Крахът на титаните

I

Катерина не можеше да си намери място от безпокойство. Когато афишите за мобилизацията плъзнаха по цял Петербург, тя се затвори в стаята на Григорий и зарида, прокарвайки разсеяно пръсти през дългите си светли коси.

— Какво ще правя, какво ще правя?

На Григорий му се прищя да я вземе в прегръдките си, да пресуши с целувки сълзите й и да обещае, че никога няма да я напусне. Но той не можеше да даде подобно обещание, а и тя обичаше брат му.

Григорий беше отбил военната си служба и затова беше в запаса, на теория готов за битка. Всъщност по-голямата част от обучението му се състоеше от маршове и строене на пътища. При все това, очакваше да е сред първите повикани.

„Тази война беше глупава и безсмислена като всичко останало, което цар Николай вършеше“, мислеше си ядно Григорий. Станало убийство в Босна и месец по-късно Русия е във война с Германия! Хиляди работници и селяни щяха да загинат и от двете страни и нищо нямаше да се постигне. За Григорий и всичките му познати това доказваше, че руската аристокрация е твърде глупава, та да управлява.

Дори да оцелееше, войната щеше да съсипе плановете му. Спестяваше за нов билет до Америка. Със заплатата му от фабриката това щеше да стане за две-три години, но с военната му надница — кажи-речи никога. Колко години още трябваше да страда под несправедливото и жестоко управление на царя?

Тревожеше се за Катерина дори повече, отколкото за себе си. Какво щеше да прави тя, ако той замине на война? Тя делеше стая с още три момичета в пансиона и работеше в завода на Путилов пълнеше кутии с патрони за пушки. Но трябваше да спре работа, когато се роди бебето, поне за малко. Кой щеше да се грижи за нея и детето й без Григорий? Щеше да се отчае, а той знаеше какво правят отчаяните за пари провинциални момичета в Петербург.

Не го повикаха обаче нито първия ден, нито през първата седмица. Според вестниците, два и половина милиона запасняци са били мобилизирани в последния ден на юли, но това беше просто вестникарска история. Невъзможно бе толкова мъже да бъдат събрани, облечени и натоварени на влаковете само за ден или дори за месец. Привикваха ги на групи, някои по-рано, други по-късно.

Докато се изтъркулваха първите горещи дни на август, Григорий почна да мисли, че са го забравили. Възможността бе изкусителна. Армията беше една от най-зле управляваните институции в една безнадеждно неорганизирана страна и вероятно хиляди мъже щяха да бъдат пропуснати просто заради некомпетентност.

Катерина бе започнала да го навестява рано всяка сутрин, докато той правеше закуска. Това беше най-хубавото време в деня му. Докато тя дойде, Григорий вече беше измит и облечен, но самата тя идваше в стаята му по нощница, очарователно разрошена, прозяваща се. Наедряваше и дрехата вече й беше тясна. Григорий прецени, че тя е някъде в средата на четвъртия месец от бременността. Гърдите и бедрата й се наливаха, а коремът й изпъкваше леко, но забележимо. Пищните й форми бяха сладко мъчение. Григорий се опита да не зяпа тялото й.

Една сутрин тя го посети, докато той разбъркваше две яйца в тиган над огъня. Той се бе отказал от кашата за закуска — нероденото дете на брат му имаше нужда от добра храна, за да расте силно и здраво. Повечето дни Григорий успяваше да сподели с Катерина нещо хранително — шунка или херинга, или любимото й, наденица.

Катерина винаги бе гладна. Седна на масата, отряза дебела филия черен хляб и я задъвка с нетърпение. С пълна уста го попита:

— Когато убият войник, кой получава неизплатените му надници?

Григорнй си спомни, че вече е дал името и адреса на най-близкия си роднина.

— В моя случаи, Лев — каза той.

— Дали е вече в Америка?

— Би трябвало. Пътят дотам е по-малко от осем седмици.

— Надявам се да си е намерил работа.

— Няма защо да се тревожиш. Ще се оправи. Всички го харесват. Жегна го ядно недоволство. Лев трябваше да е тук, в Русия, да се грижи за Катерина и нероденото й дете и да се тревожи за повиквателни, докато Григорий слагаше началото на новия живот, за който спестяваше пари и правеше планове. Лев му бе отнел тази възможност. А Катерина продължаваше да се тревожи за мъжа, който я беше изоставил, вместо за този, който бе останал.

— Сигурна съм, че се справя добре там, но ми се ще да беше писал.

Григорий настърга крайчето на парче твърдо сирене върху яйцата и ги посоли. Тъжно се запита дали някога ще чуят нещо от Америка. Лев никога не бе проявявал сантименталност и може би бе решил да се отърси от миналото си като змия — от кожата си. Григорий обаче не изрече на глас опасенията си, за да щади Катерина, която още се надяваше Лев да я повика при него.

— Дали ще се биеш, как мислиш?

— Не и ако мога да го избегна. За какво се бием?

— Казват, за Сърбия.

Григорий разпредели яйцата в две чинии и седна на масата.

— Проблемът е дали Сърбия ще бъде тиранизирана от австрийския император или от руския цар. Съмнявам се, че сърбите ги интересува кой точно, мен — също. — Той започна да се храни.

— Тогава, за царя.

— Бих се бил за теб, за Лев, за себе си, за бебето ти…, но за Царя? Не.

Катерина излапа набързо яйцата си и обра чинията с нова филия хляб.

— Какви имена харесваш за едно момче?

— Баща ми се казваше Сергей, неговият — Тихон.

— Харесва ми Михаил. Като архангела.

— И на повечето хора им харесва. Затова се среща толкова често.

— Може би трябва да го нарека Лев. Или дори Григорий.

Григорий се трогна. Много би му харесало да си има племенник-съименник. Само че не му се щеше да я притиска по въпроса.

— Лев би било хубаво — каза той.

Изсвистя свирката на фабриката — звук, който можеше да бъде чут из целия Нарвски район, и Григорий се изправи.

— Аз ще измия чиниите — каза Катерина. Нейната работа започваше преди седем, час по-късно от тази на Григорий.

Тя му подаде буза и Григорий я целуна. Беше мимолетна целувка и той не позволи на устните си да останат по-дълго от миг но се наслади на мекотата на кожата й и топлия, сънлив аромат на шията й.

Сложи си шапката и излезе.

Времето навън бе лятно, топло и влажно въпреки ранния час Григорий почна да се поти, докато вървеше с бърза стъпка по улиците.

За двата месеца след заминаването на Лев, Григорий и Катерина бяха установили неловко приятелство. Тя разчиташе на него, а той се грижеше за нея, но нито един от двамата не искаше това. Григорий искаше любов, не приятелство. Катерина искаше Лев, не Григорий. Но Григорий намираше някакво удовлетворение в това да й осигурява добра храна. Само така можеше да изразява любовта си. Надали това беше трайно решение, но сега бе трудно да мисли дългосрочно. Още планираше да избяга от Русия и да се добере до обетованата земя, Америка.

На портата на фабриката бяха залепени нови мобилизационни афиши и мъжете се трупаха около тях. Неграмотните умоляваха другите да им четат на глас. Григорий се озова до Исак, капитана на футболния отбор. Двамата бяха на една възраст, запасняци. Погледът на Григорий пробягна по обявленията в търсене на тяхното поделение.

Днес бе там.

Погледна отново, но нямаше грешка — Нарвски полк.

Прегледа списъка с имената и намери своето.

Всъщност досега не вярваше, че може да се случи. Ала се самозалъгваше. Беше на двадесет и пет, здрав и прав, отличен материал за войник. Разбира се, че отиваше на война.

Какво щеше да се случи с Катерина? И с бебето й?

Исак изруга на висок глас. И той беше в списъка.

— Няма защо да се тревожите — чу се глас зад тях.

Обърнаха се и видяха Канин, сговорчивият началник на леярната, висок и слаб инженер на тридесетина години.

— Да не се тревожим? — обади се скептично Григорий. — Катерина ще роди бебето на Лев и никой няма да може да се грижи за него. Какво да правя?

— Ходих да се видя с човека, който отговаря за мобилизацията в района — каза Канин. — Обеща ми да освободи всичките ми работници. Само съмнителните трябва да ходят.

Григорий се обнадежди отново и сърцето му подскочи. Твърде хубаво звучеше, за да е истина.

— Какво трябва да правим? — попита Исак.

— Просто не отивайте в казармата. Всичко ще е наред. Говорил съм.

Исак беше настъпателен по природа — затова беше толкова добър спортист — и не беше доволен от отговора на Канин:

— Как така ще е наред?

— Армията дава на полицията списък с мъже, които не отиват, а полицията ги събира. Името ти просто няма да е в този списък.

Исак изсумтя недоволно. Григорий също недолюбваше подобни полуофициални уговорки — твърде много можеше да се обърка, но работата с правителството винаги беше такава. Канин или беше подкупил чиновника, или му беше свършил друга услуга. Нямаше смисъл да недоволстват.

— Чудесно — каза Григорий на Канин. — Благодаря.

— Не ми благодари — каза спокойно Канин. — Сторих го за себе си и за Русия. Умели мъже като вас двамата са ни нужни, за да правят влакове, а не за да спират с гърди немските куршуми. Това го може и един неграмотен селяк. Правителството още не е съобразило това, но с времето ще го схванат и тогава ще ми благодарят.

Григорий и Исак минаха през портите.

— Защо пък да не му вярваме? Какво имаме да губим? — попита Григорий. Те се наредиха, за да отбележат присъствие — и двамата пуснаха метално квадратче с номер върху него в една кутия. — Звучи добре.

Исак не беше убеден:

— Ще ми се да се чувствах по-уверен в това.

Тръгнаха към работилницата за колела. Григорий отпъди тревогите си и се подготви за работа. Фабриката на Путилов произвеждаше повече влакове от всякога. Военните бяха заключили, че при артилерийски обстрел ще има унищожени локомотиви и вагони, следователно още от началото на военните действия ще им бъдат нужни нови. Григорий и хората му бяха притиснати да работят по-бързо.

Щом пристъпи в цеха, почна да си навива ръкавите. Помещението беше малко, и заради огъня през зимата беше горещо, а сега, в разгара на лятото, беше жарка пещ. Металът скърцаше и звънтеше, докато струговете го оформяха и полираха.

Григорий видя изправения до струга си Константин и нещо в стойката му го накара да се смръщи. Лицето на приятеля му излъчваше предупреждение — нещо не беше наред. Исак също забеляза, реагира по-бързо, спря, улови ръката на Григорий и подхвана:

— Какво…?

Не довърши въпроса.

Иззад пещта пристъпи фигура в черно-зелена униформа и удари Григорий в лицето с чук.

Той опита да избегне удара, ала се забави само със секунда, и макар да успя да се извърне, дървената глава на големия чук попадна високо върху скулата му и го повали на земята. Остра болка прониза главата му и той извика високо.

Мина известно време, преди зрението му да се избистри. Най-сетне вдигна поглед и зърна набитата фигура на Михаил Пински, капитана от местния полицейски участък.

Трябваше да очаква това. Сбиването през февруари му се размина твърде леко. Полицаите не забравяха подобни неща.

Видя също как Исак се бие с партньора на Пински, Иля Козлов, и още двама полицаи.

Григорий остана на земята. Ако можеше, нямаше да отговори на удара. Нека Пински си отмъсти, дано тогава остане доволен.

Но още след миг се оказа, че не може да изпълни намерението си.

Пински вдигна чука. Макар и ненужно, Григорий позна инструмента — с този чук наместваше отливките в пясъка. Чукът се спусна към главата му.

Извъртя се, но в последния момент Пински направи същото с оръжието си и тежкият дъбов инструмент се стовари върху лявото рамо на Григорий. Той изрева от болка и гняв. Докато Пински си възвръщаше равновесието, Григорий скочи на крака. Лявата му ръка висеше безполезна, но дясната бе наред. Той замахна с юмрук към Пински, без да се замисля за последиците.

Не удари. Две незабелязани от него фигури в черно-зелени униформи изникнаха от двете му страни, а ръцете му бяха сграбчени и здраво задържани. Опита се да се освободи от полицаите, но не успя. Със замъглен от ярост поглед видя как Пински замахва с чука и удря. Ударът попадна в гърдите му и той усети как ребрата му се трошат. Следващият бе насочен по-надолу, в корема. Григорий се сви и повърна закуската си. Още един удар в слепоочието. За миг му причерня и се свести увиснал безпомощно в ръцете на двамата полицаи. Исак също бе задържан така от другите двама.

— Поуспокои ли се? — попита Пински.

Григорий изплю кръв. Тялото му беше маса от болка и не можеше да мисли нормално. Какво ставаше? Пински го мразеше, но все нещо трябваше да е предизвикало това. А и беше дръзко от негова страна да действа точно тук, насред фабриката, обграден от работници, които нямаха причина да харесват полицията. По някаква причина той трябва да се беше почувствал уверен в себе си.

Пински повдигна чука и доби съсредоточен вид, сякаш обмисляше още един удар. Григорий се стегна и пребори изкушението да моли за пощада. Тогава Пински го попита.

— Кой си ти?

Григорий опита да говори. Първо от устата му излезе само кръв. Най-накрая успя да каже:

— Григорий Сергеевич Пешков.

Пински отново го удари в стомаха. Григорий изстена и повърна кръв.

— Лъжец — констатира Пински. — Как ти е името?

И той отново вдигна чука.

Константин напусна мястото си пред струга и излезе напред.

— Господин капитан, този човек е Григорий Пешков! — възнегодува той. — Всички го познаваме от години.

— Не ме лъжи! — каза Пински и вдигна чука. — Или ще опиташ от това.

Намеси се Варя, майката на Константин.

— Не е лъжа, Михаил Михайлович. — Използваше бащиното име на Пински, за да покаже, че го познава. — Той е този, за който се представя. Тя се изправи и скръсти ръце пред могъщата си гръд, сякаш предизвикваше полицая да я опровергае.

Тогава обяснете ми това — каза Пински и измъкна от джоба си лист хартия. — Преди два месеца Григорий Сергеевич Пешков е напуснал Петербург с парахода Архангел Гавриил.

Появи се Канин и рече:

— Какво става тук? Защо никой не работи?

Пински посочи Григорий:

— Този тук е Лев Пешков, брат на Григорий. Издирван за убийството на полицай.

Всички се развикаха един през друг. Канин вдигна ръка да ги смълчи и рече:

— Господин капитан, познавам Григорий и Лев Пешкови, понеже от години ги виждам почти всеки ден. Приличат си, както е обичайно за двама братя, но Ви уверявам, че това е Григорий. Освен това, бавите работата на целия цех.

— Ако това е Григорий, — подзе Пински с израза на човек, който се кани да извади най-големия си коз, — кой тогава е отплавал на борда на Архангел Гавриил?

Още щом зададе въпроса, отговорът стана очевиден. След миг дори и Пински се досети и доби глупав вид.

— Паспортът и билетът ми бяха откраднати — рече Григорий.

Пински побесня.

— Защо не съобщи на полицията за кражбата?

— Какъв е смисълът? Лев беше напуснал страната. Не можехте да върнете нито него, нито собствеността ми.

— Това те прави съучастник в бягството му.

Канин пак се намеси.

— Капитан Пински, първо обвинихте този мъж в убийство. Навярно това беше достатъчно основание да прекъснете производството в този цех. Признахте обаче, че сте сгрешили, и сега го обвинявате единствено, че не е съобщил в полицията за кражбата на някакви документи. Междувременно, Вашата страна е във война и вие бавите производството на локомотиви, от които руската армия отчаяно се нуждае. Освен ако не искате името си в следващия ни доклад до ръководството на армията, предлагам да приключвате тук бързо.

— В коя запасна част си? — обърна се Пински към Григорий. Без да се замисля, Григорий отвърна:

— Нарвски полк.

— Ха! — извика Пински. — Днес ги свикват.

Той погледна Исак.

— И ти си мобилизиран, обзалагам се.

— Исак не каза нищо.

— Освободете ги — нареди Пински.

Когато пуснаха ръцете му, Григорий се олюля, но успя да се държи на крака.

— Добре ще е и двамата да се явите в наборния пункт, както ви е наредено — обърна се полицаят към Григорий и Исак. — Иначе ще си имате работа с мен.

Врътна се на пета и излезе с малкото останало му достойнство. Хората му го последваха.

Григорий тежко седна на някакво столче. Главоболието го заслепяваше, ребрата го боляха, а коремът му беше ударен. Имаше нужда да се свие в някой ъгъл и да загуби свяст. В съзнание го държеше единствено яростното желание да унищожи Пински и системата, част от която беше той. „Някой ден“, мислеше си Григорий, „ще сложим край на Пински, на царя и на всичко, което символизират.“

Канин рече:

— Армията няма да се занимава с вас двамата — погрижил съм се за това — но се боя, че за полицията нищо не мога да направя.

Григорий кимна мрачно. От това се боеше. Най-жестокият удар на Пински, по-лош от ударите с чука, щеше да е да се погрижи Григорий и Исак да отидат в армията. Канин продължи:

— Ще ми бъде неприятно да ви загубя. Ти беше добър работник. Изглеждаше искрено развълнуван, но беше безсилен. Постоя още малко, вдигна безпомощно ръце и излезе от цеха.

Варя се появи пред Григорий с купа вода и чист парцал. Изми кръвта от лицето му. Беше яка жена, но здравите й ръце пипаха внимателно.

— Трябва да отидеш в жилищните помещения — каза тя. — Намери си празно легло и полегни около час.

— Не — отвърна Григорий. — Отивам си у дома.

Варя сви рамене и премина към Исак, който не беше толкова зле наранен.

Григорий стана с усилие. Фабриката се завъртя пред очите му и Константин го държеше за ръката, докато се олюляваше, но най-накрая усети, че може да стои сам. Константин взе каскета от земята и му го подаде.

Започна да ходи и се усети нестабилен, но с махване отхвърляше предложената му подкрепа и след няколко крачки си възвърна обичайната походка. Главата му се избистри от усилието, но болката в ребрата го застави да стъпва внимателно. Бавно излезе от сградата през лабиринта от работни места, стругове, пещи и преси към портата на фабриката. Там срещна Катерина — тя влизаше.

— Григорий! Мобилизиран си — видях известието!

Тогава тя забеляза нараненото му лице. — Какво се е случило?

— Среща с любимия ти полицейски капитан.

— Тая свиня Пински. Ти си ранен!

— Удареното ще мине.

— Ще те върна вкъщи.

Григорий бе изненадан. Ролите се бяха разменили. Досега Катерина не беше предлагала да се грижи за него.

— Мога и сам — отговори той.

— Все едно ще дойда с теб.

Тя го хвана за ръката и двамата тръгнаха по тесните улици срещу хилядите прииждащи към фабриката работници. Тялото на Григорий го болеше и му беше зле, но въпреки това за него бе удоволствие да ходи ръка за ръка с Катерина, докато слънцето изгрява над овехтелите сгради и мръсните улици.

Познатият път го изтощи повече, отколкото очакваше. Когато най-после се прибраха, той тежко седна на кревата и миг по-късно легна.

— Имам скрита бутилка водка в стаята на момичетата — каза Катерина.

— Не, благодаря, бих предпочел малко чай.

Нямаше самовар, но тя направи чай в една тенджерка и му поднесе чаша с бучка захар. След като я изпи, Григорий се почувства малко по-добре.

Най-лошото е, че можех да отърва набора, но Пински се закле, че ще се постарае това да не стане.

Тя седна до него на леглото и му подаде листовка.

— Едно от момичетата ми го даде.

Григорий го погледна. Стори му се сухо и официално, като правителствените издания. Заглавието бе Помощ за войнишки семейства.

Катерина обясни:

Ако си съпруга на войник, армията ти предоставя месечна сума. Не е само за бедните, всички я получават.

Григорий се сети, че беше чувал нещо такова, но не му обърна внимание, защото не се отнасяше до него.

— Катерина продължи:

— Има и още. Получаваш евтини въглища за огрев, евтини билети за железниците, помощ за училището на децата.

— Хубаво. Необичайно е за военните да са толкова разумни — каза Григорий. Спеше му се.

— Но трябва да си омъжена.

Григорий се съсредоточи. Нали не можеше да има предвид…?

— Защо ми казваш това? — попита я той.

— При сегашното положение няма да получа нищо.

Григорий се надигна на лакът и я изгледа. Изведнъж сърцето му запрепуска.

Тя продължи:

— Ако бях омъжена за войник, щях да съм по-добре. Детето ми също.

— Но… ти обичаш Лев.

— Знам! — Катерина се разплака. — Той обаче е в Америка и не го е грижа даже да пише и да се поинтересува как съм.

— Та… какво искаш да направиш?

Григорий знаеше отговора, но трябваше да го чуе.

— Искам да се омъжа — изрече тя.

— Само за да можеш да получаваш издръжката на войнишка съпруга.

Тя кимна и жестът й задуши припламналата за малко слаба, неразумна надежда.

— Това ще означава толкова много — каза тя. — Да разполагам с малко пари, когато детето се роди — особено при положение, че ти ще бъдеш в армията.

— Разбирам — каза той с натежало сърце.

— Може ли да се оженим? — продължи тя. — Моля те.

— Да — отвърна той. — Разбира се.

II

Пет двойки бяха венчани едновременно в църквата „Света Богородица“. Свещеникът прочете службата бързо и Григорий ядосано забеляза, че не гледаше никого в очите. Надали щеше да забележи, ако някоя от невестите беше маймуна.

Григорий не придиряше особено. Щом минеше покрай някоя църква, спомняше си свещеника, който искаше да блудства с единадесетгодишния Лев. Презрението му към християнството се засили след лекциите по атеизъм в болшевишката партийна организация на Константин.

Григорий и Катерина се женеха набързо, както и останалите четири двойки. Всички мъже бяха в униформи. Мобилизацията предизвика рязък скок в сватбите и църквата се мъчеше да смогне. Григорий мразеше униформата като символ на робството.

Не каза на никого за брака. Не мислеше, че е причина за празнуване. Катерина ясно показа, че за нея това е изцяло практическа мярка, начин да получава издръжка. Сама по себе си идеята беше много добра. Григорий щеше да се притеснява по-малко, докато е в армията и знае, че тя е осигурена парично. И все пак не можеше да се отърве от усещането, че в бракосъчетанието им има нещо изключително фарсово.

След това имаше събиране в женската стая на общежитието. Пиха бира и водка, а един цигулар свиреше народни песни, които всички знаеха. Когато хората започнаха да се напиват, Григорий се измъкна и отиде в стаята си. Изу ботушите и легна в униформените панталони и риза. Духна свещта, но можеше да вижда на светлината от улицата. Още го болеше от ударите на Пински — лявата ръка го болеше при движение, а пукнатите ребра го пробождаха при всяко обръщане в леглото.

Утре щеше да пътува с влак на запад. Военните действия щяха да започнат всеки момент. Беше уплашен — само някой луд би се чувствал иначе. Обаче беше умен и упорит. Щеше да даде всичко от себе си, за да остане жив — това и правеше от смъртта на майка си нататък.

Беше още буден, когато влезе Катерина.

— Тръгна си рано — оплака се тя.

— Не исках да се напивам.

Тя вдигна полата на роклята си.

Той се смая. Погледна тялото й — то изпъкваше на светлината на уличните лампи; погледна дългите извивки на бедрата и русите къдрици.

— Какво правиш? — попита той.

— Идвам в леглото, разбира се.

— Не.

Тя изрита обувките си.

— Какви ги приказваш? Женени сме.

— Само за да можеш да получаваш издръжката.

— Заслужаваш нещо в замяна. — Тя легна и го целуна в устата; дъхът й миришеше на водка.

Той не можеше да потисне надигналото се в него желание и се изчерви от страст и срам. И все пак можа да пророни едно задавено:

— Не.

Тя хвана ръката му и я притегли към гърдите си. Против волята си той я погали и нежно стисна меката плът. Пръстите му намериха твърдото зърно под грубата тъкан на роклята й.

— Виждаш ли? — каза му тя. — Искаш го.

Победоносната нотка го разгневи.

— Разбира се, че искам. Обичам те от деня, когато те срещнах. Но ти обичаш Лев.

— О, защо все мислиш за Лев?

— Навикнал съм от времето, когато беше малък и уязвим.

— Е, сега той е голям човек и пет пари не дава за теб или за мен. Взе ти паспорта, билета и парите и ни остави само с детето си.

Права беше. Лев винаги е бил егоист.

— Човек обича семейството си не защото са винаги любезни и деликатни, а просто защото са му семейство.

— О, я се поглези — раздразнено рече тя. — Утре отиваш във войската. Не искаш да умреш съжалявайки, че не си спал с мен.

Изкушението беше изключително силно. Въпреки че бе полупияна, тялото й беше топло и съблазнително. Нямаше ли правото на една нощ блаженство?

Тя прокара ръка по крака му и хвана твърдия му член.

— Хайде — ти се ожени за мен, можеш да вземеш каквото ти се полага!

„И това е проблемът“, мина през ума му. Тя не го обичаше. Предлагаше му се като заплащане за извършеното от него. Това беше проституция. Почувства се обиден и се разгневи, желанието му да се остави на порива си само подсили чувството.

Тя започна да гали члена му. Ядосан и възбуден, той я отблъсна. Движението бе по-рязко от намеренията му и тя падна от кревата.

Тя извика от изненада и болка.

Григорий не бе искал това, но беше твърде ядосан, за да се извинява.

Известно време тя седеше на пода, плачеше и проклинаше. Той издържа на порива да й помогне. Тя се изправи; олюляваше се от водката.

— Свиня! — започна тя. — Как може да си толкова жесток?

Тя оправи роклята си и закри красивите си крака.

— Каква първа брачна нощ за едно момиче — да бъде изритано от кревата на съпруга си?

Григорий беше жегнат от думите й, но лежеше неподвижен и не каза нищо.

— Никога не съм вярвала, че може да си толкова безчувствен! Върви по дяволите! По дяволите!

Взе си обущата, отвори с трясък вратата и се втурна навън.

Григорий се чувстваше напълно смазан. В последния си ден от цивилния живот се скара с жената, която обожаваше. Загинеше ли в бой, щеше да загине нещастен. „Какъв скапан свят“, мислеше си той, „какъв окаян живот.“

Отиде да затвори вратата. От прага чу как в съседната стая Катерина говори с пресилена веселост:

— Не можа да го вдигне. Наквасил се е! Дайте още водка и да танцуваме!

Той удари вратата с юмрук и се тръшна на леглото.

III

Най-сетне заспа неспокоен сън. Събуди се рано на следващата сутрин. Изми се, облече униформата и хапна малко хляб.

Надзърна в стаята на момичетата — всички спяха дълбоко, по пода се валяха бутилки, смърдеше на тютюн и разлята бира. Дълго гледа Катерина, която спеше с отворена уста. После излезе от къщата. Не знаеше ще я види ли отново и си внушаваше, че това не го вълнува.

Поободри се покрай вълнението и бъркотията по явяването в полка, получаването на пушка и патрони, намирането на верния влак и запознанството с новите другари. Спря да мисли за Катерина и се съсредоточи върху бъдещето.

Качи се на влака заедно с Исак и още няколкостотин запасняци с нови сиво-зелени униформени бричове и куртки. И Григорий като всички носеше пушка, Мосин-Наган руска направа, висока колкото него с дългия остър щик. Огромната синина от ударите с чука покриваше почти половината му лице и останалите мъже във вагона се отнасяха към него с предпазливо уважение. Вземаха го за някакъв бандит. Влакът излезе от Петербург и затрака упорито през поля и гори.

Залязващото слънце се падаше напред и вдясно от тях, значи пътуваха на югозапад, към Германия. Макар това да му се струваше очевидно, когато го спомена, впечатли и изненада останалите: повечето не знаеха къде се намира Германия.

Григорий пътуваше с влак едва за втори път. Ясно си спомняше първото пътуване. Когато беше на единадесет години, майка му ги доведе заедно с малкия Лев в Санкт Петербург. Баща му беше обесен преди няколко дни и детският ум на Григорий още бе изпълнен със страх и мъка, но подобно на всяко момче, пътешествието го вълнуваше — плътният мирис на мощния локомотив, огромните колела, дружелюбното държание на селяните в третокласния вагон и опияняващата бързина, с която пейзажът се нижеше край влака. Част от тази възбуда се върна у него сега и не можеше да не възприеме случващото се поне малко като приключение, завладяващо, а не само ужасно.

Този път обаче пътуваше във вагон за добитък, като всички с изключение на офицерите. Във вагона имаше четиридесетина души — работници от столицата, бледи и с шавливи очи; дългобради селяни с провлачен говор, които се дивяха на всичко и половин дузина тъмнокоси, тъмнооки евреи.

Един от евреите седна до Григорий и му се представи като Давид. Баща му правел железни кофи в двора им, разказа той, и ги продавал от село на село. Обясни още, че в армията било пълно с евреи, защото било по-трудно да се отърват от военната служба.

Командваше ги един старшина на име Гаврик, редовен войник, който нервничеше, лаеше заповеди и псуваше непрестанно. Правеше се, че мисли всички за селяни и ги наричаше „скотоложци“. Беше приблизително на възрастта на Григорий — твърде млад, за да е участвал в Японската война от 1904–1905 година, та затова Григорий предположи, че въпреки перченето старшината е уплашен.

През няколко часа влакът спираше на някоя гара и мъжете слизаха. Понякога получаваха само супа и бира, а понякога само вода. Между спирките седяха на пода на вагона. Гаврик имаше грижата да ги обучи да почистват пушките, напомни им различните военни чинове и обръщенията към офицерите. Поручиците и капитаните бяха „Ваше благородие“, а следващите чинове изискваха най-различни обръщения, чак до „Ваша светлост“ за аристократите.

На втория ден според Григорий вече се намираха в руска Полша.

Попита старшината точно в коя част на армията са зачислени. Знаеше, че са в Нарвския полк, но никой не им беше казал как се вписват в общата картина. Гаврик отговори:

— Не е твоя работа. Ходиш където ти кажат, правиш какво ти кажат.

Явно и той не знаеше.

След ден и половина влакът спря в градец на име Остроленка. Григорий не го беше чувал, но виждаше, че тук железопътната линия свършва, та предположи, че е близо до немската граница. Тук се разтоварваха стотици вагони. Плувнали в пот хора и коне се мъчеха да свалят тежките оръдия от вагоните. Хиляди войници кръжаха около сприхавите офицери, които опитваха да ги разпределят по взводове и роти. През това време тонове припаси трябваше да се прехвърлят в конски каруци — меса, чували брашно, бъчонки с бира, сандъци с патрони и артилерийски снаряди и тонове овес за многобройните коне.

По някое време Григорий мерна омразното лице на княз Андрей. Униформата на княза беше разкошна — Григорий не познаваше добре нашивките и не можеше да определи нито полка, нито чина. Яздеше едър дорест кон. Подире му крачеше ефрейтор, понесъл канарче в клетка. „Мога да го застрелям сега и да отмъстя за баща си“, помисли Григорий. Глупава мисъл, разбира се, но все пак той поглади спусъка на пушката, докато князът и канарчето му се отдалечаваха в тълпата.

Времето беше горещо и сухо. Тази нощ Григорий и другарите му от вагона спаха на земята. Григорий разбра, че те съставляват взвод и ще останат заедно в обозримото бъдеще. Следващата сутрин се запознаха с командира си, притеснително млад подпоручик на име Томчак. Той ги поведе на северозапад от Остроленка.

Томчак каза на Григорий, че са в Тринадесети армейски корпус, под командването на генерал Клюев, и са част от Втора армия начело с генерал Самсонов. Останалите от взвода се стреснаха, понеже числото тринадесет носи лош късмет, а старшина Гаврик го скастри:

— Казах ти, че нямаш работа да питаш, Пешков, минетчия такъв.

Недалеч от града настланият с чакъл път се превърна в песъчлива пътека през гората. Каруците от обоза затънаха и коларите бързо разбраха, че не е по силите на един кон да тегли по пясъка натоварена военна кола. Наложи се конете да бъдат разпрегнати и да бъдат впрегнати по два на каруца. Изоставиха край пътя половината каруци.

Вървяха цял ден и отново спаха под звездите. Всяка нощ, преди да заспи, Григорий си казваше: оцелях още един ден, за да се грижа за Катерина и бебето.

Тази вечер Томчак не получи нови заповеди, затова следващата сутрин само седяха под дърветата. Григорий беше доволен — краката и стъпалата го боляха от вчерашния марш и новите ботуши. Селяните бяха свикнали да ходят по цели дни и се подиграваха на кекавите граждани.

По обяд се появи куриер, който им съобщи да тръгнат в осем сутринта, сиреч четири часа по-рано.

По устав не се предвиждаше снабдяването на войниците с вода, затова пиеха от ручеи и кладенци по пътя. Скоро се научиха да пият колкото могат всеки път и да пълнят догоре манерките си. Ядяха само сухари, защото нямаше и как да си готвят. Всеки няколко мили им се налагаше да вадят някое оръдие от блато или пясъци.

Вървяха до залез и спаха под дърветата.

По обед на третия ден излязоха от гората и се натъкнаха на хубава къща сред ниви, където зрееха овес и пшеница. Беше на два етажа, със силно скосен покрив. В двора имаше кладенец от бетон и някаква ниска каменна постройка, която приличаше на кочина, само че беше чиста. Мястото приличаше на дома на някой богат земски изправник или друг дребен благородник. Беше заключено и нямаше никого.

След още една миля, за всеобща почуда, пътят мина през цяло село с подобни къщи, всичките изоставени. Григорий постепенно разбра, че са пресекли границата и вече са в Германия, а тези хубави къщи са домовете на немските селяни, които са избягали с целите си семейства и стоката пред приближаващата руска армия. А къде бяха бедняшките колиби? Къде се бяха дянали мръсотията на свинете и говедата? Защо нямаше паянтови обори с изкърпени стени и пробити покриви?

Войниците тържествуваха.

— Бягат от нас! — заяви един селянин. — Страхуват се от русите. Ще завладеем Германия, без да дадем и един изстрел!

От кръжока на Константин, Григорий знаеше, че планът на немците е първо да завладеят Франция и тогава да се разправят с Русия. Германците не се предаваха, просто избираха битките си. Но и така бе странно, че изоставят тази хубава земя без бой.

— Ваше благородие, коя част от Германия е това? — попита той Томчак.

— Наричат я Източна Прусия.

— Най-богатата част от Германия ли е това?

— Не мисля — отвърна подпоручикът. — Не виждам дворци.

— А обикновените немци достатъчно богати ли са, та да живеят в такива къщи?

— Май да.

Като че ли и голобрадият Томчак не знаеше много повече от Григорий.

Григорий продължи да върви, ала беше обезсърчен. Имаше се за образован, но нямаше представа, че немците живеят толкова добре.

Исак изрече на глас неговите съмнения:

— Още не сме почнали да се бием, а едва ни изхранват — тихо каза той. — Как очакват да воюваме с хора, които са толкова организирани, че си държат прасетата в каменни къщи?

IV

Валтер бе въодушевен от събитията в Европа. Налице бяха всички изгледи за кратка война и бърза победа за Германия. С Мод щяха да са заедно по Коледа.

Освен ако не умреше, разбира се. Но тогава пък щеше да умре щастлив.

Потръпваше от радост, винаги когато си спомнеше нощта им заедно. Не загубиха в сън нито една скъпоценна минута. Правиха любов три пъти. Първоначалното разочарование и трудност после само бяха усилили еуфорията им. Когато не се любеха, приказваха и се галеха лениво. И разговорите им бяха невероятни. Каквото можеше да признае пред себе си, можеше да го каже и на Мод. Никога не се бе чувствал толкова близък с друг човек.

До изгрев слънце бяха изяли всичките плодове в купата и всички шоколадови бонбони в кутията. След това си тръгнаха — Мод, за да се промъкне обратно в дома на Фиц и да се престори пред прислугата, че е била на ранна разходка; Валтер, за да опакова една пътна чанта и да нареди на прислужника си да прати останалите му вещи в Берлин.

В таксито от Найтсбридж до Мейфеър стискаха ръце и почти не разговаряха. Валтер каза на шофьора да спре на ъгъла преди къщата на фиц. Мод го целуна с отчаяна страст. После си тръгна и го остави да се пита ще я види ли някога пак. Войната започваше добре. Немската армия напредваше устремно през Белгия. На юг французите — водени по-скоро от емоция, отколкото от стратегия — бяха нахлули в Лотарингия, само за да бъдат покосени от германската артилерия. Сега бяха в пълно отстъпление.

Япония застана на страната на Франция и Великобритания и така за съжаление позволи прехвърлянето на руските войски от Далечния Изток към европейския театър на военните действия. За голямо облекчение на Валтер обаче американците потвърдиха неутралитета си. „Колко малък стана светът“ — мислеше Валтер — „Япония беше възможно най-далече на изток, а Америка — на запад. Войната обиколи света.“

Според немското разузнаване французите бяха пратили цял порой телеграми в Петербург, умолявайки руския цар да нападне, с надеждата германците да бъдат принудени да разделят силите си. И русите се бяха придвижили по-бързо от очакванията на всички. Тяхната Първа армия учуди света, пресичайки германската граница едва дванадесет дни след началото на мобилизацията. Междувременно Втора армия нахлу по на юг, от снабдителната станция при Остроленка, по направление, което щеше да затвори клещите при града Таненберг. И двете руски армии не срещнаха съпротива.

Нетипичната за немците леност, позволила това да се случи, скоро приключи. Главнокомандващият на този участък от фронта, генерал Притвиц, познат като Дебелака, бе уволнен от върховното командване и заменен от дуото Паул фон Хинденбург, върнат от пенсия, и младия Ерих Лудендорф, един от малкото висши военни без аристократичното „фон“ пред фамилията си. Той беше на четиридесет и девет години, един от младите генерали. Валтер му се възхищаваше, задето се е издигнал толкова благодарение на собствените си качества, и с удоволствие разбра, че ще е неговият офицер за свръзка с разузнаването.

В неделя, двадесет и трети август, по пътя от Белгия към Прусия спряха за малко в Берлин. Валтер можа да прекара няколко минути с майка си на перона на гарата. Острият нос на госпожа фон Улрих беше позачервен от лятна настинка. Тя прегърна силно сина си, треперейки от вълнение.

— Ти си невредим — каза тя.

— Да, майко, невредим съм.

— Ужасно се тревожа за Цумвалд. Русите са толкова близо!

Цумвалд беше имението на фон Улрих на изток.

— Сигурен съм, че няма да пострада.

Майка му не се залъгваше лесно.

— Говорих с императрицата. — Тя я познаваше добре. — Още няколко други дами са сторили същото.

— Не биваше да безпокоиш императорското семейство — укори я Валтер. — Вече имат толкова много тревоги.

— Не можем да изоставим именията си на руската армия! — тя подсмръкна.

Валтер споделяше тревогите й. И на него му беше противна мисълта фон Улриховите добре гледани наследствени пасища и овощни градини да бъдат прегазени от дивите руски селяци и техните размахващи камшици господари. Трудолюбивите германски селски стопани, яките им жени, румените им деца и охраненият им добитък заслужаваха защита. Сякаш войната не се водеше за това? А и Валтер имаше намерение един ден да отведе Мод в Цумвалд и да й покаже имението.

— Лудендорф ще спре руското настъпление, майко — рече той. Надяваше се да й казва истината.

Преди тя да отговори, свирката изсвири, Валтер целуна майка си и се качи на влака.

Валтер се чувстваше лично отговорен за германските неуспехи на Източния фронт. Беше един от специалистите в разузнаването, които предвиждаха, че Русия не може да нападне толкова скоро след началото на мобилизацията. Примираше от срам, когато си помислеше за това. Предполагаше обаче, че не е сгрешил напълно и че русите пращат на фронта зле подготвени и снабдени войски.

Подозренията му се засилиха, когато по-късно следобед същата неделя той пристигна в Източна Прусия с антуража на Лудендорф — получиха се доклади, че на север руската Първа армия е спряна. Русите бяха навлезли едва на няколко мили на немска територия и военната логика налагаше да напреднат. Какво чакаха? Валтер допускаше, че храната им е на привършване.

Южната част на клещите обаче — Втора армия — продължаваше да напредва и основната задача на Лудендорф бе да я спре.

На следващата сутрин, понеделник, двадесет и четвърти август, Валтер донесе на генерала две безценни съобщения. И двете бяха руски телеграми, прихванати и преведени от немското разузнаване.

Първото, изпратено в пет и половина сутринта, беше от генерал Рененкампф, командир на руската Първа армия. Рененкампф най-сетне се раздвижваше, но вместо да се насочи на юг, за да затвори клещите, като се срещне с Втора армия, той по необясними причини се насочваше на запад, в направление, което не застрашаваше никакви германски войски.

Второто съобщение беше изпратено половин час по-късно от генерал Самсонов, командир на Втора армия. Генералът заповядваше на своите Тринадесети и Петнадесети корпуси да последват Двадесети корпус на германската армия, доколкото беше убеден, че този немски корпус е в отстъпление.

— Това е изумително! — възкликна Лудендорф. — Как сме получили тези сведения?

Гледаше подозрително, сякаш бе възможно Валтер да го мами. Валтер имаше усещането, че генералът не му вярва, понеже е от старата военна аристокрация.

— Знаем ли кодовете им? — попита Лудендорф.

— Не ползват кодове — отвърна Валтер.

— Пращат нешифровани заповеди? Защо, за Бога?

— Руските войници не са подготвени да боравят с кодове — обясни Валтер. — Изчисленията на нашето разузнаване преди войната сочат, че надали има достатъчно грамотни хора, които да боравят с предавателите.

— Тогава защо не ползват полеви телефони? Телефонните разговори не могат да се прехванат.

— Мисля, че навярно им е свършила жицата.

Устата на Лудендорф беше обърната надолу, а брадичката му стърчеше и винаги изглеждаше нападателно намръщен.

— Това не може да е номер, нали?

Валтер поклати глава.

— Немислимо е, господин генерал. Русите са почти неспособни да организират нормални съобщения. Използването на лъжливи телеграми за заблуда на противника е толкова далечно за тях, колкото да полетят до луната.

Лудендорф приведе оплешивяващата си глава над картата на масата пред него. Работеше неуморно, но често го връхлитаха остри съмнения и Валтер предполагаше, че го движи страхът да не се провали. Лудендорф сложи пръст на картата.

— Тринадесети и Петнадесети корпус на Самсонов са в центъра на руския фронт. Ако се придвижат напред…

Валтер начаса разбра какво мисли генералът — русите можеха да бъдат подмамени в капан, обградени от три страни. Лудендорф продължи:

— Отдясно имаме фон Франсоа и неговия Първи корпус. В центъра — Шолц и Двадесети корпус, които се оттеглят, но не бягат, противно на вероятните предположения на русите. Отляво, обаче на петдесет километра на север, имаме Макензен и Седемнадесети корпус. Макензен държи под око северната част на руските клещи. Ако тези руси тръгнат в погрешно направление, можем за момента да ги игнорираме и да насочим Макензен на юг.

— Класическа маневра — каза Валтер. Замисълът беше прост но той не забеляза възможността, докато генералът не я посочи! „Ето защо Лудендорф е генерал“, рече си с възхищение Валтер.

— Но ще проработи, само ако Рененкампф с Първа армия продължи в грешната посока.

— Видяхте прихванатите съобщения, господин генерал. Руските заповеди вече са дадени.

— Да се надяваме, че Рененкампф няма да промени решението си.

V

Батальонът на Григорий нямаше храна, но пък докараха дял вагон лопати, затова сега копаеха окоп. Войниците работеха на половинчасови смени и не им отне много време. Резултатът не беше особено добър, но щеше да свърши работа.

По-рано същия ден Григорий, Исак и другарите им минаха през изоставена немска позиция. Григорий забеляза, че окопите са разположени зигзагообразно на равни разстояния и не се виждаше много надалеч. Подпоручик Томчак рече, че това се наричало заграждение, но не знаеше за какво служи. Не нареди на хората си да направят същото като немците, обаче Григорий вярваше, че тази форма има някакво предназначение.

Григорий още не бе стрелял. Чуваше стрелба на пушки, картечници и оръдия, а и неговото поделение бе превзело доста немска територия, ала досега той не беше стрелял и по него не бяха стреляли. Където и да отидеше Тринадесети корпус, войниците установяваха, че немците току-що са си тръгнали.

Нямаше логика. Григорий разбираше, че всичко във войната е объркване. Никой не знаеше със сигурност къде се намират или къде е противникът. Двамина от взвода на Григорий бяха убити, но не от немците — единият се простреля в крака и удивително бързо умря от кръвозагуба, а другият беше прегазен от избягал кон и така и не се върна в съзнание.

С дни не бяха виждали походна кухня. Приключиха порционите и дори сухарите. Никой не беше хапвал от предната сутрин. След като изкопаха окопа, си легнаха гладни. За щастие, беше лято и поне не им беше студено.

Стрелбата започна в зори на следващия ден.

Започна далеч отляво на Григорий, но той виждаше облаците шрапнел във въздуха и вдигнатите от снарядите чимове. Вдигаха се буци пръст, експлодираха облаци от шрапнели. Григорий знаеше, че трябва да се бои, но не изпитваше страх. Беше гладен, жаден, уморен, болеше го и беше отегчен. Не се страхуваше. Зачуди се и немците ли се чувстват така.

И вдясно, на няколко мили на север, започна тежка стрелба, но там, където бяха, цареше покой.

— Като окото на бурята — каза Давид, продавачът на кофи.

Скоро дойдоха заповедите да продължат. Изнурено се измъкнаха от окопа и тръгнаха напред.

— Е, трябва да сме благодарни — каза Григорий.

— За какво? — попита Исак.

— Маршът е по-добър от боя. Имаме пришки от ходене, но поне сме живи.

Същия следобед стигнаха градче на име Аленщайн, както им каза поручик Томчак. Събраха се в покрайнините на града и влязоха там под строй.

За тяхна изненада Аленщайн беше пълен с добре облечени немци, които правеха обичайното за четвъртък следобед — пускаха писма, пазаруваха и разхождаха деца в колички. Частта на Григорий спря в малък парк, където мъжете седнаха да си починат под сянката на високите дървета. Томчак влезе в една близка бръснарница и излезе оттам избръснат и подстриган. Исак отиде да купи водка, но се върна с празни ръце. Армията оставила пазачи пред магазините за алкохол, за да не влизат войници в тях.

Най-сетне се появи конска кола с бурета прясна вода. Войниците се надигнаха и напълниха манерките си. Свечери се, захладня и пристигнаха още каруци. Караха хляб, купен или реквизиран от градските пекари. Падна нощ и войниците спаха под дърветата.

По изгрев нямаше закуска. Оставиха един батальон да контролира града, а останалата част от Тринадесети корпус заедно с Григорий, излязоха от Аленщайн и се упътиха на югозапад към Таненберг.

Григорий забеляза, че макар да не са влизали в бой, настроението на офицерите е променено. Яздеха нагоре-надолу покрай редицата войници, събираха се и шушукаха притеснено. Понякога спореха и повишаваха тон, някой майор сочеше в една посока а капитанът ръкомахаше в обратната. Григорий още чуваше артилерийска стрелба от север и юг, но като че ли се отдалечаваше в източна посока, докато Тринадесети корпус вървеше на запад.

— Кой стреля? — питаше старшина Гаврик. — Ние или те? И защо отива на изток, а ние вървим на запад?

Не псуваше, което значеше, че се тревожи сериозно.

На няколко километра от Аленщайн още един батальон се отдели да пази ариергарда, което изненада Григорий, понеже той смяташе, че врагът е отпред, а не отзад. „Корпусът се разтегля“, помисли си той мрачно.

По пладне неговият батальон също се отдели. Останалата част от корпуса продължи на югозапад, а те бяха пратени на югоизток по широк път, минаващ през гора.

Там, най-сетне, Григорий срещна врага.

Спряха до един поток и напълниха манерките си. Григорий се оттегли сред дърветата, за да се изпикае. Стоеше зад дебелия ствол на един бор, когато чу шум отляво. С изумление видя немски офицер в пълно бойно снаряжение с островърха каска, възседнал едър черен жребец. Офицерът гледаше през бинокъл натам, където бе спрял батальонът. Григорий се чудеше какво толкова има за гледане — между дърветата не се виждаше надалеч. Може би се опитваше да разбере дали войниците са руски или немски. Стоеше неподвижно, досущ като паметника в Петербург, но не и конят му. Добичето изпръхтя — тъкмо този звук беше стреснал Григорий.

Той се закопча внимателно, взе си пушката и се оттегли, като следеше дървото да е между него и немеца.

Внезапно онзи се раздвижи. Григорий се поуплаши да не би да е разкрит; но немецът просто обърна плавно коня си и тръгна в тръс на запад.

Григорий изтича при старшина Гаврик.

— Видях немец!

— Къде?

— Ей там. Тъкмо пусках една вода.

— Сигурен ли си, че беше немец?

— Имаше каска с шип.

— И какво правеше?

— Седеше на кон и ни гледаше през бинокъл.

— Разузнавач! — възкликна Гаврик. — Застреля ли го?

Едва сега Григорий се сети, че от него се очаква да убива немските войници, не да бяга от тях.

— Ами, реших да Ви кажа — смотолеви той.

— Ей, госпойце — ревна Гаврик, — за какво сме ти дали проклетата пушка?

Григорий погледна оръжието в ръцете си — заредено и със свиреп на вид щик. Трябваше да стреля, разбира се. Къде му беше главата?

— Виноват.

— Щом си го оставил да се измъкне, врагът вече знае къде сме!

Григорий се почувства унизен. Подобна ситуация не беше споменавана по време на военното му обучение, обаче той трябваше да е способен и сам да се досети.

— Накъде тръгна? — попита Гаврик.

Поне на това Григорий можеше да отговори.

— На запад.

Гаврик се врътна и бързо отиде при подпоручик Томчак. Подпоручикът пушеше, облегнат на едно дърво. В миг захвърли цигарата и се завтече към майор Бобров, представителен на вид офицер с въздълга сребриста коса.

Всичко след това се случи бързо. Нямаха артилерия, но картечарите откриха огън. Шестстотинте души от батальона бяха разположени в редица, дълга около хиляда метра и разтеглена в посока север-юг. Неколцина бяха избрани да тръгнат напред. Другите се запътиха бавно на запад, към следобедното слънце, което светеше косо през листата на дърветата.

Подир няколко минути падна и първият снаряд. Изпищя във въздуха, проби листака и накрая се взриви някъде зад Григорий с басов тътен, от който земята под нозете на войника се разтресе.

— Съгледвачът им е посочил мястото. Целят се там, където сме ние. Добре, че се махнахме — каза Томчак.

Но и немците разсъждаваха и явно откриха грешката си, понеже следващият снаряд удари земята малко пред напредващите руси.

Войниците около Григорий станаха неспокойни. Непрестанно се озъртаха, държаха пушките си в готовност за стрелба и се ругаеха един друг при най-малкия повод. Давид все гледаше нагоре, сякаш можеше да види летящия снаряд и да го избегне. Исак доби нападателен вид като на футболния терен, когато противниковият отбор заиграеше грубо. Григорий установи, че е смазващо да знаеш, че някой прави всичко по силите си да те убие. Имаше чувството, че е получил страшно лоша новина, а не може да си спомни каква. Налудничаво си представи как изкопава дупка в земята и се скрива.

Питаше се какво ли виждат артилеристите. Дали на някое възвишение не стоеше наблюдател, взиращ се в гората с мощен немски бинокъл? В гората не можеш да видиш един човек, ала навярно можеш да забележиш шестстотин, които се движат на група сред дърветата.

Някой беше преценил, че прицелът е добър — в следващите мигове се взривиха още няколко снаряда и част от тях паднаха право в целта. И от двете страни на Григорий се разнесоха оглушителни гърмежи, надигнаха се гейзери от пръст, хората закрещяха и из въздуха се разлетяха откъснати крайници. Григорий се разтрепери от ужас. Нямаше какво да направи и как да се защити — снарядът или щеше да го уцели, или не. Ускори ход, като че бързината можеше да помогне. На другарите му явно им беше хрумнало същото, защото без заповед всички хукнаха.

Григорий стисна пушката в потните си длани и се помъчи да не изпада в паника. Валяха още снаряди — пред него, зад него, отляво и отдясно. Побягна по-бързо.

Обстрелът стана толкова постоянен, че Григорий вече не можеше да различи гърмежа на отделните снаряди — носеше се несекващ тътен като от сто бързи влака. Сетне батальонът явно приближи към противника, защото снарядите започнаха да падат зад гърбовете на войниците. Скоро артилерийският огън стихна и след малко Григорий разбра причината. Пред него започна картечна стрелба и той осъзна, че е близо до линията на противника. Призля му от уплаха.

Картечните откоси почнаха да пердашат гората, разкъсваха короните и разцепваха стволовете на дърветата. Григорий чу наблизо вик и видя как Томчак пада. Коленичи до подпоручика. Лицето и гърдите на младия офицер бяха покрити с кръв. С ужас забеляза, че е ранен в окото. Томчак опита да помръдне и изкрещя от болка.

— Какво да правя? Какво да правя? — повтаряше Григорий. Би могъл да превърже рана, ала как да помогне на човек, който е прострелян право в окото?

Някой го халоса по главата. Вдигна поглед и видя, че край него търчи Гаврик и вика:

— Мърдай, Пешков, мърдай!

Григорий погледа още малко ранения Томчак. Стори му се, че вече не диша. Нямаше как да е напълно сигурен, ала се изправи и хукна да бяга.

Стрелбата се засили. Страхът на Григорий се превърна в гняв. Вражеските куршуми го разяриха. Знаеше, че е безразсъдно, но не можеше да го овладее. Внезапно му се прииска да изтреби гадовете. На няколкостотин метра напред, от другата страна на едно сечище, забеляза сивите униформи и каските с шипове на противника. Застана на коляно зад едно дърво, подаде се иззад ствола, вдигна пушката, прицели се в един немски войник и за пръв път натисна спусъка.

Нищо не последва. Григорий си спомни, че не е свалил предпазителя.

Не беше възможно да свали предпазителя на пушка Мосин-Наган, докато се прицелва и прикладът опира в рамото му. Свали я, седна зад дървото, положи приклада в сгъвката на лакътя си и завъртя голямото изпъкнало копче, което освобождаваше затвора.

Огледа се. Останалите бяха спрели да тичат и също като него бяха намерили прикритие. Едни стреляха, други презареждаха, трети бяха ранени и се гърчеха от болка, а някои лежаха неподвижно, мъртви.

Григорий се подаде иззад дънера, вдигна пушката на рамо и погледна през мерника. Забеляза от един храст да се подава пушка, а над нея — каска с шип. Сърцето му се изпълни с омраза и той бързо стреля пет пъти. Пушката, в която се целеше, беше изтеглена набързо, но не падна и Григорий прецени, че не е улучил. Обзе го ядно разочарование.

Пушката му имаше само пет патрона. Отвори торбичката с муниции и зареди. Сега желанието му беше да избива немците възможно най-бързо.

Пак надникна иззад дървото и съгледа един германец, който тичаше през просека в гората. Изпразни пълнителя, но онзи продължи да бяга и изчезна зад няколко фиданки.

„Това не е добра стрелба“, заключи Григорий. Да уцели врага беше трудно — много по-трудно в истинско сражение, от това да уцели мишената при малобройните упражнения по стрелба, които имаше по време на обучението си.

Докато презареждаше пак, чу как се подновява картечният огън. Скри се зад дънера и прибра крака, за да представлява по-малка мишена. По слух се ориентира, че картечницата е на около няколкостотин ярда вляво.

Когато картечницата спря, той чу Гаврик да крещи:

— Стреляйте по картечарите, тъпаци! Стреляйте, докато презареждат!

Григорий подаде глава и затърси картечното гнездо. Видя триногата между две големи дървета. Насочи оръжието си, но се спря. Напомни си, че не е добре просто да стреля. Задиша равномерно, стабилизира тежката цев на пушката и видя на мерника заострена каска. Леко сниши цевта, за да вижда гърдите на противника. Яката на куртката му беше разкопчана — беше се сгорещил от усилие.

Григорий натисна спусъка.

Пропусна. Немецът като че не забеляза изстрела. Григорий нямаше представа къде е отлетял куршумът.

Стреля пак, изпразни пълнителя без резултат. Това го влудяваше. Онези свине се мъчеха да го убият, а той не можеше да удари и един от тях. Може би беше далече от тях. Или пък просто не го биваше за стрелец.

Картечарят поднови стрелбата и всички застинаха.

Появи се майор Бобров — пълзеше на колене и лакти.

— Войници! — викна той. — По моя команда, към картечницата!

„Ти си луд“, помисли Григорий. „Е, аз не съм.“

Старшина Гаврик повтори командата:

— Готови за атака на картечното гнездо! Чакай заповед!

Бобров се изправи и затича приведен покрай хората си. Когато се отдалечи малко, извика заповедта. „Губиш си времето“, помисли Григорий. „Да не си въобразяваш, че сме самоубийци?“

Картечната стрелба спря и майорът безразсъдно се изправи. Беше изгубил фуражката си и сребристата коса го превръщаше в удобна мишена.

— Напред! — изкрещя Бобров.

Гаврик повтори заповедта.

— Напред!

Двамата поведоха хората си през дърветата към картечното гнездо. Григорий с изненада установи, че също бяга, дере се из шубраците, прескача препятствия, движи се приведен и се мъчи не изтърве неудобната пушка. Картечницата мълчеше, но немците стреляха с всичко останало, и ефектът от дузината пушки, стрелящи едновременно, беше почти същият. Ала Григорий продължи да тича, сякаш само това можеше да прави. Виждаше как побелелите от страх картечари отчаяно бързат да презаредят и неумело тикат пълнителя. Някои от русите стреляха, но Григорий нямаше толкова самообладание и просто тичаше. Още не беше приближил картечницата, когато видя трима немски войници да се крият зад един храст. Бяха ужасно млади и го зяпаха уплашено. Нападна ги с насочен напред щик, като че държеше средновековно копие. Чу крясък и осъзна, че вика той самият. Тримата юноши избягаха.

Григорий се втурна след тях, обаче беше изнемощял от глад и немците лесно му се изплъзнаха. Подир стотина метра спря уморен. Наоколо немците бягаха, а русите ги гонеха. Картечарите изоставиха оръжието си. Григорий предположи, че от него се очаква да стреля, обаче сега нямаше сили да вдигне пушката.

Майор Бобров отново се появи и затича покрай линията на своите.

— Напред! — викна той. — Не ги оставяйте да се измъкнат — избийте ги до крак, или ще се върнат и ще ви застрелят утре! Напред!

Григорий отново побягна уморено. И тогава картината се смени. Вляво от него почна шумотевица — стрелба, викове, ругатни. Изведнъж от тази посока се зададоха руски войници, които търчаха с все сили. Майор Бобров, който се намираше до Григорий, продума:

— Какво става, по дяволите?

Григорий се досети — нападаха ги по фланга.

— Дръжте позицията! Прикрийте се и стреляйте! — изкомандва Бобров.

Никой не го слушаше. От гората панически се сипеха други руски войници и другарите на Григорий почнаха да се присламчват към бягащите, завиха надясно и хукнаха на север.

— Войници, дръжте позицията! — викна Бобров. Извади пистолета. — Казах да държите позицията! — Прицели се сред тълпата войници, които се носеха край него.

— Ще застрелям дезертьорите! Предупреждавам!

Чу се пукот и по косите на майора плисна кръв. Бобров се строполи. Григорий не знаеше дали го е поразил случаен немски куршум, или някой от своите.

Обърна се и побягна с останалите.

Вече имаше стрелба навсякъде. Григорий не знаеше кой по кого стреля. Русите се разпръснаха из гората и на него му се стори, че оставя шума от битката зад гърба си. Продължи да тича колкото му стигнаха силите, сетне се просна на килима от листа и не можа да помръдне. Лежа дълго. Имаше чувството, че е парализиран. Изненада се, че още стиска пушката. Не знаеше защо не я е изпуснал.

Най-после смогна да се изправи на крака. От някое време го болеше дясното ухо. Докосна го и извика от болка. По пръстите му полепна кръв. Предпазливо го пипна отново и с ужас установи, че по-голямата му част липсва. Някой го бе ранил, без Григорий да разбере. В някакъв момент горната половина на ухото му беше отнесена от куршум.

Провери пушката си. Нямаше патрони. Презареди, макар да не знаеше защо. Явно не можеше никого да уцели. Върна предпазителя на мястото му.

Разбра, че русите бяха попаднали в засада. Германците ги бяха примамили напред и бяха затворили капана.

Какво да прави сега? Наоколо нямаше никого, та не можеше да попита някой офицер какви са заповедите. Но не можеше и да остане на място. Корпусът отстъпваше, това поне беше сигурно, и Григорий предположи, че трябва да тръгне назад. Ако имаше оцелели от руската войска, навярно се намираха на изток.

Обърна гръб на залязващото слънце и закрачи. Движеше се възможно най-тихо през гората, понеже не знаеше къде са немците. Чудеше се дали цялата Втора армия е била разгромена и е избягала. Като нищо можеше да умре от глад в тази гора.

След час спря да пие вода от един поток. Помисли дали да не промие раната си, но реши да я остави както си е. Напи се до насита, и се сви на земята да почине. Затвори очи. Скоро щеше да се стъмни. За щастие, времето беше сухо и той можеше да спи тук.

Вече дремеше, когато чу шум. Вдигна поглед и потресен видя немски офицер на кон, който се движеше бавно сред дърветата на десетина метра от него. Минал беше, без да забележи сгушения край потока Григорий.

Григорий вдигна безшумно пушката и свали предпазителя. Коленичи, опря приклада в рамо и внимателно се прицели в средата на гърба на офицера. Той вече беше на петнадесетина метра от него — нямаше как да го пропусне с пушката.

В последния момент онзи се обърна, предупреден от някакво шесто чувство. Григорий натисна спусъка.

Сред тишината на гората изстрелът бе оглушителен. Конят скочи напред. Офицерът се свлече настрани и се удари в земята, но единият му крак остана в стремето. Конят го влачи стотина метра през храсталака, после забави ход и спря.

Григорий внимателно се ослуша да не би изстрелът да е привлякъл някого. Чуваше само шумоленето на вечерния ветрец в листака.

Тръгна към коня. Щом приближи, вдигна пушката и я насочи към офицера, ала предпазливостта му бе ненужна. Човекът лежеше неподвижно с лице нагоре и широко отворени очи. Каската се търкаляше до него. Имаше ниско остригана руса коса и доста красиви зелени очи. Може би беше съгледвачът от по-рано, Григорий не можеше да прецени. Лев щеше да разбере — щеше да запомни коня.

Григорий отвори дисагите. От едната страна имаше карти и бинокъл. От другата — парче наденица и самун черен хляб. Григорий примираше от глад. Отхапа от наденицата. Тя беше щедро подправена с пипер, мерудии и чесън. От пипера лицето му пламна и се запоти. Сдъвка припряно, преглътна и си натъпка устата с хляб. Толкова беше вкусно, че направо му се доплака. Облягаше се на хълбока на едрия кон и ядеше бързо, а зелените очи на убития го гледаха втренчено.

VI

— По наши преценки русите имат тридесет хиляди убити, господин генерал — докладва Валтер на Лудендорф. Стараеше се ликуването му да не е твърде явно, ала германската победа беше решителна и той не можеше да скрие усмивката си.

Лудендорф се държеше хладно и овладяно.

— Пленници?

— По най-скромни изчисления са около деветдесет и две хиляди, господин генерал.

Статистиката беше изумителна, но Лудендорф не се впечатли.

— Генерали?

— Генерал Самсонов се е застрелял, имаме тялото му. Командирът на Петнадесети корпус Мартос е пленен. Пленени са и петстотин артилерийски оръдия.

— Накратко, Втора руска армия е унищожена — каза Лудендорф и най-сетне вдигна поглед от походното писалище. — Вече не съществува.

Валтер не се сдържа и се усмихна.

— Тъй вярно.

Лудендорф не отговори на усмивката му. Размаха листа, който разглеждаше.

— Което прави написаното тук още по-иронично.

— Господине?

— Изпращат ни подкрепления.

Валтер се изуми.

— Какво? Моля да ме извините, господин генерал. Подкрепления?

— Аз съм също толкова изненадан, колкото и Вие. Три корпуса и кавалерийска дивизия.

— Откъде?

— От Франция — където ни е нужен и последният човек, ако искаме планът Шлифен да проработи.

Валтер си спомни, че Лудендорф е работил по подробностите на плана Шлифен с обичайната си енергичност и скрупульозност и следователно знае какво е нужно във Франция до последния човек, кон и патрон.

— Но защо?

— Не знам, но мога да се досетя — с горчивина отвърна Лудендорф. — Политика. Княгини и графини в Берлин плачат и се вайкат пред императрицата как семейните им имения са прегазени от русите. Главното командване се е поддало на натиска.

Валтер усети, че се изчервява. Неговата майка беше сред онези, които бяха додявали на императрицата. Разбираемо беше дамите да се тревожат и да молят за закрила, ала бе непростимо армията да се поддаде на молбите им и да застраши цялата стратегия на войната.

— Не искаше ли Антантата тъкмо това? — с раздразнение попита Валтер — Французите убедиха русите да нападнат с неподготвена армия, надявайки се ние да изпаднем в паника и бързо да пратим подкрепления на Източния фронт, като по този начин отслабим армията си във Франция!

— Именно. Французите са в отстъпление — липсват им хора, накратко, победени са. Единствената им надежда беше ни разсеят. И желанието им се изпълни.

— Спечелихме голяма победа на изток, но русите постигнаха стратегическо преимущество за съюзниците си на запад — отчаяно заключи Валтер.

— Именно.

I

Женски плач събуди Фиц.

Първо помисли, че е Беа. След това се сети, че жена му е в Лондон, а той е в Париж. Жената в леглото до него не беше двадесет и тригодишна бременна княгиня, а момиче от един френски бар, деветнадесетгодишно и с ангелско лице.

Надигна се на лакът и я погледна. Тя имаше руси мигли, които трепкаха на лицето й като пеперуди върху цвете и сега бяха мокри от сълзи.

— Страх ме е — изхлипа тя.

Фиц я погали по косата.

— Успокой се. — Научил бе повече френски от жени като Жини, отколкото в училище. Жини беше съкратено от Жинет, но дори и Жинет звучеше като измислено име. Сигурно истинското й име беше нещо прозаично, като Франсоаз.

Утрото беше приятно и през отворения прозорец в стаята на Жини полъхваше топъл ветрец. Фиц не чу нито артилерийски огън, нито тропот на ботуши по паважа.

— Париж още не е паднал — успокоително прошепна той.

Явно не биваше да го казва — така предизвика нов порой сълзи, Фиц погледна часовника си. Беше осем и половина. Трябваше временно да се върне в хотела си до десет.

— Ако германците дойдат, ще се погрижиш ли за мен? — попита Жини.

— Разбира се, мила. — Той потисна чувството за вина. Би я спасил, ако можеше, но тя нямаше да е сред първостепенните му задачи.

— Ще дойдат ли? — тихичко попита тя.

Щеше му се да знае. Германската армия беше два пъти по-многобройна от предвижданията на френското разузнаване. Премина през североизточна Франция, като печелеше всяка битка. Сега германската лавина беше достигнала до една линия северно от Париж — на какво точно разстояние на север Фиц щеше да разбере през следващите няколко часа.

— Казват, че градът няма да се отбранява — рече Жини. — Вярно ли е?

Фиц не знаеше. Ако Париж окажеше съпротива, немската артилерия щеше да го разруши. Разкошните сгради щяха да рухнат, кратери щяха да осеят широките булеварди, бистрата и бутиците щяха да се превърнат в руини. Изкушаваща бе мисълта, че градът трябва да се предаде и да избегне всичко това.

— Може пък така да е по-добре за теб — каза Фиц с фалшива бодрост. — Ще се любиш с някой дебел пруски генерал, който ще те нарича Liebling.

— Не искам прусак. — Гласът на Жини се сниши до шепот. — Обичам теб.

„Може би наистина е така“, помисли Фиц. А може би тя го смяташе за билет за излизане оттук. Всеки, който можеше, напускаше града, но задачата никак не бе лесна. Повечето частни коли бяха реквизирани. Железопътните влакове подлежаха на реквизиране всеки момент, цивилните пътници биваха изхвърляни и изоставяни насред нищото. Таксито до Бордо струваше хиляда и петстотин франка, колкото малка къща.

— Може да не се случи — каза той. — Немците сигурно вече са изтощени. Войските им са в поход и в бой вече месец. Не могат да продължават вечно.

Фиц донякъде вярваше в това. Французите се сражаваха храбро, докато отстъпваха. Войниците бяха изтощени, гладни и обезсърчени, обаче малцина от тях бяха взети в плен, а и бяха загубили малко оръдия. Невъзмутимият главнокомандващ, генерал Жофр, беше удържал съюзните войски да не се разпръснат и се беше изтеглил зад линия югоизточно от Париж, където прегрупираше. Освен това безмилостно уволни старшите офицери, които не се показаха на висота — двама армейски командири, седем командири на корпуси и десетки други.

Германците не знаеха това. Фиц беше видял дешифрирани техни съобщения, които показваха прекалена увереност. Германското главно командване фактически беше преместило войски от Франция и ги беше пратило в Източна Прусия като подкрепления. Фиц беше на мнение, че това може да се окаже грешка. Французите още не бяха свършили.

Не бе толкова сигурен за британците.

Британският експедиционен корпус бе малък — състоеше се от пет и половина дивизии, в сравнение със седемдесетте френски. Биха се смело при Моне и Фиц се гордееше с тях, но за пет дни загубиха петнадесет хиляди от общо стоте си хиляди войници и бяха отстъпили.

Уелските стрелци бяха част от корпуса, но Фиц не беше с тях. В началото се разочарова от назначението си за офицер за свръзка в Париж — копнееше да се сражава заедно със своя полк. Вярваше, че генералите го смятат за аматьор, когото трябва да пратят на пост, където не може да навреди много. Ала той познаваше Париж и говореше френски и надали можеше да се отрече, че е квалифициран за работата.

Както се оказа, работата беше по-важна от предвижданията на Фиц. Отношенията между френските командващи и британските им колеги бяха опасно лоши. Британският експедиционен корпус беше под командването на докачлив и дребнав офицер с малко объркващото име сър Джон Френч. Още в началото той се обиди, понеже генерал Жофр не се е консултирал с него и сега се сърдеше. Фиц се стараеше да поддържа размяната на сведения и разузнавателни данни между двамата съюзни командири въпреки враждебната атмосфера.

Всичко това беше смущаващо и малко срамно и Фиц като британец не можеше да не се огорчава от зле прикритото презрение на френските офицери. Преди седмица положението се влоши драматично. Сър Джон каза на Жофр, че войските му се нуждаят от два дни почивка. На другия ден промени искането си на десет дни. Французите бяха отвратени, а Фиц се почувства дълбоко засрамен от страната си.

Оплака се на полковник Хърви, един от блюдолизците на сър Джон, но оплакването му бе посрещнато с раздразнение и беше отхвърлено. В крайна сметка Фиц говори по телефона с лорд Ремарк, заместник-министър в Министерството на войната. Бяха учили заедно в Итън, а сега Ремарк беше сред приказливите приятели на Мод. На Фиц не му беше приятно да действа така зад гърбовете на командващите си офицери, но битката за Париж беше много фино балансиран процес и той вярваше, че трябва да направи нещо. Осъзна, че патриотизмът не е толкова просто нещо.

Последиците от оплакването му бяха експлозивни. Премиерът Аскуит спешно командирова новия си военен министър лорд Кичънър, който направи сър Джон на пух и прах само преди два дни. Фиц силно се надяваше командирът му да бъде незабавно уволнен или поне да се посъбуди малко.

Скоро щеше да разбере.

Той седна в леглото.

— Тръгваш ли си? — попита го Жини.

Фиц се изправи.

— Имам работа.

Тя изрита завивките. Фиц загледа съвършените й гърди. Жини улови погледа му, усмихна се през сълзи и подканящо разтвори крака.

Фиц устоя на изкушението.

— Направи кафе, скъпа.

Жини облече светлозелен копринен пеньоар и загря вода, докато Фиц се преобличаше. Снощи бе вечерял в британското посолство в униформа, но след това смени биещата на очи червена куртка със смокинг, за да посети тъмните улички на Париж.

Жини му даде силно кафе в чаша, която приличаше на купа.

— Ще те чакам в клуба на Албер довечера — каза тя.

Официално нощните заведения бяха затворени, както и театрите и кината. Дори Фоли Бержер тъмнееше. Кафенетата затваряха в осем, а ресторантите в девет и половина. Ала не беше лесно да се прекрати нощният живот в големия град и предприемчиви типове като този Албер бързо отвориха незаконни заведения, където продаваха шампанско на умопомрачителни цени.

— Ще опитам да стигна до полунощ — отвърна Фиц. Кафето горчеше, но отми и последните следи от сънливост. Даде на Жини златна лира. Бе много щедро възнаграждение за една нощ, а в тези времена златото се ценеше много повече от книжните пари.

Когато я целуна за довиждане, Жини се притисна в него.

— Ще дойдеш довечера, нали?

Фиц изпита жалост към момичето. Нейният свят се рушеше и тя не знаеше какво да прави. Щеше да му е приятно да я вземе под крилото си и да обещае да се грижи за нея, обаче не можеше. Съпругата му беше бременна и ако се разтревожеше, щеше да пометне. А дори и да не бе женен, ангажиментът с една френска уличница би го направил за посмешище. Както и да е. Жини беше само една от милиони. Всички се страхуваха, само мъртвите — не.

— Ще се постарая — отвърна той и се освободи от прегръдката й.

Синият му кадилак беше паркиран до бордюра. От предния капак се вееше малко британско знаме. Напоследък в града не се движеха много частни коли. Повечето от тях имаха някакъв флаг — обикновено трикольор или червен кръст, за да е видно, че се ползват за важна военна работа.

Фиц се видя принуден безскрупулно да впрегне връзките си и да похарчи малко състояние за подкупи, за да докара автомобила от Лондон, но беше доволен, че си е направил този труд. Необходимо беше всеки ден да се придвижва между британския и френския щаб и за него беше облекчение, че не се налага да моли затруднените съюзни войски за кола или кон.

Запали и потегли. По улиците почти нямаше движение. Дори омнибусите бяха реквизирани за снабдяването на войските на фронта. Фиц трябваше да спре и да пусне голямо стадо овце, което пресичаше града — навярно по посока на Източната гара, където щяха да натоварят добичетата на влак и да ги пратят за храна на армията.

Заинтригува го тълпата, скупчена около прясно залепен плакат на стената на Бурбонския дворец. Спря и се присъедини към тях.

Погледът на Фиц пробяга към дъното на плаката — подписан беше от генерал Галиени, коменданта на столицата. Галиени беше сприхав стар войник, върнат от пенсия. Славеше се с това, че на съвещанията при него не позволява да се сяда — вярваше, че така хората взимат решение по-бързо. Обръщението беше в типичния му стегнат стил.

Фиц се изуми. Правителството избягало! През последните няколко дни се носеха слухове, че министрите ще офейкат в Бордо, но политиците се колебаеха, защото не искаха да изоставят столицата. Сега обаче бяха тръгнали. Много лош знак.

Все пак Париж няма да се предаде, помисли Фиц. Градът ще се бори. Добре! Това определено отговаряше на британските интереси. А ако столицата паднеше, поне врагът щеше да е принуден да плати скъпо за завоеванието си.

Фиц не можеше да не се усмихне. Слава Богу, че ги има старите войници.

Събраните наоколо хора явно изпитваха смесени чувства. Имаше възхитени коментари. Някой доволно каза, че Галиени е боец и няма да допусне превземането на Париж. Други бяха по-големи реалисти. „Правителството ни изостави“, рече една жена, „значи немците ще са тук днес или утре.“ Мъж с куфарче каза, че пратил жената и децата у брат си в провинцията. Добре облечена дама съобщи, че държи трийсет кила сушен боб в кухненския шкаф.

А Фиц просто чувстваше, че британският принос във войната — и неговото собствено участие — е станал още по-важен.

Със силното чувство, че предстоят съдбовни неща, той тръгна към Риц.

Влезе във фоайето на любимия си хотел и отиде в една телефонна кабинка. Позвъни в британското посолство и остави на посланика съобщение за обръщението на Галиени — в случай че новината още не е стигнала до улица „Фобур Сен Оноре.“

После налетя на полковник Хърви, адютанта на сър Джон.

Хърви огледа смокинга на Фиц и възкликна:

— Майор Фицхърбърт! Защо, по дяволите, сте облечен така?

— Добро утро, полковник. — Фиц нарочно не отговори на въпроса. Очевидно беше, че е бил навън цяла нощ.

— Девет сутринта е! Не знаете ли, че сме във война.

И този въпрос не изискваше отговор.

— Какво мога да направя за Вас, господин полковник? — хладно попита Фиц.

Хърви мразеше тези, които не може да сплаши.

— Да не сте така нагъл, господин майор. Имаме достатъчно за вършене с намесата на проклетите посетители от Лондон.

Фиц вдигна вежда.

— Лорд Кичънър е военен министър.

— Политиците трябва да ни оставят да си вършим работата. Обаче някои хора с приятели по високите постове ги подсторват.

Погледът му подсказваше, че подозира Фиц, но няма куража да го изрече на глас.

— Не би трябвало да се изненадвате от загрижеността на военното министерство — отвърна Фиц. — Да се иска десетдневна почивка, когато германците са на вратите на Париж!

— Войниците са изтощени!

— За десет дни войната може и да свърши. За какво сме тук, ако не за да спасим Париж?

— Кичънър привика сър Джон от щаба му в съдбоносен момент от военните действия — разкрещя се Хърви.

— Забелязах, че сър Джон не се е разбързал да се връща при войниците си — викна в отговор Фиц. — Видях го да вечеря тук, в Риц.

— Махнете се от очите ми — каза Хърви.

Фиц се врътна на пета и се качи на горния етаж.

Не беше толкова равнодушен, колкото се показа. Нищо не можеше да го накара да се кланя на глупаци като Хърви, ала за него успешната военна кариера беше важна. Ненавиждаше самата мисъл, че хората могат да кажат, че не е такъв мъж като баща си. Хърви не беше особено полезен за армията, понеже влагаше времето и силите си в покровителство на своите любимци и възпрепятстване на съперниците си. А така можеше да провали кариерите на хора, които се съсредоточаваха върху друго, например върху спечелването на войната.

Фиц кипеше от гняв, докато се къпеше, бръснеше и обличаше в униформата на майор от Уелските стрелци. Понеже знаеше, че може и да не хапне нищо до вечеря, поръча да му качат омлет и още кафе.

Точно в десет почна работният му ден. Пропъди зловредния Хърви от ума си. Лейтенант Мъри, енергичен млад шотландец, дойде от британската главна квартира и заедно с прахоляка от пътищата донесе в апартамента на Фиц и тазсутрешния доклад на въздушното разузнаване.

Фиц бързо преведе документа на френски и го записа с ясния едър почерк на бледосинята хотелска хартия. Всяка сутрин британски самолети прелитаха над немските позиции и отбелязваха посоката, в която се придвижваха противниковите войски, работата на Фиц беше да предостави сведенията на генерал Галиени възможно най-бързо.

Докато минаваше през фоайето, главният портиер го извика на телефона.

Гласът, който попита „Фиц, ти ли си?“, беше далечен и поизменен, но за учудване на Фиц несъмнено принадлежеше на сестра му Мод.

— Как, по дяволите, успя? — попита той. Само правителството и военните можеха да звънят на Париж от Лондон.

— Намирам се в кабинета на Джони Ремарк в Министерството на войната.

— Радвам се да те чуя. Как си?

— Всички тук се тревожим ужасно — каза Мод. — Първо вестниците печатаха само добри новини. Само хората, които си имат понятие от география, осъзнавахме, че след всяка бляскава френска победа германците напредваха с още петдесет мили във Франция. Обаче в неделя Таймс пусна специално издание. Не е ли странно? Всички останали дни лъжат, затова, когато казват истината, пускат специално издание.

Опитваше се да е остроумна и цинична, но Фиц чуваше скритите страх и гняв.

— И какво пише в специалното издание?

— За нашата „отстъпваща и разбита армия“. Аскуит е разярен. Сега всички очакват Париж да падне скоро. — Фасадата й се пропука и тя с треперлив глас попита — Фиц, ще се справиш ли?

Не можеше да я лъже.

— Не зная. Правителството се премести в Бордо. Нахокаха сър Джон Френч, но той е още тук.

— Сър Джон се оплакал във Военното министерство, че Кичънър отишъл в Париж в униформата на фелдмаршал, което било неспазване на етикета, понеже Кичънър вече бил министър от правителството и следователно цивилен.

— Боже мой! В тези времена да мисли за спазването на етикета! Защо не са го уволнили?

— Джони казва, че щяло да изглежда като признаване на провала.

— А как ще изглежда превземането на Париж от германците?

— О, Фиц! — разплака се Мод. — Ами бебето на Беа — детето ти?

— Как е тя? — попита Фиц и виновно си припомни къде е прекарал нощта.

Мод подсмръкна, преглътна и продължи по-спокойно.

— Много е сладка, а и вече не я тормози досадното сутрешно прилошаване.

— Кажи й, че ми липсва.

Избухна статичен шум и на линията се чу друг глас за няколко секунди, след което изчезна. Значи щяха да ги прекъснат всеки миг. Отново се чу умолителният глас на Мод.

— Фиц, кога ще свърши това?

— В следващите няколко дни. По един или друг начин.

— Моля те, грижи се за себе си!

— Разбира се.

Връзката се разпадна.

Фиц окачи слушалката, даде бакшиш на главния портиер и излезе.

Качи се в колата и тръгна. Мод го разстрои с приказките за бременността на Беа. Фиц бе готов да умре за страната си и се надяваше да загине храбро, но искаше да види и детето си. Предстоеше му за пръв път да стане родител и нямаше търпение да се срещне със своето дете, да го наблюдава как се учи и расте, да му помага да съзрее. Не искаше синът му или дъщеря му да расте без баща.

Прекоси Сена и навлезе в комплекса военни постройки, познат като Инвалидите. Галиени беше настанил главната си квартира в близкото училище — лицея Виктор-Дюрюи — разположено зад стена от дървета. Входът се охраняваше зорко от часови в светлосини куртки, червени панталони и червени кепета, доста по-хубави от калния цвят на британската униформа. Французите още не бяха разбрали, че точността на съвременните пушки кара днешния войник да иска да е невидим на фона на пейзажа.

Часовите добре познаваха Фиц и той влезе направо. Витор-Дюрюи беше девическо училище, с рисунки на животинки и цветя и с латински глаголи, спрегнати по сбутаните настрани черни дъски. Пушките на часовите и ботушите на офицерите изглеждаха като посегателство срещу благородството на отминалите дни.

— Фиц отиде право в щаба. Когато влезе, долови вълнение. На стената висеше карта на централна Франция с отбелязани с карфици позиции на армиите. Галиени беше висок, слаб и с изправена стойка въпреки рака на простата, който през февруари го беше принудил да се пенсионира. Отново в униформа, Галиени се взираше нападателно в картата иззад пенснето си.

Фиц отдаде чест, после се ръкува по френски маниер с колегата си, майор Дюпюи. Попита го шепнешком какво става.

— Следим фон Клук — отговори Дюпюи.

Галиени разполагаше с ескадрила от девет стари самолета и с тях наблюдаваше движенията на настъпващата армия. Генерал фон Клук командваше Първа армия, най-близко разположената до Париж германска войска.

— Какво имате? — попита Фиц.

— Два доклада — отвърна Дюпюи и посочи на картата. — Нашето въздушно разузнаване показва, че фон Клук се движи на югоизток, към реката Марна.

Това потвърждаваше доклада на британците. При такова направление Първа армия щеше да мине източно от Париж. А понеже фон Клук командваше дясното крило, всички немски войски щяха да подминат града. Дали Париж нямаше да се отърве?

Дюпюи продължи:

— Разполагаме и с доклад от един кавалерийски съгледвач в потвърждение на горното.

Фиц кимна замислено.

— Германската военна теория е първо да се разгроми армията на противника, а градовете да се овладяват след това.

— Не виждате ли? — възкликна развълнувано Дюпюи. — Така те излагат фланга си!

Фиц не беше помислил за това. Съсредоточил се беше върху участта на Париж. Сега си даде сметка, че Дюпюи е прав и това е причината за приповдигнатото настроение. Ако разузнаването не грешеше, то фон Клук беше направил една класическа военна грешка. Флангът на армията беше по-уязвим от центъра. Нападението по фланга беше като удар с нож в гърба.

Защо фон Клук бе направил тази грешка? Сигурно вярваше, че французите са твърде слаби и не са в състояние да контраатакуват.

В такъв случай се заблуждаваше.

Фиц се обърна към Галиени.

— Мисля, че това ще Ви заинтересува, господин генерал — каза той и му подаде своя плик. — Ето доклада на нашето въздушно разузнаване от тази сутрин.

— Аха! — откликна Галиени с въодушевление.

Фиц пристъпи към картата.

— Позволете, господин генерал.

Галиени кимна в знак на съгласие. Британците не бяха много харесвани, но всички разузнавателни данни бяха добре дошли.

Фиц погледна английския оригинал и обясни:

— Нашите хора разполагат армията на фон Клук ето тук — заби нова карфица в картата. — И тя се движи в тази посока.

Потвърждаваше онова, което французите вече знаеха.

— Вярно е значи — тихо рече Дюпюи. — Изложили са фланга си.

Очите на генерал Галиени проблеснаха зад пенснето.

— Следователно сега е моментът да нападнем.

II

В три сутринта Фиц се чувстваше крайно потиснат. Лежеше до тъничкото тяло на Жини, след като се бяха любили, и установи, че Беа му липсва. После обезсърчено си помисли, че фон Клук със сигурност ще осъзнае грешката си и ще смени направлението на войските.

Ала на другия ден, петък, четвърти септември, за удоволствие на френската отбрана, фон Клук продължи на югоизток. Това се оказа достатъчно за генерал Жофр. Той нареди на Шеста армия да излезе от Париж на следната сутрин и да нападне ариергарда на фон Клук.

Но британците продължаваха да отстъпват.

Фиц се бе отчаял, когато същата вечер се срещна с Жини при Албер.

— Това е последният ни шанс — обясни й той над коктейла с шампанско, който не го ободри. — Ако можем да разтърсим германците сериозно сега, когато са изтощени и снабдителните им линии са разтеглени до предел, можем да спрем настъплението им. Но ако тази контраатака се провали, Париж ще падне.

Тя седеше на столче и кръстоса крака; копринените й чорапи прошумоляха.

— Но защо си толкова мрачен?

— Понеже в такъв момент британците отстъпват. Ако Париж падне сега, никога няма да превъзмогнем срама.

— Генерал Жофр трябва да се изправи пред сър Джон и да настоява британците да се бият! Ти трябва да говориш с Жофр лично!

— Той не приема британски майори, а командирите ми ме мразят. Освен това, вероятно ще помисли, че това е някакъв номер на сър Джон. А и аз ще загазя сериозно — не че това ме вълнува особено.

— Говори с някого от съветниците му тогава.

— Същият проблем. Не мога да отида в главната квартира на френската армия и да обявя, че британците ги предават.

— Но пък може да размениш някоя дума с генерал Лурсо, без никой да го разбере.

— Как?

— Седнал е ей там.

Фиц проследи погледа й и забеляза французин на около шестдесет в цивилни дрехи, седнал заедно с млада жена в червено.

— Много е мил.

— Познаваш го?

— Бяхме приятели за малко, но предпочете Лизет.

Фиц се поколеба. Още веднъж планираше да свърши нещо зад гърбовете на шефовете си. Но сега нямаше време за учтивости. Ставаше дума за Париж. Трябваше да направи каквото може.

— Представи ме — каза той на Жини.

— Минутка. — Жини елегантно слезе от високия стол и прекоси клуба, като се полюшваше леко в такт с рагтайма от пианото. Целуна генерала по устните, усмихна се на придружителката му и седна. След няколко секунди разговор със сериозен тон, тя кимна на Фиц.

Лурсо се изправи и двамата се ръкуваха.

— За мен е чест да се запознаем, господине — каза Фиц.

— Това не е място за сериозни разговори — каза генералът. — Но Жини ме уверява, че това, което имате да ми казвате, е много спешно.

— Определено е — отвърна Фиц и седна.

III

На следващия ден Фиц посети британския лагер в Мелюн, на двадесет и пет мили източно от Париж, и за свое смайване научи, че Експедиционният корпус продължава да се оттегля.

Може би съобщението още не бе стигнало до Жофр. Или пък напротив, но Жофр бе преценил, че не може да направи нищо.

Фиц влезе във Во-льо-Пенил, великолепен замък от царуването на Луи XV, което сър Джон използваше за щаб, и в коридора се натъкна на полковник Хърви.

— Може ли да попитам, сър, защо се оттегляме, когато съюзниците ни започват контраатака? — попита Фиц възможно най-учтиво.

— Не, не може да попитате — каза Хърви.

Фиц продължи, потискайки гнева си.

— Французите смятат, че те и немците са с равни сили и че дори малобройните ни части може да наклонят везните.

— Сигурен съм, че така си мислят — презрително се изсмя Хърви. Звучеше, все едно французите нямаха правото да искат помощ от съюзниците си.

Фиц усети, че губи самоконтрол.

— Париж може да падне заради боязливостта ни!

— Не смейте да използвате такава дума, господин майор.

— Изпратени сме да спасим Франция. Това може да е решаващата битка — Фиц не можа да се удържи да не повиши гласа си. — Ако Париж падне, а заедно с него и Франция, как ще обясним у дома, че по същото време сме си почивали?

Вместо да отвърне, Хърви погледна над раменете на Фиц. Той се обърна и видя едра, бавна фигура във френска униформа — черната куртка стоеше разкопчана около широкия кръст, червените бричове не му стояха добре; гамашите бяха тесни; ниско над челото му бе нахлупена червено-златистата генералска фуражка. Безцветните очи стрелнаха Фиц и Хърви изпод прошарените вежди. Фиц разпозна генерал Жофр.

Когато генералът ги подмина, следван от антуража си, Хърви рече:

— Вие ли сте отговорен за това?

Фиц бе твърде горд, за да лъже.

— Възможно е — отговори той.

— Да знаете, че тепърва Ви предстои да плащате за това — каза Хърви, обърна се и забърза след Жофр.

Сър Джон прие Жофр в малка стаичка, в присъствието само на неколцина офицери, като Фиц не беше сред тях. Той чакаше в офицерската столова и се питаше какво ли говори Жофр и дали би могъл да убеди сър Джон да спре срамното отстъпление на британците и да се включи в атаката.

Два часа по-късно разбра отговора от лейтенант Мъри.

— Казват, че Жофр опитал всичко — обясни лейтенантът. — Молил се, плакал и намекнал, че имало опасност британската чест да бъде опетнена завинаги. И е постигнал своето. Утре се обръщаме на север.

Фиц се усмихна широко.

— Алилуя! — произнесе той.

Минута по-късно се приближи полковник Хърви. Фиц учтиво застана мирно.

— Твърде далеч отидохте този път — започна Хърви. — Лурсо ми каза какво сте направили. Мислеше си, че Ви прави комплимент.

— Няма да го отричам — отвърна Фиц. — Резултатът показва, че това е било правилно.

— Слушай ме, Фицхърбърт — понижи гласа си Хърви. — Свършен си, мамка ти! Бил си нелоялен към висшестоящия си офицер. Срещу името ти е вписана черна точка, която никога няма да изчезне. Няма да получиш повишение, дори и войната да се проточи една година. Майор си и винаги ще си останеш майор.

— Благодаря Ви за откровеността, полковник — отговори Фиц. — Постъпих в армията, за да печеля битки, а не повишения.

IV

Според Фиц настъплението на сър Джон в неделя бе смущавано предпазливо, но за негово облекчение то се оказа достатъчно да принуди фон Клук да посрещне заплахата, като изпрати част от така нужните му войници срещу британците. Немците вече се биеха на два фронта, западен и южен — кошмарът на всеки командир.

Фиц се събуди в оптимистично настроение в понеделник сутринта след една прекарана върху одеяло нощ на пода на замъка. Закуси в офицерската столова, а после с нетърпение зачака разузнавателните самолети да се върнат от сутрешната си мисия. Войната бе или безумен устрем, или празно бездействие. В парка на замъка имаше църква, за която твърдяха, че е построена през 1000 година, и той отиде да я разгледа, макар и да не разбираше какво толкова намират хората в старите църкви.

Докладът на разузнавачите се състоя във великолепния салон с гледка към парка и реката. Офицерите седяха на сгъваеми походни столчета около евтина маса, отвсякъде заобиколени от разточителни декорации от осемнадесети век. Сър Джон имаше издадена челюст; под белия моржов мустак устата му изглеждаше изкривена в постоянно изражение на наранена гордост.

Авиаторите съобщиха, че пред британските войски има само празен терен, защото немските походни колони се оттегляли на север.

Фиц беше въодушевен. Съюзното контранастъпление сякаш бе успешно и немците бяха сварени неподготвени. Разбира се скоро щяха да се прегрупират, но засега изпитваха трудности.

Чакаше сър Джон да нареди бързо настъпление, но за негово разочарование командващият просто потвърди по-рано поставените ограничени цели.

Фиц написа доклада си на френски и се качи в колата. Прекоси двадесет и петте мили до Париж възможно най-бързо, доколкото му позволяваше потокът напускащи града камиони, автомобили и каруци, натоварени с багаж и устремени на юг, за да избягат от немците.

В Париж пък го забави поделение тъмнокожи алжирски войници; те вървяха от една гара към друга. Офицерите им яздеха мулета и носеха яркочервени наметала. Жените им даваха цветя и плодове, а собствениците на кафенета ги черпеха разхладителни напитки.

Когато отминаха, Фиц стигна до Инвалидите и занесе доклада си в сградата на училището.

Още веднъж британското разузнаване потвърди информацията на французите. Някои немски подразделения се оттегляха.

— Трябва да продължим настъплението! — заключи старият генерал. — Къде са британците?

Фиц отиде до картата, показа британските позиции и целите на настъплението до края на деня, посочени от сър Джон.

— Не е достатъчно — ядосано каза Галиени. — Трябва да сте по-настъпателни! За нас е важно да атакувате, тъй че фон Клук да е твърде зает с вас, за да подсили фланга си. Кога ще прекосите реката Марна?

Фиц не можеше да каже. Почувства се засрамен. Съгласен бе с всяка от язвителните думи на Галиени, но не можеше да го признае, и само отвърна:

— Господин генерал, най-енергично ще изтъкна това обстоятелство пред сър Джон.

Но Галиени вече мислеше как да компенсира изоставането на британците.

— Ще изпратим Седма дивизия от Четвърти корпус при река Орк този следобед — решително рече той.

Тогава се обади полковник Дюпюи:

— Господин генерал, нямаме достатъчно влакове, с които да ги откараме там до довечера.

— Тогава използвайте коли — отвърна Галиени.

— Коли ли? Откъде ще вземем толкова много? — изуми се полковникът.

— Наемете таксита!

Всички го зяпнаха. Мигар генералът беше обезумял?

— Обадете се на полицейския началник. Кажете му да нареди на хората си да спират всяко такси в града, да изхвърлят пасажерите и да насочат шофьорите насам. Ще натоварим колите с войници и ще ги пратим на бойното поле.

Фиц се ухили, когато разбра, че генералът говори сериозно. Такова отношение му се нравеше. Да правим всичко необходимо, стига да победим.

Дюпюи сви рамене и вдигна телефона.

— Свържете ме незабавно с началника на полицията.

Фиц си помисли: „трябва да видя това“.

Излезе и запали пура. Не се наложи да чака дълго. След няколко минути едно такси, червено Рено, мина по моста „Александър III“, заобиколи просторната и пищна морава и спря пред главната сграда. Последваха още две, после дузина, после сто.

След два часа няколкостотин еднакви червени таксита вече стояха пред Инвалидите. Фиц не беше виждал подобно нещо през живота си.

Шофьорите стояха облегнати на колите, пушеха лули и разговаряха оживено в очакване на заповедите. Всеки имаше собствена теория защо са тук.

Накрая Дюпюи излезе от сградата на лицея и прекоси пътя с мегафон в едната ръка и сноп армейски бланки за реквизиция в другата. Покатери се на предния капак на едно такси и тогава шофьорите се смълчаха.

— Военният комендант на Париж изисква петстотин таксита от тук до Блани — викна Дюпюи през мегафона.

Шофьорите мълчаха и го гледаха невярващо.

— Там всяка кола ще вземе петима войници и ще ги откара до Нантьо.

Това бе на тридесет мили източно от града, много близо до фронтовата линия. Шофьорите започнаха да разбират. Спогледаха се и закимаха усмихнати. Фиц предполагаше, че се радват да участват във военните действия, при това по този необичаен начин.

— Моля преди да тръгнете да вземете по един формуляр и да го попълните, за да си поискате заплащането след връщане.

Шофьорите зашумяха. Щяха да им платят! Това затвърди подкрепата им.

— Когато тръгнат петстотин коли, ще дам указания на следващите петстотин. Да живее Париж! Да живее Франция!

Шофьорите завикаха неудържимо. Струпаха се върху Дюпюи за бланките. Фиц с удоволствие помагаше за раздаването на книжата.

Скоро малките автомобилчета потеглиха, завиха пред сградата, пресякоха моста и тръгнаха, натискайки въодушевено клаксоните. Под слънчевата светлина се проточи яркочервена линия към фронта.

V

На британците им отне три дни да изминат двадесет и пет мили. Фиц не знаеше къде да се дене от срам. Не срещнаха почти никаква съпротива — ако се бяха движили по-бързо, можеха да нанесат решителен удар.

Въпреки това, сутринта на девети септември той откри, че хората на Галиени са в оптимистично настроение. Фон Клук се оттегляше.

— Немците са уплашени! — каза полковник Дюпюи.

Фиц не вярваше, че са уплашени, а картата предлагаше по-правдоподобно обяснение. Британците, макар и бавни и плахи, се бяха наместили в една пролука между Първа и Втора германски армии, образувана, когато фон Клук изтегли силите си на запад, за да посрещне атаката от Париж.

— Намерили сме слабо място и сега се вклиняваме там рече Фиц и в гласа му трепна надежда.

Каза си, че трябва да се успокои. Германците бяха спечелили всяка битка до момента. От друга страна, снабдителните им линии бяха твърде разтеглени, войниците бяха изтощени, а числеността им беше намалена заради пращането на подкрепления в Източна Прусия. За разлика от тях, в този участък на фронта французите получиха многобройни подкрепления и практически нямаше причина да се тревожат за снабдяването, понеже бяха у дома си.

Надеждите на Фиц помръкнаха, когато британците спряха на пет мили северно от река Марна. Защо спираше сър Джон? Не се беше натъкнал на почти никаква съпротива!

Немците обаче сякаш не забелязваха нерешителността на британците и продължиха отстъплението. В лицея отново се обнадеждиха.

Когато сенките на дърветата се удължиха пред прозорците на училищната сграда и пристигнаха последните за деня доклади, щабът на Галиени бе обзет от тихо ликуване. До края на деня германците бяха обърнати в бягство.

На Фиц му беше трудно да повярва. Отчаянието от преди седмица бе изчезнало. Фиц седеше на един малък за ръста му стол и разучаваше картата на стената. Преди седем дни линията на немците приличаше на трамплин за последната им атака, а сега беше като стена, от която те бяха притиснати.

Когато слънцето залезе зад Айфеловата кула, Съюзниците не бяха победили в точния смисъл на думата, ала за пръв път от седмици насам напредването на германските войски беше спряно.

Дюпюи прегърна Фиц и го целуна по двете бузи. Сега Фиц нямаше нищо против.

— Спряхме ги — каза Галиени и за изненада на Фиц, зад пененето на стария генерал проблеснаха сълзи. — Спряхме ги.

VI

Скоро след битката при Марна и двете страни започнаха да се окопават.

Септемврийската жега премина в потискащи и студени октомврийски дъждове. Патовото положение от източния край на фронтовата линия неумолимо се движеше на запад, както парализата пълзи по тялото на умиращ човек.

Тази есен решаващата битка беше за белгийския град Ипр, в най-западната част на фронта, на двадесет мили от морето. Немците нападнаха с всички сили в опит да обърнат фланга на британските сили. Тежката битка не спря в продължение на четири седмици. За разлика от всички битки досега, тази беше статична — и двете страни се криеха в окопите и се пазеха от вражеската артилерия, като само от време на време излизаха на самоубийствени нападения срещу противниковите картечници. В крайна сметка британците бяха спасени от пристигането на подкрепления, включително и корпус смугли индуси, треперещи в тропическите си униформи. Накрая загиналите от британска страня бяха около седемдесет и пет хиляди и Експедиционният корпус бе унищожен; но Съюзниците бяха завършили защитна линия от швейцарската граница до Ламанша и напиращите германци бяха спрени.

На двадесет и четвърти декември Фиц се намираше в британския щаб в град Сен Омер, недалеч от Кале. Настроението му беше мрачно. Спомняше си колко свободно и той, и други, казваха на войниците, че ще си бъдат у дома за Коледа. Сега изглеждаше, че войната може да се проточи цяла година и дори повече. Двете армии клечаха ден подир ден в окопите, ядяха отвратителна храна, страдаха от дизентерия, ревматизъм и въшки и разсеяно трепеха плъховете, които пируваха с труповете в ничията земя.

Същият ден дъждът спря и времето застудя. Сър Джон предупреди в съобщение всички отряди, че врагът планира атака по Коледа. Фиц знаеше, че е пълна измислица. Разузнаването не подкрепяше подобно мнение. Истината беше, че сър Джон не иска войниците да отслабват бдителността си на двадесет и пети.

Всеки войник щеше да получи подарък от принцеса Мери, седемнадесетгодишната дъщеря на краля и кралицата. Подаръкът се състоеше от релефно щампована тенекиена кутия с тютюн и цигари, портретче на принцесата и коледна картичка от краля. Други подаръци щяха да получат непушачите, сикхите и медицинските сестри — шоколад и сладкиш вместо тютюн. Фиц помагаше за раздаването на кутиите на Уелските стрелци. Към края на деня вече беше твърде късно да се връща в относителните удобства на Сен Омер и се озова в щаба на Четвърти батальон — влажна землянка на четвърт миля зад фронтовата линия. Четеше за приключенията на Шерлок Холмс и пушеше от тънките пурети, с които вече беше свикнал. Не бяха добри като неговите Панателас, обаче напоследък нямаше време за пушене на дълги пури. Заедно с него беше Мъри, който след Ипр бе повишен в чин капитан. Фиц не получи повишение — полковник Хърви спазваше обещанието си.

Скоро след като се стъмни, Фиц с изненада чу откъслечни пушечни изстрели. Оказа се, че войниците видели светлини и помислили, че немците опитват да нападнат. Всъщност светлините бяха от цветните фенерчета, с които противниците украсяваха насипа.

Мъри, който беше прекарал известно време на фронтовата линия разказваше за индийците, които отбраняват следващия сектор.

— Пристигнаха в летни униформи, сиромасите, понеже някой им казал, че войната ще свърши, преди да застудее. Но едно ще ти кажа, Фиц — циганетата са изобретателни разбойници. Нали знаеш, че молихме Министерството на войната да ни даде окопни мортири като на немците, от онези, които запращат гранатите зад насипа? Е, индусите си направиха сами такива, от парчета изхвърлена чугунена тръба. Прилича малко на скалъпения надве-натри водопровод в клозета на някоя кръчма, обаче работи!

На сутринта падна студена мъгла, а земята замръзна. По зазоряване Фиц и Мъри раздадоха подаръците от принцесата. Някои от войниците се гушеха край мангалите в опит да се постоплят, но обясняваха, че са благодарни за студа, който е по-добър от калта особено за хората с ревматизъм от дългия престой във влажните окопи. Фиц забеляза, че някои разговарят помежду си на уелски, макар към офицерите да се обръщаха винаги на английски.

Германската линия, на около четиристотин ярда от тях, беше скрита от утринната мъгла. Цветът на мъглата беше като на немските униформи — фелдграу, бледо сребристосинкаво. Фиц долови далечна музика — германците пееха коледни песни. Той не беше особено музикален, ала му се стори, че разпознава Тиха нощ.

Върна се в землянката, за да закуси в мрачно мълчание заедно с другите офицери, с мухлясал хляб и консервирана шунка. После излезе да пуши. Никога не се бе чувствал толкова нещастен. Помисли какво закусват в момента в Тай Гуин: горещи наденички, пресни яйца, бъбреци с подправки, пушена херинга, препечен хляб с масло и уханно кафе със сметана. Копнееше за чисто бельо, добре изгладена риза и костюм от мека вълна. Искаше да седи в дневната, пред пращящия в камината огън и да няма какво да прави, освен да чете глупавите вицове в Пънч.

Мъри излезе след него и каза:

— Търсят те по телефона, майоре. От щаба.

Фиц се изненада. Някой доста се беше потрудил да разбере къде се намира. Надяваше се да не го търсят във връзка с някоя разпра, избухнала между французите и британците, докато той е раздавал коледни подаръци. Тревожно свъсен, той влезе и вдигна полевия телефон.

— Фицхърбърт.

— Добро утро, господин майор — отговори непознат глас. — Капитан Дейвис на телефона. Не ме познавате, но ме помолиха да Ви предам съобщение от дома.

От вкъщи? Фиц се надяваше да няма лоши новини.

— Много любезно от Ваша страна, капитане. Какво е съобщението?

— Съпругата Ви е родила здраво момченце, сър. И двамата са добре.

— О! — Фиц от изненада седна на някакъв сандък. Детето би трябвало да се роди след една или две седмици. Недоносените бебета бяха доста крехки. Но съобщението гласеше, че момченцето е в добро здраве. Беа също.

Фиц имаше син. Имаше кой да наследи титлата.

— Там ли сте, майоре? — попита Дейвис.

— Да, да… Просто съм малко изненадан. Рано се е родил.

— Понеже е Коледа, сър, помислихме, че новините може да Ви ободрят.

— Несъмнено. Така е!

— Може ли пръв да Ви предложа поздравленията си?

— Много любезно. Благодаря — рече Фиц. Но капитан Дейвис вече бе затворил.

След миг осъзна, че останалите офицери в землянката го гледат в мълчание. Накрая един се осмели:

— Добри или лоши новини?

— Добри! Всъщност, чудесни. Станах баща.

Всички му стиснаха ръката и го потупаха по гърба. Мъри извади бутилката уиски, въпреки ранния час, и пиха за здравето на бебето.

— Как се казва? — попита капитанът.

— Виконт Абъроуен, докато съм жив — отговори Фиц, а после се сети, че Мъри пита за името, не за титлата на детето. — Джордж, на баща ми, и Уилям, на дядо ми. Бащата на Беа се е казвал Пьотр Николаевич, така че може да добавим и тези.

Мъри се поразвесели.

— Джордж Уилям Питър Никълъс Фицхърбърт, виконт Абъроуен. Предостатъчно имена са това!

Фиц кимна добросърдечно.

— Особено при положение, че вероятно тежи седем паунда.

Чувстваше се горд и преизпълнен с бодрост и имаше потребност да сподели новината.

— Може да мина по фронтовата линия — каза той, когато допиха уискито. — Да раздам малко пури на хората.

Фиц излезе от землянката и тръгна през окопа, свързващ предната и задната линия. Бе в еуфория. Нямаше стрелба и въздухът беше чист и прохладен, освен когато подмина нужниците. Откри, че мисли не за Беа, а за Етел. Родила ли е вече? Щастлива ли е в къщата, за която го изнуди да плати? Макар да се беше изненадал неприятно от твърдостта, с която Етел се спазари с него, не можеше да забрави, че тя носи неговото дете. Дано роди лесно като Беа.

Всички подобни мисли излетяха от ума му, когато стигна фронта. Свърна в предния окоп и се потресе.

Нямаше никой.

Фиц обходи в зигзаг загражденията и не видя никого. Беше като в история за призраци или за онези кораби, който си плават невредими без жива душа на борда.

Сети се да погледне над ръба на окопа.

Това не биваше да се върши небрежно. Мнозина се бяха простили с живота още в първия си ден на фронта, тъкмо защото бяха хвърлили по един поглед над окопа.

Фиц взе една от лопатите с къси дръжки, наречени шанцов инструмент. Постепенно я подаде над ръба на насипа. После стъпи на издигнатата позиция за стрелба и бавно надигна глава и погледна навън през тесния процеп между насипа и лопатата.

Видяното го изуми.

Всички мъже се намираха в осеяната с кратери пустош на ничията земя. Но не се биеха. Стояха си на групички и разговаряха.

Имаше нещо странно във вида им. След миг Фиц забеляза, че някои от униформите са в цвят каки, а други — сивосини. Войниците разговаряха с врага.

Фиц пусна долу шанцовия инструмент, подаде глава изцяло над насипа и зяпна. Стотици войници, докъдето му стигаше погледът, британци и немци заедно.

Какво ставаше, по дяволите?

Намери стълбата и се изкатери по насипа. Закрачи бързо по разораната земя. Мъжете показваха снимки на семействата и любимите си, разменяха си цигари и се опитваха да общуват с приказки като:

— Аз Робърт, ти кой?

Фиц забеляза двама сержанти, британец и германец, потънали в задълбочен разговор. Потупа британеца по рамото.

— Ти! Какво правиш, да те вземат дяволите?

Мъжът му отвърна е гърления говор на кардифски докер.

— Не знам как точно стана, сър. Няколко джерита се прехвърлиха през укрепленията си, невъоръжени, и извикаха „Весела Коледа“. После едно от нашите момчета направи същото, после тръгнаха едни към други и преди да мигна, всички бяха навън.

— Но окопите ни са празни! — ядосано рече Фиц. — Не разбирате ли, че това може да е номер?

Сержантът огледа линията от край до край.

— Не, сър, ако трябва да съм честен, не мисля, че може да е номер — хладно отвърна той.

Имаше право. Как би могъл противникът да се възползва от сприятеляването на войниците на фронтовата линия?

Сержантът посочи немския си събеседник.

— Това, сър, е Ханс Браун. Бил сервитьор в лондонския хотел Савой. Говори английски!

Немският сержант козирува на Фиц.

— Радвам се да се запознаем, майоре. Весела Коледа. — Имаше по-слаб акцент от кардифския сержант. Подаде му манерката си — Искате ли малко шнапс?

— Боже милостиви — каза Фиц и се отдалечи.

Нямаше какво да стори. Трудно би било да прекрати това дори и с помощта на подофицерите като уелския сержант. А без тяхната помощ би било невъзможно. Реши, че е по-добре да докладва на някой висшестоящ и да прехвърли проблема.

Преди да си тръгне обаче, чу името си.

— Фиц! Фиц! Ти ли си наистина?

Гласът прозвуча познато. Фиц се обърна и видя вървящ към него германец. Когато онзи приближи, Фиц го разпозна.

— Фон Улрих? — с удивление попита той.

— Същият! — Валтер се усмихна широко и подаде ръка. Без да се замисля, Фиц я пое. Валтер енергично се здрависа. Изглеждаше отслабнал, а светлата му кожа беше загоряла. „Сигурно и аз съм се променил“, помисли си англичанинът.

— Невероятно! Какво съвпадение! — възкликна Валтер.

— Радвам се да те видя жив и здрав. Макар че май не би трябвало.

— И аз се радвам!

— Какво ще правим по този въпрос? — Фиц махна към другаруващите си войници. — Намирам, че това е притеснително.

— Съгласен съм. Утре може да не искат да стрелят по новите си приятели.

— И тогава какво ще правим?

— Трябва скоро да има битка, за да се нормализират нещата. Ако и от двете страни започнат да стрелят на сутринта, скоро пак ще се намразят.

— Дано си прав.

— А ти как си, стари приятелю?

Фиц си спомни добрите новини и засия.

— Станах баща — каза той. — Беа е родила момченце. Почерпи се с една пура.

Запалиха. Валтер му разкри, че е бил на Източния фронт.

— Русите са корумпирани. Офицерите продават запаси на черния пазар и оставят пешаците да гладуват и студуват. Половин Източна Прусия носят евтини руски ботуши, а руските войници ходят боси.

Фиц му сподели за опита си в Париж.

— Любимият ти ресторант, Воазен, още е отворен.

Мъжете започнаха футболен мач, Германия срещу Великобритания, като натрупаха кепетата си за греди.

— Трябва да съобщя за това — каза Фиц.

— И аз. Но, първо, кажи ми как е лейди Мод?

— Добре, мисля.

— Много ми се ще да й споменеш тази ни среща.

Фиц се изненада от тежестта, която Валтер придаде на тази иначе обикновена забележка.

— Разбира се. Има ли конкретна причина?

Валтер отклони поглед.

— Точно преди да си тръгна от Лондон… танцувах с нея на бала на лейди Уестхамптън. Последното цивилизовано нещо, което направих преди тая проклета война.

Последните две думи бяха казани на немски. Гласът на Валтер трепереше. За него беше крайно необичайно да смесва немски и английски. Може би коледната атмосфера му действаше. Той продължи с овлажнели очи:

— Много ми се ще да знае, че съм си мислел за нея на Коледа. Ще й кажеш ли, стари приятелю?

— Ще й кажа. Сигурен съм, че много ще се зарадва.

I

Отидох при доктора — каза жената до Етел. — Казах му, че ме сърби оная работа.

Смехът се разнесе на вълнички из стаята. Намираха се на най-горния етаж на малка къща в източен Лондон, близо до Олдгейт. Двадесетте жени седяха пред шевни машини от двете страни на дълга работна пейка. Нямаше огън, а единственият прозорец беше здраво затворен заради февруарския студ. Дъските на пода бяха голи. Мазилката по стените се ронеше от старост и на места отдолу се подаваха летви. Стаята беше душна, ала сякаш никога не се стопляше и всички жени бяха с шапки и палта.

Тъкмо бяха спрели за почивка и за кратко педалите под краката им стихнаха. Жената до Етел беше на нейната възраст и се казваше Милдред Пъркинс, коренячка лондончанка. Милдред освен това живееше под наем в къщата на Етел. Иначе красивото й лице бе поразвалено от изпъкналите зъби. Неин специалитет бяха неприличните шеги. Тя продължи:

— И ми вика тоя доктор, вика ми, не трябва да говориш такива неща, това е мръсна дума.

Етел се подсмихна. Милдред успяваше за малко да поразвесели мрачните дванадесетчасови работни дни. Етел не беше чувала досега да се говори така. В Тай Гуин прислугата имаше добри маниери. А тези лондончанки говореха както си искат. Бяха на всякакви възрасти и от няколко националности; някои едва говореха английски, включително двете бегълки от окупираната от немците Белгия. Единственото общо между всички тях бе, че са достатъчно отчаяни да се съгласят с тази работа.

— И му викам, как да го кажа тогава, докторе? Той ми вика, кажи, че те сърби пръстът.

Шиеха британски военни униформи — хиляди куртки и панталони. Ден след ден от кроячницата на съседната улица докарваха в кашони ръкави, гърбове и крачоли от дебел плат в цвят каки, жените тук ги съшиваха и ги пращаха в друга малка фабрика, за да им пришият копчетата и да им прорежат илиците. Заплащането беше за свършена работа.

— И ми вика, пръстът през цялото време ли ви сърби, госпожо Пъркинс, или само от време на време?

Милдред спря, жените притихнаха в очакване на края.

— И му викам, не, докторе, само като пикая през него.

Жените избухнаха в смях и взеха да подвикват одобрително.

Тогава влезе едно слабичко дванадесетинагодишно момиче с прът на рамо. На пръта висяха двадесет големи чаши и халби. Детето внимателно постави пръта на пейката. В чашите имаше чай, горещ шоколад, бульон или редичко кафе. Всяка от жените имаше своя чаша. Два пъти на ден, преди и след пладне, те даваха на момичето Али по пени или половин пени и то отнасяше чашите в кафенето в съседната сграда да ги напълнят.

Жените отпиха от чашите, протегнаха ръце и крака и потъркаха очи. „Не е като да копаеш въглища“, рече си Етел, „ала е уморително да се привеждаш с часове над машината и да се взирай в бодовете.“ При това трябваше да се работи добре. Началникът Мани Литов, проверяваше всяка дреха и ако нещо не беше както трябва, не плащаше. Етел обаче подозираше, че Мани продава и дефектните униформи.

След пет минути в работилницата се появи и самият Мани, плесна с ръце и рече:

— Хайде, обратно на работа.

Жените пресушиха чашите и се върнаха на пейката.

Мани беше експлоататор, обаче жените казваха, че има и по-лоши от него. Поне не ги биеше и не искаше от тях сексуални услуги. Беше тридесетинагодишен, тъмноок и с черна брада. Баща му беше шивач, дошъл от Русия и отворил дюкян на „Майл енд роуд“. Там шил евтини костюми за банковите чиновници и разсилните от борсата. Мани научил занаята при него и сетне се заловил с по-амбициозно предприятие.

Войната се отрази добре на работата. От август до Коледа в армията се записаха един милион доброволци, а всеки от тях имаше нужда от униформа. Мани наемаше всяка шивачка, която успееше да намери. За щастие, в Тай Гуин Етел се беше научила да шие на машина.

Етел имаше нужда от работа. Макар че къщата й беше изплатена и освен това тя получаваше наем от Милдред, трябваше да пести за времето след раждането на детето. Онова, което научи, докато си търсеше работа, я изпълни с безсилен гняв.

За жените се откриваха разнообразни работни места, обаче Етел бързо разбра, че още не са равнопоставени с мъжете. Работа, за която мъжете получаваха три или четири паунда седмично, се предлагаше на жените за един паунд. При това с жените се държаха враждебно и ги напъждаха. Пътниците в автобусите не показваха билетите на жени-кондукторки, инженерите сипваха смазка в кутиите с инструменти на работничките, на жените се отказваше достъп до кръчмите при вратите на фабриките, където работеха. Етел се гневеше още повече, когато същите тези мъже наричаха жените мързеливи и повлекани, ако децата им ходеха дрипави.

Най-накрая, неохотно и ядно, тя се залови със занаят, в който обичайно наемаха жени, и се закле да промени несправедливата система, преди да умре.

Разтри гърба си. Трябваше да роди след една или две седмици и щеше всеки момент да спре да работи. Неудобно беше да шие на машината с издутия си корем, а най-трудно се справяше с умората, която заплашваше да я надвие.

В работилницата влязоха още две жени, едната с превързана ръка. Шивачките често се убождаха с иглите или се порязваха с острите ножици.

Етел каза:

— Виж сега, Мани, трябва да държиш тук малък медицински комплект с превръзки, шишенце йод и още няколко дреболии в кутийка.

— Как мислиш, да не би да се въргалям в пари? — предложи Мани обичайния си за всяко искане на работничките отговор.

— Та ти губиш пари всеки път, когато някоя от нас се нарани — рече Етел с благ и вразумителен тон. — Ето, сега две от жените не са работили в продължение на час, понеже се е наложило да идат до аптеката и да се погрижат за раната.

Жената с превързаната ръка се подсмихна и додаде:

— Пък и трябваше да се отбия в Кучето и патицата, за да си поуспокоя нервите.

Мани се обърна към Етел и саркастично я попита:

— Предполагам, ще поискаш да прибавя към медицинския комплект и една бутилка джин?

Етел не обърна внимание на последното.

— Ще ти съставя един списък и ще проверя кое колко струва, за да си помислиш. Нали?

— Нищо не обещавам — отговори Мани, което за него беше най-близкото до обещание.

— Добре тогава — каза Етел и се върна на машината.

Винаги тя искаше от Мани да направи дребни подобрения на работното място, протестираше, когато той влоши условията — например, когато поиска жените да плащат за наточване на ножиците. Без да иска, Етел изглежда играеше ролята на баща си в мината.

Зад мръсния прозорец краткият следобед свърши и се спусна мрак. За Етел последните три часа от работния ден бяха най-тежките. Гърбът й се схващаше, а от силните лампи получаваше главоболие.

Въпреки това, когато стана седем, тя нямаше желание да се прибира у дома. Мисълта да прекара вечерта сама беше твърде потискаща.

Скоро след като Етел пристигна в Лондон, неколцина младежи й обърнаха внимание. Всъщност тя не харесваше никого от тях, но не отказваше покани за кино, мюзикъли, рецитали и вечери в кръчмите. Дори целуна един от младежите, макар и без особена страст. Ала когато бременността почна да личи, всички ухажори загубиха интерес. Хубавото момиче е едно нещо, а жената с дете — съвсем друго.

За щастие, тази вечер имаше събрание на Лейбъристката партия. Етел се записа в организацията на Независимата Лейбъристка партия в Олдгейт скоро след като купи къщата там. Често се питаше какво ли би казал баща й, ако знаеше. Дали би пожелал да я изгони от партията така, както я прогони от дома си? Или тайно би се радвал? Навярно Етел никога нямаше да узнае.

— Днес щеше да говори Силвия Панкхърст, една от водачките на суфражетките. Войната разедини прочутото семейство Панкхърст. Майката, Емелин, беше прекратила кампанията си до края на войната. Едната дъщеря, Кристабел, подкрепи майка си, докато другата, Силвия, скъса с тях и продължи дейността си. Етел беше на страната на Силвия: жените бяха потискани и във военно и в мирно време и нямаше да получат справедливост, докато нямат право на глас.

На тротоара пред къщата, където работеха, Етел пожела лека нощ на останалите жени. Осветената с газени лампи улица беше пълна с работници, които се прибираха у дома, бакали, които си приготвяха вечерята, и гуляйджии, които тръгваха да се забавляват. От отворената врата на кръчмата Кучето и патицата лъхна топъл спарен въздух. Етел проявяваше разбиране към жените, които прекарваха по цели нощи на подобни места. Кръчмите бяха по-уютни от домовете на доста хора и предлагаха компанията на приятели и евтината забрава на джина.

До кръчмата се намираше бакалията При Липман, която обаче беше затворена. Заради звучащото по немски име я нападнаха патриотично настроени вандали, та сега витрините бяха заковани с дъски. Ироничното беше, че Липман беше евреин от Глазгоу, а синът му служеше в Хайландската лека пехота.

Етел взе автобус. Пътува само две спирки, но беше прекалено уморена да ходи.

Събранието на лейбъристите беше в Евангелския параклис „Голгота“, където се намираше клиниката на лейди Мод. Етел се беше настанила в Олдгейт, понеже беше чувала само за този лондонски квартал — Мод го споменаваше неведнъж.

По стените на залата бяха окачени ведри газени фенери, а разположената в средата печка с въглища пропъждаше студа. Евтини сгъваеми столове бяха наредени срещу масата и катедрата. Етел се поздрави със секретаря на организацията, Бърни Лекуит — прилежен и педантичен човек с добро сърце. Сега Лекуит изглеждаше попритеснен.

— Нашата лекторка е отменила ангажимента — каза той.

Етел остана разочарована.

— Какво ще правим? — Етел се огледа. — Вече имате повече от петдесет посетители.

— Изпращат заместничка, но още не е дошла и нямам представа дали ще е добра. Не е дори от партията.

— Коя е?

— Казва се лейди Мод Фицхърбърт — рече Бърни и добави неодобрително: — Доколкото разбирам, семейството й притежава въгледобивна мина.

— Гледай ти! — засмя се Етел. — Работех за нея едно време.

— Добре ли говори?

— Нямам представа.

Етел беше заинтригувана. Не беше виждала лейди Мод след онзи съдбовен вторник, когато тя се омъжи за Валтер фон Улрих а Великобритания обяви война на Германия. Етел още пазете роклята, която Валтер й купи тогава — внимателно завита в амбалажна хартия и окачена в гардероба. Беше от розова коприна с шифонено горнище, най-красивата вещ, която някога бе притежавала. Сега, разбира се, не се побираше в нея. Освен това роклята беше прекалено елегантна за събрание на Лейбъристката партия. Етел още пазеше и шапката в кутията й от магазина на улица „Бонд“.

Седна, доволна, че ще облекчи краката си, и зачака началото на събранието. Никога нямаше да забрави как след сватбата отиде в Риц с хубавия братовчед на Валтер, Роберт фон Улрих. Когато влезе в ресторанта, привлече погледи, изпълнени с неприязън на една или две дами и предположи, че въпреки скъпата рокля у нея има нещо, което издава, че е от работническата класа. Но не я беше грижа. Роберт я разсмиваше с ехидните коментари на облеклото и бижутата на останалите жени, а тя му разказа малко за живота в уелското миньорско градче. Това се стори на Роберт по-странно от съществуванието на ескимосите.

Къде ли бяха те сега? Разбира се, и двамата бяха отишли на война — Валтер в германската армия, а Роберт в австрийската. Етел нямаше как да узнае живи ли са. И за Фиц не знаеше. Предположи, че е във Франция с Уелските стрелци, но дори и за това не беше сигурна. Все пак преглеждаше във вестниците списъците на загиналите — със страх търсеше името Фицхърбърт. Отношението му към нея я караше да го ненавижда, ала въпреки това беше дълбоко благодарна, че името му не се появява сред жертвите. Навярно би могла да поддържа връзка с Мод просто като посещава клиниката всяка сряда, но как да обясни тези визити? Бременността й протичаше нормално. Само през юли се поуплаши от петънце кръв по бельото си, обаче доктор Грийнуолд я увери, че няма защо да се тревожи.

Мод не се беше променила през изминалите шест месеца. Влезе в залата, ефектно облечена, както винаги — с огромна широкопола шапка, от чиято панделка стърчеше като мачтата на яхта дълго перо. Изведнъж Етел се почувства дрипава в старото си кафяво палто.

Мод усети, че я гледа, и се приближи.

— Здравей, Уилямс! Извини ме, искам да кажа Етел. Каква прекрасна изненада!

Етел стисна ръката й.

— Ще ме извиниш, че не ставам — каза тя и потупа големия си корем. — Точно сега ми се струва, че не бих могла да стана дори за краля.

— Дори и не си го помисляй. Ще можем ли да отделим няколко минути, за да поговорим след срещата?

— Би било прекрасно.

Мод отиде към масата и Бърни откри събранието. Подобно на много от жителите на Ийст Енд, той беше руски евреин. Всъщност, малцина от местните хора бяха англичани. Имаше много уелсци, шотландци и ирландци. Преди войната имаше много немци; сега имаше хиляди белгийски бежанци. Слизаха от корабите в Ийст Енд, тъй че съвсем естествено се установяваха тук.

Въпреки специалния гост, Бърни държеше най-напред да се извини за отсъстващата лекторка, да представи протоколите на предходното събрание и други рутинни дреболии. Работеше в библиотечния отдел на общината и много настояваше на подробностите.

Най-сетне представи Мод. Тя говори уверено и компетентно за потискането на жените.

— Жена, която върши същата работа като мъж, трябва да получи същите пари. Но често ни казват, че един мъж трябва да се грижи за издръжката на семейството.

Няколко мъже в залата кимнаха утвърдително — тъкмо това казваха и те.

— Ами жените, на които им се налага да издържат семейство?

Това предизвика одобрителен шепот от страна на жените.

— Миналата седмица в Актън срещнах момиче, което се опитва да изхрани и да облече петте си деца с два паунда на седмица, а съпругът й, избягал от нея, получава четири паунда и десет шилинга в работилница за корабни перки в Тотнъм и пилее парите в кръчмата!

— Така си е! — рече една жена зад Етел.

— Наскоро говорих с жена в Бърмондси, чийто съпруг бил убит при Ипр — трябва да издържа четири деца, а получава женска заплата.

— Срам! — извикаха няколко жени.

— Ако за работодателя си струва да плаща на даден мъж по шилинг за направата на един шип за лагер, то си струва да плаща по толкова и на жените.

Мъжете се разшаваха неудобно в столовете си.

Мод обхвана публиката със стоманен поглед.

— Когато чуя социалисти да се изказват против равното заплащане на жените, питам ги: Позволявате ли на алчните работодатели да се отнасят към жените като към евтина работна ръка?

Етел си каза, че на една жена с произхода на Мод са нужни доста храброст и независимост, та да има подобни възгледи. Тя й завидя. Ревнуваше я заради красивите дрехи и гладкия бляскав изказ. На всичко отгоре, Мод се бе омъжила за човека, когото обича.

След лекцията мъжете от Лейбъристката партия нападнаха Мод с въпроси. Ковчежникът на местната партийна организация, червендалест шотландец на име Джок Рийд, попита:

— Как може още да плачете за правото на глас на жените, когато момчетата ни мрат във Франция?

Чуха се силни гласове в негова подкрепа.

— Радвам се, че ме попитахте, защото този въпрос тормози много мъже, а също и жени. — Етел се възхити на помирителния тон на отговора, който отлично контрастираше с нападателността на питащия. — Трябва ли нормалната политическа дейност да спре по време на войната? Трябва ли да присъствате на събрание на Лейбъристката партия? Трябва ли профсъюзите да продължат да се борят срещу експлоатацията на работниците? А Консервативната партия спряла ли е дейността си, докато трае войната? Несправедливостта и потисничеството дали ли са си почивка? Аз казвам: не, другарю. Не бива да позволяваме противниците на прогреса да се възползват от войната. Тя не бива да се превръща в извинение за традиционалистите да ни задържат. Както казва господин Лойд Джордж — „бизнес както винаги“.

След събранието направиха чай — жените, разбира се. Мод седна до Етел и свали ръкавиците си, за да вземе в нежните си ръце чашката и чинийката от груба синя керамика. Етел вярваше, че няма да е възпитано да каже на Мод истината за нейния брат, затова й предложи най-новата версия на измислената сага за „Теди Уилямс“, убит на фронта във Франция.

— Казвам на хората, че сме били женени — обясни тя и докосна евтината си халка. — Не че напоследък някого го е грижа за това. Когато момчетата заминават на война, момичетата искат да им доставят удоволствие, независимо дали са женени. — После сниши глас — Предполагам, че нямаш вести от Валтер.

Мод се усмихна.

— Случи се нещо изумително! Нали си чела за коледното примирие по вестниците?

— Да, разбира се — британци и германци си разменят подаръци и играят футбол в ничията земя.

— Именно. А Фиц срещнал Валтер!

— Е, това е невероятно.

— Разбира се, Фиц не знае, че сме женени, затова Валтер е внимавал какво ще му каже. Но ми съобщава, че мисли за мен на Коледа.

Етел стисна ръката й.

— Значи той е добре!

— Воювал е в Източна Прусия, а сега е на фронта във Франция, но е невредим.

— Слава Богу. Обаче не допускам, че отново ще имаш новини от него. Подобен късмет не се повтаря.

— Така е. Единствената ми надежда е по някаква причина да го пратят в неутрална страна като Швеция или Съединените щати, откъдето да ми прати писмо. Иначе ще трябва да чакам до края на войната.

— Ами графът?

— Фиц е добре. Първите няколко седмици от войната си е живял живота в Париж.

„Докато аз търсех работа в някоя фабрика“, помисли си с възмущение Етел.

— А княгиня Беа роди момченце — додаде Мод.

— Фиц сигурно е щастлив, че има наследник.

— Всички сме доволни — рече Мод и Етел си спомни, че тя е не само бунтовничка, но и аристократка.

Събранието приключи. Едно такси чакаше Мод и двете се сбогуваха. Бърни Лекуит взе автобуса заедно с Етел.

— Тя надмина очакванията ми — каза Бърни. — Висша класа, разбира се, но съвсем разумна. И дружелюбна, особено към теб. Предполагам, че човек опознава отлично семейството за което работи.

„Представа си нямаш“, помисли си Етел.

Тя живееше на тиха улица с еднотипни къщички, стари, но добре построени и населени предимно с позамогнали се работници, занаятчии и началници на цехове из фабриките заедно с техните семейства. Бърни я изпрати до входната врата. Навярно искаше да я целуне за лека нощ. Етел се заигра с мисълта да му позволи, просто защото беше благодарна, че на света има един мъж, който още я намира за привлекателна. Но разумът й надделя — не искаше да му дава лъжливи надежди.

— Лека нощ, другарю — бодро рече тя и се прибра.

На горния етаж беше тъмно и тихо — Милдред и децата й вече спяха. Етел се съблече и се пъхна в леглото. Беше уморена, ала умът й работеше и тя не можеше да заспи. След малко стана и направи чай.

Реши да пише на брат си. Отвори бележника и започна.

В техния код се броеше всяка трета дума и познатите имена бяха с разместени букви, така че това значеше просто Скъпи Били.

Етел си спомни, че първо изписваше желаното съобщение, а след това запълваше празните места.

Превърна го в код.

Като дете обичаше тази игра — да си измислят лъжливо съобщение, с което да прикрият истинското. Двамата с Били усвоиха разни трикове — например задрасканите думи се четяха, а подчертаните — не.

Реши да напише цялото писмо и чак след това да го кодира.

Смяташе писмото й да е весело, да омаловажи тегобите й. После размисли — „по дяволите, мога да кажа истината на брат си“.

Когато си припомни тези времена, трябваше да премигне, за да пропъди сълзите си — чистата униформа, отличната храна в безукорно чистото помещение за прислугата и най-вече някогашното си стройно и красиво тяло.

Дълго и замислено дъвка крайчеца на молива и после написа:

II

Всяка втора неделя от месеца с влака от Кардиф в долината на Абъроуен пристигаше православен свещеник. Носеше пълен куфар с внимателно увити икони и свещи, за да отслужи божествата литургия за русите.

Лев Пешков мразеше свещениците, но винаги присъстваше на Службата — налагаше се, за да може да получи храна след това. Литургията се състоеше в читалнята на обществената библиотека. Това беше Карнегиева библиотека — построена с дарение от американския филантроп, както беше написано и на една плоча във фоайето. Лев можеше да чете, обаче не разбираше хората, които намираха това за удоволствие. Вестниците бяха закачени на тежки дървени поставки, за да не се крадат, и в помещението имаше надписи „Пазете тишина.“ Какво приятно имаше в подобно място?

Лев не харесваше повечето неща в Абъроуен.

Конете си бяха коне навсякъде, но Лев ненавиждаше работата под земята: винаги цареше полумрак, а гъстият въглищен прах го караше да кашля. На земята пък валеше непрекъснато. Младежът не беше виждал толкова дъжд през живота си. Дъждът не идваше в гръмотевични бури или на облаци и не го следваше изясняване и засушаване. По-скоро беше лек ръмеж, който не преставаше по цели дни, понякога и със седмици, плъзваше нагоре по крачолите на панталоните му и надолу по гърба на ризата му.

Стачката бе отшумяла през август, когато започна войната. Миньорите се върнаха на работа. Повечето бяха наети отново на работа и получиха старите си домове. Изключение правеха онези работници, които управата считаше за подстрекатели. Голяма част от тях бяха постъпили в редовете на Уелските стрелци. Прогонените вдовици бяха намерили къде да живеят. Стачкоизменниците вече не бяха отхвърляни от всички: местните възприеха мнението, че и чужденците са били измамени от капиталистическата система.

Ала Лев не беше избягал от Петербург, за да получи това. Във Великобритания беше по-добре, отколкото в Русия, разбира се: тук профсъюзите бяха разрешени, полицията не беше оставена без контрол, даже евреите бяха свободни. Въпреки това той нямаше намерение да се задоволи да прекара дните си в смазваща работа в това затънтено миньорско градче. Не за това бяха мечтали двамата с Григорий. Това не беше Америка.

Негов дълг към Григорий беше да продължи напред, дори и да се изкушеше някога да остане тук. Знаеше, че е постъпил зле с брат си, но се беше заклел да му прати пари за билет. Лев беше нарушил много обещания през краткия си живот, обаче имаше намерението да спази това.

Вече бе събрал повечето пари за билет от Кардиф до Ню Йорк. Криеше ги под една плоча на пода в кухнята в къщата на улица „Уелингтън“ редом с пистолета и паспорта на Григорий. Разбира се, парите не бяха спестени от седмичната заплата, която едва му стигаше за бира и тютюн. Идваха от ежеседмичната игра на карти.

Вече не работеше със Спиря. Младежът прекара няколко дни в Абароуен и замина за Кардиф да търси по-лека работа. Но алчни хора винаги се намираха лесно и така Лев се сприятели с един от заместниците в мината, Рис Прайс. Лев имаше грижата Рис да печели редовно, а после си деляха полученото. Важно беше нещата да не се пресилват: от време на време трябваше да печелят и други играчи. Ако миньорите се досетеха какво става, не само щяха турят край на картоиграческата школа, а и навярно да погубят Лев. Затова парите се трупаха бавно и младежът не можеше да си позволи да пропусне едно безплатно хранене.

Винаги посрещаха свещеника на гарата с автомобила на графа. Откарваха го в Тай Гуин, където го черпеха с шери и сладкиш. Ако княгиня Беа беше в имението, придружаваше свещеника до библиотеката и влизаше няколко секунди преди него, за да не й се налага да чака дълго заедно с простолюдието.

Този ден големият часовник на стената в читалнята сочеше няколко минути след единадесет, когато княгинята влезе, облечена в бяло кожено палто и с шапка заради февруарския студ. Лев тайно потрепери: не можеше да я погледне, без отново да изпита чистия ужас на шестгодишното дете, видяло обесения си баща.

Последва я свещеникът в светло расо и златен епитрахил. Днес за пръв път го придружаваше някакъв мъж в дяконски одежди. Лев се изненада и уплаши, когато позна бившия си партньор в измамите Спиря.

Мислите на Лев се лутаха безредно, докато двамата свещеници подготвяха петте самуна хляб и разреждаха с вода червеното литургично вино. Дали Спиря беше открил Бога и се беше променил? Или расото беше само поредното прикритие за неговите кражби и лъжи?

Свещеникът изпя благослова. Неколцина от по-религиозните мъже бяха съставили хор — действие, което уелските им съседи одобряваха от сърце — и сега изпяха амин. Лев се прекръсти заедно с останалите, ала през това време тревожно мислеше за Спиря. Съвсем би му подхождало като дякон да каже истината и да развали всичко и повече няма да има игри на карти, нито билет за Америка, нито пари за Григорий.

Лев си спомни последния ден от плаването с Архангел Гавриил, когато жестоко заплаши да изхвърли Спиря зад борда, само защото говореше как може да го измами. Спиря преспокойно можеше да си спомни за това сега. На Лев му се искаше тогава да не го бе унижил така.

Разглеждаше го по време на службата, мъчеше се да разгадае лицето му. Когато излезе напред да получи причастие, опита да привлече погледа му, ала Спиря дори не показа, че го познава — изглеждаше напълно погълнат от ритуала. Или поне се преструваше, че е така.

След това духовниците потеглиха с колата заедно с княгинята, а тридесетината руси ги последваха пешком. Лев се питаше дали Спиря ще го заговори в Тай Гуин и се тормозеше какво би могъл да каже. Дали ще се престори, че никога не са се карали? Дали ще издаде тайната и ще стовари върху Лев гнева на миньорите? Дали ще поиска възнаграждение за мълчанието си?

Лев беше изкушен да напусне веднага града. Имаше влакове за Кардиф на всеки час или два. Ако разполагаше с повече пари, можеше да избяга. Но не беше спестил достатъчно за билет, затова се тътреше нагоре по хълма към имението на графа за безплатния обяд.

Поднасяха им храната в помещението на слугите под стълбището. Гощавката си я биваше: говежда яхния с хляб на корем. Даваха и ейл за прокарване на обеда. Прислужницата на княгинята, рускиня на средна възраст на име Нина, слизаше при сънародниците си и им превеждаше. Имаше слабост към Лев и гледаше той да получава допълнително пиво.

Свещеникът обядваше заедно с княгинята, обаче Спиря дойде долу и седна до Лев, който го посрещна с най-радушната си усмивка.

— Стари приятелю, каква изненада! Поздравления!

Спиря не се поддаваше на чара му.

— Още ли играеш карти, сине мой?

Лев продължи да се усмихва, но сниши глас.

— Ще си мълча, ако и ти го направиш. Честно ли е така?

— Ще говорим след обяда.

Лев се тревожеше. По кой път щеше да тръгне Спиря — на праведността или на изнудването?

Когато приключиха с яденето, Спиря излезе през задната врата и Лев го последва. Спиря безмълвно го поведе към бяла ротонда, подобна на миниатюрен гръцки храм. Оттук можеха да видят дали идва някой. Валеше и дъждовната вода се стичаше по мраморните колони. Лев отръска каскета си и отново го сложи.

Спиря рече:

— Помниш ли как те питах на кораба какво ще направиш, ако не ти дам твоята половина от парите?

Тогава Лев го беше избутал наполовина над парапета и беше заплашил, че ще му счупи врата и ще хвърли трупа му в морето.

— Не, не помня — излъга той.

— Няма значение — каза Спиря. — Просто исках да ти простя.

„Праведност“, помисли си с облекчение Лев.

— Онова, което вършехме, беше грях — продължи Спиря. — Изповядах се и получих прошка.

— Значи няма да моля свещеника ти да играе карти с мене.

— Не се шегувай.

Лев искаше да стисне Спиря за гърлото, както на кораба, обаче младежът вече не изглеждаше като човек, когото може да принуждава със сила. По някаква ирония расото го беше одързостило.

— Длъжен съм да разкрия престъплението ти пред хората, които ограбваш — продължи Спиря.

— Няма да ти благодарят. Може да отмъстят и на двама ни.

— Расото ще ме пази.

Лев поклати глава.

— Повечето ограбени от нас с тебе бяха бедни евреи. Навярно помнят как свещениците са гледали с усмивка, докато казаците са ги пребивали. Може да те наритат до смърт още по-охотно, именно заради расото ти.

Сянката на гняв премина по младото лице на Спиря, но той се насили да се усмихне благодушно.

— Повече се тревожа за теб, сине мой. Не ми се ще да провокирам насилие срещу теб.

— Какво ще направиш? — Лев можеше да разбере кога го заплашват.

— Въпросът е ти какво ще правиш.

— Ще си мълчиш ли, ако спра?

— Ако се изповядаш, разкаеш се искрено и спреш да прегрешаваш, Бог ще ти прости и след това няма да имам правото да те наказвам.

„А и ти ще се измъкнеш“, помисли си Лев.

— Добре, ще го направя.

Още щом го каза, осъзна, че е отстъпил прекалено бързо.

Следващите думи на Спиря потвърдиха, че той не се лъже лесно.

— Ще проверя. И ако си нарушил обещанието си към мен и към Бог, ще разкрия престъплението ти пред твоите жертви.

— И ще ме убият. Добра работа, отче.

— Доколкото мога да преценя, това е най-добрият начин да разрешим моралната дилема. Свещеникът ми е съгласен. Както прецениш.

— Нямам избор.

— Бог да те благослови, сине мой.

Лев си тръгна.

Излезе от пределите на Тай Гуин и кипящ от гняв закрачи по дъжда към Абъроуен. Колко подходящо за свещеник, сърдито размишляваше Лев, да отнеме на човека възможността да се поправи. Сега на Спиря си му беше добре — храна, дрехи, жилище, предоставени му за вечни времена от църквата и от гладните богомолци, даряващи пари, които всъщност не можеха да си позволят. Сега на Спиря му оставаше само да пее в черква и да закача иподяконите през остатъка от дните си.

А какво да прави Лев? Ако престане да лъже на карти, ще му трябва цяла вечност да спести достатъчно за път. Така се обричаше да прекара години в грижи за понитата в мината, на половин миля под земята. И никога нямаше да изкупи грешката си и да прати на Григорий парите за билет до Америка.

Никога не избираше лесния път.

Упъти се към кръчмата Двете корони. В Уелс съблюдаваха неделния ден и на кръчмите беше забранено да работят, но в Абъроуен не гледаха строго на правилата. В града имаше само един полицай, и в неделя и той излизаше в почивка като повечето от хората. От приличие Двете корони затваряха предната си врата, но редовните клиенти влизаха през кухнята и работата си вървеше както обикновено.

На бара седяха братята Понти — Джоуи и Джони. И двамата пиеха уиски — непривично за тях. Миньорите пиеха бира. Уискито бе напитката на богатите; една бутилка вероятно се задържаше в Двете корони от Коледа до Коледа.

Поръча си халба бира и се обърна към по-големия от братята.

— Драго ми е да те видя, Джоуи.

— И на мен, Григорий.

Лев все още ползваше името на брат си, изписано в паспорта.

— Паралия си днеска, а Джоуи?

— Аха. Двамата с хлапето отидохме до Кардиф вчера за боксовите мачове.

Братята приличат на боксьори, рече си Лев — бяха широкоплещести, дебеловрати и с големи ръце.

— Добри ли бяха?

— Черния Дженкинс срещу Тони Римлянина. Заложихме на италианче като нас. Тринайсет към едно и Тони го събори за три рунда.

Лев понякога имаше трудности с книжовния английски, но знаеше какво значи „тринайсет към едно.“

— Трябва да поиграете карти. В… — подхвана Лев. Поколеба се, после се сети за фразата. — … в късметлийска серия сте.

— А, не ща да губя пари толкова бързо, колкото съм ги спечелил — каза Джоуи.

Въпреки това след половин час, когато играчите се събраха в обора, Джоуи и Джони бяха там. Останалите бяха смесица от уелсци и руси.

Играеха някаква тукашна версия на покера. Лев харесваше тази игра. Ръката беше от по три карти и повече не се раздаваха и не се разменяха, така че вървеше бързо. Ако един играч вдигнеше залога, съседът му трябваше да отговори незабавно — не можеше да остане в играта при първоначалния залог — така че сумите се увеличаваха бързо. Залозите продължаваха до оставането само на двама играчи. Единият можеше да свърши играта като удвои залога и така принуди противника да разкрие картите си. Най-добрата ръка бяха три еднакви карти, и най-вече три тройки.

Лев имаше вроден усет за играта и обикновено можеше да побеждава на карти и без да мами, но така ставаше прекалено бавно.

Всеки път раздаваше различен човек и раздаването вървеше наляво, така че Лев не можеше винаги да наглася картите. Но съществуваха хиляда начина да лъже и той беше измислил прост код, чрез който Рис да му съобщава кога има добра ръка. Тогава Лев продължаваше да играе, независимо какви карти имаше, за да вдига залога. В повечето случаи всички други играчи отпадаха и Лев губеше от Рис.

Докато раздаваха първата ръка, Лев реши, че играе за последен път. Ако измъкнеше всички пари на братята Понти, може би щеше да успее да си купи билета. Другата неделя Спиря щеше да поразпита дали Лев още играе. А той искаше дотогава вече да пътува по море.

През следващите два часа Лев наблюдаваше как растат печалбите на Рис и си рече, че Америка се приближава с всяко следващо пени. Обикновено не му допадаше да обира някого докрай, защото искаше играчите да се върнат и следващата седмица. Днес обаче трябваше да прибере банката.

Когато почна да се свечерява, той се задейства. Даде на Джоуи Понти три аса, а на Рис — три тройки. В тази игра тройката беше по-силна от асото. За себе си остави два попа, с които да обоснове вдигането на залога. Остана в играта, докато Джоуи се разори почти напълно — не му се щеше онзи да има да му дава. Джоуи използва последните си пари, за да види ръката на Рис. Изражението на лицето му при вида на трите тройки беше едновременно смешно и жалко.

Рис нагреба спечеленото. Лев стана и каза:

— Останах без пари.

Играта се разтури и всички се върнаха на бара, където Рис почерпи за утеха на загубилите. Братята Понти отново минаха на бира, а Джоуи каза:

— Е, лесно идват, лесно си отиват…

Няколко минути по-късно Лев излезе, последван от Рис. В Двете корони нямаше тоалетна, затова мъжете използваха пътеката на гърба на обора. Единствената светлина идеше от далечна улична лампа. Рис бързо подаде на Лев неговата половина от спечеленото — част в монети и част в новите цветни банкноти, зелени паундове и кафяви по десет шилинга.

Лев знаеше точно колко му се полага. Аритметиката му идеше отвътре, също като играта на карти. По-късно щеше да брои парите, понеже знаеше, че Рис няма да го измами. Опитал беше веднъж. Лев беше установил, че делът му е с пет шилинга по-малко. Някой небрежен човек не би забелязал това. Тогава Лев отиде в дома на Рис, тикна дулото на револвера в устата му и запъна петлето. Рис се изпусна от уплаха. Оттогава насетне парите винаги бяха точни до последното половин пени.

Лев натъпка парите в джоба на палтото си и двамата се върнаха в бара.

Тъкмо влизаха, когато Лев видя Спиря.

Беше свалил расото и носеше горната дреха, с която беше на кораба. Стоеше пред бара, но не пиеше, а говореше задълбочено с групичка руси, сред които и някои картоиграчи.

Начаса погледите им се срещнаха.

Лев се завъртя и излезе, но знаеше, че е твърде късно.

Бързо се отдалечи нагоре по хълма към улица „Уелингтън“. Сигурен беше, че Спиря ще го предаде. Дори в този момент той навярно обясняваше как Лев е успявал да лъже на карти и привидно да изглежда губещ. Хората щяха да се ядосат и братята Понти да си поискат парите обратно.

Когато приближи своята къща, видя, че от другата страна се задава мъж с куфар, и на светлината на уличната лампа позна младия Били-с-Иисус, съседско момче.

— Здрасти, Били.

— Здравей и ти, Григорий.

Момчето като че се канеше да напусне града и Лев полюбопитства:

— Накъде?

— Лондон.

Лев наостри уши.

— С кой влак?

— От шест, за Кардиф. — Там ставаше смяната на влака за Лондон.

— Колко е сега?

— Без двадесет.

— Айде, довиждане.

Лев влезе в къщата си. Реши да вземе същия влак.

Светна електрическата лампа в кухнята и вдигна плочата. Извади спестяванията си, паспорта с името и снимката на Григорий, кутия патрони и пистолета си Мосин-Наган М1895, спечелен от армейски капитан на карти. Провери дали в барабана има нови патрони: наганът не изхвърляше гилзите, а човек трябваше да ги вади, когато презарежда. Прибра парите, паспорта и оръжието в джобовете на палтото си.

Горе намери куфара на Григорий с дупката от куршум в него. Сложи патроните в него заедно с другата си риза, резервно бельо и две тестета карти.

Нямаше часовник, но прецени, че са минали около пет минути, откак срещна Били. Значи петнадесет, за да стигне до гарата, което му стигаше.

Отвън долетяха гласовете на неколцина мъже.

Не искаше сблъсък. Беше силен, ала миньорите — също. Дори да спечелеше, изтърваваше влака. Можеше да стреля, разбира се, но в тази страна полицията се отнасяше много сериозно към убийството, дори когато жертвите бяха обикновени хора. Най-малкото, щяха да проверят пътниците на пристанището в Кардиф и така щеше да му е трудно да си купи билет. Всякак беше по-добре да напусне Абъроуен без насилие.

Излезе от задната врата и закрачи бързо по пътеката, възможно най-тихо с тежките си ботуши. Беше кално, както е почти винаги в Уелс, така че за радост стъпките му не вдигаха много шум.

В края на пътеката направи завой и излезе на осветената улица. Тоалетните насред пътя пречеха на хората пред дома му да го видят. Бързо се отдалечи.

След още две улици осъзна, че маршрутът му го води към Двете корони. Спря за миг и се замисли. Познаваше града и знаеше че единственият друг път е да претича отново край къщата си. Но мъжете може би още бяха там.

Трябваше да рискува с кръчмата. Свърна по друга уличка и излезе на пътеката, която минаваше зад Двете корони.

Когато наближи обора, където играеха карти, чу гласове и видя двама мъже или повече, смътно очертани на светлината на уличната лампа в другия край на пътеката. Времето му изтичаше, обаче той спря и ги изчака да се приберат. Застана плътно до високата дървена ограда, за да е по-малко забележим.

Онези се мотаеха сякаш цяла вечност.

— Хайде. Не искате ли да се приберете на топло? — прошепна Лев. Дъждът се оттичаше от периферията на шапката му и капеше във врата му.

Най-сетне влязоха и Лев излезе от сенките и забърза по пътя си. Мина безпрепятствено покрай обора, ала веднага чу още гласове. Изруга. Посетителите на кръчмата пиеха от обед и вече често им се налагаше да отскачат да се облекчат. Някой се провикна подире му:

— Здрасти, приятел. — Значи още не го бяха разпознали.

Направи се, че не чува, и продължи да върви.

Чу приглушен разговор. Почти нищо не разбра, но му се стори, че някой каза:

— Прилича на руснак.

Руските дрехи бяха различни от британските и Лев предположи, че като се приближава към уличната лампа, онези могат да различат кройката на палтото и очертанията на шапката му. Все пак мъжете обикновено излизаха от кръчмата по спешна нужда и той прецени, че няма да го последват, преди да се облекчат.

Зави по следващата улица и излезе от полезрението им, но се съмняваше, че са го забравили. Досега Спиря сигурно беше разказал историята си и все някой щеше да разбере какво значи един мъж в руски дрехи и с куфар да крачи към центъра на града.

Трябваше да хване този влак.

Железопътната линия се намираше в една падина и пътят към гарата беше само надолу. Лев тичаше с лекота, с дълги крачки. Виждаше над покривите светлините на гарата, а щом приближи, съгледа дима от комина на един влак на перона.

Притича през площадчето и влетя в сградата на гарата. Стрелките на големия часовник сочеха шест без една минута. Втурна се към гишето и измъкна парите от джоба си.

— Билет, моля.

— Къде бихте желали да отидете тази вечер, господине — попита го касиерът любезно.

Лев настойчиво взе да сочи към перона.

— Онзи влак ей там!

— Този влак спира в Абърдеър, Понтиприд…

— Кардиф! — Лев вдигна поглед и видя как минутната стрелка изминава последния дял и спира с леко трепване на кръгъл час.

— Еднопосочен или двупосочен? — уточни касиерът, без да бърза.

— Еднопосочен. Бързо!

Лев чу свирката. Лев отчаяно прегледа монетите в шепата си. Знаеше колко струва билетът — два пъти бе пътувал за Кардиф през последните шест месеца — и остави парите на тезгяха.

Влакът се размърда.

Касиерът му даде билета.

Лев го грабна и се обърна.

— Да не си забравите рестото! — каза касиерът.

Лев отиде на бариерата.

— Билетът, моля — каза кондукторът, макар току-що да беше видял как Лев го купува.

Иззад бариерата Лев виждаше как влакът набира скорост. Кондукторът продупчи билета и попита.

— Не си ли искате рестото, господине?

Вратата на гаровия салон се отвори с трясък и вътре нахлуха братята Понти.

— Ей те! — извика Джоуи и се хвърли към Лев.

Лев го изненада като пристъпи право към него и го удари в лицето. Джоуи спря. Джони се блъсна в гърба на батко си и двамата рухнаха на колене.

Лев грабна билета си от кондуктора и хукна по перона. Влакът се движеше доста бързо. Лев се понесе покрай него. Изведнъж се отвори врата и той зърна дружелюбното лице на Били-с-Иисус.

Той извика:

— Скачай!

Лев скокна и единият му крак попадна на стъпалото. Били сграбчи ръката му. Клатушкаха се заедно, докато Лев отчаяно се мъчеше да се изтегли вътре. Били го дръпна силно и го прибра.

Лев се отпусна с облекчение на една седалка.

Били затвори вратата и седна срещу него.

— Благодаря ти.

— На косъм беше — отвърна Били.

— Нищо, успях. Само това има значение — ухили се Лев.

III

На следващата сутрин Били слезе на гара „Падингтън“ и помоли да го упътят към Олдгейт. Един дружелюбен лондончанин го заля с подробни указания. Всяка дума от пороя беше напълно неразбираема за Били. Поблагодари на човека и излезе от гарата.

Никога не беше ходил в Лондон, но знаеше, че „Падингтън“ е на запад, а бедните живеят на изток, и се отправи към утринното слънце. Градът беше по-голям, отколкото той си беше представял, и доста по-оживен и объркващ от Кардиф, но на Били му беше приятно: шумът, забързаните возила, тълпите и най-вече магазините. Не подозираше, че на света съществуват толкова много магазини. Колко ли пари се харчеха в лондонските магазини всеки ден? Сигурно хиляди паундове, дори милиони.

От усещането за свобода почти му се завъртя главата. Тук никой не го познаваше. В Абъроуен и дори когато отскачаше до Кардиф винаги можеше да го видят приятели или роднини. В Лондон можеше да се разхожда по улиците за ръка с някое хубаво момиче и родителите му никога да не узнаят. Не че смяташе да прави това, но мисълта, че може — и наличието на толкова много красиви и добре облечени момичета — беше опияняваща.

Не след дълго видя автобус с надпис „Олдгейт“ отпред и скочи вътре. В писмото си Етел споменаваше Олдгейт.

Когато разшифрова писмото на сестра си, се разтревожи много. Разбира се, не можеше да го обсъжда с родителите им. Изчака ги да тръгнат за вечерната служба в параклиса „Витезда“ — той самият вече не ходеше там — и тогава написа бележка.

Понеже беше неделя, Били вече се беше изкъпал, обръснал и докарал в най-хубавите си дрехи. Костюмът беше вехтичък, наследен от баща му, но ризата беше чиста и бяла, имаше и черна плетена вратовръзка. Подремна в чакалнята на гарата в Кардиф и хвана първия влак за Лондон в малките часове в понеделник.

Кондукторът го предупреди, когато стигнаха Олдгейт, и Били слезе. Кварталът беше беден — паянтовите къщи едва се крепяха, по улиците имаше сергии на вехтошари, а босоноги дечурлига играеха по зловонните входове. Не знаеше къде живее Етел — тя не споменаваше адреса в писмото си. Единствената му следа бяха думите Работя по дванайсет часа на ден в шивачницата на Мани Литов.

Нямаше търпение да разкаже на Ет всички новини от Абъроуен. Тя би трябвало да знае от вестниците за провала на вдовишката стачка. Били кипваше от гняв, щом помислеше за това. Началниците можеха да се държат безобразно, понеже държаха всички карти. Притежаваха мините и къщите и действаха, като че притежават и хората. Заради сложните избирателни закони повечето миньори нямаха право на глас, затова депутатът за Абъроуен в парламента беше консерватор, който неизменно взимаше страната на компанията. Бащата на Томи Грифитс разправяше, че нищо няма да се промени без революция като във Франция. Таткото на Били обясняваше, че имат нужда от правителство на Лейбъристка партия. А Били не знаеше кой е прав.

Приближи се към един приветлив наглед момък и го попита:

— Знаете ли пътя към фабриката на Мани Литов?

Младежът отвърна на език, който звучеше като руски.

Били опита отново, този път обаче попадна на англичанин, който никога не бе чувал за Мани Литов. Олдгейт не беше като Абъроуен, където всички знаеха пътя към всички места в града. Дали беше стигнал толкова далеч — и беше похарчил всички тези пари за билет — напразно?

Още не беше склонен да се откаже. Огледа оживената улица в търсене на хора с вид на британци и занаятчии, с инструменти или колички. Безуспешно запита още петима човека, докато се натъкна на един мияч на прозорци, понесъл стълба.

— Мани Литов? — повтори онзи, като при това успя да замести „т“ с нещо като прокашляне. — За дрей?

— Моля да ме извините — вежливо рече Били — Бихте ли повторили?

— За дрей. Праат дрей секакви.

— Хм. Може би да — отчаяно отговори Били.

Миячът кимна.

— Напрао, четвърт миля, десно, „Ок гров.“

— Направо? На четвърт миля? — уточни Били.

— Аха. И десно.

— И да завия надясно?

— „Ок гров.“

— „Ок гров“?

— Ше видиш.

Оказа се, че името на улицата е „Оук гроув“.6 Нямаше никаква горичка, камо ли дъбова. Представляваше тясна, виеща се уличка сред рушащи се тухлени сгради, пълна с хора, коне и ръчни колички. Следващите две питания отведоха Били пред някаква къща, притисната между кръчмата Кучето и патицата и бакалия със заковани прозорци, При Липман. Входната врата беше отворена. Били се качи по стълбите до най-горния етаж и се озова в помещение, където двадесетина жени шиеха военни униформи.

Продължиха да работят, тракаха с педалите на шевните машини и се преструваха, че не го забелязват, докато най-сетне една рече:

— Ела, миличък, няма да те изядем. Е, като се замисля, може и да опитам мъничко.

Всички се закискаха.

— Търся Етел Уилямс — каза Били.

— Няма я — отвърна жената.

— Защо? Болна ли е? — притесни се той.

— Работа ли ти е да знаеш? — Жената стана от мястото си пред шевната машина. — Аз съм Милдред. Ти кой си?

Били я огледа. Хубавица, нищо че й бяха криви зъбите. Носеше ярко червило, а изпод шапката й се подаваха светли къдрици. Увита беше в дебело и безформено палто, но Били виждаше как бедрата й се полюшват, когато приближи към него. Прекалено беше захласнат, та да може да говори.

— Не си оня копелдак, дето я оправил и офейкал, нали?

Били най-сетне проговори:

— Аз съм брат й.

— А! Мама му стара, ти Били ли си?

Били зяпна. Никога не бе чувал такива думи от жена досега.

Тя го огледа дръзко.

— Брат си й, я. Вижда се, нищо че изглеждаш по-голям от шестнайсет. — Тонът й омекна, така че нещо вътре в него се затопли. — Същите тъмни очи и къдрава коса.

— Къде мога да я намеря?

Тя го изгледа предизвикателно.

— Случайно знам, че тя не ще семейството й да разбере къде живее.

— Страх я е от баща ми. Но ми написа писмо. Разтревожих се за нея, та хванах влака и дойдох.

— Чак от оная уелска дупка?

— Не е дупка — възмути се Били. После сви рамене и рече. — Е, май е дупка, предполагам.

— Обожавам акцента ти — каза Милдред. — Все едно слушам как някой ми пее.

— Знаеш ли къде живее?

— Как намери това място?

— Тя каза, че работи при Мани Литов в Олдгейт.

— Еха, цял Шерлок Холмс си се извъдил — възкликна Милдред, не без нотка на неохотно възхищение.

— Ако ти не ми кажеш къде е, някой друг ще ми каже — отвърна Били с пресилена увереност. — Няма да се прибера, без да я видя.

— Ще ме утрепе, ама все едно. Улица „Нътли“ номер двадесет и три.

Били поиска указания, като я накара да говори бавно.

— Недей да ми благодариш — рече му тя на изпроводяк. — Само ме пази, ако Етел опита да ме убие.

— Добре тогава — каза Били и помисли колко вълнуващо ще е да защитава Милдред от нещо.

Другите жени извикаха „довиждане“ и му пратиха въздушни целувки, което го смути.

Улица „Нътли“ беше като тих оазис. Редиците къщи бяха построени по модел, добре познат на Били само за един ден в Лондон. Бяха доста по-големи от миньорските и имаха малки предни дворчета, а не излизаха право на улицата. Впечатлението за ред и симетрия се създаваше от двукрилите прозорци с по дванадесет стъкла на всички къщи на улицата.

Били почука на номер двадесет и три, но никой не отвори.

Той се разтревожи. Защо Етел не е отишла на работа? Болна ли е? Ако не, защо не е у дома?

Надзърна през процепа на пощенската кутия и видя антре с лъснати дъски на пода и закачалка с познато старо кафяво палто. Денят беше студен. Етел не би излязла без палтото.

Пристъпи до прозореца и опита да погледне вътре, но не можа заради дантеленото перде.

Върна се пред вратата и пак надникна през процепа. Вътре нищо не беше променено, но този път се чу шум. Продължително болезнено стенание. Били долепи уста до отвора на пощенската кутия и викна:

— Ет, ти ли си? Аз съм Били. Отпред съм.

Последва дълго мълчание и нов стон.

— По дяволите — изруга момчето.

Бравата беше Йейл. Значи сигурно беше захваната с два болта за вратата. Били удари с ръба на дланта си. Вратата не изглеждаше особено здрава и той предположи, че е от евтин чам, и то доста стара. Отстъпи, вдигна десния си крак и я изрита с тока на тежкия миньорски ботуш. Чу се звук от разцепено дърво. Ритна още няколко пъти, но вратата не се отвори.

Щеше му се да има чук.

Огледа улицата с надеждата да зърне работник с инструменти, но видя само двама кирливи момчурляци, които го наблюдаваха с интерес.

Слезе по късата алея към портичката на двора, обърна се и затича към вратата на къщата и я удари с дясното си рамо. Вратата се отвори с трясък и Били падна вътре.

Надигна се, потърка натъртеното рамо и бутна разбитата врата на мястото й. Къщата беше тиха.

— Ет? — провикна се Били. — Къде си?

Отново чу стон и последва звука в първата стая на приземния етаж. Женска спалня, с порцеланови фигурки на полицата на камината и завеси на цветя на прозореца. Етел беше в леглото, облечена в сива рокля, която я покриваше като палатка. Не лежеше, а се опираше на длани и колене и стенеше.

— Какво ти има, Ет? — попита Били с изтънял от уплаха глас.

Тя си пое дъх.

— Бебето идва.

— Ох, по дяволите. По-добре да доведа доктор.

— Късно е, Били. Иисусе Христе, боли!

— Звучиш все едно умираш!

— Не, Били, така се ражда. Ела и ми дръж ръката.

Били коленичи до леглото и Етел улови ръката му. Стисна здраво и пак простена. Този път беше по-дълго и по-болезнено и Етел сграбчи ръката на Били така силно, че той се побоя да не му счупи някоя кост. Стенанието завърши с писък, после Етел задиша, сякаш е тичала цяла миля.

Минута по-късно рече:

— Съжалявам, Били, но ще трябва да погледнеш под полата ми.

— О! Хм, добре.

Всъщност Били не разбираше защо, но реши, че е по-добре да прави каквото му се каже. Повдигна полите на роклята.

— О, Иисусе!

Чаршафите бяха прогизнали от кръв. Насред тях имаше някакво малко розово нещо, покрито със слуз. Той отличи една голяма кръгла глава със затворени очи, две малки ръчици и два крака.

— Та това е бебе!

— Вдигни го, Били — каза Етел.

— А? Аз ли? Хубаво.

Приведе се над леглото. Подложи една ръка под главичката и друга под дупето на детето. Видя, че е момченце. То беше хлъзгаво и лигаво, обаче Били успя да го повдигне. Пъпната връв още го свързваше с Етел.

— Взе ли го?

— Аха — каза той. — Момче е.

— Диша ли?

— Не знам. Как се разбира? — Били се мъчеше да потисне паниката си. — Не. Не диша, май не диша.

— Плесни го по дупето, не много силно.

Били обърна бебето, лесно го обхвана в една ръка и рязко го плесна. Момченцето тутакси отвори уста, вдиша и изпищя от негодувание. Били остана доволен.

— А така! Слушай, слушай!

— Подръж го още малко, докато се обърна. — Етел се намести в седнало положение и пооправи роклята си. — Дай ми го.

Били внимателно подаде детето. Етел го положи в сгъвката на ръката си и изтри личицето му с ръкав.

— Прекрасен е.

Били не беше много сигурен.

Пъпната връв вече не беше синя и издута, а бледнееше и се сбръчкваше.

— Отвори онова там чекмедже и ми подай ножиците и макара памучен конец.

Етел завърза два възела по дължината на връвта и сряза между тях.

— Така. — Тя разкопча предната част на роклята си. — Вероятно няма да се притесниш от това, след като видя другото.

Тя извади едната си гърда и сложи зърното в устата на бебето. Той засука.

Етел имаше право — Били никак не се притесняваше. Само преди час щеше да умре от срам, ако видеше голите гърди на сестра си, а сега това му се струваше най-обикновено нещо. Чувстваше само огромно облекчение, че бебето е добре. Гледаше го в захлас как суче и се дивеше на мъничките му пръстчета. Все едно наблюдаваше чудо. Лицето му бе мокро от сълзи и той се питаше кога ли е плакал, не помнеше.

Скоро бебето заспа. Етел закопча роклята си.

— Ще го измием след минута — каза тя и затвори очи. — Мили Боже. Не знаех, че ще боли толкова.

— Кой е бащата, Ет?

— Граф Фицхърбърт — отговори Етел. После отвори очи. — Ох, по дяволите, мислех никога да не ти го кажа.

— Проклета свиня — промълви Били. — Ще го убия.

I

Когато корабът навлезе в нюйоркското пристанище, на Лев Пешков му мина през ума, че Америка може и да не е толкова прекрасна, колкото твърдеше брат му Григорий. Той се подготви за ужасяващо разочарование, ала нямаше нужда. Америка бе всичко, на което той се надяваше — богата, оживена, вълнуваща и свободна.

Три месеца по-късно, в един горещ юнски следобед, той работеше в конюшните на един хотел в Бъфало и се грижеше за коня на един от гостите. Собственикът на мястото бе Йосиф Вялов, който беше сложил приличен на луковица купол на покрива на старата таверна Централ и я бе прекръстил на хотел Санкт Петербург, може би от носталгия по града, който бе напуснал като дете.

Подобно на много от руските имигранти в Бъфало, и Лев работеше за Вялов, но не го беше срещал. Ако въобще го срещнеше, не знаеше какво би казал. В Русия семейство Вялови измамиха като го зарязаха в Кардиф, и той още не можеше да го забрави. От друга страна, осигурените от петербургските Вялови документи без засечка прекараха Лев през американските имиграционни власти. Щом спомена името на Вялов в един бар на улица „Канал“, незабавно получи работа.

В продължение на година, откак бе слязъл в Кардиф, той говореше английски всеки ден и вече приказваше с лекота. Американците твърдяха, че има британски акцент, и някои от изразите, научени от него в Абъроуен, не им бяха познати — например специфичното означаване на тук и там, или особената форма на нали в края на изреченията. Той обаче можеше да каже почти всичко, което искаше, а момичетата бяха очаровани, щом им кажеше сладка моя.

Няколко минути преди шест, малко преди края на работата за деня, приятелят му Ник влезе в обора с цигара между зъбите.

— Фатима. Турски тютюн. Прелест — каза той и вдиша с преувеличена наслада.

Пълното име на Ник беше Николай Давидович Фомек, но тук му викаха Ник Форман. От време на време помагаше на Лев в игрите на карти, подобно на Спиря и Рис Прайс. Но основно се занимаваше с кражби.

— Колко? — попита Лев.

— В магазините върви по петдесет цента за кутия от сто цигари. За теб, десет цента. Продавай ги за двадесет и пет.

Лев знаеше, че Фатима е харесвана марка. Лесно щеше да продаде цигарите на половин цена. Огледа се. Шефът не се мяркаше наоколо.

— Става.

— Колко искаш? Имам пълен багажник.

Лев имаше долар в джоба си.

— Двадесет кутии. Давам ти един долар сега и един после.

— Не давам на кредит.

Лев постави ръка на рамото на Ник.

— Айде, приятел, можеш да ми вярваш. Нали сме авери?

— Двадесет тогава. Сега се връщам.

Лев намери в ъгъла стар чувал за зоб. Ник се върна с двадесет дълги и зелени тенекиени кутии с картинка на забулена жена на капака. Лев ги прибра в чувала и даде долара на Ник.

— Винаги е добре да помогнеш на сънародник — рече Ник и се изниза.

Лев почисти чесалото и инструмента за вадене на камъчета от копитата. В шест и половина пожела приятна вечер на главния коняр и се отправи към Първи район. Малко му беше чоглаво да мъкне чувал за зоб по улиците и се питаше какво би казал, ако го спре някой полицай и поиска да види какво носи. Но не се притесняваше твърде — успяваше да се измъкне с приказки от почти всяко положение.

Влезе в голям и много посещаван бар, Ирландския разбойник. Проправи си път сред навалицата, купи голяма бира и жадно изпи половината. После се настани до една група работници, които говореха на смесица от полски и английски. След малко попита:

— Някой тук да пуши Фатима?

Един плешивец с кожена престилка каза:

— Аха. Припалвам от време на време.

— Искаш ли да купиш цяла кутия на половин цена? Четвърт долар за сто цигари.

— Че какво им има?

— Нищо. Загубиха се. Някой ги намери.

— Малко рисковано звучи.

— Слушай. Остави си парите на масата. Няма да ги взема, докато не ми кажеш.

Мъжете вече проявиха интерес. Плешивият порови в джоба си и извади четвърт долар. Лев взе от чувала кутия цигари и му я подаде. Онзи отвори кутията. Извади сгънато листче хартия и го разгърна — беше снимка.

— Скивай, и бейзболна картичка има! — възкликна той. Сложи цигара в устата си, запали я. Усмихна се на Лев. — Добре, вземи си парите.

Друг мъж гледаше иззад рамото на Лев.

— Колко?

Лев му каза и мъжът купи две кутии.

За половин част продаде всичко. Бе доволен — превърнал бе два долара в пет за по-малко от час. На работа спечелването на три долара му отнемаше ден и половина. Може би утре щеше да купи още крадени кутии от Ник.

Взе си още една бира, изпи я и излезе. Остави празния чувал на пода. След като излезе, тръгна към района Лавджой — беден квартал на Бъфало, където живееха повечето от руснаците заедно с много италианци и поляци. Можеше да си купи пържола и да си я изпържи с картофи. Можеше да вземе Марга и да я заведе на танци. Можеше да си купи нов костюм.

Каза си, че трябва да ги прибави към цената на билета на Григорий за Америка, но гузно осъзнаваше, че няма да направи нещо такова. Три долара бяха капка в морето. Трябваше му някакъв наистина голям удар. Тогава можеше да прати парите на Григорий наведнъж, преди да се е изкушил да ги похарчи.

От унеса му го извади потупване по рамото.

Сърцето му подскочи виновно. Извърна се; очакваше да види полицейска униформа, но човекът, който го спря, не бе ченге. Едър мъж в гети, с накриво зараснал нос и агресивно изражение на лицето. Лев се стегна — такъв човек имаше само едно предназначение.

Мъжът го попита:

— Кой ти е казал да продаваш цигари в Ирландския разбойник?

— Просто се опитвам да изкарам някой долар — усмихнато отвърна Лев. — Надявам се да не съм обидил някого.

— Ники Форман ли беше? Чух, че гушнал цял камион цигари.

Лев нямаше да даде подобна информация на непознат.

— Не познавам такъв човек — отговори той с все още любезен тон.

— Не знаеш ли, че Ирландският разбойник е собственост на господин Ви?

Лев бе обзет от пристъп на гняв. Господин Ви трябва да беше Йосиф Вялов. Той изостави примирителния тон:

— Ами сложете знак.

— Не продаваш разни работи в баровете на господин Ви, докато той не ти разреши.

Лев сви рамене.

— Не знаех това.

— Това ще ти помогне да запомниш — каза мъжът и замахна с юмрук.

Лев очакваше удара и рязко се отдръпна назад. Ръката на бияча замахна в празното пространство, той залитна и загуби равновесие. Лев пристъпи напред и го изрита в пищяла. По принцип един юмрук беше слабо оръжие и въобще не можеше да се сравнява с обутия в ботуш крак. Лев ритна е всичка сила, но не достатъчно, за да счупи кост. Мъжът изрева гневно, отново замахна и пак пропусна.

Нямаше смисъл да удря такъв човек в лицето — вероятно бе загубил всякаква чувствителност там. Лев го ритна в слабините. И двете му ръце се събраха на чатала; той остана без въздух и се наведе напред. Лев го изрита в стомаха. Човекът отваряше и затваряше уста като златна рибка — не можеше да си поеме дъх. Лев отстъпи настрана и го изрита през краката. Онзи падна по гръб. Лев се прицели внимателно и го ритна в коляното, за да не може да се движи бързо, когато стане.

Запъхтян от усилието, той произнесе:

— Кажи на господин Ви, че трябва да е по-учтив.

Отдалечи се задъхан. Чу как зад гърба му някой подвиква:

— Ей, Иля, какво става с тебе, бе?

Две пресечки по-нататък дишането му се успокои, а пулсът се забави. „Йосиф Вялов да върви по дяволите“ — рече си той. „Мръсникът ме измами, но няма да му се дам да ме тормози.“

Вялов нямаше да разбере кой е пребил Иля. Никой в Ирландския разбойник не познаваше Лев. Вялов можеше и да откачи, но не можеше да направи нищо по въпроса.

Лев започна да се въодушевява. „Нокаутирах Иля“ — рече си той — „и нищо не ме уличава!“

Джобът му все още беше пълен е пари. Спря да купи две пържоли и бутилка джин.

Живееше на улица с порутени тухлени къщи, подразделени на малки апартаменти. На площадката пред съседната сграда седеше Марга и си пилеше ноктите. Тя беше хубава чернокоса рускиня на около деветнадесет с прелъстителна усмивка. Работеше като сервитьорка, но се надяваше да успее като певица. Няколко пъти я беше черпил, а веднъж я целуна. Тя отвърна на целувката му с желание.

— Здрасти, хлапе! — подвикна тя.

— На кого викаш хлапе? Какво ще правиш тая вечер?

— Имам среща — каза Марга.

Лев не й повярва. Никога не би си признала, че няма какво да върши.

— Зарежи го — продължи той. — Има лош дъх.

Тя се усмихна.

— Та ти дори не знаеш кой е!

— Ела ми на гости — и той повдигна книжната кесия. — Ще готвя пържоли.

— Ще си помисля.

— Донеси лед — и той влезе в къщата.

По американските разбирания апартаментът му беше беден, но на Лев му се струваше просторен и удобен. Имаше стая — комбинирана спалня и дневна, и кухня; имаше и течаща вода, и електричество — и това само за него! В Санкт Петербург такъв апартамент би служил за дом на десет или повече души.

Свали сакото си, нави ръкави и изми ръцете и лицето си на кухненската мивка. Надяваше се Марга да дойде. Тя беше негов тип момиче — винаги готова да се смее, да танцува или да се забавлява; не се тревожеше твърде много за бъдещето. Лев обели и наряза картофи, после сложи тигана на горещия котлон и постави в него бучка мас. Докато картофите се пържеха, тя се появи с голяма халба натрошен лед и направи питиета с джин и захар.

Лев отпи от своето и после нежно я целуна по устните.

— Добре е на вкус! — отбеляза той.

— Дързък си — каза му тя, но протестът й не беше сериозен. Лев си зададе въпроса дали ще може да я вкара в леглото.

Захвана да пържи месото.

— Впечатлена съм — призна тя. — Малцина мъже могат да готвят.

— Баща ми умря, когато бях на шест, а майка ми — когато бях на единадесет — обясни Лев. — Отгледа ме брат ми Григорий. Научихме се да се грижим сами за себе си. Не че в Русия сме яли пържоли.

Марга го попита за Григорий и докато вечеряха, Лев й разказа живота си. Повечето момичета се трогваха от историята на двете сирачета, които се борят да оцелеят, работят в голяма фабрика за локомотиви и плащат наем за легло. Лев гузно пропусна онази част с изоставената бременна приятелка.

Пиха второто питие в спалнята-дневна. Докато почнат третото, вече се мръкваше и Марга седеше на коленете на Лев. Той я целуна между глътките. Марга открехна устни да поеме езика му и Лев сложи ръка на гърдите й.

После вратата се отвори с трясък.

Марга изпищя.

Влязоха трима мъже. Марга скочи с викове от скута на Лев. Един от мъжете я зашлеви през устата с опакото на ръката си.

— Трай, кучко.

Марга хукна към вратата, притиснала кървящите си устни с две ръце. Оставиха я да излезе.

Лев скокна на крака и замахна към мъжа, който удари Марга. Попадението му беше добро, точно над окото. След това другите двама го грабнаха под мишниците. Яки бяха и Лев не можеше да се освободи. Докато го държаха, първият — явно водач на групата го удари няколко пъти в устата и стомаха. Лев изплю кръв и повърна пържолата.

Когато го омаломощиха и той вече изпитваше силни болки, тримата го извлякоха по стълбите и навън. До бордюра беше паркиран син Хъдзън със запален двигател. Хвърлиха го на пода отзад. Двама седнаха на задната седалка и стъпиха отгоре му, а третият се качи отпред и подкара.

Болката беше прекалено силна и Лев не можеше да мисли къде отиват. Заключи, че тримата работят за Вялов, обаче как го бяха окрили? Помъчи се да не се поддава на страха.

След няколко минути колата спря и мъжете измъкнаха Лев навън. Намираха се пред някакъв склад. Улицата беше пуста и тъмна. Лев долавяше миризмата на езерото и разбираше, че са близо до водата. С мрачен фатализъм заключи, че мястото е добро за убийство. Няма да има свидетели и трупът, вързан в чувал с няколко тухли, ще потъне със сигурност на дъното на езерото Ери.

Мъжете го завлякоха в склада. Лев опита да се стегне. Досега не се беше забърквал в такава неприятност. Не вярваше, че може да се отърве с приказки. „Защо правя такива работи“, питаше се той.

Складът беше пълен с нови автомобилни гуми, наредени на купчини по петнадесет или двадесет. Мъжете го отведоха между камарите към дъното на помещението и спряха пред една врата, охранявана от поредния здравеняк, който ги спря с вдигната ръка.

Никой не продумваше.

След минута Лев се обади:

— Гледам, че имаме да чакаме. Да ви се намира колода карти?

Мъжете дори не се усмихнаха.

Най-сетне вратата се отвори и излезе Ник Форман. Горната му устна беше подута и едното му око беше отекло и затворено. Когато видя Лев, Ник каза:

— Трябваше да го направя. Инак щяха да ме убият.

„Така значи“, рече си Лев, „открили са ме чрез Ник.“

Към вратата на кабинета приближи слаб очилат мъж. „Опредено не е Вялов“, помисли Лев — „този е твърде хилав.“

— Вкарай го, Тео — нареди слабият.

— Веднага, господин Найъл — отвърна водачът на биячите. Кабинетът напомни на Лев за уютната къщурка, където се беше родил. Вътре беше прекалено топло и задимено. На масичка в ъгъла бяха наредени икони.

Зад стоманено писалище седеше необичайно широкоплещест мъж на средна възраст. Беше облечен в скъп на вид ежедневен костюм, имаше якичка и вратовръзка, а на ръката, с която държеше цигарата, се забелязваха два пръстена.

— Каква е тая шибана смрад? — попита той.

— Съжалявам, господин Ви. Повърнато — каза Тео. — Взе да се репчи, трябваше да го поуспокоим и си върна обяда.

— Пуснете го.

Освободиха ръцете на Лев, но останаха до него.

Господин Ви го огледа.

— Получих съобщението ти — рече той. — Че би трябвало да съм по-любезен.

Лев събра смелост. Нямаше да умре с хленч.

— Вие ли сте Йосиф Вялов?

— Ей Богу, и тебе си те бива. Да ме питаш кой съм.

— Търсих Ви.

— Ти си търсил мен!

— Семейство Вялови ми продадоха билет от Петербург до Ню Йорк и ме зарязаха в Кардиф — каза Лев.

— Е, и?

— Искам си парите обратно.

Вялов го изгледа продължително. Накрая се засмя.

— Какво да правя, харесваш ми.

Лев затаи дъх. Означаваше ли това, че Вялов няма да го убие?

— Имаш ли работа? — попита го Вялов.

— Работя за Вас.

— Къде?

— В хотел Санкт Петербург, в конюшнята.

Вялов кимна.

— Мисля, че можем да ти предложим нещо по-добро.

II

През юни 1915 година Америка се приближи с още една стъпка към войната.

Гас Дюър бе ужасен. Според него не трябваше Съединените щати да влизат в Европейската война. Американският народ и президентът Удроу Уилсън бяха на същото мнение. Ала по някакъв начин опасността наближаваше.

Кризата настъпи през май, когато немска подводница торпилира Лузитания, британски кораб със сто седемдесет и три тона пушки, муниции и снаряди. Освен това корабът превозваше две хиляди пътници, сред които сто двадесет и осем американски граждани.

Американците бяха потресени, сякаш бяха станали свидетели на убийство. Вестниците се тресяха от възмущение.

— Народът иска от Вас да направите невъзможното! — гневно рече Гас на президента, докато двамата се намираха в Овалния кабинет. — Искат да сте твърд с германците, без при това да рискувате влизане във войната.

Уилсън кимна в знак на съгласие. Вдигна поглед от пишещата машина и отговори:

— Нито един закон не гласи, че общественото мнение трябва да е разумно.

За Гас спокойствието на президента беше достойно за възхищение, ала и леко дразнещо.

— Как ще се справите с това, по дяволите?

Уилсън се усмихна и разкри грозните си зъби.

— Гас, да не би някой да ти е казал, че политиката е лесна?

В крайна сметка Уилсън прати до немското правителство остра нота с искане да се прекратят нападенията над корабоплаването. Президентът и съветниците му, в това число и Гас, се надяваха Германия да се съгласи на компромис. Гас не виждаше начин Уилсън да избегне ескалацията, ако германското правителство реши да отхвърли нотата. За Гас играта беше опасна и той установи, че му е трудно да остане така хладно дистанциран при преценката на рисковете, както, изглежда, беше президентът.

Докато дипломатическите телеграми пресичаха Атлантика, Уилсън замина за лятната си къща в Ню Хемпшър, а Гас отиде в Бъфало и отседна в дома на родителите си на авеню „Делауеър“. Баща му притежаваше и къща във Вашингтон, обаче в столицата Гас живееше в свой апартамент, а когато се прибираше в Бъфало, се наслаждаваше на удобствата на стопанисвания от майка му дом: сребърната купа със свежи рози на нощното шкафче, топлите кифлички за закуска; подменяните при всяко хранене искрящо бели ленени покривки; появата на току-що почистените и изгладени костюми в гардероба му, за чието отнасяне той и не подозираше.

Къщата беше обзаведена преднамерено просто — това беше отговорът на майка му на натруфената мода от времето на нейните родители. Мебелите бяха предимно Бидермайер — утилитарен немски стил, който напоследък преживяваше възраждане. На всяка от стените в трапезарията беше окачена по една хубава картина, а на масата стоеше троен свещник. Докато обядваха в първия ден след връщането на Гас, майка му каза:

— Предполагам, планираш да отидеш в бордеите да гледаш боксовите мачове?

— Нищо лошо няма в бокса — отвърна Гас. Боксът беше голямата му страст. Дори сам пробва, когато още беше изпълнен с дързостта на осемнадесетгодишните: дългите ръце му донесоха няколко победи, но не притежаваше инстинкт за тази работа.

— Толкова е canaille — презрително рече тя. Беше усвоила тази снобска дума, ще рече „ниска класа“, в Европа.

— Искам да се разсея малко от международната политика, ако мога.

— Днес следобед в галерията Олбрайт има лекция върху Тициан, ще показват и образи с магическия фенер — отбеляза майка му. Художествената галерия се помещаваше в бяла сграда в класически стил в парка „Делауеър“ и бе една от най-важните културни институции в града.

Гас беше израснал сред ренесансови картини и особено харесваше портретите от Тициан, но не се интересуваше особено от лекцията. Ала тъкмо подобни събития се посещаваха от богатите младежи в града и затова имаше голяма вероятност така Гас да поднови някои стари приятелства.

Галерията се намираше недалеч от дома на Дюърови, по авеню „Делауеър“. Гас влезе в атриума с колоните и си намери място. Както очакваше, сред публиката имаше негови познати. Озова се до изумително красиво момиче, което беше виждал и преди.

Гас й се усмихна бегло, а тя бодро рече:

— Забравили сте коя съм, нали, господин Дюър?

Той се почувства глупаво.

— А… Отсъствах от града известно време.

— Аз съм Олга Вялов — каза момичето и му подаде облечена в бяла ръкавица ръка.

— Разбира се — рече той.

Баща й беше руски имигрант. Първата му работа беше да изхвърля пияниците от един бар на улица „Канал“. Сега притежаваше цялата улица. Беше също така градски съветник и опора на руската православна църква. Гас беше срещал Олга няколко пъти, но не я помнеше толкова очарователна — или беше пораснала много бързо, или имаше друго.

— Чух, че работите за президента — отбеляза тя. — Какво мислите за господин Уилсън?

— Възхищавам му се от все сърце. Практичен политик, който обаче не е изоставил идеалите си.

— Колко е вълнуващо да си в центъра на властта.

— Вълнуващо е, но странното е, че не усещаш да си в центъра на властта. В една демокрация президентът е подчинен на гласоподавателите.

— Но не прави само това, което народът иска, нали?

— О, не, разбира се. Президентът Уилсън казва, че отношението на държавника към общественото мнение трябва да е като отношението на моряка към вятъра. Да го използва, за да тласка кораба в една или друга посока и никога да не се мъчи да върви право срещу него.

Олга въздъхна.

— Много ми се щеше да изуча тези неща, но баща ми няма да ме пусне в колеж.

— Несъмнено смята, че ще се научите да пушите и да пиете джин — ухили се Гас.

— А и на по-лоши неща — отвърна тя. Малко неприлична забележка от неомъжена жена. Изненадата навярно се бе изписала по лицето му, защото Олга бързо добави:

— Извинете ме, притесних Ви.

— О, никак. — Всъщност се чувстваше запленен. За да я накара да продължи да говори, попита — Какво бихте учили в колежа?

— Може би история.

— Обичам историята. Някой определен период?

— Искам да разбера собственото си минало. Защо се е наложило баща ми да напусне Русия? Защо Америка е толкова по-добра? Трябва да има причини.

— Така е! — Гас се вълнуваше, че толкова красиво момиче споделя неговото интелектуално любопитство. Изведнъж си представи как те са семейство, седят в нейния будоар след някое увеселение, разговарят за световната политика, докато се приготвят да си легнат, той самият е по пижама и наблюдава как тя спокойно сваля бижутата и се измъква от дрехите си… После срещна погледа й и доби усещането, че тя е отгатнала мислите му и се смути. Помъчи се да измисли какво да каже, но езикът му се върза.

Тогава пристигна лекторът и публиката притихна.

Гас се наслади на беседата повече, отколкото очакваше. Лекторът беше снел цветни диапозитиви Аутохром на няколко платна на Тициан и с помощта на магическия фенер ги прожектираше на голям бял екран.

Когато лекцията свърши, той искаше до поговори още с Олга, но му попречиха. Към тях приближи Чък Диксън, познат на Гас от училище. Чък беше чаровен и общителен и Гас му завиждаше. И двамата бяха на двадесет и пет, но в присъствието на Чък Гас се чувстваше като непохватен ученик.

— Олга, трябва да се видиш с братовчед ми — весело рече Чък. — Гледа те от другия край на залата.

После се усмихна дружелюбно на Гас.

— Съжалявам, че ще те лиша от омайващата компания, Дюър, но не можеш да я имаш цял следобед, нали разбираш.

Собственически улови момичето през кръста и го отведе.

Гас се почувства ограбен. Толкова добре му беше потръгнало с Олга. За него първите разговори с момичетата обикновено бяха най-тежки, а с нея вървеше добре. И сега Чък Диксън, който в училище все беше най-слаб в класа, просто тръгна с нея със същата леснина, с която би взел питие от подноса на келнера.

Докато се оглеждаше за други познати, към него приближи еднооко момиче.

Когато срещна Роза Хелмън за пръв път — на благотворителна вечеря в полза на градския симфоничен оркестър, където свиреше и нейният брат — Гас помисли, че му намига. Всъщност едното й око беше постоянно затворено. Иначе лицето й беше хубаво, а това правеше недъга още по-очевиден. Нещо повече, Роза се обличаше винаги със стил, като че в знак на предизвикателство. Днес носеше дръзко накривена сламена шапка и някак изглеждаше шик.

При последната им среща тя редактираше малотиражен радикален вестник, Бъфало Анархист. Затова я попита:

— Анархистите вълнуват ли се от изкуство?

— Сега работя за Ивнинг адвъртайзър — отвърна тя.

Гас се изненада.

— Наясно ли е редакторът с политическите ти убеждения?

— Убежденията ми вече не са толкова крайни. Той обаче знае историята ми.

— Предполагам, преценил е, че щом си успяла с един анархистки вестник, значи си добра.

— Каза ми, че ме е взел, защото имам повече топки от които и е двама негови мъже-репортери.

Гас знаеше, че тя обича да шокира, но дори така устата му зяпна.

Роза се засмя.

— Въпреки това още ме праща да отразявам изложби и модни ревюта. — После смени темата. — Как е работата в Белия дом?

Гас си даваше сметка, че всяка негова дума може да се появи в нейния вестник.

— Изключително вълнуваща. Мисля, че Уилсън е велик президент. Може би най-добрият, който някога сме имали.

— Как можеш да говориш така? Той е опасно близо до това да ни въвлече в европейската война.

Това отношение беше често срещано сред етническите немци, които естествено приемаха гледната точка на Германия, и сред левичарите, които искаха царят да бъде разгромен. Освен това, много хора, които не бяха нито немци, нито левичари, споделяха същото мнение. Гас отговори внимателно:

— Когато немски подводници убиват американски граждани, президентът не може…

Той щеше да каже „да си затваря очите“. Поколеба се, изчерви се и довърши:

— Да не обърне внимание.

Тя сякаш не забеляза смущението му.

— Но британците блокират немските пристанища в нарушение на международните закони и в резултат немските жени и деца гладуват. Междувременно войната във Франция е в застой, и двете страни не са помръднали с повече от няколко ярда през последните шест месеца. На немците им се налага да потапят британски кораби. В противен случай ще загубят войната.

Тя притежаваше впечатляващата способност да схваща сложните неща, затова Гас винаги разговаряше с нея с удоволствие.

— Изучавал съм международно право. Строго погледнато, британците не действат незаконно. Морските блокади бяха забранени с Лондонската декларация от 1909 година, обаче тя така и остана нератифицирана.

Роза не се оставяше да я оборят така лесно.

— Забрави юридическите подробности. Германците предупредиха американците да не пътуват с британски лайнери. Те пуснаха обява във вестниците, за Бога! Какво още можеха да направят? Представи си, че ние сме във война с Мексико и Лузитания е мексикански кораб, превозващ оръжия, с които да бъдат убити американски войници. Ще го пуснем ли да мине?

Добър въпрос, на който Гас не можеше да даде разумен отговор. Той каза:

— Е, държавният секретар Брайън е на твоето мнение. — Уилям Дженингс Брайън беше подал оставка заради нотата на Уилсън до германското правителство. — Той смяташе, че е достатъчно само да предупредим американците да не пътуват с кораби на някоя от воюващите страни.

Роза не искаше да го остави да се измъкне.

— Брайън разбира, че Уилсън е поел огромен риск. Ако германците не отстъпят сега, надали ще успеем да избегнем войната с тях.

Гас нямаше да признае пред една журналистка, че таи същите опасения. Уилсън беше изискал от германското правителство да се откаже от нападенията над цивилни съдове, да плати репарации и да не допусне случаят да се повтори — с други думи, да позволи на Великобритания свободно плаване, докато немските кораби останат затворени в пристанищата заради блокадата. Трудно човек можеше да си представи как някое правителство се съгласява с подобни искания.

— Обаче общественото мнение подкрепя стореното от президента.

— Общественото мнение може да е погрешно.

— Но президентът не може да го пренебрегва. Виж сега, Уилсън ходи по опънато въже. Иска да не се намесваме във войната, но не иска Америка да изглежда слаба на международната дипломатическа сцена. Според мен за момента успява да запази равновесие.

— А в бъдеще?

Ето това беше притеснителният въпрос.

— Никой не може да предвиди бъдещето — каза Гас. — Дори Удроу Уилсън.

— Отговор като от политик — засмя се Роза. — Далеч ще стигнеш във Вашингтон.

Някой друг я заговори и тя му обърна гръб.

Гас се отдалечи с усещането, че е участвал в боксов мач с равен резултат.

Част от посетителите бяха поканени на чай с лектора. Гас беше сред привилегированите, защото майка му подпомагаше галерията. Остави Роза и отиде в частната зала, където с удоволствие забеляза Олга. Несъмнено и нейният баща даваше пари за галерията.

Взе чаша чай и отиде при нея.

— Ако имате някога път към Вашингтон, с удоволствие ще Ви разведа из Белия дом.

— О! А можете ли да ме представите на президента?

Искаше да отговори Да! Всичко бих направил! Но не прибърза да обещае нещо, което може и да не е в състояние да изпълни.

— Вероятно. Зависи колко ще е зает в момента. Когато седне пред машината и почне да пише речи или изявления за печата, никому не е позволено да го безпокои.

— Толкова се натъжих, когато жена му почина — рече Олга. Елън Уилсън се спомина почти преди година, малко след избухването на войната в Европа.

Гас кимна.

— Той беше съсипан.

— Но чух, че вече ухажва някаква богата вдовица.

Гас се посмути. Във Вашингтон беше публична тайна, че Уилсън се е влюбил с младежка страст в пищната госпожа Едит Голт едва осем месеца след кончината на съпругата си. Президентът бе на петдесет и осем, любимата му — на четиридесет и една. Сега бяха заедно в Ню Хемпшър. Гас беше сред малцината, които освен това знаеха, че преди месец Уилсън е предложил брак, но госпожа Голт още не е отговорила.

— Кой Ви каза това? — попита той Олга.

— Вярно ли е?

Гас имаше огромното желание да я впечатли с вътрешна информация, обаче успя да устои на изкушението.

— Не мога да приказвам за подобни неща — неохотно рече той.

— О, какво разочарование. Аз се надявах да чуя от Вас някоя клюка.

— Съжалявам, че измамих надеждите Ви.

— Не ставайте глупав. — Докосна ръката му и той се почувства като ударен от ток. — Ще правя събиране утре следобед, ще играем тенис. Вие играете ли?

Гас, с неговите дълги крайници, беше доста приличен играч.

— Да. Много обичам.

— Значи ще дойдете?

— С удоволствие.

III

Лев се научи да шофира за един ден. Другото основно умение за шофьора, смяната на спукани гуми, той усъвършенства за няколко часа. До края на седмицата можеше освен това да пълни резервоара, да сменя маслото и да регулира спирачките. Ако колата откажеше да потегли, Лев знаеше как да провери за изтощен акумулатор или блокирано маркуче за гориво.

„Конете са транспорт от миналото“, каза му Йосиф Вялов. Конярите са ниско платени, понеже са много. Шофьорите са малко и получават високи заплати.

При това Вялов искаше шофьор, който е достатъчно як, та да му служи и за телохранител.

Автомобилът на Вялов беше чисто нов Пакард Туин Сикс, седемместна лимузина. Другите шофьори оставаха впечатлени. Моделът беше пуснат на пазара преди няколко седмици и дванадесетцилиндровият му двигател беше предмет на завист дори и за притежателите на Кадилак V8.

Самият Лев пък не беше толкова впечатлен от свръхмодерната къща на Вялов. В неговите очи изглеждаше като най-големият краварник на света. Беше дълга и ниска, с широки надвиснали стрехи. Главният градинар обясни на Лев, че това е по най-новата мода — „къща в прерията“.

— Ако аз имах толкова голяма къща, щях да поискам да изглежда като дворец — заключи младежът.

Мислеше да пише на Григорий и да му разкаже всичко за Бъфало, за работата, за автомобила, но се колебаеше. Щеше му се да каже, че е заделил пари за билета на Григорий, обаче нямаше нищо спестено. Обеща си да пише, когато спести малко пари. Григорий пък нямаше как да пише, понеже не знаеше адреса на брат си.

Семейство Вялови бяха трима — Йосиф, съпругата му Лена, която почти не говореше; и Олга, хубава дъщеря на възрастта на Лев, с дързък поглед. Йосиф беше внимателен и вежлив с жена си, макар да прекарваше повечето вечери със своите подчинени. Към дъщеря си беше привързан, но и строг. По пладне често се прибираше у дома, за да обядва с Лена и Олга. След обед двамата с Лена подремваха.

Докато чакаше Йосиф, за да го откара обратно в града, Лев понякога разговаряше с Олга.

Олга обичаше да пуши цигари — нещо забранено от баща й, който беше твърдо решен дъщеря му да стане уважавана млада дама и чрез подходящ брак да влезе в елита на Бъфало. В имота имаше малко места, където Йосиф не ходеше никога, и гаражът беше едно от тях, затова Олга идваше да пуши тук. Сядаше на задната седалка на пакарда, копринената й рокля се разстилаше по новата кожа, а Лев се облягаше на вратата, с крак на стъпалото, и двамата си приказваха.

Той си даваше сметка, че е хубав в шофьорската униформа, и носеше фуражката си дръзко килната назад. Бързо установи, че може да достави удоволствие на Олга с комплименти за това, че тя е от висока класа. Момичето обичаше да чува, че ходи като принцеса, говори като президентска съпруга и се облича като парижка дама. И тя, и баща й бяха сноби. През по-голямата част от времето Йосиф беше насилник и бандит, обаче Лев забеляза как при разговори с високопоставени хора като президенти на банки и конгресмени той става благовъзпитан и дори почтителен.

С бързата си интуиция Лев скоро разгада Олга. Тя беше твърде добре гледана богаташка дъщеря без отдушник за природните си сърдечни и сексуални пориви. За разлика от познатите на Лев момичета от петербургските бедни квартали, Олга не можеше да се измъкне за среща с момче по здрачаване и да го остави да я опипва в мрака на входа на някой дюкян. На двадесет още беше девствена. Възможно беше дори никога да не е целувана.

Лев наблюдаваше играта на тенис отдалеч и попиваше гледката на стройното силно тяло на Олга и движението на гърдите й под тънката памучна рокля, докато момичето летеше из корта. Играеше срещу много висок младеж с бели фланелени панталони. Лев имаше чувството, че го познава. Наблюдава го продължително и най-сетне си спомни къде го е срещал. Беше във фабриката на Путилов. Лев му беше измъкнал един долар, а Григорий го беше питал наистина ли Йосиф Вялов е голям човек в Бъфало. Как му беше името? Като на марка уиски. Дюър, точно така. Гас Дюър.

Сред гостите, които също гледаха, имаше половин дузина младежи — момичетата в ярки летни рокли, а мъжете с широкополи сламени шапки. Госпожа Вялова наблюдаваше играта изпод чадъра си с доволна усмивка. Униформена прислужница поднасяше лимонада.

Гас Дюър победи Олга и те напуснаха корта. Друга двойка веднага зае мястото им. Олга дръзко прие цигара от съперника си. Лев видя как младежът й поднася огънче. Копнееше да е един от тези млади хора, да играе тенис в красив костюм и да пие лимонада.

Мощен удар запрати топката към него. Той я хвана и вместо да я хвърли обратно, отиде до корта и я даде на един от играчите. Погледна Олга. Тя беше потънала в разговор с Дюър; флиртуваше с него, както с Лев в гаража. Прониза го ревност и му се прииска да разбие муцуната на дългуча. Срещна погледа на Олга и й се усмихна най-чаровно, обаче тя извърна очи, без да покаже че го познава. Останалите младежи пък въобще не му обърнаха внимание.

Лев си каза, че това е напълно естествено: едно момиче може да се държи приятелски с шофьора, докато пуши в гаража, а когато е с приятелите си, да го приема за част от мебелировката. Все пак, гордостта му беше наранена.

Обърна се и видя как Вялов крачи по настланата с чакъл алея към тенис корта. Беше в делови костюм с жилетка. Лев предположи, че се отбива да поздрави приятелите на дъщеря си, преди да се върне в града.

Всеки момент щеше да види как Олга пуши и да се разяри.

Лев се вдъхнови. С две крачки прекоси разстоянието до Олга. Ловко измъкна цигарата измежду пръстите й.

— Ей! — възнегодува тя.

Дюър начумерено попита:

— Какво, по дяволите, правиш?

Лев се обърна и захапа цигарата. Тогава Вялов го съгледа.

— Какво търсиш тук? — троснато попита той. — Извади колата.

— Да, господине — каза Лев.

— И угаси проклетата цигара, когато говориш с мен.

Лев махна въгленчето и пусна фаса в джоба си.

— Извинете ме, господин Вялов, забравих си мястото.

— Да не се повтаря.

— Да, господине.

Лев пъргаво се отдалечи. После погледна през рамо. Младежите бяха станали на крака и Вялов бодро се здрависваше с всички. Олга с гузно изражение представяше приятелите си. Едва й се беше разминало. Отправи на Лев признателен поглед.

Той й смигна и продължи да крачи.

IV

В салона на Урсула Дюър имаше малко на брой украси, ала всяка от тях беше ценна по своему: мраморна глава от Ели Наделман7, първо издание на Женевската Библия, роза в кристална ваза и рамкирана фотография на дядото на госпожа Дюър, който отворил един от първите универсални магазини в Америка. Гас влезе в салона в шест часа и свари майка си в копринена вечерна рокля и четяща един нов роман, Добрият войник.8

— Как е книгата? — попита той.

— Изключително добра. Удивителното е, че авторът е голям мерзавец, доколкото разбирам.

Гас приготви коктейл по неин вкус, без захар. Беше нервен. „На моята възраст не би трябвало да се боя от майка си“, помисли той. Но Урсула можеше да е убийствено критична. Подаде й питието.

— Благодаря. Доволен ли си от лятната почивка?

— Много.

— Опасявах се, че вече нямаш търпение да се върнеш към вълненията на Вашингтон и Белия дом.

И Гас имаше подобни очаквания в началото, ала ваканцията му носеше неочаквани удоволствия.

— Ще се върна, щом се върне и президентът, но дотогава си прекарвам чудесно.

— Удроу ще обяви ли война на Германия, как мислиш?

— Надявам се, че не. Немците са склонни да отстъпят. Обаче искат американците да спрат да продават оръжия на Съюзниците.

— А ние ще спрем ли? — Урсула беше от немско потекло, както и половин Бъфало, но когато казваше „ние“, имаше предвид Америка.

— По никакъв начин. Нашите фабрики печелят доста добре от британските поръчки.

— Значи сме в безизходица.

— Още не. Още маневрираме. Междувременно, за да ни напомни за напрежението, под което се намират неутралните страни, Италия се е присъединила към Съюзниците.

— Това ще има ли значение?

— Не достатъчно.

Гас пое дълбоко дъх и продължи:

— Днес следобед играх тенис у Вялови. — Гласът му не прозвуча така нехайно, както се бе надявал.

— Спечели ли, скъпи?

— Да. Имат имение по модела на къщите в прерията. Много впечатляващо.

— Толкова новобогаташко.

— И ние някога сме били новобогаташи, нали? Когато дядо ти е отворил магазина.

— Уморяваш ме, когато почнеш да говориш като социалист Ангъс, дори и непреднамерено — отвърна Урсула и отпи. — Мм, отлично е.

— Мамо, би ли сторила нещо за мен?

— Разбира се, скъпи, ако мога.

— Няма да ти хареса.

— Какво е?

— Искам да поканиш госпожа Вялова на чай.

Майка му бавно и внимателно остави питието.

— Разбирам.

— Няма ли да попиташ защо?

— Зная защо. Има само една възможна причина. Виждала съм нейната възхитително красива дъщеря.

— Няма защо да се сърдиш. Вялов е водеща фигура в града и е много богат. А Олга е ангел.

— Е, ако не ангел, поне е християнка.

— Вялови са православни — каза Гас. Прецени, че е добре да съобщи наведнъж всички лоши новини. — Ходят в църквата „Св. св. Петър и Павел“ на улица „Айдиъл“.

Дюърови бяха от Епископалната църква.

— Е, поне не са евреи, слава Богу. — Навремето Урсула се опасяваше, че Гас ще се ожени за Рейчъл Абрамов. Той наистина много я харесваше, но не я обичаше. — А и може би трябва да се радваме, че Олга не е златотърсачка.

— Определено. Бих могъл да предположа, че Вялов е по-богат от татко.

— Нямам никаква представа. — Не се очакваше от жени като Урсула да разбират от пари. Гас подозираше, че знаят нетната стойност на собствените си и на чуждите съпрузи с точност до десет цента въпреки престореното невежество.

Урсула не беше толкова сърдита, колкото той очакваше.

— Значи ще го направиш? — попита Гас боязливо.

— Разбира се. Ще пратя бележка на госпожа Вялова.

Гас се въодушеви, но начаса го връхлетя ново опасение.

— И помни — недей да каниш твоите снобски приятелки, та да караш да се чувства под вашето ниво.

— Нямам приятелки сноби.

Забележката беше толкова нелепа, че не заслужаваше отговор.

— Покани госпожа Фишър, тя е мила. И леля Гертруд.

— Добре.

— Благодаря ти, майко. — Гас изпитваше огромно облекчение, сякаш беше преминал някакво тежко изпитание. — Знам, че Олга не е снахата, за която си мечтала, обаче съм убеден, че много скоро ще се привържеш към нея.

— Скъпи ми сине, ти си почти на двадесет и шест. Преди пет години може би щях да опитам да те разубедя да не се жениш за наследницата на съмнителен бизнесмен, но напоследък се чудя ще имам ли някога внуци. Ако сега ми заявиш, че искаш да се ожениш за разведена келнерка полякиня, боя се, че първата ми грижа ще е дали е още способна да роди деца.

— Е, нека не прибързваме. Олга не се е съгласила да се омъжи за мен. Дори не съм я питал.

— Че как би могла да ти устои? — Тя се изправи и го целуна. — А сега ми направи още едно питие.

V

— Спаси ми живота! — каза Олга. — Баща ми щеше да ме убие.

Лев се усмихна.

— Видях, че идва. Трябваше да действам бързо.

— Толкова съм ти благодарна — рече Олга и го целуна по устните.

Лев се сепна. Олга се дръпна, преди той да успее да се възползва, но Лев веднага схвана, че отношенията им вече са други. Огледа нервно около гаража, обаче бяха сами.

Тя извади кутия цигари, взе една. Той й я запали, както беше направил Гас Дюър предния ден. Интимен жест, който караше жената да наклони глава и да позволи на мъжа да наблюдава устните й. Създаваше романтично настроение.

Олга се облегна в седалката на пакарда и издуха дима. Лев влезе в колата и се настани до нея. Тя не възрази. Лев си запали цигара. Поседяха така в сумрака, димът от цигарите им се смесваше с миризмите на кожа, масло и с парфюма с аромат на цветя на Олга.

За да наруши тишината, Лев каза:

— Дано си харесала твоето тенис-парти.

Олга въздъхна.

— Всички момчета в града се боят от баща ми. Мислят си, че ще ги гръмне, ако ме целунат.

— А той ще ги гръмне ли?

— Вероятно — засмя се тя.

— Аз не се страхувам от него. — Това беше близо до истината. Всъщност, не че не се боеше, просто не обръщаше внимание на страховете си и винаги се надяваше да се измъкне от затрудненията с приказки.

— Наистина? — Тя го погледна скептично.

— Затова ме нае. — И това съвсем не беше далеч от действителността. — Питай го.

— Може и да го питам.

— Гас Дюър истински те харесва.

— Баща ми много ще се радва да ме омъжи за него.

— Защо?

— Богат е, от стар род в Бъфало, а баща му е сенатор.

— Винаги ли правиш каквото иска татко ти?

Тя замислено дръпна от цигарата.

— Да — рече накрая и издиша.

— Обичам да гледам устните ти, когато пушиш.

Олга не отвърна, но го огледа преценяващо.

Това беше достатъчна покана за Лев и той я целуна.

Тя издаде слаб гърлен звук и слабо го побутна в гърдите, но всъщност не се противеше. Той хвърли цигарата през прозореца и сложи ръка на гърдите й. Олга стисна китката му, като че се мъчеше да го отблъсне, а после само я притисна по-силно към нежната си плът.

Лев докосна с език затворените й устни. Тя се дръпна и го изгледа сепнато. Лев разбра, че тя не знае да се целува така. Наистина беше неопитна.

— Всичко е наред — рече той. — Довери ми се.

После всичко се случи много бързо. Имаше някаква отчаяна настойчивост в нейната страст. Лев имаше опит с няколко жени и вярваше, че е разумно да оставя жената да определя темпото. Колебливата жена не биваше да се препира, а нетърпеливата — да се сдържа. Когато си проправи път през бельото на Олга и я погали нежно отдолу, тя така се възбуди, че заплака от желание. Ако беше истина, че е на двадесет години и плахите момчета в Бъфало дори не са я целунали, то у нея трябваше да се крие много притеснение, прецени Лев. Тя с готовност надигна хълбоци, за да може той да събуе кюлотите й. А когато я целуна там, тя извика, изненадана и възбудена. Сигурно беше девствена, но Лев беше твърде разгорещен и тази мисъл не можеше да го спре.

Тя легна с единия крак върху седалката и другия на пода, с набрани на кръста поли и разтворени бедра. Дишаше тежко с отворена уста. Наблюдаваше го с широко отворени очи, докато той се разкопчаваше. Проникна в нея внимателно, понеже знаеше, че момичетата лесно изпитват болка там, но тя обхвана кръста му и го притисна нетърпеливо към себе си, сякаш се боеше, че желанието й ще остане излъгано в последния миг. Мембраната й бързо се скъса, а тя възкликна като от мимолетна болка. Движеше се в свой ритъм и Лев я остави да води, усещайки, че тя откликва на нужда, която не може да отхвърли.

За него това беше по-вълнуващо от всичко досега. Някои момичета бяха опитни; други бяха невинни, но готови да доставят удоволствие; трети искаха да задоволят първо партньора си. Ала Лев никога не бе срещал желание, силно колкото нейното, и това го възбуди безкрайно.

Той се въздържаше. Олга извика силно и той захлупи устата й с длан, за да заглуши звука. Тя ритна като конче и зарови лице в рамото му. Тя свърши с приглушен крясък, а миг по-късно я последва и той.

Отдръпна се от нея и седна на пода. Тя не помръдваше и дишаше тежко. Не продумаха цяла минута. Накрая тя се поизправи на седалката.

— О, Боже. Не знаех, че ще е така.

— Обикновено не е — отговори Лев.

Олга мълча дълго и умислено, после рече по-тихо:

— Какво направих?

Той не отговори.

Тя си събра бельото от пода на колата и го облече. Поседя неподвижно, успокои дишането си и слезе.

Лев я гледаше в очакване да каже нещо, обаче тя мълчеше. Отиде до задната врата на гаража, отвори и излезе.

А на следващия ден се върна.

VI

Едит Голт прие предложението за женитба на президента Уилсън на двадесет и девети юни. През юли президентът се върна за кратко в Белия дом.

— Трябва да се върна във Вашингтон за няколко дни — каза Гас на Олга, докато се разхождаха из зоологическата градина.

— Колко?

— За колкото съм нужен на президента.

— Колко вълнуващо!

Гас кимна.

— Най-добрата работа в света. Но пък не мога сам да съм си господар. Ако кризата с Германия ескалира, ще мине дълго време, преди да се върна в Бъфало.

— Ще ни липсваш.

— И ти ще ми липсваш. Така се сближихме откак се върнах. — Излизаха с лодка в езерото в парка Делауеър, ходиха на плаж на Кристъл бийч, пътуваха с параходче нагоре по реката към Ниагарския водопад и към канадския бряг на езерото и през ден играеха тенис. Винаги бяха с група приятели и ги наглеждаше поне една от бдителните майки. Днес с тях беше госпожа Вялова. Вървеше на няколко крачки зад тях и говореше с Чък Диксън. Гас продължи: — Чудя се имаш ли представа колко ще ми липсваш.

Олга се усмихна, но не отговори.

— Това е най-хубавото лято в живота ми — каза Гас.

— И в моя! — каза тя и завъртя бяло-червеното чадърче, което я пазеше от слънцето.

Думите й доставиха удоволствие на Гас, макар да не беше сигурен, че именно неговата компания я прави щастлива. Все не можеше да я разбере напълно. Видимо винаги й ставаше приятно да го среща и с радост разговаряше с него с часове. Но не беше забелязал никакво чувство, никакъв признак, че отношението й към него не е просто приятелско, а има страст. Разбира се, нито едно прилично момиче няма да показва такива признаци преди да се сгоди. Въпреки всичко, Гас беше объркан. Навярно това беше част от привлекателността на Олга.

Гас живо помнеше как Карълайн Уигмор показва нуждите си с непогрешима яснота. Установи, че често мисли за Карълайн, единствената друга жена, която беше обичал някога. Щом тя можеше да каже какво иска, защо и Олга да не може? Но Карълайн беше омъжена жена, а Олга — девойка под крилото на родителите си.

Спряха пред мечата клетка и погледаха през стоманените пръти едно кафяво мече. То седеше и също ги гледаше.

— Чудя се дали всичките ни останали дни може да са така щастливи — подхвана Гас.

— Защо не? — отвърна тя.

Това насърчение ли беше? Погледна я, но тя продължаваше да наблюдава мечето. Гас изучаваше сините й очи, мекия розов овал на лицето й, нежната кожа на шията й.

— Ако бях Тициан, щях да те нарисувам.

Край тях минаха госпожа Вялова и Чък и продължиха разходката. Гас и Олга нямаше кога да останат по-усамотени.

Най-сетне тя обърна поглед към него и на Гас му се стори, че вижда обич в очите й. Това му даде смелост. „Ако един президент, който е овдовял преди по-малко от година, може да го направи, значи и аз мога“, рече си той.

— Обичам те, Олга.

Тя не каза нищо. Продължи да го гледа.

Гас преглътна. Отново не беше способен да я разгадае.

— Има ли някаква възможност… може ли да се надявам някой ден да ме обичаш и ти?

Взря се в нея със затаен дъх. В момента тя държеше живота му в ръцете си.

Мълчаха дълго. Мислеше ли? Претегляше ли го? Или просто се колебаеше, преди да вземе решение, което би променило живота й?

Накрая тя се усмихна и рече:

— О, да.

Гас едва повярва на чутото.

— Какво? Наистина ли?

— Наистина — засмя се тя щастливо.

— Обичаш ли ме? — попита той и взе ръката й. Тя кимна.

— Трябва да го кажеш — рече той.

— Да, Гас, обичам те.

Той целуна ръката й.

— Ще говоря с баща ти, преди да замина за Вашингтон.

— Мисля, че знам какво ще отговори.

— След това можем да кажем на всички.

— Да.

— Благодаря ти — каза той с жар. — Направи ме много щастлив.

VII

Гас се отби в кабинета на Йосиф Вялов на следващата сутрин и официално му поиска разрешение да предложи брак на Олга. Вялов обяви, че е доволен. Макар да очакваше отговора, Гас се почувства отмалял от облекчение.

Гас беше тръгнал към гарата да вземе влака за Вашингтон, затова се разбраха да празнуват веднага след завръщането му. А през това време за младежа беше удоволствие да остави планирането на сватбата в ръцете на своята майка и на майката на Олга.

С пружинираща крачка влезе в салона на Централната гара на Търговската улица и налетя на Роза Хелман. Тя излизаше с малка пътна чанта в ръка. Носеше червена шапка.

— Здравей — каза Гас. — Мога ли да ти помогна с багажа?

Не, благодаря ти, не тежи. Отсъствах само една нощ. Бях на интервю в една от телеграфните агенции.

Гас вдигна вежди.

— За репортерско място?

— Да. И го получих.

— Поздравления! Извини ме, ако звуча изненадано. Не знаех, че вземат на работа жени.

— Не е обичайно, но не е и нечувано. Ню Йорк Таймс е наел първата си репортерка през 1869 година. Името й било Мария Морган.

— С какво ще се занимаваш?

— Ще помагам на вашингтонския кореспондент. Истината е, че любовният живот на президента ги е навел на мисълта, че им трябва жена в столицата. Мъжете имат склонността да пропускат романтичните истории.

Гас се почуди дали е споменала, че е близка с един от най-доверените сътрудници на Уилсън. Вероятно — репортерите не бяха свенливи. Несъмнено това й беше помогнало да получи назначението.

— А аз се връщам във Вашингтон. Предполагам, че ще се видим там.

— Надявам се.

— И аз имам добри новини — радостно отбеляза той. — Предложих на Олга Вялова и тя прие. Ще се женим.

Роза го изгледа и каза:

— Глупак.

Да го беше зашлевила, нямаше да го изуми толкова. Гас я гледаше със зяпнала уста.

— Проклет глупак — повтори тя и се отдалечи.

VIII

Още двама американци загинаха на деветнадесети август, когато германците торпилираха друг голям британски лайнер, Арабик.

Гас съжаляваше за жертвите, но повече се ужасяваше от неумолимото въвличане на Америка в европейския конфликт. Имаше усещането, че президентът е на ръба. Гас искаше да се ожени в мирен и щастлив свят; страхуваше се от бъдеще, почернено от клането, жестокостта и разрухата на войната.

По нареждане на Уилсън Гас довери на неколцина репортери, извън протокола, че президентът е на ръба да скъса дипломатическите отношения с Германия. Междувременно новият държавен секретар Робърт Лансинг опита да сключи някаква сделка с немския посланик граф Йохан фон Бернсторф.

„Нещата могат ужасно да се объркат“, помисли Гас. Немците можеха да отвърнат на блъфа на Уилсън и да му се противопоставят. Тогава какво би сторил той? Ако не направи нищо, ще изглежда глупаво. Уилсън каза на Гас, че скъсването на дипломатическите отношения няма непременно да доведе до война. Гас остана със страшното чувство, че кризата е извън контрол.

Но кайзерът не искаше война с Америка и за огромно облекчение на младия дипломат, рискованата постъпка на Уилсън даде резултат. В края на август германците обещаха да не атакуват пътнически кораби без предупреждение. Не беше съвсем задоволително, но прекрати противопоставянето.

Американските вестници, които не уловиха нито един от нюансите на положението, бяха във възторг. На втори септември Гас победоносно прочете на президента един абзац от хвалебствен материал в днешния Ню Йорк Ивнинг Поуст.

— Още не са отстъпили — каза президентът.

IX

Една вечер в края на септември заведоха Лев в склада, съблякоха го гол и вързаха ръцете му зад гърба. После Вялов излезе от кабинета си.

— Куче. Бясно псе.

— Какво съм направил? — попита Лев.

— Знаеш какво си направил, помияр мръсен.

Лев се уплаши — ако Вялов не иска да го чуе, то той няма да успее да се измъкне.

Вялов съблече сакото си и нави ръкавите на ризата.

— Носете — нареди той.

Норман Найъл, мършавият счетоводител, влезе в кабинета и се върна с бич в ръка.

Лев зяпна бича. Беше обикновен руски бич, с каквито по традиция се наказват престъпниците. Имаше дълга дървена дръжка и три корави кожени жила с оловни топчета на края. Лев никога не беше удрян с камшик, но беше виждал да се прави. В провинцията често дребните кражби и прелюбодеянието се наказваха с бичуване. В Петербург пък го прилагаха на политическите престъпници. Двадесет удара можеха да осакатят човек; сто — да го убият.

Вялов, още с жилетката със златната верижка на часовника, взе бича и го претегли в ръка. Найъл се изкиска. Иля и Тео гледаха с интерес.

Лев боязливо се сви, подложи гръб и се притисна в камара автомобилни гуми. Ударът се стовари с жестоко свистене, захапа врата и раменете му и той извика от болка.

Вялов удари пак. Този път заболя повече.

Лев сам не можеше да повярва на глупостта си. Беше преспал с девствената дъщеря на силен и жесток човек. Какво си беше въобразявал? Защо никога не можеше да устои на изкушението?

Вялов замахна отново. Този път Лев се хвърли по-далеч от бича, за да избегне удара. Само краищата на жилата го застигнаха, ала и те се забиха болезнено в плътта му и той отново извика.

Вялов вдигна камшика, почна да го спуща и спря по средата, когато Лев се извъртя, после удари. Ударът попадна върху бедрата на Лев и той видя как от раните шурва кръв. При следващото замахване отчаяно се метна встрани, препъна се и рухна на бетонния под. Докато лежеше на гръб и бързо губеше сила, Вялов го наложи отпред, по корема и хълбоците. Лев се търкулна. Изпитваше прекалено силна болка и страх, та да се изправи. Събра сили колкото да изпълзи на колене, като дете, но се хлъзна в кръвта си и камшикът отново изплющя върху него. Спря да крещи — не му остана дъх. Реши, че Вялов ще го бие до смърт. Закопня да изпадне в несвяст.

Ала Вялов му отказа това облекчение. Пусна камшика, запъхтян от усилието.

— Трябва да те убия — каза той, когато успя да поеме въздух. — Но не мога.

Лев не разбираше. Лежеше в локва кръв и гледаше нагоре към мъчителя си.

— Тя е бременна — продължи Вялов.

Със замъгления от страх и болка ум, Лев опита да разсъждава. Използваха кондоми. Човек можеше да си купи във всеки голям американски град. Винаги си слагаше. С изключение на първия път, разбира се, когато той не очакваше нищо; и когато тя му показваше празната къща и го бяха направили на голямото легло в спалнята за гости; и веднъж в градината след мръкване…

Разбра, че се е случило няколко пъти.

— Щеше да се жени за момчето на сенатор Дюър — каза Вялов и Лев долови в острия му глас едновременно горчивина и гняв. — Внукът ми можеше да стане президент.

На Лев му беше трудно да мисли, обаче схвана, че сватбата ще трябва да се отмени. Нямаше как Гас Дюър да се ожени за бременна с чуждо дете жена, колкото и да я обича. Освен ако…

Успя да изграчи няколко думи.

— Не е нужно да ражда… в града има лекари, които…

Вялов грабна пак бича. Лев се сви. Вялов ревна:

— Да не си го помислил! Това е против Божията воля!

Лев беше удивен. Всяка неделя возеше семейството до църквата, но си мислеше, че религиозността на Йосиф е престорена. Той живееше в измама и насилие. А не можеше да понесе и споменаването на аборт! На Лев му се щеше да запита дали неговата църква не забранява също и подкупите и побоите.

— Можеш ли да си представиш на какво унижение ме подлагаш? Всеки вестник в града отрази годежа. — Лицето на Вялов поаленя и гласът му се превърна в рев. — Какво ще кажа на сенатор Дюър? Запазих дата в църквата! Наех доставчици на храна, на цветя! Поканите са в печатницата! Направо виждам госпожа Дюър, надменната стара чанта, как ми се смее зад сбръчканата си длан. И това заради един шибан шофьор!

Той вдигна бича отново, после го запрати надалеч с мощен замах.

— Не мога да те убия. — Обърна се към Тео. — Заведете това лайно на лекар. Да го позакърпи. Ще се жени за дъщеря ми.

I

Бащата на Били го попита:

— Може ли да си поговорим, моето момче?

Били се изуми. През последните близо две години, откакто момчето спря да посещава параклиса „Витезда“, двамата едва разговаряха. В къщицата на улица „Уелингтън“ властваше напрежение. Били почти беше забравил какво е да чува тихи и дружелюбни гласове в кухнята или даже шумни гласове, извисени в разгорещените им спорове от едно време. Тягостната атмосфера беше една от причините Били да се запише в армията.

А сега тонът на тате беше почти смирен. Били внимателно огледа лицето му. Видя същото — никаква нападателност, никакво предизвикателство, само молба.

Въпреки това, Били не беше готов да играе на същата мелодия.

— За какво? — попита той.

Баща му отвори уста за остра забележка, после явно се овладя.

— Бях твърде горделив. Това е грях. Може би и ти си горделив, но това е между теб и Бог, а не е извинение за мен.

— Отне ти две години да го разбереш.

— Щеше да ми отнеме повече, ако не се беше записал в армията.

Били и Томи бяха излъгали за възрастта си и миналата година се бяха записали доброволци. Постъпиха в Осми батальон на Уелските стрелци, известен като Приятелите от Абъроуен. Този тип батальони бяха нова идея. Мъжете от един и същ град оставаха заедно, за да се обучават и да се сражават редом с хора, с които са израснали. Смяташе се, че е добре за бойния дух.

Групата на Били премина едногодишно обучение, главно в един лагер край Кардиф. Беше му приятно. Оказа се по-лесно от работата в мината, пък и далеч по-безопасно. Наред с определено количество смазваща скука — обучението често означаваше чакане — в лагера имаше спортове, игри и цареше другарският дух на младежи, които усвояват нов начин на живот. В един продължителен период, когато нямаше какво да прави, Били случайно подхвана някаква книга. Оказа се, че чете пиесата Макбет. За своя изненада намери историята вълнуваща, а поезията — странно завладяваща. Езикът на Шекспир не го затрудни — беше прекарал толкова много часове в четене на английския от седемнадесети век на протестантската Библия. След това се запозна с всички произведения на Шекспир и препрочете най-хубавите пиеси по няколко пъти.

Обучението завърши и Приятелите получиха два дни отпуск, преди да заминат за Франция. Тате смяташе, че е възможно сега да вижда Били за последен път жив. Навярно затова си беше наложил да се смири и да поговори с него.

Били погледна часовника. Дошъл беше тук, само за да се сбогува с майка си. Планираше да прекара отпуска си в Лондон с Етел и с нейната привлекателна наемателка. Хубавото лице на Милдред с алените устни и изпъкналите зъби беше живо в ума му, откакто тя го сепна с думите „мама му стара, ти ли си Били“. Мешката му стоеше на пода до вратата, вързана и готова. Вътре бяха и събраните съчинения на Шекспир. Томи го чакаше на гарата.

— Имам да хващам влак — каза Били.

— Има много влакове — отговори тате. — Седни, Били… моля те.

Били не се чувстваше удобно, когато баща му беше в такова настроение. Тате може да беше твърде праведен, високомерен и остър, но поне беше силен. Били не искаше да го вижда как отслабва.

Дядо седеше на обичайното си място и слушаше.

— Хайде, Били, бъди добро момче — взе да го увещава той. — Дай на татко си възможност, а?

— Добре тогава — отвърна Били и седна край кухненската маса.

Майка му дойде от килера.

Замълчаха. Били знаеше, че може би никога вече няма да влезе в този дом. Когато се върна от военния лагер, той за пръв път видя, че къщата е малка, стаите са мрачни, а въздухът е натежал от въглищен прах и мирис на готвено. И най-вече след непринудените закачки в казармата той разбираше, че тук са го възпитали в пуританско благочестие, при което много от човешките и естествените неща не могат да намерят израз. Ала и така мисълта, че заминава, го натъжаваше. Тук всичко беше просто. Били вярваше в Бога, слушаше тате и имаше доверие на останалите работници долу в мината. Собствениците на мината бяха зли, профсъюзът бранеше хората и социализмът предлагаше по-светло бъдеще. Животът обаче не беше толкова прост. Били можеше и да се завърне на улица „Уелингтън“, но никога вече нямаше да е тукашното момче.

Тате допря длани, затвори очи и каза:

— Господи, помогни на раба Си да е смирен и покорен като Иисуса. — После отвори очи и продължи: — Защо го направи, Били. Защо се записа?

— Защото сме във война — рече Били. — Трябва да се сражаваме, независимо дали ни харесва или не.

— Нима не разбираш… — Тате спря и вдигна ръце в помирителен жест. — Нека започна отново. Нали не вярваш на вестниците, като пишат, че немците са злодеи, които изнасилват монахини?

— Не. Всичко, което пишат за миньорите, е лъжа, така че не очаквам да напишат истината за немците.

— Както виждам нещата, това е капиталистическа война, която няма нищо общо с трудовия човек. Но ти може да не се съгласиш.

Били се удиви от усилията на тате да поддържа помирителен тон. Досега не го беше чувал да казва може да не се съгласиш. Той отговори:

— Не знам много за капитализма, обаче навярно си прав. Въпреки това, немците трябва да бъдат спрени. Мислят, че им се полага да управляват света!

— Ние сме британци — каза тате. — Нашата империя владее повече от четиристотин милиона души. Една нищожна част имат правото на глас. Не управляват собствените си страни. Питай средния британец защо и той ще ти каже, че да управляваме низшите народи е наша съдба. — Тате разпери ръце в жест, който говореше Не е ли очевидно? — Били, момчето ми, не германците си мислят, че трябва да владеят света, а ние!

Били въздъхна. Съгласен беше с всичко това.

— Но ни атакуват. Причините за войната може да са погрени, но така или иначе трябва да воюваме.

— Колцина загинаха през последните две години? — попита тате. Той повиши глас, но не от гняв, а по-скоро от тъга. — Милиони! И това ще продължи, докато млади мъже са съгласни да се избиват взаимно така или иначе, както казваш.

— Ще продължи, докато някой победи, тъй мисля.

— Според мен се боиш хората да не решат, че те е страх — каза мама.

— Не — отговори Били, но мама беше права.

Имаше и друго, освен разумните му доводи за постъпването в армията. Както обикновено, мама четеше сърцето му. Вече близо две години Били слушаше и четеше, че здравите младежи като него са страхливци, ако не воюват. Така пишеха вестниците; така се говореше из магазините и кръчмите; в центъра на Кардиф хубави момичета раздаваха бели пера на всяко момче без униформа, а сержантите от наборните комисии подиграваха цивилните младежи по улиците. Били знаеше, че това е пропаганда, ала все пак се влияеше. Установи, че трудно понася мисълта хората да го вземат за страхливец.

Били си представяше как обяснява на момичетата с белите пера, че работата във въгледобивната мина е по-опасна от това да си войник. За повечето войници, с изключение на онези на фронтовата линия, вероятността да бъдат ранени или убити беше далеч по-малка, отколкото за миньорите. А и Великобритания се нуждаеше от въглища. С тях плаваха половината кораби от военноморския флот. Всъщност, правителството заяви, че не желае миньорите да влизат в армията. Ала нито един от тези аргументи нямаше значение. Щом облече коравите куртка и панталони, обу новите ботуши и наложи островърхото кепе, Били се почувства по-добре.

Тате каза:

— Хората мислят, че в края на месеца ще има голяма офанзива.

— Да. Офицерите не проронват и думичка, но всички останали приказват за това. Предполагам, това е причината изведнъж да се засилят да пращат толкова хора на фронта.

— Вестниците казват, че това може да е битката, която ще обърне хода на войната — началото на края.

— Е, да се надяваме.

— Би трябвало сега да разполагате с достатъчно боеприпаси благодарение на Лойд Джордж.

— Аха.

Предходната година имаше недостиг на снаряди. Вестникарските писания за „Скандала със снарядите“ едва не свалиха премиера Аскуит. Той състави коалиционно правителство, създаде нов пост — министър на боеприпасите — и го повери на най-популярния член на кабинета, Дейвид Лойд Джордж. Оттогава производството на муниции се увеличи.

— Гледай да се пазиш — рече тате.

Мама добави:

— Не бъди герой. Остави това на онези, които почнаха войната — висшата класа, консерваторите, офицерите. Прави каквото ти се каже, нищо повече.

Дядо се обади:

— Войната е война. Няма безопасен начин да я водиш.

Така те се сбогуваха с него. Били искаше да се разплаче, но сурово потисна желанието.

— Е, да тръгвам тогава — каза той и стана.

Дядо му стисна ръката. Мама го целуна. Тате също се ръкува с него, но се поддаде на порива си и го прегърна. Били не помнеше кога за последно баща му го е прегръщал.

— Бог да те благослови и да те пази, Били — каза тате просълзен.

Били почти загуби самообладание.

— Довиждане значи — отговори той. Взе си мешката. Чу мама да хлипа. Без да погледне назад, излезе и затвори вратата.

Пое дълбоко дъх и се успокои. После тръгна надолу по стръмната улица към гарата.

II

Реката Сома се виеше от изток на запад през Франция по своя път към морето. Фронтовата линия вървеше от север на юг и пресичаше реката недалеч от Амиен. На юг линията на Съюзниците се държеше от френските войски чак до Швейцария. На север по-голямата част от войските бяха на Великобритания и на страните от Британската общност.

Оттук на северозапад имаше почти двадесет мили хълмове. Немските окопи в този сектор бяха изкопани в склоновете им. А от един такъв окоп Валтер фон Улрих наблюдаваше британските позиции през своя мощен бинокъл Допелфернрор, произведен от фирмата Цайс.

Денят беше слънчев в началото на лятото и Валтер чуваше птичи песни. Ябълковите дървета храбро цъфтяха в една избегнала засега артилерийския обстрел овощна градина недалеч от него. „Хората са единствените животни, които изтребват събратята си с милиони и превръщат пейзажа в осеяна с кратери и опасана с бодлива тел пустиня. Може би човешката раса съвсем ще се самоунищожи и ще остави света за птиците и дърветата“, мислеше апокалиптично Валтер. „И може би така ще е по-добре.“

Като се върна към по-практичните неща, той отсъди, че високата позиция има множество преимущества. На британците щеше им се наложи да атакуват нагоре. А още по-полезна беше възможността германците да виждат всичко, което британците правят. И Валтер беше сигурен, че тъкмо сега те се готвят за мощен удар.

Тази подготовка трудно можеше да се прикрие. В продължение на месеци британците заплашително поправяха пътищата и железниците в този дотогава задрямал кът от френската провинция. Сега използваха тези снабдителни линии, за да докарат стотици тежки оръдия, хиляди коне и десетки хиляди войници. Зад фронтовата линия несекващ поток камиони и влакове стоварваха сандъци с муниции, варели прясна вода и бали слама. Валтер фокусира бинокъла върху един свързочен отряд — мъжете копаеха тесен окоп и развиваха грамадна макара, несъмнено телефонен кабел.

Сигурно имат големи надежди, хладно отсъди Валтер. Разходът на хора, пари и труд беше колосален. Той можеше да се оправдае само ако британците смятаха това да е решителната атака за изхода на войната. Валтер се надяваше да са прави, по един или друг начин.

Колчем погледнеше вражеската територия, той мислеше за Мод. В портфейла си носеше нейна снимка, изрязана от списанието Татлър. На снимката се виждаше Мод в драматично семпла бална рокля в хотел Савой, а надписът гласеше „Лейди Фицхърбърт винаги се облича по последната мода.“ Валтер предполагаше, че напоследък Мод не танцува много. Дали беше намерила своята роля във войната, както беше направила сестра му в Берлин? Грета носеше дребни подаръци на ранените във военните болници. Или пък, като майка му, която се беше оттеглила в провинцията и садеше в цветните лехи картофи заради недостига на храна?

Валтер не знаеше дали британците имат достатъчно храна. Германските кораби бяха затворени в пристанищата заради британската блокада, затова почти от две години в Германия нямаше внос по море. Британците обаче продължаваха да се снабдяват от Америка. От време на време немските подводници атакуваха презатлантическите кораби, но главното командване се въздържаше да започне така наречената „неограничена подводна война“ от страх да не вкара по този начин и американците във войната. Затова Валтер предполагаше, че Мод не е гладна като него. При това той се хранеше по-добре от цивилните си съотечественици. В някои германски градове имаше стачки и демонстрации срещу недостига на храна.

Нито Валтер беше писал на Мод, нито тя на него. Нямаше пощенски услуги между Германия и Великобритания. Единствената възможност за връзка можеше да се отвори, ако някой от двамата замине за неутрална страна — Съединените щати или Швеция навярно — и пусне писмото си оттам. За Валтер обаче засега не се беше появила такава възможност. Може би също и за Мод.

Измъчваше се от това, че не знае нищо за нея. Боеше се, че е болна, лежи в болница, а той не подозира. Копнееше войната да свърши, за да бъде отново с Мод. Отчаяно искаше победа за Германия, разбира се, но понякога просто не го беше грижа и за загубата, стига само Мод да е добре. Привиждаха му се кошмари как войната свършва, той отива в Лондон да я намери и му казват, че е мъртва.

Изтика тази страшна мисъл от ума си. Фокусира бинокъла върху по-близките британски позиции и почна да разглежда загражденията от бодлива тел от немската страна на ничията земя. Бяха в два пояса, всеки с ширина петнадесет стъпки. Бодливата тел беше здраво закрепена в земята с железни колове и не можеше лесно да се мести. Представляваше успокоително здрава преграда.

Валтер слезе от ръба на окопа и тръгна надолу по дълга дървена стълба към едно дълбоко укритие. Недостатъкът на позицията на хълма беше, че траншеите са по-видими за противниковата артилерия и за компенсация укритията в този сектор бяха вкопани дълбоко в песъчливата почва. Достатъчно дълбоко, та да доставят закрила от всичко с изключение на пряко попадение от най-големия възможен снаряд. Имаше пространство за укриване на всички по време на бомбардировка. Освен това, някои укрития бяха свързани и ако бомбардировката затрупаше някой изход, човек имаше откъде другаде да се измъкне.

Валтер седна на една дървена пейка и извади бележника си. В продължение на няколко минути той състави кратки записки за наблюденията си. Докладът му щеше да потвърди други разузнавателни сведения. Тайните агенти предупреждаваха за „голям натиск“, както се изразяваха британците.

Тръгна през лабиринта от окопи към дъното на позицията. Немците бяха построили три линии окопи, на по два или три километра една от друга. Така ако противникът ги изтласка от фронтовата линия, те биха могли да отстъпят към следващ окоп и в случай на неуспех — към трети. С голямо задоволство Валтер заключи, че каквото и да става, няма да има бърза победа за британците.

Намери коня си и се отправи към главната квартира на Втора армия. Пристигна там по обед. В офицерската столова с изненада се натъкна на баща си. Старецът беше в генералния щаб и сега сновеше между бойните полета точно както в мирно време пътуваше от една европейска столица към друга.

Ото изглеждаше остарял. Беше отслабнал — всички германци бяха отслабнали. Венецът коса около плешивото му теме беше толкова ниско остриган, че той изглеждаше гологлав. Ала беше пъргав и бодър. Войната му прилягаше. Допадаше му вълнението, бързането, светкавичните решения и непрестанното впечатление за спешност.

Ото никога повече не спомена Мод.

— Какво видя? — попита той.

— В този район ще има мощен удар до няколко седмици — отговори Валтер.

Баща му скептично поклати глава.

— Секторът на река Сома е най-добре защитената част от нашата линия. Ние държим височините и имаме три линии окопи. На война нападаш най-слабата позиция на противника, а не най-силната — даже и британците знаят това.

Валтер разказа какво е видял току-що: камионите, влаковете и свързочният отряд, който прокарва телефона.

— Вярвам, че това е измама — отговори Ото. — Ако това беше мястото на тяхното истинско нападение, щяха да се постараят да прикрият действията си по-добре. Тук ще направят маневра и после ще нанесат основния удар на север, във Фландрия.

Валтер попита:

— А фон Фалкенхайн в какво вярва?

Ерих фон Фалкенхайн беше началник на генералния щаб вече почти две години.

Ото се усмихна и рече:

— Фон Фалкенхайн вярва каквото му кажа аз.

III

Когато сервираха кафето след обяда, лейди Мод попита лейди Хърмия:

— Лельо, знаеш ли как да се свържеш с адвоката на Фиц в спешен случай?

Леля Хърм изглеждаше леко сепната.

— Скъпа моя, какво общо имам аз с адвокати?

— Човек никога не знае. — Мод се обърна към иконома, който тъкмо слагаше кафеника на сребърния триножник. — Граут, бъди така добър да ми донесеш лист и молив.

Граут излезе и се върна с материалите за писане. Мод написа името и адреса на семейния адвокат.

— Това защо ми е? — попита леля Хърм.

— Може да ме арестуват този следобед — весело подхвърли Мод. — Ако се случи, обади се на човека, ако обичаш, и го помоли да дойде да ме извади от затвора.

— О! Не може да говориш сериозно!

— Не, сигурна съм, че няма да стане. Но, за всеки случай… — Мод целуна леля си и излезе от стаята.

Държанието на леля Хърм гневеше Мод, но повечето жени си бяха такива. Не подобаваше на една дама дори да знае името на семейния адвокат, камо ли да разбира законните си права. Не беше чудно тогава, че жените биват така безмилостно експлоатирани. Мод си сложи шапката, ръкавиците и лекото лятно палто, излезе на улицата и хвана автобус за Олдгейт.

Беше сама. След избухването на войната правилата за придружаването на дамите не бяха така строги. Вече не беше скандално неомъжена жена да излиза денем без придружител. Леля Хърм не одобряваше промяната, обаче нито можеше да заключи Мод, нито можеше да се обърне към Фиц, който се намираше във Франция. И така, налагаше й се да приеме положението, макар и с кисела физиономия.

Мод издаваше Войнишка съпруга, малотиражен вестник, кой се застъпваше за по-добро отношение към издържаните от фронтоваците семейства. Един консервативен депутат беше описал вестника като „зловредна заплаха за правителството“ и оттогава тези думи биваха отпечатвани на заглавката на всеки брой. Гневната кампания на Мод се захранваше от нейната ненавист към подчиненото положение на жените, съчетана с ужаса й от безсмисленото клане във войната. Субсидираше вестника от собственото си малко наследство. Тези пари бездруго не й трябваха особено: Фиц винаги плащаше за всичко, от което тя имаше нужда.

Етел Уилямс беше управител на изданието. Тя с готовност напусна шивашката фабрика заради по-добрата заплата тук и заради позициите на вестника. Етел споделяше гнева на Мод, но притежаваше други умения. Мод разбираше висшата политика — в обществото се срещаше с министри от правителството и разговаряше с тях по злободневни теми. Политическият свят на Етел беше друг — Националния профсъюз на производителите на облекла, Независимата Лейбъристка партия, стачки, локаути и улични шествия.

Както беше уговорено, Мод и Етел се срещнаха в Олдгейт, срещу местния клон на Асоциацията на войнишките и моряшките семейства.

Преди войната тази добронамерена благотворителна организация даваше възможност на заможни дами снизходително да оказват помощ и да дават съвети на притеснени съпруги на военнослужещи. Сега имаше нова роля. Правителството изплащаше по един паунд и един шилинг на всяка войнишка съпруга с две деца, която е разделена от мъжа си заради войната. Не беше много — половин миньорска надница — но се оказа достатъчно да измъкне милиони жени и деца от положение на смазваща бедност. Асоциацията на войнишките и моряшките семейства разпределяше тези военновременни помощи. Помощите обаче се плащаха само на жени с „добро поведение“ и понякога дамите от организацията не даваха отпуснатите от правителството пари на онези съпруги, които отхвърляха техните съвети за отглеждането на децата, управлението на домакинството и опасностите, които произтичат от посещаването на мюзикхоловете и пиенето на джин.

Мод мислеше, че тези жени щяха да се оправят по-добре без джина, но това не даваше право на никого да ги тласка към нищетата. Вбесяваше се, че удобно живеещи хора от средната класа съдят войнишките съпруги и ги лишават от средства за прехрана на техните деца. Смяташе, че парламентът не би позволил такъв произвол, ако жените имаха право на глас.

Заедно с Етел бяха и още дузина жени от работническата класа и един мъж, Бърни Лекуит, секретар на Олдгейтския клон на Независимата Лейбъристка партия. Партията одобряваше вестника на Мод и подкрепяше кампаниите му.

Когато Мод се присъедини към тази група, Етел говореше на един младеж с бележник.

— Помощта за разделени от съпрузите си жени не е подаяние — казваше тя. — Тези пари се полагат на войнишките съпруги по право. Трябва ли да преминете изпит за добро поведение преди да си получите репортерската заплата? А господин Аскуит трябва ли да дава отчет колко мадейра пие, преди да получи заплата като депутат в парламента? Войнишките съпруги имат право на тези пари, така, както всички останали имат право на надница.

„Етел е открила гласа си“, прецени Мод. „Изразява се просто и живо.“

Репортерът я гледаше възхитено. Явно почти беше влюбен в нея. С доста извинителен тон той каза:

— Противниците ви твърдят, че една жена не заслужава тази издръжка, ако изневерява на съпруга си.

— А проверявате ли съпрузите? — възмути се Етел. — Знам, че има домове с лоша слава из Франция и Месопотамия и другаде, където служат нашите войници. Дали армията записва имената на женените мъже, които влизат в подобни домове, и им спира заплатата? Прелюбодеянието е грях, но не е основание да се лиши прелюбодейката от средства и да се оставят децата й да гладуват.

Етел носеше на хълбок малчугана си, Лойд. Той беше вече на шестнадесет месеца и можеше да ходи или поне да залита. Имаше тъмна косица и зелени очи — хубав като майка си. Мод протегна ръце да го вземе и той с готовност отиде при нея. Прониза я копнеж — направо й се искаше да беше забременяла след единствената си нощ с Валтер, въпреки всички трудности които това би донесло.

Нямаше никакви вести от Валтер от по-миналата Коледа насам. Не знаеше жив ли е, или е загинал. Може би вече беше вдовица. Опита да не изпада в мрачно настроение, но неусетно я полазиха страшни мисли и трябваше да се мъчи да не заплаче.

Етел приключи с омайването на репортера и представи Мод на млада жена с две деца, стиснали полите й.

— Това е Джейн МакКъли, за която ти говорих. — Джейн имаше хубаво лице и решителен поглед.

Мод подаде ръка с думите:

— Надявам се днес да постигнем справедливост за Вас, госпожо МакКъли.

— Убедена съм, мадам. Много мило от Ваша страна. — Привичните почтителни маниери отмираха трудно дори и в егалитарните политически движения.

— Готови ли сме всички? — попита Етел.

Мод й подаде Лойд и групичката прекоси улицата. Влязоха през главния вход на благотворителната асоциация. Имаше приемна, където зад едно писалище седеше жена на средна възраст. Тя изглеждаше уплашена от тълпата. Мод я успокои:

— Няма от какво да се боите. Госпожа Уилямс и аз сме тук да видим госпожа Харгрийвс, вашата управителка.

— Ще видя дали е тук — нервно отвърна жената и стана.

Етел каза:

— Знам, че е тук. Видях я да влиза преди половин час.

Рецепционистката припряно излезе.

Жената, която се върна заедно с нея, не можеше да бъде сплашена така лесно. Госпожа Харгрийвс беше яка особа, някъде над четиридесет години. Носеше френско палто, пола и модерна шапка с широка плисирана панделка. Мод ехидно си рече, че ансамбълът губи целия си европейски шик върху тази мощна фигура. Госпожа Харгрийвс обаче притежаваше увереността, която носят парите. Притежаваше също тъй и голям нос.

— Да? — грубо попита тя.

„В борбата за равенство на жените понякога трябва да се бориш и с жени, не само с мъже“, помисли Мод.

— Дойдох да се видя с Вас, защото съм загрижена от Вашето отношение към госпожа МакКъли.

Госпожа Харгрийвс се постресна, несъмнено от аристократичния акцент на Мод. Огледа я изпитателно от глава до пети. Вероятно отбелязваше, че дрехите на Мод са също толкова скъпи, колкото и нейните. Когато заговори отново, тонът й не беше така арогантен:

— Боя се, че не мога да обсъждам индивидуални случаи.

— Обаче госпожа МакКъли ме помоли да разговарям с Вас. И е тук да потвърди.

— Не ме ли помните, госпожо Харгрийвс? — попита Джеин МакКъли.

— Всъщност, да. Помня, че бяхте много неучтива с мен.

Джейн се обърна към Мод и поясни:

— Рекох й да иде да си пъха носа в работите на някой друг.

Жените се разкискаха при споменаването на носа, а госпожа Харгрийвс се изчерви.

— Само че не може да отхвърлите кандидатура за помощ с основанието, че кандидатката не се е държала учтиво с Вас. — Мод сдържаше гнева си и се стараеше да говори с ледено неодобрение. — Вие със сигурност сте наясно с това.

Госпожа Харгрийвс отбранително вирна брадичка.

— Госпожа МакКъли е била видяна в питейното заведение Кучето и патицата и в мюзикхола Степни, и в двата случая с млад мъж. Правителството не иска да финансира непристойното поведение.

На Мод й се прииска да я удуши.

— Вие като че ли не разбирате каква е Вашата роля. Не Ви се полага да отказвате плащане на основата на подозрения.

Госпожа Харгрийвс позагуби самоувереността си. Етел подхвърли:

— Предполагам, че господин Харгрийвс е в безопасност у дома, Нали?

— Не, не е — бързичко отвърна жената. — Той е с армията в Египет.

— О! Значи и Вие получавате издръжка.

— Това какво общо има?

— Някой идва ли у дома Ви, госпожо Харгрийвс, за да проверява как се държите? Проверява ли се нивото на шерито в декантера в бюфета? Разпитва ли Ви някой за приятелството Ви с доставчика от бакалията?

— Как смеете!

Мод каза:

— Възмущението Ви е разбираемо. А сега може би ще прецените защо госпожа МакКъли е реагирала така на Вашите разпити.

Госпожа Харгрийвс извиси глас.

— Това е нелепо. Няма място за сравнение!

— Няма място за сравнение ли? — гневно отвърна Мод — Съпругът на госпожа МакКъли, също като Вашия, рискува живота си за своята страна. И двете имате право на помощта за разделените от войната семейства. Обаче Вие имате правото да съдите нейното поведение и да й откажете парите, докато Вас никой не съди. Защо не? Офицерските съпруги понякога пият твърде много.

— И прелюбодействат — включи се Етел.

— Достатъчно! — викна госпожа Харгрийвс. — Отказвам да ме обиждат повече.

— Джейн МакКъли — също — каза Етел.

Мод обясни:

— Мъжът, когото сте видели с госпожа МакКъли, е бил нейният брат. Върнал се е у дома от Франция в отпуск. Разполагал е само с два дни и тя е имала желанието той да се позабавлява, преди да се върне в окопите. Затова го е завела в кръчмата и в мюзикхола.

Госпожа Харгрийвс се сконфузи, обаче отвърна предизвикателно:

— Да ми го беше казала, когато я попитах. Сега трябва да помоля да напуснете сградата.

— Сега, когато знаете истината, вярвам, че ще одобрите молбата на госпожа МакКъли.

— Ще видим.

— Настоявам да го сторите тук и сега.

— Невъзможно.

— Няма да си тръгнем, докато не го направите.

— Тогава ще повикам полицията.

— Добре.

Госпожа Харгрийвс се оттегли.

Етел се обърна към възхитения репортер:

— Къде е фотографът Ви?

— Чака отвън.

След няколко минути пристигна плещест полицай на средна възраст.

— Хайде, дами. Без проблеми, моля. Разотивайте се тихо.

— Отказвам да си тръгна. — Мод пристъпи напред. — Другите да правят каквото искат.

— А Вие коя ще да сте, мадам?

— Аз съм лейди Мод Фицхърбърт и ако искате да изляза, ще трябва да ме изнесете.

— Щом настоявате — отвърна полицаят и я взе на ръце.

Докато напускаха сградата, фотографът ги снима.

IV

— Не те ли е страх? — попита Милдред.

— Да — призна Били. — Малко.

Той можеше да разговаря с Милдред. Тя като че ли и без това знаеше всичко за него. Живееше със сестра му вече от няколко години, а жените винаги си казваха всичко. У Милдред обаче имаше и нещо друго, което го караше да се чувства спокоен. Момичетата в Абъроуен все се мъчеха да впечатляват момчетата, приказваха само за ефекта и току проверяваха в огледалото как изглеждат. А Милдред просто си беше Милдред. Понякога казваше неприлични неща и разсмиваше Били. Той чувстваше, че може да й довери всичко.

Беше почти напълно покорен от нейната привлекателност. Не го омагьосваха светлите й къдрави коси, нито сините очи, а безгрижното й държание. После идеше и разликата във възрастта. Тя беше на двадесет и три, докато Били още нямаше осемнадесет. Милдред изглеждаше доста опитна и проницателна и за Били беше твърде ласкателен искреният й интерес към него. Гледаше я с копнеж през стаята и се надяваше на възможност да си поговорят насаме. Питаше се дали ще се осмели да докосне ръката й, да я прегърне и да я целуне.

Седяха около квадратната маса в кухнята на Етел — Били, Томи, Етел и Милдред. Беше топла вечер и вратата към задния двор беше отворена. Двете момиченца на Милдред играеха с Лойд на настлания с плочи под на кухнята. Инид и Лилиан бяха на по три и четири, но Били още не ги различаваше. Заради децата двете жени не искаха да излизат, затова Били и Томи взеха няколко бири от кръчмата.

— Ще се справиш — каза Милдред. — Обучен си.

— Аха.

Обучението не помогна много за увереността на Били. Имаше много маршировка, козируване и учения с щик. Били нямаше усещането, че са го научили да оцелява.

— Ако всички германци се окажат просто чучела на прътове, ще знаем как да ги бодем с щиковете — обади се Томи.

— Е, можете и да стреляте, нали? — попита Милдред.

Известно време се бяха обучавали с ръждиви и счупени пушки с печат „Тр“, тоест тренировъчни. Това значеше, че не бива да се стреля с тях в никакъв случай. Но най-накрая получиха и по една пушка Лий-Енфийлд, с подвижен пълнител с десет патрона калибър 303. Оказа се, че Били стреля добре — можеше да изпразни пълнителя за по-малко от минута и пак да уцели мишена с човешки размери от триста ярда. Лий-Енфийлд бяха прочути със своята скорострелност и държаха световния рекорд: тридесет и осем изстрела в минута.

— Екипировката е наред — отговори Били на Милдред. — Офицерите ме тревожат. Досега не съм срещал и един, на когото бих се доверил при авария в мината.

— Всички добри са във Франция, предполагам — оптимистично рече Милдред. — Оставят кучите синове у дома да обучават новобранците.

Били се засмя на избора на думи. Тя нямаше задръжки.

— Дано си права.

Той се страхуваше истински от това, че може да се обърне и да избяга, когато германците започнат да стрелят по него. Това най-много го плашеше. Унижението ще е по-лошо от рана, мислеше той. Понякога това толкова го напрягаше, че се молеше ужасният миг да дойде по-бързо — тогава вече щеше да знае какъв е.

— Е, радвам се, че ще изпозастреляте злите немци — каза Милдред. — Всичките са насилници.

Томи каза:

— На твое място не бих вярвал на всичко прочетено в Дейли мейл. Ще те накарат да смяташ всички профсъюзни членове за предатели. Знам, че лъжат. Повечето членове на нашенския клон на профсъюза се записаха доброволци. Така че немците може да не са толкова лоши, колкото Мейл ги изкарва.

— Да, сигурно си прав. — Милдред се обърна пак към Били — Гледал ли си Скитникът?

— Да, обичам Чарли Чаплин.

Етел вдигна сина си.

— Кажи лека нощ на вуйчо Били. — Мъникът зашава в ръцете й, не искаше още да си ляга.

Били си го спомни като новородено, спомни си как зина и заплака. Колко голям и силен изглеждаше сега.

— Лека нощ, Лойд — рече той.

Етел беше кръстила сина си на Лойд Джордж. Единствен Били знаеше, че малкият има и второ име: Фицхърбърт. То беше написано в удостоверението за раждане, но Етел не го каза другиму.

На Били му се щеше граф Фицхърбърт да кацне на мерника на неговата Лий-Енфийлд.

— Прилича на дядо, а? — рече Етел.

Били не забелязваше такова нещо.

— Ще ти кажа като му порасне мустак — отвърна той с усмивка.

Милдред сложи момичетата да спят по същото време. После жените обявиха, че искат вечеря. Етел и Томи излязоха да купят стриди, а Били и Милдред останаха сами.

Били веднага започна:

— Наистина те харесвам, Милдред.

— И аз също — каза тя; затова той приближи стола си до нейния и я целуна.

Тя отвърна с желание.

Били беше правил това и преди. Целувал се беше с няколко момичета на задния ред в киното Мажестик на улица „Куум“. Те тутакси отваряха уста. Така стори и той.

Милдред го избута леко.

— Не толкова бързо. Направи така. — И тя го целуна със затворени устни, които леко погалиха бузата му, клепачите му и врата му и чак тогава собствените му устни. Беше странно, но му хареса. — Сега направи същото на мен.

Той направи както тя му каза.

— Сега направи това — рече тя и той усети връхчето на езика й да докосва устните му съвсем леко. Той отново я послуша. После тя му показа още един начин на целуване, като току гризваше врата и ушите му. Той имаше чувството, че може да прави това вечно.

Когато спряха, за да си поемат дъх, тя го погали по лицето и каза:

— Бързо се учиш.

— Прекрасна си — отговори Били.

Пак я целуна и притисна гърдите й. Тя го остави така за малко, обаче щом Били задиша тежко, отблъсна ръката му.

— Не се въодушевявай много. Ще се върнат всеки момент.

След миг Били чу входната врата да се отваря.

— Ох, дявол да го вземе.

— Търпение — прошепна Милдред.

— Търпение? Утре заминавам за Франция.

— Е, още не е утре, нали тъй?

Били още се чудеше какво иска да каже тя, когато Етел и Томи влязоха.

Четиримата вечеряха и допиха бирата. Етел разказа историята на Джейн МакКъли и как полицаят изнесе лейди Мод от сградата на Асоциацията. Постара се всичко да прозвучи комично. Били обаче се пръскаше от гордост заради сестра си, която така защитаваше правата на бедните жени. На това отгоре тя беше и управител на вестник, и приятелка на лейди Мод! Били беше решен един ден също да стане защитник на обикновените хора. Ето на това се възхищаваше у баща си. Тате беше тесногръд и инатлив но цял живот се бореше за работника.

Падна мрак и Етел обяви, че е време за лягане. Стъкми от възглавници две легла на кухненския под за Били и Томи. Всички се оттеглиха.

Били лежеше буден и се питаше какво иска да каже Милдред с последните си думи. Може би просто обещаваше да го целуне още веднъж на сутринта, преди той да вземе влака за Саутхамптън. Ала тя като че ли загатваше нещо повече. Нима наистина искаше да го види отново тази нощ?

Мисълта да иде в стаята й така го развълнува, че той не можа да заспи. „Милдред е с нощница, а под завивките тялото й е топло“, представяше си Били. Представяше си и лицето й върху възглавницата и завиждаше на калъфката, задето се докосва до страната й.

Когато Томи задиша равномерно, Били се измъкна от завивките.

— Къде отиваш? — попита Томи, явно не съвсем заспал.

— Тоалетна — прошепна Били. — Всичката тази бира.

Томи изсумтя и се обърна на другата страна.

Били, само по бельо, се прокрадна по стълбите. На площадката имаше три врати. Били се поколеба. Ами ако не беше разбрал Милдред правилно? Тя можеше да извика при вида му. Колко смущаващо.

„Не“, рече си Били; „тя не е от жените, които викат.“

Отвори първата врата. Откъм улицата проникваше слаба светлина и той различи тясно легло, а на възглавницата — русите главици на двете момиченца. Тихо затвори. Почувства се като крадец.

Опита следващата врата. В стаята гореше свещ и на Били му трябваше малко време да се нагоди към трепкащата светлина. Видя по-голямо легло и една глава на възглавницата. Лицето на Милдред беше обърнато към него, но той не виждаше дали спи. Изчака я да възнегодува, обаче тя не каза нищо.

Били влезе и затвори зад гърба си. Прошепна колебливо:

— Милдред?

— Крайно време, Били. Бързо идвай в леглото.

Той влезе между завивките и я прегърна. Тя не носеше нощница, както бе очаквал. С трепетно вълнение осъзна, че е гола. Внезапно се притесни.

— Аз никога…

— Знам — каза тя. — Ще си ми първият девственик.

V

През юни 1916 година майор граф Фицхърбърт беше зачислен към Осми батальон на Уелските стрелци. Командваше рота Б, сто двадесет и осем войника и четирима лейтенанта. Никога не беше предвождал хора в битка и тайно се терзаеше и се страхуваше.

Фиц се намираше във Франция, но батальонът му още беше във Великобритания. Хората му бяха новобранци, току-що завършили обучението си. Щяха да ги подсилят с няколко ветерани, обясни му бригадният генерал. Професионалната армия, която беше пратена във Франция през четиринадесета година, вече не съществуваше — повече от половината бойци бяха загинали — и това сега беше Новата армия на Кичънър. Хората на Фиц се наричаха Приятелите от Абъроуен.

— Вероятно познавате повечето от тях — рече бригадният генерал, който явно не разбираше колко е голяма пропастта между графовете и въглекопачите.

Фиц получи заповедта си едновременно с още половин дузина други офицери и почерпи всички в столовата с по питие. Капитанът, получил рота А, вдигна чашата си с уиски и каза.

— Фицхърбърт? Вие трябва да сте собственикът на мината. Аз съм Гуин Евънс, магазинерът. Сигурно всичките Ви чаршафи и хавлии са купени от мен.

Мнозина от тези наперени бизнесмени бяха станали офицери в армията. Типично беше за тях да говорят на Фиц като на равен, сякаш просто работят в различни сфери. Ала Фиц знаеше, че организационните умения на търговците се ценят в армията. Определяйки се като магазинер, капитанът всъщност си доставяше удоволствието да прояви малко фалшива скромност. Гуин Евънс беше име, което се четеше над универсалните магазини в по-големите градове в Южен Уелс. За него работеха много повече хора, отколкото той щеше да командва в рота А. Самият Фиц никога не беше организирал нещо по-сложно от отбор по крикет и страховитата сложност на военната машина ясно му напомняше колко е неопитен.

— Това е атаката, договорена в Шантийи, предполагам — рече Евънс.

Фиц знаеше какво има предвид капитанът. През декември сър Джон Френч най-сетне бе уволнен и сър Дъглас Хейг зае мястото му на главнокомандващ британската армия във Франция. Няколко дни след това Фиц — все още офицер за свръзка — присъства на конференцията на Съюзниците в Шантийи. Французите предложиха масирана офанзива на Западния фронт през шестнадесета година, а русите се съгласиха да сторят същото на изток.

Евънс продължи:

— Тогава чух, че французите ще нападнат с четиридесет дивизии, а ние с двадесет и пет. Сега това няма как да стане.

Фиц не одобряваше подобни негативни приказки — и без това се тревожеше достатъчно — ала за нещастие Еванс имаше право.

— Заради Вердюн е — каза Фиц.

След декемврийското споразумение французите загубиха четвърт милион човека в отбраната на укрепения град Вердюн и можеха да отделят малко войски за Сома.

— Каквато и да е причината, ние практически сме сами — отвърна Евънс.

— Не вярвам това да има някакво значение — каза Фиц с тон на престорена незаинтересованост. — Ще нападнем по нашия участък от фронта, каквото и да правят те.

— Не съм съгласен — отговори Евънс. Увереността му не беше напълно непочтителна. — Оттеглянето на французите освобождава много от немските резерви. Всички те могат да дойдат като подкрепления на нашия участък.

Според мен ние ще действаме твърде бързо за това прехвърляне.

— Нима, сър? — хладно попита Евънс, като отново успя да не прояви неуважение. — Ако минем през първата линия на немската бодлива тел все пак ще ни остане да си пробиваме път и през втората и през третата.

Евънс почваше да дразни Фиц. Такива приказки се отразяваха зле на бойния дух. Той каза:

— Бодливата тел ще бъде унищожена от нашата артилерия.

— От опит знам, че артилерията не е твърде ефикасна срещу бодливата тел. Шрапнелният снаряд разпръсва стоманени осколки надолу и напред…

— Знам какво е шрапнел, благодаря.

— … така че трябва да се взриви само на няколко ярда над и пред целта, иначе не върши работа — продължи Евънс, без да му обръща внимание. — Нашите оръдия просто не са толкова точни. А фугасните снаряди се взривяват при удар в земята, така че дори прякото попадение понякога само вдига бодливата тел във въздуха и тя пада отново, без всъщност да е унищожена.

— Вие подценявате самите мащаби на нашия бараж — раздразнението на Фиц от думите на Евънс се обостряше от натрапчивото подозрение, че капитанът може би е прав. А още по-лошото беше че това подозрение засилваше нервността на Фиц. — След обстрела няма да остане нищо. Германските окопи ще бъдат напълно унищожени.

— Дано сте прав. Ако се приберат в укритията си по време на баража и излязат после с картечниците, направо ще покосят нашите момчета.

— Вие явно не разбирате — ядоса се Фиц. — Никога досега в историята на военното дело не е правена толкова интензивна бомбардировка. Имаме по едно оръдие на всеки двадесет ярда от фронтовата линия. Планираме да изстреляме над един милион снаряда! Нищо няма да оцелее.

— Е, поне за едно сме съгласни. Както казахте, това не е било правено досега, така че никой от нас не може да знае със сигурност как ще се получи — заключи капитанът.

VI

Лейди Мод се яви пред мировия съдия в Олдгейт с голяма червена шапка с панделки и щраусови пера и беше глобена с една гвинея за нарушаване на обществения ред.

— Надявам се премиерът Аскуит да забележи — каза тя на Етел на излизане от съда.

Етел не беше оптимистично настроена.

— Това ще продължи, докато жените не разполагат с властта чрез гласуване да свалят правителството — рече тя раздразнено. Суфражетките планираха да превърнат правото на глас на жените в големия въпрос на общите избори през 1915 година, обаче военновременният парламент отложи изборите. — Може да се наложи да чакаме до края на войната.

— Не непременно — отвърна Мод. Поспряха на стълбището на съда, за да позират пред един фотограф, после се отправиха към редакцията на Войнишка съпруга. — Аскуит се бори да удържи коалицията между либералите и консерваторите. Ако тя се разпадне, ще се наложи провеждането на избори. И това ни дава възможност.

Етел се изненада. Досега мислеше, че въпросът с избирателните права на жените е затихващ.

— Защо?

— Правителството има проблем. При сегашната избирателна система военнослужещите не могат да гласуват, понеже не са глави на семейства. Това нямаше особено значение преди войната, когато в армията имаше само сто хиляди души. Днес обаче армията е над един милион. Правителството няма да посмее да проведе избори, в които те да не участват — тези хора умират за страната си. Ще има бунт.

— И ако реформират системата, как ще могат да оставят жените без избирателно право?

— Тъкмо сега безгръбначният Аскуит търси начин да направи това.

— Но не може! Жените са част от войната, също като мъжете: изработват боеприпаси, грижат се за ранените войници във Франция, занимават се с толкова професии, които по-рано бяха само за мъже.

— Аскуит се надява да се изниже някак, без да води този спор.

— Значи ние трябва да се погрижим той да остане разочарован.

— Именно — отвърна Мод с усмивка. — Мисля, че това е нашата следваща кампания.

VII

— Записах се, за да се измъкна от Борстал — каза Джордж Бароу, докато се подпираше на перилата на парахода от Саутхемптън. Борстал се наричаха затворите за малолетни престъпници. — Прибраха ме на шестнайсет за взлом и ми друснаха три години. След една ми писна да правя свирки на надзирателя и казах, че искам да се пиша доброволец. Той ме натири в наборния пункт и това беше.

Били го погледна. Момчето имаше крив нос, смачкано ухо и белег на челото. Приличаше на бивш боксьор.

— На колко си сега? — попита го той.

— Седемнайсет.

Не се позволяваше на младежи под осемнадесет години да постъпват в армията, а преди да бъдат пратени зад граница, трябваше да са навършили деветнадесет. Армията непрекъснато нарушаваше и двата закона. Наборните сержанти и медицинските служители получаваха по половин крона за всеки приет и те рядко разпитваха момчетата, които твърдяха, че са по-големи, отколкото изглеждат. В батальона имаше едно момче с вид на петнадесетинагодишно. Казваше се Оуен Бевин.

— Остров ли подминахме току-що? — попита Джордж.

— Да. Това е остров Уайт — отвърна Били.

— О. Мислех, че е Франция.

— Не, Франция е много по-далеч.

Пътуването трая до ранното утро на следващия ден. Пристанаха в Хавър. Били слезе по трапа и за пръв път в живота си стъпи на чужда земя. Всъщност не беше земя, а калдъръм. Оказа се трудно да крачи по него с подкованите ботуши. Минаха през града, сподирени от безмълвните погледи на французите. Били беше слушал как красиви момичета признателно прегръщат пристигалите британци, ала видя само апатични жени на средна възраст със забрадки.

Отидоха в един лагер, където преспаха. На следващата сутрин се натовариха на влак. Да е в чужбина се оказа не тъй вълнуващо, както Били очакваше. Всичко беше различно, но не много. Също като Британия, и Франция се състоеше предимно от поля и села, пътища и железници. Нивите имаха огради, а не плетове, и селата му се видяха по-големи и по-добре построени — и това беше всичко. Разочарование. Към края на деня стигнаха квартирите си — огромен нов лагер от набързо построени казарми.

Били беше произведен в ефрейторски чин и отговаряше за отделение от осем човека, сред които Томи, малкият Оуен Бевин и Джордж Бароу, момчето от Борстал. Към тях се присъедини тайнственият Робин Мортимър, който беше редник, въпреки че изглеждаше тридесетинагодишен. Докато пиеха чай с хляб и конфитюр в дългата столова с още около хиляда души, Били попита:

— Е, Робин, всички тук сме нови, но ти имаш вид на по-опитен. Каква ти е историята?

Мортимър отвърна с лекия акцент на образован уелсец, обаче речникът му беше миньорски.

— Не ти влиза в шибаната работа, Тафи.

После отиде да седне другаде.

Били сви рамене. „Тафи“ не беше кой знае каква обида, особено от друг уелсец.

Четири отделения съставяха взвод. Взводен сержант на Били беше двадесетгодишният Илайджа Джоунс, синът на Джон Джоунс Магазинера. Минаваше за корав ветеран, понеже беше на фронта вече от година. Джоунс се черкуваше в параклиса „Витезда“, а с Били се знаеха още от училище. Там Джоунс получи прякора Пророка Джоунс заради старозаветното си име.

Пророка чу разменените с Мортимър реплики.

— Ще си поприказвам с него, Били — рече той. — Надут хубостник си е той, ама не бива така да говори на един ефрейтор.

— Защо се е начумерил така?

— Бил майор. Какви ги е надробил не знам, обаче го съдил военен съд и го разжалвали, сиреч отнели му офицерския чин. А понеже бил годен за военна служба, веднага го взели като редник. Ей така правят с провинилите се офицери.

След чая се запознаха с взводния си командир, младши лейтенант Джеймс Карлтън-Смит, момък на възрастта на Били. Беше скован и притеснен и изглеждаше прекалено млад да води когото и да било.

— Войници — подзе той със сдържан аристократичен акцент, — за мен е чест да ви водя и зная, че ще проявите лъвска смелост в предстоящата битка.

— Скапана брадавица — измърмори Мортимър.

Били знаеше, че това е прозвището на младшите лейтенанти, но само другите офицери ги наричаха така.

Тогава Карлтън-Смит представи командира на рота Б, майор граф Фицхърбърт.

— Мътните да го вземат — промълви Били. Зяпаше как най-омразният му човек се качи на един стол и се обърна към ротата. Фиц беше в отлично ушита униформа и носеше ясеново бастунче, от онези, които някои офицери много харесваха. Говореше със същия акцент като Карлтън-Смит и изрече същите баналности. Били направо не вярваше на лошия си късмет. Какво търсеше Фиц тук? Да не би да забременяваше френските камериерки? Трудно му беше да понесе мисълта, че тъкмо този безнадежден никаквец ще е негов командващ офицер.

Когато офицерите си тръгнаха, Пророка рече тихо на Били и Мортимър:

— Лейтенант Карлтън-Смит е учил в Итън до миналата година. Итън беше шикозно училище; и Фиц беше учил там.

— Защо тогава е офицер? — попитал Били.

— В Итън е бил пукало. Това означава отговорник за дисциплината.

— Оо, хубаво — саркастично отвърна Били. — Няма от какво да се притесняваме значи.

— Не знае много за войната, обаче му стига акълът да не се големее. Затова наглеждаме ли го, ще се справи. Ако го видите, че почва да върши глупости, кажете ми — продължи Пророка. Той спря погледа си върху Мортимър. — Знаеш как е, нали?

Мортимър кисело кимна.

— Е, ще разчитам на вас.

След няколко минути стана време да гасят лампите. Нямаше легла — просто на пода бяха наредени сламеници. Били лежеше буден и с възхита мислеше за това как Пророка постъпи с Мортимър. Справи се с труден подчинен, като го превърна в свой съюзник. И тате така се справяше със смутителите.

Съобщението на Пророка се отнасяше и до Били. Дали не смяташе и него за смутител? Спомни си, че Пророка беше сред богомолците в онази неделя, когато Били чете притчата за прелюбодейката. Сега си рече — „така е съвсем честно, аз съм смутител“.

На Били не му се спеше много, а и навън още беше светло, обаче заспа незабавно. Събуди го страховит шум, като от гръмотевична буря, току над главата му. Седна на сламеника. Мъждивата светлина на утрото влизаше през мокрите от дъжда прозорци, но буря нямаше.

Другите войници също се дивяха.

— Иисусе Христе, това пък какво беше? — обади се Томи.

Мортимър палеше цигара.

— Артилерийски огън — рече той. — Нашите оръдия. Добре дошъл във Франция, Тафи.

Били не го слушаше. Той гледаше Оуен Бевин на отсрещния сламеник. Момчето седеше, дъвчеше ъгълчето на завивката и плачеше.

VIII

Мод сънуваше как Дойл Джордж й бърка под полата, при което тя му казва, че е омъжена за германец, а той съобщава на полицията. Сега те идваха да я арестуват и блъскаха по прозореца на спалнята й.

Тя седна в леглото, объркана. След миг се сети, че е крайно невероятно полицията да чука по прозорец на втория етаж, дори и ако искаха да я арестуват. Сънят избледня, но шумът продължи. Чуваше се още дълбок басов тътен, като от влак.

Включи лампата до леглото си. Сребърният часовник в стил ар нуво на полицата на камината показваше четири сутринта. Земетресение? Експлозия в завод за муниции? Катастрофа с влакове? Мод отметна бродираната завивка и стана.

Дръпна тежките зелено-сини раирани завеси и погледна през прозореца към улицата. В светлината на ранното утро видя как млада жена в червена рокля, вероятно проститутка на връщане от работа, разговаря тревожно с каруцар, возещ дамаджани с мляко. Никой друг не се виждаше. Прозорецът на Мод все така дрънчеше без ясна причина. Нямаше дори вятър.

Тя сложи пеньоар от моаре върху нощницата си и се огледа. Бе рошава, но иначе изглеждаше достатъчно благоприлична. Излезе в коридора.

Леля Хърм стоеше там с нощна шапчица на главата, а до нея — Сандерсън, прислужницата на Мод. Кръглото й лице бе побледняло от страх. Тогава Граут се появи на стълбището.

— Добро утро, лейди Мод; добро утро, лейди Хърмия — изрече с непоклатима официалност. — Не се тревожете. Това са оръдията.

— Какви оръдия? — попита Мод.

Във Франция, милейди — отвърна икономът.

IX

Баражът на британците продължи една седмица.

Планирано беше да е пет дни, но за ужас на Фиц само през един от тях времето беше добро. Въпреки че бе лято, през останало време имаше ниска облачност и дъжд. Това затрудни артилеристите при точната стрелба. То означаваше и че разузнавателните самолети не можеха да проверяват резултатите и да помагат на артилерията да коригира прицела си. Това пък направи нещата особено трудни за контрабатарейните артилерийски разчети — заети с разрушаването на немската артилерия — понеже германците разумно местеха топовете си, та британските снаряди да падат върху изоставени позиции и да не причиняват вреда.

Фиц седеше във влажната землянка на щаба на батальона, мрачно пушеше пури и опитваше да не чува непрестанния гръм. Поради липсата на въздушни снимки той и други ротни командири организираха диверсии в окопите. Това поне позволяваше директно наблюдение над неприятеля. Работата обаче беше опасна; задържалите се твърде дълго време диверсионни групи не се завръщаха. Затова на хората им се налагаше да огледат набързо малък дял от линията и да бягат обратно.

За голяма досада на Фиц те се завръщаха с противоречиви отчети. Някои немски окопи бяха унищожени, ала други оставаха незасегнати. Част от бодливата тел била прерязана, но въобще не цялата. Най-притеснителното бе, че някои отряди бяха отблъснати от вражески огън. Ако немците все още можеха да стрелят, артилерията явно не се бе справила със задачата си да унищожи напълно позициите им.

Фиц знаеше, че по време на артилерийската подготовка Четвърта армия е взела в плен точно дванадесет немци. Всичките бяха разпитани, но — направо вбесяващо — сведенията им се изключваха взаимно. Някои твърдяха, че укритията им били унищожени, а според други немците си седели здрави и читави под земята, докато британците хабели мунициите си над главите им.

Британците бяха толкова несигурни от ефекта на обстрела си, че Хейг отложи атаката, първоначално предвидена за двадесет и девети юни. Времето обаче продължи да е лошо.

— Трябва да бъде отменена — заяви капитан Евънс на закуската сутринта на тридесети юни.

— Малко вероятно — изкоментира Фиц.

— Не се атакува, докато не е потвърдено, че отбранителните съоръжения на неприятеля не са разрушени — каза Евънс. — Това е аксиома в обсадното дело.

Фиц знаеше, че този принцип е бил възприет в началото на планирането, но впоследствие е бил изоставен.

— Бъдете реалист — обърна се той към Евънс. — Подготвяме това настъпление шест месеца. Това е най-важният ни ход за 1916 година. Всичките ни усилия бяха хвърлени в тази насока. Как да я отменим? Хейг ще трябва да се оттегли. Това може дори да свали от власт правителството на Аскуит.

Евънс изглеждаше ядосан от последната забележка. Страните му почервеняха и гласът му се извиси:

— По-добре правителството да падне, отколкото ние да изпратим хората си срещу окопаните картечници.

Фиц поклати глава.

— Погледнете милионите тонове припаси, които превозихме с корабите, шосетата и железопътните линии, които построихме, за да ги докараме дотук, стотиците хиляди бойци, които обучихме, въоръжихме и доведохме от всички краища на империята. Какво ще правим? У дома ли ще ги върнем?

След дълго мълчание Евънс отговори:

— Прав сте, господин майор, разбира се.

Думите му бяха помирителни, ала тонът му беше на едва потисната ярост.

— Няма да ги върнем у дома — продължи той през зъби. — Ще ги погребем тук.

По пладне дъждът спря и слънцето се показа. Малко по-късно по телеграфа дойде и потвърждението: нападаме утре.

I

Валтер фон Улрих беше в ада.

Британската бомбардировка продължаваше вече седем дни и нощи. Всеки мъж в немските окопи сякаш беше остарял с десет години за една седмица. Стояха сгушени в укритията си, дълбоко в земята зад окопите, но шумът оставаше оглушителен, а земята под тях се тресеше неспирно. И най-лошото, знаеха, че прякото попадение на снаряд от най-големия калибър може да унищожи и най-добре укрепената землянка.

Спреше ли за няколко часа, те се изкатерваха в окопите, готови да отблъснат очакваната от всички мащабна атака. Щом се успокояха, че британците още не идват, оглеждаха щетите. Намираха засипани окопи, затрупан под камара пръст вход за укритие, а в един печален следобед се натъкнаха на срутена лавка, пълна с натрошени съдове, протекли тенекии с конфитюр и течен сапун. Уморено изтребваха земята, укрепяваха подпорните стени с нови талпи и заръчваха нови провизии.

Поръчаното не пристигаше. До фронтовата линия идваха много малко неща. Заради бомбардировката всички подстъпи бяха опасни. Войниците бяха гладни и жадни. Неведнъж Валтер с благодарност беше пил дъждовна вода от някой изровен от снаряд кратер.

Войниците не можеха да остават в укритията между бомбардировките. Трябваше да са в окопите и да чакат британците. Часовите бдяха непрестанно. Останалите седяха във входовете на укритията или недалеч от тях, готови или да се завлекат надолу по стълбите, за да се спасят, когато големите оръдия открият огън, или да се втурнат към насипа и да отбраняват позициите в случай на нападение. Всеки път трябваше да свалят долу картечниците, после да ги изваждат и да ги връщат по гнездата им.

Между баражите британците нападаха с окопни минохвъргачки. Макар изстреляните от тях бомби да излитаха с малко шум, те бяха достатъчно мощни да нацепят дървената облицовка на окопите. Те обаче идеха през ничията земя в ниска дъга и беше възможно човек да ги забележи и да се скрие. Веднъж Валтер успя да се измъкне от една и да остане невредим, обаче бомбата напълни вечерята му с пръст и той се принуди да изхвърли цяла купа хубава яхния със свинско. Това се оказа последната получена от него топла храна. Той си рече, че ако му попадне сега, би я изял с все пръстта.

Снарядите не бяха всичко. Секторът на Валтер бе станал цел и на газова атака. Войниците имаха газови маски, но дъната на окопите изобилстваха от трупове на мишки, плъхове и други дребни гадини, убити от хлора. Цевите на пушките бяха станали зеленикаво-черни.

Скоро след полунощ на седмата нощ обстрелът понамаля и Валтер реши да отиде на патрул.

Нахлузи вълнена шапка и разтърка кал по лицето си, за да го потъмни. Извади пистолета си, стандартен деветмилиметров Лугер, каквито се полагаха на офицерите от немската армия. Извади магазина и провери мунициите. Беше напълно зареден.

Качи се по стълбата и мина по насипа — смъртоносно действие денем, но относително безопасно в тъмнината. Притича, свит на две, по лекия наклон към заграждението от бодлива тел. В него имаше отвор, направен точно пред едно картечно гнездо. Валтер пропълзя през този отвор.

Това му напомни за приключенските истории, които четеше като ученик. Обичайните герои в тях бяха млади немци с мъжествени брадички, заплашени от червенокожите индианци, пигмеите с техните отровни стрелички или лукавите английски шпиони. В разказите имаше доста пълзене сред шубраците, джунглите и прерийната трева.

Тук нямаше много шубраци. След година и половина военни действия бяха останали само няколко кръпки трева и храсти и тук-там по някое дръвче сред калната и осеяна с дупки пустош.

Това влошаваше нещата — нямаше прикритие. Сега нощта беше безлунна, ала от време на време околността се осветяваше от експлозия или от болезнено ярка сигнална ракета. В тези моменти Валтер можеше само да се просне по очи на земята и да не мърда. Ако се случеше в някой кратер от снаряд, надали можеха да го видят. Инак можеше само да се надява, че никой не гледа към него.

На земята имаше много невзривени британски снаряди. Валтер прецени, че около една трета от противниковите муниции бяха неизправни. Знаеше, че Лойд Джордж отговаря за боеприпасите и предположи, че този стремящ се да угоди на тълпата демагог е предпочел количеството пред качеството. Немците никога не биха направили подобна грешка.

Валтер стигна до британското телено заграждение, пълзя край него, намери отвор и се промуши.

Когато британските позиции почнаха да се очертават пред погледа му като мацнати с черна боя на фона на тъмносивото небе, той се просна по корем и се помъчи да лази тихо. Трябваше да се приближи — това беше смисълът на идването му тук. Искаше да чуе за какво разговарят войниците в окопите.

Всяка нощ и двете страни пращаха патрули. Валтер обикновено пращаше двойка умни наглед войници, на които им беше достатъчно скучно и се радваха на това опасно приключение. А друг път излизаше сам, отчасти защото искаше да покаже, че е готов да рискува живота си, и отчасти защото по правило неговите наблюдения бяха по-подробни.

Напрегнато слухтеше да долови прокашляне, няколко прошепнати думи, може би пръдня, последвана от доволна въздишка. Явно се намираше пред тих участък от британската линия. Сви наляво, пропълзя петдесет ярда и спря. Сега чуваше непознат шум, приличен на далечно бучене на машинария.

Валтер продължи да лази, като се мъчеше да не губи ориентация. В мрака беше лесно да загуби всякакво чувство за посока. Една нощ, след дълго пълзене, се натъкна на бодливата тел, през която беше минал половин час по-рано, и осъзна, че се е движи в кръг.

Чу тих глас:

— Ей тука.

Замръзна. Замаскиран лъч на фенерче се показа в полезрението му като светулка. В мътната му отразена светлина Валтер различи силуетите на трима войници с британски стоманени каски на разстояние тридесетина ярда от мястото му. Изкуши се да се претърколи по-далеч от тях, но реши, че движението по-скоро би го издало. Извади пистолета си — ако загине тук, поне ще отнесе и неколцина противници. Запъна пистолета. Щракването му прозвуча като гръмотевица, ала британските войници явно не го чуха.

Двама носеха ролка бодлива тел. Валтер предположи, че ще подновят някоя част, повредена от немската артилерия. „Може би трябва да ги убия бързо, едно, две, три“, помисли си Валтер, „нали те ще опитат да ме убият утре.“ Но имаше по-важна работа и се въздържа да натисне спусъка. Гледаше как тримата войници минават край него и се отдалечават в мрака.

Спусна предпазителя, прибра оръжието и допълзя по-близо до британския окоп.

Шумът сега беше по-силен. Валтер полежа неподвижно и се съсредоточи. Шумът идваше от човешко множество. Войниците се стараеха да стоят тихо, но многото хора на едно място винаги се чуваха. Звукът се произвеждаше от тътрене на крака, шумолене на дрехи, подсмърчане, прозявка, оригване. Над тях от време на време се открояваха тихи думи, произнесени с властен глас.

Валтер се заинтригува и постресна, понеже тълпата му се стори грамадна. Не можеше да прецени колко точно. Напоследък британците изкопаха нови по-широки окопи като за огромни количества провизии или много големи оръдия. Ала навярно бяха за много хора.

Валтер трябваше да види по-добре.

Изпълзя напред. Шумът се усили. Налагаше се да надзърне в окопа. Как обаче да го направи, без при това да го забележат?

Чу глас зад гърба си и сърцето му замря.

Обърна се и видя приличното на светулка фенерче. Нарядът се завръщаше. Той се притисна по-силно в калта, после бавно извади пистолета си.

Тримата войници бързаха и не се стараеха да пазят тишина, доволни от изпълнената задача и нетърпеливи да се приберат на сигурно място. Приближиха го, ала не го погледнаха.

Щом отминаха, Валтер получи вдъхновение и скочи на крака. Така ако някой го осветеше и го видеше, той щеше да изглежда като част от групата.

Последва войниците. Не очакваше да чуят стъпките му достатъчно ясно, та да ги отличат от своите. Никой не се обърна.

Валтер погледна източника на шума. Вече виждаше във вътрешността на окопа, но в началото можа да различи само няколко светли точки, навярно фенерчета. Но очите му постепенно привикнаха, Валтер най-сетне разбра какво вижда и то го изуми.

Наблюдаваше хиляди войници.

Спря на място. Широкият окоп с неясно предназначение се оказа място за събиране на хора. Британците струпваха войските си за голямото настъпление. Войниците стояха в очакване, шаваха, светлината от фенерчетата на офицерите проблясваше върху щиковете и стоманените каски, редица след редица. Валтер опита да брои: десет редици от по десет човека даваха сто, после двеста, четиристотин, осемстотин… в полезрението му имаше хиляда и шестстотин войника, а след тях тъмнината прикриваше останалите.

Предстоеше настъпление.

Валтер трябваше да се върне възможно най-бързо с това сведение. Ако немската артилерия открие огън сега, ще унищожи хиляди противникови войници тук, точно зад британската линия, още преди началото на настъплението. Тази възможност беше пратена от небесата или може би от дяволите, които хвърлиха жестокия зар на войната. Щом се добереше до немските позиции, Валтер щеше незабавно да телефонира в щаба.

Издигна се сигнална ракета. В нейната светлина Валтер забеляза британски караул, който гледаше право в него над насипа, с готова за стрелба пушка.

Валтер се просна на земята и зарови лице в калта.

Проехтя изстрел. Тогава някой от наряда с бодливата тел се провикна:

— Не стреляй бе, откачено копеле! Ние сме!

Акцентът напомни на Валтер за прислугата в провинциалното имение на Фиц и затова той предположи, че полкът тук е от Уелс.

Сигналната ракета угасна. Валтер скочи на крака и побягна към немските позиции. Караулът нямаше да го види още няколко секунди заради блясъка на ракетата. Валтер бягаше по-бързо от всякога с очакването да чуе нов пушечен изстрел. След половин минута се добра до британското телено заграждение и с облекчение се отпусна на колене. Чевръсто се провря през един отвор. Вдигна се нова сигнална ракета. Валтер все още се намираше в обсега на противниковите пушки, но вече не беше лесно забележим. Легна на земята. Ракетата прелетя точно над него и едно опасно парче горящ магнезий падна само на ярд от ръката му. Повече изстрели обаче не се чуха.

Когато ракетата догоря, Валтер стана и притича чак до немската линия.

II

Беше малко след два сутринта и Фиц напрегнато наблюдаваше как Осми батальон се строява на две мили зад британската предна линия. Боеше се, че тези новобранци ще го опозорят, но това не се случи. Държаха се чинно и с лекота изпълняваха заповедите.

Възседнал коня си, бригадният генерал направи кратко обръщение към бойците. Фенерчето на един сержант го осветяваше изотдолу и той приличаше на злодей от американски филм.

— Нашата артилерия унищожи немските заграждения — заяви той. — Когато стигнете оттатък, ще намерите само мъртви немци.

Нечий уелски глас промърмори наблизо:

— И като по чудо шибаните немци отвръщат на огъня ни даже и мъртви.

Фиц огледа редиците в търсене на нахалника, но не го откри в тъмнината.

Бригадният генерал продължи:

— Превземете техните окопи и ги обезопасете, а полевите кухни ще дойдат подире ви и ще ви нахранят.

Рота Б се отправи към бойното поле, поведена от взводните сержанти. Тръгнаха през полето, оставяйки пътя чист за превозни средства. Още щом закрачиха, подхванаха химна „Поведи велики Йехова“. Гласовете им звучаха в нощта някое време, като се изгубиха от поглед в мрака.

Фиц се върна в щаба на батальона. Една открита камионетка чакаше да откара офицерите на фронтовата линия. Фиц седна до лейтенант Роланд Морган, сина на управителя на абъроуенската мина.

Фиц правеше всичко по силите си да не позволява пораженческите приказки, ала не можеше да не се запита дали бригадният генерал не отиде твърде далеч в другата посока. Нито една армия никога не беше провеждала толкова мащабна офанзива и никой не можеше да бъде сигурен в изхода. Седемдневният артилерийски обстрел не унищожи противниковите заграждения: германците продължаваха да отговарят на огъня, както саркастично изтъкна онзи неизвестен войник. Всъщност и Фиц беше подчертал същото в един свой доклад. В резултат полковник Хърви го попита да не би да е уплашен.

Фиц се тревожеше. Когато онези в генералния щаб си затваряха очите за лошите новини, войниците гинеха.

Сякаш в потвърждение на това, на пътя зад камионетката избухна снаряд. Фиц се обърна и видя как чарковете на подобна на неговата камионетка политат във въздуха. Следващият я автомобил свърна в канавката и беше ударен от трети камион. Настана касапница, но шофьорът на камионетката на Фиц уставно не спря да помогне. Ранените трябваше да се оставят на санитарите.

В полето от двете страни на пътя заваляха снаряди. Немците се целеха в подстъпите към фронтовата линия, а не в самата нея. Трябва да бяха разбрали, че голямото настъпление започва — подобно мащабно придвижване на хора надали можеше да остане скрито от разузнаването — и със смъртоносна точност избиваха войниците, които още не бяха стигнали до окопите. Фиц потисна паниката, ала страхът му остана. Рота Б можеше и да не се добере до бойното поле.

Фиц стигна до сборния пункт без други инциденти. Тук вече имаше няколко хиляди човека. Подпираха се на пушките си и тихо разговаряха. Фиц дочу, че някои групи вече са почти унищожени от артилерията. Той чакаше и мрачно се питаше дали неговата рота още съществува. Но за негово облекчение Приятелите от Абъроуен пристигнаха невредими и се строиха. Фиц ги поведе за последните няколкостотин ярда до сборния окоп на фронтовата линия.

Тук им оставаше само да чакат началото на нападението. В окопа имаше вода и гетрите на Фиц скоро подгизнаха. Вече не се позволяваше пеене — можеше да се чуе от позициите на противника. И пушенето беше забранено. Някои от хората се молеха. Един висок войник извади военната си книжка и взе да попълва страницата за завещанието под тесния лъч светлина от фенерчето на сержант Илайджа Джоунс. Пишеше с лявата ръка и Фиц го позна — Морисън, лакей в Тай Гуин и подавач в отбора по крикет. Съмна рано — току-що беше отминал Еньовден. С появата на светлината някои от войниците извадиха снимки, съзерцаваха ги или ги целуваха. Изглеждаше сантиментално и Фиц не бързаше да последва примера им, обаче след малко го стори. Фотографията бе на сина му Джордж, когото наричаха Бой. Вече беше на годинка и половина, но портретът бе направен на първия му рожден ден. Беа сигурно го беше завела във фотографско студио, понеже зад детето имаше безвкусна драперия с изображение на цветна полянка. Не приличаше много на момченце с бялата рокличка и шапчица; но беше здрав и щеше да наследи титлата, ако Фиц загине днес.

Фиц предполагаше, че сега детето и Беа са в Лондон. Беше юли и светският сезон продължаваше, макар и не много пищно — как иначе дебютантките биха се запознали с подходящите съпрузи?

Стана по-светло и слънцето се показа. Стоманените каски на Приятелите от Абъроуен лъщяха, а щиковете им отразяваха новия ден. Повечето от хората не бяха влизали в сражение. Какво ли бойно кръщение им предстоеше? Победа или загуба?

С изгрева британците започнаха страховит бараж. Артилеристите правеха всичко по силите си. Може би това последно усилие щеше най-сетне да разруши немските позиции. Навярно за това се молеше генерал Хейг.

Абъроуенци не бяха в първата вълна, но Фиц излезе напред да огледа бойното поле и повери Рота Б на лейтенантите. Проправи си път през чакащите войници към първия окоп, изправи се на мястото за стрелба и погледна през отвора между натрупаните чували с пясък.

Лъчите на слънцето разпръснаха утринната мъглица. Тъмният дим от взривените снаряди се открояваше на синьото небе. Фиц установи, че предстои красив френски летен ден.

— Хубаво време за изтребване на немци — каза той, без да се обръща към някого.

Остана напред, докато часът на нападението приближаваше. Искаше да види какво ще стане с първата вълна. Сигурно можеше да научи още някои уроци. Макар да беше офицер във Франция от близо две години, днес Фиц за пръв път щеше да поведе хора в бой и повече се боеше от това, отколкото от смъртта.

Всеки войник получи дажба ром. Фиц също пи. Въпреки че сгря стомаха му, ромът като че го напрегна повече. Часът на нападението беше седем и половина. Когато мина седем, хората притихнаха.

В седем и двадесет британските оръдия млъкнаха.

— Не! — каза Фиц високо. — Не още! Твърде рано е!

Никой не го слушаше, разбира се. Ала той бе ужасен. Прекратяването на стрелбата щеше да подскаже на немците, че нападението ще почне всеки момент. Те щяха да се изсипят от укритията, да измъкнат картечниците и да заемат позиции. „Нашите артилеристи дават на противника чисти десет минути да се подготви“, рече си Фиц. Трябваше да продължат да стрелят до последния възможен миг, седем и двадесет и девет минути и петдесет и девет секунди.

Но вече нищо не можеше да се направи по въпроса.

Фиц мрачно се питаше колко ли мъже ще загинат заради това недомислие.

Сержантите излаяха команди и войниците около Фиц се покатериха по ескаладните стълби и прехвърлиха насипа. Строиха се от вътрешната страна на британските телени заграждения. Намираха се на около четвърт миля от немската линия, но още никой не ги обстрелваше. За изненада на Фиц сержантите изреваха.

— Равнис! Равнение надясно!

Войниците взеха да се равняват като на парад, внимателно нагаждаха разстоянието помежду си и накрая се наредиха като кегли за боулинг. Разумът подсказваше на Фиц, че това е лудост. Така само се даваше на немците повече време за подготовка.

В седем и тридесет се чу свирката, всички сигналисти спуснаха флагчетата и първата редица войници тръгна напред.

Не тичаха бързо, понеже снаряжението им тежеше — допълнителни муниции, непромокаем чаршаф, храна и вода и по две милсови бомби на човек, тоест ръчни гранати с тегло два паунда всяка. Войниците подтичваха, газеха рововете от снарядите и минаваха през отворите в своите телени заграждения. Както им беше наредено, те разгърнаха строя и продължиха рамо до рамо през ничията земя.

Когато стигнаха средата, немските картечници откриха огън. Фиц видя как хората почват да падат секунда преди до слуха му да достигне познатото тракане. Падна един, после дузина, после двадесет, после още.

— Боже мой — промълви Фиц. Войниците падаха — още петдесет, още сто. Той втрещен наблюдаваше клането. Някои от ранените вдигаха ръце, други викаха или се гърчеха; трети пък просто се свличаха на земята като изпуснати мешки.

Това беше по-лошо от мрачните предсказания на Гуин Евънс, по-лошо от най-ужасните страхове на Фиц.

Преди да стигнат немските телени заграждения, повечето войници паднаха.

Отново се чу свирката и тръгна втората редица.

III

Редникът Робин Мортимър беше ядосан:

— Шибана глупост — каза той, когато чу тракането на картечниците. — Трябваше да тръгнем по тъмно. Не можеш да пресечеш ничията земя посред бял ден, мама му стара. Дори не пускат димна завеса. Шибано самоубийство.

Войниците в сборния окоп бяха уплашени. Били се притесни от отпадането на духа на Абъроуенци. При прехода от квартирите до фронтовата линия преживяха първата си артилерийска атака. Не ги удари пряко попадение, но хората пред и след тях бяха направо смлени. Почти толкова лошо — минаха покрай няколко прясно изкопани ями, всяка дълбока точно шест стъпки, и се досетиха, че това са общи гробове, готови да приемат мъртвите от деня.

— Вятърът не е като за димки — спокойно обясни Пророка Джоунс. — Затова никой не използва и газ.

— Шибана луда работа — измърмори Мортимър.

Джордж Бароу каза приповдигнато:

— Големците знаят най-добре. Възпитани са да управляват. Викам да оставим на тях тия работи.

Томи Грифитс не можеше да подмине подобни приказки.

— Как може да вярваш в това, като са те пратили в изправителен дом?

— Хора като мен трябва да ги затварят — заинати се Джордж. — Иначе всички ще крадат. Може и мен да оберат!

Всички освен навъсения Мортимър се засмяха.

Майор Фицхърбърт се появи отново, с мрачно изражение и дамаджана ром. Лейтенантът им сипа дажбите в протегнатите тенекиени канчета от столовата. Били изпи своята без наслаждение. Огнената течност въодушеви мъжете, но не за дълго.

Били се бе чувствал така само първия си ден в мината, когато Прайс го остави сам и лампата му угасна. Тогава му бе помогнало видение. За съжаление Иисус се явяваше на момчета с трескаво въображение, а не на млади, прозаично мислещи мъже. Днес Били беше сам.

Върховното изпитание почти го беше застигнало. Може би оставаха минути. Щеше ли да запази хладнокръвие? Ако не издържеше — ако се свиеше на кълбо на земята и затвореше очи, или избухнеше в сълзи, или избягаше — щеше да се срамува до края на живота си. „По-скоро бих умрял“, помисли си той, „но ще се усещам ли така, когато стрелбата започне?“

Напреднаха с няколко крачки.

Извади портфейла си. Милдред му беше дала своя снимка. На фотографията беше облечена с палто и носеше шапка. Той предпочиташе да си я спомня такава, каквато беше онази вечер в спалнята.

Били се питаше какво ли прави Милдред сега. Беше събота, значи най-вероятно тя беше на работа, при Мани Литов, и шиеше униформи. Сигурно сега, късно сутринта, жените бяха спрели да си починат и Милдред им разправяше някоя смехория.

Били мислеше за нея непрекъснато. Нощта им заедно беше продължение на урока по целувки. Милдред му попречи да се държи припряно и напористо като бивол и му показа по-бавни и по-игриви начини, ласки, които бяха много по-приятни, отколкото той можеше да си въобрази. Целува пениса му, после го помоли и той да я целуне отдолу. Още по-хубаво, научи го да го прави така, че да я кара да вика от наслада. Накрая извади кондом от чекмеджето на нощното шкафче. Били никога не беше виждал, но беше чувал момчетата да приказват за така наречените „гумени джонита“. Милдред му сложи кондома и дори това действие се оказа вълнуващо.

Струваше му се като блян и трябваше час по час да си напомня, че е било истина. Нищо във възпитанието на Били не го беше подготвило за безгрижното и пламенно отношение на Милдред към секса и то беше за него като откровение. Родителите му и повечето хора в Абъроуен биха я определили като „неподходяща“ заради двете деца без никакви знаци за наличие на съпруг. Ала и шест деца да имаше, за Били това не беше от значение. Тя отвори пред него райските двери и той искаше единствено да се върне там. Повече от всичко искаше да оцелее днес и да види Милдред отново, да прекара още една нощ с нея.

Докато Приятелите от Абъроуен се тътреха напред и бавно приближаваха предния окоп, Били установи, че се поти.

Оуен Бевин заплака. Били го нахока:

— Стегни се, редник Бевин. Лошо е да се плаче, нали така?

— Искам вкъщи — отвърна Оуен.

— И аз, момче, и аз.

— Разрешете, господин ефрейтор, не мислех, че ще е нещо такова.

— Всъщност на колко години си?

— Шестнайсет.

— По дяволите. И как те взеха на служба?

— Казах на доктора на колко съм и той рече „Иди си и се върни утре сутрин. Височък си. Току виж до утре навършиш осемнайсет.“ И ми намигна, нали разбирате. Така научих, че трябва да излъжа.

— Копеле — заключи Били. Той огледа Оуен. Момчето щеше да е напълно безполезно на бойното поле. Трепереше и хлипаше.

Били се обърна към лейтенант Карлтън-Смит.

— Сър, Бевин е само на шестнайсет.

— Боже мой — рече лейтенантът.

— Трябва да го върнем. Тук само ще пречи.

— Не знам, не знам.

Карлтън-Смит изглеждаше объркан и безпомощен.

Били си спомни как Пророка Джоунс се постара да превърне Мортимър в свой съюзник. Пророка беше добър водач, мислеше с няколко хода напред и гледаше да предотвратява проблемите. За разлика от него, Карлтън-Смит явно не струваше, макар да беше по-старши. Както би казал тате, затова го наричат класова система.

След минута Карлтън-Смит отиде при Фицхърбърт и тихо му каза нещо. Майорът поклати отрицателно глава и Карлтън-Смит безпомощно сви рамене.

Били не беше научен да мълчи, щом види да се проявява жестокост.

— Момчето е само на шестнайсет, сър!

— Вече е твърде късно да казваш това — отвърна Фицхърбърт. — И не говори, когато не те питат, ефрейтор.

Били знаеше, че Фицхърбърт не го е познал. Той беше само от стотиците мъже, които работеха в мината на графа. Фицхърбърт не знаеше, че Били е брат на Етел. Както и да е, небрежното отношение го разгневи.

— Незаконно е — заинати се той. При други обстоятелства Фицхърбърт щеше да е първият човек, който да се разпростре по въпроса за спазването на закона.

— Аз решавам — раздразнено рече Фицхърбърт. — Затова аз съм офицерът.

Кръвта на Били кипна. Фицхърбърт и Карлтън-Смит си стояха в шитите по поръчка униформи, гледаха строго Били в неговия въшкарник и си въобразяваха, че всичко им е позволено.

— Законът си е закон — каза той.

Пророка тихо се обади:

— Забелязвам, че тази сутрин сте забравили бастуна си, майор фицхърбърт. Да пратя ли Бевин в щаба да Ви го донесе?

„Този компромис би опазил авторитета му“, помисли Били. „Браво, Пророк.“

Фицхърбърт обаче не се хвана.

— Не говори глупости.

Изведнъж Бевин се стрелна нанякъде. Провря се между войниците и в миг изчезна от поглед. Така внезапно хукна, че някои от мъжете се разсмяха.

— Няма да стигне далеч — каза Фицхърбърт. — И когато го хванат, няма да е толкова смешно.

— Той е дете!

Фицхърбърт измери Били с поглед.

— Как се казваш?

— Уилямс, сър.

Фицхърбърт се сепна, обаче бързо се овладя.

— Тук има стотици Уилямсовци. Първото ти име!

— Уилям, сър. Викат ми Били Двойния.

Фицхърбърт го изгледа сурово.

„Знае“, каза си Били. „Знае, че Етел има брат на име Били Уилямс.“ Той гледаше майора право в очите.

— Още една дума, редник Уилям Уилямс, и ще те обвиня в неподчинение.

Над главите им се разнесе свистене. Били се приведе. Иззад гърба му се разнесе оглушителен тътен. Разрази се вихрушка — наоколо се разлетяха буци пръст и парчета дъски от облицовката на окопа. Били чуваше викове. Изведнъж се озова проснат по очи на земята, без да знае дали е ударен, или се е хвърлил сам. Нещо тежко го удари по главата и той изруга. После до лицето му тупна ботуш. В ботуша имаше и крак. Нищо повече.

— Иисусе Христе — продума Били.

Изправи се. Беше невредим. Огледа хората от своето отделение — Томи, Джордж Бароу, Мортимър… всички ставаха на крака. Войниците почнаха да напират напред, понеже изведнъж фронтовата линия им се видя като път за спасение.

Майор Фицхърбърт извика:

— На място, войници!

— На място, на място — повтори Пророка Джоунс.

Натискът напред беше спрян. Били опита да отръска калта от униформата си. Тогава зад тях падна нов снаряд. Ако не друго беше по-далеч назад от първия, но това нямаше особено значение. Пак имаше тътен, вихрушка и дъжд от отломки и телесни части. Войниците почнаха да драпат вън от окопа от предната му страна и от двата края. Били и неговото отделение също тръгнаха да излизат. Фицхърбърт, Карлтън-Смит и Роланд Морган им крещяха да останат, ала никой не ги слушаше.

Бягаха напред и се стараеха да се отдалечат на безопасно разстояние от зоната, където падаха снарядите. Когато приближиха британските телени заграждения, забавиха ход, а от своя край на ничията земя направо спряха, осъзнавайки, че опасността пред тях е по-голяма от онази, от която избягаха.

Офицерите решиха да се възползват от положението и се присъединиха към войниците.

— Строй се! — нареди Фицхърбърт.

Били погледна Пророка. Сержантът повтори нареждането след кратко колебание.

— Строй се! Строй се! — викна той.

— Виж — каза Томи.

— Какво?

— От другата страна на заграждението.

Били погледна.

— Телата — додаде Томи.

Били видя. Земята беше осеяна с трупове в британски униформи в цвят каки. Едни бяха страшно обезобразени, други като че спяха кротко, трети бяха сплетени в прегръдка.

Бяха хиляди.

— Господ да ни е на помощ — прошепна Били.

Призля му. Що за свят? Защо Бог допуска това?

Рота А се строи и Били и рота Б заеха местата си зад нея. Ужасът на Били се превърна в гняв. „Граф Фицхърбърт и други като него бяха планирали това. Те отговаряха и те носеха вината за клането. Трябва да бъдат разстреляни“, ядно мислеше Били, „до последния проклетник.“

Лейтенант Морган наду свирката и войниците от рота А се понесоха напред като нападатели от отбор по ръгби. И Карлтън-Смит изсвири и Били тръгна с подтичване.

Тогава немските картечници откриха огън.

Хората от рота А почнаха да падат. Морган беше първи. Даже не бяха стреляли. Това не беше битка, а клане. Били огледа съседите си. Изпълни се с непокорство. Офицерите се бяха провалили. Време беше войниците да решават. По дяволите заповедите.

— Майната му — викна Били. — Прикрий се!

И се хвърли в един изровен от снаряд кратер.

Стените на дупката бяха кални, а на дъното беше събрана смрадлива вода, обаче Били с благодарност се притисна в тинята, докато над главата му прелитаха куршуми. След миг Томи се просна до него, последван от останалите войници от отделението. Другите отделения постъпиха като тях.

Фицхърбърт притича край дупката им.

— Напред, войници! — кресна той.

— Ще застрелям кучия син, ако го каже пак — рече Били.

После Фицхърбърт беше улучен от картечница. От бузата му бликна кръв, кракът му се сви и той рухна на земята.

Офицерите се излагаха на същите опасности като войниците. Били вече не се гневеше. Срамуваше се от британската армия. Как е възможно тя да е толкова безполезна? След всички вложени усилия, похарчени пари и дълги месеци планиране голямата офанзива се провали. Това беше унизително.

Били се озърна. Фиц лежеше в несвяст. Нито лейтенант Карлтън-Смит, нито сержант Джоунс се виждаха някъде. Войниците от отделението гледаха Били. Той беше само ефрейтор, но хората очакваха да им каже какво да правят.

Били се обърна към бившия офицер Мортимър.

— Какво мислиш…

— Не гледай мене, Тафи — сопна се Мортимър. — Ти си проклетият ефрейтор тук.

Били трябваше да измисли някакъв план.

Нямаше да поведе хората в отстъпление. И за миг не се спря на тази възможност. Така гибелта на другите войници щеше да е отишла напразно. „Трябва да извлечем нещо от всичко това“, помисли Били; „трябва да принесем някаква полза.“

От друга страна, нямаше да хвърли хората под картечния огън.

Нужно беше първо да огледа полесражението.

Свали каската, протегна ръка и я подаде над ръба на ямата като примамка, в случай че някой немец се е прицелил насам. Нищо не последва.

Подаде глава с очакването всеки миг някой куршум да прониже черепа му. И това не стана.

Погледна отвъд разделителната линия и нагоре по хълма зад немските телени заграждения чак до предните позиции на противника, вкопани в склона. Видя надничащите през отворите в насипа дула на пушки.

— Къде е проклетата им картечница? — обърна се той към Томи.

— Отде да знам.

Рота В притича край тях. Някои от войниците също се прикриха, обаче другите поддържаха строя. Картечницата пак почна да стреля по цялата им линия и войниците паднаха като кегли. Били вече не се потрисаше от видяното. Търсеше откъде идат куршумите.

— Видях я — каза Томи.

— Къде?

— Гледай право от тук към ония шубраци на върха на хълма.

— Добре.

— Виждаш ли къде тази линия пресича немския окоп?

— Аха.

— Сега малко вдясно.

— На какво разстояние… а, нищо, виждам ги гадовете.

Напред и малко надясно над немския насип стърчеше нещо като стоманен щит, а над него се подаваше характерната цев картечницата. На Били му се стори, че различава около дулото три каски, обаче трудно можеше да прецени със сигурност.

Реши, че стрелците съсредоточават огъня към отвора в британското телено заграждение. Неведнъж стреляха по британските войници, които се спущаха напред тъкмо оттам. Значи картечницата можеше да се нападне от друг ъгъл. Ако отделението на Били успееше да прекоси ничията земя по диагонал, щеше да се озове отляво на немската картечница, докато немците гледат надясно.

Намисли маршрут със спиране в три големи кратера, последният от които се намираше точно оттатък един унищожен участък от немското телено заграждение.

Нямаше представа дали това е правилна военна стратегия. Ала тази сутрин правилната стратегия доведе до гибелта на хиляди хора, значи можеше да върви по дяволите.

Смъкна се обратно в ямата и огледа останалите. Джордж Бароу беше стабилен стрелец въпреки младостта си.

— Когато картечарите пак открият огън, приготви се за стрелба. Спрат ли, започваш ти. Ако имаме късмет, ще се прикрият. Аз ще тичам до оная яма от снаряд ей там. Стреляй постоянно, докато изпразниш пълнителя. Имаш десет патрона — гледай да ти стигнат за половин минута. Докато немците подадат глави, аз би трябвало да съм в дупката — каза Били и после погледна останалите от отделението. — Чакайте пак да спрат, после хуквайте всички, а Томи ще ви прикрива. Третия път аз ще прикривам, а Томи ще може да дотича.

Рота Д се втурна в ничията земя. Картечницата затрака. Пушките и минохвъргачките също откриха огън. Сега обаче жертвите не бяха така многобройни, понеже повече войници се укриваха в ямите от снаряди, вместо да тичат под бурята от куршуми.

„Време е вече“, рече си Били. Казал беше на хората си какво ще направи и щеше да е прекалено срамно да отстъпи. Стисна зъби. „По-добре да умра, отколкото да се покажа страхливец“, помисли той за пореден път.

Картечният огън спря.

В миг Били скокна. Сега беше отлична мишена. Приведе се и хукна.

Чу как Бароу стреля зад него. Животът му беше в ръцете на този седемнадесетгодишен питомец на затвора за малолетни. Джордж стреляше стабилно: бум, две, три, бум, две, три — точно както му беше наредено.

Били тичаше възможно най-бързо под тежестта на екипировката. Ботушите му затъваха в калта, дъхът му излизаше накъсано, гърдите го боляха, а в ума му имаше само една мисъл — желанието да се движи по-бързо. Никога досега не се беше озовавал толкова близо до смъртта. Когато му оставаха няколко ярда до дупката, той метна пушката си вътре и се хвърли подире й, като че искаше да спре противников ръгбист. Приземи се на ръба на кратера и се търкули в калта. Не можеше да повярва, че е жив.

Чу откъслечни одобрителни възгласи. Хората от неговото отделение аплодираха спринта му. Удиви се как може да са така ведри сред това клане. Хората бяха направо удивителни.

След като си пое дъх, предпазливо надзърна над ръба. Беше притичал стотина ярда. Щеше да отнеме време да прекоси така цялото разстояние. Но противното беше равно на самоубийство.

Картечницата пак откри огън. Когато тя спря, Томи почна да стреля. Правеше като Джордж — спираше между изстрелите. „Колко бързо се учим, когато животът ни е в опасност“, рече си Били. Когато десетият, последен, куршум от пълнителя на Томи беше изстрелян, останалите от отделението се озоваха при Били в дупката.

— Елате от тази страна — викна той и ги подкани да минат напред. Немската позиция беше нависоко и Били се боеше, че противниците могат да ги забележат в задната част на кратера.

Опря пушката на ръба и се прицели в картечницата. След малко немците пак откриха огън. Когато спряха, почна той. Искаше някак да накара Томи да бяга бързо. Повече се тревожеше за него, отколкото за всички останали, взети заедно. Държеше пушката стабилно и стреляше през равни интервали от по пет секунди. Нямаше значение дали улучва някого. Достатъчно беше да накара немците да стоят долу, докато Томи тича.

Пълнителят удари на празно и Томи се приземи до Били.

— По дяволите. Колко пъти ще трябва да правим това? — попита той.

— Според мене още два — отговори Били, докато презареждаше. — После или ще сме достатъчно близо да им хвърлим ръчна граната, или ще сме едни шибани мъртъвци.

— Хайде сега, Били, недей псува — каза Томи с непроницаемо изражение. — Знаеш, че намирам това за безвкусица.

Били се разкикоти. После пък се чудеше как е могъл. „Седя в яма от снаряд, немската армия стреля по мене, а аз се хиля“, помисли той. „Бог да ми е на помощ.“

По същия начин се придвижиха до следващата дупка, но тя беше по-далеч и сега загубиха човек. Джоуи Понти беше улучен в главата, докато тичаше. Джордж Бароу го вдигна и го донесе, но Джоуи беше мъртъв. В черепа му зееше кървава дупка. Били се питаше къде ли е по-малкият брат на Джоуи, Джони Понти. Не го беше виждал, откак излязоха от сборния окоп. „Трябва аз да му съобщя“, каза си Били. Джони обожаваше батко си.

В дупката имаше и други мъртъвци. Три облечени в каки трупа се полюшваха в разпенената вода. Трябва да са били от първите в атаката. Били се запита как ли бяха стигнали толкова далеч. Вероятно просто шанс. Оръдията винаги пропускаха някого от първата вълна и забърсваха някого на връщане.

Други групи също наближаваха окопите на германците, като използваха същата тактика. Те подражаваха на отделението на Били, или — по-вероятно — мисълта им бе извървяла същия път. Бяха изоставили глупавия, нареден от офицерите пристъп в разгърнат строй и бяха измайсторили собствена, по-смислена тактика. Като следствие нещата не вървяха изцяло по желанието на немците. Подложени на обстрел, те вече не можеха да поддържат същия неспирен огън. Може би затова групата на Били стигна до последния кратер без повече жертви.

Всъщност към тях се присъедини още един човек. До Били легна напълно непознат войник.

— Ти пък откъде дойде, мамка му?

— Загубих си отделението — обясни човекът. — Изглежда знаете какво правите, затова ви последвах. Надявам се да нямате нищо против.

Говореше с акцент, който според Били можеше да бъде канадски.

— Хвърляш ли добре? — попита го той.

— Играл съм за училищния отбор по бейзбол.

— Добре. Когато кажа, гледай да уцелиш онова картечно гнездо с милсова бомба.

Били нареди на Петното Луелин и Алън Причард да хвърлят гранатите си, докато останалите от отделението водят прикриващ огън. Отново чакаха, докато картечната стрелба не спря.

— Сега! — изкрещя Били и стана.

От немския окоп се понесе малка вихрушка от пушечен огън. Петното и Алън, стреснати от куршумите, хвърлиха напосоки. И двете бомби не достигнаха отдалечения на петдесет ярда окоп — паднаха далеч от целта и експлодираха, без да нанесат щети. Били изруга — те просто оставиха картечницата незасегната, тя напълно очаквано отново откри огън и миг по-късно Петното рухна, когато град от куршуми разкъса тялото му.

Били се усещаше странно спокоен. Трябваше му секунда да се фокусира върху целта си и да протегне ръката съвсем назад. Определи разстоянието, все едно хвърляше топка в игра на ръгби. Смътно осъзнаваше, че канадецът, застанал до него, е също толкова хладнокръвен. Картечницата тракаше, хвърляше куршуми и се завъртя към тях.

Хвърлиха едновременно.

Гранатите попаднаха в окопа близо до гнездото. Чу се двоен гърмеж. Били видя как дулото на картечницата лети във въздуха и извика триумфално. Издърпа щифта от втората граната, затича се нагоре по наклона и изрева:

— Атака!

Въодушевлението течеше във вените му като опиат. Не осъзнаваше, че е в опасност. Нямаше представа колко немци може да са насочили пушките си към него. Останалите го последваха. Той хвърли втората си граната и те сториха същото. Някои гранати отлетяха напосоки, други паднаха в окопа и се взривиха.

Били достигна окопа. В този миг усети, че пушката му е преметната през рамо. Докато я премести в положението за стрелба, някой немец можеше да го застреля.

Но нямаше останали живи немци.

Бомбите бяха нанесли ужасно опустошение. Дъното на окопа бе застлано с мъртви тела и — най-страшната гледка — телесни части. Ако имаше оцелели при пристъпа немци, бяха отстъпили. Били скочи в окопа и най-накрая хвана пушката с две ръце в положение на готовност. Тя обаче не му трябваше. Не беше останал никои, по когото да стреля.

До него скочи Томи:

— Успяхме! — възторжено извика той. — Превзехме немски окоп!

Били изпитваше диво ликуване. Бяха опитали да го убият, но той уби тях. Чувстваше дълбоко удовлетворение, несравнимо с нищо, изживяно до момента.

— Прав си — каза той на Томи. — Направихме го.

Били бе поразен от качеството на немските укрепления. Оценяваше обезопасените конструкции с окото на миньор. Стените бяха укрепени с талпи, напречните изкопи бяха квадратни, а землянките — необичайно дълбоки, по двадесет, а понякога и по тридесет фута, с добре оформени входове и дървени стъпала. Това обясняваше оцеляването на толкова много немци след седем дни неспирен артилерийски обстрел.

Вероятно немците копаеха окопите си като мрежа, със съобщителни изкопи, които свързват фронта със складовите и обслужващи зони в тила. Били трябваше да се увери, че няма немски части в засада. Поведе останалите на разузнавателна обиколка с готови за стрелба пушки, но не откриха никого.

Системата от окопи свършваше на върха на хълма. Били се огледа оттам. Вляво от позицията им, зад тежко засегнат от снаряди участък, други британски части бяха превзели съседния сектор; от дясната им страна окопът свършваше и земята се спускаше в малка долчинка с поточе.

Погледна на изток в неприятелската територия. Знаеше, че на миля или две разстояние се намира още една система окопи — втората отбранителна линия на германците. Беше готов да поведе малката си група напред, но се поколеба. Не можеше да види други британски части в настъпление, а и предполагаше, че хората му почти са изразходвали мунициите си. „Ей сега през дупките от снаряди ще загромолят камионите и ще донесат още боеприпаси и заповеди за следващата фаза“, допусна Били.

Вдигна поглед към небето. Беше пладне. Войниците не бяха хапнали от снощи.

— Да видим дали немците не са оставили някаква храна каза той. Остави Мазния Хюит на хълма като наблюдател, в случай че германците контраатакуват.

Нямаше много за събиране. Явно немците не бяха добре хранени. Намериха само стар черен хляб и корав салам. Даже нямаше бира. Нали немците бяха прочути с бирата си.

Бригадният генерал беше обещал, че походните кухни ще последват нападащата армия, ала когато Били нетърпеливо отправи поглед отвъд ничията земя, не забеляза и помен от това.

Войниците седнаха да хапнат от своите сухари и консервирано солено говеждо.

Били трябваше да изпрати някого да докладва какво е свършило тяхното отделение. Но преди да успее да го направи, немската артилерия смени прицела си. В началото обстрелваше задните позиции на британците. Сега се съсредоточи върху ничията земя. Вулкани от пръст изригваха между британските и немските линии. Огънят беше толкова интензивен, че никой не би могъл да се добере жив до своите.

За щастие артилеристите избягваха собствените си предни позиции. Вероятно не знаеха кои участъци са превзети от британците и кои остават в немски ръце.

Отделението на Били не можеше да помръдне. Не можеха да продължат напред без муниции и не можеха да се върнат назад заради оръдейния обстрел. Оказа се обаче, че единствено Били се притеснява от това положение. Останалите се заловиха да търсят сувенири. Прибраха каските, значките и джобните ножчета. Джордж Бароу претърси всички убити и им свали часовниците, пръстените. Томи взе деветмилиметровия Лугер на някакъв офицер и кутия с патрони.

Доспа им се. Нищо чудно — не бяха спали цяла нощ. Били остави още двама на пост и позволи на останалите да дремнат. Беше разочарован. В първия си ден в боя беше спечелил малка победа и искаше да разкаже някому за това.

Вечерта обстрелът стихна. Били обмисли дали да не се върнат. Като че ли нямаше смисъл да правят друго, но в същото време той се боеше да не го обвинят в дезертьорство пред лицето на противника. Нямаше как да предвиди на какво са способни старшите офицери.

Ала германците решиха вместо него. Мазньо Хюит, съгледвачът на хълма, видя, че се задават от изток. Били забеляза голям отряд — петдесет или сто човека да тичат през долчинката към него. Хората му не можеха да удържат завзетата позиция без нови боеприпаси.

От друга страна, възможно беше да ги обвинят, че са отстъпили.

Били събра хората си.

Добре, момчета — подхвана той. — Стреляйте единично и щом ви свършат патроните, оттегляйте се.

Изпразни пушката си по немците, които още бяха на около половин миля извън обсег, после се обърна и хукна. Останалите направиха същото.

Прекосиха немските окопи и ничията земя по посока на залязващото слънце. Прескачаха мъртвите и се отстраняваха от пътя на санитарите, които прибираха ранените. Никой обаче не стреля по тях.

Когато стигна британската страна, Били скочи в един окоп, който беше претъпкан с мъртви, ранени и изтощени оцелели — като него. Видя майор Фицхърбърт на носилка. Лицето му беше покрито с кръв, но очите му бяха отворени, той беше жив, дишаше. „А, ето един, когото не бих имал нищо против да загубим“, рече си Били. Много войници просто седяха или лежаха в калта и зяпаха в нищото, зашеметени от ужас и парализирани от умора. Офицерите се мъчеха да организират връщането на войниците и на телата на загиналите към задните позиции. Нямаше усещане за победа, никой не се движеше напред, офицерите дори не поглеждаха бойното поле. Голямата атака се оказа провал.

Хората от отделението на Били скочиха подире му в окопа.

— Каква издънка — продума Били. — По дяволите, каква издънка.

IV

Седмица по-късно Оуен Бевин се изправи пред военния съд и беше обвинен за проявен страх и дезертьорство.

Имаше възможност пред съда да го защитава офицер, който е посочен да действа като „приятел на затворника“, но Оуен отказа. Понеже неговото престъпление се наказваше със смърт, автоматично беше подадена молба, че е невинен. Оуен обаче не каза нищо в своя защита. Процесът трая по-малко от час. Бевин беше осъден.

Получи смъртна присъда.

Книжата бяха пратени до генералния щаб за одобрение. Главнокомандващият потвърди смъртната присъда. Минаха още две седмици и в едно ранно утро Бевин се изправи с вързани очи пред наказателния отряд в някакво кално френско пасище.

Някои от войниците явно се целеха встрани — след стрелбата Бевин още беше жив, макар и окървавен. Тогава дойде офицерът на отряда, извади пистолета си и стреля два пъти в челото на момчето.

И най-сетне Оуен Бевин умря.

I

Етел много размишляваше над живота и смъртта, след като Били замина за Франция. Знаеше, че може никога вече да не го види. Радваше се, че е загубил девствеността си с Милдред.

— Позволих на братчето ти да го направи за пръв път с мене — безгрижно каза Милдред, когато той замина. — Сладко момче. Имате ли още такива в Уелс?

Етел обаче подозираше, че чувствата на Милдред са по-дълбоки, отколкото показва. Малките Инид и Лилиан сега вечер молеха Бог да наглежда чичо Били във Франция и да го върне невредим у дома.

Няколко дни по-късно Лойд разви тежка белодробна инфекция и Етел, измъчвана от отчаяние, го люлееше в ръцете си, докато той се мъчеше да диша. Боеше се, че детето може да умре, и горчиво съжаляваше, че родителите й не са го виждали никога. Когато Лойд се пооправи, Етел реши да го отведе в Абъроуен.

Върна се там точно две години след заминаването си. Валеше дъжд.

Градът не се беше променил много, но мрачният му вид я порази. През първите двадесет и една години от живота си не го беше възприемала така, обаче сега, след Лондон, тя забеляза, че всичко в Абъроуен е едноцветно. Всичко беше сиво: къщите, улиците, купчините отпадък от мината и ниските дъждовни облаци, които печално се влачеха по билото на планината.

Следобед, когато излезе от железопътната гара, Етел се почувства уморена. Да отведеш дете на година и половина на целодневно пътуване беше тежка работа. Лойд се държеше добре и очароваше пасажерите с широката си усмивка. Но все пак майка трябваше да го храни в полюляващото се купе, да го преоблича в зловонната тоалетна и да го приспива, когато почнеше да капризничи — всичко това беше трудно за вършене в присъствието на непознати хора.

Понесла Лойд на хълбок и малкия куфар в ръка, Етел прекоси площада на гарата и тръгна нагоре по улица „Клайв“. Скоро се задъха. Беше забравила още нещо. Лондон беше в по-голямата си част равен град, докато в Абъроуен човек не можеше да иде почти никъде, без да се катери или спуска по някой стръмен хълм.

Не знаеше какво се е случвало в града, откакто замина. Били беше единственият й източник на новини, а мъжете не ги биваше да клюкарстват. Не се съмняваше, че за известно време тя самата е била одумвана. Оттогава обаче трябваше да са се появили и нови скандали.

Завръщането й щеше да се превърне в голяма новина. Няколко жени откровено я зяпаха, докато крачеше по улицата с детето си. Тя знаеше какво мислят. „Етел Уилямс вярваше, че е нещо повече от нас, а се връща във вехта кафява рокля, с бебе на ръце и без съпруг. Гордостта предхожда падението“, щяха да си рекат, и злобата им щеше да е съвсем леко прикрита зад съжалението.

Етел отиде на улица „Уелингтън“, но не у дома си. Баща й каза да не се връща никога. Тя писа на майката на Томи Грифитс, с прякор госпожа Грифитс Социалистката, заради пламенните убеждения на съпруга й (На същата улица живееше и госпожа Грифитс Църковната.). Семейство Грифитс не бяха сред богомолците в параклиса и не одобряваха твърдата линия на бащата на Етел. Етел беше подслонила Томи в Лондон и госпожа Грифитс с радост връщаше услугата. Томи беше единствено дете и докато беше в армията, у дома му имаше свободно легло.

Тате и мама не знаеха, че Етел си идва.

Госпожа Грифитс посрещна Етел топло и взе да гука на Лойд. Навремето тя имаше и дъщеря на възрастта на Етел, която почина от коклюш — Етел едва я помнеше, русо момиче на име Гуени.

Етел нахрани и преоблече Лойд, после седна в кухнята на чаша чай. Госпожа Грифитс забеляза венчалната й халка.

— Омъжена си, така ли? — попита тя.

— Вдовица съм — отвърна Етел. — Загина при Ипр.

— Ах, жалко.

— Той се казваше господин Уилямс, тъй че не ми се наложи си сменям фамилията.

Тази история щеше да обиколи целия град. Някои щяха да запитат наистина ли е имало господин Уилямс и наистина ли се е оженил за Етел. Нямаше значение дали вярват. Жена, която се преструва на омъжена, беше приемлива; жена, която признаваше че е сама, беше нагла безсрамница. Гражданите на Абъроуен си имаха принципи.

Госпожа Грифитс попита:

— Кога ще видиш майка си?

Етел не знаеше как ще я приемат родителите й. Можеха отново да я пропъдят, можеха да й простят всичко, а можеха и да намерят начин да заклеймят нейния грях, без да я прогонват.

— Не знам — отговори тя. — Притеснявам се.

Госпожа Грифитс я гледаше съчувствено.

— Аха, татко ти може да се превърне в същински татарин. Обаче те обича.

— Хората все това разправят. „Татко ти наистина те обича“, казват. Но щом може да ме изхвърли от къщата, не знам защо наричат това обич.

— Когато гордостта им е наранена, хората вършат прибързани неща — успокоително заговори госпожа Грифитс. — Особено мъжете.

Етел се изправи.

— Е, май няма смисъл да отлагам повече — каза тя и вдигна Лойд. — Ела, миличък. Време ти е да научиш, че имаш баба и дядо.

— Късмет — пожела й госпожа Грифитс.

Домът на Уилямсови беше само през няколко къщи. Етел се надяваше баща й да е навън. Така поне щеше да разполага с малко време с майка си, която не беше толкова строга.

Помисли да почука на вратата, после прецени, че това е нелепо, и направо отвори.

Влезе в кухнята, където бяха преминали толкова много от дните й. Родителите й не бяха тук. Само дядо дремеше на стола си. Той отвори очи, погледна я озадачено, след това топло рече:

— Нашата Ет!

— Здравей, дядо.

Дядо стана и се приближи към нея. Още повече беше изнемощял — опираше се на масата, само за да прекоси кухнята. Целуна я по бузата и насочи вниманието си към детето.

— А така, кой ли е това? Дали пък не е моят първи правнук?

— Това е Лойд — представи го Етел.

— Какво хубаво име!

Лойд скри личице в рамото на майка си.

— Срамежлив е — каза тя.

— Аха, уплаши се от непознатия старец с белия мустак. Ще свикне с мен. Седни, миличка, и ми разкажи всичко.

— Мама къде е?

— Слезе до коопа за конфитюр. — Местната бакалия беше кооперация, която делеше стоките между клиентите си. Подобни магазини бяха популярни в Южен Уелс, макар че никой не знаеше как се произнася ко-оп, и названията варираха от коп до куорп. — След минутка ще се прибере.

Етел остави Лойд на пода. Той се зае да изучава стаята, придвижвайки се с олюляване от една опора към друга, малко като дядо. Етел разказа за задачите си като управителка на Войнишка съпруга: работата с печатаря, разпространението на вестниците, прибирането на непродадените бройки, намирането на рекламодатели. Дядо се чудеше откъде тя знае какво да прави и Етел призна, че двете с Мод се учат в крачка. Смяташе, че печатарят е мъчен човек — не обичаше да му нареждат жени — обаче сама преценяваше, че я бива в продажбите на рекламна площ. Докато разговаряха, дядо извади своя джобен часовник и го провеси на верижката, без да поглежда към Лойд. Детето зяпна лъскавата верижка и се пресегна към нея. Дядо му позволи да я вземе. Скоро Лойд се опираше на коленете на стареца и изследваше часовника.

Етел се чувстваше особено в старата къща. Представяше си как всичко ще й бъде уютно познато, като чифт обуща, които са приели формата на носилите ги с години крака. Но всъщност й беше малко неспокойно. Къщата й приличаше повече на дома на познати стари съседи. Все гледаше избелелите мотивчета с дотегналите библейски цитати и се чудеше защо майка й не ги сменя с десетилетия. Не се усещаше на място.

Чувал ли си нещо от нашия Били? — попита тя дядо.

— Не. А ти?

— Не и след като замина за Франция.

— Май е в оная голяма битка на река Сома.

— Надявам се, че не е. Казват, че е ужасно.

— Да, страшно, ако вярваш на слуховете.

Хората имаха само слуховете, защото новините във вестниците бяха бодри и мъгляви. Но мнозина ранени вече се намираха в британските болници и техните смразяващи кръвта разкази за некадърност и кланета се пренасяха от уста на уста.

Влезе мама.

— Висят и си говорят в магазина, все едно си нямат друга работа… А! — Тя спря. — Небеса, това нашата Ет ли е?

И заплака. Етел я прегърна. Дядо рече:

— Виж, Кара, това е внукът ти Лойд.

Мама избърса очи и го вдигна.

— Не е ли прекрасен? Каква къдрава коса! Точно като Били на тая възраст.

Лойд боязливо погледа мама и се разплака.

Етел го взе.

— Напоследък се е превърнал в същинско мамино синче — рече тя извинително.

— Всички са такива на тази възраст — отговори мама. — Възползвай се колкото можеш, той скоро ще се промени.

— Къде е тате? — Етел се постара да не звучи твърде притеснена.

Мама изглеждаше напрегната.

— Отиде до Каерфили на среща на профсъюза. — Тя погледна часовника. — След малко ще си дойде за чая, освен ако не е изтървал влака.

Етел се досети, че мама се надява тате да закъснее. Също като нея. Искаше повече време с майка си преди да започне кризата.

Мама направи чай и сложи на масата чиния захаросани уелски сладки.

— Не съм хапвала такива от две години — каза Етел. — Прекрасни са.

Дядо щастливо обяви:

— Е, това наричам аз хубаво. Дъщеря ми, внучката ми и правнукът ми са тук, всичките в една стая. Какво повече да иска човек от живота?

Взе си сладка.

Етел си рече, че за някои хора животът на дядо не е кой знае какво — да седи по цял ден в задимената кухня, облечен в единствения си костюм. Но той беше благодарен за участта си и тя самата му беше донесла щастие, поне днес.

Тогава влезе баща й.

Мама тъкмо казваше:

— Някога, като бях на твоите години, имах възможността да ида в Лондон, но дядо ти рече…

Вратата се отвори и тя спря по средата на изречението. Всички наблюдаваха как тате влиза от улицата в костюма си за срещи и с миньорския каскет, запотен от изкачването по хълма. Той пристъпи в стаята, после спря и зяпна.

— Виж кой е тук — подхвана мама с престорена веселост. — Етел и внукът ти.

Лицето й беше пребледняло от напрежение.

Той не продума. Не свали шапката си.

— Здравей, тате. Това е Лойд — каза Етел.

Тате не я погледна.

Дядо рече:

— Малкият прилича на тебе, Дай, момчето ми — около устата, виждаш ли?

Лойд усети неприязънта в стаята и се разплака.

Тате продължаваше да мълчи. Етел разбра, че е сбъркала, изненадвайки го така. Не искаше да му даде възможността да й забрани да идва. Но сега виждаше, че изненадата го е поставила в отбранителна позиция. Тате изглеждаше уловен в ъгъла. Етел си спомни, че винаги е било грешка да го притискаш до стената.

Лицето му доби упорито изражение. Погледна съпругата си и каза:

— Нямам внук.

— О, сега пък — умолително рече мама.

Изражението му не се промени. Стоеше неподвижно, гледаше сурово мама и не продумваше. Чакаше нещо и нямаше да мръдне, докато Етел не си отиде. Тя заплака.

— По дяволите — каза дядо.

Етел вдигна Лойд.

— Съжалявам, мамо — изхлипа тя. — Мислех си, че може би…

Задави се и не можа да довърши. С детето на ръце мина край баща си. Той не я погледна.

Етел излезе и затръшна вратата.

II

Сутринта, след като мъжете отидеха на работа в мината и децата биваха изпратени на училище, жените обикновено се залавяха да вършат нещо навън. Чистеха тротоарите, лъскаха стъпалата пред къщите или миеха прозорците. Някои отиваха до магазина или изпълняваха други задачи. Етел помисли, че имат потребност да видят света извън малките си къщици, да си припомнят, че животът не е затворен между четирите паянтови стени.

Стоеше на слънце пред вратата на госпожа Грифитс Социалистката и се облягаше на стената. Навсякъде по улицата жените бяха намерили причини да поизлязат. Лойд си играеше с топка. Виждал беше другите деца и безуспешно се мъчеше да прави като тях. „Колко сложно действие е хвърлянето“, разсъди Етел — „да използваш рамото и мишницата, китката и дланта едновременно. Пръстите трябва да отслабят хватката точно преди ръката да се протегне най-далеч.“ Лойд не беше усъвършенствал това и пускаше топката прекалено рано, та тя понякога падаше зад рамото му или пък прекалено късно, така че тя губеше тласък. Но не преставаше да опитва. „Накрая ще се научи и никога няма да го забрави“, каза си Етел. Чак когато имаш дете, разбираш колко много имат да учат децата.

Тя не проумяваше как е възможно баща й да отхвърли това момченце. Лойд нищо лошо не бе сторил. Самата Етел беше грешница, но такива бяха повечето хора. Бог прощаваше греховете им, следователно кой бе тате, та да съди? Това я гневеше и натъжаваше едновременно.

Момчето от пощенската станция се появи в горния край на улицата и върза коня си близо до тоалетните. Казваше се Герайнт Джоунс. Работата му беше да носи колети и телеграми, но днес явно не носеше никакви пакети. Етел усети внезапен хлад, сякаш облак бе скрил слънцето. На улица „Уелингтън“ телеграмите бяха рядкост и обичайно носеха лоши новини.

Герайнт се спусна по хълма, далеч от Етел. Тя си отдъхна — нямаше вести за нейното семейство.

Умът й се понесе към едно писмо, получено от лейди Мод. Етел, Мод и други жени бяха започнали кампания, за да гарантират, че гласовете на жените ще са част от всяко обсъждане на реформата на войнишкото гласуване. Бяха осигурили достатъчното разгласяване на въпроса, за да е сигурно, че премиерът Аскуит няма да избяга от проблема.

Мод съобщаваше, че той е избягнал удара им, като е прехвърлил целия въпрос на комитета, наречен Консултацията на Предателя на камарата. Според Мод това било добре. Щяло да има спокойни дискретни дебати, а не театрални речи в залата на Камарата. Може би здравият разум щеше да надделее. Независимо от това тя усилено опитваше да узнае кого е назначил Аскуит в комитета.

Няколко врати по-нагоре от къщата на Уилямсови излезе дядо, седна на ниския прозоречен перваз и запали първата си лула за деня. Забеляза Етел, усмихна се и й махна.

От другата страна Мини Понти, майката на Джоуи и Джони, заудря една черга с тупалка и се закашля.

Госпожа Грифитс излезе с лопата пепел от кухненската печка и я изсипа в някаква дупка на черния път.

Етел я попита:

— Мога ли да помогна с нещо? Ако искаш, мога да отида до кооперативния магазин.

Вече беше оправила леглата и беше измила съдовете от закуска.

— Добре — отговори госпожа Грифитс. — Ей сегичка ще ти направя списък.

Тя запъхтяна се опря на стената. Беше дебела жена и всяко усилие я оставяше без дъх.

Етел забеляза суматоха в долния край на улицата. Надигнаха се гласове. После се чу писък.

Двете с госпожа Грифитс се спогледаха, Етел грабна Лойд и се завтекоха да проверят какво става от другата страна на тоалетните.

Етел първо видя групичка жени, струпани около госпожа Причърд, която виеше с цяло гърло. Останалите се мъчеха да я успокоят. Ала тя не беше единствената. Пю Чукана, бивш миньор, който беше загубил крака си при срутване в забоя, седеше насред улицата като ударен, а двама от съседите му стояха до него. Отсреща, на прага на къщата си, госпожа Джон Джоунс Магазинера хлипаше и държеше в ръка лист хартия.

Етел видя как Герайнт Пощальончето с бледо лице и почти разплакан прекосява улицата и чука на друга врата.

— Телеграми от министерството на войната. Бог да ни е на помощ — каза госпожа Грифитс.

— Битката при Сома — отговори Етел. — Абъроуенци трябва да са участвали.

— Алън Причърд сигурно е мъртъв, и Клайв Пю, и Пророка Джоунс — беше сержант, родителите му толкова се гордееха с него…

— Горката госпожа Джоунс, другият й син умря в онази експлозия в мината.

— Нека моят Томи е добре, моля те, Боже — молеше се госпожа Грифитс, въпреки че мъжът й бе печално известен атеист. — Пощади Томи.

— И Били — рече Етел. А след това прошепна в ухото на Лойд: — И татко ти.

През рамото на Герайнт висеше платнена чанта. Етел със страх се питаше колко ли още телеграми има вътре. Момчето минаваше от едната страна на улицата към другата, като ангел на смъртта с пощальонска фуражка.

Докато Герайнт подмине тоалетните и дойде към горния край на улицата, всички наизлязоха на тротоара. Жените прекъснаха заниманията си и застанаха в очакване. Родителите на Етел излязоха — тате още не беше отишъл на работа. Стояха до дядо, притихнали и уплашени.

Герайнт приближи госпожа Луелин. Синът й Артър трябва да бе убит. Етел си спомни, че му викаха Петното. Бедното момче вече нямаше защо да се притеснява за вида си.

Госпожа Луелин вдигна ръце, като че да се предпази от пощальона.

— Не! Не, моля те! — изплака тя.

Герайнт подаде телеграмата.

— Не мога нищо да сторя, госпожо Луелин — каза той. Беше само на седемнадесет. — Ето го адресът ви отпред, виждате ли?

Жената не искаше да вземе плика.

— Не! — Тя се обърна с гръб и зарови лице в ръцете си.

Устните на момчето затрепериха.

— Моля Ви, вземете го. Имам да раздам всички тези. А в станцията има още стотици! Не знам как ще ги раздам до довечера. Моля Ви.

Съседката й, госпожа Пари Прайс, рече:

— Аз ще го взема вместо нея. Нямам синове.

— Много Ви благодаря, госпожо Прайс — каза Герайнт и продължи.

Извади от чантата следващата телеграма, погледна адреса и подмина къщата на семейство Грифитс.

— О, слава Богу — продума госпожа Грифитс. — Моят Томи е невредим, слава Богу.

Тя заплака от облекчение. Етел премести Лойд на другия си хълбок, а той обгърна раменете й с ръка.

Момчето отиде при Мини Понти. Тя не извика, ала по лицето й се зарониха сълзи.

— Кой? — попита тя задавено. — Джоуи или Джони?

— Не зная, госпожо Понти — отвърна Герайнт. — Ще трябва да прочетете какво е написано тука.

Тя разкъса плика.

— Не виждам! — проплака. Изтри очи в опит да пропъди сълзите и пак погледна. — Джузепе! Моят Джоуи е мъртъв. Горкото ми момченце!

Госпожа Понти живееше почти на края на улицата. Етел чакаше с разтуптяно сърце дали Герайнт няма да иде до дома на семейство Уилямс. Жив ли беше Били, или мъртъв?

Момчето се извърна от ридаещата госпожа Понти. Погледна през улицата и видя, че тате, мама и дядо се взират в него със страшно очакване. Потърси в чантата и вдигна поглед.

— Няма повече за улица „Уелингтън“ — каза той.

Етел едва не припадна. Били беше жив.

Погледна родителите си. Мама плачеше. Дядо се мъчеше да запали лулата си, но ръцете му трепереха.

Тате гледаше Етел. Тя не можеше да разгадае израза на лицето му. Той беше завладян от някакво чувство, ала тя не разбираше какво. Пристъпи към нея.

Не беше много, но се оказа достатъчно. Понесла Лойд, Етел затича към тате.

Той прегърна и двамата.

— Били е жив — рече. — И ти също.

— О, тате. Толкова съжалявам, че те разочаровах.

— Няма значение. Няма значение — каза тате и я потупа по гърба, както правеше, когато тя беше малка и си ожулеше коленете.

— Тихо, тихо. Така е по-добре.

III

Етел знаеше, че общото богослужение за всички деноминации е рядкост за абъроуенските християни. За уелсците доктриналните различия винаги бяха важни. Една група отказваше да празнува Рождество, понеже липсвали библейски доказателства за датата на събитието. Друга забраняваше на членовете да гласуват заради думите на апостол Павел „А нашето живелище е на небесата.“ Никой не искаше служба редом с хора от друга църква.

Ала след Срядата с телеграмите за кратко тези различия загубиха значението си.

Англиканският пастор на абъроуенската енория, преподобният Томас Елис-Томас, предложи обща възпоменателна служба. След всички телеграми броят на мъртвите бе двеста и единадесет. Понеже битката продължаваше, всеки ден се получаваха по едно-две нови съобщения. На всяка улица в града бяха загубили някого. При гъсто застроените редици миньорски жилища, опечалените бяха през няколко ярда.

Методистите, баптистите и католиците се съгласиха с предложението на енорийския пастор. По-малките групи навярно биха предпочели да останат настрана: Баптистите евангелисти, Свидетелите на Йехова, Евангелистите на Второто пришествие и параклиса „Витезда“. Етел наблюдаваше как баща й се бори със съвестта си. Ала никой нямаше желание да остане вън от събитието, което обещаваше да е най-голямата религиозна служба в историята на града. Затова накрая всички се включиха. В Абъроуен нямаше синагога, но младият Джонатан Голдман също бе сред загиналите, та малцината евреи в града решиха да присъстват на службата, макар че на тяхното изповедание нямаше да се даде участие.

Службата се проведе в неделя, в два и половина следобед в градския парк, известен като Отдиха, накратко от Зона за отдих. Градският съвет издигна трибуна за духовниците. Беше хубав, слънчев ден и на службата дойдоха три хиляди души.

Етел огледа множеството. Тук беше Пърсивал Джоунс с цилиндър. Освен кмет на града, той сега беше и депутат. Освен това беше почетен командир на Приятелите от Абъроуен и беше водил набирането на войници. С него бяха и неколцина други управители на „Селтик минерълс“ — „все едно имат нещо общо с героизма на загиналите“, с горчивина помисли Етел. Молдуин „Отиде до Мертир“ Морган се появи заедно със съпругата си, но според Етел те имаха право да са тук — синът им Роланд беше убит.

И тогава видя Фиц.

Първо не го позна. Видя княгиня Беа в черна рокля, следвана от дойка, която носеше малкия виконт Абъроуен — момченце на възрастта на Лойд. Заедно с Беа имаше един мъж с патерици. Левият му крак беше гипсиран и главата му беше омотана в превръзка, която скриваше лявото му око. След известно време Етел осъзна, че това е Фиц, и изненадано възкликна.

— Какво има? — попита я мама.

— Виж графа!

— Това той ли е? О, Боже, горкият.

Етел го гледаше. Вече не беше влюбена — той постъпи твърде жестоко. Но не можеше да остане безразлична. Беше целувала лицето под превръзката и беше милвала високото и силно тяло, което сега беше така жестоко осакатено. Фиц беше суетен — суетата бе най-простимата от множеството му слабости — и Етел знаеше, че мъката, която изпитва, щом се погледне в огледалото, е по-силна от болката от раните.

— Чудя се защо не си е останал у дома — каза мама. — Хората щяха да проявят разбиране.

Етел поклати глава.

— Прекалено горд е. Той е повел войниците към смъртта им. Трябваше да дойде.

— Добре го познаваш — отвърна мама и така погледна Етел, че тя се запита дали не подозира каква е истината. — Но предполагам, че той иска освен това хората да видят, че и висшата класа е пострадала.

Етел кимна. Мама беше права. Фиц беше арогантен и властен, ала странното беше, че същевременно жадуваше за уважението на обикновените хора.

Приближи се Дай Сатъра, синът на касапина.

— Много ми е приятно да те видя отново в Абъроуен — каза той.

Беше дребен човек в спретнат костюм.

— Как си, Дай? — попита Етел.

— Много добре, благодаря. Утре започват да прожектират нов филм на Чарли Чаплин. Харесваш ли го?

— Нямам време за кино.

— Защо утре вечер не оставиш момченцето у майка ти и не дойдеш с мен?

Веднъж Дай си пъхна ръката под полата на Етел. Бяха в кино Палас в Кардиф. Това се случи преди пет години, но по очите му Етел познаваше, че той не е забравил.

— Не, благодаря ти, Дай — твърдо отказа тя.

Дай още не беше готов да се откаже.

— Сега работя в мината, но след като тате се пенсионира поемам месарницата.

— Знам, че ще се справиш много добре.

— Има някои мъже, които не биха погледнали момиче с бебе продължи той. — Не и аз обаче.

Това беше малко снизходително, но Етел реши да не се обижда.

— Довиждане, Дай. Беше много любезно от твоя страна да ме поканиш.

Дай се усмихна дяволито.

— Ти си оставаш най-красивото момиче, което съм срещал.

Докосна периферията на шапката си и отмина.

— Че какво му е? Трябва ти съпруг, а той е добра партия! — възмути се мама.

Какво му беше наистина? Малко нисичък беше, но компенсираше ръста с очарованието си. Имаше добро бъдеще и беше готов да приеме детето на друг мъж. Етел се питаше защо бе толкова непоколебимо сигурна, че не желае да иде на кино с него. Дали все още не мислеше, че е твърде добра за Абъроуен?

Най-отпред имаше редица столове за елита. Фиц и Беа седнаха до Пърсивал Джоунс и Молдуин Морган и службата започна.

Етел вярваше мъгляво в християнството. Предполагаше, че има Бог, но и подозираше, че Той е по-сговорчив, отколкото баща й си представя. От пламенното му несъгласие с установените църковни институции, тя бе наследила единствено лека неприязън към статуи, тамян и латински. В Лондон понякога посещаваше Евангелския параклис „Голгота“ в неделните утрини, преди всичко защото тамошният пастор беше отявлен социалист и позволяваше църквата да се ползва от клиниката на Мод и за събрания на Лейбъристката партия.

В Отдиха нямаше орган, разбира се, така че не се наложи пуританите да потискат неодобрението си към музикалните инструменти. Етел научи от тате, че е имало спорове кой да започне пеенето — роля, която в този град беше по-важна от четенето на проповедта. В крайна сметка Абъроуенският мъжки хор беше построен най-отпред и неговият диригент, който не принадлежеше към някоя църква, отговаряше за музиката.

Хорът започна с хенделовия „Той ще нахрани стадото си като пастир“, популярен химн. Богомолците изпълниха безукорно акапелното произведение. Докато стотиците тенорови гласове се носеха над парка със стиха „И събра агнеците с десницата си“, Етел си даде сметка, че тази вълнуваща музика й е липсвала в Лондон.

Католическият свещеник прочете сто двадесет и деветия псалм, De profundis. Викаше с всички сили, но хората към края едва го чуваха. Англиканският пастор прочете „Съберете се да погребете мъртвите“ от Книгата за общи молитви. Дилис Джоунс, млад методист, изпя „Любов Божествена, по-висша от всички“ — химн, написан от Чарлс Уесли. Баптисткият пастор пък прочете Първото послание към Коринтяните, глава петнадесета, от двадесети стих до края.

Всички независими църкви трябваше да се представляват от един проповедник и изборът се спря на тате.

Той започна със стих от Посланието на свети апостол Павел до римляните, осма глава: „Но ако Духът на Оногова, който възкреси от мъртвите Иисуса, живее във вас, то, който възкреси Христа от мъртвите, ще оживотвори и смъртните ви тела чрез живеещия във вас Негов Дух.“. Тате имаше мощен глас, който се разнесе звучно из целия парк.

Етел се гордееше с него. Оказаната чест признаваше положението му на един от най-видните мъже в града, духовен и политически водач. При това изглеждаше добре — мама му беше купила нова черна вратовръзка, копринена, от магазина на Гуин Евънс в Мертир.

Говори за възкресението и отвъдния живот и Етел се поразсея, всичко това го бе чувала и преди. Тя допускаше, че има живот след смъртта, но не беше съвсем сигурна. Бездруго щеше да узнае, когато му дойде времето.

Леко раздвижване сред тълпата й подсказа, че тате може би се е отклонил от обичайните теми. Чу го да казва:

— Надявам се, преди решението тази страна да тръгне на война, всеки депутат да е потърсил искрено и с молитва в съвестта си, и да е намерил, че Господ го води. Кой обаче прати тези мъже в Парламента?

„Ще започне с политиката“, помисли си Етел. „Браво, тате. Това ще изтрие самодоволното изражение от лицето на пастора.“

— Всеки мъж в тази страна по принцип подлежи на военна служба. Ала не на всеки мъж е позволено да участва във вземането на решение да се тръгне на война.

Разнесоха се викове на съгласие.

— Законът изключва повече от половината мъже в тази страна от гласуването!

Етел каза на висок глас:

— И всички жени!

— Тихо сега! Татко ти приказва, не ти — обади се мама.

— Повече от двеста мъже от Абъроуен бяха убити на първи юли, на бреговете на река Сома. Чух, че жертвите от наша стана са повече от петдесет хиляди!

Тълпата зяпна от ужас. Не много хора знаеха това число. Татко го узна от Етел. Мод имаше приятели в Министерството на войната и те й бяха казали.

— Петдесет хиляди, от които двадесет хиляди мъртви — продължи тате. — И битката не е свършила. Ден след ден още младежи са убивани.

Обадиха се и несъгласни, но думите им бяха удавени от одобрителните викове. Тате вдигна ръка и ги смълча.

— Не казвам кой е виновен. Казвам само това. Подобно клане не може да е оправдано, когато на мъжете е отказано участието във вземането на решението за войната.

Англиканският пастор пристъпи напред в опит да прекъсне тате, а Пърсивал Джоунс неуспешно се помъчи да се покатери на трибуната. Тате обаче приключваше:

— Ако някога поискат от нас да отидем на война, това няма да бъде сторено без съгласието на всички.

— На жените наравно с мъжете! — извика Етел, но гласът й се загуби сред одобрителните възгласи на миньорите.

Пред тате вече се бяха изправили неколцина несъгласни с него, ала гласът му кънтеше над шумотевицата.

— Никога повече няма да водим война по заповедите на едно малцинство! Никога! Никога! Никога! — изрева тате.

После седна под тътена на аплодисментите.

I

Ковел беше железопътен възел в някогашна Руска Полша, близо до старата граница с Австро-Унгария. Руската армия се събра на двадесет мили източно от града, на бреговете на реката Стоход. Цялата област беше мочурлива — стотици квадратни мили блата, из които се виеха пътечки. Григорий намери малко по-сухо място и нареди на взвода си да се разположи тук на лагер. Нямаха палатки — майор Азов ги продаде още преди три месеца на една фабрика за облекло в Пинск. Каза, че през лятото войниците нямат нужда от тях, а когато дойде зимата, всички вече ще са мъртви.

Като по чудо Григорий беше още жив. Беше старшина, а приятелят му Исак — ефрейтор. Малцината оцелели от набора от четиринадесета година сега бяха предимно подофицери. Батальонът на Григорий беше почти унищожен, преместен, подсилен и отново унищожен. Пращаха ги навсякъде, но не и у дома.

През последните две години Григорий уби много хора — с пушка, щик или ръчна граната. При това беше достатъчно близо до повечето, та да види как умират. Някои от другарите му се измъчваха от кошмари заради убийствата, особено по-образованите, но не и той. Беше роден на село, където животът беше суров и беше оцелял като сираче из улиците на Петербург — насилието не можеше да му докара лош сън.

Потрисаше го друго — некадърността, коравосърдечието и развалата на офицерите. Като поживя и се би редом с представителите на господстващата класа, стана революционер.

Трябваше да остане жив. Нямаше кой друг да се погрижи за Катерина.

Пишеше й редовно и от време на време получаваше отговор. Писмата на Катерина бяха написани с прилежен ученически почерк и гъмжаха от грешки и задрасквания. Пазеше ги до едно завързани в спретнато снопче и прибрани в мешката. Когато минеше дълго време без ново писмо, препрочиташе старите.

В първото писмо Катерина казваше, че е родила момченце, Владимир, което сега е на годинка и половина. Синът на Лев. Григорий копнееше да го види. Ясно си спомняше брат си като мъничък. „Дали Владимир има беззъбата усмивка на Лев“, питаше се той. Не, сега вече трябва да са му поникнали зъбки, да ходи, да произнася първите си думи. Григорий искаше детето да се научи да му казва „чичо Гришка“.

Често мислеше за нощта, когато Катерина дойде в леглото му. В мечтите си понякога изменяше хода на случки — представяше си не как я изпъжда, а я взема в обятията си, целува щедрите й устни и я люби. Ала всъщност знаеше, че сърцето й принадлежи на неговия брат.

Григорий нямаше никакви вести от Лев, който замина преди повече от две години. Боеше се да не го е споходила някаква беда в Америка. Слабостите на Лев често го въвличаха в сбивания, макар той всякога да се изхитряваше да се отърве. Проблемът произлизаше от възпитанието му — живееше ден за ден, без дисциплина, а наместо родители имаше само Григорий. На Григорий му се щеше да се бе справил по-добре, но и той беше момче.

В резултат нямаше кой да се грижи за Катерина и нейното дете, освен Григорий. Това го изпълваше с яростна решимост да оцелее въпреки безпорядъка и неспособността на руската армия, за да може един ден да се върне у дома при Катерина и Владимир.

Командир на този участък от фронта беше генерал Брусилов — професионален военен, за разлика от толкова много други генерали, които бяха придворни. Под неговото командване през юни те спечелиха територии, изтласквайки обърканите австрийци. Григорий и хората му се сражаваха усърдно, когато получените заповеди имаха някакъв смисъл. Инак посвещаваха усилията си на това да стоят настрани от огневата линия. Григорий вече доста го биваше в избягването на сраженията и така си спечели верността на взвода.

През юли руското настъпление се забави заради липсата на провизии и снаряжение, както винаги. Сега обаче пратиха за подкрепление гвардейските полкове. Гвардейците бяха елитни части, най-високите и най-здравите руски войници. За разлика от останалите, те носеха хубави униформи — тъмнозелени със златни ширити — и нови ботуши. Но командирът им беше слаб, поредният придворен, генерал Безобразов. Григорий имаше усещането, че Безобразов няма да превземе Ковел, колкото и снажни да бяха неговите гвардейци.

Заповедите бяха предадени призори от майор Азов. Той беше висок и дебел, с възтясна униформа и както обикновено в този ранен час, очите му бяха зачервени. С него беше поручик Кирилов. Поручикът привика старшините и Азов им нареди да прекосят реката и да се насочат на запад по пътеките през блатото. Австрийците бяха разположени в блатото, но не се бяха окопали, понеже земята беше твърде мочурлива.

Григорий разбираше, че предстои бедствие. Австрийците щяха да ги причакват, скрити на позиции, които са подбрани отрано и с внимание. Русите щяха да са съсредоточени по пътеките и нямаше да могат да се придвижват бързо из тресавищата. Щяха да ги изтребят.

На всичко отгоре, боеприпасите им бяха на свършване.

— Ваше височество, трябва да ни се отпуснат муниции — рече Григорий.

Макар и дебел, Азов беше бърз. Без предупреждение удари Григорий в устата. Пареща болка избухна в устните му и той падна назад.

— Така ще помълчиш малко — каза Азов. — Ще получите муниции, когато офицерите ви кажат, че имате нужда. — Обърна се към останалите: — Стройте се и при сигнал тръгвайте напред.

Григорий стана. Усещаше вкуса на кръвта си. Предпазливо докосна лицето си и установи, че е загубил един преден зъб. Прокле се за невниманието си. В момент на небрежност се беше озовал прекалено близо до офицер. А трябваше да е по-умен: те удряха при най-малка провокация. Имаше късмет, че Азов не държеше пушка, та да отнесе удар с приклада в лицето.

Григорий събра хората от взвода си и ги строи в неравна редица. Намерението му беше да поизостанат и да пуснат другите напред, но Азов прати ротата си рано и за разочарование на Григорий взводът му беше сред първите.

Налагаше се да измисли нещо друго.

Нагази в реката и тридесет и петимата мъже от взвода му го последваха. Водата беше студена, обаче времето беше слънчево и топло и хората нямаха нищо против да се понамокрят. Григорий се движеше бавно, войниците му също — държаха се зад него и чакаха да видят какво ще направи.

Реката Стоход беше широка и плитка и те стигнаха отсрещни бряг, без да се намокрят от бедрата нагоре. Григорий със задоволство забеляза, че вече са изпреварени от по-нетърпеливи войници.

Когато стъпиха на тясната пътека през блатото, трябваше да вървят със същата стъпка като останалите и Григорий не можеше да изпълни намерението си да изостанат. Почваше да се тревожи. Не искаше хората му да са част от тази тълпа, когато австрийците открият огън.

След като извървяха около миля, пътеката се стесни още и хората отново се забавиха — вече се движеха в колона по един. Григорий не пропусна сгодния случай. Уж нетърпелив заради забавянето, той излезе от пътеката и нагази в тинята и калта. Хората му начаса го последваха. Взводът зад тях мина напред и затвори празното място.

Водата стигаше до гърдите на Григорий. Калта беше лепкава. Придвижването през блатото беше бавно и, точно според очакванията му, неговият взвод изостана.

Поручик Кирилов видя какво става и гневно кресна:

— Ей, вие там! Върнете се на пътеката!

Григорий се провикна в отговор:

— Слушам, Ваше високоблагородие!

Обаче поведе хората още по-далеч, преструвайки се, че търси твърда почва.

Поручикът изруга и се отказа.

Григорий оглеждаше терена внимателно, досущ като офицерите, но с друга цел. Офицерите търсеха австрийската армия, а той търсеше къде да се скрие.

Продължи да се движи, като позволяваше на стотици войници да го изпреварят. „Гвардейците са толкова наперени“, рече си той, „нека ги оставим да се бият.“

Късно сутринта чу и първите изстрели някъде далеч напред. Авангардът вече беше влязъл в сражение. Време беше да се крият.

Григорий стигна до малко възвишение, където земята беше по-суха. Другите части от ротата на майор Азов вече не се виждаха. Григорий застана на възвишението и викна:

— Прикрий се! Враг напред и вляво!

Нямаше никаква вражеска позиция и хората му знаеха това, обаче се проснаха на земята, зад храсти и дървета, и насочиха пушките си към склона на възвишението. Григорий даде един изстрел в шубраците на около петстотин метра от тях, в случай че е имал лошия късмет да подбере място, където наистина има австрийци. Никой не отговори на стрелбата.

Григорий доволно заключи, че са в безопасност, докато стоят тук. С напредването на времето бяха възможни две неща. Най-вероятно след няколко часа руските войници щяха да се запрепъват обратно през блатото, понесли ранените и преследвани от противника. В този случай взводът на Григорий щеше да се присъедини към отстъплението. Втората възможност беше към здрачаване Григорий да прецени, че русите са спечелили сражението, и да отведе хората си напред да се включат в отпразнуването на победата.

А през това време единственият проблем беше да накара войниците да продължат да се преструват, че водят престрелка с австрийците. Дотягаше да лежиш час след час на земята и да зяпаш пред себе си, сякаш търсиш противника. Хората бяха склонни да почнат да ядат, да пият, да пушат, да играят карти или да дремят, което някак разваляше илюзията.

Ала още преди да се настанят удобно, поручик Кирилов се появи на няколкостотин метра отдясно на Григорий, от другата страна на някакво езерце. Григорий изпъшка — можеше да провали всичко.

— Войници, какво правите? — извика Кирилов.

— Залегнете, ваше благородие! — отвърна Григорий.

Исак стреля във въздуха и Григорий залегна. Същото стори и Кирилов, след което се върна, откъдето беше дошъл.

— Винаги работи — ухили се Исак.

Григорий не беше така уверен. Кирилов не изглеждаше доволен, а раздразнен, като че знаеше, че го лъжат, но не можеше да прецени какво да направи по въпроса.

Григорий се заслуша в тътена, трясъка и рева на далечната битка. Прецени, че се води на около миля от него и не се мести.

Слънцето беше високо в небето и изсуши мокрите му дрехи. Григорий почна да огладнява и задъвка парче сухар от порциона, като избягваше болезненото място на избития от Азов зъб.

Когато мъглицата се вдигна, той забеляза немски самолети — летяха ниско на около миля напред. Доколкото можеше да прецени по звука, обстрелваха с картечници онези отдолу. Гвардейците, стълпени на тесните пътеки или газещи в тинята, трябва да бяха ужасяващо лесни мишени. Радостта на Григорий, че се е погрижил хората му да не са там, се удвои.

По някое време следобед шумът от битката сякаш се приближи. Русите отстъпваха. Григорий се подготви да нареди на хората си да се включат в отстъплението. Но не още. Не искаше да бият на очи. Бавното отстъпление беше също толкова важно, колкото и бавното настъпление.

Далече отляво и отдясно забеляза неколцина откъснати войници, които газеха през блатото към реката. Някои бяха видимо ранени. Отстъплението беше започнало, но армията още не беше обърната напълно в бягство.

Някъде отблизо Григорий чу цвилене. Кон — значи имаше и офицер. Григорий незабавно откри огън по въображаемите австрийци. Взводът му го последва и се разнесе тракането на разпокъсаната стрелба. После Григорий се огледа и забеляза как майор Азов гази през калта на едър сив хунтер. Азов крещеше по група отстъпващи войници да се връщат в боя. Те поспориха с него, докато не извади пистолета си — револвер Наган, също като на Лев, ненужно забеляза Григорий. Насочи го към войниците и те неохотно се обърнаха и тръгнаха по стъпките си.

Азов прибра оръжието си и тръгна в тръс към позицията на Григорий.

— Какво правите тука, глупаци?

Григорий остана залегнал, обаче се претъркули и презареди пушката, тикайки патронника с престорена припряност.

— Вражеска позиция в горичката напред, Ваше благородие. По-добре слезте от коня, господине, могат да Ви видят.

Азов остана на седлото.

— И какво правите? Криете ли се от тях?

— Негово благородие поручик Кирилов ни нареди да ги унищожим. Пратих патрул да ги заобиколи отстрани, а ние го прикриваме.

Азов не беше чак толкова глупав.

— Май не отговарят на огъня.

— Заковали сме ги.

Майорът поклати глава.

— Изтеглили са се. Ако въобще са били там.

— Не мисля така, Ваше височество. Стреляха по нас само преди миг.

— Там няма никой — извиси глас Азов. — Прекрати стрелбата! Войници, прекратете стрелбата!

Взводът на Григорий спря да стреля. Войниците загледаха майора.

— По моя команда — напред! — нареди Азов и извади пистолета.

Григорий не знаеше какво да прави. Очевидно битката се беше превърнала в катастрофа, както той беше предвидил. След като я беше избягвал цял ден, не искаше да рискува живота на хората си сега, когато явно всичко беше свършило. Но прекият сблъсък с офицерите винаги е опасна работа.

В същия миг група войници изскочиха от мястото, където Григорий лъжеше, че има вражеска позиция. Той зяпна от изненада. При вида на униформите им обаче разбра, че не са австрийци, а отстъпващи руси.

Но Азов не промени решението си.

— Това са страхливци и дезертьори! — викна той. — Атака!

И почна да стреля по своите.

Войниците от взвода на Григорий бяха сащисани. Офицерите често заплашваха, че ще стрелят по частите, които не желаят да влизат в бой. Но никога досега хората на Григорий не бяха получавали заповед да стрелят по своите. Гледаха към него и чакаха да ги поведе.

Азов насочи оръжието си към Григорий:

— Атака! Избийте предателите!

Григорий взе решение.

— Точно така, войници! — провикна се той. Изправи се. Обърна гръб на приближаващите се руси, огледа се и вдигна пушката. — Е чухте какво каза майорът!

Завъртя пушката, сякаш се кани да се обърне, и после я насочи към Азов.

Ако ще стреля по своите, ще убие офицер, а не войник.

Азов застина и се вторачи в него. В същия миг Григорий натисна спусъка.

Първият изстрел попадна в коня и добичето се препъна. Това спаси живота на Григорий, понеже Азов стреля по него, но внезапното движение на коня попречи на точността му. Григорий механично презареди и стреля пак.

Вторият изстрел пропусна. Григорий изруга. Вече наистина беше в опасност. Но и майорът беше в опасност.

Азов се бореше с коня си и не можеше да се прицели. Григорий следеше в мерника олюляването на майора. Стреля трети път и го улучи в гърдите. Гледаше го как бавно пада от коня. Изпита мрачно доволство, когато тежкото тяло пльосна в кална локва.

Конят тръгна нестабилно, после внезапно седна като куче.

Григорий отиде при Азов. Майорът лежеше на гръб в калта, гледаше право нагоре и не шаваше. Беше още жив. Раната отдясно на гърдите му кървеше. Григорий се огледа. Отстъпващите войници засега бяха достатъчно далеч и не можеха да видят ясно какво става. Неговите хора му бяха напълно верни: неведнъж беше спасявал живота им. Опря дулото на пушката в челото на Азов.

— Това ти е за всички добри руси, които погуби, псе такова — каза той. После лицето му се изкриви в гримаса, той показа зъбите си и додаде: — И за моя зъб.

След това натисна спусъка.

Майорът се отпусна и престана да диша.

Григорий погледна хората си.

— За съжаление, майорът беше убит от врага. Изтегляй се!

Войниците му хукнаха с одобрителни викове.

Григорий пристъпи към коня. Животното се мъчеше да стане, но Григорий видя, че кракът му е счупен. Опря пушката до ухото му и изстреля последния си куршум. Конят падна настрани и не помръдна повече.

На Григорий му беше жал повече за животното, отколкото за Азов.

Побягна след своите войници.

II

След като Брусиловската офанзива се забави и спря, разпределиха Григорий в столицата, преименувана сега на Петроград, Санкт Петербург звучеше твърде по немски. Изглежда, изпитаните в бой части бяха нужни за защита на царското семейство и министрите от гневните граждани. Каквото беше останало от батальона, се сля с елитния Първи картечен полк. Григорий се настани в казармата на картечарите на Самсониевски проспект във Виборг, работнически квартал с фабрики и бордеи. Войниците от Първи картечен бяха добре нахранени и подслонени, за да са доволни и да бранят омразния режим.

Григорий се радваше на завръщането, обаче възможността да види Катерина го изпълваше с опасения. Копнееше да я гледа, да чува гласа й и да прегърне детето й, своя племенник. Но го притесняваше желанието му. Тя беше негова съпруга, ала това беше само формално. Истината беше, че тя избра Лев и нейното дете беше на Лев. Григорий нямаше право да я обича.

Дори не беше далеч от мисълта да не й казва, че се е върнал. В град с повече от два милиона жители вероятността никога да не се срещнат случайно беше много голяма. Но и това му се стори трудно поносимо.

През първия ден в столицата не му позволиха да напуска казармата. Дразнеше се, че не може да отиде да види Катерина. Но вместо да излизат, същата вечер двамата с Исак се свързаха с други болшевики в казармата. Григорий се съгласи да започне един болшевишки кръжок.

На другия ден взводът на Григорий беше включен в отряд със задачата да охранява дома на княз Андрей, бившия господар на Петкови, по време на банкет. Князът живееше в розово-жълт палат на Английската крайбрежна, над река Нева. По пладне войниците се строиха на стъпалата. Градът беше мрачен под надвисналите дъждовни облаци, но от всеки прозорец на дома струеше светлина. Зад стъклата, оградени от кадифените завеси, като в театър се виждаха лакеи и прислужници в чисти униформи — бързаха на разни страни, носеха бутилки вино, плата с деликатеси и сребърни подноси с плодове. В салона имаше и камерен оркестър и навън долиташе мелодията. Големите лъскави коли спираха в основата на стълбите, лакеите бързаха да отворят вратите и гостите излизаха — мъжете в черни фракове и с цилиндри, жените загърнати в кожени палта. От другата страна на улицата се струпаха зяпачи.

Позната гледка, но с една разлика. Всеки път, когато някой излезеше от колите, тълпата дюдюкаше и го освиркваше. Навремето полицаите за минута биха разпръснали хората с палките си. Сега нямаше полиция, а гостите с най-голяма бързина се качваха по стълбището между двете редици войници и се стрелваха през парадния вход, явно притеснени да се задържат навън прекалено дълго.

Според Григорий зяпачите имаха пълното основание да подвикват подигравателно на благородниците, които бяха причинили такива бъркотии във войната. Ако възникнеха безредици, той по-скоро би застанал на страната на тълпата. Определено нямаше намерение да стреля по хората и предполагаше, че повечето войници са на същото мнение.

Как така благородниците можеха да устройват пищни тържества в тези времена? Половин Русия гладуваше и дори фронтоваците бяха с намалени порциони. Мъже като Андрей заслужаваха да ги убиват в постелите им. „Видя ли го“, рече си Григорий, „ще се наложи да се насиля да не го застрелям като майора Азов.“

Процесията от колите привърши без инциденти, тълпата се отегчи и се разотиде. Григорий прекара следобеда в мрачно взиране в лицата на преминаващите жени с неоправданата надежда да зърне Катерина. Когато гостите почнаха да си тръгват, вече беше тъмно и студено и никой не искаше да се мотае по улиците. Така че нямаше повече освирквания.

След празненството войниците бяха поканени при задния вход да се почерпят с останките от угощението, които не бяха опоскани от прислугата: остатъци от меса и риби, студени зеленчуци, полуизядени франзели, ябълки и круши. Храната беше насипана на една сгъваема маса и беше противно измесена, резените шунка бяха намацани с рибен пастет, плодовете бяха в соса за печеното, по хляба имаше цигарена пепел. Но в окопите войниците бяха яли и по-лошо, пък и от кашата и солената риба за закуска беше минало много време, така че те нагъваха гладно.

Григорий така и не зърна омразното лице на княз Андрей. Може би така беше по-добре.

Когато се върнаха в казармата и сдадоха оръжията си, войниците получиха отпуск за вечерта. Григорий се въодушеви — ето възможност да види Катерина. Отиде на задната врата на артелната и изкрънка хляб и месо, които да й занесе — един старшина си имаше привилегиите. После лъсна ботушите си и тръгна.

Виборг, където беше казармата, се намираше в североизточната част на града, а Катерина живееше в другия край, в югозападния квартал Нарва. Ако още държеше старата му стая близо до фабриката на Путилов, разбира се.

Григорий се отправи на юг по Самсониевския проспект и Литейния мост и влезе в центъра на града. Някои от луксозните магазини още бяха отворени и витрините им сияеха от електрическите лампи, но повечето не работеха. В по-простите магазини имаше малко за продан. На витрината на една пекарна се мъдреше самотен сладкиш и бележка „Няма хляб до утре“.

На широкия Невски проспект си спомни как крачеше тук с майка си в онзи съдбовен ден през деветстотин и пета, когато пред очите му царските войници я застреляха. А сега той беше царски войник. Но нямаше да стреля по жени и деца. Ако днес царят опиташе да повтори това, проблемите щяха да са по-други.

Видя десетина младежи с черни палта и шапки и разбойнически физиономии, понесли портрет на цар Николай като млад — тъмната му коса беше още гъста, а червеникавата му брада лъщеше. Един от младежите извика:

— Да живее царят!

Всичките спряха, вдигнаха шапки и извикаха. Неколцина минувачи също вдигнаха шапки.

Григорий се беше натъквал на такива шайки и преди. Наричаха се Черносотници и бяха част от Съюза на руския народ, дясна група, която искаше да се върне златната ера, когато царят беше единствен баща на народа и в Русия нямаше нито либерали, нито социалисти, нито евреи. Вестниците им се финансираха от правителството, а памфлетите им се печатаха в мазето на полицейското управление. Такива сведения имаха болшевиките от своите контакти в полицията.

Григорий ги подмина с презрителен поглед, но един от тях го заговори.

— Хей, ти! Защо шапката ти е на главата?

Григорий продължи да крачи мълчаливо, но още един от тях го сграбчи за ръката.

— Ти какво, евреин ли си? Свали си шапката!

— Пипни ме отново и ще ти откъсна главата, кресливо гимназистче — тихо рече Григорий.

Онзи отстъпи, а после подаде на Григорий един памфлет.

— Прочети това, приятелю. Обяснява как евреите предават вас, войниците.

— Разкарай се от пътя ми или ще навра тъпата бумажка в задника ти.

Младежът се огледа за подкрепа, но другарите му бяха започнали да налагат някакъв мъж на средна възраст с кожена шапка на главата. Григорий се отдалечи.

Тъкмо подминаваше входа на магазин със заковани витрини, една жена го заговори:

— Ей, момче, можеш да ме имаш за рубла.

Обичайни думи за уличница, но гласът го изненада — звучеше като образована жена. Григорий я погледна. Беше облечена в дълго палто и го отгърна, за да покаже, че отдолу няма нищо, въпреки студа. Беше тридесетинагодишна, с едри гърди и закръглен корем.

Григорий усети желание. От години не беше спал с жена. Проститутките в окопите бяха противни, мърляви и болни. А тази жена изглеждаше като някоя, която той би могъл да прегърне.

Тя загърна палтото.

— Да или не?

— Нямам пари — отговори Григорий.

— В торбата какво имаш?

— Малко храна.

— Мога да те оправя срещу един хляб. Децата ми гладуват.

Григорий се замисли за налетите й гърди.

— Къде?

— В задната част на магазина.

Поне няма да съм превъзбуден, когато срещна Катерина, рече си Григорий.

— Добре.

Жената отвори вратата, покани го вътре, после затвори и запъна с резето. Двамата минаха през празния магазин и влязоха в друго помещение. В слабата светлина, която влизаше отвън, Григорий забеляза на пода дюшек, покрит с одеяло.

Жената се обърна към него и отново остави палтото да се отвори. Той се загледа в тъмното окосмение на слабините й. Тя протегна ръка.

— Първо хляба, моля, господин старшина.

Григорий извади голям самун черен хляб и го подаде.

— Връщам се след минутка — каза тя.

Изтича по стълбите и отвори една врата. Григорий чу детски глас. После чу мъжка кашлица, раздиращ звук дълбоко в нечии гърди. Няколко мига се чуваше приглушен шум от стъпки и тихи гласове. После вратата отново тракна и жената слезе по стълбите.

Съблече палтото, легна и разтвори крака. Григорий се настани до нея и я прегърна. Хубавото и умно лице на жената беше набраздено от умора.

— Мм, толкова си силен — каза тя.

Григорий галеше нежната й кожа, но всяко желание го беше напуснало. Цялата сцена беше твърде жалка — празният магазин, болният съпруг, гладните деца и фалшивото кокетничене на жената.

Тя разкопча панталоните му и хвана омекналия му член.

— Искаш ли да го смуча?

— Не — отвърна Григорий, седна и й подаде дрехата. — Облечи се.

— Не можеш да си получиш хляба обратно — уплашено рече жената. — Вече е почти изяден.

Той поклати глава.

— Какво се е случило с вас?

Жената облече палтото и го закопча.

— Имаш ли цигари?

Григорий й даде и също запуши.

Тя пусна кълбо дим и каза:

— Имахме магазин за обувки, високо качество на разумни цени, за средната класа. Съпругът ми го бива в търговията и живеехме добре. Но в този град никой, с изключение на благородниците, не е купувал обувки от години — завърши тя горчиво.

— Не можехте ли да работите нещо друго?

— Да. — Очите на жената проблеснаха гневно. — Ние не седнахме да приемаме безпомощно съдбата си. Съпругът ми установи, че можем да снабдяваме армията с качествени ботуши на половината от дотогавашната цена. Всички малки фабрики, които снабдяваха нашия магазин, бяха отчаяни за поръчки. Мъжът ми отиде в Комитета по военната индустрия.

— Това какво е?

— Не си бил тук известно време, нали, господин старшина? Днес всичко, което работи, се управлява от независими комитети, понеже правителството е съвършено некомпетентно и нищо не върши. Комитетът по военната индустрия снабдяваше армията. Или поне така беше, докато Поливанов беше министър на войната.

— И какво се обърка?

— Получихме поръчката, съпругът ми вложи всичките си спестявания, за да плати на производителите и тогава царят уволни Поливанов.

— Защо?

— Поливанов допускаше в комитета избрани от работниците представители, затова царицата реши, че може да е революционер. Както и да е, поръчката беше отменена. А ние се разорихме.

Григорий отвратено тръсна глава.

— А аз си мислех, че само командирите на фронта са безумци.

— Опитвахме какво ли не. Мъжът ми беше готов да раби всичко — келнер, шофьор, строител пътищар, обаче никой не взема работници. И после от тревоги и глад той се поболя.

— Значи сега ти правиш това.

— Не ме бива особено. Но някои мъже са добри, като тебе. Други…

Тя потръпна и отклони поглед.

Григорий допуши цигарата и стана.

— Всичко хубаво. Няма да те питам как се казваш.

Жената се изправи.

— Благодарение на теб семейството ми оживя — каза тя и гласът й трепна. — А на мен няма да ми се налага да излизам на улицата до утре.

Тя се надигна на пръсти и го целуна леко по устата.

— Благодаря ти, господин старшина.

Григорий излезе.

Застудяваше. Той забърза по улиците към Нарва. Когато се отдалечи от жената на магазинера, желанието му се съживи и той със съжаление си припомни нежното й тяло.

Мина му през ум, че също като него и Катерина е имала физически потребности. Две години без любов бяха много време за млада жена — тя беше само на двадесет и три. Нямаше кой знае каква причина да е вярна на Лев или на Григорий. Наличието на дете можеше да подплаши доста мъже, но от друга страна тя беше много привлекателна. Поне преди две години. Може би не беше сама тази вечер. Какъв ужас.

Покрай железопътната линия стигна до дома си. Дали си въобразяваше, или наистина улицата изглеждаше по-запусната, отколкото преди две години? Като че ли нищо не беше боядисвано, поправяно или дори чистено през това време. Забеляза опашка пред фурната на ъгъла, въпреки че беше затворено.

Още имаше ключ. Влезе в къщата.

Изпита страх, докато се качваше по стълбите. Не искаше да я свари с мъж. Сега му се щеше да я бе предупредил, за да може тя да е сама.

Почука на вратата.

— Кой е?

Гласът й почти го разплака.

— Гост — отвърна пресипнало и отвори.

Тя стоеше пред печката и държеше тенджера. Изпусна съда, разсипа мляко и покри устата си с ръце. Тихичко извика.

— Та това съм просто аз — каза Григорий.

На пода до Катерина седеше малко момченце с калаена лъжица в ръка. Явно току-що беше престанало да удря с лъжицата по празна консервена кутия. Зяпна удивено Григорий и след миг заплака.

Катерина го вдигна.

— Не плачи, Володя — каза тя на детето и го залюля. — Няма от какво да се боиш.

Детето млъкна и Катерина довърши:

— Това е твоят татко.

Григорий не беше убеден, че иска Владимир да го мисли за свой баща, но сега не беше подходящ момент за спорове. Влезе в стаята и затвори зад гърба си. Прегърна и двамата, целуна детето и после целуна Катерина по челото.

Отстъпи и ги огледа. Тя вече не беше свежата девойка, която Григорий спаси от нежеланото внимание на полицейския капитан Пински. Беше отслабнала, изглеждаше уморена и напрегната.

Странно, обаче детето не приличаше особено на Лев. Нямаше и следа от бащината хубост или от завладяващата усмивка. Ако не друго, Владимир имаше настоятелните сини очи, които се взираха в Григорий от огледалото.

— Прекрасен е — усмихна се той.

— Какво е станало с ухото ти?

Григорий докосна остатъка от дясното си ухо.

— Загубих по-голямата част в битката при Таненберг.

— А със зъба ти?

— Един офицер остана недоволен от мене. Обаче той е мъртъв, значи в края на краищата аз съм по-добре от него.

— Не си толкова хубав вече.

Тя никога не му беше казвала, че по-рано е бил хубав.

— Леки рани. Късметлия съм, че останах жив.

Той огледа старата си стая. Имаше лека разлика. На полицата зад печката Григорий и Лев държаха лули и тютюн в буркан, кибрити и подпалки. Сега Катерина беше наредила керамична ваза, кукла и цветна картичка с образа на Мери Пикфорд. На прозореца имаше перденце. Беше съшито от разноцветни парчета но пък Григорий никога не беше имал перде. Забеляза също и миризмата, или по-скоро липсата й, и осъзна, че помещението трябва да е дъхтяло доста тежко на тютюнев дим, варено зеле и немити мъже. Сега миришеше на чисто.

Катерина попи разсипаното мляко.

— Изтървах вечерята на Володя — каза тя. — Не знам с какво да го нахраня. Вече не мога да кърмя.

— Не се тревожи — отвърна Григорий. Извади от торбата наденица, зелка и тенекиена кутия конфитюр. Катерина зяпна невярващо. — От артелната — обясни Григорий.

Тя отвори конфитюра и даде на Володя с една лъжичка. Детето го изяде и попита:

— Още?

Катерина хапна една лъжица и пак му даде.

— Като в приказките — рече тя. — Толкова много храна! Няма да спя пред фурната.

— Какво искаш да кажеш? — свъси се Григорий.

Тя хапна още малко сладко.

— Хлябът никога не достига. Отвори ли фурната сутрин, всичко вече е продадено. Можеш да се добереш до хляб, само ако чакаш на опашка. А ако не се наредиш преди полунощ, докато ти дойде ред, хлябът свършва.

— Божичко. — Мисълта, че Катерина спи на тротоара, му беше противна. — Ами Володя?

— Едно от момичетата го наглежда, докато съм навън. Той вече спи по цяла нощ, така или иначе.

Нищо чудно, че магазинершата беше готова да се предложи на Григорий срещу един хляб. Даже той беше надплатил.

— И как се справяш?

— Във фабриката получавам по дванадесет рубли седмично.

Григорий се озадачи.

— Че това е двойно повече от заплатата ти, когато аз заминах!

— Обаче наемът за тази стая беше четири рубли на седмица, а сега е осем. Така ми остават четири рубли за всичко останало. А чувалче картофи беше рубла, пък сега е седем.

— Седем рубли за чувал картофи! — възкликна отвратено Григорий. — Как живеят хората?

— Всички гладуват. Децата се разболяват и умират. Старците просто угасват. Нещата се влошават с всеки изминал ден, а никой нищо не прави.

Сърцето на Григорий се сви. Докато се измъчваше във войската, утешаваше го мисълта, че Катерина и детето са добре — имат топъл дом и достатъчно пари за храна. Беше се заблуждавал. Изпълваше го гняв, когато помислеше как тя оставя Владимир сам тук и отива да спи пред фурната.

Седнаха край масата и Григорий наряза наденицата с ножа си.

— Добре ще ни дойде малко чай — каза той.

— Нямам чай от година вече.

— Ще донеса от казармата.

Катерина почна да яде от наденицата. Григорий забеляза, че тя трябва да се насилва да не почне да се тъпче. Взе Владимир и му даде още сладко. Малко рано му беше за колбаси.

Кротко доволство обзе Григорий. На фронта си представяше тази сцена — малката стая, храната на масата, детето, Катерина. Сега беше истина.

— Не би трябвало да е толкова трудно — умислено рече той.

— Какво искаш да кажеш?

— Двамата с теб сме здрави, силни и работливи. Аз искам само това: стая, храна и почивка в края на деня. Би трябвало да го имаме всеки ден.

— Предаде ни германската партия в царския двор — заяви Катерина.

— Наистина ли? Как така?

— Е, знаеш, че царицата е немкиня.

— Знам.

Съпругата на царя беше Аликс, княгиня на Хесен и Райнланд в Германската империя.

— И Щюрмер очевидно е немец.

Григорий сви рамене. Министър-председателят Щюрмер беше роден в Русия, доколкото той знаеше. Мнозина руси имаха немски имена и обратното — от векове жителите на двете империи минаваха границите.

— И Распутин е пронемски.

— Тъй ли? — Григорий подозираше, че лудият монах се интересува главно от това да омайва придворните дами и да печели влияние и власт.

— Всички са замесени. Немците са платили на Щюрмер да доведе селяните до глад. Царят телефонира на братовчеда си кайзер Вилхелм и му казва къде ще се разположат нашите войски. Распутин иска да се предадем. Пък царицата и придворната й дама Анна Вирубова спят с него, и двете заедно.

Григорий беше чувал повечето от тези слухове. Не вярваше, че дворът е прогермански настроен. Просто бяха глупави и некадърни. Но много войници вярваха на такива приказки. Същото важеше и за цивилните, доколкото можеше да съди по Катерина. Болшевиките имаха задачата да обяснят истинските причини Русия да губи войната и да гладува до смърт.

Но не тази вечер. Владимир се прозя и Григорий стана и почна да го люлее, докато крачеше напред-назад из стаята, а Катерина говореше. Разказа за живота във фабриката, за останалите наематели в къщата и за други познати. Капитан Пински вече бил лейтенант от тайната полиция и преследвал опасните либерали и демократи. По улиците имало хиляди сирачета, които се прехранвали с кражби и проституция или умирали от глад и студ. Най-близкият приятел на Григорий от фабриката на Путилов, Константин, сега бил член на Петроградския болшевишки комитет. Семейство Вялови били единствените хора, които богатеели — независимо от оскъдицата, винаги можели да ти продадат водка, хайвер, цигари и шоколад. Григорий гледаше широките й пълни устни. С радост наблюдаваше как говори. Имаше решителна брадичка и дръзки сини очи, ала за него винаги си изглеждаше уязвима.

Владимир заспа, унесен от люшкането на Григорий и гласа на Катерина. Григорий внимателно го остави в легълцето, което тя беше стъкмила в ъгъла. Представляваше просто чувал, пълен с парцали и покрит с одеялце, но момченцето уютно се сви на кравай и захапа палеца си.

Църковен часовник удари девет и Катерина попита:

— Кога трябва да се връщаш?

— В десет. По-добре да тръгвам.

— Още не. — Тя обгърна врата му с ръце и го целуна. Той затвори очи за секунда и вдъхна аромата на кожата й. И се отдръпна.

— Това не е правилно.

— Не ставай глупав.

— Обичаш Лев.

Тя го погледна в очите.

— Бях селско момиче, на двадесет години, току-що дошла в града. Харесвах хубавите костюми на Лев, цигарите и водката му, сърдечността му. Беше чаровен, хубав и забавен. Сега съм на двадесет и три и имам дете — къде е Лев?

Григорий сви рамене.

— Не знаем.

— Ти обаче си тук. — Тя го погали по бузата. Той знаеше, че трябва да я отблъсне, ала не можеше. — Плащаш наема, носиш храна на детето. Мислиш ли, че не знам каква глупачка съм била да обичам Лев, а не теб? Не виждаш ли, че поумнях? Не разбираш ли, че се научих да те обичам?

Григорий я гледаше и не можеше да повярва на думите й.

Тя отвърна на погледа му с искрените си сини очи и каза.

— Така е. Обичам те.

Той простена, затвори очи, прегърна я и се предаде.

I

Етел Уилямс тревожно изучаваше списъка на жертвите, поместен във вестника. Имаше неколцина на име Уилямс, но не и ефрейтор Уилям Уилямс от Уелските стрелци. С безмълвна благодарствена молитва тя сгъна вестника, подаде го на Бърни Лекуит и се зае да вари какао.

Не можеше да е сигурна, че Били е жив. Може да беше убит през последните няколко дни или през последните няколко часа. Преследваше я споменът за деня, когато в Абъроуен се получиха телеграмите — изкривените от страх и мъка лица на жените, лица, които вечно щяха да носят жестоките белези от научените този ден вести. Етел се срамуваше от себе си, задето е щастлива, че Били не е сред загиналите.

Телеграмите продължаваха да пристигат в Абъроуен. Битката при Сома не завърши през онзи първи ден. През юли, август, септември и октомври британската армия хвърляше младите войници през ничията земя, за да паднат, покосени от немските картечници. Вестниците отново и отново тръбяха за победи, обаче телеграмите разказваха друга история.

Както през повечето вечери, Бърни седеше в кухнята на Етел. Малкият Лойд харесваше „чичо“ Бърни. Обикновено сядаше на коленете му, а Бърни му четеше на глас от вестника. Детето надали разбираше какво означават думите, но явно му беше приятно. Тази вечер обаче по някаква причина Бърни беше напрегнат и не обръщаше внимание на Лойд.

Милдред слезе с един чайник.

— Заеми ни лъжица чай, Ет — помоли тя.

— Вземи си, знаеш къде е. Не искаш ли чаша какао вместо чай?

— Не, благодаря. От какаото пърдя. Здрасти, Бърни, как е революцията?

Бърни с усмивка вдигна поглед от вестника. Харесваше Милдред. Всички я харесваха.

— Революцията се отлага за малко.

Милдред сипа листенцата чай в чайника.

— Някакви вести от Били?

— Не и напоследък — отговори Етел. — А ти?

— Нищо от няколко седмици.

Етел взимаше пощата от пода на антрето всяка сутрин и затова знаеше, че Милдред често получава писма от Били. Предполагаше, че това са любовни писма — защо иначе някое момче би писало на наемателката на сестра си? Милдред очевидно отговаряше на чувствата му — редовно се интересуваше има ли новини от него и преднамерено небрежният тон не можеше да прикрие тревожността й.

Етел харесваше Милдред, ала се чудеше дали осемнадесетгодишният Били е в състояние да вземе двадесет и три годишна жена с две деца. Вярно, че той открай време беше изключително зрял и отговорен. Пък и можеше да остарее с още няколко години до края на войната. Както и да е. Единственото, което Етел искаше, бе той да се върне у дома жив. След това нищо друго нямаше особено значение.

— Името му не е в списъка на загиналите в днешния вестник, слава Богу — каза тя.

— Питам се ще получи ли отпуск.

— Замина едва преди пет месеца.

Милдред остави чайника.

— Етел, може ли да те питам нещо?

— Разбира се.

— Мисля да започна да работя за себе си. Като шивачка искам да кажа.

Етел се изненада. Сега Милдред беше надзорничка при Мани Литов и заплатата й беше по-добра.

Милдред уточни:

— Имам приятел, който може да ми намери работа, да украсявам шапки. Да пришивам воалетките, панделките, перата и мънистата. Квалифицирана работа, носи много по-добри пари от шиенето на униформи.

— Звучи чудесно.

— Само дето поне в началото ще трябва да работя вкъщи. А в по-дългосрочен план ми се ще да наема и други момичета да работят за мен, да направя свое ателие.

— Наистина гледаш напред!

— Трябва, нали така? Когато войната свърши, униформи няма да са нужни.

— Вярно.

— Значи няма да имаш нищо против горният етаж да ми е работилница за кратко, нали?

— Разбира се, че не. Успех!

— Мерси! — Импулсивно целуна Етел по бузата, взе си чайника и излезе.

Лойд взе да се прозява и да търка очи. Етел го взе и го сложи да спи в предната стая. Погледа го с обич минута-две, докато се унесе. Както винаги, сърцето й се сви от неговата безпомощност. „Светът ще е по-добър, когато пораснеш, Лойд“, тихо обеща тя. „Ние ще се погрижим за това.“

Когато се върна в кухнята, опита да извади Бърни от особеното му настроение.

— Би трябвало да има повече детски книжки.

Бърни кимна.

— Искам всяка библиотека да има отдел за детски книги — отговори той, без да вдига поглед от вестника.

— Ако вие, библиотекарите, направите това, може би издателите ще се окуражат да отпечатват повече за деца.

— На това се надявам.

Етел добави още въглища в печката и наля какао за двамата. Не беше присъщо на Бърни да е така затворен. Обикновено Етел се наслаждаваше на уютните им вечери. И двамата бяха аутсайдери — уелското момиче и евреинът. Не че Лондон страдаше от недостиг на уелсци и евреи. Каквато и да беше причината, през двете години откакто живееше тук, Бърни й беше станал близък приятел, наред с Милдред и Мод.

Имаше представа какво му се върти в главата. Снощи един умен млад оратор от Фабианското общество говори пред местните лейбъристи по темата за „следвоенния социализъм“. Етел влезе в спор с него и младежът беше видимо очарован. След събранието пофлиртува с нея, макар всички да знаеха, че е женен, а пък тя се наслаждаваше на вниманието, без ни най-малко да го приема на сериозно. Ала може би Бърни ревнуваше.

Реши да го остави да мълчи, щом така иска. Седна на кухненската маса и отвори голям плик, пълен с писма на фронтоваци. Читателките на Войнишка съпруга пращаха писмата на мъжете си до вестника, който плащаше по шилинг за всяко публикувано. Тези писма даваха по-достоверна картина на живота на фронта от всичко, което излизаше в официозните издания. Повечето от Войнишка съпруга списваше Мод, обаче писмата бяха идея на Етел и тя редактираше тази страница, която се превърна в най-популярната им рубрика.

Етел беше получила предложение за по-добре платен пост — организатор на Националния профсъюз на текстилните работници на пълно работно време — обаче отказа. Предпочиташе да остане с Мод и да продължи техните кампании.

Прочете половин дузина писма, после въздъхна и погледна Бърни.

— Ще си речеш, че хората биха се обърнали против войната — каза тя.

— Но не са. Виж резултатите от тези избори.

Преди месец в Еършър имаше частични избори заради смъртта на тамошния депутат. Срещу консерватора генерал-лейтенант Хънтър-Уестън, участник в битката при Сома, излезе преподобният Чалмърс, пацифист. Офицерът спечели смазваща победа със седем хиляди сто четиридесет и девет гласа срещу хиляда и триста.

— Заради вестниците е — безпомощно отговори Етел. — Какво може да направи нашето малко издание в полза на мира, изправено срещу пропагандата на кръвожадните вестници на Нортклиф?

Лорд Нортклиф, краен войнолюбец, беше собственик на Таймс и Дейли мейл.

— Не са само вестниците — рече Бърни. — Парите също.

Странно за човек, който никога не бе притежавал повече от няколко шилинга, Бърни обръщаше голямо внимание на правителствените финанси. Етел съзря възможността да го измъкне от мрачното му настроение и попита:

— Какво искаш да кажеш?

— Преди войната нашето правителство харчеше по около половин милион паунда на ден за всичко — армията, съдилищата и затворите, образованието, пенсиите, управлението на колониите, всичко.

— Толкова много! — Етел му се усмихна с привързаност. — Баща ми винаги знаеше тези статистики.

Бърни допи какаото и каза:

— Познай колко харчим сега.

— Двойно? Милион на ден? Звучи невъзможно.

— Дори не си близо до сумата. Войната струва по пет милиона паунда на ден. Това е десет пъти нормалната цена за управлението на страната.

Етел беше потресена.

— Откъде идват парите?

— Това е проблемът. Вземаме ги назаем.

— Но войната трае вече над две години. Трябва да сме заели… близо четири милиарда паунда!

— Нещо такова. Нормалните разходи за двадесет и пет години.

— Как въобще ще можем да ги върнем?

— Не можем. Правителство, което опита да въведе данъци, достатъчни да се изплати заемът, ще предизвика революция.

— И какво ще стане?

Ако загубим войната, нашите кредитори, основно американски, ще банкрутират. А ако спечелим, ще накараме германците да платят. Използват думата „репарации“.

— А германците как ще успеят?

— Ще гладуват. Но никой не го е грижа какво става с губещите. Все едно. Немците постъпиха така с французите през седемдесет и първа година. — Бърни стана и остави чашата си в кухненската мивка. — Следователно сама разбираш защо не можем да сключим мир с Германия. Няма да има кой да плати сметката.

Етел беше поразена.

— И затова трябва да продължаваме да пращаме момчетата на смърт в окопите. Защото не можем да платим сметката. Бедният Били. В какъв порочен свят живеем.

— Но ние ще го променим.

„Надявам се“, Рече си Етел. Бърни вярваше, че за това е нужна революция. Тя беше чела за Френската революция и знаеше, че подобни събития невинаги завършваха така, както хората възнамеряваха. Все пак, тя беше решена Лойд да живее по-добре.

Поседяха мълчаливо известно време, после Бърни стана. Тръгна към вратата, като че се канеше да си отиде, после размисли.

— Снощният лектор беше интересен.

— Аха.

— И умен.

— Да, умен беше.

Бърни отново седна.

— Етел… преди две години ти ми каза, че искаш приятелство, не любовна връзка.

— Много ми беше мъчно, че наранявам чувствата ти.

— Не съжалявай. Нашето приятелство е най-хубавото нещо, което някога съм преживявал.

— И на мен ми харесва.

— Ти ми каза, че скоро ще забравя всичките тези работи с любовта и гукането и ще сме просто приятели. Но сгреши. — Той се приведе в стола си. — Когато те опознах по-добре, само те обикнах още повече.

Етел виждаше копнежа в очите му и горчиво съжаляваше, че не може да отговори на чувствата му.

— И аз много те обичам. Но не по този начин.

— Какъв е смисълът да сме сами? Харесваме се. Толкова добре се съчетаваме! Имаме общи идеали, общи цели в живота, сходни възгледи — просто сме един за друг.

— Бракът не е само това.

— Знам. И копнея да те взема в прегръдките си. — Той понечи да се пресегне и да я докосне, но Етел кръстоса крака и се завъртя настрани. Бърни дръпна ръка и по обичайно приветливото му лице премина горчива усмивка. — Не съм най-големият хубавец, когото познаваш. Обаче вярвам, че никой не те е обичал като мен.

„Има право“, тъжно помисли Етел. Много мъже я харесваха и един я съблазни, но никой не показа търпеливата отдаденост на Бърни. Омъжеше ли се за него, беше сигурна, че това ще продължи вечно. А някъде в душата си тя желаеше това.

Бърни долови колебанието й и продължи.

— Омъжи се за мен, Етел. Аз те обичам. Ще посветя живота си на това да те направя щастлива. Само това искам.

Наистина ли имаше нужда от мъж? Не беше нещастна. Нестабилните крачки на Лойд, опитите му да говори и безкрайното му любопитство й носеха несекваща радост. Той й беше достатъчен.

— Малкият Лойд има нужда от баща — рече Бърни.

При тези думи я прониза чувство за вина. Бърни вече играеше ролята на баща, макар и временно. Трябваше ли да се омъжи за него заради детето? За него не беше късно да започне да го нарича „татко“.

Това означаваше да се откаже и от малкото останала надежда отново да открие завладяващата страст, която изпита с Фиц. Все още се измъчваше от желание, когато помислеше за него. „А какво получих от тази любовна история?“, запита се тя в опит да разсъждава обективно въпреки чувствата си. „Останах разочарована от Фиц, отхвърлена от семейството си и прогонена на чуждо място. Защо да искам отново да се случи?“

Колкото и упорито да се бореше обаче, Етел не можеше да се насили да приеме предложението на Бърни.

— Нека да помисля — каза тя.

Бърни засия. Явно този отговор беше нещо повече, отколкото той смееше да се надява.

— Мисли колкото искаш. Аз ще чакам.

Етел отвори предната врата.

— Лека нощ, Бърни.

— Лека нощ, Етел. — Бърни се приведе и тя му поднесе бузата си за целувка. Устните му се позабавиха върху кожата й. Тя веднага се дръпна. Бърни я улови за ръката. — Етел…

— Приятни сънища, Бърни.

Той помълча, после каза:

— И на теб.

И излезе.

II

В нощта на изборите през 1916 година Гас Дюър мислеше, че с политическата му кариера е свършено.

Намираше се в Белия дом, приемаше телефонните обаждания и предаваше съобщения на президента Уилсън, който беше отседнал в Шедоу лоун, новата лятна резиденция в Ню Джърси, заедно с втората си съпруга Едит. Всеки ден в Шедоу лоун се пращаха вестници по пощата, но понякога президентът трябваше да научава новините по-скоро.

До девет вечерта стана ясно, че републиканският кандидат, съдията от Върховния съд Чарлс Евънс Хюс е спечелил четири несигурни щата — Ню Йорк, Индиана, Кънектикът и Ню Джърси.

Но реалността застигна Гас, едва когато един куриер му донесе ранните издания на нюйоркските вестници и той видя водещото заглавие — ХЮС ИЗБРАН ЗА ПРЕЗИДЕНТ.

Беше потресен. Смяташе, че Удроу Уилсън побеждава. Гласоподавателите не бяха забравили как умело той се справи с кризата с Лузитания: съумя да се държи твърдо с немците и в същото време да запази неутралитет. Лозунгът в кампанията му беше „Той не ни намеси във войната“.

Хюс обвиняваше Уилсън, че не е успял да подготви Америка за войната, но този ход се обърна срещу него. Американците повече от всякога бяха решени страната да не се намесва, след като британците жестоко потушиха Великденското въстание в Дъблин. Поведението на Великобритания към ирландците не беше по-добро от поведението на Германия към белгийците. Защо тогава Америка да взима страна?

След като прочете вестниците, Гас разхлаби вратовръзката си и подремна на канапето в своята стая до Овалния кабинет. Перспективата да напусне Белия дом го плашеше. Работата за Уилсън се беше превърнала в основата на неговия живот. Любовният му живот беше катастрофа, но поне знаеше, че е полезен на президента на Съединените щати.

Тревогите му не бяха изцяло лични. Уилсън беше решен да създаде международен ред, при който войните могат да се избягват. Както съседите вече не разрешаваха пограничните си разпри с револвери, така трябваше да дойде време, когато и държавите ще подчиняват споровете си на независимо отсъждане. Британският външен министър сър Едуард Грей използва думите „общество на народите“ в едно писмо до Уилсън и президентът хареса израза. Ако Гас успееше да помогне за осъществяването на тази идея, животът му щеше да има смисъл.

„Ала сега се вижда, че тази мечта не може да се сбъдне“, помисли той, преди да се унесе в неспокоен сън.

Събудиха го рано сутринта с телеграма, че Уилсън печели Охайо — работнически щат, който одобряваше позицията на Уилсън за осемчасовия работен ден — и Канзас. Уилсън се връщаше в борбата. Скоро спечели Минесота с по-малко от хиляда гласа.

Все пак не беше свършено и Гас се пооживи.

До сряда вечерта Уилсън водеше с двеста шестдесет и четири електорални гласа срещу двеста петдесет и четири. Но един щат, Калифорния, още не беше обявил резултати, а той даваше тринадесет електорални гласа. Който спечелеше Калифорния, той щеше да стане президент.

Телефонът на Гас стихна. Той нямаше какво да прави. Преброяването в Лос Анжелис вървеше бавно. Всяка неотворена урна се охраняваше от въоръжени демократи, които вярваха, че през 1876 година изборната победа им е била отнета чрез фалшификация.

Резултатът все още беше на кантар, когато от фоайето се обадиха на Гас и му съобщиха, че има посетител. За негова изненада се оказа, че това е Роза Хелман, бившата редакторка на бъфалския вестник Анархист. Гас беше доволен — винаги беше интересно да се говори с Роза. Спомни си, че през 1901 година един анархист уби президента МакКинли в Бъфало. Президентът Уилсън обаче беше в Ню Джърси, затова Гас отведе Роза в кабинета и предложи кафе.

Облечена беше в червено палто. Докато й помагаше да го свали, Гас се извисяваше доста над нея. Долови лекия аромат на цветя от парфюма й.

— При последната ни среща ти ми каза, че съм проклет глупак, задето съм се сгодил за Олга Вялова — каза той, докато окачаше палтото.

Тя се смути.

— Извини ме.

— А, права беше. — Гас смени темата. — Значи сега работиш за телеграфна агенция?

— Така е.

— Като вашингтонска кореспондентка.

— Не, аз съм еднооката помощничка на вашингтонския кореспондент.

Никога досега не беше споменавала недъга си. След кратко колебание Гас каза:

— Навремето се питах защо не носиш превръзка. А сега се радвам. Ти си просто една красива жена със затворено око.

— Благодаря. Ти си мил човек. Каква е работата ти за президента?

— Освен че вдигам телефона, когато звъни… прочитам твърде обтекаемите доклади на Държавния департамент и после казвам на Уилсън истината.

— Например?

Нашите посланици в Европа съобщават, че офанзивата при река Сома постига някои от целите си, но не всичките, и че двете страни дават многобройни жертви. Почти е невъзможно да се обори това твърдение. А то не казва на президента нищо. Затова аз му съобщавам, че Сома е катастрофа за британците. — Гас сви рамене — Така правех. Работата ми може би приключва.

Криеше истинските си чувства. Възможността Уилсън да загуби го ужасяваше.

Роза кимна.

— Пак преброяват гласовете в Калифорния. Почти един милион души са гласували и разликата е около пет хиляди.

— Толкова много зависи от едно малко количество зле образовани хора.

— Това е демокрация.

Гас се усмихна.

— Ужасен начин за управление на една страна, но всяка друга система е по-лоша.

— Ако Уилсън спечели, коя ще бъде най-важната му задача?

— Неофициално?

— Разбира се.

— Мир в Европа — незабавно отговори Гас.

— Наистина ли?

— Всъщност не се чувстваше добре с лозунга „Той не ни намеси във войната“. Въпросът не е изцяло в неговите ръце. Може да се окажем въвлечени във войната независимо от желанието ни.

— А той какво може да направи?

— Ще окаже натиск върху двете страни да намерят компромисно решение.

— Възможно ли е да успее?

— Не знам.

— Определено не могат да продължат да се изтребват едни други, както правят при Сома.

— Бог знае. — Гас отново смени темата. — Разкажи ми новините от Бъфало.

Роза го погледна прямо.

— Искаш ли да знаеш за Олга, или това е твърде смущаващо за Теб?

Гас погледна настрани. Възможно ли беше да има нещо по-смущаващо? Първо получи бележка от Олга, с която тя разваляше годежа. Извиняваше се пространно, но не обясняваше нищо. Гас не беше готов да приеме това и й писа с искане да се видят лично. Не разбираше решението й и допускаше, че някой я притиска. Но по-късно в същия ден чрез мрежата от бъбривите си приятелки, майка му беше установила, че Олга ще се омъжи за шофьора на баща си.

— Но защо? — изтерзано попита той, а майка му отговори:

— Скъпо момче, има само една причина някое момиче да се омъжи за шофьора.

Гас я гледаше неразбиращо и Урсула накрая уточни:

— Тя трябва да е бременна.

Това беше най-унизителният момент в живота на Гас и дори след година потрепваше от болка, когато си го спомнеше.

Роза разчете изражението му.

— Не трябваше да я споменавам. Съжалявам.

Гас усещаше, че така и така може да научи това, което всички други знаеха. Той докосна леко ръката на Роза.

— Благодаря ти за дискретността. Предпочитам я. И да, любопитен съм за Олга.

— Е, ожениха се в Руската православна църква на улица „Айдиъл“, празненството беше в хотел Статлър. Бяха поканени шестстотин души, а Йосиф Вялов нае балната зала и трапезарията и поднесе хайвер на всички. Най-пищната сватба в историята на града.

— Що за човек е съпругът й?

Лев Пешков е хубав, чаровен и съвършено ненадежден. От пръв поглед се разбира, че е бандит. И сега е зет на един от най-богатите хора в Бъфало.

— А детето?

— Момиче, Даря, но й викат Дейзи. Роди се през март. Лев вече не е шофьор, разбира се. Мисля, че е управител на един от нощните клубове на Вялов.

Поговориха още час и после Гас я изпроводи по стълбите и й извика такси.

Рано на следващата сутрин Гас получи резултатите от Калифорния по телеграфа. Уилсън беше спечелил с 3777 гласа преднина. Беше преизбран за президент.

Гас ликуваше. Още четири години, през които да се постараят да постигнат всичко, което са си поставили за цел. Можеха да променят света за тези четири години.

Докато се взираше в телеграмата, телефонът звънна.

Вдигна и чу гласа на телефониста:

— Обаждане от Шедоу лоун. Президентът иска да говори с Вас, господин Дюър.

— Благодаря.

След миг чу познатия глас на Уилсън.

— Добро утро, Гас.

— Поздравления, господин президент.

— Благодаря. Събирай си багажа. Искам да заминеш за Берлин.

III

Когато Валтер фон Улрих се прибра у дома в отпуск, майка му организира тържество.

Нямаше много такива в Берлин. Дори една богата дама с влиятелен съпруг трудно можеше да купи храна. Сузане фон Улрих не беше добре — беше слаба и кашляше непрестанно. Но много искаше да направи нещо за Валтер.

Ото имаше изба, пълна с купено преди войната хубаво вино. Сузане реши да покани гостите следобед, за да не се налага да сервира вечеря. Поднесе закуски — малки триъгълничета препечен хляб с пушена сьомга и сирене — и компенсира оскъдната храна с неограничени количества шампанско.

Валтер беше признателен на майка си за идеята, но всъщност не искаше тържество. Разполагаше с две седмици далеч от бойното поле и искаше просто меко легло, сухи дрехи и възможността да си почива по цял ден в елегантния салон в дома на родителите си, да гледа през прозореца и да мисли за Мод. Или да седне пред рояла Стейнуей и да свири шубертовата „Фрюлингсглаубе“ — „Сега всичко, всичко трябва да се промени.“

Колко лекомислени бяха двамата с Мод през август четиринадесета година, когато си казаха, че до Коледа отново ще са заедно! Бяха изминали повече от две години, откакто за последен път видя прекрасното й лице. А навярно на Германия щяха да са нужни още две години да спечели войната. Най-голямата надежда на Валтер беше Русия да рухне и да позволи на германците да съсредоточат силите си в един масиран последен удар на запад.

През изминалото време на Валтер понякога му беше трудно да си представи Мод и се налагаше да погледне опърпаната побеляла снимка от списанието: Лейди Мод Фицхърбърт винаги се облича по последна мода. Не го привличаше мисълта да се весели без нея. Докато се приготвяше за тържеството, искаше майка му да не си беше правила този труд.

Къщата изглеждаше запусната. Нямаше достатъчно слуги, които да я поддържат в безукорен вид. Мъжете бяха във войската, жените бяха станали таксиметрови диспечерки или работеха в пощите, а по-възрастните, които бяха останали у дома, с усилие поддържаха стандартите на Сузане за чистота и блясък. Освен това къщата беше студена. Дажбите въглища не бяха достатъчни да се поддържа централното парно и майка беше сложила печки в дневната, трапезарията и салона, но те не можеха да пропъдят ноемврийския берлински студ.

Валтер обаче се ободри, когато студените стаи се изпълниха с младежи и малък оркестър засвири в салона. Сестра му Грета беше поканила всичките си приятели. Валтер осъзна колко много му е липсвал светският живот. Приятно му беше да вижда момичета в красиви рокли и младежи в безупречни костюми. Шегите, флиртовете и клюките му доставяха удоволствие. Някога му харесваше да е дипломат — този начин на живот му прилягаше. Лесно му беше да очарова и да води леки разговори.

Къщата на семейство фон Улрих нямаше бална зала, но гостите затанцуваха в настланото с плочи фоайе. Валтер танцува няколко пъти с най-добрата приятелка на Грета, Моника фон дер Хелбард. Тя беше висока и слаба, имаше дълги червени коси и му напомняше за рисунките на английските художници прерафаелити.

Валтер й взе чаша шампанско и седна до нея. Моника попита как е в окопите, както правеха всички. Обикновено Валтер отговаряше, че животът е тежък, обаче духът на войниците е висок и в крайна сметка ще победят. По някаква причина каза на Моника истината:

— Най-лошото е, че няма смисъл. От две години сме на едни и същи позиции, плюс-минус няколко метра. Не виждам как това може да се промени от сегашните или бъдещите решения на върховното командване. Мръзнем, гладуваме, кашляме, имаме ревматизъм и скучаем. И всичко това е напразно.

— Не това четем във вестниците — отговори Моника. — Колко тъжно.

Тя съчувствено стисна ръката му. Докосването му подейства като лек електрически шок. Нито една жена вън от семейството не го беше докосвала от две години. Изведнъж си представи колко прекрасно би било да прегърне Моника, да притисне топлото й тяло и да я целуне. Кехлибарените й очи го гледаха искрено и в миг Валтер разбра, че тя е прочела мислите му. Установил беше, че жените често знаят какво мислят мъжете. Смути се, но тя очевидно не се притесняваше и това му подейства възбуждащо.

Някой се приближи до тях и Валтер раздразнено вдигна поглед, очаквайки натрапникът да покани Моника на танц. Но видя познато лице.

— Боже! — възкликна той. Веднага си припомни името на човека: като всички добри дипломати и той отлично помнеше хората.

Продължи на английски: — Гас Дюър, нали?

Гас отвърна на немски.

— Същият, но може да говорим на немски. Как сте?

Валтер се изправи и двамата се ръкуваха.

— Позволете да Ви представя госпожица Моника фон дер Хелбард. Това е господин Гас Дюър, съветник на президента Удроу Уилсън.

— Удоволствие е да се запознаем, господин Дюър. Господа, ще ви оставя да поговорите.

Валтер гледаше как тя се оттегля със съжаление, примесено с чувство за вина. За малко беше забравил, че е женен мъж.

После се обърна към Гас. Когато двамата се запознаха в Тай Гуин, той веднага беше харесал американеца. Гас изглеждаше малко странно — слаб и с голяма глава — обаче беше изключително умен. По онова време току-що беше завършил Харвард и се държеше очарователно свенливо, ала двете години работа в Белия дом му бяха придали известна самоувереност. Предпочитаният от американците безформен костюм всъщност му стоеше елегантно.

— Радвам се да Ви видя — рече Валтер. — Напоследък малко хора идват тук на почивка.

— Всъщност не съм на почивка — отговори Гас.

Валтер почака събеседника си да каже нещо повече и когато той не го стори, го подкани.

— А защо тогава?

— По-скоро да топна пръст във водата и да проверя дали е достатъчно топла, та да може президентът да плува в нея.

Значи, по официална работа.

— Разбирам.

— Да си дойдем на думата. — Гас отново замълча. Валтер го чакаше търпеливо. Най-сетне Дюър заговори тихо. — Президентът Уилсън иска германците и Антантата да започнат мирни преговори.

Сърцето на Валтер се разтуптя, ала той скептично повдигна вежда.

— И праща Вас да съобщите това на мен?

— Знаете как е. Президентът не може да рискува предложението му да бъде публично отхвърлено. Така би изглеждал слаб. Разбира се, той може да каже на нашия посланик в Берлин да разговаря с вашия външен министър. Но тогава всичко ще стане официално и рано или късно ще се разчуе. Затова той накара своя най-младши съветник, тоест мен, да дойда в Берлин и да се възползвам от някои връзки, които установих през четиринадесета година.

Валтер кимна. Доста работа се вършеше по този начин в света на дипломацията.

— Няма нужда някой да разбере, ако откажем.

— А ако се разчуе, ще се окаже просто, че двама нископоставени младежи са действали по своя инициатива.

В това имаше смисъл. Валтер се развълнува.

— Какво по-точно иска господин Уилсън?

Гас пое дълбоко дъх.

— Ако кайзерът пише до Антантата и предложи мирна конференция, то президентът Уилсън официално ще подкрепи предложението.

Валтер опита да скрие ликуването си. Последиците от този неочакван частен разговор биха могли да разтърсят света. Мигар наистина бе възможно да се сложи край на кошмара в окопите? И той да види Мод след месеци, а не след години? Каза си да не се увлича. Неофициалните дипломатически сондажи като този обикновено оставаха без резултат. Но Валтер не можеше да не се въодушеви.

— Това е нещо голямо, Гас. Сигурен ли сте, че намеренията на Уилсън са сериозни?

— Напълно. Това беше първото нещо, което ми каза, след като спечели изборите.

— Какви са мотивите му?

— Не иска да вкарва Америка във войната. Но съществува опасност така или иначе да бъдем въвлечени. Уилсън иска мир. Освен това иска нова система на международните отношения, която да гарантира, че войни като сегашната няма да се повторят.

— Гласувам за това — отвърна Валтер. — Какво искате да направя?

— Да разговаряте с баща си.

— Той може и да не хареса предложението.

— Използвайте способността си да убеждавате.

— Ще направя всичко по силите си. Мога ли да се свържа с Вас в американското посолство?

— Не. Посещението ми е частно. Отседнал съм в хотел Адлон.

— Че къде другаде? — усмихна се Валтер. Това беше най-добрият хотел в града и навремето го смятаха за най-луксозния в цял свят. Обзе го носталгия по последните мирни години. — Дали някога отново ще сме просто двама младежи, чиято единствена грижа е да привлекат вниманието на келнера и да поръчат нова бутилка шампанско?

Гас прие въпроса сериозно.

— Надали. Не вярвам онези времена да се върнат. Не и докато сме живи.

Появи се Грета, сестрата на Валтер. Русите й къдрици се полюляваха очарователно, когато помръдваше глава.

— Момчета, защо изглеждате така нещастни? Господин Дюър, елате да потанцуваме!

Гас се оживи.

— На драго сърце!

Грета го отведе.

Валтер се върна на забавата, но докато разговаряше с приятели и роднини, умът му беше отчасти зает с предложението на Гас и обмислянето на най-добрия начин за неговото осъществяване. Трябваше да се постарае да не изглежда твърде запален, когато разговаря с баща си. Татко може би щеше да е против. Валтер трябваше да играе ролята на неутрален пратеник.

Когато гостите си тръгнаха, майка му го задържа в салона. Стаята беше обзаведена в стил рококо, все още харесван от старомодните германци: натруфени огледала, маси с извити и резбовани крака и голям канделабър.

— Колко мило момиче е тази Моника фон дер Хелбард — рече тя.

— Много е чаровна — съгласи се Валтер.

Майка му не носеше бижута. Тя беше председателка на комитета за събиране на злато и беше дала украшенията си за продан. Задържала беше само венчалната халка.

— Трябва отново да я поканя. Този път заедно с родителите й. Нейният баща е маркграф фон дер Хелбард.

— Да, знам.

— Много добро семейство, от урадел, старата аристокрация.

Валтер тръгна да излиза.

— Кога очакваш татко да се върне?

— Скоро. Валтер, седни да си поговорим.

Валтер явно беше показал, че иска да се оттегли. Причината беше желанието му да обмисли на спокойствие посланието на Гас Дюър. Но това беше неучтиво спрямо майка му, която той обичаше. Затова сега трябваше да се извини.

— С удоволствие, майко — отговори той и й придърпа стол. — Предположих, че ще искаш да си починеш, но ако не е така, ще ми бъде приятно да разговаряме. — Той се настани срещу майка си. — Празненството беше прекрасно. Много благодаря, че го организира.

Тя оцени думите му, но смени темата.

— Братовчед ти Роберт е изчезнал по време на Брусиловската офанзива.

— Знам. Може би е попаднал в руски плен.

— А може и да е загинал. Баща ти е на шестдесет години. Възможно е скоро ти да наследиш графската титла.

Тази възможност не беше съблазнителна за Валтер. Напоследък благородническите титли означаваха все по-малко. Навярно би се гордял да е граф, обаче в следвоенния свят титлата можеше да се окаже недостатък.

„Все едно, още не беше граф.“

— Смъртта на Роберт не е потвърдена.

— Разбира се. Но ти трябва да се подготвиш.

— По какъв начин?

— Трябва да се ожениш.

— О! — Валтер се изненада. „Трябваше да го предвидя“, рече си той.

— Трябва да имаш наследник, който да носи титлата след смъртта ти. А ти може да умреш скоро, макар да се моля… — Гласът й секна. Затвори очи за миг, за да се овладее. — Макар да се моля всеки ден небесата да те пазят. Най-добре ще е възможно най-скоро да се сдобиеш със син.

Боеше се да не го загуби, а и Валтер също толкова се боеше да не загуби нея. Погледна я с обич. Майка му беше руса и красива като Грета и сигурно навремето е била също толкова жизнерадостна. И наистина, сега очите й блестяха и страните й бяха порозовели от вълненията на празненството и от шампанското. В последно време обаче дори изкачването по стълбите я оставяше без дъх. Имаше нужда да си почине, да се храни изобилно и да се освободи от тревогите. Заради войната не можеше да получи нито едно от тези неща. „Не само войниците умират“, притесни се Валтер.

— Моля те, помисли за Моника — продължи майка му.

Той копнееше да й разкаже за Мод.

— Моника е възхитително момиче, майко, но аз не я обичам, едва я познавам.

— Няма време за това! Война е и можем донякъде да пренебрегнем правилата на доброто поведение. Срещни се с нея отново. Имаш още десет дни. Виждайте се всеки ден. Можеш да й предложиш брак в последния ден.

— А нейните чувства? Тя може да не пожелае да се омъжи за мен.

— Тя те харесва — отвърна майка му и отклони поглед. — И ще постъпи както кажат родителите й.

Валтер не знаеше да се дразни ли или да се разсмее.

— Вие, двете майки, сте уредили нещата, нали?

— Живеем в отчаяни времена. Може да се ожените след три месеца. Баща ти ще ти уреди специален отпуск за сватбата и за медения месец.

— Той ли ти каза? — Обикновено баща му яростно се противеше на специалните привилегии, които войниците с връзки получаваха.

— Разбира нуждата от наследник на титлата.

Придумала го беше. Колко ли време й е отнело? Татко не се предаваше лесно.

Валтер се мъчеше да не се гърчи в стола. Намираше се в невъзможно положение. Беше женен за Мод и не беше способен дори да се престори, че го интересува брак с Моника — а не можеше да обясни защо.

— Майко, мъчно ми е да те разочаровам. Няма да предложа брак на Моника фон дер Хелбард.

— А защо не? — проплака тя.

Валтер се почувства зле.

— Мога само да кажа, че много ми се иска да можех да те направя щастлива.

Тя го изгледа сурово.

— Братовчед ти Роберт така и не се ожени. В неговия случай никой от нас не се изненада. Надявам се, няма проблем от подобно естество…

На Валтер му стана неудобно от намека за хомосексуалността на Роберт.

— Ох, майко, моля те! Знам точно какво имаш предвид за Роберт. Не съм като него в това отношение, така че — успокой се.

Майка му отклони поглед.

— Съжалявам, че го споменах. А какво е? Ти си на тридесет години!

— Трудно е да се намери подходящото момиче.

— Не е чак толкова трудно.

— Търся някоя точно като теб.

— Не се закачай с мен — тросна се тя.

Валтер чу мъжки глас пред салона. След миг влезе баща му облечен в униформа. Разтъркваше премръзналите си ръце.

— Ще вали сняг — каза той. Целуна съпругата си и кимна на Валтер. — Вярвам, че празненството е минало успешно. Нямах никаква възможност да дойда. Цял следобед имах срещи.

— Великолепно беше — отговори Валтер. — Майка направи от нищо вкусни закуски, а твоето Перие Жуе беше превъзходно.

— От коя реколта взехте?

— Хиляда осемстотин деветдесет и девета.

— Трябваше да вземете от деветдесет и втора.

— Вече не е останало много от него.

— Ах.

— Имах интригуващ разговор с Гас Дюър.

— Помня го. Американецът, чийто баща е близък с президента Уилсън.

— Сега синът е още по-близък. Гас работи в Белия дом.

— И какво имаше той за казване?

Майка се изправи и каза:

— Ще ви оставя да разговаряте.

Ото и Валтер станаха.

— Валтер, скъпи, моля те, помисли върху онова, което ти казах — рече тя на излизане.

След малко дойде икономът. На подноса му имаше тумбеста чаша със солидно количество златистокафяво бренди. Ото взе чашата.

— Едно за теб? — обърна се той към Валтер.

— Не, благодаря. Пълен съм с шампанско.

Ото отпи и протегна крака към печката.

— Та така. Появи се младият Дюър. С някакво послание?

— С най-голяма поверителност.

— Разбира се.

Валтер не беше способен да изпитва голяма обич към баща си. Несъгласията им бяха твърде пламенни, а убежденията на татко бяха непоклатими като камък. Беше тесногръд, старомоден и глух за гласа на разума. Упорито се придържаше към тези си недостатъци с някакъв бодър инат, който Валтер намираше противен. Клането при река Сома беше последица от глупостта на Ото и от глупостта на хората от неговото поколение във всички европейски страни. Валтер не можеше да прости това.

Въпреки това сега му заговори меко и дружелюбно. Искаше този разговор да е възможно най-мирен и разумен.

— Американският президент не иска страната му да се въвлича във войната — започна той.

— Добре.

— Всъщност, иска ние да сключим мир.

— Ха! — извика подигравателно Ото. — Евтиният начин да ни победят! Каква дързост има тоя човек.

Валтер се смая от мигновения презрителен отговор, обаче продължи с внимателно подбрани думи.

— Нашите врагове твърдят, че германският милитаризъм и агресия са предизвикали войната, но това, разбира се, не е вярно.

— Наистина не е вярно — съгласи се Ото. — Ние бяхме застрашени от руската мобилизация на нашата източна граница и от френската мобилизация на запад. Единственото възможно решение беше планът Шлифен.

Както обикновено, Ото говореше, като че Валтер е дванадесетгодишен.

Той търпеливо отговори.

— Именно. Помня как ти каза, че за нас това е отбранителна война, отговор на заплаха, която не можем да допуснем. Че трябва да се защитим.

Дори и да бе изненадан да чуе как Валтер повтаря клишираните оправдания за войната, Ото не го показа.

— Вярно е — рече той.

— И ние го направихме — Валтер извади най-силната си карта. — Постигнахме целите си.

Баща му се сепна.

— Какво искаш да кажеш?

— Заплахата е неутрализирана. Руската армия е унищожена, а режимът на царя всеки миг ще рухне. Покорихме Белгия, нахлухме във Франция и спряхме настъплението на французите и британските им съюзници. Постигнахме това, което си бяхме поставили за цел. Направихме, каквото си бяхме поставили за цел. Защитихме Германия.

— Истински триумф.

— Какво повече искаме тогава?

— Пълна победа!

Валтер се наведе напред в стола си и напрегнато погледна баща си.

— Защо?

— Враговете ни трябва да си платят за агресията! Трябва да има репарации, може би промени на граници, колониални отстъпки.

— Това не бяха първоначалните ни военни цели… Нали?

Ото обаче искаше и така, и така.

— Не, но след като хвърлихме толкова усилия и пари и след като загубихме толкова много отлични младежи, трябва да получим нещо в замяна.

Слаб довод, обаче Валтер знаеше, че не бива да се мъчи да промени мнението на баща си. Все пак беше подчертал, че целите на Германия в тази война са вече постигнати. Сега смени линията.

— Уверен ли си, че пълната победа е постижима?

— Да!

— През февруари започнахме тотален щурм на френската крепост Вердюн. Не можахме да я превземем. Русите ни нападнаха на изток, а британците хвърлиха всичко, с което разполагаха в офанзивата при Сома. Всички тези огромни усилия и от двете страни не бяха в състояние да извадят войната от патовото положение.

Валтер чакаше отговор.

— Засега е така — неохотно призна Ото.

— Действително. Нашето върховно командване признава това. От август, когато фон Фалкенхайн беше уволнен и Лудендорф стана началник-щаб, променихме тактиката си от нападение в дълбока отбрана. Как си представяш, че дълбоката отбрана ще доведе до пълна победа?

— Неограничена подводна война! — отвърна Ото. — Съюзниците се снабдяват от Америка, докато нашите пристанища са блокирани от британския военноморски флот. Трябва да прекъснем тяхната линия на снабдяване и те ще се предадат.

Валтер поначало нямаше желание да се задълбочава в тази тема, но веднъж стигнал дотук, трябваше да продължи. Стисна зъби и възможно най-меко рече:

— Това със сигурност ще вкара Америка във войната.

— Знаеш ли колко човека има в армията на Съединените щати?

— Само стотина хиляди, обаче…

— Правилно. Не могат да усмирят дори Мексико! Не представляват заплаха за нас.

Ото не беше стъпвал в Америка. Малцина от неговото поколение бяха. Просто не знаеха за какво говорят.

— Съединените щати са голяма страна, богатството им е огромно — отвърна Валтер. Кипеше от безсилен гняв, но поддържаше кроткия тон в усърдието си да представи това като дружески разговор. — Могат да направят армията си много силна.

— Но не бързо. Ще им отнеме поне година. Дотогава британците и французите ще се предадат.

Валтер кимна.

— Разговаряли сме за това и преди, татко — примирително рече той. — Като всички, които са свързани с военната стратегия. Има аргументи в полза и на двете мнения.

Ото не беше в състояние да отрече това и само изсумтя неодобрително.

— Както и да е, не съм аз този, който ще реши какъв ще е отговорът на Германия на това неофициално запитване от Вашингтон.

Ото схвана намека.

— Нито пък аз, естествено.

— Уилсън казва, че ако Германия се обърне официално към Антантата и предложи мирни преговори, той публично ще подкрепи предложението. Смятам, че е наш дълг да предадем посланието на нашия суверен.

— Наистина — съгласи се Ото. — Кайзерът трябва да реши.

IV

Валтер пишеше на Мод на бял лист, без герб.

Пишеше на английски. Пропусна адреса си и нейното име.

Трудно му беше да прецени какво да напише. Писмото му можеше да се прочете от любопитни полицаи и Валтер трябваше да се постарае никой да не е в състояние да идентифицира Мод или него.

Замисълът му беше това да прилича на писмото на кой да е войник, който е далеч от семейството си заради войната.

Искаше му се да й разкаже за работата си във военното разузнаване, за това как майка му се старае да го ожени за Моника, за недостига на храна в Берлин, дори за книгата, която чете в момента — семейната сага Буденброкови. Опасяваше се обаче, че всякакви уточнения могат да изложат и двама им на опасност.

Тук прекъсна и с чувство на вина се замисли за желанието си да целуне Моника. Но не се беше поддал.

По-конкретно от това не можеше да напише за техния брак. Не искаше да поема риска някой при нея да прочете тези редове и да узнае истината.

Не се подписа.

Затвори писмото в плик и го прибра във вътрешния джоб на сакото си.

Между Германия и Англия нямаше поща.

Излезе от стаята си, слезе на долния етаж, сложи си шапка и тежко палто с кожена яка и тръгна по мразовитите берлински улици.

Срещна се с Гас Дюър в бара на хотел Адлон. Хотелът поддържаше подобие на предвоенното си достойнство — келнерите бяха с фракове и свиреше струнен оркестър. Но не се предлагаха вносни напитки. Нямаше шотландско уиски, нямаше бренди, нито английски джин, затова Валтер и Гас поръчаха шнапс.

— Е? — нетърпеливо подхвана Гас. — Как се прие моето послание?

Валтер беше изпълнен с надежда, обаче знаеше, че няма много основания за оптимизъм. Затова искаше да омаловажи чувствата си. Носеше на Гас положителни новини, но само толкова.

— Кайзерът ще пише на президента.

— Добре! И какво ще напише?

— Видях черновата. Опасявам се, че тонът не е много помирителен.

— Какво имате предвид?

Валтер затвори очи, припомни си текста и цитира:

— „Най-жестоката война в историята бушува вече две години и половина. В тази война Германия и нейните съюзници получиха доказателство за своята несъкрушима сила. Нашите непоклатими редици устояха на непрестанни атаки. Последните събития доказаха, че продължаването на войната не е в състояние да сломи нашата съпротива…“ И още много в този дух.

— Разбирам защо казвате, че не е много помирително.

— Най-накрая стига до същественото. — Валтер си припомни следващата част. — „С ясното съзнание за нашата военна и стопанска мощ и с готовността, ако трябва, да продължим докрай войната, която ни беше натрапена, но в същото време въодушевени от желанието да се прекратят кръвопролитията и ужасите на войната,“ — и тук следва важното — „ние предлагаме още сега да влезем в мирни преговори.“

Гас ликуваше.

— Това е прекрасно! Той е съгласен!

— Тихо, моля Ви! — Валтер нервно се огледа, обаче явно никой не им беше обърнал внимание. Звукът на струнния квартет заглушаваше разговора им.

— Извинете.

— Все пак имате право — отвърна Валтер с усмивка и си позволи да покаже малко оптимизъм. — Тонът е високомерен, войнствен и презрителен. Обаче той предлага мирни преговори.

— Не мога да Ви опиша колко съм признателен.

Валтер вдигна предупредително ръка.

— Нека да Ви кажа нещо съвсем откровено. Силните приближени на кайзера, които са противници на мира, цинично одобриха това предложение — просто за да изглеждат добре в очите на Вашия президент и с убеждението, че Антантата ще го отхвърли бездруго.

— Дано грешат!

— Амин.

— Кога ще пратят писмото?

— Още спорят за формулировката. Когато постигнат съгласие, писмото ще бъде предадено на американския посланик в Берлин с молбата да го предостави на правителствата на страните от Антантата.

Тази дипломатическа игра „предай нататък“ се налагаше, защото не съществуваха официални контакти между враждуващите страни.

— По-добре да ида в Лондон — каза Гас. — Навярно ще успея да направя нещо в подготовка за получаването на това предложение.

— Предполагах, че ще кажете това. Имам една молба.

— След всичко, което сторихте да ми помогнете? Каквото пожелаете!

— Въпросът е съвсем личен.

— Няма проблем.

— Налага се да Ви посветя в една тайна.

Гас се усмихна.

— Интригуващо!

— Бих искал да отнесете едно писмо от мен до лейди Мод Фицхърбърт.

— Ах. — Гас се умисли. Знаеше, че може да съществува само една причина Валтер да пише тайно на Мод. — Разбирам нуждата от дискретност. Всичко е наред.

— Ако вещите Ви бъдат претърсени, когато напускате Германия или влизате в Англия, ще се наложи да кажете, че това е писмо от американец в Германия до годеницата му в Лондон. Не са посочени нито имена, нито адреси.

— Добре.

— Благодаря Ви — пламенно рече Валтер. — Не мога да Ви опиша колко много значи това за мен.

V

На втори декември, събота, в Тай Гуин имаше ловно парти. Граф Фицхърбърт и княгиня Беа се забавиха в Лондон, затова домакини бяха приятелят на Фиц, Бинг Уестхамптън, и лейди Мод.

Преди войната Мод обичаше тези събирания. Дамите, разбира се, не стреляха, но на нея й беше приятно къщата да е пълна с гости, харесваше пикника, на който дамите и господата обядваха заедно, и пламтящите огньове и солидната храна, когато всички се върнеха вечер. Ала установи, че не успява да се наслади на развлечението, когато войниците страдаха в окопите. Казваше си, че човек не може да прекара целия си живот нещастен, дори и по време на война, но това не вършеше работа. Насили се да се усмихва най-бляскаво и подканяше всички да ядат и да пият, ала когато чуваше изстрелите, можеше да мисли единствено за бойното поле. Прекрасната храна остана недокосната в чинията й, чашите с безценните стари вина на Фиц се отнасяха пълни.

Напоследък ненавиждаше свободното време, понеже тогава мислеше единствено за Валтер. Жив ли беше или мъртъв? Битката при Сома приключи най-сетне. Фиц каза, че немците са загубили половин милион човека. Дали Валтер не бе един от тях? Или лежеше осакатен в някоя болница?

Или пък празнуваше победа. Вестниците не успяваха добре да прикрият факта, че голямата офанзива на британската армия за тази година е донесла нищожните седем мили територия. Сигурно немците смятаха, че им се полага да се чувстват победители. Дори Фиц казваше — тихо и в тесен кръг — че най-доброто, на което Великобритания може да се надява, е американците да влязат във войната на нейна страна. Дали Валтер не се забавляваше в някой берлински вертеп с бутилка шнапс в едната ръка и хубава руса фройлайн в другата? „Бих предпочела да е ранен“, рече си Мод и начаса се засрами от себе си.

Сред гостите в Тай Гуин беше и Гас Дюър. Когато стана време за чай, той намери Мод. Всички мъже бяха облечени в тричетвърти панталони от туид, а високият американец изглеждаше подчертано смехотворно. Внимателно крепеше чашата с чай докато пресичаше препълнения салон, за да стигне до Мод.

Мод потисна въздишката си. Когато някой неангажиран мъж я търсеше, обикновено намерението му бе да я ухажва и на нея й се налагаше да го отблъсне, без да разкрива, че е омъжена. Понякога това се оказваше трудно. В последно време във войната загинаха толкова много подходящи за брак ергени от висшата класа, че и най-непривлекателните мъже си опитваха късмета с Мод — по-младите синове на разорени барони, мършави свещеници с лош дъх и дори хомосексуалисти, които имаха нужда от съпруга, за да изглеждат прилично.

Не че Гас Дюър беше лоша партия. Не беше хубавец, нито пък чаровен кавалер като Валтер и Фиц, обаче имаше остър ум и високи идеали и споделяше страстния интерес на Мод към световните събития. А съчетанието на неговата лека несръчност — физическа и светска — с донейде грубоватата му откровеност беше почти чаровно. Ако Мод не беше обвързана, дори беше възможно Дюър да има някакъв шанс с нея.

Седна до нея на тапицирания с жълта коприна диван и кръстоса дългите си крака.

— Такова удоволствие е да се върна в Тай Гуин — каза Гас.

— Бяхте тук малко преди началото на войната — припомни си Мод. Никога нямаше да забрави тези дни през януари 1914 година, когато кралят беше дошъл в имението, а в абъроуенската мина стана ужасна злополука. Със смущение осъзна, че най-ярко си спомня целувките на Валтер. Копнееше да може да го целуне сега. Колко бяха глупави, та не стигнаха по-далеч от целувките! Искаше й се да се бяха любили и тя да беше забременяла, за да се принудят да се оженят с непристойна бързина и да бъдат прокудени завинаги от доброто общество на някое злокобно място като Родезия или Бенгал. Всички доводи, които ги възпряха тогава — родителите, обществото, кариерата — днес изглеждаха незначителни пред ужасната вероятност Валтер да загине и Мод никога да не го види отново. — Как може мъжете да са толкова глупави и да ходят на война? — попита тя Гас. — И да продължават сраженията, дълго след като страшната загуба на човешкия живот е надвишила всички мислими печалби?

— Президентът Уилсън е на мнение, че двете страни трябва да обмислят мир без победител.

За Мод беше облекчение, че Дюър не иска да й каже колко красиви са очите й или друга подобна глупост.

— Съгласна съм с президента — отговори тя. — Британската армия вече загуби един милион души. Само битката при Сома ни струва четиристотин хиляди жертви.

— А какво е мнението на британския народ?

Мод се замисли.

— Повечето вестници все още се преструват, че Сома е голяма победа. Всеки опит за реалистична оценка се определя като непатриотичен. Убедена съм, че лорд Нортклиф всъщност би предпочел да живее във военна диктатура. Но повечето ни съотечественици са наясно, че не напредваме особено.

— Германците може би се готвят да предложат мирни преговори.

— О, надявам се да сте прав.

— Вярвам, че скоро ще бъдат направени официални постъпки.

Мод го зяпна.

— Извинете ме. Мислех, че просто водите вежлив разговор. Но не е така.

Развълнува се. Мирни преговори? Възможно ли бе това да се случи?

— Не, това не е светски разговор — каза Гас. — Знам, че имате приятели в либералното правителство.

— Всъщност вече не е либерално. Кабинетът е коалиционен, има няколко консервативни министри.

— Простете, изразих се неточно. Знам за коалицията. Както и да е, Аскуит още е министър-председател, а той е либерал. Известно ми е, че сте близка с мнозина от водещите либерали.

— Да.

— Затова дойдох да поискам мнението Ви относно възможния прием на германското предложение.

Мод помисли внимателно. Тя знаеше кого представлява Гас. Този въпрос й се задаваше всъщност от президента на Съединените щати. Най-добре беше тя да отговори точно. По една случайност, разполагаше с много важно сведение.

— Преди десет дни кабинетът обсъди доклад на лорд Лансдаун, бивш външен министър от Консервативната партия, който твърди, че ние не можем да спечелим войната.

Гас се оживи.

— Наистина ли? Нямах представа.

— Разбира се, че нямате. Докладът беше секретен. Обаче тръгнаха слухове и Нортклиф се нахвърли срещу пораженческите приказки за мир чрез преговори, както той се изразява.

— И как се прие докладът на Лансдаун? — нетърпеливо попита Гас.

— Бих казала, че има четирима, които са склонни да се съгласят с него: външният министър сър Едуард Грей, министърът на правосъдието МакКена, министърът на търговията Рънсиман и самият премиер.

Лицето на Дюър засия от надежда.

— Това е мощна фракция!

— Особено след като агресивният Уинстън Чърчил го няма. Той така и не се възстанови след провала на Дарданелската операция, която беше любимото му начинание.

— Кой в кабинета беше против Лансдаун?

— Министърът на войната Дейвид Лойд Джордж, най-популярният политик в страната. И лорд Робърт Сесил, който отговаря за блокадата; главният ковчежник Артър Хендерсън, който е и председател на Лейбъристката партия, и първият лорд на адмиралтейството Артър Балфур.

— Четох интервюто, което Лойд Джордж даде за вестниците. Каза, че иска да види битка до пълна победа.

— За нещастие, повечето хора са съгласни с него. Естествено, те нямат особена възможност да чуят каквато и да е друга гледна точка. Хора, които се изказват против войната, като философа Бъртранд Ръсел, са непрестанно преследвани от правителството.

— И какво е заключението на кабинета?

— Няма заключение. Заседанията при Аскуит често завършват така. Хората се оплакват, че е нерешителен.

— Колко тревожно. Все пак, изглежда предложението за мир няма да остане нечуто.

„Колко е приятно да разговаряш с мъж, който те приема напълно сериозно“, помисли Мод. Дори онези, които й говореха умно, го правеха с леко снизхождение. Всъщност единствено Валтер разговаряше с нея като с равна.

В този момент в стаята влезе Фиц. Още беше облечен в лондонския си сиво-черен костюм и явно току-що беше слязъл от влака. Носеше превръзка на окото и се опираше на бастун.

— Много съжалявам, че разочаровах всички ви — обърна се той към гостите. — Наложи се снощи да остана в града. Лондон кипи от последните политически събития.

— Какви събития? — обади се Гас. — Още не сме видели днешните вестници.

— Вчера Лойд Джордж писа на Аскуит и поиска промяна в начина, по който водим войната. Иска всички решения да се вземат от всевластен военен съвет с трима членове.

— И Аскуит ще се съгласи ли? — попита Гас.

— Не, разбира се. Отговори, че ако се създаде такъв орган, премиерът трябва да е негов председател.

Бинг Уестхамптън, дяволитият приятел на Фиц, седеше на прозореца с вдигнати крака.

— Това проваля замисъла — рече той. — Всеки съвет, председателстван от Аскуит, ще е точно толкова слаб и нерешителен, колкото е правителството. — После се озърна извинително. — Моля присъстващите членове на кабинета да ме извинят.

— Обаче си прав — отговори Фиц. — Всъщност писмото оспорва позицията на Аскуит, особено след като приятелят на Лойд Джордж, Макс Айткен, разказа цялата история на пресата. Вече няма възможност за постигането на компромис. Борбата е до пълна победа, както би се изразил Лойд Джордж. Ако не постигне своето, ще трябва да подаде оставка от правителството. А ако успее, Аскуит ще си тръгне — и тогава ще се наложи да избираме нов премиер.

Мод и Гас се спогледаха. Тя знаеше, че неизказаната им мисъл е една и съща. Докато Аскуит е на Даунинг стрийт, мирната инициатива има някакъв шанс. Ако войнственият Лойд Джордж спечели битката, всичко ще бъде различно.

Проехтя гонгът за вечеря. Беше време гостите да се преоблекат. Пиенето на чай приключи. Мод се качи в стаята си.

Дрехите й бяха подготвени. Роклята й беше от купените в Париж за лондонския светски сезон през четиринадесета година. Оттогава не беше купувала много дрехи. Съблече роклята за чай и се наметна с копринен пеньоар. Още не искаше да звъни на прислужницата си. Разполагаше с няколко минути на спокойствие. Седна пред тоалетната масичка и се взря в лицето си в огледалото. Беше на двадесет и шест години и възрастта й личеше. Не беше красавица, но хората я смятаха за хубава. Военновременните лишения отнеха и малкото следи от момичешка мекота и ъгловатите черти на лицето й станаха по-изявени. Какво ли ще си помисли Валтер, щом я види — ако въобще се видят някога отново? Докосна гърдите си. Поне те бяха останали стегнати. Това ще му достави удоволствие. От мисълта за него зърната й щръкнаха. Питаше се дали има време да…

На вратата се почука и Мод гузно свали ръце.

— Кой е? — подвикна тя.

Вратата се отвори и в стаята пристъпи Гас Дюър.

Мод се изправи, придърпа плътно пеньоара и каза с най-строгия си глас:

— Господин Дюър, моля, веднага напуснете!

— Не се тревожете — отговори той. — Налага се да Ви видя лично.

— Не мога да си представя по каква причина…

— Срещнах Валтер в Берлин.

Мод млъкна от изумление. Зяпна Гас. Откъде знаеше той за нея и Валтер?

— Даде ми писмо за Вас — каза Дюър, бръкна в джоба на туиденото сако и извади плик.

Мод го взе с трепереща ръка.

— Каза ми, че не е използвал Вашето или своето име от страх писмото да не бъде прочетено на границата, но всъщност никой не претърси багажа ми.

Мод смутено държеше писмото. Копнееше за вести от Валтер, а сега се боеше да не прочете нещо лошо. Може да си беше взел любовница и да я молеше да прояви разбиране. Или пък се беше оженил за някое германско момиче и я умолява да запази първата му женитба в тайна завинаги. Или, най-лошото, беше почнал бракоразводна процедура.

Гас рече:

— Каза ми, че не е използвал своето или Вашето име, в случай, че го прочетат на границата, но всъщност никой не ме провери.

Тя разкъса плика.

Прочете:

Очите й се напълниха със сълзи.

— О! О, господин Дюър, благодаря Ви, че донесохте това писмо.

Гас плахо пристъпи към нея.

— Няма нищо, няма нищо — рече той и я потупа по ръката.

Мод опита да прочете писмото, но не виждаше думите.

— Толкова съм щастлива — проплака тя.

Отпусна глава на рамото на Гас и той я прегърна.

— Всичко е наред.

Мод се предаде на чувствата си и заплака.

I

Фиц работеше в Адмиралтейството в Уайтхол. Не беше работата, която му се щеше. Отчаяно искаше да се върне при Уелските стрелци във Франция. Колкото и да мразеше мръсотията и неудобството на окопите, не му беше комфортно да е в безопасност в Лондон, докато други хора рискуваха живота си. Ужасяваше се, че могат да го помислят за страхливец. Лекарите обаче настояваха, че кракът му още не е достатъчно здрав и от армията не му позволяваха да се върне.

Понеже Фиц говореше немски, Смит-Къминг от Тайните служби — мъжът, който наричаше себе си „Си“ — го препоръча на военноморското разузнаване и временно го разпределиха в отдела „Стая 40“. Най-малко искаше чиновническа служба, но за негова изненада се оказа, че работата е много важна за войната. В първия ден на войната пощенският кораб Алърт излезе в Северно море, извади от дъното тежките немски телеграфни кабели и ги прекъсна всичките. С този хитър ход британците принудиха противника да използва радиото за повечето съобщения. Радиосигналите можеха да бъдат прихванати. Немците обаче не бяха глупави и кодираха всичките си съобщения. Тъкмо в „Стая 40“ британците се опитваха да разбият кодовете.

Фиц работеше с разни хора — някои доста странни, повечето не особено уставни — които се мъчеха да дешифрират прихванатите от подслушвателните станции по брега безсмислици. Фиц не се оправяше с ребусите на декодирането — той даже не се досещаше кой е убиецът в някое приключение на Шерлок Холмс — обаче можеше да превежда дешифрираното. А още по-важно беше, че бойният му опит позволяваше да отсее същественото.

Това не помагаше особено. Към края на 1916 година Западният фронт едва се беше изместил от положението в началото на годината независимо от изключителните усилия и на двете страни — безмилостната немска офанзива при Вердюн и още по-скъпата британска атака на Сома. Ако Съединените щати се включеха, те можеха да променят равновесието, но засега нямаше никакъв признак за нещо такова.

Командирите във всички армии издаваха заповедите си късно през нощта или в най-ранна утрин, тъй че Фиц започваше рано и работеше напрегнато до обяд. В срядата след ловното парти излезе от Адмиралтейството в дванадесет и половина и взе такси до дома. Изкачването по наклона от Уайтхол до Мейфеър, макар и кратко, беше твърде много за него.

Трите жени, с които живееше — Беа, Мод и леля Хърм — тъкмо сядаха да обядват. Подаде бастуна и униформената си фуражка на Граут и се присъедини към дамите. След казионната мебелировка на кабинета домът му доставяше удоволствие — богатото обзавеждане, безшумната прислуга, френският порцелан на снежнобялата покривка.

Попита Мод за политическите новости. Между Аскуит и Лойд Джордж се водеше битка. Вчера Аскуит драматично подаде оставка като премиер-министър. Фиц се притесняваше — не бе поклонник на либерала Аскуит, но ако новият човек бъде подведен от повърхностните приказки за мир?

— Кралят е приел Бонар Лоу — каза Мод. Андрю Бонар Лоу беше лидерът на консерваторите. Последният остатък от кралска власт в британската политика беше правото на монарха да назначава премиер-министъра — въпреки че одобреният кандидат все пак трябваше да спечели подкрепата на парламента.

— Какво се е случило? — попита Фиц.

Бонар Лоу е отказал да бъде министър-председател.

Фиц настръхна:

— Как е могъл да откаже на краля?

Фиц бе убеден, че човек — особено един консерватор — трябва да се подчинява на владетеля си.

— Смята, че трябва да бъде Лойд Джордж. Кралят обаче не иска Лойд Джордж.

Беа се намеси:

— Надявам се да не го иска. Човекът е кажи-речи социалист.

— Така е — съгласи се Фиц. — Но е по-нападателен от всички останали, взети заедно. Поне ще влее малко енергия във воденето на войната.

Мод каза:

— Боя се, че няма да се възползва докрай от всяка възможност за мир — каза Мод.

— Мир? — изрече Фиц. — Не смятам, че се налага да се тревожиш особено по този въпрос.

Опита се да не звучи разгорещено, но пораженските приказки за мир го караха да мисли за всичкия погубен живот — горкият млад лейтенант Карлтън-Смит, толкова много от Приятелите от Абъроуен, дори окаяният Оуен Бевин, разстрелян от наказателния взвод. Нима жертвата им щеше да се окаже безсмислена? Мисълта му се стори кощунствена. Той се застави да говори спокойно и продължи:

— Няма да има мир, докато някоя от страните не победи.

В очите на Мод проблесна гняв, но и тя се овладя.

— Можем да извлечем най-доброто от двата свята — енергично водене на войната от страна на Лойд Джордж като председател на Военния съвет и държавническо поведение от страна на един премиер като Артър Балфур, който може да договори мира, ако решим, че го искаме.

— Хм. — На Фиц никак не му се нравеше тази идея, но Мод умееше ща формулира нещата така, че да е трудно да не се съгласиш с нея. Фиц смени темата. — Какво ще правиш този следобед?

— Двете с леля Хърм ще ходим в Ийст енд. Домакинстваме на едно събиране на войнишки съпруги. Гощаваме ги с чай и кейк — платени от теб, Фиц, за което благодарим — и опитваме да им помогнем да решат проблемите си.

— Например?

Леля Хърм отговори:

— Обикновено търсят чисто жилище и надеждни грижи за децата си.

Фиц се поразвесели.

— Изненадваш ме, лельо. Едно време не одобряваше забежките на Мод в Ийст енд.

— Война е — отвърна наперено леля Хърм. — Трябва да правим всичко по силите си.

— Може да дойда с вас — импулсивно рече Фиц. — Ще е добре да видят, че графовете ги раняват също толкова лесно, колкото и докерите.

Мод се слиса, обаче отговори:

— Разбира се, разбира се, ако искаш.

Виждаше се, че не е много въодушевена. Несъмнено в нейния клуб се говореха левичарски глупости — избирателни права за жените и тем подобни. Мод обаче нямаше как да му откаже, понеже той плащаше за всичко.

Обядът свърши и всички се заловиха с приготовления. Фиц отиде в будоара на жена си. Сивокосата прислужница Нина помагаше на Беа да свали роклята от обяда. Беа промърмори нещо на руски и Нина й отговори. Това раздразни Фиц — сякаш преднамерено го изключваха от разговора. Той се обади на руски с надеждата двете да помислят, че е разбрал всичко, и нареди на прислужницата:

— Оставете ни насаме, моля.

Нина се поклони и излезе.

— Не съм виждал Бой днес — рече Фиц. Беше излязъл рано сутринта. — Трябва да ида в детската стая, преди да го изведат на разходка.

— Няма да излиза — притеснено отговори Беа. — Малко кашля.

— Трябва му свеж въздух — намръщи се Фиц.

За негова изненада, Беа внезапно се просълзи.

— Страхувам се за него. И ти, и Андрей излагате живота си на опасност във войната. Може би ще ми остане само Бой.

Андрей, братът на Беа, беше женен, но нямаше деца. Ако Андрей и Фиц загинеха, семейството на Беа щеше да се състои само от Бой. Затова тя беше прекалено грижовна.

— Въпреки това не искам той да става мамино синче.

— Не знам този израз — нацупи се Беа.

— Мисля, че разбираш какво имам предвид.

Беа свали фустата си. Тялото и беше станало по-пищно. Фиц я наблюдаваше как развързва чорапите си. Представи си как хапе меката плът от вътрешната страна на бедрата й.

Тя улови погледа му.

— Уморена съм. Трябва да поспя един час.

— Бих могъл да ти правя компания.

— Смятах, че ще ходиш при бедняците със сестра си.

— Не съм длъжен.

— Настина имам нужда от почивка.

Фиц стана и тръгна да излиза. После размисли. Чувстваше се ядосан и отхвърлен.

— Мина доста време, откакто за последен път ме прие в леглото си.

— Не съм броила дните.

— Аз обаче броя. И не са дни, а седмици.

— Съжалявам. Толкова се тревожа за всичко. — Тя като че отново беше готова да заплаче.

Фиц знаеше, че тя се страхува за брат си и съчувстваше на безпомощните й тревоги, обаче милиони жени преживяваха същите терзания. А и благородниците бяха длъжни да понасят всичко стоически.

— Чух, че си започнала да ходиш на службите в руското посолство, докато аз се намирах във Франция.

В Лондон нямаше руска православна църква, обаче в посолството имаше параклис.

— Кой ти каза?

— Няма значение кой ми е казал. — Всъщност го знаеше от леля Хърм. — Преди да се оженим, те помолих да преминеш към Англиканската църква и ти го направи.

Беа не смееше да го погледне в очите.

— Не мислех, че ще ми навреди, ако посетя една или две служби — тихо отговори тя. — Толкова съжалявам, че те ядосах.

Фиц се отнасяше с подозрение към чуждестранните духовници.

— Свещеникът там казва ли ти, че е грях да спиш със съпруга си?

— Разбира се, че не! Но когато те няма, се чувствам толкова сама, толкова далеч от всичко, с което съм израсла… утешават звуците на познатите руски химни и молитви.

На Фиц му стана мъчно за нея. Сигурно беше тежко. На него определено и през ум не би му минало да иде да живее завинаги в чужда страна. А и от разговорите с други женени мъже знаеше, че не е необичайно за жените след раждане да отблъскват съпрузите си.

Наложи си обаче да е твърд. Всички трябваше да правят жертви. Беа би трябвало да е благодарна, че не й се налага да тръгва срещу огъня на картечниците.

— Мисля, че съм изпълнил дълга си към теб — каза той. — Когато се оженихме, изплатих дълговете на твоето семейство. Поканих руски и английски специалисти да планират реорганизацията на владенията ви. — Тези специалисти бяха посъветвали Андрей да пресуши блатата, за да разполага с повече обработваема земя, и да направи проучвания за залежи на въглища и други изкопаеми, обаче князът така и нищо не направи. — Не е моя вината, че Андрей пропиля всички възможности.

— Така е, Фиц. Ти направи всичко, което обеща.

— И те моля и ти да изпълниш своя дълг. Ти и аз трябва да създадем наследници. Ако Андрей умре бездетен, нашият син ще наследи две огромни владения. Той ще бъде един от най-големите земевладелци в света. Ако — не дай Боже — нещо се случи с Бой, ние трябва да имаме и други синове.

Беа остана със сведен поглед.

— Знам дълга си.

Фиц се чувстваше като лъжец. Говореше за наследник — и всичко, което каза, беше вярно — но не й признаваше, че жадува да види нежното й тяло да го очаква в леглото, а светлите й коси да се пръснат върху възглавниците. Изгони този образ от ума си.

— Щом знаеш дълга си, моля те, изпълнявай го. Очаквам следващия път, когато дойда в спалнята ти, да ме посрещнеш като любящия съпруг, какъвто съм.

— Да, Фиц.

Той си тръгна. Радваше се, че се е наложил, ала в същото време го измъчваше неловкото усещане, че е постъпил нередно. Нямаше смисъл — посочи на Беа грешките й, тя прие упрека. Така трябваше да стоят нещата между един мъж и съпругата му. Но Фиц не се чувстваше толкова доволен, колкото би трябвало.

Когато се срещна с Мод и леля Хърм във фоайето, пропъди Беа от ума си. Наложи фуражката, погледна се в огледалото и бързо отмести очи. Напоследък се стараеше да не мисли много за вида си. Куршумът беше увредил мускулите от лявата страна на лицето му и клепачът му си остана отпуснат. Дребна работа, обаче суетата му никога нямаше да се възстанови. Повтаряше си, че трябва да е благодарен, задето зрението му не е засегнато. Синият Кадилак още беше във Франция, обаче Фиц беше успял да се сдобие с друг. Шофьорът му знаеше пътя — очевидно и друг път беше возил лейди Мод в Ийст енд. След половин час спряха пред евангелския параклис „Голгота“, мизерна малка сграда с ламаринен покрив. Сякаш беше пренесена тук от Абъроуен. Фиц се зачуди дали пасторът не е уелсец.

Бяха започнали с пиенето на чай и мястото беше пълно с млади жени и децата им. Миришеше по-зле от казарма и на Фиц му се наложи да се бори с изкушението да притисне кърпичка пред носа си.

Мод и леля Хърм незабавно се заловиха за работа. Мод приемаше жените една по една в кабинета в дъното, а леля Хърм ги въвеждаше. Фиц куцукаше от една маса на друга и питаше жените къде служат съпрузите им и как се справят, а дечурлигата се търкаляха по пода. Често младите жени започваха да хихикат и да не намират думи, когато Фиц ги заговаряше, но тези войнишки съпруги не се стъписваха така лесно. Те на свой ред го питаха в кой полк е служил и как е бил ранен.

Когато стигна до средата на помещението, съзря Етел.

Фиц беше забелязал, че в дъното на залата има два кабинета, единият от които на Мод, и разсеяно се беше запитал чий ли е другият. Случайно вдигна поглед, когато вратата се отвори и Етел пристъпи в залата.

Не я беше виждал от две години, ала тя не се беше променила много. Тъмните й къдрици се полюшваха, когато вървеше, а усмивката й беше като слънчев лъч. Роклята й беше стара и износена като дрехите на всички жени с изключение на Мод и леля Хърм, но Етел беше запазила стройната си фигура. Фиц не можеше да не си помисли за съблазнителното й тяло, което познаваше толкова добре. Тя го омагьосваше дори без да го поглежда. Като че не беше минало време, откакто се бяха търкаляли, смели и целували на леглото в апартамента Гардения.

Етел заговори единствения друг мъж в помещението — прегърбен, с тъмносив костюм от някаква груба материя. Човекът седеше на една маса и пишеше в сметководна книга. Въпреки дебелите му очила, Фиц забеляза с какво обожание гледа Етел. Тя му говореше спокойно и приветливо и Фиц се зачуди дали са женени.

Етел се обърна и срещна погледа на Фиц. Вдигна вежди и зяпна от изненада. Отстъпи малко и се удари в някакъв стол. Жената на стола я изгледа раздразнено. Етел беззвучно изрече „Извинете“, без да я погледне.

Фиц стана от мястото си — трудна работа със счупения му крак — и през цялото време я гледаше втренчено. Тя видимо се поколеба, несигурна дали да го доближи, или да избяга в безопасността на кабинета си. Той произнесе:

— Здравей, Етел.

Думите му не достигнаха до нея през шумната стая, но вероятно тя можеше да различи движението на устните му и да предположи какво й казва.

Взе решение и тръгна към него.

— Добър ден, лорд Фицхърбърт — каза тя и напевният й уелски акцент придаде мелодично звучене на изтърканата фраза. Тя протегна ръка и те се здрависаха. Кожата й беше загрубяла.

И той като нея се държеше официално.

— Как сте, госпожице Уилямс?

Тя си взе стол и седна. Докато се настаняваше на мястото си, Фиц забеляза колко умело Етел е поставила двама им наравно и без намек за близост.

— Видях Ви на възпоменателната служба в Отдиха, в Абъроуен. Много се натъжих — тя се задави. Сведе очи и пак подхвана. — Много се натъжих да Ви видя ранен. Надявам се, че се възстановявате.

— Бавно. — Фиц разбираше, че загрижеността й е искрена. Очевидно не го мразеше въпреки всичко, което се случи. Той се трогна.

— Как Ви раниха?

Фиц беше разказвал историята толкова често, че вече му беше додеяла.

— Беше първият ден на битката при Сома. Почти не участвах в сраженията. Прехвърлихме насипа, минахме нашите телени заграждения и тръгнахме през ничията земя. Следващото, което си спомням, е носилката и адските болки.

— Брат ми Ви е видял да падате.

Фиц си спомни своенравния ефрейтор Уилям Уилямс.

— Така ли? А с него какво е станало?

— С неговото отделение превзели един немски окоп, но когато им свършили мунициите, трябвало да се оттеглят.

По онова време Фиц се намираше в болница и пропусна всички рапорти.

— Получил ли е медал?

— Не. Полковникът му казал, че е трябвало да защитава позицията си до смърт. Били му отвърнал „Както вас ли?“ и го наказали.

Фиц не беше изненадан. Уилямс беше голяма беля.

— И какво правите тук? — попита той Етел.

— Работя със сестра Ви.

— Не ми е казала.

Етел спокойно отговори:

— Надали е допускала, че бихте проявили интерес към новините за бившите Ви слуги.

Фиц пренебрегна сарказма.

— С какво се занимавате?

— Аз съм управител и редактор на Войнишка съпруга. Уреждам печата и разпространението и редактирам страницата с писмата. И имам грижата за парите.

Той се впечатли. Голяма стъпка нагоре от работата й като икономка. Но тя открай време беше изключително способна организаторка.

— За моите пари, предполагам.

— Не мисля. Мод е внимателна. Тя знае, че нямате нищо против да плащате за чай и сладкиши и за лечението на децата на войниците. Но не би ползвала Вашите пари за антивоенна пропаганда.

Фиц продължи разговора само заради удоволствието да наблюдава лицето й.

— Това ли пишете във вестника? Антивоенна пропаганда?

— Ние обсъждаме публично онова, което вие споменавате само тайно — възможността за мир.

Права беше. Фиц знаеше, че високопоставени политици и от двете големи партии говорят за мир, и това го ядосваше. Но не искаше да се кара с Етел.

— Вашият герой Лойд Джордж настоява да се воюва по-упорито.

— Как мислите, ще стане ли министър-председател?

— Кралят не го иска, но той може и да е единственият кандидат, който да е в състояние да обедини парламента.

— Боя се, че може да проточи войната.

Мод излезе от кабинета си. Чаят приключваше — жените събираха чашите и чинийките и строяваха децата си. Фиц смаяно проследи леля Хърм, която носеше куп мръсни чинии. Как промени хората войната!

Още веднъж погледна Етел. Тя си оставаше най-привлекателната жена, която бе познавал. Поддаде се на един порив. Заговори й шепнешком:

— Искаш ли да се видим утре?

Тя изглеждаше смаяна.

— За какво? — попита го тихо тя.

— Да или не?

— Къде?

— Гара „Виктория“. Един часа. Входът към трети перон.

Преди да успее да отговори, дойде мъжът с дебелите очила и Етел го представи.

— Граф Фицхърбърт, позволете да Ви представя господин Бърни Лекуит, председател на организацията на Независимата работническа партия за Олдгейт.

Двамата се ръкуваха. Лекуит беше над двадесетгодишен. Фиц предположи, че слабото зрение не му е позволило да постъпи в армията.

— Съжалявам, че Ви виждам ранен, лорд Фицхърбърт — каза Лекуит с лондонски акцент.

— Бях един от хилядите и имам късмета да съм жив.

— От днешна гледна точка има ли нещо, което сме можели да направим иначе на Сома и което би изменило значително резултата?

Фиц се замисли. Дяволски добър въпрос.

Докато той подбираше думите си, Лекуит додаде:

— Нужни ли ни бяха повече хора и боеприпаси, както твърдят генералите? Или по-гъвкава тактика и по-добри съобщения, както казват политиците?

Фиц умислено отговори:

— Всичко това можеше да помогне, но честно казано, не смятам, че би ни донесло победа. Офанзивата беше обречена от самото начало. Обаче нямаше как да го знаем предварително. Трябваше да опитаме.

Лекуит кимна, като че този отговор потвърждаваше собственото му мнение.

— Оценявам Вашата откровеност — рече той, сякаш Фиц беше направил самопризнание.

Тръгнаха си от параклиса. Фиц помогна на леля Хърм и Мод да се настанят в колата, която ги очакваше, и влезе след тях. Шофьорът потегли.

Фиц установи, че му е трудно да диша. Беше преживял малък шок. Преди три години Етел броеше калъфките за възглавници в Тай Гуин. Сега управляваше и редактираше вестник, който макар и малък, беше смятан от министрите за трън в очите на правителството.

Каква беше връзката на Етел с изненадващо интелигентния Бърни Лекуит?

— Кой е този приятел Лекуит? — попита той Мод.

— Важен местен политик.

— Съпруг ли е на Уилямс?

Мод се разсмя.

— Не. Макар че според всички би трябвало да бъде. Той е умен човек, споделя нейните идеали и обича сина й. Не знам защо Етел не се омъжи за него още преди години.

— Може би той не кара сърцето й да бие по-бързо.

Мод вдигна вежди и Фиц разбра, че е бил опасно прям.

— Момичетата от този тип искат романтика, нали? — припряно рече той. — Тя ще се омъжи за герой от войната, а не за библиотекар.

— Етел не е момиче от този тип или от какъвто и да е тип — доста хладно отговори Мод. — Тя е просто изключителна. За цял живот човек не може да срещне друга като нея.

Фиц извърна поглед. Знаеше, че това е вярно.

Питаше се какво ли е детето. Сигурно беше един от мърлявите малчугани, които играеха на пода в параклиса. Може би беше видял сина си днес следобед. Тази мисъл особено го развълнува. По някаква причина му се прииска да заплаче.

Колата минаваше през площад „Трафалгар“. Фиц каза на шофьора да спре.

— По-добре да се отбия в кабинета.

С куцукане влезе в старата сграда на Адмиралтейството и се качи по стълбите. Бюрото му се намираше в дипломатическия отдел, който се помещаваше в Стая 45. Младши лейтенант от флота Карвър, завършил Кеймбридж, дошъл да помага с дешифрирането на немските сигнали, му съобщи, че както обикновено следобед не са дошли много прихванати съобщения и няма нищо за него. Имаше обаче политически новини.

— Чухте ли? — попита Карвър. — Кралят е повикал Лойд Джордж.

II

Следващата сутрин Етел не спираше да си повтаря, че няма да се срещне с Фиц. Как посмя да й предложи подобно нещо? Повече от две години нямаше вест от него. А когато се видяха, дори не я попита за Лойд — собственото му дете! Фиц си беше все същият себичен несъобразителен измамник.

Ала главата й се завъртя. Фиц я гледаше с пронизващите си зелени очи и я разпитваше как живее. Накара я да почувства, че е важна за него — въпреки всички доказателства за противното. Вече не беше съвършен и подобен на божество, както по-рано — красивото му лице се загрозяваше от полузатвореното око, а и се прегърбваше, докато ходеше с бастуна. Но слабостта му само предизвика у Етел желанието да се грижи за него. Казваше си, че е глупачка. Фиц получаваше всички грижи, които можеха да се купят с пари. Нямаше да се среща с него.

В дванадесет на обяд Етел излезе от редакцията на Войнишка съпруга — две стаички над някаква печатница, които вестникът делеше с Независимата лейбъристка партия — и взе автобус. Тази сутрин Мод не беше в редакцията и това спести на Етел усилието да си съчинява извинения.

От Олдгейт до гара „Виктория“ се пътуваше дълго с автобуса и с метрото и Етел пристигна на срещата няколко минути след един. Чудеше се дали Фиц не е загубил търпение и не си е тръгнал, и от тази мисъл леко й призля. Но Фиц беше там, облечен в костюм от туид, като че ще пътува в провинцията. Етел веднага се почувства по-добре.

— Страхувах се, че няма да дойдеш — каза Фиц с усмивка.

— Не знам защо го направих. Ти защо ме покани?

— Искам да ти покажа нещо — отговори Фиц и я взе под ръка.

Излязоха от гарата. На Етел й беше безразсъдно приятно да ходи под ръка с Фиц. Учудваше се на дързостта му. Той беше лесен за разпознаване. А ако се натъкнат на някого от приятелите му? Етел предположи, че ще се престорят, че не се забелязват. В обществото на Фиц не се очакваше от един мъж, женен от няколко години, да е верен на съпругата си.

Взеха автобуса за няколко спирки и слязоха в разгулното предградие Челси. Тук наемите бяха ниски и жителите бяха художници и писатели. Етел се питаше какво иска да й покаже Фиц. Тръгнаха по една улица с малки вили.

— Наблюдавала ли си дебати в парламента? — попита Фиц.

— Не, но би ми било приятно.

— Трябва да те покани някой депутат или пер. Да го уредя ли?

— Да!

Фиц явно се зарадва, че тя прие.

— Ще проверя кога има нещо интересно. Навярно би искала да видиш Лойд Джордж в действие.

— Да.

— Днес той съставя правителството си. Бих казал, че довечера ще целуне ръката на краля в качеството си на министър-председател.

Етел умислено оглеждаше наоколо. На места Челси изглеждаше като село, каквото е бил преди стотина години. По-старите сгради бяха ниски хижи или фермерски къщи, с просторни цветни и овощни градини. През декември нямаше кой знае колко зеленина, но и така кварталът беше с приятно провинциално излъчване.

— Политиката е странно нещо — каза Етел. — Искам Лойд Джордж да стане премиер от дете, още откакто почнах сама да чета вестника. А сега, когато това се случи, аз се страхувам.

— Защо?

— Защото той е най-войнствен сред старшите членове на правителството. Неговото назначение може да убие всяка възможност за мир. От друга страна…

Фиц беше заинтригуван.

— Какво?

— Лойд Джордж е единственият човек, който може да се съгласи на мирни преговори, без кръвожадните вестници на Нортклиф да го разпнат.

— Така е — отговори разтревожено Фиц. — Ако друг го стори, заглавията по вестниците ще крещят „Уволнете Аскуит — или Балфур, или Бонар Лоу — и доведете Лойд Джордж!“ Но ако нападнат Лойд Джордж, не остава друг.

— Значи може би има надежда за мир.

Фиц допусна известна свадливост в тона си.

— Защо не се надяваш повече на победа, отколкото на мир?

— Защото така се озовахме в тази каша — не му остана длъжна тя. — Какво ще ми покажеш?

— Това.

Фиц вдигна резето на една портичка и я отвори. Двамата влязоха в двора на самостоятелна двуетажна къща. „Градината е обрасла и всичко има нужда от пребоядисване“, помисли Етел. „Обаче това е една очарователна средно голяма къща, където може да живее успял музикант или известен актьор.“ Фиц извади от джоба си ключ и отвори вратата. Двамата пристъпиха вътре и той затвори и целуна Етел.

Тя се предаде. Отдавна не я бяха целували и се чувстваше като прежаднял пътник в пустинята. Погали дългата му шия и притисна гърди в него. Усещаше, че и той е отчаян като нея. Преди да загуби контрол, го отблъсна.

— Спри — каза Етел, останала без дъх. — Спри.

— Защо?

— Последния път, когато го направихме, се озовах пред проклетия ти адвокат — Етел се отдръпна. — Не съм вече толкова невинна.

— Този път ще е различно — отговори Фиц задъхано. — Бях глупак, че те изпуснах. Сега разбирам това. Аз също бях млад.

Етел надникна в стаите, за да се успокои. Бяха пълни със старомодни мебели.

— Чия е тази къща?

— Твоя — рече Фиц. — Ако я искаш.

Тя го зяпна. Какво искаше да каже?

— Може да живееш тук с детето — обясни той. — Дълги години това беше домът на една възрастна жена, която някога беше икономка на баща ми. Тя почина преди няколко месеца. Можеш да обзаведеш къщата наново, да купиш нови мебели.

— Да живея тук? Като каква?

Фиц не можеше да се насили да го изрече.

— Като твоя държанка?

— Можеш да вземеш бавачка и няколко прислужници, и градинар. Дори автомобил с шофьор, ако това ти харесва.

Единственото, което й харесваше, беше самият Фиц.

Той разбра погрешно замисления й поглед.

— Малка ли е къщата? Може би предпочиташ Кенсингтън? Искащ ли лакей и иконом? Ще ти дам всичко, което поискаш, не разбираш ли? Животът ми без теб е празен.

Етел виждаше, че той е искрен. Поне сега, когато беше възбуден и незадоволен. Тя знаеше от горчив опит колко бързо може да се промени.

Проблемът беше, че и тя го желае също толкова много.

Фиц навярно разбра това, понеже отново я прегърна. Етел повдигна лице за целувка. „Искам още“, рече си.

Отново се измъкна от прегръдките му, докато още можеше да се владее.

— Е? — попита той.

Етел не можеше да вземе разумно решение, докато той я целуваше.

— Трябва да остана сама — каза тя. Насили се да се раздели с него, преди да е станало твърде късно. — Отивам си у дома — продължи тя. Отвори вратата. — Нужно ми е време да помисля.

На стълбите се поколеба.

— Мисли колкото искаш — каза Фиц. — Ще те чакам.

Етел затвори вратата и побягна.

III

Гас Дюър беше в Националната галерия на площад „Трафалгар“ и стоеше пред Автопортрет на шестдесет и три години на Рембранд. До него застана една жена, която каза:

— Изключително грозен мъж.

Гас се обърна и с изненада видя Мод Фицхърбърт.

— Аз или Рембранд? — попита той и Мод се разсмя.

Тръгнаха заедно из галерията.

— Колко приятно съвпадение — рече Гас. — Да Ви срещна тук.

— Всъщност, аз Ви забелязах и Ви последвах в галерията — отговори Мод. После сниши глас. — Исках да Ви попитам защо германците още не са направили предложението за мир, за което ми казахте, че предстои.

Гас не знаеше отговора.

— Може да са променили мнението си — отвърна той мрачно. — И там, както тук, има мирна фракция и военна фракция. Може би последните са надделели и са успели да променят намеренията на кайзера.

— Те със сигурност разбират, че сраженията вече не носят нищо! — раздразнено каза Мод. — Четохте ли във вестниците тази сутрин, че немците са взели Букурещ?

Гас кимна. Румънците бяха обявили война през август и за известно време Великобритания се надяваше новият й съюзник да съумее да нанесе мощен удар. Но през септември Германия отвърна на Румъния и вече румънската столица падна.

— Всъщност резултатът е добър за германците, понеже сега разполагат с румънския нефт.

— Именно. Една стъпка напред, една назад, както преди. Кога ще се научим? — попита Мод.

— Назначаването на Лойд Джордж за премиер не е окуражаващо — каза Гас.

— А, тук може и да грешите.

— Наистина ли? Той съгради цялата си политическа репутация върху това, че е по-агресивен от всички останали. Трудно ще му е тогава да сключи мир.

— Не бъдете толкова сигурен. Лойд Джордж е непредвидим. Може напълно да се обърне. Това ще изненада само хората, които са били дотолкова наивни, че да го смятат за искрен.

— Е, това е обнадеждаващо.

— Както и да е. Ще ми се да имахме жена министър-председател.

Гас не мислеше, че е възможно това някога да стане, но не го каза.

— Има нещо друго, за което искам да Ви попитам — каза Мод и спря.

Гас се обърна с лице към нея. Навярно от картините беше станал по-чувствителен — установи, че я наблюдава с възхищение. Отбеляза острите линии на носа и брадичката й, скулите й, дългата шия. Ъгловатите й черти се смекчаваха от плътните устни и големите зелени очи.

— Каквото пожелаете.

— Какво Ви каза Валтер?

Мислите на Гас се върнаха към изненадващия разговор в бара на берлинския хотел Адлон.

— Каза, че се налага да ме посвети в една тайна. После обаче не ми каза каква е тайната.

— Помислил е, че сам можете да се досетите.

— Предположих, че е влюбен във Вас. А от реакцията Ви, когато получихте писмото му, мога да съдя, че чувствата му са споделени. — Гас се усмихна. — Той е щастлив човек, ако ми е позволено да го кажа.

Мод кимна и той забеляза по лицето й нещо като облекчение. Осъзна, че тайната е по-голяма; затова тя искаше да разбере колко знае той. Гас се питаше какво още крият. Може би бяха сгодени.

Продължиха да се разхождат. „Разбирам защо те обича“, мислеше Гас. „Аз самият бих могъл да се влюбя в теб от пръв поглед.“ Мод отново го изненада.

— Били ли сте някога влюбен, господин Дюър? — попита внезапно тя.

Въпросът беше нетактичен, но Гас отговори.

— Да. Два пъти.

— Но вече не сте.

Гас изпита потребност да й се довери.

— В годината, когато избухна войната, имах нещастието да се влюбя в омъжена жена.

— Тя обичаше ли Ви?

— Да.

— Какво стана?

— Помолих я да напусне съпруга си заради мен. Дълбоко нередно от моя страна, знам. Сигурно сте шокирана. Но тя се оказа по-добра от мен и отхвърли неморалното ми предложение.

— Не се шокирам толкова лесно. А втория път?

— Миналата година се сгодих за една персона в родния ми град Бъфало. Тя обаче се омъжи за друг.

— О, толкова съжалявам. Може би не трябваше да Ви питам. Извиках болезнени спомени.

— Изключително болезнени.

— Простете ми, но ще Ви кажа, че от това се чувствам по-добре. Защото знаете колко мъка може да донесе любовта.

— Да, знам.

— Но в крайна сметка ще има мир и моята мъка скоро ще свърши.

— Много се надявам, лейди Мод — отговори Гас.

IV

Етел с дни се измъчваше от предложението на Фиц. Докато мръзнеше в задния двор на дома си и въртеше ръчката на пресата за пране, тя си представяше хубавата къща в Челси и Лойд, който тича из градината под погледа на грижовната бавачка. „Ще ти дам всичко, което поискаш,“ каза Фиц и Етел знаеше, че е вярно. Той би прехвърлил къщата на нейно име. Би я завел в Швейцария и в Южна Франция. Ако тя си наумеше да приеме, би могла да го накара да й отпусне годишна издръжка, за да разполага с доход до края на живота си, дори и ако му омръзне — макар да знаеше също, че може да се постарае никога да не му омръзва.

Строго си каза, че това е срамно и отвратително. Щеше да се превърне в жена, на която се плаща за секс, а какво друго означава думата „проститутка“? Никога нямаше да може да покани родителите си в своето скривалище в Челси — те начаса биха разбрали какво става.

А дали я беше грижа за това? Навярно не, обаче имаше и друго. Етел искаше от живота нещо повече от удобство. Като държанка на милионер тя надали би могла да продължи работата си в полза на жените от работническата класа. Това би сложило край на нейния политически живот. Би загубила връзка с Бърни и Милдред. Би било неловко дори да се среща с Мод.

Ала коя беше тя, та да иска толкова много от живота? Тя беше Етел Уилямс, родена в миньорска къщица! Как можеше да се отвръща високомерно от обещания лек живот? „Би трябвало да имаш голям късмет“, каза си тя, използвайки един от изразите на Бърни.

Но го имаше и Лойд. Детето щеше да получи гувернантка, а после Фиц щеше да плати за образованието му в скъпо училище. Щеше да порасне сред елита и да води привилегирован живот. Имаше ли Етел правото да го лишава от това?

Не се беше доближила ни най-малко до отговора, когато разлисти вестниците в кабинета, който деляха с Мод, и узна за още едно драматично предложение. На дванадесети декември германският канцлер Теобалд фон Бетман-Холвег предложил на Съюзниците преговори за мир.

Етел ликуваше. Мир! Наистина ли беше възможно? И Били можеше да се върне у дома?

Френският премиер веднага обрисува нотата на канцлера като измамен ход, а руският външен министър разобличи немските „лъжливи предложения“, обаче Етел беше убедена, че най-голямо значение ще има британската реакция.

Лойд Джордж не правеше никакви публични изявления с извинението, че страда от болно гърло. През декември половината лондончани имаха кашлица и простуда, та Етел подозираше, че Лойд Джордж просто иска време да помисли. Прие това за добър знак. Незабавният отговор щеше да е отказ; всичко останало даваше надежди. „Поне обмисля възможността за мир“, оптимистично си рече Етел.

Междувременно президентът Уилсън добави и тежестта на Америка на везните, на страната на мира. Той предложи като предварителна стъпка към мирните преговори всички воюващи страни да заявят своите цели — онова, което се опитваха да постигнат чрез войната.

— Това ги постави в неловко положение — каза същата вечер Бърни Лекуит. — Те са забравили защо започнаха войната. Сега воюват, само защото искат да победят.

Етел си спомни думите на госпожа Дай Коняря за стачката — „Мъжете са си такива. Щом започнат борбата, ги е грижа единствено за победата. Не се отказват, каквото и да им струва“. Питаше се как ли би реагирала една жена министър-председател на предложението за мир.

Но през следващите няколко дни разбра, че Бърни е прав. Предложението на президента Уилсън беше посрещнато със странно мълчание. Нито една страна не бързаше да отговори. Това разгневи Етел още повече. Как можеха да продължават, щом дори не знаеха защо воюват?

В края на седмицата Бърни устрои сбирка за обсъждане на германската нота. В деня на сбирката Етел се събуди и видя брат си до леглото. Облечен беше в униформа.

— Били! — извика тя. — Жив си!

— И имам една седмица отпуск. Измъквай се от леглото, мързеланке.

Етел скокна, облече пеньоар върху нощницата и го прегърна.

— О, Били, така се радвам да те видя. — После забеляза нашивките на ръкава му. — Вече си сержант, така ли?

— Аха.

— Как влезе у дома?

— Милдред ми отвори. Всъщност, тук съм от снощи.

— Къде спа?

— Горе — отвърна Били срамежливо.

— Късметлия — рече Етел с усмивка.

— Наистина я харесвам, Ет.

— И аз. Милдред е чисто злато. Ще се ожениш ли за нея?

— Да. Ако преживея войната.

— Не те ли притеснява разликата във възрастта?

— Тя е на двадесет и три. Не е твърде стара, на трийсет или нещо такова.

— А децата?

Били сви рамене.

— Сладки са, но дори да не бяха, щях да ги търпя заради нея.

— Наистина я обичаш.

— Не е трудно.

— Тя започна малък бизнес, сигурно си видял всички шапки в стаята й.

— Да. И вървял добре, според нея.

— Много добре. Тя работи здраво. Томи с теб ли е?

Дойде с кораба заедно с мен, но вече се качи на влака за Абъроуен.

Лойд се събуди, видя непознатия в стаята и се разплака. Етел го взе на ръце и го успокои.

— Ела в кухнята — каза тя на Били. — Ще направя закуска.

Били седна и се зачете във вестника, докато тя правеше каша. След миг промърмори:

— Мътните да го вземат.

— Какво?

— Гледам, че проклетият Фицхърбърт си отваря голямата уста. — Той хвърли поглед към Лойд, сякаш детето можеше да се обиди от презрителните приказки на Били за баща му.

Етел надзърна над рамото му. Прочете:

Следваше още от същото. Етел беше потресена. Речта беше сантиментално празнословна, но щеше да свърши работа. Фиц обикновено не носеше превръзка на окото — явно я беше сложил за по-голямо въздействие. Речта му щеше да настрои мнозина срещу мирните планове.

Закуси с Били, после облече Лойд, приготви се и излезе с детето. Били щеше да прекара деня с Милдред, но обеща да присъства на сбирката вечерта.

Когато влезе в редакцията на Войнишка съпруга, Етел видя, че всички вестници са отразили речта на Фиц. В няколко даже беше водещата новина. Вестниците застъпваха различни мнения, но бяха единодушни, че речта е нанесла силен удар.

— Как може човек да е против самото обсъждане на мира? — обърна се тя към Мод.

— Можеш сама да го попиташ — отвърна Мод. — Поканих го на сбирката довечера и той прие.

Етел беше изумена.

— Ще го посрещнат топло!

— Определено се надявам.

Двете прекараха деня в работа по специалното издание на вестника. Водещото заглавие на първа страница щеше да е „Опасността от мир е малка“. Мод харесваше иронията, докато Етел я намираше прекалено тънка. По-късно следобед тя взе Лойд от бавачката, отведе го у дома, нахрани го и го сложи да спи. Остави го на грижите на Милдред, която не ходеше по политически събрания.

Когато Етел пристигна в параклиса „Голгота“, залата вече се пълнеше и скоро остана място само за правостоящи. Сред публиката имаше множество униформени войници и моряци. Бърни председателстваше сбирката. Той започна с реч, която макар и кратка, се оказа доволно скучна — не беше добър оратор. После покани първия лектор, философ от Оксфордския университет.

Етел знаеше доводите в полза на мира по-добре от философа и затова докато той говореше, тя разглеждаше двамата си ухажори на подиума. Фиц беше продукт на вековно богатство и култура. Както винаги, беше добре облечен, косата му беше хубаво подстригана, ръцете — бели, а ноктите чисти. Бърни произхождаше от едно преследвано номадско племе, което беше оцеляло, понеже беше по-умно от гонителите си. Носеше единствения си костюм, тежкия тъмносив шевиот. Етел никога не го беше виждала облечен другоядче — когато беше топло, Бърни просто събличаше сакото.

Публиката слушаше мълчаливо. Лейбъристкото движение не беше единно относно мира. Рамзи МакДоналд, който се изказа против войната в Парламента на трети август 1914 година, беше подал оставка от поста председател на Лейбъристката партия два дни по-късно, когато Великобритания се намеси. Оттогава депутатите лейбъристи подкрепяха участието на страната във войната, както правеха и повечето им гласоподаватели. Но по правило лейбъристите бяха сред най-скептичните представители на работническата класа и съществуваше едно силно малцинство в подкрепа на мира.

Фиц започна речта си с думи за гордите традиции на Великобритания. „От стотици години“, каза той, „Великобритания подкрепя равновесието на силите в Европа и по принцип заема страната на по-слабите държави, за да не се стигне до господстващо положение на една сила.“

— Германският канцлер не каза нищо за условията на мира, но всяко обсъждане ще трябва да започне от статуквото — продължи Фиц — Ако се сключи мир сега, това означава, че Франция ще бъде унижена и част от територията й ще бъда заграбена, а Белгия ще се превърне в сателит. Германия ще господства над континента само заради военната си мощ. Не можем да допуснем това да се случи. Трябва да се борим за победа.

Когато обсъждането започна, Бърни каза:

— Граф Фицхърбърт е тук изцяло в лично качество, не като офицер от армията, и ми даде честната си дума, че военнослужещите сред публиката няма да бъдат наказани за изявленията си. Всъщност, ние не бихме поканили графа на събранието при никакво друго положение.

После зададе първия въпрос. Както обикновено, въпросът беше добър.

— Ако Франция бъде унижена и загуби територии, то според Вашия анализ, лорд Фицхърбърт, това ще дестабилизира Европа.

Фиц кимна.

— Но ако Германия бъде унижена и загуби Елзас и Лотарингия — което несъмнено ще стане — то това ще стабилизира Европа.

Етел видя, че Фиц за малко се стъписа. Не очакваше тук, в Ийст енд, да се натъкне на такива умни опоненти. Като интелект той не можеше да се мери с Бърни. На Етел малко й дожаля за него.

— Защо има такава разлика? — завърши Бърни и от мирната фракция сред публиката се разнесе одобрителен шепот.

Фиц бързо се окопити.

— Разликата е в това, че Германия е агресорът. Тя е брутална, милитаристична и жестока и ако сключим мир сега, това означава да наградим подобно поведение и да го насърчим в бъдеще!

Тези думи му спечелиха аплодисментите на останалата част от кликата и запазиха достойнството му. „Но доводът му е слаб“, помисли Етел. Мод се изправи и потвърди това.

— Войната не избухна по вина на една отделна държава! — каза тя. — Стана банално да обвиняваме Германия, а нашите милитаристични вестници насърчават тези небивалици. Ние помним нахлуването на Германия в Белгия и говорим за него, сякаш не е било провокирано от нищо. Забравихме мобилизацията на шест милиона руски войници на германската източна граница. Забравихме, че Франция отказа да обяви неутралитет. — Неколцина мъже я освиркаха. „Хората никога няма да ти ръкопляскат щом им казваш, че нещата не са толкова прости, колкото те мислят“, горчиво си рече Етел. — Не казвам, че Германия е невинна! — възрази Мод. — Аз казвам, че нито една страна не е невинна. Аз казвам, че ние не воюваме за стабилността в Европа или за справедливост за белгийците, или за да накажем немския милитаризъм. Ние воюваме, защото сме прекалено горди да признаем че сме сгрешили!

Един униформен войник стана да говори и Етел с гордост установи, че това е Били.

— Бих се при Сома — започна той и публиката стихна. — Искам да ви кажа защо загубихме толкова хора там. — Етел долови силния глас на баща им и спокойната му убедителност и разбра, че от Били би излязъл отличен проповедник. — Нашите офицери ни казаха, че щурмът ще е като разходка в парка. — Тук той обвинително посочи Фиц.

Етел видя как Фиц неловко се размърда в стола си.

Били продължи.

— Казаха ни, че нашата артилерия е разрушила противниковите позиции, унищожила е окопите и е смазала укритията, и когато ние стигнем другата страна, ще видим единствено убити немци.

Етел забеляза, че той не се обръща към хората на трибуната, а се оглежда, обхваща с настоятелния си поглед цялата публика и се старае ничии очи да не се откъсват от него.

— Защо ни казаха тези неща? — попита Били и сега погледна право към Фиц и заговори отсечено. — Защо ни казаха неща, които не са истина?

Публиката почна да мърмори в знак на съгласие.

Етел видя как лицето на Фиц потъмнява. Знаеше, че за мъжете от неговата класа обвинението в лъжа е най-тежката обида, Били го знаеше.

— Германските позиции не бяха унищожени, както установихме ние, когато попаднахме под обстрела на картечниците — каза той.

Реакцията на слушателите стана по-шумна.

— Позор! — провикна се някой.

Фиц стана да отговори, обаче Бърни му каза:

— Един момент, моля, лорд Фицхърбърт, нека ораторът се доизкаже.

Фиц седна и енергично заклати глава.

Гласът на Били се извиси.

— Провериха ли нашите офицери с помощта на въздушното разузнаване и чрез пращането на патрули какви са действителните щети, които нашата артилерия нанесе на германските позиции? И ако не, то защо?

Фиц пак стана. Беше разгневен. Някои от слушателите го аплодираха, други го освиркваха.

— Вие не разбирате! — каза той.

Но гласът на Били надделя.

— Ако знаеха истината, защо ни казаха друго? — викна той. Фиц също се развика, половината от публиката вече крещеше, обаче гласът на Били се чуваше над всички.

— Имам един прост въпрос! — ревна той. — Нашите офицери глупци ли са, или лъжци?

V

Етел получи писмо, написано с едрия, уверен почерк на Фиц на скъпата му хартия за писма с фамилния герб. Не споменаваше срещата в Олдгейт, но я канеше в Уестминстърския дворец на следния ден, вторник, 19 декември, в галерията на Камарата на общините, за да чуе първата реч на Лойд Джордж като министър-председател. Тя беше въодушевена. Никога не беше смятала, че ще види Уестминстърския дворец отвътре, нито пък че ще чуе своя герой да говори.

— Защо те кани, как мислиш? — попита същата вечер Бърни. Както обикновено, задаваше основния въпрос.

Етел не можеше да даде разумен отговор. Безкористната доброта не беше характерна за Фиц. Можеше да е щедър, когато имаше полза от това. Бърни проницателно се питаше дали не иска нещо в замяна.

Бърни беше по-скоро логичен, а не интуитивен, обаче беше доловил някаква връзка между Етел и Фиц и в отговор почна да се държи леко любвеобилно. Нищо драматично, понеже той не беше драматичен човек, но все пак задържаше ръката на Етел малко по-дълго, отколкото би трябвало, стоеше малко по-близо до нея, отколкото беше удобно, потупваше я по рамото, докато разговаряха, и я придържаше за лакътя, когато тя слизаше по стълби. Почувствал се изведнъж несигурен, Бърни инстинктивно показваше с жестовете си, че Етел му принадлежи. За съжаление, на нея й беше трудно да не се отдръпва при това. Фиц жестоко й беше напомнил какво тя не изпитва към Бърни.

Мод дойде в редакцията в десет и половина във вторник и двете с Етел работиха заедно цяла сутрин. Мод не можеше да напише първата страница на следващия брой, преди Лойд Джордж да произнесе речта си, но във вестника имаше още много — обяви за работа, за бавачки, съвети от доктор Грийнуолд за женското и детското здраве, рецепти и писма.

— Фиц не е на себе си от гняв след сбирката — рече Мод.

— Казах ти, че няма да го пожалят.

— Той няма нищо против. Обаче Били го нарече лъжец.

— Сигурна ли си, че не е просто защото Били беше по-убедителен в спора?

— Може би — усмихна се пакостливо Мод.

— Само се надявам Били да не пострада.

— Фиц няма да направи такова нещо — твърдо отговори Мод. — Ще наруши дадената дума.

— Добре.

Обядваха в едно кафене на „Майл енд роуд“ — „Добра спирка за шофьори“, според табелата. И наистина беше пълно с шофьори на камиони. Хората зад тезгяха бодро поздравиха Мод. Двете хапнаха пай с телешко и стриди, в който евтините стриди трябваше да компенсират оскъдното телешко.

После пътуваха през целия град с автобус, за да стигнат до Уест енд. Етел вдигна поглед към гигантския циферблат на Биг Бен и видя, че е три и половина. Лойд Джордж трябваше да говори в четири. В негова власт беше да сложи край на войната и да спаси живота на милиони хора. Дали щеше да го стори?

Лойд Джордж винаги се бореше за работниците. Преди войната влезе в битка с Камарата на лордовете и с краля, за да се въведат пенсии за старост. Етел знаеше колко важно е това за безпаричните възрастни хора. В първия ден на изплащането на пенсиите Етел видя старите миньори — някога силни мъже, а сега прегърбени и треперещи — да излизат от пощенската станция в Абъроуен и открито да плачат от радост, понеже вече не бяха толкова бедни. Тогава Лойд Джордж стана герой за работническата класа. Камарата на Лордовете искаше да даде тези пари за Кралския военноморски флот.

„Бих могла да напиша речта му за днешния ден“, помисли Етел. Щях да кажа: „Има мигове в живота на всеки човек и на всеки народ, когато е правилно да се каже — направих всичко по силите си и не мога да направя нищо повече, затова ще прекратя мъките си и ще потърся друг път. През последния час дадох заповед за прекратяване на огъня по цялата британска линия във Франция. Господа, оръдията млъкнаха.“

Това можеше да се направи. Французите щяха да побеснеят, но щеше да им се наложи също да прекратят огъня или да приемат риска Великобритания да сключи сепаративен мир и да ги остави на сигурно поражение. Мирният договор би бил тежък за Франция и за Белгия, но не по-тежък от загубата на още милиони хора.

Ето това щеше да е постъпка на велик държавник. То щеше също така да сложи край на политическата кариера на Лойд Джордж — гласоподавателите никога не биха избрали човек, който губи войната. Но това беше изход!

Фиц чакаше в централното фоайе. С него беше Гас Дюър. Несъмнено и той като всички останали нямаше търпение да чуе как Лойд Джордж ще отговори на мирното предложение.

Изкачиха дългото стълбище към галерията и заеха местата си над заседателната зала. От дясната страна на Етел беше Фиц, от лявата — Гас. Под тях, редиците зелени кожени столове и от двете страни вече бяха заети от депутатите с изключение на неколцината кресла на предния ред, по традиция запазени за кабинета.

— Всички депутати са мъже — високо произнесе Мод.

Един церемониалмайстор в пълно официално придворно облекло с кадифени бричове и бели чорапи досадно изсъска:

— Тишина, моля!

Говореше някакъв редови депутат, но едва ли някой го слушаше. Всички чакаха новия министър-председател. Фиц тихо заговори на Етел:

— Брат ти ме обиди.

— Горкичкият ти — саркастично отговори тя. — Да не би чувствата ти да са наранени?

— Хората са се дуелирали и за по-малко.

— Ето ти една разумна идея като за двадесети век.

Той не се засегна от подигравката й.

— Той знае ли кой е бащата на Лойд?

Етел се поколеба. Не искаше да му каже, но нямаше желание да лъже.

Това му даде искания отговор.

— Разбирам. Това обяснява нападките, които ми отправи.

— Не смятам, че трябва да търсиш скрити мотиви. Не намираш ли, че случилото се в битката при Сома е достатъчно да разгневи войниците?

— Би трябвало да се изправи пред военния съд за неподчинение.

— Но ти обеща да не…

— Да — сърдито отвърна Фиц. — За съжаление, обещах.

Лойд Джордж влезе в залата.

Беше дребен и слаб в официален редингот. Въздългата му коса беше малко разрошена, а бухналите му мустаци вече бяха съвсем побелели. Беше на петдесет и три, но още крачеше напето. Когато седна и каза нещо на един редови депутат, Етел зърна познатата от вестникарските снимки усмивка.

Започна да говори в четири и десет. Гласът му беше попресипнал и той се оправда с възпалено гърло. Замълча за малко и после рече:

— Днес се изправям пред Камарата на общините с най-страшната отговорност, която може да легне на плещите на човек.

„Добро начало“, помисли Етел. Поне нямаше да отхвърли немската нота като маловажна хитрост или отклоняване на вниманието, както бяха постъпили французите и русите.

— Всеки човек или човеци, които ненужно или без достатъчно причини продължават ужасна война като сегашната, вземат върху душата си грях, който и океани не могат да очистят.

„Ето и библейска нотка“, забеляза Етел — подходящото за баптистки параклис споменаване за отмиването на греха.

Но тогава, като проповедник, той направи и обратното твърдение.

— Всеки човек или човеци, които от изтощение или отчаяние изоставят борбата, без да са близо до постигането на целта, с която са се захванали, ще бъдат виновни за най-голямата страхливост, показвана някога от държавен мъж.

Етел се размърда тревожно. По кой път щеше да тръгне той? Замисли се за деня на телеграмите в Абъроуен и отново видя лицата на опечалените. Нали нямаше тъкмо Лойд Джордж сред всички политици да допусне това страдание да продължава, след като можеше да го прекрати? А ако го допусне, то какъв тогава е смисълът изобщо да се занимава с политика?

После той цитира Ейбрахам Линкълн.

— Приехме тази война с цел, при това с достойна цел, и войната ще свърши, когато целта бъде постигната.

Това беше злокобно. Етел искаше да го попита каква е била целта. Удроу Уилсън зададе този въпрос и още нямаше отговор. Не се получи и сега. Лойд Джордж каза:

— Възможно ли е да постигнем тази цел, като приемем поканата на германския канцлер? Това е единственият въпрос, който трябва да си зададем.

Етел беше сразена. Как може да се обсъжда този въпрос, ако никой не знае целта на войната?

Лойд Джордж повиши глас, като проповедник, който се кани да заговори за ада.

— Да влезем в преговори по покана на Германия, самообявила се за победителка, без да сме наясно с предложенията, които тя смята да направи… — тук той поспря, за да огледа Камарата, първо либералите зад него, после вдясно и накрая към консерваторите на пейките на опозицията. — … означава да сложим главите си в примка, а краят на въжето да е в ръцете на Германия!

Сред депутатите се надигна одобрителен рев.

Отказваше мирното предложение.

До Етел Гас Дюър зарови лице в ръцете си.

Етел надигна глас:

— Ами Алън Причард, убит при Сома?

Церемониалмайсторът каза:

— Тишина!

Етел се изправи.

— Сержант Пророка Джоунс, мъртъв!

— Тихо, сядай си, за Бога! — рече Фиц.

Долу Лойд Джордж продължаваше да говори, макар един-двама депутати да бяха вдигнали глави към галерията.

— Клайв Пю! — извика Етел с цяло гърло.

Двама церемониалмайстори се доближиха до нея.

— Петното Луелин!

Хванаха я за ръцете и я отведоха.

— Джоуи Понти! — изкрещя тя и те я извлякоха през вратата.

I

Валтер фон Улрих сънуваше, че пътува в каляска, за да се срещне с Мод. Каляската се спускаше по склон и започна опасно да се ускорява. Подскачаше по неравния път.

— По-бавно! По-бавно! — извика Валтер, но кочияшът не го чуваше заради чаткането на копитата. А то странно напомняше шума от двигателя на автомобил. Въпреки тази странност, Валтер се ужасяваше, че каляската ще се разбие и той никога няма да стигне до Мод. Пак се помъчи да накара кочияша да забави и от усилието да крещи се събуди.

В действителност пътуваше в автомобил — в карания от шофьора Мерцедес 37/95 Двоен Фаетон, движещ се с умерена скорост по някакъв неравен път в Силезия. Баща му седеше до него и пушеше пура. Бяха излезли от Берлин в ранните часове на утрото, и двамата увити в кожени палта — машината беше открита — и пътуваха към източната главна квартира на Върховното командване.

Сънят беше лесен за изтълкуване. Съюзниците с презрение отхвърлиха предложението за мир, на което Валтер толкова усилено опита да съдейства. Отхвърлянето засили позицията на немските военни, които искаха да подновят неограничената подводна война и да потапят всеки кораб във военната зона — боен или цивилен, пътнически или товарен, на воюваща или неутрална страна — за да принудят Великобритания и Франция да капитулират от глад. Политиците, особено канцлерът, се бояха, че това ще доведе до поражение, тъй като вероятно щеше да въвлече Съединените щати във войната, но привържениците на подводната война печелеха спора. Кайзерът показа накъде клони с назначаването на агресивния Артур Цимерман за външен министър. Ето защо Валтер сънуваше, че се е втурнал презглава към катастрофа.

Валтер бе убеден, че най-голямата опасност за Германия са Съединените щати. Целта на германската политика трябваше да бъде задържането на Америка вън от войната. Вярно бе, че Германия гладува заради съюзническата морска блокада. Русите обаче нямаше да могат да издържат още дълго. Щом капитулираха, Германия щеше да овладее богатите западни и южни райони на Руската империя с техните просторни житни поля и бездънни петролни кладенци. Тогава цялата германска армия щеше да може да се съсредоточи на Западния фронт. Това беше единствената надежда.

Щеше ли обаче кайзерът да го проумее?

Днес щеше да бъде взето окончателното решение.

Над покритата тук-там с преспи полска местност се пропукваше бледен ден. Толкова далеч от сраженията Валтер се чувстваше като избягал от час ученик.

— Трябваше да съм се върнал на фронтовата линия преди седмици — каза той.

— Явно армията те иска в Германия — отвърна Ото. — Ценят те като разузнавач-анализатор.

— Германия е пълна с по-възрастни хора, които могат да го вържат не по-зле от мен. Да не си пуснал връзките си?

Ото сви рамене.

— Смятам, че ако се ожениш и имаш наследник, може да бъдеш прехвърлен където си поискаш.

Валтер невярващо попита:

— Държиш ме в Берлин, за да ме накараш да се оженя за Моника фон дер Хелбард?

— Нямам властта да го направя. Във Върховното командване обаче може и да има хора, които разбират необходимостта от съхранението на знатните фамилии.

Това беше неискрено и Валтер щеше да възрази, но колата свърна от пътя, мина през пищно украсена порта и потегли по дълга алея, оградена от дървета с опадали листа и покрита със сняг морава. В края на алеята се намираше грамадна постройка, най-голямата, която Валтер беше виждал в Германия.

— Замъкът Плес? — попита той.

— Да.

— Огромен е.

— Триста стаи.

Излязоха от колата и влязоха във фоайе с размерите на железопътна гара. Стените бяха украсени с глигански глави, обрамчени от червена коприна. Огромно мраморно стълбище водеше към приемните на първия етаж. Половината живот на Валтер беше минал в разкошни сгради, но този замък беше нещо изключително.

Дойде един генерал — Валтер позна фон Хеншер, приятел на баща му.

— Имате време да се измиете и да се поизчеткате, ако побързате — каза той припряно, но дружелюбно. — Очакват ви в трапезарията след четиридесет минути.

Погледна Валтер.

— Това трябва да е синът ти.

— Той е в разузнаването — отговори Ото.

Валтер отривисто отдаде чест.

— Знам. Аз го включих в списъка на поканените тук. — Генералът се обърна към Валтер. — Смятам, че познавате Америка.

— Прекарах три години в нашето посолство във Вашингтон, господине.

— Хубаво. Аз никога не съм ходил в Съединените щати. Нито пък баща Ви. Всъщност, почти никой от тук присъстващите, със забележителното изключение на нашия нов външен министър.

Преди двадесет години Артур Цимерман беше пътувал от Китай за Германия през Америка — прекосил страната с влак от Сан Франциско до Ню Йорк. На основата на този опит го смятаха за специалист по Америка. Валтер не каза нищо.

Фон Хеншер продължи:

— Господин Цимерман ме помоли да се посъветвам с двама ви по един въпрос. — Валтер беше поласкан, но и озадачен. Защо му е нужно на новия външен министър неговото мнение? — По-късно ще имаме време за това.

Фон Хеншер повика един лакей в старовремска ливрея, който отведе фон Улрихови до стаята им.

Половин час по-късно бяха в трапезарията, преобразувана в заседателна зала. Валтер се огледа и смаяно разбра, че присъстваха почти всички важни хора в Германия, включително и канцлера Теобалд фон Бетман-Холвег. Вече шестдесетгодишен, късо подстриганата му коса беше почти бяла.

Повечето от старшите военни командири на Германия бяха насядали около дълга маса. За по-нископоставените, като Валтер, покрай стената бяха поставени обикновени столове в редички. Един адютант раздаде няколко копия от дълъг двеста страници меморандум. Валтер надникна в него над рамото на баща си. Видя графики за обема на внасяния и изнасяния от британските пристанища тонаж; таблици с таксите за наем на кораби и на места за стоки на корабите; калорийната стойност на британската диета; дори и изчисление колко вълна отива за една дамска пола.

Чакаха два часа и се появи кайзер Вилхелм в генералска униформа. Всички скочиха на крака. Негово величество изглеждаше блед и раздразнителен. Оставаха му няколко дни до петдесет и осмия рожден ден. Както винаги, държеше изсъхналата си лява ръка неподвижно отпусната в опит да я направи незабележима. На Валтер му беше трудно да извика чувството на ликуваща лоялност, което толкова лесно го спохождаше като момче. Повече не можеше да лъже себе си, че кайзерът е мъдрият баща на своя народ. Вилхелм II твърде видимо беше посредствен човек, напълно смазан от събитията. Некомпетентен, объркан, нещастен, той беше живо доказателство против наследствената монархия.

Кайзерът се огледа и кимна на един-двама особено приближени фаворити, включително Ото; после седна и направи жест към адмирал Хенинг фон Холцендорф, белобрадия началник-щаб на Адмиралтейството.

Адмиралът заговори, цитирайки меморандума си — броят подводници, които флотът може да поддържа по всяко време, корабният тонаж, необходим на Съюзниците, за да могат да оцелеят, и скоростта, с която можеха да заменят потопените съдове.

— Смятам, че можем да потопяваме шестстотин хиляди тона месечно — заяви той.

Представянето беше впечатляващо — всяко твърдение бе подкрепено с цифри. Валтер бе скептичен единствено заради прекалената прецизност и увереност на адмирала — нима войната бе толкова предсказуема?

Фон Холцендорф посочи някакъв овързан с лента документ на масата — вероятно императорският указ за започване на неограничената подводна война.

Ако Ваше Величество одобри плана ми днес, гарантирам, че Съюзниците ще капитулират точно след пет месеца.

Той седна.

Кайзерът погледна канцлера. „Сега ще чуем по-реалистична преценка“, рече си Валтер. Бетман беше канцлер вече седем години и за разлика от монарха разбираше сложността на международните отношения.

Бетман говореше мрачно за влизането на Америка във войната и за огромните й човешки, материални и парични резерви. В своя подкрепа привеждаше мненията на всички високопоставени немци, запознати със Съединените щати. За разочарование на Валтер обаче той изглеждаше като някой, който върши работата си механично. Сигурно смяташе, че кайзерът вече е взел решението си. Нима срещата просто щеше да одобри вече взетото решение? Беше ли Германия обречена?

Кайзерът не обръщаше задълго внимание на хората, които не бяха съгласни с него. Докато канцлерът говореше, той се въртеше, сумтеше нетърпеливо и правеше физиономии. Бетман започна да се колебае.

— Ако военните власти смятат подводната война за изключително важна, не съм в положението да им противореча. От друга страна…

Така и не успя да обясни какво има от другата страна. Фон Холцендорф скокна и го прекъсна:

— Давам думата си на военноморски офицер, че нито един американец няма да стъпи на континента!

„Това е абсурдно“, помисли си Валтер. Какво общо имаше думата му на военноморски офицер с каквото и да е? Но мина по-добре от всичките му статистически данни. Кайзерът живна и още няколко души кимнаха одобрително.

Бетман явно се отказа. Тялото му се отпусна в стола, напрежението си отиде от лицето му и той изрече със сломен глас:

— Ако успехът ни дава знак, трябва да го следваме.

Кайзерът махна с ръка и фон Холцендорф бутна овързания с лента документ през масата. „Не“, помисли си Валтер, „не можем да вземаме такова съдбоносно решение на толкова незадоволителни основания!“

Кайзерът хвана писалката и се подписа: „Вилхелм I. R.“9

Остави я и се изправи.

Всички скочиха на крака.

„Не може това да е краят“, рече си Валтер.

Кайзерът излезе от залата. Напрежението изчезна и се понесе жуженето на разговорите. Бетман остана на мястото си, свел поглед към масата. Изглеждаше като човек, който е посрещнал съдбата си. Шепнеше нещо, та Валтер се приближи да го чуе. Беше на латински — Finis Germaniae, краят на Германия.

Появи се генерал фон Хеншер и каза на Ото:

— Ако желаеш, ела с мен. Каня те на частен обяд. И Вие също, млади човече.

Отведе ги в друга стая, където имаше студен бюфет.

Замъкът Плес се ползваше като резиденция на кайзера, така че храната беше добра. Валтер беше ядосан и потиснат, но като всички останали германци, беше и гладен и струпа в чинията си висока купчина студено пилешко, картофена салата и бял хляб.

— Външният министър Цимерман очакваше днешното решение — каза фон Хеншер. — Иска да знае какво можем да сторим, за да откажем американците от влизането във войната.

„Вероятността е твърде малка“, помисли Валтер. „Ако потапяме американски кораби и погубваме американски граждани, няма какво толкова да направим, за да смекчим удара.“

Генералът продължи:

— Можем ли например да възпламеним протестно движение у онези милион и триста хиляди американци, които са родени тук, в Германия?

Валтер вътрешно простена.

— Абсолютно невъзможно — отговори той. — Това е една глупава измислица.

— Внимавай, когато говориш с висшестоящи — тросна се баща му.

Фон Хеншер махна успокоително с ръка.

— Нека момчето каже каквото мисли, Ото. Искам да получа откровеното му мнение. Защо казвате това, господин майор?

— Те не обичат отечеството. Защо според Вас са заминали? Може да ядат вурстчета и да пият бира, обаче са американци и аз смятам, че ще се бият за Америка.

— А ирландците в Америка?

— Същото. Те мразят британците, разбира се, но когато наши подводници убиват американци, те повече ще намразят нас.

Ото се обади сприхаво:

— Как може президентът Уилсън да ни обяви война? Той току-що спечели изборите, защото не е намесил Америка във войната!

Валтер сви рамене.

— В някои отношения това би го улеснило. Хората ще повярват, че не е имал друг избор.

— Какво може да го спре? — попита фон Хеншер.

— Защита за корабите на неутралните държави…

— Дума да не става — прекъсна го баща му. — Неограничена означава неограничена. Това поиска военноморският флот, това и получи от Негово величество.

— Ако не е вероятно вътрешнополитически въпроси да обезпокоят Уилсън, има ли някаква възможност той да бъде разсеян с външнополитически проблеми в неговото полукълбо? — каза Хеншер и се обърна към Ото. — Мексико да речем?

Ото се усмихна доволно.

— Помниш Ипиранга. Трябва да призная, че това беше един малък триумф на агресивната дипломация.

Валтер не споделяше радостта на баща си от инцидента с натоварения с оръжия кораб, пратен от Германия за Мексико. Ото и приятелите му бяха накарали президента Уилсън да изглежда глупаво, ала можеше един ден и да съжаляват за това.

— А сега? — попита фон Хеншер.

— По-голямата част от американската армия е разположена или в Мексико, или на самата граница — отговори Валтер. — Формално те преследват един разбойник на име Панчо Вийя. Президентът Каранса се пръска от яд от нарушаването на суверенитета на територията му, обаче няма какво да направи.

— Ако получи помощ от нас, това ще промени ли нещо?

Валтер се замисли. Подобни дипломатически пакости му се струваха рисковани, но беше длъжен да отговори възможно най-точно.

— Мексиканците вярват, че Тексас, Ню Мексико и Аризона са заграбени от тях. Мечтаят да си ги върнат, както французите бленуват за Елзас и Лотарингия. Президентът Каранса може и да е достатъчно глупав да повярва, че това е възможно.

— Във всеки случай, подобен опит със сигурност ще отклони вниманието на американците от Европа! — енергично рече Ото.

— За известно време — неохотно се съгласи Валтер. — В дългосрочен план нашата намеса може да укрепи позициите на онези американци, които искат да влязат във войната на страната на Антантата.

— Тъкмо краткосрочната перспектива ни интересува. Чу фон Холцендорф — до пет месеца нашите подводници ще поставят Съюзниците на колене. Единственото, което искаме, е през това време американците да са заети.

— А Япония? — попита фон Хеншер. — Има ли някаква възможност японците да бъдат убедени да нападнат Панамския канал или даже Калифорния?

— Реалистично погледнато, не — твърдо отговори Валтер. Разговорът все повече се отдалечаваше в сферата на фантазиите.

Фон Хеншер обаче настояваше:

— Въпреки това самата заплаха може да ангажира повече войски на Западното крайбрежие.

— Допускам, че би могла, да.

Ото попи устни със салфетката си.

— Всичко това е много интересно, обаче аз трябва да проверя дали Негово величество няма нужда от мен.

Тримата станаха.

— Ако позволите да кажа, господин генерал… — подхвана Валтер.

Ото въздъхна, но фон Хеншер каза:

— Моля.

— Убеден съм, че всичко това е много опасно, господин генерал. Тръгне ли слух, че видни германци дори само са обсъждали възможността да подтикнат мексиканците или да насърчат японско нападение над Калифорния, американското обществено мнение така ще се разяри, че обявяването на война ще дойде много по-скоро от очакването, ако не и незабавно. Простете ми, че говоря очевидни неща, обаче този разговор трябва да остане в пълна тайна.

— Много добре — отговори фон Хеншер. Усмихна се на Ото. — Двамата с баща Ви, разбира се, сме от старото поколение, но все пак знаем нещичко. Можете да разчитате на нашата дискретност.

II

Фиц беше доволен от презрителното отхвърляне на германското предложение за мир и горд от своята роля в този процес, ала когато всичко свърши, той почна да се съмнява.

Обмисляше го, докато крачеше — или по-скоро, куцаше — през „Пикадили“ сутринта в сряда, седемнадесети януари, на път за кабинета си в сградата на Адмиралтейството. Мирните преговори биха предоставили на германците коварен начин да заздравят своите придобивки и да узаконят властта си над Белгия, североизточна Франция и части от Русия. Ако Великобритания вземе участие в тези преговори, това ще е равнозначно на признаване на разгрома. А Великобритания още не беше победила.

Думите на Лойд Джордж за борба до пълна победа изглеждаха добре във вестниците, но на всички разумни хора беше ясно, че това е само мечта. Войната щеше да продължи — може би още година, може би повече. И ако американците продължават да пазят неутралитет, в крайна сметка тя щеше да завърши с мирни преговори. А ако никой не може да спечели тази война? Още един милион войници ще загинат напразно. Мисълта, че в крайна сметка Етел може и да е права, преследваше Фиц.

А ако Великобритания загуби? Ще последва финансова криза, безработица и нищета. Работниците ще подемат призива на бащата на Етел и ще кажат, че не им е било позволено да гласуват за войната. Гневът на хората срещу техните управници ще е неудържим. Протестите и шествията ще преминат в бунтове. Само преди малко повече от век парижаните убиха своя крал и по-голямата част от аристокрацията. Могат ли лондончаните да направят същото? Фиц си представи как е с вързани ръце и крака и каруцата го кара към мястото на екзекуцията, а тълпата го плюе и освирква. По-лошото беше, че си представи как това се случва с Мод и леля Хърм, и Беа, и Бой. Пропъди кошмарното видение от ума си.

„Етел е огън“, помисли Фиц със смесица от възхищение и съжаление. Беше смазан от неудобство, когато изхвърлиха гостенката му от галерията при речта на Лойд Джордж, ала в същото време се почувства още по-привлечен от нея.

За нещастие, тя се обърна против него. Фиц я последва и я настигна в централното фоайе, а тя упрекна него и подобните му за продължаването на войната. От думите й човек можеше да остане с впечатлението, че всеки загинал във Франция войник е убит лично от Фиц.

Това сложи край на плана му за къщата в Челси. Прати на Етел няколко бележки, обаче тя не му отговори. Фиц тежко понесе разочарованието. Когато помислеше за приятните следобеди, които двамата можеха да прекарват в това любовно гнездо, усещането за загуба пронизваше болезнено гърдите му.

Все пак получи някаква утеха. Беа взе присърце упреците му. Сега го приемаше в спалнята си, облечена в нощница, и му предлагаше уханното си тяло както когато бяха младоженци. В крайна сметка, тя беше добре възпитана благородничка и знаеше какво е предназначението на една съпруга.

Докато размишляваше за покорната княгиня и неустоимата активистка, Фиц влезе в старата сграда на Адмиралтейството и намери на писалището си частично дешифрирана немска телеграма.

Началото гласеше:

Фиц механично погледна края, за да разбере от кого е телеграмата. Името беше:

Това възбуди интереса му. Съобщението беше от германския външен министър до посланика на страната в Съединените щати. Фиц написа с молив превод на текста, като оставяше хиксове и питанки на мястото на неразчетените кодови групи.

Въпросителните означаваха кодова група с несигурно значение. Декодиращите правеха предположения. Ако бяха прави, то тази телеграма беше за посланика на Германия в Мексико. Само се изпращаше през посолството във Вашингтон.

„Мексико“, рече си Фиц. „Колко странно.“

Следващото изречение беше напълно декодирано:

— Боже мой! — продума Фиц. Очакваха решението със страх, а тази телеграма го потвърждаваше със сигурност, при това с дата! Новината беше истински удар за Стая 40.

„Съюз е Мексико?“, говореше си Фиц. „Това си го бива. Американците ще полудеят!“

Фиц вдигна очи и срещна погледа на младия Карвър, който — както сега забеляза — щеше да се пръсне от вълнение.

— Навярно четете прихванатата телеграма на Цимерман — каза младши лейтенантът.

— Доколкото е възможно — хладно отвърна Фиц. Той беше не по-малко превъзбуден от Карвър, но умееше да се прикрива по-добре. — Защо дешифровката е толкова разпокъсана?

— Кодът е нов. Още не сме го разбили напълно. Въпреки това съобщението е много сериозно, нали?

Фиц отново прочете превода си. Карвър не преувеличаваше. Това тук много приличаше на опит да се накара Мексико да влезе в съюз с Германия срещу Съединените щати. Беше сензационно.

Можеше дори да разгневи американския президент достатъчно, та да обяви война на Германия.

Сърцето на Фиц забърза.

— Съгласен съм. И ще го отнеса право на Намигващия Хол. — Капитан Уилям Реджиналд Хол, началникът на военноморското разузнаване, има хроничен тик на лицето, който му донесе този прякор; но с главата му всичко си беше наред. — Ще ми задава въпроси и трябва да имам някои готови отговори. Какви са изгледите за пълно дешифриране?

— Новият код ще ни отнеме няколко седмици.

Фиц изпъшка раздразнено. Пресъздаването на новите кодове от основните им положения беше трудна работа, с която не биваше да се прибързва.

— Забелязвам обаче, че телеграмата трябва да се препрати от Вашингтон в Мексико — продължи Карвър. — По този път те все още ползват стария дипломатически код, който ние разбихме преди повече от година. Може би ще се сдобием с копие на препратената телеграма?

— Навярно можем! — разпалено отвърна Фиц. — Имаме агент в телеграфната служба в Мексико сити. — Замисли се за бъдещите ходове. — Когато разкрием това пред света…

— Не можем да го направим — тревожно рече Карвър.

— И защо не?

— Германците ще разберат, че ние четем техния обмен.

Фиц разбираше, че Карвър има право. Това беше вечният проблем на разузнаването: как да се използват данните, без да се разкрива източникът.

— Но това съобщение е толкова важно, че може да пожелаем и да поемем риска.

— Съмнявам се. Този отдел е донесъл много достоверни сведения. Няма да го застрашат.

— По дяволите! Нима можем да попаднем на нещо такова и после да не ни е по силите да го използваме?

— В тази работа се случва — сви рамене Карвър.

Фиц не беше готов да приеме. Включването на Америка щеше да сложи край на войната. То определено заслужаваше всякакви жертви. Ала той познаваше армията достатъчно добре и беше наясно, че в нея има хора, които ще покажат повече смелост и ум в защитата на един отдел, отколкото на някой редут. Възражението на Карвър трябваше да се приеме сериозно.

— Трябва ни някаква история за прикритие.

— Да кажем, че американците са прихванали телеграмата — предложи Карвър.

Фиц кимна.

— Тя трябва да се препрати от Вашингтон до Мексико, значи можем да кажем, че американското правителство я е получило от телеграфната компания Уестърн юниън.

— На тях може и да не им хареса…

— Да вървят по дяволите щом не им харесва. Сега, как точно ще използваме тази информация, за да извлечем възможно най-голям ефект? Дали нашето правителство прави изявление? Дали даваме съобщението на американците? Дали включваме трета страна, която да предизвика реакция от немците?

Карвър вдигна ръце, все едно се предава.

— Тук не съм в свои води.

— Аз обаче съм — рече Фиц, споходен от вдъхновение. — И познавам точно човека, който ще ни помогне.

III

Фиц се срещна с Гас Дюър в една кръчма в Южен Лондон, Рингът.

За изненада на Фиц, Дюър беше почитател на бокса. Като юноша беше участвал в състезания на арената на брега на езерото в Бъфало, а през 1914 година при пътуванията си в Европа беше гледал мачове във всички столици. „Не дава изява на ентусиазма си“, помисли иронично Фиц — боксът не беше популярна тема за разговори на чай в Мейфеър.

В Рингът обаче имаше представители на всички класи. Джентълмени в официални костюми се смесваха с докери в опърпани палта. Букмейкъри приемаха незаконни залози на всеки ъгъл, а келнерите сновяха с претрупани подноси с халби бира. Въздухът тежеше от дима на пури, лули и цигари. Нямаше места за седене, нямаше и жени.

Фиц откри Гас, потънал в разговор с някакъв лондончанин със счупен нос. Спореха за американския боксьор Джак Джонсън, първият чернокож световен шампион в тежката категория, чиито брак с бяла жена накара християнските проповедници да поискат линч. Лондончанинът раздразни Гас, понеже беше съгласен с проповедниците.

Фиц таеше надеждата Гас да се влюби в Мод. Би бил добра партия. И двамата бяха интелектуални, либерални, опасно сериозни във всичко и все четяха книги. Дюърови бяха семейство със „стари пари“, както се казваше в Америка — най-близкото до аристокрация там.

Освен това и Гас, и Мод бяха привърженици на мира. Мод винаги проявяваше особен плам относно прекратяването на войната; Фиц нямаше представа защо. А Гас благоговееше пред началника си, Удроу Уилсън, който преди месец призова в една реч за „мир без победа“ — израз, който вбеси Фиц, както и повечето британски и френски първенци.

Ала съвместимостта, която Фиц забелязваше между Гас и Мод, не беше довела доникъде. Фиц обичаше сестра си, но се питаше какво не й е наред. Да не би да искаше да остане стара мома?

Когато успя да откъсне Гас от събеседника му, Фиц повдигна въпроса за Мексико.

— Голяма бъркотия е — рече Гас. — Уилсън оттегли генерал Пършинг и войските му в опит да угоди на президента Каранса, но това не свърши работа. Каранса отказва дори да обсъди граничните патрули. Защо питате?

— Ще Ви кажа по-късно. Сега почва следващият мач.

Докато наблюдаваха как Бени Еврейчето пердаши Плешивия Албърт Колинс, Фиц реши да не повдига темата за германското мирно предложение. Знаеше, че Гас е сломен от провала на уилсъновата инициатива. Гас не спираше да се пита дали не е могъл да се справи по-добре или да направи още нещо в подкрепа на президентския план. Фиц смяташе, че планът още от самото начало е бил обречен, защото никоя от враждуващите страни не искаше истински мира.

В третия рунд Плешивия Албърт падна и остана да лежи.

— Хванахте ме тъкмо навреме — каза Гас. — Прибирам се у дома.

— Нямате търпение да се върнете?

— Ако стигна. Може по пътя да ме потопи някоя подводница.

Германците бяха подновили неограничената подводна война на първи февруари, точно както пишеше в прихванатата телеграма на Цимерман. Това разгневи американците, но не толкова, колкото Фиц се беше надявал.

— Реакцията на президента Уилсън на обявяването на подводната война беше изненадващо умерена — каза той.

— Скъса дипломатическите отношения с Германия. Това не е умерено.

— Обаче не обяви война.

Това беше съкрушило Фиц. Той се бори упорито срещу мирните преговори, обаче Мод, Етел и техните пацифистки приятели имаха право — в обозримото бъдеще нямаше надежда за победа без допълнителна помощ отнякъде. Фиц беше убеден, че неограничената подводна война ще доведе до намесата на американците. Засега това не се случваше.

— Честно казано, мисля, че президентът Уилсън се разгневи от решението за подводниците и сега е готов да обяви война. Опита всичко друго, за Бога. Но той спечели втория си мандат като човека, който ни удържа вън от войната. Единственият начин да се обърне е да се понесе във войната на вълната на общественото одобрение.

— В този случай — отвърна Фиц, — вярвам, че разполагам с нещо, което може да му помогне.

Гас вдигна вежда.

— Откакто ме раниха, работя в един отдел, който дешифрира прихванатите съобщения на немците. — Фиц извади от джоба си лист, изписан от неговата ръка. — Вашето правителство ще получи това официално до няколко дни. Показвам Ви го сега, понеже имаме нужда от съвет какво да правим.

Даде листа на Гас.

Британският шпионин в Мексико сити беше засякъл препредаденото съобщение със стария код, затова сега Фиц даде на Гас напълно дешифрирания текст на телеграмата на Цимерман. Тя гласеше следното:

Гас приближи листа към очите си и прочете няколко реда на оскъдната светлина на боксовия ринг.

— Съюз? Боже мой!

Фиц се озърна. Беше започнал нов мач и шумът на тълпата не позволяваше някой да чуе Гас.

Той продължи да чете.

— Да отвоюват Тексас? — рече той невярващо. После се ядоса. — Да поканят Япония? — Вдигна поглед от листа. — Това е нечувано!

Тъкмо на такава реакция се надяваше Фиц и сега трябваше да прикрие възбудата си.

— Нечувано е точната дума — каза той с пресилена сериозност.

— Германците предлагат да платят на Мексико да нахлуе в Съединените щати!

— Да.

— И молят Мексико да опита да въвлече и Япония!

— Да.

— Почакайте само това да се разчуе!

— Именно затова искам да поговорим. Ние искаме да сме сигурни, че това е публикувано по изгоден за вашия президент начин.

— Защо британското правителство просто не разкрие пред света този документ?

Гас явно не го беше премислил.

— По две причини — отговори Фиц. — Първо, ние не искаме Германците да знаят, че четем телеграмите им. Второ, може да ни обвинят, че ние сме подправили тази прихваната телеграма.

Гас кимна.

— Извинете ме. Бях прекалено ядосан и не разсъдих. Нека го погледнем спокойно.

— Ако е възможно, бихме желали да кажете, че правителството на Съединените щати е получило копие на телеграмата от Уестърн юниън.

— Уилсън няма да изрече лъжа.

— Тогава се сдобийте с копие от Уестърн юниън и няма да е лъжа.

Гас кимна.

— Би трябвало да е възможно. Що се отнася до втория проблем, кой може да обяви телеграмата, без да бъде заподозрян в измама?

— Самият президент според мен.

— Това е една възможност.

— Обаче имате по-добра идея?

— Да — умислено отвърна Гас. — Убеден съм, че имам.

IV

Етел и Бърни се ожениха в евангелския параклис „Голгота“. Нито един от двамата нямаше силни възгледи относно религията, но пък харесваха пастора.

След речта на Лойд Джордж Етел не беше общувала с Фиц. Откритото му противопоставяне на мира остро й напомни каква е истинската му природа. Фиц защитаваше всичко, което тя мразеше, традицията, консерватизма, експлоатацията на работническата класа, незаработеното богатство. Етел не можеше да е любовница на такъв човек и се срамуваше, че се е поблазнила от къщата в Челси. Нейната истинска сродна душа беше Бърни.

Етел носеше розовата копринена рокля и шапката с цветя, които Валтер фон Улрих й купи за сватбата си с Мод Фицхърбърт. Нямаше шаферки, но Милдред и Мод бяха почетни дами. Родителите на Етел дойдоха от Абъроуен с влака. За съжаление, Били беше във Франция и не можа да вземе отпуск. Малкият Лойд беше в костюмче на паж, специално направено за него от Милдред, небесносиньо, с месингови копчета и малка шапчица.

Бърни изненада Етел, довеждайки своето семейство, за което никой не знаеше. Старата му майка говореше само идиш и си мърмореше под носа по време на цялата служба. Живееше със заможния по-голям брат на Бърни, Тео, който притежаваше фабрика за велосипеди в Бирмингам, както разбра Милдред, докато флиртуваше с него.

След церемонията поднесоха в залата чай и кейк. Нямаше алкохол, което устройваше мама и тате, а пушачите трябваше да излязат навън. Мама целуна Етел и каза:

— Радвам се да видя, че най-накрая все пак се устрои.

„Изразът все пак носи много тежест“, помисли Етел. Означава „Поздравления, въпреки че си една паднала жена и имаш незаконнородено дете, чийто баща никой не познава, и се жениш за евреин, и живееш в Лондон, което е все едно да живееш в Содом и Гомор“. Но Етел прие резервираната благословия на мама и се закле никога да не казва такива неща на своето дете.

Мама и тате си бяха купили евтини билети с връщане в същия ден и си тръгнаха, за да хванат влака. Когато повечето гости се разотидоха, останалите се отбиха в Кучето и патицата да пийнат.

Етел и Бърни се прибраха, когато стана време Лойд да си ляга. Същата сутрин Бърни беше натоварил малкото дрехи и многото книги, които притежаваше, в една ръчна количка и ги беше докарал от квартирата си в къщата на Етел.

За да си подарят една нощ насаме, сложиха Лойд да спи горе, с децата на Милдред, което той прие като специална привилегия. После Етел и Бърни пийнаха какао в кухнята и си легнаха.

Етел имаше нова нощница. Бърни облече чиста пижама. Когато влезе в леглото до Етел, той почна нервно да се поти. Етел го погали по лицето.

— Макар да съм белязана жена, нямам много опит. Само с първия ми съпруг, при това едва няколко седмици преди да замине.

Тя не беше казала на Бърни за Фиц и никога нямаше да му каже. Само Били и адвокатът Албърт Солман знаеха истината.

— По-добре си от мене — отговори Бърни, но тя можа да долови, че той вече почва да се успокоява. — Аз имах само няколко закачки.

— Как се казват?

— О, не искаш да знаеш.

— Искам — засмя се Етел. — Колко жени? Шест? Десет? Двадесет?

— Мили боже, не. Три. Първата беше Рейчъл Райт, в училище. След това ми каза, че трябва да се оженим и аз й повярвах. Много се притесних.

Етел се разкиска.

— Какво стана?

— След една седмица тя го направи с Мики Армстронг и така аз се отървах.

— Хубаво ли беше е нея?

— Предполагам. Бях само на шестнадесет. Преди всичко исках да мога да казвам, че съм го правил.

Етел нежно го целуна и попита:

— Коя беше следваща?

— Карол МакАлистър. Съседка. Платих й един шилинг. Кратко се получи — мисля, че тя знаеше какво да прави и да говори, за да се свърши бързо. Харесваше й частта с получаването на парите.

Етел се свъси неодобрително, после си припомни къщата в Челси и осъзна, че е планирала да постъпи досущ като Карол МакАлистър. Почувства се неудобно.

— А другата?

— Една по-възрастна жена. Беше ми хазяйка. Дойде в леглото ми една нощ, когато съпругът й отсъстваше.

— С нея беше ли хубаво?

— Прекрасно. За мен бяха щастливи времена.

— Какво се обърка?

— Съпругът й стана подозрителен и трябваше да напусна.

— И после?

— После срещнах теб и загубих всякакъв интерес към другите жени.

Започнаха да се целуват. След малко Бърни вдигна полите на нощницата й и се качи отгоре й. Беше нежен, притесняваше се да не й причини болка, но проникна лесно. Етел усети прилив на обич към него заради добрината му, интелигентността му и предаността му към нея и детето. Прегърна го и притисна тялото му към своето. Скоро той свърши. Двамата полежаха доволни и заспаха.

V

Гас Дюър забеляза, че дамските поли са се променили. Сега разкриваха глезените. Преди десет години беше възбуждащо да зърнеш глезен, а сега беше скучно. Може би жените прикриваха голотата си, за да станат по-съблазнителни, а не обратното.

Роза Хелман носеше тъмночервено палто, което падаше на плисета от колана надолу, доста модерно. Беше поръбено с черна кожа и Гас предположи, че това е добре дошло във Вашингтон през февруари. Сивата й шапка беше малка, кръгла, с червена панделка и перо. Не особено практично, но пък кога за последен път шапките на американките са били изработени с практична цел?

— Поканата е чест за мен — каза тя. Гас не знаеше дали не му се подиграва. — Ти току-що се върна от Европа, нали?

Обядваха в трапезарията на хотел Уилърд, на две пресечки източно от Белия дом. Гас я беше поканил с определена цел.

— Имам една история за теб — каза той, веднага щом поръчаха.

— О, добре! Нека отгатна. Президентът ще се разведе с Едит и ще се ожени за Мери Пек?

Гас се намръщи. Уилсън имаше флирт с Мери Пек, докато беше женен за първата си съпруга. Гас се съмняваше, че са извършили прелюбодеяние, обаче Уилсън беше проявил глупостта да й пише писма, които показваха повече привързаност, отколкото беше прилично. Вашингтонските клюкари знаеха всичко за историята, но нямаше нищо отпечатано.

— Говоря за нещо сериозно — сухо рече Гас.

— О, съжалявам — отвърна Роза. Придаде си сериозно изражение, от което Гас едва не прихна.

— Единственото условие ще е, че не можеш да посочиш Белия дом като източник на тази информация.

— Съгласна съм.

— Ще ти покажа телеграма от германския външен министър Артур Цимерман до германския посланик в Мексико.

Роза беше изумена.

— Откъде получи телеграмата?

— От Уестърн юниън — излъга Гас.

— Не е ли кодирана?

— Кодовете могат да се разбият.

Той й подаде напечатан на машина екземпляр на английския превод на пълния текст.

— Това неофициално ли е?

— Не. Искам само да не споделяш откъде я имаш.

— Добре. — Роза зачете. След миг зяпна. Вдигна поглед. — Гас, това истина ли е?

— Кога си ме чувала да си правя груби шеги?

— Никога. — Тя продължи да чете. — Германците ще платят на Мексико да нахлуе в Тексас?

— Така казва господин Цимерман.

— Това не е история, Гас. Това е ударът на века!

Той си позволи лека усмивка и опита да не дава израз на триумфа си.

— Помислих си, че това ще кажеш.

— Самостоятелно ли действаш, или от името на президента?

— Роза, мислиш ли си, че бих сторил такова нещо без одобрение от най-високо място?

— Не, предполагам. Охоо. Значи получавам това от президента Уилсън.

— Неофициално.

— Откъде да знам, че е вярно? Не съм на мнение, че мога да напиша статията само на основата на лист хартия и твоите думи.

Гас очакваше тази изненада.

— Държавният секретар Дансинг лично ще потвърди достоверността на телеграмата пред шефа ти, стига разговорът да е поверителен.

— Така може.

Тя отново погледна листа.

— Това променя всичко. Можеш ли да си представиш реакцията на американския народ при прочитането му?

— Смятам, че ще ги направи по-склонни да се включат във войната и да се сражават с Германия.

— По-склонни? — попита тя. — Направо ще побеснеят! Уилсън ще трябва да обяви война.

Гас не каза нищо.

Миг по-късно Роза изтълкува мълчанието му.

— А, разбирам. Ето защо съобщаваш за телеграмата. Президентът иска да обяви война.

Беше съвършено права. Той се усмихна; наслаждаваше се на интелектуалното надиграване с умна жена.

— Не казвам такова нещо.

— Но тази телеграма така ще разяри американския народ, че той ще иска война. А Уилсън ще може да заяви, че не е отстъпил от предизборните си обещания — общественото мнение го е заставило да промени политиката си.

Даже беше прекалено умна за целите му. Той притеснено я попита:

— Няма да напишеш това в статията си, нали?

Тя се усмихна.

— О, не. Просто отказвам да приема каквото и да е за чиста монета. Знаеш, че някога бях анархист.

— А сега?

— Сега съм репортер. И има само един начин тази статия да бъде написана.

Той изпита облекчение.

Сервитьорът им донесе обяда — бланширана сьомга за нея, пържола и картофено пюре за него. Роза стана.

— Трябва да се връщам в редакцията.

Гас се сепна.

— Ами обядът ти?

— Ти сериозно ли говориш? — попита тя. — Не мога да ям. Не осъзнаваш ли какво направи?

Той смяташе, че разбира, но се обърна към нея:

— Кажи ми.

— Ти току-що вкара Америка във войната.

Гас кимна.

— Така е — каза той. — Отивай и го напиши.

— Хей — отвърна му тя. — Благодаря ти, че се спря на мен.

След миг излезе.

I

Тази зима в Петроград беше студена и гладна. Цял месец термометърът пред казармите на Първи картечен полк показваше минус петнадесет градуса. Хлебарите спряха да пекат баници, сладкиши, курабии и каквото и да е друго освен хляб, но брашното пак не достигаше. На вратата на кухните на казармата беше поставен караул, понеже твърде много войници опитваха да си изпросят или откраднат допълнителна храна.

В един ужасно студен ден в началото на март Григорий си взе гарнизонен отпуск и реши да види Владимир, който би трябвало да е с хазяйката, докато Катерина е на работа. Той нахлузи шинела и тръгна през заледените улици. На Невски проспект срещна погледа на едно просекинче, момиче на около девет години, застанало на ъгъла в арктическия вятър. Нещо в нея го смути и той се намръщи, докато я подминаваше. Миг по-късно осъзна какво го е смаяло. Тя го беше погледнала, за да го привлече като мъж. Той толкова се стресна, че спря. Как можеше да проституира на такава възраст? Обърна се с намерението да я попита, но тя си бе отишла.

Продължи нататък с объркан ум. Знаеше, разбира се, че съществуват мъже, които искат да блудстват с деца; научи го преди години, когато той и малкият Лев потърсиха помощ от един свещеник. Но по някакъв начин гледката на деветгодишното момиченце, което жалко изобразяваше подканящата усмивка, му причини голяма мъка. Дощя му се да плаче за страната си. „Ние превръщаме децата си в проститутки“, помисли си той; „може ли да се стигне до нещо по-лошо от това?“

Беше в мрачно настроение, когато стигна старата си квартира. Щом влезе в къщата, чу как Владимир реве. Качи се до стаята на Катерина и намери детето само — личицето му беше зачервено и разкривено от плач. Той го хвана и го залюля.

Стаята беше чиста и спретната и ухаеше на Катерина. Григорий идваше в повечето неделни дни. Имаха си установен ред — излизаха сутринта, връщаха се у дома и приготвяха обяд с храната, която Григорий беше успял да донесе от казармата. След това, докато Владимир спеше следобедния си сън, двамата се любеха. В неделните дни, когато имаше достатъчно за ядене, Григорий изживяваше истинско блаженство в тази стая.

Виковете на Владимир отслабнаха до неспирен недоволен хленч. С детето на ръце Григорий тръгна да търси хазяйката, която трябваше да го наглежда. Намери я да изстисква с пресата мокри чаршафи в перачницата — ниска пристройка на гърба на къщата. Тя беше около петдесетинагодишна жена със сива, вързана със забрадка коса. През 1914 година, когато Григорий отиде в армията, тя беше закръглена; сега вратът й бе измършавял, а гушата провисваше. Напоследък дори и хазяйките гладуваха.

Изглеждаше стресната и виновна, когато го видя. Григорий я попита:

— Не чухте ли, че детето плаче?

— Не мога да го люлея цял ден — заоправдава се тя и продължи да върти ръчката на пресата.

— Може би е гладен.

— Изпи си млякото — бързо отвърна жената. Отговорът й беше подозрително скоростен и Григорий предположи, че тя е изпила млякото. Идеше му да я удуши.

В студения въздух на неотоплената перачница той усети как нежната бебешка кожа на Владимир излъчва топлина.

— Според мен има треска — заяви той. — Не обърнахте ли внимание на температурата му?

— Аз какво, да не би да съм и лекар?

Владимир спря да плаче и отпадна, което още повече обезпокои Григорий. Обикновено той беше живо, дейно дете, любопитно и леко пакостливо, но сега лежеше неподвижен в ръцете на Григорий с пламнало лице и втренчен поглед.

Григорий го върна в креватчето му в ъгъла на стаята. Взе една кана от лавицата на майка му, излезе от къщата и изтича до съседната улица — там имаше смесен магазин. Купи мляко, малко захар в книжна фунийка и една ябълка.

Когато се върна, Владимир си беше все така.

Стопли млякото, подслади го, натроши в него коричка стар хляб и почна да дава залчета на детето. Помнеше, че майка му хранеше с това малкия Лев, когато той боледуваше. Владимир ядеше, като че ли е гладен и жаден.

Когато хлябът и млякото свършиха, Григорий извади ябълката. Наряза я с джобното си ножче и обели един резен. Изяде обелката и подаде останалото на Владимир с думите:

— Това за мен, това за теб.

По-преди момчето се забавляваше от тази закачка, но сега остана безразличен и ябълката изпадна от устата му.

Наблизо нямаше лекар, а и Григорий не можеше да си позволи таксата, но на няколко преки се намираше акушерка — Магда, красивата жена на стария му приятел Константин, секретар на партийната организация в завода на Путилов. Григорий и Константин играеха шах при всяка възможност — обикновено печелеше Григорий.

Той смени пеленката на Владимир и го уви в одеялото от кревата на Катерина, като остави открити само носа и очите му. Излязоха в студа.

Константин и Магда живееха в двустайно апартаментче заедно с леля й, която наглеждаше трите им малки деца. Григорий се притесняваше, че Магда ще е излязла, за да изражда някое бебе, но имаше късмет — тя си бе вкъщи.

Магда беше опитна и добросърдечна, макар и малко рязка. Тя докосна челото на Владимир и заключи:

— Има възпаление.

— Колко сериозно?

— Кашля ли?

— Не.

— Как са изпражненията му?

— Редки.

Тя свали дрешките на Владимир и каза:

— Предполагам, че гърдите на Катерина нямат достатъчно мляко.

— Как го разбра? — изненадано я попита Григорий.

— Често се среща. Една жена не може да кърми бебето си, ако самата тя е недохранена. От нищото излиза нищо. Затова и детето е толкова слабо.

Григорий не знаеше, че Владимир е слаб.

Магда бодна коремчето на Владимир и той заплака.

— Възпаление на червата — каза тя.

— Ще се оправи ли?

— Вероятно. Децата постоянно пипват някоя инфекция. Обикновено оцеляват.

— Какво можем да направим?

— Намокри челцето му с хладка вода, за да свалиш температурата. Давай му да пие много, каквото поиска. Не се притеснявай дали ще яде. Храни Катерина, за да може тя да го кърми. На него му трябва майчино мляко.

Григорий отведе Владимир вкъщи. По пътя купи още мляко и го претопли на огъня. Даваше го на Владимир с чаена лъжичка и момченцето изпи всичко. После стопли съд с вода и обърса лицето му с кърпа. Явно вършеше работа — нездравата руменина и втренченият поглед на детето изчезнаха и то задиша нормално.

Григорий бе по-малко притеснен, когато Катерина се върна в седем и половина. Изглеждаше уморена и премръзнала. Беше донесла зелка и малко свинска мас; Григорий ги сложи в тенджерата, за да приготви задушено, докато тя си почиваше. Каза й за треската на Владимир, за безотговорната хазяйка и за рецептата на Магда.

— Какво мога да сторя? — примирено изрече Катерина. — Трябва да ходя във фабриката. Няма кой друг да наглежда Володя.

Григорий нахрани детето с бульон от яхнията и го сложи да спи. След като яде заедно с Катерина и двамата легнаха на кревата.

— Не ме оставяй да спя дълго — каза му тя. — Трябва да се наредя на опашката за хляб.

— Ще отида вместо теб — отвърна Григорий. — Ти си почивай.

Щеше да се яви по-късно в поделението, но вероятно щеше да му се размине — напоследък офицерите твърде много се бояха от метеж, за да се заяждат за дребно провинение.

Катерина му повярва и заспа дълбоко.

Щом часовникът на църквата удари два часа, той обу ботушите и облече шинела. Владимир спеше спокойно. Григорий излезе от къщата и тръгна към фурната. За негова изненада там вече се беше образувала дълга опашка и той разбра, че е излязъл късничко. Стотина души, омотани в шалове, потропваха в снега. Някой си бяха донесли столове или табуретки. Предприемчив младеж с мангал продаваше овесена каша и миеше купичките в снега след обслужването на клиентите. Още десетина души се наредиха на опашката зад Григорий.

Докато чакаха, недоволстваха и разменяха клюки. Две жени пред Григорий спореха кой е отговорен за недостига на хляб — едната обвиняваше немците в двора, а другата — евреите, които укривали брашното.

— Кой управлява? — запита ги Григорий. — Ако трамваят се преобърне, обвиняваме ватмана, понеже той е бил отговорен. Не ни управляват евреите. Не ни управляват и немците. Управляват ни царят и знатните.

Това беше болшевишката партийна линия.

— Кой ще управлява, ако царя го няма? — скептично запита по-младата жена. Тя носеше жълта на цвят мека шапка.

— Смятам, че трябва да се управляваме сами — обясни Григорий. — Както във Франция и Америка.

— Не зная — обади се по-възрастната. — Но това не може да продължава така.

Магазинът отвори в пет. Минута по-късно по опашката достигнаха новините, че на човек е разрешено да взема един самун.

— Цялата нощ само за един хляб! — каза жената с жълтата шапка. Отне им един час да стигнат до челото на опашката. Жената на хлебаря пропускаше само по един човек. По-старата от жените пред Григорий влезе, и тогава стопанката обяви:

— Това е. Няма повече хляб.

Жената с жълтата шапка пророни:

— Моля ви! Само още един!

Жената на пекаря гледаше безучастно. Може би това се беше случвало и по-рано.

— Ако имаше още брашно, щеше да пече повече хляб — изрече тя. — То свърши, чувате ли ме? Не мога да ви продавам хляб, ако нямам никакъв.

По-възрастната от двойката жени излезе от магазина със самуна под палтото и забързано си тръгна.

Жената с жълтата шапка заплака. Съпругата на хлебаря затръшна вратата. Григорий се обърна и си тръгна.

II

Пролетта дойде в Петроград в четвъртък, осми март, обаче Руската империя упорито се придържаше към Юлианския календар, според който сега беше двадесет и трети февруари. Останалите европейски страни ползваха съвременния календар вече триста години.

Затоплянето съвпадна с Международния ден на жената и работничките от текстилните фабрики излязоха на стачка. Отправиха се от индустриалните предградия към центъра на града, за да протестират срещу опашките за хляб, войната и царя. За хляба беше въведена купонна система, но тя сякаш само влоши недостига.

Първи картечен полк, както и всички военни части в града, беше командирован да помага на полицията и на казашката конница в опазването на реда. „Какво ли ще стане“, питаше се Григорий, „ако войниците получат заповед да стрелят по протестиращите? Ще се подчинят ли? Или ще обърнат пушките срещу офицерите си?“ През 1905 година се бяха подчинили на заповедите и стреляха по работниците. Но оттогава руският народ беше преживял цяло десетилетие тирания, потисничество, война и глад.

Но нямаше безредици и тази вечер Григорий и неговото отделение се прибраха в казармата, без да дадат и един изстрел.

В петък още работници излязоха на стачка.

Царят се намираше в главната квартира на армията в Могильов, на четиристотин мили от столицата. За града отговаряше комендантът на Петроградския военен окръг генерал Хабалов. Той реши да задържи протестиращите вън от центъра на града. Като разположи войници по мостовете. Отделението на Григорий беше разположено недалеч от казармата — охраняваха Литейния мост през река Нева към Литейни проспект. Но водата беше замръзнала здраво и протестиращите избягваха армията, като просто минаваха по леда за радост на войниците, повечето от които им симпатизираха, подобно на Григорий.

Стачката не беше организирана от някоя политическа партия. Болшевиките, подобно на останалите леви революционни партии, се озоваха в положението да следват работниците вместо да ги водят.

Отделението на Григорий отново не влезе в действие, но другаде не беше така. Когато се прибра в казармата в събота вечерта, той узна, че полицията е атакувала демонстрантите пред железопътната гара на другия край на Невски проспект. Изненадващо казаците защитавали протестиращите от полицията. Хората приказваха за „другарите казаци“. Григорий беше скептичен. „Казаците остават верни докрай единствено на себе си“, помисли той, „просто им харесва да се бият.“

В неделя сутринта събудиха Григорий в пет часа, много преди зазоряване. По време на закуската тръгна слух, че царят е наредил на генерал Хабалов да сложи край на стачките и шествията като приложи всякаква необходима сила. „Злокобни думи“, рече си Григорий — „всякаква необходима сила.“

След закуска старшините получиха своите заповеди. Всеки взвод трябваше да пази определена точка в града — не само мостовете, но и кръстовищата, железопътните гари и пощенските станции. Постовете щяха да се свързват с полеви телефони. Столицата трябваше да се подсигури като завладян вражески град. А най-лошото беше, че полкът трябваше да разположи картечници на възможните опасни места.

Когато Григорий предаде заповедите на своите хора, те се ужасиха. Исак попита:

— Нима царят наистина ще заповяда на армията да стреля с картечници по народа?

— А ако го направи, войниците ще се подчинят ли? — отвърна Григорий.

Той едновременно се вълнуваше все повече и се боеше. Стачките го окуражаваха, понеже знаеше, че руският народ трябва да се изправи срещу управниците си. В противен случай войната щеше да се проточи, хората да гладуват и да няма изгледи Владимир да живее по-добре от Григорий и Катерина. Тъкмо това убеждение беше накарало Григорий да постъпи в партията. От друга страна, той таеше надеждата, че ако войниците просто откажат да изпълняват заповедите, революцията ще мине без особени кръвопролития. Но когато полкът му получи заповед да разположи картечници по ъглите на улиците, Григорий почна да разбира, че тази надежда е измамна.

Възможно ли беше руският народ някога да се измъкне от тиранията на царете? Понякога това изглеждаше като блян. Ала други народи бяха направили своите революции и бяха свалили потисниците. Дори англичаните веднъж убиха своя крал.

„Петроград прилича на съд с вода на огъня“, помисли си той — „вдигаше се пара, тук-там бълбукаше насилие, повърхността трептеше от горещината, ала водата сякаш не щеше да заври, докато я чакаха, досущ като в поговорката.“

Взводът на Григорий отиде в Таврическия дворец, огромната лятна резиденция на Екатерина II, където сега се помещаваше Думата, беззъбият руски парламент. Утрото беше тихо — дори гладните обичаха да поспиват до късно в неделя. Но времето се задържа слънчево и по пладне хората почнаха да прииждат от покрайнините, пеша и в трамваите. Някои се събираха в градините на Таврическия дворец. Григорий забеляза, че не всички са фабрични работници. Имаше мъже и жени от средната класа, студенти, гимназисти и неколцина заможни на вид господа. Някои бяха довели и децата си. На политическа демонстрация ли бяха излезли тези хора, или просто на разходка в парка? Григорий предполагаше, че и те самите не знаят.

На входа на двореца той забеляза добре облечен млад човек, чието хубаво лице му беше познато от фотографиите по вестниците — това беше депутатът трудовик Александър Фьодорович Керенски. Трудовиците бяха умерена фракция, отделила се от социалистите-революционери. Григорий попита депутата какво става в двореца.

— Днес царят официално разпусна Думата — отговори Керенски.

Григорий отвратено поклати глава.

— Типично. Да смажеш онези, които се оплакват, вместо да се заемеш да отстраниш причините за тяхното недоволство.

Керенски го изгледа остро. Може би не очакваше такъв анализ от един войник.

— Именно. Все едно. Депутатите пренебрегват царския указ.

— Какво ще стане?

— Повечето хора са на мнение, че демонстрациите ще стихнат, когато властите успеят да възстановят снабдяването с хляб — отговори Керенски и влезе.

Григорий се чудеше защо умерените са на мнение, че това ще стане. Ако властите са в състояние да възобновят снабдяването с хляб, нямаше ли да го сторят, вместо да въвеждат купони? Но умерените явно винаги се занимаваха повече с надеждите, отколкото с фактите.

Рано следобед Григорий с изненада видя усмихнатите лица на Катерина и Владимир. Обикновено прекарваше неделните дни с тях, а днес предполагаше, че няма да може да ги види. За голямо облекчение на Григорий, Владимир изглеждаше здрав и весел. Явно момченцето се беше преборило с възпалението. Беше достатъчно топло, та Катерина да носи палтото си отворено и пищните й форми да се виждат. На Григорий му се щеше да я погали. Тя му се усмихна и го накара да си припомни как целува лицето й, докато лежат в леглото. Прониза го почти непоносимо желание. Мразеше да пропуска прегръдките в неделните следобеди.

— Откъде знаеше, че ще съм тук? — попита той Катерина.

— Отгатнах.

— Радвам се да ви видя, обаче е опасно да сте в центъра на града.

Катерина огледа разхождащото се из парка множество.

— Струва ми се достатъчно безопасно.

Григорий нямаше как да възрази. Не се забелязваха признаци за опасност.

Майката и детето продължиха да се разхождат около замръзналото езеро. Григорий остана без дъх, когато видя как Владимир се отделя от нея и почти веднага пада. Катерина го вдигна, успокои го и двамата продължиха да вървят. Изглеждаха толкова уязвими. Какво ли щеше да стане с тях?

Когато се върнаха, Катерина каза, че ще прибере детето у дома да поспи.

— Вървете по задните улици — посъветва я Григорий. — Стойте настрана от тълпите. Не знам какво може да стане.

— Добре.

— Обещай.

— Обещавам.

През този ден Григорий не видя кръвопролития, но вечерта в казармата чу други истории от останалите групи. На Знаменския площад на войниците било наредено да стрелят по демонстрантите и загинали четиридесет души. Сякаш ледена ръка сграбчи сърцето на Григорий. Катерина може да загине просто докато върви по улицата!

Другите войници бяха не по-малко гневни от него и страстите в столовата почнаха да се разгарят. Григорий долови настроението на хората, качи се на една маса и се залови да ръководи разговорите — призова за ред и подкани войниците да се изкажат един по един. Вечерята бързо се превърна в събрание. Григорий първо покани Исак, добре познат на останалите като звездата на полковия футболен отбор.

— Постъпих в армията, за да убивам немци, а не руси — заяви Исак. Надигна се одобрителен рев. — Демонстрантите са наши братя и сестри, наши майки и бащи и едничкото им престъпление е че искат хляб!

Григорий познаваше всички болшевики в полка и ги покани да говорят, като при това внимаваше да посочва и други войници, за да изглежда непредубеден. Обикновено войниците внимаваха и не изказваха мненията си от страх да не ги докладват и да не ги накажат. Днес обаче явно не ги беше грижа.

От всички, които говориха, най-силно впечатление направи Яков, висок мъжага с рамене като на мечка. Застана на масата до Григорий със сълзи на очи.

— Когато ни заповядаха да стреляме, не знаех какво да правя — подзе той. Като че не можеше да повиши глас и помещението притихна, докато войниците се напрягаха да го чуят. — Рекох „Моля те, Господи, поведи ме“ и се вслушах в сърцето си, ала Бог не ми отговори. — Войниците мълчаха. — Вдигнах пушката. Капитанът викаше „Огън! Огън!“. А по кого трябваше да стрелям? В Галиция знаехме кои са враговете ни, понеже те стреляха по нас. А днес на площада никой не ни нападаше. Хората бяха предимно жени, някои с деца. Даже и мъжете бяха невъоръжени.

Яков се умълча. Войниците стояха без да помръдват, сякаш се бояха, че някое движение може да разтури магията. След малко Исак го подкани:

— Какво стана после, Яков Давидович?

— Натиснах спусъка — продума Яков и сълзите се затъркаляха и потънаха в гъстата му черна брада. — Дори не се прицелих. Капитанът ми крещеше и аз стрелях, само за да млъкне. Но уцелих една жена. Момиче всъщност. Май на деветнайсет. Със зелено палто. Уцелих я в гърдите и кръвта плисна по цялото палто, червено върху зелено. После тя падна. — Яков вече плачеше открито, говорът му беше накъсан. — Хвърлих пушката и опитах да ида при нея, да й помогна, обаче хората ме спипаха, удряха ме и ме ритаха, а аз почти нищо не усетих. — Изтри лице с ръкава си. — Сега съм в беда, задето загубих пушката. — После помълча по-дълго. — Деветнайсет. Мисля, че на толкова беше момичето.

Григорий не беше забелязал вратата да се отваря, но изведнъж поручик Кирилов се озова сред тях.

— Слизай от проклетата маса, Яков — викна той. Погледна Григорий. — И ти, Пешков, размирник такъв.

Обърна се и заговори на войниците, които седяха на пейките край сгъваемите маси.

— Връщайте се в казармата. Всички. Който е тук след една минута, ще бъде наказан с бичуване.

Никой не помръдна. Войниците мрачно гледаха поручика. Григорий се питаше така ли почват метежите.

Ала Яков беше твърде потънал в мъката си, та да осъзнае какъв драматичен момент е създал; той тромаво слезе от масата и напрежението спадна. Някои от войниците по-близо до Кирилов станаха. Изглеждаха сърдити, но уплашени. Григорий дръзко постоя още малко на масата, обаче усети, че другарите му не са достатъчно гневни да се обърнат срещу офицера, и най-после слезе. Хората започнаха да излизат. Кирилов остана на мястото си и ги гледаше свирепо.

Григорий се върна в казармата. Скоро удари звънецът за гасене на светлините. Като старшина Григорий имаше привилегията да спи в покрита с перде ниша в дъното на спалнята на взвода. Чуваше как мъжете тихо разговарят.

— Няма да стрелям по жени — рече някой.

— Нито пък аз — отвърна му друг.

— Ако не стреляте — намеси се трети — някоя офицерска гад ще ви застреля за неподчинение!

— Ще се целя встрани.

— Може да забележат.

— Само трябва да насочиш пушката малко над главите на хората. Никой няма да знае какво правиш.

— Така ще постъпя.

— И аз.

— И аз.

„Ще видим“, каза си Григорий, докато се унасяше в сън. В тъмното лесно се изричаха смели думи. А денем можеше да е по-различно.

III

В понеделник взводът на Григорий беше пратен наблизо, по Самсониевски проспект до Литейни мост и получи заповед да пречи на демонстрантите да прекосят реката и да влязат в центъра на града. Мостът беше построен преди четиристотин години и лежеше на яки каменни подпори, които стояха в замръзналата река като заседнали ледоразбивачи.

Задачата беше като в петък, обаче заповедите бяха други. Поручик Кирилов осведоми Григорий. Напоследък поручикът говореше все едно непрестанно е в лошо настроение, а може и наистина да беше: на офицерите навярно не им се нравеше да ги изправят срещу съотечествениците им, също като на войниците.

— Никакви демонстранти няма да преминават реката нито по моста, нито по леда, разбрано? Стреляйте по онези, които нарушават заповедта.

Григорий потисна презрението си.

— Тъй вярно, Ваше благородие! — отривисто рече той.

Кирилов повтори заповедите и изчезна. Григорий си каза, че поручикът е уплашен. Несъмнено се боеше да не го държат отговорен за онова, което предстоеше да се случи, независимо дали заповедите се спазеха или нарушаха.

Григорий нямаше намерение да се подчини. Щеше да позволи на водачите на марша да го въвлекат в спор, докато последователите им минат по леда, също като в петък.

Рано сутринта обаче към взвода се присъедини един полицейски отряд. Григорий с ужас забеляза, че начело на полицаите е старият му враг Михаил Пински. Пински явно не страдаше от недостига на хляб — облото му лице беше по-тлъсто от всякога, а полицейската униформа му беше тясна в кръста. Носеше високоговорител. Мишоликият му партньор Козлов не се мяркаше наоколо.

— Познавам те — рече Пински на Григорий. — Работеше в завода на Путилов.

— Докато не направи така, че да ме вземат в армията.

— Брат ти е убиец, обаче се измъкна в Америка.

— Така казваш ти.

— Днес никой няма да премине реката тук.

— Ще видим.

— Очаквам пълно съдействие от твоите хора, ясно?

— Не те ли е страх? — попита Григорий.

— От тълпата? Не говори глупости.

— Не, имам предвид от бъдещето. Представи си, че революционерите постигнат своето. Как мислиш ще постъпят с теб? Ти цял живот тормозиш слабите, биеш хората, преследваш жените и взимаш подкупи. Не се ли боиш от деня за разплата?

Пински размаха показалеца на облечената си в ръкавица ръка по посока на Григорий.

— Ще те докладвам като подривен елемент — каза той и си тръгна.

Григорий сви рамене. Вече не беше толкова лесно за полицията да арестува когото си поиска. Исак и останалите можеха да се разбунтуват, ако арестуват Григорий, и офицерите знаеха това.

Денят започна спокойно, но Григорий забеляза малко работници по улиците. Много фабрики бяха затворени, понеже не можеха да набавят гориво за парните машини и за пещите. Други предприятия стачкуваха — работниците искаха още пари, за да плащат повишените цени на всичко или отопление за ледените цехове, или обезопасяване на опасните машини. Явно никой нямаше да работи днес. Но слънцето грееше бодро и хората не възнамеряваха да стоят у дома. И действително по-късно сутринта Григорий видя как по Самсониевски проспект се задава голяма тълпа мъже и жени в опърпаните дрехи на фабрични работници.

Григорий разполагаше с тридесет войника и двама ефрейтора. Беше ги разположил в четири редици по осем през пътя и така затваряше достъпа до моста. Хората на Пински бяха приблизително толкова, половината пешаци и половината на коне. Пински ги нареди отстрани на пътя.

Григорий току поглеждаше с тревога приближаващите демонстранти. Не можеше да предвиди какво ще се случи. Той самият можеше да предотврати кръвопролитието като окаже само символична съпротива и после пусне гражданите да преминат. Ала не знаеше какво ще прави Пински.

Протестиращите приближиха. Бяха стотици. Не, хиляди. Мъже и жени в сини рубашки и извехтели ватенки. Повечето носеха червени ленти на ръкавите или червени панделки на реверите. На знамената им пишеше Долу царя и Хляб, мир и земя. Григорий заключи, че това вече не е просто протест, а политическо движение.

Когато водачите дойдоха още по-близо, Григорий долови нарастващата тревога на войниците.

Той излезе напред да пресрещне демонстрантите. С изненада установи, че начело е Варя, майката на Константин. Посивялата й коса беше прибрана под червена забрадка. Варя носеше червено знаме с яка дръжка.

— Здравей, Григорий Сергеевич — дружелюбно рече тя. — Ще ме застреляш ли?

— Не, няма. Но не мога да отговарям за полицията.

Варя спря, но останалите продължиха напред, притискани от хилядното множество. Григорий чу как Пински праща конните полицаи напред. Конните полицаи се наричаха „фараони“ и гражданите ги мразеха най-много. Бяха въоръжени с камшици и палки.

— Искаме само да работим и да изхранваме семействата си — каза Варя. — Не искаш ли и ти същото, Григорий?

Демонстрантите не влизаха в сблъсък с войниците и не опитваха да минат край тях. Те се пръснаха по брега от двете страни на моста. Фараоните на Пински нервно минаваха с конете си по пътеката край реката, за да попречат на хората да слязат на леда, но не бяха достатъчно, за да представляват непрекъсната преграда. Нито един от протестиращите обаче не искаше да тръгне пръв и така известно време имаше застой.

Поручик Пински вдигна рупора пред лицето си.

— Върнете се! — извика той. Инструментът му беше просто огънат на фуния лист ламарина и усилваше гласа му съвсем слабо.

— Не можете да влезете в центъра на града. Запазете ред и се върнете по работните си места. Това е полицейска заповед. Върнете се.

Никой не се върна — повечето хора дори не можеха да го чуят — и демонстрантите почнаха да го освиркват и да дюдюкат. Някой от дълбините на множеството хвърли камък. Той удари бута на един от конете и животното се сепна. Изненаданият ездач едва не падна. Ядно придърпа юздите и шибна коня с камшика. Тълпата се разсмя, което още повече разгневи полицая, но той поне успя да овладее коня си.

Един дързък демонстрант се възползва от разсейването, шмугна се край друг фараон на брега и хукна по леда. Още неколцина от двете страни на моста последваха примера му. Фараоните вкараха в употреба камшиците и палките, завиваха и отстъпваха с конете, докато замахваха. Някои демонстранти падаха на земята, ала повече успяваха да минат и така насърчаваха останалите да опитат. След секунди тридесетина човека бягаха през замръзналата река.

Григорий се радваше на подобен изход. Можеше да каже, че е опитал да изпълни заповедите и наистина беше строил хората си пред моста, но демонстрантите се оказаха твърде многобройни и беше невъзможно да им попречи да минат по леда.

Пински не виждаше нещата по този начин.

Обърна рупора към полицията и нареди:

— Прицели се!

— Не! — извика Григорий, ала беше твърде късно. Полицаите заеха позиция за стрелба, на едно коляно, и вдигнаха пушките. Демонстрантите в челото на тълпата опитаха да се върнат назад но не можеха. Някои хукнаха към реката, без да се боят от фараоните.

— Огън! — викна Пински.

Изстрелите изпукаха като фойерверки, последвани от уплашените викове и болезнените писъци, когато гражданите почнаха да падат, мъртви или ранени.

Това върна Григорий дванадесет години назад. Видя площада пред Зимния дворец, стотиците мъже и жени, коленичили в молитва, войниците с пушките и майка му, която лежи и кръвта й тече по снега. В спомените си чу как единадесетгодишният Лев вика: „Тя е мъртва! Мама е мъртва, майка ми е мъртва!“

— Не — произнесе гласно Григорий. — Няма да допусна да го направят отново.

Свали предпазителя на пушката Мосин-Наган, освободи затвора и опря пушката в рамото си.

Хората крещяха и бягаха във всички посоки, като тъпчеха падналите. Фараоните вече не се владееха и биеха наред. Полицаите стреляха навсякъде в тълпата.

Григорий внимателно насочи оръжието си към Пински, като се целеше в средата на тялото му. Не беше добър стрелец, а и полицаят беше на шестдесетина метра, но имаше възможност да го уцели. Натисна спусъка.

Пински продължаваше да крещи през рупора.

Григорий беше пропуснал. Прицели се по-ниско — пушката риташе малко при стрелба — и отново натисна спусъка.

Пак пропусна.

Боят продължи. Полицаите диво стреляха по бягащите мъже и жени.

Пушката на Григорий имаше пет патрона. Обикновено той успяваше да уцели с един от петте. Стреля за трети път.

Пински нададе болезнен вик, усилен от рупора. Дясното му коляно като че се огъна. Изтърва мегафона и падна на земята.

Войниците на Григорий постъпиха като старшината си. Нападнаха полицаите — някои стреляха, а други ползваха пушките като тояги. Трети дърпаха фараоните от конете. Демонстрантите се окуражиха и също нападнаха полицията. Част от хората, които вървяха по замръзналата река, се върнаха.

Гневът на тълпата беше ужасен. Откакто хората се помнеха, столичните полицаи бяха надменни, жестоки, недисциплинирани и неконтролируеми и сега гражданите почнаха да отмъщават. Падналите на земята полицаи бяха ритани и тъпкани, онези, които още стояха на краката си, биваха поваляни. Застрелваха конете на фараоните. Съпротивата на полицията беше съвсем кратка и после онези, които можеха, побягнаха.

Григорий видя как Пински се мъчи да стане. Пак се прицели — нямаше търпение да довърши гадината, обаче един фараон се намеси, вдигна Пински, метна го през врата на коня си и препусна.

Григорий отстъпи и загледа как полицаите бягат.

През живота си не беше попадал в по-голяма беда.

Неговият взвод се беше разбунтувал. В пряко нарушение на заповедите, войниците бяха нападнали полицията, а не демонстрантите. А Григорий ги беше повел, стреляйки по поручик Пински, който беше оцелял, за да разкаже какво е станало. Нямаше как да се скрие това, Григорий не можеше да предложи никакво оправдание и нямаше как да избегне наказанието. Беше извършил измяна. Можеше да бъде изправен пред военен съд и осъден на смърт.

Въпреки това беше щастлив.

Варя си проправи път през множеството. По лицето й имаше кръв, но тя се усмихваше.

— И сега какво, господин старшина?

Григорий нямаше намерение да отстъпи заради предстоящото наказание. Царят избиваше народа си. Е, народът щеше да отвърне на огъня.

— Към казармите — рече Григорий. — Да въоръжим работническата класа! — той грабна червеното знаме на Варя. — След мен!

Тръгна обратно по Самсониевски проспект. Войниците вървяха след него, направлявани от Исак, а зад войниците идваха демонстрантите. Григорий не беше сигурен какво точно ще прави, но и не изпитваше нужда от план — докато крачеше начело на тълпата, имаше чувството, че може да направи всичко.

Часовият отвори портите на казармата пред войниците и успя да ги затвори за демонстрантите. С чувството, че е непобедим, Григорий поведе процесията през плаца към арсенала. Поручик Кирилов излезе от щаба, видя тълпата и хукна към нея.

— Войници! — викна той. — Стой! Спрете на място!

Григорий не му обърна внимание.

Кирилов спря и извади револвера си.

— Стой! Спри или ще стрелям!

Двама или трима войници от взвода на Григорий вдигнаха пушките си и стреляха по поручика. Няколко куршума го удариха и той падна окървавен на земята.

Григорий продължи.

Двама войници пазеха арсенала. Те не опитаха да спрат Григорий. Той използва последните два куршума в пълнителя си, за да разбие ключалката на тежките дървени врати. Тълпата нахлу в арсенала и хората почнаха да се блъскат и бутат, за да се доберат до оръжията. Неколцина от войниците на Григорий се заеха с разпределението. Отвориха дървените сандъци с пушките и револверите и ги раздадоха заедно с кутии с муниции.

„Това е то“, рече си Григорий. „Това е революция.“ Беше едновременно въодушевен и ужасен.

Въоръжи се с два офицерски револвера Наган, презареди пушката и натъпка джобовете си с муниции. Не беше сигурен какво възнамерява да прави, но сега, когато вече беше престъпник, имаше нужда от оръжия.

Останалите войници в казармата се включиха в разграбването на арсенала и не след дълго всички бяха въоръжени до зъби.

Понесъл червеното знаме на Варя, Григорий изведе тълпата от казармата. Всички демонстрации отиваха в центъра на града. Заедно с Исак, Яков и Варя той прекоси моста и тръгна по Литейни проспект към богатото сърце на Петроград. Имаше чувството, че лети или сънува, все едно беше погълнал голяма глътка водка. С години беше говорил за отхвърлянето на властта на режима и днес го направи. От това се чувстваше като нов човек, различно създание, птица във въздуха. Спомни си думите на стареца, който го беше заговорил след убийството на майка му. „Дано живееш дълго“, рече старецът, докато Григорий се отдалечаваше от площада, понесъл тялото на майка си, „достатъчно дълго, та да отмъстиш на кървавия цар за злото, което стори днес“. „Желанието ти може да се сбъдне днес, старче“, развълнувано мислеше Григорий.

Първи картечен полк не беше единственият разбунтувал се тази сутрин. Когато стигнаха до другия край на моста, Григорий се въодушеви още повече — улиците бяха пълни с войници, които бяха нахлупили кепетата наопаки и бяха разкопчали куртките си, просто за да нарушат устава. Повечето се кипреха с червени ленти на ръкавите или червени панделки на реверите, за да покажат, че са революционери. Наоколо бръмчаха неумело шофирани откраднати коли, от чиито прозорци стърчаха дула на пушки и щикове, а на коленете на войниците вътре седяха смеещи се момичета. Постовете и пропускателните пунктове от предния ден бяха изчезнали. Улиците бяха превзети от народа.

Григорий забеляза заведение със счупени прозорци и разбита врата. Отвътре излязоха войник и момиче с бутилки в ръце и се запрепъваха по натрошените стъкла. В съседство съдържателят на кафене беше изнесъл маса пред вратата и предлагаше чинии с пушена риба и нарязана наденица. Стоеше до масата, с червената панделка на ревера и с нервна усмивка канеше войниците да се черпят. Григорий предположи, че се старае да не разбият и разграбят и неговото заведение.

Колкото повече се приближаваха към центъра на града, толкова по-карнавална ставаше атмосферата. Макар да беше едва пладне, някои хора бяха съвсем пияни. Момичетата явно с радост целуваха всички с червени ленти и Григорий забеляза как един войник открито си играе с едрите гърди на усмихната жена на средна възраст. Някои момчета бяха облечени във войнишки униформи и ходеха важно по улиците с шапки и големи ботуши, видимо чувствайки се освободени.

По улицата се зададе лъскав Ролс Ройс и тълпата опита да го спре. Шофьорът даде газ, обаче някой отвори вратата и го измъкна навън. Хората се блъскаха и се тъпчеха в колата. Григорий забеляза граф Маклаков, един от директорите на завода на Путилов, да се изнизва от задната седалка. Спомни си колко очарован беше Маклаков от княгиня Беа, когато тя посети фабриката. Тълпата освиркваше и подиграваше графа, но не го нападна, докато той бързо се отдалечаваше, затулил уши с кожената си яка. Девет-десет човека се натъпкаха в автомобила му и някой подкара с игриво натискане на клаксона.

На следващия ъгъл неколцина тормозеха висок мъж с бомбе и износено палто, като на професионалист от средната класа. Войник го ръгна с дулото на пушката, бабичка го заплю, а младеж в работнически комбинезон го замери с нечистотии.

— Пуснете ме да мина! — рече мъжът, мъчейки се да прозвучи властно, но те само му се изсмяха. Григорий позна тънката фигура на Канин, началникът на леярския цех в Путиловия завод. Шапката на Канин падна и Григорий видя, че е започнал да оплешивява.

Проправи си път през малката тълпа.

— Всичко му е наред на човека! — викна той. — Той е инженер, работил съм с него.

Канин го позна.

— Благодаря, Григорий Сергеевич. Просто опитвам да стигна до дома на майка ми, да проверя добре ли е.

Григорий се обърна към тълпата.

— Пуснете го. Гарантирам за него.

Видя, че една жена носи макара червена лента, навярно открадната от някоя галантерия, и я помоли да му даде малко. Жената му отряза с ножица и Григорий върза лентата на левия ръкав на Канин. Хората завикаха одобрително.

— Сега ще сте в безопасност — каза Григорий.

Канин стисна ръката му и си тръгна, а хората го пропуснаха.

Групата на Григорий излезе на Невски проспект, широката търговска улица от Зимния дворец до Николаевската гара. Беше пълна с народ — хората пиеха направо от бутилките, ядяха, целуваха се и стреляха във въздуха. Ресторантите, които бяха останали отворени, имаха надписи „Безплатна храна за революционери!“ и „Яжте каквото искате, плащайте каквото можете!“ Много магазини бяха разбити и цялата улична настилка беше покрита с натрошени стъкла. Един от омразните трамваи — прекалено скъпи за работниците — беше преобърнат на средата на улицата, а в него се беше забил лек автомобил Рено.

Григорий чу пушечен изстрел, ала за миг не се замисли, понеже много се стреляше. Но до него Варя се олюля и падна. Григорий и Яков коленичиха от двете й страни. Варя беше в несвяст. Не без усилие обърнаха тежкото й тяло и начаса видяха, че вече никой не може да й помогне — куршум беше пронизал челото й и очите й гледаха невиждащо.

Григорий не си позволи да се натъжи нито сам за себе си, нито за вариния син Константин, неговия най-добър приятел. На бойното поле се беше научил първо да отвърне на удара, а да скърби по-късно. А тук бойно поле ли беше? Кой би пожелал да убие Варя? Раната обаче беше толкова точно прицелена, че Григорий не можеше да повярва, че Варя е жертва на заблуден куршум.

След миг въпросът му получи отговор. Яков се катурна и от гърдите му бликна кръв. Тежкото му тяло тупна на паважа.

Григорий отстъпи от двете тела и си рече „Какво става, по дяволите?“ Приклекна, за да представлява по-малка мишена, и трескаво се заозърта за скривалище.

Чу още един изстрел. Някакъв войник с червено шалче около кепето падна на земята, притиснал с ръце корема си.

Някъде имаше снайперист, който стреляше по революционерите.

Григорий притича три крачки и се сви зад преобърнатия трамвай.

Изпищя жена, после друга. Хората забелязаха окървавените тела и почнаха да бягат.

Григорий надигна глава и огледа околните сгради. Стрелецът трябваше да е някой полицай. Къде ли беше? На Григорий му се струваше, че пукането на пушката се чу от другата страна на улицата, на по-малко от една пресечка разстояние. Зданията грееха под следобедното слънце. Имаше един хотел, един бижутерски магазин със спуснати кепенци, една банка и на ъгъла — църква. Не видя отворени прозорци, следователно стрелецът се намираше на някой от покривите. Нито един обаче не предлагаше укритие с изключение на църквата — каменна барокова постройка с кули, парапети и приличен на луковица купол.

Отекна поредният изстрел и една жена в работни дрехи извика и падна, като се държеше за рамото. Григорий беше сигурен, че изстрелът се чу откъм църквата, но не видя дим. Значи полицията беше снабдила стрелците си с бездимни муниции. Това наистина беше война.

Вече цялата пресечка на Невски проспект опустя.

Григорий се прицели към парапета по страничната стена на Църквата. Там беше огневата позиция, която той лично би избрал — покриваше цялата улица. Наблюдаваше внимателно. С крайчеца на окото си зърна още две пушки, насочени нататък. Те бяха в ръцете на войници, които се бяха прикрили наблизо.

По улицата се зададоха олюляващи се войник и момиче, и двамата пияни. Момичето танцуваше жига и повдигаше полите на дрехата си, та коленете му се виждаха, докато младежът валсираше наоколо, опрял приклада на пушката под брадичката си, като че свири на цигулка. И двамата имаха червени ленти на ръкавите. Няколко човека им подвикнаха предупредително, но гуляйджиите не ги чуха. Докато минаваха край църквата, безметежно слепи за опасността, звъннаха два изстрела и двамата паднаха.

Григорий отново не забеляза дим, обаче гневно стреля по парапета над църковната врата и изпразни пълнителя си. Куршумите нащърбиха камъка и вдигнаха клъбца прах. Другите две пушки също стреляха там, но нямаше признаци някой да е улучил.

„Невъзможно е“, мислеше Григорий, докато презареждаше. Стреляха по невидима цел. Снайперистът сигурно лежеше ниско и далеч зад ръба, така че нямаше нужда пушката му да се показва.

Но трябваше да го спрат. Вече беше убил Варя, Яков, двама войници и невинно момиче.

Имаше само един начин Григорий да се добере до стрелеца — да се качи на покрива.

Той отново стреля по посока на парапета. Както очакваше, това накара и другите двама войници да стрелят. Григорий заключи, че снайперистът е навел глава за секунди, изправи се, изостави прикритието на обърнатия трамвай и притича към отсрещната страна на улицата, където се притисна към витрината на някаква книжарница — един от малкото магазини, които не бяха разграбени. Григорий се държеше в сянката на сградите и се отправи към църквата. Между нея и банката имаше алея. Григорий изчака търпеливо няколко минути, докато стрелбата почне отново, после се стрелна през алеята и опря гръб в източната стена на църквата.

Дали снайперистът го беше забелязал и дали беше разгадал намеренията му? Нямаше как да разбере.

Като стоеше близо до стената, Григорий заобиколи църквата и стигна до малка вратичка. Беше отключена. Той се промъкна вътре.

Църквата беше богата, пищно украсена с червен, зелен и жълт мрамор. Сега не се отслужваше литургия, ала двадесетина богомолци стояха или седяха със сведени глави и се молеха. Григорий се огледа за врата, която води към стълбище. Забърза по пътеката между редовете, боейки се, че с всяка минута забавяне щяха да загинат още хора.

Млад свещеник, театрално красив с черните си коси и бяло лице, забеляза пушката и понечи да възрази, обаче Григорий не му обърна внимание и бързо го подмина.

В преддверието съгледа малка дървена врата. Отвори я и видя вита стълба нагоре. Зад него някой каза:

— Спри, синко. Къде отиваш?

Григорий се обърна и видя младия свещеник.

— Тази стълба води ли до покрива?

— Аз съм отец Михаил. Не може да внасяш оръжие в Божия дом.

— На покрива има стрелец.

— Той е полицейски служител!

— Ти знаеш за него? — Григорий зяпна свещеника невярващо. — Той убива хора!

Свещеникът не отговори.

Григорий хукна по стълбата.

Някъде отгоре идеше студен вятър. Явно отец Михаил беше на страната на полицията. Имаше ли начин да предупреди снайпериста? Не. Можеше само да изтича на улицата и да му махне, което навярно щеше да доведе до смъртта му.

След като се изкачва дълго в почти пълна тъмнина, Григорий се натъкна на друга врата. Когато очите му се изравниха с долната й част и Григорий представляваше съвсем малка мишена, той леко открехна вратата с лявата ръка, а в дясната държеше пушката. През процепа нахлу ярка слънчева светлина. Григорий отвори широко.

Не видя никого.

Заслони очи от слънцето и се огледа през тесния правоъгълник на вратата. Намираше се в камбанарията. Вратата гледаше на юг. Невски проспект беше от северната страна на църквата. Стрелецът беше от другата страна, освен ако не се беше върнал, за да хване Григорий.

Той предпазливо се качи едно стъпало, после още едно и подаде глава навън.

Нищо не се случи.

Той излезе от вратата.

Под краката му покривът леко се накланяше към улук, който вървеше край декоративния парапет. Имаше разположени дъски, за да могат работниците да се придвижват, без да се хлъзгат по плочите. Зад гърба му се издигаше самата камбанария.

С пушка в ръка той тръгна да обиколи кулата.

На първия завой се озова с лице на запад и видя Невски проспект. В ярката светлина съзря Александровската градина и Адмиралтейството в далечния край. По-насам улицата беше пълна с народ, обаче в близост до църквата нямаше никого. Сигурно снайперистът още работеше.

Григорий се заслуша, но не чу изстрели.

Запромъква се по-нататък и надникна зад следващия ъгъл. Сега виждаше край цялата дължина на северната стена. Беше уверен, че ще види стрелеца да лежи по корем и да се прицелва между пречките на парапета, ала тук нямаше никого. Оттатък парапета Григорий видя широката улица и хората, които се свиваха във входовете и надзъртаха зад ъглите, очаквайки да видят какво ще стане.

След миг снайперската пушка стреля. Вик откъм улицата подсказа на Григорий, че стрелецът е успял.

Изстрелът дойде някъде над главата му.

Той вдигна поглед. Камбанарията имаше прозорчета без стъкла, а в ъглите — открити кулички. Стрелецът беше някъде там и стреляше през един от многото удобни отвори. За щастие, Григорий беше останал плътно до стената, където снайперистът не можеше да го види.

Върна се вътре. В тясното пространство на стълбището пушката му беше голяма и неудобна. Остави я и извади един от пистолетите. По теглото му прецени, че е празен. Изруга, понеже Наган М1895 се зареждаше бавно. Извади от джоба на куртката си кутия патрони и един по един вкара седем в барабана, през неудобния отвор. После запъна петлето.

Остави пушката и тихо тръгна нагоре по витата стълба. Крачеше равно и не искаше да се товари, за да не се чува дишането му. Държеше пистолета в дясната ръка, насочен към стълбите.

След това долови дим.

Стрелецът пушеше цигара. Но острият мирис на тютюна се разнасяше надалеч и Григорий не можеше да прецени къде е стрелецът.

Напред и нагоре зърна отразена светлина. Прокрадна се още малко, готов да стреля. Светлината идеше от едно от прозорчетата. Стрелецът не беше тук.

Григорий продължи да се изкачва и пак видя светлината. Тютюневата миризма се засили. Дали си въобразяваше, или наистина чувстваше присъствието на стрелеца съвсем близо, току зад следващата извивка на стълбата? И ако беше истина, можеше ли и полицаят да го усети?

Чу как стрелецът остро поема дъх. Така се сепна, че едва не натисна спусъка. После разбра, че така шумно се вдишва цигареният дим. След миг чу по-мекия и доволен звук на издишването.

Григорий се поколеба. Не знаеше нито накъде гледа снайперистът, нито накъде е насочена пушката му. Искаше отново да чуе изстрел, за да е сигурен, че вниманието на стрелеца е приковано навън.

Ала изчакването означаваше още една смърт, още един Яков или Варя, паднали окървавени на студения паваж. От друга страда ако Григорий се провалеше сега, колко още щеше да погуби стрелецът днес?

Григорий си наложи да е търпелив. Беше като на бойното поле. Там човек не се втурва да спасява ранения си другар и при това да излага живота си на опасност. Рисковете се поемат само при напълно основателни причини.

Чу ново вдишване, последвано от продължително издишване и след малко смачкан фас полетя по стълбата, отскочи от стената и падна в краката му. Последваха звуци като от човек, който се намества в тясно пространство. После Григорий чу мърморене. Стрелецът тихо нареждаше:

— Свине… революционери… чифути смрадливи… въшливи пачаври… тъпанари.

Настройваше се за нова стрелба.

Успееше ли Григорий да го спре сега, щеше да спаси поне един живот.

Качи се още едно стъпало.

— Говеда… славяни… крадци и разбойници — продължаваше да мърмори стрелецът. Гласът беше смътно познат и Григорий се питаше срещал ли е полицая и по-рано.

Направи още една стъпка и видя нозете му, обути в лъснати нови полицейски черни ботуши. Малки нозе: стрелецът беше дребосък. Застанал беше на коляно — най-стабилната позиция за стрелба. Григорий вече виждаше, че се е разположил в една от куличките, за да може да стреля в три посоки.

„Още една стъпка“, рече си Григорий, „и мога да го убия.“

Пристъпи, но от напрежение се препъна. Олюля се, падна и изтърва пистолета. Той издрънча на каменното стъпало.

Стрелецът се уплаши, изруга на висок глас и се извърна.

Григорий с удивление го позна — беше Иля Козлов, партньорът на Пински.

Пресегна се да вземе изпуснатия си пистолет, но не можа. Револверът започна да пада стъпало по стъпало, болезнено бавно, и накрая Григорий вече не можеше да го стигне.

Козлов се поизвърна, но му беше трудно от клекнало положение.

Григорий си възвърна равновесието и се качи още едно стъпало.

Козлов опита да извърти пушката. Тя беше стандартният Мосин-Наган, но с оптически мерник. Беше доста над метър дори без щик и Козлов не можеше да я завърти бързо. Григорий светкавично се приближи и дулото на пушката опря в лявото му рамо. Козлов безсмислено натисна спусъка и куршумът рикошира от извитата вътрешна стена на стълбището.

После Козлов скокна на крака изненадващо пъргаво. Имаше дребна глава и подло лице и с част от ума си Григорий разбра че е станал снайперист, за да си отмъсти на всички големи момчета — и момичета — които са го дразнели.

Григорий сграбчи пушката и двамата почнаха да се борят за нея лице в лице в тясната куличка, току до прозорчето. Григорий чу развълнувани викове и предположи, че хората на улицата ги виждат.

Той беше по-едър и по-силен и знаеше, че ще спечели пушката. Козлов също знаеше това и пусна оръжието. Григорий залитна назад. Полицаят мигновено измъкна късата си дървена палка и го халоса по главата. Григорий видя звезди. Замаяно забеляза как Козлов отново замахва. Вдигна пушката и бухалката се удари в дулото. Преди полицаят да успее да замахне отново, Григорий пусна пушката, грабна го за реверите на шинела и го вдигна.

Козлов беше мършав и лек. Григорий го подържа във въздуха за малко. После с всички сили го хвърли през прозореца.

Козлов сякаш летеше надолу много бавно. Слънцето отблясна от зелените ширити на униформата му, докато той се премяташе над парапета на покрива. В тишината отекна дълъг писък на неподправен ужас. После Козлов падна на земята с тупване, което се чу чак в камбанарията, и писъкът внезапно секна.

Тишината трая само миг и после се надигна приветствен рев.

Григорий осъзна, че хората поздравяват него. Виждаха полицейската униформа на земята и армейската униформа горе в куличката и разбираха какво се е случило. Григорий виждаше как излизат от входовете и иззад ъглите и застават на улицата, гледат нагоре към него, викат и го поздравяват. Той беше герой.

От това му стана неудобно. Докато участва във войната, уби няколко души и вече не се гнусеше, ала му беше трудно да се радва на нечия смърт, ако и Козлов да си заслужаваше да умре.

Остана горе още малко, докато хората продължаваха да го приветстват. Чувстваше се неловко. После влезе в кулата и заслиза по витата стълба.

Пътем си прибра пистолета и пушката. Влезе в църквата и видя, че отец Михаил боязливо го чака. Григорий насочи револвера към него.

— Трябва да те застрелям. Стрелецът, когото пусна на покрива, уби двама мои приятели и поне още трима човека. Ти си сатана и убиец, задето му позволи да го стори.

Свещеникът остана без думи от потрес, че го наричат сатана. Ала Григорий не можа да се насили да убие невъоръжен цивилен, затова само изсумтя отвратено и излезе.

Войниците от неговия взвод го очакваха и нададоха възторжен рев, когато той се появи. Не можа да им попречи да го понесат на раменете си.

Отгоре забеляза, че атмосферата на улицата се е променила. Хората бяха по-пияни и на всяка пресечка имаше по един-двама изпаднали в несвяст по входовете. С удивление видя, че по алеите мъжете и жените вече правят доста повече от това да се целуват. Всички бяха въоръжени — явно тълпата беше нападнала и други арсенали, може би и оръжейни фабрики. На всяко кръстовище имаше катастрофирали коли, като на места бяха дошли линейки и лекарите се грижеха за пострадалите. Децата също бяха навън, като момченцата определено си прекарваха славно — крадяха храна, пушеха цигари и играеха в изоставените автомобили.

Григорий забеляза как един магазин за кожени палта бива разграбен с професионална ефективност и съгледа Трофим, стар авер на Лев, да изнася палта от магазина и да ги товари на ръчна количка. Друг от приятелите на Лев, подкупният полицай Фьодор го наглеждаше. Фьодор сега беше навлечен със селски кожух, за да скрие униформата си. Престъпниците виждаха в революцията нова възможност.

Скоро войниците свалиха Григорий на земята. Вече се здрачаваше и на няколко места по улицата пламнаха огньове. Хората се насъбраха около тях, пиеха и пееха.

Григорий отвратено видя как десетинагодишно момченце отмъква пистолета на един изпаднал в несвяст войник. Оръжието беше дългоцевен Лугер Р08, каквито носеха немските артилеристи. Войникът навярно го беше взел от някой военнопленник. Момчето държеше пистолета с две ръце и ухилено го насочваше към падналия войник. Докато Григорий се приближи да отнеме оръжието, детето натисна спусъка и куршумът удари гърдите на пияния войник. Момчето изпищя, но в ужаса си продължи да натиска спусъка и да стреля. От отката ръцете му се вдигнаха и то продължи да сее куршуми. Уцели една старица и още един войник, преди осемте куршума да свършат. После изпусна пистолета.

Преди Григорий да успее да реагира на този ужас, чу вик и се обърна. На прага на затворена шапкарница се сношаваха мъж и жена. Жената беше опряла гръб в стената, полите й бяха вдигнати до кръста, бедрата й разтворени, а обутите й в ботуши крака — здраво запънати на земята. Мъжът, облечен в ефрейторска униформа, стоеше с присвити колене между бедрата й, панталоните му бяха разкопчани и той напираше. Войниците от взвода на Григорий стояха наоколо и ги насърчаваха с викове.

Мъжът явно свършваше. Отдръпна се припряно, извърна се и се закопча, а жената спусна полите си. Един войник на име Игор се обади:

— Я чакай. Мой ред е!

Вдигна дрехата на жената и се видяха белите й бедра.

Останалите пак се развикаха одобрително.

— Не! — отвърна жената и опита да го отблъсне. Беше пияна, но не и безпомощна.

Игор беше дребен и жилав, изненадващо силен. Той притисна жената до стената и сграбчи китките й.

— Хайде, с какво един войник е по-лош от друг.

Жената се бореше, обаче двама други войници я заловиха и я задържаха.

Първият й партньор се намеси.

— Ей, оставете я.

— Ти мина по реда си. Сега съм аз — заяви Игор и се разкопча.

Григорий беше отвратен.

— Престанете! — извика той.

Игор го изгледа нагло.

— Да не би да ми нареждаш като офицер, Григорий Сергеевич?

— Не като офицер, като човек! Стига, Игор, виждаш, че не те иска. Има достатъчно други жени.

— Аз искам тази — отвърна Игор и се огледа. — Всички я искаме, нали така, момчета?

Григорий пристъпи напред и застана с ръце на хълбоците.

— Вие мъже ли сте или псета? — кресна той. — Жената каза не!

Той обгърна раменете на Игор и продължи. — Кажи ми нещо, другарю. Има ли къде наоколо да пийне човек?

Игор се ухили, войниците завикаха, а жената се измъкна.

— Виждам хотелче отсреща — каза Григорий. — Да питаме ли съдържателя дали случайно не му се намира водка?

Мъжете одобриха и всички влязоха в хотела.

Във фоайето уплашеният собственик предлагаше безплатна бира. Григорий прецени, че човекът е разумен. Войниците пиеха бирата по-дълго, отколкото водката, и вероятността да почнат да буйстват беше по-малка.

Прие една чаша и отпи. Въодушевлението му беше изчезнало. Имаше чувството, че е бил пиян и е изтрезнял. Случката с жената го отврати, а малкото момче с автоматичния пистолет беше страховито. Революцията не беше просто да отхвърлиш оковите. Опасно беше да се въоръжава народът. Да се позволява на войниците да отнемат автомобилите на буржоазията се оказа почти смъртоносно. Дори привидно безопасната свобода да целуваш когото ти харесва след няколко часа беше довела войниците от взвода на Григорий до опит за изнасилване.

Това не можеше да продължава.

Трябваше да има ред. Григорий, разбира се, не искаше да се връщат старите привички. Царят им донесе опашки за хляб, жестока полиция и босоноги войници. Но трябваше да има свобода без хаос.

Григорий смутолеви, че му се пикае, и се измъкна от хората си. Тръгна обратно по Невски проспект. Народът беше спечелил днешната битка. Царската полиция и армейските офицери бяха победени. Ала ако това водеше единствено до оргия на насилие, нямаше да мине много и народът щеше шумно да поиска връщането на стария режим.

Кой управляваше? Думата отхвърли указа на царя и отказа да се разпусне, както вчера Керенски каза на Григорий. Парламентът беше повече или по-малко безсилен, но поне символизираше демокрацията. Григорий реши да иде до Таврическия дворец и да види какво става там.

Тръгна на север до реката, после на изток към Таврическите градини. Докато стигне, падна нощ. На класическата фасада на двореца имаше десетки прозорци и всички светеха. Няколко хиляди човека имаха същото хрумване като Григорий, затова широкият преден двор беше пълен с разхождащи се войници и работници.

Мъж с мегафон съобщаваше нещо, повтаряше го отново и отново. Григорий си проправи път по-напред, за да чуе.

— Групата на работниците от Комитета по военната промишленост е била освободена от затвора „Кръстовете“.

Григорий не знаеше кои са тези хора, но името им звучеше добре.

— Заедно с още другари те организираха временен изпълнителен комитет на Съюза на работническите депутати.

Идеята се хареса на Григорий. Съветът се състоеше от избрани представители. През 1905 година в Петербург имаше съвет. По онова време Григорий беше само на шестнадесет, но знаеше, че съветът е избран от фабричните работници и организира стачки. Водачът му беше обаятелният Лев Троцки, който оттогава се намираше в изгнание.

— Всичко това ще бъде официално обявено в извънредно издание на вестник Известия. Изпълнителният комитет е създал комисия по снабдяването с храни, която да се погрижи за изхранването на работниците и войниците. Освен това създаде и военна комисия в защита на революцията.

Не се каза нищо за Думата. Тълпата ликуваше, обаче Григорий се питаше дали войниците ще приемат заповедите на тази самоназначена военна комисия. И къде беше демокрацията във всичко това?

Краят на обявлението отговори на въпроса му.

— Комитетът се обръща към работниците и войниците да изберат представители в съвета възможно най-бързо и да ги изпратят тук, в двореца, за участие в новото революционно правителство!

Ето това искаше да чуе Григорий. Новото революционно правителство — съвет на работниците и войниците. Сега щеше да настане промяна без безредици. Изпълнен с въодушевление, Григорий излезе от двора и тръгна към казармата. Войниците все някога щяха да се върнат да поспят. Той нямаше търпение да им съобщи новината.

После за пръв път щяха да проведат избори.

IV

Следващата сутрин Първи картечен полк се събра на плаца, за да излъчи своя представител в Петроградския съвет. Исак предложи старшина Григорий Пешков.

Избраха го без опозиция.

Григорий беше доволен. Той познаваше живота и на войниците, и на работниците и щеше да донесе тръпчивия мирис на истинския живот в коридорите на властта. Никога нямаше да забрави корените си и да сложи цилиндър. Щеше да се погрижи вълненията да доведат до нещо по-добро, а не до изблици на насилие. Сега наистина имаше възможност да направи живота по-добър за Катерина и за Владимир.

Бодро прекоси Литейния мост, този път сам, и се отправи към Таврическия дворец. Първостепенната му задача трябваше да е хлябът. Катерина, Владимир и останалите два милиона и половина столичани трябваше да се хранят. И сега, след като беше поел отговорността — поне в собствените си представи — Григорий започна да се бои. Селските стопани и мелничарите в провинцията трябваше незабавно да пратят повече брашно на петроградските хлебопекарни, ала те нямаше да го сторят, докато не им се плати. Как съветът щеше да подсигури достатъчно пари? Григорий почна да се пита дали свалянето на правителството не е било по-лесната част.

Таврическият дворец се състоеше от дълга централна част и две крила. Григорий установи, че заседават и Думата, и съветът. Съвсем подходящо, Думата — старият парламент на средната класа — се помещаваше в дясното крило, а съветът в лявото. Но кой управляваше? Никой не знаеше. „Това трябва първо да се реши“, нетърпеливо си рече Григорий, преди да се заемат със същинските проблеми.

На стълбите пред двореца Григорий забеляза слабата фигура и буйната черна коса на Константин. С ужас установи, че дори не е опитал да го извести за смъртта на Варя. Но начаса видя, че приятелят му знае. Константин носеше черен шал, привързан на шапката, наред е червената лента на ръкава.

Григорий го прегърна.

— Видях как стана.

— Ти ли уби полицейския снайперист?

— Да.

— Благодаря ти. Но истинското отмъщение за майка ми ще бъде революцията.

Константин беше един от двамата депутати, избрани от Путиловата фабрика. Следобед прииждаха нови и нови депутати, така че рано вечерта в огромната Екатерининска зала бяха натъпкани три хиляди души. Почти всички бяха войници. Войската се делеше на полкове и взводове, та Григорий предположи, че изборите са били по-лесни за организиране, отколкото сред фабричните работници, много от които нямаха достъп до работните си места. Едни депутати бяха избрани от няколко десетки човека, а други — от хиляди. Демокрацията не беше толкова просто нещо колкото изглеждаше.

Някой предложи да се преименуват на Петроградски съвет на работническите и войнишките депутати и идеята беше одобрена с гръмовни аплодисменти. Явно нямаше процедура. Нямаше дневен ред, нямаше предлагане и одобряване на резолюции, нямаше механизъм на гласуване. Хората просто ставаха и говореха, често един през друг. На трибуната неколцина мъже с подозрително буржоазен фасон си водеха бележки и Григорий предположи че това са членовете на съставения вчера изпълнителен комитет. Поне някой водеше протокол.

Въпреки обезпокоителната бъркотия, цареше огромно вълнение. Всички имаха чувството, че са участвали в сражение и са победили. За добро или за лошо, те създаваха нов свят.

Никой обаче не говореше за хляб. Обезсърчени от бездействието на съвета, Григорий и Константин напуснаха Екатерининската зала в един подчертано хаотичен момент и отидоха в другия край на двореца, за да узнаят с какво се занимава Думата. Пътем се натъкнаха на войници с червени ленти, които трупаха във фоайето храна и муниции, сякаш се готвеха за обсада. „Разбира се“, рече си Григорий, „царят няма просто така да приеме всичко, което става.“ Следователно, тази сграда щеше да бъде атакувана.

В дясното крило срещнаха граф Маклаков, директор на завода на Путилов. Той беше депутат от една от десните партии, но говори с тях любезно. Каза им, че е създаден поредният комитет — Временен комитет на Думата за възстановяването на реда в столицата и за установяването на отношения с лица и институции. Въпреки смехотворното име, Григорий долавяше, че комитетът представлява застрашителен опит от страна на Думата да поеме контрол. Още повече се разтревожи, когато Маклаков ги извести, че комитетът е назначил за комендант на града полковник Енгелхарт.

— Да. И настояват всички войници да се върнат в казармите и да се подчиняват на заповедите — доволно рече Маклаков.

— Какво? — потресе се Григорий. — Но това ще съсипе революцията. Царските офицери ще си върнат контрола над войската!

— Депутатите от Думата не вярват, че има революция.

— Депутатите от Думата са дураци — ядно отвърна Григорий.

Маклаков вирна нос и се отдалечи.

Константин споделяше гнева на Григорий.

— Това е контрареволюция!

— И трябва да бъде спряна.

Забързаха обратно към лявото крило. В голямата зала имаше Председател, който опитваше да контролира дебатите. Григорий скочи на трибуната.

— Имам извънредно съобщение! — провикна се той.

— Всички имат — уморено отговори председателят. — Какво пък, говорете, по дяволите.

— Думата нарежда на войниците да се върнат по казармите и да се подчинят на офицерите!

Депутатите нададоха протестни викове.

— Другари! — провикна се Григорий в опит да ги смълчи. — Ние няма да се върнем назад!

Последва одобрителен рев.

— Народът в града трябва да получи хляб. Нашите жени трябва да се чувстват в безопасност на улицата. Фабриките трябва да заработят отново и мелниците отново да се завъртят. Но не по стария начин.

Вече всички го слушаха, макар да не знаеха накъде бие.

— Ние, войниците, трябва да престанем да бием буржоата, да престанем да тормозим жените по улиците и да престанем да ограбваме заведенията. Да се върнем в казармите, да изтрезнеем и отново да поемем задълженията си, но — тук той прекъсна за по-голям драматизъм — но при наши условия!

Присъстващите зашумяха в съгласие.

— Какви трябва да са тези условия?

— Избираеми комитети, които да издават заповедите вместо офицерите! — провикна се някой.

— Повече никакви „Ваше благородие“ и „Ваше сиятелство“. Ще ги наричаме полковници и генерали — додаде друг.

— Без отдаване на чест! — викна трети.

Григорий не знаеше какво да прави. Всички имаха предложения. Не можеше дори да ги чуе, какво остава да ги запомни.

Председателят му се притече на помощ.

— Нека всички, които имат предложения, да съставят група с другаря Соколов. — Григорий знаеше, че Николай Соколов е ляв депутат. „Добре“, каза си той, „трябва ни човек, който да запише нашите предложения юридически правилно.“ Председателят продължи. — Когато гласувате исканията си, донесете ги за одобрение от съвета.

— Точно така.

Григорий бързо слезе от трибуната. Соколов седеше на масичка по-настрани в залата. Григорий, Константин и още десетина депутати отидоха при него.

— И така — започна Соколов. — Към кого се обръщаме?

Григорий отново се смути. Искаше му се да каже „Към света“. Но един войник се намеси.

— Към Петроградския гарнизон.

— И към всички войници от гвардията, пехотата и артилерията — допълни друг.

— И от флота.

— Отлично — отговори Соколов и записа. — За незабавно и точно изпълнение, предполагам?

— Да.

— И до петроградските работници, за сведение?

Григорий вече губеше търпение.

— Да, да. Сега. Кой предложи избираеми комитети?

— Аз — отговори войник с посивял мустак. Седеше на крайчеца на масата точно пред Соколов. Като че правеше диктовка, той рече — Всички войски трябва да съставят комитети от избрани представители.

Соколов пишейки, продължи:

— Във всички роти, батальони, полкове…

— Складове, батареи, ескадрони, бойни кораби…

Сивият мустак каза:

— Онези, които още не са избрали депутати, трябва да изберат.

— Именно — отвърна нетърпеливо Григорий. — Сега. Оръжията от всички видове, в това число и бронираните коли, са под контрола на батальонните и ротните комитети, а не на офицерите.

Няколко войници се съгласиха.

— Много добре — рече Соколов.

Григорий продължи:

— Всяка военна единица е подчинена на Съвета на работническите и войнишките депутати и на неговите комитети.

За пръв път Соколов вдигна поглед.

— Това означава, че съветът контролира армията.

— Да. Заповедите на военната комисия на Думата следва да се изпълняват, единствено когато не противоречат на решенията на съвета.

Соколов продължи да гледа Григорий.

— Така Думата е безсилна, както винаги. По-рано беше подчинена на прищевките на царя. Сега всяко решение ще изисква одобрението на съвета.

— Точно така — отговори Григорий.

— Следователно съветът е върховната власт.

— Запишете го.

Соколов записа.

— На офицерите се забранява да се отнасят грубо с другите чинове — каза някой.

— Добре — отвърна Соколов.

— И не бива да ни говорят на ти, все едно сме добитък или малки деца.

Григорий помисли, че тези клаузи са несъществени.

— Документът има нужда от заглавие — каза той.

— Какво предлагате? — попита Соколов.

— Какви са заглавията на предходните заповеди на съвета?

— Няма предходни заповеди — отговори Соколов.

— Това е то. Наречете го „Заповед номер едно“.

V

Григорий изпитваше огромно задоволство от това, че прокара първия си законодателен акт като избран представител. През следващите два дни имаше още няколко и текущата работа на революционното правителство го погълна дълбоко. Ала не спираше да мисли за Катерина и Владимир и в четвъртък вечерта най-сетне получи възможност да се измъкне да ги види.

Докато крачеше към югозападните покрайнини сърцето му беше изпълнено с мрачни предчувствия. Катерина беше обещала да страни от неприятностите, но петроградските жени бяха убедени, че революцията е толкова тяхна, колкото и на мъжете. Все пак започна на Международния ден на жените. Това не беше нещо Ново. Майката на Григорий загина в провалената революция през 1905 година. Ако Катерина беше решила да вземе Владимир и да иде в центъра на града, за да види какво става, нямаше да е единствената майка. А мнозина невинни загинаха — застреляни от полицията, стъпкани от тълпата, прегазени от пияни войници в крадени коли или застигнати от заблудени куршуми. Когато влезе в старата къща, със страх зачака да го посрещне някоя от другите наемателки, която с мрачно лице и сълзи на очи да му каже „Случи се нещо ужасно“.

Григорий се качи по стълбите, почука на вратата и влезе. Катерина скочи от стола си и се хвърли в прегръдките му.

— Жив си! — възкликна тя и го целуна нетърпеливо. — Така се тревожех! Не знам какво бихме правили без теб.

— Съжалявам, че не можах да дойда по-рано. Сега съм депутат в съвета.

— Депутат! — Катерина засия от гордост. — Моят мъж!

Тя го прегърна.

Григорий наистина я беше впечатлил. Досега това не се беше случвало.

— Депутатът е просто представител на хората, които са го избрали — скромно рече той.

— Но хората винаги избират най-умните и най-стабилните.

— Е, поне опитват.

Стаята беше мъждиво осветена от една маслена лампа. Григорий остави на масата пакет. С новото си положение нямаше затруднения да получава храна от кухните в казармата.

— Вътре има и кибрит и едно одеяло — каза той.

— Благодаря ти!

— Надявам се да сте стояли у дома, доколкото е възможно. Все още е опасно по улиците. Ние опитваме да правим революция, но някои просто вилнеят.

— Почти не съм излизала. Чаках вести от теб.

— Как е нашето момченце?

Владимир спеше в ъгъла.

— Липсва му неговият татко.

Имаше предвид Григорий. Не той беше искал Владимир да го нарича „татко“, но прие хрумването на Катерина. Нямаше вероятност някога да видят Лев отново — нямаха вести от него вече близо три години — така че детето никога нямаше да узнае истината и навярно така беше по-добре.

— Съжалявам, че спи. Той обича да те вижда — каза Катерина.

— Ще говоря с него сутринта.

— Можеш да останеш тук? Прекрасно!

Григорий седна, а Катерина коленичи пред него и събу ботушите му.

— Изглеждаш уморен.

— Уморен съм.

— Да си лягаме. Късно е.

Започна да разкопчава куртката му, а Григорий се облегна назад и я остави.

— Генерал Хабалов се крие в Адмиралтейството — рече той. Бояхме се, че може да отвоюва железопътните гари, но той дори не опита.

— Защо?

Григорий сви рамене.

— От страх. Царят нареди на Иванов да тръгне срещу Петроград и да установи военна диктатура, обаче войниците на Иванов се разбунтуваха и походът беше отменен.

Катерина се свъси.

— Нима старите управляващи просто са се предали?

— Така изглежда. Странно, нали? Но явно няма да има контрареволюция.

Легнаха си — Григорий по бельо, а Катерина с рокля. Никога не се събличаше пред него. Може би смяташе, че трябва да скрие нещо. Това беше една от странностите й, които Григорий приемаше не без съжаление. Взе я в прегръдките си и я целуна. Когато проникна в нея, тя каза:

— Обичам те.

Григорий се почувства най-щастливият мъж на света.

По-късно Катерина сънливо попита:

— Какво ще стане после?

— Ще има учредително събрание след всеобщи, преки, тайни и равни избори. Дотогава Думата съставя временно правителство.

— Кой ще го оглави?

— Лвов.

Катерина се изправи в леглото.

— Княз? Защо?

— Нужно им е доверието на всички класи.

— Всички класи могат да вървят по дяволите! — Гневът я правеше още по-красива, лицето й поруменяваше, а очите й заблестяваха. — Работниците и войниците направиха революцията. За какво ни е доверието на други?

Същият въпрос по-рано тормозеше и Григорий, но отговорът го убеди, че така трябва.

— Нужно ни е фабрикантите отново да отворят предприятията си, търговците на едро отново да снабдяват града и магазинерите да заработят.

— Ами царят?

— Думата иска той да абдикира. Пратили са двама делегати в Псков да му предадат.

Катерина зяпна.

— Да абдикира? Царят? Та това е краят.

— Да.

— Възможно ли е?

— Не знам. Утре ще разберем.

VI

В петък разговорите в Екатерининската зала в Таврическия дворец протичаха безцелно. Две-три хиляди мъже и няколко жени се тълпяха в помещението и въздухът тежеше от тютюнев дим и смрадта на немитите войници. Чакаха да чуят какво ще предприеме царят.

Разговорите често бяха прекъсвани за съобщения. Някои не бяха важни — войник ставаше да каже, че батальонът му е създал комитет и е арестувал полковника. Друг път дори не бяха съобщения, а речи, в които се призоваваше за защита на революцията.

Но Григорий веднага разбра, че нещо различно се случва, когато един сивокос старшина се качи на трибуната с поаленяло лице и останал без дъх. Държеше лист хартия и призоваваше за тишина.

Бавно и на висок глас той заговори:

— Царят е подписал документ…

Овациите започнаха още след тези думи. Старшината извиси глас:

— … по силата на който се отказва от короната.

Овациите прераснаха в рев. Григорий беше във възторг. Нима наистина се беше случило? Нима мечтата се беше сбъднала?

Старшината вдигна ръка за тишина. Още не беше свършил.

— … и заради крехкото здраве на дванадесетгодишния си син Алексей той е посочил за наследник великия княз Михаил, по-младия брат на царя.

Аплодисментите се превърнаха в недоволни викове.

— Не! — изкрещя Григорий и гласът му се изгуби сред хилядите.

След няколко минути залата почна да утихва и тогава отвън се чу още по-могъщ рев. Тълпата в двора трябва да беше узнала същата новина и я приемаше със същото негодувание.

— Временното правителство не бива да приема това — каза Григорий на Константин.

— Съгласен съм. Да идем да им кажем.

Излязоха от залата на съвета и прекосиха двореца. Министрите от новосформираното правителство заседаваха в залата на стария временен комитет. Всъщност, правителството беше съставено от почти същите хора, доста обезпокоително. Вече обсъждаха изявлението на царя.

Павел Милюков, умерен политик с монокъл, стоеше прав. Той твърдеше, че монархията трябва да се запази като символ на легитимността.

— Глупости на търкалета — измърмори Григорий. Монархията символизираше некадърност, жестокост и разгром, но не и легитимност. За щастие, останалите бяха на същото мнение. Керенски, който сега беше министър на правосъдието, предложи да се каже на великия княз Михаил да откаже короната. За облекчение на Григорий, мнозинството прие предложението.

Керенски и княз Лвов бяха упълномощени да се срещнат незабавно с Михаил. Милюков погледна строго иззад монокъла и заяви:

— И аз трябва да отида с тях, за да представлявам малцинството!

Григорий смяташе, че тази глупава идея ще бъде отхвърлена, но министрите мекушаво приеха. В този момент той се изправи и без да се замисля, каза:

— А аз ще придружа министрите като наблюдател от страна на Петроградския съвет.

— Отлично, отлично — изнурено отговори Керенски.

Излязоха от двореца през една странична врата и се качиха в две лимузини Рено, които чакаха отвън. Бившият председател на Думата, удивително дебелият Михаил Родзянко, също дойде. Григорий не можеше да повярва, че това се случва с него. Той участваше в делегация, която отиваше да каже на един княз да откаже да стане цар. Преди по-малко от седмица Григорий позорно беше слязъл от масата по нареждане на поручик Кирилов.

Светът се променяше толкова бързо, че беше трудно да се върви в крачка.

Григорий никога не беше влизал в дома на богат благородник и сега имаше чувството, че попада в свят на сънищата. Огромната къща беше претъпкана с вещи. Накъдето и да погледнеше, виждаше разкошни вази, сложно украсени часовници, сребърни канделабри и скъпоценни украшения. Ако грабнеше някой златен съд и избягаше, можеше да го продаде за толкова пари, че да си купи къща — само дето сега никой не купуваше златни съдове. Всички искаха само хляб.

Княз Георгий Лвов, среброкос мъж с огромна бухнала брада явно не се впечатляваше от разкоша, нито пък се боеше от сериозността на задачата, ала всички останали изглеждаха нервни. Чакаха в салона, където от стените им се чумереха портретите на предците, и тътреха крака по дебелите килими.

Най-сетне великият княз Михаил се появи. Той беше преждевременно оплешивял човек на тридесет и осем години с малки мустачки. За изненада на Григорий се оказа, че князът е по-нервен от делегатите. Въпреки че беше вирнал високомерно глава, беше видимо срамежлив и смаян. Най-сетне събра смелост и попита:

— Какво имате да ми съобщите?

— Дойдохме да Ви помолим да не приемате короната — отговори княз Лвов.

— О, Боже — продума Михаил. Явно не знаеше какво да прави след това.

Керенски запази присъствие на духа. Той заговори ясно и твърдо:

— Народът на Петроград откликна гневно на решението на Негово царско величество. Вече огромен контингент войници се е насочил към Таврическия дворец. Ще има въстание и гражданска война, ако не обявим незабавно, че Вие отказвате да приемете короната.

— Божичко — рече меко Михаил.

„Великият княз не е твърде умен“, забеляза Григорий. „Защо ли се изненадвам? Ако тези хора бяха умни, нямаше да стигнат дотам да загубят короната на Русия.“ Милюков се намеси:

— Ваше царско височество, аз представлявам гледището на малцинството във временното правителство. По наше мнение монархията е единственият символ на властта, който народът приема.

Михаил се удиви още повече. „Последното, което му трябва, е възможността да избира“, рече си Григорий; „това само влошава нещата.“ Великият княз каза:

— Ще имате ли нещо против да разменя няколко думи с Родзянко насаме? Не, не си тръгвайте, ние ще се оттеглим в друга стая.

Когато нерешителният престолонаследник и дебелият председател излязоха, останалите заговориха тихо. Никой не се обърна към Григорий. Той беше единственият представител на работническата класа тук и долавяше, че другите малко се боят от него и основателно подозират, че джобовете на униформата му на старшина са пълни с оръжия и муниции.

Родзянко се върна.

— Той ме попита дали сме в състояние да гарантираме личната му безопасност, ако стане цар — каза председателят. Григорий беше отвратен, но не и изненадан, че великият княз е по-загрижен за себе си, отколкото за страната. — Отговорих му, че не сме в състояние.

— И? — попита Керенски.

— Ще се върне при нас след малко.

След известно време, което изглеждаше безкрайно дълго, великият княз Михаил се върна. Всички млъкнаха. Доста дълго никой не продумваше. Най-сетне Михаил рече:

— Реших да не приема короната.

Сърцето на Григорий сякаш спря. „Осем дни“, помисли той. „Преди осем дни жените от Виборг прекосиха Литейния мост. Днес управлението на Романовата династия свърши.“

„Няма да имам покой, докато Русия не стане република“ беше казала майката на Григорий в деня, когато умря. „Вече можеш да почиваш в мир, майко“, рече си Григорий.

Керенски стискаше ръката на великия княз и казваше нещо помпозно, но Григорий не слушаше.

„Направихме го“, мислеше той. „Направихме революция. Свалихме царя.“

VII

В Берлин Ото фон Улрих отвори голяма бутилка шампанско Перие Жуе от 1892 година.

Фон Улрихови бяха поканили семейство фон дер Хелбард на обяд. Конрад, бащата на Моника, беше граф, а майка й — графиня. Графиня Ева фон дер Хелбард беше внушителна жена със сива коса в сложна фризура. Преди обед тя задържа Валтер и му съобщи, че Моника е завършена цигуларка и е била на първо място в училище по всички предмети. С крайчеца на окото си Валтер забеляза как баща му говори с Моника и предположи, че и тя получава доклад за училищното му образование.

Дразнеше се от постоянството, с което родителите му се мъчеха да му натрапят Моника. А обстоятелството, че той самият беше силно привлечен от нея, само влошаваше нещата. Моника беше и умна, и красива. Косите й винаги бяха грижливо фризирани, но Валтер не можеше да се въздържи да си представи как вечер тя ги разпуска и тръсва глава, за да освободи къдриците. Напоследък установяваше, че от време на време му е трудно да си представи Мод.

Сега Ото вдигна чашата си.

— Сбогом на царя! — рече той.

— Изненадан съм от теб, татко — раздразнително отговори Валтер. — Наистина ли празнуваш свалянето на един законен монарх от тълпа фабрични работници и метежни войници?

Лицето на Ото пламна. Грета, сестрата на Валтер, утешително потупа ръката на баща им.

— Не обръщай внимание, тате. Валтер приказва така, за да те дразни.

— Запознах се с цар Николай, докато работех в нашето посолство в Петербург — каза Конрад.

— И какво беше мнението Ви за него, господине? — попита Валтер.

Моника отговори вместо баща си. Усмихна се съзаклятнически на Валтер и рече:

— Тате казваше, че ако е бил роден с друго положение в обществото, царят е можел с известно усърдие да стане компетентен пощальон.

— Това е трагедията на наследствената монархия — обърна се Валтер към баща си. — Но ти сигурно не одобряваш демокрацията в Русия.

— Демокрация ли? — иронично отвърна Ото. — Ще видим. Знаем само, че новият премиер е либерален аристократ.

— Смяташ ли, че княз Лвов ще опита да сключи мир с нас? — попита Моника Валтер.

Това беше най-важният въпрос.

— Надявам се — отговори Валтер, докато се мъчеше да не зяпа гърдите на Моника. — Ако всички наши войски от източния фронт могат да се прехвърлят във Франция, ще победим Съюзниците.

Моника вдигна чашата си и погледна Валтер в очите над ръба й.

— Тогава да пием за това — рече тя.

В един студен влажен окоп в североизточна Франция взводът на Били пиеше джин.

Бутилката беше предоставена от Робин Мортимър, разжалвания офицер.

— Пазех си го — рече той.

— Е, направо ме нокаутира с перце — отвърна Били, използвайки един от изразите на Милдред. Мортимър беше начумерен тип и никога не се беше чуло и видяло да е черпил някого.

Мортимър наля джин в канчетата им.

— Хайде, за проклетата революция — каза той и всички отпиха. После подадоха канчетата за допълване.

Били беше въодушевен още преди да пийне джина. Русите доказаха, че все още е възможно властта на тираните да бъде отхвърлена.

Войниците пееха „Червено знаме“, когато граф Фицхърбърт докуцука зад насипа, газейки в калта. Вече беше полковник и беше по-надменен от всякога.

— Тишина, войници! — провикна се той.

Пеенето постепенно стихна.

— Празнуваме свалянето на руския цар! — обясни Били.

Фиц ядно отвърна:

— Той беше законен владетел и онези, които го свалиха, са престъпници. Без повече песни.

Презрението на Били към Фиц се засили още малко.

— Царят беше тиранин, който изби хиляди свои поданици и днес всички цивилизовани хора ликуват.

Фиц го огледа по-отблизо. Вече не носеше превръзка, но левият му клепач си остана отпуснат.

— Сержант Уилямс. Трябваше и сам да се досетя. Познавам те. Познавам и семейството ти.

„И още как“, рече си Били.

— Сестра ти агитира за мир.

— Вашата сестра също — отвърна Били и Робин Мортимър се разсмя неудържимо, после внезапно млъкна.

Фиц се обърна към Били.

— Още една дума на неподчинение и отиваш на съд.

— Виноват, господин полковник — отговори Били.

— Сега всички се успокойте. И никакви песни.

— Да живее революцията — тихо каза Били.

Фиц се престори, че не чува.

В Лондон княгиня Беа извика:

— Не!

— Помъчи се да запазиш спокойствие — рече Мод, която току-що й бе съобщила новината.

— Не могат! — викаше Беа. — Не могат да накарат обичния ни цар да абдикира! Той е баща на народа!

— Може би така е най-добре…

— Не ти вярвам! Това е злостна лъжа!

Вратата се отвори и Граут надникна с тревожно изражение.

Беа грабна една японска ваза със сухи цветя и я захвърли в другия край на стаята. Тя се удари в стената и се пръсна.

Мод потупваше Беа по рамото и нареждаше:

— Спокойно, спокойно.

Не знаеше какво друго да прави. На нея самата й беше приятно, че царят е свален, но в същото време съчувстваше на Беа, за която цял един начин на живот беше разрушен.

Граут шавна с пръст и една уплашена прислужничка влезе в стаята. Икономът посочи счупената ваза и жената почна да събира парчетата.

Съдовете за чая бяха сервирани — чаши, чинийки, чайници, канички с мляко и сметана, захарници. Беа със замах помете всичко на пода.

— Революционерите ще избият всички!

Икономът коленичи и почна да чисти.

— Не се вълнувай — каза Мод.

Беа заплака.

— Горката царица! И децата! Какво ще стане с тях?

— Може би трябва да полегнеш за малко — рече Мод. — Ела, ще те заведа в стаята ти.

Тя улови Беа за лакътя и княгинята се остави да я отведе.

— Това е краят на всичко — хлипаше Беа.

— Нищо, нищо. Може би е едно ново начало.

Етел и Бърни бяха в Абъроуен. За тях това беше нещо като меден месец. Етел с удоволствие показваше на Бърни местата от своето детство: входа на мината, параклиса, училището. Дори го разходи из Тай Гуин — Фиц и Беа не бяха тук — макар че не го заведе в апартамента Гардения.

Бяха отседнали у семейство Грифитс, които отново предложиха на Етел стаята на Томи, и така не се наложи да притесняват дядо. Седяха в кухнята на госпожа Грифитс, когато мъжът й Лен, атеист и социалист революционер, нахълта с вестник в ръка.

— Царят е абдикирал! — съобщи той.

Всички завикаха и заръкопляскаха. Цяла седмица научаваха за вълненията в Петроград и Етел се питаше как ще свърши всичко.

— Кой е поел властта? — попита Бърни.

— Временно правителство начело с княз Лвов — отговори Лен.

— Не е голяма победа за социализма значи — рече Бърни.

— Не е.

— Горе главата, момчета, нещата стават едно по едно! — намеси се Етел. — Да идем в Двете корони да го отпразнуваме. Ще оставя Лойд у госпожа Понти за малко.

Жените си сложиха шапките и всички отидоха в кръчмата. Само за час заведението се препълни. Етел с изумление видя, че идват и родителите й. Госпожа Грифитс също ги забеляза и попита:

— Какво правят те тук, по дяволите?

След няколко минути таткото на Етел стъпи на един стол и призова за тишина.

— Знам, че някои от вас са изненадани да ме видят тук, обаче специалните случаи изискват специални действия. — Той показа една халба. — Не съм изменил на навиците си, но стопанинът беше така добър да ми предложи чаша чешмяна вода. — Всички се разсмяха. — Тук съм, за да споделя с моите съседи победата в Русия. — Вдигна чашата. — Наздраве за революцията!

Всички поздравиха и отпиха.

— Добре! Тате в Двете корони! Не допусках, че ще го доживея заключи Етел.

В свръхмодерната къща на Йосиф Вялов в Бъфало Лев Пешков си наля питие от барчето. Вече не пиеше водка. Като поживя с богатия си тъст, той разви вкус към шотландското уиски. Харесваше му да го пие по американски, с бучки лед.

На Лев не му беше приятно да живее с тъстовете. Би предпочел двамата с Олга да имат собствено жилище. Но Олга искаше да останат, а баща й плащаше за всичко. Докато не разполагаше със свои пари, Лев беше затворен тук.

Йосиф четеше вестник, а Лена шиеше. Лев вдигна чашата.

— Да живее революцията! — бодро рече той.

— Мери си приказките — отвърна Йосиф. — Революцията ще се отрази зле на бизнеса.

Влезе Олга.

— Скъпи, налей ми чаша шери, моля те — каза тя.

Лев потисна въздишката си. Олга обичаше да го кара да върши такива дреболии, а той не можеше да й откаже пред родителите й. Наля сладкото шери в малка чашка и й я поднесе, покланяйки се като келнер. Тя се усмихна сладко и не разбра иронията.

Лев отпи глътка уиски и се наслади на изгарящия му вкус.

— Мъчно ми е за горката царица и децата й. Какво ще правят? — каза госпожа Вялова.

— Няма да се учудя, ако тълпата избие всички — отговори Йосиф.

— Бедничките. Какво толкова е направил царят на революционерите, та да заслужи всичко това?

— Аз мога да отговоря — намеси се Лев. Знаеше, че трябва да премълчи, но не можа, особено след като уискито сгря вътрешностите му. — Когато бях на единадесет години, фабриката, където работеше майка ми, излезе на стачка.

Госпожа Вялова зацъка с език. Тя не вярваше в стачките.

— Полицията залови всички деца на стачниците. Никога няма да го забравя. Бях ужасен.

— Защо им е трябвало да правят подобно нещо? — попита госпожа Вялова.

— Полицаите набиха всички ни — отговори Лев. — С пръчки, по дупетата. За да дадат урок на родителите ни.

Госпожа Вялова пребледня. Тя не можеше да понася жестокости към деца или животни.

— Ето това направиха царят и неговият режим на мен, майко — довърши Лев и тракна бучките лед в чашата си. — Затова пия за революцията.

— Какво мислиш, Гас? — попита президентът Уилсън. — Ти си единственият човек тук, който наистина е бил в Петроград. Какво ще стане?

— Не ми е приятно да звуча като чиновник от Държавния департамент, но нещата могат да се развият в различни посоки — отговори Гас.

Президентът се разсмя. Намираха се в Овалния кабинет, Уилсън седеше зад писалището, а Гас стоеше пред него.

— Хайде — подкани го Уилсън. — Предположи. Ще излязат ли русите от войната или не? Това е най-важният въпрос тази година.

— Добре. Всички министри в новото правителство са от партии, в чиито имена се съдържат страховити думи като социалистическа или революционна, но всъщност са предприемачи и професионалисти от средната класа. Това, което те наистина искат, е буржоазна революция, която да им даде свободата да развият индустрията и търговията. Но народът иска хляб, мир и земя. Хляб за работниците, мир за войниците и земя за селяните. Нито едно от тези неща не е истински привлекателно за Лвов и Керенски. Следователно, за да отговоря на въпроса, мисля, че правителството на Лвов ще опита да постигне постепенна промяна. По-точно, ще продължи участието във войната. Но работниците няма да са доволни.

— И кой ще победи в крайна сметка?

Гас си спомни пътуването до Петербург и мъжа, който показа как се отлива локомотивно колело в мръсната и порутена леярна на Путиловия завод. По-късно Гас се беше натъкнал на същия човек в схватка с полицай заради едно момиче. Не можеше да си спомни името му, но и сега си го представяше — широките му рамене, силните му ръце с един отрязан пръст, и най-вече сините му очи, които гледаха пламенно и решително.

— Руският народ — отговори Гас. — Те ще победят накрая.

I

В един мек пролетен ден Валтер се разхождаше с Моника из градината на дома на фон дер Хелбард в Берлин. Къщата беше голяма и градината беше просторна, с павилион за тенис, писта за боулинг, място за езда и детска площадка с люлки и пързалка. Валтер си спомни как е идвал тук като дете и градината му се е струвала рай. Днес обаче това не беше идилично място за игра. Всички коне, с изключение на най-старите, бяха реквизирани от армията. Пилци дращеха по плочите на терасата. Майката на Моника угояваше прасе в павилиона. На боулинга пасяха кози и се носеше мълва, че графинята лично ги дои.

Но старите дървета се раззеленяваха, слънцето грееше и Валтер се беше съблякъл по риза и жилетка и беше преметнал сакото си през рамо. Майка му би останала недоволна, че се е разсъблякъл толкова, но сега тя беше в къщата и клюкарстваше с графинята. Грета беше излязла да се разхожда с Валтер и Моника, обаче си измисли някакво извинение и ги остави сами — още нещо, което госпожа фон Улрих не би одобрила, поне на теория.

Моника имаше куче на име Пиер. Беше обикновен пудел с дълги крака, грациозен, с гъста и къдрава ръждивокафява козина и светлокафяви очи. Валтер не можеше да не си мисли, че кучето прилича малко на стопанката си, колкото и красива да бе тя.

Харесваше му как Моника се отнася с кучето. Не го глезеше, не го хранеше с огризки и не му говореше лигаво, както правеха някои момичета. Просто го оставяше да ходи подире й и от време на време му хвърляше една стара топка за тенис, за да й я донесе.

— Голямо разочарование от русите — каза тя.

Валтер кимна. Правителството на княз Лвов беше обявило, че русия ще продължи участието си във войната. Източният фронт на Германия нямаше да се облекчи и нямаше да има подкрепления за Франция. Войната щеше да продължи да се точи.

— Единствената ни надежда е правителството на Лвов да падне и мирната фракция да дойде на власт — отговори Валтер.

— Възможно ли е?

— Трудно е да се прецени. Левите революционери все още искат хляб, мир и земя. Правителството обеща демократични избори за учредително събрание. Но кой ще спечели?

Валтер взе една пръчка и я хвърли на Пиер. Кучето излетя сред нея и гордо я донесе. Валтер се наведе да го потупа по главата и когато се изправи, Моника стоеше много близо до него.

— Харесвам те, Валтер — каза тя, а кехлибарените й очи го гледаха открито. — Имам чувството, че винаги ще имаме за какво да говорим.

Валтер имаше същото чувство и знаеше, че ако опита да я целуне, тя ще му позволи.

Отстъпи назад и отговори:

— И аз те харесвам. Харесвам и кучето ти. — Засмя се, за да покаже, че се шегува.

Въпреки това виждаше, че Моника е наранена. Тя прехапа устна и се извърна. Беше проявила възможно най-голямата дързост, която можеше да си позволи едно добре възпитано момиче, а той я отблъскваше.

Продължиха да се разхождат. След дълго мълчание Моника Каза:

— Питам се каква ли е твоята тайна.

„Божичко“, рече си Валтер, „проницателна е.“

— Нямам тайни — излъга той. — А ти?

— Нищо, което си струва да се споделя. — Тя се пресегна и почисти нещо от рамото му. — Пчела.

— Твърде рано е за пчели.

— Може би и лятото ще дойде рано.

— Не е чак толкова топло.

Моника се престори, че потръпва.

— Прав си. Хладно е. Би ли ми донесъл нещо да се наметна? Ако отидеш в кухнята и помолиш прислужницата, тя ще намери.

— Разбира се.

Не беше хладно, но възпитаните мъже никога не отказваха подобни молби, колкото и да бяха капризни. Моника очевидно искаше да остане за малко сама. Валтер тръгна към къщата. Трябваше да я отблъсне, но му беше мъчно, че я наранява. Двамата наистина си подхождаха — майките им бяха съвършено прави — и очевидно Моника не можеше да разбере защо той продължава да я отблъсква.

Влезе в къщата и слезе по задните стълби в сутерена, където откри една възрастна камериерка с черна рокля и дантелена шапчица. Жената отиде да намери шал.

Валтер изчака в салона. Къщата беше обзаведена в модерния Югендщил, който слагаше край на обичания от неговите родители рококо и даваше предпочитание на добре осветените помещения в меки цветове. Салонът имаше колони, беше облицован в хладен сив мрамор и беше застлан със светъл килим.

На Валтер му се струваше, че Мод е на милиони километри от него, на друга планета. И в известен смисъл това беше истина, понеже предвоенният свят никога нямаше да се върне. Не беше виждал съпругата си и нямаше вести от нея вече от почти три години. Може би никога повече нямаше да я срещне. Макар образът й да не избледняваше в ума му — той никога нямаше да забрави страстта им — Валтер с притеснение беше установил, че вече не помни дребните подробности от времето с нея: как беше облечена, къде се намираха, когато се целуваха или се държаха за ръце или какво ядяха и пиеха и за какво разговаряха на всички онези безкрайно подобни лондонски увеселения. Понякога му минаваше мисълта, че войната в известен смисъл ги е развела. Но пропъждаше това хрумване — то беше срамно и нелоялно.

Прислужницата донесе жълт кашмирен шал. Валтер се върна при Моника, която седеше на един пън с Пиер в краката си. Валтер й подаде шала и тя обгърна раменете си с него. Цветът й подхождаше — караше очите й да блестят и кожата й да сияе.

Изразът на лицето й беше особен. Подаде му портфейл.

— Трябва да е паднал от сакото ти.

— О, благодаря.

Валтер прибра портфейла във вътрешния джоб на сакото, което още носеше провесено на рамото си.

— Да се връщаме в къщата — предложи Моника.

— Както искаш.

Настроението й се беше променило. Може би просто беше решила да се откаже от Валтер. Или беше станало нещо друго?

Плашеща мисъл мина през ума на Валтер. Портфейлът му наистина ли беше паднал? Или тя го беше измъкнала като джебчийка когато беше пропъдила онази съмнителна пчела от рамото му?

— Моника — подхвана той, спря и се обърна с лице към нея, — ти надзърна ли в портфейла ми?

— Ти каза, че нямаш тайни — отговори тя и се изчерви силно.

Трябва да беше видяла изрезката от вестник с текста „Лейди Мод винаги се облича по последната мода.“

— Крайно невъзпитано от твоя страна — ядосано каза Валтер. Ядосваше се преди всичко на себе си. Не трябваше да пази тази обвиняваща снимка. Щом Моника можеше да разбере значението й, значи и други можеха. И тогава той щеше да бъде опозорен и изхвърлен от армията. Можеха да го обвинят в измяна и да го хвърлят в затвора или дори да го застрелят.

Постъпил беше глупаво. Но знаеше, че няма да изхвърли снимката. Само това имаше от Мод.

Моника положи длан на ръката му.

— Никога през живота си не съм правила подобно нещо и се срамувам. Но трябва да разбереш, че бях отчаяна. Валтер, бих могла да се влюбя в теб така лесно и знам, че и ти би могъл да ме обикнеш — виждам го в очите ти и в усмивката ти, когато ме видиш. А ти нищо не ми каза! — Тя се просълзи. — Това направо ме влудяваше.

— Съжалявам за това. — Валтер вече не беше ядосан. Моника беше минала границите на приличието и беше разкрила сърцето си пред него. Много му беше мъчно за нея, мъчно му беше и за двама им.

— Просто трябваше да разбера защо продължаваш да се отвръщащ от мен. Сега, естествено, знам. Тя е красива. Дори малко прилича на мен. — Моника изтри сълзите си. — Намерила те е преди мен, това е всичко. — Взря се във Валтер с проницателните си лешникови очи. — Предполагам, че сте сгодени.

Валтер не можеше да лъже някого, който е бил толкова честен с него. Не знаеше какво да каже.

Моника отгатна причината за колебанието му.

— Боже мой! Женени сте, нали?

Това беше катастрофа.

— Ако някой друг разбере, ще съм в голяма беда.

— Знам.

— Надявам се, че мога да ти имам доверие?

— Как можеш да питаш? Ти си най-добрият мъж, когото съм срещала. Няма да направя нищо, което би ти навредило. Никога няма да кажа и една дума.

— Благодаря ти. Знам, че ще спазиш обещанието си.

Моника погледна настрани и пропъди сълзите си.

— Да влизаме.

В преддверието каза:

— Ти върви. Трябва да си наплискам лицето.

— Добре.

— Надявам се… — гласът й се задави в плач. — Надявам се тя да знае колко е щастлива — прошепна Моника. После се обърна и тихо влезе в някаква стая.

Валтер облече сакото си, овладя се и се качи по мраморното стълбище. Салонът беше издържан в същия ненатрапчив стил, в светло дърво и бледи синьо-зелени завеси. „Родителите на Моника имат по-добър вкус от моите“, реши той.

Майка му го погледна и начаса разбра, че нещо не е наред.

— Къде е Моника? — остро попита тя.

Валтер вдигна вежда. Не беше присъщо на майка му да задава въпроси, чийто отговор можеше да е „Отиде до тоалетната“. Очевидно беше напрегната.

— Ще се присъедини към нас след няколко минути — отговори той тихо.

— Погледни това — обади се Ото и размаха лист. — От кабинета на Цимерман току-що ми го пратиха за коментар. Онези руски революционери искат да минат през Германия. Що за нахалство! — Вече беше пийнал няколко чашки шнапс и се намираше в малко енергично настроение.

Валтер вежливо запита:

— Кои ще да са тези революционери, татко? — Всъщност не го беше грижа, но се радваше, че получи тема за разговор.

— Онези в Цюрих! Мартов и Ленин и пасмината им. Предполага се, че сега, когато свалиха царя, в Русия има свобода на словото, и те искат да си идат у дома. Но не могат да се доберат дотам!

Конрад фон дер Хелбард, бащата на Моника, замислено рече:

— Сигурно не могат. Няма как да стигнат от Швейцария до Русия, без да минат през Германия — всяко друго трасе по суша би ги принудило да минават през бойно поле. Но все още има параходи от Англия през Северно море до Швеция, нали?

— Има — отвърна Валтер, — но те няма да рискуват да минат оттам. Британците задържаха Троцки и Бухарин. А през Франция или Италия ще е още по-лошо.

— Значи не могат да мръднат! — победоносно заяви Ото.

— Татко, какъв съвет ще дадеш на външния министър Цимерман? — попита Валтер.

— Да откаже, разбира се. Не искаме тази зараза да тръгне и по нашия народ. Кой знае какви неприятности ще забъркат тези дяволи в Германия.

— Ленин и Мартов — умислено рече Валтер. — Мартов е меншевик, обаче Ленин е болшевик. — Немското разузнаване живо се интересуваше от руските революционери.

— Болшевики, меншевики, социалисти, революционери, всичките са еднакви — отвърна Ото.

— Не, не са. Болшевиките са най-крайни.

— Още по-добра причина да ги държим по-далеч от нашата страна — сърцато се намеси майката на Моника.

Валтер не обърна внимание.

— По-важното е, че болшевиките зад граница са по принцип по-крайни от болшевиките в Русия. Петербургските болшевики подкрепят правителството на княз Лвов, докато другарите им в Цюрих — не.

— Откъде знаеш такива неща? — попита Грета.

Валтер знаеше, понеже четеше докладите на немските шпиони в Швейцария, които прихващаха пощата на революционерите.

Но отговори друго.

— Преди няколко дни в Цюрих Ленин държа реч, в която отхвърли временното правителство.

Ото презрително изсумтя, но Конрад фон дер Хелбард се приведе напред.

— Какво сте си наумили, млади човече?

— Като отказваме на революционерите разрешение да минат през Германия, ние защитаваме Русия от техните подривни идеи — отговори Валтер.

— Обясни, моля те — озадачено каза майка му.

— Предлагам ние да помогнем на тези опасни хора да се върнат у дома. Веднъж озовали се там, те или ще опитат да подкопаят руското правителство и така ще унищожат възможността му да води война, или ще вземат властта и ще сключат мир. И в двата случая Германия печели.

Всички помълчаха и обмислиха чутото. После Ото шумно се разсмя и плесна с ръце:

— Ето това е моят син! Все пак у него има нещо от стареца!

II

Удивителните знаци трябваше да създадат у цензора на пощите впечатлението, че авторът е прекалено емоционално момиче. Въпреки че беше в неутрална Швейцария, Валтер внимаваше да не би текстът на писмото да посочи изпращателя или получателя.

Ако някой цензор си загубеше времето да чете дотук, щеше да заключи, че писмото е от някоя лесбийка до любовницата й. До същото заключение щеше да стигне и всеки, прочел писмото в Англия. Това едва ли беше важно — несъмнено Мод, феминистка и неомъжена на двадесет и шест годишна възраст, вече я подозираха в такива наклонности.

Швеция, както и Швейцария, бе неутрална страна с редовни пощенски съобщения с Англия.

III

Съединените щати обявиха война на Германия на шести април, петък, 1917 година.

Валтер го беше очаквал, но при все това почувства силата на удара. Америка беше богата, изпълнена със сила и демократична — той не можеше да си представи по-опасен враг. Сега единствената надежда беше, че Русия ще рухне и ще даде на Германия възможност да победи на Западния фронт преди американците да са имали време да подготвят войските си.

Три дни по-късно тридесет и двама руски революционери-емигранти се срещнаха в хотел Церингерхоф в Цюрих — мъже, жени и едно дете, четиригодишно момче на име Роберт. Тръгнаха оттам към бароковия свод на железопътната гара, за да се качат на влака за дома.

Валтер се притесняваше, че няма да потеглят. Мартов, водачът на меншевиките, отказа да напусне без разрешение от временното правителство — странно почтително отношение за революционер. Разрешение нямаше, но Ленин и болшевиките решиха да пътуват независимо от това. Валтер много желаеше пътят да не е препречван от препятствия, придружи групичката до гарата на брега на реката и се натовари на влака заедно с тях.

„Ето го и тайното оръжие на Германия“, помисли си Валтер — „тридесет и двама недоволници и неудачници, които искат да свалят от власт руското правителство. Господ да ни е на помощ.“

Владимир Илич Улянов, известен като Ленин, беше на четиридесет и шест — дребен, набит човек, облечен спретнато, но не елегантно; твърде зает, за да губи време за стил. Навремето червенокос, беше оплешивял рано и сега имаше бляскаво кубе с венче отстрани и грижливо оформена вандайкова брадица, рижо-сива. При първата среща Валтер не се впечатли от него — Ленин не беше нито чаровен, нито хубав.

Валтер се представяше за дребен чиновник от външното министерство, натоварен да уреди всички практически подробности по пътуването на болшевиките през Германия. Ленин го беше огледал преценяващо и явно беше отгатнал, че всъщност германецът е някакъв разузнавач.

Отпътуваха за Шафхаузен, на границата, където се прехвърлиха на германски влак. Всички поназнайваха немски, понеже бяха живели в немскоезичната част на Швейцария. Ленин говореше езика добре. Валтер научи, че човекът е забележителен лингвист. Френският му беше добър, английският — поносим, а Аристотел четеше на гръцки. Представата на Ленин за почивка беше да поседи час-два с речник в ръка.

В Готмадинген отново се прехвърлиха на влак с предварително запечатан вагон, все едно бяха преносители на някаква заразна болест. Три от четирите врати бяха затворени и заключени. Четвъртата врата се намираше до спалното купе на Валтер. Целта беше да се успокоят тревожните германски власти, макар да не беше нужно: русите нямаха желание да бягат, те искаха да се върнат у дома.

Ленин и съпругата му Надя имаха отделно купе, докато останалите бяха разделени по четирима. „Толкова за равенството“ — цинично си рече Валтер.

Докато влакът пресичаше Германия от юг на север, Валтер започна да долавя силата на характера под безличната външност на Ленин. Ленин не се интересуваше от храна, напитки, удобства или притежания. Политиката поглъщаше дните му. Винаги спореше за политика, пишеше за политика или мислеше за политика и си водеше бележки. Валтер забеляза, че в споровете Ленин винаги знаеше повече от другарите си и беше обмислил нещата по-продължително и по-усърдно от тях — освен ако предметът на разговора нямаше нищо общо с Русия или с политиката. В тези случаи Ленин беше по-скоро зле осведомен.

Беше същински сухар. Първата вечер в съседното купе очилатият младеж Карл Радек разказваше вицове:

— Някакъв човек бил арестуван, понеже казал „Николай е тъпак“. Заоправдавал се пред полицая „Имах предвид друг Николай, не нашия любим цар“. Полицаят отговорил: „Лъжец! Щом казваш тъпак, явно имаш предвид царя!“

Спътниците на Радек се запревиваха от смях. Ленин излезе от купето си като буреносен облак и им нареди да пазят тишина.

Той не харесваше и пушенето. Той самият беше отказал цигарите по настояване на майка си преди тридесет години. От уважение към него, хората пушеха в тоалетната в дъното на вагона. Понеже тоалетната беше само една за тридесет и двама човека, това доведе до опашки и препирни. Ленин впрегна внушителния си ум в решаването на този проблем. Наряза хартия и издаде на всеки два вида билетчета — едни за ползване на тоалетната по предназначение и по-малко на брой — за пушене. Това намали опашките и прекрати караниците. На Валтер му беше забавно. Системата проработи и всички бяха доволни, обаче нямаше разговор, нямаше и опит за колективно вземане на решение. В тази група Ленин беше един добронамерен диктатор. Ако някога спечелеше истинска власт, и Руската империя ли щеше да управлява по същия начин?

А дали щеше да спечели властта? Ако не, то Валтер си губеше времето.

Можа да измисли само един начин да подобри изгледите пред Ленин и напрегна ума си да направи нещо по въпроса.

Слезе от влака в Берлин и каза, че ще се върне при русите за остатъка от пътуването.

— Не се бавете — обади се някой. — Потегляме отново след час.

— Ще бързам — отговори Валтер. Влакът щеше да тръгне когато той каже, но русите не знаеха това.

Вагонът се намираше на един от резервните коловози на Потсдамската гара и на Валтер му трябваха само няколко минути пеш, за да стигне до външното министерство на „Вилхелмщрасе“ 76, в сърцето на стария Берлин. В просторния кабинет на баща му имаше грамадно махагоново писалище, портрет на кайзера и остъклен шкаф с колекцията на Ото, включително кремавата керамична фруктиера от осемнадесети век, която той купи при последното пътуване до Лондон. Както Валтер се беше надявал, Ото беше тук.

— Няма съмнение относно убежденията на Ленин — каза му той, докато пиеха кафе. — Казва, че са се отървали от последния символ на потисничеството, царя, без да променят руското общество. Работниците не успели да завземат властта: буржоазията още контролирала всичко. На всичко отгоре, по някаква причина Ленин лично мрази Керенски.

— А може ли да свали временното правителство?

Валтер безпомощно разпери ръце.

— Той е много интелигентен, решителен и роден водач. Никога не върши нищо друго, освен да работи. Болшевиките обаче са само поредната партийка сред онези десетина или повече, които се домогват до властта, и няма как да се прецени коя ще надделее.

— Следователно цялото това усилие може и да е било напразно.

— Освен ако не направим нещо да помогнем на болшевиките да спечелят.

— Например?

Валтер пое дълбоко дъх.

— Да им дадем пари.

— Какво? — Ото беше потресен. — Правителството на Германия да дава пари на социалисти революционери?

— Предлагам сто хиляди рубли като начало — спокойно отвърна Валтер. — За предпочитане в златни монети от по десет рубли, ако можеш да намериш.

— Кайзерът никога няма да се съгласи.

— Налага ли се да му казваме? Цимерман може да одобри по силата на министерския си пост.

— Той не би направил такова нещо.

— Сигурен ли си?

Ото дълго мълча, гледа Валтер и мисли.

Накрая каза:

— Ще го попитам.

IV

След три дни във влака русите напуснаха Германия. В Засниц, на морския бряг, си купиха билети за ферибота Кралица Виктоия, който да ги откара през Балтийско море към южния край на Швеция. Валтер пътуваше с тях. Плаването беше тежко и всички имаха морска болест с изключение на Ленин, Радек и Зиновиев, които ядно спореха за политика на палубата и явно не обръщаха внимание на неспокойното море.

Взеха нощния влак до Стокхолм, където кметът-социалист ги посрещна със закуска. Валтер си запази стая в Гранд Хотел с надеждата да намери писмо от Мод. Нямаше нищо.

Беше толкова разочарован, че му идеше да се хвърли в студената вода на залива. Единствената му възможност да се свърже с нея след почти три години и нищо не се получи. Беше ли получила писмото му въобще?

Тормозеха го неприятни фантазии. Дали все още го обичаше? Беше ли го забравила? Може би в живота й имаше друг мъж? Намираше се в пълно неведение.

Радек и добре облечените шведски социалисти заведоха Ленин — донякъде против волята му — до щанда за мъжка мода на универсалния магазин ПУБ. Подкованите му туристически обуща изчезнаха. Той се сдоби с палто с кадифена яка и нова шапка.

— Сега — заяви Радек — поне е облечен като някой, който да може да стои начело на хората си.

Същата вечер с падането на нощта русите отидоха на гарата, за да се натоварят на друг влак за Финландия. Валтер щеше да остави групата тук, но отиде с тях до гарата. Преди потеглянето на влака се срещна с Ленин.

Седяха в едно от купетата под мъждива електрическа светлина, която се отразяваше в плешивата глава на Ленин. Валтер бе напрегнат. Трябваше да се справи. Беше сигурен, че няма смисъл да моли Ленин. Той не можеше и да бъде заплашван. Само хладната логика би го убедила.

Валтер беше подготвил речта си.

— Германското правителство ви помага да се завърнете в родината си — каза той. — Вие сте наясно, че не го вършим поради благосклонност.

Ленин го прекъсна на отличен немски език.

— Вие смятате, че това ще бъде в ущърб на Русия! — изръмжа той.

Валтер не отрече:

— И все пак вие приехте помощта ни.

— В името на революцията! Това е единственият критерий за добро и лошо.

— Очаквах да го кажете.

Валтер носеше тежък куфар и шумно го пусна на пода на вагона.

— В двойното дъно на този куфар ще намерите сто хиляди рубли в банкноти и монети.

— Какво?

Ленин обикновено беше невъзмутим, но сега изглеждаше сащисан.

— За какво?

— За вас.

Ленин се засегна.

— Подкуп? — гневно запита той.

— Със сигурност не — отговори Валтер. — Не е необходимо да Ви подкупваме. Целите Ви са същите като нашите. Вие призовахте за отстраняване ва временното правителство и за край на войната.

— За какво тогава?

— За пропаганда. За да Ви улеснят да разпространявате посланието си. Това е посланието, което и ние бихме желали да разнесем. Мир между Германия и Русия.

— За да можете да спечелите своята капиталистическо-империалистическа война срещу Франция!

— Както вече казах, не Ви помагаме от благосклонност — а Вие и не бихте разчитал на това. Това е практическа политика и нищо повече. Засега интересите Ви съвпадат с нашите.

Ленин изглеждаше както когато Радек настояваше да му купи нови дрехи — не харесваше предложението, но не можеше да отрече, че е разумно.

Валтер каза:

— Ще Ви даваме приблизително същата сума веднъж месечно — разбира се, докато продължавате да се борите за мир.

Настъпи дълго мълчание.

Валтер продължи:

— Твърдите, че успехът на революцията е единственият критерий за добро и лошо. Щом е така, трябва да вземете парите.

На перона изсвири някаква свирка.

Валтер стана.

— Трябва да се разделим. Довиждане и успех.

Ленин погледна куфара на пода и не отговори, Валтер излезе от купето и слезе от влака.

Обърна се и погледна към прозореца на купето на Ленин. Почти очакваше прозорецът да се отвори и куфарът да изхвърчи от него.

Чу се още едно изсвирване. Вагоните се разтърсиха и потеглиха; влакът излезе от гарата, натоварен с Ленин, другите руски емигранти и парите.

Валтер извади кърпичката от вътрешния джоб на палтото си и обърса чело. Потеше се въпреки студа.

V

Валтер вървеше от гарата по крайбрежния булевард към Гранд Хотел. Беше тъмно и от Балтийско море духаше студен източен вятър. Трябваше да се радва — бе подкупил Ленин! Вместо това имаше усещането, че всичко е напразно. Освен това беше по-потиснат от обичайното от мълчанието на Мод. Имаше поне десет възможни причини да не му изпрати писмо. Не трябваше да си представя най-лошото. Ала той самият беше стигнал достатъчно близо до това да се влюби в Моника. Защо тогава и с Мод да не се случи нещо подобно? Не можеше да не си мисли, че тя го е забравила.

Реши тази вечер да се напие.

На рецепцията на хотела го очакваше машинописна бележка: „Моля, отбийте се в апартамент 201, където някой има съобщение за Вас“. Валтер предположи, че го очаква някой чиновник от външното министерство. Може да бяха променили мнението си относно подкрепата за Ленин. Ако беше така, то бяха закъснели.

Качи се по стълбите и почука на вратата на апартамент 201. Отвътре долетя приглушен глас на немски.

— Да?

— Валтер фон Улрих.

— Влезте, отворено е.

Валтер влезе и затвори вратата. Помещението беше осветено от свещи.

— Някой имал съобщение за мен? — обади се той и се взря в сумрака. Някаква фигура се надигна от стола. Беше жена, застанала с гръб към него. Нещо в нея накара сърцето му да прескочи един удар. Жената се обърна.

Беше Мод.

Валтер зяпна и застина.

— Здравей, Валтер — каза Мод.

После вече не можа да се овладее и се хвърли в прегръдките му.

Познатият й аромат изпълни ноздрите му. Целуна косите й и я погали по гърба. Не можеше да говори, понеже се боеше да не заплаче. Притискаше тялото й и едва успяваше да повярва, че наистина е тя, наистина я прегръща и я докосва — за това беше копнял до болка през последните три години. Мод вдигна поглед към него. Очите й бяха пълни със сълзи. Той се вгледа в лицето й, опивайки се от него. Беше същата, но някак по-различна — по-слаба, с най-фини бръчици под очите, каквито преди нямаше, ала с познатия пронизващ умен поглед.

— „Лицето ми безкрайно дълго гледа, като че искаше да го рисува“10 — каза тя на английски.

Валтер се усмихна.

— Не сме Хамлет и Офелия, затова те моля да не полудяваш.

— Мили Боже, как ми липсваше.

— И ти на мен. Надявах се на писмо. А това! Как успя?

— Обясних на паспортната служба, че смятам да интервюирам скандинавските политици относно правото на глас на жените. После срещнах и вътрешния министър на едно тържество и му казах няколко думи на ухо.

— Как стигна дотук?

— Все още има пътнически параходи.

— Но това е толкова опасно — нашите подводници потапят всички кораби.

— Знам. Поех риска. Бях отчаяна. — Тя отново заплака.

— Ела и седни.

Валтер обгърна с ръка кръста й и я отведе до дивана.

— Не — отвърна Мод, докато сядаха. — Преди войната чакахме твърде дълго. — Взе го за ръка и го поведе през вътрешната врата към спалнята. В камината пращеше огън. — Да не губим повече време. Ела в леглото.

VI

Григорий и Константин участваха в делегацията на Петроградския съвет, която трябваше да посрещне Ленин на Финландската гара късно вечерта в понеделник, шестнадесети април.

Повечето делегати никога не бяха виждали Ленин, който през последните седемнадесет години беше почти непрестанно в изгнание. Григорий беше на единадесет години, когато Ленин напусна страната. Но той беше добре известен не само на Григорий, а и на още хиляди хора, дошли на гарата да го поздравят. „Защо са толкова много?“, питаше се Григорий. Може би и те като него бяха недоволни от временното правителство, отнасяха се с подозрение към буржоазните министри и се гневяха, че войната не свършва.

Финландската гара беше във Виборг, близо до текстилните фабрики и казармата на Първи картечен полк. На площада се тълпеше народ. Григорий не очакваше предателство, но все пак накара Исак да доведе два взвода и няколко бронирани коли за охрана. На покрива на гарата имаше прожектор и някой осветяваше масата хора, чакащи в тъмнината.

Салонът на гарата беше пълен с войници и работници, всички с червени знамена. Свиреше военна музика. Двадесет минути преди полунощ две поделения моряци се строиха на перона като почетна гвардия. Делегатите от съвета крачеха из голямата чакалня, която по-рано се ползваше от царя и семейството му. Григорий обаче излезе на перона и се смеси с тълпата.

Беше почти полунощ, когато Константин посочи нагоре по линията и Григорий забеляза в далечината светлините на влак. Посрещачите се разшумяха нетърпеливо. Влакът влезе в гарата, пусна дим, изсъска и спря. Отпред беше изписан номер 293.

След малко от влака слезе нисък набит мъж с двуредно вълнено палто и мека шапка. Григорий си рече, че това не може да е Ленин — Ленин не може да се облича като господар. Млада жена излезе напред и му поднесе букет, който той прие с неблагодарно въсене. Значи беше Ленин.

Зад него стоеше Лев Каменев, изпратен от болшевишкия Централен комитет да го посрещне на границата, ако възникнат проблеми. Всъщност Ленин влезе в страната безпрепятствено. Каменев даде знак да влязат в чакалнята.

Ленин доста грубо го загърби и се обърна към моряците.

— Другари! — провикна се той. — Вие бяхте измамени! Вие правихте революция, а нейните плодове ви бяха отнети от предателите от временното правителство!

Каменев пребледня. Политиката на почти цялата левица беше да подкрепя правителството, поне временно.

Григорий обаче беше доволен. Той не вярваше в буржоазната демокрация. Разрешеният от царя през 1905 година парламент беше измама и беше лишен от власт, когато вълненията спряха и хората се върнаха на работа. Временното правителство вървеше по същия път.

А сега най-сетне някой се осмеляваше да го каже.

Григорий и Константин последваха Ленин и Каменев в чакалнята. Тълпата започна да влиза подире им, докато вътре не остана място. Председателят на Петроградския съвет Николай Чхеидзе, плешив мъж с мише лице, излезе напред. Стисна ръката на Ленин и каза:

— От името на Петроградския съвет и революцията приветстваме завръщането Ви в Русия. Но…

Григорий се обърна към Константин и въпросително вдигна вежди. Това „но“ му се струваше твърде неуместно в началото на приветствената реч. Константин сви кокалестите си рамене.

— Но ние вярваме, че основната задача на революционната демокрация днес се състои в това да браним революцията от всички атаки… — тук Чхеидзе поспря и после продължи натъртено — … вътрешни или външни.

— Това не е посрещане, а предупреждение — промърмори Константин.

— Вярваме, че за да се постигне това, е нужно не разединение, а съюз на всички революционери. Надяваме се, че в съюз с нас, и вие ще преследвате същите цели.

Някои делегати вежливо изръкопляскаха.

Ленин не бързаше да отговори. Огледа лицата наоколо, после вдигна очи към пищно украсения таван. След това преднамерено обидно обърна гръб на Чхеидзе и заговори на множеството.

— Другари, войници, моряци и работници! — подхвана той, умишлено изключвайки буржоазните парламентаристи. — Поздравявам ви като авангард на световната пролетарска армия. Днес или може би утре европейският империализъм може да рухне. Вашата революция сложи началото на нова епоха. Да живее световната социалистическа революция!

Всички го аплодираха. Григорий беше изумен. Току-що бяха направили революцията в Петроград, а и нейните резултати още бяха под въпрос. Как биха могли да мислят за световна революция? Въпреки това идеята го развълнува. Ленин беше прав — всички трябваше да се обърнат срещу господарите, които бяха пратили толкова много хора на смърт в безсмислената световна война.

Ленин се отдели от делегацията и излезе на гаровия площад.

Посрещачите нададоха рев. Войниците на Исак вдигнаха Ленин върху подсиления покрив на една бронирана кола. Светлината на прожектора спря върху него. Ленин свали шапката си.

Гласът му беше монотонен и джавкащ, обаче думите му бяха наелектризиращи.

— Временното правителство предаде революцията! — викна той.

Хората го приветстваха. Григорий се изненада — не знаеше, че толкова много хора мислят като него.

— Тази война е една хищническа империалистическа война. Ние не искаме да участваме в това срамно империалистическо изтребление на хора. Със събарянето на капитала ние можем да сключим демократичен мир!

Тези думи получиха още по-шумно одобрение.

— Не искаме лъжите и измамите на буржоазния парламент! Единствената възможна форма на управление е съвет на работническите депутати. Всички банки трябва да бъдат национализирани и поставени под управлението на съвета. Всички частни земи трябва да бъдат конфискувани. И всички офицери в армията трябва да бъдат избираеми!

Мнението на Григорий беше съвсем същото и той викаше и махаше заедно с почти всички посрещачи.

— Да живее революцията!

Множеството полудя.

Ленин слезе от покрива на колата и влезе вътре. Машината потегли бавно. Тълпата я обгради и я последва, развяла червените знамена. Военният оркестър се присъедини към процесията и засвири марш.

— Според мен, това е човекът! — заяви Григорий.

— И според мен — отвърна Константин.

Двамата последваха процесията.

I

На дневна светлина нощният клуб Монте Карло изглеждаше ужасно, но Лев Пешков си го обичаше. Дървенията беше изподрана, боята се лющеше, тапицерията беше лекьосана и килимът беше осеян с фасове. За Лев обаче това беше раят. На влизане целуна момичето на гардероба, почерпи портиера с пура и посъветва бармана, който вдигаше някаква каса, да внимава.

Управител на нощен клуб — това беше идеална работа за Лев. Основната му отговорност беше да следи никой да не краде. Лев знаеше как да го направи, тъй като самият той беше крадец. Останалите му задължения се състояха просто в това да се грижи зад бара винаги да има достатъчно пиене и на сцената да свири приличен оркестър. Получаваше заплата, безплатни цигари и всичкото пиене, което можеше да погълне, без да падне. Винаги се обличаше официално и затова се чувстваше като принц. Йосиф Вялов го беше оставил да ръководи заведението както намери за добре. Щом имаше печалба тъстът не проявяваше друг интерес към клуба. Само от време на време се появяваше с приятелчетата си да погледа програмата.

Лев имаше само един проблем — съпругата си.

Олга се беше променила. През лятото на 1915 година в продължение на няколко седмици тя изгаряше за секс и непрестанно жадуваше за тялото на Лев. Но той вече знаеше, че това не е характерно за нея. След като се ожениха, всичко, което той правене не й харесваше. Искаше Лев да се къпе всеки ден, да ползва четка за зъби и да престане да пърди. Не обичаше да танцува, нито да пие. Молеше Лев да не пуши. Никога не посещаваше клуба. Двамата спяха в отделни легла. Казваше му, че е от долен произход.

— Аз наистина съм от долен произход. Нали затова бях шофьор — отговаряше Лев.

Олга продължаваше да е недоволна.

Затова Лев нае Марга.

Сега старата му изгора беше на сцената и репетираше нов номер с оркестъра. Две негърки със забрадки бършеха масите и метяха пода. Марга беше облечена в тясна рокля, а червилото й беше ярко. Лев й беше дал работа като танцьорка, без да знае дали е добра. Оказа се, че Марга е не просто добра — тя беше звезда. В момента пееше дрезгаво някаква неприлична песен — как цяла нощ чака любимият й да дойде: „Чувствам се безпомощна, но заради очакването ми става по-сладко, когато той дойде“.

Лев знаеше отлично какво иска да каже.

Гледа я, докато свърши песента. Марга слезе от сцената и го целуна по бузата. Той взе две бутилки бира и я последва в гримьорната.

— Отлично изпълнение — похвали я на влизане.

— Благодаря. — Марга лапна бутилката и я надигна. Лев гледаше червените й устни. Тя пи дълго. Забеляза, че я наблюдава, преглътна и се усмихна. — Това да ти напомня нещо?

— Можеш да се обзаложиш, че е така.

Лев я прегърна и прокара ръце по тялото й. След няколко минути тя коленичи, разкопча панталоните му и го пое с уста. Много беше добра, най-добрата, която Лев познаваше. Или наистина й доставяше удоволствие, или беше най-добрата актриса в цяла Америка. Той затвори очи и въздъхна от удоволствие.

Вратата се отвори и влезе Йосиф Вялов.

— Значи е вярно! — гневно рече той.

Двама от разбойниците му, Иля и Тео, го последваха в гримьорната.

Лев се уплаши не на шега. Трескаво се мъчеше едновременно да се закопчае и да се извини.

Марга пъргаво се изправи и избърса уста.

— Намирате се в моята гримьорна! — протестира тя.

Вялов отговори:

— А ти се намираш в моя клуб. Но не за дълго. Уволнена си. — После се обърна към Лев. — Щом си женен за дъщеря ми, няма да чукаш прислугата!

— Той не ме чукаше, Вялов, не забеляза ли? — дръзко се обади Марга.

Вялов я удари през устата. Тя извика и падна, а от устните й се процеди кръв.

— Уволних те вече. Изчезвай.

Марга си взе чантата и излезе.

Вялов погледна Лев.

— Задник такъв. Не направих ли достатъчно за тебе?

— Съжалявам, татко.

Лев се ужасяваше от тъста си. Вялов можеше да направи всичко: хората, които не му се нравеха, бяха бити, измъчвани, осакатявани или убивани. Беше безмилостен и не се боеше от закона. Беше могъщ като царя, по своя си начин.

— Не си прави труда да ми казваш, че ти е за пръв път — продължи Вялов. — Чувам слухове за това, откакто те назначих тук.

Лев не каза нищо. Слуховете бяха верни. Имаше и други момичета, но не и след като нае Марга.

— Местя те — рече Вялов.

— Какво искаш да кажеш?

— Махам те от клуба. Тук има прекалено много момичета.

Сърцето на Лев се сви. Обичаше Монте Карло.

— А какво ще правя?

— Долу на пристанището имам една леярна. Там жени не работят. Директорът се разболя, та е в болница. Можеш да наглеждаш предприятието от мое име.

— В леярната? — Лев направо не можеше да повярва. — Аз?

— Работил си в завода на Путилов.

— В конюшните!

— И във въгледобивна мина.

— Пак с конете.

— Е, обстановката ти е позната.

— Да. И я ненавиждам!

— Да съм те питал какво ти харесва? За Бога, току-що те спипах със смъкнати панталони. Имаш късмет, че не стана по-лошо.

Лев млъкна.

— Излизай и се качвай в проклетата кола — нареди Вялов.

Лев излезе от гримьорната и мина през клуба, а Вялов вървете по петите му. Направо не му се вярваше, че си отива завинаги, барманът и гардеробиерката зяпаха, усетили, че нещо не е наред.

— Отговаряш за клуба тази вечер, Иване — обърна се Вялов към бармана.

— Добре, шефе.

Вяловият Пакард Туин Сикс беше паркиран до бордюра. До него гордо стоеше новият шофьор, някакво хлапе от Киев. Завтече се да отвори задната врата. Поне се возя отзад, помисли си Лев.

За утеха си напомни, че живее като руски благородник, ако не и по-добре. Двамата с Олга разполагаха с отделно крило в огромната къща. Богатите американци не държаха толкова слуги, колкото русите, обаче къщите им бяха по-чисти и по-светли от петербургските дворци. Имаха модерни бани, хладилни сандъци, прахосмукачки, парно отопление. Храната беше добра. Вялов не споделяше любовта на руската аристокрация към шампанското, но на малката масичка винаги имаше уиски. А Лев притежаваше шест костюма.

Колчем се почувстваше потиснат от тираничния си тъст, Лев си припомняше старите времена в Петербург — стаята, която делеше с Григорий, евтината водка, тежкият черен хляб и яхнията от ряпа. Припомняше си какъв лукс му се е струвало човек да се вози на трамвай, вместо да ходи пеш навсякъде. Протегна крака в лимузината, погледна копринените си чорапи и лъснатите черни чепици и си рече, че трябва да е благодарен.

Вялов се качи в колата след него и потеглиха към брега. Леярната на Вялов беше като умален модел на Путиловия завод — същите порутени сгради със счупени прозорци, същите високи комини и черен дим, същите опърпани работници с мръсни лица. Лев посърна.

— Нарича се Металопреработващо предприятие на Бъфало, обаче произвежда само едно нещо — обясни Вялов. — Перки. — Колата мина през тесния вход. — Преди войната беше на загуба. Купих го и отрязах заплатите на работниците, за да продължи да върви. Напоследък работата потръгна. Имаме дълъг списък поръчки за витла за самолети и кораби и за вентилатори за двигателите на бронираните коли. Сега хората искат повишение на заплатите, но на мен ми е нужно да си върна част от вложенията, преди да почна да раздавам пари.

Лев се ужасяваше от мисълта да работи тук, обаче страхът му от Вялов беше по-силен, затова не искаше да се проваля. Реши, че няма той да е човекът, повишил заплатите на работниците.

Вялов го разведе из фабриката. На Лев му се щеше да не е облечен в смокинг. Но отвътре предприятието не беше като Путиловия завод. Беше много по-чисто. Наоколо не търчаха деца. Всичко с изключение на пещите работеше с електричество. В Русия дванадесет човека вдигаха с въже локомотивните котли, а тук електрически хаспел вдигаше грамадното корабно витло.

Вялов посочи един плешив мъж с якичка и вратовръзка под работния гащеризон.

— Това е твоят враг. Брайън Хол, секретар на тукашния клон на профсъюза.

Лев огледа Хол. Човекът фиксираше тежка преса, въртейки болт с дълъг гаечен ключ. Изглеждаше сприхав. Когато забеляза Лев и Вялов, ги огледа предизвикателно, сякаш се канеше да ги пита дали не замислят някакви неприятности.

Вялов се постара да надвика шума от разположения наблизо шмиргел.

— Хол, ела тук.

Хол не бързаше. Остави ключа в сандъчето с инструменти, избърса ръцете си с парцал и едва тогава приближи.

— Това е новият ти шеф, Лев Пешков.

— Здрасти — рече Хол и после отново се обърна към Вялов. — Тази сутрин излетя едно парче стомана и поряза лошо Питър Фишър по лицето. Трябваше да го закараме в болница.

— Съжалявам да го чуя — отговори Вялов. — Металообработването е опасно, но никой не е принуден да работи тук.

— Едва не попадна в окото му — тросна се Хол. — Трябва да носим очила.

— Откак съм тук, никой не си е загубил окото.

Хол бързо се ядоса.

— Трябва ли да чакаме някой да ослепее, преди да получим очила?

— Как иначе ще знам, че ви трябват?

— И никога да не е бил ограбван, човек си заключва къщата.

— Обаче сам плаща за това.

Хол кимна, като че не беше очаквал друг отговор и се върна при машината си с израз на изнурена мъдрост.

— Все искат нещо — обясни Вялов на Лев.

Лев разбираше, че тъстът му иска от него да е твърд. Е, той знаеше как се прави. Така се управляваха всички фабрики в Петроград.

Излязоха от фабриката и тръгнаха по авеню „Делауеър.“ Лев предполагаше, че се прибират у дома за вечеря. На Вялов не би му минало през ум да попита дали това устройва Лев. Той решаваше за всички.

Вкъщи Лев събу изцапаните във фабриката обуща и нахлузи бродираните чехли, подарени му от Олга за Коледа. После отиде в детската стая. Майката на Олга беше тук с Дейзи.

— Виж, Дейзи, татко ти е тук! — рече Лена.

Дъщеричката на Лев беше на година и два месеца и тъкмо прохождаше. Тръгна към него с олюляване и му се усмихна. После падна и заплака. Лев я вдигна и я целуна. Никога не беше проявявал и най-слаб интерес към бебета и деца, ала Дейзи плени сърцето му. Когато капризничеше, не искаше да спи и никой не можеше да я успокои, Лев я люлееше, говореше й сладки думи и пееше народни песни, докато очите й се затвореха, телцето й се отпуснеше и тя заспиваше в ръцете му.

— Прилича досущ на хубавия си татко! — каза Лена.

Лев си рече, че Дейзи прилича на бебе, но не искаше да противоречи на тъща си. Лена го обожаваше. Флиртуваше с него, все гледаше да го докосне и го целуваше при всеки сгоден случай. Беше влюбена в него, макар несъмнено да мислеше, че не проявява нещо повече от обичайна семейна привързаност.

В другия край на стаята седеше Полина, младо рускинче. Тя беше бавачка, но никак не се претоварваше — повечето време на Олга и Лена минаваше в грижи за Дейзи. Сега Лев й подаде детето. Полина го изгледа открито. Беше класическа руска красавица, светлокоса и с високи скули. Лев за миг се запита дали не може да завърже връзка с нея и да му се размине. Момичето имаше своя спалня. Можеше ли той да се промъкне, без никой да забележи? Може би си струваше риска — погледът й издаваше желание.

Влезе Олга и Лев се почувства виновен.

— Каква изненада! — възкликна тя, щом го видя. — Не те очаквах преди три сутринта.

— Баща ти ме премести — кисело отговори Лев. — Сега управлявам леярната.

— Защо? Мислех, че се справяш добре в клуба.

— Не знам защо — излъга той.

— Сигурно е заради набора — разсъди Олга. Президентът Уилсън беше обявил война на Германия и предстоеше да въведе военна повинност. — Леярната ще бъде класифицирана като важно военновременно производство. Тате иска да те държи вън от армията.

Лев знаеше от вестниците, че набирането на войници ще се ръководи от местни комисии. Вялов се беше погрижил да има поне един свой човек в службата, който да уреди всичко, което му поискат. Така работеше този град. Но Лев не пожела да извади Олга от заблудата й. Трябваше му някаква история, в която не участва Марга, и самата Олга му беше предоставила такава.

— Точно така. Това трябва да е.

— Тата — каза Дейзи.

— Умно момиче! — възкликна Полина.

— Сигурна съм, че ще се справиш добре с управлението на фабриката — обади се Лена.

— Ще се постарая — отвърна Лев и я награди с най-добрата си безхитростна американска усмивка.

II

Гас Дюър имаше усещането, че възложената му от президента европейска мисия е провал.

— Провал ли? — възкликна Удроу Уилсън. — Не е провал, по дяволите! Ти накара немците да предложат мир. Не е твоя вината, че британците и французите им казаха да се разкарат. Можеш да заведеш коня на реката, но не можеш да го накараш да пие.

Въпреки това истината беше, че Гас не съумя да доведе двете страни дори до предварителни разговори.

Затова той гореше от желание да успее в следващата задача, която Уилсън му възложи.

— В Бъфало металообработващата фабрика е затворена заради стачка — каза президентът. — Имаме кораби и самолети и военни машини, спрени на поточните линии в очакване на витлата и перките, които правят в Бъфало. Ти си оттам, иди горе и ги върни на работа.

Първата вечер, когато се върна в родния град, Гас отиде на вечеря у Чък Диксън, негов някогашен съперник за симпатиите на Олга. Чък и съпругата му, Дорис, имаха викторианска къща на авеню „Елмууд“, успоредно на „Делауеър“ и всяка сутрин Чък вземаше влака по околовръстната линия, за да иде на работа в банката на баща си.

Дорис беше хубаво момиче, приличаше малко на Олга, и докато наблюдаваше младоженците, Гас се питаше доколко би му харесал уседналият семеен живот. Някога мечтаеше всяка сутрин да се буди до Олга, но това беше преди две години. Днес очарованието на Олга вече не му действаше и той смяташе, че предпочита ергенския си апартамент на „Шестнадесета“ улица във Вашингтон.

Когато седнаха да хапнат пържоли и картофено пюре, Дорис попита:

— Какво стана с обещанието на президента Уилсън да не ни намесва във войната?

— Трябва да му отдадеш дължимото — меко отвърна Гас. — В продължение на три години той се бори за мир. Те просто не искат да чуят.

— Това не означава, че ние трябва да се включим в сраженията.

Чък нетърпеливо се намеси:

— Скъпа, германците потапят американски кораби!

— Тогава кажете на американските кораби да не влизат в зоната на бойните действия! — Дорис изглеждаше сърдита и Гас допусна, че двамата с Чък са водили този спор и преди. Несъмнено гневът й се подхранваше от страха, че Чък може да постъпи в армията.

За самия Гас тези въпроси бяха прекалено нюансирани, та да може страстно да се произнася кое е правилно и кое е погрешно. Той внимателно отговори:

— Да, това е една възможност, която президентът обмисли. Но това означава да приемем, че е във властта на Германия да определя къде американските кораби могат и къде не могат да плават.

— Ние не можем да бъдем разигравани така нито от Германия, нито от някой друг! — раздразнено рече Чък.

Дорис беше несъкрушима.

— Ако това ще спаси живот, защо не?

— Като че ли повечето американци са на мнението на Чък — каза Гас.

— Това не означава, че са прави.

— Уилсън вярва, че президентът трябва да се отнася към общественото мнение така, както платноходът се отнася към вятъра — използва го и никога не върви право срещу него.

— Тогава защо ни е мобилизация? Това заробва американските мъже!

Чък отново се намеси.

— Не намираш ли, че е честно всички ние да имаме равна отговорност в това да се сражаваме за страната ни?

— Ние имаме професионална армия. Тези мъже поне са във войската доброволно.

— Армията ни се състои от сто и тридесет хиляди души — отговори Гас. — В тази война това е нищо. Ще ни трябва поне един милион.

— Още хора, които да загинат — каза Дорис.

— Казвам ти, в банката адски се радваме — обясни Чък. — Дали сме назаем много пари на американски компании, които снабдяват Антантата. Ако германците спечелят и англичаните и жабарите не могат да си платят дълговете, ще сме в голяма беда.

Дорис се умисли.

— Не знаех това.

Чък я потупа по ръката.

— Не се тревожи, скъпа. Това няма да стане. Съюзниците ще спечелят, особено с помощта на Съединените щати.

— Имаме и още една причина да воюваме — додаде Гас. — Когато войната свърши, Съединените щати ще могат да участват на равна нога в следвоенното уреждане. Това може и да не звучи много важно, но мечтата на президента Уилсън е да се създаде едно общество на народите, което да решава бъдещите спорове без да се налага да се избиваме едни други. — Той погледна Дорис. — Ти би трябвало да поддържаш тази идея.

— Сигурно.

Чък смени темата.

— Какво те води у дома, Гас? Като оставим настрана желанието да обясниш решенията на президента на нас, простите хорица.

Гас им разказа за стачката. Говореше лековато, като на светска вечеря, но всъщност се тревожеше. Металообработващото предприятие на Бъфало беше много важно за войната, а той не беше сигурен как може да върне хората на работа. Малко преди преизбирането си Уилсън беше уредил националната железопътна стачка и явно си мислеше, че намесата в индустриалните спорове е естествена част от политическия живот. За Гас това беше тежка отговорност.

— Знаеш кой притежава предприятието, нали? — попита Чък. Гас беше проверил.

— Вялов.

— А кой го управлява от негово име?

— Не знам.

— Зет му, Лев Пешков.

— О, не знаех това — отговори Гас.

III

Лев беше бесен заради стачката. Профсъюзът искаше да се възползва от неговата неопитност. Той беше убеден, че Брайън Хол и работниците са преценили, че е слаб. Беше твърдо решен да им докаже, че грешат.

Опита с разумни доводи.

— Господин Ви трябва да си върне част от парите, които загуби в тежките години — каза той на Хол.

— Да, а работниците трябва да си върнат част от парите, които те загубиха при намаляването на заплатите! — отвърна Хол.

— Не е същото.

— Не, не е — съгласи се Хол. — Вие сте богати, а те са бедни. За тях е по-трудно.

Хол беше влудяващо остроумен.

Лев отчаяно искаше да си върне благоразположението на Вялов. Опасно беше човек да допуска някой като Йосиф Вялов да е недоволен от него продължително време. Работата беше, че Лев разполагаше единствено с чара си, а той не действаше на Вялов.

Но тъстът го подкрепяше за фабриката.

— Понякога трябва да ги оставиш да стачкуват — казваше той. — Не върши работа да отстъпваш. Трябва само да се държиш. Като почнат да огладняват, стават по-сговорчиви.

Лев обаче знаеше колко бързо се мени мнението на Вялов.

Той имаше собствен план как да ускори края на стачката. Щеше да използва силата на пресата.

Лев членуваше в градския яхт-клуб, благодарение на тъста си, който накара да го изберат. Повечето от водещите бизнесмени в града членуваха в клуба, включително Питър Хойл, редактор на Бъфало Адвъртайзър. Един следобед Лев отиде при Хойл в клуба, в началото на авеню „Портър“.

Вестникът беше консервативен, винаги призоваваше за стабилност и винеше за всички проблеми чужденците, негрите и социалистите-смутители. Хойл беше внушителен мъж с черни мустаци, приятел на Вялов.

— Здравейте, млади ми Пешков — рече той. Гласът му беше мощен и дрезгав, като че по навик се надвикваше с печатарската преса. — Чувам, че президентът е пратил сина на Кам Дюър тук да уреди вашата стачка.

— Доколкото знам. Но още не сме се срещнали.

— Познавам го. Наивник. Няма какво толкова да се тревожите.

Лев беше съгласен. През четиринадесета година в Петербург измъкна от Гас Дюър един долар, а миналата година му отне годеницата с не по-малка леснина.

— Исках да разговарям с Вас за стачката — рече той и се настани в коженото кресло срещу Хойл.

— Вестникът ми вече заклейми стачниците като неамерикански социалисти и революционери — отвърна Хойл. — Какво още можем да направим?

— Наречете ги вражески агенти. Те бавят производството на машини, от които нашите момчета ще имат нужда, когато стигнат в Европа. А самите работници са освободени от военна служба!

— И това е гледна точка — свъси се Хойл. — Но ние още не знаем дали задължителната военна служба ще действа.

— Със сигурност ще изключва военната промишленост.

— Така е.

— На всичко отгоре искат повече пари. Много хора биха приели по-малко за работа, която ги спасява от войската.

Хойл извади бележник от джоба на сакото си и почна да пише.

— Да вземат по-малко пари за работа, която ги освобождава от военна служба — промърмори той.

— Може би ще искате да запитате: на чия страна са те?

— Звучи ми като заглавие.

Лев беше изненадан и доволен. Оказа се лесно.

Хойл вдигна поглед от бележника си.

— Предполагам, че господин Ви знае за този разговор?

Лев не очакваше такъв въпрос. Той се ухили, за да прикрие объркването си. Ако отречеше, Хойл щеше веднага да изостави цялата работа.

— Да, разбира се — излъга той. — Всъщност, идеята беше негова.

IV

Вялов помоли Гас да се срещнат в яхт-клуба. Брайън Хол пък предложи да разговарят в канцеларията на профсъюза. Всеки искаше да се намират на негова територия, за да се чувства уверен и отговорен. Затова Гас нае зала в хотел Статлър.

Лев Пешков нападаше стачниците като хора, които бягат от военна служба, и Адвъртайзър отпечата коментарите му на първа страница, под заглавието „На чия страна са те?“. Когато видя вестника, Гас се смая: подобен нападателен тон можеше единствено да изостри спора. Но усърдието на Лев се обърна срещу него. Тазсутрешните вестници съобщаваха за буря от протести на работници от други военни производства, разгневени от намека, че би трябвало да получават ниски заплати заради привилегированото си положение, и от твърдението, че бягат от военна служба. Несръчността на Лев окуражи Гас, но той знаеше, че истинският му противник е Вялов, а това го притесняваше.

Гас донесе всички вестници в хотела и ги нареди на една маса в залата. На видно място отгърна един популярен парцал със заглавие „А ти ще идеш ли на война, Лев?“.

Гас беше помолил Брайън Хол да дойде четвърт час преди Вялов. Профсъюзният водач беше точен до секундата. Гас отбеляза, че е облечен в елегантен костюм и носи сива филцова шапка. Добра тактика. Винаги беше грешка да изглеждаш по-долен, дори и когато представляваш работниците. По свой начин Хол беше също толкова твърд, колкото и Вялов.

Хол видя вестниците и се подсмихна.

— Младият Лев сгреши — доволно рече той. — Навлече си огромни неприятности.

— Манипулирането на пресата е опасна работа — отговори Гас. После мина направо на въпроса. — Искате увеличение с по долар на ден.

— Това е само с десет цента повече от парите, които моите хора взимаха, преди Вялов да купи предприятието, и…

— Няма значение — прекъсна го Гас, показвайки повече дързост, отколкото изпитваше всъщност. — Ако мога да спечеля за вас петдесет цента, ще приемете ли?

Хол го погледна скептично.

— Ще трябва да го обсъдя с хората…

— Не — отсече Гас. — Трябва да решите сега.

Молеше се нервността му да не личи.

Хол почна да увърта.

— Вялов съгласен ли е с това?

— Вялов е моя грижа. Петдесет цента. Приемате или не?

Гас устоя на желанието да попие потта от челото си.

Хол го изгледа продължително и преценяващо. Гас предполагаше, че зад сприхавата му външност се крие проницателен ум. Най-сетне Хол рече:

— Приемаме. Засега.

— Благодаря. — Гас успя да не въздъхне от облекчение. — Искате ли кафе?

— Разбира се.

Гас се извърна, благодарен за възможността да скрие лицето си, и позвъни за келнер.

Йосиф Вялов и Лев Пешков дойдоха. Гас не се здрависа с тях.

— Седнете — остро рече той.

Погледът на Вялов попадна на вестниците на масичката и по лицето му премина гняв. Гас предполагаше, че Лев вече си има неприятности заради тези заглавия.

Помъчи се да не го зяпа. Това беше шофьорът, който прелъсти годеницата му — но не биваше да се допуска това да замъглява неговата преценка. Искаше му се да го удари в лицето. Но ако днешната среща минеше по план, резултатът щеше да е по-унизителен за Лев от един удар с юмрук. И Гас щеше да остане много по-доволен.

Появи се един келнер и Гас поръча:

— Донесете кафе за гостите ми, ако обичате, и сандвичи с шунка. — Той умишлено не ги попита какво предпочитат. Виждал беше Удроу Уилсън да постъпва така с хора, които иска да сплаши.

Седна и отвори една папка. В нея имаше само празен лист хартия. Гас се престори, че чете.

Лев седна и подхвана:

— И тъй, Гас, президентът те е пратил да преговаряш с нас.

Сега Гас си позволи да го погледне. Гледа го дълго, без да продума. „Хубавец е“, помисли той, „но и ненадежден и слаб“. Когато Лев се посмути, Гас най-сетне отговори:

— Да не си се побъркал, по дяволите?

Лев така се стресна, че направо плъзна стола си назад, сякаш очакваше удар.

— Какво?

— Америка е във война — остро рече Гас. — Президентът няма да преговаря с теб. — Погледна Брайън Хол. — Или пък с Вас — Всъщност само преди десет минути беше сключил сделка с профсъюзния водач. Най-сетне се обърна и към Вялов. — Нито дори с Вас.

Вялов отвърна на погледа му спокойно. За разлика от зет си, той не се плашеше. Но беше загубил изражението на подигравателно презрение, с което дойде на срещата. След продължително мълчание той попита:

— За какво си тук тогава?

— Тук съм, за да ви кажа какво ще стане — продължи Гас със същия тон. — И когато свърша, вие ще приемете.

— Ха! — обади се Лев.

— Млъквай, Лев. Продължавай, Дюър — рече Вялов.

— Ще предложите на работниците повишение на надницата с по петдесет цента на ден — каза Гас и се обърна към Хол. — И вие ще приемете предложението му.

Лицето на Хол остана безизразно и той попита:

— Тъй ли?

— И искам хората да се върнат на работа до утре на обяд.

— А защо, по дяволите, трябва да правим каквото ни кажеш? — поинтересува се Вялов.

— Заради алтернативата.

— Която е?

— Президентът ще изпрати един батальон, който ще превземе фабриката, ще я заварди, ще пусне цялата готова продукция за клиентите и работата ще продължи с военни инженери. След войната може да я върне. — После каза на Хол — И Вашите хора може би ще си върнат работните места след войната.

Искаше му се да беше съгласувал този ход с Уилсън, обаче вече беше твърде късно.

— Има ли право да го направи? — попита удивено Лев.

— По военновременните закони има — отговори Гас.

— Така казваш ти — скептично подхвърли Вялов.

— Можете да ни съдите — рече Гас. — Мислите ли, че в тази страна има съдия, който ще ви подкрепи — и така ще подкрепи враговете ни? — Облегна се в стола си и загледа събеседниците си с надменност, която не изпитваше. Всичко това щеше ли да свърши работа? Щяха ли да му повярват? Или щяха да разберат блъфа му, да му се изсмеят и да си тръгнат?

Настана продължително мълчание. Лицето на Хол беше безизразно. Вялов мислеше. Лев изглеждаше зле.

Най-сетне Вялов попита Хол:

— Готови ли сте да приемете петдесет цента?

— Да — просто отвърна Хол.

Вялов се обърна към Гас.

— Тогава и ние приемаме.

— Благодаря ви, господа — отговори Гас и затвори папката, като се мъчеше да успокои треперенето на ръцете си. — Ще предам на президента.

V

Съботният ден беше слънчев и топъл. Лев каза на Олга, че имат нужда от него във фабриката, и отиде у Марга. Тя живееше в малка стая в Лавджой. Двамата се прегърнаха, но когато Лев започна да разкопчава блузата й, Марга каза:

— Хайде да отидем в парка Хумболд.

— Предпочитам да се чукаме.

— После. Заведи ме в парка, а когато се върнем, ще ти покажа нещо специално. Нещо, което не сме правили досега.

Гърлото на Лев пресъхна.

— Защо трябва да чакам?

— Такъв прекрасен ден е.

— А ако ни видят?

— Ще има един милион човека.

— Дори и така…

— Може би се страхуваш от тъста си?

— Не, по дяволите. Слушай, аз съм баща на внучката му. Какво може да ми направи? Да ме застреля ли?

— Нека си сменя роклята.

— Ще чакам в колата. Ако те гледам как се събличаш, може и да загубя контрол.

Имаше нов триместен Кадилак купе, не беше най-хубавата кола в града, но беше добро начало. Седна зад волана и запали цигара. Разбира се, страхуваше се от Вялов. Ала цял живот рискуваше. В крайна сметка, той не беше Григорий. „Засега всичко се нарежда добре за мен“, рече си той, „седя си в моята кола, имам син летен костюм и ще заведа едно хубаво момиче в парка, животът е хубав.“

Преди да довърши цигарата, Марга излезе от сградата и се настани в колата до него. Носеше дръзка рокля без ръкави и косата й беше навита над ушите по последната мода.

Лев кара до парка Хумболд, в Ийст сайд. Седнаха на една дървена пейка, наслаждаваха се на слънцето и гледаха как децата си играят в езерото. Лев не спираше да докосва голите ръце на Марга. Допадаха му завистливите погледи на другите мъже. „Това е най-хубавото момиче в целия парк“, помисли той, „и е с мене. Какво ще кажете за това?“

— Съжалявам за устната ти — каза Лев. Долната устна на Марга, където Вялов я беше ударил, беше подута. Изглеждаше доста съблазнително.

— Не си виновен. Тъстът ти е свиня.

— Самата истина.

— От Хот Спот веднага ми предложиха работа. Ще започна щом съм в състояние да пея.

— Как си?

Марга опита да попее: „Прокарвам пръсти през косите си, играя пасианс, докато чакам моя милионер.“

Предпазливо докосна устната си.

— Още боли.

Лев се приведе към нея.

— Нека те целуна да ти мине.

Тя вдигна лице и той я целуна нежно, почти без да я докосва.

— Можеш и малко повечко.

Той се усмихна.

— Добре. А сега как е?

Отново я целуна и този път докосна вътрешната страна на устните й с връхчето на езика си.

— И така е добре — отговори тя след минута и се разсмя.

— В такъв случай… — Този път вкара езика си в устата й. Тя откликна с желание, както винаги, и езиците им се срещнаха. После Марга прокара ръка зад тила му и го погали по врата. Лев чу как някой казва „Отвратително“. Чудеше се дали минувачите забелязват възбудата му.

Усмихна се на Марга и рече:

— Възмущаваме гражданите.

Вдигна поглед да провери дали някой гледа и срещна очите на съпругата си Олга.

Тя се взираше потресена в него, а устните й оформяха беззвучно „О“.

Зад нея стоеше баща й, в костюм с жилетка и със сламена шапка. Носеше Дейзи. Дъщеричката на Лев беше с бяло боне, което да пази лицето й от слънцето. Бавачката Полина беше зад тях.

— Лев! Какво… Коя е тази? — попита Олга.

Лев смяташе, че ако Вялов го няма, би могъл да се измъкне дори и от тази ситуация. Той се изправи.

— Олга… Не знам какво да кажа.

— Нищо не казвай, по дяволите — намеси се строго Вялов.

Олга заплака.

Вялов подаде Дейзи на бавачката.

— Занеси внучката ми в колата веднага.

— Да, господине.

Вялов стисна ръката на Олга и я отмести.

— Върви с Полина, милинка.

Олга затули очи, за да скрие сълзите си и тръгна след бавачката.

— Лайно такова — обърна се Вялов към Лев.

Лев сви юмруци. Ако Вялов му посегнеше, той щеше да отвърне. Вялов имаше телосложението на бик, но беше с двадесет години по-стар. Лев беше по-висок, а и в петербургските бедняшки квартали се беше научил да се бие. Нямаше да се остави.

Вялов разбра какво мисли.

— Няма да се бия с теб — рече той. — Става дума за нещо повече.

Лев искаше да го попита „Какво тогава ще правиш“, обаче затвори уста.

Вялов погледна Марга.

— Трябваше да те ударя по-силно.

Марга взе чантата си, отвори я, пъхна ръка вътре и не я извади.

— Ако се приближиш и на един косъм към мене, Господ да ми е на помощ, ще те прострелям в търбуха, шопар такъв. Селяндур.

Лев не можеше да не се възхити на куража й. Малцина смееха да заплашват Йосиф Вялов.

Лицето на Вялов потъмня от гняв, но той се извърна от Марга и заговори на Лев.

— Знаеш ли какво ще направиш?

Какво се задаваше, по дяволите?

Лев нищо не каза.

— Ще постъпиш в проклетата армия — продължи Вялов.

Лев изстина.

— Не може да говориш сериозно.

— Кога за последен път си ме чул да говоря несериозно?

— Няма да ида в армията. Как можеш да ме принудиш?

— Или се пишеш доброволец, или ще те призоват.

Марга избухна:

— Не можеш да го направиш!

— Може, може — отчаяно рече Лев. — Той може да уреди всичко в този град.

— И знаеш ли какво? — продължи Вялов. — Може и да си ми зет, обаче се надявам Господ да те убие.

VI

В края на юни Чък и Дорис Диксън устроиха градинско увеселение. Гас отиде заедно с родителите си. Всички мъже бяха в костюми, обаче дамите бяха в летни тоалети и екстравагантни шапки и множеството изглеждаше колоритно. Имаше сандвичи и бира, лимонада и сладкиши. Един клоун раздаваше сладки, а учител по къси панталонки организираше за децата забавни състезания — надбягване с чували, надбягване с яйце и лъжица, надбягване на три крака.

Дорис отново искаше да говори с Гас за войната.

— Носят се слухове за метеж във френската армия — каза тя.

Гас знаеше, че истината е по-лоша от слуховете — имаше бунтове в петдесет и четири френски дивизии, а двадесет хиляди души бяха дезертирали.

— Предполагам, че по тази причина промениха тактиката си от настъпление към отбрана — неутрално отговори той.

— Явно френските офицери се отнасят зле с хората си. — Дорис се наслаждаваше на лошите новини за войната, понеже те само потвърждаваха съпротивата й срещу войната. — А офанзивата Нивел се оказа катастрофа.

— Пристигането на американските войници ще ги оживи.

Първите американски войски вече бяха на корабите, готови да отплават за Франция.

— Но засега сме пратили само символичен брой хора. Надявам се това да означава, че ролята ни в сраженията ще бъде малка.

— Не, не е така. Ние трябва да рекрутираме, обучим и въоръжим поне един милион души. Не можем да го направим веднага. Но догодина ще почнем да ги пращаме със стотици хиляди.

Дорис вдигна поглед над рамото на Гас и възкликна:

— Божичко, ето го и един от нашите новобранци.

Гас се обърна и съзря семейство Вялови — Йосиф и Лена заедно с Олга, Лев и едно момиченце. Лев носеше униформа. Изглеждаше елегантно, но хубавото му лице бе помръкнало.

Гас изпита неудобство, но баща му — известна личност и сенатор — сърдечно се здрависа с Йосиф и му каза нещо, което го разсмя. Майка му говореше любезно с Лена и гукаше на бебето. Гас схвана, че родителите му са очаквали срещата и са решили да се държат, сякаш са забравили някогашния му годеж с Олга.

Той пресрещна погледа й и кимна учтиво. Тя се изчерви.

Лев бе нагъл както винаги.

— Е, Гас, президентът доволен ли е, че уреди стачката?

Останалите чуха въпроса и притихнаха, за да разберат отговора на Гас.

— Доволен е, че ти беше разумен — тактично отговори Гас. — Виждам, че си постъпил в армията.

— Записах се доброволец — каза Лев. — Минавам през обучението за офицери.

— Как го намираш?

Внезапно Гас усети, че двамата с Лев имат публика. Наоколо стояха Вялови, Дюърови и Диксънови. От развалянето на годежа никой не бе виждал тях двамата заедно на публично място. Всички бяха любопитни.

— Ще свикна с армията — каза Лев. — Ами ти?

— Какво аз?

— Ще се запишеш ли доброволец? Все пак, ти и твоят президент ни вкарахте във войната.

Гас не каза нищо, но се засрами. Лев беше прав.

— Можеш да изчакаш призовката — продължи Лев и сипа още сол в раната. — Човек не знае, може и да имаш късмет. Както и да е, ако се върнеш във Вашингтон, предполагам, че президентът може да те освободи.

Той се разсмя.

Гас поклати глава.

— Не. Мислих за това. Имаш право. Аз съм част от правителството, което въведе наборната служба. Надали мога да се измъкна.

Видя как баща му кима, сякаш беше очаквал този отговор; майка му обаче се обади:

— Гас, та ти работиш за президента! Как по-добре би могъл да помогнеш за воденето на войната?

— Според мен това би изглеждало така, сякаш се страхуваш — каза Лев.

— Именно — съгласи се Гас. — Ето защо няма да се върна във Вашингтон. Засега с тази част от живота ми е приключено.

Той чу майка му да казва:

— Гас, недей!

— Вече говорих с генерал Кларънс от тукашната дивизия — каза той. — Постъпвам в армията.

Майка му заплака.

I

Етел не се беше замисляла за правата на жените, докато не се изправи в библиотеката на Тай Гуин, бременна и неомъжена, пред раболепния адвокат Солман, който й обясни нещата от живота. Предстоеше й да прекара най-хубавите години от живота си в борба за изхранването и отглеждането на детето на Фиц. Бащата не беше задължен да помага по никакъв начин. От тази несправедливост й се прииска да убие Солман.

Гневът й се разпали още повече от търсенето на работа в Лондон. Предлагаха й дадено място, само ако никой мъж не го искаше при това срещу половината или по-малко от заплатата за мъже.

А през годините, когато живя сред коравите, работливи и отчайващо бедни жени в Ийст Енд, войнстващият й феминизъм стана твърд като камък. Мъжете често прибягваха до измислицата, че в семейството съществува разделение на труда — мъжът работи, за да изкарва пари, докато жената се грижи за дома и децата. Действителността беше друга. Повечето жени, които Етел познаваше, работеха по дванадесет часа всеки ден и освен това гледаха дома и децата. Недохранени, отрудени и дрипави, те все пак успяваха да пеят, да се смеят и да обичат децата си. За Етел всяка една от тези жени имаше по-голямо право на глас от десетима мъже.

Толкова дълго се бори за това, че в средата на 1917 година, когато правото на глас за жените стана реална възможност, тя се почувства доста странно. Като дете беше питала „Какво ще бъде в рая?“ и така и не получи задоволителен отговор.

В средата на юни парламентът се съгласи да проведе дебати.

— Това е резултат от два компромиса — развълнувано обясни Етел на Бърни, когато прочете репортажа в Таймс. — Съвещанието при председателя на камарата, с което Аскуит искаше да се измъкне от въпроса, отчаяно се стремеше да избегне разприте.

Бърни даваше на Лойд закуска — препечена филийка, топната в сладък чай.

— Предполагам, че правителството се опасява жените да не почнат отново да се оковават за оградата.

Етел кимна.

— А ако политиците се забъркат в такава шумотевица, хората ще кажат, че не се съсредоточават върху това да спечелят войната. Затова комисията препоръча да се даде право на глас само на жените над тридесет години, които притежават имот или са съпруги на притежатели на имот. Което ще рече, че аз съм прекалено млада.

— Това е първият компромис — отговори Бърни. — А вторият?

— Според Мод кабинетът е бил разделен. — Военновременното правителство се състоеше от четирима министри и премиера Лойд Джордж. — Кързън очевидно е против нас. — Лорд Кързън, председателят на Камарата на лордовете, беше горд женомразец. Той водеше Обществото против правото на глас за жените. — Против е и Милнър. Обаче Хендерсън ни подкрепя. — Артър Хендерсън беше водач на Лейбъристката партия, чийто депутати подкрепяха жените, за разлика от повечето членове на партията. — Бонар Лоу е с нас, макар и хладно.

— Двама за, двама против и Лойд Джордж както обикновено иска да угоди на всички.

— Компромисът е, че ще се гласува свободно. — Това значеше, че правителството няма да нарежда на поддръжниците си как да гласуват.

— Следователно, каквото и да стане, няма да е по вина на правителството.

— Никой никога не е казвал, че Лойд Джордж не е хитър.

— Но той ви дава шанс.

— И само толкова. Имаме да водим кампания.

— Мисля, че ще забележиш промяна в отношението — оптимистично рече Бърни. — Правителството силно се стреми да вкара жените в производството на мястото на всички онези мъже които бяха изпратени във Франция, затова води енергична пропаганда колко добри са жените като шофьори на автобуси и работници във фабриките за боеприпаси. Така на хората им е по-трудно да кажат, че жените са по-долни.

— Надявам се да си прав — пламенно отвърна Етел.

Бяха женени от четири месеца и Етел не съжаляваше. Бърни беше умен, интересен и мил. Вярваха в едни и същи неща и работеха заедно за постигането им. На следващите общи избори Бърни навярно щеше да е кандидатът на Олдгейт от страна на Лейбъристката партия — когато и да се проведяха тези избори. Подобно на толкова много неща, и изборите трябваше да почакат до края на войната. Бърни щеше да е добър депутат, работлив и интелигентен. Етел обаче не знаеше дали лейбъристите могат да спечелят в Олдгейт. Настоящият депутат беше либерал, обаче от последните избори през 1910 година промените бяха големи. Дори и клаузата за избирателните права на жените да не се приемеше, останалите предложения на Съвещанието при председателя на камарата щяха да дадат право на глас на още много мъже от работническата класа.

Бърни беше добър човек, ала, за свой срам, Етел все още понякога мислеше с копнеж за Фиц, който не беше нито умен, нито интересен, нито мил, а и възгледите му бяха противоположни на нейните. Когато я връхлитаха подобни мисли, тя чувстваше, че не е по-добра от онези мъже, които въздишаха по танцьорките на кан-кан. Те се възбуждаха от чорапи, фусти и кюлоти с дантелки. Тя пък беше запленена от нежните ръце на Фиц, от сдържания му акцент и чистия му и леко парфюмиран мирис.

Но сега беше Ет Лекуит. Всички казваха „Ет и Бърни“ така, като казваха „кон и каруца“ или „хляб и мас“.

Тя обу обувчиците на Лойд, заведе го при бавачката и отиде в редакцията на Войнишка съпруга. Времето беше хубаво, а Етел беше изпълнена с надежди. „Ние можем да променим света“ — помисли тя. „Не е лесно, но е постижимо.“ Вестникът на Мод щеше да спечели поддръжка за законопроекта сред жените от работническата класа и щеше да се погрижи всички погледи да са приковани върху депутатите, по време на гласуването.

Мод вече беше в мизерната им редакция. Несъмнено новините я бяха накарали да дойде рано. Седеше зад старата мърлява маса. Облечена беше в люлякова лятна рокля и носеше издължена шапка с театрално дълго перо в средата. Повечето от тоалетите й бяха от преди войната, но тя все още се обличаше елегантно. Изглеждаше прекалено аристократична за това място, като състезателен кон в стопански двор.

— Трябва да подготвим специален брой — каза тя, докато дращеше в бележника си. — Сега пиша първата страница.

Етел се вълнуваше. Ето това й допадаше — действие. Седна от другата страна на масата и отговори:

— Ще се погрижа за останалите страници. Какво ще кажеш за една колонка относно това как читателите ни могат да помогнат?

— Да. Елате на нашето събрание, лобирайте пред вашия депутат, пишете до някой вестник, такива работи.

— Ще подготвя нещо. — Етел взе молив и извади бележник от чекмеджето.

— Трябва да мобилизираме жените срещу този законопроект — заяви Мод.

Етел застина с молива в ръка.

— Моля? Против ли каза?

— Разбира се. Правителството ще се престори, че дава на жените право на глас, а в същото време повечето от нас ще бъдем лишени от него.

Етел погледна през масата и видя заглавието, написано от Мод: „Гласувайте против този номер!“

— Чакай малко. — Етел не го приемаше като номер. — Може и да не е всичко, което искаме, но е по-добре от нищо.

Мод я изгледа гневно.

— По-лошо е от нищо. Този закон само претендира, че прави жените равни на мъжете.

Мод теоретизираше прекалено. Разбира се, по принцип беше неправилно да се дискриминират по-младите жени. Но точно сега това не беше важно. Ставаше дума за практическа политика. Етел каза:

— Виж, понякога реформата трябва да става стъпка по стъпка, правото на глас обхвана мъжете много бавно. Дори днес само около половината мъже имат право на глас…

Мод я прекъсна властно:

— Замисляла ли си се кои жени не са обхванати от законопроекта?

Мод имаше този недостатък — понякога проявяваше надменност. Етел се постара да не се обижда. Тя кротко отговори:

— Е, аз съм една от тези жени.

Мод не смекчи тона.

— Повечето от работничките във фабриките за боеприпаси — толкова важна част от войната — ще се окажат прекалено млади. Същото се отнася и до повечето медицински сестри, които рискуват живота си, докато се грижат за ранените войници във Франция. Вдовиците от войната няма да могат да гласуват въпреки страшната жертва, която са направили, ако се окаже, че живеят някъде под наем. Не виждаш ли, че целта на закона е да превърне жените в малцинство?

— Значи ти искаш кампания против закона?

— Разбира се!

— Това е лудост. — Етел се изненада и ядоса от това остро несъгласие със своята отдавнашна приятелка и колежка. — Съжалявам, обаче просто не виждам как можем да изискаме от депутатите да гласуват срещу нещо, за което сме се борили с десетилетия.

— Ние не правим това! — Мод се гневеше все повече. — Ние се борим за равенство, а това не е равенство. Ако се хванем на тази измама, ще останем встрани за още едно поколение!

— Не става дума за това, че ни мамят — раздразнително отвърна Етел. — Аз не се заблуждавам. Разбирам довода ти. Всъщност не е толкова трудно. Но преценката ти е неправилна.

— Нима? — сухо рече Мод и Етел внезапно забеляза приликата й с Фиц: братът и сестрата се придържаха към противоположни възгледи с еднакво упорство.

— Само си помисли за пропагандата на противниковата страна! Ще кажат „Ние си знаехме, че жените не са способни да решат. Затова те не могат да гласуват.“ За пореден път ще се подиграят с нас.

— Нашата пропаганда трябва да е по-добра от тяхната — безгрижно отговори Мод. — Просто трябва да обясним на всички много точно какво е положението.

Етел поклати глава.

— Грешиш. Тези неща са прекалено емоционални. От години се борим срещу правилото, че жените не могат да гласуват. Това е препятствието. Падне ли то, хората ще разглеждат бъдещите отстъпки само като подробности. Ще бъде сравнително лесно да получим сваляне на възрастовата граница и облекчаване на другите ограничения. Трябва да разбереш това.

— Не, не го разбирам — ледено рече Мод. Тя не обичаше да й казват, че трябва да разбере нещо. — Този закон е стъпка назад. Всеки, който го подкрепи, е предател.

Етел я гледаше гневно. Беше наранена.

— Не може да имаш предвид точно това.

— Моля те, не ме поучавай какво мога и какво не мога да имам предвид.

— Работим и се борим заедно от две години — отговори Етел и се просълзи. — Наистина ли си убедена, че ако не съм съгласна с теб, то предавам каузата за правото на глас на жените?

Мод беше непреклонна.

— Съвсем категорично.

— Много добре — отговори Етел и, без да знае какво друго може да направи, излезе от редакцията.

II

Фиц заръча на шивача си шест нови костюма. Старите бяха провиснали на слабото му тяло и в тях изглеждаше остарял. Облече новия официален тоалет: черен фрак, бяла жилетка, висока яка с бяла папийонка. Видя се в голямото огледало в тоалетната си стая и помисли: „така е по-добре“.

Слезе в салона. Вкъщи се справяше без бастун. Мод му наля чаша мадейра. Леля Хърм попита:

— Как се чувстваш?

— Лекарите казват, че кракът оздравява, но бавно. — Фиц се беше върнал в окопите по-рано същата година, обаче студът и влагата се бяха оказали прекалени за него, затова се върна у дома, в списъка на реконвалесцентите. Сега работеше в разузнаването.

— Знам, че би предпочел да си там — рече Мод, — но ние не съжаляваме, че пропусна пролетната офанзива.

Фиц кимна. Офанзивата на Нивел се провали и френският генерал беше уволнен. Френските войници се бунтуваха, отбраняваха окопите си, но отказваха да се подчиняват на заповедите за нападение. Засега това беше поредната лоша година за Антантата.

Мод обаче грешеше в допускането, че Фиц предпочита да се намира на фронта. Работата му в Стая 40 навярно беше по-важна от сраженията във Франция. Мнозина се бояха, че немските подводници ще задушат британското снабдяване. Но хората от Стая 40 установяваха къде са подводниците и предупреждаваха корабите. Тази информация, наред с тактиката корабите да се пращат с конвои, придружавани от разрушители, намали значително ефективността на подводниците. Това беше победа, макар за нея да не се знаеше много.

Сега опасността идеше от Русия. Царят беше свален и всичко беше възможно. За момента умерените се държаха на власт, ала докога можеха да продължат? На опасност бяха изложени не само семейството на Беа и наследството на Бой. Ако крайните овладееха руското правителство, можеха да сключат мир и да освободят стотици хиляди немски войници, които да воюват във Франция.

— Поне не сме загубили Русия — рече Фиц.

— Засега — отвърна Мод. — Немците се надяват болшевиките да победят. Това е известно на всички.

Докато Мод говореше, дойде княгиня Беа. Носеше дълбоко деколтирана рокля от сребриста коприна и диамантени бижута. Двамата с Фиц щяха да отидат на вечеря, после на бал — в Лондон течеше светският сезон. Беа чу забележката на Мод и подхвърли:

— Не подценявай руското царско семейство. Все още е възможно да има контрареволюция. В края на краищата, какво спечели руският народ? Работниците продължават да гладуват, войниците — да умират, а немците — да напредват.

Влезе Граут с бутилка шампанско. Отвори я тихо и наля на Беа. Както обикновено, тя отпи една глътка и остави чашата.

— Княз Лвов обяви, че жените ще имат право на глас на изборите за учредителното събрание — додаде Мод.

— Ако въобще се стигне дотам — отговори Фиц. — Временното правителство заявява много неща, ала чува ли го някой? Доколкото разбирам, всяко село си е избрало съвет и се самоуправлява.

— Представи си! — възкликна Беа. — Как тези суеверни невежи селяци могат да претендират за властта!

— Много е опасно — ядоса се Фиц. — Хората нямат представа колко лесно могат да се подхлъзнат по пътя към анархията и варварството.

Тази тема го гневеше.

— Колко иронично би било Русия да стане по-демократична от Великобритания — каза Мод.

— В парламента предстоят дебати за избирателното право на жените — отговори Фиц.

— Само за онези жени, които са над тридесет години и са собственички на имот или съпруги на собственици на имот.

— Все пак би трябвало да си доволна, че постигнахте напредък. Четох статия по въпроса от твоята приятелка Етел в едно списание. — Докато седеше в салона в своя клуб и прелистваше Стейтсман, Фиц с изумление беше прочел думите на някогашната икономка. Мина му неловката мисъл, че той самият може би не е способен да напише толкова ясна и добре обоснована статия. — Нейната теза е, че жените трябва да приемат това с основанието, че е по-добре от нищо.

— Опасявам се, че не съм съгласна — ледено заяви Мод. — Няма да чакам да навърша тридесет години, за да ме приемат за човек.

— Да не би вие двете да сте се скарали?

— Съгласихме се всяка да поеме по свой път.

Фиц виждаше, че Мод е гневна. За да поуспокои атмосферата, той се обърна към лейди Хърмия.

— Ако британският парламент даде на жените право на глас, за кого ще гласуваш ти?

— Не съм убедена, че изобщо ще гласувам — отговори леля Хърм. — Не е ли малко вулгарно?

Мод видимо се подразни, докато Фиц се подсмихна.

— Ако дамите от добрите семейства разсъждават така, единствените гласоподаватели ще са от работническата класа и те ще вкарат в парламента социалисти — рече той.

— Божичко. Може би тогава ще е по-добре да гласувам.

— Би ли подкрепила Лойд Джордж?

— Един уелски адвокат? Определено не.

— Може би Бонар Лоу, водача на консерваторите.

— Предполагам.

— Обаче той е канадец.

— Мили Боже.

— Това е проблемът с империята. Отрепки от целия свят си въобразяват, че са част от нея.

Бавачката доведе Бой. Той вече беше на две годинки и половина, бузесто детенце с гъстите светли коси на майка си. Изтича При Беа и тя го взе в скута си.

— Ядох овесена каша и бавачката изпусна захарта! — съобщи той и се засмя. Това беше събитието на деня в детската стая „Беа е прекрасна с детето“, рече си Фиц. Чертите й омекваха и тя ставаше любвеобилна, галеше го и го целуваше. След минутка Бой се изсули от скута й и изтича при баща си.

— Как е моят малък войник? — попита Фиц. — Ще порасне и стреля по германците?

— Бум! Бум! — отговори Бой.

Фиц забеляза, че нослето му тече.

— Простудил ли се е, Джоунс? — остро запита той.

Бавачката се изплаши. Беше младо момиче от Абъроуен, но професионално подготвено.

— Не, милорд. Сигурна съм. Та сега е юни!

— Има и летни простуди.

— Цял ден е съвсем добре. Просто нослето му е протекло.

— Сигурно е така. — Фиц извади ленена кърпичка от вътрешния си джоб и избърса носа на детето. — Играл ли е с децата на простолюдието?

— Не, господине, ни най-малко.

— Ами в парка?

— Там, където ние ходим, играят само деца от добри семейства. Много внимавам.

— Надявам се да е така. Това дете е наследник на титлата на рода Фицхърбърт, а може да стане и руски княз.

Фиц спусна детето на пода и то изтича при бавачката.

Граут се върна в салона с писмо на сребърен поднос.

— Телеграма, милорд. До княгинята.

Фиц махна на иконома да даде телеграмата на Беа. Тя се свъси притеснено — по време на война телеграмите тревожеха всички — и разкъса плика. Погледна листа и извика ужасено.

Фиц подскокна.

— Какво има?

— Брат ми!

— Жив ли е?

— Да. Ранен е. — Тя заплака. — Ампутирали са ръката му, но се възстановява. О, горкичкият Андрей.

Фиц взе телеграмата и я прочете. Единствената допълнителна информация беше, че князът е откаран в Буловнир, имението а Тамбовска губерния, югоизточно от Москва. Надяваше се Андрей наистина да се възстановява. Мнозина умираха от инфектирани рани, а ампутацията невинаги успяваше да спре разпространението на гангрената.

— Скъпа моя, наистина ужасно съжалявам — рече Фиц. Мод и леля Хърм стояха от двете страни на Беа и се мъчеха да я утешат.

Съобщава, че ще последва и писмо, но само Бог знае за колко време ще пристигне.

— Трябва да знам как е той! — хлипаше Беа.

— Ще помоля британския посланик да направи внимателна проверка — отговори Фиц. Дори и в епохата на демокрацията един граф имаше своите привилегии.

— Нека те качим в стаята ти, Беа — предложи Мод.

Беа кимна и се изправи.

— По-добре да тръгвам за вечерята у Силвърман. Бонар Лоу ще присъства — рече Фиц. Той се надяваше един ден да стане министър в правителство на Консервативната партия и приветстваше всяка възможност да си поприказва с нейния водач. — Но бала ще пропусна и ще се прибера право у дома.

Беа кимна и се остави да я отведат.

Граут влезе и съобщи:

— Колата е готова, милорд.

През краткото пътуване до площад „Белгрейв“ Фиц обмисляше новините. Княз Андрей никога не се беше справял добре с управлението на семейните владения. Навярно щеше да използва недъга си като оправдание за още по-голяма немарливост. Имението щеше да западне още повече. Но Фиц нямаше какво да направи от Лондон, на хиляда и петстотин мили от Русия. Чувстваше се безсилен и се тревожеше. Анархията винаги дебнеше зад ъгъла, а некадърността на благородници като Андрей всъщност даваше шанс на революционерите.

Когато Фиц пристигна в дома на Силвърман, Бонар Лоу вече беше там. Беше дошъл и Пърсивал Джоунс, депутат от Абъроуен и председател на Селтик Минералс. И в най-добрата си форма Джоунс беше надут пуяк, а тази вечер просто се пръскаше от гордост, че се намира в такова изтъкнато общество. Говореше с лорд Силвърман, тикнал ръце в джобовете си, а през възширочката му жилетка висеше масивна златна верижка на часовник.

Фиц не би трябвало да се изненадва толкова. Това беше политическа вечеря, а Джоунс се издигаше бързо в средите на Консервативната партия — несъмнено и той се надяваше на министерство, ако и когато Бонар Лоу стане премиер. Все пак, усещането беше малко като да се натъкнеш на главния си лакей на Ловния бал. Фиц имаше дразнещото чувство, че болшевизмът може би иде в Лондон — не чрез революция, а крадешком.

На масата Джоунс стъписа Фиц със заявлението, че подкрепя правото на глас на жените.

— Защо, за Бога? — попита Фиц.

— Проведохме проучване сред председателите и агентите на местните клонове на партията — отговори Джоунс и Бонар кимна. — Резултатът е две към едно в полза на предложението.

— Консерваторите? — недоумяваше Фиц.

— Да, милорд.

— Защо?

— Законът ще даде право на глас само на жените над тридесет години, които притежават имот или са съпруги на притежатели на имот. Изключват се повечето работнички, защото общо взето са по-млади. А всички онези ужасни интелектуалки са неомъжени жени, които живеят в чужди домове.

Фиц беше удивен. Винаги беше смятал това за принципен въпрос. Но принципите не важаха за издигнали се бизнесмени като Джоунс. Фиц не се беше замислял за последиците от избирателния закон.

— Все още не разбирам…

— Повечето от новите гласоподаватели ще бъдат зрели жени от средната класа, майки. — Джоунс просташки почука носа си отстрани. — Лорд Фицхърбърт, това е най-консервативната група хора в страната. Законът ще донесе на нашата партия шест милиона нови гласа.

— Значи ще подкрепите правото на глас на жените?

— Длъжни сме да го подкрепим! Имаме нужда от тези жени с консервативни убеждения. На следващите избори ще има три милиона нови гласоподаватели, мъже от работническата класа. Повечето от тях ще са излезли току-що от армията и няма да са на наша страна. Обаче новите ни жени ще са повече от тях.

— А принципът, човече? — възнегодува Фиц, макар да усещаше, че това е загубена битка.

— Какъв принцип? Това е практическа политика — Джоунс снизходително се усмихна на разгневения Фиц. — От друга страна, ако позволите да го кажа, милорд, Вие винаги сте били идеалист.

— Всички сме идеалисти — намеси се помирително като добър домакин лорд Силвърман. — Затова сме в политиката. Хората без идеали не ги е грижа. Но трябва да се изправим пред реалностите на изборите и на общественото мнение.

Фиц не искаше да го вземат за непрактичен мечтател, затова бързо отговори:

— Трябва, разбира се. Въпреки това въпросът за мястото на жената докосва сърцевината на семейния живот, нещо, което смятах за скъпо на консерваторите.

Бонар Лоу рече:

— Въпросът още е открит. Депутатите имат правото на свободен избор. Ще следват собствената си съвест.

Фиц кимна отстъпчиво и Силвърман подхвана разговор за метежната френска армия.

През остатъка от вечерята Фиц не говори. Стори му се злокобно, че законопроектът се радва на подкрепата и на Етел Лекуит, и на Пърсивал Джоунс. Съществуваше опасната вероятност да се приеме. Фиц беше на мнение, че консерваторите трябва да бранят традиционните ценности, а не да се влияят от краткосрочни доводи като печелене на гласове. Ала видя ясно, че Бонар Лоу не мисли така, а нямаше желание да се показва като човек, който не върви в крачка. В резултат се засрами от чувството, че не е бил напълно откровен — нещо, което ненавиждаше.

Тръгна си от дома на Силвърман веднага след Бонар Лоу. Върна се вкъщи и се качи горе. Съблече официалните дрехи, сложи копринен халат и отиде в стаята на Беа.

Завари я седнала в леглото с чаша чай. Видя, че е плакала, но беше понапудрила лицето си и се беше облякла в нощница на цветя и плетен жакет с буфан ръкави. Попита я как се чувства.

— Съсипана съм. Само Андрей остана от семейството ми.

— Знам. — И двамата родители на Беа бяха починали, а тя нямаше други близки роднини. — Притеснително е, но той вероятно ще оцелее.

Беа остави чашата и чинийката и рече:

— Много мислих, Фиц.

Не й беше присъщо да се изразява така.

— Моля те, дай ми ръка.

Фиц взе лявата й длан с две ръце. Беа беше хубава и въпреки печалната тема на разговора им, той изпита желание. Усети пръстените й — диамантен годежен пръстен и златна венчална халка. Искаше да захапе месестата част в основата на палеца й.

— Искам да ме заведеш в Русия — каза Беа.

Фиц така се изуми, че пусна ръката й.

— Моля?

— Не бързай да ми отказваш. Помисли. Знам, ще кажеш, че е опасно. Въпреки това сега в Русия има стотици британци: дипломати в посолството, бизнесмени, офицери и войници от нашите военни мисии, журналисти и какви ли още не.

— А Бой?

— Неприятно ми е да го оставя. Но бавачката Джоунс е отлична, Хърмия обожава детето, а на Мод може да се разчита да вземе разумно решение в случай на криза.

— Ще ни трябват визи…

— Можеш да кажеш някоя и друга дума където трябва. За Бога ти току-що вечеря с поне един член на кабинета.

Права беше.

— От външното министерство вероятно ще поискат да напиша доклад за пътуването, тъй като ще бъдем в провинцията, където нашите дипломати рядко ходят.

Беа отново взе ръката му.

— Единственият ми жив роднина е тежко ранен и може да умре. Трябва да го видя. Моля те, Фиц. Умолявам те.

Истината беше, че Фиц не е толкова против пътуването, колкото Беа допускаше. Разбирането му за опасностите се беше променило в окопите. Все пак повечето хора оцеляваха под артилерийски обстрел. Едно пътуване до Русия, макар и рисковано, не можеше да се мери с това. Но той се колебаеше.

— Разбирам желанието ти. Нека да направя някои проверки.

Беа прие това за съгласие.

— О, благодаря ти!

— Недей още да ми благодариш. Трябва да установя доколко е осъществимо.

— Добре — отговори тя, но личеше, че вече знае какъв ще е изходът.

Фиц се изправи.

— Трябва да се приготвя да си лягам — каза той и тръгна да излиза.

— Когато се преоблечеш за сън… моля те, върни се. Искам да ме прегърнеш.

— Разбира се — отговори с усмивка Фиц.

III

В деня, когато парламентът обсъждаше избирателните права на жените, Етел организира събрание в една зала близо до Уестминстърския дворец.

Сега работеше за Националния профсъюз на текстилните работници, откъдето с голямо желание наеха толкова известна активистка. Основната й работа беше да набира членове на съюза сред жените, които работеха из малките фабрики в Ийст Енд. Но в профсъюза вярваха, че трябва да се борят за хората си не само на работното място, а и в националната политика.

Етел скърбеше за раздялата с Мод. Навярно имаше нещо изкуствено в приятелството между сестрата на един граф и неговата бивша икономка, но Етел се надяваше, че те двете могат да преодолеят класовата разлика. Дълбоко в сърцето си обаче Мод вярваше — без да го съзнава — че тя е родена да командва, а Етел да се подчинява.

Етел се надяваше гласуването в парламента да свърши преди края на нейното събрание, за да може да обяви резултата, но пренията продължиха до късно и събранието трябваше да се закрие в десет. Етел и Бърни отидоха в една кръчма в Уайтхол, посещавана от лейбъристките депутати, и зачакаха новините.

Вече минаваше единадесет часа и кръчмата щеше да затваря, когато вътре се втурнаха двама депутати. Единият съгледа Етел.

— Спечелихме! — провикна се той. — Тоест, вие спечелихте. Жените.

Етел направо не можеше да повярва.

— Приели са клаузата?

— С огромно мнозинство. Триста осемдесет и седем гласа срещу петдесет и седем!

— Спечелихме! — Етел целуна Бърни. — Спечелихме!

— Добре свършена работа — отговори Бърни. — Радвай се на победата. Заслужаваш я.

Нямаше как да пийнат, за да отпразнуват събитието. Новите военновременни разпоредби забраняваха на заведенията да сервират алкохол след определен час. Предполагаше се, че това ще подобри производителността на работниците. Етел и Бърни излязоха в Уайтхол да вземат автобус до дома.

Докато чакаха на спирката, Етел беше във възторг.

— Направо не мога да повярвам. След толкова години — право на глас за жените!

Чу я един минувач, висок официално облечен мъж с бастун.

Етел позна Фиц.

— Не бъди толкова сигурна — рече той. — В Камарата на лордовете ще ви победим.

I

Валтер фон Улрих излезе от окопа и с риск за живота си тръгна през ничията земя.

В ямите от окопите покарваше свежа трева и никнеха диви цветя. Беше топла лятна вечер в тази област, която някога беше Полша, сетне Русия, а сега беше частично окупирана от немските войски. Валтер беше облечен с шинел без опознавателни знаци и ефрейторска униформа. За да изглежда по-убедително, беше нацапал лицето и ръцете си. Носеше бяло кепе, като знаме за примирие, и беше нарамил кашон.

Каза си, че няма причина да се плаши.

Руските позиции се забелязваха смътно в сумрака. От седмици нямаше сражения и Валтер смяташе, че приближаването му ще се посрещне по-скоро с любопитство, отколкото с подозрителност.

Ако бъркаше, щеше да загине.

Русите подготвяха офанзива. Германската разузнавателна авиация и съгледвачите докладваха, че към фронтовата линия се придвижват нови войски и се разтоварват камиони с боеприпаси. Тези сведения се потвърждаваха и от прегладнелите руски войници, които минаваха линията и се предаваха с надеждата да получат храна от противниците си.

Доказателствата за предстоящата офанзива бяха голямо разочарование за Валтер. Беше се надявал, че новото руско правителство няма да е в състояние да продължи войната. В Петроград Ленин и болшевиките гръмогласно призоваваха за мир и лееха порой от вестници и памфлети — за които се плащаше с немски пари.

Руският народ не искаше война. Изявлението на външния министър Павел Милюков, че Русия продължава да се стреми към „решителна победа“, отново изведе на улиците хиляди гневни работници и войници. Керенски, театралничещият млад министър на войната, който отговаряше за очакваната нова офанзива, въведе отново боя с пръчки в армията и възстанови властта на офицерите. Но дали руските войници щяха да се бият? Това трябваше да узнаят германците и за да го установи, сега Валтер излагаше живота си на опасност.

Признаците бяха разноречиви. В някои участъци на фронта руските войници бяха вдигнали белите знамена и едностранно обявиха примирие. Други участъци бяха видимо покорни и дисциплинирани. Валтер реши да посети тъкмо такова място.

Най-сетне се беше измъкнал от Берлин. Навярно Моника фон дер Хелбард беше заявила на родителите си откровено, че сватба няма да има. Както и да е, Валтер отново беше на фронтовата линия и събираше разузнавателни сведения.

Премести кашона на другото рамо. Вече виждаше как няколко глави се подават над ръба на окопа. Носеха кепета — руските войници нямаха каски. Гледаха го, но още не бяха насочили оръжията си към него.

По отношение на смъртта Валтер беше фаталист. Смяташе, че след прекрасната нощ с Мод в Стокхолм може да умре щастлив. Разбира се, би предпочел да живее. Искаше двамата с Мод да създадат дом и да имат деца. И се надяваше това да стане в богата и демократична Германия. За целта обаче Германия трябваше да спечели войната, следователно той трябваше да рискува живота си. Значи нямаше избор.

Все пак стомахът му се сви, когато влезе в обсега на руските пушки. Толкова лесно беше за всеки войник да насочи оръжието си и да натисне спусъка. В крайна сметка, те бяха тук за това.

Валтер не носеше пушка и се надяваше русите да го забележат. Имаше един деветмилиметров Лугер, затъкнат в колана на гърба му, но него нямаше как да видят. Виждаха само кашона. Надяваше се да им изглежда безобиден.

Беше благодарен за всяка следваща стъпка, при която оставаше невредим, но си даваше сметка и че така навлиза още по-навътре в опасността. Философски си рече, че може да загине във всеки момент. Питаше се дали човек чува изстрела, който го убива. Валтер се боеше най-много от това да го ранят и бавно да умре от кръвозагуба или да го повали инфекция в някоя мръсна полева болница.

Вече виждаше лицата на русите и четеше по тях забава, учудване и живо удивление. Тревожно се взираше за признаци на страх — това беше най-опасно. Уплашеният войник можеше да стреля, само за да се освободи от напрежението.

Накрая му останаха десетина метра, девет, осем… Стигна до края на окопа.

— Здравейте, другари — рече той на руски и остави кашона на земята.

Подаде ръка на най-близко застаналия войник. Човекът, без да се замисля, се пресегна и му помогна да скочи в окопа. Наоколо се събра малка групичка.

— Дойдох да ви задам един въпрос.

Повечето образовани руси поназнайваха немски, но тези войници бяха селяни и повечето разбираха само родния си език. Като момче Валтер учеше руски като част от строго наложената от баща му подготовка за кариера в армията и във външното министерство. Не беше ползвал езика кой знае колко, но смяташе, че може да си припомни достатъчно за тази мисия.

— Първо да пийнем — каза той. Смъкна кашона в окопа, отвори го и извади бутилка шнапс. Дръпна тапата, пийна, обърса уста и подаде шишето на съседа си, висок ефрейтор на осемнадесет-деветнадесет години. Момъкът се усмихна, отпи и предаде на следващия.

Валтер тайно се оглеждаше. Окопът беше зле направен. Стените не бяха прави и не бяха укрепени с дърво. Подът беше неравен и също не беше покрит с дъски, така че дори през лятото беше кален. Окопът даже не вървеше по права линия — макар че това може и да не беше лошо, след като липсваха насипи, които да поемат удара на противниковата артилерия. Миришеше противно — явно войниците невинаги си правеха труда да ходят до нужника. Какво им имаше на русите? Всичко, което правеха, беше небрежно, неорганизирано и недовършено.

Докато бутилката минаваше от ръка в ръка, дойде един старшина.

— Какво става, Фьодор Игорович? — попита той високия ефрейтор. — Защо говорите с тоя шваба скотоложец?

Фьодор беше млад, ала имаше лъскав и дълъг засукан мустак. По някаква причина носеше моряшко кепе, дръзко килнато на главата му. Самоувереността му граничеше с наглост.

— Пийнете, старшина Гаврик.

Старшината пийна като всички, но не беше така безгрижен. Огледа недоверчиво Валтер.

— Какво търсиш тук, мътните да те вземат?

Валтер беше подготвил отговора си.

— От името на германските войници, работници и селяни дойдох да ви питам защо воювате с нас.

Фьодор помълча удивен, после попита:

— А защо вие воювате е нас!

Валтер беше подготвен и за това.

— Ние нямаме избор. Нашата страна още се управлява от кайзера, още не сме направили нашата революция. А вие я направихте. Царят го няма и в Русия управлява народът. Затова аз дойдох да попитам този народ — защо воювате с нас?

Фьодор погледна Гаврик и рече:

— И ние все това се питаме!

Гаврик сви рамене. Валтер предположи, че човекът е традиционалист, който внимава да не изразява мнението си.

Още няколко войници дойдоха и се присъединиха към групата, Валтер отвори нова бутилка. Огледа мършавите, дрипави и мръсни войници, които бързо се напиваха.

— Какво искат русите?

Неколцина му отговориха.

— Земя.

— Мир.

— Свобода.

— Още пиячка.

Валтер извади още една бутилка от кашона. „Всъщност имат нужда от сапун, добра храна и нови ботуши“, помисли той.

— Искам да се прибера на село — додаде Фьодор. — Делят земите на княза и трябва да се погрижа моето семейство да получи справедлив дял.

— Подкрепяте ли някоя политическа партия? — попита Валтер.

— Болшевиките! — отговори някой и останалите завикаха одобрително.

Валтер беше доволен.

— А членувате ли в партията?

Войниците поклатиха глави.

— Преди бях за есерите, обаче те ни предадоха — каза Фьодор и останалите закимаха в знак на съгласие. — Керенски върна боя с пръчки в армията — допълни ефрейторът.

— И заповяда да се проведе лятна офанзива — каза Валтер. Пред очите му имаше камара сандъци с боеприпаси, но той не ги посочи, за да не привлече вниманието към явната възможност да е шпионин. — Виждаме това от нашите самолети.

Фьодор се обърна към Гаврик.

— Защо ни е притрябвало да нападаме? Можем да сключим мир и от сегашната ни позиция!

Последва одобрително мърморене.

— И какво ще направите, когато дойде заповедта за настъпление? — попита Валтер.

— Ще трябва съветът на войниците да се събере, за да я обсъди — отговори Фьодор.

— Не дрънкай глупости — намеси се Гаврик. — Войнишките съвети вече нямат право да обсъждат заповедите.

Войниците се разшумяха недоволно и някой към края на кръга промърмори:

— Ще видим, другарю старшина.

Войниците продължаваха да се тълпят. Може би русите имаха способността да надушват алкохола отдалеч. Валтер извади още две бутилки. За да обясни на новодошлите, той каза:

— Германският народ иска мир също като вас. Ако вие не ни нападнете, няма да ви нападаме и ние.

— Пия за това! — рече един от новодошлите и оттук-оттам го поздравиха.

Валтер се боеше, че шумът ще привлече вниманието на някой офицер и се чудеше как да накара русите да поутихнат въпреки изпития шнапс. Но вече беше прекалено късно. Чу се гръмък властен глас.

— Какво става тук? С какво се занимавате, войници?

Множеството даде път на един едър мъж в униформата на майор. Той видя Валтер и попита:

— Какво търсиш тук, по дяволите?

Сърцето на Валтер се сви. Несъмнено офицерът беше длъжен да го задържи. Немското разузнаване знаеше как русите се отнасят със своите военнопленници. Да попаднеш в руски плен беше равносилно на бавна смърт от глад и студ.

Валтер се усмихна насила и предложи последната неотворена бутилка.

— Почерпете се, господин майор.

Офицерът не му обърна внимание и попита Гаврик:

— Какво си въобразявате, че правите?

Гаврик не се плашеше лесно.

— Войниците не са вечеряли днес, майоре, та не можех да ги накарам да откажат да пийнат.

— Трябваше да го арестувате!

— Не можем да го пленим, щом сме пили от ракията му — отговори Фьодор, който вече заваляше. — Няма да е честно! — довърши той и останалите шумно одобриха думите му.

— Ти си шпионин — каза майорът на Валтер — и трябва да ти пръсна главата.

Докосна пистолета в кобура на кръста си.

Войниците възнегодуваха. Майорът продължаваше да се гневи, но не каза нищо. Явно искаше да избегне сблъсъка с хората си.

— По-добре да ви оставя — рече Валтер на войниците. — Вашият майор е малко нещо неприветлив. Пък и точно зад нашата линия имаме един бордей, където едно хубаво русо момиче с големи цици се чувства самотно…

Всички се разсмяха и го поздравиха. Думите му не бяха лъжа — бордей имаше, обаче Валтер никога не ходеше там.

— Помнете — додаде той. — Ние няма да се бием, ако и вие не се биете!

Валтер излезе от окопа. Това беше най-опасният момент. Изправи се на крака, измина няколко крачки, обърна се, помаха и продължи напред. Русите бяха задоволили любопитството си и бяха изпили шнапса. Сега можеше просто да им хрумне да изпълнят дълга си и да застрелят врага. Валтер имаше чувството, че на гърба на шинела му е закачена мишена.

Вече се стъмваше. Скоро нямаше да могат да го виждат. Оставаха му само няколко метра до безопасността. Наложи се да впрегне цялата си воля, за да не побегне. Предполагаше, че това би ги накарало да стрелят. Стисна зъби и продължи да крачи отмерено сред неизбухналите снаряди.

Хвърли поглед назад. Вече не виждаше окопа. Значи и русите не виждаха него. Беше в безопасност.

Валтер задиша по-леко и продължи напред. Струваше си риска. Научи много. Въпреки че този участък от фронта не вееше бели знамена, русите бяха в лоша форма за сражение. Войниците видимо бяха недоволни и готови за бунт, а офицерите слабо владееха дисциплината. Старшината внимаваше да не ядосва хората. Майорът не се осмели да задържи Валтер. При такива настроения не беше възможно войниците да се сражават храбро.

Валтер видя немската позиция. Извика името си и предварително уговорената парола. Спусна се в окопа. Един лейтенант му отдаде чест.

— Успешно ли мина излизането Ви, господине?

— Да, благодаря. Наистина много успешно — отговори Валтер.

II

Катерина лежеше в леглото в старата стая на Григорий, облечена само в тънка долна риза. През отворения прозорец влизаше топлият юлски въздух и се чуваше грохотът на минаващите на няколко крачки влакове. Катерина беше бременна в шестия месец.

Григорий прокарваше пръст по очертанията на тялото й — от рамото през налятата гърда, по ребрата, нежната издутина на корема и надолу по бедрото. Преди Катерина не беше преживявал такава спокойна радост. Младежките му връзки с жени бяха припрени и краткотрайни. За него беше ново и вълнуващо преживяване да лежи до жената, след като са се любили, и да докосва тялото й нежно и с любов, без похот. „Това ще да е да си женен“, помисли той.

— Бременна си още по-красива — каза Григорий тихо, за да не събуди Владимир.

Вече две години и половина се държеше като баща на сина на брат си, а сега щеше да има свое дете. Искаше му се да го нарекат на името на Ленин, обаче вече имаха един Владимир. Очакването на детето втвърди политическите позиции на Григорий. Трябваше да мисли за бъдещето на страната, където детето ще порасне, и искаше неговият син да бъде свободен — по някаква причина мислеше, че ще бъде момче. Трябваше да е сигурен, че Русия ще се управлява от народа, а не от царя или от буржоазния парламент или някакъв съюз на индустриалците и генералите, който да върне старите порядки под нова маска.

Григорий всъщност не харесваше Ленин. Човекът живееше в състояние на непрестанен гняв. Все крещеше на другите. Който не се съгласяваше с него, беше свиня, копеле, педераст. Но работеше повече от всички, обмисляше нещата в дългосрочен план и решенията му винаги бяха правилни. В миналото всяка руска „революция“ завършваше с отстъпление. Григорий знаеше, че Ленин няма да допусне това.

Знаеше го и временното правителство. Имаше признаци че правителството е взело Ленин на прицел. Дясната преса го обвиняваше, че е немски шпионин. Обвинението беше нелепо. Истината беше обаче, че Ленин разполага с таен източник на пари. Григорий, болшевик още преди войната, принадлежеше към вътрешния кръг в партията, и знаеше, че парите идват от Германия. Ако тази тайна излезеше наяве, щеше да породи силни подозрения.

Вече дремеше, когато чу стъпки в коридора, последвани от силно и настойчиво чукане на вратата. Григорий намъкна панталоните си и викна:

— Какво има?

Володя се събуди и заплака.

— Григорий Сергеевич? — обади се някакъв мъж.

— Да — отвърна Григорий, отвори и видя Исак. — Какво е станало?

— Издадени са заповеди за ареста на Ленин, Зиновиев и Каменев.

Григорий изстина.

— Трябва да ги предупредим. Отвън ни чака военна кола.

— Само да си обуя ботушите.

Исак тръгна. Катерина взе Владимир и го успокои. Григорий припряно се облече, целуна ги и се завтече по стълбите.

Скочи в колата до Исак и рече:

— Ленин е най-важен. — Правителството имаше основание да се съсредоточи върху него. Зиновиев и Каменев бяха искрени революционери, но Ленин беше моторът на цялото движение. — Трябва първо да предупредим него. Карай към жилището на сестра му. Бързай, колкото можеш.

Исак потегли с максимална скорост.

Григорий се залови здраво, когато гумите изскърцаха на завоя.

Щом тръгнаха пак направо, той попита:

— Откъде разбрахте?

— От един болшевик в министерството на правосъдието.

— Кога са подписани заповедите?

— Тази сутрин.

— Дано стигнем навреме.

Григорий се боеше, че Ленин може вече да е задържан. Никой друг не притежаваше неговата непоколебима решителност. Тормозеше своите, обаче превърна болшевиките във водеща партия. Без него революцията можеше отново да се върне към безредието и компромисите.

Исак стигна да улица „Широкая“ и спря пред една буржоазна жилищна сграда. Григорий изскочи от колата, влетя във входа и почука на вратата на Елизарови. Анна Елизарова, по-възрастната сестра на Ленин, отвори. Тя беше петдесетинагодишна жена с прошарена коса, разделена на път по средата. Григорий я беше срещал и по-рано — тя работеше в Правда.

— Той тук ли е? — попита Григорий.

— Да. Защо? Какво е станало?

Вълна на облекчение заля Григорий. Не беше закъснял. Пристъпи в жилището.

— Ще го арестуват.

Анна затръшна вратата.

— Володя! — провикна се тя. — Ела бързо.

Ленин се показа. Както винаги беше облечен в износен тъмен костюм, с яка и вратовръзка. Григорий отсечено му обясни какво е положението.

— Тръгвам веднага! — отговори Ленин.

— Не искаш ли да нахвърляш няколко неща в куфара… — обади се Анна.

— Прекалено рисковано. Прати всичко по-късно. Ще те известя къде се намирам. — После погледна Григорий. — Благодаря за предупреждението, Григорий Сергеевич. Имате ли кола?

— Да.

Без да каже друго, Ленин излезе в коридора.

Григорий тръгна с него към улицата и избърза да отвори вратата на колата.

— Издали са заповеди и за Зиновиев и Каменев — рече той, докато Ленин влизаше в колата.

— Върнете се в апартамента и им се обадете. Марк има телефон и знае къде се намират те. — Ленин захлопна вратата, приведе се напред и каза на Исак нещо, което Григорий не чу. Исак подкара.

Така се държеше през цялото време. Лаеше заповеди на всички и те винаги се подчиняваха, защото заповедите имаха смисъл.

Григорий със задоволство усети как от плещите му пада тежко бреме. Огледа улицата в двете посоки. От сградата отсреща излезе група мъже. Някои бяха облечени в костюми, а други — в армейски офицерски униформи. Григорий с изумление позна Михаил Пински. На теория тайната полиция беше разформирована, но явно хора като Пински продължаваха да работят като част от войската.

Трябва да бяха дошли за Ленин. Изпуснаха го, само защото влязоха в грешна сграда.

Григорий хукна обратно вътре. Вратата на Елизарови беше отворена. В антрето стояха Анна, съпругът й Марк, доведеният й син Гора и слугинчето Анюшка. Всички изглеждаха потресени. Григорий затвори вратата.

— Той потегли. Но полицията е отвън. Трябва бързо да телефонирам на Зиновиев и Каменев.

— Телефонът е на масичката — посочи Марк.

Григорий се поколеба.

— Как работи? — Той никога не беше ползвал телефон.

— О, извинявайте. — Марк доближи слушалката до ухото си и другата част — пред устата си. — И за нас е ново, но толкова го ползваме, че вече го приемаме за даденост. — Нетърпеливо завъртя шайбата. — Да. Моля, централа.

После продиктува номер.

Някой заблъска по вратата.

Григорий даде знак на другите да мълчат.

Анна отведе Анюшка и детето в задната част на апартамента.

Марк говореше бързо по телефона. Григорий стоеше зад вратата на жилището.

— Отворете или ще разбием вратата! Имаме заповед!

— Минутка, да се обуя! — провикна се Григорий в отговор. Полицията често навестяваше сградите, където той беше живял, та затова знаеше всички начини да ги накара да почакат.

Марк пак врътна шайбата и поиска друг номер.

— Кой е? Кой е на вратата?

— Полиция! Отворете веднага!

— Ей сега идвам. Само да затворя кучето в кухнята.

— Бързай!

Григорий чу как Марк казва „Предайте му да се укрие. Полицията сега чука на вратата ми“. Окачи слушалката и кимна на Григорий.

Той отвори вратата и отстъпи.

Пински влезе.

— Къде е Ленин?

Няколко офицери влязоха подире му.

— Тук няма човек с такова име — отговори Григорий.

Пински го изгледа.

— Какво правиш тук? Открай време си знам, че си размирник. Марк пристъпи напред и спокойно каза:

— Покажете ми заповедта, моля.

Пински неохотно му подаде лист хартия.

Марк огледа заповедта и възкликна:

— Държавна измяна ли? Това е нелепо!

— Ленин е германски агент — отговори Пински. Присви очи и погледна Марк. — Вие сте зет му, нали?

Марк върна заповедта.

— Човекът, когото търсите, не е тук.

Пински разбра, че Марк казва истината, и се ядоса.

— Защо го няма, по дяволите? Той живее тук!

— Ленин не е тук — повтори Марк.

Лицето на Пински пламна.

— Предупреден ли беше? — той сграбчи Григорий за реверите на куртката. — Ти какво правиш тук?

— Аз съм депутат от Петроградския съвет, представител на Първи картечен батальон, и ако не искаш моят полк да посети кабинета ти, свали ръце от униформата ми.

Пински го пусна.

— Обаче ще поогледаме.

До масичката с телефона имаше етажерка с книги. Пински взе няколко от един рафт и ги събори на пода. Посочи на хората си към вътрешността на жилището.

— Да разпердушиним това място.

III

Валтер отиде в едно село в завладяната от русите територия и купи срещу цяла златна монета всички дрехи на някакъв удивен и доволен селянин: мръсен овчи кожух, ленена рубашка, торбести груби гащи и цървули от брезова кора. За щастие селянинът не носеше долни дрехи, та на Валтер не му се наложи да се сдобива и с тях.

Подряза косата си с домакинска ножица и престана да се бръсне.

В някакъв пазарен градец купи чувал лук. Скри кожена чанта с десет хиляди рубли в монети и банкноти на дъното на чувала.

Една нощ позацапа ръцете и лицето си с пръст и, облечен в дрехите на селянина и нарамил чувала, прекоси ничията земя, прокрадна се през руските позиции и отиде до най-близката железопътна гара, където си купи билет за трета класа.

Почна да се държи нападателно и ръмжеше на всички, сякаш се боеше, че искат да му задигнат лука, което може и да беше истина. Имаше грамаден нож, ръждив, но остър, който се показваше от колана му, и откраднат от руски офицер пистолет Мосин-Наган, който пък се криеше под смрадливия кожух. В двата случая, когато го заговаряха полицаи, той се ухилваше глуповато и предлагаше лук — толкова жалък подкуп, че полицаите изсумтяваха отвратено и си тръгваха. Ако някой от тях беше настоял да надзърне в чувала, Валтер беше готов да го убие, но това не стана нужно. Купуваше си билети за кратки отрязъци от пътя — по три-четири гари — понеже не изглеждаше разумно някакъв селянин да пропътува стотици мили, за да продаде стоката си.

Беше напрегнат и внимателен. Прикритието му беше слабо. Ако някой поговореше с него повече от няколко секунди, щеше да разбере, че не е руски селянин. А наказанието за онова, което Валтер правеше, беше смърт.

В началото се страхуваше, но с времето страхът избледня и на втория ден вече му беше скучно. Нямаше с какво да занимава ума си. Не можеше да чете, естествено — наистина трябваше да внимава да не чете разписанията на влаковете, а на разните обявления трябваше само да хвърля по един поглед, понеже повечето селяни бяха неграмотни. Докато бавните влакове тракаха и се поклащаха през безкрайните руски гори, Валтер почна да мечтае за жилището, където двамата с Мод да живеят след края на войната. Обзавеждането щеше да е модерно — със светло дърво и неутрални цветове, като у фон дер Хелбардови, а не в тежките и тъмни краски на къщата на неговите родители. Всичко щеше да е лесно за чистене и поддръжка, особено кухнята и пералнята, за да могат да наемат по-малко слуги. Щяха да вземат истински хубаво пиано, роял Стейнуей, защото и двамата обичаха да свирят. Освен това щяха да купят и една-две привлекателни за окото съвременни картини, навярно от австрийските експресионисти, за да шокират старото поколение и да се утвърдят като напредничаво семейство. Спалнята им щеше да е светла и проветрива, а те — да лежат голи на мекото легло, да се целуват, да разговарят и да се любят.

И така Валтер стигна до Петроград.

Уговорката, направена с посредничеството на един революционер социалист в шведското посолство, беше някой от болшевиките да чака Валтер на Варшавската гара всеки ден по един час от шест вечерта нататък, и да прибере парите. Валтер пристигна по пладне и използва случая да разгледа града, за да прецени какви са възможностите на русите да продължат да воюват.

Видяното го потресе.

Още щом излезе от гарата, го нападнаха проститутки, мъже и жени, големи и малки. Прекоси моста над един канал, повървя няколко мили на север и влезе в центъра на града. Повечето магазини бяха затворени, много бяха със заковани витрини, а няколко — просто изоставени и потрошените им стъкла проблясваха на улицата. Видя много пияни и две сбивания. От време на време минаваше автомобил или карета, разпръсваше пешеходците, а пътниците се криеха зад спуснатите завески. Повечето хора бяха мършави, опърпани и боси. Беше много по-зле от Берлин.

Срещна много войници, сами или на групи. Повечето показваха лоша дисциплина — не вървяха в крак, стояха небрежно на постовете си, униформите им бяха разкопчани, бъбреха си с цивилните и въобще правеха каквото им скимне. Впечатлението на Валтер от посещението на руските позиции на фронта се потвърди — тези хора не бяха склонни да воюват.

„Дотук — само добри новини“, рече си той.

Никой не го спря, а полицията не му обърна внимание. Той беше само още един смачкан човек, тръгнал по свои си работи в града, който се разпадаше.

Ободрен, Валтер се върна на гарата в шест и скоро забеляза свръзката си — старшина с червен шал, привързан на дулото на пушката. Преди да се покаже, Валтер огледа човека. Беше внушителен, не много висок, но широкоплещест и як. Дясното му ухо беше отрязано, нямаше един преден зъб, нямаше и безименен пръст на лявата ръка. Чакаше търпеливо, като стар войник, обаче нищо не можеше да убегне от проницателните му сини очи. Валтер искаше да го погледа тайно, ала войникът го забеляза, кимна, обърна се и тръгна нанякъде. Валтер го последва, какъвто беше явно замисълът. Влязоха в просторно помещение с много маси и столове и седнаха.

— Старшина Григорий Пешков? — попита Валтер.

Григорий кимна.

— Знам кой сте Вие. Заповядайте.

Валтер се огледа. В ъгъла съскаше самовар, а една старица с шал продаваше пушена и осолена риба. По масите имаше петнадесет-двадесет човека. Никой не погледна повторно войника и селянина, който очевидно се надяваше да продаде чувала с лук. Влезе и един младеж в синя работническа рубашка. Валтер за миг срещна погледа му и после видя как онзи сяда, пали цигара и отгръща вестник Правда.

— Мога ли да получа нещо за хапване? Умирам от глад, обаче цените тук видимо не са по джоба на един селянин.

Григорий взе чиния с черен хляб, сельодка и две чаши чай със захар. Валтер почна да се тъпче. Григорий го погледа малко и се разсмя.

— Удивен съм, че въобще сте минали за селянин. Аз веднага щях да позная, че сте буржоа.

— Как така?

— Ръцете Ви са мръсни, обаче ядете на малки хапки и току попивате устни с някакъв парцал, все едно е ленена салфетка. Един истински селянин мята храната в устата си и сърба чая, преди да я преглътне.

Валтер се подразни от снизходителното отношение. „Все пак, оцелях три дни в проклетите влакове“, помисли той. „Много ми се ще да те видя да опиташ същото в Германия.“ Време беше да напомни на Пешков, че трябва да си заслужи парите.

— Кажете ми как се справят болшевиките.

— Опасно добре — отвърна Григорий. — През последните няколко месеца хиляди руси постъпиха в партията. Лев Троцки най-сетне обяви подкрепата си за нас. Трябва да го чуете как говори. Почти всяка вечер Цирк Модерн е претъпкан със слушатели. — Валтер виждаше, че човекът боготвори своя герой Троцки. Дори и в Германия знаеха, че той е запленяващ оратор. Беше добър улов за болшевиките. — Миналия февруари имахме десет хиляди членове, а днес са двеста хиляди — гордо довърши Григорий.

— Хубаво, обаче можете ли да промените нещата?

— Имаме голям шанс да спечелим изборите за учредителното събрание.

— А кога са изборите?

— Много ги отлагат…

— Защо?

Григорий въздъхна.

— Първо временното правителство свика една депутатска комисия, която след два месеца се споразумя за съставянето на друга комисия от шестдесет човека, която да изработи избирателния закон…

— Защо? Защо е тази сложна процедура?

Григорий се ядоса.

— Казват, че искат изборите да са напълно неоспорими, обаче същинската причина е, че консервативните партии са се запънали, знаят, че ще загубят.

„Този е само старшина“, рече си Валтер, „обаче прави сложни анализи.“

— И кога ще се проведат изборите?

— През септември.

— А защо мислите, че болшевиките ще победят?

— Засега ние сме единствената група, която твърдо е за мир. И това е известно на всички, благодарение на всички вестници и брошури, които издаваме.

— Защо казахте, че се справяте „опасно“ добре?

— Защото това ни превръща в основна мишена за правителството. Има заповед за ареста на Ленин. Той трябваше да мине в нелегалност. Но все още ръководи партията.

Валтер повярва и на това. Щом Ленин можеше да държи партията си под контрол от Цюрих, то със сигурност можеше да го прави и от убежището си в Русия.

Валтер вече беше направил доставката и беше получил необходимите му сведения. Мисията му беше изпълнена. Почувства се облекчен. Сега му оставаше само да се върне у дома.

Подритна чувала е десетте хиляди рубли към Григорий.

Допи чая и стана.

— Да ви е сладък лукът — рече той и тръгна към изхода.

Забеляза, че младежът със синята рубашка сгъва вестника и става.

Валтер си купи билет до Луга и се качи на влака. Влезе във вагон трета класа. Провря се между някакви войници, които пушеха и пиеха водка, семейство евреи, понесли във вързопи всичко, което притежават, и селяни с празни щайги — сигурно бяха продавали пилета. Като стигна до другия край на вагона, се обърна и огледа.

Младежът със синята рубашка влезе във вагона.

Валтер го погледа за миг как си пробива път между хората и небрежно ги разблъсква с лакти. Само полицай би постъпил така.

Валтер скочи от влака и бързо излезе от гарата. Спомни си изследователската разходка този следобед и бързо закрачи към канала. Беше лято, сезонът на белите нощи, и затова беше светло. Надяваше се да се е отървал от опашката, но когато надзърна през рамо, видя, че синята рубашка го следва. Сигурно беше преследвал Пешков и беше решил да проучи и неговия приятел от село с лука.

Човекът затича.

Заловяха ли го, Валтер щеше да бъде разстрелян като шпионин. Нямаше избор за следващата си стъпка.

Намираше се в някакъв бедняшки квартал. Цял Петроград изглеждаше беден, обаче тук бяха струпани евтини страноприемници и съмнителни кръчми, както е край всички гари по света. Валтер хукна, а синята рубашка забърза, за да не изостане.

Валтер стигна до една тухларна край канала. Тя беше оградена от високи стени и портата й беше от железни пръти, обаче в съседство се намираше порутен и разграден склад. Валтер свърна от улицата, хукна през склада по посока на канала и се прехвърли през зида в тухларната.

Някъде трябваше да има пазач, но Валтер не го забеляза. Затърси къде да се скрие. Жалко, че още беше толкова светло. Тухларната разполагаше със свой дървен пристан. Наоколо беше пълно с купчини тухли, по-високи от човешки ръст. Валтер трябваше да намери място, откъдето да вижда, без да го видят. Придвижи се до една понамаляла купчина — сигурно част от тухлите бяха продадени — и пъргаво пререди няколко, за да се скрие отзад и да гледа през пролуката. Извади револвера и го запъна.

След малко видя как преследвачът му се прехвърля през стената.

Човекът беше среден на ръст, слаб и с мустачки. Изглеждаше уплашен — разбираше, че вече не просто преследва заподозрян. Това беше лов и младежът не знаеше той ловец ли е, или плячка.

Извади пистолет.

Валтер се прицели в синята рубашка през пролуката в тухлите, обаче не беше достатъчно близо, та да е сигурен, че ще улучи.

Полицаят постоя за миг и се озърна. Явно не беше уверен какво следва да направи. После се обърна и тръгна колебливо по посока на канала.

Валтер го последва. Позициите им бяха сменени.

Мъжът надзърташе иззад купчините тухли и проучваше мястото. Валтер правеше същото, прикриваше се, когато противникът му спираше, и непрестанно се приближаваше към него. Не искаше продължителна стрелба, която да привлече вниманието на други полицаи. Трябваше да свали противника с един или два изстрела и бързо да се измъкне.

Когато полицаят стигна до канала, между него и Валтер вече имаше по-малко от десетина метра. Младият човек погледна нагоре и надолу по водата, все едно очакваше да види как Валтер се отдалечава в някоя лодка.

Валтер излезе от прикритието си и се прицели в средата на гърба на полицая.

Той се обърна и погледна право към него.

После изкрещя.

Писъкът беше висок, момичешки, и издаваше потрес и страх. В същия миг Валтер разбра, че ще го помни до края на дните си.

Натисна спусъка, револверът гръмна и писъкът внезапно престана.

Нужен беше само един изстрел. Младежът от тайната полиция падна на земята безжизнен.

Валтер се приведе над тялото му. Очите се взираха нагоре невиждащо. Нямаше пулс, нито дишане.

Валтер довлече трупа до канала. Пъхна тухли в джобовете на панталоните и рубашката му, за да натежи повече. После го плъзна през ниския парапет и го остави да падне във водата.

Тялото потъна под повърхността, Валтер се обърна и си тръгна.

IV

Когато започна контрареволюцията, Григорий присъстваше на заседание на Петроградския съвет.

Разтревожи се, но не беше изненадан. Колкото повече одобрение печелеха болшевиките, толкова по-безжалостни ставаха ударите срещу тях. Партията се представяше добре на местните избори, печелеше надмощие в съветите в провинцията, а в столичния градски съвет имаше тридесет и три процента от гласовете. В отговор правителството — вече оглавявано от Керенски — арестува Троцки и за пореден път отложи изборите за учредителното събрание. Доверието към болшевиките се увеличи, понеже те отдавна твърдяха, че временното правителство никога няма да проведе общонационални избори.

Тогава армията направи своя ход.

Генерал Корнилов беше казак с обръсната глава, за когото генерал Алексеев казваше, че има сърце на лъв и ум на овца. На девети септември Корнилов нареди на войските си да тръгнат срещу Петроград.

Съветът реагира бързо. Делегатите веднага решиха да съставят Комитет за борба с контрареволюцията.

„Един комитет нищо не означава“, губеше търпение Григорий. Изправи се, сдържайки гнева и страха си. Понеже беше представител на Първи картечен полк, останалите го слушаха с уважение, особено по военните въпроси.

— Няма смисъл от комитети, ако членовете им само ще държат речи — пламенно каза той. — Ако докладите, които току-що чухме, са верни, части от армията на Корнилов вече не са далеч от пределите на Петроград. Могат да бъдат спрени само със сила. — Григорий винаги носеше униформата си на старшина и беше въоръжен с пушка и пистолет. — Комитетът ще е излишен, ако не мобилизира работниците и войниците в столицата срещу метежа на армията.

Григорий знаеше, че единствено болшевишката партия е в състояние да мобилизира народа. Знаеха го и всички останали депутати, независимо от партийната си принадлежност. Накрая беше постигнато съгласие в комитета да влязат трима меншевики, трима есери и трима болшевики, в това число и Григорий. Всички обаче бяха наясно, че само болшевишките членове имат тежест.

Веднага след това решение, Комитетът за борба с контрареволюцията напусна заседателната зала. Григорий се занимаваше с политика вече от половин година и знаеше как да задвижи системата. Сега пренебрегна официалния състав на комитета и покани десетина човека, от които щеше да има полза, включително Константин от завода на Путилов и Исак от Първи картечен полк.

Съветът се беше преместил от Таврическия дворец в института Смолни, бивше девическо училище. Комитетът се събра в една класна стая на фона на рамкирани гобленчета и момичешки акварели.

Председателят попита:

— Имаме ли предложение за обсъждане?

Това беше глупост, обаче Григорий беше депутат достатъчно дълго, та да знае как да ги заобикаля. Той незабавно се залови да установи контрол над срещата и да накара комитета да се съсредоточи върху действията, а не върху думите.

— Да, другарю председател, ако позволите — подхвана той. — Според мен има пет неща, които трябва да свършим. — Винаги беше добре да номерираш задачите, понеже хората оставаха с усещането, че трябва да слушат до края. — Първо: мобилизация на войниците в Петроград срещу метежа на генерал Корнилов. Как можем да постигнем това? Предлагам другарят ефрейтор Исак Иванович да състави списък на основните казарми с имената на верните революционни водачи във всяка от тях. Щом определим кои са нашите съюзници, трябва да пратим писмо, в което да ги инструктираме да следват заповедите на този комитет и да се готвят да отблъснат метежниците. Ако Исак почне сега, той може да представи списъка и писмото пред нас след няколко минути.

Григорий помълча малко, колкото колегите му да кимнат. Взе това за одобрение и продължи.

— Благодаря. Другарю Исак, действайте. Второ, трябва да пратим вест до Кронщад. — Военноморската база на Кронщад, остров на двадесетина мили от брега, беше печално известна с жестокото отношение към моряците, особено към новобранците. Преди шест месеца моряците се бяха обърнали срещу своите мъчители и изтезаваха и убиха много офицери. Сега базата се беше превърнала в крепост на крайните политически убеждения. — Моряците трябва да се въоръжат, да се върнат в Петроград и да изпълняват нашите заповеди. — Григорий посочи един болшевишки депутат, за когото се знаеше, че е близък с моряците. — Другарю Глеб, ще се нагърбите ли с тази задача, с одобрението на комитета?

Глеб кимна и отговори:

— Ако не възразявате, ще подготвя писмо, което нашият председател да подпише, и лично ще го отнеса в Кронщад.

— Моля.

Членовете на комитета вече гледаха малко замаяно. Нещата се развиваха по-бързо от обичайното. Само болшевиките не бяха изненадани.

— Трето, трябва да организираме фабричните работници в отбранителни отряди и да ги въоръжим. Можем да вземем оръжия от арсеналите на армията и от оръжейните фабрики. На повечето работници ще им трябва някакво обучение по стрелба с огнестрелно оръжие и по военна дисциплина. Предлагам тази задача да се поеме от профсъюзите и от Червената гвардия. — Червеногвардейците бяха войници революционери или въоръжени работници. Не всички бяха болшевики, но по правило приемаха заповеди от болшевишките комитети. — Предлагам за това да отговаря другарят Константин от Путиловия завод. Той познава профсъюзните водачи във всички фабрики.

Григорий и останалите болшевики в комитета знаеха, че това превръща населението на града в революционна армия. Дали обаче останалите им колеги щяха да го разберат? В края на този процес, при положение, че разгромят контрареволюцията, щеше да е изключително трудно да разоръжат тази армия и да възстановят властта на временното правителство. Ако разсъжденията им стигнеха толкова далеч напред във времето, те можеха да опитат да смекчат или да предотвратят предложеното от Григорий. В момента обаче бяха съсредоточени само върху предотвратяването на военния преврат. Както обикновено, само болшевиките имаха стратегия.

— Да, ще направя списък — отговори Константин. Той щеше да отдаде предпочитание на болшевишките профсъюзни водачи, но те бездруго сега бяха най-ефективни.

— Четвърто — продължи Григорий. — Профсъюзът на железничарите трябва да направи всичко по силите си да попречи на придвижването на Корниловата армия. — Болшевиките доста се бяха потрудили да овладеят този профсъюз и сега имаха поне по един поддръжник във всяко локомотивно депо. Техните членове винаги се пишеха доброволци за места като ковчежник, секретар или председател. — Макар някои части от войската да се придвижват насам по шосе, повечето войници и боеприпаси ще трябва да дойдат с железницата. Профсъюзът трябва да се погрижи те да се забавят и да се отклонят далеч. Другарю Виктор, може ли комитетът да разчита на Вас да свършите това?

Виктор, представител на железничарите, кимна.

— Ще направя нарочен комитет в профсъюза, за да организираме възпрепятстването на придвижването на метежниците.

— Накрая, трябва да насърчим и другите градове да създадат комитети като нашия. Революцията трябва да бъде защитавана навсякъде. Може би останалите ни колеги могат да предложат с кои градове трябва да се свържем?

Това беше преднамерено отклоняване на вниманието, обаче колегите на Григорий се подлъгаха. Радостни, че имат какво да правят, членовете се надвикваха да предлагат имена на градове, където да се организират комитети за борба с контрареволюцията. Така те със сигурност нямаше да се вторачват в по-важните предложения на Григорий и да ги оспорват. Те така и не се замислиха за дългосрочните последици от въоръжаването на гражданите.

Исак и Глеб написаха писмата и получиха без обсъждане подписа на председателя. Константин състави списък на профсъюзните водачи във фабриките и започна да им праща съобщения. Виктор отиде да организира железничарите.

Комитетът подхвана спор по текста на писмото до съседните градове. Григорий се изниза. Постигна каквото искаше. Защитата на Петроград и на революцията вече беше в ход. И за нея отговаряха болшевиките.

Сега му бяха необходими достоверни сведения за местонахождението на контрареволюционната армия. Наистина ли имаше войски, които приближават южните покрайнини на Петроград? Ако беше така, то с тях трябваше да се разправят по-скоро, отколкото Комитетът за борба беше в състояние да го стори.

Той се отправи от института Смолни през моста към казармата на своя полк. Тук завари войниците, които вече се готвеха за сражение с метежниците на Корнилов. Взе бронирана кола, шофьор и трима верни на революцията войници и се отправи в южна посока през града.

В притъмняващия есенен следобед те криволичеха из южните покрайнини в търсене на нападащата армия. След няколко безплодни часа, Григорий реши, че има голяма вероятност докладите за придвижването на Корнилов да са били преувеличени. Във всеки случай, имаше вероятност да се натъкне само на някой преден отряд. Дори и така, важно беше този авангард да бъде спрян и Григорий продължи търсенето.

Накрая намериха една пехотна бригада, разположена на лагер в някакво училище.

Григорий помисли дали да не се върне в казармата и да доведе Първи картечен полк, който да нападне пехотинците. Но прецени, че може да се постъпи и по-добре. Рисковано беше, но ако успееше, щеше да спести много кръвопролития.

Намерението му беше да спечели чрез разговори.

Минаха покрай един апатичен часови и влязоха в игрището на училището. Григорий слезе от колата. Като предпазна мярка сложи щика на пушката си в положение за атака. После преметна оръжието. Чувстваше се уязвим, но се насили да изглежда безгрижен.

Неколцина войници се приближиха към него.

— Старшина, какво правите тук? — попита го един полковник.

Григорий не му обърна внимание и каза на някакъв ефрейтор:

— Другарю, трябва да разговарям с водача на вашия войнишки комитет.

— В тази бригада няма войнишки комитети, другарю — намеси се полковникът. — Върнете се в колата си и изчезвайте.

Но ефрейторът отвърна с нервозна дързост:

— Аз бях председател на комитета в моя взвод, другарю старшина. Преди да забранят комитетите, разбира се.

Лицето на полковника потъмня от гняв.

„Ето един умален образ на революцията“, помисли Григорий. „Кой ще надделее — ефрейторът или полковникът?“

Още войници дойдоха да слушат.

— Кажете ми тогава — обърна се Григорий към ефрейтора, — защо нападате революцията?

— Не, не, ние сме тук, за да защитаваме революцията.

— Някой ви е излъгал. — Григорий се обърна и повиши глас, за да го чуят и наоколо. — Премиерът, другарят Керенски, уволни генерал Корнилов. Корнилов обаче отказа да приеме това и ви праща да нападнете Петроград.

Разнесе се неодобрителен ропот.

Полковникът видимо се чувстваше неловко — той знаеше, че Григорий е прав.

— Стига лъжи! — избухна той. — Тръгвайте си веднага, старшина, иначе ще Ви застрелям.

— Не докосвайте оръжието си, полковник — отвърна Григорий. — Вашите хора имат право да чуят истината. — Той огледа умножаващата се тълпа. — Нали така?

— Да! — отвърнаха неколцина войници.

— Не че харесвам всичко, което Керенски прави — продължи Григорий. — Върна смъртното наказание и боя. Но той е нашият революционен водач. Докато вашият генерал Корнилов иска да разруши революцията.

— Лъжа! — ядоса се полковникът. — Войници, не разбирате ли? Този старшина е болшевик. Всички знаят, че Германия плаща на болшевиките!

— Откъде да знаем на кого да вярваме? — попита ефрейторът. — Вие казвате едно нещо, другарю старшина, обаче полковникът казва друго.

— Тогава не вярвайте нито на мен, нито на него — отговори Григорий. — Вървете и разберете сами. — Той отново повиши глас, за да го чуят всички. — Не е нужно да се криете в това училище. Отидете в най-близката фабрика и попитайте който и да е работник. Говорете с войниците, които ще срещнете по улиците. Скоро ще узнаете истината.

— Добра идея — кимна ефрейторът.

— Няма да правите нищо подобно — гневеше се полковникът. — Заповядвам ви да останете на място.

„Груба грешка“, помисли си Григорий.

— Вашият полковник не желае вие сами да разберете какво става. Не ви ли подсказва това, че той лъже?

Полковникът сложи ръка върху оръжието си.

— Бунтовни думи, старшина.

Войниците не откъсваха поглед от Григорий и полковника. В този повратен момент Григорий беше по-близо до смъртта от когато и да било.

Той осъзна, че е в неблагоприятно положение. Толкова се беше увлякъл в спора, че не помисли какво ще прави после. Пушката висеше на рамото му, но с вдигнат предпазител. Щяха да са му нужни няколко секунди да свали пушката от рамото си, да освободи неудобния предпазител и да хване оръжието в позиция за стрелба. Полковникът можеше да извади пистолета и да стреля много по-бързо. Григорий усети как го обзема страх и с усилие потисна желанието да се обърне и да побегне.

— Бунт ли? — отвърна той в опит да спечели време. Стараеше се страхът да не се отрази върху убедителността на тона му. — Когато един уволнен генерал тръгва срещу столицата, но войниците му отказват да нападнат законното правителство, кой е бунтовникът? Според мен това е генералът. Също и всички офицери, които искат да приведат в изпълнение неговите изменнически заповеди.

Полковникът извади пистолета.

— Махайте се, старшина. — После се обърна към хората си. — Войници, върнете се в училищната сграда и се съберете в салона. Помнете, в армията неподчинението е престъпление, а смъртното наказание е възстановено. Ще застрелям всеки, който откаже да изпълни заповедта.

Насочи пистолета към ефрейтора.

Григорий видя, че войниците са готови да се подчинят на властния, уверен и въоръжен офицер. В отчаянието си осъзна, че има само един изход. Трябваше да убие полковника.

Разбра как ще стане. Трябваше да е наистина много бърз, но предположи, че ще успее.

Сгрешеше ли, щеше да загине.

Смъкна пушката от лявото си рамо и, без да я прехвърля в дясната ръка, прониза полковника с всичка сила. Острият връх на дългия щик разкъса униформата и Григорий усети как потъва в мекия стомах. Полковникът извика от болка, но не падна. Въпреки раната, той се обърна и пистолетът му се изви в дъга. Натисна спусъка.

Не улучи.

Григорий натисна щика навътре и нагоре, в търсене на сърцето. Лицето на полковника се сгърчи, устата му се отвори, но не излезе звук. Падна на земята, все още с пистолета в ръка.

Григорий врътна щика и го измъкна.

Пистолетът падна от пръстите на полковника.

Всички гледаха как офицерът се гърчи в беззвучно страдание върху хилавата трева на игрището. Григорий освободи предпазителя, прицели се в сърцето на полковника и стреля два пъти. Полковникът не помръдна повече.

— Както казахте, полковник, присъдата е смърт — рече Григорий.

V

Фиц и Беа се качиха на влака от Москва, придружавани само от камериерката на княгинята, Нина, и от личния прислужник на графа — Дженкинс, бивш шампион по бокс, когото не взеха в армията, понеже виждаше на не повече от десет ярда разстояние. Слязоха в Буловнир на гаричката, която обслужваше имението на княз Андрей. Наетите от Фиц специалисти бяха предложили на княза да създаде около гарата малко поселение с дъскорезница, зърнени складове и мелница. Андрей обаче нищо не направи и селяните продължаваха да карат стоката си с конски коли до стария пазарен град на двадесет мили оттук.

Андрей беше пратил една открита карета да вземе гостите. Начумереният кочияш стоеше и гледаше, докато Дженкинс товарене пътническите сандъци отзад в каретата. Докато пътуваха по черния път през полето, Фиц си спомни предишното посещение — тогава беше пристигнал като жених на княгинята и селяните стояха край пътя и поздравяваха. Сега настроението беше различно. Хората по полето едва вдигаха поглед при преминаването на каретата, а по селата и колибите жителите преднамерено обръщаха гръб.

Такива неща дразнеха Фиц и той беше в лошо настроение. Поуспокои се при вида на камъните на старата къща, обагрени в маслено жълто от лъчите на ниското следобедно слънце. Ято безукорно облечени слуги излезе от предната врата като патици, които очакват храна. Струпаха се около каретата да отварят врати и да свалят багажа. Икономът на Андрей, Георгий, целуна ръка на Фиц и го поздрави със заучена английска фраза:

— Добре дошли отново във Вашия руски дом, граф Фицхърбърт.

Руските домове често бяха грандиозни, но запуснати, и Буловнир не правеше изключение. Преддверието с високи тавани имаше нужда от пребоядисване, безценният полилей беше прашен, а мраморният под беше опикан от куче. Княз Андрей и княгиня Валерия чакаха под огромен портрет на дядото на семейството, който се мръщеше строго.

Беа се завтече към Андрей и го прегърна.

Валерия беше класическа красавица с правилни черти и тъмни, спретнато фризирани коси. Тя стисна ръката на Фиц и му каза на френски:

— Благодаря, че дойдохте. Така се радваме да ви видим.

Когато Беа се отдели от Андрей, Фиц му подаде ръка. Князът се здрависа с лявата ръка — десният ръкав на сакото му висеше празен. Беше слаб и блед, сякаш го мъчеше нелечима болест, а черната му брада сивееше на места, въпреки че князът беше едва на тридесет и три години.

— Не мога да ви опиша какво облекчение е за мен да ви видя — каза той.

— Някакви неприятности ли има? — попита Фиц. Всички разговаряха на френски.

— Заповядай в библиотеката. Валерия ще заведе Беа горе.

Оставиха дамите и влязоха в прашна стая, пълна с подвързани в кожа томове, които видимо не бяха четени често.

Поръчах чай. Боя се, че нямаме шери.

— Чаят е достатъчен. — Фиц се отпусна в един стол. От дългото пътуване раненият крак го болеше. — Какво става тук?

— Въоръжен ли си?

— Да. Служебният ми револвер е в багажа. — През 1914 година Фиц беше получил Уебли Марк V.

— Моля те, дръж го под ръка. Аз нося моя непрестанно. — Андрей отгърна сакото си и показа колана с кобура.

— Най-добре ми кажи защо.

— Селяните създадоха земски комитет. Някакви социалисти революционери им говорили и им дали разни глупави идеи. Претендират за правото да вземат всяка земя, която аз не обработвам и да я поделят помежду си.

— Не сте ли минавали през същото и по-рано?

— Да. По времето на дядо ми. Обесихме трима селяни и решихме, че това е краят на историята. Но тези противни идеи дремят, и сега, години по-късно, отново се появиха.

— А ти какво направи този път?

— Поговорих им, показах им как съм загубил ръката си, докато ги защитавам от немците, и те се укротиха. Допреди няколко дни, когато пет-шест от тукашните мъже се върнаха от войската. Твърдят, че са се уволнили, обаче аз съм сигурен, че са дезертирали. За съжаление не е възможно да се провери.

Фиц кимна. Офанзивата на Керенски се беше провалила и немците и австрийците бяха контраатакували. Руската армия беше рухнала и сега германците вървяха към Петроград. Хиляди руски войници бяха напуснали бойното поле и се бяха прибрали на село.

— Донесоха пушките си, а също и пистолети, явно откраднати от офицерите или от немските пленници. Все едно, те са тежко въоръжени и натъпкани с подривни идеи. Има един ефрейтор, Фьодор Игорович, който е водачът им, както изглежда. Казал на Георгий, че не разбира защо аз още претендирам, че притежавам някакви земи, да не говорим за незасятите.

— Не разбирам какво става с хората във войската — ядно отговори Фиц. — Човек ще си каже, че службата ще ги научи каква е стойността на властта и дисциплината, обаче излиза, че става обратното.

— Опасявам се, че днес нещата стигнаха до критична точка — продължи Андрей. — По-младият брат на ефрейтора, Иван Игрович, завел добитъка си да пасе на моето пасище. Георгий забелязал това и двамата отидохме да го прогоним. Започнахме да изкарваме говедата му на пътя. Той опита да затвори вратата, за да ни попречи. Носех си пушката и го ударих по главата с приклада. Главите на тези проклетници са корави като гюллета, обаче този не беше такъв. Разбойникът падна и умря. Социалистите използваха това като претекст да настроят останалите.

Фиц учтиво прикри отвращението си. Той не одобряваше руската практика да се удрят по-нископоставените и не беше изненадан, че тя е довела до подобни вълнения.

— Каза ли на някого?

— Пратих съобщение в града, в което докладвам за случая и моля да се прати полиция за опазване на реда, обаче моят вестоносец още не се е върнал.

— Значи засега сме сами.

— Да. Боя се, че ще трябва да отпратим дамите, ако нещата се влошат.

Фиц беше съкрушен. Положението беше много по-лошо от очакванията му. Възможно беше всички да загинат. Идването тук се оказа ужасна грешка. Той трябваше да отведе Беа възможно най-скоро.

Той се изправи. Знаеше, че англичаните понякога се хвалят пред чужденците със своето спокойствие в моменти на криза, и затова каза:

— По-добре да отида да се преоблека за вечеря.

Андрей го съпроводи до стаята му. Дженкинс беше разопаковал официалните му дрехи и ги беше изгладил. Фиц почна да се съблича. Чувстваше се като глупак. Беше изложил и Беа, и себе си на опасност. Впечатленията му за положението в Русия бяха полезни, но бъдещият му доклад едва ли си заслужаваше поетия риск. Беше се оставил жена му да го придума, а това винаги се оказваше грешка. Реши двамата да вземат първия влак сутринта.

Револверът му беше на тоалетката, до копчетата за ръкавели. Той го провери, после го отвори и го зареди с патрони Уебли, калибър 45. Нямаше къде да го прибере в официалния костюм. Накрая го натъпка в джоба на панталоните си и така се образува нелицеприятна буца.

Повика Дженкинс да прибере пътните му дрехи и отиде в стаята на Беа. Тя стоеше пред огледалото по бельо и пробваше някаква огърлица. Видя му се по-закръглена от обичайното, гърдите и бедрата й бяха понатежали и Фиц изведнъж се запита дали не е бременна. Спомни си, че сутринта в Москва, в колата на път за гарата, беше получила пристъп на гадене. Това му напомни за първата й бременност и го върна във времето, което сега му се струваше златно — той имаше Етел и Беа, а светът не беше във война.

Тъкмо щеше да й каже, че ще си тръгнат на другия ден, когато хвърли поглед през прозореца и застина.

Стаята се намираше в предната част на къщата и от прозореца се виждаше паркът и полето, чак до съседното село. Погледът на Фиц беше привлечен от тълпата. Обзет от силно предчувствие той се приближи към прозореца и се взря навън.

Видя как през парка към къщата се задават стотина селяни. Макар още да беше светло, мнозина носеха запалени факли. Видя още, че някои имат пушки.

— Мамицата му.

— Фиц! Забрави ли, че съм тук? — попита потресена Беа.

— Погледни — отговори той.

— О, не!

— Дженкинс! Дженкинс, тук ли си? — провикна се Фиц. Отвори вратата между двете стаи и видя сепнатия прислужник, който още окачаше пътния костюм. — Намираме се в смъртна опасност. Трябва да си тръгнем до пет минути. Тичай в конюшнята, впрегни конете и докарай каретата до вратата на кухнята възможно най-бързо.

Дженкинс пусна дрехите на пода и се завтече навън.

Фиц се обърна към Беа:

— Метни си някаква горна дреха, каквато и да е, и сложи удобни обувки. После слез по задните стълби в кухнята и ме чакай там.

За чест на Беа, тя не изпадна в истерия — просто изпълни каквото й беше казал.

Фиц излезе от стаята и закуцука с най-голяма възможна бързина към стаята на Андрей. Шуреят му не беше там, нито пък Валерия.

Фиц слезе долу. Георгий и още неколцина слуги стояха във фоайето и изглеждаха уплашени. Фиц също се боеше, но се надяваше да не му личи.

Намери княза и княгинята в салона. В кофичка с лед имаше отворена бутилка шампанско, имаше и две пълни чаши, но домакините му не пиеха. Андрей стоеше пред камината, а Валерия наблюдаваше през прозореца приближаването на тълпата. Фиц застана до нея. Селяните бяха почти пред вратите. Огнестрелните оръжия бяха малко — повечето хора носеха ножове, чукове и коси.

— Георгий ще опита да ги вразуми — каза Андрей, — а ако не успее, ще се наложи аз да говоря с тях.

— За Бога, Андрей, времето за разговори мина. Трябва да тръгваме веднага — рече Фиц.

Преди Андрей да успее да отговори, чуха шумни гласове във фоайето.

Фиц приближи вратата и я открехна. Видя как Георгий спори с някакъв висок момък с гъсти и засукани мустаци. Предположи, че това ще да е Фьодор Игорович. Бяха обградени от група мъже и няколко жени. Някои носеха горящи факли. Още селяни напираха да влязат. На Фиц му беше трудно да разбере диалектния им говор, но няколко пъти се повториха думите „Ние ще разговаряме с княза!“

Андрей също ги чу, мина край Фиц и излезе.

— Не… — продума Фиц, но вече беше твърде късно.

Когато официално облеченият Андрей се появи във фоайето, тълпата почна да го обижда и да го освирква.

— Ако напуснете мирно веднага, може би няма да имате такива големи неприятности — повиши глас Андрей.

— Ти имаш неприятности — ти уби брат ми! — провикна се в отговор Фьодор.

Валерия тихо каза:

— Моето място е до съпруга ми.

И преди Фиц да успее да я спре, тя също излезе.

— Не исках Иван да умре — обясняваше Андрей, — обаче той щеше да е жив сега, ако не беше нарушил закона и не беше оспорил правото на своя княз.

С едно светкавично движение Фьодор обърна пушката си и удари Андрей през лицето с приклада.

Андрей залитна и притисна с ръка страната си.

Селяните се развикаха одобрително.

— Ти направи същото на Иван! — кресна Фьодор.

Фиц посегна да вземе револвера си.

Фьодор вдигна пушката над главата си. В един дълъг миг оръжието остана във въздуха като брадвата на екзекутор. После момъкът я стовари мощно върху темето на Андрей. Чу се противно пукане и князът рухна.

Валерия изпищя.

Фиц застана на прага, зад открехнатата врата и запъна револвера. Прицели се във Фьодор. Селяните обаче се тълпяха около него. Почнаха да ритат и да удрят Андрей, който лежеше в несвяст на пода. Валерия безуспешно се мъчеше да се добере до него и да му помогне.

Един селянин замахна с косата си и съдра портрета на сърдития дядо на Беа и княза. Друг стреля по полилея, който се пръсна на бляскави парченца. Драпериите внезапно лумнаха, явно подпалени от нечия факла.

Фиц имаше опит от бойното поле и се беше научил, че храбростта трябва да се уравновесява от разумните преценки. Разбираше, че сам не може да спаси Андрей от тълпата. Но можеше и да успее да избави жена му.

Прибра пистолета.

Пристъпи във фоайето. Вниманието на всички беше приковано върху падналия княз. Валерия стоеше в края на множеството и безплодно налагаше гърбовете на селяните пред нея. Фиц я сграбчи през кръста, вдигна я и я отнесе обратно в салона. От тежестта й раненият му крак гореше от болка, но той стискаше зъби.

— Пусни ме! — извика Валерия. — Трябва да помогна на Андрей!

— Не можем да му помогнем!

Фиц прехвърли Валерия през рамо, за да облекчи крака си. В същия миг някакъв куршум прелетя толкова близо, че Фиц усети как раздвижва въздуха. Погледна назад и видя как един ухилен войник в униформа се цели в тях с пистолет.

Чу втори изстрел и усети удар. За миг реши, че е ранен, ала нямаше болка. Той хукна към вратата за трапезарията.

— Тя се измъква! — крещеше войникът.

Фиц връхлетя в трапезарията, когато следващият куршум попадна в рамката на вратата. Войниците не бяха обучени да стрелят с пистолет и рядко си даваха сметка колко по-неточен е той от пушката. Фиц притича неумело край прекрасно сервираните кристал и сребро — масата беше подредена за вечерята на четирима богати благородници. Дочу подире си няколко преследвачи. В другия край на трапезарията имаше врата. Излезе в тясното коридорче и оттам се озова в кухнята. Готвачът и няколко слугини бяха спрели да работят и просто стояха ужасени.

Гонителите им вече бяха твърде близо. Отвореше ли им се място за точна стрелба, Фиц щеше да умре. Трябваше да направи нещо, за да ги забави.

Остави Валерия. Тя се олюля и Фиц видя кръв по роклята й. Беше ранена, но жива и в съзнание. Фиц я настани на един стол, после се обърна към коридорчето. Ухиленият войник търчеше към него и стреляше лудешки. Следваха го още неколцина селяни, един подир друг в тясното пространство. Зад гърбовете им Фиц видя пламъците в салона и трапезарията.

Извади пистолета. Този модел нямаше нужда от запъване. Фиц прехвърли цялата си тежест на здравия крак и внимателно се прицели в корема на войника. Натисна спусъка, отекна изстрел и онзи падна на настлания с каменни плочи под. Фиц чу как жените в кухнята пищят от уплаха.

Той незабавно стреля по следващия преследвач и също го повали. Стреля и трети път и отново улучи. Четвъртият се скри обратно в трапезарията.

Фиц затръшна кухненската врата. Сега преследвачите му щяха да се забавят, щяха да се питат дали той не ги причаква и това може би щеше да му даде нужното време.

Вдигна Валерия, която явно губеше съзнание. Досега не беше влизал в кухните на този дом, но все пак тръгна към задната част. Поредният коридор го поведе край килерите и пералните. Най-сетне отвори врата, която го изведе навън.

Запъхтян пристъпи прага. Раненият крак адски го болеше. Видя, че каретата чака. Дженкинс седеше на капрата, а вътре бяха Беа и неудържимо ридаещата Нина. Едно уплашено конярче държеше животните.

Фиц преметна Валерия в каретата, качи се след нея и викна на Дженкинс:

— Тръгвай! Тръгвай!

Дженкинс шибна конете, момчето скокна встрани и каретата се понесе.

Фиц попита Беа:

— Добре ли си?

— Не, не съм добре. Но съм жива и не съм ранена. Ти?

— Невредим съм. Обаче се боя за живота на брат ти.

Всъщност Фиц беше съвсем сигурен, че Андрей вече е мъртъв, но не искаше да казва на Беа.

Тя погледна княгинята.

— А с нея какво се случи?

— Явно я простреляха. — Фиц погледна Валерия по-отблизо. Лицето й беше бяло и неподвижно. — Мили Боже — промълви той.

Мъртва е, нали? — попита Беа.

— Трябва да бъдеш смела.

— Ще бъда. — Беа хвана безжизнената ръка на снаха си — Горката Валерия.

Каретата прелетя по алеята и край вдовишката къща, където майката на Беа и Андрей живя след смъртта на баща им. Фиц погледна към господарската къща. Пред кухненската врата стоеше група разочаровани преследвачи. Единият се целеше в каретата с пушка и Фиц натисна Беа надолу и сам се скри.

Когато погледна повторно, вече се намираха извън обсега на пушката. Селяните и слугите се изсипваха от всички врати. Прозорците бяха особено ярко осветени, та Фиц разбра, че сградата е подпалена. Още гледаше, когато от предната врата почна да излиза дим, а от един отворен прозорец блъвна пламък и подхвана пълзящите растения по стената.

После каретата стигна до върха на едно възвишение, затрополи надолу и старата къща се изгуби от поглед.

I

— Адмирал фон Холцендорф ни обеща, че до пет месеца британците ще почнат да гладуват. А това беше преди девет месеца — ядно каза Валтер.

— Сгреши — отговори баща му.

Валтер премълча презрителния си отговор.

Намираха се в кабинета на Ото във външното министерство в Берлин. Ото седеше на резбован стол зад огромно писалище. На стената зад гърба му беше окачен портрет на кайзер Вилхелм I, дядото на настоящия монарх, който беше провъзгласен за император в Огледалната зала във Версай.

Валтер беше разгневен от неумелите оправдания на баща си.

— Адмиралът даде офицерската си дума, че нито един американец няма да стигне до Европа — рече той. — Нашето разузнаване установи, че през юни във Франция са дебаркирали четиринадесет хиляди американци. Толкова за офицерската дума!

Ото се докачи и отвърна гневно:

— Той направи онова, което смяташе, че е най-доброто за страната му. Какво повече може да стори човек?

— Питаш ме какво повече може да направи човек ли? — повиши глас Валтер. — Може да не дава обещания. Когато не знае нещо със сигурност, може да не казва, че знае. Може да говори истината или да държи глупавата си уста затворена.

— Фон Холцендорф даде най-добрия съвет, на който беше способен.

Неубедителността на тези доводи влуди Валтер.

— Подобна скромност би била уместна преди събитието. Но нямаше такава. Ти беше в замъка Плес и знаеш какво стана. Фон Холцендорф даде дума. Той подведе кайзера. Предизвика влизането на американците във войната против нас. Едва ли е възможно човек да служи по-зле на своя монарх!

— Предполагам, че искаш той да подаде оставка. Кой обаче ще заеме мястото му?

— Каква оставка? — Валтер кипеше от гняв. — Искам той да лапне дулото на револвера си и да натисне спусъка.

Ото го погледна сурово.

— Лошо е да се говори така.

— Собствената му смърт ще е малка отплата за всички, които загинаха заради неговата самодоволна глупост.

— Вие, младите, не притежавате здрав разум.

— Как смееш да ми говориш за здрав разум? Ти и твоето поколение въвлякохте Германия в тази война, която ни осакати и погуби милиони хора. Война, която още не сме спечелили — след три години.

Ото погледна встрани. Той надали можеше да отрече, че Германия не е спечелила войната. Враждуващите сили във Франция се намираха в безизходица. Неограничената подводна война не можа да прекъсне снабдяването за Антантата. През това време британската морска блокада бавно мореше от глад германския народ.

— Трябва да изчакаме и да видим какво ще стане в Петербург — каза Ото. — Ако Русия излезе от войната, равновесието ще се измени.

— Точно така — отговори Валтер. — Сега всичко зависи от болшевиките.

II

В началото на октомври Григорий и Катерина посетиха акушерката.

Григорий вече нощуваше главно в едностайното апартаментче близо до Путиловата фабрика. Напоследък не се любеха — на Катерина й беше твърде неудобно. Коремът й беше огромен. Кожата й беше изопната като на футболна топка и пъпът й стърчеше. Григорий никога не беше имал интимни отношения с бременна жена и ги намираше едновременно плашещи и вълнуващи. Знаеше, че всичко това е нормално, но се ужасяваше, когато си представеше как главата на бебето безмилостно разтяга тесния проход, който той така обичаше.

Двамата вървяха към дома на акушерката Магда, жената на Константин. Григорий носеше Владимир на раменете си. Момченцето беше почти на три години, но Григорий още го носеше без усилие. Характерът му вече се оформяше — по своя детски начин, той беше умен и сериозен и приличаше повече на Григорий, отколкото на своя очарователен, ала безотговорен баща Лев. „Детето е като революцията“, рече си Григорий — „можеш да сложиш началото, но не можеш да овладееш последиците.“

Контрареволюцията на генерал Корнилов беше смазана, още преди да започне. Профсъюзът на железничарите се постара по-голямата част от войската на Корнилов да се озове из разни странични коловози на километри от Петроград. Онези, които се приближиха до столицата, бяха посрещнати от болшевиките. Те ги разубедиха, като им казаха истината, както беше постъпил и Григорий в онова училище. Тогава войниците се обърнаха срещу замесените в заговора офицери и ги екзекутираха. Самият Корнилов беше арестуван и хвърлен в затвора.

Григорий се прочу като човека, спрял армията на Корнилов. Той негодуваше и твърдеше, че това е пресилено, но скромността само го издигна повече. Беше избран в Централния комитет на Болшевишката партия.

Троцки излезе от затвора. Болшевиките спечелиха петдесет и един процента от гласовете на местните избори в Москва. Вече триста и петдесет хиляди души членуваха в Болшевишката партия.

Григорий изпитваше опияняващото усещане, че всичко е възможно — включително и пълна катастрофа. Революцията можеше да бъде победена всеки ден. А Григорий се ужасяваше от това, защото тогава неговото дете нямаше да расте в по-добра Русия. Той се замисли за повратните моменти в своето детство — обесването на баща му, смъртта на майка му пред Зимния дворец, свещеника, който събу малкия Лев, смазващата работа във фабриката. Искаше неговото дете да има по-различен живот.

— Ленин призовава за въоръжено въстание — каза той на Катерина, докато вървяха към дома на Магда. Ленин се укриваше извън града, но непрестанно заливаше хората си с гневни писма, в които призоваваше партията да действа.

— Смятам, че е прав — отговори Катерина. — На всички им е дошло до гуша от правителства, които говорят за демокрация а не правят нищо за цената на хляба.

Както обикновено, тя изразяваше гласно мнението на повечето петербургски работници.

Магда ги очакваше и беше приготвила чай.

— Съжалявам, че няма захар. От седмици не мога да взема.

— Нямам търпение да приключа с това — заяви Катерина. — Толкова се уморих да нося цялата тази тежест.

Магда опипа корема й и каза, че остават още около две седмици до раждането.

— Когато се раждаше Владимир, беше ужасно. Нямах никакви приятели, а акушерката беше една свирепа сибирска кучка, Ксения.

— Познавам я — отговори Магда. — Разбира си от работата, но е малко дръпната.

— И още как.

Константин тъкмо тръгваше към института Смолни. Макар че съветът не заседаваше всеки ден, непрестанно имаше събрания на комитетите и специалните групи. Правителството на Керенски беше вече толкова слабо, че по липсата на нещо по-добро властта се озова в съвета.

— Чух, че Ленин се е върнал в града — каза Константин на Григорий.

— Да. Прибра се снощи.

— Къде е отседнал?

— Тайна. Полицията още иска да го арестува.

— Какво го е накарало да се върне?

— Утре ще разберем. Свикал е среща на Централния комитет.

Константин тръгна, за да хване трамвая към центъра на града. Григорий съпроводи Катерина до вкъщи. Когато се приготви да отиде в казармата, тя каза:

— Като знам, че Магда ще е с мен, се чувствам по-добре.

— Добре. — Григорий все още беше на мнение, че раждането е по-опасно от едно въоръжено въстание.

— А и ти ще присъстваш — додаде Катерина.

— Не непременно в същата стая — нервно отвърна Григорий.

— Не, разбира се. Обаче ще си отвън и ще крачиш нагоре-надолу, а аз ще се чувствам в безопасност.

— Хубаво.

— Ще бъдеш с мен, нали?

— Да, каквото и да стане, ще бъда с теб.

Час по-късно Григорий завари суматоха в казармата. На плаца офицерите безуспешно се мъчеха да накарат войниците да товарят оръжия и муниции в коли — всеки батальон или провеждаше събрание на своя съвет, или се готвеше за такова.

— Керенски го направи! — тържествуващо съобщи Исак. — Опитва да ни прати на фронта.

Сърцето на Григорий се сви.

— Кого да изпрати?

— Целия Петроградски гарнизон! Заповедите вече са получени. Трябва да заменим войниците, които сега са на фронта.

— И с какви основания?

— Казват, че е заради немското настъпление.

Германците бяха превзели островите в Рижкия залив и се насочваха към Петроград.

— Глупости — ядоса се Григорий. — Това е опит да се отслаби съветът. При това умен опит — прецени Григорий, щом поразсъди. — Ако войските в столицата се заменят с фронтоваци, ще са нужни дни и дори седмици за организирането на нови войнишки комитети и за избирането на нови депутати в съвета. А по-лошото е, че новодошлите нямаше да притежават опита от политическите битки през последната половин година, следователно тези битки трябваше да започнат наново. Какво казват войниците?

— Бесни са. Искат Керенски да преговаря за мир, а не да ги праща на смърт.

— Дали ще откажат да напуснат града?

— Не знам. От полза ще е, ако получат подкрепата на съвета.

— Ще се погрижа за това.

Григорий взе бронирана кола и двама телохранители, прекоси Литейния мост и се отправи към института Смолни. Този случай на пръв поглед изглеждаше като препятствие, но можеше да се превърне в добра възможност. Досега не всички военни части подкрепяха болшевиките, обаче опитът на Керенски да ги прати на фронта можеше да определи позициите на несигурните. Колкото повече мислеше Григорий, толкова повече се убеждаваше, че това може да се окаже най-голямата грешка.

Смолни беше великолепна постройка, бивше училище за дъщерите на аристокрацията. Две картечници от полка на Григорий пазеха входа. Червеногвардейците се стараеха да проверяват самоличността на всички, обаче — както Григорий забеляза с тревога, тълпите, които влизаха и излизаха, бяха така многочислени, че проверката нямаше как да е щателна.

В двора кипеше трескава дейност. Бронирани коли, мотоциклети, камиони и коли влизаха и излизаха непрестанно и се бореха за място. Широко стълбище водеше към редица арки и класическа колонада. В една зала на горния етаж Григорий завари изпълнителния комитет на съвета в заседание.

Меншевиките призоваваха войниците от гарнизона да се подготвят за заминаване на фронта. „Както обикновено“, помисли с отвращение Григорий, „меншевиките се предават без борба.“ Внезапно го връхлетя панически страх, че революцията му се изплъзва.

Григорий и останалите болшевики в изпълнителния комитет почнаха шепнешком да обсъждат по-войнствено решение.

— Единственият начин да защитим Петроград от немците е да мобилизираме работниците — заяви Троцки.

— Както постъпихме по време на Корниловия метеж — въодушеви се Григорий. — Трябва нов Комитет за борба да се заеме с отбраната на града.

Троцки надраска чернова и стана да направи предложение.

Меншевиките се възмутиха.

— Така ще създадете втори команден център на армията, наред с генералния щаб! — каза Марк Бройдо. — Човек не може да служи на двама господари.

Григорий се отврати, когато повечето членове на комитета се съгласиха с това. Така се прие предложението на меншевиките, а не това на Троцки. Григорий отчаяно напусна заседанието. Възможно ли беше верността на войниците към съвета да превъзмогне подобен удар?

Същия следобед болшевиките се събраха в Стая 36 и решиха, че не могат да приемат това. Договориха се вечерта, на заседанието на целия съвет, отново да издигнат своето предложение. Тогава болшевиките спечелиха гласуването.

Григорий изпита облекчение. Съветът беше подкрепил войниците и беше създал второ военно командване.

Бяха направили една голяма крачка по посока на властта.

III

На другия ден в оптимистично настроение Григорий и останалите болшевишки водачи се измъкнаха тихо по един или по двама от института Смолни. Внимаваха да не привличат вниманието на тайната полиция. Отправиха се към просторното жилище на тяхната другарка Галина Флаксерман, където щяха да проведат събрание на Централния комитет.

Григорий малко се тревожеше за това събрание, така че пристигна рано. Обиколи жилищната сграда в търсене на съмнителни на вид безделници, които можеха да се окажат полицаи, но не забеляза такива. Когато влезе в сградата, проучи трите изхода и определи кой е най-бързият начин за излизане.

Болшевиките насядаха около голямата маса. Мнозина носеха кожените тужурки, които вече им бяха станали нещо като униформа. Ленин не беше тук и почнаха без него. Григорий се тревожеше да не би Ленин да е арестуван, обаче той се появи около десет, маскиран с перука, която все се приплъзваше и му придаваше почти глупав вид.

В предложеното от него решение обаче нямаше нищо смехотворно — призоваваше за въоръжено въстание под ръководството на болшевиките, което да свали временното правителство и да вземе властта.

Григорий ликуваше. Всички искаха въоръжено въстание, разбира се, но според повечето революционери времето още не беше назряло. Най-сетне чуха най-влиятелният от тях да казва сега.

Ленин говори в продължение на час. Както винаги, беше рязък, удряше по масата, викаше и обиждаше онези, които не се съгласяваха с него. Този маниер не му беше от полза — на всеки му се искаше да гласува против такъв грубиян. Въпреки това Ленин беше убедителен. Познанията му бяха обширни, политическият му инстинкт беше непогрешим и малцина можеха да устоят на тежките удари на неговите логически аргументи.

Григорий застана на страната на Ленин от началото. „Важното нещо е да се вземе властта и да се приключи с колебанията“ помисли си той. Всички останали проблеми можеха да бъдат решени по-нататък. Щяха ли обаче останалите да се съгласят?

Зиновиев говори против. Хубав на външен вид, той бе променил външния си вид, за да обърка полицията — бе пуснал брада и бе остригал буйната си, къдрава черна коса. Той смяташе стратегията на Ленин за твърде рискована. Боеше се, че едно въстание ще даде на десницата оправдание за извършване на военен преврат. Желанието му бе болшевишката партия да се съсредоточи върху спечелването на изборите за учредителното събрание.

Тези страхливи доводи вбесиха Ленин.

— Временното правителство никога няма да проведе общонационални избори! — заяви той. — Всеки, който мисли иначе, е глупак и наивник.

Троцки и Сталин подкрепиха въстанието, но Троцки разяри Ленин с думите си, че трябва да чакат за Всеруския конгрес на съветите, насрочен за след десет дни.

Това се стори добра идея на Григорий — Троцки винаги беше разумен — но Ленин го изненада с крясъка си:

— Не!

Троцки заяви:

— Вероятно ще имаме мнозинство сред делегатите…

— Ако Конгресът сформира правителство, то непременно ще бъде коалиционно! — ядосано каза Ленин. — Допуснатите в кабинета болшевики ще бъдат центристи. Кой би искал това — освен ако не е контрареволюционен предател?

Троцки се изчерви от обидата, но не каза нищо.

Григорий схвана, че Ленин е прав. Както обикновено, беше мислил по-напред от всички останали. В една коалиция първото искане на меншевиките щеше да бъде министър-председателят да е умерен — и вероятно щяха да приемат всеки друг, но не и Ленин.

Григорий изведнъж се сети — както и, предположи той, останалите от комитета — че Ленин би могъл да стане министър — председател единствено чрез преврат.

Спорът се проточи до малките часове на нощта. Най-накрая гласуваха за въоръжено въстание с мнозинство от десет срещу двама.

Независимо от това, Ленин постигна своето във всичко. Не беше определена дата за преврата.

Когато заседанието приключи, Галина извади самовар и поднесе сирене, кренвирши и хляб за гладните революционери.

IV

Като дете в имението на княз Андрей, Григорий веднъж видя връхната точка на лова на елени. Кучетата бяха повалили един елен току до селото и всички бяха отишли да гледат. Когато Григорий пристигна, еленът умираше — кучетата лакомо гризяха вътрешностите, показали се от разпрания му корем, докато ловците се черпеха с коняк на конете си заради успеха. Дори и тогава нещастното животно направи последен опит да отвърне — то замахна с огромните си рога, прониза едно от кучетата и съсече друго. За миг почти изглеждаше, че ще може да се изправи на крака; после падна на напоената с кръв земя и склопи очи.

На Григорий му се струваше, че министър-председателят Керенски, водачът на временното правителство, прилича на елена. Всички знаеха, че е свършен — освен той.

Докато суровият студ на руската зима се стягаше около Петроград като юмрук, кризата достигна критичната си точка.

Комитетът за борба, наскоро преименуван на Военен революционен комитет, беше под контрола на обаятелната фигура на Троцки. Той не бе красив — имаше голям нос, високо чело и изпъкнали очи, които гледаха втренчено иззад очилата без рамки — но беше очарователен и убедителен. Ленин викаше и тормозеше хората, а Троцки разсъждаваше и залъгваше. Григорий подозираше, че Троцки е безжалостен като Ленин, но го прикрива по-добре.

В понеделник, пети ноември, два дни преди насроченото откриване на Всеруския конгрес, Григорий отиде на масовия митинг на войските, свикан в Петропавловската крепост от Военния революционен комитет. Митингът започна по обяд и продължи целия следобед — стотици войници спореха за политиката на площада пред крепостта, докато офицерите им се ядосваха, без да могат да направят нищо. Тогава под гръмовни аплодисменти се появи Троцки. След словото му гласуваха да се подчиняват на комитета, а не на правителството; на Троцки, а не на Керенски.

Григорий се отдалечаваше от площада и размишляваше, че правителството не би могло да търпи едно от най-важните поделения в армията да декларира, че е лоялно към някой друг. Оръдията на крепостта бяха на другия бряг на реката, точно срещу Зимния дворец, където заседаваше временното правителство. „Ето сега Керенски ще се признае за победен и ще подаде оставка“, помисли си той.

На следващия ден Троцки обяви предохранителни мерки срещу контрареволюционен преврат от страна на армията. Той нареди на Червената гвардия и на верни на съвета войски да заемат мостовете, гарите и полицейските участъци, както и пощата, телеграфа, телефонната централа и държавната банка.

Григорий беше покрай Троцки и превръщаше потока от нареждания на великия човек в подробни указания за конкретни военни поделения; той разпращаше нарежданията из града по конни, велосипедни и автомобилни куриери. „Предохранителните мерки“ на Троцки му приличаха твърде много на преврат.

За негова изненада и удоволствие имаше малко съпротива.

Един агент в Мариинския дворец донесе, че министър-председателят Керенски е поискал от предпарламента — институцията, която се провали така печално в задачата си да организира учредителното събрание — вот на доверие. Предпарламентът отклонил вота. Никой не бе обърнал особено внимание. Керенски беше минало — просто още един неподходящ човек, който опита и не успя да управлява Русия. Той се върна в Зимния дворец, където безсилното му правителство продължаваше да се преструва, че управлява.

Ленин се укриваше в жилището на една другарка, Маргарита Фованова. Централният комитет му беше наредил да не излиза из града от страх да не го арестуват. Григорий беше сред малцината, които знаеха къде се намира. В осем вечерта Маргарита пристигна в института Смолни с бележка от Ленин. Ленин нареждаше на болшевиките незабавно да започнат въоръжено въстание.

— Какво си въобразява, че вършим ние? — попита раздразнено Троцки.

А според Григорий Ленин имаше право. Въпреки всичко, болшевиките съвсем не бяха взели властта. Щом се събереше, Конгресът на съветите щеше да разполага с цялата власт — и тогава, дори болшевиките да са в мнозинство, резултатът щеше да е поредното коалиционно правителство на основата на компромиса.

Планирано беше Конгресът да се открие на другия ден, в два следобед. „Като че само Ленин си дава сметка, че ситуацията е спешна“, отчаяно помисли Григорий. Той беше необходим тук, в центъра на събитията.

Григорий реши да го доведе.

Нощта беше мразовита и северният вятър проникваше през кожената тужурка, която Григорий носеше върху униформата. Центърът на града изглеждаше потресаващо нормално: добре облечени буржоа излизаха от театрите и се отправяха към ярко осветените ресторанти, просяци ги преследваха за милостиня, а по ъглите приканващо се усмихваха проститутки. Григорий кимна за поздрав на един другар, който продаваше памфлета на Ленин, озаглавен „Ще успеят ли болшевиките да задържат властта?“ Григорий не си го купи. Вече знаеше отговора на този въпрос.

Апартаментът на Маргарита се намираше в северния край на „Виборг“. Григорий не можеше да стигне дотам с кола от страх да не привлече внимание към скривалището на Ленин. Отиде пеш до Финландската гара и оттам взе трамвая. Пътуването трая дълго и Григорий през повечето време се питаше дали Ленин няма да откаже да дойде.

За негово голямо облекчение обаче, Ленин нямаше нужда от много убеждаване.

— Не вярвам, че без Вас останалите другари ще направят последната решителна стъпка — рече Григорий и това се оказа достатъчно да накара Ленин да дойде.

Остави бележка на кухненската маса, та Маргарита да не реши, че е арестуван. Бележката гласеше: „Отидох там, където не искахте да отивам. Довиждане. Илич.“ Партийните другари го наричаха Илич.

Григорий провери пистолета си. Ленин си сложи перуката, наложи работнически каскет и облече вехто палто. После двамата тръгнаха.

Григорий се оглеждаше внимателно. Опасяваше се да не попаднат на полицаи или на армейски патрул и някой да познае Ленин. Реши, че няма да допусне ареста на Ленин, а ще стреля без да се двоуми.

В трамвая пътуваха само те двамата. Ленин разпитваше кондукторката за мнението й по последните политически събития.

Докато се отдалечаваха от Финландската гара, чуха тропот на копита и се скриха от, както се оказа, група кадети-лоялисти, които си търсеха белята.

В полунощ Григорий победоносно доведе Ленин в Смолни.

Ленин веднага отиде в Стая 36 и свика събрание на болшевишкия Централен комитет. Троцки докладва, че Червената гвардия вече държи повечето ключови места в града. Ала това не беше достатъчно за Ленин. Той заяви, че заради символичното значение революционните войски трябва да завземат Зимния дворец и да арестуват министрите от временното правителство. Това щеше да убеди народа, че властта окончателно и необратимо е преминала в ръцете на революционерите.

Григорий знаеше, че Ленин е прав.

Всички останали — също.

Троцки се зае да планира превземането на Зимния дворец.

Тази нощ Григорий не се прибра у дома при Катерина.

V

Не можеха да допускат грешки.

Григорий знаеше, че последното действие на революцията трябва да е решително. Той се погрижи заповедите да са ясни и да стигнат навреме при хората.

Планът не беше сложен, обаче Григорий се тревожеше, че Троцки е разпределил времето твърде оптимистично. Ядрото на атакуващата войска трябваше да се състои от моряци революционери. Повечето идваха с кораб или с влак от Хелзингфорс, столицата на провинцията Финландия. Те потеглиха в три сутринта. Още моряци идваха от Кронщад, базата на военноморския флот, която се намираше на двадесет мили от брега.

По план нападението трябваше да започне в дванадесет на обяд.

Също като на бойното поле, атаката щеше да почне с артилерийски бараж: оръдията на Петропавловската крепост щяха да открият огън през реката и да съборят стените на двореца. После моряците и войниците щяха да превземат сградата. Троцки каза, че всичко ще свърши до два часа следобед, когато беше предвидено да се открие Конгресът на съветите.

Ленин искаше на откриването да се изправи и да обяви, че болшевиките вече са взели властта. Това беше единственият начин да се предотврати съставянето на поредното нерешително и неефективно правителство на компромиса, единственият начин Ленин да застане начело.

Григорий се тревожеше, че събитията може и да не се развият толкова бързо, колкото се надяваше Троцки.

В Зимния дворец охраната беше слаба и призори Григорий успя да прати Исак вътре на разузнаване. Исак докладва, че в сградата има около три хиляди лоялистки войници. Ако се окажеше, че те са правилно организирани и се сражават храбро, битката щеше да е тежка.

Освен това Исак установи, че Керенски е напуснал града. Червеногвардейците контролираха железопътните гари, затова той не можеше да пътува с влак и в крайна сметка замина с реквизирана кола.

— Що за министър-председател е този, който не може да вземе влак в собствената си столица? — питаше Исак.

— Все едно, нали замина — доволно отговори Григорий. — И не очаквам някога да се върне.

Настроението му обаче стана песимистично, когато дойде пладне, а моряците още ги нямаше.

Той прекоси моста и отиде да се увери, че оръдията на Петропавловската крепост са готови. А там с ужас установи, че оръдията са музейни експонати и не могат да стрелят. Нареди на Исак да намери функционираща артилерия.

Забърза обратно към института Смолни, за да съобщи на Троцки, че планът му се бави. Часовият на входа му каза:

— Някой беше дошъл да Ви търси, другарю. Нещо за акушерка.

— Сега не мога да се занимавам с това — отвърна Григорий.

Събитията се развиваха много бързо. Григорий узна, че червеногвардейците са завзели Мариинския дворец и са разпръснали парламентаристите без кръвопролития. Болшевишките затворници бяха освободени. Троцки беше наредил на войските, които се намираха извън града, да останат по местата си и войниците се подчиниха на него, а не на своите офицери. Ленин пишеше манифест, който започваше с думите: „До гражданите на Русия: Временното правителство е свалено!“

— Но щурмът още не е започнал — скръбно рече Григорий на Троцки. — Не виждам как ще успеем преди три.

— Не се тревожете — отговори Троцки. — Можем да отложим откриването на конгреса.

Григорий се върна на площада пред Зимния дворец. В два следобед най-сетне видя как миноносецът Амур се задава по Нева с хиляда кронщадски моряци на борда. Работниците от Петроград се наредиха на бреговете да ги поздравят.

Ако Керенски се беше замислил и беше заложил няколко мини в тесния канал, можеше да задържи моряците извън града и да разгроми революцията. Но мини нямаше и моряците в техните черни къси двуредни куртки започнаха да слизат от кораба с пушки в ръце. Григорий се подготви да ги разгърне около Зимния дворец.

Но за негова огромна тревога, планът продължаваше да се натъква на неочаквани препятствия. Исак намери оръдие и с големи усилия го довлече на място, само за да установи, че за него няма снаряди. Междувременно лоялистите в двореца строяха барикади.

Полудял от безсилен гняв, Григорий се върна с колата в Смолни.

Предстоеше да започне извънредно заседание на Петроградския съвет. Просторният салон на девическото училище, боядисан в подходящо бяло, беше претъпкан със стотици делегати. Григорий се качи на трибуната и седна до Троцки, който се канеше да открие заседанието.

— Щурмът се отлага заради ред проблеми — каза Григорий.

Троцки прие лошата новина спокойно. На негово място Ленин би изпаднал в бяс.

— Кога ще можете да превземете двореца? — попита Троцки.

— Реалистично, в шест.

Троцки кимна спокойно, стана и се обърна към събранието.

— От името на Военния революционен комитет обявявам, че временното правителство вече не съществува!

Надигна се буря от приветствени викове. „Надявам се да направя така, че тази лъжа да стане истина“, рече си Григорий.

Когато шумът позатихна, Троцки се залови да изброява постиженията на Червената гвардия: бързото овладяване на железопътните гари и други важни сгради и разтурянето на парламента. Освен това съобщи за ареста на неколцина министри от правителството.

— Зимният дворец още не е превзет, но съдбата му ще се реши всеки момент!

Последваха още аплодисменти.

— Вие действате, преди да сте узнали волята на конгреса на съветите! — провикна се някой несъгласен.

Това беше мек демократичен довод, какъвто и самият Григорий бе издигнал навремето, преди да се превърне в реалист.

— Волята на Конгреса вече беше изпреварена от въстанието на работниците и войниците — отвърна Троцки така бързо, като че беше очаквал тази забележка.

Изведнъж в салона се разнесе приглушен говор. Хората почнаха да стават. Григорий се зачуди защо и погледна към вратата. Видя, че влиза Ленин. Депутатите го приветстваха. Шумът стана оглушителен, когато Ленин се изправи на трибуната. Двамата с Троцки застанаха един до друг. Усмихваха се и се покланяха, признателни за овациите, а множеството акламираше все още неосъществения преврат.

Напрежението между обявената тук победа и действителните проблеми и забавяния навън се оказа прекалено за Григорий и той излезе.

Моряците от Хелсингфорс още не бяха дошли, а оръдията на крепостта още не бяха готови за стрелба. На свечеряване започна ситен студен дъжд. Григорий стоеше на края на площада, с лице към Зимния дворец и с гръб към сградата на генералния щаб. Видя, че от двореца излиза отряд кадети. Опознавателните им знаци сочеха, че са от Михайловското артилерийско училище. Те напускаха, вземайки и четири тежки оръдия. Григорий ги остави да вървят.

В седем часа Григорий нареди на група войници и моряци да влязат в сградата на генералния щаб и да я овладеят. Те го сториха, без да срещнат съпротива.

В осем двестате казаци, които охраняваха двореца, решиха да се приберат в казармата си. Григорий ги пусна да минат през кордона. Даде си сметка, че тягостните забавяния може и да не са пълна катастрофа — с времето силите, с които трябваше да се бори, намаляваха по численост.

Малко преди десет Исак докладва, че оръдието на Петропавловската крепост най-сетне е готово. Григорий нареди да дадат един халосен изстрел и да почакат. Както предвиждаше, още войски напуснаха двореца.

Нима наистина можеше да е толкова лесно?

В реката, на борда на Амур, прозвуча сигнал за тревога. Григорий погледна надолу по реката и забеляза светлините на приближаващи се кораби. Сърцето му замря. Да не би Керенски в последния момент да е успял да прати лоялни войски в помощ на правителството си? Тогава обаче на Амур се разнесоха приветствени възгласи и той разбра, че новодошлите са моряците от Хелсингфорс.

Когато пуснаха котва, Григорий най-после нареди артилерийският обстрел да започне.

Разнесе се оръдеен тътен. Някои снаряди се взривяваха още във въздуха и осветиха корабите в реката и обсадения дворец. Григорий видя как един снаряд попада в ъгловия прозорец на третия етаж и се запита дали там е имало някой. За негово изумление ярко осветените трамваи продължаваха да тракат по недалечните мостове Троицки и Дворцов.

Разбира се, това, което ставаше тук, не можеше да се мери с бойното поле. На фронта стреляха стотици, даже хиляди оръдия а тук — само четири. Между залповете имаше дълги паузи и той потресен виждаше колко много изстрели са напразни и снарядите падат в реката, без да нанасят щети.

Григорий нареди прекъсване на стрелбата и прати малобройни отряди на разузнаване в двореца. Хората се върнаха и съобщиха, че малцината останали гвардейци не оказват съпротива.

Малко след полунощ Григорий прати в двореца по-голям контингент. Според предварително съгласуваната тактика, войниците се пръснаха из сградата, тичаха по внушителните тъмни коридори, неутрализираха съпротивата и търсеха министри от правителството. Дворецът приличаше на мърлява казарма. Дюшеците на войниците се валяха по паркета на украсените с позлата салони, навсякъде имаше фасове, кори хляб и празни бутилки с френски етикети, навярно отмъкнати от гвардейците от великолепните изби на царя.

Григорий чу няколко откъслечни изстрела, обаче нямаше съществени сражения. На приземния етаж не намериха министри. Мина му през ума, че може да са се измъкнали и го обзе паника. Не искаше да му се налага да докладва на Троцки и Ленин, че министрите на Керенски са му се изплъзнали от ръцете.

Заедно с Исак и още двама души Григорий се завтече по широкото стълбище да провери горния етаж. Четиримата нахълтаха през внушителни двукрили врати в една заседателна зала и тук откриха останалите членове на временното правителство: малка група уплашени мъже в костюми и с вратовръзки, които седяха около масата или в кресла из залата и очакваха с тревога предстоящото.

Един от тях събра последните останки от авторитет и заговори:

— Временното правителство е тук. Какво искате?

Григорий позна Александър Коновалов, богатият текстилен производител, който беше заместник на Керенски.

— Всички сте арестувани — отговори Григорий. Моментът беше добър и той му се наслади.

— Запишете имената им — обърна се той към Исак. Познаваше всички. — Коновалов, Малянтович, Никитин, Терешченко… — Когато свърши, заповяда — Заведете ги в Петропавловската крепост и ги затворете в килии. Аз ще отида в института Смолни да занеса добрите новини на Троцки и Ленин.

Излезе от сградата. Докато пресичаше дворцовия площад, поспря за миг и си спомни за майка си. Тя беше загинала тук преди дванадесет години, убита от царските гвардейци. Обърна се и погледна огромния дворец с редовете бели колони и отблясващата от стотиците прозорци лунна светлина. Във внезапен пристъп на гняв, той размаха юмрук по посока на сградата.

— Пада ви се, дяволи такива — произнесе гласно Григорий. — Така ви се пада, задето я убихте.

Почака малко, за да се успокои. „Даже не знам на кого говоря“, помисли той. Скочи в сивкавата бронирана кола, която го очакваше край една разтурена барикада и нареди на шофьора:

— Към Смолни.

Докато изминаваха краткото разстояние до училището, Григорий започна да изпитва въодушевление. „Вече наистина спечелихме“, каза си той. „Ние сме победителите. Народът отхвърли своите потисници.“

Притича по стълбите на института Смолни и се втурна в салона. Мястото беше пълно с хора — Конгресът на съветите беше започнал. Троцки не беше успял да го отложи отново. Това не беше добре. Меншевиките и останалите питомни революционери можеха да поискат място в новото правителство, макар с нищо да не бяха допринесли за свалянето на старото.

Около канделабрите се стелеше тютюнев дим. Членовете на президиума седяха на трибуната. Григорий познаваше повечето от тях и се зае да разучава състава на групата. Той забеляза, че болшевиките заемат четиринадесет от двадесет и петте места. Ала с ужас видя, че председател е Каменев — умерен болшевик, който беше гласувал против въоръженото въстание! Както Ленин беше предупредил, конгресът се готвеше за постигането на поредния немощен компромис.

Григорий огледа делегатите в залата и видя Ленин на първия ред. Отиде там, приведе се над съседа му и рече:

— Налага се да разговарям с Илич. Нека седна на Вашето място.

На онзи не му стана приятно, но след малко освободи мястото.

Григорий заговори на ухото на Ленин.

— Зимният дворец е в наши ръце.

После изброи имената на арестуваните министри.

— Вече е късно — мрачно отвърна Ленин.

Тъкмо от това се боеше Григорий.

— Какво става тук? — попита той.

— Мартов внесе предложение — злокобно рече Ленин. Юлий Мартов беше негов отколешен враг. Той отдавна имаше желанието руската Социалдемократическа работническа партия да стане като британската Лейбъристка партия и да се бори за работниците с демократични средства. През 1903 година спорът му с Ленин по този въпрос беше довел до разцепление в партията — тя се раздели на лениновите болшевики и меншевиките на Мартов. — Обяви се за прекратяване на уличните боеве, последвано от преговори за съставяне на демократично правителство.

— Какви преговори? — не вярваше на ушите си Григорий. — Та ние взехме властта!

— Ние подкрепихме предложението — безизразно отговори Ленин.

— Защо? — изненада се Григорий.

— Щяхме да загубим, ако се бяхме противопоставили. Имаме триста от общо шестстотин и седемдесетте делегати. Ние сме най-голямата партия, по-голяма от останалите, но нямаме пълно мнозинство.

На Григорий му идеше да заплаче. Превратът беше твърде закъснял. Чрез сделки и компромиси щеше да се състави поредната коалиция и правителството щеше да се колебае, докато русите в страната гладуват, а войниците на фронта гинат.

— Обаче те така или иначе ни атакуват — додаде Ленин.

Григорий се заслуша в думите на оратора, човек, когото не познаваше.

— Този конгрес беше свикан, за да обсъди новото правителство — говореше гневно човекът. — А какво откриваме? Вече е факт едно безотговорно завземане на властта и волята на конгреса е изпреварена! Ние трябва да спасим революцията от това безумно начинание.

Болшевишките депутати възнегодуваха бурно. До Григорий Ленин нареждаше:

— Свиня! Копеле! Предател!

Каменев призова за ред.

Но и следващата реч беше остро враждебна към болшевиките и техния преврат. Имаше още и още изказвания в същия дух. Меншевикът Лев Хинчук се изказа за преговори с временното правителство. Последвалите недоволни възгласи бяха така мощни, че той в продължение на няколко минути не можа да се доизкаже. Накрая, надвиквайки се с всички, той заяви:

— Ние напускаме този конгрес!

После излезе от салона.

Григорий разбра, че тактиката ще е да обявят, че след тяхното напускане конгресът не е законен.

— Дезертьори! — провикна се някой и този възглас беше подет от делегатите.

Григорий беше отвратен. Толкова отдавна чакаха този конгрес. Делегатите представляваха волята на руския народ. А сега той се разпадаше.

Погледна Ленин и с удивление установи, че очите му блестят от задоволство.

— Чудесно! — рече той. — Спасени сме! Никога не съм допускал, че ще направят такава грешка.

Григорий нямаше представа за какво говори Ленин. Дали не беше загубил ума си?

Следващият оратор беше Михаил Генделман, един от водещите есери. Той каза:

— Като имаме предвид превземането на властта от болшевиките и ги държим отговорни за това безразсъдно и престъпно действие, ние намираме, че не е възможно да работим заедно с тях. Социал-революционната фракция напуска конгреса!

И Генделман излезе, последван от всички есери. Останалите делегати ги обиждаха, овикваха и освиркваха.

Григорий се ужаси. Как бързо неговият триумф изпадна до такова хулиганство!

Ленин обаче изглеждаше все по-доволен.

После неколцина войнишки делегати говориха в подкрепа на болшевишкия преврат и Григорий се поободри, макар да продължаваше да не разбира защо Ленин тържествува. Сега Илич дращеше нещо в бележник. Нижеха се реч подир реч, а той поправяше и преписваше. Накрая даде на Григорий два листа.

— Това трябва да бъде представено на конгреса за незабавно приемане — рече той.

Изявлението беше дълго и изпълнено с обичайната реторика, обаче Григорий се съсредоточи върху най-важното изречение: „С настоящото конгресът решава да вземе управлението в свои ръце.“

Това искаше и Григорий.

— Троцки ли да го прочете? — попита той.

— Не, не Троцки — отвърна Ленин и огледа мъжете и единствената жена на трибуната. — Луначарски.

Григорий предположи, че според Ленин Троцки вече се е сдобил с достатъчно слава.

Занесе изявлението на Луначарски, който даде знак на председателя. След няколко минути Каменев го покани и той се изправи и прочете думите на Ленин.

Всяко изречение беше посрещнато с шумно одобрение.

Председателят покани делегатите да гласуват.

Григорий най-после почна да разбира защо Ленин е щастлив. В отсъствието на меншевиките и есерите, болшевиките имаха смазващо мнозинство. Можеха да направят каквото пожелаят. Нямаше нужда от компромиси.

Делегатите гласуваха. Имаше само двама против.

Болшевиките разполагаха с властта и сега това беше узаконено.

Председателят закри заседанието. Беше пет сутринта в четвъртък, осми ноември. Руската революция победи. А болшевиките дойдоха на власт.

Григорий излезе от салона след грузинския революционер Йосиф Сталин и още един мъж. Спътникът на Сталин, също като повечето болшевики, носеше кожена тужурка и патрондаш, но нещо у него разтревожи Григорий. Когато онзи се обърна да каже нещо на Сталин, Григорий го позна. Беше потресен и ужасен.

Човекът беше Михаил Пински.

Беше се присъединил към революцията.

VI

Григорий беше изтощен. Не беше спал от две нощи. Имаше толкова много за вършене, че едва забелязваше отминаването на дните. Бронираната кола беше най-неудобното превозно средство, в което беше пътувал, ала по пътя към дома Григорий заспа. Когато Исак го събуди, той видя, че вече са пред къщата. Питаше се колко ли знае Катерина за последните събития. Надяваше се да не е много, за да си достави удоволствието да й разкаже за победата на революцията.

Влезе вътре и се запрепъва по стълбите. Под вратата се процеждаше светлина.

— Аз съм — каза Григорий и влезе в стаята.

Катерина седеше в леглото с мъничко бебе в ръце.

Григорий се изпълни с доволство.

— Родил се е! Колко е красив.

— Това е момиче.

— Момиче!

— Обеща ми, че ще си тук — обвинително рече Катерина.

— Не знаех! — Григорий гледаше детето. — Тъмнокоса е, като мен. Как ще я наречем?

— Пратих ти вест.

Григорий си спомни как часовият му беше съобщил, че някой го е търсил и е казал нещо за акушерка.

— Боже мой. Толкова бях зает…

— Магда помагаше за друго раждане. Наложи се да акушира Ксения.

Григорий се угрижи.

— Боля ли те?

— Разбира се, че ме боля — тросна се Катерина.

— Толкова съжалявам. Чуй това обаче! Имаше революция! Този път истинска — взехме властта! Болшевиките съставят правителство.

Той се наведе да я целуне.

— Така си помислих и аз — каза Катерина и извърна лице.

I

Валтер стоеше на покрива на малка средновековна черква в селото Вилфранш-сюр-Оаз, недалеч от Сен Кантен. За известно време бе служило за зона за отдих на войските в немския тил; френското население се възползваше максимално от ситуацията и продаваше омлети и вино — когато такива се намираха — на завоевателите. Malheur la guerre. Pour nous, pour vous, pour tout le monde — казваха хората. Проклета война. За вас, за нас, за всички. Малките успехи на съюзниците прогониха френските жители, разрушиха половината сгради и приближиха селото до фронтовата линия — сега то беше сборен район.

Долу в ниското, на тясната улица през центъра, немските войници маршируваха в колона по четирима. Вече часове наред вървяха с хиляди. Изглеждаха изморени, но щастливи, въпреки че сигурно знаеха, че отиват на фронтовата линия. Бяха прехвърлени тук от Източния фронт. На Валтер му се стори, че Франция през март е по-добре от Полша през февруари, каквото и друго да им предстоеше.

Гледката го зарадва. Тези хора бяха освободени от примирието между Германия и Русия. Преди няколко дни преговарящите в Брест-Литовск подписаха мирен договор. Русия твърдо излезе от войната. Валтер допринесе за това с подкрепата си за Ленин и болшевиките и резултатът бе триумф.

Германската армия във Франция вече имаше 192 дивизии в сравнение със 129 по същото време на миналата година. По-голямата част от подкрепленията бяха части, прехвърлени от Източния фронт. За пръв път тук имаха повече хора от съюзниците, които според немското разузнаване имали 173 дивизии. Много пъти през последните три години и половина германският народ бе уведомяван, че е на прага на победата. Валтер смяташе, че този път е истина.

Той не вярваше като баща си, че немците са по-висш човешки вид, но от друга страна можеше да прецени, че немското господство в Европа не би било нещо лошо. Французите притежаваха множество блестящи таланти — кулинария, живопис, мода, вино — но не можеха да управляват добре. Френските държавни служители се изживяваха като някаква аристокрация и смятаха за нещо съвсем редно да карат гражданите да чакат с часове. Малко немска ефективност щеше да им помогне изключително много. Същото се отнасяше и за безпорядъчните италианци. Източна Европа щеше да спечели най-много. Старата Руска империя все още бе в Средните векове — дрипави селяни гладуваха в колибите си, а жените биваха наказвани с камшик за изневяра. Германия щеше да донесе ред, справедливост и модерни методи в селското стопанство. Току-що бяха започнали първата си редовна линия за въздушни полети. Самолетите летяха от Виена до Киев и обратно с точността на влакове. След като Германия спечелеше войната, щеше да има мрежа от полети из цяла Европа. Валтер и Мод щяха да отгледат децата си в един мирен и добре уреден свят.

Но този момент на възможност на бойното поле нямаше да трае дълго. Американците започнаха да пристигат в по-голяма численост. Беше им отнело почти година да подготвят армията си, но във Франция вече имаше триста хиляди американски войници и всеки ден пристигаха още. Германия трябваше да победи сега, да завладее Франция и да изтика съюзниците в морето, преди американските подкрепления да наклонят везните.

Предстоящото настъпление бе наречено Kaiserschlacht — Императорската битка. По един или друг начин това щеше да бъде последната немска офанзива.

Валтер отново беше разпределен на бойното поле. В момента всеки мъж трябваше да се бие за Германия, особено след смъртта на толкова много офицери. Дадоха му да командва Sturmbataillon — щурмово поделение — и премина курс по обучение в най-новата тактика заедно с хората си. Някои от тях бяха закоравели ветерани, други — мобилизирани от отчаяние момчета и възрастни мъже. Валтер ги обикна в хода на подготовката, но трябваше да внимава да не се привързва прекалено към хора, които би могъл да изпраща на смърт.

На същия курс по обучение бе и Готфрид фон Кесел, някогашният съперник на Валтер от немското посолство в Лондон. Въпреки лошото си зрение, Готфрид беше капитан в батальона на Валтер. Войната почти не бе намалила надутостта му на всезнайко.

Валтер огледа околността с бинокъла. Беше ясен, студен ден и се виждаше добре. На юг широката река Оаз течеше бавно сред мочурищата. На север плодородната земя беше осеяна със селца, стопанства, мостове, овощни градини и малки горички. На около миля на запад се намираше мрежата на немските окопи, а отвъд тях беше бойното поле. Тук земеделският пейзаж беше опустошен от войната. Голите житни ниви бяха осеяни с кратери като лицето на луната; от селата бяха останали само купчини камъни; овощните градини бяха унищожени, а мостовете — взривени. Ако фокусираше бинокъла внимателно, Валтер можеше да види гниещите трупове на хора и коне и стоманените черупки на изгорелите танкове.

Оттатък тази пустиня бяха британците.

Силен тътен накара Валтер да погледне на изток. Задаваше се машина, каквато той не беше виждал досега, ако и да беше чувал да се говори. Представляваше самоходно оръдие с гигантска цев и огневи механизъм, качено на шаси и с двигател от сто конски сили. Отблизо го следваше тежкотоварен камион, навярно пълен със съответните грамадни муниции. Подир първото оръдие идеха второ и трето. Артилеристите, които се возеха на оръдията, махаха с кепета, сякаш минаваха на парад на победата.

Валтер се оживи. Тези оръдия можеха да се местят бързо след започването на операцията. Щяха да окажат много по-добра подкрепа на настъпващата пехота.

Той беше чувал, че има и още по-голямо оръдие, което обстрелва Париж от шестдесет мили. Струваше му се почти невъзможно.

След оръдията се появи един Мерцедес 37/95, който определено се стори познат на Валтер. Колата свърна от пътя, спря на площада пред църквата и от нея слезе Ото.

Какво правеше той тук?

Валтер влезе обратно в кулата през ниската вратичка и заслиза бързо по тясната вита стълба. Корабът на изоставената църква беше превърнат в спално помещение. Валтер си проправи път сред навитите спални чували и обърнатите сандъци, ползвани от войниците за маси и столове.

Гробището край църквата беше пълно с окопни мостове — дървени платформи, които щяха да позволят на артилерията и камионите с провизии да прекосяват завзетите британски окопи след щурмовите отряди. Мостовете бяха наредени между надгробните камъни, за да не се различават добре от въздуха.

Потокът хора и машини, който минаваше от изток на запад, вече беше забавен до тънка струйка. Нещо ставаше.

Ото беше в униформа и козирува официално. Валтер виждаше, че баща му ще се пръсне от вълнение.

— Идва специален посетител! — начаса рече Ото.

Значи това било.

— Кой?

— Ще видиш.

Валтер допускаше, че става дума за генерал Лудендорф, който вече на практика беше главнокомандващ.

— Какво иска да направи?

— Да се обърне към войниците, разбира се. Моля те, събери ги пред църквата.

— Кога?

— Скоро. Не е много след мен.

— Добре. — Валтер огледа площада. — Фелдфебел Шваб! Елате. Двамата с ефрейтор Грюнвалд. И вие, войници, елате.

Прати хора до църквата, до столовата, разположена в един голям хамбар, и до палатковия лагер на възвишението северно оттук.

— Искам всички войници до петнадесет минути да се явят уставно облечени пред църквата. Бързо!

Мъжете хукнаха.

Валтер бързо обиколи селото да осведоми офицерите и да нареди на войниците да идат на площада, като през цялото време не изпускаше от поглед пътя от изток. Откри своя командир, генерал-майор Шварцкопф, в една смрадлива бивша мандра на края на селото. Генералът дояждаше закуската си от хляб и консерва сардини.

За четвърт час се събраха две хиляди човека. Десет минути по-късно всички те изглеждаха отрядно, със закопчани куртки и добре наместени кепета. Валтер докара един открит камион и го паркира на заден ход пред войниците. От сандъци за муниции направи стъпала към каросерията.

Ото извади от колата червен килим и го постла на земята пред стъпалата.

Валтер извади Грюнвалд от строя. Ефрейторът беше висок мъж с големи длани и нозе. Валтер го прати на покрива на църквата с бинокъл и свирка.

След това зачакаха.

Мина половин час, после един. Войниците се разшаваха, строят се поразбърка, почнаха разговори.

След още един час Грюнвалд свирна.

— Готови! — излая Ото. — Той идва!

Избухна какофония от заповеди. Войниците бързо застанаха мирно. На площада се появи колона автомобили.

Вратата на една бронирана кола се отвори и излезе мъж в генералска униформа. Но това не беше Лудендорф с плешива яйцевидна глава. Специалният гост се движеше несръчно и държеше лявата си ръка в джоба на куртката, сякаш беше ранена.

Валтер в миг разбра, че това е самият кайзер.

Генерал-майор Шварцкопф се приближи и отдаде чест.

Когато войниците разбраха кой е посетителят им, се разнесе шумолене, което бързо се превърна във взрив от приветствени възгласи. Генералът първо се ядоса от подобна проява на недисциплинираност, обаче кайзерът се усмихна благо и Шварцкопф бързо надяна одобрителна физиономия.

Кайзерът се качи по стъпалата и застана в каросерията на камиона, за да приеме приветствията. Когато най-сетне шумът стихна, той заговори:

— Германци! Това е часът на победата!

Овациите почнаха отново и този път Валтер викаше заедно с войниците.

II

В един сутринта в четвъртък, двадесет и първи март, бригадата зае предни позиции в готовност за атака. Валтер и офицерите от неговия батальон седяха в укритието на предния окоп. Разговаряха, за да облекчат напрежението от очакването на боя.

Готфрид фон Кесел тълкуваше стратегията на Лудендорф.

— Това настъпление в западна посока ще забие клин между британците и французите — дрънкаше той със същата невежа самоувереност, която имаше и когато работеше с Валтер в немското посолство в Лондон. — После ще се насочим на север, ще фланкираме англичаните отдясно и ще ги изтласкаме в Ламанша.

— Не, не — възрази лейтенант фон Браун, по-възрастен мъж. — След като направим пробив във фронтовата линия, ще бъде умно да стигнем чак до атлантическия бряг. Представете си как нашата линия се простира през средата на Франция и дели френските войски от техните съюзници.

— Та тогава враговете ни ще се намират и на север, и на юг от нас! — възрази фон Кесел.

Намеси се още един, капитан Келерман.

— Лудендорф ще тръгне на юг — предсказа той. — Трябва да вземем Париж. Само това е от значение.

— Париж е просто един символ — презрително отвърна фон Кесел.

Никой не знаеше със сигурност, само разсъждаваха. Валтер беше твърде напрегнат, за да слуша безцелни разговори, и излезе. Войниците седяха в окопа, тихи и спокойни. Часовете преди битката бяха време за размисъл и молитва. Снощи в ечемичената яхния имаше говеждо, голяма рядкост. Духът беше висок — всички усещаха, че идва краят на войната.

Нощното небе беше осеяно с ярки звезди. Полевите кухни даваха закуска — черен хляб и рядко кафе с вкус на жълта ряпа. По-рано беше превалял дъжд, но отмина и вятърът почти спря. Значи можеха да се изстрелват снаряди с отровен газ. И двете страни ползваха газ, обаче Валтер научи, че сега немците ще пуснат нова смес — смъртоносен фосген и сълзотворен газ. Сълзотворният газ не беше опасен, но проникваше през стандартните британски противогази. Теорията беше, че, раздразнени от него, противниковите войници ще свалят противогазите, за да си потъркат очите, при което ще вдишат фосгена и ще умрат.

Големите оръдия бяха разположени по цялата дължина на немските позиции. Валтер не беше виждал никога толкова много артилерия. Разчетите трупаха муниции. Зад тях имаше втора линия оръдия, готови за тръгване — конете вече бяха впрегнати. Това щеше да е втората вълна на баража.

В четири и половина всичко затихна. Полевите кухни изчезнаха; артилеристите насядаха по земята да чакат; офицерите се изправиха в окопите и се взряха отвъд ничията земя в мрака, където спяха враговете. Дори конете не шумяха. „Това е последната ни възможност да победим“, рече си Валтер. Питаше се: „Не трябва ли да се помоли?!“.

В пет без двадесет в небето се издигна бял пламък. Блясъкът му скри трепкащите звезди. След миг голямото оръдие до Валтер стреля с мощен пламък и така силен тътен, че той залитна, сякаш някой го беше бутнал. Ала това не беше нищо. След секунди вече стреляха всички оръдия. Шумът беше по-силен от гръмотевична буря. Дулният пламък озаряваше лицата на артилеристите, които вкарваха тежките снаряди и кордита. Изпарения и дим изпълниха въздуха. Валтер се мъчеше да диша само през носа. Земята под краката му се тресеше.

Скоро съгледа взривове и пламъци от британската страна — немските снаряди попадаха в складовете за боеприпаси и в резервоарите за гориво. Валтер знаеше какво е да се намираш под артилерийски обстрел и съжаляваше врага. Надяваше се Фиц да не е там.

Оръдията така се нажежиха, че можеха да изгорят кожата на всеки, който проявеше глупостта да ги докосне. Горещината деформира дулата и изкриви прицела им, затова разчетите почнаха да ги охлаждат с мокри чували. Щурмоваците на Валтер доброволно се заеха да носят кофи вода от бомбените ями, за да мокрят чувалите. Пехотинците винаги с готовност помагаха на артилеристите преди началото на атаката — всеки противников войник, убит от оръдията, означаваше един стрелец по-малко срещу пехотата.

Началото на деня донесе мъгла. Близо до оръдията взривовете разсейваха влагата, но в далечината нищо не се виждаше. Валтер се угрижи. Сега артилеристите трябваше да стрелят „по карта“. За щастие, разполагаха с подробни и точни планове на британските позиции, повечето от които бяха всъщност немски само преди година. Но нямаше какво да замени коригирането на прицела според видяното на момента. Началото беше лошо.

Мъглата се смеси с барутния дим. Валтер покри носа и устата си с кърпичка. От британците не идваше ответен огън, поне в този участък. Това окуражи Валтер. Навярно тяхната артилерия вече беше унищожена. Единственият загинал германец близо до Валтер беше един стрелец с мортира, чието оръжие се взриви — вероятно снарядът беше избухнал вътре в дулото. Санитарите отнесоха трупа и превързаха раните на поразените от осколки.

В девет сутринта Валтер премести хората си на позиции за нападение. Щурмоваците залегнаха зад оръдията, а пехотинците застанаха в окопите. Зад тях се трупаха оръдията от втората вълна, санитарите, свързочниците, войниците, които попълваха запасите от боеприпаси, и куриерите.

Щурмоваците носеха от новите каски, така наречените „кофи за въглища“. Те първи изоставиха старите pickelhaube. Карабините им бяха Маузер К98. Заради късата цев, те бяха неточни на голямо разстояние, но в близък бой в окопите бяха по-удобни от дългоцевните пушки. През гърдите на всеки войник висеше торба с дузина ръчни гранати. Томитата ги наричаха „татърмашър“, като инструмента за мачкане на картофи, ползван от жените им у дома. Явно във всяка британска кухня имаше такива. Валтер знаеше това от разпитите на военнопленниците, той самият никога не беше влизал в британска кухня.

Той надяна противогаза и даде знак на хората си да направят същото, за да не пострадат от немския отровен газ, когато стигнат другата страна. След това, в девет и половина, се изправи. Метна пушката на гръб и хвана по една граната във всяка ръка, както беше правилно за щурмовак в нападение. Не можеше да изкрещи заповедите си, понеже никой нищо не чуваше. Затова даде знак с ръка и побягна.

Войниците го последваха в ничията земя.

Почвата беше твърда и суха, от седмици не беше валяло обилно. Това беше добре за нападателите, понеже улесняваше придвижването на хората и на техниката.

Тичаха приведени. Немските оръдия стреляха над главите им. Войниците на Валтер съзнаваха опасността да бъдат ударени от свой снаряд, особено в мъглата, когато наблюдателите не можеха да поправят прицела на артилеристите. Но си струваше риска. Така можеха да се доближат толкова много до противниковия окоп, че след края на бомбардировката, британците нямаше да разполагат с време да заемат позиции и да разположат картечниците си, преди щурмоваците да ги връхлетят.

Докато продължаваха да тичат през ничията земя, Валтер се надяваше телените заграждения от другата страна да са разрушени от артилерията. В противен случай хората му щяха да се забавят, докато я прережат.

Вдясно от Валтер нещо избухна и той чу крясък. След миг погледът му беше привлечен от някакъв отблясък на земята — съгледа жица. Намираше се в незабелязано до момента минно поле. Когато осъзна, че със следващата стъпка може да се взриви, го връхлетя откровена паника. После се овладя.

— Гледайте в краката си! — викна той, ала думите му се изгубиха в тътена на оръдията. Продължиха да тичат. Както обикновено, ранените трябваше да бъдат оставени на санитарите.

След миг, в десет без двадесет, оръдията млъкнаха.

Лудендорф беше изоставил старата тактика на неколкодневен артилерийски обстрел преди атака: това даваше на противника прекалено много време за докарване на резерви. Изчислено беше, че пет часа са достатъчни да объркат и деморализират врага и да не му позволят да се реорганизира.

„На теория“, рече си Валтер.

Поизправи се и затича по-бързо. Дишаше тежко, но равномерно, почти не се потеше, беше нащрек, ала спокоен. От сблъсъка с врага вече го деляха само секунди.

Стигна до британското телено заграждение. Не беше разрушено, но имаше отвори и Валтер поведе хората си през тях.

Ротните и взводните командири наредиха на войниците отново да се разгърнат. Изразяваха се повече с жестове, защото навярно се намираха достатъчно близо противникът да ги чуе.

„Сега мъглата е наш приятел и ни крие от враговете“, помисли Валтер и леко потръпна от задоволство. В този момент те можеха да очакват да ги връхлети пъклен картечен огън. Британците обаче не ги виждаха.

Валтер стигна до един участък, където земята беше напълно разровена от немските снаряди. В началото виждаше само кратери и камари пръст. После различи част от окоп и разбра, че е стигнал до британската линия. Но тя беше разрушена, артилерията беше свършила добра работа.

Имаше ли някой в този окоп? Никой не стреляше. Но най-добре беше да се провери. Валтер измъкна щифта на една граната и я метна в окопа като предпазна мярка. След като гранатата избухна, той надзърна над насипа. На земята лежаха няколко човека. Никой не помръдваше. Онези, които бяха оцелели от артилерийска огън по-рано, бяха погубени от гранатата.

„Засега имаме късмет“, каза си Валтер, „но да не очакваме да се задържи дълго.“

Той хукна край линията да провери останалата част от батальона си. Видя как петима-шестима британци се предават, с ръце върху каските с форма на супник, и без оръжия. В сравнение с немците, които ги вземаха в плен, те изглеждаха добре хранени.

Лейтенант фон Браун държеше пленниците на мушка, обаче Валтер не искаше офицерите му да губят време със затворници. Свали противогаза си, понеже и британците не носеха.

— Движение! — викна той на английски. — Натам, натам!

Сочеше към немските позиции. Британците вървяха напред и нямаха търпение да се измъкнат от сражението и да си спасят живота.

— Оставете ги — провикна се той към фон Браун. — Задните ешелони ще се занимават с тях. Вие трябва да продължавате напред.

Това беше целият замисъл на щурмоваците.

Валтер затича отново. В следващите няколкостотин метра се повтаряше същото: разрушени окопи, жертви от противникова страна, никаква реална съпротива. После чу картечна стрелба. След миг се натъкна на взвод, който се беше прикрил в рововете от снарядите. Залегна до фелдфебела, бавареца Шваб.

— Не можем да видим гнездото — обясни Шваб. — Стреляме по звука.

Шваб не беше схванал тактиката. От щурмовите отряди се очакваше да подминават силните позиции на врага и да оставят на пехотата да ги помете.

— Продължавайте напред! — нареди той на фелдфебела. — Заобиколете картечницата.

Когато настъпи временно затишие в стрелбата, Валтер се изправи и даде знак на хората.

— Хайде! Ставай, ставай!

Войниците се подчиниха. Той ги поведе по-далеч от картечницата, през един опразнен окоп.

Валтер отново се натъкна на Готфрид. Лейтенантът беше награбил тенекиена кутия бисквити и ги тъпчеше в устата си, докато търчеше.

— Не е за вярване! — провикна се той. — Трябва да видиш британската храна!

Валтер изби кутията от ръцете му.

— Тук си да воюваш, а не да се тъпчеш, проклет глупак такъв — кресна му той. — Върви напред!

Нещо претича през крака му и го сепна. Видя как в мъглата изчезва един заек. Несъмнено артилерията беше съсипала и заешките дупки.

Валтер погледна компаса, за да се увери, че продължават в западна посока. Не знаеше дали окопите, на които се натъкват, са съобщителни или снабдителни, така че тяхната ориентация не му говореше много.

Знаеше, че британците са последвали немския пример и са построили няколко линии окопи. Когато подмина първата линия Валтер очакваше скоро да попадне на добре укрепен окоп, наричан Червената линия, после — ако успееше да го преодолее — на около миля или повече в западна посока щеше да открие и друг окоп, Кафявата линия.

А след него чак до западния бряг лежеше само гола земя.

В мъглата напред почнаха да се взривяват снаряди. Определено не можеха да са изстреляни от британците — не биха стреляли по собствените си укрепления. Това трябва да беше втората вълна на немския бараж. Валтер и хората му рискуваха да изпреварят своята артилерия. Той вдигна предупредително ръце.

— Прикрий се! Предай нататък!

Войниците бяха стигнали до същия извод и нямаха нужда от заповед. Пробягаха няколко метра назад и скочиха в няколко празни окопа.

Валтер се въодушеви. Операцията се развиваше забележително добре.

На дъното на окопа лежаха трима британски войници. Двама не помръдваха, а третият стенеше. Къде ли бяха останалите? Сигурно бяха избягали. Или това можеше да се окаже отряд-самоубиец, останал да брани незащитимата позиция, за да даде време на отстъпващите си другари.

Единият от мъртвите британци беше необикновено висок и с големи ръце и крака. Грюнвалд начаса изу ботушите му.

— Моят размер! — обясни той. На Валтер сърце не му даде да го спре. Ботушите на ефрейтора бяха пробити.

Приседна да си поеме дъх. Проигра наум първата фаза на действията и прецени, че е нямало начин работата да се свърши по-добре.

След час немските оръдия отново млъкнаха. Валтер събра хората си и тръгнаха напред.

Докато се придвижваха по едно възвишение, Валтер чу гласове. Вдигна ръка и спря своите войници. Напред някой каза на английски:

— Мама му стара, нищо не мога да видя.

В акцента имаше нещо познато. Австралийски? По-скоро индийски.

— Ей, мътните да те вземат, щом не могат да те видят, не могат и да те гръмнат, бе — отвърна му някой със същото произношение.

В миг Валтер се пренесе в 1914 година, в голямото провинциално имение на Фиц. Така говореха слугите там. В това опустошено френско поле войниците пред Валтер бяха уелсци.

Горе небето като че просветля малко.

III

Сержант Били Уилямс се взираше в мъглата. Артилерийският обстрел милостиво беше престанал, ала това означаваше единствено, че немците идат. Какво трябваше да прави Били?

Нямаше заповеди. Неговият взвод заемаше един редут, сиреч отбранителна позиция на възвишение зад фронтовата линия. Когато времето биваше нормално, оттук се разкриваше изглед по един дълъг и лек наклон, който водеше към каменна грамада, навярно някогашни селскостопански постройки. Позицията беше свързана чрез окоп с други редути, сега невидими. Обикновено заповедите идваха от задните позиции, но днес не беше получено нищо. Телефонът мълчеше — сигурно линията беше прекъсната по време на баража.

Войниците стояха или седяха в окопа. Със спирането на бомбардировката бяха излезли от укритието. Понякога късно сутрин от полевата кухня пращаха количка с голям казан горещ чай в окопа. Днес обаче нямаше и помен от храна и напитки. Войниците бяха изяли на закуска неприкосновения запас.

Взводът разполагаше с лека картечница Люис, американски модел. Стоеше на задната стена на окопа, над укритието. С нея стреляше момчето от Борстал, деветнадесетгодишният Джордж Бароу. Джордж беше добър войник, обаче така слабо образован, щото мислеше, че последният противник, който е нахлул в Англия, се е казвал Норман Завоевателят. Той седеше до картечницата си и пушеше лула, защитен от заблудените куршуми от стоманен щит.

Разполагаха и с минохвъргачка Стоукс — полезно оръжие което изстрелваше бомби с диаметър три инча на разстояние до осемстотин ярда. Ефрейтор Джони Понти, чийто брат Джоуи загина при Сома, беше овладял минохвъргачката до смъртоносно съвършенство.

Били се качи при картечницата и застана до Джордж, но пак нищо не можа да види.

— Били, имат ли и другите страни империя като нас? — попита Джордж.

— Да. Французите държат по-голямата част от Северна Африка, вземи после Холандските Източни Индии, германската Югозападна Африка…

— О — разочарова се малко Джордж, — чувал съм ги тия, ама не мислех, че може да е истина.

— Защо не?

— Че какво право имат те да управляват други народи?

— А ние какво право имаме да управляваме Нигерия и Ямайка, и Индия?

— Защото сме британци.

Били кимна. Джордж Бароу, който явно не беше виждал атлас през живота си, се чувстваше по-горен от Декарт, Рембранд и Бетовен. И той не беше изключение. В училище всички бяха преминали през дългогодишна пропаганда — учеха за всяка британска военна победа и не знаеха за нито една загуба. Преподаваха им за демокрацията в Лондон, но не и за тиранията в Кайро. Когато учеха за британското правосъдие, пропускаха боя с пръчки в Австралия, глада в Ирландия или кланетата в Индия. Знаеха, че католиците изгаряли протестантите на клада и се потрисаха, ако някога изобщо чуеха, че е ставало и обратното при всеки сгоден случай. Малцина имаха бащи като таткото на Били, та да им кажат, че описаният от учителите свят не съществува.

Били обаче днес нямаше време да отваря очите на Джордж. Имаше си други грижи.

Небето малко просветля и на Били му се стори, че мъглата може и да се разсее. И после тя внезапно се вдигна.

— По дяволите! — продума Джордж.

Част от секундата по-късно Били видя какво е стреснало Джордж. На около четвърт миля оттук нагоре по склона вървяха няколкостотин немски войници.

Били скочи обратно в окопа. Няколко войници бяха забелязали врага едновременно и изненаданите им възклицания предупредиха останалите. Били погледна през процепа в стоманения лист в насипа. Немците реагираха по-бавно, навярно защото британците в окопа не се виждаха толкова. Един двама спряха, но повечето продължаваха да тичат нагоре.

След минута из окопа се разнесе пушечна стрелба. Неколцина немци паднаха. Останалите се хвърлиха на земята и потърсиха прикритие в ямите от снаряди и зад няколкото чепати храста. Над главата на Били картечницата откри огън и се разнесе шум като по време на футболен мач. След малко германците почнаха да отвръщат на стрелбата. „Явно нямат картечници и окопни минохвъргачки“, с благодарност отбеляза Били. Чу как един от неговите войници извика — може би някой немец с остро око го беше забелязал как непредпазливо надзърта над насипа. Или пък стрелец с повечко късмет беше улучил някоя злощастна британска глава, което беше по-вероятно.

До Били се появи Томи Грифитс.

— Дай Пауъл го отнесе — рече той.

— Ранен ли е?

— Мъртъв. Прострелян в главата.

— Ох, да му се не види.

Госпожа Пауъл беше чудесна плетачка и пращаше пуловери на сина си във Франция. За кого щеше да плете сега?

— Прибрах колекцията от джоба му — каза Томи. Дай притежаваше тесте порнографски картички, купени от един французин. Показваха закръглени госпожици с обилно окосмение между краката. Повечето войници в батальона ги бяха вземали назаем по едно или друго време.

— Защо? — попита Били разсеяно, докато оглеждаше противника.

— Не искам да ги пратят у дома в Абъроуен.

— А, да.

— И какво да правя с тях?

— По дяволите, Томи, питай ме пак по-късно, става ли? Сега имам да се притеснявам за няколкостотин проклети шваби.

— Извинявай, Бил.

Колко бяха немците? На бойното поле беше трудно да се преценява числеността, но Били допускаше, че е видял поне двеста, а навярно имаше и още, които не се виждаха. Предположи, че срещу него има един батальон. Неговият взвод от четиридесет човека беше безнадеждно по-малоброен. Какво трябваше да прави?

Повече от едно денонощие не беше виждал офицер. Тук той беше най-старши. Той командваше. И му трябваше план.

Отдавна беше престанал да се ядосва на некадърността на старшите офицери. Всичко това беше част от класовата система, която Били беше възпитан да презира. Но в редките случаи когато бремето на командването падаше на неговите плещи, той никак не му се радваше. По-скоро отговорността му тежеше и той се боеше да не вземе грешно решение и да причини гибелта на другарите си.

Ако немците нападнеха фронтално, щяха да смажат взвода. Противникът обаче не знаеше колко слаб е той. Дали не можеше да създаде впечатлението, че разполага с повече хора?

Мина му и мисълта да отстъпят. Но от войниците не се очакваше да побягнат в мига, когато ги нападнат. Това тук беше отбранителен пост и Били беше длъжен да се помъчи да го защити.

Щеше да остане и да се бие. Поне засега.

Щом взе това решение, последваха и други.

— Гости ги с още един пълнител, Джордж! — викна той. Когато картечницата откри огън, Били хукна по окопа.

— Стреляйте непрестанно, момчета. Накарайте ги да си помислят, че сме стотици.

Видя на земята тялото на Дай Пауъл. Кръвта около дупката в главата му вече чернееше. Под униформената си куртка Дай беше облечен в един от мамините пуловери. Противно грозна кафява дреха, обаче сигурно държеше топло.

— Почивай в мир, момче — промълви Били.

По-нататък в окопа намери Джони Понти.

— Действай с минохвъргачката, момко. Накарай гадовете да поскачат.

— Слушам — отвърна Джони. Разположи двукраката стойка на пода на окопа. — Какво е разстоянието? Петстотин ярда?

Партньор на Джони беше Мазньо Хюит, младеж с пъпчиво като паница овесена каша лице. Той скокна на стъпенката за стрелба и се провикна оттам:

— Аха. Петстотин до шестстотин.

Били също погледна. Но Мазньо и Джони работеха отдавна заедно и той остави те да преценят.

— Два пръстена значи, на четиридесет и пет градуса — отсъди Джони. На бомбите можеше да се добави допълнителен заряд във вид на пръстени за по-голям обхват.

Той също се качи да погледне пак противника, после оправи прицела си. Другите войници наблизо се отдръпнаха чувствително от минохвъргачката. Джони пусна бомба в цевта. Когато тя удари дъното, ударникът възпламени метателния експлозив и бомбата беше изстреляна.

Падна твърде близо и избухна на известно разстояние от най-близко разположените противникови войници.

— Петдесет ярда по-далеч и още малко твое дясно — извика Мазньо.

Джони направи корекциите и пак стреля. Втората бомба падна в кратер от снаряд, където се бяха прикрили няколко германци.

— Това е то! — възкликна Мазньо.

Били не можеше да види дали са поразили някого, обаче стрелбата караше противниците да не надигат глави.

— Дай им още една дузина от същите! — нареди той.

Стигна до Робин Мортимър и застана зад него. Разжалваният офицер стоеше на стъпенката за стрелба и стреляше ритмично. Спря да презареди и срещна погледа на Били.

— Донеси още малко муниции, Тафи — рече той. Както винаги, говореше троснато, макар да вършеше работа. — Нали не искаш всички да останем без патрони по едно и също време?

Били кимна.

— Добра идея. Благодаря.

Складът беше на стотина ярда зад тяхната позиция по свързочния окоп. Били подбра двама новобранци, които и без това почти не можеха да стрелят точно.

— Дженкинс и Дългоноско, донесете още муниции. Бегом!

Младежите хукнаха.

Били отново погледна през процепа в насипа. В същия миг един от немците се изправи. Били предположи, че това е командирът, който се готви да започне нападението. Сърцето му се сви. Сигурно бяха разбрали, че британците са не повече от няколко десетки и че лесно могат да ги смажат.

Оказа се, че греши. Немският офицер даде на своите знак да се връщат и побягна надолу. Хората му го последваха. Взводът на Били нададе радостни възгласи и почна да стреля лудешки по тичащите немци. Преди те да излязат от обсег, загубиха още няколко човека.

Германците стигнаха до срутените стопански постройки и се скриха сред камънака.

Били не се удържа и се усмихна. Беше отблъснал десетократно превъзхождащ го противник! „Трябва да стана генерал, по дяволите!“, рече си той.

— Спри стрелбата! — извика той. — Вече са извън обсега ни.

Дженкинс и Дългоноско се върнаха, понесли кашони с патрони.

— Продължавайте, момчета — нареди Били. — Може да се върнат.

Когато отново погледна навън обаче, установи, че германците имат друг план. Бяха се разделили на две групи и се насочваха вляво и вдясно от развалините. Докато Били ги наблюдаваше, започнаха да обкръжават позицията му, като се държаха на достатъчно разстояние, за да не попаднат в обсега на британците.

— Мамицата му — рече той. Щяха да се вмъкнат между неговата позиция и другите редути и после да го нападнат от две страни. Или пък да го подминат и да оставят на ариергарда си да го довърши.

И в двата случая позицията му щеше да падне в противниковите ръце.

— Свали картечницата, Джордж — нареди Били. — Ти, Джони, разглабяй минохвъргачката. Всички останали, събирайте си багажа. Изтегляме се.

Войниците метнаха на гръб пушките и раниците, бързо стигнаха до най-близкия свързочен окоп и хукнаха.

Били надзърна в укритието, за да се увери, че няма никой. После дръпна щифта на една граната и я хвърли вътре, за да не остави на врага никакви припаси.

И тогава последва войниците си в отстъплението.

IV

Късно следобед батальонът на Валтер вече държеше задната линия на британските окопи.

Той беше уморен, ала се чувстваше като победител. Батальонът му имаше няколко тежки схватки, ала не и продължително сражение. Тактиката на щурмоваците надмина очакванията на Валтер, благодарение на мъглата. Хората му смазаха противника там, където беше слаб, заобиколиха силно защитените места и спечелиха значителна територия.

Валтер намери едно подземно укритие и хлътна вътре. Неколцина от хората му го последваха. Мястото изглеждаше уютно, като че британците бяха живели тук в продължение на няколко месеца: по стените бяха набодени илюстрации от списания, върху един обърнат сандък се мъдреше пишеща машина, в стари тенекиени кутии от бисквити имаше прибори за хранене, чашки и чинийки. Даже няколко допрени един до друг сандъка бяха покрити с одеяло като покривка за маса. Валтер предположи, че тук е бил батальонният щаб.

Войниците тутакси откриха храната. Имаше сухари, сладки, сирене и шунка. Валтер не можеше да попречи на хората да се хранят, обаче забрани да отворят бутилките уиски. Разбиха ключалката на един шкаф, намериха буркан кафе и един войник стъкна огънче навън и свари в някаква тенджера. Даде на Валтер чашка кафе, като добави и подсладено мляко от консерва. Вкусът беше божествен.

Фелдфебел Шваб се обади:

— Чета във вестника, че и на британците като на нас не им достига храната. — После надигна консервата сладко, от която гребеше с лъжица, и додаде — Да им имам недостига!

Валтер се питаше колко време ще мине, преди хората му да се досетят за това. Отдавна подозираше, че германските власти преувеличават ефекта на неограничената подводна война върху снабдяването на Антантата. Вече знаеше истината. Знаеха я и войниците му. Във Великобритания храната беше с купони, но британците не приличаха на умиращи от глад. За разлика от германците.

Валтер намери карта, по невнимание забравена от отстъпващите войски. Сравни я със своята и установи, че не е далеч от канала Кроза. Това означаваше, че само за един ден немците са овладели цялата територия, която с такъв труд противниците им бяха завзели през петте месеца на битката при Сома по-миналата година.

Победата наистина беше в ръцете на германците.

Валтер седна пред британската пишеща машина и започна да пише доклада си.

I

По великденските празници Фиц устрои празненство в Тай Гуин. Имаше скрит мотив за това. Поканените бяха яростни противници на новия руски режим, също като него.

Най-видният му гост беше Уинстън Чърчил.

Уинстън членуваше в Либералната партия и от него би могло да се очаква да симпатизира на революционерите. Ала той беше и внук на херцог и у него имаше и авторитарна жилка. Фиц дълго време го смяташе за предател на тяхната класа, обаче сега беше склонен да му прости заради неговата пламенна омраза към болшевиките.

Уинстън пристигна на Разпети петък. Фиц прати своя Ролс Ройс да го вземе от гарата в Абъроуен. Гостът влезе с бодра стъпка в салона — невисок, слаб, с червеникава коса и розов тен. По обущата му имаше дъждовни капки. Добре скроеният му туидов костюм имаше цвят на пшеница, а синята папийонка подхождаше на очите му. Беше на четиридесет и три години, но у него още имаше нещо момчешко, долавящо се докато кимаше на онези, които познаваше, и се ръкуваше с непознатите.

Огледа лампериите, шарката на тапетите, камината от дялан камък и тъмните дъбови мебели и рече:

— Фиц, домът ти е обзаведен като Уестминстърския дворец!

Имаше защо Уинстън да е ентусиазиран. Отново беше в правителството. Лойд Джордж го беше назначил за министър на боеприпасите. Много се говореше за причините премиерът да върне в кабинета такъв мъчен и непредвидим колега. По общо мнение Лойд Джордж беше предпочел да има Чърчил за съюзник, а не за противник.

— Твоите въглекопачи подкрепят болшевиките — рече Уинстън, като личеше, че намира това отчасти забавно и отчасти противно. Седна и протегна влажните си обуща към бумтящите в камината въглища. — На половината от къщите, край които минах, се вееха червени знамена.

— Нямат представа какво всъщност приветстват — с презрение каза Фиц. Зад високомерието обаче той беше дълбоко разтревожен.

Уинстън прие чаша чай от Мод и взе маслено кексче от подноса на един лакей.

— Доколкото разбирам, претърпял си лична загуба — продължи той.

— Селяните убиха шурея ми, княз Андрей, и съпругата му.

— Много съжалявам.

— Случи се така, че двамата с Беа бяхме там, и се измъкнахме на косъм.

— И аз така чух.

— Те бяха завзели земята му — много голям имот, който по право трябва да бъде наследен от моя син — и новият режим подкрепя тази кражба.

— Опасявам се, че е така. Първото, което Ленин направи, беше да прокара Декрета за земята.

— За да сме честни — намеси се Мод, — трябва да кажем още, че Ленин обяви осем часов работен ден за работниците и всеобщо безплатно образование за техните деца.

Това подразни Фиц. Мод нямаше никакъв такт. Не беше сега моментът да защитава Ленин.

Уинстън обаче беше достоен съперник.

— И освен това издаде Декрет за печата, с който забранява на вестниците да пишат против правителството — отвърна той. — Дотук със социалистическата свобода.

— Рожденото право на сина ми не е единствената причина да съм така угрижен. Дори не е основната причина — каза Фиц. — Ако на болшевиките им се размине това, което вършат в Русия, къде ще бъде следващото място? Уелските миньори вече вярват, че намерените дълбоко под земята въглища всъщност не принадлежат на човека, който притежава терена. В която и да е съботна вечер можете да чуете песента „Червено знаме“ в половината уелски кръчми.

— Болшевишкият режим трябва да бъде удушен в зародиш — умислено отговори Уинстън. — Удушен в зародиш — повтори той доволен от израза.

Фиц сдържаше нетърпението си. Понякога Уинстън си въобразяваше, че е измислил политика по даден въпрос, докато всъщност само беше измислил уместен израз.

— Та ние нищо не правим! — гневно каза Фиц.

Прозвуча гонгът и напомни на всички, че е време да се преобличат за вечеря. Фиц не настоя да продължат разговора — разполагаше с два дни, за да обоснове позицията си.

Докато крачеше към гардеробната си, се досети, че противно на обичайното, не доведоха Бой в салона по време на чая. Преди да се преоблече, Фиц тръгна по дългия коридор към детските стаи.

Бой беше на три години и три месеца — не беше бебе, а вече момченце, което ходеше и говореше и имаше сините очи и русите къдрици на Беа. Сега седеше, увит в одеяло, близо до камината, а хубавата бавачка Джоунс му четеше. Законният наследник на хиляди акри руска плодородна земя смучеше палчето си. За разлика от друг път, не скокна и не изтича при баща си.

— Какво му е? — попита Фиц.

— Стомахът му не е наред, милорд.

Бавачката Джоунс далечно напомняше на Фиц за Етел Уилямс, обаче не беше толкова умна.

— Опитайте да се изразявате по-точно — нетърпеливо рече той. — Какво не му е наред на стомаха?

— Има диария.

— Откъде, по дяволите, е пипнал това?

— Не зная. Тоалетната във влака не беше твърде чиста…

Следователно вината беше на Фиц, който помъкна семейството си в Уелс за това тържество. Въздържа се да не изругае.

— Повикахте ли лекар?

— Доктор Мортимър пътува насам.

Фиц си каза, че не бива да е така нервен. Децата непрестанно страдаха от дребни неразположения. Колко пъти той самият като малък имаше болно коремче? От друга страна, понякога децата умираха от гастроентерит.

Фиц приклекна пред дивана, за да е на същата височина като сина си.

— Как е моето войниче?

— Имам дрисък — вяло отвърна момченцето.

Сигурно беше усвоил този вулгарен израз от слугите — действително, в думите му се долавяше уелската мелодичност. Фиц обаче реши сега да не се кара за това.

— Докторът скоро ще дойде. Той ще те излекува.

— Не искам баня.

— Навярно можеш да пропуснеш банята тази вечер — отговори Фиц и се изправи. — Пратете да ме повикат, когато лекарят пристигне — заръча той на бавачката. — Искам лично да говоря с човека.

— Разбира се, милорд.

Фиц излезе от детската стая и отиде в гардеробната си. Прислужникът му беше извадил официалното облекло — с диамантените копчета на ризата и на ръкавелите, с чиста ленена кърпичка в джоба и с по един копринен чорап в лачените обувки.

Преди да се преоблече, Фиц се отби в стаята на Беа.

Тя беше бременна в осмия месец.

Не я беше виждал в това положение, когато беше бременна с Бой. Когато замина за Франция през август четиринадесета година, Беа беше още в четвъртия или петия месец, а когато се върна за пръв път, детето вече се беше родило. Досега не беше ставал свидетел на това внушително издуване и не се беше дивил на чудната способност на тялото да се променя и разтяга.

Беа седеше пред тоалетната масичка, но не се оглеждаше. Беше се облегнала назад, с леко разтворени крака, а ръцете й почиваха върху корема. Очите й бяха затворени и лицето й беше пребледняло.

— Не мога да се настаня удобно — оплака се тя. — Да стоя, да седя, да лежа — всякак ме боли.

— Трябва да отидеш да видиш как е Бой.

— Веднага, щом събера сили! — тросна се Беа. — Изобщо не трябваше да пътувам в провинцията. Неловко е да съм домакиня на тържество в подобно състояние.

Фиц знаеше, че тя има право.

— Но подкрепата на тези хора ни е необходима, за да можем да направим нещо срещу болшевиките.

— Коремчето на Бой още ли е зле?

— Да. Докторът идва.

— Добре ще е да го пратиш да прегледа и мен. Не че един селски доктор ще знае много.

— Ще кажа на прислугата. Разбирам, че няма да слезеш за вечеря.

— Как бих могла, като се чувствам толкова зле?

— Просто питам. Мод може да седне начело на масата.

Фиц се върна в стаята си. Някои мъже бяха изоставили фраковете и белите връзки и носеха къси смокинги и черни връзки като се оправдаваха с войната. Фиц не виждаше какво общо има едното с другото. Откъде накъде войната ще задължава хората да се обличат неофициално?

Облече се и слезе за вечеря.

II

След вечеря, докато сервираха кафе в салона, Уинстън започна провокативно:

— Е, лейди Мод, вие, жените, най-после получихте право на глас.

— Някои от нас го получиха — отвърна тя.

Фиц знаеше, че тя е разочарована, тъй като законопроектът засегна само жени над тридесет години, които имаха свое домакинство или бяха съпруги на глави на семейства. Самият Фиц пък беше ядосан, че законопроектът мина.

Чърчил продължи закачливо:

— Донякъде трябва да благодарите на лорд Кързън, който изненадващо гласува с „въздържал се“ при внасянето на законопроекта в Камарата на лордовете.

Граф Кързън бе изключителен човек, чийто израз на високомерно превъзходство се подсилваше от металния корсет, който носеше заради болния си гръб. За него имаше стихче:

Някога вицекрал на Индия, в момента беше водач на правителственото мнозинство в Камарата на лордовете и един от петимата членове на военния кабинет. Беше и председател на Лигата против избирателните права за жените, та въздържането му смая политическите среди и силно разочарова противниците на женското гласоподаване, а също и Фиц.

— Проектозаконът беше приет от Камарата на представителите — обясни Кързън. — Прецених, че не можем да се противим на избраните депутати.

Фиц все още бе ядосан от това.

— Но Камарата на лордовете съществува, за да оглежда критично решенията на долната камара и да ограничава прекаленостите й. Случаят несъмнено бе точно такъв.

— Ако бяхме провалили законопроекта, Камарата на общините щеше да се докачи и да ни го представи отново.

Фиц повдигна рамене.

— Имали сме такива спорове и преди.

— Но за съжаление Комитетът на Брайс заседава.

— О! — Фиц не се беше сетил за това. Комитетът на Брайс обсъждаше реформиране на Камарата на лордовете. — Значи това било?

— Скоро трябва да представят доклада си. Не можем да си позволим открит сблъсък с Камарата на общините преди това.

— Не можем — с голяма неохота Фиц трябваше да се съгласи. Ако горната камара опиташе сериозно да предизвика долната, Брайс можеше да препоръча намаляване на властта на горната камара. — Можехме да загубим цялото си влияние завинаги.

— Точно тази сметка ме накара да гласувам „въздържал се“.

Понякога Фиц намираше политиката за потискащо занимание.

Пийл, икономът, поднесе на Кързън чаша кафе и прошепна на Фиц:

— Доктор Мортимър е в малкия кабинет и Ви очаква, милорд.

Фиц се притесняваше за стомашните болки на Бой и се зарадва на прекъсването.

— По-добре да го видя — каза той. Извини се и излезе.

Малкият кабинет бе пълен с вещи, които не стояха добре никъде в имението — неудобен резбован готически стол, нехаресван от никого шотландски пейзаж и главата на тигър, застрелян от бащата на Фиц в Индия.

Мортимър беше компетентен местен лекар с твърде уверен вид, сякаш професията му по някакъв начин го изравняваше графа. Въпреки това бе достатъчно любезен.

— Добър вечер, милорд. Синът Ви има слабо стомашно възпаление, което най-вероятно няма да му навреди.

— Най-вероятно?

— Използвам фразата преднамерено.

Мортимър говореше с изчистен от образованието уелски акцент.

— Ние, хората на науката, винаги си имаме работа с вероятности, а не с твърдо установени неща. Казвам на миньорите Ви че всяка сутрин слизат в шахтата със знанието, че вероятно няма да има експлозия.

— Хммм. — За Фиц това беше слаба утеха. — Прегледахте ли княгинята?

— Да. И тя не е сериозно болна. Всъщност, тя въобще не е болна, а ражда.

Фиц подскокна.

— Какво?

— Мислела е, че е бременна в осмия месец, но е изчислила погрешно. Бременна е в деветия месец и — за щастие — няма да продължи да е бременна още дълго време.

— Кой е с нея?

— Прислугата й е около нея. Изпратих да повикат опитна акушерка и аз самият ще присъствам на раждането, ако Вие го желаете.

— Това е моя грешка — рязко произнесе Фиц. — Не биваше да я убеждавам да напуска Лондон.

— Всеки ден и извън Лондон се раждат съвършено здрави бебета.

Фиц изпита усещането, че го подиграват, но не обърна внимание.

— Ами ако нещо се обърка?

— Известна ми е репутацията на Вашия лондонски доктор, професор Ратбоун. Разбира се, той е знаменит лекар, но смятам, че спокойно мога да заявя, че съм изродил повече бебета от него.

— Деца на миньори.

— Повечето от тях такива, несъмнено; при все че в мига на раждането няма явна отлика между тях и малките благородници.

На Фиц наистина му се подиграваха.

— Не ми харесва нахалството Ви — каза той.

Мортимър не се стресна.

— Нито пък на мен Вашето — отвърна той. — Дадохте да се разбере, и то дори без да наподобите любезност, че ме смятате неспособен да лекувам семейството Ви. С удоволствие ще си тръгна.

Той взе чантата си.

Фиц въздъхна. Разправията беше глупава. Беше ядосан на болшевиките, а не на този раздразнителен уелсец от средната класа.

— Не се дръжте глупаво, човече.

— Опитвам се — Мортимър се насочи към вратата.

— Не трябва ли да поставяте на първо място интересите на пациентите си?

Мортимър спря на вратата.

— Божичко, Фицхърбърт, ужасно сте нахален.

Малцина въобще бяха говорили така на Фиц. Той обаче потисна унищожителния отговор, който му хрумна. Намирането на друг лекар можеше да отнеме часове. Беа никога нямаше да му прости, ако оставеше Мортимър да си тръгне ядосан.

— Ще забравя, че сте го казал — изрече Фиц. — Всъщност, изобщо ще забравя за този разговор, ако и Вие го направите.

— Предполагам, че това е нещото най-близкото до извинение, което имам изгледи да получа.

Това и беше, но Фиц не каза нищо.

— Връщам се горе — каза докторът.

III

Княгиня Беа не роди тихо. Крясъците й се носеха из цялото главно крило на сградата, където беше стаята й. Мод свиреше рагтаймове прекалено силно, за да развлича гостите и да заглуши шума, но мелодиите си приличаха много и тя се отказа след двадесет минути. Някои от гостите си легнаха, но точно в полунощ повечето от мъжете се събраха в билярдната зала. Пийл сервира коняк.

Фиц предложи на Уинстън кубинска пура Ел Рей дел Мундо. Докато гостенинът му я палеше, Фиц започна:

— Правителството трябва да направи нещо по въпроса за болшевиките.

Уинстън се озърна из стаята, сякаш да се увери, че всички присъстващи са благонадеждни. После се отпусна в стола си и каза:

— Положението е следното. Британската северна ескадра вече е в руски териториални води край Мурманск. На теория задачата им е да гарантират, че руските кораби там няма да попаднат в немски ръце. Имаме и малка мисия в Архангелск. Аз настоявам военни части да бъдат стоварени в Мурманск. В дългосрочна перспектива това може да бъде ядрото на една контрареволюционна сила в Северна Русия.

— Не е достатъчно — веднага възрази Фиц.

— Така е. Бих искал да изпратим войски в Баку, на брега на Каспийско море, за да сме сигурни, че огромните петролни полета няма да бъдат завладяни от немците или от турците, и в Черно море, тъй като в Украйна вече съществува ядрото на антиболшевишка съпротива. Най-накрая, в Сибир, във Владивосток, имаме хиляди тонове военни материали на стойност може би около милиард лири, изпратени в подкрепа на русите, докато още бяха наши съюзници. Имаме право да изпратим войски там, за да защитят собствеността ни.

Фиц попита — донякъде невярващо, донякъде с надежда:

— Лойд Джордж ще направи ли нещо от това?

— Не открито — отвърна Уинстън. — Проблемът са развятите по миньорските къщи червени знамена. В страната ни съществува голям резервоар от подкрепа за руския народ и неговата революция. И аз съм наясно защо, колкото и да се отвращавам от Ленин и бандата му. При цялото уважение, дължимо на семейството на княгиня Беа — той погледна към тавана при започването на поредния крясък — не може да се отрече, че руската управляваща класа реагираше бавно на недоволството на собствения си народ.

„Уинстън беше странна комбинация“, помисли си Фиц — „аристократ и човек от народа, блестящ администратор, който не можеше да устои да не се бърка в отделите на другите, очарователен мъж, към когото повечето от политическите му колеги изпитваха неприязън.“

Фиц каза:

— Руските революционери са крадци и убийци.

— Точно така. Но трябва да приемем факта, че не всички ги виждат така. Следователно нашият министър-председател не може да застане открито срещу революцията.

— Няма особен смисъл да й се противопоставя в ума си — нетърпеливо възрази Фиц.

— Някои неща могат да бъдат извършени, без той да знае за тях официално.

— Разбирам.

Фиц не знаеше дали това значи кой знае колко.

В залата влезе Мод. Мъжете се изправиха, донякъде изненадани. В едно провинциално имение жените обикновено не влизаха в билярдната. Мод обаче пренебрегваше правилата, които не й харесваха. Тя се приближи до Фиц и го целуна по бузата.

— Поздравления, скъпи Фиц — каза тя. — Имаш втори син.

Мъжете нададоха радостни викове, събраха се около Фиц, тупаха го по гърба и се ръкуваха с него.

— Жена ми добре ли е? — попита той Мод.

— Изтощена, но горда.

— Слава Богу.

— Доктор Мортимър си тръгна, но акушерката казва, че можеш да отидеш и да видиш бебето.

Фиц се запъти към вратата.

Уинстън му каза:

— Ще дойда с теб.

Докато излизаха от стаята, Фиц чу сестра си да казва:

— Пийл, сипи ми малко бренди, моля те.

Уинстън заговори с приглушен глас:

— Ти си бил в Русия, разбира се, и говориш езика.

Фиц се зачуди накъде ли води това:

— Малко — съгласи се той. — Нямам основания да се хваля, но мога да бъда разбран.

— Да си се срещал с един човек на име Мансфийлд Смит-Къминг?

— Да, случвало се е. Той ръководи… — Фиц се въздържа да спомене на висок глас Тайните служби. — Той ръководи един специален отдел. Писал съм някои доклади за него.

— А, много добре. Щом се върнеш в града, може да си поговориш с него.

Това вече беше интересно.

— Ще го видя по кое да е време — каза Фиц и опита да не разкрива нетърпението си.

— Ще му кажа да се свърже с теб. Може да има още някоя мисия за теб.

Бяха на вратата пред стаите на Беа. Отвътре се разнесе ясният плач на новородено бебе. Фиц се засрами, щом усети сълзите да потичат от очите му.

По-добре да вляза — каза той. — Лека нощ.

— Поздравления и лека нощ и на теб.

IV

Нарекоха го Андрю Алекзандър Мъри Фицхърбърт. Беше мъничък, с рошава коса, черна като на Фиц. Заведоха го в Лондон увит в одеяла; возеха го в Ролс-Ройса, следвани от още две коли за случай на повреда. Спряха за закуска в Чепстоу и за обяд в Оксфорд и пристигнаха в дома си в Мейфеър точно за вечеря.

Няколко дни по-късно, в един мек априлски следобед, Фиц се упъти за среща с Мансфийлд Смит-Къминг, вървеше по Крайбрежната улица и гледаше мътните води на Темза.

Тайните служби бяха надраснали апартамента си във Виктория. Господин Си премести нарастващата си организация в разкошна викторианска сграда, наречена Уайтхол корт, на брега на реката на един хвърлей място от Биг Бен. Скрит асансьор качи Фиц на най-горния етаж, където старшият шпионин заемаше два апартамента, свързани с пасаж на покрива.

— Следим Ленин от години — каза Си. — Ако не успеем да го съборим от власт, той ще стане един от най-злите тирани, които светът е познавал.

— Вярвам, че сте прав.

Фиц изпита облекчение, че Си е на неговото мнение относно болшевиките.

— Но какво можем да направим?

— Нека поговорим за това какво можете да направите Вие.

Си взе от бюрото си стоманен пергел за отмерване на разстояние по карта. Сякаш по невнимание той заби острието в левия си крак.

Фиц успя да потисне вика на изненада на устните си. Разбира се, това беше изпитание. Спомни си, че Си има дървен крак в резултат от автомобилна катастрофа. Усмихна се.

— Добър трик — изкоментира той. — Почти се хванах.

Си остави пергела и сериозно изгледа Фиц през монокъла си.

— В Сибир има един казашки командир, който е свалил местните болшевики от власт — обясни той. — Трябва да знам дали си струва да го подкрепяме.

Фиц беше смаян.

— Открито?

— Не, разбира се. Но аз разполагам с тайни фондове. Ако успеем да поддържаме някакво контрареволюционно правителство на изток, то ще заслужава да харчим за него примерно по десет хиляди лири стерлинги на месец.

— Как се казва?

— Капитан Семьонов, двадесет и осем годишен. Разположил се е в Манджоули, на Източнокитайската железница до свързването й с Транссибирската.

— Следователно този капитан Семьонов контролира една железница и би могъл да контролира още една.

— Точно така. И мрази болшевиките.

— Тъй че трябва да узнаем повече за него.

— И тук Вие влизате в ролята си.

Фиц се зарадва на възможността да помогне за отстраняването на Ленин. Замисли се за много неща — как щеше да намери Семьонов? Човекът беше казак, а те бяха прочути с това, че първо стрелят, а после питат — щеше ли да говори с Фиц, или да го убие? Разбира се, Семьонов щеше да заяви, че може да победи болшевиките, но щеше ли Фиц да успее да прецени реалното положение? Имаше ли въобще начин да гарантира, че ще харчи британските пари резултатно?

Той зададе следния въпрос:

— Аз наистина ли съм правилният избор? Извинете, но аз съм забележима фигура, и едва ли съм анонимен и в Русия…

— Честно казано, нямаме особено голям избор. Трябва ни някой достатъчно високопоставен, ако стигнете до преговори със Семьонов. А няма и много напълно надеждни хора, които говорят руски. Повярвайте ми, Вие сте най-доброто налично нещо.

— Разбирам.

— Разбира се, това ще е опасно.

Фиц си спомни как тълпата селяни преби Андрей до смърт. Това можеше да бъде той. Потисна тръпката на страх.

— Осъзнавам опасността — произнесе той с равен глас.

— Кажете ми тогава — ще отидете ли до Владивосток?

— Разбира се — отговори Фиц.

I

Гас Дюър трудно свикна с войнишкия живот. Беше висок и несръчен и му беше трудно да марширува, да отдава чест и да набива крак по военному. Що се отнася до физическата подготовка, той от ученик не беше правил упражнения. Приятелите му, които знаеха неговия вкус към букетите цветя на масата и ленените чаршафи, смятаха, че армията ще бъде ужасен шок за Гас. Чък Диксън, с когото бяха заедно в офицерската школа, рече:

— Гас, у дома ти дори не пускаш сам водата във ваната.

Но Гас оцеля. Бяха го пратили в пансион, когато беше на единадесет години, така че за него не беше новост да го тормозят побойници или да получава глупави заповеди от висшестоящите. Чуваше подигравки заради богаташкия си произход и деликатните добри обноски, но ги понесе търпеливо.

При по-енергични действия пък, както изненадано коментира Чък, Гас показваше една върлинеста елегантност, която по-рано разкриваше само на тенис корта.

— Изглеждаш като жираф, по дяволите, обаче и тичаш като жираф — казваше Чък.

Освен това Гас се справяше добре с бокса заради дългите си ръце, обаче сержантът-инструктор прискърбно му съобщи, че му липсва инстинкт на убиец.

За нещастие се оказа, че е ужасен стрелец.

Искаше да се справи добре във войската, донякъде защото знаеше, че хората не вярват, че може да се пребори. Имаше потребност да докаже на останалите, навярно и на себе си, че не е мекушав. Ала имаше и още една причина. Гас вярваше в онова, за което воюваше.

Пред Конгреса и Сената президентът Уилсън произнесе реч, която проехтя като тръбен призив по целия свят. Той призоваваше, ни повече, ни по-малко, за нов световен ред.

— По силата на нарочни договори трябва да се създаде всеобщ съюз на народите, който да позволява взаимни гаранции на политическата независимост и териториалната цялост и на големите, и на малките държави.

Обществото на народите беше мечтата на Уилсън, на Гас и на мнозина други. Сред тях, доста изненадващо, беше и сър Едуард Грей, който пръв даде тази идея, докато беше външен министър.

Уилсън изложи програмата си в четиринадесет точки. Говори за намаляване на въоръженията; за правото на колониалните народи да се произнасят относно своето бъдеще и за свободата на балканските държави, Полша и народите на Османската империя. Тази реч стана известна като Четиринадесетте точки на Уилсън. Гас завиждаше на онези, които са помагали на президента да я напише. Навремето и той бе имал участие в това.

— Цялата програма има един явен принцип — каза Уилсън. — Това е принципът на справедливост за всички народи и националности и тяхното право да живеят в равна свобода и безопасност, независимо дали са силни или слаби. — Когато прочете тези думи, Гас се просълзи. — Народът на Съединените щати не може да действа според какъвто и да е друг принцип — твърдеше Уилсън.

Наистина ли беше възможно държавите да уреждат споровете си без война? Ето за това, парадоксално, си струваше да се воюва.

Гас и Чък, и техният картечен батальон отплаваха от Хобокън, Ню Джърси, на борда на Корина — бивш луксозен лайнер, превърнат във военен транспортен кораб. Плаването продължи две седмици. Като младши лейтенанти, Гас и Чък имаха обща каюта на горната палуба. Някога бяха съперници за симпатиите на Олга Вялова, обаче станаха приятели.

Техният кораб беше част от конвой с ескорт от военноморски флот и пътуването мина безпрепятствено, с изключение на това, че неколцина загинаха от инфлуенца — новата болест, която вилнееше по целия свят. Храната беше лоша и войниците се шегуваха, че немците са се отказали от подводната война и сега целта им е да победят, като ги изтровят.

Корина чака ден и половина във водите край Брест, на северозападния край на Франция. Дебаркираха на пристанището — претъпкано с хора, превозни средства и запаси, огласяно от гръмки заповеди и ръмжащи двигатели и оживявано от сновящите нетърпеливи офицери и потни докери. Гас направи грешката да попита един сержант каква е причината за забавянето.

— Какво забавяне, господине? — отвърна онзи, като при това успя да придаде на обръщението обидно звучене. — Вчера свалихме пет хиляди човека с всичките им коли, оръжия, палатки и полеви кухни и ги прехвърлихме на железниците и по шосетата. Днеска сваляме още пет хиляди, утре също. Няма забавяне, господине. Действаме адски бързо.

— Казаха ли ти сега? — ухилено измърмори Чък.

Хамали бяха цветнокожи войници. Там, където се налагаше черните и белите войници да ползват общи помещения, имаше проблеми, предизвиквани обикновено от белите от Дълбокия Юг, така че армията най-сетне се предаде. Вместо да смесва хората на фронта, пращаше цветнокожите полкове да работят в тила. Гас знаеше за горчивите оплаквания на войниците негри — и те искаха да се сражават за страната си, като всички други.

По-голямата част от полка напусна Брест с влак. Не ги настаниха в пътнически вагони, а ги натъпкаха във вагоните за добитък. Гас забавляваше войниците с превода на надписа отстрани — „Четиридесет човека или осем коня“. Картечният батальон обаче разполагаше със собствен превоз и така Гас и Чък се отправиха към лагера си южно от Париж по шосе.

В Щатите се бяха обучавали на окопен бой с дървени пушки, а сега имаха истински оръжия и муниции. Като офицери, Гас и Чък получиха полуавтоматични пистолети Колт М1911 с пълнител за седем патрона в дръжката. Преди да потеглят от Щатите, те изоставиха широкополите шапки и ги замениха с по-практичните кепета с характерен надлъжен ръб. Освен това имаха и стоманени каски като британските, във формата на супник.

Сега облечените в сини куртки френски инструктори ги обучаваха как да се бият редом с тежката артилерия — умение, което до момента не беше нужно на американската армия. Гас говореше френски и затова беше неизбежно да го назначат за офицер за свръзка. Двустранните отношения бяха добри, макар французите да се оплакваха, че цената на брендито се е вдигнала след пристигането на американските войничета.

Германската офанзива беше продължила успешно и през април. Лудендорф беше навлязъл толкова дълбоко във Фландрия, че генерал Хейг каза, че британците са притиснати до стената — думи, които разтърсиха американците.

Гас не бързаше да влезе в бой. Чък обаче почваше да губи търпение в тренировъчния лагер. „Защо водим учебни сражения“, искаше да узнае той, „когато трябва да участваме в истински?“ Най-близкият участък на немския фронт се намираше в шампанския град Реймс, северно от Париж. Полковник Уагнър обаче, командир на Гас, каза, че съюзното разузнаване е уверено, че в този сектор няма да има немска офанзива.

Ала това предвиждане на съюзното разузнаване се оказа напълно погрешно.

II

Валтер ликуваше. Жертвите бяха многобройни, но стратегията на Лудендорф действаше. Германците атакуваха там, където противникът беше слаб, придвижваха се бързо и оставяха силните позиции за по-късно. Въпреки някои умни ходове на новия главнокомандващ войските на Антантата, генерал Фош, немците завоюваха територии по-бързо от когато и да било след 1914 година.

Най-големият проблем беше, че настъплението спираше, когато немските войски се натъкнеха на хранителни припаси. Те просто спираха и се хранеха и за Валтер се оказа невъзможно да ги накара да тръгнат, докато не се заситят. Така странно беше да гледа как войниците седят на земята, пият сурови яйца и се тъпчат едновременно с шунка и сладкиши или се наливат с вино, докато около тях падат снаряди, а над главите им свирят куршуми. Валтер знаеше, че и другите офицери преживяват същото. Някои опитваха да заплашват войниците с оръжие, но и това не можеше да накара хората да изоставят храната и да побягнат напред.

Иначе пролетната офанзива беше триумф. Валтер и неговите хора бяха изтощени след четири години война, но същото важеше и за французите и британците, с които се сражаваха.

Третата атака на Лудендорф за 1918 година — след Сома и Фландрия — беше планирана за участъка между Реймс и Соасон. Тук съюзниците държаха хребета Шмен де Дам, „Пътят на госпожите“ — наречен тъй, понеже пътят покрай него бил построен, за да могат дъщерите на Луи XV да посетят някаква своя приятелка.

Окончателното разгръщане на войските беше в неделя, двадесет и шести май, слънчев ден със свеж североизточен ветрец. Валтер отново изпита гордост при вида на колоните войници отправили се към фронтовата линия, на хилядите оръдия, които биваха откарвани на позициите си под непрестанния обстрел на френската артилерия, на телефонните линии, които се прокарваха от командните укрития до батареите.

Тактиката на Лудендорф остана непроменена. Същата нощ, в два часа, хиляди оръдия откриха огън и почнаха да изстрелват газови, осколочни и запалителни снаряди по френските позиции горе на хребета. Валтер със задоволство установи, че стрелбата на французите начаса се разреди. Това означаваше, че немските оръдия поразяват целите си. Съобразно с новите разбирания, баражът беше кратък — в шест без двадесет сутринта престана.

Тогава тръгнаха щурмоваците.

Германците настъпваха нагоре по хълма, ала въпреки това срещнаха слаба съпротива. Валтер остана приятно изненадан, че можа да стигне до пътя по хребета за по-малко от час. Вече беше светло и той видя как французите се изтеглят надолу по склона.

Щурмоваците ги следваха с постоянна скорост, като се съобразяваха с артилерийския бараж, но и така стигнаха до реката Ен в долината преди пладне. Някои селски стопани бяха унищожили жътварките си и бяха изгорили прибраната в хамбарите ранна реколта. Повечето обаче бяха избягали твърде набързо и за фуражирите в ариергарда на немските войски остана богата плячка. За изумление на Валтер отстъпващите французи дори не бяха взривили мостовете над реката Ен. Това подсказваше, че те са в паника.

Следобед петстотинте щурмоваци на Валтер минаха през следващия хребет и се разположиха на лагер на отсрещния бряг на реката Вел. Така само за един ден напреднаха с дванадесет мили.

На следващия ден спряха, за да изчакат подкрепления, на третия ден отново напреднаха и на четвъртия ден, четвъртък, тридесети май, след като от понеделник бяха преодолели удивителните тридесет мили, достигнаха северния бряг на Марна.

Валтер мрачно си припомни, че през четиринадесета година немското настъпление беше спряно тук.

Закле се това да не се повтори.

III

Гас и Американският експедиционен корпус бяха в тренировъчния лагер Шатовилен южно от Париж на тридесети май, когато Трета дивизия получи заповед да помогне с отбраната на Марна. По-голямата част от дивизията почна да се товари на влакове, макар че при разнебитената френска железопътна мрежа тяхното придвижване щеше да отнеме няколко дни. Картечарите на Гас и Чък обаче тръгнаха по шосе веднага.

Гас беше едновременно развълнуван и уплашен. Това не беше като бокса, където съдията налагаше правилата и станеше ли опасно, прекратяваше боя. Как би се държал Гас, когато някой наистина стреля по него? Дали щеше да се обърне и да побегне? Какво би го спряло? Общо взето, той винаги постъпваше логично.

Колите бяха ненадеждни като влаковете — много от тях се повредиха или останаха без гориво. Освен това се бавеха заради цивилните, които се движеха насреща им, бягаха от битката, едни подкарали стада добитък, други — тикащи покъщнината си в разни ръчни колички.

В шест часа вечерта в петък в китния градец Шато-Тиери на петдесет мили източно от Париж, пристигнаха седемнадесет картечници. В лъчите на следобедното слънце местенцето изглеждаше хубаво. Разполагаше се на двата бряга на Марна и два моста свързваха предградието на южния бряг с центъра на града на северния. Французите държаха и двата бряга, ала предните немски отряди вече бяха достигнали северните предели на града.

Батальонът на Гас имаше заповед да разположи оръжията си по южния бряг и да контролира мостовете. Американците имаха тежки картечници Хочкис М1914, разположени на яки триноги и захранвани с ленти с по двеста и петдесет патрона. Имаха още пушечни гранати, които се изстрелваха под ъгъл от четиридесет и пет градуса от двунога и няколко окопни минохвъргачки, от британския модел Стоукс.

Когато слънцето залезе, Гас и Чък тъкмо наглеждаха настаняването на своите взводове между двата моста. По време на обучението не бяха подготвяни да взимат такива решения, та просто трябваше да използват здравия си разум. Гас подбра триетажна постройка с кафене със спуснати кепенци на приземния етаж, разби ключалката на задната врата и се качи по стълбите. От прозорчето на таванския етаж се откриваше ясен изглед отвъд реката и на една улица от отсрещната страна, която вървеше в северозападна посока. Нареди на един екип с тежка картечница да се разположи тук. Очакваше сержантът да му каже, че това е глупава идея, обаче човекът кимна одобрително и изпълни заповедта.

Гас разположи още три картечници на подобни места.

Докато търсеше подходящо укритие за минохвъргачките, се натъкна на един тухлен навес за лодки на брега на реката. Понеже не беше сигурен дали това е в неговия участък, или в този на Чък, тръгна да търси приятеля си, за да провери. Забеляза го на стотина ярда по-нататък по брега, близо до източния мост, да гледа през бинокъла отвъд реката. Направи две крачки към него и тогава се разнесе страшен гръм.

Обърна се по посока на звука. В миг се чуха още няколко оглушителни гърмежа. Разбра, че немската артилерия е открила огън, когато един снаряд се взриви в реката и вдигна същински гейзер.

Отново погледна към мястото, където беше забелязал Чък, само за да види как приятелят му изчезва в експлозия от пръст.

— Иисусе Христе! — продума Гас и хукна натам.

По цялото протежение на южния бряг избухваха снаряди и мини. Войниците се проснаха на земята. Гас се добра до мястото, където беше видял Чък, и се огледа замаяно. Виждаше само камари пръст и камъни. После зърна една ръка, която се подаваше отдолу. Отмести един камък и с ужас видя, че ръката няма тяло.

Дали това беше ръката на Чък? Сигурно имаше как да се определи, ала Гас беше твърде потресен и сега не можеше да разсъждава. С петата на ботуша си безрезултатно разри пръстта. После падна на колене и почна да копае с ръце. Видя жълтеникава якичка с метален диск с надпис „САЩ“.

— О, Боже — изстена Гас. Бързо разкри лицето на Чък. Нямаше движение, нямаше пулс, нито дишане.

Гас се помъчи да си припомни какво трябва да направи сега. На кого трябваше да съобщи за смъртта? С тялото трябваше да се направи нещо, обаче какво? В такива случаи човек се обаждаше на погребалната агенция.

Вдигна поглед и установи, че един сержант и двама ефрейтори го зяпат. На улицата зад тях избухна мина и всички по рефлекс сведоха глави, а после пак се взряха в Гас. Чакаха заповедите му.

Той рязко се изправи и си спомни част от наученото. Не беше негова работа да се занимава с убитите другари, дори не и с ранените. Той беше жив и невредим и неговото задължение беше да се бие. Усети прилив на безразсъден гняв срещу германците, които погубиха Чък. „По дяволите“, рече си Гас, „ще им го върна.“ Спомни си какво правеше преди експлозията: разполагаше оръжията. Трябваше да продължи с това. Сега трябваше да поеме командването и на взвода на Чък.

Обърна се към сержанта на минохвъргачките.

— Забравете навеса за лодки. Прекалено уязвим е.

После посочи през улицата към тесния проход между една винарна и една конюшня.

— Разположете три мортири тук — нареди той.

— Слушам — отвърна сержантът и забърза да изпълни заповедта.

Гас погледна по-нататък по улицата.

— Ефрейтор, виждате ли онзи там равен покрив? Сложете една картечница горе.

— Разрешете, господине, това е автосервиз и може вътре да има резервоар с гориво.

— Прав сте, по дяволите. Отлично наблюдение, ефрейтор. Тогава в кулата на онази църква. Под нея има само книги с химни.

— Тъй вярно, господине, много по-добре е, благодаря.

— Останалите — след мен. Ще се прикрием, докато реша къде да разположа другите оръжия.

Поведе ги през пътя по една странична улица. Тясна алея вървеше зад сградите. В двора на селскостопански магазин избухна снаряд и засипа Гас с гранулиран тор, сякаш за да му напомни, че се намира под обстрел.

Забърза по алеята, като се стараеше при всяка възможност да се прикрива от стрелбата зад стените, крещеше заповеди на подофицерите и разполагаше картечниците в най-високите и най-здравите наглед постройки, а минохвъргачките — из градините между къщите. От време на време хората му правеха предложения или изразяваха несъгласие. Той ги изслушваше и решаваше бързо.

Бързо падна мрак и задачата на Гас и хората му стана по-трудна. Немските снаряди връхлитаха като буря над градеца и повечето от тях бяха точно прицелени в американските позиции на южния бряг на реката. Няколко сгради бяха разрушени, та крайбрежната улица заприлича на уста, пълна с потрошени зъби. За първите няколко часа на артилерийския обстрел Гас загуби три картечници.

Чак в полунощ успя да се върне в щаба на батальона в една фабрика за шевни машини през няколко улици в южна посока. Полковник Уагнър и френският му колега разглеждаха вглъбено едромащабна карта на града. Гас докладва, че всички картечници на неговия взвод и на взвода на Чък са разположени.

— Добра работа, Дюър — отвърна полковникът. — Вие добре ли сте?

— Тъй вярно — рече Гас, озадачен и малко обиден, задето полковникът може би не вярва, че той има куража за тази работа.

— Просто питам, понеже целият сте в кръв.

— Така ли? — Гас сведе поглед и установи, че наистина по предницата на униформата му има доста съсирена кръв. — Чудя се откъде може да се е взела.

— Както се вижда, от лицето Ви. Имате неприятна рана.

Гас опипа страната си и потрепери, когато пръстите му докоснаха оголената плът.

— Не знам кога е станало — рече той.

— Идете в лазарета да почистят раната.

— Не е сериозно, господин полковник. По-добре да…

— Изпълнявайте, лейтенант. Ще стане сериозно, ако се инфектира — отговори полковникът и тънко се усмихна. — Не искам да Ви загубя. Явно от Вас ще излезе полезен офицер.

IV

Следващата сутрин, в четири часа, немците почнаха да изстрелват снаряди с газ. Валтер и щурмоваците му приближиха северния край на градчето по зазоряване и очакваха съпротивата на френските войски да е все така слаба, както през изминалите два месеца.

Биха предпочели да подминат Шато-Тиери, но се оказа невъзможно. Железопътната линия за Париж минаваше оттук, освен това имаше два важни моста над реката. Трябваше да превземат този град.

Големите ниви отстъпиха на къщици и дребни стопанства, които преминаха в павирани улици и градини. Когато Валтер приближаваше към първата от двуетажните къщи, от един висок прозорец почна картечна стрелба и куршумите заваляха в краката му като дъждовни капки върху локва. Той се хвърли зад някаква ниска ограда в зеленчукова леха и се затъркаля, докато не намери прикритие зад едно ябълково дърво. Пръснаха се и всички негови войници, с изключение на двама, които паднаха на улицата. Единият не помръдваше, а другият стенеше от болка.

Валтер погледна зад гърба си и забеляза фелдфебел Шваб.

— Вземете шест човека, открийте задната врата на тази къща и унищожете картечното гнездо — нареди Валтер и после даде задачи на лейтенантите. — Фон Кесел, мини още една пресечка на запад и влез в града оттам. Фон Браун, на изток с мен.

Избягваше улиците и минаваше през проходите и задните дворове, но кажи-речи във всяка десета къща имаше стрелци с пушки и картечници. Валтер с тревога осъзна, че се е случило нещо, което е върнало на французите бойния дух.

Цяла сутрин щурмоваците се биха за всяка къща и понесоха тежки загуби. От тях не се очакваше да действат така и да проливат кръв за всеки метър. Бяха обучени да следват посоката на най-слабото съпротивление, да проникват дълбоко зад линията на противника и да разрушават съобщенията му, така че войските на фронта да останат деморализирани и без водачество и бързо да се предадат на настъпващата пехота. Ала тази тактика се провали и сега щурмоваците водеха тежък близък бой с противник, който явно се беше възстановил.

Все пак напредваха и по пладне Валтер вече стоеше сред руините на средновековния замък, който беше дал името на градеца. Замъкът се издигаше на един хълм, а в подножието му се намираше кметството. Оттук тръгваше главната улица и след около двеста и петдесет ярда стигаше до мост с два свода над реката Марна. На изток, на петстотин ярда нагоре по течението, беше железопътният мост — единственото друго място, където реката можеше да се прекоси.

Всичко това се виждаше с просто око. Валтер извади бинокъла и го фокусира върху противниковите позиции на южния бряг на реката. Там войниците се разкриваха безгрижно, знак, че са новобранци — ветераните винаги се стараеха да останат незабелязани. Валтер забеляза, че са млади, енергични, добре хранени и добре облечени. Освен това той с изумление видя, че униформите им не са сини, а жълтеникави.

Тези войници бяха американци.

V

Следобед французите се изтеглиха на северния бряг на реката и Гас оползотвори оръжията си — над главите на французите засипа настъпващите немци с картечен огън и мини. Американските оръжия пращаха вихър от куршуми по правите улици на Шато-Тиери, които вървяха в посока от север на юг, и те станаха смъртоносни. Въпреки това Гас виждаше как немците напредват безстрашно от банката към кафенето, от алеята към входа на магазина и изтласкват французите заради по-голямата си численост.

Докато следобедът се превръщаше в кървавочервена вечер, Гас гледаше през един висок прозорец как разбитите французи отстъпват към западния мост. На северния му край за последен път заеха позиция и я удържаха, докато аленото слънце се спущаше зад хълмовете на запад. После се здрачи и те се оттеглиха по моста.

Малък немски отряд видя какво става и се впусна да преследва французите. Гас ги забеляза на моста — сивите им униформи едва се виждаха в сивкавия здрач. После мостът се взриви. Гас разбра, че французите са се подготвили да го вдигнат във въздуха. Разлетяха се тела и северният свод на моста се превърна в камара камъни и рухна в реката.

Настана тишина.

Гас легна на един сламеник в щаба и подремна за пръв път от почти две денонощия. Събуди го немският бараж на зазоряване. Все още със замътен поглед, Гас изтича от фабриката към брега. В бисерната светлина на юнското утро той видя как немците са заели целия северен бряг на реката и обстрелват от адски близко разстояние американските позиции на южния.

Гас нареди хората, които са будували цяла нощ, да бъдат сменени от такива, които са отпочинали малко. После мина от позиция на позиция, като все се придържаше зад сградите, които излизаха на брега. Предлагаше начини за подобряване на прикритието — как някоя картечница да се премести зад по-тесен прозорец, как стрелците да се предпазват от летящите отломки с листове гофрирана ламарина, или как да се трупат камари трошляк от двете страни на картечницата. Ала най-добрият начин хората му да се защитят беше да направят живота на противниковите стрелци невъзможен.

— Дайте на копелетата да се разберат — казваше Гас.

Войниците откликваха с готовност._ Хочкис_ даваше по четиристотин и петдесет изстрела в минута, а обхватът му беше четиристотин ярда, така че картечницата беше много ефективна за обстрел на отсрещния бряг на реката. Минохвъргачката Стоукс не вършеше такава работа — траекторията й беше параболична, предназначена за окопен бой, когато прекият огън беше безполезен. Пушечните гранати обаче бяха особено разрушителни на близко разстояние.

Противниците се биеха като боксьори в бъчва. Непрестанният шум на стрелбата беше направо оглушителен. Сградите рухваха, ранените войници крещяха от болка, омазаните с кръв санитари търчаха от брега към лазарета и обратно, а бегачите носеха още боеприпаси или пък кани с горещо кафе на уморените артилерийски разчети.

През този ден Гас някак механично отбеляза, че не се страхува. Не се замисляше често за това — имаше прекалено много работа. По пладне, докато стоеше в лавката във фабриката за шевни машини и се наливаше със сладко кафе с мляко вместо обяд, той за кратко се удиви на тази непозната личност, в която се беше превърнал. Сякаш Гас Дюър наистина можеше да тича от сграда в сграда по време на артилерийски обстрел и да крещи на хората си да дадат на копелетата да се разберат? Същият човек по-рано се боеше, че ще изгуби присъствие на духа и ще избяга от сражението. А когато то почна, той едва се замисляше за собствената си безопасност, понеже беше прекалено зает с опасността за войниците. И как стана това? После дойде един ефрейтор и доложи, че отрядът му загубил специалния ключ, който се ползва за смяна на прегрелите дула на картечниците, така че Гас глътна остатъка от кафето и хукна да реши проблема.

Вечерта наистина преживя един тъжен момент. Беше сумрачно и той случайно погледна през строшения кухненски прозорец към онова място на брега, където Чък Диксън загина. Вече не беше потресен от изчезването му във взрива — през последните три дни се беше нагледал на още много смърт и разруха. Сега беше потресен от друго: даде си сметка, че някой ден ще се наложи да говори за този страшен миг с родителите на Чък, Албърт и Емелин, притежатели на банка в Бъфало, и с младата му съпруга Дорис. Тя толкова се противеше на влизането на Америка във войната — навярно се боеше точно от нещо такова. И какво щеше да им каже Гас? „Чък се сражава храбро.“ А Чък въобще не се сражава — той загина в първата минута на първата битка, без да е дал и един изстрел. Нямаше никакво значение дали е бил страхливец — резултатът пак щеше да е същият. Просто животът на Чък беше пропилян напразно.

Докато Гас умислено се взираше в онова място, погледът му беше привлечен от някакво раздвижване на железопътния мост.

Сърцето му прескочи. Към отсрещния край на моста се придвижваха хора. Сивите им униформи едва се различаваха в полумрака. Те несръчно подтичваха край линията, препъваха се в траверсите и чакъла. Каските им приличаха на кофи. Носеха пушките си преметнати през рамо. Германци.

Гас притича към най-близкото картечно гнездо, зад зида на една градина. Картечарите не бяха забелязали противниковия отряд. Гас потупа стрелеца по рамото.

— Огън по моста! — викна той. — Погледни — немци!

Картечарят насочи дулото към новата цел.

Гас се обърна към един войник.

— Бегом в щаба. Докладвай за проникване на неприятеля на източния мост. Бързо! Бързо!

После намери сержанта и му нареди:

— Погрижете се всички да стрелят по моста. Действайте!

Гас тръгна на запад. Тежките картечници не се местеха лесно — Хочкис тежеше осемдесет и осем фунта заедно с триногата — обаче той нареди на всички гренадири и на екипите на минохвъргачките да заемат нови позиции, откъдето да отбраняват моста.

Германците почнаха да падат покосени, обаче бяха решителни и продължаваха да прииждат. През бинокъла Гас видя един висок майор, който му се стори познат. Чудеше се дали не са се срещали преди войната. В това време немският майор беше улучен и падна на земята.

Страховит артилерийски обстрел поддържаше немците. Сякаш всички оръдия на северния бряг бяха насочени към южния край на железопътния мост, където се трупаха американците. Гас видя как неговите войници падат един след друг. Успя обаче да замени всеки убит или ранен картечар с нов и така в стрелбата почти нямаше прекъсвания.

Немците спряха да тичат и се прикриха зад телата на мъртвите си другари. Най-дръзките продължиха напред, ала нямаше къде да се скрият и бързо биваха поразени.

Стъмни се, но това не промени нещата — стрелбата продължи с пълна сила. Противниците се превърнаха в смътни силуети, осветявани от проблясъците на пушките и взривяването на снарядите. Гас премести някои картечници на нови позиции, понеже беше почти сигурен, че този опит за минаване по моста не е измама, целяща да прикрие прекосяването на реката на друго място.

Нито една от страните не можеше да надделее. Най-сетне немците почнаха да се изтеглят.

Като забеляза санитарите на моста, Гас нареди на хората си да прекратят стрелбата.

В отговор и немската артилерия замлъкна.

— Боже милостиви, май ги отблъснахме — рече Гас, без да се обръща към някого конкретно.

VI

Пищялната кост на Валтер беше счупена от американски куршум. Лежеше на железопътната линия и се измъчваше от болката, но му стана още по-зле, когато видя, че хората му отстъпват и чу, че оръдията млъкват. Тогава разбра, че се е провалил.

Когато го вдигнаха на носилката, Валтер извика от болка. Лошо беше за духа на бойците да чуват виковете на ранените, обаче не можа да се въздържи. Пренесоха го с друсане по линията и през града до лазарета, където някой му даде морфин и той загуби съзнание.

Събуди се с шина на крака. Питаше всеки, който минеше край леглото му, за хода на битката, но не можа да получи подробности, докато не се появи Готфрид фон Кесел да позлорадства над раната му. Готфрид съобщи, че германската армия се беше отказала да прекоси Марна при Шато-Тиери. Навярно щяха да опитат другаде.

На другия ден, току преди да го качат на влака за дома, Валтер научи, че основната част на американската Трета дивизия е пристигнала и е заела позиции по целия южен бряг на Марна.

Друг ранен му разказа за кървавото сражение в една гора близо до града, наречена Боа дьо Бело. И двете страни дали много жертви, обаче американците победили.

В Берлин вестниците продължаваха да пишат за германските победи, ала линиите на картите не се приближаваха към Париж. Така Валтер стигна до горчивото заключение, че пролетната офанзива се е провалила. Американците бяха пристигнали твърде бързо.

Когато го изписаха от болницата, Валтер се прибра в старата си стая у дома, за да се възстановява.

На осми август в Амиен Антантата използва в нападението петстотин от новите „танкове“. Тези бронирани машини имаха много недостатъци, но не можеха да бъдат спрени. Така британците напреднаха с осем мили само за един ден.

Някакви си осем мили. Но Валтер допускаше, че вълната се е обърнала, а по лицето на баща си можеше да прочете, че и старецът мисли същото. Вече никой в Берлин не говореше за спечелване на войната.

Една вечер в края на септември Ото се прибра в такъв вид, като че някой беше умрял. От вродената му енергичност не беше останало нищо. Валтер даже се питаше дали няма да заплаче.

— Кайзерът се върна в Берлин — рече Ото.

Валтер знаеше, че кайзер Вилхелм се намира в главната квартира на армията в белгийския курортен град Спа.

— Защо се е върнал?

Ото почти зашепна, сякаш не можеше да изрече онова, което имаше да съобщава, с нормален глас.

— Лудендорф иска примирие.

I

Мод обядва с приятеля си лорд Ремарк, служител в министерството на войната, в Риц. Джони носеше нова жилетка с цвят на лавандула.

— Наистина ли войната свършва? — попита тя над вареното.

— Всички така мислят — отговори Джони. — Тази година немците дадоха седемстотин хиляди жертви. Не могат да продължат.

Мод тъжно се питаше дали Валтер не е един от тези седемстотин хиляди. Тя знаеше, че може да е мъртъв, и тази мисъл стоеше като ледена буца в гърдите й, на мястото на сърцето. Нямаше вест от него след онзи идиличен втори меден месец в Стокхолм. Предполагаше, че службата му вече не го води в неутрални страни, откъдето би могъл да пише. Ужасната истина беше, че той най-вероятно се е върнал на бойното поле за последната и решителна офанзива на Германия.

Подобни мисли бяха страховити, ала реалистични. Толкова много жени бяха загубили обичаните от тях хора — съпрузи, братя, синове, годеници. Всички бяха преживели четири години, през които такива трагедии се случваха всеки ден. Вече не беше възможно човек да е прекален песимист. Скръбта беше нормалното.

Мод побутна чинията за супа настрани.

— Има ли друга причина да се надяваме на мир?

— Да. Германия има нов канцлер и той е писал на президента Уилсън с предложение за примирие на основата на прочутите уилсънови Четиринадесет точки.

— Обнадеждаващо! Уилсън съгласил ли се е?

— Не. Отговорил, че Германия първо трябва да се изтегли от всички завладени територии.

— Какво мисли нашето правителство?

— Лойд Джордж е бесен. Германците се държат с Уилсън като със старши партньор в съюза, а пък самият Уилсън действа, сякаш могат да сключат мир, без да се консултират с нас.

— Това има ли значение?

— Опасявам се, че има. Нашето правителство не е непременно съгласно с Четиринадесетте точки.

Мод кимна.

— Предполагам, че сме против пета точка, за колониалните народи, които трябва да имат думата в своето управление.

— Точно така. Ами Родезия, а Барбадос, а Индия? Не може да се очаква от нас да искаме разрешението на местните, преди да ги цивилизоваме. Американците са много, много либерални. Освен това сме твърдо против втора точка, за свободата на мореплаването във военно и в мирно време. Мощта на Великобритания се основава на флота. Не бихме могли да доведем Германия до глад и отстъпление, ако не ни беше позволено да блокираме немската търговия по море.

— А какво е отношението на французите?

Джони се подсмихна.

— Клемансо каза, че Уилсън се мъчи да надмине Всемогъщия. „Сам Господ даде само десет точки“, рече той.

— Аз съм с впечатлението, че повечето обикновени британци всъщност харесват Уилсън и неговите точки.

Джони кимна.

— А европейските държавници надали могат да кажат на американския президент да престане да миротворства.

На Мод така й се искаше да вярва, че се плашеше от себе си. Каза си, че не бива да се радва още. Сигурно предстояха много горчиви разочарования.

Келнерът поднесе писия Валеска и възхитено огледа жилетката на Джони.

Мод заговори за другата си тревога.

— Какво чуваш от Фиц?

Мисията му в Сибир беше секретна, но той се беше доверил на Мод и Джони я осведомяваше.

— Онзи казак се оказа разочарование. Фиц сключи договор с него и известно време му плащахме, но той всъщност е само дребен главатар. Фиц обаче остава с надеждата да насърчи русите да свалят болшевиките. А междувременно Ленин премести своето правителство от Петроград в Москва, понеже се бои от инвазия и там ще се чувства в по-голяма безопасност.

— Дори и болшевиките да бъдат свалени от власт, дали новият режим ще поднови войната с Германия?

— Реалистично? Не — отвърна Джони и отпи глътка Шабли. — Обаче много силни хора в британското правителство просто мразят болшевиките.

— Защо?

— Режимът на Ленин е жесток.

— Жесток беше и режимът на царя, но Уинстън Чърчил не кроеше планове да го свали.

— Те тайно се боят, че ако болшевизмът успее там, после ще дойде и тук.

— Ако успее, то защо да не дойде?

Джони сви рамене.

— Не можеш да очакваш от хора като брат ти да гледат така на нещата.

— Не мога — рече Мод. — Питам се как ли е той?!

II

— Ние сме в Русия! — заяви Били Уилямс, когато корабът им пристана и той чу гласовете на докерите. — Какво търсим в Русия, по дяволите?

— Как е възможно да сме в Русия? — попита Томи Грифитс. — Русия е на изток, а ние плавахме на запад със седмици.

— Обиколили сме половината свят и сме дошли от другата страна.

Томи не беше убеден. Приведе се над релинга и се заоглежда.

— Хората приличат малко на китайци — установи той.

— Ама говорят на руски. Приказват като онзи коняр Петков дето измами братята Понти на карти и после драсна.

Томи се вслуша.

— Да, прав си. Е, и през ум не ми е минавало.

— Това ще да е Сибир — рече Били. — Нищо чудно, че е такъв адски студ.

След няколко минути научиха, че са във Владивосток.

Хората почти не обръщаха внимание на Приятелите от Абъроуен, които се отправиха с маршова стъпка през града. Тук бездруго имаше хиляди униформени. Повечето бяха японци, но имаше и американци, чехи и други. Владивосток беше натоварено пристанище, по широките булеварди вървяха трамваи, имаше модерни хотели и театри, и стотици магазини. „Прилича на Кардиф“, помисли Били, „обаче е по-студено.“

Когато стигнаха в казармата, завариха там батальон стари лондончани, докарани тук от Хонг Конг. „Логично е да пратят старите чешити на такова място“, прецени Били. Но и ядрото на абъроуенци, макар понамалели заради жертвите, се състоеше от корави ветерани. Кой ли дърпаше конците, та да ги изтеглят от Франция и да ги пратят на другия край на света?

Скоро разбра кой. След вечеря бригадният генерал, видимо спокоен мъж пред пенсия, каза на войниците, че към тях ще се обърне полковник граф Фицхърбърт.

Капитан Гуин Евънс, собственикът на универсалните магазини, донесе дървен сандък от консерви свинска мас и Фиц се покатери върху него — не без затруднение заради ранения крак. Били го наблюдаваше без съчувствие. Пазеше състраданието си за Пю Чукана и многото други осакатени бивши миньори, които бяха пострадали, докато копаеха въглищата на графа. Фиц беше самодоволен, високомерен и безмилостен експлоататор на обикновените мъже и жени. Жалко, че немците го простреляха в крака, а не в сърцето.

— Нашата мисия има четири цели — подхвана той и извиси глас, за да го чуят шестстотинте войници. — Първо, ние сме тук, за да защитим нашата собственост. Когато излязохте от пристанището и минахте край страничните линии на железницата, сигурно забелязахте голям склад за припаси, охраняван от войници. Това десетакрово пространство съдържа шестстотин хиляди тона муниции и други военни припаси, пратени тук от Великобритания и Съединените щати, докато русите бяха наши съюзници. Сега, когато болшевиките сключиха мир с Германия, ние не искаме в техните ръце да попаднат патроните, за които е платил нашият народ.

— Това е безсмислено — рече Били достатъчно високо, та Томи и останалите наоколо да го чуят. — Защо не откараха припасите у дома, вместо да водят нас тук?

Фиц раздразнено хвърли поглед по посока на шума, но продължи.

— Второ, в тази страна има много чешки националисти. Някои са военнопленници, други са работили тук преди войната. Те са се организирали в Чешки легион и опитват да вземат кораб от Владивосток и да се присъединят към нашите войски във Франция. Болшевиките ги тормозят. Нашата работа е да им помогнем да заминат. Местните казашки предводители ще ни съдействат в това.

— Казашки предводители ли? — обади се Били. — Кого се опитва да залъже? Та те са проклети разбойници.

Фиц отново чу несъгласието. Този път капитан Евънс се ядоса и прекоси столовата, за да застане по-близо до Били и съседите му.

— В Сибир има осемстотин хиляди австрийски и германски военнопленници, които бяха освободени след сключването на мира. Трябва да им попречим да се завърнат на бойното поле в Европа. Накрая, ние подозираме, че германците са хвърлили око на нефтените находища в Баку в южна Русия. Не бива да получават достъп до тези залежи.

— Имам усещането, че Баку е доста далеч оттук — рече Били.

— Войници, имате ли някакви въпроси? — приветливо попита бригадният генерал.

Фиц го изгледа свирепо, ала вече беше твърде късно.

— Не съм чел нищо такова във вестниците — заяви Били.

— Подобно на много военни мисии — отговори Фиц, — и тази е секретна и на вас няма да ви бъде разрешено да съобщавате в писмата си до дома къде се намирате.

— Ние в състояние на война ли сме с Русия, господин полковник?

— Не, не сме. — Фиц преднамерено отклони поглед от Били. Навярно си спомни как той се оказа по-убедителен от него на събранието относно мирните преговори в евангелския параклис „Голгота“. — Има ли някой освен сержант Уилямс други въпроси?

— Опитваме ли да свалим болшевишкото правителство? — настоя Били.

Войниците почнаха да мърморят гневно. Мнозина симпатизираха на революцията.

— Няма болшевишко правителство. — Фиц се ядосваше все повече. — Режимът в Москва не е признат от Негово кралско величество.

— Нашата мисия одобрена ли е от парламента?

Бригадният генерал се попритесни — той не беше очаквал такива въпроси — и капитан Евънс се намеси:

— Достатъчно, сержант. Нека и другите се изкажат.

Фиц обаче не беше достатъчно хитроумен да премълчи. Явно не допускаше, че уменията в спора, които Били беше усвоил от своя баща, радикален неконформист, може да са по-добри от неговите.

— Военните мисии се одобряват от министерството на войната, а не от парламента — рече той.

— Следователно тази мисия е държана в тайна от нашите избрани представители! — ядно отвърна Били.

— Леко, леко, момче — тревожно прошепна Томи.

— По необходимост — каза Фиц.

Били пренебрегна съвета на Томи — вече беше прекалено ядосан. Изправи се и с ясен и силен глас попита:

— Господин полковник, това което ние правим, законно ли е?

Фиц пламна и Били разбра, че попадението му е било точно.

— Разбира се…

— Ако нашата мисия не е одобрена от британския народ или от руския народ — прекъсна го Били, — как може тя да е законна?

— Седнете, сержант — намеси се капитан Евънс. — Това тук не е някое от вашите проклети лейбъристки събрания. Още една дума и ще бъдете наказан.

Били си седна доволен. Беше казал каквото искаше.

Фиц продължи:

— Ние бяхме поканени тук от Всерусийското временно правителство. Неговото изпълнително тяло е една петчленна директория със седалище в Омск, в Западен Сибир. И тъкмо в Омск — довърши той — ще идете вие оттук.

III

Беше сумрачно. Лев Пешков чакаше и трепереше на една товарителна площадка във Владивосток, на самия край на Транссибирската железница. Над лейтенантската си униформа носеше шинел, ала Сибир беше най-студеното място, където беше стъпвал през живота си.

Беснееше, задето е в Русия. Преди четири години имаше късмета да избяга оттук и още по-големия късмет да се ожени за момиче от богато американско семейство. И сега се върна — заради едно момиче. „Какво ми има“, питаше се той, „защо все не съм доволен?“

Отвори се една врата и от склада излезе теглена от муле каруца. Лев скокна на капрата до британския войник, който караше.

— Живо-здраво, Сид — поздрави Лев.

— Пай се — отвърна Сид. Беше мършав човек на четиридесетина години, вечно с цигара в уста и с преждевременно сбръчкано лице. Неговият кокни беше доста по-различен от акцента в южен Уелс или в северната част на щата Ню Йорк. В началото на Лев му беше трудно да го разбира.

— У тебе ли е уискито?

— Не бе. Само кутии какао.

Лев се завъртя, приведе се над каруцата и дръпна крайчеца на брезента. Беше почти сигурен, че Сид се шегува. Видя кашон с надпис „Шоколад и какао Фрай.“

— Не се търси много от казаците.

— Виж отдолу.

Лев отмести кашона и видя друг етикет — „Тийчърс Хайланд Крийм — съвършенството на шотландското уиски“.

— Колко са? — попита той.

— Дванайсет кашона.

— По-добро е от какаото — заключи Лев и покри кашона.

Упъти Сид вън от центъра на града. Час по час проверяваше дали не ги следят и щом срещнеха старши офицер от американската армия, почваше да гледа тревожно, ала никой не ги разпитва. Владивосток беше пълен с бежанци от болшевишката власт, повечето от които носеха много пари. Харчеха ги, сякаш иде краят на света. Може би това беше истината за мнозина от тях. В резултат магазините бяха оживени, а улиците гъмжаха от каруци със стока като тази на Сид и Лев. Понеже в Русия имаше недостиг на всякакви стоки, повечето от нещата за продан или бяха внесени контрабандно от Китай, или бяха откраднати от военните, както беше с уискито на Сид.

Лев съгледа жена с малко момиченце и се замисли за Дейзи. Детето му липсваше. Вече ходеше, говореше и изучаваше света. Личицето й топеше сърцата на всички, дори и на Йосиф Вялов. Лев не я беше виждал от шест месеца. Дейзи сега беше на две годинки и половина и със сигурност се беше променила в негово отсъствие.

Липсваше му и Марга. Сънуваше я. Сънуваше как голото й тяло се извива около неговото в леглото. Тъкмо заради нея имаше неприятности с тъста си и се озова в Сибир, но въпреки това копнееше да я види пак.

— Имаш ли някаква слабост, Сид? — попита Лев. Нужно му беше да завърже по-близко приятелство с мълчаливия си спътник. Партньорите в престъпленията трябваше да си имат доверие.

— Не. Само парите.

— А имал ли си неприятности заради кражбите?

— Всъщност не. Окошариха ме един път, ама само за половин година.

— Моята слабост пък са жените.

— Верно?

Лев беше свикнал с английската привичка въпросът да се задава след отговора.

— Да. Не мога да им устоя. Имам потребност да вляза в нощен клуб с хубаво момиче под ръка.

— Тъй ли?

— Тъй. Не мога да се удържа.

Каруцата влезе в пристанищен квартал — черни улици, моряшки жилища, никакви имена и адреси. Сид видимо се изнерви.

— Имаш оръжие, нали? — попита Лев.

— Не. Само това — отвърна Сид, разтвори дрехата си и показа затъкнатия в колана грамаден пистолет с дуло, дълго цяла стъпка.

Лев не беше виждал подобно оръжие.

— Това пък какво е?

— Уебли-Марс. Най-мощният пистолет в света. Голяма рядкост.

— Не е нужно да стреляш, само го размахай и ще подплашиш хората до смърт.

В този квартал не се плащаше на никой за чистене на снега, та каруцата следваше старите коловози или се пързаляше по леда в по-рядко използваните улички. Престоят в Русия накара Лев да се замисли за брат си. Не беше забравил обещанието да прати на Григорий пари за билет до Америка. Печелеше добре, продавайки на казаците откраднатото от армията. След днешната сделка щеше да разполага с достатъчно пари за пътуването на брат си.

Много лоши неща беше свършил през краткия си живот, но ако успееше да се отплати на Григорий, щеше да му поолекне.

Свиха в една уличка и минаха зад някаква ниска постройка. Лев отвори един от кашоните и извади бутилка уиски.

— Ти стой тука и пази стоката — рече той на Сид. — Иначе ще изчезне, докато се върнем.

— Не бой се — отговори Сид, ала изглеждаше притеснен.

Лев бръкна под шинела да провери своя полуавтоматичен четиридесет и пет калибров Колт, после влезе през задната врата.

Сградата беше от онези места, които в Сибир минаваха за кръчми. Имаше малка стая с няколко стола и една маса. Нямаше тезгях, а през отворената врата се влизаше в мръсна кухня с рафт с шишета и бъчва. Край огъня седяха трима мъже в опърпани кожени дрехи. Лев познаваше разположилия се в средата. Мъжът му беше известен като Сотник. Торбестите му панталони бяха пъхнати в ботуши за езда. Имаше високи скули и тесни очи и се кипреше със засукани мустаци и пищни бакенбарди. Лицето му беше зачервено и набраздено от живота на открито. Можеше да е на всякаква възраст между двадесет и пет и петдесет и пет години.

Лев се здрависа с всички. Отпуши бутилката и един от присъстващите — може би кръчмарят — донесе четири различни чаши. Лев щедро наля и всички отпиха.

— Това е най-доброто уиски на света — подхвана той на руски. — Правят го в една страна, студена като Сибир, където водата в планинските потоци е чист разтопен сняг. Жалко само, че е толкова скъпо.

— Колко струва? — попита Сотник с безизразно лице.

Лев не възнамеряваше да го оставя да почне да се пазари отново.

— Толкова, на колкото ти се съгласи вчера. В златни рубли и нищо друго.

— Колко бутилки?

— Сто четиридесет и четири.

— И къде са?

— Наблизо.

— Трябва да внимаваш. Тука гъмжи от крадци.

Това би трябвало да е предупреждение за опасност. Лев предположи, че двусмислието е умишлено.

— Знам за крадците. Аз съм един от тях — отговори той.

Сотник хвърли поглед на двамата си другари и след малко се разсмя. Разсмяха се и те.

Лев пак наля.

— Не се тревожи. Уискито ти е на сигурно място — зад дулото на пистолет. — Това също беше двусмислица. Можеше да е както успокоение, така и закана.

— Хубаво — каза Сотник.

Лев допи питието и погледна часовника си.

— Скоро насам ще мине патрул на военната полиция — излъга той. — Трябва да вървя.

— Още по едно — настоя Сотник.

Лев се изправи.

— Искаш ли уискито? — попита той, като остави раздразнението му да си проличи. — Лесно мога да го продам и на друг. — Това вече беше истина. Човек винаги можеше да продаде алкохол.

— Взимам го.

— Парите на масата.

Сотник вдигна дисагите си от пода и почна да отброява монети от по пет рубли. Бяха се спазарили за шестдесет рубли за дузина бутилки. Сотник бавно редеше парите, докато не струпа дванадесет купчинки по дванадесет монети. Лев реши, че човекът всъщност не може да преброи до сто четиридесет и четири.

Когато привърши, погледна Лев. Лев кимна. Сотник върна парите в дисагите.

Излязоха навън. Сотник носеше и дисагите си. Беше паднала нощ, обаче имаше луна и се виждаше ясно.

— Стой в каруцата и внимавай — рече Лев на Сид на английски. Това беше опасният момент в незаконните сделки — купувачът можеше да грабне стоката и да си задържи парите. Лев не искаше да рискува и да загуби парите за билета на Григорий.

Отметна покривалото на каруцата, отмести три кашона какао и разкри уискито. Извади един кашон и го остави на земята в краката на Сотник.

Останалите казаци приближиха каруцата и се пресегнаха да вземат следващия кашон.

— Не — отсече Лев. — Торбата.

Настана продължително мълчание.

На капрата Сид отгърна дрехата си, за да покаже пистолета.

Сотник подаде дисагите на Лев.

Лев надзърна, но реши да не брои парите отново. Щеше да забележи, ако Сотник беше опитал тайно да измъкне някоя монета. Предаде торбата на Сид и помогна на купувачите да разтоварят каруцата.

Стисна ръцете на всички и тъкмо се канеше да се качи до Сид, когато Сотник го спря.

— Гледай — рече той и посочи отворения кашон. — Липсва една бутилка.

Тя се намираше на масата в кръчмата, както Сотник сам знаеше. Защо се мъчеше да предизвика скарване тъкмо сега? Това беше опасно.

— Дай една златна монета — каза Лев на Сид на английски.

Сид отвори дисагите и подаде една монета.

Лев я закрепи върху стиснатия си юмрук, после я подхвърли във въздуха. Докато монетата се въртеше и падаше, а Сотник механично се пресегна да я улови, Лев скокна на капрата.

Сид изплющя с камшика.

— Бог с вас — провикна се Лев, когато каруцата тръгна. — И като ви притрябва още уиски, кажете ми.

Мулето изтрополи през двора и излезе на улицата. Лев си отдъхна.

— Колко взехме? — поинтересува се Сид.

— Колкото искахме. По триста и шейсет рубли за всеки. Без пет. Аз ще взема по-малко. Имаш ли торба?

Сид измъкна голяма кожена кесия. Лев отброи седемдесет и две монети и ги пусна вътре.

Сбогува се със Сид и скочи от каруцата близо до квартирата на американските офицери. Докато крачеше към стаята си, го спипа капитан Хамънд.

— Пешков! Къде беше?

На Лев му се щеше да не мъкне казашки дисаги с триста петдесет и пет рубли вътре.

— Малко да поогледам, господин капитан.

— Тъмно е!

— Затова и се върнах.

— Търсихме те. Полковникът има нужда от теб.

— Веднага, господине. — Лев продължи към стаята си, за да се отърве от дисагите, обаче Хамънд се обади:

— Кабинетът на полковника е натам.

— Слушам — отвърна Лев и се върна.

Полковник Малкъм не харесваше Лев. Той беше професионален военен, а не от рекрутираните по време на войната. Усещаше че Лев не споделя типичния за американската армия стремеж към съвършенство, и беше прав — сто и десет процента, както той сам би се изразил.

Лев се замисли дали да не остави торбата на пода пред вратата на полковника. Парите обаче бяха прекалено много, та да допусне да се търкалят така.

— Къде беше, по дяволите? — подхвана го полковникът веднага.

— Разглеждах града, господин полковник.

— Преназначавам те. Нашите британски съюзници имат нужда от преводачи и ме помолиха да те пратя при тях.

Това звучеше добре.

— Слушам.

— Заминаваш с тях за Омск.

Това вече не беше толкова добре. Омск се намираше на четири хиляди мили оттук, във варварското сърце на Русия.

— За какво, господин полковник?

— Те ще те осведомят.

Лев не искаше да заминава. Това беше прекалено далеч от дома.

— Искате да замина доброволно ли, господин полковник?

Полковникът се поколеба. Лев разбра, че задачата наистина е доброволна, доколкото това беше възможно във войската.

— Отказваш ли назначението? — заплашително попита полковникът.

— Само ако е доброволно, господин полковник, разбира се.

— Сега ще ти обясня какво е положението, лейтенант. Ако тръгнеш доброволно, няма да ти наредя да отвориш оная торба и да ми покажеш какво има вътре.

Лев изруга наум. Нямаше какво да направи. Проклетият полковник беше прекалено проницателен. А в дисагите се намираха парите за Григорий.

„Омск“, рече си той. „По дяволите.“

— С радост ще замина, господине.

IV

Етел се качи в жилището на Милдред. Мястото беше чисто, но разхвърляно — по пода лежаха играчки, в пепелника гореше цигара, а пред печката се сушаха кюлоти.

— Можеш ли довечера да гледаш Лойд? — попита тя. Двамата с Бърни щяха да отидат на събрание на Лейбъристката партия. Лойд вече беше почти на четири години и можеше да излезе от леглото и да тръгне да се разхожда, ако не го наглеждат.

— Разбира се — отговори Милдред. Често си гледаха децата една на друга вечер. — Имам писмо от Били — додаде тя.

— Той добре ли е?

— Да. Обаче според мен не е във Франция. Не пише нищо за окопите.

— Значи трябва да е някъде в Близкия Изток. Питам се видял ли е Йерусалим. — В края на предходната година Светият град беше превзет от британските войски. — Тате ще е доволен, ако е така.

— Има съобщение за теб. Казва, че ще ти пише по-нататък, но да ти предам, че… — Тя бръкна в джоба на престилката си. — Нека го прочета точно. „Повярвай ми, аз усещам, че съм зле осведомен тук за събитията в политиката в Русия.“ Наистина, адски забавно съобщение.

— Това е код — обясни Етел. — Чете се всяка трета дума. Съобщението гласи Аз съм тук, в Русия. Какво прави в Русия?

— Не знаех, че нашата армия е в Русия.

— Нито пък аз. Споменава ли песен или заглавие на книга?

— Да. Откъде знаеш?

— И това е код.

— Казва да ти напомня за песента, която сте пели навремето, „Фреди и циркът“. Не съм я чувала.

— И аз не съм. Четат се инициалите. „Фреди и циркът“ означава… Фиц.

Появи се Бърни. Вратовръзката му беше червена.

— Заспа дълбоко — рече той. Имаше предвид Лойд.

— Милдред има писмо от Били — каза Етел. — Явно той е в Русия с граф Фицхърбърт.

— Аха! — възкликна Бърни. — Чудех се колко време ще им трябва.

— Какво искаш да кажеш?

— Пратили сме войски срещу болшевиките. Знаех си, че ще се случи.

— Във война ли сме с новото руско правителство?

— Официално не сме, разбира се — отговори Бърни и си погледна часовника. — Трябва да тръгваме. — Той мразеше да закъснява.

В автобуса Етел рече:

— Не може да сме неофициално във война. Или сме, или не сме.

— Чърчил и онази пасмина знаят, че британският народ няма да подкрепи война срещу болшевиките, затова се мъчат да го правят тайно.

— Разочарована съм от Ленин… — каза умислено Етел.

— Ленин просто прави каквото трябва да направи! — прекъсна я Бърни. Той беше пламенен поддръжник на болшевиките.

Етел продължи:

— Ленин може да стане тиранин, досущ като царя…

— Та това е нелепо!

— … но дори и така трябва да му се даде възможност да покаже какво може да направи за Русия.

— Е, поне за това сме на едно мнение.

— Обаче не знам какво точно можем ние да направим по въпроса.

— Нужни са ни още сведения.

— Били скоро ще ми пише. Ще ми разкаже подробно.

Етел се гневеше на тайната война на правителството — ако наистина имаше тайна война — но и ужасно се тревожеше за Били. Той нямаше да си мълчи. Преценеше ли, че армията постъпва неправилно, щеше да го заяви и така да си навлече неприятности.

Евангелският параклис „Голгота“ беше пълен: по време на войната популярността на Лейбъристката партия се беше увеличила. Донякъде това се дължеше на участието на водача на партията, Артър Хендерсън, във военния кабинет на Лойд Джордж. Хендерсън беше почнал да работи на дванадесет години в една локомотивна фабрика, а действията му като министър бяха опровергали мнението на консерваторите, че на работниците не може да се повери управление.

Етел и Бърни седнаха до Джок Рейд, червендалест шотландец от Глазгоу, който беше най-близкият приятел на Бърни в ергенските му години. Доктор Грийнуолд председателстваше събранието. Основният въпрос в дневния ред бяха следващите общи избори. Носеше се мълва, че Лойд Джордж ще обяви общонационални избори веднага след края на войната. Олдгейт имаше нужда от лейбъристки кандидат и Бърни беше най-вероятният претендент.

Предложиха го и го одобриха. Някой предложи и доктор Грийнуолд като алтернатива. Докторът обаче отказа — вярвал, че мястото му е в медицинската професия.

И тогава се изправи Джейн МакКъли. Тя влезе в Лейбъристката партия, когато Етел и Мод протестираха срещу отказа да й бъде изплатена военновременната издръжка и полицаят отнесе Мод на ръце до ареста. Сега Джейн заяви:

— Четох във вестника, че на следващите избори ще могат да се явяват и жени, и предлагам наш кандидат да бъде Етел Уилямс.

За кратко всички се умълчаха изумени. После почнаха да говорят едновременно.

Етел се слиса. Не се беше замисляла по въпроса. Откакто познаваше Бърни, той искаше да стане депутат от този район. Тя беше приела това. Пък и досега нямаше възможност жени да бъдат избирани. Не беше сигурна дали може и сега. Първоначалното й намерение беше да откаже.

Джейн не беше приключила. Тя беше млада и хубава жена, но меката й външност беше измамна. Можеше да проявява голяма твърдост.

— Уважавам Бърни, обаче той е организатор, човек на събранията — рече тя. — Настоящият депутат за Олдгейт е от Либералната партия и е много харесван. Може да е трудно да бъде победен. Нужен ни е кандидат, който може да спечели това място за Лейбъристката партия, някой, който може да каже на хората в Ийст Енд „Следвайте ме към победата!“ и те да го последват. Нужна ни е Етел.

Всички жени я аплодираха, а също и някои от мъжете, макар че други почнаха мрачно да мърморят. Етел разбра, че ако се яви на изборите, ще има голяма подкрепа.

При това Джейн имаше право: Бърни навярно беше най-умният човек сред присъстващите, ала той не беше вдъхновяващ водач. Можеше да обясни как се стига до революции и защо компаниите банкрутират, докато Етел можеше да въодушеви хората да тръгнат на кръстоносен поход.

Стана Джок Рийд и каза:

— Другарю председател, мисля, че законът не позволява на жените да се явяват на избори.

— Мога да отговоря на този въпрос — рече доктор Грийнуолд. — Приетият по-рано тази година закон, който дава право на глас на определени групи жени над тридесетгодишна възраст, не съдържаше клауза, според която жените могат да се кандидатират на избори. Правителството обаче призна, че това е аномалия, и беше изработен допълнителен проектозакон.

Джок обаче настояваше:

— Но законът в днешния си вид забранява избирането на жени следователно ние не можем да номинираме жена.

Етел се усмихна горчиво — странно как мъже, които призовават за световна революция, настояват да се спазва буквата на закона.

— Има ясно намерение проектозаконът за правата на жените да се приеме преди следващите общи избори и затова е съвсем в реда на нещата този клон на партията да номинира жена.

— Но Етел е на по-малко от тридесет години.

— Както изглежда, този нов закон е приложим за жените над двадесет и една години.

— Както изглежда ли? — възрази Джок. — Как можем да издигаме кандидат, ако не знаем правилата?

— Може би трябва да отложим номинирането, докато новият закон се приеме.

Бърни прошепна нещо на Джок и Джок каза:

— Нека питаме Етел тя иска ли да се яви на изборите. Ако не иска, няма да е необходимо да отлагаме вземането на решение.

Бърни се обърна към Етел с уверена усмивка.

— Добре — съгласи се доктор Грийнуолд. — Етел, ако си номинирана, ще приемеш ли?

Всички я гледаха.

Етел се поколеба.

Това беше мечтата на Бърни, а Бърни беше неин съпруг. Кой от двамата обаче би бил по-добър избор за лейбъристите?

Докато секундите се нижеха, по лицето на Бърни се изписа подозрение. Той очакваше Етел веднага да откаже.

Това й даде решителност.

— Аз… аз никога не съм обмисляла това. И хмм, както каза председателят, това все още дори не е правна възможност. Затова ми е трудно да отговоря на въпроса. Вярвам, че Бърни ще бъде добър кандидат… Въпреки това, бих искала време да помисля. Може би трябва да приемем предложението на председателя за отлагане.

Тя се обърна към Бърни.

Бърни изглеждаше така, сякаш е способен да я убие.

I

В два през нощта телефонът в къщата на Фиц на „Мейфеър“ иззвъня.

Мод още беше будна. Седеше в салона, където гореше свещ, портретите на покойните предци я гледаха отвисоко, прибраните завеси приличаха на плащеници, мебелите наоколо едва се виждаха, подобни на зверове в нощното поле. През последните няколко дни Мод почти не беше спала. Някакво суеверно предчувствие й казваше, че Валтер ще загине преди края на войната.

Седеше сама, държеше чашата изстинал чай, взираше се в огъня и се питаше къде е Валтер и какво прави. Дали спи в някой влажен окоп или се готви за утрешното сражение? Или вече е мъртъв? И тя е вдовица, която за четири години брак е прекарала със съпруга си едва две нощи. Сигурна беше единствено, че Валтер не е пленен. Джони Ремарк проверяваше всеки списък на пленените противникови офицери заради Мод. Джони не знаеше нейната тайна. Той вярваше, че тя е загрижена, само защото преди войната Валтер беше близък приятел на Фиц.

Телефонният звън я сепна. Отначало реши, че някой се обажда за Валтер, обаче това нямаше смисъл. Новините за взет в плен приятел можеха да почакат до сутринта. „Може да е за Фиц“ рече си тя с болка — „дали не го бяха ранили в Сибир?“

Мод забърза към фоайето, но Граут стигна пръв. Мод виновно осъзна, че е забравила да отпрати прислугата да спи.

— Ще проверя дали лейди Мод е у дома, милорд — каза Граут. Затули слушалката с длан и обясни на Мод — Лорд Ремарк от военното министерство, милейди.

Тя взе телефона от иконома и попита:

— За Фиц ли се обаждаш? Да не е ранен?

— Не, не — отвърна Джони. — Успокой се. Имам добри новини. Немците са приели условията на примирието.

— О, Джони! Слава Богу!

— Всички се намират в Компиенската гора, северно от Париж, в два влака на един помощен коловоз. Германците току-що са влезли във вагон-ресторанта на френския влак. Готови са да подпишат.

— Но още не са подписали?

— Още не. Спорят за формулировката.

— Джони, ще ми се обадиш ли отново, когато подпишат? Тази нощ няма да спя.

— Ще се обадя. Всичко хубаво.

Мод върна слушалката на иконома.

— Войната може да свърши тази нощ, Граут.

— Много се радвам, милейди.

— Ти обаче трябва да лягаш.

— С Ваше позволение, милейди, бих искал да остана, докато лорд Ремарк телефонира отново.

— Разбира се.

— Бихте ли желали още чай, милейди?

II

Приятелите от Абъроуен пристигнаха в Омск рано сутринта.

Били щеше да помни докато е жив всяка подробност от четирите хиляди мили от Владивосток. Пътуването по Транссибирската железница трая двадесет и три дни, въпреки че в локомотива се возеше въоръжен сержант, който следеше машинистът и огнярят да поддържат максимална скорост. През цялото време на Били му беше студено — печката в средата на купето почти не намаляваше студа на сибирските утрини. Изхранваха се с черен хляб и консервирано говеждо. Ала за Били всеки ден беше приказен.

Той не знаеше, че на света има красиви места като езерото Байкал. „Това езеро е по-дълго от цял Уелс“, каза им капитан Евънс. От бързо носещия се влак войниците гледаха как слънцето се издига над гладката синя вода и осветява върховете на високите цяла миля планини оттатък, като превръща снега по върховете в злато.

Били щеше да запази за цял живот спомена за един безкраен камилски керван край железопътната линия. Добичетата газеха търпеливо през снега и не забелязваха двадесетия век, който прелиташе край тях с трясък на желязо и свистене на пара. „Адски далеч съм от Абъроуен“, помисли си тогава Били.

Най-паметната случка обаче беше посещението в една гимназия в Чита. Влакът спря тук за два дни, докато полковник Фицхърбърт разговаря с местния казашки настоятел Семьонов. Били се присъедини към група американски гости в обиколката им. Директорът на училището, който говореше английски, им обясни, че допреди година е обучавал само децата на заможната буржоазия и че евреите нямали достъп до образованието, дори и да можели да си позволят таксите. Сега, по нареждане на болшевиките, образованието било безплатно за всички. Резултатът беше видим. Класните стаи бяха натъпкани до краен предел с дрипави дечурлига, които учеха четене, писане, смятане и даже естествени науки и изкуства. „Каквото и друго да прави Ленин — трудно е да се отсее истината от пропагандата на консерваторите — поне приема сериозно образованието на руските деца“, помисли си Били.

Заедно с него във влака пътуваше и Лев Пешков. Той поздрави Били топло, без да личи да се срамува, сякаш беше забравил, че избяга от Абъроуен, подгонен като измамник и крадец. Лев се беше добрал до Америка и се беше оженил за богато момиче, а сега беше лейтенант, прикрепен към абъроуенци за преводач.

Жителите на Омск приветстваха войниците от батальона, докато те крачеха от железопътната гара към казармата. По улиците Били забеляза много руски офицери в красивите стари униформи. Те като че ли не вършеха нищо военно. Имаше и доста канадски войници.

Щом получиха почивка, Били и Томи се разходиха из града. Нямаше много за гледане — митрополитска църква, джамия, крепост от печени тухли и река, гъмжаща от товарни и пътнически кораби. С изненада видяха, че мнозина от местните жители носеха части от британски военни униформи. Една продавачка на пържена риба имаше куртка в цвят каки; разносвач с количка беше обут в дебели армейски шевиотени панталони; длъгнест гимназист с чанта с учебници крачеше по улицата в чисто нови британски ботуши.

— Откъде взимат тези неща? — попита Били.

— Ние даваме униформи на руската армия тук, но Пешков ми каза, че офицерите ги продават на черния пазар — обясни Томи.

— Така ни се пада, като поддържаме неправилната страна — отвърна Били.

Канадци от Съюза на християнската младеж бяха отворили бюфет. Неколцина абъроуенци вече бяха в бюфета — навярно само там можеше да иде човек. Били и Томи получиха горещ чай и големи парчета ябълков сладкиш от онези, които в Северна Америка наричаха пай.

— В този град е главната квартира на антиболшевишкото реакционно правителство — рече Били. — Прочетох го в Ню Йорк Таймс.

Американските вестници, които бяха достъпни във Владивосток, бяха по-честни от британските.

Дойде Лев Пешков. Водеше красиво руско момиче в евтино палто. Всички го зяпаха. Как се оправяше толкова бързо?

Лев беше видимо развълнуван.

— Ей, момчета, чухте ли последния слух?

„Лев сигурно винаги пръв чува всички слухове“, рече си Били.

— Аха, чухме, че си педал — отвърна Томи.

Всички се разсмяха.

— Какъв слух? — поинтересува се Били.

— Подписали са примирие — отговори Лев и помълча малко. — Не разбирате ли? Войната свърши!

— Не и за нас — каза Били.

III

Взводът на капитан Дюър атакуваше селцето О-дьоз-Еглиз, източно от реката Мьоза. Гас беше дочул, че в единадесет преди обед ще има прекратяване на огъня, обаче неговият началник беше наредил това място да се щурмува и капитанът изпълняваше.

Премести тежките картечници към края на една горичка и сега те обстрелваха крайните постройки на селото отвъд широката ливада, с което даваха на противника много време да се изтегли.

Немците, за жалост, не се възползваха от тази възможност. Разположили бяха минохвъргачки и леки картечници из стопанските дворове и овощните градини и енергично отвръщаха на огъня. От покрива на един обор например стреляше картечница, която успяваше да държи на място половината от взвода на Гас.

Гас се обърна към ефрейтор Кери, най-добрият стрелец в частта.

— Можеш ли да улучиш с граната покрива на онзи обор?

Кери, луничав деветнадесетгодишен момък, отговори:

— Ако успея да се приближа малко.

— Това е проблемът.

Кери огледа терена.

— На една трета от пътя през ливадата има леко възвишение — каза той. — Оттам бих могъл да успея.

— Рисковано е — отвърна Гас. — Искаш ли да станеш герой? — Погледна си часовника. — Ако вярваме на мълвата, войната може да свърши до пет минути.

— Ще пробвам, господин капитан — усмихна се Кери.

Гас се колебаеше. Не му се щеше да допусне Кери да излага живота си на опасност. Но двамата бяха войници, войната още не беше свършила и заповедите си бяха заповеди.

— Добре. Когато си готов.

Донякъде се надяваше Кери да се забави. Момъкът обаче веднага метна пушката на рамо и грабна сандъче е гранати.

— Всички! Огън! Прикривайте Кери колкото можете — провикна се Гас.

Картечниците затракаха и Кери хукна.

Противниците го видяха начаса и откриха огън. Кери криволичеше през ливадата като заек, подгонен от хрътки. Около него падаха мини, ала по чудо не улучваха.

„Лекото възвишение“ на Кери беше на около триста ярда.

Той почти стигна дотам.

Немският картечар се прицели точно в Кери и изстреля един дълъг откос. В миг го порази с дузина куршуми. Кери вдигна ръце, изтърва гранатите и полетя от удара. Падна на няколко стъпки от възвишението. Лежеше съвършено неподвижно и Гас предположи, че е бил мъртъв още преди да докосне земята.

Немските оръжия млъкнаха. След няколко секунди и американците прекратиха стрелбата. На Гас му се стори, че чува радостни възгласи някъде далеч. Всички войници около него утихнаха и се заслушаха. И немците викаха.

Почнаха да се показват немски войници — излизаха от прикритията си в селото отсреща.

Гас долови шума на двигател. През гората се зададе американски мотоциклет, управляван от един сержант. На седалката зад него пътуваше майор.

— Прекрати огъня! — викна майорът. Сержантът го караше по линията от позиция на позиция. — Прекрати огъня! — изкрещя офицерът отново. — Прекрати огъня!

Войниците от взвода на Гас завикаха радостно. Свалиха каските и почнаха да ги хвърлят във въздуха. Някои танцуваха жига, други стискаха ръцете на съседите си. Гас чу песен.

Не можеше да откъсне очи от ефрейтор Кери.

Бавно мина през ливадата и коленичи до тялото му. Беше виждал много трупове и нямаше съмнения, че Кери е мъртъв. Питаше се как ли е малкото име на момъка. Обърна тялото. Гърдите му бяха осеяни е малки дупки от куршуми. Гас затвори очите му и се изправи.

— Прости ми, Боже — рече той.

IV

Така се случи, че този ден и Етел, и Бърни не бяха на работа. Бърни беше на легло заради инфлуенцата. Болна беше и бавачката на Лойд, та Етел се грижеше и за съпруга, и за сина си.

Чувстваше се ужасно потисната. Двамата с Бърни се скараха много тежко за това кой от тях да се кандидатира за парламента. Това не беше просто най-сериозната разправия в техния брак. Беше единствената. И оттогава почти не си говореха.

Етел знаеше, че е права, ала изпитваше вина. Тя можеше да стане по-добър депутат от Бърни, пък и без това изборът трябваше да се направи от техните другари, а не от тях двамата. Бърни от години планираше да се яви на изборите, но това не означаваше, че мястото му се полага по право. Въпреки че досега Етел не беше мислила да се кандидатира, вече имаше голямо желание да го направи. Жените бяха извоювали правото си на глас, ала оставаше още много работа. Първо, трябваше да се свали възрастовата граница, за да бъде като за мъжете. Заплащането и условията на труд за жените се нуждаеха от подобряване. В повечето производства жените бяха по-ниско платени от мъжете, дори и когато вършеха съвсем същата работа. Защо тогава да не получават също толкова пари?

Ала Етел обичаше Бърни и щом прочетеше огорчението по лицето му, веднага й се приискваше да се откаже.

— Очаквах да ми попречат моите врагове — каза й Бърни една вечер, — консерваторите, уклончивите либерали, капиталистите империалисти, буржоазията. Очаквах даже съпротива от страна на един или двама завистливи членове на нашата партия. Но имаше един човек, на когото бях убеден, че мога да разчитам. И точно този човек ме саботира.

Когато се замислеше за думите му, Етел усещаше как я пробожда сърцето.

В единадесет преди обед тя отнесе на Бърни чаша чай. Спалнята им беше удобна, макар и поизвехтяла, с евтини памучни завеси, писалищна маса и фотография на Киър Харди на стената. Бърни остави книгата си, Парцаливите филантропи. Всички социалисти четяха този роман.

— Какво ще правиш довечера? — хладно я попита той. Вечерта имаше събрание на Лейбъристката партия. — Взе ли решение?

Етел беше решила. Можеше да му съобщи още преди два дни, но не успя да се насили да го изрече. Сега той я попита и тя щеше да му отговори.

— Кандидатурата трябва да е на най-добрия — дръзко рече Етел.

Бърни беше видимо наранен.

— Не знам как можеш да ми причиняваш това и да продължаваш да твърдиш, че ме обичаш.

Етел беше убедена, че от негова страна не е честно да прибягва до този довод. Защо да не беше вярно и обратното? Но не това беше въпросът.

— Ние не трябва да мислим за себе си, а за партията.

— А нашият брак?

— Няма да ти отстъпя мястото, само защото съм твоя съпруга.

— Ти ме предаде.

— Но всъщност ще ти отстъпя.

— Моля?

— Казах, че ще ти отстъпя.

По лицето на Бърни се изписа облекчение.

— Не защото съм твоя съпруга обаче — продължи Етел. — И не защото ти си по-добрият кандидат.

— Защо тогава? — озадачи се Бърни.

Етел въздъхна.

— Бременна съм.

— Боже мой!

— Да. Тъкмо когато жена може да стане депутат, аз забременях.

— Е, тогава всичко се нарежда отлично! — отговори с усмивка Бърни.

— Знаех си, че това ще помислиш — рече Етел. В този миг тя се чувстваше огорчена и от Бърни, и от нероденото дете, и от всичко останало в живота си. После осъзна, че чува камбанен звън. Погледна часовника над камината. Беше единадесет и пет. Защо камбаната бие по това време, в понеделник сутринта? Сетне чу и друга камбана. Свъси се и отиде до прозореца. Не видя нищо нередно на улицата, но чу как забиха още камбани. На запад, в небето над централен Лондон, зърна червен проблясък на фойерверк.

— Като че ли камбаните на всички църкви в Лондон бият — обърна се тя към Бърни.

— Станало е нещо. Обзалагам се, че войната е свършила. Трябва да бият камбаните за мира!

— Е — кисело отвърна Етел, — не ще да е заради моята бременност.

V

Фиц възлагаше надеждите си за свалянето на Ленин и неговите разбойници на Всерусийското временно правителство в Омск. Не само Фиц, но и важните хора в правителствата на повечето велики сили, очакваха контрареволюцията да започне в Омск.

Петчленната директория се помещаваше в един влак в покрайнините на града. Фиц знаеше, че в редицата бронирани вагони, охранявани от елитни войски, се съхраняват останките от имперската съкровищница, злато за милиони рубли. Царят беше мъртъв, убит от болшевиките, но неговите пари бяха тук, за да дадат сила и авторитет на лоялистите.

Фиц беше убеден, че той лично е дал много на директорията. Групата влиятелни мъже, които беше събрал през април в Тай Гуин, внимателно създадоха една мрежа в британската политика и успяха да осигурят тайната, но много важна подкрепа за руската съпротива. Това на свой ред доведе до помощ и от други държави или най-малкото ги разубеди да помагат на режима на Ленин. Фиц беше убеден в това. Ала чужденците не можеха да свършат всичко — самите руси трябваше да въстанат.

Колко можеше да постигне директорията? Макар да беше антиболшевишка, нейният председател Николай Д. Авксентиев, беше социалист революционер. Фиц преднамерено го пренебрегваше. Есерите бяха почти толкова лоши, колкото пасмината на Ленин. Надеждите на Фиц се съсредоточаваха върху десницата и военните. Само на тях можеше да се разчита да възстановят монархията и частната собственост. Фиц отиде да се срещне с генерал Болдирев, командващ Сибирската армия на директорията.

Правителството се помещаваше във вагони, обзаведени с бледнеещия царски разкош — износени кадифени седалки, очукани инкрустации, зацапани лампиони и стари лакеи, облечени в останките на обшитите с ширити и мъниста ливреи на петербургския двор. В едно купе начервена млада жена в копринена рокля пушеше цигара.

Фиц беше обезсърчен. Искаше връщането на стария режим, но тази обстановка беше прекалено изостанала дори и за неговия вкус. С гняв си спомни презрителните подигравки на сержант Уилямс — „Това, което правим, законно ли е?“ Фиц знаеше, че отговорът е съмнителен. „Време е да затворя устата на Уилямс: човекът на практика е болшевик“, ядоса се той.

Генерал Болдирев беше едър и тромав мъж.

— Мобилизирахме двеста хиляди човека — гордо съобщи той на Фиц. — Можете ли да ги въоръжите?

— Впечатляващо — отвърна Фиц и сподави въздишката си. Заради подобно мислене шестмилионната руска армия беше разгромена от много по-малочислените немски и австрийски войски. Болдирев дори носеше абсурдните еполети, харесвани от стария режим, големи, кръгли и с ресни. Приличаше на персонаж от оперета на Гилбърт и Съливан. Фиц продължи на нескопосния си руски — Но на Ваше място бих върнал половината набор вкъщи.

— Защо? — изуми се генералът.

— В най-добрия случай ние можем да въоръжим сто хиляди. А те трябва да се обучат. По-добре да разполагате с малка и дисциплинирана армия, отколкото с огромна сбирщина, която при първа възможност ще отстъпи или ще се предаде.

— В идеалния случай.

— Припасите, които получите от нас, трябва да се дадат първо на хората на фронта, а не на ариергарда.

— Разбира се. Много разумно.

Фиц имаше неприятното усещане, че Болдирев се съгласява без всъщност да го чува. Но трябваше да продължи.

— Твърде много от това, което ние ви пращаме, се разпилява както може да се съди от броя на цивилните, които се обличат в части от британски военни униформи.

— Така е.

— Настойчиво препоръчвам всички офицери, които не са годни за служба, да бъдат отпратени по домовете си и да им се отнеме униформата. — Руската армия беше разядена от аматьори и престарели дилетанти, които се намесваха при вземането на решения, обаче избягваха да влизат в сражения.

— Хммм.

— И предлагам да разширите правомощията на адмирал Колчак като министър на войната. — Според британското външно министерство Колчак беше най-обещаващият член на директорията.

— Много добре, много добре.

— Ще извършите ли всичко това? — попита Фиц. Той отчаяно искаше генералът да поеме някакъв ангажимент.

— Определено.

— Кога?

— Когато му дойде времето, полковник Фицхърбърт, когато му дойде времето.

Сърцето на Фиц се сви. „Хубаво е, че хора като Чърчил и Кързън не могат да видят колко незначителни са силите, изправени срещу болшевизма“, мислеше с горчивина той. Ала навярно можеха да се постегнат с малко насърчаване от британска страна. Във всеки случай, Фиц трябваше да направи всичко по силите си с материалите, с които разполагаше.

На вратата се почука и адютантът на Фиц, капитан Мъри, влезе с телеграма в ръка.

— Извинете за прекъсването, господине — рече той, останал без дъх. — Но съм убеден, че бихте искали да узнаете тази новина час по-скоро.

VI

По обед Милдред слезе и каза на Етел:

— Хайде да идем на запад. — Имаше предвид лондонския Уест Енд. — Всички отиват там. Отпратих моите момичета. — Тя вече беше наела две млади шивачки в своята шапкарница. — Цял Ийст Енд затваря. Войната свърши!

Етел много искаше да излезе. Това, че отстъпи на Бърни, не подобри особено атмосферата в дома. Бърни се ободри, обаче Етел се огорчи още повече. Излизането щеше да й се отрази добре.

— Ще трябва да доведа и Лойд.

— Отлично. Аз ще взема Инид и Лил. Ще го помнят цял живот — деня, когато спечелихме войната.

Етел приготви на Бърни сандвич със сирене за обяд, после облече Лойд дебело и всички тръгнаха. Успяха да вземат автобуса, обаче той скоро се претъпка и мъжете и момчетата висяха от вратите. Като че от всяка къща се вееха знамена — не само английското знаме, но и уелски дракони, френски трибагреници и американски звезди и райета. Хората се прегръщаха с непознати, танцуваха по улиците и се целуваха. Валеше дъжд, но никой не обръщаше внимание.

Етел се замисли за всички младежи, които вече бяха в безопасност, и почна да забравя грижите си. Завладя я радостният дух на момента.

Когато подминаха театрите и навлязоха в района на правителствените сгради, уличното движение се забави до пълзене. Площад „Трафалгар“ представляваше развълнувана маса от ликуващи хора. Автобусът не можеше да продължи напред и всички слязоха. Проправиха си път край Уайтхол към Даунинг стрийт. Не можаха да се доберат до номер 10 заради множеството, което се надяваше да зърне премиера Лойд Джордж — човекът, който спечели войната. Влязоха в парка Сейнт Джеймс, пълен с прегръщащи се из храстите двойки. В далечния край на парка хиляди хора стояха пред Бъкингамския дворец и пееха „Пазете домашните огнища“. Когато свършиха, подеха „Нека всички да благодарим на Господа“. Етел видя, че една слабичка млада жена в костюм от туид дирижира певците, застанала върху някакъв камион. Рече си, че преди войната никое момиче не би дръзнало да го направи.

Пресякоха улицата към Грийн парк с надеждата да се доберат по-близо до двореца. Някакъв младеж се усмихна на Милдред и когато тя му отвърна, я прегърна и я целуна. Тя му отговори пламенно.

— Май това ти харесва — малко завистливо рече Етел, когато младежът си тръгна.

— Хареса ми. И свирка щях да му направя, ако ме беше помолил.

— Няма да казвам това на Били — отговори Етел през смях.

— Били не е глупав. Той си ме знае.

Заобиколиха множеството и излязоха на улицата „Конститюшън хил“. Тук навалицата понамаля, обаче се озоваха встрани от двореца и нямаше да видят краля, ако реши да излезе на балкона. Етел се питаше къде да отидат оттук, когато по улицата се зададе ескадрон на конната полиция. Хората бързо се отдръпнаха встрани.

Зад полицаите идеше открита карета, а вътре кралят и кралицата се усмихваха и махаха. Етел веднага ги позна — помнеше ги ясно от гостуването им в Абъроуен преди почти пет години. Направо не вярваше на късмета си. Каретата бавно се приближаваше към нея. Етел видя, че брадата на краля е посивяла — когато дойде в Тай Гуин, тя беше тъмна. Изглеждаше изтощен, ала щастлив. До него кралицата държеше чадър, за да опази шапката си от дъжда. Прословутата й гръд изглеждаше още по-могъща отпреди.

— Виж, Лойд! — каза Етел. — Това е кралят!

Каретата беше съвсем близо до Етел и Милдред.

— Здравей, кралю! — провикна се Лойд.

Кралят го чу и се усмихна.

— Здравей, млади човече — отговори той и после отмина.

VII

Григорий седеше във вагон-ресторанта на бронирания влак и наблюдаваше събеседника си през масата. Това беше председателят на Революционния военен съвет и народен военен и военноморски комисар. Следователно той командваше Червената армия. Името му беше Лев Давидович Бронщайн, но подобно на повечето водачи на революцията, и той имаше псевдоним — знаеха го като Лев Троцки. Току-що беше отминал тридесет и деветият му рожден ден. Съдбата на Русия се намираше в неговите ръце.

Минала беше година от началото на революцията, а Григорий досега не се беше тревожил за нея толкова. Щурмът на Зимния дворец тогава изглеждаше като заключително действие, ала всъщност се оказа само началото на борбата. Най-могъщите правителства в света бяха против болшевиките. Днешното примирие означаваше, че могат да съсредоточат цялото си внимание върху смазването на революцията. И само Червената армия можеше да ги спре.

Много войници не харесваха Троцки, понеже го смятаха за аристократ и евреин. В Русия не беше възможно човек да е и едното, и другото, но и войниците не бяха по логиката. Троцки не беше аристократ, макар баща му да беше заможен стопанин. Имаше добро образование. Надменните му обноски обаче не бяха в негова полза. При това той беше достатъчно неблагоразумен да пътува със собствен готвач, а хората му да носят нови ботуши и златни копчета. Изглеждаше по-възрастен от годините си. Гъстата му къдрава коса още беше черна, но лицето му вече беше белязано от напрежението.

Той направи чудеса с армията.

Червеногвардейците, които свалиха временното правителство, се оказаха по-неефективни на бойното поле. Бяха вечно пияни и недисциплинирани. Определянето на тактиката чрез вдигане на ръка на войнишките събрания беше лош начин за водене на война, по-лош от приемането на заповеди от благородници-дилетанти. Червената гвардия изгуби важни сражения срещу Белите, както вече бяха започнали да се наричат контрареволюционерите.

Троцки върна наборната служба въпреки воплите на негодувание. Върна на служба мнозина бивши царски офицери, нарече ги „специалисти“ и ги назначи на старите им постове. Върна и смъртното наказание за дезертьорите. Григорий не харесваше тези мерки, но разбираше, че са нужни. Всичко беше по-добро от контрареволюцията.

Армията запазваше целостта си заради ядрото от членове на болшевишката партия. Едни бяха обикновени войници; други заемаха командни постове, а трети, като Григорий, бяха политически комисари, работеха заедно с военните командири и докладваха на болшевишкия Централен комитет в Москва. Поддържаха бойния дух, като напомняха на войниците, че се сражават за най-великата кауза в човешката история. Когато се налагаше армията да стане безмилостна и жестока и да реквизира зърно и коне от отчайващо бедни селски семейства, болшевиките обясняваха на войниците как това било потребно за по-голямото добро. И докладваха отрано за ропот на несъгласие, за да може тези приказки да бъдат смазани, преди да са се разпространили.

Дали всичко това щеше да е достатъчно?

Григорий и Троцки се бяха привели над една карта. Троцки сочеше Закавказието, между Русия и Персия.

— Турците все още контролират Каспийско море, с малко немска помощ — каза той.

— И застрашават находищата на петрол — промърмори Григорий.

— В Украйна Деникин е силен. — Хиляди благородници, офицери и буржоа, избягали от революцията, бяха създали в Новочеркаск контрареволюционна армия под командването на отцепника генерал Деникин.

— Така наречената Доброволческа армия.

— Именно. — Показалецът на Троцки се плъзна на север. — Англичаните имат ескадра в Мурманск. В Архангелск има три американски пехотни батальона. Допълват ги половината държави — Канада, Китай, Полша, Италия, Сърбия… Като че ли ще е по-лесно да изброим държавите, които нямат свои войски в ледения север на нашата страна.

— Да не забравяме Сибир.

Троцки кимна.

— Японците и американците имат войски във Владивосток. По-голямата част от Транссибирската железница се намира под контрола на чехите. Британците и канадците са в Омск и поддържат така нареченото Всерусийско временно правителство.

Григорий знаеше почти всичко от изброеното, обаче досега не беше възприемал цялостната картина.

— Та ние сме обкръжени! — възкликна той.

— Точно така. А сега, с примирието между капиталистическо-империалистическите държави, те ще разполагат с милиони свободни войници.

Григорий опита да открие лъч надежда.

— От друга страна, през последните шест месеца увеличихме числеността на Червената армия от триста хиляди на един милион човека.

— Известно ми е. — Троцки не се ободри от това напомняне. — Но не е достатъчно.

VIII

Германия беше в революция. За Валтер тя беше ужасяващо подобна на руската отпреди година.

Започна с метеж. Военноморските офицери наредиха на флота в Кил да тръгне в самоубийствена атака срещу британците, обаче моряците знаеха, че се водят преговори за примирие, и отказаха. Валтер тогава изтъкна пред баща си, че офицерите са действали против волята на кайзера, следователно те са метежниците, а моряците са лоялните. От този довод Ото направо изпадна в бяс.

След опита на правителството да потуши метежа на моряците, градът Кил беше овладян от съвет на работниците и войниците по руски образец. Два дни по-късно и Хамбург, Бремен и Куксхавен минаха в ръцете на съвети. А онзи ден кайзерът абдикира.

Валтер беше изпълнен със страх. Той искаше демокрация, а не революция. Ала в деня на абдикацията в Берлин излязоха на поход хиляди работници с червени знамена. Карл Либкнехт от крайната левица обяви Германия за свободна социалистическа република. Валтер не знаеше как ще завърши всичко това.

Примирието беше момент на страшно отчаяние. Валтер поначало вярваше, че войната е ужасна грешка, но това, че се оказа прав, не му донесе никакво удовлетворение. Отечеството беше разгромено и унизено, сънародниците му гладуваха. Валтер седеше в салона в дома на родителите си в Берлин, разглеждаше вестниците и беше прекалено потиснат дори да посвири на пианото. Тапетите на стените бяха избелели, рамките на картините бяха прашни. В стария паркет на пода имаше разместени летвички, но нямаше кой да ги поправи.

Валтер можеше само да се надява, че светът ще си научи урока. Четиринадесетте точки на президента Уилсън бяха лъч светлина и навярно известяваха за изгрева на слънцето. Възможно ли беше титаните сред държавите да намерят начин мирно да решават споровете си?

Гневеше се на една статия в крайно десен вестник.

— Глупавият журналист пише, че германската армия никога не е била побеждавана — рече той, когато баща му влезе в стаята. — Твърди, че сме били предадени от евреите и социалистите в страната. Трябва да смажем тези безсмислици.

— И защо? — ядно и предизвикателно попита Ото.

— Защото знаем, че това не е вярно.

— Според мен ние наистина бяхме предадени от евреите и социалистите.