Кралица на кошмара

Глава деветнадесета

Просто ей така го завличаш на другия край на света? – казва Кармел, като потропва възмутено с крак. – Където никой не го познава и няма кой да го пази? За да го забъркаш в дявол знае какво?

Тя присвива очи.

– Нали каза, че ще се грижиш за него?

– Всъщност, Кармел, аз…

– Оф, не ме интересува какво си казал!

– А как ни откри? – питам аз и тя най-после си поема дъх.

Тя връхлетя в къщата като стихия в ботуши, високи до коленете, и целият останал свят сякаш наби спирачки, за да я изчака. Чувам как на горния етаж душът рязко бива спрян. Дано Томас не се подхлъзне и не си сцепи главата, бързайки да слезе. И се надявам да се сети да се увие в хавлия.

– Морфран ми каза – отговаря Кармел. – И майка ти също.

Гласът ѝ поддържа едно ниво на ярост, нито се вдига, нито спада. Очите ѝ се спират върху мокрите ми ръце, гледа навитите ми ръкави и сапунената пяна, която капе по пода. Сигурно ѝ е странна тази малка, домашна сценка. Не се връзва с бурята от опасности, в която е очаквала да ни завари. Избърсвам ръце в крачолите на дънките си.

Джестин минава зад нея, като внимава да не обръща гръб на Кармел, която не познава. Движи се като пружинка, готова е за скок. Който и да я е учил, я е научил добре. Движи се като мен и е два пъти по-предпазлива. Срещам погледа ѝ и клатя глава. Няма нужда да посреща Кармел по същия начин като нас, със заклинания, които спират притока на кислород в дробовете.

– Тя каза, че те познава – обяснява Джестин. – Явно казва истината.

– Разбира се, че казвам истината – отговаря Кармел, докато я оглежда от глава до пети. Джестин застава до мен. Протяга ръка. – Аз съм Кармел Джоунс. Приятелка съм на Томас и Кас.

Когато си стискат ръцете, стомахът ми се отпуска. Джестин е просто любопитна, а враждебността на Кармел е насочена към мен. Странно защо, но инстинктите ми казваха, че тези двете ще се разбират горе-долу като змия и мангуста.

– Да ти взема ли чантата? – пита Джестин и сочи огромния брезентов сак на Кармел, някаква дизайнерска марка, с лъскави закопчалки и ципове.

– Да – казва Кармел и го подава. – Благодаря.

Гледаме се един други, като едва сдържаме думите си, докато Джестин се качи горе и вече не може да ни чуе. Много е трудно да запазим сериозни изражения. Кармел е сложила възможно най-строгата гневно-недоволна маска на лицето си, но много ѝ се иска да ме прегърне, виждам го. Вместо това ме сръгва толкова силно, че залитам и се хващам за облегалката на дивана.

– Защо не ми каза, че ще идвате тук? – пита тя.

– Ами, леко бях останал с впечатление, че не искаш да знаеш.

Тя се намръщва.

– Да, не исках да знам.

– Тогава какво правиш тук?

И двамата поглеждаме нагоре. Томас е застанал по средата на стълбите. Слязъл е толкова тихо. Очаквах да се втурне с тропот по стълбите. Почти очаквах да падне и да се изтърколи в краката ни, с шампоанена коса и гол като сойка. Наблюдавам внимателно изражението на Кармел, когато го вижда. Изглежда толкова щастлива, колкото е възможно за някой, който знае, че няма правото да е щастлив.

– Може ли да поговорим? – пита тя.

По врата ѝ се вижда как пулсът ѝ се ускорява, когато Томас свива устни, но и двамата го познаваме. Не би я оставил да мине цял океан само за да бъде отпратена.

– Навън – казва той и бързо минава покрай нас към вратата.

Кармел тръгва след него, а аз извивам врат във всички възможни посоки, за да следя как върви, докато ходят около къщата.

– Сложна работа, а – казва Джестин в ухото ми и аз подскачам. В тази къща хората се промъкват твърде лесно. – Да разбирам ли, че тя ще идва с нас?

– Мисля, че да. Надявам се, че да.

– Тогава се надявам да се оправят. Последното нещо, което ни трябва, е драма и емоции и хора, които взимат глупави решения.

Скръства ръце и влиза обратно в кухнята да довърши почистването след закуската.

Сигурно трябва да я попитам защо мисли така, срещу какво ни предстои да се изправим, но Томас и Кармел изчезват от погледа ми. От появяването на Кармел ми се зави свят. Тя е почти сюрреалистична, като парче от Тъндър Бей, което не се връзва в тукашната картина. И това, което ми каза онзи ден в стаята ми, мислех, че си е тръгнала завинаги. Беше избрала да има живота, който ние с Томас не можем да имаме. И аз се радвах за нея. Но докато отивам при Джестин в кухнята, в гърдите ми се оформя една голяма топка на успокоение, има и задоволство, че не е толкова лесно за другите да се откажат от това, от което аз не мога да се отърва.

Хвърлям поглед през всички прозорци и ги мервам през най-западния, който гледа към градината зад къщата. Ако се наклоня достатъчно вляво, ги виждам. Сцената е доста напрегната; гледат се право в очите и жестикулират с разперени ръце. Но майната му. Не мога да чета по устни.

– Ти си като някоя бабичка – подиграва ми се Джестин. – Избърши отпечатъка от носа си по стъклото и ела да ми помогнеш с чиниите.

Слага гъбата за съдове в ръката ми.

– Ти мий. Аз ще ги подсушавам.

Работим в пълна тишина около минута и усмивката ѝ все повече се разтегля. Сигурно си мисли, че се опитвам да чуя какво си казват.

– Трябва да тръгнем сутринта – казва Джестин. – Доста път е с влак и после бая изкачване пеша. Ще ни трябват два цели дни.

– Къде точно отиваме?

Тя протяга ръка за чиния.

– Няма точно. Орденът не е точка на картата. Някъде в шотландските планини. Западните, на север от Лох Етив.

– Значи си била там и преди? – приемам мълчанието ѝ за потвърждение. – Кажи за какво става дума. Какво ни чака там?

– Не знам. Много иглолистни дървета и може би няколко кълвача.

Сега ли ще ми се прави на потайна? Започвам да се изнервям – тръгва от пръстите на ръцете, потопени в горещата сапунена вода, и стига чак до стиснатата ми челюст.

– Мразя да мия чинии – казвам. – И мразя да ме водят за носа, особено някой, когото почти не познавам, и то в Шотландия. Знам, че ще ме тестват. Можеш поне да ми кажеш как.

Изражението ѝ е на изненада, но и като малко да е впечатлена.

– Хайде де – казвам. – Ясно е. Защо иначе ще ходим отделно от Гидиън? Какво е? Или не трябва да ми казваш?

– Би ти харесало, нали – казва тя и хвърля кърпата на плота. – Толкова си прозрачен.

Навежда се към мен и ме изучава с поглед.

– Предизвикателството те кара да се вълнуваш. Както и увереността, че ще го преминеш.

– Стига глупости, Джестин.

– Не са глупости, Тезеус Касио. Не мога да ти кажа, защото не знам.

Тя се обръща.

– Не си единственият, когото ще тестват. Ние доста си приличаме, ти и аз. Знаех, че ще е така. Просто не знаех, че ще си приличаме толкова много.

Томас и Кармел влизат след час и ме заварват излегнат на дивана в дневната на Гидиън да превключвам каналите между BBC 1 и BBC 2. Влизат тихо и сядат, Кармел до мен, а Томас на стола. Не знаят как да се държат, неловко им е, прясно сдобрени и все още неуверени в това. Кармел изглежда по-изцедена, но може да е и от пътуването.

– И? – питам. – Пак ли сме едно голямо щастливо семейство?

Те ме поглеждат кисело. Не прозвуча, както исках.

– Мисля, че съм на изпитателен срок – казва Кармел.

Поглеждам Томас. Той изглежда щастлив, но и предпазлив. Май така и трябва. Доверието му беше разклатено. И в моя мозък се въртят странни фрази. Ще ми се да скръстя ръце и да кажа неща като: „Недей да се връщаш, ако не смяташ да останеш!“ и „Ако си мислиш, че нищо не се е променило, жестоко се лъжеш“. Но сигурно вече е чула всички тези неща от Томас. Не знам защо чувствам, че и на мен ми се полага да ѝ се навикам.

Боже. Превърнал съм се в това, което хората наричат „трето колело“, или с други думи – „да им светя“.

– Кас? Нещо не е наред? – Томас е свил вежди.

– Утре тръгваме – казвам. – Да се срещнем с Ордена на Еди к’во си.

– Ордена на какво? – пита Кармел и когато аз не го правя, Томас обяснява.

Слушам с половин ухо, хиля се на произношението му и добавям фактология, като ме питат.

– Пътуването ще бъде тест – казвам. – И не мисля, че ще бъде последният.

Коментарът на Джестин, че ми харесва предизвикателството, все още ври в стомаха ми. Да ми харесва? Че защо ще ми харесва? Само дето наистина е така, или поне малко, и точно поради причините, които тя изтъкна. А това си е малко извратено, като се замислиш.

– Вижте – казвам. – Дайте да се поразходим.

Те се изправят и си разменят поглед, засичайки злокобната нотка.

– Само да е кратка разходка, става ли? – мърмори Кармел. – Не знам какво си мислех, като тръгнах с тези ботуши.

Навън пече слънце и небето е безоблачно. Търсим сянката на дърветата, за да можем да говорим, без да ни блести в очите.

– Какво става? – пита Томас, когато спираме.

– Гидиън ми каза нещо, преди да тръгне. Нещо за ордена и Джестин.

Пристъпвам от крак на крак. Все още ми звучи толкова невероятно.

– Каза, че я подготвят да заеме мястото ми.

– Знаех си, че не трябва да ѝ имаш доверие – възкликва Томас и се обръща към Кармел. – Разбрах го още в минутата, когато се опита да го прокълне в уличката.

– Виж, само защото са я отглеждали за тази позиция, не значи, че тя ще се опита да я открадне. Джестин не е проблемът. Можем да ѝ имаме доверие.

Томас очевидно мисли, че съм тъпак. Кармел засега сдържа преценката си.

– Аз мисля, че можем. И по-добре се надявайте да можем. Утре тя ще ни води през планините на Шотландия.

Кармел отмята глава.

– Не е нужно да казваш „планините на Шотландия“ с престорен акцент. Знаеш, толкова добре, колкото и ние, че това не е шега. Кои са тези хора? В какво се забъркваме?

– Не знам. Там е проблемът. Но не очаквайте да се зарадват, че ме виждат.

Това е меко казано. Все си мисля за начина, по който Джестин говореше, като излязохме от параклиса в Тауър ъф Лондон и за благоговението, с което гледа камата. За тези хора аз съм извършил светотатство.

– Ако те искат Джестин да поеме нещата, какво означава това за теб? – пита Кармел.

– Не знам. Разчитам на мисълта, че уважението им към камата се простира поне частично и върху кръвната линия на първия воин.

Поглеждам Томас.

– Но като разберат какво искам да направя с Анна, ще се борят против това. Няма да е зле да мога да разчитам на вуду мрежата на Морфран като скрит коз.

Той кима.

– Ще му кажа.

– И след като го направиш, вие двамата трябва да останете тук. Чакайте ме у Гидиън. Той ще ми пази гърба. Не искам и вие да се замесвате.

Лицата им са бледи. Когато Кармел плъзва ръката си в тази на Томас, виждам, че трепери.

– Кас – казва нежно тя и ме поглежда право в очите. – Млъкни.