15. Издирвания в праисторията

Туисъл бе хванал Харлан за раменете и го разтърсваше.

— Харлан! Харлан! — настойчиво повтаряше името му старецът. — В името на Вечността, бъди мъж!

Харлан постепенно се освободи от унинието.

— Какво да правим сега?

— Само да не падаме духом. Да не се отчайваме. Като начало, изслушай ме. Забрави, че си Техник, и се постарай да видиш Вечността с очите на Компютър. Тази гледна точка е доста по-сложна. Когато измениш нещо във Времето и с това предизвикаш Промяна в Реалността, то тази Промяна може да настъпи веднага. Защо?

— Може би защото изменението, което сме извършили, е направило Промяната неизбежна — каза Харлан със слаб глас.

— Неизбежна?! Но ти можеш да се върнеш назад и да заличиш всички следи от това изменение, нали?

— Сигурно. Но никога не ми се е налагало да постъпвам така. Даже не съм и чувал за подобен случай.

— Това е вярно. Тъй като ние не се отказваме от намерението си да извършим изменението, то протича съгласно плановете ни. Но тук става дума за нещо друго. Неволно изменение. Ти не изпрати Купър в определеното Столетие и сега аз смятам на всяка цена да поправим грешката и да го върнем обратно.

— Да ни съхрани Времето, но как?

— Още не знам, но трябва да има някакъв начин. Иначе изменението би било необратимо. Промяната би се извършила веднага. Но Промяна все още не е настъпила. Още се намираме в Реалността на мемоара на Малансон. Това означава, че изменението е обратимо и то ще бъде върнато.

— Какво?!

На Харлан му се стори, че отново се потапя в бурния, все по-мрачен и по-всеобхватен водовъртеж на безумния си кошмар.

— Несъмнено има някакъв начин отново да се затвори кръгът във Времето и вероятността да открием този начин очевидно е доста голяма. Докато все още съществува нашата Реалност, можем да бъдем уверени, че възможността да намерим изход от положението е все така голяма. Ако в даден момент ти или аз вземем неправилно решение, ако шансът да се затвори кръгът спадне под една определена критична величина, Вечността ще изчезне. Разбираш ли?

Харлан не беше сигурен, че му е ясно. Но и не се стараеше особено да схване нещата. Той бавно се надигна, едва се довлече до един стол и безсилно се отпусна на него.

— Смятате, че можем да върнем Купър обратно…

— … и да го изпратим в необходимото Време. Точно така. Ще го хванем в момента, когато слиза от капсулата, и той ще се озове в мястото на предназначението, 24-ия Век, само с няколко биочаса или в най-лошия случай няколко биодни по-възрастен. Това, естествено, също ще бъде изменение, но безспорно незначително. Реалността ще се разлюлее, моето момче, но тя няма да изчезне.

— А как ще го намерим?

— Знаем, че това е възможно, иначе Вечността нямаше още да съществува. Но как точно да постъпим, именно тук ми е необходим твоят съвет; затова и положих толкова усилия да те привлека на своя страна. Ти си специалистът по предисторическите Времена. Ти трябва да отговориш на този въпрос.

— Не мога — простена Харлан.

— Можеш — настояваше Туисъл.

Изведнъж гласът на стареца зазвуча бодро — годините му сякаш се бяха стопили, от умората нямаше и следа. Очите му заблестяха с огъня на борбата и той размаха запалената цигара като копие. Дори за Харлан, чиито сетива бяха притъпени от преживяното сътресение, беше очевидно, че сега, когато битката бе започнала, Туисъл ликуваше, опиваше се от хазарта на играта.

— Да опитаме да възстановим събитието — развълнувано каза Компютърът. — Можем да го направим. Пред теб е пултът. Ти стоиш до него и очакваш сигнала. Той идва. Включваш контакта и същевременно придвижваш лоста няколко Столетия по посока към миналото. Колко?

— Казах ви, че не знам. Не знам.

— Ти може би не знаеш, но мускулите ти сигурно помнят. Застани при пулта. Постави ръката си на контакта. Стегни се. Хвани с ръце, моето момче. Сега очакваш сигнала. Ненавиждаш мен. Ненавиждаш Съвета. Ненавиждаш Вечността. Сърцето ти се къса от мъка по Нойс. Върни се мислено към този момент. Опитай се да го изживееш още веднъж. Сега отново ще пусна секундомера. Давам ти една минута да си припомниш какви чувства са те вълнували тогава и да се вживееш в ролята си.

При приближаването на нулевия момент хвани с дясната си ръка лоста точно така, както го беше хванал и тогава. След това прибери ръката си! Не връщай лоста отново назад. Готов ли си?

— Не вярвам да успея.

— Не вярваш… Пресвято Време, та ти нямаш друг избор. Има ли изобщо начин да си върнеш момичето?

Нямаше. С усилие на волята Харлан си наложи да застане пред пулта. И в същия момент го завладяха чувствата, които го бяха обхванали тогава, когато реши да изпрати Вечността в небитието. Той не бе принуден да ги предизвиква по изкуствен начин. Повторението на физическите движения се бе явило като условен сигнал за тях. Тънката червена стрелка започна да се движи по циферблата.

„Може би последната минута от живота…“ — безпристрастно помисли той.

Минус трийсет секунди.

„Няма да боли. Това не е смърт.“

Той се опита да мисли само за Нойс.

Минус петнайсет секунди.

Нойс!

Лявата ръка на Харлан придърпа прекъсвача към един контакт.

Минус двайсет секунди.

Контакт!

Дясната му ръка се раздвижи.

Минус пет секунди. Нойс!

Дясната му ръка се придви… НУЛА… жи конвулсивно.

Харлан запъхтян отскочи настрана.

Туисъл доближи прибора и се надвеси над скалата.

— Двайсети Век — съобщи той. — По-точно, деветнайсет цяло, трийсет и осем стотни.

— Не знам — сподавено изрече Харлан. — Опитах се възможно най-точно да възпроизведа усещанията си, но беше различно. Знаех какво правя и в това бе цялата разлика.

— Разбирам, разбирам — каза Туисъл. — Напълно възможно е да се заблудиш. Ще считаме този опит за първо приближение.

Той замълча един миг, като мислено пресмяташе нещо. После започна да вади един джобен анализатор от калъфа му, но размисли и го пъхна обратно вътре, без изобщо да го ползва.

— Да ги порази Времето всички тези десетични знаци! Приемаме, че вероятността да си го изпратил във втората четвъртина на 20-ия Век е 0,99. Да кажем някъде между 19,25 и 19,50. Така добре ли е?

— Не знам.

— Е, слушай ме сега внимателно. Ако аз взема твърдо решение да съсредоточа издирванията си само в този отрязък на Времето, като изключа всички други възможности, и ако се окаже, че съм се заблудил, ще загубим последния шанс да затворим кръга във Времето и Вечността ще изчезне. Решението, само по себе си, се явява критичната точка, Минималната Необходима Промяна, М.Н.П., която е достатъчна, за да извика Промяната. Сега аз взимам решението. Решавам твърдо…

Харлан предпазливо се огледа наоколо, като че Реалността бе станала толкова неустойчива, че би могла да рухне при едно рязко обръщане на главата.

— Абсолютно съм уверен в съществуването на Вечността — каза той.

(Със своето спокойствие Туисъл го бе заразил дотолкова, че гласът, с който Харлан изрече тези думи, прозвуча твърдо дори и в собствените му уши.)

— Значи Вечността още съществува — сухо и делово продължи Туисъл — и следователно ние сме взели правилно решение. Засега нямаме повече работа тук. Предлагам да преминем в моя кабинет, а мястото ни да заемат членовете на Специалния Комитет към Съвета. Нека се скитат из залата, ако това им доставя удоволствие. Те смятат, че проектът е завършил благополучно. Ако претърпим неуспех, те никога няма да узнаят това. И ние — също.

Туисъл внимателно разгледа цигарата си от всички страни и каза:

— Въпросът, който сега стои пред нас, е следният: какво ще предприеме Купър, когато открие, че се е озовал в друго Столетие?

— Не знам.

— Едно нещо е ясно. Той е умен момък, интелигентен, с въображение, нали?

— Естествено, та той е Малансон.

— Именно. И той също се беше замислял над възможността да не попадне в определеното Столетие.

Един от последните му въпроси бе: „Какво би станало, ако не попадна в необходимото Време?“ Спомняш ли си?

— Е, и какво от това?

Харлан нямаше представа накъде клони Туисъл.

— Следователно вътрешно той е подготвен за такава възможност. Ще предприеме нещо. Ще се опита да се свърже с нас, да улесни по някакъв начин работата ни по издирването. Не забравяй, че част от живота си той е бил Вечен. Това е много важно.

Туисъл изпусна едно кълбенце дим, разби го с пръст и внимателно проследи как струйките се свиваха и изчезваха.

— За Купър няма нищо странно в идеята да се изпрати съобщение през стотици Столетия — продължи Туисъл. — Той едва ли ще се примири с мисълта, че е безвъзвратно загубен във Времето. Та Купър знае, че ще го търсим.

— Но как би могъл той да ни съобщи нещо, когато в 20-ия Век няма капсули, а до създаването на Вечността има да изтече още много вода? — запита Харлан.

— Говори в единствено число! Не на „нас“, а на теб, Техник, на теб. Ти си нашият специалист по предисторическата епоха. Естествено е Купър да стигне до извода, че само ти ще можеш да откриеш следите му.

Какви следи, Компютър?

Туисъл се вгледа в Харлан и проницателното му старческо лице се сбърчи.

— В самото начало смятахме да оставим Купър в предисторическата епоха. Той не е съоръжен със защитна обвивка във вид на поле от биовреме. Целият му живот като че е вплетен в тъканта на Времето и той ще остане в това положение, докато ние с теб не обърнем изменението. Също така вплетени в тази тъкан са и всякакви предмети, знаци или съобщения, които той би могъл да остави за нас. Когато сте изучавали 20-ия Век, несъмнено сте ползвали някакви специални източници. Документи, архивни материали, филми, старинни предмети, справочници, с една дума — автентични материали от самата епоха.

— Естествено.

— И той ги е изучавал заедно с вас?

— Да.

— А нямаше ли сред тези материали някои, които ти специално предпочиташе; такива, които Купър би могъл да разчита, че познаваш най-детайлно, така че можеш лесно да откриеш в тях и минимално сведение, отнасящо се до него?

— Сега чак разбирам накъде клоните — каза Харлан и се замисли.

— Е! — нетърпеливо запита Туисъл.

— Това може да бъде само моят ежеседмичник; почти съм сигурен. Ежеседмичните списания са се ползвали с голяма популярност в началото на 20-ия. Аз имам почти всички броеве на един от тях, който води началото си от първите години на 20-ия и достига почти до края на 22-ия Век.

— Това е добре. А мислиш ли, че съществува някакъв начин Купър да помести своето съобщение в този ежеседмичник? Имай предвид, че той знае, че четеш това списание и го познаваш на пръсти.

— Едва ли — поклати глава Харлан. — Тези списания са имали маниерен стил. Не може да се каже, че са обхващали много сфери от живота, нито пък че са се отличавали с особена обективност; по-скоро те са носели случаен характер. Би било трудно или почти невъзможно да разчиташ, че ще ти поместят определено съобщение, и то в желания от теб вид. Така че известието от Купър може да се появи в списанието съвсем изопачено. Дори ако той успее да получи място в някоя редакция, което е доста невероятно, пак не може да бъде сигурен, че дописката му ще мине през многобройните редактори без каквито и да било съкращения или изменения.

— Заклевам те във Вечността, помисли добре! — възбудено настояваше Туисъл. — Съсредоточи цялото си внимание върху този ежеседмичник. Представи си, че ти сам си Купър, с неговото образование и възпитание, и се намираш в 20-ия. Ти си този, който си обучавал момчето, Харлан. Ти си формирал мисловната му нагласа. И така, какво ще предприеме той? Как ще постъпи, за да застави списанието да помести съобщението му, без да промени и една дума в него?

Харлан широко разтвори очи.

— Реклама!

— Какво? Какво?

— Реклама. Платено обявление, което се помества в същия вид, в който е било предадено. Ние с Купър няколко пъти обсъждахме въпросите, свързани с рекламата.

— Ах, да, да. Нещо подобно имаше и в 186-ия — каза Туисъл.

— Не е същото. През 20-ия Век е разцветът на рекламата. Нивото на културата…

— Да се върнем към конкретното рекламно обявление — припряно го прекъсна Туисъл. — Какво може да бъде то?

— И аз бих желал да знам това.

Туисъл се загледа в горящия край на цигарата си, като че очакваше някакво вдъхновение от нея.

— Той не може да действува открито. Не може да напише: „Купър от 78-ия Век е захвърлен в 20-ия и вика Вечността…“

— А защо си така уверен в това?

— Съвършено невъзможно е. Подобно съобщение, публикувано в 20-ия Век, още по-сигурно би разкъсало Малансоновия кръг, отколкото някое погрешно действие от наша страна. Но ние сме още тук — следователно през целия си живот в текущата Реалност на 20-ия Купър не е допуснал нито една подобна грешка.

— А освен това — продължи Харлан, като се отказа от цялата тази кръгова казуистика, която като че ли съвсем не смущаваше Туисъл — никоя редакция не би се съгласила да помести обявление, което би й се видяло безумно или безсмислено. Те биха заподозрени мошеничество или друго незаконно деяние и няма да искат да се обвързват. Така че Купър не би могъл да напише обявлението си на Единен Междувременен Език.

— Да, трябва да е нещо много хитро и прикрито — каза Туисъл. — Ще му се наложи да използва някакъв вид алегория. Обявлението му ще трябва да изглежда напълно обичайно за всички хора от праисторическото общество. Напълно нормално! И в същото време то трябва да съдържа нещо очевидно за нас, които определено знаем какво търсим. Нещо съвсем очевидно; някакъв детайл, който от пръв поглед се хвърля в очи, защото обявлението ще се издирва всред безброй подобни реклами. Колко голямо смяташ, че може да бъде то, Харлан? Скъпи ли са тези обявления?

— Мисля, че са доста скъпи.

— И Купър сигурно ще трябва да спестява дълго, за да събере необходимата сума. Пък и без това съобщението трябва да е малко, за да не привлече излишни подозрения. Помисли, Харлан. Какъв размер може да има то?

— Половин колонка — показа с ръце Харлан.

— Колонка?

— Вижте, тези списания са се печатали на хартия. Текстът се е разполагал в колонки.

— Да, да. В съзнанието ми литературата винаги някак се асоциира само с филмите… Ето, вече получихме още едно първо приближение от друг характер. Трябва да търсим рекламно обявление от половин колонка, което още на пръв поглед ще ни докаже, че го е поместил човек от друго Столетие (по-късно във Времето, естествено) и което при все това е толкова обичайно за хората от 20-ия Век, че никой не би могъл да забележи нещо странно или подозрително в него.

— А ако не го намеря? — запита Харлан.

— Ще го намериш. Вечността съществува, нали? Докато тя съществува, ние сме на верен път. Апропо, можеш ли да си спомниш при заниманията си с Купър да си попадал на някое подобно рекламно обявление? Не ти ли е направило впечатление, дори и само за секунда, нещо особено, необикновено, някакво неуловимо вътрешно несъответствие?

— Не.

— Не е нужно да отговаряш веднага. Поразмисли пет минути.

— Няма смисъл. Когато разглеждахме тези списания с Купър, той още не се намираше в 20-ия Век.

— Ех, моето момче, за какво ти е тази глава? Опомни се, моля те. Като си изпратил Купър в 20-ия, ти си извършил изменение. Това още не е Промяна; не е и необратимо изменение. Но съществуват промени с малко „п“, или микропромени, както ги наричат Компютрите. В момента, в който Купър е бил изпратен в 20-ия, съобщението се е появило в съответния брой на списанието. Твоята собствена Реалност е претърпяла микропромяна в такъв смисъл, че сега съществува много по-голяма вероятност да спреш погледа си върху страницата с рекламно обявление, отколкото е съществувала в предидущата Реалност. Разбираш ли?

Главата на Харлан отново се замая от лекотата, с която Туисъл се провираше както през джунглата на темпоралната логика, така и през „парадоксите на Времето“. Той поклати разстроено глава.

— Не си спомням нищо подобно.

— Добре тогава. Да оставим това настрана. Къде съхраняваш архива с тези списания?

— Възползвах се от особеното положение на Купър и построих специална библиотека с Две Секции.

— Чудесно — каза Туисъл, — да отидем там. Незабавно!



Туисъл дълго и удивено разглеждаше старите подвързани томове в библиотеката на Харлан и след това свали от полицата един от тях. Те бяха толкова стари, че се бе наложило изтънялата хартия да се съхранява по специални начини и въпреки това прозрачните страници скърцаха под недостатъчно ловките ръце на Туисъл.

Харлан потръпна като от болка. В друго време той би заповядал на Туисъл да се отдръпне от полиците; какво от това, че беше Старши Компютър?

Старецът напрегнато прелистваше скърцащите страници и беззвучно изговаряше архаичните думи.

— Това е английският, за който толкова говорят езиковедите, нали? — запита той, като почука с пръст една страница.

— Да. Английски — промърмори Харлан.

Туисъл върна тома на мястото му.

— Тежко и неудобно.

Харлан вдигна рамене. Разбира се, в повечето Столетия на Вечността филмокнигите се ползваха с популярност. А някъде дори, там, където техниката бе особено усъвършенствувана, записките се извършваха на молекулярно равнище. И все пак печатът и хартията не бяха нещо нечувано.

— Книгопечатането е по-евтино, отколкото филмите — отвърна той.

Туисъл потърка брадичката си.

— Възможно е. Но да пристъпим към работа, а?

Той свали друг том от полицата, разтвори го напосоки и се зае да съзерцава страницата със странна настойчивост.

„Нима разчита, че щастието ще му се усмихне веднага?“ — помисли си Харлан.

Очевидно догадката му бе вярна, защото Туисъл, срещнал удивения му поглед, почервеня от смущение и върна книгата на мястото й.

Харлан извади първия том от 25-ото Сантистолетие на 20-ия Век и започна методично да прелиства страниците му. Движеха се само очите и дясната му ръка. Цялото тяло на Техника бе застинало в напрегната съсредоточеност.

През дълги промеждутъци от биовреме, които се сториха безконечни на Харлан, той ставаше и като си мърмореше нещо под носа, се пресягаше да вземе друг том. В тези кратки паузи пред него обикновено се озоваваше чаша кафе или сандвич.

— Вашето присъствие тук е безполезно — унило каза Харлан.

— Преча ли ти? — запита направо Туисъл.

— Не.

— Тогава ще остана — промърмори Компютърът.

Той ставаше, отиваше до полиците с книгите, взираше се безпомощно в подвързиите им, обхождаше стаята от единия й край до другия и се връщаше на мястото си. Една след друга догаряха многобройните му цигари, като понякога опърляха пръстите му, но той не забелязваше това.

Биоденят беше към своя край.



Сънят бе недостатъчен и неспокоен. На сутринта, в паузата между два тома, помайвайки се над последната си глътка кафе, Туисъл замислено продума:

— Понякога се чудя защо не се отказах от званието Компютър след случая с моето… разбираш какво искам да кажа.

Харлан кимна.

— Мислех да го направя — продължи старецът. — Много ми се искаше да го направя. Цели биомесеци аз отчаяно се надявах, че вече няма да ми се наложи да имам работа с никакви Промени. У мен се появи болезнено отвращение към тях. Започнах дори да се замислям дали имахме право да извършим тези Промени. Забавно, докъде могат да доведат човека емоциите! Ти познаваш праисторията, Харлан. Знаеш какво е представлявала тя сама по себе си. Реалността тогава се е развивала сляпо по линията на най-голямата вероятност. Ако тази максимална вероятност е означавала някаква епидемия или десет Столетия робство, упадък на културата или дори… да потърсим нещо действително ужасно — или дори атомна война, стига подобно събитие да беше възможно в предисторическата епоха, то, да ме порази Времето, всичко това се е случвало. Нищо не е било в състояние да го възпре.

Но възникването на Вечността постави край на тези неща. От 28-ия Век нататък подобни случаи не се срещат в историята. Пресвято Време, та ние издигнахме нашата Реалност на ниво на благоденствие, далеч надхвърлящо всичко, което хората в Първобитното общество са могли да си представят; ако не беше намесата на Вечността, вероятността човечеството да достигне това ниво би била нищожно малка.

„Накъде ли клони? — засрамено си помисли Харлан. — Може би иска да ме застави да работя още по-усилено? Та аз и без това правя всичко, което съм в състояние.“

— Ако сега изпуснем тази възможност — продължаваше Туисъл, — Вечността ще изчезне, и най-вероятно — безвъзвратно. Чрез една грандиозна Промяна Реалността ще се измени по посока на максималната вероятност и аз съм сигурен, че това ще означава атомна война и гибелта на цялото човечество.

— Мисля, че е време да се заема със следващия том — каза Харлан.

— Колко много има още! — безпомощно възкликна Туисъл през следващата пауза. — Дали няма някакъв по-бърз начин?

— Кажете какъв. На мен лично ми се струва, че съм длъжен да прегледам всяка страница, и то от началото до края. Просто не е по силите ми да върша това по-бързо, отколкото го правя.

Той продължи да обръща методично страниците.

— За днес — толкоз! — каза Харлан. — Буквите започват да се размазват пред очите ми и това означава, че е време за сън.

Завършваше вторият биоден.



На третия биоден от издирването в десет часа и двайсет и две минути по Единното Биовреме, Харлан изумено спря погледа си върху една страница и тихо каза:

— Ето го.

— Кое? — не разбра Туисъл.

Харлан вдигна глава: лицето му бе изкривено от удивление.

— Знаете ли, просто не вярвах в това. Да ме порази Времето, аз нито за минута не ви повярвах истински и дори това, което разправяхте за рекламните съобщения и списанията, ми се струваше „бабини деветини“.

Чак сега Туисъл разбра.

Ти си го намерил!

Той се хвърли върху Харлан и конвулсивно се вкопчи с треперещи пръсти в дебелия том.

Харлан рязко издърпа книгата от ръцете му, затвори я с трясък и я скри зад гърба си.

— Един момент. И без това вие не можете да го намерите, дори и да ви покажа страницата.

— Какво правиш? — пронизително изпищя Туисъл. — Та ти отново го изгуби.

— Не съм го изгубил. Знам точно къде се намира. Но първо…

— Какво първо?

— Компютър Туисъл, остана ни да уредим една незначителна подробност. Вие ми казахте, че ще ми върнат Нойс. Върнете ми я още сега. Искам да я видя.

Туисъл удивено впери поглед в Харлан; изтънялата му бяла коса бе в пълен безпорядък.

— Шегуваш ли се? — запита той.

— Не — рязко отвърна Харлан. — Не ми е до шега. Вие ме уверявахте, че ще уредите всичко… А може би вие се шегувате. Обещахте ми, че ще ми върнат Нойс.

— Да, обещах. Въпросът е решен.

— Тогава покажете ми я жива и невредима.

— Просто не мога да те разбера. Та аз не съм я скрил някъде тук. Нито аз, нито някой друг. Тя си стои в далечното бъдеще, в Сектора, който Финдж бе посочил в своето донесение. Никой и с пръст не я е докоснал. Пресвято Време, нали ти казах, че е в безопасност.

Харлан втренчи поглед в стареца и почувствува, че нервите му се обтягат като корабни въжета.

— Това е игра на думи — задавено каза той. — Добре, тя е в далечното бъдеще, в упоменатия в донесението на Финдж Сектор, но какво ме грее мен това? Свалете бариерата от Времето в 100000-ия.

— Да сваля какво?

— Бариерата. Капсулата не може да мине през нея.

— Но ти изобщо не си споменавал подобно нещо — буйно реагира Туисъл.

— Нима? — запита Харлан крайно удивен.

Наистина ли не бе казал нищо конкретно? Та той бе мислил само за това през всичките тези дни. Никога ли не беше отворил дума за него? Съвсем не можеше да си спомни. Отново се ожесточи.

— Добре — рязко изрече той. — Казвам ви го сега. Свалете я.

— Но това е невъзможно. Бариера, непроницаема за капсулата? Бариера на Времето?

— Искате да кажете, че не сте я поставили лично вие?

— Не съм. Кълна се във Времето.

Харлан почувствува, че пребледнява.

— Тогава… тогава… Значи това е работа на Съвета. Те са знаели всичко и са взели мерки от своя страна, независимо от вас и… и тогава — кълна се във Времето и Реалността! — ще има много да чакат обявлението, Купър, Малансон и всичко, свързано с Вечността. Няма да получат нищо. Нищичко.

— Чакай! Чакай! — Туисъл в отчаяние задърпа Харлан за лакътя. — Овладей се, моето момче. Размисли, размисли добре. Съветът не е поставял никаква бариера.

— Тя е там.

— Но те не биха могли да поставят такава блокировка. Никой не може да го направи. Теоретически е невъзможно.

— Значи има неща от теорията, които вие не знаете. Бариерата съществува.

— Аз знам повече от всички членове на Съвета и твърдя, че подобно нещо е изключено.

— Но фактът е налице.

— Ако наистина е така, то…

И Харлан изведнъж забеляза някакъв жалък страх в очите на Туисъл; страх, какъвто не беше видял у стареца дори когато той за пръв път чу, че Купър не е бил изпратен в определеното Столетие и че гибел заплашва Вечността.

Загрузка...