Крадлата

7

Мисля, че съм съвсем наясно относно началото, което е първата ми грешка.

Представям си маса, хлъзгава от кръв. Кръвта е на майка ми. Има прекалено много кръв. Толкова много, че според мен тя тече като мастило. Мисля, че за да се запазят дъските под масата, жените са сложили порцеланови легени, ето защо тишината между виковете на майка ми е изпълнена, кап-кап! кап-кап! , с нещо, което би могло да бъде разминаващо се тиктакане на часовници. На фона на падащите капки се чуват слаби викове: писъците на лудите и ругатните на сестрите, понеже това е лудница. Майка ми е луда. Масата е с ремъци, които ѝ пречат да се хвърли на пода, в устата ѝ също има ремък, който разтваря челюстите ѝ, за да не си прехапе езика, а друг ремък държи краката ѝ разтворени, за да мога аз да се появя между тях. След като се раждам, ремъците остават на мястото си: жените се страхуват, че тя може да ме разкъса! Слагат ме на пазвата ѝ и устата ми намира гърдата ѝ. Суча, а къщата утихва около мен. Само кръвта продължава да тече, кап-кап! кап-кап! , и тупкането отброява първите няколко минути от моя живот и последните минути от нейния. Защото след малко часовниците забавят ход. Гърдите на майка ми се повдигат и се отпускат, после отново се повдигат и се отпускат завинаги.

Усещам и започвам да суча по-бързо. После жените ме откъсват от нея. А когато се разплаквам, ме удрят.

През първите десет години съм дъщеря на сестрите в къщата. Мисля си, че те ме обичат. В отделението има тигрова котка и аз си мисля, че ме държат, така както държат тази котка – като нещо, което да милват и да окичват с панделки. Нося тъмносива рокля като техните, престилка и таке; дават ми колан с връзка миниатюрни ключове и ме наричат "сестричка". Спя с всяка една поред в леглата им и ги следвам, докато изпълняват задълженията си в отделенията на лудницата. Къщата е голяма; предполагам, че на мен ми изглежда голяма, и е разделена на две части: в едната са жените, а в другата – мъжете. Виждам само жените. Нямам нищо против тях. Някои ме целуват и ме галят, така както правят сестрите. Някои докосват косата ми и плачат. Напомням им за собствените им дъщери. Други създават неприятности и на мен ми е разрешено да заставам пред тях и да ги удрям с дървена палка, направена специално за мен, докато сестрите най-накрая започват да се смеят и да казват, че никога не са виждали толкова забавно нещо.

По този начин се запознавам с основните принципи на реда и дисциплината и междувременно осъзнавам какво означава човек да е умопомрачен. Всичко това впоследствие ще ми е от полза.

Когато ставам достатъчно голяма, за да мога да разсъждавам разумно, ми дават златен пръстен, за който ме уведомяват, че е на баща ми, и снимка на някаква жена, която се оказва майка ми, и аз разбирам, че съм сираче, но тъй като никога не съм знаела какво е родителска обич или по-скоро съм изпитвала ласките на двайсет майки, не съм особено притеснена от новината. Мисля, че сестрите ме обличат и ме хранят заради самата мен. Аз съм дете с най-обикновени черти, но в този свят, в който липсват деца, минавам за красавица. Имам приятен и мелодичен глас и книгите ме привличат. Предполагам, че ще изживея дните си като сестра, която с удоволствие се заяжда с лудите.

На девет-десет години децата си мислят разни неща. Вече карам единайсетата си година, когато един ден старшата ме вика в сестринската стая. Представям си, че ще ме почерпи с нещо. Греша. Тя ме поздравява странно и избягва погледа ми. С нея има някакъв човек – някакъв господин, казва тя, но по онова време думата не ми говори нищо. Впоследствие ще започна постепенно да осъзнавам смисъла ѝ. – Ела по-близо – казва старшата. Господинът ни наблюдава. Облечен е в черен костюм и носи черни копринени ръкавици. Държи бастун с топка от слонова кост, на който се обляга, за да ме огледа по-добре. Косата му е черна и е започнала да побелява, бузите му са бледи като бузи на мъртвец, а очите му са скрити зад чифт тъмни очила. Едно нормално дете не би го погледнало, но аз не знам какво правят нормалните деца и не се страхувам от никого. Тръгвам и заставам пред него. Той разтваря устни, за да прокара език по тях. Езикът му е тъмен на върха.

– Дребна е – отбелязва той, – но въпреки всичко вдига достатъчно шум с краката си. Какъв е гласът ѝ?

Неговият глас е нисък, пресекващ, недоволен и прилича на сянка на треперещ човек.

– Кажи нещо на господина – подканя ме тихо старшата. – Кажи му как си.

– Много съм добре – отвръщам. Вероятно говоря прекалено силно, защото господинът се сепва.

– Стига – заявява той и вдига ръка. А после: – Надявам се, че можеш да шепнеш? Надявам се, че можеш да кимаш?

Кимвам.

– О, да.

– Надявам се, че можеш да мълчиш?

– Мога.

– Мълчи тогава. Така е по-добре. – Обръща се към старшата. – Виждам, че носи лика на майка си. Това е хубаво. Ще ѝ напомня за съдбата ѝ и може да ѝ попречи да я сподели. Не ми харесват обаче устните ѝ. Прекалено пълни са. Не обещават нищо добро. Както и гърбът ѝ, който е слаб и отпуснат. А какви са ѝ краката? Не искам момиче с дебели крака. Защо сте скрили краката ѝ под толкова дълга пола? Нима съм ви молил да го правите?

Старшата се изчервява.

– За жените е невинно забавление, сър, да я обличат с дрехи като тези, които се носят в къщата.

– Плащал съм ви, за да се забавляват сестрите, така ли?

Той прокарва бастуна по килима и си движи челюстите.

Отново се обръща към мен, но говори на нея. Пита:

– Чете ли добре? Пише ли хубаво? Хайде, дайте ѝ някакъв текст и я оставете да ми покаже.

Старшата ми подава отворена Библия. Прочитам откъс от нея, а господинът отново се сепва. – По-тихо! – извиква и аз започвам да шепна. После ме кара да препиша един абзац и ме наблюдава.

– Момичешки почерк – казва, след като свършвам, – пълен със серифи. – Въпреки всичко обаче по гласа му личи, че е доволен.

И аз съм доволна. Разбирам от думите му, че съм изпълнила листа с херувимчета. Впоследствие ще съжалявам, че не съм надраскала текста и не съм зацапала страницата. Красивите букви ме погубват. Господинът се обляга още повече на бастуна си и си накланя толкова силно главата, че успявам да видя над телената рамка на очилата безкръвните ръбове на клепачите му.

– Е, мис – продължава, – нали нямаш нищо против да дойдеш да живееш в моята къща? И недей да цупиш нахално устни! Би ли искала да дойдеш с мен и да се научиш да се държиш прилично и да пишеш с нормални букви?

По-добре да ме беше ударил.

– Въобще не бих искала – отвръщам веднага.

Старшата казва:

– Засрами се, Мод!

Господинът изсумтява.

– Вероятно – заявява – в крайна сметка има злополучния нрав на майка си. Но поне ходилата ѝ са изящни като нейните. Искаш ли да тропащ с крака, мис? Е, къщата ми е голяма. Ще ти намерим някоя стая, в която да тропаш далече от нежните ми уши, – там ще можеш да изпадаш в бяс – никой няма да ти обръща внимание; вероятно до такава степен няма да ти обръщаме внимание, че ще забравяме да те храним и накрая ще умреш. Как ти се струва, а?

Изправя се и си изтупва палтото, върху което няма прах. Дава напътствия на старшата, без да ме погледне. След като излиза, аз вземам Библията, от която съм чела, и я хвърлям на пода.

– Няма да отида! – извиквам. – Той не може да ме принуди!

Старшата ме притегля към себе си. Виждала съм я да удря с камшик лудите, когато стават неспокойни, но сега тя ме притиска към престилката си, плаче като момиче и ми обяснява мрачно какво ще е бъдещето ми в къщата на моя чичо.

Някои мъже наемат фермери, които да отглеждат телета вместо тях. Братът на майка ми е наел сестрите в лудницата, за да ме отгледат вместо него. Сега има намерение да ме отведе в дома си и да ме подготви за печене. Изведнъж трябва да се откажа от малката рокля, която носех в лудницата, от връзката с ключовете, от палката: изпраща икономката си с един комплект дрехи, за да ме облече по негов вкус. Тя ми донася боти, вълнени ръкавици и бежова рокля – отвратителна момичешка рокля, дълга до прасците и корава от кокалените пръчки, опънати от раменете до талията. Стяга здраво връзките, а когато започвам да недоволствам, ги стяга още по-здраво. Сестрите я гледат и въздишат. Когато идва време да ме отведе, те ме целуват и крият очите си. После една от тях бързо допира ножицата си до главата ми, за да отреже къдрица и да я носи в медальона си; след като я виждат, останалите грабват ножицата от нея или вземат ножове или своите ножици, дърпат и скубят, докато най-накрая косата ми започва да се къса от корените. Посягат към падащите кичури и се боричкат за тях като чайки – гласовете им събуждат лудите и те започват да крещят в задушните си стаи. Прислужницата на чичо ми бързо ме отвежда далеч от тях. Дошла е с карета с кочияш. Портата на лудницата се захлопва след нас.

– Хубаво място да отгледаш едно момиче! – възкликва прислужницата и прокарва носната си кърпа по устните си.

Не разговарям с нея. Тясната ми рокля ме прерязва и ме кара да дишам учестено, а ботите протриват глезените ми. Вълнените ръкавици ме бодат и най-накрая ги свалям от ръцете си. Тя ме наблюдава самодоволно.

– Характерът ти си го бива, а? – казва. Носи кошница с плетиво и пакет с храна. В него има хлебчета, пликче със сол и три бели яйца, твърдо сварени. Търкаля две от яйцата върху полата си, за да им счупи черупките. Отвътре яйцата са сиви, а жълтъкът е сух като прах. Никога няма да забравя миризмата му. Слага третото яйце на скута ми. Няма да го ям, но го оставям да подскача, докато най-накрая пада на пода на каретата и се изцапва. Жената започва да цъка, след като вижда какво съм направила. Изважда плетивото си, а после главата ѝ клюмва и тя заспива.

Седя сковано до нея, обзета от отчаяна ярост. Конят върви бавно, а пътуването изглежда дълго. От време на време минаваме през дървета. Тогава лицето ми се оглежда в стъклото, тъмно като кръв.

Не съм виждала никаква друга къща, освен лудницата, в която съм се родила. Свикнала съм със суровостта и самотата, с високите стени и капаците по прозорците. През този първи ден спокойствието в къщата на чичо ми ме смущава и ме плаши. Каретата спира пред някаква врата, която е разделена по средата на две високи изпъкнали крила: докато ги гледаме, те се отдръпват назад и сякаш потреперват. Мъжът, който ги отваря, носи тъмни копринени бричове и нещо, което ми прилича на напудрена шапка. – Това е мистър Уей, икономът на чичо ти – казва жената; лицето ѝ е до моето. Мистър Уей ме наблюдава известно време, а после поглежда към нея, предполагам, че тя му дава знак с очи. Кочияшът смъква стъпалата, за да слезем, но аз не му позволявам да ме хване за ръката; когато мистър Уей ми се покланя, си мисля, че го прави, за да ме дразни, защото съм виждала много пъти сестрите да се покланят на лудите жени, смеейки се. Вървя след него в тъмнината, която сякаш се разлива върху бежовата ми рокля. След като мъжът затваря вратата, тъмнината изведнъж става по-дълбока. Усещам ушите си пълни, като че ли в тях има вода или восък. Това е тишината, която чичо ми отглежда в къщата си, така както другите хора отглеждат лози или цъфтящи увивни растения.

Жената ме повежда по някакво стълбище, докато мистър Уей ни наблюдава. Стъпалата не са съвсем равни, а килимът на места е скъсан: новите ми боти ме правят тромава и аз падам.

– Стани, дете – казва ми тя и си слага ръката върху мен; не се отдръпвам. Изкачваме два реда стъпала. Колкото по-нагоре стигаме, толкова повече ме обзема страх, понеже къщата ми изглежда ужасна – таваните са високи, стените не са като гладките, голи стени на лудницата, а са запълнени с портрети, щитове и ръждясали саби, хора в рамки и ножници. Стълбището завива и стига до открит коридор, който обикаля около вестибюла; от всеки завой тръгват други коридори. От сенките в тях, бледи и скрити наполовина като нетърпеливи ларви в килийки на кошер, излизат прислужници, за да ме видят, докато се придвижвам из къщата.

Аз обаче не знам, че това са прислужници. Виждам престилките им и ги вземам за сестри. Мисля си, че в тъмните коридори има стаи, обитавани от тихи луди.

– Защо гледат? – питам жената.

– За да видят лицето ти – отвръща тя. – За да видят дали си красива като майка си.

– Аз имам двайсет майки – казвам – и съм по-красива от всяка от тях.

Жената е спряла пред една врата.

– Човек е толкова красив, колкото са красиви постъпките му – отвръща. – Имам предвид истинската ти майка, която почина. Тези стаи бяха нейни, а сега ще бъдат твои.

Въвежда ме в стаята, която е зад вратата, а после в будоара, в който се влиза през нея. Прозорците хлопат, сякаш някой ги удря с юмруци. Стаите сигурно са студени даже и през лятото, а сега е зима. Приближавам се до малката камина – прекалено съм ниска, за да видя лицето си в огледалото над нея. Стоя, треперейки.

– Не трябваше да си сваляш ръкавиците – казва жената, след като вижда, че си духам на ръцете. – Ще ги дам на дъщерята на мистър Инкър. – Поема наметалото ми, а после развързва панделките от косата ми и я сресва с един счупен гребен. – Дърпай се колкото си искаш – заявява, когато се опитвам да се освободя от нея. – Теб ще те заболи, а не мен! Леле, в какво са превърнали главата ти онези жени! Човек би ги сметнал за дивачки. Не знам как да накарам косата ти да изглежда прилично след онова, което са направили. А сега погледни тук. – Пъха ръка под леглото. – Да те видя как ще използваш нощното гърне. Хайде, без глупава скромност. Да не би да смяташ, че никога не съм виждала малко момиче да си вдига полата и да пишка?

Скръства ръце и ме гледа, а после намокря с вода една кърпа и ми измива лицето и ръцете.

– Виждала съм да правят така с майка ти, когато бях прислужница тук – казва, като ме дърпа насам-натам. – Тя беше много по-благодарна от теб. В онази къща никой ли не те е учил на добри обноски?

Мечтая за малката си дървена палка: щях да ѝ покажа всичко, което съм усвоила от добрите обноски! Аз обаче съм наблюдавала лудите и знам как да се съпротивлявам, макар и привидно да съм отпусната. Най-после тя се отмества от мен и си избърсва ръцете.

– Господи, какво дете! Надявам се, че чичо ти знае какво прави, довеждайки те тук. Изглежда, смята, че ще те превърне в дама.

– Не искам да бъда дама! – отвръщам. – Чичо ми не може да ме превърне в дама.

– Не ще и дума, че той може да направи каквото поиска в собствената си къща – отвръща тя. – Хайде! Виж колко много закъсняхме заради теб.

Долетял е приглушен звън на камбана, три пъти. Това е часовник; аз обаче го възприемам като сигнал за къщата, защото съм отгледана със звука на подобни камбани, които дават знак на лудите да станат, да се облекат, да си кажат молитвите и да се нахранят. Мисля си: "Сега ще ги видя!", но когато излизаме от стаята, къщата е тиха и спокойна както преди. Даже бдителните прислужници са се прибрали. Ботите ми пак се закачат в килима.

– Стъпвай по-леко! – казва жената шепнешком и ме ощипва по ръката. – Ето, погледни, тук е стаята на чичо ти.

Чука на вратата, а после ме въвежда вътре. Стъклата на прозорците са боядисани и от лъчите на зимното слънце, които падат върху тях, стаята е оцветена странно. Стените тъмнеят от гръбчетата на книгите. Приличат ми на фриз или на резба. Аз познавам само две книги: едната е черна и с измачкано гръбче – това е Библията. Другата е сборник с църковни песни, за която се смята, че е подходяща за умопомрачени – тя е розова. Предполагам, че всички напечатани думи са истински.

Жената ме настанява много близо до вратата и застава зад мен, а ръцете ѝ са като нокти на птица върху раменете ми. Мъжът, когото нарекоха мой чичо, се изправя иззад писалището си, чиято повърхност е скрита от разхвърляните върху нея книжа. На главата му има кадифена шапка с люлеещ се пискюл от разръфани конци. На очите му има друг чифт очила с по-светли стъкла.

– И така, мис – казва той, като пристъпва към мене и си движи челюстите. Жената се покланя. – Какъв е характерът ѝ, мисис Стайлс? – пита я той.

– Доста зъл, сър.

– Виждам го в очите ѝ. Къде са ѝ ръкавиците?

– Свали ги, сър. Не иска да ги носи.

Чичо ми се приближава.

– Лошо начало. Подай ми ръката си, Мод.

Не му я подавам. Жената ме хваща за китката и ми вдига ръката. Ръката ми е малка и пухкава при кокалчетата. Свикнала съм да се мия със сапуна, който се използва в лудницата и не е мек. Ноктите ми са черни от мръсотията в лудницата. Чичо ми държи върховете на пръстите ми. Неговата ръка е изцапана с едно-две петна от мастило. Клати глава.

– Е, ако исках няколко груби пръста да докосват книгите ми – продължава, – щях да накарам мисис Стайлс да ми доведе някоя сестра. Нямаше да ѝ давам чифт ръкавици, за да може грубите ѝ ръце да омекнат. Ще се погрижа обаче твоите да омекнат. Виж сега как омекотяваме ръцете на децата, които не си носят ръкавиците. – Бърка със собствената си ръка в джоба на палтото си и размотава едно от онези неща, които учените хора използват – шнур с нанизани метални топчета, облечени с коприна, за да притискат страниците на книгите. Връзва го на примка, сякаш го претегля в дланта си и бързо го стоварва върху хлътналите ми кокалчета. После с помощта на мисис Стайлс хваща другата ми ръка и прави същото и с нея.

Топчетата парят като камшик, но коприната предпазва плътта от нараняване. При първия удар изскимтявам като куче – от болка, от гняв и от изненада. След това мисис Стайлс освобождава китките ми, аз си приближавам пръстите до устата и започвам да плача.

Чичо ми трепва от звука. Прибира топчетата в джоба си и ръцете му хвръкват към ушите.

– Пази тишина, момиче! – извиква. Треперя и не мога да пазя тишина. Мисис Стайлс ме ощипва по рамото, от което се разплаквам още по-силно. После чичо ми отново изважда топчетата и аз най-сетне се успокоявам.

– Добре – казва тихо той. – В бъдеще няма да забравяш за ръкавиците, нали?

Клатя глава. Той почти се усмихва. Поглежда към мисис Стайлс.

– Ще се погрижите ли племенницата ми да изпълнява новите си задължения? Искам да бъде опитомена. Няма да допусна тук да има изблици на гняв. Много добре. – Махва с ръка. – А сега я оставете насаме с мен. И гледайте да не се отдалечавате много! Трябва да сте наблизо, ако отново се развилнее.

Мисис Стайлс се покланя и докато се прави, че ме хваща за треперещото рамо, за да ме накара да си изправя гърба, ме ощипва още веднъж. Жълтият прозорец светва, после потъмнява и отново светва, докато вятърът прекарва облаците покрай слънцето.

– Така – казва чичо ми, след като икономката излиза. – Знаеш защо те доведох тук, нали?

Приближавам зачервените си пръсти до лицето си, за да си избърша носа.

– За да ме направите дама.

Той се изсмива бързо и иронично.

– За да те направя секретарка. Какво виждаш тук, по тези стени?

– Дърво, сър.

– Книги, момиче – отвръща той. Приближава се до стената, сваля една книга и я обръща. Корицата ѝ е черна, по което познавам, че е Библия. Стигам до заключението, че останалите съдържат църковни песни. Предполагам, че тези книги с църковни песни са подвързии с различни цветове, за да съответстват на отделните видове лудост. Смятам го за голям напредък в мисленето.

Чичо ми държи книгата близо до гърдите си и я потупва по гръбчето.

– Виждаш ли заглавието, момиче? Стой на място! Казах ти да четеш, а не да подскачаш.

Книгата обаче е прекалено далече от мен. Поклащам глава и усещам, че сълзите ми отново напират.

– Ха! – извиква чичо ми, след като забелязва, че съм притеснена. – Ти наистина не виждаш! Погледни надолу, мис, към пода. Надолу! Още по-надолу! Виждаш ли онази ръка до обувката си? Тя беше сложена по мое нареждане след консултация с окулист – очен лекар. Това са редки книги, мис Мод, и не са предназначени за погледите на обикновените хора. Само ако те видя да преминаваш онзи сочещ пръст, ще се отнеса с теб както бих се отнесъл с някоя от прислужниците в къщата, ако я хвана да прави същото – ще удрям очите ти с пръчка, докато от тях потече кръв. С ръката е отбелязана границите на невинността в къщата. По-нататък ще можеш да преминаваш отвъд нея, но само когато аз кажа и когато си готова. Разбра ме, нали?

Не съм го разбрала. Как бих могла да го разбера? Вече обаче съм станала предпазлива и кимвам.

Той връща книгата на мястото ѝ, като за миг се бави, за да я подравни с останалите на лавицата. Гръбчето ѝ е красиво и, както ще се убедя след време, книгата му е любима. Заглавието е...

Засега обаче невинността ми е опазена, което ми е гарантирано още известно време.

След като ми е казал тези неща, чичо ми сякаш ме забравя. Стоя още четвърт час, преди той да вдигне глава, да ме зърне и да ми махне да напусна стаята. Боря се известно време с желязната дръжка на вратата му, а той трепва от изскърцването на бравата; когато затварям вратата, мисис Стайлс се втурва от мрака, за да ме върне обратно на горния етаж.

– Предполагам, че си гладна – казва тя, докато вървим. – Малките момичетата непрекъснато са гладни. Мисля, че ще бъдеш благодарна да получиш едно бяло яйце.

Гладна съм, но не си признавам. Тя обаче звънва на някакво момиче да дойде и то донася бисквита и чаша сладко червено вино. Слага ги пред мен и се усмихва, – като че ли по-лесно бих понесла плесница, отколкото усмивката ѝ. Боя се, че отново ще се разплача. Преглъщам обаче сълзите със сухата бисквита, а момичето и мисис Стайлс стоят една до друга, шепнат си и ме наблюдават. После ме оставят съвсем сама. Стаята става тъмна. Лягам върху канапето с глава върху възглавницата и се покривам с наметало си с малките си, червени от ударите ръце. От виното ми се доспива. Когато се събуждам, около мен се движат сенки, а мисис Стайлс е на вратата и носи лампа. Събуждам се, обхваната от ужас; имам чувството, че са минали много часове. Струва ми се, че камбаната е била преди малко. Мисля си, че е седем или осем часът.

Казвам:

– Бих искала, ако е възможно, да бъда отведена у дома.

Мисис Стайлс се смее.

– Имаш предвид в онази къща с грубите жени ли? Намери какво да наречеш свой дом!

– Мисля, че им е мъчно за мен.

– Сигурно се радват, че са се отървали от теб – от такова неприятно, бледо малко същество като теб. Ела тук. Време е да си лягаш. – Издърпала ме е от канапето и започва да ми развързва роклята. Отскубвам се от нея и я удрям. Тя хваща ръката ми и я извива.

Заявявам:

– Нямате право да ми причинявате болка! Не сте ми никаква! Искам си майките, които ме обичат!

– Ето я майка ти – отвръща тя и хваща снимката на врата ми. – Тази е майката, която ще имаш тук. Бъди благодарна, че разполагаш с тази снимка, за да знаеш как изглежда лицето ѝ. А сега се изправи и стой мирно. Трябва да носиш това, за да придобиеш фигура на дама.

Свалила е коравата бежова рокля от мен заедно с бельото под нея. После ме стяга здраво в момичешки корсет, който ме стиска още по-силно от роклята. Над него ми облича нощница. На ръцете ми слага чифт бели кожени ръкавици и ги зашива на китките. Само краката ми остават голи. Падам на канапето и ритам. Тя ме хваща и ме раздрусва, а после ме държи, докато се укротя.

– Виж какво – казва, а лицето ѝ е бяло на червени петна; усещам силно дъха ѝ върху бузата си. – Някога имах малка дъщеря, която почина. Беше с красива черна къдрава коса и кротка като агънце. Не мога да си обясня защо става така, че кротките чернокоси деца умират, а заядливите бледи момичета като теб остават живи. Не мога да си обясня защо майка ти, с цялото си богатство, се оказа никаквица и умря без време, а аз трябва да запазя пръстите ти гладки и да те гледам как се превръщаш в дама. Можеш да изплачеш всичките си лъжливи сълзи. Никога няма да размекнеш сърцето ми.

Хваща ме, изправя ме на крака и ме завежда в будоара; кара ме да се кача на огромното, високо, прашно легло и спуска завесите. До комина на камината има врата: тя ми обяснява, че вратата води към друга стая, където спи едно лошо момиче. През нощта то щяло да се ослушва и щяло да чуе, ако не лежа неподвижно, послушно и тихо, а ръката на момичето била много тежка.

– Кажи си молитвите – подканя ме тя – и поискай от Господ да ти прости.

После взема лампата и излиза, а аз потъвам в ужасен мрак.

Мисля, че е жестоко да се постъпва по такъв начин с дете; всъщност и сега мисля така. Лежа в агония от мъка и страх и напрягам слух в тишината – с широко отворени очи, тъжна, гладна, зъзнеща, сама в мрака, който е толкова непрогледен, че сякаш местещите се черни петна под клепачите ми са по-светли от него. Корсетът ме държи като ръка, стисната в юмрук. Кокалчетата на пръстите ми, стегнати в твърдите кожени ръкавици, започват да ме болят. От време на време колелата на големия часовник се завъртат и той бие; успокоявам се, доколкото мога, от мисълта, че някъде из къщата крачат луди, придружени от бдителни сестри. После започвам да се чудя какви са порядките тук. Вероятно на лудите им е разрешено да се разхождат навсякъде и някоя от жените ще се обърка и ще дойде в стаята ми. Вероятно злото момиче, което спи до мен, също е умопомрачено и ще дойде и ще ме удуши с тежката си ръка! И наистина, веднага щом тази мисъл ми минава през главата, започвам да чувам сподавените звуци на някакво движение, което е близо, неестествено близо до мен: представям си хиляди спотайващи се фигури, допрели лица до завесата, хиляди протегнати ръце. Разплаквам се. От корсета, с който съм облечена, усещам сълзите странно. Копнея да мога да лежа спокойно, за да не се досетят жените, които бродят из къщата, че съм тук, но колкото повече се мъча да бъда спокойна, толкова по-нещастна ставам. Един паяк или молец докосва леко бузата ми; представям си, че ръката, която се опитва да ме удуши, най-после е стигнала до мен, подскачам, стряскайки се, и най-вероятно изпищявам.

Чува се шум от отваряне на врата и през ръбовете на завесите прозира светлина. Появява се някакво лице, съвсем близо до моето – мило лице, не лице на луда, а на онова момиче, което ми беше донесло бисквитата и сладкото вино. Облечена е с нощница и косата ѝ е разпусната.

– Хайде, не плачи – казва нежно тя. Ръката ѝ не е тежка. Слага я на главата ми, гали ме по лицето и аз се успокоявам малко. Не мога да спра сълзите си. Казвам ѝ, че се страхувам от лудите, а тя се смее.

– Тук няма луди – отвръща. – Мислиш си за онова другото място. Не се ли радваш, че си тръгна оттам? – Клатя глава. – Тук просто всичко ти е непознато. Скоро ще свикнеш.

– Вдига свещта, която носи. Виждам я, че го прави, и веднага отново се разплаквам. – Хайде стига, след малко вече ще си заспала!

Отвръщам, че не обичам тъмнината и че ме е страх да лежа сама. Тя се колебае, мислейки си навярно за мисис Стайлс. Според мен обаче моето легло е по-меко от нейното, а отгоре на всичко е зима и е ужасно студено. Най-сетне тя се съгласява да полежи с мен, докато заспя. Изгася свещта, а аз подушвам дима в мрака.

Казва ми, че името ѝ е Барбара. Позволява ми да си сложа главата до нейната. Пита:

– Тук не е ли хубаво както в предишния ти дом? Не мислиш ли, че ще ти хареса?

Отвръщам, че сигурно ще ми хареса малко, ако всяка нощ лежи с мен, тя отново започва да се смее, а после се настанява по-удобно върху пухения дюшек.

Веднага заспива тежко, както правят домашните прислужници. Мирише на крем за лице с аромат на теменужки. Нощницата ѝ е с панделки на пазвата, аз ги напипвам през ръкавицата и ги държа, докато чакам съня да дойде – сякаш се премятам в непрогледния мрак, а те са въжета, които ще ме спасят.

Разказвам ви всички тези неща, за да сте наясно за силите, които действат върху мен и ме правят такава, каквато съм.

На следващия ден ме държат в моите две студени стаи и ме карат да шия. Тогава забравям за страха си от мрака на нощта. Ръкавиците ме правят несръчна, иглата боде пръстите ми. – Няма да шия! – извиквам, късайки плата. Тогава мисис Стайлс ме бие. И тъй като роклята и корсетът ми са много твърди, тя си наранява ръката, докато ме удря по гърба. Намирам утеха в това, колкото и малка да е тя.

Струва ми се, че през първите дни ме бият често. Как би могло да бъде другояче? Свикнала съм с веселите порядки, с глъчката на отделенията, с ласките на двайсет жени; сега тишината и равномерният ритъм на къщата на чичо ми ме карат да беснея. По принцип съм добродушно дете, но налаганите върху мен ограничения ме правят опърничава. Събарям чаши и чинии от масата на пода. Лежа и ритам с крака, докато ботите изхвърчат от петите ми. Пищя, докато от гърлото ми потича кръв. За тези пристъпи на ярост ме наказват, като всяко следващо наказание е по-сурово от предишното. Връзват ми китките и устата. Заключват ме в празни стаи или шкафове. Веднъж обръщам свещта, пламъкът ѝ плъзва към ресните на един стол и те започват да пушат; после мистър Уей ме завежда до ледницата по някаква пуста пътека, която минава през парка. Не си спомням вече студа в помещението; спомням си ледените блокове – сигурно са ми се сторили чисти като кристали, които тиктакат подобно на безброй часовници в зимната тишина. Тиктакат в продължение на три часа. Когато мисис Стайлс идва, за да ме освободи, съм си направила нещо като гнездо и тя не може да ме разгъне. Чувствам слабост, сякаш съм упоена.

Мисля, че тя е уплашена. Отнася ме безшумно обратно в къщата по стълбището за прислугата и двете с Барбара ме изкъпват, а после разтриват ръцете ми със спирт.

– Боже мой, ако повече не е в състояние да използва ръцете си, той ще ни даде да се разберем!

Хубаво е да я видиш уплашена. Оплаквам се от болки в пръстите и от слабост в продължение на ден-два и я наблюдавам как се суети; после загубвам контрол над себе си и я ощипвам, с което показвам, че мога да стискам здраво, и не след дълго тя отново ме наказва.

Това трае може би месец, макар че в детския ми ум изглежда много повече. Чичо ми чака през цялото време, както би чакал да бъде обязден кон. Понякога кара мисис Стайлс да ме води в библиотеката и я пита докъде съм стигнала.

– Как вървят нещата, мисис Стайлс?

– Все така зле, сър.

– Още ли е буйна?

– Буйна и раздразнителна.

– Пердашите я, нали?

Тя кимва и той ни отпраща. Продължавам с непокорството, с гнева и със сълзите. През нощта Барбара клати глава.

– Какво си дребосъче, а си толкова вироглава! Мисис Стайлс казва, че никога не е виждала такъв малък тиранин като теб. Защо не можеш да бъдеш добра?

Бях добра в предишния си дом и ето какво получих за награда! На следващата сутрин обръщам нощното гърне и газя върху нечистотиите по килима. Мисис Стайлс вдига ръце и се разпищява, а после ме удря по лицето. Влачи ме полугола и зашеметена от будоара до вратата на чичо ми.

Той се стряска, след като ни вижда.

– Боже господи, какво става?

– Ох, нещо ужасно, сър!

– Не можете повече да търпите буйствата ѝ, така ли? И сте я довели тук, където може да хукне сред книгите?

Той обаче я оставя да говори, като непрекъснато ме гледа. Стоя вцепенена с ръка върху пламналото си лице, а светлата ми коса е разпиляна върху раменете ми.

Най-накрая той сваля очилата си и затваря очи. Очите му ми изглеждат голи, а клепачите – много меки. Вдига палеца и изцапания си показалец към основата на носа си и го ощипва.

– Е, Мод – казва, – това е лоша новина. Мисис Стайлс, аз, прислужниците ми – всички ние чакаме да започнеш да се държиш прилично. Надявах се, че сестрите са те възпитали по-добре. Надявах се, че ще бъдеш покорна. – Приближава се до мен, примигвайки, и слага ръка върху лицето ми. – Не се дърпай така, момиче! Искам само да пипна бузата ти. Мисля, че е гореща. Е, ръката на мисис Стайлс е голяма, – Оглежда се. – Намира ли се нещо студено тук?

Той има тънък месингов нож с тъпо острие за рязане на хартия. Навежда се и доближава острието му до лицето ми. Държи се кротко и ме плаши. Гласът му е тих като на момиче. Продължава: – Мъчно ми е да те гледам наранена, Мод. Наистина ми е мъчно. Мислиш ли, че искам да ядеш бой? Защо да го искам? Ти обаче сигурно го искаш, след като си го търсиш. Мисля си, че ти е приятно да те удрят. Така е по-хладно, нали? – Обърнал е острието. Треперя. Голите ми ръце настръхват от студа. Той си мърда устата. – Всички ние чакаме – повтаря

– Да започнеш да се държиш прилично. Е, тук, в Брайър, поне ни бива за това. Умеем да чакаме, да чакаме, да чакаме. На мисис Стайлс и на останалите ми прислужници им се плаща, за да чакат; аз съм учен и по природа съм склонен да го правя. Огледай се наоколо и виж колекцията ми. Смяташ ли, че тя е дело на нетърпелив човек? Книгите идват при мен бавно от тайни източници. Прекарвал съм смирено много тягостни седмици в очакване да се сдобия с томове, които са били с по-лошо качество в сравнение с теб! – Смее се – вял смях, който някога може и да е бил жив, придвижва върха на ножа до едно място под брадичката ми, накланя лицето ми и го оглежда. После пуска ножа и се отдалечава. Пъха телените дръжки на очилата зад ушите си.

– Съветвам ви да я набиете с камшик, мисис Стайлс – казва, – ако продължава да ви създава неприятности.

Навярно в крайна сметка децата са като конете и могат да бъдат обяздени. Чичо ми се връща при разбърканите си книжа, след като ни освобождава, а аз послушно се залавям за ръкоделието си. Кротка съм не защото съществува вероятност да бъда набита с камшик. Причината е в онова, което знам за жестоката същност на търпението. Няма по-ужасно търпение от търпението на умопомрачените. Виждала съм как, луди изпълняват задачи, които нямат край – сипват пясък от една пукната чаша в друга, броят бодовете на протрита рокля или пък прашинките в слънчев лъч, запълват невидими счетоводни книги със сметки. Ако бяха уважавани богати мъже, вместо жени, те вероятно щяха да минават за учени или щяха да заемат важни постове. Нямам представа. Разбира се, тези мисли ми се въртят в главата по-късно, когато вече съм наясно с увлечението на чичо си. През онзи ден аз съзирам по детски само неговата външност. Виждам обаче, че то е загадъчно, и знам, че е тихо – в действителност неговата материя е материята на мрака и на тишината, която изпълва къщата на чичо ми подобно на вода или на восък.

Ако се съпротивлявам, то ще ме завлече надълбоко в себе си и аз ще се удавя.

Тогава все още не ми се иска да го правя.

Преставам да се съпротивлявам и отстъпвам пред неговите лепкави завихрящи се течения.

Това навярно е първият ден от моето обучение. На следващия ден обаче в осем часа започват истинските уроци. Нямам гувернантка: обучава ме чичо ми; накарал е мистър Уей да сложи писалище и столче за мен близо до сочещия показалец на пода на библиотеката му. Столчето е високо: краката ми се клатят, изтръпват от тежестта на ботите ми и накрая стават съвсем безчувствени. Ако обаче започна да се въртя, ако кашлям или кихам, чичо ми идва при мен и ме удря през пръстите с шнура с облечените с коприна топчета. В търпението му се забелязва някакво странно непостоянство; макар и да твърди, че няма желание да ме наранява, в крайна сметка той ме наранява доста често.

Тъй като библиотеката се поддържа по-топла от стаята ми, за да не плесенясат книгите, установявам, че предпочитам да пиша, вместо да шия. Той ми дава молив с мек графит, който се движи безшумно по хартията, и настолна лампа със зелен абажур, за да ми предпазва очите.

Лампата се нагрява и мирише на тлеещ прах: особена миризма, която впоследствие ще започна да ненавиждам!, понеже тя ще се превърне в миризмата на собствената ми изсъхваща младост.

Самата работа е много скучна и се състои основно в преписване на страници с текст от стари томове в тетрадка с кожена подвързия. Тетрадката е тънка и когато се запълни, трябва да я изпразня отново, използвайки гума. Спомням си тази задача по-ясно от преписването на текстовете, тъй като от безкрайното триене страниците се зацапват, изтъняват и лесно се късат, а чичо ми, със своята чувствителност, не би могъл да понесе да види петно върху листа или да чуе звук от късащата се хартия. Разправят, че децата по принцип се боят от призраците на мъртвите; онова, от което аз като дете се боя най-много, са призраците на предишни уроци, които не са изтрити добре.

Наричам ги уроци, но мен не ме обучават както другите момичета. Учат ме да рецитирам тихо и ясно, но никой не ме учи да пея. Не уча имената на цветята и на птиците, но се запознавам с наименованията на кожите, с които подвързват книгите, например марокен, юфт, бокс, шагрен, и на хартията, върху която са напечатани – холандска, китайска, цветна, копринена. Уча как се казват отделните видове мастила, по какъв начин са подострени перата, каква попивателна хартия се използва, какви шрифтове съществуват и какви са размерите им: сансерифен, антиква, серифен, петит, нонпарей, рубин, перла... Някои носят имена на скъпоценни камъни. Това е измама. Защото буквите са груби и сиви като пепел в огнище.

Аз обаче възприемам бързо. Сезонът се сменя. Получавам малки награди: ръкавици, пантофи с меки подметки, рокля – корава като първата, но от кадифе. Позволено ми е да вечерям в столовата на единия край на огромната дъбова маса, върху която са подредени сребърни прибори. Чичо ми седи на другия ѝ край, а до чинията му има поставка за книги. Говори много рядко, но ако имам нещастието да изпусна някоя вилица или ножът ми да изскърца върху чинията, той повдига лице и ме гледа втренчено с влажни и страшни очи. – Да не би да чувстваш слабост в ръцете, Мод, която те кара да стържеш по този начин с приборите?

– Ножът е прекалено голям и прекалено тежък, чичо – отвръщам плачливо.

Тогава той нарежда да ми вземат ножа и аз трябва да се храня с пръсти. Тъй като ястията, които той предпочита, са кървави меса, сърца и телешки крака, ръкавиците ми от ярешка кожа стават тъмночервени – сякаш се връщат към материала, от който са били изработени. Губя апетит. Най-много ми харесва виното. Сервират ми го в кристална чаша, върху която е инкрустирана буквата "М". Сребърният пръстен, в който е поставена салфетката ми, носи същия потъмнял инициал. Инициалът трябва да ми напомня не за моето име, а за името на майка ми, което е Мариан.

Тя е погребана в най-усамотеното място в онзи усамотен парк – единствено нейният камък е сив сред толкова много бели камъни. Завеждат ме да го видя, а после ме карат да го поддържам чист.

– Бъди благодарна, че можеш да го правиш – казва мисис Стайлс, докато ме наблюдава със скръстени на гърдите ръце как подрязвам избуялата в гробището трева. – Кой ще се грижи за моя гроб? Никой няма да си спомня за мен.

Съпругът ѝ е мъртъв. Синът ѝ е моряк. Запазила е черната къдрава коса на малката си дъщеря, за да изработва украшения с нея. Моята коса сресва така, сякаш кичурите са бодли и може да я наранят; иска ми се да бяха бодли. Мисля, че съжалява, че не ме бие с пръчка. Все още ме щипе и оставя синини по ръцете ми. Послушанието ми я вбесява повече от предишните ми изблици на гняв; забелязвам този факт и ставам още по-кротка – правя го усърдно и хитро и кротостта ми я кара да съжалява още по-силно. По този начин я подтиквам да ме щипе, което е абсолютно безполезно, и да ми се кара, в което има повече смисъл, тъй като издава страданието ѝ. Често я водя при гробовете и се насилвам да въздишам, доколкото ми позволяват дробовете, върху надгробния камък на майка ми. След време, колко съм коварна!, успявам да науча името на покойната ѝ дъщеря, а когато котката от кухнята ражда, вземам едно коте за себе си и го кръщавам на нея. Старая се да викам котето колкото се може по-силно, когато мисис Стайлс е наблизо: "Ела, Поли! О, Поли! Какво красиво дете си! Колко фина е черната ти козина! Ела, целуни мама!"

Виждате ли в какво ме превръщат обстоятелствата?

Мисис Стайлс трепери и примигва, докато ме слуша.

– Вземи гадното животинче и накарай мистър Инкър да го удави! – казва тя на Барбара, когато повече не може да понася това.

Бягам и крия лицето си. Мисля си за изгубения си дом, за сестрите, които ме обичаха, и тази мисъл веднага пълни очите ми с горещи сълзи..

– О, Барбара! – изплаквам. – Обещай ми, че няма да го направиш! Обещай ми!

Барбара отвръща, че никога не би могла да извърши подобно нещо. Мисис Стайлс я отпраща.

– Ти си хитро, отвратително дете – заявява. – Не мисли, че Барбара не го знае. Не мисли, че не е наясно с интригите ти.

После обаче се разплаква, хълцайки силно и мъчително, а сълзите в моите очи изсъхват, докато изучавам нейните. Защото какво означава тя за мен? Какво означават хората за мен? Мислех си, че майките ми, сестрите, ще изпратят някого да ме спаси, но минават шест месеца, а после още шест и от тях няма никаква вест. Убеждавам се, че са ме забравили.

– Мислят за теб? – казва мисис Стайлс, смеейки се. – Как ли пък не. Не се съмнявам, че мястото ти в лудницата вече е заето от някое друго момиченце с по-приятен характер. Сигурна съм, че се радват, че са се отървали от теб. – С течение на времето започвам да ѝ вярвам. Започвам да забравям.

Предишният ми живот става призрачен на фона на новия или понякога изплува, за да го затъмни или да го смути, в сънища и избледнели спомени, така както онези размазани следи от забравени уроци от време на време се появяват върху страниците на тетрадката ми.

Мразя истинската си майка. Нима тя не се е отказала от мен преди всички останали? Държа снимката ѝ в дървена кутийка до леглото си, но в приятното ѝ бяло лице няма нищо от мен и аз започвам да го ненавиждам. – Хайде да целуна мама за лека нощ – изричам веднъж, докато отключвам кутийката. Правя го обаче само за да тормозя мисис Стайлс. Вдигам снимката до устните си, докато тя гледа и си мисли, че ми е мъчно. – Мразя те – прошепвам, а златото потъмнява от дъха ми. Правя го през тази нощ, през следващата нощ, през последващата и най-накрая откривам, че трябва да го правя, така както часовникът трябва да тиктака с определен ритъм, понеже в противен случай ще лежа неспокойна в леглото. А после прибирам внимателно снимката, за да не се измачка панделката. Ако рамката се удари прекалено силно в кадифената подплата на дървената кутийка, я изваждам и отново я връщам внимателно вътре.

Мисис Стайлс ме наблюдава със странно изражение на лицето. Не мога да лежа съвсем неподвижно, докато не дойде Барбара.

Междувременно чичо ми следи работата ми и казва, че буквите, почеркът и гласът ми са се подобрили значително. Свикнал е от време на време да посреща разни господа в Брайър и вече е започнал да ме кара да се изправям пред тях и да им чета. Чета непознати текстове, без да разбирам материята, която им поднасям, и господата подобно на мисис Стайлс ме гледат странно. Постепенно престава да ми прави впечатление. След като свърша, се покланям според наставленията на чичо си. Покланям се добре. Господата ръкопляскат, а после идват, за да ми стиснат или да ми помилват ръката. Често ми казват, че съм необикновено момиче.

Мисля си, че съм някакво чудо, и порозовявам от погледите им.

По този начин порозовяват белите цветове, преди да увехнат и да паднат. Един ден влизам в стаята на чичо си и откривам, че малкото ми писалище е преместено и ми е направено място сред книгите му. Той улавя погледа ми и ми кима да се приближа до него.

– Свали си ръкавиците – казва. Свалям ги и ме побиват тръпки при мисълта, че ще мога да докосвам повърхностите на обикновените неща. Денят е студен и тих, не грее слънце. В Брайър съм вече от две години. Бузите ми са кръгли като на дете, а гласът ми е писклив. Все още не съм започнала да кървя, както кървят жените.

– Е, Мод – продължава чичо ми. – Най-сетне преминаваш отвъд месинговия пръст и идваш при книгите ми. Предстои ти да се запознаеш с истинския характер на професията си. Страхуваш ли се?

– Малко, сър.

– Така и трябва. Защото материята е страховита. Ти си мислиш, че съм учен, нали?

– Да, сър.

– Е, аз съм повече от учен. Аз съм пазител на отрови. Тези книги, погледни ги, огледай ги добре! , те са отровите, за които споменах. А това... – той почтително поставя ръка върху огромната купчина от изцапани с мастило листове хартия, които са разпръснати върху писалището му, – е показалецът към тях. Той ще насочва колекционерите в изследванията им. Не съществува друг толкова съвършен труд в тази област, колкото ще бъде този, след като бъде завършен. Посветих много години на съставянето и преработването му и ще посветя още толкова, колкото изисква работата върху него. Толкова дълго се трудя сред тези отрови, че те не са в състояние да ми навредят, и целта ми е и при теб да се получи така, за да можеш да ми помагаш. Очите ми... погледни ми очите, Мод. – Той си сваля очилата и приближава лицето си до моето; трепвам както преди от мекото му голо лице, но все пак успявам да видя какво се крие зад тъмните стъкла: някакъв матов слой, покриващ окото. – Очите ми отслабват – казва, докато отново си слага очилата. – Твоето зрение ще спаси моето. Твоята ръка ще бъде моята ръка, понеже ти ще бъдеш с голи пръсти, докато обикновеният свят – баналният свят извън тази стая, хората, които боравят с витриол и арсен, трябва да си покриват плътта. Ти не си като тях. Тази област е подходяща за теб. Аз направих така, че да стане подходяща за теб. Хранех те с отрова, давах ти я на малки дози. А сега ще получиш по-голяма доза.

Обръща се и взема една книга от лавицата, а после ми я подава, притискайки силно пръстите ми към нея.

– Не я показвай на никого. Не забравяй колко необикновена е нашата работа. Тя би изглеждала странна за очите и ушите на неопитните хора. Те ще си помислят, че си покварена, ако мога така да се изразя. Разбираш ли ме? Докоснал съм устните ти с отрова, Мод. Запомни го.

Заглавието на книгата е "Завесата се вдига, или образованието на Лора". Седя сама, обръщам корицата и най-после разбирам каква материя съм чела и защо тя се е посрещала с възхищение от господата.

Хората я наричат развлекателна. Чичо ми я колекционира, съхранява я, подрежда я на лавици в затворени шкафове; той обаче я съхранява, колкото и да е странно, не заради самата литература, а защото тя служи като средство за задоволяване на една ексцентрична страст.

Имам предвид страстта на учения.

– Виж, Мод – казва тихо той, докато отваря стъклените врати на шкафовете и прокарва пръсти по кориците на книгите, които е изложил в тях. – Забелязваш ли ивиците върху хартията, които я правят да изглежда като мрамор, марокена върху гръбчето, позлатените ръбове? Погледни вдлъбнатите букви. – Накланя книгата към мен, но ревниво я пази и не ми позволява да я взема. – Не още, не още! Виж и тази. Готически букви в заглавието, издълбани в червената основа. Главните букви са богато украсени, а полетата са широки колкото самия текст. Какво екстравагантност! И тази! Най-обикновен картон, но погледни, фронтисписът – картината е на жена, облегната на кушетка, а до нея лежи мъж, чийто член е гол и тъмночервен на върха, – е имитация на Борел[13], нещо много рядко. Купих книгата като млад от една сергия в Ливърпул за един шилинг. Сега не бих се раздели с нея и срещу петдесет лири. Хайде стига! – Видял ме е, че се изчервявам. – Недей да скромничиш като ученичка! Нима съм те довел тук и съм ти показал колекцията си, за да те гледам как се изчервяваш? Не искам да се повтаря. Това е работа, а не развлечение. Скоро ще забравиш за същността, разглеждайки щателно формата.

Повтаря ми го много пъти. Не му вярвам. На тринайсет години съм. Отначало книгите ме изпълват с ужас, защото ми изглежда отвратителен фактът, че децата, след като се превърнат в жени и мъже, ще правят онова, което е описано в тях – ще станат сладострастни, ще имат някакви тайни израстъци и кухини, ще се възбуждат, ще изпадат в кризи и няма да мислят за нищо друго, освен за непрекъснатото сливане на парещата си плът. Представям си как ми затварят устата с целувки. Представям си как ми разтварят краката. Представям си как ме опипват и проникват в мен... На тринайсет години съм, както вече споменах. Страхът отстъпва пред тревожността: всяка нощ лежа будна до Барбара и докато тя спи; отмятам одеялото, за да разгледам извивката на гърдите ѝ. После започвам да я гледам, докато се къпе и се облича.

Краката ѝ, които според онова, което виждам в книгите на чичо си, трябва да бъдат гладки, са покрити с черни косми; мястото между тях – което, доколкото знам, трябва да бъде чисто и светло, е по-тъмно от всяко друго. Това ме тревожи.

Един ден тя най-сетне ме хваща, докато се взирам в нея.

– Какво гледаш? – пита.

– Катеричката ти – отвръщам. – Защо е толкова черна?

Тя се отдръпва ужасена от мен, пуска си полата и си покрива гърдите с ръце. Бузите ѝ пламват.

– Ох! – извиква. – И таз добра! Откъде си научила, че се казва така?

– От чичо си – отвръщам.

– Лъжкиня! Чичо ти е джентълмен. Ще кажа на мисис Стайлс!

Казва ѝ. Мисля си, че мисис Стайлс ще ме удари, но и тя като Барбара се стъписва. После обаче взема калъп сапун и докато Барбара ме държи, го пъха в устата ми, натиска силно, движи го напред-назад върху устните и езика ми.

– Ще продължаваш да говориш като изчадие, така ли? – пита, докато го прави. – Като безсрамница, като развратница? Като собствената си майка, която беше никаквица? Така ли? Така ли?

После ме оставя да падна и си бърше нервно ръцете с престилката. Нарежда на Барбара от тази нощ нататък да спи в собственото си легло на тъмно, да държи вратата между стаите ни открехната и да гаси лампата.

– Слава богу, че носи ръкавици – чувам я да казва. – Те няма да ѝ позволят да върши други щуротии...

Мия си устата, докато езикът ми се нацепва и от него потича кръв, продължавам да плача и все още усещам вкуса на лавандулата. Мисля си, че в устните ми със сигурност има отрова.

След време обаче престава да ми пука. Катеричката ми почернява като катеричката на Барбара; осъзнавам, че книгите на чичо ми са пълни с лъжи, и се ненавиждам, защото съм ги смятала за истини. Горещите ми бузи изстиват, червенината по крайниците ми избледнява. Тревожността ми прераства в презрение. Превръщам се в онова, за което съм отгледана. Ставам библиотекарка.

– "Похотливият турчин" – казва чичо ми и вдига очи от книжата си. – Къде стои тя?

– Ето тук, чичо – отвръщам. За една година съм научила мястото на всяка книга по лавиците му. Запозната съм със структурата на огромния му показалец, на неговата "Универсална библиография на Приап и Венера"[14].

Защото той ме е накарал да се посветя на Приап и Венера, така както дават другите момичета да се учат да шият и да тъкат, за да се посветят на иглата и на стана. Познавам приятелите му – онези господа, които му идват на гости и продължават да ме слушат, докато им чета. Известно ми е, че те са издатели, колекционери, аукционери – последователи на делото му. Изпращат му книги – всяка седмица – и писма.

"Мистър Лили: относно Клеланд. Гривет от Париж твърди, че не знае нищо за изгубената содомитска история. Да продължавам ли да я търся?"

Чичо ми ме слуша, докато чета, а очите му са сбръчкани зад лещите.

– Какво мислиш, Мод? – пита. – В момента няма да се занимаваме с Клеланд. Нека да го оставим да се крие и да се надяваме, че през пролетта ще излезе нещо. Дотук добре. Чакай да видя... – Разделя листчетата върху писалището си. – Така, "Празникът на страстите". При нас ли е все още вторият том, който взехме назаем от Хотри? Трябва да го препишеш, Мод...

– Ще го препиша – отвръщам.

Мислите си, че съм покорна. Какво друго бих могла да отговоря? Веднъж се разсейвам и започвам да се прозявам. Чичо ми ме гледа изпитателно. Вдигнал е писалката си от страницата и бавно върти писеца.

– Изглежда, намираш заниманието си за скучно – казва най-накрая. – Вероятно искаш да се върнеш в стаята си. – Мълча. – Така ли е?

– Може би, сър – отвръщам след минута.

– Може би. Много добре. Тогава остави книгата и върви. Но, Мод... – Изрича думите, когато вече съм се отправила към вратата. – Кажи на мисис Стайлс да не подклажда камината в стаята ти. Нали не мислиш, че ще харча пари, за да мързелуваш на топло?

Колебая се, а после тръгвам. Все още е зима – тук сякаш винаги е зима! Седя, загърната в палтото си, докато дойде време да се преоблека за вечеря. На масата обаче, когато мистър Уей започва да слага храната в чинията ми, чичо ми го спира.

– Никакво месо – заявява, докато разстила салфетка на скута си – за мързеливи момичета. Не и в тази къща.

Тогава мистър Уей прибира подноса. Чарлс, неговото момче, изглежда тъжно. Иска ми се да го ударя. Трябва обаче да седя, въртейки ръце в гънките на полата си, да обуздавам гнева си, както преди преглъщах сълзите си, и да слушам как месото се плъзга по изцапания с мастило език на чичо ми, докато бъда освободена.

На другия ден в осем часа се връщам към заниманията си и внимавам никога повече да не се прозявам.

През следващите месеци се източвам. Ставам стройна и по-бледа. Разхубавявам се. Полите, ръкавиците и пантофите ми умаляват. Чичо ми отбелязва между другото този факт и нарежда на мисис Стайлс да скрои за мен нови рокли със същия модел. Тя ги скроява и ме кара да ги ушия. Сигурна съм, че изпитва злобно задоволство от факта, че ме облича по негов вкус; вероятно обаче в скръбта си по своята дъщеря е забравила, че малките момичета в един момент се превръщат в жени. Както и да е, от толкова дълго време съм в Брайър, че редът вече ми действа успокояващо. Свикнала съм с ръкавиците и с роклите с кокалените пръчки и трепвам в момента, в който връзките се разхлабят. Без дрехи сякаш се чувствам беззащитна и несигурна също като едното от очите на чичо ми, когато той си свали очилата.

Докато спя, понякога ме измъчват сънища. Веднъж ме втриса и идва лекар, за да ме прегледа. Той е приятел на чичо ми и ме е слушал, докато чета. Опипва меката плът под челюстта ми, допира палци до бузите ми, дърпа ми клепачите.

– Тревожат ли те – пита – странни мисли? Е, трябваше да се очаква. Ти си странно момиче. – Гали ръката ми и ми предписва лекарство – една-единствена капка, която трябва да изпия с чаша вода, "заради тревожността". Барбара приготвя разтвора, докато мисис Стайлс гледа.

После Барбара ме напуска, за да се омъжи, и ми намират друга прислужница. Името ѝ е Агнес. Тя е дребна и лека като птичка – като една от онези много малки птички, които хората ловят с мрежи. Косата ѝ е червена, а кожата – бяла, осеяна с лунички, подобно на хартия, изпъстрена с кафяви петънца от влагата. На петнайсет години е и е страшно наивна. Смята, че чичо ми е мил човек. В началото си мисли, че и аз съм мила. Напомня ми за мен самата, такава каквато бях преди време. Напомня ми за мен самата, такава каквато бях някога, каквато трябваше да си остана и каквато никога повече няма да бъда. По тази причина я мразя. Когато е непохватна, когато е мудна, я удрям, което я прави още по-непохватна. Тогава отново я удрям, което я кара да плаче. Лицето ѝ, под сълзите, все още пази моето изражение. Колкото по-силна прилика откривам, толкова по-жестоко я бия.

Така минава моят живот. Може би смятате, че не познавам достатъчно добре нормалните неща, за да твърдя, че е странен. Аз обаче чета и други книги, освен книгите на чичо ми; чувам разговорите на прислужниците, улавям погледите им и по този начин, от учудените и жалните погледи на прислужниците и конярите!, разбирам съвсем ясно в каква особнячка съм се превърнала. Натрупала съм толкова житейски опит, колкото притежават най-големите развратници в литературата, но откакто пристигнах в къщата на чичо си, никога не съм стигала по-далече от стените на парка ѝ. Знам всичко, но всъщност не знам нищо. Не бива да забравяте този факт, докато се запознавате с по-нататъшните събития. Трябва да помните какво не умея да правя и какво не съм виждала. Например не мога да яздя кон, нито да танцувам. Никога не съм държала пари в ръка, за да ги изхарча. Никога не съм гледала пиеса, не съм виждала железопътна линия, нито планина, нито море.

Никога не съм ходила в Лондон, но въпреки всичко мисля, че го познавам. Познавам го от книгите на чичо си. Знам, че е разположен на двата бряга на същата река, която тече отвъд парка му, макар че там тя е много по-широка. Обичам да се разхождам покрай водата и да си мисля за него. Там има стара лодка, обърната с дъното нагоре и наполовина изгнила – дупките в корубата ѝ ми изглеждат като същинско копие на моя затвор, но аз обичам да седя върху нея и да се взирам в тръстиките покрай водата. Спомням си историята от Библията за детето, което било сложено в кошница и било намерено от дъщерята на някакъв крал. Бих искала да намеря някакво дете. Бих искала да го намеря, но не за да го задържа, а за да заема неговото място в кошницата, а то да остане в Брайър, да порасне и да се превърне в мен.

Често си мисля за живота, който бих водила в Лондон, и за човека, който би могъл да ме намери. Това се случва, докато съм още малка и се отдавам на фантазиите си. Когато ставам по-голяма, вече не се разхождам толкова често край реката, а стоя до прозорците на къщата и гледам към мястото, където знам, че тече водата. Стоя до касата на прозореца на собствената си стая с часове наред. И един ден изстъргвам с нокът идеален малък полумесец в жълтата боя, която покрива стъклата на прозорците на библиотеката на чичо ми; впоследствие от време на време се навеждам и долепвам око до него, подобно на любопитна жена, която наднича през ключалката на шкаф, пълен с тайни.

Аз обаче съм вътре в шкафа и копнея да изляза от него...

На седемнайсет години съм, когато в Брайър пристига Ричард Ривърс със своя план, с обещанието си и с историята на едно лековерно момиче, което може да бъде измамено, така че да ми помогне да го направя.

8

Споменах, че чичо ми има навик понякога да кани господа, които проявяват интерес към работата му, в къщата да вечерят с нас и да ме слушат, докато им чета. Сега той прави точно това.

– Довечера трябва да си предадеш спретнат вид, Мод – казва ми, докато стоя права в библиотеката му и си закопчавам ръкавиците. – Ще имаме гости. Хотри, Хъс и още един човек, когото не познаваш. Надявам се да го наема да подреди картините ни в албуми.

Нашите картини. В отделен кабинет има шкафове с чекмеджета, пълни с гравюри с похотливи изображения, които чичо ми е събирал безразборно заедно с книгите си. Той отдавна говори, че ще наеме човек да ги обреже и да ги подреди в албуми, но досега не е успял да намери някой, който да е подходящ за тази задача. Човек трябва да е с определен характер, за да върши работа от този сорт.

Той улавя погледа ми и издава напред устни.

– Хотри твърди, че има подарък за нас. Издание на книга, която не сме включили в показалеца.

– Това е страхотна новина, сър.

Може би говоря сдържано, но чичо ми, който също е сдържан човек, не казва нищо. Само слага ръка върху листчетата пред себе си и разделя купчинката на две неравни части.

– Дотук добре. Чакай да видя...

– Може ли да ви оставя, чичо?

Той вдига очи.

– Часовникът удари ли?

– Според мен да.

Той изважда от джоба си пеещия часовник и го доближава до ухото си. Ключът от вратата на библиотеката му, чиято дръжка е обшита с избеляло кадифе, се люлее безшумно до него. Казва:

– Върви, тогава върви. Остави стареца на книгите му. Върви да играеш, но... внимателно, Мод.

– Добре, чичо.

От време на време се чудя как си представя той, че прекарвам времето си, когато не съм заета с него. Според мен толкова е свикнал с особения свят на книгите си, в който времето тече странно или въобще не тече, че си представя, че съм дете без възраст. Понякога и аз си представям, че съм такава

– Сякаш късите ми, тесни рокли и кадифените ми колани ме държат стегната, подобно на китайски пантоф, във форма, от която, ако не бяха те, щях да изскоча. Винаги съм смятала, че чичо ми, който по това време, предполагам, е малко над петдесетте, е съвсем стар и че вечно ще остане стар; така както мухите си остават стари, неподвижни и непроменени в мътните парченца кехлибар.

Излизам от библиотеката, докато той присвива очи над една страница. Движа се много тихо с ботите си, които са с меки подметки. Отивам в стаите си, където е Агнес.

Заварвам я да шие. Вижда ме, че влизам, и трепва. Знаете ли колко предизвикателно може да бъде подобно трепване за такъв характер като моя? Стоя права и я гледам как шие. Тя усеща погледа ми върху себе си и започва да трепери. Бодовете ѝ стават все по-едри и по-криви. Най-накрая вземам иглата от ръката ѝ и леко доближавам върха ѝ до нейната плът, после я махам и пак я доближавам, правя го шест-седем пъти, докато най-накрая кокалчетата ѝ между луничките се покриват с подобни на обрив следи от убожданията с иглата.

– Довечера тук ще дойдат няколко господа – казвам, докато я бода. – Единият е непознат. Мислиш ли, че ще е млад и красив?

Казвам го някак си между другото, за да я дразня. За мен то не означава нищо. Но тя ме чува и се изчервява.

– Не мога да кажа, мис – отвръща, като примигва и извръща глава, без обаче да си дръпне ръката. – Може би.

– Така ли смяташ?

– Кой знае? Може и да е млад и красив.

Изучавам я внимателно и изведнъж ми хрумва нещо.

– Би ли ти харесало, ако е млад и красив?

– Да ми хареса ли, мис?

– Да, Агнес. Струва ми се, че би ти харесало. Да му покажа ли къде е стаята ти? Няма да подслушвам на вратата. Ще превъртя ключа и ще бъдете само двамата.

– О, глупости, мис!

– Така ли? Обърни си ръката. – Тя се подчинява и аз забивам иглата по-силно. – А сега кажи, че не ти харесва някой да ти боде дланта!

Тя си издърпва ръката, започва да я смуче и се разплаква. При вида на сълзите и на устата ѝ, която се движи върху продупчената от мен нежна плът, първо се възбуждам, а после ставам неспокойна и накрая се отегчавам. Оставям я да плаче и заставам до хлопащия прозорец, с очи, вперени в поляната, която се спуска към стената, към тръстиките, към Темза.

– Ще млъкнеш ли? – питам, докато дъхът ѝ все още пресеква. – Погледни се! Лееш сълзи за някакъв господин! Не знаеш ли, че няма да бъде красив, че даже няма да бъде млад? Не знаеш ли, че господата, които идват тук, никога не са красиви и млади?

Но той, разбира се, е и красив, и млад.

– Мистър Ричард Ривърс – казва чичо ми. Струва ми се, че името ми вдъхва доверие. Впоследствие ще открия, че е фалшиво – също толкова фалшиво, колкото и пръстените, усмивката, маниерите му; сега обаче, докато стоя права в гостната, а той става на крака, за да се поклони, защо трябва да се съмнявам в него? Той е с изящни черти и равни зъби и е по-висок от чичо ми с около един фут. Косата му е сресана и е намазана с масло, но е дълга. Една къдрица се отделя от мястото си и пада върху челото му. Той непрекъснато я пипа. Ръцете му са нежни, гладки и с изключение на един пръст, който е пожълтял от тютюна, съвсем бели.

– Мис Лили – казва той и се навежда към мен. Къдрицата отново пада върху лицето му, а изцапаната му с тютюн ръка се вдига, за да я отметне назад. Гласът му е много тих, предполагам заради чичо ми. Сигурно мистър Хотри го е предупредил.

Мистър Хотри е букинист и издател от Лондон и е идвал много пъти в Брайър. Той взема ръката ми и я целува. След него до мен се приближава мистър Хъс. Той е колекционер, приятел на чичо ми от младежките му години. Мистър Хъс също хваща ръката ми, но само за да ме дръпне към себе си, и ме целува по бузата. – Скъпо дете – казва.

Няколко пъти съм била изненадвана от мистър Хъс на стълбището. Той обича да ме гледа, докато се качвам.

– Как сте, мистър Хъс? – отвръщам и се покланям.

Но наблюдавам мистър Ривърс. И един-два пъти, когато се обръщам с лице към него, установявам, че очите му са приковани върху мен, а погледът му е замислен. Преценява ме. Вероятно не е предполагал, че ще съм толкова красива. Или вероятно не съм толкова красива, колкото си е мислел, чувайки слуховете. Нямам представа. Когато обаче удря камбаната за началото на обеда и аз заставам до чичо си, за да бъда отведена до масата, виждам, че той се колебае, а после избира мястото до моето. Иска ми се да не беше го правил. Мисля, че ще продължи да ме наблюдава, а аз не обичам да ме наблюдават, докато се храня. Мистър Уей и Чарлс се движат тихо около нас, пълнят чашите ни, пълнят моята, онази кристална чаша с инициала "М" . Храната е сервирана в чиниите ни и прислужниците излизат: те никога не стоят в столовата, когато имаме компания, а се връщат между отделните блюда. В Брайър ние се храним, както правим всичко останало, следвайки ударите на часовника. Вечерята на господата трае час и половина.

Тази вечер ни сервират заешка супа, а после гъска с хрупкава кожичка и розово месо до костите, а дреболиите ѝ, изпечени на скара, са сложени на масата и се подават от човек на човек. Мистър Хотри взема крехкото дробче, а мистър Ривърс – сърцето.

Клатя глава, когато мистър Ривърс ми подава чинията.

– Опасявам се, че не сте гладна – казва тихо той, като наблюдава лицето ми.

– Не обичате ли гъска, мис Лили? – пита мистър Хотри. – И най-голямата ми дъщеря не обича. Мисли си за малките гъсета и се натъжава.

– Надявам се, че улавяте сълзите ѝ и ги събирате – намесва се мистър Хъс. – Често си мисля, че ми се иска да видя сълзите на едно момиче, превърнати в мастило.

– В мастило ли? Не споменавай за подобно нещо пред дъщерите ми, моля те. Макар че все някак си ще изтърпя възраженията им. Ако обаче прегърнат идеята сълзите им да бъдат отпечатани върху хартия и започнат да ме карат да ги чета, уверявам ви, за мен не би имало никакъв смисъл да живея.

– Сълзи вместо мастило? – пита чичо ми, който е изостанал с един такт от другите. – Какви са тези глупости?

– Момичешки сълзи – отвръща мистър Хъс.

– Съвсем безцветни.

– Мисля, че не са. Наистина, сър, не са съвсем безцветни. Представям си ги нежно оцветени – може би розови, може би виолетови.

– Навярно – съгласува се мистър Хотри – в зависимост от чувството, което ги е провокирало.

– Точно така. Съвсем правилно, Хотри. Виолетови сълзи за меланхолична книга, розови – за весела. Може също така книгата да бъде подшита с коса от глава на момиче... – Той хвърля поглед към мен и изражението му се променя. Приближава салфетката до устата си.

– Е – казва мистър Хотри, – аз наистина се учудвам, че никой не е пробвал досега. Мистър Лили? Разправят, разбира се, разни варварски истории за кожи, за подвързии...

Тримата обсъждат известно време въпроса. Мистър Ривърс слуша, но мълчи. Вниманието му, естествено, е заето с мен. Може би тихо ще ми каже нещо, докато те разговарят. Надявам се да го направи. Или се надявам да не го направи. Отпивам от виното и изведнъж се отегчавам. Присъствала съм на подобни вечери и съм слушала приятелите на чичо ми да се впускат в скучни теми в малки, затворени компании, прекалено много пъти. Най-неочаквано се сещам за Агнес. Сещам се за устата ѝ, която изсмукваше капка кръв от убодената ѝ длан. Чичо ми се прокашля и аз примигвам.

– И така, Ривърс – казва той, – разбрах от Хотри, че превеждате от френски на английски. Нещо не особено сериозно, предполагам, след като издателството му е ангажирано с него.

– Наистина не е сериозно – отговаря мистър Ривърс, – иначе не бих се заел. Не е от моята област. В Париж човек научава терминологията, а аз неотдавна бях там като студент по изящни изкуства. Надявам се обаче да намеря по-добро приложение на уменията си, сър, вместо да продължавам да правя фокуси, превръщайки в лош английски още по-лош френски.

– Добре, добре. Ще видим. – Чичо ми се усмихва. – Искате ли да разгледате картините ми?

– Много бих искал.

– Е, някой друг ден. Много са красиви. Смятам, че ще се убедите в това. Аз обаче държа на тях по-малко, отколкото на книгите си. Вероятно сте чули – той замълчава – за моя "Показалец"?

Мистър Ривърс навежда глава.

– Звучи прекрасно.

– Наистина е прекрасен, нали, Мод? Скромничим ли? Изчервяваме ли се?

Усещам, че бузите ми са студени. Неговите са бледи като восък. Мистър Ривърс се обръща и търси лицето ми със замисления си поглед.

– Как върви великото произведение? – пита небрежно мистър Хотри.

– Приключваме – отвръща чичо ми. – Почти сме готови. Преговарям с печатарите.

– А обемът?

– Хиляда страници.

Мистър Хотри повдига вежди. Ако характерът на чичо ми би го позволил, той може би щеше да подсвирне. Взема още едно парче от пуйката.

– Увеличил се е с двеста страници – казва – от последния път, когато говорихме.

– За първия том, разбира се. Вторият ще бъде по-голям. Как ви се струва, Ривърс?

– Удивително, сър.

– Правено ли е някога подобно нещо? Универсална библиография на такава тема? Разправят, че науката е мъртва за англичаните.

– Значи сте я възродили. Фантастично постижение.

– Наистина е фантастично, като се има предвид до каква степен темата е забулена в тайнственост. Помислете си само: авторите на текстовете, които колекционирам, трябва да крият самоличността си под лъжливи имена или да остават анонимни. Самите книги съдържат неверни и подвеждащи данни относно мястото и годината на отпечатването. Представяте ли си? Затрудняват читателя с неясните си заглавия. Разпространяват се на черно посредством тайни канали или за тях се носят слухове и се правят догадки. Помислете си за тези спънки, които пречат на библиографите. И тогава ми говорете, сър, за фантастични усилия! – Той се разтриса от тъжен смях.

– Не мога да си го представя – отвръща мистър Ривърс. – И вашият "Показалец" е систематизиран...

– По заглавия, по автори, по датата, на която сме получили книгата, и, забележете, сър, по видове удоволствие. Представили сме ги по категории, с най-голяма точност.

– Книгите ли?

– Удоволствията! Докъде сме стигнали, Мод?

Господата се обръщат към мен. Отпивам от виното си. – До похотта към животните – отвръщам.

Чичо ми кимва. – Точно така – продължава. – Виждате ли, Ривърс, колко полезна ще бъде нашата библиография за учените в тази област? Ще бъде същинска Библия.

– Плътта, превърната в думи – казва мистър Хотри и се усмихва, наслаждавайки се на фразата. Улавя погледа ми и намига. Мистър Ривърс обаче продължава да гледа сериозно чичо ми.

– Голяма амбиция – отбелязва.

– Големи усилия – добавя мистър Хъс.

– Наистина – съгласява се мистър Хотри, като отново се обръща към мен. – Опасявам се, мис Лили, че чичо ти продължава да те експлоатира безмилостно.

Свивам рамене. – Бях обучена за изпълнението на задачата – отвръщам, – така както обучават прислужниците.

– Прислужниците и младите дами – казва мистър Хъс – са различни създания. Нима не съм го повтарял много пъти? Очите на момичетата не трябва да се изхабяват с четене, нито малките им ръце да загрубяват от стискане на писалки.

– Що се отнася до второто, така смята и чичо ми – отвръщам и му показвам ръкавиците си, – макар че той естествено е загрижен за опазването на книгите си, а не на пръстите ми.

– И какво толкова е станало, че тя работи по пет часа на ден? – пита чичо ми. – Аз работя по десет! За какво друго да се трудим, ако не за книгите? А? Спомнете си за Смарт[15] и за Дьо Бюри[16]. Или за Тилиус[17], толкова отдаден на страстта си колекционер, че е убил двама души заради библиотеката си.

– Помислете за брат Винсенте[18], който е убил дванайсет души заради своята! – Мистър Хотри клати глава. – Не, не, мистър Лили. Експлоатирай племенницата си с работа, щом трябва. Но не я тласкай към насилие заради литературата, защото никога няма да ти го простим.

Господата се смеят.

– Добре, добре – отвръща чичо ми.

Разглеждам ръката си и мълча. Пръстите ми са червени като рубин през стъклото на чашата, пълна с тъмно вино, инициалът на майка ми почти не се вижда, докато не обърна кристала; тогава инкрустацията изпъква.

Ще бъдат сервирани още две блюда, преди да получа разрешение да напусна масата, и часовникът ще удари още два пъти, докато седя сама в гостната и чакам към мен да се присъединят господата. Чувам мърморенето на гласовете им и се чудя какво ли обсъждат в мое отсъствие. Когато най-после идват, лицата им са малко по-розови, а дъхът им мирише на кисело от дима. Мистър Хотри изважда пакет, обвит с хартия и завързан с канап. Подава го на чичо ми, който се мъчи да го отвори.

– Така, така – казва чичо ми, а после, след като е извадил книгата и я е приближил до очите си: – Аха! – Движи устни.

– Погледни, Мод, погледни какво ни е донесъл малкият мръсник. – Показва ми томчето. – Е, какво ще кажеш?

Книгата е най-обикновен роман с безвкусна подвързия, но с непознат фронтиспис, който прави изданието рядкост. Поглеждам и против волята си чувствам как в мен се надига вълнение, от което ми пресъхва устата. Започва да ми се гади. Отвръщам:

– Много хубаво нещо за нас, чичо, без съмнение.

– Виждаш ли орнамента във форма на цвете? Виждаш ли го?

– Виждам го.

– Не мисля, че сме предполагали за съществуването на подобно нещо. Сигурен съм, че не сме. Трябва да се върнем назад. А мислехме, че тази статия е завършена, нали? Утре ще се върнем към нея. – Почесва се по врата. Харесва му предчувствието за удоволствие. – А сега си свали ръкавиците, момиче. Нали не смяташе, че Хотри ни носи книги, за да оставяш по подвързиите им мазните си пръсти? Така е по-добре. Нека да чуем част от книгата. Седни да ни почетеш. Хъс, ти също трябва да седнеш. Ривърс, обърнете внимание на гласа на племенницата ми – колко гладко и ясно чете тя. Аз съм я научил. И така... Мачкаш гръбчето, Мод!

– Не, мистър Лили, не го мачка – казва мистър Хъс и се взира в голите ми ръце. Слагам книгата върху поставката и внимателно притискам страниците. Обръщам лампата, за да може светлината да пада върху текста.

– Колко време ще чета, чичо?

Той доближава часовника до ухото си. Отвръща:

– До следващия кръгъл час. Как мислите, Ривърс, възможно ли е да се случи подобно нещо в някоя друга английска гостна?

Книгата е пълна, както споменах, с най-обикновени мръсотии, но чичо ми е прав – аз съм прекалено добре обучена, а гласът ми е ясен и естествен, което прави думите почти благозвучни. След като свършвам, мистър Хотри ръкопляска. Розовото лице на мистър Хъс е станало още по-розово, а погледът му е доста притеснен. Чичо ми си е свалил очилата, главата му е наклонена под ъгъл, а очите му са силно присвити.

– Съвсем посредствени думи – казва той. – Но на лавиците ми има дом за теб. Дом, а също така и сестри. Утре ще те поставим там. А цветето... сигурен съм, че не сме се сетили за него. Мод, кориците са затворени, без да са прегънати, нали?

– Да, сър.

Той си слага очилата и пъха рамките зад ушите си. Мистър Хъс налива бренди. Закопчавам си ръкавиците и изглаждам гънките на полата си. Обръщам лампата и намалявам пламъка. Но усещам себе си. Усещам мистър Ривърс. Той ме е слушал как чета, очевидно, без да се развълнува, очите му са забити в пода, но ръцете му са сключени и единият му палец почуква нервно върху другия. Изправя се внезапно. Казва, че огънят е силен и го изгаря. Разхожда се известно време из стаята, навежда се и наднича в шкафовете с книги на чичо ми. Сключил е ръце върху гърба си, но палецът му продължава да подскача. Според мен знае, че го наблюдавам. После се приближава до мен, улавя погледа ми и внимателно се покланя. Казва:

– Тук, толкова далече от огъня, е доста студено. Не бихте ли искали, мис Лили, да седнете по-близо до пламъците?

Отвръщам:

– Благодаря ви, мистър Ривърс, но предпочитам това място.

– Обичате да ви е студено – казва той.

– Обичам сенките.

Когато се усмихвам отново, той тълкува усмивката ми като покана, повдига си палтото, дръпва си панталоните и сяда до мен, но не прекалено близо, и не отделя очи от лавиците на чичо ми, сякаш вниманието му е отвлечено от книгите. Когато проговаря, го прави шепнешком. Отвръща:

– Вижте, аз също обичам сенките.

Мистър Хъс хвърля поглед към нас. Мистър Хотри е застанал до камината и взема една чаша. Чичо ми се е отпуснал на стола си, чиито облегалки закриват очите му; виждам само сухата му нацупена уста. – Най-великият период на еротиката, нали? – казва. – Закъснели сме за него, сър, със седемдесет години! Бих се срамувал да покажа циничните, безобразни измислици, които в наши дни минават за чувствена литература, даже и на човека, който подковава коня ми...

Задушавам прозявката си, а мистър Ривърс се обръща към мен. Казвам:

– Простете, мистър Ривърс.

Той кимва с глава.

– Навярно не ви е интересна темата на разговора, която чичо ви подхвана.

Продължава да шепне и аз съответно съм принудена да снишавам глас.

– Аз съм негова секретарка – отговарям. – Няма значение дали тя ме привлича или не.

Той отново кимва.

– Вероятно – казва, докато чичо ми продължава да говори, – е любопитно да видиш как една жена седи спокойно, без да се трогне, чувайки онова, което би трябвало да я възбуди и да я подтикне към действие.

– Според мен има много жени, които не се трогват от това, за което говорите; всъщност не са ли най-безразлични онези, които са най-просветени? – Улавям погледа му. – Не говоря от личен опит, разбира се, а просто съдя по онова, което съм чела. Би трябвало обаче да призная... о, даже свещеникът би отбелязал, че страстта му към тайнството на църквата отслабва, ако твърде често му се налага да се причестява с нафора и вино.

Той ме гледа, без да мига. Най-накрая е почти готов да се усмихне.

– Вие сте много особена, мис Лили.

Извръщам очи.

– Предполагам.

– Аха! Сега тонът ви е горчив. Навярно смятате, че образованието ви е неподобаващо.

– Напротив. Нима може да се каже, че е неподобаващо да си мъдър? Никога не бих се излъгала, що се отнася например до ухажването от страна на мъжете. Познавач съм на всички методи, по които един мъж би се опитал да направи комплимент на една жена.

Той слага бялата си ръка на гърдите си.

– В такъв случай аз не бих се осмелил – отвръща, – ако искам да ви направя комплимент.

– Не знаех, че мъжете имат някакви други нужди.

– Може би е така в книгите, с които сте свикнали. В живота обаче те имат много други нужди, но една от тях е основна.

– Предполагам – казвам, – че точно заради нея се пишат книгите.

– О, не. – Той се усмихва. Снишава още повече глас. – Те се четат заради нея, но се пишат заради нещо по-непреодолимо. Имам предвид, разбира се, нуждата от... пари. Всеки джентълмен ѝ отдава значение. А онези от нас, които не са чак толкова истински джентълмени, колкото би им се искало, ѝ отдават най-голямо значение. Съжалявам, че ви карам да се чувствате неловко.

Изчервила съм се или съм трепнала. Идвам на себе си и отвръщам:

– Забравяте, че съм възпитана никога да не се чувствам неловко. Просто съм изненадана.

– В такъв случай ми е приятно да узная, че съм ви изненадал. – Вдига ръка към брадата си. – Радвам се – продължава, – че мога да оставя малка следа в спокойния ви и подреден живот.

Говори толкова иносказателно, че бузите ми още повече се сгорещяват.

– Какво знаете вие – питам – за него?

– Само онова, което мога да предположа от наблюденията си върху къщата...

Гласът и лицето му отново са станали приятни. Виждам, че мистър Хъс е наклонил глава и го наблюдава. После той се провиква:

– Какво мислите, Ривърс?

– За кое, сър?

– За оплакванията на Хотри от фотографията.

– От фотографията ли?

– Ривърс – казва мистър Хотри. – Ти си млад човек. Искам да чуя мнението ти. Нима може да съществува по-съвършен документ на любовния акт...

– Документ! – изкрещява сърдито чичо ми. – Свидетелство! Проклятията на века!

– ... на любовния акт от фотографията? Мистър Лили би казал, че фотографската наука е в разрез с духа на сладострастния живот. Имам предвид, че тя е образ на живота и предимството и пред него е, че тя остава, а животът, сладострастният живот, и по специално сладострастният миг трябва да свърши и да избледнее.

– Нима книгата не остава завинаги? – пита чичо ми и дърпа облегалките на стола.

– Тя е жива, докато са живи думите. Във фотографията обаче има неща, които въздействат, независимо от думите и от устите, които ги изричат. Една фотография ще възбуди англичанина, французина, дивака. Тя ще надживее всички нас и ще предизвика възбуда и във внуците ни. Тя е различна от историята.

– Тя е подвластна на историята! – отвръща чичо ми. – Опорочена е от нея! Миналото я обвива като гъст дим! Това може да се види в кройката на пантофа и на роклята, в прическата. Дайте няколко фотографии на внука си: той ще ги разгледа и те ще му се сторят старомодни. Ще се смее на намазаните с восък крайчета на мустаците ти! Но думите, Хотри, думите, а? Те ни съблазняват в тъмнината и мозъкът ги облича с дрехи и плът по свой вкус. Не мислите ли, че е така, Ривърс?

– Така е, сър.

– И знаете ли, аз никога няма да позволя в моята колекция да присъстват дагеротипи и други подобни глупости.

– Мисля, че постъпвате правилно, сър.

Мистър Хотри клати глава. Обръща се към чичо ми:

– Все още ли смяташ, че фотографията е мода, която ще отмине? В такъв случай трябва да дойдеш на Холиуел стрийт и да прекараш един час в книжарницата ми. Вече имаме албуми, от които мъжете могат да избират. Заради тях всъщност идват клиентите ни.

– Клиентите ви са животни. Каква общо имам аз с тях? Ривърс, вие сте ги виждали. Какво ви е мнението за качеството на клиентелата на Хотри?

Спорът ще продължи, той няма как да се измъкне. Отговаря, а после ме поглежда, сякаш за да ми се извини, става и сяда до чичо ми. Разговарят, докато часовникът удря десет часа, – в този момент излизам от стаята.

Четвъртък вечер е. Мистър Ривърс ще остане в Брайър до неделя. На следващия ден не ме викат в библиотеката, докато мъжете разглеждат книгите. По време на вечерята той ме наблюдава, а после ме слуша, докато чета, но отново е длъжен да седи до чичо ми и не може да дойде при мен. В събота се разхождам с Агнес в парка и не го виждам; в събота вечер обаче чичо ми ме кара да чета от някаква стара книга, която според него е една от най-хубавите, а след като свършвам, мистър Ривърс идва и сяда до мен, за да разгледа изключителните ѝ корици.

– Харесва ли ви книгата, Ривърс? – пита чичо ми. – Знаете ли, че е много рядка?

– Сигурно, сър.

– И мислите, че имам предвид, че има само няколко екземпляра от нея?

– Предполагам, че е така, сър.

– Да, бихте могли да предположите, че е така. Но ние, колекционерите, преценяваме дали някоя книга е рядка по други показатели. Вие може би смятате, че една уникална книга е рядка, щом никой не я иска? Ние наричаме такава книга "мъртва". Да речем обаче, че двайсет еднакви екземпляра се търсят от хиляда мъже; тогава всеки от тях е по-рядък от една уникална книга. Разбирате ли ме?

Мистър Ривърс кимва.

– Разбирам ви. Дали даден предмет е рядък или не, зависи от желанието на сърцето, което го търси. – Поглежда към мен. – Много е странно. А колко мъже търсят книгата, откъс, от която току-що чухме?

Лицето на чичо ми става потайно.

– Колко ли, сър? Ще ви отговоря така: предложете я за продажба на търг и ще разберете! Хмм!

Мистър Ривърс се смее.

– Да, със сигурност...

Но под пласта от любезност той изглежда умислен. Прехапва устна – зъбите му са жълти, приличат на вълчи на фона на тъмната му брада; устата му обаче е мека и удивително розова. Мълчи, докато чичо ми отпива от чашата си, а мистър Хотри се мъчи да подкладе огъня. После отново проговаря.

– Ами ако две книги, мистър Лили – казва, – се търсят от един-единствен клиент? – Как трябва да се оценят?

– Две книги ли? – Чичо ми оставя чашата. – Издание в два тома?

– Две заглавия, които имат връзка помежду си. Някой има едното и търси да си набави другото. Второто ще увеличи ли стойността на първото?

– Естествено, сър!

– Така и предполагах.

– Мъжете плащат абсурдно много пари за подобни неща – намесва се мистър Хъс.

– Да – отвръща чичо ми. – Така е. Естествено в моя "Показалец" тези особености са споменати...

– "Показалец" – тихо изрича мистър Ривърс; останалите продължават да говорят. Седим и слушаме – или се правим, че слушаме, и след малко той се обръща към мен и започва да изучава лицето ми. – Може ли да ви попитам нещо, мис Лили? – казва. И след като кимвам: – Как виждате себе си след завършването на труда на чичо си? Всъщност защо работите за него?

Предполагам, че съм се усмихнала горчиво. Отвръщам:

– Въпросът ви е безсмислен и аз не мога да ви отговоря. Трудът на чичо ми никога няма да бъде завършен. Има прекалено много нови книги, които трябва да бъдат добавени, прекалено много загубени книги, които трябва да бъдат издирени, прекалено много неизвестност. Спорът между чичо ми и мистър Хотри никога няма да приключи. Погледнете ги само. Ако издадем този "Показалец", както възнамерява да направи чичо ми, той веднага ще започне да работи върху притурките му.

– Значи искате да кажете, че ще останете при него през цялото това време? – Мълча. – И вие сте не по-малко отдадена на тази работа от него?

– Нямам друг избор – отвръщам най-после. – Притежавам много малко умения и както вече вие самият отбелязахте, те са доста странни.

– Вие сте дама – казва тихо той – и сте млада и красива. Знаете, че думите ми не са израз на любезност. Просто казвам истината. Бихте могли да правите каквото поискате.

– Вие сте мъж – отвръщам. – Мъжките истини са различни от женските. Уверявам ви, че не бих могла да правя нищо.

Той се колебае, вероятно затаява дъх. А после:

– Бихте могли... да се омъжите, което не е малко.

Изрича думите, вперил поглед в книгата, от която съм чела; чувам го и се изсмивам високо. Чичо ми, който смята, че съм се изсмяла на някоя от плоските му шеги, поглежда към мен и кимва. – Така ли мислиш, Мод? Виждаш ли, Хъс, даже племенницата ми смята така...

Изчаквам, докато той отново извръща лице от мен към нещо, което е привлякло вниманието му. После посягам към книгата, която лежи на поставката, и леко повдигам корицата ѝ.

– Погледнете, мистър Ривърс – казвам. – Това е плочка, която чичо ми прикрепя към всяка своя книга. Виждате ли изображението?

Плочката представлява емблемата му, измислена хитро от самия него – лилия, странно удължена, за да прилича на фалос, обвита в долната си част с бодливо стъбло[19]. Мистър Ривърс навежда глава, за да я разгледа, и кимва. Оставям корицата да се затвори.

– Понякога – продължавам, без да вдигам поглед, – си мисля, че такава плочка е залепена върху плътта ми, че ми е поставен етикет, че съм описана и сложена на някоя лавица: толкова много приличам на една от книгите му. – Повдигам очи към неговите. Лицето ми пламти, но все още говоря спокойно. – Миналата вечер споменахте, че сте се запознали с порядките в тази къща. В такъв случай сигурно сте разбрали за какво става дума. Ние не сме предназначени за обща употреба – моите посестрими, книгите, и аз. Чичо ми ни държи встрани от света. Нарича ни "отрови", твърди, че ще нараним незащитеното око. Нарича ни свои деца, свои безпризорни деца, които са дошли при него от всички краища на света – някои са скъпи и добре съхранени, други са дрипави, издраскани, със смачкани гръбчета, някои са разкошни, други са невзрачни. Според мен той най-много обича невзрачните, макар и да говори против тях, тъй като те са тези, които другите родители – имам предвид другите букинисти и колекционери, изхвърлят. Аз бях като тях, имах дом и го загубих...

Вече не говоря спокойно. Завладяна съм от собствените си думи. Мистър Ривърс ме наблюдава, а после се навежда и много внимателно вдига книгата от поставката.

– Вашият дом – шепне той, а лицето му се приближава към моето. – Лудницата. Често ли си мислите за времето, прекарано там? Мислите ли си за майка си, усещате ли нейната лудост в себе си? Книгата ви, мистър Лили. – Чичо ми е погледнал към нас. – Имате ли нещо против да я подържа? Бихте ли ми показали, сър, особеностите, които я правят рядка?

Изрекъл е думите много бързо и ме е стреснал ужасно. Не обичам да ме стряскат. Не обичам да се отплесвам. Сега обаче, докато той се изправя и се връща с книгата до камината, са минали една-две секунди, които ми се губят. Най-накрая осъзнавам, че съм сложила ръка на гърдите си, че дишам учестено, че сенките, в които седя, изведнъж са станали по-гъсти, толкова са гъсти, че полата ми сякаш кърви върху тъканта, покриваща канапето, а ръката ми, която се повдига и се отпуска върху сърцето ми, е бледа като листо върху повърхността на растяща локва от тъмнина.

Няма да припадна. Само момичетата в книгите припадат за улеснение на господата. Предполагам обаче, че съм пребледняла и изглеждам странно, защото когато мистър Хотри отправя очи към мен, усмивката изчезва от устните му. – Мис Лили! – казва той. Приближава се до мен и взема ръката ми в своята.

Мистър Хъс също идва. – Скъпо дете, какво ти е? – Хваща ме под мишницата.

Мистър Ривърс се отдръпва нерешително. Чичо ми изглежда ядосан.

– Така, така – измърморва той. – Сега пък какво има? – Затваря книгата, но държи внимателно пръста си между страниците.

Звънят на Агнес. Тя идва, примигва към господата и се покланя на чичо ми с ужасено изражение на лицето. Още няма десет часа.

– Добре съм – отвръщам. – Не трябва да се притеснявате. Просто изведнъж се почувствах изморена. Извинявам се.

– Извиняваш се? И таз добра! – казва мистър Хотри. – Ние трябва да ти се извиняваме. Мистър Лили, ти си тиранин и товариш с работа племенницата си по най-жестокия начин. Непрекъснато ти го повтарям и ето го доказателството. Агнес, хвани господарката си за ръката. А сега тръгвайте, но бавно.

– Ще се справите ли със стълбите? – пита тревожно мистър Хъс. Той стои прав във вестибюла, докато двете с Агнес се готвим да ги изкачим. Зад него виждам мистър Ривърс, но не мога да уловя погледа му.

След като вратата на гостната се затваря, отблъсвам настрани Агнес, а в стаята си търся нещо студено, което да сложа върху лицето си. Най-после стигам до лавицата над камината и опирам буза в огледалото.

– Полата ви, мис! – извиква Агнес и я издърпва от огъня.

Чувствам се странно, объркана съм. Часовникът на къщата още не е ударил. Когато се чуе звънът му, ще ми стане по-добре. Няма да мисля за мистър Ривърс – за това, какво знае той за мен, как го е научил и какво възнамерява да прави, след като ме е издирил. Агнес стои приведена в неудобна поза, а краят на полата ми още е събран в ръцете ѝ.

Часовникът удря. Пристъпвам назад и се оставям на Агнес да ме съблече. Сърцето ми бие малко по-равномерно. Тя ме слага в леглото и спуска завесите – нощта вече не се различава от останалите по абсолютно нищо. Чувам я в нейната стая как развързва роклята си: ако повдигна глава и погледна през пролуката между завесите, ще я видя коленичила със затворени очи и с притиснати една до друга ръце подобно на дете. Устните ѝ се движат. Моли се всяка нощ да бъде отведена у дома и да не ѝ се случи нищо лошо, когато спи.

Докато тя се моли, аз отключвам дървената кутийка и шепна жестоки думи на снимката на майка си. Затварям очи. Мисля си: "Няма да изучавам лицето ти!" но след като съм си го помислила, знам, че трябва да го направя, тъй като в противен случай ще лежа будна и ще се почувствам зле. Взирам се в бледите ѝ очи."Мислите ли за майка си? , беше ме попитал той, усещате ли лудостта ѝ в себе си?"

Усещам ли лудостта ѝ в себе си?

Прибирам снимката и викам Агнес да ми донесе чаша вода. Изпивам една капка от лекарството си и тъй като не съм сигурна дали ще ме успокои, изпивам още една. После лежа с отметната назад коса. Ръцете ми започват да изтръпват в ръкавиците. Агнес стои и чака. Косата ѝ е разпусната – груба, червена, по-груба и по-червена от всякога на фона на белия плат на нощницата ѝ. Върху едната от слабите ѝ ключици има едва забележимо синьо петно, което може да е сянка, но може и да е синина – не съм в състояние да си спомня.

Най-накрая усещам паренето на лекарството в стомаха си.

– Повече не си ми нужна – казвам. – Върви си.

Чувам я как се качва в леглото и придърпва нагоре одеялата. Настъпва тишина. След малко се чува скърцане, шепот, тих стон на лостове: колелата на часовника на чичо ми се местят. Лежа и чакам съня да дойде. Той не идва. Краката ми стават неспокойни и започват да потрепват. Усещам прекалено ясно кръвта си, усещам объркването ѝ, когато стига до безчувствените върхове на пръстите на ръцете и краката ми. Повдигам глава и тихо извиквам: – Агнес! – Тя не чува или чува, но се страхува да отговори. – Агнес! – Накрая звукът от собствения ми глас започва да ме изнервя. Отказвам се и продължавам да лежа неподвижно. Часовникът отново изстенва, а после удря. Долитат други звуци, отдалече. Чичо ми си ляга рано. Затварящи се врати, снишени гласове, стъпки по стълбището: господата излизат от гостната и се отправят към стаите си.

Може би съм заспала, но дори и да е било така, съм заспала само за минута. Защото изведнъж се стряскам и съм съвсем будна; знам, че това, което ме е събудило, не е било звук, а някакво движение.

Движение и светлина.

Зад завесите на леглото пламъкът на лампата изведнъж е станал по-силен, а вратите и стъклата на прозорците разпъват рамките.

Къщата е отворила уста и диша.

Тогава осъзнавам, че всъщност тази нощ е различна от всички останали. Сякаш призована от някакъв глас, ставам от леглото. Стоя на прага на вратата на стаята на Агнес, докато се уверя от равното ѝ дишане, че продължава да спи, а после вземам лампата и се отправям боса към гостната си. Приближавам се до прозореца и заставам до стъклото, събирам ръце в шепи на фона на собственото им неясно отражение, взирам се в тъмнината в покритата с чакъл площ, в очертанията на поляната, за която знам, че се простира отвъд нея. Известно време не виждам нищо. После чувам слаб звук от стъпваща обувка, последван от още един, който е по-слаб. Безшумно проблясва пламък на кибритена клечка между нечии тънки пръсти и от мрака изплува лице и се навежда към светлината на пламъка, който го кара да изглежда с хлътнали очи и озарено с огнено сияние. Ричард Ривърс е неспокоен също като мен и се разхожда по поляната на Брайър вероятно с надеждата, че сънят ще го споходи.

Студено време за разходки. Около цигарата дъхът му излиза по-бял от дима на тютюна. Той придърпва яката около врата си. После поглежда нагоре. Сякаш знае какво ще види. Не ми кимва, нито ми прави някакъв знак, а само се взира в очите ми. Краят на цигарата избледнява, просветва и отново избледнява. Стойката му става по-решителна.

Движи главата си и изведнъж разбирам какво прави. Оглежда фасадата на къщата. Брои прозорците. Преценява как да стигне до стаята ми! След като се убеждава, че е открил откъде трябва да мине, хвърля цигарата и стъпква с пета горящия ѝ край. Връща се обратно по покритата с чакъл пътека и някой, мистър Уей, предполагам, го пуска да влезе. Не мога да видя точно какво става. Само чувам, че входната врата се отваря и усещам раздвижването на въздуха. Пламъкът на лампата отново се засилва и стъклото на прозореца се издува. Този път обаче къщата като че ли е затаила дъх.

Отстъпвам назад и затискам устата си с ръце, а очите ми се взират в собственото ми меко лице: то се отмества, потъва в тъмнината зад стъклото и сякаш плува или виси в пространството. Мисля си: "Няма да го направи! Няма да посмее!". А после си мисля: "Ще го направи". Стигам до вратата и долепвам ухо до дървото. Чувам глас, а после стъпки. Стъпките утихват, още една врата се затваря – той, разбира се, ще изчака мистър Уей да си легне. Ще изчака.

Вземам лампата и тръгвам с бързи крачки: сянката хвърля полумесеци от светлина върху стените. Нямам време да се облека, не мога да се облека без помощта на Агнес, но знам, че не трябва да се срещам с него по нощница. Намирам чорапи, жартиери, пантофи, наметало. Опитвам се да си прибера косата, която е разпусната, но съм непохватна с фуркетите, а и ръкавиците ми, както и лекарството, което съм изпила, ме правят още по-непохватна. Започвам да изпитвам страх. Сърцето ми отново забива силно, но сега то се бори с капките подобно на лодка, която се бори с бавна река, движейки се срещу течението. Слагам ръка върху него и усещам гъвкавостта на гърдите си – тъй като не са стегнати, те сякаш са голи, незащитени.

Съпротивата, която оказва лекарството, е по-силна от страха ми. В това е смисълът му в крайна сметка. Да премахва тревожността. Когато той най-сетне идва и почуква с нокът на вратата, ми се струва, че изглеждам спокойна. Веднага му казвам:

– Прислужницата ми е много близо, спи, но е близо. Само един вик и ще се събуди. – Той се покланя и не ми отговаря.

Дали си мисля, че ще се опита да ме целуне? Не ме целува. Само влиза много предпазливо в стаята и я оглежда спокойно и съсредоточено, както преди малко оглеждаше къщата. Отвръща:

– Нека да застанем далече от прозореца, понеже светлината се вижда ясно от поляната. – А после, сочейки с глава към междинната врата: – Там ли лежи тя? И няма да ни чуе? Сигурна ли сте?

Дали си мисля, че ще ме прегърне? Той нито веднъж не се приближава до мен. Аз обаче усещам прохладата на нощта, която все още се носи от палтото му. Усещам миризмата на тютюн в косата, в бакенбардите, в устата му. Не си го спомням толкова висок. Придвижвам се до единия край на канапето и стоя сковано, стиснала облегалката. Той е на другия му край, навежда се в празното пространство между себе си и мен и проговаря шепнешком.

Казва:

– Простете ми, мис Лили. Не би трябвало да се срещам с вас по този начин, но съм дошъл в Брайър, полагайки толкова много старание и усилия, а утре може да ми се наложи да си тръгна, без да ви видя. Разбирате ме, нали? Не ви съдя поради факта, че ме приемате. Ако момичето ви се събуди, ще му кажете, че не сте могли да заспите, а аз съм намерил стаята ви и съм дошъл неканен. Имам подобни провинения в къщите на други хора. Но в тази къща, тази вечер, нямам намерение да постъпя недостойно с вас. Пък и веднага се вижда що за човек съм. Мисля, че наистина ме разбирате? Мисля, че наистина искахте да дойда?

Отвръщам:

– Разбирам, че сте открили нещо, за което може би си мислите, че е тайна – че майка ми е била умопомрачена и че чичо ми ме е довел от лудницата, където тя е починала. Но това не е тайна, всеки би могъл да го узнае; известно е даже на прислужниците в къщата. На мен ми е забранено да го забравя. Жал ми е за вас, ако възнамерявате да извлечете полза от него.

– На мен ми е жал – отвръща той, – че съм принуден отново да ви го напомня. За мен то не е от значение, като се изключи фактът, че е довело до пристигането ви в Брайър, където вашият чичо ви държи в тези необичайни условия. Според мен той е човекът, който се е възползвал от нещастието на майка ви. Надявам се, че ще ми простите за откровеността. Аз съм подлец и познавам добре подлеците. Чичо ви е от най-лошите, тъй като ви държи в собствената си къща, където подлостта му минава за старчески каприз. Не ми казвайте, че го обичате – добавя бързо, след като вижда лицето ми, – в името на добрите обноски. Знам, че не им отдавате значение. Ето защо дойдох при вас. Ние създаваме собствените си обноски, вие и аз, или възприемаме онези, които са удобни за нас. А сега ви моля да седнете и да ми позволите да говоря с вас като джентълмен с дама.

Сочи ми канапето и само след миг, сякаш сме чакали да дойде прислужницата с подноса с чая, двамата се настаняваме на него. Тъмното ми наметало се отваря и нощницата ми се показва. Той извръща очи, докато събирам краищата му.

– А сега ще ви кажа онова, което знам – продължава той. – Знам, че няма да получите нищо, ако не се омъжите. Разбрах го първо от Хотри. В книжарниците и издателствата със съмнителна репутация в Лондон и Париж говорят за вас, както може би ви е известно. Говорят за вас като за някакво невероятно създание: красивото момиче в Брайър, което Лили е обучил да чете като бърбореща маймунка книги на похотливи господа, а може би да прави и по-лоши неща. Не е нужно да ви казвам всичко, което говорят за вас – предполагам, че се досещате. За мен думите им нямат значение. – Гледа ме известно време в очите, а после извръща поглед. – Хотри поне е малко по-мил и смята, че съм честен човек, което е по-важно за нас. Той ми разказа накратко, изпитвайки съжаление към вас, за живота ви, за злочестата ви майка, за надеждите ви, за положението, в което сте поставена. Е, човек научава за такива момичета, докато е ерген; вероятно дори и едно на всеки сто от тях не си струва усилията... Хотри обаче е бил прав. Разпитах за състоянието на майка ви и вие струвате... е, знаете ли колко струвате, мис Лили?

Колебая се, а после клатя глава. Той назовава цифрата. Тя е стотици пъти по-голяма от стойността на най-скъпата книга върху лавиците на чичо ми и хиляди пъти по-голяма от стойността на най-евтината. Това е единствената мярка за стойност, която ми е известна.

– Сумата е огромна – казва мистър Ривърс и наблюдава лицето ми.

Кимвам.

– Тя ще бъде наша, ако се оженим.

Мълча.

– Ще бъда откровен – продължава той, – дойдох в Брайър с намерението да постъпя по обичайния начин, имам предвид да ви прелъстя, да ви измъкна от къщата на чичо ви, да се сдобия с богатството ви и навярно впоследствие да се отърва от вас. Десет минути ми бяха достатъчни, за да видя в какво ви е превърнал животът тук, и ми стана ясно, че никога няма да постигна целта си. Нещо повече, разбрах, че да ви прелъстя би означавало да ви обидя, да ви превърна отново в пленница, макар и различна от тази, която сте сега. Не желая да направя подобно нещо. По-скоро желая да ви освободя.

– Много сте галантен – казвам. – Ами ако не искам да бъда освободена?

Отговаря ми просто:

– Според мен копнеете да бъдете освободена.

Извръщам лице – страхувам се, че кръвта, която пулсира в бузите ми, ще ме издаде. Успявам да накарам гласа си да не трепери. Казвам:

– Забравяте, че копнежите ми не означават нищо тук. Все едно книгите на чичо ми да копнеят да изскочат от шкафовете си. Той ме е направил като тях.

– Да, да – отвръща нетърпеливо той. – Вече ми казахте достатъчно. Предполагам, че често го повтаряте. Но какво би могло да означава едно такова изречение? Вие сте на седемнайсет години. Аз съм на двайсет и осем и дълго време мислех, че когато достигна тази възраст, вече би трябвало да съм богат и да не правя нищо. В замяна съм това, което виждате: негодник, чийто джоб не е много празен, но в него няма кой знае колко много пари, а и в близко бъдеще не се виждам да започна да се трепя, за да го напълня. Смятате, че сте отегчена? Помислете колко отегчен съм аз! Извършил съм много непристойни дела и съм смятал, че всяко едно е последно. Повярвайте ми: знам как може да бъде пропиляно времето, ако човек се вкопчи в заблуди, възприемайки ги като истини.

Вдигнал е ръка до главата си и отмята косата от челото си; бледността и тъмните кръгове под очите му сякаш изведнъж са го състарили. Яката му е мека и смачкана от стегнатата вратовръзка. В брадата му има един-единствен сив кичур. Гърлото му е издадено странно напред, както е при всички мъже: сякаш предизвиква удара, който ще го смаже.

Казвам:

– Това е лудост. Според мен вие сте луд – да дойдете тук, да си признаете, че сте подлец, и да смятате, че съм готова да ви приема.

– Но въпреки всичко ме приехте. И още не сте ме отпратили. Не сте извикали прислужницата си.

– Вие събуждате любопитството ми. Сам виждате колко еднообразни са дните ми тук.

– И търсите начин да ги разнообразите? Защо не се откажете от тях завинаги? Можете да го направите веднага!, край!, ако се омъжите за мен.

Клатя глава.

– Не мисля, че говорите сериозно.

– Аз обаче наистина говоря сериозно.

– Знаете на колко години съм. Знаете, че чичо ми никога няма да ви разреши да ме отведете.

Той свива рамене и продължава с безгрижен тон:

– Ще прибегнем, естествено, към непочтени средства.

– Искате и аз да извърша подлост, така ли?

Той кимва.

– Да. Но всъщност вие вече сте на път да постъпите подло. Не ме гледайте така. Не си мислете, че се шегувам. Вие не знаете всичко. – Станал е сериозен. – Предлагам ви нещо, което е много благородно и необичайно. Не баналната зависимост на съпругата от своя съпруг – онова робуване на законното отвличане и ограбване, което светът нарича брак. Няма да ви моля за подобно нещо, въобще нямам предвид това. По-скоро говоря за свобода. За такава свобода, която не се дава често на представителите на вашия пол.

– И която все пак ще бъде постигната – готова съм да се изсмея – чрез брак?

– Която ще бъде постигната чрез брачна церемония, извършена в известни необичайни условия. – Той отново си приглажда косата и преглъща; най-накрая виждам, че е нервен – по-нервен, отколкото съм аз. Навежда се още повече към мен. – Предполагам, че не сте целомъдрена или мекушава като другите момичета? Предполагам, че прислужницата ви наистина спи и не подслушва на вратата?

Мисля си за Агнес, за синините ѝ, но мълча и просто го наблюдавам. Той прокарва ръка по устата си.

– Господ да ми е на помощ, мис Лили, ако съм си съставил погрешно мнение за вас! – казва. – А сега ме чуйте.

Ето в какво се състои планът му. Възнамерява да доведе едно момиче от Лондон и да го направи моя прислужница. Възнамерява да го използва, а после да го измами. Казва, че момичето, което има предвид, е на моята възраст и прилича на мен. Била някаква крадла – нито много честна, нито много умна. Вярва, че ще успее да я убеди да заеме мястото с обещание за малка част от богатството ми. – Да речем, две-три хиляди. Не мисля, че ще се осмели да поиска повече. Възможностите ѝ не са големи, както е при повечето крадци; но както всички крадци и тя се смята за по-велика, отколкото е всъщност. – Ричард свива рамене. В крайна сметка сумата не е от значение, защото той ще се съгласи да ѝ даде толкова, колкото тя поиска, а няма да получи и шилинг. Ще ме смята за наивна и ще вярва, че ще помогне за прелъстяването ми. Ще ме убеди, първо, да се омъжа за него, а после, той се колебае, преди да изрече думата, ще направи така, че да отида в лудницата. Но всъщност тя ще отиде там вместо мен. Ще се противи, той се надява да стане така!, понеже колкото по-силно се противи, толкова по-убеден ще е персоналът на лудницата, че е умопомрачена, и толкова по-зорко ще я пази.

– И заедно с нея, мис Лили – казва накрая той, – ще пази в тайна името ви, чия дъщеря и племенница сте, с две думи всичко, което е свързано с вашата самоличност. Помислете само! Ще свали от раменете ви товара на вашия живот, също както прислужницата сваля наметалото ви, и вие ще си проправите път гола и невидима към онзи свят, който ви харесва, към един нов живот, а там ще се облечете така като искате.

Дошъл е в Брайър, за да ми предложи тази свобода, тази необикновена и зловеща свобода. Като отплата иска да получи доверието ми, обещанието ми, мълчанието ми и половината от богатството ми.

След като свършва да говори, аз седя притихнала в продължение на близо минута с лице, извърнато от неговото. Това, което най-после казвам, е:

– Никога няма да успеем.

Той отговаря незабавно:

– Мисля, че ще успеем.

– Момичето ще ни заподозре.

– Ще отвлека вниманието ѝ със заговора, в който ще я въвлека. Тя ще бъде като всички останали – ще си извади заключение от нещата, които вижда, и от отговорите, които очаква да намери тук. Ще ви погледне, без да знае нищо за чичо ви, и ще си помисли, че сте наивна – кой не би си го помислил на нейно място?

– А хората ѝ, крадците, няма ли да я търсят?

– Ще я търсят, така както хиляди крадци търсят приятелите си, които са ги измамили и ограбили, и след като не я открият, ще предположат, че е духнала, ще я проклинат известно време и ще я забравят.

– Ще я забравят? Сигурен ли сте? Тя няма ли майка?

Той свива рамене.

– Има нещо като майка. Настойница, леля. Тя непрекъснато губи деца. Не вярвам, че ще се разтревожи много, ако изгуби още едно. Особено ако предположи, всъщност сигурен съм, че ще предположи, че детето се е превърнало в измамница. Схващате ли? Собствената ѝ репутация ще спомогне за това да бъде забравена. Безнравствените момичета не могат да очакват да бъдат обичани, за разлика от почтените. – Замълчава. – Там, където ще я настаним обаче, ще я наблюдават строго.

Извръщам поглед от него.

– Блудницата ...

– Съжалявам – бързо отвръща той. – Но вашата репутация, всъщност репутацията на майка ви, ще действа в наша полза там, а също и репутацията на безнравственото момиче. Сигурно осъзнавате как ще се развият нещата. През всичките тези години тя ви е потискала. Сега получавате шанс да се възползвате, а после да се освободите завинаги от нея.

Продължавам да гледам настрани. Отново се страхувам, че той ще забележи колко силно са ме развълнували думите му. Почти се страхувам от това, че са ме развълнували толкова силно. Казвам: – Говорите така, сякаш моята свобода е важна за вас. А всъщност ви интересуват парите.

– Аз си признах, нали? Но всъщност вашата свобода и моите пари са едно и също нещо. Тя ще бъде вашата защита, вашата гаранция, докато си осигурим богатството. Дотогава може да се доверите не на моята чест, защото аз не притежавам чест, а, да речем, на моето користолюбие, което е по-ценно от честта в света отвъд тези стени. Сама ще се убедите, че е така. Ще ви науча как да извлечете полза от него. Можем да наемем къща в Лондон като семейство. Ще живеем отделно, разбира се – добавя с усмивка, – когато вратата на къщата е затворена... След като получим парите обаче, вашето бъдеще ще си бъде ваше, само трябва да пазите в тайна начина, по който сте се сдобили с него. Разбирате ли ме? Щом осъществим плана, трябва да сме предани един на друг, иначе ще се провалим. Не говоря лекомислено. Не искам да ви подвеждам по отношение на естеството на сделката, която ви предлагам. Може би грижите на чичо ви са ви попречили да се запознаете със законите.

– Грижите на чичо ми – отвръщам – са ме подготвили да разглеждам всяка стратегия, която би ме освободила от тези грижи. Но...

Той чака и след като не добавям нищо, продължава:

– Е, аз не се надявам веднага да чуя какво е решението ви. Целта ми е чичо ви да ме задържи тук, за да подредя картините му – утре ще ги разгледам. Ако не ме задържи, ще трябва да променим плана. Има начин да се справим, както при всяко нещо.

Прокарва ръка по очите си и отново изглежда по-стар, отколкото е. Часовникът е ударил дванайсет, огънят е загаснал преди час и стаята е станала ужасно студена. Изведнъж усещам студа. Той ме вижда, че треперя. Мисля, че тълкува треперенето ми като страх или несигурност. Навежда се и най-сетне ми хваща ръката. Казва:

– Мис Лили, вие твърдите, че свободата ви не означава нищо за вас; но нима бих могъл да гледам какъв е животът ви, нима би могъл един честен човек да гледа как ви държат затворена, превръщайки ви в робиня на разврата, как ви се хилят цинично и ви обиждат хора като Хъс и да не поиска да ви освободи от всичко това? Помислете върху предложението ми. После помислете какъв избор имате. Може да изчакате да се появи някой друг кандидат, но дали ще го откриете сред господата, които работата на чичо ви привлича тук? И ако го откриете, дали той ще бъде добронамерен като мен по отношение на бъдещето ви и на вас самата? Или, да предположим, че изчакате чичо ви да умре и по този начин да си получите свободата; междувременно обаче очите му ще отслабват, ръцете му ще започнат да треперят и той още повече ще ви товари с работа, усещайки, че силите му го напускат. Тогава ще бъдете... на каква възраст? Да речем на трийсет и пет или на четирийсет години. Ще сте отдали младостта си на грижите за книги, които Хотри продава за един шилинг на манифактуристи и чиновници. Парите ви ще стоят непокътнати в хранилището на някоя банка. Утехата ви ще е, че сте господарката на Брайър, където часовникът отброява глухо всеки половин час от живота, който ви е останал.

Докато той говори, аз не гледам към лицето му, а към крака си в пантофа. Отново се сещам как понякога си представям, че съм крак, който е стегнат здраво в калъп и копнее да се отърве от него, понеже му е отеснял. От лекарството, което съм изпила, образът е още по-страховит; виждам крака изкривен, с възпалена и подута плът. Продължавам да седя неподвижно, а после вдигам очи към Ричард. Той ме наблюдава и очаква да разбере дали ме е спечелил. Спечелил ме е. Не с онова, което ми е казал за бъдещето ми в Брайър, тъй като не ми е казал нищо, за което да не съм си извадила заключение много отдавна, а с факта, че е тук, че въобще ми казва всички тези неща, че е съставил план и е изминал четирийсет мили, че се е промъкнал крадешком до сърцето на спящата къща, до тъмната ми стая, до мен.

За момичето в Лондон, което за по-малко от месец той по същия начин ще убеди да тръгне към гибелта си и пред което малко по-късно със сълзи по бузите си ще повтарям аргументите му, не си мисля нищо, абсолютно нищо.

Казвам:

– Утре, когато чичо ми ви покаже картините си, трябва да оцените много високо творбата на Романо[20], макар че творбата на Карачи[21] е по-рядка. Похвалете Морланд[22] повече от Роуландсън[23]. Той смята, че Роуландсън е занаятчия.

Това е всичко, което казвам. Мисля, че е достатъчно. Той ме гледа в очите, кима и не се усмихва – според мен знае, че не би ми се искало да го виждам усмихнат в подобен момент. Пуска пръстите ми и става от канапето, оправяйки палтото си, което разваля магията на нашата конспирация – сега той е огромен, черен и не си е на мястото. Надявам се, че ще си тръгне. Отново се разтрепервам, а той ме вижда и казва:

– Опасявам се, че ви задържах прекалено дълго, вече е много късно. Сигурно ви е студено и сте уморена.

Наблюдава ме. Навярно преценява издръжливостта ми и започва да изпитва съмнения. Разтрепервам се още по-силно. Той пита:

– Нали няма да се притеснявате, нали няма да се притеснявате много от онова, което ви казах?

Клатя глава. Страхувам се обаче да стана от канапето, за да не ми се разлюлеят краката и да му се стори, че съм слаба. Отвръщам:

– Ще си тръгнете ли?

– Сигурна ли сте, че искате да си тръгна?

– Напълно. Ще се почувствам по-добре, ако ме оставите сама.

– Добре.

Иска да каже още нещо. Извръщам лице и не му позволявам да го направи; не след дълго чувам предпазливите му стъпки по килима, внимателното отваряне и затваряне на ватата. Седя още миг, после повдигам крака, прибирам краищата на наметалото, нахлупвам качулката и отпускам глава върху твърдата и прашна възглавница на канапето.

Това не е моето легло, а часът за лягане отдавна е минал и около мен няма нищо от онова, което обичам да ми бъде подръка, докато спя – няма я снимката на майка ми, кутийката ми, прислужницата ми. Тази вечер нищо не е както трябва

– Всичките ми навици са нарушени. Моята свобода ми маха: безпределна, страховита, неизбежна като смъртта.

Спя и сънувам, че се придвижвам бързо с лодка, която е с издигнат нагоре нос, в тъмна и тиха вода.

9

Предполагам, че дори тогава, или може би тъкмо тогава, когато нашето споразумение беше съвсем отскоро, когато още беше несигурно, когато нишките му бяха толкова тънки и слаби, предполагам, че дори тогава можех да се откажа, да се освободя от властта на амбицията му. Мисля, че се събуждам с мисълта да го направя, защото стаята, в която, шепнейки в среднощната тишина, той беше взел ръката ми, разгръщайки опасния си план подобно на човек, който разтваря шумолящата опаковка на някаква отрова, отново придобива познатите строги очертания в хладината на последния половин час, който остава до зазоряване. Лежа и я наблюдавам. Познавам всяка нейна извивка и всеки ъгъл. Познавам ги прекалено добре. Спомням си как плаках, когато бях единайсетгодишно дете, заради странността на Брайър, заради тишината, заради криволичещите коридори и претрупаните с предмети стени. Тогава смятах, че тези неща винаги ще ми изглеждат странни, усещах как тяхната странност прави странна и мен самата, как ме превръща в предмет с ъгли и кукички, в отломка в гърлото на къщата. Брайър пълзеше по мен. Брайър ме погълна. Сега усещам тежестта на вълненото наметало, с което съм се покрила, и си мисля: "Никога няма да успея да избягам! Не е предвидено да избягам! Брайър никога няма да ме пусне!".

Аз обаче греша. Ричард Ривърс се е появил в Брайър подобно на спора от дрожди в тесто, за да го промени изцяло. Когато в осем часа отивам в библиотеката, чичо ми ме отпраща: Ричард е там и двамата разглеждат гравюрите. Прекарват заедно три часа. А следобед, когато ме викат да сляза долу, за да се сбогувам с господата, трябва да подам ръка само на мистър Хотри и мистър Хъс. Те стоят във вестибюла, закопчават си палтата и си нахлузват ръкавиците, докато чичо ми се обляга на бастуна, а Ричард стои изправен малко встрани от тях с ръце в джобовете и ги гледа. Той първи ме забелязва. Среща погледа ми, но не ми прави никакъв знак. Останалите чуват стъпките ми и вдигат глави, за да ме наблюдават.

Мистър Хотри се усмихва.

– Ето я красивата Галатея – казва.

Мистър Хъс си е сложил шапката. Сваля я.

– Нимфата – пита с очи, вперени в лицето ми, – или статуята?

– И двете – отвръща мистър Хотри, – но аз имам предвид статуята. Мис Лили още изглежда бледа, не мислите ли?

– Хваща ми ръката. – Как биха ви завиждали дъщерите ми! Знаете ли, че те ядат глина, за да си избелят лицата? Чиста глина. – Клати глава. – Не мисля, че модата да бъдеш блед е особено здравословна. Що се отнася до теб, мис Лили, аз отново съм поразен, както винаги, когато трябва да се разделя с теб!, от несправедливостта на чичо ти, който те държи тук по този отвратителен начин, сякаш си гъба.

– Свикнала съм – отвръщам тихо. – Пък и смятам, че тъмнината ме прави по-бледа, отколкото съм. Мистър Ривърс тръгва ли с вас?

– Тъмнината е виновна. Наистина, мистър Лили, едва виждам копчетата на палтото си. Смяташ ли да се присъединиш към цивилизованото общество и да прокараш газ в Брайър?

– Не и докато държа книги в къщата – отвръща чичо ми. – Значи никога. Ривърс, газта трови книгите. Известно ли ти е?

– Не – отвръща Ричард. После се обръща към мен и добавя с по-тих глас: – Не, мис Лили, все още няма да се връщам в Лондон. Чичо ви беше достатъчно любезен с мен да ми предложи да поработя върху гравюрите му. Изглежда, и двамата сме пристрастени към Морланд.

Очите му са тъмни, доколкото могат да бъдат тъмни сините очи. Мистър Хотри пита:

– Мистър Лили, какво ще кажеш за следната идея: докато продължава работата по подреждането на гравюрите, да разрешиш на племенницата си да погостува на Холиуел стрийт? Не би ли искала, мис Лили, да изкараш една ваканция в Лондон? Ето, по лицето ти личи, че искаш.

– Не иска – отвръща чичо ми.

Мистър Хъс се приближава до мен. Палтото му е дебело и той се поти. Хваща върховете на пръстите ми.

– Мис Лили – казва. – Ако някога бих могъл...

– Хайде, хайде – срязва го чичо ми. – Ставаш досаден. Ето го кочияша ми. Мод, отмести се от вратата...

– Глупаци – казва той, след като господата си тръгват. – Е, Ривърс? Елате, нямам търпение да започнете. Взели сте инструментите си, нали?

– Мога да ги донеса, сър, веднага.

Той се покланя и излиза. Чичо ми се готви да го последва. После се обръща, за да ме погледне. Гледа ме, сякаш разсъждава върху нещо, а после ми махва да се приближа до него.

– Подай ми ръката си, Мод – казва. Мисля, че иска да го подпирам по стълбите. Когато обаче му подавам ръката си, той я хваща, вдига китката ми до лицето си, дръпва нагоре ръкава и присвива очи към ивицата от кожа, която се вижда. Взира се в бузите ми. – Разправят, че си бледа, а? Бледа като гъба? А? – Мърда с уста. – Знаеш ли от какво вещество никнат гъбите? Охо! – Смее се. – Вече не си бледа!

Изчервила съм се и съм се отдръпнала. Докато все още се смее, той пуска ръката ми, извръща се от мен и тръгва сам по стълбите. Обут е с чифт меки пантофи от обрезки от кожи, от които се показват петите на чорапите му, и аз го наблюдавам, докато се изкачва, представяйки си, че злобата ми е камшик или пръчка, с която бих могла да го ударя по краката и да го накарам да се спъне.

Стоя и си мисля за това, докато стъпките му заглъхват, а Ричард се връща по открития коридор от някой от горните етажи. Не ме търси, не знае, че съм там, че все още съм там, в сянката на заключената входна врата. Просто върви, но върви бързо, а пръстите му почукват по парапета на коридора. Мисля си, че може би даже си подсвирква или си тананика. В Брайър не сме свикнали с подобни звуци и тъй като съм разгневена и наранена от думите на чичо ми, те ме стряскат и ме разтреперват, сякаш някъде се разместват талпи и греди. Мисля си, че прахта се вдига на облак от старите килими под обувките му, и когато проследявам с поглед стъпките му, съм сигурна, че виждам как от тавана се олющват и падат фини частици боя. От гледката ми се завива свят. Представям си как стените на къщата се пропукват и рухват от сблъсъка с присъствието му. Боя се, че те наистина ще рухнат, преди да съм успяла да избягам.

Боя се обаче и да избягам. Мисля си, че той го знае. Не може да говори насаме с мен след заминаването на мистър Хъс и мистър Хотри; не се осмелява втори път да се промъкне в стаите ми, но си дава сметка, че трябва да си осигури участието ми в заговора. Чака и наблюдава. Продължава да вечеря с нас, но сяда не до мен, а до чичо ми. Една вечер обаче прекъсва разговора си с него и казва:

– Изпитвам неудобство, мис Лили, като си помисля, че навярно сте отегчена, защото пристигнах и отвлякох вниманието на чичо ви от неговия "Показалец". Предполагам, че копнеете да се върнете към работата си сред книгите.

– Сред книгите ли? – отвръщам. А после, свеждайки поглед към чинията си с надробено месо: – Да, разбира се.

– В такъв случай бих желал да направя нещо, с което да облекча бремето на дните ви. Нямате ли някакви картини или скици, които бих могъл да подредя в албуми в свободното си време? Сигурно имате, понеже виждам, че от прозорците на къщата се откриват много красиви гледки.

Повдига вежди, така както диригентът повдигна палката. Аз естествено съм повече от покорна. Заявявам:

– Аз не мога да рисувам. Никога не съм вземала уроци.

– Как така никога? Простете ми, мистър Лили. Племенницата ви прави впечатление на момиче, което е много сведущо по отношение на общите тенденции в изкуството, създадено от представителките на нейния пол, бих казал... Но вижте, ние бихме могли да поправим този пропуск с минимални усилия. Мис Лили може да взема уроци от мен, сър. Ще ми позволите ли да я обучавам следобед, когато съм свободен? Имам малък опит в тази област: цял сезон преподавах рисуване в Париж на дъщерите на един граф.

Чичо ми присвива очи.

– Рисуване ли? – пита. – Какво би правила с него племенницата ми? Имаш предвид, че искаш да ни помагаш при изработването на албумите, така ли, Мод?

– Аз имам предвид само да рисува, сър, нищо повече – заявява Ричард, преди да съм успяла да отговоря.

– Само да рисува ли? – Чичо ми примигва, взирайки се в мен. – Какво ще кажеш, Мод?

– Боя се, че не притежавам нужните умения.

– Не притежаваш нужните умения ли? Е, това може и да е вярно. Несъмнено почеркът ти, когато те доведох тук, не беше много красив, а дори и сега пишеш наклонено. Кажете ми, Ривърс, един курс на обучение по рисуване дали ще помогне на племенницата ми да си оправи почерка?

– Смятам, сър, че със сигурност ще ѝ помогне.

– Тогава, Мод, трябва да разрешиш на мистър Ривърс да те обучава. Не би ми се понравило обаче, ако само си губиш времето. А?

– Добре, сър – отвръщам.

Ричард наблюдава, а очите му лъщят от любезност, която прилича на прозрачния клепач, който пази окото на котката по време на сън. Когато обаче чичо ми се навежда над чинията си, той бързо среща погледа ми и любезността изчезва, очите му се откриват и внезапната близост, която се изписва върху лицето му, ме кара да се разтреперя.

Не ме разбирайте погрешно. Не ме смятайте за по-целомъдрена, отколкото съм в действителност. Истината е, че треперя от страх – от страх за заговора му, за успеха на този заговор, както и за провала му. Треперя също и от наглостта на Ричард или по-скоро наглостта му ме разлюлява, така както казват за вибриращата струна, че среща неподозиран отклик от страна на фибрите на телата, които са в покой. "Десет минути ми бяха достатъчни, за да видя в какво ви е превърнал животът тук", каза ми той през онази нощ. А после: "Смятам, че вие вече сте на път да постъпите подло". Беше прав. Ако преди не съм разпознавала подлостта или даже и да съм я разпознавала, никога не съм знаела с каква дума да я назова, сега вече със сигурност мога да я разпозная и да я назова.

Разпознавам я, когато той идва всеки ден в стаята ми, вдига ръката ми до устата си, докосва устните си до кокалчетата ми и върти студените си сини, дяволски очи. Дори и да вижда това, Агнес не го разбира. Смята го за галантност. И то наистина е галантност! Галантността на мошениците. Тя ни гледа, докато приготвяме хартията, моливите, боите. Вижда го как заема мястото си до мен, как направлява пръстите ми, докато рисувам дъгите и кривите линии, чува как гласът му става все по-тих. Когато шепнат, мъжките гласове по принцип не звучат добре – прекъсват, трептят, едва се сдържат да не се извисят; неговият обаче умее да се снишава и да внушава, като през цялото време остава ясен като музикален тон. Докато Агнес седи и шие в другата половина на стаята, той ме превежда точка по точка през плана си, от начало до край.

– Много добре – заявява той като истински учител по рисуване, който занимава талантливо момиче. – Много добре. Възприемате бързо.

Усмихва се. Оправя си косата и я приглажда назад. Поглежда към Агнес и установява, че тя е вперила очи в него. Агнес трепва и бързо извръща поглед.

– Е, Агнес – казва той, след като забелязва нервността ѝ, така както ловецът забелязва птицата, – какво ще кажеш за дарбата на господарката си като художничка?

– О, сър! Едва ли мога да преценя.

Той взема молив и се приближава до нея.

– Нали видя как карам мис Лили да държи молива? Тя го държи по женски, а трябва да го стиска по-здраво. Мисля, че твоята ръка би се справила по-добре. Хайде, няма ли да пробваш?

Хваща ръката ѝ. Лицето ѝ пламва от докосването му.

– Изчервяваш ли се? – пита учудено той. – Нали не смяташ, че искам да те обидя?

– Не, сър!

– Защо тогава се изчерви?

– Само ми е малко горещо, сър.

– Горещо ти е през декември?

И така нататък. Той има талант да измъчва, който е почти толкова съвършен, колкото е и моят, и след като виждам това, си мисля, че трябва да бъда предпазлива. Но не съм. Колкото повече я дразни той, толкова по-смутена става Агнес и толкова повече ѝ се подигравам и аз, както става с пумпала, който се върти все по-бързо и по-бързо под ударите на камшика.

– Агнес – питам я, докато ме съблича или ми разресва косата, – за какво си мислиш? За мистър Ривърс ли? – Стискам я за китката и усещам пукането на костите ѝ. – Смяташ ли, че е красив, Агнес? Така смяташ, виждам го в очите ти! Нима младите момичета не искат красиви мъже?

– Наистина не знам, мис!

– Ти ли го казваш? Значи си лъжкиня. – Ощипвам я на място, където плътта ѝ е мека, защото вече познавам всички тези места. – Ти си лъжкиня и флиртаджийка. Ще включиш ли тези прегрешения в списъка си, когато коленичиш до леглото и молиш своя бог да ти прости? Мислиш ли, че той наистина ще ти прости, Агнес? Според мен той трябва да прости на едно червенокосо момиче, тъй като то няма как да не е грешно – такава е природата му. Би било жестоко от негова страна, след като е събудил страстта у него, да го накаже, понеже то я изпитва. Не смяташ ли? Не се ли вълнуваш, когато мистър Ривърс те погледне? Не се ли ослушваш за звука от бързите му стъпки?

Тя отрича. Кълне се в живота на майка си! Един господ знае какво си мисли в действителност. Трябва обаче просто да каже това, иначе играта няма как да продължи. Трябва до го каже и да бъде наранена, да продължава да бъде невинна, а аз трябва да я нараня. Трябва да я нараня заради естествената потребност, която аз самата безспорно бих изпитвала от този мъж, ако бях нормално момиче с нормално сърце.

Но аз не изпитвам такава потребност. Не мисля, че изпитвам такава потребност. Нима маркиза Дьо Мертьой я изпитва по отношение на Валмон[24]? Не желая да я изпитвам. Щях да се мразя, ако беше другояче! Защото от книгите на чичо си знам, че тя е много долно нещо – сърбеж, подобно на сърбежа на възпалена плът, който трябва да бъде уталожен трескаво, мокро, в дрешници и зад паравани. Онова, което той е събудил у мен, което е раздвижил в гърдите ми, онази загадъчна близост, е нещо по-особено. Бих казала, че то се издига като сянка в къщата или пълзи като плесен по стените. Къщата обаче вече е пълна със сенки и петна, ето защо никой не го забелязва.

Вероятно никой, с изключение на мисис Стайлс, тъй като според мен само тя от всички останали поглежда към Ричард и се чуди дали той е джентълменът, за който се представя. Понякога улавям погледа ѝ. Смятам, че тя вижда през него. Смятам, че си мисли, че е дошъл да ме измами и да ме опропасти. Но тъй като ме мрази, тя си мълчи и храни у себе си надеждата за моето озлочестяване с усмивка, така както някога е хранела умиращото си дете.

Това всъщност са елементите, от които е съставен нашият капан, силите, които го движат и изострят зъбите му. И когато той е напълно готов...

– А сега – казва Ричард – започваме да действаме. – Трябва да се отървем от Агнес.

Казва го шепнешком, без да сваля очи от нея, докато тя седи до прозореца, приведена над ръкоделието си. Казва го толкова хладнокръвно, без да мигне, че започвам да се страхувам от него. Мисля, че се отдръпвам. Той поглежда към мен.

– Наясно сте, че трябва – заявява.

– Естествено.

– И знаете ли как?

До този момент не съм знаела. Сега виждам лицето му.

– Има само един начин – продължава той – за непорочни момичета като нея. Това ще ѝ запуши устата по-добре от заплахите или парите... – Взел е една четка, допира космите ѝ до устните си и започва да ги движи бавно напред-назад. – Не се задълбочавайте в подробностите – казва с равен глас. – Те не са важни. Въобще не са важни. – Усмихва се. Тя е вдигнала очи от ръкоделието си и е уловила погледа му. – Как минава денят ти днес, Агнес? – провиква се той. – Все още ли е добър?

– Бива, сър.

– Добре. Много добре... – Предполагам, че тя е навела глава, защото любезността изчезва от лицето му. Доближава четката до езика си и я смуче, докато космите ѝ най-накрая се заострят. – Ще го направя довечера – казва замислено. – Да го направя ли? Ще го направя. Ще се промъкна в стаята ѝ, така както се промъкнах във вашата. Само трябва да ме оставите петнайсет минути насаме с нея – той отново ме поглежда – и да не влизате, ако вика.

До този момент всичко ми е изглеждало като игра. Нима господата и младите дами в селските къщи не играят игрички – нима не флиртуват и не въртят тайно любов? За първи път съм уплашена и сърцето ми се свива. Когато Агнес ме съблича, не мога да я погледна. Извръщам глава. – Този път може да затвориш вратата на стаята си – казвам и усещам, че тя се колебае, вероятно долавя неувереността в гласа ми и е объркана. Не я гледам, докато излиза от стаята. Чувам изщракването на бравата, шепота на молитвите ѝ; чувам, как шепотът прекъсва, когато той се приближава до вратата на стаята ѝ. В крайна сметка тя не вика. Дали щях да се въздържа да не отида при нея, ако го беше направила? Не знам. Но тя не вика, само гласът и се извисява от изненада, от негодувание и, предполагам, от нещо като паника; после обаче спада, защото е задушен или възпрян, и за миг е заменен от шепот, от шум от триене на чаршафи или на крака... После триенето преминава в тишина. А тишината е най-лошото нещо: тя не е отсъствие на звук, а шум от нещо, което се лее, както разправят, че се лее бистрата вода, погледната под лупа, с подскоци и въртеливи движения. Представям си я как трепери и плаче, дрехите ѝ са отметнати назад, луничавите ѝ ръце обаче са обхванали против волята ѝ подскачащия му гръб, а побелялата ѝ уста намира неговия...

Слагам ръце на собствената си уста и усещам сухото жулене на ръкавиците си. После си запушвам ушите. Не чувам, когато той си тръгва. Не знам какво прави тя, след като е напуснал стаята ѝ. Оставям вратата ѝ затворена, най-накрая пия няколко капки от сиропа, за да ми помогнат да заспя, а на другия ден се събуждам късно. Чувам я, че ме вика със слаб глас от леглото си. Казва, че е болна. Разтваря устни, за да ми покаже вътрешността на устата си. Тя е зачервена, набраздена и подута.

– Скарлатина – шепне, като избягва погледа ми.

После къщата е обзета от страх да не се разпространи заразата. Страх, и то от такова нещо! Преместват я на тавана и подгряват съдове с оцет в стаята ѝ. От миризмата му ми прилошава. Виждам я отново, но само веднъж, когато идва да се сбогува с мен. Изглежда слаба и около очите ѝ са се появили тъмни кръгове, а косата ѝ е отрязана. Посягам да я хвана за ръката, но тя трепва, вероятно очаква удар; целувам я леко по китката.

Тя ме поглежда с презрение.

– Сега сте мила с мен – изрича, като си изтегля ръката и си дърпа надолу ръкава, – след като има някой друг, когото да измъчвате. Желая ви успех в опитите ви. Бих искала да ви видя как го насинявате, преди той да е насинил вас.

Думите ѝ ме разтреперват, но само леко, и след като тя си заминава, ми се струва, че я забравям. Защото Ричард също го няма – заминал е преди три дни, за да свърши някаква работа на чичо ми, а и на нас, и мислите ми изцяло са заети с него и с Лондон. Лондон!, в който никога не съм била, но който съм си представяла толкова ярко, толкова често, че съм сигурна, че го познавам. Лондон, където ще намеря свободата си, ще се отърся от себе си, ще живея по нов начин... ще живея, без да спазвам някакъв определен ред, без кожи и подвързии, без книги! Ще забраня хартията в къщата си!

Лежа в леглото си и се мъча да си представя къщата, която ще наема в Лондон. Не мога да си я представя. Виждам само поредица от изпълнени с похот стаи, тъмни стаи, задушни стаи, преградени стаи – затвори и килии, стаите на Приап и Венера... Мисълта ме изнервя. Прогонвам я. Идеята за къщата ще се избистри с времето, сигурна съм. Ставам, разхождам се и си мисля за Ричард, който върви из града, проправяйки си път в нощта към тъмната бърлога на крадците близо до реката. Мисля си как го поздравяват грубо мошеници, как си сваля палтото и шапката, как си грее ръцете на огъня и се оглежда. Представям си го като Макхийт, който подминава няколко злобни лица – мисис Виксън, Бети Докси, Джени Дайвър, Джеми Туистър, Моли Брейзън, докато открие онова, което търси...

Съки Тодри[25].

Търси нея. Мисля си за нея. Мисля си за нея толкова упорито, че ми се струва, че знам каква е косата ѝ – руса, фигурата ѝ – пълна, походката ѝ, цвета на очите ѝ, за които съм сигурна, че са сини. Започвам да я сънувам. В сънищата ми тя говори и аз чувам гласа ѝ. Произнася името ми и се смее.

Мисля, че я сънувам, когато Маргарет идва в стаята ми с писмо, от него.

"Тя е наша", пише той.

Прочитам писмото, отпускам глава върху възглавницата и го доближавам до устата си. Докосвам с устни хартията. В крайна сметка той би могъл да ми бъде любовник или пък тя да ми бъде любовница, тъй като едва ли бих я искала повече, отколкото бих искала един любовник.

Не бих могла обаче да искам един любовник или една любовница повече от свободата.

Хвърлям писмото в огъня, а после съчинявам отговора:

Разбрали сме се какво ще съдържа то още преди заминаването му. След като приключвам с отговора, ми остава да изчакам един ден, а после още един. Това е денят, в който тя идва.

Трябва да пристигне в Марлоу в три часа. Изпращам навреме Уилям Инкър да я посрещне. Макар и да седя и да усещам, че тя все повече се приближава, двуколката се връща без нея: влаковете закъсняват, има мъгла. Крача и не мога да си намеря място. В пет часа отново изпращам Уилям, но и този път той се връща без нея. После вечерям с чичо си. Докато Чарлс ми налива виното, го питам:

– Някаква вест от мис Смит? – След като обаче ме чува, че шепна, чичо ми го отпраща. – Предпочиташ да говориш с прислужниците, Мод, вместо с мен, така ли? – казва. Сърдит е, откакто Ричард замина.

Избира да му чета след вечерята от една книга, която описва леки наказания. Равномерният тон, с който изговарям думите, описващи изпълнената с жестокост сцена, ми действа успокоително. Когато обаче отивам в студените си и тихи стаи, отново започвам да нервнича; след като Маргарет ме е съблякла и ме е сложила в леглото, ставам и се разхождам – спирам до камината, до вратата, до прозореца и търся светлината на двуколката. После я виждам. Забелязва се едва-едва в мъглата – сякаш проблясва, докато конят препуска и тя се мярка зад дърветата подобно на предупредителен сигнал. Наблюдавам светлината, сложила ръка върху сърцето си. Приближава се, започва да се движи все по-бавно, стеснява се и избледнява; показва се конят, а после двуколката, Уилям и една по-неясна фигура. Двуколката завива към задната страна на къщата и аз изтичвам до стаята на Агнес, която вече ще бъде стаята на Сюзан, заставам до прозореца и най-после я виждам.

Тя повдига глава и се взира в конюшните, в часовника. Уилям скача от седалката и ѝ помага да слезе. Около лицето ѝ има качулка. Носи тъмни дрехи и изглежда дребна.

Но е истинска. Планът е истински – изведнъж започвам да усещам как той ме завладява и се разтрепервам.

Прекалено късно е, за да я приема в стаята си. Трябва да продължавам да чакам, докато ѝ дадат да вечеря и я заведат в стаята ѝ, а после да лежа и да чувам стъпките и шепота ѝ с очи, вперени във вратата – един-два инча от изсъхнало дърво!, което отделя нейната стая от моята.

Ставам веднъж и се прокрадвам до вратата; долепям ухо до плоскостите върху стената, но не чувам нищо.

На следващата сутрин карам Маргарет да ме облече старателно и докато тя дърпа връзките, я питам:

– Видя ли я, Маргарет?

– Да, мис.

– Мислиш ли, че става?

– Че става за какво, мис?

– За момиче, което да се грижи за мен.

Тя отмята глава.

– Стори ми се доста посредствена по отношение на обноските – отвръща. – Била е обаче пет-шест пъти в Париж и не знам още къде. Постарала се е мистър Инкър непременно да научи.

– Е, ние трябва да бъдем любезни с нея. Навярно тук ще и се стори скучно, след Лондон. – Маргарет мълчи. – Би ли помолила мисис Стайлс да я доведе при мен, веднага щом закуси?

Лежала съм цяла нощ, понякога потънала в сън, понякога будна, потисната от близостта ѝ до мен и от мъглявостта, с която е обгърната. Сега трябва да я видя, преди да отида при чичо си, защото в противен случай ще се чувствам зле. Най-после към седем и половина чувам непознати стъпки в коридора, който води от стълбището за прислугата към стаята ми, а после и шепота на мисис Стайлс: " Стигнахме". На вратата ми се чука. Къде трябва да застана? Заставам до камината. Дали гласът ми звучи странно, когато им извиквам? Тя дали забелязва това? Дали затаява дъх? За себе си знам, че затаявам дъх, а после усещам, че се изчервявам, и се мъча да накарам кръвта си да се отдръпне от лицето ми. Вратата се отваря. Мисис Стайлс влиза първа и след като за миг се колебае, тя вече е пред мен. Сюзан – Сюзан Смит – Съки Тодри, лековерното момиче, което ще ми отнеме живота и ще ми даде свобода.

Смущението е по-силно, отколкото съм очаквала. Предполагала съм, че ще прилича на мен, предполагала съм, че ще е красива, но тя е дребно, слабо, луничаво същество с коса с цвят на пръст. Брадичката ѝ е силно заострена. Очите ѝ са кафяви, по-тъмни от моите. Погледът ѝ е ту прекалено открит, ту стеснителен: един-единствен път се взира изпитателно в мен, спирайки очи на роклята ми, на ръкавиците ми, на пантофите ми, на плетката на чорапите ми. После примигва – спомня си на какво е била научена, и се покланя припряно. Забелязвам, че е доволна от поклона. Доволна е от мен. Смята ме за глупачка. Мисълта ме разстройва повече, отколкото би трябвало. Мисля си: "Дошла си в Брайър, за да ме унищожиш". Пристъпвам към нея, за да хвана ръката ѝ. "Няма ли да се изчервиш, да се разтрепериш, да си скриеш очите?" Тя обаче отвръща на погледа ми, а пръстите ѝ – с изгризани нокти – са студени и твърди и не трепват в моите.

Мисис Стайлс ни наблюдава. Изражението на лицето ѝ говори недвусмислено: "Ето го момичето, което ти поиска да бъде доведено от Лондон. Според мен е достатъчно добро за теб".

– Не е нужно да оставате повече, мисис Стайлс – казвам. А после, докато тя се обръща, за да излезе: – Знам, че сте се държали мило с мис Смит. – Поглеждам отново към Сюзан. – Навярно си чула, че съм сираче, Сюзан, също като теб. Дойдох в Брайър, когато бях още дете – бях съвсем малка и нямаше кой да се грижи за мен. Не мога да ти опиша всичките неща, с които мисис Стайлс ми показва какво означава майчината любов оттогава насам...

Изричам думите, усмихвайки се. Да измъчвам икономката на чичо си обаче е прекалено обичайно занимание, за да му отделям повече време. Онова, което искам, е Сюзан, и след като мисис Стайлс трепва и се изчервява, а после ни оставя, аз я притеглям към себе си, за да я отведа до камината. Тя върви. Сяда. Топла е и е бърза. Докосвам ръката ѝ. Тънка е като ръката на Агнес, но е твърда. Усещам миризма на бира в дъха ѝ. Говори. Гласът ѝ въобще не е такъв, какъвто съм го сънувала, а е слаб и груб, макар че се опитва да го накара да звучи по-приятно. Разказва ми за пътуването си, за влака от Лондон – когато произнася думата "Лондон", сякаш се притеснява; предполагам, че не е свикнала да назовава града, да го смята за някаква цел или обект на желание. За мен е учудващ и мъчителен фактът, че едно момиче, което е толкова слабо, толкова невзрачно, е прекарало живота си в Лондон, докато аз съм прекарала своя в Брайър, но в същото време той ми носи утеха, защото ако тя може да вирее там, нима аз не бих могла, с всичките си дарби, да вирея по-добре?

Казвам си това, докато описвам какви ще бъдат задълженията ѝ. Отново забелязвам, че тя гледа към роклята и пантофите ми, и след като виждам съжалението и презрението в погледа ѝ, мисля, че се изчервявам. Казвам:

– Предишната ти господарка, разбира се, е била доста изискана дама, нали? Струва ми се, че би ми се присмяла, ако можеше да ме види!

Гласът ми не е много спокоен. Ако обаче в тона ми има горчивина, тя не я забелязва. Отвръща:

– О, не, мис. Тя беше много мила. А и винаги разправяше, че разкошните дрехи пет пари не струват и че е по-важно какво е сърцето, което е под тях.

Изглежда до такава степен завладяна от думите си, толкова заблудена от собствените си измислици, толкова наивна, че аз седя известно време и я наблюдавам мълчаливо. После отново я хващам за ръката.

– Струва ми се, че си добро момиче, Сюзан – казвам. Тя се усмихва и изражението ѝ става скромно. Пръстите ѝ мърдат в моите.

– Лейди Алис все така разправяше, мис.

– Сериозно ли?

– Да, мис.

После си спомня нещо. Отдръпва се от мен, бърка си в джоба и изважда писмо. То е сгънато, запечатано, адресирано с подчертано женски почерк и, разбира се, е от Ричард. Колебая се, а после го вземам. Ставам, тръгвам и го отварям далече от погледа ѝ.

"Без имена! , гласи то, но мисля, че вие знаете кой съм. Това е момичето, което ще ни направи богати – онази неопитна малка крадла; налагало ми се е и преди да се възползвам от уменията ѝ и мога да я препоръчам. Тя ме наблюдава, докато пиша, и, о!, е в пълно неведение. Представям си я как ви гледа. Тя има по-голям късмет от мен, тъй като аз трябва да изчакам да минат две отвратителни седмици, преди да имам удоволствието да съм с вас... Изгорете писмото, моля ви." Мислила съм си, че съм хладнокръвна като него. Не, не съм, не съм; усещам я, че ме наблюдава, точно така, както пише той! , и започвам да изпитвам страх. Стоя права с писмото в ръка, а после изведнъж осъзнавам, че съм в тази поза от прекалено дълго време. Ако беше видяла... Сгъвам листа веднъж, два пъти, три пъти и най-накрая той няма как да се сгъне повече. Все още не знам, че тя не може да чете и да пише нищо друго, освен името си; когато разбирам, се смея, изпитвайки страхотно облекчение. Но не ѝ вярвам напълно. – Не можеш да четеш? – питам. – Не можеш да прочетеш нито една дума, нито една буква? – Връчвам ѝ някаква книга. Тя не иска да я вземе, а когато все пак я взема, разтваря кориците, обръща на една страница, взира се упорито в текста, но по начин, който е неестествен, някак си тревожен и неестествен и прекалено инстинктивен, за да е престорен. Най-накрая се изчервява.

Тогава вземам обратно книгата. – Съжалявам – казвам. Но всъщност не съжалявам, а просто съм изненадана. Да не може да чете! Това ми прилича на някакъв невероятен недостатък, подобен на неспособността на мъченика или на светеца да изпитва болка.

Часовникът удря осем часа, за да ме призове при чичо ми. На вратата спирам. Все пак съм длъжна да спомена плахо Ричард и след като го правя, изражението ѝ изведнъж става хитро, както би следвало да се очаква, а после отново започва да изглежда нормално. Казва ми колко любезен е той. Казва го отново така, сякаш вярва на думите си. Вероятно си вярва. Вероятно любезността му се измерва по друг стандарт там, откъдето идва тя. Усещам ъглите и ръбовете на сгънатата бележка, която е изпратил по нея, в джоба на полата си.

Не знам какво прави тя, докато е сама в стаите ми, но си представям как опипва копринените ми рокли, как пробва ботите, ръкавиците и коланите ми. Дали приближава лупа до бижутата ми? Навярно вече си съставя план какво ще прави с тях, когато станат нейни: ще задържи тази брошка, на тази ще изкърти камъните, за да ги продаде, златния пръстен, който е бил на баща ми, ще подари на своя любим...

– Разсеяна си, Мод – казва чичо ми. – Някакво друго занимание ли имаш, на което предпочиташ да се отдадеш?

– Не, сър – отвръщам.

– Може би недоволстваш заради дребните неща, които те карам да вършиш? Може би навремето трябваше да те оставя в лудницата. Прости ми – предполагах, че ти върша услуга, като те отвеждам оттам. Но може би предпочиташ да живееш сред луди, вместо сред книги? А?

– Не, чичо.

Той замълчава. Мисля си, че отново ще се залови с бележките си. Той обаче продължава.

– Би било много просто да извикам мисис Стайлс и да я накарам да те върне обратно там. Сигурна ли си, че не искаш да го направя? Да накарам ли Уилям Инкър да приготви двуколката? – Докато говори, се навежда, за да ме наблюдава отблизо, а слабите му очи са свирепи зад очилата, които ги предпазват. После отново замълчава и почти се усмихва. – Какво ли биха направили с теб в лудницата – добавя с променен глас, – след всичко онова, което вече си научила.

Изрича думите бавно, а после предъвква въпроса, сякаш е бисквита, която е оставила трохи под езика му. Не отговарям, а свеждам очи, докато премине раздразнението му. След малко той си завърта врата и отново поглежда към страниците върху писалището.

– Така, така. "Бичуващите шапкарки". Започни да ми четеш от втория том, като спазваш препинателните знаци; имай предвид, че номерацията на страниците не е правилна. Аз ще отбелязвам последователността им тук.

Чета от тази книга, когато тя идва да ме отведе обратно в гостната ми. Застава на вратата и разглежда стените от книги, боядисаните стъкла на прозорците. Колебае се, когато стига до сочещия пръст, който чичо ми е поставил, за да очертае границите на невинността в Брайър, така както бях направила преди и аз, и отново като мен с невинността си не го вижда и се опитва да премине от другата му страна. Длъжна съм да ѝ попреча да го стори, даже повече от чичо си! , и докато той трепери и крещи, аз отивам тихо при нея и я докосвам. Тя трепва от допира на пръстите ми.

Казвам:

– Не се страхувай, Сюзан. – Посочвам ѝ месинговата ръка на пода.

Забравила съм, разбира се, че тя би могла да погледне навсякъде, абсолютно навсякъде, понеже за нея всичко ще бъде просто мастило върху хартия. Спомняйки си този факт, аз отново се изпълвам с изумление, а после със злобна завист. Трябва да си дръпна ръката, тъй като се страхувам, че ще я ощипя.

Питам я, докато вървим към стаята ми, как ѝ се е сторил чичо ми. Тя смята, че той съставя речник.

Сядаме да обядваме. Нямам апетит и ѝ подавам чинията си. Облягам се назад на стола и я наблюдавам как прокарва палец по ръба на порцелана, как се любува на тъканта на салфетката, която разстила на коленете си. Би могла да бъде аукционер, агент по недвижими имоти: държи всеки прибор, сякаш преценява стойността на метала, от който е отлят. Изяжда три яйца, като ги загребва бързо с лъжицата и лапа внимателно, без да я побиват тръпки от белтъка, който се клати, без да мисли, докато преглъща, за гърлото си, което се стяга около храната. Избърсва си устните с пръсти, докосва с език някакво петно върху кокалчето си, а после отново преглъща.

"Дошла си в Брайър, мисля си, за да ме погълнеш."

Но аз, разбира се, искам тя да го направи. Нуждая се от това. И вече усещам, че започвам да се разделям с живота си. Разделям се лесно с него, така както горящите фитили се разделят с дима, за да очернят стъклото, което ги пази, така както паяците предат нишки от сребро, за да омотаят с тях потрепващите нощни пеперуди. Представям си го как се разполага плътно около нея. Тя обаче не знае. И няма да узнае, докато не стане прекалено късно; ще погледне и ще види как я е обгърнал и я е променил, как е я направил като мен. Защото в момента тя е просто уморена, неспокойна, отегчена. Разхождам я в парка, а тя ме следва мудно, седим и шием, а тя се прозява и търка очи, без да гледа към нищо определено. Гризе си ноктите, спира, когато ме вижда, че я гледам, след минута издърпва кичур от косата си и захапва връхчето му.

– Мислиш си за Лондон – казвам.

Тя вдигна глава.

– За Лондон ли, мис?

Кимвам.

– Какво правят дамите там в този час на деня?

– Дамите ли, мис?

– Дамите като мен.

Тя се оглежда. А после:

– Може би ходят на гости, мис.

– Ходят на гости ли? На други дами?

– Аха.

Не знае. Измисля си. Сигурна съм, че си измисля! Но дори и да е така, аз разсъждавам върху думите ѝ и сърцето ми изведнъж започва да бие силно. Казах дамите като мен. Дами като мен обаче не съществуват и след секунда в главата ми изниква ясна и страховита картина – аз съм в Лондон, сама, и никой не ми идва на гости.

Всъщност аз и сега съм сама и никой не ми идва на гости. А там ще бъда с Ричард, който ще ме насочва и ще ме съветва. Той възнамерява да наеме за нас къща със стаи, чиито врати ще се заключват...

– Студено ли ви е, мис? – пита тя. Вероятно съм потреперила. Става, за да ми донесе шал. Наблюдавам я, докато върви. Движи се по диагонал върху килима, без да обръща внимание на шарките, на линиите, на ромбовете и на квадратите под краката си.

Продължавам да я наблюдавам. Не мога да я гледам прекалено дълго, прекалено втренчено как върши с лекота обикновени неща. В седем часа тя ме приготвя за вечерята с чичо ми. В десет ме слага в леглото. После стои права в стаята си, а аз чувам въздишките ѝ и вдигам глава – виждам я как се протяга и се отпуска. Свещта я осветява съвсем ясно, макар че аз лежа, скрита в тъмнината. Тихо се движи напред-назад, докато преминава покрай вратата – прикляква, за да вдигне някаква паднала връзка, взема наметалото си изчетква подгъва му от калта. Не коленичи и не се моли, както правеше Агнес. Сяда на леглото извън полезрението ми и вдига крака: виждам как върхът на едната ѝ обувка се опира в другата и я събува. Изправя се, за да си разкопчае роклята, оставя я да падне на пода и я прекрачва тромаво, развързва си корсетите, разтрива си кръста, отново въздиша. Отдалечава се. Повдигам глава, за да я проследя. Тя се връща обратно; облякла си е нощницата и трепери. И аз треперя заедно с нея. Прозява се. Аз също се прозявам. Протяга се с удоволствие, предвкусвайки приближаването на съня! После се отмества, загася свещта, качва се в леглото, стопля се, предполагам, и заспива...

Спи някак си невинно. И аз някога спях така. Изчаквам малко, а после изваждам снимката на майка си и я доближавам до устата си.

"Това е тя, шепна. Това е тя. Сега тя е твоята дъщеря!"

Колко лесно изглежда! Но след като съм заключила лицето на майка си, лежа неспокойно. Часовникът на чичо ми потреперва и започва да бие. Някакво животно врещи като дете в парка. Затварям очи и започвам да си мисля за онова, за което от години не съм си мислила толкова ясно: за лудницата, която беше първият ми дом, за жените с дивите погледи – за умопомрачените, за сестрите. Изведнъж си спомням стаите на сестрите, рогозките от кокосови влакна, надписа върху варосаната стена: "Моята храна е да изпълнявам волята на Оногова, Който Ме е пратил"[26]. Спомням си стълбата, която извеждаше на тавана, разходката на покрива, мекотата на оловото под ноктите на ръцете ми, страховитото падане на земята.

Трябва да заспя, мислейки си за тези неща. Трябва да се потопя в най-дълбоките дебри на нощта. После се събуждам, но не съвсем – все още не съм се освободила изцяло от прегръдката на мрака. Отварям очи и съм объркана, съвсем съм объркана и съм изпълнена с ужас. Поглеждам към тялото си в леглото и ми се струва, че то се променя и изглежда странно

– Ту е голямо, ту е малко, съставено е от отделни части, които са раздалечени една от друга; не мога да определя на каква възраст съм. Започвам да се треса. Викам. Викам Агнес. Съвсем съм забравила, че тя си замина. Забравила съм за Ричард и за нашия заговор. Викам Агнес и ми се струва, че тя идва към мен, но всъщност е влязла, за да отнесе лампата ми. Мисля си, че иска да ме накаже.

– Не вземай лампата! – казвам ѝ, но тя я взема и ме оставя в ужасяващата тъмнина, а после чувам скърцащи врати, стъпки зад завесата. Струва ми се, че е минало много време, преди лампата да се появи отново. Когато я вдига, за да види лицето ми, Агнес изпищява.

– Не ме гледай! – извиквам. А после: – Стой тук! – Защото имам чувството, че ако тя остане, някакво нещастие, някакво ужасно нещо – не знам какво, не мога да го назова, ще бъде предотвратено и аз ще бъда спасена или тя ще бъде спасена. Скривам си лицето, притискайки се към нея, и я сграбчвам за ръката. Ръката ѝ обаче е бледа, там, където преди имаше лунички. Взирам се в нея и не знам коя е.

Тя изрича с глас, който ми е непознат:

– Аз съм Сю, мис. Сю. Не ме ли виждате? Вие сънувате.

– Сънувам ли?

Тя докосва бузата ми. Приглажда косата ми – всъщност не като Агнес, а като... Като никой. Повтаря: – Аз съм Сю. Агнес се е разболяла от скарлатина и се е върнала у дома. А сега трябва да лежите, понеже в противен случай студът ще разболее и вас. А вие не бива да се разболявате.

Продължавам за миг да плувам в някаква гъста мъгла, а после сънят изведнъж изчезва и аз я разпознавам, разпознавам себе си – миналото си, настоящето си, неопределеното си бъдеще. Не знам коя е, но знам, че е част от всичко това.

– Не ме оставяй, Сю! – извиквам.

Усещам я, че се колебае. Когато се отдръпва, започвам да ѝ стискам ръката още по-силно. Тя обаче се отмества, за да ме прескочи, пъха се под чаршафа и ляга до мен, прегръща ме и доближава устата си до косата ми.

Студена е и от допира с нея и на мен ми става студено. Започвам да треперя, но след малко се успокоявам.

– Готово – казва тя. Измърморва думата. Усещам дъха ѝ и дълбоко в скулата си тихото боботене на гласа ѝ. – Готово. Сега ще заспите, нали? Добро момиче.

"Добро момиче", казва тя. Кога за последен път някой в Брайър ме е смятал за добро момиче? Но тя смята така. И трябва да смята така, за да проработи планът ни. А аз трябва да бъда добра, мила и глупава. Нима не казват за златото, че е добър метал? В крайна сметка аз съм нещо като злато за нея. Дошла е да ме съсипе, но ще го направи по-нататък. Защото засега трябва да ме закриля, да ме запази невредима като купчина пари, които възнамерява да прахоса...

Знам го, но не мога да го почувствам така, както би трябвало. Спя в прегръдките ѝ, без да сънувам и без да се въртя, и когато се събуждам, усещам топлината и близостта ѝ. Тя се отмества, когато се раздвижвам. Търка си очите. Косата ѝ е разпусната и докосва моята. Докато спи, лицето ѝ вече не е толкова остро. Челото ѝ е гладко, миглите ѝ сякаш са посипани с пудра, погледът ѝ, когато срещне моя, е съвсем ясен, в него няма насмешка или злоба... Усмихва се. Прозява се. Изправя се. Одеялото се повдига и спада и изпод него излиза на тласъци тръпчива топлина. Лежа и си припомням нощта. Някакво чувство – срам или паника – пърха около сърцето ми. Слагам ръка на мястото, където е лежала, и усещам, че е хладно.

Тя се е променила заедно с мен. Станала е по-уверена, помила.

Маргарет донася вода и тя напълва легена за мен.

– Готова ли сте, мис? – пита. – По-добре е да я използваме веднага. – Навлажнява кърпа и я изстисква и когато ставам и се събличам, тя я прокарва, без да съм я помолила, по лицето и под мишниците ми. Превърнала съм се в дете за нея. Кара ме да седна, за да разреше косата ми. Цъка:

– Колко е заплетена! Номерът при заплетената коса е да се започне да се разресва от долу нагоре...

Агнес ме миеше и ме обличаше с бързи и нервни пръсти и се стряскаше, когато гребенът се закачаше в косата ми. Веднъж я ударих с пантофа си толкова силно, че ѝ потече кръв. Сега седя заради Сюзан – заради Сю, както тя самата се нарече през нощта, седя търпеливо; докато Сю разплита възлите в косата ми, а очите ми са вперени в собственото ми лице в огледалото...

"Добро момиче."

После: – Благодаря ти, Сю – казвам.

Казвам го често през следващите дни и нощи. Никога не съм го казвала на Агнес. "Благодаря ти, Сю." "Добре, Сю" изричам, когато ме помоли да седна или да стана, да си вдигна ръката или крака. "Не, Сю", когато тя се бои, че роклята ми ме стиска. "Не, не ми е студено." Тя обаче обича да ме оглежда, докато вървим, за да бъде съвсем сигурна, че всичко е наред; придърпва наметалото около врата ми, за да не ми духа. "Не, ботите ми не пропускат росата." Тя обаче пъха пръст между обутия ми в чорап глезен и кожата на обувката, за да се увери. В никакъв случай не трябва да настивам. Не трябва да се изморявам. "Не ви ли се струва, че походихте достатъчно, мис?" Не трябва да се разболявам. "Закуската ви стои недокосната, вижте. Няма ли да хапнете поне малко?" Не трябва да отслабвам. Аз съм гъска, която трябва да бъде угоена, за да си струва да бъде заклана.

Разбира се, макар и да не го знае, тя е тази, която трябва да бъде угоена – тя е тази, която след време ще се научи да спи, да се събужда, да се облича, да се разхожда по определен начин, ръководейки се от сигнали на камбани. Мисли, че ми угажда. Мисли, че ме съжалява! Усвоява порядките в къщата, без да осъзнава, че порядките и дрехите, които ме сковават, не след дълго ще започнат да сковават нея. Ще я сковават, все едно е подвързана с марокен или телешки бокс... Израснах, възприемайки себе си като книга. Сега се чувствам като книга, така както тя вероятно възприема книгите: гледа ме с очи, които не могат да четат, вижда формата, но не и смисъла на текста. Забелязва бялата плът и казва: "Колко сте бледа!" но не и препускащата, покварена кръв под нея.

Не трябва да го правя. Не мога обаче да не го направя. Прекалено силно съм завладяна от нейната представа... от нейната представа за мен като глупаво момиче, преследвано от кошмари. Докато тя спи до мен, нямам кошмари. И така, намирам начин да я вкарам в леглото си още една нощ и още една. Накрая тя започва да идва редовно. Отначало си мисля, че е предпазлива, но всъщност я притесняват единствено балдахинът и завесите: всеки път вдига свещта и се взира в гънките им.

– Не си ли мислите – пита – за пеперудите и за паяците, които вероятно са там горе, мис, и само чакат да се спуснат надолу? – Хваща колоната и я клати, – пада една-единствена буболечка сред облак от прах.

След като свиква с това обаче, тя лежи съвсем спокойно, и от начина, по който прибира прилежно краката си, стигам до извода, че навярно и преди е спала с някого другиго и се чудя кой ли е бил той.

– Имаш ли сестри, Сю? – питам я веднъж, може би седмица след пристигането ѝ. Разхождаме се край реката.

– Не, мис.

– А братя?

– Доколкото знам, не – отвръща.

– Значи и ти като мен си израснала съвсем сама?

– Е, не в смисъла, който влагате в думата "сама"... да речем, с братовчеди.

– С братовчеди. Имаш предвид децата на леля ти?

– На леля ми ли? – Гледа ме неразбиращо.

– На леля ти, бавачката на мистър Ривърс.

– О! – Примигва. – Да, мис! Разбира се...

Обръща се на другата страна с отсъстващ поглед. Мисли си за дома си. Опитвам се да си го представя, но не мога. Опитвам се да си представя братовчедите ѝ: недодялани момчета и момичета с остри лица, с остри езици, с остри пръсти. Нейните пръсти обаче са тъпи, макар че езикът ѝ – понякога, когато забожда фуркетите в косата ми или се мръщи на изплъзващите се връзки, тя го показва, езикът ѝ е остър. Виждам, че въздиша.

– Няма значение – продължавам подобно на любезна господарка, която говори на злочеста прислужница. – Виж, там има шлеп. Можеш да изпратиш желанията си по него. И двете ще изпратим желанията си в Лондон. "В Лондон", мисля си отново, но по-мрачно. Ричард е там. И аз ще бъда там след месец. Казвам:

– Темза ще ги занесе, ако не ги занесе лодката.

Тя обаче гледа не към шлепа, а към мен.

– Темза ли? – пита.

– Реката – отвръщам. – Тази река тук.

– Тази нищо и никаква вода е Темза? О, не, мис. – Смее се неуверено. – Как е възможно? Темза е много широка – разперва ръце, – а тази е тясна. Разбирате ли?

Отвръщам, че според мен реките се разширяват все повече надолу по течението си. Тя клати глава.

– Тази нищо и никаква вода? – повтаря. – Във водата, която тече от крановете у дома, има повече живот, отколкото в тази тук. Ето, мис! Погледнете там. – Шлепът ни е отминал. На кърмата му има надпис с шестинчови букви "РОДЪРХАЙД", но тя сочи не към него, а към мазната следа, която е останала от пръските на мотора. – Виждате ли това? – казва възбудено. – Така изглежда Темза. Така изглежда Темза всеки ден от годината. Погледнете тези цветове. Хиляди цветове...

Усмихва се. Когато се усмихва, е почти красива. После мазната следа изтънява, водата става кафява, усмивката ѝ изчезва и тя отново изглежда като крадла.

Трябва да сте наясно с факта, че съм решила твърдо да я мразя. Защото в противен случай как бих могла да свърша онова, което трябва да свърша? Как бих могла да я измамя и да я нараня? Само че прекарваме толкова време заедно, в такова усамотение и сме длъжни да бъдем близки. А нейната представа за близост е различна от представата на Агнес, на Барбара, на която и да било прислужница. Сюзан е прекалено открита, прекалено непринудена, прекалено независима. Прозява се, навежда се. Чеше си пъпките и драскотините. Седи и чопли някоя заздравяла раничка на кокалчето си, докато аз шия. А после пита:

– Имате ли карфица, мис? – Когато ѝ подавам игла от кутията си, тя боде кожата на ръката си с нея в продължение на десет минути. После ми връща иглата. Когато обаче ми я подава, внимава да не приближи върха ѝ до меките ми пръсти. – Не се наранявайте – казва толкова просто, толкова мило, че аз съвсем забравям, че ме пази заради Ричард. Мисля, че и тя забравя.

Един ден ме хваща за ръката, докато вървим, което за нея не означава нищо, но аз съм шокирана, сякаш ми е ударила плесница. Друг път, след като съм седяла дълго на едно място, се оплаквам, че краката ми са измръзнали, а тя коленичи пред мен, развързва пантофите ми, взема краката ми в ръце, държи ги и ги разтрива, а накрая се навежда и диша върху пръстите ми, без да се притеснява. Започва да ме облича, така както на нея ѝ харесва; променя дрехите ми, косата ми, стаите ми. Носи цветя: изхвърля от вазите неизменните изсъхнали листа от масите в гостната ми и откъсва от игликата, която расте в храстите на парка на чичо ми, за да ги замени с нея.

– Естествено на село човек не може да намери цветята, които може да намери в Лондон – казва, докато подрежда стръкчетата в стъклените съдове, – но и тези са достатъчно красиви, нали?

Кара Маргарет да иска от мистър Уей допълнително въглища за камината ми. Толкова дребно нещо! И въпреки всичко никой не се е сетил да го направи заради мен, даже и аз самата не съм го правила, докато съм мръзнала през тези седем зими. От топлината прозорците се изпотяват. Тогава тя обича да стои и да рисува кръгчета, сърца и спирали по стъклата.

Веднъж ме води обратно в стаята ми от библиотеката на чичо ми и аз намирам карти за игра, подредени върху масата, на която се храним. Предполагам, че са картите на майка ми, тъй като това са стаите на майка ми и са пълни с нейни неща, и все пак за секунда доста се разстройвам, представяйки си майка си, която наистина е тук, разхожда се, седи, наредила цветните карти върху покривката. Майка ми, неомъжена, все още нормална... може би е опряла буза в кокалчетата на ръката си... може би въздиша и чака ли, чака...

Вземам една карта. Тя се плъзва по ръкавицата ми. В ръцете на Сю обаче тестето изглежда по друг начин: тя го събира и го подрежда, разбърква картите и ги раздава умело и бързо, златистите и червените фигури оживяват между пръстите ѝ и напомнят на скъпоценни камъни. Изненадана е, разбира се, когато научава, че не мога да играя на карти, и веднага ме кара да седна, за да ме научи. Игрите са въпрос на шанс и елементарни разсъждения, но тя играе съсредоточено, почти ненаситно – с наведена глава и присвити очи, докато оглежда ветрилото от карти. Когато се изморявам, тя играе сама или изправя картите, събира крайчетата им и построява с тях висока фигура – нещо като пирамида от карти, като винаги запазва за върха по един поп и по една дама.

– Погледнете тук – казва, след като свърши. – Погледнете, мис. Виждате ли? – После издърпва една карта от основата на пирамидата и се смее, докато фигурата рухва.

Смее се. Звукът е толкова неестествен в Брайър, колкото би бил неестествен в някой затвор или в някоя църква. Понякога пее. Веднъж разговаряме за танци. Тя става и си повдига полата, за да ми покаже една стъпка. После ме дръпва, за да ме изправи на крака, и ме върти, и ме върти; докато се притиска в мен, усещам ускоряващия се ритъм на сърцето ѝ, усещам го как преминава от нея в мен и става мой.

Накрая ѝ позволявам да заглади със сребърен напръстник острото връхче на един от зъбите ми.

– Дайте да видя – казва. Забелязала е, че си търкам бузата.

– Елате на светло.

Заставам до прозореца и отмятам назад глава. Ръката ѝ е топла, дъхът ѝ, който мирише на бирена мая, също е топъл. Посяга и опипва венеца ми.

– Да, по-остър е – заявява и си издърпва ръката, – от...

– От змийски зъб ли, Сю?

– От игла, щях да кажа. – Оглежда се. – Змиите имат ли зъби, мис?

– Според мен сигурно имат, щом хапят.

– Вярно – отвръща разсеяно тя. – Просто си ги представях беззъби...

Отишла е в гостната ми. Виждам през отворената врата леглото и нощното гърне, пъхнато навътре под него: предупреждавала ме е неведнъж, че порцелановото гърне може да се счупи под пръстите ми, ако не внимавам, докато ставам, и да ме осакати. Предупреждавала ме е също да не стъпвам с боси крака върху косми (понеже космите подобно на червеите, казва тя, може да проникнат в плътта и да загноят), да не използвам непречистено рициново масло за сгъстяване и потъмняване на миглите си и да не се качвам безразсъдно по комини, ако искам да се скрия или да избягам. А сега, докато разглежда предметите върху тоалетната ми масичка, не казва нищо повече. Чакам, а после извиквам:

– Познаваш ли някой, който е умрял от ухапване от змия, Сю?

– От ухапване от змия ли, мис? – Появява се, все още намръщена. – В Лондон ли? Имате предвид в зоологическата градина?

– Ами може би в зоологическата градина.

– Не мога да кажа, че познавам такъв човек.

– Интересно. Бях сигурна, че познаваш някой.

Усмихвам се, въпреки че тя е сериозна. После ми показва ръката си, в която държи напръстник; чак сега разбирам какво възнамерява да направи и вероятно изражението ми е странно. – Няма да ви заболи – успокоява ме тя, след като вижда промяната в лицето ми.

– Сигурна ли си?

– Да, мис. Ако ви заболи, може да изкрещите и аз ще спра.

Не ме заболява и аз не изкрещявам. Но пък това предизвиква у мен смесица от усещания: от стърженето на метала, от натиска на ръката ѝ, която държи челюстта ми, от мекотата на дъха ѝ. Докато тя разглежда зъба, който заглажда, аз не мога да гледам към нищо друго, освен към лицето ѝ, ето защо се взирам в очите ѝ: виждам, че в едното има тъмнокафява, почти черна точица. Взирам се в извивката на бузата ѝ, която е гладка, и в ухото ѝ, което е малко, а възглавничката му е пробита, за да може да носи халки или висулки.

– Как са ти пробили ушите? – питам я, като се приближавам до нея и докосвам с върховете на пръстите си трапчинките върху извитата като дъга плът. – С игла, мис – отвръща тя, – и с бучка лед... – Напръстникът продължава да търка. Тя се усмихва. – Леля ми го прави – казва, докато търка – на бебетата. Сигурно и на мен тя ми го е направила. Почти съм готова! Ето! – Търка по-бавно, а после спира, за да опипа зъба, и отново търка. – Трудна работа, разбира се, щом става дума за малко дете. Защото ако напръстникът се изплъзне... Знам, че няколко са били изгубени по този начин.

Не ми става ясно дали има предвид напръстници или деца. Нейните пръсти и моите устни се навлажняват. Преглъщам веднъж, втори път. Езикът ми се повдига и се движи по ръката ѝ. Изведнъж ръката ѝ започва да ми се струва прекалено голяма, прекалено странна; мисля си за потъмнялото сребро – дъхът ми сигурно е намокрил патината и тя е потекла и аз сякаш усещам вкуса ѝ. Навярно ако беше продължила да търка зъба, щях да изпадна в паника; тя обаче за пореден път забавя темпото и спира. Отново го опипва с палеца си, държи още известно време с ръка челюстта ми, а после се отдръпва назад.

Освобождавам се от прегръдката ѝ леко замаяна. Държала ме е толкова здраво, толкова дълго, че след като ме пуска, студеният въздух удря лицето ми. Преглъщам и прокарвам език по притъпения зъб. Избърсвам си устните. Виждам ръката ѝ: кокалчетата са на места бели, на места червени от натиска на устата ми; пръстът ѝ също си е променил цвета, а напръстникът още е върху него. Среброто блести, не е потъмняло, въобще не е потъмняло. Онова, което съм усетила или което съм си представила, че усещам, е било просто вкусът на нейната кожа.

Може ли една господарка да усети вкуса на пръстите на прислужницата си? Може, в книгите на чичо ми. Изчервявам се от тази мисъл.

И докато стоя и усещам как от неудобството кръвта нахлува в бузите ми, до вратата на стаята ми се приближава едно момиче и ми носи писмо, което е от Ричард. Забравила съм, че го очаквам. Забравила съм да мисля за нашия план, за нашето бягство, за нашия брак, за извисяващата се застрашително порта на лудницата. Забравила съм да мисля за Ричард. Сега обаче трябва да мисля за него. Вземам писмото и, треперейки, разчупвам печата.

"И ти ли си нетърпелива като мен? , пише той. Знам, че си нетърпелива. При теб ли е тя сега? Може ли да види лицето ги? Трябва да изглеждаш радостна. Да се усмихваш, макар и престорено. Чакането приключи за нас. Свърших си работата в Лондон и пристигам!"

10

Писмото ми действа като изщракване на пръсти на хипнотизатор. Примигвам и се оглеждам замаяна наоколо, сякаш излизам от някакъв унес. Поглеждам към Сю: към ръката ѝ, към следата, която устата ми е оставила върху нея. Поглеждам към възглавниците на леглото с вдлъбнатините, които са се образували в нея от главите ни. Поглеждам към цветята във вазата на масата, към огъня в камината. Стаята е прекалено гореща. Стаята е прекалено гореща, но аз продължавам да треперя, сякаш ми е студено. Тя вижда това. Улавя погледа ми и кимва към листа в ръката ми.

– Добри новини, а, мис? – пита, като че ли писмото е изиграло лоша шега и на нея: гласът ѝ ми изглежда слаб, ужасяващо слаб, а лицето ѝ – изострено. Прибира напръстника, но продължава да ме наблюдава. Не мога да срещна очите ѝ.

Ричард пристига. Дали и тя има същото усещане като мен? Не го показва с нищо. Движи се и седи също толкова спокойно, колкото и преди. Изяжда си обяда. Изважда картите на майка ми и ги раздава търпеливо, за да започне самотните си игри. Стоя пред огледалото и виждам отражението ѝ в него – посяга, за да вземе карта и да я сложи върху масата, обръща я, размества поповете, изважда асата... Гледам лицето си и си мисля какво го прави мое: правилните очертания на бузите, прекалено плътните, прекалено пълни и прекалено розови устни.

Най-после тя събира тестето и казва, че ако го взема и го разбъркам, ако го подържа и си пожелая нещо, тя ще проследи как излизат картите и ще ми предскаже бъдещето. Казва го очевидно без ирония и против волята си аз се приближавам до нея и сядам, разбърквам несръчно картите, а тя ги взема от мен и ги слага на масата.

– Тези показват миналото ви – казва, – а тези – бъдещето ви. – Очите ѝ се разширяват.

Изведнъж започва да ми изглежда малка за годините си: за миг двете навеждаме глави и си шепнем, както според мен си шепнат другите, обикновените момичета в обикновените всекидневни, училища или перални: "Ето един млад мъж, вижте, язди кон. А това е пътуване. Дама каро[27], тя означава богатство, ..."

Имам една брошка с брилянти. Мисля си за нея. Мисля си, както съм правила и преди, макар и не много често, за Сю, която диша собственически над камъните, докато преценява стойността им...

В крайна сметка обаче ние не сме обикновени момичета в обикновена всекидневна; тя проявява интерес към богатството ми, защото смята, че е нейно. Отново присвива очи. Гласът ѝ вече не излиза като шепот от устата ѝ, а става рязък. Отдръпвам се от нея, докато тя събира тестето, обръщайки картите в ръцете си, и се мръщи. Изпуснала е, без да види, една: двойка купа. Затискам я с пета, представяйки си, че едното от нарисуваните червени сърца е моето, и я стъпквам върху килима. След като ставам, тя я намира и се опитва да изглади вдлъбнатината върху нея, а после реди пасианс също толкова упорито, колкото и преди.

Поглеждам отново към ръцете ѝ. Станали са по-бели и са заздравели около ноктите. Малки са, а в ръкавици ще изглеждат още по-малки и ще приличат на моите.

Това нещо трябва да бъде направено. Отдавна трябваше да бъде направено. Ричард пристига и аз съм завладяна от чувство за неизпълнени задължения, от стряскащо чувство, че часовете, дните – мрачните, измамни риби на времето, са се плъзнали покрай мен, а аз не съм успяла да ги уловя. Прекарвам една неспокойна нощ. Когато ставаме и тя идва, за да ме облече, аз хващам волана на ръкава ѝ.

– Нямаш ли друга рокля – питам – освен това грозно кафяво нещо, което носиш непрекъснато?

Отвръща, че няма. Изваждам от шкафа си една кадифена рокля и я карам да я пробва. Тя си оголва неохотно ръцете, смъква роклята, прекрачва я и се обръща, някак си свенливо, за да не я гледам. Роклята е тясна. Дърпам кукичките. Оправям плохите около бедрата ѝ, а после отивам да взема една брошка от кутията си – онази брошка с брилянтите – и я закопчавам внимателно върху сърцето ѝ.

После я водя до огледалото.

Влиза Маргарет, вижда я и си мисли, че съм аз.

Започнала съм да свиквам с нея, с нейния живот, с топлината, със същността ѝ; тя вече не е лековерно момиче от подъл заговор – не е Съки Тодри, а се е превърнала в момиче със своя собствена индивидуалност, което мрази и обича определени неща. Изведнъж осъзнавам колко много ще заприлича на мен в лицето и фигурата и си давам сметка, сякаш за първи път, какво се каним да направим двамата с Ричард. Допирам лице до колоната на леглото и я наблюдавам как се оглежда с нарастващо задоволство – обръща се леко наляво, после леко надясно, оправя гънките на полата, намества тялото си по-удобно в ръбовете на роклята.

– Ако можеше да ме види леля ми! – казва тя и се изчервява, а аз си мисля за жената, която може би я чака в тъмната бърлога на крадците в Лондон: лелята, майката или бабата. Мисля си колко ли е нетърпелива, докато брои точещите се дни, които държат далеч от дома малката ѝ крадла, заела се да свърши нещо толкова опасно. Представям си я как чака и изважда някоя от дребните вещи на Сю – колан, гердан, гривна с ярки дрънкулки, и я върти в ръцете си...

Ще я върти вечно, макар и все още да не го знае. Сю също не предполага, че денят, в който за последно е целунала грубата буза на леля си, е бил последният от нейния живот.

Мисля си за тези неща и съм обзета от чувство, което според мен е съжаление. То е жестоко, болезнено, неочаквано: усещам го и ме е страх. Страх ме е какво би могло да ми струва бъдещето. Страх ме е от самото бъдеще, от непознатите, неукротими чувства, с които може да е изпълнено то.

Тя не знае това. И той не трябва да знае. Той идва при мен същия ден следобед – идва, както идваше, когато Агнес беше тук: хваща ме за ръката, спира очите си върху моите, навежда се, за да ме целуне по кокалчетата. "Мис Лили" – казва с гальовен глас. Облечен е с тъмни дрехи, спретнато; дързостта и увереността не са го напуснали, а продължават да го обгръщат като талази от цветове или благоухания. Усещам топлината на устата му даже и през ръкавиците. После той се обръща към Сю, а тя му се покланя. Коравото горнище на роклята ѝ обаче не е предвидено за поклони: тя прави няколко опита да се наведе, а ресните на полата ѝ се усукват и сякаш започват да треперят. Изчервява се. Виждам, че Ричард се усмихва, след като забелязва, че тя е смутена. Но виждам също така, че забелязва роклята ѝ и вероятно белотата на пръстите ѝ.

– Трябваше да се досетя, че е станала дама – казва. Застава до нея. Изглежда висок и по-мургав от всякога, прилича на мечка, а тя изглежда крехка. Хваща ѝ ръката, пръстите му се движат около нейните: те също изглеждат големи – палецът му стига почти до костта на китката ѝ. Казва:

– Надявам се, че си доказала на новата си господарка, че си добро момиче, Сю.

Тя гледа в пода.

– И аз се надявам, сър.

Пристъпвам напред.

– Тя е много добро момиче, наистина е много добро момиче.

Изричам обаче думите припряно, неубедително. Той улавя погледа ми и си свива палеца.

– Разбира се – заявява с равен тон, – няма как да не е добра. Няма как едно момиче да не добро, мис Лили, ако вие му служите за пример.

– Прекалено сте любезен – казвам.

– Няма как един джентълмен да не бъде любезен с дама като вас.

Той не сваля очи от мен. Избрал ме е, срещнал е разбиране от моя страна и иска да ме изтръгне от сърцето на Брайър, без да падне косъм от главата ми, а аз няма да бъда себе си, няма да бъда племенница на чичо си, ако успея да устоя на изражението, което в момента е изписано върху лицето му, без да почувствам в гърдите си вълнение, което е мрачно и противно. Чувствам го прекалено силно и започва да ми се гади. Усмихвам се, но усмивката ми е пресилена.

Сю накланя глава. Дали смята, че се усмихвам на любовта си? Тази мисъл прави усмивката ми още по-измъчена, защото започвам да я усещам като болка в гърлото. Избягвам нейните очи, както и неговите. Той си тръгва, но преди това я кара да се приближи до него и двамата стоят и си шепнат известно време на вратата. Дава ѝ монета – виждам жълтия ѝ блясък, слага я в ръката ѝ, притиска пръстите ѝ към нея със своите. Нокътят му изглежда кафяв върху свежия розов цвят на дланта ѝ. Тя отново се покланя тромаво.

Усмивката ми вече е застинала като гримаса върху лице на мъртвец. Когато тя се обръща, не мога да я погледна. Отивам в будоара си и затварям вратата, лягам по очи на леглото и изведнъж се разтрисам от смях, от ужасен смях, който препуска безшумно като мръсна вода през мен; треперя дълго, но най-накрая се успокоявам.

– Как ви се вижда новото ви момиче, мис Лили? – пита ме той по време на вечерята, забол очи в чинията си. Внимателно отделя месото от гръбнака на рибата – костта е толкова бледа и толкова фина, че е почти прозрачна, а месото е обвито в гъст слой от масло и сос. През зимата храната в къщата се сервира студена, а през лятото – прекалено гореща.

Отговарям:

– Много е ... изпълнителна, мистър Ривърс.

– Мислите ли, че е подходяща за вас?

– Да, мисля, че е подходяща.

– И няма причина да се оплаквате от препоръката ми?

– Не.

– Е, изпитвам облекчение да го чуя.

Винаги казва прекалено много, от любов към говоренето. Чичо ми ни наблюдава.

– За какво става дума? – пита.

Избърсвам си устата.

– За новата ми прислужница, чичо – отвръщам. – За мис Смит, която замества мис Фий. Виждали сте я много пъти.

– По скоро съм я чувал как рита с подметките на ботите вратата на библиотеката ми. И какво?

– Мистър Ривърс я изпрати при мен. Открил я в Лондон, търсела работа, а той бил достатъчно мил, за да си спомни за мен.

Чичо ми си движи езика.

– Достатъчно мил, така ли? – Поглежда към Ричард, а после отново към мен с леко вдигната брада, сякаш надушва подмолни течения. – Мис Смит, казваш?

– Мис Смит – повтарям спокойно, – която замества мис Фий. – Оправям прилежно ножа и вилицата си. – Мис Фий, папистката.

– Папистката! Аха! – Той отново се залавя развълнувано за месото. – Вижте, Ривърс – казва.

– Да, сър?

– Предизвиквам ви, определено ви предизвиквам, сър!, да назовете някоя институция, която поддържа в такава степен бруталните прояви на разврат като Римокатолическата църква...

Той повече не ме поглежда до края на вечерята. После ме кара да чета в продължение на час един стар текст със заглавие "Оплакванията на монахините от монасите".

Ричард седи и ме слуша, без да мръдне. Когато обаче свършвам и ставам, за да изляза от стаята, той също става. – Позволете ми – казва. Изминаваме заедно краткото разстояние до вратата. Чичо ми не вдига глава, но гледа втренчено изцапаните си ръце. Той има малък нож със седефена дръжка, чието старо острие е издълбано от точенето почти като полумесец; с него в момента бели ябълка – една от дребните, сухи, горчиви ябълки, които растат в овощната градина на Брайър.

Ричард проверява дали не се е обърнал към нас, а после ме поглежда право в очите. Тонът му обаче е любезен.

– Трябва да те попитам дали искаш да подновим уроците по рисуване, след като отново съм тук – продължава. – Надявам се, че искаш. – Чака. Не му отговарям. – да дойда ли утре, както обикновено? – Отново чака да му отговоря. Сложил е ръката си върху вратата и я е отворил, но не достатъчно, за да ме пусне да мина, и не я отваря изцяло, когато вижда, че понечвам да изляза. Погледът му изглежда смутен. – Не трябва да бъдеш скромна – казва. Има предвид: "Не трябва да бъдеш слаба". – Не си скромна, нали?

Клатя глава.

– Добре тогава. Ще дойда в обичайното време. Трябва да ми покажеш картините, които си нарисувала, докато ме нямаше. Смятам, че ни остава да положим още малко усилия и... кой знае? После може вече да сме готови да изненадаме чичо ти с плодовете на твоето обучение. Как мислиш? Да продължим ли още две седмици? Две седмици или най-много три?

Отново усещам хладнокръвието и дързостта му, чувствам как кръвта ми се раздвижва, за да ги посрещне. Долавям някакво прималяване, някакво потреперване – неясно, неизразимо усещане, което не може да бъде назовано, нещо като паника. Той чака отговора ми, а прималяването става още по-осезаемо. Съставили сме плана толкова внимателно. Вече сме извършили едно ужасно дело и сме подготвили друго. Знам всичко, което трябва да бъде направено оттук нататък. Знам, че трябва да се преструвам, че го обичам, че трябва да му позволя привидно да ме спечели, а после да призная пред Сю, че ме е спечелил. Колко лесно би трябвало да бъде! Колко съм копняла за това! Колко съм се взирала в стените на имението на чичо ми и колко ми се е искало те да се разтворят и да ме пуснат да изляза! Сега обаче с приближаването на деня на нашето бягство се колебая и се боя да кажа защо. Отново поглеждам към ръцете на чичо си, към седефа, към ябълката, която се разделя с кората си под ножа.

– Да речем, три седмици... а може би и повече – отвръщам най-после. – Може би и повече, ако сметна за нужно.

Изражение, изпълнено с раздразнение или гняв, разкривява лицето му; когато обаче проговаря, гласът му е тих. – Наистина си скромна. Талантът ти е по-голям, отколкото предполагаш. Три седмици ще са достатъчни, уверявам те.

Най-после отваря вратата и ми показва с поклон, че мога да изляза. И макар и да не се обръщам, знам, че не бърза да се прибере в стаята и ме наблюдава, докато изкачвам стълбите – не по-малко загрижен за безопасността ми от всеки един от приятелите на чичо ми.

Скоро Ричард ще стане още по-загрижен, но засега дните отново се връщат към своя в известен смисъл обичаен ход.

Той прекарва сутрините, работейки върху гравюрите, а после идва в стаите ми, за да ми преподава рисуване – за да бъде близо до мен, което ще рече, да ме гледа и да ми шепне, докато нанасям неумело боята върху картона, и да бъде сериозен и показно галантен.

Дните минават нормално с тази разлика, че докато преди Агнес присъстваше в тях, сега нейното място е заето от Сю.

А Сю не е като Агнес. Тя е наясно с много неща. Наясно е с цената си и с целта си. Наясно е, че трябва да слуша и да наблюдава, да внимава мистър Ривърс да не се приближава прекалено много до господарката ѝ и да не ѝ говори прекалено поверително. Наясно е обаче също така, че когато той все пак се приближи до мен, тя трябва да обърне настрани глава и да бъде глуха за шепота му. И тя наистина обръща глава, виждам я, че го прави, но също така я виждам, че поглежда към нас с крайчеца на окото си – изучава отраженията ни в огледалото над камината или в стъклата на прозорците, наблюдава сенките ни! Стаята, в която съм прекарала по неволя толкова много часове и която познавам така, както затворникът познава килията си, сега ми изглежда променена. Изглежда изпълнена с лъскави повърхности, а във всяка от тях са очите ѝ.

Когато срещнат моите, тези очи са прикрити и невинни. Когато обаче срещнат очите на Ричард, аз виждам, че двамата знаят или се разбират за нещо, и не мога да я гледам.

Защото, макар и да е наясно с много неща, информацията, която ѝ е известна, е фалшива и безполезна и задоволството и от това, че я пази, че таи в душата си нещо, което смята за своя тайна, е ужасяващо за мен. Тя не знае, че е фокусът на заговора ни, точката, около която той се върти; смята, че аз съм тази точка. Не подозира, че, присмивайки се на мен, Ричард се присмива на нея, и че, обръщайки се тайно към нея, може би, за да се усмихне, а може би, за да се намръщи, той се обръща към мен и се усмихва и се мръщи искрено.

И докато тормозът, който той упражняваше върху Агнес, ме провокираше и аз самата да се държа жестоко с нея, сега съм просто смутена. Фактът, че усещам прекалено силно Сю, ме кара да усещам прекалено силно себе си – кара ме да бъда ту безразсъдна, както Ричард понякога е безразсъден, докато двамата демонстрираме прекалено явно престорената си страст, ту предпазлива и бдителна, неуверена. В продължение на един час съм смела или кротка, или пък стеснителна, а после, в последната минута, в която той е с нас, се разтрепервам. Издават ме движенията на собствените ми ръце, кръвта ми, дъхът ми.

Предполагам, че тя тълкува треперенето ми като любов. Ричард поне знае, че е слабост. Дните се изнизват: минава първата седмица, започва втората. Усещам объркването му, бремето на очакването му, което се натрупва и започва да кипи и да се вкисва. Той поглежда към рисунката ми и клати глава.

– Страхувам се, мис Лили – повтаря често, – че все още не ви достига упоритост. Мислех си, че ръката ви е по-уверена. Сигурен съм, че преди месец беше по-уверена. Не ми казвайте, че по време на краткото ми отсъствие сте забравили на какво съм ви научил. След всичките ни усилия! Има едно нещо, което художникът трябва да избягва, докато рисува, и то е нерешителността, тъй като тя води до слабост, а поради слабост са се провалили много по-велики начинания от нашето. Разбирате ли? Разбирате ли ме?

Не отговарям. Той излиза, а аз оставам на мястото си. Сю се приближава до мен.

– Не обръщайте внимание, мис – казва нежно, – когато мистър Ривърс говори лоши неща за картината ви. Та вие сте съумели да направите тези круши да изглеждат съвсем истински.

– Така ли смяташ, Сю?

Тя кимва. Взирам се в лицето ѝ, в очите ѝ с една-единствена тъмнокафява точица. После поглеждам към безформените цветни петна, които съм нанесла върху картона.

– Това е отвратителна рисунка, Сю – казвам.

Тя слага ръката си върху моята.

– Е – отвръща, – все пак напредвате, нали?

Напредвам, но не достатъчно бързо. След време той предлага да се разходим в парка.

– Вече трябва да започнем да рисуваме от натура – заявява.

– Предпочитам да не го правя – отвръщам. Имам си свои пътеки, по които обичам да вървя със Сю до себе си. Мисля си, че ако вървя по тях с него, ще ги опороча. – Предпочитам да не го правя – повтарям.

Той се мръщи, а после се усмихва.

– В ролята си на твой учител – добавя – съм длъжен да настоявам.

Надявам се, че ще завали. Но макар и небето над Брайър да е сиво през цялата зима – на мен ми се струва, че е било сиво в продължение на седем години! , в момента то се прояснява, заради него. Духа само слаб, отривист вятър и облъхва глезените ми, които се показват изпод полата ми, когато мистър Уей дръпва силно вратата, за да я отвори.

– Благодаря ви, мистър Уей – казва Ричард и си свива ръката, за да се хвана за нея. Носи обикновена черна шапка, тъмно вълнено палто и светлолилави ръкавици. Мистър Уей поглежда към ръкавиците, а после към мен отчасти със задоволство, отчасти с презрение.

"Мислиш се за дама, нали? , каза ми той в деня, в който ме носеше към ледницата, а аз ритах с крака. Е, ще видим."

Днес няма да тръгна с Ричард към ледницата, а ще избера друга пътека – по-дълга, по-заобиколна, която минава покрай имението на чичо ми и се издига нагоре до мястото, откъдето се виждат задната част на къщата, конюшните, дърветата и параклисът. Пейзажът ми е прекалено добре познат, за да го гледам, ето защо вървя с очи, сведени към земята. Той ме води под ръка, а Сю ни следва – отначало тя е близо до нас, а после изостава, когато той прави така, че двамата да ускорим крачка. Не си говорим, но докато се разхождаме, той бавно ме придърпва към себе си. Полата ми се вдига и аз започвам да се чувствам неудобно.

Когато обаче понечвам да я оправя, той не ми позволява. Най-накрая казвам:

– Не е нужно да ме държиш толкова близо до себе си.

Той се усмихва.

– Трябва да сме убедителни.

– Не е нужно да ме стискаш така. Искаш да ми прошепнеш нещо, което все още не знам, така ли?

Той хвърля бързо поглед назад през рамо.

– Тя би си помислила, че поведението ми е странно – отвръща, – ако пропусна тези възможности да бъда близо до теб. Всеки би си помислил, че е странно.

– Тя знае, че не ме обичаш. Не е нужно да изглеждаме безумно влюбени.

– Нима един мъж не би трябвало да изглежда безумно влюбен през пролетта, когато му се отдава подобна възможност? – Отмята назад глава. – Погледни небето, Мод. Виж колко е синьо, чак да му прималее на човек. Толкова е синьо – вдигнал си е ръката, – че даже не подхожда на ръкавиците ми. Такава е природата – без всякакъв усет към модата. Небесата над Лондон поне са по-благосклонни: приличат на стени на шивашко ателие – неизменно сиви. – Отново се усмихва и ме притегля по-близо до себе си. – Но ти естествено скоро ще го разбереш.

Мъча се да си представя, че съм в шивашко ателие. Спомням си сцени от "Бичуващите шапкарки". Обръщам се и също като него поглеждам бързо към Сю. Тя наблюдава полата ми, която се издува около крака му, с изражение, което тълкувам като задоволство. Отново се опитвам да се отдръпна, но той отново ме притиска към себе си. Казвам:

– Ще ме пуснеш ли? – И след като той не ме пуска: – В такъв случай навярно ти е приятно да ме тормозиш, тъй като ти е известно, че не обичам да бъда задушавана.

Той улавя погледа ми.

– Аз съм като всеки мъж – отвръща, – обсебен съм от онова, което не мога да притежавам. Да ускорим женитбата си. Тогава ще видиш, че желанието ми ще се охлади доста бързо.

Мълча. Продължаваме да вървим и след малко той ме пуска, за да събере ръце в шепи около цигарата си и да я запали. Поглеждам отново към Сю. Вече се изкачваме нагоре, вятърът се е усилил и няколко кичура кестенява коса са излезли изпод бонето и се веят върху лицето ѝ. Тъй като носи торбите и кошниците, тя няма свободна ръка, за да ги прибере. Зад нея наметалото ѝ е опънато като платно.

– Всичко наред ли е с нея? – пита Ричард и дърпа от цигарата.

Обръщам се и започвам да гледам напред.

– Да, всичко е наред.

– При всяко положение е по-издръжлива от Агнес. Бедната Агнес! Чудя се как ли я кара, а? – Той отново ме хваща за ръката и се смее. Не отговарям и той спира да се смее. – Стига, Мод – изрича с по-спокоен тон, – не се дръж като стара мома. Какво е станало с теб?

– Нищо не е станало с мен.

Той изучава профила ми.

– Тогава защо настояваш да изчакаме? Всичко е така, както трябва да бъде. Всичко е готово. Наел съм къща за нас в Лондон. Къщите в Лондон не са евтини, Мод...

Вървя мълчаливо и усещам погледа му. Той отново ме придърпва към себе си.

– Надявам се – казва, – че не си променила намеренията си? Или греша?

– Не, не съм.

– Сигурна ли си?

– Напълно.

– И въпреки всичко отлагаш. Защо? – Не отговарям. – Мод, питам те отново. Нещо се е случило от последния път, в който те видях. Какво е то?

– Нищо не се е случило – отвръщам.

– Нищо ли?

– Нищо, всичко върви според плана ни.

– И ти знаеш какво трябва да се направи сега?

– Естествено.

– Тогава те моля да го направиш. Дръж се като влюбено момиче. Усмихвай се, изчервявай се, оглупявай.

– Нима не правя всички тези неща?

– Правиш ги, а после ги разваляш, като се мръщиш или се дърпаш. Погледни се. Облегни се на ръката ми, по дяволите! Нима ще умреш, ако усетиш ръката ми върху своята? Извинявай. – Сковала съм се от думите му. – Извинявай, Мод.

– Пусни ми ръката – казвам.

Продължаваме напред, един до друг, но без да говорим. Сю стъпва тежко след нас – чувам я как диша, сякаш въздиша. Ричард хвърля угарката, откъсва стрък трева и започва да удря с него по ботушите си.

– Колко отвратително червена е почвата! Но как само ще се радва малкият Чарлс... – Усмихва се на себе си. После кракът му се закача за някакъв камък и той едва не се спъва, което го кара да изпсува. Възстановява равновесието си и хвърля поглед към мен. – Виждам, че започна да вървиш по-леко. Харесва ти, а? Виждаш ли, ще можеш да се разхождаш така и в Лондон. В парковете и из пустошта. Известно ли ти е това? Или може да решиш никога повече да не ходиш пеша – може да наемаш карети, столове носилки и мъже, които да те возят и да те носят...

– Знам какво ще мога да правя.

– Знаеш? Наистина ли? – Той лапа стръка трева и се замисля. – Не ми се вярва. Струва ми се, че те е страх. От какво? Че ще бъдеш сама? Така ли е? Никога няма да ти се налага да се страхуваш от самотата, Мод, докато си богата.

– Мислиш, че се страхувам от самотата ли? – отвръщам. Наближаваме стената на парка на чичо ми. Тя е висока, сива, суха като пудра. – Мислиш, че се страхувам от нея? Не се страхувам от нищо, от абсолютно нищо.

Той хвърля стръка трева и ме хваща за ръката.

– Защо тогава – пита – ни държиш в такова ужасно напрежение?

Мълча. Забавили сме ход. Чуваме Сю, която продължава да диша тежко зад нас, и се забързваме. Когато той проговаря отново, тонът му е променен.

– Преди малко спомена за някакъв тормоз. Истината е, че ти харесва да се тормозиш, като протакаш.

Свивам рамене, сякаш ми е безразлично, макар че съвсем не ми е безразлично.

– Веднъж моят чичо ми каза нещо подобно – отвръщам.

– Беше преди да заприличам на него. За мен въобще не е мъчение да чакам. Свикнала съм.

– Аз обаче не съм – заявява той. – Нито пък искам някой да ме учи на търпение – нито ти, нито който и да било друг. Изгубих твърде много неща в миналото, чакайки. Вече съм по-умел, що се отнася до направляването на хода на събитията в посока, която да отговаря на нуждите ми. Ето на какво съм се научил аз, докато ти си се научила на търпение. Разбираш ли ме, Мод?

Обръщам глава и притварям очи.

– Не искам да те разбера – отвръщам уморено. – Искам да спреш да говориш.

– Ще говоря, докато чуеш.

– Докато чуя какво?

– Докато чуеш това. – Той доближава устата си до лицето ми. Брадата му, устните му, дъхът му миришат на дим, сякаш е дявол. Казва: – Спомни си за нашето споразумение. Спомни си как го сключихме. Спомни си как първия път, когато дойдох при теб, аз съвсем не го направих като джентълмен и нямах какво да губя, за разлика от теб, мис Лили, която ме прие сама в полунощ в собствената си стая... – Отдръпва се от мен. – Предполагам, че държиш поне малко на репутацията си, дори тук; боя се, че дамите винаги държат на репутацията си. Ти естествено си даваше сметка, когато ме прие.

Тонът му е придобил някаква острота, някаква отсянка, която не съм чувала досега. Променили сме посоката: когато поглеждам към лицето му, светлината вече е зад него и ми е трудно да разбера какво е изражението му.

Отвръщам предпазливо:

– Наричаш ме дама, а аз съвсем не съм такава.

– Но въпреки всичко според мен твоят чичо те смята за дама. Дали би му харесало да узнае, че си покварена?

– Той самият ме е покварил!

– В такъв случай дали ще му хареса да узнае, че някой друг мъж е продължил делото му? Говоря, разбира се, за онова, което би си помислил, че се е случило.

Отдръпвам се.

– Погрешно си го разбрал, напълно погрешно. Той ме възприема като някаква машина за четене и преписване на текстове.

– Толкова по-зле. Няма да му хареса, когато машината откаже. Ами ако, да речем, се отърве от нея и си създаде друга?

Усещам как кръвта пулсира в челото ми. Притискам очите си с пръсти.

– Не ставай досаден, Ричард. Да се отърве от нея – по какъв начин?

– Като я върне обратно там, откъдето е дошла...

Пулсирането сякаш спира, а после се ускорява. Свалям си пръстите от челото, но светлината отново е зад него и не мога да видя добре лицето му. Изричам, много тихо:

– Няма да ти бъда от полза, ако съм в лудницата.

– И сега не си ми от полза, докато отлагаш! Внимавай да не се изтощя от този план. Тогава няма да бъда любезен с теб.

– Нима наричаш държанието си любезност? – питам. Най-после сме на сянка и мога да видя изражението му: то е открито, озадачено, изумено. Той отвръща:

– Това е ужасно злодеяние, Мод. Кога съм го наричал по друг начин?

Спираме и сме близо един до друг, сякаш сме влюбени. Тонът му отново е станал безгрижен, но очите му са жестоки – много жестоки. Осъзнавам, за първи път, какво е човек да се бои от него.

Той се обръща и извиква на Сю:

– Вече не е далече, Съки! Мисля, че почти стигнахме. – А на мен ми прошепва: – Нужни са ми няколко минути насаме с нея.

– За да си осигуриш поддръжката ѝ – казвам. – Както постъпи с мен.

– Вече съм го направил – отвръща самонадеяно той, – поне тя засега не се е огънала. Какво има? – Трепнала съм или изражението на лицето ми се е променило. – Нали не я подозираш в малодушие? Мод? Нима мислиш, че се е размекнала или че ни мами? По тази причина ли си толкова нерешителна? – Клатя глава. – Е – продължава той, – значи имам пълно основание да се видя с нея, за да разбера как тя преценява нещата. Накарай я да дойде при мен днес или утре. Намери начин, моля те. Измисли някаква хитрост.

Слага пожълтелия си от тютюна пръст върху устата си. След малко идва Сю и спира до мен, за да си почине. Зачервила се е от тежестта на торбите. Наметалото ѝ продължава да се издува, косата ѝ продължава да се вее и аз искам повече от всичко да я дръпна към себе си, да я докосна и да ги оправя. Струва ми се, че почти съм я докоснала; в този момент обаче си давам сметка, че Ричард е с нас, и усещам острия му, изпитателен поглед. Скръствам ръце на гърдите си и се обръщам настрани.

На следващата сутрин я карам да вземе въглен от огъня, за да запали с него цигарата му; стоя, допряла чело до прозореца на будоара си, и ги наблюдавам как си шепнат. Главата ѝ е извърната от мен; когато тя си тръгва, той вдига очи към мен и улавя погледа ми в мрака, както вече беше направил веднъж. "Спомни си за нашето споразумение", сякаш повтаря. Хвърля цигарата, стъпква я със сила и изтръсква червената пръст, полепнала по обувките му.

След това започвам да усещам нарастващия натиск на нашия заговор, така както според мен хората усещат съпротивлението на спиращите машини, а вързаните животни – надигащите се тропически бури. Всяка сутрин се събуждам и си мисля: "Днес ще го направя! Днес ще освободя спирачката и ще пусна мотора да се върти, ще отвържа животното, ще разкъсам спускащите се облаци! Днес ще му позволя да осъществи намеренията си!"

Но не го правя. Щом погледна към Сю, неизменно се появява онази сянка, онази тъмнина – предполагам, че е паника, най-обикновен страх, разтърсване, хлътване, пропадане в мрачната уста на лудостта.

Лудостта, болестта на майка ми, вероятно започва да пълзи бавно в мен! Мисълта ме плаши още повече. Ден-два пия повече капки от сиропа: те ме успокояват, но в същото време ме променят. Чичо ми го забелязва.

– Ставаш несръчна – казва една сутрин той. Смачкала съм една книга. – Мислиш ли, че те карам да идваш ден след ден в библиотеката ми, за да я съсипваш?

– Не, чичо.

– Какво? Мънкаш ли ми?

– Не, сър.

Той си навлажнява устата, свива устни и ме гледа още по-изпитателно. Когато отново проговаря, гласът му звучи странно.

– На колко си години? – пита. Изненадана съм и се колебая. Той вижда това. – Не ми се прави на свенлива, мис! На колко си години? На шестнайсет? На седемнайсет? Можеш да се чудиш, колкото си искаш. Мислиш, че не забелязвам как минават годините, защото съм учен? А?

– На седемнайсет съм, чичо.

– На седемнайсет. Трудна възраст, ако се вярва на нашите книги.

– Да, сър.

– Да, Мод. Само не забравяй, че твоите занимания са свързани не с вяра, а с наука. Не забравяй също, че ти не си чак толкова голямо момиче, нито пък аз съм чак толкова престарял учен, за да не мога да накарам мисис Стайлс да дойде и да те държи, докато те бия. А? Няма да забравиш тези неща? Нали?

– Не, сър – отвръщам.

Започва да ми се струва, че трябва да помня прекалено много. Лицето и ставите ми ме болят от усилията да изглеждам и да се държа така, както се изисква от мен. Вече не бих могла да кажа със сигурност кои мои действия, кои мои чувства са истински и кои – престорени. Ричард продължава да не ме изпуска от очи. Избягвам погледа му. Той се отнася с мен безразсъдно, дразни ме, заплашва ме. Правя се, че не разбирам. Може би в крайна сметка съм слаба. Може би, както смятат двамата с чичо ми, изпитвам удоволствие да бъда измъчвана. За мен вече определено е мъчение да седя по време на уроците с него, да вечерям с него, да му чета нощем от книгите на чичо ми. Започва да се превръща в мъчение и необходимостта да прекарвам времето си със Сю. Стереотипът ни е нарушен. Прекалено силно осъзнавам, че и тя като него чака. Усещам, че ме наблюдава, че преценява поведението ми, че ми внушава да действам. И което е още по лошо, започва да ми говори в негова полза, да ми казва направо колко е умен, колко е любезен и интересен.

– Така ли смяташ, Сю? – питам я, без да свалям очи от лицето ѝ, а тя бързо извръща смутено поглед от мен, но отговаря неизменно: – Да, мис. О, да, мис. Всеки би смятал така, нали?

Тя се старае да изглеждам спретната – винаги спретната, красива и спретната; разпуска косата ми и я разресва, оправя ръбовете на роклите ми, обира мъха от тях. Мисля, че го прави, за да успокои и себе си, и мен.

– Готово – заявява, след като свърши. – Сега е по-добре.

– Има предвид, че тя е по-добре. – Сега челото ви е гладко. А колко набръчкано беше преди! Не трябва да е набръчкано.

Не трябва да е набръчкано заради мистър Ривърс: чувам неизречените думи, кръвта ми отново започва да бушува; хващам ръката ѝ и я ощипвам.

– Ох!

Не знам кой е извикал, тя или аз. Стряскам се и залитам. В този миг обаче кожата ѝ е между пръстите ми, а собствената ми плът подскача от облекчение. Треперя ужасно в продължение на близо час.

– О, господи! – казвам и си скривам лицето. – Страхувам се, че нещо става с мозъка ми! Смяташ ли, че съм луда? Смяташ ли, че съм зла, Сю?

– Зла ли? – отвръща тя, кършейки ръце. Виждам я, че си мисли: "Глупаво момиче като теб?"

Слага ме в леглото; лежи с ръка, допряна до моята, но след малко заспива и се отдръпва. Мисля си за къщата, в която лежа. Мисля си за стаята, в която е леглото ми – за ръбовете, за повърхностите ѝ. Мисля си, че няма да мога заспя, ако не ги докосна. Ставам, студено е, но аз се придвижвам тихо от едно място до друго – до лавицата на камината, до тоалетната масичка, до килима, до шкафа. После се връщам при Сю. Иска ми се да я пипна, за да се уверя, че е там. Не смея. Не мога обаче да се откъсна от нея. Вдигам ръце, приближавам се и ги държа на един инч, само на един инч над нея – над хълбоците ѝ, над гърдите ѝ, над свитата ѝ ръка, над косата ѝ върху възглавницата, над лицето ѝ, докато тя спи.

Правя това може би три поредни нощи. После се случва следното. Ричард започва да ни кара да ходим до реката. Гледа Сю да е далеч от мен, слага я да седне до обърнатата с дъното нагоре лодка, а той както винаги е плътно до мен и се преструва, че ме наблюдава, докато рисувам. Нанасям боите на едно и също място толкова много пъти, че картонът започва да се издува и да се рони под четката ми, но аз продължавам да рисувам упорито, а той от време на време се навежда към мен и шепне напрегнато:

– Да те вземат дяволите, Мод, как можеш да седиш толкова спокойно, толкова невъзмутимо? А? Чуваш ли онзи звън?

– Часовникът на Брайър удря отчетливо три пъти, покрай реката. – Мина още един час, който можехме да прекараме на свобода. А ти ни държиш тук...

– Ще се дръпнеш ли? – отвръщам. – Закриваш ми светлината.

– Ти ми закриваш светлината, Мод. Виждаш ли колко е лесно да се отстрани тази сянка. Трябва само да се направи една малка крачка. Разбираш ли? Би ли погледнала? Тя не желае да погледне. Предпочита рисунката си. Тази... Ох! Идва ми да взема клечка кибрит и да я изгоря!

Поглеждам към Сю.

– Тихо, Ричард.

Започва обаче да става горещо и най-после в един задушен и безветрен ден топлината надвива над Ричард. Той си постила палтото на земята, просва се върху него и накланя шапката си, за да му пази сянка на очите. Известно време следобедът е тих и почти приятен: чува се само квакането на жабите в тръстиките, плисъкът на водата, крясъците на птиците, шумът от преминаващите лодки. Нанасям боята върху картона още по-леко, още по-плавно и почти се унасям в сън.

В този момент Ричард започва да се смее и ръката ми подскача. Обръщам се, за да го погледна. Той си слага пръста на устата.

– Виж там – казва тихо. И сочи към Сю.

Тя продължава да седи до обърнатата с дъното нагоре лодка, но главата ѝ е паднала назад и се е опряла в изгнилото дърво, а краката ѝ са разкрачени и отпуснати. Един кичур, потъмнял на върха, там, където го е хапала, се е извил и е стигнал до ъгъла на устата ѝ. Очите ѝ са затворени, диша равномерно. Потънала е в дълбок сън. Слънчевите лъчи падат косо върху лицето ѝ и осветяват брадичката ѝ, миглите, потъмняващите лунички. Между ръба на ръкавиците и маншетите на палтото ѝ се показват две тънки ивици розовееща плът.

Поглеждам отново към Ричард, срещам очите му и отново се залавям с рисуването. Казвам тихо:

– Бузите ѝ ще изгорят. Няма ли да я събудиш?

– Да я събудя ли? – Той подсмърча. – Там, откъдето идва тя, няма кой знае колко много слънчева светлина. – Говори почти нежно, но се смее, докато изрича думите, а после добавя шепнешком: – Нито пък там, където ще отиде, мисля си. Нещастна кучка – нека да спи. Тя спи откакто я намерих и я доведох тук, без да си дава сметка.

Казва го не със задоволство, а по-скоро с интерес, породен от онова, което му е минало през ума. После се протяга, прозява се, изправя се на крака и киха. Хубавото време го притеснява. Допира кокалчетата на пръстите си до носа си и силно подсмърча.

– Извинявай – казва и си изважда носната кърпа.

Тя не се събужда, но се мръщи насън и си обръща главата на една страна. Долната ѝ устна леко увисва. Кичурът се отлепва от бузата ѝ, но продължава да е извит и заострен. Вдигнала съм четката и съм я доближила веднъж до ронещата се рисунка, а сега я държа един инч над картона и наблюдавам, докато тя спи. Не правя нищо друго. Ричард отново подсмърча и тихо проклина горещината, сезона. А после, както и преди, предполагам, се успокоява. Предполагам, че ме изучава. Предполагам, че от четката между пръстите ми капе боя

– Защото впоследствие откривам черно петно върху синята си рокля. Не я усещам обаче, че капе, и вероятно тъкмо този факт ме издава. Или изражението на лицето ми. Сю отново се мръщи. Наблюдавам я още малко. После се обръщам и виждам, че Ричард ме гледа.

– О, Мод – казва той.

Не казва нищо повече. Но по изражението му виждам колко силно я желая.

Известно време не правим нищо. После той пристъпва към мен и ме хваща за китката. Четката пада от ръката ми.

– Ела бързо – казва той. – Ела бързо, преди тя да се е събудила.

Повежда ме, препъвайки се, покрай тръстиките. Вървим по течението на реката, после следваме завоя ѝ и продължаваме покрай стената. Когато спираме, той слага ръце на раменете ми и ме хваща здраво.

– О, Мод – повтаря. – Мислех, че те измъчва съвестта или някаква друга слабост. Но това...

Извърнала съм лице от него, но го усещам, че се усмихва.

– Не се усмихвай – отвръщам, треперейки. – Не се смей.

– Да не се смея ли? Бъди благодарна, че не правя нещо по-лошо. Ти знаеш, разбира се, че знаеш! , към какви забавления се изостря апетитът на един джентълмен в подобни случаи. Слава богу, че съм по-скоро измамник, отколкото джентълмен, тъй като правилата на единия се различават от правилата на другия. Не ми пука – можеш да обичаш и да бъдеш прокълната. Не мърдай, Мод! – Опитала съм се да се освободя от ръцете му. Отначало той ме държи здраво, а после ми позволява да се отдръпна леко, но продължава да ме стиска за китката.

– Можеш да обичаш и да бъдеш прокълната – повтаря. – Но няма да ми попречиш да си взема парите, не можеш да протакаш и да правиш така, че да висим тук, да се откажем от плана си, от надеждите си, от светлото си бъдеще. Не и след като разбрах заради каква дреболия ни бавиш. А сега я събуди. Уверявам те, за мен е не по-малко уморително да се дърпаш по този начин! Нека да се събуди и да ни потърси. Нека да ни види така. Не искаш ли да се притиснеш към мен? Добре. Тогава аз ще те държа тук, за да я накарам да си помисли, че сме любовници, и да приключим с тази история. А сега стой спокойно.

Той се отдръпва от мен и изкрещява. Звукът се удря в тежкия въздух и го кара да затрепти, а после заглъхва и настъпва тишина.

– Това ще я извади от съня – казва той.

Раздвижвам си ръцете.

– Причиняваш ми болка.

– Тогава се дръж така, сякаш си моя любовница, и аз ще бъда много нежен. – Отново се усмихва. – Представи си, че тя е на моето място. Ох! – Опитала съм се да го ударя. – Искаш да ме накараш да те нараня, така ли?

Държи ме още по-здраво, като не сваля ръце от мен и притиска с лакти моите. Висок е и е силен. Пръстите му обхващат китките ми, така както навярно пръстите на един мъж би трябвало да обхващат китките на любимата му. Известно време се мъча да се противопоставя на натиска: стоим прегърнати и се потим като борци на ринг. Предполагам обаче, че от разстояние изглежда така, сякаш се люлеем влюбено.

Размишлявам унило и скоро започвам да усещам, че се изморявам. Слънцето продължава да пече върху нас. Жабите продължават да квакат, а водата продължава да се плиска сред тръстиките. Денят обаче е прободен или разцепен: усещам как започва да се накланя и да се отпуска покрай мен на дипли, които ме задушават.

– Съжалявам – казвам със слаб глас.

– Вече няма за какво да съжаляваш.

– Просто...

– Трябва да бъдеш силна. Виждал съм, че можеш.

– Просто...

Просто какво? Как бих могла да го изрека? Просто тя сложи главата ми на гърдите си, когато се събудих объркана. Веднъж стопли крака ми с дъха си. Заглади ръбчето на зъба ми със сребърен напръстник. Донесе супа – бистра супа, вместо яйце, и се усмихна, когато ме видя, че я пия. Окото ѝ има тъмнокафява точица. Смята, че съм добра...

Ричард наблюдава лицето ми.

– Чуй ме, Мод – продължава. Притегля ме силно към себе си. Отпускам се в обятията му. – Чуй! Да беше някое друго момиче, разбирам. Да беше Агнес! А? А тя е момичето, което трябва да бъде измамено, момичето, чиято свобода трябва да бъде отнета, за да бъдем свободни ние. Тя е момичето, което лекарите ще отведат, докато ние ги наблюдаваме безмълвно. Нали не си забравила за плана ни?

Кимвам.

– Но...

– Какво?

– Започвам да се страхувам, че нямам достатъчно смелост...

– Но имаш достатъчно смелост, когато става дума за малки крадли? О, Мод! – Сега гласът му е изпълнен с презрение.

– Забрави ли защо дойде тя при теб? Мислиш ли, че тя е забравила? Смяташ ли, че представляваш нещо за нея, освен онова, към което се стреми? Прекалено дълго си живяла сред книгите на чичо си. В тях момичетата се влюбват лесно, в което е и смисълът им. Ако се влюбваха така и в реалния живот, не би съществувала причина да се пишат книги. – Оглежда ме.

– Ако тя знаеше, щеше да ти се изсмее в лицето. – Тонът му става лукав. – Щеше да се изсмее в моето, ако ѝ кажех...

– Няма да го направиш! – казвам, като вдигам глава и настръхвам. Мисълта ме ужасява. – Ако го направиш, аз ще остана завинаги в Брайър. Чичо ми ще узнае, че си ме използвал... Не ме интересува как ще се отнесе с мен.

– Няма да ѝ кажа – отвръща бавно той, – ако направиш каквото трябва, без повече да отлагаш. Няма да ѝ кажа, ако я накараш да повярва, че ме обичаш и че си съгласна да станеш моя съпруга, за да можем да осъществим бягството, както обеща.

Извръщам лицето си от неговото. Отново настъпва тишина. После измърморвам: – Добре. – Какво друго бих могла да измърморя? Той кимва и въздъхва. Все още ме държи здраво и след миг доближава устата си до ухото ми.

– Ето я, идва! – шепне. – Промъква се покрай стената. Възнамерява да ни наблюдава, без да ни притеснява. А сега нека да ѝ покажем, че си моя...

Целува ме по главата. Топлината и натискът на тялото му, горещият и задушен ден и собственото ми объркване ме карат да отстъпя, без да се съпротивлявам. Той ме хваща за китката и ми вдига ръката. Целува ръкава ми. Когато усещам устата му върху китката си, трепвам. – Хайде стига – казва.

– Бъди за миг добра. Извини ме за бакенбардите. Представи си, че устата не е моята, а нейната. – Думите мокрят плътта ми. Той ми смъква леко ръкавицата, разтваря устни, докосва дланта ми с върха на езика си. Треперя от слабост, от страх и от отвращение, от неудобство, защото знам, че Сю стои и гледа доволно, мислейки си, че съм негова.

Защото той ме е показал на самата мен. Води ме към нея, вървим към къщата, тя взема наметалото ми, взема обувките ми, а бузите ѝ са розови; мръщи се пред огледалото, прокарва леко ръка по лицето си... Прави тези неща, а аз ги виждам и сърцето ми подскача – усещам онова потъване, пропадане, в което има толкова много паника, толкова много тъмнина, че го възприемам като страх или като лудост. Наблюдавам я как се обръща и се протяга, как крачи безцелно из стаята, виждам я как прави всички небрежни и естествени жестове, които съм попивала с очи толкова ненаситно, толкова дълго време. Дали това е желание? Странно е, че тъкмо аз не знам! Мислила съм си, че желанието е нещо по-слабо, по-естествено; представяла съм си, че е свързано с отделни органи, така както вкусът е свързан с устата, а зрението – с очите. Чувството ме преследва и се просмуква в мен като болест. Покрива ме като кожа.

Мисля си, че тя сигурно го забелязва. Сега, след като той го е назовал, ми се струва, че то ме оцветява или ме обозначава по някакъв начин, мисля си, че ме обозначава в червено, така както боята обозначава горещите червени точки, устните и дълбоките рани, босите, ожулени от ударите на камшика крака в картините на чичо ми. Тази нощ ме е страх да се съблека пред нея. Страх ме е да легна до нея. Страх ме е да заспя. Страх ме е, че ще я сънувам. Страх ме е, че докато я сънувам, ще се обърна и ще я докосна...

Но в края на краищата, ако тя усети промяната в мен, ще си помисли, че е заради Ричард. Ако усети, че треперя, че сърцето ми бие силно, ще си помисли, че треперя заради него. Тя чака, продължава да чака. На следващия ден я водя на гроба на майка си. Седя и се взирам в камъка, който съм поддържала толкова чист, без нито едно петънце. Иска ми се да го натроша с чук. Иска ми се, както ми се е искало толкова много пъти, майка ми да е жива, за да мога отново да я убия. Питам Сю:

– Знаеш ли как е умряла? Раждането ми я е убило! – Едва прикривам ликуващата нотка в гласа си.

Тя не я забелязва. Гледа ме, а аз се разплаквам и ако въобще е възможно да каже нещо, с което да ме утеши, това, което казва, е:

– Мистър Ривърс?

Извръщам от нея изпълнените си с омраза очи. Тя се приближава до мен и ме повежда към вратата на параклиса – вероятно за да насочи мислите ми към женитбата. Вратата е заключена и няма как да влезем вътре. Тя ме чака да проговоря.

Най-после изричам смирено:

– Мистър Ривърс ми предложи да се омъжа за него, Сю.

Тя казва, че се радва да го чуе. А после, когато отново се разплаквам – с лъжливи сълзи, които отмиват истинските, когато се задушавам, кърша ръце и извиквам: – Ох! Какво да правя? – ме докосва, гледа ме в очите и отвръща: – Той ви обича.

– Наистина ли смяташ, че ме обича?

Отвръща, че е сигурна. Не трепва. Казва:

– Трябва да следвате сърцето си.

– Не съм убедена. Само ако бях убедена!

– Но пък да сте го обичали и после да го загубите! Усещам прекалено осезателно, че тя ме гледа изпитателно, и извръщам очи. Говори ми за пулсираща кръв, за вълнуващи гласове, за мечти. Усещам целувката му като изгаряне върху дланта си и тя изведнъж разбира, че не го обичам, че съм започнала да се страхувам от него и да го мразя.

Пребледнява.

– Какво ще правите? – прошепва.

– Какво мога да направя? – отвръщам. – Нима имам избор?

Тя не ми отговаря. Само се завърта с гръб към мен, за да погледне за миг към залостената врата на параклиса. Взирам се в белотата на бузите ѝ, в челюстите ѝ, в следата, която иглата е оставила във възглавничката на ухото ѝ. Когато тя се обръща отново към мен, лицето ѝ е променено.

– Омъжете се за него – казва. – Той ви обича. Омъжете се за него и правете всичко, което той иска от вас.

Дошла е в Брайър, за да ме унищожи – за да ме измами и да ме опропасти. "Погледни я, казвам си, виж колко е слаба, колко е безцветна и незначителна! Крадла, малка крадла!" Мисля си, че ще сподавя желанието, както съм сподавяла тъгата и яростта. "Нима няма да успея, нима ще се проваля и ще остана в миналото си, нима ще ми бъде отнето бъдещето – от нея?" Мисля си: "Няма да го позволя". Денят на бягството наближава. "Няма да го позволя." Месецът става по-горещ, нощите – по-задушни. "Няма да го позволя, няма да го позволя."

– Ти си жестока – казва Ричард. – Не смятам, че ме обичаш така, както би трябвало. Предполагам... – поглежда към Сю, – предполагам, че има някой друг, когото обичаш...

Понякога го виждам, че я гледа, и си мисля, че ѝ е казал. Понякога тя ме гледа много странно, а когато ме докосват, ръцете ѝ изглеждат толкова сковани, толкова нервни и неопитни, че си мисля, че знае. От време на време съм принудена да ги оставям сами в собствената си стая; възможно е тогава той да ѝ каже.

"Как ти се струва, Съки, а? Тя те обича!"

"Обича ли ме? Както господарката обича прислужницата си?

"Навярно както някои господарки обичат прислужниците си. Нима не използва разни хитрости, за да те държи близо до себе си?" Дали съм го правила? "Нима не се преструва, че сънува кошмари?" Така ли съм правила? "Карала ли те е да я целуваш? Внимавай, Съки, да не се опита и тя да те целуне..." Дали би се засмяла, както той предполагаше? Дали би се разтреперила? Струва ми се, че вече лежи по-предпазливо до мен, със свити крака и ръце. Струва ми се, че често е нащрек, че ме наблюдава внимателно. Но колкото повече си мисля за тези неща, толкова повече я искам, толкова повече желанието ми нараства и ме завладява. Съживила съм се и съм станала ужасно чувствителна или нещата около мен са се съживили, цветовете им вече са по-ярки, а повърхностите им – по-груби. Потрепвам от падащите сенки. Сякаш виждам фигури, които се изправят от избелелите шарки на прашните килими и завеси или пълзят влажни и матови по таваните и стените.

Даже книгите на чичо ми вече не са същите, което е още по-лошо, най-лошо от всичко. Мислила съм си, че са мъртви. Сега думите подобно на фигурите върху стените се открояват, изпълват се със смисъл. Започвам да се обърквам и да заеквам. Губя почва под краката си. Чичо ми крещи, взема от писалището си месинговото преспапие и го запраща към мен, което ме принуждава да се стегна, за известно време. Една нощ обаче той ме кара да му чета от някаква книга... Ричард ме наблюдава, покрил с ръка устата си, а върху лицето му се появява учудване. Защото в книгата са описани средствата, които една жена може да използва, за да достави удоволствие на друга жена, когато тя има нужда от мъж.

"И тя допря устните и езика си, навлезе в нея..."

– Харесва ли ти, Ричард? – пита чичо ми.

– Да, сър, признавам, че ми харесва.

– Е, на много мъже им харесва; аз обаче се боя, че това въобще не ми е по вкуса. И все пак се радвам, че проявявате интерес. Аз естествено разглеждам тази тема подробно в своя "Показалец". Продължавай да четеш, Мод. Продължавай.

Продължавам да чета. Против волята си и въпреки мрачния, издевателстващ поглед на Ричард усещам как баналните думи ме възбуждат. Изчервявам се и се засрамвам. Засрамвам се от мисълта, че онова, което съм смятала за тайната книга на сърцето си, може да бъде стъпкано от подобна отвратителна история, че може да намери място в колекцията на чичо ми. Всяка вечер излизам от гостната и се качвам на горния етаж – вървя бавно, като потропвам с пръстите на обутите си с пантофи крака по всяко стъпало. Ако спазвам ритъма, ще бъда в безопасност. После стоя права в мрака. Когато Сю идва, за да ме съблече, си налагам да изтърпя хладнокръвно докосването и, както според мен восъчният манекен би изтърпял бързото, безразлично докосване на шивача.

И все пак даже восъчните крайници биха отстъпили пред топлината на ръцете, които ги повдигат и наместват. И през една нощ аз най-накрая отстъпвам пред нейните.

Започнала съм да сънувам сънища, които не могат да бъдат описани с думи, и да се събуждам, объркана от копнеж и страх. Понякога тя се размърдва в леглото. Понякога – не. Ако се събуди, ми казва: "Хайде, заспивайте". Понякога заспивам отново. Понякога – не. Понякога ставам и се разхождам из стаята, понякога пия от сиропа. Тази нощ изпивам няколко капки и лягам до нея, но ме обзема не сънливост, а още по-силен смут. Мисля си за книгите, които напоследък чета на Ричард и на чичо си: те се връщат при мен на фрази, на части: "тя притисна устните и езика си... хвана ръката ми... бедро, устна и език... напъха го почти насила... хвана гърдите ми... отвори широко устните на малката ми... устните на нейната малка..."

Не мога да ги заглуша. Почти ги виждам, мрачните им очертания изскачат от бледите страници, за да се съберат, да се скупчат и да се съединят. Покривам си лицето с ръце. Нямам представа от колко време лежа така. Сигурно обаче издавам някакъв звук или правя някакво движение, понеже когато отдръпвам ръце, тя е будна и ме наблюдава. Знам, че ме наблюдава, въпреки че леглото е много тъмно.

– Заспивайте – казва. Гласът ѝ е хрипкав.

Усещам си краката, които са съвсем голи, в нощницата. Усещам точката, в която се събират. Усещам думите, които продължават да се скупчват. Топлината на крайниците ѝ приижда полека към мен през влакната на леглото.

Отвръщам:

– Страх ме е...

Тогава дишането ѝ се променя. Гласът ѝ става по-ясен, по-мил. Прозява се.

– Какво има? – пита. Търка си очите. Отмята назад косата от челото си. Да беше някое друго момиче! Да беше Агнес! Да беше момиче от някоя книга!

"В тях момичетата се влюбват лесно, в което е смисълът им."

"Бедро, устна и език..."

– Мислиш ли, че съм добра? – питам.

– Добра ли, мис?

Мисли, че съм добра. Преди това ми изглеждаше като спасение. Сега обаче ми изглежда като капан. Казвам:

– Иска ми се... иска ми се да знам...

– Да знаете какво, мис?

Да знам... да знам как да те спася. Как да спася себе си. В стаята е тъмно като в рог. "Бедро, устна..."

"В тях момичетата се влюбват лесно."

– Иска ми се да знам – продължавам – какво трябва да прави една съпруга в първата брачна нощ...

В началото е лесно. В края на краищата така става в книгите на чичо ми: две момичета, едното е опитно, а другото – не...

– Той ще иска – отвръща тя – да ви целуне. Ще иска да ви прегърне. – Лесно е. Аз изричам репликата си и тя, с малко подсказване – изрича своята. Думите се връщат обратно на местата си върху страниците. Лесно е, лесно е...

После тя се надвесва над мен и приближава устата си до моята.

Усещала съм натиска на неподвижните, сухи мъжки устни върху ръката си през ръкавицата, върху бузата си. Търпяла съм мокрите, изпълнени с намек целувки на Ричард върху дланта си. Нейните устни са студени, гладки, влажни, не прилягат добре на моите, а после стават по-топли и още по-влажни. Косата ѝ пада върху лицето ми. Не мога да я видя, само мога да я почувствам, да усетя вкуса ѝ. Има вкус на сън, леко спарен. Прекалено спарен. Разтварям устни, за да вдишам, за да преглътна или за да се отдръпна, но докато вдишвам, преглъщам или се отдръпвам, сякаш я всмуквам в устата си. Нейните устни също се разтварят. Езикът ѝ се показва между тях и докосва моя.

Трепвам или се разлюлявам. Защото като че ли съм попаднала на нещо сурово, на отворена рана, на нерв. Тя усеща, че подскачам, и се отдръпва, но бавно, бавно и неохотно, сякаш влажните ни устни са залепнали и се късат, докато се разделят. Стои надвесена над мен. Усещам, че едно сърце бие бързо, и си мисля, че е моето. Нейното е. Диша учестено. Започнала е съвсем леко да трепери.

После долавям вълнението ѝ, удивлението ѝ.

– Усещате ли го? – пита. Гласът ѝ звучи странно в пълния мрак. – Усещате ли го?

Усещам го. Усещам го като падане, като капене, като прецеждане, като пясък, който се изсипва от стъклено кълбо. После се размърдвам и не съм суха като пясък. Мокра съм. Стичам се като вода, като мастило.

Започвам и аз като нея да треперя.

– Не се страхувайте – казва тя. Гласът ѝ пресеква. Отново се размърдвам, тя също се размърдва и се приближава към мен, а плътта ми подскача към нейната. Тя трепери още по-силно. Трепери от близостта с мен! Продължава: – Мислете си за мистър Ривърс. – Мисля си за Ричард и я гледам. Тя повтаря: – Не се страхувайте. – Но тя е тази, която изглежда уплашена. Гласът и все още пресеква. Целува ме отново. После вдига ръка и аз усещам потрепването на върховете на пръстите ѝ върху лицето си.

– Виждате ли? – пита. – Лесно е, лесно е. Мислете си за него. Той ще иска... Той ще иска да ви докосва.

– Да ме докосва ли?

– Само да ви докосва – отвръща тя. Потрепващата ѝ ръка се спуска надолу. – Само да ви докосва. Ето така. Ето така.

Когато вдига нощницата ми и плъзва ръка между краката ми, и двете притихваме. Ръката ѝ отново започва да се движи, а пръстите ѝ вече не потрепват: овлажнили са се и се плъзгат, а докато се плъзгат подобно на устните ѝ върху моите, стават по-бързи и ме придърпват, изтеглят ме от мрака, от естествената ми форма. Преди си мислех, че изпитвам копнеж към нея. Сега копнежът е толкова силен, толкова остър, че започвам да се страхувам, че никога няма да бъде задоволен. Мисля си, че ще расте, ще расте и ще ме накара да полудея или ще ме убие. Ръцете ѝ продължават да се движат бавно. Шепне:

– Колко сте мека! Колко сте топла! Искам... – Ръката ѝ се движи още по-бавно. Започва да натиска. Затаявам дъх. Това я кара да се разколебае, а после да натисне още по-силно. Най-накрая натиска толкова силно, че аз усещам как плътта ми се огъва, усещам я в себе си. Мисля, че надавам вик. Тя вече не се колебае, а се приближава до мен и бедрата ѝ обхващат моите, а после отново натиска. Толкова е крехка! Но бедрата ѝ са силни, ръката ѝ е груба; навежда се, изтласква се, движи хълбоците и ръката си, сякаш следва някакъв ритъм, някакво ускоряващо се темпо. Пресяга се. Стига толкова далече, че улавя живота ми, улавя треперещото ми сърце: започва да ми се струва, че не съществувам никъде другаде, освен в точките, в които моята плът е захваната за нейната. А после:

– О, ето, стана! – казва. – Просто стана! О, най-после стана! – Аз се разчупвам, разтрошавам се, избухвам от ръката ѝ. Тя се разплаква. Сълзите ѝ капят върху лицето ми. Тя доближава уста до тях. – Перла – изрича. Гласът ѝ пресеква. – Перла.

Нямам представа от колко време лежим така. Тя се отпуска до мен с лице, допряно до косата ми. Бавно отдръпва пръсти. Бедрото ми е мокро там, където се е облягала и се е движила върху мен. Пухът на матрака е хлътнал под нас, леглото е тясно, високо и горещо. Тя отмята одеялото. Все още е нощ, стаята все още е тъмна. Все още дишаме учестено, сърцата ни бият все по-силно, все по-силно и по-шумно, струва ми се, в сгъстяващата се тишина те, както и леглото, и стаята, и къщата!, сякаш са ехо на гласовете ни, на шепота ни, на виковете ни.

Не мога да я видя. След миг обаче тя намира ръката ми и я хваща, стиска я силно, а после я доближава до устата си, целува пръстите ми, слага дланта ми под бузата си. Усещам тежестта и формата на костите на лицето ѝ. Усещам, че примигва. Мълчи. Затваря очи. Лицето ѝ помръква. Потреперва. Топлината се излъчва като парфюм от нея. Пресягам се, дърпам отново одеялото нагоре и я завивам нежно.

"Всичко, казвам си, всичко се промени." Преди смятах, че съм мъртва. Сега тя докосна душата ми, живеца ми, върна ми плътта и ме разтвори. "Всичко се промени." Все още я усещам в себе си. Усещам как се движи върху бедрото ми. Представям си как се събужда и среща погледа ми. Мисля си: "Ще ѝ кажа, после. Ще ѝ кажа: Имах намерение да те измамя. Вече не мога да го направя. Планът е на Ричард. Може да стане наш". Може да стане наш, мисля си, или можем да се откажем изцяло от него. Трябва само да избягам от Брайър: тя може да ми помогне да го направя, тя е крадла и е по-умна от мен. Може двете да се доберем тайно до Лондон, да намерим пари...

И така, аз обмислям плана, докато тя спи с лице върху ръката ми. Сърцето ми отново бие силно. Сякаш съм изпълнена с цвят или със светлина, с усещане за живота, който двете ще споделим. После и аз заспивам. И докато спя, предполагам, се отмествам от нея или тя се отмества от мен, а после, сигурно се събужда с настъпващия ден и става, защото когато отварям очи, нея я няма, а леглото е студено. Чувам я в нейната стая как разплисква вода. Повдигам се от възглавницата, а нощницата ми зее на гърдите: развързала е панделките в тъмното. Раздвижвам си краката. Мокра съм, все още съм мокра, там, където ръката ѝ се е плъзгала по мен и ме е натискала.

"Перла", каза.

После тя влиза и среща погледа ми, а сърцето ми подскача. Извръща очи. В началото си мисля, че ѝ е трудно. Мисля си, че се стеснява. Крачи безшумно из стаята, изважда фусти и рокля. Стоя права, за да може да ме измие и да ме облече. "Ето сега ще започне да говори", мисля си. Тя обаче мълчи. А когато вижда червеното петно върху гърдите ми, следата, останала от устата ѝ, влагата между краката ми, сякаш се разтреперва. Чак тогава ме обзема страх. Тя ме вика да се приближа до огледалото. Наблюдавам лицето ѝ. Отражението ѝ изглежда странно – изкривено е и като че ли не е същото. Слага фуркетите в косата ми, но през цялото време гледа към несигурните си ръце. Мисля си: "Срамува се".

Тогава проговарям аз.

– Спала съм много дълбоко – казвам съвсем тихо. – Нали?

Клепачите ѝ трепкат.

– Да – отвръща. – Никакви сънища.

– Никакви сънища – повтарям – освен един. Но беше хубав. Мисля, че ти присъстваше в него, Сю...

Тя се изчервява, а аз наблюдавам пълзящата по бузите ѝ руменина, усещам отново натиска на устата ѝ върху своята, привличането на нашите бурни, неопитни целувки, тласъците на ръката ѝ. Възнамерявах да я измамя. Вече не мога да го направя. "Не съм такава, за каквато ме мислиш, ще кажа. Мислиш, че съм добра. Не съм. С теб обаче бих могла да се опитам да бъда добра. Планът беше негов. Би могъл да стане наш."

– В съня ви ли? – пита най-после тя и се отдръпва от мен. – Не вярвам, мис. Не и аз. По-скоро бих казала, че е бил мистър Ривърс. Вижте! Той е там. Почти си е изпушил цигарата. Ще го изпуснете... – Запъва се, а после продължава: – Ще го изпуснете, ако не побързате.

Седя зашеметена за миг, сякаш ме е ударила с ръка, а после се изправям и тръгвам вяло към прозореца; наблюдавам Ривърс, който се разхожда, пуши цигара, отмята косата, паднала върху челото му. Оставам до стъклото, дълго след като той си е тръгнал от поляната и е отишъл при чичо ми. Ако денят беше достатъчно мрачен, щях да видя лицето си; въпреки всичко обаче успявам да го видя: хлътналите бузи, прекалено пълните, прекалено розови устни... по-пълни и по-розови от всякога от натиска на устата на Сю. Спомням си думите на чичо си: "Докоснал съм устните ти с отрова, Мод" които накараха Барбара да се отдръпне уплашено. Спомням си мисис Стайлс, която търкаше с лавандуловия сапун езика ми, а после дълго си бърса ръцете в престилката.

Всичко се промени. Нищо не се е променило, абсолютно нищо. Тя ми върна плътта, но плътта ще се затвори, ще заздравее, по нея ще останат белези и тя ще закоравее. Чувам я как влиза в гостната ми, наблюдавам я как сяда и скрива лицето си. Чакам, но тя не поглежда към мен, – мисля си, че никога повече няма да ме погледне открито. Възнамерявах да я спася. Сега виждам много ясно какво ще се случи, ако го направя, ако се оттегля от плана на Ричард. Той ще си замине от Брайър с нея. Защо тя трябва да продължава да живее тук? Тя ще си тръгне, а аз ще остана с чичо си, с книгите, с мисис Стайлс и с някое ново момиче, на което лесно му посинява кожата... Мисля си за живота си, за часовете, минутите, дните, от които той е бил съставен досега, за часовете, минутите и дните, които се откриват пред мен и трябва да бъдат изживени. Мисля си какви ли ще бъдат те без Ричард, без пари, без Лондон, без свобода. Без Сю.

И така, както виждате, любовта – не презрението, не злобата, а любовта ме кара да постъпя зле с нея в крайна сметка.

11

Тръгваме, точно според плана, последния ден на април. Престоят на Ричард свършва. Гравюрите на чичо ми са подредени в албуми и подвързани: той ме води да ги видя, за да ми достави удоволствие.

– Изящни творби – заявява. – Нали така, Мод? А?

– Да, сър.

– Гледаш ли?

– Да, чичо.

– Добре. Изящни творби. Смятам да поканя Хотри и Хъс. Например следващата седмица. Какво ще кажеш? Да отпразнуваме ли събитието?

Мълча. Мисля си за столовата, за гостната и за себе си на някое друго, неясно място, далеч оттук. Той се обръща към Ричард.

– Ривърс – казва, – бихте ли искали да дойдете като гост, с Хотри?

Ричард се покланя и изглежда така, сякаш съжалява.

– Опасявам се, сър, че ще имам друг ангажимент.

– Жалко. Чу ли, Мод? Много жалко...

Отключва вратата. Мистър Уей и Чарлс вървят по открития коридор с чантите на Ричард. Чарлс си бърше с ръкав очите.

– Хайде, махай се! – изкрещява свирепо мистър Уей и рита с крак. Чарлс вдига глава, вижда, че излизаме от стаята на чичо ми, навярно вижда и чичо ми, разтреперва се, като че ли внезапно е получил гърч, и хуква. Чичо ми също се разтреперва.

– Виждате ли, Ривърс, на какви мъчения съм подложен? Мистър Уей, надявам се, че ще хванете момчето и ще го набиете!

– Да, сър – отвръща мистър Уей.

Ричард ме поглежда и се усмихва. Аз не отвръщам на усмивката му. А когато на стълбите ми хваща ръката, пръстите ми са съвсем безжизнени в неговите.

– Довиждане – казва. Не му отговарям. Той се обръща към чичо ми: – Мистър Лили. Сбогом, сър!

– Красив мъж – отбелязва чичо ми, когато двуколката изчезва от погледите ни. – А, Мод? Защо мълчиш? Не ти ли се иска да се върнем към самотните си занимания?

Влизаме обратно в къщата. Мистър Уей затваря издутата врата и вестибюлът става тъмен. Изкачвам стълбите редом до чичо си както някога, когато бях дете, ги изкачвах с мисис Стайлс. Колко пъти съм го правила оттогава? Колко пъти петата ми се е закачала на това или на онова място? Колко чифта пантофи, колко тесни рокли, колко ръкавици са ми умалели? Колко сладострастни думи съм прочела на господата наум и колко на глас?

Стълбите, пантофите, ръкавиците, думите, господата – всички остават тук, макар че аз бягам. А дали тези неща ще останат с мен? Отново си мисля за къщата на чичо ми: за столовата и за гостната, за библиотеката. Мисля си за малкия полумесец, който веднъж издълбах в боята, покриваща стъклата на прозорците на библиотеката. Опитвам се да си го представя, без да гледам. Спомням си, че веднъж се събудих и наблюдавах как стаята ми сякаш изплува от тъмнината и аз си помислих: "Никога няма да успея да избягам!". Сега вече знам, че ще успея. Но си мисля също, че Брайър ще ме преследва.

Или аз ще го преследвам, водейки някакъв мрачен и половинчат живот отвъд стените му. Мисля си за призрака, в който ще се превърна – спретнат, безличен призрак, който ще се разхожда вечно с меките си подметки в една грохнала къща, следвайки шарките на старите килими.

Всъщност може би вече съм се превърнала в призрак. Защото ходя при Сю, тя ми показва роклите и бельото, които смята, че трябва да вземем със себе си, бижутата, които възнамерява да излъска, чантите, които ще напълни, без да среща очите ми, а аз наблюдавам и мълча. По-скоро обръщам внимание на ръцете ѝ, отколкото на предметите, които хваща с тях, усещам дъха ѝ, виждам движението на устните ѝ, но думите ѝ ми се изплъзват от паметта в момента, в който ги изрече. Най-накрая вече няма какво да ми показва. Трябва просто да чакаме. Обядваме. Ходим до гроба на майка ми. Аз се взирам в камъка, без да чувствам нищо. Денят е мек и влажен: обувките ни, докато вървим, карат росата да отскача от никнещата по земята зеленина и по роклите ни остават кални следи.

Отстъпила съм пред плана на Ричард, така както навремето отстъпих пред чичо си. Планът и бягството сякаш вече се ръководят не толкова от моите желания, колкото от желанията на Ричард. Аз съм изпразнена от желания. Седя по време на вечерята, храня се, чета; връщам се при Сю и ѝ позволявам да ме облече по свой вкус; вземам виното, което тя ми предлага, стоя до прозореца с нея. Тя пристъпва неспокойно от крак на крак.

– Погледнете колко е ясна луната! – казва тихо. – Погледнете сенките по тревата. Колко е часът? Още няма единайсет? Като си помисля за мистър Ривърс, който вече се носи с лодката по реката...

Има само още едно нещо, което възнамерявам да направя, преди да тръгна: да извърша една постъпка, една ужасна постъпка, чието видение се е изправяло пред мен, за да ме направлява и да ме утешава през всички онези моменти на преглътната ярост, на мрачен, неспокоен сън в моя живот в Брайър; и сега, когато наближава часът на нашето бягство, когато къщата утихва и се успокоява, без да подозира нищо, аз пристъпвам към действие. Сю ме оставя, за да прегледа чантите. Чувам я как разкопчава катарамите. Точно това чакам.

Измъквам се безшумно от стаята. Мога да се ориентирам, не ми е нужда лампа, а тъмната ми рокля ме прикрива. Приближавам се до подножието на стълбището, минавам бързо по накъсаните килими от лунна светлина, която пада през прозорците върху пода. После спирам и се ослушвам. Тишина. Продължавам по коридора, който е срещу мен, следвайки пътя, който е същият като пътя, тръгващ от стаите ми, но в обратната посока. При първата врата отново спирам и се ослушвам, за да се уверя, че зад нея няма никакво движение.

Вратата води към стаите на чичо ми. Никога не съм влизала в тях, досега. Но както съм предполагала, дръжката и пантите са смазани и вратата се отваря безшумно. Постелката върху пода е плътна и превръща стъпките ми в шепот.

Гостната му е още по-тъмна и изглежда по-малка от моята: по стените има тапети и шкафове с книги. Не поглеждам към тях. Отправям се към спалнята му, долепвам ухо до дървото, хващам дръжката и я завъртам. Един инч, два инча, три. Затаявам дъх с ръка върху сърцето си. Никакъв звук. Отварям още малко вратата, спирам и отново се ослушвам. Ако той се раздвижи, ще се обърна и ще изляза. Дали не помръдна? За миг не долавям нищо. Продължавам да чакам неуверено. После чувам тихото, равно стържене на дъха му.

Спуснал е завесите на леглото си, но и той като мен има лампа, която е сложена на една маса: това ми се струва странно, защото никога не съм предполагала, че тъмнината го прави неспокоен. Неясната светлина обаче ми помага. Без да сменям мястото си, така както съм застанала до вратата, се оглеждам и най-после виждам двете неща, които съм дошла да взема. На тоалетната масичка до каната с вода е часовникът му с верижката, за която е завързан ключът от библиотеката с обшитата с избеляло кадифе дръжка, а до него – бръсначът му.

Приближавам се бързо и ги вземам внимателно; верижката тихо се размотава, усещам я как се плъзга по ръкавицата ми. Ами ако падне! Но не пада. Ключът се люлее като махало. Бръсначът е по-тежък, отколкото съм очаквала, острието е свободно, не е закопчано, а е сгънато под ъгъл и ръбът му се вижда. Изправям го още малко и го обръщам към светлината: трябва да е наточено, заради онова, за което ми е нужно. Мисля, че е достатъчно остро. Вдигам глава. В огледалото над лавицата на камината на фона на сенките в стаята виждам себе си, виждам ръцете си – в едната държа ключ, а в другата острие. Бих могла да мина за момиче от някаква алегория. "Излъгано доверие" .

Зад мен завесите на леглото на чичо ми не се доближават напълно една до друга. В пространството между тях сноп светлина, толкова слаб, че по-скоро прилича на избледняваща тъмнина, отколкото на светлина, води до лицето на чичо ми. Никога не съм го виждала заспал. Тялото му изглежда малко, като на дете. Одеялото стига до брадата му, опънато е гладко и го покрива плътно. Дъхът му излиза през устните с пухтене. Сънува – сънища, изписани може би с черни букви или с шрифт пика в подвързии от марокен или телешки бокс. Брои гръбчета. Очилата му лежат прилежно, сякаш със скръстени ръце, на масичката до главата му. Под миглите на едното му око, покрито с мек клепач, се очертава лъскава влажна линия. Бръсначът се затопля в ръката ми...

Но не става дума за това. Все още не. Стоя и в продължение на близо минута го наблюдавам как спи, а после тръгвам. Излизам така, както съм влязла – внимателно, безшумно. Стигам до стълбището, а оттам – до библиотеката, и след като съм влязла вътре, заключвам вратата зад гърба си и запалвам една лампа. Сега сърцето ми бие най-силно. Гади ми се от страх в предчувствие на онова, което ще последва. Времето обаче лети и аз не мога да чакам. Пресичам стаята до лавиците на чичо ми и отварям стъклената витрина, в която са шкафовете. Започвам със "Завесата се вдига" първата книга, която той ми даде: изваждам я, отварям я и я слагам на писалището му. После вдигам бръснача, стисвам го здраво и го отварям изцяло. Острието запъва, но най-после отскача до последния инч. То е създадено, за да реже, в крайна сметка.

И все пак е трудно, ужасно трудно и аз едва ли мога да го направя – да доближа за първи път метала до чистата и гола хартия. Почти съм уплашена да не би книгата да изпищи и да ме издаде. Тя обаче не изпищява. По-скоро въздиша, сякаш от копнеж да бъде разкъсана; след като чувам звука, режа по-бързо и по-точно.

Когато се връщам при Сю, тя стои до прозореца и кърши ръце. Часовникът е ударил дванайсет часа. Помислила си е, че съм се загубила. Облекчението ѝ обаче е прекалено силно, за да ми се скара.

– Ето наметалото ви – казва. – Закопчайте го, бързо. Вземете си чантата. Не тази, тя е много тежка за вас. А сега трябва да тръгваме. – Смята, че съм нервна. Слага пръст на устата ми и добавя: – Спокойно. – После ме хваща за ръка и ме превежда през къщата.

Придвижва се тихо като крадец. Посочва ми къде да стъпвам. Не знае, че преди малко съм стояла лека като сянка и съм наблюдавала чичо си как спи. После обаче тръгваме по пътя, който използва прислугата; голите коридори и стълби са ми непознати, цялата тази част на къщата ми е непозната. Тя държи ръката си в моята, докато стигаме до вратата за мазетата. После оставя чантата си на земята, за да може да смаже ключа и бравата. Улавя погледа ми и ми намига като момче. Усещам болки в гърдите.

После вратата се отваря и тя ме повежда в нощта; паркът е променен, къщата изглежда странно, защото, разбира се, никога не съм я виждала в този час на денонощието, а само съм стояла до прозореца и съм гледала навън. Ако сега стоях там, дали щях да се видя как тичам, а Сю ме дърпа за ръката? Дали щях да изглеждам плоска и безцветна като поляната, дърветата, камъните и пънчетата на бръшляна? За миг се колебая, обръщам се и поглеждам към стъклото – напълно съм сигурна, че ако изчакам, ще видя лицето си. После поглеждам към другите прозорци. Никой ли няма да се събуди, да дойде и да ме извика да се върна?

Никой не се събужда, никой не ме вика. Тя отново ме дръпва за ръката и аз се обръщам и тръгвам след нея. Имам ключ за портата в стената: след като преминаваме през нея, отново я заключвам и пускам ключа на земята сред тръстиките. Небето е ясно. Стоим в сянката и мълчим – две Тисби, чакащи Приам[28]. Луната оцветява реката наполовина в сребърно, наполовина в катраненочерно.

Той е в черната ѝ част. Лодката, която е с издължен корпус от тъмно дърво и издигнат нагоре нос, се носи по реката. Тайнствената лодка от сънищата ми. Наблюдавам я как се приближава, усещам как ръката на Сю се завърта в моята, после пристъпвам, хващам въжето, което той хвърля, и покорно му позволявам да ме заведе до седалката. Тя се качва след мен, залитайки, загубила напълно равновесие. Той държи лодката неподвижна с едно-единствено гребло, опряно в брега, и след като тя сяда, завиваме обратно и течението ни поема.

Никой не говори. Никой не се движи, с изключение на Ричард, който гребе. Плъзгаме се леко в мълчание, всеки към своето мрачно чистилище.

Какво следва оттук нататък? Осъзнавам, че пътуването по реката минава гладко, че бих искала да остана в лодката, но трябва да сляза и да се кача на кон. По всяко друго време щях да се страхувам от коня; сега обаче седя безжизнено и се оставям да ме носи, мислейки си, че бих се оставила да ме хвърли, ако реши да го направи. Спомням си каменната църква, стръкчетата лунария, белите си ръкавици, оголената си ръка, която преминава от едни пръсти в други, а после е ожулена от нахлузването на пръстена. Карат ме да кажа някакви думи, които вече съм забравила. Спомням си свещеника, който беше облечен с бяла мантия, цялата на сиви петна. Лицето му е избягало от паметта ми. Усещам, че Ричард ме целува. Спомням си някаква книга, писалката, с която си написах името. Не си спомням пътя на връщане от църквата; онова, което си спомням, е някаква стая, Сю, която ми разхлабва роклята, грубата възглавница под бузата си, одеялото, което е още по-грубо, и плача, който последва. Ръката ми е гола и пръстенът още е на нея. Пръстите на Сю се изплъзват от моите.

– Сега трябва да сте различна отпреди – изрича тя, а аз извръщам лице.

Когато отново поглеждам, тя е излязла от стаята. На нейно място е влязъл Ричард. Той остава за миг до вратата, вперил очи в моите, а после изпуска въздуха си и закрива уста с опакото на ръката си, за да задуши смеха.

– О, Мод – казва тихо и клати глава. Избърсва си брадата и устните. – Първата ни брачна нощ – добавя и отново се засмива.

Гледам го, без да му отговарям; одеялата покриват гърдите ми. Вече съм дошла на себе си. Напълно съм будна. Когато той замълчава, чувам къщата зад него: стъпалата се отпускат, освободени от натиска на стъпките му. В пространството над гредите на покрива се движи мишка или птичка. Звуците не са тези, които би трябвало да чувам. Мисълта сигурно е изписана върху лицето ми.

– На теб ти е странно тук – казва той, докато се приближава към мен. – Не обръщай внимание. Скоро ще бъдеш в Лондон. Там има повече живот. Мисли си за него. – Мълча. – Ще кажеш ли нещо? А, Мод? Хайде, недей да се държиш като дете с мен, не сега. Това е нашата първа брачна нощ, Мод! – Изправил се е до мен. Вдига ръка, хваща таблата на леглото над възглавницата ми и я клати силно, докато най-накрая краката на леглото започват да се накланят и да стържат по пода.

Затварям очи. Люлеенето продължава още миг, а после леглото застава неподвижно. Той обаче не си сваля ръката и аз усещам, че ме наблюдава. Усещам тялото му, сякаш виждам тъмния му силует даже през спуснатите си клепачи. Долавям промяната в него. Мишката, или птичката, все още се движи над тавана на стаята; предполагам, че той навежда назад глава, за да проследи звука. После къщата утихва, а той отново започва да ме изучава.

Усещам дъха му върху бузата си. Духнал е в лицето ми. Отварям очи.

– Ей – тихо казва той. – Погледът му е странен. – Само не ми казвай, че те е страх. – Преглъща. После бавно си сваля ръката от таблата на леглото. Трепвам, мислейки си, че може да ме удари. Но той не ме удря. Погледът му пълзи по лицето ми, а после спира върху вдлъбнатината на гърлото ми. Гледа ме като омагьосан. – Колко бързо бие сърцето ти – прошепва. Посяга, сякаш се кани да провери с пръст колко силно препуска кръвта ми.

– Ако ме докоснеш – отвръщам, – ако ме докоснеш, ще си мъртъв. В мен има отрова.

Ръката му спира на инч от гърлото ми. Гледам го в очите, без да мигам. Той се изправя. Устата му трепва, а после се изкривява от презрение.

– Да не би да си помисли, че те желая? – пита. – Така ли си помисли? – Думите излизат от устата му със съскане, тъй като, разбира се, той не може да говори прекалено високо, за да не чуе Сю. Отдръпва се възбудено и си прибира косата зад ушите. На пътя му се изпречва една чанта и той я рита. – По дяволите! – изкрещява. Съблича си палтото, а после дръпва копчето на маншета си и започва да се бори яростно с него. – Трябва ли да ме гледаш толкова втренчено? – пита, оголвайки ръката си. – Нали вече ти казах, че няма нищо страшно? Ако смяташ, че се радвам повече от теб, защото съм се оженил... – връща се отново до леглото. – Налага ми се обаче да се правя, че се радвам – продължава навъсено. – Хората смятат, че венчавката е веселата част на брака. Забрави ли?

Отметнал е одеялото и е открил постлания върху дюшека чаршаф до мястото, върху което лежат хълбоците ми. – Отмести се – казва. Отмествам се. Той сяда и се обръща притеснено. Бърка в джоба на панталоните си и изважда нещо. Джобно ножче.

Виждам го и веднага си спомням за бръснача на чичо ми. Това обаче се случи в един друг живот, в който се промъкнах безшумно в онази спяща къща и разрязах страниците на книгите. Сега наблюдавам как Ричард пъха нокът в процепа на ножчето и освобождава острието. То е покрито с черни петна. Поглежда го с отвращение, а после го допира до ръката си. Прави го обаче неуверено и трепва, когато металът го докосва. После отдръпва ножчето.

– По дяволите! – изкрещява отново. Приглажда си бакенбардите, косата. Улавя погледа ми. – Не ме гледай толкова безполезно! Нямаш ли някаква кръв, която да ми спести болката? Не си ли с онова кръвотечение, което жените получават всеки месец? – Не отговарям. Устата му отново се изкривява.

– Е, това е напълно в стила ти. Мисля си, че след като така или иначе кървиш, бихме могли да извлечем полза от този факт, ама не съм познал...

– Значи възнамеряваш да ме обиждаш по всякакъв възможен начин, така ли? – питам.

– Тихо – отвръща той. Все още шепнем. – Правя го за доброто и на двама ни. Не виждам да протягаш своята ръка към ножа. – Веднага я протягам. Той ми прави знак да я махна. – Не, не. Ще го направя аз, след малко. – Поема си дъх, придвижва ножчето надолу по ръката си и го доближава до една от гънките в основата на дланта, където кожата не е окосмена. Спира, поема си отново дъх и бързо натиска острието. – Боже господи! – казва, трепвайки. От разреза бликва малко кръв, която изглежда тъмна на светлината на свещта върху бялата свивка на ръката му. Оставя я да капне върху леглото. Не е много. Натиска с палец кожата върху китката и дланта си и кръвта потича малко по-силно. Избягва погледа ми.

След малко обаче ме пита тихо:

– Мислиш ли, че е достатъчно?

Разглеждам лицето му.

– Не знаеш ли?

– Не, не знам.

– Но...

– Какво, но? – Той примигва. – Имаш предвид Агнес, предполагам? Недей да я ласкаеш. Има и други начини да опозориш едно порядъчно момиче, освен този. Би трябвало да си наясно.

Кръвта продължава да тече слабо. Той псува. Мисля си за Агнес, която ми показа червената си, подута уста. Извръщам се от него, защото започва да ми се гади. – Хайде, Мод – подканя ме той, – кажи ми, преди да съм припаднал. Сигурно си чела за подобни неща. Убеден съм, че в проклетия "Показалец" на чичо ти има отделна статия по този въпрос, нали така? Мод?

Поглеждам отново с неохота към разливащите се капки кръв и кимвам. С едно последно движение той доближава до тях китката на другата си ръка и ги размазва. После се взира намръщено в раната. Бузите му са съвсем бледи. Прави физиономия.

– Как само може да му прилошее на човек – казва – от гледката на няколко капки от собствената му кръв. Какви ли чудовища сте вие, жените, след като понасяте това месец след месец. Нищо чудно, че сте склонни към полудяване. Виждаш ли как е разтворена плътта? – Показва ми ръката си. – Мисля, че в крайна сметка съм я срязал прекалено дълбоко. Ти си виновна, понеже ме предизвика. Имаш ли бренди? Струва ми се, че малко бренди ще ми помогне да дойда отново на себе си.

Извадил е носната си кърпа и притиска с нея ръката си.

– Нямам бренди – отвръщам.

– Нямаш бренди. А какво имаш? Някакъв сироп? Хайде, по лицето ти личи, че имаш. – Оглежда се. – Къде го държиш?

Колебая се, но след като е споменал за сиропа, желанието ми да изпия няколко капки от него започва да пълзи към сърцето и крайниците ми.

– В кожената ми чанта – отвръщам. Донася ми шишето, издърпва тапата, доближава нос до него и се намръщва. – Дай някаква чаша – казвам. Той намира чаша и налива малко прашна вода в нея.

– За мен не така – заявява, докато сипвам лекарството. – Това ще свърши работа на теб. Аз искам да ми подейства по-бързо. – Взема шишето от ръцете ми, открива раната и капва една капка в срязаната плът. Лекарството щипе. Той трепва. Облизва течността, която се е разляла. После въздиша с притворени очи, докато ме наблюдава как изпивам няколко капки от сиропа. Разтрепервам се, облягам се на възглавницата и слагам чашата на гърдите си. Най-накрая той се усмихва. Смее се.

– "Светската двойка през първата си брачна нощ." Би трябвало да напишат статия за нас в лондонските вестници.

Отново се разтрепервам, издърпвам одеялата, а чаршафът пада и покрива размазаната кръв. Посягам към шишето. Той обаче ме изпреварва и го дръпва, за да не мога да го стигна.

– Не, не – казва. – Не и докато се противиш. Тази нощ то ще остане у мен. – Пъха го в джоба си, а съм прекалено изтощена, за да се опитам да го взема от него. Изправя се и се прозява, избърсва лицето си, търка силно очите си. – Колко съм изморен! Знаеш ли, че часът е три и половина? – Не му отговарям и той свива рамене. Мотае се обаче до леглото откъм краката ми, свел колебливо очи към мястото до мен, а после вижда лицето ми и се преструва, че трепери.

– В крайна сметка не бих се изненадал – казва, – ако се събудя от пръстите ти, които ме стискат за гърлото. Не, не бих рискувал.

Пристъпва до камината, навлажнява с език палеца и показалеца си и изгася свещта, а после се свива в креслото и се завива с палтото си. Псува в продължение може би на минута студа, позата си, ръбовете на креслото. Но заспива по-бързо от мен.

След като той потъва в сън, аз ставам, приближавам се бързо до прозореца и дръпвам пердето. Луната все още свети ярко и аз не искам да лежа в мрак. Всяка повърхност, върху която пада сребърната светлина, ми изглежда странна и когато посягам, за да си сложа пръстите върху някакво петно на стената, виждам, че от докосването ми и петното, и стената придобиват още по-странен вид. Наметалото, роклята и бельото ми са прибрани в шкафа. Чантите ми са затворени. Търся нещо свое и най-после виждам в сянката на умивалника обувките си. Приближавам се до тях, навеждам се и ги докосвам. Отдръпвам се, почти се изправям, а после отново ги докосвам.

След това си лягам в леглото и се ослушвам за познати звуци – за камбани и за тътен на лостове. Чувам само звуци, които не означават нищо за мен. Отмятам назад глава и се взирам в стената зад себе си. От другата ѝ страна лежи Сю. Ако се обърне в леглото си, ако изрече името ми, мисля, че ще чуя. Би могла да издаде някакъв звук, какъвто и да бил той, и аз ще го доловя, сигурна съм, че ще го доловя.

Тя не издава никакъв звук. Ричард се размърдва на стола. Лунната светлина пълзи по пода. След малко заспивам. Спя и сънувам Брайър. Коридорите на къщата обаче на са такива, каквито ги помня. Закъснявам за чичо си и се загубвам.

После тя идва всяка сутрин, за да ме измие и да ме облече, за да сложи храна пред мен и да прибере недокоснатата чиния; избягва обаче да среща погледа ми, както правеше през последните дни в Брайър. Стаята е малка. Сяда близо до мен, но рядко разговаряме. Тя шие, а аз играя на карти – усещам с голия си пръст вдлъбнатината от петата ми върху двойката купа. Ричард по цял ден не влиза в стаята. През нощта ругае. Ругае мръсните селски пътища, от които ботушите му се покриват с кал. Ругае мълчанието ми, странното ми държание. Ругае чакането. И най-вече ругае ръбатия стол.

– Погледни – казва – рамото ми. Виждаш ли го? Стърчи от ямката, почти се е извадило. След седмица съвсем ще съм се изкривил. А тези гънки... – Изглажда ядосано панталоните си. – Трябваше да взема със себе си и Чарлс. Както е тръгнало, когато пристигна в Лондон, ще съм се превърнал в посмешище за хората по улиците.

"Лондон", мисля си. Сега думата не означава нищо за мен.

Той се разхожда през ден из околността, опитвайки се да научи нещо за чичо ми. Пуши толкова много цигари, че петното върху опърления му показалец вече е стигнало до съседния пръст. От време на време ми позволява да пия по няколко капки от сиропа, но винаги държи шишето у себе си.

– Много добре – казва и ме наблюдава, докато ги пия. – Още малко остана. Колко си отслабнала и пребледняла само! А Сю се заглажда все повече и повече с всеки изминал час като свинете на мама Крийм с черните зурли. Облечи я утре с най-хубавата си рокля, моля те.

Обличам я. Вече съм готова да направя всичко, за да сложа край на дългото чакане. Готова съм да се преструвам, че ме е страх, че съм неспокойна и че плача, когато той се навежда, за да ме погали или за да ми се скара. Когато го правя, не поглеждам към Сю или поглеждам тайно, отчаяно, за да я видя дали се изчервява или дали изглежда засрамена. Тя никога не се изчервява и не изглежда засрамена. Когато ме докосват, ръцете ѝ, които се плъзгаха по мен, които ме натискаха, които ме обръщаха и ме разтваряха, са съвсем безжизнени и бели. Лицето ѝ е непроницаемо. Само чака, и тя както мен, да пристигнат лекарите.

Чакаме – не мога да кажа колко време. Две седмици или три. Най-сетне: – Пристигат утре – казва ми Ричард една нощ, а на следващата сутрин: – Пристигат днес. Нали не си забравила?

Събудили са ме ужасни сънища.

– Не мога да се срещна с тях – отвръщам. – Трябва да ги отпратиш. Да дойдат друг път.

– Не ставай досадна, Мод.

Той стои прав и се облича, закопчава си яката, стяга вратовръзката. Палтото му е метнато грижливо на леглото.

– Няма да се срещна с тях! – заявявам.

– Ще се срещнеш – отвръща той, – защото само така ще довършим това нещо. Нали ти е противно да стоиш тук? Е, вече дойде време за тръгване.

– Много съм нервна.

Той не ми отговаря. Обръща се, за да вдигне четката към главата си. Аз се навеждам и сграбчвам палтото му; откривам джоба, шишето със сиропа, но той ме вижда, приближава се бързо и го изскубва от ръката ми.

– О, не – отсича. – Няма да допусна да изпаднеш в полусънно състояние или да рискувам да объркаш дозата и да развалиш всичко! О, не. Умът ти трябва да е съвсем бистър.

Прибира обратно шишето в джоба си. Когато отново посягам, той се отдръпва.

– Дай ми го – казвам. – Ричард, дай ми го. Само една капка, заклевам се. – Устните ми подскачат около думите. Той клати глава и изглажда мъха на палтото си, за да отстрани следите от пръстите ми.

– Все още не – отвръща. – Бъди добра. Постарай се да се овладееш.

– Не мога! Няма да бъда спокойна, ако не изпия една доза.

– Ще се опиташ заради мен. Заради нас, Мод.

– Да те вземат дяволите!

– Да, да, да ни вземат дяволите, всички нас! – Въздиша, а после продължава да сресва косата си. Когато след миг се отпускам назад, той улавя погледа ми.

– Защо правиш сцени, а? – пита почти мило. А после: – Вече си по-спокойна, нали? Много добре. Знаеш какво трябва да правиш, когато дойдат при теб, надявам се? Накарай Сю да ти придаде спретнат вид, нищо повече. Бъди скромна. Можеш да поплачеш малко, ако се наложи. Сигурна ли си какво трябва да кажеш?

Сигурна съм, против волята си, понеже многократно сме го повтаряли. Изчаквам, а после кимвам. – Разбира се – казва той. Потупва джоба си, шишето със сиропа. – Мисли си за Лондон – добавя. – Там на всеки ъгъл има дрогерия.

Устата ми трепери от омраза.

– Нима смяташ, че в Лондон все още ще ми е необходимо лекарството? – питам.

Думите прозвучават неуверено даже в моите уши. Той обръща глава, без да ми отговори, навярно потиска усмивката си. После взема ножчето, застава пред огъня и започва да почиства ноктите си, като от време на време почуква по острието, за да изхвърли прилежно изстърганата мръсотия в огъня.

Първо ги води да разговарят със Сю. Те естествено смятат, че тя е съпругата му, която е полудяла и се мисли за прислужница, говори като прислужница и живее в стая за прислужница. Чувам скърцането на стълбите и на дъските на пода под обувките им. Чувам гласовете им – тихи, монотонни, но не и думите им. Не чувам въобще гласа на Сю. Седя на леглото, докато дойдат при мен, а после се изправям и им се покланям.

– Сюзан – тихо ме представя Ричард. – Прислужницата на съпругата ми.

Те кимват. Аз все още мълча. Мисля си обаче, че сигурно видът ми е странен. Виждам, че ме изучават. Ричард също ме наблюдава. После се приближава до мен.

– Предано момиче – казва на лекарите. – През последните две седмици доста се изтощи. Кара ме да се преместя от леглото на креслото и ме излага на светлината, която пада от прозореца. – Седни тук – подканя ме нежно, – в стола на господарката си. А сега се успокой. Тези господа искат само да ти зададат няколко маловажни въпроса. Трябва да им отговориш искрено.

Стиска ръката ми. Мисля си, че го прави, за да ме насърчи или за да ме предупреди; после усещам как пръстите му се затягат около един от моите. Все още нося венчалната халка. Той я издърпва и я скрива в дланта си.

– Много добре – отбелязва единият от лекарите, който вече изглежда по-доволен. Другият си води записки в един бележник. Виждам го как обръща страницата и изведнъж започвам да копнея за хартия. – Много добре. Вече се срещнахме с господарката ви. Хубаво е, че мислите за удобството и за здравето ѝ, защото, съжалявам, че трябва да ви го кажа, но ние се опасяваме, че тя е болна. Наистина е много болна. Знаете ли, тя смята, че носи вашето име и че животът ѝ прилича на вашия? Знаете ли?

Ричард ме гледа.

– Да, сър – отвръщам, шепнейки.

– А вие се казвате Сюзан Смит, нали?

– Да, сър.

– И бяхте прислужница на мисис Ривърс, на мис Лили, каквото е било името ѝ в къщата на нейния чичо в Брайър?

Кимвам.

– А преди къде работехте? Не сте работили у едно семейство на Уелк стрийт в Мейфеър, чиято фамилия е Дънрейвън, нали?

– Не, сър. Никога не съм ги чувала. Те съществуват единствено във фантазията на мисис Ривърс.

Говоря така, както би говорила една прислужница. Назовавам с неохота друга къща и друго семейство – някакви познати на Ричард, на които може да се разчита, че ще разкажат историята, от която се нуждаем, ако лекарите решат да ги издирят. Не смятаме обаче, че ще се стигне дотам.

Лекарят кимва отново.

– Значи за мисис Ривърс – казва, – вие говорите за "фантазията" ѝ. Тя кога започна да си фантазира?

Преглъщам.

– Мисис Ривърс често ми е изглеждала странна – отвръщам тихо. – Прислужниците в Брайър говорят, че не е съвсем наред с ума си. Мисля, че майка ѝ е била луда, сър.

– Недей така – изрича кротко Ричард. – Лекарите не искат да слушат клюките на прислугата. Говори само за собствените си наблюдения.

– Добре, сър – отвръщам. Поглеждам към пода. Дъските са протрити, от дървото стърчат трески, дебели колкото игли.

– А женитбата на мисис Ривърс – продължава лекарят, – тя как ѝ се отрази?

– Точно тя предизвика промяната, сър – отвръщам. – Преди това господарката ми изглеждаше влюбена в мистър Ривърс и всички в Брайър смятахме – улавям погледа на Ричард, – че грижите му, които бяха толкова всеотдайни, сър!, всички смятахме, че грижите му ще повдигнат духа ѝ. След първата брачна нощ обаче тя започна да става много особена...

Лекарят поглежда към колегата си.

– Прави ли ви впечатление – казва, – колко точно съвпада разказът ѝ с онова, което чухме от самата мисис Ривърс?

Невероятно! Превръщайки живота си в непосилен товар, тя сякаш се мъчи да прехвърли този товар върху някой, който е по-способен да го понесе. Превърнала е себе си в измислица!

– Обръща се към мен и продължава угрижено: – В същинска измислица. Кажете ми, мис Смит, вашата господарка обича ли книгите? А четенето?

Срещам очите му, но гърлото ми сякаш се затваря или става на трески подобно на дъските върху пода. Не съм в състояние да отговоря. Ричард го прави вместо мен.

– Съпругата ми – казва – е родена за литературата. Чичо ѝ, който я е отгледал, е човек, отдаден на стремежа към знания, той се е погрижил за образованието ѝ, както би се погрижил за образоването на собствения си син.

– Книгите са най-голямата страст на мисис Ривърс.

– Ето какво се получава! – възкликва лекарят. – Чичо ѝ несъмнено е изключителен човек. Когато обаче момичетата дълго време са изложени на влиянието на литературата... Основаването на колежи за жени... – Челото му лъщи от пот.

– Създаваме нация от жени с култивирани мозъци. Опасявам се, че страданието на съпругата ви е само част от един по-голям проблем. Трябва да отбележа, мистър Ривърс, че се страхувам за бъдещето на човечеството. Вие твърдите, че първата ѝ брачна нощ е станала причина за последния пристъп на умопомрачение? Бихте ли обяснили – той снишава многозначително глас и двамата с лекаря, който води записките, си разменят погледи – малко по-точно? – Потупва с пръст устната си. – Видях я как се сви, когато я докоснах, за да измеря пулса ѝ. Направи ми впечатление също, че не носи венчална халка.

Ричард се съживява, след като чува тези думи, и се прави, че вади нещо от джоба си. Разправят, че късметът е на страната на негодниците.

– Ето я – заявява тъжно той и протяга ръката си, в която държи жълтия пръстен. – Свали я, ругаейки... Защото сега говори като прислужница и не се притеснява да се изразява с всякакви неприлични думи. Един господ знае откъде ги е научила! – Прехапва устна. – Можете да си представите какви чувства предизвиква държанието ѝ у мен. – Скрива си очите с ръка и сяда тежко на леглото, а после става, сякаш обзет от ужас. – И това легло! – продължава с прегракнал глас. – Смятах, че то ще е нашето брачно ложе. Само като се сетя, че съпругата ми предпочете стаята на прислужницата, сламеника!

– Потреперва.

"Достатъчно, мисля си. Престани." Той обаче е мъж, който е влюбен в собственото си мошеничество.

– Неприятен случай – отвръща лекарят. – Ние обаче ще работим със съпругата ви, можете да бъдете сигурен, за да я освободим от странната ѝ фантазия...

– Странна ли? – казва Ричард и отново потреперва. Погледът му става особен. – Ах, сър – продължава, – вие не знаете всичко. Има още нещо. Надявах се, че ще мога да го скрия от вас. Сега обаче разбирам, че не съм в състояние да го направя.

– Наистина ли? – пита лекарят. Другият лекар спира да пише, а моливът му увисва във въздуха.

Ричард си навлажнява устата; изведнъж се сещам какво се готви да каже и бързо обръщам лице към него. Той забелязва. Проговаря, преди аз да успея да го направя.

– Сюзан – казва, – ти съвсем основателно се срамуваш заради господарката си. Не трябва обаче да се срамуваш заради себе си. Ти нямаш никаква вина. Не си извършила нищо, с което да предизвикаш или да насърчиш непристойното ухажване, което съпругата ми се е опитала да ти натрапи...

Хапе си ръката. Лекарите се ококорват, а после обръщат погледи към мен.

– Мис Смит – пита първият, като се навежда по-близо до мен, – вярно ли е това?

Мисля си за Сю. Представям си я не такава, каквато сигурно е в момента, в стаята от другата страна на стената – доволна, че ме е предала, радостна, защото смята, че най-после ще се завърне у дома, в мрачната бърлога на крадците, в Лондон. Представям си я надвесена над мен, с разпусната коса. "Перла..."

– Мис Смит?

Разплакала съм се.

– Безспорно – заявява Ричард, като се приближава до мен и слага ръка на рамото ми, – безспорно тези сълзи говорят сами по себе си, нали? Нужно ли е да назоваваме злополучната страст? Трябва ли да задължаваме мис Смит да повтаря думите, да описва хитрите преструвки, милувките на моята обезумяла съпруга? Нима не сме джентълмени?

– Естествено – отвръща бързо лекарят и се отдръпва назад. – Естествено. Мис Смит, страданието ви е достойно за уважение. Оттук нататък не бива да се притеснявате за своята безопасност. Не бива да се притеснявате и за безопасността на господарката си. Съвсем скоро ние ще сме отговорни за грижите за нея, а не вие. Ще я пазим и ще я излекуваме от всичките ѝ страдания. Мистър Ривърс, нали си давате сметка, че при подобно състояние лечението може да продължи дълго?

Лекарите се изправят на крака. Донесли са документи и търсят място, където да ги сложат. Ричард разчиства тоалетната масичка от четките и фуркетите; те ги подреждат, а после ги подписват. Не гледам към тях, но чувам как писалката скърца по хартията. Чувам как се приближават един към друг и си стискат ръцете. Стълбището гърми, докато слизат. Продължавам да седя до прозореца. Ричард стои на пътеката, която води към къщата, докато те потеглят.

После се връща в стаята. Затваря вратата. Пристъпва към мен и хвърля венчалната халка на скута ми. Потрива ръце и почти подскача весело.

– Дявол такъв – изричам вяло, докато бърша сълзите от бузите си.

Той изсумтява. Приближава се до облегалката на стола, хваща с две ръце лицето ми, а после бута главата ми назад и очите ни се срещат.

– Погледни ме – казва – и ми кажи честно, че не ми се възхищаваш.

– Мразя те.

– В такъв случай мразиш и себе си. Ние си приличаме, ти и аз. Приличаме си повече, отколкото предполагаш. Нима смяташ, че светът е длъжен да ни обича заради прищевките на сърцата ни? Той ни презира. Да благодарим на господ, че е така! От любовта не е възможно да се спечели, но от презрението може да се извлекат богатства, така като от парцала може да се изстиска мръсна вода. Знаеш, че това, което ти говоря, е вярно. Повтарям: ти си като мен – ако мразиш мен, значи мразиш и себе си.

Ако не друго, то поне ръцете му са топли върху лицето ми. Затварям очи.

Отвръщам:

– Аз се мразя.

После Сю идва от стаята си и чука на вратата. Той не си сменя позата, но я вика да влезе.

– Погледни – казва със съвсем променен глас, след като тя влиза, – господарката си. Не смяташ ли, че очите ѝ са малко по-блестящи?

На следващия ден тръгваме за лудницата.

Тя идва, за да ме облече за последен път.

– Благодаря ти, Сю – изричам тихо, всеки път, когато тя закопчава копче или стяга връзка. Все още нося роклята, с която тръгнах от Брайър, с петната от кал и речна вода. Тя е облечена в роклята ми от коприна – от синя коприна, на фона, на която белотата на китките и на шията и изглежда кремава, а кафявият цвят на косата и очите ѝ е по-наситен. Разхубавила се е. Движи се из стаята, взема бельото ми, обувките, четките и фуркетите и ги прибира грижливо в чантите. Има две чанти: едната ще замине за Лондон, а другата – за лудницата; тя смята, че първата е за нея, а втората е за мен. Трудно ми е да я наблюдавам как прави подбор, да я виждам как се мръщи на някаква фуста, на чифт чорапи или обувки и да знам, че си мисли: "Тези несъмнено са достатъчно добри за луди хора и за лекари. Тя ще трябва да вземе това заради студените нощи. И тези неща (шишето със сиропа и ръкавиците ми) трябва да са в нейната чанта".

Изваждам ги, когато тя ме оставя сама, и ги пъхам надълбоко в другата чанта. С тях пъхам и още едно нещо, за което тя не знае, че го пазя: сребърния напръстник от кутията с принадлежностите за шиене в Брайър, с който заглади ръбчето на зъба ми.

Каретата пристига по-скоро, отколкото съм предполагала.

– Слава богу – казва Ричард. Държи в ръка шапката си. Прекалено е висок за тази ниска къща с наклонен покрив: когато излизаме навън, той се протяга. Толкова дълго не съм напускала стаята си, че денят ми се струва огромен. Вървя под ръка със Сю, а на вратата на каретата, когато трябва да я пусна, да я пусна завинаги!, ми се струва, че се колебая.

– Хайде, хайде – подканя ме Ричард, докато освобождава ръката ми от нейната, – сега не е време за сантименталности.

Потегляме. Усещам го като нещо повече от препускащи коне и въртящи се колела. Сякаш посоката на пътуването ми с мисис Стайлс от лудницата до Брайър се е обърнала: долепвам лице до прозореца, когато каретата забавя ход, и едва ли не очаквам да видя къщата и майките, от които бях изтръгната. Знам, че ще си ги спомня. Онази къща обаче беше голяма. Тази е по-малка и по-светла. В нея има стаи само за умопомрачени жени. Онази беше построена върху гола земя. Тази има цветни лехи от двете страни на входа – високи цветя със заострени като шишове върхове.

Отпускам се назад на седалката. Ричард улавя погледа ми.

– Не се страхувай – успокоява ме.

После я отвеждат. Той им помага да я поемат. Стои изправен пред мен до вратата и гледа навън.

– Чакайте! – чувам я да вика. – Какво правите? – А после:

– Господа! Господа! – Странно, официално обръщение.

Лекарите говорят с успокоителен тон, а когато тя започва да ругае, гласовете им стават строги. Ричард се отдръпва назад. Подът на каретата се накланя, входът ѝ се повдига и аз я виждам – ръцете на двамата мъже я обгръщат, а една сестра я стиска за китката. Наметалото се смъква от раменете ѝ, шапката ѝ е наклонена на една страна, а косата ѝ се е измъкнала от фуркетите. Лицето ѝ е на червени и бели петна. Погледът ѝ вече е подивял.

Очите ѝ са вперени в моите. Седя като камък, докато най-накрая Ричард вдига ръката ми, като ме стиска силно за китката.

– Говори – шепне ми, – да те вземат дяволите! – Тогава извиквам ясно, машинално:

– Ох! Бедната ми господарка! – Кафявите ѝ очи с онова по-тъмно петънце са широко отворени. Косата ѝ е разрошена. – Ох! Ох! Сърцето ми се къса!

Викът сякаш отеква около каретата, даже след като Ричард е затворил вратата, а кочияшът е ударил с камшика коня и е обърнал. Мълчим. До главата на Ричард има ромбоиден прозорец от матово стъкло и за миг отново я виждам: все още се съпротивлява, сочи с пръст или протяга ръка. После пътят продължава в падина. Появяват се дървета. Свалям венчалната си халка и я хвърлям на пода. Откривам в чантата си чифт ръкавици и ги слагам. Ричард наблюдава треперещите ми ръце.

– Е... – казва.

– Недей да ми говориш – отвръщам, като почти изплювам думите. – Ако ми говориш, ще те убия.

Той примигва и прави опит да се усмихне. Устата му обаче се движи странно и под брадата лицето му е съвсем бяло. Скръства ръце. Седи, обърнат първо на едната, а после на другата страна. Непрекъснато кръстосва крака. Най-накрая изважда цигара и кибрит от джоба си и се мъчи да свали прозореца на каретата. Той заяжда. Ръцете му са влажни, овлажняват се още повече и накрая започват да се плъзгат по стъклото. – По дяволите! – изкрещява. Изправя се, залита, удря по тавана, за да накара кочияша да спре коня, а после върти в ръце ключа. Изминали сме не повече от една-две мили, но той скача на земята и се закашля. Пипа с ръка кичура коса, който непрекъснато пада на челото му. Наблюдавам го.

– В момента си типичен негодник – казвам, когато той отново сяда на мястото си.

– А ти си типична дама! – отвръща той и се усмихва подигравателно.

После извръща лице от мен, опира глава в подскачащата възглавница и се преструва, че спи, а клепачите му потрепват.

Моите очи са отворени. Гледам през ромбоидния прозорец пътя, по който сме минали – виещ се червен път, забулен с прах, подобен на кървава нишка, която излиза от сърцето ми.

Част от пътуването ни преминава по този начин, но после трябва да се откажем от каретата на лудницата и да продължим с влак. Никога не съм се возила на влак. Чакаме на една селска гара, в някаква странноприемница, понеже Ричард все още се страхува, че чичо ми може да е изпратил хора по следите ни. Накарал е съдържателя да ни настани в уединена стая и да ми донесе чай и хляб с масло. Не поглеждам към подноса. Чаят потъмнява и изстива, а хлябът изсъхва и краищата му се извиват. Той стои до камината и раздрънква монетите в джоба си, а после избухва:

– Да те вземат дяволите, да не би да си мислиш, че храната, която съм ти поръчал, е безплатна? – Изяжда хляба с маслото. – Надявам се скоро да си получа парите – казва. – Бог ми е свидетел, че се нуждая от тях след трите месеца, които прекарах с теб и чичо ти и се занимавах с така наречената от него порядъчна дейност, получавайки заплата, която едва ли би стигнала на един порядъчен чиновник. Къде е този проклет носач? Чудя се колко ли смятат да ме оскубят за билетите.

Най-накрая се появява едно момче, което взема чантите ни и ни отвежда на гарата. Стоим на перона и оглеждаме релсите. Те блестят, сякаш са излъскани. След малко започват да бръмчат, а после – да бучат много неприятно като нервите в болните зъби. Бученето се превръща в крясък. После влакът пристига, профучавайки по релсите, от предната му част се издига струйка дим, а многобройните му врати започват да се отварят. Спуснала съм воалетката върху лицето си. Ричард подава монета на кондуктора и казва непринудено:

– Надявам се, че ще се погрижите двамата със съпругата ми да не бъдем обезпокоявани до Лондон? – Кондукторът отговаря утвърдително. Когато идва и сяда срещу мен в купето, Ричард изглежда по-сърдит от всякога.

– Да платя на някакъв човек, за да ме смята за развратник, а всъщност да седя целомъдрено със собствената си девствена съпруга! Трябва да ти кажа нещо: водя отделни сметки за разходите по пътуването, за да ти ги удържа от твоя дял.

Мълча. Влакът се е разтресъл, сякаш са го ударили чукове, и е започнал да се движи бавно по релсите. Усещам го как набира скорост и стискам висящия кожен ремък, докато най-накрая ръката ми се схваща и ми излизат мазоли под ръкавицата.

Пътуването продължава. Струва ми се, че трябва да прекосим огромно пространство. Както можете да се досетите, възприятията ми за разстояние и пространство са доста странни. Спираме в някакво село с къщи от червени тухли, после в друго, почти същото като него, а после в трето, доста по-голямо. На всяка спирка има тълпа от хора, които се качват шумно във влака; чува се тъпо захлопване на люлеещи се врати. Страхувам се, че тълпите ще претоварят влака и може би ще го преобърнат.

Мисля си, че заслужавам да бъда смачкана от отломките му и едва ли не се надявам да стане така.

Но не става така. Локомотивът препуска напред, после намалява скоростта и ние отново срещаме улици и църкви с островърхи покриви, повече улици и островърхи покриви, отколкото някога съм виждала, повече къщи, а между тях – непрекъснат поток от добитък, превозни средства и хора. "Лондон" мисля си и сърцето ми подскача. Ричард обаче ме изучава, докато се оглеждам, и се усмихва противно.

– Твоят истински дом – казва. Спираме на гарата и аз виждам името ѝ: МЕЙДЪНХЕД.

Въпреки че пристигаме толкова бързо, сме пропътували не повече от двайсет мили и трябва да изминем още трийсет. Седя наведена към стъклото и стискам ремъка; гарата е пълна с мъже и жени – жените са застанали на групи, а мъжете се разхождат бавно; при вида им ме побиват тръпки. След малко влакът изсъсква, събира товара си, разтриса се и отново да се понася страховито напред. Напускаме улиците на Мейдънхед. Движим се сред дървета. Зад тях се виждат открити пространства с паркове и къщи – някои големи колкото къщата на чичо ми, други по-големи. Тук-там има селски къщи с кочини, с градини, в които стърчат прекършени колове с увити около тях бобови стъбла, и с въжета с пране. Там, където въжетата са пълни, прането е закачено на прозорците, на дърветата, на храстите, на столовете, в процепите на счупени каруци – то е навсякъде, увиснало и жълто.

Седя в същата поза и наблюдавам гледката. "Погледни, Мод, мисля си. Това е твоето бъдеще. Това е свободата ти, която се размотава пред теб като топ плат..."

Чудя се дали са наранили много лошо Сю. Чудя се къде я държат сега.

Ричард се опитва да надникне зад воалетката ми.

– Не плачеш, нали? – пита. – Престани да се тревожиш.

– Не ме гледай – отвръщам.

– Да не би да предпочиташ да се върнеш в Брайър, при книгите? Знаеш, че не бива да го правиш. Знаеш, че искаше това. Скоро ще забравиш по какъв начин си го постигнала. Повярвай ми, аз съм наясно с тези неща. Трябва само да бъдеш търпелива. Сега и двамата трябва да бъдем търпеливи. Ще преживеем заедно много седмици, преди богатството да стане наше. Съжалявам за грубите думи. Стига, Мод! Скоро ще бъдем в Лондон. Там нещата ще ти се сторят различни, уверявам те...

Мълча. Най-накрая той изругава и спира да говори. Денят става по-тъмен или по-скоро небето става по-тъмно, докато се приближаваме към града. Появяват се ивици от сажди по тревата. Пейзажът постепенно става все по-невзрачен. Селските къщи са заменени от дървени постройки, някои от които са със счупени прозорци и дъски. Градините преминават в бурени, после бурените в ровове, рововете в мътни канали, в мрачни, пусти пътища, в купчини от камъни, пръст или пепел. И все пак си мисля: "Дори пепелта е част от свободата ти" и чувствам, против волята си, че в мен се надига вълнение. После обаче вълнението прераства в безпокойство. Винаги съм смятала, че Лондон е някакво място, заобиколено подобно на къща в парк от стени: представяла съм си как стените се издигат прави, чисти и здрави. Не съм предполагала, че се простира толкова безразборно сред села и предградия. Мислила съм си, че е съвършен; сега обаче, докато наблюдавам, виждам мокра червена почва със зейнали канавки, недостроени къщи и църкви с прозорци без стъкла и покриви без плочи, със стърчащи греди, голи като кости.

По стъклото вече има толкова много сажди, че сякаш платът на воалетката ми е надупчен. Влакът започва да се изкачва. Усещането ми е неприятно. Пресичаме улици – сиви улици, черни улици, толкова много еднообразни улици; мисля си, че никога не бих могла да ги различа! Каква смесица от врати и прозорци, от покриви и комини, от коне и файтони, от мъже и жени! Каква бъркотия от огради и ярки надписи: ИСПАНСКИ ТРАНСПАРАНТИ... ОЛОВНИ КОВЧЕЗИ... НЕФТЕН КАТРАН И ПАМУЧНИ ОТПАДЪЦИ. Думи, навсякъде. Думи, високи шест фута. Думи, крещящи и пищящи: КОЖИ И ТОЧИЛА... МАГАЗИН ЗА НАЕМАНЕ... ФАЙТОНИ И ЕЛЕГАНТНИ КАРЕТИ... ДЕСЕНАТОРИ НА ТАПЕТИ... ПЪЛНО ОБСЛУЖВАНЕ... ДАВА СЕ ПОД НАЕМ... ДАВА СЕ ПОД НАЕМ... ДОБРОВОЛНИ ВНОСКИ...

Думи, изписани по цялото лице на Лондон. Виждам ги и си закривам очите. Когато отново поглеждам, сме се спуснали надолу: от двете страни на влака са се издигнали тухлени стени, покрити с дебел слой сажди, и са потопили вагона в тъмнина.

После се появява огромен, просторен сводест покрив от потъмняло стъкло, обточен със струйки дим и пара и пърхащи птици. Разтрисаме се и се заковаваме страховито на едно място. Чува се писък на други локомотиви, глух тътен на врати, забързани стъпки на хора, които сякаш нямат чет.

– Спирка "Падингтън" – казва Ричард. – Хайде.

Тук той се движи и говори по-бързо. Променен е. Не ме поглежда. Сега ми се иска да ме погледне. Намира един мъж, който да носи чантите ни. Нареждаме се на "опашка" – знам думата, и чакаме за карета, чакаме за "екипаж", и тази дума я знам от книгите на чичо ми. Човек може да се целува в екипажа, да си позволи всякакви волности с любовника си, да каже на кочияша да мине покрай Реджънтс парк. Познавам Лондон. Лондон е град на осъществените възможности. Не познавам обаче това място, белязано от блъсканица и глъчка. То е изпълнено с намерения, които не разбирам. Изписано е с думи, но аз не мога да ги прочета. Безбройните, редуващи се непрекъснато тухли, къщи, улици, хора, дрехи, черти и изражения на лица ме зашеметяват и ме изтощават. Стоя до Ричард; хванала съм го под ръка. Ами ако той ме изостави! Чува се свирка и покрай нас минават тичешком мъже в тъмни костюми, обикновени мъже, господа.

Най-после се настаняваме в екипажа и той ни изстрелва от спирката към задръстените и мръсни улици. Ричард усеща, че съм напрегната. – Стряскат ли те тези улици? – пита.

– Страхувам се, че ще ни се наложи да минем по още по-лоши. Ти какво очакваше? Това е градът, в който порядъчни мъже живеят рамо до рамо с низостта. Не обръщай внимание. Изобщо не обръщай внимание. Пътуваме към новия ти дом.

– Към нашата къща – казвам. Мисля си: "Там, зад затворените врати и прозорци, ще се успокоя. Ще се изкъпя, ще си почина, ще поспя."

– Към нашата къща – отвръща той. – Изучава ме още миг, а после се пресяга пред мен. – Ето, ако светлината ти пречи... – Спуска транспаранта и ние седим и се люлеем в синхрон с движещата се карета в нещо като здрач, но сега отвсякъде ни притиска ревът на Лондон. Когато минаваме покрай парка, аз не го виждам. Изобщо не виждам по какъв път поема кочияшът: може би нямаше да го позная, ако можех да го видя, макар че съм разглеждала карти на града и знам къде се намира Темза. След като спираме, не съм в състояние да определя колко дълго сме пътували – до такава степен съм погълната от обърканите си възприятия и от уплашеното си сърце. "Бъди смела, мисля си. Да те вземат дяволите, Мод! Ти мечтаеше за това. Отказа се от Сю, отказа се от всичко заради него. Бъди смела!"

Ричард плаща на мъжа, а после се връща, за да вземе чантите.

– Оттук нататък трябва да вървим пеша – казва. Слизам сама и примигвам на светлината, въпреки че светлината тук е много слаба: слънцето е изчезнало, а небето е покрито с облаци – кафяви облаци, подобни на мръсно руно. Очаквала съм да се озова пред входа на неговата къща, но тук няма никакви къщи: навлезли сме в улици, които ми се струват неописуемо запуснати и бедняшки; от едната страна са заобиколени от висока, сляпа стена, а от другата – от варосаните арки на мост. Ричард продължава да върви. Хващам го за ръката.

– Сигурен ли си, че не сме се объркали? – питам.

– Да – отвръща той. – Хайде, не се безпокой. Все още не можем да си позволим да живеем в разкош. А и не трябва да се набиваме на очи.

– Продължаваш да се страхуваш, че чичо ми може да е изпратил хора да ни следят, така ли?

Той отново тръгва.

– Ела. След малко ще можем да разговаряме, когато влезем вътре. Не тук. Хайде, в тази посока е. Вдигни си полата.

Върви по-бързо от всякога, а аз го следвам бавно. Когато ме вижда, че изоставам, взема чантите с едната си ръка, а с другата ме хваща за китката.

– Вече почти стигнахме – казва много мило, но ме стиска силно.

Завиваме и тръгваме по друга улица: виждам мръсната и изкъртена фасада на нещо, което според мен е голяма къща, но всъщност се оказва задната страна на няколко тесни постройки. Във въздуха се носи мирис на река, на тиня. Някакви хора ни наблюдават с любопитство, което ме кара да забързам крачка. След малко завиваме отново и поемаме по някаква уличка, покрита със скриптяща сгурия. Тук има деца: те стоят лениво в кръг около една птица, която залита и подскача. Вързали са крилете ѝ с канап. Виждат ни, приближават се към нас и ни заобикалят плътно. Искат пари, дърпат ме за ръкава, за наметалото, за воалетката. Ричард ги разгонва с ритници. Те ругаят известно време, а после се връщат при птицата. Продължаваме по друга, по прашна уличка. Ричард ме стиска все по-силно и крачи все по-бързо и по-бързо, сигурен, че върви в правилната посока.

– Вече сме много близо – казва. – Не обръщай внимание на мръсотията, това е дреболия. Целият Лондон е също толкова мръсен. Още малко, обещавам. А после ще можеш да си починеш.

Най-после забавя ход. Стигнали сме до някакъв вътрешен двор, покрит с гъста кал и обрасъл с коприва. Стените са високи и подгизнали от влагата. От него не тръгва никаква улица, а само два-три покрити пасажа, потънали в мрак. Ричард се опитва да ме дръпне в един от тях, но той е толкова тъмен и противен, че аз се колебая и се мъча да се отскубна от ръката му.

– Върви напред – подканя ме той и се обръща, без да се усмихва.

– Напред към какво? – питам.

– Към своя нов живот, който те чака от толкова дълго. Към нашата къща. Икономката ни очаква. Хайде. Или да те оставя тук? – Гласът му е уморен, непреклонен. Поглеждам назад. Виждам другите пасажи, но калната пътека, която ме е довела дотук, е изчезнала, сякаш лъщящите стени са се разтворили, за да ни пуснат да минем, а после са се затворили, за да ме уловят в капан.

Какво мога да направя? Не мога да се върна обратно, сама, към децата, към лабиринта от малки улички, към голямата улица, към града. Не мога да се върна при Сю. Не е предвидено да постъпя така. Всяко едно нещо ме е тласкало насам, към това мрачно място. Трябва да продължа напред или да спра да съществувам. Отново започвам да мисля за стаята, която ме чака: за вратата с ключа, който ще се превърти, за леглото, в което ще лежа и ще спя и ще спя... Колебая се още секунда и после му позволявам да ме вкара в пасажа. Той е къс и завършва с няколко ниски стъпала, които водят надолу, а те от своя страна завършват с врата, на която той почуква. Зад вратата веднага се чува лай на куче, а после леки, бързи стъпки и изскърцване на резе. Кучето млъква. Вратата се отваря от русокосо момче, вероятно е момчето на икономката. То поглежда към Ричард и кимва.

– Наред ли е всичко? – пита.

– Да, всичко е наред – отвръща той. – Леля ти вкъщи ли е? Довел съм една дама, която ще поостане.

Момчето ме оглежда; виждам го как примигва, за да различи чертите ми под воалетката. После се усмихва, кимва отново и отваря широко вратата, за да ни пусне покрай себе си, а после я затваря плътно зад нас.

Стаята, в която влизаме, е нещо като кухня – навярно е кухнята на прислугата, тъй като е малка, без прозорци, тъмна, нехигиенична и в нея е горещо до задушаване: гори силен огън и върху една маса има две лампи, които пушат – сигурно в крайна сметка това е помещението на конярите, и мангал в сандък с разхвърляни около него инструменти. До мангала е застанал блед мъж с престилка, който, щом ни вижда, оставя някаква вилица или пила, избърсва си ръцете и ме оглежда съвсем явно. Пред огъня седят едно момиче и едно момче: момичето, което е с пълно лице и червена коса, също ме наблюдава, без да се притеснява, а момчето, което е с жълтеникаво, намръщено лице, дъвче с изпочупените си зъби парче сушено месо; облечено е... Забелязвам това, даже в смущението си, облечено е с необикновено палто, което сякаш е ушито от безброй различни парчета кожа. Момчето държи между краката си гърчещо се куче и стиска с ръце челюстите му, за да му попречи да лае. Поглежда към Ричард, а после към мен. Взира се в палтото, в ръкавиците, в бонето ми. Изсвирва с уста.

– Колко ли мангизи е дала за дрехите си! – възкликва.

После се свива, защото от един друг стол, люлеещ се стол, който изскърцва, докато се накланя, се навежда белокоса жена и посяга да го удари. Предполагам, че е икономката. До този момент тя ме е наблюдавала по-втренчено и по-нетърпеливо от всички останали. Държи вързоп: оставя го и с мъка се изправя от мястото си, а вързопът потреперва. Това е по-шокиращо от запаления мангал и от коженото палто, понеже представлява спящо бебе с голяма глава, завито в одеяло.

Поглеждам към Ричард. Мисля си, че ще каже нещо или ще ми даде някакъв знак. Той обаче ме е пуснал и стои с кръстосани ръце, съвсем спокойно. Усмихва се, но усмивката му е особена. Всички мълчат. Никой не помръдва, с изключение на белокосата жена. Тя е станала от стола и заобикаля масата. Облечена е с рокля от тафта, която шумоли. Лицето ѝ е почервеняло и блести. Тя се приближава и се изправя пред мен, а главата ѝ се клати, докато се опитва да разгледа чертите на лицето ми. Движи си устата и си навлажнява устните. Погледът ѝ все още е втренчен и страшно нетърпелив. Когато вдига към мен грубите си, зачервени ръце, аз трепвам. – Ричард – казвам. – Той обаче продължава да стои неподвижно, а погледът на жената, който е много противен и странен, ме приковава към мястото ми и аз стоя и ѝ позволявам да приближи неуверените си пръсти до воалетката ми. Отмята я назад. И тогава погледът ѝ се променя, става още по-странен, след като вижда лицето ми. Докосва бузите ми, сякаш не вярва, че няма да изчезнат под пръстите ѝ.

Не откъсва очи от мен, но проговаря на Ричард. Гласът ѝ е хрипкав от сълзите, които или са старчески, или са израз на чувства.

– Добро момче – изрича.

12

После настъпва някакъв хаос.

Кучето лае и подскача, бебето в одеялото проплаква; друго бебе, което не съм забелязала – то лежи в тенекиена кутия под масата, също започва да плаче. Ричард оставя чантите, сваля си шапката и палтото и се протяга. Намръщеното момче си отваря устата и месото се показва.

– Това не е Сю – заявява.

– Мис Лили е – отвръща тихо жената пред мен. – Нали тъй, миличка? Много ли си уморена, скъпа? Идваш доста отдалече.

– Това не е Сю – повтаря момчето, малко по-високо.

– Промяна в плана – отвръща Ричард, без да ме погледне.

– Сю остана, за да се погрижи последно за някои неща. Мистър Ибс, как сте, сър?

– Бивам, синко – отвръща бледият мъж. Свалил си е престилката и усмирява кучето. Момчето, което ни отвори вратата, е изчезнало. Малкият мангал изстива, изцъква и посивява. Червенокосото момиче се надвесва над пищящите бебета с шише и лъжица, но продължава да поглежда крадешком към мен.

Намръщеното момче казва:

– Промяна в плана ли? Не схващам.

– Ще схванеш – отвръща Ричард. – Освен ако... – Доближава пръст до устата си и намига.

Жената все още стои пред мен, все още описва лицето ми с ръце, отмятайки чертите, сякаш са зърна на броеница.

– Кафяви очи – измърморва, а думите излизат с дъха ѝ, който е сладък като захар. – Розови устни, пълнички като гушки. Красива и нежна брадичка. Бели като порцелан зъби. Бузите – доста меки, нали? Ах!

Стояла съм сякаш в унес и съм я оставила да шепне; усещам как пръстите ѝ потрепват по лицето ми и изведнъж се отдръпвам рязко.

– Как се осмелявате? – казвам. – Как се осмелявате да ми говорите? Как се осмелявате да ме гледате, всеки един от вас? А ти... – Приближавам се до Ричард и го сграбчвам за жилетката. – Какво е това място? Къде си ме довел? Какво знаят те за Сю?

– Хей, хей! – извиква кротко бледият мъж. Момчето се изсмива. Жената гледа печално.

– Гласът ѝ си го бива, нали? – казва момичето.

– Прилича на острие на нож – отвръща мъжът. – Толкова е режещ.

Ричард улавя погледа ми, а после извръща очи.

– Какво бих могъл да отговоря? – свива рамене. – Аз съм негодник.

– Върви по дяволите с позите си! – отвръщам. – Кажи ми какво означава всичко това. Чия е тази къща? Твоя ли е?

– Дали е негова ли? – Момчето се смее още по-силно и дъвче месото.

– Млъкни, Джон, или ще те напердаша – скарва му се жената. – Не му обръщай внимание, мис Лили, умолявам те, недей!

Усещам я как кърши ръце, но не поглеждам към нея. Вперила съм очи в Ричард.

– Кажи ми – подканям го.

– Не е моя – отвръща най-сетне той.

– Не е наша? – Той клати глава. – Чия е тогава? Къде е?

Той си търка очите. Уморен е.

– Тяхна е – отвръща и посочва с глава жената и мъжа. – Тяхна е и е в Бъроу.

Бъроу... Чувала съм го един-два пъти да споменава името. Стоя за миг мълчаливо и се връщам назад към думите му, а после сърцето ми се свива.

– Къщата на Сю – изричам. – Къщата на Сю, в която живеят крадци.

– Честни крадци – заявява жената, която се промъква по-близо до мен – за ония, които ни познават!

Мисля си: "Лелята на Сю!". Някога ми беше мъчно за тази жена. Сега се обръщам и едва не се изплювам върху нея.

– Ще се отдръпнеш ли от мен, вещица такава? – Кухнята утихва. Изглежда по-тъмна и по-задушна. Продължавам да стискам Ричард за жилетката. Когато се опитва да се отскубне, го хващам още по-здраво. Мислите ми подскачат като зайци. Мисля си: "Той се ожени за мен и ме доведе тук, за да се отърве от мен. Възнамерява да задържи парите ми за себе си. Възнамерява да им даде някакъв незначителен дял, за да ме убият, а Сю..." Макар че съм силно изненадана и объркана, сърцето ми отново се свива, докато си мисля тези неща. "Ще освободят Сю. Тя знае всичко."

– Няма да го направите! – заявявам, а гласът ми става по-силен. – да не мислите, че не знам какви са намеренията ви? На всички вас? Какъв номер искате да ми изиграете?

– Не знаеш нищо, Мод – отвръща Ричард, опитвайки се да издърпа ръцете ми от жилетката си. Няма да му позволя. Мисля си, че ако го направи, те със сигурност ще ме убият. Съпротивлявам се в продължение на една секунда. А после: – Шевовете, Мод! – извиква той. Откъсва пръстите ми от дрехата. Хващам го за ръката.

– Върни ме обратно – казвам. Казвам го, мислейки си: "Не им позволявай да разберат, че си уплашена!" Гласът ми обаче е станал още по-силен и аз не мога да го накарам да звучи нормално. – Веднага ме заведи обратно до улиците и каретите.

Той клати глава и извръща очи.

– Не мога.

– Веднага ме заведи. Или сама ще отида. Ще се оправя – видях пътя, по който дойдохме! Разгледах го добре! И ще намеря някой полицай!

Момчето, бледият мъж, жената и момичето се сепват или трепват. Кучето лае.

– Хайде стига – намесва се мъжът и си приглажда мустаците. – Трябва да внимаваш какво говориш, скъпа, в подобна къща.

– Вие трябва да внимавате! – отвръщам. Местя поглед от едно лице към друго. – Какво смятате да получите от това? Пари ли? О, не. Вие трябва да внимавате. Всички до един! А ти, Ричард, трябва да внимаваш най-много, ако все пак реша да потърся полицай и да се разприказвам.

Ричард обаче ме гледа и мълчи.

– Чуваш ли ме? – изкрещявам.

Мъжът трепва отново и пъха пръст в ухото си, сякаш за да го почисти от ушната кал.

– Като острие – отбелязва, без да се обръща конкретно към някого, но всъщност говори на всички, – нали?

– Да ви вземат дяволите! – казвам. Оглеждам се, вбесена, а после изведнъж посягам към чантата си. Ричард обаче я стига първи, докосва я с дългия си крак и я рита настрани, сякаш на игра. Момчето я вдига и я слага на скута си. Изважда нож и започва да човърка ключалката. Острието проблясва.

Ричард скръства ръце.

– Виждаш, че не можеш да си тръгнеш, Мод – заявява спокойно. – Не можеш да си тръгнеш без нищо. – Приближил се е до вратата и е застанал пред нея. Има и други врати, които вероятно водят към някаква улица или към други тъмни стаи. Никога няма да мога да открия тази, през която трябва да изляза. – Съжалявам – добавя.

Ножът отново проблясва в ръцете на момчето. "Сега, мисля си, ще ме убият." Самата мисъл е като острие, което е удивително добре наточено. Нима не исках животът ми да изчезне, докато бях в Брайър? Нима не усещах как това постепенно се случваше, нима не се радвах? А сега смятам, че те възнамеряват да ме убият, и се страхувам повече, отколкото си представях, че е възможно да се страхувам от нещо, от каквото и да било.

"Глупачка", казвам си. На тях обаче казвам: – Няма да го направите. Няма! – Затичвам се, после сменям посоката; накрая се спускам не към вратата зад гърба на Ричард, а към спящото бебе с голямата глава. Сграбчвам го, разлюлявам го и си слагам ръката на врата му. – Няма! – повтарям. – Проклети да сте, нима смятате, че съм дошла чак дотук, за да постъпите така са мен? – Поглеждам към жената. – Първо ще убия бебето ти! – Мисля си, че бих го направила. – Виж! Ще го удуша!

Мъжът, момичето и момчето изглеждат заинтригувани. Жената изглежда печална.

– Скъпа моя – отвръща тя, – аз имам седем бебета вкъщи в тоя момент. Намали ги с едно, ако искаш. Намали ги – посочва към тенекиената кутия под масата – намали ги с две. Не ми пука. И без друго мисля да се откажа от тая работа.

Съществото в ръцете ми продължава да спи, но подритва. Усещам бързото тупкане на сърцето му под пръстите си; върхът на голямата му глава потрепва. Жената продължава да ме наблюдава. Момичето си разтрива врата. Ричард бърка в джоба си, за да извади цигара. Докато го прави, казва:

– Моля те, Мод, остави проклетото дете.

Казва го кротко и аз започвам да идвам на себе си; осъзнавам, че ръцете ми са обвили гърлото на бебето. Оставям внимателно детето на масата между порцелановите чинии и чаши. Изведнъж момчето отдръпва ножа от ключалката на чантата ми и го размахва над главата си.

– Ха-ха! – извиква. – Дамата няма да го направи. Джон Врум ще се заеме с него – с устните, с носа и с ушите!

Момичето пищи, сякаш някой го гъделичка. Жената го срязва:

– Стига. Или искаш всичките ми бебета да бъдат извадени от люлките и натикани в гроба? Хубава работа – да остана съвсем без деца! Дейнти, погрижи се за малкия Сидни, преди да се е попарил. Мис Лили ще си помисли, че е попаднала сред диваци. Мис Лили, виждам, че си буйно момиче. Не съм и очаквала друго. Нали не смяташ, че ще ти направим нещо лошо? – отново се приближава до мен. Не може да стои, без да ме пипа – слага си ръката върху мен и ме милва по ръкава.

– Нали не смяташ, че не си желана тук?

Все още треперя, леко.

– Не смятам – отвръщам и се освобождавам от ръцете ѝ, – че ми мислите доброто, тъй като продължавате да ме държите тук, колкото и ясно да ви давам да разберете, че искам да си тръгна.

Тя навежда глава.

– Чуваш ли как се изразява, мистър Ибс? – пита. Мъжът отвръща, че чува. Тя ме погалва отново. – Седни, мила моя. Виж тоя стол: донесоха ми го от една много богата къща, може и да е чакал теб. Няма ли да си свалиш наметалото и бонето? Ще се свариш, кухнята ни е много топла. Няма ли да си махнеш ръкавиците? Е, ти си знаеш.

Пъхнала съм си ръцете в ръкавите. Ричард улавя погледа на жената.

– Мис Лили – измърморва – пази много грижливо пръстите си. Била е заставена да носи ръкавици от ранна възраст – гласът му се снишава още повече и той произнася последните думи натъртено – от чичо си.

Жената гледа сериозно.

– Чичо ти – отвръща тя. – Знам всичко за него. Накарал те е да разглеждаш толкова много неприлични френски книги. А пипал ли те е, скъпа, там, където не трябва? Вече няма значение. Тук вече няма никакво значение. По-добре да е собственият ти чичо, отколкото някой непознат, казвам винаги аз. Ох, не е ли срамота?

Седнала съм, за да скрия треперещите си крака, но съм я отблъснала от себе си. Столът ми е близо до огъня и тя е права, че е горещо, че е ужасно горещо, бузите ми парят, но не трябва да мърдам, трябва да мисля. Момчето продължава да човърка ключалката.

– Френски книги – повтаря и се кикоти. Червенокосото момиче е лапнало пръстите на ръцете на бебето и ги смуче разсеяно. Мъжът се е приближил. Жената продължава да стои до мен. Светлината от огъня откроява брадата, бузите, очите и устните ѝ. Устните ѝ са гладки. Тя ги навлажнява.

Извръщам глава, но не свеждам очи.

– Ричард – казвам. Той не отговаря. – Ричард! – Жената посяга към мен, развързва връзките на бонето ми и го сваля от главата ми. Приглажда косата ми, а после хваща един кичур и го търка между пръстите си.

– Съвсем рус – изрича, сякаш се чуди. – Съвсем рус, направо като злато.

– Имаш намерение да го продадеш ли? – питам. – Ето, вземи го! – Хващам кичура, който тя държи, и го изтръгвам от фуркетите. – Както виждаш – казвам, когато тя трепва, – не можеш да ме нараниш по-силно, отколкото аз самата мога да се нараня. А сега ме пусни да си отида.

Тя клати глава.

– Започваш да ставаш безразсъдна, скъпа, и си съсипваш красивата коса. Нали ти казах? Няма да ти направим нищо лошо. Това е Джон Врум, виж, а това е Дилия Уорън, която наричаме Дейнти – след време ще започнеш да ги смяташ за братовчеди, надявам се. Този пък е мистър Хъмфри Ибс: той те чакаше да дойдеш, нали, мистър Ибс? А това съм аз и те чаках най-нетърпеливо от всички. Мили боже, как нямах търпение да дойдеш!

Въздиша. Момчето вдига очи към нея и се намръщва.

– Да ме вземат мътните – казва, – ако знам откъде духа вятърът в момента. – Сочи с глава към мен. – Тя не трябваше ли да бъде – обгръща раменете си, изплезва се и върти очи – в буйното отделение?

Жената вдига ръка, а то се свива и се отдръпва.

– Погледни се на какво приличаш! – изкрещява яростно тя. А после ме поглежда нежно и продължава: – Мис Лили прибавя богатството си към нашето. Тя още не е решила какво ще прави – пък и кой ли би могъл на нейно място? Мис Лили, смея да твърдя, че не си сложила хапка в устата си от часове. Имаме ли нещо, с което да те изкушим? – Потрива ръце. – Искаш ли овнешки котлет? Парче холандско сирене? Риба? На ъгъла има една будка, в която продават всякаква риба – само кажи каква да бъде и Дейнти ще отскочи дотам, ще я донесе и ще я изпържи моментално. Какво да бъде? Имаме порцеланови чинии, виж, стават за кралски особи. Имаме сребърни вилици ... мистър Ибс, подайте ми една от ония вилици. Виж, скъпа. Дръжката ѝ е леко грапава, нали? Не обръщай внимание на това, мила. Махнали сме герба. Виж обаче колко е тежка. Не са ли много изящни зъбите ѝ? Лапала ги е устата на един член на Парламента. Риба ли да бъде, скъпа? Или котлет?

Стои, наведена към мен, а вилицата е близо до лицето ми. Бутам вилицата настрани.

– Смяташ ли – отвръщам, – че възнамерявам да седя и да се храня с вас? С когото и да било от вас? Та аз бих се срамувала да ви нарека даже прислужници! Да прибавя богатството си към вашето? Бих предпочела да бъда разорена! Бих предпочела да умра!

За миг настъпва тишина, а после:

– Нахакана е – заявява момчето. – Нали?

Жената обаче клати глава и ме гледа едва ли не с възхищение.

– Дейнти е нахакана – отвръща. – Пък и аз самата съм нахакана. Всяко нормално момиче може да бъде нахакано. И дамите също, само че го наричат другояче. Как го наричат, Господине? – пита тя Ричард, който се навел уморено и дърпа ушите на кучето, на което му текат лигите.

– Високомерие – отвръща той, без да вдига очи.

– Високомерие – повтаря тя.

– Милостиви боже! – възкликва момчето и ми се хили злобно. – Щото хич не ми се иска да смятам, че е невъзпитана и да ѝ ударя един юмрук.

Отново започва да човърка ключалката на чантата ми. Мъжът го наблюдава и трепва.

– Още ли не си се научил – казва – как се отваря ключалка? Не я чупи, а смачкай езичетата. Толкоз е лесно. Вече почти си на път да я отвориш.

Момчето забива за последен път ножа, а лицето му помръква.

– Шибана работа! – изкрещява. За първи път чувам думата да се използва като псувня. То изважда върха на ножа от ключалката, допира го до кожата под нея и преди да успея да изкрещя и да го спра, замахва бързо и прави дълъг разрез.

– Е, човек не може да очаква друго от теб – заявява добродушно мъжът.

Извадил е лула и я запалва. Момчето си пъха ръцете в дупката в кожата. Гледам го и макар че бузите ми още пламтят от топлината на огъня, ми става студено. Срязването на чантата ме е шокирало неописуемо. Разтрепервам се.

– Моля ви – казвам. – Моля ви да ми върнете нещата. Няма да си правя труда да търся полицай, ако ми върнете онова, което е мое, и ме пуснете да си отида.

Предполагам, че в гласа ми се е появила някаква нотка, която буди съжаление, защото всички обръщат глави към мен и ме гледат изпитателно, а жената отново се приближава и отново ме гали по косата.

– Вече не те е страх, нали? – пита ме изумено тя. – Вече не те е страх от Джон Врум? Та той само се шегува. Как смееш, Джон? Прибери ножа и ми подай чантата на мис Лили. Готово. Жал ли ти е за нея, скъпа? Та тя е една набръчкана стара вещ, която изглежда тъй, сякаш не е използвана от петдесет години. Ще ти намерим по-хубава. Ще ти намерим, ами!

Момчето мърмори и си дава вид, че е сърдито, но пуска чантата, и когато жената ми я подава, аз я поемам и я прегръщам. В гърлото ми се надигат сълзи.

– Готова е да ревне – казва презрително момчето, щом ме вижда, че преглъщам. Навежда се към мен и отново ми се хили злобно. – Повече ми харесваше, когато беше стол.

Сигурна съм, че казва това. Думите ме смущават и аз се отдръпвам. Обръщам се рязко, за да погледна към Ричард.

– Моля те, Ричард – изричам. – За бога, не ти ли стига, че ме измами? Как можеш да стоиш толкова невъзмутимо, докато те ме измъчват?

Той ме гледа в очите и приглажда брадата си. После пита жената:

– Няма ли някакво по-тихо място, където тя би могла да поседи?

– По-тихо място ли? – отвръща тя. – Ами аз съм приготвила стая. Просто реших, че мис Лили ще предпочете първо да си стопли лицето тук. Искаш ли вече да се качим горе, скъпа? Да си оправиш косата? Да си измиеш ръцете?

– Бих искала да ме заведете до улицата и да ми намерите карета – отвръщам. – Само това, нищо повече.

– Добре, ще те сложим до прозореца и ти ще можеш да виждаш улицата оттам. Да тръгваме, мила моя. Дай ми тая стара чанта. Искаш ти да я носиш, тъй ли? Добре. Ама че здраво стискаш! Господине, елате и вие, защо да не дойдете? Ще се настаните ли пак в оная стая, на последния етаж?

– Да – отвръща той, – ако ме приемете.

Двамата си разменят погледи. Тя си е сложила ръцете върху мен, а аз, изскубвайки се от хватката ѝ, съм се изправила на крака. Ричард идва и застава близо до нас. Отдръпвам се и от него. Подобно на двойка кучета, които набутват с лай овца в кошарата, те ме извеждат от кухнята през една от вратите и ме насочват към някакво стълбище. Тук е по-тъмно и по-хладно. Усещам полъха, който навярно идва от някоя врата към улицата, и забавям крачка, но в същото време си мисля за онова, което жената спомена за прозореца. Представям си, че бих могла да извикам, да скоча, да се хвърля от него, ако се опитат да ми направят нещо лошо. Стълбището е тясно и голо; тук-там върху стъпалата има нащърбени порцеланови чаши, които са наполовина пълни с вода и в тях плуват горящи фитили и хвърлят сенки.

– Повдигни си полата, скъпа, над пламъците – казва жената, която върви пред мен. Ричард ни следва плътно. На върха на стълбището има врати; всичките са затворени: жената отваря първата и ме въвежда в малка правоъгълна стая. Виждам легло, умивалник, сандък, скрин, параван от конски косми и прозорец, към който мигновено тръгвам. Той е тесен и върху него е закачен избелял мрежест шал. Дръжката е счупена и рамките са заковани с пирони. През него се вижда участък от кална улица, къща с капаци с цвят на мехлем и дупки с форма на сърце, тухлена стена с кръгове и спирали, изрисувани с жълт тебешир.

Стоя права и изучавам гледката, като продължавам да стискам чантата, а ръцете ми натежават. Чувам, че Ричард спира, а после продължава да се качва по стъпалата и след малко започва да крачи из стаята над главата ми. Жената стига до умивалника и налива малко вода от каната в легена. Осъзнавам грешката, която съм направила, като съм се приближила толкова бързо до прозореца, защото тя е застанала между мен и вратата. Едра е и ръцете ѝ са дебели. Мисля си обаче, че бих могла да я избутам настрани, ако ми се наложи да я изненадам.

Вероятно и тя си го мисли. Ръцете ѝ висят над умивалника, главата ѝ е наклонена, но тя ме наблюдава със същия изпитателен, нетърпелив поглед, изпълнен със страхопочитание и в същото време с възхищение.

– Има сапун, който мирише хубаво – казва. – Гребен. Четка. – Мълча. – Кърпа за лицето ти. Одеколон. – Издърпва тапата на шишето и течността се разплисква. Идва при мен, китката ѝ е оголена и мокра от отвратителния парфюм. – Не обичаш ли лавандула? – пита.

Пристъпила съм встрани от нея и гледам към вратата. От кухнята съвсем ясно долита гласът на момчето: "Мръсница такава!".

– Не обичам да ме мамят – отвръщам, пристъпвайки още веднъж.

Тя също пристъпва.

– За какво мамене става дума, мила?

– Да не мислиш, че съм искала да дойда тук? Да не мислиш, че искам да остана?

– Мисля, че просто си стресната. Мисля, че не си съвсем на себе си.

– Не съм съвсем на себе си ли? Каква съм ти аз на теб? Коя си ти, че да казваш каква съм и каква не съм?

При тези думи тя свежда очи. Издърпва ръкава върху китката си, връща се при умивалника, докосва отново сапуна, гребена, четката и кърпата. На долния етаж някой влачи стол по пода, някой хвърля нещо или то пада само, кучето лае. На горния етаж Ричард крачи, кашля, мърмори. Ако трябва да бягам, сега е моментът. Накъде да тръгна? Надолу, надолу, в посоката, от която съм дошла. През коя врата ме въведоха – през втората или през първата? Не съм сигурна. "Няма значение, мисля си. Тръгвай веднага!" Но не тръгвам. Жената вдига лице и улавя погледа ми, а аз се колебая. В този момент Ричард прекосява етажа и започва да слиза тежко по стъпалата. Влиза в стаята. Зад ухото му има цигара. Навил си е ръкавите над лактите, а брадата му е потъмняла от водата.

Затваря вратата и я заключва.

– Свали си наметалото, Мод – казва.

Мисля си: "Ще ме удуши".

Не си развързвам наметалото. Тръгвам бавно назад, далече от него и от жената, към прозореца. Ще го счупя с лакът, ако се наложи. Ще изпищя към улицата. Ричард ме наблюдава и въздиша. Отваря широко очи.

– Не е нужно да гледаш уплашено като заек – заявява. – да не мислиш, че бих те довел чак дотук, за да те нараня?

– А ти да не мислиш, че ти вярвам, че не би го направил? – отвръщам. – Ти самият ми каза, в Брайър, че не би се спрял пред нищо, щом става дума за пари. Трябвало е да слушам по-внимателно! Кажи ми, че не искаш да измъкнеш цялото ми богатство. Кажи ми, че няма да го получиш с помощта на Сю. Предполагам, че ще я прибереш, макар и не веднага. Предполагам, че ще бъде излекувана. – Сърцето ми се свива. – Умницата Сю. Доброто момиче.

– Затвори си устата, Мод.

– Защо? За да можеш да ме убиеш, докато мълча? Хайде, убий ме. И нека тази постъпка да ти тежи на съвестта. Навярно имаш съвест?

– Нямам такава съвест – отвръща бързо и пренебрежително той, – която би се обезпокоила от убийството ти, повярвай ми. – Натиска очите си с пръсти. – На мисис Съксби обаче не би ѝ харесало.

– На нея ли? – казвам и поглеждам към жената. Тя продължава да се взира в сапуна, в четката, без да казва нищо. – Всичко ли правиш по нейна заповед?

– В този случай да – отвръща многозначително той и понеже аз се колебая неразбиращо, продължава: – Чуй ме, Мод. Планът беше изцяло неин. От начало до край. И макар и да съм негодник, не съм чак толкова подъл, че да я измамя.

Лицето му изглежда искрено, но то и преди ми е изглеждало искрено.

– Лъжеш – казвам.

– Не, не лъжа, а казвам самата истина.

– Значи планът е бил неин? – не мога да повярвам. – Тя те е изпратила в Брайър при чичо ми, така ли? А преди това в Париж? При мистър Хотри?

– Тя ме изпрати при теб. Няма значение какви обиколни пътища съм използвал, за да те открия. При всички случаи щях да ги извървя, даже и да не знаех накъде водят. Можеше и да те подмина! Вероятно много мъже са те подминали, тъй като техните стъпки не са били направлявани от мисис Съксби.

Поглеждам в пространството между двамата.

– Значи тя е знаела за богатството ми – добавям след миг. – Всеки би могъл да знае, предполагам. Кого е познавала? Чичо ми? Някоя прислужница в къщата?

– Познавала е теб, Мод, преди всички останали.

Жената най-сетне вдига очи към моите и кимва.

– Познавах майка ти – казва.

Майка ми! Ръката ми се вдига към гърлото ми... странно нещо, защото снимката на майка ми е прибрана при бижутата ми, панделката ѝ вече се е протрила, не съм я носила от години. Майка ми! Дойдох в Лондон, за да избягам от нея. Изведнъж се сещам за гроба ѝ в парка в Брайър – занемарен, обрасъл с трева, по белия камък пълзят сиви петна.

Жената продължава да ме наблюдава. Отпускам ръката си.

– Не ти вярвам – заявявам. – Майка ми? Какво беше името ѝ? Кажи ми.

Тя започва да гледа хитро.

– Знам го – отвръща, – но няма да ти го кажа веднага. Ще ти кажа обаче буквата, с която започваше. Беше "М", същата, с която започва и твоето име. Ще ти кажа и втората буква. Беше "а", също както при теб[29]. От следващата буква обаче имената ви се различават – беше "р"...

Разбирам, че наистина го знае. Как е възможно? Разглеждам лицето ѝ – очите, устните. Струват ми се познати. За какво става дума? Коя е тя?

– Сестра – изричам. – Била си сестра...

Тя обаче клати глава и почти се усмихва.

– Защо да съм била сестра?

– Тогава не знаеш всичко! – отвръщам. – Не знаеш, че съм родена в една лудница!

– Сериозно ли? – казва бързо. – Защо смяташ, че си родена там?

– Мислиш, че не си спомням собствения си дом ли?

– По-скоро си спомняш мястото, където си живяла като малка. Е, тъй е с всички нас. Което не значи, че сме се родили там.

– Знам, че съм родена там – заявявам.

– Предполагам, че са ти казали тъй.

– Всички прислужници на чичо ми знаят!

– Сигурно и на тях са им казали тъй. Това означава ли, че е вярно? Може да е вярно. А може и да не е.

Докато говори, тя се придвижва от умивалника до леглото и сяда на него бавно и тромаво. Поглежда към Ричард. Слага ръка на ухото си и погалва възглавничката му. Пита, съвсем безгрижно:

– Всичко е наред със стаята ви, нали, Господине? – Най-после съм се досетила, че това е някакво име, с което той е известен тук, сред крадците. – Всичко е наред със стаята ви, нали? – Той кимва. Тя отново ме поглежда. – Пазим тая стая – продължава със същия безгрижен, приятелски, опасен тон – за Господина, за да преспива в нея, когато дойде. Тя е на много високо, закътано място, мога да ти кажа. Виждала е всичко, което правим тук, всичките ни номера. Хората идват – прави се на изненадана, – точно както дойде ти, да прекарат на спокойствие един ден, два дни, две седмици, знае ли човек колко дълго?, в уединение там, горе. Момчета, с които полицаите биха искали да си поговорят. Не могат да ги намерят, разбираш ли?, когато дойдат тук. Момчета, момичета, деца, дами...

Замълчава след последната дума. Потупва мястото до себе си.

– Няма ли да седнеш, скъпо момиче? Не искаш ли? А? Е, може би след малко. – Леглото е застлано с одеяло от цветни квадрати, изплетени грубо и съединени грубо. Тя започва да дърпа един от ръбовете му, сякаш се е разсеяла. – Та за какво говорех? – пита, а очите ѝ гледат моите.

– За дами – отвръща Ричард.

Тя махва с ръка, вдига пръст.

– За дами – повтаря. – Точно тъй. Идват, разбира се, толкоз малко истински дами, че няма как да ги забравиш. Запомнила съм много ясно една, която дойде, ох, преди колко време беше? Преди шестнайсет години? Или седемнайсет? Осемнайсет... – Наблюдава лицето ми. – Виждам, че ти се струва много отдавна, миличка. Струва ти се цял един живот, нали? О, чакай, скъпо момиче, да станеш на мойта възраст. Тогава годините се търкалят. Търкалят се като сълзи...

Тръсва глава, поема си дъх, въздишайки бързо и печално. Чака. Аз обаче стоя неподвижно, безучастно, нащрек съм и мълча. Тогава тя продължава.

– Та тая дама – казва – не беше много по-възрастна, отколкото си ти сега. Но как беше загазила! Беше чула за мен от някаква жена в Бъроу, която се занимаваше с момичета и с техните оплаквания. Разбираш за какво говоря, нали, скъпа? Правеше тъй, че на момичетата отново да започне да им идва, след като им е спряло. – Махва с ръка и прави физиономия. – Аз никога не съм се занимавала с тая работа. Не е по моята част. Аз смятах, че ако то не те убие, докато излиза, защо да не се сдобиеш с него и да го продадеш или пък, още по-добре, да ми го дадеш и да ме оставиш аз да го продам вместо теб! Имам предвид на хора, които искат деца, за да им станат слуги или чираци, или истински синове и дъщери. Знаеш ли, скъпо момиче, че по света има такива хора, а също и хора като мен, които им осигуряват децата? Не? – Продължавам да мълча. Тя отново махва с ръка. – Е, навярно тая дама, за която ти разправям, също не е знаела, преди да дойде при мен. Горкичката. Жената от Бъроу се опитала да ѝ помогне, но било вече много късно и само ѝ прилошало. "Къде е съпругът ти? , попитах я, преди да я приютя. Къде е майка ти? Къде са близките ти? Няма да те проследят дотук, нали?" Каза, че няма да я проследят. Каза, че няма съпруг – в което се състоеше, разбира се, нейното затруднение. Майка ѝ била мъртва. Каза, че е избягала от една огромна богата къща на четирийсет мили от Лондон, нагоре по реката...

Кимва и продължава да ме гледа в очите. Станало ми е много студено.

– Баща ѝ и брат ѝ я търсели и били готови да я убият, но тя се кълнеше, че те никога няма да се оправят в Бъроу. А господинът, който ѝ беше докарал тая беля, твърдейки, че я обича, е, той имал съпруга и детенце, зарязал я, понеже била изпаднала в беда, и си измил ръцете. Както, разбира се, би постъпил всеки господин. За което, в работа като моята, човек благодари на Господ! – Усмихва се, почти намига. – Дамата имаше пари. Приех я и я настаних на горния етаж. Май не биваше да го правя. Мистър Ибс тогава ми каза, че не бива да го правя. Щото вече имах пет-шест бебета вкъщи и бях изтощена и раздразнителна, много по-раздразнителна отпреди, тъй като току-що бях родила бебе, което беше починало. – Изражението ѝ се променя и тя махва с ръка пред очите си. – Няма обаче да говоря за туй. Няма да говоря.

Преглъща и се оглежда за миг, като че ли търси разпадналите се нишки на разказа си. После сякаш ги намира. Смущението изчезва от лицето ѝ, тя улавя отново погледа ми и сочи нагоре. Вдигам очи заедно с нея към тавана. Той е в мръсножълто на сиви петна от дима на лампите.

– Настанихме я – продължава – в стаята на Господина. По цял ден седях до нея и ѝ държах ръката, а всяка нощ я чувах как се върти в леглото и плаче. Да ти се скъса сърцето. Не би навредила на никого, тъй както млякото не наврежда на никого. Мислех си, че може да умре. И мистър Ибс си мислеше същото. Според мен и тя си го мислеше, понеже ѝ оставаха още два месеца, а за всички беше ясно, че не би имала сили да издържи даже и един месец. Но бебето май също разбираше какво става – понякога бебетата разбират, защото тя е с нас само от седмица, когато водите ѝ изтичат и то започва да излиза. Отнема му едно денонощие, докато излезе. След като иска да излезе, добре! Макар че е дребосъче, дамата, която вече е много зле, става съвсем на парцал. Когато чува, че бебето ѝ плаче, вдига глава от възглавницата. Какво е това, мисис Съксби?, пита. Твоето бебе, скъпа!, отвръщам. Моето бебе ли? Момче или момиче е моето бебе?, пита. Момиче е, отвръщам. И когато чува думите ми, тя изревава колкото ѝ глас държи: Господ да ѝ е на помощ! Светът е жесток към момичетата. Иска ми се да беше умряла, а и аз заедно с нея!

Мисис Съксби клати глава, вдига ръце и ги отпуска на коленете си. Ричард се обляга на вратата. На нея има кука, на която виси копринен халат: той е свалил колана му и го прокарва разсеяно по устата си. Очите му са вперени в моите, клепачите им са притворени, изражението му е неразгадаемо. От кухнята на долния етаж долита смях и накъсан писък. Жената се заслушва и отново въздиша печално.

– Дейнти пак ревна – казва и завърта очи. – Ама и аз как се разбъбрих, а, мис Лили? Нали не ти досаждам, скъпа? В тия стари истории няма кой знае какво, което да събуди любопитството ти...

– Продължавай – отвръщам. Устата ми е пресъхнала и лепне. – Продължавай, за жената.

– За дамата, която роди онова малко момиченце ли? Беше толкова дребничко, русокосо, синеоко – е, очите на бебетата винаги са сини, разбира се, но по късно стават кафяви...

Заглежда се многозначително в кафявите ми очи. Примигвам и се изчервявам. Гласът ми обаче е равен.

– Продължавай – повтарям. – Знам, че искаш да ми кажеш. Кажи ми веднага. На жената ѝ се е искало дъщеря ѝ да е мъртва. А после какво?

– Искало ѝ се е дъщеря ѝ да е мъртва? – главата ѝ помръдва. – Тъй каза. Тъй казват жените понякога. И понякога наистина го мислят. Но не и тя. Детето беше всичко за нея и когато ѝ казах, че е по-добре да ми го остави, отколкото да го вземе със себе си, тя побесня. "Да не искаш да го отгледаш сама?, казах. Ти, една дама, която няма съпруг?" Отвърна ми, че щяла да се представи за вдовица, имала намерение да замине за чужбина, където никой нямало да я познава, и да се прехранва като шивачка. "Дъщеря ми ще се е омъжила за някой бедняк, преди да узнае за срама ми, каза. Аз приключих с хубавия живот." Занимаваше я единствено тая мисъл, горкичката, и никакви разумни приказки от моя страна не бяха в състояние да ѝ я избият от главата: предпочиташе момичето ѝ да живее в недоимък, но честно, отколкото да го остави в света на парите, от който тя самата идваше. Беше решила да тръгне за Франция, веднага щом силите ѝ се възвърнат, и, казвам ти, мислех я за глупачка, но бях готова да си отрежа ръката, за да ѝ помогна, защото беше толкова наивна и добра.

Въздиша.

– В тоя свят обаче наивните и добрите хора са тия, които страдат, нали? Беше много слаба и бебето ѝ почти не растеше. Непрекъснато обаче говореше за Франция, не можеше да мисли за нищо друго, докато най-накрая една нощ, когато я слагах в леглото, на вратата на нашата кухня се чука. Беше жената от Бъроу, която я беше пратила при мен. Виждам лицето ѝ и разбирам, че е станало нещо лошо. Оказва се, че съм права. И какво мислиш? Бащата и братът на дамата в крайна сметка бяха влезли в дирите ѝ. "Идват, казва жената. Господ да ми е на помощ, не исках да им призная къде си, но братът носеше бастун и ме наби." Показва ми гърба си, целият е син.

"Отидоха да търсят карета, продължава жената, и някакъв побойник, за да им помага. Имаш един час. Изведи оттук дамата, ако иска да избяга. Ако се опиташ да я скриеш, ще ти съборят къщата!" И тъй, горката дама ме беше последвала долу, беше чула всичко и започна да пищи."О, свършено е с мен!, каза. Ох, ако бях успяла да замина за Франция!" Слизането по стълбите обаче едва не я беше убило, беше толкоз слаба. "Ще ми вземат бебето! Ще я вземат и тя ще стане тяхна! Ще я вкарат в голямата си къща, а нищо чудно и да я заключат в някоя гробница! Ще я вземат и ще я настроят срещу мен, ох! , а аз още даже не съм ѝ дала име! Още даже не съм ѝ дала име!" Туй беше всичко, което каза. "Още даже не съм ѝ дала име!" А аз ѝ казах, за да я успокоя: "Ами дай ѝ име! Бързо ѝ дай име, докато още можеш да го направиш." А тя отвърна: "Ще ѝ дам име! Но какво име да ѝ дам?" Казах ѝ: "Помисли си – в крайна сметка тя ще бъде дама, няма как да го избегнем. Дай ѝ име, което ще ѝ приляга. Какво е твойто име? Наречи я с него." Тя ме погледна мрачно и отвърна: "Името ми е противно, по-скоро бих я проклела, преди да позволя на някого да я нарича Мариан".

Мисис Съксби млъква, след като вижда лицето ми. То е трепнало или се е изкривило – макар и да съм очаквала, че историята ще стигне до това място, аз стоя и усещам, че все повече не ми достига въздух, че стомахът ми все повече се свива. Поемам си дълбоко дъх.

– Не е вярно – отвръщам. – Майка ми е дошла тук, без съпруг? Майка ми е била луда. Баща ми е бил войник. Пръстенът му е у мен. Погледни тук, погледни!

Отишла съм до чантата си, навеждам се, бъркам в срязаната кожа и изваждам ленената торбичка, в която са бижутата ми. Там е пръстенът, който ми дадоха в лудницата. Вдигам го. Ръката ми трепери. Мисис Съксби го поглежда и свива рамене.

– Пръстените може да се вземат почти отвсякъде – заявява.

– Взели са го от него – отвръщам.

– Отвсякъде. Мога да ти намеря десет такива и да накарам някой да им сложи буквите "В. Р."[30]. Ще означава ли туй, че са на кралицата, а?

Не съм в състояние да отговоря. Защото нима знам откъде се вземат пръстените и как върху тях може да се сложат букви? Отново повтарям, по-немощно:

– Майка ми е дошла тук, без съпруг? Била е болна и е дошла тук. Баща ми... Чичо ми... – вдигам поглед. – Чичо ми. Защо е трябвало чичо ми да ме лъже?

– А защо е трябвало да ти казва истината? – пита Ричард, който тръгва към мен и най-сетне проговаря. – Готов съм да се закълна, че сестра му е била достатъчно честна, преди да бъде опропастена, но просто не е имала късмет; мъжете обаче не са много склонни да обсъждат свободно подобна липса на късмет...

Отново се взирам в пръстена. Върху него има резка; когато бях малка, ми беше приятно да си мисля, че е била направена с щик. Сега златото ми се струва леко, сякаш е прободено и кухо.

– Майка ми – казвам инатливо – е била луда. Родила ме е, вързана на една маса. Не. – Покривам с ръце очите си. – Навярно съм си измислила тази част от историята. Но не и останалото. Майка ми е била луда и са я държали в отделна стаичка в лудницата; повтаряха ми да не го забравям, за да не последвам примера ѝ.

– Несъмнено, след като е била заведена там, са я държали в отделна стаичка – отвръща Ричард. – Известно е, че понякога са постъпвали по този начин с момичетата, по искане на господата. Е, вече няма причини да е така, поне засега. – Уловил е погледа на мисис Съксби. – Накарали са те да се страхуваш, че може да станеш като нея, Мод. И какво си спечелила от това, освен че си станала тревожна, покорна, нехайна по отношение на собствените си удобства, което е било напълно по вкуса на чичо ти? Нима не ти казах какъв негодник е той?

– Грешите – заявявам. – Грешите напълно.

– Не грешим – отвръща мисис Съксби.

– Възможно е и да ме лъжете. И двамата!

– Възможно е – тя се потупва по устата, – но, както сама виждаш, скъпо момиче, не те лъжем.

– Чичо ми – повтарям. – Прислужниците на чичо ми. Мистър Уей, мисис Стайлс...

Но докато изричам думите, усещам някакъв натиск... Рамото на мистър Уей е забито в ребрата ми, а пръстът му – в свивката на коляното ми. "Мислиш се за дама, нали?" А после, а после, грубите ръце на мисис Стайлс върху пъпчивите ми рамене, дъхът ѝ върху бузата ми. "Защо майка ти, с цялото си богатство, се оказа никаквица?"

Вече знам, вече знам какво са имали предвид. Продължавам да стискам пръстена. Изведнъж го хвърлям с вик на земята, както навремето, когато бях гневно дете, хвърлях чаши и чинии.

– Да го вземат дяволите! – извиквам. – Сещам се как стоях до леглото на чичо си с бръснача в ръка и за окото му, което не беше скрито зад очилата. "Излъгано доверие". – да го вземат дяволите! – Ричард кимва. Обръщам се към него. – И тебе да те вземат дяволите заедно с него! През цялото време си знаел, нали? Защо не ми каза, в Брайър? Не мислиш ли, че така по-лесно щеше да ме убедиш да тръгна с теб? Защо изчака и ме доведе тук, в това противно място, за да ме измамиш и да ме изненадаш?

– За да те изненадам ли? – отвръща той със странна усмивка. – О, Мод, мила Мод, още не сме започнали да те изненадваме.

Не го разбирам. Не се и опитвам да го разбера. Продължавам да си мисля за чичо си, за майка си – за майка си, която идва тук болна, обезчестена... Ричард слага ръка върху брадата си, мърда с устни.

– Мисис Съксби – пита – имате ли нещо за пиене тук? Усещам устата си доста пресъхнала, сигурно е от предчувствието за сензацията. Такъв съм и в казиното, когато се върти колелото, и докато гледам някое представление и очаквам да пуснат феите да летят.

Мисис Съксби се колебае, после отива до една лавица, отваря някаква кутия и изважда шишето, което е в нея. Намира три ниски чаши с позлата по ръбовете. Избърсва ги с полата си.

– Надявам се, мис Лили, че няма да си помислиш, че е шери – казва, докато налива. Миризмата на течността е остра и лепкава в задушната стая. – Шери в покоите на една дама е нещо, което не бих приела, но малко чисто бренди като ободряващо питие от време на време... е, питам аз, какво лошо има?

– Няма нищо лошо – отвръща Ричард. Подава ми чаша, а аз съм толкова разстроена, толкова замаяна и ядосана, че отпивам от брендито, сякаш е вино. Мисис Съксби ме гледа, докато преглъщам.

– Алкохолът ѝ понася – заявява одобрително.

– Понася ѝ – отвръща Ричард, – когато върху него има надпис "Лекарство". Нали, Мод?

Не отговарям. Брендито е силно. Най-после сядам на ръба на леглото и развързвам шнура на наметалото си. Стаята е по-тъмна отпреди: денят преминава в нощ. Параванът от конски косми чернее и хвърля сенки. Стените, върху които се редуват шарки от цветя и размазани ромбове, са мрачни и потискащи. Шалът се откроява върху прозореца: зад него е попаднала муха, която бръмчи в отчаяна ярост върху стъклото.

Седя, хванала главата си с ръце. Мозъкът ми, подобно на стаята, изглежда обгърнат от тъмнина, мислите ми текат, но са безполезни. Не задавам въпроси, както навярно щях да правя, ако това беше историята на някое друго момиче, която просто чета или слушам, не питам защо са ме довели тук, какво се канят да сторят с мен, по какъв начин ще се възползват от факта, че са ме измамили и са ми взели ума. Просто продължавам да съм бясна на чичо си. Просто си мисля непрекъснато: "Майка ми идва тук, обезчестена, опозорена, лежи, кървяща, в тази къща на крадци. Не е луда, не е луда. Предполагам, че изражението на лицето ми е странно. Ричард казва:

– Погледни ме, Мод. Не мисли сега за чичо си и за къщата на чичо си. Не мисли за онази жена, Мариан.

– Ще мисля за нея – отвръщам, – ще мисля за нея, както винаги съм мислила: че е глупачка! Баща ми обаче... Казахте, че е бил джентълмен, нали? Превърнали са ме в сираче, през всичките тези години. Баща ми още ли е жив? Никога ли не е ...

– Мод, Мод – казва той с въздишка и отново заема мястото си до вратата. – Огледай се. Спомни си как дойде тук. Нима смяташ, че те отвлякох от Брайър, че извърших онова нещо сутринта, че поех този риск, за да научиш семейните тайни и нищо повече?

– Не знам! – отвръщам. – Всъщност какво знам? Ако ми дадете малко време, за да помисля. Ако ми кажете...

Мисис Съксби се е приближила до мен и докосва леко ръката ми.

– Изчакай, скъпо момиче – отвръща много нежно. Доближава пръст до устните си, притваря очи. – Не бързай, а слушай. Още не си чула историята докрай. Разказах ти само малка част от нея. И тъй, както вече споменах, дамата беше станала на парцал. След час пристигат бащата, братът и побойникът. Гледам бебето и питам: "Какво име ще ѝ дадем? Какво ще кажеш за твойто име, Мариан?" а дамата отвръща, че по-скоро би я проклела, отколкото да я нарече тъй. Спомняш си, нали, скъпа? А колкото до туй, че е дъщеря на дама, продължава горкото момиче, "според вас каква полза може да има една жена от факта, че е дама, освен че може лесно да бъде обезчестена? Искам да я наречем с обикновено име, казва, както бихме нарекли едно обикновено момиче. Искам обикновено име за нея". Отвръщам в желанието си да ѝ угодя: "Наречи я с обикновено име" а тя казва: "Ще го направя. Ще го направя. Имахме една прислужница, която беше мила с мен, по-мила даже и от баща ми и от брат ми. Искам да я нарека на нея. Ще я нарека на нея. Ще я нарека..."

– Мод – изричам нещастно аз. Отново съм свела лице. Когато обаче мисис Съксби млъква, аз го вдигам. Погледът ѝ е странен. Мълчанието ѝ е странно. Клати бавно глава. Поема си дъх, колебае се още секунда, а после изрича:

– Сюзан.

Ричард ни наблюдава с ръка на устата. Стаята и къщата са тихи. Мислите ми, които се въртят като скърцащи колела, изведнъж сякаш спират. Сюзан. Сюзан. Няма да им позволя да видят колко ме е смутила думата. Сюзан. Няма да говоря. Няма да се движа от страх да не се спъна или да не се разтреперя. Просто продължавам да не свалям очи от лицето на мисис Съксби. Тя отпива една по-голяма глътка от чашата с брендито, а после си избърсва устата. Идва и отново сяда до мен на леглото.

– Сюзан – повтаря. – Тъй я нарече дамата. Срамота е едно бебе да бъде наречено с името на прислужница, нали? Във всеки случай тъй мислех аз. Но какво можех да кажа? Бедното момиче съвсем се беше побъркало – плачеше, пищеше и повтаряше как баща ѝ щял да дойде, да вземе детето и да го накара да намрази името на собствената си майка. "О, как бих могла да я спася? , каза. Предпочитам да я вземе някой друг вместо него и брат ми! О, какво да правя? Как да я спася? О, мисис Съксби, кълна ви се, че предпочитам да вземат бебето на която и да било клета жена вместо нея."

Мисис Съксби е повишила глас. Бузите ѝ са се зачервили. За миг върху клепача ѝ се забелязва пулсът ѝ, много е ускорен. Закрива си окото с ръка, а после отново отпива от брендито и си избърсва устата.

– Ето какво каза – продължава, по-тихо. – Ето какво каза. И докато го казваше, всички деца, които лежаха на различни места в къщата, сякаш я чуха и изведнъж се разреваха. Всички деца звучат по един и същ начин, ако не си им майка. Както и да е, всичките ѝ прозвучаха по един и същ начин. Бях я завела до стълбището, точно до тая врата – тя навежда глава, а Ричард сменя позата и вратата изскърцва, – ѝ ето че тя спира. Поглежда ме, виждам какво мисли и сърцето ми се смразява. "Не можем да постъпим тъй!", отвръщам."Защо да не можем? , пита тя. Нали вие самата казахте, че дъщеря ми ще бъде отгледана като дама. Защо някое друго момиченце без майка да не бъде отгледано по този начин вместо нея – горкото същество, нали и то е изпаднало в беда? Кълна се обаче, че ще дам половината от богатството си на нея, а Сюзан ще получи останалото. Ще го получи, ако я вземете и я отгледате почтено, без да ѝ казвате за наследството ѝ, докато не порасне в бедност и не осъзнае цената му. Нямате ли някое бебе без майка, продължава, което да дадем на баща ми вместо Сюзан? Нямате ли? Нямате ли? Кажете, за бога, че имате! В джоба на роклята си държа петдесет лири. Ще ви ги дам! Ще ви изпратя още, ако го направите за мен и не споменавате пред нито едно живо същество, че сте го направили."

Може би има някакво движение в стаята под нас или на улицата, не знам, но даже и да има, не го чувам. Погледът ми все още е върху почервенялото лице на мисис Съксби, върху очите, върху устните ѝ.

– Ама че работа, да ме моли да направя туй нещо – продължава. – Нали тъй, скъпа моя? Ама че работа! Струва ми се, че през целия си живот не съм мислила толкоз напрегнато и толкоз бързо. Най-сетне казах: "Задръж си парите. Задръж си петдесетте лири. Не ги искам. В замяна обаче искам да свършиш нещо за мен. Баща ти е джентълмен, а джентълмените са коварни. Ще взема бебето ти, но искам да опишеш какво смяташ да направиш, да се подпишеш и да сложиш печат".

"Добре! " отвръща веднага тя. "Добре!" И двете влизаме тук, давам ѝ лист и мастило и тя описва всичко точно както ти казах – че Сюзан е нейно дете, макар и да я е оставила при мен, че богатството ѝ трябва да бъде разделено на две части и тъй нататък, сгъва листа и го подпечатва с пръстена си, а на гърба му написва, че писмото не трябва да се отваря преди деня, в който дъщеря ѝ ще навърши осемнайсет години. Искаше да напише двайсет и една, но аз проявих съобразителност, дори докато тя пишеше, и ѝ казах, че трябва да бъдат осемнайсет, защото в противен случай рискувахме момичетата да се омъжат, преди да са научили истината. – Тя се усмихва. – Предложението ми ѝ хареса и тя ми благодари. А после, веднага щом подпечата писмото, мистър Ибс извика, че една карета е спряла пред вратата на работилницата му и двама мъже, единият възрастен, а другият по-млад, слизат от нея, а с тях има още един мъж – побойник, с тояга. Ами сега! Дамата тича, пищейки към стаята си, а аз стоя и си скубя косата. Отивам до креватчетата и вземам едно определено бебе, момиченце, голямо колкото другото, чиято коса ще бъде руса като неговата, и го нося горе. "Ето! , казвам. Вземи я бързо и бъди мила с нея! Името ѝ е Мод и е подходящо за дама. Не забравяй, че си ми дала дума." "И вие не забравяйте!", извиква момичето и целува собственото си бебе, а аз го вземам, свалям го долу и го слагам в празното креватче ...

Мисис Съксби клати глава.

– Трябваше да свършим нещо толкоз дребно! – казва. – Свършваме го за една минута. Свършваме го, докато мъжете блъскат по вратата. "Къде е тя? , викат. Знаем, че е при вас!" Няма как да ги спрем. Мистър Ибс ги въвежда вътре, те прелетяват през къщата като фурии, виждат ме, събарят ме и следващото нещо, което забелязвам е, че бащата на нещастната дама я влачи надолу по стълбите, роклята ѝ се вее, обувките ѝ са развързани, върху лицето ц личи следа от бастуна на брат ѝ, а в ръцете ѝ си ти, скъпо момиче, и никой не предполага, че си нечие друго бебе, а не нейното. Защо да предполагат, че не си нейното? Вече няма място за връщане назад. Тя ме поглежда бързо, докато баща ѝ я сваля долу; смятам обаче, че е продължила да ме наблюдава от прозореца на каретата. Не мога да ти кажа дали някога е съжалявала за стореното. Сигурно често си е мислила за Сю, но нищо повече. Е, правила го е само толкоз, колкото е трябвало.

Примигва и обръща настрани глава. Оставя чашата с брендито на леглото между мен и себе си; ръбовете на одеялото не му позволяват да се разлее. Сключила е ръце и гали кокалчетата на едната с дебелия червен палец на другата. Кракът ѝ в пантофа тропа по пода. През цялото време, докато е говорила, не е отлепила очите си от лицето ми.

Аз затварям своите. Слагам ръце върху тях и се взирам в тъмнината, която се е образувала от дланите ми. Настъпва тишина. Тишината се проточва. Мисис Съксби се навежда по-близо до мен.

– Скъпо момиче – шепне. – Няма ли да кажеш нещо? – Докосва косата ми. Продължавам да мълча и да седя неподвижно. Ръката ѝ се отпуска. – Виждам, че тия новини доста те сломиха – добавя. Може би дава знак на Ричард, защото той се приближава и кляка пред мен.

– Разбра ли, Мод – пита ме той и се мъчи да надникне зад пръстите ми, – какво ти каза мисис Съксби? Едното бебе става друго. Майка ти не ти е била майка, а чичо ти не ти е бил чичо. Животът ти не е бил животът, който е трябвало да живееш, а е бил животът на Сю, докато Сю е живяла твоя...

Разправят, че умиращите хора виждат спектакъла на своя живот, изигран с невероятна бързина пред очите им. Докато Ричард говори, аз виждам своя: лудницата, дървената палка, стегнатите рокли в Брайър, шнура с топчетата, очите на чичо ми без очилата, книгите, книгите... Спектакълът просветва и отминава, изчезнал е и е безполезен като блясъка на монета в мътна вода. Разтрепервам се, а Ричард въздъхва. Мисис Съксби клати глава и цъка. Когато обаче им показвам лицето си, и двамата се отдръпват рязко назад. Не плача, както те предполагат. Смея се – обзета съм от ужасен смях и погледът ми сигурно е страховит.

– О, но това е чудесно! – мисля, че казвам. – То е всичко, за което съм копняла! Какво сте ме зяпнали? Какво очаквате да видите? Да не би да смятате, че пред вас седи момиче? Момичето вече го няма! Давиха го! Лежи много надълбоко. Мислите ли, че има ръце и крака с плът и дрехи върху тях? Мислите ли, че има коса? То има само кости, обелени до бяло! Бяло е като страница на книга! То е книга, от която думите са се олющили и са паднали.

Опитвам се да си поема въздух, но в устата ми сякаш има вода. Вдишвам, но въздухът не влиза в нея. Задъхвам се, разтрепервам се и отново се задъхвам. Ричард стои прав и ме наблюдава.

– Не полудявай, Мод – казва с отвращение. – Не забравяй, че вече нямаш оправдание за това.

– Имам оправдание за всичко! – отвръщам. – За всичко!

– Скъпо момиче... – казва мисис Съксби. Вдигнала е чашата и я размахва близо до лицето ми. – Скъпо момиче...

Аз обаче продължавам да се треса от смях, от противен смях, и се мятам, така както рибата се мята на края на въдицата. Чувам, че Ричард псува, после виждам, че се приближава до чантата ми, бърка в нея и изважда шишето с лекарството ми: оставя течността да капне три пъти в чашата с брендито, а после ме хваща за главата и притиска чашата до устните ми. Опитвам от течността, преглъщам и се закашлям. Закривам си устата с ръце. Устата ми изтръпва. Отново затварям очи. Нямам представа от колко време седя така; накрая усещам одеялото, което покрива леглото, под раменете и бузите си. Свлякла съм се върху него. Лежа и продължавам да потрепвам от време на време от нещо, което усещам като смях, а Ричард и мисис Съксби стоят притихнали и ме наблюдават.

След малко обаче двамата се приближават леко към мен.

– Вече по-добре ли си, мила? – пита тихо мисис Съксби. Мълча. Тя поглежда към Ричард. – Не трябва ли да я оставим да поспи?

– Да върви по дяволите сънят! – отвръща той. – Според мен тя продължава да смята, че сме я довели тук заради собственото ѝ удобство. – Стига до мен, потупва ме по лицето и казва: – Отвори си очите.

– Аз нямам очи – отвръщам. – Как бих могла да имам? Вие ми ги взехте.

Той хваща единия ми клепач и го ощипва силно.

– Отвори си проклетите очи! – повтаря. – Така е по-добре. А сега има още нещо, което трябва да научиш, нещо съвсем дребно, и тогава можеш да спиш. Чуй ме. Чуй! Не ме питай как да го направиш, защото ще ти отрежа проклетите уши. Ще се погрижа на всяка цена да ме чуеш. А това усещаш ли го? – Удря ме. – Много добре.

" Ударът можеше да бъде и по-силен. Мисис Съксби го вижда, че вдига ръка, и се опитва да го спре.

– Господине! – извиква, а бузите ѝ потъмняват. – Нямаше нужда да го правите. Въобще нямаше нужда. Сдържайте си нервите, моля ви. Мисля, че я насинихте. Ох, скъпо момиче.

Посяга към лицето ми. Ричард свъсва вежди.

– Тя трябва да е благодарна – отвръща, като се изправя и си приглажда назад косата, – че не съм постъпил по-лошо с нея през последните три месеца. Трябва да е наясно, че ще я ударя още веднъж и няма да ми мигне окото. Чуваш ли ме, Мод? В Брайър си ме виждала да се държа като джентълмен. Когато дойда тук обаче, давам почивка на галантността си. Разбра ли?

Лежа, хванала с ръка бузата си, гледам го в очите и мълча. Мисис Съксби кърши ръце. Той взема цигарата, която е зад ухото му, лапва я и търси кибрит.

– Продължавайте, мисис Съксби – казва. – Разкажете ѝ останалото. А ти, Мод, слушай внимателно, за да разбереш най-после за какво е бил изживян животът ти.

– Животът ми не е бил изживян – отвръщам, шепнейки. – Ти ми каза, че е бил заблуда.

– Е – той намира клечка кибрит и я драсва, – заблудата трябва да свърши. Чуй сега как ще стане това.

– Тя вече свърши – отвръщам. Думите му обаче са ме накарали да бъда нащрек. Главата ми е мътна от брендито, от лекарството, от шока, но не чак толкова, че да не изпитвам страх от онова, което ще ми кажат – къде възнамеряват да ме държат и по каква причина...

Мисис Съксби вижда, че съм умислена, и кимва.

– Вече започваш да схващаш – казва. – Вече започваш да се досещаш. Дамата ми даде бебето си и, което е още по-важно, даде ми думата си. Думата ѝ е най-ценното нещо, разбира се. Думата ѝ по отношение на парите, нали? – Тя се усмихва и докосва носа си. После се навежда леко към мен. – Искаш ли да видиш? – пита с променен глас. – Искаш ли да видиш за какво ми даде дума дамата?

Чака. Не ѝ отговарям, но тя отново се усмихва, отдръпва се от мен, поглежда към Ричард, а после се обръща с гръб към него и за миг се бави, докато си разкопчава роклята. Тафтата шумоли. След като пазвата ѝ е отворена наполовина, тя бърка вътре, сякаш бърка в гърдите си, в сърцето си, и изважда сгънат лист хартия. – Пазех го свидно – добавя, докато ми го подава – през всичките тия години. – Пазех го по-свидно и от злато! Погледни.

Листът е сгънат като писмо и върху него с наклонен почерк е написано "Да бъде отворено на осемнайсетия рожден ден на дъщеря ми Сюзан Лили". Виждам името и ме побиват тръпки; посягам, но тя стиска ревниво листа и както би направил чичо ми, който вече не ми е чичо! , с някоя стара книга, не ми позволява да го взема; позволява ми обаче да го пипна. Хартията е поела топлината на гръдта ѝ. Мастилото е кафяво, гънките са протрити и обезцветени. Печатът е цял. Носи инициалите на майка ми – на майката на Сю, имам предвид, не на моята, не на моята...

"М. Л."

– Виждаш ли го, скъпо момиче? – пита мисис Съксби. Листът трепери. Тя го дръпва към себе си с жест на скъперник и го поглежда, вдига го до лицето си и доближава устни до него, а после се обръща с гръб и го прибира в пазвата си. Докато си закопчава роклята, отново хвърля поглед към Ричард. През цялото време той ни е наблюдавал внимателно, с любопитство, но без да проговори.

Вместо него проговарям аз.

– Написала го е – отвръщам. Гласът ми е хрипкав, вие ми се свят. – Написала го е. Отвели са я. А после?

Мисис Съксби се обръща. Роклята ѝ е закопчана и отново е съвсем гладка, но ръката ѝ е върху гърдите, сякаш пази думите в пазвата си.

– Какво стана с дамата ли? – пита разсеяно. – Тя почина, скъпо момиче. – Подсмърча и тонът ѝ се променя. – Няма да повярваш, че продължи да се влачи още един месец, преди да го направи! Кой би помислил, че ще стане тъй? Тоя месец беше против нас. Татко ѝ и брат ѝ, след като я завели у дома, я накарали да промени завещанието си. Сещаш се как. Нито пени за дъщерята, имали са предвид теб, скъпо момиче, защото тъй им е било казано, докато не се омъжи. Има си господа за тая цел, нали? Тя ми изпрати бележка по една сестра. Бяха я вкарали в лудницата и теб заедно с нея, което не след дълго я довърши. Пишеше, че няма представа какво ще стане оттук нататък, но се успокояваше от мисълта за честността ми. Бедното момиче! – Изглеждаше тъй, сякаш едва ли не съжалява.

– Там ѝ беше грешката.

Ричард се засмива. Мисис Съксби поглажда устата си и придобива лукаво изражение.

– А пък аз – продължава, – е, аз от самото начало се чудех как да взема цялото наследство, след като ми се полагаше само половината. Успокоявах се, че имам на разположение осемнайсет години да намеря начин да се справя. Много пъти съм си мислила за теб.

Извръщам лице.

– Не те питам за мислите ти – отвръщам. – Сега те не са ми нужни.

– Колко си неблагодарна, Мод! – възкликва Ричард. – Мисис Съксби толкова дълго е кроила планове в твоя полза. Всяко момиче, нима момичетата не търсят начин да се превърнат в героини на някоя романтична история? , всяко момиче на твое място би искало да бъде знатна дама.

Мълчаливо отмествам погледа си от него към мисис Съксби. Тя кимва.

– Много пъти съм си мислила за теб – повтаря – и съм се чудила как я караш. Предполагах, че си красива. Та ти си красива, скъпо момиче! – преглъща. – Страхувах се само от две неща. Първото беше, че може да умреш. Второто беше, че дядо ти и чичо ти може да те изведат от Англия и да те накарат да се омъжиш преди тайната на дамата да бъде разкрита. После прочетох в един вестник, че дядо ти е умрял. Не след дълго узнах, че чичо ти живее скромно на село, че ти си при него и че е научил и теб да живееш скромно. И тогава страховете ми изчезнаха! – усмихва се. – През туй време – продължава, а клепачите ѝ потрепват – Сю беше при мен. Ти видя, скъпо момиче, колко грижливо и безмълвно пазя онова, което дамата написа. – Потупва се по роклята. – Е, с какво щяха да ми помогнат думите ѝ, ако я нямаше Сю, която да ги подкрепи? Помисли си колко грижливо и безмълвно съм я пазила. Помисли си на какво сигурно място е била. Помисли си колко умно може да стане едно момиче в тая къща, на тая улица, когато порасне, а после си помисли колко усилия сме положили двамата с мистър Ибс, за да я направим глупава. Помисли си колко съм се притеснявала, давайки си сметка, че в края на краищата трябва да се възползвам от нея, без да знам как. Помисли си как започна да ми става ясно, когато се запознах с Господина, как опасенията ми, че може да бъдеш омъжена тайно, изчезнаха, след като осъзнах, че той е момчето, което трябва да се ожени тайно за теб... Беше ми нужна една минута, за да погледна към Сю и да разбера какво трябва да се направи с нея. – Свива рамене. – И тъй, вече го направихме. Ти вече си Сю, скъпо момиче. Доведохме те тук, за да...

– Слушай, Мод! – казва Ричард. Затворила съм очи и съм обърнала глава на другата страна. Мисис Съксби се приближава до мен, вдига ръка и започва да ме гали по косата.

– Доведохме те тук – продължава, вече по-нежно, – за да се превърнеш в Сю. Само заради туй, скъпо момиче! Само заради туй.

Отварям очи и, предполагам, изглеждам глупаво.

– Виждаш ли? – казва Ричард. – Ще държим Сю като моя съпруга в лудницата, а с отварянето на завещанието на майка ѝ нейният дял от наследството, делът на Мод, имам предвид, ще стане мой. Бих искал да мога да кажа, че ще го получа до последното пени, но планът в крайна сметка беше на мисис Съксби, така че половината от него ще отиде при нея. – Покланя се.

– Справедливо е, нали? – пита мисис Съксби, която все още ме гали по косата.

– Другата половина – продължава Ричард, – тоест реалният дял на Сю, също отива при мисис Съксби. В завещанието тя е посочена като настойница на Сю, а аз се опасявам, че настойниците често не са особено добросъвестни по отношение на наследството на своите подопечни... Което естествено не е от значение, след като Сю е изчезнала. Но всъщност е изчезнала Мод Лили, истинската Мод Лили... – той примигва, – имам предвид, разбира се, мнимата Мод Лили. Нали това искаше? Да изчезнеш? Преди минута каза, че вече имаш оправдание за всичко. С какво би могло тогава да ти навреди фактът, че ще бъдеш смятана за Сю и ще направиш мисис Съксби богата?

– Ще направиш и двете ни богати, скъпа – казва бързо мисис Съксби. – Не съм чак толкоз безчувствена, скъпо момиче, че да ти открадна всичко! Ти си дама, и то красива, нали? На мен ще ми е нужна красива дама, за да ме научи на туй-онуй, когато си получа парите. Имам планове за нас двете, миличка, големи планове! – Потупва се по носа.

Отмествам се от нея, но още съм твърде замаяна, за да се изправя на крака. – Вие сте луди! – отвръщам. – Луди сте! Аз... да бъда смятана за Сю?

– Защо не? – пита Ричард. – Само трябва да убедим някой адвокат. Мисля, че ще успеем.

– Да го убедите – по какъв начин?

– По какъв начин ли? Ами с помощта на мисис Съксби и на мистър Ибс, които са ти като родители и за които според мен може да се предположи, че те познават най-добре. Също и с помощта на Джон и Дейнти – бъди сигурна, че те ще се закълнат за всяко нещо, в което са намесени пари. И с моята помощ – запознал съм се с теб в Брайър, когато си била прислужница на мис Мод Лили. Разбрала си, нали, каква е стойността на думите на един джентълмен? – Преструва се, че мисълта му е хрумнала внезапно. – Разбрала си естествено! Защото в една лудница в провинцията има двама лекари, които със сигурност ще си спомнят за теб. Та нали вчера им подаде ръка и им се поклони, нали в продължение на цели двайсет минути любезно им отговаряше на въпросите под името Сюзан?

Оставя ме да си помисля върху думите му. После добавя:

– Молим те само да изиграеш отново представлението пред някой адвокат, когато му дойде времето. Какво ще загубиш? Скъпа, Мод, ти нямаш нищо: нямаш никакви приятели в Лондон, нямаш пари на свое име, даже въобще нямаш име!

Закрила съм си устата с пръсти.

– Ами ако не го направя? – питам. – Ако кажа на вашия адвокат, когато той дойде...

424 – Ако му кажеш какво? Ако му кажеш как си кроила планове да излъжеш едно наивно момиче ли? Как си наблюдавала отстрани, когато лекарите са я упоили и са я отвели? А? Какво според теб ще си помисли той?

Седя и го слушам. Най-накрая казвам, шепнейки:

– Наистина ли си толкова зъл? – Той свива рамене. Обръщам се към мисис Съксби: – И ти. Толкова ли си зла? Само като си помисля за Сю... Толкова ли си подла?

Тя махва с ръка пред лицето си, без да отговори. Ричард изсумтява.

– Злоба – отвръща той. – Подлост. Какви думи! Думи от литературата. Нима смяташ, че когато разменят деца, жените го правят така, както бавачките в оперетите – за да стане забавно? Огледай се, Мод. Отиди до прозореца, погледни към улицата. Там има живот, а не литература. Той е труден, окаян. Това щеше да е твоят живот, ако добрината на мисис Съксби не те беше предпазила от него. Боже мой! – Отдръпва се от вратата, вдига ръце над главата си се протяга. – Колко съм уморен! Колко много работа свърших днес, а? Едно момиче е вкарано в лудница; друго... Е, добре. – Оглежда ме и бута крака ми със своя. – Никакви протести? – казва. – Никакви заплахи? Ще има, предполагам, по-нататък. Не би било от значение, даже и да има. Рожденият ден на Сю е в началото на август. Разполагаме с повече от три месеца, за да те убедим да участваш в заговора ни. Мисля, че даже три дни, прекарани в Бъроу, ще бъдат достатъчни.

Гледам го, но не мога да говоря. Все още мисля за Сю. Той накланя глава.

– Нали не сме сломили духа ти, Мод, толкова бързо? – пита. – Би ми било мъчно, ако е така. – Замълчава. А после:

– На майка ти също би ѝ било мъчно.

– Майка ми... – започвам да казвам. Мисля си за Мариан, за лудостта в очите ѝ. После затаявам дъх. Досега не съм си мислила за това. Ричард ме наблюдава, а погледът му е лукав.

Слага ръка на яката си, изпъва врат и кашля слабо като момиче, но в същото време сякаш нарочно.

– Хайде, Господине – тревожно казва мисис Съксби, – престанете да я дразните.

– Да престана да я дразня ли? – отвръща той. Продължава да си дърпа яката, сякаш тя го задушава. – Просто ми е пресъхнало гърлото от говоренето.

– Защото говорихте твърде много – отвръща тя. – Мис Лили ... ще те наричам тъй, нали може, скъпа? Изглежда нормално, а? Мис Лили, не му обръщай внимание. Имаме много време да говорим за тия неща.

– Имаш предвид за майка ми – казвам. – За истинската ми майка, която благодарение на теб е станала майка на Сю. Която се е задавила, виж, и аз знам нещо! , която се е задавила с карфица.

– С карфица! – отвръща Ричард и се смее. – Сю ли ти каза? – Мисис Съксби хапе устни. Отмествам поглед от единия към другия.

– Каква беше тя? – питам изтощено. – Кажи ми, за бога! Мислиш ли, че мога да се изненадам от нещо? Че ми пука? Каква беше тя? Крадла като теб ли? Е, щом трябва да се отърва от лудата жена, предполагам, че една крадла ще свърши работа ...

Ричард отново кашля. Мисис Съксби извръща очи от мен, също кашля и кърши ръце. Когато проговаря, гласът ѝ е тих и печален.

– Господине, вие нямате какво повече да кажете на мис Лили. Аз обаче имам да ѝ кажа още няколко думи. Думи, които една жена иска да каже на едно момиче насаме.

Той кимва.

– Знам – отвръща. Скръства ръце. – Нямам търпение да ги чуя.

Тя чака, но той не си тръгва. Приближава се и отново сяда до мен. Свивам се и се отдръпвам.

– Скъпо момиче – започва. – Работата е в туй, че не съществува приятен начин, по който мога да ти го кажа, ако някой може, ще ми се да знам! Вече съм го казала на Сю. Майка ти... – Навлажнява си устните и поглежда към Ричард.

– Кажете ѝ – подканя я той. – В противен случай ще ѝ кажа аз.

После тя отново започва да говори, този път по-бързо:

– Майка ти беше осъдена не просто заради кражба, а заради убийството на един човек и... ох, скъпа, и беше обесена!

– Била е обесена?

– Била е убийца, Мод – заявява доволно Ричард. – Можеш да видиш мястото, на което са я обесили, от прозореца на стаята ми.

– Господине, предупредих ви!

Той млъква.

– Била е обесена! – повтарям.

– Беше обесена, държа се сърцато – продължава мисис Съксби, сякаш обяснението ѝ, какъвто и да е смисълът му, ще ме накара да го понеса по-лесно. Изучава лицето ми. – Скъпо момиче, недей мисли за туй нещо – казва. – Какво значение има то сега? Ти си дама, нали? Кого го е грижа какъв е произходът ти? Огледай се.

Изправила се е на крака и пали една лампа: от тъмнината изплуват няколко ярки повърхности – коприненият халат, матовата месингова рамка на леглото, порцелановите украшения върху лавицата над камината. Отново се приближава до умивалника и отново казва:

– Има сапун. И то какъв! Донесоха ми го от един магазин в западната част на града. Преди година... Видях го и си помислих: "На мис Лили ще ѝ хареса!". През цялото време го държах загънат в хартия. Ето я кърпата, погледни, мъхеста е като праскова. И как мирише! Ако не ти харесва лавандулата, ще ти намерим някоя с аромат на роза. Виж, скъпа – отива до скрина и отваря най-дълбокото чекмедже. – Виж какво имаме тук! – Ричард се навежда, за да види. Аз също поглеждам с учудване, примесено със страх. – Фусти, чорапи и корсажи! Я гледай, фуркети за коса на дама. Руж за бузи на дама. Обици с кристални висулки – един чифт сини и един чифт червени. Не знам, скъпа, на; какви очи трябваше да подхождат. Е, ще дам сините на Дейнти...

Държи крещящите мъниста за кукичките и наблюдава как се въртят кристалчетата. Цветът сякаш започва да се размазва пред очите ми. Разплакала съм се от отчаяние.

Като че ли плачът може да ме спаси.

Мисис Съксби забелязва и цъка.

– Ох, не е ли срамота? – казва. – Плачеш? При всички тия красиви неща? Господине, виждате ли я? Плаче – и за какво?

– Плача – отвръщам измъчено с разтреперан глас – защото се озовах тук в такова положение! Плача, защото си мисля в какъв сън съм живяла, смятайки, че майка ми е била просто една глупачка! Плача от ужас, защото сте толкова близо до мен и сте толкова противни!

Тя е отстъпила назад.

– Скъпо момиче – продължава, като снишава глас и хвърля бърз поглед към Ричард, – толкоз много ли ме презираш, понеже съм им позволила да те отведат?

– Презирам те – отвръщам, – понеже ме прибра обратно!

Тя се ококорва, а после почти се усмихва. Сочи към разни неща в стаята.

– Не си мисли – казва с удивен поглед, – че имам намерение да те държа на Лант стрийт! Скъпо момиче, скъпо момиче, ти беше отведена оттук, за да се превърнеш в дама. И си се превърнала в дама – в истински скъпоценен камък! Не си мисли, че ще те оставя да загубиш блясъка си в туй мизерно място. Нали ти казах? Искам да си покрай мен, скъпа, когато съм богата. Нима дамите не си наемат компаньонки? Изчакай само да пипна наследството ти и ще видиш дали няма да се сдобием с най-разкошната къща в Лондон! Ще видиш какви карети и лакеи ще имаме, какви перли, какви рокли!

Отново си слага ръцете върху мен. Кани се да ме целуне, да ме изяде. Ставам и се отскубвам от нея.

– А ти да не си мислиш – отвръщам, – че ще остана с теб, след като отвратителният ти план се осъществи?

– А какво друго ще направиш? – пита. – При кого ще бъдеш, ако не при мен? Съдбата те отведе, а аз те върнах обратно. Седемнайсет години подготвям това. Кроя планове и го обмислям всяка минута, откакто за първи път те сложих в обятията на клетата дама. Поглеждах към Сю...

Тя преглъща, а аз се разплаквам още по-силно.

– Сю – изричам. – О, Сю...

– И какъв е тоя поглед? Не съм ли постъпила с нея както искаше майка ѝ? Не съм ли я пазила, не съм ли я поддържала спретната, не съм ли я превърнала в обикновено момиче? Какво друго съм направила, освен че съм ѝ върнала живота, който ти получи от нея?

– Убила си я! – отвръщам.

– Убила ли съм я? С всички ония лекари около нея, които я смятат за дама? И мога да ти кажа, че туй съвсем не е без пари.

– Определено не е – намесва се Ричард. – И за него плащаш ти, не забравяй. Ако зависеше от мен, щях да я изпратя в областния приют за душевноболни.

– Виждаш ли, скъпо момиче? Убила съм я! Та тя можеше да бъде убита във всеки един момент от живота си, ако не бях аз! Кой се грижеше за нея, когато беше болна? Коя я пазеше от момчетата? Бих дала ръцете си, краката си, дробовете си, за да спася нейните. Но нима смяташ, че докато правех тия неща, ги правех заради нея? Каква полза бих имала от едно обикновено момиче, когато стана богата? Правех ги за теб! Не мисли за нея. Тя беше вода, тя беше въглища, тя беше прах в сравнение с туй, което са направили от теб.

Вторачвам се в нея.

– О, господи! – казвам. – Как си могла? Как си могла?

Тя отново изглежда изненадана.

– Нима можех да постъпя по друг начин?

– Но да я измамиш! Да я оставиш там!

Тя се пресяга и ме потупва по ръкава.

– Ти им позволи да я отведат – отвръща. После изражението на лицето ѝ се променя. Почти ми намига. – Пък и, скъпо момиче, не смяташ ли, че тогава ти беше дъщеря на майка си?

От стаите под нас отново се чуват писъци, удари и смях. Ричард стои прав и наблюдава със скръстени ръце. Мухата на прозореца продължава да бръмчи и да се удря в стъклото. После бръмченето спира. Сякаш това е някакъв знак и аз се свличам, освобождавайки се от хватката на мисис Съксби. Падам на колене отстрани на леглото и крия лицето си в ръбовете на одеялото. Била съм смела и решителна. Потискала съм гнева, лудостта, желанието и любовта заради свободата. А сега, след като тази свобода ми е отнета напълно, нима е чудно, че се смятам за победена?

Оставям се на мрака да ме погълне и ми се иска никога повече да не ми се налага да вдигна глава към светлината.

13

Спомените ми за нощта, която последва, са накъсани. Спомням си как лежа на края на леглото, крия си очите и не искам да сляза в кухнята, каквото е желанието на мисис Съксби. Ричард идва при мен и отново приближава обувката си до полата ми, за да ме сръга, застава до леглото и се смее, след като не помръдвам, а после излиза. Някой ми носи супа, която отказвам да изям. След това отнасят лампата и стаята потъва в тъмнина. Трябва най-сетне да стана, за да отида в клозета; червенокосото момиче с пълното лице, Дейнти, ме води дотам, а после застава на вратата и ме пази да не избягам в нощта. Отново плача и ми дават още няколко капки от сиропа с бренди. Свалят ми дрехите и ме обличат с нощница, която не е моя. Спя в продължение може би на час, събуждам се от шумолене на тафта, поглеждам ужасена и виждам как мисис Съксби, която си е разпуснала косата, с мъка си сваля роклята, показвайки плътта и мръсното си бельо, а после загася свещта и се качва на леглото до мен. Лежи, мислейки си, че съм заспала, слага си ръцете върху мен, а после ги сваля; най-накрая хваща кичур от косата ми и го притиска към устата си като някой скъперник, който държи къс злато.

Усещам топлината ѝ, непознатото ѝ тяло и киселата миризма, която се излъчва от нея. Усещам, че заспива бързо, диша равномерно и хърка, докато аз непрекъснато се унасям и се стряскам. От накъсания сън часовете минават бавно: струва ми се, че в нощта има много нощи, години от нощи! , през които, сякаш през пелени от дим, съм принудена да минавам, препъвайки се. Събуждам се и си мисля, че съм в будоара си в Брайър, в стаята си в къщата на мисис Крийм, в леглото в лудницата с една от сестрите, огромна и сгушена приятно до мен. Събуждам се сто пъти. Събуждам се, простенвам и копнея за сън, защото винаги, преди да заспя, изплува споменът, ясен и тревожен, за мястото, в което лежа в действителност, за начина, по който съм пристигнала тук, за истината за това, коя съм и каква съм.

Най-накрая се събуждам и повече не заспивам. Тъмнината се е разсеяла леко. Лампата, която е горяла на улицата и е осветявала нишките на окачения на прозореца избелял мрежест шал, вече е загасена. Светлината става мръсно розова. След време розовото преминава в лепкаво жълто. То пълзи, а с него пълзи и звукът – отначало е тих, а после се извисява до зашеметяващо кресчендо: кукуригащи петли, свирки и камбани, кучета, пищящи бебета, яростни викове, кашляне, храчене, тежки стъпки, непрестанен глух тропот на копита и скърцане на колела. Звукът излиза от гърлото на Лондон. Шест или седем часът е. Мисис Съксби спи до мен, но аз вече съм съвсем будна и нещастна и ми се гади. Ставам и макар че е месец май и времето тук е по-меко отколкото в Брайър, ме побиват тръпки. Все още съм с ръкавици, но мисис Съксби е заключила дрехите, обувките и кожената ми чанта в един сандък. "За всеки случай, скъпа, да не би да се събудиш объркана и да си помислиш, че си у дома, а после да се облечеш, да излезеш и да се загубиш." Спомням си, че го каза, докато стоях упоена и зашеметена пред нея. Къде сложи ключа? ... А ключа от стаята? Отново ме побиват тръпки, по-силно, и започва да ми се гади още повече, но мислите ми са ужасяващо ясни. Трябва да изляза. Трябва да изляза! Трябва да напусна Лондон, да отида някъде другаде, да се върна в Брайър. Трябва да намеря пари. "Трябва, мисля си, и това е най-ясната от всичките ми мисли, трябва да намеря Сю! " Мисис Съксби диша тежко и равно. Къде може да е сложила ключовете? Тафтената ѝ рокля е метната на паравана от конски косми; приближавам се тихо до нея и потупвам джобовете ѝ. Празни. Стоя и оглеждам лавиците, скрина, камината – върху тях не виждам ключовете, но, предполагам, в стаята има много места, където биха могли да бъдат скрити.

В този момент мисис Съксби се размърдва – не се събужда, а само си премества главата; мисля, че знам, мисля, че започвам да си спомням... Ключовете са под възглавницата ѝ. Спомням си ловкото движение на ръката ѝ, приглушения звън на метала. Пристъпвам. Устните ѝ са разтворени, а бялата ѝ коса е разпиляна по възглавницата. Пристъпвам отново и дъските на пода изскърцват. Заставам до нея, колебая се една минута, а после пъхам пръсти под ръба на възглавницата и бавно, бавно се пресягам.

Тя отваря очи. Хваща ме за китката и се усмихва. Кашля.

– Скъпа моя, харесва ми, че пробваш – заявява, докато си бърше устата. – Не се е родило обаче момиче, което ще ме надхитри, когато съм си наумила нещо. – Хватката ѝ е силна, макар и да преминава в милване. Изтръпвам. – Господи, колко си студена! – добавя. – Дай да те завия, миличка. – Издърпва плетеното одеяло от леглото и ме покрива с него. – Сега по-добре ли е, скъпо момиче?

Косата ми е разрошена и пада върху лицето ми. Гледам я през нея.

– Иска ми се да съм мъртва – отвръщам.

– Е, хубава работа! – възкликва тя и става от леглото. – Какви ги приказваш и ти!

– Ами тогава ми се иска ти да си мъртва.

Тя клати глава, все още усмихната.

– Безразсъдни думи, скъпо момиче! – Започва да души. Откъм кухнята се носи ужасна миризма. – Усещаш ли? Мистър Ибс приготвя закуската. Хайде да видим кое момиче ще иска да е мъртво, след като пред него е сложена чиния с пушени херинги!

Потрива ръце. Дланите ѝ са червени, но отпусната плът на ръцете ѝ е с цвят и лъскавина на слонова кост. Спала е с ризата и фустата си, а сега добавя два корсета и навлича тафтената рокля; после потапя във вода гребена си и се сресва. "Тралала, лила" тананика си от време на време, докато се реше. Продължавам да я наблюдавам, а разрошената ми коса пада върху очите ми. Босите ѝ крака са напукани, а пръстите им са подути. По краката ѝ почти няма косми. Изстенва, когато се навежда, за да си обуе чорапите. Бедрата ѝ са дебели и жартиерите ѝ са оставили трайна следа върху тях.

– Готово – казва, след като се е облякла. Едно от бебетата се е разплакало. – Сега и другите ще ревнат. Ще дойдеш ли долу, скъпо момиче, докато им давам кашата?

– Да дойда долу ли? – отвръщам. Ако искам да избягам, трябва да сляза долу. Поглеждам се. – Така ли? Няма ли да ми върнеш роклята, обувките?

Вероятно обаче изричам думите прекалено настойчиво или пък в погледа ми има коварство или отчаяние. Тя се колебае, а после отвръща:

– Оная прашна стара рокля ли? Ония боти? С тях се ходи навън. Погледни тая копринена роба. – Сваля халата от куката на вратата. – Ето какво обличат дамите сутрин вкъщи. Има и копринени пантофи. Ще изглеждаш добре в тях, нали? Нахлузи ги, скъпо момиче, и слез долу на закуска. Няма от кого да се срамуваш. Джон Врум не става преди дванайсет, ще бъдеш само с мен, с Господина – той те е виждал неглиже, предполагам! , и с мистър Ибс. А него, скъпо момиче, вече можеш да го смяташ, да речем, за свой чичо. А?

Извръщам поглед. Не мога да понасям стаята, но няма да сляза с нея, без да съм се облякла, в онази тъмна кухня. Тя ме моли и ме увещава още малко, а после ме оставя и излиза. Ключът се превърта в бравата.

Веднага се приближавам до сандъка, в който са прибрани дрехите ми, и се опитвам да отворя капака. Заключен е и е здрав.

После отивам до прозореца и бутам касата. Тя се повдига един-два инча и според мен ръждавелите пирони, които я държат, може и да поддадат, ако бутам по-силно. Рамката обаче е тясна, разстоянието до долу е голямо, а аз все още съм по нощница. И, което е по-лошо, на улицата има хора; макар че отначало си мисля да извикам, да счупя стъклото, да им дам знак и да изпищя, след секунда се вглеждам по-внимателно в тях, виждам лицата им, прашните им дрехи, вързопите, които носят, децата и кучетата, които тичат и се търкалят до тях.

"Там има живот, каза Ричард преди дванайсет часа. Той е труден, окаян. Това щеше да бъде твоят живот, ако добрината на мисис Съксби не те беше предпазила от него..." До входа на къщата с капаците с дупки с форма на сърце седи момиче с мръсна превръзка и кърми бебето си. То вдига глава, улавя погледа ми и ми размахва юмрук. Отдръпвам се рязко от стъклото и закривам лицето си с ръце.

Когато обаче мисис Съксби се появява отново, аз съм готова.

– Чуй ме – казвам и се приближавам към нея. – Знаеш, че Ричард ме отведе от къщата на чичо ми, нали? Знаеш, че чичо ми е богат и ще ме намери?

– Чичо ти ли? – отвръща тя. Донесла е поднос, но не мърда от вратата, докато не отстъпя назад.

– Мистър Лили. Знаеш кого имам предвид. Той поне все още ме смята за своя племенница. Не ти ли е дошло наум, че ще изпрати някой човек да ме търси? Нали не смяташ, че ще ти благодари за това, че ме държиш тук?

– Не ще и дума, че ще го направи, след като толкоз го е грижа за теб. Нима не се стараем да ти създаваме нужните удобства, скъпа?

– Знаеш, че не е така. Знаеш, че ме държите тук насила. За бога, няма ли да ми дадеш роклята?

– Всичко наред ли е, мисис Съксби? – Това е мистър Ибс. Повишила съм глас и той е излязъл от кухнята и стои в подножието на стълбището. Ричард също се е размърдал в леглото. Чувам го как прекосява стаята, отваря вратата и се ослушва.

– Всичко е наред! – извиква безгрижно мисис Съксби. – Хайде стига – обръща се тя към мен. – Ето закуската ти, погледни, започва да изстива.

Слага подноса на леглото. Вратата е отворена, но аз знам, че мистър Ибс все още стои в подножието на стълбището и че Ричард чака и се ослушва на върха му. – Хайде – повтаря тя. Върху подноса има чиния, вилица и ленена салфетка. В чинията има две-три риби с цвят на кехлибар в сос от масло и вода. Рибите имат перки и лица. Салфетката е пъхната в пръстен от полирано сребро, което прилича малко на пръстена, който използвах по специални поводи в Брайър, но без инициала.

– Моля те, пусни ме да си отида – казвам.

Мисис Съксби клати глава.

– Скъпо момиче – отвръща, – да си отидеш къде?

Чака и тъй като не отговарям, ме оставя сама. Ричард затваря вратата на стаята си и се връща в леглото. Чувам го как си тананика.

Мисля си да взема чинията и да я запратя към тавана, към прозореца, към стената. А после си мисля: "Трябва да бъдеш силна. Трябва да бъдеш силна и готова да бягаш." И така, седя и ям – бавно, окаяно, като внимателно отделям костите от кехлибарената плът. Ръкавиците ми се навлажняват и стават на петна; нямам други, с които да ги сменя.

След един час мисис Съксби се връща, за да прибере празната чиния. След още един час ми носи кафе. Докато я няма, аз отново заставам до прозореца или допирам ухо до вратата. Крача, сядам и отново крача. Гневът ми преминава в сълзлива тъга, а после във вцепенение. След малко обаче идва Ричард.

– Е, Мод... – Това е всичко, което казва. Виждам го и започвам да кипя от гняв. Втурвам се към него с намерението да го ударя по лицето: той отблъсва ударите ми и ме събаря; лежа на пода и ритам, ритам...

После пак ми дават няколко капки от сиропа и бренди; следващите два дни минават в мрак.

Когато се събуждам, отново е необичайно рано. В стаята се е появил малък плетен стол, боядисан в златисто, а върху него има алена възглавница. Занасям стола до прозореца и седя на него, загърната с халата, докато мисис Съксби започва да се прозява и отваря очи.

– Всичко наред ли е, скъпо момиче? – пита ме, както прави всеки ден, абсолютно всеки ден; безумието или извратеността на въпроса, след като положението далеч не е наред, а е толкова лошо, че по-скоро бих умряла, отколкото да го понеса, ме кара да скърцам със зъби или да си скубя косата и да я гледам с ненавист. – Добро момиче – казва тя ѝ: – Харесва ли ти столът, скъпа? Предположих, че ще ти хареса. – Отново се прозява и се озърта. – При теб ли е гърнето? – пита. Свикнала съм от благоприличие да нося нощното гърне зад паравана от конски косми. – Би ли ми го подала, миличка? Направо ще се пръсна.

Стоя неподвижно. След секунда тя става и си го взема сама. Гърнето е от бял порцелан, вътрешността му е потъмняла и в него има нещо, което с погнуса взех за фъндъци от косми, когато го видях за първи път в сумрака на утрото; оказва се, че е просто украса: огромно око с мигли, а около него – надпис с обикновени черни букви:

ПОДДЪРЖАЙ ГО ЧИСТО, ПЪЛНИ ГО СМЕЛО, А АЗ

ЩЕ СИ МЪЛЧА КАКВО СЪМ ВИДЯЛ, КОГАТО В МЕН СИ СЕ ЗАВРЯЛ!

ПОДАРЪК ОТ УЕЛС

Окото винаги ме кара да изпитам за миг неудобство; мисис Съксби обаче слага гърнето на пода, повдига небрежно полата си и се навежда. Потрепервам, а тя прави физиономия.

– Не е приятно, нали, скъпа? Не се притеснявай. В нашата огромна къща ще има тоалетна за теб.

Изправя се и набутва фустата между краката си. Потрива ръце.

– Хайде ела – вика ме. Оглежда ме, а очите ѝ светят. – Какво ще кажеш? Дали да не те облечем днес, дали да не те докараме? Роклята ти е в сандъка. Но тя е безцветна и овехтяла, нали? Странна и старомодна. Дали да не опитаме с нещо по-хубаво? Запазила съм рокли за теб, опаковала съм ги в станиол толкоз добре, че няма да повярваш. Искаш ли да повикаме Дейнти и да я накараме да ти ги преправи, а? Тя е много сръчна с иглата, макар и да изглежда недодялана, нали? Такава си е, какво да се прави. Ще рече човек, че са я дърпали, за да расте. Но пък е с добро сърце.

Вече е привлякла вниманието ми. "Рокли", мисля си. След като съм облечена, бих могла да избягам.

Тя вижда промяната в мен и е доволна. Донася ми отново риба за закуска и аз отново я изяждам. Донася ми кафе, сладко като сироп: от него ми се разтуптява сърцето. После ми донася канче с гореща вода. Навлажнява кърпа и се опитва да ме измие. Не ѝ позволявам; вземам обаче кърпата от нея и се бърша – по лицето, под мишниците, между краката... За първи път в живота се измивам сама.

После тя излиза и разбира се, заключва вратата след себе си. Не след дълго се връща с Дейнти. Двете носят картонени кутии. Слагат ги върху леглото, развързват шнуровете и изваждат от тях рокли. Щом ги вижда, Дейнти надава вик. Всичките са копринени: първата е виолетова и е украсена с жълта панделка, втората е зелена със сребристи райета, а третата е пурпурна.

Дейнти хваща ръба на едната и го гали.

– Сурова коприна? – чуди се.

– Сурова коприна с плисета от фулар – отвръща мисис Съксби, а думите се търкалят в устата ѝ като костилки от череши. Повдига полата на пурпурната рокля, а брадата и бузите ѝ са червени в отразената светлина на коприната, сякаш са боядисани с кохинил[31].

Улавя погледа ми.

■ – Какво ще кажеш за тия, скъпа?

Не знаех, че съществуват подобни цветове, подобни платове, подобни рокли. Представям си, че вървя по улиците на Лондон, облечена в тях. Сърцето ми се е свило.

– Противни са, много са противни – отвръщам.

Тя примигва, а после се съвзема.

– Сега казваш тъй. Била си прекалено дълго време в оная огромна, мрачна къща на чичо си. Да се чуди човек дали разбираш от мода повече от един прилеп. Когато се появиш в обществото, скъпо момиче, в града, ще имаш толкоз пъстри рокли, че ще си спомняш за тия и ще умираш от смях, че някога си ги смятала за ярки. – Потрива ръце. – А сега кажи коя най-много ти харесва? Зелената с арсеновия оттенък и сребристите райета?

– Няма ли някоя сива – питам – или кафява, или пък черна?

Дейнти ме гледа с отвращение.

– Сива, кафява или черна ли? – отвръща мисис Съксби. – След като има сребриста и виолетова?

– Нека да бъде виолетовата тогава – изричам най-накрая. Мисля си, че райетата ще ме заслепят и че от пурпурното ще ми прилошее, макар че и без друго ми е лошо. Мисис Съксби се отправя към скрина и го отваря. Изважда чорапи, корсети и цветни фусти. Фустите ме изумяват, защото винаги съм смятала, че бельото трябва да е бяло, точно както когато бях дете си мислех, че всички черни книги трябва да са Библии.

Сега обаче ми се налага да бъда или цветна, или гола. Двете ме обличат подобно на момичета, които обличат кукла.

– И тъй, къде трябва да се стесни? – пита се мисис Съксби, докато разглежда роклята. – Не мърдай, скъпа, докато Дейнти ти взема мярка. Господи, виж си талията! Стой мирно! Мога да ти кажа, че човек не бива да се движи, докато Дейнти е наблизо с карфица в ръка. Тъй е по-добре. Прекалено е широка, нали? Е, не можем да бъдем придирчиви към размера, ха! Ха! , като се има предвид как се сдобиваме с тях.

Свалят ми ръкавиците, но ми носят нов чифт. На краката ми обуват бели копринени пантофи.

– Не може ли да съм с обувки? – питам, а мисис Съксби отговаря: – С обувки ли? Скъпо момиче, обувките са за ходене. Ти къде трябва да ходиш?

Изрича думите отнесено. Отворила е големия дървен сандък и е извадила кожената ми чанта. Докато аз гледам, а Дейнти шие, тя я занася на светло до прозореца, настанява се удобно в скърцащия плетен стол и започва да разпределя на купчинки вещите ми. Наблюдавам я как опипва пантофите, картите за игра, гребените. Онова, което търси обаче, са бижутата ми. След малко намира ленената торбичка, развързва я и изсипва в полата си.

– И какво има тук? Пръстен. Гривна. Снимка на някаква жена. – Взира се в снимката с оценяващ поглед, – изведнъж изражението ѝ се променя. Знам чии черти вижда в лицето, в което преди аз търсех своите. Оставя я бързо настрани. – Гривна от смарагди – продължава – от времето на крал Джордж[32], но с красиви камъни. Ще намерим купувач, който да ти даде добра цена. Перла на верижка. Рубинена огърлица – прекалено е тежка за момиче с твойта външност. Аз имам за теб гердан от красиви мъниста, стъклени мъниста, с такъв блясък, че би се заклела, че са сапфири – ще ти отива много повече. И... О! А туй какво е? Не е ли прелестна? Погледни, Дейнти, погледни тия грамадни изумителни камъни!

Дейнти поглежда.

– Страхотна е! – възкликва.

Брошката с брилянтите. Преди си представях как Сю духа в нея, как я лъска, присвила очи. Сега мисис Съксби я взема и я разглежда, а очите ѝ са като цепки. Брошката блести. Блести, дори и тук.

– Знам къде ѝ е мястото – казва. – Нямаш нищо против, нали, скъпо момиче? – Отваря закопчалката ѝ и я забожда на предницата на роклята си. Дейнти пуска иглата и конеца, за да я гледа.

– О, мисис С.! – възкликва отново. – Приличате на истинска кралица!

Сърцето ми отново бие силно.

– На диамантена кралица – изричам.

Мисис Съксби ме поглежда неуверено – не знае дали ѝ правя комплимент, или ѝ се подигравам. И аз самата не знам.

Известно време мълчим. Дейнти довършва работата си, а после сресва косата ми, завива я на кок и я забожда с фуркети. Карат ме да стана, за да ме огледат. В очите им е изписано очакване. Накланят глави, но лицата им се свеждат. Дейнти се почесва по носа. Мисис Съксби почуква с пръсти по устните си и се мръщи.

Върху лавицата над камината има правоъгълно огледало, обрамчено с гипсови сърца. Обръщам се и се взирам в това, което мога да видя в него от лицето и фигурата си. Едва се познавам. Устата ми е бяла. Очите ми са подути и зачервени, а бузите ми приличат на пожълтяла фланела. Немитата ми коса е потъмняла от мазнина на темето. Деколтето на роклята ми е дълбоко и от него се показват стърчащите кости около шията ми.

– Май в крайна сметка виолетовото не е твоят цвят, скъпо момиче – заявява мисис Съксби. – Кара сенките под очите ти да изпъкват и да изглеждат като синини. А бузите ти... какво ще кажеш да ги поощипеш малко, за да им върнеш розите? Не искаш? Нека тогава Дейнти да опита вместо теб. Тя наистина стиска здраво, пустата му Дейнти!

Дейнти се приближава и ме хваща за бузата, а аз изпищявам и се изскубвам от нея.

– Е, добре, проклетнице! – изкрещява тя, като тръска глава и тропа с крак. – Твоя работа, можеш да си запазиш жълтото лице!

– Ей! Ей! – казва мисис Съксби. – Мис Лили е дама! Държа да ѝ се говори като на дама. И прибери тая устна. – Дейнти се е нацупила. – Тъй е по-добре. Мис Лили, дали да не свалим роклята и да пробваме със зелената със сребристите райета? Малко примес от арсен в онова зелено въобще няма да ти навреди, ако не се потиш прекалено много под горнището.

Аз обаче не съм в състояние да понеса отново да ме пипат и не ѝ позволявам да разкопчае виолетовата рокля.

– Харесваш я, тъй ли, скъпо момиче? – пита тя, а лицето и гласът ѝ са омекнали. – Най-после! Знаех си, че коприната в крайна сметка ще те ободри. А сега дали да не слезем долу и да шашнем господата? Мис Лили? Дейнти, ти тръгни първа. Стълбите са коварни и не ми се ще мис Лили да се прекатури.

Отключила е вратата. Дейнти минава пред мен, а след секунда тръгвам и аз. Все още ми се иска да имах обувки, шапка, наметало; ако трябва обаче, ще избягам гологлава, с копринени пантофи. Ще тичам чак до Брайър. През коя врата се излиза навън? Не съм сигурна. Не мога да видя. Дейнти върви пред мен, а мисис Съксби ме следва неспокойно.

– Гледаш ли къде стъпваш, скъпо момиче? – пита. Не ѝ отговарям. Защото от някоя от съседните стаи се чува необичаен звук, подобен на крясък на женски паун, който се извисява, трепти, а после заглъхва. Стряскам се и се обръщам. Мисис Съксби също се е обърнала. – Давай, дъртофелнице! – изкрещява и размахва юмрук. А после казва на мен, по-благо:

– Не се изплаши, нали, скъпа? Спокойно, това е възрастната сестра на мистър Ибс, която е прикована на легло, бедничката, и често има кошмари.

Усмихва се. Викът долита отново. Чувам го и се забързвам надолу по тъмните стъпала; краката ме болят и се огъват, а дишането ми се учестява. Дейнти чака долу. Преддверието е малко и тя сякаш го изпълва.

– Влизай – подканя ме.

Отворила е вратата на кухнята. Зад гърба ѝ има врата с резета, която според мен извежда на улицата. Забавям крачка. Мисис Съксби обаче идва и ме докосва по рамото.

– Точно тъй, скъпо дете. Оттук.

Пристъпвам отново и едва не се спъвам.

Кухнята е по-топла, отколкото си я спомням, и по-тъмна. Ричард и момчето, Джон Врум, седят на масата и играят на зарове. И двамата вдигат поглед, когато се появявам; и двамата се засмиват. Джон казва:

– Вижте му лицето на туй нещо! Кой ли му е насинил очите? Дейнти, кажи, че си ти, и ще те целуна.

– Аз ще насиня твойте, ако ми паднеш в ръцете – отвръща мисис Съксби. – Мис Лили просто е уморена. Стани от стола, малък нехранимайко, за да седне тя.

Докато говори, заключва вратата, прибира ключа в джоба си, Прекосява кухнята и проверява другите две врати, за да се убеди, че не се отварят.

– За да не става течение – обяснява, след като ме вижда, че я наблюдавам.

Джон отново хвърля заровете и пресмята точките, преди да се изправи на крака. Ричард потупва празния стол.

– Ела, Мод – казва. – Ела, седни до мен. Ако обещаеш, че няма да се нахвърлиш на очите ми, както направи в сряда, кълна се в живота на Джони! , че няма да те съборя отново на пода.

Джон свъсва вежди.

– Не се разполагайте толкова свободно с моя живот – отвръща, – понеже и аз мога да направя същото с вашия. Чухте ли?

Ричард не му отговаря. Гледа ме в очите и се усмихва.

– Ела, нека отново да бъдем приятели, а?

Докосва ме с ръка, а аз се дръпвам и си прибирам полата. Заключените врати и задухът в кухнята са ме изпълнили с нещо като мрачна самоувереност.

– Не държа да бъда смятана за твоя приятелка – заявявам.

– Не държа да бъда смятана за приятелка на когото и да било от вас. Слязох тук, защото трябваше да сляза, защото мисис Съксби настояваше, а на мен не са ми останали сили да ѝ противореча. А иначе не забравяйте, че ви мразя всичките.

Сядам не на празното място до него, а на огромния люлеещ се стол, който е сложен на тясната страна на масата. Сядам на него, а той изскърцва. Джон и Дейнти поглеждат бързо към мисис Съксби, която се взира в мен, примигвайки два-три пъти.

– И защо не? – изрича най-после, смеейки се пресилено.

– Чувствай се удобно, скъпа. А аз ще седна на тоя твърд стар стол тук, ще ми се отрази добре. – Сядай си избърсва устата.

– Няма ли го мистър Ибс?

– Излезе по работа – отвръща Джон. – Взе и Чарли Уаг.

Тя кимва.

– И всичките ми бебета спят?

– Господина им даде дозата преди половин час.

– Добро момче, добро момче. Сега ще бъде тихо и спокойно. – Поглежда ме. – Всичко наред ли е, мис Лили? Да пийнеш глътка чай, а? – Не ѝ отговарям, но се клатя на стола много бавно. – Или кафе? – Навлажнява устни. – Нека да бъде кафе. Дейнти, стопли малко вода. Искаш ли торта, скъпо момиче, за да го прокараш с нея? Да изтича ли Джон да донесе торта? Не обичаш ли торта?

– Тук едва ли можете да ми сервирате нещо – изричам бавно, – което да не ми прилича на сгурия.

Тя клати глава.

– Каква уста имаш, само за поезия! А сега кажи за тортата... – Извръщам очи.

Дейнти се залавя с кафето. Някакъв ярък часовник тиктака и бие. Ричард свива цигара. Тютюневият дим и димът от лампите и пукащите свещи вече се носи от стена към стена. Стените са кафяви и леко блестят, сякаш са боядисани със сос от печено месо; на места по тях висят цветни картини

– На херувимчета, на рози, на момичета в люлки, набръчкани изрезки от вестници и снимки на ловци, коне, кучета и крадци. До мангала на мистър Ибс са окачени три портрета – на МИСТЪР ЧЪБ, на МИСТЪР ЙЕЙЛ и на МИСТЪР БРАМА.

Ако имах копие, мисля си, щях да ги заплаша с него, щях да накарам мисис Съксби да ми даде ключовете си. Ако имах счупена бутилка. Ако имах нож.

Ричард пали цигарата, присвива очи от дима и ме оглежда.

– Хубава рокля – казва. – Цветът е точно за теб. – Посяга към една от жълтите панделки. " Удрям го по ръката и той започва да цъка. – Опасявам се, че характерът ти не се е подобрил особено. Надявахме се, че ще станеш по-блага, след като те държим на закрито. Както се получава с ябълките. И с телетата сукалчета.

– Върви по дяволите! – отвръщам.

Той се усмихва. Мисис Съксби се изчервява, а после се смее.

– Чуйте я само – продължава. – Когато обикновените момичета говорят тъй, звучи направо просташки. Но в устите на дамите думите звучат почти приятно. И все пак, скъпа – навежда се през масата и снишава глас, – иска ми се да не се изразяваш толкоз неприлично.

Гледам я в очите.

– А ти да не мислиш, че онова, което ти се иска, е от значение за мен? – отвръщам невъзмутимо.

Мисис Съксби се свива и се изчервява още по-силно, клепачите ѝ потрепват и тя се извръща настрани.

Започвам да си пия кафето и млъквам. Мисис Съксби седи и потропва тихо с ръце по масата, а веждите ѝ са свъсени. Джон и Ричард отново хвърлят заровете и се карат за играта. Дейнти пере пелени в един леген с кафява вода, а после ги окачва пред огъня, за да вдигат пара и да смърдят. Затварям очи. Стомахът не спира да ме боли. Отново си мисля, че ако имах нож... Или брадва...

В стаята обаче е толкова горещо и аз съм толкова изморена и толкова ми е лошо, че главата ми пада назад и се унасям в сън. Когато се събуждам, е пет часът. Заровете са прибрани. Мистър Ибс се е върнал. Мисис Съксби храни бебета, а Дейнти готви за вечеря. Бекон, зеле, натрошени картофи и хляб: дават ми чиния и аз ям, отделяйки измъчено мазните ивици от бекона и корите от хляба, така както отделям костите от рибата, която получавам за закуска. После изваждат чаши.

– Какво ще кажеш за едно питие, мис Лили? – пита ме мисис Съксби. – Бира или шери?

– Джин? – намесва се Ричард с дяволит поглед.

Пия джин. Вкусът му е горчив за мен, но звукът от сребърната лъжичка, която се удря в стъклото, докато го бъркам, ми носи някакво смътно успокоение, което не мога да опиша с думи.

Така минава този ден. Така минават и следващите. Лягам си рано – всеки път ме съблича мисис Съксби, която взема роклята и фустите ми и ги заключва, а после заключва и мен.

Спя лошо и се събуждам с гадене, с бистър ум и с уплаха; седя в малкия, боядисан в златисто стол, прехвърлям в главата си подробностите около своя плен и кроя план за бягство. Защото трябва да избягам. Ще избягам. Ще избягам и ще отида при Сю. Как се казват мъжете, които я отведоха? Не мога да си спомня. Къде е къщата им? Не знам. Няма значение, няма значение, ще я намеря. Първо обаче ще отида в Брайър, за да поискам пари от чичо си... той, разбира се, все още мисли, че ми е чичо. Ако чичо ми не ми даде пари, ще поискам от прислужниците! Ще поискам от мисис Стайлс! Или ще извърша кражба! Ще открадна една книга от библиотеката, най-рядката книга, и ще я продам!

Или не, няма да направя това. От мисълта да се завърна в Брайър ме побиват тръпки, дори и сега; след време се сещам, че в крайна сметка имам приятели в Лондон. Имам мистър Хъс и мистър Хотри. Мистър Хъс... който обичаше да ме гледа, докато се качвах по стълбите. Дали бих могла да отида при него и да се оставя в ръцете му? Мисля, че бих могла, тъй като съм достатъчно отчаяна... Мистър Хотри обаче беше по-любезен; покани ме в къщата си, в книжарницата си на Холиуел стрийт. Надявам се, че ще ми помогне, сигурна съм, че ще го направи. Холиуел стрийт едва ли е чак толкова далече. Не знам, а и тук няма никакви карти. Но ще намеря пътя. И мистър Хотри ще ми помогне. Мистър Хотри ще ми помогне да открия Сю...

По този начин текат мислите ми, докато мърлявата лондонска зора се пука около мен, докато мистър Ибс приготвя пушени херинги, докато сестра му пищи, докато Господина кашля в леглото си, докато мисис Съксби се върти в своето, хърка и въздиша.

Само ако не ме пазеха толкова зорко! "Някой ден, мисля си винаги когато вратата се заключва зад гърба ми, някой ден ще забравят да я заключат. Тогава ще избягам. Ще им омръзне да ме наблюдават непрекъснато." Но не им омръзва. Оплаквам се от задушния, спарен въздух. Оплаквам се от все по-непоносимата горещина. Искам да ходя до клозета по-често, отколкото ми се налага, тъй като той се намира на отсрещния край на онзи тъмен, мръсен пасаж зад къщата и от него мога да виждам дневната светлина. Знам, че оттам бих могла да избягам към свободата, ако ми се удаде шанс; такъв шанс обаче не ми се удава. Дейнти ме придружава дотам всеки път и ме чака, докато изляза. Веднъж все пак се опитвам да избягам, но тя ме хваща и ме връща обратно, а мисис Съксби я удря, понеже не ме е опазила.

Ричард ме качва на горния етаж и удря мен.

– Извинявай – казва. – Но ти знаеш колко много усилия сме положили. Всичко, което трябва да направиш, е да изчакаш да доведа адвоката. Веднъж ми каза, че умееш да чакаш. Защо не искаш да ни направиш услуга?

От удара остава синина. С всеки изминал ден я виждам как избледнява и си мисля: "Преди да избледнее тази синина, ще съм избягала!

Прекарвам часовете в мълчание, разсъждавайки печално върху това. Седя сред сенките в кухнята, извън светлината, падаща от лампата. "Може би ще ме забравят", мисля си. Понякога ми се струва, че почти са ме забравили: суетнята в къщата продължава, Дейнти и Джон се целуват и се карат, бебетата пищят, мъжете играят на карти и на зарове. От време на време идват други мъже или момчета, или, макар и по-рядко, жени и момичета с плячка, която продават на мистър Ибс, а той я препродава. Идват по всяко време на деня с удивителни неща – груби, крещящи, всички те ми се струват долнопробни: шапки, носни кърпи, евтини бижута, парчета дантела, веднъж даже донасят кичур от жълтеникава коса, завързана с панделка. Непрекъснат поток от вещи, които по нищо не приличат на книгите, които пристигаха в Брайър и сякаш потъваха при другите върху дъното на някакво лепкаво море, преминавайки през тъмни и безмълвни дълбини, нито на предметите, описани в книгите и предназначени да служат на хората и да им създават удобства – на столовете, възглавниците, леглата, завесите, въжетата, металните пръчки...

Тук няма книги. Има само живот, който тече в страхотен хаос. И единственото предопределение на нещата е от тях да се изкарват пари.

А най-голямото нещо, от което ще бъдат изкарани пари, съм аз.

– Не ти е студено, нали, скъпо момиче? – пита мисис Съксби. – Нали не си гладна? Колко е топло челото ти! Надявам се, че не те тресе? Не можем да допуснем да се разболееш. – Не отговарям. Чувала съм всички тези приказки и преди. Разрешавам ѝ да подпъхва завивките под мен, да седи и да разтрива пръстите и бузите ми, за да ги стопли. – Много ли си отчаяна?

– Пита. – Виж си устните. Ще изглеждат красиви, ако се усмихнеш. Не искаш да се усмихнеш? Даже – преглъща – и заради мен? Погледни календара, скъпо момиче. – Задраскала е с черни кръстчета дните. – Измина почти месец, остават още два. Знаем какво ще се случи после! Не е чак толкоз далече, нали?

Изрича думите почти умолително, но аз я гледам невъзмутимо в лицето, с което сякаш искам да ѝ кажа, че всеки ден, всеки час, всяка секунда, прекарани с нея, са прекалено дълги.

– Е, хубаво! – Пръстите ѝ се вкопчват в ръката ми, след малко се отпускат и я потупват леко. – Все още всичко ти се струва странно, нали, миличка? – продължава тя. – Не се притеснявай. Какво бихме могли да ти купим, за да ти повишим настроението? А? Китка цвете? Панделка за красивата ти коса? Кутия за бижута? Пееща птичка в клетка? – Вероятно съм направила някакво движение. – Аха! Къде е Джон? Джон, ето ти един шилинг – фалшив е, трябва да го дадеш бързо, изтичай да купиш за мис Лили една птичка в клетка. Жълта ли да бъде, скъпа, или синя? Няма значение, Джон, стига да е хубава... – Намига.

Джон излиза и се връща след половин час с една сипка в клетка от ракита. Всички започват да се суетят около нея. Закачат клетката на една греда и я клатят, за да накарат птичката да пърха с криле. Чарли Уаг, кучето, подскача и скимти под нея. Птичката обаче не иска да пее – стаята е прекалено тъмна

– И само се блъска в клетката, скубе си перата и кълве пръчките. Най-накрая забравят за нея. Джон се залавя да я храни със сините главички на кибритените клечки, – казва, че по-нататък ще я накара да глътне дълъг фитил и ще го запали.

Никой не споменава нищо за Сю. Веднъж, докато слага масата за вечеря, Дейнти ме гледа и се чеше по ухото.

– Странно е – казва, – че Сю още не се е върнала от село. Нали?

Мисис Съксби поглежда към Ричард, а после към мистър Ибс и към мен. Навлажнява си устата.

– Виж – обръща се към Дейнти, – не ми се искаше да отварям приказка за нея, но вече можеш да научиш истината. Сю няма да се върне, никога. Последното нещо, за което Господина я накара да се погрижи, беше свързано с пари. С повече пари, отколкото трябваше да бъде нейният дял. А тя, Дейнти, да вземе да духне с тях.

Дейнти зяпва.

– Не! Сю Триндър? Която ви беше като дъщеря? Джони!

– Джон е избрал точно този момент, за да слезе да вечеря. – Джони, няма да повярваш! Сю е взела всичките пари на мисис Съксби, затуй още не се е върнала. Духнала е. Едва не е разбила сърцето на мисис Съксби. Ако я видим, трябва да я убием.

– Духнала ли е? Сю Триндър? – Той изсумтява. – Не би ѝ стискало.

– Да, ама го е направила.

– Направила го е – казва мисис Съксби и ме поглежда отново – и аз не искам повече да чувам името ѝ в тая къща. Точка по въпроса.

– Сю Триндър била измамница! – продължава Джон.

– Така се получава, когато носиш лоша кръв – намесва се Ричард. Той също хвърля поглед към мен. – Това излиза наяве по какви ли не странни начини.

– Какво казах току-що? – изрича с пресипнал глас мисис Съксби. – Не желая да чувам името ѝ. – Вдига ръка и Джон млъква, но клати глава и изсвирва с уста. След малко започва да се смее.

– Ще има повече месо за нас, а? – казва, докато си пълни чинията. – Или щеше да има, ако не беше тая дама.

Мисис Съксби го вижда, че ме гледа навъсено, навежда се и го удря.

После мъжете и жените, които идват в къщата, питат за Сю; отвеждат ги настрана и им обясняват, както на Джон и на Дейнти, че тя се е оказала лошо момиче, че е измамила мисис Съксби и че ѝ е разбила сърцето. Всички повтарят едно и също: "Сю Триндър? Кой би си помислил, че е толкова хитра? Каквато майката, такова и детето..." Клатят глави и гледат тъжно. На мен обаче ми се струва, че много бързо я забравят. Струва ми се, че и Джон и Дейнти я забравят. Това е къща с къса памет, в крайна сметка. Това е район с къса памет. Често се събуждам през нощта от стъпки, от скърцане на колела – някакъв мъж тича, някакво семейство се измъква безшумно в мрака. Жената с превързаното лице, която кърми бебето си на стъпалото на къщата с капаците с дупки с форма на сърце, изчезва, а мястото ѝ се заема от друга, която на свой ред си тръгва, за да бъде заменена от една жена, която пие. Какво представлява за тях Сю?

Какво представлява за мен Сю? Тук се страхувам да си спомня устата ѝ, която се притискаше към моята, ръката ѝ, която се плъзгаше по тялото ми. Страхувам се обаче и да не ги забравя. Иска ми се да я сънувам. Никога не я сънувам. Понякога изваждам снимката на жената, която мислех за своя майка, и търся чертите ѝ в нейните – очите ѝ, заострената ѝ брадичка. Мисис Съксби забелязва. Наблюдава ме тревожно. Накрая взема снимката от мен.

– Недей да мислиш за неща – изрича, – за неща, които са били извършени и не могат да бъдат променени. Ще ме послушаш ли, скъпа? Мисли за времето, което е пред теб.

Въобразява си, че разсъждавам върху миналото си. Но аз все още разсъждавам върху бъдещето си. Продължавам да не изпускам от очи ключовете, докато се превъртат... знам, че някой от тях скоро няма да бъде изваден от ключалката. Наблюдавам Дейнти и Джон – те вече започват да свикват прекалено много с мен. Ще се разсеят, ще забравят. "Малко остана, мисля си. Малко остана, Мод."

Така си мисля, докато накрая се случва ето какво.

Ричард започва да излиза от къщата всеки ден, без да казва къде отива. Той няма пари и няма да има, докато не доведе адвоката: предполагам, че само обикаля из прашните улици или седи в парковете; предполагам, че горещината и спареният въздух на кухнята в Бъроу го задушават също толкова много, колкото и мен. Един ден обаче излиза, но се връща след час. Къщата този път е тиха. Мистър Ибс и Джон са навън, а Дейнти спи на един стол. Мисис Съксби го въвежда в кухнята, той си сваля шапката със замах и я целува по бузата. Лицето му е зачервено, а очите му светят.

– Е, знаете ли какво? – пита.

– Скъпо момче, нямам представа! Да не би изведнъж да са ти изплували гемиите?

– Даже нещо още по-хубаво – отвръща. Посяга към мен.

– Мод? Ти какво си помисли? Ела на светло. Не гледай толкова свирепо! Изчакай да чуеш новината. Тя по-скоро засяга теб.

Хванал е стола ми и е започнал да ме тегли към масата. Освобождавам се от него.

– Засяга мен – по какъв начин? – питам унило. Седя, обмисляйки живота си.

– Ще разбереш. Погледни. Пъха ръка в жилетката си и изважда нещо. Лист хартия. Размахва го.

– Облигация ли, скъпо момче? – пита мисис Съксби и пристъпва към него.

– Писмо – отвръща той – от... можете ли да познаете от кого? А ти, Мод? Мълча. Той прави физиономия. – Не искаш ли да отгатнеш? Да ти подскажа ли? От някой, който познаваш. От приятел, който ти е много скъп.

Сърцето ми подскача.

– Сю! – отвръщам веднага. Той обаче врътва глава и изсумтява.

– Не е от нея. Нима мислиш, че там, където е тя, раздават хартия? – Поглежда към Дейнти, която отваря очи, а после ги затваря и продължава да спи. – Не е от нея – повтаря по-тихо той. – От друг твой приятел е. Няма ли да се опиташ да отгатнеш?

Извръщам лице.

– Защо трябва да го правя? Ти така или иначе ще ми кажеш, нали?

Той изчаква още една минута, а после:

– От мистър Лили е – отвръща. – Който беше твой чичо. Аха! – Трепнала съм. – Значи все пак те интересува!

– Дай да видя – казвам. В края на краищата чичо ми вероятно ме търси.

– Чакай, чакай. – Той вдига писмото нависоко. – Върху него е написано моето име, не твоето.

– Дай да видя!

Изправям се, дръпвам надолу ръката му и виждам един изписан с мастило ред; после го отблъсквам.

– Почеркът не е на чичо ми – заявявам толкова разочаровано, че ми идва да го ударя.

– Не съм казал, че е неговият – отвръща той. – Писмото е от него, но е изпратено от друг човек, от иконома му, мистър Уей.

– От мистър Уей ли?

– Май ти стана още по-интересно, а? Е, ще разбереш, след като го прочетеш. Ето. – Разгъва листа и ми го подава. – Започни с тази страна. Това е послепис и ако не друго, поне обяснява причината, поради която досега не сме получили никаква вест от Брайър – нещо, което винаги ми се е струвало много странно...

Почеркът е разкривен. Мастилото е размазано. Накланям листа, за да мога да уловя, доколкото е възможно, светлината, а после започвам да чета.

Вдигам очи, но не казвам нищо. Ричард вижда изражението на лицето ми и се усмихва.

– Прочети останалото – подканя ме. Обръщам листа. Писмото е кратко и носи дата трети май – отпреди седем седмици е. То гласи следното:

Прочитам го два-три пъти, после още веднъж и го пускам на пода. Мисис Съксби незабавно го вдига, за да го прочете. Срича думите и се изчервява. След като свършва, изкрещява:

– Мерзавец неден! Ох!

Викът и събужда Дейнти.

– Кой, мисис Съксби? Кой? – пита тя.

– Един зъл човек. Един зъл човек, който е болен, както му се пада. Не е някой, когото познаваш. Продължавай да спиш.

– Посяга към мен. – О, скъпа...

– Остави ме на мира – отвръщам. Писмото ме е разстроило повече, отколкото бих могла да предположа. Не знам дали съм наранена от самите думи или от последното доказателство, което те ми дават за достоверността на разказа на мисис Съксби. Чувствата ми са толкова объркани, че не мога да понеса погледа ѝ, нито погледа на Ричард. Отдалечавам се, доколкото е възможно, от тях – на две-три крачки – и стигам до кафявата стена на кухнята, продължавам към следващата, а после към едната от вратите, хващам дръжката ѝ и я завъртам безрезултатно.

– Пуснете ме да изляза – казвам.

Мисис Съксби се приближава. Посяга – не към вратата, а към лицето ми. Отблъсквам я, стигам бързо до втората врата, а после до третата. – Пуснете ме да изляза! Пуснете ме да изляза! – Тя върви след мен.

– Скъпо момиче – отвръща, – не се разстройвай от тоя стар негодник. Та той не заслужава сълзите ти!

– Ще ме пуснете ли да изляза?

– Да те пуснем да излезеш – къде? Нима тук не разполагаш с всичко, което ти е нужно? Нима не разполагаш с всичко или ние не ти набавяме всичко? Помисли си за бижутата, за роклите...

Отново се е приближила до мен. Отново я отблъсвам. Отстъпвам назад към стената с цвят на сос от печено месо, допирам ръка, юмрук, до нея и започвам да я удрям. После вдигам поглед. Пред очите ми е календарът, чиито страници гъмжат от черни кръстчета. Хващам го и го изтръгвам от пирона.

– Скъпо момиче – повтаря мисис Съксби. Обръщам се и запращам календара по нея.

После обаче се разплаквам и когато пристъпът отминава, си мисля, че вече не съм същата. Духът ми ме е напуснал. Писмото ми го е отнело. Календарът се връща обратно на стената и аз го оставям да си стои на мястото. Той все повече почернява, докато всеки от нас се приближава малко по малко към съдбата си. Сезонът напредва. Юни става все по-горещ. Къщата започва да се пълни с мухи. Те довеждат Ричард до бяс: той ги преследва с един пантоф, а лицето му е зачервено и плувнало в пот.

– Нали знаеш, че съм син на благороден и порядъчен човек? – пита. – Би ли предположила, като ме гледаш сега? Би ли предположила?

Мълча. И аз като него вече копнея да дойде рожденият ден на Сю, който е през август. Мисля си, че няма да кажа нищо, което те искат, на който и да било адвокат. Прекарвам обаче дните в някаква неспокойна летаргия, а през нощта, тъй като е прекалено горещо, за да мога да спя, стоя до тесния прозорец на стаята на мисис Съксби и се взирам с празен поглед в улицата.

– Махни се оттам, миличка – промърморва мисис Съксби, ако се събуди. – Разправят, че в Бъроу имало холера. Кой знае дали няма да настинеш от течението.

Дали се настива от течение от зловонен въздух? Лежа до нея, докато заспи, а после се връщам обратно до прозореца, притискам лице в процепа между крилата и дишам по-дълбоко.

Почти забравям, че имам намерение да избягам. Те вероятно го усещат, понеже най-накрая ме оставят един следобед в началото на юли само с Дейнти, която трябва да ме пази.

– Наблюдавай я внимателно – казва ѝ мисис Съксби, нахлузвайки ръкавици. – Ако ѝ се случи нещо, ще те убия. – А мен ме целува. – Всичко наред ли е, скъпа? Няма да се бавя повече от час. Ще ти донеса подарък, искаш ли?

Не отговарям. Дейнти я пуска да излезе, а после слага ключа в джоба си. Сяда, придърпва до себе си една лампа от масата и се залавя за работа. Не пере пелени, защото вече има по-малко бебета – мисис Съксби е започнала да им намира домове и къщата с всеки изминал ден става все по-тиха, а разпаря копринени бодове от откраднати носни кърпички. Прави го обаче апатично.

– Скучна работа – измърморва, когато ме вижда, че я гледам. – Преди ги разпаряше Сю. Искаш ли и ти да се опиташ?

Клатя глава и отпускам клепачи; след малко тя започва да се прозява. Чувам я и веднага отварям широко очи. Мисля си, че ако заспи, бих могла да пробвам вратите – да открадна ключа от джоба ѝ! Тя отново се прозява. Започвам да се потя. Часовникът отброява минутите – петнайсет, двайсет, двайсет и пет. Половин час. Нося виолетовата рокля и белите копринени пантофи. Без шапка съм и без пари – няма значение, няма никакво значение. Мистър Хотри ще ми даде пари.

Спи, Дейнти. Спи, Дейнти. Спи, спи... Спи, да те вземат дяволите!

Но тя само се прозява и главата ѝ клюма. Часът почти изтича.

– Дейнти – казвам.

Тя подскача.

– Какво има?

– Боя се... боя се, че трябва да отида в клозета.

Тя оставя кърпичката и се мръщи.

– Трябва ли? Веднага, на минутата?

– Да. – Слагам ръка на корема си. – Мисля, че ми е лошо.

Тя завърта очи.

– Никога не съм чувала на друго момиче да му е лошо както на теб. Такъв ли е организмът на дамите?

– Сигурно. Извинявай, Дейнти. Ще отвориш ли вратата?

– Ще дойда обаче с теб.

– Няма нужда. Можеш да продължиш да шиеш, ако искаш ...

– Мисис Съксби казва, че винаги трябва да идвам с теб, щото иначе здравата ще си изпатя. Хайде.

Въздиша и се протяга. Под мишниците ѝ върху копринената рокля има петна, обточени с бели кръгове. Изважда ключа, отключва вратата и ме води към пасажа. Вървя бавно и гледам гърба ѝ, който се поклаща. Спомням си как избягах от нея и как ме хвана: знам, че даже и да я блъсна настрани, тя ще се изправи и ще ме подгони. Бих могла да ѝ ударя главата в тухлите... Докато обаче си го представям, китките ми омекват; не смятам, че бих могла да извърша подобно нещо.

– Върви – подканя ме тя, когато вижда, че се колебая. – А сега какво има?

– Нищо. – Хващам вратата на клозета и я дърпам бавно. – Не е нужно да чакаш.

– Не, ще чакам. – Тя се обляга на стената. – Ще взема малко въздух, ще ми дойде добре.

Въздухът е горещ и мръсен. В клозета той е още по-горещ и по-мръсен. Аз обаче влизам, затварям вратата и пускам резето, а после се оглеждам. Има малък прозорец, не по-голям от главата ми, а счупеното му стъкло е запушено с парцал.

Има паяци и мухи. Седалката е напукана и изцапана. Стоя и мисля в продължение може би на минута.

– Всичко наред ли е? – вика Дейнти. Мълча. Подът е от пръст и е силно отъпкан. Стените са бели и се ронят. От една тел висят парчета от вестник. ИЗЛЕЗЛИ ОТ УПОТРЕБА ДАМСКИ И МЪЖКИ ДРЕХИ В ДОБРО И ЗАДОВОЛИТЕЛНО СЪСТОЯНИЕ ТЪРСИ "УЕЛШМЪТЪН И НЮЛЕЙДЕГС"...

Мисли, Мод.

Обръщам се с лице към вратата и доближавам уста до пролуката между дъските.

– Дейнти – изричам тихо.

– Какво има?

– Дейнти, не ми е добре. Трябва да ми донесеш нещо.

– Какво? – Тя бута вратата. – Излез, мис.

– Не мога. Не смея. Дейнти, трябва да отидеш до чекмеджето на скрина в стаята ми на горния етаж. Моля те. Там има нещо. Ще отидеш ли? Побързай, моля те. Ох; как се лее! Страхувам се, че мъжете ще се върнат...

– О! – отвръща тя. Най-после ме е разбрала. Снишава глас. – Дошло ти е, нали?

– Ще отидеш ли вместо мен, Дейнти?

– Не бива да те оставям, мис!

– Тогава трябва да стоя тук, докато се върне мисис Съксби! Ами ако някой друг, например Джон или мистър Ибс, се върне преди нея? Или ако припадна, а вратата е залостена! Какво ще си помисли мисис Съксби за нас?

– Господи! – промърморва тя. А после: – В скрина ли викаш?

– В най-горното чекмедже вдясно. Ще побързаш ли? Само ако можех да се оправя, а после да легна! В такива случаи винаги ми е много лошо.

– Добре.

– Побързай!

– Добре!

Гласът ѝ затихва. Допирам ухо до дъските, чувам стъпките ѝ, отварянето и затварянето на кухненската врата. Изтеглям резето и хуквам. Притичвам през пасажа и излизам на двора. Помня двора, помня копривата, тухлите. А оттук накъде? Заобиколена съм от високи стени. Продължавам обаче да тичам и стените свършват. Стигнала съм до някаква прашна пътека – преди, когато вървях по нея, беше хлъзгава от калта; виждам я и я познавам, познавам я! Тя води към една уличка, която на свой ред води към втора, която пресича трета, по-голяма улица и води... накъде? Към някакъв път, който минава под арките на мост. Спомням си моста, но ми се струва, че беше по-близо и беше по-нисък. Спомням си висока сляпа стена. Тук няма стена.

Няма значение. Продължавай да вървиш. Отдалечавай се от къщата и тичай. А сега се движи по по-широки пътища, защото тесните лъкатушат и са тъмни, не трябва да се оставиш да те хванат на някой от тях. Тичай, тичай. Няма значение, че небето ти изглежда огромно и страховито. Няма значение, че Лондон е шумен, че тук има хора, които се взират в теб, че дрехите на тези хора са износени и избелели, а твоята рокля е ярка, че главите им са покрити, а твоята е гола, че пантофите ти са копринени, че краката ти се закачат в камъните и сгурията.

По този начин се заставям да не се откажа. Само движението ми пречи – препускащите коне и колела: на всяка пресечка спирам, а после се втурвам сред множеството от файтони и кабриолети; мисля си, че единствено фактът, че съм забързана, че съм разсеяна и може би, че роклята ми е ярка, кара кочияшите да дърпат юздите, за да не ме прегазят. Продължавам и продължавам. Мисля, че по мен излайва куче и отваря уста, за да захапе роклята ми. Мисля, че известно време до мен тичат момчета – две момчета или три, и пищят, когато, ме виждат, че залитам.

– Ей, вие – викам им, притиснала ръка до тялото си, – ще ми кажете ли къде е Холиуел стрийт? Как да стига до Холиуел стрийт?

След като чуват гласа ми обаче, те се махат. После забавям крачка. Пресичам един по-оживен път. Тук сградите са по-внушителни, но през две улици къщите са запуснати. Накъде да тръгна? Ще попитам пак, ще попитам след малко, засега само ще вървя, ще поставям все повече улици между себе си и мисис Съксби, Ричард и мистър Ибс. Какво значение има, ако се изгубя? Така или иначе съм се изгубила...

Влизам в един пасаж от жълти тухли и виждам в края му, тъмна и извита като гърбица над редуващите се върхове на покривите, църквата "Сейнт Пол" с блестящия си златен кръст. Познавам я от илюстрациите и мисля, че Холиуел стрийт е близо до нея. Обръщам се, повдигам полата на роклята си и се отправям натам. В пасажа мирише на лошо, но църквата изглежда близо. Изглежда толкова близо! Тухлите стават зелени, а миризмата – още по-лоша. Изкачвам се, а после изведнъж се спускам, излизам на открито и едва не се спъвам. Очаквала съм да видя улица, площад. Оказва се, че съм на върха на разкривени стъпала, които водят към мръсна вода. Стигнала съм до брега на реката. Църквата "Сейнт Пол" е близо, но между нея и мен тече Темза с цялата си ширина.

Стоя и се взирам в нея с ужас, със страхопочитание. Спомням си как се разхождах покрай Темза в Брайър. Спомням си как тя се плискаше и се удряше в бреговете си. Мислех си, че и тя като мен копнее да се забърза, да се разпростре. Не знаех, че ще се разпростре чак толкова много. Тече като отрова. Повърхността ѝ е осеяна с боклуци – сено, трески, бурени, хартия, парцали, коркови тапи и килнати бутилки. Движи се не като река, а като море: вълнува се. А там, където се разбива в корпусите на лодките и се удря в брега и в стъпалата, в стените и в дървените пристани, които се издигат от нея, се пени като прокиснало мляко.

Реката представлява гърчеща се маса от вода и отпадъци.

но в нея мъже, уверени като плъхове, дърпат веслата на лодките, опъват платната. И тук-там на края на брега босоноги наведени жени, момичета и момчета си проправят път през кипящите отломки, сякаш търсят паберки по полето.

Те не вдигат очи и не ме виждат, макар че стоя една минута и ги наблюдавам как газят. Навсякъде, откъдето минавам, има складове с работници и след малко ги забелязвам, а и те ме забелязват – забелязват роклята ми, предполагам, и първо се вторачват в мен, а после ми махат и ми подвикват. Това изведнъж ме изтръгва от унеса. Завивам, връщам се обратно през жълтия пасаж и поемам по пътя. Видяла съм моста, който трябва да пресека, за да стигна до "Сейнт Пол", но ми се струва, че съм на по-ниско място, отколкото би трябвало да бъда, и не мога да намеря пътя, който ще ме изведе горе: улиците, по които вървя, са тесни, без настилка и все още вонят на мръсна вода. И по тях има мъже – мъже от лодките и складовете, които също като другите се опитват да уловят погледа ми, подсвиркват и понякога подвикват, но не ме докосват. Покривам си лицето с ръце и се забързвам. Най-после срещам едно момче, облечено като прислужник.

– В каква посока се намира мостът, който извежда на брега? – питам. То ми посочва стъпалата и ме гледа втренчено, докато се изкачвам по тях.

Всички ме гледат втренчено – мъже, жени, деца, даже тук, където пътят отново става оживен. Мисля си дали да не откъсна парче от полата си, за да си покрия главата. Мисля си дали да не изпрося монета. Ако знаех каква монета да изпрося, колко би струвала една шапка, откъде бих могла да си я купя, щях да го направя. Но аз не знам нищо, абсолютно нищо и затова просто продължавам да вървя. Струва ми се, че подметките на пантофите ми започват да се късат. Не им обръщай внимание, Мод. В противен случай ще се разплачеш. После пътят пред мен започва да се издига и аз отново виждам блещукането на водата. Мостът, най-после! Това ме кара да ускоря крачка. От бързия ход обаче пантофите ми още повече се късат и след миг съм принудена да спра. В началото на моста стената прекъсва и на празното място има ниска каменна пейка. До нея виси корков пояс, чието предназначение е, както пише на табелата, да бъде хвърлен в реката на изпаднали в затруднение хора.

Сядам. Мостът е по-висок, отколкото съм си го представяла. Никога не съм била толкова нависоко! От тази мисъл ми се завива свят. Докосвам скъсания си пантоф. Дали е прието една жена да държи крака си на публично място? Не знам. Движението препуска покрай мен, бързо и безспирно, както бучаща вода. Ами ако дойде Ричард? Отново си покривам лицето. Още миг и пак ще потегля. Слънцето е силно. Още миг, само да си поема дъх. Затварям очи. Сега вече не виждам хората, когато се втренчват в мен.

Някой идва, застава пред мен и ми говори.

– Опасявам се, че ви е лошо.

Отварям очи. Някакъв мъж, доста възрастен. Не го познавам. Отпускам си ръката.

– Не се страхувайте – добавя той. Може би изглеждам смутена. – Не исках да ви стресна.

Докосва шапката си и ми се покланя. Би могъл да бъде приятел на чичо ми. Има глас на порядъчен мъж, а яката му е бяла. Усмихва се и ме оглежда по-внимателно. Лицето му е мило.

– Лошо ли ви е?

– Ще ми помогнете ли? – питам. Той чува гласа ми и изражението на лицето му се променя.

– Разбира се – отвръща. – Какво е станало? Ударихте ли се?

– Не съм се ударила – казвам. – Но преживях ужасни неща. Аз... – Хвърлям поглед към каретите и каруците по моста. – Страхувам се от едни хора – продължавам. – Ще ми помогнете ли? О, колко ми се иска да кажете, че ще ми помогнете!

– Вече ви казах, че ще ви помогна. Но това е нещо удивително! Дама като вас... Ще дойдете ли с мен? Трябва да ми разкажете цялата история; ще я изслушам докрай. Сега обаче не се опитвайте да говорите. Можете ли да се изправите? Опасявам се, че краката ви са разранени. Олеле! Чакайте да потърся файтон. Точно така.

Подава ми ръка, аз я хващам и се изправям. Облекчението е отслабило силите ми.

– Слава богу! – отвръщам. – О, слава богу! Но чуйте. – Стискам по-силно ръката му. – Аз нямам нищо... нямам пари, с които да ви платя.

– Пари ли? – Той слага ръката си върху моята. – Не бих ги взел. Не мислете сега за пари!

– Но имам приятел, който, мисля, ще ми помогне. Ще ме заведете ли при него?

– Разбира се, разбира се. Какво друго бих могъл да направя? Хайде, ето го това, което ни трябва. – Навежда се към шосето и вдига ръка: един файтон се измъква от потока на движението и спира пред нас. Господинът хваща вратата и я отваря. Файтонът е покрит и тъмен. – Внимавайте – предупреждава ме. – Ще се справите ли? Внимавайте. Стъпалото е доста високо.

– Слава богу! – повтарям, вдигайки крак. Той идва след мен.

– Точно така – казва. А после: – Колко хубаво се качвате!

Спирам с крак върху стъпалото. Той слага ръка на кръста ми. – Хайде – добавя, подканяйки ме да вляза във файтона.

Отстъпвам назад.

– Всъщност – отвръщам бързо – мисля, че е по добре да вървя пеша. Бихте ли ми показали пътя?

– Денят е прекалено горещ за ходене пеша. А и вие сте прекалено изтощена. Хайде.

Ръката му все още е върху мен. Притиска ме по-силно. Извъртам се рязко и двамата почти се сборичкваме.

– Хайде елате – казва мъжът и се усмихва.

– Промених решението си.

– Хайде, хайде.

– Пуснете ме.

– Искате да вдигнете врява ли? Хайде, елате. Знам една къща...

– Къща ли? Не ви ли казах, че искам просто да се видя с приятеля си?

– Е, мисля, че ще му харесате повече, ако първо си измиете ръцете, ако си смените чорапите и изпиете чаша чай. Или, кой знае? , след като направите тези неща, може да се окаже, че харесвате мен повече... А?

Лицето му все още е мило и той все още се усмихва; хваща ме обаче за китката, движи палеца си върху нея и отново се опитва да ми помогне да се кача във файтона. Вече наистина се сборичкваме. Никой не се намесва. Предполагам, че хората в другите превозни средства на пътя не ни виждат. Мъжете и жените, които минават по моста, ни поглеждат и извръщат глави.

Сещам се за кочияша. Викам:

– Не виждате ли? Тука има някаква грешка. Този мъж се държи непристойно с мен. – Тогава мъжът ме пуска. Придвижвам се към предната част на файтона и отново извиквам:

– Ще ме закарате ли? Ще ме закарате ли, само мен? Ще намеря някой, който да ви плати, давам ви думата си, когато пристигнем.

Докато говоря, кочияшът ме оглежда озадачено. След като разбира, че нямам пари, обръща настрани глава и се изплюва.

– Без пари никакво возене – отвръща.

Мъжът отново се е приближил до мен.

– Хайде – подканя ме, но вече не се усмихва. – Безсмислено е. На каква ми се правите? Ясно е, че сте го закъсали. Не искате ли чорапи, чай?

Аз обаче продължавам да викам на кочияша.

– Тогава ще ми покажете ли в коя посока да вървя? – питам. – Трябва да стигна до Холиуел стрийт. Ще ми покажете ли накъде да тръгна?

Той чува името на улицата и изсумтява – не мога да преценя дали презрително или подигравателно. Но вдига камшика.

– Натам – отвръща, сочейки към моста, – а после на запад по Флойд стрийт.

– Благодаря. – Тръгвам. Мъжът посяга към мен. – Оставете ме – казвам.

– Не говорите сериозно.

– Оставете ме!

Почти изпищявам. Той се отдръпва от мен.

– Вървете тогава! – отвръща. – Проклета изкусителка.

Вървя колкото е възможно по-бързо. Почти тичам. След миг обаче файтонът ме настига и забавя ход. Господинът поглежда през прозореца. Лицето му отново е променено.

– Извинявайте – изрича с подмамващ тон. – Качете се. Извинявайте. Ще дойдете ли? Ще ви заведа при приятеля ви, заклевам се. Вижте. Вижте. – Показва ми някаква монета. – Ще ви я дам. Качете се. Не трябва да ходите на Холиуел стрийт, там има лоши мъже, въобще не са като мен. Хайде, елате, знам, че сте почтена дама. Елате, ще бъда мил...

Подвиква ми и мърмори до средата на моста, докато накрая зад пълзящия файтон се образува колона от коли и кочияшът изкрещява, че трябва да продължи напред. Тогава мъжът се прибира, вдига с трясък прозореца и файтонът се отдалечава. Издишвам. Разтреперила съм се. Иска ми се да спра, за да си почина, но вече не смея. Напускам моста: тук улицата се пресича с друга, която е по-оживена от улиците на южния бряг, но според мен е по-потайна. Благодарна съм за това, макар че тълпите... тълпите са ужасни. Нищо, нищо, пробивай си път през тях. Продължавай. На запад, както те упъти кочияшът.

Улицата отново се променя. Обточена е с къщи с издадени навън прозорци; най-сетне разбирам, че сградите са магазини, тъй като в тях са изложени стоки, чиито цени са отбелязани върху картончета. Има различни видове хляб, има лекарства. Има ръкавици. Има обувки и шапки. Ох, ако разполагах с малко пари! Мисля си за монетата, която ми предложи господинът от прозореца на файтона. Дали не трябваше да я грабна и да побягна? Вече е прекалено късно да се чудя. Няма значение. Продължавай. Стигам до някаква църква, която разделя улицата, така както колоната на моста разделя водата. По коя част да тръгна? Минава някаква жена, гологлава като мен. Хващам я за ръката и я моля да ме упъти. Тя ми показва посоката, а после, както всички други, стои и гледа след мен, когато тръгвам.

Ето я най-сетне Холиуел стрийт. Аз обаче вече съм разколебана. Как съм си я представяла? Вероятно не така – не толкова тясна, не толкова лъкатушеща, не толкова тъмна. В Лондон денят все още е горещ, все още е светъл; завивайки по Холиуел стрийт обаче, сякаш навлизам в здрач. В крайна сметка здрачът е полезен, защото скрива лицето ми, отнема цветовете на роклята ми. Продължавам да вървя. " Улицата се стеснява още повече. Мръсна е, с дупки, без настилка. От двете ми страни има магазини, които се осветени: пред някои от тях са окачени въжета с парцаливи дрехи, пред други са изсипани купища счупени столове, празни рамки за картини и цветна стъклария; в повечето обаче се продават книги. Отново съм разколебана, след като ги виждам. Не съм докосвала книга, откакто напуснах Брайър; фактът, че се натъквам толкова внезапно на тях, че са толкова много, че ги виждам подредени с лицевата страна нагоре като питки в тави или нахвърляни безразборно в кошници, че ги виждам изпокъсани, потъмнели или избелели, с етикети "2 п." "3 п." "ТАЗИ КУТИЯ по 1 ш." силно ме смущава. Спирам и наблюдавам, докато някакъв мъж рови разсеяно в кутия с томчета без корици и изважда едно. "Капанът на любовта". Познавам я – чела съм я толкова много пъти на чичо си, че почти съм я научила наизуст!

После мъжът вдига глава и ме вижда, че го наблюдавам, а аз продължавам напред. Още магазини, още книги, още мъже и най-накрая една витрина, малко по-светла от останалите. На нея са изложени гравюри, закачени с шнурове. Върху стъклото с напукани златни букви е изписано името на мистър Хотри. Виждам го и се разтрепервам толкова силно, че едва не се препъвам.

Отвътре книжарницата е тясна и прихлупена. Не съм очаквала това. Стените ѝ са отрупани с книги и гравюри, има и шкафове. До тях са застанали трима-четирима мъже, които прелистват бързо и съсредоточено албуми или книги: те не вдигат очи, когато вратата се отваря, но след като пристъпвам и роклята ми изшумолява, обръщат глави и се втренчват съвсем явно в мен. Аз обаче вече съм свикнала с втренчените погледи. В задната част на книжарницата има малко писалище, до което седи младеж по риза и жилетка. И той като тях се втренчва в мен и след като ме вижда, че вървя към него, се изправя на крака.

– Какво търсите? – пита.

Преглъщам. Устата ми е пресъхнала.

Отвръщам тихо:

– Търся мистър Хотри. Искам да говоря с мистър Хотри.

Той чува гласа ми и примигва; клиентите се размърдват и отново поглеждат към мен.

– Мистър Хотри – казва младежът, а тонът му е леко променен. – Мистър Хотри не работи в книжарницата. Не трябваше да идвате в книжарницата. Имате ли уговорена среща?

– Мистър Хотри ме познава – отвръщам. – Не е нужно да си уговарям среща.

Той хвърля поглед към клиентите. Пита:

– Каква работа имате с него?

– Лична – отвръщам. – Ще ме заведете ли при него? Ще го доведете ли при мен?

Сигурно обаче има нещо странно в погледа ми, в гласа ми, защото той става по-предпазлив, отстъпва назад.

– Всъщност не съм сигурен дали е тук – отвръща. – Вие наистина не трябваше да идвате в книжарницата. В нея се продават книги и гравюри... знаете ли какви са тези книги и гравюри? Стаите на мистър Хотри са на горния етаж.

Зад гърба му има врата.

– Ще ме пуснете ли да отида при него? – питам.

Той клати глава.

– Трябва да му изпратите визитна картичка или нещо подобно.

– Нямам визитна картичка – отвръщам. – Но ако ми дадете лист, ще му напиша името си. След като го прочете, той ще дойде. Ще ми дадете ли лист?

Младежът не помръдва. Казва:

– Не мисля, че той е в къщата.

– Тогава ще почакам, ако трябва – отвръщам.

– Не може да чакате тук!

– В такъв случай сигурно имате някакъв кабинет или някаква подобна стая; ще чакам там.

Той отново поглежда към клиентите, взема един молив и го оставя.

– Може ли? – питам.

Той прави физиономия. После намира лист и писалка.

– Вие обаче няма да може да чакате – отвръща, – ако се окаже, че го няма. Напишете си името тук – продължава, сочейки.

Започвам да пиша. После се сещам какво ми каза веднъж Ричард – как говорят продавачите за мен в книжарниците в Лондон. Страхувам се да напиша "Мод Лили". Страхувам се, че младежът ще види. Най-после се сещам нещо и написвам "Галатея".

Сгъвам листа и му го подавам. Той отваря вратата и изсвирва с уста в коридора зад нея. Ослушва се, а после отново изсвирва. Чуват се стъпки. Той се навежда и шепне, прави ми знак.

Чакам. Междувременно един от клиентите затваря албума, който разлиства, и улавя погледа ми.

– Не му обръщайте внимание – казва тихо, имайки предвид младежа. – Той просто смята, че сте лека жена. Всеки обаче може да види, че сте дама... – Поглежда ме, а после кимва към книгите по лавиците. – Харесват ви, а? – продължава с променен тон. – Разбира се, че ви харесват. И защо не?

Не отговарям нищо, не правя нищо. Младежът отстъпва назад.

– Ще видим – казва – дали мистър Хотри е тук.

На стената зад главата му висят картини, покрити с восъчна хартия: момиче на люлка, което си е разголило краката, момиче в лодка, което едва се задържа да не се подхлъзне, момиче, което пада от чупещ се клон... Затварям очи. Той извиква на единия от мъжете.

– Желаете ли да купите книгата, сър?

В този момент обаче се чуват стъпки и се отваря врата.

Мистър Хотри.

Изглежда по-нисък и по-слаб, отколкото си го спомням. Палтото и панталоните му са смачкани. Стои тревожно в коридора и не влиза в книжарницата, среща очите ми, но не се усмихва, оглежда пространството около мен, сякаш за да се увери, че съм сама, а после ми маха да се приближа към него. Младежът отстъпва назад, за да ми направи път.

– Мистър Хотри... – изричам. Той обаче клати глава и изчаква вратата да се затвори зад гърба ми, за да проговори. Онова, което казва, шепнейки толкова свирепо, че думите излизат със съскане от устата му, е:

– Боже мой! Това ти ли си? Наистина ли си дошла тук, при мен?

Не отговарям, а просто стоя, вперила очи в неговите. Той доближава разсеяно длан до главата си. После ме хваща за ръката.

– Оттук – казва, докато ме води към някакво стълбище.

По стъпалата има сандъци. – Внимателно. Внимателно – добавя, докато се изкачваме по тях. А после, на върха на стълбището: – Влизай.

Има три стаи, приспособени за печатане и подвързване на книги. В първата работят двама мъже, които набират текст; втората според мен е кабинетът на мистър Хотри. Третата е малка и мирише силно на лепило. Той ме въвежда в нея. Масите се отрупани с листове – неподвързани, с опърпани крайчета: листовете на недовършените книги. Подът е гол и прашен. Едната от стените – тази, зад която е стаята на печатарите, е с матови стъкла. Мъжете, които са наведени и са заети с работата си, почти не се виждат.

Има един-единствен стол, но той не ме кани да седна. Затваря вратата и застава пред нея. Изважда носна кърпа и си бърше лицето. Лицето му е жълтеникавобяло.

– Боже мой! – повтаря. А после: – Прости ми. Прости ми. От изненадата е.

Казва го по-любезно; чувам го и се обръщам леко.

– Извинявайте – отвръщам. Гласът ми не е спокоен. – Страхувам се, че ще се разплача. Не съм дошла при вас, за да плача.

– Плачи, щом искаш! – отвръща той и хвърля поглед към матовите стъкла.

Аз обаче не се разплаквам. Той ме наблюдава за миг, докато се мъча да си сдържа сълзите, а после клати глава.

– Скъпа моя – изрича нежно най-после. – Какво си направила?

– Не ме питайте!

– Избягала си.

– От чичо си, да.

– Мисля, че си избягала от съпруга си.

– От съпруга си ли? – преглъщам. – Значи знаете? – Той свива рамене, изчервява се и извръща очи. – Мислите си, че съм постъпила лошо. Нямате представа през какви мъки трябваше да мина! Не се притеснявайте – той отново е вдигнал поглед към стъклата, – не се притеснявайте, няма да се развилнея. Можете да си мислите каквото искате за мен, не ме интересува. Трябва обаче да ми помогнете. Ще го направите ли?

– Скъпа моя...

– Ще го направите. Трябва да го направите. Аз нямам нищо. Нуждая се от пари и от къща, в която да отседна. Вие обичахте да казвате, че ще ме приемете с удоволствие...

Неволно повишавам глас.

– По-тихо – казва ми той и вдига ръце, опитвайки се да ме успокои, но не помръдва от мястото си до вратата. – По-тихо. Знаеш ли колко странна изглежда тази работа? Наясно ли си? Какво ще си помислят служителите ми? Някакво момиче идва изведнъж при мен, изпраща ми загадъчно име... – Смее се, но смехът му не е весел. – Какво ще кажат дъщерите ми, съпругата ми?

– Извинявайте.

Той отново си бърше лицето. Издишва шумно.

– Бих искал да ми обясниш – продължава – защо си дошла при мен. Не си мисли, че ще застана на твоя страна срещу чичо ти. Никога не ми е харесвало да гледам как те унижава, но той не трябва да узнае, че си идвала тук. Нито пък ти трябва да смяташ, на това ли се надяваш всъщност? , че ще ти помогна да спечелиш отново благоволението му. Виж, той напълно те е изхвърлил от живота си. Отгоре на всичко е болен – сериозно болен – заради тази история. Известно ли ти е?

Клатя глава.

– Чичо ми вече не означава нищо за мен.

– Но, както разбираш, за мен той означава много. Ако научи, че си идвала...

– Няма да научи.

– Добре. – Той въздиша. После лицето му отново става тревожно. – да дойдеш при мен! Да дойдеш тук! – Оглежда ме, забелязва ярката ми рокля и ръкавиците, които са мръсни, косата ми, която сигурно е заплетена, лицето ми, което сигурно е прашно, без блясък, бяло. – Нямаше да те позная

– Продължава все още намръщено, – толкова си променена. Къде ти е палтото, шапката?

– Нямаше време...

Той изглежда потресен.

– В този вид ли дойде? – Присвива очи, когато вижда ръба на полата ми, а после забелязва краката ми и трепва. – Погледни си пантофите! Краката ти кървят! Без обувки ли си тръгнала?

– Наложи ми се. Нямам нищо!

– Дори и обувки?

– Не. Нямам дори и обувки.

– Ривърс те държи без обувки, така ли?

Не ми вярва.

– Само ако можех да ви разкажа ... – продължавам. Той обаче не ме слуша. Оглежда се, сякаш за първи път вижда масите, купищата хартия. Взема няколко празни листа и започва притеснено да покрива напечатаните страници.

– Не трябваше да идваш тук – казва, докато го прави. – Погледни тук! – Погледни!

Зървам един ред. "... ще си го получиш, гарантирам ти, ще те удрям, ще те удрям..." – От мен ли се опитвате да го скриете? – питам. – В Брайър съм виждала и по-лоши неща. Забравихте ли?

– Това не е Брайър. Ти не разбираш. Как би могла да разбереш? Там ти беше сред почтени господа. Вината всъщност е на Ривърс. Той трябваше, след като те е отвел, поне да те държи по-изкъсо. Виждаше каква си.

– Вие не знаете – отвръщам. – Не знаете как се възползва той от мен.

– Не желая да знам! Не е моя работа да знам! Не ми казвай. Ох, погледни се само! Даваш ли си сметка как би изглеждала по улиците? Пристигането ти със сигурност не е останало незабелязано, нали?

Поглеждам към полата си, към пантофите.

– На моста имаше един мъж – казвам. – Мислех си, че иска да ми помогне. Но той искаше просто... – Гласът ми започва да трепери.

– Виждаш ли? – отвръща той. – Виждаш ли? Ами ако те беше срещнал някой полицай и те беше проследил дотук? Знаеш ли какво щеше да ми се случи... какво щеше да се случи на служителите ми, ако полицаите се бяха нахвърлили върху нас? Биха могли да го направят за подобно нещо. Господи, погледни си краката! Наистина ли кървят?

Помага ми да седна на стола, а после се оглежда.

– В съседната стая има умивалник – продължава. – Изчакай, моля те, тук.

Отива до стаята с печатарите. Виждам, че мъжете вдигат глави, чувам неговия глас. Не знам какво им е казал. Не ме интересува. Седя, усещам умора, а ходилата ми, които досега са били почти безчувствени, започват да ме смъдят. Стаята е без прозорец и без комин и миризмата на лепило ми се струва още по-силна. Приближила съм се до една от масите: облягам се на нея и поглеждам към купчините от страници – необрязани, неподшити, някои от тях разбъркани и покрити от мистър Хотри. "... и ще те удрям, ще те удрям, ще те удрям по задника, докато кръвта потече и стигне чак до петите ти..." Печатът е нов и буквите са черни, но хартията е долнокачествена и мастилото се е разляло. Какъв е шрифтът? Знам го, но се затруднявам... не мога да го назова.

"... така, така, така, така, така, харесва ти боят с брезова пръчка, нали?"

Мистър Хотри се връща. Носи кърпа, леген, пълен наполовина с вода, а също и чаша с вода за пиене.

– Заповядай – казва ми, като оставя легена пред мен, навлажнява кърпата и ми я подава, а после поглежда нервно настрани. – Можеш ли да го направиш? Колкото да избършеш кръвта, за момента...

Водата е студена. След като съм си избърсала краката, отново навлажнявам кърпата, сядам и за секунда я допирам до лицето си. Мистър Хотри се обръща и ме вижда.

– Не те тресе, нали? – пита. – Не си болна?

– Само ми е горещо – отвръщам.

Той кимва, приближава се и взема легена. После ми подава чашата и аз отпивам от нея.

– Много добре – казва.

Поглеждам отново към напечатаните листове върху масата, но името на шрифта продължава да ми убягва. Мистър Хотри си поглежда часовника. После слага ръка на устата си, хапе кожата на палеца си и се мръщи.

Отвръщам:

– Вие сте достатъчно добър, за да ми помогнете. Мисля, че други хора биха ме обвинявали.

– Не, не. Нали вече ти казах? Аз обвинявам Ривърс. Няма значение. А сега ми кажи. Бъди откровена с мен. Колко пари имаш у себе си?

– Нямам пари.

– Нямаш абсолютно никакви пари?

– Имам само тази рокля. Мисля, че можем обаче да я продадем, нали? Така или иначе предпочитам по-обикновена.

– Да продадем роклята ти? – Той се намръщва още повече. – Не говори толкова странно, моля те. Когато се върнеш...

– Когато се върна? В Брайър ли?

– В Брайър? Имам предвид при съпруга си.

– При съпруга си? – Поглеждам го изумено. – Не мога да се върна при него. Трябваха ми два месеца, за да успея да избягам!

Той клати глава.

– Мисис Ривърс – казва.

Разтрепервам се.

– Не ме наричайте така – отвръщам, – умолявам ви.

– Ето пак си много странна! Как да те наричам, ако не така?

– Наричайте ме Мод. Току-що ме попитахте какво имам. Имам това име и нищо друго.

Той прави някакво движение с ръка.

– Не бъди глупава – продължава. – А сега ме чуй. Мъчно ми е за теб. Станала е някаква разправия, нали?

Разсмивам се, толкова рязко, че той се стряска, – двамата печатари вдигат очи. Той ги вижда и се обръща към мен.

– Ще проявиш ли разум? – пита тихо, с предупредителен тон.

Нима е възможно да проявя разум?

– Разправия – отвръщам. – Смятате, че е станала разправия. Смятате, че съм тичала с кървящи крака през половината Лондон заради една разправия? Вие не знаете нищо. Нямате представа в каква опасност съм, какви бъркотии... Но не мога да ви кажа. Става дума за нещо много сериозно.

– Какво е то?

– Нещо тайно. Заговор. Не мога да ви кажа. Не мога... Ох! – Свела съм поглед и той е попаднал върху същия ред. "...харесва ти боят с брезова пръчка, нали?" – Какъв е този шрифт? – питам. – Ще ми кажете ли?

Той преглъща.

– Този шрифт ли? – отвръща, а гласът му е съвсем променен.

– Да, този шрифт.

Той замълчава за миг. А после:

– Кларендон – казва тихо.

Кларендон. Кларендон. Всъщност името ми е познато. Продължавам да се взирам в хартията. Мисля, че докосвам печатните редове; после мистър Хотри идва и слага празен лист върху тях, както направи с другите.

– Не гледай там – казва. – Не се взирай така! Какво ти става? Струва ми се, че си болна.

– Не съм болна – отвръщам. – Само съм изморена. – Затварям очи. – Иска ми се да остана тук и да заспя.

– Да останеш тук ли? Да останеш тук, в книжарницата ми? Луда ли си?

При звука на тази дума отварям очи и срещам погледа му; той се изчервява и бързо поглежда настрани. Повтарям, този път по-спокойно:

– Само съм изморена.

Той обаче не ми отговаря. Слага ръка на устата си и отново започва да хапе кожата на палеца си; наблюдава ме внимателно, предпазливо, с крайчето на окото си.

– Мистър Хотри... – казвам.

– Иска ми се – прекъсва ме изведнъж той, – просто ми се иска да знам какво възнамеряваш да правиш. Как въобще ще мога да те изведа от книжарницата? Предполагам, че трябва да докарам карета зад сградата.

– Ще го направите ли?

– Има ли някое място, където да спиш? Да се храниш?

– Не, няма такова място!

– Тогава трябва да си отидеш у дома.

– Не мога. Аз нямам дом! Нужни са ми само малко пари, малко време. Има едно момиче, което искам да открия, да спася...

– Да го спасиш ли?

– Да го открия. Да го открия. И след като го открия, е възможно отново да ми потрябва помощ. Само малко помощ. Измамиха ме, мистър Хотри. Постъпиха несправедливо с мен. Мисля, че с адвокат – ако намерим някой честен човек... Знаете, че съм богата, нали? Или поне трябваше да бъда богата. – Той продължава да ме наблюдава и да мълчи. Повтарям: – Знаете, че съм богата. Само ако ми помогнете. Ако ме оставите ...

– Да те оставя! Чуваш ли се какво говориш? Къде да те оставя?

– Не може ли да ме оставите в къщата си?

– В къщата си?

– Мислех си...

– В къщата си? При съпругата и дъщерите си? Не, не. – Започнал е да крачи из стаята.

– Но в Брайър вие казахте, много пъти...

– Нали ти обясних? Това не е Брайър. Светът не прилича на Брайър. Ще ти се наложи сама да се убедиш. На колко си години? Все още си дете. Не можеш да напуснеш съпруга си, както напусна чичо си. Не можеш да живееш в Лондон, след като нямаш нищо. Как си представяш, че ще се издържаш?

– Не знам. Предполагах...

Искам да кажа: "Предполагах, че ще ми дадете пари". Оглеждам се. После изведнъж ми хрумва нещо.

– Не може ли да работя за вас? – питам.

Той стои неподвижно.

– За мен ли?

– Не може ли да работя тук? Да подвързвам книги... даже да пиша? Тази работа ми е позната. Знаете колко добре ми е позната! Можете да ми давате заплата. Ще си наема стая... Нужна ми е само една стая, една тиха стая! Ще я наема тайно, Ричард няма да разбере, а вие ще пазите тайната ми. Ще работя и ще изкарвам пари... достатъчно пари, за да открия приятелката си, за да си намеря честен адвокат и тогава... Какво има?

През цялото време той е стоял неподвижно, но погледът му се е променил, станал е странен.

– Нищо – отвръща и се размърдва. – Аз... Нищо. Изпий си водата.

Предполагам, че съм се зачервила. Говорила съм бързо и съм се разгорещила: преглъщам и усещам как студената вода преминава като меч през гърдите ми. Той се придвижва до масата и се обляга на нея; не ме гледа, а само мисли, мисли. Когато оставям чашата, той се обръща към мен. Избягва погледа ми.

– Чуй ме – казва. Говори тихо. – Знаеш, че не можеш да останеш тук. Трябва да изпратя някой да докара карета, която да те отведе. Трябва... Трябва също така да повикам някоя жена. Ще ѝ платя да дойде с теб.

– Да дойде с мен къде?

– В един... хотел. – Той отново се е извърнал от мен, взел е писалка, поглежда в някаква книга. Започва да пише наставления на лист хартия. – В една къща – продължава, – където ще можеш да си починеш и да вечеряш.

– Където мога да си почина ли? – питам. – Не смятам, че някога ще мога да си почина. Но една стая! Една стая! И вие ще дойдете при мен? Довечера? – Той не ми отговаря. – Мистър Хотри?

– Не тази вечер – отвръща, докато пише. – Тази вечер не мога.

– Тогава утре.

Той размахва листа, за да изсъхне, а после го сгъва.

– Утре – казва. – Ако съм в състояние.

– Трябва да дойдете!

– Да, да.

– А работата... работата при вас? Ще си помислите ли? Кажете, че ще го направите.

– Тихо. Да, ще помисля. Да.

– Слава богу!

Закривам си очите с ръка.

– Стой тук, моля те – казва той. – Не излизай от стаята.

После чувам стъпките му – тръгва към съседната стая, и когато поглеждам, виждам, че говори тихо с единия от печатарите; мъжът си облича палтото и излиза. Мистър Хотри се връща. Сочи с глава към краката ми.

– А сега се обуй – подканя ме и се извръща от мен. – Трябва да бъдем готови.

– Много сте мил, мистър Хотри – казвам, докато се навеждам и нахлузвам скъсаните пантофи. – Бог ми е свидетел, че никой не е бил толкова мил с мен, откакто... – Гласът ми секва.

– Хайде, хайде – изрича разсеяно той. – Не мисли за това сега...

После седя мълчаливо. Той чака, изважда си часовника, излиза от време на време на стълбите, застава там и се ослушва. Най-накрая слиза долу и бързо се връща.

– Те са тук – казва. – Готова ли си? Ела насам, внимателно.

Сваля ме долу. Превежда ме през няколко стаи, пълни с високи купчини от кошове и сандъци, нещо като килер, до една врата. Зад вратата има тесен двор, от който тръгват няколко стъпала към малка уличка. Там чака карета, а до нея е застанала жена. Тя ни вижда и кимва.

– Знаете какво да направите, нали? – пита я мистър Хотри. Тя отново кимва. Той ѝ дава пари, завити в листа, върху който е написал напътствията си. – Ето я дамата, виж. Името ѝ е мисис Ривърс. Бъди мила с нея. Имаш ли някакъв шал?

Тя носи вълнена карирана наметка, с която ме загръща, за да ми покрие главата. Вълната пари върху бузите ми. Денят все още е горещ, макар че вече почти се е смрачило. Слънцето е изчезнало от небето. Минали са близо три часа, откакто напуснах Лант стрийт.

На вратата на каретата се обръщам. Хващам ръката на мистър Хотри.

– Ще дойдете – питам – утре, нали?

– Естествено.

– И няма да разправяте за това на никого? Нали не сте забравили за опасността, за която ви споменах?

Той кимва и отвръща тихо:

– Върви. Тази жена ще се погрижи за теб по-добре от мен.

– Благодаря ви, мистър Хотри!

Той ми помага да се кача в каретата – колебае се, преди да вдигне пръстите ми до устата си. После се качва и жената. Той затваря вратата зад гърба ѝ и се отдръпва от пътя на въртящото се колело. Навеждам се към стъклото и го виждам как си изважда носната кърпа и си избърсва лицето и врата; завиваме и излизаме от уличката, а той изчезва от погледа ми. Отдалечаваме се от Холиуел стрийт в северна посока, доколкото мога да се ориентирам... почти съм сигурна, че не пресичаме реката.

Спираме обаче непрекъснато. Движението е натоварено. Отначало лицето ми е обърнато към прозореца – наблюдавам хората по улиците, магазините. После се сещам, че може да видя Ричард, облягам се на седалката и оттам продължавам да изучавам улиците.

Минава известно време, преди да погледна отново към жената. Ръцете ѝ са отпуснати на скута: без ръкавици са и са груби. Тя улавя погледа ми.

– Добре ли си, душичке? – пита, без да се усмихва. Гласът ѝ е груб като пръстите ѝ.

Дали не започвам да се дразня? Не съм сигурна. Мисля си, че в крайна сметка мистър Хотри не е имал време да потърси подходяща жена. И какво значение има, ако не е мила, след като е честна? Поглеждам я по-внимателно. Полата ѝ е ръждиво-черна. Обувките ѝ приличат на печено месо. Седи кротко и мълчи, докато каретата се клати и подскача.

– Далече ли отиваме? – питам най-накрая.

– Не много далече, душичке.

Гласът ѝ все още е груб, а лицето ѝ е безизразно. Казвам тревожно:

– Защо ме наричаш така? Не ми е приятно.

Тя свива рамене. Мисля си, че жестът е много самонадеян и в същото време много небрежен, и започвам да се чувствам неловко. Отново долепям лице до прозореца и се опитвам да си поема дъх. Но въздухът не ми стига. Питам се къде ли остана Холиуел стрийт.

– Тази работа не ми харесва – заявявам, обръщайки се отново към жената. – Не може ли да повървим пеша?

– Да повървиш пеша, по пантофи? – Тя изсумтява. Поглежда през прозореца. – Ето го Камдън таун. Има още доста път, докато стигнем. Облегни се назад и мирувай.

– Защо ми говориш по този начин? – питам отново. – Не съм дете.

Тя отново свива рамене. Придвижваме се напред, вече по-равномерно. В продължение може би на половин час пътуваме по една улица, която се издига нагоре. Вече е по-тъмно. Усещам, че съм по-напрегната. Оставили сме зад гърба си светлините и магазините и сме продължили по някаква улица с неугледни сгради. Завиваме и сградите стават още по-неугледни. Спираме пред огромна сива къща. В подножието на стълбището има лампа. Момиче в парцалива престилка се пресяга със свещ към нея, за да я запали. Стъклото на лампата е счупено. Улицата е съвсем тиха.

– Какво е това? – питам жената, след като каретата е спряла и ми става ясно, че няма да продължи напред.

– Твойта къща – отвръща тя.

– Хотелът ли?

– Хотел? – усмихва се. – Може да го наречем и хотел. – Посяга към резето на вратата. Слагам ръка на китката ѝ.

– Чакайте – казвам, най-после обзета от страх. – Какво имаш предвид? Къде ти е поръчал да ме заведеш мистър Хотри?

– Тук, къде другаде!

– А какво е това тук?

– Къща, не виждаш ли? Какво значение има какво е? Тъй или иначе ще си получиш вечерята. И престани да ме стискаш!

– Няма да престана, докато не ми кажеш къде съм.

Тя се опитва да си издърпа ръката, но аз не ѝ позволявам. Най-накрая започва да си смуче зъбите.

– Къща за дами – отвръща – като теб.

– Като мен ли?

– Като теб. Бедни дами, вдовици... няма да се учудя, ако има и грешници. Хайде!

Отблъснала съм китката ѝ.

– Не ти вярвам – отвръщам. – Аз трябва да отида в хотел. Мистър Хотри ти плати, за да...

– Плати ми, за да те доведа тук и да те оставя. Най-вече, за да те оставя. Ако не ти харесва... – бърка си в джоба. – Ето, написал го е със собствената си ръка.

Извадила е лист хартия. Това е листът, в който мистър Хотри загъна монетата. Върху него е написано името на къщата.

Нарича я дом за бедстващи дами.

Взирам се за миг в думите и не мога да повярвам: сякаш от взирането ще се промени смисълът или формата им. После поглеждам към жената. – Станала е грешка – казвам. – Той имаше предвид друго. Объркал се е, а може би ти си се объркала. Трябва да ме върнеш обратно...

– Трябваше да те доведа и най-вече да те оставя – повтаря упорито тя. – "Бедна дама, слабоумна, трябва да бъде заведена в приют." Това тук е приют, нали?

Сочи отново с глава към къщата. Мълча. Спомням си погледа на мистър Хотри, думите му, странния му тон. Мисля си: "Трябва да се върна! Трябва да се върна на Холиуел стрийт!". И докато си го мисля, сърцето ми се смразява, защото знам какво ще намеря там: магазина, мъжете, младежа; мистър Хотри ще се е прибрал в дома си, в дома си, който може да е някъде в града, на всяко едно място... А после – улицата, потъналата в мрак улица. Как ще се справя? Как ще преживея нощта в Лондон, сама?

Разтрепервам се.

– Какво трябва да направя? – питам.

– Ами какво друго, освен да влезеш? – отвръща жената и отново сочи с глава към къщата.

Момичето със свещта е изчезнало и лампата свети слабо. Прозорците са с капаци, а стъклата са черни, сякаш стаите се изпълнени с тъмнина. Вратата е висока и е от две части като огромната входна врата в Брайър. Виждам я и ме обзема паника.

– Не мога! – казвам. – Не мога!

Жената отново си смуче зъбите.

– По добре е, отколкото на улицата, нали? Или едното, или другото. Платено ми е да те доведа тук, нищо повече. Излез и ме остави да се прибера у дома.

– Не мога! – повтарям. Хващам я за ръкава. – Трябва да ме заведеш някъде другаде.

– Трябва ли? – Тя се засмива, но не се отскубва от мен. Изражението на лицето ѝ се променя. – Добре – отвръща, – ще те заведа, ако ми платиш.

– Да ти платя ли? Нямам с какво да ти платя!

Тя отново се засмива.

– Нямаш пари, а? – пита. – А си облечена с такава рокля?

Поглежда към полата ми.

– О, боже! – отвръщам и я дърпам отчаяно. – Бих ти я дала, ако можех!

– Наистина ли?

– Вземи наметката!

– Наметката е моя! – Тя изсумтява. Продължава да гледа към полата ми. После накланя глава. – С какво си облечена отдолу? – пита по-тихо.

Разтрепервам се. После бавно и плахо вдигам ръба на полата си и ѝ показвам фустите – нося две фусти: едната е бяла, а другата е пурпурна. Тя ги вижда и кимва.

– Ще свършат работа. Копринени са, нали? Ще свършат работа.

– Какво, и двете ли? – питам. – И двете ли ще вземеш?

– Кочияшът си иска парите, нали? – отвръща тя. – Трябва да ми платиш веднъж за мен и веднъж за него.

Колебая се, но какво мога да направя? Повдигам по-високо полата, намирам връзките върху талията и ги разхлабвам, а после, смъквам фустите, като се опитвам, доколкото е възможно, да се прикрия. Тя не извръща поглед. Взема ги от мен и ги пъха бързо под палтото си.

– И господинът няма да разбере, а? – казва, хилейки се, сякаш вече сме близки съзаклятнички. Потрива ръце. – Накъде тръгваме? А? Какво да кажа на кочияша?

Отворила е прозореца, за да му извика. Стоя с притиснати до тялото ръце и усещам боцкането на роклята по голите си бедра. Мисля, че щях да се изчервя, че щях да се разплача, ако имах сили.

– Накъде? – пита отново тя. Зад главата ѝ улицата е изпълнена със сенки. Луната се е показала – тънък мръснокафяв сърп.

Навеждам глава. След като надеждите ми са разбити окончателно по този ужасен начин, има само едно място, където мога да отида. Казвам ѝ, а тя предава думите ми, викайки на кочияша, и каретата потегля. Настанява се по-удобно на седалката, оправя си палтото. Поглежда към мен.

– Добре ли си, душичке? – пита. Не отговарям, а тя се смее. Обръща се на другата страна. – Вече няма нищо против, а? – казва, сякаш на себе си. – Вече няма нищо против.

Лант стрийт е тъмна, когато стигаме до нея. Ориентирам се пред коя къща трябва да спрем по къщата срещу нея – онази с капаците с цвят на мехлем, в която толкова упорито съм се взирала от прозореца на мисис Съксби. Джон идва да отвори, след като съм почукала. Лицето му е бяло. Вижда ме и се ококорва.

– Мамка му стара! – извиква.

Минавам покрай него. Вратата ме отвежда в помещение, което според мен е работилницата на мистър Ибс, а оттам тръгва коридор, по който стигам направо до кухнята. Всички са там, с изключение на Ричард. Той е излязъл да ме търси. Дейнти плаче: бузата ѝ е още по-синя, а устната ѝ е сцепена и кърви. Мистър Ибс крачи по риза, а дъските под краката му подскачат и скърцат. Мисис Съксби стои права, очите ѝ гледат в празното пространство, лицето ѝ е бяло като пудра, като лицето на Джон. Стои неподвижно. Когато обаче ме вижда, че влизам, се свива и потрепва – слага ръка върху сърцето си, сякаш някой я е ударил..

– О, моето момиче – промълвява.

Не знам какво правят след това. Мисля, че Дейнти изпищява. Минавам покрай тях, без да ги погледна. Качвам се в стаята на мисис Съксби – в моята стая, в нашата стая: предполагам, че вече трябва да я наричам така, и сядам на леглото с лице към прозореца. Седя с отпуснати на скута ръце и наведена глава. Пръстите ми са мръсни. Краката ми отново са започнали да кървят.

Мисис Съксби ми дава една минута, преди да дойде. Влиза безшумно. Затваря вратата и я заключва след себе си – превърта внимателно ключа, като че ли си мисли, че спя, и се страхува да не ме събуди. После застава до мен. Не се опитва да ме докосне. Аз обаче знам, че трепери.

– Скъпо момиче – казва. – Мислехме, че сме те загубили. Мислехме, че са те удавили, че са те убили...

Гласът ѝ излиза с мъка, но не пресеква. Тя чака и след като аз не правя нищо, добавя:

– Стани, миличка.

Ставам. Тя ми съблича роклята и корсетите. Не ме пита къде са фустите ми. Не възкликва при вида на пантофите и на краката ми, макар че се разтреперва, когато ми сваля чорапите. Слага ме гола на леглото и дърпа одеялото до брадата ми, а после сяда до мен. Гали косата ми, измъква фуркетите, оправя с ръце заплетените кичури. Главата ми е отпусната и подскача, докато тя я дърпа. – Готово – казва.

Къщата е притихнала. Мисля, че мистър Ибс и Джон разговарят, но разговарят шепнешком. Пръстите ѝ вече се движат по-бавно. – Готово – повтаря тя и аз се разтрепервам, защото гласът ѝ е гласът на Сю.

Гласът ѝ е гласът на Сю, но лицето ѝ... Стаята обаче е тъмна; тя не е донесла свещ. Седи с гръб към прозореца. Аз обаче усещам погледа и дъха ѝ. Затварям очи.

– Мислехме си, че сме те загубили – повтаря тя. – Но ти се върна. Скъпо момиче, знаех, че ще се върнеш!

– Няма къде другаде да отида – отговарям бавно и отчаяно. – Няма къде другаде да отида, нямам никого. Мислех си, че го знам, но се оказа, че досега не съм го знаела. Нямам нищо. Нямам дом...

– Твоят дом е тук! – казва тя.

– Нямам приятели...

– Твойте приятели са тук!

– Никой не ме обича...

Тя затаява дъх, а после изрича, шепнейки:

– Скъпо момиче, не знаеш ли? Не ти ли казах стотици пъти?

Разплаквам се – от разочарование, от изтощение.

– Защо трябва да ми го казваш? – извиквам през сълзи.

– Защо? Не ти ли стига, че ме държиш тук? Защо трябва и да ме обичаш? Защо трябва да ме задушаваш и да ме измъчваш, домогвайки се до сърцето ми?

Изправила съм се; викът обаче е отнел и последните ми сили и скоро отново се отпускам на леглото. Тя мълчи. Наблюдава ме. Изчаква да се успокоя. После обръща глава и я накланя. По извивката на бузата ѝ съдя, че се усмихва.

– Колко е тиха къщата – възкликва, – след като бебетата ми вече ги няма! Нали? – Обръща ми гръб. Чувам я, че преглъща. – Не ти ли казах, скъпо момиче – продължава тихо,

– Че преди години родих бебе, което почина? Приблизително по времето, когато оная дама, майката на Сю, дойде тук?

– Кимва. – Казах ти. И тук, в къщата, ще ти го кажат, ако ги попиташ. Бебетата умират понякога. Кой би си помислил, че е странно...

Долавям нещо в гласа ѝ. Започвам да се треса. Тя усеща и отново посяга да погали заплетената ми коса. – Хайде стига. Тихо. Вече си в безопасност... – после спира да ме гали. Хванала е кичур от косата ми. Отново се усмихва. – Туй с косата ти – продължава с променен тон – е странна работа. Предполагах; че очите ти са кафяви, че си бяла и че талията и ръцете ти са тънки. Само косата ти се оказа доста по-руса, отколкото си я представях...

Думите ѝ заглъхват. Посягайки към мен, тя е сменила положението на главата си: светлината от уличната лампа и от сребристата, петниста луна пада върху нея и изведнъж виждам лицето ѝ – кафявите ѝ очите, белите ѝ бузи... и устните ѝ, които са пълни и някога сигурно, осъзнавам внезапно, някога сигурно са били още по-пълни... Тя си навлажнява устата. – Скъпо момиче – казва. – Моето момиче, моето скъпо момиче...

Колебае се още малко и най-накрая проговаря.