Краят на вечността

16. Скритите Столетия

Ендрю Харлан разсеяно следеше как върви работата. Изпълнителите вежливо не го забелязваха, защото бе Техник. При обикновени обстоятелства той изобщо нямаше да погледне към тях, понеже те бяха Обслужващ Персонал. Но сега той ги наблюдаваше и се чувствуваше толкова нещастен, че изведнъж се улови, че изпитва чувство на завист към тях.

Сивокафявата униформа и черните нашивки с червена зигзагообразна стрела издаваха принадлежността им към Отдела на междувременния превоз.

С помощта на сложна апаратура те проверяваха Темпоралните двигатели на капсулата и степените свръхсвобода по временното протежение на Каналите. Харлан предполагаше, че теоретическите им познания по темпорално инженерство не са големи, но беше очевидно, че те владееха работата си до съвършенство.

В училище Харлан не беше научил почти нищо за Персонала по Поддържането. Или по-точно казано — не беше пожелал да узнае каквото и да било за него. Та там изпращаха само най-посредствените Ученици. „Професията на неспециалистите“, както деликатно я наричаха, бележеше всички, които я упражняваха, с клеймото на провала за цял живот и затова средният Ученик се стараеше дори да не мисли за подобна възможност.

Но сега, като наблюдаваше Работниците, Харлан дойде до извода, че техният труд е тих и спокоен и че те са по свой начин щастливи.

И защо не? Та те бяха десет пъти повече от Специалистите, „истинските Вечни“. Те имаха свое общество, свои квартали, свои развлечения. Техният работен ден не превишаваше определено число биочасове и никой не ги гледаше накриво, ако не посвещаваха свободното си време на своята професия. За разлика от Специалистите те имаха възможност да се занимават с литература и драматизации на стереокиното, подбрани от различни Реалности.

И в края на краищата, те бяха по-съвършените личности. Животът на Специалистите бе неспокоен и предвзет, някак изкуствен в сравнение с приятното и просто съществувание, което водеха Работниците по Обслужването.

Те, Работниците, бяха и фундаментът, върху който се крепеше Вечността. Странно как този очевиден факт не бе направил впечатление на Харлан още по-рано. Те ръководеха доставките на вода и продоволствия от Времето, унищожаваха отпадъците, обслужваха електроцентралите. Те обезпечаваха безотказната работа на сложния механизъм на Вечността. Дори ако в един ден бяха поразени на място всички Специалисти, Работниците биха могли и по-нататък да поддържат съществуването на Вечността. Но ако Работниците изчезнеха, Специалистите би трябвало или в някакви си няколко дни да избягат от Вечността, или да загинат най-безславно.

Как се отнасят Работниците към невъзможността да се върнат в родното Време, към забраната да имат съпруги и деца? Те не знаеха бедност и болест; не ги заплашваха Промените в Реалността; но беше ли това достатъчна компенсация в техните очи? Имаше ли изобщо някой, който да се интересува от мнението им, когато се обсъждаха важни въпроси? Харлан почувствува, че в него се разгаря пламъкът на бореца за социална справедливост.

Нишката на мислите му бе прекъсната от появата на Старши Компютър Туисъл. Те се разделиха преди час, когато Работниците вече бяха пристъпили към действие. Запъхтян, Туисъл подтичваше и видът му бе още по-измъчен, отколкото преди.

„Как ли издържа? — помисли си Харлан. — Та той е вече стар човек!“

Туисъл се огледа наоколо бързо като птичка. При появата му Работниците механически се изправиха почтително.

— Е, има ли някаква неизправност в Каналите на Времето? — запита той.

— Всичко е наред, сър — отвърна един от Работниците. — Пътят е чист, а интензивността на полето е нормална навсякъде.

— Всичко ли проверихте?

— Да, сър. Целия интервал, който се обслужва от нашия Отдел.

— Свободни сте — каза Туисъл.

Думите му прозвучаха като категорична заповед — незабавно да бъде опразнен теренът. Работниците се поклониха с уважение, обърнаха се и забързано излязоха.

Туисъл и Харлан останаха сами сред Каналите на Времето.

— Почакай ме тук — помоли Туисъл.

Харлан поклати глава в знак на несъгласие.

— Трябва да дойда с вас.

— Не може да не разбираш! — опитваше се да го склони Туисъл. — Ако нещо се случи с мен, ти знаеш как да намериш Купър. Но ако нещо се случи с теб, какво мога да направя сам аз или който и да е Вечен, или дори всички Вечни, взети заедно?

Харлан отново поклати отрицателно глава.

Туисъл постави нова цигара в устата си.

— Сенър е подозрителен — каза той. — През последните два биодни той няколко пъти се свърза с мен по видеофона. Искаше да узнае защо така изведнъж съм се уединил. Когато разбере, че по мое нареждане е проведена пълна проверка на цялото оборудване на Каналите… Трябва да тръгвам, Харлан. Не мога да отлагам.

— Не ви задържам. Аз съм готов.

— Значи настояваш на своето?

— Ако няма бариера, няма да има и опасност. А дори и да има, аз вече бях там и се върнах. Какво ви плаши, Компютър?

— Просто не желая да рискувам, без да е особено наложително.

— Тогава позовете се на собствената си логика, Компютър. Решете твърдо, че аз трябва да дойда с вас. Ако след това Вечността още не е изчезнала, значи, има надежда да се затвори кръгът. Следователно ще оцелеем. Ако този ход се окаже неправилен, Вечността ще премине в небитието, но съвсем същото ще се случи и ако аз не дойда, защото без Нойс — кълна се — няма да си помръдна и пръста да измъкна Купър от бедата.

— Ще ти я доведа — каза Туисъл.

— Щом всичко е толкова просто и безопасно, не виждам защо и аз да не дойда с вас.

Бе очевидно, че Туисъл се раздираше от съмнения. Накрая той каза хрипливо:

— Добре тогава, да тръгваме!

И Вечността оцеля.

Изплашеното изражение в очите на Туисъл не изчезна и след като влязоха в капсулата. Той не сваляше поглед от бързо сменящите се цифри на индикатора. Дори и по-грубият уред за измерване на Килостолетията, монтиран специално за това пътуване, почукваше на минутни интервали.

— Не биваше да идваш — каза той.

— Защо? — повдигна рамене Харлан.

— Просто лошо предчувствие. Няма основателна причина. Наречи го, ако щеш, и суеверие. Страшно съм неспокоен, не мога място да си намеря.

Туисъл кръстоса ръце и пръстите му здраво се преплетоха.

— Не ви разбирам — каза Харлан.

Компютърът сякаш чакаше именно тази покана. Той изгаряше от желание да говори, за да заглуши гласа на демона в себе си, който му навяваше най-черни мисли.

— Чуй тогава. Сигурно сега ще ти стане ясно — каза Туисъл. — Ти си специалистът по праистория. Колко време е съществувал човекът в предисторическата епоха?

— Десет хиляди Столетия — отвърна Харлан. — Максимум петнайсет хиляди.

— Така. И за това време той се е превърнал от човекоподобна маймуна в Хомо сапиенс. Нали?

— Да. Това го знае всеки.

— В такъв случай всеки знае колко голяма е била скоростта на еволюцията. Само петнайсет хиляди Столетия делят човекоподобната маймуна от Хомо сапиенс.

— Е, и какво от това?

— Ами това, че аз например съм се родил в 30000-ия…

Харлан потрепера. Нито той, нито кой да е от хората, с които му се налагаше да контактува, знаеше откъде е родом Туисъл.

— Роден съм в 30000-ия — повтори Компютърът, а ти — в 95-ия. Дели ни интервал два пъти по-голям от цялото време на съществуванието на човека в праисторическата епоха, а с какво се отличаваме един от друг? Родил съм се само с четири зъба по-малко от твоите и без апендикс. И това изчерпва анатомическите различия между моите съвременници и теб. Обмяната на веществата ни протича почти еднакво. Най-голямата разлика се заключава в това, че клетките на твоя организъм могат да образуват стероидни ядра, а моите не могат и затова аз непременно трябва да включвам в храната си холестерин, а ти можеш да минеш и без него. Имах дете от жена, родом от 575-ия. Ето колко незначителни изменения са се извършили с човека за този огромен промеждутък от Време.

Тези разсъждения не направиха особено впечатление на Харлан. Той никога не се бе съмнявал, че по принцип човек е еднакъв в почти всички Столетия. За него това бе нещо дадено, което се разбираше от само себе си.

— Историята познава случаи, когато видът е останал непроменен в продължение на милиони Столетия — каза той.

— Но те не са много. И освен това налице е фактът, че възникването на Вечността бележи края на човешката еволюция. Просто чиста случайност? Над този въпрос се замислят само малцина от рода на Сенър, а аз никога не съм бил Сенър. Винаги съм смятал хипотезите за празна работа. Ако един проблем не може да се реши с помощта на Кибермозъка, значи Компютърът няма право да си губи биовремето с него. И все пак, когато бях по-млад, понякога се замислях…

„Това може би си заслужава да се изслуша“ — помисли си Харлан.

— Над какво? — попита гласно той.

— Замислях се понякога какво ли е представлявала Вечността веднага след основаването й. Тя е обхванала само няколко Столетия между 30-те и 40-те и хората са се занимавали предимно с междувременна търговия. Те са се интересували от възстановяването на горите, износа на почва, прясна вода, доброкачествени химикали. Животът е бил прост в онези дни. Но след това те са открили Промените в Реалността. Старши Компютър Хенри Уодсмън с присъщия му драматичен маниер, за който всички сме чели и чували, е предотвратил цяла война, като повредил спирачката на автомобила на един конгресмен. След този случай центърът на тежестта във Вечността все повече и повече се измествал от търговията към Промените в Реалността. Защо?

— Много ясно. За благото на човечеството — каза Харлан.

— Да, да. Обикновено и аз мисля така. Но сега говоря за моите кошмари. Ами ако съществува и друга причина, неизказана, подсъзнателна? Човек, който има възможност да се премести в безкрайно далечното бъдеще, може да срещне там хора толкова по-съвършени от него, колкото той самият е изпреварил човекоподобната маймуна в развитието си. Не е ли така?

— Може би. Но хората си остават хора…

— …дори и в 70000-ия. Да, знам. А това не е ли свързано с нашите Промени в Реалността? Ние изхвърлихме всичко необичайно. Даже съществуването на родното място на Сенър е непрекъснато под въпрос с неговите обезкосмени създания, макар че те са съвсем безобидни. Ами ако ние, независимо от всичките ни честни и искрени намерения, сме попречили на еволюцията на човешкото развитие само защото не искаме да се срещнем със свръхчовеците?

Но и тези разсъждения не направиха кой знае какво впечатление на Харлан.

— Ако е така, добре — отвърна доста безучастно Техникът. — Какво значение има това?

— Но ако все пак съществуват свръхчовеци в далечното бъдеще, което е недостъпно за нас? Ние контролираме Времето само до 70000-ия. По-нататък лежат Скритите Столетия! Но защо са „скрити“? Може би защото еволюиралото човечество не желае да има работа с нас и затова не ни пуска в своето Време? Защо им позволяваме да останат „скрити“? Може би защото и ние не искаме да се занимаваме с тях и след като веднъж сме претърпели поражение, сме се отказали дори от всякакви по-нататъшни опити? Аз не твърдя, че ние съзнателно се ръководим от тези съображения, но съзнателно или не, ние все пак се ръководим от тях.

— Нека да е така — мрачно каза Харлан. — Те са недостижими за нас, а ние — за тях. „Живей самият ти и не пречи на другите да живеят.“

Тази максима явно направи много силно впечатление на Туисъл.

— „Живей самият ти и не пречи на другите да живеят.“ Но ние постъпваме точно обратното. Извършваме Промени, чието въздействие се разпростира само върху определен брой Столетия, след което то затихва под влияние на темпоралната инерция. Сигурно си спомняш, че на закуската Сенър говори за този ефект като за една от неразрешимите загадки на Времето. Според него излизаше, че всички тези данни са чиста статистика. Някои Промени въздействуват върху повече Столетия, а други — върху по-малко. Теоретически съществуват Промени, които могат да обхващат най-различен брой Столетия; сто, хиляда, дори сто хиляди. Хората от далечното бъдеще в Скритите Столетия може би знаят това. Да предположим, че тях ги безпокои възможността един ден някоя Промяна да обхване цялата епоха чак до 200000-ия.

— Какъв смисъл има сега да се тревожим за това? — запита Харлан с вид на човек, който имаше много по-големи грижи.

— Но да предположим — продължи Туисъл шепнешком, — че техните безпокойства не са били особено сериозни, докато Секторите в Скритите Столетия оставаха празни. За тях това е служело като доказателство, че нямаме агресивни намерения. И изведнъж това примирие, или наречи го както искаш, е нарушено и някой се заселва отвъд 70000-ия. Ами ако те са сметнали това за първия признак на едно сериозно нашествие? Те могат да ни отделят от своето Време, следователно развитието на науката при тях е на много по-високо ниво, отколкото при нас. А нищо чудно да са в състояние да направят и това, което ни се струва невъзможно — да поставят бариера на Каналите на Времето, като ни отделят…

Ужасен Харлан скочи на крака.

— Нойс е в техни ръце?!

— Не зная. Това е само хипотеза. Може би не е имало никаква бариера. Възможно е просто капсулата ти да е била в неизправ…

— Имаше бариера, имаше! — изкрещя Харлан. — И вашата хипотеза обяснява нещата. Защо не ми казахте това преди?

— Не бях сигурен — простена Туисъл. — И още се съмнявам. Не биваше дори да споменавам за тези глупави измишльотини. Но моите собствени страхове… историята с Купър… всичко това… Но да не правим прибързани изводи, остават само няколко минути.

Той посочи с пръст индикатора на Столетията. Стрелката се движеше между 95000-ия и 96000-ия Век.

Като постави ръка върху управляващия лост, Туисъл внимателно започна да намалява скоростта на капсулата. 99000-ият бе останал зад тях. Стрелката на по-грубия индикатор застина неподвижно. По-чувствителната апаратура започна бавно да отчита номера на Столетията.

99726… 99727… 99728…

— Какво ще правим? — едва прошепна Харлан.

Туисъл поклати глава с жест, който красноречиво призоваваше към търпение и вяра, но той изразяваше и съзнанието на Компютъра за собственото му безсилие.

99851… 99852… 99853…

Харлан се приготви за труса на бариерата и отчаяно помисли: Нима ще трябва да се спасява Вечността само за да се получи отсрочка и да се спечели време за предстоящата борба със създанията от Скритите Столетия? Но как иначе би могъл да си върне Нойс? По-скоро назад, назад към 575-ия и там да напрегне всички сили…

99938… 99939… 99940…

Харлан затаи дъх. Туисъл още повече намали скоростта. Капсулата едва пълзеше напред. Всичките й механизми работеха безупречно и тя веднага откликваше дори и при минимално придвижване на управляващия лост.

99984… 99985… 99986…

— Сега, сега, ето сега… — несъзнателно шепнеше Харлан.

99998… 99999… 100000… 100001… 100002…

Числата ставаха все по-големи и двамата мъже като в транс следяха как номерата на Столетията върху индикатора нарастваха.

Туисъл пръв се съвзе.

— Няма никаква бариера — радостно извика той.

— Но тя беше тук. Бариера имаше — откликна Харлан.

Безкрайна мъка разкъсваше сърцето на влюбения.

— А може би те са похитили Нойс и са снели бариерата, защото тя вече е изпълнила своята функция.

111394-ия!

Харлан изскочи от капсулата и извика:

— Нойс! Нойс!

В неясен синкоп ехото резонира в стените на пустия Сектор и замря.

Туисъл слезе по-спокойно и извика след по-младия човек:

— Харлан, почакай!

Напразно! Харлан стремително летеше през празните коридори към онази част на Сектора, където те с Нойс си бяха устроили някакво подобие на дом.

За миг през ума му мина, че можеше да се срещне с някой от „еволюиралите хора“, както Туисъл ги наричаше, и изведнъж той усети как го полазиха студени тръпки, но страстното желание да намери Нойс се оказа по-силно от страха му.

— Нойс!

И внезапно, преди още да се увери, че наистина я е видял, тя се озова в обятията му, обгърна с ръце шията му, притисна се с цялото си тяло към него и опря бузата си в рамото му, а тъмната й мека коса нежно галеше брадичката му.

— Ендрю — шепнеше тя, като се задъхваше в прегръдките му. — Къде беше? Дълго време все те нямаше и нямаше и аз вече започнах да се плаша.

Харлан я отстрани малко от себе си и започна да й се любува с жадно възхищение.

— Всичко наред ли е при теб?

— При мен — да. Но се уплаших да не ти се е случило нещо неприятно…

Нойс изведнъж прекъсна мисълта си и в очите й проблесна ужас.

— Ендрю! — едва можа да промълви тя.

Харлан стремително се обърна.

Но това беше само Туисъл, запъхтян от бързия ход.

Вероятно изражението на лицето на Харлан поуспокои Нойс, защото тя запита с по-хладнокръвен глас:

— Познаваш ли го, Ендрю? Той с теб ли е?

— Не се безпокой — отвърна Харлан. — Това е моят шеф, Старши Компютър Лейбан Туисъл. Той знае всичко.

— Старши Компютър?!

Нойс стреснато се дръпна назад. Туисъл бавно се приближи към нея.

— Аз ще ти помогна, дете мое. Ще ви помогна и на двамата. Дадох дума на Техника, но той не иска да ми повярва.

— Моля да ме извините, Компютър — резервирано каза Харлан все още без особено разкаяние.

— Простено ти е — отзова се веднага Туисъл.

Нойс стеснително и след доста двоумене му позволи да я хване за ръка.

— Кажи ми, моето момиче, добре ли живееше тук?

— Безпокоех се.

— И никой ли не е идвал, откакто Харлан е заминал?

— Н… не, сър.

— Никой? Ни жива душа?

Тя поклати отрицателно глава и погледна Харлан въпросително с тъмните си очи.

— Защо питате?

— Просто така, моето момиче. Нелепа приумица. Да вървим, ще те върнем в 575-ия.

На връщане Ендрю Харлан постепенно потъна в неспокойни и дълбоки размисли. Той дори не погледна индикатора, когато минаха 100000-ия, и Туисъл високо и облекчено изсумтя, като че до последната минута се бе боял да не попадне в капан.

Харлан почти не се помръдна и когато ръката на Нойс се плъзна в неговата и в отговор той почти машинално бе стиснал пръстите й.

След като Нойс бе заспала в една съседна стая, разкъсващото нетърпение на Туисъл достигна кулминационната си точка.

— А сега — обявлението, моето момче! Аз удържах на думата си. Любимата ти е вече с теб.

Мълчаливо, все още зает със собствените си мисли, Харлан разтвори лежащия върху бюрото том. Намери необходимата му страница.

— Всичко е много просто — каза той, — но е написано на английски. Ще ви го прочета първо буквално, а след това ще ви го преведа.

Малкото рекламно обявление заемаше горния ляв ъгъл на страница трийсета. На фона на щрихованата рисунка бяха напечатани няколко думи с големи семпли букви:

Под него с малки букви бе написано: „Ежеседмичен бюлетин за абонати в провинцията. Пощенска кутия 14, Денвър, Колорадо.“

Туисъл напрегнато изслуша превода на Харлан и видимо се разочарова.

— Какво е това „акции“? — запита той. — Какво са искали да кажат с това?

— Борсата — нетърпеливо отвърна Харлан. — Система, съгласно която частният капитал се влага в дадено търговско предприятие. Но не в това е работата. Нима не виждате щрихованата рисунка, на фона на която е отпечатано рекламното обявление?

— Виждам я. Гъбовиден облак от взрив на атомна бомба. Опит да се привлече вниманието. Е, и?

— Да ме порази Времето! — избухна Харлан. — Но какво ви става, Компютър? Погледнете датата на изданието.

Той посочи един малък ред на самия връх на страницата, отляво на номера й: 28 март, 1932 година.

— Това едва ли се нуждае от превод. Цифрите са почти същите като в Единния Междувременен Език и вие сам виждате, че това е 19.32-ият Век. Нима не знаете, че в това Време нито едно живо същество още не е видяло гъбовидния облак? Никой не би могъл да го нарисува така точно освен…

— Почакай, почакай. Та това е само една щрихована шаблонна рисунка — каза Туисъл, като се стараеше да запази спокойствие. — Може би приликата с гъбовидния облак е случайно съвпадение?

— Случайно съвпадение? Бихте ли хвърлили още един поглед върху формулировката на обявлението?

Почти изгубил търпение, Харлан заби пръсти в четирите кратки реда, на които бе поместена рекламата.

— „Акциите на — Търговските сделки — Обект на — Мълвата.“ Както виждате, началните букви образуват думата АТОМ, което е английското наименование за атом. И това ли е случайно съвпадение? Не, не е. Нима не виждате, Компютър, че това обявление удовлетворява всички поставени от самия вас условия? То мигновено прикова вниманието ми.

Купър е знаел, че е невъзможно да пропусна подобен анахронизъм. Същевременно за човек от 19,32-ия Век в него няма никакъв скрит смисъл.

Така че това съобщение би могло да се помести само от Купър. То е и неговото послание до нас. Знаем положението му във Времето с точност до една седмица. Имаме и пощенския му адрес. Единственото нещо, което може да се направи, е да се последва Купър. В цялата Вечност има само един човек с достатъчно познания за предисторическата епоха, за да открие в нея Купър — това съм аз.

— И ти си съгласен да го последваш? — лицето на Туисъл светна от облекчение и щастие.

— Съгласен съм — при едно условие.

— Отново условия? — намръщи се Туисъл, внезапно възвърнал си нормалното самочувствие.

— Условието е същото. Не искам нищо повече. Нойс трябва да е в безопасност. Тя ще дойде с мен. Няма да я оставя тук.

— Ти още не ми вярваш? Измамих ли те досега? Какво все още те безпокои?

— Само едно нещо, Компютър — мрачно отвърна Харлан. — Едно единствено. На 100000-ия имаше поставена бариера. Защо? Това е, което още не ми дава покой.