Крахът на титаните

I

Етел се събуди рано сутринта след Деня на примирието. Докато потръпваше от хлад в настланата с камък кухня и чакаше чайникът да заври на старовремската печка, тя взе решение да бъде щастлива. Можеше да бъде щастлива заради много неща. Войната свърши. Тя очакваше дете. Имаше верен съпруг, който я боготвореше. Събитията не се бяха развили точно според нейните желания, ала тя нямаше да допусне да е нещастна. Реши да боядиса кухнята в жизнерадостен жълт цвят. Ярките цветове в кухните бяха нова мода.

А за начало щеше да опита да поправи брака си. Бърни омекна след нейната отстъпка, но тя самата още се чувстваше зле и атмосферата в дома си остана отровена. Етел беше ядосана, обаче не искаше разривът между двама им да продължава. Питаше се дали може да го накара да се сдобрят.

Отнесе две чаши чай в спалнята и се върна в леглото. Лойд още спеше в креватчето си в ъгъла.

— Как се чувстваш? — попита тя, когато Бърни се надигна и си сложи очилата.

— Май по-добре.

— Полежи още един ден, за да си сигурен, че си се отървал от болестта.

— Може и така да постъпя. — Тонът на Бърни беше неутрален нито топъл, нито враждебен.

Етел сръбна от горещия чай.

— Какво би искал, момче или момиче?

Бърни замълча и отначало Етел реши, че е сърдит и затова отказва да отговори. Всъщност той обмисляше думите си, както често правеше, преди да отвърне. Най-сетне каза:

— Е, имаме момче, значи ще е добре да имаме и момиче.

Етел усети как я завладява силна обич към него. Винаги говореше като че Лойд беше негово дете.

— Трябва да се постараем те да порастат в една добра страна — каза тя, — където да получат добро образование, работа, приличен дом, където да отгледат своите деца. И да няма вече войни.

— Лойд Джордж ще обяви предсрочни избори.

— Мислиш ли?

— Той е човекът, който спечели войната. Ще поиска да го преизберат, преди това да отзвучи.

— Според мен лейбъристите пак ще се представят добре.

— Във всеки случай имаме шанс в райони като Олдгейт.

— Искаш ли да ръководя кампанията ти? — попита Етел след кратко колебание.

Бърни като че ли се двоумеше.

— Помолих Джок Рийд да ми стане агент.

— Джок може да се занимава с правните документи и финансите — отговори Етел. — Аз ще организирам събрания и тем подобни. Мога да се справя много по-добре.

Внезапно тя усети, че всъщност говори за брака им, а не само за кампанията.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш?

— Да. Джок само би те пращал да държиш речи. И това ще трябва да правиш, разбира се, но то не е силната ти страна. Ти си по-добър, когато седнеш с няколко души и разговаряте на чаша чай. Ще те заведа из фабриките и складовете, където ще можеш да говориш с хората неофициално.

— Убеден съм, че имаш право — каза Бърни.

Етел допи чая и остави чашката и чинийката на пода до леглото.

— Значи се чувстваш по-добре?

— Да.

Тя остави и неговите съдове, после издърпа нощницата през главата си. Гърдите й не бяха толкова вирнати, както преди да забременее с Лойд, но още бяха твърди и обли.

— Колко по-добре? — попита.

Бърни зяпаше гърдите й.

— Много по-добре.

Не се бяха любили след вечерта, когато Джейн МакКъли предложи да издигнат кандидатурата на Етел за изборите. На Етел това й липсваше много. Улови гърдите си с ръце. От хладния въздух зърната й щръкнаха.

— Знаеш ли какво са това?

— Според мен, това са гърдите ти.

— Някои хора ги наричат цици.

— А аз ги наричам красиви — отговори Бърни с леко дрезгав глас.

— Искаш ли да поиграеш е тях?

— Мога да го правя цял ден.

— Не съм сигурна. Но започвай. И ще видим докъде ще стигнем.

— Добре.

Етел въздъхна щастливо. С мъжете беше толкова лесно.

Час по-късно тя тръгна на работа. Лойд остана с Бърни. По улиците нямаше много хора — тази сутрин Лондон страдаше от махмурлук. Отиде в седалището на Националния профсъюз на текстилните работници и се настани на бюрото си. Докато обмисляше какво й предстои през работния ден, Етел си даде сметка, че мирът ще донесе нови проблеми в индустрията. Милиони демобилизирани от армията мъже щяха да търсят работа и да искат да изтласкат жените, които заемаха местата им през четирите години на войната. Жените обаче имаха нужда от своите заплати. Не всички имаха мъже, които да се върнат от Франция — много от съпрузите им бяха погребани там. Жените имаха нужда от своя профсъюз и от Етел.

Когато и да се проведяха изборите, профсъюзът, естествено, щеше да подкрепи Лейбъристката партия. Етел прекара по-голямата част от деня в планиране на срещи.

Вечерните вестници донесоха изненадващи новини за изборите. Лойд Джордж беше решил да продължи с коалиционното правителство и в мирно време. Щеше да води кампания не като лидер на Либералната партия, а като глава на коалицията. Същата сутрин на „Даунинг стрийт“ той се беше обърнал към двеста депутата либерали и беше спечелил подкрепата им. В това време Бонар Лоу беше убедил консерваторите да подкрепят идеята.

Етел се слиса. За какво щяха да гласуват хората?

Когато се върна у дома, тя завари Бърни разгневен.

— Това не са избори — рече той, — а проклета коронация. Крал Дейвид Лойд Джордж. Какъв предател. Има възможност да доведе на власт радикално ляво правителство, а какво прави? Държи се за приятелчетата си от Консервативната партия! Фурнаджийска лопата.

— Нека още не се предаваме — отговори Етел.

Два дни по-късно Лейбъристката партия излезе от коалицията и обяви, че ще води кампания срещу Лойд Джордж. Четирима лейбъристки депутата, които бяха министри в кабинета, отказаха да подадат оставки и тутакси бяха изгонени от партията. Датата на изборите беше определена — четиринадесети декември. За да има време гласовете на войниците да се докарат от Франция и да се преброят, резултатите щяха да се обявят едва след Коледа.

Етел се залови да съставя график за кампанията на Бърни.

II

В деня след примирието Мод писа на Валтер на лист от хартията с герба на Фиц и пусна писмото в червената пощенска кутия на ъгъла на улицата.

Нямаше представа колко време ще е нужно за възстановяването на нормалните пощенски услуги, но искаше когато това стане, нейното писмо да е най-отгоре на купчината. Думите й бяха грижливо подбрани, в случай че още има цензура — не споменаваше за брака, а само пишеше, че се надява да подновят старата си връзка сега, когато техните две страни са в мир. Навярно писмото и така криеше риск. Но Мод отчаяно искаше да разбере дали Валтер е жив, а ако е жив — да го види.

Боеше се, че победителите от Антантата ще поискат да накажат германския народ, ала днешната реч на Лойд Джордж пред депутатите от Либералната партия я поуспокои. Според репортажите във вечерните вестници, Лойд Джордж казал, че мирът трябва да е честен и справедлив. „Не трябва да допускаме чувството за мъст, духът на алчността или желанието за грабеж да надделеят над основните принципи на справедливостта.“ Правителството щяло да се обърне против онова, което той нарече „низката, мерзка и долна идея за отмъщение и алчност“. Това ободри Мод. Бездруго достатъчно тежък живот очакваше немците.

Но на закуска на другата сутрин тя отвори Дейли мейл и се ужаси. Водещата статия беше озаглавена „Хуните трябва да платят“. Вестникът твърдеше, че на Германия трябва да се прати храна, само защото „ако Германия гладува до смърт, тя няма да може да плати дължимото“. Добавяше и че кайзерът трябва да бъде съден за престъпленията си. Изданието раздухваше пламъците на отмъщението и на страницата с писмата. В челото й беше отпечатана една филипика от виконтеса Темпълтън под заглавие „Дръжте хуните далеч“.

— Колко дълго се очаква от нас да се ненавиждаме? — обърна се Мод към леля Хърм. — Година? Десет години? Завинаги?

Ала Мод не би трябвало да се изненадва. Този вестник водеше кампания на омраза към тридесетте хиляди германци, които живееха във Великобритания, когато избухна войната — повечето от тях отколешни граждани на страната, които я приемаха за своя родина. В резултат бяха разделени семейства и хиляди безвредни хора прекараха години в концентрационни лагери. Глупаво беше, но хората имаха нужда да мразят някого, а вестниците винаги бяха готови да подхранват тази нужда.

Мод познаваше собственика на Дейли мейл, лорд Нортклиф. Подобно на всички големи фигури в света на пресата, и той вярваше в безсмислиците, които публикуваше. Талантът му се състоеше в това да изразява най-глупавите и невежи предразсъдъци на читателите си, все едно в тях има смисъл, та срамното да изглежда прилично. Затова и купуваха вестника му.

Освен това Мод знаеше, че наскоро Лойд Джордж лично е обидил Нортклиф. Самомнителният лорд беше предложил да влезе в британската делегация за предстоящата мирна конференция и се огорчи, когато премиерът му отказа.

Мод се тревожеше. В политиката понякога трябваше да се угажда и на презрени хора, обаче Лойд Джордж явно беше забравил това. Мод с притеснение се питаше доколко злостната пропаганда на Дейли мейл ще се отрази на изборите.

Подир няколко дни разбра.

Отиде на едно предизборно събрание в залата на общината в Ийст енд. Ет Лекуит беше сред публиката, а съпругът й Бърни беше на трибуната. Мод не се беше сдобрила с Етел, ако и да бяха приятелки и колежки с години. Всъщност тя още потреперваше от гняв, когато си спомнеше как Етел и някои други насърчаваха парламента да приеме закон, който запазваше неравнопоставеното положение на жените спрямо мъжете при избори. Въпреки това високият дух и неизменната усмивка на Етел й липсваха.

Слушателите седяха неспокойно по време на представянията. Все още публиката се състоеше предимно от мъже, въпреки че вече и някои жени имаха право на глас. Мод допускаше, че повечето жени още не са свикнали с мисълта, че е нужно да проявяват интерес към политическите спорове. Но имаше и усещането, че жените ще бъдат отблъснати от тона на политическите събрания по време на които мъжете на трибуната се надуваха, а мъжете в публиката викаха или освиркваха.

Пръв говори Бърни. Мод веднага разбра, че не е оратор. Говореше за новия устав на Лейбъристката партия и особено за член четвърти, който се отнасяше до общата собственост на средствата за производство. Мод намираше това за интересно, понеже прокарваше ясна граница между лейбъристите и поддържащите бизнеса либерали; скоро обаче установи, че е в малцинство. Мъжът до нея взе да нервничи и накрая се провикна:

— Ще разкарате ли германците оттук?

Бърни се стъписа. Помърмори малко под нос и после отговори:

— Ще направя онова, което е от полза за работника.

Мод се питаше какво би казал за работничката и предполагаше, че и Етел мисли същото. Бърни продължи:

— Но не виждам някакви действия против германците да са от първостепенно значение за Великобритания.

Това не се прие добре. Даже се чуха няколко освирквания.

— Но да се върнем на по-важните въпроси… — продължи Бърни.

От другия край на залата някой се провикна:

— Ами кайзера?

Бърни направи грешката да отвърне на репликата с въпрос.

— Какво за кайзера? Той абдикира.

— Трябва ли да бъде съден?

— Не разбирате ли — ядоса се Бърни, — че един съдебен процес означава на него да му се позволи да се защитава? Наистина ли искате да предоставите на германския император трибуна, от която той да заяви на целия свят, че е невинен?

„Убедителен довод“, рече си Мод. Но не това искаше да чуе публиката. Освиркването стана по-силно и се чуха викове „Обесете кайзера!“.

„Щом се разсърдят, британските гласоподаватели стават грозни“, помисли Мод, „поне мъжете“. Малко жени изобщо биха поискали да дойдат на подобно събрание.

— Ако бесим победените си противници, то ние сме варвари — каза Бърни.

— Ще накарате ли хуните да си платят? — викна отново съседът на Мод.

Това предизвика най-силен отклик. Няколко човека се разкрещяха „Накарайте хуните да платят!“.

— В разумни граници — подхвана Бърни, обаче не можа да продължи.

— Накарайте хуните да платят! — завикаха всички и в миг почнаха да скандират в унисон — Накарайте хуните да платят! Накарайте хуните да платят!

Мод стана и излезе.

III

Удроу Уилсън беше първият американски президент, който пътуваше извън страната по време на мандата си.

Отплава от Ню Йорк на четвърти декември. Девет дни по-късно Гас го очакваше на пристанището в Брест, в западния край на приличното на дръжка на тиган крайбрежие на Бретан. По обед мъглата се разсея и огря слънце — за пръв път от дни. В залива военни кораби от френския, британския и американския флот застанаха в почетен ред и между тях мина Джордж Вашингтон, транспортен кораб от американския военноморски флот. Прогърмя оръдеен салют и оркестърът засвири „Флаг, обсипан със звезди“.

За Гас това беше тържествен момент. Уилсън идваше тук, за да направи така, че никога повече да няма война като тази, която току-що завърши. Замисълът на неговите Четиринадесет точки и на Обществото на народите беше да променят завинаги начина, по който държавите разрешават конфликтите помежду си. Изключително висока амбиция. Нито един политик в цялата история на човешката цивилизация не си беше поставял подобна цел. Успееше ли, светът щеше да бъде обновен.

В три следобед първата дама, Едит Уилсън, мина по трапа, уловила под ръка генерал Пършинг. След тях вървеше президентът с цилиндър на главата.

Градът Брест посрещна Уилсън като герой-завоевател. По транспарантите се четеше Да живее Уилсън, защитникът на правата на народите! От всяка сграда се вееха американски знамена Гражданите се тълпяха по тротоарите. Много от жените носеха традиционните за Бретан високи шапки от дантела. Звукът на тукашните гайди беше всепроникващ. Гас спокойно можеше да мине и без тях.

Френският външен министър произнесе приветствено слово. Гас застана сред американските журналисти. Забеляза дребничка жена с голяма кожена шапка. Жената обърна глава и той видя, че красивото й лице е белязано от едно затворено око. Усмихна се доволно — това беше Роза Хелман. Гас чакаше с нетърпение да чуе мнението й за мирната конференция.

След речите целият президентски екип взе нощния влак и се отправи на дългото четиристотин мили пътуване до Париж. Президентът стисна ръката на Гас и рече:

— Радвам се, че отново си в отбора, Гас.

За парижката мирна конференция Уилсън искаше да е заобиколен от познати сътрудници. Основният му съветник щеше да е полковник Хаус, бледият тексасец, който от години го съветваше неофициално по въпросите на външната политика. Гас щеше да е сред младшите членове на екипа.

Уилсън изглеждаше изтощен и двамата с Едит се оттеглиха в купето си. Гас се притесни. Чул беше мълвата за влошеното здраве на президента. Още през 1906 година зад лявото око на президента се беше спукал един кръвоносен съд и беше предизвикал временна загуба на зрение. Лекарите установиха, че Уилсън страда от високо кръвно налягане и му препоръчаха да се оттегли. Уилсън бодро беше пренебрегнал съветите им и, разбира се, стана президент. Напоследък обаче го мъчеха главоболия, които можеха и да са нов симптом на същия проблем. Мирната конференция щеше да е обременителна и Гас се надяваше президентът да устои.

Роза беше във влака. Гас се настани срещу нея на тапицираните с брокат седалки във вагон-ресторанта.

— Питах се дали ще те видя — рече Роза. Изглеждаше доволна, че се срещат.

— В отпуск съм — обясни Гас, който още носеше капитанската униформа.

— У дома Уилсън отнесе страшни критики заради избора си на колеги. Това не се отнася за теб, разбира се…

— Аз съм дребна риба.

— Но някои хора казват, че той не трябваше да води жена си.

Гас сви рамене. Струваше му се дреболия. След бойното поле щеше да му бъде трудно да приема сериозно някои от нещата, за които хората се тревожат в мирно време.

— По-важното е, че не доведе нито един републиканец — продължи Роза.

— Той има нужда от съюзници в екипа си, а не от врагове — подразни се Гас.

— Има нужда от съюзници и у дома — отвърна Роза. — Загуби Конгреса.

Тя беше права. Думите й напомниха на Гас колко е умна. Междинните избори се оказаха катастрофални за Уилсън. Републиканците се сдобиха с контрол над сената и Камарата на представителите.

— Как стана това? — попита той. — Изгубих връзка със събитията.

— На обикновените хора им писна от купонната система и от високите цени, а краят на войната закъсня със съвсем малко, но достатъчно, та да не промени отношението. Освен това либералите ненавиждат Закона за шпионажа. Той позволи на Уилсън да хвърля в затвора хора, които не са съгласни с войната. И Уилсън го приложи — Юджийн Дебс беше осъден на десет години. — Дебс беше социалистическият кандидат за президент. Роза гневно додаде — Не може да арестуваш противниците си и да продължаваш да твърдиш, че вярваш в свободата.

Гас си припомни какво удоволствие му доставяха остроумните спорове с Роза.

— По време на война понякога се налага да се правят компромиси със свободата.

— Очевидно американските гласоподаватели не мислят така. Има и още нещо — Уилсън сегрегира служителите си във Вашингтон.

Гас не знаеше дали е възможно някога негрите да се издигнат до положението на белите хора, но като повечето либерално настроени американци, беше на мнение, че най-добрият начин да се установи това е като им се дадат по-добри възможности в живота и да се види какво се получава. Уилсън и съпругата му обаче бяха южняци и не мислеха така.

— Едит не иска да вземе камериерката си в Лондон, понеже се опасява, че момичето ще бъде развалено — рече Гас. — Тя казва че британците са прекалено любезни с негрите. — Удроу Уилсън вече не е любимецът на американската левица — заключи Роза — Което означава, че ще му е необходима поддръжката на републиканците за неговото Общество на народите.

— Предполагам, че Хенри Кабът Лодж се чувства отритнат.

Лодж беше един от десните републиканци.

— Познаваш политиците — отвърна Роза. — Докачливи са като ученички, при това са по-отмъстителни. Лодж е председател на сенатската комисия по външната политика. Уилсън трябваше да го доведе в Париж.

— Та той е противник на цялата идея за Обществото на народите! — възрази Гас.

— Способността да се вслушваш в умните хора, които не са съгласни с теб, е рядка дарба, но един президент трябва да я притежава. Ако беше довел Лодж тук, той щеше да го неутрализира. Участието на Лодж в екипа не би му позволило да се върне у дома и да се бори срещу онова, което е договорено в Париж.

Гас предполагаше, че Роза е права. Уилсън обаче беше идеалист и вярваше, че силата на справедливостта ще преодолее всички препятствия. Той подценяваше необходимостта да ласкае, да придумва и да съблазнява.

Храната във влака беше добра, в чест на президента. Ядоха прясна атлантическа писия в маслен сос. Гас не се беше хранил така добре отпреди войната. Забавно му беше да гледа как Роза здравата си похапва. Тя беше дребничка — къде побираше всичката храна?

Накрая им поднесоха силно кафе в малки чашки. Гас установи, че не му се иска да се разделя с Роза и да се оттегли в спалното си купе. Много по-интересно му беше да разговаря с нея.

— Както и да е, в Париж Уилсън ще е в силна позиция.

— И как така? — скептично попита Роза.

— Е, на първо място, той им спечели войната.

Роза кимна.

— Уилсън заяви „При Шато-Тиери ние спасихме света“.

— Ние с Чък Диксън бяхме в това сражение.

— Там ли загина той?

— Пряко попадение на снаряд. Първата жертва, която видях. Но не и последната, за съжаление.

— Много ми е мъчно, особено за съпругата му. Познавам Дорис от години, някога учехме пиано при един и същ учител.

— Не знам обаче спасихме ли света — продължи Гас. — Загиналите французи, британци и руси са много повече от американците. Но ние наклонихме везните. Това трябва да означава нещо.

Роза поклати глава и тръсна тъмните си къдрици.

— Не съм съгласна. Войната свърши и европейците повече нямат нужда от нас.

— Лойд Джордж например е на мнение, че американската военна сила не бива да се пренебрегва.

— Следователно Лойд Джордж греши — отвърна Роза. Гас се изненадваше, че една жена говори толкова твърдо по подобен въпрос. — Да речем, че французите и британците просто откажат да следват Уилсън. Той ще използва ли армията, за да наложи идеите си? Не. А даже и да поиска, републиканският Конгрес няма да му позволи.

— Ние имаме икономическа и финансова сила.

— Със сигурност е вярно, че страните от Антантата имат огромни дългове към нас. Ала не знам какъв лост ни предоставят тези дългове. Както се казва, ако дължиш на банката сто долара, то ти си в нейните ръце, но ако дължиш на банката един милион долара, то тя е в твоите ръце.

Гас почна да разбира, че задачата на Уилсън може да се окаже по-трудна, отколкото си беше представял.

— А общественото мнение? Ти видя как приеха Уилсън в Брест. В цяла Европа хората очакват от него да създаде мирен свят.

— Това е и най-силната му карта. Хората са изнурени от кланетата. Те призовават „Никога вече“. Само се надявам Уилсън да е в състояние да им даде каквото искат.

Върнаха се в купетата си и си пожелаха лека нощ. Гас дълго лежа буден и мисли за Роза и нещата, които тя каза. Наистина беше най-умната жена, която той познаваше. Беше и красива. Човек някак си бързо забравяше за окото. В началото изглеждаше като ужасна деформация, но Гас скоро спря да го забелязва.

Ала Роза беше песимистка относно конференцията. При това всичко, казано от нея, беше вярно. Гас вече си даваше сметка, че на Уилсън му предстои борба. Радваше се, че е част от екипа на президента и беше решен да стори всичко по силите си, за да превърне идеалите му в реалност.

В малките часове на утрото Гас гледаше през прозореца, докато влакът вървеше на изток през Франция. Когато преминаваха през един град, той с изумление видя множество хора по пероните на гарата и по пътя край железопътната линия. Беше тъмно, но те се виждаха ясно на светлините на лампите. Бяха хиляди, мъже жени и деца. Нямаше приветствени възгласи. Хората стояха тихо. Гас видя, че мъжете и момчетата сваляха шапки, и този жест на уважение го трогна почти до сълзи. Хората бяха изчакали почти цяла нощ, за да видят как минава влакът, който носи надеждата на света.

I

Гласовете бяха преброени три дни след Коледа. Ет и Бърни Лекуит бяха в общината в Олдгейт, за да чуят резултатите — Бърни стоеше на трибуната, облечен в най-хубавия си костюм, а Ет седеше сред публиката.

Бърни загуби.

Той се държа стоически, ала Етел плака. За Бърни това беше краят на една мечта. Навярно мечтата му беше глупава, но загубата го нарани, а сърцето на Етел страдаше за него.

Либералният кандидат беше подкрепил коалицията на Лойд Джордж, затова за този район нямаше кандидат от Консервативната партия. И така консерваторите гласуваха за Либералната партия. Оказа се, че лейбъристите нямат сили да преодолеят тази комбинация.

Бърни поздрави победителя и слезе от трибуната. Лейбъристите имаха бутилка уиски и искаха да направят бдение, обаче Бърни и Етел се прибраха у дома.

— Не съм направен за това, Ет — рече Бърни, докато тя кипваше вода за какаото.

— Добра работа свърши. Проклетият Лойд Джордж ни надхитри.

Бърни поклати глава.

— Аз не съм водач. Аз съм по мисленето и планирането. Не веднъж опитах да говоря на хората така, както им говориш ти, да разпаля в тях ентусиазъм за нашата кауза, но така и не успях. Когато им говориш ти, хората те обикват. Това е разликата.

Етел знаеше, че той е прав.

На следващата сутрин вестниците показаха, че в цялата страна изборните резултати са като в Олдгейт. Коалицията спечели петстотин двадесет и пет от седемстотин и седем места — едно от най-големите мнозинства в историята на парламента. Хората бяха гласували за човека, който спечели войната.

За Етел това беше горчиво разочарование. Старците още управляваха страната. Политиците, които доведоха до смъртта на милиони, сега празнуваха, като да бяха направили нещо чудесно. А какво бяха постигнали? Болка, глад и разруха. Десет милиона мъже и момчета бяха убити напразно.

Единственият проблясък на надежда идеше от това, че Лейбъристката партия беше подобрила позициите си. Спечели шестдесет места, за разлика от четиридесет и двете на предходните избори.

Загубиха онези либерали, които бяха против коалицията на Лойд Джордж. Те победиха едва в тридесет избирателни района и самият Аскуит загуби мястото си.

— Това може и да е краят на Либералната партия — рече Бърни, докато редеше резени сланина върху хляба си. — Предадоха народа. Сега Лейбъристката партия е опозицията. И това може да се окаже единствената ни утеха.

Точно преди да тръгнат за работа, дойде пощата. Етел прегледа писмата, докато Бърни връзваше връзките на обувките на Лойд. Имаше едно писмо от Били — кодирано. Етел седна на кухненската маса да го разчете.

Подчерта ключовите думи с молив и ги преписа в бележник. Колкото повече напредваше, толкова повече се смайваше.

— Нали знаеш, че Били е в Русия — обърна се тя към Бърни.

— Да.

— Добре. Той пише, че нашата армия е там, за да воюва срещу болшевиките. Американците — също.

— Не съм изненадан.

— Да. Обаче слушай, Бърни, знаем, че Белите не могат да победят болшевиките. А ако се присъединят и чужди армии? Тогава всичко може да стане!

Бърни се умисли.

— Могат да възстановят монархията.

— Нашият народ няма да подкрепи това.

— Нашият народ не знае какво става.

— Значи по-добре да му съобщим. Ще напиша статия — каза Етел.

— И кой ще я публикува?

— Ще видим. Може би Дейли херълд. — Това беше левичарски вестник. — Ще заведеш ли Лойд на забавачка?

— Да, разбира се.

Етел помисли малко, после написа най-отгоре на една страница „Долу ръцете от Русия!“.

II

От разходката из Париж Мод се разплака. По широките булеварди, на местата, където бяха падали немските снаряди, имаше камари останки от сградите. Счупените прозорци бяха запушени с дъски и видът им болезнено й напомняше за раненото око на нейния красив брат. Тук-там редиците на дърветата се загрозяваха от дупки — някой прастар кестен или благороден чинар бяха пожертвани за огрев. Половината жени бяха в траур. По ъглите сакати войници просеха милостиня.

Мод плачеше и за Валтер. Не получи отговор на писмото си. Провери дали може да замине за Германия, но се оказа невъзможно. Надяваше се Валтер да дойде в Париж с германската делегация, ала германска делегация нямаше — победените страни не бяха поканени на мирната конференция. Победителките възнамеряваха да се споразумеят помежду си и после да представят на победените договор за подписване.

В Париж имаше недостиг на въглища и всички хотели бяха мразовити. Мод беше настанена в апартамент в Мажестик, където отседна и цялата британска делегация. За да се опазят от френски шпиони, британците замениха целия персонал на хотела със свои хора. В резултат храната беше отвратителна — за закуска имаше овесена каша, зеленчуците бяха преварени, а кафето — лошо.

Загърната в предвоенното си кожено палто, Мод отиде в кафенето При Фуке на Шанз-Елизе, за да се срещне с Джони Ремарк.

— Благодаря ти, че уреди да дойда в Париж — рече тя.

— За теб всичко, Мод. А ти защо толкова държеше да дойдеш тук?

Тя нямаше намерение да каже истината, най-малкото пък на този любител на клюките.

— На покупки. От четири години не съм си купувала нова рокля.

— О, спести ми тези приказки. Тук почти няма какво да се купи. А и да има нещо, то струва цяло състояние. Хиляда и петстотин франка за една рокля! На такова нещо дори Фиц би теглил чертата. Мисля, че имаш любовник французин.

— Де да имах — отвърна Мод и смени темата. — Открих колата на Фиц. Да знаеш къде мога да купя бензин?

— Ще видя какво мога да направя.

Поръчаха обяд.

— Как мислиш, наистина ли ще накараме германците да платят репарации за милиарди? — попита Мод.

— Те не са в добри позиции да възразяват — отговори Джони. — След Френско-пруската война те принудиха Франция да плати пет милиарда франка. И французите ги платиха за три години. А през март миналата година по договора от Брест-Литовск Германия накара болшевиките да обещаят шест милиарда марки, макар, разбира се, те да не са платими веднага. При всички случаи праведният гняв на немците кънти на кухо, понеже е лицемерен.

Мод мразеше хората да говорят остро за немците. Все едно загубата във войната ги превръщаше в някакви зверове. Щеше й се да попита „А ако ние бяхме загубили, щяхме ли да бъдем принудени да признаем, че вината за войната е наша, и да платим за нея?“

— Та ние искаме много повече — двадесет и четири милиарда лири. Французите пък искат два пъти повече от това.

— Трудно е да спорим с французите — отговори Джони. — Те ни дължат шестстотин милиона лири. На американците дължат още повече. И откажем ли им немските репарации, те ще заявят, че не могат да ни платят.

— Германците в състояние ли са да платят онова, което им искаме?

— Не. Моят приятел Поцо Кейнс твърди, че те могат да платят една десета, тоест два милиарда лири, въпреки че това може да осакати страната им.

— Имаш предвид икономиста от Кембридж, Джон Мейнард Кейнс ли?

— Да. Викаме му Поцо.

— Не знаех, че е един от… твоите приятели.

— О, да, скъпа моя, във висша степен — рече с усмивка Джони.

Мод за миг завидя на ведрата поквара на Джони. Тя сурово потискаше потребността си от физическа любов. Бяха минали почти две години, откакто беше докосвана с обич от мъж. Чувстваше се като престаряла монахиня, съсухрена и пресъхнала.

— Що за печално изражение! — Малко неща убягваха на Джони. — Надявам се, че не си влюбена в Поцо.

Мод се разсмя и върна разговора към политиката.

— Щом знаем, че германците не могат да платят, защо Лойд Джордж упорства?

— Аз самият му зададох същия въпрос. Познавам го доста добре от времето, когато беше министър на боеприпасите. Той казва, че накрая всички воюващи страни ще платят собствените си дългове и никой няма да получи никакви съществени репарации.

— Защо тогава е цялата тази преструвка?

— Защото в крайна сметка данъкоплатците във всяка страна ще платят за войната. Ала онзи политик, който им го каже, никога повече няма да спечели избори.

III

Гас присъстваше на ежедневните заседания на Комисията за Обществото на народите. Задачата на тази група беше съставянето на договора, който да бъде в основата на Обществото. Лично Удроу Уилсън беше председател на комисията. А той бързаше.

През първия месец конференцията беше изцяло доминирана от Уилсън. Той отхвърли френския дневен ред, който поставяше на първо място германските репарации, а Обществото на народите — на последно, и настоя Обществото да е част от всеки договор, който той подписва.

Комисията за Обществото заседаваше в луксозния хотел Крийон на Плас дьо ла Конкорд. Старите хидравлични асансьори бяха бавни и понякога засядаха между етажите, докато се повиши налягането на водата. Гас си мислеше, че тези асансьори много приличат на европейските дипломати, които повече от всичко харесват продължителните спорове и вземат решения само по принуда. Тайно се забавляваше като гледаше как и асансьорите, и дипломатите карат американския президент да нервничи и да мърмори от ядно нетърпение.

Деветнадесетте членове на комисията седяха около голяма маса с червена покривка, преводачите им бяха зад тях и им шепнеха на ухо, а помощниците се разполагаха из залата с папки и бележници. Гас виждаше, че европейците се впечатляват от способността на неговия началник да движи дневния ред напред. Някои твърдяха, че съставянето на договора ще отнеме месеци, ако не и години; други бяха на мнение, че държавите никога няма да постигнат съгласие. За удоволствие на Гас обаче, след десет дни комисията беше близо до завършването на първия вариант.

Уилсън трябваше да се върне в Съединените щати на четиринадесети февруари. Скоро щеше отново да дойде тук, но беше решен да отнесе у дома проект на договора.

За нещастие, следобеда преди заминаването на президента, французите създадоха голямо затруднение. Според тях Обществото трябваше да има своя армия.

Уилсън отчаяно извъртя очи.

— Невъзможно — изпъшка той.

Гас знаеше защо. Конгресът не би допуснал американски войски да се бият под чужд контрол.

Френският делегат, бившият премиер Леон Буржоа отвърна, че Обществото ще бъде пренебрегвано, ако не разполага със средство да налага решенията си.

Гас споделяше тревогата на Уилсън. Имаше и други начини Обществото да оказва натиск върху непокорните държави: дипломация, икономически санкции и в краен случай — нарочна армия, която да се използва за дадената мисия и щом свърши работата, да се разпуска.

Ала Буржоа рече, че нито една от изброените стъпки не би могла да защити Франция от Германия. Французите не можеха да се съсредоточат върху нищо друго. „Навярно това е разбираемо“, мислеше Гас, „но не така се създава нов световен ред.“

Лорд Робърт Сесил, който беше съставил голяма част от проекта, вдигна костеливия си пръст да даде знак, че иска думата. Уилсън кимна. Той харесваше Сесил, който беше отявлен поддръжник на Обществото. Не всеки би се съгласил с него: френският премиер Клемансо казваше, че когато Сесил се усмихва, прилича на китайски дракон.

— Простете пределната ми откровеност — подхвана Сесил. — Френската делегация изглежда твърди, че напълно ще отхвърли Обществото, което може да не е толкова силно, колкото Франция се е надявала. Позволете да изтъкна съвсем открито, че в такъв случай почти сигурно ще се създаде двустранен съюз между Великобритания и Съединените щати, който няма да предложи нищо на Франция.

Гас скри усмивката си. „Каза им го“, помисли той.

Потресеният Буржоа оттегли възражението си.

Уилсън отправи на Сесил един благодарен поглед над масата.

Японският делегат, барон Макино, поиска думата. Уилсън кимна и си погледна часовника.

Макино се позова на вече одобрената клауза, която гарантираше религиозната свобода. Искаше да се включи и поправка в смисъл, че всички членове на Обществото ще имат еднакво отношение към гражданите, без расова дискриминация.

Лицето на Уилсън застина.

Дори и в превод, речта на Макино беше изразителна. „Различните раси се сражаваха рамо до рамо във войната“, изтъкна баронът.

— Създаде се взаимна симпатия и благодарност — рече баронът. — Обществото щеше да представлява едно голямо семейство на народите. И те щяха да се отнасят едни с други като с равни, нали?

Гас се разтревожи, ала не се изненада. От седмица или две японците говореха за това. Това доведе до уплаха в Австралия и Калифорния, чиито жители искаха японците да стоят по-далеч от земите им. Смути се и Уилсън, който нито за миг не би помислил, че американските негри са му равни. А най-много се ядосаха британците, които управляваха недемократично стотици милиони хора от разни раси и не искаха поданиците да решат, че са толкова добри, колкото белите им господари.

Отново отговори Сесил.

— Уви, това е една във висша степен противоречива материя — рече той и Гас почти беше готов да повярва в тъгата му. — Самото допускане, че може да се обсъди, вече предизвика спорове.

Около масата се разнесе мърморене в знак на съгласие. Сесил продължи.

— Вместо да отлагаме договарянето на проектоустава, навярно ние би трябвало да отложим обсъждането на, ах, расовата дискриминация за по-късна дата.

Гръцкият министър-председател каза:

— Целият въпрос за религиозната свобода също е сложен. Може би засега трябва да го пропуснем.

— Моето правителство никога досега не е подписвало договор, който не се позовава на Бога! — рече португалският делегат.

Сесил, дълбоко религиозен човек, отговори:

— Може би този път всички ние трябва да рискуваме.

Разнесе се смях и Уилсън заключи с явно облекчение:

— Ако сме съгласни по това, да продължим напред.

IV

На другия ден Уилсън отиде във френското външно министерство на Ке д’Орсе и прочете проекта пред пленарното заседание на мирната конференция в прочутата Зала с часовниците, под огромните полилеи, които приличаха на сталактити в арктическа пещера. Вечерта замина за Америка. Беше петък и Гас отиде на танци.

Париж по тъмно беше град на забавленията. Храната все още беше оскъдна, но изглежда алкохолът беше в изобилие. Младите мъже оставяха вратите на хотелските си стаи отворени, та да могат сестрите от Червения кръст да се отбиват, ако имат нужда от компания. Общоприетото приличие като че беше изоставено. Хората не се стараеха да прикриват любовните си афери. Женствени мъже изоставяха престорената мъжественост. При Ларю стана лесбийски ресторант. Говореше се, че недостигът на въглища е мит, измислен от французите, та всички да се топлят нощем, като спят с приятелите си.

Всичко беше скъпо, но Гас имаше пари. Имаше и други предимства — познаваше града и говореше френски. Отиде да гледа състезанията в Сен Клу, „Бохеми“ в операта и дръзкия мюзикъл „Фи Фи“. Канеха го на всички увеселения, понеже беше приближен на президента.

Установи, че прекарва все повече време с Роза Хелман. Трябваше да е внимателен при разговорите с нея и да й казва само неща, които с радост би прочел в печата. Дискретността вече му беше станала навик. Роза беше сред най-умните хора, които той познаваше. Харесваше я и само толкова. Тя винаги беше готова да излезе с него, но кой репортер би отказал поканата на един сътрудник на президента? Гас не можеше да я вземе за ръка или да я целуне за лека нощ, за да не създаде у нея впечатлението, че се възползва от положението си на човек, комуто тя не може да откаже, за да не го обиди.

Срещнаха се в Риц, за да пийнат коктейли.

— Какво е коктейл? — попита Роза.

— Твърд алкохол, направен така, че да изглежда по-прилично. Модерно е, уверявам те.

Роза също беше модерна. Косите й бяха късо подстригани. Носеше шапка клош, която се спускаше над ушите й като каска на немски войник. Извивките и корсетите вече не бяха на мода и роклята на Роза падаше на дипли от раменете към удивително ниско скроената талия. Дрехата криеше формите й, ала странно караше Гас да се замисля за тялото отдолу. Роза беше и с червило и пудра, което европейките все още смятаха за дръзко.

Двамата изпиха по едно мартини и си тръгнаха. Привлякоха доста погледи, минавайки през дългото фоайе на Риц — високият мъж с голяма глава и неговата дребна едноока дама, той с фрак и бяла папийонка, а тя в сребристосиня коприна. Взеха такси до хотел Мажестик, където в съботните вечери британците устройваха танцови забави. Всички ходеха там.

Балната зала беше препълнена. Млади сътрудници от делегациите, журналисти от цял свят и върнали се от окопите войници „джазираха“ с медицински сестри и машинописки. Роза научи Гас да танцува фокстрот, после го остави и затанцува с един тъмноок хубавец от гръцката делегация.

Обзет от ревност, Гас тръгна из залата да побъбри с познатите си. Натъкна се на лейди Мод Фицхърбърт, облечена в пурпурна рокля и с остри обувки на краката.

— Здравейте! — изненадано възкликна той.

Мод видимо се радваше на срещата и отвърна:

— Изглеждате добре.

— Късметлия съм. Останах цял.

— Почти — рече Мод и докосна белега на лицето му.

— Само драскотина. Ще танцуваме ли?

Гас я взе в ръце. Беше слаба — той усещаше костите й под роклята. Танцуваха валса „Колебание“.

— Как е Фиц? — попита Гас.

— Според мен е добре. В Русия е. Предполагам, че не бива да го казвам, но това е обществена тайна.

— Забелязах, че британските вестници пишат „Долу ръцете от Русия“.

— Кампанията се води от една жена, която сте виждали в Тай Гуин, Етел Уилямс, сега Лекуит.

— Не я помня.

— Беше икономка.

— Боже мили!

— Тя се превръща в сила в британската политика.

— Колко се е променил светът.

Мод притегли Гас към себе си и сниши глас.

— Не очаквам да имате някакви новини от Валтер?

Гас си спомни немския офицер в Шато-Тиери, който му се беше видял познат, ала далеч не беше сигурен, че е Валтер. Затова отговори:

— Никакви. Съжалявам. Сигурно Ви е тежко.

— От Германия не идва никаква информация и на никого не се позволява да отиде там!

— Опасявам се, че може да се наложи да почакате до подписването на мирния договор.

— И кога ще стане това?

Гас не знаеше.

— Уставът на Обществото на народите е почти готов, обаче са твърде далеч от разбирателство по обема на германските репарации.

— Колко глупаво — горчиво рече Мод. — За нас е нужно германците да добруват, за да могат британските фабрики да им продават автомобили и печки, и прахосмукачки. Ако съсипем стопанството им, Германия ще се болшевизира.

— Хората искат отмъщение.

— Помните ли четиринадесета година? Валтер не искаше война. Както и повечето германци. Страната обаче не беше демократична. Генералите подтикнаха кайзера. А когато Русия мобилизира армията си, те вече нямаха избор.

— Помня, разбира се. Но повечето хора не помнят.

Танцът свърши и се появи Роза Хелман. Гас запозна двете дами. Те поговориха малко, обаче Роза се държеше непривично скучно и Мод ги остави.

— Тази рокля струва цяло състояние — намусено съобщи Роза. — Тя е на Жана Ланвен.

Гас беше изумен.

— Не хареса ли Мод?

— Е, ти явно я харесваш.

— Какво искаш да кажеш?

— Танцувахте доста близо един до друг.

Роза не знаеше за Валтер. Въпреки това на Гас му стана неприятно от това неоснователно обвинение, че флиртува.

— Тя искаше да разговаряме за нещо твърде поверително — рече той с леко раздразнение.

— Обзалагам се, че е искала.

— Не знам защо се държиш така. Ти тръгна с онзи мазен грък.

— Той е много хубав и никак не е мазен. Защо да не танцувам с други мъже? Не е като да си влюбен в мен.

Гас я гледаше настойчиво.

— О — продума той. — Божичко. — Изведнъж се почувства объркан и несигурен.

— Сега пък какво има?

— Струва ми се, че току-що осъзнах нещо.

— Ще ми кажеш ли какво?

— Предполагам, че трябва — отговори Гас с треперлив глас. После млъкна.

Тя го почака малко, после нетърпеливо каза:

— Е?

— Влюбен съм в теб.

Тя мълчаливо отвърна на погледа му. Мина доста време, преди да попита:

— Наистина ли?

Макар мисълта, че е влюбен, да го беше изненадала, Гас нямаше никакво съмнение.

— Да. Обичам те, Роза.

— Само си представи — рече тя със слаба усмивка.

— Мисля, че може би съм влюбен в теб доста отдавна, без да го осъзнавам.

Роза кимна, като че някакво нейно подозрение се беше потвърдило. Оркестърът подхвана бавна мелодия. Тя се приближи до Гас.

Той я прегърна, без да се замисля, но беше твърде развълнуван, за да се справи с танца.

— Не съм сигурен, че ще успея…

— Не се притеснявай. — Роза знаеше какво мисли той. — Просто се преструвай.

Гас с труд направи няколко стъпки. Мислите му бяха объркани. Роза не каза нищо за своите чувства. От друга страна, не си тръгна. Дали имаше вероятност тя да отвърне на чувствата му?

Очевидно го харесваше, но това беше нещо съвсем друго. Дали сега не си задаваше въпроса какво изпитва? Или обмисляше някакъв вежлив начин да го отхвърли?

Вдигна поглед и Гас очакваше да получи отговор, обаче Роза каза:

— Отведи ме оттук, Гас, моля те.

— Разбира се.

Тя взе палтото си. Портиерът им повика такси, червено Рено.

— До Максим — каза Гас. Краткото пътуване премина в мълчание. Гас копнееше да узнае какво мисли тя, но не я притискаше. Тя скоро щеше да му каже.

Ресторантът беше пълен, а малкото свободни маси бяха резервирани за по-късни посетители. Оберкелнерът беше_ désolé_. Гас отвори портфейла си, извади стофранкова банкнота и рече:

— Спокойна маса в ъгъла.

Табелката с надпис Réservée изчезна и двамата с Роза се настаниха.

Избраха си лека вечеря и Гас поръча бутилка шампанско.

— Толкова си се променил — каза Роза.

— Не смятам така — изненада се Гас.

— В Бъфало беше свит младеж. Струва ми се, че даже се срамуваше пред мен. Сега обикаляш Париж, сякаш ти принадлежи.

— Боже мой, това звучи арогантно.

— Не, просто самоуверено. Все пак, ти работи за президента и беше на война — тези неща имат значение.

Сервираха им, но и двамата не ядоха много. Гас беше прекалено напрегнат. Какво мислеше тя? Обичаше ли го или не? Тя би трябвало да знае, нали? Той остави приборите си, но вместо да й зададе въпроса, който го занимаваше, каза:

— Ти винаги изглеждаше самоуверена.

Роза се засмя.

— Не е ли удивително?

— Защо?

— Струва ми се, че бях самоуверена до седемгодишната си възраст. После… е, знаеш какви са ученичките. Всички искат да са приятелки с най-хубавите. Трябваше да си играя с дебелите момичета, с грозните и с онези, които доносваха чужди дрехи. Това продължи и по-късно. Дори работата в Бъфало анархист си беше аутсайдерска. Но когато станах редакторка, почнах да си връщам самоуважението. — Тя отпи от шампанското. — Ти ми помогна.

— Така ли? — попита изненадано Гас.

— Заради начина, по който разговаряше с мен — сякаш съм най-умната и най-интересната личност в Бъфало.

— Май наистина беше така.

— Като изключим Олга Вялова.

— Ах. — Гас се изчерви. Щом си припомнеше това увлечение, се чувстваше глупаво, но не искаше да го изрича на глас, понеже щеше да е неподобаващо за джентълмен да обиди дама.

Допиха кафето и Гас поиска сметката. Още не знаеше какво изпитва Роза към него.

В таксито взе ръката й и я притисна към устните си.

— Гас, много си мил. — Той не разбираше какво иска да каже тя. Лицето й обаче беше обърнато към него почти в очакване. Дали искаше той да…? Събра смелост и я целуна.

За един застинал миг тя не отговори и Гас предположи, че е постъпил неправилно. После Роза въздъхна доволно и отвори устни.

„О, значи всичко е наред“, помисли си той с радост.

Прегърна я и двамата се целуваха през целия път до нейния хотел. Оказа се твърде кратко. Изведнъж пиколото отвори вратата на таксито.

— Избърши си устата — каза Роза и излезе. Гас измъкна носна кърпа и припряно затърка лицето си. Белият лен поаленя от червилото й. Гас внимателно сгъна кърпата и я прибра в джоба си.

Изпрати я до вратата и попита:

— Мога ли да те видя утре?

— Кога?

— Рано.

Роза се засмя.

— Никога не се преструваш, нали, Гас? Обичам това в теб.

Добре. Не беше същото като „обичам те“, но беше по-добре от нищо.

— Значи рано.

— Какво ще правим?

— Неделя е. — Гас каза първото, което му мина през ума. — Можем да идем на църква.

— Добре.

— Нека те заведа в Нотр Дам.

— Католик ли си? — изненада се тя.

— Не, от епископалната църква съм, ако въобще съм религиозен. А ти?

— И аз.

— Нищо. Ще седнем отзад. Ще проверя кога започва службата и ще ти телефонирам в хотела.

Роза подаде ръка и двамата се разделиха приятелски.

— Благодаря ти за прекрасната вечер — каза тя официално.

— За мен беше голямо удоволствие. Лека нощ.

— Лека нощ — отговори Роза, обърна се и изчезна във фоайето на хотела.

I

Щом снегът се стопи и твърдата като камък руска земя се превърна във влажна кал, белите армии се хвърлиха устремно, за да освободят страната си от бича на болшевизма. Стохилядната войска на адмирал Колчак, отчасти снабдена с британски униформи и оръжие, изненадващо настъпи от Сибир и нападна червените на фронт с протежение седемстотин мили от север на юг.

Фиц следваше белите на няколко мили. Той командваше абъроуенци, малко канадци и неколцина преводачи. Работата му беше да подсилва Колчак и да се грижи за съобщенията, разузнаването и снабдяването.

Фиц имаше големи надежди. Можеше и да има трудности, но бе немислимо Ленин и Троцки да бъдат оставени да обсебят Русия.

В началото на март се намираше в градчето Уфа, от европейската страна на Уралските планини, и преглеждаше наръч британски вестници от миналата седмица. Новините от Лондон бяха противоречиви. Фиц се зарадва, че Лойд Джордж е назначил Уинстън Чърчил за военен министър. Уинстън бе най-енергичният поддръжник на намесата в Русия сред водещите политици. Някои от вестниците обаче бяха на противната страна. Фиц не се изненада от Дейли Хералд и Ню Стейтсмън, които според него и без това си бяха повече или по-малко болшевишки издания. Но дори и консервативният Дейли Експрес имаше заглавие: „Да се изтеглим от Русия“.

За съжаление те разполагаха и с точните подробности на случващото се. Знаеха даже, че британците са помогнали на Колчак с преврата, който премахна директорията и го направи върховен водач. Откъде ли се сдобиваха с информация? Той вдигна поглед от вестника. Беше разквартируван в сградата на търговската гимназия в града и адютантът му седеше на отсрещното бюро.

— Мъри — каза той. — При следващата пратка с писма от нашите хора за дома, донесете я най-напред при мен.

Това не беше обичайно и Мъри доби несигурен вид.

— Сър?

Фиц си каза, че е по-добре да обясни.

— Подозирам, че оттук може да изтича информация. Цензорът трябва да е дремал, докато е работил.

— Може би смятат, че могат да се отпуснат, след като войната в Европа е свършила.

— Несъмнено. Както и да е, искам да проверя дали течът е в нашата отсечка на тръбата.

На последната страница на вестника имаше снимка на жената начело на кампанията „Долу ръцете от Русия“. За свое смайване Фиц видя, че това е Етел. Беше прислужница в Тай Гуин, но според Експрес в момента била генерален секретар на Националния профсъюз на текстилните работници.

Оттогава беше спал с много жени — последно в Омск с една смайващо красива руска блондинка, отегчената любовница на дебел генерал, който бе твърде пиян и мързелив, за да спи с нея. Но Етел сияеше в паметта му. Чудеше се какво ли беше детето й. Фиц вероятно имаше половин дузина извънбрачни деца по целия свят, но синът на Етел бе единственото, за което знаеше със сигурност.

И тя подклаждаше протестите срещу намесата в Русия. Сега Фиц знаеше откъде идва информацията — проклетият й брат бе сержант в Приятелите от Абъроуен. Винаги създаваше неприятности и Фиц не се и съмняваше, че осведомява Етел. „Е“, рече си Фиц, „ще го пипна, и тогава ще има да плаща за доста неща.“

През следващите няколко седмици белите напредваха и гонеха пред себе си изненаданите червени, които бяха смятали правителството в Сибир за бита карта. Ако частите на Колчак можеха да се свържат със съюзниците си в Архангелск на север и с Доброволческата армия на Деникин на юг, щяха да изградят извит с острието навътре полукръг, хиляда мили дълъг ятаган, който щеше да се понесе неудържимо към Москва.

И тогава, в края на април, червените контраатакуваха.

Тогава Фиц беше в Бугуруслан, западнало градче в гористата област на около стотина мили източно от Волга. Няколкото разнебитени каменни църкви и административни сгради стърчаха над покривите на ниските дървени къщи като бурени на бунище. Фиц седеше в широка стая в кметството заедно с разузнавателния отдел и преглеждаше отчетите от разпитите на военнопленници. Нямаше представа, че нещо не е наред, докато не погледна през прозореца и не видя парцаливите войници от армията на Колчак, хукнали по главната градска улица не накъдето трябва. Той изпрати един американски преводач, Лев Пешков, да разпита отстъпващите хора.

Пешков се върна с отчайващ разказ. Червените атакували масирано от юг и ударили прекалено изнесения напред ляв фланг на настъпващата армия на Колчак. За да не допусне войската му да бъде разделена на две, местният командир на белите, генерал Белов, им наредил да отстъпят и да се прегрупират.

След няколко минути доведоха за разпит един дезертьор от червените — полковник при царя. Думите му сащисаха Фиц. Според него червените били изненадани от офанзивата на Колчак, но бързо се прегрупирали и възстановили снабдяването си. Троцки заявил, че Червената армия трябва да настъпи на изток.

— Според Троцки, ако червените се поколебаят, съюзниците ще признаят Колчак като върховен водач; сторят ли го, ще наводнят Сибир с войски и оръжие.

Точно на това се надяваше Фиц. Със силния си акцент попита на руски:

— И какво е направил Троцки?

Отговорът дойде бързо и Фиц не можа да разбере, докато не чу превода на Пешков.

— Троцки е призовал извънредни набори от болшевишката партия и профсъюзите. Реакцията е била изключителна. Новгородският областен комитет на партията е мобилизирал половината си членове!

Фиц опита да си представи Колчак да предизвика подобна реакция сред своите хора. Нямаше да се получи.

Върна се в щаба си, за да си приготви багажа. За малко да не успее — Приятелите се измъкнаха направо на косъм пред червените, а неколцина души направо бяха изоставени. Към вечерта армията на Колчак бе в пълно отстъпление, а Фиц се връщаше с влака към Уралските планини.

След два дни отново беше в зданието на търговската гимназия в Уфа.

В течение на тези два дни настроението на Фиц стана отвратително. Гневът направо го разкъсваше. Беше воювал пет години и разпознаваше обратите — познаваше признаците. Руската гражданска война можеше да се смята за приключила.

Просто белите бяха твърде слаби. Революционерите щяха да победят. Нищо освен нахлуване на съюзниците не можеше да промени това — и то нямаше да се осъществи. Чърчил имаше достатъчно неприятности заради малкото неща, които вършеше. Били Уилямс и Етел работеха за това необходимата помощ никога да не бъде изпратена.

Мъри му донесе чувала с писмата.

— Поискахте да прегледате писмата на войниците за дома, сър — каза той с нотка на неодобрение в гласа.

Фиц пренебрегна скрупулите на Мъри и отвори чувала. Търсеше писмо от сержант Уилямс. Някой поне можеше да бъде наказан за тази катастрофа.

Намери каквото търсеше. Писмото на сержант Уилямс бе адресирано до Е. Уилямс, с моминското й име — явно се боеше, че името й по мъж ще привлече внимание към изменническото му писмо.

Фиц го прочете. Почеркът на Били бе едър и уверен. На пръв поглед текстът изглеждаше безобиден, просто малко странен. Но Фиц беше работил в Стая 40 и разбираше от кодове. Залови се да разбие този.

— По един друг въпрос, сър — обади се Мъри, — виждали ли сте американския преводач Пешков през последните ден-два?

— Не съм — отговори Фиц. — Какво е станало с него?

— Явно сме го загубили, сър.

II

Троцки усещаше огромна умора, ала не беше обезсърчен. Напрежението по лицето му не намаляваше светлината на надеждата в очите му. Григорий с възхита отбеляза, че Троцки се крепи на непоклатимата вяра в нещата, които прави. „Всички притежават тази вяра“, рече си той, „и Ленин, и Сталин. Всеки беше уверен, че знае правилното решение, какъвто и да беше проблемът — от поземлената реформа до военната тактика.“

Григорий не беше такъв. Заедно с Троцки се стараеше да измисли най-подходящия отговор на действията на белите, обаче никога нямаше усещането, че са взели правилното решение, преди да узнае резултата. Навярно за това Троцки беше известен в целия свят, а Григорий беше просто поредният комисар.

Както неведнъж досега, той седеше в личния влак на Троцки, а на масата пред него лежеше карта на Русия.

— Надали е нужно да се тревожим за контрареволюционерите на север — рече Троцки.

— Според нашето разузнаване има вълнения сред британските войници и моряци там — съгласи се Григорий.

— При това загубиха всяка надежда да се свържат с Колчак. Войските му бягат с всички сили обратно в Сибир. Можем да ги последваме отвъд Урал, но според мен имаме по-важна работа другаде.

— На запад ли?

— Там е достатъчно зле. Белите са подкрепяни от реакционерите националисти в Латвия, Литва и Естония. Колчак назначи Юденич за главнокомандващ там. Той има и поддръжката на една британска флотилия, която държи нашите кораби затворени в Кронщад. Но за юга се тревожа още повече.

— Генерал Деникин.

— Той разполага с около сто и петдесет хиляди човека, поддържани от френски и италиански войски и снабдявани от англичаните. Според мен той планира едно стремително нападение на Москва.

— Ако позволите, намирам, че ключът към разгрома на Деникин е политически, а не военен.

Троцки изглеждаше заинтригуван.

— Продължавайте.

— Където и да отиде, Деникин си създава врагове. Неговите казаци грабят всички наред. Щом завземе някой град, излавя всички евреи и просто ги застрелва. Ако въгледобивните мини не произвеждат планираните количества, Деникин убива всеки десети миньор. И екзекутира всички дезертьори от армията си, разбира се.

— И ние го правим — отговори Троцки. — Убиваме и селяните, които укриват дезертьори.

— И селяните, които отказват да предадат зърното си. — На Григорий му се беше наложило да ожесточи сърцето си, за да приеме тази жестока необходимост. — Но аз познавам селяните. Баща ми беше селянин. Тях най-много ги е грижа за земята. Мнозина получиха големи дялове земя по време на революцията и сега искат да си ги запазят, пък да става каквото ще.

— И?

— Колчак обяви, че поземлената реформа трябва да е на основата на частната собственост.

— Ще рече, селяните да върнат земите, които са взели от аристокрацията.

— А това се знае от всички. Бих искал да отпечатам неговата прокламация и да я окача на всяка църква. Каквото и да правят нашите войски, селяните ще предпочетат нас пред белите.

— Направете го — отговори Троцки.

— Още нещо. Обявете амнистия за дезертьорите. Всеки, който се върне в редовете на армията до седем дни, няма да бъде наказван.

— Още една политическа стъпка.

— Не вярвам тя да насърчи дезертьорството, защото ще важи само една седмица. Но може да ни върне хората — особено след като научат, че белите искат да им отнемат земята.

— Опитайте — рече Троцки.

Един адютант влезе и отдаде чест.

— Другарю Пешков, получихме странен доклад. Помислих, че ще желаете да го чуете.

— Добре.

— Относно един от пленниците, които взехме в Бугуруслан. Беше в армията на Колчак, но носеше американска униформа.

— Белите имат войници от целия свят. Капиталистите империалисти, естествено, подкрепят контрареволюцията.

— Не става дума за това, другарю.

— А за какво?

— Другарю Пешков, пленникът твърди, че е Ваш брат.

III

Перонът беше дълъг, утринната мъгла — гъста, та Григорий не виждаше края на влака. „Сигурно има някаква грешка“, рече си той; „объркване на имената или грешка при превода.“ Постара се да бъде твърд и да понесе разочарованието, но не успя — сърцето му биеше по-бързо и нервите му се обтегнаха. Бяха минали пет години, откакто за последен път видя брат си. Често мислеше, че Лев е загинал. И все още това можеше да е страшната истина.

Крачеше бавно и се взираше през стелещата се мъгла. Ако наистина този човек беше Лев, той щеше да е променен, разбира се. През последните пет години самият Григорий беше загубил един преден зъб и по-голямата част от дясното си ухо. Навярно се беше променил и с друго, без да забележи. Какви ли щяха да са промените у Лев?

Скоро от бялата мъгла се появиха две фигури: руски войник в опърпана униформа и саморъчно направени обуща, а до него — един мъж, който изглеждаше като американец. Това ли беше Лев? Беше късо подстриган, по американски, и не носеше мустаци. Както на всички американски войници, лицето му беше обло и добре охранено, а под хубавата нова униформа раменете му бяха месести. С все по-голямо недоверие забеляза, че униформата е офицерска. Нима брат му беше американски офицер?

И пленникът се взираше в него. Когато приближи, Григорий видя, че това наистина е брат му. Изглеждаше променен и това не беше само общото излъчване на спокойно добруване. Дължеше се повече на стойката на Лев, на израза на лицето му и главно на погледа му. Беше загубил момчешката напереност за сметка на известна предпазливост. Всъщност, Лев беше пораснал.

Когато се приближиха още, Григорий си спомни всички разочарования от Лев и на устата му дойдоха куп обвинения, ала не ги изрече. Просто разпери ръце и прегърна Лев. Разцелуваха се, потупаха се по гърбовете, пак се прегърнаха и Григорий откри, че плаче.

След малко качи Лев на влака и го заведе във вагона, който използваше за кабинет. Заръча на адютанта да донесе чай. Разположиха се в две овехтели кресла.

— Значи си във войската? — попита невярващо Григорий.

— В Америка въведоха задължителната служба.

Това обясняваше нещата. Лев никога не би постъпил доброволно.

— При това си офицер!

— Както и ти — отвърна Лев.

Григорий поклати глава.

— В Червената армия премахнахме чиновете. Аз съм военен комисар.

— Но още има хора, които поръчват чая, и такива, които го носят — рече Лев, когато адютантът се върна с чашите. — Мама щеше да се гордее, нали?

— Направо щеше да се пръсне от гордост. А ти защо не ми писа? Мислех, че си загинал!

— Ох, по дяволите, извинявай. Толкова ми беше противно, задето ти взех билета, че ми се искаше да пиша, че мога да платя за пътуването ти. Все отлагах, докато събера повече пари.

Неубедително оправдание, съвсем присъщо на Лев. Той никога не ходеше по забави, ако няма модерно сако, и отказваше да влезе в кръчма, ако няма пари да черпи наред.

Григорий си спомни още едно предателство.

— Не ми каза, че Катерина е бременна.

— Бременна ли? Не знаех.

— Напротив, знаел си. И си й заръчал да не ми казва.

— Ох. Забравил съм. — Хванат в лъжа, Лев изглеждаше глупаво, но не му беше нужно много време да измисли в какво да обвини брат си. — Корабът, на който ти ме прати, дори не стигна до Ню Йорк! Свали всички ни в някаква дупка, Кардиф. Трябваше да работя в продължение на месеци, за да спестя пари за друг билет.

За миг Григорий даже се почувства виновен, обаче си спомни как Лев го молеше за билета.

— Май не трябваше да ти помагам да се измъкнеш от полицията — хладно отговори той.

— Сигурно си направил най-доброто за мен — неохотно призна Лев. После се усмихна топло, което винаги караше Григорий да му прощава. — Както винаги след смъртта на мама.

Григорий усети как гърлото му се свива.

— Все едно — отговори той и се съсредоточи върху това да звучи твърдо. — Трябва да накажем Вялови, задето ни измамиха.

— Аз постигнах моето отмъщение — каза Лев. — В Бъфало има един Йосиф Вялов. Преспах с дъщеря му, тя забременя и той трябваше да ми позволи да се оженя за нея.

— Боже мой! И сега ти си член на семейството Вялови?

— Вялов съжали за решението си и затова уреди така, че да ме вземат във войската. Надява се, че смъртта ще ме застигне в бой.

— По дяволите. Ти още ли следваш оная си работа?

Лев сви рамене.

— Май да.

И Григорий трябваше да разкрие някои неща, но се притесняваше. Внимателно подхвана:

— Катерина роди момченце, твоя син. Нарече го Владимир.

Лев изглеждаше доволен.

— Така ли? Имам син!

На Григорий не му достигна смелост да каже, че детето не знае нищо за Лев и нарича него „татко“. Вместо това каза:

— Грижа се добре за него.

— Знаех си, че така ще постъпиш.

Григорий усети познатото раздразнение, както винаги, когато Лев приемаше, че някой друг ще поеме изоставените от него отговорности.

— Лев — рече Григорий, — аз се ожених за Катерина.

Зачака гневен отговор. Лев обаче остана спокоен.

— И това си знаех.

— Какво? — изуми се Григорий.

Лев кимна.

— Ти беше луд по нея, а пък тя имаше нужда от солиден мъж, на когото да разчита за отглеждането на детето. Така беше писано.

— Толкова се измъчих! — възкликна Григорий. Все едно всичко е било ненужно? — Терзаеше ме мисълта, че те предавам.

— Не, по дяволите. Аз я изоставих в беда. Желая късмет и на двама ви.

Небрежното отношение на Лев направо влуди Григорий.

— Изобщо имаше ли някакви притеснения за нас? — остро попита той.

— Гришка, знаеш ме какъв съм.

Лев, разбира се, не се беше тревожил за тях.

— Не си и помислил за нас.

— Напротив. И не се прави на толкова праведен. Ти я искаше, потърпя малко, може би няколко години, и накрая спа с нея.

Това беше суровата истина. Лев по някакъв дразнещ начин смогваше да принизи всички на своето ниво.

— Прав си — отговори Григорий. — Все едно. Сега ние имаме още едно дете, момиченце. Анна, на годинка и половина.

— Двама възрастни и две деца. Няма значение. Имам достатъчно.

— Какви ги говориш?

— Печеля пари. Продавам на казаците срещу злато уиски от британските военни складове. Натрупах едно малко състояние. — Лев порови под униформената си риза, откопча някаква катарама и измъкна пояс за пренасяне на пари. — Тук има достатъчно, за да дойдете и четиримата в Америка!

Подаде колана на Григорий.

Григорий се изуми и се трогна. Все пак Лев не беше забравил семейството си. Спестил беше за билет. Разбира се, даването на парите трябваше да е мелодраматично — такъв си беше Лев по характер. Но беше спазил обещанието си.

Жалко, че всичко това беше напразно.

— Благодаря ти — каза Григорий. — Гордея се, че удържа на думата си. Разбира се, това вече не е нужно. Сега мога да те освободя от плен и да ти помогна да се върнеш към нормалния живот в Русия.

Върна му парите.

Лев взе колана, подържа го и го погледа втренчено.

— Какво искаш да кажеш?

Григорий видя, че брат му е наранен и разбра, че отказът му го е огорчил. Но той имаше по-големи грижи на ум. Какво щеше да стане, когато Лев и Катерина се съберат отново? Дали тя нямаше пак да се влюби в по-хубавия брат? Сърцето на Григорий изстина при мисълта, че може да я загуби след всичко, което преживяха заедно.

— Сега ние живеем в Москва — рече той. — Имаме апартамент в Кремъл. Катерина, Владимир, Анна и аз. Мога лесно да издействам жилище и за теб…

— Чакай малко — прекъсна го Лев невярващо. — Ти мислиш, че искам да се върна в Русия?

— Нали вече се върна.

— Но не и да остана тук!

— Не е възможно да искаш да се върнеш в Америка.

— Разбира се, че искам! И вие би трябвало да дойдете с мен.

— Няма нужда! Русия не е като едно време. Царят го няма.

— Харесвам Америка. И на вас ще ви хареса, на всички, особено на Катерина.

— Та ние тук правим история! Изнамерихме нова форма на управление, съвет. Такава е новата Русия, новият свят. Пропускаш всичко това!

— Ти си човекът, който не разбира. В Америка имам собствена кола. Там има повече храна, отколкото може да изяде човек. Всичкото пиене, което мога да изпия и всичките цигари, които мога да изпуша. Имам пет костюма!

— За какво са ти притрябвали пет костюма? — безсилно попита Григорий. — Все едно да имаш пет кревата. Не можеш да ги ползваш едновременно, нали?

— Аз не виждам нещата така.

Разговорът беше така дразнещ, понеже Лев явно мислеше, че Григорий не разбира нищо. Григорий не знаеше какво повече може да каже, за да промени мнението на брат си.

— Наистина ли това искаш? Цигарки, ненужно много дрехи и кола?

— Всички това искат. Хубаво е вие, болшевиките, да не го забравяте.

Григорий нямаше намерение да взема уроци по политика от Лев.

— Русите искат хляб, мир и земя.

— Както и да е. В Америка аз имам дъщеря. Казва се Дейзи и е на три години.

Григорий се свъси недоверчиво.

— Знам какво си мислиш — рече Лев. — Не ме беше грижа за детето на Катерина, как му беше името?

— Владимир.

— Та значи, не ме беше грижа за него, мислиш си ти, така че защо да ме е грижа за Дейзи? Но това е нещо различно. Никога не съм виждал Владимир. Когато заминах от Петроград, той беше не по-голям от песъчинка. Ала обичам Дейзи и нещо повече, тя ме обича.

Поне това Григорий беше в състояние да разбере. Радваше се, че сърцето на Лев е достатъчно добро и той чувства привързаност към дъщеря си. Чудеше се защо предпочита Америка, ала вътре в себе си щеше да изпита огромно облекчение, ако Лев не се върне у дома. Защото той със сигурност би пожелал да опознае Владимир и тогава нямаше да мине много, преди детето да узнае кой е истинският му баща. А ако Катерина реши да напусне Григорий и двамата с Владимир отидат при Лев, какво щеше да стане с Анна? И нея ли щеше да загуби? Григорий гузно размишляваше, че за него самия ще е много по-добре, ако Лев се прибере в Америка сам.

— Убеден съм, че правиш грешен избор, но няма да те насилвам — рече той.

Лев се подсмихна.

— Страх те е, че ще си върна Катерина, нали? Твърде добре те познавам, братко.

Григорий потръпна.

— Да. Да си я върнеш, после отново да я изоставиш и на мен да се падне да събирам останките втори път. И аз те познавам.

— Но ще ми помогнеш да се върна в Америка.

— Не. — Григорий не можеше да не се почувства удовлетворен при вида на изписаната по лицето на Лев уплаха. Ала не проточи мъките му. — Ще ти помогна да се върнеш при белите. Те могат да те пратят в Америка.

— Какво ще направим?

— Ще караме до фронтовата линия и малко след нея. После, когато сме в ничията земя, ще те пусна. Оттам нататък ти си сам.

— Може да ме застрелят.

— И двамата може да ни застрелят. Война е.

— Май ще трябва да рискувам.

— Ще се справиш, Лев. Ти винаги се справяш.

IV

Поведоха Били Уилямс от градския затвор на Уфа по прашните улички към сградата на търговската гимназия, където временно беше настанена британската армия.

Военният съд се проведе в една класна стая. Фиц седеше на катедрата, а до него беше адютантът му капитан Мъри. Присъстваше и капитан Гуин Евънс с бележник и молив в ръка.

Били беше мърляв и небръснат. Спа зле в компанията на градските пияници и проститутки. Както винаги, униформата на Фиц беше безукорно изгладена. Били знаеше, че е в голяма беда. Присъдата беше предизвестена — доказателствата бяха ясни. В кодираните писма до сестра си Били беше разкрил военни тайни. Но той беше решен да не допуска страхът му да проличи. Щеше да се представи добре.

Фиц каза:

— Това е военно-полеви съд, който се допуска, когато обвиняемият е на активна служба или зад граница и не е възможно да се проведе редовният общ военен съд. За съдии се изискват само трима офицери. Или двама, ако не са налице повече. Този съд може да съди всеки войник с всякакъв чин по всякакви обвинения и има правото да издава смъртна присъда.

Единствената възможност на Били беше да повлияе на присъдата. Наказанията включваха затвор, каторга и смърт. Без съмнение желанието на Фиц беше да изправи Били пред наказателния взвод или поне да го прати за няколко години в затвора. Целта на Били беше да насади в умовете на Мъри и Евънс достатъчно съмнения относно справедливостта на процеса, та да ги накара да настоят за кратък престой в затвора.

— Къде е адвокатът ми? — попита Били.

— Не е възможно да Ви предоставим защита — отговори Фиц.

— Сигурни сте в това, нали, сър?

— Говорете, само когато Ви питат, сержант.

— Нека протоколът покаже, че ми е отказан достъп до адвокат — каза Били и се втренчи в Гуин Евънс, единственият с бележник. Когато Евънс нищо не направи, Били додаде — Или протоколът за този процес ще бъде лъжа? — Той особено натърти на думата „лъжа“, понеже знаеше, че тя ще обиди Фиц. Част от моралния кодекс на английския джентълмен беше винаги да казва истината.

Фиц кимна на Евънс и капитанът записа нещо.

„Точка за мен“, рече си Били и малко се поободри.

— Уилям Уилямс — каза Фиц, — обвинен сте по дял първи от Закона за въоръжените сили. Обвинението е, че докато сте на активна служба, Вие съзнателно се извършили действие, целящо да застраши успеха на войските на Негово величество. Наказанието е смърт или по-леко наказание, каквото ще наложи този съд.

Били изстина от нееднократното подчертаване на смъртното наказание, но лицето му остана безизразно.

— Какво пледирате?

Били пое дълбоко дъх. Заговори с ясен глас и вложи в тона си цялото пренебрежение и презрение, което успя да събере.

— Пледирам „как смеете“! Как смеете да се преструвате на обективен съдия? Как смеете да действате, все едно нашето присъствие в Русия е законна операция? И как смеете да обвинявате в предателство човек, който е воювал редом с Вас в продължение на три години? Ето това пледирам.

Гуин Евънс се намеси:

— Били, момчето ми, не бъди нагъл. Така само ще утежниш положението си.

Били нямаше намерение да оставя Евънс да се преструва на добронамерен.

— А моят съвет към Вас е да напуснете веднага и повече да нямате нищо общо с това инсценирано съдебно заседание. Когато новината излезе — и трябва да ми вярвате, че ще бъде на първа страница на Дейли мирър — Вие ще бъдете опозорен, а не аз. — Той погледна капитан Мъри. — Всеки, който има нещо общо е този фарс, ще бъде опозорен.

Евънс се попритесни. Явно не му беше минавало през ума, че може да има публичност.

— Достатъчно! — отсече Фиц високо и гневно.

„Добре“, рече си Били, вече го нервирах.

— Ако обичате, да видим доказателствата, капитан Мъри — продължи Фиц.

Мъри отвори папка и извади лист хартия. Били позна собствения си почерк. Както очакваше, това беше негово писмо до Етел.

Мъри му показа писмото и попита:

— Вие ли написахте това писмо?

— Как попадна това писмо на Вашето внимание? — поинтересува се Били.

— Отговаряйте на въпроса! — излая Фиц.

Били отговори:

— Господин капитан, учили сте в Итън, нали? Един джентълмен никога не би чел чуждата поща или поне така ни се внушава. Доколкото аз разбирам нещата, само официалният цензор има правото да преглежда писмата на войниците. Затова заключавам, че цензорът е обърнал вниманието Ви върху това писмо. — Както очакваше, Мъри нямаше желание да отговаря. Били продължи — Или писмото е било придобито незаконно?

Мъри повтори:

— Вие ли написахте това писмо?

— Ако е придобито незаконно, то не може да бъде използвано в процеса. Смятам, че така би казал един адвокат. Но тук адвокати няма. Затова съдът е инсцениран.

— Вие ли написахте това писмо?

— Ще отговоря на въпроса, след като Вие обясните как въпросното писмо се е озовало у Вас.

— Знаете, че можете да бъдете наказан за неуважение към съда — рече Фиц.

„Аз вече съм изправен пред смъртната присъда“, каза си Били, „колко е глупаво от страна на Фиц да си въобразява, че може да ме сплаши!“ После отговори:

— Аз се защитавам, като изтъквам нередовността на този съд и незаконността на обвинението. Ще забраните ли това… сър?

Мъри се предаде.

— На плика има обратен адрес и името на сержант Били Уилямс. Ако обвиняемият желае да заяви, че не той е написал писмото, трябва да го направи.

Били не каза нищо.

— Това писмо съдържа кодирано послание — продължи Мъри. — Може да се декодира, като се чете всяка трета дума и главните букви от заглавията на песни и филми. — Мъри подаде писмото на Евънс. — Декодирано, писмото гласи следното.

В писмото си Били разказваше за некадърността на режима на Колчак и даваше пример как въпреки всичкото злато, с което разполага, Колчак не е платил на персонала на Транссибирската железница. Затова продължават проблемите му със снабдяването и транспорта. Освен това даваше подробности за помощта, която британската армия се опитваше да окаже. Тези сведения трябваше да се държат в тайна от британското общество, което плащаше за армията и чиито синове рискуваха живота си.

— Отричате ли, че сте пратили това съобщение? — попита Мъри.

— Не мога да коментирам доказателство, което е придобито по незаконен начин.

— Получателката, Е. Уилямс, всъщност е госпожа Етел Лекуит, водач на кампанията „Долу ръцете от Русия“, нали така?

— Не мога да коментирам доказателство, което е придобито по незаконен начин.

— Писали ли сте и по-рано кодирани писма до сестра си?

Били не отговори.

— И тя е използвала получените от Вас сведения, за да пише враждебни статии из вестниците, статии, позорящи британската армия и застрашаващи успеха на нашите действия тук.

— Съвсем не — каза Били. — Армията беше опозорена от хората, които ни пратиха на тайна и незаконна мисия без знанието и съгласието на парламента. Кампанията „Долу ръцете от Русия“ е така нужната първа стъпка за връщането ни към нашата законна роля на защитници на Великобритания, вместо на частна армия в един малък заговор на десни генерали и политици.

„Изваяното лице на Фиц аленее от гняв“, със задоволство установи Били.

— Смятам, че чухме достатъчно — рече Фиц. — Сега съдът ще обмисли присъдата. — Мъри прошепна нещо и Фиц добави — О, да. Има ли обвиняемият да каже нещо?

Били се изправи.

— Призовавам като мой първи свидетел полковник граф Фицхърбърт.

— Не ставайте смешен — рече Фиц.

— Моля да се впише в протокола, че съдът отказва да ми позволи да разпитам свидетел, въпреки че той присъства на заседанието.

— Говорете по същество.

— Ако не ми беше отказано правото да призова свидетел, щях да попитам господин полковника каква е връзката му с моето семейство. Дали той не таи лична неприязън към мен заради ролята на моя баща като водач на миньорите? Каква е връзката му с моята сестра? Не е ли истина, че той я назначи за икономка, а после мистериозно я уволни? — Били се изкушаваше да каже още нещо за Етел, но така щеше да омърси името й, пък и намекът навярно беше достатъчен. — Бих го попитал какъв е неговият личен интерес от тази незаконна война срещу болшевишкото правителство? Не е ли съпругата му руска княгиня? Не е ли неговият син наследник на собственост в Русия? Не е ли полковникът тук всъщност, за да брани своите лични финансови интереси? И не е ли всичко изброено дотук истинското обяснение защо той свиква тази пародия на съд? И не го ли дисквалифицира напълно като съдия в този случай?

Фиц го гледаше с каменно лице, ала Мъри и Евънс бяха смаяни. Те не знаеха всички тези лични подробности.

— Остава ми да подчертая още едно — каза Били. — Германският кайзер е обвинен в извършването на военни престъпления. Твърди се, че той, насърчаван от своите генерали, е обявил война противно на волята на германския народ, ясно изразена от представителите му в Райхстага, техния парламент. Твърди се, че Великобритания, за разлика от Германия, е обявила война едва след обсъждане в Камарата на представителите.

Фиц се преструваше на отегчен, обаче Мъри и Евънс слушаха внимателно.

Били продължи:

— Погледнете сега настоящата война в Русия. Тя никога не е била обсъждана в британския парламент. Фактите са укривани от народа под предлог, че се пази оперативната сигурност. Това винаги е било извинението за мръсните тайни на армията. Ние воюваме, обаче война не е обявена. Британският премиер и неговите министри се намират в същото положение като кайзера и неговите генерали. Те са хората, които действат незаконно, а не аз.

Били седна.

Двамата капитани се приближиха до Фиц и почнаха да обсъждат. Били се питаше дали не е отишъл твърде далеч. Нужно му беше да е по-остър, но така можеше да обиди капитаните, вместо да си спечели тяхната подкрепа.

Между съдиите обаче явно нямаше единодушие. Фиц говореше настойчиво, а Евънс отрицателно клатеше глава. На Мъри му беше неудобно. „Това трябва да е добър знак“, помисли Били. Въпреки всичко, той се боеше повече от всякога. Когато се намираше под картечен обстрел на Сома или когато преживя експлозията в мината, не се страхуваше толкова, колкото сега, когато животът му беше в ръцете на злонамерени офицери.

Най-сетне явно постигнаха съгласие. Фиц погледна Били и каза:

— Станете.

Били се изправи.

— Сержант Уилям Уилямс, този съд намира, че сте виновен по отправените обвинения.

Фиц се взираше в лицето на Били, сякаш се надяваше да види ужаса от загубата. Но Били очакваше да го обявят за виновен. Страхуваше се от присъдата.

— Осъден сте на десет години затвор — каза Фиц.

Били повече не можеше да остане с безизразно лице. Не беше смърт, но все пак — десет години! Когато излезе, ще е на тридесет. Годината ще е 1929. Милдред ще е на тридесет и пет. Ще е минал половината им живот. Предизвикателната фасада се пропука и Били се просълзи.

Фиц изглеждаше дълбоко удовлетворен.

— Свободно — рече той.

Били беше отпратен, за да почне да излежава присъдата си.

I

На първи май Валтер фон Улрих написа писмо на Мод и го пусна от града Версай.

Не знаеше жива ли е или мъртва. След Стокхолм нямаше вести от нея. Все още нямаше поща между Германия и Великобритания, затова сега беше първата му възможност от две години насам да й пише.

Валтер и баща му бяха пристигнали във Франция ден по-рано, заедно с още сто и осемдесет политици, дипломати и чиновници от външното министерство — германската делегация на мирната конференция. Френската железница забави специалния им влак до пълзене, когато трябваше да прекоси опустошената Североизточна Франция.

— Все едно само нашата артилерия стреляше тук — ядно рече Ото. От Париж превозиха делегатите с автобус до градчето Версай и ги оставиха в Отел де резервоар. Стовариха багажа им в двора и грубиянски им казаха да си го носят сами. „Очевидно французите няма да са великодушни победители“, помисли Валтер.

— Не те ни победиха. Това е, което ги мъчи — каза Ото. — Може и да не загубиха наистина, не съвсем, защото бяха спасени от британците и американците. Но това не е нещо, с което много да се хвалят. Бихме ги и те го знаят. Това наранява пресилената им гордост.

Хотелът беше студен и мрачен, но навън цъфтяха ябълки и магнолии. На германците беше позволено да се разхождат в земите на двореца и да посещават магазините. Пред хотела винаги имаше малка тълпа. Гражданите не бяха така злостни като чиновниците. Понякога освиркваха, но общо взето просто бяха любопитни да видят врага.

Валтер писа на Мод в първия си ден във Франция. Не споменаваше за брака им — още не знаеше дали е безопасно, пък и му беше трудно да се отърси от привичната секретност. Съобщаваше й къде се намира, описваше хотела и околностите и я молеше да му пише до поискване. Отиде в града, купи марка и пусна писмото.

Очакваше отговора с нетърпение и надежда. Ако е жива, обича ли го още? Беше почти сигурен, че го обича. Но бяха изминали почти две години, откакто тя го прегръщаше страстно в хотелската стая в Стокхолм. Светът беше пълен с мъже, които се бяха върнали от войната и бяха установили, че любимите и съпругите им са се влюбили в друг през дългата раздяла.

Няколко дни по-късно водачите на делегациите бяха поканени в хотел Трианон палас, оттатък парка, и церемониално им бяха връчени екземпляри от съставения от победителките мирен договор. Текстът беше на френски. После, в Отел де резервоар, текстът беше даден на екипи от преводачи. Валтер оглавяваше един такъв екип. Той раздели получения текст на части и ги раздаде. След това седна и зачете.

Условията се оказаха по-тежки, отколкото очакваше.

Френската армия щеше да окупира пограничната Рейнска област за срок от петнадесет години. Областта Саарланд в Германия се превръщаше в протекторат на Обществото на народите, като французите щяха да контролират въгледобивните мини. Елзас и Лотарингия се връщаха на Франция без плебисцит — френското правителство се боеше, че населението на областта ще гласува за оставане в Германия. Новата държава Полша беше толкова голяма, че включваше дома на три милиона германци и въгледобивната област Силезия. Германия губеше всички колонии — Съюзниците си ги деляха, както крадци деляха плячката. И германците се задължаваха да се съгласят да изплатят репарации в неуточнен размер, тоест да подпишат празен чек.

Валтер се питаше каква държава искат победителките да бъде Германия. Дали имаха наум един гигантски лагер за роби, където всички се прехранват с минимални дажби и работят, само за да могат господарите да приберат плодовете на техния труд? Ако на Валтер му предстоеше да е такъв роб, как можеше да обмисля двамата с Мод да изградят дом и да имат деца?

Но най-тежка беше клаузата за вината.

Член 231 на договора гласеше така: „Съюзените и Сдружени правителства12 постановяват, а Германия приема, отговорността на Германия и нейните съюзници за причиняването на всички загуби и щети, понесени от Съюзените и Сдружени правителства и техните граждани като последица от войната, наложена им с агресията на Германия и нейните съюзници.“

— Лъжа — гневно рече Валтер. — Глупава, невежа, порочна, злостна и проклета лъжа.

Той знаеше, че Германия не е невинна и понякога се караше с баща си по въпроса. Но беше преживял дипломатическата криза през лятото на четиринадесета година и беше наясно с всяка малка стъпка по пътя към войната. Знаеше, че вината не е на една отделна държава. Правителствата и от двата лагера бяха загрижени преди всичко за защитата на своите страни и никой нямаше намерението да тласне света в най-голямата война в историята — нито Аскуит, нито Поанкаре, нито кайзерът, нито царят, нито австрийският император. Че дори и сараевският убиец Гаврило Принцип очевидно беше ужасен, когато осъзна какво е започнал. Ала и на него не му се търсеше отговорност за „всички загуби и щети“.

Малко след полунощ Валтер срещна баща си. И двамата си почиваха за малко и пиеха кафе, за да могат да останат будни и да продължат работа.

— Това е нечувано! — горещеше се Ото. — Ние приехме примирие на основата на уилсъновите Четиринадесет точки, а договорът няма нищо общо с тях!

Този път Валтер беше съгласен с баща си.

До сутринта преводът беше отпечатан и по специален куриер копията бяха пратени в Берлин — „класическо упражнение по немска ефикасност“, помисли Валтер, който виждаше достойнствата на родината си по-ясно сега, когато тя беше очернена. Беше прекалено изтощен, та да заспи, затова реши да походи, докато се отпусне достатъчно и тогава да си легне.

Излезе от хотела и отиде в парка. Рододендроните бяха напъпили. Утрото беше хубаво за Франция и мрачно за Германия. Как щеше да се отрази предложеният договор на социалдемократическото правителство, което се бореше да оцелее? Щяха ли хората да се отчаят и да се обърнат към болшевизма?

В обширния парк освен Валтер имаше само една млада жена в леко пролетно палто. Тя седеше на пейка под кестеново дърво. Потънал в мисли, Валтер вежливо докосна периферията на шапката си и я отмина.

— Валтер — рече жената.

Сърцето му спря. Познаваше гласа, но нямаше как да е тя. Обърна се и я погледна.

Жената се изправи.

— О, Валтер. Не ме ли позна?

Беше Мод.

Кръвта запя във вените му. Направи две крачки към нея и тя се хвърли в обятията му. Той я прегърна силно. Зарови лице в шията й и вдъхна аромата й, все така познат въпреки изминалите години. Целуна я по челото, по страните и после по устните. Говореше и я целуваше едновременно, ала нито думите, нито целувките можеха да изразят всичко в сърцето му.

Най-сетне Мод продума.

— Обичаш ли ме още?

— Повече от всякога — отговори Валтер и отново я целуна.

II

Мод прокара ръце по голите гърди на Валтер. Бяха се любили и лежаха.

— Толкова си слаб — рече тя. Стомахът му беше хлътнал и хълбоците му стърчаха. Искаше й се да го охрани с кроасани с масло и гъши пастет.

Намираха се в спалнята в една странноприемница на няколко мили от Париж. Прозорецът беше отворен и мекият пролетен ветрец поклащаше светложълтите завеси. Мод беше открила това място преди много години, когато Фиц го използваше за срещите си с една омъжена дама, контеса дьо Кан. Заведението, не по-голямо от селска къща, даже нямаше име. Мъжете правеха резервации за обяд и вземаха стая за следобеда. Сигурно и в покрайнините на Лондон имаше подобни заведения, но маниерът изглеждаше някак подчертано френски.

Представиха се като господин и госпожа Улдридж, а Мод носеше венчалната халка, която беше крила почти пет години. Несъмнено дискретната съдържателна смяташе, че те само се преструват на женени. Нямаше значение, стига да не предположеше, че Валтер е германец. Това вече би било проблем.

Мод не можеше да отдели ръцете си от него. Толкова беше благодарна, че се е върнал при нея невредим. Докосна с връхчетата на пръстите си дългия белег на крака му.

— Раниха ме при Шато-Тиери.

— И Гас Дюър е участвал в това сражение. Надявам се, че не той е стрелял по теб.

— Имах късмет, че раната зарасна чисто. Много хора умряха от гангрена.

Изминали бяха три седмици, откак двамата се срещнаха отново. През това време Валтер работеше денонощно по германския отговор на проектодоговора и успяваше да се откъсне само за половин или един час всеки ден. Тогава двамата с Мод се разхождаха из парка или сядаха на задната седалка в синия Кадилак на Фиц и шофьорът ги караше наоколо.

Мод беше потресена от суровите условия, предложени на Германия, не по-малко от Валтер. Целта на Парижката конференция беше да създаде справедлив и мирен нов свят, а не да позволи на победителките да мъстят на победените. Новата Германия трябваше да е демократична и процъфтяваща страна. Мод искаше те с Валтер да имат деца. Тези деца щяха да са германци. Тя често мислеше за пасажа в книгата Рут, който започваше с думите „Но където идеш ти, там ще дойда и аз“. Рано или късно щеше да го каже на Валтер.

Успокои се обаче, когато узна, че не само тя не одобрява предложените условия. И други представители на Антантата бяха на мнение, че мирът е по-важен от отмъщението. Дванадесет американски делегати бяха напуснали в знак на протест. На междинни избори в Англия беше победил кандидатът, който се изказваше в полза на не толкова отмъстителен мир. Кентърбърийският архиепископ публично беше признал, че се чувства „много неудобно“ и заяви, че представлява една мълчалива част от обществото, чието мнение не е представено в антигерманските вестници.

Ден по-рано германците бяха внесли своето насрещно предложение — над сто подробно аргументирани страници, на основата на уилсъновите Четиринадесет точки. Тази сутрин френската преса беше апоплектична. Вестниците се пръскаха от възмущение и определяха документа като паметник на наглостта и противна клоунада.

— Обвиняват ни в наглост. Французите! — възкликна Валтер. — Как беше онзи израз?

— Присмял се хърбел на щърбел — напомни Мод.

Валтер се обърна настрани и почна да си играе с космите й. Бяха тъмни, къдрави и гъсти. Мод беше предложила да ги махне, но Валтер беше отговорил, че му харесва така.

— Какво ще правим? — попита той. — Романтично е да се срещаме в хотел и да се любим следобед, като тайни любовници, но това не може да продължава вечно. Трябва да кажем на света, че сме съпруг и съпруга.

Мод беше съгласна. Тя също нямаше търпение да спи с него всяка нощ, макар да не го казваше — малко се срамуваше да признае колко й харесва сексът.

— Можем просто да заживеем някъде и да оставим всички да си правят изводите.

— Това не ми се нрави — отговори Валтер. — Излиза, че се срамуваме.

И тя беше на същото мнение. Искаше да извести за щастието си, а не да го крие. Гордееше се с Валтер — той беше хубав, смел и изключително умен.

— Можем да направим нова сватба — предложи тя. — Да се сгодим, да обявим годежа, да проведем сватбена церемония и да не казваме на никого, че сме били женени почти пет години. Не е незаконно два пъти да се жениш за един и същ човек.

Валтер се замисли.

— Моят баща и твоят брат ще са против. Не могат да ни спрат, но могат да направят нещата неприятни и така да помрачат щастливото събитие.

— Прав си — неохотно призна Мод. — Фиц ще каже, че някои немци може и да са много свестни, но все пак човек не би искал сестра му да се жени за германец.

— Значи трябва да ги поставим пред свършен факт.

— Да им кажем и после да го обявим в печата — рече Мод. — Ще кажем, че това е символ на новия световен ред. Англо-германски брак, едновременно с мирния договор.

Валтер като че се съмняваше.

— Как ще го уредим?

— Ще говоря с редактора на списание Татлър. Там ме харесват — снабдявала съм ги с много материал.

Валтер се усмихна и каза:

— Лейди Мод Фицхърбърт винаги се облича по последната мода.

— Какво говориш?

Валтер взе портфейла си от нощната масичка и извади изрезката от списанието.

— Единствената твоя снимка, която имам — обясни той.

Мод я взе. Изрезката беше омекнала с времето и беше добила блед пясъчен цвят. Разгледа снимката и каза:

— Правена е преди войната.

— И я нося оттогава. Също като мен и тя оцеля.

Сълзи изпълниха очите на Мод и замъглиха и бездруго неясния образ.

— Не плачи — рече Валтер и я прегърна.

Мод притисна лице в гърдите му и се разрида. Някои жени плачеха за щяло и нещяло, но тя не беше такава. Сега хлипаше безпомощно. Плачеше за загубените години, за милионите момчета, които лежаха мъртви, за безцелното и глупаво похабяване на всичко. Проливаше всички сълзи, които беше сдържала през изминалите пет години.

Когато се наплака и сълзите й пресъхнаха, жадно целуна Валтер и отново се любиха.

III

На шестнадесети юни синият Кадилак на Фиц взе Валтер от хотела и го отведе в Париж. Мод беше преценила, че от списанието ще искат да ги снимат и двамата. Валтер беше облечен в костюм от туид, шит в Лондон преди войната. Беше му възширок в кръста, но всички германци носеха дрехи, които им бяха големи.

Валтер беше устроил малко разузнавателно бюро в Отел де резервоар — следеше френските, английските, американските и италианските вестници и сравняваше събираните от германските делегати клюки. Знаеше, че между съюзниците има злостни препирни относно германското предложение. Прекалено гъвкавият Лойд Джордж беше склонен да преразгледа проекта за договора. Ала френският премиер Клемансо отсече, че вече е проявил щедрост и пущаше пара от ярост при всяко предложение за отстъпки. Изненадващо и Удроу Уилсън не отстъпваше. Той вярваше, че проектът е справедлив, а наумеше ли си веднъж нещо, ставаше глух за всякакви критики.

Делегатите на Антантата работеха и по мирните договори със съюзниците на Германия — Австрия, Унгария, България и Османската империя. Създаваха нови държави като Югославия и Чехословакия и деляха Близкия Изток на британски и френски зони. Освен това спореха дали да сключат мир с Ленин. Във всички страни хората бяха уморени от войната, ала имаше и по няколко влиятелни личности, които държаха да се бият срещу болшевиките. Британският Дейли мейл беше разкрил международен заговор на еврейски финансисти в подкрепа на режима в Москва — една от по-безразсъдните измислици на този вестник.

Уилсън и Клемансо бяха надделели над Лойд Джордж за договора с Германия и по-рано този ден германската делегация в Отел де резервоар получи остра нота, в която се даваха три дни за приемането на документа.

Докато пътуваше в колата на Фиц, Валтер мрачно мислеше за бъдещето на страната си. „Ще сме като африканска колония“, каза си той, „и първобитните туземци ще работят само за обогатяването на чуждестранните господари.“ Не искаше децата му да растат в такова място.

Мод го чакаше във фотографското студио. Изглеждаше прекрасно в ефирната лятна рокля — на Пол Поаре, както сама каза, любимият й дизайнер.

Фотографът разполагаше с рисуван фон, изобразяващ разцъфнала градина. Мод го намери безвкусен, затова двамата с Валтер позираха пред завесите в дневната на фотографа. Те поне бяха едноцветни. Отначало застанаха един до друг, без да се докосват, като непознати. Фотографът предложи Валтер да коленичи пред Мод, но това беше твърде сантиментално. Накрая намериха приемлива за всички поза — двамата стояха хванати за ръце и се гледаха един друг, а не в обектива.

Фотографът обеща снимките да са готови на другия ден.

Валтер и Мод отидоха да обядват в страноприемницата.

— Не може Антантата просто да заповяда на Германия да подпише — рече Мод. — Това не са преговори.

— Но това направиха.

— Какво ще последва, ако откажете?

— Не казват.

— И вие какво ще правите?

— Част от делегатите ни се връщат в Берлин довечера за консултации с правителството — отговори Валтер и въздъхна. — Опасявам се, че бях избран да замина с тях.

— Значи е време за нашето съобщение. Утре, щом взема снимките, ще замина за Лондон.

— Добре — каза Валтер. — Когато пристигна в Берлин, веднага ще кажа на майка ми. Тя ще се зарадва. После ще кажа на татко. Той няма да се зарадва.

— Аз ще говоря с леля Хърм и княгиня Беа и ще пиша на Фиц в Русия.

— Значи сега е последната ни среща за известно време.

— Тогава да се нахраним и да лягаме.

IV

Гас и Роза се срещнаха в градините на Тюйлери. „Париж започва да се връща към обичайния си живот“, с радост помисли Гас. Слънцето грееше, дърветата се бяха разлистили, а мъже с карамфили в бутониерите седяха, пушеха пури и гледаха как край тях минават най-добре облечените жени в света. От едната страна на парка, по улица „Риволи“ минаваха автомобили, камиони и файтони. От другата страна, по Сена, плаваха товарни баржи. Навярно светът все пак щеше да се възстанови.

Роза изглеждаше зашеметяващо в леката памучна червена рокля и с широкополата шапка. Когато я видя, Гас си рече: „ако бях художник, щях да я нарисувам точно така“.

Той беше облечен в син блейзър и носеше модна сламена шапка. Роза се засмя.

— Какво има? — попита той.

— Нищо. Изглеждаш добре.

— Заради шапката, нали?

— Сладък си — отговори тя и потисна смеха си.

— Изглежда глупаво. Нищо не мога да направя. Шапките не ми отиват. Това е заради голямата ми глава.

Роза го целуна лекичко по устните.

— Ти си най-привлекателният мъж в цял Париж.

Удивителното беше, че тя наистина мисли така. „Как може да имам такъв късмет“, помисли Гас.

Взе Роза за ръка.

— Да се поразходим.

Тръгнаха към Лувъра и тя попита:

— Видя ли Татлър?

— Лондонското списание ли? Не. Защо?

— Изглежда, твоята близка приятелка лейди Мод е омъжена за германец.

— О! Как ли са разбрали?

— Искаш да кажеш, че ти си знаел?

— Досещах се. През шестнадесета година се срещнах с Валтер в Берлин и той ме помоли да предам писмо на Мод. Предположих, че това означава, че или са сгодени, или са женени.

— Колко си дискретен! Не си казал и една дума.

— Това беше опасна тайна.

— Може би все още е опасна. Това списание се изразява ласкаво за тях, но други издания може да имат по-различна линия.

— Мод и по-рано е била нападана от пресата. Тя е доста корава.

Роза изглеждаше позасрамена.

— Предполагам, че онази вечер, когато бяхте тет-а-тет, сте разговаряли за това.

— Именно. Питаше ме дали знам нещо ново за Валтер.

— Чувствам се глупаво, че те заподозрях, че флиртуваш.

— Прощавам ти, но си запазвам правото да ти припомня тази случка следващия път, когато ме критикуваш неоснователно. Може ли да те питам нещо?

— Каквото поискаш, Гас.

— Всъщност, имам три въпроса.

— Колко злокобно. Като в приказка. Ако не отговоря правилно, ще ме пропъдиш ли?

— Все още ли си анархистка?

— Това би ли те притеснило?

— Навярно се питам може ли политиката да ни раздели.

— Анархизъм е вярата, че никой няма право да управлява. Всички политически философии — от божественото право на кралете до обществения договор на Русо — се стремят да обосноват властта. Анархистите смятат, че всички тези теории са провалени и следователно нито една форма на управление не е законна.

— На теория е неоспоримо. На практика е неприложимо.

— Бързо схващаш. Всъщност всички анархисти са против установения ред, но се различават силно относно това как трябва да функционира обществото.

— А ти как мислиш?

— Сега не виждам нещата така просто, както навремето. Отразяването на работата на Белия дом ми даде друг поглед към политиката. Но все още вярвам, че властта трябва да се обосновава.

— Не смятам, че някога ще се скараме за това.

— Добре. Следващият въпрос?

— Разкажи ми за окото си.

— Така съм родена. Мога да се подложа на операция, за да го отворят. Зад клепача ми има само непотребна тъкан, но мога да нося стъклено око. То обаче никога няма да се затваря. Предполагам, че това сега е по-малкото зло. Притеснява ли те?

Гас спря и я погледна в лицето.

— Може ли да го целуна?

Роза се поколеба.

— Добре.

Той се приведе и целуна затворения клепач. Усещането не беше необичайно за устните му. Все едно я целуна по бузата.

— Благодаря ти — рече Гас.

— Никой не го е правил досега — отговори тихо Роза.

Гас кимна. Предполагаше, че това е било някакво табу.

— Защо поиска да го направиш?

— Защото обичам всичко в теб и исках да го знаеш.

— О. — Роза помълча малко, обзета от чувства. После се усмихна и се върна към обичайния си хаплив тон. — Е, ако има още нещо странно, което искаш да целунеш, само ми кажи.

Гас не знаеше как да отговори на това леко двусмислено предложение, затова реши да го обмисли по-нататък.

— Имам още един въпрос.

— Питай.

— Преди четири месеца аз ти казах, че те обичам.

— Не съм забравила.

— Но не си ми казала какви са твоите чувства към мен.

— Не е ли очевидно?

— Може би. Но бих искал да ми кажеш. Обичаш ли ме?

— О, Гас, нима не разбираш? — На лицето й се появи измъчено изражение. — Не съм достатъчно добра за теб. Ти беше най-желаният ерген в Бъфало, а аз бях еднооката анархистка. От тебе се очакваше да обикнеш някоя елегантна и богата красавица. Аз съм дъщеря на лекар. Майка ми е била прислужница. Не съм подходяща за твоята любов.

— Обичаш ли ме? — кротко настоя Гас.

Роза заплака.

— Разбира се, глупчо. Обичам те с цялото си сърце.

Гас я прегърна.

— Само това има значение — рече той.

V

Леля Хърм остави броя на Татлър и рече на Мод:

— Много лошо беше да се омъжиш тайно. — После се усмихна съзаклятнически. — Но пък е толкова романтично!

Седяха в салона в къщата на Фиц в Мейфеър. След края на войната Беа беше преобзавела дома в новия стил Ар деко — с практични на вид столове и модернистични сребърни украси от Аспри. На Мод и Хърм гостуваше безпътният приятел на Фиц, Бинг Уестхамптън, със съпругата си. Светският сезон в Лондон беше в разгара си и те щяха да отидат на опера, щом Беа се приготви. Беше отишла да пожелае лека нощ на Бой, вече на три години и половина, и на Андрю, на година и половина.

Мод взе списанието и отново прегледа статията. Не беше твърде доволна от фотографията. Представяла си беше, че снимката ще показва двама влюбени, ала тя за жалост приличаше на кадър от представление с движещи се картинки. Валтер я държеше за ръка и я гледаше в очите с хищния вид на порочен донжуан, а Мод изглеждаше като невинно момиче, готово да бъде прелъстено.

Текстът обаче оправдаваше надеждите й. Авторът напомняше на читателите, че лейди Мод преди войната беше „модната суфражетка“, че основа вестника Войнишка съпруга, за да води кампания за правата на жените, чиито съпрузи воюваха в чужбина, и че беше влязла в затвора заради протеста си по случая с Джейн МакКъли. Съобщаваше още, че Мод и Валтер имали намерението да обявят годежа си по обичайния начин, но избухването на войната им попречило. Бързата им и тайна сватба се обрисуваше като отчаян опит да се постъпи правилно в ненормални условия.

Мод беше настояла да я цитират точно и от списанието бяха удържали на думата си. „Зная, че някои британци мразят германците“, беше казала тя, „но зная също, че Валтер и мнозина негови сънародници направиха всичко по силите си да предотвратят войната. Сега, след нейния край, трябва да изградим мир и приятелство между бившите врагове и искрено се надявам хората да приемат нашия брак като символ на новия свят.“

През годините, когато водеше политически кампании, Мод беше научила, че понякога човек може да спечели подкрепата на някое издание, като ексклузивно му предостави добра история.

Валтер се върна в Берлин, както беше планирано. По пътя към гарата германските делегати бяха подигравани от тълпите. Една секретарка беше повалена с камък. Коментарът на французите беше „Спомнете си какво причиниха те на Белгия“. Секретарката все още лежеше в болница. А през това време германците бяха гневни против подписването на мирния договор.

Бинг се настани до Мод на дивана. За пръв път не се мъчеше да флиртува.

— Щеше ми се брат ти да е тук, за да те посъветва по този въпрос — рече той и кимна по посока на списанието.

Мод писа на Фиц, за да му съобщи за женитбата си, и приложи изрезка от списанието като доказателство, че постъпката й се приема от лондонското общество. Нямаше представа за колко време писмото ще стигне до Фиц — където и да е той — и не очакваше отговор в близките месеци. А дотогава вече щеше да е твърде късно Фиц да възрази. Щеше да му се наложи просто да се усмихне и да я поздрави.

Сега настръхна при намека, че й е нужен мъж, който да й казва какво да прави.

— Какво би могъл да каже Фиц?

— В обозримото бъдеще животът на една германска съпруга ще е тежък.

— Не е необходимо някой мъж да ми съобщава това.

— В отсъствието на Фиц се чувствам донякъде отговорен.

— Моля те, недей. — Мод се постара да не се обижда. Какъв съвет можеше да предложи Бинг, освен как по-добре да се играе комар и да се пие из нощните заведения по целия свят?

Бинг сниши глас:

— Не ми се ще да го споменавам, но… — той хвърли поглед към леля Хърм, която схвана намека и отиде да си налее още малко кафе, — ако си в състояние да заявиш, че бракът не е бил консумиран, той може да се анулира.

Мод се замисли за стаята със светложълтите завеси и с труд скри доволната си усмивка.

— Не съм в състояние…

— Моля те, не говори нищо за това. Само искам да се уверя, че осъзнаваш с какви възможности разполагаш.

Тя потисна надигащия се гняв.

— Знам, че си добронамерен, Бинг…

— Също така съществува възможността за развод. Знаеш, че винаги има начини един мъж да даде на съпругата си основания за това.

Мод не можа повече да се въздържи.

— Моля те, незабавно спри да се занимаваш с този въпрос — повиши тон тя. — Нямам ни най-малко желание нито за анулиране на брака, нито за развод. Аз обичам Валтер.

Бинг се начумери.

— Само се опитвах да ти кажа нещата, които според мен би ти казал Фиц като глава на семейството, ако беше тук.

После стана и се обърна към жена си.

— Да тръгваме вече? Не се налага всички да закъсняваме.

След няколко минути се появи Беа, в нова рокля от розова коприна.

— Готова съм — съобщи с такъв глас, като че тя е чакала всички, а не обратното. Мерна халката на лявата ръка на Мод, но не коментира. Когато Мод й съобщи, нейният отговор беше предпазлив и неутрален:

— Надявам се да си щастлива — беше казала тя без особена топлина. — И се надявам Фиц да успее да приеме факта, че не си поискала неговото разрешение.

Излязоха и се качиха в колата. Това беше черният Кадилак, който Фиц купи след като синият се загуби във Франция. „Фиц предоставя всичко“, замисли се Мод: „къщата, в която живееха трите жени, приказно скъпите им тоалети, колата, ложата в операта.“ Сметките й от парижкия Риц се изпращаха на Албърт Солман, адвоката на Фиц в Лондон, и се плащаха без въпроси. Фиц никога не се оплакваше. Мод знаеше, че Валтер никога няма да може да й даде такъв стандарт. Навярно Бинг имаше право и на нея щеше да й бъде трудно да се справя без лукса, с който беше свикнала. Но щеше да е с мъжа, когото обича.

Стигнаха до Ковънт гардън в последната минута заради забавянето на Беа. Публиката вече беше заела местата си. Трите жени изтичаха по стълбата с червеното килимче и стигнаха до ложата. Мод изведнъж си спомни какво направи на Валтер в същата ложа при представлението на Дон Жуан. Почувства се неловко — какво й беше станало, та пое такъв риск?

Бинг Уестхамптън вече беше там с жена си. Той стана и предложи стол на Беа. Залата бе притихнала — представлението щеше да започне. Наблюдаването на останалите беше едно от нещата, които привличаха хората в операта, затова мнозина извърнаха глави да погледнат, когато принцесата зае мястото си. Леля Хърм се разположи на втория ред, а Бинг задържа за Мод стол на първия ред. От галерията се чуха приглушени разговори — повечето посетители бяха видели снимката и бяха прочели статията в Татлър. Мнозина познаваха Мод лично — това беше лондонското общество, аристократите и политиците, съдиите и епископите, успелите художници и богатите делови хора, и съпругите на всички тях. Мод постоя малко права, та да могат добре да я огледат и да разберат колко е доволна и горда.

Това беше грешка.

Шумът от публиката се промени. Мърморенето се засили. Не можеха да се различат отделните думи, ала в гласовете се долавяше неодобрение, както бръмченето на мухата се променя, когато се натъкне на затворен прозорец. Мод се сепна. После чу друг звук и той ужасяващо напомняше на освиркване. Объркана и учудена, тя седна.

Това не промени нещата. Вече всички я зяпаха. Освиркването обхвана галерията за секунди и се пренесе и на балкона.

— Казах ти — немощно се обади Бинг.

Мод не се беше натъквала на подобна омраза дори и в разгара на демонстрациите на суфражетките. Усети болка в стомаха си, подобна на спазъм. Искаше й се музиката да започне, но и диригентът я гледаше и държеше палката си отпусната.

Мод се опита да отвърне гордо на погледите им, но сълзи замъглиха очите й. Този кошмар нямаше да свърши от само себе си. Тя трябваше да направи нещо.

Стана и освиркването се усили.

По лицето й се стичаха сълзи. Почти без да вижда, тя се обърна. Събори стола си и се запрепъва към изхода в дъното на ложата. Леля Хърм се изправи и продума.

— О, Боже, о, Боже.

Бинг скокна и отвори вратата. Мод излезе. Леля Хърм я следваше по петите. Бинг ги изпроводи. Зад гърба си Мод чу как свиркането стихва сред откъслечни смехове и после, за неин ужас, публиката почна да ръкопляска — поздравяваха се, че са се отървали от нея. Подигравателните аплодисменти я преследваха по коридора, надолу по стълбите и вън от сградата.

VI

Пътят от портата на парка до двореца Версай беше една миля. Днес край него бяха наредени стотици френски конници в сини униформи. Лятното слънце отблясваше от стоманените им каски. Държаха кавалерийски копия с червени и бели вимпели, които се поклащаха на топлия ветрец.

Джони Ремарк успя да издейства на Мод покана за подписването на мирния договор въпреки унизителната сцена в операта. Наложи й се обаче да пътува в каросерията на камион, където като овци за продан бяха наблъскани всички секретарки от британската делегация.

По някое време изглеждаше, че германците ще откажат да подпишат. Героят от войната фелдмаршал фон Хинденбург беше казал, че предпочита разгром с чест пред безчестен мир. Цялото немско правителство подаде оставка, за да не приеме договора. Така постъпи и водачът на немската делегация в Париж. Накрая парламентът гласува в полза на подписването на договора с изключение на прословутата клауза за вината. Съюзниците незабавно отговориха, че дори и това е неприемливо.

— Какво ще направят Съюзниците, ако Германия откаже? — обърна се Мод към Валтер. Сега те двамата дискретно живееха заедно в страноприемницата.

— Твърдят, че ще нахлуят в Германия.

Мод поклати глава.

— Нашите войници няма да се бият.

— Нито пък нашите — отвърна Валтер.

— Патова ситуация.

— Само че британският флот не е вдигнал блокадата и Германия още не може да се снабдява. Антантата просто ще чака, докато във всеки немски град избухнат бунтове, и после ще влезе, без да среща съпротива.

— Значи трябва да подпишете.

— Или подписваме, или умираме от глад — горчиво заключи Валтер.

Беше двадесет и осми юни, точно пет години след убийството на ерцхерцога в Сараево.

Камионът докара секретарките в двора и те слязоха възможно най-пристойно. Мод влезе в двореца и се качи по централното стълбище, оградено от още натруфени френски войници, този път от Републиканската гвардия, със сребристи каски с плюмажи от конска грива.

Накрая влезе в Огледалната зала. Това беше една от най-величествените зали в целия свят. Размерите й бяха колкото на три игрища за тенис. От едната страна седемнадесет огромни прозореца гледаха към градините. На срещуположната страна прозорците се отразяваха в седемнадесет огледала. А по-важното беше, че тъкмо тук през 1871 година, след Френско-пруската война, победилите германци бяха короновали своя император и бяха накарали Франция да отстъпи Елзас и Лотарингия. Днес германците щяха да бъдат подложени на унижение под същите сводести тавани. И несъмнено някои от тях щяха да мечтаят за бъдещо отмъщение. „Рано или късно унижението, на което си подложил някого, ще те застигне“, разсъждаваше Мод. Дали на днешната церемония това щеше да дойде на ума на някой от участниците? Навярно не.

Мод намери мястото си на облечените в червен плюш скамейки. Събитието се отразяваше от десетки репортери и фотографи и от снимачен екип с огромни кинокамери. Големите държавници влязоха по един, по двама и се разположиха край дългата маса. Клемансо беше отпуснат и непочтителен, Уилсън — сковано официален, Лойд Джордж приличаше на стар бантамски петел. Появи се Гас Дюър и заговори на ухото на Уилсън. После отиде при представителите на пресата и каза нещо на красива млада репортерка с едно око. Мод си спомни, че я е виждала. Можеше да прецени, че Гас е влюбен в нея.

В три някой призова за тишина и настана почтително мълчание. Клемансо каза нещо, отвори се една врата и двамата германски представители влязоха. Мод знаеше от Валтер, че никой в Берлин не е пожелал името му да стои под договора и накрая бяха пратили външния министър и министъра на пощите. Двамата мъже бяха бледи и засрамени.

Клемансо произнесе кратка реч, после кимна на германците. Двамата извадиха писалки от джобовете си и подписаха документа. След миг, по нечут сигнал, отвън прогърмяха оръдията и известиха света за подписването на мирния договор.

И останалите делегати дойдоха да подпишат, не само от великите сили, но и от всички държави по договора. Това трая дълго и зрителите почнаха да разговарят. Германците седяха сковано, докато най-сетне всичко свърши и ги съпроводиха навън.

На Мод й призля от отвращение. „Проповядвахме мир“, рече си тя, „а през цялото време сме кроили отмъщение.“ Тя напусна двореца. Отвън радостните зрители се тълпяха около Уилсън и Лойд Джордж. Мод заобиколи множеството, отиде в града и се отправи към хотела на германците.

Надяваше се Валтер да не е прекалено смазан — днес за него беше ужасен ден.

Завари го да си събира багажа.

— Довечера си отиваме у дома — рече той. — Цялата делегация.

— Толкова скоро! — възкликна Мод. Тя не се беше замисляла какво ще стане след подписването на договора. Събитието имаше такова огромно и драматично значение, че тя не беше способна до погледне отвъд него.

Валтер обаче беше премислил и имаше план.

— Ела с мен — просто каза той.

— Не мога да получа разрешение да замина за Германия.

— Чие разрешение ти е нужно? Извадих ти германски паспорт на името на Мод фон Улрих.

Мод се смая.

— Как успя? — попита тя, макар това да не беше най-важният въпрос в мислите й.

— Не беше трудно. Ти си съпруга на германски гражданин. Полага ти се паспорт. Използвах специалното си влияние, само за да ускоря процедурата до няколко часа.

Тя го гледаше втренчено. Това беше толкова внезапно.

— Ще дойдеш ли?

Видя в очите му ужасен страх. Той мислеше, че тя може да се откаже в последната минута. Идеше й да заплаче заради неговия страх да не я загуби. Беше така щастлива заради страстната му любов.

— Да. Ще дойда. Разбира се, че ще дойда.

Валтер не беше така убеден.

— Напълно сигурна ли си, че това искаш?

Тя кимна.

— Помниш ли Рут от Библията?

— Разбира се. Защо?

През последните седмици Мод чете няколко пъти Книгата Рут и сега повтори думите, които така я бяха развълнували.

— „Където идеш ти, там ще дойда и аз, и дето живееш ти, там ще живея и аз; твоят народ ще бъде мой народ, и твоят Бог — мой Бог; и дето умреш ти…“ — Мод замълча, защото гърлото й се сви. После с мъка преглътна и довърши. — „И дето умреш ти, там и аз ще умра и ще бъда погребана.“

Валтер се усмихваше, но в очите му имаше сълзи.

— Благодаря ти.

— Обичам те — каза Мод. — Кога тръгва влакът?

I

Гас и Роза се завърнаха във Вашингтон едновременно с президента. Уредиха през август и двамата да вземат отпуск и да се приберат в Бъфало. В деня след пристигането им, Гас представи Роза на родителите си.

Беше нервен. Отчаяно искаше майка му да хареса Роза. Но мама имаше прекалено високо мнение относно привлекателността на своя син за жените. Намираше недостатъци на всички момичета, които той изобщо споменеше някога. Нито една не беше достатъчно добра, особено като положение в обществото. Ако Гас поискаше да се ожени за дъщерята на английския крал, мама сигурно щеше да попита: „Нима не можеш да си намериш хубаво американско момиче от добро семейство?“

— Първото нещо, което ще забележиш в нея, майко, е, че е много хубава — рече Гас на закуска. — После ще видиш, че има само едно око. След няколко минути ще установиш, че е много умна. А когато я опознаеш добре, ще разбереш, че тя е най-прекрасната млада жена в целия свят.

— Сигурна съм, че ще бъде така — отговори майка му с привичната си смайваща неискреност. — Кои са нейните родители?

Роза дойде следобед, докато майката на Гас подремваше, а баща му още беше в града. Гас я разведе из къщата и градините.

— Нали знаеш, че моят произход е по-скромен? — попита тя притеснено.

— Съвсем скоро ще свикнеш — отговори Гас. — Пък и двамата с теб няма да живеем сред такъв разкош. Но можем да си купим елегантна малка къща във Вашингтон.

Поиграха тенис. Мачът беше неравнопоставен — Гас със своите дълги крайници беше прекалено добър за нея, а и тя погрешно преценяваше разстоянието. Но Роза отговаряше решително, бореше се за всяка топка и спечели няколко гейма. А в бялата рокля за тенис с дължина до средата на прасеца, както беше модата, тя беше толкова привлекателна, че на Гас му се налагаше доста да се постарае, за да се съсредоточи върху ударите.

Прибраха се за чай, блеснали от пот.

— Събери всичката си търпимост и добронамереност — рече Гас пред вратата на салона. — Майка може да се държи ужасно снобски.

Но майка се държа възможно най-добре. Целуна Роза и каза:

— В какво прекрасно здраве изглеждате и двамата, поруменели от играта. Госпожице Хелман, много се радвам да се запознаем и се надявам, че ще станем приятелки.

— Много сте мила — отвърна Роза. — За мен ще е привилегия да бъда Ваша приятелка.

Майка остана доволна от комплимента. Знаеше, че е важна дама в обществото в Бъфало и смяташе, че е уместно младите жени да се отнасят почтително към нея. Роза в миг беше разбрала това. „Умно момиче“, рече си Гас. „И щедро при това, като се има предвид, че в сърцето си ненавижда всяка власт.“

— Познавам Вашия брат, Фриц Хелман — каза майка. Фриц свиреше на цигулка в симфоничния оркестър в града. Майка беше в управата на оркестъра. — Талантът му е чудесен.

— Благодаря. Ние много се гордеем с него.

Майка подхвана лек разговор, а Роза я остави да води. Гас не можеше да не си спомни как по-рано беше довел друго момиче, за което искаше да се ожени — Олга Вялова. Тогава майка му се държа другояче: беше любезна и гостоприемна, но Гас знаеше, че не е искрена. А днес явно беше.

Предния ден беше я разпитал за семейство Вялови. Лев Пешков бил пратен в Сибир като преводач към армията. Олга не посещавала много светски събития и явно била отдадена на отглеждането на детето. Йосиф призовавал бащата на Гас, сенатора, за по-голяма военна помощ за Белите.

— Явно е на мнение, че болшевиките ще се отразят зле на делата на фамилията Вялови в Петроград — каза майка.

— Това е най-хубавото нещо, което съм чувал за болшевиките — отбеляза Гас.

След чая отидоха да се преоблекат. Гас се вълнуваше от мисълта как Роза се къпе в съседната стая. Никога не я беше виждал гола. Двамата бяха прекарали доста страстни часове в нейната хотелска стая в Париж, но не се бяха любили.

— Не ми е приятно да се държа старомодно — извини се тогава Роза, — но по някаква причина чувствам, че трябва да изчакаме.

Всъщност тя не беше голяма анархистка.

Родителите й щяха да дойдат на вечеря. Гас облече смокинг и слезе. Приготви едно уиски за баща си, но той самият не пи. Смяташе, че ще му е нужно да е с бистър ум.

Роза слезе, смайващо красива в черната си рокля. Родителите й се появиха точно в шест. Норман Хелман носеше фрак и бяла папийонка, не твърде подходящо за семейна вечеря, но навярно нямаше смокинг. Беше дребен мъж с очарователна усмивка. Гас веднага забеляза, че Роза прилича на него. Господин Хелман изпи доста набързо две мартинита, единственият признак, че може би е напрегнат, но след това отказа повече питиета. Майката на Роза, Хилда, беше стройна хубавица с прекрасни ръце с дълги пръсти. Трудно беше човек да си я представи като прислужница. Бащата на Гас начаса я хареса.

Когато седнаха да се хранят, доктор Хелман попита:

— Какви се плановете ти за кариерата, Гас?

Той имаше правото да зададе този въпрос като баща на жената, която Гас обича. Гас обаче не разполагаше с отговор.

— Ще работя за президента дотогава, докато той се нуждае от мен.

— Точно сега той има тежка задача.

— Вярно. Сенатът създава неприятности при одобряването на Версайския мирен договор. — Гас се постара да не прозвучи твърде огорчено. — След всичко, което Уилсън направи, за да убеди европейците да създадат Обществото на народите, на мен ми е трудно да повярвам, че американците се отвръщат от цялата идея.

— Сенаторът Лодж е силен противник.

А според Гас сенаторът Лодж беше егоцентричен кучи син.

— Президентът реши да не взема Лодж в Париж и сега той си отмъщава.

Бащата на Гас, който беше стар приятел и на президента, и на сенатора, рече:

— Удроу направи така, че Обществото на народите да е част от мирния договор, с мисълта, че ние няма да отхвърлим договора и така ще ни се наложи да приемем и Обществото. — После сви рамене. — Лодж му каза да върви по дяволите.

Доктор Хелман отговори:

— За да съм справедлив към Лодж, ще кажа, че според мен американският народ има основание да се притеснява от член десети. Ако се присъединим към една лига, която гарантира, че ще пази членовете си от агресия, ние ще ангажираме американската армия в неизвестни бъдещи войни.

— Ако Обществото на народите е силно, никой няма да дръзне да го предизвика — начаса отвърна Гас.

— Не споделям твоята увереност.

Гас не искаше да спори с бащата на Роза, но беше страстно ангажиран с Обществото на народите.

— Не казвам, че никога няма да има друга война — помирително рече той. — Но мисля, че войните ще са по-малко и по-кратки, а агресорите ще печелят по-малко придобивки.

— А аз мисля, че може и да си прав. Но много гласоподаватели казват: „Светът не ме интересува — интересува ме само Америка. Има ли опасност ние да се превърнем в световен полицай?“. Това е разумен въпрос.

Гас с труд прикриваше гнева си. Обществото на народите беше най-голямата надежда за мир, предлагана някога на човешкия род, а съществуваше опасност то да се роди мъртво заради подобни тесногръди дребнавости.

— Съветът на Обществото — рече той — трябва да взема единодушни решения, следователно Съединените щати никога няма да се озоват въвлечени във война против своята воля.

— Все пак, няма смисъл от Обществото, ако то не е готово да воюва.

Такива бяха противниците на Обществото — първо се оплакваха, че то ще воюва, след това се оплакваха, че няма да воюва.

— Тези проблеми са незначителни в сравнение със смъртта на милиони хора! — възрази Гас.

Доктор Хелман сви рамене. Беше прекалено любезен, та да влиза в спорове с такъв пламенен опонент.

— Във всеки случай, знам, че международният договор изисква одобрението на две трети от сената.

— А точно сега нямаме и половината гласове — мрачно отговори Гас.

Роза, която отразяваше този проблем, каза:

— Аз броя четиридесет гласа за, включително и Вашия, сенатор Дюър. Четиридесет и трима се въздържат, осем са непоклатимо против и петима не са решили.

— И какво ще прави президентът? — обърна се сенатор Дюър към сина си.

— Ще се обърне към народа през главите на политиците. Планира едно пътуване от десет хиляди мили из цялата страна. За четири седмици ще изнесе над петдесет речи.

— Този график е същинско наказание. Президентът е на шестдесет и две години и има високо кръвно налягане.

Имаше нещо пакостливо у доктор Хелман. Всичко, което казваше, беше предизвикателно. Очевидно имаше нужда да провери колко струва кандидатът за ръката на дъщеря му. Гас отговори:

— Но в края на обиколката президентът ще е обяснил на американския народ, че светът се нуждае от Обществото на народите, за да е сигурно, че повече няма да водим война като тази, която току-що завърши.

— Моля се да си прав.

— Ако трябва сложните политически въпроси да се обясняват на обикновените хора, няма по-добър от Уилсън.

С десерта сервираха шампанско.

— Преди да започнем, бих искал да кажа нещо — рече Гас. Родителите му се учудиха, понеже той никога не произнасяше речи. — Доктор Хелман, госпожо Хелман, вие знаете, че обичам дъщеря ви, която е най-прекрасното момиче на света. Старомодно е, но бих искал да помоля за вашето разрешение — тук Гас извади от джоба си кожена кутийка — за вашето разрешение да й предложа този годежен пръстен.

Той отвори кутийката. Вътре имаше златен пръстен с еднокаратов диамант. Не беше пищен, но диамантът беше в най-желания чисто бял цвят, обработен в овална форма, и изглеждаше приказно.

Роза пое шумно дъх.

Доктор Хелман и съпругата му се спогледаха и се усмихнаха.

— Имаш нашето разрешение.

Гас заобиколи масата и коленичи край стола на Роза.

— Скъпа Роза, ще се омъжиш ли за мен? — попита той.

— О, да, обични ми Гас. Още утре, ако поискаш.

Гас извади пръстена и го сложи на пръста й.

— Благодаря ти — рече той.

Майка му заплака.

II

Гас беше в президентския влак, който потегли от Юниън стейшън във Вашингтон в седем вечерта в сряда, трети септември. Уилсън беше облечен в син блейзър и бели панталони и носеше сламена шапка. Съпругата му Едит пътуваше с него, а също и личният му лекар Кари Травърс Грейсън. Във влака бяха и двадесет и двама вестникарски репортери, в това число и Роза Хелмън.

Гас беше уверен, че Уилсън ще спечели тази битка. Пряката връзка с избирателите винаги го радваше. Пък и той спечели войната, нали?

През нощта влакът стигна до Кълъмбъс, в щата Охайо, където президентът произнесе първата реч от обиколката. От Кълъмбъс продължи — с кратки спирания — към Индианаполис, където вечерта говори пред двадесет хиляди души.

Ала в края на първия ден Гас почна да се обезсърчава. Уилсън говори слабо. Гласът му беше сипкав. Използваше бележки — а той винаги се представяше по-добре без бележки — и когато навлезе в подробностите на мирния договор, който така занимаваше всички в Париж, Уилсън взе да говори несвързано и загуби вниманието на публиката. Гас знаеше, че президентът страда от тежко главоболие, толкова тежко, че понякога зрението му се замъгляваше.

Гас направо се поболяваше от тревога. Не само защото неговият приятел и наставник беше болен. Заложено беше нещо по-голямо. Бъдещето на Америка и на света зависеше от следващите няколко седмици. Само личната отдаденост на Уилсън можеше да спаси Обществото на народите от неговите противници с ограничени умове.

След вечеря Гас отиде в спалното купе на Роза. Тя беше единствената дама сред репортерите и разполагаше със свое купе. Беше почти толкова запалена по Обществото, колкото Гас, но сега рече:

— Трудно е да намери човек какво положително да каже за днешния ден.

Полежаха на леглото й, целуваха се и се галеха, после си пожелаха лека нощ и се разделиха. Сватбата им беше насрочена за октомври, след президентската обиколка. Гас би желал това да стане по-скоро, но родителите искаха време за подготовка. Пък и майката на Гас беше промърморила мрачно нещо относно това, че е непристойно да се бърза, затова той се предаде.

Уилсън се стараеше да подобри речта си и тракаше по старата пишеща машина Ъндъруд, докато безкрайните равнини на Средния Запад се изнизваха край прозорците на влака. През следващите няколко дни се представи по-добре. Гас му предложи да опита да представи мирния договор като важен за всеки град. Така в Сейнт Луис Уилсън каза на деловите хора, че договорът е необходим за оживяването на световната търговия. В Омаха обясни, че без договора светът ще прилича на община с неуредени поземлени права, където всеки стопанин седи на оградата с пушка в ръка. Вместо да дава дълги обяснения, Уилсън печелеше с изразяване на основните положения на договора с прости изречения.

Освен това Гас предложи на президента да се обърне към чувствата на хората. „Не става дума само за политиката“, рече той, „а за чувствата, които те изпитват към своята родина.“ В Кълъмбъс Уилсън говори за момчетата в униформа. В Сиукс Фолс каза, че иска да възмезди загубата на майките, чиито синове са загинали на бойното поле. Президентът рядко изпадаше до цинизъм, но в Канзас сити, града на жлъчния сенатор Рийд, той сравни своите опоненти с болшевиките. И отново, и отново повтаряше посланието, че ако Обществото на народите се провали, ще има нова война.

Гас се грижеше за добрите отношение с журналистите, отразяващи обиколката, и с местните в градовете, където влакът спираше. Когато Уилсън говореше без бележки, стенографът му веднага подготвяше транскрипция на речта и Гас я раздаваше. Освен това убеди президента от време на време да идва във вагона, където се помещаваше клубът на журналистите, и да си поприказва неофициално с тях.

Това вършеше работа. Публиката откликваше все по-добре. Отразяването на обиколката в печата си оставаше смесено, но посланието на Уилсън се повтаряше непрестанно дори и във вестниците, които бяха против него. А от Вашингтон идеха доклади, че опозицията отслабва.

Гас обаче виждаше колко скъпо струва на президента тази кампания. Уилсън спеше зле. Главоболието му стана почти непрестанно. Не можеше да смила нормална храна и доктор Грейсън го хранеше с течности. Имаше възпаление на гърлото, което се разви в нещо като астма, и Уилсън почна да диша трудно. Мъчеше се да спи седнал.

Всичко това се пазеше в тайна от пресата, даже и от Роза. Уилсън продължаваше да изнася речи, въпреки че гласът му беше слаб. В Солт Лейк сити хилядното множество го приветства, ала той изглеждаше изцеден и току си стискаше ръцете. Този странен жест напомняше на Гас за умиращ човек.

И тогава, на двадесет и пети септември през нощта, настана суматоха. Гас чу как Едит вика доктор Грейсън. Облече халат и отиде във вагона на президента.

Видяното го уплаши и натъжи. Уилсън изглеждаше ужасно. Едва дишаше. Имаше и тик на лицето. Дори и в това състояние искаше да продължи, обаче Грейсън беше непреклонен остатъкът от обиколката да се отмени и накрая Уилсън се предаде.

На следващата сутрин Гас с натежало сърце съобщи на журналистите, че президентът е преживял тежък нервен срив. Линиите на железницата бяха освободени, за да се ускори дългото хиляда и седемстотин мили пътуване до Вашингтон. Всички ангажименти на президента за следващите две седмици бяха отменени. Между тях имаше и една среща със сенаторите, които поддържаха мирния договор, и на нея трябваше да се планира борбата за ратифицирането му.

Същата вечер Гас и Роза седяха в нейното купе и безутешно гледаха през прозореца. На всяка гара се събираха хора да гледат преминаването на президента. Слънцето залезе, но тълпите стояха и се взираха в сумрака. Гас си спомни за влака от Брест до Париж и за притихналото множество, което чакаше край линията посред нощ. Това се случи преди по-малко от година, ала надеждите на тези хора вече бяха измамени.

— Направихме всичко по силите си — рече Гас. — Но се провалихме.

— Сигурен ли си?

— Докато президентът водеше кампанията си, имаше вероятност сенатът да ратифицира договора. Сега, когато той е болен, шансът това да стане е нулев.

— Съжалявам — рече Роза и го хвана за ръка. — За теб, за мен, за целия свят. — Помълча малко и после попита — Какво ще правиш?

— Ще ми се да постъпя в една вашингтонска правна кантора, която специализира в международното право. Все пак имам опит, който е от някакво значение.

— Мисля, че биха се редили на опашка да ти предлагат работа. И може би някой бъдещ президент ще има нужда от твоята помощ.

Гас се усмихна. Понякога Роза имаше нереалистично високо мнение за него.

— А ти?

— Обичам работата си. Надявам се да продължа да отразявам Белия дом.

— А искаш ли да имаме деца?

— Да!

— И аз. — Гас умислено се взря през прозореца. — Само се надявам Уилсън да не е прав за тях?

— За нашите деца ли? — Роза долови мрачната нотка в думите му и боязливо попита — Какво искаш да кажеш?

— Уилсън казва, че ще им се наложи да водят нова световна война.

— Боже опази — страстно рече Роза.

Навън падна нощ.

I

Дейзи седеше на масата в трапезарията в дома на семейство Вялови в Бъфало. Беше облечена в розова рокличка. Около вратлето й беше вързана прекалено голяма ленена салфетка. Дейзи беше почти на четири годинки и Лев я обожаваше.

— Ще направя най-големия сандвич на света — каза той и Дейзи се разсмя. Наряза две препечени филийки на квадратчета от по половин инч, внимателно ги намаза с масло, сложи отгоре от бърканите яйца, които Дейзи не искаше да яде, и ги притисна по две.

— Трябва му едно зрънце сол — продължи Лев. Сипа сол от солницата в чинията си, деликатно взе едно зрънце на върха на пръста си и го положи върху сандвича. — Сега мога да го изям!

— Искам го — обади се Дейзи.

— Нима? Не е ли това сандвич за татковци?

— Не! — възрази тя през смях. — Това е сандвич за момиченца!

— О, добре тогава — отвърна Лев и пусна сандвича в устата й. — Но не искаш друг, нали?

— Искам.

— Та този беше толкова голям.

— Не, не беше!

— Добре. Разбирам, че ще трябва да направя още един.

Лев процъфтяваше. Положението му беше дори по-добро, отколкото го беше описал на Григорий десет месеца по-рано, докато седяха във влака на Троцки. Живееше в големи удобства в къщата на тъста си. Управляваше три от нощните клубове на Вялов, за което получаваше добра заплата и подкупи от доставчиците. Беше настанил Марга в хубав апартамент и повечето дни се виждаше с нея. Седмица след връщането му тя беше забременяла и току-що беше родила момченце, което нарекоха Грегъри. Лев успя да запази всичко в тайна.

Олга влезе в трапезарията, целуна Дейзи и седна. Лев обичаше детето, ала към Олга не изпитваше никакви чувства. Марга беше по-привлекателна и по-забавна. Пък и, както установи, когато тя беше в напреднала бременност, имаше още много момичета.

— Добро утро, мамо! — весело рече Лев.

Дейзи повтори думите му.

— Тате храни ли те? — попита Олга.

Напоследък разговаряха по този начин, главно чрез детето. След като Лев се върна от войната, няколко пъти се любиха, но скоро се върнаха към обичайното си безразличие и отново спяха в отделни стаи, а на родителите на Олга обясниха, че Дейзи се буди нощем. Всъщност детето рядко го правеше. Олга изглеждаше разочарована, ала Лев не го беше грижа.

Влезе Йосиф.

— Ето го дядо! — каза Лев.

— Добрутро — троснато отвърна Йосиф.

— Дядо иска сандвич — предположи Дейзи.

— Не — възрази Лев. — Прекалено големи са за него.

На Дейзи й беше приятно, когато Лев казваше явно погрешни неща.

— Не, не са прекалено големи. Прекалено малки са!

Йосиф седна. Когато се върна от войната, Лев установи, че той много се е променил. Йосиф беше надебелял и раираният костюм му беше тесен. Задъхваше се, дори когато слизаше по стълбите. Мускулите му се бяха превърнали в тлъстини, черната коса беше посивяла, а руменото му лице беше придобило нездрава червенина.

От кухнята дойде Полина с кафеник и наля чаша на Йосиф. Той отвори Бъфало Адвъртайзър.

— Как върви бизнесът? — попита Лев. Това не беше безсмислен въпрос. Законът Волстед влезе в сила в полунощ на шестнадесети януари. Според него се обявяваха за незаконни производството, превозът и продажбата на упойващи питиета. Империята на Вялов се състоеше от барове, хотели и продажба на алкохол. Забраната на алкохола беше змията в рая на Лев.

— Умираме — отговори Йосиф с нетипична откровеност. — За една седмица затворих пет бара, а лошото тепърва предстои.

Лев кимна.

— В клубовете продавам безалкохолна бира, но никой не я ще. — Законът позволяваше бира с по-малко от един процент алкохолно съдържание. — Трябва да изпиеш цял галон, за да те хване.

— Можем да продаваме малко незаконна пиячка под тезгяха, но не можем да вземем достатъчно. Пък и бездруго хората ги е страх да купуват.

Олга беше потресена. Тя не знаеше много за бизнеса.

— Тате, какво ще правиш?

— Не знам — отговори Йосиф.

И това беше ново. По-рано Йосиф би предвидил подобна криза и би планирал какво да прави. Ала от приемането на закона бяха минали три месеца, а през това време Йосиф не беше направил нищо да се подготви за промененото положение. Лев очакваше да извади заек от шапката си. Сега обаче с изумление разбираше, че това няма да стане.

Това беше притеснително. Лев имаше съпруга, любовница и две деца и всички те се издържаха с печалбата от бизнеса на Вялов. Щом предстоеше империята да рухне, необходимо беше Лев да направи някои планове.

Полина повика Олга на телефона и тя отиде във фоайето. Лев я чуваше как говори.

— Здравей, Руби — рече тя. — Рано си станала. — Последва кратко мълчание. — Какво? Не го вярвам. — Този път мълчанието беше по-дълго и накрая Олга заплака.

Йосиф вдигна поглед от вестника и попита:

— Какво, по дяволите…

Олга с трясък окачи слушалката и се върна в трапезарията. С насълзени очи тя размаха пръст към Лев.

— Копеле такова.

— Какво съм направил? — рече той, макар да се опасяваше, че знае.

— Ти… ти… Копеле проклето.

Дейзи се разрева.

— Олга, милинка, какво става? — попита Йосиф.

— Тя е родила! — отговори Олга.

— Мама му стара — промърмори Лев.

— Кой е родил? — поиска да разбере Йосиф.

— Пачаврата на Лев. Онази, която видяхме в парка. Марга.

Йосиф пламна.

— Певицата от_ Монте Карло_? И тя е родила дете от Лев?

Олга кимна и захлипа.

— Кучи сине — подхвана Йосиф.

— Нека всички опитаме да се успокоим — предложи Лев.

Йосиф се изправи.

— За Бога, мислех си, че съм ти дал урок.

Лев избута стола си назад и се изправи. Отдалечи се от Йосиф, протегнал отбранително ръце.

— Успокой се, Йосиф, просто се успокой.

— Не смей да ми казваш да се успокоя — отвърна Вялов. С изненадваща пъргавина той пристъпи напред и замахна с месестия си юмрук. Лев не беше достатъчно бърз и ударът се стовари високо върху скулата му. Адски го заболя и той залитна назад.

Олга грабна разплаканото дете и отстъпи към вратата.

— Престанете! — извика тя.

Йосиф замахна с лявата ръка.

Лев отдавна не беше участвал в бой, но беше израснал в петербургските бедняшки квартали и рефлексите му още действаха. Блокира удара на Йосиф, приближи се към него и почна да го удря в корема с две ръце. Йосиф издиша със свистене. После Лев почна да го налага в лицето с къси удари в носа, устата и очите.

Йосиф беше як мъж, побойник, обаче хората се бояха прекалено много от него и не му отвръщаха. Така че той отдавна не се беше защитавал. Олюля се и вдигна ръце в безуспешен опит да се предпази от ударите на Лев.

Уличните инстинкти на Лев не му даваха да спре, докато противникът му стои на краката си, и той продължи да бие Йосиф по лицето и по тялото, докато старият не се прекатури през един стол и не падна на килима.

Лена, майката на Олга, се втурна в трапезарията, изпищя и коленичи до мъжа си. Полина и готвачката уплашени застанаха на кухненския праг. Лицето на Йосиф беше наранено и кървеше, но той се надигна на лакът и избута Лена. Помъчи се да стане, ала извика и падна отново.

Кожата му посивя и той спря да диша.

— Иисусе Христе — продума Лев.

— Йосифе, Йосифе, отвори очи! — заизвива Лена.

Лев попипа гърдите му. Сърцето не биеше. Хвана китката му, но и там не долови пулс.

„Сега вече съм в беда“, рече си той.

Изправи се и нареди:

— Полина, повикай линейка.

Бавачката излезе и грабна телефона.

Лев се взираше в тялото. Налагаше му се бързо да вземе важно решение. Да остане тук, да твърди, че е невинен, да се престори на опечален и да опита да се измъкне? Не. Шансовете му бяха прекалено малки.

Трябваше да замине.

Изтича горе и съблече ризата си. Беше се върнал от войната с много злато, натрупано от продажбата на уиски на казаците. Обърна го в малко над пет хиляди долара, натъпка банкнотите в колан за носене на пари и го залепи отдолу на едно чекмедже. Сега препаса колана и отново облече ризата и сакото си.

Отгоре облече палто. Върху гардероба му, в една стара платнена торба, лежеше неговият офицерски полуавтоматичен Колт, калибър 45, модел от 1911 година. Натика го в джоба на палтото. Метна в торбата кутия с патрони и някакво бельо и слезе.

В трапезарията, Лена беше подложила възглавница под главата на Йосиф, но той изглеждаше съвършено мъртъв. Олга говореше по телефона.

— Побързайте, моля ви, мисля, че той ще умре!

„Закъсняла си, милинка“, помисли Лев.

— Линейката ще се забави — рече той. — Отивам да доведа доктор Шуорц.

Никой не го попита защо носи торба.

Влезе в гаража и запали Пакарда на Йосиф. Излезе от имота и тръгна на север.

Нямаше да доведе доктор Шуорц.

Отправи се към Канада.

II

Лев шофираше бързо. Когато северните предградия на Бъфало останаха зад него, той се помъчи да прецени с колко време разполага. Екипът от линейката несъмнено щеше да се обади на полицията. Щом полицаите пристигнеха, щяха да установят, че Йосиф Вялов е умрял при юмручен бой. Олга нямаше да се поколебае да им съобщи кой е повалил баща й — и да не беше мразила Лев досега, вече щеше да го ненавижда. И от този момент щеше да започне издирването на Лев за убийство.

Обикновено в гаража на Вялов имаше три коли: неговият Пакард, Форд модел Т на Лев и един син Хъдсън, ползван от биячите на Йосиф. На ченгетата нямаше да им отнеме много време да заключат, че Лев е заминал с колата на Вялов. Той изчисли, че до един час ще почнат да я търсят.

Няколко пъти беше пътувал с Марга до Канада. До Торонто имаше само сто мили, три часа път с бърза кола. Двамата обичаха да се регистрират в някой хотел като господин и госпожа Питърс и да се разхождат нагиздени из града, без да се тревожат, че може да ги види някой, който ще каже на Йосиф Вялов. Лев нямаше американски паспорт, но знаеше няколко места, където няма гранични постове.

По пладне пристигна в Торонто и отседна в един тих хотел.

В кафенето си поръча сандвич и поседя малко да обмисли в какво положение се намира. Издирваха го за убийство. Нямаше дом и не можеше да посети нито едно от двете си семейства, без да рискува да го арестуват. Може би никога повече нямаше да види децата си. Разполагаше с пет хиляди долара в колана и с крадена кола.

Отново си спомни как се беше хвалил на брат си преди десет месеца. Какво би си помислил сега Григорий?

Изяде сандвича и тръгна безцелно из центъра на града. Чувстваше се потиснат. Влезе в един магазин за алкохол и купи бутилка водка, която да отнесе в хотелската си стая. Може би тази вечер просто щеше да се напие. Забеляза, че ръженото уиски е по четири долара бутилката. В Бъфало струваше десет, ако изобщо намериш; в Ню Йорк вървеше по петнадесет или двадесет долара. Знаеше това, понеже се беше мъчил да купува незаконен алкохол за нощните клубове.

Върна се в хотела и си взе лед. Стаята му беше прашна, с овехтели мебели и изглед към задните дворове оттатък редица евтини магазини. Докато навън падаше ранната северна нощ, Лев се почувства по-зле от когато и да било. Замисли се дали да не излезе да си доведе някое момиче, но някак нямаше сърце и за това. Дали щеше да бяга от всяко място, където живееше? Избяга от Петроград заради убития полицай, напусна Абъроуен буквално една стъпка преди хората, които беше измамил на карти, да го заловят, сега беше беглец от Бъфало.

Трябваше да направи нещо за Пакарда. Полицията в Бъфало можеше да прати в Торонто описание по телеграфа. Трябваше или да смени номерата, или да смени колата. Просто не можеше да събере сили.

Олга навярно се радваше, че се е отървала от него. Наследството щеше да остане изцяло за нея. Ала стойността на империята на Вялов намаляваше с всеки изминал ден.

Питаше се дали може да вземе Марга и малкия Грегъри в Канада. Дали изобщо Марга би пожелала да дойде? Америка беше нейната мечта, както беше и на Лев. Певиците по нощните клубове не мечтаеха за Канада. Би последвала Лев в Ню Йорк или Калифорния, но не и в Торонто.

Децата щяха да му липсват. Той се просълзи при мисълта, че Дейзи ще порасне без него. Още нямаше четири години — може би изобщо щеше да го забрави. В най-добрия случай щеше да й остане смътен спомен. Нямаше да помни най-големия сандвич в света.

След третата чаша му дойде наум, че е окаяна жертва на несправедливост. Той нямаше намерение да убива тъста си. Йосиф удари пръв. И без това не Лев го уби — той умря от някакъв пристъп или сърдечен удар. Всъщност това беше само лош късмет. Но никой нямаше да повярва. Олга беше единствената свидетелка, а тя щеше да иска отмъщение.

Лев си сипа още водка и легна. „Всички да вървят по дяволите“, рече си той.

Докато се унасяше в неспокоен пиянски сън, си спомни бутилките на витрината: там пишеше „Канадиън клъб, 4 долара“. Знаеше, че това е нещо важно, но в момента не можеше да го схване.

Щом се събуди на следващата сутрин, устата му бе пресъхнала и имаше главоболие, но знаеше, че „Канадиън клъб“ по четири долара бутилката може да бъде спасението му.

Изплакна чашата си за уиски и изпи разтопения лед на дъното на кофичката. При третата чаша имаше план.

Портокалов сок, кафе и аспирин и се чувстваше по-добре. Замисли се за опасностите. Никога обаче не беше допускал рисковете да го плашат. „Ако правех така“, рече си той, „щях да бъда брат си.“

Пред плана му имаше само една голяма трудност. Той зависеше от помирението с Олга.

Отиде с колата до един непретенциозен квартал и влезе в евтина закусвалня, където предлагаха закуски на работниците. Седна на масата до неколцина души с вид на бояджии и каза:

— Налага ми се да заменя колата си за камион. Познавате ли някой, който да се интересува?

Един от мъжете го попита:

— Законно ли е?

Лев пусна очарователната си усмивка:

— Хайде стига, приятел. Ако беше законно, щях ли да я продавам тук?

Не намери купувачи тук и на следващите няколко места, където опита, но най-накрая приключи в някакъв сервиз за автомобили, държан от баща и син. Размени Пакарда за двутонен фургон за разнасяне на стоки Мак Джуниър с две резервни колела — сделката стана без плащане и документи. Знаеше, че го ограбват, но и собственикът на сервиза знаеше, че той е отчаян.

По-късно следобеда отиде до един търговец на алкохол на едро, чийто адрес намери в указателя на града.

— Искам сто кашончета „Канадиън клъб“ — каза той. — По колко вървят при Вас?

— За това количество тридесет и шест долара кашончето.

— Става — Лев извади парите си. — Отварям бар извън града и…

— Не се налага да ми обясняваш, братче — заяви търговецът и посочи през прозореца. На съседното празно място строителните работници подготвяха терена. — Новият ми склад, пет пъти по-голям от този. Хвала на Бога за сухия закон.

Лев разбра, че тази блестяща идея не е хрумнала първо на него.

Плати на човека и натовариха уискито във фургона Мак.

На другия ден Лев се върна в Бъфало.

III

Лев паркира пълния с уиски камион на улицата край дома на Вялови. Зимният следобед вече гаснеше. В алеята нямаше коли. Той почака малко, напрегнат и готов да избяга, но не забеляза никакво движение.

С изопнати нерви излезе от возилото, отиде до входната врата и си отвори със своя ключ.

Мястото бе притихнало. От горния етаж дочуваше гласа на Дейзи и шепота на Полина. Нямаше други звуци.

Стъпваше леко по дебелия килим, прекоси антрето и надникна в приемната. Всички столове бяха преместени покрай стените на стаята. В центъра имаше драпирана с черна коприна подставка, а на нея — полиран махагонов ковчег с лъскави месингови дръжки. Вътре се намираше тялото на Йосиф Вялов. Смъртта беше омекотила свадливите му черти и той изглеждаше безобиден.

Олга седеше край трупа. Беше облечена в черна рокля. Обърната беше с гръб към вратата.

Лев пристъпи в стаята.

— Здравей, Олга — тихо рече той.

Тя зина да се развика, но Лев покри лицето й с ръка и я спря.

— Няма за какво да се тревожиш. Искам само да поговорим — каза той и бавно освободи хватката.

Олга не викна.

Лев се поуспокои. Преодолял беше първото препятствие.

— Ти уби баща ми! — ядно каза Олга. — За какво можем да говорим?

Той пое дълбоко дъх. Трябваше да се справи с това по най-точния начин. Чарът нямаше да е достатъчен. Нужен беше и ум.

— За бъдещето — каза той с нисък доверителен глас. — Твоето, моето и на малката Дейзи. Знам, че съм в беда. Но това се отнася и до теб.

Олга не искаше да го слуша.

— Аз не съм в никаква беда — рече тя и се извърна към тялото.

Лев си придърпа стол и седна близо до нея.

— Бизнесът, който ти наследи, е провален. Разпада се, почти нищо не струва.

— Баща ми беше много богат! — раздразнено отвърна тя.

— Притежаваше барове, хотели и продаваше алкохол. Всичко това е на загуба, при това законът за забрана на алкохола е в сила едва от две седмици. Той вече затвори пет бара. Скоро нищо няма да остане. — Лев помълча малко, после вкара в действие най-силния си довод. — Не можеш да мислиш само за себе си. Трябва да се замислиш как ще отгледаш Дейзи.

Олга изглеждаше потресена.

— Наистина ли бизнесът ще фалира?

— Чу какво ми каза баща ти на закуска онзи ден.

— Всъщност не помня.

— Е, не се доверявай на думата ми, моля. Провери. Питай Норман Найъл, счетоводителя. Питай всеки.

Тя го изгледа настоятелно и реши да приеме казаното сериозно.

— Защо дойде да ми го кажеш?

— Защото измислих как да спасим бизнеса.

— Как?

— Като внасяме алкохол от Канада.

— Това е незаконно.

— Да. Но е единствената ти надежда. Без пиене нямаш бизнес. Тя тръсна глава.

— Мога да се грижа за себе си.

— Сигурно. Можеш да продадеш тази къща за прилична сума, да вложиш печалбата и да се преместиш в малък апартамент заедно с майка си. Може би ще успееш да спасиш достатъчно от имота, та двете с Дейзи да оцелеете няколко години, макар че би трябвало да обмислиш да почнеш работа…

— Аз не мога да работя! Никога не съм се обучавала за нищо. Какво бих могла да правя?

— О, чуй ме, можеш да станеш продавачка в универсален магазин, можеш да работиш във фабрика…

Той не говореше сериозно и Олга го знаеше.

— Не говори глупости — тросна се тя.

— Тогава остава само една възможност — рече той и се пресегна да я докосне.

Тя се дръпна.

— Защо те е грижа какво ще стане с мен?

— Ти си ми жена.

Тя го изгледа особено.

Лев се постара да докара най-искреното си изражение.

— Знам, че се отнасях зле с теб, но някога ние се обичахме. Олга издаде презрителен гърлен звук.

— И имаме дъщеря, за която да се тревожим.

— Но ти ще идеш в затвора.

— Не и ако ти кажеш истината.

— Какво искаш да кажеш?

— Олга, ти видя какво стана. Баща ти ме нападна. Погледни лицето ми — тази синина на окото го доказва. Трябваше да отвърна. Сигурно сърцето му е било слабо. Може да е боледувал от известно време — това би обяснило защо не успя да се приготви за забраната на алкохола. Във всеки случай, той беше убит от усилието да ме нападне, а не от няколкото удара, които му нанесох при самозащита. Всичко, което трябва да направиш, е да кажеш истината на полицията.

— Аз вече им казах, че ти си го убил.

Лев се окуражи — бележеше напредък.

— Няма нищо — увери я той. — Ти си направила това изявление, поразена от мъката. Сега, когато си по-спокойна, си даваш сметка, че смъртта на баща ти беше един ужасен инцидент, предизвикан от разклатеното му здраве и от неговото гневно избухване.

— И те ще ми повярват ли?

— Съдебните заседатели биха ти повярвали. Но ако аз наема добър адвокат, дори няма да се стигне до съдебен процес. И как би могло, щом единствената свидетелка се кълне, че това не е убийство?

— Не знам — отговори Олга и смени темата. — Как ще се сдобиеш с алкохола?

— Лесно. Не се тревожи за това.

Тя се извърна в стола си, за да е лице в лице с него.

— Не ти вярвам. Казваш всичко това, само за да ме накараш да променя показанията си.

— Облечи си палтото и ще ти покажа нещо.

Моментът беше напрегнат. Тръгнеше ли, беше негова.

След малко Олга се изправи.

Лев затаи победоносната си усмивка.

Излязоха от стаята. На улицата, той отвори задните врати на фургона.

Олга дълго мълча. После попита:

— „Канадиън клъб“?

Лев забеляза, че тонът й е променен. Сега звучеше практично. Чувствата бяха избледнели.

— Сто кашона — уточни той. — Купих го по три долара бутилката. Тук мога да му взема по десет, че и повече, ако продаваме на чаша.

— Трябва да го обмисля.

Това беше добър знак. Олга беше готова да приеме, но не искаше да прибързва с нищо.

— Разбирам, обаче нямаме време. Аз съм обявен за издирване, при това имам камион, пълен с нелегално уиски, и твоето решение ми е нужно веднага. Съжалявам, че те притискам, но сама виждаш, че нямам избор.

Олга кимна умислено, но нищо не каза.

— Ако ми откажеш — продължи Лев, — ще продам пиячката, ще прибера печалбата и ще изчезна. Тогава ти оставаш сама. Ще ти пожелая късмет и ще се сбогуваме завинаги, без лоши чувства. Бих те разбрал.

— А ако кажа да?

— Отиваме веднага в полицията.

Последва дълго мълчание. Най-сетне Олга кимна.

— Добре тогава.

Лев се обърна, за да скрие лицето си. „Ти успя“, рече си той. „Седеше с нея в една стая с трупа на баща й и успя да си я върнеш. Куче такова.“

IV

— Трябва да си сложа шапката — рече Олга. — А на тебе ти трябва чиста риза. Нали искаме да създадем благоприятно впечатление.

Добре. Значи наистина беше на негова страна.

Върнаха се в къщата и се приготвиха. Докато чакаше Олга, Лев позвъни в Бъфало Адвъртайзър и поиска да говори с редактора Питър Хойл. Секретарката попита по каква работа го търси.

— Предайте му, че аз съм онзи, когото издирват за убийството на Вялов.

След миг се чу лаещ глас.

— Хойл на телефона. Кой се обажда?

— Лев Пешков, зетят на Вялов.

— Къде сте?

Лев не отговори.

— Ако можете до половин час да пратите репортер на стълбите пред полицейския участък, ще направя изявление за вас.

— Там сме.

— Господин Хойл?

— Да?

— Пратете и фотограф — рече Лев и затвори.

Олга се настани до него в откритата предница на камиона и той подкара бързо към склада на Вялов на брега. Покрай стените бяха наредени кашони крадени цигари. В един от кабинетите отзад намериха счетоводителя на Вялов, Норман Найъл, и обичайната група разбойници. Лев знаеше, че Норман е нечестен, но прецизен. Седеше на стола на Вялов, зад неговото писалище.

Всички се удивиха при вида на Лев и Олга.

— Олга наследи бизнеса — рече Лев. — Отсега аз ще ръководя нещата.

Норман не помръдна от стола.

— Ще видим, ще видим.

Лев го изгледа свирепо и нищо не каза.

Норман отново заговори, този път не така наперено.

— Завещанието трябва да се легализира и прочие.

Лев поклати глава.

— Ако чакаме формалностите, няма да остане нищо. — Той посочи единия бияч. — Иля, върви в двора, погледни в камиона, върни се и кажи на Норман какво си видял.

Иля излезе. Лев обиколи писалището и застана до Норман. Двамата мълчаливо изчакаха Иля да се върне.

— Сто кашона „Канадиън клъб“. — Той сложи едно бутилка на масата. — Може да опитаме, да разберем истинско ли е.

— Ще въртя бизнеса с пиене, внесено от Канада. Забраната на алкохола е най-голямата възможност за печалба досега. Хората ще плащат каквото и да е за пиене. Ще натрупаме цяло състояние. Разкарай се от тоя стол, Норм.

— Не мисля така, момченце — отвърна Норман.

Лев измъкна пистолета си и удари Норман два пъти през лицето с дръжката. Норман изкрещя. Лев небрежно насочи пистолета към бандитите.

Чест правеше на Олга, че не се разпищя.

— Задник такъв — обърна се Лев към Норман. — Аз убих Йосиф Вялов. Да не мислиш, че ме е страх от някакъв си счетоводител?

Норман стана и се изниза, притиснал с ръка разкървавената си уста.

Лев заговори на останалите, все още с насочен към тях пистолет.

— Всеки, който не иска да работи за мен, може да си тръгне сега, без лоши чувства.

Никой не помръдна.

— Добре — рече Лев. — Понеже излъгах за лошите чувства. — Той посочи Иля. — Ти идваш с мен и с госпожа Пешкова. Можеш да караш. Останалите — разтоварвайте камиона.

Иля ги откара в града със синия Хъдсън.

Лев имаше подозрението, че може и да е сбъркал. Не трябваше да казва пред Олга „Аз убих Йосиф Вялов“. Тя все още можеше да промени намеренията си. Реши, че ако тя спомене думите му, ще й обясни, че е излъгал, само за да сплаши Норм. Олга обаче не повдигна въпроса.

Пред полицейския участък, до голям фотоапарат на триножник, стояха двама мъже с шлифери и шапки.

Лев и Олга слязоха от колата.

Лев заговори на репортера:

— Смъртта на Йосиф Вялов е трагедия за нас, неговото семейство, и за този град.

Репортерът стенографира думите му в бележника.

— Дойдох да дам на полицията своите показания за случая. Съпругата ми, Олга, единственият друг човек, който присъства на смъртта му, е тук, за да свидетелства, че аз съм невинен. Аутопсията ще докаже, че тъстът ми умря от сърдечен удар. Съпругата ми и аз планираме да разширим започнатия от Йосиф Вялов тук, в Бъфало, бизнес. Благодаря.

— Погледнете към обектива, моля — обади се фотографът.

Лев прегърна Олга, притегли я към себе си и погледна към апарата.

— Лев, как се сдоби с тази синина? — попита репортерът.

— Това ли? — отвърна той и посочи окото си. — О, по дяволите, това е друга история.

Лев пусна най-чаровната си усмивка, а светкавицата на фотографа припламна с магнезиев блясък.

I

„Военният арест в Олдършот е мрачно място“, разсъждаваше Били, „но е по-добро от Сибир.“ Олдършот беше военен градец на тридесет и пет мили югозападно от Лондон. Затворът беше нова триетажна постройка с редици килии около атриум. Беше ярко осветена заради остъкления покрив. Затова и хората я наричаха „Парникът“. Имаше парно отопление и осветление на газ и беше по-удобна от повечето места, където Били беше спал през последните четири години.

Въпреки всичко се чувстваше зле. Войната беше свършила преди повече от година, а той още беше в армията. Повечето му приятели бяха демобилизирани, заработваха добри пари и водеха момичета на кино. Той все още беше в униформа и отдаваше чест, спеше в армейско легло и ядеше армейска храна. По цял ден тъчеше черги — това се работеше в този затвор. Най-лошото беше, че не беше виждал жена. Някъде навън може би Милдред го чакаше. Всеки можеше да разкаже история за някой войник, който се е завърнал у дома и е установил, че съпругата или приятелката му го е изоставила заради друг.

Нямаше връзка с Милдред или с когото и да било извън затвора. Затворниците, или „излежаващите присъда войници“, както ги наричаха официално, можеха да пращат и да получават писма, но Били беше специален случай. Понеже беше осъден за издаване на военни тайни в писмата си, пощата му беше конфискувана от властите. Това беше част от отмъщението на армията. Разбира се, нямаше вече тайни, които да разкрива. Какво щеше да напише на сестра си? Че картофите винаги са недоварени ли?

Дали мама, тате и дядо изобщо знаеха за военния съд? „Семейството на войника трябва да бъде осведомено“, мислеше той. Но не беше сигурен, а никой не отговаряше на въпросите му. Все едно. Томи Грифитс най-вероятно им беше казал. Надяваше се Етел да е обяснила какво е направил наистина.

Нямаше посетители. Подозираше, че семейството му дори не знае, че се е върнал от Русия. Щеше му се да оспори възбраната върху получаването на писма, но нямаше как да се свърже с адвокат, нямаше и пари да му плати. Единствената му утеха беше смътното усещане, че това не може да продължава вечно.

Осведомяваше се за външния свят от вестниците. Фиц се беше върнал в Лондон и държеше речи, в които призоваваше за още военна помощ за Белите в Русия. Били се питаше означава ли това, че Приятелите от Абъроуен са се завърнали у дома.

Речите на Фиц не вършеха работа. Кампанията на Етел „Долу ръцете от Русия“ беше спечелила подкрепа и беше подета от Лейбъристката партия. Въпреки колоритните антиболшевишки изявления на министъра на войната Уинстън Чърчил, Великобритания беше изтеглила войските си от полярните области на Русия. В средата на ноември Червените бяха изтласкали адмирал Колчак от Омск. Всичко, което Били беше разказал за Белите и Етел го беше повторила в кампанията си, се оказа вярно; всичко, което Фиц и Чърчил говореха — погрешно. Ала Били беше в затвора, а Фиц беше в Камарата на лордовете.

Били имаше малко общо със съкилийниците си. Те не бяха политически затворници. Повечето бяха извършили истински престъпления — кражби, нападения и убийства. Бяха корави мъже, но и Били беше такъв, та не се боеше от тях. Те се държаха с него с предпазлива почтителност, защото явно усещаха, че неговото престъпление е някак по-горно от техните. Били им говореше достатъчно дружелюбно, но никой не се интересуваше от политиката. Не намираха нищо нередно в обществото, което ги беше хвърлило в затвора. Просто възнамеряваха следващия път да надхитрят системата.

През половинчасовата обедна почивка Били четеше вестника. Повечето от затворниците бяха неграмотни. Един ден отгърна Дейли хералд и видя фотография на познато лице. Смая се, когато след миг осъзна, че това е той.

Спомни си кога е направена фотографията. Милдред го беше замъкнала при фотографа в Олдгейт и там го снимаха в униформата.

— Всяка нощ ще я целувам — каза тогава Милдред. Той често си припомняше това двусмислено обещание, когато беше далеч от нея.

Заглавието беше „Защо сержант Уилямс е в затвора?“ Били зачете с растящо вълнение.

Били се развълнува. „Това във вестниците съм аз“, рече си той, „и пишат, че съм се сражавал храбро!“

— Ей — каза Били, без да се обръща към някого определено. — Гледай. Дължи се на Уилям Уилямс.

Мъжете от неговата маса се скупчиха да погледнат през рамо то му. Неговият съкилийник, грубиян на име Сирил Паркс, рече:

— Това на снимката си ти! Какво правиш във вестника?

Били дочете статията на глас:

— Какво ще кажете за това? — попита Били. — Пише, че съм жертва на хора от властта.

— И аз така — обади се Сирил Паркс, който беше изнасилил едно четиринадесетгодишно белгийско момиче в някакъв обор.

Изведнъж вестникът беше изтръгнат от ръцете на Били. Вдигна очи и видя тъпото лице на Андрю Дженкинс, един от по-противните надзиратели.

— Уилямс, може да имаш приятели нависоко. Обаче тука си само поредния шибан затворник, затова се връщай на работа, че мътните те взели.

— Веднага, господин Дженкинс — отговори Били.

II

През лятото на 1920 година Фиц беше вбесен, когато в Лондон пристигна руска търговска делегация, а премиерът Лойд Джордж я прие на „Даунинг стрийт“ 10. Болшевиките все още воюваха с възстановената по мирния договор Полша и Фиц беше на мнение, че Великобритания трябва да застане на полска страна, ала не срещаше голяма подкрепа. Лондонските докери стачкуваха, за да не товарят кораби с оръжия за полската армия, а Конгресът на профсъюзите заплашваше с обща стачка в случай на намеса на британската армия.

Фиц се беше примирил, че никога няма да получи земите на покойния княз Андрей. Синовете му, Бой и Андрю, бяха загубили рожденото си право над руските имения и той трябваше да приеме това.

Не можа обаче да замълчи, когато узна какво целят Каменев и Красин, които бяха на обиколка из Великобритания. Стая 40 още съществуваше, макар и в различна форма, и британското разузнаване прихващаше и дешифрираше телеграмите, изпращани от русите до дома. Лев Каменев, председателят на московския съвет, безсрамно провеждаше революционна пропаганда.

Фиц беше така вбесен, че се скара на Лойд Джордж. Това стана в началото на август, на едно от последните вечерни празненства от светския сезон.

То се състоя в дома на лорд Силвърман на площад „Белгрейв“. Вечерята не беше така разкошна като онези, които Силвърман даваше преди войната. Блюдата бяха по-малко на брой, по-малко храна се връщаше в кухнята и украсите на масата бяха по-прости. Сервираха прислужнички, а не лакеи — напоследък никой не искаше да става лакей. Фиц предполагаше, че екстравагантните увеселения от времето на крал Едуард бяха отминали безвъзвратно. Силвърман обаче още можеше да привлича в дома си най-влиятелните мъже в страната.

Лойд Джордж запита Фиц за сестра му, Мод.

И това беше тема, която гневеше Фиц.

— Неприятно ми е да кажа, че тя се омъжи за германец и замина да живее в Берлин — отговори той. Не добави, че Мод вече е родила първото си дете — момченце на име Ерик.

— Чух за това — рече Лойд Джордж. — Само се питах как е. Приятна млада жена.

Вкусът на премиера за приятни млади жени беше добре — едва ли не печално — известен.

— Опасявам се, че животът в Германия е тежък — продължи Фиц. Мод му беше писала с молба за издръжка, но той направо й отказа. Не беше поискала разрешението му да се омъжи, как сега можеше да очаква неговата помощ?

— Тежък ли? — отвърна Лойд Джордж. — Така и трябва, след онова, което те направиха. Все едно. Мъчно ми е за нея.

— По един друг въпрос, господин премиер — каза Фиц. — Онзи Каменев е евреин и болшевик. Трябва да го депортирате.

Министър-председателят беше в настроение, с чаша шампанско в ръка.

— Драги ми Фиц — подзе той дружески, — правителството не е особено притеснено от грубата и насилническа руска дезинформация. Моля те, не подценявай британската работническа класа — те разпознават празните приказки, когато ги чуят. Повярвай ми, речите на Каменев ще дискредитират болшевизма повече от всичко, което ти или аз можем да кажем.

Фиц смяташе, че това са самодоволни глупости.

— Той дори е дал пари на Дейли хералд!

— Съгласен съм, че е неучтиво чуждо правителство да субсидира един от нашите вестници. Но дали наистина ние се боим от Дейли хералд? Не е като да нямаме наши вестници, ние, либералите и консерваторите.

— Но той се свърза с повечето твърдолинейни революционни групи в страната — маниаци, които са се посветили на идеята да отхвърлят целия ни начин на живот!

— Колкото повече британците научават за болшевизма, толкова по-малко ще го харесват. Помни ми думата. Болшевизмът е силен само гледан отдалеч, през гъста мъгла. Болшевизмът е почти защита за британското общество, защото заразява всички класи с ужас от това, което може да се случи, ако настоящата организация на обществото бъде унищожена.

— Просто не ми харесва.

— Освен това — продължи Лойд Джордж, — ако ги изгоним, може да се наложи да обясним откъде знаем с какво са се захванали. И новината, че ги шпионираме, може да настрои работническата класа против нас по-ефективно от всичките им бомбастични речи.

Фиц не обичаше да слуша лекции за политическите реалности, дори и от министър-председателя, но беше много ядосан и не се отказа да излага доводите си.

— Но определено не ни се налага да търгуваме с болшевиките!

— Ако отказваме да търгуваме с всички, които ползват посолствата си тук за пропаганда, няма да ни останат много търговски партньори. Хайде, Фиц, та ние търгуваме с канибалите от Соломоновите острови!

Фиц не беше убеден, че това е вярно — все пак канибалите не можеха да предложат много — но го пусна покрай ушите си.

— Толкова ли сме зле, та се налага да продаваме на тези убийци?

— Боя се, че е така. Разговарях с мнозина бизнесмени и те доста ме подплашиха за следващата година и половина. Не получаваме поръчки. Клиентите не купуват. Може би ни предстои най-тежката безработица, която някой от нас познава. А русите искат да купуват. И плащат в злато.

— Аз не бих приел тяхното злато!

— Фиц, Фиц, та ти имаш толкова много собствено злато.

III

Когато Били отведе невестата си у дома в Абъроуен, на улица „Уелингтън“ имаше празненство.

Беше събота, през лятото, и за разнообразие не валеше дъжд. В три следобед Били и Милдред пристигнаха на гарата заедно с децата на Милдред, новите заварени дъщери на Били. Инид и Лилиан бяха съответно на осем и седем години. По това време миньорите вече бяха излезли от мината, бяха взели седмичната си баня и носеха неделните костюми.

Родителите на Били ги посрещнаха на гарата. Бяха остарели и му се видяха някак смалени, вече не се открояваха сред околните. Тате стисна ръката на Били и рече:

— Гордея се е теб, синко. Ти им устоя, точно както съм те учил.

Били се радваше, макар да не се възприемаше като поредния успех в живота на тате.

Мама и тате бяха виждали Милдред веднъж, на сватбата на Етел. Тате се здрависа с нея, а мама я целуна.

— Прекрасно е, че отново Ви виждам, госпожо Уилямс — каза Милдред. — Трябва ли вече да Ви наричам „мамо“?

По-добре нямаше как да го каже. На мама й стана приятно. Били беше сигурен, че тате ще обикне Милдред, при положение че тя се въздържа от ругатни.

Настойчивите въпроси от депутати в Камарата на общините — захранвани със сведения от Етел — бяха принудили правителството да намали присъдите на много войници и моряци, съдени в Русия за метеж и други провинения. Присъдата на Били беше намалена на една година и той беше освободен от затвора и демобилизиран. Ожени се за Милдред възможно най-скоро след това.

Абъроуен му се видя чужд. Градът не се беше променил много, но чувствата на Били бяха други. Абъроуен беше малък и сив, а околните планини приличаха на стени, които задържат хората тук. Били вече не беше убеден, че това е неговият дом. Също като с костюма отпреди войната — още му беше по мярка, но той не се чувстваше удобно в него. „Нищо случващо се тук няма да промени света“, помисли той.

Изкачиха се по хълма до улица „Уелингтън“ и откриха, че всички къщи са празнично украсени със знамена — английското знаме, уелски дракон, червени. Над улицата имаше транспарант с надпис „Добре дошъл у дома, Били Двойния“. Всички съседи бяха наизлезли на улицата. Имаше маси с кани бира, чайници и чинии, отрупани с пайове, кексове и сандвичи. Щом зърнаха Били, всички запяха „Ще те посрещаме с добре дошъл в хълмовете“.

Химнът разплака Били.

Подадоха му пинта бира. Около Милдред се струпаха възхитени младежи. За тях тя беше екзотично създание — с лондонски дрехи, лондонски говор и широкопола шапка, украсена лично от нея с копринени цветя. Дори и когато се държеше възможно най-благовъзпитано, тя не можеше да не говори двусмислици от рода на „Трябваше да го сваля от гърдите си, ако ме извините за израза“.

Дядо беше остарял още повече и едва стоеше прав, но умът му беше бистър. Залови се с Инид и Лилиан — вадеше курабии от джобовете на жилетката си и показваше на момиченцата как може да накара монета от едно пени да изчезне.

Били трябваше да разговаря с всички опечалени семейства за загиналите си другари: Джоуи Понти, Пророка Джоунс, Луелин Петното и останалите. Срещна се и с Томи Грифитс, с когото се бяха видели за последен път в Уфа. Бащата на Томи, атеистът Лен, беше измършавял от рака.

В понеделник Били щеше да се върне на работа в мината и всички миньори искаха да му обяснят какви промени са направени в негово отсъствие: имаше нови пътища по-дълбоко в мината, повече електрическо осветление и по-добра безопасност.

Томи стъпи на един стол и държа приветствена реч. После Били трябваше да му отговори.

— Войната промени всички ни — започна той. — Помня как хората казваха, че Бог е поставил богатите на земята, за да управляват нас, по-дребните люде. — Думите му предизвикаха презрителен смях. — Мнозина се излекуваха от тази заблуда през петте години, когато воюваха под командването на офицери от висшата класа, които никога не бяха отговаряли и за излет на неделното училище. — Присъстващите ветерани закимаха разбиращо. — Тази война беше спечелена от хора като нас, обикновени хора, необразовани, но не и глупави.

Всички се съгласиха и казваха „Да“ и „Слушай, слушай“.

— Сега имаме право на глас. Имат право и нашите жени, макар и засега не всички, както сестра ми Ет може да ви каже начаса. — Жените приветстваха тези думи. — Това е нашата страна и ние трябва да поемем контрола над нея, както постъпиха болшевиките в Русия и социал-демократите в Германия. — Мъжете завикаха одобрително. — Ние имаме партия на работническата класа, Лейбъристката партия, и сме достатъчно многобройни, за да я доведем на власт. На последните избори Лойд Джордж победи с измама, но сега няма да му се размине.

— Няма! — провикна се някой.

— Ето защо се върнах. Дните на Пърсивал Джоунс като депутат за Абъроуен почти свършиха. — Последваха нови аплодисменти.

— Искам да видя, че в Камарата на общините ни представлява лейбърист! — Били срещна погледа на баща си: той сияеше. — Благодаря ви за прекрасното посрещане.

Били слезе от стола. Съгражданите му заръкопляскаха въодушевено.

— Хубава реч, Били — каза Томи Грифитс. — Но кой ще е този лейбъристки депутат?

— Томи, момчето ми, ще ти кажа нещо. Познай от три пъти.

IV

През тази година философът Бъртранд Ръсел посети Русия и написа книжка със заглавието Практика и теория на болшевизма. Та тази книжка едва не причини развода на семейство Лекуит.

Ръсел пишеше категорично против болшевиките. А по-лошото беше, че той ги осъждаше от гледна точка на левицата. За разлика от консервативните критици на болшевишкия режим, той не твърдеше, че руският народ нямал право да свали своя цар, да раздаде земите на аристокрацията на селяните и да управлява фабриките. Напротив, Ръсел одобряваше всичко това. Той не нападаше болшевиките за това, че идеалите им са неправилни, а за това, че имат правилни идеали, но не ги следват. Ето защо заключенията му не можеха да бъдат подминати като пропаганда.

Бърни пръв прочете книгата. Като библиотекар, той се ужасяваше от драскането в книгите, ала сега направи изключение. Обезобрази страниците с ядни коментари, подчерта някои изречения и написа „Глупости!“ или „Слаб аргумент!“ с молив в полетата.

Етел я прочете, докато кърмеше бебето, вече на малко повече от годинка. Нарекоха момиченцето Милдред, но винаги го съкращаваха на Мили. Голямата Милдред се беше преместила в Абъроуен с Били и вече беше бременна с първото им дете. Компанията й липсваше на Етел, която все пак беше доволна, че може да ползва и стаите на втория етаж. Малката Мили имаше къдрава косица и — вече — закачлив блясък в очите, който напомняше на всички за Етел.

Етел хареса книгата. Ръсел беше остроумен автор. С аристократично безгрижие беше поискал интервю от Ленин и беше прекарал час с великия мъж. Разговаряха на английски. Ленин казал, че лорд Нортиклиф е най-добрият му пропагандист — ужасяващите истории в Дейли мейл как русите ограбват аристокрацията можели да подплашат буржоазията, но щели да имат противоположен ефект върху работническата класа.

Но Ръсел показваше, че болшевиките са напълно недемократични. „Диктатурата на пролетариата е истинска диктатура“, пишеше той, „но управляват интелектуалци от средната класа като Ленин и Троцки, подпомагани единствено от онези пролетарии, които са съгласни с тях.“

— Мисля, че това е много тревожно — каза Етел, когато остави книгата.

— Бъртранд Ръсел е аристократ! — ядоса се Бърни. — Той е трети граф!

— Това не означава, че греши. — Мили спря да суче и заспа. Етел погали нежната й бузка с върха на пръста си. — Ръсел е социалист. Оплаква се, че болшевиките не прилагат социализма.

— Как може да твърди това? Аристокрацията беше смазана.

— Смазан беше и опозиционният печат.

— Временна необходимост…

— Колко временна? Руската революция вече е на три години!

— Не можеш да направиш омлет, без да счупиш яйцата.

— Пише, че има произволни арести и екзекуции, а тайната полиция е по-могъща сега, отколкото беше по времето на царя.

— Но полицията действа срещу контрареволюционерите, а не срещу социалистите.

— Социализмът означава свобода, дори за контрареволюционерите.

— Не означава!

— За мен означава.

Високите гласове събудиха Мили. Тя долови гнева в стаята и заплака.

— Ето сега — възмути се Етел. — Виж какво направи.

V

Григорий се върна от участието си в Гражданската война и заживя с Катерина, Владимир и Анна в техния удобен апартамент от правителствените жилища в стария Кремъл. За неговия вкус домът беше прекалено удобен. Цялата страна страдаше от недостиг на храна и гориво, докато в кремълските магазини имаше изобилие от стоки. Комплексът разполагаше с три ресторанта, където готвачите бяха френски възпитаници, и за раздразнение на Григорий келнерите потракваха почтително с токове пред болшевиките, както пред старата аристокрация. Катерина оставяше децата в забавачката и отиваше на фризьор. Вечер членовете на Централния комитет отиваха на опера в коли с шофьори.

— Надявам се, че не се превръщаме в новата аристокрация — каза Григорий на Катерина една нощ в леглото.

Тя се разсмя пренебрежително.

— Къде са ми диамантите тогава?

— Нали разбираш, имаме банкети, пътуваме в първа класа във влака и тем подобни.

— Благородниците никога не са вършили нищо полезно. Вие всички работите по дванадесет, петнадесет, осемнадесет часа дневно. Не може да се очаква да ровите в сметта, за да търсите дърва за огрев, както правят бедните.

— По този начин винаги се намира извинение елитът да разполага със специални привилегии.

— Ела — отвърна тя. — Ще ти окажа специална привилегия.

След като се любиха, Григорий остана да лежи буден. Въпреки опасенията си, той не можеше да не се радва тайничко, че семейството му живее толкова добре. Катерина беше наддала на тегло. Когато се срещнаха, тя беше пищно двадесетгодишно момиче, а сега беше закръглена двадесет и шест годишна майка. Владимир беше на пет, учеше се да пише и да чете и ходеше на училище с децата на другите нови господари на Русия; Анна, на която казваха Аня, беше на три — къдрокоса палавница. Жилището им някога беше на една от фрейлините на царицата. Беше топло, сухо и просторно — имаше втора спалня за децата, кухня, дневна. Достатъчно място за двадесет човека в старата квартира на Григорий в Петроград. На прозорците имаше завеси, за чая — порцеланови чаши, килим пред камината и маслен пейзаж с езерото Байкал на стената.

Григорий най-сетне заспа, ала в шест сутринта го събуди думкане по вратата. Той отвори и видя бедно облечена болезнено слаба жена, която му се стори позната.

— Съжалявам, че Ви безпокоя толкова рано, Ваше благородие — започна тя със старото обръщение.

Григорий я позна: това беше съпругата на Константин.

— Магда! — удивено възкликна той. — Толкова си се променила! Влизай. Какво има? Сега в Москва ли живеете?

— Да, преместихме се, Ваше благородие.

— Не ми казвай така, за Бога. Къде е Константин?

— В затвора.

— Какво? Защо?

— Като контрареволюционер.

— Невъзможно. Сигурно е станала ужасна грешка.

— Да, господине.

— Кой го арестува?

— ЧК.

— Тайната полиция. Е, те работят за нас. Ще разбера всичко. Веднага след закуска почвам да проверявам.

— Моля Ви, Ваше благородие, направете нещо веднага, умолявам Ви — те ще го разстрелят до час.

— По дяволите. Чакай да се облека.

Облече униформата си. Нямаше пагони, които да обозначават чина, но беше от много по-добър плат от войнишките и по това ясно личеше, че е началник.

След няколко минути двамата с Магда излязоха от Кремъл. Валеше сняг. Изминаха краткото разстояние до площад „Лубянка“. ЧК се помещаваше в голяма барокова сграда от жълта тухла, бивше седалище на застрахователно дружество. Часовият на вратата отдаде чест на Григорий.

С влизането си Григорий се развика.

— Кой отговаря тук? Доведете ми дежурния офицер незабавно! Аз съм другарят Григорий Пешков, член на Централния комитет. Искам веднага да видя арестанта Константин Воротинцев. Какво чакате? Заемете се?

Установил беше, че това е най-бързият начин за вършене на работа, макар ужасно да му напомняше прищевките на капризен благородник.

Часовите потърчаха панически няколко минути, а после Григорий преживя удар. Дежурният офицер беше доведен във фоайето. Григорий го позна. Това беше Михаил Пински.

Григорий се ужаси. В царската полиция Пински беше насилник и бияч. Беше ли сега революционен насилник и бияч?

— Другарю Пешков — поздрави Пински с мазна усмивка. — Каква чест.

— Не ми приказваше така, като те халосах, понеже тормозеше бедното селянче — отвърна Григорий.

— Колко се промениха нещата за всички нас, другарю.

— Защо сте арестували Константин Воротинцев?

— За контрареволюционни занимания.

— Това е нелепо. Той беше председател на болшевишкия кръжок в Путиловата фабрика през четиринадесета година. Беше един от първите депутати в Петроградския съвет. Той е повече болшевик от мен!

— Нима? — отвърна Пински с намек за заплаха.

Григорий не му обърна внимание.

— Доведи го при мен.

— Веднага, другарю.

След няколко минути се появи Константин. Беше мръсен, небръснат и вонеше на кочина. Магда избухна в сълзи и го прегърна.

— Трябва да разговарям с арестанта лично — каза Григорий на Пински. — Заведи ни в твоя кабинет.

Пински поклати глава.

— Моето кабинетче…

— Недей да спориш. В твоя кабинет.

Така Григорий искаше да подчертае властта си. Нужно му беше да притисне Пински.

Пински ги заведе в кабинет на горния етаж, който гледаше към вътрешния двор. Набързо прибра един бокс от писалището в чекмеджето.

Григорий погледна през прозореца и видя, че вече се зазорява.

— Чакай отвън — рече той на Пински.

Седнаха и Григорий попита Константин:

— Какво става, по дяволите?

— Дойдохме в Москва, когато правителството се премести — обясни Константин. — Мислех, че мога да стана комисар. Оказа се грешка. Тук нямам политическа подкрепа.

— И какво правиш?

— Върнах се към обичайната си работа. Сега съм във фабриката „Тод“. Правим части за двигатели, зъбни колела, бутала и сачмени лагери.

— А защо чекистите са си наумили, че си контрареволюционер?

— Фабриката избира депутат за московския съвет. Един от инженерите обяви, че ще се кандидатира като меншевик. Проведе събрание и аз отидох да го чуя. Имаше само десетина човека. Аз не говорих, тръгнах си по средата на срещата и не гласувах за него. Разбира се, спечели кандидатът на болшевиките. Но след изборите уволниха всички, които бяха присъствали на меншевишкото събрание. А миналата седмица ни арестуваха.

— Ние не можем да правим така — отчаяно рече Григорий. — Дори и в името на революцията. Не можем да арестуваме работници, защото са отишли да чуят различно мнение.

Константин го изгледа някак особено.

— Да не си бил някъде другаде?

— Разбира се. Воювах срещу контрареволюционните армии.

— Затова и не знаеш какво става.

— Искаш да кажеш, че това се е случвало и преди?

— Гришка, то се случва всеки ден.

— Не мога да повярвам.

Магда се намеси.

— А снощи получих вест от една приятелка, която е омъжена за полицай. Съобщаваше ми, че Константин и останалите ще бъдат разстреляни в осем тази сутрин.

Григорий погледна армейския си часовник. Беше почти осем.

— Пински! — провикна се той.

Полицаят влезе.

— Спри екзекуцията.

— Опасявам се, че е твърде късно, другарю.

— Искаш да кажеш, че хората вече са разстреляни?

— Не съвсем — отвърна Пински и се приближи към прозореца.

Григорий го последва. Магда и Константин застанаха до него.

Долу, в покрития със сняг двор, наказателният отряд се събираше в ясната светлина на ранното утро. Срещу войниците бяха застанали десетина мъже, треперещи в тънките си дрехи. Над главите им се вееше червеното знаме.

Пред погледа на Григорий войниците вдигнаха пушките си.

Григорий извика:

— Престанете веднага! Не стреляйте! — Но гласът му беше приглушен зад стъклото и никой не го чу.

След миг се чу стрелба.

Осъдените паднаха. Григорий ги гледаше ужасен.

В снега около телата се появиха кървави петна, яркочервени като знамето.

Мод спа през деня и стана рано следобед, когато Валтер прибра децата от неделното училище. Ерик беше на три, Хайке — на две, и изглеждаха така сладки в хубавите си дрешки, че Мод усещаше как сърцето й ще се пръсне от любов.

Никога не беше изпитвала такова чувство. Дори лудата й страст по Валтер не беше така завладяваща. Освен това децата й причиняваха отчаяна тревога. Щеше ли да успее да ги отхрани, да ги сгрее и да ги защити от бунтовете и революцията?

Нахрани децата с топло мляко и хляб, за да се стоплят, после почна да се подготвя за вечерта. Двамата с Валтер устройваха скромно семейно тържество в чест на тридесет и осмия рожден ден на братовчеда на Валтер, Роберт фон Улрих.

Противно на страховете — или пък надеждите — на старите фон Улрихови, Роберт не беше загинал във войната. Във всеки случай Валтер не стана граф. Роберт беше военнопленник в лагер в Сибир. Когато болшевиките сключиха мир с Австрия, Роберт и другарят му от войната Йорг, се отправиха към дома. Вървяха пеш, спираха коли и се возеха на товарни влакове. Отне им цяла година, но успяха, а когато се върнаха, Валтер им намери апартамент в Берлин.

Мод си сложи престилката. В кухничката на малката къща, тя направи супа от зеле, стар хляб и ряпа. Приготви и малка торта, макар че се наложи да подсили съставките с още ряпа.

Научила се беше да готви и да прави още много неща. Една възрастна доброжелателна съседка се беше смилила над обърканата благородничка и я беше научила как да оправя легло, да глади риза и да мие вана. Всичко това беше удар за Мод.

Живееха в градска къща като за средната класа. Не можеха да харчат пари за нея, нито пък да си позволят прислуга, както Мод беше свикнала, и притежаваха доста мебели, купени на старо, за които Мод тайно мислеше, че са безнадеждно провинциални.

Очакваха по-добри времена, ала нещата всъщност се влошиха: кариерата на Валтер във външното министерство стигна до задънена улица заради брака му с англичанка. Той би сменил професията си, но в икономическия хаос имаше късмет, че изобщо разполага с работа. А след четири бедни години първоначалните недоволства на Мод изглеждаха дребнави. Тапицерията на мебелите беше закърпена на местата, където децата я бяха скъсали, счупените прозорци бяха запушени с картон, а боята навсякъде се лющеше.

Но Мод не съжаляваше за нищо. Когато й се приискаше, можеше да целуне Валтер, да плъзне език в устата му, да разкопчае панталоните му и да легне с него на леглото, на дивана или даже на пода. Това компенсираше всичко останало.

Родителите на Валтер дойдоха на празненството с половин шунка и две бутилки вино. Ото беше загубил родовото имение Цумвалд, което попадна в Полша. Инфлацията стопи спестяванията му. Но в градината на голямата му берлинска къща растяха картофи, пък и му беше останало доста вино отпреди войната.

— Как успя да се сдобиеш с шунка? — невярващо попита Валтер. Такива стоки обикновено се купуваха само с американски долари.

— Размених я за бутилка шампанско от добра реколта — обясни Ото.

Бабата и дядото сложиха децата да спят. Ото им разказа народна приказка. Доколкото Мод чу, беше за една кралица, която наредила да обезглавят брат й. Тя потръпна, но не се намеси. После Сузане им попя приспивни песни с треперливия си глас и децата заспаха, явно неповлияни от кръвожадната приказка на Ото.

Пристигнаха Роберт и Йорг, с еднакви червени вратовръзки. Ото ги поздрави сърдечно. Той нямаше представа за връзката им и очевидно приемаше Йорг просто за съквартирант на Роберт. Именно като такива се държаха двамата мъже в присъствието на по-стари хора. Мод смяташе, че Сузане навярно се досеща за истината. Жените по-трудно се залъгваха. За щастие, те също така по-леко приемаха нещата.

В по-свободна компания Роберт и Йорг се държаха съвсем различно. На увеселенията у дома си те не криеха своята романтична любов. Много от приятелите им бяха същите. В началото Мод се постресна — никога не беше виждала мъже да се целуват, да се възторгват от тоалетите си и да флиртуват като ученички. Но подобно поведение вече не беше табу, поне в Берлин. Мод прочете освен това Содом и Гомор на Пруст, където се внушаваше, че такива работи е имало открай време.

Тази вечер обаче Роберт и Йорг се държаха безукорно. На вечеря всички обсъждаха събитията в Бавария. В четвъртък един съюз на полувоенни групи, наречен Кампфбунд, обяви национална революция в някакво бирхале.

Мод едва издържаше да чете новините тези дни. Работниците излизаха на стачка и десните побойници пребиваха стачниците. Домакини излизаха на протест срещу недостига на провизии, а протестите им се превръщаха в гладни бунтове. Всички в Германия се гневяха на Версайския договор, ала социалдемократическото правителство го беше приело изцяло. Хората вярваха, че репарациите осакатяват стопанството, макар че страната беше платила само част от дължимото и явно нямаше намерение да плаща всичко.

Биреният пуч в Мюнхен развълнува всички. Героят от войната Ерих Лудендорф беше най-изтъкнатият му поддръжник. Така наречените щурмоваци с кафявите ризи и кадетите от офицерското пехотно училище бяха завзели ключови сгради. Градските съветници бяха взети за заложници. Видни евреи бяха арестувани.

В петък легитимното правителство контраатакува. Четирима полицаи и шестнадесет бунтовници бяха убити. От новините, които засега стигаха до Берлин, Мод не можеше да прецени дали въстанието е свършило. Ако екстремистите овладееха Бавария, щеше ли цялата страна да падне в ръцете им?

Валтер се гневеше.

— Ние имаме демократично избрано правителство. Защо хората не го оставят да си върши работата?

— Правителството ни предаде — отвърна Ото.

— Според теб. И какво? В Америка републиканците спечелиха последните избори, но демократите не вдигнаха въстание!

— Съединените щати не са подкопавани от болшевики и евреи.

— Ако се притесняваш от болшевиките, кажи на хората да не гласуват за тях. И каква е тази обсебеност от евреите?

— Те имат вредно влияние.

— И във Великобритания има евреи. Татко, не помниш ли, че в Лондон лорд Ротшилд направи всичко по силите си да предотврати войната? Евреи има във Франция, в Русия, в Америка. Те не заговорничат да свалят правителствата на тези страни. Какво те кара да мислиш, че нашите евреи са особено лоши? Повечето от тях искат само да изкарват достатъчно пари, за да изхранват семействата си и да пращат децата си на училище — същото като всички останали.

За изненада на Мод Роберт рече:

— Съгласен съм с чичо Ото. Демокрацията отслабва хората. Германия има нужда от силен водач. Двамата с Йорг постъпихме в Националсоциалистическата партия.

— О, Роберт, за Бога! — отвърна с погнуса Валтер. — Как можахте?

Мод се изправи и жизнерадостно попита:

— Някой ще желае ли торта?

II

В девет Мод напусна празненството, за да иде на работа.

— Къде ти е униформата? — попита свекърва й, докато си вземаха довиждане. Сузане мислеше, че нощем Мод работи като гледачка за някакъв богат стар господин.

— Държа я там и се преобличам, когато пристигна — отговори Мод. Всъщност тя свиреше на пиано в клуба Нахтлебен. Вярно беше обаче, че държи униформата си на работното място.

Трябваше да печели пари, а не беше научена да върши нещо повече от това да се облича добре и да ходи на празненства. Имаше малко наследство от баща си, но когато дойде в Германия, го обърна в марки и сега то нямаше никаква стойност. Фиц отказа да й даде пари, понеже още беше ядосан, че се е омъжила без негово разрешение. Заплатата на Валтер във външното министерство беше повишавана всеки месец, но така и не смогваше да догони инфлацията. Това донякъде се компенсираше от факта, че и наемът за къщата сега беше пренебрежимо малък и хазяинът вече не си правеше труда да го събира. Но трябваше да купуват храна.

Мод пристигна в клуба в девет и половина. Мястото беше наскоро обзаведено и украсено и изглеждаше добре дори и на светло. Келнерите бършеха чашите, барманът трошеше лед, а някакъв слепец акордираше пианото. Мод се преоблече в дълбоко деколтирана вечерна рокля и се накичи с фалшиви бижута. После се гримира тежко с пудра, очна линия и червило. Когато заведението отвори в десет, тя вече беше на пианото.

Клубът бързо се напълни с официално облечени мъже и жени, които танцуваха и пушеха. Купуваха си коктейли с шампанско и дискретно смъркаха кокаин. Въпреки бедността и инфлацията, нощният живот в Берлин вървеше с пълна сила. За тези хора парите не бяха проблем. Или получаваха доходи от чужбина, или разполагаха с нещо по-добро от пари — запаси от въглища, касапница, тютюнев склад или злато, което беше най-доброто от всичко.

Мод участваше в дамски оркестър, който изпълняваше новата музика, джаз. Фиц би се ужасил да види това, но на нея работата й харесваше. Винаги се беше бунтувала срещу ограниченията на възпитанието си. Изпълнението на едни и същи мелодии всяка вечер можеше и да е досадно, ала и така освобождаваше нещо потиснато вътре в нея. Мод се намести на столчето пред пианото и примигна кокетно на публиката.

В полунощ имаше самостоятелно изпълнение. Свиреше и пееше песни, които бяха станали известни благодарение на негърски певици като Алберта Хънтър. Научила ги беше от слушане на американски плочи на грамофона на собственика на заведението.

Между изпълненията един клиент се дотътри до пианото и рече:

— Ще изсвириш ли „Блуса на обезсърчените“?

Мод знаеше песента, голям хит на Беси Смит. Подхвана блуса в ми бемол.

— Може. Колко плащаш?

Мъжът подаде банкнота от един милиард марки.

Мод се разсмя.

— Това няма да ти купи и първия акорд. Нямаш ли някаква чуждестранна валута?

Човекът даде един долар.

Мод взе банкнотата, натика я в ръкава си и изпълни „Блуса на обезсърчените“.

Много се зарадва на долара, който струваше около трилион марки. Въпреки това й беше малко тежко, наистина настроение за блус. Голямо постижение беше за жена с нейния произход да се научи да си заработва бакшиши, но беше унизително.

След изпълнението същият клиент я причака на връщане към гримьорната. Сложи ръка на хълбока й и попита:

— Би ли искала да закусиш с мен, миличка?

През повечето вечери я задиряха, въпреки че на тридесет и три години беше една от най-възрастните жени в клуба — момичетата бяха на по деветнадесет-двадесет години. Когато се случеше нещо такова, нямаха право да вдигат скандал. От тях се очакваше да се усмихнат сладко, внимателно да отместят ръката на натрапника и да кажат:

— Не тази вечер, господине.

Но невинаги това беше достатъчно обезкуражаващо и момичетата бяха научили Мод на нещо по-ефикасно.

— Имам от онези дребни гадинки долу — каза тя. — Как мислиш, трябва ли да се притесняваме от това?

Мъжът изчезна.

Мод говореше немски без усилие след четири години в Германия, а от работата в клуба беше научила и всички вулгарни думи.

Клубът затваряше в четири сутринта. Мод почисти грима и се преоблече в ежедневните си дрехи. Отиде в кухнята и измоли няколко зърна кафе. Един готвач, който я харесваше, й зави малко в хартийка.

На музикантите се плащаше в брой всяка вечер. Всички момичета носеха големи чанти, в които да прибират пачките банкноти.

На излизане взе и един забравен от клиент вестник. Валтер щеше да го прочете. Не можеха да си позволяват вестници.

От клуба тръгна направо към пекарницата. Беше опасно човек да задържа пари — до вечерта заплатата му можеше и да не стигне за един хляб. Няколко жени вече чакаха на студа пред магазина. В пет и половина пекарят отвори и написа с тебешир на дъската цените. Днес един черен хляб струваше сто двадесет и седем милиарда марки.

Мод купи четири хляба. Нямаше да изядат всичко днес, но това нямаше значение. Старият хляб можеше да уплътни вкуса на супата, а банкнотите не можеха.

Прибра се у дома в шест. По-късно щеше да облече децата и да ги заведе в дома на баба им и дядо им за през деня, за да може да се наспи. А сега разполагаше с около час насаме с Валтер. Това беше най-хубавата част от деня.

Приготви закуска и взе подноса в спалнята.

— Погледни. Пресен хляб, кафе… и един долар!

— Умно момиче! — рече Валтер и я целуна. — Какво ще купим? — Потрепери в пижамата си и додаде — Трябват ни въглища.

— Да не бързаме. Ако искаш, можем да задържим долара. И след седмица той пак ще струва толкова. Ако ти е студено, аз ще те топля.

— Ела тогава — отговори с усмивка Валтер.

Мод се съблече и се мушна в леглото.

Изядоха хляба, изпиха кафето и се любиха. Сексът все още беше вълнуващ, макар и да не отнемаше толкова време, колкото в началото.

После Валтер прочете вестника, който Мод беше донесла.

— Революцията в Мюнхен е свършила — каза той.

— Завинаги ли?

Валтер сви рамене.

— Задържали са водача. Адолф Хитлер.

— Онзи начело на партията, към която се присъедини Роберт ли?

— Да. Обвинен е в държавна измяна. В затвора е.

— Добре — отговори Мод с облекчение. — Слава Богу, че това свърши.

I

Граф Фицхърбърт се изправи на трибуната пред кметството в Абъроуен в три следобед в деня преди общите избори. Облечен беше в официален костюм и носеше цилиндър. Консерваторите в предните редове го аплодираха, но повечето зрители го освиркаха. Някой го замери със смачкан вестник и Били се намеси:

— Без такива, момчета, оставете го да говори.

Ниски облаци помрачаваха зимния следобед и уличните лампи вече бяха запалени. Валеше дъжд, но тълпата беше голяма — двеста или триста човека, главно миньори с каскети, напред имаше и няколко бомбета. Тук-там се виждаха и жени с чадъри. Край тълпата дечурлига си играеха по влажната улица.

Фиц водеше кампания в подкрепа на настоящия депутат, Пърсивал Джоунс. Почна да говори за митата. Това устройваше Били. Фиц можеше да си приказва така цял ден и да не докосне сърцата на абъроуенци. На теория това беше голямата тема на тези избори. Консерваторите предлагаха да намалят безработицата, като вдигнат вносните мита, за да предпазят британското производство. Това обедини либералите в опозиция, защото свободната търговия беше тяхната най-стара идеология. Лейбъристите също бяха на мнение, че отговорът не е в митата, и предложиха национална програма за работа, за да се трудят незаетите, и удължаване на образованието, за да не се вливат още повече младежи в претоварения пазар на работна ръка.

Истинският въпрос обаче беше кой ще управлява.

— За да насърчи заетостта в селското стопанство, консервативното правителство ще плаща на всеки стопанин по една лира на акър, ако той плаща на своите работници по тридесет шилинга седмично или повече — каза Фиц.

Били поклати глава. Беше му и забавно, и противно. Защо да се дават пари на фермерите? Те не гладуват. Гладуват безработните фабрични работници.

Застанал до Били, тате рече:

— Такива приказки няма да спечелят гласове в Абъроуен.

Били се съгласи. В този избирателен район навремето преобладаваха селските стопани, но тези дни бяха отминали. Сега работниците имаха право на глас и на изборите щяха да надделеят над фермерите. Пърсивал Джоунс беше запазил мястото си на обърканите избори през 1922 година само с няколко гласа. Сигурно този път щяха да го изхвърлят.

Фиц се горещеше.

— Ако гласувате за лейбъристите, ще дадете гласа си за човек, чието военно досие е опетнено — заяви той. Думите му не се харесаха на слушателите, които знаеха историята на Били и го имаха за герой. Прозвуча несъгласен ропот, а тате се провикна:

— Засрами се!

Фиц не се отказа.

— Един човек, който предаде своите братя по оръжие и своите офицери и който беше осъден от военния съд за нелоялност и пратен в затвора. Казвам ви: не опозорявайте Абъроуен, като изберете за парламента такъв човек.

Фиц слезе от трибуната под откъслечни ръкопляскания и освирквания. Били го изгледа, но графът не срещна погледа му.

Били на свой ред се изправи на трибуната.

— Може би очаквате да обидя граф Фицхърбърт така, както той обиди мен.

Томи Грифитс се провикна от множеството:

— Дай му да се разбере, Били!

— Но това не е тупаник в мината. Тези избори са прекалено важни, та да се решават от евтини подигравки. — Хората стихнаха. Били знаеше, че подобен разумен подход няма да им се понрави. Те харесваха евтините подигравки. Но той забеляза, че тате му кима одобрително. Тате разбираше какво се опитва да направи Били. И как иначе. Той го беше научил.

— Графът показа храброст, като дойде и заяви възгледите си пред тълпа миньори. Може и да греши — всъщност наистина греши — но не е страхливец. И през войната беше такъв. Много от нашите офицери бяха същите. Бяха смели, но твърдоглави. Стратегията им беше грешна, тактиката им беше грешна, съобщенията им бяха лоши и мисленето им беше остаряло. Но не промениха идеите си, докато не загинаха милиони.

Публиката мълчеше. Вече й стана интересно. Били видя Милдред. Тя изглеждаше горда. Държеше по едно детенце във всяка ръка — синовете на Били, Дейвид и Киър, на една и на две годинки. Милдред не беше много запалена по политиката, но искаше Били да стане депутат, за да могат да се върнат в Лондон и тя да поднови бизнеса.

— През войната нито един човек от работническата класа не се издигна повече от сержантски чин. Всички випускници на частните училища обаче постъпиха в армията като младши лейтенанти. Животът на всеки от присъстващите тук днес ветерани е бил ненужно излаган на опасност от тъпоумни офицери и спасяван от някой интелигентен сержант.

Чу се висок одобрителен шепот.

— Тук съм, за да заявя, че това време отмина. В армията и в другите жизнени поприща хората трябва да бъдат издигани заради ума, а не заради произхода си.

Той повиши глас и усети в тона си страстната тръпка, позната му от проповедите на баща му.

— Тези избори са за бъдещето и за това в каква страна ще израснат децата ни. Трябва да направим така, че да се различава от онази, в която израснахме ние. Лейбъристката партия не призовава към революция. Видяхме революцията в други страни и тя не работи. Но призоваваме за промяна — сериозна промяна, основна промяна, коренна промяна.

Били помълча, после отново извиси глас, за да довърши.

— Не. Не обиждам нито лорд Фицхърбърт, нито господин Пърсивал Джоунс — каза той и посочи двата цилиндъра в първата редица. — Само им казвам: господа, вие сте история. — Понесоха се одобрителни викове. Били отмести погледа си от първия ред към миньорите, силни и смели мъже, които не бяха получили нищо по рождение, но въпреки това изхранваха себе си и семействата си. — Приятели работници, ние сме бъдещето!

Слезе от трибуната.

Когато гласовете бяха преброени, той спечели с голямо мнозинство.

II

Етел също.

Консерваторите бяха най-голямата група в новия парламент, но не бяха мнозинство. Лейбъристите бяха втори, със сто деветдесет и един депутата, в това число и Ет Лекуит от Олдгейт и Били Уилямс от Абъроуен. Либералите бяха трети. Шотландските прохибиционисти спечелиха едно място, а комунистите — нито едно.

Когато се събра новият парламент, лейбъристите и либералите събраха гласовете си, за да свалят консервативното правителство, и кралят беше задължен да помоли водача на Лейбъристката партия Рамзи МакДоналд да стане министър-председател. За пръв път Великобритания имаше лейбъристко правителство.

Етел не беше влизала в Уестминстърския дворец след онзи ден през шестнадесета година, когато я бяха изхвърлили, задето викаше по Лойд Джордж. Сега седеше на тапицираната със зелена кожа пейка, с ново палто и шапка, и току поглеждаше към галерията за публиката, откъдето я бяха прогонили преди повече от седем години. Отиде във фоайето и гласува заедно с министрите от кабинета, прочути социалисти, на които се възхищаваше отдалеч: Артър Хендерсън, Филип Сноудън, Сидни Уеб и самият премиер. Имаше бюро в един малък кабинет, който делеше с друга депутатка от Лейбъристката партия. Правеше проверки в библиотеката, похапваше препечен хляб с масло в чайната и прибираше торбите с адресираната до нея поща. Обикаляше из огромната сграда, изучаваше коридорите и опитваше да усети, че й се полага да е тук.

Един ден в края на януари взе Лойд и го разведе из Уестминстърския дворец. Момчето беше на девет години и никога не беше влизало в толкова огромна и толкова разкошна сграда. Етел опита да му обясни принципите на демокрацията, но Лойд беше твърде малък.

На едно тясно стълбище, застлано с червена пътека, между Лордовете и Общините, двамата се натъкнаха на Фиц. И той имаше млад гост — синът му Джордж, наречен още Бой.

Етел и Лойд се качваха, а Фиц и Бой слизаха, та се срещнаха на площадката.

Фиц погледна Етел, сякаш очакваше тя да му направи път.

Двамата му сина, Бой и Лойд, наследникът на титлата и непризнатият и незаконно роден, бяха на една възраст. Гледаха се с откровен интерес.

Етел си спомни, че в Тай Гуин, когато срещнеше Фиц в коридора, трябваше да застане до стената и да сведе очи, докато той минава.

Сега стоеше на площадката, държеше ръката на Лойд и гледаше Фиц.

— Добро утро, граф Фицхърбърт — рече тя и предизвикателно вирна брадичка.

Фиц отвърна на погледа й с гневно отвращение. Накрая отговори:

— Добро утро, госпожо Лекуит.

Етел погледна сина му.

— Вие трябва да сте виконт Абъроуен. Приятно ми е.

— Приятно ми е — вежливо отвърна детето.

— А това е моят син Лойд — каза Етел на Фиц.

Фиц отказа да го погледне.

Етел обаче нямаше да го остави така лесно.

— Лойд, ръкувай се с графа.

Лойд подаде ръка и рече:

— Приятно ми е да се запознаем, милорд.

Би било недостойно да отблъсне едно деветгодишно момче. Фиц беше принуден да се здрависа с детето.

За пръв път докосна сина си Лойд.

— А сега ще ви пожелаем хубав ден — пренебрежително каза Етел и пристъпи напред.

Фиц изглеждаше буреносно. Неохотно отстъпи встрани заедно с Бой и двамата изчакаха, опрели гърбове на стената, Етел и Лойд да минат край тях и да продължат нагоре.