Крахът на аферата „Фау“

Подслушан разговор

Кой би могъл да предположи, че едно разузнаване като британското ще се лута толкова дълго време — цели три години и половина, мисли доктор Джонс, загледан в цифрите 27. 3. 1943 от календара върху масивното му бюро от гладко полиран дъб, покрито с купчина аеро-фотоснимки и папки с надпис «Строго поверително».

Млечнобялата му риза с връзка на сиви райета, безупречно подхожда на пепелявото му сако. Очите му издават постоянна грижа. Той самият се чувствува отговорен за прекалената мудност и консерватизъм в работата на «Интелиджънс сървис». Като началник на отдела за научно-техническото разузнаване към министерството на авиацията той може да направи много повече.

Става и отива до прозореца. Сива пелена обгръща едва напъпилите дървета в разкошния парк на «Даунинг стрийт»… Поглежда към осакатения Уестминстърски дворец. Още през май 1941 г. едно пряко попадение на немска бомба разрушава Палатата на общините. От британския Парламент остава Палатата на лордовете и кулата на часовника «Биг Бен». Той не си спомня да е чувал скоро тържествения му звън и това още повече усилва усещането му за опасността, която заплашва Лондон. Напоследък не го напуска чувството, че противникът вероятно вече привършва разработването на тайното оръжие.

Доктор Джонс все по-често си задаваше въпроса, как е възможно английското разузнаване да не се добере до истината. И все по-често си спомня онези дни от детството, когато през лятната ваканция лягаше върху зелената трева в богатото на ливади имение на дядо си и гледаше странната игра на облаците. Там горе ту се появяваше глава на лъв, ту разперени крила на гигантска птица, после изникваше човек… Виденията, бързо появили се, се скриваха, дори валмата облаци изчезваха, а после набъбваха на друго място, преобразяваха се в други образи. И все такива, каквито на него му се искаше да види. Сякаш самите облаци долавяха по някакъв странен начин желанието му… Неволно той сравнява днешното си състояние и се пита какъв образ би искал сега да види като разузнавач, експерт, научен консултант на разузнавателните служби на Велика Британия в безразборно кълбящите се валма от слухове, сведения, показания… Търпение, още малко търпение, и той ще си пожелае образа или той сам ненадейно ще изникне пред него…

Всеки нов ден мъглата както сега навън става все по-гъста и никакъв образ не се долавя. Но той, професорът по балистика и астрономия от Абърдинския университет, съгласил се още през 1939 г. да стане една малка бръмка от онази толкова яка и толкова крехка броеница на глобалния шпионаж, е сигурен, че ще дочака деня, когато ще получи достоверното съобщение. И ще разгадае ребуса — разработват ли немците секретно оръжие и какво представлява то.

Навън мъглата тъмнее. Той неволно се видя на покрива на старинен замък. Гони призрак, който всяка нощ дрънка синджири, кикоти се. Ха да го хване, все му се изплъзва. В един момент черната му пелерина го удря по лицето. Той се свива и едва не извиква от болка.

— Сър, много дълго сте държали прозореца отворен — стрясва го гласът на Чарлз Френк, неговия заместник, който е влязъл в кабинета.

Джонс отмята пердето, заплело се в лицето му, и затваря прозореца.

— Ще ви направя чай — казва той кротко.

— Още повече че го заслужавам, сър.

Джонс отива към камината.

И двамата работят в един кабинет. Френк има задълженията да чете и да анализира разузнавателните сведения и да ги предлага с тълкуванията си на своя шеф.

Сега той взема пура, отрязва бавно краищата й. Запалва я, без да бърза, сяда във фотьойла и всмуква с безкрайно удоволствие.

Доктор Джоне му поднася чая и го гледа изпитателно.

— Чарлз, струва ми се казахте нещо?

— Помните ли шеговития съвет на Филдинг: «Една любов и един скандал са най-добрата наслада към чая.»

— Чарлз, вие нещо криете?

— Да, сър, ето — и той вдига ръка.

Пръстите му стискат магнитофонна лента.

— Струва ми се, че попаднахме на златна жила.

Доктор Джонс взема лентата и сръчно я поставя на магнитофона. Чарлз Френк сваля очилата, дъхна върху стъклата и започва старателно да ги трие в носната си кърпа.

Произвучават гласове. Двама души разговарят на немски.

— Това е Фон Тома, а другият е Грювел.

— Стари приятели — поклати многозначително глава Джонс.

Фон Тома: «Ракетите ли? Нищо и половина. Бях с фелдмаршала в Кумерсдорф… Само ни ги показаха… Хвалеха се, че могат да летят в стратосферата… После внезапно се спускали върху целта… Неотразими били… Представете си, цялата работа ръководи един нищо и никакъв майор, наперен такъв, казва почакайте и ще видите театър, второ пришествие. Само ни дайте поне още една година… Ще ви ги предоставим във войските и само с едно настройване те ще летят по ваше желание до която и да е предварително избрана цел, отстояща на каквото и да е разстояние… Точно така казва, далекобойността била неограничена… Страшна работа… Но ето мина една година, а ние не чуваме техните залпове… Щяхме да го усетим второто пришествие, затворът ни е близо до Лондон…»

Двамата немски генерали, пленени при Ал Аламейн, продължават да си говорят. Джонс слуша и трескаво мисли: «Фон Тома е най-информираният от всички хитлеристки генерали по техническите въпроси, бивш помощник на Ромел. Но дали не блъфира?»

— Чарлз, не е ли това чиста проба дезинформация?

— Възможно е сър, но е малко вероятно. Те са отдавна при нас. Държат ги в отделни камери. Преди няколко дни са ги събрали и какво пречи на генералите, зажаднели за разговор, да си побъбрят. Още повече че нямат никаква друга работа.

— Нима не знаете, че имат специална инструкция за пленниците? Тя им забранява да са бъбриви, когато попаднат в подобно положение. По понятни причини, нали разбираш!

— Допускате ли, че това важи за генералите. Те само са подписвали инструкцията за простосмъртните. И още нещо, отдавна вече не ги разпитват, отнасят се добре, какво толкова?

— И все пак?

— Позволете, сър, с ваше разрешение нека ви припомня един случай — казва шеговито Чарлз Френк. — На капитан трети ранг Тринг му докладват: «На повърхността на водата се виждат маслени петна.» Той мълчи. После отново му докладват: «Виждат се трупове.» Той пък мълчи и чака неопровержими доказателства. После казва: «Е, вероятно е потънала» — «Как вероятно — негодуват моряците. — Когато ние торпилирахме подводницата!»

— Благодаря ви, Чарлз, но не е смешно. Забравяте за лорд Чаруел! Нима с този запис ще го впечатлите?

Джонс изрича последните думи сякаш на себе си. Меките черти на лицето му, над което се очертава рано появила се плешивина, се изопват. Той изгледа своя помощник, личи, че се колебае. После внезапно казва:

— Имате от мен двоен гръцки коняк. — Скача пъргаво и сам се изненадва на ентусиазма, който го обзема. — Чарлз, вие вероятно добре си спомняте, че информацията, която получаваме досега от Фон Тома по техническите въпроси, съвпадаше с нашите схващания?

— Да, сър, добре си спомням и мога да ви подготвя справка.

— Тогава решаваме — изключено е той да дезинформира. Така и ще докладваме. Според отдела разумно е да се приеме, че учените на Райха работят над създаването на далекобойни ракети. И толкова. Ще изчакаме с докладването на и без това оскъдните научни подробности. Естествено, ще продължим да натрупваме данни, които ще предоставим само когато на нас самите ни станат ясни всички подробности. Чак тогава можем да се надяваме на една сериозна намеса от страна на правителството.

— Сър, рискувате да си навлечете голяма неприятност. Считам, че много добре познавате доктрината на щабното офицерство. Разузнаването е длъжно да дава информация, максимално близка до истината, но без забавяне! С тази информация не разполагаме само ние, а и разузнавателното управление на военното министерство.

— И въпреки това, Чарлз!

Доктор Джонс трябва да убеди премиера и правителството, че е прав. Но засега той не иска да предизвиква никакъв спор. Ще се придържа само към постъпващата по различни канали информация.

Писмо от Осло

4 ноември 1939 година.

Викат го в стая 39. Чука и влиза. Тук работи 17-и отдел от всичките двадесет на разузнавателното управление на военноморските сили, наричан «енергетична станция».

Джонс знае, че днес е получено екстрено донесение от английското военноморско аташе в Осло. Вероятно то съдържа важни за него сведения. Иначе не може да си обясни така спешното повикване.

В края на октомври 1939 г., два месеца след нахлуването на вермахта в Полша, в пощенската кутия на английското посолство в Осло неизвестен човек пусна писмо. Човекът остана загадка за МИ–5, а писмото разтърси разузнаването.

Английското военноморско аташе контраадмирал Хектор Бойз го държа като въглен в ръцете си и веднага се освободи от него…

Безшумно се отвори двойно тапицираната врата на стая 38. Секретарят на началника на разузнавателното управление на военноморските сили покани доктор Джонс…

След четвърт час той излезе с твърде обемиста папка…

Доктор Джонс съвсем наскоро беше напуснал университетската лаборатория, после стана един от ръководителите на техническия отдел на разузнаването при английското адмиралтейство. Задачата, която получи, не търпеше отлагане. От него искаха анализ и доклад в най-кратък срок, за да се вземе решение. Джонс осъзнава отговорността и се заема с настървение, още повече че тъкмо навлизаше истински в новата си работа.

Странно, си казва доктор Джонс, надвесил нос над писмото без подател. Той не помни колко пъти вече го прочита и все не може да проумее как е възможно такава богата информация да притежава само един човек. Това повече прилича на специално синтезирана сводка на цял разузнавателен отдел. Нима може да се вярва на всичко това!? Как е възможно само на един остров в Балтийско море да са съсредоточени такъв огромен научно-технически потенциал, хора, техника, специалисти. Разработвали били ракети, радиоуправляем безпилотен самолет, радиолокационни станции, мини и какви ли не още все нови оръжия с нечувани наименования. Въпреки високата си научна подготовка той не може да се подпише под каквото и да е експертно заключение. Той разбира, че са му необходими допълнителна информация и множество консултации. Това, което има в папката, е абсолютно недостатъчно… И що за информация съдържа особено едно от допълнителните съобщения, пристигнали по агентурен път! Между Данциг и Кьонигсберг летателен апарат е пренесъл 130 килограма взривно вещество на разстояние 480 километра! Не е ясно какво е било това — ракета или самолет…

Унесен в работата, Джонс не усеща кога ранната ноемврийска нощ е метнала своята черна пелена над заспалия град и продължаваше да чете. След всяко донесение той все повече се озадачава. Сякаш всичко може да се окаже истина, но в същото време да бъде и преувеличена лъжа. Усещането за второто твърдение се засилва особено когато той анализира някои цифри…

По едно време става и дълго стои изправен, сякаш иска да се дистанцира от цялата тази книжнина, на която трябва да вярва и да не вярва. После се заразхожда по кабинета…

Сега доктор Джонс като попаднал в тъмна стая трябва да търси предмет, който не познава.

Той добре знае, че немските специални служби подготвят капани с цел да маскират истинските си намерения. Това те правят твърде деликатно. Лъжата може да изглежда истина дотогава, докато не бъде доказано, че е лъжа!

Той също добре знае, че в този момент с тези сведения се занимават и други учени и консултанти — метод на разузнаването. В него нараства амбицията да направи всичко възможно, но да не се изложи пред мъдрите глави на «Интелиджънс сървис».

Джонс подозира, че сега някои отговорни лица ще се опитат да омаловажат значението на съобщението от Осло, а други да му придадат изключителна стойност. И в двата случая независимо от собствената позиция той щеше да си спечели врагове и приятели.

Без да иска, той се е спрял пред голямата карта на Европа. И свалил очила, потърси с очи този проклет остров Узедом в Балтийско море… Намери го, почти прилепен до бреговата ивица, там където тя пресича меридиана на Берлин. После маха с ръка и решително тръгва към бюрото… Вдига слушалката.

— Свържете ме с професор Кроу!

Началото на кошмара

Беше следобед, когато доктор Джонс, седнал в служебната бентли, покрита с черен гюрук, прекосява един площад, обграден с викториански къщи, слепени една до друга с множество магазинчета, и през страничната уличка внезапно завива към масивно здание. След малко стъпките му отекват по коридора и той си спомня за онези дни, когато работеше в лабораторията си. Сега искрено завидя на своя колега, при когото отиваше — професор Ъруйн Дъглас Кроу, известен със своите изследвания в областта на ракетната техника…

— Да пийнем по чашка чай — го посрещна Кроу.

— Стига да имате за мен повече време.

— Времето, драги ми Джонс, винаги не стига. Моля заповядайте.

Той го въвежда през опушена лаборатория, в която мирише на сяра, на изгорял барут, в тъмен неприветлив кабинет с висок таван. Професор Кроу с вид на човек, който трудно може да бъде изненадан, се разполага удобно на канапето срещу своя гост.

Мисията на Джонс, естествено, е повече от деликатна.

Той хем не иска да налага своето мнение на Кроу, хем трябва да защитава някаква позиция, за да стигне до истината. Разговорът върви около незначителни неща, станали отдавна в Германия.

Джонс отпи глътка от топлия чай, който му се стори твърде приятен след влагата в следобедния ноемврийски час, и казва:

— Като специалист по ракетна техника допускам, че сте запознати с «Възмездие 193».

— Какво е това? — отвръща Кроу, без да се смущава.

— В края на 30-те години един немски генерал разказва как неговите сънародници са изобретили ракета.

— Любопитно — казва доктор Кроу и се намества по-удобно на мекото канапе.

— И знаете ли къде стоварват удара си?

— Над Лондон, къде другаде — иронично се усмихва Кроу.

— Над Париж, представете си!

— Не е оригинално, фантастика.

— Де да беше така.

— Вие сериозно ли смятате, че немците са в състояние да създадат ракета с подобни възможности?

Джонс спокойно избягва прекия отговор с въпрос:

— Как мислите, случайно ли още навремето те са се насочили към тях?

— Искате да кажете този фантаст — подхвърля саркастично Кроу.

— Версайлският мирен договор, ето къде е причината.

— Не разбирам.

— Според клаузите на договора Германия има право да притежава оръжия, колкото да охранява старите си пруски замъци, камо ли да води война.

— Може би, може би — отговоря неопределено Кроу.

— Трябва да познавате добре германското воинство за да допуснете, че те ще се примирят с тези ограничения. На първо време те ще потърсят вратички.

— Това какво ще рече? — Ще започнат да разработват оръжия, които не са предвидени в договора.

Джонс не е сигурен в истинността на последното си твърдение. Това е само една хипотеза, полезна хипотеза. В процеса на нейното доказване той търси възможност да изникне някоя непредполагана от него нова истина или дори нова версия.

— Искате да кажете — казва Кроу, като го гледа право в очите, — че те са се впуснали в авантюра да създават ракети вместо оръдия?

— И това са думи на ракетчик? Защо не прекратите вие проучването в тази област?

— Хитро, признавам, хитро — оживява се Кроу. — Но нека погледнем реално. Ракетите са неточно оръжие и главно поради това не издържат сравнението с оръдията. Нали и досега се трепем над този въпрос. Но днес ние не живеем във времето на кампанията в Индия, когато сър Конгрев направи своя бум — предлага ни модернизираното изобретение на мъдреците от Изтока. Ха сега вие поработете. Ракетите във вида, който ние познаваме, а надявам се, че и немците добре го знаят, не могат да се състезават с артилерията.

— Но ще се съгласите с мен, че те не са се отказали да работят. Чували ли сте за Райникедорф?

— Край Берлин?

— Да, край Берлин. Издигали ги на височина до стотина метра.

— Ха, ха, ха — внезапно се изсмива Кроу. — Ето, виждате ли, стотина метра.

Джонс не реагира.

— Детски занимания. Някакви фойерверки. Немците, драги ми Джонс, никога не могат да ни изпреварят в строителството на ракети. Никога, запомнете това. Нашата наука по този въпрос е твърде напред, ако щете, още от времето на сър Конгрев, още оттогава, когато немците нямаха и представа от тази работа. Те са поклонници на тежката и далекобойната артилерия. Още по време на Първата световна война обстрелваха Париж от 125 километра с артилерия. Не друг, самият вие добре знаете това.

— Но нали вие все пак разработвате ракети — казва Джонс, използувайки последния си шанс да подразни Кроу.

— Това е английска школа, драги, запомнете, английска!…

На връщане доктор Джонс си казва, че високомерието на Кроу не го прави особено полезен за разузнаването…

Седем дни след получаване на задачата Джонс вече е готов с доклада си. В него той предлага английското разузнаване да насочи вниманието си към изясняване на сигналите за разработване на безпилотни самолети снаряди, ракети, отровни вещества, планиращи бомби, огнехвъргачки, торпеда, далекобойни оръдия и други нови средства за водене на война…

Загадъчното донесение от Осло анализират и други специалисти.

Доктор Джонс си дава сметка, че ако всичко това се окаже вярно, то неизвестният подател прави огромна услуга на «Интелиджънс сървис», без да получи никакво възнаграждение. Същевременно разбира, че на всичко това не може да се вярва. Тази раздвоеност е естествена и тя поражда спорове, дискусии, които в отделни моменти щяха да доведат до объркване в разузнавателната машина на Великобритания…

Таен полигон

Мартенският ден сякаш дреме. От оловното небе, надвиснало над рядката гора, от време на време се сипят дребни и самотии снежинки. Наоколо лежи сива тишина. Внезапно тя се пробужда от шума на мотори. По тясната асфалтова ивица, която се провира сред боровете, профучават три черни мерцедеса. Изникналата пред тях бариера, предвидливо вдигната, им отваря пътя натам, накъдето през гъстата мъгла едва се очертават силуетите на сгушените постройки на ракетния полигон Кумерсдорф.

Това потайно място, старателно скривано от райхсфера, се намира на около тридесет километра на юг от Берлин.

Майор Валтер Дорнбергер в гълъбов шинел с черна яка, пристегнат с широк колан и с нахлупена ниско над примижалите му очи шапка, увенчана с крилца на орел, се взира в очакване на важните гости. Лицето му с дълбоки бръчки, изопнато от хладната влага на мъглата, изглежда бледо и настръхнало.

До него в тъмнокафяв кожен лоден стои Вернер фон Браун, як, строен младеж, току-що навършил двадесетте, дори красив, ако не е долната тежка челюст, която огрубява лицето.

Хората, които постоянно и силно ги занимава една и съща мисъл, без да искат, се издават с нещо общо, някакво съвсем дори повърхностно сходство в държанието, в маниерите, колкото и различни да са по темперамент, по способности. Сега лицата и на двамата излъчват някакво неопределено очакване, което се бори с болезнено мъчителното желание непременно да изглеждат бодри и уверени…

Четиридесетгодишният инженер Валтер Дорнбергер е изпитал на гърба си поражението на Германия по време на Първата световна война. През 1930 г. завършва Висшата техническа школа в Берлин и започва работа в отдела по балистика и боеприпаси на управлението по въоръжение на немската армия. Само след една година вече ръководи ракетна група, а след две в Кумерсдорф — специална лаборатория за ракетни двигатели с течно гориво, едно ново и перспективно направление с твърде неясно настояще, но с обещаващо бъдеще.

Дорнбергер е откритието на полковник инженер доктор Карл Емил Бекер, естествоизпитател по образование, посветил се на военното дело, и голям приятел на Магнус фон Браун — бащата на Вернер. С тези връзки естествено е студентът Вернер фон Браун да бъде привлечен на работа в отдела по балистика и боеприпаси. Много скоро той вече е водещ конструктор в експерименталната лаборатория на Дорнбергер. Млад човек с протекции и бъдеще.

Черните мерцедеси спират пред входната врата на масивното здание. Вратата на втория автомобил се отваря. Оттам излизат главнокомандуващият германските сухопътни сили генерал-полковник Вернер фон Фрич и началникът на отдела за изследвания в Гьоринговото министерство на авиацията Волфрам фон Рихтхофен.

Дорнбергер рапортува стегнато и представя своя помощник. Нетърпеливи, гостите веднага хлътват в специалната лаборатория за изпитание на ракетни двигатели с течно гориво.

През прозореца с бронирано стъкло се вижда ферма от сложно кръстосани стоманени профили, която здраво държи крушообразна камера на ракетен двигател с характерното прищипване по средата. Пространството изпълват множество тръбопроводи, агрегати. Гостите поглеждат с любопитство през прозореца. Дорнбергер пояснява:

— Това ще е едно от поредните изпитания на ракетни двигатели, които не вярвам да се създават някъде другаде по света. Работата, естествено, е нова и рискована, възможни са изненади, но предпазните мерки, както виждате, са предостатъчни. Експериментаторите са далеч от възможното огнище на пожар или на взрив. А сега с ваше разрешение ще пристъпим към изпитанието.

Генерал-полковник Фон Фрич кимва утвърдително. Дорнбергер подава сигнал. Пред пулта са Браун и специалистът по ракетни двигатели Ото Рудолф, чието кръгло, гладко избръснато лице със свити устни издава особена напрегнатост. Натиснат е главният бутон, който включва запалването — подадена е искра.

Само след секунди от изходния отвор на камерата изригва кълбо пламък, яркостта му се усилва, расте дължината му и шумът става все по-непоносим, преминава в свистене, смесено с неистов рев, от който ушите болят. Нараства чувството, че след малко ще се случи нещо много страшно, ще се раззине земята или ще се взриви пространството…

Всичко това, продължило няколко десетки секунди, внезапно спира. Въздухът е нажежен. Сякаш звучи тишината. Настъпва една пауза, когато на всеки му е трудно да заговори, пауза, която става все по-дълга и по-дълга. Дорнбергер гледа втренчено лицето на Фон Фрмч. Всичките му сетива са приковани от една мисъл: «Какво ще каже Фрич.» В очите му той открива изумление, примесено с възторг. Дорнбергер поглежда към Браун и тайно му намига. Това е сигналът, че са успели. Фанатичният артилерист Фон Фрич е поразен.

— Каква демонична сила! — извиква той най-после, като се извръща наляво и надясно, сякаш търси съмишленици във възторга си.

Неговите думи действуват като клапан, който отприщва емоциите от впечатлението, и всеки бърза да сподели своето.

— Какво ще кажете? — обръща се Фрич към Рихтхофен. — Тази мощ надминава авиацията!

— Впечатляващо! — отговаря Рихтхофен, а мислите му са устремени към въпроса, как да ангажира в тази работа своя шеф, генерала от авиацията Алберт Кеселринг.

Гостите като по традиция се отправят в една от залите, където се срещат с водещите инженери и конструктори, с всички ония, които практически създават тази нова техника.

Това е 1936 година. Тя ще трябва да изиграе голяма роля в живота на нацисткия ръководител Хитлер, който е намислил да създаде световна империя. Но първо ще му трябва мощна армия, военна промишленост, която да я захранва със също така мощно оръжие. Генерал-полковник Вернер фон Фрич знае за тези планове на фюрера и с всички сили ще му помага да ги осъществи. Днес той усети една възможност за съвършено ново оръжие, което смътно си го представяше. Овладян обаче от тази идея, той вече си представя войната — тотална, мълниеносна, с пълно унищожаване на всичко живо и неживо, когато онова, което стърчи над земята пред войските и пречи на тяхното придвижване, е сринато до основи и вече не съществува като исторически факт… Фон Фрич знае, че не само той търси възможности за ново оръжие, че могат да го изпреварят от Генералния щаб или бог знае откъде и да се представят с идеите си пред фюрера. Той не искаше да бъде изпреварен… Но какво все пак може да излезе от тази огнена пещ, която току-що му демонстрираха?… Дали това няма да е средството, което ще съкруши моралния дух на населението с този си рев. Фюрерът отделя голямо внимание на авиацията, особено на бомбардировъчната.

И не случайно. Той е замислил да я използува масирано, внезапно, тотално… Не могат ли сухопътните сили, които той има честта да командува, да получат подобно средство? Какво като се наричат сухопътни сили… Тъкмо тогава авторитетът му пред Хитлер ще нарасне…

— Двигателят, който току-що видяхте, един ден ще позволи да се изстрелват огромни балистични ракети с течно гориво — обяснява разпалено Браун, седнал от другата страна на госта. — Представете си, че един ден ние ще имаме прекрасната възможност да нанасяме удари по цели, отстоящи на стотици километри. И, забележете, кое е най-същественото. Излети ли ракетата, само един бог може да я спре. Нито днес, нито когато и да било ще може да се намери средство, което да предотврати обстрела на една балистична ракета, поела веднъж по своята траектория…

— Господа, аз да си призная, съм изумен. Изумен съм и от вашите изобретения, и от вашите добродетели на истински германци — казва тържествено Фон Фрич, вдигнал чаша с искрящо шампанско сред бурни ръкопляскания.

— Отивам си уверен, че тук работи германският гений, който създава оръжие, необходимо на фюрера. — Отново ръкопляскания. — Оръжие, което ще застави нашите врагове да паднат на колене. Уверявам господата Дорнбергер и Фон Браун, че ще получат необходимите им финансови средства, но само при едно условие! — Тишината става осезаема. — Условието е в най-скоро време да ме изненадат и да ми покажат едно страшно оръжие. — Ръкоплясканията се давят в чукането на чашите, в разпалените пожелания за успех…

Задачата на Дорнбергер и Браун сега е въз основа на експериментите с двигателите да разработят проект на балистична ракета с радиус на действие около 300 километра и с боен заряд един тон взривно вещество. Вернер фон Браун предлага на обраслия с дървета и разделен от сушата с тясна ивица вода остров Узедом в Балтийско море — там, където навремето дядо му е ходил на лов за диви патици — да бъде построен мощен ракетен експериментален център. Идеята е възприета. Внукът ще продължи да бие патиците близо до рибарското село Пенемюнде.

— Считайте, че авиацията ще участвува в съвместната научноизследователска дейност в тази така перспективна за нашата въоръжена мощ задача — заявява Волфрам фон Рихтхофен.

Той беше сигурен, че неговият началник непременно ще одобри решението му, дори ще го похвали, че не е предал на пехотата онова, което се полага на авиацията. Военновъздушните сили не могат да изостават, когато става дума за оръжие. Още повече че стратегията на немското луфт-вафе е насочена към нанасяне на мощни масирани удари, които да предизвикат преди всичко морален ефект в населението, който да ескалира към сриване на политическите намерения на правителството, което води войната…

Проектът

«Пенемюнде» е безспорен личен успех за Дорнбергер и Браун.

— Най-после, Вернер. Тепърва ще се заговори за нас — казва му приятелски Дорнбергер, в чийто кабинет двамата разглеждат проекта на бъдещия ракетен център.

— Край на безплодните фантазии — отговаря Браун.

— До гуша ни дойдоха нашите мечтатели с тяхното фантазьорство за междупланетни полети. Виж, това е работа — сочи той разгънатия план, в левия ъгъл на който се откроява ясно надписът «Строго секретно!».

— Тук ще развърнем експерименталното производство. Мястото е подходящо, боровете ще ни помогнат в маскировката. Ето го летището. Самолетите ще подхождат откъм морето. До него са стартовите площадки за експериментаторите от военновъздушните сили. Мисля, че сполучливо избрахме полигона за сухопътните сили.

— Няма що, близо до плажа — смее се Браун. — Машинките ще хвърчат над водата.

— Откъм най-слънчевата страна ще са сградите на проектантите. Непосредствено до тях, ето тук, станцията за серийни изпитания.

— Край езерото е особено живописно.

— Тук ще бъдат изпитателните бункери, заводът за кислород. Така е по-безопасно.

— А тук какво ще има? — сочи Браун един знак на материка.

— Радиостанция. Представи си, персонална, само за нас.

— Така ли? Чудесно!

— Вернер, мисля, че засега нямаме забележки.

— Разбира се, и без това толкова пъти вече го обсъждаме.

— Е, подписваме го и напред трудови батальони от организацията «Тод»!…

— Какво предпочитате, шампанско или коняк? — обръща се Дорнбергер към Браун.

И двамата не прекаляват с пиенето, въпреки че не са аскети…

— А сега не е лошо да пресеем още веднъж хората си.

— Е това вече не ми харесва. Нали се познаваме добре.

— Ние с теб да, но нали трябва да допуснем нови хора. Досега имахме стотина сътрудници, а от днес двадесет хиляди!

— Да ги подбират, това е работа на специалните служби. Нали казват, че гестапо знае всичко за всеки.

— Това е наша работа. Нека оставим гестапо да си върши неговата.

Разговорът им нямаше да свърши. По тези въпроси те не разговарят за първи път… Седят до късно. Дори когато мракът, извиращ сякаш от пода, се възцарява в кабинета, те не палят веднага лампите…

Зловеща нощ

Браун се прибира уморен, хвърля се в леглото, но дълго но може да заспи. Иска му се да му бъде леко и радостно на душата.

Навън нощта е необичайно светла. Това го дразни и той, за да успокои пулсиращите удари на кръвта в горещите си слепоочия, дръпва щорите. Хладният размисъл се връща бавно, но сигурно. Сега животът му се струва отишъл хиляди часове напред. Той изпревари всички, които бяха пред него. Това засега му стига. Къде останаха неговите учители? Отново като гореща вълна се връща мисълта и в паметта му оживяват натрапчиви спомени. Той непрекъснато ги гони.

Сега, когато усилено се строи ракетният център «Пенемюнде», никак не му беше до спомени. Но те връхлитат неканени.

Браун не искаше да има учители. Той не искаше да има никого над себе си. Беше стигнал върха и сега чакаше да печели лаврите сам. Той непрекъснато гонеше от съзнанието си онези спомени, които го отнасяха в началото на кариерата му…

Берлинското предградие Райникедорф. Учителят му Рудолф Небел. Мизерните дъсчени бараки. Оттогава са изминали само три години. Рудолф Небел иска да построи военна ракета. Работят заедно. Защо тогава учителят му винаги казва, че сам разработва ракетата?

В съзнанието на Браун изплува един есенен ден на 1933 г., когато те двамата, увлечени в работата, не забелязват как се е приближил някакъв непознат.

— Севтън Делмър, английски журналист — се представя непознатият.

— Инженер Рудолф Небел.

— Вернер фон Браун.

— От немското дружество по ракетостроене — продължава Небел. — И за да задоволи любопитството на журналиста и да придаде тежест на работата, казва: — Това, което виждате, не само е девствено, но е и нечувано. — После дава знак на Вернер да преместят заедно дългото вретеновидно тяло на експерименталната ракета. — То не само ще предизвика революция в техниката — продължава Небел, без да гледа посетителя, — но и във военното дело. След неговото появяване и оръдията, и самолетите ще станат смешни и безпомощни. Те ще събират паяжината на световните музеи…

Журналистът забива поглед ту в ракетата, ту в омасленените гащеризони на двамата ентусиасти. После благодари и си тръгва…

— Надут пуяк като всички англичани — ръмжи след него Небел и продължава работата си. Явно е очаквал някакво изумление, възхищение.

Вернер си спомня какви тайни пламъци на завист го изгаряха тогава. Въпреки това той му се възхищаваше, особено когато каза на англичанина с някакво необикновено спокойно достойнство: «… паяжината на световните музеи». А онзи: «Нима райхсверът има много пари днес, та ги харчи за подобни химери?» Как го изгледа инженер Небел. И на Браун му се искаше да е на мястото на своя учител. А сега си помисли, не му ли подражава днес… На свечеряване Небел си мие ръцете и се връща отново към срещата с англичанина.

— Този какъв журналист е, като нищо не е чувал за Оберт, за Циолковски. Иначе трябваше да знае, че ракетите имат голямо бъдеще…

(Константин Едуардович Циолковски е онзи, който през 1903 г. в книгата си «Изследване на световните пространства с реактивни прибори» поставя основите на теорията на полета на ракетата и за пръв път предлага да се използува течно гориво — втечнен водород и втечнен кислород, а не барут. Когато тези две вещества се възпламенят, ще се получи пет пъти повече енергия, отколкото ако се използува същото количество барут. Такава ракета ще бъде и по-лека, и ще лети на по-големи разстояния. По-късно ученият от Калуга предлага най-различни конструктивни схеми на ракети. Но всичките те са предназначени изключително за полети в космоса. И Небел, и Браун ги взаимстват за своите военни ракети.

През 1929 г. Херман Оберт пише на Циолковски:

«Вие запалихте светлина и ние няма да й дадем да загасне, ще приложим всички усилия, за да осъществим най-великата мечта на човечеството… Аз, разбира се, съм последният, който би оспорвал Вашето първенство и вашите заслуги в ракетното дело.»

В своите трудове, издадени през 1923–1929 г., Оберт дава редица оригинални проекти на ракети. Без да знае нищо за работите на Циолковски по много въпроси, той стига до еднакви изводи с него. Оберт е повече теоретик, отколкото инженер.)

— Вернер, вие би следвало да знаете, че преди мене Херман Оберт е разработвал ракети? И кое е най-интересното? Една от тях е трябвало да стовари върху Англия 10 хиляди тона взрив! Представяте ли си? Когато го попитали защо предлага това, той знаете ли какво им отговорил: «Ами аз очаквам, че англичаните ще усетят това!»

След тези думи двамата ракетчици дълго време се смяха…

Браун мечтаеше да създаде ракета, която един ден англичаните «да я усетят». Но непременно лично той да я създаде, без… Небел. Тогава той за пръв път усети, че не само завижда на учителя си, а има и желание да избяга от него. Той не иска да има друг преди него…

«Небел сам се провали — Браун продължава да разсъждава, сякаш разговаря с някого. — Свърза се с пацифистите. Какво искаше? Слава! Нима не виждаше, че ракетите са страшно оръжие, от което Германия имаше нужда? Виждаше. Нима не знаеше, че се пазят в строга тайна? Знаеше. Военните дават пари, но не разрешават да се говорят излишни думи.»

Полковник Бекер привлича млади инженери за ракетното дело, но в сметките му не влизат нито Херман Оберт, нито Небел, нито Клаус Ридел. Той самият е посредствен специалист и затова си търси послушни сътрудници. През 1930 г. издействува за инженер Валтер Дорнбергер звание капитан. Попаднал веднъж пред очите на Дорнбергер, Браун му става близък. А учителят му Небел? Да върви по дяволите!

(Полковникът отстранява Оберт, но Браун не го забравя. Когато през 1941 г. ще бъде в безизходица, той ще включи Оберт с неговата голяма ерудиция в работите на секретния център «Пенемюнде».)

Браун продължава да гони от съзнанието си спомена за Небел, за неговите патенти: «Нима той допускаше, че ще му разрешат да ги показва ей така, на когото и да е, само за да става популярен? Ние ще ги използуваме и никой не може да ни вини. Не само неговите идеи и изобретения, а и на всеки немец, пък и не само на немец. Всичко е „наше“ или „мое“ — иска да каже Браун. Той е достигнал върха на стълбицата и може да си го позволи. Той работи за величието на Германия и място за романтично отпускане няма…»

Като сътрудник на Дорнбергер Браун имаше достъп до всички чертежи, патенти, лицензи, съхранявани в сейфовете на райхсфера, до резултатите на секретните изпитания и закритите полигони. Не му липсваше усет да ги използува по свой начин. В подходящ момент се яви пред Бекер и му показа дисертация със заглавие «Конструктивен, теоретичен и експериментален принос в проблема за ракетите с течно гориво».

Браун бе усетил особеното чувство на покровителство, проявявано към него от Карл Емил Бекер, и не се излъга.

— Вернер, време ти е да защитиш дисертацията си — му бе казал веднъж Бекер. — Ще получиш докторска степен. На нас ни трябват такива хора, с научен авторитет.

За какво е намеквал Бекер, може би за своята научна кариера?

Когато Хитлер разгонил пацифистите от университета «Фридрих Вилхелм», местата им заеха нагаждачи като артилериста Карл Емил Бекер.

— Вашите лекции по балистика, господин професоре, са ми безкрайно интересни — му призна не без излишна доза ласкателство Браун. — Те подхранват мечтите ми да създам изключително мощна ракета, която да направи Германия велика…

(Един ден, когато люти ветрове засипват със снежни преспи берлинските опустели улици, двама души хлътват във входа на масивен дом, изкачват се по стълбището и позвъняват на една врата. Показва се професор Вилхелм Хорн, декан на Философския факултет на Берлинския университет.

— Професор Хорн, разбира се, първо приемете нашите извинения за така нечаканата визита в този ранен час — казва единият прекалено учтиво.

— Моля ви, господа, на вашите услуги. Какво предпочитате — кафе, чай?

На лицето на Хорн се появява усмивка. Той е поласкан, че е необходим на хората. И защо трябва да му се извиняват. Та той е готов да помогне.

— С голямо удоволствие, но друг път, бързаме, пък и не искаме да отнемаме от така скъпото време на един наш голям учен. Професор Хорн, ще започна направо, защото разчитам на вашата лоялност към днешния ни режим и на вашата дискретност. Става дума за една дисертация на млад човек от нашето ведомство, чието съдържание е деликатно. Нещо повече, самата защита на дисертацията трябва да се пази в най-строга тайна.

— С какво мога да бъда полезен на каузата? — пита с любопитство Хорн.

— Драги колега, забравих да ви се представя, полковник Бекер. Ще ви призная, аз съм принуден да спазвам някои правила, установени от абвера, както виждате — и той посочва към офицера, който уж разсеяно опипва с поглед рафтовете с книги. — Става дума за един дисертант, чието име дори не бива да се знае. Създала се е необходимост да се присвои научна степен доктор на философските науки на този млад даровит дисертант, но при условие че никой не бива да знае, нито да се досеща за темата на дисертацията, нито пък за името на кандидата. След тези думи професор Хорн отива до тъмнокафявото си бюро, рови се нервно в чекмеджето, открива своя монокъл, поставя го на дясното си око и оглежда най-внимателно неканените гости.

— Но позволете, аз се съмнявам в правомерността на подобно начинание — и цялата му сдържаност изчезва. — Дължа да ви уведомя — казва раздразнено Бекер, — ректорът на университета е съгласен.

Двамата посетители стават. На входа Бекер почти изръмжава:

— Съветвам ви да не споделяте за случилото се тази сутрин, освен с вашия шеф.

Хорн гледа втренчено, сякаш не може да се събуди от някакъв странен сън.

Погребват доктор Курт Вамке. Някой би казал, че погледът в гърба на един отиващ си завинаги човек е най-страшното, което ти се пада да преживееш, но това не се отнася до Браун.

Той върви след траурната процесия и прави своята равносметка. Курт Вамке го респектираше и дори плашеше със своите знания. Но те не му достигнаха, за да се предпази от внезапния взрив, и вече го няма.

Небел, неговият учител, изненадващо се оказва евреин. С него се заема гестапо. Професор Оберт се е запилял някъде извън Германия…

В тези минути, ако някой наблюдава Браун, непременно щеше да забележи скритата му усмивка, от която долната му челюст сякаш още повече натежава. Интригата се развива… Ето я младата фиданка от един твърде плодоносен клон на стар пруски феодален род. Тя ще расте, ще се развива, защото е от «сорта на господарите». Двадесет и четири годишен, Вернер фон Браун е вече технически ръководител на гигантски секретен ракетен център на Райха…)

Хаосът на мислите и образите постепенно доби строен вид. Допреди малко всички тези образи се сменяха с биенето на сърцето. Струваше му се, че в ушите му звучат думи без особена връзка и особено значение, но сега настъпи успокоение. «Вероятно нощта има тая способност силно да влияе на душевните преживявания, да придава на всичко по-зловеща окраска» — си мисли Браун и се усмихва… Той придърпва завивката.

Визитата на фюрера

Март 1939 година.

Духа зъл норд-ост. Шуми и свири в глухите клони на дърветата, които крият от любопитните очи съоръженията на ракетния център «Пенемюнде». Само чайки надничат с любопитство, но никой не им обръща внимание.

Сега погледите на строените германски ракетчици са отправени към скъпия гост.

Майор Дорнбергер рапортува на фюрера…

Хитлер иска лично да види «оръжието с особено предназначение».

В свитата му е професор Бекер, вече генерал-лейтенант. Бекер е този, който увери фюрера, че ракетите са оръжието, което ще им осигури победа. Погледът му е устремен към Вернер фон Браун. Сега неговият любимец трябва да потвърди с факти това, което маститият професор искаше да внуши на Хитлер…

Лабораторията в Кумерсдорф с тридесетте сътрудници е спомен. Тук работят 20 хиляди специалисти. Хитлер очаква да му покажат страшното оръжие. Но той не знаеше, че успехите са повече от скромни.

Групата проектира балистичната ракета А–4. Но ще изпитва общо четири вида експериментални ракети едновременно. Една година след идването в «Пенемюнде» става ясно, че успехите няма да дойдат лесно. Браун включва все нови и нови мощности на Райха.

Фюрерът вижда само една експериментална ракета А–3, която още не може да лети. Преди това Браун прави многократни опити да я изстреля. Ревът й прави силно впечатление, но уви, само след секунди ракетата рухва във водата и скрива тайната на неуспешния старт. Дълго търсят причината. Отново предприемат опити. Но А–3 продължава да се крие в царството на Нептун…

Върху лицето на Хитлер тегне сянка. Мислите му явно са другаде. Стиснал зъби, той мълчи. Необичайно състояние за фюрера.

Беше се върнал от окупирана Чехословакия, нима не беше доволен от блестящия успех на своята дипломация?

Райхът се разширяваше без нито една жертва. Той изтръгва тази територия чрез блъфиране и натиск. А ето сега и ракетната програма се придвижва напред. Но дали ракетите ще бъдат готови в онзи момент, когато вермахтът ще тръгне да завладява нови земи, но вече с жертви?…

На 25 ноември 1936 г. Хитлер сключва пакт с Япония. Към него се присъединява и Италия. Възниква триъгълникът Рим—Берлин—Токио. Силите в капиталистическия свят са поляризирани.

Но Хитлер смята, че в неговата фаланга нещо липсва. В «Майн кампф» той не скриваше мечтите си Англия да му стане съюзник. Тази схема той ще търси до последния час на живота си… Сега мислите му са устремени към Англия. Все му се иска да вярва, че антикомунизмът ще му гарантира поне неутралитет от страна на острова…

По негова заповед на 5 ноември 1937 г. ръководителите на вермахта се явиха в имперската канцелария.

Шишкавият Гьоринг пристигна най-рано от всички. Хитлер му протегна ръка и му каза:

— Събрах генералите, за да ги взривя, особено Фрич. Лоясаха. Сега ще ги проверя колко струват. Обещаваха ми супероръжия. Къде са? Нима това, което ми предлагат досега, е оръжие? А може да не им се воюва?…

Чинно седят имперският военен министър генерал-фелдмаршал Фон Бломберг, главнокомандуващият сухопътните сили генерал-полковник Фон Фрич, главнокомандуващият военновъздушните сили генерал-полковник Гьоринг, главнокомандуващият военноморските сили генерал-адмирал Рьодер и имперският министър на външните работи барон Фон Нойрат.

Хитлер казва тържествено:

— Аз дълго мислих. Не желая моите изводи да се дискутират от плешивите глави в правителството.

Прави пауза, минава покрай масата и се вглежда във всеки поотделно, сякаш иска да провери добре ли го чуват и какъв ефект са предизвикали думите му. Спира се, хванал ръцете си отпред, и продължава:

— Четири и половина години мислих. Това, което ще ви съобщя, е моето завещание в случай на внезапна смърт… Ние се нуждаем от жизнено пространство. Можем да го получим, но само с оръжие и с жертви… Имаме ли оръжието, готови ли сме на жертви? Това са двата въпроса, на които трябва да си отговорим, преди да тръгнем.

Хитлер спира за миг и отново се втренчва във всеки поотделно. В очите на присъствуващите той вижда изненада и объркване. Това го ядоса…

В последвалите дебати вземат думата Нойрат, Бломберг и Фрич, които изказват опасения, че Германия още не е готова за война…

Три месеца след заседанието Хитлер снема от пост и тримата.

През декември 1937 г. той подписа «Зеления план» за завземането на Чехословакия. Не послуша Бломберг, който му казва, че вермахтът разполага с боеприпаси само за 15 дни бойни действия! Задава само един въпрос — как ще реагира Англия. Рибентроп разсейва колебанията му. И Хитлер започва да действа. Реорганизира вермахта по такъв начин, че да го ръководи директно. Ликвидира военното министерство и Генералния щаб. Създава Върховно командуване на въоръжените сили, подчинено пряко на него, свой личен щаб.

На 13 март 1938 г. вермахтът преминава държавната граница на Австрия, както се казва в официалното съобщение, по «молба на австрийското правителство». Австрия бе първата държава, която Хитлер заграбва.

През септември германските войски са на чехословашката граница. Но авантюристът Хитлер през тези дни не живее с илюзии.

Окупацията на Чехословакия, си каза той, е последният момент, когато се постига нещо с мирни средства. Блъфовете вече не минават. Бъдещите действия са възможни само с оръжие… Дали ракетите, за които толкова отдавна слуша, не са желаното от него, бленуваното в «Майн кампф» оръжие?!.

— Главната наша цел е А–4 — продължава своя доклад Браун. — По своите характеристики тя превъзхожда всичко създадено до този момент. Дванадесет тона ще летят със скорост 1600 метра в секунда…

— А каква е далекобойността й? — пита Хитлер.

— Ракетата ще доставя един тон боен заряд до цел, отстояща на разстояние 160 километра — казва Браун.

— О, чудесно! — възкликва Хитлер и бърза да зададе следващия, много важен въпрос:

— А кога ще имаме това оръжие? Браун не отговаря направо.

— Необходими са още много опити с експериментални машини. Това ново дело се съпътствува с много неясни въпроси. Ракетата трябва да стане особено послушна и да поразява с възможно най-голяма точност онази, цел която ние пожелаем. Чак тогава е възможно най-бързото и приемане на въоръжение. Това е съвършено непознато оръжие, което крие своите изненади. Надявам се да го имаме след две-три години.

— Две-три години! — повтаря недоволен Хитлер… Срещата завършва в офицерския стол.

В ушите на фюрера още гърми силният рев на ракетните двигатели, които му бяха демонстрирани по време на работа на земята, за да подсилят впечатленията и да неутрализират недоволството му от темповете на работи. Екзалтиран, той вдига наздравица:

— Ние искаме оръжие. Нашето спасение е в оръжието. Ние искаме не какво да е оръжие, а оръжие, което нямат враговете ни. Оръжие, което има само Германия, оръжие, с което германският войник да побеждава. Германският войник, ако иска да има Германия, трябва да воюва, защото войната е най-естественото явление. Войната, това е животът. Аз искам война! Ние всички искаме война, защото искаме да живеем. Да живеем, но не как да е, а като велика нация, като нация на победители!

Сякаш атмосферата от изпитателната лаборатория се е пренесла тук. Въздухът изглежда нажежен, подпален. Под одобрителните възгласи «Хайл Хитлер» фюрерът продължава своята страшна реч за «страшното оръжие», което скоро ще унищожи всички врагове на Германия…

Браун и Дорнбергер изглеждат доволни. Но дълго ли ще бъдат в добро настроение? Тепърва те ще изпитват върху себе си характера на своя любим фюрер!

Паника отвъд Атлантика

— Край, Берлин е прекратил износа на уранова руда. Край! — вика зачервен от възбуда мъж на средна възраст, втурнал се в този летен ден на 1939 г. в лабораторията на италианския физик Енрико Ферми в Колумбийскня университет.

Пръв между всички учени в света, Сцилард предупреждаваше за опасността от създаването на фашистка атомна бомба.

На 7 февруари 1939 г. след едно събрание на Американското физическо дружество в Колумбийския университет основоположникът на съвременната концепция за строежа на атома Нилс Бор направи сензационното съобщение, че разпадането на урановите атомни ядра е възможно!

Сцилард веднага пресметна, че при определени условия делението на атомите ще обхване голяма маса уран и може да се получи взрив с чудовищна сила…

На 3 март 1939 г. заедно с Уолтър Зин той извършва прост експеримент, с който доказва, че от урана би могло да се направи атомен заряд. Той е убеден, че светът е в опасност. И не скрива тази своя тревога.

Всъщност двамата учени доказват, че е възможна верижна ядрена реакция. Това откритие самостоятелно и почти едновременно чрез различни методи правят и други учени.

Но реакторите и атомната бомба са все още далечна перспектива.

Мъчителният кошмар на Сцилард прониква в научните сфери. Сведенията от Германия едно по едно наливат масло в огъня — тевтонската уранова бомба започва да става все по-вероятна.

Имат ли Сцилард и колегите му основания да се опасяват? Какво знаят те за германските учени, останали в Германия?

В началото на 1939 г. това, което физиците знаят, е още недостатъчно, за да се създаде атомна бомба. Има още много въпроси, на които все още няма отговор. Кой от изотопите на урана може да се дели? Дали уран 238, от който почти изцяло се състои природният уран, или уран 235 който се намира в природния уран в нищожни количества — по-малко от един процент. И колко голямо ще е металното ураново кълбо, за да се самовзриви — тонове, килограми?! Как ще се разделят така фино примесените изотопи. А и верижната реакция, сърцевината на атомния взрив още не е потвърдена експериментално.

Според Бор цялата трудност идва от факта, че само уран 235 би могъл да се дели, а в същото време уран 238 поглъща значителна част от неутроните, така необходими за протичането на верижната реакция. Откъде идва напрежението във физиците, че немските им колеги биха могли да напреднат значително, без никой да разбере това. Знае се, че до този момент няма надежден начин за разделяне на изотопите. Но в този съвсем нов клон от физиката откритията ставаха за броени дни. Никой не се наемаше да гарантира, че на някой няма да му дойде на помощ провидението и той да извика «Еврика!». Тогава скрито би могло да се натрупа достатъчно количество за взривяването поне на една бомба.

От физиците емигранти най-известен в Съединените щати е Ферми. Но той е тук само от няколко седмици. Това обаче не пречи на упорития и изплашен Сцилард да настоява Енрико Ферми да използува цялото си влияние и връзки, за да обърне внимание на военните и политическите дейци в тази непозната и за него страна. Да се срещне и да им обясни ясно и точно каква опасност е надвиснала над цялото човечество.

Ферми се съгласява. На 16 март 1939 г., в деня, когато Германия окупира останалото незавзето в Чехословакия парче земя, той пристига във Вашингтон, за да се срещне и разговаря с началник-щаба на военноморския флот адмирал Хупър. Защо с него? Дотам му стигали връзките на Ферми. Но той не успява да го свари на работа. Странните му обяснения за някаква си уранова бомба предизвикват скрита насмешка у адютантите на адмирала, които го изслушват разсеяно…

— Потвърждава се онова, което предполагах — продължава Сцилард възбудено, разхождайки се между рафтовете, изпълнени с колби, апаратура и други всевъзможни атрибути, необходими на физиците експериментатори… После спира и яростно стоварва своя тежък юмрук върху бюрото на Ферми. Една стъкленица пада и се разбива, но той не й обръща внимание.

— Не, Хитлер не може да ни измами! Защо му беше да окупира Чехословакия? Заради урана. Та нали най-богатите залежи в Централна Европа са в рудниците в Йоа-химстал… Кой знае немските ни колеги сега докъде са стигнали?… Ще ги заставим да действат нашите нови работодатели!… Трябва да се доберем до президента… Отивам при Айнщайн…

Предупреждение

Характерни за немските учени по времето на Хитлер са тяхната явна и скрита научна дейност. Всеки един ариец е удостоен с доверието да работи и за отбраната. Това е въпрос на чест. От това ласкателство се ползва и добре известният на научния свят тридесет и четири годишен доктор на науките Курт Дибнер. Когато си почива от лекциите по ядрена физика в Гала, той показва специалния си пропуск на експерт по взривни вещества и влиза в Управлението за армейско въоръжение…

В този априлски ден на 1939 г. Дибнер е в особено настроение. Току-що се е запознал със съдържанието на едно изключително писмо от професор от Хамбургския университет Паул Хартек и от неговия асистент Вилхелм Грот — едни добри граждани на Германия.

Паул Хартек чете мартенския брой на британското списание «Нейчър» и вниманието му е привлечено от статията на Фредерик Жолио Кюри, Халбан и Коварски «Освобождаване на неутрони в ядрения взрив на урана». Той разбира, че в областта на атомните изследвания и по-точно в разработването на проблемите на самоподдържаща се реакция, френските учени са изпреварили немските, английските и американските. Впечатлява го и фактът, че към ядрения проблем проявяват интерес учени от други страни.

Статията сякаш изгаря ръцете му и той убеждава Грот да действат. На 24 април 1939 г. те изпращат своето почти сензационно писмо:

«Изслушайте ни с търпение. Става дума за една уникална възможност за създаване на изключително мощно взривно вещество. Ако теоретичните изследвания на колегите, ядрени физици, продължат, в което не се съмняваме, нас могат да ни изненадат един ден със супербомба.»

Хитлеристите са изгонили прогресивните учени от германските университети. Останали са служители на злото!

Как е възможно военният експерт доктор Курт Дибнер да не се напомпа със самочувствие, след като от Хартек и Грот разбира, че делението на урана, възможността от верижна реакция и освобождаването на колосална енергия откриват пред вермахта перспектива за «супербомба»?!

Изпълнен с енергия, той упорито настоява пред своите началници от Управлението за армейско въоръжение, без да се бавят, да започнат веднага работа по специална програма за ядрени изследвания с крайна цел създаване на уранова бомба!… Но първо да ангажират всички най-известни физици на Райха…

Статии в «Нейчър»

В едно друго априлско утро на 1939 г. този път професорът от имперския колеж в Лондон Джозеф Джон Томсън изгаря от нетърпение. Той бърза за насрочената от предишните дни аудиенция при началника на Управлението за научни изследвания на Кралските военновъздушни сили известния британски физик Хенри Тизард. В чантата си Томсън носи само два броя от списание «Нейчър».

— Сър, искам да насоча вниманието ви към две научни съобщения. Ето ви статията на Лизе Майтнер и Ото Фриш от 11 февруари тази година «Делението на урана с помощта на неутроните — нов тип ядрена реакция». Интерес представлява и последната статия на Фредерик Жолио Кюри, Халбан и Коварски «Освобождаване на неутрони в ядрения взрив на урана». Според авторите една започнала ядрена реакция продължава, самоподдържайки се лавинообразно… И забележете, делението на урана беше открито в Гермнаия от Ото Хан миналата година. Там сега работят Вернер Хайзенберг, Ханс Гайгер, Макс фон Лауе, Валтер Боте, Йозеф Матаух. Уранът, както знаете, е най-добре изученият от немските колеги елемент. Първенството е тяхно, нали те го и откриха. Допускам, че там, в Германия, ще трябва да знаят най-добре как и какво може да се направи от него.

— Какво искате да кажете?

— Да оставим съобщенията в статиите настрана. Защо ги няма публикациите в немските списания? Значи този проблем е засекретен. В същото време не се и съмнявам, че там са напреднали в изучаването на урана и неговите фокуси.

— Вероятно… Как мислите, какво може да се очаква от делението на урана?

— Неговите възможности са просто несравними с тези на досега известните ни взривни вещества.

— И все пак?

— Уранът би осигурил поне двадесет милиона пъти по-голяма енергия!

— И само за една милионна част от секундата? Томсън кимва утвърдително:

— Или по-малко.

— Но според Бор и неговият бивш ученик от Принстън Джон Уйлър за тази цел е годен само уран 235. Та ние не можем да получим дори една милионна част от грама от този елемент, ако искаме да е съвършено чист? — казва Тизард.

— Ядрената физика се развива изключително бързо.

— Какво предлагате?

— Ние не бива да допуснем в Германия да попада откъдето и да било уранова руда. И нека съобщим на американските си колеги, че сме готови да си обменим взаимно информация…

Ето защо е бързал Томсън. А и «Интелиджънс сървис» вече има данни за «Урановото дружество» в Германия.

Уайтхол не се колебае да предостави на Томсън средства и един тон уранова руда… Тизард, изгубил търпение, се среща с някой си Едгар Сенгие, белгийски индустриалец, управител на урановите рудници в Конго.

— Господин Сенгие — му казва той заплашително, — ако запасът от уранова руда в Белгия и рудниците ви в Катанга попадне в ръцете на фашистите, нас ни очаква катастрофа!

— Какво говорите, господин Тизард?!

— При определени условия една нищо и никаква буца от този метал може да унищожи един цял град.

— Как е възможно?!

— Не съм нито търговец, нито шарлатанин, а физик. Помислете за вашата нещастна Белгия. Нима не виждате как ботушът на вермахта е надвиснал над нея? — казва Тизард и млъква.

Сигурно последните думи правят необикновено впечатление на Сенгие, защото той внезапно сменя тона:

— Съгласен съм. Давам ви дума, че в Германия няма да попадне нито грам от проклетия уран…

Пред решителни действия

23 май 1939 година.

Вечерните отблясъци от лъскавите мерцедеси падат върху напрегнатите лица на генерал-фелдмаршал Гьоринг, гросадмирал Рьодер, генерал-полковниците Фон Браухич, Кайтел и Милх, които пристигат в резиденцията на Хитлер.

Фюрерът е необичайно нервен.

— Победата, която ние постигнахме — започва той с пресипнал глас, — е политическа, но не и военна… Ние блъфирахме… Но това време да знаете вече отмина… Очакват ни нови победи, но победи с цената на кръв, на германска кръв!…

Присъствуващите с разбиране кимат с глави, това въодушевява Хитлер, защото той продължава по-разпалено:

— Поляците са нашите най-зли врагове! Европа е извънредно тясно пространство, за да съществуват и те заедно с нас… Ще тръгнем на Изток… Може да ни заставят да се бием на Запад… Ще го приемем, но ще е по-добре, ако сме се окопали на Изток… Ще заставим Англия и Франция да не влизат в играта и да не ни пречат. Иначе ще си разчистим сметките първо с тях… Ще нападнем мълниеносно и ще сме готови да воюваме 15 години… За нас договорите не значат абсолютно нищо. Не се впечатлявайте от тях… Ще заставим англичаните да си протегнат езика през Ламанша, за да ни целуват ботушите… Но за всичко това ни е нужно оръжие, нечувано. Нужни са ни невиждани самолети, подводници, химически бомби, оръдия, танкове… Ще стоварваме ударите си там, където противникът най-малко ни очаква…

Със светнали от възбуда очи генералите се разотиват с убеждението, че тази вечер за тях и за Германия е историческа. Тази вечер фюрерът им разкри програмата за настъпление, обеща им подвизи…

Военната машина е задействувана. Чака се само заповед. Текат последните мирни дни…

Искрено вярващи

2 август 1939 година.

— Повярвайте ми — каза Сцилард, — нашата мила Европа е пред война. И най-печалното е, че вашето научно откритие, теорията за относителността, може да бъде използувано не от кого да е, а от онзи, който ни прогони, от Хитлер.

Алберт Айнщайн го слуша угрижен. Светът познава славата му не само на физик, но и на активен противник на фашисткото мракобесие. Принуден да напусне своята родина Германия, сега живее в Съединените щати.

— Но кой на нас ни предоставя правото да убиваме хора с енергия, която е собственост на природата?

— Ние сме принудени да се защитаваме, да защитаваме човешкия род, който е част от природата — отговаря Спилард.

— Хората разбират, че фашизмът е едно израждане на човечеството. То няма никакво бъдеще.

— Да, но фашизмът е факт.

— Един ден той ще бъде изхвърлен от историята и може би дори преди да е създадена бомбата.

— Тогава никой няма да посегне към нея.

— Така ли мислите? Надявам се, че сте искрен?

— Не само мисля, аз съм убеден, че на земята няма да се намери човек, който, без да има необходимост, ще продължи да създава тази проклета бомба — казва Сцилард.

— Но нали необходимостта се определя от хората!

— Ние нямаме друг изход. Ако не искаме Хитлер да подпали света, ние първи трябва да я създадем. А после ще я оставим в музея…

Айнщайн се замисля…

Сцилард вярва, че точно така ще стане. Може би и Айнщайн е повярвал. Може би? Но той отказва да отиде лично при президента. Сцилард го уговаря да подпише послание, което предава на Александър Сакс — неофициален съветник на Рузвелт…

«Проект У»

— Нашият свещен дълг на арийци ни задължава, ако трябва, да направим съюз с дявола, но да изясним по най-бързия начин възможно ли е да бъде освободена ядрена енергия от урана! — заяви разпалено Ханс Гайгер.

Същият този Гайгер, на чието име е назован изобретеният от него брояч на радиоактивността.

Известните германски физици, извикани тук, в Управлението за армейско въоръжение, го слушат с особено вълнение. Всички те — и Хартек, и Боте, и Дибнер, и останалите — са, както се казва, проагитирани за уранова бомба, но пред тях се изпречват планини от въпроси… А и на тайното заседание отсъствуват едни от най-авторитетните учени — Хайзенберг и Вайцзекер. Разбира се, по-късно те ще се присъединят към решението на елитната група.

— Ние още не познаваме предпоставките, които биха довели до верижна реакция, въпреки убеждението ни, че тя е възможна. Нека не забравяме, че това е ключът към освобождаването на енергията на делението — казва Хартек.

— Ще рече, че ние не бихме могли още отсега да си представим как би изглеждал например един уранов котел — добавя Дибнер. Боте бърза да се намеси:

— Колеги, според мен най-големите трудности идват оттам, че още не можем да отделим необходимото количество уран в достатъчно чист вид, за да проведем що-годе сносен експеримент…

Изправя се един полковник с не особено голям авторитет в ядрената физика, но с достатъчно влияние сред военните. Ерих Шуман този път няма да разказва за странностите на великия си роднина композитор, а ще настоява за бързо създаване на оръжие.

— Господа, имам чест да ви предложа днес, на 26 септември 1939 г., да учредим секретно дружество. Предлагам да го наречем «Ураново». Нацията ни днес като никога досега се нуждае от вашето съгласие да започнем усилена работа над проекта за уранова бомба, нека и него наречем условно «Проект У». Ако някой от присъствуващите се съмнява във възможностите на нашето начинание, аз ще му отговоря да не се колебае. Ние, немците, и само ние сме в състояние да направим нещо в ядрената област. Ето защо аз съм спокоен, че никой не ще ни изпревари, но и не желая да останем с пръст в устата, като бездействуваме…

Предложението след кратко обсъждане е прието единодушно…

Веднага след съвещанието началникът на управлението за армейско въоръжение Шпеер бърза да докладва на фюрера за възможностите да бъде създадено изключително мощно оръжие… Хитлер го слуша захласнат и си представя как над онзи остров, който мрази, се приближава самолет на луфтвафе. Великобритания е под прицела на щурмана… Внезапно от самолета се отделя само една бомба… И в един момент целият остров набъбва, разпуква се и после, като се надробява на парчета, потъва във водите на Атлантика… Екзалтиран от това свое видение, фюрерът скача и крещи неистово:

— Ще ги смажем, ще ги потопим! Дайте бомбата!…

После той сяда пред кинохрониката, която му показва вече, истински бомбардировки, но на Варшава…

Създаването на немското атомно оръжие е в ход. Едновременно с това се правят свръхсекретни изследвания за влиянието на радиоактивността върху човешкия организъм. Хитлеристите искат да оценят какъв ще бъде ефектът от едно радиоактивно заразяване, което може да бъде постигнато и без атомната бомба, т.е., ако не успеят да я реализират.

Прибързано ликуване

На 25 август 1939 г. Хитлер издава заповед вермахтът да настъпи срещу Полша на другия ден сутринта в 4 часа и 45 минути. Но вечерта отменя заповедта!

От Лондон пристига едно съобщение, което го изплашва.

Полша е подписала съглашение за взаимопомощ с Великобритания. От тази минута, ако той започне война с Полша, значи, че ще я води с Англия, естествено, и с Франция.

Хитлер е вбесен.

Тъкмо в този момент на арената на световната политика се появява личност, неизвестна дотогава — шведският инженер и индустриалец Биргер Далерус, познат на Гьоринг и свързан с английското «Форин офис».

Хитлер приема посредника и преди да го изслуша, както подобава при подобни случаи, той излага своята политика по един твърде странен начин — със заплахи и неудобни внушения. Той му казва, че с Германия трябва да се разговаря деликатно, защото тя вече има с какво да се защитава… Но когато Далерус му подсказва, че Англия ще реагира остро, ако той продължи да разширява границите си, Хитлер сякаш губи равновесие и се мята из кабинета като ухапан от оса, крещи, изговаря думи, чието съдържание остава неразбираемо за посредника.

— Подводници, хиляди подводници, милиони самолети и бомби — вика Хитлер несвързано. — Какво пък? Защо не? Кой ще ми попречи? Унищожение за врага, Смърт чака всеки, който ми се противи!…

Хитлер все повече се увлича, трепери, жестикулира.

Внезапно спира, погледът му е прикован във въображаема точка. След това започва отново да се мята по кабинета и отново неочаквано се спира пред Далерус:

— Островът иска война? Добре. Ще воюваме. — Прави пауза… треперещ разперва ръце и още по-силно започва да вика — Водена е стогодишна война. И ние ще я водим… И за какво? Защо не ме разбират?

Упокоява се и вежливо се извинява.

— Нека Англия знае, че искаме да ни помогне. Ние сме силни и един ден, когато има нужда, вермахът ще бъде на разположение на Британската империя… Германците няма да забравят тези услуги и ще са готови да пролеят кръвта си за жителите на Великия остров. Предлагаме още днес да сключим договор…

Ето как се променя Хитлер.

И докато совалката Далерус се озовава ту в Берлин, ту в Лондон, демагогът Хитлер нито за минута не се отказва от намерението си да нахлуе в Полша, въпреки че никой от обкръжението му не е във възторг от възможността да воюват и на запад. Той не скрива пред тях желанието си да получи капитулацията на Полша, макар и не наведнъж. Надеждата му идва оттам, че като видят вермахта на съветската граница, съдбата на Полша няма да има никакво значение за англичаните…

На 1 септември 1939 г. вестник «Фьолкишер беобахтер» публикува съобщението за навлизането на «славните войски» на хитлеристкия вермахт в територията на Полша. Радиото гърми. Оттам звуците на маршовете допълват съобщенията на военните кореспонденти за успешните танкови и въздушни боеве.

Започнала е Втората световна война!

Войските му шествуват по земята на Полша, а Хитлер още се надява да склони Англия за съюзник. На 3 септември той изслушва ултиматума, който му прочита английският посланик Хендерсън… Дипломатът свършва… Хитлер е вдървен. Внезапно се обръща към Рибентроп:

— Ами сега?

Вместо него малко по-късно ще му отговори Гьоринг:

— Бог да ни е на помощ, ако се окажем тъкмо сега слаби.

Хитлер получава ултиматума и на Франция. И двете държави са в състояние на война с Германия. Но фюрерът скоро се съвзема. За три седмици Полша е разгромена.

Англия и Франция се суетят. Войниците на около 100 френски и английски дивизии изпиват тонове уиски и коняк в пълно бездействие, макар против тях да се намират само 23 немски дивизии!

Стратегията на западните страни на пасивно «излежаване» зад линията «Мажино» е, разбира се, добре дошла за авантюриста Хитлер…

Четири дни след започването на войната Дорнбергер извиква Браун и му прочита заповедта на главнокомандуващия сухопътните сили генерал-полковник Валтер фон Браухич.

— Вернер само чуй: «Програмата за създаване на изделието А–4 обявявам за свръхсрочна… Ръководителите на проекта да считат за свой свещен дълг пред фюрера в най-кратък срок снабдяването на нашите доблестни въоръжени сили с „оръжието чудо“, което ще накара нашите най-зли врагове да капитулират… На ракетния център „Пенемюнде“ да бъдат предоставени 4 хиляди технически специалисти от армията… Да бъдат осигурени финансови разходи без никакво ограничение!»

— Валтер, дай да ти благодаря и да те поздравя за радостната вест! — му казва Браун, широко усмихнат. — А сега на работа!…

Но скоро ликуването в «Пенемюнде» ще пресекне.

Отново пристигат други, също така бързи заповеди. Те ще се издават под влияние на успехите по фронта. Когато вермахтът напредва бързо, все повече отслабва интересът към ракетната програма и по-трудно се отпускат предвидените финансови средства…

След първите леки победи Хитлер не иска да слуша за «оръжието чудо».

— Танкове, дайте ми повече танкове — заявява той. — И самолети, много самолети, най-различни самолети… Това е «истинското» оръжие за германския войник… Това е оръжието на победителите…

Ракетната програма ще се влияе силно от постъпващите от фронта сводки и много пъти ще изпада в криза.

Доклад на ректора

— Господин министре, разрешете да ви представя записките на нашия виден ядрен физик Вернер Хайзенберг, чието мнение се цени от научната общественост не само в Германия. Това е човекът, който получи Нобелова премия по физика през 1932 г.

Полковник Ерих Шуман подава папката и остава прав.

Министърът на въоръжението Алберт Шпеер започва да прелиства доклада, но скоро разбира, че му е трудно да се ориентира в сложните обяснения на физика.

— Какво иска да каже нашият уважаван учен? — пита той.

— Господин министре, както знаете, вече два месеца работим над «Проект У». Той се изпълнява във Физическия институт «Кайзер Вилхелм», чийто ректор е Хайзенберг.

— Зная, полковник Шуман, зная, нали институтът премина в наше подчинение. Какво смята ректорът му, възможно ли е да се създаде супербомба, или не е възможно? — казва троснато Шпеер и се обляга на стола, без да кани Шуман да седне.

— Хер, този въпрос е твърде проблематичен. Според Хайзенберг първо трябва да се създаде реактор. За него е необходим обогатен уран 235. Възможно е да се използува и необогатен уран, но при условие че там присъствуват други вещества, които забавят, но не поглъщат неутроните, които изпуска уранът…

Шпеер се мръщи и забива поглед в бюрото. Той не се нуждае от тези сложни обяснения, чиято същност не може да схване отведнъж.

— Слушайте, Шуман, и все пак какво ще трябва да правим ние?

— Тъй като Хайзенбер смята, че подходящи забавители могат да се окажат тежката вода и извънредно чистият графит, ние ще трябва да му ги доставим — набързо отговаря Шуман, явно разбрал, че досажда с подробните си обяснения на своя шеф.

— Чудесно! И откъде ще му ги доставим?

— От Норвегия, господин министре. Там има специален завод за тежка вода.

— А графитът?

— Тук положението е по-тежко. Неимоверно сложно е получаването му в големи количества в извънредно чист вид.

— Добре, първо ще осигурим водата… Има ли нещо друго?

— Предлагам на «Урановото дружество» да бъде предоставен секретен и добре охраняван полигон близо до Берлин, където да започнем строителството на експериментален уранов котел.

— Ще ви бъде осигурен…

Неутешителна реакция

— Господин президент, само, моля ви, послушайте. Ето какво пише не кой да е, а най-видният учен на нашето съвремие.

Рузвелт прави кисели физиономии. Той никак не обича да го притискат, дори и с най-умните думи на най-умния човек в света. Но нали се е съгласил да изслуша своя стар познат, пък и от учтивост се готви да го изтърпи.

— Ето чуйте само какво казва Айнщайн: «Ако една бомба бъде доставена на кораб в което и да е пристанище на света и бъде взривена, тя може да унищожи цялото пристанище и всичко друго, разположено край него!» Реакцията на Рузвелт е неутешителна:

— Тези неща са твърде сензационни, за да бъдат верни. Нашата намеса би могла да доведе най-малкото до политически гаф.

Сакс настоява президентът да вземе решение. За да се избави от него, Рузвелт извиква своя секретар по военните въпроси, бригадния генерал Едуин Уотсън с прозвище Па.

— Па — казва му президентът, — вижте там… Писмото на Айнщайн ще остане в някой шкаф на Белия дом и ще събира прах доста време. От деня, в който Сакс е на аудиенция, 11 октомври 1939 г., до момента, когато Рузвелт най-после ще вземе решение, ще минат две години и два месеца…

Скъпоценен товар

Господин Дотри, военният министър на Франция, потънал в мекото кресло, отпива глътка чудесен коняк, загледан в бледото лице на своя по-млад събеседник — лейтенант Але, кадрови военен разузнавач, който легално работи като представител на френска банка, поддържаща активни сделки с норвежки фирми… На вратата се почуква.

Влиза слаб, среден на ръст човек с дълбоки умни очи.

— Моля ви, господин Кюри. — Министърът става да го посрещне. Гостът се изправя.

Домакинът ги представя, като не скрива втората специалност на лейтенанта. Фредерик Жолио Кюри отказва коняка.

Той беше предупредил властите, че като ръководител на катедра «Ядрена химия» в Колеж дьо Франс настоява да се предприемат незабавно мерки фашистите да не получат нито капка норвежка вода. Това най-малкото странно за непосветени хора настояване респектира господин Дотри и той реши да действува.

Именитият учен поясни откъде идват неговите опасения. Той подчерта, че в бъдеще създаването на една атомна бомба ще зависи много от това, коя държава с какви количества тежка вода, уран и чист графит ще разполага.

— Не е тайна — каза Жолио Кюри, — че норвежките физици Торнстед и Бруно навремето разработиха технология за производството на тежка вода в промишлени мащаби. От това се възползува фирмата «Норск хидро», която през 1934 г. в Рюкан построи първия завод в света.

— Господин Кюри — обърна се към него лейтенант Але. — Всичко това е интересно, но, както казвате вие, то е известно. Може би все пак имате някакви конкретни предложения?

— И Торнстед, и Бруно са мои приятели. Неотдавна те ми съобщиха, че германски представители пристигнали в Норвегия с много изгодна за «Норск хидро» оферта. Предложили са да изкупят цялата продукция на завода.

— Но ако ние поискаме да вземем тази вода, немците непременно ще се досетят, че сме разгадали ходовете им — добави Але.

— Така е — намеси се министър Дотри, — но този риск е по-малък от риска те да получат водата…

Решението е взето. Трябва да се попречи на немските физици чрез тежката вода да изяснят възможна ли е ядрената верижна реакция, както и създаването на атомна бомба, предсказано от много научни публикации…

Лейтенант Але провежда блестяща операция. Фирмата «Норск хидро» му продава целия си запас от тежка вода в количество 185 литра и изключителното право да изкупува бъдещата продукция. На 16 март 1940 г. Фредерик Жолио Кюри получава 26 туби — най-големия запас от тежка вода в света.

Но всичко това, разбира се, не остава скрито от немското разузнаване и то един ден ще потърси от Жолио Кюри тубите…

Дотогова Хитлер ще предприеме нови действия. На 9 април 1940 г. без всякакво предупреждение той напада и окупира Норвегия и Дания. Френските физици трескаво работят над атомния проблем, но това ще продължи много кратко време…

Взаимодействие

10 април 1940 година.

Редките минувачи едва ли са се досещали, че на втория етаж зад масивните прозорци с плътни пердета на зданието, изградено в познатия на лондончани викториански стил, където се помещава Кралското дружество, група английски физици са така близко до идеята за създаване на атомна бомба.

В очакване да започне поредната масирана бомбардировка на фашистката авиация заседава току-що създаденият «Комитет на Томсън».

В Англия напрежението нараства. Хитлеристката пропаганда непрекъснато се заканва, че всеки момент ще започне прехвърлянето на войските през Ламанша. Научната мисъл на острова е заета с най-важната задача — създаването на радари, които да откриват навреме хитлеристките самолети и да задействуват средствата за противовъздушна отбрана. В тази дейност особено активно се включва експертът доктор Джонс.

Научните центрове на Англия напредват и по атомния проблем.

Още през 1939 г. английските физици се надяват за разделянето на изотопите да използуват газодифузионния модел, основан на принципа, известен под названието закон на Грехъм. Този метод се оказва единствено възможност за получаване на уран 235 в големи количества.

Не случайно на заседанието присъствува известният ни вече френски разузнавач Жак Але. Той най-сериозно предупреждава учените да не подценяват работата по атомната бомба в Германия. Неговото конфиденциално съобщение, че там усилено разработват «Проект У» в едно сформирано «Ураново дружество», прави силно впечатление. И може би затова предложението му от името на Жолио Кюри да си взаимодействуват по въпросния проблем е посрещнато благосклонно. Той търси от тях помощ, за да разбере какво представляват учените, които работят в «Урановото дружество», какъв е техният научен потенциал и политическите им възгледи. Много от присъствуващите познават лично физиците на Германия…

Практически от този ден «Интелиджънс сървис» и френското разузнаване обединяват действията си, насочени към изясняване въпроса за състоянието на «Проект У»

Машината заработва

Обезпокоените от Сцилард физици чакат решението на президента. От първата аудиенция на Сакс, когато той връчва на Рузвелт писмото на Айнщайн, минават шест месеца. Но нищо не е предприето. Сакс настоява Айнщайн да подпише второ писмо. На 7 март 1940 г. той се съгласява…

Напрежението от Европа се пренася макар и по-бавно и тук, в Съединените щати. Започнала е Втората световна война. Ботушът на вермахта е смачкал границите на много държави в Западна Европа…

Колонията на физиците емигранти посреща с особен интерес освободения от хитлеристите от директорството във Физическия институт «Кайзер Вилхелм» лауреат на Нобелова премия Питър Дибай, известен холандски физик. Той не успява да отговори на всички въпроси, които му задават колегите… Но най-важното той все пак казва. Властите най-неочаквано го извикват и му казват, че лабораториите, в които той се занимава, са нужни за други цели. Той схванал, че тук се готви нещо, свързано с отбраната, и тъй като е чужденец, не го допускат до тайните. Стягайки си багажа, той най-предпазливо успява да научи, че целият институт започва да се занимава само с най-важните задачи, които са поставени от най-високо място. Между тях е изследването на урана…

Сакс е отново при Рузвелт и отново му чете какво казва Айнщайн: «Със започването на войната германските учени засилиха своя интерес към урана. Тревожното е, че изследванията се провеждат в обстановката на най-дълбока секретност…»

Президентът на Съединените щати се съгласява да предприеме конкретни мерки. Машината заработва. През юни 1940 г. той нарежда да се създаде Изследователски комитет за национална отбрана, който да ръководи непосредствено атомните изследвания.

По това време САЩ са най-подходящият оазис за учените от Западна Европа. На едно място се събират такива светила като Алберт Айнщайн, Енрико Ферми, Лео Сцилард и най-близките сътрудници на Ърнст Ръдърфорд и Жолио Кюри. Това създава изключително добри условия атомният проблем да напредне. Още повече че тук не падат никакви бомби.

Но какво става с урановата руда?

През май 1940 г. вермахтът окупира Белгия. По най-бързия начин е намерен и извозен 1200 тона уранов концентрат, т.е. половината от световния запас…

Сенгие е в Ню Йорк, но успява да прехвърли цялата руда добита през последната година в рудниците на Катанга, в Америка. Останалата част от световния запас е предоставен на физиците, които ще реализират проекта за американската атомна бомба…

Ентусиазъм в криза

— Вернер, за жалост този път отново ще те разочаровам — казва Дорнбергер.

— За кой път, дявол да го вземе. Нима така може да се работи? — отговаря му троснато Браун, досещайки се за какво ще стане дума. Неговите предположения се потвърждават. «В бъдеще „Програмата А–4“ да не се ползва с предимство „висш приоритет“» — чете той в някаква току-що пристигнала заповед.

— И какво ще стане сега?

— Сам знаеш какво, поискаме ли средства, няма да ни ги дадат, поискаме ли срочно нови материали, няма да ги получим…

— И защо е това?

— Не е за казване, но и ти сам можеш да си обясниш. Нали сега сме лятото на 1940 г. и вермахтът напредва. Англия и Франция не се намесват. Войната, както виждаш, може да се спечели и без нашето оръжие…

— Но нали очакванията ни бяха други. Уверяваха ни от най-високо място, че нашата програма е престижна?

— Така е…

На дъното

— Господин Кюри, дано доживеем времето, когато ще си съобщаваме добри новини. Но сега това е невъзможно… Ето какво искам да ви кажа, водата не бива да попадне в ръцете им… Но защо ви го казвам на вас? Те са вече пред Париж… Оставам вие да прецените какво да скриете и какво да унищожите…

Това е гласът на военния министър Дотри. Денят е 16 май 1940 г. Фредерик Жолио Кюри със своите съмишленици, след като получи норвежката вода, напредна доста успешно в атомните проучвания. Но ето че трябва сега не само да се спрат изследванията, но и да се скрият на сигурно място всички резултати. И докога, това никой не можеше да обещае…

Правителството напуска Париж. Физиците търсят по-благоприятно място, за да продължат работа. Тежката вода пренасят в килията на един осъден на доживотен затвор… Един ден ненадейно се появява Але, съпроводен от научното аташе на британското посолство лорд Софлок.

— Вие и вашите колеги трябва да напуснете незабавно Франция — казва Але на Жолио Кюри. — И непременно с всичките атрибути, необходими за изследванията по проблема.

— Аз оставам. Другото е ваша работа — отговаря му твърдо Жолио Кюри.

Але се разпорежда. Тежката вода заедно с други скъпоценности скрито е натоварена на въглевоза «Брумпарк». И той бързо напуска пристанището. Друг кораб, плаващ зад него, се натъква на мина и потъва. Този факт ще заблуди германските тайни служби…

На 14 юни кънтят ударите от германските ботуши по павираните улици на Париж. На 23 юни 1940 г. Франция капитулира. Походът трае само шест седмици… Хитлер ликува от най-голямата си победа в своята кариера…

— Къде е тежката вода от Норвегия? — пита офицер от абвера.

— Търсете я на дъното в устието на Жиронда — отговаря му спокойно Жолио Кюри…

Красивата французойка

28 юни 1940 година. Град Динар, Франция.

На тъмнокафявата врата на кметството се чука — Влезте.

— Господине, научих, че се нуждаете от преводачи Зная пет езика говоримо и писмено. Между тях е и немски. Кметът на града с рано побелели коси не свежда очи Пред него е изумително красива двадесетгодишна девойка, която му говори по начин, предизвикващ уважение и респект.

Изминали са само няколко дни от капитулацията на Франция. Две трети от нейната територия са окупирани. В останалата зона е създаден профашистки режим на правителството «Виши».

В град Динар се е настанил щабът на генерал Фон Райхенау. Комендантът иска от кмета да му осигури по най-бързия начин хора, които знаят едновременно френски и немски.

— Вашето име, мадмоазел?

— Жана Русо…

Така младата, надарена с рядка красота французойка постъпва на работа като преводачка в немския щаб. Тя ще има определено отношение към задачата на доктор Джонс…

Добрата врачка

15 ноември 1940 година.

«Лили Марлен», която грамофонът разлива в офицерския клуб, кара Дорнбергер, седнал на обичайното си специално пазено за него място, да потъва в приятна наслада. Той отпива глътка вино и продължава да подръпва с безкрайно удоволствие от кехлибареното цигаре…

На входа застава Браун с изморен вид. Последните дни непрекъснато е на полигона.

— Вернер, Ковънтри! — го посреща веднага Дорнбергер.

Браун не го и поглежда.

— Господи, какво правя? Първо нека да ти налея. Та погледни се на какво приличаш! — И той му пълни чаша от добре изстуденото вино. Чукат се. Браун жадно изпива няколко глътки.

— Нима вече не си чул? Ковънтри сега не представлява нищо друго освен един съвременен Картаген. Купища развалини. Десет часа непрекъсната бомбардировка. Десет часа! Фюрерът се е отказал да дебаркира на острова. Ще го атакува по въздуха. И сега знаеш ли кое е най-интересното?

Браун продължава да го слуша безстрастно.

— Но как не можеш да се досетиш?

— Слушай, Валтер, няма ли да ми предложиш нещо за хапване?

— Колко съм недосетлив наистина. Извини ме… След малко донасят поръчаното за господата началници на ракетния център «Пенемюнде». Достатъчно е само един да си вдигне ръката…

— Е, и? — пита на свой ред Браун.

— На какво искаш да се обзаложим, че сега към нас ще потекат отново марките.

— Не вярвам.

— Слушай ме внимателно. Аз дълго анализирах последните събития. След тази бомбардировка англичаните ще се съвземат. Тогава нашите жертви във въздуха ще станат по-осезаеми. Това е закон на войната. Върховното командуване не може да не се впечатли от това, че асовете ни се давят в Ламанша… И един ден ще решат, че е по-добре да не рискуват добрите си асове над морето, а да ги пазят за Изтока… Тогава те непременно ще се сетят, че има един Вернер фон Браун и един Валтер Дорнбергер, които тук, в това запустяло място, създават много по-добро оръжие, което не изисква никакви жертви… И ето ти ги отново средствата за нашата програма…

Вернер фон Браун го слуша внимателно. Настроението му заедно с храната и виното се подобрява. Той предлага да се чукнат за добрата врачка Валтер Дорнбергер…

Едно към седем хиляди

Краят на 1940 г. Министърът на въоръжението Алберт Шпеер отново изслушва доклада на полковник Ерих Шуман.

— Напредваме чувствително. Само за половин година ние вече знаем много неща, за които до този момент дори беше трудно да се предположи — казва военният ръководител на «Проект У».

Шпеер го слуша замислен и не желае да го прекъсва. Той се интересува не толкова от междинните резултати, а от крайните. За него е важно какво ще може той да докладва на фюрера. Може ли сега в навечерието на новата 1941 г. да го зарадва? Всичко това, над което физиците на Райха се трепеха, на него, архитекта, му изглеждаше доста мътно и неясно.

— Ние предполагахме, че за бомбата няма да бъде пригоден природният уран 238. Но сега вече сме сигурни, че елементът, който ще ни направи непобедими, е уран 235 — продължава Шуман. — За голямо съжаление обаче той се съдържа в урановата руда в мизерни количества. Пропорциите са едно към седем хиляди!

— Едно към седем хиляди! — оживява се Шпеер. — Това много ли е, или е малко? Шуман избягва прекия отговор.

— Нашите доблестни учени поработиха добре. Паул Хартек в момента се опитва да конструира устройство, чрез което от природната смес да се отдели само уран 235. Но това е изключително сложно. Считаме, че най-удобна е центрофугата, предложена от Вилхелм Грот. Но тъй като по пътя, по който вървим, има доста неизвестни, ние не се ограничаваме само с тези предложения. Дадохме възможност всеки да прояви себе си. Манфред фон Ардене например изработи електромагнитен сепаратор. Всички средства са добри, когато преследват една цел.

— Но какво стана с реактора край Берлин?

— Готов е. Хайзенберг обеща в скоро време да докаже възможна ли е верижната реакция, или не е възможна. И то експериментално. Фирмата «Ауергезелшафт» вече усвои производството на метален уран… Както виждате, господин министре, вие вече няма да отидете с празни ръце при фюрера! — завършва със сервилен тон Шуман.

Той явно очаква да го похвалят. Шпеер го изгледа хладно.

«От къде на къде този полковник си позволява да му говори с такъв тон?» — си казва той и дава знак, че аудиенцията е приключила отдавна.

Амниарикс

20 януари 1941 година.

Мрачен следобед. Лапавица — нито сняг, нито дъжд. Мъгла е паднала над Динар. Жана Русо си е легнала рано. Напоследък се чувствува уморена не толкова от работата, колкото от непрекъснатите намеци на ухажорите. Особено от досадните директни покани на Курт, офицер от хората на Райхенау.

На вратата някой чука настоятелно.

«Нима Курт се е напил в клуба и сега се осмелява… Що за наглост» — си мисли Жана и става, за да му отговори достойно. Отваря вратата, решена да бъде рязка.

На прага стоят двама гестаповци… Разпитват я в подземията на щаба. По въпросите им тя се досеща, че не знаят нищо, а само опипват почвата.

Гестапо е засякло изтичане на секретна информация, но няма сигурни улики срещу Жана.

Френската съпротива започва да създава грижи на окупаторите. Саботажите стават все по-чести, партизанските отряди нападат ешелоните, вдигат във въздуха складове и муниции, изваждат от строя релси…

Жана е свободна.

Гестаповецът й подава документите и казва сухо:

— Забранява ви се да живеете в крайбрежните зони!

— Извинете, хер, но това е твърде неопределено — отговаря му спокойно тя.

— Там е написано — сочи той документите, а после и вратата.

Във влака за Париж Жана мисли как да възстанови връзката с нелегалните. До този момент тя изпраща изключително ценни сведения, необходими на Съпротивата. Сега трябва да бъде по-внимателна, гестапо не може да не я провери поне няколко пъти…

Париж през пролетта на 1941 г. изглежда мръсен. Сена мудно влачи сивите си води, сякаш скрила мъката на цяла Франция.

Жана се спира пред тъмно здание, прочита табелката «Обединени френски предприятия» и хлътва зад масивната врата…

Знанието на пет езика и този път свършва добра работа… Тя вече има ново «прикритие».

Животът на едно младо момиче в Париж през тези дни на окупация е тежък. Но Жана се справя отлично. Работата и е свързана с координиране на връзките между окупаторите и обединените френски предприятия. Макар и рядко, тя има възможност да пътува из страната…

Един ден отново на вратата й някой чука. Беше късно следобед. Тя се изненадва — при нея никой не идваше. Значи, гестапо!

— Какво желаете, моля? — са първите й думи към младия мъж, който стои безмълвен и я гледа с лека усмивка в очите. Тя се вглежда в него. В един момент трепва и извиква сподавено: «Жорж»! Хвърля се на врата му, после го хваща свойски за ръката и го повежда навътре.

— Жорж, падаш от небето. Какво те води при мен и откъде знаеш, че живея тук? — Жана го гледа внимателно.

Той мълчи.

— Какво ще пиеш? Коняк, джин? — Коняк, но много малко — казва мъжът тихо и сяда. До този момент те стоят прави и се гледат с любопитство.

— Как научи къде живея? — Жана повтаря въпроса си, без да откъсва поглед от него. В широко отворените й големи сиви очи се борят тревогата и надеждата.

— Ще се изненадаш — казва Жорж и отпива глътка коняк. — Подай си ухото.

Той й прошепва една дума. Жана за миг става сериозна. После се усмихва доволна, навежда се и пак го прегръща.

— Най-после, бях загубила надежда!

Жана Русо е член на нелегалната група «Алианс». Съученикът й Жорж Ламарк също членува в нея. Той ръководи малка разузнавателна организация «Дрюид», която работи за партизаните и за английското разузнаване.

Срещнали се бяха Петрел (нелегалното име на Жорж) и Амнарикс (псевдонимът на Жана). Това бе думата, която и беше прошепнал Жорж…

Не на висшия приоритет

На 22 юни 1941 г. в 3 часа и 30 минути вермахтът нахлува в Съветския съюз.

Вернер фон Браун се радва много на това събитие. В тесния кръг на своите съмишленици той се чука за скорошната победа на германското оръжие… И в същото време в него се промъква една смътна тревога. Тя е вътре в него и той не желае да я споделя с никого.

Когато Хитлер се отказа да дебаркира във Великобритания, предсказанията на Дорнбергер се оказаха верни. Той получи неограничени средства за своята ракетна програма. Тя беше германска, но той винаги я смяташе за негова, лична. Беше се отдал всецяло, не се щадеше. Браун чрез нея търсеше славата… Хитлер му даде пари, но не получи ракета. Не беше възможно. Ракетата бе ново, неизвестно, сложно и хлъзгаво дело. Раждаше се бавно — като човека… Дори покровителят му генерал-лейтенант Карл Емил Бекер не можа да му помогне да ускори работата. Именитият професор по балистика, за да угоди на фюрера, непрекъснато търсеше все нови и нови средства. Не беше шега работа. Хитлер чакаше плаващи танкове, супер снаряди, летящи торпеда… Като разбра, че ракетата я няма още, Бекер се устреми към старото и добре познато оръдие.

Последна негова надежда стана «Дългият Густав». Едно круповско отроче, последна дума на техниката. Генералът професор си представяше как хиляда и петстотин тонният мастодонт ще изхвърли от 600-милиметровата си цев 7,5-тонни снаряди на разстояние 120 километра. Но уви, Лондон оставаше извън обсега му. Освен ако оръдието бъде монтирано върху палубата на огромен кораб. Но и в този случай то би могло да произведе някакви си 60 изстрела, преди цевта му да стане абсолютно непригодна… Бекер неуморно продължаваше да пресмята. Но вече не му достигаше кураж да се изправи пред Хитлер и да му заяви: «Мой фюрер, аз намерих оръжието, което ще накара англичаните да паднат на колене.» Какво му оставаше тогава? Какво… освен да посегне към валтера. И той един ден го измъкна от бюрото лъскав, насочи го в слепоочията си и натисна спусъка!…

Вернер фон Браун преживя тази загуба тежко. Той се почувствува осиротял. Оставеше сам. Нямаше намерение да последва примера на своя кумир, не беше чак толкова високомерен и не чак толкова стар…

Сега, когато Хитлер се пресели в главната си квартира «Вълчата бърлога» («Волфшанце») край град Растенбург в Източна Прусия, за да следи отблизо действията на войските на Източния фронт, какво щеше да стане с финансирането на «Програмата А–4»?!…

Скоро става ясно, че на Хитлер сега просто не му е до А–4. Той очаква танковете му да забоботят на Червения площад… Според предварителните му планове това ще стане само след някакви си три месеца. Войските му ще завземат Астрахан, после Архангелск и ето ги пред Урал.

Авиацията му е необходима само в началото. После ще я прехвърли да се справи с острова. А–4 не му трябва. Парите за нея да се предоставят на самолетостроителните фирми… Ето защо Браун посреща настъплението на Изток не особено въодушевен…

Експериментално доказано

През тази септемврийска нощ на 1941 г. Хайзенберг и неговите най-близки сътрудници остават до късно край експерименталния уранов котел. Възбудата е достигнала до краен предел. Очакват най-важния резултат на работата им през последните години…

Хайзенберг още в края на 1940 г. строи първия реактор край Берлин, След това групата се разделя и се строят няколко реактора в Лайпциг. Търси се експериментално потвърждение за възможността от верижна ядрена реакция, първата крачка към атомната бомба. Урановият завод на фирмата «Дегуса» получава уранов окис от фирмата «Ауергезелшафт», за да произведе първите метални брикети, годни за строителството на реактори. Всеки месец скрито от завода се извозва по един тон метален уран. От него тепърва предстои да се отдели уран 235. Това е проблематичен въпрос, но физиците на Германия виждат пътищата за получаване на заряда за атомната бомба.

— Господа, ние сме пред историческо събитие — казва Хайзенберг и дава знак да се включи апаратурата… След известно време приборите показват, че заложената маса уран в реактора дава значително по-голямо количество неутрони, отколкото са погълнати.

Върху лицата на присъствуващите играят отблясъци от осцилоскопа.

— Това е! — казва Хайзенберг, сякаш нищо не е станало.

На «Урановото дружество» му става ясно какво количество уран и тежка вода ще са нужни, за да започне истинска верижна реакция… Преди повече от една година Карл-Фридрих фон Вайцзекер е установил теоретично, че уран 238 в атомния реактор трябва да се превръща в нов елемент, аналогичен по свойства с уран 235.

На върха на перото той самостоятелно открива елемент, който американците по-късно наричат плутоний, и обосновава възможността за неговото използуване в качеството на заряд за атомна бомба…

Германските физици се насочват към строителството на множество атомни реактори — уранови котли, както ги наричат…

Доверието към съседа

Само два месеца преди главния експеримент на Хайзенберг, на 15 юли 1941 г., Томсън прави доклад до британското правителство. В него той предупреждава, че е възможно в края на войната да се създаде атомна бомба. Английският физик съобщава дори и количеството на критичната маса уран 235. Той пояснява, че ако бъде произведен чист уран 235 и парчетата бъдат съединени, ще последва самопроизволен внезапен ядрен взрив. В неговия доклад има предложение как да се произвежда плутоний и идеи за промишлено предприятие, в което да се разделят изотопите и да се получава уран 235…

Когато лорд Чаруел се запознава с доклада, казва на премиера:

— Сър, ние не бива да се бавим!

— Какво ще правим с нашите съюзници отвъд океана? — пита го Чърчил.

— Ще си позволя да ви припомня, че още преди една година ние им предложихме обмяна на информация. С тази цел изпратихме доктор Тизард. Когато той им поясни, че може да получаваме уран чрез газова дифузия, те не му обърнаха внимание.

— Но това беше през 1940 година.

— Имате право, сега те са изпратили физици, които да ни проучват. Между тях е един от доста свестните — Пеграм. Пуснахме ги в университетите в Кембридж, Бирмингам и Ливърпул.

— И какво?

— Те признават, че ние сме отишли много напред, особено в прилагането на най-новите открития във военната област, включително радара и атомната бомба… Те вече са убедени, че им трябваме, и ще ни предложат сътрудничество.

— А ние?

— Сър, ние не можем да се лишим от помощта им, особено сега, когато ще изпитваме все по-големи трудности от бомбардировките на германците по въздуха. Но искам да ви предупредя. Аз имам едно правило, което не искам непременно да ви натрапвам. Но няма да се стесня да го споделя с вас: «Доверявай се на съседа, но не оставяй съдбата си в негови ръце!»

Чърчил го слуша намръщен, свъсил вежди. Той, разбира се, няма нищо против правилото на своя съветник, но обстоятелствата го заставят да действува по друг начин.

— Ние не можем да крием нашите постижения от американците.

— Точно това е неприятното… Ще им дадем, но и ще си искаме… Първо, ние ще си създадем организация за разработване на атомната бомба и после ще се пазарим…

Ирония на съдбата

Американските учени се връщат от Англия. С тях пристига англичанинът доктор Олифант… Физиците, които и без това са силно разтревожени, получават нови доказателства за възможността атомната бомба в Германия да стане реалност, преди тук да са предприели нещо определено…

Тази информация достига до американския президент.

Той много внимателно се запознава с предоставения му доклад на английския физик Томсън до британското правителство и с програмата, която Чърчил е приел. Той остава с впечатление, че англичаните са отишли много напред. От данните личи, че на тях им е ясно как най-бързо може да се създаде атомна бомба. Рузвелт не пропуска и съобщението, че Англия е готова да вложи милиони в тази работа, а нейните учени да споделят всички свои разработки с американските си колеги…

«А Хитлер — си казва Рузвелт, — какво прави Хитлер? Може би е напреднал.» И той си спомня, че от онова първо писмо на Айнщайн трябва да са минали две години…

На 6 декември 1941 г. президентът на САЩ взима решение за три-четири години да се създаде атомна бомба.

По някаква ирония на съдбата на другия ден 350 японски самолета внезапно атакуват Пърл Харбър и унищожават ядрото на Тихоокеанския флот на САЩ, който се намира на неговата главна база.

Ето как и САЩ вече не са неутрална държава, а участник във Втората световна война.

А Лоурънс и Юри вече са разработили и метод за отделяне на уран 235 чрез центрофугиране и чрез газова дифузия.

Без игра на комар

— Сър, не намирате ли, че Германия сега прилича на здание без покрив? — продължава мисълта си доктор Джонс, като гледа изкосо към своя събеседник лорд Чаруел.

Навън е зима. Наближава краят на 1941 г., която носи много преживявания за Британската империя. Хитлеристкият вермахт дълбоко се е врязъл в територията на Съветския съюз… В началото на декември 1941 г. нещата започват да се променят. С контранастъпление Съветската армия отблъсва агресора от Москва… Доктрината за «блицкрига» търпи крах… Англия си отдъхва. Но заплахата си остава.

На 7 декември Япония напада Пърл Харбър, атакува и английската база в Малая. На 8 декември Великобритания обявява война на Япония. На 11 декември Германия и Италия обявяват война на САЩ. Това е радостна новина за Чърчил и той ликува. След като има договореност със Съветския съюз и Съединените щати, той добре разбира, че Англия ще оживее…

Лорд Чаруел, седнал в кожено кресло с висока облегалка до камината от сив мрамор, полуобърнат към своя гост, примижал се вглежда в червеникавите игриви пламъчета на догарящите сухи дърва и си мисли:

«Накъде води разговорът Реджинълд — Виктор — Джонс?»

Той се отнася с изключително доверие към своя колега. Навремето именно той го беше препоръчал на Уинстън Чърчил като човек с остър и аналитичен ум, годен за работа във военнотехническото разузнаване.

Лорд Чаруел отдавна работи при Чърчил, още от времето, когато той беше главен лорд на адмиралтейството, т.е. командуваше военноморския флот на Англия.

Главният лорд се интересуваше от много въпроси. Той беше уверен, че неговата осведоменост не е само израз на празно любопитство, а ще се окаже твърде полезна за кариерата му. Ето защо създаде специален отдел с началник дългогодишния най-близък съветник по научните въпроси професор Линдеман и му осигури достъп до официалната информация, която той ползваше като член на военния кабинет.

А сега професор Линдеман, станал вече лорд Чаруел, с отдела си обслужва министър-председателя.

— Колега, не зная накъде клоните, но се страхувам, че сте прав. — Тънката струйка дим, която извира от пурата на Чаруел, бърза да се провре покрай горния ръб на зиналата камина и да изчезне. Същото иска да направи една навреме дошла му мисъл, но той я връща.

— Източният фронт приковава към себе си всички военновъздушни сили на Германия и слава богу…

Тези азиатци, руснаците, когато им свършат патроните блъскат самолетите си в машините на прославените немски асове. Не разбирам тази саможертва, но се прекланям пред нея. Народ, който има такива мъже, трудно може да бъде победен. И тук има един любопитен момент. Известно е, че самолетите се произвеждат по-бързо, отколкото летците. Нещата вървят на добре за нас. Много скоро Гьоринг няма да има достатъчно екипажи за бомбардировачите си…

И лорд Чаруел, и доктор Джонс, който сега се беше прехвърлил в отдела за военнотехническо разузнаване във военновъздушните сили, добре знаят, че от май 1941 г. германското луфтвафе вече не бомбардира градовете на Англия. Всичко отиде на Източния фронт. Бомбите, предназначени за острова, сега разрушават съветските гари, заводи, пристанища, убиват мирни граждани… А те помнят какъв смут настава, когато Хитлер навлиза в Полша. Франция е задължена да се намеси, но войските й пропътуваха. Чак след един месец и половина, когато Полша практически беше превзета, англичаните изпращат на континента едва четири дивизии. Предните им отряди влизат в бойно съприкосновение на 9 декември и в една акция беше загинал първият английски войник!

Когато на 10 май 1940 г. вермахтът нахлува в Белгия и Холандия, същия ден в единайсет часа преди обяд главният лорд на адмиралтейството Уинстън Чърчил, който е на шейсет и шест години, заема поста министър-председател.

Хитлер владее цяла Северна Франция и се движи към Париж. Чърчил разбира, че Англия остава сама в Европа. Той бърза да евакуира корпуса и част от френските войски. Това му се удава и поради едни твърде странни обстоятелства. Хитлер просто не му пречи. Може би това беше жест, с който той искаше да подскаже на Англия, че трябва да е с него. Английската армия се оттегля без бой. Но перспективите за Англия са мрачни.

В речта си пред Парламента на 4 юни 1940 г. Чърчил предупреждава: «Евакуация не значи победа.» Тогава той изразява твърдата си увереност, че Англия независимо от тежестите на войната ще намери сили да покаже самоотвержието на защитниците си по суша, по море и във въздуха.

Хитлер отговаря на тази реч със заплаха да извърши десант. Германските бомбардировачи изсипват тонове бомби над военнопромишлените центрове, подводници потопяват английски кораби… Но после фюрерът изведнъж предприема действия, продиктувани от една идея за водене на тотална война — унищожаване на всичко живо и неживо, което стърчи над земята. Масирани удари по гъсто населени райони, които да предизвикат отчаяние и паника у мирното население.

В тези условия разузнаването се оказва изключително важно звено и за двете страни. Разбрал това, Чърчил преустройва висшата организация за управление на разузнавателната дейност. «Хитлер — казва той — получава шпионски сведения от много организации, от абвера, от службата за сигурност на външното министерство и т.н. Аз искам да ме информира само един център.»

Може би по тази причина и доктор Джонс така тънко и внимателно анализира разузнавателните сведения и така резервирано приема изводите му лорд Чаруел.

Неслучайно веднъж когато обсъждат въпросите за немското тайно оръжие, Чаруел е така категоричен с колегата си: «Сър, вие не си давате сметка, че немците много биха искали да ни имат за партньори в своята хазартна игра, но при едно условие — те да диктуват условията. Доколкото ми се простират знанията в хазарта, там има едно понятие блъф. Не разчитайте на мене да се хвана на въдицата им. Не ставам за комар.»

След като получава «писмото от Осло», доктор Джонс многократно се консултира с Чаруел. Ето и сега е в неговия кабинет и внимателно опипва почвата.

— Но германците не са се отказали да въздействуват на Англия — казва Джонс, продължавайки мисълта на колегата си.

— Да, наистина.

— Но с какви средства, позволете, ще го направят?

— Как с какви, с обикновени средства.

— Не разбирам, нали нямат достатъчно авиация в Европа?

Чаруел изгледа Джонс накриво и се усмихва снизходително:

— Сър — продължава Джонс. — След мълниеносната победа над Полша Хитлер в една своя реч през септември 1939 г. споменава за някакво ново оръжие, с което противникът не разполагал.

Лорд Чаруел внимателно слуша Джонс, но не крие чисто раздразнение.

— Потърпете малко, сър. Хитлер се опитва да ни заплаши, като се позова на «германския научен гений», който сега «ковял» именно това страшно оръжие. Ние не бива да бъдем безразлични към подобни, дори и пропагандни изявления на фашисткия водач. Вярно е, че той си повдига цената, хвали се, но все нещичко и пропуска, което не е за казване пред широката публика.

— Открай време в разузнаването най-голямо значение са имали фактите, доказателствата, документите.

Догадките, предположенията нямат място при оценка на обстановката:

— Става дума за ракетите…

— Зная — прекъсва го Чаруел. — Тъкмо за ракетите, за нова «писмо от Осло», което ви го подхвърлиха. И вие от разузнаването се хванахте за него като дар от всевишния. Кой е авторът му. Защо МИ–5 не установи кой е авторът.

— В писмото има много верни неща, има истина. Чаруел става и започва да се разхожда нервно из кабинета.

Навън е станало тъмно. Сега отблясъците от камината се пресичат с масивното му тяло, отразяват подвижната и зловеща сянка по стените, която се мята като странно видение, като призрак. Джонс следи движенията му и си мисли: «Ето го призрака, след който съм тръгнал.»

— Държа да ви припомня — нарушава тишината Чаруел, — че в повечето от досегашните немски съобщения винаги е имало малко истина. Спомнете си какво стана през април 1940 г. Нашите агенти от Копенхаген ни предадоха за датата, на която германците щяха да нападнат Норвегия. Ние, естествено, приехме тази информация с резерви. Но какво се оказа? Датата беше вярна. Но всичко останало — долна лъжа. Ето почерка на нашите немски колеги — малко истина и много лъжа. Стига да има кой да се хване. Но не са намерили…

— Какво предлагате?

— Нищо. Вие би следвало да си напрегнете мозъка.

— Да поискаме потвърждение от информационния център.

— Та вие и сега получавате информация от тъмнозелените им сводки. Това е оперативен център за ежедневен анализ на информация, той няма да ви реши въпросите.

— Тогава?

— Не бива да се отказвате от услугите му. Тъкмо обратно, ползувайте всичко и всекиго, който може да ви подскаже нещо. Моят съвет е да се опитате да анализирате още веднъж и още веднъж възможно ли е немците да имат научни сили и технически потенциал за създаване на тези, позволете, фантастични апарати. Ето тук е въпросът — казва Чаруел и укротен сяда в креслото.

— За да защитите вашата теза, ще е необходимо да изразходвате много енергия и към нея да добавите известна доза риск и смелост, но в рамките на разумното.

— Може би трябва да се опитаме да създадем подобни апарати.

— По-скоро да преценим дали е възможно да ги създадем, защото от тях ние нямаме никаква необходимост…

В края на беседата Чаруел заключава:

— А що се отнася до широко рекламираното «Vergeltungswaffe» («оръжие на възмездието»), може да се окаже, че става дума за атомна бомба, а не за ракети!

— Кой знае? — казва Джонс тихо, сякаш отговаря на себе си…

Мимолетно видение

4 юни 1942 година, следобед. Берлин, квартал Далем. Силна охрана се грижи никой да не смущава господата, настанили се във Физическия институт «Кайзер Вилхелм». Малко неудобно са седнали двадесетината души в този не особено голям кабинет, облицован с махагон, върху който се открояват добре подредените млечнобели лампиони. В средата, групирани около неголяма маса, седят фелдмаршал Ерхард Милх, генерален инспектор на луфтвафе и заместник на Гоьоринг, началникът на Управлението за армейско въоръжение генерал Фон Лееб, физикът Хайзенберг, Фердинанд Порше, конструктор на «Фолксваген», който по това време наблюдава разработването на нови оръжия. Тук е министърът на въоръжението Алберт Шпеер, който след малко ще открие тайното заседание. Присъствуват и други заинтересовани и отговорни офицери, физиците Ото Хан, Паул Хартек, Дибнер.

— Господа, излишно е да ви представям един на друг. Нас ни обединява една идея — урановата бомба. Ще се съгласите да започна с един кратък въпрос към ръководителя на проекта. Господин Хайзенберг, според вас бихте ли могли да създадете уранова бомба и кога?

Вернер Хайзенберг докладва прав.

След като Хан открива разпадането на ядрото през 1938 г., Хайзенберг е далече от задачата да създава уранова бомба. По-скоро той се интересува как да получи повече енергия от атомни източници. Но войната го заставя да се занимава с урановата бомба. Отначало, за да се изяснят възможностите да бъде осъществена верижна реакция, строи уранови реактори.

— Уважаеми господа, уверявам ви, задачата не е от най-леките. Нещо повече, в отделни моменти тя ни изглежда невъзможна. Вярвам, че не се съмнявате в нашите усилия. Ние създадохме уранов котел с тежка вода. Очакваме при работата му в него да се образува нов елемент, който да ни послужи за зареждане на бомбата. Бихме могли да използуваме уран 235, но той е така фино примесен с уран 238, че засега не ни се удава да го получим в необходимите количества. Най-вероятно перспективата ще стане по-ясна, когато пуснем в действие един уранов котел на бавни неутрони. Там делението на ядрата ще нараства лавинообразно. В един прекрасен ден бихме могли да взривим този уранов котел. Но това е нещо твърде далечно…

Както по-късно се установява, това не е бил правилният път за получаване на атомна бомба. Но Хайзенберг и колегите му на този етап също не са си представяли как точно може да се взриви уранът.

Що се отнася до реакторите, историята ще покаже, че Хайзенберг ги строи и успешно получава нови неутрони, превишаващи количеството на погълнатите. Но той не прави следващата крачка: да построи реактор, в който новополучените неутрони да са поне два пъти повече от погълнатите. Тогава е щял да се доближи до техническата идея за построяване на атомната бомба…

«Зелените каски» слушат с удивление непонятните за тях обяснения.

— Чувал съм, че една уранова бомба може да опустоши цял град — казва фелдмаршал Милх. — И щом като това ще е уранов котел, може ли той да се пусне над целта със самолет?

— По нашите представи това не би могло да стане. Но може да се конструира апарат, който да се движи над водата или под водата — отговаря Хайзенберг.

Военните си шушукат. Те не вярват. За тях това не е възможно. Що за уран ще е това, какви са тези неутрони, които според теорията на вероятностите ще поддържат някаква си непонятна за тях реакция?…

Шпеер прекратява безплодните дебати и бърза да уточни:

— Можем ли да се надяваме, че ще имаме бомбата след половин година, или по-рано?

— В никакъв случай — отговаря категорично Хайзенберг. — До този момент ние виждаме пътя за създаване на «уранов котел», който би могъл да се използува за военни цели, но това оръжие ще струва скъпо и ще отнеме много време. Както вече обясних, ще ни бъде необходим уран 235. Но ние не само го нямаме, не само не знаем дали предлаганите методи за получаването му ще са ефективни, но не знаем колко пари ще струват огромните индустриални съоръжения. На пътя ни застават и други трудности от технически характер, които не можем да предвидим. Необходими ни са метален уран, тежка вода и чист графит в количества, които ние не си позволяваме да искаме от и без това натоварената ни със срочни заявки за фронта промишленост…

Присъствуващите шумят. Не е лесно на фашистките босове да «видят» урановата бомба и в същия момент тя да се стопи пред очите им като мимолетно видение. Те вече не слушат Хайзенберг…

— Но ако все пак ви бъдат предостави всички необходими средства, бихте ли могли да обещаете нещо по-конкретно? — пита отново Шпеер.

— Ако изследванията се движат в нормален темп с абсолютна защита на промишлените съоръжения от действията на противниковата авиация, резултати са възможни след няколко години — отговаря Хайзенберг.

Аудиторията зашумява отново.

— Но това е твърде неприемливо — казва накрая Шпеер…

В списъка на срочните програми, които той ще докладва на Хитлер, проектът за «уранова бомба» преминава на шестнадесето място…

На «проклетата пехота» не й трябват крила

— От А–4 може да се получи добро оръжие за Райха, но е досадно, че пехотинците претендират за крила.

Това бяха думи на Гьоринг, който седеше изтегнат в мек фотьойл, обкръжен от два едри булдога, втренчили очи в госта — генерал-инспектора от военновъздушните сили Милх.

Милх заедно с Шпеер беше присъствувал на последните изпитания на А–4 и сега беше дошъл в замъка Каринхол, за да сподели впечатленията си с главнокомандуващия военновъздушните сили.

— Гледката не беше приятна. Ракетата се издигна, но веднага след това падна близо до нас.

— Трябвало е да ви удари по главите — казва недоволен Гьоринг и продължава да гледа пред себе си, сякаш освен него тук няма никой.

Мислите му го водят към Москва, където за пръв път немската ударна мощ се спъна. Фюрерът прогонва главнокомандуващия сухопътните сили Браухич и сам поема командуването, сваля от поста и други генерали. Гьоринг също изпита недоволството на фюрера, но сега го вълнува друго — стори му се, че Хитлер сякаш се страхува! Все по-често започна да анализира странностите на своя фюрер, който стига дотам да твърди, че и Христос бил ариец!

След зимната кампания 1941–1942 г. фюрерът престана да се хвали с «окончателната победа». За пролетта и лятото той имаше ясен план — към Кавказ, Ленинград и отново към Москва… «И преди нас са водили стогодишни войни» — каза си тогава Гьоринг. — Важното е кой ще ги довърши.

Английската авиация сякаш възкръсва. На 23 март 234 английски самолета бомбардират немското пристанище Любек. Фюрерът го извиква и го ругае.

— Баби, ще ви натикат в мишите ви бърлоги! Страхливци! И защо бомбардирате пристанищата им? Ударете ги по цилиндрите им. Само тогава джентълмените ще се впечатлят. Изтребвайте ги!… Душете ги в скривалищата им!… Сривайте музеите, театрите, замъците… Културна Англия ще изтръпне от страх, че на нейно място ще остане само пепелище…

Гьоринг е съгласен с фюрера и щеше да изпълни заповедта му. Но самолетите не му достигат. Най-елитните му полкове летят на Изток, там се топят ескадрилите му, загиват най-добрите му асове…

— Ние не можем повече да губим летци — казва най-после Гьоринг.

— Освен ако пуснем самолетите сами да се сражават! — отвръща му Милх.

Гьоринг го гледа недоволен: — Шегите ви са неуместни.

— Там в «Пенемюнде» създават нещо много любопитно. Проста работа — оживи се Милх. — Представете си самолет без кабина. Движи се от много оригинален двигател, който чисто и просто представлява една тръба. Отпред постъпва въздух. Свива се и в този момент в него се впръсква гориво. Подава се искра, запалва се, образуват се газове, те затварят специалния клапан на предния отвор. Струята газове се устремява назад, създава реактивна сила, която тласка самолета напред. Нищо повече. Тези взривове се повтарят един след друг непрекъснато… Една от ракетите А–4, която още не лети нормално, струва 300 хиляди марки, а този самолет снаряд ще струва само 80 хиляди марки. Но ще носи същия боен заряд на същото разстояние.

— Това е любопитно — изправя се Гьоринг и започва да се разхожда из кабинета, следван от двата булдога. — Какво можем да очакваме?

— Обещаха ми през декември тази година да го приемем на въоръжение.

— Това и вие ми обещавате, нали, Милх? — казва му Гьоринг с поглед към прозореца. После се извръща: — Не бихме ли могли А–4 да вземем при нас? Тя има крила и лети във въздуха, значи е от военновъздушните сили. Или да я оставим на «проклетата пехота»?

— Всичко ще се изясни, когато им покажем безпилотния самолет — отговаря малко объркано Милх…

Неподготвени очи

На 40 километра западно от Лондон сред многото разпръснати по тези места средновековни замъци е и един стар манастир, строен през 13 век. По време на войната тук, в Медменхъм, графство Беркшир командуването на кралските военновъздушни сили е дислоцирало важно подразделение от военновъздушното разузнаване. Неговата дейност е свързана с тайните на «Пенемюнде». Тук опитни дешифратори изучават аерофотоснимки, направени от разузнавателни самолети.

Един ден по установения ред в манастира попада много характерна снимка, направена на 15 май 1942 г. от един твърде съобразителен пилот на «Спитфайър». Тъкмо се връщал от разузнаване на военноморската база «Свинемюнде», той зърва сред гъсталаците на остров Узедом неизвестно нему летище. Нищо не му коствало да го подмине, това не му влизало в задачата. Но находчивият летец само натиснал бутона и на фотографията останали за историята любопитни обекти. Защо за историята? Защото в този момент те са дешифрирани като някакви си «строителни работи» и снимката отива в архива. Никой от сътрудниците не е предполагал колко работа е можела да свърши тази снимка в ръцете на доктор Джонс. Пък и той не е знаел за нея. Ето защо странните пръстенообразни кратери и множеството здания в строеж не дават нищо на английското разузнаване. Нито пък следа, по която да се насочи вниманието. Очите на дешифровчиците се оказали неподготвени за тази изненада…

Успешен старт

На остров Узедом е топъл есенен ден. Слаб вятър духа към морето. Бавно капят пожълтели листа. Нищо не подсказва за напрежението, обхванало изпитателите. На полигона «Пенемюнде-ост» всеки момент ще се случи нещо.

Браун гледа сребристата тринадесеттонна пура, висока четиринадесет метра, която е обгърната в бяла непрозрачна пара. Това е втечненият кислород, който се затопля и излиза от предпазния дренажен клапан. Другият компонент на горивото, с което е заредена А–4, е етилов спирт. Калориите, които отделя тази комбинация, са много по-големи от калориите на барута. Ето защо Браун мечтае да създаде ракета с течно гориво. При равна маса тя ще лети на по-голямо разстояние и ще носи по-голям боен заряд.

Той не е предполагал, че групата му ще се занимава толкова дълго време с А–4. Досега работата им се съпровожда от нескончаем низ неуспехи… Ракетите се взривяват още в самото начало на полета. Ту двигателят не работи нормално, ту някой жироскоп от системата за управление подава грешна команда и ракетата се отклонява.

Днес, 3 октомври 1942 г., Браун иска да вярва, че всичко ще бъде наред и ще може най-после да даде на фюрера новото оръжие.

От юли тази година при Сталинград се водят ожесточени боеве. Вермахтът потапя ботушите си във Волга. Пътят към нефта на Русия изглежда открит. Браун иска в чест на тази победа да подари А–4 на Хитлер. Той поглежда часовника си. Време е. Вмъква се в защитния блиндаж. Група конструктори с нетърпение чакат да разберат какво са постигнали. Артур Рудолф, застанал на пулта, чака знак. Браун махва с ръка и той натиска главния бутон.

Силен рев оглася пущинаците наоколо. Вихрушка ослепителен блясък пленява очите на Браун и той сякаш спира да мисли…

Ракетата бавно, лениво, сякаш без желание започва да се повдига, а после бързо и още по-бързо се понася нагоре. Но… в един момент тя се губи. Стори му се, че пламъкът от двигателя изчезва.

«Нима отново неуспех!» — мисли си с горчивина Браун.

От високоговорителя се чуват гласове — команди, доклади…

Браун беше престанал да ги чува… Напуснал бункера, той гледа с бинокъла нагоре безмълвен, неподвижен… Но ракета не пада, значи продължава да лети! Ще развие скорост 1500 метра в секунда и след като се издигне на 90 километра височина, ще започне да се спуска по балистичната си траектория, за да преодолее разстоянието 190 километра… Това е тя, неговата ракета! Ще кажат скъпа е! Да, скъпа е, защото над 30 хиляди детайла трябва да се изработят прецизно. Но затова пък излети ли, никой не може да я спре… Онези с крилатите играчки не могат да го конкурират. Та нали този сляп и глупав безпилотен самолет ще бъде разстрелян във въздуха от всеки що-годе свестен английски изтребител!…

Когато Браун отпива от шампанското в чест на успеха, му съобщават, че А–4 се е взривила на 4 километра от целта…

Споглеждат се с Дорнбергер. Да, разсейването е голямо…

Разбити планери

Денят е 19 ноември 1942 година. Два взвода от парашутнодесантните части със специално предназначение се настаняват в два огромни планера. Предстоящата операция за тях е нещо съвършено ново и непознато. След малко на буксир поемат нагоре, влачени от два английски бомбардировача «Халифакс». Шотландия остава далече назад, когато ги застяга буря. Екипажите нарушават заповяданото радиомълчание и съобщават за бедствието…

— Сър, няма никакво съмнение, че германците напредват по урановия проект…

Чърчил няма намерение да прекъсва и да спори със своя съветник лорд Чаруел, както правеше обикновено. Той е получил достоверни сведения от разузнавателното управление на министерството по въпросите на икономическата война, според които германците искат от фирмата «Норскхидро» да произвежда 1360 килограма тежка вода в годината. И това беше преди две години, а сега те настояват производството да достигне до 4530 килограма.

— Тежката вода — продължи Чаруел, — това вече всеки го знае, е най-добрият забавител на неутрони и следователно най-идеалното вещество за един уранов котел. Ако те се снабдят с достатъчно количество тежка вода и пуснат в действие своите котли, които, надявам се, вече строят, ще ни изпреварят. Те ще натрупат в тях вещество, което е най-подходящо за бомбата… Настоявам за незабавни действия.

— Но те нямат заводи за тежка вода.

— Засега нямат. Но трябва да сме внимателни.

— Какво предлагате, лорд?

— Да бомбардираме заводите в Норвегия… Торнстед, норвежкият физик, който е строил завода, настоява това да стане само чрез диверсионни групи, тъй като една бомбардировка ще нанесе повече поражения сред населението, отколкото на завода. Германската противовъздушна отбрана на Норвегия няма радари, а само звукоуловители. Ето защо десантниците летят на планери. В същото време една група норвежки патриоти «Лястовичка», която се намира в района на Рюкан, има задача да предава сведения за времето и да посрещне десанта.

Операцията е крайно опасна. Пред планерите са норвежките каньони. Дори няма място къде да се кацне. А бурята продължава!

Първият бомбардировач влекач се разбива. Оцеляват четиринадесет парашутисти. Втората машина скъсва въжето и бърза да се прибере. От нея оцеляват девет англичани.

«Лястовичка» търпеливо чака, изпращайки съобщения, без да знае, че немците вече са разстреляли парашутистите…

Доказателство

Няма данни, които да доказват, че американското или английското разузнаване са добре осведомени за съдбата на германския «Проект У». Съвещанието в квартал Далем на 4 юни 1942 г. и прехвърлянето на програмата за урановата бомба на шестнадесето място остават добре скрита от немците тайна. Затова пък в Америка треската, този път за осъществяване на верижна реакция, е достигнала своята кулминация.

В едно тъмно здание на Чикагския университет Енрико Ферми и съмишлениците му всеки момент ще задействуват своя реактор от уран и чист графит…

Тук вече никой не се съмнява, че и в Германия действуват. Кой пръв ще запали своя атомен реактор и пръв ще взриви атомната бомба?

— Тръгне ли верижната реакция, получим ли необходимото ни количество неутрони, ние доказваме, че бомбата е възможна — пояснява Ферми много преди този ден на своите приятели емигрантите. — А бомбата не е нищо друго освен строго определено количество уран 235, внезапно събрано на едно място. Получи ли се критична маса, моментално ще последва ядрен взрив… И още нещо, в нашия реактор ние очакваме, че от безполезния уран 238 ще получим плутоний, един отличен компонент за бомба…

Денят е 2 декември 1942 година. Най-после реакторът действува… Ето ги и неутроните в излишък. Верижната реакция е факт! Енрико Ферми и групата със светнали очи гледат трепкането на светлинките на осцилоскопа… Светлинките на надеждата…

Особени привилегии

8 януари 1943 година, 10,00 часът.

Гладко избръснати, Дорнбергер и Браун чакат в приемната на ръководителя на производството на оръжие Шпеер. Масивната врата се отваря…

— Хер, ние вярваме във вашата привързаност към делото ни, защото то е общо — започва Браун и след малко казва нещо, за което Шпеер не може да си спомни.

— Вашите идеи, които ни изложихте при последната среща, ние решихме да ги реализираме. Погледнете, моля ви.

И той дръпва шнура, който крепи тънко покривало.

Шпеер вперва очи в масивната отливка, без да може да схване за какво става дума. Браун не го остави много да премисля:

— Надявам се, че именно това сте искали да ни подскажете, да скрием ракетите под земята.

— О, това е чудесно — опомни се най-после архитект Шпеер.

— До момента на изстрелването ракетата лежи в укритието. Команда — и тя се повдига, заема вертикално положение… Старт — и излита…

Шпеер слуша с интерес обясненията на известния ракетчик…

На 19 ноември започна контранастъплението на Съветската армия при Сталинград, а на 23 декември 330 хиляди войници и офицери на Райха се оказват в капан. Авиацията не достига. Хитлер настоява за ново оръжие. Шпеер му предлага нови танкове «Тигри», «Пантери», щурмови оръдия «Фердинанд», самолети «Фоке-Вулф–190А» и «Хеншел–129». Но фюрерът не е доволен. Той иска оръжие чудо! Оръжие, което да намали загубите на летателен състав във войната срещу Англия, за да се освободят сили, предназначени за Изток.

Шпеер успя да убеди върховното главно командуване в това, че далекобойните ракети не изискват летателен състав и са изключително подходящи за нанасяне на масирани удари.

Сега вече имаше думата той. От него фюрерът щеше да търси отговорност. Но и него щеше да хвали.

На 24 декември 1942 г. Шпеер заповяда най-после да се развърне масово производство на А–4 в «Пенемюнде» и в заводите на фирмата «Цепелин».

Браун не пропускаше да отбележи за себе си, че неговите съперници особено активно разработват безпилотния самолет…

— Това, което не можахме да постигнем по-рано с авиацията, ще го направим с ракетите — каза Шпеер бодро.

— Веднъж фюрерът отбеляза, че въздушната война против англичаните трябва да се води, като се ръководим повече от психологически, отколкото от военни принципи — допълни Браун.

Техническият директор на «Пенемюнде» искаше да се презастрахова. Той добре знаеше, че може да му бъде зададен въпрос, свързан с точността на ракетите, а тя беше далеч от желаната. Цитирайки фюрера, той обезоръжаваше Шпеер. Оръжието, което ще подавя морално населението чрез масирани бомбардировки, може да има и по-голямо разсейване, тъй като няма да поразява точкови обекти.

Браун не се лиши от възможността да спомене за неотразимостта на създаваното от него оръжие.

— Излети ли А–4, нищо не е в състояние да я отклони от набелязаната цел…

Неговите внушения правят силно впечатление на Шпеер. Техническият директор и Дорнбергер се споглеждат. Настъпил е моментът за най-главното.

— Професор Шпеер — каза Браун. — След като се убедихте каква сила е балистичната ракета А–4, така необходима на фюрера, нашата гореща молба е на ракетния център «Пенемюнде» да се предостави «висш приоритет» при използуването на материални средства.

— Дайте, а после искайте! — го допълни Дорнбергер. — Няма да ви подведем.

Шпеер не ги изчаква да продължат:

— Ще ви изпратя военнопленници и работници от организацията «Тод». Започнете веднага. Чакам всичко да е готово в края на годината. — Той прави пауза и продължава: — А що се отнася до особените привилегии, ще говоря с командуването на сухопътните сили. Не знам дали фюрерът ще иска да ви приеме…

Браун и Дорнбергер разбират, че аудиенцията е завършила, и бързат да напуснат кабинета на Шпеер с надежда…

Сляпата лупа

10 февруари 1943 година.

Доктор Джонс с лупа в ръка, наведен върху аерофотоснимка, която заема почти цялото бюро, търпеливо търси признаци, които да докажат, че тук някъде има ракетен полигон. От голяма височина разузнавателният самолет «Москито» е фотографирал северозападната страна на остров Узедом. Началникът на отдела промишлени обекти при дешифровъчния център на Кралските военновъздушни сили в Медменхъм капитан Кени стои чинно, готов да отговори на въпросите.

«Всички търсим нещо — си мисли Джонс. — Без дори да знаем как точно изглежда това нещо.»

Първото от постъпилите до този момент донесения, което той сметна за достоверно, беше това на датския инженер-химик. То попадна при него през декември 1942 г.

Агентът съобщаваше: «Професор Фаунер от Берлинското техническо училище и инженер Щефан Сценаси на чашка бяло вино говореха за ракета, изпробвана между 30 ноември и 2 декември 1942 г. на остров Узедом.

След излитането се управлявала сама. Носела 5 тона боен заряд. Взривявала се на разстояние 230 километра и поразявала всичко на 40 квадратни километра!»

В друго агентурно донесение се твърди, че на полигона «Пенемюнде» е изпитвана ракета с боен заряд 10 тона и с далекобойност 130 километра… Имаше съобщения, в които балистичната ракета се изстрелвала от стартово устройство с дължина 100 метра, но нямала точна система за управление на полета. Площадките за стартиране се строяли по крайбрежието на Ламанша. Предприето било серийно производство…

Доктор Джонс вече не се съмняваше, че в «Пенемюнде» има научноизследователски център. Още повече че немците са затворили част от Балтийско море за корабоплаването. Не беше трудно да се досети, че там по всяка вероятност падат експерименталните ракети.

По негово лично настояване на 9 февруари 1943 г. за пръв път фотокамерите на разузнавателния самолет «Москито» специално опипаха всяко кътче от «Пенемюнде».

— Намерихте ли нещо, сър? — не издържа Кени.

— Струва ми се там, в горната част на снимката — отговори Джонс, без да вдига глава.

— По тясната пенемюнденска ивица?

— Точно така, по тясната ивица.

— О, за това знаем отдавна, сигурно са изкопни работи за насипване на брега. Водата вероятно се разлива и се образуват блатни участъци.

— Така ли, а тук? — И Джонс посочи една дълга сянка край плажа.

— С най-висока доза вероятност нашите специалисти считат, че това е помпена станция. Изгребва се тиня и се суши на брега.

Джонс поклати глава: «Нямат си друга работа немците, та ще изгребват тиня от морето. Освен ако след изсъхването й не пълнят с нея бомби.» Той насочи лупата към «помпената станция» и продължи да се взира, докато не му потекоха сълзи. После с досада хвърли лупата.

— Казват, че фотокамерата не може да лъже. Кени мълчи.

— Някои ентусиасти смятат, че от фотокамерата могат да се научат значително повече неща от очакваните, Кени продължава да мълчи…

В това прохладно утро Джонс ентусиазиран бързаше в Медменхъм с надеждата да получи най-после потвърждения на собствените си подозрения. Но и това непроагитирано «око» не се оказа така зорко, както се надяваше Джонс. Не случайно данните от въздушното фотографиране не винаги получават висока оценка в разузнаването.

Джонс много пъти е забелязвал на аерофотоснимките непонятни очертания, които не е било възможно да се разпознаят. Фотоапаратурата не е съвършено средство. На нея й пречат сума странични явления. Една мътна атмосфера, наситена с мараня, една негодна фотолента, една слаба светлина и усилията са напразни… Той беше далече от мисълта да обвинява когото и да било в неакуратност.

— Не бих желал да ви влияя на обективния анализ — каза Джонс. — Но се изкушавам да споделя с вас, че е възможно там да се появи съоръжение от релси. Ако се породи подобно съмнение у когото и да било от вашите сътрудници, колкото и нелепо да е то, моля да ми съобщите веднага, без да се съобразявате с часовете от денонощието… И търсете промишлени обекти. Например завод за барут.

— Разбирам ви, сър — отговори Кени… Джонс си тръгва недоволен, с потиснато настроение. Данните са оскъдни. Но това в никакъв случай не го оневинява. Дори да не знае какво точно се върши отвъд Ламанш, той е длъжен да сигнализира, да предпази Лондон. Той не може да си представи, че хей така и неочаквано немците ще ги изненадат и ще започнат да обстрелват острова с някакво неизвестно оръжие. Дали тези удари ще бъдат внезапни, зависеше и от него… И какво съдържат бойните глави на ракетите? Може би непознат досега заряд? Дори не се знае колко тежат. Сведенията за тях са изключително противоречиви. А може би има различни по вид и предназначение бойни глави?

«Едно разузнаване — си каза той, — което се осланя само на дешифриране на аерофотоснимки, пет пари не струва. Изкуството е да се използуват други източници и да се съпоставят фактите. Трябва да се засилят агентурата, радиоподслушването, наблюденията в неутралните страни… Внимателно да се пресеят и обработят военнопленниците… да, военнопленниците.» И той се хваща за последната дума…

Джонс имаше вече конкретно решение…

Изделие С–1

— Господин президент, моите предложения се основават върху доклада на генерал Гроувс и на Опенхаймер.

— Право да си кажа, Хенри, от самото начало на тази работа си мисля, че ние се занимаваме с нещо, за което един ден ще ни упрекнат, че само сме похарчили сума пари — казва Рузвелт.

Военният министър на Съединените щати Хенри Стимсън в този юнски следобед на 1943 г. беше дошъл да докладва на своя президент за състоянието на проучванията по атомната програма, която на 13 август 1942 г. беше получила прикриващо название «Проект Манхатън». Рузвелт беше отделил от специалния президентски фонд за особено важни и тайни начинания доста пари. Но те очевидно не стигаха. Ето защо Стимсън искаше да убеди президента средствата да нараснат до почти неограничени размери, което за Съединените щати беше нечуван прецедент.

— Изделие С–1 е на път да бъде създадено, но технологиите, които предвиждат получаването на уран 235 и плутоний, поглъщат много повече средства от предвидените.

— И чия бе идеята тази гвардия да се изнесе горе в непристъпните планини на Лос Аламос?

— Като младеж Роберт Опенхаймер се е лекувал по тези места.

— Някъде там се намират «Планините на Христовата кръв». Мисля, че дори съществува легенда. Нали там снеговете са вечни. Когато испанците се изкачили, пред тях се открило великолепието на острите зъбери и от слънцето снегът изглеждал кървав. Тогава те решили, че Спасителят им напомня за своята жертвена смърт…

Рузвелт ставаше разточително многословен в моментите, когато искаше по-добре да обмисли решението си. Той обичаше да говори обикновено. И в този момент би могъл да обясни на своите съграждани по радиото, както го правеше в традиционните си «беседи край камината», какви трудности изпитва нацията. Щеше да им каже: «Приятели мои, виждате ли, ето дори провидението ни насочва към изпълнение на дълга. Ние сме заставени да се трудим над това оръжие само защото някъде там, отвъд океана, други преди нас са започнали работа над него и могат да превърнат света в ад, ако им се удаде да го създадат първи…»

Може би Рузвелт е искал да им го каже, но никога не е считал, че това е възможно. Програмата за създаване на атомна бомба се реализира тайно от строго засекретени учени и специалисти там, в закритите градове Ок Ридж и Хънфорд. Писмата си те получават на адрес: «Армия на САЩ, пощенска кутия 1663»…

— Е, и какво, карат си ските тези младоци, а ние тук се чудим как да им измислим още средства, за да ги пропилеят, нали!

— Разбирам шегата ви, господни президент. Но Опенхаймер вече конструира атомна бомба. Скоро в Ок Ридж ще заработи завод, който ще му осигури първите порции уран 235 за бомбата. Предварителните експерименти отдавна са история. Те пристъпват реално и към натрупване на плутоний в реакторите на Енрико Ферми. А това значи, че бомбата скоро ще бъде почти готова.

— Почти, Хенри, почти… Добре, убедихте ме… Вече сме се хванали на хорото…

Смачкано равноправие

На конференцията през август 1943 г. в Квебек Чърчил и Рузвелт решават много въпроси, между които да започне подготовката за откриване на втория фронт с кодово наименование на операцията «Оверлорд». В същото време става дума и за атомната бомба.

— Както и преди, ние нямаме никакво намерение да крием каквато и да била информация, свързана с научните разработки на нашите специалисти по този така важен въпрос — каза Чърчил.

Министър-председателят на Англия имаше предвид разговорите, които той води с Рузвелт на 20 юни 1942 г. във Вашингтон. Още тогава той се съгласи Англия с научния си фронт да окаже пълно съдействие на Съединените щати в създаването на атомната бомба.

— Но сега този въпрос не стои — отвърна му Рузвелт.

— Така е.

Англия, и да искаше, не беше в състояние да развърне активна програма за създаване на атомна бомба. В условията на непрекъснатите бомбардировки на германската авиация никой не можеше да гарантира, че един новостроящ се завод ще остане скрит и непокътнат.

— Тогава е добре да се договорим за движението на информацията.

— Аз мисля, че той се решава от само себе си — каза Чърчил. — Чия е информацията? Наша и ваша. Следователно никой друг няма право над нея.

— Нито французите, които все пак ни помагаха?

— Нито те — отсече Чърчил.

Не се споменава Съветският съюз, защото това се разбира от само себе си.

В Квебек двамата ръководители слагат подписите синод съглашение, в което се договорят да работят съвместно над атомната бомба и да не показват резултатите на никого…

По-късно нещата се израждат до такава степен, че Англия практически ще бъде отстранена от разработката… Дори ръководителят на английската атомна програма Томсън, предоставил всички теоретични разработки на американските си колеги, няма да знае нищо за това, какво прави Ферми, или нещо за тайните заводи…

Началникът на манхатънския проект Лесли Гроувс извиква полковник Борис Паш — сина на митрополита на руската православна църква в САЩ, — който ръководи службата за безопасност на проекта, и му поставя задача никаква информация да не се показва навън от стените на секретните бараки и заводите, изникнали в планините на Ню Мексико.

Съединените щати, въпреки че са получили помощта на английските и френските физици, практически установяват монопол над разработката на атомната бомба…

Взрив под цистерните

Свъсил вежди, министър-председателят на Англия Уинстън Чърчил чете рапорта за дейността на групите «Гунерсайд» и «Лястовичка»…

На 23 януари 1943 г. втора група десантчици, съставена този път само от норвежци, излита към Норвегия. Самолетът кръжи над уреченото място, но гъста мъгла скрива сигналните огньове на «Лястовичка» и той се връща…

През нощта на 16 февруари 1943 г. върху леда на езерото Скрукен на близо петдесет километра от мястото на действие на «Лястовичка» с парашути се спуска групата «Гунерсайд», съставена от шест норвежци. Скоро те взаимно се откриват.

Започва снежна буря. Двама души се простудяват. Едва намират пуснатите от самолет контейнери с храна…

Операцията започва на 27 февруари 1943 г. Облачно е, духа вятър. Часът е осем вечерта. Хидроелектроцентралата и електролизният завод се намират между една висока отвесна скала и една урва. Знае се, че околността е осеяна с добре замаскирани мини. Един неочакван взрив, и групата ще бъде разкрита. Единственото достъпно място е висящият мост, но естествено е той да се охранява зорко.

Само след два часа парашутистите се спускат по стръмния склон на реката. С риск да пропаднат под тънкия лед те преминават на отсрещния бряг, катерят се по него и са вече на 500 метра от входната врата на завода. Изчакват навън в снега да настъпи полунощ… Ликвидират часовите и залагат шашките от тротил под главните цистерни… Изчезват… Скрити под скалите, наблюдават предизвиканите от тях фойерверки. Около 1300 килограма тежка вода — количество, много пъти превишаващо общия световен запас — са унищожени заедно с инсталациите за нейното получаване.

След като прочита и последния ред, Чърчил написва върху рапорта: «Наградете тези мъже!»

Всичко е тайна

17 май 1943 година, 10,00 часът вечерта.

Заседанието на Министерския съвет на Англия. Блен-хъмският плъх Уинстън Чърчил, получил този прякор след скандалното му преминаване от консервативната в либералната партия, дава думата на 35-годишен кестеняв мъж, среден на ръст, гладко сресан, с бяла риза и връзка на точки. Скъп ланец проблясва на тъмния му костюм. Това е подполковник Дънкан Съндис, председател на комитета за координиране дейността по разузнаването и унищожаването на немското ракетно оръжие.

Цялата информация за секретното оръжие на Германия постъпва при заместник-началника на имперския Генерален щаб генерал-лейтенант А. Е. Най. Тук са всички анализи на доктор Джонс заедно с последната информация, получена след подслушване на разговора между двамата пленени немски генерали Тома и Грювел.

Генерал-лейтенант Най извиква веднага за консултация професор С. Д. Елис, научен консултант на военния съвет на армията и инспектор по разработването на снаряди, и специалиста но твърдо гориво Ъ. Д. Кроу, който възглавява изследванията в областта на ракетите.

— Джентълмени, ще бъда пределно откровен с вас — казва генерал-лейтенант Най. — Повод да поискам вашето компетентно мнение са някои обезпокоителни сведения на нашето разузнаване, които ние вече четвърта година проучваме. Агентурата и военнопленниците свидетелствуват, че хитлеристите разработват секретно оръжие. Имаме множество основания да се съмняваме в точността на данните. Някои от тях просто изглеждат фантастични и абсурдни. Какво се създава в закритите лаборатории на Райха? Само ракети ли, или оръдия, които изстрелват ракетоподобнн снаряди? Какви са тактико-техническите характеристики на неизвестните досега бойни летателни средства? Възможно ли е с тях да се обстрелва Англия от материка? Много неща оставят извън погледа на нашето разузнаване… Но нещо все пак знаем — усмихва се Най и им подава няколко машинописни страници с надпис «Строго поверително».

— Сами ще се убедите пред какви неизвестни се намират нашето разузнаване и нашият Генерален щаб. На тези въпроси е ваша помощ сме длъжни да дадем отговор, и то в най-скоро време.

Само преди един месец генерал Най се беше съгласил да подпише официална справка за разработваното в Германия ракетно оръжие, която разузнавателните органи му бяха подготвили. Днес той реши да я предостави на най-близките научни консултанти. От този ден въпросът за германското ракетно оръжие получаваше по-голяма обществена гласност. Но все още в рамките на строго проверени хора.

На следващия ден пред заседанието на заместник-началник щабовете на видовете въоръжени сили Най настоява «Пенемюнде» да се подложи на бързо и много внимателно разузнаване от въздуха. Заедно с това да се опипа цялото крайбрежие на Ламанш.

— Нека пилотите да търсят стартови устройства… Какво представляват те, ние още не можем да твърдим с положителност. Във всеки случай най-вероятно това ще са метални съоръжения, които трудно биха се маскирали по простата причина, че върху тях все пак ще стоят самите бойни летателни средства. Освен ако не им готвят маскировъчни чадъри, които да се отмятат преди старта — говори Най.

— Предлагам — казва накрая той — по въпроса за ракетите да бъде информиран вече и самият премиер…

Но съгласно законите на английската субординация това можело да стане само ако началник-щабовете се съгласят. Най измъква от тях съгласие. Нещо повече, те решават, че е време усилията на различните разузнавателни органи да се обединят. Тогава Най им предлага кой да оглави тази дейност.

На 15 май генерал Исмей, личен представител на Чърчил в комитета на началник-щабовете, докладва на премиера:

— Сър, началник-щабовете смятат, че трябва да ви осведомят за ракетното оръжие на Райха. Независимо че липсват подробности, те смятат, че ракетите са факт. Настояват да не се губи време за установяване на всички данни, а да се предприемат незабавни контрамерки. Според тях най-бързи резултати могат да се очакват, ако бъде назначен един водещ изследовател, способен да ръководи научно-разузнавателните съветници. На вашето внимание се предлага кандидатурата на подполковник Дънкан Съндис.

Когато Исмей споменава това име, Чърчил го поглежда хитро.

— Виж ти!

До вечерта той дава съгласието си…

Кандидатурата на Съндис всъщност е предложена от генерал Най, който разсъждава така: «Кой трябва да оглави разузнаването на тайното немско оръжие? Може би човек на „Интелиджънс сървис“, който да опипа почвата. Но работата може да се проточи и да ни изненадат. Тогава да потърсим един предприемчив специалист, който се обляга на сътрудниците си. Но няма ли той да изпадне в прекалена леност и да изключи себе си от работата. Не, този човек трябва да има собствено мнение, собствена ориентация в тази сложна и доста заплетена история… И най-важното, този човек трябва да е много близък с „Даунинг стрийт“, за да има кураж да отстоява мнението си. А това може да бъде само един човек — зетят на премиера.»

Дънкан Съндис е парламентарен секретар в министерството на въоръжението. Онези, които добре го познават, смятат, че тази длъжност не е за неговия характер… Той е служил в противовъздушната отбрана на Норвегия, където кампанията на съюзниците се проваля. След това го назначават за секретар във военния кабинет. Той не скрива, че канцеларската работа му е противна. След три месеца се измъква и постъпва в Кралския флотски състав за подготовка на кадри.

Съндис е квалифициран пилот с рискован епизод в биографията си. Катастрофира, самолетът се разбива. Той е изхвърлен със запалени дрехи. Спасява се по чудо.

Кандидатствува за парашутните части, но по възрастови причини не го приемат. Назначават го за командир на Първи британски експериментален ракетен полк, дислоциран в Северен Уелс, въоръжен с 3-инчови невъртящи се ракети с твърдо гориво, създадени от доктор Кроу.

Една злощастна нощ шофьорът на подполковник Съндис заспива на волана, автомобилът се разбива и Съндис получава почти пълно обездвижване, от което ще страда цял живот. След три месеца на легло пред перспективата да загуби и двата си крака или да живее в постоянни болки и дискомфорт той избира второто. Така кариерата му сякаш залязва.

Той е член на Парламента от 1935 г., когато за пръв път се среща с мис Диана Чърчил, неговата бъдеща съпруга.

Връща се в Камарата на общините. Става финансов секретар във военната канцелария и е член на парламентарния секретариат. На този пост той отговаря за всички военни изследвания и производства, разполага с целия британски научен потенциал.

Дънкан Съндис съчетава военния си опит от командуването на ракетен полк с министерския си ранг, плюс директния достъп до средите на научните съветници.

Получил задачата да разузнава германските ракети и да координира дейността на разузнавателните органи на всички видове въоръжени сили в тази област, Дънкан Съндис на специално заседание извиква най-близките си съветници да разпределя задачите.

— Аз се заемам с военнопленниците, аерофоторазузнаването и агентурата. Доктор Джонс, вие ще следите какви задачи получават радарните постове на немците, кой обслужва експерименталната база — откъде какво се транспортира. Най-подходяща задача за доктор Кроу са преките експерименти, които той би могъл да извърши с лекота. Моля ви, изненадайте ни с един предполагаем конструктивен вариант на ракета… Когато бъдете в състояние да докладвате за нещо съществено, незабавно ме уведомете. По най-бързия начин ние трябва да си създадем възможно най-точна представа за военните ракети на центъра «Пенемюнде»…

Комитетът, ръководен от Съндис, бързо активизира своята дейност.

Скоро над Узедом отново лети разузнавателен самолет. Дешифрират снимките, но изпадат в заблуждение. Стартовите устройства за самолетите снаряди (оръжието Фау–1) определят като «насипи под наклон» за отводнителни работи. Хангарите за сглобяване на балистичните ракети А–4 (оръжието Фау–2) са взети за предприятия, които произвеждат азот!

Германците нарочно снабдяват една електроцентрала с диморазпръскващи устройства, за да не може от въздуха да се установи, че тя работи. Английските експерти не са и подозирали, че зданието до електроцентралата е завод за втечнен кислород. Ако знаеха това, те веднага щяха да се досетят, че става дума за ракета с течно гориво…

(Капитан Кени дори е открил една Фау–2, без да знае това. Неговият доклад го потвърждава: «Вижда се предмет с дължина около 14 метра, обгърнат в облак бяла пара.» Дешифраторът не е бил подготвен, за да разбере, че парата представлява кислород. Ракетата Фау–2 се е зареждала с течен кислород, съхраняван до този момент при ниски температури. При зареждането той се загрява. Известна част придобива естественото си газообразно състояние. И за да не се взриви резервоарът, кислородът излиза навън през дренажните клапани във вид на пара. Ако самолетът малко се е забавил, той е щял да снима самия старт на ракетата.)

«Москито» отново лети с камерите към острова… В анализа на аерофотоснимките се казва: «Вижда се елипсовидно земно съоръжение, към него води железопътна линия. Върху един вагон лежи продълговат цилиндър.» Каква ирония на съдбата! В този момент Браун изстрелва поредната ракета Фау–2…)

В своя доклад пред Министерския съвет Съндис включва всички тези данни заедно със заключенията на специалистите: «„Пенемюнде“ представлява експериментален военен център. Няма данни, които да подсказват, че той функционира. Възможно е всеки момент комините на електроцентралата да задимят и да започнат активни експерименти по създаване на нови видове оръжия, вероятно предназначени за бомбардиране на Англия… Предлагам да се попречи на тези намерения. Остров Узедом да бъде бомбардиран. В никакъв случай не бива да чакаме противника да създаде ракети или други нови средства и Лондон да стане обект на нападение. Настоявам да се нанесат въздушни удари и по строителните площадки по френското крайбрежие. Дешифраторите да се заемат още веднъж с всички снимки, направени от началото на годината… Да се проведе ново въздушно разузнаване на всички обекти, които се намират в радиус 200 километра от Лондон…»

Дебатите продължават…

Чърчил слуша и от време на време нервно рови с ръце под широките си ревери. Той може да надприказва всички, но този път е особено мълчалив. Дали не беше наясно по въпросите? Трудно е да се предположи. През целия си живот той е бил изключително осведомен. Може би беше обсъдил в тесен кръг нещата, нали докладваше неговият зет… А сега думата взе личният му съветник лорд Чаруел.

Чърчил видимо не бърза да вземе страна в тази тъмна история, проточила се твърде дълго време — четири години. Това не е добре за него като премиер и военен министър. «Ако немците не разработват това оръжие, тогава те се стремят да раздухат слуховете по принципа „Една бабичка казала“ с цел да ни сплашат — си казва Чърчил. — А може и да имат вече нещо. И в двата случая този въпрос не бива да става достояние на масата.» Чърчил изработва решение за заключителното си слово.

Аристократът Чърчил вярваше в своята изключителност. Той знаеше, че Хитлер го счита за свой личен враг, и то отдавна. Навремето, преди да стане министър-председател, опасявайки се от покушение, той не заспиваше, ако до него не бъде личният му инспектор от «Скотланд ярд».

Чърчил се заслушва в дебатите, които стават все по-оживени…

Специалният съветник на премиера по въпросите на науката, професорът по физика в Оксфордския университет доктор Фредерик Александър Линдеман, който независимо от немския си произход става лорд Чаруел, се смята за човек, който внимателно следи разузнаването на оръжията на хитлеристите. Той респектира с бялата си коса, с гъстите черни вежди, под които се крие тежък поглед. Под месестия му орлов нос белеят гъсти мустаци. Достолепният му вид се допълва от аристократичната изящно бяла яка, папионката и черния фрак. Може би неслучайно носи прозвището Сивия кардинал. За него Съндис е само зет на премиера, съперник, когото ненавижда.

— Джентълмени, това е една до болка смешна «ракетна истерия» — заявява той настръхнал. — Преди да вземете решение, бих искал да чуем отговор от уважаемия сър Дънкан Съндис поне на три въпроса: «Възможно ли е съществуването на ракета с боен заряд от един до пет тона, с далекобойност от петдесет до сто и тридесет мили? Ако тя е реалност, то на какъв етап се намира? Какви контрамерки бихме могли да предприемем?»

— Нашата версия е следната — става Съндис. — Новото оръжие на противника представлява стотонна балистична ракета с бездимен барут. Най-вероятно се изстрелва от специални стартови комплекси, нещо като метателна машина. Предполагаемият радиус на действие е 100–130 мили!… Бихте могли да си представите какви поражения ще предизвика един заряд от 10 тона тринитротолуол. А това е предполагаемата бойна част на ракетата…

Със своя отговор Съндис не се стреми само да задоволи любопитството на Сивия кардинал, който явно иска да го затрудни, но преди всичко да предизвика емоционален ефект. Той му е необходим, за да убеди правителството в реалността от надвисналата опасност, и да се предприемат активни контрамерки, независимо че сведенията за немското оръжие са твърде неточни.

— Ако уважаемите колеги — казва отново Чаруел, — която имат честта да сътрудничат на Съндис, си направят труда да пресметнат по-точно вероятните характеристики, биха се убедили, че тук ни се предлагат абсурдни версии. Аз не вярвам някой от тях да намери научни аргументи, за да ни убеди, че е възможно да бъде създадена балистична ракета с предполагаемите характеристики, но да се движи с твърдо гориво. Разузнаването си е разузнаване, но здравата логика, която идва от научните истини, е нещо друго. Напразно си губим времето. Стотонната ракета, която уж се изстрелвала от 100-ярдови катапулти, е пълна измислица и глупост, която говори, простете, за невежество…

— Искам да напомня на лорд Чаруел, че досегашните сведения са твърде оскъдни и се нуждаят от внимателна проверка. Той много добре знае, че в момента когато вермахтът владее Западна Европа, немското контраразузнаване е по петите на нашите най-добри агенти. Зачестиха провалите. Сега се планира опресняване на състава. Но неговото внедряване при тези условия и функционирането му ще бъдат силно затруднени. Да чакаме ли? Аз мисля, че всяко изчакване е вредно. Ние правим всичко възможно да разузнаем обектите с най-голяма достоверност… Позволете ми да направя едно заявление по повод първия въпрос на лорд Чаруел. Защо уважаемият професор ни предлага да създадем познати нам модели на ракети? Не допускате ли, че немците използуват някаква друга схема. Не забравяйте за проектите на професор Оберт и руснака Циолковски. Те и двамата предлагаха ракети с течно гориво.

— Това е абсурд за съвременната технология — още повече се разгорещява Чаруел.

— Но позволете, физическите закони, които ние познаваме, не ни забраняват да използуваме въглеводородните смеси с окислител, например кислород. Ефектът е значително по-голям от този при барута — отговаря в своя защита Съндис.

— Това едва ли е възможно в теоретичен план, да не говорим за практиката. — Доктор Кроу, моля, какво показаха вашите изследвания?

— Направих експеримент в моята лаборатория. След него аз отхвърлям възможността германците да използуват течно гориво — казва Кроу прав и сяда.

— И за да не останат напразни вашите илюзии — продължава лорд Чаруел, — потърсете отговора в неудачните взривове на барутни ракети с що-годе подходящи размери…

Предложението на Съндис да се бомбардира Узедом не се приема. Представителите на военновъздушните сили настояват да не се бърза с това решение. Те искат да им се предостави достатъчно време за детайлно разузнаване на всички възможни цели, тъй като бомбардирането им при добра защитеност със средства за противовъздушна отбрана ще доведе до големи, и то неоправдани жертви. Чърчил сякаш физически усеща върху себе си яростните очи на Хитлер, който може би му готви изненада.

Сега, разбира се, не е 1940 г., когато той след поражението при Дюнкерк се провиква за кураж от Парламента: «Нека противникът никога не забравя, че Англия е само част от нашата империя… Ако тук ни засипват с бомби и ни карат да се скрием в добре защитените скривалища, флотът ни, който владее положението, ще си каже решаващата дума в свещената борба…»

Чърчил можеше да произнася каквито си иска речи, за да повдигне духа на народа, но изтръпваше при мисълта Хитлер да предприеме нахлуване в Англия. Премиерът нямаше увереността, че островът щеше да събере сили, за да му се противопостави. Сам той не можеше да се справи с германската военна машина, набрала толкова силни обороти…

Но какво иска сега да му подскаже Хитлер с «ракетното оръжие»? Не иска ли да го сплаши, да го притисне, за да не открива втория фронт?

При тези мисли Чърчил едва доловимо се усмихва. Каква наивност! Та нали той сам отлага вече толкова пъти отварянето му въпреки изричното настояване на Съветския съюз още от началото на войната. Той отказва да стори това през 1941, след това през 1942 година. Използува цялото свое изкуство, цялото красноречие, за да забави този ден. Но не смееше да се хвали много с това, за да не го обвинят един ден, че неоправдано е съдействувал за удължаване на войната. Той се грижеше за историята и за своето място в нея.

През юли 1942 г. с Рузвелт решиха да открият втори фронт, но в Северна Африка.

Чърчил не иска да признае, че му е необходима възможно най-бърза победа на английското оръжие по две причини. Той разбира, че приносът на Съветския съюз ще бъде решаващ. Това силно ще повлияе на бъдещето. Втората причина е вътрешнополитическа. Пораженията на Англия през 1942 г. не могат да не се свързват с дейността на ръководеното от него правителство. Скоро ще му се наложи да се спасява лично той. А това може да стане само на полесражението.

Английските въоръжени сили побеждават немците и италианците при Ал-Аламейн. Това е добре дошло за Чърчил. По негово нареждане по цяла Англия се разнася победен звън на хиляди камбани. Но този звън не може в никакъв случай да заглуши в съзнанието на хората по света впечатлението от страшния грохот на съветските оръдия при Сталинград. Не Ал-Аламейн, а битката при Волга ознаменува началото на прелома във Втората световна война. На хоризонта изгряваше сияние, което подсказваше на света бъдещата победа на съюзниците, но Чърчил се изплаши… В един меморандум до членовете на военния кабинет той демонстрира своя антисъветизъм, нарича евентуалното тотално настъпление на Съветската армия «най-страшната катастрофа», при която «руското варварство» ще унищожи културата и независимостта на древните европейски държави…

През август в Москва той обещава вторият фронт да бъде открит през 1943 г. Но както показва историята, това е неговата поредна лъжа…

Какво иска да му подскаже Хитлер с тайнственото секретно «оръжие на възмездието»? Нима се надява на някакви отстъпки. Грохотът на войната се носи далеч по земята на Русия. Нека болшевиките и фашистите се бият възможно по-продължително време. Това е само от полза за Англия, особено когато липсва заплаха за острова.

Тук мислите му престават да галопират. Той се заслушва внимателно в дебатите. Подсъзнателно схваща, че нещо не е наред. Говори се за опасност и в същото време не се знае откъде идва тя.

Идва онзи момент, когато неговата способност да размишлява и да действува се спъва. Какво да се предприеме в тази неясна обстановка?

Чърчил гледа внимателно седящия срещу него в тъмен костюм министър на вътрешната сигурност Хърбърт Морисън. Този 47-годишен хитрец, вдигнал многозначително вежди, се усмихва едва доловимо и гледа надолу, сякаш иска да каже: «Нека чуем премиера» — После погледът му се плъзва към Идън, Литълтон и към 50-годишния сър Стахорд Крипс. Заглежда се в пепитеното му сако, бръчките по челото, които много рано са се впили в него, и тънките очила, зад които се крият още едни хитри очи. «Та това е онзи Крипс, който отначало твърдеше, че науката не възразява в „Пенемюнде“ да се създаде гигантска ракета, но после промени мнението си. Толкова ли ги е наплашил Чаруел?» — мисли Чърчил.

В началото на април 1943 г. той вика лорд Чаруел и му казва: «Какво ще кажете, да поставим ли задача на авиацията да поогледа този завод за тежка вода? Ние непременно трябва да узнаем ще им се удаде ли на немците да създадат собствен завод за тежка вода, или няма да им се удаде.» Чаруел се съгласява с Чърчил и дори предлага конкретни мерки.

Няма ли намерение Хитлер да зареди ракетите с някакво ново взривно вещество, получено в резултат на атомните изследвания?… Излиза, че и двата въпроса са важни. Ракетите могат да се окажат чудесна стратегическа маскировка, която да отклони вниманието от атомното оръжие!

— Ще си позволя, джентълмени, които наблюдавате нацисткото тайно оръжие, да лансирам пред вас една своя версия — казва в заключителното си слово Чърчил. — Представете си, «Пенемюнде» е театър, пълен с декори, артисти и суфльори, които говорят малко по-високо, за да чуе и публиката която не е в залата. Ние се хващаме и нашите бомбардировачи хабят бомбите си, а отдолу ги чукат като банани… Очевидно необходимо е да се потърсят нови разузнавателни източници в окупираните територии, Франция, Белгия, Полша… Възможно е с «оръжието» на възмездието да ни пробутват дезинформация, за да предизвикат паника…

Чърчил много добре разбира опасността от разпространяване на мълва сред масите, които той никога не е уважавал, но които могат да му създадат излишни грижи тъкмо сега когато кабинетът му след победата при Ал-Аламейн има здрави позиции. Ето защо в заключение той казва твърдо:

— Забранявам да се дава гласност на тази история. Никой освен присъствуващите и пряко заетите е тази дейност да не бъдат осведомявани!…

«Фергелтунгсвафе»

30 май 1943 година.

Браун и Дорнбергер обядват.

— Валтер, чете ли днешния брой на «Фьолкишер беобахтер»?

— Шегуваш се, приятелю, кога ми остава време за вестник?

— Напразно — продължи Браун. — Има нещо, което ще те зарадва.

— Така ли?

— Е, не съобщават какви цигари пушиш и какви вина обичаш.

И двамата се разсмиват шумно.

Браун, който винаги търси повод да се похвали или да бъде похвален, беше намерил дори в правителствения официоз на хитлеристкия Райх нещо, което да погъделичка неговото самочувствие.

— Скоро ще се заговори за нас с пълен глас. Слушай какво пишат.

И той му чете вестника…

(Нацистката върхушка разбираше, че след поражението при Москва и Сталинград и особено след тридневния траур за пленените 50 дивизии край Волга духът на немската нация беше спаднал. И не само сред войниците от вермахта, но и сред населението, което изпитваше на гърба си тегобите на войната. А вместо скривалищата, в които все по-често им се налагаше да се тъпчат, им беше обещана велика Германия и велико изобилие. Гьоринг бе в стихията си. Той развя мита за «секретното оръжие» на Райха, за «оръжието на възмездието», което много скоро щяло да измени хода на войната.

Хитлер търсеше място и време за реванш. Погледите на Генералния щаб сега бяха обърнати към Курск. Залагаше се преди всичко на новите танкове — «Тигри» и «Пантери». През това време Хитлер искаше да попречи на един предполагаем десант на англичаните във Франция.

Заседанието на началниците на генералните щабове през февруари 1943 г. преминава под знака на голямото поражение при Волга и Северна Африка. Сякаш за да компенсира спадането на духа, началникът на Генералния щаб на ВВС генерал-полковник Ханс Ешонек докладваше в мажорен тон:

— Нашите славни въздушни асове накараха англичаните да търсят убежище в тъмните влажни мазета. Но и там ги настигна паниката, защото след всяка бомбардировка, когато се измъкваха оттам, те газеха по трупове и намираха вместо домовете си руини… — Той се запъна и продължи малко по-тихо: — Но не мога да скрия, че и тяхната авиация предизвиква неблагоприятен ефект в нашите градове…

Присъствуващите се намръщиха. Ешонек погледна с надежда Гьоринг. Но той бе като глух. И началник-щабът бързаше да излезе от това конфузно положение.

— Много скоро ние ще разполагаме с най-мощното оръжие на света, с най-секретното оръжие на Райха, което ще ни осигури победа!

Гьоринг веднага му подаде ръка:

— По заповед на фюрера до края на тази година Лондон ще бъде сринат със земята. Ние няма да допуснем десанта. Ще ги изчакаме, когато си пият чая, и ще ги засипем с ракети…)

Браун и Дорнбергер получават онази част от директивата на Генералния щаб, която се отнася до ракетите. От нея ясно личи, че интересът към «Пенемюнде» отново се засилва.

На 2 март 1943 г. на остров Узедом пристига Химлер.

Дорбергер и Браун го посрещат с известна предпазливост. Това е човекът, от когото се бои цяла Европа. Пълновластен стопанин на SS и гестапо, на концентрационните лагери.

Появата на Химлер очевидно не е случайна.

Когато Браун го вижда в униформата на SS, струва му се, че този човек с бледо лице е отровен. Има вид на незначителен дребен чиновник. Ако някой го срещнеше на улицата, може да не го забележи. Има красиви маникюри на ноктите. С тях той от време на време почуква по зъбите си. Сам управлява своя брониран мерцедес и обхожда острова.

— Възхитен съм от ракетите ви — казва той и след малко добавя нещо съвсем неочаквано за тях: — Какво бихте казали, ако минете под моя закрила?

Какво могат да му отговорят Дорнбергер и Браун! Та това е човекът, който само с едно кимване превръща милиони хора в купища трупове. Очевидно неговото решение е продиктувано от някакво недоверие или от други, по-далечни цели, за които ракетчиците не могат да предполагат. А всъщност на тях им е съвършено безразлично под чие покровителство ще работят, стига да имат средства и възможности, за да довършат разработката на своите ракети. На оръжието, което щеше да им донесе слава. Ето защо, естествено, те показват пред Химлер своята дълбока благодарност…

На 26 май на острова идва специална комисия в състав: райхсминистъра Шпеер, генерал-полковник Фром и гросадмирал Дьониц от военноморския флот. В този ден е трябвало да се вземе решение, на кои апарати да се даде зелена улица — на самолетите снаряди или на балистичните ракети, на Фау–1 или на Фау–2.

Опитите да се демонстрират полети с два самолета снаряди не са успешни. Съперниците на Браун от ВВС се провалят. Всички знаят, че неговата 4–4 има вече над двадесет успешни старта… След продължителни спорове се решава да се разработват и двете оръжия, тъй като носят почти един и същи полезен товар на едно и също разстояние с еднаква точност.

Това решение удовлетворява всички.

Фау–2 и Фау–1 се приемат на въоръжение. Фау е съкращение от «Фергелтунгсвафе», т.е. «оръжие на възмездието»…

Браун е доволен, още повече че успешните стартове на неговата ракета му повдигат самочувствието.

А ето и сега намира открити намеци в централния печат за силата и мощта на своето творение.

— Е какво, Вернер, пак сияеш?

— А ти?

— И аз, разбира се. Но трябва да ти кажа нещо под секрет. Научих, че райхсфюрерът ще ни направи чест да ни посети отново.

— Нищо по-радостно.

— Да ти кажа честно, тези визити никак не ми харесват.

— Какво имаш предвид?

— Нека оставим този разговор.

Доказателствата

29 юни 1943 година, 20,00 часът. Току-що е започнало съвещанието по въпросите на новото германско оръжие. Тук са ръководителите на британския Генерален щаб, учените консултанти и съветниците и комисията при кабинета за оперативна отбрана. То се провежда не в резиденцията на министър-председателя на «Даунинг стрийт», а в подземията на правителствените здания. Този факт е твърде показателен за нарасналата опасност от неизвестния призрак, който близо четири години броди в кулоарите, възбужда най-противоречиви мнения, предизвиква горещи спорове…

Чърчил седи в края на дългата маса, слуша внимателно изказванията и си мисли: «Тук под земята е чудесно, дори се долавя прохладата от парка Сент Джеймс. Над нас трябва да има десет фута стомана и цимент, невъзможно е да ги пробие една ракета. Но ако от взрива тази кутия все пак се разклати и фугите й цъфнат, няма ли оттам да нахлуе Темза?» В следващия момент Чърчил, сякаш почувствувал как хладната вода пълзи по краката му, погледна със съмнение към Атли и Идън, които седяха от двете му страни. Дали не са доловили мислите му? После присви очи, решил, че не бива да дава воля на нервите, рязко мушна пръсти още по-дълбоко под реверите и се заслуша.

И този път силите се поляризираха. Съндис защитаваше мнението, че това може да бъде само балистична ракета. Лорд Чаруел смяташе, че това е добре разиграван театър от немците. «Пенемюнде» — казваше той — е въдица за големи шарани. Доктор Кроу предложи да не се отхвърля предположението, че там се разработва безпилотен самолет…

«Нищо ново — си казваше Чърчил. — Нима наистина няма никакво оръжие, както твърди Чаруел?»

Още в началото Чърчил нарича това съвещание конференция, за да поощри дискусионното разглеждане на въпросите и свободното излагане на мнения. Но ето че от дебатите не се получаваше никаква яснота в обстановката. Това дори го подразни… В една от паузите той енергично се намеси:

— Джентълмени, чух ви, но се затруднявам да оформя собствената си представа по този, види се, доста заплетен въпрос. Ето защо ще ми потрябва допълнителна помощ.

Бих искал да чуя мнението на човека, който има най-голям принос в създаването на радарите, онзи, който ни даде възможност да наблюдаваме противника отдалече… Може би сега той ще ни помогне да прогледнем през гъстата мъгла от противоречиви мнения, на които сме сити.

Доктор Джонс започна с кратко встъпително слово… През това време Чърчил се обърна към лорд Чаруел: «Надявам се, не се дразните от думите на този човек. Няма да се учудя, ако ви направи смешен. Така се отблагодаряват хората. Помня, че вие ми го препоръчахте.»

Чаруел беше свикнал с доста острия сарказъм на премиера и нищо не отговори.

Доктор Джонс не знаеше, че преди малко повече от две седмици Чаруел бе писал на Чърчил следните думи: «Джонс, който вие познавате добре, ръководи научно-техническото разузнаване. Той има интересни наблюдения по секретните разработки в Германия. Това ми дава увереност, че няма да бъдем изненадани… Настоятелно моля да намерите време и да изслушате неговите съображения за немските ракети…»

Чаруел, разбира се, не вярва на ракетите, но има определена слабост към Джонс и е сигурен в неговата акуратност. И още нещо, той иска по този начин да омаловажи изводите и мнението на зетя на Чърчил, Съндис, когото ненавижда.

В същото време дейността на Джонс е под ръководството на Съндис. От него службата му получава указания да възложи на агентурата на европейския континент задача да засили наблюденията върху «Пенемюнде» и да събира максимална информация.

Доктор Джонс разсъждава по следния начин: «Според по-голяма част от агентурните съобщения немските експериментални бойни летателни апарати летят само на разстояние, малко по-голямо от сто километра. Ако те се изстрелват от изток на север и точката на старта е остров Узедом, полетът им не може да не се следи от радарите на самите немци. Нещо повече, не може те да нямат тази специална задача да следят движението им. Но къде наблизо има радари? По крайбрежието на Балтийско море, там са 14-а и 15-а рота за наблюдения. Как ще разберем дали се провеждат експерименти? Като следим излъчването на радарите им и разговорите по радиостанциите, които ги обслужват. Това е отлична задача за разузнавателната служба „Игрек“…»

Чърчил не е сгрешил, когато е поискал да чуе мнението на доктор Джонс. Напоследък при него започват да постъпват изключително важни сведения от най-различни източници. Той внимателно ги анализира, съпоставя и прави съответни изводи…

При него попада и писмо на един двадесетгодишен студент — Леон Анри Рот. На баща си, участник в Съпротивата, той пише: «И видях ниско да лети нещо гигантско и да гърми като стотина самолета.»

Постъпват и сведения от полски патриоти…

(В Полша тежката и изтощителна борба за откриване секретите на «оръжието с особено предназначение» се води в пълна нелегалност. Започва я ръководителят на движението на Съпротивата Стефан Игнашек. Това е една продължителна, изпълнена с множество рисковани операции епопея, която широко е осветлена в полската литература.

Бернард Качмарек с групата «Балтика» започва с изучаване на слуховете за «оръжието чудо», което уж се изстрелвало някъде по крайбрежието на Балтийско море. Но нали това крайбрежие се е изпружило на дължина над две хиляди километра! Малко е да се каже, че задачата не е лесна. Но скоро започват да постъпват сведения. Те внимателно се анализират и кръгът се стеснява около Шчечин.

В този район заминава Ян Шрьодери — инженер по образование. С фалшиви документи той започва работа в транспортна част, която снабдява с продукти «Пенемюнде». Не може да проникне в ракетния център, но доста ясно чува рева на двигателите и вижда излитането на ракетите. Помага му и Ана — негова съотечественичка, с която успява да се сближи. Ана прислужва в дома на един от немските специалисти и подслушва всички разговори между гостите, които свободно си бъбрят, без да подозират, че тя знае немски. Шрьодер изпраща донесенията, а там друг инженер — Коцянц, с псевдоним Корона «врачува» над тях. Изводите на Корона чрез тайна радиостанция попадат на бюрото на доктор Джонс…)

При него идва и информация направо от управлението за новото оръжие на германския Генерален щаб. Авторът съобщава, че немците се готвят да обстрелват Лондон с управляеми ракети. Хитлер бързал да ги употреби, но още не достигали стартови комплекси, някакви особени метални устройства, наподобяващи средновековните катапулти. Бомбардировката на Лондон се отлага от юни за края на юли 1943 г.

Французите съобщават, че обстрелът се очаква през декември 1943 г. и че «през пролетта на 1944 г. хитлеристите имат намерение да изстрелват по пет хиляди снаряда на ден»

Джонс е свикнал с подобни противоречиви донесения. Но той вече знае много за ракетите А–4, за 155-и зенитен полк, който ще ги изстрелва, за неговия командир полковник Вахтел, който работи под прикритие като Мартин Волф… В папките му са и списъците на френските предприятия, които произвеждат части и гориво за ракетите.

Тези изключително ценни сведения доктор Джонс е получил от групата «Марко Поло», ръководена от шестдесетгодишния химик Андре Хелбронер.

На 12 юни са направени нови аерофотостимки на «Пенемюнде». Службата на Кени много внимателно ги изучава, но не намира нищо, което да заслужава внимание. Въпреки това дешифраторите акуратно отбелязват, че на една от снимките се виждат обекти с цилиндрична форма — бели щрихи с дължина 1,5 милиметра на сив фон. Това според експертите са «стълбове, високи 12 метра, с диаметър 1,2 метра». Тези снимки постъпват при доктор Джонс.

Той отново е с лупа в ръка. Този път твърдо е решил сам да ги дешифрира, без да се влияе от изводите на специалистите от Мендменхъм. Стои дълго време прав; изморен от неудобната поза, най-после сяда, но веднага скача като ужилен.

— Чарлз! — вика той своя помощник. — Чарлз, виж, също като пура с надебелен нос. — Очите му са широко отворени.

— Пет метра дължина.

— Десет, Чарлз… Та това са ракетите им!… Най-после!… Няма съмнение, това е новото им оръжие… Бързо, Чарлз, бързо. Отиваме при лорд Чаруел…

Изводите от всичките тези сведения Джонс представя на вниманието на министър-председателя и на участниците в съвещанието. В заключение той казва:

— На много от присъствуващите може да им се стори, че всичко това, за което говорихме, е само една игра на мисълта и фантазията. Нямам намерение да ги укорявам, това е въпрос на избор, направен след като изслушаха така акуратно анализираните сведения и наблюдения. Но дори да сметнем, че не съществува непосредствена опасност в близките дни, ние не можем да отречем факта, че немците разработват ракети, именно ракети!…

Веднага пламват спорове… Но повечето от членовете на комисията заемат страната на доктор Джонс…

След конференцията комитетът по отбраната взема решение «да се разузнае крайбрежието на Северна Франция в радиус 240 километра от Лондон». Разработват се планове за частична евакуация на столицата. Без излишен шум се монтират тридесет хиляди бомбоубежища, наречени по фамилията на английския министър на вътрешните работи «бункерите на Морисън»… ВВС получава задача да бомбардира «Пенемюнде» през една от нощите внезапно с възможно най-големи сили.

Активизира се дейността на агентурната мрежа. Нейна главна цел остават резултатите от експериментите, провеждани на закрития остров Узедом.

Министър-председателят не е във възторг от сведенията за немското ракетно оръжие. Не бе изяснен въпросът, разработват ли се безпилотни самолети. И въобще сведенията отнасят ли се само за балистичните ракети, или част от тях се смесват с «летящите бомби»… «Пенемюнде» остава загадка. Ето защо той поставя задача на Съндис и на Джонс да намерят начин, но в скоро време да му представят план на ракетния център, разположен на остров Узедом…