Краят на вечността

12. Началото на Вечността

В този миг Харлан бе така уверен в правотата на изводите си, че не можеше да си представи, че Туисъл все още беше в състояние да му каже нещо, което да го учуди. Лъжеше се.

— Малансон. Той?… — объркано заекна Харлан.

Туисъл спокойно довърши цигарата си, извади друга и продължи:

— Да, Малансон. Искаш ли накратко да ти разкажа биографията му? Слушай. Роден в 78-ия, прекарал известно време във Вечността и починал в 24-ия.

С малката си ръка Туисъл леко стисна лакътя на Харлан и сбръчканото му лице на гном се разтегна в неизменната му усмивка.

— Но стига за това, момче. Биовремето лети дори за нас и днес ние не принадлежим само на себе си. А сега, ако нямаш нищо против, да отидем в кабинета ми.

Той тръгна напред, а Харлан, все още не успял да дойде на себе си, го следваше, без да забелязва по пътя си нито вратите, които автоматически се отваряха при приближаването им, нито ескалаторите, с които се придвижваха от един етаж на друг.

Той трескаво размисляше как да преустрои плана си на действие, като го приспособи към допълнителното обстоятелство, което сега бе узнал. След като премина първият миг на объркване от внезапния шок, решителността му се възвърна. В края на краищата това с нищо не променяше нещата и дори увеличаваше ролята му в съдбата на Вечността, като го превръщаше в решителна фигура. Следователно сега съществуваше още по-голяма вероятност да удовлетворят всичките му искания и да бъдат принудени да му върнат Нойс.

Нойс!

Да го порази Времето, само да посмеят да я докоснат. Та тя бе смисълът на живота му, единственото, което му бе останало. Цялата Вечност бе само една ефимерна фантасмагория и съвсем не си заслужаваше всички жертви.

Когато изведнъж забеляза, че се намира в кабинета на Туисъл, Харлан не можа ясно да си припомни как от трапезарията се бе озовал тук. Той се оглежда наоколо няколко секунди, като напразно се опитваше да спре погледа си върху някакъв определен предмет, за да почувствува твърда почва под краката си, но все още всичко му изглеждаше като част от един безкрайно дълъг и нелеп сън.

Кабинетът на Туисъл представляваше чиста, дълга стая с ослепително бели порцеланови плоскости, които придаваха болничен вид на обстановката. Едната от дългите стени на кабинета от пода до тавана бе препълнена с блокове изчислителни машини, които, взети заедно, представляваха най-големият Кибермозък за индивидуално ползване и един от най-значителните във Вечността изобщо. Отсрещната стена бе натъпкана с филмокниги със справочна литература. Между тези две стени оставаше свободен само един коридор, който се разнообразяваше от бюро, два стола, записваща и излъчваща апаратура. Имаше и някакъв странен предмет, какъвто Харлан не беше виждал досега и чието предназначение се изясни едва когато Туисъл хвърли фаса си в него.

Той безшумно проблесна и… Туисъл, с обичайната си фокусническа ловкост, вече държеше друга цигара между пръстите си.

„А сега — на целта!“ — помисли си Харлан.

Той заговори може би малко по-високо и по-агресивно, отколкото би трябвало:

— В 482-ия има едно момиче…

Туисъл се намръщи и махна бързо с ръка, като че да отклони някаква неприятна тема.

— Знам, знам. Нищо няма да й направят. На тебе — също. Всичко ще се оправи. Аз ще се погрижа за това.

— Искате да кажете…

— Вече казах — всичко ми е известно. Ако този въпрос те е вълнувал, можеш вече да бъдеш съвсем спокоен.

Харлан изумено погледна стареца. Нима това бе всичко? Въпреки че той многократно бе виждал в мечтите си огромната власт, която щеше да получи един ден, все пак не се бе надявал на толкова неоспорими доказателства.

Но Туисъл заговори пак:

— Позволи ми да ти разкажа една история — започна той с тон, с който би се обърнал към някой новопостъпил във Вечността Ученик. — Никога не съм и помислял, че ще се наложи да ти я разкажа. Може би и сега това не е особено необходимо, но ти заслужи моя разказ със своите изследвания и проницателност.

Той изгледа Харлан изпитателно и каза:

— Знаеш ли, все още не ми се вярва, че ти си дошъл до тези изводи съвсем самостоятелно.

Той помълча малко и продължи:

— Човекът, когото болшинството Вечни познават под името Викор Малансон, е оставил след смъртта си автентичен документ за живота си. Този документ трудно би могъл да се нарече дневник или автобиография. По-скоро той е нещо като ръководство, адресирано до Вечността, която Малансон е знаел, че все някой ден ще бъде основана. Това своеобразно завещание е било поставено в специален сейф, непроницаем за Времето, чиято тайна била известна само на Компютрите от Вечността и следователно то останало неприкосновено три Столетия след смъртта на Малансон до основаването на Вечността, когато Старши Компютър Хенри Уодсмън — първият от плеядата велики деятели на Вечността — го отворил. Оттогава този ръкопис като най-секретен документ се е предавал през много поколения само от Старши Компютъра на неговия приемник и така той достигна и до мен. Този документ е известен всред просветените като „Мемоарът на Малансон“.

В него се разказва за живота на един човек на име Бринсли Шеридан Купър, роден в 78-ия и взет за Ученик във Вечността на двайсет и три годишна възраст, след като е бил женен малко повече от година, но до този момент още не е имал дете.

Попаднал във Вечността, Купър е бил обучаван по математика от Компютър на име Лейбан Туисъл, а по социология на праобществото — от Техник на име Ендрю Харлан. След като получил солидна подготовка по двете дисциплини, а също и по някои други въпроси, като например темпорално инженерство, го изпратили в далечното минало, чак в 24-ия Век на Първобитното общество, за да покаже някои необходими математически действия на един от видните им учени на име Викор Малансон.

Озовал се в 24-ия, той дълго се приспособявал към обкръжаващата го среда. В тази нелесна задача за него били особено ценни познанията, получени под ръководството на Техник Харлан, както и подробните съвети на Компютър Туисъл, който вероятно е имал изключителна интуиция, за да предвиди много от трудностите, с които Ученикът трябвало да се сблъска.

След две години Купър открил някой си Викор Малансон, ексцентричен отшелник в затънтените гори на Калифорния — човек без роднини и приятели, но надарен с дързък и оригинален ум. Купър постепенно се сближил с него и успял съвсем внимателно да му внуши мисълта, че е срещнал личност от бъдещето, след което се заел да му разяснява необходимите раздели от висшата математика.

С течение на времето Купър възприел привичките на Малансон. Тъй като живеели в пуста местност, за да се снабдят с провизии, се налагало да използват тромав електрогенератор с дизелово гориво. Електроуредите им пък били с металически проводници, което ги правело независими от излъчваната енергия.

Но обучението вървяло трудно и Купър разбрал, че съвсем не се оказал блестящ педагог. Малансон станал мрачен и необщителен и един ден съвсем неочаквано се случило непоправимото — той паднал в една пропаст на дивата планинска местност, в която живеели. Купър прекарал няколко седмици в пълно отчаяние. Струвало му се, че всичко, на което бил отдал живота си, е рухнало и че всички Вечни го гледат с упрек. Ето защо се решил на безумно смела постъпка. Скрил смъртта на Малансон, а сам се заел да получи Темпорално Поле от подръчни материали.

Подробностите са без значение. След безкрайно дълъг, упорит труд и много импровизации той все пак успял и занесъл генератора в Калифорнийския институт по технология точно както още преди години си бе представял, че щеше да направи Малансон.

По-нататъшният развой на събитията ти е известен още от училище. Навярно си спомняш, че първоначално е срещнал само недоверие и насмешки и е бил под наблюдение в психиатрия, откъдето избягал и едва не изгубил своя генератор. Сигурно не си забравил, че му е помогнал един собственик на подкрепителна лавка, чието име той никога не узнал, но който сега е един от героите на Вечността. Не може да не ти е направило впечатление в Ученическите години как Малансон е успял да убеди професор Зимбалист да направи един единствен експеримент с бяла мишка, която се придвижвала напред и назад във Времето. Няма да ти досаждам повече с тези общоизвестни подробности.

По време на всички тези събития Купър живял под името Викор Малансон, защото се боял да не събуди подозрения относно автентичността на произхода си. Трупът на истинския Малансон така и не бил намерен.

Останалата част от живота си той посветил на своя генератор и сътрудничил с учените в института, в резултат на което били построени и други такива генератори. Но не се осмелил да направи нищо повече. Не би могъл да им покаже уравненията на Лефебвър, без да очертае цялостното развитие, което математиката трябвало да претърпи през следващите три Столетия. Той не можел, не се осмелявал да намекне откъде всъщност бил дошъл. Не дръзнал да направи нещо повече от това, което, доколкото му било известно, бе направил в своето време истинският Викор Малансон.

Учените, които работели с него, били сразени, че виждат пред себе си човек, който постигал такива фантастични резултати, а не можел да обясни защо именно постъпва по този или онзи начин. И той самият бил сразен, защото нямал право да скъси дългия път, който знаел, че трябвало да бъде изминат крачка по крачка, за да се стигне до класическите експерименти на Жан Вердир, които пък щели да станат базата, за фундаменталните уравнения на Реалността, изведени от великия Антоан Лефебвър; и чак след това щяла да бъде основана Вечността.

Едва в залеза на своя дълъг живот една привечер, когато наблюдавал как слънцето потъва в Тихия Океан (този епизод е доста подробно описан в мемоара), Купър стигнал до великото прозрение, че той самият е Викор Малансон; значи не е бил заместител, а действителната личност. Само името е друго, но човекът, известен в историята като Малансон, е всъщност Бринсли Шеридан Купър.

Въодушевен от тази мисъл и всичко, което тя означавала, обхванат от силно желание да ускори, опрости и направи по-безопасен процеса на създаване на Вечността, Купър написал своя мемоар и го поставил в един недостъпен за времето сейф в стаята си.

Така кръгът бил затворен. Разбира се, ние не можем и няма да се съобразяваме с намеренията, които са ръководели Купър-Малансон при написването на мемоара. Купър трябва да изживее дните си точно така, както ги е изживял той. Реалността на праисторическата ера не допуска никакви изменения. В настоящия момент от биовремето този Купър, когото вие познавате, не знае какво го очаква. Той смята, че ще трябва само да даде насоки на Малансон и след това да се завърне. Той ще продължи да мисли така дълги години, докато един ден най-после разбере грешката си и се заеме с написването на своя мемоар.

Целта на затворения кръг е да разкрие на хората тайната на пътешествията във Времето и характера на Реалността, да съдействува за основаване на Вечността преди естественият ход на научното развитие да позволи това. Оставено само на себе си, човечеството нямаше да научи истинската природа на Времето, докато развитието на техниката в други направления неминуемо щеше да го доведе до самоунищожение.

Харлан цял бе слух; въображението му бе потресено от монументалното платно на грандиозния кръг на Времето, който минава през Вечността и се затваря в нея. В този момент той почти бе забравил за Нойс — доколкото изобщо вече това бе възможно.

— Значи вие от самото начало сте знаели всичко, което вие трябва да направите, и всичко, което аз трябва ла направя, както и всичко, което вече съм извършил? — запита Харлан поразен.

Туисъл, вглъбен в собствения си разказ, целият забулен в облак синкав дим, всред който можеха да се различат само очите му, бавно се върна към действителността. Старите му, мъдри очи се спряха с упрек върху Харлан.

— О, не, естествено, че не. Между пребиваването на Купър във Вечността и създаването на мемоара са изминали десетки години по биовремето. Следователно той е могъл да си спомни само някои събития, и то на които той самият действително е бил очевидец. Мислех, че ти е станало ясно.

Туисъл въздъхна, изпусна тънка струйка дим и прокара възлестия си пръст през нея, като я разби на малки бурни водовъртежи.

— Всичко вървеше като по ноти. Първоначално намерили мен и ме взели във Вечността. Когато след определеното биовреме станах Старши Компютър, мемоарът ми бе връчен и аз оглавих проекта. След още известно биовреме, при една от Промените на Реалността, се появи ти (ние внимателно следяхме твоите Аналози в предидущите Реалности), а след това — и Купър.

Аз попълних подробностите, които липсваха в мемоара, като ползвах услугите на Кибермозъка и най-вече — собствения си здрав разум. Да знаеш само с каква предпазливост и старание инструктирах Наставника ти Яроу, без да мога да му доверя великата тайна. Той от своя страна също трябваше да прояви голяма тактичност и изобретателност, за да поощрява твоето увлечение в праисторията.

С какво усърдие се налагаше да следим да не би Купър да получи някакви излишни сведения, с каквито, съдейки от мемоара, не е разполагал преди.

Туисъл се усмихна тъжно.

— Сенър се забавлява с тези работи. Той нарича това „обратимост на причината и следствието“, което ще рече, че щом знаем следствието, лесно можем да пригодим към него и причината. За щастие аз не съм такъв дървен философ като Сенър.

Много се зарадвах, момчето ми, когато ти се оказа отличен Наблюдател и Техник. В мемоара това не е упоменато, тъй като Купър не е могъл лично да види твоята работа или да съди за нея. Тези твои дарби бяха добре дошли за мен. Благодарение на тях аз можах да ти възложа една по-обикновена задача, която да послужи за параван на основната ти, изключително важна функция в съдбините на Вечността. Дори неотдавнашният ти престой при Финдж в 482-ия, и той се нагоди в мемоара. Купър споменава за твоето по-продължително отсъствие, когато занятията му по математика били така форсирани, че той копнеел за завръщането ти. Но веднъж ти здравата ме изплаши.

— Когато взех Купър с мен в капсулата, нали? — веднага се досети Харлан.

— Как отгатна? — поиска да узнае Туисъл.

— Това бе единственият случай, когато вие ми се разсърдихте истински. Сега разбирам, че постъпката ми навярно е противоречала на мемоара на Малансон.

— Не съвсем. Просто в мемоара не се споменаваше нищо за капсулите. Аз реших, че за да не отбележи един толкова важен аспект от Вечността, той вероятно не е имал и най-елементарни познания в тази област. Затова и се стремях да го държа колкото е възможно по-далече от капсулите. Фактът, че ти го беше взел при полета си в бъдещето, ме обезпокои силно, но нищо страшно не последва. Всичко вървеше както трябва, така че нямаме основания за тревога.

Старият Компютър бавно потриваше ръце, като се взираше в Харлан с любопитство и удивление.

— А ти си успял да отгатнеш почти всичко съвсем сам. Това просто ми се струва изумително. Бих могъл да се закълна, че дори един добре подготвен Компютър не е в състояние да стигне до правилни изводи, базирани само на оскъдната информация, която ти си имал на разположение. А един Техник да получи такива резултати — това е пък съвсем удивително

Туисъл се наклони към Харлан и ласкаво потупа коляното му.

— Разбира се, в мемоара на Малансон не се споменава нищо за твоя живот след заминаването на Купър.

— Разбирам, сър — каза Харлан.

— Тогава, така да се каже, ще бъдем свободни да правим с него просто каквото ни хрумне. Ти имаш изключителни дарби, които не трябва да се похабяват. Мисля, че няма дълго да останеш Техник. Не искам да обещавам нищо преждевременно, но вярвам сам разбираш, че званието Компютър е една съвсем реална възможност за теб.

За Харлан не представляваше никаква трудност да запази невъзмутимото изражение върху тъмното си лице. Зад гърба си той вече имаше немалък стаж в това отношение.

„Допълнителен подкуп“ — помисли си Харлан.

Но не биваше да се задоволява само с предположения. Догадките му, безумни и безпочвени в началото, породени от внезапно озарило го прозрение в онази необикновена и вдъхновена нощ, в резултат на упоритата му изследователска работа в библиотеката се бяха превърнали в разумна хипотеза. Разказът на Туисъл я бе потвърдил. И все пак, поне в едно отношение имаше разлика. Купър се бе оказал Малансон.

Това само бе стабилизирало още повече положението му, но щом бе допуснал една грешка, можеше да допусне и втора. Следователно не биваше да разчита на случая. Хайде, говори! Увери се сам!

— Сега, когато зная цялата истина, отговорността ми особено много нараства — каза той спокойно и почти небрежно.

— Да?

— Искам да знам какви евентуални опасности грозят проекта. Какво би станало например, ако някакво непредвидено обстоятелство би ме възпрепятствувало да дам важна информация на Купър?

— Не те разбирам.

Дали само така се стори на Харлан, или действително в уморените очи на стареца проблесна безпокойство?

— Въпросът ми е: възможно ли е кръгът да бъде разтворен? Или, с други думи — ако неочакван удар по главата ме извади от строя в момент, когато в мемоара изрично е упоменато, че съм здрав и работоспособен, ще се провали ли целият проект? Или пък, да кажем, по някаква причина аз умишлено реша да не спазя указанията в мемоара. Какво би станало тогава?

— Това пък откъде ти щукна?

— Елементарна логика. От това, което току-що чух от вас, следва, че с всяко свое невнимателно или зложелателно действие аз бих могъл да разчупя затворения кръг. Е, и какво тогава? Ще унищожа Вечността? Така излиза. А ако наистина е така — продължи спокойно Харлан, — би трябвало да ме предупредите да внимавам да не извърша нещо нередно. Но мисля, че само някакво много необичайно обстоятелство би ме тласнало към подобна стъпка.

Туисъл се изсмя, но Харлан долови фалш и кухота в смеха му.

— Всичко това е чиста теория, момчето ми. Нищо подобно няма да се случи, защото не се е случило. Кръгът ще остане затворен.

— Възможно е — каза Харлан. — Момичето от 482-ия…

— … е в пълна безопасност — прекъсна го Туисъл и нетърпеливо стана от стола си. — Тези разговори нямат край, а пък и стигат ми силогизмите, които трябва да изслушвам от колегите си в Комитета, натоварен с проекта. Между другото, все още не съм ти казал за какво всъщност те бях извикал тук, а биовремето не чака. Ако нямаш нищо против, да вървим.

Положението беше ясно и Харлан бе удовлетворен. В него не остана никакво съмнение в собственото му могъщество. Туисъл вече знаеше, че неговият Техник всеки момент можеше да каже: „Не желая да имам повече нищо общо с Купър.“ Туисъл бе сигурен, че Харлан можеше да унищожи Вечността, като уведоми Купър за характера на този мемоар.

Харлан бе вече осведомен достатъчно, за да стори това предишния ден. Ако Туисъл беше разчитал да го зашемети с важността на ролята, която му предстоеше да изпълни, и по такъв начин да го принуди към сляпо подчинение, той жестоко се лъжеше.

Харлан недвусмислено бе свързал заплахата си да унищожи Вечността със съдбата и сигурността на Нойс и изражението на Туисъл, когато бе излаял „… е в безопасност“, показваше, че той отлично бе разбрал цялата сериозност на заплахата.

Харлан стана и последва Туисъл.

Харлан никога не беше подозирал за съществуването на стаята, в която влязоха. Тя беше толкова голяма, че човек можеше да си помисли, че много стени са били събаряни, за да стане тя такава. За да се доберат до нея, те минаха през тесен коридор, преграден с бариера от силово поле, която не се отключи в продължение на няколко секунди, докато автоматичното устройство изучаваше лицето на Туисъл.

По-голямата част от стаята бе заета от едно кълбо, което се извисяваше почти до тавана. През отворената врата се виждаха четири малки стълбички, които водеха до яркоосветена площадка.

Отвътре се чуваха гласове и още докато Харлан се оглеждаше, в отверстието се появиха два крака и един човек слезе по стъпалата. Това бе членът на Съвета на Времето — Сенър. Непосредствено след него се появи друг Компютър, който също бе присъствувал на закуската.

Туисъл явно не беше трогнат от това, че ги виждаше тук. Гласът му обаче прозвуча сдържано:

— Още ли са тук членовете на Комитета?

— Само ние двамата — небрежно отвърна Сенър, — Райс и аз. Каква великолепна машина! Напомня ми космически кораб.

Райс имаше голямо шкембе и вечно учуденото изражение на човек, който е уверен, че е прав, но кой знае защо при всички спорове търпи поражение.

— Космическите пътешествия са новото увлечение на Сенър — каза той и потърка топчестия си нос.

Голата глава на Сенър блестеше на светлината.

— Вълнува ме един интересен въпрос, Туисъл — каза той. — Как мислите вие, дали космическите полети се явяват положителни или отрицателни фактори при изчисленията, които обуславят появата на различните Реалности?

— Безсмислен въпрос — каза Туисъл нетърпеливо. — Какъв тип космични пътешествия? В какво общество? При какви обстоятелства?

— Не ставайте формалист, Туисъл. Сигурно все има какво да се каже за космическото пътешествие въобще, абстрактно?

— Само това, че то се самоограничава, че се самоизчерпва с времето и не след дълго отмира.

— Значи е безполезно — с удовлетворение каза Сенър — и следователно е отрицателен фактор. Точно такова е и моето становище.

— А сега, ако обичате… — подкани го Туисъл. — Купър ще бъде тук всеки момент. Не трябва да присъствуват никакви външни лица.

— Разбира се.

Сенър хвана Райс под ръка и го изведе. Дори и от коридора силният му глас още дълго достигаше до тях.

— Мой мили Райс, периодически всички усилия на човечеството се съсредоточават върху космическите полети, които поради самата си същност са обречени. Аз бих могъл да приведа доказателства по този въпрос в матрична форма, но съм сигурен, че и така всичко е ясно за теб. Когато умовете са заети с космоса, всички земни неща остават на втори план. В момента работя над един труд, който смятам да представя на Съвета. В него препоръчвам да се извърши такава Промяна в Реалността, че да се елиминират всички възможности за космични пътешествия.

— О, това биха били твърде крути мерки — прозвуча дискантът на Райс. — В някои цивилизации космичният полет служи като предпазен клапан. Да вземем например Реалност номер 54 от 290-ия, която случайно ми идва наум. Та там…

Гласовете заглъхнаха.

— Странен е този Сенър — каза Туисъл. — Като интелект той струва два пъти колкото всеки член на Съвета, но бедата му е там, че разпилява таланта си в безброй краткотрайни увлечения.

— Мислите ли, че може да е прав? — запита Харлан. — Относно космичните пътешествия.

— Едва ли. Но ние бихме могли да съдим за това по-добре, ако Сенър действително представеше пред Съвета труда, за който спомена. Това обаче няма да стане. Преди да е завършил тезата си, някой нов проблем ще прикове вниманието му и той ще изостави стария. Но както и да е…

Туисъл тупна с длан кълбото и звукът отекна в залата, а миг след това със същата ръка той извади догарящия фас от устата си.

— Е, Техник, можеш ли да се досетиш това какво е? — запита той с игриви нотки в гласа си.

— Прилича на гигантска капсула с покрив — каза Харлан.

— Браво. Отгатна. Наистина е капсула. Но да влезем вътре.

Харлан последва Туисъл в кълбото. То спокойно можеше да побере четири-пет души, но вътрешността му бе съвсем празна. Подът бе гладък, а върху вдлъбнатите стени имаше два прозореца. Това беше всичко.

— А няма ли управляващ механизъм? — запита Харлан.

— Управлението се осъществява дистанционно — отвърна Туисъл, като поглади с ръка гладката стена. — Стените са двойни. Пространството между тях е запълнено със самостоятелно Темпорално Поле. Това е капсула, която може да се придвижва във Времето, неограничена от Каналите му; с нея може да се отлети и отвъд долната граница на Вечността. В мемоара на Малансон открихме много ценни съвети, които ни позволиха да конструираме и построим капсулата. Но да вървим по-нататък.

Пултът за управление се намираше в един отдалечен ъгъл на залата, ограден с масивна преградка. Харлан влезе вътре и мрачно се вгледа в прозорците, затворени с решетки.

— Чуваш ли ме, моето момче? — запита Туисъл.

Харлан трепна и се огледа наоколо. Той не беше забелязал, че Туисъл не го бе последвал вътре. Машинално се отправи към прозореца и видя, че отвън Туисъл му махаше с ръка.

— Чувам ви, сър — отвърна Харлан. — Искате да дойда при вас ли?

— Съвсем не. Ти си заключен.

Харлан се хвърли към вратата и почувствува, че стомахът му се превръща в многобройни студени, влажни възли. Туисъл бе казал самата истина. Да го порази Времето, какво ставаше тук?

— Надявам се, че ще ти е приятно да узнаеш, моето момче — продължи Туисъл, — че тук твоята отговорна мисия свършва. Мисълта за това голямо задължение явно не ти даваше покой; ти задаваше изпитателни въпроси все около него и аз смятам, че знам какво точно имаше предвид. Това не би трябвало да бъде твоя грижа. Аз отговарям за всичко. За съжаление трябва да постоиш малко заключен в стаята с пулта, понеже в мемоара на Малансон е казано, че в момента на излитането на капсулата ти си бил зад пулта и си дал старт. Купър ще те види през прозореца и това ще е достатъчно.

При това ще те помоля в необходимия момент да натиснеш пусковия лост според инструкциите, които сега ще ти дам. Ако и тази отговорност ти се стори твърде голяма, не се вълнувай. Има и друг пулт на управление, паралелен на твоя, зад който седи друг човек. Ако по някаква причина ти не натиснеш лоста, то това ще направи той. И освен това сега аз ще изключа радиовръзката в твоята стая. Ти ще можеш да ни чуваш, но ще бъдеш лишен от възможността да разговаряш с нас. Следователно няма защо да се боиш, че някое твое неволно възклицание би разчупило кръга.

Харлан безпомощно гледаше от прозореца.

— Купър всеки момент ще бъде тук — продължи Туисъл — и след два биочаса капсулата му ще излети към предисторическата ера. А след това, моето момче, проектът ще бъде завършен и ние двамата с теб ще бъдем свободни.

Харлан сякаш потъваше във водовъртежа на някакъв кошмар наяве. Измамил ли го беше Туисъл? Нима от самото начало той бе преследвал единствената цел без излишен шум да го заключи в стаята с пулта за управление? Дали пък когато бе разбрал, че Харлан знае цената си, той с дяволска хитрост не бе измислил този коварен план, като го беше залисал с разговор и омаял с думи, бе го водил тук и там, докато бе узрял моментът да го заключи в тази стая?

Каква бърза и лесна капитулация по отношение на Нойс! „Няма да й направят нищо лошо — бе обещавал Туисъл. — Всичко ще се оправи.“

Как можа да повярва! Ако те наистина нямаха намерение да й навредят по някакъв начин, защо тогава бе нужно да блокират Каналите до 100000-ия Век? Само този факт бе достатъчен, за да излезе наяве плитко скроената лъжа на Туисъл.

Но понеже (глупакът му с глупак!) толкова много му се искаше да повярва, през последните няколко биочаса той се остави да бъде воден за носа, докато накрая се озова заключен в една стая, където вече не се нуждаеха от него, дори и само за да натисне стартовия лост.

Един единствен удар го бе лишил от всичко. Чрез ловък ход козовете в ръцете му се превърнаха в прости двойки и Нойс бе завинаги загубена за него. Наказанието, което го очакваше, не го интересуваше. Той мислеше само за това, че я бе загубил безвъзвратно.

Дори не му беше минало и през ум, че проектът бе така близо до своя край. И, разбира се, това бе причината за неговото поражение.

— Изключвам те, моето момче — глухо прозвуча гласът на Туисъл.

Харлан остана сам, безпомощен, никому ненужен.