Краят на кръга

Послеслов

Представи си, че…

Така всеки автор започва онази работа, която с времето може би ще се превърне в книга.

Представи си, че…

Първите кълнове на „Краят на кръга“ израснаха от следната забавна мисловна игра: Представи си, че един археолог открие съкровище, което съдържа древен ръкопис, който от своя страна би могъл да промени световната история.

Естествено, пътят от една идея до роман е дълъг. През петте години, които прекарах в проучвания и писане на книгата, множество пъти обмислях дали да не я превърна в класически трилър — с всички агенти, изпратени от Ватикана, фанатични убийци, престрелки и стремглави преследвания с коли. Но Бьорн Белтьо се опълчи. „Краят на кръга“ трябваше да бъде ненатрапчива книга за една загадка.

Когато предадох ръкописа на издателство „Ашехоуг“ през есента на 2000 г., нарекох книгата криминален роман без престъпление. Интригата е изградена като в криминален роман, но тъй като убийство липсва — а единственото престъпление е нещо толкова безинтересно като нарушаването на норвежкия закон за културното наследство — ролята на драматургичен двигател играе разгръщането на една мистерия.

„Краят на кръга“ излезе на Великден 2001 г. Като главна книга в клуба на книгата „Книгите на деня“ тя постигна, според норвежките критерии, задоволителни продажби. Но както се случва с повечето книги, също така бързо изчезна в забвението на лавиците.

На 18 март 2003 г. — две години след като „Ашехоуг“ е издало „Краят на кръга“ — от печат излиза трилърът, станал причина да държиш тази книга в ръце, както и за това на „Краят на кръга“ да предстои издаване в редица страни.

Още през първия си продажен ден, романът на неизвестния дотогава автор Дан Браун „Шифърът на Леонардо“ се продава в 6000 екземпляра.

След завършване на университета Дан Браун, син на математик и музикантка, се премества в Калифорния, където се изхранва като композитор на поп музика, пианист и изпълнител. През 1993 г. се връща в Ню Хемпшир и става учител по английски в стария си колеж. Пет години по-късно, той издава първия си трилър — „Цифрова крепост“, последван от „Ангели и демони“ (2000) и „Метеоритът“ (2001). Трите книги взети заедно се продават в 20 000 екземпляра.

Когато през 2001 г. редакторът на Дан Браун напуска издателство „Покет Букс“ и започва работа при утвърдилото се „Дабълдей“, той взема със себе си и творчеството на Дан Браун. Дан кой? — попитали от издателството. Това било преди Браун да внесе предложението си за новия роман, над който мислел. Представи си, че… От издателството се запалили (за да се изразя предпазливо) по идеята му. Купили правата върху бъдещата книга. И Дан Браун се захванал да пише „Шифърът на Леонардо“.

Както знаят всички писатели и издатели, някои книги просто се издигат — супернови на блещукащото литературно небе. Понякога това се дължи на литературните качества на книгата. Друг път на неясни пазарни механизми. Не е достатъчно една книга да е добра. Тя трябва да излезе на пазара в правилното време.

Защо „Шифърът на Леонардо“ се превърна в световен успех?

„Трилър за хора, които не обичат трилъри“ — казват от издателството. Завладяващ, провокиращ и интелигентен, смятат въодушевени читатели. Независимо от тежките като материя теология, история и символика, „Шифърът на Леонардо“ е лесен за четене трилър. Той събужда интереса ни. Стимулира сетивата ни. Дава ни чувството за нов поглед. „Като Умберто Еко на стероиди“, констатира лаконично „Сан Франсиско Кроникъл“.

Но към този успех допринася също така и ефекта на лавината, създаден от силите на литературния пазар.

За да стимулират интереса, „Дабълдей“ разпращат цели 10 000 предварителни екземпляра на книгата до критици и избрани книжарници — повече от цялостния тираж на една нормална американска книга с твърди корици. Това трябвало да създаде „a bullet“ („куршум“) т.е. супер бестселър. Те искали да покажат, че книга от напълно неизвестен автор може да остави значима следа в историята на книгоиздаването. Дълго преди официалната дата на издаване за „Шифърът на Леонардо“ вече се говорело оживено в браншовите среди. Това внимание достигнало своя връх, когато на 17 март 2003 г. от „Ню Йорк Таймс“ направили нещо толкова необичайно, като това да нарушат медийното ембарго и да публикуват на първа страница в културната си секция известие, което с една дума можело да се обобщи така: Уау!

„Шифърът на Леонардо“ бил на път да се превърне в самоизпълнило се пророчество и в мокрия сън на търговския отдел на издателството: то било подготвило масивна кампания по представянето на книгата и масивно разпращане на книги към книжарниците в САЩ. Изпратили Дан Браун на мащабна обиколка. И тъй като книжарниците вярвали на издателството, че този трилър щял да се превърне в безпрецедентен бестселър, повечето от тях поръчали толкова много екземпляри, че им се наложило буквално да тапицират витрините си с „Шифърът на Леонардо“, за да не изгорят с непродадени книги на склад.

Нямало такава опасност.

„Шифърът на Леонардо“ била книга, която човек просто трябвало да прочете. Всички говорели за нея. Мъжки екшън и едновременно с това съзерцателна книга с дълбок респект към ценностите на жените. Книга, която се обръщала към жените и към мъжете, към интелектуалците и онези, които търсели по-динамичен сюжет. До края на първата седмица, книгата била продадена в почти 25 000 екземпляра и се настанила с трясък сред бестселърите. Оттогава се държи там. Към този момент книгата е продадена в зашеметяващите дванадесет милиона екземпляра на поне 42 езика. „Шифърът на Леонардо“ отдавна е влязъл в историята на книгоиздаването.

Тук, в Норвегия с правата върху книгата се сдобива „Базар“, който между другото е издателят на „Краят на кръга“ за Швеция, Дания и Финландия. „Базар“ е скандинавско издателство с норвежки собственик, създадено от Йойвин Хаген през 2002 г. Хаген, който разпознава успешната книга дълго преди своите конкуренти, е същият, който представи „Алхимикът“ и творчеството на Паулу Коелю в скандинавския Север и който през 1998 г. откри друга една книга, в която останалите норвежки издателства не вярваха: „Хари Потър“. В Норвегия „Шифърът на Леонардо“ е издаден в над 250 000 екземпляра и стои в списъка на бестселърите от момента на своето представяне през май 2004 г.

А аз пиша това дълго преди да е започнало коледното пазаруване.

Какво общо има „Шифърът на Леонардо“ с „Краят на кръга“?

Абсолютно нищо.

Е, абсолютно нищо, с изключение на няколко любопитни и напълно случайни общи черти.

Въпреки че „Шифърът на Леонардо“ и „Краят на кръга“ са две съвсем различни книги, не е трудно да бъдат сравнени помежду си. Както отговорих, когато през септември 2004 г. Кайа Кошвол направи репортаж за приликите между двете книги: „Радвам се, че написах моята книга пръв. Инак сигурно щях да бъда обявен за плагиат“.

Защото:

• И в двете книги става въпрос за загадки, свързани с Исус.

• И двете книги поставят под въпрос начина, по който Новият завет представя живота, учението и смъртта на Исус.

• И двете книги са критични към догмите и митовете около Исус.

• И двете книги твърдят, че Църквата е променяла впоследствие части от учението на Исус, за да отговаря то на вижданията на нейните ръководители.

• И двете книги изтъкват, че Исус се е оженил за Мария Магдалина и че техните наследници на свой ред сключили бракове в европейските кралски дворове.

• И двете книги почиват на теориите, изказани в „Светата кръв и свещеният Граал“.

• И двете книги изобилстват от теологични конспиративни теории.

• И двете книги разказват за тайни ордени, братства и франкмасони.

• Централна роля и в двете книги, колкото и да е чудно, има албинос.

• Главният герой и на двете книги е учен.

• Главният герой и на двете книги пътува из Европа в търсене на отговор на загадката.

• И двете книги си играят с чувството ни за непознатото, скритото, завоалираното — и разкриват тайни, които малцина посветени са носили с векове.

Това са приликите, които притеглят „Краят на кръга“ в пазарното подводно течение на „Шифърът на Леонардо“.

Същевременно е лесно да се посочат разликите. Изхождайки от американската култура, „Шифърът на Леонардо“ има доста критично отношение към позициите и догмите на католическата църква. Романът вплита историята на изкуството в екрана на една историческа заблуда. За разлика от него, сюжетът на „Краят на кръга“ се върти около археологията. А и археологът албинос Бьорн Белтьо със сигурност не е Индиана Джоунс. Докато „Краят на кръга“ е умерен и на места развитието — бавно, Дан Браун е написал силно завладяваща книга, интелектуален ребус в опаковката на екшън трилър. Академичен разказ тип Джеймс Бонд, който ни запленява и забавлява. Той поставя предизвикателство пред разбирането ни относно всичко между историята на изкуството и теологията.

Или?

Като следствие от забележителния успех на „Шифърът на Леонардо“ възникна един доста необичаен, международен литературен дебат. Дебат върху съдържанието и тезите в книгата — както и за скритите граници между истина и измислица, между наука и фантазия.

Дебатът набира скорост особено в християнски кръгове, но също така и сред историци, специалисти по история на изкуството и, естествено, теолози. Въпреки че Дан Браун подчертава, че „Шифърът на Леонардо“ е и си остава само роман, в увода на книгата и в още по-голяма степен в интервюта, както и на своята лична страница www.danbrown.com, той доста ясно намеква, че противоречивите измислици в книгата — всичко от свещения Граал и скритото послание в творбите на Леонардо да Винчи до душевността и посланието на Исус — са реални или се основават на държани в тайна истини.

Представата на много читатели, че фактите зад застъпеното в „Шифърът на Леонардо“ фактически са истина, е предизвикала множество дописки до вестници, уеб дебати и рубрики по целия свят. В Норвегия критиката е започната от Бьорн Аре Давидсен, който в рубрика в „Афтенпостен“ от 30 юни 2004 г. упреква критиците, благоговеещи пред „научно обоснования шедьовър“ на Браун. Тук, в Норвегия, по-голямата част от дебата протече по интернет и в страниците с читателски писма в печата. На www.forskning.no специалистът по история на религията Асбьорн Дирендал публикува статията „Шумът около Шифърът на Леонардо“, в която той критично и изчерпателно разглежда много от теологичните и изкуствоведски твърдения в книгата. Една от забележките на Дирендал е, че намеквайки, че криминалната интрига е изградена около една скрита истина, Дан Браун приканва към дебат и спор, което отново генерира внимание и продажби.

В международен план, „Шифърът на Леонардо“ провокира появата на редица контра книги, които, обосновавайки се фактологически и научно, нападат тезите в романа (книги, които, между другото, не само се продават добре покрай „Шифърът на Леонардо“, но и привличат ново внимание и публичност към трилъра — така да се каже своего рода пазарно перпетуум-мобиле). На интернет страницата на издателство „Игнатиус“, www.ignatius.com/books/davincihoax, авторите на критичната книга „The Da Vinci Hoax“ („Блъфът Леонардо“) Карл Улсон и Сандра Мийсел хвърлят светлина върху твърденията в романа на Дан Браун. Много от неговите теории в сферата на теологията и историята на изкуството са разгледани и отхвърлени. Те просто не са верни. Не съществуват теологични или исторически доказателства, че Исус е бил всъщност гностически философ, нито пък, че Леонардо да Винчи е скрил тайни послания за християнството в своите творби. Леонардо бил хитрец, да, но на човек са му нужни добре развити конспиративни детектори и солидна порция въображение, за да различи Мария Магдалина в картината „Тайната вечеря“ или да открие исторически разкрития в някоя от другите му световноизвестни творби.

Дан Браун е направил това, което правят повечето романисти: Търсил е достъпни материали, които да пасват и да се вписват в художествената измислица. Така той е намерил малък куп вълнуващи теории, тези и разсъждения и ги е поставил като фон на своята измислена история. Новото е, че книга, която се продава в дванадесет милиона екземпляра, достига до големи читателски аудитории със своите фикции, допреди кротко стояли на мястото си в окултни форуми по интернет, в ню ейдж книги и в домашно печатани брошури, предназначени за хора със специален интерес.

Най-враждебно настроените от критиците обвиняват Браун, че използва подобни, меко казано, недокументирани алтернативни теории. Но почакайте! Дан Браун пише романи. Той провокира фантазията ни. Не претендира, че е написал докторска дисертация. Не се занимава с научна дейност. Романите не са истини. Така че изследователите и учените би трябвало да поставят художествената измислица в перспектива.

Критиците би трябвало да се радват, вместо да се тревожат: Колко други романи разпалват подобни научни дебати сред неспециалисти и стимулират читателите да търсят ново знание? Кога последно теологията и потисническите позиции на древната Църква към жените са били тема в обществен контекст? Дан Браун е написал книга, която ангажира, провокира и увлича наравно милиони читатели, неспециалисти и учени. Съвсем не някакво незначително постижение на някой нещастен писател на трилъри!

Както „Краят на кръга“, така и „Шифърът на Леонардо“ черпят някои от своите тези от „Светата кръв и свещеният Граал“ (1982) от Майкъл Бейджънт, Ричард Лий и Хенри Линкълн, книга, продала над два милиона екземпляра. Накратко, главната теория в тази псевдонаучна документална книга е, че Исус не е умрял на кръста, а че той преживява разпъването (което отново разклаща най-основополагащата догма на християнството: възкресението) и че той избягал към Южна Франция, където се оженил за Мария Магдалина. Родили им се много деца, чиито наследници се сродили с френските кралски родове, династията на Меровингите. Свещеният Граал — средновековен мит за съда, който Исус използвал първо на Тайната вечеря и който по-късно е напълнен с кръвта му по време на разпъването — се тълкува като кръвната линия между Исус и Мария Магдалина.

Тази представа, плод на едно богато въображение, се корени в многовековни конспиративни теории, предполагаемо пазени от тайни рицарски ордени и братства. Твърденията били провокирани от историята за свещеника Беранже Соние в селото Рен льо Шато. Според нея по време на работите по реставрирането на старата селска църква към края на XIX век, той попада на документи, скрити в тайници, които занася в Париж и които трябва да са го направили неизмеримо богат.

За съжаление на всички почитатели на конспиративните теории като цяло и Ордена на Сион в частност, цялата история е също толкова художествена измислица, колкото и „Шифърът на Леонардо“, и „Краят на кръга“. Орденът на Сион, Приорат Сион — който трябва да е бил ръководен от величия като Леонардо да Винчи, сър Исак Нютон, Ботичели и Виктор Юго и който трябва да е имал близки, мистични връзки с Ордена на рицарите тамплиери — е плод на чиста фантазия, създаден от десни екстремисти от френските националисти — нищо повече от един окултен момчешки клуб. Както полицията, така и медиите са разкрили, че французинът Пиер Плантар и неговите последователи създали Ордена на Сион през 1956 г., като отнесли корените му до рицарите тамплиери от XII век. През 1956 г. започнали първите слухове за „голямата тайна“ около Рен льо Шато. Много от жалоните на Ордена на Сион били изплагиатствани от розенкройцерите. Този първоначално немски по произход орден, датиращ от XIV век, бива реформиран както през XVI, така и през XVII век и е бил свързан преди всичко от магия и алхимия до философия и е бил възроден от френската писателка и мистик Жозефин Пеладан през годините около 1900 г.

Пиер Плантар създава в средата на 60-те години на XX век фалшиви документи, съдържащи имената на водачите на Ордена на Сион и две генеалогии, предполагаемо от 1244 г. и 1644 г., както и разнообразни преписи (същите документи, на които щял да се натъкне свещеникът Беранже Соние към края на XVIII век) и успява с измама да вкара същите тези документи в архивите на Националната библиотека в Париж143. Измамниците внесли контрабандно и други „исторически“ документи във френската библиотека. Откриването на Les Dossiers Secrets през 1975 г. съвсем естествено привлича вниманието. Партньорът на Плантар, Филип дьо Шерси, в много случаи поема отговорността за фабрикуването на тези документи. Според френските медии и власти, Плантар, който умира през 2000 г., признава при разпит през 1993 г., че документите са били изфабрикувани и че Орденът на Сион бил фалшив. (Естествено имало е Орден на Сион, просъществувал до 1617 г., който след това се присъединил към ордена на йезуитите, но това бил католически орден, далечен на заявеното херметическо братство на Плантар и без връзка с тамплиерите или други пазители на мистични тайни). ВВС разкрива много от методите на Плантар в документална програма през 1996 г. Интернет страницата www.priory-of-sion.com си струва посещението за онези, които искат да навлязат по-надълбоко в тези въпроси.

Тези разкрития, естествено не играят никаква роля относно „Краят на кръга“, или „Шифърът на Леонардо“ като романи, но те не изключват предположението, че Дан Браун е направил своите малки „разкрития“ на основание на теологични, исторически, културни и изкуствоведски факти. Много запалени читатели на „Шифърът на Леонардо“ биват разочаровани, когато осъзнаят, че множеството „разкрития“ на тайни кодове и скрити истини са или варианти на добри стари измислици, фикция в псевдонаучни книги и интернет, или, в най-добрия случай, необосновани хипотези, предмет на научна несигурност и спорове. Туристите на посещение във величествената църква Сен-Сулпис в Париж, където монахът албинос Сила се надява да намери Свещения Граал, например биват посрещнати от плакат, започващ по следния начин: „За разлика от изпълнени с въображение твърдения в един скорошен бестселър това не е бивш езически храм“. Но и Сен-Сулпис има облаги от силите, действащи на литературния пазар: За период от половин година, десет хиляди туристи са посетили църквата заради „Шифърът на Леонардо“.

„Шифърът на Леонардо“ е роман. Точка. Той не разкрива някакви непознати, крити истини, освен безброй недокументирани и международно известни измислици, ню ейдж спекулации и смели конспиративни теории, зад които биха застанали малко сериозни учени. Но отпуснете се! Романът е така вълнуващ именно заради това. Дори и много от теориите в „Шифърът на Леонардо“ да си „противоречат“ от научна и фактологична гледна точка и много от сензационните твърдения да могат да бъдат отхвърлени, книгата е все пак вълнуващ и развлекателен трилър. Онези, които наистина бъдат запленени, могат, разбира се, сами да проучат кое от всичко това би могло да съдържа частица истина в себе си.

Да радва и провокира читателите е най-важната функция на всеки роман. В това отношение Дан Браун е успял в по-голяма степен от повечето от нас. За разлика от повечето трилъри, „Шифърът на Леонардо“ стимулира читателите да потърсят отговори на много от сложните и предизвикателни въпроси и твърдения, появяващи се в романа.

На това основание моите читатели може би ще попитат: Каква част от „Краят на кръга“ е истина?

Отговорът е прост: Книгата е роман от начало до край. Мисловна игра. Разгледани изолирано, някои исторически и теологически факти са „истинни“. Други са противоречиви и са предмет на спорове от страна на специалистите. Трети са доразкрасени. Четвърти — измислени. Но като писател аз съм използвал „историческите истини“ в един въображаем контекст, което като цяло води до извода, че книгата е изключително фикция, от началото до края. Ако съм прекалил с теологическите и исторически конспиративни теории, то то е било, защото те се вписват добре в романа. Когато съм се позовавал на противоречиви теологически възгледи, то е било, защото са подхождали на измислицата. Романът трябваше да разказва за една загадка, „larger than life“144, и измислиците в книга като „Светата кръв и свещеният Граал“, както и неконвенционални теологични тези, пасваха идеално.

И все пак…

Аз не съм теолог. Не съм дори вярващ. Но много от въпросите, които повдига „Краят на кръга“ относно създаването на Новия завет, са въпроси, върху които аз самият се чудя. Нямам отговори. Но такива нямат и теолозите. Накрая се оказва, че основополагащите отговори се свеждат до един въпрос — на вяра. Теологията е като цяло наука без глава с отговорите.

Ако някой се е заинтригувал от фиктивните истории около Новия завет, съществуват купища сериозни научни трудове, които детайлно разглеждат всички фактологически обстоятелства, както и колебанията, свързани с редакционното зараждане на това, което днес е нашата Библия и което формира основата на вярата на нашия западен свят.

Библията е продукт на интелектуална работа. Едни са написали текстовете. Други вероятно са ги разкрасили и преписали. В много от случаите те са обикаляли от уста на уста, преди да бъдат записани на хартия. Накрая някой е избрал онези, които да бъдат включени в Библията. Ако човек смята библейските текстове за свещени и директно продиктувани и инспирирани от Бог, той едва ли има нужда да поставя нейните източници под критическа оценка. Но какво би станало, ако човек премахне вярата от разбирането за Библията и разгледа нея и нейното послание като един исторически и философски манифест?

Изучаването на Исус е многостранно и се е развивало с бясна скорост през последното столетие и не по-малко през последните десетилетия. Още в самото начало на XIX век Алберт Швайцер показва как учените изграждали образа на Исус на база на идеалите на своето съвремие. Както и при всяка друга наука, и в теологията съществуват различни течения, тенденции и „школи“. Много от измислиците в „Краят на кръга“ се основават на една относително критична към източниците, радикална американска традиция. Други изследователи са по-консервативни и имат по-позитивно отношение по този въпрос.

Общо за повечето теолози е, че те, в различна степен, са повлияни от своята вяра (евентуално от нейната липса). Теологията не е абсолютна наука. До голяма степен вижданията се определят от личната вяра и теологическите (и донякъде политически) позиции на изследователите. Различните учени отдават различно значение на фактите и хипотезите.

Заедно със своя герой Бьорн Белтьо аз се плъзгам само по повърхността на тази увлекателна наука теологията. Специалистите най-вероятно ще се усмихнат снизходително или ще бъдат провокирани от голяма част от диалозите и размислите в книгата. Както повечето писатели, аз също съм си избрал гледна точка, а фиктивните теолози и учени в книгата отстояват позиции, които пасват на сюжета. Затова те не са представителна извадка за теолозите като цяло. Аз, също както и Дан Браун, съм написал роман. Не твърдя, че съм открил истината.

А учените дали са я открили?

Доколко буквално или критично човек трябва да чете Новия завет?

Всеки следва да намери отговор за себе си.

Новият завет е сборник текстове, един така наречен канон, който в голяма степен е съществувал като сборник още през I век, но който бил окончателно завършен и одобрен от църковните отци на синодите в Ипон (393 г.) и Картаген (397 г.).

По всичко може да се съди, че четиримата евангелисти — Марко, Матей, Лука и Йоан, били второ поколение християни, създавали своите текстове към края на първи век (някои теолози смятат, че е възможно Евангелие от Йоан всъщност да е било написано от апостол Йоан). Предполага се, че Марко пише своето евангелие, първото от четирите, около 70 година. И Матей, и Лука са били запознати с написаното от Марко. Но преди да се роди кое да е от четирите евангелия, било създадено онова, което щяло да стане известно като Q.

Евангелие Q не „съществува“. И все пак то е смятано от много учени за „първото евангелие“, което по-късно бива използвано от Матей и Лука като източник (от там Q — „Quelle“ — немската дума за извор). Именно немски изследователи на Библията са достигнали до заключението, че би трябвало да съществува писмен извор, съдържащ думите на Исус. На база на съществуващите текстове Q е реконструиран дума по дума от учените при Института за античност и християнство в САЩ (http://iac.cgu.edu). В същността си Q не съдържа нещо ново или непознато, а представлява един теоретичен модел, който би могъл да поясни частите, общи за Матей и Лука. Онези, които се интересуват по-специално от Q, могат да намерят повече материали на страницата: http://iac.cgu.edu//qproject.html и на http://homepage.virgin.net/ron.price.

По времето, когато трябвало да се съберат текстовете за Библията — процес, продължил няколко столетия, съществували и редица други текстове, освен онези, на които „библейските редактори“ положили своя божествен печат за качество. Апокрифните евангелия — скритите или тайни евангелия, били текстове, които не получили място в Библията. Това се случило, между другото, поради факта, че на тях не се гледало като на автентични (били написани „прекалено късно“, т.е. 100–200 години след останалите евангелия) спрямо събитията, които описвали. Други теолози подчертават, че текстовете били възприемани като еретически от православните християни или че представяли образи на Исус, които се отклонявали от приетото. Трябва също да споменем, че много други християнски евангелия също не получили място сред другите, въпреки че подкрепяли теологически по-ранните евангелия, тъй като те, подобно на останалите спорни текстове, не били достатъчно автентични (редица примери можете да намерите на: www.earlychristianwritings.com).

Пример за апокрифен текст е Евангелието от Тома. В него Исус се появява като фигура, разпространяваща небесно послание. Тук истината е представена като нещо, което ти и аз трябва да открием сами. Евангелието от Тома може да се възприеме като противоречиво поради няколко причини. Някои учени насочват вниманието към изразено гностичния (който по много показатели се отклонява от онова, което ни е познато като християнство) характер на Евангелието от Тома. Неколцина сред теолозите вярват, че то може да съдържа по-стари и затова по-автентични версии на думите на Исус от онези, включени в библейските евангелия. Повечето теолози изглежда междувременно смятат, че Евангелието на Тома, във вида, в който съществува в момента, датира от около 200 година.

Колкото повече си изясняваме съдържанието и значението на тези алтернативни текстове, толкова повече представи за учението на Исус ще могат да бъдат поставяни под въпрос. Исус лесно би могъл да бъде възприет като по-радикален, по-критичен към властта, невинаги отговарящ на по-късното разбиране на Църквата за него. Евангелието от Тома съдържа думите на Исус — липсва разказ или рамка. В него не се споменава нищо за разпъването на кръста, смъртта и възкресението на Исус, нищо за неговите страдания, за кръщението или причастието. Тук не намираме никакви чудеса. Според някои учени, както Q, така и Евангелие от Тома демонстрират, че смъртта на Исус — неговата жертва, не е била част от ранното християнство, както и че това измерение е било развито, с отправна точка в жертвените ритуали на юдеите. Там, където Библията поставя на преден план нашата индивидуална вяра, Евангелието от Тома ни насърчава да поемем отговорността за собственото си развитие чрез разбиране и познание (тоест класически гностически черти). Исус е бил обграден от една отворена общност, съставена от равни мъже и жени (нещо, на което и Дан Браун поставя силен акцент в своя роман). Те не са го наричали Божи син или Месия. Освен гностическите черти лексиката у Тома може да се срещне в коптски ръкописи и промени в преводи от късния втори до четвърти век. Много белези в текста навеждат на мисълта, че Тома е бил запознат с Марко — което от своя страна оборва теорията, че Евангелието от Тома е по-старо (и така по-автентично) от евангелията в Новия завет.

Макар и, колкото и да е парадоксално, новозаветните евангелия от време на време да рисуват различни образи на Исус, този, представен от Евангелието от Тома, бил посрещнат със силна съпротива от много от ранните християни. Една от причините за това може да бъде, че в голяма степен Тома описва Исус като философ. Това може би е провокирало ранните църковни отци, за които било важно да ограничат учението до една цялост — авторитетна и не на последно място божествена в едно време, когато вярата и разбирането на това учение били поставяни пред изпитания и притискани от всички страни. Трябва да се отбележи също, че онзи Исус, който описва Тома, е фокусиран върху духовното, докато Исус от Новия завет се грижи както за душата, така и за действията. Библейският Исус изпитва съвремието, Исус у Тома отговаря за въпроси, които не присъстват физически във всекидневието.

Много вярващи виждат Библията като нещо, което не може да бъде променено, абсолютна величина. Апокрифните текстове доказват, че библейският канон е създаден от човека, резултат на преценки и избор, на редакции и изключвания.

Редица теолози твърдят, че апокрифните текстове „не разкриват“ друго, освен това колко умело ранната църква е избрала правилните текстове за Новия завет. Всъщност находката от Наг Хамади (www.nag-hammadi.com) показва колко прецизно те са процедирали в работата си по изключване и отхвърляне на текстове, които реално биха могли да намерят място в Новия Завет. Въпреки че апокрифните текстове, естествено, не могат да изключат каквото и да било от Новия завет, те ни представят една алтернативна рамка за разбиране не само на евангелията сами по себе си, но също и на техния избор, неспокойното време и процесите, довели до раждането на библейския канон. Но, в зависимост от теологическите виждания, те могат и да се четат като едно доказателство, че авторитетният канон изглежда е бил резултат от най-добрия избор, исторически и теологически.

Дори и човек да не вярва в божествения Исус, можем с доста голяма сигурност да твърдим, че той е съществувал като историческа фигура (повече за онзи Исус, разглеждан от теологията можете да намерите на интернет страницата: www.jesus-messias.org). В моите очи неговата философия се обобщава в три думи — любов към ближния — достатъчно ценна дори и да не вярваме в догмите за възкресението и опрощаването на греховете.

Мисля, че ще е чудесно, ако „Краят на кръга“, също както „Шифърът на Леонардо“, стимулира читателите да потърсят своите собствени отговори и същевременно да постави под въпрос истините, които са ни били наложени от авторитетите — било от Църквата, професорите или свещениците и, за да бъдем обективни, писателите. Моята амбиция при писането на „Краят на кръга“ бе да създам един провокиращ и малко по-различен развлекателен трилър, който оставя читателя с въпроси, на които никой не може да отговори, но които е важно да бъдат зададени.

През октомври 2004 г. „Дейли Телеграф“ съобщи, че Дан Браун ще бъде съден за плагиатство. От кого? От не кой да е, а от двама от авторите на „Светата кръв и свещеният Граал“ Майкъл Бейджънт и Ричард Лий! „Дейли Телеграф“ цитира Лий: „Причината не е това, че Дан Браун е откраднал определени идеи — това са правили много хора. Но той е използвал цялата структура на изследването ни — целия пъзел, и го е вписал в един фиктивен сюжет“.

Изкушавам се да погледна на делото като на PR-трик от страна на Лий и Бейджънт — несправедливо насочен към Браун. Той ясно е засвидетелствал нужното на „Светата кръв и свещеният Граал“, като в глава 60 има препратка към самата книга — в добавка на една странност в същността на романа: името на героя сър Лий Тийбинг е съставено от фамилията на Ричард Лий, докато Тийбинг е анаграма на фамилията на Бейджънт145. В романа Тийбинг взема от лавицата с книги именно екземпляр на „Светата кръв и Свещеният Граал“ и възхвалява „основополагащите аксиоми“ на автора.

Това не е достатъчно според Лий и Бейджънт, на които им се иска да посегнат към набъбващата сметка на Дан Браун.

Независимо от изхода на евентуалното дело, нямаме основание да считаме, че цялата публичност би навредила в някаква съществена степен на продажбите на който и да е от двата бестселъра. Публичност, нападки и внимание се въртят в един вечен кръг — и се изкушавам да загатна, че това в действителност е един кръг без край.

Том Егеланд

Осло, октомври 2004 г.