Кралица на кошмара

Глава двадесет и пета

Джестин не беше права. От ордена дойдоха да вземат един от нас. Взеха нея малко преди залез слънце. Две жени се приближиха до нас, без да кажат и дума. Не бяха много по-големи от нас, и двете с прави черни коси, пуснати свободно. Джестин ги представи като Харди и Райт. Явно младшите членове се наричат по фамилни имена. Или това, или родителите им са ги наказали, като са ги кръщавали.

Гидиън дойде за мен малко по-късно. Завари ме да се шляя около лампите на павираната алея. И добре, че дойде. Пак ми се беше качил адреналинът и вече бях напът да започна да правя спринтове нагоре-надолу по алеята. Поведе ме през комплекса, покрай сградите, до стаята си, където догаряха няколко редици бели свещи, а три от другите ками лежаха върху червено кадифе.

– И? – казвам, когато затваря вратата. – Какво можеш да ми кажеш за този ритуал?

– Мога да ти кажа, че скоро ще започне – отговаря той.

Много конкретно. Все едно говоря с Морфран.

– Къде са Кармел и Томас?

– Ще дойдат – казва той.

Една усмивка нарушава тържествения израз на лицето му.

– Това момиче – засмива се той. – Тя е като фойерверк. Не бях чувал такъв език. По принцип бих казал, че е арогантна, но при тези обстоятелства беше доста приятно да видя как лицето на Колин почервенява.

Той повдига вежда.

– Защо не тръгна след нея?

Кармел да ядосва Бърк цял ден. Ще ми се да го бях видял.

– Томас ме изпревари – отговарям и се ухилвам.

Усмивките ни бавно избледняват и се взирам в топящите се свещи. Пламъците потрепват на фитилите, толкова малки. Странно е, като си помисля как тази колона от восък почти се изпарява от топлината. Гидиън отива до гардероба си и отваря вратата. Първоначално ми се струва, че вади няколко червени пердета, но когато ги разпъва на леглото, виждам, че всъщност са церемониални роби, точно като тези, които носеше на снимката.

– А така – казвам. – Точно се чудех кога ще стигнем до робите и кандилниците.

Гидиън изпъва двете роби, подръпва ръкавите и качулките. Аз съм облечен в сиво-зелена тениска и дънки. И май съм си добре. Робите изглеждат като да тежат по десет кила всяка.

– Ще ми помогне ли за заклинанието, ако нося една от тези? – питам. – В смисъл, стига бе, знаеш, че по-голямата част от церемонията си е просто церемония.

– Церемонията си е церемония – повтаря той малко като майка ми. – Не, няма да ти помогне. Просто традиция.

– Тогава забрави – казвам и извъртам очи, като виждам плетеното въже, с което се връзват около кръста. – Майната ѝ на традицията. Освен това Анна би ме спукала от смях.

Раменете му увисват и аз се подготвям за сблъсъка. Сега ще се разкрещи как никога не приемам нещата насериозно, как нямам никакво уважение. Когато се обръща към мен, отстъпвам назад, а той сграбчва рамото ми.

– Тезеус, ако сега излезеш от тази врата, ще те пуснат да си тръгнеш.

Поглеждам го. Очите му блестят, почти треперят зад рамките на очилата. Ще ме пуснат, казва той. Може и да ме пуснат, може и да не ме пуснат. Ако опитам, Бърк ще тръгне да ме търси със свещ в ръка и цялото нещо ще се превърне в игра на „Клудо“ в реални размери. Внимателно се отскубвам.

– Кажи на майка ми… – започвам, но после спирам.

Главата ми е празна. Лицето ѝ се появява там за момент и после изчезва.

– Не знам. Кажи ѝ нещо хубаво.

– Чук-чук – казва Томас и подава глава зад вратата.

Когато се появява и останалата част от него, следвана от Кармел, не мога да потисна усмивката си. И двамата са облечени в дълги червени роби с качулки, които висят на гърбовете им, и ръкави, който се спускат над ръцете им.

– Изглеждате като монаси на Коледа – казвам. Върхът на конвърските на Томас се подават отдолу. – Нали знаете, че не е нужно да ги обличате.

– Не искахме, но Колин започна да опява – Кармел извърта очи. – Много са тежки. И малко дращят.

Зад нас Гидиън сваля своята роба от закачалката и я облича. Пристяга я в кръста и оправя качулката на гърба. После взима една от камите от червеното кадифе и я затъква в колана на кръста си.

– Всеки от вас трябва да вземе по една – казва на Томас и Кармел. – Вече са наточени.

Те си разменят погледи, но нито един от тях не позеленява, когато отиват и взимат по един нож.

– Говорих с дядо ми – казва Томас. – Каза, че сме идиоти.

– Ние?

– Ами, най-вече ти.

Усмихваме се. Може и да съм идиот, но Морфран ще бди. Ако Томас има нужда от защита, той може да я прати през океана. Прочиствам гърло.

– Вижте, аз… не знам в каква форма ще сме, като се върнем. Ако се опитат да направят нещо на Анна…

– Струва ми се, че Анна може да разкъса целия орден на парчета – казва Томас. – Но за всеки случай съм подготвил няколко трика, за да ги забавя, ако се наложи.

Кармел се усмихва.

– Да си бях донесла бухалката.

По лицето ѝ се изписва странно изражение.

– Някой мислил ли е как ще стигнем с Анна до Тъндър Бей? – пита тя. – В смисъл паспортът ѝ сигурно отдавна е изтекъл.

Смея се, другите също, дори Гидиън.

– По-добре вие двамата да тръгвате – казва Гидиън и отваря вратата. – Ние идваме след малко.

Те кимат и докосват ръката ми, като минават покрай мен.

– Има ли нужда да те моля да ги пазиш, ако…? – питам Гидиън, като излизат.

– Не – отговаря той. Слага тежка ръка на рамото ми. – Кълна ти се, няма нужда.

В рамките на един ден това място е остаряло с цял век. Електричеството е сменено със свещи. Пламъците им трептят по стените на коридорите и се отразяват по каменното покритие на пода. Официалните костюми също са изчезнали; всеки, покрай когото минаваме, е сложил роба и като ни видят, правят някакъв жест на благословия или молитва. А може и да е зла магия, в зависимост от човека. Не им отговарям с нищо. Само един жест ми идва наум, а той не е приличен.

С Гидиън минаваме през лабиринт от коридори и свързани стаи, докато заставаме пред високи двойни дъбови врати. Преди да попитам къде си държат тарана, вратите се отварят отвътре и откриват каменни стълби, които се вият надолу в мрака.

– Факла – казва кратко Гидиън и един от хората до вратата му подава една.

Светлината разкрива фино издялани гранитни стъпала. Очаквах да са груби, влажни и примитивни.

– Внимавай – казвам, когато Гидиън тръгва надолу.

– Няма да падна – отговаря той. – Защо мислиш взех факлата?

– Не е това. По-скоро ме е страх да не се спънеш в робата и да си счупиш врата.

Той мърмори нещо, че е напълно способен да ходи с дълга роба, но все пак пристъпва внимателно. Аз го следвам и правя същото. С факла или без, от стълбите ти се завива свят. Нямат парапет и се извиват в безкрайна спирала, докато чувството ми за ориентация се изгубва и нямам представа колко надолу сме слезли. Въздухът става все по-студен и влажен. Чувството е като да слизаме в гърлото на кит.

Като стигаме края, трябва да минем покрай стена и светлината от свещите рязко ни удря, когато влизаме в голямо, кръгло помещение. Свещи опасват стените на три ката: редица от бели и редица от черни, а в средата – редица от шарени черно-бели свещи. Стоят на полици, издялани в скалата.

„Робите“ са застанали в средата в полукръг, който чака да се затвори. Само най-старшите членове на ордена присъстват, оглеждам лицата им, всички са стари и анонимни освен Томас и Кармел. Ще ми се да свалят тези качулки. Изглеждат ми странно, като се виждат само лицата им. Бърк, разбира се, е в центъра като ключов камък от арка. Този път не го играе добър. Чертите му са се изострили от пламъците на свещите и точно така ще го запомня. Като пълен гадняр.

Томас и Кармел са в края на полукръга, Томас се опитва да не изглежда не на място, а на Кармел сякаш не ѝ пука от нищо. Усмихват ми се нервно, а аз оглеждам останалите членове. В колана на всеки от тях блести наточен нож; обръщам се към Гидиън. Ако нещо се обърка, надявам се той да държи някой трик в ръкава си, защото иначе него, Томас и Кармел ги чака съдбата на Юлий Цезар.

Томас намира погледа ми и двамата поглеждаме нагоре. Таванът не се вижда. Твърде високо е, за да го достигне светлината от свещите. Поглеждам Томас отново и очите му се разширяват. И двамата мразим това място. Чувството е все едно сме под всичко. Под земята. Под водата. Гадно място да умреш.

Никой не е продумал, откакто се появихме с Гидиън. Но усещам погледите им върху лицето си и по дръжката на ножа, затъкнат в задния ми джоб. Искат да го извадя. Искат да го видят, да охкат и да ахкат още веднъж. Ама, няма да стане, гъзове такива. Минавам през вратата, намирам си момичето и се връщам обратно. Тогава да видим какво ще кажете.

Ръцете ми са започнали да треперят; свивам ги в юмруци. Зад нас проехтяват стъпки по стълбите. Джестин влиза, водена от Харди и Райт, но „водена“ е грешната дума. По-скоро ескортирана. За ордена тя е центърът на това шоу.

Позволили са и на нея да е без роба. А може би тя самата е отказала. Когато я поглеждам, отново усещам упорито трептене в корема, което ми казва, че тя не ми е враг, и е трудно да не му се доверя, щом като го имам от толкова дълго време, макар че ми се струва налудничаво. Тя влиза в кръга, а двете ескортиращи се оттеглят нагоре по стълбите.

Кръгът от роби се затваря зад нея, оставяйки ни сами в средата. Тя поздравява ордена и после ме поглежда, опитва се да се усмихне, но се спира. Облечена е в бял потник и черни панталони с ниска талия. По нея не се виждат талисмани, медальони или бижута. Но усещам дъх на розмарин. Била е намазана за защита. За кракът ѝ е препасан калъф, в който, изглежда, има нож, и още един е стегнат за другото ѝ бедро. Някъде там Лара Крофт си иска запазената марка.

– Наистина ли не можем да променим решението ти? – пита Бърк без грам искреност.

– Давайте нататък – промърморвам.

Той се усмихва със стиснати устни. На някои хора всяко изражение им стои изкуствено.

– Кръгът вече е оформен – казва спокойно той. – Пътят към портала е разчистен. Остава само да го отворим широко. Но първо трябва да изберете кой ще бъде вашата котва.

– Котва?

– Човекът, който ще бъде вашата връзка с този свят. Без него няма да можете да намерите пътя си обратно. Всеки от вас трябва да избере.

Погледът ми се спира върху Гидиън. После се премества вляво.

– Томас – казвам.

Очите му се разширяват. Мисля, че се опитва да си даде вид на поласкан, но успява само да изглежда сякаш му е лошо от паника.

– Колин Бърк – казва Джестин до мен.

Не съм изненадан.

Томас преглъща и пристъпва напред. Вади камата от колана си и обгръща острието с юмрук. Когато го прокарва през дланта си, успява да не потрепне, дори когато кръвта потича и започва да капе от ръката му. Избърсва камата в робата си и я затъква обратно в колана, после натапя палец в кръвта, която се е събрала в дланта му. Топла е, когато прави малък полумесец по челото ми, точно над веждите ми. Кимам му, когато се отдръпва. До него очите на Кармел са ококорени. И двамата мислеха, че ще избера Гидиън. И аз така мислех, преди да си отворя устата.

Обръщам се; Бърк и Джестин повтарят ритуала. Кръвта му е лъскава и пурпурна по кожата ѝ. Когато тя се обръща към мен, се боря с импулса си да я избърша. Тя преглъща с мъка, а очите ѝ светят. Адреналинът се освобождава в кръвта ни и прави света около нас по-ярък, по-ясен и по-въздействащ. Не е точно като да държа камата, но е близко. По знак на Бърк останалите от ордена също вадят ножовете си. Кармел закъснява малко, когато прокарват остриетата през дланите си; очите ѝ се свиват от парещото ужилване. После всички, включително Томас и Бърк, обръщат ръце и оставят кръвта да покапе по пода, размазвайки се по мозайката на бледожълтите асиметрични плочи. Когато капките падат, пламъците на свещите лумват и вълни от енергия като мараня се спускат към центъра на кръга и отшумяват навън. Усещам как повърхността под краката ми се променя. Трудно е да се опише точно как. Сякаш земята под обувките ни става по-малко. Сякаш изтънява или губи измерност. Стоим върху повърхност, която вече не е повърхност.

– Време е, Кас – казва Джестин.

– Време – казвам.

– Те свършиха своето, постлаха пътя. Но не могат да отворят вратата. Това трябва да го направиш сам.

Магия пълни главата ми като шибана придошла река. Като оглеждам кръга, едва различавам Кармел и Гидиън сред останалите. Чертите им се размазват под качулките. Тогава виждам Томас толкова ясно, че спокойно можеше да свети, и стомахът ми, който се е качил в гърлото, слиза няколко сантиметра надолу. Ръката ми се движи; осъзнавам, че съм извадил камата, чак когато я виждам в ръката си, и гледам как пламъците от свещите проблясват оранжеви по острието.

– Трябва първо аз – казва Джестин.

Стои точно пред мен. Камата сочи стомаха ѝ.

– Не.

Отстъпвам, но тя сграбчва рамото ми. Не знаех, че това имат предвид. Мислех, че Бърк ще го направи. Мислех, че ще бъде леко порязване по ръката. Не знам какво си мислех. Нищо не си мислех; нищо не исках да си мисля. Отстъпвам крачка назад.

Щом ти отиваш, и аз отивам – казва Джестин през стиснати зъби.

Преди да мога да реагирам, тя хваща ръката ми, която държи камата, и я забива дълбоко в хълбока си. Гледам как острието потъва като в кошмар бавно, но лесно, сякаш във вода. Когато го вадя, блести в бистро червено.

– Джестин – крещя!

Викът заглъхва в ушите ми. Стените не връщат никакво ехо. Тялото ѝ се превива на две и потъва до коленете. Държи се за хълбока; само малка струйка кръв се процежда през пръстите ѝ, но знам, че е по-лошо от това.

Кръвта на живота ѝ.

Пред погледа ми тя губи измерност, изтънява като въздуха около нас и като пода под краката ни. Няма я, преминала е от другата страна. Това, което е останало, е празна черупка, нищо повече от маркер за съществуващото.

Поглеждам надолу към нея хипнотизиран и завъртам камата към себе си. Когато минава през кожата ми, светът се завърта. Имам чувството, че нещо дърпа съзнанието ми през много малка дупчица. Стискам зъби и натискам по-силно, мисля за Джестин, мисля за Анна. Коленете ми се сблъскват с пода и светлината изгасва.