Крахът на аферата „Фау“

Зелен семафор

Шпеер успява. Фюрерът въпреки своята заетост през тези дни се съгласява да приеме в подземията на «Волфшанце» («Вълчата бърлога») ракетните специалисти.

На 7 юли 1943 г. началникът на ракетния център «Пенемюнде» генерал-майор Дорнбергер, техническият директор Браун и началникът на полигона Щайнхоф пристигат със специален самолет…

Главната квартира на фюрера в Растенбург се намира на 560 километра от Берлин.

Черните мерцедеси с гостите и охраната влизат под сенките на гъста гора, «преодоляват» множество бариери и стигат до «зона за безопасност № 1». Всички без изключение обръщат джобовете си. Влизат в бункера, където в три малки стаички като каюти на кораб живее Хитлер. Оттук той сега следи хода на операция «Цитадела» — боевете при Курск. Интересува се как се проявяват новите танкове «Тигър» и «Пантера», самолетите «Фоке-Вулф–190А» и «Хайнкел–129». Той е уверен, че те ще пробият отбраната на Съветската армия.

Докато фюрерът ръкомаха над оперативните карти, ракетчиците дремят в очакване.

Браун е замислен.

Той си припомня речта на Хитлер през май 1943 г., когато пред висшето военно командуване заявява, че само Фау–2 ще измени хода на войната: «Аз ви обещавам да започна ракетните бомбардировки над Англия от 20 октомври 1943 г. и се кълна, че ще срина Лондон със земята.» «Ами ако сега вермахтът постигне успех, няма ли фюрерът да промени отново своето решение за ракетите?» — мисли си Браун. И няма ли неговата А–4 да бъде изместена от самолетите снаряди, които напредват бързо?

Ракетите още не са готови, но в началото на 1943 г. на острова е формиран 155-и зенитен полк от десет хиляди души. Работата, както се казва, върви паралелно. За полка вече се строят и стартови позиции, и складове. Но този полк, наречен за прикритие зенитен, ще изстрелва на първо време само самолети снаряди. Нищо подобно не се предвижда за балистичните ракети!

Специалистите от «Пенемюнде» вече губят представа за времето от продължителното чакане. Престават да си поглеждат часовниците. Когато ги поканват в кинозалата, навън вече е тъмно.

Пръв влиза Дорнбергер, но докладва Браун.

Пред тях е фюрерът. Вижда им се много остарял. Левият крак и лявата му ръка треперят, но той се старае да скрие това.

Започва прожекцията на филм. Браун коментира… Хитлер наблюдава успешни стартове на «оръжието чудо». Това повдига настроението му. Завладява го фантазията за неговата световна империя… Ето го оръжието, което ще му позволи да парира англичаните, да свърши с руснаците, а след това да им покаже на онези от «острова с цилиндрите».

Своята последна програма той формулира на съвещанието на гаулайтерите в главната квартира на 8 май 1943 г. Хитлер изразява своето намерение да ликвидира малките държави в Европа: «Ние искаме единна Европа, организирана и ръководена от немците.»

През пролетта на 1943 г. той е твърдо решен да предприеме няколко важни стъпки, които ще решат успеха: «Колкото по-рано нанесем удар по Русия, толкова по-бързо ще се разпадне коалицията.» В действие влизат и дипломатическите ходове. Но Хитлер иска да притисне Англия със сила. Ще бомбардира Лондон с ракети. Масовите жертви ще предизвикат недоволство в населението и то ще принуди английското правителство да търси изход от войната, просто ще я напусне.

Трябват му само ракетите. Сега той е изключително доволен и изпада в екстаз от филмите и особено от обясненията на Браун.

Дорнбергер усеща това и с благодарност поглежда към своя стар приятел, насърчавайки го в неговото красноречие…

— Трогателно! — казва накрая фюрерът. — Аз живея вече с надежди. Защо ги нямахме тия ракети през 1939 г.?…

«Пенемюнде» в съзнанието му се оформя като спасителен остров, а пред програмата той вдига зелен семафор. Силуетите на «оръжието чудо» вече се издигат заканително над английските градове. «Вълчата бърлога» ликува. А и операцията «Цитадела» вече от три дни е в ход…

Но дълго ли ще продължи тази радост?…

Голямото заблуждение

8 юли 1943 година.

Гьоринг получава лично писмо, в което се казва: «Само за няколко месеца работата (по урана) значително се придвижи. Тя няма да доведе в скоро време до създаване на взривни вещества, но ни дава увереност, че в тази област противникът няма да ни изненада с нищо. Хайл Хитлер!»

Това са думи на професор Рудолф Менцел, бригаден фюрер от SS, ръководител на военнонаучните работи в университетите на Германия. От него лъха студена надменност и голямо себелюбие. Германските учени са убедени, че животът на едно поколение няма да стигне, за да създаде атомна бомба.

Ако я имаха норвежката тежка вода, може би примитивният им реактор щеше да заработи, верижната ядрена реакция щеше да стане реалност. А от тук до атомната бомба оставаше една крачка. Но това е само една хипотеза.

Продължават разработките на «Проекта У», макар и в ограничени мащаби. Неуспехите до известна степен успокояват учените, защото уж показват, че е невъзможно противникът да създаде подобно оръжие. Тази самоувереност си има някакво обяснение. Все пак първите открития, свързани с делението на урана, бяха направени в Германия! Както и да е, но идеята за атомната бомба в границите на Райха боксува.

Превратности на съдбата

На 25 юли 1943 г. операция «Цитадела» се проваля. Германия губи стратегическата инициатива. Фашисткият блок се разпада. Англо-американските войски дебаркират в Сицилия.

Хитлер заповядва пред Съветската армия да се издигне «преградна стена», в сянката на която вермахтът да си отдъхне в готовност да отрази очаквания десант на съюзниците в Европа.

— Ще ги смачкаме на Ламанш — крещи фюрерът. — И ще ги заставим да преговарят. Ако не се съгласят, ще унищожим градовете им с ракети.

Вермахтът вече е набелязал целите и количеството на масираните ракетни удари. За да бъдат осигурени те, тилът трябва да доставя по 3 хиляди ракети на месец! Тогава всяка нощ само над Лондон ще се изсипват най-малко по 100 бойни заряда от по един тон тротил.

Хитлер настоява столицата на Великобритания да се атакува внезапно с пет хиляди ракети. Само тогава англичаните могат да се сплашат…

Шпеер изпада в шок. Неговото ведомство отначало смята, че може да произведе до 900 Фау–2 и 5 хиляди Фау–1 на месец. Но скоро става ясно, че цифрите са били надути — подобна производителност просто е невъзможно да се постигне. А и окончателните чертежи на изделията още не са готови за масово производство. Повечето от половината изстреляни експериментални ракети продължават да се взривяват във въздуха.

В «Пенемюнде» стават невероятни събития. Създава се 444-а експериментална учебна батарея. В нея влизат хората, които добре познават ракетата Фау–2. Когато батареята се разраства, изпращат я в Шведте на Одер. Заедно с нея заминава и бившият главен шеф на «Пенемюнде» Дорнбергер, но вече като армейски комисар по балистични ракети… Не случайно той се страхуваше от честите визити на Химлер…

Най-важната шифрограма

3 август 1943 година.

Жителите на едно малко френско селце са се събрали на централния площад. Мъже, жени, старци, деца слушат заплашителните думи на слаб, скулест есесовец, заобиколен от плътен кордон автоматчици.

— Ако не съобщите къде се крие нелегалният, ще ви разстреляме — крещи той.

Фашистката контраразузнавателна служба беше засякла предавател. Предполагаше се, че оттук към английския «Интелиджънс сървис» е излъчена информация от особена важност.

През лятото на 1943 г. по крайбрежието на Франция от Кале до Шербур на разстояние от петнадесет до шестдесет километра от брега на Ламанш френски фирми извършват грандиозно строителство. А Жана Русо — Амниарикс има пряко отношение към взаимоотношенията им с германското командуване. Никой от хилядите работници от организацията «Тод», местни жители, военнопленници, които строят пътища и бункери, не се досеща, че немското контраразузнаване нарочно е пуснало слух, че това са укрепления от «Атлантическия вал», предназначен да отрази нападението на англо-американските войски, което всеки момент се очаква. Никой не е могъл да предполага, че се строят стартови позиции за ракетно оръжие.

Жана беше успяла да установи връзка с една немска военна организация с «ултрасекретна програма».

— Жорж — казва веднъж тя. — Аз познавам Курт.

— Кой?

— Един офицер. Ухажваше ме още преди три години, когато бях в Динар.

Жорж я гледа с укор.

— Не, Жорж. Как можеш да си го помислиш?

— Добре, Жанет, но внимавай.

Жана Русо успява да узнае ценни подробности за изпитанията на секретното оръжие в «Пенемюнде». Тя вербува преводачката в щаба на тайнствената организация на полковник Вахтел.

Всички сведения, които събира, предава на Петрел. А той с радиостанцията излъчва в ефира много шифрограми. Тази беше последната, но може би най-важната.

(Същия ден доктор Джонс я получава и решава, че тя заслужава вниманието на съвета по отбраната.)

Шифрограмата има изключителна стойност. Амниарикс съобщава: «На остров Узедом се разработват нови оръжия: заразни биологични елементи, управляеми бомби, снаряди с реактивни двигатели. Някои от тях се окачват на самолети майки, които отдалече ги пускат над целта, а после бързо се скриват. Готова е „стратосферната“ бомба. Излита нагоре и после се спуска на разстояние около 500 километра. Много от тези бомби са несъвършени и се разрушават, преди да достигнат целта. Командир на 155-и зенитен полк е полковник Вахтел. Той е заповядал до края на октомври батареите му да заемат позиции в Северна Франция, района на Амиен—Абвил—Дюнкерк. Разполага с близо 100 стартови устройства, които могат да водят огън с темп на стрелбата една „управляема бомба“ на двадесет минути. Много скоро броят на стартовите позиции ще нарасне четири пъти. Майор Земерфелд е технически съветник на полковник Вахтел. Той е казал, че само 100 управляеми бомби ще унищожат Лондон…»

Това донесение беше достатъчно авторът му да получи смъртна присъда…

Сега френските селяни стоят мълчаливи и чакат своята нерадостна участ.

— Давам ви десет минути. Предайте ги или ще стреляме! — казва есесовецът.

Секундите чукат в слепоочията на всеки, който разбира какво ще стане само след малко…

В този момент вниманието на селяните е привлечено от един човек, който върви бавно по обезлюдената улица направо към площада. Мълчанието става още по-напрегнато.

Това беше Жорж Ламарк — Петрел. Предал съобщението на Амниарикс, сега, за да спаси селото, се предаваше сам…

Убиха го без съд. Там, на площада, тялото му падна в прахта…

Коя опасност е по-голяма

12 август 1943 година.

Чърчил, захапал дълга пура, леко наведен крачи по дебелия мек килим, без да обръща внимание на пепелта, която се рони по жилетката му.

Спира се пред масичката с бутилки, пуска струя сода в чаша с уиски, тя плисва по реверите му, но това не му прави впечатление, отпива глътка и отива към близкия прозорец на просторния кабинет. После крадешком поглежда към бюрото. Там лежат разтворени папки и пликове с надпис: «Особена важност!»

Още през 1940 г. Чърчил беше казал на генерал Исмей:

— Вие имате твърде ниско мнение за умствените възможности на своя премиер.

— Не разбирам, сър.

— Защо е нужно някой посредствен чиновник от разузнавателното управление да ми предава сдъвкана информация, нима се съмнявате, че сам не бих могъл да се ориентирам?

— Но, сър…

— За мен е по-важно да прочета оригинала на източника… От този момент Чърчил започва да получава купища документи. Но скоро разбира, че си е поставил непосилна задача. Той не само не може внимателно да ги прочете, но и не може да ги анализира. За това се иска много голяма специална подготовка. Тогава заповядва да му представят само ограничено количество от «чистата информация». Продължава да се инати и да се осланя на своя талант, но все повече се убеждава, че не винаги може да знае най-добре как стоят нещата. Въпреки това продължава със своето знаменито «Аз знам по-добре!» и упорито чете предоставената му директна информация от агентите.

Сега на масивното бюро е донесението на английски разузнавач — немски офицер. Той твърди, че в «Пенемюнде» се създава балистична ракета и самолет снаряд. Съобщава и мястото, където се подготвят стартовите позиции.

Чърчил пропуска подробностите, с тях ще се занимават специалистите. Друго го тревожи… Той съпоставя сведенията с едно донесение, постъпило на 31 юни от агент в Швейцария: «Очаквайте нападение през август!» А сега вече е 12 август! Германците щели да използуват най-различни авиационни бомби и… «непознати досега средства»…

Последните думи не дават покой на премиера. И днес в това донесение му се иска да намери някакво обяснение на «непознатите средства». Първият агент твърди, че не става дума за бойни отровни вещества. Но немците разчитат на някакво ново свое оръжие, което ще бъде употребено по някакъв нов начин. Те очакват от него голям ефект и обрат в събитията.

А сега и този, какво казваше той? Чърчил отива до бюрото и се зачита: «Говори се, че Хитлер е посетил ракетния център „Пенемюнде“. След завръщането си от острова конфиденциално е заявил, че вече има средство, с което да унищожи Лондон, и много скоро англичаните ще му изпратят своите кралски подаръци, за да се смили над тях. Казал е: „Чакайте 20 октомври 1943 г.“» Чърчил хвърля листа и вдига телефона:

— Маршал Харис — казва той и изчаква да го свържат.

— Да, сър! — чува се басовият глас на маршала от кралската авиация Артър Травърс Харис.

— Нима чакате да изчезне и последният облак! — казва Чърчил недоволно.

— Сър, всеки момент започваме операция «Хидра». Чакаме само пълнолуние.

— Дръжте ме в течение. И побързайте!

— Да, сър…

Чърчил затваря телефона. Става и отива до картата на бойните действия. Той се взира в линията на Източния фронт, която показва съприкосновението на вермахта и Съветската армия.

Откъде иде по-голямата опасност — от хитлеристкото «оръжие на възмездието» или от победоносното настъпление на болшевиките?!

(След битката при Курск в хода на Втората световна война настъпва окончателен прелом. Червената армия неудържимо марширува на Запад.)

Тръпки побиват Чърчил, като си помисли, че е възможно болшевиките сами да станат едновластни победители в Европа. Тази мисъл силно го безпокои. Той все повече се убеждава, че е време да бъде открит втори фронт. И не за да се помогне на съветския съюзник, а за да бъдат въведени англо-американските войски в Западна Европа. Само да не се изпусне онзи момент, когато събитията ще станат неуправляеми.

Цитаделата в агония

В тази августовска нощ началникът на ракетния център «Пенемюнде» генерал-майор Дорнбергер се върти в леглото неспокоен. Още не е настъпила полунощ, навън е светло като ден. Лунният диск блести като око на трескав. Неговият блясък го дразни и той нервно дръпва завесата. В същия момент нощната тишина се раздира от силен взрив, след него втори… трети…

«Сега ли намериха да провеждат изпитания» — си мисли генералът и изругава. Тази вечер той се прибра след шумната среща с пилотката Хана Райч. Тази светлоока жена с копринени коси и открита усмивка го кара да тръпне. Фюрерът я обожава и тя него. Това е публична тайна. (Не случайно в последния момент на войната тя каца рисковано на един площад в разрушения Берлин, за да спаси своя фюрер, който, уви, не е вече между живите.) Хана лети с бойните самолети снаряди Фау–1, съоръжени с кабина. Полетът с тях крие голям риск. Едва не се разби след едно кацане и сега леко понакуцва.

За какво ли не вдигаха наздравица в тази вечер! Браун на шега я попита:

— Хана, бихте ли полетели на Марс?

Сивите й очи на кошута широко се отвориха, там се появи лека сянка на изненада, а после заблестяха остри пламъчета. После ги присви и започна силно да се смее. В протегнатата й ръка се люлееше пълна с искрящо вино чаша.

— Непременно, Вернер — каза тя през сълзи от смях. — Но само при едно условие, ако вие построите този кораб!

Звъннаха чашите.

Дорнбергер през цялото време седеше до тях мрачен. Химлер не беше доволен от темповете, с които вървеше подготовката на Фау–1 с кабина. Това бяха машини, които той искаше да използува на Източния фронт. Химлер готвеше изненада за фюрера. А изпитанията вървяха бавно. Ето и Хана Райч едва не се уби. Това щеше да бъде голям скандал срещу самия него. Браун беше конструктор на Фау–2. Крилатите средства «наблюдаваше» като началник лично Дорнбергер.

Сега той поиска да се поразвесели, но не се получи. Все го избиваше на мрачен хумор. Пред погледа му непрекъснато се явяваше киселата физиономия на Химлер.

— Предлагам — каза най-сетне, след като Хана Райч укроти своя смях — първите пътешественици в космоса да се ползуват със специални почести.

Когато му обърнаха внимание, продължи:

— Предлагам след завръщането пътешествениците да бъдат балсамирани!

Хана и Браун се спогледаха.

Генералът, навел се над чашата, пое въздух и каза:

— Телата им да бъдат вкарани в прозрачни сфери и след това да бъдат изстреляни в орбита около Земята! — Тук той вдигна глава: — Представяте ли си внушителна гледка — всяка нощ хората гледат сателитите. Там, на небето, те блещукат, а вътре… онези… очите на онези… Но какво се втренчихте, не ви ли харесва?

Хана се опита да се усмихне въпреки неловкото положение. Браун седеше като вдървен и не смееше да я погледне. Та нали той й предложи да пътува към Марс.

— Е, какво пък, може и да не ви харесва…

Дорнбергер стана, закопча копчетата на генералския си мундир, опита се да прибере токовете, но залитна, клюмна глава, изправи я и си тръгна, като събори след себе си стола…

Сега трябва да се вдигне от леглото, защото навън става нещо невъобразимо. Взривовете вече трещят безразборно и техният зловещ тътен се слива с плачещия вой на сирените. Парче счупено стъкло го удари по лицето, усети в устата си сладникавия вкус на кръвта. Когато нахлузи брича и ботушите си, си спомни, че в клуба по радиото съобщиха, че от северозапад наближават бомбардировачи. Но това не направи на никого впечатление, защото напоследък беше станало твърде обичайно англо-американските самолети да летят по трасето над «Пенемюнде», за да изсипят своя товар над столицата на Райха.

Нито един зенитен разчет не смееше да открие огън. Нито един изтребител не напускаше летището. Заповедта беше строга. Само един снаряд можеше да разкрие наличието на този така старателно прикриван от английското разузнаване свръхсекретен обект.

— Ало, ало… — нервно вика Дорнбергер в телефонната слушалка.

Но никой не му отговаря…

Излиза навън… Блъсва го ударна вълна от наблизо взривила се бомба. Той се опира в стената на зданието и пред очите му засияват блясъците от пламналите пожари…

В ход беше операция «Хидра» на английските военновъздушни сили за нанасяне на масиран удар върху германския ракетен център. Тя влиза във военните учебници на Великобритания и се помни като един от най-сполучливите и най-мощните удари на кралската бомбардировъчна авиация. Свързва се с особената активност на сър Артър Травърс Харис и подполковник Сърби.

— Може би никога досега не съм ви поставял задача с такава важност — казва маршал Травис в своя инструктаж. — Целта е добре защитена от зенитни средства. Ако не я унищожите още с първото нападение, после жертвите ще бъдат изключително големи…

Командуващият бомбардировъчната авиация не се съмняваше в точното изпълнение на заповедта. Авиаторите бяха обгорели в досегашните атаки по обширния план «Пойн бленк» за въздушни нападения над Германия и сателитите й.

На 17 срещу 18 август 59 четиримоторни самолета се вдигат във въздуха. Осем разузнавателни самолета «Москито» извършват отвличаща маневра, прелитат над Дания хвърлят над «Пенемюнде» метално фолио за ослепяване на радарите и се устремяват към Берлин. Там те имитират бомбардировъчно нападение — пускат отново фолио и осветителни бомби с парашути.

В полунощ около 200 нощни и 55 дневни изтребителя търсят неприятеля в разсичаното от прожекторите на противовъздушната отбрана небе над Берлин.

Напрежението във въздуха се изостря до крайност. В един момент немските изтребители започват да се обстрелват взаимно. Затрещяват и зенитните оръдия…

Това нелепо въздушно сражение буди подозрение у фелдмаршал Милх. Той вдига телефона:

— Генерал Ешонек, спрете зенитната артилерия! Та те се престарават! Обстановката е твърде неясна. Тук става нещо нередно. Над града не е паднала нито една бомба. Подведени сме. Спрете този кошмар!

«Вълчата бърлога» мълчи. От толкова километри никой не смее да се намеси…

Бъркотията над Берлин трае около два часа, а после затихва.

Но това е достатъчно на англичаните, за да си прикрият удара върху свръхсекретната ракетна цитадела.

За 45 минути над добре осветения от луната остров се изсипват 1593 тона фугасни и 281 тона запалителни бомби.

В края на бомбардировката от Берлин долитат 30 нощни изтребителя. Те свалят 47 «летящи крепости»…

На 18 август слънцето над остров Узедом изгрява кърваво. То наднича с любопитство зад плътната димна завеса, която се издига от останките на зданията.

Валтер Дорнбергер, разгърден и с пламнало лице, заедно с Браун обикаля руините. Пред очите им войниците измъкват трупове… Те не обръщат никакво внимание на изгорелите бараки, в които са живели военнопленниците и работниците. Това не ги интересува. Трябва бързо да дойдат на себе си, защото в «Пенемюнде» се появява началникът на имперската служба за сигурност обергрупенфюрерът от SS Ернст Калтенбрунер.

Браун го слуша и се дразни от неговия силен виенски акцент.

— Къде е генерал Шамие-Гличински? — пита той.

— Убит е! — отговаря му Дорнбергер.

Лицето на Калтенбрунер се изопва и жилите на врата му изпъкват. Липсва онзи, върху когото трябва да изсипе цялата своя ярост. Браун усеща, че обстановката трябва да се нормализира, и почти насила изтръгва от себе си:

— Въпреки че загубите ни са почти тридесет процента, ние сме твърдо решени да не нарушаваме нашите планове. Фюрерът ще получи своето любимо оръжие, Хайл Хитлер!

— Хайл! — изопва се Калтенбрунер. Мускулите на лицето му се отпускат.

Операция «Хидра» взема и последната своя жертва — началник-щаба на военновъздушните сили генерал-полковник Ешонек, който след разговора с Хитлер се самоубива…

Англо-американската авиация бомбардира множество заводи, които доставят части, съоръжения и гориво за «Пенемюнде». Производството на ракети е забавено с половин година…

За благодарност — смърт

На сутринта след бомбардировката на «Пенемюнде» разузнавателен самолет «Москито» лети над острова. Той фотографира резултатите… През деня специалистите в Мендменхъм дешифрират снимките, а после ги изпращат на доктор Джонс.

— Чарлз — казва той на своя помощник, — няма съмнение, заводът, където те сглобяват ракетите, е пострадал тежко.

— Да, сър, така казват и специалистите, петдесет здания от всичко осемдесет лежат в развалини.

— Чарлз, не беше ли тук някъде концентрационният лагер Трасенхайде?

— Не, грешите, сър, малко по на юг.

В този момент Джонс усеща, че дишането му се затруднява. От тридесетте бараки в лагера, където са били държани депортираните чуждестранни работници, са оцелели само дванадесет. Той веднага си спомня, че там е имало работници, които му оказват голяма помощ с ценна информация… Но той няма да узнае нищо повече за тези смели антифашисти.

Доктор Джонс има микрофилм с мащабна схема на «Пенемюнде», но не знае какъв труден и опасен път беше изминал този филм.

(Огнярът на локомотив Фердинанд Соломински, известен под псевдонима Заек, взима буца въглища, прави отвор в нея и скрива микрофилма.

Схемата на една от изпитателните станции в «Пенемюнде» е нарисувана на ръка от унтерофицера на немското луфтвафе Роман Трегер, който е с австрийски произход, служещ на остров Узедом. По време на своя отпуск е вербуван от полските патриоти. Трегер описва в общи черти и ракетите, казва, че те се движат с втечнен водород и кислород.

На 15 юли 1943 г. сведенията получава инженер Коцян, анализира ги и предлага заедно с други данни да ги изпратят в Лондон.

Бившият капитан от полската армия Ян Новак с униформа на един немски железопътен работник с касета от микрофилм в джоба пристига в гдинското пристанище. Ляга в сандък с въглища и въжетата на крана го пускат в трюма на въглевоза. До Швеция пътешествието в компанията на задушаващата го черна прах трае едно денонощие и половина. В Стокхолм ценните сведения са предадени на английския посланик…

Английското разузнаване има вече сравнително точен план на остров Узедом, който може да бъде сравнен с аерофотоснимките. Въпреки това британската авиация не пощади дъсчените бараки на военнопленниците и насилствено докараните работници.

Казват, че на каменния кръст в гробището на Кархаген пише: «Тук почиват 313 души, откарани на принудителна работа: 91 поляци, 23 украинци, 17 французи, 116 затворници от концлагерите, 66 лица с неизвестна националност.» Бог казва: «Аз те знам по име.»

— Грешката наистина не е наша, Чарлз, а на авиацията.

— Вероятно, сър.

— Чарлз, след взривяването на първите бомби немците пускат димна завеса, която скрива очертанията на бреговата ивица. Самолетите за целеуказване обозначават целите три километра южно.

Джонс обяснява на своя помощник с подробности случая, сякаш иска да успокои не него, а собствената си съвест. После се вглежда в лицето му и казва с чужд глас:

— Войната си е война, Чарлз… — И се връща към обичайния си делови тон: — Според мен, за да възобновят работата, на немците ще им бъдат необходими поне около два месеца…