Краят на кръга

Започна да вали късно през онзи следобед, когато Грете умря.

През струйките вода различавам фиорда, гладък и студен, като река зад голите храсталаци. От часове седя и се взирам в капките, стичащи се надолу по прозореца. Мисля. Пиша. Поривите на вятъра и на дъжда рисуват криволичеща решетка по запотеното стъкло.

Избутал съм бюрото до прозореца. Така мога да пиша и едновременно с това да хвърлям по някой поглед навън.

В плитчините близо до брега се носят островчета гниещи водорасли. Морето леко се блъска в стърчащите от водата скали. Една рибарка се провиква вяло, отегчено.

Клоните на дъба се протягат навън, на двора, черни и влажни; някое и друго листо все още се държи здраво, сякаш не разбира напълно, че есента скоро ще го отнесе със себе си.

Беше лято, когато татко си отиде. Той беше на 31 години, 4 месеца, 2 седмици и 3 дни. Чух го как извика.

Според повечето хора беше злополука.

Първоначално, след смъртта му, мама се обви като в пашкул от тиха скръб. След това, в една метаморфоза, чието влияние аз чувствам и до днес, тя започна да пие и да ме пренебрегва. Хората започнаха да говорят. Алеята до къщата ни се сдоби с очи и уши. В магазина ми отправяха състрадателни погледи. Другите деца измисляха неприлични песни за нея. Рисуваха я гола с тебешир на асфалта в училищния двор.

Някои спомени се загнездват здраво в паметта.

Те, разбира се, са били тук, докато мен ме нямаше. Претърсили са стая след стая. Отстранили са всяка следа от нея. Сякаш никога не е съществувала.

Но и те не са безпогрешни. Пропуснали са четирите копринени въжета, които висят от колоните на леглото.

В дневника си описвам всичко, което ми се случи онова лято.

Ако не бяха коричките на раните и парещият сърбеж, щях да вярвам, че то е било само една последователност от логично навързани измислици. Че през цялото време съм се намирал в стаята си в клиниката. В усмирителна риза. Натъпкан със стесолид1. Може би никога няма да проумея нищо от това, което се случи. Няма значение. Малкото, което съм разбрал или не съм разбрал, ще помня дълго.

Дневникът представлява дебела папка с кожена подвързия. Най-долу, вдясно на корицата, е напечатано в жълто името ми. Дневник на Бьорн Белтьо.

Съществуват два типа археология. Историческата. И душевната: разкопки в мозъка.

Химикалката стърже по хартията. Аз изплитам тихо своята паяжина от спомени.