Кралица на кошмара

Глава дванадесета

Морфран написа извинителна бележка на Томас, за да го освободи от последните учебни дни, в която се казва, че трябва да лекува мононуклеоза. Прекарваме всяка минута, в която не спим, наведени над книги – стари, плесенясали томове, които са превод на други, още по-стари и още по-плесенясали томове. В началото бях благодарен, че има с какво да се занимавам, да се чувствам сякаш се движим напред. Но след три дни минимално количество сън и живот на сандвичи и размразена пица реално няма с какво да се похвалим, няма нещо, което да оправдава усилията ни. Всяка книга ни забатачва още повече, бъка от информация как да се свържеш с другата страна, но изобщо не се споменава възможността да преминеш оттатък, камо ли да издърпаш нещо отсам. Обадих се на всеки човек, който може да знае нещо, и резултатът беше точно нулев.

Седим около кухненската им маса, заобиколени от купчини безполезни книги, докато Морфран добавя картофи в тенджера телешко варено на печката. Навън птички прехвърчат от дърво на дърво, а няколко възголеми катерички се бият за правата над хранилката за птици. Не съм виждал Анна от нощта, в която се свързахме с нея. Не знам защо. Повтарям си, че сигурно тя се страхува за мен, че сигурно съжалява, че е поискала да я спася, и затова нарочно не се появява. Заблудата е приятно нещо. А може би дори е истина.

– Чувал ли си Кармел напоследък? – питам Томас.

– Мда. Каза, че не сме пропуснали кой знае какво в училище. Общо взето, нонстоп надъхване за лятото и лафсбирки.

Изсумтявам. Точно така си мислех. Томас не изглежда притеснен, но се чудя защо Кармел не ми се обажда. Не трябваше да я оставяме сама толкова дълго. Гаранция, че ритуалът доста я е разтресъл.

– А защо не идва насам? – питам.

– Знаеш какво ѝ е мнението за всичко това – казва Томас, без да вдига поглед от книгата пред него.

Потропвам с химикала по отворената страница на моята. Няма нищо полезно вътре.

– Морфран – казвам. – Разкажи ми за зомбитата. Кажи как се вдигат на крака мъртвите с вуду и обиа.

Някакво движение привлича периферното ми зрение: Томас движи ръка пред гърлото си, дава ми знак да не отварям темата.

– Какво? – питам. – Нали събуждат мъртвите? Това си е баш минаване от другата страна. Сигурно може да се използва нещо и в нашия случай.

Морфран тряска лъжицата на кухненския плот. Обръща се към мен с раздразнение.

– Всеки път ме изненадва количеството тъпи въпроси, които си способен да зададеш, а уж си професионален убиец на призраци.

– Какво?

Томас ме сръгва.

– Морфран откача, когато хората казват, че вуду може да съживява мъртвите. Това е малко стереотип, сещаш ли се?

– Това са глупостите на Холивуд – мърмори Морфран. – Тези „зомбита“ не са нищо повече от отровени души, които са били упоени, заровени и пак изровени. Тътрят се по света, защото са дрогирани с отрова от риба, която е изпържила мозъците им.

Свивам вежди.

– Значи никога не е имало дори едно истинско зомби? Нито едно? Нали с това е известна тази религия?

Не трябваше да казвам последното. Очите на Морфран моментално се разширяват, все едно ще изскочат, и той стисва челюст.

– Нито един човек, който се занимава с вуду наистина, не се е опитвал да съживи зомби. Не можеш да върнеш живота там, където вече си е отишъл.

Той се обръща отново към тенджерата. Явно този разговор е приключил.

– Нищо не излиза – промълвявам. – Не знам дали тези хора изобщо са знаели какво представлява другата страна. Мисля, че говорят просто за осъществяване на контакт с призраци, които все още са били в капана на тази реалност, на тази равнина.

– Защо не се обадиш на Гидиън? – пита Томас. – Той знае най-много за камата, нали? А според Кармел камата страшно е пулсирала по време на ритуала. Затова е решила, че ще опиташ да минеш от другата страна. Помислила си е, че можеш.

– Звънях му поне десет пъти. Нещо става с него. Не ми връща обаждане.

– Добре ли е?

– Така мисля. Усещам го като да е добре. А и мисля, че все някой щеше да е чул и да е предал новините, ако не беше.

Умълчаваме се. Дори Морфран бърка манджата по-безшумно, докато се прави, че не ни слуша. И двамата биха искали да разберат повече за ножа. Вътре в себе си Морфран си умира да знае, сигурен съм. Но Гидиън ми каза, каквото знаеше. Пееше ми тази глупава гатанка: „Тази кама е изкована с кръвта на твоите деди. Силни мъже пускали кръвта на своя воин, за да успокоят духовете,“ а останалото е изгубено във времето. Казвам гатанката на глас пред тях разсеяно.

– И леля Рийка каза нещо такова – казва тихо Томас, погледът му е леко разфокусиран, но е отправен в посока на камата в раницата ми.

Лицето му бавно се разтяга в усмивка.

– Боже, колко сме зле. Ножът е вратата? Която се отваря насам и натам? Точно както каза Рийка. Никога не е съвсем затворена.

Гласът му става все по-развълнуван, очите му се разширяват зад стъклата на очилата.

– Затова ритуалът не беше само вятър и гласове, както се очакваше да бъде! Затова успяхме да отворим прозорец към ада на Анна. Вероятно затова Анна изобщо е способна да общува с теб оттам. Когато камата я поряза, без да я отпрати от този свят, тя е запречила с крак прословутата врата.

– Чакай – казвам.

Камата представлява острие от стомана и дръжка от тъмно, промазано дърво. Не е нещо, което можеш да отвориш и да минеш през него. Освен ако… главата започва да ме боли. Не ме бива в тези метафизични глупости. Ножът си е нож, не е между другото и врата.

– Да не би да казваш, че с ножа мога да направя прорез, да отворя врата?

– Казвам, че ножът е вратата.

Ще ме умори.

– Какво говориш? Че мога да мина през ножа. Че мога да върна Анна през ножа?

– Кас, ти мислиш в агрегатни състояния – обяснява Томас и се усмихва на Морфран, който, трябва да призная, изглежда силно впечатлен от внука си в момента. – Спомни си какво каза Рийка. Не знам как така не загрях по-рано. Не мисли за ножа. Мисли за формата, която стои зад ножа, мисли за това какво представлява ножът в същността си. Това изобщо не е нож. Това е портал, замаскиран като нож.

– Тръпки ме побиват от теб в момента.

– Просто трябва да намерим хората, които могат да ни кажат как да го използваме в пълната му сила – казва Томас, като вече изобщо не гледа мен, а Морфран. – Трябва да разберем как да го отворим широко.

Усещам раницата си тежка сега, като знам, че нося в нея цял портал. Томас е толкова развълнуван, че всеки момент може да се изстреля във въздуха, но аз все още не мога да осмисля това, което иска да направи. Иска да отворим ножа. Казва, че от другата страна на камата е адът на Анна? Не. Ножът си е нож. Нали съм го държал в ръката си. От другата страна на ножа е… другата страна на ножа. Но тази хрумка е единственото нещо, с което разполагаме в момента, и всеки път, когато поставя под въпрос доколко е възможно всичко това, което казва, той ми се усмихва все едно е Йода, а аз съм някакъв тъпунгер, с когото Силата не е.

– Ще ни трябва Гидиън със сигурност. Трябва да разберем повече за това откъде идва ножът и как е бил използван в миналото.

– Добре – казвам.

Томас кара малко по-бързо и малко по-невнимателно от необходимото. Когато рязко набива спирачки на знака „стоп“ пред гимназията, почти се забивам в предното табло.

– Кармел продължава да не вдига – мърмори си той. – Дано не се налага да влизаме да я търсим.

Едва ли. Като изкачваме хълма, виждаме, че почти цялото училище е наизлязло на тревата и в паркинга отпред. Много ясно. Последният учебен ден е. Съвсем бях забравил.

На Томас не му отнема много време да установи локацията на Кармел; русата ѝ коса блести в няколко нюанса по-светло от всички останали. Тя е в средата на голяма групичка, смее се, чантата ѝ е на земята, облегната на крака ѝ. Когато чува познатото бръмчене на форда на Томас, очите ѝ се стрелват към нас и лицето ѝ се напряга. После усмивката се връща на лицето ѝ, сякаш никога не го е напускала.

– Може би да изчакаме и да ѝ се обадим по-късно – казвам, без да знам защо.

Въпреки статута ѝ на кралица на гимназията Кармел на първо място е наша приятелка. Или поне така беше.

– За какво? – пита Томас. – Тя ще иска да чуе това.

Не казвам нищо, докато той паркира на първото свободно място и дърпа ръчната. Може би е прав. Все пак досега винаги е искала да знае.

Когато излизаме от колата, Кармел е обърнала гръб към нас. Тя е сред кръг от хора, но пак успява някак си да изглежда сякаш тя е центърът му. Всички са леко обърнати към нея, дори когато не говори тя. Нещо не е както трябва и изведнъж ми идва да хвана Томас за рамото и да го дръпна обратно. „Нямаме място тук“, крещи кръвта ми, но не знам защо. Хората около Кармел съм ги виждал и преди. Разменял съм си по няколко думи с тях и винаги са били достатъчно дружелюбни. Натали и Кейти са там. Там са и Сара Съливан и Хайди Трико. Момчетата в групата са останките от Армията на троянците: Джордан Дрискол, Нейт Бъргстром и Дерек Пимс. Виждат, че идваме, но никой не ни удостоява с поглед. И има нещо замръзнало в усмивките по лицата им. Изглеждат победоносно. Като котки, които са излапали цяло ято канарчета.

– Кармел – провиква се Томас и изтичва последните няколко стъпки до нея.

– Здрасти, Томас – казва тя и се усмихва.

На мен не ми казва нищо и нито един от останалите не ми обръща кой знае какво внимание. Всички гледат Томас с хищнически изражения, а той не забелязва нищо.

– Здрасти – казва той и когато тя не отговаря нищо повече, а само стои и го гледа с очакване, той започва да пелтечи. – Ъъ, не вдигаше като ти звънях.

– Да, бях в компания – отговаря тя със свиване на рамене.

– Ти нямаше ли мононуклеоза или нещо такова? – прекъсва ги Дерек и се ухилва нагло. – Макар че не знам от какво може да си я прихванал.

Томас сякаш се смалява с няколко сантиметра. Ще ми се да кажа нещо, но Кармел е тази, която трябва да се намеси. Това са нейните приятели и във всеки нормален ден би трябвало да знаят да не се заяждат с Томас. Във всеки нормален ден Кармел веднага би ги скастрила с поглед само защото го зяпат твърде много.

– Ами, ъъ, може ли да говорим с теб за малко?

Томас е натъпкал ръце в джобовете; няма как повече да личи, че му е неудобно, дори да започне да подритва пръстта с обувка. А Кармел просто стои сякаш това не я засяга.

– Добре – казва тя с още една полуусмивка. – Ще ти се обадя по-късно.

Томас не знае какво да направи. На върха на езика му е да попита какво става, какво се случва, а аз едва се спирам да държа собствената си уста затворена, да му кажа да си мълчи, да не им дава нищо повече. Те не заслужават удоволствието да гледат лицето му в момента.

– А може би утре – казва Дерек и пристъпва към Кармел. Гледа я по начин, който кара стомахът ми да се обърне. – Тази вечер ще излизаме, нали?

Той я докосва, ръката му се увива като змия около кръста ѝ и Томас пребледнява.

– Може би ще ти се обадя утре – казва Кармел.

Тя не се отдръпва от хватката на Дерек, а лицето ѝ не трепва, докато това на Томас се смачква.

– Хайде – казвам накрая и хващам рамото му.

В секундата, когато го докосвам, той се завърта и тръгва към колата, почти тичайки, унижен и смазан по начини, които не искам да си представям.

– Какво, майка му стара, се случва, Кармел? – казвам, а тя скръства ръце.

За момент ми се струва, че може да се разплаче. Но в крайна сметка не прави нищо друго, освен да забие поглед в земята.

По пътя от училище към къщата ми в колата цари пълна тишина. Не ми хрумва нищичко да кажа и се чувствам безполезен. Личи липсата ми на опит с приятелства. Томас изглежда сякаш всеки момент ще се разпадне като изсъхнало листо. Някой друг би се сетил за нещо, за някакъв анекдот или история. Някой друг би знаел какво да направи, освен да седи на мястото до водача и да се чувства неудобно.

Не съм сигурен дали Томас и Кармел излизаха в пълния смисъл на думата. Технически може да ѝ се размине терминът изневяра. Но само технически. Защото и тя, и аз, и всички останали знаят, че Томас е влюбен в нея. А през последните шест месеца тя доста се постара да изглежда, че и тя си пада по него.

– Аз, ъъ, просто имам нужда малко да бъда сам, става ли, Кас?

Говори, без да ме гледа.

– Няма да се хвърля с колата от някоя скала или нещо подобно – казва той и се опитва да се усмихне. – Просто имам нужда да бъда сам.

– Томас – казвам аз.

Когато слагам ръка на рамото му, той вдига своята и леко я отблъсква. Разбирам.

– Добре, брат – казвам и отварям вратата. – Просто свирни, ако имаш нужда от нещо.

Слизам от колата.

Трябва да има още нещо, което мога да кажа, нещо по-добро, което мога да направя. Но най-доброто, което ми хрумва, е да гледам напред и да не се обръщам назад.