Крахът на аферата „Фау“

Операция «Елстер»

Нощта на 29 ноември 1944 година.

Гъсти облаци са скрили звездите над източното крайбрежие на САЩ. Оловносинкавата повърхност на океана внезапно се раздвижва и от дълбините бавно, почти крадешком се показва гладкият стоманен гръб на германската подводница с номер У–1230. Люкът се отваря. Пускат гумена лодка. В нея скачат двама души и започват бързо да гребат към брега. Стоманената акула безшумно хлътва под водата.

Дежурните пред екраните на бреговите радари не забелязват нищо обезпокояващо. Кой е можел да предполага, че ехото на войната в Европа ще преодолее Атлантика?

На това разчитат двамата опитни есесовски диверсанти. След половин час гребане те се вкопчват в сушата…

Така започва операцията на отдела за диверсии при Главното управление на имперската безопасност с кодово наименование «Елстер» («Сврака»).

Преди да се разделят, агентите унищожават лодката и разпределят помежду си подготвените отрано диверсантски атрибути — пари, мастило за тайнопис, радиопредаватели и т.н.

Единият по документи е капитан Едуард Грин от Бриджпорт, а другият — Джек Милър.

В действителност първият по шпионската картотека е американец от немски произход Уйлям Куртис Колпаг с псевдоним Били. Получил е солидно електротехническо образование в Масачузетския технологичен институт, има звание мичман от американския флот, изпълнявал е задачи в Латинска Америка.

Вторият е агент на отдела за диверсии № 146 Ерих Химпел по специалност радиоинженер, бивш резидент на абвера в столицата на Перу Лима.

Преди да предприемат това екзотично пътешествие под водите на Атлантика, агентите изучават балистичните ракети на Вернер фон Браун и начините за насочването им по радиосигнал.

За да се отклони вниманието на ФБР, на американците е «подхвърлен» ръководителят на фашистката служба за саботаж в САЩ Ервин Лакузен, който няма никаква представа за тази задача…

«Кога противникът може да се съгласи да преговаря?» — пита Хитлер свои приближени и сам си отговаря: — Когато е притиснат в клещи и дивизиите му нямат друг избор, освен да се предадат, ако не искат да бъдат смлени… Ето това ще трябва да постигнем в най-скоро време… Хитлер отново е завладян от страстите на авантюриста. Той е решил отново да блъфира, но този път с неочаквана военна операция…

«Волфшанце», личният апартамент на Хитлер. Тук са Кайтел, Йодъл, началник-щабът на сухопътните сили Гудериан, генерал Крайне от военновъздушните сили. Докладва Йодъл.

— Мой фюрер, през последните три месеца вермахтът загуби един милион и двеста хиляди верни вам войници. Ние не можахме да въздействаме на Румъния, България и Финландия да не скъсват с нас дипломатически отношения по понятни причини.

— Нима тези марионетки ви изплашиха, Йодъл? — апострофира го Хитлер.

— Мой фюрер, положението е много сериозно. Ако ние не предприемем необходимите действия, за да обърнем събитията в наша полза, скоро на германска земя ще маршируват съюзниците.

— Спрете, Йодъл, вие сте паникьор! — почти му изкрещява Хитлер, после отива до военната карта, окачена на стената, и я натиска с юмрук:

— Ще настъпим ето тук, в Ардените!

Присъствуващите го гледат изумени от така неочакваната му реакция.

— Ще се врежем между американците и между англичаните. Докато се опомнят, ние ще им забием такъв щик, че те веднага ще се скарат.

— Но, мой фюрер, а на Изток?

— Надявам се, че ще ви стигне умът в главата, за да се сетите, че там ми трябва затишие. Направете нещо, Йодъл. Нека руснаците да спрат…

Обърна се към картата с гръб към останалите и продължи да разяснява своя замисъл:

— Ще притиснем към Северно море поне тридесет дивизии на Чърчил. Нека тогава той реши ще продължава ли войната, или ще иска преговори с нас… И не забравяйте за въздействието с нашето оръжие Фау.

Надеждите на Хитлер, свързани с «оръжието на възмездието», се засилват особено след една негова среща с главния конструктор от «Пенемюнде».

— Аз отдавна имам идея да създам мощна двустепенна ракета — пояснява му Браун. — Ракета, която само за 35 минути да прелети океана.

— Но това е изумително! — възкликва Хитлер.

— Конструктивната документация е готова. Ракетата ще бъде съставена от вариант А–9 и вариант А–10. Със 70 тона гориво ние ще пренесем един тон взривно вещество на разстояние 5 хиляди километра. Ако целите са в Америка, бихме могли да привлечем към задачата нашите колеги от Япония.

— Нима!

— Няколко техни подводни лодки могат лесно да се доближат незабелязано до бреговете на САЩ. В момента когато нашите ракети ще летят натам, те ще изплуват над водата и ще изстрелят няколко самолета снаряда по Сан Франциско например или по Лос Анжелос!

— Но това е великолепно! Ще наредя да се свържат с японците…

(Японските специалисти през това време сами разработват собствена конструкция на самолети снаряди включително и апарати с кабина, в която се настанява пилот смъртник — камикадзе. Тяхното използуване е добре познато на историята. Но и предлагат обмен на информация. Още не са разкрити тайните около потопяването на една японска подводница край Сингапур. Водолазите изваждат част от документите, но повечето от тях са негодни за използуване. Преди да получат от Берлин нова пратка, японците започват да разработват свой проект, известен като «Сюсуи» («Есенни води»), който обаче ще остане за дълго тайна за самите японци…)

Хитлер подхваща идеята на Браун като спасителен пояс. И защо не. Удар с ракета в предварително обявеното време в самия център на Ню Йорк! Това ще има колосален психологически ефект! Чак тогава американците ще станат по-сговорчиви по отношение на сепаративните преговори…

Браун мисли за голяма ракета отдавна. През 1941 г. той извиква ракетния специалист Херман Оберт, който поради румънското си гражданство не е допуснат до секретните изследвания, и му казва:

— Райхът никога няма да забрави вашите заслуги. Райхът се нуждае от вас. Фюрерът ни е поставил големи задачи и ние гледаме напред. Сега създаваме едностепенна ракета. Сам разбирате, че когато наберем опит, тя няма ли да ни задоволи. По-нататък ще ни потрябва един двустепенен или тристепенен вариант. Зная, че вие ги предлагахте за полети в космическото пространство. Но да говорим за това сега е безпредметно. Първо, ще се съгласите с мен, че това е твърде далечна и неясна перспектива. И второ, на нас сега ни трябва оръжие. Разчитам на вас…

Още през октомври 1941 г. Оберт предава на Браун своя ескизен проект. През 1943 г. той е почти разработен, но за производство и дума не може да става, докато не се получи нещо с А–4. Сега обаче реализирането на свръх далекобойната А–9/А–10 се форсира.

Първата степен А–10 е дълга 18 метра с диаметър 3,5 метра и маса 87 тона. Общата маса на цялата ракета е 100 тона…

Браун е намислил да се прицели в най-високия за времето си небостъргач в Ню Йорк — Емпайър стейт билдинг. Радиостанциите ще съобщят предварително. В Америка ще настане паника и ефектът от взрива на ракетата ще бъде колосален. Но само едно го безпокои: ще падне ли тя точно в небостъргача? Досегашните му ракети Фау–2 преди старта се насочват в целта и по време на полета са неуправляеми. Но разсейването им е огромно. Значи новата ракета ще трябва да се управлява… И Браун решава диверсантът в определения час да постави апарат в небостъргача. Той ще работи само няколко минути и като магнит ще привлече към себе си приближаващата се с огромна скорост ракета.

Идеята е възприета и сега двамата агенти поглеждат към небостъргача — живи или мъртви, поне един от тях трябва да постави апаратурата в уречения час. Иначе ракетата може да се сгромоляса в океана. А Браун ще го очаква световен конфуз…

Размисли преди Коледа

Доктор Джонс се заглежда през прозореца в рояка снежинки, които се сипят от ниското небе. Броени дни остават от старата 1944 г. Какво ще донесе новата 1945 г., на Англия?…

Без да срещат сериозна съпротива, съюзническите войски освобождават цяла Франция, Белгия, част от Холандия и почти целия Люксембург. През есента те излизат на границата на Германия и даже проникват на територията й. Седем съюзнически армии — четири американски и по една английска, френска и канадска — са заели изходни позиции за настъпление срещу хитлеристката «крепост».

Червената армия, която настъпва от Изток, е достигнала Висла — центъра на Полша — и се устремява към Източна Прусия. Фашистка Германия е в клещи.

Хитлер при особени мерки за запазване на тайната подготвя и нанася в средата на декември силен удар по американските войски, разположени в Ардените. Две танкови и една полева армия се вклиняват по същите пътища, по които нацистите се промъкват през май 1940 г. във Франция.

Изплашени, съюзниците искат помощ. Москва им обещава Съветската армия да предприеме широко настъпление по целия централен фронт не по-късно от втората половина на януари.

«Напоследък — мисли доктор Джонс — недоволството от Чърчил все повече расте.»

Той прелиства сутрешните вестници. Една от статиите е от Хърбърт Уелс, озаглавена «Чърчил трябва да си отиде». Уелс малко е пресолил нещата, но все пак е показателно, че към Чърчил сега се отнасят много по-критично. Сам Джонс изпитва на гърба си проклетия характер на премиера, който се съобразява с мнението му, но не пропуска възможността да изкаже недоволство, макар и за нещо незначително. Ето защо той сякаш все търси начин за своеобразна реабилитация, без да бъде уверен, че неговата дейност заслужава такава квалификация.

Джонс защитава своите убеждения, че немците въпреки всичко ще продължат да използуват всевъзможни варианти на «оръжието на възмездието». Но не поради военна необходимост. Според него те са болни от тщестлавие… Той предупреждава за очаквани изненади.

Атаките с балистичните ракети се усилват. Но това не значи, че хитлеристите са се отказали от летящите бомби.

«Болестта тщестлавие се намира в кръвта на самата нация — казва Джонс. — Аз предвиждам изненади…» Това разсъждение идва не само от професионалния му навик да се съмнява във всичко, но и от горчивия му опит.

Настъплението на съюзниците принуждава немците да напуснат стартовите позиции за Фау–1. През декември полкът на Вахтел е разформирован и батареите му се вливат в 55-а зенитна дивизия. Сега разстоянието от територията, на която още се намират немските войски, до Лондон, не позволява столицата да се обстрелва с Фау–1. Но Джонс имаше данни, че усилено се разработват самолети снаряди с по-голяма далекобойност.

Продължават набезите със самолети носители. До началото на декември участвуват около 100 Хе–111. Те влитат предимно нощем на групи по 15 до 50 самолета откъм Северно море. Приближават се незабелязано, като летят на височина до 100 метра над водата. На около 100 километра от брега набират височина няколко хиляди метра и всеки самолет пуска по една Фау–1 на разстояние 60 километра от сушата, отново се спускат над водата, изчезват от екраните на радарите, за да кацнат някъде в Холандия…

Правителството отначало не разрешава да се бомбардира Хага, откъдето предимно се изстрелват Фау–2. Но после си затваря очите.

Доктор Джонс е недоволен. Нито неговата служба, нито останалите разузнавателни органи са успели да направят точна преценка на резултатите от контрадействията на английската авиация. Той не се съмнява в това, че немците непрекъснато променят позициите си. Ето защо настоява бомбардировките над Хага да се извършват с много по-голяма интензивност.

Някой беше предложил пред летящите балистични ракети да се създава плътна завеса от непрекъснато избухващи зенитни снаряди. Каква наивност, си казваше доктор Джонс. Та нали теорията на вероятностите сочи, че за да бъде унищожена само една ракета, ще са необходими най-малко 320 хиляди снаряда! Нереален е проектът на американците за създаване на антиракета, която щяла да посреща Фау–2 и да се взривява пред нея или в близост до нея…

На какво все още се надява Хитлер? Вашингтон е убеден, че много скоро той ще има в ръцете си атомна бомба… И то преди тя да бъде създадена в САЩ… Джонс не вярва на това. Но едно е да вярваш, друго да искаш доказателства. И доктор Кроу не вярваше, че немците ще създадат ракети. Една немска ракета с някакъв си ядрен заряд за него беше абсурд… Съществуват косвени доказателства, че там нищо подобно не се върши. Урановата руда, пренесена от Белгия, стои неизползваема в Източна Германия. Немците са далеч от бомбата. Но защо Айзенхауер нареди съюзническата армия да се комплектува с гайгерови броячи, а медицинската служба да обърне внимание на възможността от появяването на «странни симптоми на неизвестна болест»? Значи главнокомандуващият предполага, че по пътя на настъпващите войски немците могат да разпръснат радиоактивна прах. Но това не е атомна бомба!

Американското разузнаване знае, че в Германия се строят уранови котли, където се натрупва значително количество радиоактивен материал. Оттук идва цялата работа. Не е случаен и техният засилен интерес към немските ядрени изследвания…

Един ден всичко ще си дойде на мястото. Джонс пак се заглежда в снежинките, които се блъскат в прозорците, и отново си задава същия въпрос: «Какво ще донесе на Англия 1945? — И си пожелава: — Дано жертвите са по-малко…»

Мисията «Алсос»

«Но за какво настоява този смахнат холандец? Нима си въобразява, че ще го послушам?» — си мисли полковник Борис Паш, облегнат върху перилата на открития балкон и впил поглед в далечината, там където се стрелкат далечни светкавици. В тази душна нощ той не може да заспи и е излязъл на хлад. Отдавна не е валяло дъжд и сухотата се промъква като осил в гърлото му. Напразно се опитва да се освежи с чаша сода. Все му се струва, че водата тук е блудкава. Проклета вода, проклето време. Защо ли трябваше да напуска Америка?

Генерал Лесли Гроувс, ръководител на «Манхатънския проект», му бе възложил грижата от физиците да не изтича никаква информация за атомната бомба. Когато му повери мисията «Алсос», Гроувс му каза:

— Ние не бива да допуснем нито червените, нито някой друг от съюзниците ни да узнае нещо за работата на немците. Ние трябва да пленим цялата научна документация и всички физици, не само които са се занимавали с урановия проект, но и онези, които са работили в други сектори за създаване на оръжия…

Борис Паш възприема тази задача като шанс да се издигне в йерархията на американските служби за сигурност. Представи си как пленява най-големите светила на Германия и кораби, пълни със запечатани сандъци, в които акуратно са подредени научно-техническите разработки а Третия райх, и как тези кораби поемат през Атлантика…

— Ако на пътя ви попадне нещо, което вече е създадено — му каза Гроувс, — вие трябва да направите всичко възможно то да не попадне в чужди ръце, даже ако се наложи и да го унищожите.

Задачата изглежда пределно ясна. И Борис Паш със специалните джипове и униформата, върху която има извезан знак бяла буква алфа, пронизана с червена стрела, нахлу в Париж. Но още при първите контакти с тукашните учени в главата на ръководителя на военнонаучната секретна мисия «Алсос» настъпи объркване. За това си имаше причини. Колкото и да бяха надменни американците, не бяха така добре осведомени какво се върши от научния фронт в Европа.

На Паш помага Самуел Гоудсмит, виден физик от холандски произход. През 1925 г., когато е още на 25 години, той открива спина на електрона. Не е известно по какви причини за това свое блестящо откритие той не получава Нобелова премия!

Паш хем го слуша, хем и не му вярва. Това е, разбира се, в почерка на един контраразузнавач от неговия ранг. Той не се страхува от опасността някое друго разузнаване да плени Гоудсмит. Неговите знания, колкото и богати, си остават в рамките на общата проблематика на физиката. Самият Гоудсмит не знае нищо конкретно за онова, което се върши там при генерал Гроувс. Не беше участник в «Манхатънския проект». Паш не се съмнява в неговата компетентност на физик, но не вярва, че той може да направи точни изводи, за да му предложи едно правилно действие. Но тъй като няма на кого да се облегне, беше принуден да го слуша. Гоудсмит познава добре немските си колеги. И в това отношение беше безценен.

Някой им беше подшушнал, че немските физици са в Страсбург. Когато нахълтват в една лаборатория, твърде добре маскирана като болнична клиника, те отначало не могат да разберат кои от хората в бели халати са лекари, кои физици… Но Гоудсмит се оказва доста хитър, той успява да намери кабинета на един от големите немски физици Вайцзекер. Него както и другите немски светила, разбира се, го няма. Ровейки се из книжата му, той намира някакви твърде неясни за непосветен човек чернови страници от секретни теоретични изследвания… След няколко дни и нощи научният ръководител на мисията «Алсос» идва при Борис Паш и се тръшва на дивана. Съвсем неподходящо за случая се изтяга върху него и иска да му се поднесе уиски със сода. Борис Паш присвива лисичите си очи и с безкрайно търпение му изпълнява молбата. После Гоудсмит се надига, сваля очилата си и му казва в лицето:

— Свивайте знамената! Край на мисията «Алсос»!

Борис Паш отначало не се впечатлява. Бяха му известни чудатостите на много от физиците, с които бе имал работа в Америка. Той го изчаква да довърши. Но помощникът му отново се изляга на дивана, повдига си краката на облегалката и започва спокойно да си пие уискито.

Тогава Паш, излязъл извън кожата си, го хваща за раменете и го разтърсва.

— Самуел, какво ви е прихванало, да не сте болен?

— Изморен съм, но болен не съм.

— По дяволите, какво е станало?

— Това, което никой в Америка никога не го е знаел, пък вероятно и не само в Америка. Тези немци изглежда умеят да скриват тайните си. — Той се понадига и продължава: — Повярвай ми, трудно ще ми бъде да ти обясня. Но немските колеги са изпаднали във велико заблуждение. Те са искали да получат атомен котел и вече са го построили. Очаквали са, че в един прекрасен ден ще го взривят. Нищо и половина. Това не е пътят към атомната бомба… А сега и ние би следвало да прекратим хабенето на сили и средства тук в безплодни търсения…

Борис Паш престава да слуша по-нататъшните бръщолевения на пийналия физик. Той не иска да му разкрива каква инструкция бе получил — всичко, над което са работили немците, да бъде пленено. Той няма основания да се съмнява в извода на помощника си, но няма и намерение да го послуша…

Бурята приближава, скоро щеше да завали и той щеше да отвори прозореца, да полегне на чистите хладни чаршафи. В приятно предусещане Борис Паш не може да се освободи от една натрапчива мисъл. Откъде Жолио Кюри знае толкова много неща за «Манхатънския проект». Той не може да допусне, че някой друг освен учените, строго охранявани в Ню Мексико, може да има каквато и да било представа за тайното оръжие на Америка. Когато там, в Ок Ридж, те са се занимавали със строителството на атомните заводи, тук Жолио Кюри е успял да прехвърли почти половината от запасите от тежка вода в Англия, и то под носа на немските разузнавателни служби. И защо Жолио Кюри е останал във Франция? Бил се занимавал с някакви си мини и гранати за Съпротивата! И как е стоял тука без наблюдението на американското контраразузнаване? Нима той може да му има доверие? Ами ако се окаже, че е участвувал заедно с немците в създаването на фашистката атомна бомба? Но това, което прави силно впечатление и раздразва Борис Паш, беше накрая, когато Фредерик Жолио Кюри му разказва в най-общи линии какви бомби е създавал в окупация и най-вече, когато с твърд глас го предупреди:

— Ако Америка скрие от нас своите разработки, това ще бъде акт на грабеж на национални ценности от Франция и от Англия. Всички ние ви изпратихме и учените си, и теоретичните си разработки, които пристигнаха тъкмо навреме. Не вярвам да не са ви послужили. Или вие ще споделите с нас докъде сте стигнали, или аз ще настоявам за среща с генерал Де Гол. Повярвайте ми, няма да ви е никак лесно да се измъкнете. Не забравяйте, че Халбан и Коварски заедно с тежката вода пренесоха от Париж и научни открития, за които има доказателства, че са патентовани у нас…

Едри капки дъжд се посипват по перилата на балкона. Борис Паш, който търси успокоение, протяга ръка, мокри я и изтрива пламналото си лице… Завалява…

Червените са на Одер!

31 януари 1945 година.

Рано сутринта началникът на партийната канцелария Борман прекъсва съня на Хитлер:

— Мой фюрер! — вика възбуден още на прага той. — Съветските танкове са форсирали Одер и са само на 60 километра от Берлин! Те се движат насам!…

Фюрерът още не се е опомнил от провала на поредната авантюра в Ардените…

(На 11 декември всички командири на дивизии, воюващи на Запад, извикани в щаба на Рундщет, предават личното си оръжие и натоварени с автомобили, пристигат пред бункера на Хитлер в «Адлерхорст»… Генералите така са следени от злите погледи на есесовците от личната охрана на фюрера, че не смеят да кихнат или да посегнат към носната си кърпа… Хитлер с бледо лице, треперещи пръсти и постоянен тик на лявата ръка държи двучасова реч:

— Аз искам от вас победа. За нас Ардените са съдба. Немският народ заслужава този подарък. Спрете ги. Те няма да посмеят да продължат. Тогава оттук ще прехвърлим войските на Изток. Това е последният ни шанс да предизвикаме сътресение в коалицията… Тя и без това се раздира от противоречия… Ще чакам да ми доложат, че сте ги разбили…

Сутринта на 16 декември 1944 г. започва Арденската операция… В осъществения пробив с широчина 100 километра най-отпред в трофейни джипове се движат облечени в американски военни униформи, снабдени с американско оръжие специално подготвените диверсанти на Скорцени. Тяхна плячка са щабовете и тиловите части. Войските на съюзниците са изненадани и изпадат в паника. А през това време английският фелдмаршал Монтгомери играе своя голф в холандския град Айдхофен заедно с някой си Рис, известен ас в тази игра…

На 8 януари 1945 г. дисциплинираните немски войници правят кръгом и се изтеглят на изходните си позиции! Те не разбират защо техният фюрер им отдава тази странна заповед!

Разузнаването докладва на Хитлер, че Съветската армия се готви за голямо настъпление… Със започването му той прехвърля дивизии от Западния фронт на Изток… Хитлер не говори вече за операцията «Вахта на Рейн», тя е негов пореден неудачен риск… Настъплението на Съветската армия срива военнополитическите му сметки, свързани с Арденската операция…)

Хитлер дълго не може да се събуди от мрътвешкия си сън. Тази нощ той заспива много късно. Мъчат го кошмари. Едно състояние, когато нито си заспал, нито си буден… Той сякаш вижда как съветските танкове навлизат в територията на Австрия. С грохот се рушат старинните замъци на неговата крепост Източна Прусия… На Запад англо-американците са се окопитили след поражението, което им нанася с Арденската операция… Неговите елитни войски мъчително отстъпват и от Запад, и от Изток, а зад тях остават полета, осеяни с разбита техника и обгърнати с дим половин милион кръстове… Сраженията вече се водят на германска земя… Пред него изплува лицето на Гудериан. Ах, този Гудериан, така послушен, сега му говори като учител:

— Нищо повече не може да се направи. Като военен ще ви кажа, че от военна гледна точка ние вече загубихме войната!… Време е да се разберем със Запада и да прехвърлим дивизиите на Изток… Одер, ето тук ще се реши дали те ще вземат Берлин, или ние ще тръгнем отново на Изток…

Странно, при други обстоятелства Хитлер би го наругал, би го изгонил, би го натикал в миша дупка, а сега го слуша смирен като ученик от гимназията… А, ето го и Шпеер.

— Но, мой фюрер!

«Гледай ти, поне този е запазил благоприличие. И какво иска да му каже хитрецът с толкова здрави връзки сред германските монополи? Как няма да ги има, като подписва поръчките. Кой го знае в кои банки колко пари е скътал, мошеникът. И се прави на верен. Но нека го изслушам.»

— Мой фюрер, ние загубихме почти сто завода. Силезия, където ковяхме нашите оръжия, е в ръцете на противника. Остава ни само Рур. Не искам да кажа колко сили ни трябват, за да си върнем Силезия. Ние ще им изпратим нови танкове и нови самолети. Но не е там работата…

«Но какво иска да му внуши Шпеер? А, ето за какво намеква, за преговори… И какъв е този меморандум, който тика под носа му? Подписан бил от триста крупни босове. И те са му заявили: „Войната е към своя край. Необходими са срочни мерки за запазване на това, което е останало от Германия“ Пораженци! Но защо Шпеер се прави на невежа? Нима не знае, че аз вече водя преговори. Това може да му го каже самият Рибентроп…»

(Хитлер наистина води преговори чрез своите тайни представители, но напълно безуспешно. Той предлага сепаративен мир, спиране на бойните действия на Западния фронт само за да прехвърли дивизии на Изток. Предлага на Англия съвместни действия срещу Съветския съюз. Нито правителството на Англия, нито на САЩ имат кураж да приемат тези предложения. Трудно беше да се разчита, че светът ще прости страшните злини на «кафявата чума». И никой не можеше да гарантира дали този свят няма да взриви и да изхвърли кабинетите, осмелили се да сключат каквото и да е съглашение с Хитлер. Този страх възпира иначе способните на политическа еквилибристика западни политици.)

Хитлер най-после се събужда… Поглежда Борман враждебно… Изслушва неговия доклад за тежкото положение на Източния фронт, който е така близо, че тътенът на оръдията се чува, и нарежда да съставят директива за усилено производство на новите видове оръжия, включително на «оръжието на възмездието»… Фашисткият предводител се надява на чудо…

На 8 януари 1945 г. Браун поставя гигантската ракета А–9/А–10, предназначена за обстрелване на американските небостъргачи на стартовата позиция за експериментално изстрелване… Опитът, уви, е неуспешен…

Но какво става с агентите, които трябва да монтират радиопредавателите за насочване на супер ракетата в Ню Йорк?

Колпаг се среща с американския си приятел Том Уорънс, който работи във военната промишленост. Но нито брилянтите, нито доларите не подмамват стария ветеран, раняван два пъти във войната. Той предава фашисткия агент на ФБР. Американските контраразузнавачи се смеят, когато той им обяснява как германците с ракета ще обстрелват Ню Йорк. Но за всеки случай го арестуват. Колпаг, за да си спаси живота, издава другия агент Химпел.

Химпел, без да подозира нищо, изпраща успокояващи радиограми до Ото Скорцени… Един ден излиза от хотела, за да си купи вестник. И… само с едно движение се издава. Наблюдателното око на продавача, сътрудник на ФБР, забелязва, че гладко избръснатият господин, след като взима няколкото цента ресто, с привично движение на ръката ги пуска в горното джобче на сакото си. Този жест, характерен за него, е достатъчен, за да бъде арестувал веднага… Агентите са съдени от военен съд…

Браун не се отчайва. Той предлага нова ракета да се насочи в Ню Йорк от пилот смъртник! И продължава своите изпитания.

На 24 януари Браун обядва с най-близките си сътрудници и е в добро настроение. Току-що е произведен експериментален пуск на една от степените на гигантската ракета. Генерал Дорнбергер го няма. Изпратиха го някъде из Северна Германия, за да обучава ракетчици.

— След днешния старт — казва Браун — можем да смятаме, че проблемът с последната степен е технически решен… Скоро ще имаме ракета «Америка А–9/А–10». В този момент в казиното се втурва дежурният унтерофицер:

— Руските танкове са в Шчечин!

Всички го гледат втрещени.

— Червените са на Одер! — повтаря той… Райхсфюрерът от SS Химлер с група армии «Висла» се изпречва пред настъпващите към Одер съветски дивизии. С него е Ото Скорцени, който отваря шлюзовете на реката. Пред съветските войски се създава огромно изкуствено езеро. Това е краят на 1944 г. Хитлер е заповядал всички германци от 14 до 65 годишна възраст да стиснат здраво оръжието… Химлер спешно евакуира ракетния център «Пенемюнде»…

Хиляди хора под силна есесовска охрана тръгват през Померания към планините Гарц. Мощните бомбардировки на англичаните не карат ракетчиците да се помръднат от острова, но съветските танкове ги изплашват не на шега…

Кавалкадата пътува за подземния завод до Нордхаузен, където през това време под ръководството на Ото Рудолф в пълен ход е производството на Фау–1 и Фау–2. Над Лондон и Антверпен продължават да се сипят «летящи бомби»…

Най-после в началото на февруари колоната пристига…

След бомбардировката на «Пенемюнде» Химлер взема решение масовото производство на Фау–2 да се пренесе тук в подземния завод. Работят затворници от концлагера «Дора».

Венер фон Браун не е участвувал в разстрелите и не е конструирал бесилки, но като главен конструктор на Фау–2 не е могъл да не вижда какво се прави наоколо. Нито веднъж не е протестирал срещу жестокостите. Трупове на хора се търкалят около него, без дори да ги поглежда. Не ги забелязва и началникът на производството на ракетите инженер Ото Рудолф…

Надеждите на Хитлер за едно оръжие, което да направи чудо, са така силни, че той сам си вярва на думите, когато продължава да възхвалява «оръжието на възмездието».

В речта си пред гаулайтерите през февруари 1945 г. той заявява:

— Аз вярвам в триумфа на Германия… Още малко търпение, и ние ще получим секретното оръжие. То ще накара враговете ни да затреперят. Нас ни очакват нови победи…

Но демагогът Хитлер не си дава сметка, че говори пред твърде осведомени хора от Райха, които виждат, че «оръжието на възмездието» не оправдава надеждите.

По същото време Камлер вече командува 5-и армейски корпус, който обединява подразделенията и частите на Фау–1 и Фау–2. Той има задача да изпълнява директно заповедите на Хитлер…

Пораженията, които «оръжието на възмездието» нанася на противника, са далеч от очакваните. Самолетите снаряди и ракетите са извънредно неточно оръжие. С тях не се постигат планираните масирани удари. Промишлеността на Германия не е в състояние да произвежда желаното количество ракети. Планирани са 60 хиляди Фау–1, а са произведени три пъти по-малко, от Фау–2 — 12 хиляди, а са произведени два пъти по-малко…

В тази обстановка серийното производство на ракети в подземния завод до Нордхаузен след идването на специалистите от «Пенемюнде» продължава.

Изводите на доктор Джонс

Текат последните часове на март 1945 г. Само преди четири дни, на 27 март, над Англия пада последната 1115-а ракета Фау–2. Ударите на съюзническата авиация по предполагаемите бази и стартови позиции в Холандия са прекратени…

Началникът на отдела за научно-техническо разузнаване на британските военновъздушни сили доктор Реджиналд Виктор Джонс най-после доволен си отдъхва. Това е краят на шестгодишните му усилия в разплитане на тайната на германското ракетно оръжие. Сега той вече може да завърши досието на Фау–1 и Фау–2 и да се заеме с изводите.

Средствата за въздушно наблюдение са засекли 1115 Фау–2, от които 517 са се взривили в Лондон, 537 — на територията на Англия и 61 са паднали в морето.

Балистичните ракети стартират от предградията на Хага, от бетонни или асфалтови площадки. В заповядания час тук се струпват всички машини за обслужване. Фау–2 лежи върху специална платформа и посредством хидравлични устройства се повдига вертикално. От автоцистерни към нея се проточват маркучи — започва зареждането й с гориво и с окислител. След кратка подготовка и насочване следва старт. Машините през това време се скриват.

Комплексите Фау–1 със своите сравнително големи устройства за стартиране и по-слаба възможност за маневриране се оказват сравнително по-уязвими. Ето защо Джонс и досега нямаше данни бомбардировачите да са унищожили поне една Фау–2 по време на стартиране. Той не работеше с «може би», защото наистина може би е имало случаи. В същото време в Англия са убити 2855 души и тежко ранени са 6268. От самолетите снаряди съответно са убити 6139 души и 17 239 са тежко ранени.

Във въздушните нападения срещу стартовите позиции на Фау и заводите за тяхното производство съюзниците са загубили 450 самолета и 2900 летци!

«Оръжието на възмездието» въпреки своята разрушителна сила не оказа съществено влияние върху хода на бойните действия, още повече върху цялата война…

Джонс пресмята, че всяка Фау–1 струва на немците средно 3500 марки. С попаденията си те разрушават 20 хиляди здания от английската столица. За това оръжие Хитлер е изразходвал 150 милиона марки, а е нанесъл поражение на Англия за 570 милиона марки!

Фау–1 и Фау–2 служеха само за избиване на мирни граждани. Хитлер постигна с тях ефект на геноцид.

Балистичната ракета А–4 беше пробив в науката и техниката. Но задачата, свързана с нейното създаване, беше рискована, можеше и нищо да не се получи. Джонс си зададе за кой ли път въпроса, нима немците изразходваха милиони марки само за да доставят до целта един тон тринитротолуол, който при взрива създава точно такава яма, каквато създава бойният заряд на много по-евтината Фау–1!

До този момент той не си беше променил становището. Според него това беше извършено само за престиж, за удовлетворяване на нечий каприз, родил се от инерцията на мисленето и от жаждата за романтика. От непременното желание да се удиви светът, да се угоди на фюрера! Иначе балистичната ракета, която струва поне 40 пъти по-скъпо от Фау–1, не изкупува усилията и напрежението…

(Странно е, че един съветник на Чърчил по научно-техническите въпроси е можел да се лъжа така. Нима не е бил в течение на мисията «Алсос»? Не е възможно той да не е знаел за опасенията както на учените в Америка, така и на физиците от неговата страна, че в Германия усилено се работи над атомната бомба. Знаел е. Нима не е предполагал, че немците могат да си правят сметката, когато атомният заряд бъде създаден, една усъвършенствувана балистична ракета да стане отличен носител на това страшно разрушително оръжие! И балистичната ракета, и атомното оръжие са били програми, които трудно някой би се наел да гарантира кога и какво би могло да излезе от тях. Това са рисковани програми, но си е струвало да бъдат разработвани.

В това обаче доктор Джонс не е могъл да убеди себе си…

Едва ли може да има съмнение в това, че хитлеристите щяха да създадат не само урановата, плутониевата, но и водородната бомба. Беше им необходимо само повече време и главно благоприятна военна обстановка.

Но те нямат нито едното, нито другото. Въпреки това те никога не са се отказвали от желанието да притежават супероръжие, което да ги направи още по-силни. Известни са възгласите на Хитлер и неговите приближени: «Дайте оръжие. Ние искаме оръжие, което нямат враговете ни! Оръжие вместо масло!» Още повече че до последния момент върхушката се е надявала на чудо, отново свързано с изнамиране на някакво оръжие.

На 5 август 1944 г. Хитлер се среща с румънския диктатор Антонеску. Сварва го в състояние на униние и страх. За това си има, разбира се, причини. Войските на вермахта с големи жертви са принудени да отстъпят и да се окопаят при Висла, Неман и Днепър.

— Хич и не се впечатлявайте от офанзивата на руснаците — му казва Хитлер. — Ние сме я предвидили и сега действаме по стратегията на изчакване. Оттук няма да отстъпим нито педя. Необходимо ни е още малко време, за да накараме англичаните да заиграят по нашата свирка… Напреднахме много с оръжието Фау… Представяте ли си, безпилотен самолет лети и без никой да го управлява, сам се спуска като орел над плячката си. Взрив, и там остава само изгоряла земя!… Сега хиляди такива самолети снаряди разрушават Лондон… Всеки момент очаквам да ми докладват, че са пуснали в действие още по-ново средство — балистична ракета. Само при вида й тръпки ще ви побият. Никой не може да я спре. Лети като светкавица. Тя ще вразуми неразбраните англичани. Ние ще ги притиснем. И тогава цялата ни тотална мощ не само ще спре руснаците, но и ще ги обърне в бягство…

Антонеску с още по-изплашен вид гледа с изумление Хитлер. Дали това, което му говори фюрерът, е истина? Доверието към съратника напоследък силно беше се разклатило. Хитлер се хвали. Лесно му е, защото е по-далече от руснаците, а те всеки момент ще влязат в Румъния.

— Нашите физици ще ни предоставят още по-страшно оръжие — продължава Хитлер, увлечен в желанието да направи силно впечатление на разколебалия се негов помагач. — Само с един удар ние ще унищожим всичко живо в радиус най-малко пет километра… Но и това е малко в сравнение с едно друго оръжие, което се разработва най-усилено… Получим ли го, светът е наш, Антонеску!… Ще разцепим въздуха с него… Цели градове ще се гърчат в пламъци. Представяш ли си? За броени минути няма да остане нищо, което да напомня на историята, че на това място са живели хора…

След всяка дума на Хитлер Антонеску, вместо да се ободрява, се свива, докато претоварената му психика не издържа и той казва тихо, сякаш се изповядва на своя отец:

— Моля господа бога да не ме прави свидетел на всичко това!

Хитлер го гледа смаян и недоволен. Нима думите му са отишли нахалост! А той през целия си живот вярваше, че те имат силата на магия.

— Надявам се, че няма да доживея времето, когато някой ще създаде подобно оръжие и ще го употреби… Нима е настъпило времето на апокалипсиса!…

«Този си е загубил разсъдъка от страх» — си казва Хитлер и си тръгва недоволен…

Какво ли не прави съдбата с хората! Антонеску все пак доживя времето, когато беше употребено оръжието на апокалипсиса. Той беше екзекутиран през 1946 г., когато вече два града — Хирошима и Нагасаки — бяха опустошени от ядрени бомби.

Хитлер и неговото обкръжение не могат да не си представят една симбиоза между балистичните ракети и атомното оръжие. Още повече че възможностите за развитието на ракетите бяха така успешно очертани от самия Браун. Необходимо е само да си припомним, че липсата на време не им позволи да реализират проекта за междуконтинентална балистична ракета, с която да обстрелват Ню Йорк.

Ето защо не бива да се отхвърля възможността да се потърси зараждането на идеята за ракетно-ядреното оръжие във фашистка Германия. Нещо повече, трябва добре да си представяме какви сериозни военнополитически предимства биха получили хитлеристите, ако имаха това оръжие. С голяма доза сигурност можем да предполагаме, че те непременно щяха да го използуват, както без смущение употребиха масирано ракетите за тероризиране на мирното население.

Защо те все пак не можаха да се сдобият с ядрено оръжие? Те бяха готови да получат атомната бомба: първи започват необходимите изследвания; първи получават реални резултати по пътя на ядрената верижна реакция; първи организират производството на метален уран. С една дума, бяха извършени всички предварителни изследвания. Суровината — металният уран — вече се произвежда. Оставаше само да се превърне в подходящ изотоп — уран 235, т.е. да се извлече той от нея. До 1942 г. немските учени са в челото на колоната… За щастие от тук натам маховикът беше спрян от активните действия на Съветската армия. Милиардите за гигантските ядрени заводи се топяха в ковачницата на Круп, чиито снаряди се изсипваха в нечувани количества, за да спасят агонизиращия стратегически план за «блицкриг». В момента когато вермахтът се топи и Третият райх се задъхва, тъкмо през 1942 г. немският атомен проект започва да буксува. Нито един немски учен няма кураж да предложи на Хитлер да задели огромни средства за създаване на цял нов отрасъл на промишлеността. А зад океана правят скок в това отношение.

Разбира се, голямо влияние оказва и субективният фактор. Нека не забравяме за героичните усилия на норвежките патриоти, които взривяват завода за тежка вода в Рюкан, мъжеството на английските и американските летци, които бомбардират военнопромишлените центрове на Райха, безстрашието на немските антифашисти, включително на онези учени физици, които на практика саботират военните аспекти на ядрените изследвания.

Всичко това е така. И кой все пак не даде възможност на хитлеристите да стоварят върху света атомната смърт, да създадат ракетно-ядрено оръжие? Отговорът на този въпрос трябва да търсим в действията на Съветската армия, тя им попречи да съединят Фау–2 с атомните бойни заряди, да се сдобият с ракетно-ядреното оръжие…

«Алпийската крепост»

Нощ. Колони от специални автомобили под силната охрана на SS се изтеглят от района на Хага към западната част на Германия. Заедно с тях се движи и черен мерцедес, в който на задната седалка дреме генералът от SS Ханс Камлер… Подчинените му подразделения Фау–2 бягат пред настъпващите съюзнически войски. Той е принуден да преустанови ударите и сега бърза да докладва лично на Химлер за състоянието на нещата.

През това време подземният завод до Нордхаузен по инерция продължава да бълва нови и нови Фау–2 и Фау–1. Няма вече кой да ги изстрелва, но Ото Рудолф ги произвежда с цената на робския труд на концлагеристите.

На 3 април, преди още да пристигне в Берлин, радистът докладва на Камрел шифрограма: «Водещите конструктори и други ценни работници, свързани с „оръжието на възмездието“, без шум евакуирайте от Нордхаузен в „Алпийската крепост“. Химлер!»

«Алпийската крепост.» Това курортно местенце се измира там, където се съединяват границите на Германия, на Австрия и на Швейцария. Там е възнамерявал да се оттегли и фюрерът, за да ръководи по-нататъшните операции.

Англо-американските войски бързат да завземат подземния завод до Нордхаузен…

— Вернер, имам нужда от помощ — казва генерал-лейтенант Дорнбергер на своя стар приятел.

— Нима се вълнуваш? — отговаря му Браун.

— Заповядано ни е да се изнесем в местността Оберойх в Бавария.

— Ще го сторим.

— Но не всички трябва да заминат, а само петстотин души.

— Тъкмо задача за теб.

— Искам твоето мнение. Напоследък аз само осигурявах Камлер с ракети и се откъснах от хората…

Дорнбергер предвидливо схваща значението на операцията по подбора на специалистите и затова търси Браун. Заедно с него те определят 468 водещи специалисти от ракетното конструкторско бюро, формират екипа и потеглят към «Алпийската крепост»…

На 4 април, когато англо-американските войски достигат Рейн и са на 400 километра от Берлин, а съветските войски стоят на Одер на 60 километра от фашистката столица, американската авиация без особена необходимост бомбардира концлагера «Дора-Мителбау», препълнен с полуживи и полугладни чехи, французи, поляци, руснаци. Взривовете на съюзниците прекъсват живота им… Това са безполезни жертви, които ще тежат на съвестта на съюзното командуване.

Ужасите на концлагера «Дора-Мителбау» са неописуеми. Те са добре известни на целия свят от разказите на спасилите се по чудо концлагеристи.

На 6 април 1945 г. фашисткото ръководство провежда съвещание. Хитлеристката камарила, пъхнала се в подземието на имперската райхсканцелария, все повече се убеждава, че не може да влияе на обстановката не само чрез военни, но и чрез дипломатически средства.

Но Хитлер, както всички тирани, които се стремят да надхитрят света, влиза с него в конфликт. Преди смъртта си той иска да погуби колкото може повече човешки живота, да разори Германия из основи. Това се случва с хора, които знаят, че са се компрометирали, загубили са всичко, няма повече какво да губят и в един момент най-голямата тяхна печалба е да замъкнат другите в своя гроб… Още на 19 март фюрерът издава заповед под названието «Изгорена земя», която предвижда тотално унищожение на всичко, което може да бъде използувано от противника.

До последния момент Хитлер се надява на промяна в отношенията на съюзниците. На съвещанието той казва: «Ако издържим само два месеца, коалицията ще се разпадне. Германия ще бъде спасена… Помнете ми думата, че много скоро ще ни потърсят или руснаците, или англосаксонците. Ще ги посрещнем. Който от тях дойде пръв, с него ще сключим договор срещу другия… Нима не виждате, че Съветите са пред пропаст, Берлин ще изстиска последните им резерви… Ние трябва да се бием така, че да ги съсипем и да запазим сили да ги стъпчем.»

На 12 април умира Рузвелт.

Хитлер казва пред приближените си:

— Ето, те сега вече наистина ще се скарат и край на коалицията.

На 15 април започва заключителната операция на Втората световна война — Битката за Берлин…

През това време на гара Гармиш-Партенкирхен, опиянени от чистия планински въздух, слизат с куфарите си нацистките ракетчици. Изчакват автомобилната колона на Дорнбергер и поемат към високопланинския курорт Хинделанг. По пътя Браун катастрофира — счупва ключицата и костите на лявата си ръка. С гипсирано рамо, ръка, изпречена пред гърдите, продължава изкачването натам, където ги очаква чудесният хотел «Ингебург», великолепната природа и топлото, меко пролетно слънце…

Пъстра група машинописки, фелдфебели и офицери разопаковат големите запаси с провизии и напитки от най-добро качество…

20 април. Генерал Волф, който води тайни преговори с представител на САЩ, отново се връща в Италия за нова среща с Дълес. Лекотата, с която хитлеристите установяват контакт, им вдъхва кураж. Но същия ден в 13 часа и 50 минути грохотът на съветската артилерия разтърсва столицата на Третия райх. Това е своеобразен салют в чест на рождения ден на Хитлер… В бункера един по един фашистките главатари поздравяват своя фюрер.

Лицето му е восъчножълто. Тиковете са се усилили. Зловещият му поглед е угаснал, главата му виси отпусната…

23 срещу 24 април. Химлер смята, че няма никакво време, и бърза с преговорите без знанието на фюрера. Чрез известния шведски дипломат Берандот той предлага да се срещне с Айзенхауер, за да обяви за капитулацията на всички германски войски на Западния фронт. Ето защо никак не е чудно, че предвидливо скрива германските ракетчици на сигурно място. Той е уверен, че перспективното оръжие ще заинтересува американците. А групата не е разпиляна и е готова да продължи работа…

Разбира се че Химлер си е правил сметката той да стане приемник на фюрера и един ден групата да продължи работа, но отново в полза на Германия.

Последната среща на Химлер с Берандот е на 23 срещу 24 април в шведското генерално консулство в Любеке. Химлер започва беседата си с предположението, че Хитлер е вече мъртъв и той като негов приемник може да приключи войната:

— Ще заповядам на войските на Западния фронт да сложат оръжие. Тогава англо-американските войски по най-бързия начин ще се изпречат пред руснаците, които считам за мои най-големи врагове…

На 25 април предложението на Химлер се обсъжда на специално съвещание във Вашингтон с участието на новия президент Труман…

Западът не може да приеме нищо друго освен пълна капитулация на Германия. Много по-късно Химлер ще бъде заловен по една случайност от американците и ще предпочете отровата пред съда…

30 април 1945 г. Обсъжда се военното положение. Съветските войски са овладели Тиргартен, Потсдамския площад, близо са до фасадата на имперската канцелария… Хитлер се решава. Следобед е. В подземието цари гробовно мълчание. Той се прощава с всички и заедно с Ева Браун се прибира в апартамента…

На вратата застават Борман, Гьобелс и още трима. Чакат. В 15 часа и 50 минути те влизат в стаята. На дивана с дясна ръка пред гърдите седи Хитлер. Лявата му ръка е отпусната. До него е Ева Браун. Вижда се, че са мъртви. Върху килима се търкаля една ваза и една метална гилза от ампулите с отровата… Някой стреля в упор… Това е нужно за легендата. Фюрерът не може да се отрови, той се самоубива!

Завиват труповете в кафяво одеяло и ги изнасят навън… Заливат ги с бензин… Драсват кибрит… Миризливият пушек се смесва с гигантските кълба дим, които изригват наоколо и зачеркват завинаги фашисткия Райх…

С наметнат халат на най-горната веранда на хотела Браун в шезлонг се припича на пролетното слънце… Внезапно се втурва възбуден Дорнбергер.

— Вернер, къде си? Разбра ли новината?… — И застава пред него, за да види ефекта, който ще предизвика съобщението му. — Фюрерът се е самоубил!

Браун го гледа с широко отворени очи. После със здравата си ръка го подканя да се отстрани, за да не му пречи да го огряват слънчевите лъчи, които скоро ще се скрият зад близката височина.

Дорнбергер мълчаливо привлича един стол, пали цигара и се настанява до Браун. После казва тъжно:

— Да си призная, винаги съм смятал, че Хитлер провали цялата работа… Късно, твърде късно можа да разбере какво му дава това оръжие.

Браун мълчи. Мислите му са на друго място. Той е изпратил своя по-малък брат да търси американците, но не бърза да съобщава това на Дорнбергер. Всичко с времето.

Дорнбергер продължава да разсъждава на глас:

— Само като си помисля колко пъти той сменя решението си. Ту засили производството, ту ни наругае и го прекъсне… Закъсняхме с ударите… Отначало не даваше пари, а после, когато руснаците тръгнаха по петите ни, дай сега… Не трябваше да бързаме през септември четиридесет и четвърта, а с една година по-рано… Помниш ли, Йодъл дори ни нарече безделници…

— За това не сме ние виновни — най-после се включва Браун. — Във всеки случай нашата задача беше да накараме А–4 да лети грамотно. Ние направихме своето.

— И къде им бяха физиците с обещаните уранови бомби? Нищо и половина…

— Захладня, по-добре е да се прибера. Още ме наболява — казва Браун и става.

— Вернер, какво ще правим сега? Германия е пред катастрофа.

— Ще чакаме…

Операция «Измама»

Борис Паш изпада в ярост, когато агентите му долагат, че атомният център на германците не е в Страсбург, а някъде около Ехинген.

— Толкова време изгубихме. На вас ли да обяснявам какво значи минутата. И знаете ли къде се намира този Ехинген?

— Южно от Щутгарт, сър.

— Глупаци! Намира се в окупационната зона на нашите мили съюзници…

Паш не искаше да изговаря всичко. Мисията «Алсос», която той така старателно ръководеше, беше пред провал. Какво ще му каже Лесли Гроувс? Само как с него съчиниха наименованието на операцията. «Гроувс» на английски значеше «горичка», а «алсос» пак горичка, но на гръцки. Към коя ли горичка сега са се устремили сътрудниците на Жолио Кюри или вече са пред германския атомен котел: Край, си каза Борис Паш, край!

Този хитър френски физик го изигра. Не е възможно той да не е знаел къде работят неговите немски колеги. Но нищо не му спомена. През цялото време на окупацията си е стоял във Франция и само един бог знае какво е вършил. Възможно е и немците да са го притиснали… Както и да е, но познанията на Жолно Кюри по атомния проблем продължават да не му дават спокойствие…

Преди няколко дни Гроувс му беше съобщил, че Жолио Кюри е разгадал целта на мисията «Алсос», казал е на Де Гол, че те, американците, са ги изиграли, като са обсебили френските научни изследвания и сега са сложили всичко под ключ. Напомнил е на генерала, че когато той е предал собствените си научни разработки чрез англичаните, е получил уверение, че след войната Франция ще получи своя дял.

Лесли Гроувс му обръщаше внимание на следния много съществен факт. В Лондон Жолио Кюри се е срещнал не с кой да е, а с известния физик Халбан, който има пряко отношение към «Манхатънскня проект». Опитите на Гроувс да осуети тази среща са се оказали безрезултатни. Сам Де Гол е замесен в тази работа.

Секретната радиограма завършваше: «Не забравяйте, че Жолио Кюри ни предупреди, че ако не бъде удовлетворен от нас, той ще направи всичко възможно да съедини интересите на Франция в атомните изследвания с интересите на Съветите.»

И при новите условия инструкциите си оставаха същите: «Нищо да не попада в ръцете на съюзниците!»

Джипът на Паш с бясна скорост се понася към Ехинген, следван от специалната група американски агенти. Има една малка подробност. Тъй като немците продължават да оказват, макар и слаба съпротива, пред «Алсос» се движат бронирани подразделения от редовната американска армия… В ход е операция «Измама».

Без особена трудност атомният център на германците е намерен, пленени са физиците. Тук е Ото Хан, но го няма Хайзенберг. Него ще продължават да го търсят. Намерен е урановият котел. Но тъй като не могат да го отмъкнат пред очите на французите, които са вече в окупационната си зона, агентите на «Алсос» го взривяват. Борис Паш продължава да шари по територията на Германия и да обира научно-техническите кадри на Третия райх. Просто ги отмъква пред носа на съюзниците…

— Сър, товарът е на кораба, заедно с нашите приятели чакаме заповедите ви!

— Чудесно, Смит, чудесно — казва Борис Паш на своя агент малко поразвеселен. — Какво ще пиете?

— Благодаря, сър.

— Не се притеснявайте, Смит, ние свършихме добра работа и си заслужава да пробваме от парижките питиета…

Паш налива чашка коняк…

Мисията «Алсос», която Борис Паш ръководи, е към своя край. Сега над 1000 тона уранова руда, намерена в калиевите рудници край Щасфурт, ще отплува за Америка, маскирана под етикетите за френски коняк в хилядите малки бъчвички. Корабът ще спре само за малко в английско пристанище и там ще слезе специално охраняваната компания на Вернер Хайзенберг, Макс фон Лауе, Ото Хан, Карл Фридрих Вайцзекер, Курт Дибнер, Паул Хартек и други светила на немските университети…

— Къде ще ги настаните?

— До Кембридж. Замъкът е от средата на 18 век.

— И не забравяйте, всички разговори помежду им да се записват. Магнитофоните ленти да се държат под най-строга охрана. Отговаряте и за тях с главата си!

— Да, сър — отговаря Смит и става…

Борис Паш си е свършил работата. Скоро той ще докладва подробно за мисията си на своя шеф генерал Лесли Гроувс… Не беше лесно да се изиграят французите. Как се случи така, че което търсеше, все се оказваше във френската окупационна зона. Налагаше му се да хитрува ту че се е заблудил, ту че бил поканен от свои стари приятели… Единствено заводът за уранови блокчета в Ораниенбург, северно от Берлин беше извън тази зона. Той го съхрани до момента когато разбра, че там първи ще отидат съветските войски. Тогава, както му бе заповядано «Унищожавай, ако не можеш да плениш!», той подаде условния сигнал и шестстотин «летящи крепости» превърнаха Ораниенбург в пепелище…

Мисията му не мина без куриози. Агентите му докладват, че край град Хенинген има лаборатория, в която се изобретява ново взривно вещество.

— Какво чакате? — сърди се Паш. — Вземете проби от водата на Рейн и веднага ги изпратете за анализ. Нека във Вашингтон определят няма ли остатъци от радиоактивност… Навсякъде му се привиждат експерименти с уран.

Когато американските войски завземат подозрителната лаборатория, агентите му докладват:

— Открихме торий!

— И какво?

— Добре са си направили сметката. Изкупили са тория, за да произвеждат паста за зъби!

— Паста за зъби?

— О, сър, не знаете ли, че от него зъбите стават ослепително бели.

«Какви глупци можете да срещнете в американското разузнаване» — си казва Паш при спомена за този нелеп случай и се изтяга на мекото кресло. Скоро щеше да прекоси Атлантика. Очаква го повишение.

Айнщайн, Лео Сцилард и техните съмишленици с особени заслуги за разработването на атомната бомба виждат, че немците губят войната, и сега настояват да се спре разработката на това ново опустошително оръжие… Но никой не желае да ги слуша… Бомбата е необходима на американците, за да се сплаши Съветският съюз…

Операция «Канцеларски кламер»

Вернер фон Браун извиква своя по-малък брат и води с него продължителен разговор.

— Магнус, аз се радвам, че сме един до друг в този трагичен за Германия час. Не мога да се доверя на никого освен на теб. Първо искам да запомниш едно име — Готц Антони Брифис. Това е професор от Вашингтон. Ти трябва да го намериш под дърво и камък. Дали сега или после, но ти трябва да го намериш, преди да са ни поставили и мен, и теб зад телените мрежи на пленническия лагер… Аз искрено съжалявам, че сега не е с нас брат ни Зигмунд. Той се познава лично с него. Не съм ти казал досега, но когато се виждаше накъде върви работата, Зигмунд ми съобщи, че и Брифис ще ни търси. Ето защо задачата ти се облекчава… Брифис е много задължен на семейството ни. Баща ни навремето му е помогнал в борбата за даване политически права на йезуитите, към които той принадлежи. Те пък помогнаха Зигфрид да бъде освободен от английския плен, нали помниш…

Фон Браун младши слуша с голям интерес изповедта на по-големия си брат и всичко попива.

Вернер се накланя към гипсираната ръка и прави гримаса. Счупеното място го болеше от влагата на планинския въздух. После продължава:

— Твоя задача е да го намериш. Тръгваш веднага. Търсиш американска част. Там настояваш да те свържат с професор Брифис. На нашите тук никакви обяснения. Аз не им вярвам. Може да има още някой луд, който да се кълне в Хитлер. Задачата ти е ясна. Ако имаш въпроси, после ще ги изясним.

— Да, Вернер — казва Магнус.

— Тръгвай! И бог да ти е на помощ…

На вратата се чука.

— Влезте!

— Генерал Пут, имам новини за вас — казва безцеремонно, без да поздрави, човек с плешиво теме.

— А, професоре, вашият ракетчик ли?

— Познахте, мистър Пут.

— Ричард — обръща се генералът към човека със слабата фигура, който се спотайваше в един мек фотьойл, без да сваля тъмните си очила. — Поздравете професор Брифис… Той май ви изпревари.

Разбира се, Ричард Уйлям Портър нямаше равен на себе си сред господата. Той беше предоставил на секретната мисия, ръководена от американския генерал Пут, най-ценните сведения за немските ракетчици. Всички се досещаха откъде той има тези данни, въпреки че се числеше към един от ръководителите на «Дженеръл електрик» или тъкмо поради това. Тази фирма отвъд океана си беше пуснала пипалата към Германия още преди много години, когато ракетният концерн АЕГ и предложи изгодни сделки. Дори притежаваше доста внушителен пакет от акциите й. Така е в бизнеса: американските войници и английските деца загиват под ударите на ракетите, чиято разработка по косвен път е финансирана от американски фирми.

Ричард Портър си има свои интереси и затова предоставя събираните с толкова усилия сведения за немското ракетостроене. Той чисто и просто иска да покани ракетчиците да работят вместо за АЕГ сега за «Дженеръл електрик». Нищо повече.

Генерал Пут изважда така старателно подрежданата картотека и измъква оттам само картоните, които се държат с неръждаеми канцеларски кламери. Усмихва се.

— Кой би казал, че името на операцията, която ние с вас сега изпълняваме, ще е произлязло от тези кламери. «Пайпър клип». Операция «Канцеларски кламер» — разсмива се още веднъж генерал Пут и предлага на Брифис да се доближи… — Кого имате предвид.

Професор Брифис с нервни пръсти шари по снимките и възкликва:

— Ето този.

— Защо не казахте веднага. Та този не е кой да е. Това е техният технически ръководител.

— Вернер фон Браун? — нита Портър и става, за да погледне и той снимката на ракетчика от младежките му години.

— Намери се брат му — продължава Брифис. — Чакат ни…

2 май 1945 г. По стръмния криволичещ път към Оберойх се чува напрегнат вой — изкачва се американски джип.

Дорнбергер дава знак и всички ракетчици се строяват. Той самият в кожен балтон и мека шапка застава най-отдясно. До него в бяла риза и черна вратовръзка, тъмен панталон с вдигната пред гърдите гипсирана ръка е застанал Браун. В другата си ръка държи сиво бомбе.

Дорнбергер с подчертано старание излиза напред и докладва, без да сваля шапката:

— Мистер, групата немски специалисти се предава в доброволен плен.

Американците не са подготвени за този официален спектакъл и един от тях, който е с очила, задава само един въпрос:

— Къде е доктор Браун?

Браун усмихнат излиза напред, закачва бомбето на гипсираната ръка и се здрависва.

— Професор Брифис — му отговаря американецът. Церемонията по пленяването завършва без особени сътресения, ако не се смята внезапното самоубийство на Камлер…

Генерал Пут заминава за Нордхаузен. Американските войски завземат подземния завод за производство на Фау–1 и Фау–2… Започва напрегната работа… Стотици огромни автомобили денонощно извозват всичко каквото е намерено в подземията: части от ракети, полусглобени ракетни агрегати, цели ракети, чертежи, технологична екипировка… Над триста вагона, стотици Фау–2 от Антверпен се товарят на кораби и се отправят през океана… Генералът бърза. Скоро тук ще дойдат съветските окупационни власти. Тюрингия, където се намира заводът, попада в съветската зона. Нищо не бива да остане за съюзниците…

А Ричард Портър има грижа в определения час и групата на Браун да бъде прехвърлена…

Един ден по южните автостради на Съединените щати полицейски коли ескортират странна процесия от множество автобуси, натоварени с хора, на които им е забранено да разговарят с когото и да било. Лъчовете се събират в едно забутано провинциално градче Сюдат Реалес, близко до границата на Мексико… Под палещите лъчи на южното слънце се разиграва театър без зрители… Изморените пътници слизат и пред шарена бариера се построяват в колона по един. Минават под американското знаме и влизат подред в караулката. Зад бюро седи истински жив дипломат с функциите на консул на Съединените щати… Всеки пътник се подписва под собственоръчно написан документ: «Моля да ми бъде предоставено американско гражданство!»

Бившите немски ракетчици в ръце с американски паспорти заемат местата си в автобусите… Колоните поемат по обратния път, отново съпроводени от полиция… Скоро те пристигат в секретни военни бази на американската армия.

С щедра ръка немските атомни физици са оставени на разположение на англичаните, нещо като компенсация или по-скоро защото не са нужни на Съединените щати. И без това в атомните изследвания те отдавна са надминати.

Ракетчиците, това е друга работа…

Валтер Дорнбергер е измъкнат от концлагер и заминава да работи в интерес на военновъздушните сили на САЩ.

Вернер фон Браун е даден известно време «назаем» на англичаните. Професор Ъруин Дъглас Кроу, същият този Кроу, който така резервирано гледаше на германското ракетно оръжие, го приема и най-любезно води с него двуседмичен разговор… След това Браун пристига в Америка и със своята група поставя основите на американското ракетостроене. Отново започва епопеята по създаването на «оръжието чудо»!