Крахът на аферата „Фау“

Прометеят на Америка

4 октомври 1957 година, Хънтсвил (щата Алабама).

Новоназначеният военен министър на Съединените щати Нейл Макелрой инспектира ракетния център «Редстоун». С него е командуващият сухопътните сили В. Букер.

Тук се създават експериментални военни ракети за Америка.

Допреди войната в това затънтено кътче хората прииждаха на сезони, за да оберат памуковите плантации на фермерите. Ставаше шумно, а после всичко замираше. Памукът отиваше хем за платове, хем за барут…

Войната свърши и нещо стана в околността на това забравено от бога място. Отново заприиждаха хора, но вече не си заминаваха. Изникваха нови постройки, нови мотели, вили, административни сгради… Правителството построи специална магистрала… После се разбра, пристигнали са немски ракетчици. Отвори се работа. Вернер фон Браун стана знаменитост.

Атомната бомба, вече създадена и изпитана на живо в Хирошима и Нагасаки, търсеше свои носители.

От Германия докараха 300 вагона, натъпкани с ракети Фау–2 и всевъзможна апаратура.

Един ден началникът на ракетния център генерал Холгер Тофтой се отпусна пред журналистите и каза: «Ние бяхме жалки готованковци, когато моят щаб докара от Германия тези ракети. Немската ракета Фау–2 икономиса за американските военни изследвания 50 милиона долара и 5 години време…»

Вернер фон Браун е в стихията си. От бункера, хванал с две ръце перископа, отново наблюдава експерименталните стартове. Всъщност той пристига още през септември 1945 г. с договор да оглави службата за проектиране и разработване на балистични ракети в американската армия. Неговата група обучава специалистите на фирмата «Дженеръл електрик» как се сглобяват и изстрелват ракетите Фау–2. Но това беше във Форт Блис.

От 15 март 1946 г. е вече на ракетния полигон «Уайд Сендз» («Белите пясъци») в щата Мексико. Въодушевен, той се изпусна пред един местен журналист: «Моята страна загуби две световни войни. Този път бих искал да бъда на страната на победителите.»

И се зареждат успехите му. На 6 септември 1947 г. изстрелва ракета от самолетоносача «Мидуей». На 24 февруари 1949 г. изпитва двустепенна ракета, чиято първа степен е модификация на Фау–2. Та това е онази ракета «Америка», с която искаше да обстрелва Ню Йорк! Участвува в създаването на нов ракетен полигон във Флорида.

И от 1950 г. работи в ракетния център тук в Хънтсвил. Създава се нова ракета «Редстоун». Програмата ръководи полковник Холгер Тофтой, технически директор е Ото Рудолф, вече станал Артур Рудолф. А Вернер фон Браун ръководи отделението за разработки при Агенцията за балистични ракети в армията на САЩ, т.е. той е главен експерт по ракетните въпроси.

През 1955 г. «Редстоун» е създадена, наричат я още «Юпитер-А». Тя е пряк потомък на Фау–2. От нея започват да се множат американските балистични ракети. Браун е извоювал доверие. А ракетата е приета на въоръжение в американската армия. Тя може да пренася пет тона на 400 километра. Докарана е в земите, от които някога се изстрелваха Фау–2, но вече в състава на НАТО, и е насочена на Изток.

През май 1954 г. националната задача на Америка да се създаде междуконтинентална балистична ракета, за която са осигурени неограничени финансови средства, е възложена на Браун. В кабинета му редом с Фау–2 и «Редстоун» е поставен макет на първата американска междуконтинентална балистична ракета «Юпитер», която немската група ще конструира през 1958 г., т.е. след една година.

От тази разработка се интересува военният министър на САЩ.

— Полигонът е невъзможно тесен — пояснява му сега Браун. — Най-малкото, което би могло да се направи, е да се отчуждят нови земи. — И вдига ръка към пролома на река Тенеси, която живописно разделя Камберландските планини на две. — Но и това няма да ни удовлетвори. Платото е твърде тясно. Нейл Макелрой се загледа натам, където се простираше суха степна равнина, от която сякаш изведнъж израстваха планински вериги. Такива добри възможности разкриват полигоните край океана. Защо Браун се е влюбил в това място?

— Щом е така, ние ще ви предложим да разработвате ракетите тук, а да ги изпитвате във Флорида — каза му той.

Преди Браун да отговори, директорът на ракетния център бригаден генерал Холгер Тофтой поиска разрешение да се отклони до телефона, откъдето звъняха спешно… След няколко минути той се върна.

— Господин Макелрой, разрешете да ви съобщя. Всички устремиха поглед към генерала, който си беше свалил очилата и нервно ги изтриваше с меката кърпичка, после ги постави и каза:

— Джентълмени, над нас лети съветски сателит!

В първите минути всички бяха вцепенени. Сякаш се беше взривил подземен склад за гориво.

— Невероятно! — каза някой.

Друг повдигна глава нагоре, но после сконфузен се спотаи.

— Сателитът тежи 83,6 килограма — продължи генерал Тофтой.

— Ако това не се окаже пропаганда, значи все пак те имат мощна ракета-носител — разсъждаваше гласно ръководителят на Агенцията за балистични ракети към армията на САЩ бригаден генерал Джон Медарис. — Нашият сателит «Авангард» тежи само няколко фунта.

«Как е възможно?» — помисли си Вернер фон Браун, който сега официално заемаше поста сътрудник на агенцията. — Как е възможно руснаците да се окажат първи? Та целият свят знае за американския «Авангард»… Руснаците, изглежда, обичат да мълчат и разчитат на изненадата, на шока от изненадата… — И Браун както винаги в такива моменти предпочете да заговори пръв и да предложи идея:

— Ние също имаме ракета, наша, собствена. Може да е с по-малка мощност, но е изпитана и е приета на въоръжение. Всички добре я познавате. Няма нищо по-лесно да я използуваме за извеждането на сателита. Гарантирам, че резултатите ще бъдат брилянтни.

Военният министър, смръщил чело, мълчеше.

— Разрешете само да продължим работа по проекта «Орбитър» — подхвана генерал Медарис.

— Само след деветдесет дни ние можем да изведем американски спътник — заяви тържествено Браун, — «Юнона–1» е готова. Само малко доработка и ще се поздравим с успех.

Разпалените дебати продължиха четвърт час, когато най-после министър Макелрой се намеси:

— Тази работа е важна и доста сложна. Едно прибързване може да се отрази зле на ракетните програми за отбраната…

Браун и Медарис се спогледаха. Те очевидно нищо не можаха да разберат от думите на военния министър на САЩ…

Браун ще спаси Америка. Ще възвърне честта й. Той ще изведе първият изкуствен спътник на Земята. Той дълго ще работи със своите сънародници в служба на Америка. Някои от тях ще се пръснат. Но групата ще си остане компактна.

Браун ще подскаже на президента Кенеди да предприеме престижната национална програма за кацане на Луната. И от 1960 г. до 1970 г. ще разработи и изпита мощната ракета-носител «Сатурн–5», с която американците ще отидат на Луната. Ще го нарекат «Прометеят на Америка». Но колкото и големи да са заслугите му към ракетната техника, не може да се измие кафявото фашистко петно от биографията му. Не може да се забрави усърдието му да «подари» на нацисткия фюрер прекрасното «оръжие на възмездието», което уби хиляди мирни жители на Лондон, Антверпен, Лиеж, Париж, не могат да се забравят планините трупове в концлагера «Дора», върху които растяха неговото тщестлавие и световна известност.

От 1972 г., след като е бил заместник-директор на НАСА, навършил 60 години, е в оставка и като «истински американец» се занимава с частно предприемачество — става вицепрезидент на фирмата «Феър чайлд индъстрийз» за разработка на космически спътници за свръзка.

Умира от рак на 16 юни 1977 г. в малкия град Александрия, погребан от най-близките му роднини без почести. Вестниците съобщават за новината чак след два дни.

Закъсняло признание

В една пролетна вечер на 1976 г. обаятелният говорител на Лондонската телевизия, усмихнат както винаги, обещава на зрителите съпричастност в една сензационна среща:

— Лейди и джентълмени, мъжът и жената, които само след секунди ще видите, преди повече от тридесет години са работили, без да се познават лично, в името на една кауза… Много от вас дължат живота си на тях. Благодарение на неуморните им усилия жертвите на безсмислените варварски бомбардировки с оръжието Фау бяха чувствително намалени.

Ще си стиснат ръцете професорът по балистика и астрономия в Абърдинския университет, който по време на войната има честта да бъде един от ръководителите на техническия отдел на разузнаването в адмиралтейството, впоследствие той е началник на отдела за научно-техническо разузнаване при британските военновъздушни сили, човекът, който е наричал себе си «личен съветник» на Уинстън Чърчил по въпросите на военната техника, и… неговият сътрудник, останал неизвестен на британското разузнаване… До този момент те никога не са се виждали…

В едър план доктор Джонс побелял, но запазил още стройността на стегнатата си слаба фигура целува ръка на очарователна солидна дама с живи очи и красиви черти на лицето.

— О, как се радвам — казва Джонс. — Чудесно е, че сте тук.

— Толкова години наистина. Сякаш всичко е било и не е било… Но откъде все пак научихте за мен?

— «Ноев ковчег», да… именно така се наричаше книгата, която ми попадна преди три години.

— От нашата ръководителка по време на Съпротивата.

— Мари-Мадлен Фуркад.

— Да, да.

— Там научих за историята на групата «Алианс» и че Амниарикс, която ни изпращаше по ефира онези очаквани с толкова нетърпение изключително ценни за нас сведения, се казва Жана Русо, след войната станала виконтеса Де Кларан… Това сте вие. Така добре сте съумели да законспирирате вашата дейност, че аз въпреки усилията можах да узная само, че агентът ми е «млада, красива французойка, която знае пет езика и е най-забележителната девойка на своето поколение».

— Много мои другари загинаха в тайната война с «оръжието на възмездието»… След арестуването ми аз попаднах в концлагер…

Жана Русо разказва за ужасите, които е трябвало да преживее…

А доктор Джонс си помисли: английското разузнаване много време проверява кой е Кристиансен, онзи, който ни предостави първите скици на самолетите снаряди… Чудесен патриот, датски офицер и той следваше да бъде тук при Амниарикс. Само колко мъчения изтърпя в гестапо… Тук трябваше да бъде и авторът на писмото от Осло. Но кой беше той?

Според една версия това е бил инженер Ханс Кумеров.

Не може да бъде, си казваше и днес доктор Джонс, един човек да е разполагал с такъв обем разностранни тайни сведения за немската военна техника.

Не може да бъде, но съществуват доказателства, че това наистина е бил инженер доктор Ханс Хенри Кумеров от Берлин. Асистент в Института по физическа химия и електрохимия при Берлинската висша техническа школа. Той използува връзките на доктор Томфор в Норвегия и прехвърля сведенията чрез жена си Инга Кумерова… По-късно, след като се убеждава, че Англия не реагира на неговите сигнали, той се включва в борбата като член на берлинската група Шулце-Бойзен-Харнак… През есента на 1943 г. гестапо убива семейство Кумерови.

Доктор Джонс не узнава и за жертвите на групата «Марко Поло». Шестдесетгодишният патриот Андре Хелбронер загива в концлагера «Бухенвалд». Алфред Ешкенази го убиват на улицата… Да не говорим за ония патриоти от Полша, които му доставиха не само ценни сведения, но и цяла ракета Фау–2… Доктор Джонс не можеше обаче да не признае, че всичките тези герои са помагали на Англия, допринесли са по-малко ракети да се взривят над Лондон и по-малко негови съотечественици да бъдат убити…

През 1948–1952 г. Джонс е сътрудник на британската Контролна комисия в Германия и има тази възможност да установи някои истини. Но дали ги беше установил, никой не може да твърди със сигурност, защото той не говори за тях. Толкова години след войната времената са се променили. Не му се иска да говори и за своя неприятел, който му създаде толкова грижи, за Вернер фон Браун. Между многото награди ракетчикът има и златен медал, получен от английските власти. Британското правителство, както и американците правят от него герой.

На Амниарикс той може да се възхищава открито… Накрая доктор Джонс й казва:

— Никога няма да забравя особено едно от вашите съобщения, което аз чаках дълго време, знаменитото донесение за полка Фау–1. То имаше решаващо значение за вземане на важно правителствено решение. Британският народ ви е особено признателен…

Безнадеждно утешение

«Ето че и Георг ме последва» — каза на себе си Артур Рудолф, въздъхна дълбоко, остави вестника и отиде до прозореца. Над обвитите в скреж борове блестеше зеленикавожълтият диск на луната. Той се взря натам с влажните си изморени очи, сякаш очакваше някой да се покаже. Тъжно минаваха дните му, а нощите го изморяваха с безсънието и унеса в лабиринта на спомените…

«Какво време беше тогава» — мислеше си той. — А ето и Георг.

Романтичното перо на кореспондента на ЮПИ съобщаваше за пенсионирането на «предпоследния от мохиканите» от «украсената със слава кохорта», «мечтателя от Хънтсвил», седемдесет и девет годишния Георг фон Тизенхаузен от групата на Вернер фон Браун, която след войната започна да работи в ракетния център «Джордж Маршал».

«Аз се гордея със съдбата си и считам, че ми провървя — казал героят, прощавайки се с колегите. — През целия си професионален живот се занимавах с това, за което мечтаех на младини. Аз започнах от „Пенемюнде“ с Фау–2, а завърших с „Шатъл“.»

Това съобщение върна Рудолф много назад във времето…

Откакто пристигна във ФРГ, журналистите проявиха интерес към неговата личност. Във вестниците съобщаваха, че в най-главната канцелария на правителството на ФРГ е постъпило заявление от президиума на Организацията на лицата, преследвани при нацизма, към съюза на антифашистите. В него се казваше:

«Артур Рудолф е един от тези, които носят главна отговорност за робския труд, както и други нацисти, „специалисти“, преселили се без проблеми във ФРГ. След 1945 г. те бяха приети на служба в САЩ, а сега, лишени от американско гражданство, са сред нас. Както следва от документите, които се намират в американската прокуратура, под ръководството на Рудолф и подобни на него са били измъчвани до смърт хиляди затворници, използувани за принудителна работа в подземните ракетни заводи.

Искаме арестуването му. По всичко личи, че и това дело ще завърши със същото, с което са завършили безчислените дела на други нацистки престъпници. Настояваме за публикуване на имената им. Нека се даде гласност на материалите от разследванията, проведени в САЩ. От името на жертвите на фашизма и техните близки искаме всички обвиняеми да бъдат арестувани и дадени под съд.»

Главният прокурор на ФРГ бе изказал следното мнение:

«Прокуратурата на ФРГ не се занимава с престъпления, извършени по време на нацисткия Райх. По тези въпроси следва да се обърнете в Людвигсбург, в Централното ведомство по разследване на престъпленията, извършени от националсоциалистите…»

Ръководителят на ведомството, старши прокурорът Алфред Штрайм на въпроса, дали ведомството ще възбуди дело против Рудолф, е съобщил:

«Понастоящем не разполагаме с каквито и да са материали, които да свидетелствуват за виновността на Рудолф. Известно ни е, че той се е преселил във Федералната република. През юли 1984 г. ние поискахме от съответните американски институции материали за Рудолф. През октомври повторихме искането. Надявам го скоро да получим тези материали и след внимателното си проучване ще вземем решение.»

Рудолф не искаше да има неприятности. Нали още през 1947 г. бе признал всичко. Американското правосъдие знаеше добре неговата биография.

Като член на нацистката партия през 1945 г. той подлежеше на специална проверка. Тя беше извършена повторно, когато през 1954 г. пожела да получи американско гражданство. Тогава Пентагонът забрани на имиграционното ведомство да прави разследвания. Всички документи за неговата кариера се намираха в принадлежащия на САЩ Западноберлински документален център и бяха обявени за секретни…

Рудолф бе известен на международния комитет «Бухенвалд-Дора». В печата го нарекоха «убиец, седял зад бюро».

«Познавахте ли Рудолф» — питаха журналистите бившия концлагерист Роман Корнеев. А той бе отговорил: «Да и днес бих го познал… Този вежлив господин, който винаги беше издокаран, аз помня добре. Той идваше в нашата команда, за да проверява работата ни. Не си цапаше ръцете, но зад него винаги вървеше есесовски надзирател…»

Артур Рудолф се дразнеше от съобщенията в световния печат, свързани с неговото име. Той не искаше да се среща с никого. Това, че там някъде са умирали хора, не е била негова работа. Той е бил задължен да произвежда оръжие за Германия.

На въпроса, «На Нюрнбергския процес стана ли дума за лагера „Дора“?», участникът в съветското обвинение на Нюрнбергския процес професор Марк Рагински бе казал: «Разбира се. Нюрнбергският процес не можеше да мине покрай този страшен фашистки затвор, в който загинаха не по-малко от 50 хиляди души. Според мен буквално на всички лица, които са ръководили това нацистко „производство“, трябва да им се търси отговорност и да им се наложи най-строго наказание.»

Рудолф стисна устни и се усмихна жлъчно. В очите му, които изглеждаха угаснали, се появи странен блясък. Той си казваше: «Късно е, уважаеми, късно. Това че напоследък Министерството на правосъдието на САЩ възбужда съдебни дела против нацистите, които пребивават в Америка, още не значи нищо. С тези дела американците не могат да не усещат, че обвиняват и себе си. В Америка не може да не се намерят хора, които да спрат това удряне на шамари по собствената им физиономия…»

Луната се бе изместила и сега Рудолф седеше в тъмното на кревата. Лицето му бледнееше.

«Чудесно, Георг, чудесно» — повтаряше си той. — Но какво, по дяволите, ще правиш сега? И защо те наричат «предпоследния»? Значи Вернер е още там. Да Вернер Дам, трябва да е под седемдесетте. Той ще е вече «последният мохикан». Свърши нашата, а… Но нека американците не забравят, че в началото на тяхното величие стоим ние.

Нима ще забравят Браун! Нали той им каза още през 1952 г.: «Космосът е последната граница, която САЩ предстои да овладее, за да станат най-силните в света…» Дорнбергер в това отношение беше по-силен. Ако не беше Макнамара преди двадесет години да го спре, сега нямаше да стои въпросът да имат ли «звездни оръжия», или да нямат. Те просто отдавна щяха да ги имат. Само как им заяви право в очите: «Джентълмени, не съм пристигнал тук, в тази страна, за да загубя третата световна война. Две аз вече изгубих!» Да, Дорнбергер беше глава. Можеше и на ескимоса да продаде хладилник. Предложи на фюрера аерокосмически самолет снаряд, но не му стигна времето.

Валтер Дорнбергер изповядваше: «Съвършено очевидно е, че за военните стратези Космосът е една по-разширена област за военни операции във вертикално направление… В това пространство с известни трудности може да се държи цял арсенал от най-съвременни и напълно автономни системи оръжия, за да бъдат използувани…» И предложи на новите си господари фантастична система от космически оръжия, множество спътници с ядрено оръжие на борда, които ще кръжат около Земята на различни височини и под различни ъгли. Всеки един от тях по команда ще се връща в плътните слоеве на атмосферата и ще поразява предварително определени цели. По тази идея Пентагонът разработи програмата НАБС — спътници бомбардировачи с ядрено оръжие.

Това импулсира Дорнбергер и той в стихията си веднага предложи «рояк» от спътници, снабдени с малки ракети, които да се насочват по инфрачервен сигнал. Това трябваше да стане сърцевината на противоракетната програма с космическо базиране. Но се оказа, че е залитнал твърде далече. Оръжието, дори и да можеше да се създаде, по онова време нямаше по какво да стреля — подходящи цели в Космоса липсваха.

А идеята продължаваше да зрее и през 50-те години вече бе в основата на проекта БАМБИ, който предизвика спорове. Дорнбергер се нахвърли срещу НАСА, която искаше да изведе хора в Космоса. Той нарече програмата и «ефективни трикове» за публиката. Трикове, които отвличат вниманието и средствата, необходими за космическото оръжие.

Министърът на отбраната при Кенеди Робърт Макнамара през 1962 г. обяви проекта за преждевременен и «непригоден», след което прекрати изследванията. «Фантазията на космическите ястреби» не намери подходяща почва и технология.

На власт дойде администрацията на Рейгън и тези разработки получиха тласък. В тесен кръг със стари приятели Рейгън реши, че е настъпило времето от съществуващите технологии да се създаде бързо система за противоракетна отбрана. Един от компанията, генералът в оставка Даниел Греъм, през 1982 г. в книгата си «Височинна граница» предложи богат асортимент от проекти, които да задоволят «прокосмическата компания». Много от тях — транспортните военни космически кораби, орбиталните военни станции, геостационарните убийци — той просто заимства от Дорнбергер, от немските емигранти. Оформи се идеята за глобална противоракетна система от 432 спътника, всеки с по 50 ракети, готови да унищожат балистични ракети в полет…

Минаха четиридесет години, а Америка продължаваше да изсмуква каймака от научен потенциал не само на сънародниците, мислеше си Рудолф, не се спасиха и англичаните, французите, италианците.

В Америка надменно заявяваха, че «западноевропейците не се продавали, но можели да се купуват». Тази безцеремонност се разголи особено в последно време.

«Звезните оръжия» щяха да погълнат нови контингенти. Това явление му бе познато още от времето, когато се реализираше програмата «Аполо». В нея хлътнаха множество научно-технически светила от Западна Европа и особено от Англия. Днес нещата не бяха се променили. Вашингтон искаше да привлече към «новите военни технологии» не западноевропейските компании, а групи от най-подготвени специалисти. Те ще работят под девиза за «равноправно партньорство», ще демонстрират «солидарност и сътрудничество», а след това в подходящ момент Америка ще им подскаже, че не се интересува не само от тях, но и от позициите им…

«Американците все още получават умове срещу подаяния» — мислеше Рудолф с досада.

Той седеше на края на леглото и гледаше втренчено в отсрещната стена. По челото му искряха влажни капки пот. Дишаше тежко.

Отиваше си една зловеща нощ и той се питаше дали ще дочака да го споходят минутите на спокойно старческо утешение…

Един реквием

Хънтсвил, Алабама, 27 април 1985 г. (ЮПИ): «Армията и НАСА отдадоха почит на германските учени, създали оръжието Фау–2, които се събраха да отбележат четиридесетгодишнината от пристигането си в Америка, с което започна космическата програма.

Групата ветерани, повечето от които са надхвърлили седемдесетте, се срещна може би за последен път…

Германците, мнозина от които още живеят в Хънтсвил, са работили в групата на Фон Браун в „Пенемюнде“ и са били прехвърлени в САЩ да продължат работата си. Други ги последвали и така се родила космическата програма на САЩ…»

«Това е уникален случай в развитието на човечеството — каза Валтер Визман, който с шестдесет и петте си години е най-младият от първоначално дошлите в Америка след разгрома на нацистка Германия сто и осемдесет германци. — Каквото и участие да сме имали в него, ако човек не е горд от това, той или не се е опитал да разбере, или не може да разбере…»

Някои от участниците във вчерашното събиране заявиха, че са започнали кампания с писма до американски и германски официални представители в защита на Рудолф, който ръководеше създаването на ракетата «Сатурн–5»…

Един офицер от армията, запасният полковник Пол Торн, който е работил заедно с групата от «Пенемюнде», зае най-категорична позиция: «Започваме да изпускаме от ръцете си правосъдието и да го оставяме в ръцете на неподходящи хора… Рудолф е жертва на лов за вещици…»

Рудолф мълча до тази седмица, след което обяви, че е «невинен…»

И едно предупреждение

За американския милитаризъм не беше важно какъв ще се окаже произходът на хората, които ще им създават оръжия, нито техният морал, стига тези оръжия да са подходящи за отстояване на «позицията на силата».

Хитлер не можа да получи ракетно-ядреното оръжие. Неговите амбиции бяха удовлетворени частично с ракетите. Но ракетите Фау нямаха нито подходящ боен заряд, нито необходимата точност на попадение, те нямаха качеството на желаното супероръжие и останаха по-скоро като демонстрация на едно начало по пътя към най-зловещото оръжие.

Фау — «оръжието на възмездието» — не постигна онази цел и нямаше онази роля, която му се отреждаше. То остана като една поредна авантюра на Хитлер. Авантюра, която с настървение бе подета отвъд Атлантика, и то с активното участие на нацистките учени и инженери. Под въздействието на опияняващите възможности на авангардните технологии днес тя е доведена до абсурд.

Когато слушаме съобщения, че е пусната в производство новата междуконтинентална балистична ракета MX, със смайващо безочливото име «Пийс кипър» («Страж на мира»), снабдена с 10 бойни глави всяка с мощност по 600 килотона, и този 200-глав ядрен дракон се готвят да скрият в бетонни укрития в пустинните ъгълчета на Юта и Невада; че е утвърдена програмата за създаване на уродливото отроче «Миджитмън» или още «Самотник» — ракета която трябва да оцелее при най-невероятно сложни бойни условия благодарение на своята миниатюрност и мобилност; че се форсира програмата «Трайдънт–2» — ракета, която ще се спотайва в океанските глъбини, пред нас изниква зловещата сянка на Фау, на онзи зародиш, който преди повече от 40 години се появи в болните мозъци на нацистка Германия, беше съхранен от американския милитаризъм, за да му бъде осигурена подходяща почва за развитие. Неговите метастази се плъзнаха по тялото на Земята, опипват всяко научно откритие, за да го превърнат в оръжие, в средство за изтребване на хората, за внушаване на страх.

Сега разбираме най-добре защо скамейките на Нюрнбергския процес, приготвени за стотици нацисти, бяха празни. Скриха ги, приютиха ги. Бяха им нужни, за да конструират оръжия.

Но техните схващания до такава степен се инфилтрираха в съвременната оръжейна програма на Пентагона, че идеята да се създават все по-нови модерни оръжия чрез използуване на постиженията на съвременната технология ни се струва до болка позната и не намираме нищо ново в нея.

Ето какво копие се е устремило към гърлото на съвременната цивилизация. И в неговото изковаване са участвували фашистки инженери, учени, онези, чиято дейност на Нюрнбергския процес беше окачествена като «противочовешка» и «престъпна».

Къде беше Браун? Отиде, за да създава първите бойни ракети на Америка. Къде беше Рудолф? Отиде, за да участвува в създаването на най-съвременните американски ракети. Къде беше Дорнбергер, нацисткият генерал с рицарски кръст? Та той самият смята, че не е предаден на Нюрнбергския съд, защото било неудобно да бъде обвинен в убийство на граждански лица, след като и американците употребили едно коварно оръжие за изтребване на мирни хора — атомните бомби над Хирошима и Нагасаки! И той замина за Америка и дълги години с неговия сподвижник от «Пенемюнде» Крафт Ерике поставя основите на крилатите ракети, наследниците на някогашните «вишневи костилки» — самолетите снаряди Фау–1.

«Овладяването на Космоса е необходимо за научна, политическа, икономическа и военна цел. Всичките тези цели са важни, но най-основната от тях аз смятам овладяването на Космоса за военни цели.» Това са думи на Дорнбергер. И ги съпоставяме с думите на онези, които тръбят, че на САЩ им е необходим гигантски комплекс от «футуристични оръжия» — средства за поразяване, базирани в космическото пространство.

Но ако някога светът беше принуден да приеме авантюрата на Хитлер, сега той не може да си позволи подобен риск.

Една нова подобна авантюра заплашва не държави и континенти, а цялата Земя, цялата наша цивилизация. Заплашва човешкия род от пълно изчезване. Опасността сега е двойно по-страшна, защото апокалипсисът може да бъде предизвикан не само от преднамерено решение, но и при опит за шантаж или при невярна оценка на обстановката, от техническа грешка на извънредно сложната оръжейна система.

Твърде много са уроците на историята, но човечеството не иска да получи последния урок, защото няма да има кой на кого да разкаже за последната авантюра. Ето защо тя не бива да се допуска. Време е да се сложи край на всякакви авантюри както на Земята, така и в Космоса!