Част първаАрхеологът
I.Загадката
1.
Клекнал съм по средата на едно поле, разчертано на абсолютно еднакви по големина квадрати, и търся миналото. Слънцето изгаря тила ми. Дланите ми са целите в мехури, които парят почти нетърпимо. Мръсен съм и съм потен. Смърдя. Фланелката лепне по гърба ми подобно на жилав, стар лейкопласт.
Вятърът и копаенето са завъртели във въздуха фин пясък, който образува кафяво-сивкав купол над полето. Очите смъдят от пясъка в тях. Облакът прах изсушава устата ми и напрашва лицето ми; усещам кожата си като напукана кора. Стена тихо. Не е за вярване, че някога мечтаех за такъв живот. Обаче всички трябва да се прехранваме някак…
Кихам.
„Наздраве“ — провиква се някой. Оглеждам се учуден около себе си. Обаче всички изглеждат вглъбени в своята си работата.
Никак не е лесно да откриеш миналото. Няколко копки под най-горния слой земя и после търся в малко метално корито между мръсните ми гуменки, ровейки с върховете на пръстите си във влажната почва. Културният пласт, до който сме достигнали, е на възраст 800 години. Изпаренията от компоста са обилни. В един от своите учебници, Archaeological Analysis of the Ancient2, професор Греъм Лайлуърт пише: „От тъмната пръст на Земята извират безмълвните послания на миналото“. Чували ли сте нещо подобно? Професор Лайлуърт е един от най-изтъкнатите археолози в световен мащаб. Но увлечението му по поезията е малко прекалено. Човек трябва търпеливо да понася несполучливите му сравнения.
Сега професорът седи на сянка под чаршаф, опънат на четири пилона. Чете. Дърпа от цигара, която не е запалил. Изглежда непоносимо умен, изпълнен с някакво сивокосо и помпозно достойнство, което не е заслужил по никакъв начин през живота си. Най-вероятно си мечтае за някое от момичетата, навирили дупета във въздуха. От време на време ни хвърля по някой поглед, в който се чете: „Някога и аз лежах там и се потях, но това време е далеч в миналото“.
Гледам го изпод вежди през дебелите стъкла на слънчевите очила с UV филтър. Погледът му се среща с моя и се задържа така за секунда или две. После той се прозява. Полъх на вятъра разлюлява чаршафа. Много години са изминали от последния път, когато се е оставил да бъде провокиран от някого с мръсотия под ноктите.
— Господин Белто! — казва той пресилено учтиво.
Още много време ще мине, преди да срещна чужденец, който да успее да произнесе името ми правилно. Той ми маха с ръка да се приближа. Също както робовладелците са махали на негърчетата си през миналия век. Изправям се в шахтата, дълбока един метър, и изтупвам пръстта от дънките си.
Професорът прочиства гърлото си:
— Нищо ли няма?
Разтварям ръце и заставам пред него в подигравателна бойна готовност, която за съжаление не му прави впечатление.
— Нищо! — отвръщам му със същото изхриптяване на английски.
С изражение, което само отчасти прикрива презрението му, той ме поглежда и пита:
— Всичко наред ли е? Изглеждате блед днес! — изхилва се той. И чака от моя страна реакция, която дори и за секунда не си помислям да си позволя.
Много от хората смятат професор Греъм Лайлуърт за зъл и с мания за величие човек. Той не е нито едното, нито другото. Високомерието е нещо естествено за него. Виждането на професора за света и нещастните хорица, които пъплят нагоре по подгъва на панталоните му е било оформено в най-ранна възраст, излято и втвърдено в стоманобетон. Когато се усмихва, прави го с дистанцирано и снизходително безразличие. Когато слуша някого, то е от насилена учтивост, която майка му трябва да е внедрила в него с тояги и заплахи. Щом казва нещо, човек лесно може да си помисли, че то се произнася от името на Всевишния.
Лайлуърт изтупва малка хвърчилка от растение, дошла с вятъра и закрепила се на шития по поръчка сив костюм. Оставя цигарата си на полевата маса. С водоустойчив маркер маркира всяка изкопана и изпразнена шахта. С безизразно изражение той маха капачката на маркера и поставя кръстче в квадрат 003/157 от координатната система на масата под чаршафа.
После ме отпъжда с отегчено движение на ръката.
В университета учехме, че всеки от нас може да премести до един кубически метър пръст на ден. По купчината до ситото може да се съди, че следобедът е бил успешен. Ина, студентката, която пресява фино всичката пръст, която ние мъкнем в метални корита и колички, не е намерила нищо, освен няколко тежести за тъкачен стан и един гребен, пропуснати от работните групи. Тя стои по средата на една яма с кал в тесни къси панталони, бяла тениска и прекалено големи гумени ботуши, и държи зелен градински маркуч с прокапващ край.
Много е сладка. За двеста и дванадесети път този следобед поглеждам към нея. Но тя изобщо не се обръща към мен.
Мускулите ме болят. Потъвам в полевия стол, скрит от августовското слънце до сенчест храсталак диви череши. Това е моят ъгъл, сигурното ми местенце. Оттук мога да наблюдавам терена на разкопките. Обичам да имам поглед над нещата. Имаш ли поглед, имаш и контрол.
Всяка вечер, след сортирането и каталогизирането, се подписвам под списъка с находките. Професор Лайлуърт смята, че съм прекалено подозрителен, тъй като държа да сравнявам артефактите в картонените кутии с неговия списък. Досега не съм го хванал в нито една неточност. Но му нямам доверие. Тук съм, за да контролирам. И двамата знаем това.
Професорът се обръща, сякаш случайно, за да провери къде съм. Отговарям му с бодър скаутски поздрав: два пръста към челото. Той не ме поздравява в отговор.
Най-добре се чувствам на сянка. Поради дефект в ириса ми силната светлина експлодира вътре в главата ми в порой от шрапнели. За мен слънцето е диск от концентрирана болка. Затова често мижа. Веднъж едно дете ми каза: „Очите ти изглеждат така, сякаш някой те е снимал със светкавица“.
С гръб към кутията с инструменти оглеждам терена. Белите въженца на координатната система оформят квадратни полета, които биват разкопавани едно по едно. Иън и Ури стоят отстрани до нивелира и теодолита и разговарят, докато наблюдават квадратната мрежа и ръкомахат по посока на рамената на координатната система. За момент, развеселен, си представям, че копаем на погрешно място. Че професорът ще изсвири с глупавата си свирка и ще извика: „Стоп, сбъркали сме!“. Но по израженията на лицата им разбирам, че са просто нетърпеливи.
В разкопките участват 37 археолози. Научните ръководители, подчинени на професора — Иън, Тиодор и Пийт от Оксфордския университет, Моше и Давид от Еврейския университет в Йерусалим и Ури от института „Шимър“, отговарят всеки за своята група норвежки студенти по археология.
Иън, Тио и Пийт са разработили усъвършенствана компютърна програма за археологически разкопки на базата на инфрачервени сателитни снимки и сонарна технология, използваща отразени в земните структури звукови вълни.
Моше има докторски степени по теология и по физика и е участвал в научната група, изследвала плащаницата от Торино3 през 1995 г.
Давид е експерт по тълкуване на текстове от Новия завет.
Ури е специалист по история на рицарите йоанити4.
А аз съм тук, за да внимавам всичко да е наред.
2.
В миналото прекарвах всяко лято у баба, в къщата при фиорда. Вила в швейцарски стил, насред море от овощни дръвчета и дребни плодове, и цветя, нагрети от слънцето плочи и наново израснали храсталаци, летни птици, мухи, и жужащи пчели. Из въздуха се носеше аромат на смола и водорасли. По средата на фиорда плаваха лодки. В излаза от фиорда, между Ларколен и Булерне, които бяха толкова надалеч, че изглеждаха сякаш се полюляват, съзирах късче от безкрайно море, а зад хоризонта си представях Америка.
Няколко километра от лятната вила, покрай пътя между Фюглевик и Мос, се намираше манастирът „Верне“ със своите десет хиляди декара поля и гори, и история, простираща се назад във времето чак до „Сагите за крале“ на Снори5.
В края на XII век крал Свере Сигюрсон6 дарил манастира „Верне“ на рицарите хоспиталиери. Те донесли със себе си повей от световната история, кръстоносните походи и рицарите духовници в нашия ъгъл от цивилизацията. Едва през 1532 г. времето на монасите в манастира „Верне“ приключило.
Човешкият живот е съставен от сбор от случайности. Доказателство за това е, че именно в едно от полетата на манастира „Верне“ сега се извършват разкопките на професор Лайлуърт.
Професорът твърди, че целта ни е да открием овално укрепление от викингско време. Може би 200 метра в диаметър, обградено от кръгъл земен вал с дървена палисада. Натъкнал се на карта на мястото във викингски гроб в Йорк.
Това, което професорът твърди, не е за вярване. Аз също не му вярвам.
Професор Греъм Лайлуърт е по следите на нещо. Не знам на какво. Съкровище би било твърде банално. Гроб с викингски кораб? Останките на ковчега на Свети Улаф7. Може би монети от Хорезъм8, държавата, разположена източно от Аралско море? Свитъци телешка кожа, върнати на Снори от издателството9?
Сребърен съд за жертвоприношения? Магически камък с руни? Мога само да гадая. И да се отдам всецяло на задачата си на куче пазач.
Професорът ще пише поредния си учебник на основата на тези разкопки. Някаква организация в Англия плаща за това. Собственикът на земята е получил цяло малко богатство, за да ни позволи да преобърнем терена нагоре с главата.
Трябва да се получи нещо като учебник.
Все още не съм разбрал как или защо професор Лайлуърт е допуснат на норвежка земя със своите археолози щурмоваци. Доброто старо правило: има влиятелни приятели.
За чужденци е трудно да получат разрешително за извършване на археологически разкопки на територията на Норвегия. Професор Лайлуърт не срещна никаква съпротива. Дори напротив. Дирекцията за управление на културното наследство аплодира инициативата въодушевено. Тържествуващ, университетът помогна в избора на най-добрите аспиранти по специалността, които трябваше да влязат в работните групи по разкопките. Уредиха разрешителни за работа на сътрудниците му от чужбина. Приятелски погалиха областните власти по главата. Всичко беше както трябва да бъде. И тогава се натъкнаха на мен в един кабинет в Отдела за старини при Историческия музей на ул. „Фредериксгате“. Блюстителят на реда. Дългата ръка на норвежките власти. Един научен работник по археология с лошо зрение, някой, когото биха могли да изтърпят няколко месеца. Чиста формалност, почти негодуваха заради моето присъствие, но правилата са си правила. Те знаят как е.
В стаята на баба един часовник с махало тиктака на себе си. От съвсем малко момче обичам този часовник. Той никога не върви точно. Може да започне да бие в най-невероятни часове. Дванадесет без осем! Девет и три! Три и двадесет и осем! В такива моменти часовниковият механизъм задрънчава самодоволно със своите пружинки и зъбни колелца и крещи: „Пет пари не давам!“.
Та кой е решил, че именно останалите часовници по света вървят точно? Или че времето може да бъде уловено с прецизна механика и стрелки? Все размишлявам. От работата е. Когато изкопаеш някой петстотингодишен скелет на жена, отказваща да пусне детето, което е прегърнала, този момент се запечатва здраво във времето.
Полъх на вятъра довява соления мирис на море. Слънцето е по-слабо. Мразя слънцето. Много малко от нас мислят за слънцето като за един непрекъснат ядрен синтез. Но аз, да. И се боя, че след десет милиона години ще дойде неговият край.
3.
Във вика се усеща нотка на възбудена изненада. Под своя чаршафен покрив, професор Лайлуърт се надига с повишено внимание и подушва подобно на лениво старо куче пазач, което преценява дали да залае.
Археолозите рядко крещят, когато открият нещо. Ние постоянно намираме нещо. Всеки вик остъргва малка частица от нашето достойнство. Повечето фрагменти от монети и тежести за стан, които откриваме, накрая свършват в една светлокафява кутия в тъмно хранилище, подобаващо консервирани, каталогизирани и подготвени за бъдещето. Щастливец е онзи, който поне веднъж в кариерата си открие нещо, което би могло да се изложи във витрина. Повечето археолози биха признали, ако задълбаят достатъчно надълбоко в себе си, че последното наистина велико археологическо откритие в Норвегия е направено в Осеберг10 през 1904 г.
Ирене беше тази, която бе извикала. Аспирантка в катедрата по класическа археология. Талантливо и затворено в себе си момиче. Не би било трудно да се влюбя в нея.
Ирене е в групата, ръководена от Моше. Вчера сутринта тя откри останките на основи на постройка. Един октагон, осмоъгълник.
Гледката ме изпълва с неясен, гъделичкащ спомен, който не достига до повърхността. Никога не съм виждал професор Лайлуърт толкова възбуден. По няколко пъти на час отиваше и надничаше долу в нейната шахта.
Сега Ирене се е изправила на крака и се е покатерила на ръба на шахтата. Маха въодушевено на професора.
Доста от нас, останалите, вече тичаме към нея.
Професорът надува свирката си:
— Пфффррррииит!
Магическа свирка. Всички застиват с рязко движение, като на стар 8-милиметров филм, заседнал в прожекционния апарат.
И остават така, покорно замръзнали.
Върху мен магическата свирка няма ефект. Подтичвайки, приближавам шахтата на Ирене. Професорът идва от срещуположния ъгъл. Опитва се да ме спре с поглед. И със свирката: „Пффррриит!“. Но не успява. И аз стигам първи на мястото.
Ковчеже е.
Продълговато ковчеже.
Тридесет-четиридесет сантиметра дълго. Най-външният слой на червено-кафявото дърво е загнил.
Професорът се спира толкова близо до ръба, че за миг се надявам, че ще се стовари напред със сивия си костюм. Най-голямото унижение. Но нямам този късмет.
Задъхал се е от краткото бягане. Усмихва се. Устата му е отворена. Очите — облещени. Изглежда, че е на път сякаш да получи оргазъм.
Проследявам погледа му. Надолу към ковчежето.
С едно-единствено дълго движение професорът кляка, подпира се на лявата си ръка и скача в шахтата.
През събралите се преминава мърморене.
С връхчетата на пръстите — тези меки връхчета, създадени да балансират хапки от предястия, да държат чаши за шампанско и цигари, и да милват копринено меките гърди на свенливи госпожици от Кенсингтън11 — той започва да почиства пръстта около ковчежето.
В книгата си Methods of Modem Archaelogy12 професор Лайлуърт пише, че детайлното вписване на всяка находка е ключът към правилното тълкуване и разбиране. „Търпението и задълбочеността са най-важните добродетели за един археолог“, твърди той във Virtues of Archaelogy, специализираната библия на всички студенти по археология. Трябва да разбира, че прибързва. Нашата работа не е спешна. Когато нещо е лежало в земята стотици или хиляди години, можем да си позволим няколко допълнителни часа, за да бъдем точни и внимателни. Би трябвало да скицираме ковчежето в перспектива, както хоризонтално, така и в профил. Да го снимаме. Трябва да бъдат измерени дължината, дълбочината и ширината на находката. Едва след като са регистрирани всички възможни детайли, можем внимателно да го извадим с шпакла и лъжичка. Да почистим мръсотията и пясъка. Да консервираме дървото. В случай, че сме се натъкнали на предмет от метал, то той следва да се обработи със сески-карбонат. Професорът знае всичко това.
И въпреки това не му пука.
Скачам долу при него. Останалите са ни зяпнали сякаш професорът току-що е оповестил, че смята да се зарови в земята.
С голи ръце.
Преди да е станало време за вечеря.
Прочиствам гърло тържествено, пресилено ясно, и му казвам, че много избързва. Той все едно не ме чува. Издигнал е параван между себе си и останалия свят. Дори когато гласът ми прозвучава повелително и от името на норвежките власти за управление на културното наследство му нареждам да спре, той продължава своето френетично ровене. За него със същия ефект аз можех да представлявам Магьосникът от Оз.
Изровил по-голямата част от ковчежето, той го хваща с две ръце и го изтръгва от пръстта. Малка част от дървото се отчупва и пада.
Някои от нас извикват. От гняв, изумление. Така просто не бива! Казвам му го. Всяка археологическа находка следва да се третира с най-голямо внимание.
Думите ми пропадат във въздуха.
Той държи ковчежето пред себе си. Дишайки тежко, стои и се взира в него.
— Имате ли намерение — изричам с леденостуден глас и ръце, скръстени пред гърдите, — да предприемем описване на находката?
Негово кралско височество гледа благоговейно ковчежето. Усмихва се невярващо. Тогава промърморва в празното пространство, без да се обръща към никого, на своя най-превзет оксфордски английски:
— This Is. Fucking. Unbelievable!13
— Моля, дайте ми ковчежето — казвам аз.
Той ме поглежда с празен поглед.
Прокашлям се.
— Професор Лайлуърт! Разбира се, наясно сте, че съм принуден да докладвам за случилото се на института! — Гласът ми е придобил хладни, официални нотки, които не са ми съвсем познати. — Отделът за старини и Дирекцията за управление на културното наследство едва ли ще погледнат с добри очи на този подход.
Без да каже и дума, той се изкатерва навън от шахтата и се затичва със ситни крачки към палатката. От костюма му се сипе пръст. Ние, останалите, сме престанали да съществуваме.
Аз не се предавам толкова лесно. Затичвам се след него.
От вътрешната страна на палатката, иззад изпънатата платнена стена, чувам екзалтирания глас на професор Лайлуърт. Повдигам платнището настрани. Сумракът и UV филтърът на очилата ме заслепяват за миг, преди да успея да различа широкия гръб на професора. Все още е задъхан.
— Да! Да! Да! — крещи той по мобилния телефон. — Чуваш ли, Майкъл, кивотът е!
Повече от всичко ме изумява фактът, че е запалил цигара. Той знае, че цигареният дим може да попречи на датирането с въглерод 1414.
Гласът му е изпълнен с истеричен смях:
— Добрият стар Чарлз имаше право, Майкъл! Не е за вярване! Дявол да ме вземе, не е за вярване!
На полевата маса до него стои ковчежето. Правя крачка навътре. В същото време Иън се материализира насред тъмнината, подобно зъл дух, бдящ над погребалната камера на фараона. Сграбчва ме за раменете. Избутва ме грубо назад вън от палатката.
— За бога… — пелтеча аз. Гласът ми трепери от гняв и унижение.
Иън ме поглежда намръщено и се връща в палатката. Ако можеше да затръшне някоя врата, би го направил. Но платнището на палатката шляпва вяло след него.
Само след миг професорът излиза. Завил е ковчежето в парче плат. Настрани от ъгълчето на устата му стърчи димящата цигара.
— Моля, дайте ми ковчежето! — казвам. Единствено за идеята настоявам. Те обаче нито чуват, нито се интересуват от това.
Личният автомобил на професор Лайлуърт е издължен и лъскав расов екземпляр: ягуар XJ6, цвят бургунд. Двеста конски сили. Ускорение от 0 до 100 километра в час за 9 секунди. Кожен салон. Волан от дърво. Климатик. Може би следа от душевност и зараждащо се самосъзнание дълбоко в двигателния блок, зад всичкия хром и металически лак.
Иън се шмугва зад волана, навежда се и отваря вратата на професора. Той сяда, слага ковчежето в скута си.
Ние стоим и гледаме втрещени в мърлявите си тениски и джинси, облегнати на лопатите и линеалите, със зяпнали усти и пясък в косите, с размазана мръсотия под очите. Но те не ни виждат. Свършили сме своята работа. Вече не съществуваме.
Ягуарът преминава по черния път. Изскачайки на шосето, изръмжава и потъва в облак прах.
После изчезва.
В тишината, която се спуска над нас, нарушавана единствено от вятъра в короните на дърветата и тихото мърморене на студентите, на мен ми стават ясни две неща. Едното е, че бях измамен. Не знам точно как или защо. Но увереността в това ме кара да стисна зъби така силно, че очите ми се пълнят със сълзи. Другото е осъзнаване. Винаги съм бил покорният, изпълнителният. Незаменимото и напълно забравено зъбно колело, което никога не предава механизма. Норвежките власти, отговорни за опазване на културното наследство, ми повериха задачата да упражня контрол. А аз се провалих.
Дяволите да ме вземат, ако професор Греъм Лайлуърт се измъкне с находката. Това не е просто между Лайлуърт и Отдела за старини. Или Дирекцията за управление на културното наследство. Или прокуратурата.
Това е между мен и него.
Аз нямам ягуар. Моята кола напомня на играчка за баня, което някое дете е надуло и е забравило на плажа. Розова е. Ситроен 2 CV. През лятото прибирам гюрука. Казвам й Бола. С нея, доколкото това може да се твърди за отношенията между човек и машина, сме на една вълна.
Седалката изскърцва, когато сядам зад волана. Трябва да повдигна вратата, за да може ключалката да уцели мястото си. Скоростният лост прилича на дръжката на чадър, който някоя истерична лелка по невнимание е набучила в таблото. Включвам на първа скорост, натискам газта и потеглям след професора.
Погледнато като на преследване с коли, резултатът е комичен. Скоростта се ускорява от 0 до 100 за десетилетия. Но рано или късно ще стигна. Само дето ще съм закъснял малко. Не бързам. Първо ще намина през Отдела за старини, за да докладвам на професор Арнцен. След това към полицията. Накрая лично ще предупредя митническите власти на Гардермуен15 за случилото се. Както и фериботните пристанища — ягуар XJ6 не може да се скрие незабележимо.
Една от причините да прибирам гюрука на колата през лятото е, защото обичам да усещам как вятърът преминава през късо подстриганата ми коса. Тогава си мечтая за един живот в кабриолет под безгрижното небе на Калифорния; животът на гларус с кафеникав загар, заобиколен от момичета по бански, кока-кола и поп музика.
В училище ми викаха Бялата мечка. Причината може естествено да е, защото се казвам Бьорн. Но по-вероятно е, защото съм албинос.
4.
Когато през май професор Трюгве Арнцен ме попита дали бих приел да бъда инспектор при разкопките в манастира „Верне“, по-късно същото лято погледнах на предложението като на 1/10 предизвикателство и 9/10 радостно приветстван повод да се махна от кабинета си. Няма нужда да страдаш от някакъв вид психоза, за да си втълпиш, че четирите стени, подът и таванът през нощта са се доближили един до друг с още няколко сантиметра.
Професор Арнцен е мъжът на мама. Предпочитам да не използвам израза „доведен баща“.
Годините, прекарани със студентите, са го направили сляп за уникалността на отделния човек. Възпитаниците му са се превърнали в маса без индивидуалност и поставен пред тази тълпа от академично еднообразие, у професора се е развило едно лишено от търпение раздразнение. Бащиното наследство го е превърнало в доста състоятелен човек, а също и малко арогантен. Малко от студентите го харесват. Подчинените му говорят зад гърба му. Мога да ги разбера. Никога не съм го харесвал. Всички си имаме своите причини.
Пристигам в Осло в средата на следобедния пиков час. Лятото наближава своя край. Въздухът е жарък и задушен.
Барабаня с пръсти по волана. Чудя се накъде ли са тръгнали всички останали. И кои са. И какво търсят тук. Дявол да ги вземе! Поглеждам часовника си и изтривам потта от челото си. Искам пътят да е само за мен! Всички това искаме. Всеки от нас е обхванат от колективната лудост на масовия автомобилизъм. Само дето самите ние не го осъзнаваме. Именно това отличава лудите от останалите.
Вратата на професор Арнцен е затворена. Някой е махнал шест от буквите на табелката му и с детско удивление стоя отпред и чета: „ПРО ЕС Р ЮГВЕ АР Ц Н“. Изглежда като някое тибетско заклинание.
Тъкмо се каня да почукам на вратата, когато чувам гласове отвътре в кабинета. Затова изчаквам. Леко отстъпвам до прозореца. Первазът е покрит с лепкав прах. Долу на улицата колите се бутат пред светофарите, пешеходците се движат в жегата с размекнати движения. Служебният паркинг зад музея е празен.
Трябва да съм бил разсеян, когато съм паркирал Бола. Непривично е за мен. Но отгоре го виждам. Сигурно така е и с Всевишния: винаги цялостен поглед над всичко. Между тъмносивия мерцедес 190 на професора и виолетов сааб 900 турбо е паркиран ягуар XJ6 с цвят бургунд.
Предпазливо доближавам ухо до вратата.
— … precautions16! — произнася един глас. Гласът на професор Арнцен.
Говори на английски. Гласът му е покорен. За да стане професорът покорен, нужен му е властен събеседник.
Подозирам кой е това.
Друг глас измърморва нещо, което не разбирам. Иън.
Арнцен:
— Кога ще дойде той?
— Утре рано сутринта — отвръща дълбок глас. Професор Лайлуърт.
Знаех си.
Арнцен:
— Лично ли ще дойде?
Лайлуърт:
— Естествено. Но си е вкъщи. Самолетът е в сервиз. Инак да е пристигнал още тази вечер.
Иън (смеейки се):
— Доста е нетърпелив и възбуден!
Лайлуърт:
— Не е толкова странно.
Арнцен:
— Той самият ли смята да го изнесе извън страната?
Лайлуърт:
— Разбира се. През Лондон. Утре.
Иън:
— Все още смятам, че би трябвало да го вземем с нас в хотела. Докато той дойде. Не ми харесва идеята да го оставим тук.
Лайлуърт:
— Не, не, не. Мисли тактически. Именно при нас би търсила полицията. Ако албиносът измисли някоя глупост.
Арнцен:
— Бьорн?… — Смях. — Спокойно. Аз ще се погрижа за Бьорн.
Иън:
— И все пак не е ли редно…
Лайлуърт:
— Ковчежето е на най-сигурно място тук, при професора. Въпреки всичко.
Арнцен:
— Никой няма да търси тук. Гарантирам!
Лайлуърт:
— Така е най-добре.
Иън:
— Щом настоявате…
Лайлуърт:
— Абсолютно.
Настъпва тишина.
Арнцен:
— Значи той е имал право. През цялото време. Имал е право.
Лайлуърт:
— Кой?
Арнцен:
— Де Уит.
Лайлуърт замълчава, преди да отговори:
— Добрият стар Чарлз.
Арнцен:
— Имал е право през цялото време. Ирония на съдбата, а?
Лайлуърт:
— Трябваше да е тук сега. И все пак! Най-накрая го открихме!
Тонът му говори за приключване на разговора и край на срещата.
Стряскам се и се отдалечавам от вратата. Измъквам се бързо на пръсти по коридора.
Върху син филц на табелката на вратата на кабинета ми бели пластмасови букви съставят думите: АСИСТЕНТ БЬОРН БЕЛТЬО. Неравните букви напомнят за ред зъби, нуждаещи се от изправяне.
Заключвам вратата отвътре и притеглям зеления нестабилен офис стол до прозореца. Оттук мога да наблюдавам ягуара.
Не се случва кой знае какво. Уличното движение се движи в бавен поток. Една линейка се мъчи да си проправи път през колоната.
След няколко минути виждам Иън и професор Лайлуърт долу на паркинга.
Иън има пъргава походка. Гравитацията не упражнява абсолютно същото влияние върху него, както върху останалите от нас.
Лайлуърт цепи вълните като супертанкер.
И двамата са с празни ръце.
Малко след това се появява професор Арнцен. Носи палтото си, преметнато през лявата ръка. В дясната държи чадър. Той също не носи ковчежето.
На последното стъпало от стълбите той спира и поглежда нагоре към небето. Както винаги. Съществуването на професора се крепи на ритуали.
До мерцедеса той започва да търси ключовете за колата. Много го бива да губи ключове. Преди да ги намери, поглежда нагоре към моя прозорец. Не се помръдвам. Отражението от прозореца ме прави невидим.
След половин час му се обаждам вкъщи. За щастие вдига той, а не мама. Трябва да е седял до телефона и да е чакал.
— Сигюр? — извиква.
— Бьорн е.
— Бьорн? О! Ти ли си?
— Трябва да говоря с теб.
— От Йостфол ли се обаждаш?
— Попаднахме на нещо.
Пауза.
Накрая проронва:
— Така ли?
— Ковчеже.
— Аха? — Пауза. — Наистина? — Всяка дума е потопена в катран.
— … С което професор Лайлуърт се измъкна.
— Измъкна… се? — Професорът не е добър актьор. Дори не звучи изненадан.
— Мислех, че може би ще се свърже с теб.
Нова пауза.
— С мен? — После прави опит да поеме контрола в свои ръце: — Видя ли какво е ковчежето?
— От дърво.
— Старо?
— В земен пласт от дванадесети век. Може би и по-стар.
Той задържа въздуха си.
— Не успях да го разуча — продължавам. — Но сме длъжни да протестираме.
— Да протестираме?
— Не чуваш ли какво ти казвам? Той се измъкна с ковчежето! Това вече не засяга само нас и Дирекцията за управление на културното наследство. Ще се обадя на полицията.
— Не, не, не прави нищо прибързано, успокой се. Всичко е под контрол. Просто забрави, че това се е случвало!
— Те изчезнаха с ковчежето, чуваш ли? А теренното проучване беше под всякаква критика. Възнамерявам да напиша доклад! Лайлуърт можеше със същия ефект да проведе разкопките с багер и динамит.
— Ти… предприел ли си вече нещо?
— Не.
— Добре. Остави на мен.
— Какво ще направиш?
— Успокой се, Бьорн! Ще оправя всичко. Не мисли повече за това.
— Но…
— Ще звънна на няколко телефона. Отпусни се. Всичко ще се нареди. Обади ми се утре.
Може би не е нищо особено. Едно ковчеже. При условие, че е лежало под земята в продължение на осемстотин години, то за благополучието на човечеството има малко значение дали то ще бъде изнесено контрабандно от страната. Все едно никога не сме го намирали.
Вероятно професор Лайлуърт има големи планове. Може би възнамерява да го продаде на някой арабски шейх за цяло състояние. Или да го дари на Британския музей, който би си приписал още един академичен триумф за сметка на някоя чужда култура.
С пълната подкрепа на професор Арнцен.
Не разбирам нищо. Нямам нищо общо с това. Но съм бесен. Трябваше да бъда инспектор. Измамиха ме. Ангажирали са ме, защото са вярвали, че ще е лесно да ме заблудят. Бьорн, късогледият албинос.
5.
Зад старата полупорутена къща, в която израснах, се намираше обрасло с бурени поле, което наричахме Хестельока. През зимата правех скокове със ски от скалите. Когато през пролетта се топяха снеговете, организирах си преминавания през пресечена местност с колело по разкаляната пътека. През лятото се катерех по дърветата и седях невидим като катеричка, за да шпионирам младежите, които идваха да пият бира, да пушат хашиш и да се любят под прикритието на високата трева. Бях на единайсет, но вече непоколебим шпионин.
На 17 май17 1977 г. младо момиче бе изнасилено и малтретирано зад храсталак офика. Случи се посред бял ден. В далечината звучаха хоровете, виковете „Ура“ и гърмежите на фишеци. През следващата седмица бе изнасилено още едно момиче. Вестниците подеха темата.
Един следобед, два дни по-късно, някой запали сухата трева. Не беше нещо необичайно. Децата от квартала горяха сухи треви и листа там. Но този път я нямаше групата младежи, която да ограничи пламъците. Пожарът опустоши парцела и части от горичката. Огънят остави след себе си изгоряла и пушеща пустош. Напълно неприспособима за изнасилвания. Предположиха, че е съвпадение.
В училище говорихме за това със седмици. Полицията разследва случая. Измислихме прякори на подпалвача: Лудият пироман, Кралят на пламъците, Отмъстителят.
И до днес никой не знае, че аз бях онзи, който запали пожара.
Много са местата, на които професорът би могъл да скрие ковчежето. Изключвам повечето от тях. Знам как мисли.
Можеше да слезе в главното хранилище. Или да заключи ковчежето в някоя от огнеупорните метални каси. Но не го е направил. Всички имаме достъп до хранилищата. Той не би искал да дели ковчежето с никого.
Един от парадоксите в живота е, че оставаме слепи за онова, което е най-явно. По този начин мисли професорът. Знае, че рискува най-малко, действайки привидно рисковано. Ако искаш да скриеш една книга, постави я на лавицата до другите книги.
Скрил е ковчежето в кабинета си. В някой заключен шкаф. Зад няколко кутии или папки. Представям си го точно. Интуицията ми е безпогрешна. В главата си мога да извикам картини, толкова ясни, колкото и на киноекран. Тази си способност съм наследил от баба.
Професорът е заключил вратата на кабинета. Няма значение. Когато през 1996 г. отсъстваше, за да ръководи разкопки в Телемарк18, той ми повери един ключ и след това забрави. Както толкова много други неща.
Кабинетът му е два пъти по-голям от моя. И несравнимо по-тузарски. По средата на стаята, върху имитация на персийски килим, се е разположило бюрото с компютъра и телефона, и кутия за кламери, която моят полубрат е измайсторил в час по трудово възпитание. Столът е с висок гръб и хидравлични ресори. До стената е офис гарнитурата, където той пие кафе с гостите си. Лавицата за книги до южната стена се е наклонила напред, натежала от познание.
Сядам във фотьойла, който посреща тежестта ми с мекото си, потъващо гостоприемство. Във въздуха още натежава острият мирис от пурата на Лайлуърт.
Затварям очи и се взирам навътре в себе си. Към интуицията си. Оставам така няколко минути. След това отново ги отварям.
Погледът ми попада на шкафа с архивите.
Сив алуминиев шкаф с три вертикално разположени чекмеджета и ключалка най-отгоре вдясно. Отивам до него и издърпвам най-горното чекмедже.
Заключено е. Разбира се.
С ножица или тирбушон мога да разбия ключалката.
Но не мисля, че ще има нужда.
Под кламерите в кутията на бюрото намирам ключа. Професорът оставя резервни ключове навсякъде. На спираловидната пружина на настолната лампа висят ключовете за мерцедеса и вилата.
Отключвам и издърпвам най-горното чекмедже. Зелените папки са пълни с документи, писма и договори. В средното чекмедже намирам изрезки от чужди списания, систематизирани по азбучен ред и по теми.
Ковчежето лежи най-навътре в най-долното шкафче. Зад папките. Увито в парче плат. В найлонов плик от Lorentzen. Те от своя страна са сложени в пазарска чанта на сиви райета. Под купчина книги.
С чантата подръка подреждам след себе си. Затварям чекмеджетата с архиви и заключвам. Оставям ключа под кламерите. Избутвам стола до бюрото. Хвърлям последен поглед: „Всичко ли е на мястото си? Нещо забравено?“, преди да се измъкна навън и да хлопна вратата след себе си. Коридорът е тъмен. И безкраен. Оглеждам се в двете посоки, преди да тръгна.
„Но, господин Белтьо, каква работа имахте в кабинета на професора? И какво е това в ръцете ви?“
Стъпките ми отекват. Както и ударите на сърцето ми. Поглеждам назад.
„Господин Белтьо? Къде сте тръгнали с артефакта? Откраднахте ли го от професора?“
Задъхвам се, опитвам се да вървя колкото се може по-бързо, без да се затичвам.
„Спрете на място! Спрете незабавно!“
Стигнах! Гласовете звънтят в главата ми. Блъсвам вратата на собствения си кабинет и се втурвам вътре. Облягам се на вратата, докато си поема дъх.
Внимателно изваждам ковчежето от чантата и свалям найлоновия плик и плата. Ръцете ми треперят.
Ковчежето е изненадващо тежко. Две тънки ленти крепят червеникавото, гниещо дърво. То е на път да се разпадне. Процепите разкриват какво има вътре. Друго ковчеже.
Не съм специалист по металите. Не е фатално. Няма нужда да нося ковчежето долу в лабораторията, за да определя от какво е направено вътрешното ковчеже. Злато.
Дори и след толкова векове то свети топло, със златни отблясъци.
Предвкусвам нещо неизбежно.
Докато чакам сърцето ми да се успокои, вторачвам се през мръсното стъкло на прозореца надолу към улицата.
6.
Преди две години прекарах шест месеца в клиника за нервноболни.
Имах късмет и ме приеха в същото отделение, където бях ходил на групова терапия. Времето там не бе помръднало. Балатумът бе със същия десен. Стените бяха в същия болнаво жълто-зелен цвят и голи. Звуците и миризмите бяха същите. Мартин седеше в своя люлеещ се стол и плетеше. Плетеше един и същи шал от осемнайсет години. Съхраняваше плашещо дългото творение във висок кош от тръстика с капак. Той ми кимна сякаш просто бях отишъл до лавката за нещо. Никога не бяхме говорили един с друг. И все пак той ме позна и ме прие като нещо подобно на приятел.
Дори мама не знаеше за престоя ми в клиниката. Тя толкова лесно се разтревожва. Казах й, че ще участвам в разкопки в Египет.
В един плик за писмо формат А4, който изпратих до централната пощенска станция в Кайро, поставих пачка от шест адресирани плика. Заедно с молба за помощ. Не знам арабски. Затова пъхнах двайсетдоларова банкнота. The universal language.19 Някакъв приятелски настроен чиновник схванал смисъла. Франкирал и изпратил писмата на мама. Подпечатани Кайро, Египет. Наистина умно. Като в криминален роман. Моята идея беше да изпраща по едно писмо на месец. Мислех, че е очевидно. Все пак най-отгоре вдясно бях написал имената на всеки месец. Наместо това той изпратил всички писма наведнъж. Глупакът. Измислените случки от шест месеца — грандиозни археологически открития, любовни истории с египетски танцьорки, експедиции в пустинни бури на гърбовете на приведени от вятъра камили — наблъскани в седмица. Показателен за моята фантазия и за доверчивостта на мама е фактът, че успях да намеря някакво задоволително обяснение за всичко това. Няма начин да е била съвсем трезва.
Терапията ме изправи отново на крака. Една болница си има своите рутини. За мен те се превърнаха в опорните точки, на които се крепеше съществуването ми.
Покрай болестта ми нямаше нищо екзотично. Без забавни фантазии, че си Наполеон. Без гласове в главата. Просто живот в непрогледен мрак.
Сега съм по-добре.
7.
Уплашен се лутам по улиците на Осло. Един беглец в залеза. Делта фокстрот 3–0, заподозреният кара ситроен 2CV и трябва да бъде заловен незабавно. Известно време огледалото за задно виждане е изпълнено от една тойота. Когато тя най-накрая завива в една пресечка, въздъхвам от облекчение. Заподозреният е откраднал златно ковчеже с висока стойност и се смята, че може да бъде опасен, поставен в гранична ситуация. Минавам покрай „Свети Хансхауген“ и се оказвам притиснат зад един микробус, който се движи подозрително бавно. Постоянно гледам в огледалото, като същевременно внимателно наблюдавам силуетите в микробуса. Човек никога не знае. Стигам читав до Рингвайен. Няма изстреляни куршуми. Засега.
Отстрани виждам редицата блокове, където живея. Не са особено привлекателни. Но гледката ме изпълва с топлина. Винаги съм изпитвал такива чувства към дома.
Израснах в голяма, бяла стара къща с хаотична архитектура в една ябълкова градина, до път, в предградие с трамвай, пожарна и щастливи хора.
До спалнята на мама и татко имаше остъклена веранда, на която можех да изпълзя през малкото прозорче в детската стая. Правех го често, когато не можех да заспя. Пред полуотворената врата на верандата спускаха перде от тюл, през което можех да надничам вътре в стаята. Среднощните ми шпионски набези ме изпълваха със сладък, непознат гъдел и щастие от факта, че съм невидим.
Една вечер те танцуваха голи във вихъра от сенки в спалнята. Меки тела, горящи в огън, ръце и устни, които носеха успокоение. Стоях неподвижен, неразбиращ, опиянен от магията на мига. Изведнъж мама извърна лице и погледна право в мен. Усмихна се. Но няма как да бе различила лицето ми измежду гънките на пердето, защото в следващия миг се наклони обратно и потопи татко в прегръдките и милувките си.
Несъмнено Фройд би ме боготворил!
Навън в градината между две изсъхнали ябълкови дървета се намираше купчината компост20 на татко. Компостът излъчваше остра миризма, едновременно отблъскваща и привлекателна. На погребението му, на ръба на гроба, същата миризма ме удари като юмрук, пълен с пръст и пясък. Със сетива, изпълнени от изпаренията, които преливаха от тъмнината на гроба, разбрах, че миризмата на компост носи със себе си и смърт, но и обещание за нов живот. Тогава не успях да формулирам това усещане с думи. Но неговото осъзнаване отприщи плача в мен.
Винаги съм бил чувствителен към миризми. Затова избягвах зимника, от който лъхаше на хумус и гниене и нещо неопределено, противно. Под загнилия капак на зимника, защитени от хаоса зад къщата, паяците тъчаха своите паяжини на спокойствие. Тези мрежи висяха като лепкави пердета над каменните стълби. Когато татко прегазеше копривата, отключеше катинара и повдигнеше капака, милиони дребни пълзящи създания закрещяваха със своите тихи гласове и се стрелваха в търсене на убежище от светлината, която разбиваше мрака на парчета, докато в същото време невидимите отровни облаци на смрадта от зимника се издигаха във въздуха. Татко изглежда не забелязваше нищо. Но аз знаех какво се крие във влажния, миризлив мрак. Призраци. Вампири. Върколаци. Еднооки убийци. Всички онези изчадия, които изпълват фантазията на едно момче, когато Мечо Пух и Оле затвори очички останат навън на слънце.
И до днес мога да върна в съзнанието си онези миризми от детството. Отъпкана земя в дъждовни дни. Ягодов сладолед. Нагрети от слънцето пластмасови лодки. Рохка пролетна почва. Маминият парфюм и афтършейвът на татко. Дреболии, които с цялата си незначителност създават съкровищница от спомени.
Човек може само да се радва, че не е куче.
Рогерн, съседът отдолу, е нощна птица. Той мрази светлината. Точно като мен. Очите му са тъмни и отегчени. Има дълга до раменете черна коса и един обърнат надолу кръст, висящ на сребърна верижка на врата му. Рогерн свири на баскитара в една рок банда, наречена „Насладата на Белзебуб“21.
Позвънявам на звънеца му и чакам. Отнема известно време. Въпреки че апартаментът му е 50 квадрата, на човек винаги му се струва, че го е обезпокоил, докато е бил дълбоко долу в катакомбите на укреплението и е трябвало да се втурне по дългите, осветени с факли вити стълби, за да отвори.
Рогерн е добряк. Дълбоко в себе си. Също като мен и той капсулова надълбоко всички лоши мисли. Те лежат там и работят, докато подутината не се пръсне и не инфектира мозъка. Това човек може да познае по погледа.
Бог знае защо, но Рогерн ме харесва.
— Бря! — възкликва весело той, когато най-сетне се показва през леко отворената врата.
— Събудих ли те?
— Ня’а нищо. Спал с’м достатъчно. Прибра ли се накрая?
— Така ми липсваше! — ухилвам му се аз.
— Гаден подземен плъх!
Зървам отражението си в огледалото в антрето. Поне да се бях преоблякъл и измил. Повдигам чантата с ковчежето.
— Можеш ли да пазиш това известно време?
— Какво е то? — От устата му излиза „к’во т’ва“.
— Чанта.
Повдига театрално поглед към небето.
— Не с’м сляп! К’во има вътре? — пита и се хили. — Хероин?
— Само няколко стари неща. От миналото.
За Рогерн „миналото“ е праисторическа епоха, изпълнена с летящи гущери, механични грамофони и мъже с напудрени перуки. Горе-долу около 1975 г.
— Записахме демо — казва гордо. — Ш’чуеш ли?
Ако трябва да съм честен, предпочитам да пропусна. Но нямам сърце да му го кажа. Влизам след него в стаята. Пердетата са спуснати. В слабата светлина от червените крушки, стаята прилича на фотографска тъмна стаичка. Или на бардак. На кръгла махагонова маса стои сребърен свещник със седем черни свещи. Огромният килим е декориран с хексаграм, обграден от кръг. На стената над канапето, купено от разпродажба на стари вещи и тридесетгодишната маса от тик22, висят плакати, представящи Сатаната и ужасяващи сцени от Ада. Рогерн може да бъде особен, когато нещата опират до създаване на домашен уют.
В средата на по-дългата стена, като икона, на която Рогерн се кланя по време на пости, се издига черна кула, която представлява неговата стереоуредба. С програмируем четец на дискове, дигитален PPL тунер с автоматично търсене, усилвател с вграден на свой ред усилвател на басите, Super Surround System, еквалайзер, двукасетъчен касетофон с функция за бързо копиране и четири канари високоговорители.
Той замахва с дистанционното. Музикалната система се събужда рязко в беззвучна заря от цветни диоди и трептящи стълбчета. Четецът на дискове отваря една вратичка като по заповед в някоя арабска приказка. Рогерн натиска play-бутона.
И светът експлодира.
По-късно същата вечер, под душа, оставям леденостудената вода да отмие мръсотията и потта и да охлади участъка изгорена кожа на тила ми. Мехурите парят от сапуна.
Понякога един душ може да придобие характера на ритуал. След протяжния ден на човек му се иска да отмие всичко, което е лошо и трудно. Уморен съм. Но не мисля, че ще сънувам.
8.
Мама притежава качеството винаги да звучи в добро настроение и будна. Дори и да позвъниш в 3:30 часа през нощта.
Часът е 3:30 през нощта.
Набрал съм телефона на мама. Обажда се професорът. Гласът му идва от дълбините на съня. Неясен. Сърдит. В това отношение, в него има нещо човешко.
— Бьорн е.
— Какво! — излайва. Не е разбрал.
— Мога ли да говоря с мама!
Той мисли, че е моят полубрат. Стефен. Който никога не е вкъщи нощем. И който винаги успява да намери някое момиче, което не издържа самотата под завивките.
С едно изгрухтяване професорът й подава тежката мраморна слушалка. Чува се как чаршафите шумолят, докато мама и професорът се изправят в леглото.
— Стефен? Има ли нещо?
Гласът на мама. Не можеш да го сбъркаш. Все едно е лежала будна и нагласена и е чакала телефонът да звънне. В червената си бална рокля. С бавносъхнещ лак, спирала и току-що оформена със сешоара прическа. С бродерия в скута и с малката си чашка на ръка разстояние.
— Аз съм — казвам.
— Лилебьорн? — Нотка на паника. — Случило ли се е нещо?
— Аз… Съжалявам, че ви събудих.
— Какво е станало?
— Мамо… нищо. Аз…
Диша тежко в слушалката. Мама винаги си представя най-лошото. Автомобилни катастрофи. Пожари. Въоръжени психопати. Мисли, че се обаждам от интензивното в болницата „Улевол“. Че всеки момент ще ме сложат на операционната маса. Лекарите са ми разрешили един разговор. В случай, че операцията се окаже неуспешна. Шансовете за което са големи.
— Уфф, мамо, не знам защо се обадих.
Представям си ги. Мама, изплашена и неспокойна в красивата си нощница. Професорът, доволно кисел в раираната си пижама. Набразденото лице — в сиви петна от наболата брада. Полулегнали, полуседнали в леглото. Гърбовете почиват върху мека купчина възглавници в копринени калъфки с ръчно бродирани монограми. На нощното шкафче свети лампа с пискюли на лампиона.
— Но, Лилебьорн, трябва да ми разкажеш какво има!
Тя все още е убедена, че се е случило нещо ужасно.
— Нищо страшно, мамо.
— Вкъщи ли си?
Мога да проследя нейния поток на мисли. Може би лежа в собствената си повърня. В някой мизерен хотел. Може да съм погълнал петдесет рохипнола23 и тридесет валиума с литър денатуриран технически спирт. И в момента да седя и да си играя със запалката Bic.
— Да, мамо, вкъщи съм.
Не биваше да звъня. Сякаш нещо ме накара да го направя. Невинаги съм на себе си. Когато се събудя посред нощ, лошите мисли стържат по нервите ми. Все едно имаш зъбобол и възпалени сливици. През нощта всичко става по-зле. Но не бива да тормозя мама. Не и в 3:30 часа през нощта. Можех да взема един валиум. Вместо това набрах номера на мама. Все едно някога съм намирал утеха в това.
— Просто лежах. И мислех. И ми се прииска да чуя гласа ти. Нищо повече.
— Сигурен ли си, Лилебьорн.
Зад думите й долавям нотка на раздразнение. Призори е, въпреки всичко. Те са спели. Можех да почакам до сутринта. Ако всичко, което съм искал, е било да чуя гласа й.
— Съжалявам, че ви събудих — казвам.
Объркана е. Нямам навика да звъня посред нощ. Трябва да се е случило нещо. Нещо, което не искам да кажа.
— Скъпи, искаш ли да дойда?
— Исках само… да поговоря… с някого.
Отново чувам дишането й. Забързаните вдишвания изпълват слушалката. Като неприлично обаждане от непознат.
— Сега? — пита провлечено. Не би стигнала по-далеч в критиката си от това да намекне за часа.
— Лежах буден. И мислех. За утре. И затова ми се прииска да поговоря с теб.
Чакам осъзнаването на значението на утрешния ден да я връхлети като леденостуден полярен вятър.
— Защото е четвъртък? — пита тя.
Не е разбрала. Или се прави на глупава.
На заден план професорът изгрухтява.
Не знам почти нищо за детството на мама. Никога не е искала да говори за това. Но не е трудно да отгатнеш, защо татко се е влюбил в нея. Тя не е била като другите момичета в гимназията. Около нея е имало нещо дръзко и мистично. Ухажвал я е през всички години, докато са ходели на училище. Най-накрая тя се предала. На снимките й като абитуриентка може да се види как коремът издува дрехите.
В полумрака мама все още може да ти се стори абитуриентка. Красива е като кралица на елфите, танцуваща на лунна светлина.
Понякога се чудя как й се е отразил начинът, по който е израснала. Преди войната баба и дядо живеели на север, в къща с дантелени пердета и мушама, и стени, през които е профучавал северозападният вятър. Къщата не била голяма. Виждал съм снимка. Намирала се е на един нос. Кухня, където през нощта пикаели в коритото за отходната вода, всекидневна и спалня на тавана. И външна тоалетна. Винаги било чисто и подредено. Немците запалили къщата. Баба и дядо взели със себе си един фотоалбум и малко дрехи. Баба живяла за кратко в Северна Швеция, докато дядо построи нова къща на носа при фиорда. Обаче вече никога не било същото. Скоро се родила мама. Но не помогнало. Войната била направила нещо с дядо. В Осло се настанили в къщата на брата на баба. Но на никого не били от полза един рибар със слаби нерви или жена, която можела да изкорми треска за седем секунди и да лекува възпаления с билки, а през останалото време да разговаря с мъртвите, когато падне мракът.
До всеки крайъгълен камък в техния живот чакало по едно „но“.
Дядо бил намерен, носен от морето, когато мама е била на четири. Разследването било повърхностно, случаят бил скоро приключен. Баба получила работа като икономка в едно изтъкнато семейство в Грефсен. Мълчалива и потисната, тя изпълнявала своите задължения. Само онези, загледали се за по-дълго в погледа й, откривали твърдото достойнство, което живеело в нея.
Тя никога не си намерила нов мъж. Почитала петте фотографии на дядо като икони. В скрина пазела риза, която не била успяла да изпере, преди той да умре. Била на лекета и от нея се носела остра миризма на пот и рибешки вътрешности. В нея тя била съхранила дядо.
Мама не бе толкова предана.
Когато татко умря, тя го заличи от своите спомени. Изтри го от живота си. Finito. The end. Махна снимките му. Изгори писмата. Раздаде дрехите. Той се превърна в митичен образ. Някой, за когото никога не говорехме. Който никога не бе съществувал. Къщата бе почистена изцяло от спомените за татко.
Накрая останах само аз.
Първата вечер, в която мама позволи на професора да пренощува в къщата — беше петък и беше късно — аз се заключих в стаята си. За да затворя смеха и дрънченето навън. Когато мама дойде, за да ми пожелае „Лека нощ“, престорих се на заспал.
През нощта, когато се чу скърцане по стълбите, аз изпълзях на верандата. Така че окото ми вече светеше в процепа между пердетата, когато мама и професорът се промъкнаха в спалнята. И заключиха вратата. И хвърлиха дрехите си на пода.
В ъгъла, неподвижен, невидим, стоеше татко.
Бяха пили. Професорът бе в игриво настроение. Мама се опита да го накара да бъде по-тих.
Сърцето ми се бореше като затворено животно: в ужас и скрито очакване.
Седмици наред след това я наказвах с мълчанието си.
След това дойдоха други игри…
Половин година след като татко умря, мама се омъжи за професора. Колега на татко и най-добрият му приятел. Простете, ако усмивката ми изглежда някак насилена.
В годината, в която се роди доведеният ми брат, мама и професорът продадоха къщата. Аз не се преместих заедно с тях. Когато казах на мама, че искам да си наема квартира, тя сякаш въздъхна с облекчение, като след дълго пътуване, за което е приятно да си спомняш, и сложи ново начало на живота си.
9.
Мама и професорът живеят във варосана в бяло тухлена къща в Бугста. Казват й Долният Холменколен24.
Къщата се състои от два етажа и половина и изглежда така, все едно е била проектирана и построена по време на някой триседмичен лудешки запой. Естествено, архитектът е получил няколко награди за нея. Цялата е един хаос от ъгълчета и тайни кътчета, вити стълби и вградени ъглови шкафове, където мама, уж небрежно, може да разпределя своя арсенал от полупразни бутилки. Склонът надолу към пътя е обсипан с цъфтящ в жълто очиболец, швейцарски азалии и рози „Лили Марлен“, но всичко, което долавяш, е острият мирис на препарати против плевели и декоративни дървесни стърготини. Моравата пред къщата е изравнена като по конец. Зад къщата, на специално внесени шотландски плочи, стои хамак, покрит с възглавници, в които можеш да потънеш, огромен грил, изкован от един от приятелите на професора, и фонтан, представящ двуполов ангел, който повръща и пикае, като едновременно с това се усмихва към небето. Всеки петък идва градинар, за да се погрижи за градината. В същия ден идват и момичетата от фирмата за почистване. Напрегнат ден за мама.
Когато отваря вратата и ме вижда да стоя на прага здрав и читав (макар и блед), тя плясва с ръце. Прегръщам я. Обикновено не го правя. Знаците на привързаност трябва да се разпределят правилно. Освен това ненавиждам мириса на Vademecum25, който би трябвало да прикрива алкохолния й дъх. Дойдох, не защото имам желание за това, а за да я успокоя. И да й напомня кой ден е днес.
Кухнята е светла и просторна. Подът от бор идва от гори в Хеделан. Приготвила е кафе. Професорът е оставил „Афтенпостен“26 разстлан върху цялата маса.
— Риба ли мислиш да кормиш? — шегувам се аз.
Тя се усмихва безразлично. Сякаш за да подчертае, че, да, тя е домакиня, но за мръсната работа трябва друг да се погрижи. Включва преносимото радио на перваза. Мама е пристрастена към „Нитимен“27. Както към много други неща.
— Винаги си карала другите да чистят рибата вместо теб — казвам й. Това е намек. За нещо, което се случи преди много време. Редно беше да се сети. И да се почувства засрамена.
— Знаеш ли, Трюгве позвъни току-що — казва тя.
Чака отговор. Който не идва.
— Страшно е ядосан. Иска да му се обадиш. В какво си се забъркал сега, Лилебьорн?
— Да съм се забъркал? Аз? — изричам със своя глас, напомнящ за малкия лорд Фаунтлерой28.
— Не можеш ли да му се обадиш все пак.
— По-късно.
— Ужасно важно е.
— Знам за какво става въпрос.
— Ядосан е.
— Ще му се обадя после — лъжа аз.
— Хей, ще има стек за вечеря. Докараха невероятно крехко говеждо при месаря вчера.
Пъхам пръст в устата си и отвратен, издавам звук.
— Глупчо! Ех, не можеш ли да дойдеш? Ще приготвя картофен огретен със сирене и броколи.
— Имам много работа през деня.
— Толкова отдавна не си идвал. Моля те! Скъпи?
— Дойдох само, за да се извиня.
— Глупости!
— Не бях съвсем на себе си.
— Какво те мъчи?
— Нищо. Абсолютно нищо.
Оставам за чаша чай с нея. Говорим си за общи неща. За това нея я бива. Моите намеци стават все по-малко завоалирани. Но тя не схваща. Дори и когато й казвам, че ще отида до гробището.
Днес се навършват двадесет години от смъртта на татко. Тя ще се сети, естествено, по някое време.
Не само татко умря онова лято. Един цял живот бе разрушен вътре в майка ми. Съществуването й бе сведено да прави приятно ежедневието на професора и на моя полубрат. Превърнала се е в заета и усърдна домашна помощница. Внимава момичетата от фирмата за почистване да избършат праха между черните клавиши на рояла в музикалната стая. От магазина за месо и от този за риба й звънят, когато получат нещо особено вкусно и скъпо. Тя е опората на професора. Неговата любима съпруга. Ослепителната му домакиня. Неговата вечно млада и ласкава любовница. Щастливата майка на момчето. Винаги грижовна. Онази, която винаги му пъхва някоя допълнителна стотачка, когато той излиза в града. И която мие след него, когато той, мъртвопиян и повръщащ, се строполи призори в антрето.
Междувременно и аз получавам пръски от нейната грижовност. Аз съм нейната гузна съвест. И доста добре се вживявам в тази си роля.
10.
— И все още си вегетарианец? — пита Каспър Скот.
Той е необикновено красив мъж. Вярно е, че моето собствено отражение в огледалото оставя в мен едно трайно и, обективно погледнато, доста заслужено чувство за непълноценност, но външният вид на Каспър е така ослепителен, че го прави почти женствен. Погледите на жените в столовата на Дирекцията за управление на културното наследство се лепят по него гальовно и търсещо. Той си дава вид, че не ги забелязва. Но аз знам, че събира това внимание в един голям контейнер, който държи под ръка за мрачни дни.
Бяхме приятели през студентските години. С месеци сме делили една палатка по време на разкопки къде ли не в страната. Когато му се обадих, минаха няколко минути в несигурност, преди да открием стария тон.
Сега седим в столовата, мъчейки се да се държим сякаш всичко е както преди. Ухае на кафе и виенски кифлички, и на кюфтета с лук.
Каспър е роден за археолог. Навярно звучи странно. Той може да постави даден малък предмет, който сам по себе си изглежда маловажен, в далеч по-голям контекст. По време на разкопките при Ларьой именно незначителните останки от ключове и цилиндрична кутийка за игли за шиене му показаха, че най-накрая сме открили изчезналото имение на вожда Халстайн. В един викингски гроб се натъкнахме на съвсем малка сребърна кама, за чието предназначение не се досещахме (играчка, украшение, символично оръжие?), преди Каспър сухо да констатира, че е за чистене на уши.
Той може да чете по даден терен, така както ние другите четем книга. Притежава удивителната способност да различава естествените форми на терена от онези, обрасли с растения, но все пак създадени от човешка ръка. Той бе ръководител на двете групи изследователи, открили останки от поселища на около 11 000 години от късния ледников период в Рогалан и Финмарк. Откритията показаха, че ловци на елени от района около Северно море или номади от Кола може да са били първите, достигнали до разтопения норвежки бряг.
Но Каспър се умори от живота на археологическия терен и от многобройните седмици и месеци далеч от Кристин. Омръзна му жарещото слънце и внезапно появяващите се дъждовни облаци, превръщащи работното ни място в кална яма. Стана бюрократ. През последните години работи в археологическата секция на Дирекцията за управление на културното наследство.
Засрамен, съзнавам, че това е причината, и то единствената, да се свържа с него.
Моля го да разкаже как се е стигнало до разкопките.
Той сръбва от кафето и прави гримаса:
— Странно е, че питаш — казва. — Все се чудя какво точно се случи.
Изваждам пакетчето чай от изпускащата пара чаша и го гледам напрегнато.
— Започна се с няколко телефонни разговора до директор Лолан — започва той. — Първо Арнцен, после директор Виеста.
— И двамата ли му се обаждаха?
— Точно така. Обаждаха се, така да се каже, от името на британска организация — ОМИ. Изследователска институция с идеална цел в Лондон. Според ОМИ, в границите на манастира „Верне“ се намирали останките на укрепление. Представяш ли си? Укрепление! Никога не съм чувал и най-малкото загатване, че някой би могъл да е построил подобно укрепление при манастира „Верне“. Искаха да знаят дали сме склонни да разрешим на професор Греъм Лайлуърт да проведе разкопки на мястото.
— И вие, разбира се, счетохте, че всичко е наред?
— Наред, не! Все пак ме познаваш. Нищо не си пасваше.
— Напълно те разбирам.
— Нали? Укрепление? Там? Можеш да си сигурен, че имах някой и друг въпрос. Какво, за бога, ги кара да мислят, че там може да има укрепление? И какъв интерес има някаква британска организация към подобен норвежки паметник? Кой щеше да финансира тази забава? Защо бързаха толкова? Какво щяха да правят, ако открият нещо?
— Може би щяха да го вземат със себе си.
Каспър се усмихва:
— Би било напълно в стила на Греъм Лайлуърт.
— Разбра ли нещо друго впоследствие?
— Абсолютно нищо. Не получих никакъв отговор. Само повдигнати вежди и въздишки, защото упорствах. Институтът смята Лайлуърт за божество, дявол да го вземе. По-младите служители вярват, че той е открил археологията. Добре, вярно е, че е отговорен за някои достойни за внимание открития и е написал няколко важни учебника. И все пак си мисля редно ли е да позволим на надутия културен империалист Греъм Лайлуърт да нахлуе тук със своите полкове и изкопни машини? Така че, казах си „Пфу“ и забравих за цялата история. Докато след няколко седмици не дойде официалната молба.
— Молба? Не съм виждал такава.
— Изрядно изготвена. Карти и печати, и красиви подписи. В секцията настана вълнение. След не повече от около десетина минути бях повикан при Сигюр Лолан. Защо съм бил така негативно настроен? Не съм ли виждал преимуществата от подобно международно археологическо сътрудничество? Знаеш, че Сигюр умее да постига своето. „Решението е твое“, му казах. Но за него бе дяволски важно всички да го подкрепят. И именно аз да подпиша одобрението. Не ме питай защо!
— Може би защото си бил най-критичният?
— За това не съм мислил. Но ако е имало нещо, което се искали да покрият, това беше умен ход.
— Спомняш ли си някакви имена?
— Професор Лайлуърт беше научен ръководител. Но възложителят беше ОМИ от Лондон. Общност за международни изследвания. Председателят на организацията е посочен като поръчител. Мисля, че за бюджета бяха отделени пет-шест милиона крони. За да намерят едно укрепление! В норвежко царевично поле! Боже милостиви!
— Знаеш ли как се появих аз в картинката?
— Като инспектор? Не ме питай! Ние не можехме да си позволим да се разделим с още хора. По този въпрос бях твърд. Мисля, че Арнцен беше този, който те избра.
— Но защо точно мен?
— Защото си добър в работата си.
Първо се усмихвам. След това разказвам на Каспър за разкопките. И за изненадващото откритие. Разказвам му за държанието на професор Лайлуърт и Арнцен. И за своите подозрения. Но не споменавам, че ковчежето в момента е именно в мен.
Когато разказът ми приключва, Каспър се смее тихо и клати примирено глава.
— Каква бъркотия! Имах чувството, че има нещо, което не пасва.
Млада жена, която минава покрай масата — спомням си я бегло от разкопки преди няколко години, усмихва ми се, показвайки, че тя също ме помни, отронва гальовно „Ранен обяд днес?“ на Каспър.
Той се привежда към мен и снишава глас:
— Знаеш ли, ще проверя тук-там и ще видя какво мога да открия. Не можеш ли да наминеш у нас тази вечер. Така ще помислим заедно. Малко по-удобно е, отколкото тук. Освен това отдавна не сме се виждали! Кристин ще е очарована да те види отново.
— С удоволствие — казвам. Самата мисъл за Кристин кара пулса ми да замре.
— И знаеш ли, ако бях на твое място, щях да поговоря с Грете. Тя знае всичко за онези момчета там.
— Грете?
— Грете! Не казвай, че не си спомняш за Грете!
Изчервявам се. Не съм я забравил.
11.
Пред блока един мъж седи, свит зад волана на току-що измит червен рейндж роувър, със знак за дипломатически статут на регистрационния номер. Когато ме вижда, мъжът бързо извръща глава в другата посока. Повечето хора ме проследяват с поглед.
Заключвам апартамента отвътре. Лампичката на телефонния секретар мига. Обикновено не е така.
Първото съобщение е от мама. Напомня ми, че съм поканен на вечеря. И двамата знаем, че отказах. Другото съобщение е от възрастна жена, която с учтив и извинителен глас обяснява на телефонния секретар, че е избрала грешен номер. Третото съобщение е празно. Чувам само как някой диша.
Изведнъж добивам усещането, че не съм сам. Случва ми се понякога. Нечий дух е оставил отпечатък след себе си в апартамента ми. Промъквам се във всекидневната. Слънцето блести в пердетата. Отварям вратата на спалнята, където двойното водно легло се е ухилило насреща ми, приличащо на неизпълнено желание. Банята е тъмна. Кабинетът, който при един мъж на моята възраст с по́ патриархална нагласа, би служил за детска стая, прелива от документи и заети за вкъщи артефакти.
Сам съм. И все пак усещането за нещо чуждо се е загнездило в мен. Отварям си бутилка бира, леденостудена, след като е прекарала седмици в хладилника. Пия, докато правя още една обиколка на апартамента.
Чак на четвъртата обиколка забелязвам. Някой е мърдал компютъра ми. Не много. Само няколко сантиметра. Но достатъчно, за да забележа следата в праха. Сядам тежко на стола и включвам машината. Без резултат. Нищо не писка и не шуми. Дразнещото „Та-ра“, от което се опитвам да се отърва от първия момент, в който купих компютъра, най-накрая е замлъкнало.
Не след дълго разбирам защо.
Предната част е хлабава. С връхчетата на пръстите изваждам панела и надниквам в електронната бъркотия, която представлява органите, линиите на живота и мозъка на машината. Не разбирам от компютри. И все пак виждам, че някой е махнал хард диска.
Мигновено ме обхваща ярост. Нахлуват в апартамента ми. Идват и си тръгват, сякаш съм им дал ключа за своя живот.
После се успокоявам. Все още имам надмощие. Не са получили онова, което са търсели. Изпълнен от необуздан устрем, звъня на полицията, за да съобщя за влизането с взлом. Веднага след това набирам номера на професор Арнцен.
Той е запъхтян.
— Къде е ковчежето? — изкрещява, когато му става ясно кой звъни.
— Ковчежето? — питам престорено.
— Не се прави, че не… — подхваща той.
Някой му взема слушалката.
— Къде е дяволското ковчеже? — Гласът на Лайлуърт трепери.
— Какво ви кара да мислите, че е в мен?
— Зарежи глупостите! Къде е?
— Ще ви спестя много време, като ви съобщя още сега, че на хард диска ми няма друго, освен лекции, някой и друг започнат стих и компютърни игри забавления.
— Къде е ковчежето?
Затварям. Вземам си още една бира. И се чудя какво ли ще стане сега.
Телефонът звъни. Иска ми се да го оставя да звъни. Нямам желание да говоря с никого. Но той не се отказва. Накрая побеждава с настойчивостта си.
Англичанин. Д-р Ръдърфорд от Лондон. Директор на уважавания Британски кралски институт по археология. Предлага ми пари в замяна на the artefact, който, както разбрал, бил в мен.
— Находката е норвежка собственост — възразявам.
— Петдесет хиляди паунда — парира той.
Петдесет хиляди паунда са много пари. Но не ми и хрумва дори да обмисля да приема. Упоритостта ми никога не се е коренила в здрав разум.
— Вече не е в мен — лъжа.
— Не е ли?
Казвам му, че е било откраднато. Ковчежето е откраднато при влизане с взлом в апартамента ми именно днес.
Д-р Ръдърфорд започва да се обърква. Повтаря ли повтаря, че ковчежето не е било в апартамента ми. Не са го намерили. Съвзема се. По гласа му усещам, че съм посял съмнение: ами ако крадците, които е наел, всъщност са откраднали ковчежето? За да го измамят? Сякаш за да се подсигури пита:
— Сигурен ли сте, господин Белтьо?
О, да, quite sure29. Колебае се. Лъжата ми го е направила несигурен.
— Дали бихте се заинтересували от една размяна? — пита.
— Какво е това, с което бихте могли да ме заинтригувате?
— Мога да ви разкажа какво стана при смъртта на баща ви.
Времето спира рязко. Пред очите ми се преобръщат калейдоскопични картини: скалата, въжето, сипея, кръвта. Попадам във вакуум, където времето не е помръдвало от двадесет години.
Вторачил съм се пред себе си с празен поглед. Бяха изминали много години след смъртта на татко, когато за първи път осъзнах колко малко съм го познавал. Той е един неопределен образ в спомените ми, замислен мъж, който рядко ми обръщаше внимание или ме допускаше до своя свят. Татко затваряше вратите на своя свят и дръпваше пердетата. Няколко пъти бях видял яростта да искри в очите му, но през повечето време той беше мъж, който се прибираше вкъщи от работа или от разкопки, за да изчезне долу в приземната стая, където работеше върху някакъв научен труд, за който говореше неохотно и от който аз никога не видях нищо.
Когато си представям татко, правя го през тогавашния си, детски поглед.
Мама никога не иска да говори за него. Професорът става твърде потиснат. Сякаш не може да понесе мисълта, че неговата любима женичка някога е обичала друг, дълбоко и безрезервно. Налага му се да живее с мисълта, че е бил номер две на опашката за сладкишите.
Обаче тази мисъл не спира да ме учудва: мама е била съпруга на професора двойно по-дълго време, отколкото таткова съпруга.
Татко ми липсва. Но понякога се чудя дали един син може да гледа баща си, без от време на време да се замисля, че между краката на този мъж виси онази торбичка, където някога си бил едно нетърпеливо мърдащо се сперматозоидче, че между тях се клати членът, който се уголемява и изпълва майка ти в своята оскърбителна похот. От време на време не съм съвсем наред. Може ли някой да ми изпрати пластмасовата чашка с розовите хапчета?
Може би разпознавам самия себе си в татко. Не е толкова неестествено. Никога не съм му се възхищавал. Понякога това ме измъчва. Когато чета за бащи, формирали синовете си, се чудя какво моят е оставил от себе си в мен. Меланхолията? Че станах археолог като него? Случайност. Влечение към тълкуващата наука, специалност, пригодна към моята любознателна и интровертна натура. Случваше се, когато се осмелявах да сляза в работната му стая, той да вдигне поглед от документите или артефактите и да се усмихне празно. Показваше ми някоя тежест за тъкачен стан или кремъчно острие, за които той привидно знаеше всичко. Не познавах разликата между квалифицирано предположение и емпирично тълкуване. Но разбирах, че татко може да гледа назад във времето.
Внезапният му интерес към скалното катерене беше в противоречие с целия му характер. Той беше предпазлив човек. Също като мен. Леко плашлив по природа. Трюгве Арнцен бе онзи, който примами татко със себе си горе при скалите. Удобно, ако питате мен. Може би затова никога няма да мога да му простя, че не е съумял да предотврати падането. Ако въобще е опитал. Изумително бързо се озова на точното място, за да прилапа запазената вдовица на татко.
Останал съм объркан в дупката на времето, със слушалка в ръка. Д-р Ръдърфорд пита все още ли съм там.
— Какво знаете за татко? — изстрелвам.
— На това можем да се върнем по-късно. Когато получим ковчежето.
— Какво имате предвид като казвате, че нещо е станало при смъртта му?
— Повтарям, когато получим ковчежето…
— Ще видим — прочиствам гърло. Обещавам да обмисля предложението. Двоумейки се, той благодари за вниманието и затваря.
Бързо излизам в коридора, надолу по стълбите и на улицата. Червеният рейндж роувър го няма. Няма голямо значение. Шофьорът изглеждаше едър и силен. Все пак може да е чакал и приятелката си.
Не знам кой е д-р Ръдърфорд, директор на Британския кралския институт по археология. Или колко лесно той смята, че мога да бъда измамен. Но две неща знам.
Няма подобно нещо като Британски кралски институт по археология.
А и мислех, че съм единственият в целия свят, който подозира, че смъртта на татко не е била нещастен случай.
12.
Баща ми лежи погребан в гробището „Грефсен“. Обикновен надгробен камък под стара бреза. Мама плаща годишна такса, за да поддържат мястото.
Клякам пред гранитния паметник. Името на татко е издълбано в червения камък. Години липсват. Нищо, което да обвързва татко с определен период във времето. Само името. Биргер Белтьо. Мама и аз искахме да е така.
В кафяв хартиен плик нося саксия с жълти лилии. Засаждам ги пред надгробния камък. За да сияят пред татко. Където и да е той.
В гората, между къщата на баба и манастира „Верне“, под израсналите нависоко букове се намира стара гробница. Под тежката метална плоча, от която времето отдавна е изтрило с дъха си надписа, почиват хора, за които винаги съм се чудил кои са били. „Някога те са притежавали манастира «Верне», казваше мама. Затова им е било позволено да издигнат гробница в гората.“ Спомням си, че си помислих: „А останалите от нас ги запращат в гробищата“.
На паркинга двама мъже седят на бронята на червен рейндж роувър. Колата бе непрестанно в задното ми огледало, откакто тръгнах от къщи. В момента, в който ме виждат, единият скача долу и тръгва насреща ми. Прилича на Кинг Конг. Успявам да седна в колата и да заключа вратата, преди той да стигне до мен. Блъска по страничното стъкло. Пръстите му са дебели и космати. Има пръстен с печат от училище в чужбина. В свободната си ръка държи мобилен телефон. Запалвам Бола и давам на задна от мястото за паркиране. Той хваща дръжката на вратата. Може би обмисля да задържи колата със сила. Успехът му не би ме учудил.
За щастие се отказва. В огледалото си виждам как тича обратно към собствената си кола.
Бола не е създадена да бяга от други коли. Дори и не се опитвам. Спокойно карам нагоре към Шйелсосвайен. Когато червеният автобус приближава, аз се мушвам зад него. Така оформяме малък кортеж. Автобусът. Бола. И рейндж роувърът.
При обръщалото в задънената улица между Шйелсос и Лофтхюс следвам автобуса през пролуката в трафика. След това натискам внезапно спирачките. Доволен, оставям бариерата да падне между мен и рейндж роувъра.
1.
Клекнал съм по средата на едно поле, разчертано на абсолютно еднакви по големина квадрати, и търся миналото. Слънцето изгаря тила ми. Дланите ми са целите в мехури, които парят почти нетърпимо. Мръсен съм и съм потен. Смърдя. Фланелката лепне по гърба ми подобно на жилав, стар лейкопласт.
Вятърът и копаенето са завъртели във въздуха фин пясък, който образува кафяво-сивкав купол над полето. Очите смъдят от пясъка в тях. Облакът прах изсушава устата ми и напрашва лицето ми; усещам кожата си като напукана кора. Стена тихо. Не е за вярване, че някога мечтаех за такъв живот. Обаче всички трябва да се прехранваме някак…
Кихам.
„Наздраве“ — провиква се някой. Оглеждам се учуден около себе си. Обаче всички изглеждат вглъбени в своята си работата.
Никак не е лесно да откриеш миналото. Няколко копки под най-горния слой земя и после търся в малко метално корито между мръсните ми гуменки, ровейки с върховете на пръстите си във влажната почва. Културният пласт, до който сме достигнали, е на възраст 800 години. Изпаренията от компоста са обилни. В един от своите учебници, Archaeological Analysis of the Ancient2, професор Греъм Лайлуърт пише: „От тъмната пръст на Земята извират безмълвните послания на миналото“. Чували ли сте нещо подобно? Професор Лайлуърт е един от най-изтъкнатите археолози в световен мащаб. Но увлечението му по поезията е малко прекалено. Човек трябва търпеливо да понася несполучливите му сравнения.
Сега професорът седи на сянка под чаршаф, опънат на четири пилона. Чете. Дърпа от цигара, която не е запалил. Изглежда непоносимо умен, изпълнен с някакво сивокосо и помпозно достойнство, което не е заслужил по никакъв начин през живота си. Най-вероятно си мечтае за някое от момичетата, навирили дупета във въздуха. От време на време ни хвърля по някой поглед, в който се чете: „Някога и аз лежах там и се потях, но това време е далеч в миналото“.
Гледам го изпод вежди през дебелите стъкла на слънчевите очила с UV филтър. Погледът му се среща с моя и се задържа така за секунда или две. После той се прозява. Полъх на вятъра разлюлява чаршафа. Много години са изминали от последния път, когато се е оставил да бъде провокиран от някого с мръсотия под ноктите.
— Господин Белто! — казва той пресилено учтиво.
Още много време ще мине, преди да срещна чужденец, който да успее да произнесе името ми правилно. Той ми маха с ръка да се приближа. Също както робовладелците са махали на негърчетата си през миналия век. Изправям се в шахтата, дълбока един метър, и изтупвам пръстта от дънките си.
Професорът прочиства гърлото си:
— Нищо ли няма?
Разтварям ръце и заставам пред него в подигравателна бойна готовност, която за съжаление не му прави впечатление.
— Нищо! — отвръщам му със същото изхриптяване на английски.
С изражение, което само отчасти прикрива презрението му, той ме поглежда и пита:
— Всичко наред ли е? Изглеждате блед днес! — изхилва се той. И чака от моя страна реакция, която дори и за секунда не си помислям да си позволя.
Много от хората смятат професор Греъм Лайлуърт за зъл и с мания за величие човек. Той не е нито едното, нито другото. Високомерието е нещо естествено за него. Виждането на професора за света и нещастните хорица, които пъплят нагоре по подгъва на панталоните му е било оформено в най-ранна възраст, излято и втвърдено в стоманобетон. Когато се усмихва, прави го с дистанцирано и снизходително безразличие. Когато слуша някого, то е от насилена учтивост, която майка му трябва да е внедрила в него с тояги и заплахи. Щом казва нещо, човек лесно може да си помисли, че то се произнася от името на Всевишния.
Лайлуърт изтупва малка хвърчилка от растение, дошла с вятъра и закрепила се на шития по поръчка сив костюм. Оставя цигарата си на полевата маса. С водоустойчив маркер маркира всяка изкопана и изпразнена шахта. С безизразно изражение той маха капачката на маркера и поставя кръстче в квадрат 003/157 от координатната система на масата под чаршафа.
После ме отпъжда с отегчено движение на ръката.
В университета учехме, че всеки от нас може да премести до един кубически метър пръст на ден. По купчината до ситото може да се съди, че следобедът е бил успешен. Ина, студентката, която пресява фино всичката пръст, която ние мъкнем в метални корита и колички, не е намерила нищо, освен няколко тежести за тъкачен стан и един гребен, пропуснати от работните групи. Тя стои по средата на една яма с кал в тесни къси панталони, бяла тениска и прекалено големи гумени ботуши, и държи зелен градински маркуч с прокапващ край.
Много е сладка. За двеста и дванадесети път този следобед поглеждам към нея. Но тя изобщо не се обръща към мен.
Мускулите ме болят. Потъвам в полевия стол, скрит от августовското слънце до сенчест храсталак диви череши. Това е моят ъгъл, сигурното ми местенце. Оттук мога да наблюдавам терена на разкопките. Обичам да имам поглед над нещата. Имаш ли поглед, имаш и контрол.
Всяка вечер, след сортирането и каталогизирането, се подписвам под списъка с находките. Професор Лайлуърт смята, че съм прекалено подозрителен, тъй като държа да сравнявам артефактите в картонените кутии с неговия списък. Досега не съм го хванал в нито една неточност. Но му нямам доверие. Тук съм, за да контролирам. И двамата знаем това.
Професорът се обръща, сякаш случайно, за да провери къде съм. Отговарям му с бодър скаутски поздрав: два пръста към челото. Той не ме поздравява в отговор.
Най-добре се чувствам на сянка. Поради дефект в ириса ми силната светлина експлодира вътре в главата ми в порой от шрапнели. За мен слънцето е диск от концентрирана болка. Затова често мижа. Веднъж едно дете ми каза: „Очите ти изглеждат така, сякаш някой те е снимал със светкавица“.
С гръб към кутията с инструменти оглеждам терена. Белите въженца на координатната система оформят квадратни полета, които биват разкопавани едно по едно. Иън и Ури стоят отстрани до нивелира и теодолита и разговарят, докато наблюдават квадратната мрежа и ръкомахат по посока на рамената на координатната система. За момент, развеселен, си представям, че копаем на погрешно място. Че професорът ще изсвири с глупавата си свирка и ще извика: „Стоп, сбъркали сме!“. Но по израженията на лицата им разбирам, че са просто нетърпеливи.
В разкопките участват 37 археолози. Научните ръководители, подчинени на професора — Иън, Тиодор и Пийт от Оксфордския университет, Моше и Давид от Еврейския университет в Йерусалим и Ури от института „Шимър“, отговарят всеки за своята група норвежки студенти по археология.
Иън, Тио и Пийт са разработили усъвършенствана компютърна програма за археологически разкопки на базата на инфрачервени сателитни снимки и сонарна технология, използваща отразени в земните структури звукови вълни.
Моше има докторски степени по теология и по физика и е участвал в научната група, изследвала плащаницата от Торино3 през 1995 г.
Давид е експерт по тълкуване на текстове от Новия завет.
Ури е специалист по история на рицарите йоанити4.
А аз съм тук, за да внимавам всичко да е наред.
2.
В миналото прекарвах всяко лято у баба, в къщата при фиорда. Вила в швейцарски стил, насред море от овощни дръвчета и дребни плодове, и цветя, нагрети от слънцето плочи и наново израснали храсталаци, летни птици, мухи, и жужащи пчели. Из въздуха се носеше аромат на смола и водорасли. По средата на фиорда плаваха лодки. В излаза от фиорда, между Ларколен и Булерне, които бяха толкова надалеч, че изглеждаха сякаш се полюляват, съзирах късче от безкрайно море, а зад хоризонта си представях Америка.
Няколко километра от лятната вила, покрай пътя между Фюглевик и Мос, се намираше манастирът „Верне“ със своите десет хиляди декара поля и гори, и история, простираща се назад във времето чак до „Сагите за крале“ на Снори5.
В края на XII век крал Свере Сигюрсон6 дарил манастира „Верне“ на рицарите хоспиталиери. Те донесли със себе си повей от световната история, кръстоносните походи и рицарите духовници в нашия ъгъл от цивилизацията. Едва през 1532 г. времето на монасите в манастира „Верне“ приключило.
Човешкият живот е съставен от сбор от случайности. Доказателство за това е, че именно в едно от полетата на манастира „Верне“ сега се извършват разкопките на професор Лайлуърт.
Професорът твърди, че целта ни е да открием овално укрепление от викингско време. Може би 200 метра в диаметър, обградено от кръгъл земен вал с дървена палисада. Натъкнал се на карта на мястото във викингски гроб в Йорк.
Това, което професорът твърди, не е за вярване. Аз също не му вярвам.
Професор Греъм Лайлуърт е по следите на нещо. Не знам на какво. Съкровище би било твърде банално. Гроб с викингски кораб? Останките на ковчега на Свети Улаф7. Може би монети от Хорезъм8, държавата, разположена източно от Аралско море? Свитъци телешка кожа, върнати на Снори от издателството9?
Сребърен съд за жертвоприношения? Магически камък с руни? Мога само да гадая. И да се отдам всецяло на задачата си на куче пазач.
Професорът ще пише поредния си учебник на основата на тези разкопки. Някаква организация в Англия плаща за това. Собственикът на земята е получил цяло малко богатство, за да ни позволи да преобърнем терена нагоре с главата.
Трябва да се получи нещо като учебник.
Все още не съм разбрал как или защо професор Лайлуърт е допуснат на норвежка земя със своите археолози щурмоваци. Доброто старо правило: има влиятелни приятели.
За чужденци е трудно да получат разрешително за извършване на археологически разкопки на територията на Норвегия. Професор Лайлуърт не срещна никаква съпротива. Дори напротив. Дирекцията за управление на културното наследство аплодира инициативата въодушевено. Тържествуващ, университетът помогна в избора на най-добрите аспиранти по специалността, които трябваше да влязат в работните групи по разкопките. Уредиха разрешителни за работа на сътрудниците му от чужбина. Приятелски погалиха областните власти по главата. Всичко беше както трябва да бъде. И тогава се натъкнаха на мен в един кабинет в Отдела за старини при Историческия музей на ул. „Фредериксгате“. Блюстителят на реда. Дългата ръка на норвежките власти. Един научен работник по археология с лошо зрение, някой, когото биха могли да изтърпят няколко месеца. Чиста формалност, почти негодуваха заради моето присъствие, но правилата са си правила. Те знаят как е.
В стаята на баба един часовник с махало тиктака на себе си. От съвсем малко момче обичам този часовник. Той никога не върви точно. Може да започне да бие в най-невероятни часове. Дванадесет без осем! Девет и три! Три и двадесет и осем! В такива моменти часовниковият механизъм задрънчава самодоволно със своите пружинки и зъбни колелца и крещи: „Пет пари не давам!“.
Та кой е решил, че именно останалите часовници по света вървят точно? Или че времето може да бъде уловено с прецизна механика и стрелки? Все размишлявам. От работата е. Когато изкопаеш някой петстотингодишен скелет на жена, отказваща да пусне детето, което е прегърнала, този момент се запечатва здраво във времето.
Полъх на вятъра довява соления мирис на море. Слънцето е по-слабо. Мразя слънцето. Много малко от нас мислят за слънцето като за един непрекъснат ядрен синтез. Но аз, да. И се боя, че след десет милиона години ще дойде неговият край.
3.
Във вика се усеща нотка на възбудена изненада. Под своя чаршафен покрив, професор Лайлуърт се надига с повишено внимание и подушва подобно на лениво старо куче пазач, което преценява дали да залае.
Археолозите рядко крещят, когато открият нещо. Ние постоянно намираме нещо. Всеки вик остъргва малка частица от нашето достойнство. Повечето фрагменти от монети и тежести за стан, които откриваме, накрая свършват в една светлокафява кутия в тъмно хранилище, подобаващо консервирани, каталогизирани и подготвени за бъдещето. Щастливец е онзи, който поне веднъж в кариерата си открие нещо, което би могло да се изложи във витрина. Повечето археолози биха признали, ако задълбаят достатъчно надълбоко в себе си, че последното наистина велико археологическо откритие в Норвегия е направено в Осеберг10 през 1904 г.
Ирене беше тази, която бе извикала. Аспирантка в катедрата по класическа археология. Талантливо и затворено в себе си момиче. Не би било трудно да се влюбя в нея.
Ирене е в групата, ръководена от Моше. Вчера сутринта тя откри останките на основи на постройка. Един октагон, осмоъгълник.
Гледката ме изпълва с неясен, гъделичкащ спомен, който не достига до повърхността. Никога не съм виждал професор Лайлуърт толкова възбуден. По няколко пъти на час отиваше и надничаше долу в нейната шахта.
Сега Ирене се е изправила на крака и се е покатерила на ръба на шахтата. Маха въодушевено на професора.
Доста от нас, останалите, вече тичаме към нея.
Професорът надува свирката си:
— Пфффррррииит!
Магическа свирка. Всички застиват с рязко движение, като на стар 8-милиметров филм, заседнал в прожекционния апарат.
И остават така, покорно замръзнали.
Върху мен магическата свирка няма ефект. Подтичвайки, приближавам шахтата на Ирене. Професорът идва от срещуположния ъгъл. Опитва се да ме спре с поглед. И със свирката: „Пффррриит!“. Но не успява. И аз стигам първи на мястото.
Ковчеже е.
Продълговато ковчеже.
Тридесет-четиридесет сантиметра дълго. Най-външният слой на червено-кафявото дърво е загнил.
Професорът се спира толкова близо до ръба, че за миг се надявам, че ще се стовари напред със сивия си костюм. Най-голямото унижение. Но нямам този късмет.
Задъхал се е от краткото бягане. Усмихва се. Устата му е отворена. Очите — облещени. Изглежда, че е на път сякаш да получи оргазъм.
Проследявам погледа му. Надолу към ковчежето.
С едно-единствено дълго движение професорът кляка, подпира се на лявата си ръка и скача в шахтата.
През събралите се преминава мърморене.
С връхчетата на пръстите — тези меки връхчета, създадени да балансират хапки от предястия, да държат чаши за шампанско и цигари, и да милват копринено меките гърди на свенливи госпожици от Кенсингтън11 — той започва да почиства пръстта около ковчежето.
В книгата си Methods of Modem Archaelogy12 професор Лайлуърт пише, че детайлното вписване на всяка находка е ключът към правилното тълкуване и разбиране. „Търпението и задълбочеността са най-важните добродетели за един археолог“, твърди той във Virtues of Archaelogy, специализираната библия на всички студенти по археология. Трябва да разбира, че прибързва. Нашата работа не е спешна. Когато нещо е лежало в земята стотици или хиляди години, можем да си позволим няколко допълнителни часа, за да бъдем точни и внимателни. Би трябвало да скицираме ковчежето в перспектива, както хоризонтално, така и в профил. Да го снимаме. Трябва да бъдат измерени дължината, дълбочината и ширината на находката. Едва след като са регистрирани всички възможни детайли, можем внимателно да го извадим с шпакла и лъжичка. Да почистим мръсотията и пясъка. Да консервираме дървото. В случай, че сме се натъкнали на предмет от метал, то той следва да се обработи със сески-карбонат. Професорът знае всичко това.
И въпреки това не му пука.
Скачам долу при него. Останалите са ни зяпнали сякаш професорът току-що е оповестил, че смята да се зарови в земята.
С голи ръце.
Преди да е станало време за вечеря.
Прочиствам гърло тържествено, пресилено ясно, и му казвам, че много избързва. Той все едно не ме чува. Издигнал е параван между себе си и останалия свят. Дори когато гласът ми прозвучава повелително и от името на норвежките власти за управление на културното наследство му нареждам да спре, той продължава своето френетично ровене. За него със същия ефект аз можех да представлявам Магьосникът от Оз.
Изровил по-голямата част от ковчежето, той го хваща с две ръце и го изтръгва от пръстта. Малка част от дървото се отчупва и пада.
Някои от нас извикват. От гняв, изумление. Така просто не бива! Казвам му го. Всяка археологическа находка следва да се третира с най-голямо внимание.
Думите ми пропадат във въздуха.
Той държи ковчежето пред себе си. Дишайки тежко, стои и се взира в него.
— Имате ли намерение — изричам с леденостуден глас и ръце, скръстени пред гърдите, — да предприемем описване на находката?
Негово кралско височество гледа благоговейно ковчежето. Усмихва се невярващо. Тогава промърморва в празното пространство, без да се обръща към никого, на своя най-превзет оксфордски английски:
— This Is. Fucking. Unbelievable!13
— Моля, дайте ми ковчежето — казвам аз.
Той ме поглежда с празен поглед.
Прокашлям се.
— Професор Лайлуърт! Разбира се, наясно сте, че съм принуден да докладвам за случилото се на института! — Гласът ми е придобил хладни, официални нотки, които не са ми съвсем познати. — Отделът за старини и Дирекцията за управление на културното наследство едва ли ще погледнат с добри очи на този подход.
Без да каже и дума, той се изкатерва навън от шахтата и се затичва със ситни крачки към палатката. От костюма му се сипе пръст. Ние, останалите, сме престанали да съществуваме.
Аз не се предавам толкова лесно. Затичвам се след него.
От вътрешната страна на палатката, иззад изпънатата платнена стена, чувам екзалтирания глас на професор Лайлуърт. Повдигам платнището настрани. Сумракът и UV филтърът на очилата ме заслепяват за миг, преди да успея да различа широкия гръб на професора. Все още е задъхан.
— Да! Да! Да! — крещи той по мобилния телефон. — Чуваш ли, Майкъл, кивотът е!
Повече от всичко ме изумява фактът, че е запалил цигара. Той знае, че цигареният дим може да попречи на датирането с въглерод 1414.
Гласът му е изпълнен с истеричен смях:
— Добрият стар Чарлз имаше право, Майкъл! Не е за вярване! Дявол да ме вземе, не е за вярване!
На полевата маса до него стои ковчежето. Правя крачка навътре. В същото време Иън се материализира насред тъмнината, подобно зъл дух, бдящ над погребалната камера на фараона. Сграбчва ме за раменете. Избутва ме грубо назад вън от палатката.
— За бога… — пелтеча аз. Гласът ми трепери от гняв и унижение.
Иън ме поглежда намръщено и се връща в палатката. Ако можеше да затръшне някоя врата, би го направил. Но платнището на палатката шляпва вяло след него.
Само след миг професорът излиза. Завил е ковчежето в парче плат. Настрани от ъгълчето на устата му стърчи димящата цигара.
— Моля, дайте ми ковчежето! — казвам. Единствено за идеята настоявам. Те обаче нито чуват, нито се интересуват от това.
Личният автомобил на професор Лайлуърт е издължен и лъскав расов екземпляр: ягуар XJ6, цвят бургунд. Двеста конски сили. Ускорение от 0 до 100 километра в час за 9 секунди. Кожен салон. Волан от дърво. Климатик. Може би следа от душевност и зараждащо се самосъзнание дълбоко в двигателния блок, зад всичкия хром и металически лак.
Иън се шмугва зад волана, навежда се и отваря вратата на професора. Той сяда, слага ковчежето в скута си.
Ние стоим и гледаме втрещени в мърлявите си тениски и джинси, облегнати на лопатите и линеалите, със зяпнали усти и пясък в косите, с размазана мръсотия под очите. Но те не ни виждат. Свършили сме своята работа. Вече не съществуваме.
Ягуарът преминава по черния път. Изскачайки на шосето, изръмжава и потъва в облак прах.
После изчезва.
В тишината, която се спуска над нас, нарушавана единствено от вятъра в короните на дърветата и тихото мърморене на студентите, на мен ми стават ясни две неща. Едното е, че бях измамен. Не знам точно как или защо. Но увереността в това ме кара да стисна зъби така силно, че очите ми се пълнят със сълзи. Другото е осъзнаване. Винаги съм бил покорният, изпълнителният. Незаменимото и напълно забравено зъбно колело, което никога не предава механизма. Норвежките власти, отговорни за опазване на културното наследство, ми повериха задачата да упражня контрол. А аз се провалих.
Дяволите да ме вземат, ако професор Греъм Лайлуърт се измъкне с находката. Това не е просто между Лайлуърт и Отдела за старини. Или Дирекцията за управление на културното наследство. Или прокуратурата.
Това е между мен и него.
Аз нямам ягуар. Моята кола напомня на играчка за баня, което някое дете е надуло и е забравило на плажа. Розова е. Ситроен 2 CV. През лятото прибирам гюрука. Казвам й Бола. С нея, доколкото това може да се твърди за отношенията между човек и машина, сме на една вълна.
Седалката изскърцва, когато сядам зад волана. Трябва да повдигна вратата, за да може ключалката да уцели мястото си. Скоростният лост прилича на дръжката на чадър, който някоя истерична лелка по невнимание е набучила в таблото. Включвам на първа скорост, натискам газта и потеглям след професора.
Погледнато като на преследване с коли, резултатът е комичен. Скоростта се ускорява от 0 до 100 за десетилетия. Но рано или късно ще стигна. Само дето ще съм закъснял малко. Не бързам. Първо ще намина през Отдела за старини, за да докладвам на професор Арнцен. След това към полицията. Накрая лично ще предупредя митническите власти на Гардермуен15 за случилото се. Както и фериботните пристанища — ягуар XJ6 не може да се скрие незабележимо.
Една от причините да прибирам гюрука на колата през лятото е, защото обичам да усещам как вятърът преминава през късо подстриганата ми коса. Тогава си мечтая за един живот в кабриолет под безгрижното небе на Калифорния; животът на гларус с кафеникав загар, заобиколен от момичета по бански, кока-кола и поп музика.
В училище ми викаха Бялата мечка. Причината може естествено да е, защото се казвам Бьорн. Но по-вероятно е, защото съм албинос.
4.
Когато през май професор Трюгве Арнцен ме попита дали бих приел да бъда инспектор при разкопките в манастира „Верне“, по-късно същото лято погледнах на предложението като на 1/10 предизвикателство и 9/10 радостно приветстван повод да се махна от кабинета си. Няма нужда да страдаш от някакъв вид психоза, за да си втълпиш, че четирите стени, подът и таванът през нощта са се доближили един до друг с още няколко сантиметра.
Професор Арнцен е мъжът на мама. Предпочитам да не използвам израза „доведен баща“.
Годините, прекарани със студентите, са го направили сляп за уникалността на отделния човек. Възпитаниците му са се превърнали в маса без индивидуалност и поставен пред тази тълпа от академично еднообразие, у професора се е развило едно лишено от търпение раздразнение. Бащиното наследство го е превърнало в доста състоятелен човек, а също и малко арогантен. Малко от студентите го харесват. Подчинените му говорят зад гърба му. Мога да ги разбера. Никога не съм го харесвал. Всички си имаме своите причини.
Пристигам в Осло в средата на следобедния пиков час. Лятото наближава своя край. Въздухът е жарък и задушен.
Барабаня с пръсти по волана. Чудя се накъде ли са тръгнали всички останали. И кои са. И какво търсят тук. Дявол да ги вземе! Поглеждам часовника си и изтривам потта от челото си. Искам пътят да е само за мен! Всички това искаме. Всеки от нас е обхванат от колективната лудост на масовия автомобилизъм. Само дето самите ние не го осъзнаваме. Именно това отличава лудите от останалите.
Вратата на професор Арнцен е затворена. Някой е махнал шест от буквите на табелката му и с детско удивление стоя отпред и чета: „ПРО ЕС Р ЮГВЕ АР Ц Н“. Изглежда като някое тибетско заклинание.
Тъкмо се каня да почукам на вратата, когато чувам гласове отвътре в кабинета. Затова изчаквам. Леко отстъпвам до прозореца. Первазът е покрит с лепкав прах. Долу на улицата колите се бутат пред светофарите, пешеходците се движат в жегата с размекнати движения. Служебният паркинг зад музея е празен.
Трябва да съм бил разсеян, когато съм паркирал Бола. Непривично е за мен. Но отгоре го виждам. Сигурно така е и с Всевишния: винаги цялостен поглед над всичко. Между тъмносивия мерцедес 190 на професора и виолетов сааб 900 турбо е паркиран ягуар XJ6 с цвят бургунд.
Предпазливо доближавам ухо до вратата.
— … precautions16! — произнася един глас. Гласът на професор Арнцен.
Говори на английски. Гласът му е покорен. За да стане професорът покорен, нужен му е властен събеседник.
Подозирам кой е това.
Друг глас измърморва нещо, което не разбирам. Иън.
Арнцен:
— Кога ще дойде той?
— Утре рано сутринта — отвръща дълбок глас. Професор Лайлуърт.
Знаех си.
Арнцен:
— Лично ли ще дойде?
Лайлуърт:
— Естествено. Но си е вкъщи. Самолетът е в сервиз. Инак да е пристигнал още тази вечер.
Иън (смеейки се):
— Доста е нетърпелив и възбуден!
Лайлуърт:
— Не е толкова странно.
Арнцен:
— Той самият ли смята да го изнесе извън страната?
Лайлуърт:
— Разбира се. През Лондон. Утре.
Иън:
— Все още смятам, че би трябвало да го вземем с нас в хотела. Докато той дойде. Не ми харесва идеята да го оставим тук.
Лайлуърт:
— Не, не, не. Мисли тактически. Именно при нас би търсила полицията. Ако албиносът измисли някоя глупост.
Арнцен:
— Бьорн?… — Смях. — Спокойно. Аз ще се погрижа за Бьорн.
Иън:
— И все пак не е ли редно…
Лайлуърт:
— Ковчежето е на най-сигурно място тук, при професора. Въпреки всичко.
Арнцен:
— Никой няма да търси тук. Гарантирам!
Лайлуърт:
— Така е най-добре.
Иън:
— Щом настоявате…
Лайлуърт:
— Абсолютно.
Настъпва тишина.
Арнцен:
— Значи той е имал право. През цялото време. Имал е право.
Лайлуърт:
— Кой?
Арнцен:
— Де Уит.
Лайлуърт замълчава, преди да отговори:
— Добрият стар Чарлз.
Арнцен:
— Имал е право през цялото време. Ирония на съдбата, а?
Лайлуърт:
— Трябваше да е тук сега. И все пак! Най-накрая го открихме!
Тонът му говори за приключване на разговора и край на срещата.
Стряскам се и се отдалечавам от вратата. Измъквам се бързо на пръсти по коридора.
Върху син филц на табелката на вратата на кабинета ми бели пластмасови букви съставят думите: АСИСТЕНТ БЬОРН БЕЛТЬО. Неравните букви напомнят за ред зъби, нуждаещи се от изправяне.
Заключвам вратата отвътре и притеглям зеления нестабилен офис стол до прозореца. Оттук мога да наблюдавам ягуара.
Не се случва кой знае какво. Уличното движение се движи в бавен поток. Една линейка се мъчи да си проправи път през колоната.
След няколко минути виждам Иън и професор Лайлуърт долу на паркинга.
Иън има пъргава походка. Гравитацията не упражнява абсолютно същото влияние върху него, както върху останалите от нас.
Лайлуърт цепи вълните като супертанкер.
И двамата са с празни ръце.
Малко след това се появява професор Арнцен. Носи палтото си, преметнато през лявата ръка. В дясната държи чадър. Той също не носи ковчежето.
На последното стъпало от стълбите той спира и поглежда нагоре към небето. Както винаги. Съществуването на професора се крепи на ритуали.
До мерцедеса той започва да търси ключовете за колата. Много го бива да губи ключове. Преди да ги намери, поглежда нагоре към моя прозорец. Не се помръдвам. Отражението от прозореца ме прави невидим.
След половин час му се обаждам вкъщи. За щастие вдига той, а не мама. Трябва да е седял до телефона и да е чакал.
— Сигюр? — извиква.
— Бьорн е.
— Бьорн? О! Ти ли си?
— Трябва да говоря с теб.
— От Йостфол ли се обаждаш?
— Попаднахме на нещо.
Пауза.
Накрая проронва:
— Така ли?
— Ковчеже.
— Аха? — Пауза. — Наистина? — Всяка дума е потопена в катран.
— … С което професор Лайлуърт се измъкна.
— Измъкна… се? — Професорът не е добър актьор. Дори не звучи изненадан.
— Мислех, че може би ще се свърже с теб.
Нова пауза.
— С мен? — После прави опит да поеме контрола в свои ръце: — Видя ли какво е ковчежето?
— От дърво.
— Старо?
— В земен пласт от дванадесети век. Може би и по-стар.
Той задържа въздуха си.
— Не успях да го разуча — продължавам. — Но сме длъжни да протестираме.
— Да протестираме?
— Не чуваш ли какво ти казвам? Той се измъкна с ковчежето! Това вече не засяга само нас и Дирекцията за управление на културното наследство. Ще се обадя на полицията.
— Не, не, не прави нищо прибързано, успокой се. Всичко е под контрол. Просто забрави, че това се е случвало!
— Те изчезнаха с ковчежето, чуваш ли? А теренното проучване беше под всякаква критика. Възнамерявам да напиша доклад! Лайлуърт можеше със същия ефект да проведе разкопките с багер и динамит.
— Ти… предприел ли си вече нещо?
— Не.
— Добре. Остави на мен.
— Какво ще направиш?
— Успокой се, Бьорн! Ще оправя всичко. Не мисли повече за това.
— Но…
— Ще звънна на няколко телефона. Отпусни се. Всичко ще се нареди. Обади ми се утре.
Може би не е нищо особено. Едно ковчеже. При условие, че е лежало под земята в продължение на осемстотин години, то за благополучието на човечеството има малко значение дали то ще бъде изнесено контрабандно от страната. Все едно никога не сме го намирали.
Вероятно професор Лайлуърт има големи планове. Може би възнамерява да го продаде на някой арабски шейх за цяло състояние. Или да го дари на Британския музей, който би си приписал още един академичен триумф за сметка на някоя чужда култура.
С пълната подкрепа на професор Арнцен.
Не разбирам нищо. Нямам нищо общо с това. Но съм бесен. Трябваше да бъда инспектор. Измамиха ме. Ангажирали са ме, защото са вярвали, че ще е лесно да ме заблудят. Бьорн, късогледият албинос.
5.
Зад старата полупорутена къща, в която израснах, се намираше обрасло с бурени поле, което наричахме Хестельока. През зимата правех скокове със ски от скалите. Когато през пролетта се топяха снеговете, организирах си преминавания през пресечена местност с колело по разкаляната пътека. През лятото се катерех по дърветата и седях невидим като катеричка, за да шпионирам младежите, които идваха да пият бира, да пушат хашиш и да се любят под прикритието на високата трева. Бях на единайсет, но вече непоколебим шпионин.
На 17 май17 1977 г. младо момиче бе изнасилено и малтретирано зад храсталак офика. Случи се посред бял ден. В далечината звучаха хоровете, виковете „Ура“ и гърмежите на фишеци. През следващата седмица бе изнасилено още едно момиче. Вестниците подеха темата.
Един следобед, два дни по-късно, някой запали сухата трева. Не беше нещо необичайно. Децата от квартала горяха сухи треви и листа там. Но този път я нямаше групата младежи, която да ограничи пламъците. Пожарът опустоши парцела и части от горичката. Огънят остави след себе си изгоряла и пушеща пустош. Напълно неприспособима за изнасилвания. Предположиха, че е съвпадение.
В училище говорихме за това със седмици. Полицията разследва случая. Измислихме прякори на подпалвача: Лудият пироман, Кралят на пламъците, Отмъстителят.
И до днес никой не знае, че аз бях онзи, който запали пожара.
Много са местата, на които професорът би могъл да скрие ковчежето. Изключвам повечето от тях. Знам как мисли.
Можеше да слезе в главното хранилище. Или да заключи ковчежето в някоя от огнеупорните метални каси. Но не го е направил. Всички имаме достъп до хранилищата. Той не би искал да дели ковчежето с никого.
Един от парадоксите в живота е, че оставаме слепи за онова, което е най-явно. По този начин мисли професорът. Знае, че рискува най-малко, действайки привидно рисковано. Ако искаш да скриеш една книга, постави я на лавицата до другите книги.
Скрил е ковчежето в кабинета си. В някой заключен шкаф. Зад няколко кутии или папки. Представям си го точно. Интуицията ми е безпогрешна. В главата си мога да извикам картини, толкова ясни, колкото и на киноекран. Тази си способност съм наследил от баба.
Професорът е заключил вратата на кабинета. Няма значение. Когато през 1996 г. отсъстваше, за да ръководи разкопки в Телемарк18, той ми повери един ключ и след това забрави. Както толкова много други неща.
Кабинетът му е два пъти по-голям от моя. И несравнимо по-тузарски. По средата на стаята, върху имитация на персийски килим, се е разположило бюрото с компютъра и телефона, и кутия за кламери, която моят полубрат е измайсторил в час по трудово възпитание. Столът е с висок гръб и хидравлични ресори. До стената е офис гарнитурата, където той пие кафе с гостите си. Лавицата за книги до южната стена се е наклонила напред, натежала от познание.
Сядам във фотьойла, който посреща тежестта ми с мекото си, потъващо гостоприемство. Във въздуха още натежава острият мирис от пурата на Лайлуърт.
Затварям очи и се взирам навътре в себе си. Към интуицията си. Оставам така няколко минути. След това отново ги отварям.
Погледът ми попада на шкафа с архивите.
Сив алуминиев шкаф с три вертикално разположени чекмеджета и ключалка най-отгоре вдясно. Отивам до него и издърпвам най-горното чекмедже.
Заключено е. Разбира се.
С ножица или тирбушон мога да разбия ключалката.
Но не мисля, че ще има нужда.
Под кламерите в кутията на бюрото намирам ключа. Професорът оставя резервни ключове навсякъде. На спираловидната пружина на настолната лампа висят ключовете за мерцедеса и вилата.
Отключвам и издърпвам най-горното чекмедже. Зелените папки са пълни с документи, писма и договори. В средното чекмедже намирам изрезки от чужди списания, систематизирани по азбучен ред и по теми.
Ковчежето лежи най-навътре в най-долното шкафче. Зад папките. Увито в парче плат. В найлонов плик от Lorentzen. Те от своя страна са сложени в пазарска чанта на сиви райета. Под купчина книги.
С чантата подръка подреждам след себе си. Затварям чекмеджетата с архиви и заключвам. Оставям ключа под кламерите. Избутвам стола до бюрото. Хвърлям последен поглед: „Всичко ли е на мястото си? Нещо забравено?“, преди да се измъкна навън и да хлопна вратата след себе си. Коридорът е тъмен. И безкраен. Оглеждам се в двете посоки, преди да тръгна.
„Но, господин Белтьо, каква работа имахте в кабинета на професора? И какво е това в ръцете ви?“
Стъпките ми отекват. Както и ударите на сърцето ми. Поглеждам назад.
„Господин Белтьо? Къде сте тръгнали с артефакта? Откраднахте ли го от професора?“
Задъхвам се, опитвам се да вървя колкото се може по-бързо, без да се затичвам.
„Спрете на място! Спрете незабавно!“
Стигнах! Гласовете звънтят в главата ми. Блъсвам вратата на собствения си кабинет и се втурвам вътре. Облягам се на вратата, докато си поема дъх.
Внимателно изваждам ковчежето от чантата и свалям найлоновия плик и плата. Ръцете ми треперят.
Ковчежето е изненадващо тежко. Две тънки ленти крепят червеникавото, гниещо дърво. То е на път да се разпадне. Процепите разкриват какво има вътре. Друго ковчеже.
Не съм специалист по металите. Не е фатално. Няма нужда да нося ковчежето долу в лабораторията, за да определя от какво е направено вътрешното ковчеже. Злато.
Дори и след толкова векове то свети топло, със златни отблясъци.
Предвкусвам нещо неизбежно.
Докато чакам сърцето ми да се успокои, вторачвам се през мръсното стъкло на прозореца надолу към улицата.
6.
Преди две години прекарах шест месеца в клиника за нервноболни.
Имах късмет и ме приеха в същото отделение, където бях ходил на групова терапия. Времето там не бе помръднало. Балатумът бе със същия десен. Стените бяха в същия болнаво жълто-зелен цвят и голи. Звуците и миризмите бяха същите. Мартин седеше в своя люлеещ се стол и плетеше. Плетеше един и същи шал от осемнайсет години. Съхраняваше плашещо дългото творение във висок кош от тръстика с капак. Той ми кимна сякаш просто бях отишъл до лавката за нещо. Никога не бяхме говорили един с друг. И все пак той ме позна и ме прие като нещо подобно на приятел.
Дори мама не знаеше за престоя ми в клиниката. Тя толкова лесно се разтревожва. Казах й, че ще участвам в разкопки в Египет.
В един плик за писмо формат А4, който изпратих до централната пощенска станция в Кайро, поставих пачка от шест адресирани плика. Заедно с молба за помощ. Не знам арабски. Затова пъхнах двайсетдоларова банкнота. The universal language.19 Някакъв приятелски настроен чиновник схванал смисъла. Франкирал и изпратил писмата на мама. Подпечатани Кайро, Египет. Наистина умно. Като в криминален роман. Моята идея беше да изпраща по едно писмо на месец. Мислех, че е очевидно. Все пак най-отгоре вдясно бях написал имената на всеки месец. Наместо това той изпратил всички писма наведнъж. Глупакът. Измислените случки от шест месеца — грандиозни археологически открития, любовни истории с египетски танцьорки, експедиции в пустинни бури на гърбовете на приведени от вятъра камили — наблъскани в седмица. Показателен за моята фантазия и за доверчивостта на мама е фактът, че успях да намеря някакво задоволително обяснение за всичко това. Няма начин да е била съвсем трезва.
Терапията ме изправи отново на крака. Една болница си има своите рутини. За мен те се превърнаха в опорните точки, на които се крепеше съществуването ми.
Покрай болестта ми нямаше нищо екзотично. Без забавни фантазии, че си Наполеон. Без гласове в главата. Просто живот в непрогледен мрак.
Сега съм по-добре.
7.
Уплашен се лутам по улиците на Осло. Един беглец в залеза. Делта фокстрот 3–0, заподозреният кара ситроен 2CV и трябва да бъде заловен незабавно. Известно време огледалото за задно виждане е изпълнено от една тойота. Когато тя най-накрая завива в една пресечка, въздъхвам от облекчение. Заподозреният е откраднал златно ковчеже с висока стойност и се смята, че може да бъде опасен, поставен в гранична ситуация. Минавам покрай „Свети Хансхауген“ и се оказвам притиснат зад един микробус, който се движи подозрително бавно. Постоянно гледам в огледалото, като същевременно внимателно наблюдавам силуетите в микробуса. Човек никога не знае. Стигам читав до Рингвайен. Няма изстреляни куршуми. Засега.
Отстрани виждам редицата блокове, където живея. Не са особено привлекателни. Но гледката ме изпълва с топлина. Винаги съм изпитвал такива чувства към дома.
Израснах в голяма, бяла стара къща с хаотична архитектура в една ябълкова градина, до път, в предградие с трамвай, пожарна и щастливи хора.
До спалнята на мама и татко имаше остъклена веранда, на която можех да изпълзя през малкото прозорче в детската стая. Правех го често, когато не можех да заспя. Пред полуотворената врата на верандата спускаха перде от тюл, през което можех да надничам вътре в стаята. Среднощните ми шпионски набези ме изпълваха със сладък, непознат гъдел и щастие от факта, че съм невидим.
Една вечер те танцуваха голи във вихъра от сенки в спалнята. Меки тела, горящи в огън, ръце и устни, които носеха успокоение. Стоях неподвижен, неразбиращ, опиянен от магията на мига. Изведнъж мама извърна лице и погледна право в мен. Усмихна се. Но няма как да бе различила лицето ми измежду гънките на пердето, защото в следващия миг се наклони обратно и потопи татко в прегръдките и милувките си.
Несъмнено Фройд би ме боготворил!
Навън в градината между две изсъхнали ябълкови дървета се намираше купчината компост20 на татко. Компостът излъчваше остра миризма, едновременно отблъскваща и привлекателна. На погребението му, на ръба на гроба, същата миризма ме удари като юмрук, пълен с пръст и пясък. Със сетива, изпълнени от изпаренията, които преливаха от тъмнината на гроба, разбрах, че миризмата на компост носи със себе си и смърт, но и обещание за нов живот. Тогава не успях да формулирам това усещане с думи. Но неговото осъзнаване отприщи плача в мен.
Винаги съм бил чувствителен към миризми. Затова избягвах зимника, от който лъхаше на хумус и гниене и нещо неопределено, противно. Под загнилия капак на зимника, защитени от хаоса зад къщата, паяците тъчаха своите паяжини на спокойствие. Тези мрежи висяха като лепкави пердета над каменните стълби. Когато татко прегазеше копривата, отключеше катинара и повдигнеше капака, милиони дребни пълзящи създания закрещяваха със своите тихи гласове и се стрелваха в търсене на убежище от светлината, която разбиваше мрака на парчета, докато в същото време невидимите отровни облаци на смрадта от зимника се издигаха във въздуха. Татко изглежда не забелязваше нищо. Но аз знаех какво се крие във влажния, миризлив мрак. Призраци. Вампири. Върколаци. Еднооки убийци. Всички онези изчадия, които изпълват фантазията на едно момче, когато Мечо Пух и Оле затвори очички останат навън на слънце.
И до днес мога да върна в съзнанието си онези миризми от детството. Отъпкана земя в дъждовни дни. Ягодов сладолед. Нагрети от слънцето пластмасови лодки. Рохка пролетна почва. Маминият парфюм и афтършейвът на татко. Дреболии, които с цялата си незначителност създават съкровищница от спомени.
Човек може само да се радва, че не е куче.
Рогерн, съседът отдолу, е нощна птица. Той мрази светлината. Точно като мен. Очите му са тъмни и отегчени. Има дълга до раменете черна коса и един обърнат надолу кръст, висящ на сребърна верижка на врата му. Рогерн свири на баскитара в една рок банда, наречена „Насладата на Белзебуб“21.
Позвънявам на звънеца му и чакам. Отнема известно време. Въпреки че апартаментът му е 50 квадрата, на човек винаги му се струва, че го е обезпокоил, докато е бил дълбоко долу в катакомбите на укреплението и е трябвало да се втурне по дългите, осветени с факли вити стълби, за да отвори.
Рогерн е добряк. Дълбоко в себе си. Също като мен и той капсулова надълбоко всички лоши мисли. Те лежат там и работят, докато подутината не се пръсне и не инфектира мозъка. Това човек може да познае по погледа.
Бог знае защо, но Рогерн ме харесва.
— Бря! — възкликва весело той, когато най-сетне се показва през леко отворената врата.
— Събудих ли те?
— Ня’а нищо. Спал с’м достатъчно. Прибра ли се накрая?
— Така ми липсваше! — ухилвам му се аз.
— Гаден подземен плъх!
Зървам отражението си в огледалото в антрето. Поне да се бях преоблякъл и измил. Повдигам чантата с ковчежето.
— Можеш ли да пазиш това известно време?
— Какво е то? — От устата му излиза „к’во т’ва“.
— Чанта.
Повдига театрално поглед към небето.
— Не с’м сляп! К’во има вътре? — пита и се хили. — Хероин?
— Само няколко стари неща. От миналото.
За Рогерн „миналото“ е праисторическа епоха, изпълнена с летящи гущери, механични грамофони и мъже с напудрени перуки. Горе-долу около 1975 г.
— Записахме демо — казва гордо. — Ш’чуеш ли?
Ако трябва да съм честен, предпочитам да пропусна. Но нямам сърце да му го кажа. Влизам след него в стаята. Пердетата са спуснати. В слабата светлина от червените крушки, стаята прилича на фотографска тъмна стаичка. Или на бардак. На кръгла махагонова маса стои сребърен свещник със седем черни свещи. Огромният килим е декориран с хексаграм, обграден от кръг. На стената над канапето, купено от разпродажба на стари вещи и тридесетгодишната маса от тик22, висят плакати, представящи Сатаната и ужасяващи сцени от Ада. Рогерн може да бъде особен, когато нещата опират до създаване на домашен уют.
В средата на по-дългата стена, като икона, на която Рогерн се кланя по време на пости, се издига черна кула, която представлява неговата стереоуредба. С програмируем четец на дискове, дигитален PPL тунер с автоматично търсене, усилвател с вграден на свой ред усилвател на басите, Super Surround System, еквалайзер, двукасетъчен касетофон с функция за бързо копиране и четири канари високоговорители.
Той замахва с дистанционното. Музикалната система се събужда рязко в беззвучна заря от цветни диоди и трептящи стълбчета. Четецът на дискове отваря една вратичка като по заповед в някоя арабска приказка. Рогерн натиска play-бутона.
И светът експлодира.
По-късно същата вечер, под душа, оставям леденостудената вода да отмие мръсотията и потта и да охлади участъка изгорена кожа на тила ми. Мехурите парят от сапуна.
Понякога един душ може да придобие характера на ритуал. След протяжния ден на човек му се иска да отмие всичко, което е лошо и трудно. Уморен съм. Но не мисля, че ще сънувам.
8.
Мама притежава качеството винаги да звучи в добро настроение и будна. Дори и да позвъниш в 3:30 часа през нощта.
Часът е 3:30 през нощта.
Набрал съм телефона на мама. Обажда се професорът. Гласът му идва от дълбините на съня. Неясен. Сърдит. В това отношение, в него има нещо човешко.
— Бьорн е.
— Какво! — излайва. Не е разбрал.
— Мога ли да говоря с мама!
Той мисли, че е моят полубрат. Стефен. Който никога не е вкъщи нощем. И който винаги успява да намери някое момиче, което не издържа самотата под завивките.
С едно изгрухтяване професорът й подава тежката мраморна слушалка. Чува се как чаршафите шумолят, докато мама и професорът се изправят в леглото.
— Стефен? Има ли нещо?
Гласът на мама. Не можеш да го сбъркаш. Все едно е лежала будна и нагласена и е чакала телефонът да звънне. В червената си бална рокля. С бавносъхнещ лак, спирала и току-що оформена със сешоара прическа. С бродерия в скута и с малката си чашка на ръка разстояние.
— Аз съм — казвам.
— Лилебьорн? — Нотка на паника. — Случило ли се е нещо?
— Аз… Съжалявам, че ви събудих.
— Какво е станало?
— Мамо… нищо. Аз…
Диша тежко в слушалката. Мама винаги си представя най-лошото. Автомобилни катастрофи. Пожари. Въоръжени психопати. Мисли, че се обаждам от интензивното в болницата „Улевол“. Че всеки момент ще ме сложат на операционната маса. Лекарите са ми разрешили един разговор. В случай, че операцията се окаже неуспешна. Шансовете за което са големи.
— Уфф, мамо, не знам защо се обадих.
Представям си ги. Мама, изплашена и неспокойна в красивата си нощница. Професорът, доволно кисел в раираната си пижама. Набразденото лице — в сиви петна от наболата брада. Полулегнали, полуседнали в леглото. Гърбовете почиват върху мека купчина възглавници в копринени калъфки с ръчно бродирани монограми. На нощното шкафче свети лампа с пискюли на лампиона.
— Но, Лилебьорн, трябва да ми разкажеш какво има!
Тя все още е убедена, че се е случило нещо ужасно.
— Нищо страшно, мамо.
— Вкъщи ли си?
Мога да проследя нейния поток на мисли. Може би лежа в собствената си повърня. В някой мизерен хотел. Може да съм погълнал петдесет рохипнола23 и тридесет валиума с литър денатуриран технически спирт. И в момента да седя и да си играя със запалката Bic.
— Да, мамо, вкъщи съм.
Не биваше да звъня. Сякаш нещо ме накара да го направя. Невинаги съм на себе си. Когато се събудя посред нощ, лошите мисли стържат по нервите ми. Все едно имаш зъбобол и възпалени сливици. През нощта всичко става по-зле. Но не бива да тормозя мама. Не и в 3:30 часа през нощта. Можех да взема един валиум. Вместо това набрах номера на мама. Все едно някога съм намирал утеха в това.
— Просто лежах. И мислех. И ми се прииска да чуя гласа ти. Нищо повече.
— Сигурен ли си, Лилебьорн.
Зад думите й долавям нотка на раздразнение. Призори е, въпреки всичко. Те са спели. Можех да почакам до сутринта. Ако всичко, което съм искал, е било да чуя гласа й.
— Съжалявам, че ви събудих — казвам.
Объркана е. Нямам навика да звъня посред нощ. Трябва да се е случило нещо. Нещо, което не искам да кажа.
— Скъпи, искаш ли да дойда?
— Исках само… да поговоря… с някого.
Отново чувам дишането й. Забързаните вдишвания изпълват слушалката. Като неприлично обаждане от непознат.
— Сега? — пита провлечено. Не би стигнала по-далеч в критиката си от това да намекне за часа.
— Лежах буден. И мислех. За утре. И затова ми се прииска да поговоря с теб.
Чакам осъзнаването на значението на утрешния ден да я връхлети като леденостуден полярен вятър.
— Защото е четвъртък? — пита тя.
Не е разбрала. Или се прави на глупава.
На заден план професорът изгрухтява.
Не знам почти нищо за детството на мама. Никога не е искала да говори за това. Но не е трудно да отгатнеш, защо татко се е влюбил в нея. Тя не е била като другите момичета в гимназията. Около нея е имало нещо дръзко и мистично. Ухажвал я е през всички години, докато са ходели на училище. Най-накрая тя се предала. На снимките й като абитуриентка може да се види как коремът издува дрехите.
В полумрака мама все още може да ти се стори абитуриентка. Красива е като кралица на елфите, танцуваща на лунна светлина.
Понякога се чудя как й се е отразил начинът, по който е израснала. Преди войната баба и дядо живеели на север, в къща с дантелени пердета и мушама, и стени, през които е профучавал северозападният вятър. Къщата не била голяма. Виждал съм снимка. Намирала се е на един нос. Кухня, където през нощта пикаели в коритото за отходната вода, всекидневна и спалня на тавана. И външна тоалетна. Винаги било чисто и подредено. Немците запалили къщата. Баба и дядо взели със себе си един фотоалбум и малко дрехи. Баба живяла за кратко в Северна Швеция, докато дядо построи нова къща на носа при фиорда. Обаче вече никога не било същото. Скоро се родила мама. Но не помогнало. Войната била направила нещо с дядо. В Осло се настанили в къщата на брата на баба. Но на никого не били от полза един рибар със слаби нерви или жена, която можела да изкорми треска за седем секунди и да лекува възпаления с билки, а през останалото време да разговаря с мъртвите, когато падне мракът.
До всеки крайъгълен камък в техния живот чакало по едно „но“.
Дядо бил намерен, носен от морето, когато мама е била на четири. Разследването било повърхностно, случаят бил скоро приключен. Баба получила работа като икономка в едно изтъкнато семейство в Грефсен. Мълчалива и потисната, тя изпълнявала своите задължения. Само онези, загледали се за по-дълго в погледа й, откривали твърдото достойнство, което живеело в нея.
Тя никога не си намерила нов мъж. Почитала петте фотографии на дядо като икони. В скрина пазела риза, която не била успяла да изпере, преди той да умре. Била на лекета и от нея се носела остра миризма на пот и рибешки вътрешности. В нея тя била съхранила дядо.
Мама не бе толкова предана.
Когато татко умря, тя го заличи от своите спомени. Изтри го от живота си. Finito. The end. Махна снимките му. Изгори писмата. Раздаде дрехите. Той се превърна в митичен образ. Някой, за когото никога не говорехме. Който никога не бе съществувал. Къщата бе почистена изцяло от спомените за татко.
Накрая останах само аз.
Първата вечер, в която мама позволи на професора да пренощува в къщата — беше петък и беше късно — аз се заключих в стаята си. За да затворя смеха и дрънченето навън. Когато мама дойде, за да ми пожелае „Лека нощ“, престорих се на заспал.
През нощта, когато се чу скърцане по стълбите, аз изпълзях на верандата. Така че окото ми вече светеше в процепа между пердетата, когато мама и професорът се промъкнаха в спалнята. И заключиха вратата. И хвърлиха дрехите си на пода.
В ъгъла, неподвижен, невидим, стоеше татко.
Бяха пили. Професорът бе в игриво настроение. Мама се опита да го накара да бъде по-тих.
Сърцето ми се бореше като затворено животно: в ужас и скрито очакване.
Седмици наред след това я наказвах с мълчанието си.
След това дойдоха други игри…
Половин година след като татко умря, мама се омъжи за професора. Колега на татко и най-добрият му приятел. Простете, ако усмивката ми изглежда някак насилена.
В годината, в която се роди доведеният ми брат, мама и професорът продадоха къщата. Аз не се преместих заедно с тях. Когато казах на мама, че искам да си наема квартира, тя сякаш въздъхна с облекчение, като след дълго пътуване, за което е приятно да си спомняш, и сложи ново начало на живота си.
9.
Мама и професорът живеят във варосана в бяло тухлена къща в Бугста. Казват й Долният Холменколен24.
Къщата се състои от два етажа и половина и изглежда така, все едно е била проектирана и построена по време на някой триседмичен лудешки запой. Естествено, архитектът е получил няколко награди за нея. Цялата е един хаос от ъгълчета и тайни кътчета, вити стълби и вградени ъглови шкафове, където мама, уж небрежно, може да разпределя своя арсенал от полупразни бутилки. Склонът надолу към пътя е обсипан с цъфтящ в жълто очиболец, швейцарски азалии и рози „Лили Марлен“, но всичко, което долавяш, е острият мирис на препарати против плевели и декоративни дървесни стърготини. Моравата пред къщата е изравнена като по конец. Зад къщата, на специално внесени шотландски плочи, стои хамак, покрит с възглавници, в които можеш да потънеш, огромен грил, изкован от един от приятелите на професора, и фонтан, представящ двуполов ангел, който повръща и пикае, като едновременно с това се усмихва към небето. Всеки петък идва градинар, за да се погрижи за градината. В същия ден идват и момичетата от фирмата за почистване. Напрегнат ден за мама.
Когато отваря вратата и ме вижда да стоя на прага здрав и читав (макар и блед), тя плясва с ръце. Прегръщам я. Обикновено не го правя. Знаците на привързаност трябва да се разпределят правилно. Освен това ненавиждам мириса на Vademecum25, който би трябвало да прикрива алкохолния й дъх. Дойдох, не защото имам желание за това, а за да я успокоя. И да й напомня кой ден е днес.
Кухнята е светла и просторна. Подът от бор идва от гори в Хеделан. Приготвила е кафе. Професорът е оставил „Афтенпостен“26 разстлан върху цялата маса.
— Риба ли мислиш да кормиш? — шегувам се аз.
Тя се усмихва безразлично. Сякаш за да подчертае, че, да, тя е домакиня, но за мръсната работа трябва друг да се погрижи. Включва преносимото радио на перваза. Мама е пристрастена към „Нитимен“27. Както към много други неща.
— Винаги си карала другите да чистят рибата вместо теб — казвам й. Това е намек. За нещо, което се случи преди много време. Редно беше да се сети. И да се почувства засрамена.
— Знаеш ли, Трюгве позвъни току-що — казва тя.
Чака отговор. Който не идва.
— Страшно е ядосан. Иска да му се обадиш. В какво си се забъркал сега, Лилебьорн?
— Да съм се забъркал? Аз? — изричам със своя глас, напомнящ за малкия лорд Фаунтлерой28.
— Не можеш ли да му се обадиш все пак.
— По-късно.
— Ужасно важно е.
— Знам за какво става въпрос.
— Ядосан е.
— Ще му се обадя после — лъжа аз.
— Хей, ще има стек за вечеря. Докараха невероятно крехко говеждо при месаря вчера.
Пъхам пръст в устата си и отвратен, издавам звук.
— Глупчо! Ех, не можеш ли да дойдеш? Ще приготвя картофен огретен със сирене и броколи.
— Имам много работа през деня.
— Толкова отдавна не си идвал. Моля те! Скъпи?
— Дойдох само, за да се извиня.
— Глупости!
— Не бях съвсем на себе си.
— Какво те мъчи?
— Нищо. Абсолютно нищо.
Оставам за чаша чай с нея. Говорим си за общи неща. За това нея я бива. Моите намеци стават все по-малко завоалирани. Но тя не схваща. Дори и когато й казвам, че ще отида до гробището.
Днес се навършват двадесет години от смъртта на татко. Тя ще се сети, естествено, по някое време.
Не само татко умря онова лято. Един цял живот бе разрушен вътре в майка ми. Съществуването й бе сведено да прави приятно ежедневието на професора и на моя полубрат. Превърнала се е в заета и усърдна домашна помощница. Внимава момичетата от фирмата за почистване да избършат праха между черните клавиши на рояла в музикалната стая. От магазина за месо и от този за риба й звънят, когато получат нещо особено вкусно и скъпо. Тя е опората на професора. Неговата любима съпруга. Ослепителната му домакиня. Неговата вечно млада и ласкава любовница. Щастливата майка на момчето. Винаги грижовна. Онази, която винаги му пъхва някоя допълнителна стотачка, когато той излиза в града. И която мие след него, когато той, мъртвопиян и повръщащ, се строполи призори в антрето.
Междувременно и аз получавам пръски от нейната грижовност. Аз съм нейната гузна съвест. И доста добре се вживявам в тази си роля.
10.
— И все още си вегетарианец? — пита Каспър Скот.
Той е необикновено красив мъж. Вярно е, че моето собствено отражение в огледалото оставя в мен едно трайно и, обективно погледнато, доста заслужено чувство за непълноценност, но външният вид на Каспър е така ослепителен, че го прави почти женствен. Погледите на жените в столовата на Дирекцията за управление на културното наследство се лепят по него гальовно и търсещо. Той си дава вид, че не ги забелязва. Но аз знам, че събира това внимание в един голям контейнер, който държи под ръка за мрачни дни.
Бяхме приятели през студентските години. С месеци сме делили една палатка по време на разкопки къде ли не в страната. Когато му се обадих, минаха няколко минути в несигурност, преди да открием стария тон.
Сега седим в столовата, мъчейки се да се държим сякаш всичко е както преди. Ухае на кафе и виенски кифлички, и на кюфтета с лук.
Каспър е роден за археолог. Навярно звучи странно. Той може да постави даден малък предмет, който сам по себе си изглежда маловажен, в далеч по-голям контекст. По време на разкопките при Ларьой именно незначителните останки от ключове и цилиндрична кутийка за игли за шиене му показаха, че най-накрая сме открили изчезналото имение на вожда Халстайн. В един викингски гроб се натъкнахме на съвсем малка сребърна кама, за чието предназначение не се досещахме (играчка, украшение, символично оръжие?), преди Каспър сухо да констатира, че е за чистене на уши.
Той може да чете по даден терен, така както ние другите четем книга. Притежава удивителната способност да различава естествените форми на терена от онези, обрасли с растения, но все пак създадени от човешка ръка. Той бе ръководител на двете групи изследователи, открили останки от поселища на около 11 000 години от късния ледников период в Рогалан и Финмарк. Откритията показаха, че ловци на елени от района около Северно море или номади от Кола може да са били първите, достигнали до разтопения норвежки бряг.
Но Каспър се умори от живота на археологическия терен и от многобройните седмици и месеци далеч от Кристин. Омръзна му жарещото слънце и внезапно появяващите се дъждовни облаци, превръщащи работното ни място в кална яма. Стана бюрократ. През последните години работи в археологическата секция на Дирекцията за управление на културното наследство.
Засрамен, съзнавам, че това е причината, и то единствената, да се свържа с него.
Моля го да разкаже как се е стигнало до разкопките.
Той сръбва от кафето и прави гримаса:
— Странно е, че питаш — казва. — Все се чудя какво точно се случи.
Изваждам пакетчето чай от изпускащата пара чаша и го гледам напрегнато.
— Започна се с няколко телефонни разговора до директор Лолан — започва той. — Първо Арнцен, после директор Виеста.
— И двамата ли му се обаждаха?
— Точно така. Обаждаха се, така да се каже, от името на британска организация — ОМИ. Изследователска институция с идеална цел в Лондон. Според ОМИ, в границите на манастира „Верне“ се намирали останките на укрепление. Представяш ли си? Укрепление! Никога не съм чувал и най-малкото загатване, че някой би могъл да е построил подобно укрепление при манастира „Верне“. Искаха да знаят дали сме склонни да разрешим на професор Греъм Лайлуърт да проведе разкопки на мястото.
— И вие, разбира се, счетохте, че всичко е наред?
— Наред, не! Все пак ме познаваш. Нищо не си пасваше.
— Напълно те разбирам.
— Нали? Укрепление? Там? Можеш да си сигурен, че имах някой и друг въпрос. Какво, за бога, ги кара да мислят, че там може да има укрепление? И какъв интерес има някаква британска организация към подобен норвежки паметник? Кой щеше да финансира тази забава? Защо бързаха толкова? Какво щяха да правят, ако открият нещо?
— Може би щяха да го вземат със себе си.
Каспър се усмихва:
— Би било напълно в стила на Греъм Лайлуърт.
— Разбра ли нещо друго впоследствие?
— Абсолютно нищо. Не получих никакъв отговор. Само повдигнати вежди и въздишки, защото упорствах. Институтът смята Лайлуърт за божество, дявол да го вземе. По-младите служители вярват, че той е открил археологията. Добре, вярно е, че е отговорен за някои достойни за внимание открития и е написал няколко важни учебника. И все пак си мисля редно ли е да позволим на надутия културен империалист Греъм Лайлуърт да нахлуе тук със своите полкове и изкопни машини? Така че, казах си „Пфу“ и забравих за цялата история. Докато след няколко седмици не дойде официалната молба.
— Молба? Не съм виждал такава.
— Изрядно изготвена. Карти и печати, и красиви подписи. В секцията настана вълнение. След не повече от около десетина минути бях повикан при Сигюр Лолан. Защо съм бил така негативно настроен? Не съм ли виждал преимуществата от подобно международно археологическо сътрудничество? Знаеш, че Сигюр умее да постига своето. „Решението е твое“, му казах. Но за него бе дяволски важно всички да го подкрепят. И именно аз да подпиша одобрението. Не ме питай защо!
— Може би защото си бил най-критичният?
— За това не съм мислил. Но ако е имало нещо, което се искали да покрият, това беше умен ход.
— Спомняш ли си някакви имена?
— Професор Лайлуърт беше научен ръководител. Но възложителят беше ОМИ от Лондон. Общност за международни изследвания. Председателят на организацията е посочен като поръчител. Мисля, че за бюджета бяха отделени пет-шест милиона крони. За да намерят едно укрепление! В норвежко царевично поле! Боже милостиви!
— Знаеш ли как се появих аз в картинката?
— Като инспектор? Не ме питай! Ние не можехме да си позволим да се разделим с още хора. По този въпрос бях твърд. Мисля, че Арнцен беше този, който те избра.
— Но защо точно мен?
— Защото си добър в работата си.
Първо се усмихвам. След това разказвам на Каспър за разкопките. И за изненадващото откритие. Разказвам му за държанието на професор Лайлуърт и Арнцен. И за своите подозрения. Но не споменавам, че ковчежето в момента е именно в мен.
Когато разказът ми приключва, Каспър се смее тихо и клати примирено глава.
— Каква бъркотия! Имах чувството, че има нещо, което не пасва.
Млада жена, която минава покрай масата — спомням си я бегло от разкопки преди няколко години, усмихва ми се, показвайки, че тя също ме помни, отронва гальовно „Ранен обяд днес?“ на Каспър.
Той се привежда към мен и снишава глас:
— Знаеш ли, ще проверя тук-там и ще видя какво мога да открия. Не можеш ли да наминеш у нас тази вечер. Така ще помислим заедно. Малко по-удобно е, отколкото тук. Освен това отдавна не сме се виждали! Кристин ще е очарована да те види отново.
— С удоволствие — казвам. Самата мисъл за Кристин кара пулса ми да замре.
— И знаеш ли, ако бях на твое място, щях да поговоря с Грете. Тя знае всичко за онези момчета там.
— Грете?
— Грете! Не казвай, че не си спомняш за Грете!
Изчервявам се. Не съм я забравил.
11.
Пред блока един мъж седи, свит зад волана на току-що измит червен рейндж роувър, със знак за дипломатически статут на регистрационния номер. Когато ме вижда, мъжът бързо извръща глава в другата посока. Повечето хора ме проследяват с поглед.
Заключвам апартамента отвътре. Лампичката на телефонния секретар мига. Обикновено не е така.
Първото съобщение е от мама. Напомня ми, че съм поканен на вечеря. И двамата знаем, че отказах. Другото съобщение е от възрастна жена, която с учтив и извинителен глас обяснява на телефонния секретар, че е избрала грешен номер. Третото съобщение е празно. Чувам само как някой диша.
Изведнъж добивам усещането, че не съм сам. Случва ми се понякога. Нечий дух е оставил отпечатък след себе си в апартамента ми. Промъквам се във всекидневната. Слънцето блести в пердетата. Отварям вратата на спалнята, където двойното водно легло се е ухилило насреща ми, приличащо на неизпълнено желание. Банята е тъмна. Кабинетът, който при един мъж на моята възраст с по́ патриархална нагласа, би служил за детска стая, прелива от документи и заети за вкъщи артефакти.
Сам съм. И все пак усещането за нещо чуждо се е загнездило в мен. Отварям си бутилка бира, леденостудена, след като е прекарала седмици в хладилника. Пия, докато правя още една обиколка на апартамента.
Чак на четвъртата обиколка забелязвам. Някой е мърдал компютъра ми. Не много. Само няколко сантиметра. Но достатъчно, за да забележа следата в праха. Сядам тежко на стола и включвам машината. Без резултат. Нищо не писка и не шуми. Дразнещото „Та-ра“, от което се опитвам да се отърва от първия момент, в който купих компютъра, най-накрая е замлъкнало.
Не след дълго разбирам защо.
Предната част е хлабава. С връхчетата на пръстите изваждам панела и надниквам в електронната бъркотия, която представлява органите, линиите на живота и мозъка на машината. Не разбирам от компютри. И все пак виждам, че някой е махнал хард диска.
Мигновено ме обхваща ярост. Нахлуват в апартамента ми. Идват и си тръгват, сякаш съм им дал ключа за своя живот.
После се успокоявам. Все още имам надмощие. Не са получили онова, което са търсели. Изпълнен от необуздан устрем, звъня на полицията, за да съобщя за влизането с взлом. Веднага след това набирам номера на професор Арнцен.
Той е запъхтян.
— Къде е ковчежето? — изкрещява, когато му става ясно кой звъни.
— Ковчежето? — питам престорено.
— Не се прави, че не… — подхваща той.
Някой му взема слушалката.
— Къде е дяволското ковчеже? — Гласът на Лайлуърт трепери.
— Какво ви кара да мислите, че е в мен?
— Зарежи глупостите! Къде е?
— Ще ви спестя много време, като ви съобщя още сега, че на хард диска ми няма друго, освен лекции, някой и друг започнат стих и компютърни игри забавления.
— Къде е ковчежето?
Затварям. Вземам си още една бира. И се чудя какво ли ще стане сега.
Телефонът звъни. Иска ми се да го оставя да звъни. Нямам желание да говоря с никого. Но той не се отказва. Накрая побеждава с настойчивостта си.
Англичанин. Д-р Ръдърфорд от Лондон. Директор на уважавания Британски кралски институт по археология. Предлага ми пари в замяна на the artefact, който, както разбрал, бил в мен.
— Находката е норвежка собственост — възразявам.
— Петдесет хиляди паунда — парира той.
Петдесет хиляди паунда са много пари. Но не ми и хрумва дори да обмисля да приема. Упоритостта ми никога не се е коренила в здрав разум.
— Вече не е в мен — лъжа.
— Не е ли?
Казвам му, че е било откраднато. Ковчежето е откраднато при влизане с взлом в апартамента ми именно днес.
Д-р Ръдърфорд започва да се обърква. Повтаря ли повтаря, че ковчежето не е било в апартамента ми. Не са го намерили. Съвзема се. По гласа му усещам, че съм посял съмнение: ами ако крадците, които е наел, всъщност са откраднали ковчежето? За да го измамят? Сякаш за да се подсигури пита:
— Сигурен ли сте, господин Белтьо?
О, да, quite sure29. Колебае се. Лъжата ми го е направила несигурен.
— Дали бихте се заинтересували от една размяна? — пита.
— Какво е това, с което бихте могли да ме заинтригувате?
— Мога да ви разкажа какво стана при смъртта на баща ви.
Времето спира рязко. Пред очите ми се преобръщат калейдоскопични картини: скалата, въжето, сипея, кръвта. Попадам във вакуум, където времето не е помръдвало от двадесет години.
Вторачил съм се пред себе си с празен поглед. Бяха изминали много години след смъртта на татко, когато за първи път осъзнах колко малко съм го познавал. Той е един неопределен образ в спомените ми, замислен мъж, който рядко ми обръщаше внимание или ме допускаше до своя свят. Татко затваряше вратите на своя свят и дръпваше пердетата. Няколко пъти бях видял яростта да искри в очите му, но през повечето време той беше мъж, който се прибираше вкъщи от работа или от разкопки, за да изчезне долу в приземната стая, където работеше върху някакъв научен труд, за който говореше неохотно и от който аз никога не видях нищо.
Когато си представям татко, правя го през тогавашния си, детски поглед.
Мама никога не иска да говори за него. Професорът става твърде потиснат. Сякаш не може да понесе мисълта, че неговата любима женичка някога е обичала друг, дълбоко и безрезервно. Налага му се да живее с мисълта, че е бил номер две на опашката за сладкишите.
Обаче тази мисъл не спира да ме учудва: мама е била съпруга на професора двойно по-дълго време, отколкото таткова съпруга.
Татко ми липсва. Но понякога се чудя дали един син може да гледа баща си, без от време на време да се замисля, че между краката на този мъж виси онази торбичка, където някога си бил едно нетърпеливо мърдащо се сперматозоидче, че между тях се клати членът, който се уголемява и изпълва майка ти в своята оскърбителна похот. От време на време не съм съвсем наред. Може ли някой да ми изпрати пластмасовата чашка с розовите хапчета?
Може би разпознавам самия себе си в татко. Не е толкова неестествено. Никога не съм му се възхищавал. Понякога това ме измъчва. Когато чета за бащи, формирали синовете си, се чудя какво моят е оставил от себе си в мен. Меланхолията? Че станах археолог като него? Случайност. Влечение към тълкуващата наука, специалност, пригодна към моята любознателна и интровертна натура. Случваше се, когато се осмелявах да сляза в работната му стая, той да вдигне поглед от документите или артефактите и да се усмихне празно. Показваше ми някоя тежест за тъкачен стан или кремъчно острие, за които той привидно знаеше всичко. Не познавах разликата между квалифицирано предположение и емпирично тълкуване. Но разбирах, че татко може да гледа назад във времето.
Внезапният му интерес към скалното катерене беше в противоречие с целия му характер. Той беше предпазлив човек. Също като мен. Леко плашлив по природа. Трюгве Арнцен бе онзи, който примами татко със себе си горе при скалите. Удобно, ако питате мен. Може би затова никога няма да мога да му простя, че не е съумял да предотврати падането. Ако въобще е опитал. Изумително бързо се озова на точното място, за да прилапа запазената вдовица на татко.
Останал съм объркан в дупката на времето, със слушалка в ръка. Д-р Ръдърфорд пита все още ли съм там.
— Какво знаете за татко? — изстрелвам.
— На това можем да се върнем по-късно. Когато получим ковчежето.
— Какво имате предвид като казвате, че нещо е станало при смъртта му?
— Повтарям, когато получим ковчежето…
— Ще видим — прочиствам гърло. Обещавам да обмисля предложението. Двоумейки се, той благодари за вниманието и затваря.
Бързо излизам в коридора, надолу по стълбите и на улицата. Червеният рейндж роувър го няма. Няма голямо значение. Шофьорът изглеждаше едър и силен. Все пак може да е чакал и приятелката си.
Не знам кой е д-р Ръдърфорд, директор на Британския кралския институт по археология. Или колко лесно той смята, че мога да бъда измамен. Но две неща знам.
Няма подобно нещо като Британски кралски институт по археология.
А и мислех, че съм единственият в целия свят, който подозира, че смъртта на татко не е била нещастен случай.
12.
Баща ми лежи погребан в гробището „Грефсен“. Обикновен надгробен камък под стара бреза. Мама плаща годишна такса, за да поддържат мястото.
Клякам пред гранитния паметник. Името на татко е издълбано в червения камък. Години липсват. Нищо, което да обвързва татко с определен период във времето. Само името. Биргер Белтьо. Мама и аз искахме да е така.
В кафяв хартиен плик нося саксия с жълти лилии. Засаждам ги пред надгробния камък. За да сияят пред татко. Където и да е той.
В гората, между къщата на баба и манастира „Верне“, под израсналите нависоко букове се намира стара гробница. Под тежката метална плоча, от която времето отдавна е изтрило с дъха си надписа, почиват хора, за които винаги съм се чудил кои са били. „Някога те са притежавали манастира «Верне», казваше мама. Затова им е било позволено да издигнат гробница в гората.“ Спомням си, че си помислих: „А останалите от нас ги запращат в гробищата“.
На паркинга двама мъже седят на бронята на червен рейндж роувър. Колата бе непрестанно в задното ми огледало, откакто тръгнах от къщи. В момента, в който ме виждат, единият скача долу и тръгва насреща ми. Прилича на Кинг Конг. Успявам да седна в колата и да заключа вратата, преди той да стигне до мен. Блъска по страничното стъкло. Пръстите му са дебели и космати. Има пръстен с печат от училище в чужбина. В свободната си ръка държи мобилен телефон. Запалвам Бола и давам на задна от мястото за паркиране. Той хваща дръжката на вратата. Може би обмисля да задържи колата със сила. Успехът му не би ме учудил.
За щастие се отказва. В огледалото си виждам как тича обратно към собствената си кола.
Бола не е създадена да бяга от други коли. Дори и не се опитвам. Спокойно карам нагоре към Шйелсосвайен. Когато червеният автобус приближава, аз се мушвам зад него. Така оформяме малък кортеж. Автобусът. Бола. И рейндж роувърът.
При обръщалото в задънената улица между Шйелсос и Лофтхюс следвам автобуса през пролуката в трафика. След това натискам внезапно спирачките. Доволен, оставям бариерата да падне между мен и рейндж роувъра.
II.Кивотът
1.
— Боже, Бьорн, ти ли си?
Остаряла е. Винаги съм мислел за нея като за напълно възрастен човек (да, зряла е може би думата, която търся), но тя носеше годините си с изтънчено и младежко достойнство. Когато се запознах с нея, носеше сребърнорусата си коса безгрижно сресана назад и ходеше в тесни поли и черни мрежести чорапи. Сега виждам как последните години са бушували над нея. По тясното лице, откъдето очите примигват живо към мен, старческите петна и бръчките чертаят картата на разрухата. Ръцете й са слаби, треперещи, като ноктите на малко врабче. През блестящата бяла коса прозира черепа. Тя поклаща глава.
— Мина известно време… — промърморва въпросително, изчакващо. Гласът й е крехък, нежен. Някога бях влюбен в него.
Усмивката е същата, погледът е същият, но руменината я е напуснала. Тя прави една крачка встрани и ме пуска да вляза.
Апартаментът е същият, както си го спомням: огромен, претрупан с мебели, мрачен и изпълнен с тежки аромати. Стая след стая, стая след стая. Врати, обрамчени от широки рамки. Таван, обграден по краищата с гипсови орнаменти. По шкафове и тесни лавици е съживила с помощта на дребни фигурки ключови сцени от библейската история. Моисей на Синайската планина. Мария и младенеца в обора. Проповедта на планината. Разпъването на кръста. В малки кресла и кукленски колички, изплетени от лико, седят мечета от филц и кукли с безжизнени порцеланови лица. Може би Грете Лид Вьойен се държи здраво за онова детство, за което отказва да говори. Не мисля, че има семейство. Във всеки случай никого, с когото тя би искала да бъде свързвана. Никога не съм я чувал да говори за някого, който да й е близък. Грете е изпълнила празнотата с наука. И с мъже. Навсякъде има книги. В апартамента си, на изискана улица във Фрогнер, тя се е зазидала вътре, за да издигне в култ самотата.
Върви след мен към всекидневната. По пътя минаваме покрай спалнята. Вратата е полуотворена. Зървам неоправеното легло. Леглата на другите хора ме карат да се чувствам неловко. Смутен, отмествам поглед в друга посока.
Не е същата. Превърнала се е във възрастна дама. Дори и в стъпките й има нещо износено, влачещо се.
Котка скача долу от един стол и изчезва под рояла. Никога не съм харесвал котките. Нито пък те мен.
Тя кимва към плюшеното канапе.
— Трябваше да ти предложа нещо за пиене — казва и се свива в един стол.
Нещо не е наред. Чувствам го. Обаче не мога да се реша да попитам.
Тя гледа в мен. Усмихва се криво. Два тежки удара се чуват от внушителен стенен часовник.
— Имам нужда от помощ — произнасям, потискайки една кихавица. Канапето е покрито с котешки косми, които гъделичкат носа.
— Разбрах. Не си от хората, които се блъскат пред вратата ти за щяло и не щяло.
Не разбирам дали в това се крие лек упрек, трезво наблюдение или пък е намек за онази вечер преди дванадесет години, когато събрах смелост и й казах, че я обичам. Бях на 20. Тя на повече от 50. Винаги съм бил по-различен от другите.
— Мислиш ли, че съм остаряла? — пита ме.
Никога не съм я лъгал. Затова си замълчавам. Възрастта е просто точка от дадена хронология. Математичката Катлийн Олереншоу била на 86 години, когато разрешила древната математическа загадка „Магическия квадрат“. Независимо как събираш числата, получаваш 30:
0 14 3 13
7 9 4 10
12 2 15 1
11 5 8 6
В празнината, причинена от моето мълчание, Грете въздиша тъжно.
— Болна съм — изрича безразлично. — Рак. От две години. Ценя всеки нов ден.
Вземам ръката й в своята. Все едно да държиш хладната ръка на спящо дете.
— Лекарят казва, че съм жилава пръчка.
— Боли ли?
Повдига рамене с едно движение, което може да означава и да, и не. После добавя:
— Най-вече духът.
Стискам ръката й.
— Е! Какъв е проблемът? — пита делово и отдръпва ръката си. В тона й се долавя нотка от онзи авторитет, с който се обграждаше като професор в университета. Изминаха седем години откакто се оттегли. Ние все още говорим за нея.
— Ако си болна, няма да…
— Глупости!
— Исках само…
— Лилебьорн!
Спира върху мен погледа си.
Не знам как да започна. Тя ми помага:
— Чух, че участваш в разкопките в манастира „Верне“.
Същото беше и докато беше в университета. Знаеше всичко.
— Открихме нещо — казвам. И пак засичам. Търся правилните думи. Накрая избухвам: — Само се опитвам да разбера какво може да се е случило! — Което естествено няма никакъв смисъл.
— Какво открихте? — пита.
— Ковчеже.
Колебливо:
— Аха?
— От злато.
Поклаща глава:
— Виж ти!
— Професор Лайлуърт се измъкна с него.
Мълчи. Да беше поне започнала да се смее. Да беше поклатила глава. А тя мълчи. Започва да кашля. Отначало предпазливо, след това високо и хриптящо. Сякаш белите й дробове се блъскат в гърдите й. Държи и двете си ръце пред устата. Когато пристъпът утихва, тя остава седнала, опитвайки се да си поеме дъх. Не поглежда към мен. Това е добре. Така не й се налага да види изписаното в очите ми.
Прочиства гърло няколко пъти. Дискретно изважда носна кърпичка и плюе.
— Извини ме — прошепва.
Дълго се взирам в котката, която дреме под рояла. По времето, когато бях най-запаленият студент и обожател на Грете, онзи, който постоянно биваше довеждан от някоя важна задача до дома й, тя имаше котка на име Луцифер. Но едва ли е възможно да е същата. Нищо че изглежда абсолютно по същия начин.
— Истинско ли е ковчежето? Старо? — пита.
— Нищо не сочи обратното.
— Никой не е „посолявал“ разкопките?
Поклащам глава. „Посоляването“ е игра, с която ние, археолозите, се забавляваме. Заравяме съвременни предмети в културните слоеве — дистанционно управление на телевизор в съкровището на някой древен крал, безопасна игла сред късове глинени съдове и върхове на стрели.
— Грете, ковчежето е старо. И освен това — изхилвам се глухо, — говорим за разкопки, ръководени от Греъм Лайлуърт. Никой не би посмял да омърси неговите шахти!
Грете също се засмива.
— И той е знаел какво търсим — продължавам. — Знаел е, че ковчежето е някъде там. Знаел е, че ще го намерим. Знаел е!
Тя размишлява за момент над моите твърдения.
— Мислиш, може би, че той иска да открадне ковчежето? За да го продаде след това на предложилия най-добра цена? — пита с глас, клокочещ от храчките.
— Минавала ми е и тази мисъл. Но не е съвсем толкова просто.
— Така ли?
— Отделът за старини е също замесен.
Взряла се е в мен изчаквателно, сдържано.
— Може би и Дирекцията за управление на културното наследство — добавям.
Очите й се стесняват. Сигурно си мисли, че бедният Бьорн вече е полудял.
— Всичко, което казвам, е истина, Грете!
— Да, да.
— И не съм полудял!
Усмихва ми се.
— Разкажи ми какво е това, в което всички те са замесени.
— Не знам, Грете, не знам…
— Тогава защо…
— Може би е поръчкова кражба? — изстрелвам малко прекалено възбудено.
Тя мълчи.
— Но защо?
— Не знам. Възможно ли е Лайлуърт да е член на някоя международна банда, занимаваща се с предмети на изкуството?
Тя се усмихва хладно.
— Греъм? Прекалено голям егоист е, за да бъде част от нещо, каквото и да било то! Да не говорим за банда! — Избликът й е жлъчен и емоционален.
— Познаваш ли го?
— Аз… срещала съм го.
— О! На разкопки?
— Да. Както и в Оксфорд. Преди двадесет и пет години. Защо си толкова подозрителен?
— Той планира да изнесе тайно ковчежето със себе си извън страната.
— Невъзможно! Сигурно само е…
— Грете! Знам плановете му!
— Как можеш да си толкова сигурен?
Несъзнателно снишавам глас:
— Защото го подслушах! — Давам време на думите да паднат на мястото си. — Подслушах го, докато заговорничеше с професор Арнцен.
С примирена, иронична усмивка тя поклаща глава:
— Толкова типично за Греъм. А ти си се правил на момчетата Харди30, както разбирам.
— Опитвам само да разбера.
— Какво по-точно?
— Как е могъл да знае, че ковчежето ще лежи насред развалините на осемстотингодишен октагон по средата на норвежко царевично поле?
Очите на Грете стават бездънни. Известно време плувам из погледа й.
— Всемогъщи боже — проронва тя по-скоро на себе си.
— Какво има?
— Октагон?
— Да. Вече сме разкопали части от него.
— Не вярвах, че съществува.
— Знаеш ли за него?
Получава нов пристъп на кашлица. Навеждам се напред и я потупвам по гърба. Минават няколко минути, преди да успее да възстанови нормалното си дишане.
— Как си? — питам я. — Искаш ли да звънна на Бърза помощ? Да си вървя ли?
— Разкажи ми за октагона.
— Не знам много. Никога не съм чувал за октагон в манастира „Верне“ — отговарям.
— Може би не в норвежките източници. Но за него се говори в чуждата литература, посветена на хоспиталиерите, и ранните християнски митове.
Трябва да съм отсъствал от тая лекция.
Питам:
— Мислиш ли, че професор Лайлуърт е знаел за октагона?
— Точно това имам предвид! — В гласа й има кокетство, лукавство.
— Защо не каза нищо? Защо го държеше в тайна?
— Едва ли е било тайна. Или си питал?
— Той каза, че търсим укрепление. Никога не е споменавал за октагон.
Кимва уморено, сякаш разговорът я отегчава. Скръства ръце:
— А какво мисли професор Арнцен по въпроса?
Отвръщам поглед.
— Бьорн?
— Не съм го обсъждал с него.
— Защо?
— Той е един от тях.
— Един… от… тях? — повтаря тя колебливо.
Изхилвам се, защото разбирам колко параноично звуча.
Внимателно вземам ръката й в своята.
— Грете, какво се случва?
— Мен ли питаш?
— Професор Арнцен и професор Греъм Fucking Лайлуърт! Обирджии на гробове? Обикновени обирджии на гробове?
Тя затваря очи с мечтателна усмивка.
— Защо се усмихваш?
— Нищо не е толкова изненадващо. Всъщност не е.
— Не?
— Баща ти и Греъм учеха заедно в Оксфорд, знаеш ли? През седемдесетте. По същото време, когато и аз. Греъм и Биргер бяха най-добрите приятели.
Отпускам се назад на канапето. На една жица от другата страна на прозореца пърха лястовица. Остава там за малко, преди да отлети.
— Трюгве Арнцен не ти ли е разказван за това? — пита. — Или Лайлуърт?
— Трябва да са забравили да го споменат. Разбира се, знам, че татко е работил в Оксфорд. Но не и че Лайлуърт е бил там.
— Именно баща ти запозна Греъм Лайлуърт и Трюгве Арнцен.
— Значи татко и Лайлуърт са били състуденти?
— Работиха заедно върху монография, която привлече определено внимание.
Мислите ми блокират.
— Имаш ли я? — питам.
Тя посочва към лавицата с книги.
Ставам бавно и отивам при лавицата, където прокарвам показалец по гърбовете на книгите.
— Третата лавица — упътва ме тя. — До атласа. Черна, лепена.
Издърпвам монографията. Дебела е. Хартията е започнала да пожълтява и да се напуква.
„Comparative Socio-Archaeological Analysis of InterContinental Treasures and Myths“31 — прочитам на корицата. „От Биргер Белтьо, Чарлз де Уит и Греъм Лайлуърт, Оксфордски университет, 1973 г.“
— За какво се отнася?
— Откриха връзки между определен брой религиозни митове и археологически открития на съкровища.
Чудя се защо професорът и мама са скрили екземплярите, които татко несъмнено е оставил след себе си.
Прелиствам монографията наслуки. На страница втора виждам посвещение, което е задраскано с туш. Повдигам хартията срещу светлината: „The authors wish to express their greatest respect and gratefulness to their scientific advisors, Michael MacMullin and Grethe Lid Wien“32.
Хвърлям изумен поглед към Грете. Те премигва в отговор.
На страница 54 прочитам няколко абзаца от главата за откриването на Свитъците от Мъртво море33 в Кумран. На страница 466 — това не е някой непретенциозен, набързо списан труд — се натъквам на бележка под линия от десет страници, прокарваща паралел между съкровището Хюн34, открито в Йовре Айкер през 1834 г., и артефакти от гробовете при Агия Фотия35 на остров Крит. Търся в индекса манастира „Верне“, но не намирам препратка. Не и докато показалецът ми не стига до Varna Pages 296–301.
Главата носи заглавие: „The Octagon of Varna: The Myth of the Shrine of Sacred Secrets“36.
Докато отварям на съответната страница, пада някакъв разделител. Визитна картичка. Стара е, внушаваща респект. „Чарлз де Уит — Лондонска географска асоциация“ С рефлексивно движение пъхам картичката в джоба си, докато същевременно прелиствам главата.
Чета бързо. За няколко минути съм преминал през текста, който разказва мита за осмоъгълен храм — октагон, построен от Ордена на йоанитите около реликва, за която се говори, че носи, ако съм разбрал текста правилно, послание от божествено естество. Може би от времето на Исус. Може би от времето на кръстоносните походи. Не е съвсем лесно за разбиране. Може да съм се объркал. Четях страшно бързо.
— Може ли да я заема? — повдигам книгата. — Бих искал да я прочета по-задълбочено.
— Да, разбира се! — отвръща тя ентусиазирано. Сякаш повече от всичко друго иска да взема монографията със себе си.
— Сега ми разкажи какво знаеш ти за това! — моля я аз.
Премигва доволна и прочиства гърло. С крехък, вибриращ глас Грете разказва за кръстоносеца, който през 1186 г. донесъл със себе си една реликва на Ордена на рицарите хоспиталиери в Йерусалим. Реликвата по-късно станала известна като Кивотът на свещените тайни. Хоспиталиерите получили нареждане от папа Климент III не само да пазят кивота, но и да го скрият далеч от крадци, кръстоносци и рицари, от епископи, папи и крале. Когато на следващата година Саладин37 превзел Йерусалим и хоспиталиерите напуснали града, с тях изчезнали и всички следи. Останала само една нишка, по която да се водят онези, които през вековете са търсили съкровището: свещеното ковчеже се намира в октагон, в осмоъгълен храм.
— В манастира „Верне“? — подхвърлям саркастично.
Тя седи, отпусната назад и ме гледа. В изражението й се крие сянка от снизходителност:
— Защо не в манастира „Верне“?
Едвам сдържам смеха си.
Тя ме потупва по коляното:
— Лилебьорн, знам какво си мислиш. Винаги си бил толкова нетърпелив, толкова недоверчив, така склонен към прибързани заключения. Какво те учих в университета? Не те ли карах да съчетаваш скептицизма с фантазията? Разбирането с учудването? Съмнението с отвореност към непознатото? Трябва да се вслушваш в митовете, преданията, приказките, в религиите. Не защото те ще ти разкрият истината, Лилебьорн. А защото са израснали от една друга истина.
Напрежението в гласа й и в погледа й ме плаши. Все едно иска да ми предаде ключа към вечния живот, преди да изчезне в облак от пушек и искри. Но не прави нито едното, нито другото. Навежда се напред и взема един бонбон от купата на масата. Пъха го в устата си. Чувам го как трака напред-назад между зъбите й.
Тръсва глава:
— Манастирът „Верне“ не е глупаво място за скривалище. Намира се толкова далеч от Светите земи, колкото някой може да си представи. Норвегия е била предният пост на Цивилизацията. А и историците така и не успяват наистина да обяснят защо хоспиталиерите издигат този октагон в Норвегия през дванадесети век. — Поклаща замислено глава: — Ако наистина сте открили октагона, Бьорн, и наистина сте открили ковчеже… — Оставя изречението да се разнесе в стаята.
— Какво е имало в ковчежето? — питам.
— Именно там е въпросът. Какво има в ковчежето?
— Не знаеш ли?
— Боже опази — отвръща тя, — нямам идея. Имаше много слухове. Все още се говори, че династията на Меровингите е скрила съкровище, чийто размер не можем дори да си представим. Злато и скъпоценни камъни, които Църквата и кралското семейство са събирали през вековете.
— Моля те! — прекъсвам я аз с дълбока и престорена въздишка. — Скрити съкровища? Някога да си чувала за някого, който да е намерил някое такова съкровище?
— Може би то все още чака да бъде открито.
— Романтизъм в стил „Индиана Джоунс“!
— Лилебьорн — започва тя и присвива устни по начин, който ми дава да разбера какво е на път да каже, — говоря за слухове, които циркулират из академичните среди от десетилетия. Не гарантирам, че са истина. Но не ги и отхвърлям с такава абсолютна сигурност, както един млад джентълмен, когото познавам.
— И какви бяха тези… слухове? — Изплювам думата като развалена вишна.
— Съществува карта. И генеалогия. Кодирани текстове. Не познавам историята в детайли. Разказът води началото си от село в Южна Франция, наречено Рен льо Шато, където през миналия век млад свещеник намерил няколко навити пергамента, които, според слуховете, го направили богат. Баснословно богат. Никой не знае със сигурност какво е намерил, когато започвал реставрацията на възложената му черква. Говори се, че документите съдържали голяма, нечувана тайна.
— Която била?
— Ако знаех, Лилебьорн, едва ли щеше да е тайна, нали? Някои спекулираха с религиозни митове. Че бил намерил Ковчегът на завета38, което не е толкова невероятно, тъй като сградата на черквата е била издигната върху руините на раннохристиянска черква от шести век. Други вярваха, че е намерил оригинални библейски текстове. Според трети, става въпрос за генеалогии, родствени линии. Някои смятаха, че е открил чисто и просто карти, водещи до средновековно съкровище.
— И какво общо има това с манастира „Верне“?
— Не знам! Не може ли да се предположи, че това съкровище, ако съществува, е скрито в основите на манастира? Или пък, че в ковчежето, което сте намерили, е следата, която води напред?
— Грете — въздишам и я поглеждам с един от своите бамби погледи.
— Q! — възкликва тя внезапно.
— Какво каза?
— Ръкописът Q! — повтаря тя.
Обръщам се, неразбиращ.
Тя продължава:
— Не съм сигурна. Но е догадка. През всичките тези години съм размишлявала какво може да е така важно, за да бъде открито. И подреждайки едно до друго малките късчета информация, парчетата от пъзела изведнъж си идват на мястото. Може би.
— Ръкописът Q? — питам аз.
— Q означава „Quelle“. Което означава „източник“. На немски.
— Quelle?
— Наистина ли никога не си чувал за него?
— Не, всъщност не. Какво е това?
— Вероятно гръцки оригинален ръкопис.
— Съдържащ?
— Съдържащ всичко, казано от Исус.
— Исус? Наистина?
— Учението му под формата на цитати. Текст, който Матей и Лука трябва да са използвали като база за своите евангелия, в добавка на Евангелието от Марко.
— Не съм подозирал, че съществува подобен Ръкопис Q.
— Може би не съществува. Това е само теория.
— Защо би попаднал в манастира „Верне“?
— Питай доведения си баща.
— Който знае?
— Във всеки случай повече от мен — произнася най-накрая тя.
— Но как…
— Лилебьорн! — прекъсва ме тя и избухва в сърдечен смях. След това ме поглежда замислено. — Имаш ли желание за едно пътешествие до Лондон?
— Лондон?
— Заради мен.
Колебая се.
Тя добавя:
— И за моя сметка.
— Защо?
— За да разплетеш една стара история.
Не казвам нищо. Нито пък тя. Изправя се на крака, олюлявайки се и с тътреща се походка излиза от стаята и отива в спалнята. Когато се връща, ми подава плик. Отварям го и преброявам тридесет хиляди крони.
— Боже!
— Би трябвало да стигнат, нали? — пита Грете.
— Прекалено много са!
— Недей така. Може да ти се наложат и други пътувания…
— Луда си да държиш толкова много пари вкъщи!
— Не бих поверила парите си на банка.
Усмихвам се, неразбиращ, питащ:
— За какво всъщност се отнася това?
— Твоя задача е да откриеш.
— Грете! — Опитвам се да хвана погледа й, но той се изплъзва. — Защо го правиш?
Тя гледа пред себе си. Най-накрая среща погледа ми.
— Можеше да съм част от всичко това.
— Част от кое?
— Нещото, до чиято повърхност ти се докосваш.
— Но?
— Но се случи нещо…
Сълзите в очите й преливат, захапва долната си устна. Минава известно време, преди да победи чувствата, напиращи отвътре.
Знам, че няма да измъкна повече от нея. Но мотивите й не са важни. Все още не. Рано или късно ще разгадая и тях.
— Ще тръгнеш ли? — пита.
— Разбира се.
— Общността за международни изследвания. ОМИ. Лондон. Уайтхол. Питай за председателя Майкъл Макмълин. Отговорите са в него.
— Отговорите на какво?
— На всичко!
Поглеждаме се един друг.
Тя ме сграбчва силно за горната част на ръката.
— Бъди предпазлив!
— Предпазлив? — повтарям уплашено, грубо.
— Макмълин — отговаря тя — е човек с много приятели.
Звучи като прикрита заплаха.
— Приятели — повтарям. — Приятели като Чарлз де Уит?
Лекото потръпване, което преминава по лицето й е почти незабележимо.
— Чарлз? — гласът й е глух. — Чарлз де Уит? Какво знаеш за него?
— Нищо.
За известно време тя се намира в сфера, където аз нямам достъп.
После казва:
— От него във всеки случай не бива да се боиш. — В гласа й има някаква далечна нежност.
— Какво знаеш за злополуката?
— Някаква дреболия — отговаря. — Разрязване на ръката. Раната гангренясала.
Не разбирам.
— Той падна… — проронвам.
Тя ме поглежда, сбърчва чело. След това разбира.
— О, баща ти ли? — Само погледът издава вълнението. — Няма какво да знаеш — отсича.
Оставам неподвижен.
— Но, Грете…
— Нищо! — сопва се. Напрежението освобождава кашлицата й. Минава една дълга минута, преди да се съвземе. — Нищо — повтаря тихо, този път по-мило. — Няма нещо, което трябва да знаеш.
2.
Дванадесет минути са ми необходими, за да стигна с колата до Домус Теологика, което звучи като името на търговски център в някоя южна страна, но всъщност е превзетото име на Факултета по теология, разположен в Блиндернвайен39. Познавам един асистент от Катедрата по еврейски изследвания. Мисля, че може да ми бъде от полза.
Герт Викершлотен е почти два метра висок и е слаб като скелет, така че изглежда сякаш трябва да се концентрира, за да запази равновесие. Не много по-различен от блатна птица. Кожата му е на петна, а брадата му сякаш е прикрепена прекалено стегнато зад ушите и под брадичката. Всичко в него — пръстите, ръцете, носа, зъбите — е някак ненужно издължено и недодялано.
Отделяме няколко минути в спомени за времето, когато учехме заедно. Говорим за общи познати, безнадеждни преподаватели, момичета, за които сме мечтали, но никога не сме имали. Също като мен, и Герт е сам. Също като мен, и той прикрива своите малки неврози с патина от академична арогантност.
Пита ме за какво съм дошъл. Споделям, че търся някой, който може да ми разкаже за нещо, наречено Ръкописът Q.
Очите му се съживяват. Адамовата ябълка се размърдва. Нищо не радва един експерт повече от възможността да блесне със знанията си.
— Q? Oh, yes, baby! Несъществуващият ръкопис!
— Който обаче трябва някога да е съществувал — допълвам аз.
— Поне така смятат доста хора.
— А ти?
— Определено! — Размахва дългите си ръце. Почти се опасявам, че ще разбие стените на тесния кабинет.
— Въпреки че никой не е видял и буква от него?
— Q прилича на черна дупка — казва и оформя кръг с палеца и показалеца си. — Дори и с най-силните телескопи не можеш да я видиш. Но знаеш, че е там поради начина, по който се движат другите небесни тела.
— Също както знаеш, че от долната страна на листа хартия с метални стружки има магнит — разсъждавам аз. Той кимва и аз продължавам. — Всичко, което знам за Q, е, че е написан на гръцки. И че би следвало да съдържа голяма част от поученията на Исус под формата на цитати, така както после са били предадени от Лука и Матей. Също както и че се смята за библейски първоизточник.
— В такъв случай знаеш най-важното.
— Но обясни ми какво е значението дали е съществувал или не?
— Познание. Разбиране — повдига рамене. — Ако разсъждавахме така, не би имало значение, че вие, археолозите, сте открили кораба Гоксташипе. И все пак е хубаво, че го сторихте.
— Но съществуването му ще промени ли нещо на практика?
— Разбира се!
— Но защо? По какъв начин?
— Защото ръкописът би могъл да преобърне нашето разбиране и тълкуване на библейските текстове. Сам знаеш как християнството влияе директно на ежедневието ни и днес. Като жалон на културата. Посредством закони и правила. Разбирането ни за хуманност. Всичко е свързано.
— Разбирам всичко това. Искаш да кажеш, че може да промени някое от тези неща?
— Q може да ни помогне да разберем повече за появата на Новия завет. И оттам, за тълкуването на текстовете. Ориген — теолог в древната църква, проповядва, че библейските думи не бива да се тълкуват буквално, както доста хора правят в днешно време, а като образи на нещо друго, нещо по-голямо. Библията трябва да се разбира, изхождайки от една цялостна система. Когато Библията разказва за планина, от която човек може да види целия свят, това не бива да се разбира буквално, нали! Въпреки че някои настояват да тълкуват всяка буква буквално.
— Колко е стар ръкописът?
— На почти две хиляди години. Вярваме, че Q е написан непосредствено преди Павел да датира най-първите си писма, тоест едва двадесет години след разпъването на Исус на кръста.
— От кого?
— Това не знаем. — Навежда се напред и снишава глас: — Интересното при определянето на времето на написване на ръкописа е, че това трябва да се е случило двадесет години преди Марко да напише своето евангелие! — Повдига вежди многозначително. Стои в очакване на реакция от моя страна. Която така и не идва. Не разбирам защо датирането на ръкописа е толкова интересно. Веждите му падат унило на място. — Както знаеш — продължава той прекомерно ясно, почти снизходително, — Евангелието на Марко се смята за най-старото, тоест за първото, въпреки че е на второ място в Новия завет. Вероятно е написано четиридесет години след разпъването на Исус, следователно около година 70 от новата ера.
— Значи донякъде ръкописът Q е по-истински от по-късните евангелия?
— По-истински?
— Тъй като стои по-близо до събитията, които описва…
— Ами… — произнася провлечено Герт с гримаса, откриваща издължените му зъби и розовите венци. — Да сравняваме истинността на стари ръкописи, библейски или не, е относително безполезно, след като са изминали две хиляди години. Също така е въпрос и на вяра. Но се разбира от само себе си, че колкото повече се отдалечаваш от изворите и събитията, толкова по-голям е рискът пресъздаването им да е по-неточно и неясно.
— По някакъв начин старите евангелисти са били нещо като журналисти — казвам.
— Не точно журналисти. Обществени дейци, просветители, мисионери…
— Именно! Журналисти! — засмивам се аз. — И евангелистите са имали достъп до Q?
— Не е изключено. Вярваме, че ръкописът е циркулирал в ранните християнски общности през първото столетие — казва Герт. Устните му се изкривяват, сякаш от радост, че е казал нещо, което не е бивало да казва. — Противоречието покрай ръкописа произлиза от факта, че някои учени вярват, че отделни християнски общества изобщо не са гледали на Исус като на божество, а като на мъдър философ. Философ, който искал да научи хората как да живеят, да се превърнат в по-щастливи юдеи. Отделиш ли евангелията и Павел от Новия завет, остава само реформираният юдаизъм.
— Навярно много хора мислят така?
— Но трябва да запомниш, че Q, в случай че ръкописът някога бъде открит, притежава неизмеримо голям авторитет, чисто и просто поради факта, че е бил написан непосредствено след като Исус е бил сред живите. От очевидци. Не от евангелисти, живели много след това. Представлявал, така да се каже, журналистически реферат — в по-голяма степен от украсените и адаптирани евангелия. Q описва ролята на Исус като апокалиптичен будител и общественик. Като един революционер. Той не взема отношение по въпроса дали е бил Божи син или не.
— И какво доказва Q?
— Q едва ли може да докаже каквото и да било. Но човек трябва да чете старите ръкописи с основополагащото разбиране за времето. За царуващите обществени отношения.
— Аз си мислех, че теолозите вярват сляпо във всичко, което пише в Библията.
— Ха! Теологията е наука, не вяра! Още през осемнайсети век критично настроени теолози поставят догмите под въпрос. Професор Херман Самюел Реймарус40 свежда образа на Исус до юдейско-политическа фигура. През 1906 г. Алберт Швайцер41 продължава тенденцията с импозантния си научен труд, поставящ основополагащи критически въпроси пред господстващите теологични виждания. Тези теолози правят разлика между историческия Исус и проповядващия Исус. Тази критическа теология се е развила до наши дни. Чрез комбинирането на познанието, получено от историята, социологията, антропологията, политологията и теологията, един нов образ на Исус може да излезе на преден план.
— Какъв образ?
— Исус се ражда в турбулентни времена. От учението му са се ползвали и възползвали. Много от първите християнски общности не са поставяли никакъв акцент върху неговата смърт и възкресение. Гледали са на него като на обединител и предводител. Нещо като Ленин или Че Гевара. Докато за други древнохристиянски общности от изключително значение е именно разпъването на кръста и въздигането му на небето и те, така да се каже, забравили историческия Исус.
— Значи Q не разказва за божествения Исус?
— Не, сър, не! По никакъв начин, по нищо не си личи дори авторите на ръкописа да са били запознати с обстоятелствата около смъртта му. Но дори и да са били, не са взели под внимание разпятието. Да не говорим за възкресението. Разбираш ли? Въпреки че Q би потвърдил голяма част от написаното от Лука и Матей, намирането му може също така да повлияе и да промени нашето разбиране за Исус. Авторите на ръкописа никога не са гледали на Исус като на Божи син, а като на един пътуващ мъдрец и агитатор. Будител на духовете. Евангелистите били тези, които по-късно дописали догмата за неговото възкресение. Което го превърнало в божество. Да, според някои след разпъването на кръста, учениците откраднали тялото на Исус и инсценирали цялото възкресение. Не искали да признаят поражението, че техният спасител просто си отишъл от тях, без да е настъпило царството Господне. Самият Исус вярвал дълго, че ще е свидетел на неговото идване.
— Все още не разбирам какво ви убеждава, че ръкописът е съществувал?
Герт прокарва пръсти по страните си, надолу към брадичката и подръпва свещеническата си брада.
— Представи си, че двамата с теб трябва да преведем един английски текст на норвежки. Двете версии биха си приличали. Но няма да са идентични. Същото се отнася на много нива в евангелията от Матей и Лука. Учените са установили, че цели двеста тридесет и пет стиха у Матей и Лука са дотолкова еднакви, че трябва да се основават на един и същи източник. Въпреки че двете евангелия са писани независимо едно от друго, много от думите на Исус са идентични. Дума по дума.
— И?
— Историческият Исус е говорел на староарамейски, който четиристотин години изблъсквал иврит като ежедневен език в Палестина. Не е говорил гръцки, както в тези ръкописи. Следователно евангелистите трябва да са имали някой гръцки оригинал, към който да са се придържали и от който да са цитирали. Q! Quelle! Източник!
— Не е ли възможно Лука и Матей просто да са плагиатствали един от друг?
Герт се ухилва:
— Де да беше толкова просто. No way. Писани са по различно време. На различни места. За съвсем различни читателски групи. Имат прекалено много значителни различия, за да е възможно един от тях да е познавал евангелието на другия. В противен случай щяха да напаснат историите една към друга. Да ги поправят и изгладят. И все пак можем да твърдим, че източникът е един и същ.
— Кой знае — изричам лаконично.
— Или пък си мисли, че знае! — Герт се клати на стола си. Опасявам се, че изгуби ли равновесие, това би имало значителни последици. — Изследователите са сигурни, че Марко е написал своето евангелие пръв. И че Лука и Матей са написали своите евангелия, основавайки се на Марко и на Q, но със свои допълнения. Например, можеш да намериш около деветдесет процента от темите на Марко и у Матей.
— От колко дълго теолозите знаят за Q?
— Още в началото на деветнадесети век изследователите на Библията установили, че Лука и Матей трябва да са имали и друг общ източник. Тоест, освен Марко. Но едва през хиляда осемстотин и деветдесета година този източник е идентифициран.
— Като Ръкописа Q?
Герт кимва.
— Q не е нещо, което всички посрещат с еднакъв ентусиазъм. Все пак разбираемо е. За повечето хора е трудно да се запалят по нещо, което съществува само на теория.
Изправя се. Изглежда сякаш вижда пред себе си аудитория, пълна с млади запленени студентки, които повече от всичко друго си мечтаят за индивидуални уроци по теология и приложна физиология късно вечерта, след една хубава вечеря и бутилка вино.
Подхваща:
— През хиляда деветстотин четиридесет и пета година се случва нещо вълнуващо. Тогава двама братя от Египет откриват голяма запечатана делва в земята в подножието на скалите в региона Наг Хамади42.
— И от нея изскочил дух, който им изпълнил три желания? — засмивам се аз. — Пиячка, жени и една чисто нова камила?
Герт премигва хитро:
— Почти! В действителност братята ужасно се страхували да отворят делвата, именно защото в нея можело да има дух. Някой зъл дух. Нещо, което делвите в Египет имали лошия навик да съдържат. Това знае всеки напредничав археолог.
Започваме да се кикотим. Герт има приятен, бълбукащ смях.
— Но накрая нуждата от пари победила — продължава той. — Все пак възможно било в делвата да няма духове. Но пък можело да е пълна догоре със злато и диаманти. Така че те рискували и я разбили.
— Никакъв дух? — казвам.
— Нито дори следа от някакъв пазител!
— А какво открили?
— Тринадесет книги. Тринадесет тома, подвързани с кожа от газела.
Поклащам глава.
Герт удря с длан по бюрото.
— Откритието било сензационно! Както за археолозите, така и за теолозите. Библиотеката от Наг Хамади! Тези ръкописи съдържали, освен всичко друго, пълното Евангелие от Тома43!
Оглеждам се из стаята, докато се опитвам да определя мястото на Евангелието от Тома. Наистина, никога не съм чел Библията особено задълбочено. Но мислех, че познавам всички евангелия.
— Евангелието на Тома никога не бива включено в Библията — пояснява Герт.
— Все пак не на всеки се пада честта да бъде отхвърлен от Бог — подхвърлям. — Познато ли ви бе това евангелие на вас, експертите?
— Yes! Поне в известна степен. Но никой не бе виждал пълната версия. Не и преди 1945 година. Фрагмент от евангелието, написан на гръцки, бе намерен по-рано в Оксиринх44 в Египет. Версията от Наг Хамади е пълна. И не само това — текстовете съдържат също така нареченото Евангелие от Филип, както и преписи на разговори между Исус и учениците му. Почти един Нов Завет, сам по себе си, но също така и много различен от оригиналния. А сега ме слушай внимателно, тъй като това е важно и интересно! Бил е написан на коптски!
— Не, стига! Коптски? — изкрещявам. Възклицанието е чисто и просто блъф.
Герт мигновено прозира шегата.
— Коптски! — повтаря той. — Тоест египетският език, използван около залеза на Римската империя.
— Мисля, че следвам мисълта ти — промърморвам, въпреки че това вероятно е преувеличение.
Герт се усмихва с разбиране. Това трябва да е същата усмивка, която отправя на несигурни първокурснички, с плитки и прилепнали блузки.
— Основавайки се на този текст, учените можели да реконструират Евангелието на Тома на оригиналния гръцки език. За разлика от евангелията, получили своето място в Библията, и подобно на ръкописа Q, Евангелието на Тома съдържа малко или нищо за раждането, живота и смъртта на Исус. То съдържа неговите думи. Сто и четиринадесет цитата, всички въведени с думите: „И Исус каза…“. Много от цитатите в Евангелието на Тома приличат удивително на онези у Матей и Лука. За изследователите е очевидно, че Тома е използвал същия източник, както и те двамата. Следиш ли все още мисълта ми?
— Засега.
— Евангелието на Тома доказва по косвен път, че Матей и Лука, също както и Тома, трябва да са ползвали общ източник. Сборник текстове, от който са копирали и който са разкрасявали, изхождайки от индивидуалните си нужди да убедят читателите си в своята версия за живота и учението на Исус. Интересно е, че авторът на Q, и вероятно неговите съвременници, тълкували думите на Исус по съвсем различен начин от авторите и читателите на Библията.
— Доста внимателно, с други думи.
Герт прехапва долната си устна и кимва.
— You bet!45 През хиляда деветстотин осемдесет и девета година една група се залавя да реконструира ръкописа Q, като сравни библейските текстове на Матей и Лука с ръкописа на Тома. Дори и тази работа сама по себе си ражда противоречива и разпалена дискусия върху зараждането на християнството.
Споглеждаме се с Герт. Сигурно се чуди накъде ли води всичко това.
Питам:
— Какво би се случило, ако някой намери ръкописа Q?
Той поклаща замислено глава.
— Не смея дори да си помисля. Това ще засенчи откриването на свитъците от Мъртво море и Тутанкамон. Чисто и просто ще сме принудени да пренапишем историята на религията.
Не мога да не се запитам дали Ръкописът Q е онова, което се крие в златното ковчеже, обвито в гниещо дърво, пакетирано в пластмаса в чантата в апартамента на Рогерн.
Ако бях главният герой в някой филм, щях естествено вече да съм оронил дървото и разбил ковчежето, за да задоволя своето (и на публиката) любопитство. Но аз съм мислещо същество — сериозен и внимателен учен. Ковчеже, което е толкова старо и което е лежало в земята толкова години, не може да бъде отворено както всяка херметически затворена кутия. Трябва да се отвори с най-голяма предпазливост и внимание. От специалисти. Също както се отваря мида, за да откриеш перлата, без да нараниш мидата. Ако се впусна прибързано и въодушевен към съдържанието му, рискувам да причиня катастрофа. В най-добрия случай бих повредил това, което е вътре. Без дори и да разбера какво съм открил. Не съм особено добър по старогръцки, иврит, арамейски или коптски. В най-лошия случай може всичко да се изгуби. Старите пергаменти и папируси могат да се превърнат в прах за една нощ.
Но аз знам: ковчежето трябва да се съхрани.
3.
Някои жени притежават излъчване, което действа директно върху хипофизата ми.
Тя е висока, с червеникава коса, зелени очи, тънки устни, намек за лунички. Полата й се поклаща около дългите крака, широк сребърен колан пристяга талията. Зад памучната блуза прозира тежестта на гърдите.
Бях влюбен в нея две години. Надявам се тя да не знае за това, но подозирам, че е точно така. Сега стои пред мен в рамката на вратата със същата крива усмивка, с която някога ме омагьоса. Казва се Кристин. Съпругата на Каспър. Ако човек не я познава, би предположил, че се занимава с текстилно изкуство или е актов модел, или може би играе на трапец в някой пътуващ цирк. Но Кристин е икономист. Началник-отдел в Централното статистическо бюро. Докато учехме в Блиндерн, Кристин и Каспър живееха в колективен апартамент на „Маридалсвайен“. Голяма забава. Джаз и блус рок. През уикендите — денонощен купон.
Колективността не е за мен. Насилената сплотеност. Мрънкането. Купчината ботуши и обувки в антрето. Чуждото влажно бельо на простора в пералното помещение. Препирните. Дългите следобеди в общите стаи, докато слънчевите лъчи влизат през прозорците. Винаги някой следи какво правиш. Дебне, когато ходиш до тоалетната. Иска да обсъди книга или филм с теб или му се играят карти, или те праща по дяволите, когато го помолиш за един свит фас. Някой, който внимава кога е твоят ред да измиеш чиниите. Нечетливите подписи в списъка до кухненската мивка. Събранията, съпричастността, солидарността, търканията, еротиката, гласуванията, самокритиката. Не са за мен.
Един уикенд, когато пренощувах в спалнята им, Каспър и Кристин се любиха тихо на дюшека на пода до мен. Беше рано сутринта. Стаята беше изпълнена с мека светлина. Правех се, че спя. Те се правеха, че вярват, че спя. Помня приглушените й стонове, движещите се тела, Каспър, дишащ тежко през носа си, звуците, мириса. На сутринта всички се преструвахме, че нищо не е станало.
Те бяха анархисти. Никога не успях да разбера техния бунт. Сега ангажираността им е охладняла. Станали са социалдемократи. Единственото, което разграничава Кристин и Каспър от масите, е една имуществена причудливост, останала от времената на колективното жилище: нямат телевизор. И не искат да имат. Въпрос на принцип е. Аз естествено мога единствено да им се възхищавам.
— Бьорн! — извиква Кристин възторжено и ме издърпва в антрето, докато, усмихвайки се, ме изучава от глава до пети. — Не си се променил изобщо! — казва.
Прегръщаме се. Дълго. Аз също не мисля, че тя се е променила особено. И си спомням внезапно, защо бях влюбен в нея.
На масата в трапезарията Каспър е разпрострял копия на документите, касаещи разкопките в манастира „Верне“. Купчини писма, документи, таблици, схеми, карти; всичките украсени с онази бъркотия от печати и входящи номера, която всяка бюрокрация представя, с цел да оправдае своето съществуване. Има молби и отговори, описания и пояснения, всичко в една блажена смесица от английски и норвежки.
— Чувствах се като един трехолт46, докато правех копията — промърморва нервно Каспър.
Не съм сигурен дали се шегува. Но не мисля, че е така. С годините е станал толкова съвестен. Държавата влияе така на лоялните служители. Започват да се чувстват едно цяло със системата. Сякаш системата — това са самите те. Което не е толкова далеч от истината.
Около нас Кристин се носи като енергична фея. Запалва хиляда малки свещи, които придават на апартамента атмосферата на някой скрит планински манастир в Древна Гърция. Сипва чай в огромни керамични чаши. Постоянно поглежда към мен. Бързи, напрегнати погледи, по които си личи, че очаква от мен да кажа нещо, което да разсее напрежението. Но аз нямам такова намерение. Изпекла е сладки и гофрети. Вътре, дълбоко в нея — зад началника на отдел, зад сексапилната феминистка, зад учения икономист, зад бунтарката, зад красивата изискана фасада, се крие грижовната жена, която мисли за всички.
Издърпвам произволен лист, подписан Каспър Скот. Чета под логото на Дирекцията за управление на културното наследство и националния герб:
„По силата на «Закона за културното наследство» от 9 юни 1978 г., последни поправки от 3 юли 1992 г., на Общността за международни изследвания (ОМИ) с председател Майкъл Макмълин (по-долу наричан «поръчител») се дава разрешение за започване на теренни археологически проучвания под ръководството на професор Греъм Лайлуърт в дефинирания район (НГО/карта, номер 1306/123/003). Плановете попадат под юрисдикцията на властите за опазване на културното наследство и поръчителят се задължава да съблюдава предписанията на упълномощения от компетентните власти местен представител — археолог (инспектор). Търсенето на укрепление попада в спектъра на дейност на Дирекцията за управление на културното наследство (вж Наредба за разпределението на научната работа), но тъй като работата има по-далечна крайна цел, местният клон на археологическия музей (при Отдела за старини, Осло) също получава юрисдикция.“
Някога Каспър пишеше поезия. През 1986 г. публикуваха негово стихотворение в съботния брой на „Дагбладе“. Дълго той мечтаеше да стане писател. Може би можеше да постигне нещо. Странно какво могат да направят обществените институции със способността ти да формулираш това, което те заобикаля.
Има и други документи — относно целите на разкопките, за това как следва да се описват и излагат евентуалните находки, с условията за публикуване на резултатите. Прочитам, че на професор Греъм Лайлуърт — „renowned professor of archaeology, author of numerous text books and scientific papers published by universities worldwide“ — е възложена ролята на научен ръководител на разкопките. Чета за вероятността да бъде намерено укрепление с прилежащите му казарми. Прочитам одобрението от професор Арнцен върху повечето документи, включително и за моята компетентност като инспектор и регистрирам печата и нечетливия подпис на ръководителя на института, директор Франк Виеста.
Оставям всички копия на масата и заключавам:
— Камуфлаж!
— На какво? — пита Кристин.
Познавам Каспър достатъчно добре, за да знам, че й е разказал всичко, а познавам и Кристин, за да съм убеден, че умира от любопитство.
— Знаели са, че никога няма да открием никакво укрепление — казвам.
— Тъй като не са търсили укрепление — суфлира Каспър.
— Именно! Търсили са нещо много по-голямо.
Кристин поглежда Каспър със своя тревожен, питащ поглед: „Може ли да е от нервите?“.
— По-голямо от едно укрепление? — пита той.
Намигвам на Кристин с най-закачливата си усмивка, която казва: „Абсолютно съм наред“.
— По-важно от укрепление — пояснявам на Каспър.
Кристин се обръща за един сладкиш и вниманието ми бива отвлечено от начина, по който блузата й се изпъва по тялото, така че зърната на гърдите се очертават през материята. Каспър проследява погледа ми и аз се изчервявам силно.
— Каква е ролята на тези англичани? — пита Кристин и добавя бързо: — Но, Бьорн, горещо ли ти е?
— Те, естествено, са знаели — отговаря Каспър, — че ковчежето е там. Лайлуърт. Макмълин. ОМИ. Защо иначе биха подали молба да разкопаят полето?
— Точно! Отлично са знаели, че ковчежето… — започвам, преди думите му да са активирали алармата.
Прелиствам назад, докато намирам отново писмото, което току-що съм чел. Отново същото име. Черно на бяло. Майкъл Макмълин. Разпознавам го по двете „М“. Макмълин е човекът, който Грете ме помоли да намеря в Лондон. Научният съветник, на когото Лайлуърт, Де Уит и татко благодарят в своя труд. Светът е пълен със съвпадения.
Заковавам показалец в листа хартия.
— Hallo! Знаеш ли кой е този мъж? Майкъл Макмълин?
— Председателят на ОМИ — изрича Каспър въпросително.
— … както и научен съветник на баща ми и Греъм Лайлуърт в Оксфорд през хиляда деветстотин седемдесет и трета година! — разказвам им за монографията и посвещението.
— Наистина? — възкликва Каспър. — Имам още нещо за него! Погледни какво намерих, докато тършувах из архивите ни днес.
Той отваря куфарчето си и измъква норвежко списание за археология, номер 4 от 1982 година. Отваря на 16 страница, на статия, посветена на интердисциплинарен симпозиум за научното сътрудничество между страните. Домакин на симпозиума от норвежка страна е Институтът за археология. Но самият симпозиум е финансиран от ОМИ. С жълт маркер Каспър е отбелязал три имена: на лекторите Греъм Лайлуърт и Трюгве Арнцен, както и на произнеслия встъпителната реч Майкъл Макмълин.
— Добри стари приятелчета — отбелязва Каспър.
— Нещо се е случило в Оксфорд през 1973 година — произнасям аз замислено.
— Лайлуърт и баща ти трябва да са се натъкнали на нещо голямо.
— Все пак трудът им се отнася за съкровища и митове. Трябва да са направили едно или друго откритие. Заедно с Де Уит, който и да е той.
— Откритие, довело ги до манастира „Верне“ — казва Каспър с далечен глас.
— След двадесет и пет години.
— Значи трябва да е било нещо повече от острие на стрела — намесва се Кристин.
Дори и след десет години като съпруга на Каспър, тя все още има една някак опростена представа за силите, които движат археолозите.
— Чувал ли си мита за октагона? — питам Каспър.
Той се разравя в паметта си.
— Има ли нещо общо с хоспиталиерите? Които скрили някаква реликва в осмоъгълен храм? Чел съм някъде нещо подобно.
Не е необходимо много, за да бъде наранена гладката повърхност на собствената ми представа за себе си. И Каспър знае за мита за октагона. Чувството ме потиска. Аз бях инспектор при разкопките. Трябваше да проумея важността на случилото се още когато Ирене откри основите на храма. Но дотогава изобщо не бях чувал за октагона.
— Именно в октагон открихме ковчежето — казвам.
— Шегуваш ли се? — Каспър задържа погледа ми. — Октагон? В манастира „Верне“? — Остава така, клатейки глава и гледайки в празното пространство.
— В такъв случай трябва да си чувал и за слуховете около Рен льо Шато — питам аз.
Той сбърчва чело.
— Честно казано, не съм сигурен. Това ли беше мястото, където са открили някакви пергаменти при реставрирането на църквата?
Въздъхвам.
— Защо аз съм единственият, отсъствал от интересните лекции?
Каспър се засмива.
— Може би, защото беше зает да тичаш след професорките?
Страните ми се обливат в руменина. Кристин поглежда Каспър укорително. Аз, естествено, разбирам какво иска да каже.
— Какво знаеш за ОМИ? — питам и се опитвам да скрия изчервените си страни с ръце.
— Не много. Започнах да ги проверявам, докато обработвахме молбата им. Организация със седалище в Лондон. Имат връзка с Кралското географско дружество и Националното географско дружество и други подобни. Както и с всички университети и научни среди по света. Финансират интересни проекти по цялото земно кълбо. С идеална цел.
— Идеална цел? Ха? — Кристин се смее. — В изследователската работа няма добри феи.
Разказвам им за Q. И за Евангелието от Тома.
След това си говорим най-вече за миналото. За нас самите. Дори и за специалисти теориите ми могат да се окажат в повече. Оставям ги, когато Кристин се захваща с вечерята. Дроб в сметанов сос. Добър апетит!
4.
Полицаят е висок, слаб и изпълнен с постоянна подозрителност. Кожата му има нездрав вид, а очите му са леко изпъкнали, сякаш е бил издърпан някак прекалено бързо от дълбокото на сушата. Главоч47.
Когато ме погледне, мисля си, че едва ли особено много неща убягват на тези очи, дори и когато са затворени. Устните му са стегнати, властни. Но всеки път, когато казва нещо, прави го с пискливия си глас като на евнух, което обяснява защо работи в криминалния отдел, а не на улицата сред гадните бандити. Със себе си носи голямо черно дипломатическо куфарче и го следва ентусиазиран подчинен, който вече две минути седи и четка вратата ми с четчица за грим.
Когато съобщих за влизането с взлом, позволих си волността да намекна, че представлявам Университета в Осло. Както и че проникването в дома ми може да има връзка с престъпление заради предмет на културното наследство, към което вестниците със сигурност биха проявили интерес. Подобни неща обикновено помагат. Дори не бях успял да закача ветроупорното си яке, когато те позвъниха на вратата. Сякаш бяха седели в колата и бяха чакали да се обадя.
По заобиколен път, тъй като полицаят е от онзи тип ченгета, склонни прибързано да изтълкуват хипотезите ми като параноични конспиративни теории, обяснявам, че може би крадците са мислели, че хард дискът на домашния ми компютър съдържа информация за откритието на едно над 800-годишно златно ковчеже.
Полицаят подсвирва. Нещо, което е на 800 години трябва да е старо, а за него всичко старо е и скъпо, особено ако е много старо, както например на 800 години, а на всичко отгоре и златно.
— Вярно? — Той не изглежда да вярва, че говоря истината. — Можете ли да разкажете нещо повече за това ковчеже?
Бегло, тъй като не искам да разкривам прекалено много, но същевременно искам той да ми повярва, разказвам за разкопките в Йостфол. Той слуша внимателно. Изважда бланка, която попълва с химикал. Изчерпателен е. Почеркът все още би предизвикал похвала от учителката по норвежки. Една по една преминава точките в списъка си. Задава точни въпроси. Всеки път, когато ме погледне, чувствам се като списък с отговори, пълни с грешки.
— Каква роля изпълнявате вие в разкопките при манастира „Верне“? — пита.
— Инспектор съм. Разкопките се ръководят от английски професор археолог. Аз представлявам норвежките власти, отговорни за опазването на културното наследство. Знаете, формалностите са важни — добавям в опит да го спечеля на своя страна. Същевременно осъзнавам, че не съм му казвал, че разкопките се извършват в манастира „Верне“.
— Има ли някой друг, освен вас, ключ от апартамента? — пита служителят с четката за грим.
— Майка ми — отговарям и добавям наум: и доведеният ми баща.
— Вратата не е разбивана — казва той.
— Това ковчеже — изписква шефът му — ценно ли е само по себе си?
— Много.
— Къде е то в момента?
Колебая се. Полицай е, и някакъв мисловен рефлекс ме кара да кажа истината. Но нещо друго ме възпира.
— В трезора на университета — лъжа.
— Аха? — Издава долната си челюст напред и поема въздух между зъбите и горната челюст с клокочещ звук. След това издишва; мирисът на водорасли, който усещам в дъха му трябва да се дължи на някакво самовнушение.
— Кажете ми защо смятате, че именно ковчежето е причината някой да влиза с взлом в частния ви апартамент.
Прилежен полицай е. Такива могат да бъдат доста досадни. Да задават трудни въпроси. Особено ако имаш нещо, което криеш. Отдавна вече съжалявам, че извиках полицията. Сякаш могат да помогнат с нещо. Освен да ми вкиснат живота. И да ме обидят с гадните си въпроси. И да се погрижат ковчежето да попадне в ръце, в които най-малко му е мястото.
Отговарям, че взломът е мистерия за мен и питам дали не биха желали чаша кафе. Не искат.
— Има ли външни лица, които знаят за находката? — гласи следващият въпрос.
— Доколкото знам, не. Намерихме ковчежето вчера.
— И то незабавно бе заключено в университетския трезор?
Кимвам толкова незабележимо, че почти не може да се брои за лъжа.
— От вас? — пита.
Нещо ме смущава. Съобщих за влизане с взлом. Тук в апартамента. Но него го интересува единствено ковчежето.
— Не — отговарям, — не от мен.
— А от кого?
— Има ли някакво значение? Влизането с взлом беше тук. Не в трезора. Ковчежето е в безопасност.
— Ковчежето е в безопасност — повтаря той, имитирайки гласа ми така точно, че си мисля, че този човек би могъл да играе на сцена, ако правосъдието не му беше сложило своите белезници. Замислено, отнесено, пискливият полицай притиска върха на химикалката към брадичката си и с щракане вади и прибира писеца. — Ако съм разбрал правилно, вие вярвате, че взломът е свързан със златното ковчеже?
— Съществуват сили, които биха отишли далеч, за да го откраднат.
— Какви сили?
— Не знам. Международни търговци на черната борса? Колекционери? Корумпирани учени?
— Но нали няма такава опасност, щом ковчежето се намира на сигурно място в трезора на университета? — поглежда ме предизвикателно той.
— Във всеки случай няма друга логична причина някой да открадне хард диска ми — отговарям.
— Защото на диска ви е имало информация за ковчежето?
— Не! Но така трябва да са смятали те. Не виждам друго обяснение.
Продължава да щрака с химикалката.
— Какво имате предвид?
Отговарям:
— Трябва да са мислели, че ще намерят информация в компютъра ми. И трябва да са мислели, че файловете са добре скрити. Така че им е било нужно време, за да ги открият. Не мога да видя друга причина хард дискът ми да бъде откраднат.
— Защо са откраднали само него?
— Трябва да попитате самите крадци.
— Но какво е вашето предположение?
— Може би са се надявали, че няма да забележа кражбата?
— Имаше ли нещо друго на диска ви, което би представлявало интерес за крадците?
— Стиховете ми?
— Или пък снимки на сладки, голи дечица на плажа? — От гласа му капе мед.
Той е от хората, които винаги очакват най-лошото от нас, онези, които изглеждат различно. Гаден главоч! Приисква ми се да отпуша водата от блатистозеления аквариум, където без съмнение прекарва дългите си, самотни нощи.
— Мислех, че съм ви позвънил заради влизане с взлом — изричам жлъчно — и не подозирах, че ме разследват за компютърна педофилия.
— В полицията е постъпил донос за вас — казва и оставя рибешкия си поглед да почива върху лицето ми, за да изследва реакцията ми.
В първия момент съм стъписан. След това поклащам глава с недоверие.
— Някой е направил донос за мен? За мен?
— Както казах.
— За педофилия? Или разпространяване на порно?
— Не, не ме разбрахте правилно — пояснява. — За кражбата на златното ковчеже.
На вратата се звъни. Настоятелно. Сякаш някой иска да набута палеца си, заедно с бутона на звънеца през стената. Бързо се споглеждаме. Аз отивам и отварям.
Навън в коридора е професор Греъм Лайлуърт. Заедно с моя стар, следващ ме приятел Кинг Конг.
Отначало мълчат. Само се взират свирепо в мен.
— Хуй сплескан! Къде е? — избухва професор Лайлуърт.
Не е въпрос. Заповед е.
— Заповядайте, заповядайте! Моля, не стойте отвън на студа!
Колебаещи се пред престорената ми отзивчивост, те влизат в антрето. Лайлуърт напред, Кинг Конг още по-нерешителен, сякаш очаква следващата заповед на професора. Която най-вероятно би била да ми счупи пръстите и да ми вади ноктите един по един, докато не им дам ковчежето.
Тогава те виждат двамата полицаи.
— Чичко полицай! — казвам мило и превеждам: — Uncle police! — Симултантният преводач Бьорн.
Полицаите ги разучават безразлично. Докато не им съобщавам кой е Лайлуърт.
— Значи вие сте професор Греъм Лайлуърт — казва пискливецът на безупречен английски и протяга ръка. — Удоволствие е да се запозная с вас.
— My pleasure — отвръща Лайлуърт и му стисва ръката.
Опитвам се да не зяпна с отворена уста, но не знам дали успявам.
— Стигнахте ли донякъде с него? — пита професор Лайлуърт.
Полицаят поглежда ту него, ту мен и после обратно.
— Той твърди, че ковчежето се намира в трезор в университета.
Професор Лайлуърт сбърчва чело.
— Наистина, така ли твърди?
— Какво става тук? — питам, въпреки че отговорът ми е ясен.
— Ти си откраднал ковчежето — казва професорът.
— Чуйте! — обръщам се към полицая. — Те искаха да го изнесат извън страната! Без разрешение. Планираха да го откраднат!
Настава кратка тишина.
— Доколкото разбирам — започва бавно полицаят, — професор Лайлуърт е ръководителят на разкопките в манастира „Верне“?
— Да.
— Няма ли да е странно той самият да открадне онова, което е открил?
— Точно това е…
— Чакайте! — Полицаят изважда един от документите, копие на който бях видял у Каспър. — Това е разрешението на Дирекцията за управление на културното наследство…
— Вие не разбирате! — прекъсвам го. — Ние търсехме овално укрепление. Прочетете молбата! Искали са разрешение да търсят укрепление. Никога не споменаха, че целта е била златно ковчеже!
Полицаят поклаща глава.
— Значи археолозите знаят предварително какво търсят и какво ще открият?
— Не! Не точно! Но през цялото време професорът всъщност е търсел ковчежето! През цялото време! Златното ковчеже! Укреплението е било за камуфлаж! Искал е да открие ковчежето и да го изнесе извън страната! Не разбирате ли? Укреплението е било за прикритие!
Полицаят не отговаря. Лайлуърт не се опитва да протестира. Тишината е въздействаща. И сам долавям истеричните нотки в думите ми.
— Господа — казва Лайлуърт с най-милия си и авторитетен професорски глас, — извинете ме, но мога ли да поговоря с вас насаме?
Той завежда двамата полицаи в кухнята. Виждам през стъклената врата, че им подава визитната си картичка. Съвсем мъничка е, но дългата скоропоговорка от академични титли тежи цял тон в ръцете на полицая.
Лайлуърт обяснява нещо. Полицаите слушат с благоговение. Пискливецът поглежда към мен с рибешките си очи. Устата му се отваря и затваря безшумно.
Не след дълго излизат. Лайлуърт дава знак на Кинг Конг, който се тътри след него, сякаш примамен с връзка банани.
— Бих настоявал за обиск — казва ми професорът, — но едва ли си толкова неблагоразумен, че да оставиш ковчежето в апартамента си.
— Сигурен си, само защото хората ти щяха да го намерят, докато са претърсвали — отговарям.
— Значи признавате, че ковчежето е във вас? — пита полицаят.
— Не признавам каквото и да било — отвръщам.
— Ще се свържем с вас — казва Лайлуърт, без да разбера дали думите му са насочени към мен или към полицаите, и излиза, вземайки си Кинг Конг.
— Добре, добре, добре — повтаря пискливецът и прибира бланката в куфарчето си.
— Какво каза професорът? — питам аз.
Той само ме поглежда. Сякаш съм някой нескопосник, който има проблеми. Което донякъде си е така.
Излизат в антрето.
— Белтьо — подхваща той и прочиства гърлото си, — полицията има пълно основание да смята, че ковчежето се намира у вас.
— Това въпрос ли е? Или обвинение?
— Бих ви посъветвал да ни сътрудничите.
— Правя необходимото, за да спася ковчежето от мошеници, които искат да го откраднат — казвам.
Няколко секунди той обмисля отговора ми.
— Какво следва сега? — питам.
— Заради специалния характер на случая трябва да се допитам до началниците си, преди да продължим с разследването и евентуално да повдигнем обвинение.
— А относно влизането с взлом?
— Ако изобщо е имало влизане с взлом.
— Случаят е прекратен поради липса на доказателства, нали? — предполагам.
— Ще се свържем с вас. — Звучи като някоя стандартна реплика, която курсантите упражняват пред огледалото в класната стая на полицейската академия. Лъжа, толкова разпространена и прозрачна, че едва ли би могла да се брои толкова за лъжа, колкото за фраза в духа на: „Ще се обадя тези дни“ или „Наистина трябва да се видим“.
Отварям им вратата и оставам там, докато асансьорът не тръгва надолу. От балкона ги проследявам с поглед как вървят към колата си. От апартамента на Рогерн отдолу се носи тътнещ басов ритъм.
За да бъде едно престъпление такова, изисква се нарушение на закона, жертва. В този случай липсва и едното, и другото.
Хванат съм в капан от противоречия. Опитвам се да предотвратя престъпление, което, както от гледна точка на наказателното право, така и практически погледнато, не е извършено. Престъпление, при което няма жертва. Престъпление, което, ако трябва да съм честен, не би навредило на никого. Единственото, което оправдава намесата ми, е Законът за културното наследство. Техническа подробност, сбор дремещи параграфи. Ковчежето не е ничие притежание. Лежало е в земята в продължение на 800 години, подобно на неоткрит диамант, дълбоко вътре в цепнатината на някоя скала, подобно на скрита златна жилка. Можеше да лежи там още 800 години, ако професор Лайлуърт не беше знаел къде да копае.
Иронията всъщност се крие в това, че аз съм този, който нарушава закона.
5.
Вечерта, светла и мека, е изпълнена с тихо щастие. Над живия плет от блестящ котонеастър са надвиснали облачета от мънички комари. От пръскачките идват леки пръски вода. Паркирам Бола върху дама, нарисувана с тебешир, в сянката под един купол от листа. През вдигнатия гюрук вдишвам аромата на прясно окосена трева, храна, приготвена на грил и здрач.
Вървя нагоре по тясна алея и отварям портата от ковано желязо, пантите на която някой трябва да е смазал. Чакълът хрупа под краката ми. Изкачвам стълбите, покрити с шистени плочи. Звънецът издава едно дълбоко и изпълнено с достойнство „Динг-донг“, като в средновековна катедрала. Минава известно време, преди той да отвори. Поглеждам часовника си. Седем без нещо. Е, все пак има да прекоси доста бални зали.
Облечен е в халат с монограм на горния джоб. Сресал е сивата си коса с вода. В ръката си държи чаша коняк. Не продумва и дума. Гледа ме учуден.
Знае. Виждам го в погледа му. Знае за ковчежето. Както и за всичко случило се.
— Бьорн? — възкликва накрая. Сякаш чак сега е осъзнал кой съм.
— Yes, sir! Пред вас!
По една или друга причина се чувствам като закъснял куриер или неизпълнителен слуга. Казвам:
— Трябва да говоря с теб.
Пуска ме. Дъха му мирише на „Мартел“48. Затваря вратата след мен. И заключва.
Никога не съм срещал съпругата на директор Франк Виеста, но често съм разговарял с нея по телефона. Винаги звучи на прага на истерията. Дори и да се обажда само във връзка с вечерята. Сега стои по средата на килимчето в преддверието, напрегната, с ръце, скръстени пред гърдите. Тя е двадесет и пет години по-млада от него и е все още красива жена. Не спира да ме изумява как надарени и привлекателни студентки се влюбват в застаряващите си преподаватели. Естествено, аз трябва да съм последният, който да я съди.
Как ли прекарва дните си в бялата къща насред огромната градина? Погледите ни се залепят един за друг за секунда или две и това е цялото време, което ми е необходимо, за да проникна в нейния свят на разкаяние, скука и горчивина. Усмихвам й се учтиво, докато Виеста ме превежда покрай нея. Тя се усмихва в отговор. Усмивка, която лесно би ме накарала да повярвам, че ме харесва.
По стените са окачени графики на Есполин Йонсон и акварели в ярки цветове с нечетливи подписи. Преминаваме покрай малка стая, която Виеста обикновено нарича „Библиотеката“. Един полилей звънти приятно.
Кабинетът му е точно такъв, какъвто съм си го представял. Препълнени лавици. Махагоново бюро. Кафяви картонени кутии и прозрачни найлонови пликове с артефакти. Глобус. Там, където някога трябва да е стояла някоя разпадаща се пишеща машина „Ремингтън“, сега е направил място за един изискан персонален компютър „iMac“.
— Моята бърлога — произнася той смутено.
През прозореца има изглед към ябълковата градина и към съседа от другата страна, който изглежда така, сякаш се казва Пребен, и който с усмивка праща по дяволите астматиците и парниковия ефект, трупайки листа на купчина за горене.
Директор Виеста придърпва един стол с висока облегалка и украсен с драконови глави, за да седна. Самият той сяда зад бюрото.
— Навярно знаете защо съм тук — казвам.
Виждам, че съм прав. Директор Виеста никога не е бил добър актьор. Затова пък се смята за добър и популярен ръководител на института. Той е организиран, отговорен, лоялен. И уважава студентите.
— Къде скри ковчежето, Бьорн?
— Какво знаете за това?
— Практически нищо.
Поглеждам го изучаващо.
— Истина е. Нищо! — повтаря.
— Защо питате за него тогава?
— Откраднал си го от кабинета на баща си.
Винаги е наричал професор Арнцен мой баща. Въпреки че съм го молил да не го прави.
— Абсолютно спорен е въпросът кой го открадна — казвам.
Той отпуска глава назад.
— Бьорн, длъжен си да го върнеш.
— Освен това, той не ми е баща.
Очите му придобиват уморено изражение.
— Коняк? — пита ме.
— Шофирам.
Донася бутилка ябълков сок, напива ми в чаша; след това се връща на стола си. Отпуска се назад и масажира ъгълчетата на очите си с върховете на пръстите. Повдига чашата коняк към мен. Вдигаме наздравица.
Подхваща:
— Когато бях нов в университета, бързо се научих, че срещу определени неща няма смисъл да се бориш. Вятърни мелници, знаеш. Академични сили и истини. Научни догми. Нямаше нужда да разбирам. Нито да ги харесвам. Но прозрях, че определени неща стоят по-високо от мен. Определени неща са по-важни, отколкото предполагаш.
Не съм сигурен накъде бие.
— Вярваш ли в Бог? — пита.
— Не. — Отговорът идва неочаквано за него.
— Все едно. Все пак можеш да разбереш, че християните вярват в Бог, без да проумяват Неговото всемогъщество.
Разговорът поема посока, която ме обърква. Питам:
— Да не би да се опитвате да ми обясните, че всичко това има връзка с мита за Кивота на свещените тайни? Или с Ръкописа Q?
Въпросът ми му действа като електрически импулс в мозъка. Изправя се в стола си.
— Чуй ме! — казва. — Тази история не е толкова проста, колкото си мислиш. Редил ли си някога един от онези пъзели „Равенсбургер“ от пет хиляди части? Изобразяващ гора, крепост и синьо небе? Точно сега знаеш достатъчно, за да подредиш три части. Но ти остават четири хиляди деветстотин деветдесет и седем, преди да видиш цялото, преди да придобиеш цялостен поглед над нещата.
Вторачил съм се в него. Проблясващите ми червени очи имат понякога леко хипнотично въздействие. Така че хората казват повече, отколкото са възнамерявали.
Той продължава:
— Да, старият мит за кивота е част от цялото. И, да, октагонът също е част от това цяло.
— Кое цяло?
— Не знам.
— Те влязоха с взлом в апартамента ми. И това ли не знаете?
— Не. Не знаех. Но ковчежето е важно за тях. Трябва да разбереш. По-важно, отколкото предполагаш.
— Единственото, което се чудя, е защо.
— Това не мога да ти кажа.
— Защото не знаете? Или защото не искате.
— И двете. Бьорн, заклел съм се никога да не издавам малкото, което знам.
Познавам го достатъчно добре, за да знам, че клетвата е нещо, което той взима съвсем на сериозно.
Навън, някъде в квартала, замлъква електрическа косачка. Чак сега, когато шумът е изчезнал, съзнавам, че го е имало. Изведнъж тишината започва да набъбва и да изпълва пространството.
— Но мога да ти кажа — продължава той, — че трябва да предадеш ковчежето. Трябва! Най-добре на мен. На баща си. Или на професор Лайлуърт. Нищо няма да се случи. Няма да има порицание. Нито пък мъмрене. Никой няма да подава сигнал в полицията. Обещавам ти.
— Сигнал вече е подаден.
— Вече?
— О, да. Полицията идва вкъщи и слухти.
— Ковчежето е много ценно.
— Но аз не съм негодник.
— Нито пък те.
— Те нахлуха в апартамента ми.
— А ти открадна ковчежето.
Квит.
— Защо им даде разрешително? За разкопките? — питам.
— В интерес на истината получиха разрешение от Дирекцията за управление на културното наследство. Ние бяхме просто консултативна инстанция.
— Но защо са получили разрешение?
— Бьорн… — въздъхва. — Говорим за ОМИ. Майкъл Макмълин. Греъм Лайлуърт. Трябваше ли да откажем на най-изтъкнатите археолози в света?
— Познаваш ли добре Лайлуърт?
— Познавам го от няколко години. — Гласът му загатва нещо повече. — Изглежда сякаш провеждаш истинско разследване?
— Няма нужда да се напрягам особено много. Очевидно всички знаят нещо. Ако говоря с достатъчно много хора, може би ще мога да разбера за какво се отнася това.
Изсмива се тихичко.
— Все пак не е случайно, че думите „изследвам“ и „разследвам“ са почти идентични. С кого си говорил досега?
— Освен с всички други и с Грете.
— Тя знае какво говори!
— Какво имаш предвид?
— Тя беше активен участник в събитията в Оксфорд. В много отношения. — Поглежда ме бързо. — Участваше като гостуващ лектор и бе научен съветник на баща ти, истинския, когато той пишеше своя труд заедно с Лайлуърт и Чарлз де Уит. — Повдига рамене. Проследява с поглед една муха на тавана.
— Находката е собственост на Норвегия — казвам. — Каквото и да има в ковчежето, откъдето и да произхожда, то все пак е, и си остава находка, която принадлежи на Норвегия.
Виеста поема въздух.
— Приличаш на малък злобен териер, Бьорн. Който лае срещу булдозер. И не разбира срещу какво се бори.
— Уф…
Той се усмихва.
— Младежки гняв, оправдан от собственото си чувство за справедливост! Но не знаеш всичко.
— Във всеки случай познавам закона за културното наследство! Който забранява изнасянето от страната на норвежки археологически артефакти.
— Няма нужда да ми го споменаваш. Не знаеш ли, че участвах в обсъждането на текстовете, предшестващо изготвянето на закона от парламента? Познавам всеки параграф в детайли.
— Тогава трябва да знаеш, че онова, което се опита да извърши Лайлуърт, е в противоречие с норвежките закони.
— Не е така просто. Това, че ковчежето бе намерено тук, в страната, е случайност. То не е норвежко.
— Как ще се обосновеш?
— Не можеш ли просто да ми се довериш? И да предадеш ковчежето на баща си?
— Арнцен не ми е баща!
— На Лайлуърт тогава.
— Професор Лайлуърт е негодник!
— А аз? Аз какво съм?
— Не знам. Вече не знам какво да мисля за никого. Какво сте вие?
— Аз съм една малка част. — Виеста почуква с кокалчета по повърхността на бюрото. — Аз съм просто една част. Всички сме такива. Незначителни части.
— В коя игра?
Той си напълва чашата с коняк. Сега разбирам за първи път от всички години, през които сме работили заедно, защо толкова много от студентките му си падат по него. Оттегли ли се от лицето му отпечатъкът на суровост и умора от живота, той заприличва на някоя американска звезда от периода между двете световни войни. Силна челюст. Високи скули. Веждите се извиват като две безцветни дъги на челото. Вглежда се надълбоко в мен с тъмните си очи.
— Игра, която не е за теб и мен, Бьорн — отговаря.
Внезапното му доверие ме смущава. Преструвам се, че кашлям.
— Имам няколко въпроса — казвам.
Той мълчи, гледа ме въпросително:
— Да?
— Откъде професор Лайлуърт е научил къде да копае, за да намери октагона?
— Натъкнали са се на карта. Или на нови разкрития.
— Защо твърдеше, че търсим укрепление?
— Защото и това беше вярно. Било е издигнато около 970 година.
— Но октагонът беше онова, което търсехме?
— Да.
— И Лайлуърт е знаел, че в него е скрито ковчеже?
— Най-вероятно.
— Ти знаеше ли, че ковчежето е златно?
По реакцията му разбирам, че не е знаел.
— Какво знаеш за Рен льо Шато? — питам.
Изглежда искрено озадачен.
— Не много. Френско планинско селце, към което откриването на предполагаеми пергаменти е събудило псевдонаучен интерес.
— Значи не си чувал за никакво историческо съкровище?
Изражението му става все по-объркано и по-объркано.
— Съкровище? Имаш предвид в Рен льо Шато? Или в манастира „Верне“?
— Лайлуърт знае ли какво се намира в ковчежето?
— Само питаш ли, питаш. Но трябва да разбереш, че аз съм още по-малка част от пъзела и от останалите. Аз съм синята част, най-отгоре, вдясно. Която е там само за да допълва картината на небето. — С кикот се навежда напред през бюрото. — Бьорн! — започва ниско, но в същия момент иззвънява телефонът. Вдига слушалката с кратко „Да“. Остатъкът от разговора провежда на английски.
Не, не знае. После следват няколко „yes“ и в очите му прочитам, че едно от тези „да“ е в отговор на въпроса дали случайно не се намирам при него в момента. Затваря.
Аз ставам.
— Ще тръгваш ли вече? — пита той.
— Доколкото разбрах, ще имаш гости — отвръщам.
Той заобикаля бюрото и поставя ръка на рамото ми.
— Имай ми доверие. Предай ковчежето. Те не са мошеници. Нямат лоши намерения. Имат своите основания. Повярвай ми! Имат си причини. Тази игра не е за такива като нас.
— Такива като нас?
— Такива като нас, Бьорн.
Изпраща ме до антрето, през цялото време с ръка на рамото ми. Може би обмисля да ме задържи със сила. Но когато отблъсвам ръката му, той не се възпротивява. Остава на вратата, гледайки след мен, докато аз бързам да си тръгна.
Зад едно перде на един от прозорците на втория етаж — убеден съм, че трябва да е спалнята, жена му маха с ръка. Слизайки към Бола, си представям какво би било да ми махаше приканващо, а не за довиждане. Невинаги съм еднакво здраво стъпил на земята.
6.
Бяла стая, четири на три метра. Едно легло. Маса. Шкаф. Прозорец. Врата. В продължение на шест месеца това бе целият ми свят.
Първият път, когато бях в клиниката, не се показвах извън стаята си. Дълго седях на леглото или на пода и се клатех, с лице между краката и ръце върху главата. Не можех да срещна погледите на санитарите, които ми носеха лекарствата в малки прозрачни пластмасови чашки. Погалеха ли ме по косата, свивах се подобно на морска анемона.
Всеки ден, по едно и също време, ме водеха при доктор Уанг. Той седеше на един стол и говореше мъдро. Никога не го поглеждах. Изминаха четири седмици, преди да вдигна поглед и да го погледна в очите. Той все така си седеше, говореше. А аз слушах.
След пет седмици го прекъснах:
— Какво не е наред с мен?
— Човек трябва да се вгледа назад в детството си — обичаше да казва той.
Много оригинално.
— По време на детството си човек се оформя като личност — обясняваше. — Тогава емоционалният ти свят се оформя в мозъка.
— Аз бях щастливо дете — отговорих.
— Винаги ли? — попита доктор Уанг.
Разказах му как съм израснал като разглезен принц в дворец от пурпур и коприна.
— Никога ли не се е случвало нещо лошо? — пита той.
— Никога — лъжа.
— Биеха ли те? — пита отново. — Насилваха ли те? Възползваха ли се от теб сексуално? Затваряли ли са те в тъмни помещения? Говорели ли са ти грубо? Тормозели ли са те?
Хленч, хленч, хленч.
Пред кабинета му, на стената в коридора висеше часовник. Тиранията на времето. Всички часовници по света са се съюзили в една тиктакаща общност. Но онзи часовник беше различен. Той се управляваше дистанционно чрез радиовълни от един атомен часовник чак в Хамбург. Можех да наблюдавам с часове обиколките на секундарника по циферблата.
През ранното лято на тази година потърсих отново доктор Уанг. Търсех помощ, за да се справя с няколко спомена, които се бяха прокраднали под прикритието на нощта. Обстоятелствата около смъртта на татко. Всички малки странности, които не разбрах съвсем добре като дете. Всеки малък епизод е нишка в заплетена мрежа. Докторът беше доволен, че най-накрая разказах какво се беше случило онова лято, когато татко умря. Нещо трябва да се беше отключило в мен.
Той каза, че сега разбирал повече.
— Радвам се за теб — казах му аз.
Именно доктор Уанг ме посъветва да запиша спомените си.
— Всичко става по-реално по този начин — каза той. — Виждаш по-ясно, сякаш се връщаш назад във времето и преживяваш всичко отново.
— Добре — казах аз.
И започнах да пиша.
7.
Когато бях дете и някой ме наречеше „бледолик“ или ме уцелеше с камък по главата, мама бе онази, при която търсех закрила.
Паркирам Бола на застланата с ръждивочервен камък алея към къщата. От отворения прозорец на всекидневната струи топла светлина и музика от Прокофиевия „Ромео и Жулиета“49. Зървам мама, докато тя поглежда навън. Фея, обвита в сияние.
Би било нечестно да твърдя, че майка ми се е опитала да ме забрави или отблъсне. Но любовта й бе заменена от далечна, изпълнена с внимание загриженост. Кара ме да се чувствам като някой обичан роднина на ваканция в старата родина.
Стои на вратата, докато се изкачвам по стълбите.
— Закъсня — казва. В гласа й долавям мек звън, който казва, че е вечер, че през целия ден тя се е наливала, а след като професорът се е прибрал вкъщи, е замезила с малки питиета.
— Трябваше да се погрижа за някои неща.
— Знаеш, че винаги вечеряме в седем и половина!
— Мамо, професор Арнцен някога да ти е споменавал за някакъв си Ръкопис Q?
— Трюгве! — поправя ме тя мило. Търпението й не познава граници в старанието й да ни сближи.
— Ръкописът Q? — повтарям аз.
— Стига! Каква крава? — кикоти се тя.
Влизаме вътре. Професорът е изтеглил ъгълчетата на устните си в новопокръстена усмивка, с която той в продължение на вече двадесет години вярва, че ще ме накара да го приема като моя нов баща и маминия верен приятел и предан любовник.
— Бьорн — изрича. Хладно, резервирано. Продължавайки същевременно да се усмихва, за да радва мама.
Аз самият не отговарям нищо.
— Къде е? — проронва между стиснатите си зъби.
— Момчета — крещи мама, — гладни ли сте?
Влизаме в стаята: оазис от дебели килими и меки дивани, кадифени тапети, стъклени шкафове и полилеи, подрънкващи бодро от летния бриз. В средата на стаята има персийски килим, на който е забранено да се стъпва. Двойната врата между всекидневната и трапезарията е отворена. На масата за хранене е пълно със свещи в разклонени свещници и три ръчно рисувани порцеланови чинии. От кухнята се чува куче, което се изправя на крака — полуглухо е и чак сега е разбрало, че в дома е влязъл чужд човек. Чувам как удря енергично с опашка по кухненския плот.
— Къде е Стефен? — питам.
— На кино — отговаря мама. — С момиче. С едно очарователно момиче. — Смее се. — Не ме питай коя е. Всеки месец е с ново момиче — казва го с кокетство, сякаш с гордост, за да подчертае, че това е едно от удоволствията, които аз никога не съм й доставял. Затова пък и никога не се разболях от СПИН, нито се сдобих със сълзящи брадавици по гениталиите.
Никога не съм бил в някакви сърдечни взаимоотношения с моя полубрат. Чужд ми е. Също като баща си и той отне майка ми от мен. И ме остави навън на прага — да потрепервам на студа.
С професора сядаме на масата. Имаме си строго определени места тук в къщата. Той и мама, всеки начело на масата, аз — в средата по дължината й. Това е ритуал.
Когато мама отваря вратата на кухнята и отива при тенджерите си, курцхарът50 на професора дотопурква при нас. На четиринадесет години е и се казва Бройер. Или Брьойер. Никога не съм си правил труда да попитам. Кучетата винаги имат адски глупави имена. Гледа ме и маха с опашка. После опашката застива. Така и никога не се научи да ме разпознава. Или пък не му пука. Безразличието ни е взаимно. Строполява се по средата на пода, сякаш някой е издърпал стоманената нишка, крепяща гръбнака му. Текат му лигите. Зяпа ме с многострадалните си очи. От тях изтича някакво подобно на гной вещество. Не разбирам как е възможно човек да обича едно куче.
— Трябва да върнеш ковчежето! — произнася професорът. Шепне със сдържана ярост: — Не знаеш какво вършиш!
— Искахте от мен да се грижа работата да върви както би трябвало.
— Именно!
— Професоре — изричам с най-ледения си глас, който всъщност е доста леден, — точно това правя.
Мама излиза от кухнята със стека в ръце, преди да се втурне обратно, за да донесе картофи и сос, и накрая, купата с огретен от картофи и броколи за мен.
— Не винете мен, ако храната е изстинала — казва тя със закачлив укор. Премества погледа си от мен върху професора. — Какво беше онова, за което се чудеше, за Трюгве и някаква крава?
Професорът ме поглежда с изненада.
— Объркал съм се — отговарям.
Миналата година мама празнува петдесетия си рожден ден, но човек би казал, че е само няколко години по-възрастна от мен. Стефен е имал късмета да наследи нейните черти, а не тези на баща си.
Професорът разрязва стека, докато мама налива вино за тях двамата и нискоалкохолна бира за мен. Сипвам си от блюдото с броколи. Тя така и никога не разбра защо реших да стана вегетарианец. Но я бива да приготвя ястия от зеленчуци.
Кучето ме зяпа. Има половинметров мокър език, който е разстлало по килима.
Професорът разказва виц, който съм чувал вече. Смее се съвестно на собственото си остроумие. Не проумявам защо мама избра да вплете живота и крайниците си в едно с неговите. Това са мислите, които от време на време отравят маниерите ми.
— Беше ли на гроба днес? — питам я.
Погледът й се плъзга по професора. Там не намира спасително пристанище. Той разделя един картоф на две и отрязва парче от месото. После пълни уста и започва да дъвче. Способността му — да се прави, че нищо не е станало, винаги ме е впечатлявала.
— Ти не ходи ли? — пита тя с тънък глас.
Погребаха татко през един четвъртък. Седмица след злополуката. Подът около ковчега бе покрит с цветя и венци. Аз седях на първия ред, между мама и баба. Всеки път, когато погледнех нагоре към разпятието на олтара, то ми напомняше колко високо е висял татко, преди да се изпусне надолу. Пред ковчега лежаха венци с жалейки и съболезнования. Ковчегът беше бял. С позлатени дръжки. Татко лежеше със скръстени ръце. Очите — спокойно затворени. Във вечен сън. Тялото му бе обвито в коприна. Инак обезобразено до неузнаваемост. С разбит череп. С ръце и крака, счупени на толкова много места, че бе станал мек, сякаш безгръбначен.
— Съдът за броколи е хубав — казвам.
Няма нужда да споменавам повече гроба. Задавайки въпроса си, успях да припомня и на двамата, че онова, което ги събра, бе една нелепа злополука и че всъщност друг мъж би трябвало сега да седи на масата на мама.
— Беше ли оправен? Гробът? — пита мама.
Поглеждам я учуден. Във въпроса й прозира нотка гняв. Обикновено никога не ми обръща внимание, когато се държа гадно.
— Засадих няколко лилии.
— Не можеш да ми простиш, че не ходя!
Професорът прочиства гърло и побутва зеленчуците си.
Доста ме бива да се правя на неразбиращ.
— Но, мамо!
Тя мрази да ходи на гроба на татко. Не мисля, че е стъпвала там след погребението.
— Минаха двадесет години, Лилебьорн! Двадесет години! — Втренчила се е в мен през масата. Очите й блестят от гняв и наранено самосъстрадание. Пръстите се сключват здраво около ножа и вилицата. — Двадесет години! — повтаря и след това още веднъж: — Изминаха двадесет години, Лилебьорн!
Професорът вдига чашата с червено вино и отпива.
— Много време е — съгласявам се.
— Двадесет години, за бога! — За майка ми излишните преувеличения и самосъжалението са изкуство, което трябва да се поддържа и развива.
Кучето се закашля и повърна някаква гадост, която веднага и с удоволствие изблиза отново.
— Случва ли ти се да помислиш за него? — питам я.
Не е въпрос. Злобно обвинение е. Аз знам. И тя го знае.
Професорът прочиства гърло и казва:
— Вкусен сос, скъпа. Наистина вкусен сос!
Тя дори не го чува. Гледа в мен.
— Да — отвръща напрегнато. Нещо неприсъщо и потискано е взело превес в нея. — Мисля за него. — Оставя ножа и вилицата на масата. Сгъва салфетката. — Знам кой ден е днес — казва потиснато. В говора й проличава северният й диалект. — Всяка година! Всяко лято! Не мисли, че съм забравила кой ден е.
Става и напуска стаята.
Професорът не е съвсем сигурен дали трябва да я последва или да ми се разкрещи. Най-вероятно трябваше да направи и двете. Но той остава на стола си и дъвче. Поглежда празния стол на мама. Поглежда ме. След това — надолу в чинията си. През цялото време дъвче.
— Трябва да го върнеш! — казва.
Обръщам се към кучето. Нещо в погледа ми го кара да поклати глава и да изправи уши. Проскимтява. От полуотворената муцуна текат лиги, оставяйки грозно петно на светлия килим. Надига се леко. След това пръдва и се отдалечава.
8.
Първото нещо, което забелязвам, когато паркирам пред блока е червеният рейндж роувър. Вътре няма никой.
Сигурно мислят, че съм глупав. Или сляп.
Второто е Рогерн. Седи на контейнера за опесъчаване пред входа и пуши.
Светлината от апартамента на първия етаж му идва отстрани и рисува по лицето му сенки. Ако не го познавах, едва ли щях да го забележа. Във всички предградия има момчета като него, които се мотаят наоколо в квартала и изтъпяват от скука. С дългата си коса и омачканата тениска на „Металика“, той изглежда като всеки млад престъпник, който само чака да издърпа чантата на някоя възрастна дама с бастун или да съблазни нечия тринадесетгодишна дъщеря. Но тъй като Рогерн няма навика да виси пред входа и тъй като е късно вечерта, и тъй като пред блока е паркиран един празен рейндж роувър, гледката ме обезпокоява.
В момента, в който ме вижда, той скача долу от контейнера.
— Гости ли имаш? — пита и ми отваря входната врата.
Поглеждам го въпросително.
Той натиска копчето на асансьора.
— Има няк’ви в апартамента ти! И те чакат.
Слизаме на деветия етаж и отключваме вратата на апартамента му. Заемам телефона му и звъня вкъщи. Телефонният секретар е изключен. Някой вдига и мълчи.
— Бьорн? — питам.
— Да? — отговаря един глас.
Затварям.
Рогерн сяда на дивана и свива цигара.
— Дойдоха преди няколко часа.
Хвърлям се на един стол.
— Благодаря, че ме чакаше.
Завива цигарата с жълтите върхове на пръстите си. Навлажнява лепилото на хартийката, завърта я за последно между пръстите си и пали.
— Не знам какво да правя — казвам.
— Ми обади се на ченгетата тогава — предлага Рогерн ухилен.
Чакаме на прозореца, докато полицейската кола завива от Рингвайен и приближава блока ни.
Рогерн остава в апартамента си, докато аз посрещам полицаите на стълбището на десетия етаж. Те са млади, сериозни, властни. И идват от Сунмьоре. Подавам им ключа и оставам на входа. Ясно е, че Оперативната централа не е свързала спешния телефон с разследването, което тече около мен. Това най-вероятно ще се случи чак рано сутринта, когато някой от криминалния отдел разлисти регистъра.
След няколко минути излизат.
Трима са. Единият е як, с упорито изражение в очите. Моят приятел Кинг Конг.
Другият е изискан господин с костюм и маникюр.
Третият е професор Греъм Лайлуърт.
И тримата спират рязко, когато ме виждат.
— Седяха и чакаха — съобщава полицаят. — Във всекидневната. Познавате ли ги? — Тонът му е объркан, леко обвинителен, сякаш аз съм виновен, че са били в дома ми.
Гледам дълго всеки от мъжете. После поклащам глава.
— Англичани са — казва той. И чака обяснение, което никога няма да получи от мен.
Очите на професор Лайлуърт са присвити и дълбоки.
— Ще съжаляваш за това — изръмжава той.
Полицаите ги избутват към асансьора. Грубо. Въпреки че и тримата се движат доброволно.
След това затварят вратата на асансьора.
9.
Когато разбере, че е невъзможно да се измъкне, насекомото прибира крака и се прави на умряло. Понякога и аз чувствам същата нужда.
Страхът и неуспехите имат парализиращ ефект върху всеки. В мен в този момент настъпва нова и неочаквана реакция: вбесявам се. Излизам извън себе си. Също като насекомото се правя на умрял, но само за кратко. След това искам да изпълзя на сигурно зад някое стръкче трева и да събера сили и смелост.
От толкова дълго гледам Рогерн, че той се смущава.
— Мога ли да пренощувам при теб? — питам.
Не съм нито смел, нито безразсъден. Те ще се върнат. Скоро ще станат нетърпеливи и сърдити.
— Естествено.
— Ще направя едно пътуване в чужбина. Тръгвам утре сутрин.
Рогерн не е от хората, които се ровят в чуждите работи и разпитват.
Слизаме в тях. Пита дали съм уморен. Не съм. Очите ми са широко отворени. Пуска едно СД „Металика“, донася няколко бутилки бира от хладилника и запалва черна свещ, миришеща на парафин. Седим заедно и пием бира, слушаме „Металика“ и чакаме да се зазори.
1.
— Боже, Бьорн, ти ли си?
Остаряла е. Винаги съм мислел за нея като за напълно възрастен човек (да, зряла е може би думата, която търся), но тя носеше годините си с изтънчено и младежко достойнство. Когато се запознах с нея, носеше сребърнорусата си коса безгрижно сресана назад и ходеше в тесни поли и черни мрежести чорапи. Сега виждам как последните години са бушували над нея. По тясното лице, откъдето очите примигват живо към мен, старческите петна и бръчките чертаят картата на разрухата. Ръцете й са слаби, треперещи, като ноктите на малко врабче. През блестящата бяла коса прозира черепа. Тя поклаща глава.
— Мина известно време… — промърморва въпросително, изчакващо. Гласът й е крехък, нежен. Някога бях влюбен в него.
Усмивката е същата, погледът е същият, но руменината я е напуснала. Тя прави една крачка встрани и ме пуска да вляза.
Апартаментът е същият, както си го спомням: огромен, претрупан с мебели, мрачен и изпълнен с тежки аромати. Стая след стая, стая след стая. Врати, обрамчени от широки рамки. Таван, обграден по краищата с гипсови орнаменти. По шкафове и тесни лавици е съживила с помощта на дребни фигурки ключови сцени от библейската история. Моисей на Синайската планина. Мария и младенеца в обора. Проповедта на планината. Разпъването на кръста. В малки кресла и кукленски колички, изплетени от лико, седят мечета от филц и кукли с безжизнени порцеланови лица. Може би Грете Лид Вьойен се държи здраво за онова детство, за което отказва да говори. Не мисля, че има семейство. Във всеки случай никого, с когото тя би искала да бъде свързвана. Никога не съм я чувал да говори за някого, който да й е близък. Грете е изпълнила празнотата с наука. И с мъже. Навсякъде има книги. В апартамента си, на изискана улица във Фрогнер, тя се е зазидала вътре, за да издигне в култ самотата.
Върви след мен към всекидневната. По пътя минаваме покрай спалнята. Вратата е полуотворена. Зървам неоправеното легло. Леглата на другите хора ме карат да се чувствам неловко. Смутен, отмествам поглед в друга посока.
Не е същата. Превърнала се е във възрастна дама. Дори и в стъпките й има нещо износено, влачещо се.
Котка скача долу от един стол и изчезва под рояла. Никога не съм харесвал котките. Нито пък те мен.
Тя кимва към плюшеното канапе.
— Трябваше да ти предложа нещо за пиене — казва и се свива в един стол.
Нещо не е наред. Чувствам го. Обаче не мога да се реша да попитам.
Тя гледа в мен. Усмихва се криво. Два тежки удара се чуват от внушителен стенен часовник.
— Имам нужда от помощ — произнасям, потискайки една кихавица. Канапето е покрито с котешки косми, които гъделичкат носа.
— Разбрах. Не си от хората, които се блъскат пред вратата ти за щяло и не щяло.
Не разбирам дали в това се крие лек упрек, трезво наблюдение или пък е намек за онази вечер преди дванадесет години, когато събрах смелост и й казах, че я обичам. Бях на 20. Тя на повече от 50. Винаги съм бил по-различен от другите.
— Мислиш ли, че съм остаряла? — пита ме.
Никога не съм я лъгал. Затова си замълчавам. Възрастта е просто точка от дадена хронология. Математичката Катлийн Олереншоу била на 86 години, когато разрешила древната математическа загадка „Магическия квадрат“. Независимо как събираш числата, получаваш 30:
0 14 3 13
7 9 4 10
12 2 15 1
11 5 8 6
В празнината, причинена от моето мълчание, Грете въздиша тъжно.
— Болна съм — изрича безразлично. — Рак. От две години. Ценя всеки нов ден.
Вземам ръката й в своята. Все едно да държиш хладната ръка на спящо дете.
— Лекарят казва, че съм жилава пръчка.
— Боли ли?
Повдига рамене с едно движение, което може да означава и да, и не. После добавя:
— Най-вече духът.
Стискам ръката й.
— Е! Какъв е проблемът? — пита делово и отдръпва ръката си. В тона й се долавя нотка от онзи авторитет, с който се обграждаше като професор в университета. Изминаха седем години откакто се оттегли. Ние все още говорим за нея.
— Ако си болна, няма да…
— Глупости!
— Исках само…
— Лилебьорн!
Спира върху мен погледа си.
Не знам как да започна. Тя ми помага:
— Чух, че участваш в разкопките в манастира „Верне“.
Същото беше и докато беше в университета. Знаеше всичко.
— Открихме нещо — казвам. И пак засичам. Търся правилните думи. Накрая избухвам: — Само се опитвам да разбера какво може да се е случило! — Което естествено няма никакъв смисъл.
— Какво открихте? — пита.
— Ковчеже.
Колебливо:
— Аха?
— От злато.
Поклаща глава:
— Виж ти!
— Професор Лайлуърт се измъкна с него.
Мълчи. Да беше поне започнала да се смее. Да беше поклатила глава. А тя мълчи. Започва да кашля. Отначало предпазливо, след това високо и хриптящо. Сякаш белите й дробове се блъскат в гърдите й. Държи и двете си ръце пред устата. Когато пристъпът утихва, тя остава седнала, опитвайки се да си поеме дъх. Не поглежда към мен. Това е добре. Така не й се налага да види изписаното в очите ми.
Прочиства гърло няколко пъти. Дискретно изважда носна кърпичка и плюе.
— Извини ме — прошепва.
Дълго се взирам в котката, която дреме под рояла. По времето, когато бях най-запаленият студент и обожател на Грете, онзи, който постоянно биваше довеждан от някоя важна задача до дома й, тя имаше котка на име Луцифер. Но едва ли е възможно да е същата. Нищо че изглежда абсолютно по същия начин.
— Истинско ли е ковчежето? Старо? — пита.
— Нищо не сочи обратното.
— Никой не е „посолявал“ разкопките?
Поклащам глава. „Посоляването“ е игра, с която ние, археолозите, се забавляваме. Заравяме съвременни предмети в културните слоеве — дистанционно управление на телевизор в съкровището на някой древен крал, безопасна игла сред късове глинени съдове и върхове на стрели.
— Грете, ковчежето е старо. И освен това — изхилвам се глухо, — говорим за разкопки, ръководени от Греъм Лайлуърт. Никой не би посмял да омърси неговите шахти!
Грете също се засмива.
— И той е знаел какво търсим — продължавам. — Знаел е, че ковчежето е някъде там. Знаел е, че ще го намерим. Знаел е!
Тя размишлява за момент над моите твърдения.
— Мислиш, може би, че той иска да открадне ковчежето? За да го продаде след това на предложилия най-добра цена? — пита с глас, клокочещ от храчките.
— Минавала ми е и тази мисъл. Но не е съвсем толкова просто.
— Така ли?
— Отделът за старини е също замесен.
Взряла се е в мен изчаквателно, сдържано.
— Може би и Дирекцията за управление на културното наследство — добавям.
Очите й се стесняват. Сигурно си мисли, че бедният Бьорн вече е полудял.
— Всичко, което казвам, е истина, Грете!
— Да, да.
— И не съм полудял!
Усмихва ми се.
— Разкажи ми какво е това, в което всички те са замесени.
— Не знам, Грете, не знам…
— Тогава защо…
— Може би е поръчкова кражба? — изстрелвам малко прекалено възбудено.
Тя мълчи.
— Но защо?
— Не знам. Възможно ли е Лайлуърт да е член на някоя международна банда, занимаваща се с предмети на изкуството?
Тя се усмихва хладно.
— Греъм? Прекалено голям егоист е, за да бъде част от нещо, каквото и да било то! Да не говорим за банда! — Избликът й е жлъчен и емоционален.
— Познаваш ли го?
— Аз… срещала съм го.
— О! На разкопки?
— Да. Както и в Оксфорд. Преди двадесет и пет години. Защо си толкова подозрителен?
— Той планира да изнесе тайно ковчежето със себе си извън страната.
— Невъзможно! Сигурно само е…
— Грете! Знам плановете му!
— Как можеш да си толкова сигурен?
Несъзнателно снишавам глас:
— Защото го подслушах! — Давам време на думите да паднат на мястото си. — Подслушах го, докато заговорничеше с професор Арнцен.
С примирена, иронична усмивка тя поклаща глава:
— Толкова типично за Греъм. А ти си се правил на момчетата Харди30, както разбирам.
— Опитвам само да разбера.
— Какво по-точно?
— Как е могъл да знае, че ковчежето ще лежи насред развалините на осемстотингодишен октагон по средата на норвежко царевично поле?
Очите на Грете стават бездънни. Известно време плувам из погледа й.
— Всемогъщи боже — проронва тя по-скоро на себе си.
— Какво има?
— Октагон?
— Да. Вече сме разкопали части от него.
— Не вярвах, че съществува.
— Знаеш ли за него?
Получава нов пристъп на кашлица. Навеждам се напред и я потупвам по гърба. Минават няколко минути, преди да успее да възстанови нормалното си дишане.
— Как си? — питам я. — Искаш ли да звънна на Бърза помощ? Да си вървя ли?
— Разкажи ми за октагона.
— Не знам много. Никога не съм чувал за октагон в манастира „Верне“ — отговарям.
— Може би не в норвежките източници. Но за него се говори в чуждата литература, посветена на хоспиталиерите, и ранните християнски митове.
Трябва да съм отсъствал от тая лекция.
Питам:
— Мислиш ли, че професор Лайлуърт е знаел за октагона?
— Точно това имам предвид! — В гласа й има кокетство, лукавство.
— Защо не каза нищо? Защо го държеше в тайна?
— Едва ли е било тайна. Или си питал?
— Той каза, че търсим укрепление. Никога не е споменавал за октагон.
Кимва уморено, сякаш разговорът я отегчава. Скръства ръце:
— А какво мисли професор Арнцен по въпроса?
Отвръщам поглед.
— Бьорн?
— Не съм го обсъждал с него.
— Защо?
— Той е един от тях.
— Един… от… тях? — повтаря тя колебливо.
Изхилвам се, защото разбирам колко параноично звуча.
Внимателно вземам ръката й в своята.
— Грете, какво се случва?
— Мен ли питаш?
— Професор Арнцен и професор Греъм Fucking Лайлуърт! Обирджии на гробове? Обикновени обирджии на гробове?
Тя затваря очи с мечтателна усмивка.
— Защо се усмихваш?
— Нищо не е толкова изненадващо. Всъщност не е.
— Не?
— Баща ти и Греъм учеха заедно в Оксфорд, знаеш ли? През седемдесетте. По същото време, когато и аз. Греъм и Биргер бяха най-добрите приятели.
Отпускам се назад на канапето. На една жица от другата страна на прозореца пърха лястовица. Остава там за малко, преди да отлети.
— Трюгве Арнцен не ти ли е разказван за това? — пита. — Или Лайлуърт?
— Трябва да са забравили да го споменат. Разбира се, знам, че татко е работил в Оксфорд. Но не и че Лайлуърт е бил там.
— Именно баща ти запозна Греъм Лайлуърт и Трюгве Арнцен.
— Значи татко и Лайлуърт са били състуденти?
— Работиха заедно върху монография, която привлече определено внимание.
Мислите ми блокират.
— Имаш ли я? — питам.
Тя посочва към лавицата с книги.
Ставам бавно и отивам при лавицата, където прокарвам показалец по гърбовете на книгите.
— Третата лавица — упътва ме тя. — До атласа. Черна, лепена.
Издърпвам монографията. Дебела е. Хартията е започнала да пожълтява и да се напуква.
„Comparative Socio-Archaeological Analysis of InterContinental Treasures and Myths“31 — прочитам на корицата. „От Биргер Белтьо, Чарлз де Уит и Греъм Лайлуърт, Оксфордски университет, 1973 г.“
— За какво се отнася?
— Откриха връзки между определен брой религиозни митове и археологически открития на съкровища.
Чудя се защо професорът и мама са скрили екземплярите, които татко несъмнено е оставил след себе си.
Прелиствам монографията наслуки. На страница втора виждам посвещение, което е задраскано с туш. Повдигам хартията срещу светлината: „The authors wish to express their greatest respect and gratefulness to their scientific advisors, Michael MacMullin and Grethe Lid Wien“32.
Хвърлям изумен поглед към Грете. Те премигва в отговор.
На страница 54 прочитам няколко абзаца от главата за откриването на Свитъците от Мъртво море33 в Кумран. На страница 466 — това не е някой непретенциозен, набързо списан труд — се натъквам на бележка под линия от десет страници, прокарваща паралел между съкровището Хюн34, открито в Йовре Айкер през 1834 г., и артефакти от гробовете при Агия Фотия35 на остров Крит. Търся в индекса манастира „Верне“, но не намирам препратка. Не и докато показалецът ми не стига до Varna Pages 296–301.
Главата носи заглавие: „The Octagon of Varna: The Myth of the Shrine of Sacred Secrets“36.
Докато отварям на съответната страница, пада някакъв разделител. Визитна картичка. Стара е, внушаваща респект. „Чарлз де Уит — Лондонска географска асоциация“ С рефлексивно движение пъхам картичката в джоба си, докато същевременно прелиствам главата.
Чета бързо. За няколко минути съм преминал през текста, който разказва мита за осмоъгълен храм — октагон, построен от Ордена на йоанитите около реликва, за която се говори, че носи, ако съм разбрал текста правилно, послание от божествено естество. Може би от времето на Исус. Може би от времето на кръстоносните походи. Не е съвсем лесно за разбиране. Може да съм се объркал. Четях страшно бързо.
— Може ли да я заема? — повдигам книгата. — Бих искал да я прочета по-задълбочено.
— Да, разбира се! — отвръща тя ентусиазирано. Сякаш повече от всичко друго иска да взема монографията със себе си.
— Сега ми разкажи какво знаеш ти за това! — моля я аз.
Премигва доволна и прочиства гърло. С крехък, вибриращ глас Грете разказва за кръстоносеца, който през 1186 г. донесъл със себе си една реликва на Ордена на рицарите хоспиталиери в Йерусалим. Реликвата по-късно станала известна като Кивотът на свещените тайни. Хоспиталиерите получили нареждане от папа Климент III не само да пазят кивота, но и да го скрият далеч от крадци, кръстоносци и рицари, от епископи, папи и крале. Когато на следващата година Саладин37 превзел Йерусалим и хоспиталиерите напуснали града, с тях изчезнали и всички следи. Останала само една нишка, по която да се водят онези, които през вековете са търсили съкровището: свещеното ковчеже се намира в октагон, в осмоъгълен храм.
— В манастира „Верне“? — подхвърлям саркастично.
Тя седи, отпусната назад и ме гледа. В изражението й се крие сянка от снизходителност:
— Защо не в манастира „Верне“?
Едвам сдържам смеха си.
Тя ме потупва по коляното:
— Лилебьорн, знам какво си мислиш. Винаги си бил толкова нетърпелив, толкова недоверчив, така склонен към прибързани заключения. Какво те учих в университета? Не те ли карах да съчетаваш скептицизма с фантазията? Разбирането с учудването? Съмнението с отвореност към непознатото? Трябва да се вслушваш в митовете, преданията, приказките, в религиите. Не защото те ще ти разкрият истината, Лилебьорн. А защото са израснали от една друга истина.
Напрежението в гласа й и в погледа й ме плаши. Все едно иска да ми предаде ключа към вечния живот, преди да изчезне в облак от пушек и искри. Но не прави нито едното, нито другото. Навежда се напред и взема един бонбон от купата на масата. Пъха го в устата си. Чувам го как трака напред-назад между зъбите й.
Тръсва глава:
— Манастирът „Верне“ не е глупаво място за скривалище. Намира се толкова далеч от Светите земи, колкото някой може да си представи. Норвегия е била предният пост на Цивилизацията. А и историците така и не успяват наистина да обяснят защо хоспиталиерите издигат този октагон в Норвегия през дванадесети век. — Поклаща замислено глава: — Ако наистина сте открили октагона, Бьорн, и наистина сте открили ковчеже… — Оставя изречението да се разнесе в стаята.
— Какво е имало в ковчежето? — питам.
— Именно там е въпросът. Какво има в ковчежето?
— Не знаеш ли?
— Боже опази — отвръща тя, — нямам идея. Имаше много слухове. Все още се говори, че династията на Меровингите е скрила съкровище, чийто размер не можем дори да си представим. Злато и скъпоценни камъни, които Църквата и кралското семейство са събирали през вековете.
— Моля те! — прекъсвам я аз с дълбока и престорена въздишка. — Скрити съкровища? Някога да си чувала за някого, който да е намерил някое такова съкровище?
— Може би то все още чака да бъде открито.
— Романтизъм в стил „Индиана Джоунс“!
— Лилебьорн — започва тя и присвива устни по начин, който ми дава да разбера какво е на път да каже, — говоря за слухове, които циркулират из академичните среди от десетилетия. Не гарантирам, че са истина. Но не ги и отхвърлям с такава абсолютна сигурност, както един млад джентълмен, когото познавам.
— И какви бяха тези… слухове? — Изплювам думата като развалена вишна.
— Съществува карта. И генеалогия. Кодирани текстове. Не познавам историята в детайли. Разказът води началото си от село в Южна Франция, наречено Рен льо Шато, където през миналия век млад свещеник намерил няколко навити пергамента, които, според слуховете, го направили богат. Баснословно богат. Никой не знае със сигурност какво е намерил, когато започвал реставрацията на възложената му черква. Говори се, че документите съдържали голяма, нечувана тайна.
— Която била?
— Ако знаех, Лилебьорн, едва ли щеше да е тайна, нали? Някои спекулираха с религиозни митове. Че бил намерил Ковчегът на завета38, което не е толкова невероятно, тъй като сградата на черквата е била издигната върху руините на раннохристиянска черква от шести век. Други вярваха, че е намерил оригинални библейски текстове. Според трети, става въпрос за генеалогии, родствени линии. Някои смятаха, че е открил чисто и просто карти, водещи до средновековно съкровище.
— И какво общо има това с манастира „Верне“?
— Не знам! Не може ли да се предположи, че това съкровище, ако съществува, е скрито в основите на манастира? Или пък, че в ковчежето, което сте намерили, е следата, която води напред?
— Грете — въздишам и я поглеждам с един от своите бамби погледи.
— Q! — възкликва тя внезапно.
— Какво каза?
— Ръкописът Q! — повтаря тя.
Обръщам се, неразбиращ.
Тя продължава:
— Не съм сигурна. Но е догадка. През всичките тези години съм размишлявала какво може да е така важно, за да бъде открито. И подреждайки едно до друго малките късчета информация, парчетата от пъзела изведнъж си идват на мястото. Може би.
— Ръкописът Q? — питам аз.
— Q означава „Quelle“. Което означава „източник“. На немски.
— Quelle?
— Наистина ли никога не си чувал за него?
— Не, всъщност не. Какво е това?
— Вероятно гръцки оригинален ръкопис.
— Съдържащ?
— Съдържащ всичко, казано от Исус.
— Исус? Наистина?
— Учението му под формата на цитати. Текст, който Матей и Лука трябва да са използвали като база за своите евангелия, в добавка на Евангелието от Марко.
— Не съм подозирал, че съществува подобен Ръкопис Q.
— Може би не съществува. Това е само теория.
— Защо би попаднал в манастира „Верне“?
— Питай доведения си баща.
— Който знае?
— Във всеки случай повече от мен — произнася най-накрая тя.
— Но как…
— Лилебьорн! — прекъсва ме тя и избухва в сърдечен смях. След това ме поглежда замислено. — Имаш ли желание за едно пътешествие до Лондон?
— Лондон?
— Заради мен.
Колебая се.
Тя добавя:
— И за моя сметка.
— Защо?
— За да разплетеш една стара история.
Не казвам нищо. Нито пък тя. Изправя се на крака, олюлявайки се и с тътреща се походка излиза от стаята и отива в спалнята. Когато се връща, ми подава плик. Отварям го и преброявам тридесет хиляди крони.
— Боже!
— Би трябвало да стигнат, нали? — пита Грете.
— Прекалено много са!
— Недей така. Може да ти се наложат и други пътувания…
— Луда си да държиш толкова много пари вкъщи!
— Не бих поверила парите си на банка.
Усмихвам се, неразбиращ, питащ:
— За какво всъщност се отнася това?
— Твоя задача е да откриеш.
— Грете! — Опитвам се да хвана погледа й, но той се изплъзва. — Защо го правиш?
Тя гледа пред себе си. Най-накрая среща погледа ми.
— Можеше да съм част от всичко това.
— Част от кое?
— Нещото, до чиято повърхност ти се докосваш.
— Но?
— Но се случи нещо…
Сълзите в очите й преливат, захапва долната си устна. Минава известно време, преди да победи чувствата, напиращи отвътре.
Знам, че няма да измъкна повече от нея. Но мотивите й не са важни. Все още не. Рано или късно ще разгадая и тях.
— Ще тръгнеш ли? — пита.
— Разбира се.
— Общността за международни изследвания. ОМИ. Лондон. Уайтхол. Питай за председателя Майкъл Макмълин. Отговорите са в него.
— Отговорите на какво?
— На всичко!
Поглеждаме се един друг.
Тя ме сграбчва силно за горната част на ръката.
— Бъди предпазлив!
— Предпазлив? — повтарям уплашено, грубо.
— Макмълин — отговаря тя — е човек с много приятели.
Звучи като прикрита заплаха.
— Приятели — повтарям. — Приятели като Чарлз де Уит?
Лекото потръпване, което преминава по лицето й е почти незабележимо.
— Чарлз? — гласът й е глух. — Чарлз де Уит? Какво знаеш за него?
— Нищо.
За известно време тя се намира в сфера, където аз нямам достъп.
После казва:
— От него във всеки случай не бива да се боиш. — В гласа й има някаква далечна нежност.
— Какво знаеш за злополуката?
— Някаква дреболия — отговаря. — Разрязване на ръката. Раната гангренясала.
Не разбирам.
— Той падна… — проронвам.
Тя ме поглежда, сбърчва чело. След това разбира.
— О, баща ти ли? — Само погледът издава вълнението. — Няма какво да знаеш — отсича.
Оставам неподвижен.
— Но, Грете…
— Нищо! — сопва се. Напрежението освобождава кашлицата й. Минава една дълга минута, преди да се съвземе. — Нищо — повтаря тихо, този път по-мило. — Няма нещо, което трябва да знаеш.
2.
Дванадесет минути са ми необходими, за да стигна с колата до Домус Теологика, което звучи като името на търговски център в някоя южна страна, но всъщност е превзетото име на Факултета по теология, разположен в Блиндернвайен39. Познавам един асистент от Катедрата по еврейски изследвания. Мисля, че може да ми бъде от полза.
Герт Викершлотен е почти два метра висок и е слаб като скелет, така че изглежда сякаш трябва да се концентрира, за да запази равновесие. Не много по-различен от блатна птица. Кожата му е на петна, а брадата му сякаш е прикрепена прекалено стегнато зад ушите и под брадичката. Всичко в него — пръстите, ръцете, носа, зъбите — е някак ненужно издължено и недодялано.
Отделяме няколко минути в спомени за времето, когато учехме заедно. Говорим за общи познати, безнадеждни преподаватели, момичета, за които сме мечтали, но никога не сме имали. Също като мен, и Герт е сам. Също като мен, и той прикрива своите малки неврози с патина от академична арогантност.
Пита ме за какво съм дошъл. Споделям, че търся някой, който може да ми разкаже за нещо, наречено Ръкописът Q.
Очите му се съживяват. Адамовата ябълка се размърдва. Нищо не радва един експерт повече от възможността да блесне със знанията си.
— Q? Oh, yes, baby! Несъществуващият ръкопис!
— Който обаче трябва някога да е съществувал — допълвам аз.
— Поне така смятат доста хора.
— А ти?
— Определено! — Размахва дългите си ръце. Почти се опасявам, че ще разбие стените на тесния кабинет.
— Въпреки че никой не е видял и буква от него?
— Q прилича на черна дупка — казва и оформя кръг с палеца и показалеца си. — Дори и с най-силните телескопи не можеш да я видиш. Но знаеш, че е там поради начина, по който се движат другите небесни тела.
— Също както знаеш, че от долната страна на листа хартия с метални стружки има магнит — разсъждавам аз. Той кимва и аз продължавам. — Всичко, което знам за Q, е, че е написан на гръцки. И че би следвало да съдържа голяма част от поученията на Исус под формата на цитати, така както после са били предадени от Лука и Матей. Също както и че се смята за библейски първоизточник.
— В такъв случай знаеш най-важното.
— Но обясни ми какво е значението дали е съществувал или не?
— Познание. Разбиране — повдига рамене. — Ако разсъждавахме така, не би имало значение, че вие, археолозите, сте открили кораба Гоксташипе. И все пак е хубаво, че го сторихте.
— Но съществуването му ще промени ли нещо на практика?
— Разбира се!
— Но защо? По какъв начин?
— Защото ръкописът би могъл да преобърне нашето разбиране и тълкуване на библейските текстове. Сам знаеш как християнството влияе директно на ежедневието ни и днес. Като жалон на културата. Посредством закони и правила. Разбирането ни за хуманност. Всичко е свързано.
— Разбирам всичко това. Искаш да кажеш, че може да промени някое от тези неща?
— Q може да ни помогне да разберем повече за появата на Новия завет. И оттам, за тълкуването на текстовете. Ориген — теолог в древната църква, проповядва, че библейските думи не бива да се тълкуват буквално, както доста хора правят в днешно време, а като образи на нещо друго, нещо по-голямо. Библията трябва да се разбира, изхождайки от една цялостна система. Когато Библията разказва за планина, от която човек може да види целия свят, това не бива да се разбира буквално, нали! Въпреки че някои настояват да тълкуват всяка буква буквално.
— Колко е стар ръкописът?
— На почти две хиляди години. Вярваме, че Q е написан непосредствено преди Павел да датира най-първите си писма, тоест едва двадесет години след разпъването на Исус на кръста.
— От кого?
— Това не знаем. — Навежда се напред и снишава глас: — Интересното при определянето на времето на написване на ръкописа е, че това трябва да се е случило двадесет години преди Марко да напише своето евангелие! — Повдига вежди многозначително. Стои в очакване на реакция от моя страна. Която така и не идва. Не разбирам защо датирането на ръкописа е толкова интересно. Веждите му падат унило на място. — Както знаеш — продължава той прекомерно ясно, почти снизходително, — Евангелието на Марко се смята за най-старото, тоест за първото, въпреки че е на второ място в Новия завет. Вероятно е написано четиридесет години след разпъването на Исус, следователно около година 70 от новата ера.
— Значи донякъде ръкописът Q е по-истински от по-късните евангелия?
— По-истински?
— Тъй като стои по-близо до събитията, които описва…
— Ами… — произнася провлечено Герт с гримаса, откриваща издължените му зъби и розовите венци. — Да сравняваме истинността на стари ръкописи, библейски или не, е относително безполезно, след като са изминали две хиляди години. Също така е въпрос и на вяра. Но се разбира от само себе си, че колкото повече се отдалечаваш от изворите и събитията, толкова по-голям е рискът пресъздаването им да е по-неточно и неясно.
— По някакъв начин старите евангелисти са били нещо като журналисти — казвам.
— Не точно журналисти. Обществени дейци, просветители, мисионери…
— Именно! Журналисти! — засмивам се аз. — И евангелистите са имали достъп до Q?
— Не е изключено. Вярваме, че ръкописът е циркулирал в ранните християнски общности през първото столетие — казва Герт. Устните му се изкривяват, сякаш от радост, че е казал нещо, което не е бивало да казва. — Противоречието покрай ръкописа произлиза от факта, че някои учени вярват, че отделни християнски общества изобщо не са гледали на Исус като на божество, а като на мъдър философ. Философ, който искал да научи хората как да живеят, да се превърнат в по-щастливи юдеи. Отделиш ли евангелията и Павел от Новия завет, остава само реформираният юдаизъм.
— Навярно много хора мислят така?
— Но трябва да запомниш, че Q, в случай че ръкописът някога бъде открит, притежава неизмеримо голям авторитет, чисто и просто поради факта, че е бил написан непосредствено след като Исус е бил сред живите. От очевидци. Не от евангелисти, живели много след това. Представлявал, така да се каже, журналистически реферат — в по-голяма степен от украсените и адаптирани евангелия. Q описва ролята на Исус като апокалиптичен будител и общественик. Като един революционер. Той не взема отношение по въпроса дали е бил Божи син или не.
— И какво доказва Q?
— Q едва ли може да докаже каквото и да било. Но човек трябва да чете старите ръкописи с основополагащото разбиране за времето. За царуващите обществени отношения.
— Аз си мислех, че теолозите вярват сляпо във всичко, което пише в Библията.
— Ха! Теологията е наука, не вяра! Още през осемнайсети век критично настроени теолози поставят догмите под въпрос. Професор Херман Самюел Реймарус40 свежда образа на Исус до юдейско-политическа фигура. През 1906 г. Алберт Швайцер41 продължава тенденцията с импозантния си научен труд, поставящ основополагащи критически въпроси пред господстващите теологични виждания. Тези теолози правят разлика между историческия Исус и проповядващия Исус. Тази критическа теология се е развила до наши дни. Чрез комбинирането на познанието, получено от историята, социологията, антропологията, политологията и теологията, един нов образ на Исус може да излезе на преден план.
— Какъв образ?
— Исус се ражда в турбулентни времена. От учението му са се ползвали и възползвали. Много от първите християнски общности не са поставяли никакъв акцент върху неговата смърт и възкресение. Гледали са на него като на обединител и предводител. Нещо като Ленин или Че Гевара. Докато за други древнохристиянски общности от изключително значение е именно разпъването на кръста и въздигането му на небето и те, така да се каже, забравили историческия Исус.
— Значи Q не разказва за божествения Исус?
— Не, сър, не! По никакъв начин, по нищо не си личи дори авторите на ръкописа да са били запознати с обстоятелствата около смъртта му. Но дори и да са били, не са взели под внимание разпятието. Да не говорим за възкресението. Разбираш ли? Въпреки че Q би потвърдил голяма част от написаното от Лука и Матей, намирането му може също така да повлияе и да промени нашето разбиране за Исус. Авторите на ръкописа никога не са гледали на Исус като на Божи син, а като на един пътуващ мъдрец и агитатор. Будител на духовете. Евангелистите били тези, които по-късно дописали догмата за неговото възкресение. Което го превърнало в божество. Да, според някои след разпъването на кръста, учениците откраднали тялото на Исус и инсценирали цялото възкресение. Не искали да признаят поражението, че техният спасител просто си отишъл от тях, без да е настъпило царството Господне. Самият Исус вярвал дълго, че ще е свидетел на неговото идване.
— Все още не разбирам какво ви убеждава, че ръкописът е съществувал?
Герт прокарва пръсти по страните си, надолу към брадичката и подръпва свещеническата си брада.
— Представи си, че двамата с теб трябва да преведем един английски текст на норвежки. Двете версии биха си приличали. Но няма да са идентични. Същото се отнася на много нива в евангелията от Матей и Лука. Учените са установили, че цели двеста тридесет и пет стиха у Матей и Лука са дотолкова еднакви, че трябва да се основават на един и същи източник. Въпреки че двете евангелия са писани независимо едно от друго, много от думите на Исус са идентични. Дума по дума.
— И?
— Историческият Исус е говорел на староарамейски, който четиристотин години изблъсквал иврит като ежедневен език в Палестина. Не е говорил гръцки, както в тези ръкописи. Следователно евангелистите трябва да са имали някой гръцки оригинал, към който да са се придържали и от който да са цитирали. Q! Quelle! Източник!
— Не е ли възможно Лука и Матей просто да са плагиатствали един от друг?
Герт се ухилва:
— Де да беше толкова просто. No way. Писани са по различно време. На различни места. За съвсем различни читателски групи. Имат прекалено много значителни различия, за да е възможно един от тях да е познавал евангелието на другия. В противен случай щяха да напаснат историите една към друга. Да ги поправят и изгладят. И все пак можем да твърдим, че източникът е един и същ.
— Кой знае — изричам лаконично.
— Или пък си мисли, че знае! — Герт се клати на стола си. Опасявам се, че изгуби ли равновесие, това би имало значителни последици. — Изследователите са сигурни, че Марко е написал своето евангелие пръв. И че Лука и Матей са написали своите евангелия, основавайки се на Марко и на Q, но със свои допълнения. Например, можеш да намериш около деветдесет процента от темите на Марко и у Матей.
— От колко дълго теолозите знаят за Q?
— Още в началото на деветнадесети век изследователите на Библията установили, че Лука и Матей трябва да са имали и друг общ източник. Тоест, освен Марко. Но едва през хиляда осемстотин и деветдесета година този източник е идентифициран.
— Като Ръкописа Q?
Герт кимва.
— Q не е нещо, което всички посрещат с еднакъв ентусиазъм. Все пак разбираемо е. За повечето хора е трудно да се запалят по нещо, което съществува само на теория.
Изправя се. Изглежда сякаш вижда пред себе си аудитория, пълна с млади запленени студентки, които повече от всичко друго си мечтаят за индивидуални уроци по теология и приложна физиология късно вечерта, след една хубава вечеря и бутилка вино.
Подхваща:
— През хиляда деветстотин четиридесет и пета година се случва нещо вълнуващо. Тогава двама братя от Египет откриват голяма запечатана делва в земята в подножието на скалите в региона Наг Хамади42.
— И от нея изскочил дух, който им изпълнил три желания? — засмивам се аз. — Пиячка, жени и една чисто нова камила?
Герт премигва хитро:
— Почти! В действителност братята ужасно се страхували да отворят делвата, именно защото в нея можело да има дух. Някой зъл дух. Нещо, което делвите в Египет имали лошия навик да съдържат. Това знае всеки напредничав археолог.
Започваме да се кикотим. Герт има приятен, бълбукащ смях.
— Но накрая нуждата от пари победила — продължава той. — Все пак възможно било в делвата да няма духове. Но пък можело да е пълна догоре със злато и диаманти. Така че те рискували и я разбили.
— Никакъв дух? — казвам.
— Нито дори следа от някакъв пазител!
— А какво открили?
— Тринадесет книги. Тринадесет тома, подвързани с кожа от газела.
Поклащам глава.
Герт удря с длан по бюрото.
— Откритието било сензационно! Както за археолозите, така и за теолозите. Библиотеката от Наг Хамади! Тези ръкописи съдържали, освен всичко друго, пълното Евангелие от Тома43!
Оглеждам се из стаята, докато се опитвам да определя мястото на Евангелието от Тома. Наистина, никога не съм чел Библията особено задълбочено. Но мислех, че познавам всички евангелия.
— Евангелието на Тома никога не бива включено в Библията — пояснява Герт.
— Все пак не на всеки се пада честта да бъде отхвърлен от Бог — подхвърлям. — Познато ли ви бе това евангелие на вас, експертите?
— Yes! Поне в известна степен. Но никой не бе виждал пълната версия. Не и преди 1945 година. Фрагмент от евангелието, написан на гръцки, бе намерен по-рано в Оксиринх44 в Египет. Версията от Наг Хамади е пълна. И не само това — текстовете съдържат също така нареченото Евангелие от Филип, както и преписи на разговори между Исус и учениците му. Почти един Нов Завет, сам по себе си, но също така и много различен от оригиналния. А сега ме слушай внимателно, тъй като това е важно и интересно! Бил е написан на коптски!
— Не, стига! Коптски? — изкрещявам. Възклицанието е чисто и просто блъф.
Герт мигновено прозира шегата.
— Коптски! — повтаря той. — Тоест египетският език, използван около залеза на Римската империя.
— Мисля, че следвам мисълта ти — промърморвам, въпреки че това вероятно е преувеличение.
Герт се усмихва с разбиране. Това трябва да е същата усмивка, която отправя на несигурни първокурснички, с плитки и прилепнали блузки.
— Основавайки се на този текст, учените можели да реконструират Евангелието на Тома на оригиналния гръцки език. За разлика от евангелията, получили своето място в Библията, и подобно на ръкописа Q, Евангелието на Тома съдържа малко или нищо за раждането, живота и смъртта на Исус. То съдържа неговите думи. Сто и четиринадесет цитата, всички въведени с думите: „И Исус каза…“. Много от цитатите в Евангелието на Тома приличат удивително на онези у Матей и Лука. За изследователите е очевидно, че Тома е използвал същия източник, както и те двамата. Следиш ли все още мисълта ми?
— Засега.
— Евангелието на Тома доказва по косвен път, че Матей и Лука, също както и Тома, трябва да са ползвали общ източник. Сборник текстове, от който са копирали и който са разкрасявали, изхождайки от индивидуалните си нужди да убедят читателите си в своята версия за живота и учението на Исус. Интересно е, че авторът на Q, и вероятно неговите съвременници, тълкували думите на Исус по съвсем различен начин от авторите и читателите на Библията.
— Доста внимателно, с други думи.
Герт прехапва долната си устна и кимва.
— You bet!45 През хиляда деветстотин осемдесет и девета година една група се залавя да реконструира ръкописа Q, като сравни библейските текстове на Матей и Лука с ръкописа на Тома. Дори и тази работа сама по себе си ражда противоречива и разпалена дискусия върху зараждането на християнството.
Споглеждаме се с Герт. Сигурно се чуди накъде ли води всичко това.
Питам:
— Какво би се случило, ако някой намери ръкописа Q?
Той поклаща замислено глава.
— Не смея дори да си помисля. Това ще засенчи откриването на свитъците от Мъртво море и Тутанкамон. Чисто и просто ще сме принудени да пренапишем историята на религията.
Не мога да не се запитам дали Ръкописът Q е онова, което се крие в златното ковчеже, обвито в гниещо дърво, пакетирано в пластмаса в чантата в апартамента на Рогерн.
Ако бях главният герой в някой филм, щях естествено вече да съм оронил дървото и разбил ковчежето, за да задоволя своето (и на публиката) любопитство. Но аз съм мислещо същество — сериозен и внимателен учен. Ковчеже, което е толкова старо и което е лежало в земята толкова години, не може да бъде отворено както всяка херметически затворена кутия. Трябва да се отвори с най-голяма предпазливост и внимание. От специалисти. Също както се отваря мида, за да откриеш перлата, без да нараниш мидата. Ако се впусна прибързано и въодушевен към съдържанието му, рискувам да причиня катастрофа. В най-добрия случай бих повредил това, което е вътре. Без дори и да разбера какво съм открил. Не съм особено добър по старогръцки, иврит, арамейски или коптски. В най-лошия случай може всичко да се изгуби. Старите пергаменти и папируси могат да се превърнат в прах за една нощ.
Но аз знам: ковчежето трябва да се съхрани.
3.
Някои жени притежават излъчване, което действа директно върху хипофизата ми.
Тя е висока, с червеникава коса, зелени очи, тънки устни, намек за лунички. Полата й се поклаща около дългите крака, широк сребърен колан пристяга талията. Зад памучната блуза прозира тежестта на гърдите.
Бях влюбен в нея две години. Надявам се тя да не знае за това, но подозирам, че е точно така. Сега стои пред мен в рамката на вратата със същата крива усмивка, с която някога ме омагьоса. Казва се Кристин. Съпругата на Каспър. Ако човек не я познава, би предположил, че се занимава с текстилно изкуство или е актов модел, или може би играе на трапец в някой пътуващ цирк. Но Кристин е икономист. Началник-отдел в Централното статистическо бюро. Докато учехме в Блиндерн, Кристин и Каспър живееха в колективен апартамент на „Маридалсвайен“. Голяма забава. Джаз и блус рок. През уикендите — денонощен купон.
Колективността не е за мен. Насилената сплотеност. Мрънкането. Купчината ботуши и обувки в антрето. Чуждото влажно бельо на простора в пералното помещение. Препирните. Дългите следобеди в общите стаи, докато слънчевите лъчи влизат през прозорците. Винаги някой следи какво правиш. Дебне, когато ходиш до тоалетната. Иска да обсъди книга или филм с теб или му се играят карти, или те праща по дяволите, когато го помолиш за един свит фас. Някой, който внимава кога е твоят ред да измиеш чиниите. Нечетливите подписи в списъка до кухненската мивка. Събранията, съпричастността, солидарността, търканията, еротиката, гласуванията, самокритиката. Не са за мен.
Един уикенд, когато пренощувах в спалнята им, Каспър и Кристин се любиха тихо на дюшека на пода до мен. Беше рано сутринта. Стаята беше изпълнена с мека светлина. Правех се, че спя. Те се правеха, че вярват, че спя. Помня приглушените й стонове, движещите се тела, Каспър, дишащ тежко през носа си, звуците, мириса. На сутринта всички се преструвахме, че нищо не е станало.
Те бяха анархисти. Никога не успях да разбера техния бунт. Сега ангажираността им е охладняла. Станали са социалдемократи. Единственото, което разграничава Кристин и Каспър от масите, е една имуществена причудливост, останала от времената на колективното жилище: нямат телевизор. И не искат да имат. Въпрос на принцип е. Аз естествено мога единствено да им се възхищавам.
— Бьорн! — извиква Кристин възторжено и ме издърпва в антрето, докато, усмихвайки се, ме изучава от глава до пети. — Не си се променил изобщо! — казва.
Прегръщаме се. Дълго. Аз също не мисля, че тя се е променила особено. И си спомням внезапно, защо бях влюбен в нея.
На масата в трапезарията Каспър е разпрострял копия на документите, касаещи разкопките в манастира „Верне“. Купчини писма, документи, таблици, схеми, карти; всичките украсени с онази бъркотия от печати и входящи номера, която всяка бюрокрация представя, с цел да оправдае своето съществуване. Има молби и отговори, описания и пояснения, всичко в една блажена смесица от английски и норвежки.
— Чувствах се като един трехолт46, докато правех копията — промърморва нервно Каспър.
Не съм сигурен дали се шегува. Но не мисля, че е така. С годините е станал толкова съвестен. Държавата влияе така на лоялните служители. Започват да се чувстват едно цяло със системата. Сякаш системата — това са самите те. Което не е толкова далеч от истината.
Около нас Кристин се носи като енергична фея. Запалва хиляда малки свещи, които придават на апартамента атмосферата на някой скрит планински манастир в Древна Гърция. Сипва чай в огромни керамични чаши. Постоянно поглежда към мен. Бързи, напрегнати погледи, по които си личи, че очаква от мен да кажа нещо, което да разсее напрежението. Но аз нямам такова намерение. Изпекла е сладки и гофрети. Вътре, дълбоко в нея — зад началника на отдел, зад сексапилната феминистка, зад учения икономист, зад бунтарката, зад красивата изискана фасада, се крие грижовната жена, която мисли за всички.
Издърпвам произволен лист, подписан Каспър Скот. Чета под логото на Дирекцията за управление на културното наследство и националния герб:
„По силата на «Закона за културното наследство» от 9 юни 1978 г., последни поправки от 3 юли 1992 г., на Общността за международни изследвания (ОМИ) с председател Майкъл Макмълин (по-долу наричан «поръчител») се дава разрешение за започване на теренни археологически проучвания под ръководството на професор Греъм Лайлуърт в дефинирания район (НГО/карта, номер 1306/123/003). Плановете попадат под юрисдикцията на властите за опазване на културното наследство и поръчителят се задължава да съблюдава предписанията на упълномощения от компетентните власти местен представител — археолог (инспектор). Търсенето на укрепление попада в спектъра на дейност на Дирекцията за управление на културното наследство (вж Наредба за разпределението на научната работа), но тъй като работата има по-далечна крайна цел, местният клон на археологическия музей (при Отдела за старини, Осло) също получава юрисдикция.“
Някога Каспър пишеше поезия. През 1986 г. публикуваха негово стихотворение в съботния брой на „Дагбладе“. Дълго той мечтаеше да стане писател. Може би можеше да постигне нещо. Странно какво могат да направят обществените институции със способността ти да формулираш това, което те заобикаля.
Има и други документи — относно целите на разкопките, за това как следва да се описват и излагат евентуалните находки, с условията за публикуване на резултатите. Прочитам, че на професор Греъм Лайлуърт — „renowned professor of archaeology, author of numerous text books and scientific papers published by universities worldwide“ — е възложена ролята на научен ръководител на разкопките. Чета за вероятността да бъде намерено укрепление с прилежащите му казарми. Прочитам одобрението от професор Арнцен върху повечето документи, включително и за моята компетентност като инспектор и регистрирам печата и нечетливия подпис на ръководителя на института, директор Франк Виеста.
Оставям всички копия на масата и заключавам:
— Камуфлаж!
— На какво? — пита Кристин.
Познавам Каспър достатъчно добре, за да знам, че й е разказал всичко, а познавам и Кристин, за да съм убеден, че умира от любопитство.
— Знаели са, че никога няма да открием никакво укрепление — казвам.
— Тъй като не са търсили укрепление — суфлира Каспър.
— Именно! Търсили са нещо много по-голямо.
Кристин поглежда Каспър със своя тревожен, питащ поглед: „Може ли да е от нервите?“.
— По-голямо от едно укрепление? — пита той.
Намигвам на Кристин с най-закачливата си усмивка, която казва: „Абсолютно съм наред“.
— По-важно от укрепление — пояснявам на Каспър.
Кристин се обръща за един сладкиш и вниманието ми бива отвлечено от начина, по който блузата й се изпъва по тялото, така че зърната на гърдите се очертават през материята. Каспър проследява погледа ми и аз се изчервявам силно.
— Каква е ролята на тези англичани? — пита Кристин и добавя бързо: — Но, Бьорн, горещо ли ти е?
— Те, естествено, са знаели — отговаря Каспър, — че ковчежето е там. Лайлуърт. Макмълин. ОМИ. Защо иначе биха подали молба да разкопаят полето?
— Точно! Отлично са знаели, че ковчежето… — започвам, преди думите му да са активирали алармата.
Прелиствам назад, докато намирам отново писмото, което току-що съм чел. Отново същото име. Черно на бяло. Майкъл Макмълин. Разпознавам го по двете „М“. Макмълин е човекът, който Грете ме помоли да намеря в Лондон. Научният съветник, на когото Лайлуърт, Де Уит и татко благодарят в своя труд. Светът е пълен със съвпадения.
Заковавам показалец в листа хартия.
— Hallo! Знаеш ли кой е този мъж? Майкъл Макмълин?
— Председателят на ОМИ — изрича Каспър въпросително.
— … както и научен съветник на баща ми и Греъм Лайлуърт в Оксфорд през хиляда деветстотин седемдесет и трета година! — разказвам им за монографията и посвещението.
— Наистина? — възкликва Каспър. — Имам още нещо за него! Погледни какво намерих, докато тършувах из архивите ни днес.
Той отваря куфарчето си и измъква норвежко списание за археология, номер 4 от 1982 година. Отваря на 16 страница, на статия, посветена на интердисциплинарен симпозиум за научното сътрудничество между страните. Домакин на симпозиума от норвежка страна е Институтът за археология. Но самият симпозиум е финансиран от ОМИ. С жълт маркер Каспър е отбелязал три имена: на лекторите Греъм Лайлуърт и Трюгве Арнцен, както и на произнеслия встъпителната реч Майкъл Макмълин.
— Добри стари приятелчета — отбелязва Каспър.
— Нещо се е случило в Оксфорд през 1973 година — произнасям аз замислено.
— Лайлуърт и баща ти трябва да са се натъкнали на нещо голямо.
— Все пак трудът им се отнася за съкровища и митове. Трябва да са направили едно или друго откритие. Заедно с Де Уит, който и да е той.
— Откритие, довело ги до манастира „Верне“ — казва Каспър с далечен глас.
— След двадесет и пет години.
— Значи трябва да е било нещо повече от острие на стрела — намесва се Кристин.
Дори и след десет години като съпруга на Каспър, тя все още има една някак опростена представа за силите, които движат археолозите.
— Чувал ли си мита за октагона? — питам Каспър.
Той се разравя в паметта си.
— Има ли нещо общо с хоспиталиерите? Които скрили някаква реликва в осмоъгълен храм? Чел съм някъде нещо подобно.
Не е необходимо много, за да бъде наранена гладката повърхност на собствената ми представа за себе си. И Каспър знае за мита за октагона. Чувството ме потиска. Аз бях инспектор при разкопките. Трябваше да проумея важността на случилото се още когато Ирене откри основите на храма. Но дотогава изобщо не бях чувал за октагона.
— Именно в октагон открихме ковчежето — казвам.
— Шегуваш ли се? — Каспър задържа погледа ми. — Октагон? В манастира „Верне“? — Остава така, клатейки глава и гледайки в празното пространство.
— В такъв случай трябва да си чувал и за слуховете около Рен льо Шато — питам аз.
Той сбърчва чело.
— Честно казано, не съм сигурен. Това ли беше мястото, където са открили някакви пергаменти при реставрирането на църквата?
Въздъхвам.
— Защо аз съм единственият, отсъствал от интересните лекции?
Каспър се засмива.
— Може би, защото беше зает да тичаш след професорките?
Страните ми се обливат в руменина. Кристин поглежда Каспър укорително. Аз, естествено, разбирам какво иска да каже.
— Какво знаеш за ОМИ? — питам и се опитвам да скрия изчервените си страни с ръце.
— Не много. Започнах да ги проверявам, докато обработвахме молбата им. Организация със седалище в Лондон. Имат връзка с Кралското географско дружество и Националното географско дружество и други подобни. Както и с всички университети и научни среди по света. Финансират интересни проекти по цялото земно кълбо. С идеална цел.
— Идеална цел? Ха? — Кристин се смее. — В изследователската работа няма добри феи.
Разказвам им за Q. И за Евангелието от Тома.
След това си говорим най-вече за миналото. За нас самите. Дори и за специалисти теориите ми могат да се окажат в повече. Оставям ги, когато Кристин се захваща с вечерята. Дроб в сметанов сос. Добър апетит!
4.
Полицаят е висок, слаб и изпълнен с постоянна подозрителност. Кожата му има нездрав вид, а очите му са леко изпъкнали, сякаш е бил издърпан някак прекалено бързо от дълбокото на сушата. Главоч47.
Когато ме погледне, мисля си, че едва ли особено много неща убягват на тези очи, дори и когато са затворени. Устните му са стегнати, властни. Но всеки път, когато казва нещо, прави го с пискливия си глас като на евнух, което обяснява защо работи в криминалния отдел, а не на улицата сред гадните бандити. Със себе си носи голямо черно дипломатическо куфарче и го следва ентусиазиран подчинен, който вече две минути седи и четка вратата ми с четчица за грим.
Когато съобщих за влизането с взлом, позволих си волността да намекна, че представлявам Университета в Осло. Както и че проникването в дома ми може да има връзка с престъпление заради предмет на културното наследство, към което вестниците със сигурност биха проявили интерес. Подобни неща обикновено помагат. Дори не бях успял да закача ветроупорното си яке, когато те позвъниха на вратата. Сякаш бяха седели в колата и бяха чакали да се обадя.
По заобиколен път, тъй като полицаят е от онзи тип ченгета, склонни прибързано да изтълкуват хипотезите ми като параноични конспиративни теории, обяснявам, че може би крадците са мислели, че хард дискът на домашния ми компютър съдържа информация за откритието на едно над 800-годишно златно ковчеже.
Полицаят подсвирва. Нещо, което е на 800 години трябва да е старо, а за него всичко старо е и скъпо, особено ако е много старо, както например на 800 години, а на всичко отгоре и златно.
— Вярно? — Той не изглежда да вярва, че говоря истината. — Можете ли да разкажете нещо повече за това ковчеже?
Бегло, тъй като не искам да разкривам прекалено много, но същевременно искам той да ми повярва, разказвам за разкопките в Йостфол. Той слуша внимателно. Изважда бланка, която попълва с химикал. Изчерпателен е. Почеркът все още би предизвикал похвала от учителката по норвежки. Една по една преминава точките в списъка си. Задава точни въпроси. Всеки път, когато ме погледне, чувствам се като списък с отговори, пълни с грешки.
— Каква роля изпълнявате вие в разкопките при манастира „Верне“? — пита.
— Инспектор съм. Разкопките се ръководят от английски професор археолог. Аз представлявам норвежките власти, отговорни за опазването на културното наследство. Знаете, формалностите са важни — добавям в опит да го спечеля на своя страна. Същевременно осъзнавам, че не съм му казвал, че разкопките се извършват в манастира „Верне“.
— Има ли някой друг, освен вас, ключ от апартамента? — пита служителят с четката за грим.
— Майка ми — отговарям и добавям наум: и доведеният ми баща.
— Вратата не е разбивана — казва той.
— Това ковчеже — изписква шефът му — ценно ли е само по себе си?
— Много.
— Къде е то в момента?
Колебая се. Полицай е, и някакъв мисловен рефлекс ме кара да кажа истината. Но нещо друго ме възпира.
— В трезора на университета — лъжа.
— Аха? — Издава долната си челюст напред и поема въздух между зъбите и горната челюст с клокочещ звук. След това издишва; мирисът на водорасли, който усещам в дъха му трябва да се дължи на някакво самовнушение.
— Кажете ми защо смятате, че именно ковчежето е причината някой да влиза с взлом в частния ви апартамент.
Прилежен полицай е. Такива могат да бъдат доста досадни. Да задават трудни въпроси. Особено ако имаш нещо, което криеш. Отдавна вече съжалявам, че извиках полицията. Сякаш могат да помогнат с нещо. Освен да ми вкиснат живота. И да ме обидят с гадните си въпроси. И да се погрижат ковчежето да попадне в ръце, в които най-малко му е мястото.
Отговарям, че взломът е мистерия за мен и питам дали не биха желали чаша кафе. Не искат.
— Има ли външни лица, които знаят за находката? — гласи следващият въпрос.
— Доколкото знам, не. Намерихме ковчежето вчера.
— И то незабавно бе заключено в университетския трезор?
Кимвам толкова незабележимо, че почти не може да се брои за лъжа.
— От вас? — пита.
Нещо ме смущава. Съобщих за влизане с взлом. Тук в апартамента. Но него го интересува единствено ковчежето.
— Не — отговарям, — не от мен.
— А от кого?
— Има ли някакво значение? Влизането с взлом беше тук. Не в трезора. Ковчежето е в безопасност.
— Ковчежето е в безопасност — повтаря той, имитирайки гласа ми така точно, че си мисля, че този човек би могъл да играе на сцена, ако правосъдието не му беше сложило своите белезници. Замислено, отнесено, пискливият полицай притиска върха на химикалката към брадичката си и с щракане вади и прибира писеца. — Ако съм разбрал правилно, вие вярвате, че взломът е свързан със златното ковчеже?
— Съществуват сили, които биха отишли далеч, за да го откраднат.
— Какви сили?
— Не знам. Международни търговци на черната борса? Колекционери? Корумпирани учени?
— Но нали няма такава опасност, щом ковчежето се намира на сигурно място в трезора на университета? — поглежда ме предизвикателно той.
— Във всеки случай няма друга логична причина някой да открадне хард диска ми — отговарям.
— Защото на диска ви е имало информация за ковчежето?
— Не! Но така трябва да са смятали те. Не виждам друго обяснение.
Продължава да щрака с химикалката.
— Какво имате предвид?
Отговарям:
— Трябва да са мислели, че ще намерят информация в компютъра ми. И трябва да са мислели, че файловете са добре скрити. Така че им е било нужно време, за да ги открият. Не мога да видя друга причина хард дискът ми да бъде откраднат.
— Защо са откраднали само него?
— Трябва да попитате самите крадци.
— Но какво е вашето предположение?
— Може би са се надявали, че няма да забележа кражбата?
— Имаше ли нещо друго на диска ви, което би представлявало интерес за крадците?
— Стиховете ми?
— Или пък снимки на сладки, голи дечица на плажа? — От гласа му капе мед.
Той е от хората, които винаги очакват най-лошото от нас, онези, които изглеждат различно. Гаден главоч! Приисква ми се да отпуша водата от блатистозеления аквариум, където без съмнение прекарва дългите си, самотни нощи.
— Мислех, че съм ви позвънил заради влизане с взлом — изричам жлъчно — и не подозирах, че ме разследват за компютърна педофилия.
— В полицията е постъпил донос за вас — казва и оставя рибешкия си поглед да почива върху лицето ми, за да изследва реакцията ми.
В първия момент съм стъписан. След това поклащам глава с недоверие.
— Някой е направил донос за мен? За мен?
— Както казах.
— За педофилия? Или разпространяване на порно?
— Не, не ме разбрахте правилно — пояснява. — За кражбата на златното ковчеже.
На вратата се звъни. Настоятелно. Сякаш някой иска да набута палеца си, заедно с бутона на звънеца през стената. Бързо се споглеждаме. Аз отивам и отварям.
Навън в коридора е професор Греъм Лайлуърт. Заедно с моя стар, следващ ме приятел Кинг Конг.
Отначало мълчат. Само се взират свирепо в мен.
— Хуй сплескан! Къде е? — избухва професор Лайлуърт.
Не е въпрос. Заповед е.
— Заповядайте, заповядайте! Моля, не стойте отвън на студа!
Колебаещи се пред престорената ми отзивчивост, те влизат в антрето. Лайлуърт напред, Кинг Конг още по-нерешителен, сякаш очаква следващата заповед на професора. Която най-вероятно би била да ми счупи пръстите и да ми вади ноктите един по един, докато не им дам ковчежето.
Тогава те виждат двамата полицаи.
— Чичко полицай! — казвам мило и превеждам: — Uncle police! — Симултантният преводач Бьорн.
Полицаите ги разучават безразлично. Докато не им съобщавам кой е Лайлуърт.
— Значи вие сте професор Греъм Лайлуърт — казва пискливецът на безупречен английски и протяга ръка. — Удоволствие е да се запозная с вас.
— My pleasure — отвръща Лайлуърт и му стисва ръката.
Опитвам се да не зяпна с отворена уста, но не знам дали успявам.
— Стигнахте ли донякъде с него? — пита професор Лайлуърт.
Полицаят поглежда ту него, ту мен и после обратно.
— Той твърди, че ковчежето се намира в трезор в университета.
Професор Лайлуърт сбърчва чело.
— Наистина, така ли твърди?
— Какво става тук? — питам, въпреки че отговорът ми е ясен.
— Ти си откраднал ковчежето — казва професорът.
— Чуйте! — обръщам се към полицая. — Те искаха да го изнесат извън страната! Без разрешение. Планираха да го откраднат!
Настава кратка тишина.
— Доколкото разбирам — започва бавно полицаят, — професор Лайлуърт е ръководителят на разкопките в манастира „Верне“?
— Да.
— Няма ли да е странно той самият да открадне онова, което е открил?
— Точно това е…
— Чакайте! — Полицаят изважда един от документите, копие на който бях видял у Каспър. — Това е разрешението на Дирекцията за управление на културното наследство…
— Вие не разбирате! — прекъсвам го. — Ние търсехме овално укрепление. Прочетете молбата! Искали са разрешение да търсят укрепление. Никога не споменаха, че целта е била златно ковчеже!
Полицаят поклаща глава.
— Значи археолозите знаят предварително какво търсят и какво ще открият?
— Не! Не точно! Но през цялото време професорът всъщност е търсел ковчежето! През цялото време! Златното ковчеже! Укреплението е било за камуфлаж! Искал е да открие ковчежето и да го изнесе извън страната! Не разбирате ли? Укреплението е било за прикритие!
Полицаят не отговаря. Лайлуърт не се опитва да протестира. Тишината е въздействаща. И сам долавям истеричните нотки в думите ми.
— Господа — казва Лайлуърт с най-милия си и авторитетен професорски глас, — извинете ме, но мога ли да поговоря с вас насаме?
Той завежда двамата полицаи в кухнята. Виждам през стъклената врата, че им подава визитната си картичка. Съвсем мъничка е, но дългата скоропоговорка от академични титли тежи цял тон в ръцете на полицая.
Лайлуърт обяснява нещо. Полицаите слушат с благоговение. Пискливецът поглежда към мен с рибешките си очи. Устата му се отваря и затваря безшумно.
Не след дълго излизат. Лайлуърт дава знак на Кинг Конг, който се тътри след него, сякаш примамен с връзка банани.
— Бих настоявал за обиск — казва ми професорът, — но едва ли си толкова неблагоразумен, че да оставиш ковчежето в апартамента си.
— Сигурен си, само защото хората ти щяха да го намерят, докато са претърсвали — отговарям.
— Значи признавате, че ковчежето е във вас? — пита полицаят.
— Не признавам каквото и да било — отвръщам.
— Ще се свържем с вас — казва Лайлуърт, без да разбера дали думите му са насочени към мен или към полицаите, и излиза, вземайки си Кинг Конг.
— Добре, добре, добре — повтаря пискливецът и прибира бланката в куфарчето си.
— Какво каза професорът? — питам аз.
Той само ме поглежда. Сякаш съм някой нескопосник, който има проблеми. Което донякъде си е така.
Излизат в антрето.
— Белтьо — подхваща той и прочиства гърлото си, — полицията има пълно основание да смята, че ковчежето се намира у вас.
— Това въпрос ли е? Или обвинение?
— Бих ви посъветвал да ни сътрудничите.
— Правя необходимото, за да спася ковчежето от мошеници, които искат да го откраднат — казвам.
Няколко секунди той обмисля отговора ми.
— Какво следва сега? — питам.
— Заради специалния характер на случая трябва да се допитам до началниците си, преди да продължим с разследването и евентуално да повдигнем обвинение.
— А относно влизането с взлом?
— Ако изобщо е имало влизане с взлом.
— Случаят е прекратен поради липса на доказателства, нали? — предполагам.
— Ще се свържем с вас. — Звучи като някоя стандартна реплика, която курсантите упражняват пред огледалото в класната стая на полицейската академия. Лъжа, толкова разпространена и прозрачна, че едва ли би могла да се брои толкова за лъжа, колкото за фраза в духа на: „Ще се обадя тези дни“ или „Наистина трябва да се видим“.
Отварям им вратата и оставам там, докато асансьорът не тръгва надолу. От балкона ги проследявам с поглед как вървят към колата си. От апартамента на Рогерн отдолу се носи тътнещ басов ритъм.
За да бъде едно престъпление такова, изисква се нарушение на закона, жертва. В този случай липсва и едното, и другото.
Хванат съм в капан от противоречия. Опитвам се да предотвратя престъпление, което, както от гледна точка на наказателното право, така и практически погледнато, не е извършено. Престъпление, при което няма жертва. Престъпление, което, ако трябва да съм честен, не би навредило на никого. Единственото, което оправдава намесата ми, е Законът за културното наследство. Техническа подробност, сбор дремещи параграфи. Ковчежето не е ничие притежание. Лежало е в земята в продължение на 800 години, подобно на неоткрит диамант, дълбоко вътре в цепнатината на някоя скала, подобно на скрита златна жилка. Можеше да лежи там още 800 години, ако професор Лайлуърт не беше знаел къде да копае.
Иронията всъщност се крие в това, че аз съм този, който нарушава закона.
5.
Вечерта, светла и мека, е изпълнена с тихо щастие. Над живия плет от блестящ котонеастър са надвиснали облачета от мънички комари. От пръскачките идват леки пръски вода. Паркирам Бола върху дама, нарисувана с тебешир, в сянката под един купол от листа. През вдигнатия гюрук вдишвам аромата на прясно окосена трева, храна, приготвена на грил и здрач.
Вървя нагоре по тясна алея и отварям портата от ковано желязо, пантите на която някой трябва да е смазал. Чакълът хрупа под краката ми. Изкачвам стълбите, покрити с шистени плочи. Звънецът издава едно дълбоко и изпълнено с достойнство „Динг-донг“, като в средновековна катедрала. Минава известно време, преди той да отвори. Поглеждам часовника си. Седем без нещо. Е, все пак има да прекоси доста бални зали.
Облечен е в халат с монограм на горния джоб. Сресал е сивата си коса с вода. В ръката си държи чаша коняк. Не продумва и дума. Гледа ме учуден.
Знае. Виждам го в погледа му. Знае за ковчежето. Както и за всичко случило се.
— Бьорн? — възкликва накрая. Сякаш чак сега е осъзнал кой съм.
— Yes, sir! Пред вас!
По една или друга причина се чувствам като закъснял куриер или неизпълнителен слуга. Казвам:
— Трябва да говоря с теб.
Пуска ме. Дъха му мирише на „Мартел“48. Затваря вратата след мен. И заключва.
Никога не съм срещал съпругата на директор Франк Виеста, но често съм разговарял с нея по телефона. Винаги звучи на прага на истерията. Дори и да се обажда само във връзка с вечерята. Сега стои по средата на килимчето в преддверието, напрегната, с ръце, скръстени пред гърдите. Тя е двадесет и пет години по-млада от него и е все още красива жена. Не спира да ме изумява как надарени и привлекателни студентки се влюбват в застаряващите си преподаватели. Естествено, аз трябва да съм последният, който да я съди.
Как ли прекарва дните си в бялата къща насред огромната градина? Погледите ни се залепят един за друг за секунда или две и това е цялото време, което ми е необходимо, за да проникна в нейния свят на разкаяние, скука и горчивина. Усмихвам й се учтиво, докато Виеста ме превежда покрай нея. Тя се усмихва в отговор. Усмивка, която лесно би ме накарала да повярвам, че ме харесва.
По стените са окачени графики на Есполин Йонсон и акварели в ярки цветове с нечетливи подписи. Преминаваме покрай малка стая, която Виеста обикновено нарича „Библиотеката“. Един полилей звънти приятно.
Кабинетът му е точно такъв, какъвто съм си го представял. Препълнени лавици. Махагоново бюро. Кафяви картонени кутии и прозрачни найлонови пликове с артефакти. Глобус. Там, където някога трябва да е стояла някоя разпадаща се пишеща машина „Ремингтън“, сега е направил място за един изискан персонален компютър „iMac“.
— Моята бърлога — произнася той смутено.
През прозореца има изглед към ябълковата градина и към съседа от другата страна, който изглежда така, сякаш се казва Пребен, и който с усмивка праща по дяволите астматиците и парниковия ефект, трупайки листа на купчина за горене.
Директор Виеста придърпва един стол с висока облегалка и украсен с драконови глави, за да седна. Самият той сяда зад бюрото.
— Навярно знаете защо съм тук — казвам.
Виждам, че съм прав. Директор Виеста никога не е бил добър актьор. Затова пък се смята за добър и популярен ръководител на института. Той е организиран, отговорен, лоялен. И уважава студентите.
— Къде скри ковчежето, Бьорн?
— Какво знаете за това?
— Практически нищо.
Поглеждам го изучаващо.
— Истина е. Нищо! — повтаря.
— Защо питате за него тогава?
— Откраднал си го от кабинета на баща си.
Винаги е наричал професор Арнцен мой баща. Въпреки че съм го молил да не го прави.
— Абсолютно спорен е въпросът кой го открадна — казвам.
Той отпуска глава назад.
— Бьорн, длъжен си да го върнеш.
— Освен това, той не ми е баща.
Очите му придобиват уморено изражение.
— Коняк? — пита ме.
— Шофирам.
Донася бутилка ябълков сок, напива ми в чаша; след това се връща на стола си. Отпуска се назад и масажира ъгълчетата на очите си с върховете на пръстите. Повдига чашата коняк към мен. Вдигаме наздравица.
Подхваща:
— Когато бях нов в университета, бързо се научих, че срещу определени неща няма смисъл да се бориш. Вятърни мелници, знаеш. Академични сили и истини. Научни догми. Нямаше нужда да разбирам. Нито да ги харесвам. Но прозрях, че определени неща стоят по-високо от мен. Определени неща са по-важни, отколкото предполагаш.
Не съм сигурен накъде бие.
— Вярваш ли в Бог? — пита.
— Не. — Отговорът идва неочаквано за него.
— Все едно. Все пак можеш да разбереш, че християните вярват в Бог, без да проумяват Неговото всемогъщество.
Разговорът поема посока, която ме обърква. Питам:
— Да не би да се опитвате да ми обясните, че всичко това има връзка с мита за Кивота на свещените тайни? Или с Ръкописа Q?
Въпросът ми му действа като електрически импулс в мозъка. Изправя се в стола си.
— Чуй ме! — казва. — Тази история не е толкова проста, колкото си мислиш. Редил ли си някога един от онези пъзели „Равенсбургер“ от пет хиляди части? Изобразяващ гора, крепост и синьо небе? Точно сега знаеш достатъчно, за да подредиш три части. Но ти остават четири хиляди деветстотин деветдесет и седем, преди да видиш цялото, преди да придобиеш цялостен поглед над нещата.
Вторачил съм се в него. Проблясващите ми червени очи имат понякога леко хипнотично въздействие. Така че хората казват повече, отколкото са възнамерявали.
Той продължава:
— Да, старият мит за кивота е част от цялото. И, да, октагонът също е част от това цяло.
— Кое цяло?
— Не знам.
— Те влязоха с взлом в апартамента ми. И това ли не знаете?
— Не. Не знаех. Но ковчежето е важно за тях. Трябва да разбереш. По-важно, отколкото предполагаш.
— Единственото, което се чудя, е защо.
— Това не мога да ти кажа.
— Защото не знаете? Или защото не искате.
— И двете. Бьорн, заклел съм се никога да не издавам малкото, което знам.
Познавам го достатъчно добре, за да знам, че клетвата е нещо, което той взима съвсем на сериозно.
Навън, някъде в квартала, замлъква електрическа косачка. Чак сега, когато шумът е изчезнал, съзнавам, че го е имало. Изведнъж тишината започва да набъбва и да изпълва пространството.
— Но мога да ти кажа — продължава той, — че трябва да предадеш ковчежето. Трябва! Най-добре на мен. На баща си. Или на професор Лайлуърт. Нищо няма да се случи. Няма да има порицание. Нито пък мъмрене. Никой няма да подава сигнал в полицията. Обещавам ти.
— Сигнал вече е подаден.
— Вече?
— О, да. Полицията идва вкъщи и слухти.
— Ковчежето е много ценно.
— Но аз не съм негодник.
— Нито пък те.
— Те нахлуха в апартамента ми.
— А ти открадна ковчежето.
Квит.
— Защо им даде разрешително? За разкопките? — питам.
— В интерес на истината получиха разрешение от Дирекцията за управление на културното наследство. Ние бяхме просто консултативна инстанция.
— Но защо са получили разрешение?
— Бьорн… — въздъхва. — Говорим за ОМИ. Майкъл Макмълин. Греъм Лайлуърт. Трябваше ли да откажем на най-изтъкнатите археолози в света?
— Познаваш ли добре Лайлуърт?
— Познавам го от няколко години. — Гласът му загатва нещо повече. — Изглежда сякаш провеждаш истинско разследване?
— Няма нужда да се напрягам особено много. Очевидно всички знаят нещо. Ако говоря с достатъчно много хора, може би ще мога да разбера за какво се отнася това.
Изсмива се тихичко.
— Все пак не е случайно, че думите „изследвам“ и „разследвам“ са почти идентични. С кого си говорил досега?
— Освен с всички други и с Грете.
— Тя знае какво говори!
— Какво имаш предвид?
— Тя беше активен участник в събитията в Оксфорд. В много отношения. — Поглежда ме бързо. — Участваше като гостуващ лектор и бе научен съветник на баща ти, истинския, когато той пишеше своя труд заедно с Лайлуърт и Чарлз де Уит. — Повдига рамене. Проследява с поглед една муха на тавана.
— Находката е собственост на Норвегия — казвам. — Каквото и да има в ковчежето, откъдето и да произхожда, то все пак е, и си остава находка, която принадлежи на Норвегия.
Виеста поема въздух.
— Приличаш на малък злобен териер, Бьорн. Който лае срещу булдозер. И не разбира срещу какво се бори.
— Уф…
Той се усмихва.
— Младежки гняв, оправдан от собственото си чувство за справедливост! Но не знаеш всичко.
— Във всеки случай познавам закона за културното наследство! Който забранява изнасянето от страната на норвежки археологически артефакти.
— Няма нужда да ми го споменаваш. Не знаеш ли, че участвах в обсъждането на текстовете, предшестващо изготвянето на закона от парламента? Познавам всеки параграф в детайли.
— Тогава трябва да знаеш, че онова, което се опита да извърши Лайлуърт, е в противоречие с норвежките закони.
— Не е така просто. Това, че ковчежето бе намерено тук, в страната, е случайност. То не е норвежко.
— Как ще се обосновеш?
— Не можеш ли просто да ми се довериш? И да предадеш ковчежето на баща си?
— Арнцен не ми е баща!
— На Лайлуърт тогава.
— Професор Лайлуърт е негодник!
— А аз? Аз какво съм?
— Не знам. Вече не знам какво да мисля за никого. Какво сте вие?
— Аз съм една малка част. — Виеста почуква с кокалчета по повърхността на бюрото. — Аз съм просто една част. Всички сме такива. Незначителни части.
— В коя игра?
Той си напълва чашата с коняк. Сега разбирам за първи път от всички години, през които сме работили заедно, защо толкова много от студентките му си падат по него. Оттегли ли се от лицето му отпечатъкът на суровост и умора от живота, той заприличва на някоя американска звезда от периода между двете световни войни. Силна челюст. Високи скули. Веждите се извиват като две безцветни дъги на челото. Вглежда се надълбоко в мен с тъмните си очи.
— Игра, която не е за теб и мен, Бьорн — отговаря.
Внезапното му доверие ме смущава. Преструвам се, че кашлям.
— Имам няколко въпроса — казвам.
Той мълчи, гледа ме въпросително:
— Да?
— Откъде професор Лайлуърт е научил къде да копае, за да намери октагона?
— Натъкнали са се на карта. Или на нови разкрития.
— Защо твърдеше, че търсим укрепление?
— Защото и това беше вярно. Било е издигнато около 970 година.
— Но октагонът беше онова, което търсехме?
— Да.
— И Лайлуърт е знаел, че в него е скрито ковчеже?
— Най-вероятно.
— Ти знаеше ли, че ковчежето е златно?
По реакцията му разбирам, че не е знаел.
— Какво знаеш за Рен льо Шато? — питам.
Изглежда искрено озадачен.
— Не много. Френско планинско селце, към което откриването на предполагаеми пергаменти е събудило псевдонаучен интерес.
— Значи не си чувал за никакво историческо съкровище?
Изражението му става все по-объркано и по-объркано.
— Съкровище? Имаш предвид в Рен льо Шато? Или в манастира „Верне“?
— Лайлуърт знае ли какво се намира в ковчежето?
— Само питаш ли, питаш. Но трябва да разбереш, че аз съм още по-малка част от пъзела и от останалите. Аз съм синята част, най-отгоре, вдясно. Която е там само за да допълва картината на небето. — С кикот се навежда напред през бюрото. — Бьорн! — започва ниско, но в същия момент иззвънява телефонът. Вдига слушалката с кратко „Да“. Остатъкът от разговора провежда на английски.
Не, не знае. После следват няколко „yes“ и в очите му прочитам, че едно от тези „да“ е в отговор на въпроса дали случайно не се намирам при него в момента. Затваря.
Аз ставам.
— Ще тръгваш ли вече? — пита той.
— Доколкото разбрах, ще имаш гости — отвръщам.
Той заобикаля бюрото и поставя ръка на рамото ми.
— Имай ми доверие. Предай ковчежето. Те не са мошеници. Нямат лоши намерения. Имат своите основания. Повярвай ми! Имат си причини. Тази игра не е за такива като нас.
— Такива като нас?
— Такива като нас, Бьорн.
Изпраща ме до антрето, през цялото време с ръка на рамото ми. Може би обмисля да ме задържи със сила. Но когато отблъсвам ръката му, той не се възпротивява. Остава на вратата, гледайки след мен, докато аз бързам да си тръгна.
Зад едно перде на един от прозорците на втория етаж — убеден съм, че трябва да е спалнята, жена му маха с ръка. Слизайки към Бола, си представям какво би било да ми махаше приканващо, а не за довиждане. Невинаги съм еднакво здраво стъпил на земята.
6.
Бяла стая, четири на три метра. Едно легло. Маса. Шкаф. Прозорец. Врата. В продължение на шест месеца това бе целият ми свят.
Първият път, когато бях в клиниката, не се показвах извън стаята си. Дълго седях на леглото или на пода и се клатех, с лице между краката и ръце върху главата. Не можех да срещна погледите на санитарите, които ми носеха лекарствата в малки прозрачни пластмасови чашки. Погалеха ли ме по косата, свивах се подобно на морска анемона.
Всеки ден, по едно и също време, ме водеха при доктор Уанг. Той седеше на един стол и говореше мъдро. Никога не го поглеждах. Изминаха четири седмици, преди да вдигна поглед и да го погледна в очите. Той все така си седеше, говореше. А аз слушах.
След пет седмици го прекъснах:
— Какво не е наред с мен?
— Човек трябва да се вгледа назад в детството си — обичаше да казва той.
Много оригинално.
— По време на детството си човек се оформя като личност — обясняваше. — Тогава емоционалният ти свят се оформя в мозъка.
— Аз бях щастливо дете — отговорих.
— Винаги ли? — попита доктор Уанг.
Разказах му как съм израснал като разглезен принц в дворец от пурпур и коприна.
— Никога ли не се е случвало нещо лошо? — пита той.
— Никога — лъжа.
— Биеха ли те? — пита отново. — Насилваха ли те? Възползваха ли се от теб сексуално? Затваряли ли са те в тъмни помещения? Говорели ли са ти грубо? Тормозели ли са те?
Хленч, хленч, хленч.
Пред кабинета му, на стената в коридора висеше часовник. Тиранията на времето. Всички часовници по света са се съюзили в една тиктакаща общност. Но онзи часовник беше различен. Той се управляваше дистанционно чрез радиовълни от един атомен часовник чак в Хамбург. Можех да наблюдавам с часове обиколките на секундарника по циферблата.
През ранното лято на тази година потърсих отново доктор Уанг. Търсех помощ, за да се справя с няколко спомена, които се бяха прокраднали под прикритието на нощта. Обстоятелствата около смъртта на татко. Всички малки странности, които не разбрах съвсем добре като дете. Всеки малък епизод е нишка в заплетена мрежа. Докторът беше доволен, че най-накрая разказах какво се беше случило онова лято, когато татко умря. Нещо трябва да се беше отключило в мен.
Той каза, че сега разбирал повече.
— Радвам се за теб — казах му аз.
Именно доктор Уанг ме посъветва да запиша спомените си.
— Всичко става по-реално по този начин — каза той. — Виждаш по-ясно, сякаш се връщаш назад във времето и преживяваш всичко отново.
— Добре — казах аз.
И започнах да пиша.
7.
Когато бях дете и някой ме наречеше „бледолик“ или ме уцелеше с камък по главата, мама бе онази, при която търсех закрила.
Паркирам Бола на застланата с ръждивочервен камък алея към къщата. От отворения прозорец на всекидневната струи топла светлина и музика от Прокофиевия „Ромео и Жулиета“49. Зървам мама, докато тя поглежда навън. Фея, обвита в сияние.
Би било нечестно да твърдя, че майка ми се е опитала да ме забрави или отблъсне. Но любовта й бе заменена от далечна, изпълнена с внимание загриженост. Кара ме да се чувствам като някой обичан роднина на ваканция в старата родина.
Стои на вратата, докато се изкачвам по стълбите.
— Закъсня — казва. В гласа й долавям мек звън, който казва, че е вечер, че през целия ден тя се е наливала, а след като професорът се е прибрал вкъщи, е замезила с малки питиета.
— Трябваше да се погрижа за някои неща.
— Знаеш, че винаги вечеряме в седем и половина!
— Мамо, професор Арнцен някога да ти е споменавал за някакъв си Ръкопис Q?
— Трюгве! — поправя ме тя мило. Търпението й не познава граници в старанието й да ни сближи.
— Ръкописът Q? — повтарям аз.
— Стига! Каква крава? — кикоти се тя.
Влизаме вътре. Професорът е изтеглил ъгълчетата на устните си в новопокръстена усмивка, с която той в продължение на вече двадесет години вярва, че ще ме накара да го приема като моя нов баща и маминия верен приятел и предан любовник.
— Бьорн — изрича. Хладно, резервирано. Продължавайки същевременно да се усмихва, за да радва мама.
Аз самият не отговарям нищо.
— Къде е? — проронва между стиснатите си зъби.
— Момчета — крещи мама, — гладни ли сте?
Влизаме в стаята: оазис от дебели килими и меки дивани, кадифени тапети, стъклени шкафове и полилеи, подрънкващи бодро от летния бриз. В средата на стаята има персийски килим, на който е забранено да се стъпва. Двойната врата между всекидневната и трапезарията е отворена. На масата за хранене е пълно със свещи в разклонени свещници и три ръчно рисувани порцеланови чинии. От кухнята се чува куче, което се изправя на крака — полуглухо е и чак сега е разбрало, че в дома е влязъл чужд човек. Чувам как удря енергично с опашка по кухненския плот.
— Къде е Стефен? — питам.
— На кино — отговаря мама. — С момиче. С едно очарователно момиче. — Смее се. — Не ме питай коя е. Всеки месец е с ново момиче — казва го с кокетство, сякаш с гордост, за да подчертае, че това е едно от удоволствията, които аз никога не съм й доставял. Затова пък и никога не се разболях от СПИН, нито се сдобих със сълзящи брадавици по гениталиите.
Никога не съм бил в някакви сърдечни взаимоотношения с моя полубрат. Чужд ми е. Също като баща си и той отне майка ми от мен. И ме остави навън на прага — да потрепервам на студа.
С професора сядаме на масата. Имаме си строго определени места тук в къщата. Той и мама, всеки начело на масата, аз — в средата по дължината й. Това е ритуал.
Когато мама отваря вратата на кухнята и отива при тенджерите си, курцхарът50 на професора дотопурква при нас. На четиринадесет години е и се казва Бройер. Или Брьойер. Никога не съм си правил труда да попитам. Кучетата винаги имат адски глупави имена. Гледа ме и маха с опашка. После опашката застива. Така и никога не се научи да ме разпознава. Или пък не му пука. Безразличието ни е взаимно. Строполява се по средата на пода, сякаш някой е издърпал стоманената нишка, крепяща гръбнака му. Текат му лигите. Зяпа ме с многострадалните си очи. От тях изтича някакво подобно на гной вещество. Не разбирам как е възможно човек да обича едно куче.
— Трябва да върнеш ковчежето! — произнася професорът. Шепне със сдържана ярост: — Не знаеш какво вършиш!
— Искахте от мен да се грижа работата да върви както би трябвало.
— Именно!
— Професоре — изричам с най-ледения си глас, който всъщност е доста леден, — точно това правя.
Мама излиза от кухнята със стека в ръце, преди да се втурне обратно, за да донесе картофи и сос, и накрая, купата с огретен от картофи и броколи за мен.
— Не винете мен, ако храната е изстинала — казва тя със закачлив укор. Премества погледа си от мен върху професора. — Какво беше онова, за което се чудеше, за Трюгве и някаква крава?
Професорът ме поглежда с изненада.
— Объркал съм се — отговарям.
Миналата година мама празнува петдесетия си рожден ден, но човек би казал, че е само няколко години по-възрастна от мен. Стефен е имал късмета да наследи нейните черти, а не тези на баща си.
Професорът разрязва стека, докато мама налива вино за тях двамата и нискоалкохолна бира за мен. Сипвам си от блюдото с броколи. Тя така и никога не разбра защо реших да стана вегетарианец. Но я бива да приготвя ястия от зеленчуци.
Кучето ме зяпа. Има половинметров мокър език, който е разстлало по килима.
Професорът разказва виц, който съм чувал вече. Смее се съвестно на собственото си остроумие. Не проумявам защо мама избра да вплете живота и крайниците си в едно с неговите. Това са мислите, които от време на време отравят маниерите ми.
— Беше ли на гроба днес? — питам я.
Погледът й се плъзга по професора. Там не намира спасително пристанище. Той разделя един картоф на две и отрязва парче от месото. После пълни уста и започва да дъвче. Способността му — да се прави, че нищо не е станало, винаги ме е впечатлявала.
— Ти не ходи ли? — пита тя с тънък глас.
Погребаха татко през един четвъртък. Седмица след злополуката. Подът около ковчега бе покрит с цветя и венци. Аз седях на първия ред, между мама и баба. Всеки път, когато погледнех нагоре към разпятието на олтара, то ми напомняше колко високо е висял татко, преди да се изпусне надолу. Пред ковчега лежаха венци с жалейки и съболезнования. Ковчегът беше бял. С позлатени дръжки. Татко лежеше със скръстени ръце. Очите — спокойно затворени. Във вечен сън. Тялото му бе обвито в коприна. Инак обезобразено до неузнаваемост. С разбит череп. С ръце и крака, счупени на толкова много места, че бе станал мек, сякаш безгръбначен.
— Съдът за броколи е хубав — казвам.
Няма нужда да споменавам повече гроба. Задавайки въпроса си, успях да припомня и на двамата, че онова, което ги събра, бе една нелепа злополука и че всъщност друг мъж би трябвало сега да седи на масата на мама.
— Беше ли оправен? Гробът? — пита мама.
Поглеждам я учуден. Във въпроса й прозира нотка гняв. Обикновено никога не ми обръща внимание, когато се държа гадно.
— Засадих няколко лилии.
— Не можеш да ми простиш, че не ходя!
Професорът прочиства гърло и побутва зеленчуците си.
Доста ме бива да се правя на неразбиращ.
— Но, мамо!
Тя мрази да ходи на гроба на татко. Не мисля, че е стъпвала там след погребението.
— Минаха двадесет години, Лилебьорн! Двадесет години! — Втренчила се е в мен през масата. Очите й блестят от гняв и наранено самосъстрадание. Пръстите се сключват здраво около ножа и вилицата. — Двадесет години! — повтаря и след това още веднъж: — Изминаха двадесет години, Лилебьорн!
Професорът вдига чашата с червено вино и отпива.
— Много време е — съгласявам се.
— Двадесет години, за бога! — За майка ми излишните преувеличения и самосъжалението са изкуство, което трябва да се поддържа и развива.
Кучето се закашля и повърна някаква гадост, която веднага и с удоволствие изблиза отново.
— Случва ли ти се да помислиш за него? — питам я.
Не е въпрос. Злобно обвинение е. Аз знам. И тя го знае.
Професорът прочиства гърло и казва:
— Вкусен сос, скъпа. Наистина вкусен сос!
Тя дори не го чува. Гледа в мен.
— Да — отвръща напрегнато. Нещо неприсъщо и потискано е взело превес в нея. — Мисля за него. — Оставя ножа и вилицата на масата. Сгъва салфетката. — Знам кой ден е днес — казва потиснато. В говора й проличава северният й диалект. — Всяка година! Всяко лято! Не мисли, че съм забравила кой ден е.
Става и напуска стаята.
Професорът не е съвсем сигурен дали трябва да я последва или да ми се разкрещи. Най-вероятно трябваше да направи и двете. Но той остава на стола си и дъвче. Поглежда празния стол на мама. Поглежда ме. След това — надолу в чинията си. През цялото време дъвче.
— Трябва да го върнеш! — казва.
Обръщам се към кучето. Нещо в погледа ми го кара да поклати глава и да изправи уши. Проскимтява. От полуотворената муцуна текат лиги, оставяйки грозно петно на светлия килим. Надига се леко. След това пръдва и се отдалечава.
8.
Първото нещо, което забелязвам, когато паркирам пред блока е червеният рейндж роувър. Вътре няма никой.
Сигурно мислят, че съм глупав. Или сляп.
Второто е Рогерн. Седи на контейнера за опесъчаване пред входа и пуши.
Светлината от апартамента на първия етаж му идва отстрани и рисува по лицето му сенки. Ако не го познавах, едва ли щях да го забележа. Във всички предградия има момчета като него, които се мотаят наоколо в квартала и изтъпяват от скука. С дългата си коса и омачканата тениска на „Металика“, той изглежда като всеки млад престъпник, който само чака да издърпа чантата на някоя възрастна дама с бастун или да съблазни нечия тринадесетгодишна дъщеря. Но тъй като Рогерн няма навика да виси пред входа и тъй като е късно вечерта, и тъй като пред блока е паркиран един празен рейндж роувър, гледката ме обезпокоява.
В момента, в който ме вижда, той скача долу от контейнера.
— Гости ли имаш? — пита и ми отваря входната врата.
Поглеждам го въпросително.
Той натиска копчето на асансьора.
— Има няк’ви в апартамента ти! И те чакат.
Слизаме на деветия етаж и отключваме вратата на апартамента му. Заемам телефона му и звъня вкъщи. Телефонният секретар е изключен. Някой вдига и мълчи.
— Бьорн? — питам.
— Да? — отговаря един глас.
Затварям.
Рогерн сяда на дивана и свива цигара.
— Дойдоха преди няколко часа.
Хвърлям се на един стол.
— Благодаря, че ме чакаше.
Завива цигарата с жълтите върхове на пръстите си. Навлажнява лепилото на хартийката, завърта я за последно между пръстите си и пали.
— Не знам какво да правя — казвам.
— Ми обади се на ченгетата тогава — предлага Рогерн ухилен.
Чакаме на прозореца, докато полицейската кола завива от Рингвайен и приближава блока ни.
Рогерн остава в апартамента си, докато аз посрещам полицаите на стълбището на десетия етаж. Те са млади, сериозни, властни. И идват от Сунмьоре. Подавам им ключа и оставам на входа. Ясно е, че Оперативната централа не е свързала спешния телефон с разследването, което тече около мен. Това най-вероятно ще се случи чак рано сутринта, когато някой от криминалния отдел разлисти регистъра.
След няколко минути излизат.
Трима са. Единият е як, с упорито изражение в очите. Моят приятел Кинг Конг.
Другият е изискан господин с костюм и маникюр.
Третият е професор Греъм Лайлуърт.
И тримата спират рязко, когато ме виждат.
— Седяха и чакаха — съобщава полицаят. — Във всекидневната. Познавате ли ги? — Тонът му е объркан, леко обвинителен, сякаш аз съм виновен, че са били в дома ми.
Гледам дълго всеки от мъжете. После поклащам глава.
— Англичани са — казва той. И чака обяснение, което никога няма да получи от мен.
Очите на професор Лайлуърт са присвити и дълбоки.
— Ще съжаляваш за това — изръмжава той.
Полицаите ги избутват към асансьора. Грубо. Въпреки че и тримата се движат доброволно.
След това затварят вратата на асансьора.
9.
Когато разбере, че е невъзможно да се измъкне, насекомото прибира крака и се прави на умряло. Понякога и аз чувствам същата нужда.
Страхът и неуспехите имат парализиращ ефект върху всеки. В мен в този момент настъпва нова и неочаквана реакция: вбесявам се. Излизам извън себе си. Също като насекомото се правя на умрял, но само за кратко. След това искам да изпълзя на сигурно зад някое стръкче трева и да събера сили и смелост.
От толкова дълго гледам Рогерн, че той се смущава.
— Мога ли да пренощувам при теб? — питам.
Не съм нито смел, нито безразсъден. Те ще се върнат. Скоро ще станат нетърпеливи и сърдити.
— Естествено.
— Ще направя едно пътуване в чужбина. Тръгвам утре сутрин.
Рогерн не е от хората, които се ровят в чуждите работи и разпитват.
Слизаме в тях. Пита дали съм уморен. Не съм. Очите ми са широко отворени. Пуска едно СД „Металика“, донася няколко бутилки бира от хладилника и запалва черна свещ, миришеща на парафин. Седим заедно и пием бира, слушаме „Металика“ и чакаме да се зазори.
III.Любовникът
1.
Аз съм от мъжете, които събуждат по-скоро инстинктите у една жена, отколкото нейното желание. В мен жените виждат изгубения си син.
Когато бях на двадесет и една, една неделя мама ме помоли да отида на гости да поговорим за нещо. Бяхме сами в голямата къща. Професорът и брат ми бяха изпратени да се разходят. Мама беше изпекла сладки и беше сварила чай. От кухнята се прокрадваше ароматът на печено месо и кисело зеле. И блюдо сирене за мен. Мама ме сложи да седна на дивана, а тя самата седна на стола срещу мен. Постави ръце в скута си и ме погледна. По зачервените й очи разбрах, че се е подкрепяла с питиета цяла сутрин. Беше необикновено красива. Помислих, че ще ми каже, че лекарите са й открили тумор и й дават половин година живот.
Тогава тя ме попита дали съм хомосексуалист.
Трябва дълго да го беше обмисляла. За мама албинизмът бе нещо незабележимо. Не мисля, че някога е подозирала какъв социален недъг е за един червеноок албинос да трябва да се състезава за момичешкото благоволение с момчетата със загоряла кожа, сини очи и царевичноруси коси.
Спомням си усмивката на облекчение, която прекоси лицето й, когато я уверих, че ме привличат момичета. Не си направих труда да добавя, че те се чувстват привлечени от мен в значително по-малка степен.
Често се чудя кой от двама ни несъзнателно затвори плъзгащата се врата между животите ни. След смъртта на татко тя сякаш не искаше да знае за мен. Чувствах се като някакъв болезнен спомен, като плаваща котва в живота й и послушно си отредих ролята на отхвърления, патетичния нещастник, който не иска да се натрапва там, където не е желан. Някой със сигурност ще реши, че съм бил несправедлив към нея. Опитах ли някога — дори един-единствен път — да се поставя на нейно място? Мислил ли съм някога как нейният живот се е разпаднал и тя се е опитала да го закърпи отново с помощта на алкохолизирани преструвки и любовта към мъжа, който взе онова, което можеше да вземе?
В Лондон се настанявам в един хотел на „Бейсуотър“. Ако не бе изгледът към Хайд парк, хотелът можеше без особена разлика да се намира на „Лудвигщрасе“ в Мюнхен или на „Сънсет булевард“ в Лос Анджелис. Чувствам определена симпатия към гастролиращи пианисти и рок звезди, които, след като прекарат четири месеца на турне, вече не съзнават в коя страна се намират.
Стаята е малка, с кремавожълти стени и безлични репродукции. Легло, стол, бюро с телефон и папка с информация, и празни листове за писма. Барче. Телевизор. Гардероб със самотни закачалки. Баня с бели плочки и малки опаковани сапунчета, които миришат истерично чисто. Никога не съм бил тук преди, но имам усещането, че съм. Живял съм в някой и друг хотел през живота си. След известно време стават еднакви. По подобен начин някои мъже чувстват жените.
Шепа жени са се влюбвали в мен — от любопитство, преданост и състрадание, но общото за всички беше, че не бяха срещали по-добро. Никоя от тях не остана с мен особено дълго. Лесно е да ме харесва човек. Но не е съвсем лесно да ме обича.
Има един специален тип жени, които ме харесват. По-възрастни са от мен. Имат имена като Мариан, Нина или Карине, Вибеке, Шарлот. Образовани и интелигентни. И малко невротични. Лектори. Културни консултанти. Библиотекарки. Социални работнички. Главни медицински сестри. Разпознавате типа! През рамото си имат дамска чанта, носят шал и очила, и преливат от загриженост и доброта към губещите в обществото. Омагьосани плъзгат върховете на пръстите си по тебеширенобялата ми кожа, после ми казват какво кара жените да се чувстват приятно. Без дъх ми показват как да продължим. Сякаш никога преди не съм го правил. Аз с нищо не ги карам да помислят обратното.
В продължение на час лежа на леглото в хотела и си почивам след пътуването. Взел съм душ. С ръце, събрани на корема, оставям врата си да почине върху изпънатите хладни чаршафи. Шумът от „Бейсуотър роуд“ и духовата музика от Хайд парк се преплитат заедно в непозната какофония, която ме следва и в страната на сънищата. Но успявам да заспя само за няколко минути.
2.
— Чарлз кой?
— Чарлз де Уит!
Очилата във формата на полумесеци на жената в чакалнята са се плъзнали до върха на носа й и с един поглед, който е изровила от най-тъмните дълбини на фризера, тя ме гледа намръщено над стъклата им. Името рикошира помежду ни за шести път. И двамата сме на път да изгубим търпение. Тя е на моята възраст, но изглежда 10–20 години по-възрастна. Конската опашка е така стегната, че лицето й е придобило толкова изопнат вид, сякаш е преминала през редица неуспешни хирургически операции при някой алкохолизиран хирург в Челси. Облечена е в тесен червен костюм. Тя е от типа жени, които си представям да се впускат в садо-мазо игри под покритието на нощта.
— Не е ли вътре господин Де Уит? — питам учтиво. Срещу опърничавост от нейния калибър помагат само превзетата учтивост и сарказмът.
— Ще говоря ясно, така… че… да… ме… разберете. — Движи устни сякаш съм глух. — Тук… няма… никой… който… да… се… казва… Чарлз де Уит.
Изваждам от джоба си визитната картичка, която намерих у Грете. Хартията е пожълтяла, текстът е избледнял, но не и нечетлив. Там пише: Чарлз де Уит, Лондонска географска асоциация.
Подавам й картичката. Тя не я взема, а се взира безразлично в ръката ми.
— Възможно ли е да се е оттеглил? — питам аз. — Преди вие да постъпите на работа?
По изражението й веднага разбирам, че в тактическо отношение, въпросът ми е катастрофа. Зад полирания плот, в своята облицована чакалня с мокети, на които едно минаване с косачката за трева би се отразило добре, със секретарския телефон от дясната си страна и прастарата електрическа пишеща машина IBM отляво, с цветната снимка на изискания мъж, очарователните деца и мини шнауцера пред себе си, тя е Безспорната повелителка на Вселената. Това е нейната империя. Оттук тя властва над целия свят — от момчето за всичко до генералния директор. Да я нарека рецепционистка или координатор — би било безобразие. Да намекна, че има нещо, което тя не знае за Лондонската географската асоциация, е богохулство.
— Съмнявам се — отговаря.
Чудя се как ли звучи гласът й, когато вечер се промъква до мъжа си любвеобилна и похотлива.
— Идвам от Норвегия, за да се срещна с него!
Поглежда ме през тънка стена от лед. Така трябва да са се чувствали и те, бедните хора, принасяни в жертва, когато са се взирали в очите на главната жрица в секундите, преди тя да забие ножа в сърцата им.
Съзнавам, че битката е загубена. Заемам химикалка от бюрото й. Тя се изопва на стола. Вероятно пресмята колко мастило използвам.
— Добре, госпожо, ако все пак евентуално се сетите за нещо, бихте ли била така любезна, да се свържете с мен — подавам й визитната си картичка, където съм записал името на хотела. — Тук?
Тя се усмихва. Не мога да повярвам на очите си. Усмихва се ужасно мило и това трябва да се дължи на факта, че разбира, че си тръгвам.
— Разбира се — изгуква и поставя картичката на самия ръб на бюрото.
Точно над кошчето за боклук.
3.
Около привидно простия строително-технически детайл, какъвто е една колона, съществува цяла изкуствоведско-архитектурна наука със собствена типология и терминология, които могат да те оставят без дъх.
Двете мраморни колони, пред които стоя и се дивя, спадат към 2500-годишния йонийски стил. За една йонийска колона на изкуствоведа може да му хрумне да каже, че „завитите краищата на волутите51 частично покриват ехина52“, както и че „базата на колоната е съставена от редуващи се торуси53 и трохилуси54“. Ала-бала! Всяка наука, всяка дисциплина се обграждат със своя терминология и собствен, дистанциращ я речник. Ние другите стоим отвън и зяпаме с отворени уста.
Колоните носят стена с фронтон55, в който херувими и серафими се прескачат около 1900 година.
В тухлените стени от двете страни на входа са закрепени с винтове месингови табели, така излъскани до блясък, че отразяват колите и двуетажните червени автобуси, преминаващи зад мен. Гравираните букви са запълнени със сребро. Никой не би могъл да обвини Общността за международни изследвания в пестеливост.
Двойната врата е от кървавочервен дъб. Предназначението на чукчето на вратата е преди всичко да напомня, че на това място не се хлопа напразно. От дясната ми страна — на два метра от камерата за наблюдение непосредствено под тавана — има вграден в стената домофон от черна пластмаса. Сякаш за да компенсира този ужасен сблъсък на стилове, звънецът е във формата на цвете (или на слънце?) от злато.
Позвънявам. Устройството изжужава и ме пуска да вляза. Без въпроси.
Голямата просторна рецепция прилича на банка, в която трябва да имаш записан час, за да внесеш пари. Чува се леко бучене от приглушени гласове и забързани стъпки. Стените са облицовани с наситенокафява ламперия, а над нея висят маслени платна, които вероятно са заети от Националната галерия. Лакът на керамичната мозайка на пода блести. По средата на помещението, през четириъгълна дупка в пода и нагоре към скосените оберлихти56 на тавана, точно под облаците, расте палмово дръвче, което изглежда сякаш тъжи по Сахара.
Единственото нещо, което не се вписва в атмосферата, е бабата.
Зад едно бюро, толкова голямо, че човек би могъл да играе тенис на маса на него, седи сивокоса възрастна жена и плете. Поглежда ме. Лъчезарна е. И същевременно не спира да плете. Може би защото обстановката се съчетава трудно с гледката на някаква плетяща баба, но аз се обърквам.
— Мога ли да ви помогна? — пита усмихнато. Иглите за плетене дрънкат при допир една с друга.
— Какво плетете? — изтърсвам.
— Чорапи. За внучето. Момченце. А, darling, има ли нещо друго?
Въпросът й е зададен с шеговит тон. Обичам я. Бих поставил туптящото си сърце в ръцете на човек с чувство за хумор.
Представям се и обяснявам, че идвам от Норвегия.
— The land of the midnight sun57 — усмихва се тя разбиращо. — Тогава може би познавате Тур Хейердал58? — Смехът й се търкаля и бълбука. — Такъв очарователен мъж! Отбива се често. Какво мога да направя за вас?
— Надявам се да се срещна с Майкъл Макмълин.
Очите й се уголемяват. Оставя плетката настрани. Чувствам се като някой напълно неочакван пришълец. От планетата Юпитер. Който току-що е помолил да му развалят пари за автомата на паркинга, където е оставил летящата си чиния.
— О, боже…
— Има ли проблем?
— Той… Боя се, че господин Макмълин е в чужбина. Ужасно съжалявам! Имахте ли уговорка с него?
— Ако трябва да съм искрен, не. Кога се очаква да се завърне?
— Не знам. Господин Макмълин не е от хората, които… Може би някой друг може да ви помогне?
— Аз съм археолог — казвам й. Езикът не ме слуша съвсем, на английски „археолог“ съдържа прекалено много съгласни една след друга — „аррр… ки… оло… джист“. — Макмълин участва в проект по археологически разкопки. В Норвегия.
— Така ли?
— Налага ми се да разговарям с него. Възможно ли е да се свържа по някакъв начин? По мобилен телефон?
Засмива се примирено.
— За съжаление не. Едва ли ще е възможно. Quite impossible!59 Разбирате, че като председател на общността, Макмълин има кабинет тук, но той идва и си тръгва, без да ни докладва — тя се привежда напред и снишава глас, — на нас, които сме оставени тук да поддържаме ред сред тези некадърници. Но може би управителят би могъл да помогне?
— Благодаря.
— Мистър Уинтроп! Един момент. — Набира някакъв вътрешен номер. Обяснява, че г-н Балто от Норвегия е дошъл единствено с цел да разговаря с г-н Макмълин. — Yes, really! No, no appointment! Yes, isn’t it?60 — И ще е възможно ли да се срещне с г-н Уинтроп наместо това?
Повтаря „аха“ няколко пъти, казва благодаря и затваря.
— За съжаление мистър Уинтроп е зает, но секретарката му казва, че той ще може да се срещне с вас утре. В девет часа. Дали би ви било удобно?
— Разбира се.
— Значи, целият дълъг път от Норвегия свършва тук, а!
Получавам разрешение от бабата да надникна в библиотеката на организацията, въпреки че е затворена днес.
Очарованието ми от библиотеки ми е останало от детството, когато местният филиал на Дайхманске библиотек61 беше моето убежище след училище, след като мама ме изгонеше навън да си играя със загорелите от слънцето момчета с добро зрение, които искаха да играят футбол или на държави. Има нещо покрай лавиците с книги, което ме изпълва с благоговение. Тишината. Азбучното и тематично систематизиране. Мирисът на хартия. Приключенията, драматизмът, преживелиците. Мога да обикалям в Дайхманске с часове, да издърпвам книги, да ги прелиствам, да поседна с някоя, която ме е увлякла, да преглеждам каталожните карти в дългите тесни шкафчета, да търся в електронните системи.
В библиотеката на Общността за международни изследвания също се усеща необяснимо спокойствие. Също като в църква. По средата спирам със скръстени ръце и се вглеждам, възприемам.
— За съжаление е затворено.
Гласът е светъл, леко остър. Обръщам се в посоката, от която идва.
Трябва да е стояла тиха като мишле и да ме е наблюдавала. Най-вероятно се е надявала да изчезна. Ако само е достатъчно тиха. Седи надалеч при шкафовете с архиви. В скута, върху полата от туид, лежи купчина картотечни карти.
— Жената вън на рецепцията ми позволи да поогледам — обяснявам й аз.
— Тогава всичко е наред!
Усмивката придава на момичешкото й лице нещо по-зряло. Предполагам, че е около 25-годишна. Има полудълга, червеникаворуса коса и намек за лунички. Сладка е. Онова, което привлича погледа ми, са очите й. Като в калейдоскоп, ирисът им блести с различни цветове. Случвало ми се е да осъзная, че съществуват цветове, които само аз съм виждал. Не можеш да опишеш цвят. Един учен може да обясни спектралните измерения на светлината, това, че дължината на вълните на червения цвят е 723–647 нанометра, но в същината си всеки цвят е субективно изживяване. Следователно не е нелогично да се твърди, че всички ние виждаме цветове, за които само ние самите знаем. Мисълта за това е пленителна.
Такива са и нейните очи.
Слага купчината карти върху количка. Слаба е, неособено висока. Ноктите й са много дълги, остри и лакирани в наситеночервен цвят. Никога не съм мислил за ноктите като за нещо чувствено. Но не мога да гледам нейните, без да си представям какво би било да драска по гърба ми с тях.
— Има ли нещо, с което мога да ви помогна? — пита.
Интонацията, погледът, крехката фигура — нещо в нея навива пружинката, която задейства механизмите ми. В присъствието й има нещо нервно, някаква неуморимост.
— Не съм съвсем сигурен какво търся — отговарям й.
— Не, тогава няма да ви е лесно и да го откриете.
— Чудя се за толкова много неща. Нямате готови отговори, нали?
— Какъв е въпросът?
— Не знам. Но ако вие успеете да намерите някакъв отговор, то аз със сигурност ще успея да формулирам въпрос.
Тя поклаща глава и се засмива и точно в този момент аз се влюбвам в нея. Толкова малко е нужно.
— Откъде сте? — пита.
— Norway.62
Повдига вежди.
— What do you mean — nowhere?63
Наблягам на „р“-то:
— Nor-way. I’m an… — нагласям си езика, за да го изговоря правилно — archae-olo-gist.64
— Ангажиран от общността?
— Не точно, не. Дори напротив, може да се каже. — Засмивам се напрегнато.
— Тук сте, за да правите проучвания?
— Тук съм, за да се срещна с Майкъл Макмълин.
Поглежда ме бързо и изумено. На път е да каже нещо, но се спира своевременно.
— О! — изрича накрая.
Звукът оформя устните й в сладка малка муцунка.
— Имам няколко въпроса към него.
— Всички сме така.
Усмихвам се. И тя се усмихва. Аз се изчервявам.
— Какъв тип библиотека е тази? — питам.
— Най-вече научна литература. История. Теология. Философия. Археология. Културология. Математика. Физика. Химия. Астрономия. Социология. География. Антропология. Архитектура. Биографични книги. И така нататък…
— Аха — подмятам, — тривиалностите на живота.
Тя се засмива отново и ме поглежда с любопитство, като сигурно се пита що за създание съм и кой ли е отместил камъка и ме е освободил.
— И вие сте библиотекарката? — питам.
— Една от тях. Казвам се Даян! — Протяга ръка с червените нокти.
Аз я стисвам.
— Аз съм Бьорн.
— О? Като тенисиста? Борг?
— Мислите ли, че си приличаме?
Измерва ме с поглед, дъвчейки молива си.
— Е — отвръща закачливо, — той имаше може би една идея повече цвят от вас.
4.
Вечерям в свърталището на заклетите лондонски вегетарианци. Ентусиазиран, избирам си едно от най-скъпите ястия в менюто с брюкселско зеле, печурки и аспержи, сметанов сос и чесън.
Би трябвало да мисля за ковчежето. И за наглите маневри на Лайлуърт. Би трябвало да размишлявам над мистерията около Чарлз де Уит. Трябваше да позвъня на Грете. Тя сигурно щеше да може да ми обясни. Де Уит може да се е оттеглил. Визитната картичка не изглежда съвсем нова.
Вместо това мисля за Даян.
Може би причината да се влюбвам толкова лесно се крие във факта, че виждам във всяка жена евентуалната любовница и бъдеща съпруга. Една усмивка, един глас, едно докосване… Не съм отблъскващ. Блед съм, но не грозен. Казват, че имам мили очи. Червени са, да, но са мили червените ми очи.
Мислите ми се въртят около представите за собствените ми вътрешни загадки, докато ям брюкселското зеле, гъбите и аспержите. И изпразвам гарафата с вино.
След това се оригвам и си тръгвам.
5.
Веднъж учителката ми по норвежки ми зададе следния въпрос:
— Ако не беше човек, Бьорн, а цвете, кое би искал да бъдеш?
Хрумваха й най-чудновати въпроси. Мисля, че й беше забавно да си играе с мен. Бях една изпълнена с благодарност жертва. Бях на седемнадесет. Тя бе два пъти по-възрастна.
— Цвете, Бьорн? — повтори. Гласът й беше мек, топъл.
Надвеси се над чина ми. Все още си спомням аромата й: топъл, приятен, изпълнен с влажни тайни.
В класната стая беше тихо. Всички се чудеха какво ли цвете би бил Бьорн. Или се надяваха, че ще запелтеча и ще се изчервя, както правех всеки път, когато тя се навеждаше над мен с всичките си аромати и поклащащи се изкушения.
Но поне веднъж аз имах отговор на вечните въпроси.
Разказах й за сребърния меч.
Той расте в кратерите на вулканите на Хаваи. В продължение на двадесет години е едно срамежливо топче, покрито със сребристи власинки. Събира сили. Внезапно някое лято експлодира в пищни цветове, в жълто и пурпурно. И след това умира.
Отговорът ми я остави безмълвна. Известно време стоеше до чина ми и се взираше с любопитство в мен.
Какво, по дяволите, беше очаквала да отговоря? Кактус?
6.
Съобщението е написано на ръка с момичешки почерк, пълен с камшичета и завъртулки, на бланка на хотела, където е отпечатано: A Message To Our Guests65 с готически букви:
До: г-н Балто, стая 432:
„Моля, обадете се на г-жа Грет Лидвойен незабавно!
Линда (рецепция), четвъртък 14:12 ч.“
— Вие ли сте Линда? — питам момичето на рецепцията.
— Съжалявам! Смяната на Линда свърши в три часа.
Тогава Линда трябва да е била дългокраката мацка, която обслужваше рецепцията, когато се регистрирах. Linda the foxy ferret. Може би има много добри качества. Сигурно е мила и любяща. Красива е. Попаднал в опитните ръце на някой мъчител, едва ли бих отрекъл, че дупето й привлече погледа ми. Но правописът не е от силните страни на Линда.
Със съобщението и магнитната карта в ръка се качвам по стълбите и си отключвам стаята.
Набирам номера и оставям телефона да звъни дълго.
Звуците, идващи от другата страна на прозореца, са придобили различен характер от онези по-рано през деня. Автобус или по-скоро товарен камион кара стъклата на прозорците да вибрират. Седя на леглото. Слънчевата светлина се стича надолу по тапета. Изхлузвам обувките си, издърпвам чорапите и масажирам ходилата си. Между пръстите ми има пухчета.
В другия край някой вдига слушалката. В продължение на един дълъг момент е тихо.
— Грете? — питам.
— Ало? — Гласът на Грете. Далечен. Потиснат.
— Бьорн е.
— О!
— Току-що получих съобщението ти.
— Да — въздъхва. — Не исках да… — въздъхва пак.
— Грете? Има ли нещо?
— О? Не, нищо.
— Звучиш така далечно.
— Заради… лекарствата е. Можеш ли да позвъниш по-късно?
— Разбира се. Пишеше, че е спешно?
— Да. Но аз… Не е съвсем удобно.
— Грете? Кой е Чарлз де Уит?
Започва да кашля. Пристъпът е хриптящ. С трясък оставя слушалката на масата, а аз си въобразявам, че чувам как някой я тупа по гърба. След известно време тя вдига слушалката и изшептява:
— Можеш ли да се обадиш по-късно?
— Грете. Зле ли ти е?
— Ще… премине.
— Има ли някой при теб?
Тя не отговаря.
— Трябва да позвъниш на лекаря си! — казвам й.
— Ще… се… оправя.
— Кой е при теб?
— Лилебьорн, не… мога… да говоря… Точно сега.
И затваря.
Начинът, по който израснах, ме е направил внимателен. Един затворен в себе си албинос се учи да възприема пулсирането на езика. Дори и през телефонната линия, простираща се от „Бейсуотър“, Лондон W2, до улица „Томас Хефтиес гате“, 0264 Осло, с помощта на подземни кабели и телекомуникационен сателит в орбита, усетих страха на Грете. Тя лъжеше.
Лягам върху леглото и включвам телевизора. С дистанционното жонглирам между каналите.
След час отново се обаждам на Грете. Тя не отговаря.
Вземам бърз душ и доглеждам края на един много стар епизод на „Старски и Хъч“ преди да избера номера отново. Оставям го да звънне двадесет пъти.
В продължение на един час чета от монографията, която татко е написал заедно с Де Уит. Не става за приспивателно. Тезите им са толкова смели, че не съм сигурен дали са напълно сериозни. Възможно най-опасната последица от откриването на Кивота на свещените тайни би била промяна в обществения ред, твърдят те, преди с присъщата на учения предпазливост да изложат толкова много съмнения, че изказването да стане безсмислено.
Докато прелиствам, към 232 страница, измежду страниците изпада лист от писмо. Писано на ръка. Датата е 15 август 1974 г. Писмото не е подписано. И не става ясно към кого е адресирано. Първо решавам, че е от татко. Почеркът е същият като неговия. Но тогава не може да е вярно? Ако оставим настрана факта, че разпознавам камшичетата под „д“-ътата и „з“-ътата и чертичката над буквата „т“. В писмото той описва плановете за експедиция в Судан. Това, което не разбирам, е защо едно писмо от татко би се намирало в книга, която в продължение на 25 години е стояла на лавица в дома на Грете Лид Вьойен.
Има нещо странно в нощите.
За мен нощта е време, което предпочитам да прекарам в сън. Тъмнината притежава свойството да уголемява всичко. Чувствам се по-зле. Тривиалностите на ежедневието започват да се въртят наоколо и изгубват всякакви пропорции.
Би трябвало да съм изморен. Би трябвало да съм скапан. Но лежа с широко отворени очи и се взирам в мрака на хотелската стая. Долу по улицата се процежда един безспирен поток от коли. Някакви туристи вдигат наздравици с приповдигнато настроение. Мисля за Грете. И за ковчежето, което съм скрил у Рогерн. Мисля за професор Лайлуърт и професор Арнцен, и за Чарлз де Уит и Майкъл Макмълин. Мисля си за татко. И за мама.
Но най-вече мисля за Даян.
В 2:30 часа се събуждам внезапно и запалвам нощната лампа. Замаян от съня, набирам номера на Грете.
В една малка страна, в малък град, в апартамент в една жилищна сграда на Фрогнер, един телефон звъни самотно.
7.
Има приятни начини да се събудиш. С целувка по бузата. Птича песен. Струнен квинтет на Шуберт в до мажор. Пухтящият шум от моторна лодка.
А има и неприятни. Повечето са такива. Например един звънящ телефон.
Затътрям се към слушалката.
— Грете — промърморвам.
Часът е осем и петнадесет. Успал съм се.
— Мистър Белто? — пита женски глас.
Гласът ми е познат, но не успявам да го разположа в събитията от последните дни.
— Да?
Тя се колебае.
— Обаждам се от Лондонската географска асоциация. — Гласът е напрегнат, хладен, сдържан и в същия момент в съзнанието ми изплува образа на фурията зад бюрото. Садо-мазо повелителката е оставила вкъщи кожената си пола и камшика и си е сложила елегантния секретарски костюм и порядъчния глас.
— Да?
Отново се колебае. Разговорът не й е по вкуса.
— Изглежда е станало недоразумение.
— Аха?
— Вие питахте за… Чарлз де Уит?
— Да? — Злобна усмивка изкривява устните ми.
— I’mterribly sorry…66 — Тонът й е толкова сух, че бих могъл да разделя думите една от друга и да натроша буквите на прах. — Изглежда, че действително имаме човек с името Чарлз де Уит.
— Наистина? — Преигравам с учудването, за да удължа унижението й.
По начина, по който поема въздух, разбирам, че е стиснала устни. Това ми доставя удоволствие.
— Може би сте го забравили? — питам.
Тя прочиства гърло. Разбирам, че някой стои до нея и слуша.
— Мистър Де Уит ще се срещне с вас с най-голямо удоволствие. За съжаление в момента той не е в Лондон, но го чакаме да се върне със сутрешния полет. Помоли ме да му уговоря среща с вас.
— Колко мило! Може би и вие ще искате да присъствате? Така ще можете да се запознаете с него? — Това е проблем, който си имам — понякога ставам саркастичен.
Тя решава, че е под достойнството й да отговори.
— Можете да дойдете в…
— Момент! — прекъсвам я. Опитвам се да се направя на важен. Никога не съм крил, че мога да бъда дяволски лош. — Мистър Де Уит може да се свърже с мен, когато се върне. Програмата ми е напрегната.
— Мистър Белто! Той изрично ме помоли да…
— Несъмнено ще бъдете така мила да му дадете номера на хотела. Ще съм свободен през следобеда и през вечерта.
— Мистър Белто!
— На рецепцията приемат съобщения.
— Но…
— И предайте на мистър Де Уит, моля, специални поздрави от мен! Ще чакам да се обади.
— Мистър Белто!
Затварям и кикотейки се, спускам крака на пода. В куфара си намирам бельо, чорапи и риза. Обличам се, преди да позвъня на Грете. Вече не ме учудва, че тя не отговаря.
Отивам в тоалетната. Урината ми мирише на аспержите от предната вечер. Изумих се, когато разбрах, че има изключително малко хора, които имат достатъчно остро обоняние, за да усетят миризмата на аспержи в урина.
Вкопчвам се във всичко, което ме прави уникален.
8.
— А! Мистериозният мистър Белто!
Антъни Лукас Уинтроп-младши е пълен нисък мъж с кръгла като гюлле плешива глава и бълбукащ смях, който го оприличава на клоун, ангажиран да забавлява разглезените деца на нечий изискан рожден ден. Подава ми ръка. Късите му пръсти приличат на космати наденички със златни пръстени по тях. Очите му искрят весело насреща ми, лицето му прилива от сърдечност и бащинска загриженост.
Нямам му доверие. Долавям нещо в гласа му.
Бабата с плетивото ме бе завела нагоре по широките мраморни стълби до третия етаж и по колонадата, изпълнена с ехо от стъпки и тихи гласове, покрай един ъгъл и чак до чакалнята на Уинтроп.
Той ме въвежда в кабинета си.
Това не е кабинет. Цяла вселена е. Далеч навътре, при сводестите прозорци, различавам бюрото. В другия край, до вратата, се намира офис гарнитура. По средата кръжат мъглявини, комети и черни дупки.
— Да разбирам ли — питам със заядлива усмивка, — че обичате да си играете на Господ?
Усмихва се несигурно.
— Астроном съм. По професия.
Той разтваря ръце със смутено изражение, сякаш оставяйки професията си да обясни чудноватия факт, че той е превърнал кабинета си в миниатюрна вселена.
Преди известно време четох във вестника дописка за международна група астрономи, открили небесно тяло, което излъчвало материя, привидно движеща се със скорост по-голяма от тази на светлината. Новината за това откритие се превърна в сензация на научния конгрес „Коспар“ в Хамбург, но за вестниците нещо толкова абстрактно като скоростта на светлината естествено не беше от такова голямо значение, така че не се писа много по случая. Ставаше дума за група астрономи, които с помощта на радиотелескоп открили мистичното небесно тяло на 30 000 светлинни години от Земята. Доста надалеч, с две думи. Ако това наблюдение е вярно, то бомбардира най-абсолютната граница на природните закони — скоростта на светлината. Перспективите са главозамайващи. Затова и не бе отразено кой знае колко от медиите.
Преминаваме през Слънчевата система и навлизаме дълбоко навътре в Космоса, покрай Проксима Кентавър67 и мъглявината Андромеда68, към неговото бюро. Движенията ми са накарали галактиките да затреперят и да се залюлеят на найлоновите си конци.
— Доколкото разбирам, ще се срещнете с Чарлз де Уит по-късно този следобед? — пита той колебливо.
— Боже мой, та вие знаете всичко!
Мърморейки нещо нервно под носа си, Уинтроп се настанява в забележително висок стол. Аз потъвам в един също толкова забележително нисък. Все едно съм седнал на пода. Мисля си в един от моите постоянно връщащи се пристъпи на чиста злоба, че зад лъснатото до блясък бюро, дори и един клоун може да се въздигне до Бога.
— Мистър Балто! — възкликва въодушевено той, люлеейки се на стола си и пляскайки с ръце, сякаш е чакал този ден много години. — Значи… с какво можем да ви бъдем полезни?
— Търся информация.
— Това разбрах. И какво ви води в Общността за международни изследвания? И то при Майкъл Макмълин? Да, както знаете, него го няма.
— Открихме нещо.
— Нима?
— И аз вярвам, че Макмълин знае за него.
— Наистина? Какво открихте?
— Мистър Уинтроп — казвам с преувеличена вежливост, — нека не си говорим глупости.
— Моля?
— И двамата сме интелигентни мъже. Но и двамата не ни бива като актьори. Да приключим с този театър!
Настроението му претърпява почти незабележима, но все пак доловима промяна.
— Няма проблем, господин Балто. — Гласът му е охладнял и е станал делови, мнителен.
— Вие, естествено, знаете кой съм — продължавам.
— Асистент сте в Университета в Осло. Инспектор от норвежка страна при разкопките на професор Лайлуърт.
— Тогава, разбира се, знаете и какво сме открили?
Той повдига рамене. Уинтроп е човек, който се чувства зле, когато е подложен на стрес.
Помагам му:
— Намерихме кивота.
— Това знам. Наистина невероятно!
— Какво можете да ми разкажете за мита за Кивота на свещените тайни?
— Не много, опасявам се. Аз съм астроном, не историк. Или археолог.
— Но знаете мита?
— Повърхностно. Като ковчега на завета. Кивотът на свещените тайни? Някакво послание? Някакъв ръкопис? Толкова горе-долу знам.
— И, естествено, знаете, че именно кивотът е бил онова, което е търсил Лайлуърт?
— Мистър Балто, общността не се занимава със суеверия. Не мисля, че Лайлуърт се е надявал да намери някакъв кивот.
— А ако всъщност не става въпрос за някакво суеверие? А ковчеже от злато?
— Мистър Балто… — въздъхва той неодобрително и повдига двете връзки с наденички. — Взели ли сте със себе си… артефакта? Тук? В Лондон?
Млясвам с език в отрицание.
— Надявам се, че се намира на сигурно място? — пита той.
— Разбира се.
— За пари ли — изрича отвлечено, — става въпрос?
— Пари?
Понякога загрявам бавно. Той ме гледа право в очите. Аз съм се вторачил в неговите. Има сиво-сини очи и доста дълги мигли. Опитвам се да прочета мислите му.
— Каква сума си представяте? — пита.
В същия момент разбирам откъде познавам гласа му. Говорих с него по телефона. Преди два дена. Когато се представи за доктор Ръдърфорд от Британския кралски институт по шибана археология.
Започвам да се смея. Той ме гледа объркано. След това се включва с клоунския си смях. Така седим и се кикотим, изпълнени с недоверие един към друг.
Зад нас, в срещуположния край на Вселената, се отваря врата. Един ангел докръжава до нас, носейки сребърен поднос с две чаши и порцеланова кана за чай. Без да каже дума, напълва чашите и изчезва.
— Заповядайте — казва Уинтроп.
Пускам бучка захар в чая си, но без мляко. Уинтроп прави точно обратното.
— Защо отказвате да предадете артефакта? — пита ме той.
— Защото находката е норвежка собственост.
— Чуйте сега — подхваща той раздразнено, но се спира. — Мистър Балто, не е ли професор Арнцен ваш началник.
— Да.
— Защо не съблюдавате нарежданията на началника си?
Нареждания, наредби, декрети, заповеди, постановления, закони, правила, инструкции, предписания… За повечето британци около всички правила в живота витае някакво усещане за сигурност. Но всичко това кара моето същество да се бунтува.
— Нямам му доверие — отговарям.
— Нямате доверие на собствения си доведен баща?
Тръпки минават надолу по гърба ми. Дори и това са разбрали.
Уинтроп премигва и цъква с език. Има набито око.
— Кажете ми, мистър Балто, нали не страдате от някаква параноя, че сте преследван?
Не би ме учудило, ако е чел медицинския ми картон. И дневника. Понякога дори и параноиците могат да имат право.
— Какво има в ковчежето? — питам.
— Както казах, мистър Балто, позволете ми да ви припомня, че е ваш дълг да предадете нещо, което не е ваша собственост.
— Ще го предам.
— Прекрасно!
— Веднага, щом разбера какво съдържа то и защо толкова много хора са така дяволски решени да го изнесат контрабандно от Норвегия.
— Мистър Балто, колко сте искрен!
— Бях инспектор при разкопките!
Уинтроп млясва с устни:
— Точно така. Но никой не ви е казал какво търсеха те в действителност?
Колебая се. Разбирам, че сега иска да ме направи част от нещо, което не бива да знам. Но и знам също, че най-вероятно ще ми сервира някоя добре скроена лъжа, някоя увлекателна лъжлива следа.
— Картата на някое съкровище? — предполагам аз.
Веждите му оформят две перфектни V-та, обърнати надолу:
— Карта ли, мистър Балто?
— Били ли сте скоро в Рен льо Шато?
— Къде? — поглежда ме невинно.
Опитвам се да го произнеса по-добре:
— Рен льо Шато! Знаете, средновековната църква? Картите на съкровища?
— Съжалявам. Наистина не знам за какво говорите.
— Тогава сигурно вие можете да ми разкажете какво е било онова, което всъщност са търсили?
Размърдва се неспокойно, снишава глас.
— Имаха теория.
— Теория?
— Нищо повече. Само теория.
— Която разглеждаше?
Уинтроп прави някаква странна гримаса, която може би бе замислена да изразява задълбоченост, но която в същността си изглежда просто като странна гримаса. Продължава:
— Не е ли изумително, че древните цивилизации изобщо не са били толкова примитивни, колкото би си помислил човек?
— Може да се каже.
— Притежавали са знания, както в технологично, така и в интелектуално отношение, които хора в техния стадий на развитие изобщо не е трябвало да притежават. Познавали са Вселената по-добре от много от днешните любители астрономи. Владеели са абстрактна математика. Били са отлични инженери. Практикували са медицина и хирургия. Показвали са невероятно добро разбиране за разстояние и пропорции, геометрия и перспектива.
Гледам го изучаващо, опитвам се, изучавайки изражението и очите му, да прочета онова, което се крие между редовете.
— Например, питали ли сте се някога защо са били построени пирамидите?
— Всъщност не.
— Значи знаете защо?
— Не са ли погребални камери? Онова, което щяло да пренася величието на фараоните в бъдещето?
— Представете си Хеопсовата пирамида, мистър Балто. Какво е накарало една примитивна цивилизация да се захване с такъв неописуемо голям проект преди почти пет хиляди години?
— Не са имали с какво друго да се занимават в пустинята по това време — изтърсвам.
Той ме възнаграждава с лек смях.
— Лансират се много теории. Да вземем най-известната от величествените погребални камери. Тоест, Хеопсовата пирамида. Издигала се е на сто четиридесет и четири метра, когато е била издигната от египетския фараон Хеопс от четвъртата династия. Археолози и иманяри са открили камерата на царя, тази на царицата, шахти, галерии, тесни проходи. Всички пространства, които сме изучили, представляват около един процент от обема на пирамидата. Следите ли мисълта ми?
Следя я.
Той се навежда на бюрото.
— Учените започнали да изследват пирамидата с модерни технологии. Скоро открили, че има много повече галерии, отколкото били открити до момента. Фактически около петнадесет процента.
— Не е толкова изненадващо.
— Изобщо. Но петнадесет процента, мистър Балто! Доста много е. И това не е всичко. Чувствителната апаратура засича голям метален предмет, локализиран на седем метра под основата на пирамидата.
— Съкровище?
— Разбирам, че сте обсебен от съкровища. Все пак може да се каже, че всичко, което се намира в една пирамида, по дефиниция може да се разглежда като съкровище. Наличието на метали в една египетска пирамида само по себе си не е чудно. Но не е ставало въпрос за някой ковчег от злато или сбирка от мед или желязо. По размер и масивност металният обект бил от такъв характер, че изследователите трябвало да повторят измерванията неведнъж, преди да се почувстват сигурни, че стойностите са верни. Поставяйки сканиращата апаратура в различни ъгли и позиции, те успели да изготвят скица на металния обект. По-точно на неговите контури.
— И какво видели?
Уинтроп се изправя и отива до шкаф, в който има сейф. Избира кода. Вратата се отваря със стон. Уинтроп изважда черна папка, която донася до бюрото, отваряйки през това време ципа й.
— Това е копие на скицата на намерения обект — казва.
Листът се намира в прозрачна найлонова обвивка, която той ми подава. На пръв поглед обектът на скицата прилича на совалка.
Постепенно разбирам, че тя наистина изобразява совалка.
Издължен корпус, малки криле, опашка.
Вдигам поглед към Уинтроп.
— Миналата година достигнахме до галерията, където се намира корабът — казва.
— Какво е това?
— Не виждате ли?
— Прилича на совалка.
— Космически кораб.
— Космически кораб?
— Точно.
— Почакайте. Космически кораб, повредил се, така че да се забие под Хеопсовата пирамида по време на неуспешен опит за кацане в пустинята? — питам хапливо.
— Не, не! Разбрахте ме погрешно. Космически кораб, над който е построена самата Хеопсова пирамида — пояснява Уинтроп.
Удостоявам го с поглед, напомнящ тъжно куче. Онзи, който казва: „Нали не искаш да повярвам на тези врели-некипели?“. След това въздъхвам дълбоко.
Той продължава:
— Може би сте запознат с противоречивите теории на швейцареца Ерих фон Деникен?
— Аха! За посещенията на извънземни същества на Земята далеч в миналото?
— Абсолютно правилно.
Поглеждам надолу към листа със скицата на приличащия на космически кораб апарат. Поглеждам към Уинтроп.
— Не говорите сериозно? — възкликвам.
Той изважда от черната папка схеми, гъсто изписани с математически формули.
— Изчисления — казва и бута документите към мен. — От НАСА са оценили аеродинамичните параметри на апарата. Ще съобразят бъдещите космически кораби с този модел.
Скръствам ръце пред гърдите. Чувствам се дискомфортно. Не защото му вярвам. А защото характерът на лъжите му предполага, че те крият друга тайна, може би още по-плашеща.
— Космически кораб под Хеопсовата пирамида — промърморвам. Саркастичният тон няма никакъв ефект върху него.
— Разбирам, че не е лесно да повярвате — съгласява се той. Сякаш вече е успял да ме убеди.
Навеждам глава наляво. След това надясно. Сякаш имам болка във врата. Сръбвам си от чая. Хладен е и има вкус на нещо, което можеш да очакваш да ти сервират в палатката на някой богат бедуин насред пустинята.
— Искате да ме убедите, че Хеопсовата пирамида е била издигната върху древна совалка? — казвам провлечено.
— Нека повторя — космически кораб. Предполагаме, че е бил един от спускаемите апарати на по-голям кораб-майка в орбита около Земята.
— Да, разбира се.
— Изглеждате скептично настроен.
— Скептичен? Аз? По никакъв начин. Но кажете ми, как ще обясните защо египтяните са построили една огромна пирамида над кораба? „Гаражът“ едва ли е съществувал като концепция преди пет хиляди години…
— Те са гледали на апарата като на нещо свещено. Небесният кораб на Бог.
— Трябва да е било доста дразнещо за космическите същества да се върнат накрая и да намерят върху кораба си такава тежка, грамадна пирамида!
Той дори не се усмихва. Въобразява си, че е спечелил доверието ми.
— Нещо трябва да се е объркало още в самото начало — казва. — Може би са се разбили. Може би корабът не е успял да излети. Пясък в механизмите? А възможно е астронавтите им да са умрели при съприкосновението с атмосферата на Земята. Или заради нашите бактериални култури. Не сме сигурни. Все още сме в стадий на догадки.
— Значи не сте се опитвали да завъртите ключа на запалването?
— Не сме опитвали наистина досега. — Колебае се. — Съществува още една теория.
— Не се и съмнявам.
— Може да се предположи, че целта на кораба никога не е била да се връща. Че мисията му е била да пренесе група същества, без съмнение човекоподобни, които да останат тук, на Земята.
— За какво им е било да остават?
— Може би са искали да колонизират планетата ни? Може би са искали да се размножават, доколкото можем да си представим. Има такива, които вярват, че тези същества са моделите на библейските разкази за красиви, високи ангели. Те са били по-големи, по-високи от нас хората. И неописуемо красиви. От религиозната история знаем, че понякога ангели са имали неблагоразумието да оплодят земни жени. Така че, генетично погледнато, трябва да сме имали общ произход.
Смея се.
Той мълчи.
След това питам:
— И вие вярвате на всичко това?
— Трябва да се приемат фактите, мистър Балто.
— Или лъжата.
Гледам го. Дълго. Най-накрая червенината излиза под формата на две червени рози на бузите му.
— А ковчежето? Каква е връзката?
— Ще разберем, когато ни го предадете.
Смея се с грухтене.
Той продължава:
— Надяваме се, че съдържанието на ковчежето може да ни заведе до тези създания от Космоса. Не задължително да стигнем до онези, които са се приземили, едва ли са безсмъртни, въпреки че кой знае — повдига театрално поглед към небето, — но до потомците им. До рода им. Може би ще открием послание. От тях до нас. Наскоро четох във вестника за финската лекарка Рауни-Леена Лууканен, която е не само експерт по съвсем земни болести като синузит и хемороиди, но също така и по пацифистката философия за същества от чужди слънчеви системи. Тя поддържа постоянен телепатичен контакт с хуманоидите, прекосяващи небесния купол над главите ни. От всичко, доверено й, впечатлих се от факта, че те боравят с шест измерения, пътуват надлъж и нашир из времето и пространството, както и това, че тяхна делегация е чакала, за да поздрави Нийл Армстронг, когато той направил първите си стъпки на Луната. Най-удивителното от всички твърдения на Лууканен е, че те, също като мен, са вегетарианци. А любимата храна на тези хуманоиди е ягодов сладолед.
Хиля се. Възможно е да му се струвам някак недоверчив.
— Можете да си мислите каквото си искате — казва с острота в тона.
— Това и правя.
— Представих ви факти. Всичко, което знаем. И в което вярваме. Нищо повече не мога да направя. Можете да ми вярвате. Или изобщо да не вярвате.
— Ето това мога да ви обещая.
Той прочиства гърло и се размества на стола си.
— Какво представлява Общността за международни изследвания?
— А! — Плясва той с ръце. Въпросът му допада. Безопасен е.
От типа въпроси, които биха могли да поддържат разговора в продължение на час или два на някой от коктейлите, които той редовно посещава заедно със своята красива млада съпруга, която естествено има връзка с треньора си по тенис.
— О-М-И — изрича, сякаш трябва да се приготвя за произнасянето на всяка буква, — ОМИ е научна организация. Основана през 1900 година от най-изтъкнатите изследователи и учени на времето. Целта е била да се обединят знанията от различните клонове на науката в една обща банка познание.
Сякаш е пуснал запис, предназначен за класовете ученици, дошли на посещение.
— Нека се върнем мислено назад във времето! — Разтваря ръце. — Началото на века. Нов оптимизъм! Растеж. Идеализъм. Индустрията ражда все нови и големи отрасли. Разцъфтява нова ера. Има само един проблем. Знаете ли какъв е той?
— Не.
— Никой не е мислил за друго, освен за собственото си малко поле на изследване. Именно това е била голямата идея зад създаването на Общността за международни изследвания: да следи развитието в науките, да координира, да свързва учени, които биха могли да имат полза от сътрудничеството едни с други, накратко, да мисли в цялостност в хаоса от самостоятелни единици.
— Звучи впечатляващо. А общността днес?
— Получаваме финансова и професионална подкрепа от всички клонове на науката. Получаваме пари от държавния бюджет и от собствениците ни, а също и дарения от университети и научни среди по цял свят. Имаме над триста и двадесет служители на щат. Както и океан от учени, работещи по временни проекти. Имаме контакти в най-големите университети. И представители навсякъде, където се провежда някаква важна изследователска дейност.
— Аз никога не съм чувал за вас.
— Странно!
— Не и преди да открия, че общността стои зад археологическите разкопки, които ми бе възложено — ха-ха! — да следя.
Уинтроп разлиства отнесено някакви документи по бюрото.
— Какво можете да ми разкажете за Майкъл Макмълин? — гласи следващият ми въпрос.
Уинтроп вдига поглед от документите си.
— Велик мъж — изрича благоговейно. — Председател на Общността за международни изследвания. Един доста благосъстоятелен възрастен господин. Джентълмен. Космополит! В Оксфорд му присъждат титлата „професор“ непосредствено след войната. Оттегля се от изследователската дейност през хиляда деветстотин и петдесета година, за да посвети живота си на общността.
— Къде е той сега?
— Чакаме го да се върне всеки момент. Скоро ще имате възможността да се срещнете с него. Той много би искал да се запознае с вас.
— Каква е неговата специалност?
Уинтроп повдига вежди. На плешивата му глава това изглежда сякаш ластици, прикрепени на тила му, повдигат веждите високо на челото.
— Не знаете ли? Той е археолог. Също като вас. И като вашия баща.
9.
Даян седи зад банката и се взира в зеления текст на компютъра. Сладка е, когато е съсредоточена. Сладка е също така и когато не е.
Слънцето се прелива вътре през големите прозорци и изпълва библиотеката с мека светлина.
Застанал съм точно на вратата. В ръцете си стискам навита на руло брошура на ОМИ, която получих от Уинтроп. На раздяла той се изхили с глупавия си клоунски смях и каза, че се радвал, че съм склонен да сътруднича. Склонен да сътруднича? Той естествено си въобрази, че си е свършил работата. И че аз съм се решил да изтичам право вкъщи, за да му занеса проклетото ковчеже. Трябва да мисли, че съм лесен за убеждаване, а също, че съм доста глупав.
С едно предпазливо покашляне, което отеква в катедралната тишина, пристъпвам една крачка навътре в библиотеката. Даян поглежда към мен отнесено. Съсредоточеното й изражение се преобразува в усмивка. Светлината ми погажда номер — струва ми се, че се изчервява.
— Пак ли вие? — казва тя.
— Точно се срещнах с Уинтроп.
Става и идва към мен. Била е старателна сутринта (представям си я), когато си е избирала дрехите. Облечена е с кремава копринена блуза, тясна черна пола, която отива на фигурата й, черни найлонови чорапи, обувки на високи токове.
— Ние му казваме: „The man in the moon“69 — засмива се и слага ръка на моята.
Усмихвам се насилено. В главата ми докосването отключва поток от хормони.
— Даян, можеш ли да ми помогнеш?
Колебае се за миг. След това казва:
— Разбира се.
— Може би не е толкова просто това, за което се нуждая от помощ.
— Ще направя каквото мога. Но невъзможното би отнело малко повече време.
— Става въпрос за информация от компютърната ви система.
— За?
— Има ли място, където можем да поговорим. Където — снишавам глас още малко, — няма да ни се налага да си шепнем.
Тя хваща ръката ми (леко, нежно) и ме превежда през библиотеката към кабинет с врата от матирано стъкло. Кабинетът е безличен. Лавици, отрупани с дебели папки. Старинно бюро със скъп монитор върху луксозна поставка. Клавиатура с навит кабел надолу към терминала на пода. Празен пепелник. Пластмасова чаша с малко кафе и няколко фаса вътре. Нестабилен офис стол. На него сяда Даян. Поглежда нагоре към мен. Аз преглъщам. Обладан съм от съзнанието, че съм сам с нея и че мога (чисто хипотетично) да се наведа напред и да я целуна. И ако тя отговори на целувката ми и, може би, въздъхне сладостно, бих могъл (все така теоретично) да я повдигна и да я сложа на бюрото и да я любя силно и диво. И след това да опиша всичко в едно читателско писмо до някое мъжко списание.
— Е, какъв ти е проблемът? — пита тя.
Проблемът ми е, че имам някак прекалено много проблеми.
Столът изскърцва под тежестта ми.
— Бива ли те да търсиш? — питам и кимвам към компютъра.
— Хм, да. Това горе-долу ми е работата.
— Имам нужда да науча повече за Макмълин.
Тя ме поглежда бързо. Не успявам съвсем да разтълкувам погледа й.
— Защо? — пита хладно.
— Не знам какво търся — отговарям откровено.
Погледът й продължава да ме пронизва. Чак когато осъзнава колко неудобно се чувствам, тя придърпва клавиатурата към себе си, натиска F3 за „търсене“ и изписва Майкъл &1 Макмълин. Компютърът обмисля въпроса и жужи, преди да отговори: 16 documents found. 11 closed70.
— Искаш ли разпечатка? На файловете, до които има достъп?
— Достъп?
— Единадесет от файловете са защитени. Имаш нужда от парола, за да получиш достъп до информацията.
— Нямаш ли парола?
— Естествено. Но виж.
Тя написва паролата си.
Unauthorized. Level 55 required71, отговаря машината.
— Какво означава това? — питам.
— Работим на няколко нива. До единадесетото ниво имат достъп всички потребители, дори външните лица. Двадесет и второто ниво защитава информация, достъпът до която изисква документирането на основателна причина. Това са, например, изследователските проекти, по които се работи в момента. Тридесет и трето ниво съдържа файлове, над които има наложена забрана за разпространяване. Ние в библиотеката имаме level 33 clearance72. Четиридесет и четвърто ниво се отнася до информация за персонала и вътрешни връзки. И след това идва петдесет и пето ниво, което само един бог знае какво защитава. Тоест ръководството на общността.
— Всички ли сте свързани към една база данни?
Даян ме поглежда сякаш съм задал тъп въпрос. Точно такъв се оказва.
— Ние сме една база данни — казва. — Не си ли чувал за нас? Бюлетина на ОМИ. Или www.soinsc.org.uk. Водещият в своята област! Имаме абонаменти в университети и изследователски институции по целия свят.
— Какъв тип информация?
— Всякакъв! Всичко, което се отнася до наука или изследователска дейност, в която общността е взела участие. Тоест повечето такива. Базата данни съдържа всички наши материали, стари и осъвременени, както и препратки. Всички доклади и полеви бележки са приложени. В допълнение качваме сродни статии от „Ройтерс“, „Асошиейтед прес“, „Таймс“, „Ню Йорк Таймс“ и редица други сериозни медии.
— Можеш ли да търсиш каквото и да било?
— Приблизително.
— Опитай с Кивота на свещените тайни.
— Какво е това?
— Реликва.
— Кивота на какво?
Повтарям. Тя пише. Получаваме девет резултата. Първият от тях посочва научния труд, писан от татко, Лайлуърт и Де Уит през 1973 година. Другият представлява кратко изложение на самия мит:
„Кивотът на свещените тайни: мит за свещен предмет или послание, намиращо се в златен сандък. Според философа Дидактдемий (ок. 140 г. сл.Хр.) посланието е било предназначено само за «най-вътрешния кръг на посветените». Съдържанието му е неясно.
Кивотът бил съхраняван в Манастира на Светия кръст в периода между 300–954 г. сл.Хр., когато е бил откраднат. Кръстоносците трябва да са предали кивота на Ордена на монасите хоспиталиери през 1186 г., но достоверните следи намаляват значително след падането на Акра през 1291 г. Устни предания загатват, че сандъкът трябва да е бил скрит от монасите в един октагон. Според различните предания, октагонът би могъл да се намира в Йерусалим (Израел), Акра (Израел), Хартум (Судан), Аия Напа (Кипър), Малта, Линдос (Родос), Варна (Норвегия), Себерсун (Дания).
Препратки:
Арнцен, Де Уит, Лайлуърт реф. номер: 923/8608hg
Беранже Соние реф. номер: 321/231lab
Свитъците от Мъртво море реф. номер: 231/4968сс
Варна реф. номер: 675/6422ie
Орденът на монасите хоспиталиери реф. номер: 91l/1835dl
Манастирът на Светия кръст реф. номер: 154/5283oc
Персийският цар Камбиз реф. номер: 184/0023jv
Рен льо Шато реф. номер: 167/9800ea
Плащаницата от Торино реф. номер: 900/2832vy
Климент Трети реф. номер: 821/4652om
Институт Шимър реф. номер: 113/2343cu
Пророк Йезекил реф. номер: 424/9833ma
Q реф. номер: 223/9903ry
Наг Хамади реф. номер: 223/9904an“
За останалите документи — странна сбирка от староевропейски митове, кралски династии, благороднически родове, окултизъм, херметическа наука и неразбираеми препратки, е нужна парола за достъп. Даян вкарва своята парола. Unauthorized. Level 55 required, отговаря машината.
— Странно — казва Даян. — Обикновено не защитаваме с парола обща информация. Единствено информация за персонала. Възможно ли е някой от тези крале или пророци да работи при нас? — кикоти се тя.
— По някой краткосрочен проект? — предлагам аз.
Тя поглежда нагоре към мен.
— Каква е тази реликва?
— Един бог знае. Потърси на Йезекил.
— Кой?
— Пророк Йезекил. Имаше препратка.
Получава четири резултата. Три от тях са заключени. Достъпният препраща към институт „Шимър“.
— Знаеш ли нещо за институт „Шимър“? — питам.
— Център, обединяващ изследователската дейност в областта на археологията и теологията. Освен всичко друго.
— Опитай с Варна. В-а-р-н-а.
Намираме седем документа. Един от тях препраща към труда на татко. Друг препраща по-нататък към хоспиталиерите. Трети към манастир в Малта. Следващият се отнася за текущите разкопки на професор Лайлуърт. Друг един сочи към институт „Шимър“. Останалите три са заключени.
— Потърси Рен льо Шато!
Тя ме поглежда.
— Рен льо Шато! — повтарям аз.
Тя се покашля и се мъчи известно време, докато успее да изпише името правилно и да намери точната френска буква.
Получаваме 18 резултата. Достъпът до повечето е забранен.
Даян разпечатва достъпната информация, която разказва за младия, беден свещеник, намерил пергаменти, чието съдържание е все още неизвестно, но което също така било от такова естество, че той се сдобил с цяло състояние. Намеква се за връзки с кръстоносните походи, рицарските ордени и за конспирации, свързани с масоните и духовни братства.
— Можеш ли да потърсиш всички разкопки, в които ОМИ е участвала? — питам.
— Луд ли си? Ще трябва да седим тук до утре!
— Ами разкопките, водени от Макмълин и Лайлуърт от името на общността?
— Разбира се. Но може да отнеме известно време.
Наистина отнема време. Списъкът е дълъг. Докато погледът ми се плъзга по редицата места и години, попадам случайно на Аия Напа в Кипър, Хси фенг-коу в Китай, Тюмен в Сибир, Карбала в Ирак, Аконкагуа в Чили, Туле в Гренландия, Себерсун в Дания, Лахоре в Пакистан, Коацакоалкос в Мексико, Хартум в Судан.
В полето срещу много от точките стои ASSA и някаква дата. Даян пояснява, че ASSA означава Archaeological Satellite Survey Spectro-Analysis Available. Това е сателитна снимка, базирана на магнитни и електронни измервания на почвата. Подобна геофизична картина може да открие руини на много метри под днешното ниво на почвената обвивка. Същата бележка стои и в полето на Варна (манастира „Верне“), Норвегия. Сателитната снимка е била направена миналата година. Чел съм за техниката в международни специализирани списания.
— Сателитът беше изведен в космоса през януари миналата година — казва Даян.
— Можеш ли да ми намериш снимката? От Варна?
С една търпелива въздишка и усмивка, които едва ли се полагат на всички взискателни учени, Даян слиза в хранилището в мазето, за да потърси сателитната снимка. Но тя не е там.
Греъм Лайлуърт лично се е подписал, че взема папката.
— Нека продължим — казвам. — Какво имаш за хоспиталиерите?
Има маса документи. Намираме препратки към институт „Шимър“ и към мита за Кивота на свещените тайни, който на свой ред препраща към Манастира на Светия кръст югозападно от стария град в Йерусалим. Манастирът бил основан около 300 година на мястото, където легендата и библейската история твърдят, че Лот засадил тоягите на тримата мъдреци, изпратени от Бог. Тоягите пуснали корен и се превърнали в дърво. Легендата разказва, че кръстът, на който разпнали Исус, бил направен от същото това дърво.
Според мита за Кивота на свещените тайни, свещеният сандък бил пазен в Манастира на Светия кръст до 954 година. Тогава той бил откраднат и отново скрит на тайно място. Не съществуват никакви исторически отпратки към сандъка, докато кръстоносците не го предават за съхранение на Ордена на рицарите хоспиталиери през 1186 година.
— Потърси на Греъм Лайлуърт! — моля аз.
Компютърът открива 40 документа. Почти всички са статии от вестници и рецензии в специализирани списания. Но достъпът до последните 4 документа е забранен.
— Потърси на Трюгве Арнцен!
Машината намира 5 документа. Всички са заключени.
— Опитай с мен!
Даян ме поглежда въпросително. Светкавично изписва биорн &1 белто.
Машината отговаря: 0 documents found73.
— Изпиши го с „ьо“ — предлагам.
Тя пише бьорн &1 белтьо.
Би трябвало да се почувствам поласкан.
В базата данни на Общността за международни изследвания в действителност е регистриран известния албинос Бьорн Белтьо от Норвегия. 1 document found.74
И не само това. Регистрираната информация е заключена. Това, което знаят за мен, е тайно.
— Въведи паролата си — казвам.
Поглеждаме в монитора.
Неоторизиран потребител. Изисква се ниво 55.
Шест думи. Нищо особено. Просто шест думи в зелен шрифт.
10.
Казват, че престъпниците, седели в продължение на много години в затвора, когато бъдат пуснати на свобода, изпитват нужда да се върнат там. Обратно — при обществото зад стените, ежедневните рутини, кръга от приятели, абсурдното чувство за сигурност сред бандити и осъдени за убийство изнасилвачи.
Аз мога да ги разбера. Чувствам същото към клиниката.
Даян знае едно уютно заведение в странична уличка на „Гауър стрийт“, където можем да обядваме. Аз не го намирам толкова уютно. Цялата декорация, масите и плотовете са от стъкло или огледало. Накъдето и да се обърна, виждам само обърканото си изражение.
Радвам се на погледа и вниманието й, докато разказвам за откриването на златното ковчеже, за безсмислените ми преживявания в Осло, за недоизречените обяснения на Грете, за задачата, която съм си поставил, идвайки в Лондон. Чувствам се като авантюрист, впуснал се в някакво вълнуващо начинание. Струва ми се, че и Даян ме възприема по същия начин.
Когато се връщаме към сградата на ОМИ, за да вземем разпечатката, която забравихме там, Даян пита какви планове имам за вечерта. Въпросът й детонира в мен осколочен снаряд от очакване. Отскачам настрани, за да не стъпча един безгрижен градски гълъб, и отговарям, че нямам специални планове. Няма нужда да изглеждам напълно отчаян. Четири крачки по-късно тя ме пита дали искам да ми покаже Лондон. Изпълват ме равни части блаженство и паника.
— Звучи приятно — отговарям.
Чакам пред сградата, докато Даян изтичва да вземе разпечатката за Майкъл Макмълин. Това отнема известно време. Когато накрая излиза и ми подава купчината листи, повдига поглед нагоре и се усмихва напрегнато.
— Извинявай, че се забавих толкова! — казва с престорен стон. Изглежда сякаш е мислила да ме целуне бързо. Колебливо, въпросително, добавя: — Знаеш ли… това за довечера може би не беше много добра идея…
Въпросът увисва във въздуха. Тя среща погледа ми.
— По дяволите! — възкликва внезапно. — „Кингс Армс Пъб“! В седем и половина.
Все още не съм продумал и дума. Тя поема въздух, за да каже нещо, но се спира. Един мотоциклет преминава, набирайки скорост.
— Знаеш ли… — продължава. — Имам приятелка, която работи в библиотеката на Британския музей. Искаш ли да й позвъня? Може би тя може да ти помогне?
— Чудесно! — казвам. И продължавам да очаквам целувката, която така и не идва.
Тя ме поглежда. Не успявам да разчета погледа й. В него има нещо неизказано.
— До довечера — казва. След това се усмихва и се отдалечава.
В един магазин, където стените, покрити с компактдискове се губят някъде в безкрайността, купувам един сборен диск за Рогерн. Казва се Satan’s Children: Death Metal Galore75. На обложката е нарисуван дявол, свирещ на електрическа китара. Езиците на серните пламъци облизват краката му.
Сладко малко нещо, което Рогерн ще оцени.
11.
Както всички и аз си имам своите лоши навици. Когато си спечелил надбягването между сперматозоидите и яйцеклетката и си се претърколил през детството, без да бъдеш прегазен от някой пиян шофьор, след като си се пошлял през юношеството си, без да свършиш със свръхдоза хероин в някой вход, облян в мека светлина, когато си издържал шест години в Блиндерн и след това си успял да си намериш работа в публичния сектор, при условие, че си минал без остра бъбречна криза или мозъчен тумор, трябва, дявол да го вземе, да имаш правото да стискаш тубата паста за зъби през средата и да оставиш седалката на тоалетната вдигната, след като си пикал. Да имаш лоши навици е човешко право. Щастлив съм, че не съм женен.
Обичам да оставям четката си за зъби на ръба на мивката. Така знам къде да я търся. Добре, това е лош навик. Не е рационално. Но не ми пука.
Сега четката ми за зъби лежи на покрития с плочки под.
Не е голяма работа. Може да е била камериерката. Може да е бил полъх от полуотворения прозорец. Може да е бил Хенри VIII, възкръснал в облак от пара и сяра.
Вдигам я и я оставям отново на края на мивката, така че камериерката да има удоволствието да я постави в пластмасовата чаша до огледалото.
Не приказките за вещиците, които ядат хора, или за кръвожадните тролове бяха онези, които ме плашеха най-много в детството ми. Беше историята за Маша и трите мечки.
Когато мечките изръмжаваха: „Някой е спал в креватчето ми“, изпадах в бездна от ужас. Мисля, че това се е дължало на прекаления ми респект към неприкосновеността на дома.
Ципът на несесера с тоалетни принадлежности е затворен. Аз винаги го оставям отворен. Така че светкавично да мога да напипам кутийката презервативи (супер тънки, без лубрикант), когато нахлуя посред нощ в хотелската си стая със своя харем от фотомодели и манекенки.
Часът е три и половина следобед. Набирам номера на Грете на стария телефон на хотела. С шайба е.
След като съм го изчакал да позвъни десет пъти, затварям.
Внезапен пристъп на страх ме кара да позвъня на Рогерн. Звучи сякаш съм го събудил. Което най-вероятно е така. Питам дали всичко е наред. Той изгрухтява нещо, което би трябвало да означава „да“. Питам дали сандъкът все още е в безопасност. Той изгрухтява „да“. На заден план се чува някой, който хихика сподавено.
След това позвънявам на Каспър, за да го помоля да проучи дали нещо лошо не се е случило на Грете.
— Откъде звъниш? — пита.
— От Лондон.
Той подсвирва леко в слушалката, звучи като свирката на врящ чайник.
— Бъди внимателен — казва ми.
— Какво имаш предвид?
— В Лондон си заради ковчежето, нали?
— И?
— У вас е имало влизане с взлом.
— Знам.
— О? Така ли. Но можеш ли да познаеш кой е бил?
— Чакай. Откъде знаеш, че е имало влизане с взлом?
— Тъй като оглавяващият Дирекцията за управление на културното наследство, самият Сигюр, беше извикан от полицията и Министерството на външните работи, за да плати гаранцията на his almighty76 Греъм Лайлуърт. — Сухият смях на Каспър звучи като шумоляща хартия.
— Знам, че са били те. Видях ги.
— Но знаеш ли кой е бил с него?
— Да чуем!
— Един от нахлулите с взлом има дипломатически имунитет. Подшушва се, че бил от разузнавателните служби. Британското посолство спретна голям спектакъл. Човек би си помислил, че става въпрос за сигурността на кралството. Това тук стигна чак до върховете, Бьорн! Чак до върховете! Министерството на външните работи се опита да успокои нещата, доколкото може. Какво, по дяволите, са намерили?
Изритвам обувките си, хвърлям се на леглото и разгъвам дългата еднометрова лента хартия с информация за Майкъл Макмълин.
Първо прочитам биография, изложена на базата на ключови думи. Дата и място на раждане не са посочени. Специална стипендия в Оксфорд, където през 1946 година става професор по археология. Гостуващ лектор в Еврейския университет в Йерусалим. Централна фигура в работата по превеждането и тълкуването след откриването на Свитъците от Мъртво море през 1948 година. Председател на Общността за международни изследвания от същото време. Почетен професор при Института „Вайцман“. Председател на Лондонската географска асоциация през 1953 година, на израелското историческо общество през 1959 година. Един от основателите на Общността на британските музеи през 1968 година. Председател на Клуба на лондонските финансисти и банкери през 1969 година.
По-нататък чета статии, извадени от специализирани списания и вестници. Макмълин е участвал в семинари, конгреси и симпозиуми по археология, теология и история по целия свят. Представлявал е Общността за международни изследвания при най-големите археологически разкопки. Чрез ОМИ е финансирал редица проекти. Когато Свитъците от Мъртво море биват открити при Кумран, Макмълин е сред първите повикани западни учени. През годините е действал като посредник в борбата между еврейските и палестинските учени за правото на собственост върху пергаментите, което било поделено между Еврейския университет в Йерусалим и института „Шимър“. Още няколко детайла се открояват в списъка подробни препратки: от 1953 година той е ръководител на Международното сдружение на Плащаницата от Торино, а от 1956 година става член на управителния съвет на института „Шимър“.
Обаждам се отново на Каспър и го моля за още една услуга. Моля го да ми напише препоръка за стаж в института „Шимър“. Молбата ми е задвижена от чист импулс. Но имам някакво неопределено чувство, че това може да бъде от полза. Каспър дори не пита защо. Обещава да изпрати препоръката на следващия ден. По телефакс. С клеймото и печата на Дирекцията за управление на културното наследство. Тогава те естествено ще отворят всичките си врати, чекмеджета и шкафове за един толкова любопитен тип от Норвегия.
12.
Не ми е особено лесно да се направя красив.
Жените могат да правят чудеса с грим. Невзрачните стават красиви. Красивите стават неустоими. Мъжете могат да си направят прическа, да направят кожата си бронзова с фон дьо тен, да си пуснат брада. На моята външност не действа нищо.
При специални случаи аз компенсирам с облекло.
Тази вечер си слагам сиви боксерки „Калвин Клайн“, костюм „Армани“, бяла риза, копринената вратовръзка с ръчно рисувани лотосови цветове, черни чорапи, кожени обувки. Ръкавите на ризата закопчавам със златни ръкавели.
От яката надолу не изглеждам толкова зле.
Наплисквам страните си с тоалетна вода за след бръснене „Юван“. Слагам гел на перчема. Когато бях по-млад, опитвах да почерня съвсем мъничко безцветните си мигли и вежди със спирала, която отмъквах от мама. Вече не го правя.
Излизам в антрето и се оглеждам изпитателно в голямото огледало.
Със сигурност не приличам на гръцки полубог. Но не съм и толкова зле.
Разпечатвам опаковката „Чо-Сан“ и откъсвам един кондом от лентата. Аз съм един вечен оптимист. А долу в панталоните ми има един, който се надига и се надява.
Линда от рецепцията ме оглежда, когато й давам магнитната карта.
— Елегантен сте, мистър Балто — казва одобрително.
Дали е извратена? Възбужда ли се от албиноси? Linda the libidinous lily77.
— Не знаех, че сте тук — продължава. — Приех съобщение за вас. — Подава ми бележката. Чарлз де Уит е звънял. — Моля свържете се възможно най-скоро.
— Кога се получи съобщението? — питам.
— Забравила ли съм да запиша? Ooops, so sorry!78 Преди няколко часа. Не, повече. Веднага след като застъпих на смяна. Около четири часа, може би. — Усмихва се с кокетна извинителна усмивка, би трябвало да разбера, че тя има по-голямо призвание на този свят от това да помни кога е приела съобщение за някакъв надут албинос на рецепцията в хотел от средна класа в „Бейсуотър“.
Поглеждам часовника. Седем и половина.
Качвам се в стаята и позвънявам на Лондонската географска асоциация. Отговаря нощният пазач. Кисел е. Току-що е станал. Никога не е чувал за Чарлз де Уит, трябва да позвъня в работно време. Моля го за всеки случай да провери списъка с вътрешни номера. В слушалката се чува трясък, когато той я захвърля на масата. Чувам го как прелиства. На заден план долавям гласа на истеричен спортен коментатор. Връща се обратно. Така е, както ми е казал, не е открил никакъв Де Уит в списъка с телефонни номера, трябва да позвъня в работно време.
В указателя намирам само един Де Уит, Джоуселин, на „Протъроу роуд“. Избирам номера.
— DeWitt residence79 — изрича гласът на жена от негроидната раса.
Представям се и питам дали мога да говоря с Джоуселин де Уит. Не е тя. Госпожа Джоуселин не е вкъщи, разговарям с икономката.
— Може би и вие можете да ми помогнете. Дали това случайно е семейството на Чарлз де Уит?
Настъпва тишина. Накрая тя отговаря.
— Да, това е дома на Чарлз де Уит. Но за това трябва да разговаряте с мисис Джоуселин.
— Кога очаквате да се върне?
— Мисис Джоуселин беше няколко дни при сестра си в Йоркшир. Връща се утре.
— А мистър Де Уит?
Тишина.
— Както казах, за това трябва да говорите с мисис Джоуселин.
— Само един въпрос! Неин съпруг ли е Чарлз де Уит?
Колебание.
— Ако желаете, ще съобщя на мисис Джоуселин, че сте се обаждали.
Още веднъж оставям името си и телефона на хотела.
13.
Даян ме чака на маса, направена от бъчва, в най-вътрешния край на кръчмата. Не успявам да я разпозная през цигарения дим, преди да ми помаха изискано с ръка.
Съблазнителната мисъл за сродните души, затова, че нашето дълго, колкото и самият живот, преследване на голямата любов всъщност представлява търсене на изгубената ни духовна половинка, е за мен най-романтичната идея на метафизиката. Пълни глупости, разбира се. И все пак изкусителна фантазия! Не може категорично да отхвърля възможността Даян да е моята сродна душа. Естествено, същото мисля за всяка, в която се влюбвам.
Мъжете около Даян проследяват погледа й. Като ме видят, поглеждат отново към нея. Сякаш за да проверят дали не е късогледа или умствено изостанала. Или специалист, помагащ на пациент в приобщаването му към обществото, който го е извел на забавление. Или може би сладко маце, което съм си поръчал по телефона.
С извинения си пробивам път през крещящата тълпа и се вмъквам между Даян и немец, който пее някаква пиянска песен. В Лондон има около 7000 кръчми. В много от тях посетителите са изключително туристи. Англичаните си имат своите скрити убежища. Разбирам ги. Примамваме с банкнота келнера към масата ни. Даян поръчва две светли бири. Изпиваме ги бързо.
Уличното движение преминава покрай нас в движеща се маса от метал. Светлинните фонтани на неоновите реклами се изкривяват във външния ръб на очилата ми. Чувствам се изгубен. На друга планета. За Даян това е вкъщи. Пъхнала е ръката си в моята и бърбори, изпълнена с онази самоувереност, израснала от отражението, което е оставила в огледалото след часовете, прекарани над кутията с гримове и в гардероба. Сложила си е червени найлонови чорапи, черна пола и червена блуза под късо кадифено яке. За бельото мога само да фантазирам. Носи малка чантичка, чиято презрамка пристяга по диагонал гърдите й. Косата си е прибрала в конска опашка.
— Сетих се да се обадя на Луси. Не съм ли добро момиче?
— Луси?
— От библиотеката. На Британския музей. Тя с голямо удоволствие би ти помогнала.
— С голямо удоволствие?
Тя се смее.
— Луси е страшно любопитна що се отнася до всички мои авантюри.
Докато Даян разказва за веселата Луси, аз размишлявам над факта, че съм „авантюра“.
Харесвам тихи жени. Леко стеснителни, затворени в себе си жени. Не такива, които подсвиркват на мъжете в баровете. Харесвам жени, които са изпълнени с мисли и чувства, но които не ги споделят с кой да е. Не разбирам какъв тип жена е Даян. Или защо съм така привлечен от нея. Още по-малко разбирам какво тя вижда в мен.
На „Гарик стрийт“ има френски вегетариански ресторант, известен с фантастичните си menu potager80, и с надутите си цени. Ако възнамеряваш за първи път да поканиш красива жена на вегетарианска вечеря, над теб ще се стовари проклятие, ако не си се устремил към най-доброто.
Убеждавам Даян да опита бобена каша с коричка от сирене. За себе си поръчвам огретен от патладжани и цели аспержи с винегрет. За предястие се договаряме за палачинки със спанак и печурки, които фъфлещият келнер с присвитите очи ни препоръчва с неохота. Едно от преимуществата на вегетарианските ресторанти е, че келнерите са без предразсъдъци. Затова те се отнасят с един албинос също толкова надменно, колкото и с останалите гости.
Когато келнерът записа поръчката, запали свещта и се оттегли, Даян поставя лакти на масата, скръства ръце и ме поглежда. Тъй като светлината в ресторанта е приглушена и тъй като лицето ми се къпе в сенки, които ще скрият изчервяването, и тъй като подобни дребни детайли ми дават определена закрила, аз се осмелявам да се пошегувам с немислимото:
— Знам защо излезе с мен.
Думите ми я смущават. Тя се изправя.
— О?
— Любопитна си в какво се превръщат албиносите в полунощ — казвам.
Тя се взира неразбиращо в мен. После започва да се смее.
— Кажи ми защо тогава! — моля я аз.
Тя си прочиства гърлото, стяга се и ме поглежда накриво.
— Защото те харесвам!
— Харесваш ме?
— Никога не съм срещала някой като теб.
— Да, мога да ти повярвам.
— Не ме разбирай погрешно. Казвам го в добрия смисъл на думата.
— Ъъ… благодаря.
— Не си от хората, които се предават лесно.
— Мисля, че точната дума е „упорит“.
Засмива се и ме поглежда отново.
— Нямаш ли си приятелка? Там, вкъщи?
— В момента не. — Едно меко преувеличение. Не ми се иска да изглеждам като нещастник. — А ти?
— Нито пък аз в момента. Но сигурно съм имала стотици. — За кратко се задържа на границата между смеха и отчаянието. За щастие смехът побеждава. — Задник със задник! — казва в празното пространство.
Мълча. Да се занимавам с чуждите любовни мъки не е най-силната ми страна. Достатъчно проблеми си имам със собствените.
Тя ме поглежда в очите. Опитвам да отвърна на погледа й. Не е толкова просто. Лошото ми зрение причинява неволни движения на очните ябълки. Състоянието се нарича нистагъм. Лекарите смятат, че се дължи на усилието на окото едновременно да фокусира и да разпредели светлината, което настъпва през ириса. Но за повечето хора изглежда като нервно бягане на погледа.
— Ти не си като другите — казва тя.
Предястието идва. Ядем в тишина.
Чак когато келнерът сервира основното ястие, налива вино, просъсква „Bon appetite!“ и с поклон се оттегля към тъмното си, влажно скривалище до кухнята, Даян се оживява. В продължение на един дълъг миг тя седи и ме наблюдава, като ту се усмихва, ту прехапва долната си устна. Набожда едно бобче и го пъхва в устата си.
— И така — защо стана археолог? — пита тя.
Отговарям, че съм станал археолог, защото имам чувство за историчност, за систематичност, дедукция, тълкуване и разбиране. Теоретично можеше да стана психолог. Психологията е изкуството да упражняваш археологията в душите на хората. Но съм прекалено стеснителен, за да мога да бъда добър психолог. Освен това не питая почти никакъв интерес към проблемите на другите. Не защото съм егоист, а защото моите собствени проблеми ми стигат.
— Какво е това ковчеже, Бьорн? — пита тя.
Побутвам аспержата напред-назад в чинията, преди да отговоря:
— Има нещо, което крият. Нещо ужасно голямо.
— Какво би могло да бъде?
Поглеждам през прозореца. Товарна кола с тъмни стъкла стои неправилно паркирана до ръба на тротоара. Забивам вилицата си в аспержата и потръпвам. Представям си камери и микрофони зад тъмните стъкла на колата. Понякога имам проблеми с параноята си.
— Нещо толкова голямо, че те биха стигнали много далеч, за да го запазят в тайна — изричам тихо.
— Кои са те?
— Всички. Никой. Не знам. Макмълин. Лайлуърт. Професор Арнцен. ОМИ. Дирекцията за управление на културното наследство. Всички заедно. Може би ти също?
Тя не отговаря.
— Последното беше шега — казвам.
Тя ми намигва и оплезва език.
— Трябва да са попаднали на нещо през хиляда деветстотин седемдесет и трета година — казвам. — В Оксфорд.
— В Оксфорд?
— Всички следи водят там.
— Към седемдесет и трета?
— Да?
Болезнена гримаса преминава по лицето й.
— Има ли нещо? — питам.
Зад нас някой преобръща бутилка. Келнерът дотичва с укорително изръмжаване.
Даян разтърсва глава.
— Не — казва с далечен глас.
— Има толкова много неща, които не мога да подредя — продължавам аз. — Неща, които не си пасват.
— Може би ти не виждаш връзките? — предполага тя.
— Как мислиш? — питам я. — Как би могла ОМИ да знае къде точно е било заровено ковчежето?
Въпросът я изненадва.
— Знаели ли сме?
— Очевидно. Професор Лайлуърт, Де Уит и татко разглеждат още през хиляда деветстотин седемдесет и трета година в своята монография възможността на мястото да лежи заровен кивот. Едва през тази година те са сметнали за подходящо да почнат търсенето.
— Не е толкова странно. Миналата година получихме сателитните снимки, които разкриха къде точно се намира октагонът.
Трябваше да предвидя това.
— Действителността никога не е такава, каквато я виждаме — казвам. — Някой дърпа конци, които са невидими за нас.
— Какво имаш предвид?
— Знаели са точно какво търсят. Къде да го търсят. И го намериха. След това се появих аз и се намесих.
— Ето това харесвам в теб! Намесил си се!
— Те не са така въодушевени от този факт.
— Само на себе си могат да се сърдят.
— Сега съм камък в обувката им.
— Така им се пада!
Засмивам се.
— Наистина им имаш им зъб, а?
— Просто са толкова… — Поклаща глава и стисва зъби.
— Хареса ли ти бобената каша?
— Чудесна беше!
— Би ли станала вегетарианка?
— Никога! Too fond of meat!81 — намига ми.
Не се случва често да вървя през Лондон, притиснал красиво момиче. Въобще, да си призная, това не ми се е случвало често.
Въздухът е топъл, тежък, зареден. А може би аз си мисля, че е такъв. Махам на преминаващите коли. Намигам на момичетата. Някакъв просяк седи и дреме до телефонната будка. Даян е пъхнала ръка в задния ми джоб.
Не съм й казвал в кой хотел съм отседнал. И все пак тя е тази, която ме води нагоре по „Оксфорд стрийт“ и към „Бейсуотър роуд“. Или е подсъзнанието ми. Възползвам се от случая да сложа ръка на раменете й.
— Радвам се, че те срещнах — казвам й.
Притичваме на червено през една пресечна улица. Някакъв мерцедес изсвирва по нас.
— Наистина се радвам — повтарям и я придърпвам към себе си.
Внезапно тя спира рязко и помахва с ръка. Не разбирам какво прави. Оглеждам се за комари, доколкото могат да съществуват в центъра на Лондон. Едно такси завива до тротоара. Когато се обръща към мен, очите й са пълни със сълзи.
— Извини ме! — казва. — Благодаря за вечерта. Сладък си, но извинявай…
Затваря вратата с трясък. Отварям уста да кажа нещо, но там няма думи, които да искат да излязат. Даян казва нещо на шофьора. Не чувам какво. Шофьорът кимва с глава. Колата потегля със скорост. Даян не се обръща. Таксито завива зад ъгъла. Объркан, оставам замръзнал на тротоара и гледам движението.
Стоя дълго така.
На рецепцията смяната на Линда все още не е приключила. Писаната. Linda the long-legged leopard.82
— Приятна ли беше вечерта? — пита професионално.
Кимвам кисело.
— Отново има съобщение за вас. И писмо. — Подава ми бележката с нейния почерк и един плик.
Прочитам, че Де Уит е звънял и е помолил да се свържа с него.
На път към стаята си разкъсвам плика за писмо. В него има бял лист хартия с кратко съобщение на него:
„Ще получите 250 000 паунда за ковчежето.
Моля, изчакайте по-нататъшни инструкции.“
Чудя се с колко биха могли да ме купят. Гордостта ми. Мнението ми за себе си. Самоуважението. Наистина, не съм сигурен. Но с 250 000 паунда няма да ме съблазнят.
Би трябвало да потърся помощта на психолог.
14.
— Даян има доста странно отношение към мъжете.
Седнал съм на един твърд стол в читалнята на библиотеката на Британския музей. Над мен таванът се извива на главозамайващата височина от 32 метра. Читателските банки са разположени лъчеобразно спрямо кръглия център на залата. Писмени паметници на англосаксонската цивилизация. Планина от дебели книги се издига на масата пред мен. На пода има две картонени кутии с документи от архива с ръкописи. Всичко — въздухът, дрехите ми, върховете на пръстите, мирише на прах. Само Луси мирише на Салвадор Дали.
Вече четири часа прелиствам и записвам. Изпълнил съм 12 страници с бележки, коментари, наблюдения. Сега Луси се върна. Насадила е съблазнителното си дупе на свободния стол до мен, седи и клати крака във въздуха. Има червена коса, гримирани в синьо клепачи и торбест пуловер. Мини пола. Ясно е, че тя смята, че аз само подчертавам странното отношение на Даян към мъжете.
Не съм свикнал да говорят за мен като за „мъж“. Не съм свикнал жените да говорят за мен като цяло. Освен ако не ме съжаляват.
— Да, мъжете са си мъже — промърморвам и опитвам да прикрия колко неудобно се чувствам.
— Екстра са за чукането! — изгуква тя.
— Намери ли нещо друго? За манастира „Верне“?
— Съжалявам, получи всичко, което имаме. — Гласът й е дрезгав. Сякаш е пирувала малко по-дълго и малко по-често от нормалното. — Повечето са писма и препратки в ръкописи. Затова пък имаме още много материали за Ордена на рицарите хоспиталиери, ако искаш да ги прегледаш. Защо се интересуваш от всичко това?
— Отнася се за едно археологическо откритие.
— Тя каза, че си археолог. Намираш ли онова, което търсиш?
— Дори не знам какво търся.
Тя се смее.
— Даян каза, че си доста странен.
Орденът на рицарите хоспиталиери е създаден с благотворителна цел в една болница в Йерусалим през 1050 година и е кръстен на Йоан Кръстител. Монасите се грижели за старите и болните, но по-късно (вдъхновени от Ордена на рицарите тамплиери, създаден през 1119 година) се заемат да бранят с военна сила Светите места.
Когато Йерусалим пада през 1187 година йоанитите преместват главната си квартира в крепостта Акра. Оттук се бият срещу мюсюлманите заедно с тамплиерите. Същевременно някои монаси обикалят по света. Макар и странно, дори до Норвегия. Когато крепостта Акра пада през 1291 година, йоанитите местят седалището си първо в Кипър, после в Родос.
През вековете рицарите йоанити са въвличани от битка в битка, принуждавани са да бягат, тласкани са от възход към падение и пак към нови възходи. Орденът израства могъщ и богат. Приема дарения от крале и князе. Кръстоносците донасят вкъщи богати съкровища от своите грабителски походи. Достатъчен е фактът, че орденът съществува и до днес.
Докато събратята им в Европа водят войни срещу могъщи врагове, хоспиталиерите в манастира „Верне“ се радват в началото на добра закрила. С була римският папа поставя ордена под закрилата на Светия престол, местното население и кралят ги защитават добре. Но скоро и монасите в манастира „Верне“ срещат съпротива. В писмо папа Николай отправя молба до епископа в Осло на монасите да им бъде върната собствеността, която им е отнета. Можем само да гадаем какво означава това.
Великият магистър на ордена признава единствено папата за по-висшестоящ. Чрез своите три прослойки — рицари, духовници и служещи братя, орденът се разпростира из цяла Европа. В манастирите те продължават да се грижат за старите и болните. Но зад цялата тази благочестивост се крие желанието на Великия магистър за все повече земи, повече злато и скъпоценни камъни, все по-голяма власт. За кралете, князете и духовенството хоспиталиерите и рицарите тамплиери се превръщат в опасни конкуренти. През 1312 година Филип IV организира кратък процес и разпуска по-могъщия от тях — Ордена на рицарите тамплиери. В ръцете на по-безобидните хоспиталиери преминава голяма част от неизмеримите богатства на тамплиерите, но и те нямат много време да се насладят на благосъстоянието си. Земите и съкровищата им са конфискувани. През 1480 година рицарите хоспиталиери отблъскват турско нападение срещу Родос, но през 1522 година капитулират пред турския султан Сюлейман. Турците позволяват на Великия магистър да отпътува за Месина и през 1530 година по време на преговорите с император Карл V те го убеждават да им отстъпи Малта, Гозо и Триполи.
Две години по-късно времето на хоспиталиерите в манастира „Верне“ приключва.
Луси носи червени найлонови чорапи. Това отвлича вниманието ми. Найлонът издава триещ звук между бедрата й всеки път, когато тя помръдне крака. Звук, който лесно може да завърти колелото на фантазията ми.
— Кой е бил той? Предишният?
— Джордж. Лайнар. Само я използваше. Тя е толкова доверчива. — Прави многозначителна гримаса. — Хвана го с една… уличница.
— Скъса ли тогава с него?
— Даян? Ха! Беше напълно обсебена от него. Казвах й: „Той е само едно тяло! Body and muscles! Nice ass, no brain83“. Но нея това я устройваше.
— Тя изглежда по-интелигентна.
— Даян има ум като бръснач. Но да си умен, това не те прави експерт по мъжете. Даян… тя е без корени. Търсеща. Не знам какво й има. Малко е специална.
— На мен ми изглежда нормална.
— Да, да. Но е имала тъжно детство. Това винаги има ефект върху теб като личност.
— Тъжно детство?
— Даян е израснала в пансиони. Баща й я посещавал всеки месец. Тя го боготвори. Но същевременно, мисля, го мрази.
— Изоставил ли я е?
— Баща й ли?
— Не, предишният. Джордж.
— В това можеш да бъдеш сигурен! Нанесе се направо при курвата си. Която беше по-надарена от Даян. Но десет пъти по-тъпа. Двамата са по-сполучлива двойка, ако питаш мен.
— А ти? Омъжена ли си?
— Аз? — Тя изкрещява.
В тишината около нас другите надигат глави. Тя се плясва по устата и промърморва „шт“ сама на себе си.
— Омъжена? Аз? — прошепва. — Аз съм само на двадесет и три!
Сякаш това обяснява нещо.
Ако не бе Луси, щеше да ми трябва поне един ден, за да получа достъп до библиотеката и ръкописите. Тя ми набави читателски пропуск и пропуск до ръкописите, без да се налага да се редя. Направиха ми снимка и взеха норвежкия ми паспорт, аз попълних формуляр от 2 страници.
В голямата разграфена тетрадка съм записал определено количество информация, за която не знам доколко има някакво значение. Големи части от архива от манастира „Верне“ — Domus hospitalis sancti Johannis in Varno, в латинските извори — са били непокътнати през 1622 година. Най-старата от папските були, даваща привилегии, подписана от папа Инокентий III, е издадена на giffuett munckenne ij Werne closter през 1198 година. През същата година папата отлъчва крал Свере от католическата църква. Следователно манастирът трябва да е бил по-стар. Поне от 1194 година. Но по-вероятно от 1188 година — точно след като йоанитите напускат Йерусалим и се преместват в Акра. Папа Климент III (който никога не бил признат за папа) написал тогава писмо до магистъра на йоанитите. Впоследствие учените са имали трудности с тълкуването на значението на писмото. Накратко то е заповед към ордена да изпълни свещеното нареждане да скрие и пази кивота. Писмото не играе някаква централна роля в историята на религията. Дори не е цяло. Но на копието на разпокъсания документ аз виждам, по средата на скъсаното място, три букви. В-А-Р. Вероятно никой не се е спирал върху тези букви. Както споменах, това е просто един от хилядите документи. Но не може да се изключи възможността буквите да са образували думата Варна.
По-късно през деня Луси ме завежда в кабинет, където една слушалка лежи до телефона и ме чака.
На линията е Даян.
Почти шептейки, тя ме моли за извинение за предишната вечер. В гласа й има някаква хладна дистанция. Сякаш не знае точно какво иска или мисли. Не е имала намерение да ме изостави така внезапно, но се е почувствала зле. Надява се да не съм се обидил.
Отговарям, че може би не й е понесла вегетарианската храна.
Тя пита дали съм се разочаровал.
— Разочаровал? — възкликвам бодро и неразбиращо. — Тъй или иначе си бяхме тръгнали към вкъщи, ха-ха.
Тя пита дали би могла да поправи нещата. Дали бих искал да се срещнем същата вечер? В нейната къща?
— Защо не? — отвръщам. — Не мисля, че имам някакви планове.
15.
Забелязах го още преди известно време. Възрастен господин, облечен в прекалено дебел кашмирен костюм. Чертите му са с някакво екзотично излъчване, сякаш някой от далечните му прадеди е бил ориенталски принц, дошъл да се повесели в Лондон. Косата му е сребърнобяла и по-дълга от обичайното за мъже на неговата възраст. Трябва да е около седемдесетте. Висок и слаб. Изискан. Бадемови, будни очи. Той обикаля наоколо, издърпвайки случайни книги или карти от каталога. И през цялото време ме следи внимателно. Сега той се приближава бавно към масата, където съм седнал.
Капнал съм. Прекарах целия ден над книги и документи, които не разрешават нито една загадка. Четох страница след страница за йоанити, за религиозни митове и кръстоносни походи. Тъкмо бях намерил купчина документи, описващи случилото се в Рен льо Шато. Четох трудове за разбирането за света на средновековните монаси и за историческото развитие на отношението на Църквата към материалните ценности и притежания. В същото време си задавам въпроса защо си правя труда. Има ли смисъл? Не мога ли просто да им предам проклетото ковчеже? Не е моя собственост. Не е и мой проблем. Но нещо в същността ми се бунтува. И иска да знае.
— Господин Белтьо? Господин Бьорн Белтьо?
Той е единственият англичанин, успял да произнесе името ми правилно. „Ьо“-тата звучат кристално ясно, а не потъмнени. Причината трябва да е в това, че някога е научил правилното произговаряне. Например защото е бил колега и приятел на татко.
Например в Оксфорд.
Например през 1973 година.
Чарлз де Уит…
Най-накрая го намерих. Разбира се, всъщност по-правилно е да се каже, че той ме намери.
Затварям странната книжка, посветена на розенкройцерските кодове (която по една или друга причина се намираше сред документите за Рен льо Шато), и поглеждам нагоре към него.
— Аз съм — потвърждавам и оставям книжката на масата.
Той стои наполовина приведен към мен. Едната му ръка почива върху преградата между читателските места. Хвърля бърз поглед на книжката, след това ме поглежда. Излъчването му е невероятно. Напомня за аристократ от миналото — някой лорд от XVIII век, прекрачил през границата на времето. Обикновено бих се смалил под интензивния му поглед. Но сега го срещам с невъзмутима усмивка.
— С външност като моята е трудно да се покриеш, нали? Дори в Лондон — продължавам дръзко.
Не мога да опиша точно последвалите секунди. Всъщност не се случва нищо — той само се усмихва на самоироничната ми шега. Но сякаш тази усмивка и погледът му издигат и двама ни извън Британския музей и ни запращат във вакуум, където времето е спряло. Накъде навътре в главата си чувам дрънченето в механизма на часовника с махало, закачен в стаята на баба в къщата при фиорда, чувам мама да шепне: „Малкият ми принц! Бьорн!“, чувам вика на татко, чувам Грете, която казва: „Надявах се никога да не разбереш това“ — думи, гласове, звуци се вплитат в светкавица от спомени.
В следващия миг реалността тупва обратно на мястото си. Изправям тяло на стола. По нищо не личи той да е забелязал нещо.
— Питали сте за мен? — казва.
Аз си мисля: „Божичко, ако това се повтори, трябва да се обадя на доктор Уанг, когато се прибера вкъщи!“.
— Да, така е — измърморвам. Замаян и объркан съм. Какво, по дяволите, се случи?
— Какво искате от мен? — пита той.
— Не знаете ли?
Той поклаща глава, но не отговаря.
Въздъхвам.
— Всички знаят повече отколкото искат да признаят — казвам. — Но се преструват, че нямат и идея за какво става въпрос.
— Предполагам, че е така.
— Имаме определени общи интереси.
— Така ли? Интересно! И какви са те?
— Имам няколко въпроса. И вярвам, че вие знаете отговорите.
— Естествено, зависи от въпросите.
— И от онзи, който ги задава.
Той се изправя и се оглежда в помещението.
— Наистина пленително място. Знаете ли, че завещаните от сър Ханс Слоън през хиляда седемстотин петдесет и трета година петдесет хиляди тома поставят началото на библиотеката на музея. И че през хиляда деветстотин шестдесет и шеста година е изготвен каталог на книгите в музея, който съдържа двеста шестдесет и три тома?
— Някой е пропуснал да ми разкаже — усмихвам се.
— Извинявам се, че ви накарах да чакате, мистър Белтьо, но едва сега пристигам от чужбина. Отвън ме чака кола, може би бихте ми оказали честта да изпиете чаша чай в дома ми? Така бихме могли да обсъдим общите си интереси в малко по-уединена обстановка.
— Откъде знаехте, че съм тук?
Снизходителна усмивка изкривява устните му.
— Добре ориентиран съм.
Не се и съмнявам.
Той живее в изискан квартал с широки стълби към главните входове и тесни стълбички (зад ограда от ковано желязо) надолу към вратата на кухнята. Една лимузина с тъмни стъкла тръгна бавно покрай тротоара, когато излязохме от Британския музей. В продължение на 20 минути шофьорът, чийто силует различавам през разделящото стъкло, извива колата през лабиринт от странични улички. Чудя се дали целта е да ме объркат. Затова, когато спираме, обръщам внимание на табелата с името на улицата. „Шефийлд Теръс“.
Адресът на Джоуселин де Уит е: „Продъроу роуд“.
Де Уит отключва вратата. Две дупки от винт и един тон по-тъмна боя показват къде трябва да е била табелката с името.
Жилището е изискано и като много други подобни, изглежда необитавано и наскоро обзаведено. Нито мебелите, нито картините или килимите успяват да създадат домашен уют. Не виждам нищо, което да не си е на мястото. Нищо лично. Никакъв малък безсмислен предмет, който да нарушава завършеността, но да стои на видно място. А обитателят на къщата да го свързва с нещо приятно. Всичко е толкова стерилно, колкото когато например някой току-що разведен мъж се е изнесъл от вкъщи и трябва да нареди новия си дом.
— Значи съпругата ви задържа икономката? — казвам, докато закачваме връхните си дрехи.
Де Уит ме поглежда засегнат:
— Съпругата ми?
Идва ми да си отхапя езика. Беше невъзпитана и необмислена забележка. Типично в мой стил. Подобен нетактичен коментар може да си позволиш пред добър приятел. Но за аристократ като Чарлз де Уит разводът — не мога да си представя, че може да става въпрос за друго, освен за развод между него и мисис Джоуселин, трябва в обществен план да представлява катастрофа. Която не е предмет на остроумия от страна на непознат.
— Извинете — казвам смирено. — Проверих в телефонния указател и й позвъних. На съпругата ви. Но тя не си беше вкъщи.
— Моля? — казва кратко. Изглежда объркан.
— Джоуселин? — изричам изпитателно.
— Какво?
— Не успях да говоря с нея.
— О! — възкликва той внезапно. Поглежда ме развеселен. — Джоуселин! Разбирам! Ах… разбирам!
Влизаме в стаята и сядаме до прозорец, където слънцето изрязва сребърни колони в праха във въздуха.
— Искахте да говорите с мен? — пита.
— Вие може би знаете за какво се отнася?
— Може би да. Може би не. Какво ви води при мен? При нас?
— Натъкнах се на името ви в монографията. У Грете.
— Грете? — Гласът е крехък, нежен; по подобен начин би говорил баща за дъщеря си, която е в някоя далечна страна.
— Помните ли я?
Той затваря очи.
— О, да — произнася само. После по лицето преминава мъчително тъжен оттенък.
— Добре ли я познавате?
— Бяхме любовници за известно време. — Той казва sweethearts.
Това хвърля някаква сладникава светлина върху любовната история. Ако познавам Грете добре, връзката трябва да е била всичко друго, но не и сладникава. Но това поне обяснява малка част от държанието й. Внезапно се случва нещо изненадващо. Очите му се насълзяват. Разтрива ъгълчето на окото си.
— Моля — промърморва смутено, — не гледайте така втрещено. Грете винаги е била една… как да се изразя… страстна жена. С гореща кръв. И с приятелска душа. Прекалено мила и отстъпчива. Не е странно, че имаше много мъже… ах, приятели през годините. Беше преди много години… това между нас.
— Помолих я за съвет. За една археологическа находка. И тогава се натъкнах на това — казвам и му подавам неговата визитна картичка от Лондонската географска асоциация.
Той се взира в пожълтялата визитка с отнесено изражение. Напряга се, за да потисне някакъв спомен.
— Те изглежда никога не са чували за вас — казвам.
— Всичко се дължи на едно недоразумение.
— Какво?
— Не мислете за това. Но трябва естествено да са разпознали името Чарлз де Уит.
— Дошъл съм заради една археологическа находка.
— Да?
— Намерихме едно ковчеже.
— Интересно.
— От злато.
— Може би е с вас?
— Защо?
— За да хвърлим едно око?
— Не разбирате! Работата е, че аз трябва да предпазя ковчежето.
Той повдига лявата си вежда.
— Аха?
— Те се опитаха да го откраднат. Искаха да го изнесат извън страната.
— За кого говорим?
— Лайлуърт. Арнцен. Лолан. Виеста. Моите началници! Всички! Всички са замесени. По един или друг начин.
Смехът му не прозвучава искрено.
— Мислите, че преувеличавам? — питам. — Или си измислям?
— Това, което мисля, е, че има куп неща, които тълкувате погрешно. Не е толкова странно, всъщност. — Поглежда ме. — Звучите като мнителен човек, Бьорн. Много мнителен.
— Възможно е да съм параноичен. Но това може би се дължи също така на факта, че имам причина да съм такъв.
Очевидно е, че той се забавлява. Въпреки че не разбирам защо.
— Та, какво направихте с ковчежето? — пита той.
— Скрих го.
Отново повдига вежда.
— Тук? В Лондон?
— Не.
— Къде?
— На сигурно място!
— Наистина се надявам да е така! — Поема въздух, опитва да събере мислите си. — Защо се нагърбихте с този ангажимент?
— Защото всички искат да го вземат от мен. Защото бях инспекторът при разкопките. Защото се опитаха да ме измамят.
Лицето му придобива изражение на задоволство.
— Пазителят — прошепва.
— Моля?
— Виждате себе си в ролята на пазителя. Мисля, че ми харесва.
— Бих предпочел да не ми се налага да пазя каквото и да било.
— Разбирам. Разкажете ми за разкопките.
— Работихме на поле до средновековен манастир в Норвегия. Разкопките бяха ръководени от професор Греъм Лайлуърт от Общността за международни изследвания. Под надзора на професор Трюгве Арнцен и на директора на института Франк Виеста. Както и на директора на Дирекцията за опазване на културното наследство Сигюр Лолан. Аз бях инспектор. Ха-ха! Търсехме овално укрепление. Така се твърдеше. Но намерихме останките на октагон. Може би знаете мита? А в тези останки намерихме ковчежето. Абракадабра!
— И от всичко това вие заключихте за наличието на някаква конспирация?
— Професор Лайлуърт изчезна с ковчежето. Отидоха с него при професор Арнцен. Моят началник.
— Обаче ми се струва, че дотам всичко е вървяло по предписание. Защо се намесихте?
— Защото плануваха да го изнесат извън Норвегия.
— Как?
— Най-вероятно с частен самолет. Бяха повикали някого от Франция.
— Аха? А вие как разбрахте за всичко това?
— Подслушах на вратата.
Той ме поглежда и започва да се кикоти.
— Сега разбирам! Това обяснява много неща! Подслушали сте на вратата! — Смее се сърдечно, трудно му е да спре.
— Позволих си да разкрия малкия заговор.
— Така си е!
— Откраднах ковчежето обратно.
— Какво чувство за дълг!
Не съм сигурен дали ме занася.
— А какво ви води точно при мен? — пита.
— Надявах се да ми обясните защо това ковчеже е толкова важно.
— Защо мислите, че знам каквото и да било за него?
— Всички следи водят назад към Оксфорд. Хиляда деветстотин седемдесет и трета година. И монографията.
— Аха? — изрича колебливо.
Потривам ръце.
— В момента се движа върху тънък лед, но тъй като вие не сте замесен в разкопките, представям си — надявам се! — че бихте могли да ми помогнете.
— Как?
— Като ми разкажете какво е било онова, което сте открили преди двадесет и пет години.
Той замислено поглажда брадичката си, докато ме гледа.
— Нека бъда честен — казва. — Нека и двамата бъдем честни един с друг. Аз знам повече, отколкото се правя, че знам.
Измерваме се взаимно с поглед.
— Знаете ли какво съдържа ковчежето — питам аз.
— Първо искам да знам къде се намира то.
— На сигурно място.
— Предполагам, че не сте го отваряли?
— Разбира се, че не.
— Добре! Бьорн, имате ли ми доверие?
— Не.
Директният ми отговор отприщва още веднъж смеха в него.
— Приятелю — казва, — аз ви разбирам. Разбирам скептицизма ви. Но помислете… Не съзнавате значимостта на това, което правите. Толкова много не знаете! Трябва да върнете ковчежето. — Погледът му е умоляващ, настойчив.
— Защо?
— Не можете ли просто да ми се доверите?
— Не. Искам да знам какво съдържа.
Той затваря очи и известно време диша през носа си.
— Вярвайте ми, като казвам, че ви разбирам. Любопитен сте. Подозрителен. Несигурен. И уплашен? И може би мислите, че в края на краищата става въпрос за пари.
— Минавало ми е през ума.
— Но не е така.
— Тогава за какво става въпрос?
— Това е дълга история.
— Имам достатъчно време.
— Заплетена и обстоятелствена история.
— Аз съм добър слушател.
— Не се и съмнявам.
— Сега чакам единствено обяснение.
— Разбирам. Но трябва да ви помоля да приемете, че разрешението на загадката е толкова деликатно, така крехко, че не може да бъде споделено с вас.
— Какви са тези надути глупости!
Избликът ми го развеселява.
— Добре казано, господин Белтьо! Трябва да призная. Никак не е глупаво. Изглеждате като човек на когото може да бъде доверена тайна.
Последното не е въпрос. Констатация е. Или най-точно казано нареждане. Но аз не казвам нищо.
— Човек би казал, че нямам избор — продължава той. Не говори с мен. Говори със самия себе си. А мен оставя да слушам. — Просто съм принуден да ви въведа в малката ни… тайна. Принуден! — повтаря. — Нямам никакъв избор!
Все още не казвам нищо. Мисля си: „Не може да стане по-мелодраматичен“.
Но греша.
Понечва да се изправи, но впоследствие остава седнал.
— Мистър Белтьо, можете ли да положите клетва?
— Клетва?
Мисля си за клетвата, която професор Виеста е приел така сериозно.
— Трябва да ви помоля, като джентълмен и като учен, да обещаете никога да не издавате онова, което ще ви разкажа сега.
Не е лесно да се досетя дали се шегува с мен.
— Обещавате ли?
Почти очаквам някоя стена да се отвори и двайсетина човека от екипа на „Скрита камера“ да нахлуят с цветя, микрофони и смях. Но нищо не се случва.
— Обещавам — казвам, но не съм сигурен дали го мисля.
— Добре — казва той в празното пространство, все още не на мен, а сякаш на някакъв дух, обикалящ някъде около главата ми.
— Откъде да започна? — пита сам себе си. — Пфф… бихме могли да го наречем момчешки клуб. Клуб на посветените. На онези със знанията. Момчешки клуб на археолози.
— Археоложки клуб?
— Но не за който и да е археолог. Ние сме най-добрите. Наричаме го просто „Клубът“. Основан е от Остин Хенри Лейард преди сто години. Лейард събира около себе си петдесет от най-изтъкнатите археолози навремето, откриватели и авантюристи. Броят на членовете не може никога да надвишава петдесет. Когато някой от членовете умре, останалите се събират, за да решат кой да заеме опразненото място. Също като църковния събор за излъчване на папа. Е, разбира се, не толкова важен — добавя по начин, който оставя едно съвсем малко съмнение дали наистина вярва, че е така.
— И вие имате щастието да членувате в клуба? — питам.
Жлъчният ми тон не му прави впечатление.
— Без да се хваля — произнася тържествено, — аз съм президент на клуба.
Наблюдава ме, докато чака разкритието да окаже съответното въздействие. Което не се получава. Но все пак винаги мога да се престоря, че е така.
— За вас е важно да разберете каква тежест притежава малкият ни клуб. Петдесетте най-видни археолози в света се събират на неофициални, затворени за външни лица срещи, провеждани на приятелски тон. Това се случва два пъти в годината. Повечето са професори в големи университети. Обсъждаме, обменяме опит, оценяваме различни теории. И — не бива да пропускаме — се забавляваме.
— Колко вълнуващо! — възкликвам.
Той ме измерва с поглед.
— Абсолютно — казва.
Отношението ми го обърква. Трябва да е свикнал да го посрещат с уважение и коленопреклонно благоговение.
— Предполагам, не бихте намерили място за един норвежки научен работник, албинос?
— Мистър Белтьо, струва ми се, че не вземате всичко това напълно на сериозно?
Гледам го, без да отговоря, тъй като, дявол да го вземе, има право.
Той присвива очи, гледа някъде в пространството.
— Дискусиите в нашия клуб са довели до някои от най-значимите археологически открития през последните десетилетия. Напълно неофициално, разбира се. Клубът никога не си е приписвал честта за нещо, зад което е стоял някой от нашите членове. Въпреки че може да се каже, че той като колегия е представлявал директната предпоставка да започнат разкопките или те да бъдат проведени именно на избраното място. Клубът функционира като общ фонд от знания. Общ фонд, където всеки от нас влага своите познания и откъдето в замяна можем да получаваме лихва под формата на събрания капацитет на петдесетте ни члена.
Отпускам се назад в стола и скръствам ръце. Хората, които знаят много, могат лесно да изпаднат в патетични баналности, когато говорят за себе си и своите занимания. Само че самите те не го усещат.
— Може би смятате, че сме група съсухрени, кисели, стари академици? — Засмива се. — Приятелю, наслаждаваме се на радостите на трапезата и опитваме от най-добрите вина и най-изтънчените шерита.
— И може би по някоя и друга свежа кукличка на свечеряване?
Поглежда ме обидено.
— Не. Затова пък играем.
— Играете?
— Организираме състезания. Задания. Нещо изключително само по себе си. Комбинация от исторически ребуси, картография и разбира се, археология. Наречете го търсене на съкровища за напреднали. На всеки пет години представяме ново задание. Онзи, който пръв достигне до решението и ни донесе артефакта, който сме скрили, бива приет сред президентите на клуба. Които в момента наброяват петима души.
Започвам да разбирам накъде бие.
— Последния път бяхме скрили плочка с руна в погребална камера в Месопотамия. Един наистина забавен анахронизъм — кикоти се. — Завъртяхме ребуса около петкраките, крилати бикове сфинксове на Лейард в Британския музей, които отведоха будните умове към Нимруд84.
— А тази година — прекъсвам го, — сте заровили ковчеже от злато в манастира „Верне“.
— Умът ви е остър. Но не е съвсем толкова просто. Тази година честваме юбилей на клуба. Затова искахме да поставим истинско предизвикателство. Поверихме — покашля се, колебае се, — възложихме на Майкъл Макмълин отговорността да състави загадката. Той реши да тръгне от мита за Кивота на свещените тайни. По време на студентските си години, през седемдесетте, баща ви заедно с Греъм Лайлуърт работи върху научен труд, в който изказват предположението, че кивотът може да се намира заровен в октагон във Варна в Норвегия.
Премълчавам факта, че той скромно пропуска да посочи, че сам е бил третият съавтор на същия труд.
— Беше доста добре замислена загадка — казва. — Възможна за разрешаване, но заплетена. Блестящо предизвикателство.
Досещам се какво ще каже:
— Но нещо се е объркало — предполагам.
— Точно така! За съжаление. Абсолютно правилно! Ситуацията стана много неприятна. За нашия анонимен клуб. За ОМИ. За Британския музей. Фактически за всички научни среди в цяла Великобритания. — Прави гримаса. — Можеше да се превърне в скандал. Деликатен скандал. — Вперва поглед в мен. — Който все още не е предотвратен. — Поема въздух. — Нека ви разкажа за Майкъл Макмълин. Той е сред най-изтъкнатите членове на клуба. Участва в президентския съвет. Виден професор. Може би сте чували за него? Макмълин е проницателен мъж. Но също така без задръжки. Той открадна ковчежето от Британския музей.
— Откраднал е? Ковчежето?
— Златното сандъче, което сте намерили, е артефакт, който всъщност е открит в Хартум85 през 1959 година и който оттогава се съхранява в Британския музей.
Тази информация ме изпълва с неприятно учудване. Хартум в Судан е мястото, за което татко пише в писмото от монографията, пазена у Грете. Как никой не е знаел или казал, че реликвата е била открита преди 40 години? Крие ли Грете нещо от мен?
Предпочитам да не разкривам какво знам и какво не, така че го оставям да продължи.
— Макмълин напуснал музея с ковчежето в куфарчето си — казва. — Явно го е заровил в манастира „Верне“ в Норвегия.
Можех да доуточня, че присъствах, когато ковчежето бе изкопано. Ако и той самият не бе археолог, бих му обяснил за земните структури, как с течение на вековете пръстта и пясъкът образуват паралелни пластове, които изчезват, когато някой изкопае дупка и след това я запълни. Можех да му разкажа колко плътно земята бе обгърнала артефакта и как структурата на пластовете бе непокътната. Но не го направих.
— Стана малък скандал. Той превиши неизмеримо привилегиите си. Смея да твърдя, че клубът никога не е бил разтърсван от подобен скандал. Но можехме да направим само едно нещо — да поправим гафа. Знаехме къде Макмълин е заровил ковчежето. Проблемът бе да разберем точното място. Докато не намерихме сателитната снимка, която той специално бе поръчал. Направена е с инфрачервен филм, така че можехме да видим структурите под земята. Там видяхме един октагон, и наистина, укрепление в основите на Варна. Останалото бе относително просто. Операцията дори получи кодово название „Операция Кивот“. Организирахме разкопки. Не можехме да локализираме октагона, без да си оставим определено място за грешки, на базата на сателитните снимки. Щяха да ни разкрият, ако се бяхме опитали да изкопаем ковчежето тайно. Затова подходихме така, както щяхме да направим, ако търсехме някакво укрепление. Играхме по правилата. Кандидатствахме за разрешение. Платихме си. Дори се съгласихме разкопките да бъдат наблюдавани от инспектор от норвежка страна. Един умен млад мъж, който се оказа, че бе на път да ни причини неочаквани проблеми. — Засмива се тихо и ме поглежда. — Британското правителство е уведомило норвежките власти за последиците, които може да има случилото се. Британското посолство в Осло ни подкрепя в работата ни. Мистър Белтьо, мисля, че едва ли имате някакъв избор. Трябва да върнете ковчежето.
Имам чувството, че съм дете на Дядо Коледа. Когато подаръците са раздадени и ти потъваш в ъгълчето на дивана, и ти е топло, и си празен, и си отмалял, защото вълнението си е отишло. Около тебе седят родителите ти и бабите, и дядовците ти, и лели, и чичовци, които се усмихват и отпиват от чашите си, а ти знаеш, че всичко е приключило и че до следващия път има цяла година. Колкото и да е фантастично, обяснението ми се отразява като леден душ.
— Разбирам — казвам. Този път аз съм този, който говори в празното пространство.
— Вие! Разбирате?
— Ще го получите.
— Радвам се. Много. У вас ли е?
— За съжаление не. В Норвегия е.
Той става.
— Елате — казва, — имам самолет на Станстед.
— Имам уговорка за довечера. Уговорка, която не смятам да пропусна. Но можем да заминем утре.
— Някое момиче?
— Една богиня.
Той ми намига. Дори и годините да са охладили желанието му, то продължава да тлее в спомените.
На тръгване трябва да отида до тоалетната. Ролката тоалетна хартия е залепена. Сапунът не е използван. Кърпата за ръце е изгладена. Но огледалото е изпълнено с отпечатъци от пръсти и мазни петна. Никой не си е направил труда да махне етикета с цената 9,90. Пладнешки обир, ако питат мен.
Де Уит ми стиска ръка на раздяла. Уговаряме се да се срещнем пред хотела ми в 10 часа на другата сутрин. Той ми благодари за това, че съм така склонен да сътруднича.
Лимузината завива покрай тротоара, докато слизам по стълбите. Отварям вратата и влизам. Де Уит маха с ръка. Изглежда като богат, ексцентричен чичо. Лимузината потегля. Не съм казал накъде съм. Но след 5 минути тя спира пред хотела ми.
16.
— Пътувам за вкъщи утре — казвам.
Даян се е затворила под похлупак от разсеяно безразличие. Поглежда нагоре към мен.
— Вече? — пита. В погледа й има някаква умора. Сякаш е потърсила убежище в прашинка от бяла утеха.
Живее в апартамент на деветнадесетия етаж в блок с изглед, който ме подвежда да попитам дали това, което различавам в далечината, не е Айфеловата кула. Антрето е шахматна дъска от черни и бели квадратчета, издължена от огледална мозайка по късата стена, и с арка, водеща към тясна и дълга кухня. Стаята продължава направо в небето. Цялата стена е прозорец. На тази височина Даян сигурно всяка сутрин излиза на балкона, за да избърше облаците от прозорците.
Коженият диван в салона лъщи в черно и червено. Стъклото на масата е толкова дебело, че можеш да се скриеш под него, ако някой реши да стреля по теб с базука.
Заставам до прозореца. Под мен Лондон се разгръща ветрилообразно в къщи, улици, паркове.
Казвам:
— Бива си я гледката!
Тя благодари.
Нещо между нас вибрира. Но не мога да доловя какво е.
— И апартаментът е супер! — възкликвам. На път съм да добавя, че изглежда сякаш е обзаведен от някой интериорен дизайнер. Но не знам дали тя ще го приеме като комплимент или като саркастична забележка.
— По-голямата част е работа на Браян.
— На кого?
— Един приятел. С когото имах връзка. Занимаваше се с интериорен дизайн.
Пожарна кола сякаш дърпа след себе си линия от синя светлина долу на улицата.
— Луси ми помогна днес — казвам. — Беше великолепна.
— Стигна ли до нещо?
— В музея не. Но се случи нещо, докато бях там.
— Тя ми се обади. Мисли, че си сладък.
— Сладък?
— И доста странен.
— Странен?
Тя ми се смее.
— Какво се случи в музея?
— Един човек, с когото се опитвах да се свържа, ме намери.
— Кой?
— Името му е Де Уит. Чарлз де Уит.
Тя мълчи. Но аз усещам, че името й е познато и я кара да се зачуди. Въпреки това се въздържам да питам.
Приготвила е вегетарианско ястие по рецепта в списание, което все още стои разтворено на кухненския плот.
— Надявам се да съм направила всичко както трябва — казва тя и плясва с ръце с трогателна нервност, типична за всички, които мислят, че приготвянето на вегетарианска храна изисква познания, достъпни само на избраните.
Седя на кръгла маса за хранене в ъгъла на стаята, който е най-близо до кухнята. Даян се суети напред-назад, сеща се постоянно за нещо, което е забравила. Опитвам от огретена от тиквички със сос от сирене и от салатата.
Тя сипва бяло вино. Подава ми франзела, която аз разчупвам на две, както и купичка с чесново масло. С ръце на облегалката на стола, тя стои права и ме гледа с очакване.
— Прекрасно! — произнасям с пълна с храна уста.
Тя се усмихва и сядайки, издърпва полата си напред, така че бедрата й се очертават. Има нещо първично женско в начина, по който го прави. Вдига чашата с вино и кимва. Виното е сухо.
— Забележителен тип е този Де Уит — казвам.
— Може ли да ти помогне?
— Опита.
— Е, и какво беше неговото обяснение?
— Дълга история. Пълна с празнини.
— Виж ти?
— И странни обяснения.
— Нямаш ли му доверие?
— Чудя се колко неща е премълчал.
— Светът е пълен с лъжци — изрича със сподавен гняв. Погледът й става стъклен.
— Мисля, че ме следяха по пътя дотук — казвам след малко.
— Какво?
— Една кола караше след мен по пътя от хотела. Надявам се да не е проблем за теб.
— Те те следят? — пита с негодувание, изненадана. — Дотук? Those bastards!86
На път е да каже нещо, но се спира. Залепила е погледа си за моя, сякаш с велкро. Сякаш иска да ми каже нещо тъжно. Може би, че не бива да приемам поканата прекалено на сериозно. Че не бива да си мисля, че сме един за друг. Но че съм готин тип, който тя обмисля да прибави към своя списък. Заедно с Браян и Джордж, и другите.
Храним се почти без да разменим дума. За десерт е приготвила божествен мус. На дъното на купичката откривам ягода и парченце шоколад. Тя нарича десерта „Изкушението на археолога“.
Даян пуска стара дългосвиреща плоча с „Чикаго“. Намаля светлината. Запалва две червени свещи на стъклената маса. Найлоновите й чорапи лъскавеят на светлината от малките пламъчета.
Кожата на дивана проскърцва, когато тя сяда до мен. По същия начин стърже и музиката. Трябва да е слушала плочата много, много пъти. Няколко минути седим безмълвни, несигурни, страхуваме се да се доближим. Или от това да не го направим.
Тя пита дали искам питие. Приемам. От кухнята донася джин Beefeaters, швепс тоник, две чаши и кубчета лед. Казваме си „Наздраве“ и се усмихваме леко, когато се чукваме. След това седим и пием мълчаливо. Никой не знае кой трябва да започне. Аз се опитвам да измисля нещо романтично, което да кажа. Нещо, което да разчупи тази неловкост.
Тя ме изпреварва.
— Мислиш ли, че стигаш донякъде? В разследването си?
Е, може би не е толкова романтично. Но е по-добре от потискащата тишина. Отговарям:
— В момента знам също толкова малко, колкото и когато потеглих. Но затова пък съм още по-объркан оттогава.
Тя се засмива тихо.
— Толкова е странно да си представя, че имаш един… свой собствен живот в Норвегия.
— Живот и друг живот. По подобен начин се чувствам и аз. Но има такива, които не биха го характеризирали като кой знае какъв живот.
— Не знам нищо за теб!
— Нито пък аз.
— Разкажи ми за себе си!
Разказвам й за себе си. Става бързо.
Навън Лондон тлее с милиард иглички от светлина.
— Лайнари! — прошепва тя на себе си.
— Кои?
— Те.
— Мислят, че ме притежават!
— Кои са те?
— Баща ми. И всичките му дейни подчинени. Направи това, направи онова. Даян, кротувай сега. Даян, слушай какво ти говорим! Да ти се доповръща от тях.
Даян е пресушила чашата си. Моята е все още наполовина пълна. По погледа й виждам, че започва да се напива. Налива си още едно питие и пуска нова плоча. „Хотел Калифорния“. Има уредба за дискове, но тази вечер пуска само плочи от седемдесетте. On a dark desert highway… Cool wind in my hair… Лек носталгичен полъх преминава през мен. Warm smell of colitas… rising up through the air… Затварям очи и се изгубвам в спомените си.
— Караш ме да си спомням за едно момче, което познавах някога — казва тя.
Отварям очи и я поглеждам, без да отговоря.
Тя отпива няколко глътки от питието си и пуска две кубчета лед.
— Казваше се Робърт. Ние го наричахме Роби.
Все още не казвам нищо.
— Всъщност не го съзнавах до тази вечер. На кого толкова ми приличаш. Но сега виждам. Напомняш ми на Роби. — Поглежда в мен и същевременно през мен. — Роби Бойд. Бяхме гаджета едно лято.
— Отдавна?
— Бяхме на петнадесет. Живеехме всеки в своя пансион.
— Той албинос ли беше?
Погледът й е объркан.
— Каза, че ти приличам на него — пояснявам.
— Не по този начин. Приличате си по душевност.
— Какво стана с него?
— Той почина.
— О!
— Автомобилна злополука.
— О!
— Разбрах случайно. Никой не знаеше, че сме гаджета. На никого не можех да разкажа. По някакъв начин никога не успях да го превъзмогна. Всеки път, когато имам връзка с някой мъж, имам чувството, че предавам Роби. Може би затова никога не успявам истински да се обвържа с някого. — Засмива се приглушено и замислено, поема дълбоко въздух и го изпуска бавно. — Понякога чувстваш ли се самотен? — пита и разрошва косата ми.
— Случва се.
— Нямам предвид… затова, че нямаш партньорка. Искам да кажа самотен!
— Понякога.
— Когато бях млада се чувствах като най-самотния човек на земята. Никога не съм имала майка. Умряла е при раждането. А татко, той… — Отпива от чашата.
— Какво той?
— Той… — Повдига рамене. — Той никога не ми е бил близък. Със същия успех можеше да е някой мил чичо. Може би това е причината така силно да се влюбя в Роби. Най-накрая бях намерила някого, ако разбираш.
— Изгубих баща си, когато бях още момче.
— Трябва да е било по-лошо — казва. — Познавал си го. Изгубил си някого, когото си обичал. Аз никога не съм имала майка, за да ми липсва.
— Така и тя не е имала празнина, която да остави.
— Или може би празнината е толкова голяма, че не съзнавам, че се намирам в нея. — Поглежда ме. — Понякога се чувствам така дяволски самотна. Дори когато съм с някой мъж.
— Можеш да се усетиш самотен и сред цяла тълпа от хора.
— Бил ли си с много момичета?
— Не много.
— А аз да! Е, не с момичета! С момчета! С мъже! И знаеш ли какво?
— Не?
— И тогава се чувствам все така дяволски самотна. И да си имал сто любовници, пак ще се чувстваш все така дяволски самотен.
Свивам рамене. Сто любовници са за мен нещо толкова теоретично, колкото и последната теорема на Ферма87 — дори не разбирам какъв е въпросът.
Питам я:
— Ти имала ли си сто любовника?
Тя се киска.
— Такова чувство имам! Деветдесет и девет! Не знам. По някакъв начин съм имала само един — Роби. Другите бяха просто… знаеш. — Тя се накланя към мен. Аз слагам лявата си ръка около раменете й. — Понякога го мразя! — избухва тя.
— Роби?
— Не, татко! Не ме разбирай погрешно. Аз го обичам. Но има моменти, в които го мразя с цялата си душа! — Тя въздъхва, обръща се към мен и се вглежда внимателно в лицето ми. — Някой казвал ли ти е досега, че си доста сладък?
— О, да. След две-три чаши.
— Говоря сериозно. Толкова е лесно човек да те харесва.
— Даян, знам как изглеждам.
— Сладък си!
— И ти също.
Изсмива се грубо и забива пръст в ребрата ми.
— Ласкател!
Погледът й потъва в моя.
— Толкова съм щастлива, че те срещнах — казва.
— Защо?
— Защото те харесвам. Защото никога не съм срещала някого, който да прилича на теб. Който просто да е самият себе си. На когото да не му пука за останалия свят. Ти си различен.
— Почти нямам друг избор.
— Ти вярваш в нещо. Не се предаваш. Все едно срещу кого си се изправил. Винаги съм се възхищавала на хора като теб. Докато онези лайнари…
— Кои?
— Въобразяват си, че могат просто… — спира, — ако само знаеше… Oh screw’em!88 — казва със спотаена злоба.
Сега ще се случи нещо, мисля си.
Тогава тя се навежда напред и ме целува.
Първия път, когато целунах момиче, бях на шестнайсет. Тя беше на четиринайсет. Казваше се Сузане. Беше сляпа.
Целувайки Даян, се сещам за Сузи. Не знам защо. Не съм се сещал за нея от много години. Но нещо в начина, по който Даян се целува (с някаква несръчна настойчивост, сякаш едновременно иска и не иска да го прави) отваря гардероба със стари спомени. Спомням си крехкото тяло на Сузи и незавършените форми, как и всеки от нас дишаше тежко в устата на другия.
Дъхът на Даян има вкус на джин. Езикът й е необуздан червей. Не знам какво да правя с ръцете си.
Тя се отдръпва леко, обгръща лицето ми с длани и ме поглежда. Очите й са воднисти и зачервени, каквито стават очите на хората, несвикнали да пият. Но в тях има и още нещо. Гняв? Тъга? Объркване?
Без да продума, започва да разкопчава блузата си. Скован в очакване, аз следя всяко движение. Когато свършва с копчетата, тя хваща ръката ми и прокарва връхчетата на пръстите ми по сутиена си.
Поглежда ме. Bjorn the kind albino.89 Един сред сто.
Въвежда ме за ръка в спалнята. Стените са огненочервени. На двойното легло има черна покривка, прорязана от жълта светкавица. На нощното шкафче лежи купчина лъскави модни списания.
Тя захвърля настрани покривката на леглото, пропълзява върху него и със змийски движения се измъква от полата си. Нагласила се е за случая. Червеният дантелен сутиен си подхожда с бикините. Върти се из леглото, докато ме чака. Разкопчавам ризата си и се захващам с колана. Винаги имам проблеми с него, когато трябва да го свалям пред очите на нетърпеливи жени. Разбира се, това едва ли може да се нарече често повтарящ се проблем.
Когато сядам на ръба на леглото, тя се навежда към мен и ме целува жадно. Чувствам се глупаво. Безпомощен. Знам какво би трябвало да направя, но не го правя, седя нерешителен и я оставям тя да води.
И между впрочем тя го прави, и още как. Отваря чекмеджето на нощното шкафче и изважда четири къси копринени въженца.
Усмихва се нервно.
— Искаш ли да ме вържеш?
Пияна е. Определено.
— Моля? — промърморвам. Чух я какво каза. Но някак не пасва на мястото си.
— Искаш ли да ме вържеш?
Поглеждам въженцата.
— Шокиран ли си? — пита тя.
— Не!
Сякаш не се занимавам с нищо друго, освен да връзвам жени и да ги любя до полуда.
— Шокиран си! Личи ти!
— Изобщо не съм шокиран. Чел съм за това!
— Не искаш ли? Просто кажи, ако нямаш желание!
Разбира се, че имам желание. Само дето не разбирам съвсем какво има предвид. Тя ми показва как се прави. Връзвам китките и глезените й за четирите крака на леглото. Тя диша тежко. Всеки от нас си има своите страсти.
Никога не съм го правил по този начин. Не съм благопристоен. Просто винаги съм пристъпвал направо към въпроса.
Несигурен лягам до нея. Върховете на пръстите ми я възпламеняват дотолкова, че тя не издържа повече.
Тогава възниква проблем. Никога не ми се е случвало досега. Тя все още е с бикините си. Но разкрачените й крака са здраво вързани. Ако разхлабя въженцата, магията ще изчезне. Чудя се как да се отърва от тези бикини. Накрая се отказвам. Просто отмествам на страна парчето плат.
По-късно, когато лежим вплетени под завивката, тя пита:
— Хей? Мога ли да дойда с теб? В Норвегия?
Тълкува погрешно мълчанието ми.
— Нямах намерение да се натрапвам. Извинявай — добавя.
— Не, не, не. Звучи… чудесно.
— Полагат ми се няколко седмици отпуск — продължава. — Мислех си, че ще е забавно. Да видя Норвегия. С теб.
— Заминавам за вкъщи утре.
— Няма значение. Ако искаш, ще дойда и аз.
— Разбира се.
В три часа през нощта тя ме буди.
— Предполагам си го скрил добре — пита.
Не разбирам какво иска да каже.
— Ковчежето! — казва. — Сетих се за нещо, което ти каза. Надявам се, че си го скрил добре?
Толкова ми се спи, че я виждам двойна. Пленителните близначки Даян.
— На сигурно място е — измърморвам.
— Няма да повярваш колко ги бива да намират неща. Само ако искат. Не си тръгнал срещу кого да е.
— Защо го казваш?
— Защото искам да знаеш, че съм на твоя страна. Въпреки че работя за ОМИ и тъй нататък. Разбирам, че не можеш да ми имаш пълно доверие. Но независимо какво става, винаги ще бъда с теб.
— Имам ти доверие.
— Надявам се. Но все пак, недей. Може да са пъхнали микрофон в чантата ми. Или нещо подобно. Така че, не бива никога да ми казваш къде си скрил ковчежето или нещо друго, което е важно. Нали?
— Приятел е. Не го познаваш. И ти имам доверие — казвам и се обръщам на другата страна.
Тя се долепя до мен. Гърдите й се притискат до чувствителната кожа на гърба.
Така се плъзвам отново в съня.
17.
Не съм виждал рецепциониста преди. Мъж. Висок и светлорус, прилича на арийски бог на войната. Обаче, когато си отваря устата да проговори, гласът му се оказва толкова носов, а тонът така кокетен, че ми се струва, че се подиграва с мен. След като ми хвърля един сладък поглед, той ми казва, че трябва да съм един много търсен джентълмен. После ми връчва две съобщения. Един факс и една написана на ръка бележка от кралицата на нощта, Линда. Нейното съобщение е кратко, почти без правописни грешки. Джоуселин де Уит е звъняла.
Факсът е написан на ръка върху хартия за писма на Дирекцията за управление на културното наследство:
„Бьорн! Опитах да позвъня. Къде си, по дяв…
Не успях да открия Грете. Sorry. Има ли някакви роднини, при които може да е отишла? Обади се, моля…“
В стаята всичко е както го оставих. Почти. Преди да изляза, пъхнах клечка за зъби под ключалката на куфара под леглото. За всеки случай. За да убедя сам себе си, че съм параноичен глупак. Сега клечката за зъби лежи на пода.
Под душа измивам от себе си всички миризми и засъхнали сокове, останали от Даян.
След като съм се преоблякъл и преди да започна с опаковането, позвънявам на Джоуселин де Уит. Не защото трябва да говоря с нея. Ами защото съм учтив млад мъж. И защото, да си призная, съм любопитен.
Телефона вдига икономката. Въпреки че е сложила ръка на слушалката, чувам как обяснява, че се обажда господинът, който е звънял относно мистър Чарлз.
Джоуселин вдига от втори апарат.
Представям се. Бьорн Белтьо. Археолог от Норвегия.
— Археолог? — възкликва тя. — Разбирам. Това обяснява много.
Гласът й е мек и нежен и достига до мен сякаш от друго столетие.
— Обяснява?
— За Чарлз археологията беше самият живот. Въпреки че се превърна и в… Както и да е. Това беше отдавна. Двадесет години.
Нещо ме задържа.
— В Лондон няма много хора с името Де Уит — подхвърлям.
— Родът на съпруга ми е френски. Избягали в Англия по време на Революцията. Какво ви интересува за Чарлз?
Признавам, че съм звънял наслуки на единствения Де Уит, посочен в телефонния указател на Лондон.
— Стана ми любопитно, разбира се — казва. — Чудех се какво искате и кой ли може да сте. Трябва да ме извините, но Чарлз е мъртъв вече толкова отдавна. С какво мога да ви помогна?
Часът е осем и половина. След час и половина ще дойдат да ме вземат.
18.
Джоуселин има осанка на лебед, с дълга шия, грациозни движения и сънлив глас, в който се долавя ехо от кристал, лов на лисици и мързеливи следобеди под хладната сянка на беседката. Погледът й носи бодра и спокойна самоувереност. Всичко около нея показва, че никога не й се е налагало да става, зъзнейки на зазоряване, за да сложи въглища в печката. Затова и човек остава още по-смаян всеки път, когато някоя сочна псувня си проправи път в изискания й изказ и гръмне като граната от устните й.
С чевръсти движения на пръстите тя дирижира наоколо своята пълничка цветнокожа икономка. Трябва да са си разработили кодиран език. Както се случва с господари и прислуги, когато са живели заедно толкова дълго, че са се слели в едно. Икономката разбира кога махането с ръка или щракването с пръсти означава „Изчезвай от стаята и затвори вратата след себе си“, или „Донеси банановия ликьор“, или „Няма ли да предложиш на норвежеца пура?“.
Не съм бил тук никога преди. Дори районът не е същият, в който се намира къщата на Чарлз де Уит. Или на неговия призрак.
Влезли сме в стая, натруфена с полилеи и сводести прозорци, гоблени и дебели килими, барокови мебели, огромна камина и, боже мой, кахлена печка в ъгъла.
Тя хваща ръката ми и ме отвежда до болната от слонска болест камина.
— Ето го! — посочва. — Скъпият ми Чарлз и останалите. Направена е през хиляда деветстотин седемдесет и трета година.
Закачила е едно зърнесто увеличение на фотография в рамка и стъкло отпред, на почетно място на полицата на камината. Цветовете са избледнели. Мъжете са с дълги коси, тениските им са с психеделични десени. Изпълваш се със съзнанието, че тези хора се взират в теб от един заключен във времето момент.
Събрани са в групичка покрай археологическа шахта. Някои са се подпрели на лопатите. Някои са си вързали носни кърпи на главата, за да се предпазят от слънцето.
Най-отзад вляво, зад Грете, стои татко.
Грете изглежда различно. Млада и красива. Палава. Очите й блестят. Поставила е ръцете си около корема.
Отгоре на една купчина земя, така че се извисява по-високо от всички останали, се е възкачил Чарлз де Уит със скръстени ръце. Изглежда като робовладелец, който притежава цялата обречена група. Значи той е бил. Възрастният мъж не ме е измамил. Измамил е единствено съпругата си.
Не знам каква тайна крие. Или защо е инсценирал смъртта си. Или пък как е успял да живее скришом през всичките тези години. Без да бъде разкрит. Насред Лондон.
Мисля си: прекалено голям страхливец съм, за да й кажа истината.
Може ли да му е омръзнала? И да е заживял с някоя друга жена? Или е срещнал някой неустоим млад църковен помощник? Може би е открил нещо в Оксфорд през 1973 година, заедно с татко и Лайлуърт, нещо, което да го накара да прекрати съществуването си?
Мисис Де Уит ме въвежда в салон в стил Луи XVI. Там сядаме. Със скръстени крака. Подобно дух от лампа икономката се появява с кристална гарафа.
— Малко бананов ликьор? — направо настоява мисис Де Уит.
Кимвам учтиво. Дресирала е икономката да не гледа хората в очите, така че тя сипва ликьор в две малки чаши, без да срещне погледа ми. Устата ми се пълни със сладката течност.
— Ега ти готиното! — млясва мисис Де Уит. Едва ли е първият й за деня. — Какво е това, което искате да знаете? — пита и се навежда поверително към мен.
— Както казах, аз съм археолог…
— Но защо питахте за Чарлз?
— Направих откритие, което изисква някои факти да бъдат разследвани. И в тази връзка изникна името на вашия… покоен съпруг.
Банановият ликьор е като сироп в устата ми. Седя и мляскам леко с език.
— Как изникна?
Осъзнавам, че нямам идея как бих могъл да й обясня каквото и да било. Да не говорим за факта, че мъжът й е жив и здрав. Опитвам да заобиколя любопитството й.
— Споменахте, че семейство Де Уит са напуснали Франция по време на революцията?
— Чарлз бе много горд от произхода си. Frigging French frogs! Отървали са гилотината на косъм. Семейство на аристократични парвенюта, ако питате мен! Но са поддържали контакти с краля и благородниците, особено жените. Курви от висшата класа! После избягали през канала. Прадядото на Чарлз основал адвокатската кантора „Бъроуз, Прат и Де Уит“. Фирмата била поета от дядото и бащата на Чарлз по ред. Очаквало се Чарлз да наследи баща си. Той имал… възпитанието, разбираш ли. Започнал да учи право. А после, съвсем неочаквано се нахвърлил върху археологията. Професор Майкъл Макмълин бил човекът, който, така да се каже, го спечелил за археологията. За семейството на Чарлз това било бунт. Цяла шибана революция! Баща му отказваше да говори с него в продължение на години. Чак когато Чарлз защити професурата си, той се свърза с него. За да го поздрави. Но никога не му прости.
— А съпругът ви почина през…
— Хиляда деветстотин седемдесет и осма година — гласи нейният отговор.
Отговорът се вледенява в мен. Виждам пред себе си един планински връх. Едно въже. И един вързоп по склона.
Тя не забелязва емоциите, които ме разкъсват.
— Но кажете ми, младежо, какво искате да знаете? — пита пак.
— Какво знаете за обстоятелствата около смъртта на съпруга си — изпелтечвам аз.
— Търсеха някакво съкровище. Побъркани! Той бе много потаен. Обикновено ми разказваше за работата си, повече отколкото исках да знам. О, можеше да ме отегчи до полуда с приказките си. Академични глупости! Но онзи път не узнах нищо повече от това, че търсеха някакъв сандък. Някакъв проклет древен кивот!
О, небеса.
— Откриха ли го? — питам аз.
— На кого му пука, дявол го взел? Когато Чарлз умря, аз заминах при сестра си в Йоркшир. Живях при нея една година. За да… преодолея шока. Някога губили ли сте някой близък?
— Баща си.
— Тогава знаете за какво говоря. Човек има нужда от време. Тишина. Време и тишина, за да си спомни. Да мисли. Да асимилира мъката. Може би да потърси контакт с помощта на някой медиум. Знаете. Кажете, има ли документи, които Чарлз е оставил след себе си и които евентуално са ви накарали да дойдете тук.
— Само една визитна картичка. Как умря той?
— Инфекция. Беше порязал лявата си ръка. Дреболия… всъщност.
— Която му е струвала живота?
— Раната се инфектирала. На всяко друго място би било относително безопасно.
— А те къде са се намирали?
— Далеч от хора! Докато успели да го занесат до болницата, вече имал гангрена.
— Къде?
— Ръката, нали ви казах! Ампутирали я. Цялата ръка! Но безмозъчните павиани — pardon, my french, не били свикнали да се справят със сложни случаи. Той умрял два дни след ампутацията.
— Но къде?
— В някаква шибана джунгла!
Няколко секунди не казвам нищо, преди да попитам:
— Джунгла?
— Точно това казах, нали?
— Имате предвид… в Африка?
Тя повдига очи към небето.
— Със сигурност нямам предвид Оксфорд Съркъс90!
— Случайно да не се е случило в Судан?
— Защо питате, след като през цялото време знаете отговора?
— Как са завършили разкопките?
Тя тръсва глава.
— Нямам представа. Да си кажа честно, никога не съм мислила за това? По-точно казано: не ми пука! Преди да умре, той ми е написал писмо. Писмо за сбогом, както щеше да се окаже.
Тя щраква с пръсти. Икономката, която стои като някой скован, дебел Буда в един ъгъл, се съживява, отваря писалището и донася една кутия. Вътре в кутията лежат пет листа хартия, изписани на ръка и вързани заедно с черна копринена панделка. Тя развързва възела и ми подава крехките листове.
Аз се колебая.
— Хайде! — заповядва тя.
Нил, Южен Судан
Понеделник, 14 август 1978 г.
„Моя мила Джоуси!
Какъв лош късмет! На път от палатковия лагер към полето на разкопките проявих невнимание (без коментари, благодаря!), препънах се в един корен и паднах по стръмен склон от чакъл и глина. Не се плаши, мила, не беше кой знае какво падане, но леко си изкълчих коляното и един остър камък разряза ръката ми. За кратко кървеше лошо, но едно момче превърза раната и ми помогна да се върна в лагера. Тогава се оказа, че не можем да намерим комплекта за първа помощ. Типично, нали? Макмълин ми нареди да остана в палатката, за да бъда в покой днес и раната да може да зарасне. Не е толкова ужасно дълбока, така че се надявам да не се налага да я шият.
Но трябва да погледнем и от добрата страна, тъй като сега седя в палатката и скучая, така че поне имам възможността — най-накрая! — да ти пиша няколко реда. Да, да, знам, че трябваше да пиша по-рано, но Макмълин не е от хората, които гледат на свободното време и безделието като на благо за човечеството!
По-топло е, отколкото се опасявах, тук, на юг, искрено казано, почти непоносимо, но най-лошото обаче е влагата, която полепва по мен като леко топла боя. И после, всички тези насекоми! (Но тъй като ти имаш такива сърдечни отношения с насекомите, няма да ти разказвам нито колко са големи — грамадни!!!!! огромни!!!!!!!!!! — нито пък къде ги намираме. В леглото! В обувките! В дрехите!)
Стигнахме доста далеч (или надълбоко!!! Хе-хе-хе-хе!) с разкопките. Няма да те отегчавам с археоложки подробности, знам колко безинтересно е за теб това, с което се занимавам, но все пак. Търсим останки от персийски военен поход. Не знам колко пъти съм казвал на Макмълин, че сандъкът никога не е бил у персите, а че йоанитите трябва да са го скрили в октагона в своя манастир в Норвегия. Но никой не ме слуша. Никой, освен Биргер. Да е благословен…
Ура, идва храната! Продължение по-късно, целувки.“
Нощ
„Часът е един и половина (през нощта!!!), не мога да заспя, навън мракът е пълен със странни звуци и тежки миризми.
Африканската нощ носи в себе си нещо, което никога не съм изживявал вкъщи, струва ти се, че ти шепне, все едно нещо се пробужда към живот. Не говоря за животните и насекомите, а за нещо неописуемо по-голямо. Прости ми, ако говоря несвързано.
Мисля, че ме тресе. Замръзвам, въпреки че тук, в палатката, трябва да е поне 35 градуса и влажно като в проклета оранжерия.
Раната на ръката ме боли ужасно. По дяволите, по дяволите, по дяволите…
Ще опитам да поспя. Липсваш ми, приятелко. Целувки.“
Вторник
„Така е, както се опасявах. Имам температура. Мислиш ли, че може проклетият разрез да се е инфектирал?
Не се тревожи, Джоуси! Макмълин реши да ме върне обратно в селото, където има болница. Ще ни отнеме един ден ходене пеша и един ден с джипа. Да си призная: ужасно ме е страх!“
Вторник вечер
„През целия ден лежах като парче безжизнено месо на носилката. Осем човека се редуваха да ме носят. От местните. Говориха си и се смяха, а аз не разбирам и дума от онова, което казват. За щастие Макмълин изпрати и двама англичани с мен — Якобс и Кенеди. Те ми правят компания, въпреки че не успяваме да си кажем много в тази горещина!
Жегата и влагата не се издържат. Джунглата е гъста и знойна, на мили съм от най-близкото море, но въпреки това ме мъчи морска болест.“
Сряда вечер
„Трябва да ти кажа нещо, Джоуси. Раната замириса. Отначало си мислех, че е от потта, но след това и другите започнаха да го усещат и когато махнаха превръзката, вонята се измъкна оттам като отровен облак. Не съм сигурен дали една бактериална инфекция може да мирише така или раната е гангренясала. Страх ме е от най-лошото. Да си кажа право, не се чувствам особено добре. Този следобед започнах да повръщам. Но за щастие вече стигнахме до колите. Бяхме решили да лагеруваме тук тази нощ, но другите смятат, че е най-добре да потеглим веднага, въпреки че е такъв ад да се шофира по тези пътища посред нощ. Дълбоко благодарен съм за жертвоготовността им.
Трябва да свършвам, тръгваме!“
Четвъртък сутрин
„Каква нощ! Ще ти разкажа повече по-късно, когато се прибера вкъщи.
Когато най-накрая пристигнахме в болницата тази сутрин, настана голямо оживление. Мисля, че никога досега не са имали бял пациент. Това е плюс — ще се отнасят с мен като с бог, паднал от небето.
Сега чакаме лекаря. Трябва да го доведат от едно село на няколко мили от тук. О, боже, толкова съм притеснен, Джоуси! Вонята е противна. Трябва да е гангрена. За щастие все още е рано.
Не се чувствам съвсем тип-топ.“
Петък вечер
„О, Джоуси, Джоуси, Джоуси, любов моя!!! Трябва да ти кажа нещо ужасно. Трябва да бъдеш едно смело момиче заради мен, обещаваш ли!
Отрязаха ми ръката, Джоуси!
Чуваш ли! Ампутираха ръката ми!!! О, господи. Когато погледна наляво, виждам само един чукан с окървавена превръзка! Гангрена, както се опасявах! О, Джоуси!
За щастие болките не са толкова силни, колкото би си представил човек, но повръщам през цялото време! Натъпкали са ме с морфин!
Толкова съжалявам, че трябва да ти съобщя това по този начин!
Както и че при теб вкъщи се връща един инвалид! Трябваше да те послушам и да си остана у дома! Нямам сили да пиша повече!“
Нощ
„Липсваш ми! Не мога да спя.
Така адски боли.
Леденостудено.“
Събота
„Мила, любима, Джоуси днес… (нечетливо)… и аз… (нечетливо)… за свещеник.
Но… (нечетливо)… Моя Дж(оуселин)! Обичам те!… Можеш ли да ми простиш… (нечетливо)“
Нощ
„Часът е (нечетливо)
джоуси, треската ме (нечетливо)
толкова съм уморен!!!!
Ще пиша по-к…“
Пленителна измислица. Чарлз де Уит трябва да се е хилил злобно, докато е описвал собствената си смърт. Първите страници са изписани със солидни, наклонени надясно букви, вдълбани в хартията. С усърдие е правил почерка да изглежда все по-слаб и нечетлив. Към края буквите са неясни.
Оставям листа настрана.
— Умрял е по някое време през нощта срещу неделя — изрича просто мисис Де Уит. — Намерили го с листовете хартия в леглото.
Не знам какво да й кажа.
— Бива си го сбогуването, а? — казва тя.
— Трябва да е било ужасно да прочетете това писмо!
— Донякъде. Едновременно почувствах, че съм присъствала. Знаех как се е случило. Какво е мислил и чувствал. Ако разбирате какво искам да кажа. Макмълин донесе лично писмото със себе си от Африка. И ми го предаде.
Отпива от ликьора. Аз ставам и се връщам при снимката пред камината. Мисис Де Уит ме следва с малки бързи крачки.
— Знаете ли кой е това? — питам и посочвам Грете.
Мисис Де Уит изсумтява.
— Тази развратница! Една шибана нимфоманка от Норвегия.
В този момент й светва, че аз също съм норвежец. И че жената, теоретично погледнато, може да е майка ми. И това да е причината да съм дошъл.
— Познавате ли я? — пита смирено.
— Донякъде — лъжа аз. — Преподаваше в университета.
— Тя забременя — продължава тя.
Стоя и се пуля.
— Забременя? — пелтеча. „От татко? — питам сам себе си. — Или от Де Уит? Та нали той сам каза, че са били любовници.“ Но не посмявам да задам въпроса.
— Всички се преструваха, че не знаят — изсумтява тя отново.
Посочвам Чарлз де Уит.
— А това — произнасям тихо, трябва да се напрегна, за да не издам в какво състояние се намирам, — това е вашият покоен съпруг?
— О, боже, не! — смее се тя. — Не че бих имала нещо против.
Хихикайки заради фриволната си забележка, тя посочва един скромен, смугъл мъж, клекнал в най-задния ляв ъгъл на снимката. Изглежда като недоволен испански търговец.
— Това е моят Чарлз! Бог да го богослови.
— Но… — питам аз, неразбиращ, и забивам нокътя на показалеца си в мъжа, който се издига най-високо по средата на снимката. — Кой е този?
— Този — казва тя весело, — е ръководителят на разкопките. Един всепризнат археолог и учен. Добър приятел на моя Чарлз. Не споменах ли за него? Майкъл Макмълин!
19.
Колата за пренасяне на мебели е голяма колкото танкер и изпълва тротоара по продължението на „Шефийлд Теръс“, така че пешеходците са принудени да се движат по самата улица. Моля шофьора на таксито да почака. Изпълнен с необясним страх, сякаш от деня на Страшния съд, изтичвам до един от хамалите. Той има тъпи очи и ръце като стволове на дървета. Питам за собственика на къщата. Той не ме разбира. Вика към един тип, който трябва да е шефът. Повтарям въпроса. Те ме гледат и безсрамно се смеят на акцента ми. За тях съм някаква циркова атракция посред бял ден, една бледа като смъртник развълнувана кукла на конци, която виси и подскача пред самото им лице.
— Собственикът на къщата? — повтаря накрая шефът. — Dunno nuthin’bout’im.91
— Кой е живял тук — викам, за да заглуша един преминаващ мотоциклет. Те свиват рамене. — Важно е — упорствам, — аз съм чуждестранен хирург, става въпрос за трансплантация на сърце. Спешно е! На карта е заложен животът на дете!
Те се споглеждат несигурни, после ръководителят влиза в контролното отделение в колата и поисква централата. Когато се връща, изглежда объркан.
— Трябва да сте получили грешен адрес, това е жилище под наем, нали така? — казва. — Не знаем името, не можем да разкриваме самоличността на клиентите си, нали така, company policy92. — Вниманието му е отвлечено от петте лири, които пъхам в джоба на ризата му, и той се привежда по-близо до мен. — Освен това трябва да говорите с властите, нали, тези, които притежават жилището. Това не е кое да е жилище, нали така?
Естествено може да се дължи на съвпадение. Съвпаденията могат да бъдат забавни. Понякога се навързват и създават модел.
Чарлз де Уит, приятел на татко от студентските години, негов колега и изследовател в Оксфорд, си отива в суданската джунгла една нощ през август 1978 година. Само малко повече от месец след като татко загива при нещастен случай, който полицията приключва, поради липса на доказателства.
Липса на доказателства.
Побиват ме студени тръпки от тази формулировка. Сякаш знаят. Но не съвсем.
Лондонската географска асоциация е затворена в събота. Но аз продължавам да звъня, докато един кисел глас не отговаря на домофона. Питам за Майкъл Макмълин. „Затворено е“, отговаря пазачът. Повишавам глас и отново питам за Майкъл Макмълин, важно е. „Трябва да дойдете отново в понеделник“, казва той. Моля го да се свърже с Макмълин и да му предаде, че Mr. Belte from Norway93 го търси, ужасно важно е да получи това съобщение. Гласът пращи. „Белтьо! — изкрещявам толкова високо, че минувачите ме поглеждат уплашено и се забързват напред, — Tell him the crazy albino wants to talk with him!“94
Жуженето прекъсва.
Позвънявам няколко пъти, но той не отговаря. Представям си го зад лещата на камерата за наблюдение: дебел и самодоволен, на сигурно място зад дебелите врати, наблюдаващ ме в камерите. С устни оформям думите „You call MacMullin right now you motherfucking son of a bitch!“95. Възможно е да не ме разбира. Показвам му среден пръст и изтичвам към таксито.
То е потеглило. Шофьорът дори не си получи парите.
20.
— О, боже! Вие ли сте? Вече?
Дори и изкривен през домофона на ОМИ, разпознавам гласа на моята стара приятелка, сивокосата баба с плетката. Оставям най-многозъбата си усмивка да блесне срещу камерата и махам с два пръста.
Езиците са забавно нещо. Езикът ни различава от животните. Вече. Толкова невинна дума. Но издава много. Издава, че тя е знаела, че идвам. Защото някой й е съобщил, че съм на път.
— Милостиви боже! Тук всъщност все още няма никой. Никой не каза, че… — Докато тя говори, едно изжужаване на вратата ме пуска вътре и влизайки, виждам я как все още стои зад бюрото с пръст на копчето и говори с мен по домофона. Палтото й е преметнато през ръката. Не знам дали току-що е дошла. Или тъкмо е щяла да си тръгва. Гледа ме с набръчкано, изплашено изражение. Жал ми е за нея. Не знае какво да прави с мен.
— Работите ли днес? В събота? — питам.
— Съвсем не. Имам предвид… не, обикновено не. Но днес… Уфф, не знам… Какво искате?
— Трябва да говоря с Макмълин.
Лицето й губи част от напрегнатото си изражение. Поклаща глава.
— О. Много странно. Той тръгна. Надяваше се да бъдете тук. Имали ли сте уговорка? Да се срещнете… За да тръгнете към летището… Той каза, че ако вие… — Тя спира и оставя палтото върху облегалката на стола. — Както и да е. Скоро ще е тук. Да отидем в кабинета, а?
Тя ме следва по мраморните стълби и по колонадата. Акустиката подчертава, че сме сами в цялата сграда. Преминаваме по мозайката, покрай вселената на мистър Антъни Лукас Уинтроп-младши и покрай още един ъгъл. И така вече стоим пред двойната катедрална врата, водеща към кабинета на Майкъл Макмълин. Името му е монтирано в тъмното дърво с малки, скоро почистени месингови букви. Когато държиш цялата власт в свои ръце, можеш да си позволиш да бъдеш дискретен.
Чакалнята към кабинета на Майкъл Макмълин е голяма колкото една норвежка конферентна зала. Покритият с паркет под блести. Секретарското бюро стои до луксозна френска офис гарнитура, където гостите могат да седнат и да почакат, докато негово превъзходителство не благоволи да ги покани в самото светилище. Лавиците се превиват под тежестта на първите издания на книги, за които само сме чели. Два прозореца гледат към улицата; дълбоки шахти навън към светлината. Големият ксерокс и компютърът са избутани в най-тъмното място на помещението. Вратата, водеща към самия кабинет — седалището на Макмълин, е снабдена с една обикновена и с две секретни заключалки. Касата на вратата е подсилена с метал.
На стената мига червена крушка върху кутия с наредени по панела цифри. Обикновено Макмълин трябва да се чувства като едно щастливо и в безопасност касичка-прасе в най-сигурния сейф на света.
— Можете да седнете и да почакате — казва бабата. Задъхана е. След това излиза от чакалнята с гръб към вратата и затваря вратата.
Сядам на перваза на прозореца. Докато зяпам надолу към улицата, обмислям какво ще кажа на Макмълин. Не минава особено дълго време преди едно бежово BMW 745 да завие около ъгъла. Кара толкова бързо, че една жена трябва да скочи от участъка за пешеходци отново на тротоара. Затова привлича вниманието ми. Ненавиждам груби шофьори.
Долу на тротоара колата спира рязко. Гумите почти изсвирват. Излизат четирима души. Шофьора не съм го виждал никога преди. Следва Макмълин (наричан още Де Уит). И моят добър, стар приятел Греъм Лайлуърт.
Четвъртият мъж обаче е този, който ме притеснява. Срещали сме се и преди. Кинг Конг.
Чудя се защо ли влачат със себе си своя трошач на пръсти, щом само ще говорят с мен.
Затваряйки вратата на чакалнята от външната страна, чувам, че свитата е пусната със същото изжужаване долу на първия етаж.
Бабиният глас:
— Той е горе!
Събувам си обувките и се затичвам по колонадата с по една обувка във всяка ръка. Когато виждам четиримата мъже по стълбите, отскачам встрани и се притискам към една колона.
Ако, преминавайки, се обърнат встрани, ще ме открият. Но не го правят.
Изчаквам да завият около ъгъла, преди да изтичам към стълбите и да се втурна по стъпалата. Най-долу си обувам обувките.
Бабата се обръща.
— Но… вие ли сте? — пита тя озадачена и гледа надолу-нагоре по стълбите. — Тук?
— Така изглежда.
Горе, от кабинета на Макмълин, се чува вик.
— Но… — изрича тя и прави крачка към мен, докато преминавам. Сякаш има черен колан по жиу-жицу и възнамерява собственоръчно да ме хвърли на пода.
— Спрете го! — извиква някой.
Тя подтичва след мен към вратата, хленчейки уплашено.
Втурвам се на улицата и изчезвам.
21.
Куфарът на Даян стои подреден в антрето. По изражението на лицето й човек може да реши, че последните пет часа е седяла върху него и ме е чакала.
— Най-накрая — озъбва се тя. — Къде…
Прекъсвам я.
— Мисля, че са ги убили!
Даян не успява съвсем да затвори устата си.
— Трябва да тръгваме! — мрънкам.
— Кой… — пелтечи тя, — кого е убил?
— Татко. И Де Уит.
— Кого са убили?
— Те са били убити.
— Вече не разбирам нищо! Защо са били убити?
— Знаели са нещо.
— О, боже. За кивота?
— Не знам. Но са умрели почти едновременно. При злополуки.
— И?
— Трябва да има някаква връзка.
— Не мисля…
— Даян! Нищо не знаеш за това. Ела! Готови ли са ти нещата? Идвай, тръгваме!
— Толкова ли е спешно?
— Те са по петите ми!
— Почакай малко.
— Нямаме време!
— Кой е по петите ти?
— Макмълин! Лайлуърт! Кинг Конг! ЦРУ! Дарт Вейдър!
— Ех…
— Идвай сега!
— По петите ти?
— Изплъзнах им се в последния момент. Преди да ме пипнат!
Тя ме гледа разтревожено.
— Бьорн… Не мислиш ли, че преувеличаваш мъничко?
— Даян!
— Добре! Тръгваме, тръгваме! Твоят багаж долу ли е?
— Ще остане в хотела.
— Но…
— Имам паспорт и пари.
— Бьорн, страх ме е. Какво се е случило?
— Ще ти разкажа по-късно. Ела! Трябва да побързаме, ако искаме да хванем полета.
— Но не трябва ли…
— Не трябва ли какво?
— Да се обадя на татко.
— Сега?
— Ами, той…
— Обади се от летището! Обади се от Норвегия!
— Ще отнеме само минута. Половин!
— Звъни тогава! Побързай!
Даян вдига слушалката. Гледам я. Тя ме гледа. Затваря отново.
— Не е толкова страшно — казва. — Мога да позвъня от Норвегия.
В същия момент телефонът иззвънява. Объркана, тя вдига слушалката. Отговаря с „Да“ няколко пъти, нетърпеливо, сдържано.
— Какво искаш да кажеш? — пита тя. И слуша. — Какви основания? — изръмжава. Поглежда ме и след това театрално повдига поглед към небето. — Да обясня какво? — крещи в слушалката. После затваря.
— От работата — пояснява. — Човек би си помислил, че светът ще се срути, само защото някой си е взел отпуска.
Занасям куфара до асансьора. Даян заключва, но се сеща, че е забравила да пишка. Жени! Блъсва вратата отново след себе си. Бави се цяла вечност. Задържам асансьора, като поставям куфара пред детектора и той продължава да пищи, докато вратата не се затваря зад нас. Даян натиска копче с картинка на кола върху него. Асансьорът жужи слабо. Чувствам гъдел в диафрагмата си.
В гаража тя отключва багажника на хондата. Слагам куфара й вътре.
Даян излиза на заден ход от паркинга. Гумите свирят, докато набира скорост, ехтенето е глухо. Потъвам назад в седалката и поемам въздух. Краката ме болят.
Трябва да изчакаме да се отвори пространство, за да може Даян да се измъкне от гаража и да се включи в движението. Една от колите, които преминават и която спира рязко пред отбивката към блока, е едно бежово BMW 745. Не успявам да погледна вътре. Но е невъзможно да са те.
1.
Аз съм от мъжете, които събуждат по-скоро инстинктите у една жена, отколкото нейното желание. В мен жените виждат изгубения си син.
Когато бях на двадесет и една, една неделя мама ме помоли да отида на гости да поговорим за нещо. Бяхме сами в голямата къща. Професорът и брат ми бяха изпратени да се разходят. Мама беше изпекла сладки и беше сварила чай. От кухнята се прокрадваше ароматът на печено месо и кисело зеле. И блюдо сирене за мен. Мама ме сложи да седна на дивана, а тя самата седна на стола срещу мен. Постави ръце в скута си и ме погледна. По зачервените й очи разбрах, че се е подкрепяла с питиета цяла сутрин. Беше необикновено красива. Помислих, че ще ми каже, че лекарите са й открили тумор и й дават половин година живот.
Тогава тя ме попита дали съм хомосексуалист.
Трябва дълго да го беше обмисляла. За мама албинизмът бе нещо незабележимо. Не мисля, че някога е подозирала какъв социален недъг е за един червеноок албинос да трябва да се състезава за момичешкото благоволение с момчетата със загоряла кожа, сини очи и царевичноруси коси.
Спомням си усмивката на облекчение, която прекоси лицето й, когато я уверих, че ме привличат момичета. Не си направих труда да добавя, че те се чувстват привлечени от мен в значително по-малка степен.
Често се чудя кой от двама ни несъзнателно затвори плъзгащата се врата между животите ни. След смъртта на татко тя сякаш не искаше да знае за мен. Чувствах се като някакъв болезнен спомен, като плаваща котва в живота й и послушно си отредих ролята на отхвърления, патетичния нещастник, който не иска да се натрапва там, където не е желан. Някой със сигурност ще реши, че съм бил несправедлив към нея. Опитах ли някога — дори един-единствен път — да се поставя на нейно място? Мислил ли съм някога как нейният живот се е разпаднал и тя се е опитала да го закърпи отново с помощта на алкохолизирани преструвки и любовта към мъжа, който взе онова, което можеше да вземе?
В Лондон се настанявам в един хотел на „Бейсуотър“. Ако не бе изгледът към Хайд парк, хотелът можеше без особена разлика да се намира на „Лудвигщрасе“ в Мюнхен или на „Сънсет булевард“ в Лос Анджелис. Чувствам определена симпатия към гастролиращи пианисти и рок звезди, които, след като прекарат четири месеца на турне, вече не съзнават в коя страна се намират.
Стаята е малка, с кремавожълти стени и безлични репродукции. Легло, стол, бюро с телефон и папка с информация, и празни листове за писма. Барче. Телевизор. Гардероб със самотни закачалки. Баня с бели плочки и малки опаковани сапунчета, които миришат истерично чисто. Никога не съм бил тук преди, но имам усещането, че съм. Живял съм в някой и друг хотел през живота си. След известно време стават еднакви. По подобен начин някои мъже чувстват жените.
Шепа жени са се влюбвали в мен — от любопитство, преданост и състрадание, но общото за всички беше, че не бяха срещали по-добро. Никоя от тях не остана с мен особено дълго. Лесно е да ме харесва човек. Но не е съвсем лесно да ме обича.
Има един специален тип жени, които ме харесват. По-възрастни са от мен. Имат имена като Мариан, Нина или Карине, Вибеке, Шарлот. Образовани и интелигентни. И малко невротични. Лектори. Културни консултанти. Библиотекарки. Социални работнички. Главни медицински сестри. Разпознавате типа! През рамото си имат дамска чанта, носят шал и очила, и преливат от загриженост и доброта към губещите в обществото. Омагьосани плъзгат върховете на пръстите си по тебеширенобялата ми кожа, после ми казват какво кара жените да се чувстват приятно. Без дъх ми показват как да продължим. Сякаш никога преди не съм го правил. Аз с нищо не ги карам да помислят обратното.
В продължение на час лежа на леглото в хотела и си почивам след пътуването. Взел съм душ. С ръце, събрани на корема, оставям врата си да почине върху изпънатите хладни чаршафи. Шумът от „Бейсуотър роуд“ и духовата музика от Хайд парк се преплитат заедно в непозната какофония, която ме следва и в страната на сънищата. Но успявам да заспя само за няколко минути.
2.
— Чарлз кой?
— Чарлз де Уит!
Очилата във формата на полумесеци на жената в чакалнята са се плъзнали до върха на носа й и с един поглед, който е изровила от най-тъмните дълбини на фризера, тя ме гледа намръщено над стъклата им. Името рикошира помежду ни за шести път. И двамата сме на път да изгубим търпение. Тя е на моята възраст, но изглежда 10–20 години по-възрастна. Конската опашка е така стегната, че лицето й е придобило толкова изопнат вид, сякаш е преминала през редица неуспешни хирургически операции при някой алкохолизиран хирург в Челси. Облечена е в тесен червен костюм. Тя е от типа жени, които си представям да се впускат в садо-мазо игри под покритието на нощта.
— Не е ли вътре господин Де Уит? — питам учтиво. Срещу опърничавост от нейния калибър помагат само превзетата учтивост и сарказмът.
— Ще говоря ясно, така… че… да… ме… разберете. — Движи устни сякаш съм глух. — Тук… няма… никой… който… да… се… казва… Чарлз де Уит.
Изваждам от джоба си визитната картичка, която намерих у Грете. Хартията е пожълтяла, текстът е избледнял, но не и нечетлив. Там пише: Чарлз де Уит, Лондонска географска асоциация.
Подавам й картичката. Тя не я взема, а се взира безразлично в ръката ми.
— Възможно ли е да се е оттеглил? — питам аз. — Преди вие да постъпите на работа?
По изражението й веднага разбирам, че в тактическо отношение, въпросът ми е катастрофа. Зад полирания плот, в своята облицована чакалня с мокети, на които едно минаване с косачката за трева би се отразило добре, със секретарския телефон от дясната си страна и прастарата електрическа пишеща машина IBM отляво, с цветната снимка на изискания мъж, очарователните деца и мини шнауцера пред себе си, тя е Безспорната повелителка на Вселената. Това е нейната империя. Оттук тя властва над целия свят — от момчето за всичко до генералния директор. Да я нарека рецепционистка или координатор — би било безобразие. Да намекна, че има нещо, което тя не знае за Лондонската географската асоциация, е богохулство.
— Съмнявам се — отговаря.
Чудя се как ли звучи гласът й, когато вечер се промъква до мъжа си любвеобилна и похотлива.
— Идвам от Норвегия, за да се срещна с него!
Поглежда ме през тънка стена от лед. Така трябва да са се чувствали и те, бедните хора, принасяни в жертва, когато са се взирали в очите на главната жрица в секундите, преди тя да забие ножа в сърцата им.
Съзнавам, че битката е загубена. Заемам химикалка от бюрото й. Тя се изопва на стола. Вероятно пресмята колко мастило използвам.
— Добре, госпожо, ако все пак евентуално се сетите за нещо, бихте ли била така любезна, да се свържете с мен — подавам й визитната си картичка, където съм записал името на хотела. — Тук?
Тя се усмихва. Не мога да повярвам на очите си. Усмихва се ужасно мило и това трябва да се дължи на факта, че разбира, че си тръгвам.
— Разбира се — изгуква и поставя картичката на самия ръб на бюрото.
Точно над кошчето за боклук.
3.
Около привидно простия строително-технически детайл, какъвто е една колона, съществува цяла изкуствоведско-архитектурна наука със собствена типология и терминология, които могат да те оставят без дъх.
Двете мраморни колони, пред които стоя и се дивя, спадат към 2500-годишния йонийски стил. За една йонийска колона на изкуствоведа може да му хрумне да каже, че „завитите краищата на волутите51 частично покриват ехина52“, както и че „базата на колоната е съставена от редуващи се торуси53 и трохилуси54“. Ала-бала! Всяка наука, всяка дисциплина се обграждат със своя терминология и собствен, дистанциращ я речник. Ние другите стоим отвън и зяпаме с отворени уста.
Колоните носят стена с фронтон55, в който херувими и серафими се прескачат около 1900 година.
В тухлените стени от двете страни на входа са закрепени с винтове месингови табели, така излъскани до блясък, че отразяват колите и двуетажните червени автобуси, преминаващи зад мен. Гравираните букви са запълнени със сребро. Никой не би могъл да обвини Общността за международни изследвания в пестеливост.
Двойната врата е от кървавочервен дъб. Предназначението на чукчето на вратата е преди всичко да напомня, че на това място не се хлопа напразно. От дясната ми страна — на два метра от камерата за наблюдение непосредствено под тавана — има вграден в стената домофон от черна пластмаса. Сякаш за да компенсира този ужасен сблъсък на стилове, звънецът е във формата на цвете (или на слънце?) от злато.
Позвънявам. Устройството изжужава и ме пуска да вляза. Без въпроси.
Голямата просторна рецепция прилича на банка, в която трябва да имаш записан час, за да внесеш пари. Чува се леко бучене от приглушени гласове и забързани стъпки. Стените са облицовани с наситенокафява ламперия, а над нея висят маслени платна, които вероятно са заети от Националната галерия. Лакът на керамичната мозайка на пода блести. По средата на помещението, през четириъгълна дупка в пода и нагоре към скосените оберлихти56 на тавана, точно под облаците, расте палмово дръвче, което изглежда сякаш тъжи по Сахара.
Единственото нещо, което не се вписва в атмосферата, е бабата.
Зад едно бюро, толкова голямо, че човек би могъл да играе тенис на маса на него, седи сивокоса възрастна жена и плете. Поглежда ме. Лъчезарна е. И същевременно не спира да плете. Може би защото обстановката се съчетава трудно с гледката на някаква плетяща баба, но аз се обърквам.
— Мога ли да ви помогна? — пита усмихнато. Иглите за плетене дрънкат при допир една с друга.
— Какво плетете? — изтърсвам.
— Чорапи. За внучето. Момченце. А, darling, има ли нещо друго?
Въпросът й е зададен с шеговит тон. Обичам я. Бих поставил туптящото си сърце в ръцете на човек с чувство за хумор.
Представям се и обяснявам, че идвам от Норвегия.
— The land of the midnight sun57 — усмихва се тя разбиращо. — Тогава може би познавате Тур Хейердал58? — Смехът й се търкаля и бълбука. — Такъв очарователен мъж! Отбива се често. Какво мога да направя за вас?
— Надявам се да се срещна с Майкъл Макмълин.
Очите й се уголемяват. Оставя плетката настрани. Чувствам се като някой напълно неочакван пришълец. От планетата Юпитер. Който току-що е помолил да му развалят пари за автомата на паркинга, където е оставил летящата си чиния.
— О, боже…
— Има ли проблем?
— Той… Боя се, че господин Макмълин е в чужбина. Ужасно съжалявам! Имахте ли уговорка с него?
— Ако трябва да съм искрен, не. Кога се очаква да се завърне?
— Не знам. Господин Макмълин не е от хората, които… Може би някой друг може да ви помогне?
— Аз съм археолог — казвам й. Езикът не ме слуша съвсем, на английски „археолог“ съдържа прекалено много съгласни една след друга — „аррр… ки… оло… джист“. — Макмълин участва в проект по археологически разкопки. В Норвегия.
— Така ли?
— Налага ми се да разговарям с него. Възможно ли е да се свържа по някакъв начин? По мобилен телефон?
Засмива се примирено.
— За съжаление не. Едва ли ще е възможно. Quite impossible!59 Разбирате, че като председател на общността, Макмълин има кабинет тук, но той идва и си тръгва, без да ни докладва — тя се привежда напред и снишава глас, — на нас, които сме оставени тук да поддържаме ред сред тези некадърници. Но може би управителят би могъл да помогне?
— Благодаря.
— Мистър Уинтроп! Един момент. — Набира някакъв вътрешен номер. Обяснява, че г-н Балто от Норвегия е дошъл единствено с цел да разговаря с г-н Макмълин. — Yes, really! No, no appointment! Yes, isn’t it?60 — И ще е възможно ли да се срещне с г-н Уинтроп наместо това?
Повтаря „аха“ няколко пъти, казва благодаря и затваря.
— За съжаление мистър Уинтроп е зает, но секретарката му казва, че той ще може да се срещне с вас утре. В девет часа. Дали би ви било удобно?
— Разбира се.
— Значи, целият дълъг път от Норвегия свършва тук, а!
Получавам разрешение от бабата да надникна в библиотеката на организацията, въпреки че е затворена днес.
Очарованието ми от библиотеки ми е останало от детството, когато местният филиал на Дайхманске библиотек61 беше моето убежище след училище, след като мама ме изгонеше навън да си играя със загорелите от слънцето момчета с добро зрение, които искаха да играят футбол или на държави. Има нещо покрай лавиците с книги, което ме изпълва с благоговение. Тишината. Азбучното и тематично систематизиране. Мирисът на хартия. Приключенията, драматизмът, преживелиците. Мога да обикалям в Дайхманске с часове, да издърпвам книги, да ги прелиствам, да поседна с някоя, която ме е увлякла, да преглеждам каталожните карти в дългите тесни шкафчета, да търся в електронните системи.
В библиотеката на Общността за международни изследвания също се усеща необяснимо спокойствие. Също като в църква. По средата спирам със скръстени ръце и се вглеждам, възприемам.
— За съжаление е затворено.
Гласът е светъл, леко остър. Обръщам се в посоката, от която идва.
Трябва да е стояла тиха като мишле и да ме е наблюдавала. Най-вероятно се е надявала да изчезна. Ако само е достатъчно тиха. Седи надалеч при шкафовете с архиви. В скута, върху полата от туид, лежи купчина картотечни карти.
— Жената вън на рецепцията ми позволи да поогледам — обяснявам й аз.
— Тогава всичко е наред!
Усмивката придава на момичешкото й лице нещо по-зряло. Предполагам, че е около 25-годишна. Има полудълга, червеникаворуса коса и намек за лунички. Сладка е. Онова, което привлича погледа ми, са очите й. Като в калейдоскоп, ирисът им блести с различни цветове. Случвало ми се е да осъзная, че съществуват цветове, които само аз съм виждал. Не можеш да опишеш цвят. Един учен може да обясни спектралните измерения на светлината, това, че дължината на вълните на червения цвят е 723–647 нанометра, но в същината си всеки цвят е субективно изживяване. Следователно не е нелогично да се твърди, че всички ние виждаме цветове, за които само ние самите знаем. Мисълта за това е пленителна.
Такива са и нейните очи.
Слага купчината карти върху количка. Слаба е, неособено висока. Ноктите й са много дълги, остри и лакирани в наситеночервен цвят. Никога не съм мислил за ноктите като за нещо чувствено. Но не мога да гледам нейните, без да си представям какво би било да драска по гърба ми с тях.
— Има ли нещо, с което мога да ви помогна? — пита.
Интонацията, погледът, крехката фигура — нещо в нея навива пружинката, която задейства механизмите ми. В присъствието й има нещо нервно, някаква неуморимост.
— Не съм съвсем сигурен какво търся — отговарям й.
— Не, тогава няма да ви е лесно и да го откриете.
— Чудя се за толкова много неща. Нямате готови отговори, нали?
— Какъв е въпросът?
— Не знам. Но ако вие успеете да намерите някакъв отговор, то аз със сигурност ще успея да формулирам въпрос.
Тя поклаща глава и се засмива и точно в този момент аз се влюбвам в нея. Толкова малко е нужно.
— Откъде сте? — пита.
— Norway.62
Повдига вежди.
— What do you mean — nowhere?63
Наблягам на „р“-то:
— Nor-way. I’m an… — нагласям си езика, за да го изговоря правилно — archae-olo-gist.64
— Ангажиран от общността?
— Не точно, не. Дори напротив, може да се каже. — Засмивам се напрегнато.
— Тук сте, за да правите проучвания?
— Тук съм, за да се срещна с Майкъл Макмълин.
Поглежда ме бързо и изумено. На път е да каже нещо, но се спира своевременно.
— О! — изрича накрая.
Звукът оформя устните й в сладка малка муцунка.
— Имам няколко въпроса към него.
— Всички сме така.
Усмихвам се. И тя се усмихва. Аз се изчервявам.
— Какъв тип библиотека е тази? — питам.
— Най-вече научна литература. История. Теология. Философия. Археология. Културология. Математика. Физика. Химия. Астрономия. Социология. География. Антропология. Архитектура. Биографични книги. И така нататък…
— Аха — подмятам, — тривиалностите на живота.
Тя се засмива отново и ме поглежда с любопитство, като сигурно се пита що за създание съм и кой ли е отместил камъка и ме е освободил.
— И вие сте библиотекарката? — питам.
— Една от тях. Казвам се Даян! — Протяга ръка с червените нокти.
Аз я стисвам.
— Аз съм Бьорн.
— О? Като тенисиста? Борг?
— Мислите ли, че си приличаме?
Измерва ме с поглед, дъвчейки молива си.
— Е — отвръща закачливо, — той имаше може би една идея повече цвят от вас.
4.
Вечерям в свърталището на заклетите лондонски вегетарианци. Ентусиазиран, избирам си едно от най-скъпите ястия в менюто с брюкселско зеле, печурки и аспержи, сметанов сос и чесън.
Би трябвало да мисля за ковчежето. И за наглите маневри на Лайлуърт. Би трябвало да размишлявам над мистерията около Чарлз де Уит. Трябваше да позвъня на Грете. Тя сигурно щеше да може да ми обясни. Де Уит може да се е оттеглил. Визитната картичка не изглежда съвсем нова.
Вместо това мисля за Даян.
Може би причината да се влюбвам толкова лесно се крие във факта, че виждам във всяка жена евентуалната любовница и бъдеща съпруга. Една усмивка, един глас, едно докосване… Не съм отблъскващ. Блед съм, но не грозен. Казват, че имам мили очи. Червени са, да, но са мили червените ми очи.
Мислите ми се въртят около представите за собствените ми вътрешни загадки, докато ям брюкселското зеле, гъбите и аспержите. И изпразвам гарафата с вино.
След това се оригвам и си тръгвам.
5.
Веднъж учителката ми по норвежки ми зададе следния въпрос:
— Ако не беше човек, Бьорн, а цвете, кое би искал да бъдеш?
Хрумваха й най-чудновати въпроси. Мисля, че й беше забавно да си играе с мен. Бях една изпълнена с благодарност жертва. Бях на седемнадесет. Тя бе два пъти по-възрастна.
— Цвете, Бьорн? — повтори. Гласът й беше мек, топъл.
Надвеси се над чина ми. Все още си спомням аромата й: топъл, приятен, изпълнен с влажни тайни.
В класната стая беше тихо. Всички се чудеха какво ли цвете би бил Бьорн. Или се надяваха, че ще запелтеча и ще се изчервя, както правех всеки път, когато тя се навеждаше над мен с всичките си аромати и поклащащи се изкушения.
Но поне веднъж аз имах отговор на вечните въпроси.
Разказах й за сребърния меч.
Той расте в кратерите на вулканите на Хаваи. В продължение на двадесет години е едно срамежливо топче, покрито със сребристи власинки. Събира сили. Внезапно някое лято експлодира в пищни цветове, в жълто и пурпурно. И след това умира.
Отговорът ми я остави безмълвна. Известно време стоеше до чина ми и се взираше с любопитство в мен.
Какво, по дяволите, беше очаквала да отговоря? Кактус?
6.
Съобщението е написано на ръка с момичешки почерк, пълен с камшичета и завъртулки, на бланка на хотела, където е отпечатано: A Message To Our Guests65 с готически букви:
До: г-н Балто, стая 432:
„Моля, обадете се на г-жа Грет Лидвойен незабавно!
Линда (рецепция), четвъртък 14:12 ч.“
— Вие ли сте Линда? — питам момичето на рецепцията.
— Съжалявам! Смяната на Линда свърши в три часа.
Тогава Линда трябва да е била дългокраката мацка, която обслужваше рецепцията, когато се регистрирах. Linda the foxy ferret. Може би има много добри качества. Сигурно е мила и любяща. Красива е. Попаднал в опитните ръце на някой мъчител, едва ли бих отрекъл, че дупето й привлече погледа ми. Но правописът не е от силните страни на Линда.
Със съобщението и магнитната карта в ръка се качвам по стълбите и си отключвам стаята.
Набирам номера и оставям телефона да звъни дълго.
Звуците, идващи от другата страна на прозореца, са придобили различен характер от онези по-рано през деня. Автобус или по-скоро товарен камион кара стъклата на прозорците да вибрират. Седя на леглото. Слънчевата светлина се стича надолу по тапета. Изхлузвам обувките си, издърпвам чорапите и масажирам ходилата си. Между пръстите ми има пухчета.
В другия край някой вдига слушалката. В продължение на един дълъг момент е тихо.
— Грете? — питам.
— Ало? — Гласът на Грете. Далечен. Потиснат.
— Бьорн е.
— О!
— Току-що получих съобщението ти.
— Да — въздъхва. — Не исках да… — въздъхва пак.
— Грете? Има ли нещо?
— О? Не, нищо.
— Звучиш така далечно.
— Заради… лекарствата е. Можеш ли да позвъниш по-късно?
— Разбира се. Пишеше, че е спешно?
— Да. Но аз… Не е съвсем удобно.
— Грете? Кой е Чарлз де Уит?
Започва да кашля. Пристъпът е хриптящ. С трясък оставя слушалката на масата, а аз си въобразявам, че чувам как някой я тупа по гърба. След известно време тя вдига слушалката и изшептява:
— Можеш ли да се обадиш по-късно?
— Грете. Зле ли ти е?
— Ще… премине.
— Има ли някой при теб?
Тя не отговаря.
— Трябва да позвъниш на лекаря си! — казвам й.
— Ще… се… оправя.
— Кой е при теб?
— Лилебьорн, не… мога… да говоря… Точно сега.
И затваря.
Начинът, по който израснах, ме е направил внимателен. Един затворен в себе си албинос се учи да възприема пулсирането на езика. Дори и през телефонната линия, простираща се от „Бейсуотър“, Лондон W2, до улица „Томас Хефтиес гате“, 0264 Осло, с помощта на подземни кабели и телекомуникационен сателит в орбита, усетих страха на Грете. Тя лъжеше.
Лягам върху леглото и включвам телевизора. С дистанционното жонглирам между каналите.
След час отново се обаждам на Грете. Тя не отговаря.
Вземам бърз душ и доглеждам края на един много стар епизод на „Старски и Хъч“ преди да избера номера отново. Оставям го да звънне двадесет пъти.
В продължение на един час чета от монографията, която татко е написал заедно с Де Уит. Не става за приспивателно. Тезите им са толкова смели, че не съм сигурен дали са напълно сериозни. Възможно най-опасната последица от откриването на Кивота на свещените тайни би била промяна в обществения ред, твърдят те, преди с присъщата на учения предпазливост да изложат толкова много съмнения, че изказването да стане безсмислено.
Докато прелиствам, към 232 страница, измежду страниците изпада лист от писмо. Писано на ръка. Датата е 15 август 1974 г. Писмото не е подписано. И не става ясно към кого е адресирано. Първо решавам, че е от татко. Почеркът е същият като неговия. Но тогава не може да е вярно? Ако оставим настрана факта, че разпознавам камшичетата под „д“-ътата и „з“-ътата и чертичката над буквата „т“. В писмото той описва плановете за експедиция в Судан. Това, което не разбирам, е защо едно писмо от татко би се намирало в книга, която в продължение на 25 години е стояла на лавица в дома на Грете Лид Вьойен.
Има нещо странно в нощите.
За мен нощта е време, което предпочитам да прекарам в сън. Тъмнината притежава свойството да уголемява всичко. Чувствам се по-зле. Тривиалностите на ежедневието започват да се въртят наоколо и изгубват всякакви пропорции.
Би трябвало да съм изморен. Би трябвало да съм скапан. Но лежа с широко отворени очи и се взирам в мрака на хотелската стая. Долу по улицата се процежда един безспирен поток от коли. Някакви туристи вдигат наздравици с приповдигнато настроение. Мисля за Грете. И за ковчежето, което съм скрил у Рогерн. Мисля за професор Лайлуърт и професор Арнцен, и за Чарлз де Уит и Майкъл Макмълин. Мисля си за татко. И за мама.
Но най-вече мисля за Даян.
В 2:30 часа се събуждам внезапно и запалвам нощната лампа. Замаян от съня, набирам номера на Грете.
В една малка страна, в малък град, в апартамент в една жилищна сграда на Фрогнер, един телефон звъни самотно.
7.
Има приятни начини да се събудиш. С целувка по бузата. Птича песен. Струнен квинтет на Шуберт в до мажор. Пухтящият шум от моторна лодка.
А има и неприятни. Повечето са такива. Например един звънящ телефон.
Затътрям се към слушалката.
— Грете — промърморвам.
Часът е осем и петнадесет. Успал съм се.
— Мистър Белто? — пита женски глас.
Гласът ми е познат, но не успявам да го разположа в събитията от последните дни.
— Да?
Тя се колебае.
— Обаждам се от Лондонската географска асоциация. — Гласът е напрегнат, хладен, сдържан и в същия момент в съзнанието ми изплува образа на фурията зад бюрото. Садо-мазо повелителката е оставила вкъщи кожената си пола и камшика и си е сложила елегантния секретарски костюм и порядъчния глас.
— Да?
Отново се колебае. Разговорът не й е по вкуса.
— Изглежда е станало недоразумение.
— Аха?
— Вие питахте за… Чарлз де Уит?
— Да? — Злобна усмивка изкривява устните ми.
— I’mterribly sorry…66 — Тонът й е толкова сух, че бих могъл да разделя думите една от друга и да натроша буквите на прах. — Изглежда, че действително имаме човек с името Чарлз де Уит.
— Наистина? — Преигравам с учудването, за да удължа унижението й.
По начина, по който поема въздух, разбирам, че е стиснала устни. Това ми доставя удоволствие.
— Може би сте го забравили? — питам.
Тя прочиства гърло. Разбирам, че някой стои до нея и слуша.
— Мистър Де Уит ще се срещне с вас с най-голямо удоволствие. За съжаление в момента той не е в Лондон, но го чакаме да се върне със сутрешния полет. Помоли ме да му уговоря среща с вас.
— Колко мило! Може би и вие ще искате да присъствате? Така ще можете да се запознаете с него? — Това е проблем, който си имам — понякога ставам саркастичен.
Тя решава, че е под достойнството й да отговори.
— Можете да дойдете в…
— Момент! — прекъсвам я. Опитвам се да се направя на важен. Никога не съм крил, че мога да бъда дяволски лош. — Мистър Де Уит може да се свърже с мен, когато се върне. Програмата ми е напрегната.
— Мистър Белто! Той изрично ме помоли да…
— Несъмнено ще бъдете така мила да му дадете номера на хотела. Ще съм свободен през следобеда и през вечерта.
— Мистър Белто!
— На рецепцията приемат съобщения.
— Но…
— И предайте на мистър Де Уит, моля, специални поздрави от мен! Ще чакам да се обади.
— Мистър Белто!
Затварям и кикотейки се, спускам крака на пода. В куфара си намирам бельо, чорапи и риза. Обличам се, преди да позвъня на Грете. Вече не ме учудва, че тя не отговаря.
Отивам в тоалетната. Урината ми мирише на аспержите от предната вечер. Изумих се, когато разбрах, че има изключително малко хора, които имат достатъчно остро обоняние, за да усетят миризмата на аспержи в урина.
Вкопчвам се във всичко, което ме прави уникален.
8.
— А! Мистериозният мистър Белто!
Антъни Лукас Уинтроп-младши е пълен нисък мъж с кръгла като гюлле плешива глава и бълбукащ смях, който го оприличава на клоун, ангажиран да забавлява разглезените деца на нечий изискан рожден ден. Подава ми ръка. Късите му пръсти приличат на космати наденички със златни пръстени по тях. Очите му искрят весело насреща ми, лицето му прилива от сърдечност и бащинска загриженост.
Нямам му доверие. Долавям нещо в гласа му.
Бабата с плетивото ме бе завела нагоре по широките мраморни стълби до третия етаж и по колонадата, изпълнена с ехо от стъпки и тихи гласове, покрай един ъгъл и чак до чакалнята на Уинтроп.
Той ме въвежда в кабинета си.
Това не е кабинет. Цяла вселена е. Далеч навътре, при сводестите прозорци, различавам бюрото. В другия край, до вратата, се намира офис гарнитура. По средата кръжат мъглявини, комети и черни дупки.
— Да разбирам ли — питам със заядлива усмивка, — че обичате да си играете на Господ?
Усмихва се несигурно.
— Астроном съм. По професия.
Той разтваря ръце със смутено изражение, сякаш оставяйки професията си да обясни чудноватия факт, че той е превърнал кабинета си в миниатюрна вселена.
Преди известно време четох във вестника дописка за международна група астрономи, открили небесно тяло, което излъчвало материя, привидно движеща се със скорост по-голяма от тази на светлината. Новината за това откритие се превърна в сензация на научния конгрес „Коспар“ в Хамбург, но за вестниците нещо толкова абстрактно като скоростта на светлината естествено не беше от такова голямо значение, така че не се писа много по случая. Ставаше дума за група астрономи, които с помощта на радиотелескоп открили мистичното небесно тяло на 30 000 светлинни години от Земята. Доста надалеч, с две думи. Ако това наблюдение е вярно, то бомбардира най-абсолютната граница на природните закони — скоростта на светлината. Перспективите са главозамайващи. Затова и не бе отразено кой знае колко от медиите.
Преминаваме през Слънчевата система и навлизаме дълбоко навътре в Космоса, покрай Проксима Кентавър67 и мъглявината Андромеда68, към неговото бюро. Движенията ми са накарали галактиките да затреперят и да се залюлеят на найлоновите си конци.
— Доколкото разбирам, ще се срещнете с Чарлз де Уит по-късно този следобед? — пита той колебливо.
— Боже мой, та вие знаете всичко!
Мърморейки нещо нервно под носа си, Уинтроп се настанява в забележително висок стол. Аз потъвам в един също толкова забележително нисък. Все едно съм седнал на пода. Мисля си в един от моите постоянно връщащи се пристъпи на чиста злоба, че зад лъснатото до блясък бюро, дори и един клоун може да се въздигне до Бога.
— Мистър Балто! — възкликва въодушевено той, люлеейки се на стола си и пляскайки с ръце, сякаш е чакал този ден много години. — Значи… с какво можем да ви бъдем полезни?
— Търся информация.
— Това разбрах. И какво ви води в Общността за международни изследвания? И то при Майкъл Макмълин? Да, както знаете, него го няма.
— Открихме нещо.
— Нима?
— И аз вярвам, че Макмълин знае за него.
— Наистина? Какво открихте?
— Мистър Уинтроп — казвам с преувеличена вежливост, — нека не си говорим глупости.
— Моля?
— И двамата сме интелигентни мъже. Но и двамата не ни бива като актьори. Да приключим с този театър!
Настроението му претърпява почти незабележима, но все пак доловима промяна.
— Няма проблем, господин Балто. — Гласът му е охладнял и е станал делови, мнителен.
— Вие, естествено, знаете кой съм — продължавам.
— Асистент сте в Университета в Осло. Инспектор от норвежка страна при разкопките на професор Лайлуърт.
— Тогава, разбира се, знаете и какво сме открили?
Той повдига рамене. Уинтроп е човек, който се чувства зле, когато е подложен на стрес.
Помагам му:
— Намерихме кивота.
— Това знам. Наистина невероятно!
— Какво можете да ми разкажете за мита за Кивота на свещените тайни?
— Не много, опасявам се. Аз съм астроном, не историк. Или археолог.
— Но знаете мита?
— Повърхностно. Като ковчега на завета. Кивотът на свещените тайни? Някакво послание? Някакъв ръкопис? Толкова горе-долу знам.
— И, естествено, знаете, че именно кивотът е бил онова, което е търсил Лайлуърт?
— Мистър Балто, общността не се занимава със суеверия. Не мисля, че Лайлуърт се е надявал да намери някакъв кивот.
— А ако всъщност не става въпрос за някакво суеверие? А ковчеже от злато?
— Мистър Балто… — въздъхва той неодобрително и повдига двете връзки с наденички. — Взели ли сте със себе си… артефакта? Тук? В Лондон?
Млясвам с език в отрицание.
— Надявам се, че се намира на сигурно място? — пита той.
— Разбира се.
— За пари ли — изрича отвлечено, — става въпрос?
— Пари?
Понякога загрявам бавно. Той ме гледа право в очите. Аз съм се вторачил в неговите. Има сиво-сини очи и доста дълги мигли. Опитвам се да прочета мислите му.
— Каква сума си представяте? — пита.
В същия момент разбирам откъде познавам гласа му. Говорих с него по телефона. Преди два дена. Когато се представи за доктор Ръдърфорд от Британския кралски институт по шибана археология.
Започвам да се смея. Той ме гледа объркано. След това се включва с клоунския си смях. Така седим и се кикотим, изпълнени с недоверие един към друг.
Зад нас, в срещуположния край на Вселената, се отваря врата. Един ангел докръжава до нас, носейки сребърен поднос с две чаши и порцеланова кана за чай. Без да каже дума, напълва чашите и изчезва.
— Заповядайте — казва Уинтроп.
Пускам бучка захар в чая си, но без мляко. Уинтроп прави точно обратното.
— Защо отказвате да предадете артефакта? — пита ме той.
— Защото находката е норвежка собственост.
— Чуйте сега — подхваща той раздразнено, но се спира. — Мистър Балто, не е ли професор Арнцен ваш началник.
— Да.
— Защо не съблюдавате нарежданията на началника си?
Нареждания, наредби, декрети, заповеди, постановления, закони, правила, инструкции, предписания… За повечето британци около всички правила в живота витае някакво усещане за сигурност. Но всичко това кара моето същество да се бунтува.
— Нямам му доверие — отговарям.
— Нямате доверие на собствения си доведен баща?
Тръпки минават надолу по гърба ми. Дори и това са разбрали.
Уинтроп премигва и цъква с език. Има набито око.
— Кажете ми, мистър Балто, нали не страдате от някаква параноя, че сте преследван?
Не би ме учудило, ако е чел медицинския ми картон. И дневника. Понякога дори и параноиците могат да имат право.
— Какво има в ковчежето? — питам.
— Както казах, мистър Балто, позволете ми да ви припомня, че е ваш дълг да предадете нещо, което не е ваша собственост.
— Ще го предам.
— Прекрасно!
— Веднага, щом разбера какво съдържа то и защо толкова много хора са така дяволски решени да го изнесат контрабандно от Норвегия.
— Мистър Балто, колко сте искрен!
— Бях инспектор при разкопките!
Уинтроп млясва с устни:
— Точно така. Но никой не ви е казал какво търсеха те в действителност?
Колебая се. Разбирам, че сега иска да ме направи част от нещо, което не бива да знам. Но и знам също, че най-вероятно ще ми сервира някоя добре скроена лъжа, някоя увлекателна лъжлива следа.
— Картата на някое съкровище? — предполагам аз.
Веждите му оформят две перфектни V-та, обърнати надолу:
— Карта ли, мистър Балто?
— Били ли сте скоро в Рен льо Шато?
— Къде? — поглежда ме невинно.
Опитвам се да го произнеса по-добре:
— Рен льо Шато! Знаете, средновековната църква? Картите на съкровища?
— Съжалявам. Наистина не знам за какво говорите.
— Тогава сигурно вие можете да ми разкажете какво е било онова, което всъщност са търсили?
Размърдва се неспокойно, снишава глас.
— Имаха теория.
— Теория?
— Нищо повече. Само теория.
— Която разглеждаше?
Уинтроп прави някаква странна гримаса, която може би бе замислена да изразява задълбоченост, но която в същността си изглежда просто като странна гримаса. Продължава:
— Не е ли изумително, че древните цивилизации изобщо не са били толкова примитивни, колкото би си помислил човек?
— Може да се каже.
— Притежавали са знания, както в технологично, така и в интелектуално отношение, които хора в техния стадий на развитие изобщо не е трябвало да притежават. Познавали са Вселената по-добре от много от днешните любители астрономи. Владеели са абстрактна математика. Били са отлични инженери. Практикували са медицина и хирургия. Показвали са невероятно добро разбиране за разстояние и пропорции, геометрия и перспектива.
Гледам го изучаващо, опитвам се, изучавайки изражението и очите му, да прочета онова, което се крие между редовете.
— Например, питали ли сте се някога защо са били построени пирамидите?
— Всъщност не.
— Значи знаете защо?
— Не са ли погребални камери? Онова, което щяло да пренася величието на фараоните в бъдещето?
— Представете си Хеопсовата пирамида, мистър Балто. Какво е накарало една примитивна цивилизация да се захване с такъв неописуемо голям проект преди почти пет хиляди години?
— Не са имали с какво друго да се занимават в пустинята по това време — изтърсвам.
Той ме възнаграждава с лек смях.
— Лансират се много теории. Да вземем най-известната от величествените погребални камери. Тоест, Хеопсовата пирамида. Издигала се е на сто четиридесет и четири метра, когато е била издигната от египетския фараон Хеопс от четвъртата династия. Археолози и иманяри са открили камерата на царя, тази на царицата, шахти, галерии, тесни проходи. Всички пространства, които сме изучили, представляват около един процент от обема на пирамидата. Следите ли мисълта ми?
Следя я.
Той се навежда на бюрото.
— Учените започнали да изследват пирамидата с модерни технологии. Скоро открили, че има много повече галерии, отколкото били открити до момента. Фактически около петнадесет процента.
— Не е толкова изненадващо.
— Изобщо. Но петнадесет процента, мистър Балто! Доста много е. И това не е всичко. Чувствителната апаратура засича голям метален предмет, локализиран на седем метра под основата на пирамидата.
— Съкровище?
— Разбирам, че сте обсебен от съкровища. Все пак може да се каже, че всичко, което се намира в една пирамида, по дефиниция може да се разглежда като съкровище. Наличието на метали в една египетска пирамида само по себе си не е чудно. Но не е ставало въпрос за някой ковчег от злато или сбирка от мед или желязо. По размер и масивност металният обект бил от такъв характер, че изследователите трябвало да повторят измерванията неведнъж, преди да се почувстват сигурни, че стойностите са верни. Поставяйки сканиращата апаратура в различни ъгли и позиции, те успели да изготвят скица на металния обект. По-точно на неговите контури.
— И какво видели?
Уинтроп се изправя и отива до шкаф, в който има сейф. Избира кода. Вратата се отваря със стон. Уинтроп изважда черна папка, която донася до бюрото, отваряйки през това време ципа й.
— Това е копие на скицата на намерения обект — казва.
Листът се намира в прозрачна найлонова обвивка, която той ми подава. На пръв поглед обектът на скицата прилича на совалка.
Постепенно разбирам, че тя наистина изобразява совалка.
Издължен корпус, малки криле, опашка.
Вдигам поглед към Уинтроп.
— Миналата година достигнахме до галерията, където се намира корабът — казва.
— Какво е това?
— Не виждате ли?
— Прилича на совалка.
— Космически кораб.
— Космически кораб?
— Точно.
— Почакайте. Космически кораб, повредил се, така че да се забие под Хеопсовата пирамида по време на неуспешен опит за кацане в пустинята? — питам хапливо.
— Не, не! Разбрахте ме погрешно. Космически кораб, над който е построена самата Хеопсова пирамида — пояснява Уинтроп.
Удостоявам го с поглед, напомнящ тъжно куче. Онзи, който казва: „Нали не искаш да повярвам на тези врели-некипели?“. След това въздъхвам дълбоко.
Той продължава:
— Може би сте запознат с противоречивите теории на швейцареца Ерих фон Деникен?
— Аха! За посещенията на извънземни същества на Земята далеч в миналото?
— Абсолютно правилно.
Поглеждам надолу към листа със скицата на приличащия на космически кораб апарат. Поглеждам към Уинтроп.
— Не говорите сериозно? — възкликвам.
Той изважда от черната папка схеми, гъсто изписани с математически формули.
— Изчисления — казва и бута документите към мен. — От НАСА са оценили аеродинамичните параметри на апарата. Ще съобразят бъдещите космически кораби с този модел.
Скръствам ръце пред гърдите. Чувствам се дискомфортно. Не защото му вярвам. А защото характерът на лъжите му предполага, че те крият друга тайна, може би още по-плашеща.
— Космически кораб под Хеопсовата пирамида — промърморвам. Саркастичният тон няма никакъв ефект върху него.
— Разбирам, че не е лесно да повярвате — съгласява се той. Сякаш вече е успял да ме убеди.
Навеждам глава наляво. След това надясно. Сякаш имам болка във врата. Сръбвам си от чая. Хладен е и има вкус на нещо, което можеш да очакваш да ти сервират в палатката на някой богат бедуин насред пустинята.
— Искате да ме убедите, че Хеопсовата пирамида е била издигната върху древна совалка? — казвам провлечено.
— Нека повторя — космически кораб. Предполагаме, че е бил един от спускаемите апарати на по-голям кораб-майка в орбита около Земята.
— Да, разбира се.
— Изглеждате скептично настроен.
— Скептичен? Аз? По никакъв начин. Но кажете ми, как ще обясните защо египтяните са построили една огромна пирамида над кораба? „Гаражът“ едва ли е съществувал като концепция преди пет хиляди години…
— Те са гледали на апарата като на нещо свещено. Небесният кораб на Бог.
— Трябва да е било доста дразнещо за космическите същества да се върнат накрая и да намерят върху кораба си такава тежка, грамадна пирамида!
Той дори не се усмихва. Въобразява си, че е спечелил доверието ми.
— Нещо трябва да се е объркало още в самото начало — казва. — Може би са се разбили. Може би корабът не е успял да излети. Пясък в механизмите? А възможно е астронавтите им да са умрели при съприкосновението с атмосферата на Земята. Или заради нашите бактериални култури. Не сме сигурни. Все още сме в стадий на догадки.
— Значи не сте се опитвали да завъртите ключа на запалването?
— Не сме опитвали наистина досега. — Колебае се. — Съществува още една теория.
— Не се и съмнявам.
— Може да се предположи, че целта на кораба никога не е била да се връща. Че мисията му е била да пренесе група същества, без съмнение човекоподобни, които да останат тук, на Земята.
— За какво им е било да остават?
— Може би са искали да колонизират планетата ни? Може би са искали да се размножават, доколкото можем да си представим. Има такива, които вярват, че тези същества са моделите на библейските разкази за красиви, високи ангели. Те са били по-големи, по-високи от нас хората. И неописуемо красиви. От религиозната история знаем, че понякога ангели са имали неблагоразумието да оплодят земни жени. Така че, генетично погледнато, трябва да сме имали общ произход.
Смея се.
Той мълчи.
След това питам:
— И вие вярвате на всичко това?
— Трябва да се приемат фактите, мистър Балто.
— Или лъжата.
Гледам го. Дълго. Най-накрая червенината излиза под формата на две червени рози на бузите му.
— А ковчежето? Каква е връзката?
— Ще разберем, когато ни го предадете.
Смея се с грухтене.
Той продължава:
— Надяваме се, че съдържанието на ковчежето може да ни заведе до тези създания от Космоса. Не задължително да стигнем до онези, които са се приземили, едва ли са безсмъртни, въпреки че кой знае — повдига театрално поглед към небето, — но до потомците им. До рода им. Може би ще открием послание. От тях до нас. Наскоро четох във вестника за финската лекарка Рауни-Леена Лууканен, която е не само експерт по съвсем земни болести като синузит и хемороиди, но също така и по пацифистката философия за същества от чужди слънчеви системи. Тя поддържа постоянен телепатичен контакт с хуманоидите, прекосяващи небесния купол над главите ни. От всичко, доверено й, впечатлих се от факта, че те боравят с шест измерения, пътуват надлъж и нашир из времето и пространството, както и това, че тяхна делегация е чакала, за да поздрави Нийл Армстронг, когато той направил първите си стъпки на Луната. Най-удивителното от всички твърдения на Лууканен е, че те, също като мен, са вегетарианци. А любимата храна на тези хуманоиди е ягодов сладолед.
Хиля се. Възможно е да му се струвам някак недоверчив.
— Можете да си мислите каквото си искате — казва с острота в тона.
— Това и правя.
— Представих ви факти. Всичко, което знаем. И в което вярваме. Нищо повече не мога да направя. Можете да ми вярвате. Или изобщо да не вярвате.
— Ето това мога да ви обещая.
Той прочиства гърло и се размества на стола си.
— Какво представлява Общността за международни изследвания?
— А! — Плясва той с ръце. Въпросът му допада. Безопасен е.
От типа въпроси, които биха могли да поддържат разговора в продължение на час или два на някой от коктейлите, които той редовно посещава заедно със своята красива млада съпруга, която естествено има връзка с треньора си по тенис.
— О-М-И — изрича, сякаш трябва да се приготвя за произнасянето на всяка буква, — ОМИ е научна организация. Основана през 1900 година от най-изтъкнатите изследователи и учени на времето. Целта е била да се обединят знанията от различните клонове на науката в една обща банка познание.
Сякаш е пуснал запис, предназначен за класовете ученици, дошли на посещение.
— Нека се върнем мислено назад във времето! — Разтваря ръце. — Началото на века. Нов оптимизъм! Растеж. Идеализъм. Индустрията ражда все нови и големи отрасли. Разцъфтява нова ера. Има само един проблем. Знаете ли какъв е той?
— Не.
— Никой не е мислил за друго, освен за собственото си малко поле на изследване. Именно това е била голямата идея зад създаването на Общността за международни изследвания: да следи развитието в науките, да координира, да свързва учени, които биха могли да имат полза от сътрудничеството едни с други, накратко, да мисли в цялостност в хаоса от самостоятелни единици.
— Звучи впечатляващо. А общността днес?
— Получаваме финансова и професионална подкрепа от всички клонове на науката. Получаваме пари от държавния бюджет и от собствениците ни, а също и дарения от университети и научни среди по цял свят. Имаме над триста и двадесет служители на щат. Както и океан от учени, работещи по временни проекти. Имаме контакти в най-големите университети. И представители навсякъде, където се провежда някаква важна изследователска дейност.
— Аз никога не съм чувал за вас.
— Странно!
— Не и преди да открия, че общността стои зад археологическите разкопки, които ми бе възложено — ха-ха! — да следя.
Уинтроп разлиства отнесено някакви документи по бюрото.
— Какво можете да ми разкажете за Майкъл Макмълин? — гласи следващият ми въпрос.
Уинтроп вдига поглед от документите си.
— Велик мъж — изрича благоговейно. — Председател на Общността за международни изследвания. Един доста благосъстоятелен възрастен господин. Джентълмен. Космополит! В Оксфорд му присъждат титлата „професор“ непосредствено след войната. Оттегля се от изследователската дейност през хиляда деветстотин и петдесета година, за да посвети живота си на общността.
— Къде е той сега?
— Чакаме го да се върне всеки момент. Скоро ще имате възможността да се срещнете с него. Той много би искал да се запознае с вас.
— Каква е неговата специалност?
Уинтроп повдига вежди. На плешивата му глава това изглежда сякаш ластици, прикрепени на тила му, повдигат веждите високо на челото.
— Не знаете ли? Той е археолог. Също като вас. И като вашия баща.
9.
Даян седи зад банката и се взира в зеления текст на компютъра. Сладка е, когато е съсредоточена. Сладка е също така и когато не е.
Слънцето се прелива вътре през големите прозорци и изпълва библиотеката с мека светлина.
Застанал съм точно на вратата. В ръцете си стискам навита на руло брошура на ОМИ, която получих от Уинтроп. На раздяла той се изхили с глупавия си клоунски смях и каза, че се радвал, че съм склонен да сътруднича. Склонен да сътруднича? Той естествено си въобрази, че си е свършил работата. И че аз съм се решил да изтичам право вкъщи, за да му занеса проклетото ковчеже. Трябва да мисли, че съм лесен за убеждаване, а също, че съм доста глупав.
С едно предпазливо покашляне, което отеква в катедралната тишина, пристъпвам една крачка навътре в библиотеката. Даян поглежда към мен отнесено. Съсредоточеното й изражение се преобразува в усмивка. Светлината ми погажда номер — струва ми се, че се изчервява.
— Пак ли вие? — казва тя.
— Точно се срещнах с Уинтроп.
Става и идва към мен. Била е старателна сутринта (представям си я), когато си е избирала дрехите. Облечена е с кремава копринена блуза, тясна черна пола, която отива на фигурата й, черни найлонови чорапи, обувки на високи токове.
— Ние му казваме: „The man in the moon“69 — засмива се и слага ръка на моята.
Усмихвам се насилено. В главата ми докосването отключва поток от хормони.
— Даян, можеш ли да ми помогнеш?
Колебае се за миг. След това казва:
— Разбира се.
— Може би не е толкова просто това, за което се нуждая от помощ.
— Ще направя каквото мога. Но невъзможното би отнело малко повече време.
— Става въпрос за информация от компютърната ви система.
— За?
— Има ли място, където можем да поговорим. Където — снишавам глас още малко, — няма да ни се налага да си шепнем.
Тя хваща ръката ми (леко, нежно) и ме превежда през библиотеката към кабинет с врата от матирано стъкло. Кабинетът е безличен. Лавици, отрупани с дебели папки. Старинно бюро със скъп монитор върху луксозна поставка. Клавиатура с навит кабел надолу към терминала на пода. Празен пепелник. Пластмасова чаша с малко кафе и няколко фаса вътре. Нестабилен офис стол. На него сяда Даян. Поглежда нагоре към мен. Аз преглъщам. Обладан съм от съзнанието, че съм сам с нея и че мога (чисто хипотетично) да се наведа напред и да я целуна. И ако тя отговори на целувката ми и, може би, въздъхне сладостно, бих могъл (все така теоретично) да я повдигна и да я сложа на бюрото и да я любя силно и диво. И след това да опиша всичко в едно читателско писмо до някое мъжко списание.
— Е, какъв ти е проблемът? — пита тя.
Проблемът ми е, че имам някак прекалено много проблеми.
Столът изскърцва под тежестта ми.
— Бива ли те да търсиш? — питам и кимвам към компютъра.
— Хм, да. Това горе-долу ми е работата.
— Имам нужда да науча повече за Макмълин.
Тя ме поглежда бързо. Не успявам съвсем да разтълкувам погледа й.
— Защо? — пита хладно.
— Не знам какво търся — отговарям откровено.
Погледът й продължава да ме пронизва. Чак когато осъзнава колко неудобно се чувствам, тя придърпва клавиатурата към себе си, натиска F3 за „търсене“ и изписва Майкъл &1 Макмълин. Компютърът обмисля въпроса и жужи, преди да отговори: 16 documents found. 11 closed70.
— Искаш ли разпечатка? На файловете, до които има достъп?
— Достъп?
— Единадесет от файловете са защитени. Имаш нужда от парола, за да получиш достъп до информацията.
— Нямаш ли парола?
— Естествено. Но виж.
Тя написва паролата си.
Unauthorized. Level 55 required71, отговаря машината.
— Какво означава това? — питам.
— Работим на няколко нива. До единадесетото ниво имат достъп всички потребители, дори външните лица. Двадесет и второто ниво защитава информация, достъпът до която изисква документирането на основателна причина. Това са, например, изследователските проекти, по които се работи в момента. Тридесет и трето ниво съдържа файлове, над които има наложена забрана за разпространяване. Ние в библиотеката имаме level 33 clearance72. Четиридесет и четвърто ниво се отнася до информация за персонала и вътрешни връзки. И след това идва петдесет и пето ниво, което само един бог знае какво защитава. Тоест ръководството на общността.
— Всички ли сте свързани към една база данни?
Даян ме поглежда сякаш съм задал тъп въпрос. Точно такъв се оказва.
— Ние сме една база данни — казва. — Не си ли чувал за нас? Бюлетина на ОМИ. Или www.soinsc.org.uk. Водещият в своята област! Имаме абонаменти в университети и изследователски институции по целия свят.
— Какъв тип информация?
— Всякакъв! Всичко, което се отнася до наука или изследователска дейност, в която общността е взела участие. Тоест повечето такива. Базата данни съдържа всички наши материали, стари и осъвременени, както и препратки. Всички доклади и полеви бележки са приложени. В допълнение качваме сродни статии от „Ройтерс“, „Асошиейтед прес“, „Таймс“, „Ню Йорк Таймс“ и редица други сериозни медии.
— Можеш ли да търсиш каквото и да било?
— Приблизително.
— Опитай с Кивота на свещените тайни.
— Какво е това?
— Реликва.
— Кивота на какво?
Повтарям. Тя пише. Получаваме девет резултата. Първият от тях посочва научния труд, писан от татко, Лайлуърт и Де Уит през 1973 година. Другият представлява кратко изложение на самия мит:
„Кивотът на свещените тайни: мит за свещен предмет или послание, намиращо се в златен сандък. Според философа Дидактдемий (ок. 140 г. сл.Хр.) посланието е било предназначено само за «най-вътрешния кръг на посветените». Съдържанието му е неясно.
Кивотът бил съхраняван в Манастира на Светия кръст в периода между 300–954 г. сл.Хр., когато е бил откраднат. Кръстоносците трябва да са предали кивота на Ордена на монасите хоспиталиери през 1186 г., но достоверните следи намаляват значително след падането на Акра през 1291 г. Устни предания загатват, че сандъкът трябва да е бил скрит от монасите в един октагон. Според различните предания, октагонът би могъл да се намира в Йерусалим (Израел), Акра (Израел), Хартум (Судан), Аия Напа (Кипър), Малта, Линдос (Родос), Варна (Норвегия), Себерсун (Дания).
Препратки:
Арнцен, Де Уит, Лайлуърт реф. номер: 923/8608hg
Беранже Соние реф. номер: 321/231lab
Свитъците от Мъртво море реф. номер: 231/4968сс
Варна реф. номер: 675/6422ie
Орденът на монасите хоспиталиери реф. номер: 91l/1835dl
Манастирът на Светия кръст реф. номер: 154/5283oc
Персийският цар Камбиз реф. номер: 184/0023jv
Рен льо Шато реф. номер: 167/9800ea
Плащаницата от Торино реф. номер: 900/2832vy
Климент Трети реф. номер: 821/4652om
Институт Шимър реф. номер: 113/2343cu
Пророк Йезекил реф. номер: 424/9833ma
Q реф. номер: 223/9903ry
Наг Хамади реф. номер: 223/9904an“
За останалите документи — странна сбирка от староевропейски митове, кралски династии, благороднически родове, окултизъм, херметическа наука и неразбираеми препратки, е нужна парола за достъп. Даян вкарва своята парола. Unauthorized. Level 55 required, отговаря машината.
— Странно — казва Даян. — Обикновено не защитаваме с парола обща информация. Единствено информация за персонала. Възможно ли е някой от тези крале или пророци да работи при нас? — кикоти се тя.
— По някой краткосрочен проект? — предлагам аз.
Тя поглежда нагоре към мен.
— Каква е тази реликва?
— Един бог знае. Потърси на Йезекил.
— Кой?
— Пророк Йезекил. Имаше препратка.
Получава четири резултата. Три от тях са заключени. Достъпният препраща към институт „Шимър“.
— Знаеш ли нещо за институт „Шимър“? — питам.
— Център, обединяващ изследователската дейност в областта на археологията и теологията. Освен всичко друго.
— Опитай с Варна. В-а-р-н-а.
Намираме седем документа. Един от тях препраща към труда на татко. Друг препраща по-нататък към хоспиталиерите. Трети към манастир в Малта. Следващият се отнася за текущите разкопки на професор Лайлуърт. Друг един сочи към институт „Шимър“. Останалите три са заключени.
— Потърси Рен льо Шато!
Тя ме поглежда.
— Рен льо Шато! — повтарям аз.
Тя се покашля и се мъчи известно време, докато успее да изпише името правилно и да намери точната френска буква.
Получаваме 18 резултата. Достъпът до повечето е забранен.
Даян разпечатва достъпната информация, която разказва за младия, беден свещеник, намерил пергаменти, чието съдържание е все още неизвестно, но което също така било от такова естество, че той се сдобил с цяло състояние. Намеква се за връзки с кръстоносните походи, рицарските ордени и за конспирации, свързани с масоните и духовни братства.
— Можеш ли да потърсиш всички разкопки, в които ОМИ е участвала? — питам.
— Луд ли си? Ще трябва да седим тук до утре!
— Ами разкопките, водени от Макмълин и Лайлуърт от името на общността?
— Разбира се. Но може да отнеме известно време.
Наистина отнема време. Списъкът е дълъг. Докато погледът ми се плъзга по редицата места и години, попадам случайно на Аия Напа в Кипър, Хси фенг-коу в Китай, Тюмен в Сибир, Карбала в Ирак, Аконкагуа в Чили, Туле в Гренландия, Себерсун в Дания, Лахоре в Пакистан, Коацакоалкос в Мексико, Хартум в Судан.
В полето срещу много от точките стои ASSA и някаква дата. Даян пояснява, че ASSA означава Archaeological Satellite Survey Spectro-Analysis Available. Това е сателитна снимка, базирана на магнитни и електронни измервания на почвата. Подобна геофизична картина може да открие руини на много метри под днешното ниво на почвената обвивка. Същата бележка стои и в полето на Варна (манастира „Верне“), Норвегия. Сателитната снимка е била направена миналата година. Чел съм за техниката в международни специализирани списания.
— Сателитът беше изведен в космоса през януари миналата година — казва Даян.
— Можеш ли да ми намериш снимката? От Варна?
С една търпелива въздишка и усмивка, които едва ли се полагат на всички взискателни учени, Даян слиза в хранилището в мазето, за да потърси сателитната снимка. Но тя не е там.
Греъм Лайлуърт лично се е подписал, че взема папката.
— Нека продължим — казвам. — Какво имаш за хоспиталиерите?
Има маса документи. Намираме препратки към институт „Шимър“ и към мита за Кивота на свещените тайни, който на свой ред препраща към Манастира на Светия кръст югозападно от стария град в Йерусалим. Манастирът бил основан около 300 година на мястото, където легендата и библейската история твърдят, че Лот засадил тоягите на тримата мъдреци, изпратени от Бог. Тоягите пуснали корен и се превърнали в дърво. Легендата разказва, че кръстът, на който разпнали Исус, бил направен от същото това дърво.
Според мита за Кивота на свещените тайни, свещеният сандък бил пазен в Манастира на Светия кръст до 954 година. Тогава той бил откраднат и отново скрит на тайно място. Не съществуват никакви исторически отпратки към сандъка, докато кръстоносците не го предават за съхранение на Ордена на рицарите хоспиталиери през 1186 година.
— Потърси на Греъм Лайлуърт! — моля аз.
Компютърът открива 40 документа. Почти всички са статии от вестници и рецензии в специализирани списания. Но достъпът до последните 4 документа е забранен.
— Потърси на Трюгве Арнцен!
Машината намира 5 документа. Всички са заключени.
— Опитай с мен!
Даян ме поглежда въпросително. Светкавично изписва биорн &1 белто.
Машината отговаря: 0 documents found73.
— Изпиши го с „ьо“ — предлагам.
Тя пише бьорн &1 белтьо.
Би трябвало да се почувствам поласкан.
В базата данни на Общността за международни изследвания в действителност е регистриран известния албинос Бьорн Белтьо от Норвегия. 1 document found.74
И не само това. Регистрираната информация е заключена. Това, което знаят за мен, е тайно.
— Въведи паролата си — казвам.
Поглеждаме в монитора.
Неоторизиран потребител. Изисква се ниво 55.
Шест думи. Нищо особено. Просто шест думи в зелен шрифт.
10.
Казват, че престъпниците, седели в продължение на много години в затвора, когато бъдат пуснати на свобода, изпитват нужда да се върнат там. Обратно — при обществото зад стените, ежедневните рутини, кръга от приятели, абсурдното чувство за сигурност сред бандити и осъдени за убийство изнасилвачи.
Аз мога да ги разбера. Чувствам същото към клиниката.
Даян знае едно уютно заведение в странична уличка на „Гауър стрийт“, където можем да обядваме. Аз не го намирам толкова уютно. Цялата декорация, масите и плотовете са от стъкло или огледало. Накъдето и да се обърна, виждам само обърканото си изражение.
Радвам се на погледа и вниманието й, докато разказвам за откриването на златното ковчеже, за безсмислените ми преживявания в Осло, за недоизречените обяснения на Грете, за задачата, която съм си поставил, идвайки в Лондон. Чувствам се като авантюрист, впуснал се в някакво вълнуващо начинание. Струва ми се, че и Даян ме възприема по същия начин.
Когато се връщаме към сградата на ОМИ, за да вземем разпечатката, която забравихме там, Даян пита какви планове имам за вечерта. Въпросът й детонира в мен осколочен снаряд от очакване. Отскачам настрани, за да не стъпча един безгрижен градски гълъб, и отговарям, че нямам специални планове. Няма нужда да изглеждам напълно отчаян. Четири крачки по-късно тя ме пита дали искам да ми покаже Лондон. Изпълват ме равни части блаженство и паника.
— Звучи приятно — отговарям.
Чакам пред сградата, докато Даян изтичва да вземе разпечатката за Майкъл Макмълин. Това отнема известно време. Когато накрая излиза и ми подава купчината листи, повдига поглед нагоре и се усмихва напрегнато.
— Извинявай, че се забавих толкова! — казва с престорен стон. Изглежда сякаш е мислила да ме целуне бързо. Колебливо, въпросително, добавя: — Знаеш ли… това за довечера може би не беше много добра идея…
Въпросът увисва във въздуха. Тя среща погледа ми.
— По дяволите! — възкликва внезапно. — „Кингс Армс Пъб“! В седем и половина.
Все още не съм продумал и дума. Тя поема въздух, за да каже нещо, но се спира. Един мотоциклет преминава, набирайки скорост.
— Знаеш ли… — продължава. — Имам приятелка, която работи в библиотеката на Британския музей. Искаш ли да й позвъня? Може би тя може да ти помогне?
— Чудесно! — казвам. И продължавам да очаквам целувката, която така и не идва.
Тя ме поглежда. Не успявам да разчета погледа й. В него има нещо неизказано.
— До довечера — казва. След това се усмихва и се отдалечава.
В един магазин, където стените, покрити с компактдискове се губят някъде в безкрайността, купувам един сборен диск за Рогерн. Казва се Satan’s Children: Death Metal Galore75. На обложката е нарисуван дявол, свирещ на електрическа китара. Езиците на серните пламъци облизват краката му.
Сладко малко нещо, което Рогерн ще оцени.
11.
Както всички и аз си имам своите лоши навици. Когато си спечелил надбягването между сперматозоидите и яйцеклетката и си се претърколил през детството, без да бъдеш прегазен от някой пиян шофьор, след като си се пошлял през юношеството си, без да свършиш със свръхдоза хероин в някой вход, облян в мека светлина, когато си издържал шест години в Блиндерн и след това си успял да си намериш работа в публичния сектор, при условие, че си минал без остра бъбречна криза или мозъчен тумор, трябва, дявол да го вземе, да имаш правото да стискаш тубата паста за зъби през средата и да оставиш седалката на тоалетната вдигната, след като си пикал. Да имаш лоши навици е човешко право. Щастлив съм, че не съм женен.
Обичам да оставям четката си за зъби на ръба на мивката. Така знам къде да я търся. Добре, това е лош навик. Не е рационално. Но не ми пука.
Сега четката ми за зъби лежи на покрития с плочки под.
Не е голяма работа. Може да е била камериерката. Може да е бил полъх от полуотворения прозорец. Може да е бил Хенри VIII, възкръснал в облак от пара и сяра.
Вдигам я и я оставям отново на края на мивката, така че камериерката да има удоволствието да я постави в пластмасовата чаша до огледалото.
Не приказките за вещиците, които ядат хора, или за кръвожадните тролове бяха онези, които ме плашеха най-много в детството ми. Беше историята за Маша и трите мечки.
Когато мечките изръмжаваха: „Някой е спал в креватчето ми“, изпадах в бездна от ужас. Мисля, че това се е дължало на прекаления ми респект към неприкосновеността на дома.
Ципът на несесера с тоалетни принадлежности е затворен. Аз винаги го оставям отворен. Така че светкавично да мога да напипам кутийката презервативи (супер тънки, без лубрикант), когато нахлуя посред нощ в хотелската си стая със своя харем от фотомодели и манекенки.
Часът е три и половина следобед. Набирам номера на Грете на стария телефон на хотела. С шайба е.
След като съм го изчакал да позвъни десет пъти, затварям.
Внезапен пристъп на страх ме кара да позвъня на Рогерн. Звучи сякаш съм го събудил. Което най-вероятно е така. Питам дали всичко е наред. Той изгрухтява нещо, което би трябвало да означава „да“. Питам дали сандъкът все още е в безопасност. Той изгрухтява „да“. На заден план се чува някой, който хихика сподавено.
След това позвънявам на Каспър, за да го помоля да проучи дали нещо лошо не се е случило на Грете.
— Откъде звъниш? — пита.
— От Лондон.
Той подсвирва леко в слушалката, звучи като свирката на врящ чайник.
— Бъди внимателен — казва ми.
— Какво имаш предвид?
— В Лондон си заради ковчежето, нали?
— И?
— У вас е имало влизане с взлом.
— Знам.
— О? Така ли. Но можеш ли да познаеш кой е бил?
— Чакай. Откъде знаеш, че е имало влизане с взлом?
— Тъй като оглавяващият Дирекцията за управление на културното наследство, самият Сигюр, беше извикан от полицията и Министерството на външните работи, за да плати гаранцията на his almighty76 Греъм Лайлуърт. — Сухият смях на Каспър звучи като шумоляща хартия.
— Знам, че са били те. Видях ги.
— Но знаеш ли кой е бил с него?
— Да чуем!
— Един от нахлулите с взлом има дипломатически имунитет. Подшушва се, че бил от разузнавателните служби. Британското посолство спретна голям спектакъл. Човек би си помислил, че става въпрос за сигурността на кралството. Това тук стигна чак до върховете, Бьорн! Чак до върховете! Министерството на външните работи се опита да успокои нещата, доколкото може. Какво, по дяволите, са намерили?
Изритвам обувките си, хвърлям се на леглото и разгъвам дългата еднометрова лента хартия с информация за Майкъл Макмълин.
Първо прочитам биография, изложена на базата на ключови думи. Дата и място на раждане не са посочени. Специална стипендия в Оксфорд, където през 1946 година става професор по археология. Гостуващ лектор в Еврейския университет в Йерусалим. Централна фигура в работата по превеждането и тълкуването след откриването на Свитъците от Мъртво море през 1948 година. Председател на Общността за международни изследвания от същото време. Почетен професор при Института „Вайцман“. Председател на Лондонската географска асоциация през 1953 година, на израелското историческо общество през 1959 година. Един от основателите на Общността на британските музеи през 1968 година. Председател на Клуба на лондонските финансисти и банкери през 1969 година.
По-нататък чета статии, извадени от специализирани списания и вестници. Макмълин е участвал в семинари, конгреси и симпозиуми по археология, теология и история по целия свят. Представлявал е Общността за международни изследвания при най-големите археологически разкопки. Чрез ОМИ е финансирал редица проекти. Когато Свитъците от Мъртво море биват открити при Кумран, Макмълин е сред първите повикани западни учени. През годините е действал като посредник в борбата между еврейските и палестинските учени за правото на собственост върху пергаментите, което било поделено между Еврейския университет в Йерусалим и института „Шимър“. Още няколко детайла се открояват в списъка подробни препратки: от 1953 година той е ръководител на Международното сдружение на Плащаницата от Торино, а от 1956 година става член на управителния съвет на института „Шимър“.
Обаждам се отново на Каспър и го моля за още една услуга. Моля го да ми напише препоръка за стаж в института „Шимър“. Молбата ми е задвижена от чист импулс. Но имам някакво неопределено чувство, че това може да бъде от полза. Каспър дори не пита защо. Обещава да изпрати препоръката на следващия ден. По телефакс. С клеймото и печата на Дирекцията за управление на културното наследство. Тогава те естествено ще отворят всичките си врати, чекмеджета и шкафове за един толкова любопитен тип от Норвегия.
12.
Не ми е особено лесно да се направя красив.
Жените могат да правят чудеса с грим. Невзрачните стават красиви. Красивите стават неустоими. Мъжете могат да си направят прическа, да направят кожата си бронзова с фон дьо тен, да си пуснат брада. На моята външност не действа нищо.
При специални случаи аз компенсирам с облекло.
Тази вечер си слагам сиви боксерки „Калвин Клайн“, костюм „Армани“, бяла риза, копринената вратовръзка с ръчно рисувани лотосови цветове, черни чорапи, кожени обувки. Ръкавите на ризата закопчавам със златни ръкавели.
От яката надолу не изглеждам толкова зле.
Наплисквам страните си с тоалетна вода за след бръснене „Юван“. Слагам гел на перчема. Когато бях по-млад, опитвах да почерня съвсем мъничко безцветните си мигли и вежди със спирала, която отмъквах от мама. Вече не го правя.
Излизам в антрето и се оглеждам изпитателно в голямото огледало.
Със сигурност не приличам на гръцки полубог. Но не съм и толкова зле.
Разпечатвам опаковката „Чо-Сан“ и откъсвам един кондом от лентата. Аз съм един вечен оптимист. А долу в панталоните ми има един, който се надига и се надява.
Линда от рецепцията ме оглежда, когато й давам магнитната карта.
— Елегантен сте, мистър Балто — казва одобрително.
Дали е извратена? Възбужда ли се от албиноси? Linda the libidinous lily77.
— Не знаех, че сте тук — продължава. — Приех съобщение за вас. — Подава ми бележката. Чарлз де Уит е звънял. — Моля свържете се възможно най-скоро.
— Кога се получи съобщението? — питам.
— Забравила ли съм да запиша? Ooops, so sorry!78 Преди няколко часа. Не, повече. Веднага след като застъпих на смяна. Около четири часа, може би. — Усмихва се с кокетна извинителна усмивка, би трябвало да разбера, че тя има по-голямо призвание на този свят от това да помни кога е приела съобщение за някакъв надут албинос на рецепцията в хотел от средна класа в „Бейсуотър“.
Поглеждам часовника. Седем и половина.
Качвам се в стаята и позвънявам на Лондонската географска асоциация. Отговаря нощният пазач. Кисел е. Току-що е станал. Никога не е чувал за Чарлз де Уит, трябва да позвъня в работно време. Моля го за всеки случай да провери списъка с вътрешни номера. В слушалката се чува трясък, когато той я захвърля на масата. Чувам го как прелиства. На заден план долавям гласа на истеричен спортен коментатор. Връща се обратно. Така е, както ми е казал, не е открил никакъв Де Уит в списъка с телефонни номера, трябва да позвъня в работно време.
В указателя намирам само един Де Уит, Джоуселин, на „Протъроу роуд“. Избирам номера.
— DeWitt residence79 — изрича гласът на жена от негроидната раса.
Представям се и питам дали мога да говоря с Джоуселин де Уит. Не е тя. Госпожа Джоуселин не е вкъщи, разговарям с икономката.
— Може би и вие можете да ми помогнете. Дали това случайно е семейството на Чарлз де Уит?
Настъпва тишина. Накрая тя отговаря.
— Да, това е дома на Чарлз де Уит. Но за това трябва да разговаряте с мисис Джоуселин.
— Кога очаквате да се върне?
— Мисис Джоуселин беше няколко дни при сестра си в Йоркшир. Връща се утре.
— А мистър Де Уит?
Тишина.
— Както казах, за това трябва да говорите с мисис Джоуселин.
— Само един въпрос! Неин съпруг ли е Чарлз де Уит?
Колебание.
— Ако желаете, ще съобщя на мисис Джоуселин, че сте се обаждали.
Още веднъж оставям името си и телефона на хотела.
13.
Даян ме чака на маса, направена от бъчва, в най-вътрешния край на кръчмата. Не успявам да я разпозная през цигарения дим, преди да ми помаха изискано с ръка.
Съблазнителната мисъл за сродните души, затова, че нашето дълго, колкото и самият живот, преследване на голямата любов всъщност представлява търсене на изгубената ни духовна половинка, е за мен най-романтичната идея на метафизиката. Пълни глупости, разбира се. И все пак изкусителна фантазия! Не може категорично да отхвърля възможността Даян да е моята сродна душа. Естествено, същото мисля за всяка, в която се влюбвам.
Мъжете около Даян проследяват погледа й. Като ме видят, поглеждат отново към нея. Сякаш за да проверят дали не е късогледа или умствено изостанала. Или специалист, помагащ на пациент в приобщаването му към обществото, който го е извел на забавление. Или може би сладко маце, което съм си поръчал по телефона.
С извинения си пробивам път през крещящата тълпа и се вмъквам между Даян и немец, който пее някаква пиянска песен. В Лондон има около 7000 кръчми. В много от тях посетителите са изключително туристи. Англичаните си имат своите скрити убежища. Разбирам ги. Примамваме с банкнота келнера към масата ни. Даян поръчва две светли бири. Изпиваме ги бързо.
Уличното движение преминава покрай нас в движеща се маса от метал. Светлинните фонтани на неоновите реклами се изкривяват във външния ръб на очилата ми. Чувствам се изгубен. На друга планета. За Даян това е вкъщи. Пъхнала е ръката си в моята и бърбори, изпълнена с онази самоувереност, израснала от отражението, което е оставила в огледалото след часовете, прекарани над кутията с гримове и в гардероба. Сложила си е червени найлонови чорапи, черна пола и червена блуза под късо кадифено яке. За бельото мога само да фантазирам. Носи малка чантичка, чиято презрамка пристяга по диагонал гърдите й. Косата си е прибрала в конска опашка.
— Сетих се да се обадя на Луси. Не съм ли добро момиче?
— Луси?
— От библиотеката. На Британския музей. Тя с голямо удоволствие би ти помогнала.
— С голямо удоволствие?
Тя се смее.
— Луси е страшно любопитна що се отнася до всички мои авантюри.
Докато Даян разказва за веселата Луси, аз размишлявам над факта, че съм „авантюра“.
Харесвам тихи жени. Леко стеснителни, затворени в себе си жени. Не такива, които подсвиркват на мъжете в баровете. Харесвам жени, които са изпълнени с мисли и чувства, но които не ги споделят с кой да е. Не разбирам какъв тип жена е Даян. Или защо съм така привлечен от нея. Още по-малко разбирам какво тя вижда в мен.
На „Гарик стрийт“ има френски вегетариански ресторант, известен с фантастичните си menu potager80, и с надутите си цени. Ако възнамеряваш за първи път да поканиш красива жена на вегетарианска вечеря, над теб ще се стовари проклятие, ако не си се устремил към най-доброто.
Убеждавам Даян да опита бобена каша с коричка от сирене. За себе си поръчвам огретен от патладжани и цели аспержи с винегрет. За предястие се договаряме за палачинки със спанак и печурки, които фъфлещият келнер с присвитите очи ни препоръчва с неохота. Едно от преимуществата на вегетарианските ресторанти е, че келнерите са без предразсъдъци. Затова те се отнасят с един албинос също толкова надменно, колкото и с останалите гости.
Когато келнерът записа поръчката, запали свещта и се оттегли, Даян поставя лакти на масата, скръства ръце и ме поглежда. Тъй като светлината в ресторанта е приглушена и тъй като лицето ми се къпе в сенки, които ще скрият изчервяването, и тъй като подобни дребни детайли ми дават определена закрила, аз се осмелявам да се пошегувам с немислимото:
— Знам защо излезе с мен.
Думите ми я смущават. Тя се изправя.
— О?
— Любопитна си в какво се превръщат албиносите в полунощ — казвам.
Тя се взира неразбиращо в мен. После започва да се смее.
— Кажи ми защо тогава! — моля я аз.
Тя си прочиства гърлото, стяга се и ме поглежда накриво.
— Защото те харесвам!
— Харесваш ме?
— Никога не съм срещала някой като теб.
— Да, мога да ти повярвам.
— Не ме разбирай погрешно. Казвам го в добрия смисъл на думата.
— Ъъ… благодаря.
— Не си от хората, които се предават лесно.
— Мисля, че точната дума е „упорит“.
Засмива се и ме поглежда отново.
— Нямаш ли си приятелка? Там, вкъщи?
— В момента не. — Едно меко преувеличение. Не ми се иска да изглеждам като нещастник. — А ти?
— Нито пък аз в момента. Но сигурно съм имала стотици. — За кратко се задържа на границата между смеха и отчаянието. За щастие смехът побеждава. — Задник със задник! — казва в празното пространство.
Мълча. Да се занимавам с чуждите любовни мъки не е най-силната ми страна. Достатъчно проблеми си имам със собствените.
Тя ме поглежда в очите. Опитвам да отвърна на погледа й. Не е толкова просто. Лошото ми зрение причинява неволни движения на очните ябълки. Състоянието се нарича нистагъм. Лекарите смятат, че се дължи на усилието на окото едновременно да фокусира и да разпредели светлината, което настъпва през ириса. Но за повечето хора изглежда като нервно бягане на погледа.
— Ти не си като другите — казва тя.
Предястието идва. Ядем в тишина.
Чак когато келнерът сервира основното ястие, налива вино, просъсква „Bon appetite!“ и с поклон се оттегля към тъмното си, влажно скривалище до кухнята, Даян се оживява. В продължение на един дълъг миг тя седи и ме наблюдава, като ту се усмихва, ту прехапва долната си устна. Набожда едно бобче и го пъхва в устата си.
— И така — защо стана археолог? — пита тя.
Отговарям, че съм станал археолог, защото имам чувство за историчност, за систематичност, дедукция, тълкуване и разбиране. Теоретично можеше да стана психолог. Психологията е изкуството да упражняваш археологията в душите на хората. Но съм прекалено стеснителен, за да мога да бъда добър психолог. Освен това не питая почти никакъв интерес към проблемите на другите. Не защото съм егоист, а защото моите собствени проблеми ми стигат.
— Какво е това ковчеже, Бьорн? — пита тя.
Побутвам аспержата напред-назад в чинията, преди да отговоря:
— Има нещо, което крият. Нещо ужасно голямо.
— Какво би могло да бъде?
Поглеждам през прозореца. Товарна кола с тъмни стъкла стои неправилно паркирана до ръба на тротоара. Забивам вилицата си в аспержата и потръпвам. Представям си камери и микрофони зад тъмните стъкла на колата. Понякога имам проблеми с параноята си.
— Нещо толкова голямо, че те биха стигнали много далеч, за да го запазят в тайна — изричам тихо.
— Кои са те?
— Всички. Никой. Не знам. Макмълин. Лайлуърт. Професор Арнцен. ОМИ. Дирекцията за управление на културното наследство. Всички заедно. Може би ти също?
Тя не отговаря.
— Последното беше шега — казвам.
Тя ми намигва и оплезва език.
— Трябва да са попаднали на нещо през хиляда деветстотин седемдесет и трета година — казвам. — В Оксфорд.
— В Оксфорд?
— Всички следи водят там.
— Към седемдесет и трета?
— Да?
Болезнена гримаса преминава по лицето й.
— Има ли нещо? — питам.
Зад нас някой преобръща бутилка. Келнерът дотичва с укорително изръмжаване.
Даян разтърсва глава.
— Не — казва с далечен глас.
— Има толкова много неща, които не мога да подредя — продължавам аз. — Неща, които не си пасват.
— Може би ти не виждаш връзките? — предполага тя.
— Как мислиш? — питам я. — Как би могла ОМИ да знае къде точно е било заровено ковчежето?
Въпросът я изненадва.
— Знаели ли сме?
— Очевидно. Професор Лайлуърт, Де Уит и татко разглеждат още през хиляда деветстотин седемдесет и трета година в своята монография възможността на мястото да лежи заровен кивот. Едва през тази година те са сметнали за подходящо да почнат търсенето.
— Не е толкова странно. Миналата година получихме сателитните снимки, които разкриха къде точно се намира октагонът.
Трябваше да предвидя това.
— Действителността никога не е такава, каквато я виждаме — казвам. — Някой дърпа конци, които са невидими за нас.
— Какво имаш предвид?
— Знаели са точно какво търсят. Къде да го търсят. И го намериха. След това се появих аз и се намесих.
— Ето това харесвам в теб! Намесил си се!
— Те не са така въодушевени от този факт.
— Само на себе си могат да се сърдят.
— Сега съм камък в обувката им.
— Така им се пада!
Засмивам се.
— Наистина им имаш им зъб, а?
— Просто са толкова… — Поклаща глава и стисва зъби.
— Хареса ли ти бобената каша?
— Чудесна беше!
— Би ли станала вегетарианка?
— Никога! Too fond of meat!81 — намига ми.
Не се случва често да вървя през Лондон, притиснал красиво момиче. Въобще, да си призная, това не ми се е случвало често.
Въздухът е топъл, тежък, зареден. А може би аз си мисля, че е такъв. Махам на преминаващите коли. Намигам на момичетата. Някакъв просяк седи и дреме до телефонната будка. Даян е пъхнала ръка в задния ми джоб.
Не съм й казвал в кой хотел съм отседнал. И все пак тя е тази, която ме води нагоре по „Оксфорд стрийт“ и към „Бейсуотър роуд“. Или е подсъзнанието ми. Възползвам се от случая да сложа ръка на раменете й.
— Радвам се, че те срещнах — казвам й.
Притичваме на червено през една пресечна улица. Някакъв мерцедес изсвирва по нас.
— Наистина се радвам — повтарям и я придърпвам към себе си.
Внезапно тя спира рязко и помахва с ръка. Не разбирам какво прави. Оглеждам се за комари, доколкото могат да съществуват в центъра на Лондон. Едно такси завива до тротоара. Когато се обръща към мен, очите й са пълни със сълзи.
— Извини ме! — казва. — Благодаря за вечерта. Сладък си, но извинявай…
Затваря вратата с трясък. Отварям уста да кажа нещо, но там няма думи, които да искат да излязат. Даян казва нещо на шофьора. Не чувам какво. Шофьорът кимва с глава. Колата потегля със скорост. Даян не се обръща. Таксито завива зад ъгъла. Объркан, оставам замръзнал на тротоара и гледам движението.
Стоя дълго така.
На рецепцията смяната на Линда все още не е приключила. Писаната. Linda the long-legged leopard.82
— Приятна ли беше вечерта? — пита професионално.
Кимвам кисело.
— Отново има съобщение за вас. И писмо. — Подава ми бележката с нейния почерк и един плик.
Прочитам, че Де Уит е звънял и е помолил да се свържа с него.
На път към стаята си разкъсвам плика за писмо. В него има бял лист хартия с кратко съобщение на него:
„Ще получите 250 000 паунда за ковчежето.
Моля, изчакайте по-нататъшни инструкции.“
Чудя се с колко биха могли да ме купят. Гордостта ми. Мнението ми за себе си. Самоуважението. Наистина, не съм сигурен. Но с 250 000 паунда няма да ме съблазнят.
Би трябвало да потърся помощта на психолог.
14.
— Даян има доста странно отношение към мъжете.
Седнал съм на един твърд стол в читалнята на библиотеката на Британския музей. Над мен таванът се извива на главозамайващата височина от 32 метра. Читателските банки са разположени лъчеобразно спрямо кръглия център на залата. Писмени паметници на англосаксонската цивилизация. Планина от дебели книги се издига на масата пред мен. На пода има две картонени кутии с документи от архива с ръкописи. Всичко — въздухът, дрехите ми, върховете на пръстите, мирише на прах. Само Луси мирише на Салвадор Дали.
Вече четири часа прелиствам и записвам. Изпълнил съм 12 страници с бележки, коментари, наблюдения. Сега Луси се върна. Насадила е съблазнителното си дупе на свободния стол до мен, седи и клати крака във въздуха. Има червена коса, гримирани в синьо клепачи и торбест пуловер. Мини пола. Ясно е, че тя смята, че аз само подчертавам странното отношение на Даян към мъжете.
Не съм свикнал да говорят за мен като за „мъж“. Не съм свикнал жените да говорят за мен като цяло. Освен ако не ме съжаляват.
— Да, мъжете са си мъже — промърморвам и опитвам да прикрия колко неудобно се чувствам.
— Екстра са за чукането! — изгуква тя.
— Намери ли нещо друго? За манастира „Верне“?
— Съжалявам, получи всичко, което имаме. — Гласът й е дрезгав. Сякаш е пирувала малко по-дълго и малко по-често от нормалното. — Повечето са писма и препратки в ръкописи. Затова пък имаме още много материали за Ордена на рицарите хоспиталиери, ако искаш да ги прегледаш. Защо се интересуваш от всичко това?
— Отнася се за едно археологическо откритие.
— Тя каза, че си археолог. Намираш ли онова, което търсиш?
— Дори не знам какво търся.
Тя се смее.
— Даян каза, че си доста странен.
Орденът на рицарите хоспиталиери е създаден с благотворителна цел в една болница в Йерусалим през 1050 година и е кръстен на Йоан Кръстител. Монасите се грижели за старите и болните, но по-късно (вдъхновени от Ордена на рицарите тамплиери, създаден през 1119 година) се заемат да бранят с военна сила Светите места.
Когато Йерусалим пада през 1187 година йоанитите преместват главната си квартира в крепостта Акра. Оттук се бият срещу мюсюлманите заедно с тамплиерите. Същевременно някои монаси обикалят по света. Макар и странно, дори до Норвегия. Когато крепостта Акра пада през 1291 година, йоанитите местят седалището си първо в Кипър, после в Родос.
През вековете рицарите йоанити са въвличани от битка в битка, принуждавани са да бягат, тласкани са от възход към падение и пак към нови възходи. Орденът израства могъщ и богат. Приема дарения от крале и князе. Кръстоносците донасят вкъщи богати съкровища от своите грабителски походи. Достатъчен е фактът, че орденът съществува и до днес.
Докато събратята им в Европа водят войни срещу могъщи врагове, хоспиталиерите в манастира „Верне“ се радват в началото на добра закрила. С була римският папа поставя ордена под закрилата на Светия престол, местното население и кралят ги защитават добре. Но скоро и монасите в манастира „Верне“ срещат съпротива. В писмо папа Николай отправя молба до епископа в Осло на монасите да им бъде върната собствеността, която им е отнета. Можем само да гадаем какво означава това.
Великият магистър на ордена признава единствено папата за по-висшестоящ. Чрез своите три прослойки — рицари, духовници и служещи братя, орденът се разпростира из цяла Европа. В манастирите те продължават да се грижат за старите и болните. Но зад цялата тази благочестивост се крие желанието на Великия магистър за все повече земи, повече злато и скъпоценни камъни, все по-голяма власт. За кралете, князете и духовенството хоспиталиерите и рицарите тамплиери се превръщат в опасни конкуренти. През 1312 година Филип IV организира кратък процес и разпуска по-могъщия от тях — Ордена на рицарите тамплиери. В ръцете на по-безобидните хоспиталиери преминава голяма част от неизмеримите богатства на тамплиерите, но и те нямат много време да се насладят на благосъстоянието си. Земите и съкровищата им са конфискувани. През 1480 година рицарите хоспиталиери отблъскват турско нападение срещу Родос, но през 1522 година капитулират пред турския султан Сюлейман. Турците позволяват на Великия магистър да отпътува за Месина и през 1530 година по време на преговорите с император Карл V те го убеждават да им отстъпи Малта, Гозо и Триполи.
Две години по-късно времето на хоспиталиерите в манастира „Верне“ приключва.
Луси носи червени найлонови чорапи. Това отвлича вниманието ми. Найлонът издава триещ звук между бедрата й всеки път, когато тя помръдне крака. Звук, който лесно може да завърти колелото на фантазията ми.
— Кой е бил той? Предишният?
— Джордж. Лайнар. Само я използваше. Тя е толкова доверчива. — Прави многозначителна гримаса. — Хвана го с една… уличница.
— Скъса ли тогава с него?
— Даян? Ха! Беше напълно обсебена от него. Казвах й: „Той е само едно тяло! Body and muscles! Nice ass, no brain83“. Но нея това я устройваше.
— Тя изглежда по-интелигентна.
— Даян има ум като бръснач. Но да си умен, това не те прави експерт по мъжете. Даян… тя е без корени. Търсеща. Не знам какво й има. Малко е специална.
— На мен ми изглежда нормална.
— Да, да. Но е имала тъжно детство. Това винаги има ефект върху теб като личност.
— Тъжно детство?
— Даян е израснала в пансиони. Баща й я посещавал всеки месец. Тя го боготвори. Но същевременно, мисля, го мрази.
— Изоставил ли я е?
— Баща й ли?
— Не, предишният. Джордж.
— В това можеш да бъдеш сигурен! Нанесе се направо при курвата си. Която беше по-надарена от Даян. Но десет пъти по-тъпа. Двамата са по-сполучлива двойка, ако питаш мен.
— А ти? Омъжена ли си?
— Аз? — Тя изкрещява.
В тишината около нас другите надигат глави. Тя се плясва по устата и промърморва „шт“ сама на себе си.
— Омъжена? Аз? — прошепва. — Аз съм само на двадесет и три!
Сякаш това обяснява нещо.
Ако не бе Луси, щеше да ми трябва поне един ден, за да получа достъп до библиотеката и ръкописите. Тя ми набави читателски пропуск и пропуск до ръкописите, без да се налага да се редя. Направиха ми снимка и взеха норвежкия ми паспорт, аз попълних формуляр от 2 страници.
В голямата разграфена тетрадка съм записал определено количество информация, за която не знам доколко има някакво значение. Големи части от архива от манастира „Верне“ — Domus hospitalis sancti Johannis in Varno, в латинските извори — са били непокътнати през 1622 година. Най-старата от папските були, даваща привилегии, подписана от папа Инокентий III, е издадена на giffuett munckenne ij Werne closter през 1198 година. През същата година папата отлъчва крал Свере от католическата църква. Следователно манастирът трябва да е бил по-стар. Поне от 1194 година. Но по-вероятно от 1188 година — точно след като йоанитите напускат Йерусалим и се преместват в Акра. Папа Климент III (който никога не бил признат за папа) написал тогава писмо до магистъра на йоанитите. Впоследствие учените са имали трудности с тълкуването на значението на писмото. Накратко то е заповед към ордена да изпълни свещеното нареждане да скрие и пази кивота. Писмото не играе някаква централна роля в историята на религията. Дори не е цяло. Но на копието на разпокъсания документ аз виждам, по средата на скъсаното място, три букви. В-А-Р. Вероятно никой не се е спирал върху тези букви. Както споменах, това е просто един от хилядите документи. Но не може да се изключи възможността буквите да са образували думата Варна.
По-късно през деня Луси ме завежда в кабинет, където една слушалка лежи до телефона и ме чака.
На линията е Даян.
Почти шептейки, тя ме моли за извинение за предишната вечер. В гласа й има някаква хладна дистанция. Сякаш не знае точно какво иска или мисли. Не е имала намерение да ме изостави така внезапно, но се е почувствала зле. Надява се да не съм се обидил.
Отговарям, че може би не й е понесла вегетарианската храна.
Тя пита дали съм се разочаровал.
— Разочаровал? — възкликвам бодро и неразбиращо. — Тъй или иначе си бяхме тръгнали към вкъщи, ха-ха.
Тя пита дали би могла да поправи нещата. Дали бих искал да се срещнем същата вечер? В нейната къща?
— Защо не? — отвръщам. — Не мисля, че имам някакви планове.
15.
Забелязах го още преди известно време. Възрастен господин, облечен в прекалено дебел кашмирен костюм. Чертите му са с някакво екзотично излъчване, сякаш някой от далечните му прадеди е бил ориенталски принц, дошъл да се повесели в Лондон. Косата му е сребърнобяла и по-дълга от обичайното за мъже на неговата възраст. Трябва да е около седемдесетте. Висок и слаб. Изискан. Бадемови, будни очи. Той обикаля наоколо, издърпвайки случайни книги или карти от каталога. И през цялото време ме следи внимателно. Сега той се приближава бавно към масата, където съм седнал.
Капнал съм. Прекарах целия ден над книги и документи, които не разрешават нито една загадка. Четох страница след страница за йоанити, за религиозни митове и кръстоносни походи. Тъкмо бях намерил купчина документи, описващи случилото се в Рен льо Шато. Четох трудове за разбирането за света на средновековните монаси и за историческото развитие на отношението на Църквата към материалните ценности и притежания. В същото време си задавам въпроса защо си правя труда. Има ли смисъл? Не мога ли просто да им предам проклетото ковчеже? Не е моя собственост. Не е и мой проблем. Но нещо в същността ми се бунтува. И иска да знае.
— Господин Белтьо? Господин Бьорн Белтьо?
Той е единственият англичанин, успял да произнесе името ми правилно. „Ьо“-тата звучат кристално ясно, а не потъмнени. Причината трябва да е в това, че някога е научил правилното произговаряне. Например защото е бил колега и приятел на татко.
Например в Оксфорд.
Например през 1973 година.
Чарлз де Уит…
Най-накрая го намерих. Разбира се, всъщност по-правилно е да се каже, че той ме намери.
Затварям странната книжка, посветена на розенкройцерските кодове (която по една или друга причина се намираше сред документите за Рен льо Шато), и поглеждам нагоре към него.
— Аз съм — потвърждавам и оставям книжката на масата.
Той стои наполовина приведен към мен. Едната му ръка почива върху преградата между читателските места. Хвърля бърз поглед на книжката, след това ме поглежда. Излъчването му е невероятно. Напомня за аристократ от миналото — някой лорд от XVIII век, прекрачил през границата на времето. Обикновено бих се смалил под интензивния му поглед. Но сега го срещам с невъзмутима усмивка.
— С външност като моята е трудно да се покриеш, нали? Дори в Лондон — продължавам дръзко.
Не мога да опиша точно последвалите секунди. Всъщност не се случва нищо — той само се усмихва на самоироничната ми шега. Но сякаш тази усмивка и погледът му издигат и двама ни извън Британския музей и ни запращат във вакуум, където времето е спряло. Накъде навътре в главата си чувам дрънченето в механизма на часовника с махало, закачен в стаята на баба в къщата при фиорда, чувам мама да шепне: „Малкият ми принц! Бьорн!“, чувам вика на татко, чувам Грете, която казва: „Надявах се никога да не разбереш това“ — думи, гласове, звуци се вплитат в светкавица от спомени.
В следващия миг реалността тупва обратно на мястото си. Изправям тяло на стола. По нищо не личи той да е забелязал нещо.
— Питали сте за мен? — казва.
Аз си мисля: „Божичко, ако това се повтори, трябва да се обадя на доктор Уанг, когато се прибера вкъщи!“.
— Да, така е — измърморвам. Замаян и объркан съм. Какво, по дяволите, се случи?
— Какво искате от мен? — пита той.
— Не знаете ли?
Той поклаща глава, но не отговаря.
Въздъхвам.
— Всички знаят повече отколкото искат да признаят — казвам. — Но се преструват, че нямат и идея за какво става въпрос.
— Предполагам, че е така.
— Имаме определени общи интереси.
— Така ли? Интересно! И какви са те?
— Имам няколко въпроса. И вярвам, че вие знаете отговорите.
— Естествено, зависи от въпросите.
— И от онзи, който ги задава.
Той се изправя и се оглежда в помещението.
— Наистина пленително място. Знаете ли, че завещаните от сър Ханс Слоън през хиляда седемстотин петдесет и трета година петдесет хиляди тома поставят началото на библиотеката на музея. И че през хиляда деветстотин шестдесет и шеста година е изготвен каталог на книгите в музея, който съдържа двеста шестдесет и три тома?
— Някой е пропуснал да ми разкаже — усмихвам се.
— Извинявам се, че ви накарах да чакате, мистър Белтьо, но едва сега пристигам от чужбина. Отвън ме чака кола, може би бихте ми оказали честта да изпиете чаша чай в дома ми? Така бихме могли да обсъдим общите си интереси в малко по-уединена обстановка.
— Откъде знаехте, че съм тук?
Снизходителна усмивка изкривява устните му.
— Добре ориентиран съм.
Не се и съмнявам.
Той живее в изискан квартал с широки стълби към главните входове и тесни стълбички (зад ограда от ковано желязо) надолу към вратата на кухнята. Една лимузина с тъмни стъкла тръгна бавно покрай тротоара, когато излязохме от Британския музей. В продължение на 20 минути шофьорът, чийто силует различавам през разделящото стъкло, извива колата през лабиринт от странични улички. Чудя се дали целта е да ме объркат. Затова, когато спираме, обръщам внимание на табелата с името на улицата. „Шефийлд Теръс“.
Адресът на Джоуселин де Уит е: „Продъроу роуд“.
Де Уит отключва вратата. Две дупки от винт и един тон по-тъмна боя показват къде трябва да е била табелката с името.
Жилището е изискано и като много други подобни, изглежда необитавано и наскоро обзаведено. Нито мебелите, нито картините или килимите успяват да създадат домашен уют. Не виждам нищо, което да не си е на мястото. Нищо лично. Никакъв малък безсмислен предмет, който да нарушава завършеността, но да стои на видно място. А обитателят на къщата да го свързва с нещо приятно. Всичко е толкова стерилно, колкото когато например някой току-що разведен мъж се е изнесъл от вкъщи и трябва да нареди новия си дом.
— Значи съпругата ви задържа икономката? — казвам, докато закачваме връхните си дрехи.
Де Уит ме поглежда засегнат:
— Съпругата ми?
Идва ми да си отхапя езика. Беше невъзпитана и необмислена забележка. Типично в мой стил. Подобен нетактичен коментар може да си позволиш пред добър приятел. Но за аристократ като Чарлз де Уит разводът — не мога да си представя, че може да става въпрос за друго, освен за развод между него и мисис Джоуселин, трябва в обществен план да представлява катастрофа. Която не е предмет на остроумия от страна на непознат.
— Извинете — казвам смирено. — Проверих в телефонния указател и й позвъних. На съпругата ви. Но тя не си беше вкъщи.
— Моля? — казва кратко. Изглежда объркан.
— Джоуселин? — изричам изпитателно.
— Какво?
— Не успях да говоря с нея.
— О! — възкликва той внезапно. Поглежда ме развеселен. — Джоуселин! Разбирам! Ах… разбирам!
Влизаме в стаята и сядаме до прозорец, където слънцето изрязва сребърни колони в праха във въздуха.
— Искахте да говорите с мен? — пита.
— Вие може би знаете за какво се отнася?
— Може би да. Може би не. Какво ви води при мен? При нас?
— Натъкнах се на името ви в монографията. У Грете.
— Грете? — Гласът е крехък, нежен; по подобен начин би говорил баща за дъщеря си, която е в някоя далечна страна.
— Помните ли я?
Той затваря очи.
— О, да — произнася само. После по лицето преминава мъчително тъжен оттенък.
— Добре ли я познавате?
— Бяхме любовници за известно време. — Той казва sweethearts.
Това хвърля някаква сладникава светлина върху любовната история. Ако познавам Грете добре, връзката трябва да е била всичко друго, но не и сладникава. Но това поне обяснява малка част от държанието й. Внезапно се случва нещо изненадващо. Очите му се насълзяват. Разтрива ъгълчето на окото си.
— Моля — промърморва смутено, — не гледайте така втрещено. Грете винаги е била една… как да се изразя… страстна жена. С гореща кръв. И с приятелска душа. Прекалено мила и отстъпчива. Не е странно, че имаше много мъже… ах, приятели през годините. Беше преди много години… това между нас.
— Помолих я за съвет. За една археологическа находка. И тогава се натъкнах на това — казвам и му подавам неговата визитна картичка от Лондонската географска асоциация.
Той се взира в пожълтялата визитка с отнесено изражение. Напряга се, за да потисне някакъв спомен.
— Те изглежда никога не са чували за вас — казвам.
— Всичко се дължи на едно недоразумение.
— Какво?
— Не мислете за това. Но трябва естествено да са разпознали името Чарлз де Уит.
— Дошъл съм заради една археологическа находка.
— Да?
— Намерихме едно ковчеже.
— Интересно.
— От злато.
— Може би е с вас?
— Защо?
— За да хвърлим едно око?
— Не разбирате! Работата е, че аз трябва да предпазя ковчежето.
Той повдига лявата си вежда.
— Аха?
— Те се опитаха да го откраднат. Искаха да го изнесат извън страната.
— За кого говорим?
— Лайлуърт. Арнцен. Лолан. Виеста. Моите началници! Всички! Всички са замесени. По един или друг начин.
Смехът му не прозвучава искрено.
— Мислите, че преувеличавам? — питам. — Или си измислям?
— Това, което мисля, е, че има куп неща, които тълкувате погрешно. Не е толкова странно, всъщност. — Поглежда ме. — Звучите като мнителен човек, Бьорн. Много мнителен.
— Възможно е да съм параноичен. Но това може би се дължи също така на факта, че имам причина да съм такъв.
Очевидно е, че той се забавлява. Въпреки че не разбирам защо.
— Та, какво направихте с ковчежето? — пита той.
— Скрих го.
Отново повдига вежда.
— Тук? В Лондон?
— Не.
— Къде?
— На сигурно място!
— Наистина се надявам да е така! — Поема въздух, опитва да събере мислите си. — Защо се нагърбихте с този ангажимент?
— Защото всички искат да го вземат от мен. Защото бях инспекторът при разкопките. Защото се опитаха да ме измамят.
Лицето му придобива изражение на задоволство.
— Пазителят — прошепва.
— Моля?
— Виждате себе си в ролята на пазителя. Мисля, че ми харесва.
— Бих предпочел да не ми се налага да пазя каквото и да било.
— Разбирам. Разкажете ми за разкопките.
— Работихме на поле до средновековен манастир в Норвегия. Разкопките бяха ръководени от професор Греъм Лайлуърт от Общността за международни изследвания. Под надзора на професор Трюгве Арнцен и на директора на института Франк Виеста. Както и на директора на Дирекцията за опазване на културното наследство Сигюр Лолан. Аз бях инспектор. Ха-ха! Търсехме овално укрепление. Така се твърдеше. Но намерихме останките на октагон. Може би знаете мита? А в тези останки намерихме ковчежето. Абракадабра!
— И от всичко това вие заключихте за наличието на някаква конспирация?
— Професор Лайлуърт изчезна с ковчежето. Отидоха с него при професор Арнцен. Моят началник.
— Обаче ми се струва, че дотам всичко е вървяло по предписание. Защо се намесихте?
— Защото плануваха да го изнесат извън Норвегия.
— Как?
— Най-вероятно с частен самолет. Бяха повикали някого от Франция.
— Аха? А вие как разбрахте за всичко това?
— Подслушах на вратата.
Той ме поглежда и започва да се кикоти.
— Сега разбирам! Това обяснява много неща! Подслушали сте на вратата! — Смее се сърдечно, трудно му е да спре.
— Позволих си да разкрия малкия заговор.
— Така си е!
— Откраднах ковчежето обратно.
— Какво чувство за дълг!
Не съм сигурен дали ме занася.
— А какво ви води точно при мен? — пита.
— Надявах се да ми обясните защо това ковчеже е толкова важно.
— Защо мислите, че знам каквото и да било за него?
— Всички следи водят назад към Оксфорд. Хиляда деветстотин седемдесет и трета година. И монографията.
— Аха? — изрича колебливо.
Потривам ръце.
— В момента се движа върху тънък лед, но тъй като вие не сте замесен в разкопките, представям си — надявам се! — че бихте могли да ми помогнете.
— Как?
— Като ми разкажете какво е било онова, което сте открили преди двадесет и пет години.
Той замислено поглажда брадичката си, докато ме гледа.
— Нека бъда честен — казва. — Нека и двамата бъдем честни един с друг. Аз знам повече, отколкото се правя, че знам.
Измерваме се взаимно с поглед.
— Знаете ли какво съдържа ковчежето — питам аз.
— Първо искам да знам къде се намира то.
— На сигурно място.
— Предполагам, че не сте го отваряли?
— Разбира се, че не.
— Добре! Бьорн, имате ли ми доверие?
— Не.
Директният ми отговор отприщва още веднъж смеха в него.
— Приятелю — казва, — аз ви разбирам. Разбирам скептицизма ви. Но помислете… Не съзнавате значимостта на това, което правите. Толкова много не знаете! Трябва да върнете ковчежето. — Погледът му е умоляващ, настойчив.
— Защо?
— Не можете ли просто да ми се доверите?
— Не. Искам да знам какво съдържа.
Той затваря очи и известно време диша през носа си.
— Вярвайте ми, като казвам, че ви разбирам. Любопитен сте. Подозрителен. Несигурен. И уплашен? И може би мислите, че в края на краищата става въпрос за пари.
— Минавало ми е през ума.
— Но не е така.
— Тогава за какво става въпрос?
— Това е дълга история.
— Имам достатъчно време.
— Заплетена и обстоятелствена история.
— Аз съм добър слушател.
— Не се и съмнявам.
— Сега чакам единствено обяснение.
— Разбирам. Но трябва да ви помоля да приемете, че разрешението на загадката е толкова деликатно, така крехко, че не може да бъде споделено с вас.
— Какви са тези надути глупости!
Избликът ми го развеселява.
— Добре казано, господин Белтьо! Трябва да призная. Никак не е глупаво. Изглеждате като човек на когото може да бъде доверена тайна.
Последното не е въпрос. Констатация е. Или най-точно казано нареждане. Но аз не казвам нищо.
— Човек би казал, че нямам избор — продължава той. Не говори с мен. Говори със самия себе си. А мен оставя да слушам. — Просто съм принуден да ви въведа в малката ни… тайна. Принуден! — повтаря. — Нямам никакъв избор!
Все още не казвам нищо. Мисля си: „Не може да стане по-мелодраматичен“.
Но греша.
Понечва да се изправи, но впоследствие остава седнал.
— Мистър Белтьо, можете ли да положите клетва?
— Клетва?
Мисля си за клетвата, която професор Виеста е приел така сериозно.
— Трябва да ви помоля, като джентълмен и като учен, да обещаете никога да не издавате онова, което ще ви разкажа сега.
Не е лесно да се досетя дали се шегува с мен.
— Обещавате ли?
Почти очаквам някоя стена да се отвори и двайсетина човека от екипа на „Скрита камера“ да нахлуят с цветя, микрофони и смях. Но нищо не се случва.
— Обещавам — казвам, но не съм сигурен дали го мисля.
— Добре — казва той в празното пространство, все още не на мен, а сякаш на някакъв дух, обикалящ някъде около главата ми.
— Откъде да започна? — пита сам себе си. — Пфф… бихме могли да го наречем момчешки клуб. Клуб на посветените. На онези със знанията. Момчешки клуб на археолози.
— Археоложки клуб?
— Но не за който и да е археолог. Ние сме най-добрите. Наричаме го просто „Клубът“. Основан е от Остин Хенри Лейард преди сто години. Лейард събира около себе си петдесет от най-изтъкнатите археолози навремето, откриватели и авантюристи. Броят на членовете не може никога да надвишава петдесет. Когато някой от членовете умре, останалите се събират, за да решат кой да заеме опразненото място. Също като църковния събор за излъчване на папа. Е, разбира се, не толкова важен — добавя по начин, който оставя едно съвсем малко съмнение дали наистина вярва, че е така.
— И вие имате щастието да членувате в клуба? — питам.
Жлъчният ми тон не му прави впечатление.
— Без да се хваля — произнася тържествено, — аз съм президент на клуба.
Наблюдава ме, докато чака разкритието да окаже съответното въздействие. Което не се получава. Но все пак винаги мога да се престоря, че е така.
— За вас е важно да разберете каква тежест притежава малкият ни клуб. Петдесетте най-видни археолози в света се събират на неофициални, затворени за външни лица срещи, провеждани на приятелски тон. Това се случва два пъти в годината. Повечето са професори в големи университети. Обсъждаме, обменяме опит, оценяваме различни теории. И — не бива да пропускаме — се забавляваме.
— Колко вълнуващо! — възкликвам.
Той ме измерва с поглед.
— Абсолютно — казва.
Отношението ми го обърква. Трябва да е свикнал да го посрещат с уважение и коленопреклонно благоговение.
— Предполагам, не бихте намерили място за един норвежки научен работник, албинос?
— Мистър Белтьо, струва ми се, че не вземате всичко това напълно на сериозно?
Гледам го, без да отговоря, тъй като, дявол да го вземе, има право.
Той присвива очи, гледа някъде в пространството.
— Дискусиите в нашия клуб са довели до някои от най-значимите археологически открития през последните десетилетия. Напълно неофициално, разбира се. Клубът никога не си е приписвал честта за нещо, зад което е стоял някой от нашите членове. Въпреки че може да се каже, че той като колегия е представлявал директната предпоставка да започнат разкопките или те да бъдат проведени именно на избраното място. Клубът функционира като общ фонд от знания. Общ фонд, където всеки от нас влага своите познания и откъдето в замяна можем да получаваме лихва под формата на събрания капацитет на петдесетте ни члена.
Отпускам се назад в стола и скръствам ръце. Хората, които знаят много, могат лесно да изпаднат в патетични баналности, когато говорят за себе си и своите занимания. Само че самите те не го усещат.
— Може би смятате, че сме група съсухрени, кисели, стари академици? — Засмива се. — Приятелю, наслаждаваме се на радостите на трапезата и опитваме от най-добрите вина и най-изтънчените шерита.
— И може би по някоя и друга свежа кукличка на свечеряване?
Поглежда ме обидено.
— Не. Затова пък играем.
— Играете?
— Организираме състезания. Задания. Нещо изключително само по себе си. Комбинация от исторически ребуси, картография и разбира се, археология. Наречете го търсене на съкровища за напреднали. На всеки пет години представяме ново задание. Онзи, който пръв достигне до решението и ни донесе артефакта, който сме скрили, бива приет сред президентите на клуба. Които в момента наброяват петима души.
Започвам да разбирам накъде бие.
— Последния път бяхме скрили плочка с руна в погребална камера в Месопотамия. Един наистина забавен анахронизъм — кикоти се. — Завъртяхме ребуса около петкраките, крилати бикове сфинксове на Лейард в Британския музей, които отведоха будните умове към Нимруд84.
— А тази година — прекъсвам го, — сте заровили ковчеже от злато в манастира „Верне“.
— Умът ви е остър. Но не е съвсем толкова просто. Тази година честваме юбилей на клуба. Затова искахме да поставим истинско предизвикателство. Поверихме — покашля се, колебае се, — възложихме на Майкъл Макмълин отговорността да състави загадката. Той реши да тръгне от мита за Кивота на свещените тайни. По време на студентските си години, през седемдесетте, баща ви заедно с Греъм Лайлуърт работи върху научен труд, в който изказват предположението, че кивотът може да се намира заровен в октагон във Варна в Норвегия.
Премълчавам факта, че той скромно пропуска да посочи, че сам е бил третият съавтор на същия труд.
— Беше доста добре замислена загадка — казва. — Възможна за разрешаване, но заплетена. Блестящо предизвикателство.
Досещам се какво ще каже:
— Но нещо се е объркало — предполагам.
— Точно така! За съжаление. Абсолютно правилно! Ситуацията стана много неприятна. За нашия анонимен клуб. За ОМИ. За Британския музей. Фактически за всички научни среди в цяла Великобритания. — Прави гримаса. — Можеше да се превърне в скандал. Деликатен скандал. — Вперва поглед в мен. — Който все още не е предотвратен. — Поема въздух. — Нека ви разкажа за Майкъл Макмълин. Той е сред най-изтъкнатите членове на клуба. Участва в президентския съвет. Виден професор. Може би сте чували за него? Макмълин е проницателен мъж. Но също така без задръжки. Той открадна ковчежето от Британския музей.
— Откраднал е? Ковчежето?
— Златното сандъче, което сте намерили, е артефакт, който всъщност е открит в Хартум85 през 1959 година и който оттогава се съхранява в Британския музей.
Тази информация ме изпълва с неприятно учудване. Хартум в Судан е мястото, за което татко пише в писмото от монографията, пазена у Грете. Как никой не е знаел или казал, че реликвата е била открита преди 40 години? Крие ли Грете нещо от мен?
Предпочитам да не разкривам какво знам и какво не, така че го оставям да продължи.
— Макмълин напуснал музея с ковчежето в куфарчето си — казва. — Явно го е заровил в манастира „Верне“ в Норвегия.
Можех да доуточня, че присъствах, когато ковчежето бе изкопано. Ако и той самият не бе археолог, бих му обяснил за земните структури, как с течение на вековете пръстта и пясъкът образуват паралелни пластове, които изчезват, когато някой изкопае дупка и след това я запълни. Можех да му разкажа колко плътно земята бе обгърнала артефакта и как структурата на пластовете бе непокътната. Но не го направих.
— Стана малък скандал. Той превиши неизмеримо привилегиите си. Смея да твърдя, че клубът никога не е бил разтърсван от подобен скандал. Но можехме да направим само едно нещо — да поправим гафа. Знаехме къде Макмълин е заровил ковчежето. Проблемът бе да разберем точното място. Докато не намерихме сателитната снимка, която той специално бе поръчал. Направена е с инфрачервен филм, така че можехме да видим структурите под земята. Там видяхме един октагон, и наистина, укрепление в основите на Варна. Останалото бе относително просто. Операцията дори получи кодово название „Операция Кивот“. Организирахме разкопки. Не можехме да локализираме октагона, без да си оставим определено място за грешки, на базата на сателитните снимки. Щяха да ни разкрият, ако се бяхме опитали да изкопаем ковчежето тайно. Затова подходихме така, както щяхме да направим, ако търсехме някакво укрепление. Играхме по правилата. Кандидатствахме за разрешение. Платихме си. Дори се съгласихме разкопките да бъдат наблюдавани от инспектор от норвежка страна. Един умен млад мъж, който се оказа, че бе на път да ни причини неочаквани проблеми. — Засмива се тихо и ме поглежда. — Британското правителство е уведомило норвежките власти за последиците, които може да има случилото се. Британското посолство в Осло ни подкрепя в работата ни. Мистър Белтьо, мисля, че едва ли имате някакъв избор. Трябва да върнете ковчежето.
Имам чувството, че съм дете на Дядо Коледа. Когато подаръците са раздадени и ти потъваш в ъгълчето на дивана, и ти е топло, и си празен, и си отмалял, защото вълнението си е отишло. Около тебе седят родителите ти и бабите, и дядовците ти, и лели, и чичовци, които се усмихват и отпиват от чашите си, а ти знаеш, че всичко е приключило и че до следващия път има цяла година. Колкото и да е фантастично, обяснението ми се отразява като леден душ.
— Разбирам — казвам. Този път аз съм този, който говори в празното пространство.
— Вие! Разбирате?
— Ще го получите.
— Радвам се. Много. У вас ли е?
— За съжаление не. В Норвегия е.
Той става.
— Елате — казва, — имам самолет на Станстед.
— Имам уговорка за довечера. Уговорка, която не смятам да пропусна. Но можем да заминем утре.
— Някое момиче?
— Една богиня.
Той ми намига. Дори и годините да са охладили желанието му, то продължава да тлее в спомените.
На тръгване трябва да отида до тоалетната. Ролката тоалетна хартия е залепена. Сапунът не е използван. Кърпата за ръце е изгладена. Но огледалото е изпълнено с отпечатъци от пръсти и мазни петна. Никой не си е направил труда да махне етикета с цената 9,90. Пладнешки обир, ако питат мен.
Де Уит ми стиска ръка на раздяла. Уговаряме се да се срещнем пред хотела ми в 10 часа на другата сутрин. Той ми благодари за това, че съм така склонен да сътруднича.
Лимузината завива покрай тротоара, докато слизам по стълбите. Отварям вратата и влизам. Де Уит маха с ръка. Изглежда като богат, ексцентричен чичо. Лимузината потегля. Не съм казал накъде съм. Но след 5 минути тя спира пред хотела ми.
16.
— Пътувам за вкъщи утре — казвам.
Даян се е затворила под похлупак от разсеяно безразличие. Поглежда нагоре към мен.
— Вече? — пита. В погледа й има някаква умора. Сякаш е потърсила убежище в прашинка от бяла утеха.
Живее в апартамент на деветнадесетия етаж в блок с изглед, който ме подвежда да попитам дали това, което различавам в далечината, не е Айфеловата кула. Антрето е шахматна дъска от черни и бели квадратчета, издължена от огледална мозайка по късата стена, и с арка, водеща към тясна и дълга кухня. Стаята продължава направо в небето. Цялата стена е прозорец. На тази височина Даян сигурно всяка сутрин излиза на балкона, за да избърше облаците от прозорците.
Коженият диван в салона лъщи в черно и червено. Стъклото на масата е толкова дебело, че можеш да се скриеш под него, ако някой реши да стреля по теб с базука.
Заставам до прозореца. Под мен Лондон се разгръща ветрилообразно в къщи, улици, паркове.
Казвам:
— Бива си я гледката!
Тя благодари.
Нещо между нас вибрира. Но не мога да доловя какво е.
— И апартаментът е супер! — възкликвам. На път съм да добавя, че изглежда сякаш е обзаведен от някой интериорен дизайнер. Но не знам дали тя ще го приеме като комплимент или като саркастична забележка.
— По-голямата част е работа на Браян.
— На кого?
— Един приятел. С когото имах връзка. Занимаваше се с интериорен дизайн.
Пожарна кола сякаш дърпа след себе си линия от синя светлина долу на улицата.
— Луси ми помогна днес — казвам. — Беше великолепна.
— Стигна ли до нещо?
— В музея не. Но се случи нещо, докато бях там.
— Тя ми се обади. Мисли, че си сладък.
— Сладък?
— И доста странен.
— Странен?
Тя ми се смее.
— Какво се случи в музея?
— Един човек, с когото се опитвах да се свържа, ме намери.
— Кой?
— Името му е Де Уит. Чарлз де Уит.
Тя мълчи. Но аз усещам, че името й е познато и я кара да се зачуди. Въпреки това се въздържам да питам.
Приготвила е вегетарианско ястие по рецепта в списание, което все още стои разтворено на кухненския плот.
— Надявам се да съм направила всичко както трябва — казва тя и плясва с ръце с трогателна нервност, типична за всички, които мислят, че приготвянето на вегетарианска храна изисква познания, достъпни само на избраните.
Седя на кръгла маса за хранене в ъгъла на стаята, който е най-близо до кухнята. Даян се суети напред-назад, сеща се постоянно за нещо, което е забравила. Опитвам от огретена от тиквички със сос от сирене и от салатата.
Тя сипва бяло вино. Подава ми франзела, която аз разчупвам на две, както и купичка с чесново масло. С ръце на облегалката на стола, тя стои права и ме гледа с очакване.
— Прекрасно! — произнасям с пълна с храна уста.
Тя се усмихва и сядайки, издърпва полата си напред, така че бедрата й се очертават. Има нещо първично женско в начина, по който го прави. Вдига чашата с вино и кимва. Виното е сухо.
— Забележителен тип е този Де Уит — казвам.
— Може ли да ти помогне?
— Опита.
— Е, и какво беше неговото обяснение?
— Дълга история. Пълна с празнини.
— Виж ти?
— И странни обяснения.
— Нямаш ли му доверие?
— Чудя се колко неща е премълчал.
— Светът е пълен с лъжци — изрича със сподавен гняв. Погледът й става стъклен.
— Мисля, че ме следяха по пътя дотук — казвам след малко.
— Какво?
— Една кола караше след мен по пътя от хотела. Надявам се да не е проблем за теб.
— Те те следят? — пита с негодувание, изненадана. — Дотук? Those bastards!86
На път е да каже нещо, но се спира. Залепила е погледа си за моя, сякаш с велкро. Сякаш иска да ми каже нещо тъжно. Може би, че не бива да приемам поканата прекалено на сериозно. Че не бива да си мисля, че сме един за друг. Но че съм готин тип, който тя обмисля да прибави към своя списък. Заедно с Браян и Джордж, и другите.
Храним се почти без да разменим дума. За десерт е приготвила божествен мус. На дъното на купичката откривам ягода и парченце шоколад. Тя нарича десерта „Изкушението на археолога“.
Даян пуска стара дългосвиреща плоча с „Чикаго“. Намаля светлината. Запалва две червени свещи на стъклената маса. Найлоновите й чорапи лъскавеят на светлината от малките пламъчета.
Кожата на дивана проскърцва, когато тя сяда до мен. По същия начин стърже и музиката. Трябва да е слушала плочата много, много пъти. Няколко минути седим безмълвни, несигурни, страхуваме се да се доближим. Или от това да не го направим.
Тя пита дали искам питие. Приемам. От кухнята донася джин Beefeaters, швепс тоник, две чаши и кубчета лед. Казваме си „Наздраве“ и се усмихваме леко, когато се чукваме. След това седим и пием мълчаливо. Никой не знае кой трябва да започне. Аз се опитвам да измисля нещо романтично, което да кажа. Нещо, което да разчупи тази неловкост.
Тя ме изпреварва.
— Мислиш ли, че стигаш донякъде? В разследването си?
Е, може би не е толкова романтично. Но е по-добре от потискащата тишина. Отговарям:
— В момента знам също толкова малко, колкото и когато потеглих. Но затова пък съм още по-объркан оттогава.
Тя се засмива тихо.
— Толкова е странно да си представя, че имаш един… свой собствен живот в Норвегия.
— Живот и друг живот. По подобен начин се чувствам и аз. Но има такива, които не биха го характеризирали като кой знае какъв живот.
— Не знам нищо за теб!
— Нито пък аз.
— Разкажи ми за себе си!
Разказвам й за себе си. Става бързо.
Навън Лондон тлее с милиард иглички от светлина.
— Лайнари! — прошепва тя на себе си.
— Кои?
— Те.
— Мислят, че ме притежават!
— Кои са те?
— Баща ми. И всичките му дейни подчинени. Направи това, направи онова. Даян, кротувай сега. Даян, слушай какво ти говорим! Да ти се доповръща от тях.
Даян е пресушила чашата си. Моята е все още наполовина пълна. По погледа й виждам, че започва да се напива. Налива си още едно питие и пуска нова плоча. „Хотел Калифорния“. Има уредба за дискове, но тази вечер пуска само плочи от седемдесетте. On a dark desert highway… Cool wind in my hair… Лек носталгичен полъх преминава през мен. Warm smell of colitas… rising up through the air… Затварям очи и се изгубвам в спомените си.
— Караш ме да си спомням за едно момче, което познавах някога — казва тя.
Отварям очи и я поглеждам, без да отговоря.
Тя отпива няколко глътки от питието си и пуска две кубчета лед.
— Казваше се Робърт. Ние го наричахме Роби.
Все още не казвам нищо.
— Всъщност не го съзнавах до тази вечер. На кого толкова ми приличаш. Но сега виждам. Напомняш ми на Роби. — Поглежда в мен и същевременно през мен. — Роби Бойд. Бяхме гаджета едно лято.
— Отдавна?
— Бяхме на петнадесет. Живеехме всеки в своя пансион.
— Той албинос ли беше?
Погледът й е объркан.
— Каза, че ти приличам на него — пояснявам.
— Не по този начин. Приличате си по душевност.
— Какво стана с него?
— Той почина.
— О!
— Автомобилна злополука.
— О!
— Разбрах случайно. Никой не знаеше, че сме гаджета. На никого не можех да разкажа. По някакъв начин никога не успях да го превъзмогна. Всеки път, когато имам връзка с някой мъж, имам чувството, че предавам Роби. Може би затова никога не успявам истински да се обвържа с някого. — Засмива се приглушено и замислено, поема дълбоко въздух и го изпуска бавно. — Понякога чувстваш ли се самотен? — пита и разрошва косата ми.
— Случва се.
— Нямам предвид… затова, че нямаш партньорка. Искам да кажа самотен!
— Понякога.
— Когато бях млада се чувствах като най-самотния човек на земята. Никога не съм имала майка. Умряла е при раждането. А татко, той… — Отпива от чашата.
— Какво той?
— Той… — Повдига рамене. — Той никога не ми е бил близък. Със същия успех можеше да е някой мил чичо. Може би това е причината така силно да се влюбя в Роби. Най-накрая бях намерила някого, ако разбираш.
— Изгубих баща си, когато бях още момче.
— Трябва да е било по-лошо — казва. — Познавал си го. Изгубил си някого, когото си обичал. Аз никога не съм имала майка, за да ми липсва.
— Така и тя не е имала празнина, която да остави.
— Или може би празнината е толкова голяма, че не съзнавам, че се намирам в нея. — Поглежда ме. — Понякога се чувствам така дяволски самотна. Дори когато съм с някой мъж.
— Можеш да се усетиш самотен и сред цяла тълпа от хора.
— Бил ли си с много момичета?
— Не много.
— А аз да! Е, не с момичета! С момчета! С мъже! И знаеш ли какво?
— Не?
— И тогава се чувствам все така дяволски самотна. И да си имал сто любовници, пак ще се чувстваш все така дяволски самотен.
Свивам рамене. Сто любовници са за мен нещо толкова теоретично, колкото и последната теорема на Ферма87 — дори не разбирам какъв е въпросът.
Питам я:
— Ти имала ли си сто любовника?
Тя се киска.
— Такова чувство имам! Деветдесет и девет! Не знам. По някакъв начин съм имала само един — Роби. Другите бяха просто… знаеш. — Тя се накланя към мен. Аз слагам лявата си ръка около раменете й. — Понякога го мразя! — избухва тя.
— Роби?
— Не, татко! Не ме разбирай погрешно. Аз го обичам. Но има моменти, в които го мразя с цялата си душа! — Тя въздъхва, обръща се към мен и се вглежда внимателно в лицето ми. — Някой казвал ли ти е досега, че си доста сладък?
— О, да. След две-три чаши.
— Говоря сериозно. Толкова е лесно човек да те харесва.
— Даян, знам как изглеждам.
— Сладък си!
— И ти също.
Изсмива се грубо и забива пръст в ребрата ми.
— Ласкател!
Погледът й потъва в моя.
— Толкова съм щастлива, че те срещнах — казва.
— Защо?
— Защото те харесвам. Защото никога не съм срещала някого, който да прилича на теб. Който просто да е самият себе си. На когото да не му пука за останалия свят. Ти си различен.
— Почти нямам друг избор.
— Ти вярваш в нещо. Не се предаваш. Все едно срещу кого си се изправил. Винаги съм се възхищавала на хора като теб. Докато онези лайнари…
— Кои?
— Въобразяват си, че могат просто… — спира, — ако само знаеше… Oh screw’em!88 — казва със спотаена злоба.
Сега ще се случи нещо, мисля си.
Тогава тя се навежда напред и ме целува.
Първия път, когато целунах момиче, бях на шестнайсет. Тя беше на четиринайсет. Казваше се Сузане. Беше сляпа.
Целувайки Даян, се сещам за Сузи. Не знам защо. Не съм се сещал за нея от много години. Но нещо в начина, по който Даян се целува (с някаква несръчна настойчивост, сякаш едновременно иска и не иска да го прави) отваря гардероба със стари спомени. Спомням си крехкото тяло на Сузи и незавършените форми, как и всеки от нас дишаше тежко в устата на другия.
Дъхът на Даян има вкус на джин. Езикът й е необуздан червей. Не знам какво да правя с ръцете си.
Тя се отдръпва леко, обгръща лицето ми с длани и ме поглежда. Очите й са воднисти и зачервени, каквито стават очите на хората, несвикнали да пият. Но в тях има и още нещо. Гняв? Тъга? Объркване?
Без да продума, започва да разкопчава блузата си. Скован в очакване, аз следя всяко движение. Когато свършва с копчетата, тя хваща ръката ми и прокарва връхчетата на пръстите ми по сутиена си.
Поглежда ме. Bjorn the kind albino.89 Един сред сто.
Въвежда ме за ръка в спалнята. Стените са огненочервени. На двойното легло има черна покривка, прорязана от жълта светкавица. На нощното шкафче лежи купчина лъскави модни списания.
Тя захвърля настрани покривката на леглото, пропълзява върху него и със змийски движения се измъква от полата си. Нагласила се е за случая. Червеният дантелен сутиен си подхожда с бикините. Върти се из леглото, докато ме чака. Разкопчавам ризата си и се захващам с колана. Винаги имам проблеми с него, когато трябва да го свалям пред очите на нетърпеливи жени. Разбира се, това едва ли може да се нарече често повтарящ се проблем.
Когато сядам на ръба на леглото, тя се навежда към мен и ме целува жадно. Чувствам се глупаво. Безпомощен. Знам какво би трябвало да направя, но не го правя, седя нерешителен и я оставям тя да води.
И между впрочем тя го прави, и още как. Отваря чекмеджето на нощното шкафче и изважда четири къси копринени въженца.
Усмихва се нервно.
— Искаш ли да ме вържеш?
Пияна е. Определено.
— Моля? — промърморвам. Чух я какво каза. Но някак не пасва на мястото си.
— Искаш ли да ме вържеш?
Поглеждам въженцата.
— Шокиран ли си? — пита тя.
— Не!
Сякаш не се занимавам с нищо друго, освен да връзвам жени и да ги любя до полуда.
— Шокиран си! Личи ти!
— Изобщо не съм шокиран. Чел съм за това!
— Не искаш ли? Просто кажи, ако нямаш желание!
Разбира се, че имам желание. Само дето не разбирам съвсем какво има предвид. Тя ми показва как се прави. Връзвам китките и глезените й за четирите крака на леглото. Тя диша тежко. Всеки от нас си има своите страсти.
Никога не съм го правил по този начин. Не съм благопристоен. Просто винаги съм пристъпвал направо към въпроса.
Несигурен лягам до нея. Върховете на пръстите ми я възпламеняват дотолкова, че тя не издържа повече.
Тогава възниква проблем. Никога не ми се е случвало досега. Тя все още е с бикините си. Но разкрачените й крака са здраво вързани. Ако разхлабя въженцата, магията ще изчезне. Чудя се как да се отърва от тези бикини. Накрая се отказвам. Просто отмествам на страна парчето плат.
По-късно, когато лежим вплетени под завивката, тя пита:
— Хей? Мога ли да дойда с теб? В Норвегия?
Тълкува погрешно мълчанието ми.
— Нямах намерение да се натрапвам. Извинявай — добавя.
— Не, не, не. Звучи… чудесно.
— Полагат ми се няколко седмици отпуск — продължава. — Мислех си, че ще е забавно. Да видя Норвегия. С теб.
— Заминавам за вкъщи утре.
— Няма значение. Ако искаш, ще дойда и аз.
— Разбира се.
В три часа през нощта тя ме буди.
— Предполагам си го скрил добре — пита.
Не разбирам какво иска да каже.
— Ковчежето! — казва. — Сетих се за нещо, което ти каза. Надявам се, че си го скрил добре?
Толкова ми се спи, че я виждам двойна. Пленителните близначки Даян.
— На сигурно място е — измърморвам.
— Няма да повярваш колко ги бива да намират неща. Само ако искат. Не си тръгнал срещу кого да е.
— Защо го казваш?
— Защото искам да знаеш, че съм на твоя страна. Въпреки че работя за ОМИ и тъй нататък. Разбирам, че не можеш да ми имаш пълно доверие. Но независимо какво става, винаги ще бъда с теб.
— Имам ти доверие.
— Надявам се. Но все пак, недей. Може да са пъхнали микрофон в чантата ми. Или нещо подобно. Така че, не бива никога да ми казваш къде си скрил ковчежето или нещо друго, което е важно. Нали?
— Приятел е. Не го познаваш. И ти имам доверие — казвам и се обръщам на другата страна.
Тя се долепя до мен. Гърдите й се притискат до чувствителната кожа на гърба.
Така се плъзвам отново в съня.
17.
Не съм виждал рецепциониста преди. Мъж. Висок и светлорус, прилича на арийски бог на войната. Обаче, когато си отваря устата да проговори, гласът му се оказва толкова носов, а тонът така кокетен, че ми се струва, че се подиграва с мен. След като ми хвърля един сладък поглед, той ми казва, че трябва да съм един много търсен джентълмен. После ми връчва две съобщения. Един факс и една написана на ръка бележка от кралицата на нощта, Линда. Нейното съобщение е кратко, почти без правописни грешки. Джоуселин де Уит е звъняла.
Факсът е написан на ръка върху хартия за писма на Дирекцията за управление на културното наследство:
„Бьорн! Опитах да позвъня. Къде си, по дяв…
Не успях да открия Грете. Sorry. Има ли някакви роднини, при които може да е отишла? Обади се, моля…“
В стаята всичко е както го оставих. Почти. Преди да изляза, пъхнах клечка за зъби под ключалката на куфара под леглото. За всеки случай. За да убедя сам себе си, че съм параноичен глупак. Сега клечката за зъби лежи на пода.
Под душа измивам от себе си всички миризми и засъхнали сокове, останали от Даян.
След като съм се преоблякъл и преди да започна с опаковането, позвънявам на Джоуселин де Уит. Не защото трябва да говоря с нея. Ами защото съм учтив млад мъж. И защото, да си призная, съм любопитен.
Телефона вдига икономката. Въпреки че е сложила ръка на слушалката, чувам как обяснява, че се обажда господинът, който е звънял относно мистър Чарлз.
Джоуселин вдига от втори апарат.
Представям се. Бьорн Белтьо. Археолог от Норвегия.
— Археолог? — възкликва тя. — Разбирам. Това обяснява много.
Гласът й е мек и нежен и достига до мен сякаш от друго столетие.
— Обяснява?
— За Чарлз археологията беше самият живот. Въпреки че се превърна и в… Както и да е. Това беше отдавна. Двадесет години.
Нещо ме задържа.
— В Лондон няма много хора с името Де Уит — подхвърлям.
— Родът на съпруга ми е френски. Избягали в Англия по време на Революцията. Какво ви интересува за Чарлз?
Признавам, че съм звънял наслуки на единствения Де Уит, посочен в телефонния указател на Лондон.
— Стана ми любопитно, разбира се — казва. — Чудех се какво искате и кой ли може да сте. Трябва да ме извините, но Чарлз е мъртъв вече толкова отдавна. С какво мога да ви помогна?
Часът е осем и половина. След час и половина ще дойдат да ме вземат.
18.
Джоуселин има осанка на лебед, с дълга шия, грациозни движения и сънлив глас, в който се долавя ехо от кристал, лов на лисици и мързеливи следобеди под хладната сянка на беседката. Погледът й носи бодра и спокойна самоувереност. Всичко около нея показва, че никога не й се е налагало да става, зъзнейки на зазоряване, за да сложи въглища в печката. Затова и човек остава още по-смаян всеки път, когато някоя сочна псувня си проправи път в изискания й изказ и гръмне като граната от устните й.
С чевръсти движения на пръстите тя дирижира наоколо своята пълничка цветнокожа икономка. Трябва да са си разработили кодиран език. Както се случва с господари и прислуги, когато са живели заедно толкова дълго, че са се слели в едно. Икономката разбира кога махането с ръка или щракването с пръсти означава „Изчезвай от стаята и затвори вратата след себе си“, или „Донеси банановия ликьор“, или „Няма ли да предложиш на норвежеца пура?“.
Не съм бил тук никога преди. Дори районът не е същият, в който се намира къщата на Чарлз де Уит. Или на неговия призрак.
Влезли сме в стая, натруфена с полилеи и сводести прозорци, гоблени и дебели килими, барокови мебели, огромна камина и, боже мой, кахлена печка в ъгъла.
Тя хваща ръката ми и ме отвежда до болната от слонска болест камина.
— Ето го! — посочва. — Скъпият ми Чарлз и останалите. Направена е през хиляда деветстотин седемдесет и трета година.
Закачила е едно зърнесто увеличение на фотография в рамка и стъкло отпред, на почетно място на полицата на камината. Цветовете са избледнели. Мъжете са с дълги коси, тениските им са с психеделични десени. Изпълваш се със съзнанието, че тези хора се взират в теб от един заключен във времето момент.
Събрани са в групичка покрай археологическа шахта. Някои са се подпрели на лопатите. Някои са си вързали носни кърпи на главата, за да се предпазят от слънцето.
Най-отзад вляво, зад Грете, стои татко.
Грете изглежда различно. Млада и красива. Палава. Очите й блестят. Поставила е ръцете си около корема.
Отгоре на една купчина земя, така че се извисява по-високо от всички останали, се е възкачил Чарлз де Уит със скръстени ръце. Изглежда като робовладелец, който притежава цялата обречена група. Значи той е бил. Възрастният мъж не ме е измамил. Измамил е единствено съпругата си.
Не знам каква тайна крие. Или защо е инсценирал смъртта си. Или пък как е успял да живее скришом през всичките тези години. Без да бъде разкрит. Насред Лондон.
Мисля си: прекалено голям страхливец съм, за да й кажа истината.
Може ли да му е омръзнала? И да е заживял с някоя друга жена? Или е срещнал някой неустоим млад църковен помощник? Може би е открил нещо в Оксфорд през 1973 година, заедно с татко и Лайлуърт, нещо, което да го накара да прекрати съществуването си?
Мисис Де Уит ме въвежда в салон в стил Луи XVI. Там сядаме. Със скръстени крака. Подобно дух от лампа икономката се появява с кристална гарафа.
— Малко бананов ликьор? — направо настоява мисис Де Уит.
Кимвам учтиво. Дресирала е икономката да не гледа хората в очите, така че тя сипва ликьор в две малки чаши, без да срещне погледа ми. Устата ми се пълни със сладката течност.
— Ега ти готиното! — млясва мисис Де Уит. Едва ли е първият й за деня. — Какво е това, което искате да знаете? — пита и се навежда поверително към мен.
— Както казах, аз съм археолог…
— Но защо питахте за Чарлз?
— Направих откритие, което изисква някои факти да бъдат разследвани. И в тази връзка изникна името на вашия… покоен съпруг.
Банановият ликьор е като сироп в устата ми. Седя и мляскам леко с език.
— Как изникна?
Осъзнавам, че нямам идея как бих могъл да й обясня каквото и да било. Да не говорим за факта, че мъжът й е жив и здрав. Опитвам да заобиколя любопитството й.
— Споменахте, че семейство Де Уит са напуснали Франция по време на революцията?
— Чарлз бе много горд от произхода си. Frigging French frogs! Отървали са гилотината на косъм. Семейство на аристократични парвенюта, ако питате мен! Но са поддържали контакти с краля и благородниците, особено жените. Курви от висшата класа! После избягали през канала. Прадядото на Чарлз основал адвокатската кантора „Бъроуз, Прат и Де Уит“. Фирмата била поета от дядото и бащата на Чарлз по ред. Очаквало се Чарлз да наследи баща си. Той имал… възпитанието, разбираш ли. Започнал да учи право. А после, съвсем неочаквано се нахвърлил върху археологията. Професор Майкъл Макмълин бил човекът, който, така да се каже, го спечелил за археологията. За семейството на Чарлз това било бунт. Цяла шибана революция! Баща му отказваше да говори с него в продължение на години. Чак когато Чарлз защити професурата си, той се свърза с него. За да го поздрави. Но никога не му прости.
— А съпругът ви почина през…
— Хиляда деветстотин седемдесет и осма година — гласи нейният отговор.
Отговорът се вледенява в мен. Виждам пред себе си един планински връх. Едно въже. И един вързоп по склона.
Тя не забелязва емоциите, които ме разкъсват.
— Но кажете ми, младежо, какво искате да знаете? — пита пак.
— Какво знаете за обстоятелствата около смъртта на съпруга си — изпелтечвам аз.
— Търсеха някакво съкровище. Побъркани! Той бе много потаен. Обикновено ми разказваше за работата си, повече отколкото исках да знам. О, можеше да ме отегчи до полуда с приказките си. Академични глупости! Но онзи път не узнах нищо повече от това, че търсеха някакъв сандък. Някакъв проклет древен кивот!
О, небеса.
— Откриха ли го? — питам аз.
— На кого му пука, дявол го взел? Когато Чарлз умря, аз заминах при сестра си в Йоркшир. Живях при нея една година. За да… преодолея шока. Някога губили ли сте някой близък?
— Баща си.
— Тогава знаете за какво говоря. Човек има нужда от време. Тишина. Време и тишина, за да си спомни. Да мисли. Да асимилира мъката. Може би да потърси контакт с помощта на някой медиум. Знаете. Кажете, има ли документи, които Чарлз е оставил след себе си и които евентуално са ви накарали да дойдете тук.
— Само една визитна картичка. Как умря той?
— Инфекция. Беше порязал лявата си ръка. Дреболия… всъщност.
— Която му е струвала живота?
— Раната се инфектирала. На всяко друго място би било относително безопасно.
— А те къде са се намирали?
— Далеч от хора! Докато успели да го занесат до болницата, вече имал гангрена.
— Къде?
— Ръката, нали ви казах! Ампутирали я. Цялата ръка! Но безмозъчните павиани — pardon, my french, не били свикнали да се справят със сложни случаи. Той умрял два дни след ампутацията.
— Но къде?
— В някаква шибана джунгла!
Няколко секунди не казвам нищо, преди да попитам:
— Джунгла?
— Точно това казах, нали?
— Имате предвид… в Африка?
Тя повдига очи към небето.
— Със сигурност нямам предвид Оксфорд Съркъс90!
— Случайно да не се е случило в Судан?
— Защо питате, след като през цялото време знаете отговора?
— Как са завършили разкопките?
Тя тръсва глава.
— Нямам представа. Да си кажа честно, никога не съм мислила за това? По-точно казано: не ми пука! Преди да умре, той ми е написал писмо. Писмо за сбогом, както щеше да се окаже.
Тя щраква с пръсти. Икономката, която стои като някой скован, дебел Буда в един ъгъл, се съживява, отваря писалището и донася една кутия. Вътре в кутията лежат пет листа хартия, изписани на ръка и вързани заедно с черна копринена панделка. Тя развързва възела и ми подава крехките листове.
Аз се колебая.
— Хайде! — заповядва тя.
Нил, Южен Судан
Понеделник, 14 август 1978 г.
„Моя мила Джоуси!
Какъв лош късмет! На път от палатковия лагер към полето на разкопките проявих невнимание (без коментари, благодаря!), препънах се в един корен и паднах по стръмен склон от чакъл и глина. Не се плаши, мила, не беше кой знае какво падане, но леко си изкълчих коляното и един остър камък разряза ръката ми. За кратко кървеше лошо, но едно момче превърза раната и ми помогна да се върна в лагера. Тогава се оказа, че не можем да намерим комплекта за първа помощ. Типично, нали? Макмълин ми нареди да остана в палатката, за да бъда в покой днес и раната да може да зарасне. Не е толкова ужасно дълбока, така че се надявам да не се налага да я шият.
Но трябва да погледнем и от добрата страна, тъй като сега седя в палатката и скучая, така че поне имам възможността — най-накрая! — да ти пиша няколко реда. Да, да, знам, че трябваше да пиша по-рано, но Макмълин не е от хората, които гледат на свободното време и безделието като на благо за човечеството!
По-топло е, отколкото се опасявах, тук, на юг, искрено казано, почти непоносимо, но най-лошото обаче е влагата, която полепва по мен като леко топла боя. И после, всички тези насекоми! (Но тъй като ти имаш такива сърдечни отношения с насекомите, няма да ти разказвам нито колко са големи — грамадни!!!!! огромни!!!!!!!!!! — нито пък къде ги намираме. В леглото! В обувките! В дрехите!)
Стигнахме доста далеч (или надълбоко!!! Хе-хе-хе-хе!) с разкопките. Няма да те отегчавам с археоложки подробности, знам колко безинтересно е за теб това, с което се занимавам, но все пак. Търсим останки от персийски военен поход. Не знам колко пъти съм казвал на Макмълин, че сандъкът никога не е бил у персите, а че йоанитите трябва да са го скрили в октагона в своя манастир в Норвегия. Но никой не ме слуша. Никой, освен Биргер. Да е благословен…
Ура, идва храната! Продължение по-късно, целувки.“
Нощ
„Часът е един и половина (през нощта!!!), не мога да заспя, навън мракът е пълен със странни звуци и тежки миризми.
Африканската нощ носи в себе си нещо, което никога не съм изживявал вкъщи, струва ти се, че ти шепне, все едно нещо се пробужда към живот. Не говоря за животните и насекомите, а за нещо неописуемо по-голямо. Прости ми, ако говоря несвързано.
Мисля, че ме тресе. Замръзвам, въпреки че тук, в палатката, трябва да е поне 35 градуса и влажно като в проклета оранжерия.
Раната на ръката ме боли ужасно. По дяволите, по дяволите, по дяволите…
Ще опитам да поспя. Липсваш ми, приятелко. Целувки.“
Вторник
„Така е, както се опасявах. Имам температура. Мислиш ли, че може проклетият разрез да се е инфектирал?
Не се тревожи, Джоуси! Макмълин реши да ме върне обратно в селото, където има болница. Ще ни отнеме един ден ходене пеша и един ден с джипа. Да си призная: ужасно ме е страх!“
Вторник вечер
„През целия ден лежах като парче безжизнено месо на носилката. Осем човека се редуваха да ме носят. От местните. Говориха си и се смяха, а аз не разбирам и дума от онова, което казват. За щастие Макмълин изпрати и двама англичани с мен — Якобс и Кенеди. Те ми правят компания, въпреки че не успяваме да си кажем много в тази горещина!
Жегата и влагата не се издържат. Джунглата е гъста и знойна, на мили съм от най-близкото море, но въпреки това ме мъчи морска болест.“
Сряда вечер
„Трябва да ти кажа нещо, Джоуси. Раната замириса. Отначало си мислех, че е от потта, но след това и другите започнаха да го усещат и когато махнаха превръзката, вонята се измъкна оттам като отровен облак. Не съм сигурен дали една бактериална инфекция може да мирише така или раната е гангренясала. Страх ме е от най-лошото. Да си кажа право, не се чувствам особено добре. Този следобед започнах да повръщам. Но за щастие вече стигнахме до колите. Бяхме решили да лагеруваме тук тази нощ, но другите смятат, че е най-добре да потеглим веднага, въпреки че е такъв ад да се шофира по тези пътища посред нощ. Дълбоко благодарен съм за жертвоготовността им.
Трябва да свършвам, тръгваме!“
Четвъртък сутрин
„Каква нощ! Ще ти разкажа повече по-късно, когато се прибера вкъщи.
Когато най-накрая пристигнахме в болницата тази сутрин, настана голямо оживление. Мисля, че никога досега не са имали бял пациент. Това е плюс — ще се отнасят с мен като с бог, паднал от небето.
Сега чакаме лекаря. Трябва да го доведат от едно село на няколко мили от тук. О, боже, толкова съм притеснен, Джоуси! Вонята е противна. Трябва да е гангрена. За щастие все още е рано.
Не се чувствам съвсем тип-топ.“
Петък вечер
„О, Джоуси, Джоуси, Джоуси, любов моя!!! Трябва да ти кажа нещо ужасно. Трябва да бъдеш едно смело момиче заради мен, обещаваш ли!
Отрязаха ми ръката, Джоуси!
Чуваш ли! Ампутираха ръката ми!!! О, господи. Когато погледна наляво, виждам само един чукан с окървавена превръзка! Гангрена, както се опасявах! О, Джоуси!
За щастие болките не са толкова силни, колкото би си представил човек, но повръщам през цялото време! Натъпкали са ме с морфин!
Толкова съжалявам, че трябва да ти съобщя това по този начин!
Както и че при теб вкъщи се връща един инвалид! Трябваше да те послушам и да си остана у дома! Нямам сили да пиша повече!“
Нощ
„Липсваш ми! Не мога да спя.
Така адски боли.
Леденостудено.“
Събота
„Мила, любима, Джоуси днес… (нечетливо)… и аз… (нечетливо)… за свещеник.
Но… (нечетливо)… Моя Дж(оуселин)! Обичам те!… Можеш ли да ми простиш… (нечетливо)“
Нощ
„Часът е (нечетливо)
джоуси, треската ме (нечетливо)
толкова съм уморен!!!!
Ще пиша по-к…“
Пленителна измислица. Чарлз де Уит трябва да се е хилил злобно, докато е описвал собствената си смърт. Първите страници са изписани със солидни, наклонени надясно букви, вдълбани в хартията. С усърдие е правил почерка да изглежда все по-слаб и нечетлив. Към края буквите са неясни.
Оставям листа настрана.
— Умрял е по някое време през нощта срещу неделя — изрича просто мисис Де Уит. — Намерили го с листовете хартия в леглото.
Не знам какво да й кажа.
— Бива си го сбогуването, а? — казва тя.
— Трябва да е било ужасно да прочетете това писмо!
— Донякъде. Едновременно почувствах, че съм присъствала. Знаех как се е случило. Какво е мислил и чувствал. Ако разбирате какво искам да кажа. Макмълин донесе лично писмото със себе си от Африка. И ми го предаде.
Отпива от ликьора. Аз ставам и се връщам при снимката пред камината. Мисис Де Уит ме следва с малки бързи крачки.
— Знаете ли кой е това? — питам и посочвам Грете.
Мисис Де Уит изсумтява.
— Тази развратница! Една шибана нимфоманка от Норвегия.
В този момент й светва, че аз също съм норвежец. И че жената, теоретично погледнато, може да е майка ми. И това да е причината да съм дошъл.
— Познавате ли я? — пита смирено.
— Донякъде — лъжа аз. — Преподаваше в университета.
— Тя забременя — продължава тя.
Стоя и се пуля.
— Забременя? — пелтеча. „От татко? — питам сам себе си. — Или от Де Уит? Та нали той сам каза, че са били любовници.“ Но не посмявам да задам въпроса.
— Всички се преструваха, че не знаят — изсумтява тя отново.
Посочвам Чарлз де Уит.
— А това — произнасям тихо, трябва да се напрегна, за да не издам в какво състояние се намирам, — това е вашият покоен съпруг?
— О, боже, не! — смее се тя. — Не че бих имала нещо против.
Хихикайки заради фриволната си забележка, тя посочва един скромен, смугъл мъж, клекнал в най-задния ляв ъгъл на снимката. Изглежда като недоволен испански търговец.
— Това е моят Чарлз! Бог да го богослови.
— Но… — питам аз, неразбиращ, и забивам нокътя на показалеца си в мъжа, който се издига най-високо по средата на снимката. — Кой е този?
— Този — казва тя весело, — е ръководителят на разкопките. Един всепризнат археолог и учен. Добър приятел на моя Чарлз. Не споменах ли за него? Майкъл Макмълин!
19.
Колата за пренасяне на мебели е голяма колкото танкер и изпълва тротоара по продължението на „Шефийлд Теръс“, така че пешеходците са принудени да се движат по самата улица. Моля шофьора на таксито да почака. Изпълнен с необясним страх, сякаш от деня на Страшния съд, изтичвам до един от хамалите. Той има тъпи очи и ръце като стволове на дървета. Питам за собственика на къщата. Той не ме разбира. Вика към един тип, който трябва да е шефът. Повтарям въпроса. Те ме гледат и безсрамно се смеят на акцента ми. За тях съм някаква циркова атракция посред бял ден, една бледа като смъртник развълнувана кукла на конци, която виси и подскача пред самото им лице.
— Собственикът на къщата? — повтаря накрая шефът. — Dunno nuthin’bout’im.91
— Кой е живял тук — викам, за да заглуша един преминаващ мотоциклет. Те свиват рамене. — Важно е — упорствам, — аз съм чуждестранен хирург, става въпрос за трансплантация на сърце. Спешно е! На карта е заложен животът на дете!
Те се споглеждат несигурни, после ръководителят влиза в контролното отделение в колата и поисква централата. Когато се връща, изглежда объркан.
— Трябва да сте получили грешен адрес, това е жилище под наем, нали така? — казва. — Не знаем името, не можем да разкриваме самоличността на клиентите си, нали така, company policy92. — Вниманието му е отвлечено от петте лири, които пъхам в джоба на ризата му, и той се привежда по-близо до мен. — Освен това трябва да говорите с властите, нали, тези, които притежават жилището. Това не е кое да е жилище, нали така?
Естествено може да се дължи на съвпадение. Съвпаденията могат да бъдат забавни. Понякога се навързват и създават модел.
Чарлз де Уит, приятел на татко от студентските години, негов колега и изследовател в Оксфорд, си отива в суданската джунгла една нощ през август 1978 година. Само малко повече от месец след като татко загива при нещастен случай, който полицията приключва, поради липса на доказателства.
Липса на доказателства.
Побиват ме студени тръпки от тази формулировка. Сякаш знаят. Но не съвсем.
Лондонската географска асоциация е затворена в събота. Но аз продължавам да звъня, докато един кисел глас не отговаря на домофона. Питам за Майкъл Макмълин. „Затворено е“, отговаря пазачът. Повишавам глас и отново питам за Майкъл Макмълин, важно е. „Трябва да дойдете отново в понеделник“, казва той. Моля го да се свърже с Макмълин и да му предаде, че Mr. Belte from Norway93 го търси, ужасно важно е да получи това съобщение. Гласът пращи. „Белтьо! — изкрещявам толкова високо, че минувачите ме поглеждат уплашено и се забързват напред, — Tell him the crazy albino wants to talk with him!“94
Жуженето прекъсва.
Позвънявам няколко пъти, но той не отговаря. Представям си го зад лещата на камерата за наблюдение: дебел и самодоволен, на сигурно място зад дебелите врати, наблюдаващ ме в камерите. С устни оформям думите „You call MacMullin right now you motherfucking son of a bitch!“95. Възможно е да не ме разбира. Показвам му среден пръст и изтичвам към таксито.
То е потеглило. Шофьорът дори не си получи парите.
20.
— О, боже! Вие ли сте? Вече?
Дори и изкривен през домофона на ОМИ, разпознавам гласа на моята стара приятелка, сивокосата баба с плетката. Оставям най-многозъбата си усмивка да блесне срещу камерата и махам с два пръста.
Езиците са забавно нещо. Езикът ни различава от животните. Вече. Толкова невинна дума. Но издава много. Издава, че тя е знаела, че идвам. Защото някой й е съобщил, че съм на път.
— Милостиви боже! Тук всъщност все още няма никой. Никой не каза, че… — Докато тя говори, едно изжужаване на вратата ме пуска вътре и влизайки, виждам я как все още стои зад бюрото с пръст на копчето и говори с мен по домофона. Палтото й е преметнато през ръката. Не знам дали току-що е дошла. Или тъкмо е щяла да си тръгва. Гледа ме с набръчкано, изплашено изражение. Жал ми е за нея. Не знае какво да прави с мен.
— Работите ли днес? В събота? — питам.
— Съвсем не. Имам предвид… не, обикновено не. Но днес… Уфф, не знам… Какво искате?
— Трябва да говоря с Макмълин.
Лицето й губи част от напрегнатото си изражение. Поклаща глава.
— О. Много странно. Той тръгна. Надяваше се да бъдете тук. Имали ли сте уговорка? Да се срещнете… За да тръгнете към летището… Той каза, че ако вие… — Тя спира и оставя палтото върху облегалката на стола. — Както и да е. Скоро ще е тук. Да отидем в кабинета, а?
Тя ме следва по мраморните стълби и по колонадата. Акустиката подчертава, че сме сами в цялата сграда. Преминаваме по мозайката, покрай вселената на мистър Антъни Лукас Уинтроп-младши и покрай още един ъгъл. И така вече стоим пред двойната катедрална врата, водеща към кабинета на Майкъл Макмълин. Името му е монтирано в тъмното дърво с малки, скоро почистени месингови букви. Когато държиш цялата власт в свои ръце, можеш да си позволиш да бъдеш дискретен.
Чакалнята към кабинета на Майкъл Макмълин е голяма колкото една норвежка конферентна зала. Покритият с паркет под блести. Секретарското бюро стои до луксозна френска офис гарнитура, където гостите могат да седнат и да почакат, докато негово превъзходителство не благоволи да ги покани в самото светилище. Лавиците се превиват под тежестта на първите издания на книги, за които само сме чели. Два прозореца гледат към улицата; дълбоки шахти навън към светлината. Големият ксерокс и компютърът са избутани в най-тъмното място на помещението. Вратата, водеща към самия кабинет — седалището на Макмълин, е снабдена с една обикновена и с две секретни заключалки. Касата на вратата е подсилена с метал.
На стената мига червена крушка върху кутия с наредени по панела цифри. Обикновено Макмълин трябва да се чувства като едно щастливо и в безопасност касичка-прасе в най-сигурния сейф на света.
— Можете да седнете и да почакате — казва бабата. Задъхана е. След това излиза от чакалнята с гръб към вратата и затваря вратата.
Сядам на перваза на прозореца. Докато зяпам надолу към улицата, обмислям какво ще кажа на Макмълин. Не минава особено дълго време преди едно бежово BMW 745 да завие около ъгъла. Кара толкова бързо, че една жена трябва да скочи от участъка за пешеходци отново на тротоара. Затова привлича вниманието ми. Ненавиждам груби шофьори.
Долу на тротоара колата спира рязко. Гумите почти изсвирват. Излизат четирима души. Шофьора не съм го виждал никога преди. Следва Макмълин (наричан още Де Уит). И моят добър, стар приятел Греъм Лайлуърт.
Четвъртият мъж обаче е този, който ме притеснява. Срещали сме се и преди. Кинг Конг.
Чудя се защо ли влачат със себе си своя трошач на пръсти, щом само ще говорят с мен.
Затваряйки вратата на чакалнята от външната страна, чувам, че свитата е пусната със същото изжужаване долу на първия етаж.
Бабиният глас:
— Той е горе!
Събувам си обувките и се затичвам по колонадата с по една обувка във всяка ръка. Когато виждам четиримата мъже по стълбите, отскачам встрани и се притискам към една колона.
Ако, преминавайки, се обърнат встрани, ще ме открият. Но не го правят.
Изчаквам да завият около ъгъла, преди да изтичам към стълбите и да се втурна по стъпалата. Най-долу си обувам обувките.
Бабата се обръща.
— Но… вие ли сте? — пита тя озадачена и гледа надолу-нагоре по стълбите. — Тук?
— Така изглежда.
Горе, от кабинета на Макмълин, се чува вик.
— Но… — изрича тя и прави крачка към мен, докато преминавам. Сякаш има черен колан по жиу-жицу и възнамерява собственоръчно да ме хвърли на пода.
— Спрете го! — извиква някой.
Тя подтичва след мен към вратата, хленчейки уплашено.
Втурвам се на улицата и изчезвам.
21.
Куфарът на Даян стои подреден в антрето. По изражението на лицето й човек може да реши, че последните пет часа е седяла върху него и ме е чакала.
— Най-накрая — озъбва се тя. — Къде…
Прекъсвам я.
— Мисля, че са ги убили!
Даян не успява съвсем да затвори устата си.
— Трябва да тръгваме! — мрънкам.
— Кой… — пелтечи тя, — кого е убил?
— Татко. И Де Уит.
— Кого са убили?
— Те са били убити.
— Вече не разбирам нищо! Защо са били убити?
— Знаели са нещо.
— О, боже. За кивота?
— Не знам. Но са умрели почти едновременно. При злополуки.
— И?
— Трябва да има някаква връзка.
— Не мисля…
— Даян! Нищо не знаеш за това. Ела! Готови ли са ти нещата? Идвай, тръгваме!
— Толкова ли е спешно?
— Те са по петите ми!
— Почакай малко.
— Нямаме време!
— Кой е по петите ти?
— Макмълин! Лайлуърт! Кинг Конг! ЦРУ! Дарт Вейдър!
— Ех…
— Идвай сега!
— По петите ти?
— Изплъзнах им се в последния момент. Преди да ме пипнат!
Тя ме гледа разтревожено.
— Бьорн… Не мислиш ли, че преувеличаваш мъничко?
— Даян!
— Добре! Тръгваме, тръгваме! Твоят багаж долу ли е?
— Ще остане в хотела.
— Но…
— Имам паспорт и пари.
— Бьорн, страх ме е. Какво се е случило?
— Ще ти разкажа по-късно. Ела! Трябва да побързаме, ако искаме да хванем полета.
— Но не трябва ли…
— Не трябва ли какво?
— Да се обадя на татко.
— Сега?
— Ами, той…
— Обади се от летището! Обади се от Норвегия!
— Ще отнеме само минута. Половин!
— Звъни тогава! Побързай!
Даян вдига слушалката. Гледам я. Тя ме гледа. Затваря отново.
— Не е толкова страшно — казва. — Мога да позвъня от Норвегия.
В същия момент телефонът иззвънява. Объркана, тя вдига слушалката. Отговаря с „Да“ няколко пъти, нетърпеливо, сдържано.
— Какво искаш да кажеш? — пита тя. И слуша. — Какви основания? — изръмжава. Поглежда ме и след това театрално повдига поглед към небето. — Да обясня какво? — крещи в слушалката. После затваря.
— От работата — пояснява. — Човек би си помислил, че светът ще се срути, само защото някой си е взел отпуска.
Занасям куфара до асансьора. Даян заключва, но се сеща, че е забравила да пишка. Жени! Блъсва вратата отново след себе си. Бави се цяла вечност. Задържам асансьора, като поставям куфара пред детектора и той продължава да пищи, докато вратата не се затваря зад нас. Даян натиска копче с картинка на кола върху него. Асансьорът жужи слабо. Чувствам гъдел в диафрагмата си.
В гаража тя отключва багажника на хондата. Слагам куфара й вътре.
Даян излиза на заден ход от паркинга. Гумите свирят, докато набира скорост, ехтенето е глухо. Потъвам назад в седалката и поемам въздух. Краката ме болят.
Трябва да изчакаме да се отвори пространство, за да може Даян да се измъкне от гаража и да се включи в движението. Една от колите, които преминават и която спира рязко пред отбивката към блока, е едно бежово BMW 745. Не успявам да погледна вътре. Но е невъзможно да са те.
ТЕЛЕГРАМКанал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками
Книжный Вестник
Бот для удобного поиска книг (если не нашлось на сайте)
Поиск книг
Свежие любовные романы в удобных форматах
Любовные романы
О психологии, саморазвитии и личностном росте
Саморазвитие
Детективы и триллеры, все новинки
Детективы
Фантастика и фэнтези, все новинки
Фантастика
Отборные классические книги
Классика
ВКОНТАКТЕБиблиотека с любовными романами, которая наверняка придётся по вкусу женской части аудитории
Любовные романы
Библиотека с фантастикой и фэнтези, а также смежных жанров
Фантастика
Самые популярные книги в формате фб2
Топ фб2
книги