Кралица на кошмара

Глава шестнадесета

Момичето се обръща на пети и тръгва без колебание. Просто така тръгва, сякаш забравила, че преди две минути ни се нахвърли и се опита да ме убие. Очаква да я последваме, преценява, че нямаме друг избор, ако искаме да стигнем при Гидиън, преди краката ни да откажат. И ние наистина тръгваме след нея, леко резервирани. Това поведение плюс това, че ни нападна, показва, че е бая дръзка, или поне нагла. Гидиън би казал така, нали?

– Само две улици по-надолу сте – казва тя. – Но тук две улици имат доста сериозно значение.

Ръката ѝ сочи дясно и завиваме заедно.

– Насам са благопристойните къщи.

Взирам се в гърба ѝ. Под карирания каскет се спуска руса коса в стегната плитка. Стъпките ѝ излъчват увереност, както и факта, че не се тревожи, че вървим зад нея. Преди малко, под уличната лампа, не ни се извини. Не изглеждаше засрамена. Нито заради това, че ни нападна, нито дори заради това, че загуби.

– Ти коя си? – питам.

– Гидиън ме прати да ви посрещна на спирката.

Това не е точно отговор. Отговор наполовина. Нещо, което аз бих казал.

Майка ми му е казала, че идваме.

Тя свива рамене.

– Може би. А може би не. Не би имало значение. Гидиън щеше да знае. Той има навика да знае почти всичко. Не мислиш ли?

– А защо ни нападна? – пита Томас.

Въпросът идва през стиснатите му зъби. Хвърля ми кръвнишки погледи. Не мисли, че трябва да ѝ се доверяваме. Аз ѝ нямам доверие. Просто я следвам, защото се загубихме.

Тя се засмива; звукът е весел и момичешки, но не е писклив.

– Нямах такова намерение. Но като размаха този нож в стил Дънди Крокодила, не можах да устоя на малко търкал.

Извръща се леко и ми хвърля дяволита усмивка.

– Исках да видя какво представлява този убиец на призраци.

Нелепо е, но част от мен иска да ѝ се обяснява, да кажа, че не съм във форма заради часовата разлика и умората от полета, че съм спал само час. Но не ми е работа да я впечатлявам. Не бива да ми пука. Просто наперената ѝ усмивка ме кара да го искам.

Улицата, по която вървим сега, ми е много по-позната от предишните. Минаваме покрай къщи с тухлени огради и ниски, железни врати, добре окастрени живи плетове между тях и хубави коли паркирани отпред. Бели и жълти светлини се процеждат през дръпнати завеси, а покрай основите има лехи от цветя, чашките още не са се затворили за през нощта.

– Тук сме – казва тя и спира толкова рязко, че почти се блъскам в гърба ѝ.

Една тръпчинка в бузата ѝ ми казва, че го е направила нарочно. Това момиче бързо се набира по последните ми нерви. Но когато ми се усмихва, трябва с усилие да държа мирни крайчетата на устата си. Вдига резето и задържа вратата да минем с изопачен жест на гостоприемство. Спирам за секунда, само колкото да отбележа, че къщата на Гидиън не се е променила много, а може би дори изобщо. После тя изприпква до входната врата, за да я отвори. Влиза, без да чука.

Намъкваме се в антрето на Гидиън, като вдигаме достатъчно шум, за да накараме стадо водни биволи да се изчервят, куфарите ни се блъскат в стените, а обувките ни скърцат по дървения под. Пред нас, през тесен коридор, се вижда кухнята. Мервам чайник на печката, бълващ пара. Чакал ни е. Гласът му стига до мен, преди да видя лицето му.

– Намери ги най-после, а миличка? Точно щях да звъня на „Хийтроу“ да запитам какво става с полета.

– Малко се бяха ошашавили – отговаря момичето. – Но са живи и здрави.

„Не и благодарение на теб“, мисля си аз, но Гидиън излиза зад ъгъла и това да го видя на живо – за пръв път от нещо като десет години – ме спира на място.

– Тезеус Касио Лоууд.

– Гидиън.

– Не трябваше да идваш.

Преглъщам. Напредналата възраст не е отнела нищо от тежестта на гласа му, нито от стоманата в гръбнака му.

– Откъде знаеше, че идвам? – питам аз.

– По същия начин, както знам всичко – отговаря той. – Имам шпиони навсякъде. Не забеляза ли как се движат очите на картините в къщата ти?

Не знам дали да се усмихна или не. Беше шега, но не звучеше като такава. Не съм бил тук от повече от десет години, а имам чувството, че всеки момент ще ме изритат.

– Ъъ, аз съм Томас Сабин.

Браво, Томас. Гидиън може да издържи само няколко секунди преди английските му маниери да го превземат. Приближава се и стиска ръката му.

– Този е опасен – казва момичето от кухнята, където стои със скръстени ръце.

Сега, на по-силна светлина, виждам, че е горе-долу наша възраст или малко по-малка. Очите ѝ са бързи и тъмнозелени.

– Щеше да ми пръсне сърцето. Нали каза, че той не движи с черни магове.

– Не съм никакъв черен маг или нещо подобно – казва Томас.

Изчервява се, но поне не пристъпва от крак на крак.

Гидиън най-после ме поглежда отново и не мога да преодолея импулса си да сведа поглед. Имам чувството, че минават часове, преди да въздъхне уморено и да ме придърпа в прегръдка. Годините не са отнели и силата на хватката му. Но е странно да съм достатъчно висок, че главата ми да е над рамото му, а не притисната в стомаха му. Някак ми е тъжно, но не знам точно защо. Може би защото е минало толкова много време. Когато ме пуска, в очите му виждам обич, която стиснатата му челюст не успява съвсем да замаскира. Но се опитва.

– Същият си – казва той. – Само малко издължен. Ще трябва да простите на Джеси.

Извръща се и прави знак на момичето да дойде.

– Тя има навика да поздравява първо с юмруци.

Когато той протяга ръка, тя се настанява леко в прегръдката му.

– Тъй като предполагам, че е била твърде груба, за да го направи, ще я представя. Тезеус, това е Джестин Риърдън. Племенницата ми.

Единственото нещо, което ми идва да кажа, е:

– Аз дори не знаех, че имаш племенница.

– Не бяхме близки – свива рамене Джестин. – Доскоро.

Гидиън ѝ се усмихва, но усмивката му е като ледена висулка. Истинска е, но и не е и ми минава през ума, че тази Джестин изобщо не е племенница на Гидиън, а му е гадже или нещо такова. Но това не е редно. От това даже леко ми се повръща.

– Ще ни оставиш ли за минутка, моля те, миличка? Сигурен съм, че Томас и Тезеус имат нужда от малко почивка.

Джестин кима и се усмихва с прибрани устни. Погледът ѝ се задържа върху мен, развеселен и преценяващ. Какво ме гледа? Всеки изглежда супер зле след презокеански полет. Когато тя си тръгва, без да каже довиждане, Томас извиква „Лека нощ“ нарочно силно след нея и извърта очи. Която и да е тя, успешно влезе в черния му списък.

След като с Томас отделяме няколко минути да се обадим на Морфран и на майка ми, да ги уверим, че сме пристигнали цели, Гидиън ни води към спалнята за гости на горния етаж, където бяхме отседнали с майка ми и баща ми, когато бях дете и прекарахме лятото с него.

– Само това ли? – казвам. – Няма ли да ме питаш защо съм тук?

– Знам защо си тук – казва мрачно Гидиън. – Можеш да се наспиш в стаята за гости. А утре сутринта се връщаш у дома.

– Страхотно посрещане ни устроиха, няма що – мърмори Томас, след като качваме багажите си до спалнята за гости на втория етаж, а аз потискам усмивката си. Когато е разстроен, звучи точно като Морфран. – Дори не знаех, че има племенница.

– И аз не знаех – отговарям.

– Направо е малко ангелче.

Той е сложил куфара си до по-хубавото легло. Спалнята за гости, колкото и да е странно, изглежда пригодена специално за нас, с две отделни легла, а не едно двойно, както може да се очаква. Но нали Гидиън е знаел, че идваме.

Томас отмята завивката и сяда на леглото, изритвайки обувките си с противоположния крак.

– А какво беше това въобще? Това, което тя се опита да ми направи – питам аз.

– Някакво проклятие. Не знам. Не се среща често.

– Щеше ли да ме убие?

Ще му се да каже „да“, но е честен, дори когато не му изнася.

– Не и ако беше спряла, след като припаднеш – казва най-после той. – Но кой знае дали щеше да спре.

Тя щеше да спре. Нещо в начина, по който ни се нахвърли, в начина, по който удряше, ме кара да си мисля, че това беше само игра, проба. Усещаше се в тона на гласа ѝ и в начина, по който се предаде. Беше ѝ забавно да изгуби.

– Утре сутрин ще получим отговорите си – казвам и отмятам завивката на моето легло.

– Просто не ми харесва всичко това. И не ми е спокойно в тази къща. Няма да мога да заспя въобще. Дали да не спим на смени?

– Томас, тук никой няма да ни направи нищо лошо – казвам аз, свалям обувките си и лягам в леглото. – А и съм сигурен, че ще можеш да я спреш, ако се опита. Откъде си научил това заклинание всъщност?

Свива рамене и се намества във възглавницата.

– Морфран ме е научил на достатъчно от черното – устата му става сериозна. – Но не обичам да го използвам. Кара ме да се ядосвам и да се чувствам гадно.

Поглежда ме обвинително.

– Но, изглежда, тя няма проблем с това.

– Хайде да говорим сутринта, Томас – казвам.

Той мърмори още малко, но независимо какво казва относно безопасността ни започва да хърка точно тридесет секунди след като загасяме лампите. Тихо плъзгам камата под възглавницата си и се опитвам да направя същото.

На следващата сутрин заварвам Джестин в кухнята, когато слизам на долния етаж. С гръб е към мен, мие чинии и не се обръща, но усеща, че съм там. Днес е без каскет и около метър коси от тъмно злато се спускат по гърба ѝ. През тях минават червени кичури като панделки.

– Да ти приготвя ли нещо за закуска? – пита тя.

– Не, благодаря – казвам.

На масата има кошничка с кроасани. Взимам един и отчупвам края му.

Искаш ли масло? – пита тя и се обръща към мен.

Една голяма синина засенчва бузата ѝ. Това е от мен. Помня как я ударих и тя се преви на две. Когато се случи, не знаех коя е. Сега тази синина се взира в мен като обвинение. Но защо да се чувствам виновен? Тя ме нападна и така ѝ се пада.

Тя отива до шкафа и взима малка чинийка, масло и нож, оставя ги на масата, преди да се гмурне в хладилника за сладко.

– Съжалявам за лицето ти – казвам и махам с ръка в посока на синината.

Тя се усмихва.

– Не, не съжаляваш. Колкото и аз съжалявам за това, че спрях притока на кислород в дробовете ти. Трябваше да те проверя. И, честно казано, не бях чак толкова впечатлена.

– Имах тежък полет.

– Извинения, оправдания.

Тя се обляга на плота и пъха пръсти в гайките на колана на дънките си.

– Слушам истории за теб, откакто съм достатъчно голяма, за да слушам. Тезеус Касио, великият убиец на призраци. Тезеус Касио, в чиито ръце е оръжието. И на първата ни среща те събарям по задник на тротоара – тя се усмихва. – Но предполагам, че ако бях мъртва, щеше да е друга работа.

– Кой ти е разказвал за мен? – питам.

– Орденът на Биодаг Ду – казва тя, очите ѝ проблясват в зелено. – Разбира се, от всички настоящи членове Гидиън има най-интересните истории.

Тя откъсва парче кроасан и го натъпква в бузата си като катеричка. Орденът на Биодаг Ду. Допреди няколко дни нищо не бях чувал за тях. Сега пак се споменава името им. И то с точното произношение. С мъка скривам вълнението в гласа си.

– Орденът на кое? – казвам, пресягайки се за маслото. – На Бийдак Дюб?

Тя ми се ухилва.

– На произношението ми ли се подиграваш?

– Малко.

– Аха. Или просто се правиш на тъп?

– Малко и от това.

Ще е грешка, ако издам прекалено много. Особено като се има предвид, че това, което знам, че да го издам, клони към нула.

Джестин се обръща отново към мивката и потапя ръце в сапунената вода, за да довърши последните чинии.

– Гидиън отиде да вземе някои неща за обяд. Искаше да се върне, преди да станеш.

Дърпа тапата в мивката и избърсва ръце в кърпа.

– Виж, съжалявам, че стреснах приятеля ти. Честно казано, не смятах, че ще ми се получи при теб въобще.

Свива рамене.

– Гидиън е прав. Поздравявам с юмруци.

Аз кимам, но за Томас това няма да е достатъчно оправдание.

– Кой те научи на магия? – питам. – Орденът ли?

– Да. И родителите ми.

– Кой те научи да се биеш?

Тя повдига брадичка.

– Не ми е трябвало някой да ме учи. Някои хора просто имат дарба за това, не е ли така?

Това момиче кара стомахът ми да се свива на топка, която подскача в различни посоки. От една страна, ми казва, че това е племенницата на Гидиън и че дори само това е достатъчно, за да ѝ имам доверие. От друга страна, един поглед ми е достатъчен да разбера, че негова племенница или не, Гидиън не може да я контролира. Никой не може. Тя си има собствен дневен ред, лъха от цялото ѝ тяло.

На горния етаж Томас се размърдва. Стъпките му скърцат по пода и чуваме водната струя на душа. Странно ми е да съм тук. Почти като да съм извън тялото си или като да се сепвам от събуждащ сън. Повечето неща са точно както ги помня, всяка мебел е точно на мястото си. Но има други ярки разлики. Присъствието на Джестин например. Тя ходи из кухнята, почиства, бърше повърхностите с влажен парцал. Държи се като у дома си; изглежда като с Гидиън да са семейство. Не знам защо, но от тази есенция на принадлежност започва да ми липсва баща ми така, както не ми е липсвал от години.

Вратата се отваря и след няколко секунди Гидиън влита с големи крачки в кухнята. Джестин взима пазарската торба от него и започва да я разтоварва.

– Тезеус – казва Гидиън, обръщайки се към мен. – Как спа?

– Перфектно – отговарям, което е любезна лъжа.

Въпреки умората от полета и цялостното ми изтощение напрежението беше твърде голямо, за да заспя. Лежах буден, докато времето изгуби значение, слушайки тихото хъркане на Томас. Когато идваше сънят, той беше плитък и носеше заплаха със себе си.

Гидиън изучава лицето ми. Все още изглежда толкова млад. Тоест той си е стар, но не изглежда много по-стар, отколкото преди десет години, и това по моите стандарти значи млад. Навил е ръкавите на сивата си риза над лактите, а отдолу е с панталони цвят каки. Видът му е леко разпуснат, екстравагантен, като пенсиониран Индиана Джоунс. Като го гледам, ми се иска да не се налагаше да го обвинявам, че е лъжец и член на тайно общество, който ми е забил нож в гърба.

– Предполагам, че трябва да поговорим – казва той и ми прави знак да излезем от кухнята.

Когато влизаме в кабинета му, той затваря вратите след нас, а аз поемам дълбоко въздух. Казват, че миризмите оставят най-траен спомен. Вярвам го. Мозъкът ти никога не забравя характерен мирис, а дъхът на древните страници в кожени подвързии, които изпълват тази стая, определено е характерен. Погледът ми минава по рафтовете, вградени в стената и натъпкани не само с окултни книги, но и с класики като „Алиса в Страната на чудесата“, „Повест за два града“ и „Анна Каренина“, които изпъкват сред останалите. Старата стълбичка на колелца също си е тук, почива отместена в ъгъла и само чака някой да се качи на нея, за да се повози. Или за да я използва по предназначение, разбира се.

Обръщам се с огромна усмивка на лицето си, чувствам се пак на четири, но това чувство бързо се стопява, когато виждам колко надолу по носа са се спуснали очилата на Гидиън. Това ще бъде един от тези разговори, в които се казват неща, които никога не се забравят, и аз с изненада установявам, че още не съм готов за него. Би било толкова хубаво да изживея пак детските си спомени, да слушам как Гидиън разказва истории за баща ми и да ме развежда наоколо. Би било хубаво.

– Знаел си, че идвам – казвам. – А знаеш ли защо съм тук?

– Представям си, че по-голямата част от паранормалния свят знае защо си тук. Твоите търсения са толкова незабележими като препускащо стадо паникьосани слонове – той спира и намества очилата си. – Но това не отговаря съвсем на въпроса ти. Предполагам може да се каже, че знам какво преследваш. Но не точно защо си тук.

– Тук съм, за да ми помогнеш.

Той ме дарява с усмивка.

– И каква точно помощ смяташ, че мога да ти окажа.

– От този тип, че да можем с Томас да отворим врата към оня свят.

Очите на Гидиън се стрелват назад към коридора.

– Казах ти вече, Тезеус – казва внимателно той. – Че не е възможно. Че трябва да забравиш за това момиче.

– Не мога да забравя за нея. Нали Анна беше порязана при първия ритуал в къщата ѝ. Това някак си я е свързало с камата. Тя ми предава сигнали оттатък. Просто ми кажи как да я извадя оттам и всичко пак ще бъде нормално.

Или поне толкова нормално, колкото някога е било.

– Ти слушаш ли изобщо какво ти говоря? – той губи търпение. – Какво те кара да мислиш, че дори знам как се прави такова нещо?

– Не мисля, че ти знаеш – казвам.

Бъркам в задния си джоб и вадя снимката, на която са той и останалите от ордена. Дори като я гледам в ръката си, пак не ми изглежда реална. Не ми изглежда реално той да се е занимавал с нещо такова през цялото време и да не е казал нито дума по въпроса.

– Но те със сигурност.

Гидиън поглежда снимката. Не се опитва да я вземе. Не се опитва да направи нищо. Очаквах нещо различно. Да побеснее или да се опита да отрича. Вместо това той поема дълбоко дъх, сваля очилата си и потрива извивката на носа си с палец и показалец.

– Кои са те? – питам, когато ми писва да мълчим.

– Те – казва печално той – са членове на Ордена на Биодаг Ду.

– Създателите на камата – казвам.

Гидиън пак си слага очилата и уморено отива да седне зад бюрото си.

– Да – казва той. – Създателите на камата.

Така си и мислех. Но все още не мога да повярвам.

– Защо не ми каза? – питам. – През всичките тези години?

– Баща ти беше забранил. Той напусна ордена, преди да се родиш. Когато съвестта му надделя. Когато започна да решава кои призраци да убие и кои да пощади.

За момент в гласа на Гидиън избухва пламък. После изчезва и той просто изглежда съкрушен.

– Орденът на Биодаг Ду вярва, че камата е безпристрастен инструмент. И че не трябва да следва волята на някой друг. В техните очи ти и баща ти сте покварили този инструмент.

Баща ми да е покварил камата? Това са шибани глупости. Камата и нейното предназначение ме водят през целия ми живот. На баща ми му струваше неговият. Не може ли поне веднъж скапаното нещо да работи за моите цели. Имам право на това. Ние имаме право на това.

– Мога да видя какво се върти в главата ти, Тезеус. Вероятно не толкова добре, колкото твоя приятел с телепатичните способности на горния етаж, но мога да видя. Думите ми не променят решението ти. Изобщо не стигам до теб. Орденът създаде камата, за да отпраща мъртвите. Сега ти искаш да я използваш, за да върнеш тук едно мъртво момиче. Дори да е възможно, те по-скоро биха унищожили ножа, отколкото да допуснат това да се случи.

– Трябва да го направя. Не мога да я оставя да страда там, без да съм опитал – преглъщам с мъка и стискам зъби. – Обичам я.

– Тя е мъртва.

– За мен това не значи същото като за другите хора.

Лицето му постепенно става безизразно, което ме притеснява. Изглежда като човек на разстрел.

– Беше толкова малък, когато последно идва тук – казва той. – Единственото нещо, което занимаваше редовно главицата ти, беше дали майка ти ще ти даде втора порция ябълков сладкиш.

Очите му се спират на стълбичката на колелца. Представя си ме на нея, как се смея, докато той ме тика покрай рафтовете.

– Гидиън. Вече не съм дете. Дръж се с мен, както би се държал с баща ми.

Но това е грешна реплика и той присвива очи все едно съм го ударил през лицето.

– Не мога да се занимавам с това сега – казва той колкото на мен, толкова и на себе си.

Маха с ръка да изляза и начинът, по който се свива изгърбен в стола, кара част от мен да иска да го остави да си почине. Но писъците на Анна завинаги ще звучат в ушите ми.

– Нямам време за това – казвам, но той затваря очи. – Тя ме чака.

– Тя е в ада, Тезеус. Времето не значи нищо за нея. Дълго, кратко. Болката и ужасът са постоянни и това колко минути или часове ще ѝ спестиш ще се окаже без значение.

– Гидиън…

– Остави ме да си почина – казва той. – Всичко, което мога да ти кажа, е маловажно. Не разбираш ли? Не съм ти пращал тази снимка. Орденът ти я е пратил. Те искат да си тук.