекалено бледа, прекалено чиста, прекалено обикновена. Беше създадена, за да бъде съсипана. Пък и там, откъдето идвах, никой нямаше добри шансове. И макар че тя щеше да свърши зле, нима и с мен трябваше да се случи същото?

Не смятах, че трябваше да стане така. И макар и да ми беше мъчно за нея, както вече споменах, не ми беше чак толкова мъчно, че да ми се иска да се опитам да я спася. Всъщност никога не си бях мислила да ѝ кажа истината, да ѝ разкрия какъв злодей е Господина – да направя каквото и да било, с което да проваля плана, с чиято помощ щяхме да станем богати. Оставих я да вярва, че той я обича и че е мил човек. Оставих я да си мисли, че е благороден. Наблюдавах я как се насилва да го харесва, като през цялото време знаех, че той иска да я отведе, да я измами, да спи с нея и да я вкара в лудницата. Наблюдавах я как слабее. Наблюдавах я как все повече пребледнява и се смалява. Наблюдавах я как седи, как си държи с ръце главата и как прокарва върховете на пръстите си по болезненото си чело. Знаех, че ѝ се иска някой друг да бъде на нейното място, Брайър да бъде домът на някой друг човек, а не на чичо ѝ, Господина да бъде някой друг мъж, а не този, за когото трябваше да се омъжи, и се отвращавах, но оставах безучастна. Мислех си: "Нищо не може да се направи". Мислех си: "Не е моя работа" .

Случваше се обаче нещо странно. Колкото повече се опитвах да не мисля за нея и си казвах: "Тя не означава нищо за теб" , колкото по-силно се стараех да я изтръгна от сърцето си, толкова по-трайно се настаняваше тя в него. По цял ден седях или се разхождах с нея и бях толкова погълната от съдбата, към която я тласках, че не смеех да я докосна или да срещна погледа ѝ, а нощем лежах с гръб към нея, завита презглава, за да не чувам въздишките ѝ. През останалото време, докато беше при чичо си, я усещах, усещах я през стените на къщата, така както разправят, че някои слепи крадци усещали златото. Сякаш неусетно между нас се беше появило нещо, за което не си давах сметка, някаква нишка, която ни свързваше. Тази нишка ме теглеше към нея, където и да беше тя. Като че ли...

"Като че ли я обичаш" мислех си.

Това ме накара да се променя. Бях нервна и уплашена. Страхувах се, че ще ме погледне и ще разбере... или Господина ще разбере, или Маргарет, или мис Стайлс. Представях си, че слухът ще стигне до Лант стрийт, до Джон... мислех си най-вече за Джон. Мислех си за погледа му, за смеха му. "Какво съм направила?" представях си, че казвам. "Не съм направила нищо!" И всъщност не бях направила нищо. Както вече споменах, просто си мислех по този начин за нея, просто я усещах по този начин. Дори дрехите ѝ ми изглеждаха по различен начин, обувките и чорапите ѝ сякаш пазеха очертанията ѝ, топлината и миризмата ѝ – не ми се искаше да ги сгъвам и да ги изглаждам. Стаите ѝ изглеждаха по различен начин. Свикнах да обикалям из тях, както бях направила първия ден след пристигането си в Брайър, и да разглеждам нещата, които тя е вземала или докосвала. Кутийката със снимката на майка ѝ. Книгите ѝ. Дали в лудницата щеше да има книги за нея? Гребенът със заплетените в него косми. Дали щеше да има кой да подрежда косата ѝ? Огледалото ѝ. Заставах на мястото, на което обичаше да застава тя, близо до огъня, и изучавах лицето си, така както тя изучаваше своето. "Още десет дни, казвах си. Още десет дни и ще бъдеш богата!"

Докато си го мислех, понякога чувах как бие големият часовник на къщата и ме побиваха тръпки от мисълта, че изпълнението на нашия план се приближава с още един час, че челюстите на капана ни се затягат все повече и става все по-трудно да бъдат разтворени.

Тя, разбира се, също усещаше как часовете отминават, което я караше да се придържа към старите си навици – да се разхожда, да се храни, да лежи в леглото си, да върши всичко по-решително, по-прилежно, напомняйки все повече на кукла с навита пружина. Според мен го правеше за по-голяма сигурност или за да попречи на времето да върви прекалено бързо. Наблюдавах я, докато пиеше чай – вземаше чашата, оставяше я, отново я вземаше и отпиваше от нея, както би правила една машина, или докато шиеше с криви бодове, нервно и бързо, а после извръщах поглед. Мислех си за времето, когато сгъвах килима и танцувах полка с нея. Мислех си за деня, в който изгладих ръбчето на зъба ѝ. Спомних си как държах челюстта ѝ, влагата по езика ѝ. Тогава ми изглеждаше нещо съвсем нормално, но сега не можех да си представя, че ще доближа пръст до устата ѝ и това ще е нормално...

Тя отново започна да сънува. Започна да се буди объркана през нощта. Един-два пъти стана от леглото. Отворих очи и я видях, че се движи странно из стаята.

– Тук ли си? – попита, след като чу, че съм се размърдала, а после се върна, легна до мен и започна да трепери. Понякога протягаше ръце към мен. Когато обаче ме докоснеше, ги дърпаше. Понякога плачеше. Или пък задаваше странни въпроси.

– Истинска ли съм? Виждаш ли ме? Истинска ли съм?

– Заспивайте – казах ѝ една нощ. Беше една от последните нощи в къщата.

– Страх ме е да заспя – отвърна тя. – О, Сю, страх ме е...

Този път гласът ѝ въобще не беше хрипкав, а тих и ясен и толкова нещастен, че ме разбуди напълно и аз потърсих с очи лицето ѝ. Не го видях. Малката лампа, която цяла нощ светеше, може би се беше наклонила и абажурът закриваше светлина или бе изгаснала. Завесите бяха спуснати както винаги. Мисля, че беше между три и четири часът. Леглото беше тъмно, приличаше на сандък. Усетих дъха ѝ в тъмнината. Стигна до устата ми.

– Какво има? – попитах.

Тя отвърна:

– Сънувах... сънувах, че съм омъжена...

Обърнах глава към нея. После почувствах дъха ѝ върху ухото си. Прекалено силно, в тишината. Отново обърнах глава. Отвърнах:

– Скоро наистина ще бъдете омъжена.

– Така ли?

– Знаете, че е така. А сега заспивайте.

Но тя не заспиваше. Усещах я, че лежи неподвижно, но беше съвсем скована. Чувах ударите на сърцето ѝ. Най-накрая отново заговори, шепнейки:

– Сю...

– Какво има, мис?

Тя навлажни устните си.

– Мислиш ли, че съм добра? – попита.

Попита по начин, по който би попитало дете. Думите ѝ доста ме напрегнаха. Отново се обърнах и се взрях в тъмнината, за да се опитам да различа лицето ѝ.

– Дали сте добра ли, мис? – отвърнах, присвивайки очи.

– Ти си мислиш, че съм добра – промълви злочесто тя.

– Разбира се!

– Иска ми се да не си мислеше така. Иска ми се да не бях добра. Иска ми се ... иска ми се да бях умна.

"А на мен ми се иска да беше заспала" помислих си. Но не го казах. Онова, което казах, бе: – Умна ли? Та нима вие не сте умна? Момиче като вас, което е прочело всички онези книги на чичо си?

Тя не отговори. Просто лежеше скована както преди. Но сърцето ѝ биеше още по-силно – усещах го как препуска. Пое си дълбоко дъх. После го задържа. И проговори:

– Сю, иска ми се да ми кажеш...

"Да ми кажеш истината", реших си, че се кани да изрече; сърцето ми биеше силно като нейното и бях започнала да се изпотявам. Помислих си: "Тя знае. Досетила се е!" Едва не си казах: "Слава богу!".

Не беше обаче това. Въобще не беше това. Тя отново си пое дълбоко дъх и аз усетих, че събира сили да ме попита нещо ужасно. Трябваше да съм наясно какво е то, защото според мен тя от месец събираше сили да ме попита. Най-накрая думите изригнаха от нея.

– Иска ми се да ми кажеш – започна тя – какво трябва да прави една съпруга в първата брачна нощ!

Чух я и се изчервих. Навярно и тя се беше изчервила. Беше прекалено тъмно, за да видя.

Отвърнах: – Не знаете ли?

– Знам, че има... нещо.

– Но не знаете какво е то?

– Как бих могла да знам?

– Наистина ли, мис, сериозно ли говорите, че не знаете?

– Как бих могла да знам? – извика тя и повдигна глава от възглавницата. – Не виждаш ли, не виждаш ли? Прекалено съм невежа, за да знам дори в какво се състои невежеството ми! – Разтрепери се. После я усетих, че се успокои. – Мисля – продължи с равен, неестествен глас, – мисля, че ще ме целуне. Дали ще го направи?

Отново усетих дъха ѝ върху лицето си. Усетих думата "целуне". И отново се изчервих.

– Дали ще го направи? – попита отново тя.

– Да, мис.

Усетих я, че кимна.

– По бузата ли? Или по устата?

– По устата, бих казала.

– По устата. Естествено... – Вдигна ръце към лицето си. Най-после видях в тъмнината белотата на ръкавиците ѝ, чух как допря пръсти до устните си. Звукът изглеждаше по-силен, отколкото би трябвало да бъде. Леглото изглеждаше по-тясно и по-тъмно от всякога. Искаше ми се лампата да не беше изгаснала. Искаше ми се – мисля, че ми се случи единствено тогава, – часовникът да започне да бие. Около нас имаше само тишина, която беше изпълнена с дъха ѝ. Имаше само тъмнина, в която бяха бледите ѝ ръце. Светът сякаш се беше смалил или беше изчезнал.

– Какво друго – попита тя – ще иска да направи той?

Помислих си: "Кажи го бързо. Бързо ще е най-добре. Бързо и ясно". Пред нея обаче беше трудно човек да се изразява ясно.

– Той ще иска – отвърнах след малко – да ви прегърне.

Ръката ѝ застина. Мисля, че примигна. Мисля, че я чух да примигва. Каза:

– Имаш предвид да стои прав и да ме държи в прегръдките сили?

Каза го и аз изведнъж си представих как Господина я държи в прегръдките си. Видях ги как стоят прави – както понякога можеш да видиш през нощта в Бъроу как мъже и момичета стоят прави във входовете или облегнати на стените. Човек извръща очи. Опитах се да извърна очи, но естествено не можах, защото нямаше към какво да ги извърна, имаше само тъмнина. Умът ми изстреля фигури на фона ѝ, ярки като картини.

Усещах все по-силно, че тя чака. Отговорих нервно:

– Той няма да иска да стои прав. Не е удобно. Стоиш прав, когато няма къде да легнеш или когато бързаш. Един джентълмен би прегърнал съпругата си на някое канапе или легло. Най-добре би било на някое легло.

– В такова легло ли? – попита тя.

– Вероятно в такова. Макар че перушините според мен дяволски трудно ще се върнат обратно на мястото си, след като свършите!

Засмях се, но смехът ми беше прекалено силен. Мод трепна. После сякаш се намръщи.

– След като свършим – измърмори тя, сякаш се смути от думата. А после: – След като свършим какво? – попита. – Прегръдката ли?

– След като свършите онова нещо – отвърнах.

– Имаш предвид прегръдката, нали?

– След като свършите онова нещо – повторих. Обърнах се с гръб към нея, а после обратно. – Колко е тъмно! Къде е лампата? След като свършите онова нещо. Може ли да се изразя по-ясно?

– Мисля, че можеш, Сю. Говориш за легла и за перушини. Каква връзка имат те с мен? Говориш за онова нещо. Какво е то?

– Нещо, което произтича – отвърнах – от целувките и прегръдките в леглото. То е истинското нещо. Целувките само те карат да се задействаш. После то те завладява подобно на желанието да танцуваш, следвайки музиката. Никога ли не сте...

– Никога ли не съм какво?

– Няма значение – отвърнах. Продължавах да мърдам неспокойно в леглото. – Не трябва да се притеснявате. Ще бъде лесно. Като танцуването.

– Но танцуването не е лесно – заяви упорито тя. – Човек трябва да бъде научен да танцува. Както ти научи мен.

– Това е различно.

– Защо?

– Има много начини, по които може да се танцува. А онова нещо може да се направи само по един-единствен начин. Ще разберете как, след като започнете.

Усетих я, че поклати глава. – Не смятам – отвърна злочесто, – че ще разбера. Целувките едва ли могат да ме накарат да се задействам. Целувките на мистър Ривърс никога не са успели да го направят. Навярно... навярно в устата ми липсва необходимият мускул или нерв?

Отвърнах:

– За бога, мис! Вие момиче ли сте или лекар? Естествено устата ви ще си свърши работата. Погледнете. – Беше ме принудила да избухна. Беше ме навила стегнато, като пружина. Повдигнах глава от възглавницата. – Къде са ви устните? – попитах.

– Устните ми ли? – отвърна изненадано тя. – Тук са.

Намерих устните ѝ и я целунах.

Знаех как да го направя, защото веднъж Дейнти ми показа. Да целуна Мод обаче не беше както да целуна Дейнти. Сякаш целунах тъмнината. Сякаш тъмнината имаше живот, форма и вкус, беше топла и гладка. В началото устата ѝ беше неподвижна. После се размърда под моята и се отвори. Усетих езика ѝ. Усетих я, че преглътна. Усетих...

Направих го само за да ѝ покажа. Лежах обаче с уста върху нейната и усещах как в мен се задейства всичко, за което ѝ бях казала, че ще се задейства в нея, когато Господина я целуне. Зави ми се свят. Изчервих се още повече. Беше като питие. Упои ме. Отдръпнах се. Когато стигна до устата ми, дъхът ѝ беше много студен. Моята уста се беше овлажнила от нейната. Попитах, шепнейки:

– Усещате ли го?

Думите ми прозвучаха странно, сякаш целувката беше направила нещо на езика ми. Тя не отговори. Не помръдна. Дишаше, но лежеше толкова неподвижно, че изведнъж си помислих: "Ами ако съм я накарала да изпадне в унес? Ако никога не дойде на себе си? Какво ще кажа на чичо ѝ?"

После тя леко се размърда. И проговори.

– Усещам го – отвърна. Гласът ѝ беше странен като моя.

– Ти ме накара да го усетя. Това е толкова необикновено, настоятелно нещо. Никога не съм...

– То настоява за мистър Ривърс – отвърнах.

– Наистина ли?

– Мисля, че да.

– Не знам. Не знам.

Говореше тъжно. Размърда се отново и се приближи до мен. Устата ѝ беше до моята. Сякаш не осъзнаваше какво прави или осъзнаваше, но не можеше да се въздържи. Повтори:

– Страх ме е.

– Не се страхувайте – отвърнах бързо. Защото знаех, че не трябва да бъде уплашена. Ами ако се уплашеше толкова много, че откажеше да се омъжи за него?

Ето какво си мислех. Мислех си, че трябва да ѝ покажа как да го направи, понеже в противен случай страхът ѝ щеше да провали плана ни. И я целунах отново. После я докоснах. Докоснах лицето ѝ. Започнах от мястото, където се бяха срещнали устите ни – от меките, влажни ъгълчета на устните ѝ, после стигнах до челюстта, до бузите и до челото ѝ; бях я докосвала и преди, за да я измия и да я облека, но никога по този начин. Беше толкова гладка! Толкова топла! Сякаш изтръгвах топлината и формата ѝ от тъмнината, сякаш тъмнината се втвърдяваше и оживяваше под ръката ми.

Тя се разтрепери. Предположих, че все още е уплашена. После и аз се разтреперих. И забравих да мисля за Господина. Мислех само за нея. Когато сълзите намокриха лицето ѝ, аз ги изтрих с целувка.

– Перла – казах. – Толкова беше бяла! – Перла, перла, перла.

Беше лесно да го кажа в тъмнината. Беше лесно да го направя. На следващата сутрин обаче, след като се събудих, видях лентите от сива светлина между завесите на леглото, спомних си какво бях направила и си помислих: "Боже мой!" Мод лежеше, продължаваше да спи, а веждите и бяха свъсени. Устата ѝ беше отворена. Устните ѝ бяха изсъхнали. Моите също бяха изсъхнали и аз вдигнах ръка, за да ги докосна. После си свалих ръката. Тя миришеше на нея. Миризмата ме накара да се разтреперя. Треперенето беше призракът на онова треперене, което ме беше обзело, което ни беше обзело и двете през нощта, докато се движех върху нея. Да бъдеш завладян, така го наричаха момичетата в Бъроу. "Той завладя ли те?" Казват, че то те връхлита като кихането, но кихането не е нищо в сравнение с него, абсолютно нищо...

Отново се разтреперих, спомняйки си. Доближих върха на пръста си до езика. Той имаше остър вкус – като оцета, като кръвта.

Като парите.

Изплаших се. Мод се размърда. Станах, без да я погледна. Отидох в стаята си. Започна да ми прилошава. Вероятно наистина съм била пияна. Навярно бирата, която бях изпила на вечеря, не е била сварена както трябва. Навярно ме беше втресло. Измих си ръцете и лицето. Водата беше толкова студена, че сякаш щипеше. Измих се между краката. После се облякох. И зачаках. Чух, че Мод се събуди и се раздвижи, и влязох бавно при нея. Видях я в пролуката между завесите. Беше се повдигнала от възглавницата. Опитваше се да си завърже връзките на нощницата. Бях ги развързала през нощта.

Видях това и вътрешностите ми отново се разтрепериха. Когато обаче тя вдигна очите си към моите, аз погледнах встрани.

Погледнах встрани! А тя не ме извика да отида при нея. Мълчеше. Наблюдаваше ме, докато се движех из стаята, но не каза нищо. Маргарет дойде и донесе жарава и вода. Стоях права и вадех дрехи от шкафа, докато тя беше коленичила пред камината, а лицето ми бе аленочервено. Мод не стана от леглото. После Маргарет излезе. Извадих рокля, фусти и чифт обувки. Приготвих водата.

– Ще дойдете ли – попитах, – за да мога да ви облека?

Тя дойде при мен. Застана права, вдигна бавно ръце и аз започнах да ѝ събличам нощницата. Бедрата ѝ бяха зачервени. Къдриците от косми между краката ѝ бяха тъмни. Върху гърдите ѝ имаше яркочервена следа, там, където я бях целувала прекалено силно.

Скрих мястото. Тя можеше да ме спре. Можеше да сложи ръцете си върху моите. В крайна сметка тя беше господарката! Но не направи нищо. Накарах я да дойде с мен до сребърното огледало над камината. Стоеше със сведени очи, докато решех и забождах с фуркети косата ѝ. Предполагам, че е усетила треперенето на пръстите ми върху лицето си, но си замълча. Чак когато почти бях приключила с косата ѝ, тя вдигна лице и улови погледа ми. Примигна и сякаш търсеше думите, с които да започне. Попита:

– Спала съм дълбоко. Нали?

– Да – отвърнах. Гласът ми трепереше. – Никакви сънища.

– Никакви сънища – повтори тя – освен един. Но беше хубав. Мисля, мисля, че и ти присъстваше в него, Сю...

Не откъсваше очи от моите, като че ли чакаше. Видях как кръвта пулсира в гърлото ѝ. Моята пулсираше в такт с нейната, сърцето ми подскачаше в гърдите и си мисля, че ако я бях притеглила към себе си тогава, тя щеше да ме целуне. Ако бях казала: "Обичам те", тя щеше да ми отвърне със същите думи и всичко щеше да е различно. Можех да я спася. Можех да намеря начин – нямам представа какъв – да я предпазя от съдбата ѝ. Можехме да измамим Господина. Можех да избягам с нея на Лант стрийт...

Тогава обаче тя щеше да разбере колко съм подла. Помислих си да ѝ кажа истината и се разтреперих още по-силно. Не бях в състояние да го направя. Тя беше прекалено глупава. Беше прекалено добра. Само ако имаше едно петно върху себе си, някакво зрънце от злина в сърцето си... Нямаше обаче нищо. Само тази яркочервена следа. Беше останала от една-единствена целувка. Как би се справила тя в Бъроу?

А как бих се справила аз с нея до себе си в Бъроу?

Чух отново смеха на Джон. Мислех си за мисис Съксби. Мод наблюдаваше лицето ми. Сложих последния фуркет в косата ѝ, а после и кадифената мрежичка. Преглътнах и попитах:

– В съня ви ли? Не вярвам, мис. Не и аз. Предполагам, че по-скоро е бил мистър Ривърс. – Пристъпих до прозореца.

– Погледнете, той вече е там! Почти си е изпушил цигарата. Ако не побързате, ще го изпуснете!

И двете се чувствахме неловко през целия ден. Вървяхме, но на разстояние една от друга. Тя понечи да хване ръката ми, но аз се отдръпнах. А през нощта, след като я сложих в леглото и спуснах завесите, погледнах в празното пространство до нея и казах:

– Нощите вече са много топли, мис. Не смятате ли, че ще спите по-добре, ако сте сама?

Върнах се обратно в тясното си легло с чаршафите, които приличаха на точени кори. През цялата нощ я чувах как се върти и въздиша; аз самата също се въртях и въздишах. Усещах как нишката, която се беше появила между нас, тегли сърцето ми – толкова силно, че чак ми причинява болка. Сто пъти бях готова да стана и да вляза в стаята ѝ, сто пъти си помислих "Върви при нея. Защо чакаш? Върни се в леглото при нея!". Но всеки път си мислех какво щеше да стане, ако го направех. Знаех, че не бих могла да лежа до нея, без да ми се прииска да я докосна. Нямаше как да усещам дъха ѝ върху устата си, без да ми се прииска да я целуна. Не бих могла да я целуна, без да ми се прииска да я спася. Ето защо не направих нищо.

Не направих нищо и на следващата нощ, и на по-следващата, и не след дълго вече нямаше нощи: времето, което винаги вървеше толкова бавно, изведнъж се забърза и дойде краят на април, а тогава вече бе прекалено късно да променя каквото и да било.

6

Господина тръгна първи. Мистър Лили и Мод застанаха на вратата, за да го гледат, докато си заминава, а аз наблюдавах от прозореца на Мод. Тя се ръкува с него, а той ѝ се поклони. После двуколката го откара до гарата в Марлоу. Той седеше обърнат с лице към нас, със скръстени ръце и с килната назад шапка и поглеждаше ту към нея, ту към мен.

"Дяволът му неден!", помислих си.

Не ни даде никакъв знак. Нямаше нужда да го прави. Беше преговорил плановете си с нас и ние ги знаехме наизуст. Щеше да пропътува три мили с влака, а после да изчака. Ние трябваше да стоим във всекидневната на Мод до полунощ, а после да тръгнем. Щяхме да се срещнем край реката, когато часовникът удареше дванайсет и половина.

Денят премина като всички останали. Мод както обикновено отиде при чичо си, а аз обикалях бавно из стаите ѝ и разглеждах вещите ѝ, само че този път преценявах какво трябва да вземем със себе си. Седнахме да обядваме. Разходихме се в парка, стигнахме до ледницата, до гробовете и до реката. Правехме го за последен път, и все пак нещата изглеждаха същите. Ние обаче бяхме различни. Вървяхме, без да говорим. Понякога полите ни се докосваха, а веднъж и ръцете ни се доближиха и ние веднага се отдръпнахме като ужилени; не знам дали и тя като мен се беше изчервила, защото не я погледнах. Когато се върнахме в стаята ѝ, тя застана неподвижно като статуя. Само от време на време чувах въздишките ѝ. Седях с чинийка с оцет до масата ѝ с кутията, която беше пълна с брошки и пръстени, и лъсках камъните. Мислех си, че предпочитам да върша това, вместо да стоя със скръстени ръце. Веднъж тя се приближи и погледна. После се отдалечи, като си бършеше очите. Каза, че ѝ смъдели от оцета. Моите също смъдяха.

После дойде вечерта. Тя отиде да вечеря, аз също. Долу в кухнята всички бяха мрачни.

– Вече не е същото, след като мистър Ривърс си замина – изрекох.

Лицето на мисис Кейкбред беше тъмно като мълниеносен облак. Когато Маргарет изпусна една лъжица, тя я удари с черпака и Маргарет изпищя. А после, малко след като бяхме започнали да се храним, Чарлс избухна в плач на масата и трябваше да избяга от кухнята, за да си избърше сополите от брадичката.

– Понесе го много тежко – каза една от прислужниците.

– Много му се искаше да замине за Лондон и да работи при мистър Ривърс.

– Върни се веднага! – изкрещя мистър Уей и се изправи на крака, а пудрата му се разхвърча. – Момче на твойта възраст при такъв човек, аз бих се засрамил!

Чарлс обаче не се върна нито заради мистър Уей, нито заради когото и да било другиго. Той носеше закуската на Господина, лъскаше ботушите му, четкаше модните му палта. Отсега нататък щеше да продължи да точи ножове и да бърше чаши в най-тихата къща в Англия.

Седеше на стълбището разплакан и си удряше главата в парапета. Мистър Уей отиде при него и го наби. Чувахме плющенето на колана му върху гърба на Чарлс и скимтенето, което до голяма степен ни развали настроението по време на вечерята. Хранехме се мълчаливо, а когато свършихме и мистър Уей се върна, лицето му беше мораво, а перуката – наклонена на една страна; не отидох с него и с мисис Стайлс в килера ѝ за пудинга. Казах, че ме боли глава. Което не беше далече от истината. Мисис Стайлс ме изгледа от горе до долу, а после извърна очи.

– Имаш болнав вид, мис Смит – каза. – Сигурно си оставила здравето си в Лондон.

За мен обаче мнението ѝ нямаше никакво значение. Никога повече нямаше да я видя – нито пък мистър Уей, Маргарет или мисис Кейкбред.

Пожелах им лека нощ и се качих горе. Мод, разбира се, все още беше при чичо си. Преди да се върне, аз свърших всичко, за което се бяхме разбрали, и приготвих роклите, обувките и другите неща, които трябваше да вземем със себе си. Всичко беше нейно. Оставих кафявата си вълнена рокля. Не бях я обличала повече от месец. Сложих я на дъното на куфара си. Оставих и него. Можехме да носим само чанти. Мод намери две стари чанти, които бяха на майка ѝ. Кожата им беше побеляла от влагата. Върху тях имаше месингови букви, толкова големи, че дори и аз можех да ги разпозная: "М" и "Л", името на майка ѝ, което беше като нейното.

Застлах чантите отвътре с хартия и ги напълних догоре. В едната от тях, по-тежката, която аз щях да нося, сложих бижутата, които бях излъскала. Пъхнах ги в ленена торбичка, за да не се търкалят из чантата и да потъмнеят. Сложих при тях една от ръкавиците ѝ – бяла, от ярешка кожа, със седефени копчета. Беше я носила веднъж и смяташе, че я е загубила. Исках да я запазя, за да ми напомня за нея.

Мислех си, че сърцето ми ще се пръсне.

После тя се върна от чичо си. Кършеше ръце.

– Ох! – извика. – Как ме боли глава! Помислих си, че тази вечер той ще ме държи вечно!

Предположих, че ще се върне в това състояние и бях взела вино от мистър Уей, за да се ободри. Накарах я да седне и да пийне малко, после навлажних една носна кърпичка и ѝ разтрих челото. Виното оцвети кърпичката в розово, а главата ѝ, там, където бях натискала, почервеня. Лицето ѝ беше хладно под ръката ми. Клепачите ѝ потрепнаха. Когато се повдигнаха, аз се отдалечих от нея.

– Благодаря ти – тихо изрече тя, а погледът ѝ беше много мек.

Отпи още веднъж от виното, което беше хубаво. Аз изпих останалото и то премина през мен като пламък.

– А сега – казах – трябва да си смените дрехите. – Беше облечена за вечеря. Бях ѝ приготвила роклята, с която излизаше навън. – Трябва обаче да извадим обръча.

Защото нямаше как да е с кринолин. Без него късата ѝ рокля най-сетне стана дълга и тя изглеждаше още по-стройна. Беше отслабнала. Дадох ѝ да обуе чифт обувки, които бяха много солидни. После ѝ показах чантите. Тя ги пипна и поклати глава.

– Свършила си всичко – отвърна. – Никога нямаше да се сетя за всичките тези неща. Без теб нямаше да мога да направя нищо.

Взря се в очите ми с благодарност и тъга. Един господ знае как е изглеждало лицето ми. Обърнах се настрани. В къщата все още се чуваха скърцащи звуци, но после прислужниците се качиха горе и настъпи тишина. Отново долетя звънът на часовника, който удари девет и половина. Тя каза:

– Остават още три часа, докато той дойде.

Каза го бавно и трепна, така както преди време я бях чула да казва: "Три седмици".

Изгасихме лампата във всекидневната ѝ и застанахме до прозореца. Не можехме да видим реката, но се взирахме в стената на парка и си мислехме за водата отвъд нея – студена, винаги на разположение, чакаща като нас. Стояхме така цял час, като почти не си говорехме. Понякога тя потреперваше.

– Студено ли ви е? – попитах я. Не ѝ беше студено. Най-накрая чакането започна да изтощава даже и мен и аз започнах да се притеснявам. Мислех си, че може би не съм приготвила багажа както трябва. Мислех си, че може би съм забравила бельото или бижутата ѝ, или онази бяла ръкавица. Бях я прибрала, знаех го, но бях станала като Мод, неспокойна като бълха. Отидох в спалнята и ѝ отворих чантите, а нея я оставих до прозореца. Извадих всички рокли и бельото и отново ги прибрах. После, докато стягах едната от тях, ремъкът се скъса. Кожата беше толкова стара, че почти беше изгнила. Взех игла и заших здраво ремъка с големи неравни бодове. Лапнах конеца, за да го откъсна, и усетих вкус на сол.

Тогава чух, че вратата на Мод се отвори.

Сърцето ми подскочи. Прибрах чантите в сянката на леглото, за да не се виждат, и се заслушах. Не се чуваше нищо. Отидох до вратата на всекидневната и надникнах вътре. Завесите на прозорците не бяха спуснати и пропускаха лунната светлина, но стаята беше празна – Мод беше излязла.

Беше оставила вратата открехната. Приближих се на пръсти до нея и погледнах, присвивайки очи, към коридора. Стори ми се, че оттам долетя някакъв шум, различен от обичайното скърцане и тиктакане на къщата – навярно се отвори и затвори врата, някъде далече. Не бях обаче сигурна. Повиках я шепнешком: "Мис Мод!", но дори и шепотът звучеше силно в Брайър и аз замълчах, като напрегнах слух и се взрях в тъмнината, а после направих няколко крачки в коридора и отново се ослушах. Долепих ръцете си една до друга и ги притиснах силно – бях изнервена повече от всякога, а също и, признавам, бях доста ядосана, защото беше напълно в стила ѝ да изчезне в този късен час, без да има някаква причина и без да каже нищо.

Когато часовникът удари единайсет и половина, извиках отново и направих още няколко крачки в коридора. Тогава кракът ми се закачи в ръба на килима и аз едва не се спънах. Тя можеше да се ориентира и без свещ, понеже познаваше много добре тази къща, която на мен ми беше съвсем чужда. Не посмях да тръгна след нея. Ами ако завиех в тъмнината в неправилната посока? Може би щях да се загубя.

Ето защо продължих да чакам и броях минутите. Върнах се в спалнята и извадих чантите. После застанах до прозореца. Имаше пълнолуние, нощта беше светла. Виждаха се поляната пред къщата и стената, която се намираше в края ѝ и я отделяше от реката. Някъде там във водата беше Господина, който идваше насам, докато аз гледах. Колко ли дълго щеше да чака?

Най-сетне, когато вече бях плувнала в пот, часовникът удари дванайсет. Стоях и при всеки негов звън ме побиваха тръпки. Прозвуча и последният и остана само ехото. Помислих си: "Край".

Тогава чух тихото потропване на обувките ѝ; тя застана на вратата, лицето ѝ беше бледо в мрака, дишаше учестено като котка.

– Прости ми, Сю! – каза. – Ходих до библиотеката на чичо си. Исках да я видя за последен път. Трябваше обаче да го изчакам да заспи.

Тя потрепери. Представих си я бледа, крехка и притихнала, сама сред онези мрачни книги.

– Няма нищо – отвърнах. – Трябва обаче да побързаме. Хайде елате тук.

Подадох ѝ наметалото и закопчах своето. Тя се огледа, обхождайки с очи всичко, което изоставяше. Зъбите ѝ започнаха да тракат. Подадох ѝ по-леката чанта. После застанах пред нея и сложих пръста си на устата ѝ.

– А сега престанете да треперите – казах.

Нервността ми ме беше напуснала и изведнъж се почувствах спокойна. Мислех си за майка си, за всички онези тъмни и спящи къщи, покрай които сигурно се е промъквала, преди да я хванат. Лошата кръв закипя в мен като вино.

Слязохме по стълбището за прислугата. Бях минала предпазливо нагоре и надолу по него предишния ден, за да проверя дали няма стъпала, които скърцат много силно; сега я водех, като я държах за ръка и наблюдавах къде си стъпва. В началото на коридора, където бяха вратите към кухнята и килера на мисис Стайлс, я накарах да спре; изчакахме малко, ослушвайки се. Тя държеше ръката си в моята. По перваза бързо притича мишка; но освен нея нищо друго не се движеше и от никъде не се чуваха звуци. Подът беше постлан с груба пътека, която омекотяваше стъпките ни. Само полите ни шумоляха.

Вратата към двора беше заключена, но ключът беше в бравата; извадих го, преди да го превъртя, и го намазах с малко говежда лой, а после сложих лой и на резетата, с които се залостваше вратата в горния и долния край. Бях взела лойта от шкафа на мисис Кейкбред, което означаваше, че тя ще получи с шест пенса по-малко от чирака на месаря! Мод ме наблюдаваше с удивление, докато нанасях лойта. Казах тихо:

– Тук е лесно. Ако трябваше да излезем отпред, тогава щеше да е трудно.

После ѝ намигнах. Изпитах удовлетворение от добре свършената работа. В онзи момент наистина ми се искаше да е по-трудно. Облизах лойта от пръстите си, а после доближих рамо до вратата и я натиснах силно; ключът превъртя гладко и резетата се плъзнаха плавно в улеите си като бебета в люлка.

Въздухът навън беше студен и чист. Луната хвърляше огромни черни сенки. Бяхме ѝ признателни за тях. Отначало вървяхме покрай стените на къщата, където беше най-тъмно, като се придвижвахме бързо и безшумно към всяка от тях, а после притичахме през единия край на поляната до живите плетове и дърветата от другата ѝ страна. Тя отново ме хвана за ръката и аз ѝ показах накъде да тича. Само веднъж я усетих, че се поколеба, а после се обърнах и видях, че се взира в къщата със странно изражение – усмихваше се, макар че беше уплашена. Прозорците не светеха. Никой не гледаше през тях.

Къщата изглеждаше плоска като къща в някоя пиеса. Оставих я да постои близо минута, а после я дръпнах за ръката.

– А сега трябва да тръгвате – подканих я.

Тя извърна глава и повече не погледна назад. Стигнахме бързо до стената на парка, а после поехме покрай нея по една мокра и обрасла с гъста трева пътека. Храстите закачаха вълната на наметалата ни, а някакви животинки подскачаха или се шмугваха в тревата пред нас; имаше паяжини, тънки и лъскави като стъклени нишки, които трябваше да стъпкваме и да разкъсваме. Шумът изглеждаше ужасен. Все повече се задъхвахме. Бяхме вървели толкова дълго, че според мен бяхме подминали портата към реката, но след време пътеката се открои по-ясно и арката изскочи пред нас, осветена ярко от луната. Мод ме изпревари и извади ключа. Минахме през портата и тя отново я заключи.

След като вече бяхме излезли от парка, започнах да дишам малко по-леко. Оставихме чантите на земята и постояхме неподвижно в тъмнината в сянката на стената. Луната осветяваше тръстиките на отсрещния бряг на реката и те изглеждаха като копия със страховити върхове. Повърхността на реката беше почти бяла. Единствените звуци идваха от течащата вода, от вика на някоя птица; от време на време се чуваше плясък на риба. Господина не се виждаше никъде. Бяхме дошли по-бързо, отколкото очаквахме. Ослушах се, но не чух нищо. Погледнах към небето, към всички звезди, които бяха на него.

Сякаш звездите бяха повече от обичайното. Погледнах към Мод. Тя беше скрила лицето си с наметалото, но ме видя, че се обръщам към нея, и посегна към ръката ми. Хвана я не за да ми даде възможност да я водя или за да я успокоя, а само за да я държи, тъй като беше моята ръка.

В небето една звезда се премести и ние отправихме очи към нея, за да я наблюдаваме.

– Това означава късмет – казах.

После се чу часовникът на Брайър. Удари дванайсет и половина – звънът долетя ясно през парка; предполагам, че чистият въздух го правеше по-остър. За миг ехото се носеше покрай ушите ни, а после през него проникна друг, по-тих звук – чухме го и пристъпихме встрани една от друга; звукът идваше от равномерното скърцане на греблата и от плъзгането на водата по дървото. Откъм завоя на сребристата река изплува тъмният силует на лодка. Видях как греблата се потопиха във водата и се показаха над нея, разцепвайки лунната светлина, която се пръскаше като разсипани монети, а после се повдигнаха високо и настъпи тишина. Лодката се плъзна към тръстиките, а после се разлюля и отново изскърца, докато Господина ставаше от седалката. Той не можеше да ни види, защото бяхме в сянката, която падаше от стената. Не можеше да ни види и тогава не аз пристъпих първа напред, а тя. Придвижи се сковано до мястото, където водата стигаше до брега, хвана навитото въже, което той хвърли, и го задържа, докато лодката застана неподвижно.

Не си спомням дали Господина каза нещо. Не смятам, че ме погледна, освен веднъж, след като помогна на Мод да мине по стария пристан, за да ми подаде ръка и да ме преведе, както беше превел нея, по изгнилите дъски. Мисля, че свършихме всичко това в мълчание. Помня, че лодката беше тясна и полите ни щръкнаха, след като седнахме. Господина вдигна веслата, за да обърне, ние се залюляхме и аз изведнъж се уплаших да не се прекатурим – представих си как водата нахлува под всички онези гънки и волани и ни засмуква. Мод обаче седеше спокойно. Видях, че Господина я оглежда. Никой обаче не проговори. Качването ни беше отнело само няколко минути и лодката се придвижваше бързо. Плувахме по течението. Известно време реката следваше стената на парка – минахме покрай мястото; на което бях видяла как Господина целуна ръката на Мод, а после стената направи завой в обратна посока. Продължихме покрай редица от тъмни дървета. Мод седеше с очи, сведени към скута ѝ.

Бяхме много предпазливи. Нощта бе съвсем тиха. Господина водеше лодката възможно най-близо до сенките на брега и луната ни осветяваше само от време на време, там, където дърветата бяха по-нарядко. Наоколо нямаше никой, който да ни забележи. Къщите, които бяха построени в близост до реката, бяха заключени и тъмни. Когато реката се разшири и се появиха острови със закотвени шлепове и пасящи коне, той престана да използва веслата и лодката се плъзгаше безшумно по водата; и там обаче никой не ни чу, нито пък излезе, за да погледне. После тя отново се стесни и ние продължихме напред; вече нямаше къщи, нямаше и лодки. Имаше само мрак и накъсана лунна светлина, греблата скърцаха, ръцете на Господина се повдигаха, а бузите му се белееха над бакенбардите.

Не пътувахме дълго. На две мили от Брайър той издърпа лодката до брега и я закотви. Беше тръгнал към нас от това място. Там беше оставил един кон, върху чийто гръб имаше дамско седло. Помогна ни да излезем от водата, настани Мод на седлото и закрепи с ремъци чантите до нея. Каза:

– Трябва да изминем още около една миля. Мод? – Тя не отговори. – Трябва да бъдеш смела. Вече сме много близо до целта.

После ме погледна и кимна. Потеглихме – той водеше коня за юздата, Мод седеше прегърбена и скована върху седлото, а аз вървях след тях. И там не срещнахме никой. Погледнах отново към звездите. У дома никога не бях виждала толкова ярки звезди, защото небето никога не беше толкова тъмно и толкова ясно.

Конят не беше подкован. Копитата му потропваха глухо върху пръстта, с която беше покрит пътят.

Придвижвахме се доста бавно, заради Мод, предполагам, за да не се клати и да не ѝ прилошее. Тя и без друго не изглеждаше добре и когато най-после стигнахме до мястото, което Господина беше намерил – две-три схлупени селски къщи и голяма мрачна църква, видът ѝ беше по-болнав от всякога.

Отнякъде дотича куче и се разлая. Господина го ритна и то изскимтя. Той ни заведе до къщата, която беше най-близо до църквата; вратата ѝ се отвори и от нея излезе мъж, а после жена с фенер в ръка. Те ни чакаха. Жената беше тази, която щеше да ни предостави стаи. Тя се прозяваше, но в същото време протягаше врат, за да огледа добре Мод. Поклони се на Господина. Мъжът бе викарият или пасторът, не знам точно как му викат. Той също се поклони. Носеше мръсна бяла мантия и не беше избръснат. Каза:

– Добър вечер на всички. Добър вечер, мис. Каква прекрасна нощ за бягство!

Господина не му отговори, а само попита: – Готово ли е всичко? – Прегърна Мод, за да ѝ помогне да слезе от коня: тя се държеше за седлото, спусна се неумело на земята и пристъпи встрани от Господина. Не дойде при мен, а остана сама. Жената продължаваше да я оглежда. Оглеждаше бледото ѝ, каменно, красиво лице, болнавия ѝ поглед и аз знаех какво си помисли – каквото вероятно би си помислил всеки: че е бременна и че се омъжва, понеже е уплашена. Може би Господина я беше накарал да си помисли така, когато беше разговарял с нея. Защото щеше да бъде в негова полза, ако се стигнеше до разправа с мистър Лили, да изглежда така, сякаш е спал с нея в къщата му; тогава бихме могли да кажем, че впоследствие тя е загубила бебето.

Щях да кажа, че е било така, мислех си, за още пет стотачки. Мислех си това, даже докато стоях и наблюдавах жената, която гледаше Мод и я ненавиждаше за стореното, макар и да се мразех заради тази мисъл. Викарият излезе напред и отново се поклони.

– Всичко е готово, сър – отвърна. – Има само една дреболия... Като се вземат предвид необичайните обстоятелства...

– Да, да – каза Господина. Дръпна го настрана и си извади портфейла. Конят мяташе глава; от една от другите къщи се появи момче, за да го отведе. То също погледна към Мод, но после премести очи от нея към мен и ме поздрави, докосвайки каскета си. Разбира се, момчето не я беше видяло на седлото, а аз бях облечена с една от старите ѝ рокли и сигурно му заприличах на господарката, защото тя беше толкова скромна и свита, че изглеждаше така, сякаш беше прислужницата.

Мод не забеляза. Бе забола очи в земята. Викарият си прибра парите в някакъв таен джоб под мантията, а после потри ръце. – Хубаво – каза. – Би ли желала дамата да си смени дрехите? Би ли желала да види стаята си? Или ще направим венчавката веднага?

– Ще я направим веднага – отвърна Господина, преди някой друг да е успял да каже нещо. Свали си шапката и си приглади косата, като малко прекали с къдриците около ушите. Мод стоеше съвсем сковано. Приближих се до нея и вдигнах внимателно качулката ѝ, оправих диплите на наметалото, а после прокарах ръце по косата и бузите ѝ. Тя не ме погледна. Лицето ѝ беше студено. Ръбът на полата ѝ беше тъмен, сякаш беше боядисан с траурна боя. По наметалото ѝ имаше кал. Казах:

– Подайте ми ръкавиците си, мис. – Знаех, че под тях си е сложила чифт бели ръкавици от ярешка кожа. – Би било по-добре да се венчаете с бели вместо с бежови ръкавици.

Тя ми позволи да ги сваля, а после скръсти ръце. Жената ме попита:

– Няма ли да има цвете за дамата? – Погледнах към Господина. Той сви рамене.

– Би ли искала да носиш цвете, Мод? – попита разсеяно. Тя не отговори. – Е, мисля, че не би трябвало да обръщаме внимание на липсата на цвете. А сега, сър, ако обичате...

Заявих:

– Можехте поне да ѝ вземете някакво цвете! Просто едно цвете, което да носи в църквата!

Не бях се сетила за това, докато жената не отвори дума, но сега, ох! Жестокостта на факта, че той щеше да я отведе без цвете до олтара, за да я направи своя съпруга, изведнъж ми се видя стряскаща и аз не можех да я понеса. Гласът ми прозвуча почти яростно. Господина се втренчи в мен и се намръщи, викарият се зачуди, а на жената ѝ стана мъчно; тогава Мод обърна очи към мен и изрече бавно:

– Бих искала да нося цвете, Ричард. Бих искала да нося цвете. И Сю трябва да носи цвете.

С всяко поредно споменаване на думата "цвете" тя сякаш ставаше все по-странна. Господина издиша шумно и започна да се оглежда някак си сърдито. Викарият също се оглеждаше. Беше около един и половина и там, където не стигаше лунната светлина, беше много тъмно. Стояхме на една кална поляна с къпинови храсти. Храстите бяха черни. Даже и в тях да имаше цветя, никога нямаше да ги намерим. Попитах жената:

– Вие нямате ли нещо, които бихме могли да вземем? Нямате ли някакво цвете в саксия? – Тя се замисли за миг, а после влезе пъргаво в къщата си и онова, с което най-после се появи навън, беше клонче с изсъхнали листенца, кръгли като шилинги, бели като хартия, трептящи на няколко тънки дръжки, които бяха готови всеки момент да се счупят.

Беше лунария[12]. Стояхме и се взирахме в цветето и никой не произнесе името му. Тогава Мод го взе и го накъса, като даде няколко стръка на мен, а повечето задържа за себе си. В нейните ръце листенцата затрептяха много силно. Господина запали цигара, дръпна два пъти от нея и я хвърли. Тя продължи да свети в тъмнината. Той кимна на викария, който взе фенера и ни поведе през портата в оградата на църквата по една пътека покрай ред от гробове с разкривени плочи, хвърлящи остри сенки на лунната светлина. Мод вървеше с Господина, а той я държеше под ръка. Аз вървях с жената. Двете щяхме да сме свидетелки. Тя се казваше мисис Крийм.

– Отдалече ли идвате? – попита.

Не ѝ отговорих.

Църквата беше каменна и макар че лунната я осветяваше, изглеждаше съвсем черна. Отвътре беше варосана, но бялото беше пожълтяло. Имаше няколко запалени свещи покрай олтара и пейките, около свещите кръжаха нощни пеперуди, а няколко бяха умрели и плуваха в разтопения восък. Не седнахме, а отидохме направо до олтара, – викарият застана пред нас с Библията си и започна да примигва над страницата. Четеше и бъркаше думите. Мисис Крийм дишаше тежко като кон. Аз стоях и стисках жалките превити стръкчета от цветето и наблюдавах Мод, която беше застанала до Господина и стискаше здраво своите. Бях я целунала. Бях лежала върху нея. Бях плъзгала ръката си по тялото ѝ. Бях я нарекла перла. Тя се беше държала с мен по-добре, отколкото който и да било друг, освен мисис Съксби, и ме бе накарала да я обикна, докато аз възнамерявах да я съсипя.

Всеки момент щеше да се омъжи и беше уплашена до смърт. И съвсем скоро никой нямаше да я обича, никога.

Видях, че Господина я гледа. Викарият кашляше над книгата си. Беше стигнал до онази част от службата, в която се задаваше въпросът, дали някой знае някаква причина мъжът и жената, които стояха пред него, да не встъпят в брак; погледна изпод вежди и за секунда църквата утихна. Задържах дъха си и си замълчах.

И така, той погледна към Мод и към Господина, когато им зададе същия въпрос, а после каза, че в деня на Страшния съд те ще трябва да разкрият ужасните тайни, които пазят в сърцата си, ето защо е по-добре да ги разкрият сега и да приключат с тях.

Отново настъпи тишина.

Тогава той се обърна към Господина.

– Вземате ли – започна и продължи с останалото – ... вземате ли я за своя законна съпруга, за да я уважавате до края на живота си?

– Да – отвърна Господина.

Викарият кимна. После се обърна към Мод и я попита същото; тя се поколеба за миг, а после проговори:

– Да – каза.

После Господина се поотпусна. Викарият протегна врат изпод яката и го почеса.

– Кой дава тази жена на бъдещия ѝ съпруг?

Стоях съвсем неподвижно. Господина се обърна към мен, а после ми даде знак с глава да се приближа до Мод; показаха ми как трябва да хвана ръката ѝ и да я подам на викария, а той на свой ред да я подаде на Господина. Предпочитах повече от всичко на света да го беше направила мисис Крийм. Пръстите ѝ без ръкавицата бяха сковани и студени и приличаха на восъчни. Господина ги хвана и започна да повтаря думите, които четеше викарият, а после Мод хвана ръката му и изрече същите думи. Гласът ѝ бе толкова тънък, че сякаш се издигаше като дим в тъмнината и изчезваше.

После Господина извади един пръстен, хвана я отново за ръката и го сложи на пръста ѝ, повтаряйки думите на викария – че ще я боготвори и ще ѝ предостави всички свои блага. Пръстенът стоеше странно на ръката ѝ. Приличаше на златен на светлината на свещите, но, както видях по-късно, беше фалшив.

Всичко беше фалшиво и по-зле не би могло да бъде. Викарият прочете още една молитва, после вдигна ръце и затвори очи.

– Тези двамата, които Господ ги събра – каза, – нека никой да не може да ги раздели.

И това бе всичко.

Те вече бяха женени.

Господина я целуна, а тя стоеше и се олюляваше, сякаш беше замаяна. Мисис Крийм измърмори:

– Не знае какво ѝ е дошло до главата, погледнете я. Покъсно ще разбере... с такъв хубавец. Хаха!

Не се обърнах към нея. Ако се бях обърнала, щях да я ударя с юмрук. Викарият затвори Библията си и ни отведе от олтара към стаята, където държаха регистъра. Там Господина написа името си, а Мод, която вече беше мисис Ривърс, написа своето; двете с мисис Крийм също написахме имената си под техните. Господина ми беше показал как да напиша "Смит", но въпреки всичко аз го написах грозно и се засрамих... Засрамих се не от нещо друго, а от това! Стаята беше тъмна и миришеше на влага. Някакви животинки пърхаха в гредите – може би птици, може би прилепи. Видях, че Мод се взира в сенките, сякаш се страхуваше, че животинките ще я нападнат.

Господина я хвана под ръка и я изведе от църквата. Облаците бяха забулили луната и нощта беше станала по-тъмна. Викарият се ръкува с нас, а после се поклони на Мод и си тръгна. Вървеше бързо и докато крачеше, си съблече мантията; тъй като под нея дрехите му бяха черни, заприлича на светлина, която изгасна. Мисис Крийм ни заведе в къщата си. Носеше фенера и ние я следвахме, препъвайки се по пътеката; входната врата беше ниска и шапката на Господина отхвръкна. Тя ни поведе нагоре по наклоненото стълбище, което беше прекалено тясно за полите ни, а после стигнахме до някаква площадка с размери на шкаф, където останахме за миг, наблъскани един до друг, а маншетът на наметалото на Мод се допря до стъклото на фенера и се опърли.

Там имаше две затворени врати, които водеха към двете малки спални на къщата. Едната беше с тесен сламеник, сложен върху дървена рамка на пода, и беше за мен. В другата имаше по-голямо легло, кресло и шкаф и беше за Господина и за Мод. Тя влезе в стаята и сведе очи към пода, а погледът ѝ беше празен. Гореше само една свещ. Чантите ѝ стояха до леглото. Приближих се до тях и извадих дрехите ѝ, а после ги подредих в шкафа. Мис Крийм възкликна:

– Какво красиво бельо! – Беше се изправила до вратата и гледаше. Господина беше до нея и имаше странен вид. Той беше този, който ме научи как да се справям с фустите, но сега, след като ме видя, че вадя ризите и чорапите, като че ли се уплаши. Каза:

– Е, аз ще изпуша една последна цигара долу. Сю, ти ще създадеш нужните удобства тук, нали?

Не отговорих. Двамата с мисис Крийм слязоха долу, обувките им тропаха силно като гръмотевици, а вратата, дъските и стъпалата на разкривеното стълбище се поклащаха. После го чух да драсва клечка кибрит.

Погледнах към Мод. Тя все още държеше стръкчетата лунария. Пристъпи към мен и попита бързо:

– Ако те повикам после, ще дойдеш ли?

Взех цветята и наметалото от нея. Отвърнах:

– Не мислете за това. Ще свърши за минута.

Тя ме хвана за китката с дясната си ръка, която още беше с ръкавица. Каза:

– Слушай, говоря ти сериозно. Няма значение какво ще направи той. Кажи, че ако те повикам, ще дойдеш. Ще ти платя.

Гласът ѝ беше странен. Пръстите ѝ трепереха, но въпреки всичко ме стискаха здраво. Мисълта, че може би не ѝ пукаше за мен, беше ужасна. Попитах:

– Къде е сиропът ви? Ето тук има вода, може да пиете от него, за да заспите.

– За да заспя ли? – отвърна тя. Засмя се и затаи дъх. – Мислиш ли, че искам да спя през първата си брачна нощ?

Отблъсна ръката ми. Застанах зад нея и започнах да я събличам. След като ѝ свалих роклята и корсета, се обърнах и казах тихо:

– По-добре използвайте гърнето. По-добре си измийте краката, преди той да дойде.

Мисля, че тя потрепери. Не я гледах, но чувах плисъка на водата. После я сресах. Нямаше огледало, пред което да застане, и когато си легна, тя погледна встрани от леглото, а там нямаше маса, нямаше кутийка, нямаше снимка, нямаше лампа – видях я как протегна ръка, сякаш беше сляпа.

После вратата на къщата се затвори и тя се отпусна назад, хвана одеялата, издърпа ги и си зави гърдите. Върху възглавницата лицето ѝ изглеждаше тъмно, но аз знаех, че е бледо. Господина и мисис Крийм си говореха в стаята под нас. Гласовете им се чуваха ясно. Между дъските имаше пролуки и през тях прозираше слаба светлина.

Погледнах към Мод. Тя срещна погледа ми. Очите ѝ бяха черни, но блестяха като стъкло.

– Ще продължаваш ли да избягваш да ме гледаш? – попита ме шепнешком тя, когато ме видя, че извръщам глава. Тогава се завъртях отново към нея. Не можах да се сдържа, макар че лицето ѝ беше ужасно, беше страшно за гледане. Господина не спираше да говори. В стаята нахлу слаб вятър и наклони пламъка на свещта. Тя потрепери. Все още се взираше в очите ми. После проговори отново.

– Ела тук – каза.

Поклатих глава. Тя отново ме извика. И този път поклатих глава, но все пак се приближих до нея, преминавайки леко по скърцащите дъски; тя вдигна ръце, допря лицето ми до своето и ме целуна. Целуна ме със сладката си уста, която беше станала солена от сълзите ѝ, и аз не можах да се въздържа да не отговоря на целувката ѝ. Усетих сърцето си първо като буца лед в гърдите си, а после като течаща вода, сякаш се беше разтопило от топлината на устните ѝ.

След това обаче тя направи следното. Задържа пръстите си върху главата ми и притисна устата ми много силно към своята, хвана ръката ми и я сложи на гърдите си, а после по-надолу, там, където одеялата бяха хлътнали между краката ѝ. Започна да търка мястото с пръстите ми, докато те пламнаха.

Внезапното приятно чувство, което целувката ѝ беше събудила у мен, се превърна в нещо като страх или ужас. Отдръпнах се и си изтеглих ръката.

– Няма ли да го направиш? – тихо попита тя и посегна да ме хване. – Не го ли направи преди това, заради тази нощ? Толкова ли ти е трудно да ме оставиш на него с целувките си върху устата ми, с ръцете си върху тялото ми, с които да мога по-лесно да понеса неговите? Не си отивай! – Отново ме хвана. – Миналия път си тръгна. Каза ми, че съм те сънувала. Сега не сънувам. А ми се иска да е сън! Бог ми е свидетел, бог ми е свидетел, че ми се иска да е сън, а когато се събудя, да съм отново в Брайър!

Пръстите ѝ освободиха ръката ми, тя се отпусна назад и се свлече на възглавницата, а аз стоях, като непрекъснато сключвах ръце и ги отпусках, – страхувах се от погледа ѝ, от думите ѝ, от гласа ѝ, който ставаше все по-висок, страхувах се да не изпищи или да не припадне, страхувах се, да ме вземат дяволите!, да не извика прекалено силно и Господина или мисис Крийм да чуят, че съм я целунала.

– Тихо! Тихо! – отвърнах. – Вече сте омъжена за него. Трябва да се промените. Вие сте съпруга. Трябва...

Замълчах. Тя вдигна глава. Под нас някой взе лампата и я изнесе от стаята. Стъпките на Господина изтропаха по тесните стълби. Чух го, че забави крачка, а после се поколеба пред вратата. Навярно се чудеше дали да почука, както правеше в Брайър. Най-после сложи бавно палеца си върху резето и влезе.

– Готова ли си? – попита.

Внесе студения нощен въздух със себе си. Не казах нищо нито на него, нито на нея. Не я погледнах в лицето. Отидох в стаята си и легнах върху леглото. Лежах в мрака с наметалото и роклята, а главата ми беше между възглавницата и сламеника; единственият звук, който чувах, когато се събуждах през нощта, беше пълзенето на животинките в сламата под бузата ми.

На сутринта Господина дойде в стаята ми. Беше по риза.

– Тя те вика, за да я облечеш – каза.

Той закуси на долния етаж. Бяха занесли на Мод поднос с една чиния. В чинията имаше яйца с бъбреци; тя не ги беше докоснала. Седеше съвсем неподвижно в креслото до прозореца; веднага разбрах как щеше да се чувства отсега нататък. Лицето ѝ беше гладко, но с тъмни кръгове около очите. Ръцете ѝ бяха голи. Жълтият пръстен блестеше. Погледна ме така, както поглеждаше към всяко нещо – към чинията с яйцата, към гледката през прозореца, към роклята, която вдигнах, за да ѝ я облека през главата – с мек, странен, отнесен поглед; когато я попитах за нещо дребно, тя ме слушаше и чакаше, а после ми отговори, примигвайки, сякаш въпросът и отговорът, дори движенията на гърлото ѝ, които оформяха думите, бяха напълно неочаквани и необичайни за нея.

Облякох я и тя отново седна до прозореца. Ръцете ѝ бяха свити в китките, а пръстите – леко повдигнати, сякаш ако ги отпуснеше върху мекия плат на широката си пола, щеше да ги нарани.

Главата ѝ беше наклонена. Помислих си, че може би се ослушва, за да чуе звъна на камбаната в Брайър. Не спомена обаче абсолютно нищо за чичо си, за предишния си живот.

Взех гърнето и го изпразних в клозета зад къщата. В основата на стълбите до мен се приближи мисис Крийм. Носеше чаршаф, който беше преметнат през ръката ѝ. Каза:

– Мистър Ривърс казва, че бельото върху леглото трябва да се смени.

Сякаш ѝ се искаше да намигне. Аз не я гледах достатъчно дълго, аз да ѝ дам възможност да го направи. Бях забравила за тази част. Тръгнах бавно по стълбите, а тя вървеше след мен, силно задъхана. Поклони се на Мод, а после се приближи до леглото и отметна одеялата. Там имаше няколко тъмни петна от кръв, които се бяха размазали. Тя стоеше и се взираше в тях, а после улови погледа ми, колкото да измърмори:

– Е, не мога да повярвам. В крайна сметка е било по любов! – Мод седеше и гледаше през прозореца. От стаята на долния етаж се чуваше скърцането на ножа на Господина по чинията. Мисис Крийм повдигна чаршафа, за да види дали кръвта не е изцапала дюшека; не беше го изцапала и тя остана доволна.

Помогнах ѝ да го смени и я изпратих до вратата. Тя се поклони още веднъж, срещайки странния, мек поглед на Мод.

– Преживява го тежко, а? – прошепна. – Май ѝ липсва майка ѝ?

Отначало си замълчах. После обаче се сетих за нашия заговор и за онова, което предстоеше да се случи. Помислих си тъжно, че би било по-добре да направя така, че то да се случи колкото е възможно по-скоро. Застанах на малката площадка до нея и затворих вратата. Отвърнах тихо:

– "Тежко" не е точната дума. Нещо не е наред с нея. Мистър Ривърс я обича безумно и не би понесъл да тръгнат клюки... доведе я в това тихо място с надеждата, че въздухът на село ще я успокои.

– Да я успокои ли? – попита тя. – Искате да кажете... Боже мой! Нали няма да се разбеснее... да превърти... и да запали къщата?

– Не, не – отвърнах. – Тя просто... просто не е наред с главата.

– Горката! – възкликна мисис Крийм. – Виждам я обаче, че непрекъснато е замислена. – Не се беше спазарила да приеме лудо момиче в къщата си. А после винаги когато носеше подноса, хвърляше по един кос поглед на Мод и бързо го оставяше, сякаш се страхуваше, че тя можеше да я ухапе.

– Тя не ме харесва – заяви Мод, след като няколко пъти я видя, че го прави. Преглътна и продължи: – Не така, както ти ме харесваш, нали?

– Как можа да ви хрумне подобно нещо! Защо да не ви харесва?

– Не знам – отвърна тихо тя и сведе поглед към ръцете си.

По-късно и Господина я чу да го казва и ме извика при себе си. – Това е добре – каза. – Ще бъде много добре, ако успеем да накараме мисис Крийм да се бои от Мод и Мод да се бои от мисис Крийм, без те да се усетят. Ще ни бъде от полза, когато дойде време да повикаме лекаря.

Той изчака една седмица, преди да го повика. Мислех си, че не съм имала по-лоша седмица през целия си живот. Беше обещал на Мод, че ще престоят в къщата само един ден, но на втората сутрин я погледна и възкликна:

– Колко си бледа, Мод! Според мен не си добре. Смятам, че трябва да останем тук още малко, докато силите ти се възвърнат.

– Да останем още малко ли? – попита тя. Гласът ѝ беше безжизнен. – Не можем ли да отидем в къщата ти в Лондон?

– Аз наистина смятам, че не си добре.

– Не съм добре ли? Напротив – много съм добре, може да попиташ Сю. Сю, няма ли да кажеш на мистър Ривърс, че съм добре?

Седеше и трепереше. Не ѝ отговорих.

– Само още ден-два – каза Господина. – Докато си отпочинеш. Докато се поуспокоиш. Може би ако лежиш повече...

Тя се разплака. Той застана до нея, от което тя започна да трепери и да плаче още по-силно. Каза:

– О, Мод, сърцето ми се къса, като те гледам! Ако смятах, че ще почувстваш облекчение, аз естествено щях веднага да те отведа в Лондон, щях да те занеса на ръце... нима мислиш, че не бих го направил? Погледни се обаче и ми кажи все още ли мислиш, че си добре.

– Не знам – отвърна тя. – Тук е толкова странно. Страх ме е, Ричард...

– А в Лондон няма ли да бъде по-странно? Няма ли да те е страх на онова място, което е толкова шумно, многолюдно и мрачно? О, не, трябва да останеш тук. Тук имаш мисис Крийм, която се грижи да не ти липсва нищо.

– Мисис Крийм ме мрази.

– Мрази ли те? О, Мод! Започваш да оглупяваш и на мен би ми било неприятно да си мисля подобно нещо за теб, на Сю също би ѝ било неприятно, нали, Сю? – Не отговорих. – Разбира се, че би ѝ било неприятно – продължи той, като не отделяше сините си очи от моите. Мод ме погледна, а после извърна поглед от мен. Господина хвана главата ѝ и я целуна по челото. – Хайде стига. Нека да не спорим повече. Ще останем още един ден, само още един ден, докато бледността изчезне от бузите ти и очите ти започнат да блестят както преди!

Каза същото и на следващия ден. На четвъртия ден беше рязък с нея – обвини я, че се държала така, сякаш искала да го разочарова, да го принуди да чака, след като той копнеел да я заведе в Челси като своя съпруга; на петия ден я взе в прегръдките си, едва не се разплака и ѝ каза, че я обича.

След това тя вече не питаше колко време ще останат. Руменината не се върна върху бузите ѝ. Очите ѝ все още бяха безжизнени. Господина накара мисис Крийм да ѝ приготвя укрепваща храна, а тя продължаваше да носи яйца, бъбреци, черен дроб, мазен бекон и кървавица. От месото в стаята миришеше на кисело. Мод не можеше да яде нито едно от тези неща. Изяждах ги вместо нея, защото някой трябваше да го прави. Ядях, а тя седеше до прозореца и гледаше навън, като въртеше пръстена върху пръста си, протягаше се или дърпаше кичур коса пред устата си.

Косата ѝ беше безжизнена като очите ѝ. Не ми позволяваше да я измия, даже и да я среша – оплакваше се, че не може да търпи гребена, като я дере по главата. Носеше същата рокля, с която беше пристигнала от Брайър; по подгъва ѝ имаше кал. Даде най-хубавата си рокля, която беше от коприна, на мен. Каза:

– Защо да си я слагам тук? Предпочитам да я виждам облечена на теб. По-добре да я носиш ти, вместо да стои в шкафа.

Пръстите ни се допряха под коприната. Трепнахме и отстъпихме встрани една от друга. След онази първа нощ тя повече не се опита да ме целуне.

Взех роклята. Тя ми помогна да преживея ужасните часове – седях и я отпусках в талията, а на нея, изглежда, ѝ беше приятно да ме гледа как я шия. След като свърших, я облякох и застанах пред нея; на лицето ѝ се появи странно изражение.

– Колко добре изглеждаш! – възкликна и кръвта нахлу в лицето ѝ. – Цветът ѝ кара очите и косата ти да изпъкват. Знаех си, че ще бъде така. Сега си истинска красавица, нали? А аз съм грозна, не смяташ ли?

Бях поискала от мисис Крийм едно малко огледало. Тя го взе с трепереща ръка, приближи се до мен и го вдигна пред своето и моето лице. Спомних си как ме облече навремето в стаята си и каза, че бихме могли да бъдем сестри, колко весела беше тогава и колко естествено и безгрижно се държеше. Харесваше ѝ да стои пред огледалото си и да се докарва, за Господина. А сега... видях го! Видях го в безумната дяволитост в погледа ѝ! Сега тя се радваше, че се е превърнала в грозно момиче. Според нея това означаваше, че той няма да я желае.

Бих могла поне веднъж да ѝ кажа, че той така или иначе ще я желае.

Не знаех какво ѝ е сторил. Не му говорех, освен ако не се налагаше. Правех всичко необходимо, но в някакъв дълбок, окаян унес, без да си позволявам да мисля и да чувствам; бях потисната почти колкото нея. А Господина, трябва да призная, също изглеждаше тревожен. Идваше само за да я целуне или да ѝ се скара, за малко всеки ден, а през останалото време седеше във всекидневната на мисис Крийм и палеше цигари – димът се просмукваше през пода и се смесваше с миризмата на месото, на нощното гърне и на чаршафите върху леглото. Един-два пъти излезе да язди. Опитваше се да научи нещо за мистър Лили, но беше чул само, че се носел слух за някаква необичайна суматоха в Брайър, но никой не знаел точно каква.

Вечер седеше до оградата зад къщата и наблюдаваше прасетата с черните зурли. Понякога се разхождаше по тесния път между живите плетове или около двора на църквата. Вървеше обаче така, сякаш си даваше сметка, че го наблюдаваме – не по стария наперен начин, по който се движеше, за да се разтъпче и да пуши, а с неравномерни крачки, като че ли не издържаше на погледите ни, вперени в гърба му.

Нощем я събличах, той идваше и аз ги оставях и лежах сама, пъхнала глава между възглавницата и шумолящия сламеник.

Трябваше да се досетя, че му се е наложило да го направи с нея само тогава. Трябваше да се досетя, че е възможно да се е страхувал тя да не забременее. Имаше обаче други неща, които той навярно е искал тя да върши, след като е разбрал колко гладки са ръцете ѝ, колко мека е гръдта ѝ и колко топла и нежна е устата ѝ.

Всяка сутрин, когато отивах при нея, тя изглеждаше все по-бледа, по-слаба и по-замаяна от предишната нощ, а той все по-често избягваше погледа ми, дърпаше бакенбардите си и от напереността му не бе останала и следа.

Поне си даваше сметка с какво ужасно нещо се е захванал, проклетникът му неден.

Най-накрая повика лекаря.

Чух го, докато пишеше писмото във всекидневната на мисис Крийм. Лекарят му беше познат. Предполагам, че преди се беше занимавал с някаква непозволена дейност, която вероятно е била свързана с женски неразположения, и за по-безопасно се беше захванал с лудницата. За нас обаче далаверите означаваха сигурност. Във всеки случай той не беше част от плана на Господина. На Господина не би му харесало да дели парите с него.

Освен това историята беше съвсем достоверна. А и мисис Крийм щеше да я потвърди. Мод беше млада, с детински ум и беше държана настрани от света. Изглеждаше влюбена в Господина и той беше влюбен в нея; двамата обаче бяха женени от не повече от час, когато поведението ѝ беше започнало да става особено.

Мисля, че всеки лекар щеше да постъпи по начина, по който постъпи онзи, след като чу разказа на Господина и видя Мод и мен такива, каквито бяхме тогава.

Той пристигна с още един мъж, също лекар, негов помощник. За да бъде вкарана една жена в лудницата, е необходимо мнението на двама лекари. Къщата им се намираше близо до Рединг. Каретата им изглеждаше странно – беше с капаци, подобни на жалузи, а отзад имаше шипове. Лекарите дойдоха не за да отведат Мод, не този ден, а за да я прегледат. Отвеждането стана по-късно.

Господина ѝ обясни, че са двама художници, негови приятели. На нея като че ли ѝ беше безразлично. Позволи ми да я измия, да приведа в ред безжизнената ѝ коса и да ѝ оправя роклята, а после не мръдна от стола си и не каза нито дума. Чак когато видя, че каретата им спира, се ококори и започна да диша по-учестено. Зачудих се дали и тя като мен беше забелязала жалузите и шиповете. Лекарите слязоха. Господина бързо излезе навън, за да поговори с тях; ръкуваха се, събраха глави и погледнаха крадешком към нашия прозорец.

После той се върна и ги остави да чакат. Качи се горе. Потриваше ръце и се усмихваше. Каза:

– Чак да не повярваш! Това са приятелите ми Грейвс и Кристи, които са ми дошли на гости от Лондон. Спомняш ли си, Мод, че съм ти говорил за тях? Едва ли са ми повярвали, че наистина съм се оженил! Дошли са, за да се уверят лично.

Продължаваше да се усмихва. Мод не го погледна.

– Имаш ли нещо против, скъпа – попита той, – да ги доведа при теб? Оставих ги с мисис Крийм.

Чувах ги, че говорят във всекидневната с тихи, сериозни гласове. Знаех какви въпроси ще зададат на мисис Крийм и какви отговори ще получат. Господина изчака Мод да му отговори, но тъй като тя мълчеше, погледна към мен.

Попита:

– Сю, би ли дошла с мен за момент? – Посочи с очи. Мод гледаше след нас и примигваше. Отидох с него до паянтовата площадка, а той затвори вратата зад гърба ми.

– Мисля, че трябва да я оставиш с мен – прошепна той, – когато те се качат. Ще я наблюдавам и може би ще я накарам да се изнерви. Това, че си непрекъснато покрай нея, я прави прекалено спокойна.

Отвърнах:

– Не им позволявайте да я наранят.

– Да я наранят ли? – Той едва не се разсмя. – Та тези мъже са негодници. Те гледат лудите да са в безопасност. Биха ги държали в огнеупорни хранилища подобно на златните кюлчета, за да живеят от приходите от тях. Няма да я наранят. Освен всичко друго си знаят работата, наясно са, че един скандал би ги съсипал. Те ми вярват, но трябва да я прегледат и да поговорят с нея, а също и с теб. Ти, разбира се, знаеш как трябва да отговаряш на въпросите им.

Направих физиономия. – Така ли? – отвърнах.

Той присви очи. – Не се подигравай с мен, Сю. Не и сега, след като сме толкова близо до целта. Знаеш какво да кажеш, нали?

Свих рамене, все още нацупена. – Мисля, че знам.

– Добро момиче. Първо ще ги доведа при теб.

Понечи да ме докосне. Дръпнах се и отстъпих встрани от него. Отидох в малката си стая и зачаках. Лекарите дойдоха след минута. Господина ги придружаваше; затвори вратата и застана пред нея, а очите му бяха вперени в лицето ми.

Бяха високи мъже като него, а единият беше пълен. Носеха черни сака и обувки с гъвкави подметки. Когато се движеха, подът, стените и прозорецът трепереха. Само единият от тях – по-слабият – говореше; другият просто наблюдаваше.

Поклониха се, аз също се поклоних.

– А! – каза тихо лекарят, който говореше, след като се поклоних. Казваше се доктор Кристи. – Вече знаете кои сме, предполагам? Нали не бихте имали нищо против, ако ви зададем няколко въпроса, които може да ви се сторят дръзки? Ние сме приятели на мистър Ривърс и сме много любопитни да научим подробности за брака му и за новата му съпруга.

– Не – отвърнах. – Имате предвид господарката ми.

– А! – повтори той. – Господарката ви. Бихте ли ми освежили паметта? Коя е тя?

– Мисис Ривърс – отвърнах. – Преди се казваше мис Лили.

– Мисис Ривърс, която преди се е казвала мис Лили. А!

Той кимна. Лекарят, който мълчеше, доктор Грейвс, извади молив и бележник. Първият продължи:

– Господарката ви. А вие сте?

– Прислужницата ѝ, сър.

– Естествено. И как се казвате?

Доктор Грейвс държеше молива си, готов да започне да пише. Господина улови погледа ми и кимна.

– Сюзан Смит, сър – отвърнах.

Доктор Кристи ме погледна по-внимателно.

– Като че ли се колебаете – каза. – Напълно ли сте сигурна, че това е името ви?

– Смея да твърдя, че си знам името! – отвърнах.

– Естествено.

Доктор Кристи се усмихна. Сърцето ми продължаваше да бие силно. Той вероятно забеляза. Сякаш стана по-мил. Попита:

– А сега, мис Смит, можете ли да ни кажете откога познавате господарката си?

Разговорът ми заприлича на онзи случай на Лант стрийт, когато стоях пред Господина, а той ме запознаваше с препоръката ми. Разказах им за лейди Алис от Мейфеър, за старата бавачка на Господина, за покойната си майка, а после за Мод.

Казах, че преди тя като че ли харесваше мистър Ривърс, но сега, седмица след венчавката им, беше станала много тъжна и небрежна по отношение на себе си, което ме плашеше.

Доктор Грейвс си записа всичко. Доктор Кристи каза.

– Плаши ви. Имате предвид, че се страхувате за себе си?

Отвърнах:

– Не за себе си, сър, а за нея. Мисля, че тя ще навреди на себе си, толкова е нещастна.

– Виждам – отвърна той. А после: – Вие обичате господарката си. Говорите много мило за нея. А сега ви моля да ми каже нещо. Според вас от какви грижи се нуждае тя, за да се почувства по-добре?

Отвърнах:

– Мисля, че...

– Да?

– Иска ми се...

Той кимна. – Продължавайте.

– Иска ми се да я вземете при себе си, сър, и да я наблюдавате – изрекох на един дъх. – Иска ми се да я държите на такова място, където никой няма да може да я докосне или да я нарани...

Изведнъж усетих сърцето си високо в гърлото, а гласът ми излизаше през сълзи. Господина не сваляше очи от мен. Лекарят хвана ръката ми и я стисна свойски близо до китката.

– Хайде, спокойно – отвърна. – Не бива да се разстройвате толкова много. Господарката ви ще получи всичко, така както вие искате. Тя наистина е извадила късмет с толкова добра и предана прислужница като вас!

Потупа и погали ръката ми, а после я пусна. Погледна си часовника. Улови погледа на Господина и кимна.

– Много добре – каза. – Много добре. А сега дали бихте могли да ни покажете...

– Разбира се – отвърна бързо Господина. – Разбира се. Оттук. – Отвори вратата, тримата се обърнаха с гръб към мен и излязоха. Наблюдавах ги, докато си тръгваха, и внезапно ме обзе някакво чувство – не бих могла да кажа дали беше мъка или страх. Направих крачка и извиках след тях:

– Тя не обича яйца, сър! – Доктор Кристи се обърна леко. Бях вдигнала ръка. Усетих я как се отпуска. – Тя не обича яйца – повторих с по-слаб глас – в нито едно ястие.

Това беше всичко, което можах да измисля. Той се усмихна и се поклони, но някак си снизходително. Доктор Грейвс си записа в бележника или се престори, че си записва: "Не обича яйца". Господина ги заведе до стаята на Мод. После се върна при мен.

– Нали ще почакаш, докато я прегледат? – попита.

Не отговорих. Той затвори вратата на стаята ми. Стените обаче бяха като от хартия: чух ги, че се движат, и долових буботенето на лекаря, докато задаваше въпросите си. След няколко минути долетя нейният глас, който се извисяваше и затихваше, докато сълзите ѝ капеха.

Лекарите не се задържаха дълго при нея. Предположих, че са разбрали всичко, което им е било нужно, от мен и от мисис Крийм. След като си заминаха, отидох при нея, а Господина стоеше зад стола ѝ и държеше бледата ѝ глава в ръцете си. Беше се навел, за да може да я гледа, и вероятно ѝ шепнеше и я дразнеше. Щом ме видя, се изправи и каза:

– Сю, погледни господарката си. Не смяташ ли, че очите ѝ блестят малко по-силно?

Те наистина блестяха от сълзите, които още напираха в тях, и бяха зачервени по крайчетата.

– Добре ли сте, мис? – попитах.

– Добре е – отвърна Господина. – Мисля, че компанията на приятелите ми я развесели. Мисля, че на тези мили хора, Кристи и Грейвс, им беше много приятно с нея, а, какво ще кажеш, Сю, нима една жена не би разцъфтяла, ако разбере, че е доставила удоволствие на някой мъж?

Тя извърна глава, повдигна ръка и дръпна немощно пръстите му, които я стискаха. Той подържа лицето ѝ още малко, а после се отдалечи от нея.

– Какъв глупак съм бил – каза ми. – Помолих мисис Ривърс да остане на това тихо място, за да укрепне, като си мислех, че тишината ще ѝ помогне. Сега разбирам, че тя се нуждае от оживлението на големия град. Грейвс и Кристи също го разбраха. Толкова са нетърпеливи да се присъединим към тях в Челси, че Кристи ще ни предостави каретата и кочияша си! Утре заминаваме. Какво ще кажеш, Мод?

Тя беше обърнала погледа си към прозореца. Вдигна глава към него и белите ѝ бузи леко порозовяха.

– Утре ли? – попита. – Толкова скоро?

Той кимна. – Утре потегляме. Към една огромна къща с красиви, тихи стаи и добри прислужници, която те очаква.

На следващия ден както обикновено тя отмести настрани закуската си, която се състоеше от яйца и месо, но даже и аз не можах да я изям. Облякох я, без да я гледам. Познавах всяка част от тялото ѝ. Тя продължаваше да носи старата рокля, която беше изкаляна, а аз бях облечена с красивата копринена рокля. Не ми позволи да я сменя дори и за пътуването, макар и да знаех, че ще я измачкам.

Възнамерявах да я нося, когато се върна в Бъроу. Не можех да повярвам, че отново ще бъда у дома с мисис Съксби още преди да се е стъмнило.

Приготвих чантите ѝ. Направих го бавно, като почти не усещах вещите, които докосвах. В едната сложих бельото ѝ, пантофите, сиропа за сън, боне, четка – тези неща тя трябваше да вземе със себе си в лудницата. В другата прибрах всичко останало. То беше за мен. Оставих настрани само онази бяла ръкавица, за която мисля, че споменах, и след като напълних чантите, я пъхнах грижливо в пазвата си, до сърцето си.

Каретата пристигна и ние бяхме готови. Мисис Крийм ни изпрати до вратата. Мод беше с воалетка. Помогнах ѝ да слезе по наклоненото стълбище, а тя ме стисна за ръката. Когато излязохме от къщата, ме стисна по-здраво. Не беше напускала стаята си повече от седмица. Трепна, когато видя небето и мрачната църква, и като че ли усети свежия въздух върху бузите си, даже през воалетката, като ръка, която я зашлеви.

Сложих пръстите си върху нейните.

– Господ да ви поживи, госпожо! – извика мисис Крийм, след като Господина ѝ плати. Тя стоеше и ни наблюдаваше. Момчето, което беше отвело коня през онази първа нощ, отново се появи, за да ни види на заминаване; дойдоха още едно-две момчета, за да зяпат – застанаха отстрани на каретата и започнаха да дърпат вратите, там, където един стар златен кръст беше замазан с черна боя. Кочияшът размаха камшика си към тях. Закрепихме чантите върху покрива на каретата, а после спуснахме стъпалата. Господина качи Мод в каретата, като издърпа пръстите ѝ от моите. Улови погледа ми.

– Хайде, хайде – каза с предупредителен тон. – Сега не е време за сантименталности.

Тя седна и си облегна главата назад, а той се настани до нея. Аз седнах срещу тях. Вратите бяха без дръжки, имаше само един ключ, подобен на ключ от каса; след като кочияшът затвори каретата, Господина заключи и прибра ключа в джоба си.

– Колко време ще пътуваме? – попита Мод.

Той отвърна:

– Един час.

Стори ми се повече от час. Стори ми се цял един живот. Денят беше топъл. Когато слънцето огряваше стъклата, в каретата ставаше много горещо, но прозорците не се отваряха, предполагам, за да не може лудият да изскочи навън. Най-после Господина дръпна една връв, за да затвори жалузите; седяхме, подскачайки в тъмнината, и мълчахме. След малко започна да ми прилошава. Видях, че главата на Мод се търкаляше върху тапицерията на седалката, но не можех да видя дали очите ѝ бяха отворени или затворени. Държеше ръцете си сключени на скута.

Господина обаче нервничеше – разхлабваше си яката, поглеждаше си часовника и си дърпаше маншетите. Два-три пъти извади носна кърпа и си избърса челото. Винаги когато каретата забавяше ход, той се навеждаше към прозореца, за да погледне през жалузите. После тя толкова много намали, че почти спря и започна да завива; той отново погледна навън, изправи гръб и си стегна вратовръзката.

– Почти пристигнахме – каза.

Мод обърна глава към него. Каретата отново забави ход. Дръпнах връвта, която движеше жалузите. Намирахме се пред каменна арка с желязна порта, от която започваше потънала в зеленина алея. Някакъв мъж отваряше портата. Каретата подскочи и ние потеглихме по алеята и стихнахме до къщата, която бе в края ѝ. Изглеждаше така, сякаш бяхме в Брайър, но къщата беше по-малка и по-спретната. Прозорците ѝ бяха с решетки. Наблюдавах Мод, за да видя какво ще направи.

Тя отметна воалетката си и се взря през прозореца с предишния си безжизнен поглед; стори ме се обаче, че зад тази безжизненост проблесна мисъл или се появи страх.

– Не се бой – каза Господина.

Това беше всичко, което каза. Не знам дали го каза на нея или на мен. Каретата направи още един завой и спря. Доктор Грейвс и доктор Кристи бяха там и ни чакаха, а зад тях беше застанала огромна пълна жена с навити до лактите ръкави и брезентова престилка върху роклята, която приличаше на престилка на месар. Доктор Кристи се приближи до каретата. И той като Господина имаше ключ и отключи отвън. Мод трепна от звука. Господина я прегърна. Доктор Кристи се поклони.

– Добър ден – каза. – Мистър Ривърс. Мис Смит. Мисис Ривърс, вие, разбира се, ме помните, нали?

Подаде ръка.

Подаде я на мен.

Последва секунда, струва ми се, на абсолютна тишина. Погледнах го, а той кимна. – Мисис Ривърс? – повтори. Господина се наведе и ме хвана за ръката. Отначало помислих, че иска да ме накара да остана на мястото си, но после осъзнах, че се опитва да ме вдигне от него. Лекарят хвана другата ми ръка. Изправиха ме на крака. Обувките ми се закачиха на стъпалата. Изкрещях:

– Чакайте! Какво правите? Какво...

– Не се съпротивлявайте, мисис Ривърс – отвърна лекарят. – Ние ще се погрижим за вас.

Махна с ръка и доктор Грейвс и жената се приближиха. Аз изкрещях:

– Не съм аз тази, която ви трябва! Какво правите? Мисис Ривърс? Аз съм Сюзан Смит! Господине! Господине, кажете им!

Доктор Кристи поклати глава.

– Още ли продължава с онази тъжна заблуда? – попита той Господина.

Господина кимна и не каза нищо, сякаш беше прекалено нещастен, за да говори. Надявам се, че е бил нещастен! Обърна се и взе едната от чантите – едната от чантите на майката на Мод. Доктор Кристи ме стисна по-здраво. – Хайде – подкани ме, – как е възможно да сте Сюзан Смит от Уелк стрийт в Мейфеър? Не знаете ли, че такова място не съществува? Знаете, разбира се. И ние ще ви накараме да си признаете, дори и това да ни отнеме една година. А сега престанете да се въртите, мисис Ривърс. Съсипвате красивата си рокля.

Бях се опитала да се отскубна от него. След като чух думите му, се отпуснах. Взрях се в копринения си ръкав и в собствената си ръка, която беше напълняла и беше станала гладка от редовното хранене, а после в чантата до краката ми с месинговите букви "М" и "А".

И в тази секунда най-сетне осъзнах мръсния номер, който ми беше погодил Господина.

Изревах:

– Проклета свиня! – Разплаках се и отново започнах да се въртя и да се дърпам към него. – Негодник! Ох!

Той беше застанал на входа на каретата и я беше наклонил. Лекарят ме стисна по-здраво и лицето му стана строго.

– В моята болница няма място за подобни думи, мисис Ривърс – заяви.

– Мръсник! – извиках. – Не разбирате ли какво е направил? Не виждате ли измамата? Не съм аз тази, която ви трябва, а ...

Продължавах да се дърпам, а той продължаваше да ме държи; погледнах покрай него към люлеещата се карета. Господина се беше отдръпнал назад и си беше покрил лицето с ръка. Зад него седеше Мод, а светлината, която проникваше през жалузите, образуваше решетка върху нея. Лицето ѝ беше слабо, а косата – безжизнена. Роклята ѝ беше износена и приличаше на рокля на прислужница. Очите ѝ бяха безумни, сълзите напираха в тях, но зад сълзите погледът ѝ беше твърд. Твърд като мрамор, твърд като месинг.

Твърд като перла и като песъчинките в нея.

Доктор Кристи забеляза, че я гледам.

– Защо сте се вторачили така? – попита. – Предполагам, че познавате собствената си прислужница?

Не можех да говоря. Тя обаче можеше. Каза с треперещ глас, който не беше нейният:

– Бедната ми господарка! Ох! Сърцето ми се къса.

Смятах я за гълъбче. Гълъбче – друг път. Тази кучка е знаела всичко. Знаела е всичко от самото начало.