Краят на кръга

1.

Беше през лятото, когато татко умря.

Белязана от кръпките изсечени дървета и електропроводи, старата гора се разгръща сякаш напук. Изминали са двадесет години. Но затворя ли очи, все още мога да пресъздам картини и настроения от онази лятна ваканция. Закътани уютни местенца в моята частна горичка от спомени. Дългото пътуване с колата… Небето над нас беше прозрачно. Радиото пращеше, оставено на някаква нестабилна честота. Дремейки и измъчван от гадене от возенето в колата, седях на задната седалка и зяпах през полуотворения прозорец. Около ръба на канавката, над високата жълта трева, се носеха облаци мушици. Горещината беше натежала от аромати. Студени езера проблясваха като парчета огледало измежду стволовете на дърветата. Спомням си една разпадаща се дървена колиба, на път да бъде напълно разрушена от мъховете и гниенето. Полупразен найлонов плик с реклама на кафе „Али“ висеше на един клон. Изхвърлена автомобилна гума. Огромни каменни блокове. По склона ромоляха поточета, които после изчезваха в сиви бетонни тръби. Преминавахме покрай черни езерца, обвити с гъсталаци. Преглътнах надигащото се в гърлото ми. Мама ме погали по челото. Татко седеше зад волана, мълчалив и отнесен, Трюгве Арнцен до него, възбуден и крещящ, с крака на таблото. Кални следи от гумите на работни машини пресичаха горското шосе. Горски стопанства със заковани прозорци и обрасли дворове. Надгробни камъни на времето за стопанствата.

На пън в един от дворовете седеше старец и дялкаше нещо. Като забравен горски дух. Или някой стар чичо, замръзнал във времето. Той не погледна нагоре. Може би не съществуваше.

Пътеката се извиваше по едно тревисто хълмче нагоре от мястото за паркиране. Между дърветата беше тъмно. На оскъдната светлина изсъхналите корени изглеждаха като вкаменени змии. Влажният мъх се издуваше над пъновете. Татко мълчеше. Мама си тананикаше. Трюгве вървеше малко след нея, а аз накрая. Трябва да сме изглеждали като четирима изгубили се шерпи. Планинският въздух струеше над нас, свеж и хладен.

— Лилебьорн!

Далечен и топъл, гласът на мама се промъкна в съня ми. Като милувка.

— Бьорнеман?

Дори и през платнището на палатката слънцето ме заслепяваше. Часът бе малко преди девет. Потърсих с поглед Трюгве, с когото делях една палатка. Спалният му чувал лежеше празен; леко издут, наполовина усукан, като изоставена змийска кожа. Сънен, аз се пъхнах във влажния мрак на собствения си чувал.

— Малкият ми принц! Бьорн!

С жужащ звук мама отвори ципа и пъхна глава в палатката. Едно ангелско лице, обрамчено от необуздани коси.

— Закууусскааа! — изпя тя.

Започна да дърпа чувала ми. Аз започнах да се съпротивлявам. Решително. Напоследък бях започнал да се събуждам с ерекция, но едва ли можех да кажа на мама.

Закуската беше сервирана върху хартиени чинии на полянка между палатките. Филии хляб, нарязани грубо с ловджийски нож. Масло. Салам. Овчи наденички. Сладко от малини. Яйца и бекон, изпържени до черно на примус.

Трюгве ме пошляпва приятелски по рамото. Не се беше бръснал от няколко дни.

На мама не й харесваше, че татко се катери. Двамата с Трюгве й бяха демонстрирали осигурителната екипировка. Въжета и клинове, болтове и карабинери, осигуровката при слизане с рапел. Но това не помогна. Страхуваше се да не се случи нещо.

След закуска с нея се разходихме до езерото да поплуваме. Повърхността беше тъмна и гладка. Попитах я дали смята, че в тръстиката има пиявици. Според нея нямаше. Влязохме и усетих хладината на водата. Около нас плуваха водни лилии. Като в някое омагьосано езеро. Преплувахме езерото и се покатерихме на една огряна от слънцето скала. Мама затвори очи и скръсти ръце зад главата си. В гората излетя птица, но аз не успях да я видя. С мързелив поглед следях как капките вода се стичат по тялото на мама. С резки движения, като дъждовни капки по прозорец, те се процеждаха по кожата й и капваха на скалата, откъдето ги чакаше дълго изпаряване, докато се завърнат вкъщи.

Ето още един момент:

Хванах две риби и бях много доволен от себе си; подсвирквах си през целия път на връщане към лагера. Въдицата почиваше на рамото ми. Рибите бяха в един найлонов плик и смърдяха.

Нямаше никой, когато се върнах.

Опрях въдицата на едно дърво и закачих плика на един прекършен клон, да не би някоя сибирска белка или мечка гризли да вземе рибите.

И така: гласът на мама през платнището на палатката: „Ти, глупчо!“.

Сепнах се. Около мен гората бе тиха. Аз бях дух, който се рееше невидим, безшумен около палатката.

Гласът й не беше такъв, какъвто го познавах. Нещо непознато беше се промъкнало в него. Нещо противно. Което не бе предназначено за моите уши.

Нежен, мек, изпълнен с лепкава влага.

Дълбоко, развеселено мърморене, идващо от спален чувал.

Стоях съвсем тих в пирена. Слушах.

Мама (като въздишка, почти недоловимо): „Толкова си добър!“.

Тишина.

Мама: „Хей. Не сега“.

Дразнещ смях.

Мама (игриво): „Не!“.

Тишина.

Мама: „Хей, може да се върнат всеки момент!“.

Раздвижване.

Мама (гукайки, стенейки): „Хееейй!“.

От дълбините на спалния чувал изръмжава диво животно.

Мама (смеейки се): „Ти си абсолютно луд!“.

Пауза.

Гукане.

Тишина, изпълнена със звуци. Вятърът в дърветата. Далечният тътен от реката. Птиците.

Гласът ми, тънък, слаб: „Мамо?“.

В продължение на един дълъг момент стояха тихи. След това ципът на палатката изжужа. Трюгве изпълзя и се огледа. Когато ме видя, протегна се сънливо и се прозя.

— Върна ли се вече?

— Хванах две риби. Мама тук ли е?

— Две? Наистина! Големи ли са?

Откачих плика от дървото и ги показах.

— Мама тук ли е?

— Точно сега не. Искаш ли да отидем и да ги почистим?

Хвана ме за ръка. Никога преди не беше го правил. Колебаех се.

— Не искаш ли да отидем и да ги почистим? — попита нетърпеливо и ме издърпа навън от лагера.

Така отидохме и почистихме рибите. Стана бързо. Когато се върнахме, мама седеше на големия камък и се печеше на слънце. Усмихна се на Трюгве, леко извинително, палаво. Според нея рибите изглеждаха чудесно и обеща да ги изпържи за обяд.

Когато се върнеш назад в спомените си, оказва се, че именно малките епизоди са онези, от които е трудно да се освободиш. Докато главното, което мислиш, че ще е там и ще си го спомниш до най-малкия детайл, мъждука неясно в паметта ти.

Рано една сутрин тръгнах с татко на лов. Той ме събуди в четири и половина. Нито мама, нито Трюгве искаха да дойдат. Но Трюгве ми намигна бодро, докато се обличах. Беше напълно буден, готов да стане и да повали дузина дървета с малката си скаутска брадвичка.

Слънцето светеше бледо. От поточето излизаше студена пара. Долу в долината, до голямото езеро, мъглата простираше дълги езици навътре в гората. Треперех. Скрежът на съня ме вледеняваше. Умората лежеше като мокър памук зад очите.

Вглъбени всеки в своите мисли, с татко вървяхме нагоре покрай реката и покрай скалите, където се катереха. От реката идваше студен полъх. Татко носеше уинчестъра през рамо. Патроните тежаха в джоба на анорака ми и почукваха един в друг като малки камъчета, удрящи се в брега на реката.

Гората беше дива и непроходима. Повалени стволове на дървета, пукнатини, склонове, покрити с пирен, небето като замъглено огледало над короните на смърчовете. Мочурлива почва и вадички жвакаха под подметките ни. Усещаше се остра миризма на прогизнал мъх и застояла вода. Разцепени пънове, дървета, изкоренени от вятъра, папрат по осветяваните от слънцето места. Някъде нагоре по хълма се обаждаше птица. Същият тон отново и отново. Как не полудяваше от това? Светлината беше кристалносиня и ти се струваше, че можеш да я докоснеш.

На границата на един обрасъл с бурени обезлесен участък, до един смърч, отдавна повален при буря, татко спря и се огледа. Кимна. Цъкна няколко пъти с език. Направи знак, че ще спрем там. Аз му подадох шепа патрони. Той зареди оръжието. Татко се надяваше на червена лисица. Искаше да има препарирана лисица в антрето. Такава, която да показва, когато ни дойдат гости, подхвърляйки небрежно: „Тая застрелях миналото лято. В района на Ювдал“.

Лежахме тихи и гледахме към голото място. Миришеше на листа, трева и мочурлива почва. Птици пееха и тракаха, скрити в растителността. Но все още бе рано и чуруликането звучеше вяло и като по задължение. Не беше лесно да се лежи тихо. Всеки път, когато се прозявах, татко ми казваше: „Шт“. Съжалявах, че бях тръгнал. Мама бе онази, която толкова искаше да се отърве от мен.

Аз го видях пръв. Излезе величествено от гората на отсрещната страна на поляната. Вятърът беше срещу нас, така че не ни подуши. Прекрасен лос.

Бавно и грациозно излезе на голото място. Подръпна си няколко листа от една ниска бреза и огледа пейзажа със собственическо изражение. Кожата му беше червено-кафява и лъскава. Като бронз. Разклоненията на рогата образуваха корона.

Погледнах татко. Той поклати глава.

Животното се приближи още по-близо. Почти не смеехме да дишаме. Бяхме се снижили възможно най-близо до ствола.

Изведнъж лосът тръсна глава.

Направи крачка назад.

Обърна се с подскок.

Тогава дойде изстрелът.

Рязко извъртях глава. Уинчестърът на татко лежеше между нас, долепен до ствола.

Той долепи показалец до устните си.

Лосът падна на колене и се опита да се завлече на безопасно място. Следващият куршум го повали. Той се претърколи настрани. В продължение на няколко ужасяващи секунди той лежеше, риташе и се тресеше.

Някъде надолу от обезлесения участък прозвуча триумфален вик. След това още един.

Понечих да се изправя. Татко обаче ме задържа.

Бяха двама. „Бракониери“, обясни ми татко по-късно. Приближиха се, газейки през папратта и едва покаралите листа. Единият нададе индиански вик.

Спряха пред мъртвото животно. Стояха, поклащайки се, и му се възхищаваха. Единият извади от джоба си малка бутилка, отпи няколко глътки и я подаде на приятеля си. Отстрани на бедрото си имаше дълъг нож в калъф. Освободи ножа и се оригна. Докато приятелят му държеше пластмасова чаша от термос под гърлото на животното, той направи разрез в сънната артерия. Напълниха чашката с кръв. И я смесиха с алкохола от бутилката.

След това пиха.

Като хванаха предните му крака, те преобърнаха лоса по гръб. С едно-единствено дълго движение, единият мъж разпори корема му. С противен, клокочещ звук, той издърпа червата на земята. Метър след метър стоманеносиви черва, от които излизаше пара. След това дойде ред на остатъка от вътрешностите. Вонята достигна на вълни до мен и татко.

Двамата клекнаха. Намериха онова, което търсеха. Топлото сърце. Мъжът с ножа изплези върха на езика си в ъгълчето на устните си и присви съсредоточено очи, докато разрязваше сърцето на две. Сякаш извършваше сложна сърдечна операция. Насред тъмната гора. Той даде на приятеля си едната половина.

След това се заеха да ги изядат.

Прилоша ми. Чувах ги как мляскат. Кръвта течеше по брадите им.

Татко ме придържаше, докато повръщах безшумно.

Те разрязаха животното на части и повлякоха трупа със себе си надолу през поляната, като същевременно викаха и пееха. Когато татко и аз някак си се изправихме на крака, главата на лоса лежеше на земята и ни гледаше втренчено.

Мухите вече бяха на път да предявят претенции върху остатъците. На границата с гората чух ято гарвани.

Има хора, които смятат, че ставаш вегетарианец, за да се правиш на интересен. Може и да е така. Разбира се, мнозина никога не са имали избор. Били са принудени да убиват. От жаждата за кръв. Но не и аз.

2.

Грете не е вкъщи.

Не съм и очаквал нещо друго. И все пак от пет минути стоя долу на улицата и милвам звънеца й с надеждата, че домофонът внезапно ще застене. Или че тя ще се появи иззад ъгъла с едно изненадано „Здрасти, Лилебьорн!“ и с пазарска чанта след покупки в „Рема 1000“96.

Трамваят от Фрогнер издрънчава покрай мен, стенещ, подобен на купчина скрап. Не преувеличавам, не съм далеч от истината за външния му вид. Над мен, на гранитната козирка, похотлив сатир се търкаля с нимфа. Мотивът ми напомня за Даян и мен.

Вчерашният ден е като изваден от филм, който едва-едва помниш. Почти като сън. Не съвсем реален. Опитвам се да си припомня задъханото бягство към Хийтроу, полета към вкъщи, дългото пътуване с Бола от Гардермуен до къщата на баба при фиорда. Но не успявам напълно да възстановя рода на картините.

Стигнахме до къщата рано вечерта. Езерото се стелеше спокойно. В таванската ми стая, сред книгите за момчетата Харди и седмичниците, и раздърпаните издания на Де Бесте от 1969 година, сред мириса на затоплен от слънцето прах, ние се любихме лятно-сладко и буйно. По-късно вечерта тя извади копринените си въженца и поиска да я вържа и да го направим отново. Малко по-грубо. Продължихме така известно време. Накрая освободих Даян и оставих копринените въженца да висят от четирите колони на леглото.

През нощта се събудих, защото я чух, че плаче. Попитах какво не е наред. Но тя отговори, че не е нещо, за което да се безпокоя. Лежах и слушах дишането й в топлия мрак на нощта.

Една стара жена, кретаща по тротоара, е впила поглед в мен. Спира и оставя торбите си.

— Какво искаш? — изтърсва право в лицето ми. Високо и предизвикателно. Сякаш притежава сградата. И тротоара. И големи части от центъра на Осло. И е забравила слуховия си апарат.

— Търся Грете Лид Вьойен — казвам. Също толкова високо. Както нетактичните хора говорят, когато се обръщат към възрастни или умствено изостанали хора.

— Госпожа Вьойен? — пита. Все едно Грете някога е била нечия „госпожа“. Гласът й става по-мек. — Няма я вкъщи. Взеха я.

— Кой?

Въпросът идва малко прекалено бързо, малко прекалено рязко. Тя ме поглежда изплашено.

— Кои са те наистина? — пита тя.

— Някой приятел?

— Линейката! — отговаря.

Грете седи изправена в леглото. „Афтенпостен“ лежи разгънат върху завивката.

— Лилебьорн!

Гласът й е тънък. Лицето й изглежда като череп, облечен в прекалено много кожа. Ръцете й треперят и карат вестника да шумоли. Звукът напомня на сухи листа на вятъра някоя ранна сутрин през ноември.

— Опитвах да ти се обадя неведнъж от Лондон. Много пъти — казвам.

— Не си бях вкъщи.

— Не знаех, че са те настанили в болница.

— Само за няколко дни. Аз съм жилава пръчка. Не искам да те натоварвам.

— Говоря сериозно!

— Знам, знам. Но не искам да досаждам.

— Как се чувстваш?

— Не е толкова важно. Как мина? В Лондон?

— Доста объркващо.

— Какво откри?

— Че знам по-малко, отколкото когато тръгвах.

Тя се засмива тихо.

— Така е със знанието.

Сядам на ръба на леглото и хващам ръката й.

— Трябва да ми кажеш нещо — казвам.

— Питай, момчето ми!

— Кой е Майкъл Макмълин?

— Майкъл Макмълин… — промълвява тя тихо.

— И Чарлз де Уит?

Бавно очите й се завъртат, вътрешната страна се превръща в екран за спомените.

— Майкъл… — Тя спира, нещо се случва с гласа й. — Той е близък и добър приятел! Беше ми наставник, когато гостувах като лектор в Оксфорд. Да — лицето й придобива загадъчно изражение, — повече от наставник. Много повече. Умен и добър човек. Ако всичко бе било различно, може би той и аз щяхме… — Тя затваря очи и прогонва мисълта с усмивка. — Поддържахме контакт през годините.

— А Де Уит?

— Чарлз де Уит. Приятел и колега на баща ти. Той работеше върху монографията, заедно с баща ти и Лайлуърт. Сладък малък англичанин, странна птица, женен за доста злобна дама. Той умря. В Судан. Раната му гангреняса.

— И ти знаеше всичко това?

— Разбира се. Те ми бяха приятели.

— Но не ми каза нищо.

Поглежда ме учудено.

— Защо да го правя? Ти попита ли? Защо да е важно за теб?

Стисвам леко ръката й.

— Имам още един въпрос? — Колебая се, защото знам колко налудничаво ще прозвучи. — Възможно ли е да са го убили?

— Кой кого да е убил? — Грете реагира съвсем естествено: с учудване.

— Възможно ли е някой да е убил Де Уит?

— Какво говориш? — Гледа ме изучаващо. — Кой би направил нещо толкова ужасно?

— Макмълин?

— Майкъл?

— Защото Де Уит е знаел прекалено много? Или защото е разбрал нещо, което не е трябвало да знае?

Тя се засмива кратко, сдържано.

— Не, знаеш ли! Немислимо е!

— Или някой друг? Някой от ОМИ. Лайлуърт? Не знам. Някой…

Смее се.

— Чел си прекалено много книги, Лилебьорн.

— Нещо се е случило. През хиляда деветстотин седемдесет и трета година в Оксфорд.

Тя застива. Има нещо, което не иска да сподели.

— Какво беше то, Грете? Какво е било онова, което са открили? Нещо, свързано с ковчежето. Какво бе то?

Тя въздъхва дълбоко.

— Само ако имах някаква представа… Бяха въвлечени в нещо, Лилебьорн. Но не знам дали и те самите го разбираха.

— Кой?

— Баща ти. Де Уит. И Лайлуърт.

— Двама от тях са мъртви.

— Аз също трябваше да съм част от това нещо.

— Но?

Тя се обръща към прозореца. Не гледа в мен, когато изрича:

— Забременях.

Тишината набъбва.

— Непредвидено — казва. — Случва се.

— Аз… — започвам, но не знам как да продължа.

— Беше отдавна.

— Какво стана после?

— Заминах през последните месеци. Родих детето. В Бирмингам. Никой не знае за това, Бьорн. Никой.

Мълча.

— Не можех да го задържа.

— Разбирам.

— Наистина ли? Едва ли. Но така се случи.

— Имала ли си някакъв контакт с…

— Никога!

— Но как…

Вдига ръка. Лицето й е извърнато от мен:

— Не искам да говоря за това!

— Не е толкова важно. Искам да кажа… не и за мен. Не сега.

— Ковчежето все още ли е в теб?

— На сигурно място е.

— Сигурно… — промърморва тя, играейки си, опитвайки вкуса на думата.

— Грете, какво има в него?

— Не знам.

Прозвучава като извинение.

— Но какво предполагаш? — питам аз. Дали е Ръкописът Q? Или нещо съвсем друго?

Тя се надига наполовина в леглото. Сякаш се опитва да отърси от себе си болестта, слабостта, упадъка. Задъхва се от напрежение. Среща погледа ми с очи, изпълнени с опърничава възбуда.

— Знаеш ли, че някои учени смятат, че най-старите френски и британски благороднически родове са наследници на древнохристиянски родове, прокудени от Средния Изток? — пита тя.

— Донякъде.

— И че някои от днешните кралски родове произлизат от нашите библейски прадеди?

— Възможно е да съм чувал да се обсъжда тази тема — отговарям неясно. Чудя се дали лекарите не са й предписали силни медикаменти.

— Но какво знам аз?… — промърморва тя на себе си, сякаш моето недоверие е заразило и нея. — Все пак е разрешено да се гадае, нали? Да се правят заключения? Да се търсят аргументи?

През вратата чувам дете, крещящо щастливо:

— Дяядо!

— Съществува една… групировка — казва тя.

Навън в коридора някой се смее. Представям си как дядото повдига детето във въздуха.

— Не знам кой знае колко за нея — продължава Грете. Тя говори ту на мен, ту на себе си. Сякаш именно себе си опитва да убеди, а не мен. — Но знам, че съществува.

— Групировка? — помагам й.

— Корените им са в старото френско благородничество. Една организация.

— Но какво прави тя?

— Наречи го масонски орден, ако искаш. Херметическа секта. Тайна. Не знам почти нищо за нея. Никой не знае за нея!

— Тогава как… си научила за нея? — Започвам да се смея. — Искам да кажа: защо ми разказваш всичко това, щом е толкова тайно?

Тя ме поглежда бързо, остро, ядосано. Сякаш въпросът ми е прекалено глупав. Но в следващия момент изражението й омеква. Продължава:

— Може би познавам някого, който… — прекъсва се сама. — Дори и за посветените в ордена останалите членове са непознати. Всеки един познава най-много двама-трима други. Всеки знае самоличността само на един, стоящ по-горе в йерархията. Структурата е сложна и тайна.

— Накъде биеш?

— Може би те са онези, които преследват ковчежето, Лилебьорн.

— Таен орден?

Въпросът прозвучава доста недоверчиво. Снизходително може би е по-точната дума. Затова и тя не отговаря.

Питам:

— Тогава те знаят също и какво съдържа то?

Грете е забила поглед пред себе си.

— Винаги са търсели нещо. Винаги. Мисля, че това е кивотът. Всичко започва да си идва на мястото. Всички части. — Грете се взира в мен. Очите й се въртят. Не съм сигурен, че съзнанието й е напълно ясно.

Изправям се и отивам до прозореца. Силната светлина ме кара да замижа. Няколко работника издигат скеле покрай съседната сграда. Изглежда нестабилно. Но те сигурно си знаят работата.

— Изтощена си. Ще си вървя — казвам.

— Толкова безсмислено — промърморва. По-високо: — Казах му на Биргер!

Не разбирам за какво говори.

— Предупредих го! Казах му! — Тя диша тежко, преглъща, и изведнъж очите й се проясняват. Сякаш се връща обратно към реалността. Някакъв вид реалност. — Нищо не е такова, каквото човек си мисли, Лилебьорн!

Стисвам ръката й:

— Време е да си вървя. Уморена си.

— Има толкова много неща, които всъщност никога няма да узнаем. — Гледа ме сякаш има нещо, което иска да ми каже, или по скоро: сякаш има нещо, което й се иска сам да разбера.

— Знам — изричам тихо. — Но сега трябва да тръгвам.

— Толкова много, което няма да разберем — повтаря тя. — Въпреки че си мислим, че знаем. Толкова много, което също така е по-добре да не разберем. Толкова много, което не би ни донесло нищо добро, ако го узнаем.

— Какво се опитваш да кажеш?

Тя затваря очи и дори отзвукът от думите й губи смисъл.

— Страхуваш ли се, Грете? — питам.

Тя отваря отново очи.

— Да се страхувам? — Поклаща глава. — Човек не умира преди момента, когато никой вече не знае, че е съществувал — казва тя.

На връщане от болницата спирам до една телефонна кабинка. Знам, че трябваше да си купя мобилен телефон. Но се чувствам по-добре без него. Дава ми някакво абсурдно чувство за свобода. Никой не знае къде съм. Никой не може да се свърже с мен. Не и ако аз сам не поискам.

Първо звъня на Даян. Само за да чуя гласа й. Тя не отговаря. Сигурно седи навън на терасата.

После звъня на Каспър.

Той е разтревожен, разтреперан. Нахлули са при него. Както в дома му, така и в кабинета. Той не разбира защо някой би разбил и двете места. В един и същи ден! Прекалено е възбуден, за да говори с мен. Може би така е по-добре.

3.

За всеки случай паркирам Бола в една пряка по-долу от блока и се промъквам до входа между дърветата, покрай пътеката за бягане.

Преди десет години блоковете бяха грозни и еднотипни. Грозни като дявола. Днес архитектите са ги разкрасили. Нови фасади, нови цветове, нови балкони, нови прозорци.

Качвам се с асансьора до десетия етаж, отключвам и влизам в собственото си жилище. Въздухът в апартамента е застоял. Така мирише, когато съм бил на почивка. Долавям още един мирис: стара пура.

Бъркотията след влизането с взлом все още е навсякъде. Свалили са дори и спалното бельо от леглото ми. Книгите лежат на купчини по пода. Шкафовете са отворени.

Нещо не е наред. Не знам какво. Но интуицията ми се обажда отново. Не трябваше да се отбивам.

Проверявам телефонния секретар. Четири съобщения от мама. Осем от университета. Едно от ОМИ. Шест, на които не се чува нищо. И три от пискливеца, който с градиращо раздразнение настоява да се свържа с полицията.

При първа възможност!

С въздишка вдигам слушалката и правя каквото мога. Позвънявам на мама.

Тя вдига веднага, с хладен глас декламира телефонния си номер. Сякаш фамилията й е нещо прекалено лично, за да го споделя с кой да е глупак, набрал номера й.

— Аз съм — казвам.

За кратко тя замлъква. Сякаш не успява напълно да разпознае гласа ми. Сякаш съм някой идиот, набрал номера й.

— Къде беше? — пита тя.

— В чужбина.

— Опитвах се да се свържа с теб.

— Трябваше да замина за чужбина. Лондон.

— О!

— Работа — допълвам в отговор на незададения й въпрос.

— От Норвегия ли се обаждаш?

— Току-що се прибрах.

— Връзката е отвратителна.

— Аз те чувам добре.

— Звънях ти няколко пъти. Трюгве трябва също да говори с теб. Много е важно, Лилебьорн.

— Трябва да тръгвам съвсем скоро.

— Така се притеснявах за теб.

— Не бива да се тревожиш, мамо. Исках само да се извиня.

— Да се извиниш?

Преструва се, че не разбира. Но отлично знае за какво говоря. Както и знае, че аз знам.

— За… онази вечер. За онова, което казах. Не бях съвсем на себе си.

— Нищо страшно. Да го забравим!

Това ме устройва. Защото не съм сигурен доколко съм искрен в извинението си.

Разговорът преминава в баналности. Някакъв импулс ме кара да попитам дали мога да намина да поговоря с нея за нещо. Съжалявам още в момента, в който съм задал въпроса, но тя така се въодушевява, че сърце не ми дава да се отметна.

Мама казва:

— До утре тогава. — И затваря.

Аз оставам със слушалката в ръка.

Тогава прозвучава още едно щракане.

— Мамо? — питам.

Но не се чува нищо.

— Ти л’си? — казва Рогерн.

Той е напълно разсънен и облечен. Въпреки че часът е само дванадесет и половина. Запалил е фас. Погледът му гори. Засмива се и ме пуска да вляза.

Стаята мирише на сладък тежък дим. Можеш да се напушиш дори и само да задържиш глътката въздух в дробовете си. Миризмата набъбва и се надига, притиска стените и прозорците, за да си направи повече място. Рогерн се киска.

Върху шкафа в коридора лежи на купчина пощата, която е събирал вместо мен. Измежду вестниците, рекламите и сметките намирам в плик факс от института „Шимър“ до Дирекцията за управление на културното наследство, изпратен ми от Каспър. Те „имат удоволствието да поканят мистър Биорн Белтио да ги посети по препоръка от дирекцията“. И не само това: предлагат ми стипендия за пътуване и изследователска дейност, която би покрила по-голямата част от разходите. Имали така оскъден контакт с норвежките научни среди. Дават телефон и име за връзка — Питър Леви. С него би следвало да се свържа, когато и ако реша да замина. Което се надяват да направя. Съвсем скоро. Единственото, което се очаква от мен, е да позвъня.

Прибирам писмото във вътрешния си джоб и се обръщам към Рогерн:

— Имам нещо за теб.

Той изгрухтява в очакване.

Давам му компактдиска. Той раздира хартията. След като е прочел всички имена от задната страна на обложката, той свива юмрук в знак на благодарност.

— Какво си сложил в тая цигара? — питам го.

Въпросът ми предизвиква експлозия от смях. Той сочи с глава към нещо, което се намира зад мен. Обръщам се.

Едно момиченце излиза, влачейки крака от спалнята. На пръв поглед изглежда сякаш търси парцалената си кукла и малкото розово мече. Не може да е на повече от 14–15 години. Има сладко, гримирано лице и дълга до кръста катраненочерна коса. Облечена е в черни, тесни панталони и в една от ризите на Рогерн. На двете си китки и на глезените е вързала плетени ленти от кожа. На едната си ръка има татуировка, приличаща на руна или на някакъв окултен символ.

— Никол — представя я Рогерн.

Никол ме поглежда безизразно.

— Бьорн — обяснява той, — онзи тип, за когото ти разправях.

Тя потъва в дивана, мята единия си крак върху масата, докато другия качва под себе си на дивана и започва да си свива цигара. Не знам точно накъде да гледам. Лакирала е ноктите на краката си в черно. Откривам още една татуировка. На вътрешната страна на бедрото. Змия, която сякаш се извива нагоре.

— Страхотна е, а? — подхвърля Рогерн и ме побутва приятелски.

Изгубвам баланс и за малко не падам. Лицето ми пламва.

Никол гримасничи към Рогерн. Езикът й е червен и остър. На върха му има пиърсинг. Запалва цигарата. Начинът, по който изкарва дима през ноздрите си, й придава закоравял вид. Сякаш всъщност е 50-годишна, 40 от които е прекарала в някой публичен дом в Танжер97.

Погледът й хваща моя, докато стоя и я зяпам. Не успявам да го отклоня. Въпреки че опитвам. Очите й са леденосини и много по-възрастни от тялото. Погледът й си проправя път в мен, през зениците и навътре към мозъка, тършува наоколо из най-тъмните кътчета и повдига капаци, които мислех за заключени. Промъква се гладко покрай хипофизата, стиска леко и ме кара да захълцам. След това тя ме пуска. Усмихва ми се. Сладко, като малко момиченце. Съзаклятник, който споделя моите тайни.

— Ти пак имаше гости — казва Рогерн.

— Гости ли? — питам механично. Опитвам се да подредя и проветря мозъка си след „визитата“ на Никол и не разбирам за какво говори той.

— Два пъти. Поне. Чух ги. — Поглежда нагоре към тавана.

Действителността ме цапардосва в средата на челюстта.

— Имаш предвид, че са нахлували? В апартамента ми? Отново?

— М’да. К’во мислиш да пра’иш сега? — пита той.

Нямам идея какво бих направил.

— За какво си говорите? — намесва се Никол.

— За едни неща — отговаря Рогерн.

— Какво става? — настоява тя.

— Мъжки работи! — отрязва я той.

— Пфу! — изсумтява Никол и нацупва долната си устна.

Случайно става така, че отивам до прозореца и също така случайно забелязвам червения рейндж роувър. Идва по пътя с пълна скорост.

— Ох! — изстенвам.

Рогерн проследява погледа ми.

— Дявол да го вземе! Наблюдават апартамента ти или какво?

— Проблеми с ченгетата? — пита Никол. — Яко!

— Чантата ми — просъсквам тихо.

— Момент! — отговаря Рогерн. Държи чантата с ковчежето в заключено чекмедже в шкафа с компактдискове.

— Adios! — извиква Никол след нас, докато аз и Рогерн изхвърчаваме от апартамента надолу по стълбите.

Сега стълбището е по-сигурно от асансьора. Чантата нося под ръка.

На първия етаж изчаквам зад вратата към стълбището, докато Рогерн се измъква навън, за да провери. Когато се връща, повдига театрално очи към небето.

— Колата им стои отвънка — прошепва той. — Един от тях е вътре. Асансьорът е спрял на десетия етаж!

Очите му искрят. Случващото не му се струва съвсем реално. Сякаш е участник в триизмерна, интерактивна телевизионна игра.

Вратата на стълбището се отваря високо над нас. От десетия етаж надникват надолу първо едно, а след това две лица.

Побутвам Рогерн настрани: „Излез спокойно навън и си направи една дълга разходка!“, а след това позвънявам на вратата на госпожа Улсен от първия. Вдовицата на стария ни пазач.

Асансьорът започва да бръмчи, забързани стъпки тракат надолу по стълбите.

Госпожа Улсен отваря леко вратата. Отвътре дрънчат изкуствени зъби, украшения и веригите на вратата. Тя ме измерва с присвити, преливащи от подозрителност очи. Цялото й съществуване се върти около страха да не бъде ограбена в собствения си дом.

— Белтьо е! — крещя в слуховия й апарат.

— Кой е мъртъв?

— Сигурно се сещате кой съм.

Тя кимва скептично. Поздравявали сме се на път към хранителния магазин и обратно. Говорили сме си около пощенските кутии. Но тя все още не смее да изключи възможността под външността ми да се крие зъл демон с червени очи и зъби като бръсначи.

— Трябва да проверя новия балкон — казвам й.

— Какъв кон?

— Бал-кон! Има опасност някой от тях да падне — казвам аз.

— Никога не съм чувала подобно нещо — възпротивява се тя. Поглежда чантата. Сякаш в нея е преносимият ми комплект инструменти за мъчение.

— Изпраща ме управата! — извиквам.

Асансьорът спира.

Управата е магическа дума за дърта бабка социалдемократка като госпожа Улсен. Сезам! Тя ме пуска да вляза и топурка след мен из апартамента. Той е педантично украсен и подреден. Сякаш всеки момент Дружеството на образцовите домове ще дойде на проверка. Тя дърдори за некадърни майстори и как съветът на кооперацията изобщо не е трябвало да пилее пари за нови балкони. И че тя самата всъщност е гласувала против, и че нейният Оскар, мир на праха му, никога не би одобрил подобна глупост.

Отварям балконската врата и излизам навън. За да си придам правдоподобност, правя се, че оглеждам ръба между пода и стената.

— Добри новини! Всичко е наред при вас, госпожо Улсен! — извиквам. — Балконът ви едва ли ще падне съвсем скоро.

— Едва ли? Съвсем скоро? — повтаря тя разтревожена.

— Освен това все пак сте на първия етаж. Ха-ха! В случай, че се случи най-лошото, ще ви имам предвид. Трябва да търсим положителната страна във всяко едно нещо!

Тя е на път да попита нещо. Аз я пресичам:

— Има много балкони за оглеждане, мисля да мина по краткия път!

След това се покатервам на ръба на балкона и скачам на тревата долу. Приземявам се малко накриво. Госпожа Улсен стои и гледа след мен, докато се отдалечавам, куцайки към пътечката между дърветата.

Тогава се обръщам. На десетия етаж, зад отраженията от прозореца на апартамента ми, виждам силует на мъж.

На долния етаж Никол стои на прозореца.

Махам й с ръка.

Тя маха в отговор.

От своя балкон госпожа Улсен повдига ръка и колебливо я поклаща наляво-надясно.

Изчезвам зад дръвчетата.

За да заблудя ракетите с топлинно насочване на врага, дълго обикалям по малките пресечки из квартала. Кимам бодро на сладки млади майки с детски колички. Кимам бодро на кучета и птичета. Кимам бодро на малките деца, които безцеремонно зяпат бледия луд мъж.

Накрая се престрашавам да се върна при Бола. Не са я открили, бедничката ми.

Чантата с ковчежето поставям на задната седалка. Хвърлям якето си отгоре.

4.

Градината около двореца в Долни Холменколен е обсипана с цветове. Храстите са разцъфтели нежно. Всичко е така непоправимо красиво и провалено. Дори моравата се издува самодоволно.

В продължение на няколко минути стоя на стълбите, дишайки дълбоко и учестено, преди да събера смелост да позвъня. Когато мама отваря, виждам, че е пила. Гримът й стои като хоросан върху фините бръчици. Погледът й тежи от вино и валиум. Устните изглеждат така, все едно са били целувани до смърт. За себе си отбелязвам, че прилича на съдържателна на бордей, която току-що е била посветена в някоя съмнителна религиозна секта.

— Мили мой, ти ли си? Толкова скоро? — казва мама.

Не е отправено като въпрос. Тя разбира, че нещо неизбежно я е връхлетяло.

— Аз съм. Къде е професорът?

— Трюгве? Трябваше да замине за някъде. Съвсем внезапно.

— Къде?

— Има ли значение? Случило ли се е нещо? С какво се занимаваш напоследък? Как се чувстваш?

Въпросите извират от нея. Всеки път, когато се държа необичайно, мама си мисли, че състоянието ми отново се е влошило. Че санитарите от клиниката тичат из града с мрежите си и усмирителните си ризи, за да ме търсят. Често изглежда така, сякаш тя се срамува от нервите ми. Сякаш би предпочела да ми има нещо по-конкретно. Като рак. Инфаркт. Болестта на Кройцфелд-Якоб. СПИН. Опитвал съм се да й обясня, че, грубо погледнато, мозъкът не се различава по нищо от едно сърце или бъбрек. Каша от нервни клетки и тъкани, мазнини и течност, където мислите ни — всичко, което чувстваме, всичко, което сме, в същността си може да бъде сведено до химически и електронни сигнали. И че проблемите с психиката не са нищо повече от липсата на баланс. Но мама е от хората, които подскачат от ужас, когато някога им кажат, че имат проблеми с нервите. Отдръпва се. Сякаш са намислили да й отрежат главата. И да я изядат.

Преминаваме през всекидневната в една широка дъга около персийския килим и влизаме в кухнята. Брьойер повдига глава и се оригва. Опашката удря два-три пъти по пода. Това е цялата радост по посрещането, която успява да мобилизира, преди отново да отпусне глава на лапите си.

Оставям чантата с ковчежето на пода. Мама едва ли подозира какво има вътре.

Тишина.

— Значи… искаше… да говориш с мен? — казва тя.

Мама никога не успява да се прикрие. Възнамеряваше да прозвучи правдоподобно, нещо като „О, колко хубаво, че се отби“, но всъщност излиза като хлъцване.

Вътре в себе си съм репетирал този разговор, откакто бях на десет. Така че човек би казал, че съм подготвен. Оформял съм репликите, поправял съм ги, шлифовал и полирал, опитвал съм се да отгатна отговорите на мама. Но всичко заучено изведнъж изчезва в забрава.

Гледам я. И тя гледа в мен.

Накрая отронвам само:

— Видях ви!

Не знам какво е очаквала, че ще кажа, но едва ли е било това.

— Видял си ни? — пита неразбиращо.

— На къмпинга.

— Къмпинга?

На заден фон чувам жуженето на гласове и смях, което ме обърква, докато не разбера, че в една от съседните стаи има включено радио.

Продължавам:

— Онова лято. Ти и професорът.

Всяка дума е дълбочинна бомба. Минават няколко секунди, преди да улучат. Тя потръпва. Пет пъти. Всяка от думите е ударила в целта си на дъното на нейната душа.

Отначало не казва нищо. Очите й стават прозрачни. Поглеждам надълбоко в мозъка й. Нагласен е на rewind98. Тя превърта времето назад като на бърза, движеща се на обратно лента. Виждам как мама преповтаря накратко онова лято. И събужда към живот избледнелите ласки на професора.

— Видял си ни? — повтаря още веднъж, за да ми даде шанса да кажа, че всичко е било шега, че не съм видял нищо, че просто стоя тук и я будалкам.

Но аз я гледам мълчаливо.

— О, господи, Лилебьорн! О, господи, приятелчето ми.

Усещам как мускулите на челюстта ми се напрягат.

Тя поема дълбоко въздух.

— Това не означаваше нищо! — избухва тя. Гласът й е хладен, сдържан. Човек би помислил, че татко е онзи, пред когото се защитава. — Не там и не тогава!

— Ти се омъжи за него. Поне нещо мъничко трябва да е означавало.

Погледът й е наранен, изпълнен с негодувание.

— Това стана после. Тогава ние… Но онова лято… — Търси думи, които не успява да намери.

— Ти изневери на татко — казвам.

— Баща ти и аз… имахме уговорка. Никога не си изменихме. Баща ти също… — Спира по средата. — Ако татко ти не бе умрял… — Думите засядат в гърлото й.

— Той беше негов приятел — настоявам обвинително.

Тя хваща ръката ми, нервно набутва пръсти между моите. Малко прекалено рязко аз отдръпвам ръката си към себе си.

— Дори по време на къмпинга продължихте с това. Съвсем пред очите ни!

— Но, Лилебьорн! Приятелче! Никога не ми е хрумвало, че… Не съм подозирала, че ти… Не мислех, че някой от вас…

— Тогава си сгрешила!

Тя стиска ръката ми. Силно.

— О, боже, Лилебьорн, не знам какво да кажа. Не знаех, че си забелязал нещо. Или разбрал. Беше толкова малък.

— Бях достатъчно голям…

— Толкова съжалявам. С баща ти бяхме открити един с друг. Говорехме за това. Времената бяха други, Лилебьорн. Друг беше… духът на времето. Трябва да опиташ да разбереш.

— Не мисля, че татко е разбирал.

Мама поглежда надолу към пода.

— Не — отговаря. — Всъщност мисля, че никога не успя да разбере. — Дишането й е насечено. — Ти никога не си познавал баща си така, както аз го познавах — продължава тя, когато е овладяла гласа си. — Той невинаги е бил… — Тъжна, избягва погледа ми. — Винаги е изглеждал напълно овладян, но вътре в себе си той беше…

Поглеждаме се един друг.

— Но не вярвам, че е скочил — казва. — Ако това е, за което се чудиш.

Този въпрос трябва да е назрявал в мислите й в продължение на двадесет години. Учудва ме, че се промъква през устните й като случайно хрумване.

— Може да е паднал по толкова много начини — казвам.

Тя не забелязва двусмислицата и намека.

— Трюгве приемаше всичко така сериозно. Връзката ни, имам предвид. Много по-сериозно от мен. За мен това беше… не знам. Бягство? Флирт? Развлечение? Разнообразие? Разчупване на всекидневието?

Поглежда ме въпросително, но аз, както може да се предположи, нямам отговор.

Тя остава замислена.

— Беше просто връзка. Любовна афера. Нещо, което щеше да отшуми. Но тогава се случи злополуката.

За миг и двамата мълчим.

— И ти си носил това в себе си през всичките тези години? — пита мама. Казва го по-скоро на себе си.

Мълчаливо оставям тежестта на въпроса да й въздейства.

— Защо никога не каза нищо? — избухва. Гласът й е придобил някаква острота.

Свивам рамене, не срещам погледа й.

— Господи, Лилебьорн, какво ли си си мислел за мен?

Бих предпочел да не отговарям.

— Когато баща ти умря… — започва тя, но не успява да продължи. — Не мисли, че ми е било лесно. Всеки божи ден се опитвах да забравя.

— Мен също?

Тя поклаща глава.

— Теб?

Поемам дълбоко въздух, за да овладея гласа си.

Тя ме изпреварва:

— Някога да си се питал дали не си бил несправедлив спрямо мен?

Само гледам в нея. Преглъщам.

— Не само ти изгуби татко си — продължава тя. — Аз изгубих мъжа си. Когото обичах. Въпреки… онова… с Трюгве. Но не мисля, че някога си помислял за това, Лилебьорн. И сега разбирам защо. Боже, толкова си несправедлив!

— Аз…

— Да?

— Нищо.

Тя поклаща глава. Очите й са пълни със сълзи.

— Никога не се предполага, че децата ще узнаят за подобни неща. Разбираш, нали! — възкликва.

Чувствам се като гадняр. Може би защото съм такъв.

— И за двама ни беше шок — промърморвам. Не е кой знае какво извинение. Но и не съм възнамерявал да е такова.

— Трюгве никога не е искал да говори за случилото се през онзи ден — казва тя. — Никога. Той се самообвинява. Но не иска да каже защо. Той бе сменил рапелите онази сутрин, когато заминаха, тъй като Биргер беше заел неговите. Така всъщност Трюгве е бил този, който е щял да падне. Но никога не съм искала да го притискам. Човек трябва да се опита да забрави. Да остави миналото зад гърба си.

Мама е по-добра от мен да захвърля нещата зад гърба си. Може би защото аз разбирам повече от нея.

5.

Синеокото момиче на рецепцията ме поглежда учудено и възкликва:

— О, Тоштайн, ново яке ли си си взел?

Никога преди не съм я виждал. Не се казвам Тоштайн. И не съм си взел ново яке. Но минавам покрай нея, като й намигам и кимвам, и отварям вратата към поддържаната от климатици джунгла от лесни за отглеждане палми юка и още по-лесна за отглеждане папрат от пластмаса. Тук, в един издължен офисен пейзаж, претенциозно наричан централна редакция, трима журналисти седят всеки пред своя компютър и изглеждат така, че все едно се опитват да формулират Десетте Божи заповеди. На стената виси плакат, изобразяващ компютър, който на свой ред показва две мускулести ръце, израстващи от друг екран, където е написано „PC! — бодибилдинг списанието за IT в Норвегия“.

Отварям матираната стъклена врата. Зад бюрото седи едно точно мое копие.

Тоштайн Авнер има бледа кожа, бяла коса и искрящи червени очи. Когато хората ни видят заедно, мислят си, че сме еднояйчни близнаци. През своето юношество си представяхме как ще си разменяме мацките, за да ги пробваме. Нямаше да намират разлика помежду ни. Но това така и никога не се осъществи. Никой от нас нямаше мацка за размяна.

Той се взира в мен през стъклата на очилата си, които са още по-дебели и от моите. Когато най-накрая ме разпознава през мъглата, която затруднява зрението му, той се изправя и изкрещява, смеейки се:

— Стара змийо, дявол да те вземе, ти ли си! Помислих, че най-накрая съм получил едно от онези out-of-body-experience99!

Стисваме си ръцете.

— Добрият стар Бьорн — ухилил се е той. Не иска да пусне ръката ми.

Аз измънквам притеснено:

— Long time no see!100

Накрая пуска ръката ми. Усмихнал се е така, че лъсват повечето му зъби.

— Дамата на рецепцията ме помисли за теб — казвам.

— Лена? — изчуруликва Тоштайн на северен диалект. — Тя прави каквото може.

Тоштайн и аз се запознахме на курс за албиноси преди 15 години. След това поддържахме контакти. Донякъде. Понякога ми идваше на гости вкъщи. Аз съм се отбивал в работата му няколко пъти през последните години. Той започна работа в „PC!“ като един вид момче за всичко, по програма на осигурителната каса. След това стана журналист и получи своя собствена „техническа“ колона — „@внеш @вис“. Показвал ми е свои статии. Не разбрах и дума. Сега той е технически редактор. Аз разбирам още по-малко и отпреди, ако това изобщо е възможно.

— Я виж, я виж… Хард дискът ти ли отказа? — пита той.

Чувствам се като някой алчен роднина, който е дошъл да посети умиращата си леля. Всеки път, когато потърся Тоштайн, то е, защото имам проблеми с компютъра си.

— Имам нужда от малко помощ — признавам си.

— При условие, че ти си този, който пита, предполагам, че е повече от малко — смее се той.

— Можеш ли да ми помогнеш да намеря нещо в интернет?

— Разбира се! Какво?

Подавам му лист хартия, където съм направил списък с ключови думи:

— Уау! — възкликва той. — Сигурен ли си, че е само това?

— Много ли е? Някои от думите трябва сигурно да се преведат на английски. Например Dead Sea Scrolls и The Shroud of Turin.

— Уау!

— Не ми трябват веднага — казвам.

— Дай ми за всеки случай един час!

Не съм сигурен дали го казва сериозно или е саркастичен.

— За мен ще е удобно да получа отговорите и утре.

— Коя търсачка предпочиташ да използвам?

Правя се, че обмислям въпроса. Честно казано, не го разбирам.

— Yahoo? AltaVista? Kvasir? Excite? HotBot? MetaCrawIei? — уточнява той.

— Ъ?

— Разбирам, разбирам — ухилва се. — Искаш ли първите пет резултата от всяко търсене? Като URL?

— Уф? Можеш ли да ми направиш разпечатки?

— На хартия? — извиква той.

— Ако може.

Той повдига очи към небето.

— Бьорн, Бьорн, Бьорн… Още ли не си проумял, че обществото, в което живеем, може и без хартия? Ако само пожелаем. А ние желаем! Помисли за дърветата!

— Знам. Но се противопоставям, колкото мога.

— Нека тогава копирам страниците на дискета.

— Тоштайн, бих искал да получа разпечатки. Освен това някой е задигнал хард диска ми.

— Хартия! — изрича презрително. Сякаш смята хартията за носител, също толкова голяма отживелица колкото и клинописното писмо и папирусите. Вероятно има право. — Задигнал ти е хард диска? — пита бързо и учудено, но отговорът не го интересува.

Преди да си тръгна, вземам телефона на Лена, за да позвъня на Даян. Лена ме зяпа объркано, докато стоя и слушам звъненето в слушалката. Зад солариумно кафявото, фон дьо тена и ружа забелязвам лека руменина, когато разбира, че аз всъщност не съм Тоштайн.

Даян не отговаря.

6.

На път към къщата при фиорда скривам ковчежето на последното място на този свят, където на някого би му хрумнало да го търси. Доволен съм от собствената си изобретателност. Чувството ми дава най-малкото поне усещане за надмощие.

Бризът, появяващ се на свечеряване, изпълва Бола с нежното и солено ухание на късно лято. Спускам се по коловозите на страничния път към бабината къща. Градините са обсипани с готови да презреят сливи и вишни. Фиордът се полюшва сребърно блестящ и приспивен между дърветата. Младежите крещят долу край вълнолома. Малка яхта е пуснала котва на няколко хвърлея от дъската за съобщения на спасителната служба. Хидропланът хвърля сенки върху голите скали.

Паркирам Бола непосредствено до кривия смърч в края на пътя и бодро извиквам Даян. Вратата на къщата стои отворена. Покривката на масата, която е на терасата, се вее на вятъра.

Когато я оставих рано сутринта, тя спеше с полуотворена уста и коса върху лицето. Сърце не ми даде да я събудя. Въздухът бе хладен, стъклата на прозорците запотени. Придърпах нагоре завивката по голото й тяло, целунах я по бузата и поместих косата от лицето й. Преди да потегля към Осло, написах къде съм на бележка, която оставих под чашата с вода на нощното шкафче. До My Angel101, подписано с Your Prince102. Не сме ли сладки?

Натискам клаксона — клаксонът на Бола звучи като флейта за 17 май със слюнка вътре, преди да блъсна вратата и да зачакам тя да се затича към мен. „Бьорн! Най-после!“, ще извика. Нетърпелива, но щастлива. Тръпнещ в очакване, осъзнавам, че първото, което ще направим, след като тя вече ме е прегърнала и ме е попитала защо ме е нямало толкова дълго, ще е да се любим грубо и потно на скърцащия диван във всекидневната.

Бавно и подсвирквайки, за да й дам време да свърши с онова, каквото и да е то, което прави в момента, изкачвам се по каменните стълби към терасата и влизам в антрето.

— Diane? It’s meee-eeee!103

Поглеждам дали не е в кухнята. Ходила е до магазина и е купила разни дребни неща за вечеря. Яйца, лук, домати, картофи, бира. Сигурно затова не отговаряше, когато звънях. На кухненския плот лежат касова бележка и купчина с дребни банкноти и монети. За момент се чудя откъде ли е намерила норвежки пари. Една чиния с храна, която е приготвила за мен, е покрита с фолио. Скариди, бъркани яйца, нарязани зеленчуци. На бележка, оставена отгоре на чинията, е написала името ми с големи букви. Сякаш, за да е сигурна, че Маша няма да се нагости с тях преди мен.

Търся я. В банята, където четката й за зъби, поставена в розовата пластмасова чаша на лавицата над мивката, кара сърцето ми да се разшири. Във всекидневната. В спалнята на баба. В гостната. В таванската стая, където куфарът й е с отворен капак. В килера. В градината зад къщата.

Трябва да е отишла да се поразходи.

Вземам храната и една бира и сядам навън на терасата. Долу при скалите един мъж лови риба. Трябва да е от къмпинга, защото всички, които живеят в района знаят, че няма риба толкова близо до брега. По средата на фиорда една платноходка реже вълните. От яхтата при вълнолома проблясва бинокъл.

Къде ли може да е тя?

Изяждам храната и изпивам бирата. Влизам обратно вътре. Започвам да се плаша. Никога не би й хрумнало да тръгне на дълга разходка, когато знае, че мога да се прибера всеки момент. Сядам на зеления велурен стол, който баба толкова обичаше. Пружините изскърцват. Звукът ме завихря назад към детството, когато жалната песен на пружините караха бабиния човекоядец, ротвайлерът Грим, да се шмугне под дивана и да остане там, треперейки и скимтейки. Още тогава ме порази факта, че има звуци, които не всички чуват. Погледнато по този начин, няма основание защо и отделни хора да не виждат духове.

Излизам в градината зад къщата и се хвърлям в хамака, който се клатушка приспивно. Въздухът е изпълнен с птици. Моторна лодка префучава над водната повърхност. Вятърът блъска въжето с флага на металния пилон в двора на съседа и то издава глух, радостен звук. Поглеждам часовника.

Чак сега ми става ясно.

Взели са я.

Знаели са за къщата. Наблюдавали са ни.

Моето надмощие е илюзия. Самозаблуда.

Влизам вътре и започвам да търся нещо, което може да е оставила; бележка, таен знак. Оглеждам всички стаи още веднъж. В главата ми бучи. Сякаш съм пил прекалено много. В отчаяние изтичвам до скалите долу, до самата вода. Сякаш се боя да не я намеря, поклащаща се на повърхността. С лице няколко сантиметра под водата.

Когато приближавам отново къщата, чувам телефонът да звъни. Изтичвам по каменните стълби вътре, но стигам точно когато е вече късно.

Вземам си бира от хладилника. Отпивам. Дишането ми е затруднено.

Опитвам се да разбера. Защо са я отвлекли? Ако това се е случило… Защо нея? Къде е тя? Какво ще правят с нея? Ще я използват, за да ме притиснат? Изпивам бирата на екс, оригвам се и оставям празната бутилка сред умрелите мухи на перваза.

Телефонът иззвънява пак. Вдигам слушалката и изкрещявам:

— Даян?

— She is okay.104 Даян е при нас.

Гласът е дълбок, непознат. Изразителен. В него има нещо приятно, което му придава фалшив оттенък.

Не успявам да отговоря нищо. Обзавеждането на стаята изведнъж изпъква в детайли. Сякаш никога преди не съм го виждал.

— Бихме искали да си поговорим — казва мъжът.

— Какво сте направили с нея?

— Нищо. Не се безпокойте! Ядохте ли?

— Къде е тя?

— Тя е добре. Вкусна ли беше храната?

— Храната? Дяволите да я вземат! Къде сте я завели?

— По-кротко! Нека се срещнем!

— Чух повече от нужното от вашето говорене. Сега ще се обадя на полицията!

— Както искате. Но те едва ли могат да направят каквото и да било.

— Даян няма нищо общо — крещя аз.

— Кога можем да получим ковчежето?

Захвърлям слушалката и изхвърчам на терасата. Имам нужда от въздух! Чувствам се замаян. Стоя с ръце на перилата и се опитвам да си поема въздух.

Далеч навътре, във фиорда, групичка от малки лодки се е събрала около плитчините с риба. Чайките от Ревлинген105 кръжат около лодките в облак от писъци. Невидим кораб, насочил се към Дания, стоварва тътнещи ритмични удари по морската повърхност. Затварям очи и масажирам основата на носа си с върховете на пръстите. Клатейки се, залитам назад и потъвам в плетения стол. Замръзвам. Студът се разпростира на лъчи от диафрагмата до върховете на пръстите на ръцете и краката. Опитвам се да хвана ръба на масата, за да се задържа.

Какво ми става?

Дясната половина на мозъка ми започва да набъбва и усещам иглички в нея. Черепът ми е станал прекалено тесен за подуващия се мозък.

Устата ми съхне, езикът ми лепне за небцето. Издавам няколко ужасяващи звука, хващам се за главата и се опитвам да изкрещя. От устните ми изпада само хлъцване. Опитвам се да се изправя, но крайниците ми са се отделили от тялото и лежат на купчина на пода терасата.

Една кола се приближава по пътя. Гумите хрупат по чакъла. Колата спира зад Бола. Едва успявам да повдигна глава. Червен рейндж роувър.

Хващам се за устата и изхриптявам.

Вратите на колата се отварят.

Двама са. Двама стари познати от нахлуването в дома ми. Кинг Конг и изтънченият господин с костюма.

Сякаш имат цялото време на света, те бавно се приближават по стълбите към терасата.

— Добър вечер, господин Белтьо — казва изтънченият. Британец до крайчеца на пръстите си.

Опитвам се да отговоря, но думите се спират върху езика и се превръщат в безсмислено бръщолевене.

— Искрено съжалявам — казва англичанинът. — Надявахме се да ни сътрудничите. Така нямаше да има нужда от… всичко това.

Те ме хващат под ръка и ме влачат през терасата. Краката ми се удрят в стъпалата. Качен съм на задната седалка на една кола.

Повече не помня нищо…

7.

Когато бях малък, винаги успявах да усетя кой ден от седмицата е, преди да се събудя напълно. Тихата сънливост на неделите, отегчената въздишка на срядата, петъчният трепет. С годините изгубих тази си способност. Както и много други. Сега се случва по средата на деня да се хвана, че се чудя кой ден е. И коя година.

Заключеният прозорец е разделен на шест квадрата, които слънцето разчупва на малки парчета.

Издърпвам одеялото над главата си и отделям няколко минути, за да се съвзема. Не е съвсем лесно. Но след малко мога да погледна пред себе си.

Стаята е гола. Също като мен.

Върху гърба на един стол дрехите ми лежат спретнато сгънати. Прилошава ми: някой ме е съблякъл! Някой непознат ми е свалил дрехите и ме е оставил гол-голеничък в леглото!

Има врата и шкаф. Офорт на Исус с агнетата. Литография на каменна крепост. И фотография на Бъкингамския дворец.

Главата ми бумти и ме боли.

На нощното шкафче до очилата ми има чаша вода. Пускам крака на пода. Движението кара мозъка ми да се издуе двойно. Слагам си очилата. Поглъщам водата наведнъж, но оставам все така жаден.

Ръчният ми часовник лежи с каишки, разперени на две страни, и изглежда като нещо мъртво. Но той тиктака и върви, показва десет и половина.

Изправям се и се доклатушквам до прозореца. Вие ми се свят. Трябва да се държа за перваза. Той е бял и мирише на прясно боядисано.

Градината не е голяма. Няколко коли стоят, паркирани на асфалтова ивица по протежението на къщата. Кестените пречат на видимостта надолу към улицата, където чувам трамвая. Значи все пак съм в Осло. На втория етаж на къща с градина.

Обличам се. Трудно ми е да си закопчая ризата. Пръстите ми треперят дяволски.

Не са ми взели нищо. Портфейлът ми е все още в задния джоб. Както и парите.

Вратата е заключена. Опитвам да я разклатя. От външната страна чувам гласове и стъпки. Започва да се дрънчи силно с връзка ключове като в затвор. После ключът се превърта.

— Hello, my friend!106

Майкъл Макмълин. Или Чарлз де Уит. Или който си е избрал да бъде днес.

Секундите се проточват.

Накрая казвам:

— За човек, мъртъв от двадесет години изглеждате изумително добре.

Обикновено не ме бива толкова в импровизацията на подобни нахакани реплики. Тази измъдрих по време на полета от Лондон. През цялото време предусещах, че ще се срещнем отново.

— Ще ви обясня.

— Къде е Даян?

— Тя е в сигурни ръце.

— Какво сте направили с нея?

— По-късно, друже, по-късно. Наистина съжалявам!

Странното е, че изглежда сякаш наистина го мисли.

— Бихте ли били така добър да ме последвате? — пита той.

Да бъда така добър!?

Коридорът е облицован с червени кадифени тапети и малки лампи между стари портрети на крале и кралици, благородници, рицари, кръстоносци и папи. Всеки един от тях ме „дебне“ с поглед.

Меката пътека ни води по дълъг коридор и нагоре по широки стълби, напред към тежка врата. Не знам дали трябва да се нарече конферентна зала или салон за пушене, или може би най-добре салон за приеми — ослепителен и преобзаведен официален салон от бук и палисандрово дърво, тежки завеси и полилеи. Мирише на пури и препарат за полиране на мебели.

Първото, което привлича погледа ми, е огромна картина с маслени бои на двама друиди при Стоунхендж. Второто е тъмната, полирана дълга маса с подложки за писане от зелен филц до всеки от дванадесетте стола с високи облегалки. Третото е двамата мъже, седящи на гарнитурата в ъгъла. Тях откривам чак когато съзирам облака дим от пурите им. И двамата са се извърнали и ни наблюдават напрегнато.

Греъм Лайлуърт и оглавяващият Дирекцията за управление на културното наследство Сигюр Лолан.

Те се изправят. Лолан не е много сигурен къде точно да спре поглед. Първо Лайлуърт ми подава ръка. След това Лолан прави същото.

— Приятно ми е да се видим отново — казва той неловко. Все едно помни кога е бил последният път.

Никой от нас не казва нищо.

На масата има порцеланова кана с кафе и четири чаши.

— Захар? Сметана? — пита Лайлуърт. Пурата мъждука между показалеца и средния му пръст.

Не обичам кафе.

Обръщам се към Лолан, на норвежки:

— Не съм много запознат с наказателното право. Но подозирам, че отвличането на чужда гражданка и упояването и отвличането на норвежец отговарят средно на присъда от пет до седем години затвор. Освен ако не планувате да ме пуснете в морето с крака, потопени във варел с цимент. В такъв случай веднага можем да говорим за двадесет и една години.

Лолан се прокашля нервно и поглежда към Макмълин.

Макмълин се засмива бащински, сякаш е разбрал всичко, което казах.

— Извинете, не предпочитате ли чай?

— Къде е Даян?

— Няма нужда да се притеснявате. Тя е добре.

— Какво сте направили с нея?

— Абсолютно нищо. Моля, не се тревожете. Всичко има своето обяснение.

— Вие я отвлякохте!

— Съвсем не.

— Кой сте вие?

— Аз съм Майкъл Макмълин.

— Странно. Последният път, когато говорихме, се представихте за Чарлз де Уит.

Греъм Лайлуърт го поглежда учудено.

— Така ли направи? — Той едвам успява да задържи напиращия си кратък смях.

Макмълин прави изкуствена пауза.

— А, наистина ли? Така ли беше? — Той ме поглежда игриво, сбърчва чело. — Може би. Когато получихме съобщение от нашите приятели от Лондонската географска асоциация, че Бьорн Белтьо от Норвегия е питал за Чарлз, съставихме малък глупав план. Имате пълно право, оставих ви да мислите, че аз съм good old Charlie boy107. Но ако трябва да бъдем честни, аз така и не ви се представих.

Питам:

— А защо сега да повярвам, че сте Майкъл Макмълин?

Той ми подава ръка. Поемам я рефлексивно.

— Аз съм Майкъл Макмълин — повтаря той, като натъртва на всяка дума.

Аурата му, излъчваща сигурност и добронамереност, ме обърква. Лайлуърт, Лолан и аз напомняме на плашливи кучета, ръмжащи около кокал, който всички искат. Макмълин е различен. Той сякаш кръжи над всички ни, издигнал се над дребнави караници и недоверие. Цялото му същество — топлият поглед, дълбокият глас, спокойствието, излъчват меко и приятелско достойнство.

Лолан издърпва стол за мен. Сядам на ръба на седалката. Поглеждаме се взаимно.

— Костелив орех сте, Белтьо — подхваща Макмълин.

Другите двама се засмиват нервно. Лолан ми намига. Изглеждат така, че все едно вярват, че всички ние сме пречупили една невидима бариера и изведнъж сме се оказали от една партия, че седим тук и се забавляваме над нещо, което вече е минало. Не ме познават добре. Аз съм костелив орех.

— Всъщност съм щастлив, че сте така лоялен — казва директор Сигюр Лолан. Лицето му е мазно-мило. — Би трябвало сред нас да има повече такива хора.

Макмълин усеща моята резервираност. Свива рамене.

— Господа, моля ви, дължим на нашия приятел обяснение.

Понякога се оказва разумно да помълчиш. Мълча.

Те се споглеждат. Като че ли всички се надяват някой друг да започне. Отново Макмълин е този, който взема думата.

— Откъде да започнем? — пита той.

— Нека започнем с Де Уит — предлагам аз.

— Де Уит… Беше глупаво от моя страна. Подцених ви. И то сериозно.

— Какво се надявахте да постигнете?

— Представяхме си, че всичко ще мине по-леко, ако ви оставим да мислите, че аз съм Чарлз. Че бихте му се доверили. Тоест на мен. Надявахме се, че ще поверите ковчежето на Де Уит, ако той ви даде отговорите, които търсите. Бяхме наивни. Моля за извинение.

— Така че да не открия, че сте го убили.

— Какво? — питат се двамата един друг.

— Същото лято, когато умря татко? — Поглеждам всеки един от тях. — Да не би да искате да ми кажете, че е била чиста случайност, че двамата са умрели, така да се каже, едновременно?

Изумените изражения имат толкова достоверен вид, че за момент обмислям дали да не им се доверя. Но само за момент.

— Какво ви кара да мислите нещо друго? — пита Макмълин.

Лолан се намесва:

— Стига глупости!

— Просто съвпадение? — питам.

— Разбира се! — възкликва Макмълин.

— Ние не сме варвари — казва Лайлуърт.

Лолан поклаща глава:

— Четете прекалено много трилъри! Баща ви загина при злополука. Чарлз умря от инфекция. Че си отидоха през едно и също лято е случайност.

Лайлуърт подхвърля:

— Животът е пълен с подобни случайности.

— Да не говорим за смъртта — парирам аз. Оглеждам ги. Един по един. — Нека оставим това — казвам накрая, — за по-късно. Все още не разбирам защо не можете да ми кажете истината? Ковчежето е у мен. Всичко, което искам, е да узная какво съдържа то. Узная ли истината, ще го върна. Всички тези лъжи и заблуди… за какво са?

— Истината. Ах… но какво всъщност е истина? — пита Макмълин. Той ме наблюдава полуусмихнато, полупредизвикателно, докато изчаква въпросът да попадне на точното си място.

Свивам рамене с безразличие.

— И с какво право настоявате да станете част от тази така наречена „истина“? — пита той.

— Аз представлявам норвежките власти!

— Глупости! — намесва се Лолан. — Аз съм този, който ги представлява.

— Вие? — изплювам аз. — Та вие сте част от целия този заговор!

— Бьорн, Бьорн — усмихва се Макмълин, — не така гневно! Опитайте да погледнете нещата от нашата гледна точка. Не знаехме какво да мислим за вас. Дали сте с нас.

— С вас? — извиквам.

— Да, или срещу нас. Дали сте искрен.

— Искрен?

— Дали целта ви не са парите. Не разбирахме защо откраднахте ковчежето от нас.

— Никога не съм го крал! Взех го обратно, тъй като вие възнамерявахте да го откраднете.

— Не можеш да откраднеш нещо, което по право притежаваш — казва Макмълин.

— Находката е норвежка. Открита е на норвежка земя.

— На това можем да се върнем по-късно.

— Никога ли не ви хрумна, че намеренията ми може да са честни? — питам аз. — Че просто искам да стигна до истината?

— Вярвахме, че ще предадете ковчежето — отговаря Макмълин. — Както повелява дългът ви.

— Затова влязохте в ролята на един мъртъв мъж. И наехте жилище, което обзаведохте за един ден?

Той ме поглежда учуден.

— Не! Всъщност го заехме. Това е жилище, което властите използват, ах, за подобни случаи. — Разбърква кафената чаша със сребърна лъжичка. — След нашия малък разговор, аз смятах, че всичко ще е наред — продължава той, — докато Даян не разказа колко сте скептичен.

Замръзвам. Даян?

Макмълин разбира какво се случва в мен. Продължава:

— Един ден ще разберете. Тя няма нищо общо с това. Не и в действителност. Бе въвлечена чак когато разбрахме за вашето… приятелство. До голяма степен против волята й. — Нещо в погледа му потъмнява. — Измъкнахме я за нейно добро.

Чакат да кажа нещо. Аз мълча.

Тишината им действа.

— Когато разбрахме, че сте говорили с вдовицата на Чарлз, проумяхме, че сме ви преценили погрешно — казва Макмълин.

— Напълно — съгласява се Лолан.

Макмълин продължава:

— Нещата в Лондон се случваха прекалено бързо. Вие бяхте по-умен от нас, през цялото време една крачка по-напред.

Опитвам се да разбера ролята на Даян. Нищо не си идва на мястото.

Макмълин повдига чашата и сръбва кафе.

— Накрая разбрах, че единственият начин да разрешим тази бъркотия е да си поговорим открито — казва той. — Това, което искаме да направим сега. Да ви обясним нещата. Да ви накараме да разберете.

— Така ли? — измърморвам невярващо.

— Когато потърсихте ОМИ, решихме, че накрая сте ни паднали в ръцете. И отново ви подценихме. Костелив орех сте, Белтьо! Костелив орех!

Макмълин поглежда към Лолан, който е впил поглед в килима от лоден.

— И всичко това ви дава правото да отвлечете Даян, да ме упоите и да отвлечете и мен?

— Безопасен медикамент в храната, Бьорн. По-скоро приспивателно. Наистина съжалявам. Но вие едва ли щяхте да ни последвате доброволно.

— Можете да сте сигурни, че нямаше!

— Принудени сме да ви накараме да разберете. — Поглежда надолу. — В такива случаи ни се налага да използваме необичайни средства. Не става въпрос умишлено да търсим най-драматичните начини за решаване на проблемите си.

— Имам въпрос — казвам аз.

— Да?

— Какво има в ковчежето?

— Не е норвежки артефакт — побързва да каже Лолан.

— От злато е — изтъквам аз. — Само стойността на златото възлиза на няколко милиона крони.

— На комерсиалния пазар ковчежето, само по себе си, би струвало най-малко петдесет милиона лири — уточнява Макмълин. — Но за нас няма значение от какво е изработено то. Или колко струва.

— Защото вътре в него има нещо още по-ценно — казвам аз.

Макмълин се навежда напред:

— И нито то, нито неговото съдържание са норвежки!

— Бяха намерени в Норвегия.

— Така е. Наистина. По една случайност се намира в Норвегия. Но не е норвежко. Затова норвежките археоложки институции нямат възражения да бъде изнесено от страната.

Директор Лолан кима малко прекалено ентусиазирано.

— Дори напротив — продължава Макмълин, — от изключителна важност е артефактът да бъде анализиран от правилните инстанции. Норвегия е една скоба в историята на ковчежето. Макар и не по време.

— Не разбирам какво искате да кажете. Каква история? — питам аз.

Макмълин поема дълбоко въздух:

— Дълга история. Нали, господа? Една дълга история!

Лолан и Лайлуърт са съгласни — да, наистина било дълга история.

— Аз имам достатъчно време — отвръщам, скръствам ръце и се отпускам назад.

— Нека започна с ОМИ — казва Макмълин. — Общността за международни изследвания, моят помощен апарат. Общността в своята днешна форма е учредена през хиляда и деветстотната година. Но корените й се простират векове назад във времето. Тя обединява интердисциплинарни научни клонове и изследователи. Но под повърхността, Общността представлява нещо, което би могло да се опише като, ах, научна разузнавателна служба. Събираме информация от всички приложими научни клонове и търсим… следи. ОМИ е наблюдавала, в повечето случай напълно открито, всички значими археологически разкопки през последните сто години. Или сме изпращали свои представители, като професор Лайлуърт, под претекста на изследователски проект. Но по-често сме получавали доклади от ръководството на разкопките.

— Аз се присъединих през хиляда деветстотин шестдесет и трета година — потвърждава Лолан. — Носех отговорността за наблюдението на норвежките разкопки. И съм изпратил на общността всеки един приложим доклад или научен труд, написани тук, на наша земя.

— Колко мило! — казвам аз.

— И нека допълня — продължава той, — че всичко това се е случвало напълно легитимно. Ние не сме мошеници.

— Ние поддържаме контакт с добри хора, като Сигюр Лолан и вашия доведен баща, професор Арнцен, по целия свят — казва Макмълин. — Както и с мъже от калибъра на професор Лайлуърт като полеви агенти.

— Точно като агент 007 — добавя Лайлуърт безизразно.

Това е първият път, когато го чувам да се шегува. Дори Макмълин и Лолан го поглеждат учудено. Той изпуска кръгче дим.

— Сега се приближаваме до ядрото — казва Макмълин. — Нещата стоят така, че ОМИ пази една тайна, индиректно свързана с ковчежето.

— Най-накрая!

Той прочиства гърлото си. Над него се носи нещо тържествено. Нещо нереално.

Минават няколко секунди.

— За себе си — подхваща отново той, — аз си представям една река. И искам вие да направите същото. Направете ми тази услуга, Бьорн. Затворете очи. Представете си една река.

Аз си я представям. Широка е и водите й се движат тихо. Като разтопена стомана под тропическото слънце. Насекомите тегнат на лениви гроздове над тръстиката покрай брега. В леките водовъртежи се носят малки клонки и петна зеленина. Реката тече през пейзаж от пустини и кипариси. На една скала има мраморен храм. Но не виждам никакви хора.

Макмълин оставя картината да се затвърди, преди да продължи:

— Сега си представете група пътници. Не много. Двама-трима, може би. На експедиция. На плавателен съд. Надолу по реката. На път през един непознат, изпълнен със загадки пейзаж.

Вътре в мен сцената се появява като на филмов екран. Плавателният съд е сал. Стволове на дървета, вързани заедно с дебели въжета. Зад мачтата има навес от преплетени клони и лиани. Мъжете са отпред на сала. Единият е спуснал босите си крака във водата. Другият подръпва от една лула. Потят се в горещината.

— Те са избраници — казва Макмълин. — Заради своите качества. И заради смелостта си. Пътуването е опасно. Пътят им преминава през чужди страни. През местности, които никога не са виждали. Или посещавали. За които само са чели.

Затварям очи, да видя по-ясно картините.

— Реката е безкрайна. Тече все по-надалеч и все по-надалеч, и по-надалеч.

— Докато не се влее в морето.

— О, не. Не се влива никъде.

— Никъде?

— Представете си, че тя няма край, няма устие.

— Странна река.

— Тя просто продължава и продължава. А плавателният съд на пътниците може само да плава — не по течението, а срещу него. Експедицията означава да се противопоставят на волята на реката. Никога не могат да обърнат. Никога не могат да се върнат обратно към отправната си точка. Те трябва само да плават срещу течението.

— Не могат ли да спрат на сушата?

— Могат. Но тогава ще са откъснати от света. Няма накъде да продължат. Могат да направят лагер. Но не могат да продължат нито назад, нито нагоре по реката.

— Която никога не свършва.

— Точно така. Която никога не свършва.

— Пътуване без край.

— Точно.

— И без цел?

— Пътуването само по себе си е цел.

— Трябва да доскучае по някое време.

Той се смее. После долепя длани една до друга и раздалечава пръстите, така че се оформят пет заострени кулички.

— Те нямат контакт с онези, които са изоставили — казва. — Само с единици, избрани по пътя. Но те ще оставят след себе си… да, нека ги наречем писма в бутилка. Към дома, до онези, които са оставили. Да кажем: пътепис, в който описват всичко, което наблюдават и преживяват. Научни записки. Всичко видяно през призмата на познанието, което носят със себе си.

— Значи бутилките с послания могат да се връщат назад?

— Ако използват времето като приятел — кимва на себе си. — Защото можете ли да ми кажете какво означава времето?

Не мога.

— Времето — казва той, — е безкраен наниз от моменти.

Опитвам се да разбера сравнението. Но не успявам.

Правя опит.

— Да не би тази река да е Вселената. И експедицията да идва от друга планета. Там, в безкрайността?

Въпросът е налудничав. Разбирам го още докато думите се изтърколват от мен. И все пак Макмълин ме поглежда така, че решавам, че догадката ми е правилна. Че особнякът Уинтроп-младши ми е разказал истината. Че сравнението се отнася до група космически същества, притежаващи толкова напреднала технология, че са пропътували светлинните години между някоя чужда слънчева система и Земята. Това би обяснило много неща. Би могло да са дошли преди хиляди години. И да са оставили своите високотехнологични визитни картички. Които на свой ред да оставят изумени археолозите, натъкнали се на тях сред парчета от гърнета и остриета на стрели. Хуманоиди. Високоразвити същества с послание до нас, земляните.

— Така ли е? — питам надъхано и недоверчиво.

Макмълин ми подава изрезка от „Афтенпостен“, дописка:

— CERN означава Organisation europeerne pour la recherche nucleaire — пояснява Макмълин. Произнася го безупречно, както би го произнесъл французин.

— Какво е това?

— Европейски център за изследвания в сферата на физиката на елементарните частици. Проектът е започнат през петдесетте години. Намира се в Мейрин, Швейцария. Огромни размери! Лабораторията се намира в тунел на сто и седемдесет метра под земята. Обиколката й е двадесет и седем километра. Най-голямата в света.

— Най-голямата в света лаборатория?

— Ускорител на частици!

— Какво е това?

— Шпионка, през която да надникнем в Сътворението!

— Ъъъ?

— Ускорител на частици! Превръща лъча от частици, ускорен до скорост, равна на тази на светлината, в материя.

Понякога ми е трудно да намеря правилните думи.

— Аха — успявам да изрека.

— Така бихме могли да изучим какво е станало през първите милионни от секундата след раждането на вселената. Чрез тези експерименти успяваме да пресъздадем състояния, близки до онези, възникнали непосредствено след Големия взрив при раждането на Вселената.

— Аха.

— За да разберем Сътворението — продължава той, — трябва да изучим най-дребните градивни частици на Вселената. Атоми, електрони, протони, неутрони. Кварки. Антиматерия.

Той прави пауза, през която аз оставям мислите ми да си починат.

— Аха — казвам аз за трети път. Не е особен принос към разговора, но физиката никога не е била силната ми страна. Особено експерименталната физика на частиците.

— Прекалено бързо ли говоря за вас? — пита Макмълин.

— Бързо или бавно — така или иначе не разбирам нищо.

Той опитва да ми обясни:

— Това, което прави ускорителят, е да разбие най-малките частици, вярвате или не, на още по-малки частици.

— Вярвам ви.

— С помощта на магнитни полета в огромните ускорители, частиците се въртят и въртят, докато достигнат скоростта на светлината.

— Така би трябвало да бъде.

— И тогава оставят частиците да се сблъскат челно. За да изучат физичните резултати от това.

— Е, и? Не разбирам абсолютно нищо. Какво се опитвате да обясните? Какво общо има това с ковчежето?

Макмълин ми подава нова изрезка от вестник — от „Ню Йорк Таймс“:

Вдигам поглед от изрезката.

— Разбирате ли? — пита Макмълин.

— Като цяло, не.

— Не виждате ли връзката?

— Коя? Какво следва да разбера от това? Какво общо има всичко това с ковчежето?

Макмълин поема въздух издълбоко и много бавно.

Чувствам се като някой несхватлив ученик, който не си е научил урока достатъчно добре.

— Представете си, че след двеста и петдесет години учените наистина успеят да преминат през времевата бариера. Както през хиляда деветстотин шестдесет и девета година НАСА успя да изпрати човек на Луната. Представете си, че утрешните учени направят възможно пътуването в миналото.

Опитвам се, но не успявам.

— Имате предвид пътуване назад във времето? — питам.

— Представете си — продължава той бавно, — че тези пътешественици във времето се изтърсят от своя кораб в едно далечно минало. Също толкова безпомощни колкото и Армстронг на Луната. След това си представете, че те оставят след себе си послание. Не точно американски флаг, но също такова послание към онези, които са оставили в бъдещето. Послание, че са пристигнали успешно.

— Почакайте! — казвам и се опитвам да подредя някак това неразбираемо сравнение. — Тогава те сами биха могли да прочетат посланието си… преди да потеглят назад във времето… Ако са могли в миналото, то трябва да успеят да го прочетат и в бъдещето…

— Като логична последователност, да. Но все още сме изправени пред вечния парадокс — какво ще стане, ако човек се върне назад във времето и убие родителите си, преди самият той да се е родил? Ние вярваме, че става въпроси за различни потоци на времето. Паралелни вселени или сфери.

Мълча. Накрая питам:

— Нима искате да ми кажете, че това е, което ковчежето съдържа? Послание от група пътуващи през времето? — Скръствам ръце.

И тримата ме гледат тържествено. Времето минава. Ако има нещо, с което да разполагам неограничено, то това е време. Оставям секундите да отминават.

— Ние открихме капсулата на времето — казва Макмълин. — Корабът им. Машината на времето, ако щете.

— В манастира „Верне“?

— Ковчежето от „Верне“ съдържа посланието, което са оставили.

— Аха. Ясно. Точно така. И как е попаднало то там?

— Дълга история. Египтяните считали пътуващите през времето за божества. Когато златното ковчеже с техните записки било пренесено от Египет в Средния изток, то било смятано за свещено. Религиозна реликва. С течение на времето ковчежето попаднало под закрилата на йоанитите. Те също вярвали, че става въпрос за божествени ръкописи. Вярвали, че манастирът „Верне“ е сигурно място за скривалище. Единственото на света.

Кимвам на себе си. Все едно най-накрая съм разбрал.

— И къде намерихте тази капсула на времето?

— В Египет!

— Египет?

— Това, което намериха под Хеопсовата пирамида, не бе никакъв космически кораб. А капсулата.

Повече не успявам да се сдържа. Отново започвам да се хиля. Имам такъв проблем.

Лайлуърт изглежда все едно има желание да премине през мен с всеки един от сто и петте си килограма.

— Сериозно! — избухвам.

Лайлуърт се намества тежко на мястото си и взема пурата си от пепелника. Изгаснала е. Свъсен, той драсва клечка кибрит и с подръпване събужда пурата за живот.

— Да? — пита Макмълин спокойно.

— Сериозно! За какъв ме вземате?

Макмълин ме наблюдава с палци под брадичката и пръстите, образували кули пред носа. Ако ситуацията бе по-различна, щях да реша, че се забавлява.

— Опитвате се да ме заблудите — казвам аз. — Трябва да ме смятате за някакъв наивен идиот.

— Защо мислите така? — пита Лолан обидено.

— Пътувания през времето? Сериозно! Дори и един тъп асистент по археология знае, че това е физически невъзможно. Научна фантастика.

— Същото са казвали и за пътуването до Луната. Много от нещата, които ни заобикалят днес, са били научна фантастика преди половин век.

— И все пак! Трябва ли да повярвам, че в един стар златен сандък, открит в манастира „Верне“ в Йостфол, се крие послание, което някакви хора от бъдещето са оставили, след като са пътували през времето и са се озовали в миналото?

— Точно така.

— Стига глупости!

Засмивам се и въздъхвам театрално, махам с ръце, като цяло доста се постаравам:

— Момчета, забравяте едно нещо. Един важен детайл.

Те ме поглеждат въпросително. Те са хора, свикнали с властта. Свикнали нещата да се случват така, както те искат. Сега са объркани от поведението ми.

— Забравяте, че аз съм този, който знае къде е ковчежето.

— Вярно, вярно — въздъхва Макмълин.

Не мога да се въздържа да не ударя сервиса, който ще спечели мача.

— Освен това знам за Рен льо Шато — добавям.

Макмълин замръзва. Незабавно след това възвръща самоконтрола си. Но вече се е издал.

— Така ли? — пита заговорнически.

Покашлям се многозначително.

— Има ли нещо друго?

Макмълин слага ръка на рамото ми.

— Потърпи малко! — казва той и поглежда към Лайлуърт. — Ще поговорим за Рен льо Шато след момент.

С ръка на рамото ми, той ме извежда навън в коридора и ме връща обратно в стаята.

8.

Неспокойно ходя напред-назад по зеления килим. Въздухът е тежък и топъл. Когато отварям леко прозореца, замирисва на прясно окосена поляна и изгорели газове.

Земна пчела се вмъква през пролуката на прозореца. След това започва неспокойно да се блъска в стъклото. Не й харесва тук и аз мога да я разбера. Голяма е и мъхната. Казват, че според законите на аеродинамиката, земната пчела като цяло не би трябвало да може да лети. Има нещо около земните пчели, което харесвам. Не знам какво точно. Може би разпознавам в тях същото нежелание да се подчинят. Склонен съм да се идентифицирам с какво ли не.

Не разбирам какво може да са направили с Даян. Както и къде я крият. Питам се как ли ще реагира полицията, ако се появя със съобщение за покушение. И обяснение, което само донякъде се доближава до истината. Съмнявам се пискливецът да захвърли работата си и да се втурне да ми помага. Боже, та аз не знам дори каква е фамилията на Даян. Когато поръчвах самолетните ни билети, тя настоя, смеейки се, да бъде въведена като госпожа Белтьо.

Не съм герой. Да разбия вратата, за да търся Даян в множеството стаи е немислимо. Нито ще успея да разбия коя да е врата — най-вероятно само бих си извадил раменната кост от ставата, а дори и да успея да се измъкна от стаята, то всеки мускулест тип е способен да ме усмири само с един сърдит поглед.

Толкова съм плашлив, че се стряскам, когато откривам плика за писмо на нощното шкафче. Обикновен бял плик. Името ми е изписано с големи букви.

Отварям плика с нокътя на показалеца си и изваждам написаното на ръка писмо:

Разкъсвам чаршафа на две и връзвам краищата му с плика за одеялото. Отварям прозорците широко. Вързопът се изтърколва навън.

Земната пчела ликува.

Увивам плата няколко пъти около средната рамка на прозореца. След това се покатервам върху него и се спускам надолу. Когато е останал метър и половина, пускам се.

9.

Викът продължи само секунда или две. Но в моята глава ехото кънти вече 20 години.

Вечерта преди злополуката татко беше мълчалив и разсеян, сякаш предугаждаше, че е надвиснало нещо ужасно.

Когато се свечери, Трюгве запали лагерния огън. Цепениците бяха изправени под ъгъл и обградени с кръгли камъни. На един прът над пламъците висеше катраненочерно джезве. Хитра малка конструкция за в пустошта. Като на картинка от книжката за Уди Кълвача.

Трюгве седеше с китарата си и пееше: „Blowing in the wind“.

Гората ухаеше на кафе и борови иглички, и на маминия парфюм. Татко бе изнамерил една спирала против комари, която димеше и миришеше ужасно, но която изглежда не ги тормозеше с нищо повече от това. Той се бе отпуснал назад, опрял гръб в един пън. Мама седеше между краката му, облегната на тялото му. Татко разказваше за откриването на голямо количество перли, злато и сребро, и произведения на изкуството в могилата при Голос в Нес, Хедмарк, по-рано същото лято. Мама не слушаше съвсем. Но аз седях като омагьосан и се опитвах да си представя безценното съкровище.

Трюгве имаше дълбок ясен глас. Когато пееше, затваряше очи. Пламъците караха дългата му светлоруса коса и наболата брада да блестят. Силните предмишници държаха нежно китарата. Мама му изпращаше погледи, пълни с невидими малки целувчици.

Тоновете от китарата летяха между дърветата. Небето бе побеляло от звезди. Езерото проблясваше измежду листата на дърветата. Горе на планинския склон един брезов певец приключваше деня. Гората се затваряше около нас, магическа и могъща.

По-късно вечерта татко отиде да провери екипировката. Той бе както винаги притеснен. Все още го виждам пред себе си. Бе занесъл раниците зад палатката, стоеше приведен напред и бърникаше сред екипировката, когато го изненадах. Той се обърна настрани с глупаво изражение. Сякаш го бях хванал в нещо нередно. Веднага след това съм забравил за случката и образът на татко, приведен над саковете с екипировка, се е превърнал в драскотина във времето, искра, която засвети отново 20 години по-късно.

Трюгве му отвори една бира. Но той не беше жаден. По-късно изпразни цялата бутилка на екс.

Татко си легна рано. Мама и Трюгве останаха — весели и потайни, всеки със своята бира и ниския си глас, да пекат бонбони от ружа на огъня.

Когато допълзях вътре в палатката си, беше тъмно, а небето беше ясно. Бях леко замаян и неспокоен. Преди да заспя, лежах, заслушан в нощта. И в ниския мамин смях.

Когато татко падна, аз седях на един пън и дялках върбова свирка. Не бях толкова далеч.

Втурнах се през храсталака, надявайки се с цялото си сърце викът да е дошъл от Трюгве. Но дълбоко в себе си знаех, че не е от него.

В подобни моменти съзнанието ти се разчупва на фрагменти — замръзнали картини и откъслечни звуци, които се вдълбават в спомените.

Синьото небе.

Една птица.

Крещящи гласове.

Блестящата сива скала, издигаща се нагоре от сипея.

Трюгве, едно цветно петно високо горе на терасата в скалата.

Вик: „Бьорн! Махни се! Махни се! Махай се оттук!“.

Отвесният силует на планината.

Въжето, навито по сипея.

Писъкът на мама.

Кръвта.

Купчината дрехи в основата на скалата. Не дрехи. Татко.

Стволът на дървото зад гърба ми. Кората, която дере кожата на врата ми, докато падам.

Чак на другата сутрин спасителните екипи успяха да помогнат на Трюгве да слезе долу. При падането татко бе повлякъл въжето със себе си.

Имаше разследване. Написаха доклад.

Като по-опитен Трюгве бе отговарял за осигуровката. Затова той бе останал на терасата. За да внимава всичко да е наред. Но то не беше. Рапелът се беше измъкнал по време на спускането. Износеност на материала, бе заключението на доклада. Въпреки че никой не можеше да обясни как се бе стигнало дотам. Беше от грешките, които не би трябвало да се случват. Татко не бе имал шанс.

Но никой не искаше да обвинява Трюгве Арнцен. Нито мама, нито комисията по разследването. Той понесе злополуката много тежко.

Половин година по-късно се ожени за мама.

1.

Слънцето свети. Небето е безцветно.

Току-що съм отворил очи. По-добре да не бях го правил. Слънчевите лъчи се разбиват на парчета зад главата ми. Светлината пробожда зениците и прави дупка през черепа ми. Когато заспах с чело, опряно на хладния прозорец, беше все още тъмно. И леко студено. Изминали са четири часа, откакто самолетът се приземи. Слънцето е използвало времето ефективно. Наоколо е като в тенджера под налягане. На пълна пара.

Извръщам глава от светлината на пустинята и измъквам чифт слънчеви очила, които купих на „Гардермуен“ за 745 крони. Намалени. Ray Ban. И все пак 745 крони? С намаление? Ако продавачката не беше толкова сладка, щях естествено само да изсумтя презрително и да оставя очилата на щанда. Но сега ги намествам върху носа си.

Пътят преминава по права линия през златен хълмист пейзаж. Асфалтовата ивица се губи в маранята, която размива блестящия хоризонт.

В автобус с климатик съм. Преминаващ през каменна пустиня. Или може би през друга планета. Например Юпитер. Скалите на хоризонта са ръждивочервени. Измежду камъните около канавката расте някое и друго опърничаво растение, напомнящо на нещо, което човек очаква да срещне в терариум. Или в хербарий. Или между плочите на забравена и запустяла градина. По хребета се вижда редица кипариси. Като библейски пейзаж, избродиран на възглавничка за украса в дома на някоя прекалено религиозна леля от югозападните части на Норвегия.

За петхиляден път от началото на пътуването изваждам писмото от Даян и го чета; дума по дума, ред по ред. Знам го наизуст. Но все още се опитвам да открия някакъв смисъл.

Само аз и шофьорът на автобуса сме. Без да пророним и дума, преминаваме през пустиня без край. Видът на шофьора ме кара да се чудя дали не е седял здраво монтиран зад волана, още когато автобусът е излязъл от поточната линия. Дали не е проектиран и разработен от екип специалисти по биоинженерство и генетика и след това конструиран внимателно и с усърдие в отделно крило на производствения комплекс. Носи риза с къси ръкави и има космати ръце. Петна пот около подмишниците. Рядка коса, небръснат. Буйни вежди. От време на време поглежда към мен в огромното огледало за задно виждане. Но не показва, че е забелязал присъствието ми дори и с кимване на глава.

Никога не ми е било лесно да се сближавам с хората. През годините прикривах смущението си с камуфлажна мрежа от престорена веселост и сарказъм. Има хора, които щяха да използват възможността да въвлекат смуглия шофьор в непринуден разговор. За евреите и арабите. Или спортни коли и европейски футбол. За християнството и исляма. За риболов на муха в Намсен108 или за курвите в Барселона. Но не и аз. А по изражението на лицето му мога да заключа, че и той е доволен така.

Завиваме около издатина в скалата; в долината пред нас се разгръща тучен оазис. Райска градина от маслинови дръвчета, тамян, сандалово дърво, камфор и кедрови дървета. Смокинова горичка покрива склона в бледозелено. От кладенец, с помощта на помпа, задвижвана от шумен дизелов агрегат, тече изворна вода по усърдно изработени канали.

В този оазис са избрали да разположат института „Шимър“. Не ме питайте защо. По-далеч от хората трудно би могъл да отидеш.

Но пък получаваш спокойна работна атмосфера.

Институтът е поразяващо доказателство за това как хората винаги ще се стремят да обединят древното с хипермодерното. С променлив успех. Преди седем столетия монасите са разположили своя манастир насред оазиса. Здание, издигнато с камъни от пустинята, изсечени с геометрическа прецизност, издялани и напаснати, и подредени в един комплекс от килии, коридори и зали. Едно убежище за религиозни размишления и вглъбяване. Около този вековен манастир в пустинята през първата половина на 70-те години на миналия век архитекти и инженери построяват мастодонт от стъкло, огледало и алуминий. Крясък на съвремието насред безвремието. Сградата на института не се издига нависоко, а се разстила, подобно на нещо, набъбващо и растящо, което проблясва и премигва на слънцето.

2.

Bjorn! My friend! Welcome!109

Автобусът зави около разточително засадената градина, спря и изпусна въздух след дългото пътуване.

Той стои и чака на павирания тротоар пред рецепцията на института. Малък и дебел е, очите му са будни и топли, има голо теме и кръгли бузи и само да беше облечен в монашески одежди, щеше да изглежда като истинска пародия на монах.

Името му е Питър Леви.

Институтът „Шимър“ е изследователски център, който привлича студенти и учени от целия свят. Можеш да наемеш стая в хотела на института за седмици или месеци, докато същевременно си се заровил в богатата му библиотека. В отделно крило се реставрират ръкописи и тълкуват думи, свързани с пергаменти или папируси отпреди хиляди години. Блажена смесица от теолози, историци, лингвисти, палеографи, философи, археолози и етнолози. Всички те искат да хвърлят разяснителна светлината върху миналото.

Питър Леви ме посреща с въодушевление, което ме кара да се чувствам сякаш ме е взел за някого другиго. Но още веднъж той възкликва „Биорн!“, стисва ми ръката, докато ме гледа в очите, и се усмихва широко.

— Добре дошли при нас! Надявам се да можем да сме ви от полза! — Той говори английски със силен акцент и завалено „р“.

Говорили сме вече веднъж. Преди два дни. Позвъних му от апартамента на Тоштайн Авнер, след като бях избягал от Макмълин. Тогава той беше само едно име върху писмото с покана от института. Просто едно име, случаен човек за връзка. Ще ми бъде гид и наставник. На всеки новопристигнал му бива разпределен наставник, живеещ в института. Но Питър Леви се държи сякаш ние двамата сме стари бойни другари, които са се спасили взаимно в окопите, докато снарядите са профучавали над главите ни и ипритът110 се е стелел, гъст като каша, докато ние братски сме си делили единствения противогаз. Който пропускал.

Не знам дали да му имам доверие. Но го харесвам. Настоява да носи куфара ми, който шофьорът е извадил от търбуха на автобуса. С лявата си ръка на рамото ми Питър ме въвежда в рецепцията, където вземаме магнитна карта за мен и ме регистрират:

Питър ме завежда до стаята ми, номер 207, която се намира в отделно крило и която изглежда като стая в „Холидей Ин“111. Тук той ме оставя сам да „изчакам душата да настигне тялото след пътуването“. Разопаковам куфара и закачвам дрехите си в гардероба. С въздишка, дължаща се по-скоро на изтощение, отколкото на отегчение, сядам на малкото зелено канапе. В скута си държа всички разпечатки, дадени ми от Тоштайн Авнер.

Свършил е доста работа. Въз основа на ключовите думи и имената, които му дадох, той се е разтърсил из интернет и е разпечатил всички страници, съдържащи информацията, която търся. Сведения, в които ми е трудно да намеря някаква логическа връзка. Като например това, че за рицарите хоспиталиери е намерил 30 резултата с търсачката AltaVista, но 17 с MetaCrawler. Исторически и псевдонаучни интернет страници, посветени на хоспиталиери, масони и херметически секти. Прелиствам разпечатките с нетърпеливо раздразнение. Не знам какво търся и съм бомбардиран с информация, от която нямам нужда.

Не съм прав да насочвам раздразнението си към Тоштайн. Той свърши това, за което го помолих. Това, което проклинам, е собственото си безсилие.

Къде е Даян? Каква е нейната роля в тази игра? Какво означават загатванията в писмото й?

Защо те лъжат за абсолютно всяко нещо? Защо ме упоиха, за да ми сервират после най-прозрачните лъжи? Може би се опитват да ме объркат?

Какво има в ковчежето? Каква мистерия крият те?

Дали се опитват да запазят една тайна като съчинят друга, още по-невероятна? Подобни въпроси се въртят и въртят в главата ми. Но не съм дори близко до какъвто и да е отговор.

Тоштайн настояваше да отида в полицията с всичко, което знам. И да взема със себе си ковчежето. Изкушавах се да го послушам. Но всеки, който се бори срещу нещо голямо и не дотам явно, развива лека параноя, че е преследван. Нямам доверие на полицията. Те биха последвали наредбите и логиката и биха предали ковчежето обратно на Отдела за старини. А мен биха обвинили в обикновена кражба. С това нямаше да стигнем по-далеч.

И как полицията би могла да открие Даян? Не знам нищо за нея. Освен името й. Че живее в един небостъргач в Лондон. Че работи за Общността за международни изследвания. Че бях ужасно наивен да й повярвам. Въпреки че знам, че никога не се е преструвала, докато правехме любов.

В продължение на час седя и прелиствам дебелата купчина с разпечатки. Чета за хоспиталиери и френски благородници, за световната репутация на института „Шимър“, за манастира „Верне“, за Рен льо Шато и Беранже Соние, за свитъците от Мъртво море и Манастира на Светия кръст, за плащаницата от Торино, за Ръкописа Q и Наг Хамади. Дори се натъквам на статия, подписана от Питър Леви, за влиянието на нехристиянски секти върху мандеите, намирам тридесет и четири страници, извадени от сайта на ОМИ, включително кратки биографии на Макмълин и Лайлуърт.

Но нищо не ме завежда по-надалеч в разследването ми.

3.

Почивам си. Душата ми настига тялото по някое време в късния следобед.

След почти прекалено дългата дрямка обикалям безцелно из института с неприятното усещане, че се натрапвам. Толкова ми е лесно да се почувствам не на място. Институтът „Шимър“ е пропит от трескава дейност. Академичен мравуняк. Аз съм гостуваща черна мравка на посещение при работливите червени мравки. Целенасочено те бързат по своите невидимо маркирани пътеки. Спират. Говорят. Забързват се отново нанякъде. Запалени студенти се стрелкат (жужащи! жестикулиращи!) по един коридор, който продължава ли, продължава. Може би чак до покоите на кралицата? И през цялото това време ме зяпат, преценяват, анализират, шепнат и шушукат по мой адрес. Доктор Уанг би казал: „Само си въобразяваш, Бьорн“.

„Каква е тайната покрай това място?“ — питам сам себе си. И потръпвам.

В центъра на рецепцията, в едно кръгло островче от папрат насред облицования с плочки под, има пилон със стрелки и табели, показващи пътя към изследователски отдели, лаборатории, учебни съоръжения, аудитории, крила за провеждане на конференции, места за хранене, лавки, книжарница, кино, библиотека, студия, читални.

В ъглите под тавана висят малки камери с червени лампички. Не съм ненаблюдателен.

4.

Вечер е.

Питър Леви седи в един фотьойл и пие кафе и коняк в тъмно, препълнено заведение, наричано „Читалнята“. Модерно оборудван библиотечен бар, изпълнен от тежко стелещ се цигарен дим. Като в британски клуб за джентълмени. Прозорците са затъмнени, за да се създаде илюзията за вечна нощ. Свещи на масите. Приглушена музика от пиано. Гласовете са ниски, заредени. Някой се изсмива шумно и му правят забележка. Разгорещени дискусии на чужди езици. В момента, в който Питър ме вижда, той ми маха с ръка да отида при него. Ентусиазмът му и радостта му, че ме вижда, ме учудват.

Питър прави знак на един сервитьор, който се приближава, забързан с поднос с чаша чай и друга, с формата на лале, с коняк. Чаят е със силен аромат. Не знам дали ролята на коняка не е всъщност да го разреди. В главата ми се вбива една дума: „Чай?“.

— Радвам се, че успяхте да дойдете — казва Питър.

— Да съм успял?

— Трябва да сте изтощен след пътуването.

— Трудно ми е да откажа, когато някой ме изкушава с коняк.

Засмиваме се леко, за да прикрием всичко неизказано.

— Имаме да говорим за много неща — казва Питър.

— Така ли?

— За вашето изследване — пояснява той полувъпросително. — За интереса ви към Ордена на хоспиталиерите, мита за Свещения кивот. Както и за това, с какво ние можем да ви помогнем.

Питам дали Питър познава Ури, изпратен от института „Шимър“ на разкопките при манастира „Верне“. Познавал го. Ури все още пътува по работа.

Питър запалва къса пура. Вдишва с наслада. Наблюдава ме с любопитство през облака цигарен дим.

— Защо — пита той, въртейки пурата между пръстите си — всъщност дойдохте при нас?

Разказвам му. Много повърхностно във всеки случай. Не споменавам за всички лъжи и мистични епизоди, свързани с кивота, но си давам вид, че искам да изуча специалната археологическа находка. Обяснявам му, че искам да получа информация за Ордена на хоспиталиерите. И за всичко, което би могло да има връзка с манастира „Верне“ и Кивота на свещените тайни.

— Знам всичко това. Попитах: защо всъщност?

Преценяваме се взаимно с поглед.

— Ако искате да кажете, че крия някаква тайна, то значи знаете и каква е тя — отговарям многозначително.

Питър мълчи. Само се взира в мен и вдишва дълбоко. Огънчето на пурата се приближава към него.

За да запълня тишината, разказвам за разкопките при манастира „Верне“, които не го интересуват особено. Докато говоря, той започва да върти чашата коняк в ръката си. Взира се в златистокафявата течност, сякаш мислите му кръжат в коняка. Очите му са уморени. Точно в този момент той прилича на тип, когото би очаквал да откриеш седнал на щъркел на бара от „Респатекс“112, в заведение в някоя странична улица в Ню Йорк сити. А до него — фигура в черни мрежести чорапи и натежал поглед.

Когато най-накрая млъквам, той ме поглежда с изражение, което носи чертите на снизходителност, но което навярно е чисто и просто любопитство.

— Вярваш ли в Исус? — пита ме накрая.

Въпросът идва изненадващо за мен. Следвам неговия пример: вдъхвам аромата на коняка.

— В историческия? — питам в отговор. Леко опиянение е започнало да щипе в кръвта ми. — Или божествения?

Той само кимва, сякаш съм му дал отговор. Което аз всъщност нямах предвид. Питам го как е стигнал дотук в института. Тихо, сякаш не иска някой друг да чуе, той ми разказва за детството си в беден квартал на Тел Авив, за един фанатично-религиозен баща и жертвоготовна майка, за търсенето си на вяра и за годините на учене. Питър се занимава с история на религията. Специалист по сектите, разцъфтели и замрели около времето на Христос, и на начина, по който те са повлияли на християнството.

— Интересувате ли се от ранното християнство? — пита по начин, който ясно намеква, че трябва да отговоря положително.

— Абсолютно!

— Хубаво! Знаех си, че ние с вас имаме много общо. Много, за което да говорим. Знаехте ли — подхваща, навеждайки се над масата с накривена усмивка, — че хоспиталиерите имат много общи черти с гностичната секта на мандейците113?

— Не съм съвсем сигурен — отговарям бавно, докато поглъщам мъничко от силния чай, — че съм запознат.

— Но е така! Мандейците отричали Исус и считали Йоан Кръстител за свой пророк. И вярвали, че спасението идва чрез познание, манда.

През главата ми минава мисълта, че мама навярно трябва да е била мандеец, докато аз ходех на училище.

Питър продължава:

— Свещените книги на мандейците, „Съкровище“ и „Книга на Йоан“ са били на петстотин години, когато Орденът на йоанитите бил основан. Мандейците си имат свой Цар на светлината. Най-важното, бедни ми приятелю, идва сега. — Колебае се за кратко, преди да пусне бомбата. — Исус и неговите съвременници са познавали в детайли книгите на есеите114!

Поглежда ме триумфиращо и предизвикателно.

— Е, и? — питам аз.

Глух за липсата ми на разбиране и ентусиазъм, той изпразва чашата с коняк на една-единствена, дълга глътка. Поема си дъх. После продължава.

— Имате право. Не ви казвам нищо ново. Вече знаете всичко това.

Увъртам:

— Ммм… но не и в детайли.

Той ме поглежда въпросително и ме побутва по рамото с тих смях. Опитвам пак да отпия от чая и трябва да положа усилие да не направя гримаса. Някъде в бара пианистът засвири отново. Така и не бях забелязал, че е спрял. Един келнер се появява от нищото с нова чаша коняк за Питър.

— Изглежда умирате да ми разкажете за есеите — казвам аз.

— Наистина е интересно!

Той вдига чашата. Казваме си „Наздраве“.

Оставя я настрани и прочиства гърлото си.

— Есеите или назореи, както още били наричани, имали вяра, белязана от вавилонската религия. Те вярвали, че душата се състои от частици светлина, които идвали от светлинния образ, разпръснат от зли сили. Тези частици светлина са затворени в човешкото тяло, докато човек не умре. Тогава частиците могат да се слеят със светлинния образ.

— Питър — търся подходящите думи, — защо ме занимаваш с това?

— Мислех, че се интересуваш?

— Интересувам се. Стига само да разбера какво се опитваш да обясниш.

Той се накланя напред и слага почернялата си от слънцето ръка върху моята. На път е да каже нещо. Но едно или друго го кара да замълчи.

— Утре ще съм забравил всичко — казвам аз.

Той кимва. Засмиваме се.

След това казва:

— Може би е все тая. Говоря прекалено много.

— Ако само ми обясниш връзката, със сигурност ще разбера, че е интересно.

— Разбира се, че е! — Предпазливата ми похвала го ентусиазира. — Идеята е, че влиянието на есеите върху ранното християнство изглежда е било много по-силно, отколкото се приема.

— Изобщо не знаех, че е имало някакво влияние.

Понижава глас, сякаш иска да разкрие някаква тайна.

— Много учени смятат, че части от Новия завет представят изопачена и идеализирана представа за религиозния фундамент на християнството.

— Ами… — изричам провлечено, правя се, че разбирам. — Минало е доста време. Може би не е толкова фатално.

— И все пак продължаваме да живеем в съответствие с духа на Библията!

— Тъй като много хора мислят, че това са думите Божии — казвам.

— Както и защото Библията е най-вдъхновяващата книга, писана някога.

— И най-неповторимата.

— Ръководство как да се живее и как да се умре, по морал и обич към ближния. АБВ-то на човешкото достойнство и уважение.

— Силни думи…

— Силна книга — изрича Питър с благоговение.

И двамата гледаме в празното пространство пред себе си. Скритите прожектори в тавана прорязват със сребърни лъчи мъглата от цигарен дим. Гласовете, смехът, музиката — всичко се превръща в стена от звуци, които някак не успяват да ни достигнат. Питър загасява угарката от пурата в пепелника и спира поглед върху мен.

— Но дали Библията наистина съдържа Божиите думи? — изрича изненадващо яростно.

— Не питайте мен.

— Бог не е написал и ред! Двадесет и седемте книги в Новия завет са били избирани в продължение на дълъг и болезнен процес.

— С божествена намеса?

— Имам предвид чисто и просто с караници.

Засмивам се, но се спирам, когато виждам, че той не се шегува.

Той доближава коняка до устните си, вдъхва и отпива. За момент притваря очи. След това внимателно оставя чашата на масата.

— Все пак не се е случило така — продължава той, — че група свещени автори да седне и да напише Библията веднъж завинаги. През годините Църквата е разполагала с много ръкописи, между които да избира. Някои били отхвърлени, други приети. Важно е да се знае, че канонизирането на Новия завет се е случило едновременно с, и като част от, една борба за власт както вътре в самата Църква, така и извън нея, в отслабналата и замираща Римска империя.

— Борба за власт? От израза лъха хлад.

— Спомни си, че Църквата е била ревностен участник в борбата за културна, политическа и икономическа власт в онзи вакуум, който Римската империя оставя след себе си. — Питър се оглежда наоколо, полуусмихнат. — Ако залезът на Римската империя не бе съвпаднал с разделението на евреите и раждането на една съвсем нова религия, светът днес щеше да изглежда другояче.

— Никога не съм се замислял — признавам. — Цивилизацията ни е салата от римски, гръцки и християнски ценности и нрави.

— Ако се върнем назад към мястото и ролята на Библията в този процес, то трябва да отбележим, че били изминали почти четиристотин години от раждането на Христос преди тази Библия, която познаваме днес, да бъде призната. Но дори много от текстовете, които били включени в Новия завет и които днес са централни в него, по онова време били много оспорвани.

— Кой е решавал тези въпроси?

— Духовенството, разбира си. Древната църква.

— Свещениците…

— По-точно казано епископите. Получили авторитета си директно от апостолите.

— Подобно на папата?

— По същия принцип. Епископите водели жестоки спорове какво трябва да намери място в Библията. Сборникът с текстове, представляващ днешната Библия, бил одобрен на съборите — в Рим през триста осемдесет и втора година, в Ипон през триста деветдесет и трета година и в Картаген през триста деветдесет и седма година. Съвсем не Бог е бил онзи, който е редактирал Библията. Били са епископите. А по-късно общностите на вярващите. Протестантите, например, не признават, както католиците, някои от текстовете от Стария завет. Протестантската църква се придържа към един старозаветен канон, съставен от еврейски учени в Ямния през деветдесета година след Христа. Те одобрили само тридесет и девет книги, написани на иврит и на палестинска територия. Канонът на Римокатолическата църква бил преведен на гръцки в Александрия, Египет, двеста години преди Христос и съдържа четиридесет и шест книги. Именно на тази версия Новият завет се позовава на над триста места. А все още не сме докоснали свещените книги на евреите!

Не успявам да сдържа усмивката си:

— Представям си дебели духовници, които небрежно включват и отхвърлят библейски книги.

Питър поема въздух през предните си зъби, издавайки противен звук.

— Вулгарна и опростена представа. Но все пак с доза истина в себе си.

— Властни мъже!

— Властни, пресметливи и целеустремени. Какви са били мотивите им? Вярващи ли са били? Били ли си християни? Или са били шарлатани, използващи новата вяра като трамплин за собствените си амбиции.

— Защо си задавате тези въпроси? Било каквото било.

— Защото въпросът е дали текстовете в Библията представят достоверна картина за учението на Исус.

— Трябва да е така! Все пак са част от Библията.

— Хмм. Но помислете, че изборът и редакцията на текстовете в Новия завет може да е бил политически процес. Част от борба за надмощие. Съвсем скоро след смъртта на Исус Църквата вече е била разделена на общности и секти с дълбоки различия в теологическите си възгледи. И представете си също така, че текстовете, избрани накрая, са били онези, които са пасвали най-добре на амбициите на епископите и Църквата. Само разсъждавам.

Опитвам се да асимилирам казаното. Едно растящо подозрение се е загнездило в диафрагмата ми. Не успявам да го осъзная напълно. Но имам чувството, че Питър е евреин. Че институтът „Шимър“ е еврейски. И че нещо в ковчежето, намерено в манастира „Верне“, би затвърдило еврейското разбиране за библейската история.

— Искате да кажете, че Библията изопачава онова, което наистина се е случило? — питам.

Той издава продължителен и хъмкащ звук.

— Разсъждавам… Питам се дали изборът от библейски текстове дава пълна и точна представа за учението на Исус. Питам се дали някой не е имал полза да пригоди така новата религия, че да отговаря на личните цели на Църквата и епископите.

Свивам рамене.

— Независимо от всичко, много хора твърдят, че Библията е книга за начина, по който евреите са възприемали живота си и своето съвремие.

Питър посяга към чашата с коняк, но се отказва.

— Както да не забравяме, че е и кодекс с правила как би трябвало да се живее — добавя.

Изпразвам собствената си чаша и се изправям. Уморен съм. Получих достатъчна доза библейска история. Сега искам да поспя.

— За себе си — казвам аз, — съм склонен да гледам на християнството като на две хиляди годишна система от суеверия от Средния запад.

5.

Един свойствен мирис — сякаш на хартия и изгорели карамелени бонбони, изпълва библиотеката на института „Шимър“.

Рано сутринта е. Светлината от пустинята пада през стъклените куполи на тавана и остава като наклонени колони върху редиците лавици с книги. Прахът се стели по лавиците с книги и кутии, пълни с ръкописи на папирус, пергаменти и хартия. Менажерия от изследователи и студенти седят приведени над читателските банки: дългокоси американци, православни евреи, жени с шалове и конски опашки, енергични азиатци, очилати дребни мъже, яростно задъвкали моливите си. Поразява ме, че се плъзвам като естествена част в тази леко ексцентрична среда.

Сбирките от книги и множеството ръкописи са свързани предимно със Средния Изток, Мала Азия и Египет. Има отделни секции за книги на езици, на които дори не успявам да разчета знаците. Специализираната литература на английски език е учудващо малко.

А навсякъде: жени и мъже, заключени в собствените си светове на странни специалности и полета на изследване, хора, чиято идентичност се изразява да бъдат световните водещите експерти по възможно най-неопределените дисциплини — шумерско клинописно писмо, същинските автори на Петокнижието, тълкуване на старовавилонски митове и влиянието на египетските погребални ритуали върху предхристиянските догми. Из тази атмосфера, изпълнена със знания, аз се разхождам като първолаче, което не знае точно къде да отиде. Не съм експерт по каквото и да било. Обезсърчен, започвам да се чудя на безграничния ни стремеж към знание за миналото. Изведнъж се оказвам археологът, който пита защо ни е да знаем толкова много за миналото, когато има толкова много неща, които не знаем за света днес.

Не виждам Питър, преди да се блъсна в него. Той е застанал на пръсти и търси някаква книга в секция, обозначена Ancient Mythology: Egypt — Greece115. Проронвам: „Хей!“. Поздравяваме се. Той се усмихва загадъчно, сякаш видът ми постоянно го изпълва с радост.

— Благодаря за компанията вчера — казва и ми намига.

— Аз също благодаря.

— И сте във форма, нали?

Последното по-скоро трябва да се сметне за шега. Може би според него изглеждам малко блед.

Тръгваме, за да не смущаваме задълбочените в книгите си хора.

— Боли ме главата! — споделя той с престорена въздишка.

Спираме се до кутия с микрофилми. Споглеждаме се преценяващо. Като любовници, които се чудят колко сериозно другият приема изминалата нощ.

— Вие ми разказахте нещо — казвам изпитателно.

— Така ли? My oh my. Разказах ви дори прекалено много, знам. Развързва ми се устата, когато пия. Трябва да ви помоля да се отнасяте дискретно с всичко, което чухте.

— Знаете, че можете да ми имате доверие.

— Така ли? Все пак не знам почти нищо за вас. Но сте прав, имам ви доверие.

— Онова, което казахте, събуди любопитството ми.

— Нищо чудно. Въпреки че не си спомням какво съм казал. Или какво не е трябвало да казвам. — С тих смях той оглежда библиотеката. — Хайде! — Хваща ме за рамото и ме повежда през лабиринт от коридори, нагоре по стълби, надолу по стълби и през врати, докато не стигаме до малък кабинет с неговото име на вратата. Кабинетът е дълъг и тесен, претъпкан с книги и купове хартия. Прозорецът е с щора. На тавана се върти перката на вентилатор.

Той изпуска доволна въздишка.

— Тук! Тук е по-добре да се говори — казва и сяда на един стол.

Аз, от своя страна, потъвам в едно пуф-кресло116 от другата страна на бюрото. Трябва да положа усилие да си намеря поза, която да е удобна и не напълно унизителна.

— Та какво съдържат тези ръкописи, които анализирате тук? — питам.

— Детайли. Детайли. Детайли. Ще ви кажа едно: прекарваме повечето от времето си да разглеждаме стари ръкописи отново.

— Отново? Защо?

— Защото сме учили. Знаем повече от онези, които за последен път са ги чели и превеждали. Ние четем и превеждаме, използвайки съвременни знания. Доколко са прецизни преводите на библейските текстове? Може ли съвременната наука да хвърли нова светлина върху разбирането и тълкуването на старите текстове? Може ли новооткрити ръкописи, каквито са Свитъците от Мъртво море, да променят разбирането за по-рано открити библейски текстове?

— Все питате и питате! — казвам аз.

— И търся нови отговори. За да се превеждат текстове, които са на няколко хиляди години, се изисква също толкова ново разбиране и знание, колкото лингвистични познания и разбиране за езика.

— И може би вяра?

— Най-вече.

— Какво ще стане, ако се натъкнете на факти, които биха могли да разклатят устоите на вярата?

Той ме поглежда право в очите. На светлината, промъкваща се през щората, мога да видя колко мътни са белите му очни ябълки.

— Защо мислите, че сме така потайни? — пита той с нещо потиснато в гласа си.

Извивам се в почти напразен опит да се поизправя в пуф-креслото.

— Нека ви дам пример — казва Питър. — Дали Моисей е разделил Червено море с Божия помощ, така че бягащите израилтяни да достигнат другата страна в безопасност, а войската на фараона да се удави, когато водите са се втурнали обратно? — Той опира лакти на бюрото, сключва длани и подпира брадичката си на палците. — Институтът е посветил много години в изучаване на този мит. Нашите лингвисти откриха, че е възможно да е направена грешка при превода или тълкуването на израза на иврит „Yam suph“. Чието обяснение е „място, където е толкова плитко, че расте тръстика“. „Yam suph“ — повтаря той провлечено.

Опитвам се да го произнеса, но прозвучава сякаш имам някакъв говорен дефект.

От една лавица Питър издърпва исторически атлас и отваря на буква „С“ — Синай117.

— В древността Суецкият залив се е простирал много по-навътре на север. — Той повдига книгата и сочи по картата. — Целият район е бил плитък и покрит с тръстика. Нашите изследователи — интердисциплинарен екип от лингвисти, историци, географи и метеоролози, се хванаха за този езиков детайл. Откриха, че израилтяните може да са прекосили морето през това, което днес наричаме езеро Бардауил.

Той силно забива пръст в хартията. Присвивам очи, докато се ориентирам в картата.

— Изпробвахме известен брой модели в нашия симулатор — казва той. — На това място условията са такива, че ако вятърът е бил достатъчно силен и е продължил достатъчно дълго, той би успял да изтласка дълбоката три-четири метра вода. — С върховете на пръстите си той сякаш избутва водата настрани. — Така Моисей е можел да пресече почти пресушеното езеро. Но — той повдига показалец, — когато вятърът накрая отслабнел или променял посоката си, водната маса щяла да връхлети обратно. — Със замах той шляпва длан върху атласа.

— Уау! — възкликвам аз. Не звучи много научно. Но е единственото, което ми хрумва.

Той се отпуска доволно назад в стола.

— Или пък потопът? Какво се е случило всъщност. Нашите археолози, палеонтолози и геолози са открили доказателства, че преди повече от седем хиляди години голямо наводнение завинаги е изтласкало земеделска цивилизация, населявала земите около Черно море.

— Аз мислех, че потопът е връхлетял населените места между Тигър и Ефрат.

— Ами. Едно от многото предположения. Всичко се базира на предположения. Хипотези. Но ние реконструирахме онова, което може би се е случило, изучавайки старите източници.

— Кои?

— О, много. Библията. Плочките с клинописно писмо, датиращи отпреди четири хиляди години, епоса за Гилгамеш118, индийския сборник „Ригведа“119. Както и други, по-малко познати предания.

— И какво открихте?

— Нека започнем с геолозите. Те откриха в Черно море утаечен слой от соленоводни животни на възраст седем хиляди години. Тези утайки са се образували бързо. Като при приливна вълна. Спомнете си, че Черно море първоначално е било сладководно езеро, вътрешноконтинентално море, разделено от Средиземно море с ивицата земя при Босфора. Сега си представете как Средиземно море постепенно и с нарастващ интензитет си проправя път през крехката земна бариера. Докато тя не се спуква. Колко величествено трябва да е било! Море, което наводнява друго море… Тътенът от водните маси се е чувал на петдесет мили разстояние. Триста дни са били необходими на двете морета, за да изравнят нивото на водата. Черно море се е покачило със сто и петдесет метра. Но тъй като районът е огромен, плодородните земеделски земи на север трябва да са били наводнени бавно. Ден след ден хората са били изблъсквани навътре в континента от прииждащото море.

— Какво преживяване! — потръпвам аз.

— И тъй стигаме до следващата следа. Археологическите находки сочат за появата на високоразвита земеделска цивилизация в Източна и Централна Европа точно по това време.

— Бегълци от Черноморието?

— Не знаем. Но е вероятно. Лингвистиката се изказва в подкрепа на подобно предположение. Почти всички индоевропейски езици произлизат от праезик, разказващ мита за страховито наводнение. Тези предания са обикаляли от уста на уста, докато не са били записани две хиляди и петстотин години по-късно, когато човечеството се сдобива с писменост. Смятаме, че това може да е положило основата на мита за библейския потоп.

— Митът? Мислех, че стремежът ви е по-скоро да доказвате, че Библията разказва истината.

Той прави някаква неразбираема гримаса.

— Не казвам, че Господ не е имал пръст в тази работа. — След това той се изправя рязко.

Лекцията свърши и ние се връщаме обратно в библиотеката. Никой от нас не проронва и дума по пътя.

— Ще говорим по-късно — измърморва той, потупва ме по рамото и ме зарязва.

Оставам, без да знам какво да правя, сам и объркан от всички тези недоизречени загатвания.

6.

Над върха на Потала120 кръжеше самотен дракон.

Винаги съм чувствал влечение към манастирите. Спокойствието, размисълът, безвремието. Тихата мистика. Близостта до нещо голямо, неосезаемо. Но нищо в института „Шимър“ не създава в мен усещането, че се намирам в манастир. Мисля си за Потала — обвития в легенди манастир в Лхаса, за златните му покриви и куполи. Обграден от върховете на Тибет. „Над върха на Потала кръжеше самотен дракон.“ Така лирично завършва книгата, която бе моята първа среща с живота в манастир.

Хипарската библия „Третото око“ от 1956 година е автобиография, написана от тибетския лама Лобсанг Рампа121. Завладяващ разказ за живота в и около манастирите в Тибет — съществуване, включващо учение, полети на гърба на дракони, молитви, философия и астрални пътувания. Толкова голямо бе учудването ми, когато научих, че Лобсанг Рампа изобщо не е някакъв нисък монах, увит в източни одежди, а точно обратното, висок англичанин с девънширски диалект и увлечение по мистиката. Той не само гледал на себе си като на тибетски лама в тялото на англичанин. Но и твърдял, че котките са пратени на Земята от друга планета, за да ни наблюдават. Странно ли е, че аз не понасям котки?

Чувствителен съм към илюзии. Всичко, което не е напълно такова, каквото си го представяме. Не възприемам института „Шимър“ като съвсем реален. Това обаче не е непременно толкова важно. Понякога и кабинетът ми в Отдела за старини към университета не ми се струва напълно реален. Или пък апартаментът ми призори някоя неделна утрин.

След почивката, последвала обяда, пиша дълго в дневника си. Харесва ми стържещият звук на писеца, докосващ хартията. Все едно слушаш мислите си. Една от тях, която точно в този момент стърже по хартията, е, че институтът „Шимър“ е инструмент на Макмълин. Възможно е да съм параноичен. В най-лекия случай съм упорит.

Оставям мислите си да обикалят в тъмна мъглива гора от въпроси и страх. Ако институтът има еврейски фундамент, може би е в техен интерес да разкрият съдържанието на кивота, за да покажат веднъж завинаги, че християните са грешали. Но ако институтът е християнски, те навярно искат да унищожат съдържанието на кивота, за да предпазят вярата, църквата, властта. Гората е направо прекалено голяма за мен, мъглата дори прекалено гъста. Но е само въпрос на избор. Две конспирации с цената на една!

7.

По-късно същата вечер, потиснат от собствените си натрапчиви мисли и абсурдни представи, слизам до рецепцията и след това към бара. Не виждам познат. Но след няколко минути Питър се появява забързан. Поздравяваме си и си намираме маса зад пианото. Келнерът е наблюдателен. Пристига с кафе, чай, коняк, преди да сме помолили за тях. Питър вдига чашата си и казва: „Наздраве!“.

— Мога ли да те попитам нещо? — подхващам аз и отпивам малка глътка от коняка.

— Разбира се.

— Какво мислиш съдържа кивотът?

— The Shrine of Sacred Secrets — изрича той бавно, с благоговение. Сбърчва замислено чело. — Като всеки един мит и този е изопачаване на истината. През столетията Църквата е разкрасявала историята. Както има навика да прави.

— Според теб какво има в него?

— В един от ръкописите, които изучавахме в института, а говорим за текстове от втори век, се загатва, че Исус Христос е оставил сборник с текстове, продиктувани или написани от самия него.

— Сериозно ли говориш?

— Ммм.

— Какви текстове?

— Как бих могъл да знам? Никой не ги е чел. Все пак това е хипотеза.

— Но какво пишеше в ръкописа, където сте прочели това?

— Бе загатнато, че може да става въпрос за система от житейски правила. Заповеди. Нови заповеди, ако щеш. Ръкописът се намираше в запечатана стомна в египетска погребална камера. Не разкрихме информацията. Докато не я разберем по-добре. В началото не съзнавахме значението на това, което сме открили. Но след това прозряхме връзката с мита за кивота на свещените тайни.

— Не е за вярване.

— Ватикана полудя, когато научи новината. Цяла папска делегация се изсипа пред вратата ни. Но ние не ги допуснахме. Ватикана има да се грижи за толкова много неща. Истината е само едно от тях и, да си признаем, тя има доста подчинено положение. Сега те плуват на повърхността на водата и дебнат, знаят, че ние знаем нещо, но не и какво е то. Не са много доволни.

— Почакай! Нима искаш да кажеш, че кивотът, който открихме в манастира „Верне“, може би съдържа ръкопис, диктуван от Исус Христос?

Питър разтваря ръце.

— Всичко е възможно. — Повдига рамене.

— Тогава Ватикана ли е насъскал агентите си по мен? В преследване на кивота?

— Агенти? — Той се смее. — Ватикана, разбира се, си има своите методи. Но дотолкова са свикнали да срещат подчинение, че едва ли знаят как да постъпят с някого, който отказва да прави каквото му казват. Не, не мисля, че Ватикана те преследва.

— Ако този ръкопис съществува, дори и само на теория, то тогава мнозина трябва да са чували за него?

— Или пък някой е имал нуждата да запази в тайна това познание.

— Защо?

— Можеш и сам да се сетиш.

Отпивам от коняка.

— Би било фантастично. Противоречиви религиозни факти… Факти, които биха променили разбирането ни за християнството.

— Плашеща мисъл за мнозина.

— Плашеща?

— Най-сензационната новина в световната история. По-голяма и от кацането на луната. Собственото евангелие на Исус Христос.

От мисълта ми се завива свят. Освен ако не е от коняка.

8.

Барът затваря в единадесет. Прилежните учени си лягат рано. Поне в пустинята, където греховете не са се наредили на опашка. Полека се изсипваме в мраморно-блестящата рецепция, в която няма почти никой. Питър е пиян.

— Да подишаме ли свеж въздух? — предлага той.

Отговарям, че според мен идеята е добра.

Навън е тъмно като катран, а небето е ясно. Във въздуха се носи някакво сладникаво ухание. Питър ми показва път, минаващ покрай комплекса и нагоре по хълма, навътре в горичката от смокинови и маслинени дръвчета. Напредваме под слабото сияние от небето и осветените прозорци на института.

Малко по-нагоре по хълма спираме под едно дърво, разперило клоните си като покрив. Кората му е набраздена от ноктите на вековете. Луната свети през листата на дърветата като японски хартиен фенер. Изненадващо хладният въздух в пустинята има леко опияняващ ефект. Сякаш точно зад завоя някой хитър кактус изпуска наркотични газове и сокове.

— Някога тук се е намирал естествен оазис — казва Питър. Поема въздух дълбоко през носа, сякаш за да усети уханията. — Монасите посадили дърветата. И се грижили за тях. Чудо е, че въобще нещо расте тук.

— Какви са били монасите?

— Евреи и християни. Отцепници, бунтари. Искали са да създадат нова общност. — Смее се. Смехът му е леко жлъчен.

Погледът ми претърсва мрака. Оттук институтът изглежда като разбил се космически кораб, който сега лежи и свети, и се разстила по пейзажа. Като по предварително поръчан филмов ефект звезда прорязва небето.

— Каква гледка! — казвам аз.

— Погледнато сериозно, нищо повече от песъчинка, която изгаря при срещата си с атмосферата на Земята — казва той.

Всичко е тъмно, голямо, тихо. Това настроение предизвиква в мен някаква доверчивост.

— Кой си ти, Питър? — питам аз.

Ухилен, той изважда малка бутилка от вътрешния си джоб. Отвива капачката и ми подава плоската, обвита в кожа, бутилка.

— В по-широк контекст?

— Нека започнем оттам.

— Абсолютно никой — казва той.

Пия. Конякът прокарва горяща опашка след себе си.

— А в по-тесен контекст?

Давам му бутилката с настойчиво кимване.

Питър отпива глътка, потреперва, след това отпива още веднъж.

— В по-тесен контекст аз съм най-работливата пчеличка в кошера — възкликва.

Споглеждаме се. Намига ми, сякаш разбира, че отговорът му изобщо не е никакъв отговор.

— Изглежда знаеш много за кивота?

— Теории — отговаря той тихо. — Аз съм човек на науката. Животът ми се състои от това да знам подобни неща.

— Но онова, което знаеш, е така точно.

— Кой е казал, че знам? Правя предположения.

— Нека тогава продължим да предполагаме — предлагам аз.

— Какво искаш да знаеш?

— Ако кивотът на свещените тайни наистина съществува и именно тази реликва сме открили в манастира „Верне“… — започвам, след това спирам, докато поглеждам към него, — защо за някого би било важно да притежава кивота?

— Най-вероятно искат онова, което е в него.

— Кои?

— Могат да бъдат толкова много. Учени. Колекционери. Ватикана. Тайни групировки.

— А защо?

— Представи си, че посланието на ръкописа е от деликатно естество!

— Като например?

— Нещо, което би могло да разклати догмите.

— По какъв начин?

— Така, че да се наложи библейската история да бъде пренаписана.

— Е, и?

— Сега задаваш глупави въпроси. Библията е безгрешна. Тя не може да бъде поправяна.

— Но би ли имало някакво практическо значение, ако този ръкопис преобърне с главата надолу някои представи?

Той сбърчва чело.

— Сигурно се шегуваш, приятелю. Замисли се! Християнските догми биха могли да се разпаднат. Вярата на хората ще започне да се разклаща. Позициите на Църквата ще бъдат застрашени. Такива дреболии.

Подсвирвам с уста. Звукът е крехък и треперещ.

— В най-лошия случай — добавя той. Вдига джобната бутилка и отпива, като същевременно ме гледа. Преглъща тежко. — Но това са чисто и просто предположения.

— Вълнуващи теории!

— Историята е вълнуваща. До голяма степен поради факта, че историята е тълкуване.

— Тълкуване през погледа на следващите поколения.

— Именно! За своите съвременници Исус Христос е бил на първо място политическа фигура.

— И син на Господ.

— Ами! По-скоро следващите поколения са се съсредоточили върху неговата божественост.

— Следващите поколения?

— Много по-късно. За да ситуираш Исус в историята, трябва да се върнеш до хилядагодишното очакване на Месията в юдаизма и до тогавашната политическа ситуация в Юдея и Палестина. — Той облизва устните си и ги избърсва с опакото на дланта си.

— Не съм експерт точно в тази област — признавам аз.

— Римската империя била придобила могъщество — започва той. — Юдея била нещо като локално царство със свой цар, Ирод, но всъщност била управлявана от Рим посредством Пилат Понтийски. За гражданите й Рим бил далечен, но дразнещ болезнен абсцес. Обществото представлявало побъркана менажерия от секти и групировки, предатели и държавни изменници, духовници и пророци, бандити, убийци и измамници.

— Като който и да е голям град в днешни дни — отбелязвам аз и хващам бутилката. Конякът стопля, замайва.

Изражението на Питър е отнесено, отделни хора придобиват такова вглъбено изражение, когато са всецяло погълнати от нещо и вярват, че всички останали са също така неизмеримо запленени.

— Били са метежни времена! — продължава той. — Около годините преди рождението на Христос, зилотите122 събират фарисеите123, есеите и други в едно политическо и военно движение. Исус се ражда в самото начало на бунт, който щял да продължи сто и четиридесет години. И всичките заедно очаквали Месията. Спасителят. Политическият и религиозният водач.

— И са го получили.

— Уф… — Той сбърчва нос. — Дали? Нека разгледаме езика, семантиката. В наши дни Месия и Спасител носят различно значение от онова в онези дни. „Месия“124 означава на гръцки „Христос“. На иврит и гръцки означава Избраният или Богопомазаният. Някакъв цар или водач.

— Фигурата на предводителя.

— Именно. Всъщност всички юдейски царе, потомци на Давид, са били назовавани Месия. Дори свещениците, които римляните избрали за царе на дребни райони, наричали сами себе си Месия. Но за зилотите никой от тях не бил истинският Месия. Техният спасител трябвало да произлиза от рода на Давид. Мечтата за Месията граничела с истерия. Но запомни: те не очаквали божество, а цар. Водач. Предводител! „Месия“ била политическа титла. Мисълта за Божия син, както днес познаваме Исус, за тях била доста далечна. От друга страна, те вярвали, че Божието царство щяло да дойде на Земята всеки момент.

— Но Божият син е онзи, в когото вярваме и когото боготворим в наши дни — казвам аз. — Все още. Стотици милиони хора. В големи части от света.

Питър вдига един камък от земята и го хвърля в тъмнината. Чуваме го как се удря в пръстта и как отскача няколко пъти, преди да се успокои.

— Така е — съгласява се той.

Отпивам от коняка.

— Но сега ти ми казваш, че златният кивот може да съдържа нещо, което би могло да разклати устоите на тази вяра? — питам.

— Не знам. Наистина не знам! Възможно е… — Той поема дълбоко въздух. — Питаш ме какво мисля? Мисля, че твоят кивот съдържа нещо… — Спира, сякаш е усетил някого, там в тъмнината, който стои и ни слуша.

Опитвам се да видя нещо, да чуя някакъв звук, шумолене на дрехи, изпращяване на клонка. Но не чувам нищо. Обръщам се към Питър. Той гледа настрани. Подавам му бутилката. Той отпива няколко малки бързи глътки. След това охлажда гърло с дълбоки вдишвания свеж въздух.

Стоим, заслушани в тишината.

— Каза, че вярваш, че кивотът съдържа нещо…

— … което би могло да промени разбирането ни за историята — продължава той. — И за християнството.

Мълча. Но мисля, че това наистина би могло да обясни истеричния интерес към кивота.

Той вдига друг камък и го запраща в тъмнината. Може би е лежал несмущаван в продължение на петстотин години. Полетът в мрака трябва да е доста шокиращ. Но сега камъкът лежи отново спокойно. Може би за нови петстотин години.

— Би ли могъл да бъдеш по-конкретен? — моля аз.

Той леко поклаща глава.

— Но защо ръкописът задължително трябва да е толкова важен? — питам аз. — Може би ковчежето съдържа — псалми? поеми? — любовните писма на някой папа? Или нещо подобно.

Той се засмива, рита с обувка един корен, който едва се подава от земята.

— Приятелю, ръкопис, пренесен в ковчеже от злато до един манастир на края на света, не съдържа платежно нареждане за покупка и грижи за мулета, в това мога да те уверя.

— Тогава за какво според теб става дума?

Той мисли. Докато стои и обмисля въпроса ми, той ме изучава без притеснение.

— Нещо, свързано с християнството? — пита.

Или твърди. Не съм напълно сигурен.

— Ръкописът Q? — пробвам се.

Той издава някакъв одобрителен звук.

— Може би да. Може би не. Всъщност не би ме изненадало. Но имам чувството… не, не мисля, че е Q.

— Защо не? Би съвпадало с хипотезата ти?

— Биорн — парира ме той, — какво знаеш за института „Шимър“?

Хвърлям един поглед надолу към блестящия дворец.

— Една от водещите институции в световен мащаб за изучаване на история на юдейството и християнството? — предполагам.

— Правилно. Нашето академично алиби и репутация. — Той се навежда към мен и усещам острия дъх на коняк. — Нека споделя една тайна с теб.

Млъква, аз чакам. Подава ми бутилката. Отпивам само една малка глътка.

— По-голямата част от изследванията, с които се занимаваме, се публикуват в световните водещи специализирани издания. Или излизат под формата на доклади, научни трудове, докторски дисертации. Но се занимаваме и с проучвания, които никога не споделяме с колеги. Научна работа, запазена за неколцина избрани.

— Която се отнася за?

— Стари текстове.

За щастие не поглежда към мен, тъй като едва ли изглеждам адски впечатлен. Бях се надявал на нещо по-вълнуващо. Скрити съкровища. Потънали в забрава гробове на царе. Древни тайни, които никога не са били разрешени. Тайната на пирамидите. Мистични карти на отдалечени и недостъпни планински котловини, където еликсирът на младостта тече бистър и син от праисторически ледници. Имам доста елементарно въображение.

— Стари текстове — повтаря той и млясва с устни. — ДНК кодовете на цивилизацията и науката, ако щеш. Изворите на разбирането ни за миналото. И по този начин разбирането кои сме днес.

— Високопарни думи. Но разбирам какво имаш предвид.

— Оригинални ръкописи. Записки и предания. Писма. Закони и наредби. Химни. Евангелия. Библейски текстове. Свитъците от Мъртво море. Наг Хамади. Ръкописи, които спокойно е можело да бъдат включени в Библията, но никога не са успели да стигнат до там. Защото някой е искал да стане така.

— Не Господ?

Той изсумтява.

— Изобщо не е Господ.

Казвам:

— Ако никой не знае какво има в ковчежето, или какво би трябвало да пише в евентуалния ръкопис, защо го търсят така отчаяно?

Питър поглежда нагоре. Въздухът е кристален. През листата на дърветата звездите белеят като мляко. Връхлита ме мисълта, че светлините, блещукащи горе, са миналото. Най-далечните звезди са престанали да светят много преди Земята да се роди.

Преместваме се няколко крачки. Питър сяда на една скала.

— Ако ми е позволено да гадая — казва, — мисля, че става въпрос за библейски текстове.

Стоварвам се до него. Усещам студения камък през материята на панталона.

— Оригинални библейски ръкописи ли имаш предвид?

— Например. Или напълно непознати, но все пак централни текстове. Или пък оригиналните ръкописи на познати текстове, който показват как съдържанието е било преиначено във времето.

— В Библията?

Той поклаща глава.

— Да! Учудва ли те това?

— Дълбоко. Нима някой е дръзнал да променя Библията?

— Разбира се. — Питър изважда една пура и я запалва. В тъмнината пламъкът на запалката разлива море от светлина. Надушвам рояците от насекоми, които ние не виждаме. Дима от пурата отблъсква уханието на цветя и дървета от оазиса.

— Библията не е била написана веднъж и завинаги — казва той. — Тя отразявала колективното разбиране и тълкуване. Започнали са я едни. Други са я завършили. Междувременно са доукрасявали историите. — Той си дръпва и изкарва дима през ноздрите си. — За да разберем Новия завет, трябва също така да разбираме историята. Не можеш да четеш Библията изолирано от историческата действителност, в която са се намирали пророците и евангелистите.

Изгрухтявам. Отпивам отново. Някой запалва светлините в библиотеката. Стъклените куполи на покрива премигват с нежелание в неоновосиньо. Сякаш светлинните тръби са били заспали дълбоко и се противят да бъдат събудени.

— Трудно ми е да проследя връзките от библейската история до хоспиталиерите — признавам аз.

— Те се появяват много по-късно. Като пазители и закрилници на знанието, което кивотът криел. И крие. Когато Йерусалим паднал през хиляда сто осемдесет и седма година, хоспиталиерите преместили седалището си в крепостта Акра. Там останали за над сто години. — Колебае се. — Не са много хората, които знаят, че орденът бил разделен на две през периода в Акра.

— Разделен на две?

Усещам, че тази информация е важна, но не разбирам защо. В мрака очите му са като въглени.

— За някои може да изглежда без значение. Единици историци и изследователи на религията знаят, че орденът е бил разделен. А много малко от тях самите знаят защо. Крилото, известно на историята, се преместило в Кипър и Родос, а по-късно към Месина и Малта през хиляда петстотин и тридесета година.

— А другите?

— Изпарили се! Или по-точно казано, изчезнали вдън земя.

— Защо?

— Не знам.

— Но?

— Нека помислим. Ако тайното крило на ордена съхранява някаква тайна? И единствената му задача е да пренесе в бъдещето някакво знание? И да опази това знание.

— И кой щял да се погрижи за всичко това? — питам аз.

— Може би все още съществува велик магистър?

— Искаш да кажеш, че хоспиталиерите все още имат велик магистър?

— За когото дори и членовете на ордена не знаят. Таен велик магистър.

— За какво им е тогава, ако е толкова таен?

— Може би той е онзи, който пренася знанието за миналото. Може би той е онзи, на когото му трябва ръкописът.

— Това въпрос ли е?

— Предположение.

— Ти знаеш нещо.

Питър поглежда театрално нагоре.

— Аз? Какво бих могъл да зная аз? Какво, по дяволите, биха търсили хоспиталиерите в скандинавския север? В далечната студена Норвегия? Защо би им хрумнало да скрият каквото и да било в октагон на края на света?

Не отговарям. Както и не повдигам въпроса, че той знае за октагона. Аз не съм му споменавал за него. Трябва да е невероятно добре ориентиран.

— Може би — подмятам аз, — става въпрос за упътване?

— Към какво?

— Към някое съкровище.

— Съкровище? — видът му е неразбиращ. — Какво съкровище?

— Пфу… Скритото и забравено богатство на династията на Меровингите125?

Той избухва в смях.

— Значи ти си от хората, които вярват в подобни разбойнически истории? Които вярват, че някога в миналото е имало хора, които действително са скрили богатствата си така добре, че те все още не са открити?

— Не вярвам в нищо всъщност. Размишлявам. Точно както и ти.

— Нека ти кажа едно: подобно на историческите конспиративни теории за франкмасони и евреи, тези истории за съкровища са най-издръжливите и дълготрайни от всички.

— Тогава? Може би в тях има нещо вярно?

— Проблемът е, че те предполагат на един неизмеримо богат човек да му хрумне нещо толкова неизмеримо тъпо, като това да зарови или скрие богатството си, вместо да го предостави на сигурно съхранение при някого, на когото има доверие. — Той се ухили. — Имай предвид, че богатите хора като цяло са станали богати, защото обичат парите и всичко, което ги съпровожда! Никой не би скрил богатството си, без най-приближените му да знаят къде е.

— Ако някой би могъл да го открие, то това би трябвало да си ти — казвам аз.

Той избоботва нещо, което предполагаемо е някакво потвърждение.

Покашлям нервно.

— Питър, християнин ли си или евреин?

Той поема въздух, свирещ и напрегнат звук.

— В какво вярвам — казва той ниско, — няма почти никакво значение. Повече ме занимава онова, което знам.

По-късно, когато сме изпразнили джобната бутилчица и вървим бавно обратно към института, Питър се спъва в един корен. Единствено светкавичната ми реакция го спасява да не се търколи по една урва. Той мърмори благодарности, които са насочени или към мен, или към някой бог, ако изобщо пламъкът на справедливостта гори в сърцето му точно в този момент.

Казваме си „лека нощ“ на рецепцията.

Аз съм пиян и замаян, а и хубавичко ми се гади. Преди да потъна в леглото си и да бъда центрофугиран, докато заспя, коленича (не по-различно от някой монах) пред бялата порцеланова тоалетна и повръщам.

9.

След закуската, която изяждам толкова късно, че с известна доза основание би могла да се приеме за обяд — и която се състои от препечен хляб, не достатъчно добре изпържени бъркани яйца, кисело мляко със сини сливи и прясно изстискан портокалов сок, тръгвам бавно към библиотеката. В остарялата, подредена по азбучен ред картотека разлиствам на Варна, което ме пренасочва сантиметър напред към „Верне“, където на свой ред намирам препратки към четири книги и един сборник ръкописи, след което трябва да отделя 45 минути, за да проследя местоположението им на лавица, два метра над пода в хранилището на библиотеката. Един библиотекар, който изглежда сякаш е завършил училище за сержанти в Уругвай и повече от всичко би искал да си опресни триковете, научени в избираемата дисциплина „Изтънчени мъчения V-IX век“, изважда ръкописите от кутията и ги поставя на бюро, покрито с филц. Веднага виждам, че няма да са ми от полза: писани са на иврит.

През следващия час седя и прелиствам британски труд за рицарските ордени, където на хоспиталиерите са посветени над двеста страници, а на рицарите тамплиери — три пъти повече. Намирам американска докторска дисертация от 1921 година, анализираща литературните похвати, използвани от евангелист Лука. Според учения, лекарят Лука (който вероятно бил спътник на апостол Павел) в най-голяма степен се доближавал до днешната ни представа за модерен романист. Епическата нотка, с която Лука пише, допадала на вкуса на неговите образовани, изтънчени гръцко-римски читатели. В своето евангелие и в „Деяния на апостолите“ той предава образа на Исус като старозаветен и величествен пророк. Вдъхновен от гръцките поети, той обрисува Христос като полубожествен героичен образ.

Намирам дисертация отпреди 60 години, която разглежда как Лука и Йоан описват разделението между юдейството и зараждащото се християнство. Чета, че Лука изковал понятието „християни“ в своето описание на израстването на новата вяра в Римската империя. Учуден, прочитам, че самият Лука е бил езичник и че неговите читатели преди всичко били хора, които се чудели дали е възможно да бъдеш едновременно християнин и добър гражданин на империята. Йоан не е така изцяло прагматично настроен. Той, повече от останалите евангелисти, е погълнат от духовното, божественото и небесната мистика. Изследовател на име Дж. К. Шулц, роден според заглавната страница през 1916 година, изтъква начина, по който Йоан оставя Исус да произнася дълги монолози, където той самият ясно се обявява за божество. Йоан описва как юдео-християните били гонени от синагогата, а по-късно и от самия юдаизъм. Но това е много повече от теологическа битка, твърди авторът. Борбата между юдеи и християни е битка за политическа и икономическа власт. Накратко — за надмощие.

С часове седя и вниквам в мислите и тълкуванията на другите. Търся нещо, което да ме тласне напред, да ми даде разбиране. Но не знам какво търся и не го намирам.

Когато виждам, че един от компютрите се освобождава, забързано прекосявам залата и изпреварвам един еврейски учен. Компютърът е свързан с базата данни на библиотеката и института.

Влизам в системата с помощта на общо потребителско име, написано с маркер над монитора. Програмата за търсене е проста: мога да търся по теми, ключови думи и автори. Както и комбинации от тях.

За да започна отнякъде, написвам: „Кивотът на свещените тайни“. Получавам 9 резултата. Първият е монографията на татко, Лайлуърт и Де Уит. Полъх на гордост преминава през мен. След това намирам обобщен самия мит. После серия препратки към Беранже Соние, Свитъците от Мъртво море, Варна, Ордена на хоспиталиерите, Манастира на Светия кръст, Камбиз126, Рен льо Шато, Плащеницата от Торино, Климент III, Йезекил, Q, Наг Хамади и библиотеката на института „Шимър“. На останалите документи, свързани с мита, е поставена парола.

Нещо покрай препратките събужда неясно и неприятно чувство у мен. Както когато разпознаеш физиономията на съществото, щипало те в детството ти на опашката за автобуса.

Извиквам с ръка един от библиотекарите и го питам дали знае паролата, която би ми дала достъп до блокираните документи. Той ме моли да гледам встрани, докато избира тайните знаци. После се прокашля недоволно. Поглеждам в екрана.

Unauthorized. Level 55 required127, блещукат буквите.

През мен преминава хлад.

10.

Замислен, вървя бавно през дългия коридор към стаята си. Пътеката е тъмнозелена. Стъпките ми са безшумни. Измъквам ключа от джоба на панталона и си отключвам.

Веднага забелязвам.

Купчината разпечатки от интернет са точно там, където ги оставих. Но сивият конец за шиене, който пъхнах между два от листовете, го няма. Парченцето тиксо, което залепих на горния ръб на вратата на гардероба, е паднало. Клечката кибрит, която пъхнах в процепа на куфара, лежи на пода.

Не съм уплашен. Ядосан съм. На тях. На себе си, тъй като не прозрях, че са навсякъде. Тук също. Може би тук повече отколкото на друго място. Питър Леви може би получава заплатата си директно от ОМИ, за онова, което знам. Може той да е личният асистент на Майкъл Макмълин. Може би Лайлуърт седи в стая, пълна с монитори и високоговорители, и ме държи под око с помощта на своите камери за наблюдение и микрофони. И се смее на лъжите, които Питър ми сервира, за да прикрие какво съдържа кивотът.

Обръщам се към тавана и размахвам юмрук срещу висшата сила. В случай, че ме държи под око посредством някоя невидима видеокамера.

11.

Човек трябва да уважава привичките си. Дори и онези, които му е трудно да поддържа. Аз обичам да си почивам следобед. Дори и да не съм обядвал. Това е начин мозъкът да почине.

Гася светлината, спускам бежовите пердета и си лягам. Издърпвам хладния твърд чаршаф върху себе си. Свивам се на топка от крака, кожа и коса.

Спя в продължение на два часа. Сънищата не ми дават покой. Забързани, плашещи, трескави. Чувствам се заобиколен от врагове, които ми се присмиват презрително. Сред тях виждам професор Арнцен и мама. Макмълин и Лайлуърт. Сигюр Лолан и татко. Шептят си, правят намеци, хилят се. Но се отдръпват назад и изчезват в мъглата на съня, когато се опитам да ги доближа.

Когато се събуждам, имам чувството, че в мен се е получила дупка. И че всичко вътре е на път да изтече на пода. Трябват ми 45 минути, за да може съзнанието да намери пътя обратно към себе си.

Когато се появявам по някое време вечерта, Питър Леви седи и ме чака, полускрит в сенките на бара. Очите ми отразяват пламъците на свещта. Вдига чашата с коняк за поздрав. Помахвам му в отговор.

— Не можем да продължаваме да се срещаме по този начин — шегувам се и сядам.

— Откри ли нещо интересно днес?

— А вие? — парирам.

Прави се, че не разбира.

— Тъкмо ставам от следобедния си сън — казвам.

— Толкова късно?

— Спя, когато съм уморен, а не когато часовникът ми смята, че би трябвало да спя.

— Но така няма да можеш да спиш нощес — отбелязва той загрижено.

— Не е толкова страшно. Ще имам достатъчно време за сън, когато умра.

Той се смее.

— Вчера каза нещо, което ме заинтригува — подхващам.

— Да, надявам се!

— Нещо за това как Библията представлявала процес. И как някои разкрасявали историите.

Той ме хваща за ръката, под лакътя.

— Не обичам да говоря за тези неща тук вътре. Толкова много уши слухтят!

— Не можем ли да отидем в горичката? Чувствах се добре там.

Той допива коняка. Мълчаливо ставаме и напускаме бара. Имам чувството, че сто погледа изгарят тила ми. Но когато се обръщам, след нас не гледа никой.

12.

Преминаваме през паважа и през асфалтираното пространство и влизаме в горичката. Всичко е тихо. Чувствам се вкъщи, навлизайки под короните на дърветата.

— За да разбереш реда на мисли — започва Питър, докато вървим бавно нагоре по склона, — трябва да разбереш времето, към което се връщаме. Вярно е, че повечето хора имат някаква вътрешна представа за времето на Исус. Но тя е повлияна от версията на Библията. А в Новия Завет всичко се върти около Разпнатия.

— А то не е било така?

— Исус се появява в турбулентно време. И то с нищо не се е подобрило, когато той си отива. Евангелията са написани дълго след като той е живял и умрял. Преразказали са онова, което на самите тях им е било разказано. Позовавали са се на писмени източници. Но също така и те, хроникьорите, са били деца на своето време. Повлияни от средата си, от духа на времето.

Помагаме си един на друг да прескочим паднал ствол. Клоните му са обсипани с доволни листа, които изглежда продължават да мислят, че всичко е съвсем наред. Питър изтупва парченца кора от панталоните си, преди да продължим.

— Трябва да изходим от въстанието на евреите — казва той, — падането на Йерусалим и унищожаването на Храма128. И от разбирането на евреите за самите себе си след унизителната загуба. Най-решителните бунтовници бягат към крепостта Масада129. Когато римските войници най-накрая я превземат, те не намират никого. Абсолютно никого. Всички обсадени се самоубили, вместо да се подчинят на римляните. Така Масада се превръща в символ на еврейската чест.

— Въпреки че са загубили?

— Понесли са поражение, да, но все пак поражение, изпълнено с гордост и безстрашие. Те били прекалено малко, противникът прекалено многоброен. Но неуспешното въстание създава благоприятна среда за разрастването на съмнение както в евреите, така и в новите християни. Трябвал им отговор. Йерусалим бил опожарен. Храмът — превърнат в руини. Къде бил техният Бог? Какво желаел Той? Какво искал да им каже? Без Храма, като сборно място, старото духовенство изгубило темелите на властта си.

— Но все пак имало такива, които били готови да поемат щафетата?

— Несъмнено. Това били именно фарисеите, тоест равините. Те запълнили празнината, оставена от свещениците. Равините били онези, които повели юдаизма в посоката, в която върви и днес.

— А християните?

— Новите християни все още принадлежали на юдаизма. Те били още по-объркани, ако това изобщо било възможно. Какво станало с обещаното им Божие царство? Какво станало с Месията? Това били въпросите, на които Марко се опитал да отговори. Той пише своето евангелие през седемдесета година след Христа. Четиридесет години след разпъването на кръста. Той написал първото евангелие, въпреки че в Новия завет то е на второ място. Независимо, той го завършва четиридесет години след смъртта на Исус. Това е много време.

Спираме. Питър запалва пура, обръща я към себе си и наблюдава огънчето, докато рисува кръгове в тъмнината.

— През онези години историята за Исус била предавана чрез устни разкази и химни — продължава той. — В малките християнски общности хората седели, огрени от светлината от външния огън или около огнището и разказвали онова, което били чули. Някои променяли историите по малко. Изпускали нещо, добавяли друго. Разказвали за превъплъщенията и чудесата на Исус. За думите и делата му. Това били спомени, които те делели помежду си, но спомени, оцветени от надежда и мечти, от исторически стремежи, останали от миналото. Фактите се слели с легенди, митове и химни.

Някъде, не много далеч, дизеловият агрегат на водната система забръмча.

— Според много изследователи, Марко творил в Рим, според други — по-скоро в Александрия или Сирия. Но всички са единодушни, че както Марко, така и неговите читатели се намирали в изгнание, извън родината си, че говорели гръцки и че еврейските традиции не им били особено близки.

— Почти като външни наблюдатели?

Той кимна замислено.

— По един или друг начин. Онези хора търсели корените си. Евангелието на Марко било написано веднага след неуспялото еврейско въстание. Представи си настроенията! Били са отчаяни. Духовете — разбунени! Имали нужда от нова вяра, трябвала им надежда. Като Исус на кръста, и читателите на Марко се чувствали изоставени от своя Бог. По тях плюели и ги унижавали.

— Затова те се обърнали към Марко за утеха?

Той вдишва дима от пурата много навътре и го изпуска, говорейки:

— Марко смятал себе си за вдъхновител. Някой, който можел да обедини евреите около една нова надежда. Много от тях били усетили несправедливостите на римляните върху собствения си гръб.

Приятен бриз преминава през горичката. Той носи със себе си слаби ухания, които за кратко потискат миризмата на ароматизиран тютюн.

— В съгласие с духа на времето той обрисувал Исус като загадъчен, мистичен, божествен. У Марко Исус не е бунтовник, за какъвто са го смятали много хора до въстанието. Той придобил по-дълбоко измерение. Черта, създала онова, което изследователите по история на религията наричат „тайната за Месията“.

— Което означава?

— Хората трябвало да усещат, но не и да разбират кой е той. Той забулва самоличността си. Единствено Исус знае какво трябва да прави. Неговата мисия на Земята не е да прави чудеса. По онова време чудесата са били нещо, което всеки втори мъдрец можел да сътвори. Но само Исус знаел, че той е Божи син. Че е дошъл на Земята, за да страда и да умре. За да спаси човечеството.

— Съвсем не лека задача — казвам.

Питър държи пурата между върховете на пръстите си и вдишва дима, очите му са полузатворени. Виждам как долу в института светлината в една стая изгасва, а в друга бива запалена. Струва ми се, че виждам сянка зад едно от пердетата. Питър изважда джобната си бутилчица и ми я подава. Пълна е. Отпивам от коняка и му я връщам. Той гледа пред себе си, пийва и ми я подава отново.

Казва:

— Матей имал съвсем различна група читатели от Марко. Матей бил юдейски християнин и написал своето евангелие петнадесет години след Марко. Той бил чел Марко и включил по-голямата част от неговото евангелие в своето. Читателите на Матей били едновременно християни и евреи. Те избягали на север в Галилея или на юг в Сирия. Тук също равините били завзели много от властта. Християните били малцинство. За Матей е важно да подчертае, че Исус е евреин колкото и другите. Неслучайно евангелието на Матей започва с родословното дърво на Исус, което води назад към Авраам. Парадоксалното е, че той всъщност проследява рода на Йосиф, въпреки че през цялото време Йосиф не се смята за баща на Исус.

Кикотим се тихо.

— Матей се опитва да създаде един образ на Исус, напомнящ за Моисей — обяснява Питър. — У него Христос говори на народа си от планина, както Моисей, приписани са му пет подобни поучения, които кореспондират с Моисеевото Петокнижие. Мисля, че Матей е искал Исус да се превърне за читателите в още по-важна фигура и от Моисей. Изведеният на преден план образ на фарисеите се дължи именно на факта, че те тормозят читателите на Матей. Властта им се е увеличила след въстанието. Фарисеите и християните се борят помежду си за развитието на юдаизма.

Питър прави кратка пауза и въздъхва тихо. Поглежда пурата си, изгася огънчето между пръстите си и хвърля фаса.

— Последвало още едно еврейско въстание, което веднъж завинаги щяло да раздели евреите от християните — разказва той. — Шестдесет години след Масада един популярен еврейски бунтовник, Бар-Кохба, повежда ново въстание срещу римляните. Той се наричал наследник на цар Давид и се определял като новия Месия. Евреите се раздвижили отново. Него ли били чакали досега? Дали спасителят им накрая бил дошъл? Много от тях се обединили около новия герой. Но не и християните. Те вече имали свой Месия. Бар-Кохба завел своите последователи до няколко пещери, недалеч от Масада. Римляните открили скривалището и го обсадили. Някои от евреите се предали. Други гладували до смърт. В Пещерата на ужаса археолозите намериха наскоро четиридесет скелета на жени, деца и мъже. В Пещерата с писмата са намерени писма от Бар-Кохба, които показват, че той все пак е имал надежда да опази позициите си. Но не станало така. С Бар-Кохба умряла и надеждата на евреите за нов Месия.

— А християните?

— … все още чакали Исус да се върне, както бил обещал.

— Но нищо не се случило?

— Абсолютно. Както при християните, така и при евреите надеждата за Божието царство добила по-абстрактно, по-духовно измерение, станала по-малко конкретна. Може да се каже, че християнството има двама създатели. Исус, със своето топло и в същината си просто учение. След това апостол Павел, който преобразил Исус в митологичен, божествен образ и който придал на учението му абстрактно религиозни и духовни измерения.

— Но ако Исус е бил само политическа фигура, то се губи самият фундамент на християнството — казвам аз.

— И една от носещите греди на културното наследство на западната цивилизация.

С подобни мисли стоим и гледаме в тъмното.

Нещо започва да пиука. Отначало не разбирам какъв е звукът. Но идва от Питър.

— Пейджърът ми — усмихва се извинително той. Измъква малката кутийка от един съпротивляващ се джоб и присвива очи, за да прочете съобщението в тясното прозорче. — Хладно е — казва. — Да се връщаме! Ще успеем да си вземем нещо топло за пиене, преди да затворят.

С погледи, забити в тъмната пътека, слизаме предпазливо надолу към института.

— Мислиш ли, че кивотът би разкрил това? Нещо, което би поставило разбирането за Исус в нова светлина? — питам.

— Не е изключено.

— Чудя се какво ли би могло да бъде.

— Що се отнася до това — казва той и се засмива, — не си единственият!

13.

Във фоайето на рецепцията е топло и уютно, пълно със звуци. Пианото и жуженето на гласове от „Читалнята“. Някакъв телефон звъни нетърпеливо. Зад рецепцията електронната аларма пиука ниско, интензивно.

Питър ме побутва към бара и ме моли да поръчам, докато той свършел някаква належаща работа.

— Пикочният мехур — прошепва и поглежда театрално към небето.

Кафето и чаят са току-що сервирани, когато той се връща. Лицето му е придобило странно изражение.

— Нещо не е наред ли? — питам.

— Абсолютно не.

Снишавам глас.

— Питър. Знаеш ли за Общността за международни изследвания в Лондон?

— Разбира се.

Признанието ме изненадва. Мислех си, че ще продължи да се прави на неразбиращ.

— Защо? — пита той предразполагащо.

— Какво знаеш за тях?

Той повдига вежди:

— Какво искаш да знаеш? Финансират голяма част от научната ни работа. В тясно сътрудничество сме по няколко проекта.

— Някой от тях включва ли и мен?

— Не знаех, че си предмет на изследване.

— Във всеки случай съм предмет на внимание.

— От страна на ОМИ?

— Абсолютно.

— Странно. През уикенда те организират конференция тук. Нова светлина върху етимологията на етруския език.

— Странно — повтарям аз.

— Защо се интересуват от теб?

— Предполагам си наясно. Искат кивота.

— Аха. — Не казва нищо друго.

— И аз започвам да разбирам защо.

— Замислял ли си се, че те може би имат право да го искат?

Очаквах го. Сигналът, който ще покаже, че и Питър е повече от случаен сателит в орбита около моя свят.

— Може би — съгласявам се.

— Та и те искат само да изследват онова, каквото и да е то, което се съдържа в него.

— Сигурно.

— Толкова си скептичен?

— Те се опитват да ме заблудят. Всички. Ти също, обзалагам се.

Устните му се извиват в усмивка:

— Значи е лично, всичкото това?

— Несъмнено.

Келнерът, който ни донесе кафето и чая, идва с една бележка, която подава дискретно на Питър. Той й хвърля един поглед и я пъхва в джоба си.

— Какво става? — питам.

Той се взира надолу в чашата си.

— Костелив орех си ти, Бьорн Белтьо — казва.

В гласа му прозвучава възхищение. И за първи път той почти успява да произнесе името ми правилно.

— Не си първият, който го казва — отбелязвам.

— Харесваш ми!

Когато оставя празната си чаша, очите му са уморени и отнесени. Изненадва ме, изправяйки се с пожелание за лека нощ. Мислех, че ще остане и ще ме разпитва. Или че ще излезе с предложение за пари. Може би някоя загатната заплаха. Наместо това той ми подава ръка и я стисва силно.

Когато си тръгва, аз допивам хладкия чай, докато наблюдавам хората около себе си. Леко шумящи, обвити в дим и смях.

Понякога имаш чувството, че всички други са статисти в живота ти, наети по всяко време да бъдат там, където си и ти. А къщите и пейзажа са кулиси, стъкмени набързо, за да подсилят една илюзия.

Чаят има силно отводнителен ефект върху мен. След двете чаши трябва да се промъкна през тъпканицата, покрай аварийния изход, в мъжката тоалетна, която е искрящо чиста и мирише на антисептици. Опитвам се да избегна образа си в огледалото, докато пикая.

Чиста случайност е. Когато излизам, забелязвам измежду рояка от ръце и глави келнерът да говори с трима мъже. Вцепенявам се. Ако някой ме погледне в този момент, сигурно би решил, че съм се превърнал в статуя от сол. Съвсем бял и съвсем неподвижен.

През навалицата виждам Питър. Виждам Кинг Конг. И моя добър стар приятел Майкъл Макмълин.

Пред главния изход намирам статив с велосипеди, модерни планински бегачи за придвижване между сградите на комплекса. Не са заключени. За общо ползване са. На кого би му хрумнало да открадне колело в пустинята?

14.

Луната блести. Около мен всичко е тъмно и няма край. Долавям присъствието на планините в далечината не с очи, а като усещане за извивките на тъмнината. Всичко е голямо, равно и черно. Сякаш карам колело във въздуха. Вниманието ми прескача между небето, извило се в купол над мен, и снопа светлина от фара, който, треперейки, пропуска колелото след себе си по асфалта.

Замръзвам. Страх ме е. Точно така би трябвало да се чувства астронавтът, носейки се все по-надалеч и по-надалеч от кораба си.

Няма звуци. Няма вой на койоти или далечно изсвирване на влак, или пеещи щурци. Всичко, което чувам в този купол от тишина, е скърцането на колелото.

Нощта няма край. Луната свети празно и студено. В черния мрак светлината от фара на колелото поглъща метър по метър от осовата линия.

На зазоряване една жълта ивица се промъква по протежението на хоризонта. Опитах да се поизпотя от въртене на педалите, но зъбите ми тракат от студ.

Спирам до ръждивочервен скален блок, без дъх и треперещ. Оставам на твърдата седалка на колелото и се наслаждавам на зазоряването.

15.

Когато бях на осем години, татко и Трюгве ме взеха за първи път със себе си в сауната. Бяхме направили дълъг преход със ски във вледеняващия студ и когато те ме поканиха в сауната, аз се почувствах поканен в тайните ритуали на възрастните. Първите минути стоях решителен и се опитвах да си поема въздух. После татко изля една кофа вода върху нажежените камъни в пещта.

В пустинята няма дървена врата, през която да изхвърчиш навън.

Топлината ме обвива като гореща кърпа за ръце. Въздухът е тежък и наситен. Жегата се опъва около тялото ми. Дишането е болезнено. Слънчевите лъчи пробиват дупки през мен и ме притискат.

Карам колелото с механични движения. Всяко завъртане на педала е завоевание. Изведнъж откривам, че съм слязъл от колелото и вървя, бутайки го.

Въздухът трепери. Жегата е като стена от жилава гума.

Чувам колата, много преди тя да се появи на хоризонта. Затова успявам да изтърколя колелото встрани от пътя и да се скрия в канавката. Няколко минути по-късно тя профучава покрай мен.

Мерцедес с тъмни стъкла.

За всеки случай, а и за да събера сили, оставам да полежа в канавката. Някога тук е текло поточе. Много отдавна. Някъде в древността.

Жаден съм. Не си взех нищо за пиене. Когато тръгнах, не беше толкова горещо. Предполагах, че ще ми трябват четири-пет часа да стигна от комплекса до цивилизацията. Със сигурност трябваше да се справя през това време без вода. Тъй си мислех аз. Ако човек може да нарече това мислене!

В пресъхналото корито на поточето шисти и ръждивочервена песъчлива почва се редуват в неравни пластове. Вдлъбнатината се простира към един далечен, виолетов планински хребет. Точно пред очите ми пробягва насекомо с дълги крака. Изглежда като радиоактивна мутация между бръмбар и паяк. Значи все пак някой живее тук.

Слънцето дере лицето и ръцете ми и притиска нетърпеливо раменете ми. Лъчите му тежат няколко килограма. Ако устата ми не беше толкова пресъхнала, щях да се изплюя върху някой камък, за да видя дали водата ще изсъска и ще се изпари.

Избутвам колелото обратно на пътя. Само след няколко минути нагоре по гърба ми започват да лазят пламъци. За кратко опитвам да вървя настрани и да бутам колелото. Асфалтът ври. Газя в лепило. Маранята вибрира над пътя. Сърцето ми бие силно. Потта от челото се стича надолу в очите ми. Бавно кислородът във въздуха намалява. Задъхвам се, трябва да се концентрирам, за да не хипервентилирам. През пердето от сълзи се озъртам за извор, поток, нещо, което хвърля сянка. Жегата ме притиска. Зад очите ми пробождат черни игли. Хоризонтът се стеснява. Както когато гледаш от грешната страна на бинокъл. Но жаждата все още не ме е докарала до лудост. Да бях видял мираж, Фата Моргана, някой искрящ от цветове оазис на Доналд Дък!

Но всичко, което виждам, е златно море от камъни, жега и далечни планини.

16.

Осъзнавам се, коленичил на една скала на ръба на вдлъбнатина, която някога трябва да е била воден извор. Колелото го няма.

Изправям се несигурно на крака, заставам, поклащайки се, и търся пътя, колелото, нещо, на което да спра погледа си. Езикът е прилепнал плътно към небцето ми и издава сухи, цъкащи звуци. Главата ми ще се пръсне. Гади ми се. Опитвам да повърна. Но не излиза нищо. Падам на колене и стена. Поглеждам нагоре. Слънцето гори в бяло.

Повече не помня нищо.

1.

Забили са парче нажежено желязо в черепа ми, намазали са лицето ми със сода каустик и са пъхнали ръцете ми в гърнета с вряща лава.

Чувам пулсирането на електронен апарат. Звукът извиква в паметта ми ехото от тиктакането на стенния часовник у дома в старата къща. Кухо и равномерно. Диханието на времето. На всеки час то избухваше в удари на камбана.

Мама спря да го навива в деня, в който погребахме татко. Неподвижен, той свидетелстваше за смъртта на татко и за собствената си вътрешна, тиха смърт.

2.

„Бьорн Белтьо, костелив орех сте вие!“

Светлината е приглушена. Предпазливо поемам въздух, изпускам го, вдишвам. Болките се разгарят.

— Лилебьорн… трябва да се събудиш… Бьорнеман… малки принце…

Лежа в стая с безкрайно високи стени. Помещението мирише на старо. Стените са варосани. Тънка пукнатина прорязва тавана, който влагата е направила на петна.

— Събуди се! — казва гласът.

Полупрозрачна светлозелена завеса обгражда леглото.

Когато навлажнявам устните си с върха на езика, кожата се напуква от ъгълчетата на устните чак до слепоочията. Лицето ми е порцеланова маска, стояла прекалено дълго в пещ, истинска фина мрежа от пукнатини, ако някой чукне по нея с пръст.

— Лилебьорн… събуди се вече!…

Вкарали са катетър в долната част на ръката ми. От инфузионната банка над леглото ми виси маркуч. Течността се просмуква бавно по спиралата в кръвта ми. „Серум на истината? — мисля си. — Натриев пентотал, който смазва спирачките на съзнанието с олио и масло.“

Гласът:

— Буден ли си?

Не знам дали не сънувам. Може би се намирам в болница. Изглежда сякаш са натъпкали някоя случайна стая догоре с медицинско оборудване. За да се грижат за мен. Или може би, за да ме мамят.

Повдигам превързаните си ръце. Все едно да повдигнеш две горящи оловни тежести. Простенвам.

— Слънчево изгаряне — изрича гласът.

Има нещо познато в него.

Оставям главата си да падне настрани.

Виждам коленете му.

Ръцете, които лежат, скръстени в скута.

Като някой угрижен дядо Майкъл Макмълин седи на стол до леглото. Очите му пробягват търсещо надолу-нагоре по тялото ми.

— Изгаряния от втора и трета степен по ръцете, главата и врата — съобщава той. — Топлинен удар, естествено. Дехидратация. Можеше да завърши наистина зле.

Простенвам отново. Внимателно изправям глава. Всъщност се чувствам сякаш е завършило зле. Опитвам се да се изправя с вдървени движения. Вие ми се свят. Хващам се здраво с двете ръце за стоманените тръби на леглото.

— Едва те намерихме — казва той.

Не носи оръжие, което, разбира се, не означава нищо. Със сигурност имат по-хуманни начини да се отървават от досадни албиноси. Например със спринцовка. Или може би ни завързват голи за стълб в пустинята и свирват на мравките.

Зад завесата, като сива сянка, различавам силует — леко приведен напред, слушащ.

Едва ли са изминали много денонощия. Времето лети, когато се забавляваш. Зад прозореца шумолят листа. Дъб? Трепетлика? Лежа прекалено ниско, за да мога да видя. Но по себе си чувствам, че вече не съм в пустинята. Слънцето е по-мило, светлината по-мека. Въздухът мирише на тор и растителност.

— Къде съм? — изхриптявам. Пустинята е поръсила гласните ми струни с пясък.

— На сигурно място си тук, Бьорн. Не се страхувай. — Гласът му е приятен, мек, топъл.

Не мога да сваля поглед от сянката зад завесата.

— Дават ти морфин срещу болките — казва той. — И един мек мехлем от алое вера. От морфина ще си сънлив и замаян.

Прорязва ме ледена болка.

Той поставя леко ръце на завивката ми.

— Бьорн, мой храбър млад приятелю! Стигнахме до кривата круша. Моля те. Няма ли да кажеш къде скри кивота?

Докато го гледам, без да отговоря, очите ми сами се затварят. Малко по-късно чувам, че той си тръгва.

Сянката я няма.

През нощта изпивам сигурно поне хиляда литра вода. На равни интервали от време идва медицинска сестра и проверява как съм и дали морфинът действа. Действа добре, благодаря, фантазиите са прекрасни, повечето включват Даян.

Бълнувайки, чакам следващия им ход.

Даян е.

Призори леко почукване на вратата ме изважда от просъницата. Търся правилните думи, докато не се сещам, че „Влез“ звучи по същия начин и на английски.

Един светъл глас казва:

— Как си днес? — Тонът е едновременно топъл и хладен — стеснителен, официален, търсещ, все едно съм бил на война две години и сега съм докаран вкъщи при любимата безрък и безног.

Даян отива право към прозореца. Остава да стои там, наполовина обърнала ми гръб. Свила е юмруци и ги притиска към гърдите си. По гърба й личи, че диша забързано и тежко. Или плаче.

И двамата чакаме другия да каже нещо.

— Къде съм? — питам.

Тя се обръща бавно. Очите й се зачервени и пълни със сълзи.

— Как изглеждаш само! — казва.

— Направих си разходка. В пустинята.

— Можеше да умреш!

— Точно от това се страхувах. Затова избягах.

Тя казва:

— Той ми е баща. — Толкова е сладка както стои там. Като ангел. — Чуваш ли? Баща ми е! — повтаря.

— Кой? — питам аз.

— Майкъл Макмълин!

Стягам се. Нито едно чувство не достига до повърхността. Нито една дума не се изплъзва. Гледам я. Тя чака да кажа спасителните думи. Не го правя. Само се опитвам да разбера.

— Не ме разбирай погрешно — казва тя тихо. Приближава се. Притиска свитите юмруци към гърдите си. — Не е каквото си мислиш.

Мълча.

— Това, че се запознахме стана случайно. Ти и аз. Това, че… се харесахме. Беше случайно. Бях привлечена от теб. Съжалявам… Открили са търсенията ми в компютърната система — обяснява тя и се покашля. — Татко помоли за помощ.

Накрая срещам погледа й.

— И ти им помогна? — питам.

— Не бива да мислиш, че… — Не продължава, думите засядат в гърлото й.

Аз самият също имам проблеми с дишането. Това, което блъска така, е сърцето ми.

— Разбирам защо искаше непременно да дойдеш с мен в Норвегия — казвам.

Тя прави крачка към мен и спира.

— Биорн, не е така! Не е каквото си мислиш. Всичко е толкова трудно. Нямах намерение… Не съм искала… Има толкова неща, които не знаеш. Толкова много, които не разбираш.

— Права си.

— Не беше планирано. Не означава, че съм работила за тях. Ти и аз… щеше да се случи, независимо от всичко. Татко просто развали всичко между нас.

— Това той ще го каже.

— Не можеш ли просто да го върнеш? Кивотът? Той не ти е нужен.

Стоейки така, Даян прилича до голяма степен на мама. Както фигурата, така и начинът, по който жестикулира. Странно, че не съм го забелязал преди.

— Мразиш ли ме? — Тя сяда на ръба на леглото и ме поглежда дълбоко в очите.

— Не.

— Не чуваш ли какво ти казвам? — казва тя възбудено. Прозвучава сякаш не може да понася мисълта за направеното от нея. — Помогнах им, за да се сложи край. Заради теб!

Поглъщам думите една по една. Като неустоими сандвичи, напоени с бавнодействаща отрова. Изучавам очите й. За да видя дали мисли онова, което казва. Или разполага с цял арсенал от клишета и фрази за ситуации като тази.

— Но има и нещо друго — започва тя.

— Да?

— Ние…

— Какво?

— Ти и аз… — опитва отново.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Биорн, ние…

Тя стисва очи толкова силно, че изглежда сякаш се опитва да изстиска сълзи от тях.

Изпитателно:

— Даян?

— Аз! Не… издържам… повече! — Всяка дума се изтръгва от нея.

Слагам превързаната си ръка отгоре върху нейната. Заедно слушаме дишането си. Жуженето на апарата. Някъде отвън се чува далечен трактор. Вятърът преминава нежно през короните на дърветата. Някой удря с чук. Мотопед с дефектен ауспух профучава и бива бавно погълнат от тишината.

— Не можеш ли просто да приемеш, че това е прекалено голямо за теб? — пита тя тихо.

— Какво правиш тук, Даян?

— Те ме доведоха.

— От Лондон?

— Доведоха ме със самолет.

Ударите на сърцето отекват в дишането ми.

— Какво всъщност се случва?

Тя прави нещо странно. Започва да се смее. Весели, високи хълцания. На границата е на истерията. Не разбирам какъв е този пристъп. Но смехът е заразителен. Засмивам се и усмивката подпалва лицето ми в болка, която ме хвърля в полусънено състояние.

Когато се събуждам, тя си е отишла.

По-късно идва сестрата с една гигантска спринцовка. Тя се засмива, когато вижда ужасеното ми изражение, и помахва укорително ръка.

— Medicine! — извиква тя на развален английски и сочи към банката. — God for you, oui?130

— Where am I?131

Тя вкарва спринцовката в тройния разклонител на маркуча и кимва успокоително, докато инжектира течността.

— Please… Where? Am? I?132

— Yes, yes!133

Проследявам с поглед жълтеникавата струйка, която бавно се стича надолу към катетъра в долната част на ръката ми и изтрива болките и въпросите ми.

3.

Макмълин ме посещава отново малко по-късно същия следобед. Мехлемът и морфинът успокояват болките, но кожата боде и сърби, а морфинът превръща мозъка ми във водниста супа, в която мислите ми се блъскат.

— А! Изглеждаш доста по-добре! — възкликва той.

Лъже.

Издърпва стола до ръба на леглото.

Опитвам се да се изправя. Кожата ми е с два номера по-малка. Въпреки булото от вцепенено безразличие, причинено от опиянението на морфина, не успявам да сдържа един стон.

— Ще мине — казва той. — Лекарят ни уверява, че изгарянето е повърхностно.

— Кога ще мога да си отида вкъщи?

— Веднага щом си във форма.

— Не съм затворник, нали?

Той се смее.

— Всички сме затворници. Но ти не си мой затворник.

— Бих искал да премисля някои неща.

Той прокарва пръсти през сребристата си коса.

— Никога не си правил нищо прибързано, нали, Бьорн?

— Мога да бъда спонтанен. Дори и да е малко по малко. Къде е Даян?

— Даян? — Погледът му потъмнява. Не казва нищо. Отваря уста, но се спира.

Опитвам да разчета изражението му.

— Знам, че си неин баща — казвам.

Той не отговаря веднага. Сякаш трябва да се замисли.

Но накрая казва:

— Да. — Тихо. Прозвучава като въздишка. Сякаш не е абсолютно сигурен.

— Това обяснява някои неща.

Вперва сурово поглед в мен.

— Чуй сега! Тя никога не е направила нещо нередно спрямо теб! Тя не те е предала! В нито един момент!

— Тя…

Вдига ръка във въздуха неодобрително.

— Достатъчно. Не сега. — Мисъл, която очевидно го забавлява, ободрява лицето му. Устните му се раздвижват безмълвно, полуусмихвайки се. Завладян, наблюдавам смяната на декора, която протича вътре в него. Все едно подслушваш тайно разговор, воден от някой ексцентрик със самия себе си. — Ние сме две инатливи магарета, Бьорн — казва той.

— Говори за себе си.

— Няма да дадеш кивота, преди да си източил от мен всичкото знание, което успееш.

— Не твоето знание е това, което целя, Макмълин.

— Какво е тогава?

— Само истината. За кивота. И онова, което е в него.

Той ме гледа право в очите и диша затруднено.

— Приятелю, хора са умирали, за да запазят тази тайна.

— Понякога — отвръщам, — си леко мелодраматичен.

Учуденото му изражение се разлива в радостен, звънлив смях. Обидите никога не го достигат. За онези от нас, които използват иронията и сарказма като оръжие, това е неблагоприятно качество.

— Странно как двама твърдоглавци като нас стоят и дърпат всеки от своята страна на това въже — продължава. — Аз искам да получа кивота и да запазя тайната му. А ти не искаш да го предадеш, преди да узнаеш какво крия.

— Не мисли, че ти съчувствам!

— Не съм и молил.

— Кажи тогава, защо да ти вярвам?

Той поклаща въпросително глава.

— Разказа ми за една машина на времето. Уинтроп твърдеше, че става въпрос за космическа совалка. Питър говореше за своите въздушни теологически теории. На какво да вярвам? Всички вие лъжете, всички!

Той ме гледа дълго. Усмивката му е неразгадаема.

— Искахме да те объркаме — казва той.

— Успяхте. Поздравления! Mission accomplished.134 Объркан съм!

— Нищо от онова, което правим, не се случва без причина.

— Заклевам се, че ти вярвам.

— Но опитай, ако можеш, да разбереш. Кивотът изобщо не биваше да попада в твоите ръце. Ти се пречкаш на пътя ни. Не можеш да ни обвиняваш, че правим каквото и да било, за да си го върнем.

— Каквото и да било?

— Разбираш какво искам да кажа.

— О, да, вие искахте да ме объркате…

— … и да ти дадем решение, на което никой не би повярвал, ако ти продължеше да се занимаваш с него. Но което все пак да бъде толкова фантастично, че да обяснява всичките ни усилия да скрием кивота на сигурно място.

— Да го скриете? Но той е все пак у мен, у мен.

— Именно.

Той става и внимателно хваща превързаната ми ръка. Гледа ме дълго. Най-накрая трябва да отклоня поглед. Той се навежда напред и ме погалва по косата. Струва ми се, че очите му блестят. Трябва да е някакво отражение на светлината.

— Кой си ти? — питам го аз.

Той поглежда настрани. Не отговаря.

— Наистина? — настоявам. — Кой си ти в действителност?

— Скоро пътищата ни ще се разделят. Завинаги. Ти ще се върнеш в Осло. Казват, че най-лошото ще е минало след няколко дни.

— Те?

— Ще получиш мехлем. За да облекчи паренето и сърбежа.

— Колко мило.

— Ще ти уредим самолет.

— Ние?

— Толкова си скептичен, Бьорн.

— Не съм свикнал да бъда преследван от всички.

— Може би не преследват теб.

— Ха-ха.

— Може би преследват нещо, което си присвоил?

— Може би съм склонен да го предам — казвам аз.

— На каква цена?

Изкушаващо е да кажа десет милиона крони. Ферари. И седмица на Малдивите с перуанска гола танцьорка, която през целия си живот е имала греховни фантазии, включващи албиноси. Но се задоволявам със следното:

— Едно обяснение.

— Какво повече искаш да знаеш?

— Истината. Не само частичка от нея.

— Още ли не разбираш? — пита той.

— Не — отговарям. — Но има хора, които вярват, че албиносите възприемат по-бавно от останалите.

Усмихва се, без да му е забавно.

— Ръкописът Q ли е?

— Q? — Той повдига вежди. — В кивота? Би било разочарование. Разбира се, не мога да изключа каквото и да било.

Поглеждам го, но той няма намерение да продължи.

— Освен това има и нещо друго, което искам да знам — добавям. — Нещо съвсем различно.

— Какво друго има?

— Връзката между смъртта на татко и тази на Де Уит.

— Връзка няма.

— Стига. Всичко е свързано.

— Те умряха. Никой от тях не е бил убит. Случайности, злополуки, обстоятелства. Всички умират рано или късно.

— Откъде знаеш с такава сигурност, че не са били убити?

— Познавах и двамата. Дори бях там, когато умря Де Уит. Провеждахме разкопки в Судан. Имах теория, че кивотът може да е заровен по време на поход по поречието на Нил. Чарлз бе също толкова убеден, че греша. Че кивотът е закопан в Норвегия. Спъна се. Глупава инфекция на раната. Бяхме в тропиците, далеч от всякаква помощ. Стана каквото е трябвало да стане. Но никой не го е убивал. Както и никой не е ликвидирал твоя баща.

— Толкова си уверен!

— Остави старите истории на мира.

— Как умря татко?

— Питай Грете.

— Питах я. Тя не иска да каже нищо. Какво знае тя?

— Грете знае почти всичко.

— Какво значи това?

— Трябва да я попиташ. Грете и аз… ние… ние… — За кратко той не успява да намери думи. След това си възвръща самоконтрола. — Бяхме влюбени, както може би знаеш. Чувствата ни се успокоиха с годините. Постепенно се превърнах в неин приятел. Всичко, което знам за смъртта на баща ти, ми го е разказвала тя.

— Та тя дори не беше там, когато се случи. Но аз бях.

— Тя знае. Затова знаем и ние.

— Как Грете може да знае нещо за смъртта на татко?

— Тя бе близък приятел на баща ти.

— Бяха колеги.

— И приятели! Много близки.

Една мисъл ме вледенява.

— Любовници?

— Не. Но толкова близки, колкото могат да бъдат двама.

— Никога не ми е разказвала за това.

— Защо би трябвало?

Премълчавам.

— Пишеха си писма — казва Макмълин. — Пазим ги в архива си. Хиляди писма, в които те обличаха в думи всичките си мисли и чувства. Би могло да се каже, че се използваха взаимно. Като приятели, като терапевти. Затова и ние знаем.

4.

Тази нощ спя лошо. Лицето ми гори и щипе. Всеки път, когато се унеса, се стряскам от сънищата, които блъскат и искат да влязат.

Лежа в тъмното и мисля за баба. Тя живееше на първия етаж на старата къща. През нощта приличаше на превит призрак, тършуващ в най-тъмните ъгълчета на къщата. Държеше зъбите си във водна чаша на нощната масичка и носеше бяла нощница, която се влачеше по пода. Когато мама и татко излизаха вечер, никога не исках да остана в нейната тежка тъмна спалня, сред мириса на камфор и балсам. Предпочитах страховете в собствената си стая и увереността, че тя ще ме чуе, ако извикам.

През деня тя бе сладка и мила, и сивокоса. Като млада била красива и ухажвана певица. Трудно ми беше да приема, че сбръчкалото се тяло някога е будило страсти у мъжете. Но се случваше на улицата към нея да се приближи един или друг старец и да попита дали не е пяла в театъра на „Тиволи“135 след войната. Те имаха предвид Първата световна.

В спалнята си, в нощното шкафче, баба държеше програма на театрално ревю от 1923 година. Там имаше нейна овална снимка. Човек не можеше да я познае. Сияеше срещу мен от жълто-кафявата хартия като звезда от ням филм. Под снимката стоеше моминското й име: Шарлот Викборг. И ако скриех с пръсти всичко, с изключение на очите, виждах, че това е тя. В едно друго време.

Не знам много за дядо. На човек все му се струваше, че е потиснат или пиян. Беше много слаб и носеше прекалено широки панталони, които тирантите издърпваха нагоре, чак до гърдите. Дъхът му миришеше на капки камфор и снус136. А под всичко това бе и острият дъх на „Еу дьо ви“, което той пиеше от бутилки, разположени в скривалища, за които той си мислеше, че не знаем. Животоподдържащи депа в съществуването на дядо.

Не знам кога най-после съм заспал. Но денят бе напреднал, когато започнах отново да си проправям път през жилавата мембрана на съня.

5.

Очите му са топли. В погледа му се таи мило разбиране. Зениците му са като тъмни горски езерца. Да погледнеш в тях е, като да се потопиш в хладката вода и да се оставиш на бавната смърт на удавянето. Сякаш единственото, което искаш от този живот, е да се изгубиш в тези очи и да доставиш удоволствие на този, който показва своята благосклонност, оставяйки те да се взираш в зениците му.

Спал съм. И съм се събудил. Срещнал бях този поглед. Част от мен е все още в лудостта на съня.

Майкъл Макмълин казва:

— Е, значи отново сме ние, двамата.

Той стои до леглото ми със скръстени ръце и ме наблюдава с поглед, излъчващ нещо, което не мога да опиша по друг начин, освен като нежност. Опитвам се да се събудя, да възвърна нормалното си състояние след съня.

— Предполагам, носиш със себе си нова кошница с изненади? — проговарям.

— Костелив орех си ти, Бьорн Белтьо!

Някъде вътре в мен нещо се свива.

Той изрича тържествено:

— Дойдох, защото трябва да поговорим.

Навън е вечер. Или нощ. Прозорецът е тъмен. Повърхността е толкова черна, че мракът можеше да е нанесен с четка по стъклото. Все още не знам къде съм. Дали се намирам в болнична стая в института. Или в болница в някой град.

— За какво искаш да говорим? — питам го.

Макмълин се обръща и отива бавно до прозореца. Лицето му се отразява в него. На стъклото бръчките изчезват, чертите се размиват и смекчават. И той изглежда като млад мъж.

— Някога носил ли си тайна — пита той, — толкова тежка, че да искаш да я занесеш със себе си в гроба?

Сещам се за татко. За мама и професора. За Грете.

Той все още стои с гръб към мен и говори на собственото си отражение.

— Своята съдба аз получих в наследство — продължава.

Трябва да е немалко бреме, мисля си, може би затова е станал толкова надут с годините.

— Моят баща, както и всички мъже в рода преди него са бранели тази тайна с живота си. — Той се обръща към мен с обезоръжаващо изражение. — Прости ми, ако звуча мелодраматично. Но не ми е съвсем лесно.

— Ако може да е някаква утеха, и на мен не ми беше никак леко.

С усмивка той сяда тежко на стола до леглото.

— Докъде си стигнал в догадките си? — ме пита.

— Не особено далеч.

— Разбирам, че си говорил с Питър?

Мълча.

— Всичко е наред — добавя бързо. — Той не е направил нищо нередно.

— Какво има в кивота?

Устата му се събира в тънка черта. В очите му има нещо дълбоко, неопределено.

— Аз все още мисля, че е Q — казвам.

— Дали? Нека разгледаме по-надълбоко един от фактите, които Питър несъмнено ти е разкрил. Когато йоанитите се разделят през хиляда сто деветдесет и втора година, това се дължи на една реликва, на която идните поколения дават името Кивот на свещените тайни. Самите те я наричат кивотът. Свещена реликва, която мнозина са се опитвали да проследят. Тогавашните и бъдещи царе и владетели, князе и духовници, кръстоносци и папи.

— Тъй като е съдържала нещо ценно?

— Странното е, че никой или във всеки случай малцина са знаели какво съдържа кивотът. Освен, че то би било нещо фантастично. Нещо свещено. Много от тях са имали своите предположения. Някои го смятали за Ковчегът на завета. Който, ако трябва да сме точни, е чиста измислица. Нищо друго, освен средновековна митологизация.

— Това ли намерихме при манастира „Верне“ — Кивота на свещените тайни?

— След разделението, контрол над кивота получила онази част на ордена, която останала в нелегалност. Но къде можели да го скрият? На кого можели да се доверят? Всички го търсели. Трябвало да го скрият възможно най-добре. И тогава направили гениален ход. Присъединили се към братята, изпратени в манастира „Верне“. Трима монаси — наречени Пазителите на кивота, тръгнали към далечния север. В пълна тайна. Никой не знаел за истинската им задача. Били трима високопоставени, уважавани монаси. Единият бил Великият магистър. Монасите, с които отпътували, не знаели, че спътниците им принадлежали към крило, откъснало се от ордена на йоанитите. Били тръгнали на свещена мисия. И никой не задавал въпроси. Всички приели мълчаливо, че тримата ги придружили чак до Норвегия и заживели откъснати от останалите монаси в манастира. Единствената им заслуга, както смятали другите монаси, била, че построили един октагон, на който присъдили свещена сила.

Макмълин поглежда надолу. В мен нещо се надига. Доближаваме се до нещо съществено.

— Но в целия план имало малка уловка. Тримата монаси били единствените, които знаели къде бил скрит кивотът. — Той прехапва устни. — Щяло да се окаже съдбоносно. Единият от тях умира от болест през есента на хиляда двеста и първа година. Другият бил нападнат и убит от разбойници по пътя към Нидарос две години по-късно. А на следващата година Великият магистър потегля обратно, за да предаде на сина си — следващият велик магистър, знанието за кивота и мястото, където е скрит.

Макмълин задържа въздух. Като по рефлекс, той сресва сивата си коса с пръсти.

— Какво станало с него? — питам аз.

— Великият магистър бил повален от болест по пътя. Под своите грижи го взел един свещеник в планинско селце в Северна Италия, където той умрял след няколко седмици. Тук историята прекъсва. Някои твърдят, че е оставил писмено послание. Според други, посланието, което оставил, било занесено на ордена и предадено на сина му от пратеник. Но то било, меко казано, неразбираемо. Той обяснявал, че реликвата била скрита в октагона. Но никой не знаел откъде идва великият магистър. Разбираш ли? Никой не е предал нататък факта, че той е бил в Норвегия. Никой не е знаел! Никой не успял да подреди цялата тази информация в една логическа последователност. — Макмълин поклаща глава и поема дълбоко въздух. — В един или друг момент от хода на историята знанието за мисията на тримата монаси изчезнало. Всичко придобило оттенъка на мит, на мистика. Единственото, към което тайният орден можел да се придържа през всичките тези столетия, е знанието за това, че изчезналият кивот се намирал в някакъв октагон.

Мълча. Чувствам, че най-накрая чувам истината. Във всеки случай части от нея. Онези части, които Макмълин иска да узная.

Той се изправя. Отново застава до прозореца.

— Велик магистър все още има — казва той.

— Откъде знаеш?

Той не отговаря директно.

— Никой не знае кой е той. Или къде се намира.

— Тогава как знаят, че съществува?

— Съществува, тъй като обратното е немислимо.

— По същия начин един вярващ аргументира съществуването на Господ.

— Великият магистър не е божество. Той е само човек.

— Но едва ли какъв да е.

— Както и Великите магистри преди него, той е потомък на първия Велик магистър.

— А кой е бил той?

— Корените на Великия магистър могат да бъдат проследени назад до библейската история. До стар френски благороднически род. До династията на Меровингите, френската владетелска фамилия, основала великото френско кралство и задържала кралската власт до средата на седми век.

— Това би било страшно…

— Но никой, Бьорн, практически никой не знае кой е той. Тайната секта има съвет, включващ дванадесет мъже. Те са единствените, които знаят за неговата самоличност и са му засвидетелствали лоялността си. Самите места в съвета се унаследяват. Кръвните връзки водят стотици години назад. Да, дори повече! Хиляди години!

Обръща се към мен. Аз не казвам нищо.

— Съветът не се състои от религиозни фанатици — продължава. — Той е много по-силен. Това са могъщи мъже. Също както и Великия магистър, много от тях произхождат от кралски родове. Някои са благородници. Притежават разкошни дворци, огромни земи. Всички са богати. Неописуемо богати. Богатствата на фамилиите произтичат първоначално от средновековната съкровищница на Църквата. Някои от тях са известни. Със своето богатство. Със знанията си. Но никое странично лице не знае кой членува в съвета, никой не знае какво е той, нито пък какви тайни крие. Малцина знаят, че съветът съществува.

— Тогава ти откъде знаеш всичко това?

— Именно съветът е този, който през хиляда и деветстотната година основава и финансира Общността за международни изследвания. Искали да засилят търсенето на кивота. На път бил да се роди нов век. Ново време. Разбрали, че имат нужда от инструмент, с който да координират цялото онова познание, намиращо се в изследователските среди, университетите, сред учени и аматьори. Общност за международни изследвания.

Той прочиства гърло, потрива ръце. Подозирам, без да мога да обясня защо, че той ми разказва истината и едновременно с това я прикрива.

— Така ние най-накрая достигнахме до решението — продължава. — След осемстотин години. Отдавна знаем, че съществува предание за октагон в манастира „Верне“. Но въпреки десетилетните изследвания и полеви проучвания от 30-те години на миналия век, та допреди няколко години, бе невъзможно да се открие и най-малката следа, която да покаже къде би могъл да се намира октагонът. Докато на помощ не ни дойдоха съвременните технологии. Така да се каже, за една нощ. Поне в историческа перспектива. Археологическият сателитен спектроанализ. Миналата година получихме достъп до сателитни фотографии, които ясно и отчетливо ни показаха къде в манастира „Верне“ се намира октагонът. Just like that!137 — Той щрака с пръсти. — На дълбочина метър и половина в едно поле. — Той се засмива тихо. — Можеш ли да си представиш колко бяхме нетърпеливи? След осемстотин години най-накрая имаше възможност да открием реликвата. Да я отворим. Да махнем дървения сандък и да открием кивота от злато. Да отворим златния кивот и да видим какво има в него.

Той диша тежко през носа.

— Останалото бе дребна работа — продължава. — Уредихме си разрешително за разкопки. Имай предвид, че съветът разполага с неограничени ресурси. Пари, контакти… Норвежката Дирекция за управление на културното наследство е приятел на ОМИ. Такъв беше и твоят баща. Такъв е и професор Арнцен. Но дори и те не знаят частица от това, което разказах на теб тази вечер. Ти си привилегирован:

— Хиляди благодарности.

Някаква мисъл го кара да се засмее, но смехът е насочен навътре към него. Аз не помръдвам. Чувствам се сякаш нямам правото да бъда тук. И че най-лекият шум, най-дребното движение ще го накара да се стресне и замръзне.

— Искахме да подходим коректно — казва той. — Затова естествено, не се противопоставихме разкопките ни да бъдат контролирани от норвежки инспектор. Някой научен работник. Като цяло изобщо не мислехме за него. Контактите ни увериха, че той не би създавал проблеми. Някой сговорчив и добронамерен млад мъж. Някой, за когото нямаше нужда да мислим.

— Но сте сгрешили.

Макмълин ме поглежда сериозно. След това прави нещо неочаквано: намига ми и ме побутва леко с юмрук по рамото.

— Така си е, приятелю. Там сгрешихме.

Една сестра влиза с подлога в ръка, но се връща рязко, когато вижда Макмълин.

— Все още не разбирам, какво е това нещо вътре в кивота, което е така неописуемо ценно — казвам. — Или златото го прави толкова желан? Толкова ли е просто?

— Кивотът е само амбалаж. Опаковка.

— Тогава…

— Съдържанието му, Бьорн! Съдържанието му!

— Което е?

— Познание.

— Познание? — повтарям.

— Познание. Информация. Думи!

— Ръкопис?

— Който е ценен само ако попадне в правилните ръце.

— А това са твоите?

— Съвсем не моите. Аз имам само ключа към разбирането.

— Все още не разбирам какво загатваш.

— Помисли сам. Ръкопис!

— Значи е Q? — Въпросът излиза от мен като въздишка. Така разочароващо. След всичко, през което преминах, надявах се на нещо по-конкретно. Тръненият венец на Исус. Парченце от кръста.

— Ръкопис — повтаря той тихо, благоговейно. — Едно ръкописно предание. Но без правилното разбиране, ръкописът не е нищо повече от две хиляди годишен исторически артефакт. За да бъде разбран, ръкописът трябва да се чете с правилните очи.

— Две хиляди години! — казвам само.

— За ръкописа са се грижили добре през хилядолетието, преди да бъде поверен на йоанитите. Великите магистри го съхранявали лично в своите крепости и църкви до тринадесети век, когато той бил скрит в Манастира на Светия кръст. Знаем, че са правени редица опити да бъде присвоен кивотът. Страхът, че някой може да го открадне, най-вероятно е бил причината да бъде замесен Орденът на йоанитите. Разногласие сред тях относно съдбата на ръкописа довело до разделението в ордена.

— Ръкописът? За какво се отнася той?

От мястото, където е седнал, лицето на Макмълин изглежда почти прозрачно. Мога да видя мрежата от фини кръвоносни съдове под кожата му. Струва ми се, че ако светлината падаше по различен начин, щях да мога виждам направо през него. Той отваря уста, за да диша по-леко. Носи тайна, от която има болезнена нужда да се освободи.

Казвам:

— Две хиляди години… Може ли да отгатна? Има нещо общо с Исус? С историческия Исус.

Устните му се изкривяват в усмивка:

— Определено си говорил с Питър.

— И сега ти искаш да ме накараш да повярвам, че Питър не е действал по твои инструкции?

Макмълин се взира в мен.

— И че не ми е разкрил точно онова, което ти си искал да ми разкрие? — продължавам. — Да ме натъпче с факти и полуистини?

С кокетство в изражението Макмълин поклаща глава. Млясва с език. Но все още не отговаря на обвиненията ми.

— Мисля, че тази игра ти харесва — казвам. В тона ми се е промъкнала ядна нотка.

— Игра?

— Лъжливи следи! Лъжи! Намеци! Плашещи тайни. Всичко това е някаква игра за теб. Състезание.

— В такъв случай ти си достоен опонент.

— Благодаря. Но ти никога не ми разясни правилата.

— Така е. Но ти не се оставяш да бъдеш заблуждаван. Това ми харесва.

Притиска върховете на пръстите си едни към други.

— Млади ми момко, някога задавал ли си си въпроса: „Кой е бил Исус Христос?“.

— Не — отрязвам го.

— Кой е бил той в действителност? — Той ме гледа. — Единственият син на Господ? Спасителят? Месията? Царят на евреите? Или е бил философ? Етик? Революционер? Обществен критик? Политик?

Едва ли очаква да отговоря. Затова и не го правя.

— Според някои той е бил всичко това и много повече — отговаря си той.

— Не разбирам накъде биеш! Питър ми прочете тази лекция до края. Рисува и обяснява. Не е нужно да повтаряш. Давай направо към същността!

Нетърпението ми не му прави впечатление.

— Защо според теб — пита той, — разпятието е събитието в човешката история, оставило в нас най-дълбок отпечатък?

— Нямам идея! — почти изръмжавам. — И да си кажа честно, не умирам да узная.

— Но замислял ли си се някога? Дали е заради бруталността в самото разпъване на кръста? Или защото Бог е пожертвал сина си? Или защото Исус се е оставил да бъде пожертван? Заради човечеството? Заради теб и мен? За спасението на душите ни?

— Макмълин, аз не съм вярващ. Никога не съм разсъждавал върху това.

— И все пак може би би могъл да споделиш мислите си с мен. Какво е било онова нещо в акта на разпятието, което е създало цяла религия?

— Може би това, че Исус е възкръснал от мъртвите?

— Именно! Точно така. Всичко започва с разпятието! Културното наследство на нашата западна цивилизация започва с него. И завършва с възкресението.

Опитвам се да разтълкувам изражението му: какво има предвид, какво иска да каже.

— Разпятието… Опитай се да си представиш всичко това, Бьорн… — Гласът му е чуплив, шепнещ. Погледът му се изпълва с картини, които само той може да види: — Исус е воден към Голгота от своите римски пазачи. Изтощен е. Кожата на гърба му е разкъсана от ударите на камшиците. Тръненият венец раздира челото му и кръвта се смесва с потта, която чертае светлорозови вадички надолу по страните му. Зяпачите ликуват и плюят. Остри гласове крещят след него, плюят го. Някои плачат състрадателно, извръщат се настрани. Миризмите… Уханието на полета и горички се смесва с острата воня от клоаките на урина, пот, миризма от козите, магарешки тор. На раменете си той носи напречната част на кръста, за която са вързани ръцете му. Олюлява се под тежестта. От време на време пада по колене, но войниците грубо и нетърпеливо го изправят на крака. Когато срещат Симон от Киринея, войниците го карат да носи кръста му. Малко по-късно преминават край група плачещи жени. Исус се спира, утешава ги. Представяш ли си го? Можеш ли да се вживееш в онова, което се е случило? Атмосферата е заредена, електрическа… Близо до Голгота Исус получава вино с успокояваща, упояваща смирна. Но той отпива само малка глътка.

Макмълин спира, погледът му е далечен.

Лежа неподвижно в леглото.

— След това го приковават към кръста.

— Да — казвам накрая, за да запълня тишината.

Макмълин прочиства гърло, преди да продължи:

— Някой е издълбал името му на кръста. „Исус, цар на юдеите“. Докато той все още виси разпнат, с лице изкривено от болка, войниците поделят с жребий дрехите му помежду си. Представи си го. Поделят си дрехите му! Докато той виси там, прикован като жертвено животно и следи всичко с поглед. Поделят си дрехите му! След това остават да седят и да го пазят. По едно време той извиква в отчаянието си към своя баща и го моли да им прости. Изтощен, с едва доловим глас, той говори на майка си Мария, утешавана от три жени, сред които е Мария Магдалина. Зяпачи, свещеници и книжовници — дори двамата разбойници, разпнати от двете му страни, започват да го плюят и да го предизвикват да си помогне сам в това изпитание. Тогава, Бьорн, тогава над земята пада мрак, може би са облаци, дошли светкавично, може би слънцето потъмнява. Исус извиква: „Боже мой! Боже мой! Защо си ме изоставил?“. Над земята преминава вятър. Или може би жегата трепери безжизнено над земята. Не знаем. Някой донася гъба, напоена с оцет, прикрепя я към тръстикова пръчка и му дава да пие. Исус казва: „Татко мой, предавам душата си в твои ръце!“. И издъхва.

Макмълин поглежда часовника. Без да срещне погледа ми, той се изправя и тръгва към вратата. Тя е масивна.

Дървото е декорирано с издълбани редици цветя.

— Къде отиваш? — извиквам след него.

Той отваря вратата и се обръща към мен.

Объркан питам:

— Няма ли още?

— Още?

— Защо ми разказа всичко това?

— Бьорн, задай си следния въпрос… — Колебае се, оглежда стаята. — Представи си, че Исус не е умрял на кръста.

Една част от мозъка ми разбира казаното от него. Друга се вкопчва в секундите преди думите да паднат и не успява съвсем да проследи неочаквания обрат.

— Какво? — проронвам. Въпреки че схванах какво казва.

Безмълвен, той затваря вратата след себе си и ме оставя на въпросите и на нощта.

6.

Дали съществува в даден момент от човешкия живот повратна точка — миг в съществуването ти, когато една случка хвърля светлина върху всичко, което ти се е случило досега и осветява пътеката, която ти предстои?

Животът е кръг. Началото и краят на живота се свързват в една точка, в която религиите влагат всичко, което си е струвало в него.

За маите времето било кръг от повторения. Според стоиците Вселената щяла да загине, но нова щяла да замени старата.

Намирам известна утеха в това.

Обаче, за християните времето е права и неизбежна линия, която води директно към деня на Страшния съд.

Погледнато от космическа перспектива, възможно е всички те да имат право.

И в един такъв безкраен цикъл за един изгорял от слънцето нещастник с нащърбени кожички около ноктите и изтекла карта за трамвая, може да му бъде трудно да си намери мястото, което му се полага.

Съществуват толкова много загадки. Не съм създаден да ги разкрия. Но не е толкова страшно. Всъщност не ми пука.

7.

Зазорява се. Кръпките на полетата се закачват леко едни за други. Правоъгълници от меки цветове в пъзел от охра, зелено, жълто и сиво. Възвишенията са меки, издължени. Търпеливо и внимателно селяните са опитомявали земята и са отглеждали живот в почвата. Но в плодородието има нещо упорито и опърничаво. Земите са се борили и дърпали. Подобно на тумори, планината избива посред парцелите, остри скали отхвърлят земята настрани, полетата са прорязани от каменни рани.

Наблюдавам пейзажа през прозореца. Прозорец на крепост. Средновековна крепост от сиво-червен камък. Има, предполагам, хора, които биха я нарекли замък. Первазът на прозореца е толкова широк, че мога да седна на него.

Крепостта е разположена на обрасъл хребет. Нямам идея къде съм. Предполагам, в Тоскана. Или може би насред испанското плато. Друга възможност е да съм в психиатрия, където всичко, което ми се случва, както и всичко, което виждам и възприемам, да е единствено в главата ми. Точно в този момент последната алтернатива изглежда най-вероятна. И най-привлекателна.

8.

— Къде съм?

Макмълин посреща въпроса ми с леко повдигнати вежди. Стои на вратата. Аз все още се намирам в дълбоката рамка на прозореца. Седя тук вече от няколко часа. Но пейзажът не издаде някоя от своите тайни.

— Виждам, че си станал от леглото? Радвам се, че се възстановяваш.

— Благодаря. Къде съм?

— В Рен льо Шато.

Нещо в мен пропада.

Рен льо Шато. Дами и господа, представлението може скоро да започне, още едно парченце от завесата е дръпнато встрани, актьорите чакат зад кулисите, но многоуважаваният ни автор трябва първо да донапише пиесата.

Макмълин затваря вратата и влиза навътре в стаята.

— В Източните Пиренеи. В Южна Франция.

— Знам къде се намира — казвам тихо. — Това е селото на свещеника.

— Имаш добра памет.

— Какво правя тук?

— Беше доведен.

— Как? Защо?

— С частния ми самолет.

— Не помня.

— Беше в безсъзнание.

— Колко дълго?

— За определено време. Бяха принудени да ти дадат нещо упояващо и успокояващо. След като те намерихме в пустинята. Беше много изтощен.

— Значи съм бил упоен. Отново.

— Нямахме избор.

— Имате гаден навик!

— Беше за твое добро.

— Защо ме доведохте тук?

— Болничното отделение на института няма с какво да се похвали.

— Но защо точно тук?

— Можехме да те заведем в някоя частна болница в най-близкия град. Или в Лондон, или в Осло, ако трябва да сме изчерпателни. Но те доведохме направо тук. Защото исках да ми гостуваш тук. В Рен льо Шато. В моя дом. Скоро ще разбереш защо.

— Каква е тази къща?

— Това е крепост, така да се каже.

— Твоята собствена малка частна крепост, така ли?

— Стара крепост на кръстоносци. Собственост е на фамилията ми от известно време.

— Разбирам какво искаш да кажеш — казвам. — И моето семейство притежава няколко средновековни крепости.

По-късно с Макмълин излизаме от стаята, преминаваме по един тъмен коридор и вървим нагоре по гранитна стълба. Не бързаме. Той ме придържа под ръка.

На края на стълбите той отваря масивна врата и след това се озоваваме на покрив, между кули и шпилове, на малък пасаж, защитен от стена. Изгледът е внушителен. Въздухът е душен и изпълнен с аромати.

Оглеждаме пейзажа.

— Красиво е, нали? — пита той.

Посочва на югоизток.

— Планината, която виждаш, се казва Безие. Там се намира средновековно укрепление, където тамплиерите пребивавали и преподавали. Тук има стотици църкви. Много от тях са издигнати на свети земи. В забравени гробове, предполага се, лежат апостоли, пророци и светци. Стотици от тях! На изток от нас — той се обръща наполовина и посочва — се намират руините на замъка Бланшфор. Четвъртият велик магистър на тамплиерите, Бертран дьо Бланшфор, е живял там през дванадесети век.

— Брокерът ти със сигурност може да го нарече добре устроен жилищен район, ако ти хрумне да се отървеш от крепостта — подмятам.

Макмълин се засмива учтиво.

— През Средновековието тук е било почти пренаселено — казва той. — Някои учени твърдят, че около Рен льо Шато са живели почти тридесет хиляди души. Регионът се намирал близо до Средиземно море, а търговските пътища — близо до Испания и Италия. Да, тази част на Франция е разположена централно спрямо почти всичко.

— Да не обмисляш да ми предложиш крепостта безплатно? Или има нещо, което искаш да ми разкажеш?

Макмълин се отдалечава към стената и сяда на една бойница.

— През хиляда деветстотин и шестдесета година едно френско списание публикува история, която събуди интереса на онези читатели, които умеят да четат между редовете — започна той. — Статията амбицирала шепа псевдонаучни автори на документални поредици, които се захванаха да правят предположения какви загадки може да крие мястото. Резултатът от тези книги е, че все повече туристи идват насам.

— Загадки?

— Списанието разказва историята на Беранже Соние.

— Свещеника…

— Един мъж на тридесет и три години, който пристига тук в Рен льо Шато като новият свещеник на селото през юни хиляда осемстотин осемдесет и пета година.

— Каква е историята му?

— Мистерия е защо е попаднал тук, в откъснато село с няколкостотин души миряни. Докато учел, пред него се очертавало блестящо бъдеще. Нещо трябва да се е случило. Вероятно е провокирал висшестоящите, след като е бил изпратен на този пост.

— Все пак е красиво тук.

Макмълин се обляга на стената.

— В първите пет години от идването му Соние имал скромен годишен доход, точно толкова, колкото било необходимо за едно почтено съществуване. Все пак тук не е имало кой знае за какво да се харчат пари. — Той оглежда пустия терен. — Соние бил свещеник, посветен на службата си. Той започнал да изучава местната история с помощта на свещеника на съседното село, абат Анри Буде от Рен льо Бен.

Макмълин посочва с ръка, за да ми поясни къде се намира Рен льо Бен. Един облак потъмнява склона.

— Отдавна Соние искал да пооправи разнебитената църква. Самата постройка датирала от хиляда петдесет и девета година, но още тогава била издигната върху основите на църква от шести век. През хиляда осемстотин деветдесет и първа година Соние започнал ремонт. Той заел малка сума от селската каса и почнал. Едно от първите неща, които направил, било да махне плочите на олтара. Тогава се открили две колони. Едната била куха. Вътре той намерил четири свитъка с пергаменти в запечатани дървени цилиндри. Два от пергаментите съдържали родословия. За другите два казват, че били документи, подписани от предшественика на Соние, абат Антоан Бигу, през хиляда седемстотин и осемдесета година. Бигу бил също така и свещеник в двора на рода Бланшфор, който преди Френската революция бил сред най-едрите земевладелци в района. Текстовете на Бигу били от Новия завет. Преписи. Но оформлението изглеждало доста безсмислено. Липсвало разстояние между думите, а напълно излишни букви били удебелени и разпръснати сякаш случайно из текста. Сякаш носели скрито послание. Някои от тези привидно кодирани текстове не могат да бъдат дешифрирани, дори и с помощта на компютър. Соние също не разбирал текста или кодовете. Но разбрал, че е попаднал на нещо, което можело да се окаже важно. Той занесъл пергаментите на своя висшестоящ, епископа на Каркасон, който им хвърлил един поглед и от свое име ги изпратил в Париж до най-първите духовници. Соние отишъл до Париж за три седмици. Какво се е случило там е все още неясно. Но бедният селски свещеник бил приет в най-висшите кръгове. Носели се слухове, че имал връзка с именитата оперна певица Ема Калве. В последвалите години тя го посетила тук в селото няколко пъти. След престоя си в Париж той се завърнал в Рен льо Шато и продължил с ремонта на църквата. Необяснимото било обаче, колко състоятелен бил станал селският свещеник. Финансирането на обновяването на църквата вече не било проблем. Той започнал проточила се във времето кореспонденция с хора от страната и чужбина. Вземал участие във финансови начинания. Благодарение на него до Рен льо Шато стигнал модерен път. Купувал рядък порцелан, събирал ценни пощенски марки, подредил завидна библиотека. Построил зоологическа градина и засадил горичка с портокалови дръвчета. Пръскал пари и уреждал забавления за миряните си. Посещавали го величия от страната и чужбина. Вярвай или не, но до смъртта си през хиляда деветстотин и седемнадесета година той успял да похарчи няколко десетки милиона крони. Откъде идвали тези пари? На този въпрос той отказвал да отговори. Един нов и подозрителен епископ опитал да го премести, но Соние направил нещо толкова нечувано: отказал. Станал жертва на ядни обвинения и бил отстранен от службата си. Но тогава се намесил самият Ватикан и го върнал на служба като свещеник на селото. На седемнадесети януари хиляда деветстотин и седемнадесета година той получил удар. Починал след няколко дни. Но хората в това село все още се питат: откъде било дошло неговото внезапно появило се богатство?

Макмълин става от бойницата и се приближава към мен.

— Мисля, че виждаш връзката. И че се питаш: какво са съдържали пергаментовите свитъци, които той намерил в кухата колона под плочата на олтара? Какво е пишело на документите, които той занесъл в Париж, преди богатството да превърне някога така бедния селски свещеник в сдържан и потаен човек?

— Нямам представа — признавам. — Но си прав, че си задавам въпросите.

— Така си и мислех. Ти си любопитен по природа.

— А ти несъмнено знаеш отговора.

Той ме хваща за ръката, сякаш му се е завило свят, но в следващия момент я пуска.

— Но не смяташ да ми го кажеш? — питам.

— Пергаментите съдържали в кодирана форма една генеалогия, родословно дърво, плоча с имената на рода, ако искаш, която проследявала кралски родословия назад чак до началото на нашето летоброене. А пергаментите обяснявали по какъв начин човек следва да тълкува разкритията за родовете.

— Кралски родословия?

— Име по име. Крал след крал. Кралица след кралица. Държава по държава. Век след век.

— Това има ли нещо общо с онова, което загатна вчера? За разпъването на кръста на Исус.

— Не би било съвсем неоснователно предположение — съгласява се той.

Хванал здраво ръката ми, той ме води обратно към вратата.

— Но документите, открити в църквата, съдържали още един набор от сведения — продължава той. — Не знаем откъде идват те. Не знаем кой ги е писал или как са били предавани във времето. Но те ни дадоха първите насоки къде може да е Кивотът на свещените тайни. Дадоха ни ключа към търсенето. Именно като последствие от това, Общността за международни изследвания била основана девет години по-късно. Директен резултат от кодираната информация. Най-накрая се появяват реални следи, по които да се водим. Знаели сме повече къде да търсим кивота. Научили сме за октагона. И все пак щяло да ни отнеме близо сто години, за да го открием.

Той заключва вратата с огромен ключ, който предизвиква ръждиви проскърцвания в механизма за заключване.

— Реално погледнато — казвам аз, слизайки надолу по стълбите, — все пак е малко рано да се твърди, че сте успели.

9.

На Коледа мама винаги ме влачеше със себе си на черква. По средата на Доналд Дък по шведската телевизия тя идваше, тананикайки си, обута в лъскави найлонови чорапи и в облак от парфюм и смях, и започваше да се гласи за ходенето на черква. „Имаме нужда от традиции“ — имаше навика да казва. Бива я с клишетата. Така и не разбра, че анимационните филмчета за мен бяха по-важни от черквата. Ако валеше сняг и камбаните биеха, а в гробището вятърът люлееше пламъците на фенерите, то тогава, не мога да отрека, изживяването събуждаше някакво коледно настроение в мен. Но не толкова, колкото Доналд.

Същото се повтаряше преди всяка лятна ваканция. Но тогава по училищна линия. По класове ни замъкваха на служба. Никога не съм бил християнин, но под огромния олтар, на който Исус стои, разтворил ръце, хипнотизиран от бръмченето на органа, монотонното пеене и поученията на свещеника, аз послушно скръствах малките си ръчички за молитва. В подобни моменти вярващият в мен се събуждаше; малко уродливо създание, търсещо утеха навсякъде, където би могло да я открие.

Религиозният екстаз продължаваше около петнадесет минути. След това на преден план идваше лятото.

По-късно търсех други начини да успокоя нуждите на уродливото. Когато станах възрастен, започнах да намирам същата утеха между бедрата на някоя жена. Исках да бъда обграден с топлина и нежност от някой, който го е грижа за мен и ми желае доброто. В цялата си патетична простота.

Излежавам се неподвижно. Тъмно е. Лицето и ръцете ми парят и ме сърбят.

Стаята е голяма, празна и тиха.

В главата ми се върти една мисъл. Като муха, която не може да намери покой. Мисълта е следната: възможно ли е да съществува само една истина?

Не искам да вярвам в конспирациите на Макмълин. Всичко това е прекалено много за мен. Прекалено нереално. Разпятие, кръстоносци, рицари тамплиери, средновековни крепости, догми, мистични франкмасони, неизмерими богатства, скрити съкровища, тайни отвъд времето. Това не са неща, които принадлежат на реалността. Поне не на моята. Наистина ли са успели да запазят нещо в тайна в продължение на 2000 години? Не мога да проумея как е било възможно.

Някъде в крепостта, почти недоловимо, хлопва някаква тежка врата.

Пласт след пласт Макмълин сваля лъжите и заблужденията и оголва едно ядро. Но дали и самото то не е някаква илюзия?

Не знам дали Макмълин лъже. Не знам дали само не си мисли, че говори истината. Или наистина е така.

Същото си мислех винаги и за свещеника. Докато седях долу на коравата скамейка и зяпах нагоре към амвона, чудех се дали наистина вярва във всичко, което ми говори. Или съмнението се е прокраднало дори и в свещеника и му е оставило една проядена от червеите надежда, че всичко, на земята и на небето, дай боже, е така, както той в момента стои и го описва.

10.

Унесъл съм се за момент, когато вратата се отваря и аз чувам леките стъпки на Даян зад паравана.

Трябва да оздравявам. Първата ми мисъл е, че е дошла за едно бързо чукане. Надигам се на лакти. Повече от готов съм да изиграя ролята на безпомощния пациент във властта на сладострастната сестра. Във фантазиите си съм запален почитател на повечето неясни фетиши.

Но лицето й е тъжно. Сяда тежко на стола. Отбягва погледа ми. Нещо я измъчва отвътре.

— Даян?

— Трябва да поговорим.

Изчаквам за кратко, докато продължи.

— Татко ми разказа, че… — започва. После спира.

С внимателни движения ставам и се обличам. Без да ме поглежда, тя хваща ръката ми, нежно, сякаш се бои да не ми причини болка и заедно излизаме от стаята, слизаме по широката стълба и тръгваме към горичката.

Тъмно е. Една лампа е примамила рояк насекоми и не иска да ги пусне. Бризът е хладен и успокоява кожата ми, която през цялото време пари и боде. Мисля си: „Иска да ми каже нещо, което аз не искам да знам“.

Тя ме води по пътека, постлана с чакъл, до пейка при декоративен басейн, в който зеленината отдавна е спечелила надмощие, а фонтаните са замрели. Водата мирише на гнило.

— Биорн — прошепва тя, — има нещо, което трябва да ти кажа.

В гласа й долавям нещо чуждо.

Сядам на пейката. Тя стои пред мен със скръстени ръце. Прилича на красивата бяла статуя „Самотната монахиня“ в градината в манастира „Верне“.

Изведнъж проумявам. Тя е бременна!

— Мислих за това — започва. Дишането й е крехко. — Първоначално се противях. Но така е правилно. Да ти го кажа, както е. Да разбереш.

Все още мълча. Никога не съм мислил за себе си като за баща. Мисълта е странна. „Тогава би трябвало да се оженим. Нали така?“ — мисля си. Ако тя ме иска. А тя би искала, нали? Представям ви щастливото семейство Бьорн и Даян, обградени от пълзящи, олигавени мъничета.

Тя бе пуснала ръката ми, но сега сяда и я хваща малко по-силно, отколкото би ми се искало. „В Осло ли ще живеем или в Лондон?“ — питам се. Чудя се дали ще е момче или момиче. Поглеждам към плоския й корем. Следващата мисъл: „Как би могла да знае, че е бременна толкова скоро?“.

— Понякога — подхваща тя, — научаваш неща, които никога не си искал да разбираш.

— И научаваш, когато е станало прекалено късно. Защото чак когато го чуеш, разбираш, че изобщо не си искал да го знаеш.

Не съм сигурен, че тя слуша какво й казвам. Пък и то прозвуча доста неразгадаемо.

— Става въпрос за майка ми — каза тя.

Вътре в застоялата вода една жаба се разквака. Опитвам да я видя. Но тя си остава само звук.

— Какво за нея? — питам.

Даян хлъцва. С надежда жабата във водата отговаря.

— Странно е, че трябваше да се запозная с теб, за да разбера коя е майка ми — казва.

— Какво общо имам аз с майка ти?

Тя затваря очи.

— Мислех, че тя е мъртва — казвам.

— Аз също.

— Но?

— Не са ми позволили да се запозная с нея. Тя не е искала да знае за мен.

— Не разбирам. Коя е тя?

— Може би можеш да се досетиш. Познаваш я.

Опитвам да разчета изражението й.

Първата ми мисъл е: „Мама?“.

След това: „Грете?“.

— Макмълин е имал връзка с Грете! — възкликвам. — В Оксфорд!

Тя мълчи.

Сега е ред на моето дишане да се ускори и пресече.

— Грете ли е майка ти?

Жабата се е преместила. Сега квакането идва от съвсем друг край. Или може би най-накрая е получила отговор от друга жаба?

— Има и още — казва. — Аз съм единствената дъщеря на татко. Неговото единствено дете.

— И?

Тя поклаща глава.

— Това не означава нищо, нали. Не и за нас — казвам.

— Означава всичко. Всичко!

— Трябва да ми обясниш.

— Разбираш, татко не е…

Пауза.

— Не е какво? — питам.

— Когато той умре, аз ще…

Пауза.

— Да? Когато той умре, ти какво?

Тя спира.

— Не знам нищо за това. Повярвай ми. Но е така.

— Не разбирам.

— Просто никога няма да се получи.

— Кое няма да се получи.

— Ти и аз. Ние.

— Глупости, няма нещо, с което да не бихме могли да се преборим.

Тя поклаща глава.

— Мислех, че говореше сериозно — казвам.

— Знаеш ли… Когато се запознахме, ти беше толкова различен, така освежителен, така напълно различен от всички мъже, които съм срещала. Това, което чувствах тогава, беше нещо истинско. Нещо, което не бях чувствала дотогава, не и по същия начин. Но после се появи татко и разруши всичко.

— Но ти продължи. Флиртуваше с мен.

— Но не за да им помогна. Напротив. За да им се противопоставя. Опитай да разбереш, Биорн. Ако съм те използвала, то е било заради самата себе си. Напук. Защото ти означаваш нещо. Защото исках да покажа на тях, че не съм част от играта им. Но… — Отново поклаща глава.

— Можем да се справим, Даян. Можем да загърбим всичко това.

— Няма да се получи. Те развалиха всичко между нас.

— Не можем ли все пак…

— Не, Биорн — изправя се рязко. — Приеми, че е така. — Не ме поглежда. — Съжалявам.

Среща погледа ми, усмихва се кратко, тъжно.

След това се обръща и бързо се отдалечава по пътеката. Последното, което чувам от нея, са стъпките, които хрускат по чакъла.

Когато татко умря, мама дълго спори с погребалното бюро дали ковчегът да бъде отворен по време на възпоменанието в храма. Погребалният агент ни посъветва да затворим ковчега. Така сме щели да запазим спомена за татко, какъвто е бил. Чак когато се разбра, че мама няма да се предаде, агентът се видя принуден да стане груб.

— Госпожо, той е паднал от тридесет метра, право върху насип от камъни.

Мама се правеше, че не разбира. Не бе съвсем на себе си.

— Не можете ли да го гримирате? — предложи.

— Госпожо, не разбирате. Когато едно тяло се удари в куп камъни след падане от тридесет метра…

Накрая ковчегът остана отворен.

Храмът бе украсен с цветя. Органист и цигулар изпълняваха псалми. Зад една задна врата стояха четирима мъже от погребалното бюро. Израженията им бяха професионални и те изглеждаха сякаш всеки момент ще избухнат в плач. Или в смях.

Ковчегът стоеше по-нависоко по средата на пода.

Адажио. Нежни тонове в тишината. Тихи хлипове. Тъгата се вплиташе в музиката.

Бяха скръстили ръцете му, които не бяха наранени, и бяха пъхнали букет полски цветя между пръстите му. Малкото, което се виждаше от лицето му, блестеше през една овална дупка, която бяха изрязали в копринения чаршаф, обграждащ главата му. За да ни предпазят. Трябва да бяха работили дълго върху маскировката. Опитвайки се да пресъздадат вида му с помощта на памук и грим. И все пак той бе неразпознаваем. Това, което лежеше там, не беше татко. Когато докоснах пръстите му, те бяха вдървени и леденостудени.

Спомням си, че си помислих: „Все едно пипаш труп“.

11.

Сутрин е. Светлината е приглушена. Цветовете по склоновете все още не са се събудили.

Вцепенен от умора, седя с лакти, подпрени на перваза. Цяла нощ се взирах в голямата, черна празнота и видях как мракът се разтваря в бледо сияние, гледах танца на прилепите срещу звездите. Откакто се зазори, дребните птици пърхат и цвърчат в клоните на дървото пред прозореца. Подобно стрелкащи се точки, те гонят насекоми високо във въздуха. Долу на двора сиво-черната котка се протяга блажено. Един товарен камион, пиян от съня, подскача леко по пътя, натоварен с плодове и зеленчуци.

Даян замина. Видях я да тръгва. Посред нощ някой занесе куфарите й в минибуса и я откара. В продължение на няколко минути аз следих бавната топка светлина, преди мрака да я погълне.

12.

— Някой път хрумвало ли ти е, че нищо в живота ни не е абсолютно така, както си го представяме?

Той седи в светлината от пламъците пред камината в библиотеката. Вечер е. Един неандерталец със стиснати челюсти и неспокоен поглед ме взе от стаята ми и ме преведе мълчаливо през коридорите на крепостта до това, което Макмълин с прекалена скромност нарича „кътчето за четене“.

Стените в голямата стая са покрити с книги. Хиляди и хиляди стари книги, от пода до тавана; мозайка от жълтеникавокафяви гърбове и корици с красиво изписани заглавия на латински и гръцки, френски и английски. Стаята мирише на прах, кожа и хартия.

Макмълин е напълнил две чаши с шери. Вдигаме наздравица безмълвно. Цепениците в камината пукат и пращят.

Той се покашля.

— Чух, че си говорил с Даян.

Гледам в огъня.

— Грете е нейната майка.

— Така е.

— Имаме много общо, ти и аз.

— Съжалявам, че трябваше да свърши по този начин — казва той. — С теб и Даян. И… всичко.

— Защо се казваш Макмълин? — питам аз.

Той ме поглежда учудено.

— Как би предпочел да се казвам?

— Произлизаш от стар френски род. Защо тогава името ти е шотландско?

— Защото ми харесва звученето му.

— Значи е само прякор?

— Имам толкова много имена.

— Много? Защо? И защо шотландско?

— Това име харесвам най-много. Един от предците ми, Франс II, се оженил за Мария Стюарт, която била израснала във френския двор и имала дълбока връзка с Франция. Сигурен съм, че си си научил урока по история. Преди внезапно да се спомине, той имал авантюра с благородна дама от могъщия шотландски клан Макмълин.

Отпива от шерито. Между нас вибрира мембрана от взаимна несигурност. Макмълин потъва в себе си. Аз самият изпращам погледа и вниманието си на откривателска обиколка из голямата стая.

Накрая не издържам натиска на тишината.

— Защо ме помоли да дойда? — питам.

Погледът му среща моя с игрив проблясък. Сякаш опитва да разбере колко дълго може да разтегли търпението ми.

— Вчера — казва, — ти разказах за пергаментите, намерени от свещеника Беранже Соние при разчистването на старата църква.

— А тази вечер? — питам, усмихвайки се, подканящо. Чувствам се пренесен в „Хиляда и една нощ“. Естествено, Шехерезада е била по-съблазнителна от Макмълин.

— Тази вечер ще ти разкажа какво разкрили пергаментите.

— Нещо за някакво родословно дърво.

— Генеалогия. И още повече.

Макмълин вдишва дълбоко, задържа и изпуска въздуха през устните си. Прозвучава като единична дълга въздишка.

— Някаква идея за онова, което се е случило в действителност — добавя. — В действителност?

Той потрива силно ръце, сякаш се опитва да смъкне от себе си чифт невидими ръкавици.

— Преди няколко дни ти разказах нещо, което може би ти е трудно да приемеш.

— Имаш предвид разпъването на кръста?

Не отговаря веднага. Сякаш изобщо не иска да разкаже каквото и да било.

— Разпъването на Христос на кръста — започва той, — е както историческо събитие, така и религиозен символ. Християнството се основава на догмата, че Исус е възкръснал от мъртвите.

— Макмълин — питам, навеждайки се напред в стола, — коя вяра изповядваш?

Той подминава въпроса.

— Ако Исус не е умрял на кръста и ако възкръсването е инсценирано, кой е бил той тогава?

— Бунтовник. Проповедник. И голям философ и хуманист — предлагам аз. — Говорили сме за всичко това.

— Но не и божество — допълва Макмълин. — Още по-малко син Божи.

— Трябва да си евреин?

— Вярата ми — казва той — не е от значение. Не принадлежа към никоя църква. Вярвам в Сила, която не може да бъде описана с думи или обхваната между корици. И която не е собственост на свещеници и пророци. — Той тръсва глава. — Но в какво вярвам и защо, можем да поговорим някоя друга вечер.

— Обясни ми, моля, защо смяташ, че Исус е преживял разпятието?

Макмълин държи чашата за шери срещу светлината и я завърта.

— Изкушавам се да обърна въпроса.

— Защо е умрял?

— По-точно казано защо е умрял толкова бързо?

— Бързо?

Той оставя чашата на ниската кръгла масичка между нас.

— Малко неща в евангелията предполагат, че раните, нанесени на Исус, всъщност съвсем повърхностни, биха довели до бърза смърт.

— Той е бил разпнат! — възкликвам. — Прикован към кръст! Измъчван! Как не би умрял бързо?

Макмълин допира върховете на пръстите си.

— Всеки вярващ, лекар, историк, има правото на свое собствено разбиране. Но е факт, че ако не си много болен, или не са ти нанесени сериозни вътрешни наранявания, да умреш отнема дълго време. Тялото е издръжлив организъм. Цялата му функция е насочена към това да живее.

— Доколкото си спомням, Исус е висял на кръста с часове?

— Това не значи нищо. Минавали дни, преди смъртта да освободи разплатите. Често много дни. Освен ако пазачите не били достатъчно състрадателни да им счупят краката или да ги прободат от милост с копие.

Опитвам се да си представя страданието.

— За да разбереш реда ми на мисли — продължава той, — трябва да знаеш как римляните са изпълнявали разпъването. Всичко е ставало по установен ред.

— Не съм сигурен, че искам да узная.

— През лятото на хиляда деветстотин шестдесет и осма година група изследователи, ръководени от археолога Цаферис, намерили четири общи гроба при Гив’ат ха-Мивтар, на север от Йерусалим. В гробовете имало общо тридесет и пет скелета. За време на смъртта се определяли годините между втори век преди Христа и седемдесетата година след Христа. Всеки от скелетите разказвал своята ужасна история. Тригодишно дете със стрела в черепа. Юноша и малко по-възрастна от него жена били изгорени. Жена на възраст около шейсетте с разбит череп. Друга жена на около тридесет умряла при раждане; останките на плода били все още в таза й. Но най-интересният от всички бил мъж, който бил разпнат на кръст.

— Исус?

— Не — отговаря той. — Това вече би предизвикало малка сензация. Нашият човек бил малко по-млад от Исус. Но същият този млад мъж, който според надгробната плоча се казвал Йехоханан, бил разпнат в същото столетие като Исус. И не само е бил разпнат, така да се каже, по същото време, но също така и на същото място, близо до Йерусалим, от римляните. Следователно можем да предположим, че разпъването на Исус има много прилики.

— Предпочитам да не чувам детайлите.

— Този метод на екзекуция бил, най-меко казано, ужасен. Неописуемо брутален. След произнасянето на присъдата жертвата била бита с камшици и изтощена. След това ръцете били прикрепени с помощта на ремъци или гвоздеи към тежка греда, поставена хоризонтално зад тила и раменете. Осъденият трябвало да я занесе до мястото на екзекуцията, където тя била издигната като вертикален стълб.

Макмълин отпуска ръце върху бедрата си и несъзнателно свива юмруци.

— Интересното при Йехоханан е, че в най-долната част на костта на предмишницата му имало следи от гвоздей — продължава той. — С други думи, той не е бил прикован към кръста през дланите, а през предмишницата. Дланите не биха издържали тежестта на възрастен мъж. След това краката на Йехоханан са били притиснати един до друг и наклонени настрани, така че коленете му сочели право напред от стълба. Гвоздей бил прокаран през двете пети. Учените предполагат, че кръстът е бил снабден с малка подпора, на която Йехоханан можел да опре задните си части. С други думи, той висял в съвсем неестествена и изкривена поза.

Макмълин отпива от шерито. Гледаме в пламъците в камината.

— Да висиш напред на ръцете си по този начин затруднявало дишането — продължава той. — Каквито били изобретателни, палачите често удължавали страданията като поставяли някаква опора за краката или седалището, така че разпнатият да може да си почива. Така той по-скоро стоял, отколкото висял, ако разбираш. С опора за краката един здрав и силен мъж можел да живее ден-два, понякога до седмица на кръста. — Макмълин ме поглежда и преглъща. — Едва ли съществува по-нехуманна екзекуция. Жертвите не умирали от болка или от загуба на кръв. Умирали от изтощение, от жажда, от задушаване или отравяне на кръвта! — Той потрива длани по страните си, докато се овладее. — Случвало се палачите да проявят състрадание към осъдените. Парадоксално, но това означавало да им счупят краката. Така можели да им помогнат да умрат. Тъй като със счупени крака те не успявали да държат тялото си изправено и се задушавали. Ето какво се случило с Йехоханан! Докато висял на кръста, краката му били счупени. За негово добро.

— А Исус?

— Краката на Исус били приковани към кръста. Той е имал добра опора за тялото. Въпреки това висял на кръста само няколко часа, преди да издъхне. Според лекарите той не можел да умре толкова скоро. Нищо в разказа на Библията не подсказва мъченията, на които бил подложен — ударите с камшик, трънения венец, приковаването, раните от копие, да са могли да доведат до смъртта му.

— Защо не — противопоставям се аз. — Не е ли възможно той просто да е бил толкова изтощен от мъченията, че разпятието да му е дошло в повече?

— Римляните имали опит. Самият Пилат Понтийски бил учуден колко бързо умрял Исус. Дотолкова недоумявал, че повикал един офицер, за да потвърди, че е издъхнал.

Въртя се на стола. Не знам дали да се оставя да бъда понесен от странния ентусиазъм на Макмълин или това е още една заблуда, целяща да ме обърка и да обвие истината в димна завеса.

Макмълин става и отива до лавицата над камината. Обръща се към мен и скръства ръце.

— От какво Исус може да е умрял толкова бързо? Едва ли, че е бил прикован на кръст. Не от раните от копие отстрани, които според Писанието са му били нанесени след смъртта му. Единствената правдоподобна причина за смъртта му е, както ти предлагаш, изтощение от стреса. Но Исус бил млад, здрав, силен мъж. Прекалено издръжлив е бил, че да е умрял от изтощение.

— Винаги съм мислил за разпъването на кръст като за нещо неописуемо жестоко — казвам. — Нещо, което те убива бързо и болезнено.

Макмълин въздиша тежко:

— Жестоко, да. Но не и бързо. Напротив. Разпъването на кръст било дълъг и мъчителен метод за умъртвяване.

Той сяда отново на стола и изпразва чашата шери на екс.

— Още един факт. На Исус са му дали да пие от гъба, напоена с оцет, точно преди да издъхне. Оцет? Защо? Оцетът имал стимулиращ ефект и целта му била да държи жертвите в съзнание. Вместо да умре, той трябвало да се съживи след пиенето на оцет.

Макмълин върти празната чаша между пръстите си.

— Именно сега можем да започнем нашата мисловна игра, нашия интелектуален експеримент. — За няколко секунди той се изгубва във вътрешен монолог. — Представи си — продължава, — че гъбата не е съдържала ободряващ оцет, а нещо напълно различно. Например, упойващо, наркотично вещество. Вещество, което да накара Исус да изгуби съзнание, да припадне. За всички, които наблюдават разпъването, това би изглеждало като внезапна смърт.

Опитвам се да си представя. Но все още не съм сигурен в какво да вярвам.

Макмълин се обляга назад в стола и ме наблюдава с предпазлива усмивка, разцъфваща в ъгълчето на устните. Сякаш отлично разбира какво преминава през главата ми в този момент.

— Започнеш ли да четеш евангелията с критичен поглед, въпросите се нареждат на опашка един след друг — казва той. — Според Библията разпятието се е случило на Голгота, което в превод означава „лоб, череп“. Близо до градина… градина с частна гробница в скалата. Градината принадлежала на Йосиф от Ариматея, един от последователите на Исус. Не всеки случаен човек имал правото да има частен гроб в градината си. Той трябвало да е от висшата класа. Същевременно с това разпъването на кръст бил метод за екзекуция, който римляните били запазили изключително за нисшите слоеве на обществото. Всичко е доста неразбираемо. Описанията в Библията загатват, че е възможно разпятието да е било с частен характер и на частна земя. И че изобщо не се е случило на обществено място за екзекуции. Но процесът е бил обществен.

— Защо някой би инсценирал подобно нещо?

— Как — пита той тихо, — би се отнесъл към твърдението, че разпъването е било измама с подкрепата на управниците?

— Какво искаш да кажеш? Че римляните са били част от тази инсценировка?

— Защо не? Кой е бил Пилат Понтийски, ако не един подкупен измамник. Колко ли трудно, мислиш, е било да бъде подкупен, за да погледне през пръсти към едно лъжливо разпъване на кръст. Хитра малка постановка, която освен всичко друго щяла да реши всичките му проблеми с този юдейски Исус, който бунел духовете.

Поглеждам театрално нагоре към небето, но той не вижда.

— Трябва да разглеждаме обстоятелствата около смъртта на Исус, изхождайки от тогавашното разбиране за него — казва Макмълин. — Кой е бил той за тях? Политически бунтовник! Не божество! Припомни си, че по онова време е изобилствало от самозвани пророци. Проповедници, предсказатели, факири, гадатели, оракули… Всеки втори шарлатанин можел да прави чудеса.

— Тогава защо продължаваме да почитаме него и до днес? Нещо трябва да го е отличавало от масите?

— Той е владеел силата на словото. На словото!

— И това е било всичко?

— Неговото слово било различно. Виждането му за човека било различно. Той създал нова ценностна система, където човешкото достойнство било център на съществуването. Исус бил мъдър. Мил. Той не е изисквал послушание от последователите си със силата на заплахи, както правели старозаветните пророци на Страшния съд. Той въвел евангелието на любовта. Научил ни на добрина. Смиреност. Любов към ближния. Никое от тези неща, ако трябва да съм искрен, не е било особено разпространено по онова време.

— Но както ти каза, той не е бил единственият пророк.

— Единици са били онези, които са вярвали, че Исус е бил Месията от Стария завет. Юдеите изобщо не го искали. Неговото учение противоречало на учението на техните книжовници. Той нападал старите юдейски догми. Бъдещите поколения, начело с апостолите и евангелистите, са онези, който създават образа на божеството Исус. Като разкрасявали историите за живота и учението му. Като напасвали евангелията към своите читатели и съвремието си. Зачертавали, добавяли. Някои поправяли и разширявали още повече. Защо да се доверяваме на толкова стари и ненадеждни преписи на други преписи? Няма писмени документи за Исус от неговото собствено време. Всичко, което имаме като сведения, е записано впоследствие.

— Говориш ли, говориш… Нищо от това, което казваш, не доказва, че разпъването е било блъф.

— Но то не е било блъф! — Макмълин се навежда към мен. — Слушай какво ти говоря. Разпъването се е състояло. Това, което се опитвам да ти обясня, е, че последиците от него са били съвсем различни от онези, разказани от Библията.

— И едно такова абсурдно твърдение ти базираш единствено на предположения?

Смехът на Макмълин бълбука:

— Инат си! Такъв ми харесваш! Аз не се опитвам да доказвам твърдението си. Аз знам истината. Опитвам се да ти покажа как част от парадоксите в Библията и историята придобиват смисъл чак когато бъдат поставени в рамките на едно модерно разбиране.

— Какво разбиране? Общо взето аз не проумявам нищо!

В очите му проблясват весели искри.

— Нека да ти дам още един пример.

— Доказателство?

— Аргумент. След разпъването на кръста Пилат Понтийски нарушил всички римски правила, като позволил на Йосиф Ариматейски да вземе трупа на Исус. В гръцкия превод на Библията Йосиф моли да получи „soma“ — живо тяло. Пилат му отговаря с „ptoma“ — труп. Как се е стигнало до това грешно тълкувание?

— Мен ли питаш? Не ме бива особено в библейските преводи.

— Защо Пилат би разрешил тялото на Исус да бъде предадено на негов ученик? Рискували са да създадат мъченик! Често разпнатите на кръст изобщо не са ги погребвали. Напротив, с лека ръка ги оставяли на природните стихии и на птиците. За римляните Исус преди всичко е бил проблемен бунтовник. Раздорник и агитатор, който било най-добре да изчезне от съвремието и вниманието на хората. Твърдението, че той трябвало да бъде Божият син, те третирали като куриозна странност. Римляните си имали собствени богове. Те не разбирали напълно защо юдейският Йехова би заченал своя Човешки син с бедна девойка, сгодена за дърводелец. Всяка традиция противоречала с благосклонността, показана от римляните след разпъването на Исус — освен ако могъщи хора не били купили Пилат Понтийски.

— Звучиш толкова сигурен.

— Ти сам посети института „Шимър“. Съществуват други ръкописи, предания, тайни текстове, които помагат да предположим какво може би се е случило. Но дори и в познатите ни текстове би могло да бъдат открити следи, подкрепящи теорията.

Макмълин отива до лавицата с книги и издърпва библия, подвързана в червена кожа.

— Нека потърсим Евангелие от Марко — казва той, навлажнява върховете на пръстите си и разлиства. — Това е евангелието, което било написано първо. В първоначалните, най-старите ръкописи — преписите, историята свършва със смъртта на Исус и отнасянето му до гроба. Когато жените идват до гроба, той е отворен и празен. Тялото липсва. Един мистичен, облечен в бяло мъж — ангел? — разказва, че Исус е възкръснал. Жените побягват изплашени. И в своя шок те не разказват на никого за онова, което са преживели. Това пише Марко. Как тогава той, като цяло, е научил за случилото се, е малка мистерия. Но, това не бил хепиендът, нужен на времето. Никой не би одобрил подобен безсмислен край. Така че какво направили те? Променили го. Дописали нов финал.

— Кои те?

— Писателите! Другите евангелисти!

Възбудено той прелиства страниците, докато се озовава на глава 16 и зачита високо:

Макмълин вдига поглед.

— Тук свършва Евангелието на Марко.

— Но от историята има още! — възкликвам.

— Да. Има още. Но не Марко е бил онзи, който го е написал. Самият Марко, първият евангелист, онзи, на когото останалите евангелисти се позовават, завършва своята история единствено с обещанието за възкръсналия Исус. Да, усещаш ли колко естествено завършва историята на това място? Но онези, които дошли по-късно, не били доволни. Те искали по-определен, по-конкретен завършек. Край със стремителност в себе си! Край, носещ обещания и надежда. Затова някой добавил останалото. И обърни внимание на промяната в стила — да, колко изкуствено залепени и обобщаващи са останалите стихове:

— Обърни внимание — отбелязва той — Те не й повярвали, когато разказала какво е видяла. Има и още:

— Странно е — продължава Макмълин — тъй като самият Исус е бил предупредил за възкръсването си. Най-близките му го очаквали. Очаквали да се завърне. Тъй гласи Библията. Тогава защо никой от най-близките му последователи не повярвал, когато това се случило. Исус изпълнил всичко, което бил обещал — и никой от учениците му не го приел? Трябвало да ликуват! Трябвало да славят Господа! Но не, какво се случва? Те не вярват. Отричат! При внимателен прочит на тези стихове, човек скоро вижда как цялото откровение стои като нещо прикачено впоследствие. Защо? Разбира се, ръкописите били променяни. Поправяни. Подобрявани. Също като филмов сценарий. Преписвачите и другите евангелисти били онези, които направили така, че Исус да възкръсне, от плът и кръв, със своите заповеди, а Евангелието да бъде проповядвано по целия свят. Далеч по-приемлив от читателска гледна точка завършек, човек би помислил, че редактор сценаристът бил изпратен от Холивуд.

Макмълин плъзга пръст до стих 14 и чете:

— Забелязваш ли как вълнението обзема автора? — пита Макмълин. — Как той се опитва да доведе разказа до връхната му точка, до бушуваща литературна кулминация? И сега той върви нагоре — първоначално с обещания и заплахи:

— Да разбираме ли това буквално? — Макмълин сбърчва чело. — Екзорсизъм? Дарба за учене на езици? Имунитет към отрови? Лечебна сила. Или виждаме пред себе си автор, изпълнен с пламенна вяра и ентусиазъм, който иска да доведе един разказ до религиозна кулминация:

Макмълин затваря кориците.

— У Марко краят бил неясен, размит, незавършен. Въпреки че в оригиналния завършек на Марко била внесена известна живост от онези, които преписвали и разпространявали неговите текстове, той все пак изглеждал безкръвен. Другите евангелисти изобщо не били доволни. Така че те дали повече цвят на своите версии. Искали да им придадат патос и екшън! Направили така, че възкръсналият Исус, а не някакъв ангел, да посрещне жените при гроба. Срещнали го лице в лице с учениците му. Коя версия е правилна? Кой евангелист разказва истината и кой е разбрал неправилно? Питам се също: какво е онова нещо, което останалите евангелисти знаят, а първият от тях, Марко, изобщо не е чувал? Защо те са толкова по-добре информирани от Марко? Никой от тях не е бил там — имали са едни и същи източници, на които да се опрат. Как могат те да бъдат така обстоятелствени и точни в описанията си на възкресението на Христос и неговото откровение, когато първият от тях не е бил?

Може би Макмълин го отправя като въпрос. Но дори и не се опитвам да отговоря.

— Евангелията се появяват — отговаря си той, — от нуждата на древната Църква да затвърди вярата в Исус като нейния възкръснал Господ. Догмата за възкръсването му била предпоставка. Необходимост. Имали нужда от възкресението като фундамент на своите разкази. Тъй като без възкресението нямало всъщност и религия. Евангелистите не се интересували толкова от историческата личност Исус. Духовната страна на Исус било онова, което описвали. Още повече, те вярвали в него. Били убедени, че духът му бил сред тях. Целта им не е била да опишат исторически или хронологично живота на Исус. Единствената им цел била да проповядват. Да убедят читателите, че Исус бил възкръсналият Божи син. На базата на многобройните предания на древната Църква те съставиш своите евангелия. Но махнеш ли възкресението от Библията, оставаш с разпокъсани истории за героичния живот на един голям хуманист.

Той сипва шери и на двама ни. Седим мълчаливо. Минутите текат.

Питам:

— Тогава, ако всичко, което ми разказа, е истина, какво всъщност се е случило?

Той сръбва от шерито и премлясва леко с език, за да усети всеки малък нюанс. Бавно и концентрирано — сякаш повдига тежест само със силата на мисълта си — той премества поглед от пламъците в камината върху мен.

— Не е лесно да ти дам обяснение, което веднага да ти се стори достоверно — казва той и оставя чашата настрани.

Кимвам бавно.

— Когато една представа ни е била наложена с тежестта на две хиляди години — продължава, — нужно е много, за да бъде приета една абсолютно различна представа. Човек просто не е отворен за вярата в една нова версия.

— Вече ми разказа най-важното: Исус оцелял след разпятието си.

Чак сега забелязвам колко изтощен изглежда Макмълин; стар, уморен. Сякаш разговорът е изсмукал силите му. Кожата му е жълтеникава, студена и влажна, погледът замъглен.

— Някои биха го нарекли заговор — подхваща той отново. Думите му идват бавно, замислено. — Други биха го нарекли гениален ход. Независимо от определението, това трябва да е най-голямата измама в историята на света.

— Но какво се е случило с Исус?

Лицето му претърпява промяна. Сякаш ми разказва нещо, на което сам е бил свидетел, но му е трудно да си го спомни, тъй като е било много отдавна.

— Какво се е случило? — Дълго той седи, без да промълви, след това продължава: — В безсъзнание Исус е бил свален от кръста и увит в плащаницата, която по-късно щяла да стане толкова известна и дискутирана. О да, неговият отпечатък е върху Торинската плащаница. Химичен процес, повече или по-малко. Привидно безжизнен, той бил отнесен до пещерата. Само най-приближените му били с него. Онези, които знаели, че не е мъртъв. За всички други — зяпачите, войниците, било очевидно, че той ги бил напуснал.

— И?

— Никой не знае подробностите около онова, което се случило после. Можем да се придържаме единствено към скрити в текста загатвания според древни херметически текстове. Но по едно или друго време, когато сметнали, че е безопасно, и очевидно под прикритието на мрака, Исус бил отвит от плащаницата, а тя била оставена в пещерата. Той бил пренесен в тайно скривалище. Предполагаме, че трябва да е прекарал няколко седмици скрит, докато жените лекували раните му и се грижели за него. Които освен това се грижели да разпространят историята за ангела до празния гроб.

— Историята, която евангелистите доразвили близо четиридесет години по-късно — добавям аз.

Макмълин ме наблюдава с неразгадаемо изражение.

— Продължи! — настоявам аз.

— Не знаем особено много за онова време. Но можем да предположим, че той бавно си възвръщал силите. Представям си го зад параван в дома на някой богаташ. Обграден от грижите на най-доверените си. И когато най-накрая бил здрав и готов… той напуснал Светите земи.

— Напуснал? — възкликвам аз. Една, досега скрита взаимовръзка започва да се прояснява пред мен.

— Времето му било приключило. Нямал избор. Друг, освен смъртта. Заедно с най-близките си той избягал от властите. Предрешен, той напуснал Йерусалим. Заедно с Мария Магдалина, Йосиф от Ариматея и група от своите най-верни и предани ученици. Дори не всички апостоли знаели за бягството. На тях им била сервирана историята, която служела за камуфлаж. Възкресението. Официалната версия. И както отлично знаеш, те приели разказа за достоверен. Той се превърнал в исторически факт. И в религия.

— Какво станало с Исус?

— Пътувал.

— Къде?

— Към място, където щял да живее без страх.

— Чел съм, че щял да отиде в Кашмир и да създаде общност там?

— Легендата за Кашмир е умело скроена лъжа.

— Тогава какво се случило?

— Исус и групата му пътували на запад, покрай главните пътища, до брега на морето, където ги чакал кораб. Оттам те тръгнали към едно защитено скривалище.

— Накъде?

Той ме поглежда учуден.

— Още ли не си разбрал?

— Да разбера какво? Накъде тръгнали?

— Насам — казва Макмълин. — Последното убежище на Исус бил Рен льо Шато.

13.

От време на време човек трябва да обърне поглед към природата, за да преоткрие себе си. Към земните пчели, противопоставящи се на законите на аеродинамиката, към лисиците, които прегризват собствената си лапа, за да се измъкнат от капана, към рибите, които се сливат с коралите, за да не бъдат изядени. Сред растителното царство аз винаги съм имал своята слабост — Argyroxiphium sandwicense. Сигурно помните растението, на което, както разказах на моята учителка, бих искал да приличам? Сребърен меч. Година след година то расте — скромно и срамежливо, и не иска да привлича внимание към себе си. Разпознавам себе си в него.

Бавно то се превръща във високо половин метър кълбо, покрито с блестящи в сребърно власинки. След това от него нагоре се изстрелва едно двуметрово стъбло.

След двадесет години то внезапно разцъфтява. Един цвят, така величествен, че с него то завършва и живота си.

Човек не може да не изпита възхищение пред решителното му търпение.

14.

Макмълин ме взема призори. По средата на съня отварям очи и в лепкавата светлина той сякаш кръжи над мен като някой дух.

Опитвам се да се събудя. Опитвам се да разбера какво иска. И дали е част от съня, който все още не ме е напуснал.

— Какво има? — измърморвам. Думите идват и си отиват на талази в черепа ми като жилаво, стържещо ехо.

За първи път той изглежда несигурен. Потрива свития си юмрук в дланта на лявата си ръка.

— Бьорн — проронва. Сякаш е нещо, което би искал да не му се налага да ми казва.

Сядам в леглото. Опитвам да се отърся от съня. Стаята се разширява във всички посоки. Виждам двама Макмълиновци. Главата ми пада обратно на възглавницата.

— Позвъниха — казва той.

Стисвам силно очи и след това ги облещвам, стисвам и облещвам. Едва ли изглеждам напълно нормален. Но се опитвам единствено да дойда на себе си.

— Кой е звъннал? — питам.

— Става въпрос за Грете.

— Мъртва…

— Не! Все още не. Но е питала за теб.

— Кога можем да тръгнем.

— Веднага.

15.

Частният реактивен самолет чака на летището в Тулуза. Бялата лимузина на Макмълин преминава през бариери и контролни постове. След двадесет минути сме във въздуха.

— Скоро ще стигнем края на пътя — казва той.

Седя в дълбоко кресло до голям овален прозорец с изглед право към небето. Непонятното взаимодействие между аеродинамиката и инженерното изкуство ни е издигнало на височина от 7000 фута. Под нас пейзажът напомня за килим от кръпки с размити нюанси и сенки.

В корпуса на самолета между мен и Макмълин е вградена плоскост, която трябва да служи за маса. В средата на тази масичка има купа с червени и зелени ябълки. Той задържа погледа ми.

— Сигурно не ти е съвсем лесно да проумееш? — казва.

— Не — отговарям многозначително, тъй като не съм сигурен дали има предвид всичко, което ми разказа, или за Грете. — Не е съвсем лесно.

Реактивните двигатели създават зад нас стена от равномерен шум. В далечината съзирам купчина облаци, напомняща на бяла боя, насред синьото небе.

Макмълин си обелва ябълка. С малкия нож за плодове той сваля червената кора в единствена дълга спирала. Разделя ябълката на четири и маха семките.

— Искаш ли? — пита, но аз поклащам глава.

— В края на краищата — подхваща той и пъха едно парче в устата си, — много неща в живота ни са изградени върху илюзии. Просто ние не го знаем. Или не искаме да признаем, че е така.

Отново прави така, че ми е трудно да отговоря конкретно. Не разбирам какво иска да каже.

— Всичко това, май е прекалено за мен… — промърморвам.

Той дъвче и кима.

— Не очаквам да ми вярваш — казва.

Първоначално не отговарям. След това признавам:

— Може би точно затова ти вярвам.

Той пъха още едно парче ябълка в устата си. Прави гримаса заради киселия плодов сок.

— Да вярваш, е избор — казва той. — Без значение дали става въпрос да вярваш какво ти разказва някой човек, или да вярваш на Словото.

— Не е лесно да знаеш на какво трябва да вярваш — отвръщам уклончиво.

— Несигурността и скептицизмът сами по себе си са ценност. Тъй като показват, че мислиш.

— Възможно е. Все още не знам какво да мисля за всичко, което ми разказа вчера.

— И това не очаквам от теб.

— Нещата, които ме молиш да приема, не са дреболии.

— Няма нужда да приемаш каквото и да било, Бьорн. Що се отнася до мен, можеш да отречеш всичко, което ти издадох. Само ми дай ковчежето — добавя с тих смях.

— Ти обезценяваш цялата Библия.

— Но какво всъщност е Библията? Сборник със стари разкази за духа на едно време. Заповеди, правила за праведен живот, етика. Записани предания, тълкувания и сънища, разкрасявани и променяни разкази, преминавали от уста на уста и накрая събрани между две корици и отпечатани с одобрение от духовенството. — Той схрупва последните парченца от ябълката и навлажнява устните си с език.

— А твоята версия? — питам. — Как свършва твоята версия на историята?

— Не е моя. Аз само я предавам.

— Знаеш какво искам да кажа.

— Не е много онова, което можем да твърдим със сигурност — казва той. — Не и след толкова много време. Достигналото до нас е оскъдно. Неясни фрагменти. Късчета информация.

— Така беше и за мен през последните седмици.

Макмълин се засмива леко и се размърдва в стола, сякаш не е седнал удобно.

— Знаете ли наистина какво е станало след разпятието?

— Знаем това-онова. Съвсем не достатъчно. Но все пак нещо.

— Като това, че Исус е тръгнал към Рен льо Шато?

— Знаем много за бягството. Чисто и просто, защото притежаваме ръкописи от двама от участниците в него. Те описват бягството от Светите земи към Рен льо Шато.

— Да?

— Когато Исус вече бил достатъчно силен след разпването, той избягал заедно с група от най-близките си ученици с кораб, който ги чакал. Първо тръгнали към Александрия в Египет. Оттам на север към Кипър, след това на запад към Родос, Крит, Малта и накрая отново на север към Вьо Пор, старо пристанище в Марсилия. Оттам те пътували известно време на югозапад и се установили в Рен льо Шато.

— Трудно е да повярва човек.

Макмълин стиска устни и се заглежда навън през прозореца на самолета. Двигателите жужат. След това разперва ръце със самоуверено изражение.

— Но ако трябва да се направи равносметка, по-достоверно ли звучи версията на Библията?

В продължение на няколко секунди обмислям именно този въпрос.

— Наистина си убеден, че е истина — казвам.

Той ме гледа. Дълго.

— До колко години е доживял? — питам.

— Това не знаем. Но заедно с жената, за която се оженил, Мария Магдалина, имал няколко деца.

— Исус се е женил? И е имал деца?

— Защо не?

— Просто звучи… не знам.

— Родили им се седем деца. Четирима сина и три дъщери.

Стюардеса, която е стояла в тясното помещение отзад и е приготвяла храна, се появява и ни сервира закуска в затоплени чинии. Усмихва ми се. Аз й се усмихвам в отговор. Макмълин оглежда храната и млясва доволно с устни. Разрязваме хлебчетата на две, сипваме портокалов сок в тесни чаши с кубчета лед, отваряме малките стъклени бурканчета с домашно приготвен мармалад.

Макмълин отхапва парченце от хлебчето и избърсва уста със салфетката с неговия монограм.

— Децата на Исус пазели в тайна своя произход. Не самият Исус, а неговите синове и внуци подготвили почвата за онова, което хиляда години по-късно щяло да се развие в рицарски ордени, движения на франкмасони и тайни общества. Малки заговорнически обединения, чиято главна задача е да запазят една тайна, която днес те дори не знаят каква е. — Той замислено поклаща глава. — Съществуват стотици такива. Секти. Клубове. Движения. Ложи. Всяка една от тях се докосва само до повърхността на истината. Написани са стотици книги. Съчинители са развивали псевдонаучни теории и митове. В интернет има отделни форуми и страници, посветени на размишления и догадки. Но никой от тях не вижда целостта. Никой не притежава правилното разбиране. Те са като мухата, която не знае, че пред нея има стъкло, в което се удря.

— Или земната пчела — добавям бързо, но това, разбира се, не говори нищо на Макмълин.

— Или земната пчела — повтаря той неразбиращо.

Вземам в ръка хладната чаша. Портокаловият сок е прясно изстискан и свеж.

— Какво се е случило накрая с наследниците на Исус? — питам. Смуча и премятам в устата си ледено кубче, което трака и скърца между зъбите ми.

— Това е въпрос без отговор.

— Защо не?

— Защото нищо „не се е случило накрая“ с тях. Те са живели своите животи. Родили са своите деца. И продължават да живеят между нас. Могъщ и горд род. Точно сред нас.

— Те самите знаят ли кои са?

— Единици знаят истината. По-малко от хиляда. А сега и ти.

— Наследниците му живеят все още! — казвам благоговейно и замислено.

— Ами, да. Разбира се. Но са изминали две хиляди години. Не бива да забравяш, че и този род се е разводнил. Все пак говорим за много поколения. Най-големият син на Исус станал първият Велик магистър. Той направил и запечатал златния кивот. Когато първият Велик магистър починал, отговорността за кивота поел неговият най-голям син. Така Кивотът на свещените тайни е предаван през вековете от баща на първороден наследник. Докато не изчезнал.

— А какво ще кажеш за всички слухове, че Исус е родоначалник на европейските кралски родове?

— Както толкова много други неща и това е преувеличение. Но не и без известна доза истина. След няколко столетия, наследниците на Исус сключили бракове с династията на Меровингите, която задържала кралската власт във френското кралство до седемстотин петдесет и първа година. Но почти никой, с изключение на няколко владетели и сменящите се велики магистри и техните най-приближени кръгове, не узнали за важната взаимовръзка. Тайната. Тоест знанието за бягството на Исус и за неговите наследници. А постепенно това също се превърнало в мит, нещо, на което дори посветените не били сигурни дали трябва да вярват.

Изяждам хлебчето си и изпивам сока. Започва да ми идва в повече.

— И какво — питам съучастнически, — съдържа кивотът?

— Мислим — колебае се, — мислим, че съдържа две неща.

Поставил е ръцете си на плоскостта, която ни служи за маса. Преглъща. Не иска да предаде тайната. Мълчанието в него е рефлекс на централната нервна система. Да издаде тайната на външен човек е нещо, което никога не е извършвал. Вътрешно се съпротивлява. Но разбира, че няма друг избор. Аз съм костелив орех.

Наблюдава ме умоляващо.

— За последен път, Бьорн… няма ли да ми предадеш кивота?

— Да, разбира се.

Отговорът го учудва.

— Да?

— След като ми разкажеш какво има в него.

Усещам как последните, упорити остатъци от съпротивителна сила се прекършват в него.

Той затваря очи.

— Упътване — казва. — Вероятно карта.

— Карта?

— Упътване, което води до гроба на Исус. Може би пещера, където е бил положен да почива. Земният му гроб. Но по-важното е…

Отваря очи, но не ме поглежда.

Мълча.

Гледа покрай мен.

— Евангелие от Исус. Разказът, който Исус сам написал за своя живот, своите дела, вяра и съмнения. И за годините след разпятието си.

Макмълин се извърта и поглежда през прозореца — към небето, пейзажа под нас, меката светлина, облаците.

С кратки, забързани вдишвания и издишвания той изпуска навън всички малки демони, които бушуват в момента в него.

Давам му времето, от което се нуждае.

Не след дълго той се обръща към мен. Очите му са празни.

— Това е — казва.

— Ръкопис — повтарям аз. — Ръкопис и карта.

— Така мислим.

За кратко седим и мълчим.

— Звучи като някаква еврейска конспирация.

— Доста си обзет от мисълта за конспирации.

— Ами ако ти предвождаш еврейска мрежа, която иска веднъж завинаги да покаже на света, че Исус не е Божи син?

— Всичко е възможно.

— Ако ръкописът доказва, че Исус не е умрял на кръста, както и че не е възкръсвал, това ще доведе до срив в религиозния свят.

— Съвсем правилно. Но аз не изповядвам юдаизма.

— От друга страна, ако си християнин, в твой интерес би било да унищожиш доказателството, според което християнството е изградено върху една лъжа.

— Отново точен анализ. Но аз нямам някаква скрита причина да твърдя, че светът го очаква нещо добро от узнаването на истината. Казвам го директно. За всички би било по-добре това да бъде запазено в тайна. Алтернативите са прекалено плашещи. Никой, абсолютно никой няма да бъде облагодетелстван да разбере истината. Нямаме право да разкъсваме историята. Нищо добро няма да излезе от това. Бихме погубили милиони животи. Бихме отнели вярата от цели нации. Не си струва. Нищо не струва толкова.

— Ръкопис, създаден от самия Исус… — изричам тихо. — Карта към земния му гроб…

— Така вярваме.

— Вярвате?

— Никога не можем да бъдем напълно сигурни. Не и преди да сме отворили кивота и да видим сами. Но независимо от това какво съдържа той, ние знаем, че първият Велик магистър — първородният син на Исус, го запечатал и го пазел, докато не го предал на своето собствено първо дете, следващ Велик магистър във веригата. Всеки от тях посвещавал живота си да пази кивота. Чак докато сме го изгубили в манастира „Верне“ през хиляда двеста и четвърта година. — След това добавя: — Да, и след това, разбира се, в твоите ръце. Осемстотин години по-късно.

— Кивотът никога ли не е бил отварян?

— Разбира се, че не.

— Тогава какво ще се случи с него сега?

— Аз лично ще го занеса в института „Шимър“.

— Не ме учудва. Може би Питър е един от хората, които го чакат?

— Питър? Разбира се! Дейвид, Ури, Моше… И няколко дузини от водещите изследователи в световен мащаб, наети от Общността за международни изследвания. Историци. Археолози. Теолози. Лингвисти. Филолози. Палеографи. Философи. Химици.

— Поканил си всичките си приятелчета, както разбирам.

— Построихме ново крило, което е готово да приеме кивота. Не можем да рискуваме ръкописът да се разпадне заради влажен или сух въздух, студ или горещина. Нашите учени са разработили метод, който постепенно ще пригоди две хиляди годишната атмосфера в кивота към въздуха в лабораторията. Само отварянето на кивота ще отнеме месеци.

— Така погледнато, изглежда е добре, че не го отворих в кабинета си.

Макмълин потръпва.

— Когато най-накрая отворим кивота — продължава той, — трябва да извадим съдържанието внимателно. Лист по лист. Може би папирусът е започнал да се разпада, така че да се наложи листовете да се слепят, парченце по парченце, като пъзел. Трябва да фотографираме фрагментите и да ги консервираме. Не знаем в какво състояние ще ги намерим. Но по същия начин, по който може да се разчете текст върху изгоряло парче хартия, така и ние ще можем да разчетем знаците. Работата е взискателна. Първо технически, после езиково. Трябва да разтълкуваме текстовете. Да ги преведем. Да ги разберем, изхождайки от сбор от обстоятелства и контекст. Ако ръкописът е дълъг, работата ще отнеме години. Много години. Ако намерим карта или упътване към гроба на Исус, професор Лайлуърт е в готовност да реагира незабавно със своя екип от археолози. Всичко е подготвено. Единственото, което липсва, е кивотът.

Погледът ми не може да се спре никъде.

— Даа — въздъхва той, — сега всичко зависи от теб.

— Така беше през цялото време.

— Наясно съм. — Поглежда през прозореца. Преминаваме през куп облаци. — Бьорн — обръща се към мен, — моля те. Ще ми дадеш ли кивота?

Погледът му тежи тонове. Поглеждам го. Разбирам кой е той. Не знам колко дълго съм го подозирал, но вече нямам съмнение.

Вътре в мен нещо се освобождава. Дори и в най-упорития човек съпротивителните сили трябва в един или друг момент да спрат да действат. В мислите ми преминава преживяното през последните седмици. Лъжите. Заблудите. Хората, които ме мамиха. Наредени са в редица пред мен. Плочките си дойдоха на мястото. Принуден съм да приема обяснението на Макмълин. Защото му имам доверие. Защото вече нямам друг избор.

— Разбира се — отговарям.

Той поклаща глава, сякаш не осъзнава напълно чутото.

— Ще получиш кивота — потвърждавам.

— Благодаря.

Мълчи. След това казва отново:

— Благодаря. Наистина ти благодаря.

— Имам един въпрос.

— Това не ме изненадва.

— Защо ми разказа всичко?

— Имах ли избор?

— Можеше да измислиш някоя лъжа, на която да повярвам.

— Опитах. Няколко пъти. Но не се получи. Ти си мнителен дявол. — Последното изрича с усмивка.

— Представи си, че разкажа всичко това на някого?

Изражението му е замислено.

— Такава възможност, естествено, съществува.

— Мога да отида при журналистите.

— Да.

— Мога да напиша книга.

Той се сепва.

— Разбира се, че можеш.

Настъпва кратка пауза.

Тогава той добавя дяволито:

— Но дали има някой, който би ти повярвал?

1.

Тя изглежда все едно, че е мъртва. Малката глава, като на врабче, е положена на една голяма възглавница. Кожата е прилепнала към черепа. Устата й е полуотворена, устните са сухи и безцветни. Зелен маркуч, снабдяващ я с кислород, е пъхнат в едната й ноздра и прикрепен към бузата с лепенка. Слабите ръце на синкави петна са скръстени върху завивката. От инфузионната банка, закачена на статива, се влива течност във вена в предмишницата й.

Настанили са я в единична стая. Направили са го за добро. Но аз си спомням как тя веднъж сподели, че най-големият й страх е да не умре сама.

Стаята прелива от мека светлина. Вземам стол в близост до мивката. Стоманените му крака стържат в пода.

Грижовно вземам ръката й в моята. Чувството е все едно вдигаш хладна кожена торбичка, пълна с кости. Галя ръката й и вплитам отпуснатите й пръсти в моите.

Звуци. Дишането й. Цъкането на електронен апарат. Форсирането на автомобилен двигател на улицата долу. Въздишка. От нейните устни.

На стената над вратата виси часовник, изоставащ с пет минути. С насечени движения, секундарникът се бори да върви в крачка с тиктакането. Нещо в механизма е на път да се пречупи.

На нощното шкафче в лъскавата болнична ваза има букет. Картичката виси полуотворена. Текстът е написан с писалка със закръглен, аристократичен почерк:

Макмълин ми поднесе частица от истината. Нищо повече. Частица от истината. Възможно е и нищо да не знам. Не знам на кое обяснение да вярвам. Не знам изобщо дали трябва да вярвам на което и да е от тях. Но знам едно: предам ли кивота на Макмълин, той ще изчезне заедно със съдържанието си завинаги. Ако са пазили тайната си в продължение на 2000 години, то най-вероятно ще успеят да я запазят за още толкова. Манастирът „Верне“ никога няма да се превърне в международен туристически център. Полетата около него никога няма да станат препълнени паркинги. Американските туристи никога няма да се редят в нетърпеливи опашки, за да надникнат в открития октагон през бронирани плексигласови прозорци или да разгледат копията — в превод на шест езика, на ръкописа от кивота. Тъй като никой никога няма да узнае затова.

Ще бъде, сякаш нищо никога не се е случвало.

Клепачите й потрепват. Тя поглежда нагоре през полуотворени очи. Погледът й е тежък, замъглен, заключен в мрак без сънища. Бавно тя успява да ме разпознае.

— Лилебьорн — прошепва.

— Грете…

Очите й опитват да фокусират и да задържат картина от една реалност, от която тя вече не е част.

— Как изглеждаш! — промърморва.

Първоначално не отговарям. След това разбирам какво е имала предвид.

— Само слънчево изгаряне — обяснявам.

Погледът й изчезва. След това тя отново идва на себе си.

— Откри ли нещо? — пита.

— Да — отвръщам аз.

После й разказвам всичко.

След като приключвам разказа си, тя не казва нищо. Само поклаща глава сама на себе си. Сякаш нищо не я изненадва.

— Значи било каквото било — проронва накрая.

Тишината около нас е изпълнена със звуци.

— Как е той? — пита тя внезапно.

— Кой?

— Майкъл? Добре ли е той?

— Добре е. Дойде в Осло заедно с мен. Но не искаше да… пречи.

— Той е с мен. По свой собствен начин.

— Ще му го предам.

— Винаги по свой собствен начин — продължава тя и поглежда нагоре към цветята.

— Има още нещо — казвам.

— Да?

— Ти и Макмълин… — помагам й.

— Да — шепне. Сякаш смекчава болките, говорейки тихо. — Макмълин и аз. В Оксфорд. — Очите й ме гледат нежно. — Той е толкова добър мъж. Като теб. Такъв добър мъж.

Поглеждам настрани към часовника, проследявам упоритата борба на секундарника с механизма.

— Как умря татко, Грете?

Тя затваря очи.

— Беше толкова нелепо.

— Но как?

— Ревнуваше! Ревнуваше майка ти и Трюгве.

— Значи и той е знаел за това.

— Не можеше да понесе да гледа как майка ти се влюбва в Трюгве.

— Мога да го разбера.

Но това дори не биваше да има значение. Не и изцяло. Тя щеше да се върне при него. Но той не можеше да гледа как жена му се отдава на друг.

— Но какво се случи?

— Не е моя работа. Нито пък твоя.

— Но ти знаеш.

Тя въздъхва.

— Моля те, Грете. Какво се случи?

— Не ме измъчвай с това сега, Лилебьорн!

— Моля те!

— Попитай доведения си баща, Лилебьорн. Той знае.

— Той ли уби татко?

— Не.

— Мама знае ли какво се е случило?

— Не.

— Но как.

— Недей да питаш повече.

— Защо не искаш да ми разкажеш?

— Защото така е най-добре.

— Най-добре?

— За теб.

— Защо?

— Не искай да знаеш! — Очите й са уморени, безжизнени.

— Моля те!

С усилие тя сплита пръсти над завивката си, крехко и немощно движение.

— Имай ми доверие! Не искай да знаеш!

— Напротив!

— Както кажеш… — въздъхва тя.

Изчаква мъничко, преди да продължи:

— Знаеш всичко за майка ти и Трюгве, нали…

Свеждам поглед. Сякаш се срамувам от майка си. Което си е така.

— Разбрах го още тогава — отвръщам.

— Те се влюбиха един в друг.

— Чудно как всички са се влюбили във всички други.

— Подобни неща се случват.

— И татко, следователно, бил пречка.

— Както се получава винаги, когато двама човека се намерят един друг, но единият принадлежи другиму.

— И затова са го убили?

Учудвам се колко всекидневно прозвучава въпросът ми.

Тя обръща поглед към мен.

Аз продължавам:

— Съучастници ли са били? Само професорът ли е бил? Или и мама е участвала?

Тя стисва зъби.

— Не — произнася толкова тихо, че почти шепне. — Не беше така!

— Кой от тях беше?

— Никой не е убивал баща ти.

— Но…

— Не можеш ли да се отървеш от тази мисъл? Никой от тях не е убил Биргер.

— Значи е било злополука?

— Не.

— Не разбирам.

— Замисли се, Лилебьорн.

Замислям се. Обаче не помага.

Тогава нещо в нея се разкъсва. Сълза се търкулва надолу по бузата й.

— Приятелче — казва, — Трюгве беше онзи, който трябваше да умре през онзи ден. А не Биргер!

— Какво?

— Разбираш ли сега? — Гласът й е раздразнителен. — Трюгве трябваше да умре!

Опитвам да събера мислите си, опитвам да разбера какво дебне под повърхността.

— Разбираш ли какво казвам?

Свивам рамене. Отговарям:

— Не.

— Биргер беше направил нещо с протриващото устройство на рапела. Та Трюгве да падне.

Извърта се настрани. Не може да срещне погледа ми. Сякаш тя носи вината, за всичко.

— Трюгве трябваше да умре онзи ден — казва отново. Кратко, студено. — Точно преди да заминете, Биргер сподели, че мисли да… — Спира. — Нещо с рапела! Не знам какво! Така, че той да… Но аз не вярвах, че той наистина… Никога не повярвах — никога. Никога! — Обръща се към мен, търси с ръка моята. — Баща ти беше този, който се опита да убие Трюгве. И после нещо се е объркало.

Дълго седим и се държим за ръце. Думите са ме напуснали. Само разпокъсани картини: лъскавата, сива скала, въжето, което се нави по насипа долу, воят на мама, купчината дрехи в подножието на скалата, кръвта, стволът на дървото по гърба ми, кората, която ме одра по тила, докато падах.

Чудя се дали мама и професорът са знаели за това през всички тези години.

Грете се унася. Аз излизам в коридора. Сривам се на един стол точно до вратата. Мислите ми са се събрали.

На отсрещната стена, между две врати, преброявам петдесет плочки по вертикала и сто и четиридесет по хоризонтала. Две хиляди и сто сиви плочки. На една алуминиева маса на колела са събрали хербарии от увехнали букети.

Малко по-късно се връщам при нея. Очите й са затворени. Тя лежи неподвижно.

— Грете?

Невидими конци подръпват клепачите й. С усилие те се повдигат.

— Аз съм една стара жилава пръчка — казва тя.

— Родила си дете.

Гледа ме с полузатворени очи. Погледът й претърпява бърза промяна.

— Аз я срещнах — казвам.

Грете се взира нагоре в тавана.

— Тя е добре. Даян. Красива млада жена — продължавам.

Усмивката й идва от дълбочината вътре в нея.

— Най-красивото малко момиченце на света. — Гласът й е така крехък, така тънък. Усмивката й губи от силата си. Тя въздъхва дълбоко: — Аз не бях майката, от която тя имаше нужда. — Тих стон се промъква през устните й. — Нямах любов в себе си. Майкъл — при него беше различно. Мислех, че така ще е най-добре. Тя да остане… при него. И никога да не узнае… за мен.

Започва да кашля болезнено. Иска да каже нещо. Казвам й да мълчи. Устните й се движат. Безмълвно ми разказва нещо.

— Ще остана с теб — казвам тихо.

— Така съм уморена — прошепва.

Милвам ръката й. Тя стене. И ме гледа. Опитва да каже нещо, но тялото й отказва. Продължава да кашля. Дори и кашлянето е без сила. Диша пресекливо и затруднено.

Опитва се да се повдигне на лакти, но пада.

— Почивай си! — прошепвам й и я галя по челото. То е студено и лепкаво.

Минава час…

Държа ръката й. Тя ту се изгубва, ту се връща от съня. От време на време ме поглежда.

Колебливо поставям ръката й на завивката и слизам в столовата, където изяждам един сандвич, опакован в целофан и със същия вкус. Когато се връщам обратно, ръката на Грете лежи по същия начин, по който я оставих. Хващам я отново и я стисвам леко. Усещам, че тя се опитва да стисне моята в отговор.

Така оставаме за дълго. Към края тя диша толкова тихо, че не чувам. Звуците от коридора се процеждат в стаята при нас. Тихи стъпки, приглушен смях, хленчещо дете. Една медицинска сестра вика по друга.

Ръката на Грете лежи отпусната в моята. Стискам я. Тя не успява да стисне моята в отговор. Можехме да седим така с часове. Ако не беше апаратът. Няколко кабела, които излизат изпод болничната пижама, са свързани с осцилоскоп с прекъсвачи и с прозорчета със светещи цифри. В този момент апаратът започва да пиука. В същото време с тикане една хартиена лента с две бледи мастилени дъги излиза от апарата. През Грете преминава тръпка. Тя ококорва очи и отваря уста.

Аз галя ръката й.

Медицинска сестра идва забързана. След това един лекар.

Пускам ръката й. Тя пада върху завивката. Изправяйки се, отстъпвам назад и бутам стола, който се удря с трясък на пода. Правя крачка встрани, за да пусна лекаря.

Първото, което прави той, е да изключи апарата. Звуците от него отмират. Тишината е оглушителна. Той притиска пръсти до гърлото й и кимва на сестрата. Тя внимателно разкопчава пижамата на Грете и допира стетоскопа до гърдите й.

— Няма ли да направите нещо? — питам аз.

— Така е най-добре — отвръща лекарят.

Медицинската сестра погалва ръката ми.

— Син ли сте й?

Лекарят затваря очите на Грете.

Навън, през прозореца, виждам мъж, който балансира върху едно скеле.

— Донякъде — отговарям.

Никой не казва нищо.

— Сега тя е добре — казва сестрата и стисва ръката ми.

Поглеждам към Грете.

— Искате ли да останете насаме с нея? — пита сестрата.

— Сам?

— Преди да я приготвим? И да я свалим долу?

— Не знам…

— Ако искате малко време само с нея?

— Няма страшно.

— Можем да излезем за няколко минути.

— Много мило. Но не, благодаря.

— Само кажете.

— Благодаря. Много мило от ваша страна. Но няма страшно.

Все пак те излизат и ме оставят с нея.

Опитвам се да открия на лицето й поне някакво разбиране, някаква топлота, някакъв изпълнен със спокойствие мир. Но тя изглежда просто мъртва.

Излизам от стаята, без да се обърна. Когато напускам болницата, започва да вали, леко и тихо.

2.

Седим и гледаме през предното стъкло на Бола, паркирана от външната страна на оранжевата пластмасова мрежа. Дъждът се процежда и капе. Палатките са събрани. По-голямата част от оборудването стои все още в заключения контейнер. Вятърът фучи над полето и навява със себе си дипли от дъжд. Пластмасовите ремъци, вързани в горния край на обозначителните пилони, се веят като вимпели. Вятърът е преобърнал режисьорския ми стол до горичката. Никой не си е направил труда да го прибере в контейнера.

Припомням си групите, участващи в разкопките, професора под чаршафа, Моше, Йън, обикалящи около копаещите студенти подобно жадни за кръв комари.

С изчезването на професор Лайлуърт работата е прекъснала. Сега сигурно всички се чудят какво ли ще стане, преди булдозерът да преобърне купчините пръст върху шахтите.

Обръщам се към Майкъл Макмълин.

— Тя пита за теб — казвам.

Той гледа пред себе си. Очите му са дълбоки, влажни.

— Мина толкова време — проговорва. Думите му са насочени навътре към самия него. — В друг живот. Друго време. Скоро ще дойде и моят ред. Тогава може би ще я срещна отново.

Лицето му е старо, напомнящо за пергамент, но озарено от момчешка светлина, изпълнено с нетърпеливо очакване. Изглежда по-млад, откогато и да било.

Сякаш съзнанието колко близо е той до целта, кара някаква вътрешна крушка да засвети и да блести през тънкия филм кожа.

Нещо в мен трепва.

— Кой си ти? — питам.

Първо мълчи. После казва:

— Трябва да имаш своите предположения. След като питаш.

Тишината вибрира между нас.

Той потърква дланите си една в друга.

— Не си глупаво момче.

Подхващам недоверчиво:

— Знам кой си. Вече го разбрах.

— Аха?

— Ти не си просто член на съвета, нали? — казвам.

Той се усмихва сдържано.

Не го изпускам от поглед. Той раздвижва пръсти. Ноктите са с перфектен маникюр. На лявата му ръка за първи път забелязвам пръстен с печат и с огромен опал.

Свирвам леко, всмуквайки въздуха навътре:

— Ти си Великият магистър!

Той отваря уста, за да каже нещо. Страните му горят.

— Аз? Бьорн, трябва да разбереш, в целия свят има само дванадесет мъже, които знаят кой е Великият магистър. Дванадесет мъже!

— А ти си Великият магистър!

— Знаеш, че не мога да отговоря на този въпрос — казва той.

— Това не беше въпрос.

— И все пак…

— Милостиви дяволе… — мърморя. — Ти си Великият магистър!

— Можем ли вече да тръгваме и да вземем кивота? — пита той.

Нужно ми е малко време, за да се съвзема. Не е за вярване. Оглеждам го. Дълго. Мистичните черти на лицето. Топлите, мили очи.

— Това е имала предвид Даян — проронвам тихо. — Тя е твоето единствено дете.

Той ме поглежда.

— Тръгваме ли за кивота? — пита отново.

— Няма нужда да ходим никъде.

Той ме поглежда въпросително.

— Той е тук.

— Тук? — поглежда объркан навън в дъжда.

— Искаш ли да видиш октагона?

— Кивотът тук ли е?

— Ела с мен!

Излизаме от колата на дъжда. Промушвам се през една цепнатина в оранжевата пластмасова ограда с табела „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО“ и държа мрежата отворена, за да може Макмълин също да влезе. От раздвижването водата започва да капе.

Спирам до шахтата. Макмълин гледа надолу към осмоъгълната основа.

— Октагонът! — проронва само. Изпълнен е с благоговение.

Дъждът е измил пръстта от камъните, които сега стърчат от калта.

— Октагонът! — повтарям аз.

Той е нетърпелив.

— Можем ли вече да намерим кивота?

Скачам вътре в шахтата, клякам и започвам да копая.

Чак сега той разбира.

Макмълин започва да се смее. Първо тихичко. След това високо и ехтящо.

И докато се смее, докато неговият смях се търкаля и бълбука над шахтите и кръпките поле, през завесите от дъжд, аз изкопавам кивота от моето скривалище. На абсолютно същото място, на което го намерихме. Последното, на което те биха търсили.

Земята издава клокочещ звук, когато издърпвам чантата от обграждащата я кал. Внимателно се обръщам и подавам кивота на Майкъл Макмълин. Около нас пръстта и дъждът миришат остро, на безвремие.

3.

С трепереща ръка аз изплитам своята паяжина от спомени.

Отвън, от другата страна на прозореца, на двора в къщата на баба, листата са се вкопчили в клоните на дъба. Сякаш не разбират, че есента скоро ще ги прибере при себе си.

През онази далечна вечер, когато признах на Грете, че съм влюбен в нея, а тя ме отблъсна с толкова нежност и загриженост, че дълго след това аз вярвах, че крие своите дълбоки чувства към мен, аз трябваше да се промъкна от нейния апартамент на „Фрогнер“ до моето общежитие на „Грьонерльокен“ в лекия дъжд. Намокрих се до кости. Все още помня думите й на раздяла. Седеше и държеше ръката ми в своята и я милваше нежно, като майка, която иска да утеши сина си.

„Нищо никога не свършва — каза тя, — то просто продължава по друг начин.“

Мъжете в червения рейндж роувър отпътуваха заедно с Макмълин. Чакаха, когато аз паркирах Бола пред къщата. Изглежда никога не са съвсем далеч.

Преди да тръгне, Макмълин стисна ръката ми и каза, че съм постъпил правилно.

Това беше последният път, когато го видях.

Когато рейндж роувърът се беше изкачил на пътя и червените светлини се изгубиха зад листата на дърветата, аз се заключих и изкачих скърцащата стълба към момчешката си стая.

Разбира се, че са били тук.

Подобно невидими духове са претърсили къщата от мазето до тавана. Без да оставят следи след себе си. Отдавна са махнали нещата на Даян. Но не са безпогрешни. Четирите й копринени въжета висят от колоните на леглото. Може би са помислили, че са мои. И всеки си е помислил нещо за себе си.

4.

Добутвам бюрото до прозореца и изваждам дневника. Дъждовните капки се стичат по запотеното стъкло с резки криволичещи движения. През струйките вода, фиордът изглежда като спокойна река — гладка и студена зад голата горичка.

Кожата ми пари и сърби.

Мисля. Пиша. Думите се разтварят в нищо; думи за събития, които сякаш никога не са се случвали, и за хора, които никога не са живели. Краткотрайни, преходни. Като думите в книга, която си прочел веднъж и си върнал в забравата на лавицата за книги.

5.

Така свърши историята. Или така можеше да свърши. Тъй като всъщност не съществува край. Всичко просто продължава по друг начин. Къде започва и къде свършва един кръг?

След като Макмълин отнесе кивота със себе си в тишината, аз останах в къщата, за да мога, поради липсата на друго обяснение, да събера мислите си. През дните, които последваха, аз чаках някакъв завършек, който никога не се появи. Всяка вечер се надявах, че някой ще почука на вратата — Даян, Макмълин, Лайлуърт, Питър. Или че някой ще позвъни. Но нищо не се случи.

След една седмица спрях крана на водата и този на надеждите си и потеглих за Осло.

Бавно и покорно се връщах към стария си живот.

Всяка сутрин ходех пеша до кръстовище „Стурукрюсе“, за да взема трамвая до центъра. На работа изпълнявах служебните си задължения с вяла, безразлична изпълнителност. От време на време се намираше някой, който да попита какво всъщност се бе случило покрай манастира „Верне“ през изминалото лято, но аз ги отказвах с отегчени и уклончиви обяснения.

В отделни вечери, когато зимният мрак ставаше прекалено потискащ, Даян идваше при мен като полъх от вкус, ухание и липса. Случваше се да вдигна слушалката и да избера всички цифри от номера й, с изключение на последната. С времето, придобивайки смелост, оставях телефона да иззвъни няколко пъти, преди да затворя. Една събота предобед изчаках, чак докато тя вдигна слушалката. Исках само да й пожелая „Честита нова година“. Но не беше Даян. Ръцете й навярно бяха заети с нещо. Например с колоните на леглото. Затръшнах слушалката, преди съненият мъж да успее да попита кой съм или какво искам.

Един ден през януари изгубих връзката с реалността. Не си спомням точно кога или как се случи. Но не отидох на работа в продължение на много дни. Професорът и мама ме намериха да седя на един стол във всекидневната в апартамента ми. Закараха ме в клиниката с линейка. Беше като да си дойдеш у дома. В клиниката няма нужда да се преструваш. Няма нужда да се правиш, че слънцето свети и че утре всичко ще е по-добре. Че не съществува онази непристъпна, кристалносиня скала, която се издига измежду купчините мъгла между теб и огряната от слънце долина, където можеше да живееш като щастлив хобит в горичката до клокочещия ручей.

В клиниката можеш да се издигнеш заедно с бушуващото море и след това да се отпуснеш. И да останеш в дълбокото, колкото си пожелаеш. В камбаната за гмуркане на собствения си живот. След месеците чакане и обмисляне, бях убеден, че са ме измамили. Намерих пропуски в обясненията, пукнатини в логиката, зеещи дупки в отговорите. Втълпих си, че съм станал жертва на една внимателно планирана и умело режисирана измама. Че се бях превъплътил в ролята на наивния, принципен Пазител с такава убедителност, че името ми вече е гравирано в основата на статуетка Оскар. Thank you! Thank you… First of all I’d like to thank my mother and father…139 Представих си как всички седят и така ми се смеят, че целите се тресат. Въпреки че притисках ръце към ушите си и се клатех напред-назад, все пак чувах пронизителния им истеричен смях.

„Машини на времето!“, ревяха Лайлуърт и Арнцен в хор.

„Летящи чинии!“ — хълцаше Антъни Лукас Уинтроп-младши.

„Библейски ръкописи!“ — кряскаше Питър Леви.

„Конспирации с Исус!“ — смееше се Макмълин.

„Съкровища на Меровингите!“ — кискаха се Даян и мама.

След това се удряха по бедрата и започваха отначало. Веднъж, разпенен от яд, звъннах в Общността за международни изследвания и поисках да говоря с Макмълин. Разбира се, не беше там. „Mac Who?“140 Безрезултатно се опитах да намеря номера му в Рен льо Шато, където изглежда никой не беше чувал за него. Няколко пъти се обаждах в института „Шимър“, но никога не успях да си проправя път през добре маскираната мрежа от учтиви откази на централата.

Лека полека ядът и унижението отшумяха. Добре, бяха ме измамили. Big deal!141 Поне ги накарах добре да се потрудят. В края на краищата едва ли бе от такова решаващо значение за благото на човечеството дали след осемстотин години, прекарани в земята, кивотът е попаднал в ръцете на измамници, а не в стерилна стъклена витрина в някой сънлив музей на улица „Фредерикс гате“. Заслугата за всичко това все пак бе на Макмълин. Ако не беше той, земята щеше да го крие още осемстотин години. Тайната в кивота му се полага. Дори и да е еликсирът за вечен живот.

През май от клиниката решиха, че съм добре и ме пратиха вкъщи. Мама ме взе със своя мерцедес и дойде с мен чак до десетия етаж.

Към края на юни заминах за къщата на морето. Този път на ваканция. По пътя минах покрай манастира „Верне“. Всичко бе оправено. Собственикът беше заравнил купчините ни и бе засадил царевица. Само шахтата около октагона бе заградена с оранжева пластмасова мрежа. Вещите лица от Дирекцията по управление на културното наследство все още обмислят какво да правят с находката.

Когато отключих вратата на лятната къща, сякаш ме блъсна парфюмът на Даян. Стоях като хипнотизиран с ръка върху дръжката на вратата. Почти очаквах да чуя гласа й: „Hi, honey, you are late!“142 и да получа влажна целувка по бузата. Но когато затворих очи и вдишах, усетих единствено мириса на спарен въздух и на прах.

Мълчаливо преминах от стая в стая, дръпнах завесите, избутах умрелите мухи, отворих леко прозорците, известно време се мъчих, докато пусна водата след зимата.

След това оставих ваканцията да се загнезди в мен — тежка, ленива, гореща. Слънчеви дни и хладни вечери се навързаха в хармоничността на скуката.

Седнал съм навън на терасата, на слънце, в жълтеникавокафяви къси панталони и сандали. По радиото декламират температурите на водата. Много е топло. Островите Булерне се мъжделеят надалеч в маранята. Точно над фиорда Хуртен и Осгорстран те представляват безразборно нахвърляни точки по синята крайбрежна ивица. Чувствам дълбоко спокойствие. Донесъл съм си студена бира, която отворих с тирбушона. Няколко младежи крещят край трамплина долу при скалите. Едно момиче пада във водата с писък. След него се хвърля момче. С вяло движение гоня оса, която проявява неуместен интерес към бирата ми. Две птици пърхат срещу вятъра.

Някаква внезапна мисъл ме кара да се изправя и да се затътря до градинската порта, за да проверя пощенската кутия. Измежду рекламни брошури и избледнели бюлетини от Фюглевик намирам голям жълто-кафяв плик. Не е лесно да се предположи от колко ли време стои там. На плика липсва посочен подател. Но пощенското клеймо е от Франция.

Като сомнамбул занасям плика в момчешката си стая. Отварям го с ножичка за нокти и изтърсвам съдържанието му върху бюрото.

Кратко писмо. Изрезка от вестник. Снимка.

Писмото е писано на ръка, почеркът е възлест, завъртян:

Снимката е черно-бяла. На нея има разпокъсани парчета от древен ръкопис върху матирано стъкло с подсветка. Една ръка в латексова ръкавица почиства с четка невидим прах.

Това е пъзел от парченца папирус, привиден хаос от фрагменти, които се стремят към някаква цялост.

Символите са неразбираеми. Почеркът е равен, прав.

Очите ме сърбят и сълзят.

Ръкопис…

Въпреки че нито мога да прочета текста, нито да разтълкувам каквото и да било от непознатите ми знаци, продължавам да седя, вперил поглед в тях. Не знам колко дълго. Но когато идвам на себе си, задъхан, наведен над бюрото, и с дневник, разтворен до снимката и изрезката от вестник, часът наближава единадесет.

Изрезката е от вестник „Ла Депеш дьо Миди“, издаван в Тулуза.

Замислен се взирам в писмото, в изрезката от вестник, във фотографията на ръкописа.

Мисля си за Даян и Грете. За Майкъл Макмълин. За манастира в пустинята. За онова, което се крие под църквата в Безие.

Поглеждам през прозореца. В мен се разгаря пламъкът на изпълнено с любопитство очакване. Някъде там чакат загадките. Въпросите.

Нещо трака в механизма на стария часовник долу във всекидневната. Той върви, но никога точно. Живее в някакво собствено време и е доволен така. Внезапно започва весело да бие. Единадесет часа и тринадесет минути: „Динг-данг-донг!“.

Чувствам гъдел вътре в себе си. Някакво упорито влечение. Да знам! Да разбирам!

Химикалката ми стърже по хартията. Паяжина от думи и спомени. Но винаги има място за още. Нищо никога не приключва. С нетърпение затварям дневника. Историята не е свършила. Трябва само да открия как продължава.