Крадлата

14

Пищях. Непрекъснато пищях. Борех се неистово. Но колкото повече се гърчех, толкова по-здраво ме държаха. Видях как Господина се облегна назад на седалката и как каретата тръгна и започна да завива. Видях как Мод допря лице до замъгленото стъкло на прозореца. Зърнах очите ѝ и отново изпищях.

– Ето я! – изкрещях, като повдигнах ръка и я посочих. – Ето я! Не я пускайте да си отиде! Майната ви, не я пускайте да си отиде!

Каретата обаче продължаваше да се движи, а колелата хвърляха прах и чакъл, докато конят увеличаваше скоростта; мисля, че колкото повече се отдалечаваше тя, толкова по-яростно се борех аз. Сега другият лекар излезе напред, за да помогне на доктор Кристи. Дойде и жената с престилката. Опитваха се да ме завлекат по-близо до сградата. Не им позволявах да го направят. Каретата препускаше и се смаляваше.

– Измъкват се! – изкрещях. После жената застана зад мен и ме стисна за китката. Хватката ѝ беше като на мъж.

Повдигна ме и ме изкачи по стъпалата, които бяха две или три и водеха към входната врата на къщата, сякаш бях торба с перушина.

– А сега – каза, докато ме теглеше – какво е това? Ще риташ с крака и ще притесняваш лекарите, така ли?

Устата ѝ беше близо до ухото ми, а лицето ѝ – зад мен. Въобще не знаех какво правя. Знаех само, че тя ме държи, а Господина и Мод бягат. Усетих я, че говори, наведох напред глава, а после я отметнах рязко назад.

– Ох! – изпищя тя. Пръстите ѝ се отпуснаха. – Ох! Ох!

– Започва да полудява – каза доктор Кристи. Помислих си, че говори за нея. После разбрах, че е имал предвид мен.

Той извади от джоба си свирка и я наду.

– За бога – изкрещях, – няма ли да ме чуете? Те ме измамиха, измамиха ме!

Жената отново ме стисна, този път за гърлото, и докато се обръщах в ръцете ѝ, ме удари силно в корема с върховете на пръстите си. Според мен го направи така, че лекарите да не видят. Подскочих и си поех въздух. После тя отново ме удари.

– Получава припадък! – извика.

– Пазете си ръцете! – отвърна доктор Грейвс. – Може да ви ухапе.

Междувременно ме бяха вкарали във вестибюла на къщата и звукът на свирката беше привлякъл още двама мъже. Те нахлузваха книжни ръкавели върху ръкавите на палтата си. Не приличаха на лекари. Приближиха се до мен и ме хванаха за глезените.

– Дръжте я така, че да не мърда – каза доктор Грейвс. – Изпада в гърч. Възможно е да си изкълчи ставите.

Не можех да им кажа, че не съм получила припадък, а само ми е бил изкаран въздухът, че жената ме е ударила, че въобще не съм луда, а съм нормална като тях. Не можех да кажа нищо, защото се опитвах да започна отново да дишам. Можех само да хриптя. Мъжете ми изпънаха краката и полата ми се вдигна до коленете. Притесних се да не се вдигне още по-нагоре. Предполагам, че затова съм се въртяла насам-натам.

– Дръжте я здраво – каза доктор Кристи. Беше извадил огромна плоска лъжица, направена от рог. Застана до мен, хвана ме за главата и вкара лъжицата в устата ми, между зъбите. Лъжицата беше гладка, но аз се мъчех да я избутам и тя ме нараняваше. Мислех си, че ще се задуша. Захапах я, за да не ѝ позволя да влезе навътре в гърлото ми. Имаше неприятен вкус. Все още си мисля за устите на другите хора, в които сигурно беше влизала, преди да я вкарат в моята.

Доктор Кристи видя, че челюстите ми се затварят.

– Вече я лапна! Точно така. Не ѝ позволявайте да мърда.

– Погледна към доктор Грейвс. – В тапицираната стая ли да я отведем? Мисля, че е за там. Сестра Спилър?

Това беше жената, която ме държеше за гърлото. Видях я, че му кимна, а после кимна на мъжете с ръкавелите и те се обърнаха, за да могат да се придвижат с мен навътре в къщата. Усетих, че ме дърпат, и започнах отново да се боря. Вече не мислех за Господина и за Мод. Мислех за себе си. Започвах да изпитвам ужас. Коремът ме болеше от пръстите на сестрата. Устата ми беше нарязана от лъжицата. Предположих, че след като ме вкарат в стаята, ще ме убият.

– Ама че побойница! – извика единият от мъжете, докато се опитваше да ме хване по-здраво за глезена.

– Много тежък случай – каза доктор Кристи. – Погледна ме в лицето. – Гърчът започна да преминава, най-после. – Повиши глас. – Не се страхувайте, мисис Ривърс! Ние знаем всичко за вас. Ние сме ваши приятели. Докарахме ви тук, за да ви помогнем да се почувствате по-добре.

Опитах се да говоря. "Помощ! Помощ!" – опитах се да извикам. Лъжицата обаче ме караше да крякам като птица. Караше ме също така да се лигавя; от устата ми изхвърча слюнка и уцели доктор Кристи по бузата. Той може би си помисли, че съм я изплюла. Във всеки случай бързо се отдръпна назад и лицето му стана строго. Извади носната си кърпа.

– Добре – каза на мъжете и на сестрата, докато си бършеше бузата. – Достатъчно. Можете да я отведете.

Пренесоха ме по един коридор през няколко врати и една стая, а после до някаква площадка, до друг коридор и до друга стая... опитах се да запомня пътя, но тъй като ме бяха обърнали по гръб, виждах само безкрайно много сиви тавани и стени. След около минута разбрах, че са ме вкарали много навътре в къщата и че съм се изгубила. Не можех да извикам. Сестрата продължаваше да държи ръката си върху гърлото ми, а лъжицата все още беше в устата ми. Когато стигнахме до едно стълбище, ме свалиха по него, казвайки: "Към вас, мистър Бейтс" и "Внимавайте на завоя, много е остър", сякаш вече не бях торба с перушина, а куфар или пиано. Нито веднъж не ме погледнаха в лицето. Най-накрая единият от мъжете започна да си подсвирква някаква мелодия и да почуква в такт с нея с върховете на пръстите си по крака ми.

После стигнахме до една друга стая, чийто таван беше в по-светъл оттенък на сивото, където мъжете спряха.

– Сега внимателно – казаха.

Сложиха краката ми на пода. Жената свали ръката си от врата ми и ме блъсна. Блъсна ме леко, но тъй като толкова много ме бяха дърпали и друсали, усетих, че залитам, и паднах. Опрях се на ръцете си. Отворих уста и лъжицата падна. Единият от мъжете бързо посегна да я хване. Изтърси слюнката от нея.

– Моля ви – изрекох.

– Вече казваш "моля" – отвърна жената. После се обърна към мъжете. – Фрасна ме с главата си на стълбите. Погледнете. Посиняло ли е?

– Надявам се да посинее.

– Малък дявол! – извика тя и доближи крака си до мен.

– Да не би доктор Кристи да те доведе тук, за да ни насиниш всичките? А, драга госпожо? Мисис Как се казваш? Мисис Уотърс или мисис Ривърс[33]? Затова ли те доведе?

– Моля ви – повторих. – Аз не съм мисис Ривърс.

– Не била мисис Ривърс? Чухте ли, мистър Бейтс? И аз не съм сестра Спилър, смея да твърдя. И мистър Хеджис не е мистър Хеджис. Най-вероятно.

Приближи се до мен, хвана ме за кръста, повдигна ме и ме изтърва. Не знам дали ме хвърли, но във всеки случай ме повдигна високо и ме пусна да падна и тъй като бях силно замаяна и много слаба, паднах лошо.

– Това е, задето ме фрасна по лицето – каза. – Бъди благодарна, че не сме на стълбището или на покрива. Когато отново ме фраснеш, кой знае, може и да сме. – Оправи си престилката, наведе се и ме хвана за яката. – А сега да свалим тази рокля. Можеш да се въсиш колкото си искаш. Няма да ме трогнеш. Какви малки кукички! А моята ръка е корава, а? Свикнала си с по-нежни ръце, така ли? Предполагам, че е така, като съдя по онова, което чух. – Засмя се. – Е, тук си нямаме прислужници. Имаме си мистър Хеджис и мистър Бейтс. – Те продължаваха да стоят на вратата и да ни наблюдават. – да ги извикам ли?

Предположих, че иска да ме съблече гола; по-скоро бих умряла, отколкото да го понеса. Паднах на колене и се изскубнах от нея.

– Можеш да извикаш, когото си искаш, грамадна кучко – отвърнах, задъхвайки се. – Няма да ти дам роклята си.

Лицето ѝ помръкна.

– Аз ли съм кучка? – каза. – Добре тогава!

Дръпна си назад ръката, сви пръсти в юмрук и ме удари.

Бях израснала в Бъроу, заобиколена от всякакви отявлени мошеници и крадци, но за майка имах мисис Съксби и никой не ме беше удрял. Зарът почти ме зашемети. Покрих си лицето с ръце и се свих на пода, но тя все пак ми свали роклята вероятно беше свикнала да съблича луди и му беше намерила цаката; после хвана корсета ми и смъкна и него. Махна ми жартиерите, обувките и чорапите, а накрая и фуркетите и застана до мен с още по-мрачно лице, потейки се.

– Готово! – каза и заоглежда фустата и ризата ми. – Панделките и връзките ти вече ги няма. Ако се задушиш, ние няма да имаме нищо общо. Чуваш ли? Мисис Азнесъммисисривърс? Ще постоиш една нощ в тапицираната стая и ще се свариш. Ще видиш дали е хубаво. Гърчове ли? Мисля, че мога да различа ината от припадъка. Ритай колкото си искаш тук. Изкълчи си краката, ръцете, отхапи си езика. Тогава ще се укротиш. Предпочитаме да сте кротки, защото така работата ни е по-лека.

Каза всичко това, сви дрехите ми на вързоп и ги хвърли зад рамото си, а после излезе от стаята. Мъжете излязоха заедно с нея. Видяха я, че ме удари, но не направиха нищо. Видяха я как ми взе чорапите и корсажите. Чух ги, че си свалят книжните ръкавели. Единият от тях отново започна да си подсвирква. Сестра Спилър затвори вратата и я заключи и подсвиркването стана много по-слабо.

Когато то стана толкова слабо, че вече не можех да го чуя, се изправих на крака. После отново паднах. Бяха дърпали толкова силно краката ми, че те се клатеха като гумени, а главата ми бучеше от удара. Ръцете ми трепереха. Откровено казано, съвсем се бях паникьосала. Отидох на колене до вратата, за да погледна през ключалката. Бравата нямаше дръжка. Самата врата беше покрита с мръсен брезент, подплатен със слама; стените също бяха покрити с подплатен брезент. Подът беше застлан с мушама. Имаше само едно одеяло, което беше прокъсано и на петна. Имаше малко тенекиено гърне, в което трябваше да пишкам. Имаше прозорец, високо горе, с решетки. Зад решетките се виеше бръшлян. Светлината, която проникваше през него, беше оцветена в тъмнозелено подобно на вода в блато.

Стоях и гледах замаяно – не можех да повярвам, че студените крака върху застлания с мушама под, подутото лице, ръцете, върху които падаше зелената светлина, са моите. После се обърнах към вратата и опипах ключалката, брезента, ръба, мъчейки се да я отворя. Тя обаче беше затворена здраво като мида, и, което беше още по-лошо, докато стоях и я дърпах, започнах да различавам малки вдлъбнатини и дупки върху мръсния брезент – малки полумесеци, там, където тъканта беше протрита, и изведнъж осъзнах, че това сигурно са следи, останали от ноктите на всички други луди, истински луди имам предвид, които са били в тази стая преди мен. Мисълта, че стоя и правя същото, беше ужасяваща. Отдръпнах се от вратата, замаяността ми изчезна и обезумях от страх. Отскочих назад и започнах да удрям с ръце по подплатения брезент. След всеки удар се вдигаше облак от прах.

– Помощ! Помощ! – крещях. Гласът ми звучеше странно. – Ох, помощ! Затворили са ме тук, защото мислят, че съм луда! Извикайте Ричард Ривърс! – Закашлях се. – Помощ! Докторе! Помощ! Чувате ли ме? – Отново се закашлях. – Помощ! Чувате ли ме?

И така нататък. Стоях права, виках, кашлях и удрях по вратата – спирах само от време на време, за да доближа ухо до нея и да се опитам да разбера дали наблизо няма някой, който да ме чуе; не мога да кажа колко дълго продължи това, но никой не дойде. Мисля, че тапицерията беше прекалено дебела или хората, които ме чуваха, бяха свикнали с крясъците на лудите и се бяха научили да не им обръщат внимание. После пробвах стените. Те също бяха дебели. А когато се отказах да блъскам и да крещя, направих от одеялото и от малкото гърне купчина под прозореца и се покатерих върху нея, мъчейки се да достигна стъклото; гърнето обаче се сплеска, одеялото се изхлузи и аз паднах.

Най-накрая седнах на покрития с мушама под и се разплаках. Плачех, а сълзите ми ме щипеха. Допрях върховете на пръстите си до бузите си и опипах подутото си лице. Опипах си косата. Жената я беше дърпала, за да извади фуркетите, и тя се беше разпиляла по раменете ми; когато хванах един кичур, за да го среша, част от него остана в ръцете ми. Това ме накара да се разплача още повече. Не казвам, че бях голяма красавица, но се сетих за едно познато момиче, чиято коса беше оскубана от някакво колело в една работилница и повече не беше поникнала. Ами ако оплешивеех? Опипвах си главата, събирах космите, които капеха, и се чудех дали да не ги запазя за перука, но всъщност те не бяха кой знае колко много. Накрая ги събрах на топче и ги изхвърлих в един ъгъл.

Докато го правех, видях нещо белезникаво на пода. Приличаше на сгърчена ръка. Първоначално се стреснах, а после видях какво е. Беше паднало от пазвата ми, когато сестрата ми свали роклята, и някоя от нас двете го беше ритнала настрани, така че не се виждаше. Върху него имаше отпечатък от обувка, а едно от копчетата беше счупено.

Беше ръкавицата на Мод, която онази сутрин бях отделила от вещите ѝ с намерение да я задържа за спомен.

Вдигнах я от пода и започнах да я въртя в ръце. Ако преди минута смятах, че съм уплашена, това беше нищо в сравнение със състоянието, в което бях сега, докато гледах ръкавицата и си мислех за Мод и за ужасния номер, който двамата с Господина ми бяха погодили. Скрих от оскърбление лицето си с ръце. Стигнах от едната стена до другата, а после – до следващата: опитвах се да застана на едно място, но сякаш под краката ми имаше игли. Подскочих, извиках и започнах да се потя. Спомних си как, докато бях в Брайър, смятах, че съм измамница, а всъщност съм била голяма глупачка. Замислих се за дните, които бях прекарала с онези двама мошеници, за погледите, които сигурно си бяха разменяли, за усмивките. "Защо не я оставите на мира? , бях казала на Господина, изпитвайки съжаление към Мод. А после на нея: Не му обръщайте внимание, мис. Той ви обича, мис. Омъжете се за него. Той ви обича. Ще го направи така..." Ох! Ох! Дори и сега усещах парливата болка. Може би тогава наистина съм била луда. Крачех, а босите ми крака шляпаха по мушамата; лапнах ръкавицата и я захапах. От него, предполагам, не бих очаквала друго. Мислех си обаче най-вече за нея – за онази кучка, за онази змия, за онази... Ох! Само като си помисля, че я погледнах и я взех за глупачка. Само като си помисля, че ѝ се присмивах. Само като си помисля, че я обичах! Само като си помисля, че смятах, че тя ме обича! Само като си помисля, че я целунах заради Господина. Само като си помисля, че я докосвах! Само като си помисля, само като си помисля...

Само като си помисля, че в нощта след венчавката лежах, затиснала глава с възглавницата, за да не чувам звука от сълзите ѝ. Само като си помисля, че ако се бях ослушала, може би щях да чуя, щях ли? , щях ли? , звука от въздишките ѝ.

Не можех да го понеса. За миг забравих, че, измамвайки ме, тя всъщност ми беше изиграла същия номер, който аз се готвех да ѝ изиграя. Крачех, стенех, ругаех и я проклинах; стисках, хапех и усуквах онази ръкавица, докато най-накрая светлината, която падаше от прозореца, изчезна и в стаята стана тъмно. Никой не дойде да ме види. Никой не ми донесе нито храна, нито рокля, нито чорапи. Отначало ми се струваше, че ми е топло, понеже се движех. Когато се изморих толкова много, че трябваше да легна на одеялото, за да не падна, ми стана студено и повече не можах да се стопля.

Не заспах. От останалата част на къщата често долитаха странни звуци – крясъци, шум от тичащи крака, а веднъж се чу свирката на лекаря. По някое време през нощта заваля и водата започна да капе по прозореца. В градината излая куче: чух го и започнах да си мисля не за Мод, а за Чарли Уаг, за мистър Ибс и за мисис Съксби... за мисис Съксби, която е в леглото си, а мястото до нея е празно и тя ме чака. Колко дълго щеше да чака?

Кога щеше Господина да иде при нея? Какво щеше да ѝ каже? Може би щеше да ѝ каже, че съм мъртва. Но пък ако ѝ кажеше така, тя щеше да попита къде е тялото ми, за да го погребе. Мислех си за погребението си и се чудех кой би плакал най-много. Може би щеше да ѝ каже, че съм се удавила или че съм се загубила в тресавищата. Тя щеше да попита дали са писали за случката във вестниците. Дали е възможно да се фалшифицират вестниците? Можеше да ѝ каже, че съм си взела дела от парите и съм офейкала.

Знаех, че ще ѝ каже така. Мисис Съксби обаче нямаше да му повярва. Щеше да погледне през него като през стъкло. Щеше да ме намери. Нима ме беше гледала седемнайсет години, за да ме загуби по този начин! Щеше да търси във всяка една къща в Англия, докато ме намери!

Така си мислех, когато вече се бях поуспокоила. Мислех си, че просто трябва да поговоря с лекарите, а те щяха да осъзнаят грешката си и да ме пуснат; мисис Съксби със сигурност щеше да дойде и по този начин щях да изляза от лудницата.

А след като излезех на свобода, щях да отида при Мод Лили, където и да се намираше тя, и като истинска дъщеря на майка си щях да я убия.

Виждате, че почти нямах представа за ужасното положение, в което всъщност бях изпаднала.

На следващата сутрин жената, която ме беше подмятала насам-натам, се върна, за да ме вземе. Дойде не с двамата мъже, мистър Бейтс и мистър Хеджис, а с една жена, там ги наричат "сестри", но те бяха толкова сестри, колкото бях и аз

– Просто получаваха тази работа, защото бяха яки и имаха огромни ръце, подобни на преси за изстискване на пране. Двете влязоха в стаята, застанаха пред мен и започнаха да ме оглеждат. Сестра Спилър каза:

– Ето я.

Другата, която беше тъмнокоса, отвърна:

– Прекалено е млада, за да е луда.

– Чуйте ме – започнах, много предпазливо. Бях си съставила план. Бях ги чула да се приближават и бях станала на крака, бях си оправила фустата и си бях пригладила косата.

– Чуйте ме. Вие мислите, че съм луда. Не съм луда. Изобщо не съм жената, за която ме вземат лекарите. Онази жена и съпругът ѝ, Ричард Ривърс, са мошеници; те измамиха както вас, така и мен, а и всички останали; много е важно лекарите да го узнаят и да ме пуснат, а мошениците да бъдат заловени. Аз...

– Право в лицето – каза мисис Спилър, говорейки едновременно е мен. – Точно тук, с главата си.

Сложи ръка върху бузата си близо до носа, където се виждаше съвсем малка, съвсем бледа червена следа. Моето лице, разбира се, беше подуто като пудинг, и, смея да кажа, окото ми беше почти черно. Продължих, все още предпазливо:

– Съжалявам задето нараних лицето ви. Просто бях много стресната, защото ме доведоха тук, все едно че съм луда; всъщност другата жена, мис Лили – мисис Ривърс, трябваше да дойде вместо мен.

Те продължаваха да стоят и да ме гледат..

– Когато говориш на някоя от нас, ще я наричаш "сестра"

– Заяви най-сетне тъмнокосата. – Но, да си остане между нас, скъпа, предпочитаме въобще да не ни говориш. Е, чухме достатъчно глупости. Ела насам. Трябва да бъдеш изкъпана, за да може доктор Кристи да те прегледа. Трябва да бъдеш облечена с рокля. Какво малко момиче си! Едва ли си на повече от шестнайсет.

Беше се приближила и се опита да ме хване за ръката. Отдръпнах се.

– Ще ме изслушате ли? – попитах.

– Да те изслушам? Ха, ако изслушвах всичките глупости, които чувам в тази сграда, самата аз щях да полудея. Хайде, ела.

Гласът ѝ, който в началото беше благ, започна да става по-рязък. Хвана ме за ръката. Свих се от допира на пръстите ѝ.

– Пази се – каза сестра Спилър, щом ме видя, че потрепвам.

Отвърнах:

– Стига да не ме пипате, ще дойда с вас навсякъде, където поискате.

– Ах! – възкликна тъмнокосата сестра. – Колко е възпитана! Моля те да дойдеш с нас. Със сигурност ще ти бъдем много признателни.

Дръпна ме и докато се борех да се отскубна от нея, сестра Спилър ѝ се притече на помощ. Двете ме хванаха под мишниците, почти ме повдигнаха и почти ме извлякоха от стаята. Докато ритах и протестирах – правех го, тъй като бях шокирана, сестра Спилър ме сръга с огромните си груби пръсти. Синините под мишницата не се виждат. Мисля, че тя го знаеше.

– Пак започва! – каза, след като изкрещях.

– Главата ми ще бучи през целия ден – каза другата. После ме стисна по-здраво и ме разтресе.

Млъкнах. Боях се, че отново ще последва удар. Следях обаче внимателно откъде минаваме – поглеждах към прозорците и вратите. Някои врати имаха ключалки. Всички прозорци бяха с решетки. Гледаха към някакъв двор. Това беше задната част на къщата; в къща като онази в Брайър щеше да бъде отделението на прислугата. Тук то беше предоставено на сестрите. Срещнахме две-три от тях, докато вървяхме. Носеха престилки и такета, а в ръцете си държаха кошници, бутилки или чаршафи.

– Добро утро – провикваха се те.

– Добро утро – отвръщаха моите сестри.

– Нова, а? – най-после попита една от тях, кимайки с глава към мен. – От тапицираната стая ли идвате? Много ли е зле?

– Фрасна Нанси по бузата.

Сестрата подсвирна.

– Трябва да ни ги карат вързани. Млада е обаче, нали?

– Най-много на шестнайсет.

– На седемнайсет съм – отвърнах.

Непознатата сестра ме погледна преценяващо.

– И с будно лице – каза тя след минута.

– Бива си я, нали?

– Какво ѝ е? Видения ли има?

– И какво ли не още – отвърна тъмнокосата сестра, а после сниши глас. – Тя е онази... нали знаеш?

Непознатата сестра изглеждаше още по-силно заинтригувана.

– Тази ли? – попита. – Вижда ми се прекалено слаба за тази работа.

– Е, такива се срещат във всякакви размери...

Не знаех какво имаха предвид. Но тъй като бях изправена пред непознати, които ме изучаваха, одумваха и се усмихваха по мой адрес, ме беше срам и си мълчах. Жената си тръгна по пътя, а моите две сестри отново ме стиснаха здраво и ме отведоха по друг коридор до една малка стая. Някога тя може би е била килер – много приличаше на килера на мисис Стайлс, в Брайър, защото имаше шкафове с ключалки, кресло и умивалник. Сестра Спилър седна в креслото и въздъхна дълбоко. Другата сестра наля вода в умивалника. Посочи ми парче жълт сапун и мръсна фланелена кърпа.

– Заповядай – каза. А после, тъй като не и отговорих: – Хайде. Имаш ръце, нали? Започвай да се миеш.

Водата беше студена. Намокрих си лицето и ръцете, а после си измих краката.

– Достатъчно – заяви сестрата, когато ме видя, че го правя.

– Мислиш ли, че доктор Кристи го интересува колко са ти прашни пръстите на краката? А сега ела тук. Дай да ти видим бельото. – Хвана ръба на ризата ми, а после обърна глава към сестра Спилър, която кимна. – Хубава е, нали? Прекалено е хубава за тази къща. Ще стане на нищо от прането. – Дръпна ризата. – Свали я, скъпа. Ще я пазим на сигурно място до деня, в който ще ни напуснеш... Какво, да не би да се срамуваш?

– Да се срамува ли? – попита сестра Спилър, докато се прозяваше. – Не ни губи времето. Пък и си омъжена жена.

– Не съм омъжена – отвърнах. – И ще ви бъда благодарна и на двете, ако държите ръцете си далече от бельото ми. Искам си роклята, чорапите и обувките. Трябва само да поговоря с доктор Кристи и тогава ще съжалявате.

Те ме погледнаха и се засмяха.

– Бре, бре! – извика тъмнокосата сестра. Избърса си очите. – Боже мой! Хайде стига. Няма смисъл да се цупиш. Трябва да ти сменим бельото – на нас със сестра Спилър ни е все едно, но такива са правилата в къщата. Ето един нов комплект, погледни, рокля и... погледни... пантофи.

Беше отишла до един от шкафовете и беше извадила комплект сивкави долни дрехи, вълнена рокля и боти. Върна се при мен, носейки ги в ръце, а сестра Спилър се присъедини към нея; после нямаше никаква полза от протестите и ругатните ми, тъй като двете ме хванаха и ме съблякоха гола. Когато ми свалиха фустата, онази ръкавица на Мод изпадна от нея. Бях я пъхнала под колана ѝ. Наведох се и я вдигнах.

– Какво е това? – попитаха те веднага. После видяха, че е просто една ръкавица. Видяха бодовете на вътрешната страна на китката.

– Ето го собственото ти име, "Мод" – казаха. – Красива изработка, не ще и дума.

– Няма да ви я дам! – извиках и я грабнах. Бяха ми свалили дрехите и обувките; аз обаче през цялата нощ бях тъпкала, късала и хапала тази ръкавица и тя бе единственото нещо, което щеше да поддържа духа ми. Въобразявах си, че ако ми я вземат, ще бъда като остригания Самсон[34].

Те вероятно забелязаха погледа в очите ми.

– Нищо няма да направи с една ръкавица, в края на краищата – каза тъмнокосата сестра на сестра Спилър. – Помниш ли мис Тейлър, която беше нанизала няколко копчета на един конец и твърдеше, че са нейните бебета? Беше готова да отреже ръката, която се опитва да вземе някое от тях!

И така, позволиха ми да задържа ръкавицата; после стоях отпусната, а те ме обличаха, понеже се страхувах да не размислят и да ми я вземат. Дрехите бяха на лудницата. Корсетът беше с кукички вместо с връзки и ми беше прекалено голям.

– Не му обръщай внимание – казаха те, смеейки се. Гръдният кош на всяка от тях приличаше на лодка. – Има много място да растеш в него.

Роклята някога сигурно е била карирана, но цветовете се бяха размили. Чорапите бяха къси, като за момче. Ботите бяха гумени.

– Готова си, Пепеляшке – каза тъмнокосата сестра, докато ми ги нахлузваше на краката. А после, оглеждайки ме: – Екстра! С тях ще подскачаш като топка!

Двете отново се смяха в продължение на минута. А после направиха следното. Сложиха ме да седна на стола, сресаха ми косата, сплетоха я, извадиха игла и конец и зашиха плитките върху главата ми.

– Или ще бъде така, или ще я отрежем – заяви тъмнокосата сестра, когато започнах да се съпротивлявам. – На мен ми е все тая.

– Нека аз да го направя – предложи сестра Спилър. Тя приключи набързо с шиенето, като два-три пъти сякаш без да иска, заби върха на иглата в темето ми. На това място раните и синините също не се виждат.

И така, двете ме приготвиха, а после ме заведоха в стаята, която трябваше да бъде моята стая.

– И не забравяй, че трябва да се държиш прилично – казаха ми, докато вървяхме. – Ако отново излезеш от релси, ще те върнем в тапицираната стая или ще ти направим "пльок".

– Не е честно! – извиках. – Въобще не е честно!

Те ме разтресоха, без да ми отговорят. Млъкнах и отново се опитах да запомня пътя, по който ме водеха. Вече бях започнала да се страхувам. Имах някаква представа, която, доколкото си спомням, беше от една картина или пиеса, как изглежда лудницата; досега обаче тя нямаше нищо общо с тази къща. Мислех си: "Държаха ме там, където живеят лекарите и сестрите. А сега ще ме заведат при лудите". Предполагах, че ще е нещо като затвор. Ние обаче продължавахме да вървим по боядисани в сиво коридори покрай боядисани в сиво врати и аз започнах да се оглеждам и да забелязвам дребни неща

– Че лампите са най-обикновени, месингови, но със здрави телени мрежи около пламъка, че вратите са с красиви дръжки, но с грозни ключалки, че стените на места имат ръчки, които изглеждат така, сякаш ако ги завъртиш, ще задействат камбани. Най-накрая се усетих, че всъщност това е лудницата. Помислих си, че някога е било най-обикновена къща на някой господин, че по стените са висели картини и огледала и върху подовете са били постлани килими; сега обаче тя беше превърната в лудница за жени и подобно на някой спретнат и красив човек самата тя беше полудяла.

Не мога да кажа защо, но по някакъв начин тази мисъл не ми хареса и ме накара да настръхна по-силно, отколкото бих настръхнала, ако мястото приличаше на тъмница.

Разтреперих се и забавих крачка, а после едва не се спънах. С гумените боти се вървеше трудно.

– Хайде – каза сестра Спилър и ме смушка.

– Коя стая търсим? – попита другата сестра, поглеждайки към вратите.

– Четиринайсета. Стигнахме.

Върху всяка врата имаше табелка, закрепена с винтове. Спряхме пред една от тях и сестра Спилър почука, а после пъхна ключ в бравата и го завъртя. Ключът беше обикновен, излъскан от употреба. Тя го държеше на верижка в джоба си.

Стаята, в която ни въведе, всъщност не беше истинска стая, а част от друга стая, и беше отделена от нея с дървена преграда. Защото, както споменах, цялата къща беше раздробена и изглеждаше безумно. Дървената стена нямаше собствен прозорец, а покривът ѝ беше от стъкло и пропускаше светлината от прозореца зад нея. Въздухът беше застоял. В стаята имаше четири легла и една кушетка, която беше за сестрата. До три от леглата бяха застанали жени, които се обличаха. Четвъртото беше празно.

– Това ще бъде твоето легло – заяви сестра Спилър, докато ме водеше към него. То беше разположено много близо до кушетката на сестрата. – Тук слагаме съмнителните дами. Ако се опитат да извъртят някой шантав номер, сестра Бейкън веднага ще разбере. Нали, сестра Бейкън?

Сестра Бейкън беше сестрата на тази стая.

– О, да – отвърна тя. Кимна и си разтри ръцете. Страдаше от някаква болест, от която пръстите ѝ бяха много дебели и розови като наденички, предполагам, че болестта беше неподходяща за човек с нейното име[35], и обичаше да ги разтрива често. Огледа ме също толкова невъзмутимо, колкото и другите сестри, и също като тях отбеляза:

– Млада е, а?

– На шестнайсет е – отвърна тъмнокосата сестра.

– На седемнайсет – казах.

– На шестнайсет ли? Ако я нямаше Бети, щяхме да те наричаме детето на къщата. Виж, Бети! Дошла е една нова млада дама, която е почти на твоята възраст. Смятам, че може да бяга много бързо надолу и нагоре по стълбите. Смятам, че си я бива. А, Бети?

Подвикна на една жена, която беше застанала до леглото срещу моето и дърпаше роклята върху огромния си тлъст корем. Първоначално помислих, че е момиче, но когато се обърна и лицето ѝ се показа, видях, че съвсем не е малка, а просто е слабоумна. Тя ме погледна някак си тревожно, а сестрите се засмяха. По-късно разбрах, че се отнасят с нея до голяма степен като с прислужница и я карат да върши всякаква черна работа, макар и да беше дъщеря на много видно семейство.

Тя наведе глава, докато сестрите се смееха, и няколко пъти погледна крадешком към краката ми, сякаш за да прецени колко бързи могат да бъдат. Най-накрая едната от другите жени каза тихо:

– Не им обръщай внимание, Бети. Само гледат как да те предизвикат.

– Кой говори на теб? – сряза я сестра Спилър.

Жената си движеше устните. Беше стара и крехка и със съвсем бледи бузи. Улови погледа ми, а после извърна очи, сякаш се засрами.

Изглеждаше достатъчно безобидна, но аз погледнах към нея, към Бети и към другата жена, която стоеше, втренчена в празното пространство, и си дърпаше косата пред лицето, и си помислих, че мястото е пълно с откачени, а аз съм принудена да лежа сред тях. Приближих се до сестрите. Заявих:

– Няма да остана тук. Не можете да ме накарате.

– Не можем ли? – отвърна сестра Спилър. – Смятам, че познаваме закона. Разпореждането за настаняването ти е подписано, нали?

– Станала е грешка!

Сестра Бейкън завъртя очи, прозявайки се. Тъмнокосата сестра въздъхна.

– Ела, Мод – каза. – Стига толкова.

– Името ми не е Мод – отвърнах. – Колко пъти трябва да ви го повтарям? Аз не съм Мод Ривърс!

Тя улови погледа на сестра Бейкън. – Чуваш ли я? С часове може да говори така.

Сестра Бейкън си допря кокалчетата до бедрата си и ги почеса.

– Няма ли да започнеш да говориш възпитано? – попита. – Срамота! Може би иска да я направим сестра. Да видим дали ще ѝ хареса. Ще си съсипе обаче белите ръчички.

Докато си чешеше ръцете в полата, тя се вгледа в моите ръце. И аз се вгледах в тях. Пръстите ми приличаха на пръстите на Мод. Скрих ги зад гърба си. Отвърнах:

– Ръцете ми са толкова бели, защото бях прислужница на една дама. Точно тази дама ме измами. Аз...

– Прислужница на една дама! – Сестрите отново се засмяха. – Е, това вече надминава всичко! Имаме много момичета, които си въобразяват, че са достолепни дами. Досега обаче не бях срещала някое, което да си мисли, че е прислужница на достолепна дама! Боже мой, сякаш чета роман. Ще трябва да те заведем в кухнята и да ти връчим паста за лъскане и парцал.

Тропнах с крак.

– Майната ви! – изкрещях.

Това ги накара да престанат да се смеят. Хванаха ме и ме раздрусаха, а сестра Спилър отново ме удари по лицето – на същото място както преди, макар и не толкова силно. Навярно си мислеше, че старата синина ще скрие новата. Бледата старица я видя и извика. Бети, слабоумното момиче, изстена.

– Ето, накара ги да се разбеснеят! – каза сестра Спилър. – А лекарите ще дойдат всеки момент.

Раздруса ме отново, а после ме пусна и ме остави да залитна настрани, за да си оправи престилката. За тях лекарите бяха като крале. Сестра Бейкън се приближи до Бети, за да я накара насила да спре да рони сълзи. Тъмнокосата сестра изтича до старицата.

– Престани да си закопчаваш копчетата, гадино! – изкрещя и размаха ръце. – А ти, мисис Прайс, веднага си извади косата от устата. Не съм ли ти казала сто пъти, че ще глътнеш някое валмо от косми и ще се задавиш? Защо ли те предупреждавам, та ние бихме се радвали, ако го направиш...

Погледнах към вратата. Сестра Спилър я беше оставила отворена и аз се чудех дали бих могла да стигна до нея, ако се затичам. Докато се чудех обаче, от съседната стая, а после и от целия коридор, от всички стаи, покрай които бяхме минали, се чу шум от отключване и отваряне на врати, а после долетяха недоволните гласове на сестрите, прекъсвани от време на време от крясъци. Някъде удари камбана. Този сигнал означаваше, че лекарите идват.

Помислих си, че всъщност ще бъда доста по-убедителна, ако застана спокойно и си поговоря с доктор Кристи, вместо да се втурна към него с чифт гумени боти. Приближих се до леглото си и допрях коляно до него, за да попреча на крака си да трепери, а после си опипах косата, за да я оправя – за момент бях забравила, че е зашита върху главата ми. Тъмнокосата сестра излезе, тичайки. Всички стояхме притихнали и се ослушвахме за шума от стъпките на лекарите. Сестра Спилър ми размаха пръст.

– Внимавай с мръсния си език, повлекано – каза.

Чакахме десетина минути, а после в коридора настъпи раздвижване и доктор Кристи и доктор Грейвс влязоха забързани в стаята, а главите им бяха наведени към бележника на доктор Грейвс.

– Добро утро, скъпи дами – поздрави доктор Кристи, вдигайки поглед. Приближи се първо към Бети. – Как си, Бети? Добро момиче. Искаш си лекарството, естествено.

Бръкна в джоба си и извади бучка захар. Бети я взе и се поклони.

– Добро момиче – повтори той. А после я отмина и продължи: – Мисис Прайс. Сестрите ми казаха, че сте склонна да плачете. Това не е добре. Какво ще каже съпругът ви? Дали ще му е приятно да разбере, че сте потисната? А? А децата ви? Какво ще си помислят те?

Тя прошепна:

– Не знам, сър.

Той хвана китката ѝ, като през цялото време шепнеше на доктор Грейвс, който най-накрая си записа нещо в бележника. После двамата стигнаха до бледата старица.

– Мис Уилсън, какви са оплакванията ви днес? – попита доктор Кристи.

– Нямам други оплаквания, освен обичайните – отвърна тя.

– Е, тях сме ги чували много пъти. Не е нужно да ги повтаряте.

– Липсата на чист въздух – изрече бързо тя.

– Да, да. – Той погледна в бележника на доктор Грейвс.

– И на здравословна храна.

– Ще установите, че храната е достатъчно здравословна, мис Уилсън, стига да я опитате.

– Ледената вода.

– Ободряващо средство за разбити нерви. Вие го знаете много добре, мис Уилсън.

Тя размърда устни и се олюля. После изведнъж изкрещя:

– Крадци!

Подскочих, когато чух тази дума. Доктор Кристи вдигна очи към нея.

– Достатъчно – каза. – Не забравяйте за езика си. Какво има върху него?

– Крадци! Изчадия!

– Езикът ви, мис Уилсън! Какво слагаме върху него? А?

Тя си раздвижи устата и след миг отвърна:

– Юзда.

– Точно така. Юзда. Много добре. Тя ще го държи здраво на мястото му. Сестра Спилър... – Той се обърна и извика сестрата, а после започна да ѝ говори тихо. Мис Уилсън си сложи ръцете на устата, сякаш за да провери дали там няма верижка, улови отново погледа ми и пръстите ѝ трепнаха; стори ми се, че се засрами.

По всяко друго време щеше дами стане мъчно за нея; в този момент обаче, ако я бяха сложили да легне на пода заедно с още десет жени и ми бяха казали, че пътят ми към външния свят минава по гърбовете им, щях да ги прегазя, тичайки, с дървени обувки. Изчаках доктор Кристи да приключи с наставленията ѝ към сестрата, а после облизах устни, наведох се и изрекох:

– Доктор Кристи, сър!

Гой се обърна и се приближи до мен.

– Мисис Ривърс. – Хвана ме за китката, без да се усмихва. – Как сте?

– Сър – отвърнах. – Сър, аз...

– Пулсът е доста ускорен – каза тихо той на доктор Грейвс. Доктор Грейвс си записа. Доктор Кристи се обърна отново към мен.

– Ударили сте си лицето, за което съжалявам.

Сестра Спилър му отговори, преди аз да успея да го направя.

– Хвърли се на пода, доктор Кристи, докато траеше припадъкът ѝ.

– А, да. Виждате, мисис Ривърс, в колко тежко състояние пристигнахте тук. Надявам се, че успяхте да поспите?

– Да поспя ли? Не, аз...

– Лоша работа. Не можем да го допуснем. Ще накарам сестрите да ви дадат сироп. Без сън няма да се оправите.

Той кимна на сестра Бейкън. Тя му кимна в отговор.

– Доктор Кристи! – изрекох, този път по-високо.

– Пулсът ѝ се ускорява – измърмори той.

Издърпах ръката си.

– Ще ме изслушате ли? Доведохте ме тук по погрешка.

– Така ли? – Той беше присвил очи и гледаше в устата ми.

– Зъбите са достатъчно здрави, мисля. Венците обаче може и да са възпалени. Трябва да ни кажете, ако започнат да ви притесняват.

– Аз няма да остана тук – отвърнах.

– Няма да останете ли, мисис Ривърс?

– Мисис Ривърс? За бога, как бих могла да бъда мисис Ривърс? Видях я как се омъжи. Вие дойдохте при мен и ме изслушахте. Аз...

– Да, така беше – бавно отвърна той. – И вие ми казахте, че се безпокоите за здравето на господарката си, че ви се иска тя да бъде оставена на спокойствие и да бъде държана настрана от всеки, който би ѝ навредил. Защото понякога ни е по-лесно, нали? , да се потърсим помощ за друг човек, отколкото за себе си. Разбираме ви, мисис Ривърс, много добре.

– Аз не съм Мод Ривърс!

Той вдигна пръст и почти се усмихна.

– Не сте готова да признаете, че сте Мод Ривърс. А? Това е съвсем различно нещо. А когато сте готова, ние ще сме си свършили работата. Дотогава...

– Не можете да ме държите тук. Не можете! Държите ме, а в същото време онези хитри негодници...

Той скръсти ръце.

– Кои хитри негодници, мисис Ривърс?

– Аз не съм Мод Ривърс! Казвам се Сюзан...

– Така ли?

За първи път се запънах.

– Сюзан Смит – изрекох най-накрая.

– Сюзан Смит. От... откъде беше, доктор Грейвс? От Уелк стрийт, Мейфеър?

Не отговорих.

– Хайде, стига – продължи той. – Всичко това е ваша измислица, нали?

– Беше измислица на Господина – отвърнах, вбесена. – На онзи дявол!

– Кой господин, мисис Ривърс?

– Ричард Ривърс – отвърнах.

– Вашият съпруг.

– Нейният съпруг.

– Аха.

– Нейният съпруг, уверявам ви! Бях там, когато се ожениха. Можете да издирите викария, който ги венча. Можете да доведете мисис Крийм!

– Мис Крийм, жената, в чиято къща се бяхте настанили? Говорихме надълго и нашироко с нея. Тя ни разказа с много тъга за потиснатото настроение, което ви е обзело в къщата ѝ.

– Говорела е за Мод.

– Естествено.

– Говорела е за Мод, а не за мен. Доведете я тук. Покажете ѝ лицето ми и тогава ще видите какво ще каже. Доведете някой, който познава Мод Лили и мен. Доведете мисис Стайлс, икономката на Брайър. Доведете стария мистър Лили!

Той завъртя глава.

– Не смятате ли – отвърна, – че собственият ви съпруг би следвало да познава както вас, така и чичо ви? А прислужницата ви? Тя стоеше пред нас, говореше за вас и плачеше. – Сниши глас. – Какво ѝ бяхте причинили, а, за да я принудите да се разплаче?

– Ох! – извиках и стиснах ръце.

– Вижте как ѝ се промени цветът, доктор Грейвс – тихо каза доктор Кристи.

– Плакала е, за да ви заблуди! Тя е просто една артистка!

– Артистка ли? Вашата прислужница?

– Мод Лили! Не ме ли чувате? Мод Лили и Ричард Ривърс. Те ме вкараха тук, измамиха ме и ме изиграха, накараха ви да мислите, че аз съм Мод, а тя – Сюзан!

Той отново завъртя глава, сбърчи вежди и отново беше готов да се усмихне. После попита бавно и съвсем спокойно:

– Но, скъпа моя мисис Ривърс, защо е трябвало да си правят труда да се занимават с това?

Отворих уста. После я затворих. Какво бих могла да му отговоря? Все още смятах, че ако му кажа истината, той ще ми повярва. Истината обаче беше, че бях участвала в заговор, според който трябваше да бъде откраднато богатството на една дама, че се бях представила за прислужница, а всъщност бях крадла. Ако не бях толкова уплашена и толкова уморена, толкова натъртена от нощта, прекарана в тапицираната стая, бих могла да съчиня някаква правдоподобна история. Сега въобще не бях в състояние да разсъждавам. Сестра Бейкън си разтри ръцете и се прозина. Доктор Кристи продължаваше да ме наблюдава със снизходително изражение.

– Мисис Ривърс? – подкани ме той.

– Не знам – отвърнах най-накрая.

– Аха.

Тя кимна на доктор Грейвс и двамата тръгнаха към вратата.

– Чакайте! Чакайте! – извиках.

Сестра Спилър излезе напред.

– Достатъчно – заяви. – Губиш времето на лекарите.

Не я погледнах. Наблюдавах как доктор Кристи ми обръща гръб; видях зад него бледата старица, която си пипаше устните, жената с тъжното лице, чиято коса покриваше изцяло очите ѝ, и Бети, слабоумното момиче, чиито устни блестяха от захарта, и отново побеснях. Помислих си: "Не ми пука дали ще ме хвърлят в затвора! По-добре в затвора с крадлите и убийците, отколкото в лудницата!" – Извиках:

– Доктор Кристи, сър! Доктор Грейвс! Чуйте ме!

– Достатъчно – повтори сестра Спилър. – Не знаеш ли колко са заети лекарите? Не смяташ ли, че трябва да свършат някои по-полезни неща, вместо А^а слушат глупостите ти? Върни се обратно!

Бях направила няколко крачки след доктор Кристи и посягах към палтото му.

– Моля ви, сър – казах. – Чуйте ме ! Не бях съвсем искрена с вас. Името ми всъщност не е Сюзан Смит.

Той се опита да се освободи от мен. Обърна се леко и ме погледна.

– Мисис Ривърс – започна.

– Сюзан Триндър, сър. Сю Триндър от... – бях готова да кажа от Лант стрийт, но изведнъж осъзнах, че не трябва да го правя от страх да не насоча полицаите към работилницата на мистър Ибс. Затворих очи и завъртях глава. Мозъкът ми пареше. Доктор Кристи се отскубна от ръката ми.

– Не трябва да пипате палтото МИ – каза, а гласът му беше станал по-строг.

Отново стиснах палтото му.

– Само ме изслушайте, моля ви! Само ми позволете да ви разкажа за ужасния заговор, в който Ричард Ривърс ме въвлече. Този дявол! Той ви се подиграва, сър! Подиграва се на всички нас! Открадна едно богатство. Притежава петнайсет хиляди лири!

Не пусках палтото му. Гласът ми стана писклив, приличаше на кучешко скимтене. Сестра Спилър преметна ръка около врата ми, а доктор Кристи ме хвана за дланите и разхлаби пръстите ми. Доктор Грейвс му се притече на помощ. Изпищях, щом усетих допира на ръцете им. Навярно наистина съм изглеждала като луда; държах се обаче по този начин само защото изпитвах ужас, защото бях казала самата истина, а те смятаха, че си въобразявам. Изпищях, а доктор Кристи извади свирката, точно както преди. Чу се звън на камбана. Мистър Бейтс и мистър Хеджис дотърчаха с книжните си ръкавели. Бети измуча.

Отново ме заведоха в тапицираната стая. Позволиха ми обаче да остана с роклята и ботите и ми дадоха чаша чай.

– Когато изляза оттук, ще ви накарам да съжалявате! – изкрещях, докато затваряха вратата под носа ми. – Имам майка в Лондон. Тя ме търси във всяка една къща в околността!

Сестра Спилър кимна.

– Така ли? Това е твоята къща и къщата на всички наши дами – заяви и се засмя.

Мисля, че в чая, който беше с горчив вкус, имаше лекарство. Спах един ден, а може би два, а когато най-накрая се събудих, бях замаяна. Оставих се, залитайки, да ме върнат обратно в стаята с леглата.

Доктор Кристи мина на визитация и ме хвана за китката.

– Днес сте по-спокойна, мисис Ривърс – каза.

Устата ми беше пресъхнала от сиропа и от съня; с мъка отлепих език от венците си и отговорих:

– Аз не съм мисис Ривърс!

Преди да успея да изрека думите, той излезе.

С отминаването на деня обаче главата ми се проясни. Лежах в леглото и се опитвах да мисля. Сутрин не ни позволяваха да излизаме от стаите, трябваше да седим и да мълчим или да четем, ако искаме, а сестра Бейкън ни наблюдаваше. Жените обаче сигурно вече бяха прочели книгите, които бяха в къщата, понеже просто лежаха като мен в леглата си, без да правят нищо, а сестра Бейкън седеше с крака, вдигнати върху една табуретка, и прелистваше страниците на някакво малко списание, като от време на време облизваше някой от дебелите си зачервени пръсти, за да обърне страницата, и от време на време се хилеше.

А после, в дванайсет часа, тя прибра списанието, прозина се силно и ни поведе към долния етаж, за да обядваме. Една сестра дойде да ѝ помогне.

– Хайде, хайде – подканиха ни двете. – Не се мотайте.

Движехме се в колона. Бледата старица, мис Уилсън, се притискаше към гърба ми.

– Не се плаши – прошепна – от... Не си обръщай главата! Тихо! Тихо! – Усещах дъха ѝ върху врата си. – Не се плаши от супата.

Забързах се, за да бъда по-близо до сестра Бейкън.

Тя ни заведе в столовата. Там биеше камбана и докато вървяхме, към нашата колона се присъединиха други сестри с жените от стаите, за които отговаряха. Бих казала, че в къщата държаха около шейсет жени и след престоя ми в тапицираната стая те ми заприличаха на огромна, страховита тълпа. Бяха облечени като мен, имам предвид зле, с най-различни дрехи, и от това, както и от факта, че някои бяха с остригани до кожа глави, а други с опадали или извадени зъби, с рани и синини, с брезентови белезници или с маншони, те изглеждаха по-странни, отколкото бяха всъщност. Нямам предвид, че не бяха луди, напротив – всяка беше луда по своему; в този момент ми изглеждаха луди като конски мухи. Съществуват обаче много видове лудост, в крайна сметка, както и много видове измама. Някои бяха абсолютно откачени. Две-три като Бети например бяха просто слабоумни. Една обичаше да крещи неприлични думи. Друга изпадаше в ярост. Останалите бяха отчаяни: вървяха, забили очи в пода, седяха и въртяха ръце на скута си, мънкаха и въздишаха.

Седнах сред тях и изядох обяда, който ми беше сервиран. Той се състоеше от супа, както ми беше казала мисис Уилсън; виждах я, че ме гледа, кимайки с глава, докато сърбах, но избягвах очите ѝ. Избягвах очите на всяка една от жените. Преди бях упоена и се чувствах замаяна, а сега отново изпитвах страх, сякаш ме тресеше от страх – потях се, треперех и бях бясна. Погледнах към вратите и прозорците... мисля, че ако бях видяла прозорец с най-обикновено стъкло, щях да избягам през него. Всички прозорци обаче бяха с решетки. Не знам какво бихме правили по време на пожар. Вратите бяха с прости ключалки, които, предполагам, щях да успея да разбия, ако имах подходящи инструменти. Нямах обаче никакъв инструмент, даже и фуркет, нито пък нещо, с което да си направя инструмент. Лъжиците, с които ядяхме супата, бяха тенекиени и толкова меки, че сякаш бяха гумени. Човек не можеше да си бръкне в носа с тях.

Обедът продължи половин час. Сестрите и няколко яки мъже, между които мистър Бейтс и мистър Хеджис, ни пазеха. Стояха, наредени покрай стената, и от време на време обикаляха около масите. Когато един от мъжете се приближи, аз се обърнах рязко, вдигнах ръка и го попитах:

– Моля ви, сър, бихте ли ми казали къде са лекарите? Сър? Може ли да се срещна с доктор Кристи, сър?

– Доктор Кристи е зает – отвърна той. – Пази тишина. – И се отдалечи.

Една от жените каза:

– Няма как да се видиш с лекарите сега. Те идват само сутрин. Не знаеш ли?

– Тя е нова – каза друга.

– Откъде си? – попита първата.

– От Лондон – отвърнах, като продължавах да гледам след мъжа. – Макар и тук да смятат, че съм от друго място.

– От Лондон! – извика тя.

Някои от останалите жени също извикаха:

– От Лондон!

– Ах! Лондон! Колко ми липсва!

– А сезонът едва сега започва. Сигурно ти е много тежко. И си толкова млада! Превъртяла ли си?

– Дали съм превъртяла? – попитах.

– Какви са близките ти?

– Какво? – Якият мъж се беше обърнал и идваше към нас. Вдигнах отново ръка и я размахах. – Бихте ли ми казали – обърнах се към него – къде мога да намеря доктор Кристи? Сър? Моля ви, сър.

– Пази тишина – повтори той и ме отмина.

Жената до мен ме хвана за ръката.

– Сигурно познаваш – каза – площадите на Кензингтън.

– Какво? – отвърнах. – Не, не ги познавам.

– Вярвам, че дърветата вече са се разлистили.

– Не знам. Не знам. Никога не съм ги виждала.

– Какви са близките ти?

Якият мъж стигна до прозореца, обърна се и скръсти ръце. Отново бях вдигнала ръка, но после я оставих да падне.

– Близките ми са крадци – отвърнах отчаяно.

– О! – Лицата на жените се изкривиха. – Странно момиче ...

Жената до мен обаче ми даде знак да се приближа.

– Взели са ти имуществото, нали? – прошепна. – И на мен ми го взеха. Но погледни. – Показа ми един пръстен, който носеше закачен на връв на врата си. Беше позлатен и някои от камъните липсваха. – Той е моето състояние – заяви. – Той е моята застраховка. – Пъхна пръстена под яката си, пипна се по носа и кимна. – Моите сестри ми взеха останалото. Него обаче няма да ми го вземат! О, не!

После не говорих с никого. Когато обядът приключи, сестрите ни заведоха в една градина и ни накараха да се разхождаме близо час. Градината беше заобиколена от стени, в които имаше порта; портата беше заключена, но през решетките ѝ се виждаше останалата част от парка, в която беше разположена къщата. Там имаше много дървета, някои от които бяха близо до голямата стена на парка. Отбелязах си го мислено. Никога през живота си не се бях катерила по дърво, но едва ли щеше да е чак толкова трудно. Ако успеех да стигна до някой достатъчно висок клон, бих скочила, рискувайки да си счупя и двата крака, ако скокът означаваше свобода.

Ако мисис Съксби не дойдеше преди това.

В същото време обаче вярвах, че ще се изясня с доктор Кристи. Възнамерявах да му покажа, че съм нормална. Когато измина часът, който трябваше да прекараме в градината, камбаната удари и ни върнаха обратно в къщата, където ни накараха да седим, докато дойде време за чая, в една огромна сива стая, която миришеше на изтичащ газ – наричаха я гостна, а после ни заключиха отново в спалните ни. Вървях, продължавах да треперя и да се потя и мълчах. Направих всичко, което направиха останалите жени – мисис Трайс, бледата мис Уилсън и Бети. Измих си лицето и ръцете на умивалника, след като всички бяха свършили с водата, измих си зъбите, след като всички бяха използвали четката, сгънах прилежно омразната карирана рокля, навлякох нощницата и казах "амин" след като сестра Бейкън измънка една молитва. Но когато сестра Спилър дойде до вратата с канче чай и ми даде една чаша, аз я взех, но не изпих чая. Излях го върху пода, когато реших, че никой не ме гледа. От него излизаше пара в продължение на секунда, а после той се просмука между дъските. Стъпих върху мястото, където го бях изляла. Вдигнах поглед и видях, че Бети ме наблюдава.

– Изцапа – заяви високо тя. Гласът ѝ беше като мъжки. – Лошо момиче.

– Лошо момиче ли? – попита сестра Бейкън, обръщайки се. – Много добре знам кое е лошото момиче. По леглата! Бързо! Бързо всички! Дявол да го вземе, какъв живот!

Тя боботеше като мотор. Всички сестри там боботеха. Ние обаче трябваше да бъдем тихи. Трябваше да лежим неподвижно. В противен случай те идваха и ни щипеха или ни удряха плесници.

– Ти, Мод – каза сестра Бейкън през онази първа нощ, когато се въртях и треперех. – Спри да мърдаш!

Тя четеше, седнала в леглото, а светлината от лампата ѝ ми влизаше в очите. Даже и след безкрайните часове, когато най-сетне прибра списанието, а после си свали престилката и роклята и си легна, остави лампата да свети, за да може да види, ако някоя от нас се размърда през нощта; след това веднага заспа и захърка. Хъркането ѝ приличаше на стържене на пила върху желязо и на мен ужасно ми домъчня за дома.

Тя взе верижката с ключовете в леглото и заспа с нея на врата.

Лежах, стиснала в юмрука си бялата ръкавица на Мод, като от време на време лапах върха на някой от пръстите ѝ, представяйки си, че меката ръка на Мод е вътре, и дълго го хапех.

Най-после заспах и на следващата сутрин, когато лекарите отново дойдоха със сестра Спилър за визитацията, бях готова.

– Как сте, мисис Ривърс? – попита доктор Кристи, след като даде на Бети бучката захар и огледа за миг мисис Прайс и мис Уилсън.

– Главата ми е съвсем бистра – отвърнах.

Той си погледна часовника.

– Прекрасно!

– Доктор Кристи, умолявам ви...

Наведох глава, улових погледа му и му разказах отново цялата си история – че не съм Мод Ривърс, че са ме вкарали в тази къща с ужасна измама, че Ричард Ривърс ме е придумал да стана прислужница на Мод Лили в Брайър, за да му помогна да се ожени за нея и впоследствие да я изкара луда. Продължих да обяснявам как ме бяха прецакали и бяха взели цялото ѝ богатство за себе си.

– Те ме изиграха – казах. – Изиграха и вас! Те ви се подиграват! Не ми ли вярвате? Доведете някой човек от Брайър! Доведете викария на църквата, в която се ожениха! Донесете голямата църковна книга – ще видите имената им, вписани в нея, а до тях и моето име!

Той потърка очи.

– Името ви – отвърна. – Сюзан... как казвате сега, че е? Триндър?

– Сюзан... Не! – отвърнах. – Не и в онази книга. Там е Сюзан Смит.

– Отново с това Сюзан Смит!

– Само там е така. Накараха ме да го напиша. Показаха ми как! Не разбирате ли?

Бях на път да се разплача. Доктор Кристи започна да гледа мрачно.

– Позволих ви да кажете прекалено много – отсече. – Започвате да се вълнувате. Не можем да го допуснем. Трябва да сте спокойна, през цялото време. Тези ваши фантазии...

– Фантазии ли? Кълна се в Господ, че казвам самата истина!

– Фантазии, мисис Ривърс. Само ако можехте да се чуете! Ужасни заговори? Подиграващи се негодници? Откраднато богатство и момичета, които са изкарани луди? Неща от сензационните романи! Ние си имаме име за вашето заболяване. Наричаме го свръхчувствителност. Поощрявали са ви да се отдавате твърде много на литературата, което е превъзбудило въображението ви.

– Превъзбудило е въображението ми ли? – отвърнах. –

Отдавала съм се твърде много? На литературата?

– Чели сте прекалено много.

Погледнах го и не бях в състояние да продължа.

– Господ ми е свидетел – изрекох най-сетне, – че не мога да прочета две думи на кръст! Що се отнася до писането, дайте ми молив и аз ще ви напиша името си. Не бих могла да напиша нищо друго, дори и да ме накарате да седя и да се опитвам цяла година!

Той се беше отправил към вратата на стаята, а доктор Грейвс го следваше по петите. Гласът ми секна, защото сестра Спилър ме беше хванала, за да ми попречи да тръгна след тях.

– Как се осмеляваш да говориш на лекарите, когато са с гръб към теб? – каза тя. – Не се дърпай! Мисля, че си достатъчно обезумяла, за да те вкараме отново в тапицираната стая. Доктор Кристи?

Доктор Кристи обаче беше чул думите ми и се беше обърнал на вратата; гледаше ме по нов начин и си поглаждаше брадата. Хвърли поглед към доктор Грейвс. Изрече тихо:

– Всъщност това би ни помогнало да добием представа за степента на заблудата и дори да я извадим от нея. Какво ще кажете? Да, дайте ми лист от бележника си. Сестра Спилър, пуснете мисис Ривърс. Мисис Ривърс... – Върна се при мен и ми подаде малкия лист хартия, който доктор Грейвс беше откъснал от бележника си. После бръкна в джоба си, извади молив и понечи да ми го връчи.

– Пазете се от нея, сър! – извика сестра Спилър, след като видя върха на молива. – Тя е хитра!

– Добре, виждам я – отвърна той. – Но не смятам, че иска да ни стори нещо лошо. Нали, мисис Ривърс?

– Не, сър – отвърнах. Хванах молива. Той трепереше в ръката ми. Доктор Кристи ме наблюдаваше.

– Мисля, че можете да го държите по-добре – каза.

Завъртях молива в пръстите си и той падна. Вдигнах го.

– Пазете се от нея! Пазете се от нея! – повтори сестра Спилър, готова отново да ме сграбчи.

– Не съм свикнала да държа моливи – казах.

Доктор Кристи кимна.

– Според мен сте свикнали. Хайде напишете един ред върху този лист.

– Не мога – отвърнах.

– Разбира се, че можете. Седнете удобно на леглото и опрете листа на коляното си. По този начин седим, когато пишем, нали? Знаете го много добре. А сега си напишете името. Поне това можете да направите. Вече ни казахте, че можете. Хайде.

Поколебах се, а после го написах. Хартията се скъса под графита. Доктор Кристи ме наблюдаваше и когато свърших, взе листа от мен и го подаде на доктор Грейвс. Двамата се намръщиха.

– Написали сте "Сюзан" – каза доктор Кристи. – Защо?

– Така се казвам.

– Написали сте го грозно. Нарочно ли? Вземете. – Той ми върна листа. – Напишете ми един ред, както ви помолих в началото.

– Не мога. Не мога!

– Можете. Тогава напишете една дума. Напишете например "сянка".

Завъртях глава.

– Хайде, хайде – подкани ме той, – тази дума не е трудна. А и вие знаете буквата, с която започва, видяхме, че преди малко я написахте.

Отново се поколебах. А после, тъй като той ме наблюдаваше много внимателно, а зад него доктор Грейвс, сестра Спилър и сестра Бейкън, а даже и мисис Прайс и мис Уилсън също бяха навели глави, за да ме гледат, написах "с". После се опитах да налучкам останалите букви. Думата продължаваше безкрайно и стана още по-голяма, докато я пишех.

– Все още натискате силно – каза доктор Кристи.

– Така ли?

– Знаете, че е така. И буквите ви не са ясни, не са оформени добре. Коя е тази буква? Струва ми се, че сте си я измислили. Да разбирам ли, че чичо ви, който е учен, струва ми се? , би одобрил подобно действие от страна на помощничката си?

Настъпи моят миг. Разтреперих се цялата. После задържах погледа на доктор Кристи и заявих възможно най-спокойно:

– Аз нямам чичо. Имате предвид стария мистър Лили. Смея да кажа, че племенницата му Мод пише достатъчно красиво, но, както виждате, аз не съм Мод.

Той се потупа с пръсти по брадата.

– Защото сте – отвърна – Сюзан Смит, или Триндър.

Отново се разтреперих.

– Да, сър!

Той мълчеше. Помислих си: "Най-после!" и едва не припаднах от облекчение. После той се обърна към доктор Грейвс и поклати глава.

– Картината е съвсем пълна – каза. – Нали? Не смятам, че някога съм се сблъсквал с по-ясен случай от нейния. Заблудата е толкова дълбока, че влияе на двигателните способности. Ето откъде ще започнем. Трябва да изследваме това, преди да решим какъв да бъде курсът на лечение. Върнете ми молива, мисис Ривърс, ако обичате. Довиждане, дами.

Издърпа молива от пръстите ми, обърна се и излезе. Доктор Грейвс и сестра Спилър го последваха, а сестра Бейкън заключи вратата след тях. Видях я, че превъртя ключа, и се почувствах така, сякаш ме беше ударила или ме беше съборила. Паднах върху леглото и избухнах в плач. Тя изцъка; сестрите обаче до такава степен бяха свикнали със сълзите в къщата, че не им правеше впечатление, ако видеха някоя жена да седи на масата и да рони сълзи в супата си или да се разхожда в градината и да си изплаква очите. Цъкането прерасна в прозявка. Тя хвърли поглед към мен, а после извърна очи. Седна на стола си, започна да си разтрива пръстите и потрепна.

– Мислите си, че страдате – каза на мен или на всички нас.

– Ако някой имаше тези кокалчета, тези палци само за час, щеше да види какво е страдание, намазано със синап. Страдание, намазано с разбит белтък. Ох! Ох! Господи, умирам! Ела, Бети, постъпи като добро момиче с клетата стара сестра. Донеси ми мехлема, моля те.

Продължаваше да държи в ръка верижката с ключовете. Когато ги видях, заплаках още по-силно. Тя отдели един, тръскайки връзката, и Бети го занесе до сестринския шкаф, отключи вратата и извади буркан с мазнина. Мазнината беше бяла и твърда като лой. Бети седна, загреба една шепа от нея и започна да я втрива в подутите пръсти на сестра Бейкън. Сестра Бейкън отново потрепна, а после въздъхна и лицето ѝ се отпусна.

– Това ще ме довърши! – каза, а Бети се изкиска.

Заврях глава във възглавницата и затворих очи. Ако къщата беше адът, сестра Бейкън дяволът, а Бети застанал до нея зъл дух, едва ли щях да бъда по-нещастна. Плаках, докато се изтощих напълно.

И тогава усетих някакво движение до леглото си, а после чух глас, който беше много ...

– Хайде, скъпа. Не трябва да се оставяш на сълзите да те надвият.

Беше бледата старица, мис Уилсън. Протягаше ръка към мен.

Видях я и се свих.

– Аха – продължи тя. – Дърпаш се от мен. Не се учудвам. Аз не съм съвсем с акъла си. Тук ще свикнеш с това. Тихо! Нито дума. Сестра Бейкън ни наблюдава. Тихо!

Беше извадила носна кърпичка от ръкава си и ми даваше знак, че трябва да си избърша лицето. Кърпичката беше пожълтяла от употреба, но беше мека; нейната мекота и добротата в погледа на старицата, която, макар и луда, беше първият човек, който се държеше мило с мен, откакто бях дошла в къщата, ме накараха да се разплача отново. Сестра Бейкън погледна към нас.

– Непрекъснато ти хвърлям по едно око – заяви. – Не си мисли, че не го правя. – После се облегна на стола. Бети продължаваше да втрива мазнина в пръстите ѝ.

Прошепнах:

– Не си мислете, че у дома се разплаквам толкова лесно.

– Сигурна съм – отвърна мис Уилсън.

– Просто се страхувам, че няма да ме пуснат. Постъпиха много зле с мен. Казват, че съм луда.

– Не трябва да падаш духом. В тази къща не е чак толкова зле, колкото в някои други. Но пък и не е съвсем безвредно. Въздухът в стаята например, който трябва да дишаме като говеда в обор. Храната. Наричат ни дами, а в същото време ни дават най-обикновена каша! Щях да се изчервя, ако я бях видяла сервирана на момчето на градинаря.

Беше повишила глас. Сестра Бейкън отново погледна към нас и сви презрително устни.

– Ще ми се да те видя как се изчервяваш, призрак такъв!

– Изкрещя.

Мис Уилсън раздвижи устни. Изглеждаше смутена.

– Става дума за бледността ми – обясни. – Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че във водата тук има някакво вещество, нещо като креда? А сега тихо! Повече няма да говорим по този въпрос!

Махна с ръка и за миг ми се видя толкова луда, че сърцето ми се сви.

– Отдавна ли сте тук? – попитах, след като потрепващата ѝ ръка се отпусна.

– Мисля... чакай да видя... почти не усещаме как отминават сезоните... От много години, струва ми се.

– От двайсет и две – отвърна сестра Бейкън, която продължаваше да ни слуша. – Защото ти беше ветеран, нали? , когато дойдох тук като млада. През есента се навършиха четиринайсет години. Ох, натисни по-силно, Бети, точно там! Добро момиче.

Направи кисела физиономия, издиша и очите ѝ се затвориха. Помислих си ужасена: "Двайсет и две години!" Мисълта сигурно се е изписала върху лицето ми, понеже мис Уилсън каза:

– Не бива да смяташ, че и ти ще останеш толкова дълго. Мисис Прайс идва всяка година, но съпругът ѝ я отвежда у дома, след като преминат най-тежките ѝ пристъпи. Мисля, че за теб се е подписал съпругът ти, нали? Мен ме държи тук брат ми. Мъжете искат да имат съпруги, но спокойно могат да минат без сестри. – Ръката ѝ се повдигна. – Щях да говоря по-ясно, ако можех. Езикът ми... Разбираш.

– Мъжът – отвърнах аз, – който ме вкара тук, е абсолютен негодник и просто се прави, че ми е съпруг.

– Сигурно ти е тежко – каза мис Уилсън и поклати с въздишка глава. – Това е най-лошо от всичко.

Докоснах ръката ѝ. Сърцето ми, което се беше свило, започна да бие лудо – толкова силно, че ми причини болка.

– Значи ми вярвате – отвърнах. Погледнах към сестра Бейкън, но тя ме беше чула и отвори очи.

– Не прави капитал от това – заяви ми тя с утешителен тон. – Мис Уилсън вярва на всякакви глупости. Попитай я какви същества живеят на луната.

– Проклета да сте! – изкрещя мис Уилсън. – Съобщих ви го поверително! Виждаш, мисис Ривърс, как се опитват да уронят авторитета ми. Нима брат ми ви плаща по една гвинея на седмица, за да ме обиждате? Крадци! Изчадия!

Сестра Бейкън стана демонстративно от стола си и сви ръце в юмруци, а мис Уилсън отново млъкна. След малко казах:

– Можете да си мислите каквото си искате за луната, мис Уилсън. Защо не? Но трябва да ми повярвате, че говоря самата истина, когато ви обяснявам, че съм вкарана тук от измамници и че съм съвсем наред с главата. След време доктор Кристи ще го разбере.

– Надявам се – отвърна тя. – Сигурна съм. Но, знаеш ли, твоят съпруг е човекът, който трябва да подпише, за да излезеш.

Вторачих се в нея. После погледнах към сестра Бейкън.

– Вярно ли е? – попитах. Сестра Бейкън кимна. Отново се разплаках. – В такъв случай господ да ми е на помощ! – извиках. – Защото този шарлатанин никога няма да го направи.

Мис Уилсън поклати глава.

– Толкова е тежко! Толкова е тежко! Но той все пак може да те посети и да се смили? Трябва да ни позволяват да се виждаме с посетителите си, такъв е законът.

Избърсах си лицето.

– Той няма да дойде – отвърнах. – Знае, че ако дойде, ще го убия!

Тя се озърна, сякаш се уплаши.

– Тук не бива да говориш такива неща. Трябва да бъдеш кротка. Не знаеш ли, че могат да те отведат, че могат да те вържат? Че имат вода...

– Вода – измърмори мисис Прайс и се разтресе.

– Стига! – извика сестра Бейкън. – И ти, мис Мъфит[36] – имаше предвид мен, – престани да подстрекаваш жените.

И отново ми показа юмрука си.

После всички се умълчахме. Бети продължи да втрива мазнината още една-две минути, а после прибра буркана и се върна в леглото си. Мис Уилсън наведе глава и погледът ѝ помръкна. От време на време мисис Прайс измърморваше нещо или простенваше иззад завесата на косата си. От съседната стая се чу остър пресекващ писък. Сетих се за сестрата на мистър Ибс. Сетих се за дома си и за всички хора в него. Отново започнах да се потя. Струва ми се, че изведнъж се почувствах така, както навярно се чувства муха, попаднала в паяжина. Изправих се на крака и отидох от едната стена на стаята до другата, а после се върнах обратно.

– Само ако имаше прозорец! – казах. – Само ако можех да погледна навън! – А после: – Само ако никога не бях напускала Бъроу!

– Няма ли най-после да седнеш? – попита сестра Бейкън.

А после изруга. Някой беше почукал на вратата и тя трябваше да стане от стола, за да отвори. Беше една сестра, която носеше вестник. Изчаках, докато двете събраха глави, и след малко се промъкнах до мис Уилсън. Отчаянието беше започнало да ме кара да действам потайно.

– Чуйте ме – изрекох тихо. – Трябва да изляза оттук колкото е възможно по-скоро. В Лондон имам близки, които разполагат с пари. Имам майка. Вие сте толкова отдавна тук, сигурно знаете някакъв начин. Какъв е той? Ще ви платя, заклевам се.

Тя ме погледна и се отдръпна.

– Надявам се – отвърна с нормален глас, – надявам се, че не смяташ, че са ме възпитавали да говоря шепнейки?

Сестра Бейкън се огледа и се ококори.

– Мод, пак ли ти? – попита. – Сега пък какво правиш?

– Шепне – отвърна Бети с дрезгавия си глас.

– Шепне ли? Ще ѝ дам аз едно шепнене! Върни се обратно в леглото и остави мис Уилсън на мира. Не може ли за минута да обърна гръб, без да се опиташ да подкупиш жените?

Вероятно се беше досетила, че се мъча да избягам. Върнах се в леглото. Тя продължаваше да стои до вратата с другата сестра и ѝ измърмори нещо. Другата сестра сбърчи нос. После двете ме изгледаха по същия студен, неприличен начин, по който преди ме бяха изгледали другите сестри.

Аз естествено бях прекалено наивна, за да знам какво означава този неприличен поглед. Пази боже! , защото щях да разбера, и то съвсем скоро!

15

Тогава обаче не си правех труда да разбера, тъй като все още смятах, че ще изляза на свобода. Даже след като измина една седмица, а после още една, продължавах да смятам така. Най-накрая просто осъзнах, че трябва да се откажа от мисълта, че доктор Кристи е човекът, който ще ме пусне, понеже ако при пристигането ми той смяташе, че съм луда, всичко, което казах с течение на времето, като че ли го накара да си помисли, че съм по-луда, отколкото е предполагал. И, което е по-лошо, той все още твърдо вярваше, че ще бъда излекувана и ще се сетя коя съм, стига да можеха да ме накарат да пиша.

– Прекалено много сте се занимавали с литература – заяви той на една от визитациите си, – което е причинило болестта ви. Понякога обаче на нас, лекарите, ни се налага да прилагаме парадоксални методи. Възнамерявам да ви накарам отново да се занимавате с литература, за да ви върна към нормалното ви състояние. Погледнете. – Беше ми донесъл нещо, обвито в хартия. Беше плоча и тебешир. – Ще седнете с тази празна плоча пред себе си и преди да е изминал денят, ще трябва да сте ми написали, но обърнете внимание, четливо! , името си. Имам предвид истинското си име. Утре ще ми напишете началото на историята на живота си и всеки следващ ден ще добавяте по нещо. Ще си възвърнете способността да разсъждавате, докато си възвръщате способността да пишете...

И така, той накара сестра Бейкън да ме държи с часове седнала с тебешир в ръка, а аз, разбира се, не бях в състояние да напиша нищо, тебеширът се раздробяваше на прах или се навлажняваше и ставаше хлъзгав от потенето на дланта ми. После той се връщаше, виждаше празната плоча, мръщеше се и клатеше глава. Понякога водеше със себе си сестра Спилър.

– Не си ли написала нищо? – питаше тя. – А лекарите през цялото време се опитват да те накарат да се чувстваш добре. Бих нарекла това неблагодарност.

След като доктор Кристи си тръгнеше, тя ме раздрусваше. А когато плачех и проклинах, ме раздрусваше още по-силно. Можеше да те друса така, че зъбите да ти изхвърчат от устата. Можеше да те друса, докато ти прилошее. – За да дойде на себе си – казваше на другите сестри и им намигаше, а те се смееха. Те мразеха жените. Мразеха мен. Мислеха си, че когато им говорех по начин, който беше естествен за мен, го правех, за да ги дразня. Знам, че се ядосваха, тъй като доктор Кристи ми обръщаше специално внимание, макар и да се правеше, че се отнася с пренебрежение към мен. По тази причина и жените ме мразеха. Единствено мис Уилсън от време на време беше мила с мен. Веднъж ме видя, че плача над плочата, и когато сестра Бейкън се обърна с гръб към нас, се приближи и написа името ми – имам предвид името на Мод. Макар и да ми желаеше доброто, съжалих, че го направи, понеже когато дойде и го видя, доктор Кристи се усмихна и извика:

– Браво, мисис Ривърс! Работата вече е наполовина свършена! – А на следващия ден, когато отново не можах да напиша нищо друго, освен драскулки, той, разбира се, сметна, че се преструвам.

– Лишавайте я от вечеря, сестра Бейкън – каза строго, – докато отново започне да пише.

Ето защо написах "Сюзан, Сюзан"... написах го петдесет пъти. Сестра Бейкън ме удари. И сестра Спилър ме удари. Доктор Кристи поклати глава. Каза, че моят случай е по-тежък, отколкото е предполагал, и се нуждае от друг метод. Даваше ми сиропи с креозот[37] и караше сестрите да ме държат, докато ми ги изливаше в гърлото. Казваше, че ще повика лечител, който да ми пусне кръв от главата с пиявица. После в къщата дойде една жена, която не можеше да говори на друг език, освен на езика, който си беше измислила и за който твърдеше, че е езикът на змиите; тогава той започна да прекарва времето си с нея, като я бодеше с игли, пукаше пълни с въздух книжни торби зад ушите ѝ, попарваше я с вряла вода, търсейки начин да я накара да проговори на английски. Искаше ми се да я боде и да я попарва вечно. Едва не се задуших от креозота. Страхувах се от пиявици. Струваше ми се, че като ме оставя на мира, ще разполагам с повече време да седя и да си съставям план за бягство. Защото продължавах да не мисля за нищо друго. Дойде юни. Бях влязла тук по някое време през май. Духът ми обаче все още беше достатъчно силен, за да имам желание да се запознавам с разположението на къщата и да разглеждам прозорците и вратите в опитите си да открия такива, които не бяха укрепени. Когато сестра Бейкън изваждаше верижката с ключовете, я наблюдавах какво върши с всеки един от тях. Забелязах, че, що се отнасяше до вратите на стаите и коридорите, един и същи ключ ставаше за всички. Бях сигурна, че ако можех да извадя този ключ от верижката на сестрата, щях да успея да избягам. Тези верижки обаче бяха здрави и всяка сестра пазеше много грижливо ключовете си, а сестра Бейкън, която беше предупредена, че е възможно да си послужа с някаква хитрина, пазене своите най-грижливо от всички. Даваше ги само на Бети, когато я караше да ѝ занесе нещо от шкафа, а после веднага си ги вземаше обратно и ги пускаше в джоба си.

Винаги когато я виждах да го прави, се разтрепервах от безнадеждна ярост. Изглеждаше прекалено жестоко точно аз, от всички хора на света! , да бъда лишена толкова дълго от нещата, които бяха мои, от един ключ, от един-единствен прост ключ! , който даже не беше красив, а най-обикновен, с четири прави нареза; ако имах подходяща отливка и пила, със сигурност знам, че за секунда щях да му направя копие. Мислех си го по сто пъти на ден. Мислех си го, докато миех лицето си и докато обядвах. Мислех си го, докато се разхождах в малката градина, докато седях в приемната и чувах как жените мънкат и плачат, докато лежах в леглото, а лампата на сестрата ми изгаряше очите. Ако мислите бяха чукове или кирки, щях десет хиляди пъти да съм излязла на свобода. Моите мисли обаче по-скоро бяха като отрови. Бяха толкова много, че ми прилошаваше от тях.

Прилошаването беше слабо, беше различно от силната паника, която ме обхващаше и ме караше да се потя през първите дни от престоя ми там. Беше нещо като прокрадваща се мъка, която пълзеше толкова бавно и до такава степен беше част от обстановката в къщата – като цвета на стените, като миризмата на обедите, като звука на плача и писъците, че не си давах сметка за нея, докато не стана прекалено късно. Продължавах да казвам на всеки, който говореше с мен, че съм напълно с ума си, че съм там по погрешка, че не съм Мод Ривърс и че трябва веднага да ми бъде позволено да си отида. Повтарях го обаче толкова често, че думите губеха смисъла си, подобно на монетите, които губят лицата си поради прекалено честата употреба. Най-накрая един ден, докато се разхождах с някаква жена в градината, отново го казах, а жената ме погледна жално.

– Преди и аз мислех така – отвърна мило тя. – Но, виж какво, опасявам се, че сигурно си луда, след като си тук. Има нещо странно във всички нас. Трябва само да се огледаш. Трябва само да погледнеш себе си.

Тя се усмихна, но както и преди, усмивката ѝ беше някак си жална, а после продължи напред. Аз обаче спрях. Не се бях замисляла, не си спомнях откога, за начина, по който изглеждам. Доктор Кристи не позволяваше да се използват огледала от страх да не се счупят и ми се струваше, че за последен път бях видяла лицето си в къщата на мисис Крийм, в нейната къща ли беше? , когато Мод ме накара да облека синята ѝ копринена рокля, синя ли беше или сива? , и вдигна пред мен малкото огледало. Покрих очите си с ръце. Роклята беше синя, бях сигурна в това. Та аз бях с нея, когато ме вкараха в лудницата! Взеха ми я, взеха ми и чантата на майката на Мод заедно с всичко, което беше вътре – четките и гребените, бельото, чехлите от червен прюнел, и никога повече не ги видях. В замяна ... погледнах се, погледнах към карираната рокля и гумените боти. Почти бях свикнала с тях. Сега отново ги видях такива, каквито бяха, и ми се прииска да ми се бяха сторили по-хубави, отколкото бяха в действителност. Сестрата, която трябваше да ни пази, седеше със затворени очи, дремейки на слънце, а леко вляво от нея беше прозорецът на приемната. Той беше тъмен и в него се отразяваше колоната от обикалящи в кръг жени, ясно като в огледало. Една от тях беше спряла и беше приближила ръка до лицето си. Примигнах. И тя примигна. Тази жена бях аз.

Приближих се бавно към нея и се огледах ужасена.

Изглеждах, както беше казала жената, като луда. Косата ми все още беше зашита върху главата ми, но беше пораснала или се беше извадила от шевовете и стърчеше на фъндъци. Лицето ми беше бяло, но тук-там върху него имаше петна, драскотини и избледняващи синини. Очите ми бяха подути – от липсата на сън, предполагам, със зачервени по ръбовете клепачи. Лицето ми беше по-остро от всякога, а вратът ми приличаше на пръчка. Карираната рокля висеше като торба за пране върху мен. Изпод яката ѝ се показваха мръсните бели върхове на пръстите на старата ръкавица на Мод, която още носех до сърцето си. Върху ярешката кожа личаха следите от зъбите ми.

Гледах в продължение може би на минута. Гледах и си мислех за времето, когато бях малко момиче и мисис Съксби ме миеше и сресваше и излъскваше косата ми. Мислех си как стопляше леглото си, преди да ме сложи в него, за да не настина. Мислех си как отделяше за мен най-крехките парчета месо, как заглаждаше зъбите ми, докато никнеха, и как прокарваше длани по ръцете и краката ми, за да се убеди, че растат прави. Спомних си колко зорко ме пазеше през всичките години от моя живот. Бях заминала за Брайър, за да се сдобия с богатство и да го разделя с нея. Сега богатството ми беше изчезнало. Мод Лили ми го беше откраднала и ми беше дала своето. Тя трябваше да бъде тук. Но направи така, че аз да заема нейното място, а тя беше на свобода и всяко огледало, в което се поглеждаше, да речем, в шивашкото ателие, когато ѝ пробваха роклите, или в театрите, или в салоните, докато танцуваше... всяко огледало я показваше такава, каквато аз не бях – красива, весела, горда и безгрижна... Навярно съм се разгневила. Мисля, че започнах да се гневя. После видях погледа в очите си и се уплаших от лицето си. Стоях и не знаех какво да направя; накрая дежурната сестра се събуди, дойде и ме сръга.

– Добре, мис Суета – каза с прозявка. – Смея да отбележа, че си струва човек да погледне и петите ти. Хайде, нека да ги видим.

Бутна ме обратно в средата на колоната, която завиваше, а аз наведох глава и тръгнах, вперила поглед в ръба на полата си, в ботите си, в ботите на жената пред мен, във всичко, в абсолютно всичко, което можеше да ме опази да не се обърна към прозореца на приемната и да видя отново погледа в безумните си очи.

Това, мисля, се случи в края на юни. Възможно е обаче да се е случило и по-рано. Трудно ми беше да се оправя с датите. Трудно ми беше даже да кажа кой ден е – осъзнавах само, че е минала още една седмица, когато, вместо да прекараме цялата сутрин в леглото, бяхме длъжни да стоим прави в приемната и да слушаме как доктор Кристи чете молитви; тогава знаех, че е неделя. Навярно трябваше като затворниците да си отбелязвам неделите, но, разбира се, смятах, че е безсмислено, тъй като винаги когато настъпваше новата седмица, си мислех, че през следващата вече ще съм навън. После започнах да се обърквам. Струваше ми се, че в някои седмици имаше по две или по три недели, а в други сякаш нямаше нито една. Единственото, в което бях сигурна, беше, че пролетта беше преминала в лято, тъй като дните станаха по-дълги, слънцето печеше по-силно и в къщата беше горещо като в пещ.

Спомням си горещината по-ясно от почти всичко друго. Само тя стигаше, за да полудее човек. Въздухът в стаите например заприлича на супа. Мисля, че една-две жени в крайна сметка умряха, понеже бяха дишали този въздух, въпреки че доктор Грейвс и доктор Кристи като лекари успяха да представят смъртта им като резултат от сърдечен удар. Чух сестрите да го казват. Те ставаха раздразнителни в горещите дни. Оплакваха се от главоболие и от обилно потене. Оплакваха се от роклите си.

– Защо ли стоя тук и се грижа за вас, облечена във вълна

– Казваха и ни дърпаха насам-натам, – след като бих могла да отида в приюта в Тънбридж, където сестрите носят поплин?

Но истината, както на всички нас ни беше добре известно, беше, че нито една от другите лудници не ги искаше и те така или иначе нямаше да отидат никъде. Въобще не си даваха зор. Непрекъснато говореха колко заядливи и хитри били техните жени и сочеха синините си, но разбира се, жените бяха упоени прекалено силно и бяха прекалено отчаяни, за да бъдат хитри, и неприятностите винаги идваха от сестрите, когато си измисляха някакво забавление. Иначе работата им беше най-леката, която можеше да си представи човек, защото ни вкарваха в леглата в седем часа, даваха ни от онези сиропи, за да заспим, а после седяха до полунощ и четяха вестници и книги, правеха си препечени филийки и си варяха какао, бродираха, свиреха с уста, пърдяха, заставаха до вратата и подвикваха на другите сестри във вестибюла и даже влизаха и излизаха тайно от стаите, когато бяха крайно отегчени, и оставяха жените заключени и без надзор.

А сутрин, след като доктор Кристи приключеше с визитацията, сваляха такетата си, разпускаха косите си, смъкваха чорапите и повдигаха полите си, даваха ни вестници и ни караха да заставаме зад тях и да веем на огромните им бели крака.

Във всеки случай сестра Бейкън го правеше. Оплакваше се от горещината повече от всяка друга, тъй като я сърбяха ръцете. По десет пъти на ден караше Бети да втрива мазнина в пръстите ѝ. Понякога пищеше. А когато времето беше най-горещо, слагаше два порцеланови легена до леглото си и спеше с ръце, потопени във водата, което я караше да сънува.

– Прекалено е хлъзгав, изплъзва ми се! – изкрещя тя една нощ. А после измънка: – Ето, изпуснах този мъж...

И аз сънувах. Изглежда сънувах винаги когато си затворех очите. Сънувах, както можете да предположите, Лант стрийт, Бъроу, дома си. Сънувах мистър Ибс и мисис Съксби. Това обаче бяха тревожни сънища и аз често се събуждах разплакана. Понякога сънувах единствено лудницата: сънувах, че съм се събудила и че е настъпил моят ден. После наистина се събуждах и разбирах, че този ден все още предстои, и все пак, тъй като той толкова много приличаше на деня, който бях сънувала, може би бях сънувала и двата.

Тези сънища ме смущаваха. Най-лоши обаче бяха сънищата, които започнах да сънувам, докато седмиците отлитаха, нощите ставаха все по-горещи, а умът ми все повече се размътваше – тогава сънувах Брайър и Мод. Защото никога не сънувах Мод такава, каквато беше всъщност – усойница и крадла. Никога не сънувах Господина. Сънувах само, че отново сме в къщата на чичо ѝ и аз съм нейна прислужница. Сънувах, че вървим към гроба на майка ѝ или седим край реката. Сънувах, че съм я облякла и съм я сресала. Сънувах ... човек не може да бъде обвиняван, нали, за онова, което сънува? , че я обичам. Знаех, че я мразя. Знаех, че искам да я убия. Понякога обаче се събуждах през нощта, без да го знам. Отварях очи и се оглеждах, а стаята беше гореща и всички се въртяха и се измъчваха в леглата – виждах огромния гол крак на Бети, потното лице на сестра Бейкън, ръката на мис Уилсън. Докато спеше, мисис Прайс отмяташе назад косата си почти като Мод. Гледах я в просъница и съвсем забравях за изминалите седмици от края на април. Забравях за бягството от Брайър, за венчавката в черната каменна църква, забравях за дните, прекарани в къщата на мисис Крийм, за пътуването до лудницата, за ужасния номер, който ми бяха изиграли; забравях за намерението си да избягам и за онова, което се канех да направя след това. Само си мислех, обзета от паника: "Къде е тя? Къде е тя", а после, почувствала внезапно облекчение: "Ето я..." Затварях отново очи и само след миг вече не бях в своето легло, а в нейното. Завесите бяха спуснати, а тя лежеше до мен. Усещах дъха ѝ. "Колко е задушно тази нощ!" казваше тя с тихия си глас, а после: "Страхме е! Страхме е!" Отвръщах: "Не се страхувайте, ох, не се страхувайте!" В този момент сънят ми се изплъзваше и аз се събуждах. Събуждах се в някакъв ужас, мислейки си, че и аз като сестра Бейкън може би съм изрекла думите на глас или съм въздъхнала или потреперила. А после лежах и се срамувах ужасно. Понеже я мразех! Мразех я!

И въпреки всичко всеки път тайно съжалявах, че сънят не е стигнал до края си. Започнах да се боя да не стана, докато сънувам. Ами ако се опитах да целуна, да речем, мисис Прайс или Бети? Когато обаче се мъчех да стоя будна, започвах да се обърквам. Представях си страховити неща. Тези нощи бяха странни. Освен че горещината ни караше да оглупяваме, от нея жените, даже онези, които бяха кротки и покорни, от време на време получаваха припадъци. Долавяхме суматохата от леглата си: писъците, камбаните, тропота на тичащи крака. Тя се разразяваше в горещата и тиха нощ като гръмотевица и макар и всеки път да знаех какво се случва, звуците бяха много странни – понякога пристъпът на една жена отприщваше пристъпа на друга, а аз лежах и се чудех дали няма да я последвам, усещах как истерията се надига в мен, започвах да се потя и може би да треперя, ох, тези нощи бяха страшни! Бети стенеше. Мисис Прайс се разплакваше. Сестра Бейкън ставаше от леглото. – Тихо! Тихо! – казваше. Отваряше вратата, надничаше и се ослушваше. После писъците спираха, стъпките утихваха.

– Получила е пристъп – казваше тя. – Чудя се дали ще я заведат в тапицираната стая, или ще направят "пльок!"?

След като чуеше тази дума, Бети отново изстенваше, а мисис Прайс и даже старата мис Уилсън се разтреперваха и се завиваха презглава. Не знаех защо. Думата беше странна и нямаше кой да ми я обясни: можех само да предположа, че означава засмукване с черна гумена фуния, както се отпушва канал. Мисълта беше толкова ужасна, че аз също се разтрепервах, винаги когато сестра Бейкън я споменаваше.

– Не виждам защо трябва да се тресете – казваше ни злобно тя, докато се връщаше обратно в леглото. – Нали никоя от вас не е превъртяла? – Но после една превъртя. Събудихме се от звук от задушаване и открихме печалната мисис Прайс на пода до леглото ѝ; хапеше си пръстите толкова силно, че ги беше разкървавила. Сестра Бейкън отиде да удари камбаната и мъжете заедно с доктор Кристи се втурнаха в стаята. Вързаха мисис Прайс и я отнесоха на долния етаж, а когато я върнаха обратно, след един час, от нощницата и косата ѝ струеше вода, а тя изглеждаше така, сякаш за малко не се беше удавила. После разбрах, че думата означава потапяне във вана, което ме успокои донякъде, тъй като реших, че къпането не е чак толкова лошо, колкото засмукването и изпомпването...

Все още не знаех нищо, абсолютно нищо.

После се случи нещо. Настъпи един ден, мисля, че беше най-горещият от онова задушно лято, който се оказа рожденият ден на сестра Бейкън. През нощта тя беше поканила тайно няколко сестри в нашата стая, за да им организира тържество. Понякога сестрите правеха това, както, струва ми се, вече споменах. Беше им забранено да се събират по този начин, защото от разговорите им ни беше още по-трудно да заспим. Не смеехме обаче да кажем на някой лекар, защото те щяха да се оправдаят, че сме имали видения, а после щяха да ни бият. Караха ни да лежим съвсем неподвижно, докато седяха и играеха на карти или на домино и пиеха лимонада, а понякога бира.

През тази нощ пиеха бира заради рождения ден на сестра Бейкън и тъй като беше горещо, пиха прекалено много и се напиха. Лежах с лице под чаршафа, но с полуотворени очи. Не посмях да се помъча да заспя, докато те бяха в стаята, да не би отново да сънувам Мод, понеже ме беше обзело нещо, което би могло да се нарече... което доктор Кристи вероятно би нарекъл болезнен страх да не се издам. Пък и си мислех, че трябва да бъда будна, в случай че сестрите пият прекалено много и изпаднат във вцепенение; тогава можех да стана и да им открадна ключовете...

Те обаче не изпаднаха във вцепенение. Само станаха повесели и по-шумни и лицата им се зачервиха, а въздухът в стаята още повече се сгорещи. Мисля, че от време на време задрямвах. Започнах да чувам гласовете им подобно на далечните, неясни гласове, които човек чува в сънищата си. Някоя от тях от време на време надаваше вик или изпръхтяваше, смеейки се, а другите ѝ казваха да мълчи, което ме караше да дойда на себе си, подскачайки силно. Най-накрая погледнах към тлъстите им, червени и потни лица, към огромните им, зейнали и влажни усти и ми се прииска да имах пушка, за да ги застрелям. Те седяха и се хвалеха кои жени са ударили напоследък и как точно са го направили. Започнаха да сравняват коя от тях може да стиска най-силно. Приближаваха длани, за да определят чия е най-голяма. После една си показа ръката.

– Дай да видя твоята, Белинда – извика друга. Белинда беше сестра Бейкън. Всички имаха подобни нежни имена. Човек можеше да си представи как майките им са ги гледали, докато са били бебета, и са си мислели, че когато пораснат, ще станат балерини. – Хайде, нека да я видим.

Отначало сестра Бейкън се правеше на скромна, но после си вдигна маншета. Ръката ѝ беше дебела като на огняр с тази разлика, че беше бяла. Когато я сви, тя се изду. – Ирландски мускул – заяви, – наследила съм го от баба си. – Останалите сестри го пипнаха и подсвирнаха. После една от тях каза:

– Според мен с такава ръка спокойно можеш да се мериш със сестра Флу. – Сестра Флу беше една кривогледа жена, чиято стая беше на долния етаж. Разправяха, че някога е била надзирателка в затвор. Сестра Бейкън почервеня. – да се меря с нея ли? – отвърна. – Иска ми се само да сложи ръката си до моята, нищо повече. Тогава ще видим чий мускул е по-голям. Можела съм да се меря с нея? Разбира се, че мога!

Гласът ѝ събуди Бети и мисис Прайс. Тя погледна и ги видя, че се размърдаха. – Заспивайте – каза. Забеляза, че я наблюдавам през полуотворените си очи и че ми се иска да е мъртва. Отново си показа ръката и отново накара мускула си да се издуе. – да се меря с нея? И таз добра! – измърмори. Кимна на една от сестрите. – Доведи сестра Флу. Да видим тогава какво ще стане. Маргарета, намери някаква връв.

Сестрите се изправиха, залитнаха, изкискаха се и тръгнаха. Първата се върна след минута със сестра Флу, сестра Спилър и тъмнокосата сестра – онази, която беше помагала при събличането ми в деня на пристигането ми. Те бяха пили заедно на долния етаж. Сестра Спилър се огледа с ръце на ханша и каза:

– Само ако можеше да ви види доктор Кристи! – Оригна се. – Каква е тази история с ръцете?

Оголи си ръката. Сестра Флу и тъмнокосата сестра също оголиха своите. Другата сестра се върна с панделка и линия; после всички се изредиха да си мерят мускулите. Наблюдавах ги, както някой човек би наблюдавал с невярващи очи призраци в тъмна гора, защото те застанаха в кръг и местеха от ръка на ръка лампата, която хвърляше странна светлина и правеше чудати сенки; бирата, горещината и възбудата от измерването ги караше да се клатят и да подскачат.

– Петнайсет! – викаха, а гласовете им ставаха все по-високи. А после: – Шестнайсет! ... Седемнайсет! ... Осемнайсет и половина! Деветнайсет! Сестра Флу печели!

Разкъсаха кръга, оставиха лампата, започнаха да се карат и изведнъж заприличаха по-скоро на моряци, отколкото на призраци. Човек едва ли не очакваше да са с татуировки. Лицето на сестра Бейкън беше по-мрачно от всякога. Тя каза навъсено:

– Що се отнася до ръцете, от мен да мине, нека сестра Флу е победителката този път; сигурна съм обаче, че тлъстината не би трябвало да се смята за мускул. – Прокара ръце по талията си. – Ами теглото? – Вирна брада. – Коя от вас твърди, че е по-тежка от мен?

Две-три от сестрите моментално застанаха до нея и всяка заяви, че е най-тежка. Останалите се опитаха да ги повдигнат, за да го докажат. Една от тях падна.

– Не става така – казаха. – Мърдате и не можем да определим точно. Трябва да намерим друг начин. Да речем, да се качите на стола и да скачате? Ще видим от коя подът ще скърца най-силно.

– Защо да не скачаме върху Бети? – попита тъмнокосата сестра, смеейки се. – да видим коя ще я накара да скърца.

– Да видим коя ще я накара да скърца!

Погледнаха към леглото на Бети. Бети беше отворила очи, чувайки името си, а после ги затвори и започна да трепери.

Сестра Спилър изпръхтя.

– Ще скърца от Белинда – каза, – всеки път. Нека да не е тя, не е честно. Нека да е старата мис Уилсън.

– Тя ще скърца и още как!

– Или мисис Прайс.

– Тя ще вика! Викането няма...

– Нека да е Мод!

Една от тях го каза, не знам коя, и макар че всички се смееха, смехът им изведнъж секна. Мисля, че се спогледаха. После сестра Спилър проговори.

– Подайте един стол – чух я да изрича, – на който да се качваме...

– Чакай! Чакай! – извика друга сестра. – Какво си намислила? Не можеш да скочиш върху нея, това ще я убие. – Замълча, сякаш за да си избърше устата, – По-добре легни върху нея.

Тогава отметнах чаршафа от лицето си и отворих широко очи. Може би не трябваше да го правя, точно в този момент. Може би в крайна сметка те просто се шегуваха. Аз обаче отметнах чаршафа и те видяха, че ги гледам; разсмяха се отново и се втурнаха към мен. Грабнаха завивките и издърпаха възглавницата изпод главата ми. Две от тях се облегнаха на краката ми, а друга ми хвана ръцете. Направиха го за миг. Приличаха на огромен горещ потящ се звяр с петдесет глави, с петдесет задъхващи се усти и със сто ръце. Когато се опитах да се освободя, ме ощипаха.

Извиках:

– Оставете ме на мира!

– Млъкни – отвърнаха те. – Няма да ти направим нищо лошо. Само искаме да видим коя е най-тежка – сестра Бейкън, сестра Спилър или сестра Флу. Само искаме да видим коя ще те накара да скърцаш най-силно. Готова ли си?

– Махайте се! Махайте се! Ще кажа на доктор Кристи!

Някоя от тях ме удари по главата. Друга ме дръпна за крака.

– Искаш да ни развалиш удоволствието – заявиха. – И така, коя ще се качи първа върху нея?

– Аз – чух, че им отговори сестра Флу, а останалите се отдръпнаха леко, за да може тя да мине напред. Приглаждаше си роклята. – Държите ли я? – попита.

– Държим я.

– Добре. Не я пускайте.

После ме опънаха силно, сякаш бях мокър чаршаф, който искаха да изстискат. Няма как да опиша мислите, които нахлуха в главата ми в онзи момент. Бях убедена, че ще ми откъснат ръцете и краката. Бях убедена, че ще ми строшат костите. Започнах да крещя, а те отново ме удариха по лицето и ме раздрусаха и аз млъкнах. После сестра Флу се качи на леглото, застана на колене, повдигна си полата и ме яхна. Леглото изскърца. Тя потри ръце и впи в мен кривогледите си очи. – Ето ме! – извика и се приготви да падне върху мен. Не последва обаче падане, макар че аз стиснах очи и си поех дълбоко въздух, за да го посрещна. Сестра Бейкън я беше спряла.

– Без падане – заяви тя. – С падане няма да е честно. Отпускаш се бавно или въобще не се отпускаш.

И така, сестра Флу се отдръпна назад, после тръгна бавно напред и започна да се отпуска върху ръцете и коленете си, докато цялата ѝ тежест легна върху мен. Въздухът, който си бях поела, беше изкаран. Предполагам, че ако под мен имаше под, а не легло, тя щеше да ме убие. Очите, носът и устата ми потекоха.

– Моля ви! – изкрещях.

– Тя извика "Моля ви"! – каза тъмнокосата сестра. – Това означава пет точки за сестра Флу!

Тогава те престанаха да ме дърпат. Сестра Флу ме целуна по бузата и слезе от мен; видях, че беше вдигнала ръце над главата си като победител в боксов мач. Задавих се с дъха си, пръсках слюнки и кашлях. После отново ме опънаха силно, защото дойде редът на сестра Спилър. С нея беше по-лошо, отколкото със сестра Флу Тя не беше по-тежка, но по-непохватна; легна и ме притисна с коленете, лактите и бедрата си. Корсетът ѝ беше корав и ръбовете му ме режеха като трион.

Косата ѝ беше намазана с някакво масло и миришеше на кисело, а дъхът ѝ тътнеше като гръмотевица в ухото ми. – Хайде, малка кучко – каза, – викай! – Но дори и в този момент не ми липсваше достойнство. Стиснах зъби и не извиках, макар че тя не спираше да натиска. Най-накрая сестрите изкрещяха:

– О, колко жалко! Сестра Спилър не получава нито една точка!

Тя за последен път заби коляното си, изруга и слезе. Повдигнах глава от дюшека. От очите ми струеше вода, но въпреки всичко отвъд кръга, образуван от сестрите, успях да видя Бети, мис Уилсън и мис Прайс, които ни наблюдаваха и трепереха, макар и да се правеха на заспали. Страхуваха се от това, което можеше да им бъде сторено. Не ги виня. Отпуснах глава и отново стиснах здраво зъби. После към мен се приближи сестра Бейкън. Бузите и все още бяха поруменели, а подутите ѝ длани бяха толкова червени на фона на белите ѝ ръце, че сякаш си беше сложила ръкавици. Яхна ме като сестра Флу и си разкърши пръстите.

– Хайде, Мод – каза. Хвана долния край на нощницата ми и го дръпна, за да я оправи. Потупа ме по крака. – А сега да видим, мис Мъфит, кое е моето добро момиче.

После се стовари върху мен. Стовари се по-бързо от останалите и шокът и тежестта ѝ бяха ужасяващи. Изпищях, а сестрите изръкопляскаха. – Десет точки! – извикаха. Сестра Бейкън се изсмя. Усетих я как се разтресе от смеха, сякаш върху мен се изтъркаляха точилки; присвих очи и изпищях още по-силно. После се разтресе отново, нарочно. Сестрите я насърчаваха с крясъци. А после направи следното. Изтласка се върху ръцете си, лицето ѝ се надвеси над мен, а гърдите, коремът и краката ѝ продължаваха да притискат моите; после започна да си движи хълбоците. Движеше ги по определен начин. Очите ми се ококориха. Тя ми се ухили злобно.

– Харесва ли ти? – попита, без да спира да се движи. – Не? Ние пък чухме, че ти харесвало.

При тези думи сестрите изреваха. Изреваха, а аз видях върху лицата им, докато ме зяпаха, онзи неприличен поглед, който бях виждала и преди, но не можех да разбера какво означава. Сега, естествено, разбрах и изведнъж се досетих какво е казала Мод на доктор Кристи тогава, в къщата на мисис Крийм. Мисълта, че го е казала, че го е казала пред Господина, за да ме изкара луда, беше като удар, който ме прониза в сърцето. Откакто напуснах Брайър, бях получила много такива удари, но точно този, точно тогава, беше най-тежкият. Сякаш ме бяха напълнили с барут и ми бяха драснали клечка кибрит. Започнах да се боря и да пищя.

– Махнете се от мен! – изкрещях. – Махнете се от мен! Махнете се от мен! Махнете се!

Сестра Бейкън усети, че се гърча, и смехът ѝ секна. Отново ме натисна, още по-силно, с бедрата си. Видях пламналото ѝ лице над своето и го ударих с глава. Носът ѝ изпука. Тя изрева. Върху бузата ми потече кръв.

Не мога да кажа с точност какво се случи после. Мисля, че сестрите ме пуснаха, но аз продължавах да се боря и да пищя, сякаш все още ме държаха. Сестра Бейкън се изтърколи от мен; мисля, че някоя от сестрите, вероятно сестра Спилър, ме удари, но пристъпът ми продължаваше. Струва ми се, че Бети започна да мучи, че другите жени, в съседните стаи, подеха виковете и крясъците ни. Мисля, че сестрите побягнаха. – Вдигнете тези бутилки и чаши! – чух една от тях да казва, изхвърчавайки навън с останалите. После някоя сигурно се е изплашила и е хванала една от ръчките във вестибюла, защото се чу камбаната. Тя привлече няколко мъже, а след минута и доктор Кристи. Той си нахлузваше палтото. Видя ме как ритам и блъскам по леглото, изцапана с кръвта от носа на сестра Бейкън.

– Получава припадък! – извика. – Много е силен. За бога, какво го отключи?

Сестра Бейкън мълчеше. Беше си покрила лицето с ръка, но очите ѝ бяха върху лицето ми.

– Каква беше причината? – попита отново доктор Кристи. – Някакъв сън ли?

– Някакъв сън – отвърна тя. После го погледна и дойде на себе си. – Ох, доктор Кристи, тя произнасяше някакво женско име, докато спеше!

Това ме накара отново да се разпищя. Доктор Кристи каза:

– Добре. Знаем как да лекуваме такива припадъци. Мъжете и сестра Спилър, хайде. Потапяне в студена вода. Трийсет минути.

Мъжете ме хванаха за ръцете и ме повдигнаха. Сестрите ме бяха натискали толкова силно, че след като мъжете ме изправиха, имах чувството, че започнах да плувам в пространството. Всъщност мъжете ме влачеха; на следващия ден забелязах, че пръстите на краката ми са ожулени. Не си спомням обаче как са ме свалили от този етаж до мазето на къщата. Не си спомням как сме отминали вратата на тапицираната стая, продължавайки по тъмния коридор към стаята, в която държаха ваната. Спомням си тътена на крановете, студените плочки под краката си, но само смътно. Най-ясно си спомням дървената рамка, към която завързаха ръцете и краката ми; тя скърцаше, докато я повдигнаха с макарата и я спуснаха над водата, и се люлееше, докато се мъчех да се освободя от ремъците.

После си спомням потапянето, след като освободиха колелото, и шока, след като го спряха; ледената вода покри лицето ми и влезе в устата и в носа ми, попадна в гърлото ми, докато се опитвах да дишам, и аз започнах да плюя и да кашлям.

Помислих си, че са ме обесили.

Помислих си, че съм умряла. После ме изтеглиха и отново ме потопиха. Една минута изтегляне и една минута потапяне. Всичко петнайсет потапяния. Петнайсет шока. Петнайсет подръпвания на въжето на моя живот.

Не помня какво последва.

В крайна сметка можеха да ме убият. Лежах в мрак. Не сънувах. Не мислех. Не бих казала, че бях аз, понеже не бях никоя. Навярно никога повече няма да бъда себе си. Защото когато се събудих, всичко беше различно. Облякоха ме със същата нощница и със същите боти и ме върнаха в същата стая, а аз вървях с тях, кротка като агънце. Тялото ми беше насинено и охлузено, но аз не усещах почти нищо. Не плачех. Седях и също като останалите жени гледах в празното пространство. Казаха ми, че ще ми сложат брезентови белезници, ако отново получа припадък, но аз лежах тихо, ето защо не го направиха. Сестра Бейкън си поговори за мен с доктор Кристи. Окото ѝ беше синьо, там, където я бях ударила, и аз предположих, че в момента, в който останеше насаме с мен, щеше да ме набие; мисля си, че ако го беше направила, щях да посрещна ударите, без да трепна. Видя ми се обаче променена, както всичко останало. Погледна ме странно и през нощта, докато лежах в леглото и другите жени бяха със затворени очи, се взря в моите.

– Всичко наред ли е? – попита тихо. Погледна към другите легла, а после отново към мен. – Нищо лошо не е станало, а, Мод? Всичко беше само шега, нали? Трябва да се забавляваме по малко, понеже иначе ще полудеем...

Извърнах лице. Според мен обаче тя продължаваше да ме наблюдава. Не ми пукаше. Вече не ми пукаше от нищо. През цялото време си бях сдържала нервите и бях запазила духа си. Бях чакала да ми се удаде възможност да избягам и не бях стигнала доникъде. Изведнъж спомените ми за мисис Съксби, за мистър Ибс, за Господина, даже за Мод сякаш избледняха. Сякаш главата ми беше пълна с дим или пред нея се вееше завеса. Когато се опитах да мина мислено по улиците на Бъроу, се загубих. Никой Друг в къщата не познаваше тези улици. Ако въобще някога отвореха приказка за Лондон, жените говореха за някакво място, което помнеха от времето, когато са били млади момичета и са се движели в отбрано общество – място, толкова различно от града, който познавах, че спокойно би могло да бъде Бомбай. Никой не ме наричаше с истинското ми име. Започнах да отговарям, когато ми викаха Мод или мисис Ривърс; понякога ми се струваше, че сигурно съм Мод, тъй като толкова много хора твърдяха това. А понякога дори ми се струваше, че сънувам не своите сънища, а нейните, и се сещам за неща от Брайър, която тя беше казала и направила, сякаш аз ги бях казала и направила.

Сестрите – всички, с изключение на сестра Бейкън, се държаха по-студено от всякога с мен след нощта, в която ме бяха потопили. Аз обаче свикнах да ме друсат, да ме тормозят и да ме удрят. Свикнах да гледам как тормозят другите жени. Свикнах с леглото си, с ярката лампа, с мис Уилсън и мисис Прайс, с Бети, с доктор Кристи. Вече нямах нищо против да ми сложат пиявица. Доктор Кристи обаче така и не донесе пиявица. Според него фактът, че вече наричах себе си Мод, не означавал подобрение, а развитие на болестта в друга посока, след което съм щяла да се върна към предишното си състояние. Дотогава нямало смисъл да се опитва да ме лекува, ето защо той спря да се опитва. Аз обаче чух, че истината била, че въобще се бил отказал да лекува, когото и да било, защото бил излекувал жената, която говореше като змия, и го бил направил толкова добре, че майка ѝ си я прибрала у дома; от този случай и от жените, които умряха, къщата беше загубила пари. Сега всяка сутрин той ми мереше пулса, поглеждаше в устата ми и продължаваше нататък. Въобще не се застояваше дълго в стаите, след като въздухът започна да става толкова задушен и мръсен. Ние, разбира се, прекарвахме по-голямата част от времето си вътре и аз даже свикнах с това.

Един господ знае с какво още щях да свикна. Един господ знае колко дълго щяха да ме държат в тази къща – може би години. Може би толкова дълго, колкото мис Уилсън, понеже тя, кой знае? , може и да е била нормална като мен, когато брат ѝ я е довел тук. Можех да бъда там и днес. Все още се сещам за тази възможност и ме побиват тръпки. Можеше никога да не изляза; в такъв случай къде щяха да са сега мисис Съксби и мистър Ибс, Господина и Мод?

Сещам се и за това. После обаче аз наистина излязох на свобода. Благодарение на съдбата. Съдбата е сляпа и пътищата ѝ са неведоми. Съдбата е изпратила Елена от Троя при гърците, нали?, и принца при Спящата красавица. Съдбата ме задържа в къщата на доктор Кристи почти през цялото лято; а сега чуйте кого ми изпрати тя.

Смятам, че беше пет-шест седмици, след като ме бяха потопили, по някое време през юли. Помислете си колко глупава бях станала. Все още беше горещо и всички бяхме започнали да спим по цял ден. Спяхме сутрин, докато чакахме да удари камбаната за обед. Следобед навсякъде в приемната можеха да се видят жени, които дремеха и клатеха глави, а лигите им течаха в яките. Нямаше нищо друго за вършене. Нямаше за какво да се будува. А спането караше времето да минава по-бързо. Аз спях не по-малко от всички останали. Спях толкова много, че когато една сутрин сестра Спилър влезе в стаята и каза, че трябва да отида с нея, защото имам посетител, се наложи да ме събудят и да ми повторят думите ѝ, а след като го направиха, аз не разбрах какво имаха предвид.

– Посетител ли? – попитах.

Сестра Спилър скръсти ръце.

– Не го искаш, така ли? Да го отпратя ли? – Погледна към сестра Бейкън, която продължаваше да си разтрива кокалчетата и да потрепва. – Много ли те боли? – попита.

– Сякаш ме жилят скорпиони, сестра Спилър.

Сестра Спилър изцъка. Повторих:

– Посетител ли? За мен?

Тя се прозина.

– Във всеки случай за мисис Ривърс. Днес ти мисис Ривърс ли си или не?

Не знаех. Изправих се обаче на треперещите си крака и усетих как кръвта се изля от сърцето ми, понеже ако посетителят беше мъж, можех да си помисля едно-единствено нещо, без значение дали бях Мод или Сю, или която и да било друга, че посетителят сигурно е Господина. Светът ми толкова се беше свил, че единственото, което знаех, беше, че бяха постъпили несправедливо с мен и че той беше виновен за това. Погледнах към мис Уилсън. Имах план, за който ѝ бях разказала преди три месеца – ако Господина дойдеше, щях да го убия. Тогава говорех сериозно. Сега мисълта, че ще видя лицето му, беше толкова неочаквана, че ми прилоша.

Сестра Спилър забеляза колебанието ми.

– Тръгвай – каза, – ако ще идваш! Не се тревожи за косата си. – Бях си сложила ръката върху главата. – Сигурна съм, че колкото по-луда му се сториш, толкова по-добре. Спестява разочарованието, нали? – Хвърли поглед към сестра Бейкън. А после: – Тръгвай! – повтори, а аз се разтреперих и се запрепъвах след нея в коридора и надолу по стълбите.

Беше сряда – щастлива случайност, макар и тогава да не го знаех, защото в сряда доктор Кристи и доктор Грейвс заминаваха с каретата, за да докарат още луди жени, и къщата беше тиха. Няколко сестри и двама мъже стояха във вестибюла и поемаха чистия въздух през отворената врата; единият от мъжете държеше цигара и щом видя сестра Спилър, я скри. Те обаче не ме погледнаха, аз също почти не ги погледнах. Мислех си какво ще стане и с всяка изминала секунда се чувствах все по-зле и все по-особено.

– Влез тук – каза сестра Спилър и изви рязко глава към вратата на приемната. После ме хвана за ръката и ме дръпна към себе си. – И не забравяй: без номера. В тапицираната стая е приятно и хладно в ден като днешния. От известно време не е използвана. Моята дума тежи като думата на мъж, докато лекарите ги няма. Чуваш ли ме? – Раздруса ме. После ме бутна в стаята. – Ето я – каза с променен глас на човека, който беше вътре.

Очаквах Господина. Не беше той. Беше едно русокосо синеоко момче, облечено с дебело синьо двуредно палто, и в мига, в който го видях, ме връхлетя смесено чувство на облекчение и разочарование, което беше толкова силно, че едва не се свлякох на пода, защото си помислих, че не го познавам, и предположих, че е станала грешка и то е дошло за някоя друга жена. После го видях, че оглежда смутено чертите ми; накрая лицето и името му като че ли изплуваха бавно на повърхността на мозъка ми сред мъглявина или мътна вода, накрая го познах, макар че не носеше униформата си на прислужник. Беше Чарлс, момчето, което точеше ножовете в Брайър. Той ме огледа, както вече казах, а после наклони глава и надзърна зад мен и зад сестра Спилър, сякаш си мислеше, че Мод идва след нас. Отново ме погледна и очите му се ококориха.

И точно това ме спаси. През цялото време, откакто бях напуснала къщата на мисис Крийм, неговите очи бяха първите, които погледнаха към мен и видяха не Мод, а Сю. Те ми върнаха миналото. Те ми дадоха бъдещето, тъй като през онази секунда, в която стоях на вратата, срещайки очите му, които се извърнаха от мен и после смутено се върнаха обратно, собственото ми объркване започна да ме напуска и аз си съставих план. Оформих го изцяло, завърших всяка част от него.

Планът беше безразсъден.

– Чарлс! – извиках. Бях отвикнала да говоря и думите излязоха от устата ми като крякане. – Чарлс, ти не ме позна. Мисля... мисля, че сигурно много съм се променила. Ах, колко мило от твоя страна да дойдеш на посещение на бившата си господарка!

Приближих се към него, хванах го за ръката, без да свалям очи от неговите, а после го дръпнах към себе си и му прошепнах в ухото, готова да се разплача:

– Кажи, че съм Мод, иначе с мен е свършено! Ще ти дам всичко, което поискаш! Кажи, че съм Мод! О, моля те, кажи, че съм Мод!

Продължавах да държа ръката му и я извих. Той отстъпи назад. Беше си свалил каскета, който беше оставил червена следа върху челото му. Сега цялото му лице стана червено. Отвори уста.

– Мис, аз...

Мис... Той, разбира се, ме наричаше така в Брайър. И слава богу! Сестра Спилър го чу и каза с известно злорадо задоволство: – Е, не е ли удивително колко бързо главата на една жена се избистря, когато вижда скъпото лице на някой от семейството? Нима доктор Кристи няма да се зарадва?

Обърнах се и улових погледа ѝ. Тя гледаше кисело. Каза:

– Прав ли ще държиш този младеж? Който е дошъл толкова отдалече? Хайде, седни. Ако бях на твое място обаче, млади господине, не бих се приближила много. Никой не може да каже кога ще превъртят и ще започнат да си забиват ноктите, даже тези, които са кротки. Така е по-добре. А сега аз ще стоя тук, до вратата, и ако тя започне да буйства, ще ме извикаш, нали?

Бяхме седнали на два твърди стола до прозореца. Чарлс все още беше смутен и запримигва уплашено. Сестра Спилър застана до отворената врата. Там беше по-хладно. Скръсти ръце и продължи да ни наблюдава, но от време на време се обръщаше към вестибюла, за да кимне и да измърмори по нещо на сестрите.

Все още държах ръката на Чарлс с две ръце. Не можех да я пусна. Наведох се към него, треперейки, и започнах да шепна. Казах:

– Чарлс, аз... Чарлс, през целия си живот не съм се радвала толкова да видя някого! Ти трябва... трябва да ми помогнеш. – Той преглътна и отвърна със същия тих глас:

– Ти си мис Смит, нали?

– Тихо! Тихо! Да, аз съм. Ох, аз съм! – Очите ми се навлажниха. – Но ти не трябва да го казваш тук. Трябва да кажеш хвърлих поглед към сестра Спилър и продължих още по-тихо:

– Трябва да кажеш, че съм Мод Лили. Не ме питай защо.

За какво си мислех? Всъщност си мислех за жената, която говореше като змия, и за двете жени, които умряха. Мислех си какво беше казал доктор Кристи за болестта ми, която се беше развила в друга посока, но според него със сигурност щях да се върна към предишното си състояние. Мислех си, че ако той чуеше от Чарлс, че съм Сю, а не Мод, можеше да започне да ме държи по-изкъсо – да ме върже, да ме изпрати в тапицираната стая, да ме потопи, да потопи и Чарлс. С други думи, ужасът беше замъглил ума ми. Пък и имах онзи план. Той се избистряше все повече във всеки следващ миг.

– Не ме питай защо – повторих. – Ох, какъв номер ми изиграха! Изкараха ме луда, Чарлс.

Той се огледа.

– Това къща за луди ли е? – попита. – Предположих, че е голям хотел. Предположих, че ще намеря мис Лили тук. И... мистър Ривърс.

– Мисис Ривърс – отвърнах. – Ох! Ох! Онзи дявол! Той ме изигра, Чарлс, и замина за Лондон с парите, които трябваше да бъдат мои. Той и Мод Лили! Ох! Бива си ги като двойка, няма що! Оставиха ме тук, за да умра!

Бях повишила глас, но не можех да се спра: сякаш някой друг, който наистина беше луд, говореше с моята уста. Стиснах пръстите на Чарлс, за да мога да се въздържа да не повиша още повече глас. Стиснах ги така, че едва не ги изкълчих. И погледнах уплашено към сестра Спилър. Тя беше извърнала глава. Стоеше с гръб към касата на вратата и се смееше със сестрите и мъжете. Погледнах отново към Чарлс с намерението да продължа да му говоря. Лицето му обаче беше променено, което ме накара да спра. Яркочервените му бузи бяха станали бели. Попита ме, шепнейки:

– Мистър Ривърс е отишъл в Лондон, така ли?

– В Лондон – отвърнах – или бог знае къде. Не бих се учудила, ако е отишъл в ада!

Той преглътна. Потрепери. После изтръгна пръстите си от моите и си покри лицето с ръце.

– Ох! Ох! – каза с треперещ глас, така както бях направила аз. – Ох, значи с мен е свършено!

И за мое най-голямо учудване се разплака.

А после разказът му се изля заедно със сълзите му. Както се бях досетила преди месеци, животът, който той прекарваше в точене на ножове в Брайър, се беше обезсмислил след заминаването на Господина. Чарлс го почувствал толкова остро, че започнал да става апатичен. Това състояние продължило прекалено дълго и най-накрая мистър Уей, икономът, го набил.

– Закани се, че ще ми съдере кожата – каза Чарлс, – и го направи. Господи, как се разпищях! Боят обаче не беше нищо

– Сто пъти да ме беше набил, защото боят не можеше да се сравнява с болката, мис, на разочарованото ми сърце.

Каза го по начин, който ме накара да си помисля, че се е подготвил предварително, а после се скова, сякаш предположи, че ще замахна или ще се изсмея, и беше готов да понесе всякакви удари. Аз обаче заявих с горчивина:

– Вярвам ти. Мистър Ривърс кара сърцата да се чувстват така.

Мислех си за сърцето на Мод. Чарлс като че ли не забеляза.

– Наистина! – отвърна. – Какъв джентълмен! Ох, нали е джентълмен?

Лицето му светна. Избърса си носа. После пак се разплака. Сестра Спилър хвърли поглед към нас и сви презрително устни. Но не направи нищо друго. Вероятно хората плачеха много, когато идваха да се виждат с роднините си в къщата на доктор Кристи.

След като тя погледна към вестибюла, аз се обърнах към Чарлс. Видях го колко е нещастен и се поуспокоих. Оставих го да трепери още малко, а междувременно го огледах внимателно. Видях онова, на което в първия момент не бях обърнала внимание: вратът му беше мръсен, косата му беше странна

– На места светла и пухкава като перушина, на места тъмна и твърда, понеже я беше намокрил, за да не стърчи. В ръкава на палтото му се беше забила клонка. Панталоните му бяха прашни.

Избърса си очите, видя, че го гледам, и целият се изчерви. Изрекох тихо:

– Бъди добро момче и ми кажи истината. Избягал си от Брайър, нали?

Той прехапа устна, а после кимна. Попитах го:

– И го направи заради мистър Ривърс, така ли? – Той отново кимна. После се разтрепери, поемайки си дъх.

– Мистър Ривърс все казваше, мис, че ще ме наеме на работа, стига да има пари за прилична заплата. Мислех си, че по-скоро бих работил за него без пари, отколкото да остана в Брайър. А сега как ще го намеря в Лондон? После започна онази дандания заради заминаването на мис Лили. Оттогава всичко се обърка в къщата. Предположихме, че е избягала с него, но никой не беше съвсем сигурен. Разправят, че постъпката ѝ била скандална. Половината от момичетата напуснаха. Мисис Кейкбред започна работа в кухнята на един друг човек! Сега готви Маргарет. Мистър Лили не е с всичкия си. Наложи се мистър Уей да го храни с лъжица!

– Мисис Кейкбред – изрекох намръщено. – Мистър Уей.

– Имената бяха като множество светлини: с проблясването на всяка от тях някоя част от мозъка ми се проясняваше. – Маргарет. Мистър Лили. – А после: – С лъжица! И всичко... И всичко това е заради бягството на Мод с мистър Ривърс, така ли?

– Не знам, мис. – Той поклати глава. – Разправят, че му била нужна една седмица, за да го усети. Защото отначало беше спокоен, но после откри, че някой е напакостил на книгите му или нещо такова. И припадна на пода в библиотеката ви. Сега не може да държи писалката или каквото и да било друго и забравя какво е искал да каже. Мистър Уей ме караше да го бутам, докато седи на един огромен инвалиден стол, но аз не можех да измина и десет ярда, не можех да направя почти нищо! , без да се разплача. Накрая ме изпратиха при леля ми да гледам нейните прасета с черните зурли. Разправят... – той отново си избърса носа, – разправят, че ако наблюдаваш прасета, ще ти мине меланхолията. На мен обаче така и не ми мина...

Бях престанала да го слушам. В главата ми беше проблеснала светлина, която беше по-ярка от останалите. Хванах го отново за ръката.

– Прасета с черни зурли ли? – попитах, присвивайки очи. Той кимна.

Леля му беше мисис Крийм.

Предполагам, че на село всички са роднини. Никога не го бях питала каква е фамилията му. Беше спал в същата стая, в която бях спала аз, на същия сламеник, който беше пълен с дървеници. Когато леля му споменала за господина и за дамата, които били дошли, за да се оженят тайно, той веднага се досетил кои са те и не можел да повярва на късмета си, но не казал нищо. Разбрал, че двамата са заминали с една карета, а от братовчед си – най-големия син на мисис Крийм, който бил говорил с кочияша, научил как се казва и къде се намира къщата на доктор Кристи.

– Мислех, че е голям хотел – повтори той, като погледна уплашено наоколо – към телените мрежи на лампите, към голите сиви стени, към решетките на прозорците. Беше избягал от дома на мисис Крийм преди три нощи и оттогава беше спал в канавки и живи плетове. – Беше прекалено късно – продължи – да се връщам, когато дойдох тук. Попитах на входа за мистър Ривърс. Погледнаха в някаква книга и ми казаха, че навярно съм имал предвид съпругата му. После си спомних колко мила беше мис Мод и реших, че ако някой въобще е в състояние да убеди мистър Ривърс да ме вземе при себе си, то това е тя. А сега!

Устната му затрепери. Всъщност мистър Уей беше прав: Чарлс беше прекалено голямо момче, за да е толкова ревлив, и по всяко друго време на всяко друго нормално място аз самата щях да го ударя. В онзи момент обаче се взрях в сълзите му и в моите наранени и отчаяни очи те изглеждаха като безброй шперцове и ключове.

– Чарлс – казах, като се наведох по-близо до него и се опитах да изглеждам спокойна, – ти вече не можеш да се върнеш в Брайър.

– Не мога, мис – отвърна той. – Ох, не мога! Мистър Уей ще ме одере жив!

– Опасявам се, че и леля ти не те иска.

Той поклати глава.

– Тя ще ми каже, че съм глупак, задето съм избягал.

– Опитваш се да намериш мистър Ривърс.

Той прехапа устна. Не спираше да плаче.

– Тогава слушай – казах, като не говорех, а по-скоро шепнех, издишвах думите от страх мисис Спилър да не ги чуе. – Слушай. Аз мога да те заведа при него. Знам къде е. Знам самата къща! Мога да те заведа при него. Но първо трябва да ми помогнеш да изляза оттук.

Макар и да не беше истина, че знаех къде е Господина, не беше и лъжа, защото бях абсолютно сигурна, че след като се добера до Лондон и получа помощ от мисис Съксби, ще успея да го намеря. Точно тогава обаче на всяка цена трябваше да излъжа. Смея да кажа, че вие щяхте да постъпите по същия начин. Чарлс се ококори и си избърса лицето с основата на дланта си.

– Да ти помогна да излезеш оттук? Как? – попита. – Защо да не можеш да го направиш, когато пожелаеш?

Преглътнах.

– Смятат ме за луда, Чарлс. Подписано е разпореждане за (настаняването ми тук, няма значение от кого, заради което не мога да си тръгна. Такъв е законът. Виждаш ли тази сестра?

Виждаш ли ръката ѝ? Тук има двайсет сестри с подобни ръце и те знаят как да ги използват. А сега ме погледни в лицето. Луда ли съм?

Той вдигна очи и примигна.

– Ами...

– Естествено, че не съм. Тук обаче има някои луди жени, които са толкова хитри, че се преструват на нормални, и лекарите и сестрите не могат да направят разлика между мен и тях.

Той отново се огледа. А после погледна мен – точно както преди малко го бях погледнала аз, сякаш ме виждаше за първи път. Погледна към косата, към роклята, към обувките ми. Прибрах си краката под полата.

– Аз... Не съм сигурен – отвърна той.

– Не си сигурен ли? Не си сигурен за какво? Дали искаш да се върнеш при леля си и да живееш с прасетата? Или дали искаш да отидеш да работиш при мистър Ривърс, в Лондон... обърни внимание, в Лондон! Забрави ли за слоновете, които момчетата могат да яздят за един шилинг? Май че никак не ти е лесно да избереш.

Той сведе очи. Погледнах към мисис Спилър. Тя беше надзърнала в стаята, прозявайки се, и беше извадила часовник.

– Прасета? – изрекох бързо. – Или слонове? Кое от двете? Кое, за бога?

Устните му помръднаха.

– Слонове – отвърна той след миг на ужасяваща тишина.

– Добро момче. Добро момче. Слава богу! А сега слушай. Колко пари имаш?

Той преглътна.

– Пет шилинга и шест пенса – отвърна.

– Добре. Ето какво трябва да направиш. Трябва да отидеш в някой град, да намериш ключарска работилница и да попиташ... – натиснах си очите с ръка. Отново ми се стори, че усещам надигащата се мътна вода, веещата се завеса. Едва не изпищях от страх. После завесата се отдръпна. – ... за ключ с нарези – продължих, – за ключ с нарези, чиято отливка да бъде дълга един инч. Ще кажеш, че те е пратил господарят ти. Ако човекът не иска да ти го продаде, трябва да го откраднеш. Не ме гледай така! Когато пристигнем в Лондон, ще му изпратим един такъв ключ. След като го вземеш, трябва да го пазиш. После ще идеш в някоя железария. Ще купиш пила, виждаш ли пръстите ми? , трябва да е толкова дебела. Покажи ми колко трябва да е дебела. Добро момче, разбра ме. Пази пилата заедно с ключа. Ще ми ги донесеш следващата седмица – следващата сряда, може само в сряда! Чу ли? И ще ми ги дадеш скришом. Разбра ли? Чарлс?

Той се ококори. Отново бях започнала да подивявам. После кимна. Погледна настрани и потрепна. Сестра Спилър беше напуснала мястото си до вратата и идваше към нас.

– Времето изтече – заяви тя.

Изправихме се на крака. Аз се хванах за облегалката на стола, защото бях готова да се смъкна на пода. Взрях се силно Чарлс, сякаш исках да изгоря с поглед очите му. Бях пуснала ръката му, но отново посегнах към нея.

– Няма да забравиш какво ти казах, нали?

Той кимна уплашено и сведе очи. Опита се да си освободи ръката и пристъпи настрани. Тогава се случи нещо странно. Усетих пръстите му в дланта си и осъзнах, че не мога да ги пусна.

– Не ме оставяй! – извиках. Думите дойдоха от нищото. – Не ме оставяй, моля те!

Той подскочи.

– Хайде стига – каза сестра Спилър. – Нямаме време за това. Хайде.

Започна да дърпа вкопчените ми пръсти. Отне ѝ минута-Две, докато освободи ръката на Чарлс. Той бързо я прибра и доближи кокалчетата ѝ до устата си.

– Тъжно е, нали? – каза му сестра Спилър, която ме беше хванала подръка. Раменете ми подскачаха. – Но ти не се притеснявай. Всички правят така. Според нас е по-добре никой да не идва. По-добре е да не им се напомня за дома. Вълнуват се. – Притегли ме по-близо до себе си. Чарлс се сви. – Няма да забравиш да кажеш на близките си колко е била тъжна, когато си я видял_; нали?

Той премести очи от нея към мен и кимна. Изрекох:

– Извинявай; Чарлс. – Докато говорех, зъбите ми тракаха.

– Не ми обръщай внимание. Няма нищо. Абсолютно нищо.

Виждах го обаче, че ме гледа и си мисли, че все пак съм луда; ако наистина си го мислеше, с мен беше свършено, понеже щях да остана завинаги в къщата на доктор Кристи и никога нямаше да видя мисис Съксби и да си отмъстя на Мод. Тази мисъл беше по-мъчителна от страха ми. Наложих си да се успокоя и сестра Спилър най-сетне ме пусна. Дойде една друга сестра, за да изпрати Чарлс до вратата; позволиха ми да го гледам, докато си тръгва, и, ох! , едва се сдържах да не хукна след него. Докато вървеше, той се обърна, спъна се и срещна очите ми. И отново се ужаси. Бях се опитала да се усмихна и, предполагам, усмивката ми е била страховита.

– Няма да забравиш! – извиках, а гласът ми беше висок и странен. – Няма да забравиш за слоновете!

Сестрите се заливаха от смях. Една от тях ме блъсна. Бях останала без сили и тласъкът ме събори. Лежах като мъртва.

– Слонове! – повтаряха те. Стояха, смеейки се, докато най-накрая от очите им потекоха сълзи.

Тази седмица беше ужасна. Бях си възвърнала разсъдъка, къщата изглеждаше по-жестока от всякога и аз осъзнах колко дълбоко съм затънала, свиквайки с нея. Ами ако след седмица отново започнех да я приемам нормално? Ако оглупеех? Ако Чарлс се върнеше, а аз бях толкова замаяна, че да не го позная? Мисълта едва не ме уби. Правех всичко възможно да не се отнеса отново. Щипех се до посиняване по ръцете. Хапех си езика. Всяка сутрин се събуждах с ужасното чувство, че дните са отлетели, без да забележа. – Кой ден сме днес? – питах мис Уилсън и мисис Прайс. Те естествено никога не знаеха. Мис Уилсън все мислеше, че е Разпети петък. Тогава питах сестра Бейкън.

– Кой ден сме днес, сестра Бейкън?

– Ден за наказание – отвръщаше тя, като потрепваше и си разтриваше ръцете.

Освен това се страхувах, че в крайна сметка Чарлс няма да дойде, че съм му се сторила прекалено луда, че не му е достигнала смелост или че го е връхлетяла някаква беда. Мислех си за всички възможни и невъзможни неща, които биха му попречили да дойде, например че ще го хванат цигани или крадци, че ще го стъпчат бикове, че ще срещне свестни хора, които ще го убедят да се върне у дома. Една нощ заваля и аз си представих как канавката, в която спи, се пълни с вода и той се дави. После имаше светкавици и гръмотевици и аз си представих как сее подслонил под някое дърво с пила в ръка...

Цялата седмица мина по този начин. После дойде сряда. Доктор Грейвс и доктор Кристи заминаха с каретата и вече почти наближаваше пладне, когато сестра Спилър дойде до вратата на нашата стая, погледна ме и каза:

– Колко сме чаровни, а? Онзи младок пак е тук, дошъл е на посещение. Както е тръгнало, май ще има сватба... – Свали ме долу. Във вестибюла ме смушка в ребрата. – И без маймунджулъци.

Този път Чарлс изглеждаше още по-уплашен. Заехме същите места, а сестра Спилър стоеше както преди до вратата и се забавляваше със сестрите във вестибюла. Известно време мълчахме. Бузите на Чарлс бяха бели като тебешир. Попитах, шепнейки:

– Чарлз, направи ли го?

Той кимна.

– Отливката?

Той кимна отново.

– Пилата?

Последва още едно кимване. Закрих си очите с ръка.

– За отливката обаче отидоха почти всичките ми пари – отвърна той с опечален тон. – Ключарят ми каза, че някои отливки пасват на повече врати. Ти не ми каза това. Взех тази, която пасва на най-много врати.

Разтворих пръсти и срещнах погледа му.

– Колко му даде? – попитах.

– Три шилинга, мис.

– Три шилинга за една отливка, която струва шест пенса! – Закрих си очите. А после: – Няма значение – добавих. – Добро момче...

Обясних му какво трябва да направи после. Казах му да ме чака през нощта отвън до стената на парка на доктор Кристи. Казах му да намери мястото, където расте най-високото дърво, и да ме чака там, да чака, ако се наложи, цяла нощ, тъй като не можех да определя със сигурност колко време щеше да ми е нужно, за да се измъкна. Просто да ме чака и да бъде готов да побегне. Да знае, че ако не дойда, значи нещо ми е попречило, и да се върне на следващата нощ и отново да чака, и така три поредни нощи.

– Ами и ако тогава не дойдеш? – попита той с широко отворени очи.

– Ако и тогава не дойда – отвърнах, – ще направиш следното: ще отидеш в Лондон и ще потърсиш една улица, чието име е Лант стрийт, и една жена, която живее там, името ѝ е мисис Съксби, и ще ѝ кажеш къде съм. Бог ми е свидетел, Чарлс, че тази жена ме обича! Ще обикне и теб, понеже си мой приятел. Тя ще знае как да постъпи. – Извърнах глава. Очите ми се бяха навлажнили. – Разбрали? – попитах накрая.

– Заклеваш ли се?

Той отговори, че се заклева. – Дай си ръката – казах и след като я видях как трепери, не посмях да го накарам да се опита да ми подаде отливката и пилата, защото се боях да не ги изпусне. Бяха в джоба му и аз ги измъкнах, точно преди да се разделя с него – докато сестра Спилър гледаше, смеейки се, за да види как той ме целува по бузата и се изчервява. Пилата се плъзна нагоре в ръкава ми. Стисках в ръка отливката и когато се качих горе, спрях, уж за да си дръпна чорапа, и я пуснах в обувката си.

После се пъхнах в леглото. Спомних си за всички крадци, за които бях чувала, и за хвалбите им. Вече бях една от тях. Имах пила, имах отливка. Имах приятел от другата страна на оградата на лудницата. Трябваше само да разполагам с ключ достатъчно време, за да му направя копие.

И ето как постъпих.

През онази нощ, когато сестра Бейкън седна на стола и започна да си разкършва пръстите си, казах:

– Нека този път аз да ви намажа ръцете, сестра Бейкън, вместо Бети. На Бети не ѝ е приятно. От мазнината замирисвала на пържола.

Бети зяпна. – Ох! Ох! – извика.

– Господ да ни е на помощ! – възкликна сестра Бейкън.

– Сякаш не ни стига горещината. Тихо, Бети! Като пържола, така ли? При всичката ми добрина?

– Не е вярно! – изкрещя Бети. – Не е вярно!

– Да, така каза – заявих. – Като пържола, готова да влезе в тигана. Дайте на мен. Вижте колко чисти и меки са моите ръце.

Сестра Бейкън погледна не към пръстите, а към лицето ми. После присви очи.

– Млъкни, Бети! – каза. – Вдигаш такава врява, а плътта ми изгаря. Въобще не ме интересува кой го прави, но предпочитам тихо пред шумно момиче. Ето. – Бръкна с върха на палеца в джоба си, а после го извади и ми кимна: – Вземи ги.

Имаше предвид ключовете си. Поколебах се, а после пъхнах ръка и ги издърпах. Бяха топли от горещината на крака ѝ. Тя ме наблюдаваше.

– Най-малкият – каза. – Хванах го и оставих другите да се люлеят, а после се доближих до шкафа и извадих буркана с мазнината. Бети лежеше по корем и риташе, леейки сълзи върху възглавницата си. Сестра Бейкън се облегна назад и си нави маншетите. Седнах до нея и започнах да втривам мехлема в подутите ѝ ръце, както бях виждала безброй пъти, че се прави. Втривах в продължение на половин час. Сестра Бейкън потрепваше от време на време. После очите ѝ се притвориха и тя продължи да ме гледа изпод клепачите си. Гледаше ме топло и умислено и почти се усмихваше.

– Нали не е чак толкова лошо? – измърмори. – А?

Не отговорих. Мислех си не за нея, а за нощта и за работата, която ми предстоеше. Даже и да съм била зачервена, тя сигурно е решила, че е от смущение. Даже и да съм изглеждала странна и вглъбена в себе си, какво значение имаше това за нея? Там всички бяхме странни. Когато най-после се прозина и си издърпа ръцете, а после се протегна, сърцето ми издумка, но тя не го забеляза. Отдалечих се от нея, за да прибера мехлема в шкафа. Сърцето ми отново издумка. Имах само секунда да направя каквото трябва. Халката с ключовете висеше от ключалката, а този, който ми беше нужен – този за вратите, беше най-отдолу. Нямах намерение да го открадна, защото тя щеше да забележи. На Лант стрийт обаче непрекъснато идваха хора с калъпи сапун, маджун и восък... Повдигнах ключа и бързо, но много внимателно го вкарах в буркана.

Нарезът се отпечата идеално върху мазнината. Погледнах го веднъж, а после завинтих капака и сложих буркана обратно на лавицата. Затворих вратата на шкафа и се престорих, че я заключвам. Избърсах ключа в ръкава си. Занесох връзката на сестра Бейкън, а тя отвори джоба си и бръкна в него с върха на палеца си, точно както преди.

– Дай ги тук – каза, когато понечих да прибера ключовете в джоба ѝ, – пусни ги на дъното. Точно така.

Избягвах очите ѝ. Отидох до леглото си, а тя се прозина и задряма на стола, както правеше винаги, докато чакаше сестра Спилър да донесе сиропите. Бях свикнала да пия своя заедно с другите жени, но тази нощ го излях върху дюшека и върнах обратно празната чаша. После наблюдавах, унесена в нещо като треска, за да видя какво ще направи сестра Бейкън. Ако беше отишла до шкафа, например, за да вземе вестник, питка или плетиво, или каквато ѝ да била дреболия, ако беше отишла до шкафа и го беше намерила отворен, а после го беше заключила, проваляйки плана ми, не знам какво щях да правя. Наистина си мисля, че щях да я убия. Но във всеки случай тя не отиде до него. Просто продължи да спи на стола. Спа толкова дълго, че започнах да губя надежда, че въобще някога ще се събуди. Кашлях, вземах обувката си и я пусках на пода, влачех краката на леглото, но тя продължаваше да спи. Най-накрая я събуди някакъв сън. Стана и си облече нощницата. Бях закрила с пръсти лицето си и я гледах през дупките. Видях я как стои права и се чеше по корема през памучната нощница, как хвърли поглед към другите жени, а после към мен, сякаш в главата ѝ се въртеше някаква мисъл...

Но после се отказа от нея. Може би заради горещината. Прозина се отново, сложи верижката с ключовете на врата си, легна и захърка.

Броях, докато хъркаше. Когато стигнах до двайсет, станах, промъкнах се като призрак до шкафа и извадих буркана.

После направих копието. Не мога да кажа колко време ми отне. Знам само, че ми отне часове – макар че пилата беше фина и макар че бях струпала на купчина чаршафите и одеялата върху ръцете си, за да заглушават шума, ми се струваше, че стърженето върху желязото се чува силно, и се осмелявах да режа само в такт с хъркането на сестра Бейкън. Освен това не напредвах особено бързо, понеже непрекъснато сравнявах отливката с отпечатъка, за да се уверя, че нарезите съвпадат, а и пръстите ме боляха и трябваше да спирам, за да ги разкърша, или се навлажняваха и отливката се плъзгаше и се въртеше в ръцете ми. Беше отвратителна работа, а на всичко отгоре я вършех в отчаяние. Имах чувството, че нощта изтича като пясък; сестра Бейкън притихваше и аз спирах, оглеждах се и отново се съвземах, връщах се към леглата, към спящите жени, а стаята изглеждаше толкова тиха, че се боях, че времето е замряло и аз ще остана в него завинаги. През тази нощ никой не извика, никой не сънува лоши сънища, не се чуха никакви камбани; всички бяха потънали в дълбок сън. Бях единственото будно човешко същество в къщата, бих могла спокойно да бъда и единственото будно човешко същество в целия свят; знаех обаче, че Чарли също е буден и ме чака от другата страна на стената на парка на къщата на доктор Кристи и че освен него чака и мисис Съксби и може би въздиша в леглото или се разхожда, чупи ръце и ме вика. Навярно тази мисъл ми е давала кураж и е карала пилата да се движи както трябва.

Защото най-сетне дойде моментът, в който приближих отливката до буркана и видях, че всички нарези съвпадат. Ключът беше готов. Държах го в унес. Пръстите ми бяха изцапани от желязото и ожулени от пилата и почти вдървени от стискането. Не се осмелих обаче да се бавя, за да ги превържа. Станах от леглото много внимателно, навлякох карираната рокля и взех гумените боти. Взех и гребена на сестра Бейкън. Само него, нищо друго. Докато го вдигах от масата ѝ, главата ѝ помръдна. Затаих дъх, но тя не се събуди. Стоях съвсем неподвижно и гледах лицето ѝ. И изведнъж се изпълних с вина. Мислех си: "Колко ще бъде разочарована, когато разбере как съм я измамила!". Мислех си колко беше доволна, когато ѝ казах, че ще ѝ намажа ръцете.

Странно е какви неща може да си мисли човек в подобни моменти. Наблюдавах я още малко, а после отидох до вратата. Бавно, много бавно пъхнах ключа в ключалката. Бавно, много бавно го завъртях.

– Моля те, Господи – шепнех, докато той се движеше. – Кълна ти се, Господи, че ще бъда добра, че ще бъда честна до края на дните си, кълна ти се. – Ключът заяде. – Майната ти! Майната ти! – Нарезите му не пасваха на ключалката – не ги бях направила както трябва и той не искаше да се завърти нито напред, нито назад. – Майната ти! Гадина такава! Ох! – Стиснах го по-здраво и отново пробвах, но пак не се получи и аз се отказах. Стигнах тихо до леглото си, взех буркана с мехлема на сестра Бейкън, промъкнах се обратно до вратата, сложих мазнина върху ключалката и духнах, за да я вкарам в отвора. После, прималяла от страх, отново стиснах ключа и този път... този път той превъртя.

Имаше още три врати, през които трябваше да мина. Същото се случи с всяка една от тях – ключът заяждаше и трябваше да бъде смазан и аз потрепервах всеки път, когато чуех стърженето на желязото в ключалката, и продължавах да действам още по-бързо. Никой обаче не се събуди. В коридорите беше горещо и тихо, по стълбите и във вестибюла не се чуваше никакъв шум. На входната врата имаше резе и не ми беше нужен ключ. Оставих вратата отворена след себе си. Беше също толкова лесно, колкото навремето, когато двете с Мод напуснахме Брайър, като се изключи това, че на чакълената пътека пред къщата се изплаших здравата, защото докато я пресичах, долових стъпки, а после глас. Гласът извика тихо:

– Хей! – Чух го и едва не умрях. Помислих, че вика мен. После долетя женски смях и аз различих някакви фигури: двама мъже, мисля, че единият беше мистър Бейтс, и една жена, сестра Флу, с кривогледите очи. – Ще си получиш своя... – каза единият от мъжете и това беше всичко, което чух. Тримата влязоха в храстите отстрани на къщата. Сестра Флу отново се изсмя. После смехът ѝ беше задушен и настъпи тишина.

Не изчаках да видя какво щеше да последва от тази тишина. Затичах се, отначало леко, по чакъла, а после силно, по поляната. Не погледнах назад към къщата. Не мислех за жените, които още бяха в нея. Иска ми се да можех да кажа, че съм отишла до малката градина и съм хвърлила ключа там, за да го намери някоя от тях. Аз обаче не го направих. Не спасих никоя друга, освен себе си. Бях изплашена прекалено много. Открих най-високото дърво: беше ми нужен още половин час, за да се изкатеря по чворовете върху стъблото, да падна, да опитам отново, да падна втори, трети, четвърти път, да стигна най-после до най-ниския клон, да се изкача оттам до клона над него, да се придвижа по един скърцащ клон, докато се добера до стената... Един господ знае как го направих. Мога само да кажа, че успях.

– Чарлс! Чарлс! – извиках, след като се озовах върху тухлите. Не последва отговор. Аз обаче не изчаках. Скочих. Тупнах на земята и чух скимтене. Беше той. Беше ме чакал толкова дълго, че най-накрая беше заспал, а аз едва не го ударих.

Изскимтяването разлая едно от кучетата в къщата. То разлая друго. Чарлс си затисна устата с ръка.

– Хайде! – казах.

Хванах го за ръката. Обърнахме се с гръб към стената и хукнахме.

Тичахме през треволяците и живите плетове. Все още беше тъмно, пътеките не се виждаха, а в началото бях прекалено изплашена, за да спирам и да ги търся. От време на време Чарлс се спъваше или забавяше крачка, за да сложи ръка на гърдите си и да си поеме въздух; тогава накланях глава и се ослушвах, но не чувах нищо друго, освен птиците, ветровете и мишките. След малко небето се проясни и ние успяхме да различим бледата ивица на някакъв път. – Накъде? – попита Чарлс. Не знаех. От месеци не ми се беше случвало да застана на някаква пътека и да избера в каква посока да се отправя. Огледах се и изведнъж земята и изсветляващото небе ми се сториха огромни и страховити. После видях, че Чарлс ме гледа и чака. Сетих се за Лондон. – Насам – отвърнах и тръгнах, а страхът ми изчезна.

После по целия път беше така: винаги когато стигнехме до някое място, където се пресичаха две или три шосета, аз спирах за минута, мислех си упорито за Лондон и също като Дик Уитингтън[38] се ориентирах накъде трябва да вървим. Когато небето стана още по-светло, започнахме да чуваме коне и колела. Нямахме нищо против да се повозим, но аз всеки път се страхувах, че каруцата или каретата може да са изпратени от лудницата да търсят нас. Чак когато видяхме някакъв възрастен фермер да излиза с магарешка каручка от една порта, решихме, че той със сигурност не е човек на доктор Кристи; застанахме на пътя му, фермерът дръпна юздите на магарето, а ние се качихме и пътувахме с него в продължение на един час. Бях разресала плитките и конците от косата си и тя беше заприличала на рогозка от кокосови влакна; нямах шапка, ето защо си вързах на главата носната кърпа на Чарлс. Казах, че сме брат и сестра и че се връщаме в Лондон, след като сме гостували на леля си.

– В Лондон, а? – отвърна фермерът. – Разправят, че можело човек да живее там четирийсет години и да не се запознае със съседа си. Вярно ли е?

Човекът ни свали край пътя в околностите на някакъв град и ни показа в коя посока трябва да продължим. Предположих, че сме изминали девет-десет мили. Оставаха ни още четирийсет. Все още беше ранна утрин. Намерихме една фурна и си купихме хляб; продавачката огледа толкова подозрително косата, роклята и гумените ми боти, че ми се прииска да се бяхме отказали от хляба и да бяхме продължили гладни. Седнахме в двора на някаква църква, на земята, до два наклонени камъка. Камбаната удари и ние подскочихме.

– Седем часът – казах. Изведнъж се натъжих. Погледнах гребена на сестра Бейкън. – В момента жените се събуждат и виждат, че леглото ми е празно, ако вече не са го направили.

– А мистър Уей лъска обувки – добави Чарлс. Устната му заподскача.

– Мисли си за ботушите на мистър Ривърс – отвърнах бързо. – Обзалагам се, че се нуждаят от лъскане. Лондон е безмилостен към мъжките обувки.

– Така ли?

Това го накара да се почувства по-добре. Изядохме хляба, изправихме се на крака и се изчистихме от тревата. Покрай нас мина човек с лопата. Изгледа ни по същия начин, по който ни беше изгледала жената във фурната.

– Вземат ни за скитници – каза Чарлс, докато го наблюдавахме как се отдалечава.

Аз обаче си представих как пристигат мъже от лудницата и разпитват за момиче с карирана рокля и гумени боти. – Да тръгваме – отвърнах и ние отново се отклонихме от пътя и поехме по някаква пътека, която минаваше през нивите. Вървяхме възможно най-близо до живите плетове, макар че тревата там беше по-висока и правеше придвижването ни по-трудно и по-бавно.

Слънцето затопли въздуха. Появиха се пеперуди и пчели. От време на време спирах, свалях носната кърпа от главата си и си бършех лицето. Никога през живота си не бях вървяла толкова дълго и не бях стигала толкова далече, а през последните три месеца само бях обикаляла из малката градина на лудницата. От ходенето ми излязоха мехури по петите, големи колкото шилинги. Мислех си: "Никога няма да стигнем до Лондон!".

Но всеки път, когато си го помислех, се сещах за мисис Съксби и си представях изражението на лицето ѝ при появяването ми на вратата на Лант стрийт. После се сещах за Мод, където и да беше тя, и си представях нейното лице.

Нейното лице обаче беше неясно, което ме притесняваше. Попитах:

– Чарлс, какъв цвят са очите на мис Лили? Кафяви или сини?

Той ме погледна странно.

– Мисля, че са кафяви, мис.

– Сигурен ли си?

– Така мисля, мис.

– И аз мисля така.

Но не бях сигурна. Забързах крачка. Чарлс тичаше задъхан до мен.

Към обед стигнахме до няколко малки къщи от едната страна на пътеката, която водеше към някакво село. Накарах Чарлс да спре, – застанахме до един жив плет и аз погледнах към вратите и прозорците. От един прозорец момиче изтърсваше дрехи; след минута обаче то се прибра и прозорецът се затвори. Покрай друг прозорец мина жена с кофа и се върна обратно, без да погледне навън. Прозорците на следващите къщи бяха затворени и тъмни, но аз предположих, че зад тях има нещо, което си заслужава да бъде откраднато. Мислех си да отида до някоя врата, да почукам и ако никой не ми отвори, да пробвам бравата. Но докато стоях и събирах кураж, от последната къща долетяха гласове: двамата с Чарлс вдигнахме очи и видяхме една жена и две деца, които бяха застанали до портата на градината.

Жената си връзваше бонето и целуваше децата си за довиждане.

– Джанет – каза тя на по-голямото дете, – не забравяй да наглеждаш братчето си. Когато се върна, ще ви дам да изядете по едно яйце. Можеш да подгънеш кърпичката си, ако искаш, само внимавай с иглата.

– Добре, мамо – отвърна момиченцето. Вдигна лицето си за целувка, а после залюля портата. Майка му бързо се отдалечи от къщата; мина покрай мен и Чарлс, без да знае, че сме там, тъй като все още се криехме зад плета.

Наблюдавах я, докато се отдалечаваше. Преместих погледа си от нея към момиченцето, което водеше братчето си по пътеката към отворената врата на къщата. После погледнах към Чарлс. Казах:

– Чарлс, най-после съдбата е на наша страна. Дай ми шест пенса, моля те. – Той започна да рови в джоба си. – Не тази монета. Нямаш ли по-лъскава?

Взех най-лъскавата и я излъсках допълнително с ръкава на роклята си.

– Какво възнамеряваш да направиш, мис? – попита той.

– Нищо. Стой тук. Ако се появи някой, ми подсвирни.

Изправих се и пригладих полата си, а после излязох иззад плета и се забързах към портата на къщата, все едно че бях вървяла по пътеката. Момиченцето обърна глава и ме видя.

– Всичко наред ли е? – попитах. – Ти сигурно си Джанет. Току-що срещнах майка ти. Виж какво ми даде тя. Шест пенса. Красиви са, нали? Майка ти ми каза: "Дай тези шест пенса на моето малко момиченце Джанет и я накарай да изтича до магазина за брашно". Каза, че е забравила да купи. Знаеш какво е брашно, нали? Добро момиче. И знаеш ли какво каза още майка ти? Каза: "Моята Джанет е много добро момиченце, нека да си купи бонбони, ще ѝ остане половин пени". Ти обичаш бонбони, нали? И аз обичам бонбони. Сладки са, а? Но от тях се развалят зъбите. Няма значение. Пък и на теб още не са ти поникнали всичките зъби. Ах! Погледни само как блестят! Като наниз от перли! По-добре отскочи до магазина, преди да се е напълнил с хора. Аз ще стоя тук и ще пазя къщата, нали може? Ама че са лъскави тези шест пенса! А, ето го и братчето ти. Не искаш ли да го вземеш със себе си? Добро момиче...

Това беше мръсен номер и на мен ми беше ужасно неприятно, че прибягнах до него, но какво да се прави? На мен самата ми бяха изиграли мръсен номер. През цялото време, докато говорех, се озъртах, хвърлях по един бърз поглед към прозорците на останалите къщи и към пътеката, но никъде не се виждаше жива душа. Момиченцето прибра монетата в джоба на престилката си, вдигна на ръце братчето си и се отдалечи, залитайки, а аз се втурнах в къщата. Тя беше много бедна, но в един куфар на горния етаж намерих чифт черни обувки, които ми бяха горе-долу по мярка, и басмена рокля, загъната в хартия. Помислих си, че е възможно жената да е била с тази рокля на сватбата си, и, кълна се в Господ! , бях готова да я оставя, но накрая я взех. Взех и една черна сламена шапка, един шал, чифт вълнени чорапи и някакъв сладкиш, а също и нож от килера.

После се върнах тичешком до плета, зад който се криеше Чарлс.

– Обърни се – казах и започнах да се преобличам. – Обърни се! Не гледай толкова стреснато, женчо такъв. А тя да върви по дяволите! Да върви по дяволите!

Имах предвид Мод. Мислех си за момиченцето, за Джанет, което се връща в къщата с брашното и с пакетче бонбони. Мислех си за майка му, която се прибира у дома за следобедния чай и открива, че сватбената ѝ рокля липсва.

– Да върви по дяволите!

Извадих ръкавицата на Мод и започнах да я дърпам, докато накрая шевовете се разпраха. После я хвърлих на земята и скочих върху нея. Чарлс ме наблюдаваше, а върху лицето му беше изписан ужас.

– Не ме гледай, бебе такова! – изкрещях. – Ох! Ох!

После обаче се уплаших да не се появи някой. Вдигнах ръкавицата от земята, пъхнах я обратно в пазвата си и завързах връзките на шапката. Изхвърлих роклята и гумените боти от лудницата в една канавка. Мехурите върху краката ми се бяха спукали и плачеха като очи. Чорапите обаче бяха дебели, а черните обувки бяха износени и меки. Роклята беше с шарки на рози, а по ръба на шапката имаше маргарити. Представих си как изглеждам – като картина, мислех си, на доячка, закачена на стената в някоя мандра.

Но според мен видът ми беше напълно подходящ за мястото, на което се намирах. Излязохме от нивите и от сенчестите пътеки и се върнахме на пътя; след известно време пак срещнахме един възрастен фермер, който ни вози няколко мили, преди отново да тръгнем пеша.

Продължавахме да вървим, без да спираме. Чарлс мълчеше през цялото време. Най-накрая избухна:

– Взела си обувките и роклята, без да попиташ!

– Взех и този сладкиш – отвърнах. – Бас държа обаче, че ти ще ядеш от него.

Казах му, че ще върнем дрехите на жената и ще ѝ купим съвсем пресен сладкиш, в Лондон. Чарлс ме гледаше с подозрение. Прекарахме нощта в сеното на един обор без покрив. Той лежеше с гръб към мен, а раменете му трепереха. Чудех се дали няма да избяга обратно в Брайър, докато спя; изчаках да притихне и вързах връзките на обувките му за едната от моите, за да мога да се събудя, ако се опита да го направи. Дразнеше ме, но си давах сметка, че в момента е по-добре да съм с него, защото хората на доктор Кристи щяха да търсят момиче, което е само, а не момиче, което е с брат си. Мислех си, че ако се наложеше, щях да се откача от него, след като стигнехме до Лондон.

Лондон обаче все още изглеждаше далече. Въздухът все още миришеше много силно на чисто. По някое време през нощта се събудих и видях, че оборът е пълен с крави: те стояха в кръг и ни гледаха, а една от тях се изкашля като човек. Не ми казвайте, че това е нещо естествено. Събудих Чарлс и той се уплаши не по-малко от мен. Стана и се опита да побегне, но, разбира се, падна на земята и едва не ми измъкна крака. Развързах връзките. Излязохме на заден ход от обора и хукнахме; след известно време спряхме да тичаме и продължихме с нормален ход. Видяхме слънцето да се показва зад един хълм.

– Значи там е изток – каза Чарлс. Нощта беше студена както през зимата, но хълмът беше стръмен и ние се сгряхме, докато го изкачвахме. Когато стигнахме до върха, слънцето вече беше по-високо в небето и денят беше по-светъл. Помислих си: "Зората пукна". Представих си я като яйце, което се е пропукало и се разлива. Пред нас лежаха зелените поля на Англия със своите реки, пътища, живи плетове, църкви, комини, издигащи се струйки дим. Докато навлизахме все по-навътре в тях, комините ставаха все по-високи, пътищата и реките все по-широки, струйките дим все по-дебели и накрая всичко се сля, размаза се и се превърна в чернилка, подобна на чернилката на въглените в огъня, в чернилка, прободена от блестящи точки светлина, там, където слънцето се отразяваше в стъклата и в златните върхове на куполите и кулите.

– Лондон – казах. – Ах, Лондон!

16

Беше ни нужен обаче цял един ден, за да стигнем до него. Можехме да намерим гарата и да се качим на влак, но аз реших, че трябва да запазим малкото пари, които ни бяха останали, за храна. Вървяхме известно време с едно момче, което носеше на гърба си огромна кошница, пълна с лук: то ни заведе до някакво място, където пристигаха каруци, за да товарят зеленчуци за пазарите в града. Бяхме изпуснали най-удобния момент, но въпреки всичко ни качи един човек с бавен кон, който караше шарен боб в Хамърсмит. Каза, че Чарлс му напомнял за сина му – бил със същото лице като него. Оставих ги да се возят отпред, а аз седнах отзад, при боба. Допрях буза до една щайга и вперих очи в пътя, който от време на време се издигаше и отново ни показваше Лондон, малко по-отблизо. Можех и да поспя, но страшно много ми се искаше да гледам. Наблюдавах как пътищата стават все по-оживени, как вместо живи плетове се появяват плетове от колове и стени; наблюдавах как листата се оцветяват в керемиденочервено, как тревата се превръща в пепел и пръст, а канавките – в бордюри на тротоари. Веднъж, когато каруцата се приближи до някаква къща, облепена със слой от веещи се афиши, дебел два инча, посегнах, откъснах една лента и я подържах за секунда, а после я пуснах и тя отлетя. Върху нея имаше рисунка на ръка, която държеше пистолет. По пръстите ми останаха сажди. Тогава разбрах, че съм си у дома.

От Хамърсмит продължихме пеша. Тази част на Лондон ми беше непозната, но въпреки всичко намерих пътя, така както и преди, докато бяхме на село, щом стигнехме до някое разклонение, се ориентирах в каква посока трябва да поемем. Чарлс вървеше до мен, примигваше и понякога ме хващаше за маншета на ръкава; накрая взех ръката му в своята, за да пресечем една улица, и той не си издърпа пръстите. Видях отражението ни в една голяма витрина – аз с шапка, а той с най-обикновено двуредно палто, приличахме на децата в онази проклета гора[39].

После стигнахме до Уестминстър и пред нас за първи път изцяло се откри гледката към реката. Трябваше да спра.

– Чакай, Чарлс – казах, като сложих ръка върху сърцето си и се извърнах от него. Не исках да ме види толкова развълнувана. Но след като силното чувство премина, започнах да мисля. – Засега не трябва да пресичаме реката – добавих, докато продължавахме да вървим. Мислех си на кого бихме могли да се натъкнем. Ами ако случайно попаднехме на Господина? Или ако той попаднеше на нас? Не смятах, че той самият би вдигнал ръка срещу мен, но петнадесет хиляди лири са много пари, ето защо бях сигурна, че ще наеме побойници да му свършат черната работа. До този момент не бях мислила за това. Бях мислила само как да стигна до Лондон. Започнах да се оглеждам по нов начин. Чарлс забеляза.

– Какво има, мис? – попита.

– Нищо – отвърнах. – Просто се страхувам, че все още е възможно да срещнем хора, изпратени от доктор Кристи. Хайде да свием тук.

Поведох го по една тъмна и тясна улица. После обаче се сетих, че би било най-лошо да те хванат в тъмна и тясна улица. Ето защо завих по Странд – бяхме вече наближили Чаринг крос; след малко стигнахме до края на една улица, където на няколко сергии се продаваха употребявани дрехи. Приближих се до първата и купих вълнен шал за Чарлс. За себе си купих воалетка. Мъжът, който ми я продаде, започна да се закача с мен:

– Не искаш ли да си купиш шапка? – попита. – Лицето ти е прекалено хубаво, за да го криеш.

Протегнах ръка за рестото от половин пени.

– Така е – отвърнах нетърпеливо. – Както и задникът ми.

Чарлс се сепна. Не ми пукаше. Сложих си воалетката и се почувствах по-добре. Тя изглеждаше ужасно над шапката и светлата шарена рокля, но си помислих, че бих могла да мина за момиче с белези или с някаква болест на лицето. Накарах Чарлс да си върже вълнения шал на устата и да си нахлупи каскета. Когато се оплака, че денят е горещ, казах:

– Ако ме хванат шпионите на доктор Кристи, преди да съм те завела при мистър Ривърс, тогава дали ще ти е горещо?

Той погледна напред към гъмжилото от карети и коне на Лъдгейт хил. Беше шест часът и движението беше най-натоварено.

– А кога ще ме заведеш при него? – попита. – Той много далече ли живее оттук?

– Не много далече. Трябва обаче да бъдем внимателни. А аз трябва да помисля. Хайде да намерим някое тихо място...

Стигнахме до "Сейнт Пол". Влязохме, аз седнах на една от пейките, а Чарлс се разхождаше и разглеждаше статуите. Помислих си: "Само да стигна до Лант стрийт и съм спасена!" Тревожеше ме обаче мисълта за историята, която Господина може би беше разказал в Бъроу. Ами ако е настроил всички племенници на мистър Ибс срещу мен? Ако срещнех Джон Врум, преди да съм се добрала до мисис Съксби? Той така или иначе беше настроен срещу мен, щеше да ме познае, макар че бях с воалетка. Трябваше да бъда предпазлива. Трябваше да огледам къщата и да предприема нещо, след като опипам почвата. Беше ми трудно да действам предпазливо и бавно, но се сетих за майка си, която не е била достатъчно предпазлива и ето какво ѝ се беше случило.

Побиха ме тръпки. В "Сейнт Пол" беше студено даже и през юли. Стъклата на прозорците постепенно губеха цветовете си с преминаването на следобеда в нощ. Сега в къщата на доктор Кристи вече щяха да ни будят, за да ни водят на вечеря. Щяхме да получим хляб с масло и половин пинта чай... Чарлс дойде и седна до мен. Чух го, че въздъхна. Държеше каскета си в ръце, а косата му блестеше. Устните му бяха съвсем розови. Три момчета в бели мантии обикаляха с пламъци върху месингови пръчки и палеха допълнителни лампи и свещи; погледнах към Чарлс и си помислих колко добре би изглеждал сред тях в своя собствена мантия.

После погледнах към палтото му. Беше здраво, макар и прашно.

– Колко пари имаме, Чарлс? – попитах.

Имахме пени и половина. Заведох го в една заложна къща на Уолтинг стрийт и там получихме за палтото му два шилинга.

Той се разплака, когато го оставих.

– О, как ще се срещна сега с мистър Ривърс? – каза. – Той не би приел едно момче по риза!

Обещах му да взема обратно палтото след ден-два. Купих му стриди, парче хляб с масло и чаша чай.

– Лондонски стриди – казах. – Ммм, прекрасни са, нали?

Той не ми отговори. Когато отново тръгнахме, вървеше една крачка зад мен, обгърнал раменете си с ръце и с очи, забити в земята. Очите му бяха зачервени от сълзите и от мръсотията.

Пресякохме реката при Блакфраъйрс и оттам, макар че до момента внимавах много, започнах да внимавам още повече.

Избягвахме страничните улички и се движехме по широките улици; здрачът, който представлява лъжлива светлина и винаги е подходящ за всякакви съмнителни занимания, по-подходящ даже и от тъмнината, ни помагаше да се крием. Всяка крачка, която правехме, ме приближаваше до дома. Започнах да виждам познати неща, даже познати хора, и отново почувствах вълнение в главата и в сърцето си, което, мислех си, щеше съвсем да ме обърка. После стигнахме до Гравъл лейн и Съдърк бридж роуд, завихме към западния край на Лант стрийт, спряхме и погледнахме надолу по улицата. Кръвта ми запрепуска и сърцето ми подскочи толкова силно, че едва не припаднах. Вкопчих се в тухлената стена, на която се бяхме подпрели, и отпуснах надолу глава, докато кръвта ми се поуспокои. Когато отново проговорих, гласът ми беше хрипкав. Казах:

– Виждаш ли онази черна врата с прозореца, Чарлс? Това е вратата на моята къща. Жената, която живее в нея, ми е като майка. В момента най-много от всичко искам да изтичам до тази врата, но няма да го направя. Опасно е.

– Опасно ли е? – попита той и се озърна тревожно. Вероятно тези улици, които изглеждаха толкова свидни в моите очи, че бях готова да легна и да ги целуна, са изглеждали доста обикновени в неговите.

– Опасно е – повторих, – докато хората на доктор Кристи са по петите ни.

Погледнах обаче към вратата на работилницата на мистър Ибс, а после към прозореца над нея. Това беше прозорецът на стаята, в която живеех с мисис Съксби, и изкушението да се приближа до нея беше прекалено силно. Хванах Чарлс и го бутнах пред себе си; продължихме да вървим, а после спряхме пред една стена, където между два издадени прозореца имаше сянка. Някакви деца минаха покрай нас и започнаха да се смеят на воалетката ми. Познавах майките им, бяха ни съседи, и отново се притесних да не ме видят и да ме разпознаят. Реших, че в крайна сметка съм глупачка, щом съм стигнала чак дотук по улицата, а после си помислих: "Защо просто не се втурна към вратата и не извикам мисис Съксби?" Може би щях да го направя. Не съм в състояние да кажа. Защото се бях обърнала, за да си оправя шапката, и докато се колебаех, Чарлс сложи ръка на устата си и извика:

– Ах!

Децата, които се бяха изсмели на воалетката ми, бяха побягнали надолу по улицата и после се бяха разделили, за да пуснат някого да мине между тях. Беше Господина. Носеше онази стара широкопола мека шапка, а около врата му имаше алена кърпа. Косата и бакенбардите му бяха по-дълги от всякога. Наблюдавахме го как крачи отпуснато. Мисля, че си подсвиркваше. Когато стигна до вратата на работилницата на мистър Ибс, спря. Бръкна в джоба си и извади ключ. Ритна стъпалото първо с десния, после с левия си крак, за да изтупа прахта от тях, а после пъхна ключа в бравата, огледа се разсеяно и влезе в къщата. Извърши всичко това по най-спокойния и свойски начин, който може да си представи човек.

Видях го и цялата се разтресох. Чувствата ми обаче бяха странни.

– Дяволът му неден! – изкрещях. Искаше ми се да го убия, да го застрелям, да хукна към него и да го ударя по лицето. Но след като го видях, се уплаших, уплаших се повече отколкото би трябвало, уплаших се така, сякаш все още бях при доктор Кристи и всеки момент можеха да ме вземат, да ме вържат и да ме потопят във ваната. Дъхът ми излизаше странно – на пресекулки. Не смятам, че Чарлс забеляза. Той си мислеше, че е по риза.

– Ох! – продължаваше да повтаря. – Ох! Ох! – гледаше ноктите си и мръсните петна по маншетите си.

Хванах го за ръката. Исках да избягам – обратно по пътя, по който бяхме дошли. Исках да избягам повече от всичко на света. Едва не го направих.

– Хайде – казах. – Ела бързо. – После погледнах отново към вратата на работилницата на мистър Ибс и се сетих за мисис Съксби, сетих се за Господина, застанал най-невъзмутимо до нея. – Проклет да е, задето ме накара да се страхувам от собствения си дом! – казах. – Няма да допусна да бъда прогонена! Ще останем, но ще се скрием. Хайде ела тук. – Стиснах по-силно Чарлс и започнах да го бутам, но с намерението не да се отдалеча от Лант стрийт, а да продължа по нея. В някои от къщите от тази страна на улицата се даваха стаи под наем. Стигнахме до една от тях.

– Имате ли стая? – попитах момичето, което стоеше на вратата.

– Имаме половин стая – отвърна то. Половин стая не ни вършеше работа. Отидохме в следващата къща, а после в още една. И двете бяха пълни. Най-после стигнахме до къщата, която беше точно срещу работилницата на мистър Ибс. На стъпалото седеше жена с бебе. Не ми беше позната, което беше добре.

– Имате ли стая? – попитах бързо.

– Може и да имаме – отвърна тя, докато се опитваше да надникне зад воалетката ми.

– Отпред ли? – Погледнах нагоре и посочих. – Онази там?

– Тя струва по-скъпо.

– Ще я наемем за една седмица. Сега ще ви дам един шилинг, а утре останалите пари.

Тя направи физиономия; бях сигурна, че ѝ е свършил джинът. – Добре – отвърна. Изправи се на крака, остави бебето на стъпалото и ни поведе по едно хлъзгаво стълбище. На площадката имаше мъртвопиян мъж. Вратата на стаята, в която ни въведе, беше без брава и беше подпряна с камък. Стаята беше малка и тъмна, в нея имаше две ниски легла и един стол. Прозорецът откъм улицата беше с капаци, които бяха затворени, а до стъклото висеше пръчка с кука, с която се отваряха.

– Ето как става – каза жената и започна да ни показва. Спрях я. Обясних ѝ, че очите ми са болни и слънчевата светлина ми пречи.

Защото веднага бях забелязала, че в капаците имаше малки дупки, които бяха горе-долу идеални за онова, което исках да направя. След като жената взе шилинга и си тръгна, затворих вратата след нея, свалих си воалетката и шапката, застанах до стъклото и погледнах навън.

Нямаше обаче нищо за гледане. Вратата на работилницата на мистър Ибс все още беше затворена, а прозорецът на мисис Съксби беше тъмен. Наблюдавах няколко минути, преди да се сетя за Чарлс. Той стоеше прав и ме гледаше, стиснал в ръце каскета си. В някоя от другите стаи изкрещя мъж и той подскочи.

– Седни – казах. Отново долепих лице до прозореца.

– Искам си палтото – отвърна той.

– Не можем да го вземем. Магазинът е затворен. Ще го вземем утре.

– Не ти вярвам. Ти излъга онази жена, че очите ти са болни. Открадна роклята, обувките и сладкиша. От онзи сладкиш ми прилоша. Доведе ме в тази ужасна къща.

– Доведох те в Лондон. Нали това искаше?

– Мислех, че Лондон е различен.

– Не си видял още най-хубавите места. Заспивай. Утре сутрин ще вземем палтото ти. Тогава ще се чувстваш като нов.

– Как ще го вземем? Ти току-що даде шилинга на онази жена.

– Утре ще намеря друг.

– Как?

– Не трябва да питаш. Заспивай. Не си ли уморен?

– По това легло има черни косми.

– Тогава легни на другото.

– По него има червени косми.

– Червените косми няма да те ухапят.

Чух го, че седна и започна да си търка лицето. Помислих си, че отново ще се разплаче. След малко обаче проговори, а гласът му беше променен.

– Бакенбардите на мистър Ривърс бяха дълги, нали? – попита.

– Да – отвърнах, без да отлепям очи от капака на прозореца. – Струва ми се, че има нужда от момче, което да му ги подстриже.

– Ами да!

Той въздъхна, легна по гръб на леглото и си покри очите с каскета, а аз продължих да наблюдавам през стъклото. Наблюдавах така, както котките наблюдават мишите дупки – без да обръщам внимание на отминаващите часове, без да мисля за нищо друго, освен за онова, към което гледах. Стъмни се и улицата, която беше оживена през лятото, опустя – децата вече си бяха легнали, мъжете и жените се бяха прибрали от кръчмите, кучетата спяха. В другите стаи на къщата се разхождаха хора, дърпаха столове по пода; изплака бебе. Някакво момиче, предполагам, че беше пияно, не спираше да се смее. Продължавах да наблюдавам. Някакъв часовник биеше и отброяваше часовете. Винаги трепвах, когато чувах подобен звън, ето защо усещах всеки от тях; най-накрая стана дванайсет, а после дванайсет и половина; ослушвах се за един без петнайсет и все още наблюдавах, все още чаках, но може би вече бях започнала да се чудя какво се надявам да видя. И тогава ето какво се случи.

В стаята на мисис Съксби се появи светлина и сянка, а после фигура – беше самата мисис Съксби! Сърцето ми едва не се пръсна. Косата ѝ се белееше; беше облечена със старата си рокля от тафта. Стоеше с лампа в ръка, лицето ѝ беше извърнато от мен, но въпреки всичко можех да видя, че челюстите ѝ се движеха – говореше на някой, който беше навътре в стаята, на някой, който излезе напред, когато тя се отдръпна от прозореца. Беше момиче. Момиче с много тънка талия...

Видях го и започнах да треперя. Момичето се появи, а мисис Съксби крачеше из стаята зад него и му сваляше брошките и пръстените. Застана точно до огледалото. Вдигна ръка, за да се облегне на касата на прозореца, а после опря чело в китката си и застана неподвижно. Само пръстите му мърдаха, докато дърпаше разсеяно дантелата върху прозореца. Ръката му беше гола. Косата му беше накъдрена. Помислих си: "Не е възможно да е тя". После мисис Съксби отново започна да говори, момичето вдигна лице, светлината от уличната лампа падна върху него и аз извиках.

Може и да ме е чула, макар че едва ли; във всеки случай обърна глава и сякаш ме погледна, сякаш срещна за миг очите ми през тъмната и прашна улица. Едва ли съм мигнала през цялото време. Тя също едва ли е мигнала, понеже очите ѝ останаха отворени – видях ги и най-после се сетих за цвета им. После тя се завъртя с гръб, направи крачка навътре в стаята, взе лампата и докато я загасяше, мисис Съксби се приближи до нея, вдигна ръцете ѝ и започна да откопчава кукичките на задната част на яката ѝ.

После настъпи мрак.

Отдръпнах се от прозореца. Собственото ми бяло лице се отразяваше в стъклото: светлината от улицата падаше върху него във формата на сърце – върху бузите, под очите ми. Извърнах се от стъклото. Викът ми беше събудил Чарлс; предполагам, че погледът ми е бил странен.

– Какво става, мис? – попита шепнешком той.

Покрих си устата с ръка.

– О, Чарлс! – отвърнах. Направих няколко крачки, залитайки, към него. – Чарлс, погледни ме! Кажи ми коя съм!

– Коя си ли, мис?

– Стига с това "мис"! Никога не съм била мис, макар и да ме изкараха такава. Ох! Тя ми е отнела всичко, Чарлс. Отнела ми е всичко и го е направила свое. Накарала е мисис Съксби да я обича, както накара... Ох! Ще я убия, още тази нощ!

Изтичах в нещо като треска обратно до капака на прозореца, за да погледна към фасадата на къщата. Казах:

– Дали ще успея да се изкача до прозореца? Бих могла да счупя резето и да я намушкам, докато спи. Къде е онзи нож?

Отново изтичах, хванах ножа и опипах ръба му. – Не е достатъчно остър. – Огледах се, после взех камъка, който подпираше вратата, и прокарах острието върху него. – Така ли? – попитах Чарлс. – Или така? Как ще се наточи най-добре? Хайде, хайде. Да те вземат дяволите, нали това ти е работата?

Той ме наблюдаваше с ужас, а после се приближи и ми показа с разтреперани пръсти. Наточих острието. – Готово – казах. – Когато върхът на ножа докосне гърдите ѝ, ще се почувствам добре. – После спрях. – Не мислиш ли обаче, че при намушкване смъртта настъпва доста бързо? Не трябва ли да намеря по-бавен начин? – Помислих си, че бих могла да я задуша, да я удуша, да я убия, удряйки я с тояга. – Имаме ли някаква тояга, Чарлс? Това ще отнеме повече време, ох! Иска ми се да ме познае, докато умира. Ще дойдеш с мен, Чарлс. Ще помагаш. Какво има?

Той се беше приближил до стената, стоеше с гръб към нея и трепереше.

Каза:

– Ти не си... не си същата, каквато беше в Брайър!

Отвърнах:

– Погледни се. И ти не си същият. Онова момче беше храбро.

– Искам мистър Ривърс!

Изсмях се, смехът ми беше безумен.

– Трябва да ти кажа нещо. Мистър Ривърс не е господинът, за когото го смяташ. Мистър Ривърс е зъл и коварен.

Той пристъпи напред.

– Не е!

– Такъв е. Той избяга с мис Мод, каза на всички, че аз съм Мод и ме вкара в лудницата. Кой според теб подписа разпореждането за настаняването ми там?

– След като го е подписал, значи е било вярно!

– Той е негодник.

– Той е същинска скъпоценност! Всички в Брайър разправяха така.

– Те не го познават така, както го познавам аз. Той е лош, той е отвратителен.

Чарлс стисна ръце в юмруци.

– Не ме интересува! – изкрещя.

– Искаш да работиш при един злодей, така ли?

– По-добре, отколкото... Ох! – Той седна на пода и си скри лицето. – Ох! Ох! Никога не съм бил по-нещастен. Мразя те!

– И аз те мразя – отвърнах, – проклет женчо.

Все още държах камъка в ръка. Хвърлих го към него.

Не успях да го уцеля с около един фут, но звукът от удара на камъка в стената и в пода беше ужасен. Треперех почти като него. Погледнах към ножа, който държах, а после го оставих. Докоснах си лицето. Бузите и челото ми плувнаха в пот. Приближих се до Чарлс и коленичих до него. Той се опита да ме отблъсне.

– Махни се! – изкрещя. – Или веднага ме убий! Не ми пука!

– Чуй ме, Чарлс – казах с по-спокоен глас. – Аз не те мразя, честно. И ти не трябва да ме мразиш. Аз съм всичко, което имаш. Вече няма как да работиш в Брайър, леля ти не те иска и не можеш да се върнеш на село. А в Съдърк ще се загубиш, ако аз не съм с теб. Ще се луташ и ще се объркаш, а Лондон е пълен с жестоки яки мъже, които вършат отвратителни неща със заблудени русокоси момчета. Може да те отвлече капитанът на някой кораб и да се озовеш в Ямайка. Мислиш ли, че ще ти хареса? Не плачи, за бога! – беше започнал да хлипа. – Да не мислиш, че на мен не ми се плаче? Измамиха ме по най-ужасния начин и човекът, който ме измами най-много, в момента лежи в собственото ми легло в прегръдките на собствената ми майка. Това е нещо, което ти не си в състояние да разбереш. Това е въпрос на живот и смърт. Беше глупаво от моя страна да кажа, че ще я убия тази нощ. Дай ми ден-два и ме остави да помисля. Там има пари, и, заклевам се, Чарлс! , там има хора, които, след като разберат какво голямо зло ми е сторено, ще дадат на момчето, което ми е помогнало да се върна при тях, толкова, колкото то поиска...

Той поклати глава, като продължаваше да плаче и накрая и аз се разплаках. Прегърнах го и той се облегна на рамото ми; треперехме и ридаехме, докато най-накрая някой в съседната стая започна да блъска по стената и да ни вика да спрем.

– Хайде, стига – казах и си обърсах носа. – Вече не те е страх, нали? И ще спиш като добро момче?

Той отвърна, че ще спи, ако съм до него. И така, двамата легнахме на леглото с червените косми и докато той спеше, розовите му устни бяха разтворени, а дъхът му излизаше равномерно през тях.

Аз обаче стоях будна през цялата нощ. Мислех си за Мод, която беше на отсрещната страна на улицата и лежеше, дишайки в прегръдките на мисис Съксби, устата ѝ беше отворена като устата на Чарлс и приличаше на цвете, а шията ѝ беше съвсем тънка, съвсем бяла и гола.

Когато настъпи утрото, вече бях започнала да съставям план. Стоях известно време до прозореца и наблюдавах вратата на работилницата на мистър Ибс, но след като не се появи никой, се отказах. Това можеше да почака. В момента имах нужда от пари. Знаех как да се сдобия с тях. Накарах Чарлс да се среше на път, а после го измъкнах тихо от къщата през задния вход. Заведох го в Уайтчапъл, район, който според мен бе достатъчно далече от Бъроу, за да се осмеля да обикалям насам-натам без воалетка. Намерих едно място на Хай стрийт.

– Застани тук – казах. Той се подчини. – Нали помниш колко силно плака миналата нощ? Хайде да видим дали можеш да го направиш пак.

– Хайде какво?

Хванах дланта му и я ощипах. Той изквича, а после се разхленчи. Сложих ръка на рамото му и погледнах тревожно улицата в двете посоки. Няколко души ни гледаха с любопитство. Дадох им знак да се приближат.

– Моля ви, господине, моля ви, госпожо – казах. – Току-що срещнах това нещастно момче, сутринта е дошло от село и е изгубило господаря си. Дали можете да отделите по някое пени, за да го върнем обратно? Можете ли? Сам е и не познава никого, не прави разлика между Чансъри лейн и Улич. Забравил си е палтото в каруцата на господаря си. Бог да ви поживи, господине! Не плачи, приятел! Виж, този господин ти дава две пенита. Ето, има още! А на село разправят, че лондончани имали корави сърца, нали?

Разбира се, от мисълта, че някой господин му дава пари, Чарлс ревна още по-силно. Сълзите му бяха като безброй магнити. Първия ден изкарахме три шилинга, с които си платихме стаята, а когато на следващия ден опитахме със същата хитрост, изкарахме още четири. С тях си осигурихме храната. Парите, които ни бяха останали, пазех в обувката си заедно с квитанцията за палтото на Чарлс. Не си свалях обувките дори и в леглото.

– Искам си палтото – повтаряше Чарлс по сто пъти на час, а аз всеки път му отговарях: – Утре. Заклевам се. Обещавам. Само още един ден...

А после от сутрин до вечер стоях до капаците на прозорците с очи, залепени за дупката с форма на сърце. Наблюдавах къщата и се опитвах да разбера какви са порядките ѝ. Старателно запомнях всяко нещо, подобно на човек, който се кани да я обере. Виждах крадци, които носеха плячката си на мистър Ибс. Виждах как мистър Ибс заключваше и спускаше транспаранта. Когато гледах ръцете му, честното му лице, ми идваше да заплача. Мислех си: "Защо да не мога да отида при него?". После виждах Господина и отново ме обземаше страх. Понякога виждах Мод. Виждах я до прозореца. Обичаше да стои там, допряла лице до касата, сякаш знаеше, че я наблюдавам, и ми се присмиваше! Виждах Дейнти, която ѝ помагаше да се облече сутрин и ѝ закрепваше косата с фуркети. Виждах мисис Съксби, която я разпускаше нощем. Веднъж я видях как вдигна един кичур до устата си и го целуна.

При всяко ново нещо притисках толкова силно лице до стъклото, че то започваше да скърца в рамката. А нощем, когато къщата беше тъмна, вземах свещ и се разхождах напред-назад, напред-назад, от една стена до друга.

– Държат всички в ръцете си – казвах. – Дейнти, мистър Ибс и мисис Съксби, предполагам, Джон, а даже и Фил. Като два огромни паяка, които са си изплели паяжината. Трябва да внимаваме, Чарлс. О, наистина трябва да внимаваме! Ами ако са разбрали от доктор Кристи, че съм избягала? Сигурно вече са разбрали! Те чакат, Чарлс. Чакат мен. Тя никога не излиза от къщи, колко хитро! , понеже като стои там, е близо до мисис Съксби. Той обаче излиза. Виждала съм го. Но и аз чакам, а те не знаят това. Той излиза. Следващия път, когато излезе, ще действаме. Аз съм мухата, която им е нужна. Няма да ме хванат. Ще им изпратя теб. Подобно нещо не би им минало през ума! Хей, Чарлс?

Чарлс вече не ми отговаряше. Толкова дълго го бях държала в тъмната стая, без да прави нищо, че лицето му беше пребледняло и очите му бяха започнали да се изцъклят като очите на кукла. – Искам си палтото – все още казваше от време на време той, изблейвайки немощно; аз обаче си мисля, че вече беше забравил за какво го иска. Защото най-накрая настъпи моментът, в който той отново го каза, а аз отвърнах:

– Добре. Днес ще си го получиш. Чакахме достатъчно дълго. Днес е нашият ден.

Вместо да се зарадва обаче, той се ококори. Изглеждаше уплашен.

Навярно си мислеше, че е видял трескаво пламъче в очите ми. Не знам. Струваше ми се, че съм започнала да разсъждавам като измамница, за първи път в живота си. Заведох го обратно на Уолтинг стрийт и освободих палтото му. Но не му го дадох. После го качих в един автобус.

– За награда – заявих. – Гледай през прозореца магазините.

Намерих свободни места до една жена, която държеше бебе. Седнах и преметнах палтото на скута си. После погледнах към бебето. Жената улови погледа ми и се усмихна.

– Красиво момченце – каза. – Нали? Но не иска да заспи без майка си. Качвам го на автобуса и от друсането се унася. Стигнахме от Фулам до Боу, а сега се връщаме обратно.

– Сладурче – отвърнах. Наведох се и погалих бебето по бузата. – Вижте миглите му! Със сигурност ще разбие не едно сърце.

– И още как!

После се облегнах назад. Когато стигнахме до следващата спирка, накарах Чарлс да слезе. Жената ми каза "довиждане" и ми махна през прозореца, когато автобусът потегли. Аз обаче не ѝ махнах, защото, скривайки ръцете си под палтото на Чарлс, бях напипала колана ѝ и ѝ бях отмъкнала часовника. Беше красив дамски часовник, точно такъв, от какъвто имах нужда. Показах го на Чарлс. Той го погледна така, сякаш беше змия, която можеше да го ухапе.

– Откъде го взе? – попита.

– Един човек ми го даде.

– Не ти вярвам. Дай ми палтото.

– След малко.

– Дай ми палтото!

Вървяхме по Лондон бридж.

– Млъкни или ще го хвърля в реката. Така е по-добре. А сега ми кажи, можеш ли да пишеш?

Чарлс не ми отговори; отидох до парапета на моста, провесих палтото му над него и тогава той отново заплака, но каза, че може да пише. – Добро момче – отвърнах. Накарах го да повърви още малко, докато най-накрая срещнахме един амбулантен търговец, който продаваше листове хартия и мастила. Купих обикновен бял лист и молив, а после заведох Чарлс обратно в стаята и го накарах да седне и да напише писмо. Стоях с ръка на тила му и го наблюдавах.

– Напиши "Мисис Съксби" – казах.

Той попита:

– Как се пише?

– Не знаеш ли?

Той се намръщи, а после го написа. Видя ми се правилно. Продължих:

– А сега напиши следното. Напиши: "Бях вкарана в лудницата от онзи негодник, вашия приятел, така наречения! Господин..."

– Много бързаш – каза той, докато пишеше. Наклони глава. – "От онзи негодник, вашия приятел..."

– "...така наречения! Господин и от онази кучка Мод Лили." Трябва да напишеш тези имена така, че да изпъкват.

Моливът продължи да се движи, а после спря. Чарлс се изчерви.

– Няма да напиша онази дума – отвърна.

– Коя дума?

– Която започва с буквата "к".

– Какво?

– Която е преди мис Лили.

Ощипах го по врата.

– Ще я напишеш – казах. – Чуваш ли ме? После ще напишеш красиво и с големи букви следното: "ГЪЛЪБЧЕ – ДРУГ ПЪТ! Тя е ПО-ЛОША И ОТ НЕГО!"

Той се поколеба, а после си облиза устните и го написа.

– Дотук добре. А сега по-нататък. Напиши: "Мисис Съксби, аз избягах и съм наблизо. Изпратете ми съобщение по това момче. Той ми е приятел и пише вместо мен, казва се Чарлс. Доверете му се и ми повярвайте " ... ох! Ако не успеем, ще умра! ,...и ми повярвайте, че съм ви предана като ваша собствена дъщеря..." Тук трябва да оставиш празно място.

Той остави празно място. Взех листа и написах отдолу името си.

– Не ме гледай! – казах му, целунах мястото, където бях написала името си, и сгънах листа. – А сега трябва да направиш следното. Довечера, след като Господина, мистър Ривърс, излезе от къщата, ти трябва да отидеш там. Ще почукаш и ще поискаш да се видиш с мистър Ибс. Ще кажеш, че ще носиш нещо, което ще му продадеш. Веднага ще го познаеш: той е висок, с подстригани бакенбарди. Мистър Ибс ще те попита дали някой не те е проследил, а ти ще му отговориш, че си се промъкнал незабелязано. После ще те попита кой те изпраща при него. Ще му кажеш, че те изпраща Фил. Ако те попита откъде го познаваш, ще му кажеш: "От един приятел, чието име е Джордж". Ако попита кой е този Джордж, ще му кажеш: "Джордж Джослин, от Колиърс рентс". Джордж чий и откъде?

– Джордж Джослин от... Ох, мис! Предпочитам да направя всичко друго, само не и това!

– Предпочиташ жестоките яки мъже, отвратителните неща, Ямайка, така ли?

Той преглътна.

– Джордж Джослин от Колиърс рентс.

– Добро момче. После ще му връчиш часовника. Той ще ти каже някаква цена, но каквато и да е тя, даже и да е сто лири или хиляда, ще му кажеш, че не е достатъчно. Ще кажеш, че часовникът е истински и че е изработен в Женева. Ще му кажеш... не знам... ще му кажеш, че баща ти се занимава с часовници и ти разбираш от тях. Накарай го да го разучи по-внимателно. Ако имаме късмет, той ще му свали капака, което ще ти даде възможност да се огледаш. Ето кого ще търсиш: една доста възрастна госпожа със сребриста коса – тя ще седи на люлеещ се стол и може би ще държи бебе на скута си. Това е мисис Съксби, която ме е отгледала. Тя е готова да направи всичко за мен. Намери начин да се добереш до нея и да ѝ предадеш писмото. Ако го направиш, Чарлс, ние сме спасени. Но ме чуй. Ако там има едно мургаво зло момче, пази се от него, то е срещу нас. Същото се отнася и за едно червенокосо момиче. А ако онази усойница, мис Мод Лили, е наблизо, трябва да си криеш лицето. Разбра ли ме? Ако тя те види, с нас е свършено – по-опасно е дори и отколкото да те види момчето.

Той отново преглътна. Остави писмото на леглото, а после седна и го погледна уплашено. Започна да се упражнява какво трябва да каже. Стоях до прозореца, наблюдавах и чаках. Първо се спусна здрач, а после се стъмни и заедно с тъмнината се появи Господина, който се измъкна от вратата на работилницата на мистър Ибс с наклонена шапка и с онази алена кърпа около врата. Видях го, изчаках за по-сигурно още половин час, а после погледнах към Чарлс.

– Облечи си палтото – казах. – Време е.

Той пребледня. Подадох му каскета и шала и му вдигнах яката.

– Взе ли писмото? Много добре. А сега бъди смел. И без номера. Не забравяй, че ще те наблюдавам.

Той не ми отговори. Излезе и след малко го видях как пресече улицата и застана пред работилницата на мистър Ибс. Вървеше като човек, който е поел към бесилката. Повдигна леко шала върху лицето си и погледна към мястото, от което го наблюдавах зад капака на прозореца. "Не се озъртай, глупак такъв", помислих си. После той отново дръпна шала и почука. Чудех се дали няма да побегне от стъпалото. Изглеждаше така, сякаш беше готов да го направи. В този момент обаче вратата се отвори; беше Дейнти. Поговориха малко и тя го остави да чака и влезе обратно в работилницата на мистър Ибс, а после се появи отново. Погледна нагоре и надолу по улицата. Подобно на глупак той погледна заедно с нея, като че ли искаше да види какво търси тя. После Дейнти кимна и отстъпи назад. Той влезе и вратата се затвори. Представих си я как завърта ключа с малката си бяла ръка.

И зачаках.

Минаха, да речем, пет минути. Или може би десет.

Какво си мислех, че ще се случи? Навярно, че вратата ще се отвори, че мисис Съксби ще дотича, а след нея и мистър Ибс, че тя просто ще отиде до стаята си, ще занесе лампата до прозореца, ще ми даде знак... Не знам. Къщата обаче остана тиха, а когато най-сетне вратата се отвори, от нея излезе само Чарлс, последван от Дейнти; после вратата се затвори. Чарлс стоеше и трепереше. Бях свикнала с треперенето му и мисля, че от начина, по който трепереше тогава, разбрах, че нещата са се объркали. Видях го, че вдига поглед към нашия прозорец и се кани да побегне.

– Не тичай, копеле мръсно! – изкрещях и ударих по стъклото; вероятно той ме чу, защото наведе глава, пресече улицата и се изкачи по стълбите. Когато стигна до стаята, лицето му вече беше аленочервено и лъщеше от сълзи и сополи.

– Бог ми е свидетел, че не исках да направя това! – каза той, докато влизаше в стаята. – Бог ми е свидетел, че тя ме видя и ме накара!

– Кой какво те накара? – попитах. – Какво стана? Какво стана, кърлеж такъв?

Сграбчих го и го разтърсих. Той си закри лицето с ръце.

– Тя взе писмото от мен и го прочете! – отвърна.

– Коя тя?

– Мис Мод! Мис Мод!

Погледнах го с ужас.

– Видя ме – продължи той – и ме позна. Направих всичко, което ти ми каза. Дадох часовника и високият мъж го взе и му отвори капака. Стори му се странно, че съм с шал на устата, и ме попита дали ме боли зъб. Отвърнах, че наистина ме боли зъб. Той ми показа едни клещи и каза, че са подходящи за вадене на зъби. Мисля, че се закачаше. Мургавото момче беше там и слагаше хартия в огъня. Нарече ме... балама. Червенокосото момиче въобще не ме погледна. Жената обаче спеше и аз се опитах да стигна до нея, но мис Мод видя писмото в ръката ми. После ме погледна и ме позна. Каза: "Ела тук, момче, ръката ти е разранена" и ме хвана, преди другите да бяха успели да видят. Играеше на карти на масата, скри писмото под нея, прочете го и ми изви пръстите толкова силно, че...

Думите започнаха да се разтварят като сол в сълзите му.

– Спри да плачеш! – казах. – Поне веднъж в живота си спри да плачеш или, заклевам се, ще те ударя! Кажи ми сега какво направи тя.

Той си пое въздух, бръкна си в джоба и извади нещо.

– Нищо не направи – отвърна. – Но ми даде това. Взе го от масата, до която седеше. Даде ми го така, сякаш е нещо тайно, а после високият мъж затвори часовника и тя ме блъсна настрани. Той ми даде една лира и аз я взех, а червенокосото момиче ме изпрати до вратата. Мис Мод ме гледаше, докато си тръгвах, а в очите ѝ сякаш гореше огън, но не каза нищо. Само ми даде това, предполагам, че е за теб; ох, мис! , можеш да ме наречеш глупак, но бог ми е свидетел, че не знам за какво е то!

Той ми го подаде. Тя го беше прегънала много пъти и ми трябваше минута, за да го разгъна и да видя какво е. Обърнах го веднъж, а после още веднъж, взирайки се глупаво в него.

– Нищо друго ли не ти даде? – попитах. Чарлс завъртя глава.

Беше карта за игра. Беше една от картите от старото ѝ френско тесте в Брайър. Беше двойка купа. Беше се омазнила и по нея имаше следи от прегъването, но вдлъбнатината от петата ѝ върху едно от червените сърца все още личеше.

Държах я и си спомнях как седях с нея във всекидневната ѝ, прехвърляйки картите в тестето, за да ѝ предскажа бъдещето. Тя беше със синята рокля. Сложи ръка на устата си. "Плашиш ме!", каза.

Как ли се е смяла после!

– Тя ме взема на подбив – изрекох, а гласът ми не беше съвсем спокоен. – Изпратила ми е това... сигурен ли си, че нямаше никаква бележка или знак върху него? ... Изпратила ми го е, за да ме подразни. За какво друго?

– Не знам, мис. Взе го от масата. Взе го бързо, а в очите ѝ се появи... лудост.

– Каква лудост?

– Не знам. Не приличаше на себе си. Беше без ръкавици. Косата ѝ беше накъдрена и странна. Върху масата до нея имаше чаша... не ми се ще да казвам, но мисля, че беше джин.

– Джин?

Двамата се спогледахме.

– Сега какво ще правим? – попита ме той.

Нямах представа.

– Трябва да помисля – отвърнах и започнах да крача из стаята. – Трябва да помисля какво ще направи тя. Ще каже на Господина, нали? , и ще му покаже писмото. И той много бързо ще започне да действа, за да ни открие. Те не те видяха да се връщаш тук, нали? Някой друг обаче може да те е видял. Няма как да бъдем сигурни. Досега имахме късмет, но в момента той започва да ни напуска. Ох, иска ми се да не бях взела сватбената рокля на онази жена! Знаех си, че ще ми донесе нещастие. Късметът е като отлива – отминава бързо и не може да бъде спрян,

– Не говори така! – извика Чарлс. Кършеше ръце. – Не можеш ли да върнеш роклята на жената?

– Късметът не може да бъде измамен по този начин. Най-доброто, което може да направи човек, е да се опита да го предизвика.

– Да го предизвика ли?

Отново се приближих до прозореца и погледнах към къщата.

– Мисис Съксби е там сега – казах. – Нима една дума от мен не би свършила работа? Кога съм се страхувала от Джон Врум? Мисля, че Дейнти няма да ми направи нищо лошо, нито пък мистър Ибс. А главата на Мод, изглежда, е размътена от джина. Чарлс, постъпила съм глупаво, изчаквайки. Дай ми ножа. Отиваме там.

Той стоеше с отворена уста и не помръдваше. Взех ножа, а после хванах Чарлс за китката, изкарах го от стаята и го поведох надолу по хлъзгавото стълбище. В подножието му стояха един мъж и едно момиче и се караха, но гласовете им стихнаха и те обърнаха глави и ни изгледаха, докато минавахме покрай тях. Може би видяха ножа в ръката ми. Нямаше къде да го скрия. На улицата поривите на вятъра вдигаха облаци от прах и късове хартия, нощта все още беше гореща. Главата ми беше открита. Всеки, който ме видеше, щеше да ме познае, но беше прекалено късно да мисля за това. Изтичах с Чарлс до вратата на работилницата на мистър Ибс и почуках, а после оставих Чарлс на стъпалото и застанах встрани от него, опряла гръб в стената. След минута вратата се отвори съвсем леко.

– Много си закъснял. – Беше гласът на Дейнти. – Мистър Ибс казва... Ох! Пак си ти! Какво има сега? Да не би да си размислил?

Вратата се отвори още малко. Чарлс стоеше и се облизваше, без да сваля очи от Дейнти. После погледна към мен. Тя го видя, надникна, погледна в същата посока и изпищя.

– Мисис Съксби! – извиках. Втурнах се към вратата, а Дейнти изхвърча. Хванах Чарлс за ръката и го издърпах в работилницата. – Мисис Съксби! – извиках отново. Изтичах до висящата завеса и я дръпнах настрани. Коридорът беше празен, спънах се и Чарлс се спъна заедно с мен. После стигнах до вратата в края на коридора и я отворих. През нея нахлу топлина, дим и светлина и аз започнах да мигам. Първо видях мистър Ибс. Почти беше стигнал до вратата, чувайки виковете. Когато ме видя, спря и вдигна ръце. Зад него беше Джон Врум с палтото от кучешки кожи, а зад Джон Врум... видях я и бях готова да се разрева като малко момиченце – беше мисис Съксби. До масата в огромния стол на мисис Съксби седеше Мод.

Под стола стоеше Чарли Уаг. Беше се разлаял, привлечен от суматохата. След като ме видя, се разлая още по-силно, заудря с опашка, а после се приближи до мен и скочи, за да ми подаде лапите си. Врявата беше ужасна. Мистър Ибс посегна, хвана го за нашийника и бързо го дръпна назад. Толкова силно го дръпна, че Чарли едва не се удуши. Отскочих и вдигнах ръце. Останалите ме наблюдаваха. Ако дотогава не бяха забелязали ножа, вече го забелязаха. Мисис Съксби отвори уста. Каза:

– Сю, аз... Сю...

В този момент Дейнти, която беше изтичала след мен през работилницата на мистър Ибс, се втурна в стаята.

– Къде е тя? – изкрещя. – Беше стиснала ръцете си в юмруци. Избута Чарлс настрани, видя ме и тропна с крак. – Не е ли малко нахално да идваш тук? Кучка такава! Едва не разби сърцето на мисис Съксби!

– Не се доближавай до мен – отвърнах и размахах ножа. Тя го погледна учудено, а после отстъпи назад. Искаше ми се да не го беше правила, защото беше ужасно. В крайна сметка ставаше въпрос за Дейнти! Ножът затрепери.

– Мисис Съксби – казах, обръщайки се към нея. – Разказали са ви лъжи. Аз никога... Те – той и тя – ме вкараха в лудницата! През цялото това време... през цялото това време, от месец май! Се опитвах да се върна при вас.

Мисис Съксби беше сложила ръка върху сърцето си. Изглеждаше много изненадана и уплашена, сякаш бях насочила ножа към нея. Погледна към мистър Ибс, а после към Мод. И като че ли дойде на себе си. Прекоси с две-три пъргави крачки кухнята и ме стисна здраво за раменете.

– Скъпо момиче – отвърна.

Притисна лицето ми до гърдите си. Нещо твърдо докосна бузата ми. Беше брошката с диамантите на Мод.

– Ох! – извиках, след като я усетих. Помъчих се да се отдръпна. – Отнела ви е от мен с накити! С накити и лъжи!

– Скъпо момиче – повтори мисис Съксби.

Аз обаче гледах към Мод. Тя не се сви, нито трепна, след като ме видя, както направиха всички останали, а само ... точно като мисис Съксби сложи ръка върху сърцето си. Беше облечена като момиче от Бъроу, но лицето ѝ не беше осветено, очите ѝ бяха в сянка... изглеждаше красива и горда. Ръката ѝ обаче трепереше.

– Точно така – казах, след като видях това. – Трепериш.

Тя преглътна.

– Не трябваше да идваш тук, Сю – отвърна. – Щеше да е по-добре, ако беше стояла далече от тази къща.

– И ти си позволяваш да кажеш такова нещо! – изкрещях. Гласът ѝ беше ясен и мелодичен. Спомних си как го чувах в сънищата си в лудницата. – Позволяваш си го, изменница, змия, усойница такава!

– Момичешки бой! – изрева Джон и изръкопляска.

– Хей! Хей! – извика мистър Ибс. Беше извадил носната си кърпа и си бършеше челото. Погледна към мисис Съксби. Тя все още ме прегръщаше и аз не можех да видя лицето ѝ. Усещах обаче как ръцете ѝ се отпуснаха и тя посегна да вземе ножа от мен. – Ама че е остър, а? – каза и се изсмя нервно. Сложи го внимателно на масата. Наведох се и отново го сграбчих.

– Не го оставяйте – отвърнах – на място, където тя може да го стигне! Ох, мисис Съксби, нямате представа какъв дявол е!

– Чуй ме, Сю – каза Мод.

– Скъпо момиче – повтори още веднъж мисис Съксби, изричайки думите заедно с нейните. – Всичко е толкоз неочаквано и странно. Толкоз е... Погледни се само! Приличаш на истински, ха! ха! , войник. – Избърса си устата. – Защо просто не седнеш и не започнеш да се държиш както трябва? Какво ще кажеш да изпратим мис Лили на горния етаж, след като се разстройваш, като я гледаш? А? А също и Джон и Дейнти, да помолим и тях, а? – завъртя глава, – да изтичат горе?

– Не ги пускайте да излязат! – извиках, след като Дейнти тръгна. – Нито нея, нито тях! – Размахах ножа. – Ти, Джон Врум, ти ще останеш – казах. А после на мисис Съксби и мистър Ибс: – Те ще доведат Господина! Не им вярвайте!

– Тя се е побъркала – отвърна Джон и стана от стола си. Замахнах към ръкава на палтото му.

– Казах да стоиш тук! – изкрещях.

Той погледна към мисис Съксби, а тя погледна към мистър Ибс.

– Седни, синко – тихо изрече мистър Ибс. Джон седна. Кимнах на Чарлс.

– Чарлс, застани зад мен, до вратата на работилницата. Пази ги да не изтичат до нея.

Той си беше свалил каскета и хапеше лентата му. Приближи се до вратата, а лицето му беше толкова бледо в сянката, че сякаш светеше.

Джон го погледна и се изсмя.

– Остави го на мира – казах веднага. – Той е мой приятел, какъвто ти никога не си бил. Мисис Съксби, ако не беше той, никога нямаше да успея да се върна при вас. Никога нямаше да изляза от лудницата.

Тя доближи пръсти до бузата си.

– Помогнал ти е много, тъй ли? – попита, без да сваля очи от Чарлс. Усмихна се. – Значи е мило момче и ние на всяка цена трябва да му се отплатим. Нали, мистър Ибс?

Мистър Ибс не отговори. Мод се наведе на стола.

– Трябва да си вървиш, Чарлс – каза с ясния си, тих глас. – Трябва да си тръгнеш оттук. – Погледна към мен. Погледът ѝ беше странен. – И двамата трябва да си тръгнете, преди Господина да се е върнал.

Свих презрително устни.

– Господина – повторих. – Господина. Много бързо си изучила привичките на хората в Бъроу.

Кръвта нахлу в бузите ѝ.

– Аз се промених – измърмори. – Не съм тази, която бях.

– Не си – отвърнах.

Тя сведе очи. Погледна към ръцете си. А после, сякаш за първи път виждаше, че са голи, ги стисна притеснено, като че ли едната би могла да покрие голотата на другата. Чу се слабо подрънкване на метал: на китката ѝ имаше две-три тънки сребърни гривни, от онези, които обичах да нося. Хвана ги, за да ги накара да застанат неподвижно, а после отново вдигна глава и улови погледа ми. Попитах със строг, равен глас:

– Не ти ли беше достатъчно, че си дама, та трябваше да дойдеш в Бъроу и да вземеш нашите неща? – Тя не отговори. – А?

Тя се опита да свали гривните.

– Вземи ги – отвърна. – Не ги искам!

– И мислиш, че аз ги искам?

Мисис Съксби пристъпи напред и ръцете ѝ се стрелнаха към ръцете на Мод.

– Не ги сваляй! – извика.

Гласът ѝ беше прегракнал. Погледна ме, а после се изсмя притеснено.

– Скъпо момиче – каза и се отдръпна назад, – какво е среброто за тая къща? Какво е среброто в сравнение с радостта да видим личицето ти? – Сложи едната си ръка на гърлото си, а с другата се опря на облегалката на стола. Отпусна се тежко и краката на стола изскърцаха върху пода. – Дейнти, донеси ми чаша бренди, моля те. Тоя развой на събитията съвсем ме довърши.

И тя като мистър Ибс извади носна кърпа и я прокара по лицето си. Дейнти ѝ даде питието, тя отпи и седна.

– Ела при мен – каза ми. – Остави тоя стар нож, моля те. – А после, виждайки, че се колебая, продължи: – Да не би да те е страх от мис Лили? След като си с мен и с мистър Ибс... и с приятеля си Чарлс, който те пази? Хайде седни.

Погледнах отново към Мод. Смятах я за усойница, но за да може да донесе и да налее брендито, Дейнти местеше лампата, и когато светлината падна върху нея, видях колко е крехка, бледа и изморена. Чувайки вика на мисис Съксби, тя беше застинала; ръцете ѝ обаче продължаваха да треперят и беше отпуснала глава върху високата облегалка на стола, сякаш изпитваше болка от тежестта ѝ. Лицето ѝ беше влажно. Няколко кичура коса бяха залепнали по него. Очите ѝ изглеждаха по-тъмни, отколкото бяха в действителност, и сякаш искряха.

Седнах и сложих ножа пред себе си. Мисис Съксби ми хвана ръката. Отвърнах:

– Постъпиха много зле с мен, мисис Съксби.

Мисис Съксби бавно поклати глава.

– Скъпа, започвам да разбирам.

– Един господ знае какви лъжи са ви наговорили! Истината е, че тя беше в играта от самото начало. Двамата нагласиха нещата така, че аз да заема нейното място, и ме вкараха в лудницата, където всички смятаха, че съм Мод.

– Двойна игра – каза. – Много хитро измислено, но... ох!– Засмя се. – Голяма си будала!

През цялото време знаех, че ще ми го каже, макар че сега като че ли това нямаше никакво значение. Мисис Съксби погледна не към мен, а към моята и своята ръка, към преплетените ни пръсти. Палецът ѝ галеше моя. Мислех си, че новината я е смаяла.

– Лоша работа – изрече тихо тя.

– Много лоша! – извиках. – Ох, много, много лоша! Лудница, мисис Съксби! Сестрите, които ме биеха и ме държаха гладна! Веднъж ме удариха толкова силно! Потопиха ме... потопиха ме в една вана!

Тя си издърпа ръката и я вдигна пред лицето си.

– Стига, скъпо момиче! Стига. Не бих могла да понеса да чуя останалото.

– Изтезаваха ли те с маша? – попита Джон. – Сложиха ли ти усмирителна риза?

– Сложиха ми карирана рокля и обувките от...

– От желязо ли?

Поколебах се, а после погледнах към Чарлс.

– Обувки без връзки – отвърнах. – Смятаха, че ако ми дадат връзки, ще се обеся. А косата ми...

– Отрязаха ли я? – попита Дейнти и си покри устата с ръка. На устата ѝ имаше избледняваща синина – предположих, че е от Джон. – Обръснаха ли я?

Отново се поколебах, а после отвърнах:

– Зашиха я върху главата ми. – Очите на Дейнти се напълниха със сълзи. – О, Сю! – каза. – Кълна се, че не говорех сериозно, когато те нарекох кучка!

– Няма нищо – отвърнах. – Откъде си можела да знаеш?

– Обърнах се отново към мисис Съксби и докоснах полата на роклята си. – А тази рокля я откраднах, а също и тези обувки. И извървях пеша почти целия път до Лондон. Единствената ми цел беше да се върна тук. Защото по-лоша от всичките жестоки неща, които извършиха с мен в лудницата, беше мисълта за лъжите, които Господина сигурно ви е наговорил за това, къде съм отишла. Отначало предположих, че ви е казал, че съм мъртва.

Тя отново ми хвана ръката.

– Може и да е имал намерение да ми каже – отвърна.

– Аз обаче знаех, че ще попитате къде е тялото ми.

– Ами да! Веднага!

– После се досетих какво щеше да каже той. Щеше да каже, че съм духнала с парите и съм измамила всички вас.

– Той го каза – заяви Джон и си засмука зъба. – Но аз бях сигурен, че не ти е стигнал куражът да го направиш.

Погледнах мисис Съксби в лицето.

– Аз обаче знаех, че няма да повярвате, че собствената ви дъщеря е способна на подобно нещо – казах. Тя ми стисна още по-здраво ръката. – Знаех, че ще ме търсите, докато ме намерите.

– Скъпо момиче, аз... О, аз щях да те намеря, най-много след един месец! Само дето скрих от Джон и Дейнти, че те търся.

– Сериозно ли, мисис Съксби? – попита Дейнти.

– Да, скъпа. Изпратих един човек, тайно.

Избърса си устните. Погледна към Мод. Очите на Мод обаче бяха вперени в мен. Предполагам, че лампата, която осветяваше нейното лице, осветяваше и моето, тъй като тя каза тихо и съвсем внезапно:

– Изглеждаш зле, Сю.

За трети път произнесе името ми. Чух го, сетих се неволно, че и преди го беше изричала също толкова тихо, и усетих, че се изчервявам.

– Наистина изглеждаш изтощена – каза Дейнти. – Изглеждаш тъй, сякаш не си спала цяла седмица.

– Не съм – отвърнах.

– Тогава – каза мисис Съксби, като понечи да се изправи

– Защо да не се качиш горе и не положиш глава на възглавницата? А утре двете с Дейнти ще дойдем, ще те нагласим с една от старите ти рокли и ще ти срешем косата...

– Не заспивай тук, Сю! – каза Мод, като се наведе от стола и протегна ръка към мен. – Тук те грози опасност.

Взех отново ножа и тя си дръпна ръката. Отвърнах:

– Мислиш, че не бих могла да разпозная опасността? Мислиш, че като те гледам, не виждам опасността с лице... с фалшиво лице, с уста на артистка... с лъжлива червенина и с две коварни кафяви очи?

Усещах думите като сгурия върху езика си: бяха отвратителни, но трябваше или да ги изплюя, или да ги преглътна и да се задуша. Тя издържа погледа ми, а очите ѝ въобще не изглеждаха коварни. Завъртях ножа. Острието улови светлината от лампата и я запрати към бузата ѝ.

– Дойдох тук, за да те убия – заявих.

Мисис Съксби се размърда на стола. Мод не сваляше искрящия си поглед от мен.

– Ти дойде в Брайър – отвърна тя, – за да го направиш...

Тогава сведох поглед и пуснах ножа. Изведнъж се почувствах изморена, беше ми лошо. Дадох си сметка колко дълго съм вървяла и колко внимателно съм наблюдавала от прозореца. Нищо не се оказа такова, каквото си то бях представяла. Обърнах се към мисис Съксби.

– Как е възможно – попитах – да седите и да я слушате как ме дразни? Как е възможно да знаете какъв отвратителен номер ми е изиграла и да я държите тук, вместо да ви се иска да я удушите? – Говорех сериозно, но в същото време думите ми звучаха като заплаха. Огледах стаята. – А вие, мистър Ибс? Дейнти, не би ли искала да я пораздрусаш, докато се разпадне, вместо мен?

– И още как! – отвърна Дейнти. Показа си юмрука. – Измамила си най-добрата ми приятелка, а? – каза на Мод. – Вкарала си я в лудницата и си ѝ зашила косата? – Мод не отговори, но леко си обърна главата. Дейнти отново размаха юмрук, а после го отпусна. Улови погледа ми. – Макар и да е много жалко, Сю, мис Лили се оказа толкоз добра. И безстрашна. Миналата седмица ѝ пробих ушите, но тя не гъкна. А и се захвана да разпаря толкоз естествено...

– Добре, Дейнти – прекъсна я бързо мисис Съксби.

Погледнах отново към Мод – към малкото ѝ ухо, на което, чак сега забелязах, имаше кристална висулка на златна жичка, към къдриците, към тъмните ѝ вежди. Веждите ѝ бяха оскубани и оформени като две тънки дъги. Над стола, на който седеше – нещо, което също не бях забелязала досега, сякаш в тон с висулките, къдриците и гривните на китката ѝ, над стола на една греда беше закачена малка клетка от ракита, в която имаше жълта птичка.

Усетих как сълзите се надигнат в гърлото ми.

– Взела си всичко, което беше мое – казах. – Взела си го и си го направила по-хубаво.

– Взела съм го – отвърна тя, – тъй като беше твое. Трябваше да го взема!

– Защо е трябвало да го вземеш? Защо?

Тя отвори устата, за да каже нещо. После се обърна към мисис Съксби и изражението ѝ се промени.

– Защото съм зла – отвърна решително. – Защото съм зла. Защото ти беше права преди малко: лицето ми е фалшиво, имам уста на артистка, червенината ми е лъжлива, очите ми... Очите ми... – Извърна поглед. Гласът ѝ беше станал по-висок. Отново заговори монотонно. – Ричард установи, че в крайна сметка трябва да чакаме за парите си по-дълго, отколкото предполагахме.

Хвана с две ръце чашата си и глътна онова, което беше останало в нея.

– Не сте си взели парите, така ли?

Тя остави чашата.

– Все още не.

– Е, това все пак е нещо – отвърнах. – Искам част от тях. Искам половината. Чувате ли, мисис Съксби? Добре поне, че ще ми дадат половината от богатството си. Не някакви си въшливи три хиляди, а половината от парите. Помислете си само какво ще направим с тях!

Аз обаче не исках парите и когато започнах да говоря, гласът ми прозвуча омразно на самата мен. Мисис Съксби мълчеше. Мод каза:

– Ще получиш каквото искаш. Ще ти дадем всичко, абсолютно всичко, стига да си тръгнеш оттук, преди Ричард да се е върнал.

– Да си тръгна оттук ли? Понеже ти искаш да стане така? Това е моят дом! Мисис Съксби... мисис Съксби, ще ѝ кажете ли?

Мисис Съксби отново прокара ръка по устата си.

– Престани, Сюзи – бавно изрече тя. – Мис Лили може и да е права. А по въпроса за парите, засега ще е най-добре да не се мяркаш пред Господина. Нека първо да поговоря с него. Ще му дам обаче да разбере на какво съм способна!

Каза го някак си странно и плахо и се опита да се усмихне, така както според мен би го казала, ако току-що беше открила, че Господина я е измамил на карти с два-три шилинга. Предположих, че си мислеше за богатството на Мод и за начина, по който то можеше да бъде разделено. Много ми се искаше да вярвам, че в крайна сметка парите не са важни за нея. Попитах:

– Ще ме принудите ли да си тръгна? – думите излязоха от устата ми като шепот. Извърнах очи от нея и огледах кухнята

– Погледнах към часовника с кукувичката на лавицата и към снимките върху стените. На пода до вратата към стълбището беше сложено порцелановото нощно гърне с черното око от стаята ми; вероятно някой го беше донесъл, за да го измие, а после го беше забравил. Аз нямаше да го забравя. Върху масата под ръката ми имаше сърце: бях го издраскала в дървото миналото лято. Тогава още бях като дете. Бях като бебе... Огледах се отново. Защо нямаше никакви бебета? Кухнята беше тиха. Всички се бяха умълчали и ме наблюдаваха.

– Ще ме принудите ли да си тръгна? – попитах втори път мисис Съксби. – А нея ще я оставите тук, така ли? – Гласът ми прозвуча като гласа на момче, който мутира. – Нима им вярвате, че няма да доведат доктор Кристи? Ще ѝ свалите ли... Ще ѝ свалите ли роклята и фуркетите, ще я целунете ли, ще ѝ позволите ли да спи до вас на моето място, докато аз лежа в легло, в което има червени косми?

– Да спи до мен ли? – попита бързо мисис Съксби. – Кой ти каза?

– Червени косми? – попита Джон.

Мод обаче беше вдигнала глава и погледът ѝ беше станал остър.

– Наблюдавала си ни! – каза. И след като помисли, продължи: – През капака на прозореца!

– Наблюдавах ви – отвърнах, по-твърдо. – Наблюдавах те, паяк такъв! , как вземаш всичко, което беше мое. Предпочиташ това, проклета да си! , вместо да спиш със съпруга си!

– Да спя... с Ричард? – тя изглеждаше изненадана. – Нали не смяташ, че...

– Сюзи – каза мисис Съксби и сложи ръката си върху моята.

– Сю – каза в същото време Мод, която също се надвеси над масата и посегна към мен, – нали не смяташ, че той означава нещо за мен? Нали не си мислиш, че като съпрузи ни свързва нещо друго, освен името му? Не знаеш ли, че го мразя? Не знаеш ли, че го мразех, в Брайър?

– Нима сега ще извъртиш нещата така – отвърнах, треперейки от презрение, – че да излезе, че си го направила само защото той те е принудил?

– Той наистина ме принуди! Но не по начина, който имаш предвид.

Попитах:

– И твърдиш, че не си долна измамница?

Тя отвърна:

– А ти? – Отново улови погледа ми, а аз отново едва не се засрамих от него и извърнах очи. След малко казах, по-тихо:

– Беше ми противно. Не си разменях усмивки с него, когато ти беше с гръб към нас.

– И смяташ, че аз съм го правила?

– Защо не? Ти си артистка. И в момента играеш роля!

– Наистина ли?

Тя изрече думите, като не сваляше очи от лицето ми и продължаваше да протяга ръка към моята, но не успяваше да я хване. Светлината падаше върху нас, а останалата част от кухнята беше почти тъмна. Погледнах пръстите ѝ. Бяха мръсни или може би ожулени. Попитах:

– След като го мразеше, защо го направи?

– Нямах избор – отвърна тя. – Ти видя какъв беше животът ми. Нуждаех се от теб, за да заемеш моето място.

– За да можеш ти да дойдеш тук и да заемеш моето! – Тя не отговори. – Можехме да го измамим. Ако ми беше казала. Щяхме да...

– Какво щяхме да направим?

– Нещо. Не знам какво...

Тя поклати глава.

– А ти – попита тихо – какво би пожертвала?

Погледът ѝ беше мрачен, но в същото време твърд и искрен; аз обаче изведнъж осъзнах, че мисис Съксби, Джон, Дейнти и мистър Ибс ни наблюдаваха смълчани и любопитни, и се запитах: "Какво ли бих...". И в този момент погледнах в собственото си малодушно сърце и разбрах, че не бих пожертвала нищо заради нея, абсолютно нищо, и че по-скоро бих умряла, отколкото да ѝ позволя да ме посрами.

Тя отново протегна ръка. Пръстите ѝ докоснаха леко китката ми. Грабнах ножа и я наръгах в ръката.

– Не ме пипай! – изкрещях. Изправих се на крака. – Никой да не ме пипа! – Гласът ми беше безумен. – Никой! Чувате ли ме? Дойдох тук, мислейки си, че това е моят дом, а вие искате да ме изхвърлите. Мразя ви всичките! Иска ми се да бях останала на село!

Погледнах едно след друго лицата им. Дейнти се беше разплакала. Джон седеше със зинала уста, удивен. Мистър Ибс беше подпрял бузата си с ръка. Мод държеше кървящите си пръсти. Чарлс трепереше. Мисис Съксби каза:

– Остави ножа, Сю. Да те изхвърлим? Как можа да си го помислиш! Аз...

После млъкна. Чарли Уаг беше вдигнал глава. Откъм работилницата на мистър Ибс се чу звук от превъртане на ключ. Последва шум от ритане с ботуши и подсвиркване.

– Господина! – извика мисис Съксби. Погледна към Мод, към мистър Ибс, към мен. Стана и се наведе, за да ми хване ръката. – Сю – каза. Говореше с глас, който излизаше от устата ѝ като шепот. – Сюзи, миличка, ще дойдеш ли с мен горе?

Аз обаче не ѝ отговорих, а само стиснах по-здраво ножа. Чарли Уаг излая слабо, а Господина излая в отговор. После отново започна да си подсвирква, беше някаква бавна валсова мелодия; чухме как залита и се спъва в коридора и видяхме как бутна вратата. Мисля, че беше пиян. Шапката му беше сложена накриво, бузите му бяха съвсем розови, а устата му беше отворена, оформяйки идеално буквата "о". Застана на едно място, олюля се леко и огледа стаята, като присви очи към сенките. Подсвиркването секна. Устните му се опънаха и той се облиза.

– Здрасти, Чарлс – каза и намигна, а после погледна към мен и към ножа. – Здрасти, Сю. – Свали си шапката и започна да размотава алената кърпа от врата си. – Предположих, че ще дойдеш. Ако беше изчакала още един ден, щях да бъда готов. Току-що получих писмо от онзи глупак, доктор Кристи. Той очевидно не е бързал да ме уведоми за бягството ти! Според мен е възнамерявал да те хване, преди да му се е наложило да ме уведоми. Репутацията му страда, когато някоя луда избяга.

Прибра алената кърпа в шапката си и пусна шапката на пода. Извади цигара.

– Ти си дяволски спокоен – отвърнах. Треперех. – Мисис Съксби и мистър Ибс знаят всичко.

Той се засмя.

– Смея да твърдя, че е така.

– Господине! – каза мисис Съксби. – Чуйте ме. Сю ни разказа ужасни неща. Настоявам да си тръгнете.

– Не го карайте да си тръгва! – изкрещях. – Той ще доведе доктор Кристи! – Размахах ножа. – Чарлс, спри го!

Господина беше запалил цигара, но не беше мръднал от мястото си. Обърна се, за да погледне към Чарлс, който беше направил няколко неуверени крачки към него. Сложи ръка върху косата му.

– Е, Чарли – каза.

– Моля ви, сър – отвърна Чарлс.

– Разбрал си, че съм негодник.

Устната на Чарлс започна да трепери.

– Кълна се в Господ, мистър Ривърс, не съм искал да стане така!

– Добре, добре – отвърна Господина и го погали по бузата. Мистър Ибс изпуфтя. Джон се изправи на крака, а после се огледа, сякаш не знаеше защо го е направил. Изчерви се.

– Седни, Джон – каза мисис Съксби.

Джон скръсти ръце.

– Ще стоя прав, щом искам.

– Седни или ще те ударя.

– Ще ме ударите ли? – Гласът му беше прегракнал. – Ударете онези двамата ей там! – Посочи към Господина и към Чарлс. Мисис Съксби направи две бързи крачки и го удари. Удари го силно. Той се хвана за главата и я погледна през дупката между лактите си.

– Дърта крава! – изкрещя. – Вдигнала си ми мерника от деня, в който съм се родил. Само да си ме пипнала и ще ти дам да се разбереш!

Очите му искряха, докато изричаше думите, а после се наляха със сълзи и той започна да подсмърча. Отиде до стената и я ритна. Чарлс потрепери и заплака още по-силно. Господина погледна от единия към другия, а после се взря в Мод и се направи на изненадан.

– Заради мен ли плачат тези малки момчета? – попита.

– Майната ти, аз не съм малък! – отвърна Джон.

– Ще млъкнете ли? – каза Мод с тихия си, ясен глас. – Стига, Чарлс.

Чарлс си избърса носа.

– Добре, мис.

Господина се облегна на касата на вратата, като продължаваше да пуши.

– Е, Съки – каза. – Вече знаеш всичко.

– Знам, че си долен измамник – отвърнах. – Всъщност го знаех още преди шест месеца. Просто бях достатъчно глупава, за да ти повярвам.

– Скъпо момиче – бързо изрече мисис Съксби, без да сваля очи от лицето на Господина. – Скъпо момиче, глупаците сме били ние двамата с мистър Ибс, щото ти позволихме да му повярваш.

Господина беше извадил цигарата от устата си, за да духне края ѝ. След като чу мисис Съксби и срещна погледа ѝ, застина за секунда, доближил цигарата до устните си. После погледна настрани, засмя се невярващо и поклати глава.

– Боже мой – изрече тихо.

Помислих си, че се е засрамил от думите ѝ.

– Добре – каза мисис Съксби. – Добре. – Вдигна ръце. Застана така, като би застанал някой човек на сал, сякаш се пазеше да не направи някакво прекалено рязко движение от страх да не потъне. – А сега – край на разправиите. Джон, спри да се цупиш. Сю, остави ножа, умолявам те. Никой няма да пострада. Мистър Ибс. Мис Лили. Дейнти. Чарлс, приятелят на Сю, скъпо момче, седни. Господине. Господине.

– Мисис Съксби... – каза Господина.

– Никой няма да пострада. Нали?

Той погледна към мен.

– Кажете го на Сю. Тя ме гледа с поглед на убиец. При тези обстоятелства не ми пука особено.

– При тези обстоятелства ли? – попитах. – Имаш предвид, че ме вкарахте в лудницата и ме оставихте да умра там? Иска ми се да ти отрежа проклетата глава!

Той присви очи и направи физиономия.

– Знаеш ли – отвърна, – че понякога гласът ти става много скимтящ? Никой ли не ти го е казвал? .

Спуснах се към него с ножа, но истината е, че продължавах да се чувствам объркана, беше ми лошо и бях уморена, ето защо не успях да се засиля достатъчно. Той ме гледаше, без да трепне, докато стоях, насочила острието към сърцето му. После се уплаших, че ножът ще трепне и той ще забележи. Свалих го. Сложих го на масата – на ръба на масата, точно извън кръга от светлина, който лампата хвърляше върху нея.

– Е, тъй е по-добре, нали? – каза мисис Съксби.

Сълзите на Джон бяха изсъхнали, но лицето му беше мрачно – едната буза, по която го беше ударила мисис Съксби, беше по-тъмна от другата. Погледна към Господина, но посочи с глава мен.

– Преди малко нападна мис Лили – заяви. – Разправя, че е дошла, за да я убие.

Господина се взря в Мод, която беше превързала с носна кърпа кървящите си пръсти. Отвърна:

– Иска ми се да бях видял това.

Джон кимна.

– Иска половината от богатството.

– Така ли? – попита бавно Господина.

– Млъкни, Джон – сряза го мисис Съксби. – Господине, не му обръщайте внимание. Той само създава неприятности. Сю спомена половината, но всъщност гневът ѝ говореше вместо нея. Тя не е на себе си. Не е... – сложи ръка на челото си и огледа доста странно стаята, мен, Мод. Натисна си очите с пръсти. – Май ми е нужно малко време да помисля!

– Мислете си, колкото си искате – отвърна кисело Господина. – Нямам търпение да разбера какво ще измислите.

– И аз – каза мистър Ибс. Каза го тихо. Господина улови погледа му и повдигна едната си вежда.

– Положението е объркано, нали, сър?

– Прекалено объркано – отвърна мистър Ибс.

– Така ли смятате?

Мистър Ибс кимна. Господина продължи:

– Вероятно мислите, че трябва да си отида, за да се оправи?

– Луди ли сте? – извиках. – Не виждате ли, че той е способен на всичко заради парите? Не го пускайте да си отиде! Ще доведе доктор Кристи.

– Не го пускай да си отиде – каза Мод на мисис Съксби.

– Не си и помисляйте да излезете оттук – каза мисис Съксби на Господина.

Той сви рамене, а лицето му почервеня.

– Вие искахте да си тръгна, преди две минути!

– Промених си решението.

Тя погледна към мистър Ибс, който погледна настрани.

Господина си съблече палтото.

– Майната ми – каза и се засмя, но смехът му не беше приятен. – Прекалено горещо е за тази работа.

– Майната ти – казах. – Мръсен негодник. Ще правиш каквото ти заповяда мисис Съксби, ясно ли ти е?

– Като теб – отвърна той и си закачи палтото на един стол.

– Точно така.

Той изсумтя.

– Нещастна малка кучка.

– Ричард! – извика Мод. – Беше се изправила на крака и се беше облегнала на масата. – Чуй ме. Помисли си за всички отвратителни неща, които си извършил. Това ще бъде най-отвратителното и от него няма да спечелиш нищо.

– А от кое ще спечели? – попита Джон.

Господина обаче отново изсумтя.

– Ти пък – обърна се към Мод – откога си толкова загрижена? Какво те засяга онова, което знае Сю? Господи, как се изчерви! Причината не е в онази работа, нали? Защо гледаш към мисис Съксби? Не казвай, че ти пука какво мисли тя! Та ти си същата като Сю. Погледни се как трепериш! Бъди по-смела, Мод. Спомни си за майка си.

Тя беше вдигнала ръка към сърцето си. Изведнъж подскочи, сякаш я беше ощипал. Той забеляза, отново се изсмя и обърна очи към мисис Съксби. Тя беше трепнала, чувайки думите му, и стоеше също като Мод с ръка на гърдите си под онази диамантена брошка. После усети очите му върху себе си, хвърли бърз поглед към Мод и отпусна ръката си.

Смехът на Господина замря. Той стоеше съвсем неподвижно.

– Какво е това? – попита.

– Кое какво е? – попита Джон.

– Стига вече – каза мисис Съксби и се размърда. – Дейнти...

– Аха! – извика Господина. – Аха! – Наблюдаваше я как обикаля около масата. После отмести погледа си към Мод, някак си развълнувано, и се зачерви. Махна косата от челото си и я дръпна назад. – Най-сетне разбрах! – Засмя се, а после смехът му секна. – Аха, най-сетне разбрах!

– Нищо не си разбрал – отвърна Мод и пристъпи към него, но гледаше към мен. – Нищо не си разбрал, Ричард.

Той поклати глава.

– Какъв глупак съм бил, да не се досетя! О, това е изумително! Откога знаеш? Нищо чудно, че риташе и ругаеше! Нищо чудно, че се цупеше! Нищо чудно, че тя не ти се противопоставяше! Винаги съм се чудел защо. Бедната Мод! – Засмя се, този път неподправено. – О, бедната мисис Съксби!

– Стига! – изкрещя мисис Съксби. – Чувате ли? Забранявам да се говори по този въпрос!

Тя също пристъпи към него.

– Бедната мисис Съксби! – повтори той, като продължаваше да се смее. После извика: – Мистър Ибс, и вие ли сте знаели?

Мистър Ибс не отговори.

– Какво да е знаел? – попита Джон, а очите му бяха като две черни точки. Погледна към мен. – Какво да е знаел?

– Нямам представа – отвърнах.

– Няма нищо, което е трябвало да знае – заяви Мод. – Нищо, абсолютно нищо!

Продължаваше да върви бавно напред, а очите ѝ, които сега изглеждаха почти черни и искряха по-силно от всякога, през цялото време бяха впити в лицето на Господина. Видях я как се подпря с ръка на тъмния ръб на масата, сякаш понечи да я заобиколи. Мисля, че и мисис Съксби видя това. Може би видя и още нещо. Защото се сепна, а после заговори бързо.

– Сюзи – каза, – върви си. Вземи приятеля си и си върви.

– Никъде няма да ходя – отвърнах.

– Не, Сюзи, ти ще останеш – заяви Господина със звучен глас. – Не обръщай внимание на желанията на мисис Съксби. Прекалено дълго си я слушала. Какво са те за теб в крайна сметка?

– Ричард – почти умолително изрече Мод.

– Господине – каза мисис Съксби, без да сваля очи от Мод. – Скъпо момче. Замълчете, моля ви. Страх ме е.

– Страх ли ви е? – отвърна той. – Вас? Смея да твърдя, че през целия си живот не сте знаели какво е страх. Смея да твърдя, че безмилостното ви старо, кораво като гьон сърце сега бие съвсем спокойно в старите ви, корави като гьон гърди.

При тези думи лицето на мисис Съксби се сгърчи. Тя вдигна ръка към пазвата си.

– Пипнете го! – извика и размърда пръсти. – Вижте как бие и ми кажете, че не ме е страх!

– Да го пипна ли? – попита той и погледна към гърдите ѝ. – Не мисля, че трябва. – После се усмихна. – Можете обаче да накарате дъщеря си да го направи. Тя има опит.

Не мога да кажа със сигурност какво стана после. Помня, че след като чух думите му, пристъпих към него с намерението да го ударя или да го накарам да млъкне. Помня, че Мод и мисис Съксби ме изпревариха. Не разбрах дали, втурвайки се, мисис Съксби се насочи към него, или след като видя, че Мод полетя, се насочи към нея. Помня, че последва проблясване на нещо ярко, тътрене на обувки, шумолене на тафта и коприна и учестено дишане. Мисля, че някой дръпна един стол върху пода или го събори. Помня, че мистър Ибс извика: – Грейс! Грейс! – И макар че суматохата беше голяма, си помислих, че е странно да се вика подобно нещо[40], докато не се сетих, че Грейс беше малкото име на мисис Съксби, което никога не използвахме.

И така, аз гледах към мистър Ибс, когато това се случи. Не видях кога Господина започна да се олюлява. Но го чух да стене. Стенеше тихо.

– Някой удари ли ме? – попита. Гласът му беше странен.

После погледнах.

Той си помисли, че са го ударили с юмрук. И аз си помислих същото. Беше сложил ръце на корема си и се беше навел напред, сякаш чакаше да премине болката от удара. Мод постоя малко пред него, но после се отдръпна, и докато се отдръпваше, чух, че нещо падна, макар и да не мога да кажа със сигурност от чия ръка – от нейната или от неговата, или пък от ръката на мисис Съксби. Мисис Съксби беше по-близо до него. Със сигурност беше по-близо. Прегърна го и докато той се свличаше, го подпря и го задържа.

– Някой удари ли ме? – попита отново той.

– Не знам – отвърна тя.

Не мисля, че някой знаеше. Дрехите му бяха тъмни, а роклята на мисис Съксби беше черна, и тъй като двамата бяха в сянка, не се виждаше почти нищо. Най-накрая той свали ръката си от жилетката и я вдигна към лицето си; тогава видяхме, че бялата му длан беше потъмняла от кръв.

– Господи! – каза той.

Дейнти изпищя.

– Донесете лампата! – извика мисис Съксби. – Донесете лампата!

Джон вдигна лампата и я задържа, треперейки. Тъмната кръв изведнъж стана алена. Жилетката и панталоните на Господина бяха подгизнали, а тафтената рокля на мисис Съксби беше почервеняла и от мястото, където го беше подпирала, се стичаше кръв.

Никога не бях виждала толкова много кръв. Бях казала, преди един час, че ще убия Мод. Бях наточила ножа. Бях го оставила на масата. Сега той не беше там. Никога не бях виждала кръв да шурти така. Прилоша ми.

– Не – прошепнах. – Не, не!

Мисис Съксби хвана Господина за лакътя. – Махни си ръката – каза. Той продължаваше да си стиска корема.

– Не мога.

– Махни си ръката!

Тя искаше да види колко дълбока е раната. Той направи физиономия, а после си свали пръстите. От една дупка в жилетката му се появи мехур, който приличаше на сапунен мехур, но беше в преливащи се червени цветове, а после струя кръв, която изхвърча и се разплиска върху пода, така както се разплисква вода или супа.

Дейнти отново изпищя. Пламъкът на лампата трепна.

– Мамка му стара! Мамка му стара! – изкрещя Джон.

– Сложете го да седне – каза мисис Съксби. – Донесете кърпа, за раната. Донесете нещо, с което да спра кръвта. Донесете нещо, без значение какво.

– Помогнете ми – каза Господина. – Помогнете ми. О, боже!

Преместиха го непохватно, като мърмореха и въздишаха. Сложиха го да седне на един стол с твърда облегалка. Стоях и гледах, без да мръдна, предполагам, от ужас, макар че сега изпитвам срам, задето не направих нищо. Мистър Ибс дръпна една кърпа от кукичката на стената, а мисис Съксби коленичи до Господина и притисна раната с нея. Всеки път, когато той си махаше ръката от корема, кръвта бликваше.

– Донесете кофа или гърне – каза мисис Съксби и Дейнти изтича до вратата, грабна нощното гърне, което беше забравено там, и го сложи до стола. Звукът от кръвта, която се удряше в порцелана, и червените следи, които оставаха по белите стени и по онова огромно черно око, бяха направо ужасяващи. Господина чу и се изплаши.

– О, боже! – повтори. – О, боже, умирам! – Докато изричаше думите, през тракащите му зъби излизаха накъсани стонове, които не беше в състояние да спре. – О, господи, спаси ме!

– Сега, сега – каза мисис Съксби, докосвайки лицето му. – Сега. Бъдете смел. Виждала съм как жени губят кръв от бебе и оживяват, за да разказват после за това.

– Не и по този начин! – отвърна той. – Не и по този начин! Порязан съм. Дълбока ли е раната? О, боже! Нуждая се от лекар. Нали?

– Донесете му нещо за пиене – каза мисис Съксби, но той поклати глава.

– Не искам нищо за пиене. Дайте ми обаче една цигара. В джоба ми са, тук.

Той доближи брада до жилетката си, а Джон бръкна и извади пакет цигари и кутия кибрит. Половината от цигарите бяха пропити с кръв, но той намери една, която беше суха, запали я, а после я пъхна в устата на Господина.

– Добро момче – каза Господина, кашляйки. После трепна и цигарата падна. Джон я хвана с треперещи пръсти и я върна обратно между устните му. Господина отново са закашля. Кръвта продължаваше да се процежда между дланите му. Мисис Съксби махна кърпата от раната и я изстиска; изстиска я така, сякаш беше пълна с вода. Господина започна да се тресе.

– Как стана? – попита. Погледнах към Мод. Тя не беше помръднала, след като се отдръпна от него, когато той започна да пада. Стоеше неподвижно като мен, а очите ѝ бяха вперени в лицето му. – Как е възможно? – Огледа се като обезумял наоколо – погледна към Джон, към Мистър Ибс, към мен.

– Защо стоите и ме гледате? Доведете лекар! Доведете лекар!

Мисля, че Дейнти пристъпи напред. Мистър Ибс я хвана за ръката.

– Никакви лекари тук – заяви той. – Такива хора нямат място в къщата.

– Такива хора нямат място в къщата ли? – извика Господина. Цигарата падна. – Какво говорите? Погледнете ме! Боже мой! Не познавате ли някой лекар, чиято работа не е съвсем чиста? Погледнете ме! Умирам! Мисис Съксби, вие ме обичате. Доведете някого, моля ви.

– Скъпо момче – отвърна тя, като продължаваше да притиска раната с кърпата. Той изрева от болка и страх.

– Проклети да сте! – каза. – Кучки такива! Джон...

Джон остави лампата и вдигна ръка към очите си. Плачеше и се опитваше да скрие сълзите си.

– Джон, отиди да потърсиш хирург! Джони! Ще ти платя! Майка му стара! – Кръвта отново бликна. Лицето му беше побеляло, бакенбардите му бяха черни, но на места се бяха сплъстили от кръвта, а бузите му блестяха като лой.

Джон поклати глава.

– Не мога! Не ме карайте!

Господина се обърна към мен.

– Съки! – каза. – Съки, те ме убиха...

– Никакви лекари – повтори мистър Ибс, когато погледнах към него. – Ако доведете такъв човек, с нас е свършено.

– Изнесете го на улицата – казах. – Не можете ли? Извикайте лекар на улицата.

– Раната е много дълбока. Погледни го. Това ще ги насочи към нас. Има прекалено много кръв.

Наистина имаше прекалено много кръв. Порцелановото гърне беше пълно почти догоре. Стоновете на Господина бяха започнали да затихват.

– Проклети да сте! – повтори тихо той. Беше се разплакал. – Някой няма ли да ми помогне? Имам пари, заклевам се. Кой е там? Мод?

Цветът се беше отдръпнал от бузите на Мод, почти както при него, а устните ѝ бяха побелели.

– Мод? Мод? – каза той.

Тя поклати глава. После прошепна:

– Съжалявам. Съжалявам.

– Проклета да си! Помогни ми! Ох! – Той се закашля. В храчката върху устните му се появи алена жилка, а после от устата му бликна кръв. Повдигна слабата си ръка към устните си, видя прясното червено петно по пръстите си и погледът му стана безумен. Протегна ръка към пространството извън кръга от светлина, която падаше от лампата, и се размърда с мъка, сякаш искаше да стане от стола. Посегна към Чарлс. – Чарли? – каза, а кръвта избълбука и изригна, докато изговаряше думата. Стисна Чарлс за палтото и се опита да го придърпа към себе си. Чарлс обаче не помръдна. През цялото време беше стоял в сенките, а лицето му беше опънато от невъобразим ужас. Видя мехурите върху устните и бакенбардите на Господина, червената му, хлъзгава ръка, която стискаше грубата синя яка на палтото му, и подскочи като заек. Обърна се и побягна. Побягна по пътя, по който го бях довела – по коридора към работилницата на мистър Ибс. И преди да успеем да го извикаме или да го настигнем и да го спрем, чухме как отвори вратата и излезе на Лант стрийт, а после изпищя като момиче.

– Убийство! Помощ! Помощ! Убийство!

При тези викове всички, с изключение на мисис Съксби и Мод отскочихме назад. Джон се втурна към работилницата.

– Вече е прекалено късно! – каза мистър Ибс. – Прекалено късно. – Вдигна ръка. Джон спря и се ослуша. През отворената врата на работилницата нахлу вихрушка от горещ въздух и с нея се понесе звук; в началото си помислих, че е ехото от вика на Чарлс, но после звукът се усили и аз осъзнах, че някой му отговори, може би от прозореца на съседна къща. След секунда се чу още един вик, последван от най-ужасния звук за нас – от тропот, който се усилваше и затихваше в бушуващия вятър и се приближаваше все повече.

– Сините! – каза Джон. Обърна се и тръгна към Дейнти.

– Тичай, Дейнти! – извика. Тя не помръдна за миг, а после се отправи към задния вход и започна да дърпа резетата. – Не спирай! – добави той, когато тя погледна назад. Но не тръгна с нея. Върна се при Господина. – Можем да го вдигнем – каза на мисис Съксби. Погледна мен, а после Мод. – Можем да го вдигнем, ако побързаме.

Мисис Съксби поклати глава. Главата на Господина висеше на гърдите му. Кръвта още бълбукаше върху устните му, изригваше и отново бълбукаше.

– Спаси себе си – отвърна тя на Джон. – Вземи и Сю.

Той обаче не тръгна; знаех, и все още знам, че нямаше да го последвам, ако беше тръгнал. Бях прикована към мястото си, сякаш бях омагьосана. Погледнах към мистър Ибс. Той беше изтичал до стената зад мангала и, докато го наблюдавах, извади една от тухлите. Чак по-късно разбрах, че е държал пари там, тайно, в една стара цигарена кутия. Прибра кутията в жилетката си. После започна да се оглежда – погледна към порцелановите съдове, към ножовете и вилиците, към украшенията върху лавиците: търсеше дали няма нещо, което да го уличи. Не погледна нито към Господина, нито към мисис Съксби. Не погледна към мен, а само се приближи и ме избута, за да посегне към една порцеланова купа, а след като я стигна и я хвана, я запокити на пода. Когато Чарли Уаг се изправи на крака и излая сподавено, той го ритна.

Междувременно звукът от виковете и тропането беше станал по-ясен. Господина вдигна глава. Имаше кръв на брадата му, на бузата и в ъгълчетата на очите му.

– Чухте ли това? – тихо попита той.

– Да, скъпо момче – отвърна мисис Съксби, която все още стоеше на колене до него.

– Какъв е този звук?

Тя сложи почервенелите си ръце върху неговите.

– Звукът на съдбата – отвърна.

Погледна към мен, а после към Мод.

– Можехте да избягате.

Не казах нищо. Мод поклати глава.

– Не и от такова нещо – отвърна тя. – Вече не.

– Знаеш ли какво ще последва?

Тя кимна. Мисис Съксби отново хвърли поглед към мен, а после към нея и затвори очи. Въздъхна, сякаш беше изтощена.

– Веднъж вече те загубих, скъпо момиче – изрече. – И сега отново да те загубя...

– Няма да ме загубите! – извиках, а очите ѝ се ококориха и тя се взря в мен за секунда, сякаш не разбираше за какво ѝ говоря. После погледна към Джон. Той беше наклонил глава.

– Ето ги, идват! – каза.

Мистър Ибс го чу и побягна, но не успя да стигне по-далече от малкия тъмен двор зад къщата – един полицай го хвана и го върна обратно; двама полицаи вече бяха стигнали до кухнята през работилницата. Погледнаха към Господина, към пълното с кръв гърне и към онова, което не се бяхме сетили да потърсим или да скрием – към изцапания с кръв нож, който някой беше ритнал в тъмната част на стаята, и поклатиха глави. Както обикновено правят полицаите, когато видят подобни неща, в Бъроу.

– Неприятно, а? – казаха. – Много лошо. Нека да видим колко лошо е всъщност. – Хванаха косата на Господина и дръпнаха назад главата му, опипаха пулса на врата му. – Това е жестоко убийство. А сега да видим кой го е извършил.

Мод се размърда или може би направи крачка. Джон обаче беше по-бърз.

– Тя – заяви той, без да се поколебае. Бузата му беше много тъмна, там, където го беше ударила мисис Съксби. Вдигна ръка и посочи. – Тя го извърши. Видях я.

Посочи към мисис Съксби.

Видях го, чух го, но не можех да направя нищо. Само извиках:

– Какво? – Мисля, че Мод също извика "Какво?" или "Чакай!"

Мисис Съксби обаче се изправи от мястото, където беше коленичила, до Господина. Тафтената ѝ рокля беше подгизнала от кръв, диамантената брошка на гърдите ѝ беше станала рубинена. Дланите ѝ бяха алени от върховете на пръстите до китките. Приличаше на убийца от някой от вестниците, които човек може да купи за едно пени.

– Аз го извърших – каза. – Бог ми е свидетел, че сега вече съжалявам, но го извърших аз. А тези момичета тук са невинни, те не знаят абсолютно нищо и не са причинили зло на никого.

17

По онова време се казвах Сюзан Триндър, но то вече отмина.

Полицаите отведоха всички нас, с изключение на Дейнти. Отведоха ни и ни хвърлиха в тъмницата, докато обръщаха наопаки кухнята на Лаят стрийт, търсейки улики и укрити пари и плячка. Държаха ни в отделни килии и всеки ден идваха и ни задаваха едни и същи въпроси.

– Какъв ви беше убитият мъж?

Казах, че е бил приятел на мисис Съксби.

– От дълго време ли живеете на Лант стрийт?

Казах, че съм родена там.

– Какво видяхте в нощта, когато беше извършено престъплението?

На това място обаче винаги се запъвах. Понякога ми се струваше, че бях видяла Мод да взема ножа; понякога даже ми се струваше, че я бях видяла да го използва. Сигурна съм, че я видях да докосва масата, сигурна съм, че видях проблясъка на острието. Сигурна съм, че тя се отдръпна, когато Господина започна да се олюлява. Мисис Съксби обаче също беше там; беше се приближила много бързо и понякога си мислех, че съм видяла нейната ръка да полита и да проблясва... Най-накрая им казах самата истина: че не знам какво съм видяла. Така или иначе нямаше никакво значение. Те повярваха на Джон Врум и на самопризнанията на мисис Съксби. Аз не им бях нужна. На четвъртия ден, след като ни отведоха, ме пуснаха.

Другите ги задържаха по-дълго.

Мистър Ибс първи беше изправен пред съда. Процесът продължи половин час. В крайна сметка го осъдиха не заради плячката, която се търкаляше из кухнята – него го биваше много в заличаването на печатите и марките, а заради някои от банкнотите в цигарената му кутия. Те бяха белязани. Оказа се, че повече от месец полицаите бяха наблюдавали сделките, които се извършваха в работилницата на мистър Ибс, и накрая бяха хванали Фил, който, може би си спомняте, се беше заклел, че никога повече няма да попадне в затвора, и му беше подхвърлил банкнотите. Обвиниха мистър Ибс в търговия с крадени стоки и го изпратиха в "Пентънвил". Той естествено познаваше много от мъжете в затвора и можеше да се очаква, че животът му ще е лесен, само че се получи нещо странно: крадците, които преди му бяха признателни, тъй като им даваше по някой допълнителен шилинг, докато бяха на свобода, сега се обърнаха срещу него и според мен той страдаше много. Отидох му на посещение една седмица след като го затвориха. Той ме видя и вдигна ръце към лицето си. Беше толкова променен и толкова потиснат и ме гледаше толкова особено, че не можах да понеса това. Не отидох втори път.

Сестра му, бедничката, беше открита от полицаите в леглото ѝ на Лант стрийт при претърсването на къщата. Бяхме я забравили. Настаниха я в една общинска болница. Преместването обаче беше твърде голям шок за нея и тя почина.

Джон Брум нямаше как да бъде закопчан за каквото и да било престъпление, освен за онова, старото, за кражба на кучета – издаде го палтото му. Освободиха го след шест нощи, прекарани в "Тотхил фийлдс" където го бяха налагали с пръчка. Разправяха, че надзирателите в неговия затвор до такава степен го мразели, че играели на карти, за да може този, който спечели, да го налага с пръчка, и го удряли за удоволствие още един-два пъти, освен задължителните дванайсет, а после той плачел като бебе. Дейнти го посрещна на портала на затвора, а той я удари с юмрук и ѝ насини окото. Благодарение на него обаче не я заловиха на Лант стрийт.

Повече не му проговорих. Той нае стая за себе си и за Дейнти в една друга къща и не ми се мяркаше пред очите. Видях го само веднъж, в съдебната зала, докато се гледаше делото на мисис Съксби.

Времето за делото настъпи много бързо. Дотогава прекарвах нощите на Лант стрийт, лежейки будна в старото си легло; понякога Дейнти се връщаше в къщата, за да спи до мен и да ми прави компания. Единствено тя от старите ми приятели ми правеше компания, защото, разбира се, всички други ме смятаха за измамница заради историята, която се разказваше преди това. Беше се разчуло, че съм наела онази стая в къщата срещу работилницата на мистър Ибс и съм живяла там по начин, който изглеждал потаен, почти цяла седмица. Защо бях постъпила така? После някой каза, че в нощта на убийството съм бягала с безумен поглед. Говореха за майка ми и за лошата кръв, която тече във вените ми. Вече не казваха, че съм смела; казваха, че съм безразсъдна. Казваха, че не биха се изненадали, ако в крайна сметка аз съм забила ножа, а мисис Съксби, която все още ме обичаше като своя дъщеря, макар и да се беше оказало, че съм негодница, се е пожертвала, поемайки вината...

Когато се появявах по улиците на Бъроу, хората ме проклинаха.

Веднъж някакво момиче ме замери с камък, което по всяко друго време щеше да разбие сърцето ми. Сега вече не ми пукаше. Мислех за едно-единствено нещо – че трябва да ходя при мисис Съксби колкото е възможно по-често. Бяха я отвели в затвора на Хорсмангър лейн: прекарвах деня там – седях на стъпалото пред портала, когато беше прекалено рано, за да ме пуснат вътре, и си приказвах с надзирателите или с човека, който щеше да бъде неин защитник в съда. Някакъв приятел на мистър Ибс го беше намерил; беше известен с това, че редовно успяваше да спаси от въжето и най-големите злодеи. Той обаче ми каза съвсем откровено, че нашият случай е много тежък.

– Най-доброто, което може да се очаква – каза, – е съдията да прояви милост заради възрастта ѝ.

Няколко пъти го попитах:

– Ами ако се докаже, че не го е извършила тя?

Той клатеше глава.

– Къде са доказателствата? – отвръщаше. – Пък и тя си призна. Защо е трябвало да го прави, ако е невинна?

Нямах представа и не можех да му отговоря. После той ме оставяше пред портала на затвора и бързо се отдалечаваше; излизаше на улицата и спираше някой файтон, а аз гледах след него, хванала главата си с ръце, понеже ми се струваше, че викът му и тропотът на копитата и колелата, движението на хората, камъните под краката ми са прекалено груби. Тогава всяко нещо ми се струваше по-грубо, по-шумно, по-трудно и по-бързо, отколкото би трябвало да бъде. Много пъти си спомнях за Господина, който притискаше раната на корема си и гледаше недоумяващо нашите недоумяващи лица. "Как стана?", беше попитал той. Сега ми се искаше да попитам всеки, когото срещах: "Как стана? Как е възможно? Защо само стоите и ме гледате?"

Бих написала писма, ако можех да пиша и ако знаех на кого да ги изпратя. Бих отишла в къщата на човека, който щеше да бъде съдия на делото, ако знаех как да го намеря. Но не направих нищо. Успокоявах се, макар и малко, единствено когато бях до мисис Съксби; въпреки че беше мрачен и студен, затворът беше тих. Можех да прекарвам повече време там, отколкото имах право, благодарение на любезността на надзирателите, които вероятно си мислеха, че съм по-млада и че съм по-дребна измамница, отколкото бях всъщност. – Ето я дъщеря ти – казваха те, докато отключваха вратата на килията на мисис Съксби; всеки път тя вдигаше бързо глава и се взираше в лицето ми или надзърташе тревожно зад рамото ми, сякаш не вярваше, че отново са ме пуснали и че ще ми позволят да остана при нея.

После примигваше и се опитваше да се усмихне.

– Скъпо момиче, сама ли си?

– Съвсем сама съм – отвръщах.

– Това е добре – казваше след миг тя и ми хващаше ръката. – Нали? Само ти и аз. Това е добре.

Обичаше да седи и да ми държи ръката. Не обичаше да говори. В началото, когато плачех, проклинах и я молех да се откаже от думите си, тя толкова се разстройваше, че се притеснявах да не се разболее.

– Край – казваше със силно пребледняло лице, стиснала здраво зъби. – Аз го извърших и толкова. Не искам повече да чувам нищо по този въпрос.

После се сещах как се ядосваше, млъквах и милвах пръстите ѝ в ръката си. Всеки път, когато я виждах, те сякаш ставаха по-тънки. Надзирателите разправяха, че оставяла храната си недокосната. При вида на тези смаляващи се огромни ръце се разстройвах неописуемо: струваше ми се, че всичко, което беше толкова несправедливо, щеше да бъде поправено, стига да можеше ръцете на мисис Съксби отново да станат красиви. Бях изхарчила парите, които имаше в къщата на Лант стрийт, за да намеря адвокат, и сега с всичко, което можех да взема назаем или от залагане на вещи, купувах по малко храна, за да се опитам да я изкуша – скариди, наденички, пудинг с овча лой. Веднъж ѝ занесох захарно мишле, надявайки се, че ще си спомни времето, когато ме слагаше в леглото си и ми разказваше за Нанси от "Оливър Туист". Не мисля обаче, че тя си спомни. Просто го взе, бутна го разсеяно настрани и обеща да го опита по-късно, както правеше с всяко друго нещо.

Накрая надзирателите ѝ ми казаха да си спестя парите. Давала храната на тях.

Мисис Съксби често държеше главата ми в ръцете си. Често ме целуваше. Един-два пъти ме стисна здраво и като че ли се готвеше да ми каже нещо ужасно, но в последния момент се отказваше и така и не стигна до него. Макар и да исках да ѝ задам някои въпроси, макар и да ме тревожеха странни мисли и съмнения, и аз като нея мълчах. Положението беше достатъчно тежко. Защо ми трябваше да го утежнявам още повече? Вместо за нея говорехме за мен – как трябва да постъпя в момента и в бъдеще.

– Ще задържиш стария ни дом на Лант стрийт, нали? – питаше.

– О, да! – отвръщах.

– Не смяташ да се изнесеш оттам?

– Да се изнеса ли? Ами мисля да се грижа за него, за да е готов, когато ви пуснат...

Не ѝ казах колко много е променена къщата, след като мистър Ибс и сестрата на мистър Ибс вече ги нямаше. Не ѝ казах, че съседите вече не се отбиваха, че едно момиче ме беше замерило с камък, че някакви хора, напълно непознати, заставаха до вратите или до прозорците с надеждата да зърнат мястото, където умря Господина. Не ѝ казах колко усилия положихме с Дейнти, за да заличим петната от кръв по пода, колко дълго го михме, колко кофи с тъмночервена вода отнесохме, как най-накрая трябваше да се откажем, защото от дългото търкане горният слой на дъските се изтри и бледото дърво отдолу се оцвети в отвратително розово. Не ѝ казах за всичките места – за вратите, за тавана, за всичките предмети – за снимките върху стените, за украшенията върху лавицата над камината, за чиниите, ножовете и вилиците, които бяха покрити със засъхнали струйки и капки от кръвта на Господина.

Не ѝ казах как, докато метях и търках кухнята, попаднах на хиляди малки неща, които ми напомняха за предишния ми живот – за кучешките косми, за парчетата от счупени чаши, за фалшивите пенита, за картите за игра, за резките върху касата на вратата, с които ножът на мистър Ибс отбелязваше височината ми, докато растях, нито пък ѝ казах как при вида на всяко едно от тези неща скривах лицето си с ръце и плачех.

През нощта, ако успеех да заспя, сънувах едно убийство. Сънувах, че съм убила някакъв мъж и трябва да вървя по лондонските улици с тялото му в торба, която е прекалено малка, за да го побере. Сънувах Господина. Сънувах, че го срещам сред гробовете при малкия червен параклис в Брайър и той ми показва гроба на майка си. Гробът е заключен, а аз държа отливка и пила и трябва да направя ключ, с който да го отворя; всяка нощ се залавям за работа, знаейки, че трябва да действам бързо, много бързо, но когато почти съм свършила, ме сполетява някаква странна беда – ключът се смалява или се уголемява, пилата се размеква в пръстите ми, остава още един нарез, най-важният, който не мога да направя, защото не ми стига времето...

"Вече е прекалено късно", казва Господина. Веднъж гласът беше на Мод.

"Прекалено късно."

Поглеждам, но не я виждам.

Не я бях виждала от нощта, в която умря Господина. Не знаех къде е. Знаех, че полицаите я бяха задържали по-дълго от мен, тъй като им беше казала името си, то се беше появило във вестниците и естествено доктор Кристи го беше видял. Научих тези неща от надзирателите в затвора. Всичко излязло наяве: че е съпруга на Господина и вероятно е била в лудницата и е избягала; че полицаите не са знаели какво да правят с нея – дали да я освободят или да я върнат обратно в лудницата. Доктор Кристи заявил, че само той е в състояние да реши, ето защо го извикали да я прегледа. Едва не получих припадък, когато чух за това. Все още не смеех да се доближа до вана. Случило се обаче следното: той я погледнал само веднъж, олюлял се и пребледнял, а после обяснил, че просто се е развълнувал, тъй като била излекувана напълно, което доказвало колко са добри методите му. Предоставил на вестниците подробности за къщата си. По този начин си осигурил много нови пациентки, от което според мен доста е забогатял.

Мод била освободена, а после, изглежда, беше изчезнала. Предполагах, че се е върнала в Брайър. Знам само, че никога повече не дойде на Лант стрийт. Сигурно е била много изплашена! , понеже аз, разбира се, щях да я удуша, ако беше дошла.

Чудех се обаче дали все пак няма да дойде. Чудех се, всеки ден. "Може би днес, казвах си всяка сутрин, ще бъде денят, в който тя ще дойде. А после всяка вечер: Може би утре..." Но, както вече споменах, тя не дойде. Вместо нея дойде денят, в който щеше да се гледа делото. Беше средата на август. Слънцето печеше силно, както през цялото онова ужасно лято, а съдебната зала, която беше претъпкана с хора, беше задушна; на всеки час викаха някакъв човек да излива вода върху пода, за да се опита да я охлади. Седях заедно с Дейнти. Надявах се да седна на подсъдимата скамейка с мисис Съксби и да ѝ държа ръката, но полицаите ми се изсмяха в лицето, когато ги попитах дали може. Накараха я да седи сама, – доведоха я в залата с белезници, после ги свалиха, а на излизане отново ѝ ги сложиха. Беше облечена със сива затворническа рокля, от която лицето ѝ изглеждаше почти жълто, но сребристата ѝ коса блестеше много ярко на фона на тъмните дървени стени. Тя се сепна, когато влезе и видя тълпата от непознати, дошли да гледат, докато я съдят. После различи лицето ми сред тях и ми се стори, че се поотпусна. По-късно през деня очите ѝ отново се спряха върху лицето ми, макар че я видях да оглежда от време на време залата, сякаш търсеше друго лице. Накрая обаче свеждаше поглед.

Когато проговори, гласът ѝ беше слаб. Каза, че е намушкала Господина в момент на гняв, докато се разправяли за парите, които той ѝ дължал за наетата от него стая.

Прокурорът я попита дали се препитава с даване на стаи под наем.

– Да – отвърна тя.

Следващият му въпрос беше дали търгува с крадени стоки и дали отглежда чужди бебета или бебета сираци, без да има разрешение.

– Не – отвърна тя.

После призоваха хора, които я бяха виждали по различно време с най-различни крадени вещи и най-лошото от всичко беше, че бяха издирили жени, които се заклеха, че са ѝ поверили бебетата си, които не след дълго починали...

После дадоха думата на Джон Врум. Бяха го облекли в костюм, подобен на онези, които носят чиновниците, бяха сресали и излъскали косата му и той повече от всякога приличаше на невръстно дете. Каза, че е видял всичко, което се беше случило в кухнята на Лант стрийт във фаталната нощ. Видял мисис Съксби да забива ножа. Тя изкрещяла: "Това да ти е за урок, мерзавецо!" Видял я с ножа в ръка минута преди да изкрещи.

– Една минута? – попита обвинителят. – Сигурен ли си? Знаеш ли колко трае една минута? Погледни часовника ей там. Наблюдавай придвижването на стрелката...

Всички гледахме как се плъзга стрелката. Залата беше притихнала. Никога една минута не ми се е виждала толкова дълга.

Адвокатът отново погледна към Джон.

– Толкова дълго ли беше? – попита.

Джон се разплака.

– Да, сър – отвърна през сълзи.

После извадиха ножа, за да може той да го разгледа и да каже дали е бил същият. Хората зашушукаха, щом го видяха.

Джон си избърса очите, погледна и кимна, а някаква жена припадна. После показаха ножа на всеки един от съдебните заседатели, а прокурорът им обърна внимание върху факта, че е наострен повече, отколкото е необходимо за подобен нож, и че именно по тази причина раната на Господина е била толкова сериозна. Добави, че това разбива на пух и прах думите на мисис Съксби за разправията и свидетелства за наличие на предумисъл.

Когато чух тези думи, едва не скочих от мястото си. После улових погледа на мисис Съксби. Тя поклати глава и се взря в мен умолително, с което искаше да ми каже, че не трябва да се обаждам, и аз се отпуснах назад. В крайна сметка така и не се разбра, че ножът беше толкова остър не защото тя го беше наточила, а защото го бях направила аз. Мен въобще не ме призоваха на свидетелската скамейка. Мисис Съксби не би им позволила. Призоваха обаче Чарлс, но той плачеше толкова неистово и трепереше толкова силно, че съдията го обяви за неблагонадежден свидетел. Изпратиха го обратно при леля му.

Никой не каза нищо за мен и за Мод. Никой не спомена Брайър, нито стария мистър Лили. Никой не излезе да каже, че Господина беше негодник, че се беше опитал да ограби наследница, че беше разорил хора, продавайки им фалшиви акции. Изкараха го порядъчен млад мъж с надеждно бъдеще, което му е било отнето от мисис Съксби заради едната алчност. Даже издириха семейството му и доведоха родителите му за делото... и, няма да повярвате, накрая излезе, че всичките му приказки за благородното му потекло са били блъф. Баща му и майка му държаха малък манифактурен магазин на една улица близо до Холоуей роуд. Сестра му преподаваше пиано. Истинското му име не беше Ричард Ривърс, нито даже Ричард Уелс, а Фредерик Бънт.

Нарисуваха портрета му във вестниците. Разправяха, че момичета от всички краища на Англия си го били изрязали и го носели до сърцето си.

Когато обаче погледнах този портрет и чух хората да говорят за жестокото убийство на мистър Бънт и за поквара и за алчност, ми се стори, че имат предвид нещо друго, нещо съвсем различно, а не Господина, който беше ранен по погрешка в собствената ми кухня в присъствието на всички мои близки. Дори когато съдията отпрати съдебните заседатели, а ние чакахме и наблюдавахме как вестникарите се готвят да хукнат с присъдата, веднага щом тя бъде произнесена, дори когато съдебните заседатели се върнаха след час и един от тях се изправи и съобщи решението им с една-единствена дума, дори когато съдията сложи черно покривало върху перуката си от конски косми и каза, че се надява Господ да е милостив към душата на мисис Съксби, дори тогава не се почувствах така, както може би предполагате – не вярвах, струва ми се, че толкова много мрачни и трезви господа, изричащи толкова много сериозни и монотонни думи, биха могли да изтръгнат духа, страстта и цвета от живота на хора като мен и мисис Съксби.

После погледнах лицето ѝ и видях, че духът, страстта и цветът почти бяха изчезнали от него. Тя оглеждаше унило жужащата тълпа и аз помислих си, че търси мен, ето защо станах и си вдигнах ръката. Тя обаче срещна очите ми и погледът ѝ, както и преди, се отмести от тях. Наблюдавах го как блуждаеше из залата, като че ли търсеше някого другиго или нещо друго... най-накрая застина и сякаш се избистри; проследих го и забелязах на един от задните редове момиче с черни дрехи и воалетка, която в момента спускаше върху очите си. Беше Мод. Видях я, макар че не очаквах да е в залата и, казвам ви, сърцето ми изведнъж се отвори; после си спомних всичко и сърцето ми се затвори. Изглеждаше нещастна... помислих си, че това все пак е нещо. Седеше сама. Не даде никакъв знак... на мен, имам предвид, а също и на мисис Съксби.

После нашият адвокат ме извика, за да ми стисне ръката и да ми каже, че съжалява. Дейнти плачеше и ѝ се наложи да се облегне на мен, за да бъде в състояние да ходи. Когато отново погледнах към мисис Съксби, главата ѝ беше увиснала на гърдите ѝ, а когато потърсих Мод, тя беше изчезнала.

Сега си спомням седмицата, която последва, не като седмица, а като един-единствен дълъг, безкраен ден. Беше ден без сън, защото как бих могла да заспя, когато сънят щеше да ми отнеме мислите за мисис Съксби, която щеше да умре толкова скоро? Беше ден, в който мракът почти отсъстваше, понеже държаха лампите в килията ѝ запалени през цялата нощ, а в часовете, когато не можех да бъда с нея, аз държах лампите на Лант стрийт запалени – всяка лампа, която успях да открия в къщата, всяка лампа, която успях да взема назаем. Седях сама, с пламнали очи. Седях и гледах, сякаш тя все още беше до мен. Почти не се хранех. Почти не се преобличах. Когато вървях, го правех единствено за да отида бързо до Хорсмангър лейн и да бъда с нея или за да се върна бавно у дома, след като съм я оставила там.

Вече я бяха преместили, разбира се, в килията на осъдените на смърт и две надзирателки се редуваха да стоят при нея. Предполагам, че жените са били достатъчно любезни, но бяха огромни и яки като сестрите в къщата на доктор Кристи, бяха облечени с подобни брезентови престилки и носеха ключове: в момента, в който зърнех очите им, се сепвах и всичките ми стари рани и натъртени места сякаш отново започваха да ме болят. Пък и не можех някак си да намеря място за тях в сърцето си и да започна да ги харесвам, понеже ако наистина заслужаваха да бъдат харесвани, щяха да отворят вратата и да пуснат мисис Съксби на свобода. А те я държаха там, за да дойдат мъжете и да я обесят.

Мъчех се обаче да не мисля за това или по-скоро, както и преди просто не можех да мисля за това, нито да повярвам, че то ще се случи. Не бих могла да кажа доколко мисис Съксби е разсъждавала върху този въпрос. Знаех, че ѝ бяха изпратили свещеника на затвора и че беше прекарала няколко часа с него, но тя така и не ми каза какво ѝ е говорил той, нито пък дали думите му са били утеха за нея. Сега повече от всякога като че ли не беше склонна да говори, а предпочиташе да държи нежно ръката ми в своята, макар че погледът ѝ, докато беше вперен в мен, понякога се размътваше и тя се изчервяваше и се бореше със себе си, сякаш не можеше да понесе товара на неизречените думи...

Каза ми обаче едно-единствено нещо, което трябваше да запомня, каза ми го в деня, който беше предпоследен за нея и в който я видях за последен път. Отидох при нея, а сърцето ми се късаше; мислех си, че ще я заваря да крачи из килията и да дърпа решетките на прозореца, но в действителност беше спокойна. Аз бях тази, която се разплака, а тя седна на затворническия стол и ми позволи да коленича до нея и да положа глава на скута ѝ; доближи пръсти до косата ми и започна да сваля фуркетите и да я разпуска, докато тя покри коляното ѝ. Не бях намерила сили да я накъдря. Струваше ми се, че никога няма да намеря сили, никога повече.

– Какво ще правя без вас, мисис Съксби? – попитах.

Усетих я, че трепна. А после:

– Тъй е по-добре, скъпо момиче – прошепна, – отколкото с мен.

– Не!

Тя кимна.

– Много по-добре.

– Как можахте да кажете подобно нещо? Само ако бях останала... ако не бях заминала с Господина в Брайър... Ох, не трябваше никога да се отделям от вас! – Скрих си лицето в диплите на полата ѝ и отново се разплаках.

– Хайде тихо – отвърна тя и ме погали по главата. – Тихо... – Роклята ѝ жулеше бузата ми, а затворническият стол ме убиваше. Аз обаче не помръднах и я оставих да ме успокоява, сякаш бях дете; накрая и двете се умълчахме. Високо в стената на килията ѝ имаше малък прозорец, който пропускаше две-три ленти слънчева светлина: наблюдавахме ги как пълзят по каменните плочи на пода. Не знаех, че светлината може да пълзи така. Пълзеше, подобно на пръсти. И когато вече почти беше допълзяла от едната до другата стена, чух стъпки и усетих как надзирателката слага ръка на рамото ми.

– Време е – измърмори тя. – А сега ще си кажете "довиждане". Нали така?

Изправихме се на крака. Обърнах очи към мисис Съксби. Погледът ѝ все още беше ясен, но бузите ѝ се бяха променили, бяха станали сиви и влажни като глина. Започна да трепери.

– Скъпа Сю – каза, – ти беше добра с мен... – дръпна ме към себе си и доближи уста до ухото ми. Устата ѝ беше изстинала като устата на мъртвец, но трепереше, сякаш беше парализирана. – Скъпо момиче... – проговори отново тя, шепнейки на пресекулки. Бях готова да се отдръпна. "Не го казвай!", помислих си. Макар и да не знаех какво искаше да ми каже, предпочитах да не го казва, тъй като изведнъж се уплаших. "Не го казвай! " Тя ме стисна по-здраво. – Скъпо момиче... – Шепотът ѝ стана трескав. – Гледай ме утре. Гледай ме. Не си покривай очите. А после, когато вече няма да ме има, ако чуеш лоши неща за мен, си спомни...

– Добре! – отвърнах. Изрекох думата, като едновременно бях ужасена и облекчена. – Добре! – Това беше последното нещо, което ѝ казах. После надзирателката навярно отново ме е докоснала и ме е извела по коридора до портала, а аз съм преплитала крака. Не си спомням. Това, което си спомням, е, че минах през двора на затвора, усещайки слънцето върху лицето си, че извиках, че се обърнах настрани, мислейки си колко странно и нередно и ужасно е слънцето да продължава да грее, даже сега, даже там...

Долових гласа на един от надзирателите. Чух боботенето, но не и думите. Той попита нещо надзирателката, която вървеше до мен. Тя кимна.

– Тази е едната – каза той и ме погледна. – Другата дойде сутринта...

По-късно се чудех какво имаше предвид. Защото в момента бях прекалено замаяна и нещастна, за да се чудя за каквото и да било. Вървях в нещо като унес по обратния път към Лант стрийт и се опитвах, доколкото беше възможно, да се крия в сенките от палещото слънце. Пред вратата на работилницата на мистър Ибс заварих няколко момчета, които рисуваха с тебешир примки върху стъпалото; щом ме видяха, те хукнаха, пищейки. Бях свикнала с тези неща и ги оставих да избягат, но изтрих примките, като ритах с крака. Вътре в къщата спрях за миг, за да си поема дъх и да се огледам – погледнах към тезгяха, по който имаше ивици прах, към инструментите и отливките за ключове, които бяха загубили блясъка си, към завесата от сукно, която беше изскубана от кукичките и висеше. Докато прекосявах кухнята, подът под краката ми скърцаше, понеже по някое време, не бих могла да кажа точно кога, някой беше съборил мангала от поставката му и въглените и пепелта още бяха разпръснати по пода. Изглеждаше съвсем нормално да ги измета, да изправя мангала, но подът така или иначе беше съсипан – беше изпочупен и зейнал там, където полицаите бяха изкъртили дъските. Под тях беше тъмно, но ако човек доближеше лампата, щеше да види, че там има пръст, на дълбочина два фута, влажна пръст, примесена с кости и черупки от стриди, с буболечки и гърчещи се червеи. Масата беше избутана в ъгъла на стаята. Приближих се до нея и седнах на стария стол на мисис Съксби. Чарли Уаг лежеше под него – бедният Чарли Уаг не беше излаял нито веднъж, откакто мистър Ибс го дръпна силно за нашийника. Той ме видя и затупа с опашка, дойде при мен и ми позволи да му изтегля ушите, но после отскочи настрани и легна, положил глава на лапите си.

Стоях тихо и неподвижно като него почти час, а после дойде Дейнти. Носеше вечеря. Не я исках, тя също не я искаше, но беше откраднала едно портмоне, за да я купи, ето защо двете извадихме купички и лъжици и започнахме да ядем бавно, безмълвно, като непрекъснато гледахме часовника – стария часовник с кукувичката върху лавицата, осъзнавайки, че той тиктака равномерно и отброява последните няколко часа от живота на мисис Съксби. Исках, ако мога, да ги усетя. Исках да усетя всяка минута, всяка секунда.

– Да останали? – попита Дейнти, когато наближи време да си тръгва. – Не ми се струва редно да стоиш тук съвсем сама.

– Аз обаче ѝ отговорих, че предпочитам да бъда сама, и накрая тя ме целуна по бузата; после отново останахме само двамата с Чарли и къщата започна да притъмнява около нас. Запалих още свещи. Мислех си за мисис Съксби в светлата ѝ килия. Мислех си за нея така, както я бях виждала много пъти, но не там, а тук, в собствената ѝ кухня: как даваше дозите джин на бебетата, как отпиваше на глътки от чая си, как вдигаше лице, за да я целуна. Мислех си как режеше месо, как си бършеше устата и се прозяваше... Часовникът продължаваше да тиктака – сякаш по-бързо и по-шумно от всякога. Сложих глава на масата, върху ръцете си. Колко бях уморена! Затворих очи. Не можах да се сдържа. Исках да остана будна, но затворих очи и заспах.

За първи път спах, без да сънувам нищо, и се събудих от странен звук: отвън, на улицата, тропаха и се влачеха крака, извисяваха се и затихваха гласове. Помислих си в просъница: "Сигурно е някакъв празник, сигурно има панаир. Кой ден е днес?". После отворих очи. Свещите, които бях запалила, почти бяха изгорели и се бяха образували локвички от восък, а пламъците им приличаха на безброй призраци; след като ги видях, се сетих къде съм. Беше седем часът. След три часа щяха да обесят мисис Съксби. Хората, които чувах, бяха тръгнали към Хорсмангър лейн, за да заемат местата, от които щяха да наблюдават. Първо обаче бяха се отбили на Лант стрийт, за да хвърлят по един поглед на къщата.

Хората продължаваха да прииждат с напредването на сутринта.

– Тук ли е станало? – чувах ги да питат.

А после:

– Това е мястото. Разправят, че кръвта течала толкова бързо и толкова силно, че боядисала стените.

– Разправят, че убитият мъж викал до небето.

– Разправят, че жената задушила бебетата.

– Разправят, че я бил завлякъл с наема.

– Да те побият тръпки, нали?

– Така му се пада.

– Разправят...

Приближаваха се, спираха за миг, а после продължаваха напред; някои минаваха зад къщата и хлопаха на кухненската врата, заставаха до прозореца и се опитваха да погледнат през пролуките на капаците, но аз бях заключила и залостила здраво всичко. Нямах представа дали знаеха, че съм вътре. От време на време някое момче се провикваше:

– Пуснете ни да влезем! Даваме един шилинг, ако ни покажете стаята! – Друго крещеше: – У-уу! У-уу! Аз съм призракът на човека, който беше намушкан, върнах се, за да ви преследвам!

Аз обаче си мислех, че го правят, за да дразнят приятелите си, а не мен. Но ми беше противно да ги слушам, а Чарли Уаг, бедният, не се отделяше от мен, трепереше, стряскаше се и се опитваше да лае при всеки вик или тропот. Най-после го качих на горния етаж, където звуците се чуваха по-слабо. След малко звуците станаха още по-слаби, което беше още по-лошо, понеже това означаваше, че всички са отминали къщата, намерили са си места, откъдето да наблюдават, и вече почти е дошло време за изпълнението на присъдата. Оставих Чарли и се изкачих сама по стъпалата – изкачих се бавно, подобно на момиче, чиито крака са оловни, а после застанах пред вратата на тавана и ме беше страх да вляза вътре.

Там беше леглото, в което се бях родила. Там беше умивалникът, парчето мушама, забодено с кабърчета на стената.

Последния път, когато влязох в стаята, Господина беше жив, беше пиян и танцуваше долу с Дейнти и Джон. Тогава се бях приближила до прозореца, бях сложила палеца си върху стъклото и скрежът се беше превърнал в мръсна вода. Мисис Съксби беше дошла и ме бе погалила по косата... Сега отново се приближих до прозореца. Погледнах навън и едва не припаднах, защото улиците на Бъроу, които тогава бяха тъмни и празни, сега бяха светли и пълни с хора, с толкова много хора! , с хора, които стояха на пътя и пречеха на движението, а зад тях други се бяха покатерили върху оградите и върху первазите на прозорците, държаха се за стълбовете, дърветата и комините. Някои бяха с деца на ръце, други протягаха вратове, за да виждат по-добре. Повечето си бяха закрили очите с длани, за да ги предпазят от слънцето. Лицата на всички бяха обърнати в една и съща посока.

Гледаха към покрива на портала на затвора. Бесилката беше издигната, а въжето вече беше завързано за нея. Някакъв мъж я обикаляше и оглеждаше капака.

Видях го и почти се успокоих, но в същото време усетих, че ми прилошава. Спомних си какво ме беше помолила мисис Съксби с последните, думи, които ми каза: да я гледам. Бях и отвърнала, че ще я гледам. Тогава си мислех, че ще мога да го понеса. Струваше ми се, че трябва да понеса нещо толкова дребно в сравнение с онова, което щеше да изстрада тя... Мъжът вече държеше въжето в ръце и го оглеждаше по дължина дали е здраво. Хората в тълпата протягаха още по-силно вратове, за да могат да виждат. Започнах да се плаша. Продължавах обаче да си мисля, че ще гледам до края. Отново си казах: "Ще го направя. Ще го направя. Тя го е направила за майка ми, а аз ще го направя за нея. Какво друго мога да направя сега за нея?"

Казах си го и в този момент се чуха равномерните удари на часовника: беше десет часът. Мъжът, който стоеше до въжето, се отдръпна, вратата пред стъпалата, водещи към затвора, се отвори и свещеникът се показа върху покрива, последван от първия от надзирателите... Не бях в състояние да гледам. Обърнах се с гръб към прозореца и покрих лицето си с ръце.

После осъзнах какво се случваше по звуците, които се понесоха от улиците. Хората се бяха умълчали след ударите на часовника и пристигането на свещеника; сега ги чувах как започват да свирят и да дюдюкат, от което разбрах, че се е появил палачът. Звукът се разпространи в тълпата подобно на олио във вода. Когато дюдюкането се усили, разбрах, че палачът е дал някакъв знак или се е поклонил. После звукът внезапно отново се промени, започна да се движи по-бързо, сякаш трепереше, сякаш се тресеше из улиците и сред изблици от ужасяващ смях се чу вик "Шапки долу!" Сигурно се беше появила мисис Съксби и хората се опитваха да я видят. Прилоша ми още повече, като си представих как всички онези непознати хора напрягат очи, за да я видят какво представлява, а аз не можех да погледна натам, просто не можех да го направя. Не можех да се обърна, нито да откъсна потните си ръце от лицето си. Можех само да слушам. Чух как смехът премина в шепот и във викове да се пази тишина, което означаваше, че свещеникът чете молитви. Тишината се проточи, а ударите на сърцето ми сякаш я изпълваха. После се чу "Амин" и даже докато думата все още обикаляше из улиците, някои хора в тълпата – онези, които бяха най-близо до затвора, откъдето се виждаше най-добре, изведнъж започнаха да шепнат притеснено. Шепотът се усили, беше поет от всяко едно гърло, а после се превърна в нещо, което приличаше повече на стенене или на пъшкане... Това означаваше, че са я завели до ешафода и в момента връзват ръцете ѝ, откриват лицето ѝ и нахлузват примката на шията ѝ...

После, после настъпи миг, един-единствен миг, който продължи по-кратко, отколкото можеше да си представи човек, на абсолютен, смразяващ покой: бебешкият плач беше укротен, дъхът на хората спря, ръцете притиснаха сърцата и зейналите усти, кръвта потече по-бавно във вените, а мисълта "Не е възможно, няма да се случи, те няма, те не могат..." се лиши от смисъл. А после прекалено скоро, прекалено бързо капакът издрънча и докато падаше, се понесоха писъци... чу се задъхан стон, когато въжето се опъна, сякаш тълпата имаше един общ корем, който беше ударен от огромна ръка.

Отворих очи, само за секунда. Отворих ги, обърнах се и видях не мисис Съксби, защото това изобщо не беше тя, а нещо, което приличаше на поклащащ се шивашки манекен, облечен, за да прилича на жена, с корсет и рокля, но с безжизнени ръце и глава, увиснала като пълна със слама торба ...

Отдръпнах се от прозореца. Не заплаках. Отидох до леглото и легнах върху него. Звуците отново се промениха, когато хората си възвърнаха способността да дишат и да говорят – отпушиха си устите, престанаха да стискат бебетата си, размърдаха се и започнаха да танцуват. Дюдюкаха, крещяха, смееха се ужасяващо, а накрая се чуха одобрителни възгласи. Мисля, че и аз самата бях викала одобрително, докато гледах как бесят хора. Никога не се бях замисляла какво означава да викаш одобрително. Сега, докато слушах продължителните възгласи "ура" ми се стори, че разбрах, макар и да бях потънала в скръб. Хората спокойно биха могли да викат "Тя е мъртва". Тази мисъл препускаше, по-бързо и от кръвта във всяко сърце. "Тя е мъртва, а ние сме живи."

Дейнти отново дойде при мен през онази нощ и донесе вечеря. Не я докоснахме. Само плакахме и си говорихме за онова, което бяхме видели. Тя беше гледала заедно с Фил и някои от другите племенници на мистър Ибс от едно място близо до затвора. Джон казал, че само баламите гледали оттам. Казал, че познавал един човек с покрив, и тръгнал, за да се изкачи върху него. Чудех се дали изобщо е гледал; не беше споменал нищо пред Дейнти. Тя самата беше видяла всичко, с изключение на увисването на мисис Съксби на въжето. Фил, който го беше видял, каза, че било чисто. Мислел си, че в крайна сметка било вярно онова, което хората разправяли за начина, по който палачът връзвал възела, когато трябвало да спускат жени. Всички така или иначе бяха единодушни, че мисис Съксби се е държала много смело и е умряла, без да трепне. Спомних си онзи поклащащ се шивашки манекен, стегнат здраво в корсета и роклята, и се чудех дали щяхме да разберем, ако беше треперила и ритала.

Нямаше обаче смисъл да разсъждавам върху това. Сега имаше други неща, за които трябваше да се погрижа. Отново бях сираче и както сигурно постъпват всички сираци, през следващите две-три седмици започнах да се оглеждам наоколо със свито сърце и да осъзнавам, че светът е безмилостен и загадъчен и че съм длъжна да си проправя път през него сама. Нямах никакви пари. Срокът за плащането на наема за работилницата и къщата беше изтекъл през август: дойде някакъв мъж и похлопа на вратата, а после си отиде, тъй като Дейнти запретна ръкави и се закани, че ще го удари. И той ни остави на мира. Мисля, че къщата се беше прочула като място, където е било извършено убийство, и никой не искаше да я наеме. Знаех обаче, че след време ще бъде наета. Знаех, че мъжът ще се върне някой ден, ще доведе със себе си и други мъже и ще разбие вратата. Тогава къде щях да живея? Как щях да се справя сама? Предполагах, че ще си намеря нормална работа в някоя млекарница, бояджийница или кожухарница. Само като си помислех обаче, ми прилошаваше. Всички в моя свят знаеха, че да си на нормална работа означава да ти съдират кожата и да умираш от скука. Предпочитах да си остана измамница. Дейнти каза, че познава три момичета, които крадели по улиците в района на Улидж и си търсели още едно момиче... Каза го, като избягваше погледа ми, защото и двете знаехме, че уличните кражби са доста мизерно занимание в сравнение с онова, с което бях свикнала аз.

Но това беше всичко, с което разполагах, и си помислих, че може би става. Нямах сили да търся нещо по-добро. Нямах сили, нито настроение за каквото и да било. Малко по малко всичко, което беше останало на Лант стрийт, замина – беше заложено или продадено. Продължавах да нося светлата басмена рокля, която бях откраднала от жената на село! , и сега тя изглеждаше много зле, понеже в къщата на доктор Кристи бях отслабнала, а и сега продължавах да слабея. Дейнти заяви, че съм станала толкова остра, че ако имало как да вдянат в мен конец, спокойно можели да ме използват за шиене.

И така, когато се захванах да приготвям нещата, които исках да взема със себе си в Улидж, се оказа, че не е останало почти нищо. А когато се замислих за хората, с които трябваше да се сбогувам, не се сетих за никого. Имаше само едно нещо, което трябваше да свърша, преди да тръгна – да прибера вещите на мисис Съксби от Хорсмангър лейн.

Взех Дейнти със себе си. Не смятах, че ще мога да понеса всичко това сама. Отидохме там един септемврийски ден – повече от месец след процеса. Лондон се беше променил оттогава. Лятото беше свършило и дните най-сетне се бяха захладили. Улиците бяха покрити с прах и слама и с изсъхнали листа. Затворът изглеждаше по-мрачен и по-студен от всякога. Портиерът обаче ме позна и ме пусна да вляза. Погледна ме и на мен ми се стори, със съжаление. Както и надзирателките. Бяха приготвили вещите на мисис Съксби, опаковани с восъчна хартия и завързани с канап. – "Предадени на дъщеря" – казаха, докато си отбелязваха в една книга, и ме накараха да си напиша отдолу името. Вече можех да си пиша името толкова бързо, колкото всеки друг, след престоя си в къщата на доктор Кристи... После надзирателките ме преведоха обратно през дворовете по сивеещата земя на затвора – знаех, че мисис Съксби е заровена там без камък върху гроба, за да не може никой да идва и да я оплаква, и ме изкараха през портала с ниския плосък покрив, където бях видяла да издигат ешафода. Минаваха под този покрив всеки ден от живота си, без той да означава нещо за тях. Когато дойде време да се сбогуваме, посегнаха да хванат ръката ми. Не бях в състояние да им я подам.

Пакетът беше лек. Носех го обаче към къщи, чувствайки някакъв страх, който сякаш го правеше тежък. Когато стигнах до Лант стрийт, бях започнала да залитам: приближих се бързо до кухненската маса, сложих го върху нея, затаих дъх и си разтрих ръцете. Страхувах се да го отворя и да погледна към вещите на мисис Съксби. Мислех си за нещата, които бяха вътре: за обувките, за чорапите, които вероятно бяха запазили формата на пръстите и петите ѝ, за фустите, за гребена, в който вероятно имаше косми от косата ѝ..."Не трябва да го правиш! , мислех си. Остави го! Скрий го! Отвори го някой друг път, не днес, не сега!"

Седнах и погледнах към Дейнти.

– Дейнти – казах, – не смятам, че мога да го отворя.

Тя сложи ръката си върху моята.

– Според мен трябва да го отвориш – отвърна. – Същото беше с мен и със сестра ми, когато взехме нещата на майка ми от моргата. Прибрахме пакета в едно чекмедже и почти цяла година не го погледнахме, когато Джуди го отвори, роклята беше изгнила, а обувките и бонето почти се бяха скапали, защото бяха стояли толкова дълго време с речната вода. И после нямаше нищо, което да ни напомня за мама, абсолютно нищо, с изключение на тънката верижка, която тя винаги носеше. Която татко най-накрая заложи, за да има пари за джин...

Видях как устната ѝ затрепери. Не можех да понеса сълзите ѝ.

– Добре – казах. – Добре. Ще го направя.

Ръцете ми обаче още трепереха и когато дръпнах пакета към себе си и се опитах да развържа канапа, установих, че надзирателките го бяха стегнали прекалено много. Тогава Дейнти се опита да го развърже. И тя не успя. – Трябва ни нож – казах – или ножица... – Но известно време след като Господина умря, не можех да погледна към каквото и да било острие, без да трепна, ето защо бях накарала Дейнти да отнесе всичко и сега нямаше нищо остро, освен мен в къщата. Отново започнах да дърпам и да чопля възлите, но се бях изнервила много и ръцете ми се бяха навлажнили. Най-после вдигнах пакета до устата си и захапах със зъби възела: канапът се разхлаби и хартията се разтвори. Отскочих назад. Обувките, фустите и гребенът на мисис Съксби се изсипаха върху масата и изглеждаха така, както се опасявах. А върху тях, тъмна и разлята като катран, се показа старата ѝ черна рокля от тафта.

Не се бях сетила за нея. Защо не се бях сетила? Това беше най-лошо от всичко. Роклята изглеждаше така, сякаш самата мисис Съксби лежеше, припаднала на масата. Върху предницата ѝ все още беше забодена брошката на Мод. Диамантите бяха изкъртени, което беше без значение за мен, но сребърните щипки си бяха на мястото и бяха изцапани с кръв, кафява кръв, която толкова беше изсъхнала, че почти беше станала на прах. Тафтата беше корава. Беше ръждива от кръвта. Около ръждивите петна имаше бели кръгове: адвокатите бяха показали роклята в съдебната зала и ги бяха очертали с тебешир.

Приличаха ми на белези върху тялото на мисис Съксби.

– Ох, Дейнти – казах, – не мога да го понеса! Донеси ми парцал и вода, моля те. Ох! Колко ужасно изглежда! – Започнах да търкам. И Дейнти търкаше. Търкахме по същия начин, унили и треперещи, по който бяхме жулили пода на кухнята. Парцалите се зацапваха. Ние все повече се задъхвахме. Първо изчистихме полата. После аз хванах яката, дръпнах към себе си горната част и започнах да я търкам.

И докато я търках, роклята издаде странен звук – изскърца или изшумоля.

Дейнти остави парцала.

– Какво беше това? – попита. Нямах представа. Дръпнах роклята по-близо до себе си и звукът отново се чу. – Молец ли е? Вътре ли хвърчи?

Поклатих глава.

– Не мисля. Прилича на хартия. Може би надзирателките са пъхнали нещо...

Когато обаче вдигнах роклята и я изтръсках, не падна нищо, абсолютно нищо. Шумоленето отново се чу, докато я оставях на масата. Стори ми се, че идваше от онази част на предницата, която е била точно под сърцето на мисис Съксби. Сложих ръка върху нея и я опипах. Тафтата там беше корава не само от петната от кръвта на Господина, но и от нещо друго, от нещо, което беше попаднало или беше пъхнато между роклята и сатенената ѝ подплата. Каква беше то? Не можех да разбера само от опипването. Ето защо обърнах предницата наопаки и огледах ръба. Беше разтворен, а сатенът беше подгънат, за да не се разнищи. Образуваше се нещо като джоб, в роклята. Погледнах към Дейнти, а после бръкнах вътре. Отново се чу шумолене и аз я дръпнах.

– Сигурна ли си, че не е молец? Или прилеп?

Беше писмо. Мисис Съксби го беше крила там – откога? Не можех да предположа. Първо си помислих, че сигурно го беше сложила там за мен – че го е написала в затвора, че е някаква бележка, която е трябвало да намеря, след като я обесят. Мисълта ме изнерви. По писмото обаче имаше следи от кръвта на Господина, ето защо си помислих, че трябва да е било в роклята преди онази нощ, в която той умря. После ми се стори, че е било там от доста по-дълго време, защото след като го погледнах по-внимателно, видях, че е много старо. Местата, където беше сгънато, бяха омекнали. Мастилото беше избеляло. Хартията се беше накъдрила от тафтената рокля на мисис Съксби, която го беше притискала силно към корсетите ѝ. Печатът...

Погледнах към Дейнти. Печатът не беше счупен.

– Не е счупен! – казах. – Защо? Защо е носила писмото толкова близо до сърцето си, защо го е пазила толкова грижливо, толкова дълго, без да го прочете? – Обърнах го в ръцете си. Отново се взрях в надписа. – Чие е това име тук? – попитах. – Можеш ли да видиш?

Дейнти погледна и поклати глава. – Ти не можеш ли? – отвърна. – И аз не можех. Очите ми различаваха ръкописните букви по-трудно от печатните, а почеркът беше дребен и наклонен и думите бяха размазани и покрити с отвратителни петна. Приближих се до лампата и вдигнах листа до фитила. Присвих очи. Дълго го гледах. Най-накрая ми се стори, че беше написано моето име; там, върху сгънатата хартия, стоеше моето собствено име.

Бях сигурна, че мога да разчета буквата "С" и буквата "ю", която следваше, а после "з"...

Отново ми стана нервно.

– Какво има? – попита Дейнти, след като видя лицето ми.

– Не знам. Мисля, че писмото е за мен.

Тя си закри устата с ръка. А после:

– От собствената ти майка! – възкликна.

– От майка ми ли?

– Ами от кой друг? О, Сю, трябва да го отвориш.

– Не знам.

– Ами ако в него пише... Ако в него пише за някакво заровено съкровище? Ако е карта?

Не смятах, че е карта. Усетих, че ми прималява от страх. Погледнах отново писмото, буквата "С", буквата "ю"... – Ти го отвори – казах. Дейнти се облиза, после го взе, обърна го бавно и счупи бавно печата. Стаята беше толкова тиха, че мисля, че чух как парченцата от восъка се изтърколиха от хартията и паднаха на пода. Тя разгъна листа и се нацупи.

– Само думи – каза.

Приближих се до нея. Видях изписаните с мастило редове – сбити, ситни, загадъчни. Продължих да се взирам в тях, а те ставаха все по-загадъчни. И макар че бях толкова нервна и изплашена, толкова сигурна, че писмото е за мен и че съдържа ключа към някаква страховита тайна, която предпочитах да не узная, най-лошо от всичко беше, че то стоеше отворено пред мен, а аз не разбирах какво пише в него.

– Хайде – казах на Дейнти. Подадох ѝ шапката, а после взех и своята. – Ще излезем на улицата и ще намерим някой да ни го прочете.

Минахме през задния вход. Нямах намерение да моля никой от познатите си, никой, който ме беше проклел. Исках да бъде чужд човек. Ето защо тръгнахме на запад, към пивоварниците покрай реката. На един ъгъл стоеше мъж. На врата му беше окачена табла, пълна с рендета за мускатови орехчета и напръстници. Носеше обаче очила и имаше ... знам ли и аз... интелигентен вид.

Заявих:

– Този ще ни свърши работа.

Мъжът ни видя, че вървим към него, и ни кимна. – Искате ли ренде, момичета?

Поклатих глава.

– Чуйте – казах... или се опитах да кажа, защото от ходенето и от вълнението, а също и от страх бях останала без дъх. Сложих ръка върху сърцето си. – Можете ли да четете? – попитах най-после.

Той отвърна:

– Дали мога да чета?

– Писма в ръцете на дами? Не книги, имам предвид.

Тогава той видя листа, който държах, бутна очилата върху носа си и наведе глава.

– "Да бъде отворено – започна да чете – на осемнайсетия рожден ден..." – Разтресох се цялата. Той не забеляза. Изправи глава и се навъси. – Не е по моята част – заяви. – Не си струва труда да стоя тук и да чета писма. Това няма да помогне на напръстниците ми да се продадат по-бързо, нали?

Някои хора биха ви взели пари, за да ви ударят с юмрук. Бръкнах с трепереща ръка в джоба си и извадих всичко, което имаше в него. Дейнти направи същото.

– Седем пенса – казах, след като събрах монетите.

Той ги обърна.

– Истински ли са?

– Съвсем истински – отвърнах.

Той отново се навъси.

– Добре. – Взе ги и ги скри. После си свали очилата от ушите и ги изтри. – А сега да видим. Вие обаче ще го държите. Не вярвам да е опасно, но вече съм бил ужилван от закона и не ми се иска после да се окаже, че съм го пипал... – Сложи си отново очилата и се приготви да чете.

– Всички думи, които са в него – казах, докато той се приготвяше. – До една. Чувате ли?

Той кима и започна: "Да бъде отворено на осемнайсетия рожден ден на дъщеря ми Сюзан Лили..." Свалих листа.

– Сюзан Триндър – казах. – Имате предвид Сюзан Триндър. Прочетохте го грешно.

– Пише "Сюзан Лили" – отвърна той. – А сега го вдигнете и го обърнете.

– Какъв смисъл има – възпротивих се, – след като не четете онова, което е там?

Гласът ми обаче беше изтънял. Сякаш около сърцето ми се беше увила змия и го стискаше здраво.

– Хайде – каза мъжът. Изражението на лицето се беше променило. – Интересно. Какво е това? Воля или завещание? "Последната воля – ето – на Мариан Лили, заявена на Лант стрийт, Съдърк, на този ден, 18 септември 1844 г., в присъствието на мисис Грейс Съксби от..." – той замълча. Изражението на лицето му отново се беше променило. – Грейс Съксби? – попита със силна изненада в гласа. – Убийцата, така ли? Работата става дебела, а?

Не отговорих. Той отново погледна към писмото – към петната. Навярно предположи, че са от мастило или от боя. И тогава добави:

– Не знам дали трябва... – После сигурно забеляза изражението върху лицето ми. – Добре, добре – каза. – Нека да видим. Какво има тук? – Дръпна листа към себе си. "Аз, Мариан Лили от... Какво е това? Беър хаус? Брайър хаус? ... от Брайър хаус, Бъкингамшир, със здрав разум, но със слабо тяло, с настоящото волеизявление поверявам невръстната си дъщеря СЮЗАН... Ще го изправите ли малко? Така е по-добре...с настоящото волеизявление поверявам... хмм, хмм... на грижите на мисис Грейс Съксби и определям същата за нейна настойница, като желанието ми е тя да бъде отгледана от нея, без да узнае истинския си произход. За който произход трябва да бъде уведомена на осемнайсетия ѝ рожден ден, 3 август 1862 г., като желанието ми също така е на този ден тя да встъпи във владение на половината от моето лично състояние.

В замяна Грейс Съксби се съгласява да повери на грижите ми собствената си обична дъщеря Мод... Господи, пак същата работа! Не можете ли да го държите както трябва? ... обичната дъщеря Мод и желанието ѝ е тя да бъде отгледана по същия начин – без да узнае истинското си име и истинския си произход до гореспоменатата дата, на която дата моето желание е тя да встъпи във владение на останалата част от състоянието ми.

Този документ е достоверен и представлява официално изражение на желанията ми. Той е споразумение между мен и Грейс Съксби в разрез с волята на баща ми и на брат ми, което трябва да бъде признато от закона.

На Сюзан Лили не трябва да се съобщава нищо за нещастната ѝ майка, освен това, че тя е положила усилия да я избави от всякакви тревоги.

Мод Съксби следва да бъде отгледана като истинска дама и да знае, че майка ѝ я е обичала повече от собствения си живот." Леле боже! – Мъжът се изправи. – А сега ми кажете, че не си струваше да дадете седем пенса. Ако вестниците го докопат, не ще ѝ дума, че ще струва много повече. Колко странно изглеждате! Няма да припаднете, нали?

Бях залитнала и се бях уловила за таблата му. Рендетата му се плъзнаха.

– Внимавайте! – извика сърдито той. – Това е стоката ми, погледнете, ще се разсипе и ще се смачка.

Дейнти се приближи до мен и ме хвана.

– Извинявайте – казах. – Извинявайте.

– Добре ли сте? – попита той, докато оправяше рендетата.

– Да.

– Дойде ви като гръм от ясно небе, а?

Поклатих глава или може би кимнах, не си спомням, стиснах здраво писмото и се отдалечих от него, препъвайки се.

– Дейнти – казах. – Дейнти...

Тя ме сложи да седна до една стена.

– Какво става? – попита. – Ох, Сю, какво означава всичко това?

Мъжът продължаваше да гледа към нас.

– На ваше място щях да ѝ дам вода – извика.

Аз обаче не исках вода и не бих позволила на Дейнти да се отдалечи от мен. Притиснах я до себе си и допрях лице до ръкава ѝ. Започнах да треперя. Започнах да треперя, както би треперила една ръждясала брава, когато пластинките се повдигнат от скърцащите пружинки и езичето се освободи и изхвърчи. – Моята майка... – казах. Не можах да довърша. Беше ми прекалено трудно да го изрека, беше ми прекалено трудно даже да го осъзная! Моята майка, майката на Мод! Не можех да повярвам. Сетих се за снимката на красивата жена, която бях видяла в кутийката в Брайър. Сетих се за гроба, който Мод търкаше, и за тревата, която подстригваше. Сетих се за Мод, за мисис Съксби, а после и за Господина. "Аха, най-сетне разбрах!" беше казал той. А сега и аз разбрах. Вече знаех какво е копнеела да ми каже в затвора мисис Съксби, но се е страхувала. "Ако чуеш лоши неща за мен..." Защо е пазила тайната толкова дълго? Защо ме е излъгала за майка ми?

Майка ми не е била убийца, а дама. Била е дама със състояние, което е искала да раздели...

"Ако чуеш лоши неща за мен, си спомни..."

Мислих толкова дълго, че започна да ми прилошава. Доближих писмото до лицето си и изстенах. Мъжът с напръстниците продължаваше да стои недалеч от нас и да ме гледа; след малко се насъбраха хора и също започнаха да гледат.

– Пияна ли е? – чух някой да казва.

А после:

– Кошмари ли има?

– Получила е припадък, нали? Приятелката ѝ трябва да пъхне лъжица в устата ѝ, за да не си глътне езика.

Не можех да понеса гласовете им, очите им. Посегнах към Дейнти и се изправих, а тя ме прегърна и ми помогна да се завлека, залитайки, до вкъщи. Даде ми да пия бренди. Сложи ме да седна на масата. Роклята на мисис Съксби все още лежеше върху нея. Взех я, стиснах я в юмруците си и скрих лице в гънките ѝ, а после изревах като звяр и я запокитих на пода. Разтворих писмото и отново се взрях в написаните с мастило редове. "СЮЗАН ЛИЛИ..." И отново изстенах. После станах и започнах да крача насам-натам.

– Дейнти – казах задъхано, – Дейнти, тя сигурно е знаела. Сигурно през цялото време е знаела. Сигурно ме е изпратила там заедно с Господина, знаейки какво възнамерява да направи накрая той. Ох! – Гласът ми прегракна. – Изпратила ме е, за да ме остави там и да си върне обратно своята Мод. Винаги е искала единствено Мод. Пазеше ме, а накрая се отказа от мен, за да може Мод, за да може Мод...

Замълчах. Сетих се за Мод, която скочи с ножа. Сетих се за Мод, която ме накара да я намразя. Сетих се за Мод, която ме накара да смятам, че ме е наранила, за да ми попречи да узная кой ме е наранил най-силно...

Сложих си ръката на устата и избухнах в плач. И Дейнти се разплака.

– Какво е станало? – попита. – О, Сю, изглеждаш толкова странно! Кажи какво е станало?

– Най-лошото, което можеше да стане – отвърнах през сълзи. – Най-лошото!

Видях го съвсем ясно, като светкавица в тъмно небе. Мод се беше опитала да ме предпази, а аз не бях разбрала. Исках да я убия, а през цялото време...

– И я оставих да си тръгне! – казах и отново започнах да крача из стаята. – Къде е тя сега?

– Кой къде е? – почти изпищя Дейнти.

– Мод! – отвърнах. – Ох, Мод!

– Мис Лили ли?

– Наричай я мис Съксби! Ох! Ще полудея! Само като си помисля, че я смятах за паяк, който е оплел всички нас в паяжината си! Само като си помисля как стоях и забождах с фуркети косата ѝ! Ако бях казала... Ако тя се беше обърнала... Ако знаех... щях да я целуна...

– Щеше да я целунеш ли? – попита Дейнти.

– Щях да я целуна! – отвърнах. – О, Дейнти, и ти щеше да я целунеш! Всеки щеше да го направи! Тя беше перла, истинска перла! А аз я загубих, отблъснах я!

Не спирах да говоря. Дейнти се опита да ме успокои, но не успя. Крачех, кършех ръце, скубех си косата, свличах се на пода, лежах и стенех. Най-накрая се свлякох и не станах. Дейнти плачеше и ме молеше – донесе вода и я изля върху лицето ми, изтича надолу по улицата до къщата на едни съседи за очистително, но аз продължавах да лежа, сякаш бях мъртва. Бях се разболяла. Бях се разболяла, ей така, изведнъж. Тя ме отнесе в старата ми стая и ме сложи в леглото. Каза ми, че след като отново съм отворила очи, не съм я познала, борила съм се с нея, когато се опитала да ме съблече, говорела съм като умопомрачена за някаква карирана рокля, за гумени обувки и най-вече за нещо, за което съм твърдяла, че тя е взела от мен, а аз съм щяла да умра без него. "Къде е то? , викала съм. Къде е то? Ох!"

Плачела съм толкова често и толкова жално, че тя донесла всичките ми вещи и ми ги показала една по една; най-накрая открила в джоба на роклята ми стара ръкавица от ярешка кожа, измачкана, мръсна и нахапана, и след като съм я видяла, съм я взела и дълго съм ридала така, сякаш съм умирала от мъка. Не си спомням нищо. Почти цяла седмица бях с треска, а после бях толкова слаба, че сякаш треската все още не беше преминала. Дейнти непрекъснато се грижеше за мен – даваше ми чай, супи и каши, повдигаше ме, за да мога да седна на гърнето, бършеше отвратителната пот от лицето ми. Продължавах да плача, да проклинам и да се мятам в леглото, когато се сещах за мисис Съксби и за начина, по който ме беше изиграла, а когато се сещах за Мод, плачех още по-силно. Защото през цялото време около сърцето ми сякаш се беше издигал бент, който не пропускаше любовта ми до него: сега бентът се беше скъсал, сърцето ми беше залято и аз си мислех, че ще се удавя... С оздравяването ми обаче любовта ми постепенно се уталожи. Уталожи се и ми се струваше, че най-после съм се успокоила както никога досега.

– Загубих я – повтарях непрекъснато на Дейнти. Повтарях го обаче без вълнение – отначало го прошепвах, а с отминаването на дните и с възстановяването на силите ми го измърморвах; накрая го изговарях с естествен глас. – Загубих я – казвах, – но възнамерявам да я намеря. Даже и да трябва да я търся цял живот. Ще я намеря и ще ѝ кажа онова, което знам. Може да е заминала. Може да е на другия край на света. Може да се е омъжила! Не ме интересува. Ще я намеря и ще ѝ кажа всичко...

Не бях в състояние да мисля за нищо друго. Просто изчаквах да се почувствам достатъчно добре, за да тръгна. Накрая реших, че повече няма да чакам. Станах от леглото, а стаята, която сякаш се накланяше и се въртеше, винаги когато си повдигах главата, сега остана неподвижна. Измих се, облякох се и извадих чантата с нещата, които бях приготвила за Улидж.

Взех писмото и го пъхнах в роклята. Според мен Дейнти си помисли, че отново ме е втресло. Целунах я по бузата, а лицето ми беше студено.

– Грижи се за Чарли Уаг вместо мен – казах.

Тя видя колко съм сериозна и непреклонна и се разплака.

– Как ще го направиш? – попита. – Отговорих ѝ, че имам намерение да започна търсенето от Брайър. – А как ще стигнеш дотам? С какво ще си платиш пътя? – Отвърнах: – Ще вървя пеша. – Когато чу това, тя си избърса очите и прехапа устна. – Чакай – каза. Излезе тичешком от къщата. Нямаше я двайсет минути. Когато се върна, стискаше в ръка една лира. Беше лирата, която беше скрила преди толкова много време в стената на фабриката за нишесте и ни беше поръчала да я погребем с нея, когато умре. Накара ме да я взема. Целунах я отново. – Ще се върнеш ли някога? – попита. Отвърнах, че не знам.

И така, напуснах Бъроу за втори път и отново пропътувах разстоянието до Брайър. Този път нямаше мъгли. Влакът се движеше нормално. В Марлоу същият кондуктор, който тогава ми се изсмя, след като го попитах за файтон, сега дойде да ми помогне да сляза от вагона. Не ме помнеше. Но даже и да ме помнеше, не би ме познал. Бях толкова слаба, че според мен си помисли, че съм болнава.

– Идвате от Лондон, заради въздуха, нали? – попита ме любезно. Погледна към малката чанта, която държах. – Ще се справите ли? – А после, както миналия път, попита: – Никой ли не е дошъл да ви посрещне?

Отвърнах, че ще вървя пеша. И наистина вървях пеша една-две мили. После реших да си почина, на някакъв прелез на пътя; един мъж и едно момиче минаха покрай мен с кон и каруца и сигурно и те си помислиха, че съм болнава, понеже спряха и ме качиха. Настаниха ме на седалката. Мъжът ме наметна с палтото си.

– Далече ли отивате? – попита.

Отвърнах, че отивам в Брайър и че може да ме оставят на някое място близо до имението.

– В Брайър! – възкликнаха те, когато чуха думите ми. – Но защо ще ходите в имението? Там не живее никой, откакто старецът умря. Не знаете ли?

Никой не живеел там! Завъртях глава. Отвърнах, че знам, че мистър Лили е бил болен, че не е можел да си служи с ръцете и да говори и че е трябвало да го хранят с лъжица. Те кимнаха. Казаха, че горкият господин умирал бавно и мъчително през цялото лято, в онази отвратителна горещина.

– Разправят, че най-накрая се вмирисал – казаха, снишавайки глас. – И макар че племенницата му, онова скандално момиче, което избяга с един господин... знаете ли за това? – не отговорих. – ... макар че тя се върна, за да се грижи за него, преди месец той умря и оттогава къщата е заключена.

Значи Мод се беше върнала и пак беше заминала! Само ако знаех... Извърнах глава. Когато проговорих, гласът ми пресекваше. Надявах се, че ще го отдадат на друсането на каруцата. Попитах:

– А племенницата, мис Лили? Какво стана... Какво стана с нея?

Те обаче само свиха рамене. Нямали представа. Говорело се, че се била върнала при съпруга си. Говорело се, че била заминала за Франция...

– Бяхте решили да погостувате на някой от прислужниците, нали? – попитаха, поглеждайки към басмената ми рокля. – Прислужниците също напуснаха. Всички, с изключение на един, който остана, за да пази имението от крадци. Не бих искал да имам неговата работа. Разправят, че сега къщата била обитавана от призраци.

Това несъмнено беше удар за мен. Аз обаче очаквах удари и бях готова да ги понеса. Когато ме попитаха дали искам да ме върнат обратно в Марлоу, им отговорих, че ще продължа. Мислех си, че прислужникът сигурно е мистър Уей. Мислех си: "Ще го намеря. Той ще ме познае. А той, ох! се е видял с Мод. Ще ми каже къде е отишла и така, те ме свалиха там, където започваше стената на парка на Брайър, и аз отново тръгнах пеша. Шумът от копитата на коня отслабна. Пътят беше пуст, денят беше мрачен. Беше едва три часът, но здрачът сякаш вече се сгъстяваше в сенките, изчаквайки да запълзи и да се издигне нагоре. Стената ми се стори по-дълга, отколкото преди, когато бях минала покрай нея с двуколката на Уилям Инкър. Вървях може би час и чак тогава видях арката на портата и покрива на къщата на пазача зад нея. Забързах крачка, но изведнъж сърцето ми се сви. Къщата на пазача беше затворена и тъмна. На портата имаше верига с катинар, а пред нея се беше натрупала купчина от листа. Вятърът блъскаше железните пръчки и те сякаш простенваха тихо. А когато пристъпих към портата и я бутнах, тя скърца дълго.

– Мистър Уей! – извиках. – Мистър Уей! Има ли някой?

Гласът ми накара десетина черни птици да изхвърчат от храстите, грачейки. Шумът беше ужасен. Помислих си: "Това със сигурност ще принуди някого да дойде." Но не стана така: птиците продължиха да грачат, а вятърът застена по-силно в пръчките; извиках отново, но никой не се появи. Тогава погледнах към веригата и катинара. Веригата беше дълга. Според мен я бяха сложили просто за да не могат да влизат крави и момчета. Сега обаче аз бях по-слаба и от момче. Помислих си: "Няма нищо нередно. Преди работех тук. И пак бих могла да работя..." Бутнах отново портата, доколкото беше възможно: отвори се пролука, която беше достатъчно широка, да мога да се провра през нея.

Портата се затвори зад гърба ми със силен трясък. Птиците отново излетяха. И този път обаче не дойде никой.

Изчаках една минута и после тръгнах.

Зад стените изглеждаше по-тихо отколкото преди – по-тихо и по странно. Следвах пътя. От вятъра дърветата сякаш шепнеха и въздишаха. Клоните им бяха голи. Листата им образуваха дебела покривка върху земята: бяха се намокрили и се лепяха по полата ми. На места имаше кални локви. На места имаше храсти, които бяха избуяли. Тревата в парка също беше избуяла и изсушена от лятото, но беше повалена от дъждовете. Беше започнала да гние по върховете и миришеше особено. Мисля, че в нея имаше мишки. Може би имаше плъхове. Чувах ги да тичат, докато вървях.

Забързах се. Пътят се спусна надолу, а после започна да се издига. Спомних си как пътувахме по него с Уилям Инкър в мрака. Знаех какво следва. Знаех накъде ще завие и какво ще видя зад завоя... Знаех, но въпреки всичко подскочих, когато изведнъж се озовах пред къщата, когато я видях да се извисява от земята толкова сива и мрачна. Спрях в началото на покритата с чакъл площ. Бях започнала да се плаша. Беше много тихо и тъмно. Капаците на прозорците бяха затворени. На покрива бяха накацали птици. Бръшлянът се беше откачил от стената и се развяваше като коса. Огромната входна врата, която винаги беше издута от дъжда, беше по-издута от всякога. Верандата беше пълна с мокри листа. Изглеждаше като къща, която не е предназначена за хора, а за призраци. Изведнъж си спомних, че мъжът и момичето бяха казали, че е обитавана от призраци...

Побиха ме тръпки. Погледнах назад към пътя, по който бях дошла, а после към поляните. Те преминаваха в тъмни и гъсти гори. Пътеките, по които поемах с Мод, бяха изчезнали. Отметнах назад глава. Небето беше сиво и от него ръмеше дъжд. Вятърът продължаваше да шепне и да въздиша в дърветата. Отново ме побиха тръпки. Къщата сякаш ме гледаше. Помислих си: "Само ако мога да намеря мистър Уей! Къде ли може да е той?", и тръгнах покрай задната страна на къщата към конюшните и дворовете. Движех се предпазливо, защото стъпките ми отекваха силно. И тук обаче беше тихо и празно, както навсякъде другаде. Не се разлаяха кучета. Вратите на конюшните бяха отворени, но конете ги нямаше. Огромният бял часовник беше там, но стрелките, което ме шокира повече от всичко, стрелките не се движеха, не показваха точния час. Часовникът не беше ударил нито веднъж, докато вървях: именно това, мисля, правеше тишината толкова странна.

– Мистър Уей! – извиках, но извиках тихо. Струваше ми се, че не би било редно да викам силно тук. – Мистър Уей! Мистър Уей!

После забелязах, че от един от комините се издигаше тънка струя дим, което ми даде кураж. Стигнах до вратата на кухнята и почуках леко. Никакъв отговор. Натиснах дръжката. Вратата беше заключена. Отидох до вратата на градината, до вратата, през която бях избягала през онази нощ с Мод. Тя също беше заключена. Заобиколих отново и стигнах до предната част на къщата. Приближих се до един от прозорците, отворих капака и погледнах вътре. Не можах да видя нищо. Долепих ръцете и лицето си до стъклото и когато натиснах, резето на прозореца сякаш помръдна. Поколебах се около минута, а после дъждът заплющя, сякаш валеше град. Блъснах силно. Резето изхвърча от болтовете и прозорецът полетя навътре. Повдигнах се на перваза и скочих.

После останах на място, съвсем неподвижно. Звукът от разбиването на резето сигурно е бил ужасен. Ами ако мистър Уей го беше чул и пристигнеше с пушка, вземайки ме за крадец? Вече се чувствах като крадец. Мислех си за майка си... Майка ми обаче никога не е била крадла. Майка ми е била дама. Майка ми е била господарката на тази огромна къща... Поклатих глава. Никога нямаше да мога да повярвам. Започнах тихо да обикалям из стаята. Тя беше тъмна – помислих си, че е столовата. Никога не бях влизала в нея. Но се бях опитвала да си представя Мод как седи на вечеря с чичо си; бях се опитвала да си представя как отхапва по малко от месото... Пристъпих към масата. Тя беше сервирана, върху нея бяха сложени свещи, нож и вилица и чиния с ябълки; беше обаче покрита с прах и паяжини, а ябълките бяха изгнили. Въздухът беше застоял. На пода имаше счупена чаша – кристална чаша, позлатена по ръба.

Вратата беше затворена. Мисля, че не беше отваряна от седмици, но когато завъртях дръжката и я натиснах, тя се отвори съвсем тихо. Всички врати се отваряха тихо, в тази къща. Върху пода имаше прашен килим, който заглушаваше стъпките ми.

Ето защо докато вървях, не вдигах никакъв шум, сякаш се плъзгах, сякаш бях призрак. Мисълта беше странна. Срещу мен имаше друга врата: беше вратата към гостната. И в гостната не бях влизала никога; стигнах до нея и надникнах вътре. Тя също беше тъмна и цялата беше в паяжини. От огнището се беше разсипала пепел. До него бяха разположени столове, на които някога сигурно са седели мистър Лили и Господина и са слушали, докато Мод им е четяла от книгите. Имаше малко твърдо канапе, а до него – лампа; реших, че е била нейна. Представих си я как седи там. Спомних си тихия ѝ глас.

Забравих да мисля за мистър Уей, след като си спомних това. Забравих да мисля за майка си. Какво представляваше тя за мен? Мислех единствено за Мод. Възнамерявах да отида до кухнята, но се отказах и минах бавно през вестибюла покрай издутата входна врата. Изкачих се по стъпалата. Исках да стигна до стаите, които преди бяха нейни. Исках да застана там, където заставаше тя – до прозореца, до стъклото. Исках да легна на леглото ѝ. Исках да си спомня как я бях целувала и как я бях загубила...

Движех се, както би се движил призрак, и когато се разплаках, плаках, както би плакал призрак: тихо, без да обръщам внимание на сълзите, които капеха, сякаш знаех, че имам достатъчно сълзи за сто години напред и с течение на времето ще ги изплача всичките. Стигнах до открития коридор. Там беше вратата на библиотеката, която беше отворена наполовина. Главата на онова същество със стъкленото око и острите зъби все още висеше до нея. Спомних си как го бях докоснала с пръсти, когато за първи път отидох да взема Мод. Бях изчакала пред вратата и я бях чула да чете. И отново си спомних гласа ѝ. Мислех толкова напрегнато за него, че ми се струваше, че го чувам. Чувах го като шепот, като мърморене в покоя на къщата.

Затаих дъх. Мърморенето спря, а после отново продължи. Не си го бях измислила, чувах го, идваше от библиотеката... Побиха ме тръпки. Може би в къщата наистина имаше призраци. Или може би, може би... Стигнах до вратата, допрях треперещата си ръка до нея и я бутнах навътре. Останах на място и примигнах. Стаята беше променена. Боята беше изстъргана от прозорците, а месинговият пръст беше изкъртен от пода. По лавиците почти нямаше книги. В камината гореше слаб огън. Бутнах вратата още по-навътре. Старото писалище на мистър Лили още беше там. Лампата беше запалена.

И осветяваше Мод.

Тя седеше и пишеше. Беше подпряла лакът на масата, бузата ѝ лежеше върху обърнатата ѝ нагоре длан, а пръстите ѝ закриваха наполовина очите ѝ. Видях я съвсем ясно заради светлината. Веждите ѝ бяха сбръчкани. Ръцете ѝ бяха голи, ръкавите ѝ бяха вдигнати, а пръстите ѝ бяха потъмнели от размазани мастилени петна. Стоях и я гледах, докато написа един ред. Страницата вече беше изпълнена с редове. После тя вдигна писалката и я завъртя няколко пъти, сякаш не знаеше как да продължи. Отново измърмори едва чуто. Прехапа устна.

Отново написа нещо, а после се отмести леко, за да потопи писалката в мастилницата. Докато правеше това, си свали пръстите от очите, лицето ѝ се откри и тя ме видя, че я наблюдавам.

Не трепна. Остана съвсем неподвижна. Не извика. Отначало не каза нищо. Само седеше с очи, вперени в моите, а върху лицето ѝ се беше изписала изненада. Направих една крачка, а тя стана и остави писалката с мастилото да се изтърколи по листовете и по писалището и да падне на пода. Бузите ѝ бяха пребледнели. Стисна облегалката на стола, сякаш ако я беше пуснала, щеше да падне или да ѝ прилошее. Направих още една крачка, а тя стисна облегалката още по-силно.

– Да ме убиеш ли си дошла? – попита.

Изрече думите като смразяващ шепот и аз видях, че лицето ѝ беше пребледняло не само от изненада, но и от страх. Мисълта беше непоносима. Обърнах се с гръб към нея и закрих лицето си с ръце. Лицето ми беше мокро от сълзите, които капеха по него. Сълзите закапаха още по-силно и то стана още по-мокро.

– О, Мод! – извиках. – О, Мод!

Никога не я бях наричала така, винаги ѝ казвах "мис" и даже сега, даже тук, след всичко, което се беше случило, се почувствах странно. Натиснах силно очите си с пръсти. Само преди миг си бях мислила, че я обичам много. Смятах, че съм я загубила. Исках да я намеря, дори и ако трябваше да я търся години наред. Това, че най-неочаквано попаднах на нея – толкова топла, толкова истинска, след като дълго бях жадувала за нея, ми дойде в повече.

– Няма... – отвърнах. – Не мога... – Тя не се приближи до мен. Стоеше пребледняла и стискаше облегалката на стола. Тогава аз си избърсах с ръкав лицето и започнах да говоря по-спокойно. – Намерих един лист. Намерих един лист, скрит в роклята на мисис Съксби...

Докато говорех, усещах коравото писмо, което бях пъхнала в роклята си; тя обаче мълчеше, което ме накара да предположа, а и от изражението на лицето ѝ разбрах, че знае за какъв лист става дума и какво е написано върху него. Против волята си за миг я намразих, само за миг, а после чувството отмина и усетих слабост. Приближих се до прозореца, за да мога да седна на перваза. Казах:

– Платих на един човек да ми прочете онова, което пишеше върху него. А после се разболях.

– Съжалявам – отвърна тя. – Съжалявам, Сю.

Но отново не дойде при мен. А аз отново си избърсах лицето. И продължих:

– Един мъж и едно момиче ме докараха дотук. Казаха ми, че чичо ти е починал. Казаха ми, че в къщата нямало никой, освен мистър Уей...

– Мистър Уей ли? – Тя се намръщи. – Мистър Уей напусна.

– Казаха, че е някакъв прислужник.

– Сигурно са имали предвид Уилям Инкър. Той остана при мен. Съпругата му ми готви. Това е всичко.

– Значи тук няма никой, освен тях двамата и теб? В тази огромна къща. – Огледах се и ме побиха тръпки. – Не те ли е страх?

Тя сви рамене и сведе очи към ръцете си. Лицето ѝ помръкна.

– От какво да ме е страх оттук нататък? – отвърна.

В думите ѝ, както и в начина, по който ги изрече, имаше толкова дълбок смисъл, че в началото замълчах. Когато отново проговорих, гласът ми беше по-тих.

– Кога разбра? – попитах. – Кога разбра всичко за нас, за... От самото начало ли знаеше?

Тя поклати глава. Когато проговори, и нейният глас беше тих.

– Не – отвърна. – Разбрах чак когато Ричард ме отведе в Лондон. Тогава тя... – Изчерви се, но вдигна глава. – Тогава научих.

– И преди не си знаела? – попитах.

– Не.

– Значи и теб са те измамили.

Преди щях да се зарадвам на този факт. Сега всяко едно мрачно и ужасно нещо, което бях изтърпяла и научила през последните девет месеца, си дойде на мястото. Замълчахме за миг, а аз се наведох към прозореца и допрях буза до стъклото. Стъклото беше студено. Все още валеше силно. Дъждът плющеше по чакъла пред къщата. Поляната изглеждаше изпомачкана. През голите и мокри преплетени клони на дърветата успях да различа очертанията на тисовете и заострения покрив на малкия червен параклис.

– Майка ми е погребана там – казах. – Гледах гроба ѝ с безразличие, не усещах нищо. Мислех, че е била убийца.

– А аз мислех, че моята е била луда – отвърна тя. – А то...

Не можеше да го изрече. И аз не можех. Все още не. Обърнах се обаче, за да я погледна отново, преглътнах и казах:

– Ходила си да я видиш в затвора. – Бях си спомнила думите на надзирателя.

Тя кимна.

– Говореше за теб – отвърна.

– За мен ли? Какво каза?

– Че се надява никога да не научиш. Че се надява да я обесят десет пъти, преди да си научила. Че двете с майка ти са сбъркали. Че са искали да направят от теб обикновено момиче. Че това било все едно да вземеш скъпоценен камък и да го скриеш в пръстта. Че пръстта се изравя...

Затворих очи. Когато отново ги отворих, видях, че тя най-после се беше приближила до мен.

– Сю – каза, – тази къща е твоя.

– Не я искам – отвърнах.

– Парите са твои. Половината от парите на майка ти. Даже всичките, ако така пожелаеш. Аз нямам претенции към тях. Ще бъдеш богата.

– Не искам да бъда богата. Никога не съм искала да бъда богата. Искам само...

Поколебах се. Сърцето ми беше прекалено пълно, а нейният поглед беше прекалено съсредоточен, прекалено ясен. Спомних си как изглеждаше последния път, когато я видях – не по време на процеса, а в нощта, в която умря Господина. Тогава очите ѝ искряха. Сега не искряха. Тогава косата ѝ беше накъдрена. Сега беше права, не беше вдигната на кок, а беше сресана назад и вързана с най-обикновена панделка. Ръцете ѝ не трепереха. Бяха голи и изцапани, както вече споменах, с размазано мастило. На челото ѝ също имаше мастило, там, където го беше подпирала. Роклята ѝ беше тъмна и дълга, но не стигаше до пода. Беше копринена, но се закопчаваше отпред. Най-горната кукичка не беше закопчана. Виждах пулса ѝ на гърлото. Извърнах поглед.

После отново я погледнах, в очите.

– Искам само теб – казах.

Кръвта нахлу в лицето ѝ. Тя отпусна ръце, направи още една крачка и понечи да посегне към мен. После обаче се обърна и сведе очи. Застана до писалището. Сложи ръка върху листовете и писалката.

– Ти не ме познаваш – отвърна със странен, равен глас. – Никога не си ме познавала. Имаше неща...

Пое си дълбоко въздух и замълча.

– Какви неща? – попитах. Тя не отговори. Изправих се и се приближих до нея. – Какви неща?

– Чичо ми... – отвърна и вдигна тревожно поглед. – Книгите на чичо ми... Ти смяташе, че съм добра. Нали? Никога не съм била добра. Бях... – за миг изглеждаше така, сякаш се бореше със себе си. После отиде до лавиците зад писалището и взе една книга. Притисна я силно до гърдите си, обърна се и се върна с нея при мен. Разтвори я в ръцете си. Мисля, че ръцете ѝ трепереха. – Тук – каза, поглеждайки към страницата.

– Или тук. – Видях, че погледът ѝ се спря върху страницата. А после тя започна да чете със същия глас, с който говореше преди. – "Колко приятно беше сиянието върху прелестния ѝ врат и голите ѝ рамене с цвят на слонова кост, когато я проснах по гръб върху канапето. Колко изящно се издигаха снежнобелите ѝ хълмчета до гърдите ми, диви и безразсъдни..."

– Какво? – попитах.

Тя не ми отговори, нито ме погледна; обърна страницата и започна да чете от друга.

– "Почти не си давах сметка какво правя; всяка една част от телата ни – езикът, устните, коремът, ръцете, бедрата, краката, задникът – беше напрегната и се движеше сладострастно."

Сега моите бузи почервеняха.

– Какво? – попитах отново, шепнейки.

Тя прелисти няколко страници и продължи да чете:

– "Дръзката ми ръка сграбчи бързо най-тайното ѝ съкровище, въпреки тихите ѝ протести, които моите целувки превърнаха в шепот, докато пръстите ми проникваха в скритото място за любов..."

Тя спря да чете. Сърцето ѝ беше започнало да бие по-силно, макар че беше успяла да запази гласа си равен. И моето сърце биеше много силно. Все още не можех да схвана какво искаше да ми каже. Попитах:

– Това са книгите на чичо ти, така ли?

Тя кимна.

– Всичките ли са такива?

Тя кимна отново.

– Всяка една от тях? Сигурна ли си?

– Напълно.

Взех книгата от нея и погледнах напечатаните страници. Изглеждаше така, както би изглеждала всяка книга, на мен. Оставих я, приближих се до лавиците и взех друга. И тя изглеждаше по същия начин. После взех още една, която беше с рисунки. Никога не сте виждали такива рисунки. На една от тях имаше две голи момичета. Погледнах към Мод и сърцето ми се сви.

– И ти си знаела за тези неща – казах. Това беше първото нещо, което си помислих. – Твърдеше, че не знаеш нищо, а през цялото време...

– Аз наистина не знаех нищо – отвърна тя.

– Знаела си всичко! Накара ме да те целуна. Накара ме да поискам отново да те целуна! А през цялото време си идвала тук и...

Гласът ми пресекна. Тя наблюдаваше лицето ми. Мислех си за случаите, в които отивах до вратата на гостната и чувах приглушеното извисяване и затихване на гласа ѝ. Бях си я представяла как чете на мъжете – на Господина, докато аз седях и ядях плодова пита и яйчен крем с мисис Стайлс и мистър Уей. Сложих ръка върху сърцето си. То толкова много се беше свило, че ми причиняваше болка.

– О, Мод! – извиках. – Само ако знаех! Като си помисля за теб... – Разплаках се. – Като си помисля за чичо ти... Ох! – Ръката ми изхвърча към устата ми. – За чичо си! – Тази мисъл беше най-странна от всичко. – Ох! – Все още държах книгата. Погледнах я и я пуснах, сякаш пареше.

– Ох! – Не можах да кажа нищо повече. Мод стоеше съвсем неподвижно с ръка върху писалището. Избърсах си очите, а после отново погледнах към размазаното мастило върху пръстите ѝ. – Как си могла да понесеш подобно нещо?

Тя не отговори.

– Като си помисля за него – казах, – за този мръсник! Малко му е било това, че се е вмирисал! – Започнах да чупя ръце. – Като те гледам, че още си тук, а книгите му са навсякъде около теб...

Взирах се в лавиците и ми се искаше да ги потроша. Приближих се до нея и посегнах, за да я притегля към себе си. Тя обаче се отдръпна. Вдигна глава по начин, който по всяко друго време бих нарекла горд.

– Не ме съжалявай – отвърна – заради него. Той е мъртъв. Но аз все още съм такава, каквато ме направи. И винаги ще бъда такава. Половината от книгите са съсипани или продадени. Аз обаче съм тук. И погледни. Ти трябва да знаеш всичко. Погледни как си изкарвам прехраната.

Взе един лист от писалището – този, върху който я бях видяла да пише. Мастилото още не беше изсъхнало.

– Преди време попитах един приятел на чичо си – продължи тя – дали би ми позволил да пиша за него. А той ме изпрати в дом за бедстващи дами. – Усмихна се тъжно. – Разправят, че дамите не пишели такива неща. Но аз не съм дама...

Погледнах я неразбиращо. Погледнах към листа в ръката ѝ. Тогава сърцето ми прескочи.

– Ти пишеш книги като неговите! – извиках. – Тя кимна, без да отговори. Лицето ѝ беше печално. Не знам как е изглеждало моето лице. Мисля, че гореше. – Пишеш такива книги! Не мога да повярвам. Представях си какво ли не, но не и да те намеря сама в тази огромна къща...

– Не съм сама – отвърна тя. – Вече ти казах. Уилям Инкър и съпругата му се грижат за мен.

– Да те намеря тук съвсем сама да пишеш подобни книги!

Тя отново изглеждаше така, сякаш се гордееше.

– Защо да не пиша? – попита.

Нямах представа.

– Просто не изглежда редно – отвърнах. – Момиче като теб...

– Момиче като мен ли? Няма други момичета като мен.

Замълчах за миг. Погледнах отново към листа в ръката ѝ.

После попитах тихо:

– Изкарват ли се пари от тази работа?

Тя се изчерви.

– Малко – отвърна. – Достатъчно, ако пиша бързо.

– И ти... И ти я харесваш?

Тя се изчерви още повече.

– Мисля, че ме бива за нея... – Прехапа устна. Продължаваше да наблюдава лицето ми. – Мразиш ли ме заради това? – попита.

– Да те мразя! – отвърнах. – След като съществуват петдесет истински причини да те мразя и все пак аз просто...

"Просто те обичам", прииска ми се да кажа. Но не го казах. Как да ви го обясня? След като тя продължаваше да се чувства горда, се чудех дали бих могла... Не беше нужно да го изричам с думи: беше изписано на лицето ми. Цветът ѝ се промени, погледът ѝ се проясни. Закри си очите с ръка. Пръстите ѝ оставиха нови черни петна по тях. Повече не издържах. Посегнах бързо и я хванах за китката, а после си намокрих пръстите и започнах да търкам плътта на челото ѝ. Правех го, мислейки единствено за мастилото и за бялата ѝ кожа, а тя усещаше ръката ми и стоеше, без да мърда. Палецът ми започна да се движи по-бавно. Премести се към бузата ѝ. После осъзнах, че съм хванала лицето ѝ в ръката си. Тя затвори очи. Бузата ѝ беше гладка, не беше като перла, беше по-топла от перлите. Обърна глава и доближи уста до дланта ми. Устните ѝ бяха меки. Петното чернееше на челото ѝ, но аз си помислих, че в крайна сметка беше просто мастило.

Когато я целунах, тя се разтрепери. Спомних си как я бях накарала да трепери тогава, целувайки я, и също се разтреперих. Почувствах се зле. Мислех си, че ще припадна! Отдръпнахме се една от друга. Тя сложи ръка върху сърцето си. Продължаваше да държи листа. После той изшумоля и падна на пода. Наведох се, взех го и изгладих гънките.

– Какво пише тук? – попитах.

Тя отвърна:

– Върху него са всички думи, с които искам да ти кажа колко много те желая... Погледни.

Взе лампата. Стаята беше притъмняла, дъждът продължаваше да плющи по стъклата. Отведе ме до камината, накара ме да седна и се настани до мен. Полата на копринената ѝ рокля се повдигна рязко, а после се отпусна. Тя сложи лампата на пода, изглади листа и започна да ми показва думите, които бе написала, една по една.