Кралица на кошмара

Глава четеринадесета

Томас, тук ли си?

Почуквам няколко пъти, но вратата се оказва отключена, когато натискам дръжката. Като надзъртам в къщата, не виждам нищо нередно. Морфран и Томас държат доста чисто като за двама ергени. Единственото възможно оплакване е, че някак успяват да умъртвят всички домашни растения. Подсвирквам на Стела, но не се изненадвам, че не идва. Колата на Морфран я няма, а тя винаги е с него в магазина. Затварям вратата след себе си и влизам навътре, минавам през кухнята. Приглушена музика се чува през затворената врата на спалнята на Томас. Почуквам кратко и завъртам дръжката.

– Томас?

– Здрасти, Кас.

Гледката не отговаря на очакванията ми. Той е станал, облечен е и е прав, ходи напред-назад от претрупаното си бюро до още по-претрупаното си легло. Навсякъде има разтворени книги и хвърчащи листове. Лаптопът му също е отворен, в средата на три препълнени пепелника. Гадост. Между пръстите си държи запалена цигара и димът го следва като бяла, полупрозрачна опашка.

– Звънях ти – казвам и пристъпвам вътре.

– Спрях си телефона – казва той и дърпа от цигарата.

Ръцете му треперят и не гледа към мен. Просто продължава да разлиства страниците. Явно така изглежда Томас размазан – пуши цигара от цигара и се е затрупал в проучвания. Откога ли не е ял? Или спал?

– Трябва да ги понамалиш – соча цигарата.

Той я поглежда, сякаш е забравил, че тя изобщо е там, преди да я загаси във вече препълнения пепелник. От това си действие малко се опомня, спира и започва да чеше глава като някой, който току-що се събужда от сън.

– Май бая цигари изпуших – казва той и облизва устни.

Когато преглъща, на лицето му се изписва отвращение и той избутва пепелника настрана.

– Гадно. Може би сега най-после ще ги спра.

– Може би.

– Така де, ти какво правиш тук?

Поглеждам го с недоумение.

– Да видя как си – казвам. – Минаха четири дни. Мислех, че в най-добрия случай ще дойда тук и ще те заваря с боядисана в черно коса да слушаш „Стейнд“.

Той се усмихва.

– Ами, за няколко дни бях на ръба.

– Искаш ли да говорим?

Неговото „не“ е толкова категорично, че почти отстъпвам назад. Но после свива рамене и клати глава.

– Извинявай. Щях да ти се обадя днес. Честно. Просто бях затънал до веждите в четене, мъчех се да намеря нещо полезно. Без особен късмет.

Иде ми да кажа, че не е имало нужда да го прави в такъв момент за него, но с нервния начин, по който чеше глава, на практика ми се моли да не го правя. Добре е да има какво да го разсейва, казва този жест. Нужно е да има нещо да го разсейва. Затова вадя от джоба си снимката на младия, облечен в роба Гидиън.

– Аз май имах малко късмет – казвам.

Томас я взима и я разглежда внимателно.

– Това е Гидиън – добавям, защото той сигурно няма откъде да знае; виждал е само една-две снимки на Гидиън, и то като много възрастен.

– Ножовете – казва Томас. – Изглеждат точно като твоя.

– Нищо чудно един от тях да е моят. Мисля, че може това, което виждаме, да са хората, създали камата. Това ми казва интуицията.

– Мислиш? Откъде я взе?

– Някой ми я прати по пощата от адреса на Гидиън.

Томас изучава снимката отново. Когато го прави, забелязва нещо, което кара веждите му да се извият пет сантиметра нагоре.

– Какво има? – питам аз, а той започва да рови из книгите в стаята, като разхвърля всичко наоколо.

– Не знам дали значи нещо – отговаря той. – Но имам чувството, че съм виждал това някъде.

Прелиства папка с ксерокопия, черно мастило се размазва по пръстите му. „Ето!“ Той вади няколко листа, защипани с кламер, и прехвърля страниците, докато очите му се разширяват.

– Погледни робите – казва той и ми показва. – Знакът с келтския възел на коланите и този на яките. Същите са като тези на снимката.

Това, което гледам, е ксерокопие от друго ксерокопие, но той е прав. Робите са същите. И не ми се вярва, че се продават на някой антикварен пазар. Специална изработка са. И се носят само от специфична и избрана група, която явно се нарича „Орденът на Биодаг Ду.“1

– Откъде взе това? – питам на свой ред.

– Един от старите приятели на дядо ми има невероятна окултна библиотека. Постоянно копира и ми праща неща по факс. Тази е от старо издание на „Фортиън Таймс.“2

Той взима листовете обратно и започва да чете, като произнася фонетично думите на келтски, което повече от вероятно е супер грешно.

– Орденът на Биодаг Ду. Братството на черния кинжал. Смята се, че това е било група, която е имала контрол върху нещо, което наричали „скритото оръжие“.

Той спира и хвърля поглед към раницата ми, където е камата.

– Не се знае точно какво е било това оръжие, но се е вярвало, че хората от ордена сами го изковали по същото време, когато е създаден и самият орден, което се изчислява да се е случило между трети и първи век преди Христа. Не се знае и каква е силата на оръжието; обаче няколко документа загатват, че се е използвало за убиване на чудовища от шотландските езера, нещо подобно на чудовището от Лох Нес.

Томас прави гримаса и извърта очи.

– Не се знае дали черният кинжал и скритото оръжие се отнасят за един и същи артефакт.

Той преравя оставащите страници, търси още части от статията, но не открива такива.

– Това е най-неясното нещо, което съм чувал.

– Доста е зле, да. Обикновено са по-добри. Сигурно е от някой дописник.

Хвърля получените по факс хартии на леглото.

– Но трябва да признаеш, че ако махнем частта за Лох Нес, в останалото има нещо. Референциите към непознато оръжие, скрит кинжал може би, и това, че двете снимки си приличат – в смисъл стига бе. Това са точки, които трябва да свържем.

Орденът на Биодаг Ду. Така значи? Те ли са създали камата? И защо винаги трябва да се наричат Ордена на нещо си?

– А ти колко знаеш всъщност за Гидиън Палмър? – пита Томас.

– Той е приятел на баща ми. А на мен ми е като дядо – казвам и свивам рамене.

Не ми харесва тонът в гласа на Томас. Твърде подозрителен е, а след като видях снимката, аз съм достатъчно подозрителен за двама.

– Виж, дай да не прибързваме със заключенията. Снимката може да е от много неща. Гидиън се занимава с окултното от дете.

– Но това е твоята кама, нали? – пита Томас, поглеждайки пак снимката, за да се увери, че не бърка.

– Не знам. Трудно е да се каже – казвам, въпреки че не е толкова трудно.

– Не мислиш така наистина – казва той, като влиза с взлом в главата ми. – Опитваш се да се разубедиш.

Може би е така. Може би единственото нещо, което предпочитам да не знам, е ролята на Гидиън във всичко това.

– Виж – казвам. – Няма значение. Ще го попитам лично.

Томас вдига поглед.

– Майка ми е навита да плати два билета до Лондон. Идва ли ти се?

– Да се изправим срещу таен орден на древнокелтски жреци, който явно държи да знаеш, че съществува?

Томас се засмива подигравателно. Очите му попадат на кутията цигари, но след секунда просто прокарва грубо ръка по лицето си. Когато виждам пак очите му, те изглеждат уморени, като че ли маската на разсейването се свлича и сякаш му е все тая така или иначе.

– Защо не? – казва той. – Сигурен съм, че ще се оправим с тях.

– Не разбирам защо не искаш да му кажа, че отиваш да го видиш – казва майка ми, докато тъпче още един чифт чорапи в куфара ми.

Вече е натъпкан до пръсване, но тя продължава да слага още. Отне ми десет минути да я убедя да извади торбичките с розмарин, защото кучетата на охраната на летището ще надушат миризмата.

– Искам да е изненада.

Това е истина. Искам да съм с един ход пред него, защото, откакто видях снимката, имам чувството, че той винаги е бил един напред от мен. Бих се доверил на Гидиън с живота си. Винаги е било така, така е било и за баща ми. Той никога не би ме наранил или изложил на опасност. Знам това. Или съм пълен глупак?

– Изненада – казва майка ми по онзи начин, с който майките умеят да имат последната дума, като само повторят това, което си казал.

Тя е разтревожена. Има дълбока бръчка между веждите ѝ, а обядите и вечерите последните няколко дни бяха изумителни. Храни ме с любимите ми ястия, сякаш ги ям за последно. Ръцете ѝ мачкат чорапите ми, сякаш ги душат, и тя въздъхва, преди да затвори куфара и да дръпне ципа.

Полетът ни е след четири часа. Имаме прекачване в Торонто и трябва да кацнем на „Хийтроу“ в десет вечерта лондонско време. Томас постоянно ми пише съобщения през последния час и половина, да ме пита какво да сложи в багажа си, като че ли аз трябва да знам. Не съм бил в Лондон и не съм ходил да видя Гидиън, откакто бях на четири. Всичко, което имам, е един мъглив, накъсан спомен.

– А – казва майка ми изведнъж. – За малко да забравя.

– Какво?

Тя се усмихва.

– Тезеус Касио, не можеш да се качиш на самолета с това в джоба ти.

– Така е – казвам и се пресягам за камата.

Изглежда като тъпа грешка, която подсъзнанието ми прави нарочно. Мисълта да оставя ножа си в куфар в багажното отделение, рискът да бъде загубен кара стомахът ми да се обръща, и то немалко.

– Сигурна ли си, че няма как да му направиш някаква магия? – питам, като само наполовина се шегувам. – Да го направиш невидим за металните детектори?

– Няма начин – отговаря тя.

Подавам ѝ камата и гледам, скърцайки със зъби, как тя я тъпче дълбоко в средата на куфара и я покрива с дрехи.

– Гидиън ще те пази – прошепва тя и после пак, – Гидиън ще те пази.

Като напев. Съмнения кръжат около нея като късноесенни мудни мухи, но ръцете ѝ са отпуснати до тялото. Хрумва ми, че съм я вързал, че я принуждавам да се държи така, като със същия успех можех да съм я оплел с въже, както я оплетох с моя инат, с отказа си да забравя за Анна.

– Мамо – казвам и се спирам.

– Какво има, Кас?

„Ще се върна“ е това, което искам да кажа. Но това не е игра и това не е обещание, което мога да дам.