Крахът на титаните

Първа глава 22 юни 1911 година

В деня на коронацията на крал Джордж в Уестминстърското абатство в Лондон, Били Уилямс слезе в мината в Абъроуен, Южен Уелс.

На двадесет и втори юни 1911 година имаше рожден ден. Събуди го баща му. Методът за събуждане на татко му беше по-скоро ефективен, отколкото внимателен. Той ритмично тупаше Били по бузата, твърдо и настоятелно. Били спеше дълбоко и за кратко опита да не обръща внимание, но тупкането не спря.

За миг момчето се ядоса, но после се сети, че трябва да стане. Изведнъж дори му се прищя да стане. Отвори очи и рязко се изправи в леглото.

— Четири часът е — каза баща му и излезе от стаята. Ботушите му забумтяха надолу по дървеното стълбище.

Днес Били започваше работа. Най-напред щеше да е чирак-въглищар, каквито на неговата възраст са били повечето мъже в града. Искаше му се да се усеща повече като миньор. Решен беше обаче да не изглежда като глупак. Дейвид Крамптън рева като бебе през първия си ден в шахтата и още му викаха Дай Ревльото, макар да бе на двадесет и пет, звездата на местния отбор по ръгби.

Вчера беше Еньовден и през прозорчето се лееше ярката светлина на ранното утро. Дядото на Били лежеше до него с отворени очи. Когато и да се събудеше момчето, намираше дядо си вече буден. Той му беше казал, че старците не спят много.

Били се измъкна от леглото само по долни гащи. При хладно време спеше по риза, но лятото в Британия бе горещо, а нощите бяха меки. Издърпа гърнето и вдигна похлупака.

Нямаше промяна в размерите на пениса му, който той наричаше своя малък Били. Продължаваше да си е все същото детско пънче. Надяваше се да е пораснал малко в нощта преди рождения му ден или поне да му е поникнало някое косъмче, но не би. Най-добрият му приятел, Томи Грифитс, роден на същия ден, беше различен — вече имаше по-дълбок глас и тъмен мъх на горната устна, а малкият му Томи си беше мъжки. Направо унизително.

Докато използваше гърнето по предназначение, Били зарея поглед през прозореца. Виждаше се само купчината отпадъци, тъмносива планина от изхвърлени от мината боклуци — най-вече шисти и варовик. Реши, че сигурно така е изглеждал светът на втория ден от Сътворението, преди Бог да каже: „да произведе земята злак, трева, що дава семе.1“ Лек ветрец носеше ситен черен прах от купчината към редиците къщи.

В стаята имаше още по-малко за гледане. Тя беше задната спалня, толкова тясна, че едва побираше единственото легло, шкафа и дядовия нар. На стената висеше избродирана кърпа с надпис:

Огледало нямаше.

Едната врата водеше до горния край на стълбището, другата — до предната спалня, в която се влизаше само оттук. Тя беше по-обширна, в нея имаше място за две легла. Там спяха мама и тате, а преди години бяха спали и сестрите на Били. Най-голямата, Етел, вече живееше другаде, а останалите три бяха починали — морбили, пневмония и дифтерит. Някога Били имаше и по-голям брат, с когото споделяше леглото си преди да дойде дядо. Казваше се Уесли; уби го излязла от релсите количка за пренасяне на въглища.

Били облече ризата си. Нея носеше вчера на училище. Днес бе четвъртък, а ризите се сменяха само в неделя. За сметка на това получи нов чифт панталони — първите, които му стигаха до глезените. Направени бяха от молескин, плътен непромокаем памук. Бяха знакът на влизането му в света на мъжете и той с наслада усети допира на тежкия плат. Сложи си дебелия кожен колан и наследените от Уесли ботуши и слезе.

Всекидневната — петнадесет квадратни фута, маса в средата и огнище в единия ъгъл — заемаше по-голямата част от приземния етаж. Домашно изтъкана черга застилаше каменния под. Баща му седеше на масата и четеше стар брой на Дейли мейл, а в основата на дългия му остър нос се крепяха чифт очила за четене. Майка му правеше чай. Остави чайника, целуна момчето по челото и рече:

— Как е малкият ми мъж на рождения си ден?

Били не отвърна. „Малкият“ го нарани, защото наистина беше малък, а мъжът — защото знаеше, че не е такъв. Отиде в килера на гърба на къщата. Потопи тенекиената купа в бъчвата с вода, изми лицето и ръцете си и изля излишната вода в плитка каменна мивка. В помещението имаше и бакърена вана със скара отдолу, но нея използваха само в събота, когато се къпеше цялото семейство.

Бяха им обещали течаща вода в близко бъдеще. В някои от миньорските домове вече имаше. Семейството на Томи Грифитс беше сред късметлиите. Били още се дивеше как може да отиде на гости, да завърти кранчето и да получи чаша студена вода, без да му се налага да разнася кофа до помпата на улицата. Чешмяната вода все още не бе стигнала до улица „Уелингтън“, където живееше и семейство Уилямс.

Върна се в дневната и седна на масата. Майка му постави пред него голяма чаша подсладен чай с мляко. Отряза две дебели порязаници от един самун домашен хляб и извади от долапа под стълбището буца мас. Били събра длани, затвори очи и рече:

— Благодаря ти, Боже, за храната. Амин.

После отпи малко чай и намаза хляба с мас.

Бледосините очи на татко му го погледнаха иззад вестника.

— Посоли си хляба. Под земята ще се потиш.

Бащата на Били работеше като представител на Федерацията на миньорите в Южен Уелс, най-силния профсъюз във Великобритания, както споменаваше при всяка възможност. Наричаха го Дай Профсъюза. Много мъже се казваха Дай, съкратено от Дейвид или Дафид, както се произнасяше на уелски. Били научи в училище, че името Дейвид е популярно, защото така се казвал светецът-покровител на страната, както Патрик в Ирландия. Всичките Дайовци се различаваха не по фамилиите си — почти всички в града бяха Джоунс, Уилямс, Евънс или Морган, — а по прякорите си. Рядко се използваха истинските имена, ако вместо тях хората можеха да си измислят смешни прякори. Били се казваше Уилям Уилямс, затова му викаха Били Двойния. Жените понякога получаваха прозвищата на съпрузите си, затова майка му се казваше госпожа Дай Профсъюза.

Дядо му слезе, докато Били ядеше втората си филия. Въпреки топлото време, носеше сако и жилетка. Когато изми ръцете си, седна срещу момчето.

— Недей се притеснява — посъветва го той. — Аз слязох в шахтите на десет. Моят баща пък бил още на пет, когато неговият баща го свалил там на гърба си. Работел от шест сутринта до седем вечерта. От октомври до март не зървал дневна светлина.

— Не се притеснявам.

Това не беше вярно. Страх го беше дори да стане от масата.

Дядо му обаче беше добър и не продължи темата. Били го харесваше. Майка му се държеше с Били като с бебе, баща му пък бе строг и язвителен, но дядото беше търпелив и му говореше като на възрастен.

— Слушайте — повиши глас бащата. Никога не си купуваше десния парцал Дейли мейл, но от време на време го взимаше от някой друг и го четеше вкъщи с презрителен тон, подигравайки се на глупостта и нечестността на висшите класи:

„Лейди Даяна Манърс е била критикувана, че носи една и съща рокля на втори пореден бал. По-младата дъщеря на херцога на Рътланд е спечелила наградата за най-хубав дамски костюм на бала в Савой за изящния си корсаж, комбиниран с дълга пола с обръчи. Наградата е двеста и петдесет гвинеи.“ — Той свали вестника и поясни — Това ти е заплатата поне за пет години, Били, моето момче. Ето и още: „Тя обаче си спечели неодобрението на познавачите, като се облече по същия начин на увеселението на лорд Уинтъртън и Ф. Е. Смит в хотел Кларидж. Твърде много хубаво не е на хубаво, коментираха те.“

Отново вдигна глава.

— По-добре да смениш престилката, мамче — подкачи той жена си. — Не би искала да си спечелиш неодобрението на познавачите.

На мама не й беше забавно. Носеше стара кафява вълнена рокля с кръпки на лактите и петна под мишниците.

— Ако имах двеста и петдесет гвинеи, щях да изглеждам по-добре от лейди Даяна Пос…на — не без огорчение отбеляза тя.

— Тъй си е — рече дядо. — Кара винаги си е била хубавица като майка си. — Името на мама беше Кара. Дядо се обърна към Били.

— Баба ти беше италианка. Мария Фероне. — Били знаеше, но дядо обичаше да суче все едни и същи истории. — Оттам майка ти има тая разкошна черна коса и очи. Сестра ти и тя. Баба ти, най-хубавото момиче в Кардиф — и аз я взех! — Внезапно помръкна и продума тихо: — Ех, хубави дни…

Тате се понамръщи — подобни приказки приближаваха разговора до плътските страсти — но мама се разведри от комплиментите.

— О, да. Мен и сестрите ми ни смятаха за красавици. Бихме показали на онова херцогче какво е хубаво момиче, ако имахме пари за коприна и дантели.

Били с изненада осъзна, че никога не беше възприемал майка си нито като красавица, нито като обратното, макар че в неделите, когато се обличаше за седенките в параклиса, тя изглеждаше впечатляващо, особено с шапка. Може би е била красива някога, но му беше трудно да си го представи.

— И туй да знаеш — продължи дядо — в семейството на баба ти бяха все умници. Шуреят ми беше миньор, но се измъкна от тая работа и отвори кафене в Тенби. Това е животът — морски ветрец, а ти по цял ден правиш кафе и си броиш парите.

Тате зачете друга новина.

— Като част от подготовката за коронацията, от Бъкингамския дворец са издали наръчник с инструкции за събитието, дълъг двеста и дванайсет страници. — Пак подаде очи над вестника.

— Това да им го кажеш днес в шахтата, Били. Хората ще си отдъхнат, като чуят, че всичко е организирано добре.

Били не се вълнуваше особено от аристокрацията. Харесваха му приключенските истории, които вестникът често печаташе и в които се разказваше за яки, образовани в частни училища мъжаги, които залавяха немски шпиони. Според тези истории шпионите бяха навсякъде, въпреки че за нещастие явно бяха пропуснали Абъроуен.

Момчето се изправи.

— Ще се поразходя по улицата — обяви той и излезе през предния вход. „Ще се поразходя по улицата“ бе кодът, с който някой от семейството казваше, че ще ходи до тоалетните, които се намираха през половината улица. Около дълбоката дупка беше вдигната ниска тухлена къщурка с ламаринен покрив. Имаше две отделения, за мъже и за жени. Седалките бяха двойни, така че човек винаги влизаше с някого другиго. Никой не знаеше защо строителите са избрали такова решение, но всички се опитваха да се възползват максимално от него. Мъжете зяпаха втренчено напред и не продумваха, но както Били дочуваше, жените често обменяха клюки. Миризмата бе задушаваща дори за онези, които я търпяха всеки ден. Той винаги се мъчеше да диша колкото е възможно по-малко вътре и често излизаше почти в несвяст. Мъж на име Дай Лайньо периодично изгребваше дупката.

Когато Били се върна, с радост видя, че сестра му Етел седи на масата.

— Честит рожден ден, Били! — извика тя. — Трябваше да дойда да те целуна преди да слезеш в мината.

Етел беше на осемнадесет и Били ясно виждаше, че е красива. Имаше непокорни махагонови къдрици и дяволит блясък в тъмните очи. Може би мама е изглеждала така някога. Черната й рокля и бялото боне на домашна прислужница само ласкаеха външността й.

Били обожаваше Етел. Освен хубава, тя беше забавна, умна и смела, а понякога спореше дори и с тате. Обясняваше на Били неща, които другите отказваха да му споделят, например тая месечна случка, наричана от жените „проклятието“, или какво точно беше непристойното поведение, заради което англиканският викарий трябваше бързо да напусне града. Сестра му беше най-добрата ученичка от първия до последния си клас и есето й „Моят град или село“ спечели първата награда в конкурса на вестника Саут Уелс Ехо. Наградата беше екземпляр от Атлас на света на Касел.

Тя целуна Били по бузата.

— Казах на домоуправителката — госпожа Джевънс, че ни свършва ваксата и че трябва да взема още от града. — Етел живееше и работеше в Тай Гуин, огромния дом на граф Фицхърбърт, една миля нагоре по планината. Подаде на Били нещо, увито в чист парцал. — Откраднах парченце кейк за теб.

— О, благодаря ти, Ет! — Били обичаше кейк.

— Да ти го сложа ли в кутийката? — попита майка му.

— Да, благодаря.

Мама извади от долапа тенекиена кутия и прибра кейка вътре. Отряза още две филии хляб, намаза ги със сланина и ги поръси със сол. Всички миньори си имаха такива кутийки. Ако носеха храната си в платнени кърпи, мишките щяха да я изгризат преди сутрешната почивка.

Мама рече:

— Когато ми донесеш първата надница, ще ти сложа и парче варен бекон.

В началото заплатата на Били нямаше да е голяма, но и тя щеше да е в помощ на семейството. Той се чудеше колко джобни пари ще му позволява мама и дали ще стигат, за да спести за колело — искаше колело повече от всичко на света.

Тате попита Етел:

— Как вървят нещата при големците?

— Добре, спокойно. Графът и княгинята са в Лондон за коронацията. — Етел хвърли око на часовника върху камината. — Скоро ще станат от сън — трябва рано да стигнат до Абатството. На нея няма да й се хареса — не е свикнала да се събужда рано, — но няма как да закъснее за краля.

Съпругата на графа, Беа, беше велика руска княгиня.

— Ще искат да заемат местата най-отпред, за да гледат спектакъла — отвърна баща й.

— О, не, човек не може да сяда където си ще — поправи го Етел. — Специално са измайсторили шест хиляди махагонови стола, с името на всеки гост, изписано със златни букви на облегалката.

Дядо се намеси:

— На това му се вика прахосничество! Какво ще правят с тях после?

— Не зная. Може да си ги приберат за спомен.

— Кажи им, че и ние искаме — сухо отбеляза тате. — Само петима сме, а майка ти няма къде да седне. Трябват ни столове.

Почнеше ли да се шегува така, тате всъщност беше ядосан. Етел подскочи.

— О, съжалявам, мамо, не помислих.

— Стой си, твърде съм заета, за да сядам — успокои я мама.

Удари пет часът.

— По-добре да си там рано, Били, мойто момче. Почни както би искал да продължиш — каза тате.

Били с неохота се изправи и взе кутийката си.

Етел го целуна още веднъж, а дядо стисна ръката му. Тате му връчи два шестинчови пирона, ръждясали и малко криви.

— Сложи си ги в джоба на панталоните.

— Защо?

— Ще видиш — усмихна се тате.

Мама подаде на Били бутилка с винтова капачка с четвъртинка студен чай с мляко и захар.

— И помни, Били, Иисус е винаги с теб, дори в шахтата.

— Да, мамо.

Видя насълзените й очи и се извърна, за да не заплаче и той. Взе шапката си от закачалката.

— Ами, довиждане — рече той, сякаш просто отиваше на училище. Излезе.

Досега лятото беше горещо и слънчево, но този ден небето се мръщеше и май се канеше да вали. Томи чакаше, подпрян на стената на къщата.

— А, ей те, Били.

— Ей те, Томи.

Поеха по улицата рамо до рамо.

От училище Били знаеше, че Абъроуен някога е бил малък пазарен градец, където фермерите от околните хълмове са продавали стоката си. От горния край на улица „Уелингтън“ се виждаше старото тържище, с отворените кошари за говеда, сградата, където се продаваше вълна, и англиканската църква — всички от едната страна на река Оуен, която всъщност не беше много по-голяма от ручей. Сега железопътната линия, която свършваше при шахтите, прорязваше града като рана. По склоновете се редяха миньорските къщи, построени от сив камък и покрити с тъмен уелски аспид. Улиците се виеха по очертанието на планината. По-къси улички ги пресичаха и се спускаха стремглаво към дъното на долината.

— С кого мислиш, че ще те сложат да работиш? — попита Томи.

Били сви рамене. Обикновено придаваха новите момчета към някой от заместник-управителите на мината.

— Няма как да знам.

— Дано ме сложат в конюшните. — Томи обичаше конете. В мината живееха петдесетина понита. Теглеха напълнените от въглекопачите колички по релсите. — Ти какво искаш да работиш?

Били се надяваше да не го натоварят с повече, отколкото детското му тяло можеше да понесе, но не искаше да си го признае.

— Да смазвам количките — отвърна той.

— Защо?

— Изглежда лесно.

Подминаха училището, където до вчера бяха учили — викторианска сграда със заострени като на църква прозорци. Построено беше от рода Фицхърбърт, както главният учител никога не се уморяваше да напомня. Графът все още назначаваше лично преподавателите и решаваше каква да е учебната програма. На стените висяха картини с героични военни сюжети, а величието на Британия беше една от основните теми. В уроците по вероучение, с които започваше всеки ден, се преподаваха суровите англикански доктрини, макар почти всички деца да не бяха от англикански семейства. Училището си имаше настоятелство, където членуваше и тате, но то нямаше никаква реална власт и можеше само да съветва. Тате казваше, че графът се държи все едно училището е негово.

През последната година преподаваха на Били и Томи основите на миньорството, а на момичетата — шиене и готварство. Били с изненада беше открил, че земята под нозете му се състои от много различни пластове, като сандвич. „Въглищен слой“ беше един такъв пласт — момчето цял живот слушаше словосъчетанието, без да го разбира. Узна още, че въглищата са всъщност мъртви листа и друга растителна материя, напластявана хиляди и хиляди години под тежестта на земята отгоре. Томи, чийто баща беше атеист, казваше, че това доказва неистинността на Библията, но таткото на Били отвръщаше, че това е само едно възможно тълкувание.

В този ранен час училището и игрището пустееха. Били се гордееше, че го е оставил зад гърба си, макар част от него да копнееше да се върне там, вместо да се спуска в шахтата.

С приближаването към мината улиците почнаха да се пълнят с миньори, всеки с тенекиената си кутия и с бутилка чай. Всичките се обличаха еднакво, в стари костюми, които сваляха на работното място. На някои им беше студено, ала Абъроуен беше гореща мина и всички работеха по долни гащи и ботуши или по груби ленени гащета. Също така не сваляха дебело подплатените си шапки заради ниските тавани на тунелите, където човек лесно можеше да халоса главата си.

Били съгледа извисяващата се над къщите подемна машина — кула, увенчана с две огромни колела. Те се въртяха в противоположни посоки и дърпаха кабелите, които спускаха и вдигаха клетката. Такива съоръжения се издигаха над повечето долини в Южен Уелс подобно на църковни кули над земеделски селца.

Други сгради, сякаш случайно разпилени наоколо, обграждаха входа на мината — стаята със светилниците, кантората, ковачницата, складовете. Между тях се виеше железопътната линия. На площта за отпадъци се валяха строшени колички, пукнати греди, чували за зоб и камари непотребна машинария. Слой въглищен прах покриваше всичко. Тате все натякваше колко по-малко произшествия би имало, ако миньорите държаха всичко подредено.

Били и Томи влязоха в кантората. В предното помещение стоеше Артър Петното Луелин, чиновник, не много по-голям от тях. Носеше позацапана около яката и ръкавелите бяла риза. Очакваше ги — бащите им бяха заявили, че момчетата започват работа днес. Петното написа имената им в един тефтер и ги въведе в офиса на управителя.

— Младия Томи Грифитс и младия Били Уилямс, господин Морган — обяви Артър.

Молдуин Морган беше висок мъж, облечен в тъмен костюм. Розовите му бузи лъщяха — сигурно се бръснеше всеки ден. Дипломата му за инженер висеше в рамка на стената, а бомбето — другият символ на статута му — се кипреше на показ на закачалката до вратата.

За изненада на Били, той не беше сам. До него стоеше един още по-впечатляващ господин: Пърсивал Джоунс, председател на Селтик Минералс, компанията-собственик на въгледобивната мина Абъроуен и още няколко като нея. Човекът беше дребен и настъпателен, заради което миньорите го бяха нарекли Наполеон. Носеше всекидневен черен фрак и раирани сиви панталони, а черният му цилиндър още се мъдреше на главата му.

Джоунс огледа с неприязън момчетата.

— Грифитс — започна той. — Баща ти е социалист-революционер.

— Да, господин Джоунс — отвърна чинно Томи.

— И атеист.

— Да, господин Джоунс.

— А твоят баща е служител на Федерацията на миньорите в Южен Уелс.

— Да, господин Джоунс — отговори Били.

— Не обичам социалисти. Атеистите са прокълнати вовеки. А профсъюзните водачи са най-лоши от всички.

Той ги гледаше свирепо, но не им беше задал въпрос, затова Били мълчеше.

— Не искам смутители тук — продължи Джоунс. — В долината Ронда стачкуват вече четиридесет и три седмици, понеже такива като баща ти ги подстрекават.

Били знаеше, че стачката не беше заради смутителите там, а заради извършения от собствениците на мините Илай в Пенигрейг локаут. Но продължи да мълчи.

— Вие смутители ли сте? — Джоунс насочи костеливия си показалец към Били и момчето потрепери. — Баща ти каза ли ти да отстояваш правата си, когато работиш за мен?

Били опита да помисли, макар да му беше трудно заради заплашителния вид на Джоунс. Тате не му беше казал нищо тази сутрин, но снощи му беше дал един съвет.

— Моля ви, господине, само това ми каза: „Недей да се репчиш на шефовете, това е моя работа.“

Петното Луелин взе да се подхилква зад гърба му.

Пърсивал Джоунс явно не оценяваше шегата.

— Нагъл дивак. Обаче ако те разкарам оттук, цялата долина ще се вдигне на стачка…

Били не беше мислил върху това. Толкова ли беше важен? Не, обаче миньорите биха стачкували заради принципа — децата на техните представители не биваше да страдат. По-малко от пет минути на работа и профсъюзът вече го защитаваше.

— Разкарайте ги оттук — рече Джоунс.

— Изведи ги навън, Луелин — кимна Морган. — Рис Прайс може да ги наглежда.

Били изстена наум. Рис Прайс се славеше като един от по-проклетите заместник-управители. Миналата година опита да ухажва Етел и тя го отряза безцеремонно. Постъпваше така с половината ергени в Абъроуен, обаче Рис го прие тежко.

Петното им посочи изхода с глава.

— Вън — рече и ги последва. — Ето там чакайте господин Прайс.

Били и Томи излязоха и се облегнаха на стената край вратата.

— Да можех само да го бухна в търбуха тоя Наполеон — каза Томи. — Капиталистическо копеле.

— Мда — съгласи се Били, макар да нямаше желание да буха когото и да било.

Рис Прайс се появи след минута. Като всички заместници носеше филцова шапка с тясна периферия, по-скъпа от капата на обикновен миньор, но по-евтина от бомбе. От джоба на жилетката му се подаваха тетрадка и молив, в ръка държеше дървен метър. Тъмна четина покриваше бузите му, а между предните му зъби имаше разстояние. Били знаеше, че е умен, но и лукав.

— Добро утро, господин Прайс — поздрави го момчето.

Прайс го изгледа подозрително.

— Че откъде-накъде ще ми пожелаваш добро утро, Били Двойния?

— Господин Морган каза да слезем с Вас в мината.

— Тъй ли е казал? — Прайс имаше навика да стрелка с очи всичко наоколо, че и зад себе си, сякаш очакваше нападение от засада.

— Ще я видим тая работа. — Премести поглед към колелото, което вдигаше въжето, все едно очакваше обяснение от него. — Нямам време за момченца — заяви той и си влезе в кантората.

— Дано намерим някой друг да ни свали — въздъхна Били. — Мрази семейството ми, защото сестра ми не иска да излезе с него.

— Сестра ти си мисли, че е твърде добра за мъжете от Абъроуен — отвърна Томи, явно повтаряйки нечии чужди думи.

— Ами тя е — настоя Били.

Прайс излезе.

— Добре, хайде насам — каза той и бързо се отдалечи.

Момчетата го последваха в стаята с фенерите. Отговорникът връчи на Били една лъскава месингова лампа и той я закачи за колана си, както правеха мъжете.

В училище ги бяха учили за миньорските лампи. Една от опасностите във въгледобива беше метанът, запалим газ, който се процеждаше от въглищните слоеве. Наричаха го газ гризу. Той предизвикваше всички експлозии под земята. Мините в Уелс бяха печално известни с изобилието на газ гризу. Лампата беше хитро замислена да не го възпламенява. Всъщност пламъкът й се удължаваше при наличието на газ и така служеше за предупреждение, понеже метанът няма мирис.

Ако лампата угаснеше, миньорът нямаше как да я запали сам. Кибритът беше забранен под земята, а лампата се заключваше, така че никой да не нарушава правилото. Угасналата лампа трябваше да се занесе до пункт за презареждане, обикновено в дъното на шахтата, близо до входа. Предотвратяването на експлозиите си заслужаваше тази разходка от една-две мили.

В училище казваха на момчетата, че тези лампи са един от начините собствениците на мините да проявят загриженост за работниците си.

— Ще речеш, че шефовете нямат изгода от това да предотвратяват авариите, при които работата прекъсва и тунелите се срутват — казваше тате.

Щом взеха лампите, миньорите се наредиха на опашка за клетката. Таблото за съобщения беше умно разположено отстрани на опашката. Имаше ръкописни или нескопосно отпечатани обяви за тренировка по крикет, състезание по хвърляне на стрелички, загубено джобно ножче, рецитал на мъжкия хор на Абъроуен и лекция в Обществената библиотека на тема „Карл Маркс и историческият материализъм.“ Заместник-управителите обаче не трябваше да чакат, затова Прайс си проправи път към предната част на опашката, а момчетата го следваха по петите.

Като повечето мини, Абъроуен имаше две шахти с вентилатори — по едната въздухът влизаше в мината, през другата излизаше. Собствениците често наричаха такива шахти със странни имена — тези се казваха Пирам и Тисба. Пирам бе отводната шахта и Били усещаше потока топъл въздух отдолу.

Миналата година двете момчета решиха да погледнат надолу в Пирам. В Светли понеделник, когато никой не работеше, те се промъкнаха покрай пазача и се прокраднаха през бунището в мината, прескачайки оградата. Клетката почти покриваше отвора, но не съвсем. Томи и Били лежаха по корем и се взираха в глъбините, омагьосани и ужасени. Стомахът на Били се обърна. Чернотата изглеждаше бездънна. Изпита тръпка — отчасти радост, че нямаше да слезе там, отчасти страх, че някой ден ще трябва. Хвърли камък и двамата слушаха как отеква по тухлената облицовка на шахтата. Почти непоносимо дълго след това го чуха да плясва в локвата на дъното.

Сега, година по-късно, му предстоеше да последва пътя на този камък.

Напомни си да не се държи като страхливец, а като мъж, ако и да не се чувстваше такъв. Най-лошо би било, ако се изложи. По-лошо дори от смъртта.

Виждаше решетката, която сега запечатваше отвора на шахтата. Под нея имаше празнота, тъй като клетката тепърва се изкачваше. От другата страна на шахтата парният механизъм движеше огромното колело над тях, което навиваше кабела. Машината изпускаше струйки пара. Кабелите скърцаха. Носеше се миризма на гореща смазка.

Празната клетка издрънча зад решетката и операторът я отмести. Рис Прайс пристъпи вътре заедно с момчетата. Последваха ги още тринадесет други миньори — клетката побираше шестнадесет човека. Операторът отново затвори решетката.

Стояха на място. Били се чувстваше уязвим. Подът беше сигурен, но той можеше без усилия да се провре през прътите на клетката. Тя висеше на стоманено въже, но и то не беше съвършено безопасно. Всички знаеха за инцидента в Търпентуис през 1902 г., когато въжето се скъсало и осмина мъже полетели надолу към смъртта си.

Били кимна на този до него — Хари Мазния Хюит, пъпчив момък, само три години по-голям от него, но с цял фут по-висок. Били помнеше Хари от училище — три поредни години го късаха на изпита за десетгодишни, докато накрая не порасна достатъчно, за да започне работа.

Звънна камбана — операторът на дъното на шахтата беше затворил решетката от своята страна. Колегата му натисна ръчка и се чу друг сигнал. Парният двигател изсъска и нещо избумтя.

Клетката пропадна в нищото.

Били знаеше, че ще пада така известно време и след това ще забави до безопасна скорост. Никаква подготовка обаче не беше достатъчна, за да го предпази от кошмарното усещане, че пропада в недрата на земята. Краката му се отлепиха от пода. Той изпищя. Не можеше да се сдържи.

Всички се изсмяха. Знаеха, че му е за пръв път и чакаха тази реакция. Със закъснение момчето видя, че се държат за металните пръти, за да не полетят. Нищо от това не го успокои. Спря писъците си, като стисна здраво зъби.

Най-сетне спирачката се включи. Краката на Били отново докоснаха пода. Той се хвана здраво за един от прътите и се помъчи да овладее треперенето си. След минута се почувства наранен почти до сълзи и забрави за страха си. Погледна към хилещия се Хари Хюит и надвика шума:

— Да си затваряш устата, тъпанар дрислив.

Мазния в миг се разяри, но другите мъже само се разсмяха още по-силно. На Били щеше да му се наложи да се извини на Иисус за грубите думи, обаче след тях не се чувстваше вече толкова глупав.

Забеляза колко блед е Томи. И той ли пищя? Боеше се да не получи отрицателен отговор и затова не попита.

Клетката спря, решетката пред нея се отмести и Били и Томи влязоха в мината с разтреперани колене.

Беше сумрачно. Лампите на миньорите светеха по-бледо от парафиновите на стените у дома. Дъното на шахтата тъмнееше като безлунна нощ. „Може би нямаха нужда да виждат добре, за да копаят въглища“, помисли си Били. Прецапа някаква локва — водата и калта бяха навред, слабо лъщяха на лампите. В устата си усещаше странен вкус — въглищен прах насищаше въздуха. Наистина ли дишаха това по цял ден? Сигурно затова миньорите кашляха и плюеха постоянно.

Четирима мъже чакаха да се качат горе с клетката. Всеки носеше кожена торба — бяха пожарникари. Всяка сутрин преди началото на работния ден пожарникарите проверяваха за газ. Ако концентрацията му се окажеше неприемливо висока, миньорите трябваше да чакат, докато вентилаторите разсеят газа.

Наблизо се виждаше ред кошари за понитата, а отворена врата водеше до яркоосветена стая с бюро, вероятно на заместниците. Мъжете се пръснаха по четирите тунела, които се разклоняваха от дъното на шахтата. Тези тунели се наричаха забои и водеха към местата, където се добиваха въглищата.

Прайс ги заведе до една барака и я отключи. Вътре държаха инструментите. Избра две лопати, даде ги на момчетата и заключи катинара.

Упътиха се към конюшните. Един мъж само по къси гащи и ботуши ринеше мръсна слама от една от кошарите и я хвърляше в количка. По мускулестия му гръб се стичаше под. Прайс му рече:

— Искаш ли едно от момчетата да ти помогне?

Мъжът се обърна и Били позна Дай Коняря, старейшина в параклиса „Витезда“. Дай се направи, че не познава Били.

— Не ща малкия — отсече той.

— Добре — каза Прайс. — Другият е Томи Грифитс. Взимай го.

Томи изглеждаше доволен. Получи каквото искаше. Въпреки че щеше просто да рине тор, работеше в конюшните.

— Хайде, Били Двойния — подкани го Прайс и влезе в един от четирите тунела.

Били нарами лопатата и го последва. Сега, когато Томи не беше с него, той се тревожеше повече. Искаше му се да рине тор редом с приятеля си.

— А аз какво ще правя, господин Прайс?

— Можеш и сам да се досетиш. Защо ти дадох шибаната лопата?

Момчето се стъписа от нехайната употреба на тази забранена дума. Не можеше да се досети какво ще върши, но не зададе повече въпроси.

Тунелът беше кръгъл, извити стоманени подпори подсилваха тавана. По дължината му имаше тръба, вероятно водопроводна. Всяка нощ коридорите се пръскаха, за да слегне въглищният прах. Той не просто увреждаше дробовете на работниците — ако беше само това, собствениците от „Селтик Минерълс“ вероятно нямаше да ги е грижа, — но носеше и риск от пожар. Пръскачната система обаче не вършеше добра работа. Тате смяташе, че е нужна тръба с диаметър шест инча, но не бе успял да убеди Пърсивал Джоунс да даде нужните пари.

След около четвърт миля завиха в перпендикулярен тунел, който постепенно се изкачваше — по-стар и по-малък от предишния. Вместо стоманени пръстени таванът се подпираше от дървени греди. Прайс навеждаше глава на местата, където покривът беше твърде нисък. На всеки трийсетина ярда подминаваха работни места, където миньорите вече копаеха въглища.

Били дочу тътен и Прайс рече:

— В дупката.

— Какво? — Били погледна надолу. Дупки имаше по улиците на града, но на пода не се виждаше нищо друго освен релсите, по които се движеха количките. Вдигна очи и съзря пони, което топуркаше бързо надолу по наклонения коридор. Дърпаше цяла композиция въглищни колички.

— В дупката! — извика Прайс.

Били все така не разбираше какво се иска от него, но виждаше, че тунелът едва побира количките — щяха да го смачкат. Прайс сякаш пристъпи в стената и изчезна.

Били хвърли лопатата, обърна се и се затича обратно, откъдето беше дошъл. Опита се да изпревари понито, но то се движеше изненадващо бързо. Видя ниша в стената, която продължаваше до тавана. По пътя насам бе видял такива ниши на всеки двадесет и пет ярда, но не им беше обърнал внимание. Явно това имаше предвид Прайс. Хвърли се в нишата и количките го подминаха с грохот.

Когато изчезнаха, Били излезе от нишата, дишайки тежко.

Прайс се престори на ядосан, но се усмихваше.

— Ще трябва да си по-нащрек отсега нататък. Иначе ще си умреш тук — като брат си.

Били установи, че повечето мъже обичат да се заяждат с невежеството на момчетата. Реши да е различен, когато порасне.

Вдигна лопатата си, която беше невредима.

— Късметлия — отбеляза Прайс. — Ако се беше счупила, трябваше да плащаш за нова.

Те продължиха и скоро навлязоха там, където въглищата бяха свършили и нямаше хора. Беше по-сухо и дебел слой въглищен прах покриваше земята. Завиха няколко пъти и Били загуби ориентация.

Стигнаха до мръсна стара количка, която блокираше тунела.

— Тук трябва да се почисти — каза Прайс. За пръв път си правеше труда да обясни нещо и Били имаше усещането, че той лъже. — Задачата ти е да натрупаш мръсотията в количката.

Били се огледа. Докъдето стигаше мъждивата светлина на лампата му, прахът беше дълбок цяла стъпка и момчето предположи, че има още много. Цяла седмица можеше да копае, без да си проличи. И какъв беше смисълът? Залежите тук бяха свършили. Момчето обаче не зададе нито един въпрос. Сигурно беше някакво изпитание.

— Ще се върна скоро да те нагледам. — Прайс пое обратно по стъпките си и остави Били сам.

Не очакваше това. Предполагаше, че ще работи с по-старите миньори и ще се учи от тях. Но пък трябваше да прави каквото му се казва.

Откачи лампата от колана си и се огледа за място, където да я постави. Не намери такова. Остави я на пода, но там не му вършеше почти никаква работа. Спомни си пироните, които тате му беше дал. Ето за какво се използваха. С опакото на лопатата си заби един в дървената греда до себе си и овеси лампата на нея. По-добре.

Ръбът на количката стигаше до гърдите на възрастен мъж, но на Били му беше над раменете и половината прах изпадаше от лопатата, докато я вдигне достатъчно високо. Успя обаче да приспособи движенията си така, че това да не се случва. След няколко минути го обля пот и той се сети за какво е вторият пирон. Заби го в друга греда и окачи ризата и панталоните си.

След известно време усети, че някой го наблюдава. С крайчеца на окото си мярна смътно очертана, неподвижна фигура, която се взираше в него.

— О, Боже! — изписка той и се обърна с лице към силуета.

Оказа се Прайс.

— Забравих да ти проверя лампата. — Взе я от пирона и направи нещо с нея. — Не ми харесва. Ще ти оставя моята. — Окачи другата и изчезна.

Противен беше, но поне изглеждаше загрижен за безопасността на Били.

Били заработи отново. Не след дълго го заболяха ръцете и краката. Рече си, че е свикнал да работи с лопата. Тате държеше прасе в малкото бунище зад къщата и Били чистеше кочината му веднъж седмично. Това обаче не му отнемаше повече от петнайсет минути. Щеше ли да издържи цял ден?

Под праха имаше скали и глина. Скоро успя да разчисти четири квадратни фута, колкото беше широк тунелът. Мръсотията едва покриваше дъното на количката, но момчето беше изтощено.

Опита се да приближи количката до себе си, за да не се разхожда всеки път с пълната лопата, но колелетата й бяха клеясали и не помръдваха.

Без часовник не можеше да каже колко време е изминало. Заработи по-бавно, за да пести сили.

Тогава лампата угасна.

Първо премигна и той угрижено погледна към лампата на стената. Знаеше, че пламъкът ще се удължи, ако има газ гризу. Не видя такова нещо и се поуспокои. И тогава пламъкът угасна.

Не беше виждал подобен мрак. Нищо не виждаше — нито просветляване, нито потъмняване. Вдигна лопатата пред лицето си и я задържа току под носа си, без да я види. Сигурно това е да си сляп.

Той застина. Какво да прави сега? Трябваше да отнесе лампата до станцията — но и на светло не би се оправил из тунелите. Щеше да се лута часове из тъмнината. Нямаше представа колко мили са дълги изоставените части на мината, а не искаше и мъжете да пращат спасителни екипи за него.

Просто трябваше да чака Прайс. Заместникът рече, че ще се върне „след малко“. Това можеше да значи няколко минути или час, или повече. Били подозираше, че по-скоро ще почака доста. Не можеше да не го е планирал. Лампата нямаше как да угасне, а и тук почти нямаше течение. Прайс беше сменил лампата на Били и беше оставил такава, в която маслото е било на свършване.

Обзе го самосъжаление, очите му се насълзиха. Какво бе сторил, за да заслужи това? После се стегна. Пак го изпитваха, като в клетката. Щеше да им покаже, че е достатъчно корав.

Реши, че ще продължи да работи и на тъмно. Той се раздвижи, свали лопатата и загреба. Когато я вдигна, усети, че е пълна. Обърна се, направи две крачки и я вдигна, само че не прецени височината на количката. Лопатата издрънча в стената й и тутакси олекна, когато съдържанието й се изсипа на земята.

Щеше да свикне. Опита отново, вдигайки лопатата по-високо. Когато я изпразни, я отпусна и чу как дървената дръжка почуква в ръба на отвора. Така беше по-добре.

Докато работеше, взе да се отдалечава от количката и на няколко пъти отново пропусна, докато не започна да брои на глас крачките си. Влезе в ритъм и успя да продължи, макар мускулите да го боляха.

Щом движенията му станаха автоматични, умът му се зарея, а това не беше добре. Взе да се чуди колко нататък продължава тунелът и кога е изоставен. Замисли се за земята над главата си, дебела половин миля, чиято тежест тези стари дървени подпори носеха. Спомни си брат си Уесли и другите мъже, загинали тук. Духовете им, разбира се, не бяха тук. Уесли беше с Иисус. Другите също. Ако не с Иисус, то другаде, но не и тук.

Започна да се страхува и реши, че е направил грешка с тия мисли за призраци. Огладня. Време ли беше за закуска? Не знаеше, ала така или иначе щеше да хапне сега. Добра се до мястото, където беше окачил дрехите си, и затършува по земята отдолу. Намери бутилката и тенекиената кутия.

Опря гръб на стената и отпи дълга глътка от сладкия студен чай. Докато ядеше хляба си, чу слаб шум. Надяваше се да е проскърцването на ботушите на Рис Прайс, но това беше неоправдан оптимизъм. Познаваше този звук: плъхове.

Били не се боеше. Канавките край всяка улица в Абъроуен гъмжаха от плъхове. Ала в мрака те бяха по-нахални и след миг един претича по голите му нозе. Били взе хляба в лявата ръка, грабна лопатата и замахна. Не успя даже да ги сплаши. Отново усети ситните им крачка върху кожата си. Сега един опита да се покатери по ръката му. Явно надушваха храната. Цвърченето се усили и момчето се зачуди дали са много.

Изправи се и натъпка остатъка от хляба в устата си. Пийна още чай и изяде и кейка. Беше вкусен, пълен със сушени плодове и бадеми, ала по крака му притича плъх и го принуди да изгълта сладкиша набързо.

Плъховете сякаш разбраха, че храната я няма, понеже цвърченето утихна и след това спря съвсем.

Храната повъзстанови силите на Били и той се върна към работата, но усещаше пареща болка в гърба. Продължи по-бавно и често си почиваше.

За да поддържа настроение, си повтаряше, че сигурно е по-късно, отколкото му се струва. Може би вече беше обед. Някой щеше да го прибере в края на смяната. Отговорникът по лампите проверяваше бройката, така че винаги знаеха, ако някой не се е върнал. Но Прайс беше взел лампата на Били и я беше заменил с друга. Да не би намерението му да беше да остави момчето долу цяла нощ?

Нямаше как. Тате щеше да вдигне скандал до небето. Шефовете ги беше страх от него — Пърсивал Джоунс кажи-речи си беше признал. Рано или късно някой със сигурност щеше да го потърси.

Но когато пак огладня, нямаше съмнение, че бяха минали още много часове. Сериозно започна да се плаши и този път не можа да се отърси от чувството. Мракът го плашеше. Ако виждаше, щеше да понесе чакането. А сега имаше чувството, че полудява. Загубил беше ориентация и колчем се отдалечеше от количката, очакваше да се забие в стената. По-рано се притесняваше да не заплаче. Сега едва се удържаше да не запищи.

После си спомни казаното от мама: „Иисус е винаги с теб, дори в шахтата.“ Тогава си беше помислил, че просто му казва да се държи добре. Сега осъзна, че думите й са били по-мъдри. Разбира се, че Иисус беше с него. Той беше навсякъде. Мракът нямаше значение, изминалото време — също. Някой се грижеше за Били.

За да си припомни това, той запя един химн. Не харесваше все още разтреперания си глас, но нямаше кой да го чуе. Затова пееше, колкото му глас държи. Когато приключи и ужасът започна да се връща, той си представи как Иисус стои от другата страна на количката и как обрамченият му с брада лик го гледа състрадателно.

Били изпя още един химн. Загребваше и крачеше в такт с музиката. Повечето химни бяха енергични. От време на време отново го обземаше страхът, че е забравен, че смяната е свършила и е сам. Тогава си припомняше облечената в роба фигура, застанала до него в тъмното.

Знаеше много химни. Ходеше в параклиса „Витезда“ по три пъти всяка неделя, още откак беше достатъчно голям, за да седи мирен. Книгите с химни бяха скъпи, а и не всички от паството можеха да четат, затова песните се учеха наизуст.

След дванайсет химна той прецени, че е минал час. Беше ли дошъл краят на смяната? Изпя още дванайсет. След това трудно следеше времето. Пееше любимите си по два пъти. Работеше все по-бавно.

Тъкмо пееше И от гроба той се вдигна с пълно гърло, когато видя светлинка. Движенията вече бяха толкова несъзнателни, че той не спря, а пренесе още една пълна лопата, докато светлината се засилваше. Когато песента свърши, Били се подпря на лопатата си. Рис Прайс стоеше пред него и го наблюдаваше, с висяща от колана лампа и странно изражение на затъмненото от сянка лице.

Момчето не си позволи да почувства облекчение. Нямаше да покаже пред Прайс какво изпитва. Обу си панталоните, облече ризата, взе угасналата лампа от пирона и я овеси на колана си.

Прайс го попита:

— Какво се е случило с лампата ти?

— Знаеш какво — отвърна Били, а гласът му прозвуча странно пораснал.

Прайс се обърна и тръгна обратно по тунела.

Били се поколеба. От другата страна на количката се мярна брадато лице и бледа роба, но фигурата изчезна като някакъв помисъл.

— Благодаря — рече момчето на празния тунел.

Докато следваше Прайс, краката го боляха тъй, сякаш щеше да падне, но и от това му бе все едно. Отново виждаше, а смяната беше свършила. Скоро щеше да се прибере у дома и да полегне.

Стигнаха до клетката и се качиха заедно с тълпа чернолики миньори. Томи Грифитс го нямаше, но Мазния Хюит беше там. Докато чакаха сигнала отгоре, Били забеляза, че го гледат лукаво ухилени.

Хюит попита:

— Как мина, викаш, първият ти ден, Били Двойния?

— Добре, благодаря — каза Били.

Изражението на Хюит беше злорадо — несъмнено си спомняше „тъпанар дрислив“. Продължи:

— Без проблеми?

Били се запъна. Явно знаеха нещо. Искаше да разберат, че не се е поддал на страха.

— Лампата ми угасна. — С усилие владееше гласа си и с усилие се удържаше да не гледа към Прайс. По-мъжествено щеше да е да не го обвинява. — Беше ми малко трудно да копая на тъмно цял ден.

И това бе меко казано. Можеха да си помислят, че не му е било кой знае колко мъчително, но по-добре това, отколкото да си признае страха.

Един от по-възрастните се обади. Беше Джон Джоунс Магазинера, наречен така, защото съпругата му въртеше смесен магазин в една от стаите на дома им.

— Цял ден? — почуди се той.

— Да — отвърна Били.

Джон Джоунс се обърна към Прайс:

— Мръснико, трябваше да е само за час.

Значи така. Всички знаеха какво се е случило и като че правеха същото с всички новаци. Прайс обаче беше влошил нещата.

Мазния Хюит се хилеше.

— Не те ли беше страх, Били, сам-самичък в тъмното?

Били помисли какво да отговори. Всички го гледаха и чакаха. Шеговитите им усмивки ги нямаше, наместо това всички изглеждаха позасрамени. Реши да е прям.

— Страх ме беше, да, но не бях сам.

— Как така? — обърка се Хюит.

— Разбира се, че не бях — каза Били. — Иисус беше с мен.

Хюит рязко се изсмя, но никой не се присъедини към него.

Кикотенето му отекна в тишината и внезапно спря.

Мълчанието продължи няколко секунди. Последва звън на метал, разтърсване и клетката спря. Хари се обърна на другата страна.

След това го наричаха Били-с-Иисус.